Техану

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО

Гед лежеше като мъртъв. Къде ли е бил? Какво ли е преживял? Тази нощ, на светлината на огъня, Тенар съблече покритите му с петна, раздърпани, вкоравели от пот дрехи, уми го и го остави да лежи гол между ленените чаршафи и одеялото от мека, тежка козя вълна. Макар и нисък, слаб човек, той бе набит и енергичен. Сега беше изтънял, сякаш стопен до кости, уморен, крехък. Дори белезите, които браздяха рамото и лявата половина на лицето му от темето до челюстта, изглеждаха смалени, прозрачни. Косата му бе посивяла.

„Разболях се от жалейки, болна съм от мъка. Няма да страдам по него! Нима сам не дойде при мене на гърба на дракона? Някога исках да го убия — помисли си тя. — Сега ще му помогна да оживее, ако мога.“ И го погледна с предизвикателство, а не с жал.

— Кой кого спаси в Лабиринта, Гед?

Той спеше, без да чува, без да помръдва. Вдовицата беше много уморена. Изкъпа се с водата, която бе стоплила да го умие, и пропълзя до мъничкото, топло, лъчисто мълчание на спящата Теру. Тя бе погълната от съня и сънят й се разтваряше в едно бледорозово и сребристо, обширно ветровито пространство. Детето летеше и викаше: „Калесин!“ Друг глас му отвръщаше от светлата бездна.

Когато Тенар се събуди, птиците вече чуруликаха сред поляната и на покрива. Седна върху сламеника и видя утринната светлина през кривото стъкло на ниското прозорче, което гледаше на запад. Имаше нещо ново — някакъв кълн или проблясък, твърде дребен, за да му обърне внимание и да се замисли над него, свеж. Теру все още спеше. Тенар остана до нея и се загледа навън в облаците. Сети се за дъщеря си Апъл и се опита да си я спомни като бебе. Представата й беше смътна, затова бързо изчезна: крехкото пълничко телце, което се разтърсваше от смях, къдравата, въздушна косица… После дойде второто бебе. Нарекоха го Спарк2, защото, както се шегуваха, бе искрата, запалена от Флинт3. Тя не знаеше истинското му име. Колкото Апъл бе здрава, толкова той боледуваше като дете. Роден преждевременно и много дребен, синът й едва не умря от ларингит на два месеца и две години след това беше все едно да гледаш голишарче — никога не знаеш дали ще оживее до сутринта, или не. Но той издържа, малката му искрица не угасна. Израсна жилаво момче, винаги дейно, пълно с енергия. Не ставаше за работа във фермата, нямаше търпение с животните, с растенията, с хората. Използваше думи само когато се налага, никога за удоволствие, нито да изрази любовта си, нито да научи нещо.

Оджиън ги бе навестил при едно от скитанията си. Тогава Апъл беше на тринадесет, а Спарк на единадесет години. Магьосникът кръсти момичето в изворите на Кахеда в началото на равнината, Апъл влезе красива в зелените води, същинска жена-дете, и той й даде истинското и име — Хайохе. Бе останал в стопанството Оук ден-два и попита Спарк дали не иска да поскита с него из гората. Спарк само кимна.

— Какво би правил, ако можеше? — рече тогава магьосникът и момчето му довери онова, което не искаше да сподели с майка си, нито с баща си:

— Бих отплавал в морето.

И така, когато след около три години Бийч му даде истинското име, Спарк замина като моряк на един търговски кораб, пренасящ стоки от Валмаут за Орнея и Северен Хавнър. От време на време се връщаше във фермата, но не често и никога задълго, макар че подир смъртта на баща му щеше да стане негов наследник. Той бе белокож както Тенар, ала порасна висок като Флинт, с издължено лице. Не каза на родителите си своето истинско име. Навярно нямаше да го каже на никого. Тенар не го беше виждала от три години. Може да не знаеше, а може и да знаеше за смъртта на баща си. Или самият той да бе умрял, да се бе удавил. Не й се вярваше. Спарк щеше да пренесе искрата на живота през води и бури.

Това усещаше тя у себе си сега, искра. Като предчувствие за зачатие. Някаква промяна, нещо ново. Какво беше то, жената не искаше да пита. Човек не пита. Човек не пита за същинското име. То му се дава или не.

Стана, облече се. Въпреки ранната утрин бе топло и тя не напали огъня. Седна на прага да изпие чаша мляко и да погледа как сянката на Гонтийската планина се смалява в морето. Ветрецът беше слаб, колкото може да бъде на тази брулена от течения скална издатина. Бризът дъхаше на лято, мек и изпълнен с аромат на поляни. Някаква сладост се носеше във въздуха, някаква промяна.

— Всичко се промени! — прошепна радостно старецът, преди да умре. Бе положил ръка върху нейната и й бе дал като подарък истинското си име. Беше й го поверил.

— Айхал! — възкликна тя.

В отговор няколко кози пред сайванта изблеяха. Чакаха Хедър. „Бе-е-е!“ — обади се една; сетне друга, по-гърлено, твърдо: „Бла-а-а!“ Разчитай на коза, ако искаш да се разориш, обичаше да казва Флинт. Той бе овчар и не обичаше козите. Но като малък Ястреба е бил козарче тук, из тези места.

Вдовицата влезе. Вече станала, Теру гледаше към спящия мъж. Тенар обгърна детето с ръка и макар че то обикновено се дърпаше или беше безучастно към нежностите, тоя път прие прегръдката и дори лекичко се притисна към гърдите й.

Гед лежеше все тъй изтощен, борен от съня. Лицето му бе така обърнато, че се виждаха четирите белега, които го прорязваха.

— Изгорен ли е? — пошепна Теру.

Тенар не отвърна веднага. Не знаеше от какво са тези белези. Много отдавна, в Рисуваната стая на Лабиринта, го беше запитала на присмех:

— От дракон ли е това?

А той й отговори сериозно:

— Не е от дракон. Една родственица на Безименните ми ги остави. Обаче аз научих нейното име…

И туй бе всичко. Но тя разбираше какво значи за детето думата „изгаряне“.

— Да — кимна Тенар.

Теру продължи да гледа към мъжа. Беше извърнала глава, за да може да го вижда с единственото си здраво око, и приличаше на малка птица, на врабче или сипка.

— Хайде, врабченцето ми, пиленцето ми, той се нуждае от сън, а ти — от една праскова. Има ли тази сутрин узрели плодове?

Теру изтича да провери, Тенар я последва. Докато ядеше прасковата си, момичето изпитателно наблюдаваше мястото, където засади своята костилка предишния ден. Очевидно бе разочаровано, че никакво дърво не е израснало, ала не каза нищо.

— Полей я — напомни Тенар.

Леля Мос пристигна късно сутринта. Едно от уменията на знахарката беше да плете кошници с тръстиките от блатото, което се намираше на Откоса. Тенар я помоли да я посвети в този занаят. Като чужденка в Гонт тя бе забелязала, че хората обичат да учат другите. Бе усвоила умението да се оставя да я обучават и така приемаха нейния чуждоземен произход, прощаваха й.

Оджиън й предаде своето знание, после Флинт я научи на неговото. Навик в живота й стана да се учи. Винаги имаше много за научаване, много повече, отколкото предполагаше, когато беше жрица-послушница или повереница на магьосника.

Тръстиките бяха влажни и тая сутрин трябваше да ги цепят — пипкава, но не особено трудна работа, която не изискваше пълно внимание.

— Лельо — обърна се Тенар към Мос, когато седнаха на прага пред ведрото тръстики и една рогозка, където да слагат разцепените, — как разбираш дали един човек е магьосник или не?

Отговорът на баячката бе заобиколен, като започваше с обичайните й афоризми и мъглявости.

— Дълбокото познава дълбокото — произнесе тя важно — и истинското личи отдалеч.

Тук Мос разказа историята за мравката, която понесла от двореца един тънък косъм и избягала с него в мравуняка, а през нощта мравунякът засветил отвътре подобно звезда, защото косъмът бил от главата на Върховния жрец Брост. Ала само мъдрите можали да видят светещия мравуняк. За обикновените очи той си оставал тъмен.

— Значи човек има нужда от обучение — рече Тенар.

— Може би да, може би не — беше лайтмотивът в мъглявия отговор на Мос. — Някои го умеят по рождение. И дори да не подозират, пак ще се прояви. Ще просветне, както косъмът на жреца в подземната дупка.

— Да — каза Тенар. — Забелязала съм.

Тя разцепи една тръстика и остави отделените части върху рогозката:

— Как познаваш тогава, че един човек не е магьосник?

— Когато у него липсва онова, миличка. Силата. Виж сега. Ако имам очи, ще забележа, че и ти имаш очи, нали така? А ако си сляпа, ще видя и това. Ако имаш само едно око като малката или пък три, ще видя и тях, не е ли така? Но ако аз нямам око, с което да гледам, няма да разбера дали и ти имаш, освен ако сама не ми кажеш. Обаче аз имам очи. Аз виждам, зная. С третото око! — Мос докосна челото си и изкудкудяка като квачка, горда, че е снесла яйце.

Бе доволна, че е намерила точните думи. До голяма степен нейните оплетени изрази и преструвки се дължаха на неумението й да борави със словата и понятията. Никой не я беше учил да разсъждава логично. Никой изобщо не я слушаше какво бърбори. От нея се очакваше, дори се изискваше да бъде неясна, мистична, да смотолевя нещата. Тя бе знахарка. Нямаше нищо общо с ясните мисли.

— Е, добре — рече Тенар. — Не искаш да отговориш на този въпрос. Значи, когато погледнеш един човек с третото си око, ти виждаш неговата сила или не?

— По-скоро разбирам — отвърна леля Мос. — Казвам, че виждам, защото така се говори. Но не е като да виждам тебе или тая тръстика, или планината отсреща. То е по-скоро разпознаване. Аз зная какво е в тебе и какво не е в горкичката празноглава Хедър. Зная какво е в милото дете и какво не е в него. Аз зная… — тя не можа да продължи с изброяването. Смотолеви нещо и се изплю. — Всяка врачка, която поне малко си владее занаята, ще разпознае друга врачка! — добави припряно.

— Значи вие се разпознавате.

Мос кимна утвърдително:

— Точно така. Това е думата. Разпознаваме се.

— Магьосникът също би усетил у теб силата, би разбрал, че си знахарка…

Ала Мос се смееше насреща й. Устата й бе зейнала като паст, лицето — премрежено от бръчици.

— Имаш предвид мъж ли, миличка, магьосник мъж? Че какво е общото между нас и един мъж на силата?

— Но Оджиън…

— Оджиън беше много добър — каза знахарката без ни най-малка ирония.

Известно време те продължиха да цепят тръстиките мълчаливо.

— Не се престаравай, миличка — обади се леля Мос.

— Обаче Оджиън ме учеше така, сякаш не бях момиче. Сякаш бях негова послушница като Ястреба. Научи ме на езика на Сътворението, Мос. Научаваше ме на всичко, което пожелавах.

— Той не беше като другите.

— Аз не заслужавах да бъда учена. Аз го напуснах. Какво ме интересуваха неговите книги? Защо ми бяха? Аз исках да живея. Исках да имам мъж, исках да имам деца, исках да разполагам с живота си.

Тенар цепеше тръстиките бързо, прилежно с нокътя си.

— И го получих — допълни тя.

— Все едно да вземаш с дясната ръка и да захвърляш с лявата — каза знахарката. — Ех, миличка господарке, какво да се прави? Какво да се прави? Желанието за някой мъж ме е тласкало неведнъж към ужасни неприятности. Но никога не ми е хрумвало да се омъжа — никога! А, не. Туй не е за мене.

— Защо не? — попита Тенар.

Хваната на тясно, Мос само отвърна:

— Ами кой ще вземе някаква си знахарка? — После потри челюсти, като да преживяше: — Пък и коя ли знахарка ще хукне да се омъжва?

Те продължаваха да цепят влажните тръстики.

— Кое им е лошото на мъжете? — предпазливо произнесе вдовицата.

Също така предпазливо и снишавайки глас, Мос отговори:

— Не зная, миличка. Мислила съм си за това. Често съм си мислила за това. Най-много мога да кажа ето какво. Мъжът е затворен в собствената си кожа, както орех в черупка. Твърда и силна е неговата черупка. И той цялата я изпълва, изпълва я със себе си. Той е всичко. Няма място за нищо друго под черупката.

Тенар помълча малко и сетне запита:

— Но ако е магьосник?

— В такъв случай вътре е само неговата сила. Силата му — това е той, разбираш ли? Така е при мъжа и толкоз. Щом силата му го напусне, с него е свършено. Изпразнен е.

Тя счупи въображаемия орех и хвърли черупката му:

— Нищо.

— А как е с жената тогава?

— Хе, миличка, жената е друга работа. Знае ли някой къде започва и къде свършва жената? Чуй ме, господарке, аз имам корени, аз имам корени, по-дълбоки от този остров. По-дълбоки от морето, по-стари от времето, когато са били издигнати островите. Моите корени стигат назад до началото на мрака.

Очите на Мос светнаха със странен блясък в зачервените зеници и гласът й стана напевен:

— Аз стигам назад до мрака! Била съм преди луната. Никой не знае, никой не знае, никой не може да каже коя съм аз, коя е жената, жената на силата, по-дълбока от корените на дърветата, по-дълбока от корените на островите, по-стара от Сътворението, по-стара от луната. Кой смее да задава въпроси на мрака? Кой ще попита мрака как му е името?

Старицата се люлееше, повтаряйки в самозабрава своя заклинателен напев, а Тенар седеше изправена и цепеше тръстиките с нокът наполовина.

— Аз ще попитам — заяви тя.

После разполови още една тръстика.

— Твърде дълго съм живяла в мрака — добави вдовицата.

От време на време отиваше да види дали Ястреба продължава да спи. Погледна и сега. Щом отново седна при Мос, нямаше желание да се връща към разговора, защото знахарката изглеждаше мрачна и затворена.

— Когато се събудих тази сутрин, почувствах се така, сякаш бе повял някакъв нов вятър. Някаква промяна. Може би е от времето. Усети ли го? — смени темата Тенар.

Мос не отвърна с „да“ или „не“.

— Много ветрове духат тук на Откоса, някои добри, някои болни. Едни докарват облаци, други — хубаво време, а трети носят вести на онези, които могат да ги чуят. Ала ако не искат да слушат, няма да ги чуят. Коя съм аз, за да зная — бедна старица, която не се е учила нито на магическо изкуство, нито на книга? Цялото ми знание е в земята, в тъмната земя. Под краката на горделивците. Под краката на високомерните жреци и властелини. Защо им е на тези многознайковци да поглеждат надолу? Какво може да знае една стара знахарка?

— Тя би могла да ти стане ужасен враг — помисли си Тенар, — но приятел — трудно.

— Лельо — започна тя и пое следващата тръстика, — аз съм израсла сред жени. Само жени. В Каргадските земи, далеч на изток, в Атуан. Взели са ме от семейството ми като дете, за да ме направят жрица в една пустош. Не зная името й, всички я наричахме просто Мястото. То бе единственото кътче, което познавах. Охраняваха го няколко войници, ала те нямаха право да влизат отвъд стените, дето го ограждаха. Ние също не трябваше да излизаме навън. Само групово, всички жени и момичета, с евнуси, които да ни охраняват, без да можем да видим мъжете.

— Какви са пък тези?

— Евнусите ли? — Тенар неволно беше употребила каргадската дума. — Скопени мъже.

Знахарката се опули. Тя произнесе заклинанието „Цех!“ и направи знака за отклоняване на злите сили. Облиза устни. Бе изпълнена с негодувание.

— Един от тях беше нещо като майка за мен… Но аз така и не видях мъж, докато станах зряла жена, Единствено момичета и жени. И въпреки това не се научих да разбирам жените, защото познавах само тях. Също като мъжете, които живеят все сред себеподобни — моряци, войници, роукските жреци, — нима те знаят мъжката природа? Как биха могли, щом никога не са разговаряли с жени?

— Дали ги хващат и скопяват, както овните и козлите? — попита Мос.

Ужасът, страхът и дори някакъв проблясък на отмъстителност бяха взели връх над гнева и разума. Съзнанието на леля Мос бе напълно завладяно от темата за евнусите.

Тенар не можа да й каже много. Установи, че никога не се е замисляла над това. Скопци бяха съществували в Атуан, когато беше момиче. Един евнух я бе обичал предано, тя него също; обаче накрая го уби, за да избяга от Мястото. Сетне дойде в Архипелага, където нямаше евнуси, и съвсем забрави за тях, изхвърляйки ги в мрака заедно с тялото на Манан.

— Предполагам — поде Тенар в стремежа си да задоволи любопитството на Мос за подробности, — предполагам, че вземат малки момчета и… — но тук млъкна. Ръцете й спряха да работят.

— Като Теру — каза тя след дълга пауза. — За какво е детето? За какво е то? За да го използват. Да го изнасилват, да го скопяват… Слушай, Мос. Когато живеех в местата на мрака, там правеха тъкмо туй. Щом пристигнах тука, помислих си, че най-после съм дошла на бял свят. Научих истинската реч. Имах мъж, родих деца, живях добре. На ярка светлина. И в тази именно ярка дневна светлина те сториха на Теру всичко това. В ливадите край реката. Реката, която блика от извора, където Оджиън кръсти дъщеря ми. Под светлината на слънцето. Опитвам се да намеря място, за да живея, Мос. Разбираш ли ме? Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, да — рече старицата и подир малко добави: — Има достатъчно мъка на тая земя, миличка, не е нужно сама да ходиш да я търсиш.

И забелязала как пръстите на Тенар треперят, докато се опитва да разцепи една тръстика, допълни:

— Не се престаравай, миличка.

Гед се понадигна едва на следващия ден. Мос, която бе опитна, макар и ужасно мръсна като болногледачка, успя да му сложи в устата някоя и друга лъжица месен бульон.

— Гладен и прежаднял — обяви тя. — Нямало е какво да яде и пие там, откъдето идва.

Сетне отново го погледна преценяващо:

— На път е, струва ми се. Щом отслабнат, не могат да пийнат и вода, въпреки че имат нужда само от това. Големи, силни мъже са умирали така пред очите ми. Стопяват се за броени дни като сенки.

С неотклонното си търпение обаче тя му сложи в устата още няколко лъжици от нейния бульон от месо и билки.

— Ще видим. Изглежда, че е твърде късно. Той е на път.

Говореше без жалост, може би дори със задоволство. Мъжът не означаваше нищо за нея. Значение имаше само смъртта. Може да й се удаде да погребе този магьосник, след като не я оставиха да погребе стария.

Гед се събуди на другия ден, докато Тенар мажеше с мехлем ръцете му. Сигурно дълго бе пътувал, възседнал гърба на Калесин, понеже металните люспи бяха ожулили кожата на дланите му и пръстите му бяха целите одраскани от вътрешната страна. В съня те оставаха стиснати, сякаш да не изпуснат липсващия дракон. Тя трябваше внимателно да разтвори хватката им, за да ги измие и натрие с мехлема. Докато правеше това, той викаше и се опитваше да се улови за нещо, като че ли пада. Открехна очи. Вдовицата тихо му заговори. Гед я погледна.

— Тенар — каза гостът, без да се усмихне. Разпозна я естествено, без емоции. И тя изпита истинско удоволствие — сякаш вдъхна аромата на цвете — от факта, че все още има един човек, който знае името й, и този човек е той.

Тенар се наведе напред и го целуна по бузата:

— Не мърдай. Остави ме да свърша.

Магьосникът се подчини и скоро пак се унесе, тоя път с отворени и отпуснати длани.

Заспивайки до Теру късно същата вечер, тя си каза: „Аз никога досега не бях го целувала.“ Подобна мисъл я потресе. Отначало направо не повярва. Нима не се е случвало нито веднъж през всичките тези години — не в Гробниците, но после, когато вървяха заедно из планините или когато плаваха към Хавнър с лодката „Взор“, за да дойдат тук, в Гонт?

Не. И Оджиън никога не я целуна, нито тя него. Наричаше я дъще, обичаше я, ала никога не я бе милвал. Пък и тя, израснала самотна, недосегаема като жрица, не се стремеше към ласка или поне не бе разбирала, че се стреми. Понякога облягаше за миг чело или буза на дланта на Оджиън. Тогава той я докосваше леко по косата, само веднъж.

При Гед нямаше и толкоз.

„Нима никога не съм помисляла за това?“ — питаше се удивена Тенар и не можеше да повярва.

Не знаеше. Когато се опита да разсъждава по тази тема, налегнаха я ужас и чувство за грях, но сетне отминаха, понеже нямаше никакъв смисъл. Устните й си спомняха вкуса на неговата грубовата, суха, хладна кожа близо до устата отдясно и единствено туй имаше значение и тежест.

Вдовицата заспа. Сънува, че някакъв глас я вика: „Тенар! Тенар!“ и тя му отвръща с крясък на морска птица, литнала в светлината над морето. Обаче не знаеше името, което назоваваше.

Ястреба разочарова леля Мос. Остана жив. След ден-два знахарката го обяви за спасен. Тя идваше и го хранеше със своя бульон от козе месо, корени и билки, привдигаше го към себе си — силната миризма на тялото й го обгръщаше — и му поднасяше лъжичка по лъжичка, докато мърмореше. Въпреки че той я позна и се обърна към нея с името й, а и тя не можеше да отрече, че тоя човек наистина прилича на Ястреба, все пак много й се искаше да го отрече. Той никак не й харесваше. Повтаряше, че целият бил сбъркан. Тенар достатъчно уважаваше проницателността на знахарката, за да се разтревожи от нейните думи, но не изпитваше никакво подозрение. Беше й приятно, че Гед е тук и бавно се връща към живота.

— Ще видиш, когато дойде напълно на себе си — каза тя на Мос.

— На себе си! — възкликна леля Мос и направи жест, с който искаше да покаже, че чупи и изхвърля празна черупка.

Той скоро попита за Оджиън. Тенар се страхуваше от този въпрос. Бе си внушавала и почти успешно, че няма да я попита, че сам ще разбере, както бяха разбрали дори магьосниците от пристанището Гонт и Ри Алби, щом умря Оджиън. Ала на четвъртата сутрин гостът лежеше буден, когато тя дойде при него. Погледна я и рече:

— Това е къщата на Оджиън.

— На Айхал — подчерта вдовицата, колкото можеше по-естествено.

Все още й бе трудно да изговаря истинското име на магьосника. Нямаше и представа дали Гед знае туй име. Навярно. Оджиън трябва да му е казал или Ястреба да го е узнал, без да му се казва.

Известно време той не реагира, сетне проговори безизразно:

— Значи е мъртъв.

Лежеше и замислено гледаше пред себе си, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Кога съм дошъл тук?

Тенар се наведе към него, за да я чуе:

— Преди четири дни вечерта.

— И никой друг е нямало в планината — каза той. Тялото му трепна като от болка или от непоносимия спомен за болка. Намръщи се и затвори очи. После си пое дълбоко дъх.

С възвръщането на силата му Тенар свикна с навъсените вежди, дълбоките въздишки и сключените пръсти. Силата му се възвръщаше, но не и облекчението и здравето.

Седнал бе на прага на къщата под слънцето на летния следобед. За първи път се отдалечаваше толкова от леглото си. Седеше на прага, загледан в отиващия си ден, и Тенар, която идваше от бобените лехи, се взря от своя страна в него. Той още изглеждаше пепелявоблед като сянка. Подобно впечатление се създаваше не само от посивялата коса, а и от това, че беше станал кожа и кости. Очите му бяха угаснали. И все пак тази сянка, този пребледнял мъж бе същият, чието лице тя видя някога огряно от лъчите на собствената му сила, същото силно лице с ястребов нос и изрязана уста, същият красив човек. Винаги е бил горд и красив.

Тенар приближи до него.

— Слънцето ти е полезно — каза му тя и той кимна, ала ръцете му оставаха свити, докато си седеше обгърнат от топлината на лятото.

Гед бе толкова мълчалив, че й се струваше, че нейното присъствие го смущава. Сигурно не можеше да се държи с нея така непосредствено, както някога. Той беше вече Върховен жрец в края на краищата — не биваше да забравя това. А и двадесет и пет години бяха минали, откакто вървяха заедно из планините на Атуан и отплаваха с „Взор“, прекосявайки източните морета.

— Къде е „Взор“? — попита ненадейно тя, изненадана от тая мисъл, но после си каза: „Колко глупаво от моя страна! Толкоз години са изтекли и Върховният жрец надали ще държи такава малка лодчица.“

— В Селидор — отвърна той с лице, погълнато от неговата постоянна и неразбираема тъга.

„Някога, много отдавна, отдавна, колкото вечността, и далеч, далеч, колкото остров Селидор…“

— Най-далечният остров — промълви Тенар почти като въпрос.

— Далеч, далеч на запад — потвърди мъжът.

Седяха край масата, току-що свършили с вечерята. Теру бе излязла навън да играе.

— От Селидор значи си дошъл на гърба на Калесин?

И този път името на дракона сякаш излезе само от устата й, звуците сами се оформиха, издишвайки шипяща струя.

При това име Гед вдигна очи и настойчиво я изгледа, което я накара да осъзнае, че той рядко срещаше нейния поглед. После кимна утвърдително и искрен до педантичност, се поправи:

— От Селидор до Роук и сетне от Роук до Гонт.

Какво означаваше туй? Хиляда, десет хиляди мили? Тя нямаше представа. Виждала бе огромни карти в съкровищниците на Хавнър, ала никой не я беше учил на числа и разстояния. „Толкова далеч, колкото Селидор…“ И дали милите можеха да бъдат мерило за полета на един дракон?

— Гед — обърна се към него с истинското му име, понеже бяха сами, — разбирам, че си преминал през големи изпитания и опасности. Ако не искаш или не можеш да ми кажеш — недей. Но, струва ми се, че ако зная, ако зная нещо за това, бих могла да ти помогна. Бих желала да ти помогна. Нищо чудно скоро да дойдат от Роук да те вземат, да изпратят кораб за Върховния жрец или може би дракон знам ли? И ти отново ще заминеш. Без да сме си казали нищичко.

Тя закърши ръце от фалша на собствените си думи и глас. Да се шегува с дракона, да мърмори като недоволна жена!

Той гледаше надолу към масата, търпелив и сериозен подобно стопанин след напрегнат ден на полето, изправен пред някаква домашна буря.

— Никой няма да дойде от Роук, струва ми се — рече жрецът, което му костваше твърде голямо усилие, и той трябваше да си поеме дъх, преди да продължи:

— Дай ми малко срок.

Стори и се, че Гед няма какво повече да каже, и отвърна:

— Да, разбира се, съжалявам — сетне се изправи да почисти масата, когато магьосникът произнесе все още със сведен поглед, но достатъчно отчетливо:

— Вече разполагам с време.

После също стана, занесе чинията си на умивалника и довърши почистването на масата. Докато Тенар прибираше храната, той изми съдовете. Това я заинтригува. Сравняваше го с Флинт, който никога не бе измил и една паница през живота си. Туй беше женска работа, Обаче Гед и Оджиън бяха живели тук сами, без жени. Гед навсякъде бе живял без жени, затова и вършеше „женската работа“ и не мислеше нищо лошо за нея. Жалко би било, реши Тенар, ако той започнеше да я подценява, да се страхува, че тя подрива достойнството му.

Никой не дойде от Роук да го потърси. Когато споменаха за това, беше изминало твърде малко време и никакъв кораб не би успял да пристигне освен с магически вятър в платната през целия път. Но дните отлитаха, а вест или знак за него не идваше. Стори й се странно да оставят Върховния жрец толкова дълго необезпокояван. Може би им бе забранил да го търсят; или се е скрил тук с магия, тъй че да не могат да разберат къде е, нито да го познаят. Ето че и селяните засега не му обръщаха особено внимание.

Това, че от имението на господаря на Ри Алби още никой не идваше, не беше за учудване. Владетелите на замъка поначало не бяха в добри отношения с Оджиън. Из селото се говореше, че жените от тоя замък се занимавали с черна магия. Една от тях се омъжила за някакъв велможа от Севера, който жива я погребал под един камък. Друга въздействала на нероденото дете в утробата си, опитвайки се да направи от него създание на силата, и наистина то проговорило при раждането си, ала се появило на бял свят без кости.

— Като малка кожена торба — шепнеха си селянките, — малка торба с очи и глас. Не пожелало да суче, мънкало на някакъв странен език и много скоро умряло…

Каквато и истина да имаше в тези приказки, вярно бе, че владетелите на Ри Алби се държаха настрана. Сподвижница на Ястреба, повереница на магьосника Оджиън, приносителка на пръстена на Ерет-Акбе в Хавнър, можеше да се очаква, че Тенар ще бъде поканена в замъка на имението, когато за първи път стъпи в Ри Алби, но не беше. Вместо това, за нейна радост, остана да живее сама в една къщурка, която принадлежеше на селския тъкач Фан, и рядко й се налагаше да вижда хората от голямата къща, и то от разстояние. Мос й каза, че господарката на къщата е умряла и са останали само много, много старият господар и неговият внук, както и младият магьосник на име Аспен, когото бяха наели от Роук.

Откакто Оджиън почина и бе погребан с талисмана на леля Мос в ръка под буковото дърво край планинската пътека, Тенар не беше виждала Аспен. Колкото и да е странно, той не знаеше, че Върховният жрец на Землемория е в собственото му село, или ако знаеше, се държеше надалеч. А и магьосникът от пристанище Гонт, който бе пристигнал за погребението на Оджиън, също не дойде повторно. Дори и да не беше разбрал, че Гед е тук, то със сигурност помнеше коя е тя, бялата владетелка, носила пръстена на Ерет-Акбе на китката си и съединила отново Руната на мира. „Но колко години са минали оттогава, стара жено! — каза си тя. — Кому ще накривиш шапката?“

И въпреки всичко нали от нея бяха научили истинското име на Оджиън? Дължаха й известна проява на учтивост.

Ала магьосниците поначало не бяха особено учтив народ. Те бяха хора на силата. Имаха отношение само към силното. А каква сила притежаваше Тенар сега? Или изобщо бе притежавала? Като момиче и жрица беше просто съд: енергията на мрака бе текла през нея, използвала я бе и оставила я празна, недокосната. Като млада жена тя получи могъщо познание от един човек на силата, но го загърби, без да се докосне до него. По женски предпочете и притежаваше навремето силите на жената, обаче това време мина — не беше вече съпруга и майка. Нищо нямаше у нея, никаква мощ, която да бъде забелязана от някого.

Но драконът й бе проговорил. „Аз съм Калесин“ — каза той, а тя му отвърна: „Аз съм Тенар.“

„Какво значи господар на драконите?“ — попита някога Гед в местата на мрака, в Лабиринта, опитвайки се да отрече неговата сила, да го накара да признае нейната. И той й отговори с онази естествена прямота, която винаги я обезоръжаваше: „Човек, с когото драконите са готови да приказват.“

И тъй, Тенар стана жена, с която драконите разговарят. Дали това беше новото, тайното познание, зрънцето светлина, което тя усети у себе си, когато се събуди под малкото прозорче, обърнато на запад?

Няколко дни след разговора на масата вдовицата се зае да плеви една леха в градината на Оджиън, чистейки обраслия лук, който той засади напролет. Гед се промъкна през пролуката на високата ограда, дето държеше козите отвън, и започна да работи от другия край на реда. Поплеви известно време, сетне седна и си погледна дланите.

— Остави ги да зарастат — меко рече Тенар.

Ястреба кимна.

Високият, привързан на колове боб в съседния ред цъфтеше и уханието на цветовете му бе много приятно. Мъжът седеше, отпуснал изтънели ръце на коленете си, и гледаше към осветената от слънцето плетеница от лози, цветя и увиснали бобени вейки. Тя подзе, както си работеше:

— Преди да умре, Айхал каза: „Всичко се промени…“ И наистина след неговата смърт аз го жаля, скърбя, но нещо ме издига над страданието. Нещо идва за живот, пуснато е на свобода. Насън и щом отворя очи, зная, че има някаква промяна.

— Да — потвърди той. — Краят на злото. И… — Подир дълго мълчание заговори отново. Не гледаше към нея, ала гласът му прозвуча точно като онзи глас, който познаваше — тих, спокоен, с лекия си гонтийски акцент:

— Помниш ли, Тенар когато за първи път пристигнахме в Хавнър?

„Как бих могла да забравя?“ — помисли си тя, но нищо не каза от страх да не го накара пак да млъкне.

— Как изтеглихме „Взор“ и излязохме на кея — стъпалата бяха мраморни. И хората, всичките тези хора… А ти вървеше, вдигнала ръка, за да им покажеш пръстена…

„… Вдигнала ръка. Аз бях изплашена до смърт от всички тия лица, гласове, цветове, кули и знамена, всичко в злато, сребро и музика. Там познавах само тебе, само тебе на света, в целия свят единствено тебе, с когото вървях…“

— Стражите на Кралския дворец ни съпроводиха до Кулата на Ерет-Акбе всред многолюдните улици. И ние изкачихме високите стъпала — ние двамата, сами. Спомняш ли си?

Тенар кимна. Докосна с ръце земята, която плевеше, и усети нейната ронливост, нейния хлад.

— Аз отворих вратата, Тя бе тежка и отначало заяде. После двамата влязохме. Помниш ли?

Сякаш търсеше потвърждение: „Истина ли е било това? Ти спомняш ли си?“

— Беше голяма зала, с извисени сводове — рече Тенар. — Приличаше ми на залата, където бях погълната, но само защото бе също толкова висока. Светлината нахлуваше от прозорците горе на кулата. Сноповете лъчи се кръстосваха като саби.

— И тронът — допълни той.

— Да, и тронът. Целият бе в злато и пурпур. Ала празен като трона в залата на Атуан.

— Вече не е — каза Ястреба. Загледа се в нея сред зелените стръкове лук. Лицето му бе напрегнато, изпълнено с копнеж, сякаш беше изправен пред непостижима радост. — Има крал на трона в Хавнър, в центъра на света. Предсказаното се сбъдна. Руната бе съединена и възстановена целостта на света. Дойдоха мирни времена. Той…

Гед замълча, сведе поглед и стисна ръце:

— Той ме върна от смъртта към живота. Арен от Енлад, който в бъдещите песни ще се нарича Лебанен. Той получи своето истинско име — Лебанен, кралят на Землемория.

— Значи оттам идва тази радост, това просветление — възкликна Тенар и коленичи, вперила взор в него.

Магьосникът не реагира.

„Хавнър има крал“ — каза си тя. После повтори на глас:

— Хавнър има крал!

Вдовицата носеше у себе си спомена за оня красив град, за широките улици, мраморните кули, керемидените и бронзови покриви, за корабите с бели платна в пристанището и разкошната тронна зала, където се кръстосваха слънчевите лъчи, богатството, достолепието, хармонията и редът, поддържан там. Представяше си как от този светъл център редът се разпространява като съвършени водни кръгове, като права улица, като кораб, плаващ преди вятъра — знаещ своето направление, принасящ мир.

— Добре се справи, приятелю — кимна вдовицата. Той махна леко, сякаш да предотврати думите й, извърна се и притисна устата си с длан. Тенар не можеше да понесе сълзите му. Наведе се над своята работа. Издърпа един плевел, сетне друг, якият му корен се откъсна. Тя разрови с ръце твърдата почва, за да открие началото на плевела, пръстите й потънаха долу.

— Гоха — чу се слабият, дрезгав глас на Теру и жената се озърна наоколо.

Детето с обезобразеното лице гледаше към нея със зрящото и със сляпото си око. Тенар помисли:

„Дали да й съобщя, че в Хавнър има крал?“

Изправи се и отиде до вратата, за да не кара Теру да вика. Бийч каза, че докато е лежало в огнището в безсъзнание, момичето е вдишало огън.

— Гласът му е изгорял — поясни той.

— Трябваше да наблюдавам Сипи — прошепна Теру, — но тя изчезна от пасището и не мога да я намеря.

Рядко бе произнасяла толкова дълго изречение. Цялата трепереше от тичането и от стремежа си да не се разреве. „Не можем сега да седнем всички да плачем — рече си Тенар. — Това би било глупаво, не бива да го допускаме!“

— Ястребе — викна тя, — една от козите е избягала.

Той стана веднага и се упъти към вратата. Погледна Теру, сякаш не забелязваше ужасните белези по лицето й, сякаш не забелязваше и нея самата. Момичето бе само едно дете, загубило козата си. Козата беше в ума му.

— Може да се е смесила със селското стадо — предположи Ястреба. — Това дъщеря ли ти е? — обърна се към Тенар.

Досега не бе обелвал и дума за детето и Тенар си помисли колко странни са мъжете.

— Не. Нито внучка. Обаче е моя рожба — каза тя. Какво я караше отново да му се подиграва и присмива?

Гед се отдръпна от вратата, защото Сипи изведнъж се шмугна към тях като стрела, а Теру затича след нея.

— Хей! — провикна се магьосникът ненадейно, скочи и препречи пътя на козата, насочвайки я право към отворената порта и ръцете на Тенар.

Тя успя да хване Сипи за оглавника. Животното внезапно застина, кротко като агънце, и погледна към Тенар с едното си жълто око и към лехата с лук — с другото.

— Вън! — кресна вдовицата и поведе козата към каменливото пасище, където й бе мястото.

Гед седна на земята, останал и той като Теру без дъх. Дишаше тежко и се виждаше, че му се вие свят, но поне не беше облян в сълзи. Имай доверие на коза, та всичко да се провали.

— Хедър не трябваше да те оставя да пазиш Сипи — рече Тенар на Теру. — Никой не може да опази Сипи. Ако отново избяга, просто кажи на Хедър и не се тревожи. Разбрано?

Теру кимна. Бе се вторачила в Гед. Рядко й се случваше да се загледа в някого, особено пък в мъж. Можеше само да мерне с око човека. Ала този път го наблюдаваше настойчиво, вирнала глава като врабче. Дали не й се струваше герой?