Теория на хаоса

1

— Неуспелият пуч в Йордания. По време на малката война на Буш. — Артър Причард вдигна поглед от бюрото си. — Кой се занимаваше с това, преди който и да е от нас да види задаването му? — Продълговатото лице и буйните му вежди неизменно създаваха впечатлението за разгневен щъркел, готов да атакува.

— Пучът ли? — попита мъжът, седнал срещу него, внезапно проумял, че Причард говори на него. — Не, Артър. Знаеш, че това не е възможно.

Причард кимна с финеса и грацията на жител на Нова Англия.

— Вярно. И въпреки това…

Той не завърши изречението; това беше любимата му тактика. Продукт на висшите училища и съответните клубове, Причард беше всичко друго, но не и тъп бял англо-саксонски протестант, когото семейството му и приятелите му се бяха опитвали да култивират. Когато във възрастта на четиридесетте, ерген и съвсем наясно, че няма кой знае на какво да разчита през оставащите му тридесетина години в авторитетната фирма „Дигби и Комбс“, той си бе размърдал задника и бе подал документи за работа в правителството във Вашингтон. Град, който винаги го бе очаровал. Властта? Често си бе задавал този въпрос. Но дори и така, внезапната му кариера бе донесла повече, отколкото бе могъл да си представи.

Дори и през хаоса на 1974 година. По някакъв начин бе успявал да стои достатъчно далеч от пожара; и когато нещата се бяха уталожили, му предложиха едно наистина във висша степен необикновено работно място.

Комитетът по надзора. Мъгляво название за едно от мозъчните творения на Труман, създадено на всичко отгоре по време на десегрегацията на армията. Секретен отдел в правителството, който осигуряваше изпълнението на всички заповеди. Труман, разбира се, бе дал на Комитета значителна свобода в дефинирането на тези заповеди — и за защитата им чрез всички необходими мерки. С годините всички трудни задачи бяха носили знака на Комитета по надзора и с всяко ново начинание Комитетът бе консолидирал всяка унция власт, която му бе осигурявана. По някакъв начин по време на борбата за власт през седемдесетте и осемдесетте, когато ЦРУ и Съветът за национална безопасност се бяха борили със зъби и нокти за статуса на първородния син, Комитетът по надзора спокойно се бе утвърдил като най-последователният от трите — Никарагуа, Пном Пен, Ирак. И в този процес се бе отделил съвсем. Над конкуренцията. Автономност. В действителност само шепа хора във Вашингтон имаха представа за капацитета на Комитета. Артър Причард беше един от малцината. Затова и досието от Монтана лежеше върху бюрото му.

— Тя е перфектна — продължи той, очертан от рамката на прозореца, който отразяваше Вашингтон в здрача; високите до тавана стелажи с книги, дъбовите панели и старите мебели допълваха образа, който Причард искаше да създаде. — Тя е запозната с динамиката, с мотивацията. — Той се отпусна назад в креслото си, като го завъртя, така че да улови последните лъчи от слънцето. — Защо се колебаете?

Боб Стайн се размърда на стола си. Дебелите му кремавобели пръсти стискаха зелената кожа. Лицето му, подобно на тялото му, беше с очертанията на круша, като цялостният ефект се усилваше от малкия кръг коса, който поддържаше късо подстриган на темето си. Боб се чувстваше в стихията си, когато седеше пред компютъра си или пред сателитните снимки, изтощителни часове, подхранвани от диетична кола и сандвичи. Той сключи ръце в скута си, преди да отговори.

— Виж и аз като останалите искам да приключим с това, но тя не е…

— Да? — каза Причард.

— Просто не мисля, че тя е… способна на повече. Това е.

— Способна? — усмихна се Причард. — Да повдигне няколко камъка от мястото им? Не беше ли онова, което трябваше да направим преди всичко в Монтана?

— Ние бяхме там — обясни Стайн, — за да щракнем няколко кадъра на сенатора Скентън в компанията на неколцина души, с които той едва ли е имал някаква служебна или каквато и да било друга работа. Запитайте сенатора защо той — шампионът на „новото право“ — се е срещал с господата Вотапек, Тайг и Седжуик и после вижте къде ще ви отведе дирята.

— Генерално изчистване — вмъкна се третият от триото, удобно настанен на дивана до стената в дъното, зает с разгъването и сгъването на един кламер. Известен с любовта си към карирани ризи и къси, дебели кремави вратовръзки, Гейлин О’Конъл беше един от най-способните аналитици в Комисията. Той беше истински танк — висок над метър и осемдесет, над сто и десет килограма, към които всяка година добавяше още килограми. На времето оперативен работник и в Съвета за национална безопасност, и в Комисията той беше в един отдел с Причард от времето на „Уотъргейт“, доведен да се справи с някои от по-сложните случаи, пред които се бе изправите правителството по онова време. Беше в краткотрайна командировка, проточила се вече над двайсет години, петнадесет от които бе прекарал като полеви офицер. Заедно двамата мъже бяха изградили едно ядро от оперативни работници, мъже и жени с умения да оцеляват в тази силно експлозивна арена.

Но да оцеляват сами. Това беше целта още от самото начало. Онези, които изпълняваха задачи, излитаха сами — няколко думи по телефона, кратко напътствие от компютъра — на никого не беше позволено да знае дори сградата, от която идваха заповедите им. Един-единствен неизвестен началнически глас. О’Конъл винаги бе считал за ирония факта, че в Комитета нямаше място за групови играчи. Двамата с Причард бяха проумели отдавна, че това беше от изключителна важност за целостта на Комитета; и бяха прекарвали дълги часове в създаването на инфраструктура, която да доведе до точна оперативна независимост.

Не беше изненада, че и двамата дължаха един на друг израстването си през годините. В действителност Причард беше човекът, успял да убеди О’Конъл да смени полиестерните си панталони с нещо друго. В момента работеше върху вратовръзките му.

— Дребна операция, която цели парите за политиката да останат определено на светло. — Ирландският му акцент не можеше да се сбърка с никой друг.

— Точно така — съгласи се Стайн. — Проследяваме ги, откриваме ги накуп и започваме да ги разпитваме. И в този момент изведнъж се пръква едно мъртво момиче. Може да ви звучи малко налудничаво, но не мисля, че можем да игнорираме историята на Антон Вотапек. Казах ви, че трябваше да го пипнем за врата още в мига, в който открием местонахождението му.

— Да го пипнем за врата?! — Възкликна Причард, невярвайки на ушите си. — За какво? За нещо, което се е случило преди почти тридесет години и което никой никога не е успял да докаже? Няколко деца пощръкляват в горите на горен Ню Йорк по време на „лятото на любовта“ и ти мислиш, че това има връзка със сегашния случай?

— Проектът „Темпстън“ беше през 69 година, а не през „лятото на любовта“ — поправи го Стайн.

— Като оставим датата настрани, той е прав, Боб — намеси се О’Конъл. — Момиче се появява на банкета на монтанска магистрала, на по-малко от миля от областта, която наблюдаваме повече от седмица — поради причини, да не забравяме, които нямат нищо общо с подрастващи момичета. Нищо. Надупчена от куршуми. И точно в този момент някакъв непознат минава оттам, спира, сграбчва я в прегръдките си и успява да чуе една-единствена дума, преди да умре. Една-единствена. — О’Конъл захвърли кламера върху масичката за кафе. — Къде е връзката?

— Добре — контрира Стайн, — но в такъв случай защо няма никакви регистрации? След по-малко от седем часа след инцидента докладите от полицията и болницата изчезват; човекът, който я открива, също изчезва. Сякаш момичето никога не е съществувало — без минало, без семейство, без дори и данни за зъболечение. Ако не бяхме направили прочистване, нямаше да открием дори и толкова. Казвам ви, малко съм като замаян след историята на Вотапек.

— Историята на Вотапек — повтори Причард. — Чудесно. И по тази причина ти си мислиш, че нашият консервативен сенатор и неговите приятелчета убиват млади момичета. — Той се обърна към Стайн. — Каквато и да е историята, Боб, много ми е трудно да го повярвам.

— Защо тогава са изчезнали всички регистрации? Защо е това пълно изчистване на всякакви следи от случилото се?

— Бихме могли да зададем въпроса на самия Скентън — засмя се О’Конъл. — „Извинете, сенаторе, но май открихме мъртво момиче в района ви. Да имате някакви коментари?“ — Той поклати глава и отново вдигна кламера. — Ние дори нямахме право да бъдем там на първо място. Вие трябва да…

— Съгласен съм — призна Стайн. — Но ние все още разполагаме с досиетата за хората, които са били там — Вотапек, Тайг и Седжуик. Ако не нещо друго, трябва да видим дали има връзка между тяхното пристигане и момичето.

— И, разбира се, думата, промълвена от умиращото момиче. — О’Конъл разтърси глава. — Какво беше това… Боб?

Стайн се поколеба.

— Ако трябва да бъда честен, звуковите и визуалните препятствия бяха много силни. Момчетата ни са били на стотици метри от мястото…

— Хайде, остави техническите проблеми, какво е казала тя?

— Единственото, което успяхме да разберем, беше Аинрайх.

— Айнрайх — възкликна О’Конъл. — Сега вече това наистина прояснява нещата. Той или тя може да бъде всеки. А може даже и да не е човек.

— Разполагаме ли с нещо на тая тема? — попита Причард.

— Един бивш източногермански дисидент — Улф Петер Айнрайх, — който изчезна през пролетта на 1963 година — отвърна Стайн. — Тялото беше открито и самоличността му бе потвърдена през 1974 година. Все още прокарваме името през компютъра; все нещо може да изскочи. Но Гейл е прав — това е мъртва следа.

— Както ви е известно, господа, не обичам мъртвите следи. Изобщо. — Причард взе папката и се отпусна в креслото си.

— Бихме могли да притиснем Тайг и Седжуик — предложи Стайн. — Да видим къде…

— Само заради момичето? — изкикоти се О’Конъл. — Откъде ти хрумна това, по дяволите? Ние дори нямаме представа каква връзка имат тримата мъже със Скентън, да не говорим за връзките им помежду им. А и Вотапек — връзката тук си е направо изсмукана от пръстите. Може и да те изненада, Боб, но консервативните ти възгледи не те превръщат автоматично в побъркан на тема конспирации.

— А само в някой със сбъркана гледна точка.

— Каквото и да си мисли тук нашият млад Мао — продължи О’Конъл, — всичко, което знаем, е, че те от известно време гостуват редовно на сенатора. Веднъж през август, два пъти през октомври и сега преди два дни. Нека не забравяме, че това беше дребна операция. Щракваш няколко кадъра и задаваш няколко въпроса. — Той се обърна към Стайн. — Защо им е да си измислят легенди, Боб? Може би шерифът си има нещо настрана. Но работата е започнала да се разчува и той е решил да унищожи всички източници на информация. Готов сценарий за телевизията. Това обаче не го прави автоматично задача с приоритет за Комитета. Съжалявам, момчета, но точно сега в момента нашата скоропостижно загинала млада приятелка…

— …е мъртва следа — прекъсна го Причард. Той захвърли папката върху бюрото. — С което очевидно се връщаме на по-раншния ми въпрос.

За момент О’Конъл не каза нищо.

— Мисля, че се бяхме съгласили…

— Да я оставим на мира ли? — отговори Причард. — Тя имаше достатъчно време да се възстанови.

— Възстанови? — Ирландецът сякаш не можеше да намери точните му думи; заговори така, сякаш обясняваше нещо съвсем елементарно: — Сега тя е част от проучването, Артър. В правителството…

— И без съмнение, отегчена до смърт.

— Което вероятно за нея е голяма стъпка напред. — О’Конъл зачака отговор. Когато никой не се обади, той напомни на Причард: — Правителството не е под юрисдикцията на Комитета. Не можеш и с пръст да я докоснеш, дори и да искаш.

— И двамата сме наясно, че това не е вярно. — Той се изправи и отиде до бара. — Тя ще обърне няколко камъка. Пробвай крилете й. Това вероятно е най-доброто решение за нея.

— Чуваш ли се какви ги говориш, Артър? — О’Конъл видимо беше развълнуван. — Да я върнеш отново на работа, без значение колко лесна е задачата…

— Тя е перфектна. Работата й в Йордания е направо като по учебник.

— Беше перфектна, Артър. Беше. — Той загледа Причард как отпива от питието си. — Или си забравил на какво приличаше след Аман? — Той зачака очите им да се срещнат. — Това не е тема за дискусия. Оставяме я на мира и точка. Нека привиква постепенно с живота си.

— Всъщност… тя вече разполага с част от информацията.

— Какво? — възкликна Стайн. — Това е строго поверително…

— Не се тревожи, Боб — продължи Причард, избягвайки погледа на О’Конъл. — Тя разполага само с абсолютния минимум. Имена на организации, различни играчи… и онази история с Айнрайх. Ако не нещо друго, то поне ще е в състояние да разбере къде и каква връзка има това име с цялата работа. Всичко това се прави чрез нашите контакти в проучването, така че просто няма начин да го свърже с отдела ни.

— Отделът ни не е онова, което ме вълнува — изръмжа О’Конъл.

— Докладът се чете като рутинна операция за издирване на факти във връзка с „новото право“ — продължи Причард, — да не споменаваме Скентън, операцията ни, момичето…

— Какво? — О’Конъл правеше всичко по силите си, за да не избухне. — Да оставим настрана психическото й състояние, но вие сте я въвели и на сляпо, нали?

— Докладът е съставен така, че тя да си помисли, че просто опреснява информацията в папката. Не се тревожи, няма нищо такова, което да я накара да застане нащрек.

Дълго О’Конъл не откъсна поглед от стария си приятел.

— Колкото и да съм съгласен, че Боб раздува тази работа свръх всякаква мярка, тук са замесени сериозни играчи, Артър. Да не направиш нещо, е едно, но ако убийството по някакъв начин е свързано с тях — ако тези мъже са способни на такова нещо, — тогава се налага да зададем въпроса „защо“. И ще я накараме да се озове в ситуация, далеч по-опасна от онази в Аман.

— А точно това е причината, поради която тя е перфектна. — Тонът на Причард стана далеч по-целенасочен. — Ако се открие, че всичко това е било гонене на вятъра, тогава ще се окаже, че само сме й изгубили от времето, а сме си икономисали далеч повече от нашето, защото няма да ни се наложи да градим цяла операция. Ако тя не… знае как да се грижи за себе си.

— А това вече е предмет на обсъждане.

Двамата мъже се загледаха един в друг. Причард след малко се прегърби и се извърна към прозореца. Розово-алени лъчи бодяха облаците, като изпращаха сноп светлина върху кубето на Капитолия.

— Знаете ли, харесва ми тази гледка. Настоявах за този офис. Най-умното нещо, което съм направил до този момент. — Ледът в напитката му изпука и разпръска уиски около чашата. Той се обърна. — Налага се да ми се доверите, господа. Познавате ме добре. — Той отпи продължително от чашата си. — Ще я наблюдавам по целия маршрут и ще я измъкна, ако нещата загрубеят. Има шансове да избегнем усложненията и всички сме съгласни с тази точка. Досиетата за нашия славен квартет винаги могат да понадебелеят още малко. — Той остави чашата си. — Като имаме предвид природата на нещата до този момент, нещо все трябва…

— Да изскочи? — О’Конъл познаваше края на фразата наизуст.

— Точно така — усмихна се Причард. — И когато това стане, ние ще я измъкнем. Достатъчно ясно, нали? Вижте, колелото вече се завъртя. Ако нещо изскочи, всичко, което тя ще направи, е да повдигне вежди. Нима е толкова страшно?

Натоварена със сак, дамска чанта и куфарче, Сара Трент изглеждаше като типичен адвокат, който прави седмичното си пътешествие до Ню Йорк. Тежкото зимно палто игриво подскачаше над коленете й и разкриваше чифт наистина удивителни крака. С ръст от пет фута и седем инча, стройна и атлетична, Сара беше привикнала с обръщащите се подире й мъжки глави и продължителни погледи. Тя се усмихна и тъмнокестенявите й очи проблеснаха в отговор, докато се придвижваше по платформата към вагона за непушачи; „Метролайнер“ беше изненадващо празен за следобед във вторник. Знаеше, че вероятно ще открие две свободни места, където да се изтегне и да се наслади на трите часа път до Ню Йорк.

Беше предпочела влака пред совалката по простата причина, че имаше нужда от време, за да се запознае с досиетата; двете денонощия не й бяха стигнали, за да прерови целия материал, стоварил се върху бюрото й. Опресняване на изследване. „Просто някаква сводка за новата система — беше написано в бележката. — След като разполагаме със свободно пространство, значи трябва да го запълним.“ Типичен пример за мислене на бюрократ.

Сара откри две свободни места по средата на вагона и хвърли двете чанти на седалката до прозореца. Остави куфарчето си и после рухна на седалката до прохода. След малко отвори куфарчето, като в същото време разкопчаваше и палтото си.

Бе прекарала последните два дни до телефона, като се опитваше да свърже нишките от информация в досиетата. Не бе постигнала някакъв особен напредък. Повечето от хората знаеха за трите имена по-малко от онова, което вече й бе известно. И всеки път, когато се опитваше да се разрови по-надълбоко, следваха неловки паузи, придружени с къси отговори, които й даваха да разбере, че не й влизаше в работата да си пъха носа по-нататък. Въпреки грубите отрязвания обаче бяха изскочили няколко имена, които привлякоха вниманието й — организации, които сякаш се вписваха в една категория с различни десни реакционни групи, но които не прекрачваха прага на законността.

При всичкото й ровене се бе натъквала непрекъснато на едно и също име: Александър Джаспърс, плодовит учен, който бе прекарал последните няколко години произвеждайки статия подир статия за „новото благоприличие на консерватизма“. Фразата беше негова. Сара бе прехвърлила голям брой от статиите му и след като бе проумяла, че е попаднала на основния си източник на информация, си бе уговорила среща с него. Офисът му се бе оказал приятна изненада от сърдечност, като се имаше предвид доскорошния й опит със сродни кабинети, и се ръководеше от приятна жена с немски акцент, която не бе имала никакви проблеми да я вмъкне в приемен час при толкова екстрено обаждане. Госпожа Хубер й бе назначила среща за три и половина часа следобед днес.

Влакът вече излизаше от гарата, когато Сара отвори досието, което я бе заинтригувало най-много при първото й преглеждане. Тайг. Безславният домакин на „Тайг тази вечер“ — едно от най-популярните в страната вечерни телевизионни развлекателни предавания. Тя беше наясно, че нещо повече от просто любопитство я бе накарало да отвори повторно досието. Джаспърс щеше да клъвне веднага върху историята на Тайг, след като го бе споменал най-малко в две от статиите си. Никога не се бе чувствала удобно с хората от академичните среди; винаги бе изпитвала известно смущение. Сара реши да си изгради легенда пред хер доктор Яспърс. Дори и името я смущаваше. Още няколко препрочитания на досието на Тайг щяха да й осигурят необходимата увереност. Тя се настани удобно на седалката и събу обувките си на пода, готова да разгледа още по-внимателно досието.

Първите страници бяха стандартен формуляр: роден през 1933 година в семейство на унгарски емигранти, обществени училища, регионален шампион по борба, стипендия за колежа „Сейнт Джон“. Нищо необичайно до 1951, когато за по-малко от шест месеца бащата на Тайг умира, той бяга от училище и се качва на кораб за Европа. Никакво обяснение.

Нищо. Дори градът или градовете, в които е живял.

Досието продължаваше от 1954 година, като очертаваше издигането на Тайг от обикновен работник на най-ниско равнище до програмен изпълнителен директор в тогавашния разрастващ се телевизионен отдел на Ен Би Си. През 1963 година вече е централна фигура в различни регионални филиали и се счита за едно от блестящите момчета с бъдеще в Ен Би Си.

Сара спря за момент четенето, за да си нахвърли няколко бележки, после се върна към последните страници. Историята след 1969 година си беше най-обикновена. След като закупил голям брой радиостанции — източникът на първоначалния капитал остава неясен, — Тайг ги превърнал в серия местни телевизионни екипи и към 1973 година притежавал най-големия медиен пакет в югозападните щати. После следваше прехвърлянето му в телекомуникационния бизнес през 1975 година, когато започнал бизнес във Вашингтон. Ролята му в ранните етапи на Стратегическата отбранителна инициатива остава неясна, но когато „Звездните войни“ достигнали апогея си, той скъсал всичките си връзки във Вашингтон. Сегашните му връзки са с Европа, Югоизточна Азия и Южна Америка. От 1992 година той вече притежава от пет до седем високотехнологични сателита, всички под егидата на наскоро сформирания „Тайг Телеком“, с щаб в Сан Франциско.

И тогава, точно както бързо бе навлязъл в технологията, той продължил напред и прехвърлил вниманието си върху „Тайг тази вечер“ — домашното разговорно шоу, което процъфтявало от четири акции през 1993 до двайсет и два процентен дял през 1997, легендарен подем по които и да са стандарти. Рейтингите сочеха Тайг като най-главният политик в телевизията, който задава тона.

Накрая беше добавена набързо една последна страница.

На това място досието свършваше. Сара го пусна в скута си и притвори очи. Беше прочела последните няколко страници без вниманието, което съзнаваше, че заслужават; умът й беше зает с тригодишния престой, на който Тайг се бе наслаждавал в Европа. Оставаше въпросът: кой — или какво — му позволяваше да се измъкне от бдителното око на най-силното разузнавателно управление в света четиридесет години по-късно? Как бяха останали скрити тези три години? Три години анонимност. Необяснимо.

Разумът й внезапно запрепуска към спомени от собственото й минало. Изскочиха образи, припомнящи едно съществуване, което тя бе познавала преди цял човешки живот, и което сега резонира незабавно в съзнанието й. Нейната година анонимност и необяснимост. Празната година от живота й, която трябваше да бъде запълнена. Реалност на сенките. Живот, създаден от Комитета, личност, оформена от него, Която й позволяваше да се вмъква в безумието на готовия да избухне всеки момент Среден Изток. И колко бързо бе успяла да се изгуби, да изостави Сара Трент, да възприеме една празнота без никакви връзки. Работно място, което бе придало на насилието ледено успокоение. Спомени, все още силни и недокоснати от времето, дори още по-изострени от дистанцията на годините.

Аман.

— „Бритиш Уест Индийз“. — Резкият глас на кондуктора прогони натрапчивите видения. — Пристигаме на гара „Бритиш Уест Индийз“. Три минути.

Цялата се тресеше от студ; ръцете й трепереха силно, докато посягаше към палтото. Не си направи дори труда да пъхне ръце в ръкавите, а само наметна тежката вълна върху раменете и гърдите си, а подпухналите й очи я накараха да докосне с пръст бузата си. Пое си дълбоко дъх и облегна глава на меката седалката, като се концентрира върху плавното спиране на влака. Биещият в слепоочията й пулс започна да спада. Беше се научила да се справя с такива моменти в Залива.

Вашингтон, 26 февруари, 12,43 ч.

Дискетата изскочи от процепа; четиридесет секунди да зареди информацията и двадесет, за да задейства последователността от забавяния. Всичко като по часовник. Младежът пред монитора извади дискетата и я пъхна в джоба си. Беше облечен в работен комбинезон, обичайната униформа за хората от поддръжката в „Ходж Уентуърт“ — банкери от елита във Вашингтон от повече от 150 години. Той бе намерил дрехите в магазина с намалени цени четири часа по-рано: значката със самоличността му и дискетата бяха пристигнали по пощата предния ден.

Изключи компютъра и се отдръпна от бюрото. Извади крушка от джоба си и я завинти в празната фасонка. В края на краищата нали затова го бяха изпратили, причината, поради която охраната го бе пуснала на единадесетия етаж. Захвърли изгорялата крушка в кошчето за отпадъци и пробва лампата. Отлично.

В същото време друг млад мъж, който се бе добрал до подземния етаж със същото облекло и подобни инструкции, стоеше пред нещо, което изглеждаше като голям медицински шкаф, изпълнен с кабели и компютърни платки, плетеница от телефонни и модемни линии. Той се бе закачил към една от тях и сега свързваше втория от двата медни кабела през малка черна кутия. След няколко секунди лампата върху кутията проблесна в зелено, което после се смени от жълто. Той прилепи парче от скоч към долната част на кутията и я прикрепи към стената на шкафа, след което затвори предния панел.

Три минути по-късно двамата мъже пристъпиха във фоайето от различни асансьори; работните им дрехи бяха сгънати в дипломатически куфарчета, а на гърдите им се люшкаха нови значки с нови самоличности. Едната беше от Световната банка, а другата — от федералното правителство. Сините блейзъри и сивите панталони говореха ясно за вътрешни хора. Никой дори не обърна внимание, когато и двамата минаха през въртящите се врати и се запътиха към кола, паркирана на бордюра, зад волана на която ги чакаше млада жена.

Цялата операция им бе отнела двадесет и седем минути, четири по-малко от предвиденото. Това означаваше допълнителни четири минути за пътя до Дълес.

Те захвърлиха куфарчетата си върху седалката до шофьора и се настаниха отзад. И двамата смъкнаха саката си и започнаха да развързват вратовръзките си, докато през това време жената връчваше и на двамата по една найлонова чанта. Нов комплект работни дрехи. Нов комплект самоличности. Нова черна кутия и дискета. Докато се вмъкваше в движението, тя хвърли поглед върху двамата полуголи мъже на задната седалка.

— Харесва ли ти гледката, Джанет? — засмяха се двамата мъже.

Тя се усмихна.

— Не и наполовина колкото аз на вас.

— Ами какво ще каже татенцето ти?

Тя погледна часовника си. Щяха да хванат самолета за Монтана в два.

Влакът пристигна в 2,45, точно на минутата. Сара се е заровила в досиетата в този момент и беше една от последните, напуснали вагона. Тя напъха книжата в куфарчето, дръпна сака си от седалката и закрачи по опустялата платформа. Лабиринтът от стълбища и коридори, който пресичаше подземията на гара Пен, я отпрати няколко пъти в погрешна посока, преди да изгуби търпение и да попита един минаващ покрай нея железничар за най-краткия път до влаковете за Уест Сайд. Когато той само й посочи към знака на три метра пред нея, тя леко се смути. Беше идвала прекалено много пъти в Ню Йорк, за да се държи като турист.

Двадесет минути по-късно железните врати на Колумбийския университет и дъхът на печени кестени я поздрави, докато изкачваше последните няколко стъпала до уличното ниво. Пушекът се стелеше от количката на търговеца и бавно се издигаше към небето, като придаваше мараня на зимното сиво. Докато минаваше през вратата и навлизаше във внезапния покой на студентското градче — поръсено тук-там с кафеникава трева сред купчината надвиснали сгради, — тя забеляза резкия контраст с гъмжилото на Бродуей. От дясната й страна самотна каменна конструкция, дълга може би стотина метра, се втренчи в нея през единственото око на все така дълъг прозорец, който се простираше по протежението на целия втори етаж. Сграда, която трябваше да се възприема сериозно, ако не заради нещо друго, то поне заради имената, които се издигаха от фасадата й в крупни скулптурни букви: Платон, Цицерон, Херодот. Авеню от стъпала от лявата й страна я поведе към едно още по-грандиозно здание, чието кубе изглежда сякаш изчезваше в интензивното сиво на небето. Други все така строги здания допълваха четириъгълника, който беше известен под името Студентското градче на Колумбийския университет.

Като следваше инструкциите на госпожа Хубер, Сара се насочи наляво, към едно тясно стълбище и „Амстердамското кръстовище“ — бетонна платформа, покриваща авенюто от 116 до 118 улица. След като се озова на горната площадка на друго стълбище, Сара усети внезапния полъх на ледения въздух, отприщен от откритото пространство на кръстовището. Тя се приближи до обезопасения му с парапет край, преборвайки се с внезапен порив на вятъра, за да види как „Амстердам“ продължава на мили и се свива до фина точка в далечината. Лудо препускаха таксита, макар и привидно забавени от гледката на височината, където стоеше. Докато се отдалечаваше от шумотевицата на уличното движение, погледът й се закачи в някакво разширение на кръстовището. Тя тръгна към полуострова и приближи нещо, което предположи, че е Институтът за културни изследвания. Семпла табелка отдясно на вратата потвърди предположението й.

Триетажната новоанглийска къща — бели дървени покриви и всичко останало — се възправяше като чуждо тяло сред по-модерните сгради, които обграждаха площадчето. Тази странна аномалия извикваше у нея образи от дните и в колежа — скърцащите сгради по Проспект Стрийт на Ню Хейвън, с техния слаб аромат на влажна дървесина. Тя изкачи стъпалата, бутна дъбовата врата и се озова във вестибюл с прозорци и обичайната закачалка за чадъри от лявата й страна. Студените бели тапети на малкото помещение сякаш засилваха студа и й напомниха да се придвижи бързо до втория етаж в мъгляво осветената, застлана с килими зала. Приветства я голям дървен парапет, с виеща се форма към втория етаж, откъдето се разнасяше звукът от няколко електрически пишещи машини. В чакалнята от лявата й страна двама възрастни учени оживено спореха, потънали в дълбоките кожени кресла. В разговора им се промъкваше пращенето на цепеници в камината.

Млад мъж се появи внезапно иззад витата стълба с поднос с чай и курабийки. Той сякаш бе обзет от огромно желание да се намести в ъгълчето до камината; храната и напитките явно бяха средствата му за покана.

— Търся кабинета на доктор Александър Джаспърс — обърна се към него Сара, докато той се опитваше да се промуши покрай нея.

Чаят в една от чашите заплашително приближи ръба при рязкото спиране на мъжа.

— Джаспърс ли? — набръчка се челото му. — Веднага — внезапно разбиране проблесна в очите му. — Той е най-горе. В мансардата.

Младият мъж нададе ухо към чакалнята; явно не искаше да пропусне нищо от дискусията. Усмивка докосна устните му.

— Той нищо не е разбрал, знаете ли — изрече доверително той на Сара, кимайки към единия от мъжете до камината. — Нищичко. Както и да е, на вас ви трябва Джаспърс. По това стълбище… — Той посочи с глава след това първия ъгъл в дъното на втория етаж. Клара е там по всяко време. Или както обикновено. Ще я намерите. Трябва да бягам, че чаят изстива.

И мъжът се стрелна в стаята, за да заеме мястото си в стола между двамата по-възрастни мъже. Той — или по-скоро чаят — беше приет със забележителен ентусиазъм. Сара започна да се изкачва по витата стълба.

След още две поредни стълбища тя се озова на третия етаж, който представляваше голямо открито пространство, с няколко кресла в центъра му сред стелажи от книги до тавана, покрили и четирите стени. Без съмнение това беше резултатът от опитите на Института да си изгради библиотека за много специални читатели. Срещу купищата книги бяха подредени няколко бюра, по едно срещу всеки от осемте прозореца, всеки от който предлагаше чудесна гледка на Ню Йорк. Само едно от бюрата беше заето, а седналият зад него бе потънал дълбоко в страниците на огромен том. Точно зад креслата в центъра друго стълбище водеше към чупката вляво; на парапета беше забодена бележка с името Джаспърс, последвана от сочеща нагоре стрелка.

Нещо започна да обтяга нервите й. В съзнанието й заплашително започнаха да нахлуват образите на престарели прегърбени мъдреци, приведени заплашително над бюрата си, пронизващи я с ледените си погледи. Тя изкачи и най-горното стъпало. Ръката й се стегна върху дръжката на куфарчето и тя стъпи на площадката.

Мансардният кабинет или кабинетите бяха далеч по-големи, отколкото бе очаквала. Макар и ограничено от острото скосяване на тавана, имаше достатъчно пространство за едно голямо бюро — малка дървена табелка с името на госпожа Хубер върху предния стърчащ ръб, две кресла за хората с уговорен час за среща и междинна стена, която разделяше целия горен етаж на две отделни части. В дъното на стаята имаше леко отворена врата с името на Джаспърс. В срещуположния край шумеше малка копирна машина, покрай която се суетеше млад мъж в джинси, туидово сако и маратонки, които му придаваха типичен вид на дипломиращ се студент, без съмнение в момента изкарващ някой долар допълнително, като едновременно с това си създаваше и няколко полезни връзки. Сара погледна часовника си и разбра, че бе подранила с няколко минути. Зае едно от креслата и зачака госпожа Хубер, чието бюро стоеше празно. Гледката от малкия подобен на илюминатор прозорец секна дъха й, докато потъваше в дълбокото кожено кресло — Морнингсайд Парк при първия признак на здрача. За момент й се стори страшно красиво.

— Джаспърс ли чакате? — обърна се към нея младежът, докато се опитваше да подреди документите, които току-що бе копирал.

— Да — отвърна тя и остави куфарчето на пода до себе си. — Имам уговорена среща за три и половина. Знаете ли дали е тук?

— Определено. — Младежът се усмихна, постави документите върху бюрото на госпожа Хубер и надраска някакви инструкции върху най-горния лист. Пусна молива върху бюрото и протегна дясната си ръка. — Александър Джаспърс. Вие трябва да сте госпожица Трент.

Очите й се разшириха и смутена усмивка докосна устните й.

— Вие ли сте доктор Джаспърс? — попита тя, като бързо стана да поеме ръката му. — Съжалявам. Просто очаквах някой… по-възрастен.

— Знам — усмихна се той, като седна на ръба на бюрото и й махна да се върне обратно в креслото. — Всичко идва оттам, че Клара много държи да ми казва хер доктор Яспърс. И всички го разбират погрешно. — Сара не можа да сдържи усмивката си. Той скръсти ръце на гърдите си. — Искате ли нещо за пийване? Имаме кафе, чай, вода, ароматни соли.

Тя на свой ред се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря ви. Съжалявам, ако съм подранила.

— Няма проблеми. — Той се надигна от бюрото точно в момента, в който госпожа Хубер подаде глава откъм стъпалата.

— О, Господи! — Дебелите й крака безсилно се мъчеха да преодолеят последните няколко стъпала. — О, мила! Вие сте вече тук! — На живо немският й акцент беше дори още по-силен, отколкото по телефона, отбеляза си Сара. — Бях в кухнята и ви приготвях няколко курабийки, но виждате ли, те изчезнаха, а аз ви очаквах в три и половина. Толкова съжалявам. Трябваше да съм тук, когато сте пристигнала, за да ви представя. — Тя вече заемаше мястото си зад бюрото и бързо започна да го подрежда. — Толкова съм ужасна.

— Клара, всичко е наред — прекъсна я с лек смях Джаспърс. — Успяхме да се запознаем, без да стане някакъв голям провал. Госпожице Трент, Клара Хубер. — Госпожа Хубер се изправи мълчаливо и се поклони донякъде овчедушно, докато Сара се здрависваше с нея.

— Аз съм Сара и бих искала да ви благодаря, че бяхте толкова любезна по телефона. Беше истинска изненада.

— О? — Широка усмивка прогони тревогата от лицето а госпожа Хубер. — Това е толкова мило от ваша страна. Разбирате ли, хер доктор Яспърс е експерт…

— Клара е безценна — прекъсна ги Джаспърс, донякъде смутен — и знам, че госпожица Трент… Сара… би искала да започнем. Но след като сме свършили курабийките — той намигна на госпожа Хубер — и защото аз случайно имам един ужасен зъб, който ме заболява от сладкото, надявам се, че не бихте имали нищо против, ако направим това в една сладкарничка недалеч оттук. Всеки ден в четири… Това е семеен обичай. Мога ли да и убедя да…

— Да. — Сара му върна усмивката. — С удоволствие бих пийнала чай.

— Прекрасно. Нека само си взема палтото. — Джаспърс изчезна в кабинета си и миг по-късно се върна със старо вълнено палто, което явно помнеше и по-добри дни. Той пъхна ръце в джобовете му и спря. — Веднага се връщаме. Така… Материалът на Домберг трябва да се изпрати на Бил Шейн в Чикаго, а ако успеете, свържете се с Лундсдорф и вижте дали мога да му отнема няколко минути утре, преди да отлетя. По всяко време преди три часа. — Клара кимна и Джаспърс се обърна към Сара: — Извинявам се.

— Няма проблем.

— Добре. Значи отиваме на чай.

Джаспърс извади ръка от палтото си и махна на Сара да го следва. Госпожа Хубер вече беше заета на бюрото си. Сара си взе довиждане с нея и тръгна надолу по стъпалата. Джаспърс я последва, като пътьом грабна един шал, който висеше на парапета. Двамата слизаха мълчаливи, докато стигнат първия етаж, където дебатът край камината се вихреше все така с пълна сила.

— Да ви донеса ли нещо от „Един до дванайсет“? — пъхна глава Джаспърс в кабинета. — Ние сме свършили курабийките.

Тримата мъже извърнаха глави.

— Вземи от онези хрупкавите, със зелените парченца. Чудни са. Ако можеш — каза най-младият.

Джаспърс кимна.

— Не берете грижа за нас — рече един от по-възрастните. — Само ако не ви представлява проблем. Виж, от хрупкавите. Добър избор.

Джаспърс се дръпна от прохода и се усмихна.

— Никакво неудобство. — Той отвори вратата и пропусна Сара, след което я последва през вестибюла навън в студения въздух. — Това е един доста внушителен триумвират — каза той, докато пресичаха надлеза. — И тримата са брилянтни умове. Ако ви потрябва да научите нещо за Средния Изток, това са момчетата, към които трябва да се обърнете. — Сара кимна и придърпа плътно яката на палтото си около врата, докато преодоляваха стъпалата към открития четириъгълник на Студентското градче.

— И тримата душа дават за курабийки. — Тя искаше да смени темата. — Те тъкмо унищожаваха цял поднос, когато пристигнах.

— Не знаехте ли това за академиците? — попита Джаспърс. — Ако Ентенман или Набиско излязат от бизнеса, колелата на висшето обучение в тази страна мигновено биха спрели. — Той се канеше да продължи, когато забеляза една позната фигура да се придвижва бавно недалеч от тях.

— Професор Лундсдорф — извика той, като леко ускори крачка. Джаспърс се обърна към Сара, която се мъчеше да не изостава. — Извинете ме. Това е човекът, с когото трябваше да се срещна утре, и мога да си спестя някой час, ако го уредя сега. Ако всичко е наред, няма да отнеме повече от минута. — Той продължи забързано.

— Защо просто не изтичате? — предложи тя, забавяйки крачка. — Това място не е най-удобното за токчетата ми. — Джаспърс стрелна с поглед обувките й, после вдигна поглед към нея и се усмихна извинително.

— Не се тревожете, ще ви настигна — добави тя.

Той забърза напред с палто, развяващо се от вятъра, преди да достигне възрастния мъж. Сара ги загледа как разговаряха, докато подминаваше малко фонтанче по пътя си към централния вход. С приближаването си тя видя как възрастният мъж положи ръка върху лакътя на Джаспърс и миг по-късно двамата избухнаха в смях. Тя стигна до тях тъкмо в момента, в който Джаспърс завършваше изречението си:

— … без парламент. В противен случай бихме имали законни оплаквания от тирания.

— Сигурен съм, че това е така. Да, съвсем сигурен съм. Така че вие ще разберете какво ще произлезе от цялата работа.

Сара застана до Джаспърс.

— О, съжалявам — каза той. — Професор Лундсдорф, това е Сара Трент от Държавния департамент. По някаква причина тя мисли, че аз ще мога да й помогна да се ориентира в „новото право“. — Най-после бе видяла стария мъдрец, когото бе очаквала да срещне в кабинета на Джаспърс. Но отново всичките й страхове изчезнаха в момента, когато нисичкият Лундсдорф, строен и крехък от годините си, увит в няколко слоя дрехи, я улови за ръката и леко се поклони.

— Очарован съм. — Искрицата в светлозелените му очи издаваха духа на мъж, който на времето се бе имал за любимец на жените. Дори и сега Сара не беше сигурна дали почтеният професор не флиртува с нея.

— Приятно ми е — отвърна тя, докато той пускаше ръката й.

— Колко сте любезна. Херман Лундсдорф — поправи той Джаспърс. — Познавам младежа от петнадесет години, седем, не, осем като колега, а той все още настоява да ми казва „професор“. — Той намигна на Джаспърс, който пристъпваше нервно. — Някой ден може би. Някой ден може би той няма да гледа на мен като на застрашителен старец, мила моя. Но каквото и да става, вие без съмнение сте дошли точно при човека, който ви е нужен, а за нещастие аз трябва вече да ви напускам и да излизам в това студено време. — Той отново й кимна и погледна Джаспърс. — Утре в два ще е добре. — Последва малък поклон и Лундсдорф понечи да тръгне, но се обърна. — И си закопчейте палтото, ако искате да живеете колкото мен. — Той придружи думите си с махване на ръката в студения въздух.

Джаспърс се засмя.

— Тръгва си моят преподавател. И майка. Комбинацията понякога е малко неудобна. — Двамата минаха през желязната врата и тръгнаха към западния край на Бродуей. — Една минута ми обяснява германска парламентарна процедура, а в следващата ми нарежда да се закопчея. — Той поклати глава. — Надявам се, че обувките ви се държат добре върху леда.

— Всичко е наред. Той е толкова мил.

— Много мил и много стриктен. Принуди ме да завърша степента си за три години. Никога не бях работил толкова упорито през живота си.

— Не е ли малко бързо?

— Лундсдорф и дума не дава да се издума за друг начин. — Джаспърс зарови ръце по-дълбоко в джобовете на палтото си. — Той е планирал всичко още от момента, в който се озовах тук. Усреднено, това са осем години, така че да, наистина е малко бързо.

— Впечатлена съм. Това би прави на…

— Тридесет и три — усмихна се Джаспърс. — Но недейте да се впечатлявате. Написах една невероятно посредствена дисертация, която двамата с великия старец преработвахме година и половина в учебник. Той непрекъснато казваше: „Само защити, само защити“. Беше прав. Защитих, получих работа, завърших книгата… — Той направи пауза и за миг очите му станаха унесени. После усмивката се върна. — След това започнах да върша онази работа, която беше интересна. — Той спря. — Точно тук е.

Джаспърс отвори вратата на малко заведение, от което се разнасяше силен аромат на кафе на зърна. Той я изчака да мине през вратата, както беше натоварена със сака и куфарчето си.

— Не е необходимо да ми придържате вратата — каза тя.

— Права сте. Не трябва — отвърна той, без да се помръдне. — Просто поредното влияние на Лундсдорф. Германски навици. Прекалено добре ме обучаваше.

Тя се усмихна.

— В такъв случай всичко, което мога да ви кажа, е благодаря.

Тя влезе в мъждиво осветено помещение и забеляза свободна маса в дъното. Проби си път до нея през краката и ръцете на препълнените масички и започна да сваля палтото си. Джаспърс я последва и го метна на гърба на стола си. Той я изчака да седне, преди да заеме своя стол.

— Още Лундсдорф? — попита тя.

— Разбира се. — Двамата седнаха. — Бих ви препоръчал чудесна чаша чай и парче ягодов кейк с шоколад, но не всички си падат по шоколада.

— Не, защо, звучи добре. — Всичко е чудесно, помисли тя: идеята за чая, смешното малко кафене, което отчаяно се напъваше да извика представи за Париж или Берлин, и компанията. Младият доктор Джаспърс излъчваше нещо много успокояващо. Нещо, което нямаше нищо общо с академичния живот. Това беше единствената формулировка, която можеше да дефинира пред себе си. Джаспърс вдигна глава, махна с два пръста към сервитьора и се обърна към Сара:

— Аз… винаги поръчвам едно и също — обясни той с почти извинителен тон. — Редовен клиент съм и ме познават.

— Сигурно трябва да е много хубаво.

— Предполагам, че е така. — Той се усмихна и мигновено стана делови. — Клара ми спомена за Държавния департамент и статиите ми. Предполагам, че сте дошли да си поговорим за „Новото право и възходът на консерватизма“. — Само присмехулният тон в гласа му я накара отново да се усмихне. — Заглавието на една моя адски тъпа статия.

— Не е чак толкова тъпа.

Очите му се разшириха.

— Вие наистина ли сте я чели?

— Това ми е работата, професор Джаспърс.

— Ксандър — поправи я той. — Всички ме наричат Ксандър.

Тя отново не можа да сдържи усмивката си.

— Една от многото, които съм чела… Ксандър. Всички са страшно информативни. И всички са съвсем различни от другите статии по темата. Вашият подход е… как да го кажа…

— Уникален? Вероятно заради източника.

— Лундсдорф?

Пристигна сервитьорът с водата.

Джаспърс се ухили и измъкна една порядъчно износена книга от джоба на сакото си, обвита с няколко гумени лентички. Той я положи върху масата.

— Дори още по-стар. — На корицата пишеше „Принца“. — Никога не излизам от къщи без нея.

— Макиавели?

— Не се изненадвайте. През шестнадесети век умът им е сечал като бръснач. Той вероятно е бил най-блестящият. Хайде, погледнете.

Сара вдигна книгата и внимателно измъкна гумените лентички. Предната корица остана в ръката й с посвещение, изпълнило страницата: „Винаги ще съм с теб, Фиона“. Тя вдигна поглед и видя очите на Джаспърс потънали в думите. Бяха изчезнали всякакви следи от усмивка. Тя изчака моментът да премине.

— Сигурна съм… че той е бил. — Тя постави книгата върху масата, като деликатно положи откъсната страница отгоре. — Най-добрият, имам предвид.

Той вдигна очи към нея и кимна.

— Да. — Пресегна се и взе книгата. — Най-добрият.

— А сега е човек на всички столетия — каза тя, като го следеше как разтяга гумените лентички, за да обвие с тях книгата. Усмивката му се възвръщаше.

— Най-хубавото нещо при теорията, госпожице Трент, е, че може да се приложи при много ситуации. — Той пъхна книгата в джоба. — Разликата е в начина, по който я прилагате.

— А вашият приятел Макиавели просто случайно е паснал в „новото право“?

— И пазарът на стари облигации, и няколко кредитни изкупувания, дори една сепаратистка група в Айдахо; аз е съм единственият, който е видял връзката. Просто си я държа теоретична. Всички останали се мъчат да я приложат на практика.

— Кажете ми, професоре… Ксандър… за онези от нас, които не са чак толкова учени, как точно някой може да използва книга като тази…

— „О, вие с малко вяра“ — цитира той. — Ще се изненадате. Има една група млади ловци, които са убедени, че Макиавели ги напътства как да играят на пазара. Един от тях дори е написал книга — „Макиавелисткият мениджър“. Занимателно, дори и малко хумористично.

— И вие не сте убеден?

Джаспърс вдигна рамене.

— Нека се изразя така — това не е онзи Макиавели, когото познавам. Теориите са… податливи на широка интерпретация. Това ги прави толкова изкушаващи. Вижте, разбирам — вероятно по-добре от повечето — какво е да си блъскаш главата над практическите последици. Понякога е трудно човек да ги отхвърли. Но в определен момент трябва да признаете ограниченията им. Уол Стрийт още не е ставала свидетел на подобно нещо. Те си мислят, че става дума за груба сила, измама…

— По-добре да се страхуват от теб, отколкото да те обичат — прекъсна го тя.

— Сега пък аз съм впечатлен. Все пак това не е цялата картина.

— Не е, но не съм и очаквала да бъде — добави закачливо тя. Деликатният смях и широката, малко овчедушна усмивка ясно й показаха, че е налучкала верния тон.

— Обиколката си върви с територията, госпожице Трент.

— Опитвам се да не го забравям, професор Джаспърс. И така — продължи тя — всичко е само въпрос на контекст…

— Точно така — отвърна той. — Макиавели е написал „Принца“ като… наръчник по управление на политическата власт. Това, което наистина е искал той, е било работа от Медичите, — властващата над Флоренция фамилия. Целта на книгата е била да се привлече вниманието на всички, като нещата се обясняват такива, каквито са. Много смело за онова време.

— Всяко време си е специфично с нещо.

— Вас наистина си ви бива.

— Правим, каквото можем.

— Тогава без съмнение си спомняте, че Италия през шестнадесетото столетие е била политически нестабилна — малко повече от сбирка от градове-държавици, всяка със свой собствен ред.

— Да, без съмнение си го спомням — подразни го тя.

Джаспърс се засмя.

— С прости думи, Макиавели е искал да защити Флоренция и да вдъхне нещо като сплотеност. Решението му е било водач, който да може да предвижда неприятностите и да държи властта със здрава ръка, изобщо всичко, което да държи хората в подчинение. За него всички са били членове на една доста мрачна банда, на които в никакъв случай не бивало човек да се доверява и които не били особено блестящи. Малко жестокост тук, късче милостиня там биха помогнали нещата да вървят гладко.

— И това се отнася и до пазара, така ли? — попита Сара. — Не е ли малко пресилено?

Джаспърс отпи за момент от водата си.

— Не и ако хората от пазара мислят, че книгата им казва какво да правят. Това е тяхната Библия. Кой съм аз, че да споря с тази интерпретация? А и трябва да признаете, че е доста заинтригуваща. — Той се приведе напред и положи лакти върху масата. — Всичко, което е направил Макиавели, било да разпознае тъмната страна на политиката: едновременно с това, той повдигнал някои доста интересни въпроси за властта и измамата — казвай на хората онова, което искат да чуят, за да поддържаш здрава основа на властта. Не е толкова трудно да се видят съвременните приложения.

— Докато си остават теоретични — забеляза тя. — На практика…

— Точно това е мястото, където момчетата от Уол Стрийт правят грешката си. Макиавели е бил гений, но той е бил гений на шестнадесети век, а ние обсъждаме въпроси от времето на двадесети век. Там, където говори за жестокостта и военната храброст…

— Ние говорим за корпорации и политика.

— Точно така. — Сервитьорът пристигна с две блюда и две чашки, а втори сервитьор го последва с канички чай.

— Значи вие мислите, че изводите му важат само дотам.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна Джаспърс. — Аз обичам стареца, но той е само един трамплин, това е всичко. Онези, които го виждат в ореола на единствен водач… не ми вдъхват много вяра. — Един модерен еквивалент, поне за мен, е онова, което „новото право“ прави през последните няколко години. Има и изключение: вместо да отиват направо при хората, те се обръщат към всички заинтересовани групи, за да поддържат контрол. Теоретично това е Макиавели; на практика, това е…

— „Новото благоприличие на консерватизма.“

— Браво!

— Центристката коалиция.

— Вие явно сте се подготвили добре за срещата си с мен.

— Както вече ви казах, правим, каквото можем. — Тя извади бележник от куфарчето си; търсеше молив, когато Джаспърс извади една доста оръфана химикалка от джоба си.

— Извинете за следите от зъбите — каза той. — Рисковете на професията.

— Моята нямаше да е по-добра. — Тя разви капачката.

— Ако трябва да бъда честен, едва съм започнала да разглеждам Коалицията, но си е едно много добро място за начало.

Тя отвори на чиста страница и вдигна поглед.

— Практична гледна точка.

Вашингтон, 26 февруари, 15,51 ч.

Класът се придвижваше из залата на музея — „Верона в най-блестящия си период“. Всяко дете беше заето с бележника и молива си и усърдно въвеждаше съответната информация. Учителката, жена към тридесетте, се усмихна уморено на пазача, докато водеше малката група към един далечен ъгъл и една донякъде неясна картина от младия Тиеполо. Всичките петнадесет деца се скупчиха около картината, а учителката, застанала до тях, описваше с горещ ентусиазъм някои от характерните й детайли — ъгъла на главата на Христос, положението на ръцете му. Тя не откъсваше очите си от пазача — чакаше го само да се извърне. Мигът, в който това стана, тя веднага кимна. Едно от момичетата веднага падна на колене, скрито от другите деца, и свали капака на вентилационната уредба точно под картината. Със същата точност тя пъхна раницата си вътре в канала и се плъзна след нея. Последва я момче, след което капакът веднага беше поставен. Гласът на учителката започна да затихва в далечината с пълзенето им.

Нямаха нужда от карти или светлина; през последната седмица го бяха правили поне сто пъти на учебния полигон. Програмата изискваше да са трима, — всичко се правеше на тройки — но старецът бе направил промяна в плановете. Лидия бе останала в Улф поинт. Не бяха задали въпрос. Не беше тяхна работа.

На четвъртото кръстовище завиха. След десетина-дванадесет метра откриха нов капак; минаха и през него, като този път се озоваха в тесен тунел, по чиито стени бяха прокарани тръби и кабели. Пространството беше достатъчно, за да проникнат във вътрешността на Националната галерия. Момичето провери часовника си. Осем минути. „Поставяте го, настройвате връзката и се връщате.“ Веднъж го бяха правили за седем минути. Старецът бе останал доволен.

Половин минута по-късно доловиха звук от шуртяща вода точно над главите си — мястото за разходки между източното и западното крило. Кафетерията, магазина в музея — все популярни места за туристите. Двамата спряха и изпразниха раниците си. За пазачите на входа вещите бяха изглеждали учебници, моливи, химикали, дъвки, червило — обичайните вещи на подрастващите. За тренираното око обаче това бяха далеч по-разнообразни неща. След по-малко от минута те вече бяха сглобили отделните предмети в две големи пластмасови тухли и малка черна кутия, а медна жица ги свързваше с кабелите по стените. Кутията примигна веднъж с жълта светлина, после се превърна в зелена. Те си прибраха раниците и продължиха напред, като опипваха прохода над главите си. На шест-седем метра от кутията откриха третия канал, наведоха се и продължиха пълзейки.

Няколко завоя и извивки по-нататък седнаха под друг вентилационен отвор, в друга зала на галерията, под друга картина за изучаване. Бяха се справили добре. Старецът щеше да остане доволен.

— Това е маневриране, типично за хора с десни убеждения — каза Ксандър. — Те не искат правителството да казва на хората как да живеят живота си, но биха били повече от щастливи, ако могат да бъдат моралната съвест на страната. Коалицията харесва да го прави чрез училищни програми. Абортите, социалната ориентация — това са големите теми.

— Това с нищо не прави Коалицията по-различна от около стотина други групи — посочи Сара.

— Вярно е, само дето те имат планове как да развият частните си институции. Училища, финансирани от Коалицията, ще се конкурират с обществения сектор, като не им представят никакъв отчет какво и как преподават.

Тя вдигна поглед към него.

— Католиците не го ли правят от години? Къде е проблемът?

— Да, но те нямат в залите и класните стаи телевизионни монитори, свързани към някакви авангардни компютри, които действат интерактивно с децата. Специализирани компютри — ако разказите са верни, — които звучат съвсем екстраординарно. Искам да кажа, представете си дете, способно да програмира алтернативен план за атака на, да кажем, битката за Мидълуей, и после да го следят как оживява на екрана; това би превърнало процеса на обучение в нещо наистина вълнуващо. Носят се слухове, че компютрите ще се използват за замяна на хората при обучението. За да бъдат сигурни, че едно ясно, недвусмислено съобщение достига до разума на всеки малък последовател на Коалицията. Това не е учебен процес, това е индоктриниране и то в далеч по-широк мащаб, отколкото всяко провинциално училище някога е мечтало.

— Промиване на мозъци ли? — попита скептично тя. — Компютрите съществуват от доста време, професоре. Само защото Коалицията ги използва, не означава, че…

— Ако това бяха единствените неща, които свързват Джонас Тайг и Лорънс Седжуик — двама мъже, които нямат и най-малък интерес към образованието, — не съм толкова сигурен. — Джаспърс втренчи поглед в нея. — Май засегнах някакво чувствително място? — Сара премълча. — За кого още бихте искали да си поговорим?

— Ще останете изненадан.

Той допи последните капки от чая си.

— Искате ли още? Аз ще си поръчам още един.

Сара кимна. Тя го загледа как маха на сервитьора с вдигнати два пръста. Сервитьорът посочи към блюдата с кейк. Джаспърс вдигна чашата и имитира пиене. После се обърна към нея.

— Известен съм с това, че пия по две чаши на сядане.

— И така, Тайг и Седжуик — усмихна се тя.

— Както вече ви казах, никой от двамата не дава пет пари за обучението. За Тайг всичко това е политика. Начин да строява войниците си. Повече за феномена „Тайг тази вечер“. Училищните програми просто са примамки, технологията е неговата стръв. Ако околната среда в момента беше повече на мода, той веднага щеше да се нахвърли. върху нея.

— А Седжуик?

— Това е интересната част. — Сервитьорът пристигна с чая, като размести чиниите и чашите, за да направи място за новите канички. Ксандър се опита да помогне. — Не ви ли се струва странно, че един човек, който е изградил кариерата си като финансов мозък, внезапно започва да разработва компютърни системи за инвестиционните бланки преди няколко години?

Сара си припомни досието.

— Онова беше мрежи на системи за сигурност. Мислех, че ги разработват за защита на крупните инвеститори — такива като него.

— Възможно е. — Сервитьорът се отдръпна от масата. — Но кой мислите, че му е помогнал да разработи прототипа за технологията? — Тя поклати глава. — Един филиал на „Тайг Телеком Сървис“. Това го няма във вашите бележки. Следата е изключително сложна, за да се забележи, но я има. Повярвайте ми. — Той отпи от чая. — Сега пък компютрите в училищата. Няма действителна връзка, но… Всичко, което мога да кажа, е, че това ме кара да се учудвам.

Сара кимна и надраска в бележника си още няколко думи.

— А Антон Вотапек? — попита тя, все още с очи, сведени към бележника.

Тя се канеше да повтори въпроса си, когато вдигна — глава и видя изражението на лицето му. Той я гледаше втренчено, със силно загрижен поглед, издълбан на лицето му.

Вашингтон, 26 февруари, 4,09 ч.

— Повторете, моля. — Главният контрольор на националното летище не полагаше особени усилия да скрие удивлението си.

— Всички екрани в кулата изведнъж побеляха — дойде отговорът, като смутът в залата изпълни говорителя. — Спомагателните линии също са извън строя и изгубихме радиоконтакт.

— Маякът още ли работи?

— Нямаме никаква представа.

— Какво искате да кажете, че нямате никаква? — Той се приведе ниско над интеркома. — Само спокойно. Веднага идвам.

Две минути по-късно той влезе в кулата за управление на полетите, отвъд която навигационните светлини по пистите вече бяха запалени.

— Добре, момчета, нека да видим какво става тук. Какво имаме в момента във въздуха и какви самолети наближават да кацат?

— Четири 2–7, един нетърговски и два джъмбо — един от лосанджелиското летище, другият от Мадрид — отвърна една жена, обградена от купища принтерни разпечатки.

— А с Дълес какво става?

— И при тях е същото. Същото е и в „Бритиш Уест Индийз“. „Колидж Парк“ също е напълно недостижим. Преди четири минути цялата система се разпадна. По моя преценка от трите главни летища, шест самолета в заход за кацане и още дванайсет са получили разрешение за кацане.

Мъжът се придвижи до най-близкия пулт, чийто празен екран го гледаше. В продължение на 25 години никога не бе ставал свидетел на такова ужасяващо явление. Той се върна към хаоса около себе си.

— Добре, момчета — разтърка длани той, — ще пренасочим колкото можем повече машини през Атланта. Останалите могат да се опитат да…

— Това ще е чудесно — отвърна жената. — Има само един проблем — как точно да го съобщим на пилотите?

— Вотапек? — повтори Джаспърс. Сара се приведе напред, за да си налее втора чаша чай. — За един и същи Антон Вотапек ли говорим? Проектът „Темпстън“.

— Проектът всъщност беше кръстен „Обучаващ център“ — поправи го тя. — А медиите го прекръстиха в проекта „Темпстън“.

Той поклати глава.

— Вотапек? — Той направи пауза. — Но защо някой ще…

— Става въпрос за училищата, нали, професоре?

— Да, но… — Беше му необходимо повече време, за да се съвземе, отколкото бе предполагала. — Искам да кажа, че този човек беше гений, образователното гуру на шейсетте, но тогава… Темпстън. — Очите му се унесоха. — Имаше някаква авангардна концепция… модулно обучение…

— Модулният подход — образованието като по-агресивно средство за създаване на по-зависими деца, по-колективистично ориентирани. Много добре, професоре.

— Още една налудничава теория, въведена насила в практиката. — Той свъси чело, сякаш се опитваше да си припомни нещо. — Какво беше това? Имаше десетина деца, всички на възраст осем или девет години…

— В действителност четиринадесетгодишни, а някои и на осемнадесет. Вие изглеждате… доста добре запознат с темата.

Той се извърна към нея.

— Един от тъмните моменти в американското образование? Ако ви е грижа за образованието, госпожице Трент, не забравяйте „Темпстън“. — Споменаването на това име явно го бе разтревожило. Той се отдръпна назад, като бавно поклати глава. — Осем и деветгодишни деца, превърнати в… — Той внезапно я загледа с изражение много по-напрегнато от това преди секунди. — Вие мислите, че той е свързан с Тайг и Седжуик?

— Не мисля нищо — отвърна тя. — Просто попитах дали това име е изскочило в изследването ви.

Джаспърс се загледа в нея.

— Разбирам. — Той направи пауза. — Не е.

— Да не съм казала нещо лошо?

— Лошо ли? Не, разбира се, че не. Работата е там, че замесването и на Вотапек прави още по-тревожна връзката на Тайг с Коалицията.

— Наистина ли? — Тя искаше да види докъде може да стигне откровеността му.

— Ами да. Все трябва да има някой, който наистина да интересува от образованието, не е ли така? Един доста застрашителен интерес, а не само политически трамплин.

— Ако има връзка — заяви тя.

— Правилно. — Очите му не се откъсваха от нея. — Ако. — За момент и двамата останаха мълчаливи. — Сега вече е накарахте да се замисля.

— Съжалявам. — Тя се усмихна.

— Сигурен съм, че съжалявате. — Той започна да си играе с лъжичката. — Лошото е в това, че всичко, което ви казах до този момент, си е чиста спекулация. Не знам за Вотапек, но в действията на другите двама няма нищо, което дори и да напомня на екстремизъм. Никакви неонацисти, палещи синагоги, никакви бели привърженици на идеята за превъзходството на бялата раса, които да предявяват налудничави искания. Затова и го наричам „благоприличен“. — Той отново се замисли. — Вотапек обаче вече променя нещата. — Той я загледа, сякаш в очакване на отговор. Тя обаче само повдигна вежди с пристигането на сервитьора със сметката. — Както и да е, това е всичко, което мога да ви дам. — Той придружи думите си с почукване на лъжичката в чинийката. — Мисля, че има връзка между Тайг и Седжуик, но това е само мое мнение. А дори и Вотапек да е намесен, не бих могъл да ви кажа какво се надяват да постигнат. Ако трябва да бъда честен, докато и тримата си остават самостоятелни единици, няма за какво да се тревожи човек.

— Но ако те по някакъв начин се свържат… Тогава ще трябва да си зададете въпроса защо. — Той сиря да си играе с лъжичката и я погледна в очите. — Какво искат те? Не съм сигурен, че това е въпрос, на който искам да отговоря.

— Вие го правите да звучи толкова зловещо. — Сара привършваше последното парче кейк.

— Надявам се, че Лундсдорф е прав. Той непрекъснато ме кара да се концентрирам върху онова, което знам, и да оставя теориите за конспирацията на таблоидите. Може би реагирам повече от разумното. — Ксандър бе приключил с втората си чаша чай и се опитваше да допие и последните капки от дъното. След като не успя, той положи чашката върху чинийката. — Ще оставя зловещата страна на вас. За нещастие, трябва да се връщам в кабинета…

— Разбира се.

— Но не искам да ви прекъсвам. Има ли още нещо, което искате да ми кажете?

Сара плъзна бележника в куфарчето си, щракна ключалките и посегна към дамската си чанта.

— Не мисля, но ако искате някой път да си поговорим отново…

— Абсолютно. В края на краищата не бих отказал да хвърля око на вашите досиета.

Тя се усмихна и извади десетдоларова банкнота, преди той да успее да посегне към портфейла си.

— Знам, че професор Лундсдорф няма да го одобри, но сметката ще я плати правителството. — Ксандър се съгласи, по-скоро заради чаровната усмивка, отколкото заради протокола, и посегна да си вземе палтото. Докато се изправяше, Сара си спомни нещо. — О, има и още нещо. Може да ви прозвучи странно, но…

— Сигурен съм, че няма. — Той започна да си облича палтото.

— Айнрайх. Това говори ли ви нещо?

Ксандър бръкна в джоба си и измъкна шала си. Заметна го около врата си, като през това време си повтори името.

— Айнрайх? — Той поклати глава. — Не ми говори нищо. Мога да погледна в някои стари материали, но мисля, че ако съм го срещал, все щеше да изплува. Съжалявам, тук не мога да ви помогна.

Тя повдигна рамене и се изправи, като постави куфарчето си върху стола и облече палтото си.

— Ако все пак нещо изскочи, завъртете ми един телефон. — Тя извади визитна картичка от чантата си и му я подаде.

— Непременно.

Тя вдигна куфарчето и чантата си и му кимна да мине напред. Те се промушиха бързо сред тълпата и отидоха на щанда, където той купи кутия курабийки, както беше обещал на момчетата в Института. Схруска една за проба, докато отваряше вратата и изведе Сара сред пронизващия студ на Бродуей.

Вашингтон, 26 февруари, 4,24 ч.

Въздухът изригна с вълна от стъкло и вода, метал разкъса земята. Там, където се бе намирала долната галерия, сега се появи кратер. Писъци изпълниха простора, но осемнадесет секунди по-късно бяха заглушени от детонацията на втора бомба, която заля с пламъците си откритото пространство и изпепеляваше тяло подир тяло по огнения си път. Сладникав дим започна да пъпли отвсякъде, по-смъртоносен и от пламъка, който изгаряше дробовете на жертвите и ги поваляше върху останките от пода. Онези, които все още можеха да се движат, бягаха, панически заслепени, мъжете блъскаха жените върху пода, родители притискаха отчаяно децата си до гърдите и ги люшкаха с последни усилия, преди отровният въздух да изгори дробовете им.

След по-малко от шест минути всичко приключи. Някои имаха късмет. Първоначалният взрив ги бе сварил абсолютно неподготвени. Другите щяха да минат през мъченията на газа, щяха да почувстват пламъците, лижещи плътта им, щяха да изпитат началото на собственото си изгаряне.

В 4,58 ч. първите спасителни отряди успяха да се промъкнат през развалините. Щяха да са им нужни четиринадесет часа, за да изчислят броя на жертвите — 117. След два дни броят им щеше да нарасне до 130.

Сара излезе от подлеза на Петнадесета улица и продължи към Шесто Авеню. Помисли си дали да не вземе такси, но знаеше, че влакът ще й спести време. Не че бързаше чак толкова. Всъщност беше си оставила вечерта без ангажименти, за да обмисли информацията, която бе дал Джаспърс. Докато маневрираше покрай натрупания със сняг бордюр, образът на младия учен, който нямаше търпение да се върне към работата си, я накара да се усмихне. Той беше толкова посветен на онова, което вършеше, толкова въвлечен в собствения си свят, че всеки момент, прекаран извън него, му се струваше чиста загуба на време. Ти си щастлив човек, Ксандър Джаспърс, помисли си тя. Щастлив си, че си открил тази страст. Но въпреки това той не бе успял да я затрудни нито веднъж. По някакъв начин й бе позволил да забрави този страх. Вместо това я бе поканил и толкова явно бе изразил задоволството си от проявения от нейна страна интерес. И колко се бе страхувал да не я отегчи. Тя се усмихна на себе си. В това имаше известно очарование.

Голямата неонова реклама на Радио „Сити“ лумна над нея, когато се обърна. Авенюто гъмжеше от хора, които се опитваха да си проправят път през хаоса на пиковия час. Всички мисли за приятния следобед бързо изскочиха от главата й. Тя започна да потъва в тълпата и да се потапя в многогласния човешки хор около себе си.

И без всякакво предупреждение сградите се стопиха в потока от забързани човешки ръце, крака и лакти. Нарастващият пулс на движението около нея започна да жужи, отразявайки се в арабската лудост, която отекваше в нея. Не! Не тук! Не сега! Дълбоко в нея един глас започна да спори с нея, главата й затанцува в нямо отчаяние над глъчката и блясъка, разумът й започна да се насочва във все по-опасна посока. Спри го, Сара! Гърдите й не смогваха да осигуряват въздух, нещо желязно стягаше гръдния й кош. Тя спря на тротоара и отчаяно се заоглежда в опита си да се вкопчи в нещо реално, което да я върне от страната на ужаса. Спокойно, отпусни се. С огромно усилие успя да овладее дишането си, треморът бавно започва да спада, сградите отново възвърнаха очертанията си. Хората я отминаваха с неодобрителни погледи, но тя едва ги забелязваше в усилието си да възстанови душевния си покой. Огледай се. Това е Ню Йорк. Не е необходимо да търсиш скривалище. Всичко беше, както трябваше да е. Както и беше досега.

Пред погледа й, подобно на спасителен остров, изплува хотелът. Тя отново закрачи и се вля в потока от човешки тела. Дори и сред тях Сара се движеше в пълна изолация. Пет минути по-късно стоеше пред главната рецепция на „Хилтън“, с карта за стаята и върху плота. Все още разтърсена, тя последва пиколото към асансьорите. Забеляза широка витрина, вградена в мраморната стена над прозорците, с часовници, пръстени и огърлици. Един особено искрящ камък улови погледа й; цветът му беше тъмносин и се открояваше на фона на стерилната бяла светлина на отворения коридор. Тя спря и се загледа в сапфира, чийто блясък й напомняше за нещо познато.

— Бихте ли искали да го видите, мадам?

Някакъв мъж се появи до нея. Беше облечен в отлично ушит костюм, с плътно зализана по скалпа му коса. Сара го изгледа, все още несигурна.

— Мадам?

— Не, благодаря ви — успя да се овладее тя. — Много красив камък.

— Да, изключителна обработка.

— Май си загубих пиколото — каза тя, озъртайки се към асансьорите.

— Но, разбира се. — Той рязко спря. На лицето му се появи изключително фалшива усмивка. — Може би по-късно.

В следващия миг вече бе уловил следващия си потенциален клиент. Сара погледна още веднъж сапфира, в който имаше нещо властно и омагьосващо, и се обърна да потърси пиколото, което я чакаше на двадесетина метра. Бе застанал до асансьорите. Тя вдигна ръка и забърза към него.

Вашингтон, 26 февруари, 5,27 ч.

Той пристъпваше бавно, почти нехайно; лампите над главата му вече светеха с пълна сила. Вашингтон при здрач. Питър Егарт държеше ръцете си в джобовете, а очите му шареха върху вратата на може би около шестдесет метра надолу по улицата. Беше му наредено да чака; тримата холандски дипломати се появиха и тръгнаха към него. Бяха потънали в разговор, като жената между двамата очевидно обясняваше нещо на партньорите си. Егарт продължи да крачи, но бавно започна да измъква пистолета от джоба си, докато се приближаваше към триото. Никой на улицата не изглеждаше да обръща някакво внимание до момента, в който той, вече на не повече от метър от тях, вдигна пистолета и стреля два пъти в гърдите на жената, после простреля с по един куршум и двамата й спътници. И тримата политнаха напред с внезапно застинали гротескни физиономии.

Егарт рязко се обърна и хукна да бяга, като разбута неколцината невярващи на очите си очевидци, докато стигна края на улицата. Там пресече и навлезе в Дванадесета улица.

Едва тогава спря.

Къде беше колата? Той се завъртя и погледна за знака-ориентир, в случай, че е сбъркал мястото. Нямаше грешка. Дванадесета — където му бяха обещали, че щяха да го вземат. Зад гърба му започнаха да се разнасят писъци. Времето отново забърза с шеметно темпо. Той усещаше как паниката го сграбчва за гърлото и отровният вкус на нерешителността изпълни устата му. Дръж нещата на фокус. Не губи представа за процеса. Трябваше да запази спокойствие и да се вслуша в командите в главата си. Бе прекарал прекалено много часове в подготовка, за да позволи на някакво усложнение в последната минута да обърка нещата. Тръгна по улицата, усещайки върху себе си втренчени очи от сградата над него, които го следваха неотлъчно. Отново се затича.

Някаква кола навлезе в улицата, безразлична към току-що изригналия хаос. Без да мисли, Егарт се втурна към нея, вдигна пистолета и го насочи към предното стъкло. Колата се закова със скърцане на спирачките. Мъжът се хвърли към вратата на шофьора, отвори я със замах и издърпа жената от мястото й, като я блъсна върху бордюра. След секунди колата потегли с пълна газ на заден към кръстовището. Закова на място, превключи на предна скорост и след секунда потъна в здрача.

Сара последва пиколото в една малка и комфортна стая, с изглед към Сентрал Парк. Тя помести куфарчето си до махагоновия шкаф, подаде на момчето няколко долара и захвърли сака си върху леглото. Останала най-после сама, тя разкопча роклята си и се измъкна от обувките си; дебелият килим гальовно погълна изтерзаните й от високите токчета стъпала. Тя изхлузи роклята си и я остави да падне на пода, след което я вдигна и нежно я положи върху леглото. После седна.

Беше ядосана. Един нищо и никакъв камък и тя вече беше готова да поддаде. Най-трудното винаги бяха пътуванията извън Вашингтон, пътувания извън рутината, която й помагаше да я държи във форма. Неочакваните предизвикани спомени, прекалено релефни, за да бъдат забравени. Нищо повече от един отблясък на сапфира и тя вече се бе пренесла в миналото: хотелът на улица „Крал Фейсал“, шумът от ал-Балад и момичето. Винаги беше момичето, което я гледаше със скръбните си сини очи, които принуждаваха Сара да обещае. „Ти ще се върнеш.“ „Да.“ „Ще се върнеш за мен.“ „Да.“

Не!

Тя отвори с усилие очи, само за да осъзнае, че отново се бе върнала там. В продължение на няколко минути стоя абсолютно неподвижна, докато Аман бавно се стопи в някаква гънка на мозъка й. Изправи се с огромно усилие и повторно огледа стаята. Куфарчето я зяпаше с отворения си капак. Осъзна, че по-нататъшната й работа тази вечер с документите щеше да е безсмислена. Трябваше да се поразходи. Навън, без да се страхува.

Избра си джинси, фланелка с къси ръкави и чифт черни обувки. Прехвърли от портмонето няколко долара в джоба си, после пъхна куфарчето под леглото и сграбчи палтото. Обновеното изследване можеше за почака.

Седем минути по-късно светлините от движението по Шесто Авеню се впиваха в нея, докато се отправяше към центъра на града. Нямаше ясна представа накъде отива, но знаеше, че е полезно да е обградена от движение. Вече по Тридесет и трета улица усети, че е гладна. Свърна надясно и реши да си опита късмета на Бродуей. Ако не се брояха няколкото таксита, кварталът „Гармент“ бе опустял и бе потънал в тъмнина отвъд тротоара.

Долови стъпките зад себе си, едва когато прекоси половината квартал. Бяха отчетливи и равни, в синхрон с нейните — избързваха и изоставаха с всяка нейно завързване и забавяне. Започна да осъзнава, че се съсредоточава върху гумените подметки на неизвестния преследвач, да пресмята разстоянието между себе си и човека след нея, да измерва пътя пред себе си. Стига! Игнорирай го! Това не означава нищо! Просто пешеходец, който и да е, дявол да го вземе! Не си го навивай на пръста — просто се обърни и виж, че няма нищо! Сигналите обаче бяха прекалено очевидни, прекалено на повърхността, за да може така лесно да ги отхвърли. Внезапната поява на втора фигура на двадесетина метра пред нея, очевидно пияница, потвърди подозренията й. Той сякаш се люшкаше по улицата, но с всяка стъпка с приближаването си затягаше мрежата си около нея, като я караше да се притиска все повече и повече в сенките. В мига, в който се втурна да бяга, долови внезапния спринт на човека зад себе си и видя как пияният мъж се хвърли на тротоара и прегради пътя й. Мъжът стовари рамото си в гърба й и я отпрати в прегръдките на мъжа пред нея.

Само с едно бързо движение той я изблъска в една уличка, забулена в пълен мрак, ако не се броеше голата крушка, която висеше над един пожарен изход. Студените тухли одраскаха дланите й при опита й да смекчи удара със стената. Острите ръбове разрязаха кожата на дланите й и тя моментално изпищя.

— Млък!

Тя рухна на тротоара, само за да усети след миг да я сграбчват за рамото и да я притискат към стената. Отвратителният аромат на вече явния маскировъчен костюм на мъжа я накара да сгърчи в гримаса устните си, докато той опипваше тялото й, а в очите му танцуваше чиста наслада. Вторият мъж се пресегна над рамото му и я сграбчи за косите. Очите му не издаваха подобно желание, в тях отсъстваше животинската похот на първия мъж. В ръката му блесна малко острие; той се усмихна и го допря до бузата й.

— Изпратиха ни да ти дадем съвет — прошепна той, прокарвайки острието странично с гладката страна през устните по брадичката й до шията. — Забрави Айзенрайх. Днес беше само първото предупреждение, обещание за онова, което ще последва. — Хватката му се стегна още повече. — Отивай си, но да знаеш, че следващия път няма да мога да сдържа приятеля си тук. Той май си падна по теб.

Другият мъж се изсмя, сложи свободната си ръка върху гърдите й, като я натисна силно и я притисна до стената. Мъжът отзад продължаваше да я гледа втренчено, като наблюдаваше как другарят му се наслаждава на момента и търсеше упорито в погледа й страха и отвращението, за които жадуваше.

Не откри обаче нищо такова. Вместо това погледът й разкриваше странна празнота, студено безразличие, предупреждение, което той не можеше да разбере. Уловен за момент в капана на безжизнената хватка на очите й, за миг разхлаби натиска си върху нея. И в същия момент унищожителната прецизност на убиец, школуван по улиците на Аман, изригна в експлозия от първична енергия. Вече не Сара Трент, а убиецът от Аман заби коляно в слабините на мъжа, все още зает с гърдите й, а прикованата й само допреди миг ръка се заби в лицето на втория мъж, раздирайки го с ноктите си. И двамата мъже залитнаха от внезапното нападение; ножът издрънча на тротоара. Като математическо продължение на атаката и кракът й се заби в ребрата на мъжа, който още се държеше за кървящата си буза; безпогрешното изпращяване на строшените ребра предизвика писък на болка у него. Той рухна на колене. Другият, донякъде възстановил се от първоначалния удар, се опита да се изправи, но беше прекалено бавен, за да избегне удара на лакътя й в слепоочието му. Главата му се заби с трясък в стената, въздухът изскочи със свистене от дробовете му, преди тялото му да се свлече в безсъзнание върху ледения цимент на уличката. Тя стовари с удвоена сила сдвоения си юмрук във врата на мъжа, сгърчен само на половин метър от нея, който бе притиснал ръце към гърдите си, и проследи с поглед как и той рухва на бетона. В уличката се разнасяше единствено шумът от накъсаното й дишане. Тя остана като замряла, с подивял разум, а през съзнанието й препускаха бясно покрити с пясък улици, откъсвайки я от ледената прегръдка на манхатънската нощ.

„Ти направи избора си, Сара. Ти прие отговорността.“ Самотно лице проблесна през размътения й поглед — момиче на не повече от дванадесет години, с тънки ивици кръв, струящи от дупката на куршума в челото й. „Някой трябва да бъде пожертван. Някой.“ С ужасен поглед сините й очи се втренчиха в забулената от мрака ниша, когато телата на осем млади йордански войници изплуваха пред нея, увиснали на телта върху стената точно пред нея. Вонята от дрехите им я блъсна в ноздрите и я накара да затули носа си с ръка. Те се полюшваха насам-натам и се блъскаха леко в стената; безликите трупове на мъже, сгърчени в смъртта си, които сега я омагьосваха с мълчанието си. „Кажи нещо! Каквото и да е! — изкрещя тя. — Трябваше да те взема, да те спра! Ти беше приоритетът, не тя! Все някой трябва да е на първо място…“ Телата продължаваха да се люшкат в задружен ритъм. „Кажи нещо, по дяволите!“ Гласът й се задави от рукналите сълзи. „Каквото и да е! Моля те, кажи!“

Бялата светлина на крушката над главата й проряза сенките и разкри гледката на ужаса пред нея. В същия момент вълна на погнуса изпълни гърлото й. Тя се облегна на стената, оставяйки се на милостта на разтрепераните си крайници и рукналия по тялото й адреналин. Хиляди гласове отекваха в главата й, като си пробиваха път към смъртоносната тишина на уличката. Насилие. Отново насилие, безстрастно и точно. Тя се загледа в проснатите до краката й тела, които още бяха неподвижни. Беше ги смазала, без дори да мисли, с внезапен вихър от действия, бликнали от нея без никакви съзнателни усилия от нейна страна, отглас от онази част от нея, която жадуваше гняв и унищожение.

Тя бе нападнала. Беше провокирана, да, но тя беше страната, изригнала в сляпа ярост, в серия от мигновени и премерени удари, които като нищо можеха да убият мъжете. Никаква мисъл, само чисто животински инстинкт. Би ли била способна да ги убие? Толкова ли лесно можеше да се върне пак в онова състояние? Не знаеше, не можеше да осъзнае въпросите, които барабаняха в главата й. О, Господи, не мога да се овладея!

Някъде дълбоко в нея един глас й казваше да тръгва, да се отдалечи от проснатите на уличката тела. Притискайки се до стената, неспособна да откъсне очи от падналите в безсъзнание тела, тя бавно се дотътри до края на уличката. Докато излезе на тротоара, покрай нея профуча коала. Това я накара да огледа празната улица и от двете страни, като се опита да прогони двамата мъже от съзнанието си. Студеното пресмятане на убиеца бе изчезнало и бе заместено от панически страх. Застанала сама, Сара внезапно осъзна, че дрехите й бяха прогизнали от пот. Тя затрепери и напъха ръце в джобовете си, за да притисне палтото си по-плътно до тялото. Някъде има безопасно място. Намери безопасно място. Гласът отново я поведе и тя го последва в няма покорност, обратно към Шеста улица, назад към светлината, към хората, към успокоителната им близост. Не затича, защото гласът не й разреши да го направи, но закрачи със спокойна решителност и поради това беше незабележима за околните. Докато завиваше към хотела, по бузите й се отрониха първите сълзи на облекчение.

Едва когато залитна в хотелската си стая, безопасното убежище от атаката, разразила се само преди двадесетина минути, тя успя да се съсредоточи над думите на мъжа: „Днес беше само първото предупреждение, обещание…“ Какво ли можеха да означават? И Айзенрайх? Тя се обърна и улови отражението си в огледалото — лицето й бе на черни и червени петна, а косата й — пълен хаос, бе виснала на кичури по раменете й. Очите й обаче бяха онова, което не й позволяваше да се съсредоточи, очите, които не бе виждала от Аман, студените, безпощадни очи, които я гледаха от огледалото и я осъждаха в тишината.

Едва тогава започна да разсъждава какво можеше да се крие зад нападението. Защо? Какво го бе провокирало? Едно обновено изследване. Нищо друго не можеше да е причината. Нищо… Нищо, освен кратките предупреждения: първи опит. Айзенрайх…

Студена пот обля врата, когато едно име мина през мислите й: Комитетът…

Сара принуди погледа си да се спре в стаята около нея — кутията, която й беше подслон, която я изстискваше в безопасността на изолацията. Разбира се, Комитетът. Всичко беше прекалено познато, прекалено много от действителността, която за малко щеше да я унищожи. Няма да се оставя да бъда въвлечена. Каквото и да става, няма да се оставя. Тя знаеше какво трябва да направи. Да върне всичко. Папки, бележки — да се откаже от работата си, ако беше необходимо. Нека други поемат отговорността. Нека други да понесат бремето. Спомените за уличката щяха да отшумят. Спомените за Аман. За нея. Тя трябваше да се защити.

Сара посегна към куфарчето си и в този момент забеляза мигащата червена светлинна на телефона. В един панически момент се зачуди дали съобщението от уличката не е било недостатъчно. Те я бяха открили на улицата. Без съмнение можеха да я отрият и тук. Игнорирай го. Нека друг се залови с тази игра. Но по някаква причина не можеше да постъпи по този начин. Трябваше да го чуе, да ги изслуша за себе си, да се убеди, че бяга във вярната посока и поради правилната причина. Тя се плъзна по леглото, вдигна слушалката и набра телефонистката. Отговори й електронен глас, който я информира, че в 5 часа и 10 минути е имало телефонно обаждане за нея. След кратко измъркване, по линията се разнесе втори глас:

Джаспърс. О, Господи. Тя не беше сама; тя не беше изолирана. Той бе направил връзката. Айзенрайх… И тя се бе оказала човекът, помогнал му да види връзката, да въвлече и него в този кошмар. Чия е отговорността, Сара? Чие е доверието?

Тя натисна вилката, освободи я и започна да набира.

2

Ксандър бе хукнал с такава скорост, че бе оставил шала си върху парапета и в момента, в който леденият вятър по Шесто Авеню го блъсна в лицето, той си припомни предупреждението на Лундсдорф: „Закопчавай се добре, ако искаш да живееш колкото мен.“ Понякога можеше да бъде изключително чувствителен. Ксандър тръгна по алеята на такситата на „Хилтън“, после влезе през вратата и се озова в потока от топъл въздух, който приятно погали измръзналите му шия и лице. Беше толкова приятно.

Умът му отново се върна към Айзенрайх, докато крачеше през откритото пространство. Моментът на откровението го бе споходил само преди два часа, както си стоеше надвесен над бюрото и прелистваше различни документи. Стъписа се от неговата простота. И може би от собственото си късогледство. Всичко беше толкова очевидно. Толкова дяволски очевидно. В първия момент се бе зачудил дали това не беше поредната налудничава теория — една от онези, която Лундсдорф щеше да отхвърли само е няколко думи. Налудничава, да. Но теория? Не. Всичко беше прекалено логично, за да бъде измислица. Разбира се, трябваше да я обсъди със Сара. В края на краищата тя беше експертът, човекът от Вашингтон. Ти си само един обикновен учен. Но дори и така инстинктът му подсказваше, че е открил нещо, което осмисляше изследването му, нещо, което можеше да хвърли светлина върху каквото и да си бяха наумили Вотапек и Тайг. Как обаче се вписваха в картината Сара и правителството, си оставаше пълна загадка.

Вече в асансьора хвърли поглед върху документите, които бе взел със себе си. Докато прехвърляше един или два, през паметта му се втурна треската, възбудата, която го бе обземала може би само два пъти през живота му: първият път беше преди три години, когато бе попаднал на неизвестен ръкопис от някакъв невзрачен теоретик от осемнадесети век; вторият път беше само час по-рано, когато си бе спомнил за Айзенрайх. Разбира се, есето от осемнадесети век се бе оказало практически лишено от ценност — точно както беше предвидил Лундсдорф, — но тръпката от лова, възможността да се добере до нещо чрез него, това беше разбудило онези чувства в гърдите му. Асансьорът пристигна и той пъхна документите в чантата си.

Преди да почука на вратата, Ксандър спря, за да обмисли какво би могъл да очаква от жената, която му бе позвънила само преди час. В онзи момент той бе очаквал истински ентусиазъм, дори възбуда, от откритието си. Вместо това обаче далечен глас му бе наредил да отиде в хотела, като вземе със себе си всичко онова, което счита за важно. И това беше всичко. Съвсем не беше реакцията, която бе очаквал. Но дори и така, зад външната й незаинтересованост Ксандър бе доловил неотложността, почти откритата необходимост двамата да се съберат вечерта. Собствената му възбуда му бе помогнала да прогони изненадващата й студенина от съзнанието си. Сега обаче не можеше да не си спомни тона й по телефона, който бе твърде далеч от образа на жената, с която бе пил чай този следобед. А той не беше единственият, оценил привлекателността й. След като се бе прибрал в Института, триото край камината шумно бе изразило одобрението си от вкуса му. Дори и очите на Клара бяха просветнали при споменаването на ангажимента му в три и половина. Едва тогава той бе започнал да гледа на нея като на нещо друго, а не само като на бюрократ, изпратен от Вашингтон да разшава мозъка му. Бюрократ с доста чаровна усмивка, не можеше да си изкриви душата. Беше прекарал десет минути в кабинета си, мислейки само за нея и за нищо друго.

Звукът от отварянето на двойно резе го върна към действителността. Вратата се открехна на сантиметър-два и Сара и се появи на фона на лампа, осветяваща бюрото й. За момент двамата се гледаха един друг, докато Ксандър се усмихна и попита:

— Може ли да вляза?

Фамилиарността му сякаш вдъхна малко живот в изражението й и тя кимна леко.

— Извинявайте. Влезте.

Той пристъпи прага. Сара веднага пусна резето, после се плъзна покрай него към леглото и опряната в стената възглавница. Едва в този момент той забеляза телевизора; очите й бяха приковани в екрана. Тя дори не бе поискала палтото му, за да го закачи.

— Вземи си нещо за пиене, ако искаш. Барчето е малко, но е добре заредено — каза му тя през рамо.

Ксандър видя миниатюрната бутилка „Джак Даниълс“ върху масичката до леглото и хотелската чаша, пълна с лед и уиски. Очевидно беше започнала още преди пристигането му.

— Благодаря. — Той кимна вдървено, несигурен как да постъпи в следващия момент. Пиене. Правилно. Кимна отново, пусна чантата си върху килима и извади бутилка вода от хладилника. Тя остана втренчена в телевизора, а лицето й потвърждаваше опасенията му, които бе предизвикал телефонният им разговор. Прииска му да убеди себе си, че разликата се дължеше на неофициалността на втората им среща, поради липсата й на грим и на обикновените й дрехи. Но очевидно не беше само това. Той пристъпи до леглото с неловко пъхната в джоба на палтото си ръка.

— И така, какво гледаме? — попита той.

Сара се извърна към него със смущение в погледа.

— Не си виждал още нищо от това?

Ксандър усмихнат поклати глава.

— Бях в кабинета си. Онази работа… с Айзенрайх ми отне известно време и…

— Тогава може би трябва да погледаш. — Тя вдигна дистанционното управление и започна да превключва от канал на канал. Ксандър стоеше загледан в екрана, където всяка телевизионна станция сякаш отразяваше само едно събитие — репортери сред звуците на сирени, противопожарни камиони, линейки. Различни кадри и ракурси, но всички предаваха същото всеобщо объркване, същия хаос. Националната гвардия бе заела постове навсякъде.

— Гледаш Вашингтон, доктор Джаспърс. — Той бавно приседна. — Не е приятна гледка, нали?

Лури, Вирджиния, 26 февруари, 20,17 ч.

Лъчите на фенерчетата прорязваха мрака на хамбара, яркобели на фона на отворената врата на хамбара, а сините и червените светлини от полицейски коли шареха по самотното здание. От устите на мъжете с карабини излизаха гъсти кълба пара и изчезваха в нощното небе, хора с камери очакваха финала на нощ, на каквато до този момент не бяха ставали свидетели.

— Току-що ми казаха, че и тримата холандски дипломати са живи — изграчи глас през мегафона. — В критично състояние са, но са живи. Което означава, че не си извършил убийство. Все още имаш шанс, ако излезеш и се предадеш. — Тишина. Човекът от ФБР се обърна към агента до себе си. — Имаме ли хора и отзад? — Мъжът кимна. — Даваме му три минути и после влизаме. И кажи на тия шибани репортери да се разкарат.

Някъде от мрака се появи гарван, размаха тежко крила и кацна на замръзналата земя между хамбара и полицията. Той застана спокоен с извита наляво глава, привлечен от мощните лъчи. Измина половин минута, преди скърцането на ръждясала панта да прониже мрака; птицата се извърна. Прегърбена фигура застана на прага на хамбара, потънала в сенките. Гарванът изведнъж се втурна към него, като размаха криле. Мъжът на прага се смути, вдигна ръце да заслони очи срещу светлината и се опита да побегне.

Разнесе се самотен изстрел. Главата на Егарт се отметна назад и той рухна на земята.

— Кой посмя да стреля? — изрева мъжът с мегафона. Той затича към тялото, придружен от двама мъже с костюми.

— Господи, така ми се повдига от тия местни юнаци — просъска той.

Тримата стигнаха до тялото и го преобърнаха с лицето нагоре. Мъжът поклати глава и се изправи, после се обърна към прожекторите.

— Никой да не мърда от мястото си. Искам да знам кой стреля.

Един от агентите му извади бележка от джоба на Егарт и я връчи на изправения мъж. Той я разгъна и зачете: „Заради греховете на всичките содомити и онези, които ги подкрепят. Нашият гняв е бърз и безпощаден.“

Той разпозна отличителните знаци в дъното на листа. Още един фанатик от милициите.

— Изглежда не е харесвал факта, че нашите холандски приятели идват от страна, където се толерират хомосексуалистите. — Той пъхна бележката в пластмасова торбичка. — Ще видим какво ще кажат в лабораторията. Виж дали няма връзка с днешната лудница.

Приближиха се двама мъже в костюми, които съпровождаха щатски войник — мъж към края на четиридесетте.

— Това ли е наследникът на Трайгър? — попита мъжът.

Мъжете кимнаха.

— Казвам се Грант, Томас. Вирджиния…

— Добре, господин Грант, Томас. Какво стана, по дяволите?

Войникът не каза нищо. Саможертва, приятелю мой. Винаги трябва да има място за саможертва.

Сара се бе преместила до хладилника и си допълваше чашата.

— Общо, осем акта на тероризъм. Градът е обърнат с главата надолу…

— Чакай малко — прекъсна я Ксандър, повлиян от последните няколко минути. — В уличка? Те… нараниха ли те?

— Не, те бяха професионалисти. — Тя захвърли празната бутилка в кошчето.

— Професионалисти? — Той бавно поклати глава с очи, впити в гърба й. — Не съм сигурен, че разбирам… Професионалисти? Но каква връзка има това с…

— Точно това е и моят въпрос. — Тя се обърна към него. — Защо им беше да описват хаоса, който в момента виждаш на екрана, като „първи опит“?

— Първо го нарекоха… — Внезапно прозрение се изписа върху лицето му; думите сами излязоха от устата му: — „Първи опит за предположение чрез опит…“

— Какво? — попита тя.

Той вдигна очи с поглед, зареян в далечината.

— По този начин всеки човек от шестнадесети век би описал експериментирането.

— Кажете го на английски, професоре.

Той се обърна към нея.

— Пробен полет. Нещо като пробване колко е дълбока водата. Нали това е първият опит. Защо ще наричат Вашингтон първи…

— Защото искаха да ме убедят да забравя за Айзенрайх.

— Те споменаха Айзенрайх? — възкликна Ксандър, неспособен да овладее изненадата в гласа си. — Но откъде са могли да научат за Айзенрайх? Дори и аз не можах да направя връзката, докато… — Лицето му се изкриви от страх. — О, Господи. Разбира се. — Той отново впери очи в екрана. — Те са Айзенрайх.

Ксандър крачеше напред-назад по пътеката между леглото и нагревателя, здраво стиснал с двете си ръце наполовина пълната чаша със скоч. Две стъпки напред, кръгом, две стъпки, пак кръгом. Сякаш бе изпаднал в транс. От време на време спираше и поглеждаше в очите Сара, която беше на леглото и се опиташе да сортира някои от документите, които бе донесъл. След едни доста неудобни пет минути той рухна в креслото до прозореца и си наля алкохол в чашата. Осъзнала, че Ксандър е приключил със странния си ритуал, Сара вдигна глава.

— Не мога да проумея много неща от това. Половината от тях не са на английски.

— Немски и италиански — отвърна Ксандър с дистанциран глас.

— Правилно. Вижте, професоре… Ксандър — поправи се тя, в опит да премахне дистанцията. — Разбирам, че това не са от нещата, с които ти се налага да се сблъскваш всеки ден…

— Меко казано. — Той помести чашата си върху бюрото. — Ако си спомняш, аз се занимавам с теория, госпожице Трент.

— Да, аз…

— Седя си в малкия уютен кабинет, чета си книжки и статийки и после пиша за тях. Това е. Не правя нищо такова, което би ми довело физическо нападение, без значение дали изпълнено от професионалисти, или не. Предполагам, че очаквам още някого, за да видя как се потвърждават теориите ми. — Той спря. — Което повдига няколко наистина много интересни въпроса. Коя точно си ти?

— Какво?

— Не искам да съм груб, но малкото, което ми е известно за Държавния департамент, особено за изследователския му бранш, е че няма нищо общо с тъмните улички или с професионални нападатели. Хората като теб са… учени. Вие нямате нищо общо с тази действителност.

— Давам си сметка за това. — Тя направи пауза и го загледа.

— Което означава…

— Което означава, че съм замесена. Също както и ти.

— Това не е отговор.

— Бих могла да разбера защо, ако знаех какво означава Айзенрайх.

— Разбирам. — Той зачака още откровения; когато обаче такива не последваха, продължи: — Виж, знам, че съм щастлив да разговарям за Айзенрайх. Това е причината да дойда. Но бих предпочел да знам дали си имам работа с ЦРУ или ФБР, или който акроним е най-популярен тия дни…

— Имаш си работа с мен — прекъсна го тя.

— Това е много загадъчно.

— Не, така е по-безопасно. — Тя го загледа. — Айзенрайх, професоре. Как се връзва това с Вашингтон?

Той отвърна на погледа й, като се мъчеше да съхрани остротата му. След половин минута безуспешен опит, той издиша дълбоко, после поклати глава.

— Добре. — Той седна. — Айзенрайх. Не е то, а той. Швейцарски монах. Починал преди четиристотин и петдесет години при доста неприятни обстоятелства…

— Монах? Но как може един монах…

— Заради трактат за политическата власт, който е написал.

Сега беше ред на Сара да поклати глава.

— Една книга да обяснява какво се случва в днешно време? Прости ми, професоре, но колко опасен може да бъде…

— … един ръкопис? — Той се приведе към нея. — Документът сам по себе си никога не носи вина, госпожице Трент. Цялата работа е в това как го използват хората. Спомняте ли си Макиавели? Ако дадена теза бъде тълкувана буквално, теорията винаги може да доведе до всякакви неприятности. Ако се нуждаете от по-нататъшно доказателство, винаги можете да прелистите на следващата страница.

— Искаш да ми кажеш, че ръкописът е причинил това? — възкликна тя, сочейки към екрана. — Това е саботаж на изключително технологично ниво, професоре. Тук става дума за компютърни манипулации, изключително технологични експлозиви, актове на тероризъм, които никой теоретик от шестнадесети век не би могъл дори да сънува.

— На него не му е било необходимо да разбира…

— Един от най-големите градове в САЩ е на прага да обяви извънредно положение. Трудно ми е да повярвам, че един ръкопис може да бъде отговорен за това.

— Не вярвай. Петър Велики си е държал екземпляр от книга с автор някой си Пудендорф до леглото. Той е писал в дневника си, че тя е била ключа към всяко политическо решение, което вземал. Чарлз Пети си е имал Марк Аврелий, Кромуел — Хобс. Деветдесет и петте тези на Лютер изправят на нокти Рим през последните четиристотин години. Спомни си, че тези хора не са имали телевизия или радио; Опра не им е казвала какви книги да четат. Така че те сами е трябвало да намират своите ориентири. Онези, които са били неграмотни, са намирали своите пътеводни звезди в църквата; грамотните са ги откривали в книгите; а онези, които са се стремели към властта, са откривали своите в някой специфичен ръкопис, а няколко от тези ръкописи са довели до някои от най-черните моменти в човешката история. — Той постави дистанционното управление върху телевизора. — Можеш ли да ми кажеш кой е изобретил телевизора, госпожице Трент? — Тя поклати глава. — Точно така. Но всички помним Гутенберг и печатарската му преса.

— Тогава защо тази книга?

— Защото се е предполагало, че с нейна помощ Медичите ще станат владетели на Европа. Макиавели им е предлагал само Флоренция. — Той внезапно бе споходен от някаква мисъл. — „Един град не е достатъчен“ — добави той, повече на себе си, отколкото на нея.

Тя гледаше как очите му продължаваха да се учудват.

— Защо да се „е предполагало“?

Бяха му потребни няколко секунди, за да се съвземе.

— Какво? А, защото… не сме сигурни, че съществува.

— Какво? — Главата й се стрелна напред. — Той никога не е писал тази книга?

— Не ни е известно. Съществуват голям брой… хипотези по този повод.

— Ами тогава създавай хипотези.

Улф Поинт, Монтана, 26 февруари, 20,42 ч.

Лорънс Седжуик стоеше на верандата с подпрени на парапета ръце. Нощната температура бе спаднала под нулата. Той се наслаждаваше на студа, а очите му се присвиваха при внезапните пориви на вятъра откъм откритото поле. Кичур бяла коса, малко преждевременен за мъж в средата на петдесетте, придаваше определена отличителна черта на лице, което обикновено привличаше погледи с изключително правилните си черти: високите скули, добре очертаните устни, меката усмивка, с която сякаш благославяше околните.

Седжуик погледна часовника си. Последната кола трябваше да пристигне по разписание преди десет минути.

Внезапната поява на фарове, промъкващи се през гората, разсея тревогите му. След минута автомобилът се появи на портала със силно димящ ауспух. Колата спря близо до верандата и Седжуик слезе по стъпалата.

— Защо се забавихте, госпожице Грант? — Без поздрав. Без благодарност за свършената работа.

— Размирици — беше бързият й кратък отговор.

Тя зачака той да продължи с атаката си, но той само кимна и тя се промъкна покрай него в къщата. Последваха я двама млади мъже. Тримата оставиха саковете си в един шкаф в коридора и влязоха във всекидневната. Камината гореше силно. Старецът бе застанал до нея и хвърляше цепеници в нея.

— Вярвам, че пътешествието ви е минало леко. — Той хвърли последната цепеница, проследи как пламъците рязко се усилиха за момент и после се обърна. — Колата… Какво се случи с колата на господин Егарт? Защо не си беше на мястото?

Тримата се спогледаха, после спряха погледите си върху него.

— Това беше на… Тринадесета. Той не се появи — проговори Джанет Грант.

— Да, това ми е ясно. — Той се придвижи до най-близкото до огъня кресло и седна. — Просто зададох въпрос.

— Знаете ли, че е бил изложен на риск? — Седжуик се появи под арката.

— Ние само… само веднъж се обадихме по радиото — отвърна тя.

— Но вие бяхте инструктирани да пазите пълна тишина в ефира. — Старецът говореше със спокоен глас; в тона му почти не можеше да се долови емоция. — Как тогава е било възможно да чуете нещо? — Жената не отговори. — Подозирам, че не сте успели да изпълните онова, което ви е било наредено, защото сте си дали сметка за по-раншната ви грешка на Дванадесета улица. Нали не греша, госпожице Грант?

Тя гледаше право пред себе си.

— Не.

— Поне знаем истината. — Той се загледа в огъня. — Такива грешки могат да струват скъпо. Но, разбира се, винаги могат да бъдат поправени.

— Разбирам…

— Вие разбирате много малко. В противен случай тази ситуация никога не би възникнала. — Студената прямота в отговора на стареца я свари неподготвена. Той се обърна към нея. — Баща ви е поел отговорността за действията ви. Той винаги е бил наясно с този процес, с ролята, която трябва да играе. — Старецът направи пауза. — А вие наясно ли сте с този процес, госпожице Грант? — Той отново изчака. — Вярвам, че това е нещо, върху което трябва добре да помислите.

Младата жена остана безмълвна, неспособна да отговори.

— Хиляда петстотин тридесет и първа. — Разказът за монаха видимо отпусна Ксандър. — Когато родът Медичи възобновил контрола си върху Флоренция, Айзенрайх изпратил няколко откъса от ръкописа си като подарък на завръщащите се завоеватели. И той като Макиавели преди двадесет години, също търсел работа. В страниците, които изпратил, както предполагаме, той намеквал за някакъв начин, чрез който неколцина мъже — разбира се, Медичите — биха могли да завладеят властта не само в един град, но и в целия континент. И не просто чрез военна агресия. В този хаос върху леглото се намира копие на писмо от папските архиви, което Климент Седми разпратил до неколцина от кардиналите си по онова време. Климент — който неслучайно е от рода Медичи описва малкото, което е видял от трактата, като „труд с големи, но опасни възможности“. Повече изплашен, отколкото заинтригуван, Климент се разпоредил ръкописът да бъде намерен и изгорен. Ако е бил малко по-смел, кой знае как би изглеждала картата на Европа сега? Но защо папата не е пожелал да увеличи властта си? — За къде повече? Той е бил главата на католическата църква — най-големият източник за социален и политически контрол в познатия тогава свят и е държал най-големите козове. Той е бил викарият на Исус. Екскомуникацията все още е била доста силно оръжие. Той е разполагал с цялата възможна власт. Това, от което не е имал нужда, е било някой от съперниците му — най-вече Хенри в Англия или Франциск във Франция — да се докопа до документа и да застраши европейската стабилност.

— И Климент го е унищожил?

— Точно там е голямата ирония. Той открил Айзенрайх — или по-точно незаконороденият му син Алесандро, дукът на Верона, го открил, — но изтезавали до смърт стария монах, докато получат каквато и да било информация за местонахождението на документа. Климент вероятно е прекарал няколко много напрегнати седмици в очакване ръкописът да се появи в някой друг кралски двор, но нищо не се появило.

— Значи в крайна сметка документът не е създал никакви проблеми.

— На Климент, да. Ръкописът повече не се появил на бял свят. Всъщност в писмо, написано до Алесандро около два месеца след смъртта на Айзенрайх, папата вече е бил убеден, че цялата работа е била измама — не е имало никакъв ръкопис и че Айзенрайх е съчинил заплахата само и само за да получи работа при някой владетел.

— И целият епизод е потънал в забвение?

— Като си помислиш, в началото на тридесетте години на шестнадесети век Климент не е имал време да се разправя по-нататък с ръкописа на Айзенрайх. Крал Хенри Осми скъсва с католическата църква и това е било далеч по-сериозна заплаха, отколкото някакъв хипотетичен ръкопис на умрял човек.

— Но ако той отново се появи? — попита Сара, измъквайки копията на папската кореспонденция от купчината. — Айзенрайх е написал ръкописа.

— И да, и не.

Тя замря.

— Това не е отговорът, който търся.

— Няма доказателство, няма ръкопис. Това е, в което вярват повечето учени.

— Това е не-то. Какво е да-то?

— Митът за Айзенрайх — обясни той. Сара поклати глава. — През последните няколко столетия името на Айзенрайх се появява в различни писма, документи, дори и в бележките върху полетата на една страница и винаги през периоди на политически борби. По време на Тридесетгодишната война се появява един трактат — „Науката на Айзенрайх“. Силна вещ, но не точно в нашия коловоз. Нашият монах се появява по време на английския протекторат, Френската революция, дори и в този век и началните години на Третия Райх.

— Тогава какво точно са си мислели всички те, че е имал да им съобщи?

— Доколкото ни е известно — кога и как да се предизвика хаос. Убийства, изгаряне на зърнените запаси, разрушаване на пристанищата. Не ти ли звучи познато?

— И ти мислиш, че книгата действително би могла да очертае…

— Това, което мисля, няма значение. Ти ме попита какво са очаквали те да им каже документът. Очевидно, той е свършил доста добра работа. Проблемът е там, че никой до този момент не е вземал на сериозно позоваването на ръкописа.

— Защо? Защото хаосът никога не е възникнал ли? Това и защото повечето учени вярват, че самата идея за мита е била достатъчно оръжие.

Сара вдигна глава.

— Тук вече изгубих нишката.

— Помисли за това. Ако искаш да консолидираш силите си и да си сигурен, че всички имат една обща цел, кой е най-лесният начин да ги сплотиш?

— Един общ враг — отвърна тя.

— Точно така. Заплаха, която ги принуждава да се бият рамо до рамо. И представи си, че в този момент откриеш някаква стара история за някакъв ръкопис, който призовава, да речем, към строги ограничения на индивидуалната свобода, към разрушаването на инфраструктурата на текущия пазар и така нататък, и убедиш сънародниците си, че наистина съществува група, готова да наложи тези мерки на държавата. Как ще постъпят последователите ти? Те веднага ще козируват и ще хукнат да унищожават заплахата. И по време на този процес ще изтребят цялата опозиция.

— Това ли всъщност е представлявал Айзенрайх? — попита Сара. — Измислено оръжие, използвано от някои схватливи политици за елиминиране на опозицията?

— Така мислят много историци. Дори и името възбужда въпроси. На немски думата Айзенрайх означава стоманена държава или железен режим. Съвпадението е… прекалено точно, за да бъде вярно.

— И ти си съгласен с това?

— Ако бях съгласен, щях ли да съм тук? — Ксандър се изправи и тръгна към банята, като взе пътьом чашата си.

— Почакай малко — възкликна Сара, когато шумът от течащата вода отекна в стаята, — всички тези подробности за индивидуалните свободи и пазарните ограничения откъде си толкова сигурен, че това го е имало в ръкописа?

— Не сме сигурни — отвърна Ксандър от банята с променен от течащата вода глас. — Не забравяй, че всичко това е мит. А митът има тенденция да се подхранва от само себе си. За период от над четиристотин години се добавят още факти; появяват се малки памфлети за разрастването на мъдростта на този велик мъж. Всичко зависи от това, какво искат онези схватливи политици. — Той излезе от банята с чаша и хавлия в ръце.

— Изграждаш много сериозна постановка в полза на не-тата.

— Съзнавам го. И така, днес следобед малко се поразрових. — Той седна до нея на леглото. — Преди по-малко от месец се появиха две статии, написани от един професор от Университета във Флоренция — единственият човек, който през последните десет години защитава тезата за съществуването на ръкописа. Карло…

— Пескаторе — прочете Сара от най-горната страница в ръцете на Ксандър. — „Айзенрайх: Ла доманда ризолуто.“

— „Решеният въпрос“ — преведе той.

— Наистина ли е разрешен? — попита тя, като се мъчеше да чете над рамото му.

— Не съвсем, макар че защитава доста добре тезата си, от малкото, което съм прочел. Текстът е повече технически, но става ясно, че той е видял нещо, което смята за автентични откъси от един от оригиналните ръкописи. — Той й подаде снопа листове и продължи да рови.

— Какво искаш да кажеш с това „един от оригиналните ръкописи“?

— Обикновено винаги е имало два или три преписа, в случай че оригиналът се изгуби или се повреди преди отпечатването му. Като предпазна мярка. За онези от нас, които вярват в сагата на Айзенрайх, смятаме, че е имало две версии. Едната е била изпратена на папата, а другата е запазил за себе си.

— И ако вземем предвид днешните събития, ти мислиш, че Тайг, Седжуик и Вотапек разполагат с единия, а Пескаторе — с втория?

— Това би било забележително, не мислиш ли?

— И се опитваш да ме убедиш, че те биха могли да го използват за изграждането на…

— Нямам представа. Не забравяй, че работата е в това, какво виждат те в него, как го интерпретират. Вземи за пример Библията — помисли си само колко много версии на истината хората откриват на страниците й. Подавана лъжичка по лъжичка по същия начин, книга като тази на Айзенрайх би могла да създаде не малко фанатични последователи — някои, прегърнали далеч по-страшна истина. — Той се приближи до купчината и издърпа втората статия. — Освен това в тази статия Пескаторе сякаш твърди, че съществува някакъв план във времето, свързан с ръкописа — последователен, изграден на стъпки процес, първо, за предизвикване на хаос, а после и за възползването от него. Това прави от документа нещо наистина могъщо.

— Добре, а какво би се получило, ако някой открие другата версия? — попита тя с вече оживено изражение на лицето. — Биха ли могли да разберат какви планове кроят нашите трима приятели, а не само като… пробен полет?

— Предполагам… но…

— Но какво? — заупорства тя.

Ксандър се върна на креслото.

— Виж, тук вече мога и да се отклонявам. Това е… теория. Няма никакво доказателство, което да свързва…

— Двамата мъже в уличката бяха много реални, професоре. Онова, което се е случило днес във Вашингтон, също не е теория.

Ксандър се втренчи в нея.

— Знам. — Той поклати глава. — Просто когато идвах насам, ми хрумна…

— Хрумна ти, че това е част от някаква академична интрига, нещо, което да стане основа за следващата ти статия. — Той бавно кимна. — Е, очевидно тук има и нещо повече — изрече тя колкото на него, толкова и на себе си. — Това не е теоретично упражнение. Ако на тях им е известно, че Пескаторе разполага с копие, те ще поискат да му го отнемат. — Тя се придвижи до ръба на Леглото и заговори вече по-целенасочено. — И те в никакъв случай не биха допуснали документът да попадне в ръцете на някой, способен да го разшифрова. — Тя се увери, че думите й попиха дълбоко в съзнанието му, преди да се премести на другия край на леглото до куфарчето си.

— Виж — произнесе той, все още неспособен да се опомни от последните пет минути, — аз си изпълних поетото от мен задължение. Знаеш как е свързан Айзенрайх с всичко това. — Той я гледаше, докато тя разкопчаваше куфарчето. — И така, коя всъщност си ти?

Тя спря за момент и вдигна глава към него.

— Да ти кажа честно и аз не съм сигурна.

— Това не е много успокояващо.

Да, така е. — Тя се пресегна под леглото и за момент беше заета с обуването си. — Облечи си палтото. Вземи си всичките неща с теб. — Тя усещаше как оперативният работник в нея взема връх. — Трябва да намерим сигурен телефон.

— Сигурен телефон ли? — попита той. — Коя си ти, по дяволите?

Вирджиния, 26 февруари, 21,04 ч.

Томас Грант, облечен в новопридобитата униформа на щатски войник от щата Вирджиния, седеше на предната седалка. Единият агент на ФБР беше зад него, а другият беше на волана. Имаше въпроси, които се нуждаеха от отговор. Те му бяха предложили да ги съпроводи.

— Значи решихте, че той посяга към оръжието.

— Да — отвърна Грант.

— Значи вие действително си помислихте, че той…

Грант внезапно се пресегна и сграбчи кормилото, като го извъртя, насочвайки колата в парапета. Мъжът на волана направи опит да го изблъска и овладее волана, но беше застигнат абсолютно неподготвен. Миг по-късно колата се вряза в парапета и надвисна над пропастта.

— Саможертва! — изкрещя Грант. — Саможертва!

Колата се стовари долу и избухна при удара.

Сара стържеше с нокти по тухлената стена, докато слушаше; грапавата повърхност й помагаше по-лесно да се съсредоточи. Телефонната кабинка беше тясна, седалката предлагаше частичен изглед към книжарницата в дъното на коридора. Пейките и рафтовете бяха затрупани с книги до тавана. Подредените покрай едната стена лампи „Тифани“ върху трите дъбови маси хвърляха мека светлина върху малкото помещение. Тя се бе надявала, че книжарницата ще откъсне малко Джаспърс от несигурността на момента. Помещението веднага бе оказало ефект, макар че първоначално не бе изразил силно желание да стои. Част от средновековен гоблен бе съумял да го разсее за момент.

— Не — каза тя. — Абсолютно неприемливо.

— Добре. — Гласът на Причард не се бе променил, тонът му бе останал далечен, дори и при опита си да я убеди. — Но може би ще е най-добре, ако дойдеш…

— И да се възползвам от помощта ти? — Тя дори и не направи опит да скрие презрението в гласа си. — Пред очите ми е една вечер в Аман…

— През която ти направи своя избор. Вече сме го обсъждали. Ако не беше извела Сафад, градът…

— Едно момиче загина заради този избор. Този живот… Беше пренебрежим при сравнение със съдбата на цял град, може би дори и регион. Последиците с израелците…

— Това нямаше да има никакво значение! — Тя се принуди да спре, долавяйки отровата на омразата в гласа си, железния обръч около гърдите си и побелелите кокалчета на ръката си, стиснала телефонната слушалка. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. — И откъде тази внезапна загриженост? — Тя се насили да отвори очи и да ги впие в стената. — Както винаги, ти си повече от щастлив да пуснеш поредната си стратегия в движение.

— Ние не си давахме сметка…

Сара се изсмя и изпита наслада от тишината, която бе предизвикала.

— И за момент дори не съм се съмнявала, че не сте си давали сметка. Не — продължи тя. — Идвам при вас и веднага ме откарвате в някоя малка и приветлива фермичка в дълбоката провинция на Мериланд, където да разберем къде е допусната грешка в терапията…

— Както вече ти казах, всички сме впечатлени от действията ти в уличката. Мога да те уверя, че никой не поставя под въпрос…

— Пет пари не давам какво си мислите.

Последва нова тишина.

— Тогава излизай, Сара. Ела, предай всичко и напускай. — Той направи пауза. — Този път не мисля, че има някакви допуснати слабости.

Допуснати слабости. Тя усети как гневът се надига в гърлото й и изпита адско желание да удари мъжа от другата страна на линията. Вместо това тя насили очите си да гледат към Джаспърс, който се бе прегърбил, за да прочете написаното върху гърба на някаква книга. Този беззащитен учен, абсолютно неподготвен за подобни мръсотии, без дори да си дава сметка в какво се набърква. Допуснати слабости. Думите дращеха душата й, както винаги. Чия отговорност, Сара? Чие доверие? Тя беше обучена да напуска, обучена, че това е единственият начин да оцелееш. Но тя никога не се бе вслушвала в тия думи, никога не се научи.

— Вие нямате представа с какво си имате работа, нали?

Последва поредната тишина.

— Най-добре ще е за теб, ако дойдеш. Вярвам, че…

— Доверието никога не ти е било най-добрата поза. Не, този път ще играем по моите правила. Никакви изненади в последната минута. Никакви допуснати слабости. — Очите й се насочиха към Джаспърс. — Този път никакви пренебрежими загуби.

Десет минути по-късно тя се появи в главното помещение на книжарницата.

— Оправдаха ли се инстинктите ти? — боцна я Ксандър.

— Очакваха обаждането ми, ако имаш това предвид. — Тонът й беше сдържан, докато сваляше един том на Антъни Тролъп от рафта, повече да ангажира с нещо ръцете си, отколкото поради някаква друга причина. — Трябва да видя този ръкопис.

— Почакай, почакай. — Несигурността отново се бе появила в гласа му. — Кои са тези те?

— Щеше ли да има някаква разлика, ако знаеше? — Ксандър не отговори нищо, докато Сара връщаше книгата на мястото й и вземаше друга. — Пескаторе. В кой факултет работи във Флорентинския университет?

— Теория на политиката — отвърна той, без почти да се замисли. Продължи опита си да омаловажи въпроса й, но беше все така развълнуван. — Какво искаш да кажеш с това, че не би имало никаква разлика? Спомни си, че съм писал за…

— Не си писал за тях. — Напрегнатият й тон го предупреди да не продължава с настойчивостта си. — Това, от което имам нужда, е едно препоръчително писмо до италианеца. Нещо, което ще ми позволи да видя върху какво работи той. И искам да си вземеш няколко дни отпуск. Знам едно място в Делауеър. Ще се свържа с теб веднага щом се върна…

— Почакай секунда… Ти ще отидеш да се срещнеш с…

— Той има ръкописа.

Прямотата й направо го зашемети.

— Разбирам — отвърна той. — И какво възнамеряваш да правиш с него, ако той все пак ти разреши да го видиш?

— Остави на мен да се тревожа за това.

Ксандър кимна; несигурността му бе преминала в чувство на безсилие.

— Значи аз ти давам писмото, изчезвам, а ти говориш с Пескаторе. Просто ей така. — Той продължи да кима. — За нещастие, не мисля, че нещо ще се получи по този начин, още повече, като имам представа от Карло.

За пръв път след приключването на телефонния разговор Сара го погледна в очите.

— Ти го познаваш? — Тя не успя да прикрие изненадата си.

— Познаваме се от десет години — отвърна той с небрежен тон. — Карло е един от другите протежета на Лундсдорф. Всъщност той беше първият, който ме насочи към Айзенрайх и събуди любопитството ми. Аз се опитвах да ти го кажа…

— Така ли? Значи тогава всичко е наред. Обади му се и му предай, че аз идвам.

Ксандър се опита да потисне раздразнението си.

— Просто така?

— Мисля, че на място ще се оправя.

— Настина ли? — Той приседна върху ръба на рафта и кръстоса ръце. — Хайде пак да го повторим. Какво точно възнамеряваш да правиш с ръкописа, ако и когато го откриеш? — Той зачака. — Ще бъде или на италиански, или на латински, а ти си предполагам, перфектна и на двата езика. И разбира се, познаваш отлично езика на шестнадесети век, така че да си пробиеш път през безкрайните страници странична информация, нали? О, и още нещо — продължи той, като набираше скорост. — Карло не е от хората, които обичат да отделят много време на непознати. Той би могъл — подчертавам условната форма, — би могъл да ти позволи да хвърлиш око на няколко страници, докато през това време бдително стои надвесен над рамото ти, и това ще бъде всичко. Той определено е най-грижливият академик, когото познавам. Да не споменаваме, че си и пада малко по параноята. Би могъл дори да си помисли, че съм те изпратил да му откраднеш идеите. Не, той ще бъде внимателен, самодоволен и може би малко по-снизходителен. Онова обаче, което със сигурност няма да намериш у него, е услужливостта. А и освен това няма да го намериш на мястото му. — Прямотата му бързо бе преминала в раздразнение и дори може би с примес на укор.

— Откъде ти е известно всичко това?

— Защото също като останалите двеста учени от тази област през следващите три дни ще бъде на конференция в Милано. — Ксандър направи ефектна пауза. — Утре сутринта хващам самолета в шест и половина. И вече съм си взел няколко дни отпуск.

Сара си позволи усмивка, докато пъхаше книгата обратно на мястото й.

— Разбирам. — Тя приседна до него на рафта, като сгуши ръце в скута си в знак на присмехулна загуба. — И какво предлагаш тогава да направя, като имаме предвид факта, че ти явно си три крачки пред мен?

— След като не искаш да ми кажеш коя си… нека аз поговоря с него.

— Ти и без това ще го направиш.

— Вярно. — Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за хората, които може да не искат да откриеш ръкописа? Съобщението им тази вечер беше повече от ясно. По всички линии. — Тя направи пауза. — Това не е игра.

— Малко е късно да ми обясняваш правилата. — В гласа му вече бе започнала да се промъква увереност. — Виж, ти дойде при мен. Разбирам, че си мислиш, че може би съм в някаква опасност, но не би ли се сторило странно на всеки интересуващ се от дейността ми напоследък, ако не отида на конференцията? Планирал съм го от месеци. Така че аз просто решавам да отскоча до Флоренция и да се видя със стар приятел. Няма нищо необикновено. — Той изчака коментар, но след като такъв не последва, продължи: — Искаш да знаеш как се вписва ръкописът в цялата тая история. Тогава имаш нужда от някой, който може да го дешифрира, като едновременно с това има достъп и до Карло. Това бих могъл да съм аз. Правил съм му някои услуги в миналото; няколко дни ще забрави за параноята. Всичко, което казвам, е, че ти имаш нужда от мен на някакво фундаментално ниво.

— Това, от което имам нужда, е някой, който знае с какво се занимава той.

Този път беше ред на Сара да се замисли. Вероятността да го откаже от пътуването му беше практически нулева. А ако си е планирал нещата… Може би в такъв случай внезапната промяна би предизвикала учудване у някого, с което Джаспърс се превръщаше в още по-преследвана мишена? Преследвана мишена — това беше фразата, която от месеци, години не бе спохождала съзнанието й. А сега изплува с такава лекота.

Всичко това правеше още по-очевиден факта, че Причард отлично е знаел какво прави. Изпращането й под прикритието на консултация, свързването й с човек като Джаспърс, чувството й за отговорност. „Тогава напускай.“ Той никога не бе имал това наум, защото е знаел, че тя няма да се хване на въдицата му. Беше я изработил по най-съвършения начин. „Няма допуснати слабости.“ Оставаше само въпросът „защо“. Защо ще я кара пак да се връща там, откъдето бе избягала?

Тя се загледа в учения пред себе си. Логиката му, колкото и да не искаше да си го признае, беше безупречна по конкретния повод. Какво точно планираше тя да прави с документа, след като веднъж успееше да се докопа до него? Гласът в нея се обади още веднъж, макар и по-слабо отпреди: „С чий живот си играеш, Сара? С чие доверие?“

— Като имам предвид, че не разполагам с кой знае какво да те спра…

— Имаш ли избор?

— Май нямам никакъв, нали? — Тя се изправи и се втренчи в очите му. — Ще трябва да ми обещаеш, че няма да предприемаш нищо, докато не приключи конференцията, докато той не се прибере във Флоренция. Нищо повече от обичайния контакт.

— Защо? Не би ли било по-логично…

— Не. — Оперативният работник в нея вече издаваше заповеди. — Не забравяй, че ти не си единственият, който работи върху ръкописа. Трябва да се снишиш, поне докато аз стигна дотам.

Сега беше ред на Ксандър да изрази изненадата си.

— Докато ти…

— Имам да свърша малко работа в Швейцария. Ще бъда наблизо. И помни, аз съм единственият човек с досиетата за нашите трима приятели. Ако нещата загрубеят… — Тя отново задържа погледа му — … ще е добре да има някой, който да знае какво прави. — Сара направи пауза. — Ти просто може да имаш нужда от мен на някакво фундаментално ниво.

Децата лудуваха в снега, като се замеряха със снежни топки, които профучаваха в нощния мрак към почти невидимите цели. Голямото открито пространство, сгушено уютно в основата на продълговат хълм, който се спускаше рязко от страната на тухлената сграда, служеше като съвършено бойно поле. Разнасяха се възторжени писъци, приглушавани от звуците на скърцащите ботуши, тъпчещи почти замръзналия сняг. Малката залесена площ, която граничеше с миниатюрната арена, придаваше на картината умирително спокойствие.

Самотна фигура стоеше на върха на хълма с цигара в едната ръка, докато другата бе пъхнал свита в юмрук за повече топлина в джоба.

Джонас Тайг следеше как димът от цигарата му се устремява нагоре и се смесва с парата, която излизаше от носа му. Знаеше, че прави грешка; лекарят му бе казал да ги остави, но Тайг не беше от хората, които си отказваха каквото и да било удоволствие. С ръст над метър и осемдесет, той имаше стомах, който да го докаже, макар че огромният му бъчвообразен гръден кош правеше всичко възможно, за да прикрие голяма част от издайника под себе си. Сто и петнадесет килограма живо тегло бяха добре скрити под кройката на двуредния му блейзър.

Гледката в подножието на хълма му позволи да се отпусне за момент — тези деца, толкова различни от онези в неговия плътно скрит свят. Той притвори очи и смъкна от плещите си последните няколко месеца, като прогони от мислите си и последните ден и половина. Спомените за собственото му детство — искрящия смях, прогизналите от пот ризи и чорапи, задъханото дишане, студената изненада от внезапната експлозия на снежна топка в нечий гръб. Толкова по-лесно. Толкова по-осезаемо.

Цигарата му загорча. Той я захвърли настрани и долови продължилото не повече от секунда изсъскване, когато огънчето се бе сблъскало със снега. Звуците от пристигащите автомобили, внезапното нашествие от автомобилни фарове го върна обратно към вечерните задачи. Обърнал лице към приближаващите се светлини, Тайг долови забързаните стъпки на един от приближаващите се помощници. Беше време да върне на лицето си решителното изражение, маската на авторитета, която характеризираше най-популярната фигура в света на телевизионните предавания. Тайг приглади гарвановочерната си коса и закрачи към голямата тухлена сграда. Докато се спускаше по склона с помощника си край себе си, големите букви над двете дъбови врати се сляха по един магически начин в името:

Тайг си разкопча палтото, докато влизаха през дебелите врати в малкия облицован с плочки коридор на училището. Впечатляващ стъклен шкаф, пълен с трофеи, стоеше пред него. Той смъкна палтото от плещите си и го връчи на младия човек до себе си.

— Дръж го в теб. Тази вечер искам бързо да се измъкнем. Помощникът му кимна и се насочи към редицата врати в дъното на коридора. Млада жена се появи от същото място с бележник в ръка и със загрижено изражение върху лицето си. Ейми Чандлър — продуцентката на „Тайг тази вечер“ — не бе особено възхитена от предложението за двуседмичното турне, приземило се върху бюрото й преди три месеца. Четиринадесет представления в четиринадесет града. Тайг искаше да опознае феновете си, да чуе грижите им. За нейните грижи не бе ставало въпрос.

— Имаш на разположение четири минути, преди да излезем в ефир — каза му тя. — Твоите самоотвержени фенове — петстотин на брой — търпеливо очакват обещания сеанс. Поклони им се дълбоко. Ще ти дам знак, когато останат тридесет секунди.

Тайг тръгна към двойните врати, като нагласяваше миниатюрната слушалка в ухото, преди да отговори:

— Ще сляза по централната пътека — каза той, докато тя му оправяше вратовръзката. — Улови ме с предната камера, точно преди да се кача на сцената.

— Дадено. — Тя приглади вратовръзката върху ризата му, намигна му и каза в микрофона си: — Идва. Загрейте ги.

Ейми бързо се измъкна през вратата. Петнадесет секунди по-късно дълбок и резониращ глас се промъкна през глухия шум от многобройни гласове, които идваха откъм вратите.

— Добър вечер, дами и господа, и добре дошли на шоуто „Тайг тази вечер“. — Бурни овации съпроводиха внезапното замлъкване в залата. — Само след няколко минути ще бъдем в ефир, така че се отпуснете на столовете и ви моля да приветствате топло домакина на шоуто… господин Джонас Тайг.

Тайг зачака знака от Ейми. Миг по-късно вратите пред него се разтвориха и овациите се засилиха с пристъпването му в светлината на прожектора. Класическата за срещи физкултурна зала с неизменния си подиум и дървен под заблестя под безчетните лакирания и покривания с восък, послужила като сцена за записа на тазвечерното шоу от задънената провинция. Студийното оборудване — камерите и колоните за излъчване в ефир — бе натъпкано в едно място точно под баскетболния кош. Тайг вдигна дясната си, свита си в юмрук, ръка в знак на приветствие и се насочи към публиката. Докато се придвижваше сред хората, той напомняше на мъж с безкрайна енергия; на мъж с визия, както го наричаха.

— Какво удоволствие само е човек да се изправи сред вас и да слуша думите ви — прогърмя Тайг, като стискаше наляво и надясно ръце. Той продължи да намига и да кима, докато си пробиваше път сред тълпата. След двете ритуални минути той чу гласа на Ейми в ухото си: „Още тридесет секунди.“

Тайг успя да се изтръгне от една млада обожателка и тръгна по стъпалата към дъното на сцената. Пространството изглеждаше съвсем тясно, подпрелите го от двете страни рафтове с книги и бюро сякаш му вземаха въздуха, но Тайг беше наясно, че операторите си знаеха работата. Той спря точно преди края на стъпалата и зачака уводната част. „Усмихни се, Джонас“, разнесе се в ухото му едновременно с познатата музика.

Той изпълни нареждането й, говорейки под сурдинка в малкия микрофон, защипан за вратовръзката му, с който поддържаше връзка с продуцентката си:

— Самолетът излита по разписание от Рочестър в единайсет и четиридесет и пет ли?

— Ще почака, ако закъснеем.

— Не и тази вечер, Ейми. Точно на секундата. Такъв е планът.

— А какво ще кажеш за жадуващите ти да те докоснат обожателки? — изсмя се тя. — Ще искат да прекарат известно време с теб след представлението, Джонас.

— Точно по разписание и нито секунда повече. — Той махна на един младеж на първия ред и се усмихна, докато говореше. — Само тази вечер не.

Гласът се извиси над музиката и аудиторията запази пълна тишина, докато Тайг се изкачваше на сцената.

— Тази вечер от великия щат Върмонт, от градчето Елкингтън поздравява с добре дошъл Джонас Тайг и… „Тайг тази вечер“. — Грохотът от аплодисментите отхвърли безмилостно индикаторите в червеното. Тайг бавно закрачи към бюрото, поздравявайки публиката и сочейки към едно или две непознати лица в тълпата. Стигна до стола си и седна точно когато музиката се извиси в кресчендо. Той пооправи микрофона върху бюрото, премести едно снопче листчета за бележки от единия в другия край и вдигна глава широко усмихнат. Беше време да вдъхновява, каза си той. Време да превърне визията в живот.

— Ама тази вечер направо сте страхотни. — Публиката отново изпадна в екстаз. Тайг ги изчака да се успокоят и седнат — кимаше, махаше с ръка, подреждаше си страниците със сценария, — докато, втренчен в камерата номер едно, продължи: — Нека да предам на всички зрители поздравите на целия Елкингтън тази вечер. Както сами можете да чуете, тази вечер сме доста развълнувани. — Последва нов взрив от овации. — Момчета, през изминалите десет дни сме посетили десет градчета и подкрепата, която продължавате да ми оказвате, не спира да ме удивлява. През последната седмица обсъждахме какво ли не — работни места, имиграцията, данъците — от публиката се разнесе стон, когато той се обърна към камера номер две, — а вчера — той направи пауза, придобивайки внезапно сериозно изражение — е, всички знаем какво ни беше в душите вчера. — Той замълча за малко, за да могат думите му да попият в съзнанието на хората. — За нашите приятели във Вашингтон са нашите молитви. — Той отново замълча и се обърна към камера едно. — Тази вечер няма да предъвкваме старите истории, но на мен ми се струва, че те всичките носят едно и също ясно съобщение: какво става в тази страна? В какво трябва да вярваме, когато работата ни, самият ни живот са подложени на риск? Губим ли контрол? — Взрив от аплодисменти го накара да замълчи за няколко секунди. — Това, което следва, е, че е дошло времето да направим така, че да се чуят гласовете ни. Това е и целта на цялата ни двуседмична обиколка. А тази вечер ние си мислехме: какво би било по-подходящо — на тази прекрасна сцена в гимназията — от това да разговаряме за състоянието на образованието в тази страна. Вярно е, че може от време на време да ни се налага да затягаме коланите, дори може да ни се наложи да сложим по още няколко брави на вратите си, но всичко това сме го правили и преди. Когато става въпрос за децата ни и тяхното бъдеще… тогава трябва наистина да си седнем на задниците и да се замислим сериозно. — От дъното на залата се раздадоха одобрителни възгласи. — Както знаете, нямам навик да започвам представлението с монолог, но тази вечер, е, тази вечер ще ми позволите. Искам да ми отделите няколко минути, за да ви поговоря за нещо, което е прекалено крехко, за да си позволим да го оставим в погрешни ръце. — Той отпи от водата и положи ръце върху бюрото. — Когато стане дума за образованието на децата, съществуват няколко доста странни идеи. Идеи, според които моралът не бива да се преподава в училищата, че религиозната вяра не бива да се поощрява. Лично за мен това е малко тъжно, особено когато училището означава мястото, където ние превръщаме младите мъже и жени в хора, съвсем различни. Затова сме и тук тази вечер, защото се чувстваме болни и сме погнусени от една система, която ни казва „не“, която ни принуждава да се отказваме от собствените си идеали и има претенциите да заявява, че нашата визия била някакси неприемлива. Неприемлива? — Тайг си позволи забавен смях. — Когато ние сме тези, които искат по-висок морален стандарт, по-голямо чувство за обществено поведение, една инвестиция в бъдещето на децата ни. — Възбудените гласове от публиката се увеличиха. — Знам. И аз самият не мога да проумея. Въпросът е: означава ли това, че ние искаме система, която да настоява за още повече контрол върху носителите на този млад живот, която иска същия вид свобода да избира какво да не преподава, както други искат да избират какво да преподават? Може би. Но какво толкова лошо има в това? — С обръщането на Тайг към втората камера маркерът на аплодисментите отново достигна максимум. — Ограничения, параметри — това са здравословни неща, когато имат силно морално оправдание, когато помагат за изграждането на характер. Както сте ме чували много пъти да казвам, прекалено много време беше употребено в подкрепа на маловажни елементи, причините, които само злоупотребяват с думата право — в този случай, правото да се преподава това, да се брани онова. Някои неща не заслужават този вид протекция, поне не в училищата. — Тайг вдигна един вестник от бюрото и посочи към едно заглавие. — Четох го онзи ден и направо бях изумен. „СЪДЪТ ОТВАРЯ ВРАТАТА“ — прочете той, клатейки глава, докато гледаше в страницата. — „Ню Йорк Таймс“ поруменя от един закон, който твърди, че сексът трябва да намери място в класната стая. — Публиката избухна в смях. Тайг вдигна глава с овчедушна усмивка върху лицето си. — Хайде, не ми се смейте, момчета, знаете какво имам предвид. — Той се изсмя и се обърна към един от операторите си: — Тази вечер тук са се събрали доста шегобийци, Пит. Може би ще си пийна една чаша студена върмонтска вода. — Публиката развеселено го аплодира. — А сега вече сериозно — каза той. — Нека ви попитам — има ли нужда дъщеря ми да знае за контрола върху раждаемостта? Може би. Но не и в нашите училища. Трябва ли синът ми да знае за хомосексуалистите и еднополовите родители? Вероятно. Но не и в нашите училища. Трябва ли децата ми да влизат в контакт с музика, която ги учи на порнография и насилие? Бих казал никога. И определено не в нашите училища. — Тайг отпи от чашата си. — Затова, като правим петиции чрез нашите училищни съвети, ние искаме да дистанцираме децата си и себе си от една система, която в името на някои от конституционните ни свободи претендира за правото да налага тези стандарти — а аз използвам термина в много широк аспект — върху всички нас. Това не са стандарти. Това е извинение. Извинение да се поеме отговорност за онова, което става между тези стени. — Последва нов взрив от аплодисменти. — Когато питам правителствените служители — а аз съм длъжен да го правя — защо детето ми трябва да бъде индоктринирано от банда либерални политикани, те нямат отговор. И става болезнено все по-очевидно, че според тях училищата не са нищо повече освен почасови затвори за децата, които нямат желание да учат за себе си, да не говорим за нещо друго. Те не са деца. На тях не им е позволено да бъдат деца при всичките тия безсмислици, с които ги тъпчат. Може ли едно дете на четиринадесет години да проумее какви въпроси повдига проблемът с абортите? Може ли едно петнадесетгодишно дете да разпознае последствията от растежа в дом с еднополови родители? Може ли човек на шестнадесет години да усети разликата между музиката и промиването на мозъците? Аз поне не мисля така. — Залата избухна в овации. — Стандарти. — Тайг отново се изсмя недоверчиво с обръщането си към първа камера. — Стандартите предполагат грижа — грижа за тези млади умове, за техния дух, за усета им за себе си. А това е изгубено. — Той отново направи пауза. — Сега, да предположим, че ви кажа, че системата, веригата, която сме принудени да носим около вратовете си, няма да оцелее. И че когато дойде този момент, ние трябва да сме готови с училища, в които децата ни наистина да завършват с чувството за предназначение, за мисия. Един нов тип ученик, нов подход към обучението и активизма. Как бихте ми отговорили? Как бихте реагирали вие? — Нови вълни аплодисменти. — Но единственият начин, по който това може да се случи, тези училища да павират пътя и да наложат тези стандарти, е, ако ние сега се отделим. Хора, ето към какво се стремим. Ние трябва да се подготвим да се наложим, когато дойде този момент. Ние сме на прага на повратен буреносен период; прекалено много неща се случват около нас, за да не ги забележим. Истински се страхувам, че случилото се вчера във Вашингтон е само началото. Това е и причината това училище, тези училища да бъдат готови да поемат юздите, да застанат като несъкрушима скала, върху която да съградим бъдещето си. Да павираме пътя към това бъдеще. — Той се измести към втората камера. — Какво ни носи това бъдеще? И как се подготвяме за него? Ето за това ще говорим тази вечер. — Той вдигна листовете пред себе си и ги отмести настрана. — Много съм ви благодарен, че ме оставихте да се изкажа, но сега е ваш ред. Когато се върнем, ще видим колко още можем да развием тази тема тази вечер. Така че размърдайте си мозъците, момчета и момичета, а ние веднага се връщаме.

Ярката светлина върху лицето му изгасна и Тайг се отпусна назад. Той измъкна миниатюрната слушалка от ухото си в очакване на гримьора, който се приближи откъм крилата за още няколко корекции тук-там. Ейми беше точно зад него.

— Държах ли ги будни? — попита Тайг.

— Само се придържай в разумни граници — отговори тя, като положи нов сноп листа върху бюрото му. — Накрая малко остана да прекрачиш границата — „буреносен период“. Нека си останем във времето преди Апокалипсиса.

— Имай ми доверие, Ейми. Те всички захапаха.

— Те винаги захапват, Джонас. Това е, което малко ме плаши.

— Ти какво, да не се оплакваш от рейтингите?

Тя се усмихна и вдигна слушалката.

— Пъхни си я в ухото. След тридесет секунди отново сме в ефир.

Тайг се усмихна. Да прекрачиш границата… Те бяха далеч по-близо, отколкото изобщо би могла да си представи.

Чашата с уиски се гушеше почти празна в дланта на О’Конъл. Той бе изключил флуоресцентното осветление над главата си и си бе позволил да се поразпусне в мъждивия отблясък на обикновената настолна лампа. От стъклото на затъмнения прозорец го гледаше отражение — неговото тяло, удобно разположено върху кожения диван. Някъде зад стъклото ледените води на Потомак течаха мълчаливи и безучастни, накъдрени от лекия зимен дъжд. Вадички вода се стичаха по стъклото и се врязваха в спокойната картина.

Денят бе преминал изпълнен с изненади, като не най-последната от тях се бе оказала неочакваната куриерска телеграма от Берн. Оперативният фонд. САРА ТРЕНТ: ДОСТЪП ПОЗВОЛЕН. Той не си бе губил времето и веднага бе потърсил Артър.

— Мислех, че я прибираме.

— Явно е надушила нещо — отвърна Причард — и е избрала да се залови с него. Аз не бих я оставил самотна и безпомощна…

— Избрала ли? — изръмжа О’Конъл. — Господи! Това е доста интересен начин на изразяване. Ти поне въведе ли я в останалата част от досието — Скентън, момичето в Монтана?

— По телефона?

О’Конъл дълго не откъсна погледа си от Причард.

— Значи си го очаквал, нали?

— Има неща, които не могат да се предвиждат.

— Защо? Защо ще се връща отново в оперативния сектор? Защо не си ми казал нищо, Артър?

Сега той допиваше последните капки алкохол от чашата си. Офисът му беше малко по-малък от този на Причард, но си имаше всичките необходими атрибути — бюро, диван и много уиски. Без книги. Знаеше, че никога няма да ги прочете, така че какво го беше грижа? И никакъв Вашингтон — само реката и „Арлингтън“ зад нея. Това беше гледката, която особено обичаше. Артър никога нямаше да го разбере. А и как би могъл? Той никога не бе имал възможността да бъде полеви офицер. Никога не бе посягал към чашката, за да успокои гузната си съвест. Не. Артър никога не би си позволил такова нещо. В продължение на двадесет години бяха работили по този начин. Сигурно това беше причината той да има язва, а Артър — по-големия офис.

Наля си втора чаша и посегна към телефона.

— Айрини, любов моя, трябва да видя Боб, колкото може по-скоро… Да, знам, че всичко това е малко неочаквано, но той все някога трябва да започне да печели пари… Не, ти ще се прибереш у дома в безопасност. Кажи на някое от момчетата да те закара. — Той отпи от чашата си. — Искам срещата да бъде неофициална… Не, няма да включвате дори и журнала на Артър. Абсолютно извън протокола. — Той направи пауза. — И този запис го изтривате… Точно така… Кажи му, че ще чакам. — О’Конъл затвори телефона и качи краката си върху дивана. Дъждът се бе обърнал на сняг и забулваше прозореца с бялата си завеса. Той се отпусна.

Тя бе попаднала на нещо и то много голямо, за да се върне отново на работата си. Този път обаче не мислеше да посвещава Комитета в подробностите. Във всеки случай не беше много изненадан от решението й.

О’Конъл изгълта остатъците от уискито си и зачака телефона да звънне.

Ксандър превключи фиата на втора скорост и двигателят изрева при внезапното си усилие да преодолее острия завой в подножието на поредния хълм. Рязкото спускане от страната на пътя към къщите вероятно на стотина метра по-надолу разкриваше гледката на класическите характеристики на ландшафта в повечето картини от италианския Ренесанс. Дори и мрачните цветове на зимното небе, надвиснало студено над стръмните склонове на Апенините, не можеше да затъмни блясъка на земята и горичките в подножията им. Няколко пъти през последния час той за малко не се бе преобърнал в пропастта, замаян за миг от красотата на прелитащата покрай стъклата на колата му Тосканска природа. А сега, с все по-бързото напредване на здрача, той нямаше друг избор, освен да насочи цялото си внимание към пътя, който безмилостно криволичеше пред него.

Преди четири часа бе напуснал Милано, бе се добрал до Болоня много бързо, даже му бе останало време да спре и да глътне малко въздух заедно със следобедното кафе и сладките. А сега му оставаше около половин час път до Флоренция. Знаеше, че някъде след следващата група върхове ще се открие гледката на далечните очертания на Дуомо — бялата ръбеста корона на „Санта Мария дел Фиоре“ — символ на храбростта на флорентинците, на гения на Брунелешчи и тяхната вяра в Бог и в изкуството. Кое от двете значеше повече за тях, беше трудно да се разбере. Сигурно бяха успели по някакъв начин да ги съхранят и двете в душите си, в свят, който правеше всичко възможно да култивира у хората по-прозаични интереси и студенина, движена от любовта на компютрите, масовите комуникации и бездушното изкуство. Не че Флоренция се дистанцираше от двадесети век, но нейният сигнален характер бе останал за радост на хората в едно съзнание, един плам за величието на нейното минало.

Той си бе избрал маршрут през селата, избягвайки по-бързите, в известно отношение антисептични, магистрали. Наистина нямаше причина да бърза толкова, след като Сара трябваше да пристигне чак късно вечерта. Беше му изпратила телеграма някъде от Швейцария преди два дни и му бе оставила инструкции в кой хотел да се настани, след като пристигне във Флоренция. И под кое име да се регистрира. Това му се бе сторило малко странно, но инструкциите й бяха повече от ясни. Инструкциите. Това бе възможно най-мекият начин да характеризира безапелационните заповеди, които получаваше. Никакви въпроси за конференцията, за времето — все неща, които биха придали на съобщението малко човешка топлина. Нищо, нека е така, бе решил той. И, разбира се, тя му бе наредила да стои надалеч от Пескаторе. Това, развеселен си помисли той, беше най-лесната за изпълнение заповед по простата причина, че старият му приятел всъщност бе отсъствал. Без съмнение се бе задълбал още повече в мистериите на Айзенрайх и не желаеше да се откъсне, за да вземе участие в нещо, което в крайна сметка си беше социално събиране под маската на научен колоквиум.

Внезапната поява на фарове в огледалото за обратно виждане го върна към реалностите на пътя. След като проумя, че едва ли може да види на повече от десетина метра пред себе си, той включи дългите светлини точно навреме, за да избегне няколко скални отломъка, нападали по платното. Той рязко изви наляво и колата в миг се озова върху затревения склон на хълма, със сила, която го подхвърли няколко сантиметра от седалката. Втория път изви рязко волана надясно и автомобилът отново стъпи на асфалта. Разсмя се. Беше си заслужил цицината на главата. Прекалено боязливата му реакция заради няколко камъка по пътя бе причинила доста вълнение на шофьора зад него. Той отново погледна в огледалото за фаровете. Колата зад него рязко бе намалила скорост и внимателно маневрираше сред разпилените камъни. След няколко минути машината беше само на четиридесетина метра зад гърба му.

Принуден да се съсредоточи върху последната отсечка от пътя, Ксандър започна да поглежда към огледалото на всеки десет-двадесет секунди. Отбеляза си, че колата зад него се приближаваше все по-бързо, движейки се по пътя с шеметна скорост. Беше малко странно, като си помисли как само преди няколко минути бе намалил, за да преодолее камъните. Автомобилът започна да наедрява в огледалото. След няколко секунди шумът от двигателя й заглуши неговата, а светлината на фаровете започна да го заслепява. За късмет началото на продължителен и прав участък надолу му предложи възможността да намали скорост, за да пропусне край себе си колата.

Водачът на автомобила зад него обаче нямаше намерение да го подминава. Вместо това той се приближи само на няколко сантиметра и започна да го притиска, като го подхвърляше с всеки удар. Какво става, по дяволите… Ксандър погледна през рамо, но видя единствено заслепяващите яростни фарове да танцуват през задното стъкло. Той се опита да прогони цветните петна пред очите си и натисна педала на газта, превключвайки на трета скорост, защото започваше изкачване. Двигателят на малката му кола обаче не ставаше за съперник на машината на преследвача му. Мощните фарове отново се стрелнаха върху него и Ксандър подскочи от поредния удар. Сякаш се бе озовал в някаква клетка от светлина, неспособен да види пътя пред себе си с вече съвсем крехката и ненадеждна мантинела покрай него. Господи! Какво е това? Една дума проряза съзнанието му.

Айзенрайх.

Без да отделя очи от тънката метална лента, той натисна педала до пода; малката кола изрева от усилието. Колата отзад реагира по същия начин и отново се стовари върху задницата на фиата, като този път го удари сериозно. Вече на гребена на хълма фиатът излетя над настилката, като секунда по-късно се стовари със стържене върху асфалта. Ксандър издебна момент, когато фаровете не блестяха в огледалото и бързо погледна назад. Преследвачът му се стрелна в лявата лента и изчезна от погледа му при следващия остър ляв завой. Той превключи със замах скоростта, като натисна педала на съединителя и долови как колата му едва не се задави от напрежението. С изправянето на пътя светлините зад него отново се забиха във фиата му, като го накараха да примига и за миг да изгуби поглед върху парапета. Чисто инстинктивно Ксандър заби крак върху спирачката и усети как задницата на колата поднесе надясно и застърга в тънката преграда, зад която беше пропастта с горите. В този момент голямата кола на преследвача профуча покрай лявата му страна, неспособна да реагира по най-бързия начин на внезапната промяна на скоростта. Ксандър мигновено дръпна крака си от спирачката, колата му се намести върху пътя и той се съсредоточи върху задните светлини на озовалата се вече пред него кола. Тя също започна да намалява скорост, сякаш подмамвайки го отново да я задмине, за да си продължат играта на котка и мишка.

В този момент фаровете му проникнаха през задното стъкло на машината отпред и успя да зърне очертанията на две фигури, едната с яйцевидна форма на плешива мъжка глава, която се бе обърнала назад от предната седалка, за да погледне колата, която току-що бяха задминали. Ксандър се зачуди колко ли дълго щяха да изчакат преди следващия си ход. Нямаше и най-малката представа какво да прави.

Айзенрайх го бе проследил, бе го следил в Милано, без съмнение и в Болоня и сега го чакаше. Беше се проявил като голям глупак да не го очаква. Но да очаква какво? Какъвто и да беше отговорът, те сякаш имаха голямо доверие в умението му да разшифрова теоретични загадки.

Теории, помисли си той. Всеки път теории. Заблуждаващо примамливите панацеи, които обещаваха решение, но неизменно разочароваха. Той бе поставял кариерата си в опасност прекалено много пъти в името на някой от неговите любими проекти, една от онези теории, която бе изглеждала толкова вярна по онова време. И въпреки това той си бе създал достатъчно известно име заради своето въображение, способността си да отделя рационалното зърно при разпада на теоретичната си конструкция. И от тези оскъдни зърна той бе съумявал да изгради някои от по-проникновените си подходи до онова, което в крайна сметка се бе оказвало въпрос без отговор. Винаги беше игра с представата кое е ценност и кое не е, кое е димна завеса, предназначена да не допусне странично око до съкровените тайни. Лундсдорф бе видял таланта, бе успял да го извлече от него, беше го принудил да разпознае страстта си към късчетата информация, които винаги лежаха само на ръка разстояние. Отвъд миража.

И бе успявал, много често като изненадваше дори и наставника си. Практическите приложения от дадена теория начините, по които можеше да бъде приложена, за да доведе до добър ефект си оставаха донякъде заразни, от тях нямаше отърване. Той се бе опитвал да убеди Сара в противното с Макиавели, но Ксандър се познаваше достатъчно добре, за да се заблуждава по този повод. Беше прекалено добър в изясняването на теориите, за да ги отхвърля като прости идеи. А сега Айзенрайх оживяваше от хартията. Което си беше доста страшничко, като имаше пред себе си гледката на преследвалите го мъже. И въодушевяващо, като имаше предвид собствената си страст.

Колата пред него рязко зави наляво, потъвайки в нещо, което напомняше океан от мрак. Неспособен да реагира достатъчно бързо, Ксандър откри, че се придържа към червените габарити на колата пред себе си; звуците от превключване на задна скорост го накараха да се раздвижи. Той отчаяно заби крак върху спирачката и смени на по-ниска предавка, за да увеличи максимално дистанцията между себе си и преследвачите. Мощните фарове още веднъж се забиха в очите му и го накараха да потърси спасителен ориентир в парапета; резките завои, спускания и издигания на пътя сякаш зачестиха още повече. За негово облекчение промяната на терена явно затрудняваше преследвачите му не по-малко от него, с което му позволяваше да избегне по-нататъшните удари отзад; но дори и така, те все повече го настигаха с всеки нов завой по пътя. Всеки удар вече можеше да се окаже фатален за управлението на фиата. Парапетът продължаваше да се точи покрай колата — спасителна преграда между преследвачите и пропастта отвъд.

Изведнъж, пръкнала се сякаш от нищото, пред него изскочиха резките очертания на Дуомо, разтеглена сфера, плаваща над море от светлини — Флоренция. Покрай колата му започнаха да прелитат къщи, пръснати върху хълмовете, чиито склонове плавно започнаха да се снишават. И пътят започна да се нагажда към терена; резките завои и криволиченията преминаваха в продължителни прави участъци. Ксандър отново смени скоростта и вдигна до максималната, която позволяваше двигателят. В огледалото видя как колата зад него реагира по същия начин, като скъсяваше неумолимо дистанцията помежду им. Ксандър нямаше много голям избор, освен да натисне яко педала, за да се откопчи от връхлитащия го убиец. Струпвания от къщи се стрелнаха покрай него, образувайки странна аморфна стена, през която се промушваха автомобилите. Разбирайки, че се приближава все повече към града, Ксандър започна да си дава сметка, че скоро шосето щеше да се разтвори в хилядите улици и улички на централна Флоренция — лабиринт, в който човек може да се изгуби или пък да се озове в капан. Или нещо още по-лошо.

В един момент, в който вече ударът изглеждаше неизбежен, пътят по някакво чудо започна да извива надясно, като постепенно се сля с шосе, което според Ксандър беше централната магистрала от Болоня. Той се прехвърли без всякакво забавяне върху четирилентовото платно, като за миг се размина с някакъв стар автобус, който също успя да свърне встрани и да избегне смъртоносния сблъсък. Пронизителният клаксон бързо се стопи в далечината с навлизането на фиата в движението към града. Хвърли поглед към огледалото и видя как голямата кола се мъчи да повтори номера му, но размерите й тук вече бяха по-скоро пречка, отколкото предимство. С всяка задмината кола той се отдалечаваше все повече и повече от преследвачите си; след минута вече го деляха стотина метра от тях. Беше навлязъл в града.

Внезапната поява на централна Венеция винаги го бе изумявала страшно. Само допреди пет минути той бе препускал през областта Тоскана. А сега правеше всичко възможно да избегне първите признаци на задръствания, породени от пиковите часове. Той намали до разумна скорост и се вмести в движението, докато прекосяваше Пиаца дела Либерта и старата Порта Сан Гало, реликва от средновековното минало на града. Старата каменна фигура се стрелна от лявата му страна, осветена отдолу и окъпана в ярката светлина. Ксандър нямаше никакво време да й се полюбува. След като зави в широкото авеню на Виале С. Лаванини, той отново набра скорост, стрелвайки се през всички междини, които можеше да зърне между колите, като забави само на Виале Ф. Сроци и мрежовидния маршрут до железопътната гара. Това беше най-доброто място, където можеше да остави взетата под наем кола и да се изгуби сред тълпата.

Още щом зави в дългия проход на Пиаца дел Стационе и от двете му страни започнаха да изскачат знаци за местата за връщане на колите. Той намали скоростта; зърна едно празно място сред паркиралите коли и плъзна фиата в малкия празен правоъгълник. Дръпна сака и куфарчето си от задната седалка, отвори вратата и се насочи по най-бързия начин към главния вход на гарата. Поглеждайки през рамо към малката кола, с радост установи липсата на крещящи следи от стълкновенията по хълмовете. Облекчението му се подсилваше и от факта, че наоколо не виждаше голямата кола, устремена към гарата. Той ускори крачка и се плъзна през една от входните врати.

Вратата се затвори зад гърба му и той не успя да види как черният мерцедес, който го бе преследвал сред възвишенията, зави в прохода към паркинга на гарата.

3

Ксандър се сблъска с море от човешки тела, докато си пробиваше път към главната гара. Ранните вечерни влакове бяха композирани на далечните коловози, в очакване на работници и служители от града; кондуктори си подвикваха един на друг загадъчни имена на населени места, заглушавани от свирките на преминаващи локомотиви. От лявата си страна забеляза гише на „Херц“, в което жена със съответния златен шал работеше нещо на компютъра. Той си проби път през тълпата, стигна до гишето и й връчи яркожълтия плик, който съдържаше цялата необходима за наемането информация. Тя започна да прелиства документите, а Ксандър небрежно оглеждаше гарата, като от време на време се обръщаше към жената, за да й отговори на поредния въпрос.

— Говорите отличен италиански, синьор Джаспърс — каза му тя, докато набираше информацията.

Ксандър прояви достатъчно съобразителност да се усмихне.

— Много сте любезна. Има ли наблизо телефон?

Тя му връчи квитанцията.

— Можете да ползвате този тук, ако се обаждате в града. Иначе ползвайте онзи там — и тя посочи с ръка в другата посока.

Ксандър нямаше намерение да стои до гишето. Искаше да застане някъде, откъдето да вижда по-добре в случай, че непознатите преследвачи не се бяха отказали; телефонната кабина изглеждаше идеалното място. Той кимна и пъхна квитанцията в джоба си, после се насочи към редицата от телефони, като през цялото време държеше под око входните врати. Вмъкна се в една отворена кабина, извади от джоба бележката с номера на хотела и го набра. Сара му бе запазила стая под името Фабрици. Докато чакаше сигнала, Ксандър забеляза млад мъж да се втурва в открития атриум на гарата, очевидно търсейки някого. Не беше труден за забелязване, защото при почти двуметровия си ръст и сто и двадесетте си килограма, главата му беше съвършено плешива. Ксандър пристъпи към дъното на кабината. Мъжът от колата. Той проследи как гигантът се приближи до гишето на „Херц“ и започна да разпитва служителката. Ксандър продължи да се притиска още по-навътре в кабината, докато гледаше краткия разговор. Разнеслият се внезапно в слушалката глас го стресна.

— Здравейте, хотел „Донато“. — Той внимателно окачи слушалката и продължи да следи мъжа до гишето.

Жената не можа да му свърши много работа, а мъжът се придвижи до по-централно място в гарата, където остана може би две минути, като бавно се въртеше в кръг. След като не успя да открие нищо, той се придвижи към един изход, с ръце дълбоко напъхани в джобовете на палтото си. По някакви неосъзнати причини Ксандър го последва. Веднага щом мъжът излезе през изхода и Ксандър забърза през гарата, като блъсна един или двама нетърпеливи пътници, преди внимателно да излезе на студа.

Огледа района на паркинга, като се придържаше към сенките. Фаровете на маневриращите коли пронизваха мрака. В един момент зърна гола глава да се запътва сред хаоса към голяма черна кола близо до изхода. Ксандър го видя да се вмъква вътре, очевидно, за да докладва за неуспеха си. Седалката на шофьора беше заета от мъж с голяма брада; реакцията му обаче не беше такава, каквато бе очаквал Ксандър. Той просто кимна. Нямаше изблик на гняв. Само едно кимване. А в следващия момент последва нещо още по-необяснимо: мъжът се извърна и погледна през задното стъкло. За миг на Ксандър му се стори, че мъжът гледа право към него със стаена сред брадата си усмивка. Това беше достатъчно, за да го накара да отстъпи крачка назад, когато колата потегли по алеята.

— Такси, синьоре? — Ксандър се опита да овладее мислите си… Той гледаше право в мен… — Синьоре? — повтори мъжът. Ксандър тръсна глава и погледна сивокосата фигура до себе си.

— „Донато“ — изрече той, все още замаян, прекрачвайки бордюра. Влезе в таксито и седна, докато през това време дребният човечец постави чантите му в багажника. Половин минута по-късно мъжът се намести зад кормилото, усмихна се на Ксандър и каза:

— Хотел „Донато“, си.

Един пластмасов стол служеше на Сара като последното място за чакане. Сгушен сред множество подобни неудобни седалки, той беше съвършената точка за наблюдение на всяка интересна личност на фона на дълга пътека до главния терминал на летището. През последните шест часа бе направила всичко по силите си, за да сведе до минимум нежеланата публика: влакът от Берн до Цюрих, самолетът от Цюрих до Милано, а сега експресът до Флоренция. Тя бе решила да мине този маршрут на малки отсечки по две причини: първо, щеше да има само един списък на пасажерите, като по този начин името й влизаше в минимален брой подобни списъци; второ, тя искаше да изкара Айзенрайх на открито. Сложната донякъде схема бе оправдала и двете й съображения. Един дребен и изнервен човечец бе присъствал на гарата в Берн, в самолета на „Алиталия“ и без съмнение точно в този момент се луташе нейде из терминала, като трескаво се оглеждаше за Сара Трент — жената с риза на райета, джинси и ботуши, която бе видял да слиза от самолета.

Сега обаче, както седеше сама, тя беше съвършено различна от предишната Сара — жена с коса, издърпана назад, с червеникав оттенък, тщеславен опит на италианските жени да се изявят като представителки на севера. Тъмните очила придаваха на лицето й далеч по-ъгловато изражение. Дрехите също вече не биеха на очи — пола и блуза в убити цветове под тежко черно палто. Вярно, незначителни промени, но направени от веща ръка; нямаше проблеми с разтварянето си в околната среда.

Промяната бе станала преди два часа, пет минути след като бе излязла от митницата. Беше се вмъкнала в дамската тоалетна до главния изход и близо четиридесет минути се преобразяваше — умение, което бе възстановила много бързо. В паметта й изплуваха спомени от началото на службата й в Комитета. През онези първи години, когато само една смяна на дрехите се бе оказвала достатъчна. До момента, в който О’Конъл не бе видял още нещо в нея, нещо, което му беше подсказало, че дарбата й не се състоеше в костюма, а в преобразяването на цялата й личност. Способност да се превръща в нещо съвсем различно от онези, които трябваше да манипулира. Причард също бе съзрял възможностите — съвършеният инфилтратор.

Сара се огледа в огромното огледало и стигна до мисълта, че просто е излишно да си задава повече въпроса защо миналото със своята пронизваща и строго пресметлива сила се бе завърнало с такава яснота. Беше повече от достатъчно да се остави на инстинктите си. Този път обаче тя щеше да поддържа връзка със Сара, да дефинира повторно оперативния работник като нещо повече от трезв калъф за студена бруталност. Отново някой до такава степен в несъгласие с арената налагаше двойнствеността, чувството за отговорност. В края на краищата не беше ли Джаспърс причината, поради която се бе оставила да я въвлекат отново в коварните си мрежи?

Тя се бе появила, без дори да предизвика и най-малкото подозрение у бъдещия си съучастник. Толкова различна от първия си сблъсък с хората на Айзенрайх. Преживеният в уличката ужас сега изглеждаше съвсем избледнял. Дори някаква прилика с нормалността се бе завърнала във Вашингтон — страната, която с прекалено голяма леснина приемаше преживения ужас като изолирано събитие. Сара обаче беше наясно по въпроса. Това беше само първият опит. И въпреки това все още нямаше нищо осезателно, за което да се захване. Прекалено много оставаше обвито в мъгла, забулено в сянката на ръкописа, който трябваше на всяка цена да види.

Това, от което се нуждаеше, бяха факти, навързани един за друг като броеница, за да изчезне всякаква двусмислица, да се проясни схемата на нещата, за да може да предприеме най-точните контриращи действия. Опознай тези мъже. Бъди активната страна в опознаването, не ги оставяй те да те опознаят. Показвай им само техните отражения. Заповеди от далечно минало.

Това беше и причината, поради която се бе свързала с Ферик. Името отговаряше точно на притежателя му — предпазлив, внимателен, носител на любопитното качество разрушителност. Уменията му обаче бяха далеч повече от продължения на желанието му за насилие. Те бяха инструменти, обединени с лоялност, която нямаше нищо общо с парите, с които го снабдяваше Сара. През годините тя го бе укривала от Комитета; той беше неин източник на информация, неизвестен и недосегаем. Рядка комбинация.

Тя бе поместила обява в един от бернските вестници. Както винаги се бяха срещнали в едно малко кафене покрай Аар.

— Бележката ти ми дойде съвсем изневиделица. — Той не откъсваше очите си от авенюто и говореше прямо, с тих глас. — Не мислех, че ще се върнеш.

— Нещата се променят.

— Това е очевидно. В Европа ли си?

— За сега, да.

Той кимна и отпи от бирата си.

— А мястото на среща?

— Следващата седмица. Същата колона.

— Добре.

— Парите са депозирани в банката.

Той си позволи усмивка, като остави няколко монети върху масата, докато ставаше.

— И не забравяй да поздравиш майка си от мен — изрече той вече с по-висок глас. Докосна шапката си и тръгна с небрежно провесени ръце.

Съобщението по уредбата на гарата за влака й я върна към действителността. Тя се изправи и тръгна към ескалатора.

Чикаго, 2 март, 12,15 ч.

— Имаме проблем, Марти — разнесе се гласът от интеркома.

— Проблем. — Мартин Чапман, тридесет и седем годишно гениално дете, който бе избегнал най-лошото през 1987 година и сега работеше като изпълнителен директор на инвестиционната групировка „Хелбърн“, разглеждаше числата върху личния си екран.

— Надхвърлили сме всякакви лимити — отговори анализаторът. — Някои от тези опции… Току-що погледнах търговията със зърно през последните две седмици. Виждал ли си ги? Не съм сигурен, че ще имаме желание да се движим в тази посока. При това темпо…

— Какво казва компютърът?

— Компютърът ли? Компютърът казва, че… всичко ни е наред. Но дори само още два часа като този и пазарът ще го загази здравата. Разпродажбите на запасите от зърнени храни непрекъснато растат…

— Тогава всичко трябва да ни е наред. — Думите носеха някаква окончателност.

Последва пауза.

— Чакай да хвърля по-отблизо едно око. Само да се уверя.

Нова пауза.

— Добре, Тим. Щом мислиш, че така е най-добре. — Той изключи интеркома и вдигна телефона. Минута по-късно Чапман се свърза с Лорънс Седжуик. — Извинявам се, че ви безпокоя…

— Не ме притеснявате — изрече гласът монотонно. — Какво мога да направя за вас, мистър Чапман?

— Уязвимостта. Започва… да се вижда.

— Малко е рано… Все пак, необходими са ни само още няколко часа. Не виждам проблем.

— Знам, но съм единственият, който контролира…

— Разбирам — произнесе Седжуик. — Някой наясно ли е, че борсовите позиции са генерирани от компютър?

— Не. Вече имаме лоши позиции за около половин милиард. Някой все пак ще реши да провери числата от наша страна.

Последва пауза.

— Това би било грешка.

— Да, аз… аз си давам сметка.

— Тогава ще трябва да се погрижите за това.

Изминаха няколко секунди, преди Чапман да отговори:

— И продължавам да изкупувам тези позиции, докато…

— Това ще стане ясно, когато стигнеш достатъчно далеч.

— Значи наистина се каним да го изпълним докрай?

Последва нова пауза.

— Мислех, че сме го изяснили?

Тишина.

— Разбирам.

— Мислете за него като за експеримент, Мартин. Една контролирана околна среда за изпробване на реакцията. Нека се уверим, че околната среда наистина е контролирана.

След секунда събеседникът му затвори.

Чапман се облегна на стола и се обърна да погледне небето през прозореца на кабинета си на петдесетия етаж. Седжуик винаги му ги сервираше такива — заповедта се изпълнява докрай и толкова. Чапман беше с него от последните дни на корпорацията „Уорън“, част от драстична реорганизация, която бе оставила Седжуик буквално изолиран. Но дори и тогава, мъжът бе проявил пълно равнодушие към загубата на 60 милиона акционерен капитал. Само след три месеца отново бе стъпил на краката си и продължи да напредва. Чапман никога не го бе запитал как бе успял да го направи. Това беше част от аурата. Това беше и причината Марти да остане толкова близо до него. Седжуик бе извоювал доверието му.

Той си пое дълбоко дъх и натисна бутона на интеркома.

— Какво ще кажеш за един малък обяд, Тим? Да ме въведеш, докъде си стигнал.

— Черпите ли?

— Разбира се. — Той направи пауза. — Нали винаги аз черпя?

Той освободи интеркома и протегна отново ръка към телефона.

Хотел „Донато“ очакваше синьор Фабрици и жена му от Неапол за един продължителен уикенд. Италианците никога не оставяха паспортите си на портиера. Сара бе уредила всичко, включително и бутилката шампанско в стаята. Може би бе наясно, че Ксандър щеше да има нужда от нея. Като се вземеше предвид абсурдността от последните няколко часа, той беше на ръба да направи нещо неразумно. Почти не се тревожеше от абсолютното си неблагоразумие, което бе проявил на гарата, като последва преследвача си. Онова обаче, което го бе изкарало окончателно от релсите, беше усмивката на мъжа. Той се опита да прогони тези мисли, докато сядаше на дивана и качваше краката си върху малка масичка.

През прозореца струеше жълто сияние и хвърляше неприятен отблясък в очите му, докато обмисляше дали да не дремне. Знаеше, че има време — Сара трябваше да пристигне след два часа. Докато се опитваше да си намери място така, че уличната светлина да не дразни очите му, той успя да събере енергия, колкото да раздвижи плещите си. Очевидно трябваше да се напрегне доста.

Изправи се с усилие от дивана. Реши да предпочете студения въздух на флорентинската нощ и излезе на балкона с метален парапет, който се издигаше шест етажа над Виа дей Пацани. Резкият повей на вятъра изби от главата му всички помисли за дрямка. Гледката от лявата му страна обаче беше това, което го накара да забрави изцяло умората си.

Дон Кихот и верният му оръженосец Санчо. Дебелият и ниският беше отляво, а високият и слабият — отдясно. Неуважението му към може би най-изумителния архитектурен ансамбъл го накара да се усмихне. Окъпани от ярките светлини, Дуомо и Кампаниле го гледаха — централното око от матирано стъкло на катедралата проникваше в дълбоките сенки, хвърляни от мощните лампи трийсетина метра по-надолу. Очевидно техните създатели са били повече художници, отколкото строители. На Ксандър му се стори, че двамата сякаш бяха заели позиция в очакване на неизвестна атака, спокойни в компанията на другия. Имаше нещо безкрайно успокояващо в тяхното търпение.

Студът започна да пронизва гърба му. Той се вгледа с копнеж в блясъка на градската улица под краката му и се върна обратно в стаята, затваряйки плътно двете френски врати. В зловещ синхрон с изщракването на бравата звукът от вкарването на ключ във вратата на стаята накара кръвта да се оттегли от лицето му. Образите от флорентинската нощ мигновено излетяха от главата му. Мястото им веднага бе заето от една прекалено жива представа — усмивката на брадатия.

Умът му трескаво запрепуска, докато през това време гърбът му замръзваше опрян о ледената врата. Той се почувства напълно изолиран, прикован към стъклото, заловен в капана на гневната светлина от настолната лампа. Дръпни се от светлината, дявол да те вземе! Дръпни се от светлината! Думите, произнесени от неизвестен източник дълбоко в него, го пронизаха, а секундите продължаваха да препускат безмилостно. Той се втурна към лампата, за малко щеше да удари пищяла си в ръба на стъклената масичка, преди да се добере до ключа на лампата. Стаята потъна в полумрак; само мекият отблясък от уличното осветление хвърляше странни очертания върху стените. Той дочу деликатното завъртане на дръжката на вратата и изскърцването на пантите и се хвърли надясно зад детинското прикритие на едно кожено кресло, заемащо съвсем подходящо място в ъгъла. Широка ивица от светлина започна да прониква в стаята, докато през това време той трескаво се озърташе за нещо като оръжие. Окото му се закачи в овалните очертания на бутилката с шампанско; Ксандър я улови за шийката и я дръпна към себе си, готов да я използва всеки момент. Той затаи дъх и се опита да успокои картечния ритъм на сърцето си; беше повече от сигурен, че бумтенето му се чува и до другия край на стаята.

Нечия сянка изпълни пространството между затворената врата и касата, плъзна по тавана и докосна крехкото му укритие. Слушаше напрегнато отмерените стъпки да напредват в стаята, без да мръдне и на милиметър. Внимателни стъпки, пробващи почвата. Думата професионалист в миг изпълни съзнанието му, като още повече напрегна пръстите и дробовете му и той усети как и малкото останала му енергия започна да се изплъзва от мускулите му. Фигурата напредваше сантиметър по сантиметър, като от време на време разсеяната светлина от улицата изваждаше от мрака ту ръка, ту китка. С един отчаян пристъп на енергия Ксандър изскочи от ъгъла и се хвърли върху неясните очертания на ръка в полумрака. Другата му ръка замахна с бутилката върху безплътния контур на фигурата.

Усещането, което изпита в следващия момент, беше съвсем неочаквано. Някакъв остър като игла предмет се заби в меката част на китката му, изтръгвайки импровизираното оръжие от ръката му. Прорязваща болка се стрелна по ръката му, докато в същия миг нещо издърпа пода под краката му. Той се стовари по гръб върху пода с ръка, все още владение на тайнствения нападател, чиято подметка притисна безмилостно шията му; натиск, достатъчен да неутрализира всякакви опити за движение с изключение на задъханото му дишане. Парализиран повече от собствения си страх, отколкото от останалото, Ксандър зачака финалния удар.

Такъв обаче не последва. Желязната хватка около китката му се разхлаби, а в следващия момент и подметката се отмести от шията му. Ксандър остана да лежи на пода свободен, но замаян. Той бавно издърпа ръката си и опита да се изправи на крака, но болката в рамото му не му позволи да се надигне. Сгърчен на пода и стиснал китката си с другата ръка, Ксандър вдигна поглед. Над главата му се бе надвесила Сара.

— Господи! — В гърлото му се надигна буря от емоции — не беше сигурен дали да избухне в гняв, или да се отпусне успокоен. — Какво правиш, по дяволите?

Той отново направи опит да се отлепи от пода, но не успя, разумът му все още беше прикован върху режещата болка в рамото.

— Какво правиш, по дяволите? — повтори той.

Сара се пресегна под мишницата му и опита да му помогне да се изправи на крака. Той почти инстинктивно се дръпна назад. Унижението, което беше изтърпял, прикован на пода, без да може мръдне, не можеше да бъде опростено с просто протягане на ръката. Усети как някаква топла течност се плъзна между пръстите му — беше кръв от раната на китката му. Мъчейки се да прогони бумтенето в главата си, той се изправи до седнало положение на пода, като през цялото време гледаше да се държи по-далеч от протегнатата й ръка.

— Добре съм. — Не направи особен опит да прикрие гнева и безсилието си. — Нуждая се само от превръзка на ръката си.

— Не си добре — отвърна тя в очакване той да се изправи, преди да се отправи към малкото коридорче, където щракна лампата и затвори вратата. Внезапната силна светлина само усили гнева му.

— Трябва да видя китката ти. — Искрената загриженост в гласа й, макар и целенасочена, нямаше голям ефект.

— О, значи сега си и лекар.

— Зная какво направих. Раната не е дълбока, но ще кърви. — Тя направи пауза, за да се извини още веднъж. — Съжалявам. Помислих си, че ти…

— Аз какво? Какво би могла ти да…

— Ти се нахвърли върху мен в мрака, а аз не понасям такива обноски. — Тя тръгна към спалнята.

Сега беше негов ред да направи пауза.

— Добре… — изрече той, а режещият ръб в гласа му бе видимо смекчен. — Мислех си, че ти си… — Той се опита да разбуди позаспалия си гняв. — Не знам. — Той тръгна към дивана и седна внимателно. — Защо се вмъкна по този начин в стаята? Защо не светна лампите? — попита той с глава, обърната към спалнята.

— Защото чух как някой изгаси лампата — обясни спокойно Сара, връщайки се с малка леко намокрена кърпа. Седна до него и го зачака да протегне ръката си. — Защо изключи лампата?

— Мислех си, че ти… че може да са двамата мъже, от които успях да се отскубна по-рано тази вечер. — Той й подаде ръката си. — А и не те очаквах толкова рано. — Остра болка прониза ръката му, когато тя започна да попива кръвта от раната. — А и защо го нямаше пиколото с теб?

— Не съм предполагала, че ноктите ми могат да бъдат толкова ефективни.

— Такива са. — Пореден спазъм на болка сгърчи лицето му.

— Защото италианския ми не е много добър, забрави ли? Нямам желание да афиширам факта, синьор Фабрици. — Тя започна да увива кърпата около китката му плътно, за да спре кръвоизлива. — Какви двама мъже?

— Точно преди града. Поиграхме си малко на Луна парк. — Сара продължаваше да притяга импровизираната превръзка. — Не се тревожи, отървах се от тях на гарата.

— Добре. — Тя се изправи и отиде до сака си, който бе оставила в дъното на коридорчето. — Ще се изкъпя. И тогава вече ще ме въведеш в подробностите.

Ксандър я загледа смаян.

— И това ли е всичко?

— Така мисля. — Тя беше заета с търсене на нещо.

— Току-що ти съобщих, че малко остана да ме прегазят, че те взех за някакъв убиец, че мога да изгубя кръвта си…

— Няма да изгубиш кръвта си.

— А ти отиваш да вземеш душ, така ли?

— Да. — Тя го загледа за момент, може би с по-голямо облекчение, отколкото искаше да демонстрира. Извади козметичния си комплект и няколко дрехи от сака, преди да тръгне отново към банята. — Притискай превръзката в продължение на пет минути. Излизам след четвърт час.

Ксандър я проследи как влиза в спалнята. Момент по-късно шумът от шуртяща вода му донесе странно успокоение. Явното й безразличие го накара да се замисли над последните няколко минути, над лекотата, с която се бе справила с деветдесеткилограмов мъж, висок сто осемдесет и шест сантиметра само за няколко секунди. А дори и да се опиташе да се самозалъже, че е бил всичко друго, освен лесна плячка, нестихващата остра болка в рамото и пулсиращата болка в китката му бяха достатъчно доказателство, че той не бе представлявал никакъв проблем за нея. В паметта му изплуваха двамата мъже, които тя бе споменала, че се опитали да я посплашат в онази пуста уличка в Ню Йорк. Не беше трудно да се досети колко лесно трябва да се е справила и с тях.

След като изчака четири минути, преди да спре притискането на превръзката си, Ксандър реши да хвърли няколко шепи вода върху лицето си и да смени ризата си. Издърпа я внимателно над главата си, пусна я на пода и се запъти към умивалника в коридорчето. Водата оказа наистина освежаващо въздействие, особено върху врата му. Дори и рамото му приветства няколкото случайни пръски.

Дръпна една кърпа за ръце и се подсуши, като без да иска ритна сака на Сара на връщане в стаята. Неловкостта му го накара да изпита известно терзание на съвестта, докато приклякаше да я намести и да пъхне вътре няколкото изпаднали вещи. Докато ги напъхваше, видя вътре пет кафяви папки, плътно притиснати открая от другия багаж. За миг осъзна, че втори такъв шанс няма да му се отдаде. Хвърли бърз поглед към банята — водата шуртеше с пълна сила. И с някаква детска възбуда полека издърпа изтърканите папки от чантата.

От кориците им го загледаха двете имена, които той бе проучвал през последните две години, плюс тази на Вотапек. Папката на Тайг беше определено най-дебелата, но представляваше най-малък интерес за него. В края на краищата Сара бе използвала неговите статии, за да събере информацията. Макар и не толкова впечатляваща от пръв поглед, папката за Седжуик изглеждаше най-подходяща за начало. Той я положи на пода и я разгърна.

Ксандър прехвърли по-надолу страницата; бяха основно факти, които или бяха несъществени, или бяха публично достояние. Училища „Диърфийлд“, Принстън; два брака, завършили с развод; една дъщеря в частна академия нейде в Швейцария. Нищо особено, ако изключеше една много тревожна информация: две години в Итън, ангажиран в нещо под името „независимо изследване“, преди постъпването му в „Диърфийлд“. Годините — 1954 и 1953. Ксандър се вгледа в числата. Тайг, помисли той. Същият период от време. Сара явно също бе видяла връзката. Отстрани на полето имаше малка червена отметка. Ксандър прелисти страницата и продължи да чете.

Ксандър се зачуди защо не се споменаваше последната компютърна авантюра; това изглеждаше като очевиден отговор на въпроса.

На това място докладът правеше необясним скок. Беше очевидно, че няколко параграфа са били отстранени и е бил направен доста неумел опит за съшиване на изрязаното. Потокът на доклада се бе накъсал, препратките към изчезналите части от него — изтрити, за да се поддържа номера. Очевидно през последните няколко месеца се бе случило нещо, което съставителят на досието бе решил да не включва. Непоследователността беше повече от очевидна. Свързано е с компютрите, помисли той. Но защо са премахнали този раздел? Та това е явната връзка към Тайг.

Шуртенето на водата от банята изведнъж го стресна. Ксандър проумя, че има на разположение не повече от три минути да прехвърли набързо папката с Вотапек и да се върне на дивана, преди Сара да излезе от банята. Бързо отвори папката с материалите за Вотапек. Не бяха много, но във всички случаи съдържаха повече, отколкото му бе известно на самия него. Той зачете.

Ксандър прехвърли набързо следващите няколко параграфа и научи още малко подробности за трагедията, разиграла се през август 1969 година, но тя не успя да задържи особено вниманието му. И въпреки това, по някакви причини, той отново бе изпитал онова чувство за непълнота на информацията, че някаква припряна работа на рязане и слепване е била извършена и при Вотапек, която премълчаваше много неща, но която ясно загатваше, че има още много. Не се споменаваше за никакви имена, свързани с „Центъра по обучение“ — деца, учителска колегия, спонсори. Нищо. В действителност информацията, като се изключеше много загадъчното първо изречение за първите години на Вотапек, можеше да бъде намерена от всеки що-годе опитен изследовател. Не, ставаше ясно, че докладът сочи нанякъде, но нечия ръка бе изтръгнала пътепоказателя от мястото му, сякаш само за да раздразни любопитството на изследователя или на читателя. И никаква следа от Седжуик или Тайг. Нищо след 1969 година. Никакви направени връзки, нищо.

Много му се искаше да разлисти и последните страници, но неохотно се насили да пъхне обратно папките в сака. Изправи се с усилие на крака — този път рамото му вече не беше така сковано, както преди четвърт час. Наметна хавлията около врата си и след като видя, че няма да има време да стигне до дивана, се обърна към умивалника, тъй като през това време Сара излизаше от спалнята.

— Радвам се да те видя здрав и читав. Не ти ли изтече кръвта, докато бях в банята?

Беше облякла панталон и пуловер с висока яка. Косата й беше опъната назад в кок; червеният цвят на косата й сега още повече биеше на очи. Това беше първият път, когато Ксандър забеляза промяната.

— Различна е, нали?

— Кое?

— Косата ти.

— Ти не си единственият, който днес е имал неканени гости. — Сара седна на дивана и започна да разлиства едно от списанията върху масичката за кафе. — Надявам, че са ти били интересни — каза тя, без да вдига поглед от списанието.

Ксандър трепна за момент, после продължи да подсушава врата си. Запъти се към нея с възможно най-небрежната походка.

— Да намеря кое за интересно?

— Папките. В чантата ми. — Тя вдигна глава, без следа от обвинение по лицето си. — Запълниха ли някои празнини в знанията ти?

— Някои. — Той проумя, че беше безсмислено да се прави на глупак. — Как разбра…

— Много просто. Оставих чантата закопчана.

Ксандър се извърна рязко към багажа й. Беше я забравил отворена. Наистина не ме бива за тия игри, помисли си той.

— Как е ръката ти? — продължи тя.

— По-добре, благодаря.

Той бе застанал до вратата на спалнята, готов да поднесе обяснение. Вместо това се усмихна, влезе в стаята и започна да разопакова багажа си. След като разрови слоевете дрехи, той откри, че му е трудно да прогони от мислите си жената, която си седеше спокойно в другата стая, и която съвсем спокойно бе разобличила нахалството му, без дори да повиши тон. Дали това беше същата личност, с която само преди няколко дни се бе срещнал на чаша чай? Не. Това поне беше ясно. Косата, откровеният й тон, очите. Имаше самоувереност, която определено бе присъствала и преди, но която сега я характеризираше специално. Може би най-добре беше да не задава въпроси. И въпреки това удивлението му не намаляваше.

След като откри една немного смачкана риза, той се върна във всекидневната, като през това време се опита да я облече, без да повдига дясната си ръка.

— Искаш ли да ти помогна? — попита Сара и захвърли списанието върху масата.

— Благодаря ти. — Този път щеше да приеме помощта й.

Той й подаде ризата, обърна се с гръб към нея и отпусна ръце до тялото си. Тя бавно намести ръкавите по протегнатите му пръсти и бавно издърпа яката по врата му, като спусна ризата върху раменете му. Докато я пускаше, тя докосна с пръсти раненото му рамо, сякаш за да се извини. За някой, който се бе опитал да го накълца само преди двадесетина минути, внезапната й нежност беше приятна изненада.

— Имаш хубав гръб, доктор Джаспърс.

Коментарът и го свари съвсем неподготвен. След дълга пауза той успя да заекне:

— Аз… аз греба.

— Това обяснява раменните мускули.

Силна топлина внезапно обля цялото му тяло. Той продължи, без да се обръща към нея, като се опита да се закопчее по възможно най-бързия начин:

— Имам една от онези машини… в апартамента ми… имитатор на лодка с гребла. — Той затъкна ризата в панталоните си с изненадваща бързина и заобиколи дивана на път за умивалника. — Опитвам се да тренирам всеки ден… с имитатора…

— Виждам. — Тя отново бе седнала с усмивка на лицето. Ксандър откри, че му е трудно да посрещне погледа й.

Без да има някаква причина, той пусна чешмата и започна да си мие ръцете.

— Да, добре е… рамото ми вече е по-добре. — Той изплакна ръцете си, подсуши ги леко с кърпата до огледалото и се обърна към Сара. Опита се да изтръгне най-добрата си усмивка. — Какво ще кажеш за една вечеря?

— Да. — Тя го погледна и се пресегна към менюто по средата на стъклената масичка. — Изглежда имат богат избор.

— О. — Ксандър се смути още повече. — Аз си мислех, че…

— Като имаме предвид какво се е случило и на двама ни днес, мисля, че ще е по-добре да вечеряме в стаята. Просто за безопасност.

Той кимна неловко.

— Добре. Изглежда… правилно.

— Плюс това ще имаш възможността да ми разкажеш какво мислиш за онези папки, преди да се срещнем утре с Пескаторе. — Тя се съсредоточи върху менюто, макар че думите й сякаш изведоха Ксандър от моментния му ступор.

— Карло — промърмори той. — Знаеш ли, Карло го нямаше в Милано.

Сара вдигна рязко глава; всички следи от усмивка бяха изчезнали от лицето й.

— Това необичайно ли е за него?

— Не. — Ксандър седна редом с нея.

— Но сега ти се струва необичайно.

— Да. — Той кимна, повече на себе си, отколкото на нея. — Струва ми се необичайно.

Чикаго, 2 март, 12,47 ч.

Тълпите от служители, излезли в обедна почивка, изпълниха улиците. Мартин Чапман бе потънал в дълбок разговор с младия си адвокат — обсъждаха зърнената криза между залъците от сандвич с чили. Том Гилеспи изтри устата си със салфетка, докато крачеха.

— Тогава компютрите са се прецакали, Марти. Казвам ти, този рязък скок за последните две седмици може да се основава на множество сделки с висок риск, например, фермери продават от зърнените си резерви на инфлационни цени… Виж, не мисля, че трябва да ти обяснявам основите на финансовото дело. Ако зърното не върви по този начин…

— Мислиш, че ще избухне голяма паника сред хората ни. О, хайде, Тим.

— Ами тогава можеш да ми се присмееш, Марти. Нека само да проследя тези числа, да видим откъде идват позициите. При най-лошия сценарий губя един следобед.

— Наистина ли мислиш, че…

— Вече съм задал на компютъра да извърши началното проучване. Максимум два часа…

Някаква жена се размина с двамата мъже, като без да иска одраска ръката на младия анализатор с гривната си. Гилеспи почти не обърна внимание на драскотината; жената се обърна и се извини. Едва доловим знак на разпознаване премина по лицето на Чапман. Жената продължи по улицата.

— О, нищо, хайде пак — пошегува се Гилеспи. — Винаги бих могъл да прекарам два часа с нея.

Той се разсмя и се обърна към Чапман, за да продължат пътя си. Не бяха изминали и десетина крачки, когато младежът внезапно спря. Чапман видя как усмивката изчезна от лицето му. Гилеспи загуби ориентация и за момент примига няколко пъти, сякаш да прогони залепналата за очите мрежа, но не успя. Сграбчи рамото на Чапман, който наблюдаваше как лицето на младия анализатор се изкриви от спазъм. Няколко секунди по-късно тялото му се сгърчи на земята. Чапман се развика за помощ, докато приклякаше до приятеля си.

Той беше наясно, че и да дойде лекар нямаше да има никакво значение. Аневризмът на главния мозък беше смъртоносен — внезапен, необясним, макар и напълно правдоподобна причина за смъртта му.

Ранното следобедно слънце се отразяваше върху полюшващите се вълни и придаваше странно затоплен блясък на студения въздух по брега на Кейп Код. Пясъкът, примесен с падналия сняг, послушно потъваше под обувките на Антон Вотапек, чието жилесто тяло беше загърнато в дълго кожено палто. Той бе сплел пръсти на гърба си, а раменете му бяха леко провиснали напред, докато крачеше само на една ръка разстояние от вълните. Походката му беше бавна, не само поради пясъка или снега, но и заради фигурата до него, която правеше всичко възможно да се придвижва по несигурния терен. По-възрастният мъж крачеше по-надолу по склона, с което и двамата изглеждаха на един ръст; придружаваха ги двама млади мъже, с плътно прилепнали по тялото дрехи, с руски ушанки и високи ботуши, бяха напълно изолирани от дългата ивица на брега. Трима други мъже седяха в кола на около половин миля на един паркинг, отдавна забравен от летовниците. Двигателят на колата работеше.

— Както винаги, на тях не им е казано, че се срещам с теб — изръмжа по-възрастният мъж, с учестено от разходката дишане.

— Вероятно така е най-добре — кимна Вотапек. — Джонас и Лари са напълно ангажирани с първия опит. Икономическата фаза трябва да започне…

— Не си блъскай главата с такива неща, Антоне. — В тона на възрастния мъж се промъкна укор. — Войниците трябва да изпълняват заповедите и толкова. — Фраза, която бе чувал толкова често. — Твоята задача са децата. Не го забравяй. — Той се усмихна. Урокът бе приключил. — И все пак имаш право. Вашингтон беше чудесно изпълнена задача. Подреди идеално сцената.

Акцентът, макар и вече почти американизиран, се усети в последните му думи и напомни на Вотапек за първите му дни с този мъж. Дни, прекарани в прогонването на всякаква следа от акцент от собствения си глас, така че да може да заеме мястото си в един нов свят, едно ново общество, свободно от петното на миналото му. Америка. Тогава бе прегърнал идеята и не бе изгубил нищо от плама си през последвалите години.

Само че проблемът беше там, че нещата бяха тръгнали ужасно зле. Да, войната беше спечелена, усещането от очакването — на истинското обещание — дълбоко. „Но страхът беше поразил активността, самодоволството беше заменило посоката, а съпреживяването беше разводнило всичко“ — още думи от книга, която бе виждал само веднъж. На млади години Вотапек бе наблюдавал как ограниченията на Студената война бяха изцедили самия дух на Америка. Резултатът беше вманиаченост. Никакви програми, никакви призиви към бъдещето, защото никой не искаше да си цапа ръцете, да се подлага на риска от използването на властта за разпалването на истинска страст, отсъствие на самоотверженост. Всяко нещо си струваше да се преследва и по този начин нищо не бе достигнато. Прекрасният нов свят, обществото, което им бе отправило такова предложение, се бе превърнало в нищо повече от подхранваща почва за всяко еклектично хленчене, което хората можеха да си измислят. Така власт не се използваше. Това беше оскърбление към нея. А Антон Вотапек беше възпитан да се отнася към властта с по-голямо уважение. Хората имаха нужда да бъдат поучавани, напътствани. Те се нуждаеха от морална визия. Това му бе внушавал през всичките тези години мъжът, който крачеше редом с него в момента.

— От Монтана съобщават, че при децата всичко се е нормализирало — добави Вотапек.

— Както и знаехме, че ще се случи. Тридесет години, а само шест такива случая. Имали сме голям късмет. Това е изпитание за водачеството ти.

Вотапек кимна и заговори:

— И все пак… бях длъжен да предугадя проблема. — В гласа му се бе промъкнала известна нервност. — Имахме подобни вълнения и в седем или осем от другите ни бази, но успяхме да намерим начини да избегнем… Такива екстремни мерки…

— Ти поставяш под въпрос метода ли? — попита старецът.

— Не. Разбира се, че не. Просто… трябваше да съм подготвен по-добре…

— Боиш се да не повториш грешките си.

По-младият мъж кимна.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че това не е само твоя грешка. — Старецът изгледа някогашния си ученик; в очите му имаше топлина. — Това беше неизбежно. Онези деца не бяха правилно възпитавани, нашата програма не беше най-подходящата за култивиране на правилния вид устрем, без да насърчаваме определен елемент на насилие. Ненавистта е могъщо оръжие, Антоне. По-могъщо, отколкото който и да е от нас може да си представи. Ние се нуждаехме от време, за да разберем как да я контролираме. Не можеш да обвиняваш себе си за едно определено ниво… от наивност преди толкова много години.

Вотапек остана мълчалив.

— Антоне, това чувство за неадекватност, това е резултат от последния случай… — Той направи пауза, преди да продължи: — … или защото той ти напомня за момичето?

Вотапек не му отговори веднага.

— Имаш предвид Алисън.

Старецът спря.

— Да, Алисън. — Топлината се бе стопила в очите му. — Толкова пъти сме го предъвквали, че вече ми е омръзнало дори само да го слушам. Онова беше преди тридесет години, за да се безпокоиш повече за нея. Ти направи за нея всичко, което е по силите ти. — Той потупа Вотапек по гърба. — Трябва да се връщаме. Студът вече става непоносим за мен. — Децата, Антоне. Мисли само за децата.

Сара издърпа завесите и моментално беше заслепена от слънцето. Все още с натежали от сън клепачи, тя притисна буза към ледената повърхност на стъклото, за да се разсъни докрай. До този момент само веднъж бе посещавала Флоренция — като студентка, и се бе интересувала далеч повече от младите италианци, които я бяха накарали да се почувства толкова добре дошла, отколкото от великолепието на града. А в момента, като гледаше вляво от себе си, тя видя как слънцето къпеше в лъчите си ръбестото кубе на катедралата, с вече гъста тълпа туристи в подножието й.

Тя се дръпна от прозореца и се запъти към спалнята. Почука на вратата да види дали Джаспърс вече е станал. Като имаше предвид нараняванията му, заслужаваше да си поспи още малко. Предната нощ бе положила големи усилия, за да го убеди — някъде към два през нощта, — че тя ще се чувства далеч по-удобно на дивана, отколкото на леглото. Ксандър накрая бе склонил, забравяйки етикета, на който го бе учил наставникът му, частично заради умората, но най-вече заради споменаването й за възможни нежелани гости през нощта. Кой би се справил по-добре от двамата в подобна ситуация? Разбира се, тя се бе пошегувала, но предложението й за малко не го разубеди. Усмивката на лицето й сега й припомни моментното изражение на паника, което го бе обзело.

Тя отново почука, изненадана от липсата на отговор.

— Търсиш ли ме? — разнесе се гласът му зад гърба й. Тя мигновено се обърна и го видя да влиза през вратата на стаята с поднос в ръка. Тя придърпа по-здраво одеялото около кръста си.

— Нося кафе и кроасани.

— Не те чух да ставаш.

— Изумен съм. — По лицето му плъзна широка усмивка, докато полагаше подноса върху масичката. — Когато станах сутринта и те видях как сладко спиш, реших, че е най-добре да не те будя.

— Сигурно ми е било необходимо. — Тя дръпна тежкото кресло до масата, докато Ксандър разливаше кафето в две чаши. Окото й се закачи в дебелата превръзка около китката му. — Съжалявам за това.

— Не се притеснявай. Портиерът имаше пълен комплект аптечка за оказване на първа помощ и беше повече от щастлив да я използва. Даже си мисля, че направо беше възбуден. Нищо не усещам.

— Радвам се да го чуя.

— Аз също. — Ксандър примига от горещината на първата глътка кафе. — Отново се опитах да се свържа с Карло от един автомат във фоайето. За нещастие, пак нищо.

— Може би още не е стигнал до кабинета си — предположи тя, докато си мажеше кроасана с дебел слой сладко.

— Не. Той е работохолик. Обикновено към седем часа сутринта вече е в кабинета си, най-късно в седем и половина. Просто не е обичайно за него.

Сара се изправи, като взе чашата си с кафе; от устата й стърчеше голямо парче кроасан. Тя извади няколко неща от чантата си до леглото.

— Ще трябва да проверим какво става. Само да си направя тоалета и можем да потегляме.

Двадесет минути по-късно Ксандър я следваше по Виа дей Панцани — широко авеню по флорентинските стандарти. Дебели, грубо одялани камъни в кафяво и сиво служеха като броня за някои от по-доминиращите сгради, груби втори братовчеди на гладко измазаните полирани магазини, сбутани между тях. Най-старият сред тях сякаш не можеше да се държи в изправено положение и като че ли се бе отпуснал върху съседните сгради. Фамилиарността придаваше на сбития ред странен вид на другарско отношение — дърво, цимент и камък, споени в едно цяло срещу времето и стихиите. Ксандър приближи Сара и тя плъзна ръката си под неговата; той не успя да прикрие изненадата си.

— Не се тревожи, докторе. В семейство Фабрици това е прието.

Ксандър кимна, макар че тя долови лекото му колебание. Продължиха по посока към катедралата. Чувството му на известно неудобство с нея като жена — очевидно нещо, което той бе установил едва предната нощ — я порази по някаква странна причина очарователно. Мислейки в момента за това, тя не можеше да не си спомни с удоволствие епизода с обличането на ризата. Стисна го леко за ръката и усети как рамото му се напряга.

— Да не ти причинявам болка? Да не е болното от снощи рамо? — попита го тя, макар и да знаеше, че не е нараненото.

— Не. Не, всичко е наред. Другото рамо беше — отвърна той. — То… май бързо се оправи. — И той разлюля като махало куфарчето, за да й покаже. — Ето, виждаш ли.

— Добре. — Тя започна леко да ускорява ход. — Тогава ми кажи какво виждаме пред нас.

Мигновеното му чувство на облекчение беше болезнено очевидно. Това беше може би най-добрият вариант, реши тя. Да скрепи чувството на съгласие с една импровизирана беседа върху историята на Ренесанса и архитектурата. В края на краищата на плещите му се бе стоварил солиден товар през последните няколко дни и тя знаеше, че едно минутно отклонение в неговия свят щеше да го отпусне. Това можеше също така да преодолее чувството му на смущение, че върви с такава красива жена. Като го слушаше само с едно ухо и от време на време кимаше или казваше „разбирам“, тя оглеждаше цялото пространство около тях за всяко подозрително или внезапно движение във все по-сгъстяващата се тълпа. Когато достигнаха Пиаца Сан Джовани, сградите постепенно изостанаха назад и туристите, които до този момент бяха крачили бавно, изведнъж рукнаха напред като пролетен поток.

Дуомо хармонично се вписваше в околната среда със своето величие, с матовите си стъкла и мраморни фасади, отразяващи ослепителното слънце. Малцина бяха обезкуражени от ослепителното слънце, фотоапарати щракаха в синкопен ритъм с нарастващото ехо от стъпките на хората. Може би по инстинкт Сара попита дали има по-спокоен маршрут до Университета. Ксандър спря и кимна наляво към една малка уличка, отделяща се от площада.

— Това е най-краткият път, но ще пропуснем двореца на Медичите и голям брой други прекрасни…

— Мисля, че засега можем да пропуснем гледките. — Сара се усмихна на младия учен и видя проблясъка от разбиране в очите му.

— Правилно. — Той кимна. — Ще минем по по-слабо натоварения маршрут.

Нежелаещ обаче да пропуснат Баптистерията — голямата издадена сграда пред катедралата, — той поведе Сара покрай стените й и спря пред най-източната врата. Вратите на Рая на Джиберти ги гледаха отвисоко, сцени от Библията се издигаха от бронза в богати лъкатушещи линии: „Прогонването от Рая“, „Жертвоприношението на Исак“, „Мойсей на планината Синай“. Ксандър гледаше в захлас. По някакъв начин скулпторът бе уловил мъката, възторга, непосредствеността в тези сцени. Сара също откри, че й е много трудно да не гледа, да не изпадне под въздействието на смайващата красота, изписана по вратите. Но един вътрешен глас й казваше, че не трябва да спират. Твърде много хора се тълпяха около тях. Тя го дръпна за ръката и го поведе към по-тесния път и сравнителното му спокойствие. Тесните очертания на почти безлюдната улица й вдъхнаха повече увереност. Дори и слънцето сякаш беше склонно да не им пречи, като се криеше зад високите стени, издигащи се от двете страни на тясната уличка.

След няколко минути пред тях се появиха първите признаци за близостта на учебното заведение — студенти, щъкащи насам-насам, неколцина от тях стиснали униформените кожени чанти, преждевременно износени от годините злоупотреба с тях. Пътят им излезе на Пиаца дел Марко — голям площад, който служеше като преден план за една красива църква и един доста внушителен манастир. Ксандър посочи към един плакат отстрани върху арка без прозорци, която беше входа на Университета. Неколцина студенти се стрелнаха забързани покрай тях.

— Сигурно е време за лекции — усмихна се той. — Иначе едва ли ще си счупят краката от бързане.

Преминаха през серия дълги арковидни проходи от червени тухли и излязоха в открит вътрешен двор с няколко дървета без листа и дървени пейки, всичките обградени от може би седем или осем тумбести малки сгради, като всяка представляваше амалгама от пестеливостта на късното средновековие и седем столетия непрекъснати промени. Ксандър се опита да си припомни в коя от сградите беше кабинетът на Пескаторе.

— Мисля, че е тази — посочи той. — Да, тя е. Със странното приведено дърво отпред. Той е някъде на първия етаж.

Двамата поеха по една от безбройните кръстосващи се пътеки, прорязващи отворения двор — паяжина от павирани ленти, свързващи всяка сграда с останалите.

Без да намалява ход, Ксандър преодоля няколкото неравни каменни стъпала в подножието на сградата, в която се помещаваше Пескаторе, отвори една грапава дъбова врата, като разсеяно я придържа, за да мине Сара. Тя разбираше, че съзнанието му е обсебено вече единствено от ръкописа, който бе прогонил почти изцяло школовката на Лундсдорф от ума му. Без да погледне дали тя го следва, той се втурна през още няколко стълбища и забърза по безлюден коридор от лявата му страна. Сара изоставаше на няколко крачки след него. Пространството около тях потъна в полумрак с тръшването на вратата зад тях, само тук-там се промъкваха самотни слънчеви лъчи. Стори й се, че дългият просторен коридор, пронизван тук-там от лъчите на слънцето, сякаш изчезваше в стена от някаква тъмна мъгла, обгърнала Ксандър в мрачното си сияние. Единствено ехото на забързаните му крачки изпълваше коридора. Тя ускори крачка, за да влезе в ритъма му. Настигна го точно в момента, когато очите му блеснаха при вида на кабинета на Пескаторе.

Изгарящ от нетърпение, Ксандър почука деликатно по дървената врата и зачака, като се облегна на нея, сякаш в очакване да долови приглушените стъпки от другата страна. Изминаха няколко секунди; отговор нямаше. Той отново почука, но този път прилепи ухо до дебелата дървена плоскост. Нищо. Той се извърна към Сара с тревога в погледа си.

— Това е съвсем необичайно за него — прошепна той. — Направо не мога да повярвам.

Сара го дръпна за рамото, миг преди той да блъсне силно вратата. Тя беше наясно, че не е необходимо да привличат излишно внимание към себе си, особено след като не знаеха какви хора имаше в другите кабинети наоколо. Измъкна две тънки метални пластини от чантата си и се огледа в коридора, след което внимателно ги пъхна в ключалката на вратата. Ксандър гледаше напълно зашеметен. Ключалката изщрака леко с превъртането на резето и Сара внимателно бутна вратата. Поведе Ксандър към вътрешността на стаята, поставила предпазливо другата си ръка отзад на кръста.

Стаята беше в пълен хаос от разхвърляни навсякъде книги и документи. Чекмеджетата от стоманените шкафове висяха от ръбовете на металните парапети, готови да рухнат с цялото си съдържание от метър и половина височина върху пода. От тавана заплашително висеше отпраният почти до края дървен корниз, заплашващ всяка минута да се стовари върху пода. Точно пред вратата бяха нахвърляни един върху друг няколко стола, със стърчащи във всички страни крака. Малкото светлина, която пестеливо проникваше през дръпнатите набързо завеси, прибавяше своя дял към хаоса в стаята. Ксандър се приближи като омагьосан до бюрото и повдигна капака откъм областта с най-малко разхвърляни книжа.

— Не пипай нищо — предупреди го шепнешком Сара, готова всеки миг да го дръпне за ръката при първото неблагоразумно движение от негова страна.

Капакът се върна обратно към него, когато той се обърна.

— Погледни това — каза той. — Какво се е случило тук?

Той се нуждаеше от отговор, нещо, което да обясни донякъде хаоса около тях. Сара ясно виждаше, че той не беше в състояние да приеме очевидната причина.

— Имаше право да се тревожиш. — Тя се обърна и затвори вратата. Стаята потъна в почти пълен мрак.

— По дяволите! — изръмжа Ксандър, продължавайки да се оглежда из стаята. — Това нямаше да се случи, ако…

— Ако ти не беше дошъл във Флоренция ли? — Тя поклати глава, докато го заобикаляше, насочена към прозореца, сякаш жадуваща да надзърне през тънката ивица светлина. От малкото, което можеше да види зад стъклото, ставаше ясно, че това беше втори вътрешен двор точно зад сградата. Беше безлюден. И въпреки всичко трябваше да бъдат крайно внимателно, като се имаше предвид състоянието на кабинета. И бързи. Тя се обърна към него.

— Това едва ли би променило нещата. Те са знаели, че ръкописът е у него, и са искали да го получат. Най-вероятният вариант, който би обяснил какво са имали наум след пробния полет във Вашингтон. Както каза, това би го направило наистина могъщ документ. — Тя започна да се оглежда из стаята. — Въпросът е дали са го намерили?

— Не зная. — Гласът му прозвуча някак си зашеметено. — Аз… не мога да си представя, че биха стигнали чак до това, ако са знаели какво търсят.

Ксандър видя как Сара прикляка зад бюрото. Огледа отново стаята, опитвайки се да навърже логически нещата.

— Според статията на Карло, той е дълъг седем инча — добави той — и около инч дебел, подвързан в стара кожа, с печата на Медичите — шест сфери върху щит.

— Явно не е бил толкова лесен за откриване. Иначе защо ще оставят такава бъркотия след себе си?

— И аз се чудя. — Той поклати объркано глава. — Карло може да е вироглав, но не е глупав. Ако някой е търсел толкова отчаяно нещо…

— Той би им го дал — чу се гласът й иззад бюрото.

— Точно така — кимна той. — Какво правиш там долу?

Измина дълга пауза, преди да му отговори.

— Може и да не е имал този шанс. — Тя се изправи и изтупа праха от коленете си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Долу на пода има следи от кръв, също и по крака на бюрото. Килимът е разкъсан, — Тя го погледна в очите. — Имало е борба.

— Почакай. — Той заклати глава, вече на ръба на паниката. — Какво искаш да кажеш? Но това е невъзможно. Защо ще му е на някого…

— Защото са искали да се доберат до ръкописа.

Погледите им дълго време не искаха да се разделят.

— Това не е възможно — изрече той, опитвайки се отчаяно да намери довод, с който да я убеди, да убеди и себе си, че предположението й беше нелепо. — Та това би било повторение на историята на Айзенрайх след четиристотин години. Убиват го, без да му дадат шанс да обясни? — Шокът от думата сякаш прониза цялото му съзнание. В продължение на половин минута той не каза нищо. — Той е мъртъв, нали? — прошепна накрая той. — Думите сякаш се изтърколиха от устата без негово желание. — Нали?

— Не знам.

— Заради няколко страници от някаква си теория. — Той огледа разхвърляните по пода книги. Ксандър внезапно изпита истинско сътресение. Гласът му сякаш се прекърши. — Той не би направил нищо, не би проронил и дума. Аз поне не мисля…

Някаква празнота изпълни цялото му тяло. Пренебрегвайки предупреждението на Сара, той приседна на подвижната дъска на бюрото, премести малкото куфарче до краката си и със скръстени на гърдите си ръце започна да се люлее напред-назад. Сара го наблюдаваше как се унася все повече и повече, хипнотизиран от движенията на тялото си. Тя пристъпи сред книжата и го дръпна. Хвана го за ръцете, стисна го здраво и го принуди да я погледне в очите.

— Но ти не ги познаваш. Тя виждаше как той започва да задави въпроси за собствените си мотиви и чувството си за собствена вина. Беше ставала свидетел на това явление толкова често, че нямаше как да сбърка изражението върху лицето му — размекване, което не можеше да позволи. На него или на себе си.

— Да ти кажа, не те разбирам. Изобщо не мога да те разбера. — В думите й нямаше никакъв укор, просто констатиране на съвсем обикновен факт. — Ти си способен да погледнеш на всичко това с… не знам… с такава всеотдайност… — Тя поклати глава. — Иска ми се и аз да бях способна на това. — Тя се вгледа отблизо в очите му. Още един невинен. Още един избор. — Не мисля, че можеш да обвиняваш себе си за това. — Тя задържа известно време погледа му с очите си, преди да добави: — Ръкописът. Възможно ли е да има място, където Карло да го е укрил?

— Просто така.

— Просто като какво? — отвърна тя.

— Пак на лов.

Тя не каза нищо и пусна ръцете му. Ксандър разтърка лицето си в опит да раздвижи мозъка си.

— Правилно. — Ксандър започна да се оглежда из стаята. Движението сякаш го пробуди от моментите на самообвинение. — Ръкописът. — Той кимна и се плъзна покрай нея.

— Сложи си ръкавиците — изрече настойчиво тя.

Той изпълни нареждането й, без да спира, вече съсредоточен върху една голяма купчина книги в основата на лавиците.

— А сега мисли — каза той. — Ако той е толкова умен, доколкото го познаваш, тогава къде го е скрил? — Ксандър коленичи и пъхна пръсти между голям брой гръбчета на книги със заглавия, които извикваха само някакви мъждиви спомени за съдържането им, докато изведнъж не се изправи рязко на крака. — Но, разбира се. В друга книга. — Сара го загледа, докато той, в миг забравил паниката, проверяваше останалите лавици с книги, а след това и пода. — Къде си го пъхнал, Карло? — Очите му се стрелкаха из стаята. — И къде биха го захвърлили те? — Сара вече нямаше търпение. Следотърсачът в нея се бе пробудил.

— Да пъхне кое? — запита го нетърпеливо тя.

Той сякаш за пръв път от няколко минути си даде сметка за присъствието й в стаята.

— Може да ти прозвучи странно, но според мен някъде сред тази бъркотия трябва да се намира едно доста старо издание на „Признанията на свети Августин“.

— „Свети Августин“?

— Книга дванадесета, раздел двадесет и четвърти, поне така мисля. — Той се бе отърсил от моментната си слабост и сега беше като пружина. — Това е главата, в която обяснява виталността на интерпретацията. Това всъщност е доста налудничав и доста авангарден начин на писане върху свободата на мисълта. — Той не спираше да се оглежда из стаята, докато говореше. — Отнася се за Мойсей и как никой наистина не разбира думите на Бог, и как не ни се разрешава да го четем поради невежеството ни и така нататък. — Сара го гледаше как крачи напред-назад покрай стената с наклонена настрани глава, за да може да чете заглавията върху гръбчетата на книгите. — Доста иронично за човек, наложил всички онези строги правила на католическата догма. — Ксандър сякаш изнасяше лекция по история на теологията, но очите и пръстите му бяха ангажирани с лавиците до вратата. — Основно, това е изобличителна реч срещу догматизма. „Не ми нареждайте в какво да вярвам“ — мисли от тоя сорт. Карло винаги е мислил, че това е едно от най-важните твърдения на Августин. Говореше за него през цялото време. Това беше точно едно от онези неща, с които се сблъскваше всеки ден — борбата с тесногръдието. Всички отхвърляха онова, което той правеше с Айзенрайх. Е, явно са сгрешили — добави той, вдигайки поглед към Сара. После отново насочи вниманието си върху книгите. — Моето предположение е, че той би скрил копието на ръкописа в екземпляра си на „Признанията“. Мястото, където интерпретацията му би получила полагащото й се уважение. — Приключил с книгите до вратата, Ксандър се придвижи до средата на стаята. — Търси нещо наистина голямо и плътно. Дълго поне четиринадесет или петнадесет инча и може би два или три инча дебело със заглавието „Признания“ на латински на гърба.

Сара приклекна до него на пода и се зарови сред купищата книжа в нейния край. След около половин минута погледът й се закачи в една избледняла златна инкрустация върху гръб на книга, като голямото „С“ почти се бе изтрило. Тя вдигна книгата.

— Това ли е?

Той надзърна през рамото й и веднага скочи на крака; грабна я от ръцете й се върна до бюрото.

— Браво. А сега да видим дали го познавам така добре, както си мисля.

Ксандър разчисти място върху бюрото и положи книгата върху него, като бавно отгърна корицата му. На първата страница имаше някакво дълго посвещение до някой си Тегерман с почти неразбираем почерк. Ксандър отгърна дебелата пожълтяла страница, очаквайки да види малкия ръкопис. Пред погледа му се откри само съдържанието на книгата.

— Задънена улица? — попита Сара, като гледаше приведена отстрани.

Ксандър прелисти около три-четвърти, от книгата, без да си дава труд да й обяснява. Само оглеждаше горната част на всяка страница и продължаваше да прелиства. На около четиридесет страници преди края спря.

Сара погледна и видя малкия подвързан в кожа ръкопис, положен в центъра на изрязаните страници.

— Книга дванадесета, раздел двадесет и пети. Сбъркал съм номера е единица. — Той не можеше да скрие радостта си. Изражението му на триумф обаче мигновено бе сменено от това на пълно объркване; предната и задната корица се притиснаха една в друга с изваждането на ръкописа. Между тях нямаше нищо. Той рязко ги разтвори. Имаше само останки от изрязани с бръснач страници.

— Господи! Не им ли е стигало онова, което са направили, ами е трябвало и да го унищожат?

— Съмнявам се, че са го унищожили — каза Сара. Разочарованието й не беше толкова явно изразено като при Ксандър. — Вероятно не са искали някои хора от митницата да им задават въпроси за книга с такава подвързия. Затова и са я оставили тук.

— Но защо им е било да връщат обратно кориците вътре в „Свети Августин“?

— За да не привличат вниманието. Не знам.

Ксандър захвърли кожения калъф върху бюрото.

— И какво ще правим сега? — Тя видя как решимостта започна да изчезва от погледа му, замествайки се от спомена за смъртта на Пескаторе.

— Ами досиетата? Все трябва да има нещо, което да ни даде представа за съдържанието на книгата. — Тя се опитваше да задържи възбудата му.

— Досиета… правилно. — Нова задача. Ново препятствие към разгадаването му. — Както познавам Карло, той би бил много предпазлив. — Ксандър отново огледа стаята, като погледът му падна върху част от пода зад бюрото. — Трябва да са тук — каза той, сочейки към голям компютър в ъгъла на стаята, прикован с дебела верига към една стоманена стърчаща от стената в ъгъла греда. — Проблемът е как да се вмъкнем в него? — добави той, коленичил пред клавиатурата. Сара се пресегна през рамото му и щракна един ключ върху пулта. Екранът светна, хвърляйки синкаво сияние в стаята.

— Какво ще кажеш за това?

Ксандър дори и не се обърна към нея.

— Да, благодаря ти. Знаеш, че не това имах предвид. Той по-скоро би кодирал достъпа до тях. — Малък пулсиращ курсор се появи в горния ляв ъгъл на монитора.

— Ако е като онези в Щатите, вероятно е нищо повече от проста софтуерна защита — предположи Сара. — Имаш право на три опита с паролата, преди цялата система да блокира.

— Или в по-лошия случай да изпрати сигнал до главния компютър в мрежата и да вдигне по тревога охраната. На моя компютър имам същата защита.

— И твоят приятел Пескаторе случайно не ти е споменал паролата по някакъв повод, нали?

— Карло да направи подобно нещо? Ти се шегуваш. Да ти кажа право, изумен съм, че са успели да открият „Свети Августин“. Това си е било чиста проба късмет. Не че това ни отвежда някъде, разбира се. — Двамата мълчаливо се взираха в екрана в продължение на цяла минута.

— Каква ти е паролата? — попита го тя.

— Николо. Защо?

— Защо Николо?

— Макиавели. Нещо имаш предвид ли?

— Е, а кой е бил любимецът на Пескаторе? Августин.

Ксандър извърна глава през рамото си и се втренчи в нея със скептично изражение.

— Не е ли прекалено очевидно?

— Да имаш някаква по-добра идея?

Той се извърна към екрана и въведе думата Августин, след което натисна бутона „ентър“. На следващия ред се появи малко „х“, последвано от пулсиращия курсор.

— Единият куршум изгърмя. Остават още два. Да имаш някакви други предположения?

Сара се замисли за момент.

— Какво ще кажеш за първото му име? Как е първото име на Авугстин?

— Свети. — Ксандър отново я стрелна с поглед, този път още по-недоверчив от предишния. — Не мисля, че е имал първо име.

— Не ми помагаш особено.

— Извинявай. Аз просто… — Очите му внезапно застинаха — изражение, което Сара беше виждала и по-рано — миг на проумяване в опит да намери словесно изражение. Тя видя как страните му бавно порозовяват от широка усмивка.

— Какво? Какво се сети?

— Нищо. Трябва да е пълна лудост. — Той направи пауза. — Какво пък, по дяволите. — Той се извърна към компютъра и въведе няколко букви, натисна бутона „ентър“ и видя как системата се задейства. Програмата започна да се зарежда. От гърлото му се надигна дрезгав смях, а захиленото му лице цъфна в широка усмивка.

— Какво, какво направи?

Ксандър се захили още по-широко, без да откъсва очи от оживелия екран.

— Моника. Майката на Августин. Чичко Фройд направо вие от наслада в гроба си.

По екрана бързо прелетяха няколко пъти безсмислени инструкции и предупреждения срещу нарушаване на авторското право, преди един малък курсор да стартира началото на нова поредица от символи. Ксандър въведе още няколко команди и по екрана тръгна голяма поредица от имена на файлове.

— Програмата я познавам достатъчно добре. Надявам се само италианският ми да не ме подведе.

Сара се загледа как новият й партньор въвежда бясно необходимите команди, като от време на време прави малки паузи, за да прочете изписаните по екрана съобщения, преди да продължи. Той се опита да й обясни какво прави, без да спира да чука по клавиатурата.

— По всяка вероятност е поместил файловете дълбоко в системата и бих се учудил много, ако ги е кръстил с имена като „Айзенрайх 01“, „Айзенрайх 02“ и т. н. Тук пак ще го е измислил по най-добрия начин. — Ксандър се раздвижи малко; напрежението върху коленете му започна да дава отражението си.

Три минути по-късно очите му светнаха с появата на нова група файлове. Списък с около двадесет имена се изписаха прилежно едно под друго в горната част на екрана и по някаква причина привлякоха вниманието му.

— Точно онзи обем и в точния интервал от време, в който са създадени — каза той и отдръпна ръце от клавиатурата. — Въпросът е: кои са важните между тях? След като познавам Карло, почти всички, ако не и всички, могат да се окажат безсмислени. Или още по-лошо, той може да е настроил някои от тях като капани, които да блокират системата и да вдигнат по тревога охраната, ако бъдат извикани. Карло е широко известен с тези си способности.

— Това е чудесно. — Сара кимна, замислена за мъжа, който вземаше такива изключителни мерки за сигурност по отношение на файловете си.

Ксандър гледаше напрегнато екрана с ръце в скута си; момент по-късно главата му рязко кимна и очите му плътно се затвориха. Той започна да свива и разпуска юмруци на бавни интервали.

— Какво правиш…

— Шшшш… тихо.

Странният ритуал продължи още половин минута, преди бавно да отвори очи. Сара се бе преместила до прозореца и напрегнато оглеждаше двора; беше все така безлюден.

— Залагам на тези двата — продължи Ксандър. Пръстът му проследи имената Тернистато А и Тернистато Б.

Загадъчният му мисловен процес отново остави Сара безмълвна. Тя беше наясно обаче, че колкото и да беше сложен процесът в тези съдбоносни мигове, той все трябваше да си има някаква логическа обосновка. Която вече й беше напълно непозната. Той беше в стихията си, а тя — в нейната. И всеки от двамата със собствени правила на поведение. При враждебно обкръжение — опознай местността. Очаквай всевъзможни усложнения.

— Ако си спомняш — започна обяснението си той, — името Айзенрайх може да се преведе като „желязна държава“. Ако съм прав, Карло е бил наясно със значението. — Той посочи към първата част на една от думите върху екрана, но Сара беше по-заинтригувана от появилата се от най-източния арковиден изход на площада фигура. Тя само кимна с отсъстващ поглед. — Терни е един от малкото останали центрове на италианската стоманодобивна промишленост. И като си помисля, макар че мога и да греша, той беше бомбардиран особено интензивно по време на Втората световна война от Съюзниците по същата тази причина. — Съзнанието й долови последното изречение и се зачуди дали всички учени знаеха тази толкова тривиална информация. — Знаеш ли… Лорънс Оливие на „Пъблик Бродкастинг Сървис“… „Светът във война“! „Пещите на Терни?“ — Той отново бе потънал в своя си свят. Тя пак кимна. — Стато просто означава „държава“. Тернистато — „желязна държава“. „Айзенрайх“.

— Това е с нищо неоправдана екстраполация — обърна се тя към него.

— Знам, но това е точно начинът, по който действа умът на Карло. Освен това в никакъв случай не мога да си представя, че онова, върху което е работил, може да има нещо общо с града Терни. Искам да кажа, че е повече от тъпо.

— И въпреки всичко на теб ти звучи познато.

— Вярно. Но само защото и аз съм превъртял като Карло.

След тия думи Ксандър отвори първия файл. Сара очакваше екрана да потъмнее или някаква сирена да завие, или пък от компютъра да почне да бълва някакъв отровен газ. Вместо това текст на италиански изпълни екрана, прилежно изписани бележки върху нещо, което очевидно беше текстът на ръкописа. Усмивката върху лицето на Ксандър, блесналите му прелитащи със шеметна скорост очи по редовете й казваха, че логиката му, основана на някакво телевизионно шоу, бе успяла да го преведе през целия лабиринт на защитата на Пескаторе. Очевидно това беше някакво академично проникновение. Не чак толкова Божествено, колкото би изглеждало на пръв поглед.

Докато той четеше файла, тя отново надзърна през цепнатините на завесите, за да огледа по-добре задния двор. Самотната фигура на нейния човек сега бе седнала на една от няколкото пейки на може би двайсетина метра от прозореца на кабинета на Пескаторе. Облеченият в дебело тъмно палто мъж явно не изпитваше студ, ръкавиците му разгръщаха страниците на някакъв вестник, а под ниско прихлупената му шапка периодично се издигаше димът от цигарата му. Сара не откъсваше погледа си от него, като гледаше да стои, колкото бе възможно по-далеч от прозореца, без да го губи от погледа си; не искаше в никакъв случай да я мерне зад завесите. От това разстояние не можеше да различи добре чертите му, освен ако не се броеше брадата му. Тя мръдна няколко сантиметра напред. Ксандър бе споменал за човек с брада.

Минута по-късно се появи нов мъж. Беше изключително висок, с широки рамене и дебели ръце, които безмилостно опъваха по шевовете палтото му. Беше без шапка и слънцето се отразяваше от бръснатия му скалп; яките му ръце застрашително се люшкаха напред-назад, докато се приближаваше до мъжа на пейката. След половин минута първият мъж стана от пейката и бавно се насочи към един от страничните входове на сградата. Вторият остана до пейката и за пръв път Сара проумя, че погледът му се впиваше в прозореца на кабинета на Пескаторе. Сара се дръпна назад.

— Всичко ли откри? — попита тя. Ксандър сякаш не чу въпроса и в първия момент.

— Това е направо невероятно. — Той бе приковал погледа си в екрана. — Направо невероятно.

— Трябва да тръгваме.

— Защо? Ние…

— Достатъчно време прекарахме в кабинета. Няма нужда да насилваме късмета си.

Той беше потънал прекалено дълбоко в бележките на Пескаторе, за да й възразява.

— Добре, но първо трябва да копирам това. Ще ми отнеме минута, най-много две.

— Добре, направи го. — Сара се придвижи до вратата, докато през това време Ксандър се пресегна за куфарчето и извади дискета. Тя го видя как я пъха в дискетното устройство на компютъра на Пескаторе и въвежда необходимите команди. Компютърът замърка и защрака, а той зачака отпуснат назад.

— Какво му е толкова невероятното? — попита го тя, облегната на вратата и заслушана за най-малкия шум от другата страна на коридора.

— Това може да ти върже мозъка на фльонга. — Очите му оставаха все така приковани върху екрана. — Спомняш ли си, когато ти споменах, че има два оригинала на ръкописа? Единият Айзенрайх е изпратил на папа Климент, а другият е запазил за себе си. Е, когато открихме останките от орязаните страници под кориците, си помислих, че това е краят. — Той спря и я изгледа. — Според бележките на Карло обаче оригиналите са били три. Три. Един на латински, един на италиански и трети на немски. По различни причини. — Той изведнъж забеляза странната й поза до вратата. — Какво има?

Сара му махна да си затваря устата. В тишината се разнесоха стъпки в коридора. И двамата изпитаха напрегнати тридесет секунди, докато заглъхнат в дъното му. Все още затаил дъх, Ксандър се обърна към компютъра, който издаде последните звуци при копирането върху дискетата. Две секунди по-късно той измъкна дискетата от флопито и я пъхна в куфарчето си.

— Изтрий файловете. — Нова заповед от висшестоящия началник.

— Това вече със сигурност ще докара охраната — каза той, изправяйки се на крака.

— Което може да се окаже не чак дотам лоша идея. — Тя отново се приближи до завесите и му махна да дойде при нея. Тя му посочи през прозореца към двора.

— Познаваш ли го? — Очите му в миг се разшириха. Той понечи да се приближи още повече до прозореца, но тя го спря с жест. — Приемам това като утвърдителен отговор. Затова и може да се наложи да повикаме охраната.

— Това е мъжът от гарата.

— Ще се измъкнем след по-малко от минута. Никоя охрана не е толкова бърза. Може обаче да се окаже достатъчно, за да пипнат за врата нашите двама приятелчета.

Пет секунди по-късно Ксандър въведе командата за изтриване и проследи появата на малка червена точка в горния десен ъгъл на екрана. Той изключи компютъра и грабна куфарчето си. Сара вече го чакаше в коридора.

Чикаго, 3 март, 2,14 ч.

Чапман наблюдаваше как пространството извън обградения му със стъклена стена кабинет продължава да кипи оживено, а светлините върху телефона му мигаха в маниакален равен ритъм. За последните единадесет часа не бе спряло и за миг; бе започнало предния ден в 15,07 часа следобед, когато компютрите бяха достигнали до числото 2,5 милиарда, като гамбитът беше разигран в още три инвестиционни банки по време на операцията. В 15,14 часа бяха започнали да се проявяват признаци, че нещо не е наред; бяха се разнесли първите телефонни обаждания от другите банки. „Какво става, по дяволите? Няма никакви признаци пазарът да…“. И когато компютрите на „Хелпърн“ бяха блокирали две минути по-късно, разкривайки същината на стратегията по сделките като нищо повече от огромен блъф в софтуера, адът се бе отприщил. Естествено, че „Хелпърн“ бяха загинали напълно; необходимостта да разпродадат стойността от лошите си търговски позиции за последните две седмици щеше да ги довърши окончателно.

Това обаче беше нищо в сравнение със самия пазар на зърно. Свръхинфлацията го беше подлудила. Цените варираха, след което почнаха рязко да падат. До сутринта на следващия ден фермерите щяха да посегнат и на последните си запаси от зърно, което бяха задържали, малкото резерви, все още не станали жертва на алчността им. И с това щеше да възникне и въпросът за разпределението. Линиите за доставки извън САЩ щяха да бъдат прекъснати. „Каргил“ и „КонАгре“ щяха да бъдат разтърсени жестоко. Трусовете щяха да се усетят на всяко ниво.

Точно както го бе предвидил Седжуик. Седмица по-късно на света щеше да му се наложи да направи преоценка на стабилността на главния американски пазар.

И всичко това причинено от един експеримент.

Чапман продължаваше да се взира през стъклото. И да се чуди. Дали наистина бе разбрал какво се бе случило?

Сара издърпа Ксандър в коридора, затвори вратата и още веднъж превъртя ключалката с металните пластини. Както и преди, в коридора цареше полумрак. Прещракването на резето съвпадна със стъпките, разнесли се някъде откъм лявата им страна; главният вход вече беше недостъпен. Сара го поведе в другата посока. Ксандър хвърляше тръпнещи погледи през рамото си на всеки няколко крачки в очакване да зърне огромната разгневена фигура, връхлитаща отгоре им: На около петнадесет метра от кабинета на Пескаторе коридорът правеше остър завой надясно, като ги отдалечаваше от централния вътрешен двор, през който бяха влезли в зданието. Зад тях се разнесоха крясъци на хора, скупчени до вратата, която Сара току-що бе заключила. Нечия ръка задумка по вратата, в противофаза с техните забързани стъпки по каменния под. Последва нов завой и те се втурнаха през дебела въртяща се врата, чиито метални панти издадоха отвратителен стържещ звук. След няколко секунди крясъците стихнаха; в следващия момент тропотът от бягащи стъпки се насочи в тяхната посока.

Видимо разтърсен, Ксандър погледна към Сара, която оглеждаше малката ниша, в която се бяха озовали. От лявата им страна се намираше широка вита стълба, чиито дъбови стъпала бяха заградени от орнаментиран парапет. Гласовете бързо приближаваха. Сара рязко се насочи към голяма завеса, която висеше под издигащите се стъпала. Тя я издърпа със замах и откри ново стълбище, което водеше надолу. То беше мрачно, с тесни каменни стъпала, излъскани и неравни от петте столетия използване, само с едно въже покрай стената за опора. Сара мигновено го дръпна след себе си, секунди преди преследвачите им да връхлетят. Тежката драпирана материя провисна зад тях, забулвайки в почти пълна тъмнина стъпалата.

Последните няколко стъпала бяха относително осветени и водеха към серия подземни тунели. Двамата застанаха на някакво открито пространство, с очи все още непривикнали към рязката и неприятна светлина на голите крушки над главите си.

И като в кошмарен сън Ксандър видя как очите на Сара станаха като прозрачни под ярката светлина на крушката, главата й неусетно се изви назад и дишането и се учести. Помисли си, че може всеки момент да й прилошее; лицето й бе придобило пепеляв цвят. Сграбчи я за рамото. Очите му се приковаха върху нейните; погледът й се рееше някъде безволно.

— Джесика?

Името беше изговорено едва чуто. Той осъзна, че голите крушки бяха извикали нещо от паметта й, нещо, което той искаше да разбере, за да може да я откъсне от него.

Нямаше обаче никакво време. Въртящата се врата отново нададе писъка си, на не повече от пет-шест метра от тях се разнесоха гневни гласове в нишата, от която току-що се бяха измъкнали. Ксандър застина. Всичко сякаш замря. Усещаше челото си като изгорено, кръвта биеше с чукове в слепоочията му. Всеки дъх, всяка произнесена дума над тях сякаш беше изречена пред него. А Сара продължаваше да стои неподвижна.

Гласовете започнаха да заглъхват и да се отдалечават. Явно бяха решили да се насочат към втория етаж. Без да се опитва да разсъждава за най-добрия им шанс, Ксандър рязко дръпна Сара към един от тунелите, чийто нисък таван го принуди на наведе глава при втурването им напред. Последваха още няколко резки завои и излязоха на ново открито пространство. Тя го следваше замаяна, но с всяка измината секунда състоянието й видимо се подобряваше. Появиха се нови стълбища и ново дебело въже за осигуряване.

Сега Сара пое контрола. Тя го сграбчи за ръката и го притисна към стената. Преди да има време да реагира, ръката й запуши устата му, а очите й му наредиха да не мърда; Тя се заслуша напрегнато; и последните следи от епизода само преди секунди бяха изчезнали. Отначало слабо, но засилващ се с всяка секунда към тях се носеше звук от стъпки на човек в тунела. Настойчив и под контрол, монотонният звук на стъпките още повече напрегна сетивата на Ксандър. Двамата мълчаливо се гледаха в очите; и двамата бяха наясно кой се приближава към тях. Без значение за начина, по който се бе измъкнал от хаоса на горния етаж, брадатият мъж бе открил закритото със завеса стълбище и отлично се бе справил с подземния лабиринт. Сара с рязко движение на главата посочи на Ксандър да тръгне нагоре по стъпалата, като в същото време поднесе показалец до устните си.

Половин минута по-късно двамата стояха в ниша, която по нищо не се различаваше от онази в сградата с кабинета на Пескаторе, като единствената разлика беше правоъгълният прозорец, който им предлагаше удобен изглед към предния двор. По някакъв начин двамата се бяха появили само на няколко метра от арковидния проход, през който бяха минали на влизане от улицата. Ксандър понечи да тръгне към въртящата се врата, спрян в последния миг от Сара, която го сграбчи за палтото. Тя нямаше желание да изпитва втори път съдбата за толкова кратко време. Вместо това го задържа неподвижен, като и двамата очакваха да доловят звука от изкачващите се по стъпалата стъпки.

Но никой не се появи. Доловиха само шум от бързи стъпки покрай дъното на стълбището, които постепенно заглъхнаха в лабиринта от тунели. Не бе имало никаква промяна в темпото им, никаква пауза, която да указва за някакво колебание у преследвача им кой път да поеме. Преследвачът им бе подминал стълбището, без дори и помисъл да се качи. Сара съзнаваше, че не разполагат с много време, за да се измъкнат. След най-много две минути мъжът в тунелите щеше да проумее грешката си и щеше да се върне. Оставаше им само да се надяват, че не поддържа радиовръзка с партньора си във вътрешния двор.

Сара изчака стъпките да отшумят напълно, докато през това време продължаваше да държи Ксандър за палтото. После внимателно пристъпи до прозореца и безшумно го отвори, без да предизвика и най-малкото изскърцване, което да доведе нежелани хора. Дворът беше безлюден. Нямаше следи от вълнение в отсрещната сграда. Не се виждаха хора от охраната на главния вход, които да задържат подозрителни личности. Нямаше и следа от партньора на брадатия мъж. Пак бяха извадили късмет. Тя прекрачи перваза на прозореца, спусна в студа крака от другата страна и скочи от метър и половина височина върху голям замръзнал храст, посаден близо до фасадата на сградата. Тя се обърна към Ксандър и посегна да поеме куфарчето от ръката му. Той повтори маневрата й и се приземи до нея. Пъргавината му я изненада.

Оправиха дрехите си и изтръскаха полепналите по тях сухи листа, след което бързо се придвижиха до арката, обратно през проходите от червени тухли. Не говореха. Всичко бе протекло само за десет минути. Десет минути задавено дишане, с ручейчета от пот, стичащи се под дебелите им палта, десет минути безмълвен страх и възбуда. Десет минути бягане от сенките, позволявайки на играта да си играе с тях, и всичко това заради една нищо и никаква дискета, която си лежеше кротко в едно невзрачно дипломатическо куфарче. Докато се придвижваха гласовете около тях, другите хора вече не представляваха повод за тревога. Въпреки това Ксандър продължаваше да стиска ръката на Сара, като си даваше сметка, че тя отново беше под контрол, тъй щастлив да се остави под нейните грижи, да я следва, натоварвайки я с всичката отговорност. Той бе открил файловете. Тя щеше да им намери сигурно място.

Прекосиха площада и се насочиха към широкото авеню на Виа Кавур, чиито тълпи сега бяха безопасно убежище от двамата мъже, за които съзнаваха, че не са далеч зад тях. Сливайки се с благодарност с тълпата, семейство Фабрици вървяха хванати ръка за ръка. Кокалчетата на Ксандър започваха да побеляват с всяка измината секунда от напрежението, което предизвикваше куфарчето в ръката му. Разумът му беше концентриран навсякъде другаде, само не и върху заобикалящите ги хора. Ксандър беше разтърсен, но за пръв път той не усещаше нито объркване, нито смайване. Вместо това изпитваше само ярост — ярост от разрушението, от студеното безразличие към живота на негов колега, от злоупотребата, стоварила се върху него и работата му, и, може би най-показателното, гневът срещу хората, превърнали жената до него в някого — в нещо — толкова вкаменено в света, който бяха създали. Той не можеше да забрави появилия се в очите й ужас, когато бяха в тунелите. Никога нямаше да го забрави.

Все още потънал в мисли, Ксандър осъзна, че е застанал пред малка сграда, чиято фасадна стена представляваше монолитна плоча от стъкло. Бяха му потребни няколко минути да разбере какво представлява — малко кафене, претъпкано с местни жители и туристи, които си пиеха сутрешното капучино. С отварянето на вратата над главите им иззвъня камбанка. Сара го поведе към една маса, сгушена в най-уютния ъгъл — достатъчно далеч от другите, за да не ги чуват, и достатъчно близо, за да не привличат излишно внимание.

— Сякаш се въртя в кръг с тебе — усмихна се тя с небрежно кимване, изражение, което Ксандър намери много трудно за имитиране. Тя беше напълно спокойна.

Той седна изумен.

— Наистина ли? — Той кимна, после спря. — Не разбирам.

— Хотелски стаи, кафета. Става като схема. — Тя оправи палтото си и добави: — И се опитай да изглеждаш по-спокойно. В Италия сме.

Той взе куфарчето си в скута с приближаването на сервитьорката.

— Каквото и да означава това.

Контрирайки с нещо, което много трудно можеше да се нарече усмивка, Ксандър я попита:

— Капучино?

Усмивка съпроводи отговора й.

— Si.2

— Due, prego.3 — Сервитьорката кимна и отиде на друга маса. — Италианският ти се подобрява.

— Grazie, bello.4 Но настроението ти не.

— Може и да ти е смешно, но чакам двама едри мъже…

— Те няма да дойдат тук. — Тя се приведе над масата, сякаш обясняваше нещо много елементарно. — Прекалено обществено място. Те очакват да продължим да бягаме. И затова ние не продължихме да бягаме. — Авторитетна усмивка се плъзна по устните й. — Така че наслаждавай се на кафето, когато дойде.

Ксандър прие закачката. Разбира се, че тя знаеше какво прави. Щеше да е глупаво, ако мислеше по друг начин. Просто начинът й на поведение вдъхваше успокоение, съумяваше да се справи с всяка ситуация с такава лекота, с такова самообладание. Може би затова епизодът в тунелите бе останал толкова изолиран.

— Какво стана там, долу?

— Измъкнахме се. — Тя издърпа шала от врата си и го преметна върху облегалката на стола.

— Не, нямах предвид това. Исках да кажа долу в тунелите. Ти ми се стори…

Почти неуловимото напрежение, появило се в плещите й, го накара да спре.

— Бях се зареяла някъде ли? — Тя го погледна в очите. — Това ли се канеше да кажеш?

Той се спря, преди да отговори.

— П-предполагам… Да.

— Не е необходимо да предполагаш. Това е много добър начин за описване.

Ксандър усети, че това не беше най-подходящата тема за разговор.

— Да. Така е. — Пръстите му се заиграха с ръба на покривката. — Там долу… се почувствах малко като изгубен. Предполагам, човек никога не може да свикне с тия неща. Каквито и да са.

— Засега това са ръкописът и файловете. И тримата мъже в Щатите, които едва започват играта си. — Тя видя, че думите й имаха ефект. — Нали ти каза, че по това се различава от Макиавели — един град не е достатъчен? — Капучиното пристигна. Сара изчака да останат сами и тогава продължи: — Каквото и да се е случило там в тунелите, каквото и да си изпитал в онзи офис, не трябва да забравяш, че онези мъже и тези файлове са най-важното нещо. Фокусът. Съжалявам, ако това те плаши или дразни, но наистина друга алтернатива просто няма.

Той остави думите да попият в съзнанието му.

— Ти си права… Аз… не трябваше да питам.

— Не става въпрос кой е бил прав и кой не. Оценявам загрижеността ти, наистина, но никой от двама ни няма право да се разсейва с такива неща. — Тя изчака, после се усмихна. — Значи има три версии. Това улеснява страшно много задачата ни.

— Да… така е. — Беше му необходима минута, за да събере мислите си. Отпи от димящото кафе. — Съгласно тези файлове, той е открил немския превод преди около три месеца в Белград. Цялата работа се мистифицира все повече и повече. До този момент никой никога не е…

Думите му бавно потъваха нейде. Тя продължаваше да го гледа втренчено. Искреността в гласа му беше толкова искрена. Толкова нежна.

Какво се беше случило в тунела? Беше прекалено лесно да се обясни като някакъв мигновен проблясък в паметта: голите крушки, люшкащото се тяло, животът, който не бе успяла да спаси. Жертвоприношение.

„Веднага мога да елиминирам хората на генерал Сафад! И да сложа край още тук. Но ако не го направя, рискуваме да загубим момичето.“ Пращенето от статичните изпразвания изпълват приемника, докато съобщението се появи на екрана на компютъра.

ОТЛОЖИ. ЗАДРЪЖ ПОЗИЦИЯТА.

Още едно задържане! Без никаква причина. Тя можеше да избие всички и да сложи край на заплахата. Но отлагането… Никога нямаше да може да се промъкне. А тя й бе казала, беше обещала на Джесика, че ще дойде да я вземе, но сега… Какъв избор би имала? Какъв избор би могла да направи?

— … интересното е това, че в предисловието се споменава, че е окончателната версия на ръкописа, като при това се позовава на две по-раншни копия. Следователно имаме общо три на брой. — Ксандър спря, видял, че Сара го гледа втренчено. — Добре ли си?

За момент тя не каза нищо.

— Да — отрони след малко тя и се усмихна. — Три копия.

Ксандър върна усмивката, без да е сигурен какво става.

— Знаеш ли, че ти ми каза нещо там… в тунела… името на едно момиче. Джесика.

Споменаването на името свари Сара съвсем неподготвена.

— Наистина ли? — Тя се втренчи отново в него. — Джесика Конлън. Дъщерята на посланика. — Ксандър остана мълчалив. — Това беше отдавна. — Няколко секунди двамата не казаха нищо.

Накрая той кимна неловко. Знаеше, че отново е допуснал грешка със споменаването на епизода. И въпреки това тя изглеждаше толкова вглъбена в себе си.

— Добре… Както и да е, Карло беше убеден, че италианският екземпляр е някъде наоколо. От. малкото, което прочетох, звучи така, сякаш наскоро е тръгнал да го търси.

Тя отпи от капучиното си.

— Някакъв успех до този момент?

— Не можах да прочета достатъчно, за да го разбера. Трябва да приемем, че италианският екземпляр е бил първият, тъй като той е бил този, който Айзенрайх е изпратил на Климент. И не би имало никаква вероятност да се споменава каквато и да било по-раншна версия, става въпрос за онзи момент, защото просто все още не е имало такава. Екземплярът на латински — онзи, за който приемам, че нашите трима приятели държат в ръцете си от известно време насам — трябва да е бил вторият екземпляр и би могъл да съдържа позоваване само на предишния, на екземпляра на италиански. Следователно, който и да е открил този превод, в продължение на години е вярвал, че съществуват само два екземпляра — на латински и на италиански.

— А сега, поради изрязаното с бръснач копие — онова на немски — те ще знаят, че екземплярите са три.

— Точно така. Единствената разлика е там, че аз имам бележките на Карло, а те — не.

— И мислиш, че тези бележки ще те отведат до италианската версия. — Той кимна. — Това вдига значително залога.

Беше му потребно известно време, преди да отговори.

— Предполагам, че е така.

— Не предполагай.

— Добре… и какво трябва да направя в такъв случай сега?

— Точно онова, което би направил, ако не беше открил нищо от това. — Тя отмести чашата си настрани и се облегна на масата, като се приведе към него; ръката й захлупи неговата, докато говореше. — Те няма да ти направят нищо. Всъщност, те искат ти да откриеш ръкописа.

— И когато го открия, ще поискат да ме убият. Толкова е просто. Дори и аз мога да се досетя.

— Няма да позволя това да се случи.

Сара го изгледа. Осъзна колко много й се иска да повярва в думите си, колко много повече означаваха те от простото уверение. По някакъв странен начин Айзенрайх й предлагаше шанс за спасение, начин да остави завинаги Аман в миналото си. А може би и повече. Нищо непрежалимо. Нищо пожертвано. Но само ако се върнеше обратно там. Тя не откъсваше поглед от него. Имаше ли всъщност някакъв друг избор?

— По някаква причина, аз ти вярвам — каза Ксандър. Той усещаше с цялото си тяло увереността, която му вдъхваше ръката й. — Затова веднага се качвам на самолета за Лондон.

— Ако това е мястото, където те водят бележките на Пескаторе. — Лондон. Това щеше да усложни още повече нещата. Тя трябваше да се върне в Щатите, при хората на Айзенрайх. Каквото и да бе задействал Причард, играта вече беше нейна. Сама. Комитетът отново я бе предал. Не и този път.

Беше й време да разбере колко обединяващ беше Айзенрайх и да прибави към общия хаос малко и от себе си. Да направи онова, което мислеше за най-добро — да разклати основата и да накара онези мъже да започнат да се съмняват един в друг.

Но за да пуснеше Ксандър да продължи напред — дори и ако знаеше, че няма друг избор, — тогава беше длъжна да намери начин да го защити, да му осигури безопасност. Тя стисна ръката му.

— Отседни в „Лаундс“. Найтсбридж. — Тя видя въпроса в очите му. — Имай ми доверие. — Тя започна да събира шала си. — Какво ще кажеш?

Той кимна и се изправи.

— А ти?

— Аз ли? — Тя плъзна шала около рамото си и го погледна с усмивка. — Не се тревожи за мен.

Миг преди тя да се обърне, той се пресегна и я привлече към себе си. Това сякаш изненада и двамата. Ръцете му внезапно я прегърнаха, а тя положи нежно ръце и глава върху гърдите му. Само за момент. Когато отстъпи назад, ръцете му неловко увиснаха.

— Аз… а… извинявай. — Той се опита да намери ръкавиците в джоба си. — Предполагам, че е от цялото това напрежение. Аз… Аз просто не мисля, че имам някакъв кой знае какъв избор… Имам предвид да не се тревожа за теб.

Очите им отново се срещнаха. По някаква причина, която тя не можеше да обясни, страшно й се прииска да се протегне към него. Не го прави, Ксандър Джаспърс. Не поемай този риск. Но тя беше наясно, че е прекалено късно. Тя го виждаше в очите му. Усещаше го и в собствените си.

Това обаче, което не можеше да види, беше колко много му се иска да се пожертва заради нея.

А това, освен всичко друго, я плашеше.