Техану

СОКОЛОВО ГНЕЗДО

Една година след това, в горещите и дълги дни подир Големия танц, по пътя към Средната долина от север дойде вестоносец и запита къде живее вдовицата Гоха. Хората от селото го упътиха и той пристигна във фермата Оук късно следобед. Беше човек с остри черти на лицето и живи очички. Погледна Гоха и стадото овце зад гърба й и рече:

— Хубави агънца. Магьосникът от Ри Алби те вика.

— И е изпратил тебе? — премига учудено и недоверчиво Гоха. Когато се нуждаеше от нея, Оджиън използваше по-надеждни и бързи вестители — зова на някой орел или собствения си глас, който й нашепваше: „Ще дойдеш ли?“

Човекът кимна.

— Болен е — каза той. — Ще ми продадеш ли някое от тези агнета?

— Бива. Разбери се с овчаря. Ей го там, до оградата. Ще хапнеш ли? Можеш да пренощуваш тук, ако искаш, но аз трябва да вървя.

— През нощта ли?

Тоя път в строгия й поглед нямаше учудване.

— Не мога да чакам — отвърна тя.

Поговори за минутка със стария овчар Клиърбрук и се обърна, поемайки към къщата, издигната край гробището под дъбовете. Вестоносецът я последва.

В кухнята, застлана с каменен под, едно дете, което той погледна само веднъж и веднага извърна глава, му поднесе мляко, хляб, сирене и пресен лук, сетне излезе безмълвно. То отново се появи заедно с жената: и двете приготвени за път, нарамили леки кожени торби. Вестоносецът тръгна заедно с тях и вдовицата заключи вратата на фермата. Всички потеглиха. Мъжът пое по своята задача, понеже известието от Оджиън бе само услуга наред със сериозната работа, която имаше да върши — да купи овни за разплод за господаря на Ри Алби. Гоха и детето се сбогуваха с него на селския кръстопът. Те се отправиха на север, откъдето той беше дошъл, после на запад към подножието на планината Гонт.

Вървяха, докато дългият летен здрач се сгъсти. Тогава свърнаха от тесния път и отседнаха в една долчинка край бърз, тих ручей, в който между гъстите клонаци на върбите се оглеждаше бледото вечерно небе. Гоха направи постеля от суха трева и върбови листа, скрита зад шубраците като заешко леговище, и сложи на нея детето, завито в одеяло.

— Ето че сега си сякаш в пашкул — каза тя. — На сутринта ще се превърнеш в пеперуда и ще излетиш.

Вдовицата не запали огън, а легна, загърната в наметката си, и се загледа в звездите, които изгряваха една по една, вслушана в тихия ромон на ручея, докато заспи.

Щом се събудиха в утринния студ, Гоха накладе малък огън, стопли вода и приготви овесена каша за себе си и за детето. Крехката озлочестена пеперудка излезе трепереща от своя пашкул и жената охлади тигана в росните треви, за да може тя да го хване и да яде от него. На изток високото, тъмно било на планината започна да просветлява, когато те отново поеха по пътя си.

Вървяха през целия ден с крачката на дете, което често се уморява. Вдовицата копнееше в сърцето си да побърза, но ходеше бавно. Не би могла дълго да носи момичето на ръце, затова му разказваше истории да го развлича.

— Сега ще отидем при един човек, един много стар човек, който се нарича Оджиън — говореше тя, докато се влачеха нагоре из тесния път, виещ се през гората. — Той е мъдър старец и магьосник. Знаеш ли какво е това магьосник, Теру?

Даже и да имаше име, момиченцето не го помнеше или не искаше да го каже. И Гоха го кръсти Теру.

Детето поклати глава.

— Аз също не зная — кимна жената. — Но зная какво умеят магьосниците. Когато бях млада — по-голяма от тебе, ала все пак млада, — Оджиън беше мой баща, така както аз съм ти майка сега. Той се грижеше за мен и се опитваше да ме научи каквото е нужно. Живеехме заедно, въпреки че за него бе по-добре да се скита сам. Обичаше да се разхожда из тези пътеки, по които вървим днес, в горите, сред запустели места. Кръстосваше навред из планините, наблюдаваше, вслушваше се. Винаги слушаше. Затова го наричаха Мълчаливия. С мене обаче говореше. Разправяше ми истории. Не само ония героични предания за царе и подвизи от едно време, които всички са чували, но и такива, които знаеше единствено той.

Тя измина няколко крачки, преди да продължи:

— Ще ти разкажа една от тези истории. Магьосниците умеят да се превръщат в нещо друго — да приемат друга форма. Те наричат това преобразяване. Дори и обикновен магьосник ще направи така, че да изглежда като животно например, сякаш си е поставил маска, и в първия момент човек не може да каже какво точно вижда. Ала големите магьосници и жреците отиват още по-нататък. Те могат да станат самата маска, наистина да се превъплътят в друго същество. Ако някой от тях иска да преплава морето, обаче няма лодка, може да се превърне в чайка и да прехвръкне отвъд. Но трябва да внимава. Остане ли по-дълго птица, той започва да мисли като птица и забравя да разсъждава като човек. Тогава може да отлети, без да успее да се върне отново към човешкия си облик. Говори се, че навремето имало един велик магьосник, който обичал да се преобразява в мечка. Правел го твърде често, накрая останал мечка и удушил собствения си малък син. Наложило се да го преследват и убият. Ала Оджиън обичаше понякога и да се шегува на тази тема. Веднъж, когато в килера му се бяха вмъкнали мишки и изгризали сиренето, той залови една със заклинание, хвана я ей така, погледна я в очите и й рече: „Нали те предупредих да не се правиш на мишка!“ И в първия момент аз си казах, че говори сериозно…

Гоха помълча, сетне продължи:

— Историята, която ще чуеш сега, е за нещо подобно на превъплъщение. Но според Оджиън става дума за по-висше изкуство — как да имаш две същности едновременно, в една и съща форма, — а то вече надхвърля силата на магьосниците. Той бил свидетел на това в едно селце край северозападното крайбрежие на Гонт, наричано Кемай. Там живеела старица, рибарска жена, която не била нито магьосница, нито учена. Ала умеела да съчинява песни. Случило се така, че Оджиън узнал за нея. Един ден, както се разхождал край брега по онези места, което обичал да прави, той дочул някой да пее — рибари шиели мрежи, поправяли лодки и си тананикали, докато работели:

Ето думите, които чул Оджиън, и понеже не ги бил слушал никога преди, попитал каква е тази песен. И тъй, от отговор на отговор намерил се един селянин, дето му казал: „Това е песен на жената от Кемай.“

Тогава Оджиън отишъл в Кемай, в малкото рибарско пристанище, където живеела тая жена. Открил къщичката й в ниското, близо до пристанищната дига, Почукал на вратата с магическия си жезъл. Тя излязла и му отворила.

Нали си спомняш, че децата също имат детски имена и всеки притежава име, с което го наричат хората, а понякога и прозвище. Хората могат да се назовават един друг по най-различен начин. Ти си моята Теру, но щом пораснеш, може би ще носиш хардийско име. Пък когато, живот и здраве, станеш жена, можеш да получиш и истинското си име. То ще ти бъде дадено от човек с голяма сила, от магьосник или жрец, защото те владеят умението да даряват имена. И него ти навярно никога няма да кажеш на друг, понеже в звуците му е заключена твоята същност. То е твоята сила, твоята власт; но за друг човек би било риск и товар, който трябва да се дава само при крайна нужда и доверие. Ала един велик магьосник ще го знае и без да му го съобщаваш, защото той знае всички имена.

И така, Оджиън спрял пред вратата на къщурката край морската дига и старицата му отворила. И ето че магъосникът отстъпил, издигнал високо жезъла си и се заслонил с ръка като от огън. В своето удивление и страх Оджиън произнесъл истинското й име: „Драконе!“

И в този момент, както разправяше той, на вратата вече не виждал жената, а ослепителни пламъци и сиянието на златистите люспи, нокти и огромните драконови очи. Казват, че човек не бива да наднича в очите на дракона.

После всичко това изчезнало и пред него застанал не дракон, ами обикновена старица — малко прегърбена, висока, побеляла рибарска жена с едри длани. Двамата стояли и се гледали. Най-сетне тя рекла: „Влез, господарю Оджиън.“

И магьосникът влязъл. Старицата го нагостила с рибена чорба, нахранил се той, заприказвали се край огъня. Оджиън предположил, че тя владее изкуството да се преобразява, но не знаел дали е жена, която може да се превръща в дракон, или дракон, който умее да се преобрази на жена. Затова я попитал направо: „Жена ли си ти или дракон?“

Тя не отвърнала, а казала само: „Ще ти изпея една песен.“

Малко камъче бе влязло в обувката на Теру. Спряха се да го извадят и после много бавно продължиха, защото пътят се виеше стръмно между отвесните скали, обрасли отгоре с гъсталаци, където пееха цикади в лятната горещина.

— Ето историята, която тя изпяла на Оджиън. Когато Сегой въздигнал островите на света изпод морето в началото на времето, драконите били първите, родили се от земята и вятъра, духащ над нея. Така се пее в песента на Сътворението. Но в нея се казва още, че в началото драконите и хората били едно цяло. Те представлявали един народ, една крилата раса и говорели истинния език.

Ала нищо не може да съществува, без да се развива. И ето че някои дракони все повече обиквали летежа и необята и все по-малко имали нещо общо с труда и съзиданието, с учението и познанието, с домовете и селищата. Те искали само да летят, все по-далеч и по-далеч, да ловуват и да се хранят със своята плячка, неуки и нехайни, стремейки се към все по-голяма свобода.

Други от драконовия народ се интересували по-слабо от летене, а вместо това започнали да трупат съкровища, вещи, знания. Те взели да строят къщи и крепости, където да си държат богатствата, за да предават натрупаното в наследство на децата си, и се стремели да събират все повече и повече. И ето че започнали да се страхуват от прелетните дракони, които можели да долетят и да унищожат скъпото им имане, да го подпалят с огнения си дъх от чисто невнимание или от жестокост.

Дивите дракони въобще не се бояли. Те не научавали нищо. Понеже били невежи и лишени от страх, не умеели да се спасяват, когато нелетящите дракони им поставяли клопки като на животни и ги умъртвявали. Но тогава други диви дракони долитали и подпалвали красивите къщи, рушели, убивали. Най-силните и най-умните първи се избивали. Най-страхливите се спотайвали по време на битките и щом нямало вече къде да се скрият, забягвали. Те се възползвали от своите умения, правели лодки и отплавали с тях далеч на изток, далеч от западните острови, където великите крилати водели война помежду си сред съсипаните крепости.

И тъй, онези, които били едновременно и дракони, и хора, се променили, превръщайки се в два народа: драконите, винаги по-редки и по-диви, разединявани от тяхната нескончаема и безумна алчност и гняв в отдалечените острови на Западния разлив; и човешкият род, винаги по-многоброен из богатите селища и градовете на югоизток, във Вътрешните острови. Ала сред тях останали някои, дето съхранили драконовото познание — истинния език на Сътворението, — и това са днешните магьосници.

Но както се пее в песента, между нас има хора, които помнят, че някога са били дракони, и сред драконите се срещат такива, които знаят родството си с хората. И те твърдят, че когато единният народ се разделил, някои — едновременно човеци и дракони — отишли не на изток, а на запад, в открито море, и стигнали обратната страна на света, Там те живеят в мир — огромни крилати същества, свободни и мъдри, с човешко съзнание и с драконови сърца… И тъй, рибарската жена пеела:

Това била историята, която разказала старицата от Кемай, и тя завършвала с тези думи.

Тогава Оджиън рекъл: „Когато те видях в първия момент, съзрях истинската ти същност. Тая жена, застанала отсреща ми пред камината, не е онова, което изглежда.“

Старицата тръснала глава и казала: „Де да беше така просто!“

След известно време Оджиън се върнал в Ри Алби. И щом ми разправи тази история, добави:

„Оттогава насам все се чудя дали някой, човек или дракон, е стигал толкова далеч на запад и кои сме ние, в какво се крие нашата цялостност…“

— Не огладня ли, Теру? — попита Гоха. — Онуй място зад завоя изглежда удобно за сядане. Може би оттам се вижда пристанището на Гонт, долу, в подножието на планината. То е голям град, по-голям от Валмаут. Като завием, ще седнем да починем малко.

От възвишението те наистина зърнаха ширналите се гористи склонове чак до града с неговия залив и канарите, препречващи достъпа до брега, а също и лодките, които върху тъмните вълни напомняха дървени черупки или водни бръмбари. Далеч пред тях по пътя и малко над него от планинския скат се издаваше една скала — Откосът, на който се намираше Ри Алби, Соколово гнездо.

Теру не се оплакваше, но когато Гоха скоро каза „Искаш ли да тръгваме?“, детето, седнало между бездните на небето и морето, кимна утвърдително. Слънцето бе топло и те бяха вървели дълго след закуската в долчинката.

Вдовицата извади бутилка вода да пийнат по глътка. После измъкна пакетче стафиди и орехи и го подаде на детето.

— Вече се вижда мястото, където отиваме — съобщи тя. — Ще ми се да стигнем преди мръкване, ако можем. Нямам търпение да срещна Оджиън. Ще се умориш, но ние няма да бързаме прекалено. Още тази вечер ще сме там по живо, по здраво. Вземи пакетчето и го прибери в колана си. Стафидите и ядките ще те подкрепят. Искаш ли жезъл — като магьосник — да се подпираш?

Теру кимна, дъвчейки. Гоха измъкна ножче и отряза тънко лесково стъбло за детето, а сетне, щом съгледа една паднала на пътя елша, отчупи клон и го одяла, за да си направи здрава и лека тояга.

Отново потеглиха. Момичето вървеше с усилие и се залъгваше със стафидите. Гоха запя, развличайки и двете — любовни и пасторални песни и балади, които бе научила в Средната долина. Ала изведнъж гласът й секна насред мелодията. Жената спря и посочи предупредително с ръка.

Четиримата мъже на пътя пред тях ги бяха видели. Нямаше смисъл да се крият в гората, докато отминат или ги изпреварят.

— Това са просто пътници — каза тихо тя на Теру и продължи да върви, като здраво хвана елшовата тояга.

Онова, което Ларк бе споменала за банди и крадци, не бяха само вайкания, присъщи на всички стари хора, че нещата не са както едно време и че светът не върви на добро. През последните седем години ставаха размирици и цареше подозрителност в селищата на Гонт. Младежите се държаха като чужди сред своите, не тачеха гостоприемството, крадяха, продаваха откраднатото. Ширеше се просията, а неудовлетворената просия таеше заплаха от насилие. Жените не смееха да се движат сами из пътищата и съжаляваха, че са загубили свободата си. Някои млади жени забягваха и се присъединяваха към бандите на крадците и бракониерите. Често преди да е изтекла и година, те се връщаха у дома свъсени, целите в синини и бременни. А сред селските врачки и знахарки се разпространяваха слухове, че занаятът не върви: магиите, които винаги бяха лекували, вече не церяха; заклинанията за намиране на загубени вещи не помагаха нищо или откриваха не това, което трябва; любовното биле караше мъжете да полудяват не от копнеж, ами от убийствена ревност. И най-лошото, говореше се, че самозванци, дето нямат и понятие от изкуството на магията, от неговите закони, ограничения и опасностите при нарушаването им, се представяха за хора на силата и обещаваха удивителни богатства и здраве на своите следовници, та дори и безсмъртие.

Айви, знахарката от селото на Гоха, бе споменавала нещо смътно за отслабването на вълшебствата; Бийч, магьосникът от Валмаут — също. Той беше проницателен и скромен човек, притекъл се на помощ на Айви да сторят малкото, което можеха, за да облекчат болките на Теру и да излекуват белезите й. Бийч бе казал на вдовицата:

— Време, когато се случват подобни неща, е време на гибел, краят на една епоха. Колко векове изминаха, откакто няма крал в Хавнър? Не може да продължава така. Трябва отново да се обединим, ако не искаме да се затрием остров срещу остров, човек срещу човека, баща срещу детето си…

Беше я погледнал някак смирено, но в същото време с ясния си проницателен взор.

— Пръстенът на Ерет-Акбе е върнат в Хавнърската кула — продължи той. — Аз зная кой го е върнал… Върху среброто му е изписан знакът на новата епоха, която ще дойде! Ала ние не се възползвахме от него. Нямаме крал. Нямаме обединителен център. Ние трябва да открием своето сърце, своята сила. Може би най-сетне ще се намеси самият Върховен жрец.

И бе добавил поверително:

— В края на краищата нали е от Гонт?

Но не се чуваше нито Върховният жрец да е сторил нещо, нито някакъв наследник на трона в Хавнър да се е появил. И работите вървяха зле.

Затова и Гоха изгледа мъжете отпред със страх и прикрит гняв. Те отстъпиха встрани по двама, за да им направят място да минат.

Както крачеха, без да се озъртат, Теру се притисна към вдовицата с наведена глава, обаче не посмя да я хване за ръката.

Един от четиримата, широкоплещест мъж с остри черни мустаци, които се пъхаха в устата му, се провикна с тънка усмивка:

— Хей, вие!

Но Гоха се обади едновременно с него и още по-силно:

— Махайте се от пътя ми! — и издигна елшовата тояга, сякаш беше магически жезъл. — Тръгнала съм по работа при Оджиън!

Тя премина между мъжете право напред, а Теру подтичваше до нея. Непознатите, взели дързостта за магьосничество, застинаха по местата си. Вероятно името на Оджиън все още криеше сила. Или пък сила се криеше у нея или Теру. Защото щом двете се отдалечиха, единият от мъжете каза:

— Е, видяхте ли? — и плю, размахвайки ръце да пропъди злите духове.

— Вещица с нейното чудовищно дете! — кимна втори. — Остави ги, нека вървят!

Трети, с кожена шапка и кожен жакет, се спря и загледа за момент, докато другите се влачеха по пътя си. Лицето му изглеждаше болно и сломено, ала въпреки това той сякаш се канеше да последва жената и детето. Тогава мустакатият му подвикна:

— Хайде, Хенди! — и онзи се подчини.

Когато се изгубиха от погледа на мъжете зад завоя, Гоха трябваше да вземе Теру на ръце и да избърза с нея. Скоро се принуди да я пусне и да спре задъхана. Детето не зададе никакъв въпрос и с нищо не я забави. Веднага щом Гоха можа да тръгне отново, момичето я последва със сетни сили, стискайки я за ръката.

— Почервеняла си като огън — каза то. Теру говореше рядко и не много ясно, понеже имаше доста дрезгав глас, но вдовицата я разбираше.

— Ядосана съм — опита да се засмее Гоха, — а когато съм ядосана, почервенявам. Като твоите хора, ония мургави диваци от Запада… Погледни този град пред нас, трябва да е Оук Спрингс. Това е единственото селище тъдява. Ще спрем там да починем малко. Може би ще намерим и мляко. Ако решиш, че после можем да продължим към Соколово гнездо, надявам се да стигнем около полунощ.

Детето кимна. Отвори пакетчето си със стафиди и орехови ядки и си хапна няколко. Сетне поеха по своя път.

Слънцето отдавна бе залязло. Минаха през селището и наближиха къщата на Оджиън върху ръба на урвата. Първите звезди се показваха иззад скупчените тъмни облаци над високия хоризонт на морето. Подухваше бриз и брулеше ниските треви. Самотна коза блееше в ливадите над схлупената къщурка. Един прозорец мъждукаше с бледожълтеникава светлина.

Гоха подпря тоягата си и пръчката на Теру до вратата, хвана детето за ръка и почука.

Никой на отвърна.

Тя блъсна вратата и я отвори. Пламъците в огнището бяха угаснали, оставяйки само пепел и сгурия, но една газена лампа на масата пръскаше слаб светлик и от постелята си в далечния ъгъл на стаята Оджиън каза:

— Влез, Тенар.