Техану

ЗИМАТА

Събуди се с нежелание. През кепенците на прозорците проникваше бледосива светлина. Защо бяха спуснати те? Стана бързо и мина по коридора до кухнята. Край огъня нямаше никой. Върху пода също. Никаква следа, абсолютно нищо. Само глинената кана и трите чаши на лавицата.

По изгрев слънце дойде и Теру. Двете закусиха, както обикновено. Докато разчистваше масата, момичето попита:

— Какво се е случило?

Държеше в ръка крайчеца на парцала, оставен да кисне в мивката. Във водата плаваше кафяво-червена мътилка.

— А, цикълът ми дойде по-рано — каза Тенар, изненадана от собствената си лъжа,

Теру остана неподвижна за момент, с разширени ноздри и съсредоточено лице като животинче, което подушва нещо. После пусна парцала и излезе да нахрани кокошките.

Тенар се чувстваше зле. Боляха я костите. Навън все още беше студено и тя се задържа вкъщи, колкото можа, Опита се да задържи и Теру, но щом слънцето изгря напълно и задуха свеж, лек ветрец, детето пожела да се разходи.

— Стой при Шенди в градината — предупреди я вдовицата.

Теру нищо не каза и се измъкна.

Обгорената, обезобразена страна на лицето й бе грозна, засегнати бяха мускулите, а кожата над белезите — загрубяла. Ала с течение на времето белезите завяхваха, пък и Тенар свикна да не обръща внимание на деформацията и установи, че то си има свое изражение. Когато Теру беше уплашена, изгорялата, потъмняла страна „се затваряше“, свиваше се и се втвърдяваше. Когато бе развълнувана и напрегната, сляпото й око сякаш гледаше, белезите й почервеняваха и се сгорещяваха. Сега, докато излизаше, у нея личеше нещо странно — като че ли това изобщо не беше човешко лице, а на животно — на някакво чудновато, диво животно с груба кожа и едно светло око, мълчаливо, изплъзващо се.

Тенар разбра, че както тя я бе излъгала за първи път, така Теру за първи път нямаше да й се подчини. За първи, но не и за последен път.

Седна край огъня с угрижена въздишка и известно време нищо не похващаше.

На вратата се почука. Пред прага стояха Клиърбрук и Гед — не, Хоук, сега трябваше да го нарича Хоук. Старият Клиърбрук беше словоохотлив и наперен, Гед — мрачен, мълчалив и тромав в зацапания си ямурлук от овча кожа.

— Влезте — каза тя. — Пийнете малко чай. Какво ново?

— Опитали се да избягат във Валмаут, обаче стражите от Кахеданан тръгнали по петите им и в лятната къща на Чери ги сгащили — съобщи Клиърбрук, размахвайки пестник.

— Значи е избягал? — обзе я ужас.

— Не той, другите двама — поясни Ястреба.

— В бившата касапница на Раунд Хил открили едно тяло, накълцано на парчета, както в тамошните касапници при Кахеданан. Хванали се десетина-дванайсет стражи — и подире им. Обърнали всичките села през нощта и чак на заранта, тъкмо на разсъмване, ги намерили да се крият в дворната пристройка на Чери. Полузамръзнали.

— Значи е мъртъв, така ли? — попита тя ужасена. Гед бе махнал тежкия ямурлук и, седнал на плетения стол, сваляше кожените си гети.

— Жив е — каза той със своя спокоен глас. — При Айви. Закарах го сутринта с количката за смет. Още призори някакви хора бяха тръгнали по следите им. Търсеха ги и тримата, защото били убили жена горе на баира.

— Каква жена? — трепна Тенар.

Не отместваше поглед от Гед. Той незабележимо й кимна.

Клнърбрук искаше разказът да е негов и гръмко поде:

— Говорил съм с тамошните хора и от тях съм чувал, че тримата мъже се шляели без работа, спели на открито и скитали из околностите на Кахеданан, а пък жената слизала в селото да проси, пребита, цялата в синини и изгаряния. Докарвали я до този вид, за да проси и да им носи парите. Ако се върнела с празни ръце, казвали, че още повече ще я бият и по-хубаво хич да не се връща. Ала не се ли върне, щели да тръгнат подире й, та винаги се прибирала. Но в края на краищата наистина прекалили и я умъртвили от бой. Взели, че замъкнали тялото в някогашната касапница. Там още е останала някаква воня — така се надявали да скрият следите. После дошли тук. Ти защо не ни извика, Гоха? Хоук твърди, че са се опитвали да влязат в къщата, когато нападнал оня. Щях да те чуя. Поне Шенди щеше да чуе, тя чува по-добре от мене. Каза ли й вече?

Тенар поклати глава отрицателно.

— Аз ще отида да й кажа — старецът беше доволен, че пръв ще предаде новините, и пое през градината. Едва изминал и половината разстояние, се обърна.

— Няма по-свястно нещо от вилата! — провикна се той към Гед и засмян се потупа по бедрата. Сетне продължи из пътя си.

Гед изхлузи тежките гети, събу калните си обувки, остави ги на прага и се приближи до огъня по чорапи. Панталоните, ризата и жилетката му бяха от домашна вълна — приличаше на истински гонтийски козар с умно лице, ястребов нос и ясни, тъмни очи.

— Скоро ще започнат да се стичат хора — рече гостът. — Да ти разкажат и да чуят всичко отново и отново. Онези двамата, дето избягаха, са заключени в една винарска изба без вино и петнайсетина-двайсет мъже ги охраняват, а двайсет-трийсет момчета се опитват да надзърнат да ги видят…

Той се прозя, разкърши ръце и рамене и с поглед поиска от Тенар разрешение да седне край огъня.

Вдовицата му посочи място до огнището и промълви:

— Сигурно си уморен?

— Миналата нощ малко подремнах тук. Не можех да се държа буден — Ястреба пак се прозя и я погледна изпитателно, за да разбере как се чувства.

— Била е майката на Теру — тя шепнеше. Не й бе останал глас.

Той кимна. Седна леко приведен напред и опря длани на коленете си като Флинт, взрян в огъня. Така си приличаха и бяха толкова различни — подобно неподвижен камък и зареяна птица. Сърцето я болеше, костите я боляха, а съзнанието й се луташе между предчувствия и тъга, между спомена за страха и някакво тревожно просветление.

— Знахарката прие нашия човек — обясни Гед. — Завърза го в случай, че се съживи. Бинтова му пак раните и му направи заклинания за спиране на кръвта. Каза, че ще доживее до бесилото.

— До бесилото…

— Това зависи от Кралския съд. Дали ще ги обесят или изпратят на принудителен труд.

Тя се смръщи и поклати глава.

— Не можем просто да ги пуснем, Тенар — изгледа я той нежно.

— Не.

— Трябва да си понесат наказанието — Ястреба продължаваше да я наблюдава.

— Наказание! Нали и онзи е рекъл така? Че ще накаже Теру. Лоша била. И мен ще накаже. Че съм я взела. Че… — думите й струваха усилие. — Никакви наказания не искам! Трябваше вече да си е получил заслуженото. Трябваше да го убиеш.

— Свърших каквото можах — въздъхна Гед. Мина време, преди тя да реагира. Позасмя се с треперлив глас: — О, да, наистина.

— Само си помисли — колко лесно щеше да бъде, когато бях магьосник — каза той, отново загледан в жаравата. — Щях да им направя заклинание за връзване още там, на пътя, и да ги накарам да отпрашат към Валмаут като стадо овце. Или пък снощи, тук. Помисли си само какви мълнии можех да хвърля над тях. Те даже нямаше да разберат какво ги е ударило.

— Те и сега не разбраха.

Ястреба я погледна. В очите му имаше съвсем слаб, неотразим проблясък на триумф.

— Така е, не разбраха.

— Свястно нещо е вилата — промърмори Тенар. Той се прозя неудържимо.

— Защо не влезеш да поспиш? Втората стая по коридора. Освен ако нямаш нужда от компания. Ларк и Дейзи вече идват заедно с децата. — Дочула гласове, вдовицата стана да надзърне през прозореца.

— Точно така ще направя — каза той и се измъкна.

Ларк с мъжа си, жената на ковача Дейзи и други приятели от селото се изнизваха през целия ден, за да чуят и разкажат всичко отново, както Гед бе предвидил. Тяхното присъствие я съживи, малко по малко я отвлече от непрестанното усещане за ужаса от снощи. Тя започна да го възприема като минало, не като нещо, което още продължава и ще продължава винаги.

Тъкмо на туй трябва да се научи Теру, ала не по отношение на една нощ, а по отношение на целия й живот.

Щом другите си тръгнаха, Тенар рече на Ларк:

— Яд ме е на мене си, колко глупаво се държах.

— Нали ти казвах да заключваш къщата?

— Не… Може би да, всъщност това е трябвало да направя.

— Разбира се — отсече Ларк.

— Но когато дойдоха… можех да изтичам навън, можех да повикам Шенди и Клиърбрук… или да отнеса Теру там. Можех аз да отида под навеса и да взема вилата или овощарската ножица. Тя е два метра дълга и реже като бръснач. Поддържам я, както Флинт я поддържаше. Защо не постъпих така? Защо не сторих нищо разумно? Защо се заключих вътре, когато нямаше никакъв смисъл да се опитвам? Ако той, Хоук, не беше се оказал тук, аз само щях да вкарам себе си и Теру в клопката. Най-сетне излязох на вратата с касапския нож и им изкрещях. Бях като обезумяла. Това обаче едва ли щеше много да ги уплаши.

— Не зная — заяви Ларк. — Наистина е било лудост, но може би… Не, не зная. Какво друго би могла да направиш, освен да заключиш вратите? Ала ние всички, изглежда, цял живот заключваме вратите. Нали къщата е нашата крепост?

Те погледнаха към каменните стени, каменните подове, каменния комин и слънчевия кухненски прозорец на Флинтовия дом.

— Онази жена, дето са убили — каза Ларк, като наблюдаваше Тенар внимателно, — е същата.

Вдовицата тръсна глава.

— Някой спомена, че била бременна. От четири-пет месеца.

И двете помълчаха.

— Клопката — прошепна Тенар. Ларк отпусна ръце в скута си и изправи гръб. Хубавото й лице бе замислено:

— Страхът. От какво толкова се страхуваме? Защо им позволяваме да ни карат да се страхуваме? От какво се страхуват пък те? — Тя взе чорапа, който кърпеше, и го обърна. Скоро продължи: — Защо се страхуват от нас?

Тенар предеше, без да отвръща. Теру влетя в стаята и Ларк я поздрави:

— Милото ми момиченце! Ела да те прегърна, миличка!

Теру я прегърна набързо.

— Какви са тези мъже, които са хванали? — попита тя с равния си, дрезгав глас, гледайки ту Ларк, ту Тенар.

Вдовицата спря чекръка. Заговори бавно:

— Единият е Хенди. Другият се казва Шег. Раненият е Хейк. — Не отместваше поглед от лицето на Теру; видя я как цялата пламна, белезите й станаха червени. — Жената, която са убили, се нарича Сени, струва ми се.

— Сенини — прошепна детето.

Тенар кимна.

— Наистина ли са я убили?

Тя кимна отново.

— Тедпоул каза, че били идвали тук.

Тенар кимна за трети път.

Момичето огледа стаята, както я бяха огледали жените преди, но с напълно невиждащ взор, без да забелязва никакви стени.

— Ще ги убият ли?

— Възможно е да ги обесят.

— И ще умрат?

— Да.

Теру поклати глава почти с безразличие и отиде навън да играе с децата на Ларк край кладенеца. Двете жени не реагираха.

— Какво стана с онзи човек, козаря, дето ги проследил дотук? Май Хоук му беше името?

— Спи оттатък — посочи Тенар задната част на къщата.

— А-а-а — проточи Ларк.

Чекръкът на вдовицата потракваше. Тя рече:

— Познавам го отпреди.

— Аха. От Ри Алби ли?

Тенар кимна. Чекръкът не спираше да потраква.

— Да проследиш онези тримата в тъмно го и да ги нападнеш с вилата — за това се иска известен кураж, не е ли така? Той не е млад човек, нали?

— Не. — След малко продължи: — Беше болен и търсеше работа. Изпратих го отсам планината да каже на Клнърбрук да го наеме тука. Но Клиърбрук смята, че още може да се справя сам с всичко, и го проводил горе на изворите за есенната паша. Връщал се оттам.

— Мислиш ли да го оставиш в Оук?

— Ако желае — отвърна Тенар.

В Оукската ферма пристигна нова група селяни. Всички искаха да чуят разказа на Гоха и от своя страна да й разправят за участието си в залавянето на убийците, да огледат вилата, сравнявайки четирите й дълги зъба с трите червени петна по превръзките на Хейк, и да поговорят пак за събитията. Тенар си отдъхна, когато дойде вечерта. Повика Теру и затвори вратата.

Вдигна ръка да я залости. После я отпусна и с усилие над себе си се отдалечи, оставяйки незаключено.

— Ястреба е в твоята стая — уведоми я Теру, щом се върна в кухнята. Носеше яйца от хладното помещение.

— Извинявай, имах намерение да ти кажа, че е тук, обаче забравих.

— Нали го познавам — рече Теру, докато миеше лицето и ръцете си. А когато Гед влезе, разрошен и с натежали очи, направо се хвърли към него с разтворени обятия.

— Теру! — възкликна гостът и я вдигна на ръце. Тя се притисна за малко към него и бързо избяга.

— Научих началото от „Сътворението на Еа“ — похвали се момичето.

— Ще ми го изпееш ли? — той отново погледна към Тенар за разрешение и зае мястото си край огнището.

— Мога само да го кажа.

Гед кимна и зачака със сериозно изражение. Детето започна:

Гласът на детето бе като четка по метална повърхност, като шепот на сухи листа, като пращене на огън. В края на първата строфа Теру каза:

Ястреба кимна леко и сериозно в знак на одобрение.

— Колко е хубаво — забеляза той.

— Снощи го научи — обясни Тенар. — Имам чувството, че оттогава е минала година.

— Мога да науча и още.

— Разбира се, че можеш — съгласи се Гед.

— Сега иди да си довършиш миенето, моля те — рече вдовицата и детето се подчини.

— Ами аз какво да правя? — попита Ястреба. Тенар не отговори веднага. Гледаше го.

— Трябва да се сипе вода в котлето и да се стопли на огъня.

Той стана, взе котлето и отиде при помпата. Направиха си вечеря, нахраниха се, сетне почистиха масата.

— Кажи ми пак „Сътворението“, докъдето го знаеш. Ще продължим оттам нататък.

Теру изпълни втория куплет заедно с него, после заедно с жената и накрая сама.

— А сега в леглото — рече Тенар.

— Ти не разказа на Ястреба за краля.

— Разкажи му ти — предложи вдовицата, малко изненадана от подобен повод за отлагане.

Теру се обърна към Гед. Цялото й лице, белязаното и здравото, виждащото и сляпото, бе напрегнато, пламнало.

— Кралят дойде на един кораб. Имаше меч. Този костен делфин той ми го даде. Корабът направо летеше. Но аз се чувствах зле, защото Хенди ме беше пипнал. Кралят обаче докосна белезите и те изчезнаха.

Тя му показа заоблената си, тъничка ръка. Тенар погледна учудена. Бе забравила за белезите.

— Един ден искам да отида при него — призна Теру на Гед. Той кимна. — И ще го направя. Ти познаваш ли го?

— Да, познавам го. Бяхме заедно на дълго пътешествие.

— Къде?

— Там, където слънцето не изгрява и звездите не залязват. Дотам и обратно.

— Летяхте ли?

Той тръсна глава:

— Аз мога само да ходя.

Момичето се замисли и после, сякаш удовлетворено от отговора, пожела „Лека нощ“ и излезе от стаята. Тенар го последва. Този път Теру не искаше да й пее, докато заспи.

— Мога да кажа „Сътворението на Еа“ в тъмното. И двата куплета…

Жената се върна в кухнята и седна срещу Гед край огнището.

— Колко бързо се променя! Не успявам да я догоня. Стара съм вече, за да гледам дете. А тя… тя ме слуша само защото така иска.

— Това е едничкото оправдание за послушанието — отбеляза Гед.

— Но ако й хрумне да не ме слуша, какво ще правя? У нея има нещо диво. Понякога си е моята Теру, понякога нещо друго, недосегаемо. Питах Айви дали е готова да я учи. Бийч предложи. Обаче Айви отказа. Защо? Отвърна ми: „Страх ме е от нея…“ Ала ти не се страхуваш от Теру. Нито тя от тебе. Ти и Лебанен сте единствените мъже, на които детето позволи да го докоснат. Аз допуснах онзи… Хейди… О, не мога да говоря за това. Уморена съм. Нищо не разбирам…

Ястреба сложи голяма цепеница в огъня, за да гори бавно и тихо, и двамата се загледаха в потрепването на пламъците.

— Ако искаш, можеш да останеш тук, Гед — каза тя.

Той не отвърна веднага.

— Или ти се ходи в Хавнър?

— Не, не. Няма къде да ида. Бях тръгнал да търся работа.

— Е, тука има достатъчно. Клиърбрук не ще да си го признае, но артритът му направо го е довършил. Става само за лека работа в градината. Нужна ми е помощ, откакто съм се върнала. Щях да дам на стария дръвник да разбере защо те е пратил горе, ама няма смисъл.

— Това беше добре за мен — рече Гед. — Трябваше ми време.

— Овце ли пасеше?

— Кози. Горе, из най-високите пасища. Едно от козарчетата се разболяло. Сери ме нае и ме проводи там още първия ден. Гледат ги до късно горе, за да се угоят хубаво. Последния месец бях почти сам в планината. Сери ми изпрати един ямурлук и малко храна и заръча да държа стадото колкото се може по-нависоко и по-дълго. Така и сторих.

— Сам.

Той кимна, леко усмихнат.

— Ти винаги си бил сам.

— Да, наистина.

Тя нищо не каза. Ястреба я погледна:

— Искам да работя тук.

— Значи е уредено — обеща Тенар. И добави: — Поне за зимата.

Студът се беше засилил тази нощ. Всичко бе съвършено притихнало. Чуваше се само пращенето на огъня. Тишината бе като присъствие помежду им. Тя вдигна глава и го изгледа въпросително:

— В кое легло да легна, Гед, при детето или в твоето?

Той затаи дъх и тихо отвърна:

— В моето, ако искаш.

— Искам.

Беше потънал в мълчание и вдовицата забеляза какво усилие му струваше да го надмогне.

— Ако бъдеш търпелива с мене — прошепна Ястреба.

— Била съм търпелива с тебе цели двадесет и пет години — тя го докосна и се разсмя: — Хайде, хайде, скъпи… По-добре късно, отколкото никога! Аз съм само една стара жена… Нищо не е напразно, никога нищо не е напразно. Нали така си ме учил?

Тенар се изправи. Изправи се и той. Тя протегна ръце. Гостът ги пое. Прегръдката им стана по-близка. Притиснаха се един до друг с такава любов, с такава нежност, че забравиха за всичко наоколо. Нямаше значение къде ще легнат. Тая нощ те останаха на каменния под край огнището и там Тенар научи Гед на онази мистерия, която и най-мъдрият мъж не би могъл да му предаде.

Той сложи още дърва в огъня и донесе хубавата рогозка от миндера. Този път тя не се противопостави. Покриха се с нейната наметка и неговия ямурлук от стригана вълна.

Събудиха се призори. Бледа, сребриста светлина се прокрадваше в мрачните, сребреещи клони на дъбовете, които се виждаха през прозореца. Тенар цяла се притисна до него, за да усети топлината му. След малко измърмори:

— И той, Хенк, лежеше тук. Точно където сме ние.

Гед леко прошумоля в знак на протест.

— Сега ти наистина си мъж — каза тя. — Първо промуши хубавичко един друг мъж и после спа с жена. Така е редното, струва ми се.

— Шшшт! — Ястреба сложи глава на рамото й. — Не говори.

— Ще говоря, Гед. Бедничкият! Няма милост у мене, само справедливост. Никой не ме е учил на милост. Любовта е единствената благодат, която имам. О, Гед, не се плаши от мен! Ти беше мъж, още когато те видях за първи път. Нито оръжието, нито жената правят мъжа. Нито магията, нито силата — нищо освен самият той.

Лежаха в топло, сладостно мълчание.

— Искам да ми кажеш нещо.

Ястреба кимна в просъница.

— Как се случи така, че чу онова, което си приказваха Хейк, Хенди и оня, другият? Как се случи така, че си се намерил тъкмо там, тъкмо тогава?

Той се облегна на лакътя си, за да вижда очите й. Неговото лице беше толкова открито и чувствително, спокойно, изпълнено с нежност, че тя протегна ръка и докосна устните му, където го бе целунала преди месеци за първи път. Това го накара отново да я вземе в прегръдките си и разговорът им продължи без думи.

Трябваше да се уредят някои формалности. Основното бе да се каже на Клиърбрук и на другите наематели в Оукската ферма, че тя е наела човек на мястото на „стария господар“. Направи го прямо и недвусмислено. Те не можеха да имат нищо против, а и то не криеше никаква заплаха за тях. Как ще разполага вдовицата със собствеността на съпруга си зависи от това дали съществува мъж наследник или претендент. Наследник на Флинт беше синът му, морякът, и Тенар само поддържаше неговата собственост. Ако тя умреше, Клиърбрук щеше да се грижи за стопанството от името на наследника. Ако Спарк не изявеше никакви права, имотът щеше да отиде в ръцете на далечен Флинтов братовчед в Кахеданан. Двете семейства, които не бяха притежатели на земята, но я работеха и се издържаха от нея — нещо обичайно за Гонт, не можеха да бъдат изгонени от никой мъж, с когото вдовицата имаше връзка, дори тя да се ожени за него. Ала Тенар се страхуваше, че ще се противопоставят на изневярата й към Флинт. В крайна сметка те го познаваха по-дълго от нея.

За нейно облекчение никой не й се противопостави. Хоук бе спечелил благоволението им с един замах на вилата. А и само проява на здрав разум беше от страна на една жена да прибере мъж в къщата, за да я пази. Ако го приемаше и в леглото си, е, пословични бяха апетитите на вдовиците. Пък и нали е чужденка?

Отношението на селяните бе горе-долу същото. Малко шушукания, подсмихвания, но нищо повече. Оказа се, че доброто име не се губи толкова лесно, колкото си мислеше Мос. А може би чисто и просто нахапания плод прасетата го яли.

Тенар се чувстваше така окаляна и унизена от тяхното приемане, както би се чувствала от тяхното неодобрение. Единствено пред Ларк не изпитваше срам, защото тя не използваше никакви квалификации и думи като мъж, жена, вдовица, чужденка. Просто наблюдаваше и нея, и Хоук с интерес, мъничко завист, благородство.

За Ларк Хоук не беше козар, наемна ръка, мъж на вдовицата. Напротив, гледаше него самия и забелязваше доста неща, които я удивляваха. У него имаше достойнство и простота, отличаващи се от тези на другите мъже. Разликата бе незрима — в душата и в мисленето.

— Тоя мъж не е живял сред кози през целия си живот. Той познава света повече, отколкото фермата — спомена тя веднъж на Айви.

— Аз ще ти кажа, че Хоук е магьосник, който е бил прокълнат или е загубил силата си по някакъв начин. Случват се и такива работи — рече знахарката.

— А-а-а! — възкликна Ларк.

Но думите „Върховен жрец“ бяха твърде големи, твърде значителни, та да ги извадиш от ония екзотични места и дворци и да ги отнесеш към този тъмноок, белокос човек от Оукската ферма. Такова нещо на Ларк и през ум не можеше да й мине. Ако беше й минало, тя щеше да се чувства неудобно пред него. Дори самата представа, че е магьосник, малко я притесняваше, объркваше я, чак докато го срещна отново. Хоук се бе качил на едно от старите ябълкови дървета в градината и кастреше. Още отдалеч се провикна да я поздрави, щом я видя да идва във фермата. „Името му прилича — помисли си Ларк, — както се е настанил там между клоните.“ Тя му махна, усмихна се и продължи.

Тенар не беше забравила въпроса, който му зададе в кухнята под овчия ямурлук. Зададе го отново няколко дни или месеца по-късно, времето минаваше леко и незабелязано за тях в каменната къща на ветровитата ферма.

— Ти така и не ми отговори как успя да чуеш оня разговор по пътя?

— Мисля, че ти казах. Бях се отдръпнал встрани да се скрия, когато ги усетих да идват зад мене.

— Защо?

— Бях сам и знаех, че разни шайки се мотаят наоколо.

— Да, естествено. Но как стана тъй, че тъкмо когато са минавали край тебе, Хейк е говорил за Теру?

— Струва ми се, че спомена Оукската ферма.

— Напълно е възможно. Точно като по поръчка.

Той знаеше, че тя не проявява недоверие. Излегна се и зачака да продължи.

— Такова нещо може да се случи само на един магьосник — рече Тенар.

— Е, и на други хора.

— Вероятно.

— Скъпа моя, ти не се опитваш да ме реабилитираш, нали?

— Не, съвсем не. Нима има някакъв смисъл? Ако беше магьосник, щеше ли да бъдеш тук?

Намираха се в голямата дъбова спалня, завити добре в овчи кожи, защото стаята нямаше камина, а навън бе свил свиреп студ.

— Искам да попитам: съществува ли нещо извън туй, което ти наричаш сила и което я предшества може би? Нещо, което в някои случаи се изявява като сила? Например Оджиън каза, че преди ти изобщо да получиш магическо познание или школовка, си бил вече жрец. Роден жрец. Ето защо си мислех, че преди да има сила, човек първо трябва да притежава място за нея. Празнота, която да запълни. И колкото е по-голяма празнотата, толкова повече може да побере. Но ако никога не придобиеш сила или тя ти бъде отнета, или пък ти я отдадеш — това ще остане.

— Тази празнота — забеляза той.

— Празнота е просто начин да се назове. Сигурно не е най-подходящата дума.

— Може би скрита възможност? — вметна Гед. — Възможност за… за осъществяване?

— Струва ми се, че си бил на пътя точно тогава и точно там тъкмо затова. Само на теб може да се случи такова нещо. Ти не си го предизвикал. То не е станало, защото имаш сила. Случило се е с теб. Поради твоята… празнота.

След малка пауза той рече:

— На подобни неща ме учеха в Роук: че истинското магьосничество означава да вършиш единствено онова, което е потребно. Ала ти отиваш още по-далеч — не да ги правиш, а да оставиш събитията да ти се случват…

— Истинското действие възниква именно така. Нима ти не дойде да спасиш живота ми, нима не нападна Хейк с вилата? Това означава да правиш онуй, което е потребно…

Гед отново се замисли:

— В Гробниците на Атуан ли си усвоила тази мъдрост?

— Не — тя се изтегна леко, загледана в мрака. — Арха я учеха, че за да има сила, трябва да принася жертви. Да жертва себе си и другите. Нещо като сделка — за да получиш, трябва да дадеш. Не бих казала, че тук няма истина. Но моята душа не може да живее толкова натясно: това за онова, зъб за зъб, смърт за живот… Истинската свобода е отвъд всичко. Отвъд разплатата, изкуплението, възмездието. Свободата е отвъд всички сделки и сметки… „Вратата между двата свята“ — нежно добави вдовицата.

Тази нощ Тенар сънува. Сънува, че вижда вратата от „Сътворението на Еа“. Тя представляваше малко прозорче от грубо, дебело и мътно стъкло, ниско в западната стена на старата къща над морето. Прозорчето бе затворено. Беше залостено, така че да не се отваря. Жената искаше да го отвори, обаче имаше някаква дума, някакъв ключ, нещо забравено — дума, ключ, име, без което не можеше да го отвори. Започна да го търси из каменни стаи, които ставаха все по-малки и тъмни, докато се озова в ръцете на Гед, които се опитваше да я събуди:

— Успокой се, любов моя, всичко е наред!

— Не мога да изляза на свобода! — викаше тя и го прегръщаше.

Той я утешаваше, галеше косите й. Легнаха отново и Ястреба прошепна:

— Погледни.

Старата луна беше изгряла. Белите й отблясъци върху натрупалия сняг хвърляха своите отражения в стаята, понеже Тенар не спускаше кепенците въпреки студа. Въздухът над тях блестеше. Те лежаха в сянка, но сякаш таванът бе воал, който ги отделя от тихите, сребристи, безконечни дълбини от светлина.

Дебели снегове паднаха над Гонт. Зимата беше дълга и снежна, Реколтата бе добра. Имаше достатъчно храна за хората и за добитъка и нямаше кой знае какво да се прави, освен да се яде и да се стои на топло.

Теру изцяло научи „Сътворението на Еа“. В деня на зимното слънцестоене тя рецитира една зимна песен и „Подвизите на младия крал“. Вече умееше да разточва кори за баница, да преде на чекръка и да приготвя сапун. Познаваше името и приложението на всяко растение, което се подадеше над снега. Знаеше и много предания, много неща за билките, които Гед бе успял да съхрани в паметта си от краткото време на своето чиракуване при Оджиън и дългите години в Роукската школа. Ала той нито веднъж не свали от лавиците книгите с Руните и Завета и не каза на детето нито думичка от езика на Сътворението.

Двамата с Тенар разговаряха за това. Тя му разправи как бе научила Теру на една-единствена дума — „толк“, но после се беше отказала, защото й се сторило нередно, макар и без да разбира защо.

— Помислих си, че сигурно е така, понеже никога не съм говорила на този език, не съм го използвала в магията. Реших, че трябва да го научи от човек, който наистина го владее.

— Няма такъв човек.

— А още по-малко пък жена.

— Имам предвид, че само драконите го говорят като роден език.

— Ами те учат ли го?

Изненадан от въпроса, той не отвърна веднага. Очевидно се опитваше да си спомни всичко, което беше чувал и знаеше за драконите.

— Нямам представа — рече Гед. — Какво ли можем да знаем ние за тях? Дали техните знания се предават, както при нас — от майката на детето, от по-възрастния на по-младия? Или може би е като при животните — някои от знанията се предават, а други са им вродени. Дори и това не знаем. Обаче аз предполагам, че драконът и неговата реч са нещо единно, цяло.

— И не използват никакъв друг език?

Ястреба кимна.

— Те не се учат. Те са туй, което са.

Теру мина през кухнята. Едно от задълженията и беше да поддържа сандъка с подпалките винаги пълен и сега се бе заела с тая задача. Облечена в скъсено палтенце от агнешка кожа и с шапка, тя тичаше от кухнята до бараката за дърва и обратно. Изсипваше товара си в ъгъла до огнището и тръгваше пак.

— Какво е онова, дето пее? — попита Гед.

— Кой, Терули?

— Когато е сама.

— Но тя никога не пее. Не може да пее.

— Пее по своему: „Някъде далеч на запад…“

— А, тази история ли? — възкликна Тенар. — Никога ли Оджиън не ти е разказвал за жената от Кемай?

— Не, разкажи ми ти.

Тя му разправи историята, както предеше, и бръмченето на чекръка и припяваше. Накрая добави:

— Когато Повелителят на ветровете спомена, че е дошъл да търси „една жена от Гонт“, аз си помислих за нея. Ала тя сигурно е умряла вече. Пък и как някаква си рибарска жена, някогашен дракон, би могла да бъде Върховен жрец!

— Все пак Повелителят на градежа не е казал, че жената от Гонт ще стане такъв жрец — забеляза Гед.

Той кърпеше чифт доста прокъсани панталони и бе седнал близо до перваза на прозореца, за да използва цялата достъпна светлина в сумрачния ден. От зимното слънцестоене беше минал половин месец и времето все още бе мразовито.

— А какво тогава е казал?

— „Една жена от Гонт“ — така разбрах от тебе.

— Но въпросът е бил кой ще стане Върховен жрец.

— Този въпрос е останал без отговор.

— „Неопровержими са доводите на магьосниците“ — произнесе Тенар твърде сдържано.

Гед скъса конеца със зъби и го нави на двата си пръста.

— Вярно е, че в Роук съм се научил малко да увъртам — призна си той. — Това обаче не е увъртане, струва ми се. „Една жена от Гонт“ не може да стане Върховен жрец. Никоя жена не може да бъде Върховен жрец. Тя би била своето собствено отрицание. Жреците на Роук са мъже, силата им е мъжка сила, познанието им с мъжко познание. Мъжествеността и магьосничеството са изградени върху една и съща основа — силата принадлежи на мъжете. Ако жените обладаваха сила, какво щяха да бъдат мъжете, ако не жени, които не могат да раждат? И какво щяха да бъдат жените освен мъже, които могат?

— Ха! — възкликна Тенар. И добави с известно коварство: — Но нали е имало кралици? Нима те не са жени на силата?

— Кралицата не е нищо друго освен жена крал.

Тя се присмя.

— Искам да кажа, че силата й е дадена от мъжете. Те й позволяват да използва тяхната сила. Ала нима тази сила й принадлежи? Тя я притежава не защото е жена, а въпреки това.

Вдовицата кимна и се облегна назад от чекръка.

— В какво е тогава силата на жената?

— Мисля, че не знаем туй.

— Кога жената има собствена сила? С децата, предполагам. За известно време…

— Може би в своя дом.

Тя огледа кухнята:

— Но при затворени врати. При заключени врати.

— Защото сте много скъпи.

— О, да. Безценни сме. Доколкото не притежаваме сила… Спомням си кога за първи път го научих! Косила ме заплаши — мене, единствената Жрица на Гробниците. Тогава осъзнах своята безпомощност. На мен принадлежаха почестите, обаче на нея принадлежеше силата. Тя й бе дадена от Бога-крал, от мъжа. О, как се разгневих! И как се уплаших… Веднъж с Ларк говорихме на тая тема. Ларк попита: „Защо мъжете се боят от жените?“

— Когато единствената ти сила е само чуждата слабост, живееш в страх — рече Гед.

— Да, ала излиза, че жените се страхуват от собствената си сила, страхуват се от себе си.

— А нима някога са били учени да се доверяват на себе си? — запита Гед.

В това време отново се появи Теру, изпълнявайки своето задължение. Погледът й срещна погледа на Тенар.

— Не. Никой не ни е учил на доверие — тя наблюдаваше как детето подрежда дървата в сандъка. — Ако силата беше доверие. Харесва ми тази дума. Ако само ги нямаше всичките тия условности — крале, учители, магьосници, собственици. Всичко това ми се струва толкова излишно. Истинската сила, истинската свобода би трябвало да се състои в доверието, не в насилието.

— Каквото е доверието на децата към родителите — уточни той.

И двамата замълчаха.

— В действителност дори и доверието се опорочава. Мъжете от Роук имат доверие в себе си и един у друг. Тяхната мощ е чиста, нищо не хвърля сянка върху нейната чистота, тъй че те вземат чистотата за мъдрост. Даже и не подозират, че могат да грешат.

Тя вдигна очи към него. За първи път Ястреба говореше така — напълно откъснат, освободен от Роук.

— Може би се нуждаят от някоя и друга жена, за да им посочи такава възможност — рече вдовицата и той се разсмя.

Тя отново завъртя чекръка:

— Продължавам да не схващам защо, след като може да има жени кралици, да няма жени Върховни жреци?

Теру ги слушаше.

— Суха вода, горещ сняг — каза Гед една гонтийска поговорка. — Кралете получават силата си от другите хора. Докато силата на магьосника е у него самия.

— И тази сила е мъжка. Защото дори не се знае в какво е силата на жената. Добре. Разбирам. И все пак, защо тогава не си намерят Върховен жрец — мъж Върховен жрец?

Гед оглеждаше скъсания ръб на панталоните.

— Ами щом Повелителят на градежа не е отговорил на техния въпрос, значи е отговорил на въпрос, който те не са си поставили. Значи е нужно именно това — да се постави въпросът.

— Гатанка ли казвате? — попита Теру.

— Да — отвърна Тенар. — Но не знаем самата гатанка. Знаем само отговора й. И той е: „Една жена от Гонт.“

— О, има много такива — отбеляза Теру, след като се замисли за малко. И явно доволна от себе си, отиде да донесе още един наръч дърва.

Гед остана загледан подир нея.

— Всичко се промени — рече гостът. — Всичко… Понякога си мисля, Тенар, питам се дали възкачването на Лебанен на престола не е всъщност началото? Вратата… А той — вратарят, позволяващ да се премине отвъд?

— Та кралят е толкова млад — каза с нежност Тенар.

— Толкова млад, колкото е бил Моред, когато е спрял Черните кораби. Толкова млад, колкото бях аз, когато…

Той млъкна и се взря през прозореца към посърналите, замръзнали поля между оголените клони на дърветата.

— Или колкото млада беше ти в онова място на мрака… Какво е младостта или старостта? Понякога ми се струва, че съм живял хиляда години, а понякога, че животът ми е прелетял като лястовица покрай пролука в стената. Неведнъж съм умирал и възкръсвал — не само в пустата земя, но и тук, под слънцето. В „Сътворението на Еа“ се казва, че всички ние сме се върнали и вечно ще се връщаме към първоизвора, който е неизчерпаем. И че единствено чрез смъртта се постига животът… Много мислих за това, когато бях горе с козите, из планината, където дните бяха сякаш вечни и времето бе спряло между утрото и вечерта… Козите ми предаваха своята мъдрост. И ето че се запитах: „За какво е тази скръб? Кого оплаквам? Върховния жрец Гед ли? Защо козарят Хоук трябва да се поболее от мъка и срам по Гед? Какво съм сторил, от което да се срамувам?“

— Нищо — рече Тенар. — Абсолютно нищо.

— О, да. Величието на мъжете се крепи на срама, гради се на него. Затова и козарят Хоук оплакваше Върховния жрец Гед. И тичаше след козите като онова момченце, което беше навремето…

Скоро лека усмивка се плъзна по лицето на Тенар. Тя малко свенливо промълви:

— Мос казваше, че тогава си бил петнадесетгодишен.

— Горе-долу толкова. Оджиън ме кръсти през есента. На другото лято заминах за Роук… Кое е било онова момче? Една празнота… Свобода.

— А каква е Теру, Гед?

Той дълго мълча. Тя вече реши, че няма да й отговори, когато Ястреба се обади:

— Такава, каквато е. Каква ли е пък нейната свобода?

— Значи нашата свобода е у нас самите, така ли?

— Струва ми се, че да.

— Когато беше в силата си, ти изглеждаше най-свободният човек. Но на каква цена? Какво те правеше свободен? Що се отнася до мене… мене ме моделираха като глина по волята на женнте, дето служеха на Древните сили, или на мъжете, владеещи всички служби, ритуали и места, за които вече не си спомням дори. После бях свободна за кратко — с тебе и с Оджиън. Ала това не беше моята свобода. Това беше само правото на избор. И аз избрах. Избрах да моделирам себе си според потребностите на фермата, фермера и нашите деца. Превърнах се в съд. Зная неговата форма, но не и глината, от която е направен. Животът ме увлече в своя танц. И аз познавам танца, но не познавам танцуващата.

— Ами тя — подзе Гед след дълго мълчание, — ако някога започне да танцува и тя?

— „Те ще се страхуват от нея“ — прошепна Тенар. В този момент детето влезе и разговорът се прехвърли върху тестото, което бе оставено да втасва в ъгъла до огнището. Приказваха тихо и дълго, докато краткият ден превали. Прехвърляха се от тема на тема и пак се връщаха, предяха и съшиваха с думи живота си, годините, събитията и мислите, които не бяха успели да споделят. После отново млъкваха, работеха, съзерцаваха, мечтаеха с кроткото дете наоколо им.

Мина зимата и се запролети. Дните станаха по-дълги и светли, работата — повече. Лястовиците се завърнаха от слънчевите острови, от Южния разлив, където свети звездата Гобардон в Съзвездието на края. И техните лястовичи разговори едва сега започваха.