Тежестта на скафандъра

Теория и практика на флирта

В последвалите дни аз може би единствен на кораба продължавах да осмислям в себе си този миг. Другите нямаха време за това или той прекалено бързо се превърна за тях в история. След като бях се зарадвал на естествеността, с която моите космонавти нарекоха другите „хора“, аз твърде скоро се обезпокоих. Да, екипажът, за чиято готовност да изпълни мисията си аз отговарях, бе се оказал досега на необходимата психическа и нравствена висота! Сигурно и звездолетът, когато се реши да дойде тука, ще продължи тая линия на поведение. Но… хората на звездолета не са хората от Земята. Всеки един от тях е избиран между милиони земни жители. Жителите на звездолета са съвсем различни същества от тия милиони, от които някога са били избирани, а междувременно на Земята са минали толкова години, че ние вече имахме само твърде смътна представа за хората там. И аз се питах: Какво ще стане, когато Земята като цяло влезе във връзка с откритата от нас цивилизация? Когато човечеството започне една бурна и безпрепятствена инвазия насам? Няма ли това, което ние започнахме с мир и с обич, да завърши с унищожение?

На какви други същества бихме изцяло и безрезервно признали правата да съществуват свободно, независими от нас? — питах се в тия дни. Човешкият законник се е утаил и в последния ни ген — ние сме най-висшите, ние сме господарите, ние единствени имаме право да се разпореждаме и да налагаме законите си. За да признаем на друга цивилизация пълните права на самостоятелно съществуване, трябва да я оценим поне като равна на нас. А за да направим това, трябва да сме се уплашили от нея. Та бихме ли ги нарекли дори ние, умните избраници на човечеството, така бързо хора, ако толкова ефикасно и загадъчно не бяха простреляли нашата сонда?

Ето в тия дни, когато нашият специалист Корел с помощта на Монида и Даал възторжено съставяше дума по дума езика, на който щяхме да говорим с другите хора в Космоса, инженерите Велидо и Зонен по заповед на координатора грижливо проверяваха и доразвиваха всички възможни защитни системи на кораба, всичките му бойни средства. Координаторът продължаваше да си се готви за бой. Та и аз самият се подготвях душевно за едно насилствено действие! Постоянно виждах във въображението си как изследвам един от тия други човеци, без нито веднъж да ми хрумне, че моята апаратура и изследователските ми методи биха му причинявали болка и обида.

Страданието — този неизбежен спътник при завоюването и на най-незначителното познание! Защо нито един от мъдреците на човечеството досега не е установил неговата разумна и позволена граница?

Аз страдах в тези дни заради собствената си мисловна обърканост и отново се изпълвах с недоверие към своите другари. И колкото по-щастливо оживени ги виждах, толкова по-силно ставаше моето безпокойство за по-нататъшната съдба на тая наша връзка с другата цивилизация.

А иначе тя се развиваше забавно като решаването на някоя наглед сложна, но всъщност само остроумно обърната задача-игра, с каквито на звездолета развивахме съобразителните способности на децата. Първите изречения бяха вече разменени, бяха възприети недвусмислено ясно. Те гласяха: „Не се приближавайте, ще ви унищожим!“, „Не ни унищожавайте, няма да се приближаваме!“ и „Пращайте (пращаме) знаци за установяване на език“.

След това обаче последва цяло денонощие с недоразумения, докато най-после разбрахме, че те искат да диктуват съставянето на езика и отказват да дават отговор на някои наши запитвания. Тогава ние обявихме „почивка“ и седнахме да умуваме. Сега видяхме, че работата не е толкова проста, както бе потръгнала отначало, и че преставаше да бъде забавна.

Какво бе се запечатало в паметта на преводаческия кибер? Ние бяхме пращали изображения с нашите названия, те бяха връщали нашите изображения с добавени към тях символни знаци, които съставяха гръбнака на един твърде примитивен писмен език. През цялото време те не бяха ни пратили нито едно свое изображение, а към по-голямата част от нашите не бяха сложили никакви названия. Какво можеше да означава това? Че нямат думи за тях, защото са им непознати? Та ние все още се движехме в твърде елементарните сфери на познанието за материята!

Сега вече не помня кой се сети да подреди всички наши изображения, на които не бяхме получили отговор. Навярно е бил Монида — обикновено той пръв се сещаше за такива прости наглед, но откриващи новите пътища неща. И вече лесно установихме, че тия наши изображения-въпроси съдържаха възможността да получим едновременно с тяхното название и по-точни сведения за равнището на цивилизацията им. Значи те, приемайки чрез тях достатъчно информация за нас, отказваха да ни дават информация за себе си. „Флиртът“ си оставаше едностранен.

— Тарикати! — рече Вейо уж шеговито, но си беше истински ядосан.

— А ние сме едни добродушни наивници — обади се Корел. — Прав беше докторът…

— Не мислите ли, че те имат право на такава предпазливост? — запита Даал.

Неговата овчедушна философска обективност можеше да вбеси човека.

— Да, те имат, а ние нямаме! — озъбих му се аз.

— Момчета, та нашите въпроси, както са подредени, направо приличат на тест за интелигентност — намеси се и Монида на страната на своя събрат в науките Даал. — Не всекиму е приятно да го изпитват, нали?

— Но в случая те нас изпитват, и то по най-баламски начин — рече Вейо, употребявайки своите древни жаргонни изрази, с които обикновено ни разсмиваше.

Евристикът се съгласи спокойно и добродушно:

— Така е. Ще трябва значи да отстъпим малко. Хем ще бъдем предпазливи, хем ще им покажем още веднъж добрата си воля.

Координаторът, който ни слушаше дотогава, без да се намеси, рипна от мястото си, забравил навярно, че лежим в орбита, но импулсивната му потребност да направи една гневна разходка из залата се превърна в елегантен отскок, който го отпрати чак на отсрещната стена. Щеше да си разбие носа, ако не бе протегнал навреме ръце. Извъртя се и засрамено се облегна на стената.

— Към спътника ли беше тръгнал? — изкиска се Вейо. — Вратата е на другата страна.

— Вейо, седнали сме работа да вършим! — смъмрах го аз, защото ми стана неловко заради командира ни. В последните дни все повече се привързвах към него. Но с тоя мой приятел винаги е по-добре да не се закачаш.

— Щом сме седнали, той защо става? Като е координатор, всичко ли му е позволено?

Зад детинската му шега обаче прозираше недоволството от ограничаването на демокрацията на кораба и желанието мъничко да си отмъсти. Откъде се вземаше толкова детинщина у тоя суперинтелектуалец? Самозащита на организма ли беше някаква или самораздаването на родения шегобиец? Простих му в себе си, защото все пак благодарение на неговите шеги на кораба се живееше мъничко по-леко, и подхванах разговора, за да дам възможност на координатора да се опомни.

— Добре, Монида — рекох, — но това ще рече да си останем в някакви най-елементарни граници на езиково общуване. Каква полза от това?

— Ще чакаме — отвърна кротко евристикът. — И ще се опитваме постепенно да ги разширяваме. Търпението и упоритостта са главното качество за един сериозен ухажьор.

— Наполеон е казал, че жените се превземат както крепостите — нощем и чрез изненада — продължаваше да се хили Вейо.

Кой беше тоя Наполеон? А, да! Някакъв древен владетел! Мисълта бе ми харесала и аз отново се възхитих над натъпкания със знания и остроумия мозък на моя приятел.

— Не беше ли обратното? — поправи го Даал сериозно. — Крепостите като жените…

Откъм стената изведнъж долетя предрезгавелият глас на координатора:

— Предлагам да млъкнем. И да мълчим, докато направят те следващия ход.

— Откъде извади толкова търпение изведнъж? — запита го Вейо. — Преди малко едва не проби стената…

Координаторът отмина закачката на своя заместник:

— Ще ги поставим в положение на цугцванг!

Евристикът замислено гледаше към тавана и замислено рече:

— Идеята не е лоша, но нека не бързаме! Да поработим няколко дни с абстрактни понятия. И без това ще стигнем до тях, а те, както знаете, са най-трудното при тоя начин на установяване на език. После може да им се разсърдим и да млъкнем.

Сега пък Даал го подкрепи:

— Не мисля, че рискуваме прекалено. Който напада, винаги разкрива повече своите позиции от отбраняващите се, такъв е законът на битката, която и ние водим. Монида е прав, може би няма да се плашат толкова от абстрактните понятия.

Съгласихме се с предложението и следващите дни протекоха в напрегната и мъчителна работа за тройката, занимаваща се с конструирането на езика. Станцията стана по-словоохотлива в отговорите си, но все пак отговаряше средно на едно от сто наши запитвания. Костелив орех бяха тия абстрактни понятия наистина! Всеки получен отговор се анализираше и се връщаше по десетки начини в станцията, докато се установеше дали правилно сме разбрали значението му. Тия прости неща: живот и смърт, близко и далече, мой и твой… тия прости неща, неотделими от всеки мислещ организъм, се превръщаха пред мене в чудовищни загадки, чието разрешение изглеждаше невъзможно. Колко лесни бяха формулировките, наблъскани още в детската ми памет от робота преподавател! Живот — това е способността на материята да асимилира веществата от околната среда и да се самовъзпроизвежда. Обич, болка, страх — био-електрохимически процеси в главния мозък, които аз самият мога твърде леко да управлявам в медицинския си кабинет. Мой и твой, враг и приятел, да и не — има ли нещо, което да е по-малко ясно от това? Но в тия дни трябваше да извървим отново целия път на човека от неговото осъзнаване като индивид до днешните наши прозрения за тия думи, които са толкова естествени, ако не мислиш за тях, но моментално се размиват в една непрозирна необятност, решиш ли отново да обясниш някому тяхното точно съдържание.

Казвам „ние“, но аз го извървях, разбира се, само наблюдавайки със запалянковско вълнение сложните и хитроумни ходове на тия колосални мозъци Корел, Монида и Даал. Тяхната работа представляваше едно колкото великолепно, толкова и мъчително зрелище. Увлекателно и пикантно като някое логическо състезание — трагично тъжно, запиташ ли се защо е нужно изобщо. Защо трябва, дебнейки се, да изкопчваме една по една думите от себе си, вместо да тръгнем един срещу друг с разтворени обятия? Защо трябва да се измъчваме над думата „радост“, щом радостта е в нас и прелива в такъв изблик, че би могла да залее цялата галактика, да я разтърси, да накара и мъртвата материя да усети какво означава, когато две живи същества се срещнат в безкрая? Когато радостта беше… беше? Да, нямаше я вече радостта. У нас повече я нямаше, изместена от хладнокръвното подозрение, от едва сдържаната досада, от болезнения размисъл. А у „ония“ изобщо не я почувствувахме.

— Ще отида при тях! — заканваше се Вейо и този път като че ли не се шегуваше. — Колко е разстоянието, в скафандър ще го мина! Ще отида и ще им кажа: Стига сте се превземали, ето ме, правете с мен каквото си щете, разберете най-после, че идваме с добро!

— Не си подходящ парламентьор — отвърнах му и успях да разсмея другите. — Ще си помислят, че главното качество на земните хора е несериозността.

А защо му казах това? Нима в древността и най-заклето воюващите помежду си сили не са си разменяли заложници, когато са искали да се споразумеят по някой въпрос? Но те не знаят как изглеждаме ние и скафандърът, очертаващ човешкото тяло, нищо не ще им говори, няма да им се види по-малко подозрителен и опасен от сондата, която бяха унищожили. Колко лесно е било някога на враждуващите сили — едно бяло знаме, показване на празните ръце и толкоз!

Единствен Даал подхвана идеята на Вейо, която ние веднага бяхме отхвърлили като абсурдна, въпреки че ни измъчваше със своята проста логичност. Той предпазливо я върна като въпрос:

— Толкова ли много рискуваме, ако им пратим снимката на един от нас с необходимите означения и разяснения? Ние сме длъжни да предприемаме първите стъпки, да бъдем по-великодушни и жертвоготовни, да им покажем…

Вейо не го изчака да довърши и едва сега разбрахме, че той все пак бе се шегувал — с една от ония комплицирани шеги, в които не можеш да отделиш истинността на желанието от подигравката с неговата неосъществимост.

— Вариантът не струва — прекъсна го той. — Според законите на флирта ще трябва да пратим снимка на най-красивия от нас и ще се изпокараме кой да бъде.

— Момчета, стига празни приказки! — помоли ги координаторът. — И аз не мога повече. Предлагам да гласуваме за „мълчанието“. Хем ще ги помъчим, хем ще свършим някоя и друга работа на кораба. Хайде, който ще си вдига ръката, да я вдига!

Беше неузнаваем в тоя миг нашият координатор. Наистина трябваше ужасно да се е измъчил в своето нетърпение, за да ни се моли за нещо, което би могло да се свърши с една кратка заповед.

Монида и лингвистът Корел направо му обърнаха гръб. Двамата инженери не направиха никакво движение.

Даал се колебаеше под погледите на останалите четирима, които решително бяхме вдигнали ръка. „Даал! — виках му аз в себе си и събирах всичко в себе си, и го заострях в своите зеници. — Даал! Бъди разумен. Даал, вдигни ръка, Даал!…“

Той вдигна ръка и всички видяха с какво нежелание. Всички видяха, че всъщност някой друг бе вдигнал ръката му. Но защо трябваше да си служа отново с нечисти средства, за да осигурявам мнозинство за мнението на координатора? И то именно спрямо Даал, този най-фин и най-артистичен наш другар, чиято мекота и добросърдечие озонираха като климатична инсталация атмосферата на кораба!

— Пет на четири! — обяви координаторът с облекчение, но преди това бе хвърлил един убийствен поглед към мен. — Край на предаването! Всичко освен главния радар да се остави на приемане.

— Като че ли не се радваш много на победата си! — обади се язвително Корел, ставайки иззад пулта на лингвистичния кибер.

— Тъкмо работехме над думата „радост“ — подметна и Монида, който обикновено се пазеше да обижда хората. — Жалко! Не успяхме да я установим!

Бях разгневен на себе си, а си го излях по непочтителен начин отново на евристика:

— Те не ти отговориха на най-елементарния въпрос, от какъв произход са — биогенен или абиогенен, ти искаш да им обясниш колко си радостен от срещата! И да им пратиш снимка за спомен.

— Наистина ли мислиш, че това е най-безопасният въпрос? — отвърна ми кротко Монида.

Разбира се, че не мислех така, но гневът си е гняв. И от него можеш само да се засрамиш.

Вейо се опита да разпръсне тягостното настроение:

— Е, какво? Преминаваме към флирта с погледи… — но не успя и също млъкна.