Теория на хаоса

7

Ксандър се загледа в гъмжилото от хора зад прозореца. Перонът беше изпълнен с най-ранобудните пътници. Беше изгубил всякаква представа за времето, минутите след нападението бяха застинали в някакви дребни капсулирани късчета пространство, а всяко едно парченце — прекъсната нишка от енергия, фокусирана върху необходимостта. Вземи калъфа на компютъра; разгледай съдържанието на раницата на Ферик; запамети номерата за контакт. Едно след друго, малък списък със задачи, всяка изпълнявана с някаква странна амбивалентност.

И някъде в размазаното минало витаеше споменът за това, как се бе почистил в тясното пространство на тоалетната на влака — кутийка с тоалетна чиния и умивалник. В раницата на Ферик по някакво чудо се бе оказал Дебел пуловер, който бързо бе заменил разпраното яке. Преди това обаче се бе насилил да изчисти кръвта в коридора — със салфетките бе избърсал малката локва кръв, останала от умиращия Ферик. С отмерени и равномерни движения той бе изтрил и последната капка кръв, преди да захвърли просмуканите с кръв салфетки в кошчето за отпадъци. Движенията бяха имали няколкоминутен успокояващ ефект върху психиката му, но те не бяха продължили дълго; отражението му в огледалото бързо му напомни за събитията през нощта; косата му беше безумно разрошена, бузите — изцапани с кръв, очите — замаяни и замъглени. Никога не се бе чувствал по-самотен както в онези няколко минути с образа на Ферик, запечатан в съзнанието му — крехък, потрошен, разкривеното му лице обронено върху кървавото му рамо, с мъртви ръце и крака. Безтегловен, безжизнен. И после изчезнал. Какво да правя сега? Какво мога да направя?

Беше го изпълнило странно чувство на изпразненост; паниката на самотата си пробиваше път в празния поглед, отразен в огледалото — очи, вече мрачни и студени, изпразнени и от страх, и от състрадание. Беше виждал подобни очи и преди. В един тунел. Във Флоренция. Нейните очи. На Сара. Намери Сара.

Думите отекваха в съзнанието му, докато седеше сам в купето на първа класа — беше се преместил преди час — вътрешен маяк, който не му позволяваше да губи вярната посока сред блъскащата и подмятаща го на всички страни сутрешна тълпа, атакуваща влака.

Вратата на купето се отвори и той рязко извъртя глава към звука, а ръката му инстинктивно сграбчи калъфа на компютъра. Висока жена промуши главата си в пролуката и плахо посочи с глава към празните седалки срещу него.

Седмица по-рано той би намерил реакцията си за странна. А сега концентрацията му по отношение на заобикалящата го среда вече му изглеждаше като втора природа. Той се учеше. Следи погледа на очите, прихлупената прекалено ниско над очите шапка е сигурен знак. Думите на Ферик.

— Sind diese frei, bitte9? — Швейцарският акцент в думите й не можеше да се сбърка с нищо друго.

Шокът му премина незабелязано, усмивката му — чист рефлекс, докато кимаше. Тя му отвърна с усмивката и побутна две момчета пред вратата, всяко облечено в сиво фланелено туристическо костюмче. Някъде на осем и десет съответно, момчетата имаха бузки, порозовели от сутрешния студ, косите им бяха гладко сресани, почти като близнаци. Държаха се безукорно, като заеха двете седалки срещу Ксандър, докато майка им се настани до него. Те извадиха две малки книжки от ранички близнаци и зачетоха с крака, люшкащи се над пода. Бяха организирано малко семейство, безшумно, ако не се броеше прошумоляването на хартията при прелистването на страниците. Ксандър се опита известно време да се потопи в техния свят — подреден, чист, прост, — но покоят му трая само няколко секунди, рязко нарушен от потеглянето на влака и съвпадналото с него минаване на кондуктора. Дори и той сякаш забеляза тихото спокойствие на купето, огледа момчетата с мека усмивка, продупчи билетите и им ги върна без никаква дума. Затвори вратата и се отдалечи в коридора. Купето отново потъна в тишина.

За пръв път от няколко дни Ксандър се почувства в безопасност. Той затвори безметежно очи и мислите му бавно се разтвориха в нежен мрак.

Десертът се оказа още по-изключителен и от пъстървата. Беше плодова торта плаваща в ягодов сок, чийто вкус накара и четиримата да замъркат от наслада. Нито веднъж по време на вечерята Сара не бе показала и най-малкото колебание да кръстосва шпаги с тримата мъже около масата, подтиквана от ролите, които всеки един от тях заемаше в отговор на нейната увереност в собствените си сили: Седжуик, интелектуалецът, откриваше в нея достоен съперник; Вотапек, близкият познат, разиграваше близост от първата им среща; а Тайг… Тайг си оставаше загадка. Сара трябваше да проучи ролята му, задача не от леките, като се имаше предвид дистанцията, която поддържаше с най-близките си съратници.

Седжуик беше първият, който възобнови разговора, пускайки лъжицата си в езерцето от червен сироп, и с бузи, зачервени от няколко чаши вино.

— Макар и да ми е неприятно да го призная, Маркс го е казал много правилно — напразна загуба на време е човек да се опитва и да дефинира ежедневни задачи от последния стадий на процеса. Просто задействайте всичко или поне оставете нещата да се движат сами в естествената им посока, така че бъдещето да се вижда. — Той почука по лъжичката. — Разбира се, аз не съм марксист, но не е трудно човек да потупа стария Карл по гърба, загдето е имал здравия смисъл да се въздържи от обрисуването на сцени от бъдещето. Създай работната площадка. Тава е всичко, което може да направи човек. — Той отпи от кафето си и се отпусна на стола.

— Мина доста време откакто съм разгръщала за последен път Маркс — отбеляза Сара, — но мисля, че той е имал някаква представа за това, към което се е стремял — държавна собственост, диктатура на пролетариата. Трудно ми е да повярвам, че само създаването на „работната площадка“ би било достатъчно.

— Всъщност е било — отвърна Вотапек, вече по средата на втората си порция десерт. — Маркс е смятал, че то ще се случи от само себе си — капитализмът да се срути сам. Точно там му е грешката. — Той лакомо налапа голямо парче кейк. — Но вие по всяка вероятност сте права. Няма съмнение, че човек трябва да има представа кое е най-добро за хората, как да извлече най-доброто от тях и как да ги стабилизира, преди да създаде работната площадка. Всеки с някаква представа за бъдещето трябва да знае, че човек не може да начертае… да ги наречем работни чертежи… докато не види пространството, върху което ще гради. Трябва да разчистите земята, преди да положите основите.

Да разчистите земята, помисли Сара. — Най-безобидният начин да формулираш хаоса.

— Един период на бездържавност — добави Седжуик, — който да ни увери, че основите са изградени правилно. Това за мен е централната максима на ръкописа.

— Не трябва да забравяте — напомни им Сара, — че моето познанство с тази книга е далеч по-ограничено от вашето. — Тя бе наблягала на това няколко пъти през изминалия час. — Моите въпроси…

— Са тези, които идват от бившия убиец от Йордания. — Очите на всички се заковаха върху Тайг, който в този момент си наливаше чаша чай. В продължение на няколко минути бе следил мълчаливо разговора. Думите му бяха дошли в точния момент да предизвикат най-ефектния въпрос. — Ние сме наясно по този въпрос, госпожице Трент. Ние сме също така наясно, че вие сте видели света от някаква друга, различна перспектива. — Той остави чашата си с чая и се вгледа в нея. — Основните теории, извлечени от един ръкопис от шестнадесети век, едва ли ще могат да ви разтърсят или впечатлят, не е ли така? Вие искате да знаете как и кога, а не защо. Или аз тълкувам неправилно вашето участие в делото ни?

Сара не бе очаквала нито въпроса, нито споменаването на миналото й. Още по-тревожен беше начинът, по който я гледаше Тайг. Имаше нещо зад погледа му, което я безпокоеше.

— Не, мисля, че това е добра оценка.

— Добре. — Той върна чашата си върху чинийката. — Проблемът е там, че въпросите как и кога никога не са били толкова важни за нас. Не ме разбирайте погрешно. Практическата страна е онова, което ни движи. Мисля, че всички ще се съгласим с това. Но то не може да е нашият фокус. — Той погледна Седжуик, преди да продължи: — Аз наистина не проявявам интерес към онова, с което се занимава Лари в момента, нито пък той към моите дела. Аз вярвам, че когато стигнем една централна точка, той ще е осъществил всичко онова, което е нужно, за да продължим всички напред. — Той изгледа Сара. — Освен това, животът на трима ни беше събран заедно от въпроса защо. Това, с някои дребни вариации, е едно и също и за трима ни.

Тайг бе изчакал за подходящия момент, за да инструктира Сара за изискванията на Айзенрайх. За разлика от колегите си, той не демонстрираше необходимост да я впечатлява с алюзии за грандиозни теории или свои собствени разработки. От тримата той беше единственият, който имаше най-голям поглед върху нещата. Нещо повече, той сякаш я изпитваше. Два пъти по време на вечерята той сряза Седжуик, за да я разпитва за подробности от връзката й с Айзенрайх. И всеки път се бе спасявала с незначителни фрази, припомняйки му желанието си да остане в периферията, когато стане дума за подробности. Едва сега тя проумя колко мъдър е бил, като е синхронизирал прекъсванията на разговора така, че да се увери, че разговорът остава съсредоточен върху абстрактното. Очевидно не беше склонен да позволява споменаването на факти в дебата.

— Не съм сигурен дали съм внесъл въпроса защо в онези условия — добави Вотапек, — но съм съгласен, че именно търсенето на постоянство е онова, което ни свързва. — Явно не искаше да позволи на Тайг да говори от името на тримата. Сара знаеше, че ако ситуацията се обърне, по-известният член на триото щеше да остане седнал и мълчалив, с его, достатъчно сигурно да избягва подобни очевидни измятания. Фактът, че откриваше такава сила у ядрото на Айзенрайх, я разтревожи. — Редът — това е установяването на граници, които да окуражават хората — особено младите, — да предизвикват техния потенциал. Това, естествено, изисква структура, дисциплина, известно налагане на воля. Не всеки е способен на потенциала, който аз имам предвид. — Претенциозността на Седжуик бе отстъпила място на евгениката на Вотапек.

— Казано на прост език, ние трябва да се отървем от ограниченията — старите институции — и да хвърлим всичко в безредици. По този начин каймакът ще изплува на повърхността. Тълпата няма да има друг избор, освен да признае своите естествени водачи. — Вотапек вдигна чашата си и очите му за миг се приковаха в разлюляното кафе в нея. — Само най-добрите са способни да укротят хаоса — онези, които могат да обяздят мощта му и да поведат непросветените към нови хоризонти. Останалите — той поклати глава — ги учи да следват. Дайте им играчки да се занимават — алчност, ненавист, дребнавост. После им създайте контролирани бойни полета за тях — тесногръдие, страх, неща от тоя сорт. Фокусирайте енергията им върху взаимната ненавист и в резултат ще получите задоволени, управляеми маси. Институциите са само излишни елементи. Неколцина невинни могат да пострадат при този процес, но това е цената, която трябва да се заплати. Това, плюс подходящия вид технология ще ви позволят да контролирате всички много лесно. Дръжте ги непрекъснато с ангажирано съзнание и ще позволите на една реална иновация да завоюва деня. — Той остави чашата си върху масата и се приведе към Сара: — Придържате ли се към старите институции, най-доброто, което можете да направите, е да издигнете паметници на собствените си ограничения, защото това са, което представляват институциите — нашият усет за работни граници. И тогава, когато истински забележителното се появи, ние ги смазваме, защото те подриват самите основи, които ние сме издигнали. Те ни предизвикват, а ние ги унищожаваме. — Той се отпусна на стола си. — Пространството по средата не струва и пукната пара, госпожице Трент. Съществува единствено само нашият единствен избор — стабилност чрез добродетел.

Вотапек изгледа поотделно всеки член на вечерята и самодоволна усмивка се появи върху устните му. В думите му обаче нямаше нищо смешно, нито някаква натруфена мисъл. Само окончателна присъда. И може би чувство на отговорност, усет, че тези тримата са мъжете, готови да дарят един извънредно ценен дар на този политащ в пропастта свят; свят, който отчаяно се нуждаеше от техните прозрения. Сякаш беше техен дълг да създадат мрака, само за да го прогонят после с по-съвършена и непрестанна светлина.

Опитите на Сара да формулира отговор бяха осуетени от Тайг, който без да иска разля и строши чашата си с вино. Джордж бързо му се притече на помощ с една салфетка. Без да каже нито дума, едрият мъж се дръпна от масата и излезе през една въртяща се врата, явно за да донесе нова чаша на мястото на счупената.

Тайг продължи да почиства разлятото вино, като събираше отломъците от стъклото.

— Това ще ме научи как да се отнасям към кристалните сервизи.

— Не се безпокой — изсмя се Седжуик. — Просто не трябва да ти позволяваме да прехвърляш мярката, това е всичко.

Вотапек и Седжуик се разсмяха бурно, докато през това време Тайг насочи вниманието си към Сара.

— Сега вече разбирате защо толкова наблягаме на въпроса защо, госпожице Трент. Въпросът как, поне за мен, е нещо далечно и абстрактно. — Последва нов смях, като този път Сара се присъедини; най-добрият начин да маскира удивлението си от лекотата, с която мъжете на Айзенрайх превключваха от приказките за завоевания и висши раси към дребна шега със счупена чаша за вино.

Тайг сгъна салфетката, положи я до чинията си и се отпусна на стола си.

— Както вече ви казах, сигурен съм, че въпросите как и кога са тези, които ви интересуват най-много. Онова, което сте изпратена да потвърдите. — Той погледна към Вотапек. — Тази беше думата, нали, Антон? — Той бе позволил и на двамата да имат своя момент. Сега беше дошъл и неговият.

— Мисля, че да — усмихна се Вотапек, явно замислил нова шега. — Мисля, че госпожица Трент беше изпратена да открие дали някой от нас не се опитва да играе соло. Нещо като самостоятелна акция.

— Да играе соло? — Тайг кръстоса крака и изгледа Сара. — Искате да кажете, че някой от нас заблуждава останалите? — В тона му имаше едва доловима промяна; думите му носеха следа от упрек, но дори и Вотапек и Седжуик показаха мигновена реакция. — Не е ли това ирония на съдбата, госпожице Трент? Заблуда. — Думата вече бе изречена с нова интонация, съдържаща недвусмислено обвинение. — За нас това е самият крайъгълен камък на въпроса как — добави той. — Не между нас, разбира се. Ние никога не се заблуждаваме съзнателно един друг, защото си имаме пълна вяра. Хората, които ние възнамеряваме да контролираме — които се нуждаят от контрол, — са онези, които ние ще… — Той прекъсна, с очи впити върху Сара. — Заблуждавам е такава грозна дума, не мислите ли, госпожице Трент? — Тя му отвърна погледа, без да се поддава на паниката, която вече чукаше в, черепа й. — Манипулираме? — продължи да издевателства той. — Не, и това не е добър избор, нали? Надзираваме? — Сега той изчака, кимайки на себе си, погълнал вниманието на цялата стая, с настроение, съвсем различно от онова допреди минута. — Да, надзираване. Мисля, че това формулира най-точно намеренията ни. — Погледът му не се откъсваше от нея. — С което се връщаме на темата за вашите намерения, госпожице Трент. Бях ли много далеч от случая преди малко, когато ви говорех за заблудата? — В стаята внезапно се възцари странно спокойствие; Вотапек и Седжуик не скриваха тревогата си от явната инсинуация на Тайг.

Сара изчака с отговора си.

— Тази вечеря и разговорът ни отговарят на всички онези предубеждения, които може да съм изпитвала към вашата отдаденост един на друг.

— На нашата отдаденост един на друг. — Той й подхвърляше уловка.

— Да. — Просто. Точно в целта.

— Толкова лесна ли сте за убеждаване, госпожице Трент? — Тайг нямаше намерение да изтървава инициативата; тонът и стойката му бяха станали още по-агресивни. Той заклати енергично глава. — Не нашите заблуди един към друг са онова, което ме тревожи, госпожице Трент…

— Заблудите ни един към друг ли? — възкликна Седжуик.

— Спокойно, Лари. — Тайг не отделяше погледа си от Сара.

— Какво искаш да кажеш с това „спок…“

— Казах, спокойно. — Резкият му тон беше достатъчен, за да запуши устата на финансиста. Вотапек също замлъкна. — Вие, госпожице Трент — прошепна Тайг. — Това е, което е най-тревожното. Вашата измама. Далеч по-страшна от няколко заразени с вирус компютри или някое скрито подслушвателно устройство, няма ли да се съгласите с мен? — Той се извърна към другарите си, чиито изражения ясно говореха за пълното им недоразумение. Той ги запита с глас, сякаш си имаше работа с малки деца: — А вие какво си мислехте? — Той поклати глава в изумление. — Имате ли някаква представа коя е тя? — Сара гледаше двамата мъже, които само допреди минути бяха толкова доволни от себе си, как започват да се въртят неудобно на столовете си. — Вие просто сте позволили да ви хване на въдицата си. — Сара остана спокойна, докато през това време Вотапек и Седжуик избухнаха.

— Какви ги дрънкаш, Джонас? — възкликна Седжуик с негодуващ глас в напразен опит да се овладее. — Каква въдица?

Вотапек го последва не по-малко възмутен:

— Невъзможно. Казаха ми, че са направили цялостна проверка. Всичко, което тя ми разказа, беше проверено…

— Много е лесно — продължи Тайг, пропускайки въпросите им покрай ушите си и обръщайки се към Сара — човек да изгуби нишката към очевидното, когато някой иска да го впечатли, нали, госпожице Трент? Когато човек се чувства изправен пред предизвикателството? — Странна усмивка погали устните му. — А и вие ни изправихте пред доста силно предизвикателство, нали? Онзи запис, който Лари направи на разговора ви с Антон. Страшно впечатляващо. И много убедително. Много мъдро избрахте целта си.

— Това вече минава всички граници! — избухна Седжуик.

— Не! — Този път Тайг не спести нищо. — Това, което минава всички граници, е фактът, че вие двамата сте се оставили да бъдете заблудени до такава степен. Тя ви подхвърля няколко имена, избира някои парчета от доста шареното си минало и вие вече сте готови да й целувате краката. — Гневът му го принуди да направи моментна пауза; линията на челюстта му се очерта ясно. — Ние сме на по-малко от седмица време от най-съдбоносния момент от приготовлението, продължило цял човешки живот, а вие допускате това да се случи. — Той се обърна към Сара: — О, не се тревожете, госпожице Трент. Нищо от стореното от вас не може да забави този момент. Нищо, което бихте могли да направите, би могло да ни попречи. Разбирате ли, хаосът е нещо, което настъпва с дребни стъпки. Една малка експлозия не означава нищо. Тяхната поредица вече една след друга, това е, което е нещо извънредно. Действителният ефект е непоследователен. Само онова, което се преследва. Което не може да бъде спряно. Това кара хората да падат на колене, това ги сломява. — Той направи пауза, осъзнал се, че се е поувлякъл. — Какво възнамерявахте да направите, госпожице Трент, да ни насъскате един срещу друг? Да ни накарате да се съмняваме един в друг? — Челюстта му се стегна. — Ние се занимаваме с тия неща от доста години, нали, момчета? — Никой не му отговори; овладяно спокойствие зацарува върху лицето му. — „Ролята на Алисън“. — Той поклати глава и усмивката се върна. — Това беше наистина мъдро. Точно това е, което го плаши най-много. Не е ли така, Антон? И всичко онова за стигането до ръба, вашата лудост — всичко в папките. Само че вие сте оставили някои много важни откъси от миналото си извън картината. Това ме изненада, госпожице Трент. Не мислите ли, че след като имаме достъп до една, ще имаме достъп и до всичките папки от досието ви? — На вратата се появи Джордж в съпровод на още трима мъже.

Счупената чаша! Сигналът! Твърде късно го бе прозряла.

— Нямам представа какво сте си наумили, госпожице Трент — продължи Тайг, — или защо си мислите, че можете да ни манипулирате. — Той погледна Вотапек и Седжуик, и двамата неспособни да понесат погледа му. — Нито пък нашият добър приятел, когото тя нарича Айзенрайх. — Той дълго не отдели погледа си от нея. — Всъщност вие никога не сте била в контакт с него, нали, госпожице Трент?

Сара остана странно спокойна.

— Не.

— Разбира се, че не. — Тайг се изправи. — Бих искал да ви благодаря, все пак, затова, че помогнахте да осветлим няколко неща. Ако не нещо друго, то поне ни дадохте да разберем — на някои от нас повече, отколкото на другите, — че не сме неуязвими. Какво обаче точно сте се надявали да постигнете… — той повдигна рамене — … за нас си остава загадка. — Той кимна към Джордж. Съществуват, както ви е известно, определени… наркотици, които ни помагат да запълним празнините. — Джордж се придвижи зад стола й. — Дръжте я долу, докато не свърша тук. — Той огледа последователно Вотапек и Седжуик и после премина във всекидневната. Двамата мъже се надигнаха бавно от местата си и го последваха, без да срещнат погледа на Сара.

Джордж чакаше търпеливо. Тя се изправи, положи салфетката върху масата и го съпроводи в тъмния коридор.

Хидра. Просмукана в кехлибарено небе. Суха топлина, лъхаща върху гърдите и бедрата. Водата гъделичка ямичката на кръста му, кожата е станала тъмнокафява от дните на брега. Ръката й лежи нежно върху стомаха й. Пръски вода ги заливат от преминаваща наблизо моторница. Вълните нежно започват да галят телата им, нейното се извива на дъга под студената му захапка, а той се обръща да види устните й — тъмночервени, косата и, толкова съвършена, е разпиляна върху белия пясък. Огнени ручеи от светлина, отразяващи се от хилядите точици на луничките, които тя нарича тен. Едно око се отваря, усмивка, главата се обръща и се надига. Устните й се отварят под неговите, надига се по-близо, навлажнени от енергичния език, тялото му — подлудено от нейното, докосването на пръстите й по гърдите му, устните — впити една в друга, и той отново диша, докато тя отново се смъква в спяща поза до него. Фиона.

Слънцето припича. Приглушен глас му шепне някъде отзад, главата му е прекалено натежала, за да се обърне. Очите му са изпълнени с прекалено много петна от морето и слънцето, за да се открият. Гласът е все по-настойчив. Студената вода вече започва да му става неприятна, ръката й е изчезнала нейде. Той се извръща, очите му се борят да прогледне и той вижда устата, лицето, гласът, които го викат. Ферик. Денят внезапно се превръща в нощ, пясъкът става на сняг, леденият студ го пронизва, тялото му е останало без въздух, без дъх, изплъзва се от хватката на Ферик, пропада от влака, очите кървави и студени…

— Mein Herr, wir sind am Flughafen angekommen10.

Мустакатото лице на кондуктора се надвеси над Ксандър, а ръката му леко го разтърси за рамото, в опит да прогони съня от сгърчената му фигура. Главата на Ксандър се люшка върху раменете му, а цялото му тяло се е врязало в седалката, придърпал е и коленете си да се стопли. Болката, която изпитваше, беше далеч по-голяма от обичайното схващане след сън. Той с усилие се изпъна върху седалката и загледа кондуктора, който се върна до вратата, вече съсредоточен върху джобния си часовник.

— Влакът потегля след шест минути, господине — продължи той на немски. — Моля, проверете дали сте си взели всичкия багаж.

След тези думи кондукторът изчезна и Ксандър за пореден път остана сам в купето. Предишното семейство отдавна беше изчезнало, книгите и раничките им превърнати в отдавнашен спомен. Той бе спал в продължение на двайсетина минути, достатъчни да размътят мозъка му с онова неспокойно усещане за летене и с нос, настръхнал от студения въздух, който нахлуваше през един отворен прозорец. Докато се изправяше, все така здраво стиснал калъфа под мишницата си и с раницата на гърба, той се опита да си припомни съня. Нещо, свързано с пясък. И вода. Или пък беше сняг? Той отърси глава от останките от съня и се надигна да става. Точно в този момент видя жената.

— Добре ли си поспахте, доктор Джаспърс? — Тя държеше плътно долепен до бедрото си пистолет; не изглеждаше особено внушителен, но способен да пробие солидна дупка от такова късо разстояние. Тя затвори вратата и пусна ключалката, докато говореше; тънките й пръсти се справиха ловко със старата ключалка. — Май слуховете за вашата смърт се оказаха доста преувеличени. — Акцентът беше американски, а туидовото й сако и шлиферът — английски. Странно, но пистолетът изглеждаше някак елегантно в ръката й.

Ксандър обходи с поглед първо пистолета, после собственичката му.

— От влака в Залтцигер бяха намерени само два трупа — обясни тя. — Нито едното тяло, нито другото, съответстваха на вашето описание.

Той отново не отговори.

— Не ми се правете на толкова изненадан. Знаехме, че ще се опитате да се доберете до летището. Всъщност, нямахме намерение да ви правим каквото и да било във влака. Просто искахме само да ви следим отблизо до Франкфурт. Голям срам за дребничкия ви приятел.

Тя зае седалката срещу него с оръжие, насочено срещу гърдите му.

По някаква причина Ксандър не намираше за особено обезпокоителна мисълта за смъртта.

— Влакът тръгва след шест минути. Предполагам, че няма да слизаме.

— Той тръгва, а ние слизаме — отвърна тя. — Но ще изчакаме да слязат и всички останали. По-малко хора, по-малко блъсканица. Така е далеч по-добре.

— И после?

— Да ви кажа, нямам никаква представа.

— Поредната издънка, за която да се погрижите?

Жената се усмихна.

— Можех да го свърша още в мига, в който влязох в купето. Не, заповедите ми са просто да ви сваля… — Тя спря и отново се усмихна. да ви сваля от този влак. Всеки от нас изпълнява ролята си, доктор Джаспърс, и през следващите няколко часа вашата ще бъде тази на послушен пленник. Не е толкова трудна, мога да ви уверя.

Ксандър се съсредоточи върху очите й. Тъмнокафяви, почти черни, те излъчваха внушение за самоувереност, дори арогантност. Такава увереност внушава искреност. Сякаш Ферик бе оживял и му обясняваше, за да го предпази от погрешни стъпки. Контролът не изисква маскиране, само простота. Простота и истина — което означаваше, че наказанието му беше временно отменено. Тя не беше екзекутор, а само куриер, агент на Айзенрайх, изпратен да го достави на някакво неизвестно място, в неведение за богатствата, които криеше калъфът на компютъра му. В противен случай тя щеше да провери дали дискетите са все още у него. На това би наблегнал ръкописът: На всяко ниво им давайте само информацията, от която се нуждаят, само ролята, която трябва да изиграят. И тя го беше потвърдила с думите си.

Той се учеше бързо. А знанието даваше власт, властта на свой ред осигуряваше арогантност и роля, която да се играе. Не беше трудно да се разбере защо толкова много хора намираха утеха в теорията на Айзенрайх.

— На колко години сте? — попита я той. — Двайсет и четири? Двайсет и пет? — Жената не отговори. — А вие сте убили…

— Само след минута ние двамата с вас трябва да слезем от влака като щастлива двойка само с тая разлика, че пистолетът ми ще е долепен до ребрата ви. — Тя нямаше търпение да го подложи на унижение. — На платформата ще бъдем под ръка. Разбирате ли?

— Трима, четирима? — продължи Ксандър, пропускайки въпроса й покрай ушите си. — Или повече? Чудя се как някой може да направи избор като този в такъв съдбоносен момент? Как…

— Поне един. — Тя се изправи. — Това е единственото, което има значение, нали?

— Нямам представа. — Отговорът му не съдържаше особена емоция. — Виждал съм хора да умират. Предполагам, че убиването не е особено трудно, нали?

— Станете, доктор Джаспърс.

— Sie sind keine Morderin…11

— Станете, доктор Джаспърс.

Думите не означаваха нищо за нея; очите й бяха тези, които издаваха прекалено много при повторната команда. Ставаше ясно какво бе очаквала тя — какво й е било наредено да очаква: лесен за сплашване учен, готов да изпадне всеки момент в паника. Това обаче, което беше открила, или което си мислеше той, че е открила, беше нещо доста по-различно. Той се учеше бързо. Беше я изнервил, особено със забележката си на немски.

Както беше споменала, платформата беше празна, нямаше никой, който да се изпречи на пътя им, преди ескалаторите да ги изведат на поднивата на летището и главния терминал. Хватката й беше твърда, а походката — гъвкава. До този момент той не бе подозирал колко силна може да бъде тази жена; дясната му ръка беше буквално обездвижена в менгемето на пръстите й. Може и да не беше убиец, но беше обучена много добре.

На горната площадка на ескалатора тя кимна към надземната железница, като го подбутна към коловоза за едно от безбройните предградия на Франкфурт. Тя го последва през бариерния автомат и се изравни с него, преди да поемат надолу по стъпалата. След минута бяха на противоположния край на платформата.

— Ще чакаме тук. — Ръката й вече се превърна в стоманена преса. — Усмихнете се.

Ксандър се подчини, все още под властта на спокойствието, обзело го още във влака. Половин минута по-късно далечната стена беше осветена от светлините на пристигащ влак. Тя заби още по-силно дулото на револвера в ребрата му, за да усили вниманието му.

— Когато влакът спре, стойте спокоен, изчакайте пътниците да слязат и тогава се качете във влака. — Думите бяха прошепнати в ушите му, а дъхът й беше горещ и влажен. — Ако само за миг усетя нещо нередно, мигновено ще ви изкълча лакътя. Ясно ли е, доктор Джаспърс?

Ксандър кимна. Болката вече пулсираше към рамото му, а разумът му трескаво търсеше изход. Следващата минута щеше да е последният му шанс. Стъпеше ли веднъж във влака, той щеше да е в капан и нямаше да има нужда от по-нататъшни заплахи, нито щеше да има втори шанс да се измъкне преди края на пътуването.

Влакът започна да забавя ход. Потта плъзна по врата и гърба му. И последният вагон се измъкна от тунела. За негово учудване по прозорците имаше много хора. Отнякъде долови гласа на Ферик, който му припомни, че тълпите са оръжие, което трябва да се използва. Вратите се отвориха, агентът на Айзенрайх се притисна още по-силно в него с рукването на човешкия поток от влака. Той зачака, примирен с убеждението, че долавя тимпаните, блъскащи в гърдите му.

— Само спокойствие — дойде гласът, неговият или нейният, не би могъл да каже.

И тогава той го видя.

С ъгълчето на окото си Ксандър зърна един мъж да скача от седалката си, да си пробива път сред останалите пътници, с ясно изписана върху лицето му паника на човек, който е на косъм да изпусне спирката си. Ксандър бавно пристъпи във вагона, като синхронизира стъпките си с отчаяния щурм на пътника към вратата.

В последния миг Ксандър тласна жената до себе си върху забързания мъж.

— Тя има пистолет! — изкрещя той на немски и с вече по чудо освободен лакът успя да си пробие път към вратата. — Пистолет!

В целия вагон се разнесоха писъци и хората отчаяно се задърпаха назад, с което пистолетът в ръката на жената ясно се очерта. Вратите започнаха да се затварят. Ксандър скочи върху платформата, а тя се забави прекалено много — беше прекалено объркана, за да се промъкне през пощръклялата от паника тълпа във вагона. Вратите се затвориха с мек трясък и за момент очите им се срещнаха през стъклата; погледът й беше самото въплъщение на изумлението. Прозрението за неуспеха й бавно започна да си пробива път върху лицето й, а очите й излъчваха ужас, докато влакът бавно започна да набира скорост. Той проследи как тя се отдръпва в един далечен ъгъл, хората се притискаха в седалките си, а пистолетът й все още беше в ръката й.

Ксандър се обърна и тръгна с нехайна походка и леко приведена глава. Поредният епизод бе приключил. Всички играем ролите си. Той се бе научил да играе своята.

Ню Йорк, 5 март, 4,12 ч.

Джанет Грант се промъкна през затъмнената стая, осветявайки пътя си с миниатюрно фенерче-писалка. Инструкциите й бяха кратки и без много подробности: Бележки на италиански, малка книжка. Може би в плик от Европа. Адресът на кафявата сграда на „Западна 107 улица“. Нищо повече.

До стената в дъното на стаята имаше дълъг зелен диван с две кресла от същия комплект срещу него, което образуваше малка всекидневна. Всяка от облегалките беше украсена с кукли. Всичко беше чисто и подредено. Един доста архаичен грамофон стърчеше върху един шкаф отляво с плочи — Брамс, Бетовен, и Бах, — прилежно наредени отстрани. Най-съвременната част от обзавеждането беше грубо бюро до прозореца с четири обикновени крака под все така обикновено писалище. Производство 1965 година най-късно. Това беше стая, която от тридесет години не познаваше промени.

Джанет се промъкна до бюрото, чиято повърхност беше пуста, ако не се брояха няколко стари рамки със снимки, които отразяваха и съответната епоха. Тя седна на стола и започна да отваря чекмеджетата едно подир друго. Най-долното се оказа заключено. Тя извади подобен на молив предмет от раницата си и го пъхна в прореза. Ключалката изщрака. Вътре имаше голям кафяв плик с адреса отгоре; марките бяха от Европа. Тя го измъкна от чекмеджето — пликът вече беше отварян — и извади съдържанието му.

Под бележката откри страници с бележки. Всичките бяха на италиански. Тя ги напъха в якето си, затвори чекмеджето и се изправи.

Миг по-късно се озова на колене.

Първият удар по главата й беше колкото само да я зашемети, а вторият — да я накара да изгуби ориентация. Извърна се тъкмо в момента, в който да парира третия и се хвърли върху фигурата над нея. Ръкавиците й се впиха в плът, възрастна вече шия; хватката й накара фигурата да падне на колене. Лицето вече се видя ясно в полумрака — лице на възрастна жена, с гарвановочерна коса и плътни бузи.

Клара Хубер никога повече нямаше да се бие.

Джанет се вгледа в очите на Хубер, несигурна какво да прави. Не беше получавала инструкции как да постъпи в такава ситуация. „Бележки на италиански, малка книжка.“ И нищо повече. В продължение на няколко кошмарни секунди тя задържа хватката си. Скоро из главата й започнаха да бушуват други мисли. Винаги трябва да има място за саможертва. Думи, които й вдъхнаха кураж.

Без да мисли повече, Джанет Грант притисна палец в гръкляна на Клара Хубер и го завъртя. Той изпращя и очите на възрастната жена мигом се замъглиха.

Джанет отново се вгледа в лицето на жената. Никакви въпроси, никакво разкаяние. Тя отпусна трупа върху пода и погледна часовника си. Осем минути.

Старецът щеше да бъде доволен.

Той се освободи от компютъра в една от стаите за отдих на терминала — поредният съвет от Ферик — и се бе възползвал от възможността да оформи брадата си, да си намокри косата и да я сплеска. Стоеше до гишето на американските авиолинии и наистина приличаше много на снимката от един от многото паспорти, който Ферик бе държал в раницата си. С няколко банкноти от пачката, която бе открил сред документите, той си купи билет за полета в дванайсет до Ню Йорк. Това означаваше да спре в Лондон с престой от около час и половина, но Ксандър беше наясно, че благоразумието изисква да прекара това време там, а не тук. Те без съмнение щяха да се върнат на летището, за да открият какво се е случило на сътрудничката им. Нямаше друг избор, освен да хване първия самолет.

За негово облекчение жената зад гишето не прояви изненада нито към плащането в брой, нито към липсата на багаж. Той се притесняваше повече дали ще има късмет да си намери билет. Жената го помоли да бъде пред вратите на изхода най-късно петнадесет минути преди излитането. Той се усмихна и кимна, докато през това време се чувстваше все по-неудобно в лепнещите панталони и пуловер. Беше с тях по-малко от седем часа, но те вече бяха почнали да издават доста неприятна миризма, а той нямаше намерение да открива колко гнусливи можеха да бъдат съседите му по време на дългия полет. Още по-важно бе да промени външния си вид, преди да се качи в самолета. И да си обръсне брадата. Още едно подсказване от Ферик. С един час до излитането на самолета той имаше достатъчно време и средства, за да реши проблемите си.

Докато крачеше към ескалаторите и магазините на по-долния етаж, в паметта му внезапно изплува втората част на ръкописа, за щастие забравен през последните пет часа безумие. Не бе имало нито време, нито енергия да мисли за него. Само ден преди това едва ли би си го позволил. Сега обаче… Той принуди съзнанието си да се съсредоточи върху практическия момент, заръката на умиращия Ферик, изместила всички теоретични академични мечтания от ума му. Сара. Върни се в Щатите и намери Сара.

Споменът за очите й от Флоренция внезапно се върна: объркване, чувство на загуба. Очи, които бе видял само преди минути, този път върху лицето на друга жена. И въпреки това съдържанието им бе същото: страдание, ужас. Той се зачуди колко ли пъти Сара е била принудена да убива? Колко ли пъти е дарявала живота на някоя от жертвите си? Забрави го! Поредната вътрешна команда. Нямаш време за това!

Номерата за контакт започнаха да препускат през съзнанието му. Той слезе едно ниво по-надолу и се запъти към редицата телефони. Възвърнал отново концентрацията си, той спокойно огледа обстановката и се запъти към най-крайната кабина вляво. Доволен от себе сипвали слушалката от вилката и набра първата поредица от Цифри. От време на време правеше паузи точно както го беше инструктирала, като изчакваше за сигналните кодове и изщракванията, преди да въведе новата поредица от цифри. След няколко минути звукът на трансатлантическото статично електричество зашумя в слушалката. След две прозвънявания от другата страна вдигнаха слушалката и се обади глас:

— Изглежда, някъде има вдигната слушалка. Ако се опитвате да…

Той въведе последните четири цифри и зачака. Петнадесет секунди по-късно се обади втори записан глас.

— Моника слуша. Вярвам, че всичко е наред. Ксандър въведе последните няколко цифри и зачака съобщението.

Знакът на вратата беше повече от ясен: ШАМПАНСКО; мъжделивата светлина в подземния коридор беше достатъчна, за да се различи всеки надпис: германски-бели вина, френски червени, приблизително десет помещения. От малкото, което бе успяла да зърне, в импровизираната й килия имаше стол и седем или осем почти довършени рафтове за вино, подпрени върху отсрещната стена — все още незавършена работа. На първо време помещението служеше като временна килия за сам човек. В тавана беше вградено прозорче, прекалено тясно, за да се промъкне и дете през него, така че нямаше нужда от ключалка или катинар. Но дори и така покритата с чакъл алея над главата й не беше съвсем подходяща за. незабелязано бягство — беше прекалено добре осветена област между къщата и дърветата. Прозорецът отпадаше като вариант.

Но това не я притесняваше особено. Седнала на столчето, Сара не си губеше времето в проучване на помещението около себе си. Вместо това, облегната на стената, втренчена върху някаква точка пред лицето си, тя непрекъснато възпроизвеждаше в паметта си разговора от вечерята. Беше минало повече от час след откровението на Тайг, но изражението й бе останало непроменено, без следа от емоция, която да замъгли мислите й. В главата й се въртеше единствено само разговорът. Само думите на Тайг. А с всяко последващо повторение, напрежението в добре познатия глас беше нараствало все повече и повече, екове от минало, борещи се да се отскубнат от разкъсания чадър на една свръхпокровителствена психика. Трябваше да видиш признаците — внезапната промяна в настроението, счупената разлята чаша вино. Глас, който настояваше за контрол. Седемте години извън занаята я бяха направили мудна, неспособна да чете незабележимите признаци. Думите бяха преки. Всичко се бе случило прекалено бързо за нея, предупреждението бе дошло прекалено късно. Всичко беше неприемливо. И с всяко мъмрене гласът ставаше все по-властен и изискваше пълно подчинение. Тримата от тях заедно — трябваше да се сети; беше прекалено лесно…

И въпреки това само Тайг бе знаел истината. Вотапек и Седжуик също като нея бяха стояли в неведение. Само той бе знаел. Един не така жесток глас се вмъкна в диалога им, глас, който бе държал демоните на разстояние толкова дълго време и сега отново я успокояваше. Концентрирай се върху думите му, върху предупреждението му. Сара се насили да се съсредоточи върху думите му. „Ние сме на по-малко от седмица… Една малка експлозия не означава нищо. Една след друга… Това, което кара хората да коленичат.“ Те се бяха уверили в ефикасността на теорията във Вашингтон и Чикаго, готови да прострат визията си и върху други центрове. Това беше достатъчно да ангажира мислите й, да я облекчи от самоанализа, който моментът на самота и неуспех толкова лесно провокираха. И въпреки това, докато седеше на столчето, други образи нахлуваха в зрителното й поле — стая, не по-различна от тази в момента: пазач, легло, макар и без прозорец. Никакъв лъч от светлина от преди седем години, което да й даде някакво указание поне за часа и мястото. Само мракът и сенките. И винаги въпросите.

— Вие разбирате директивата.

— Да.

— Вие разбирате, че работата може да стигне и отвъд Сафад, до останалите?

— Да… аз…

— Да, какво?

— Да, аз…

— Това е било непредвидено усложнение и ти си направила избор. Налага се да се правят някои жертви. Накрая ти си постъпила правилно. Но това е бил твоят избор, твоето решение. Налагало се е да ги убиеш, дори и това да е означавало нейната смърт.

— Не… да… аз…

— Имаше ли друга алтернатива?

— Имаше забавяне. Казаха ми да чакам. Можех да я спася, ако не се бях забавила.

— Ти си направила своя избор, приела си отговорността… накрая. Забавянето е било несъществено.

— Аз…

— Забавянето беше несъществено.

Тя се изправи при опита да прогони спомените от миналото. Аз направих своя избор. Аз поех отговорността. Внезапен прилив на гняв заклокочи под повърхността на привидното й спокойствие. Не мога да ти позволя да се върнеш! Тя изпитваше необходимост да осъществи свой собствен контрол, своето собствено измъкване. Но образите от миналото доказваха прекалено много, като проникваха на повърхността с безмилостна упоритост. Неспособна да ги потисне, тя удари силно дланта си върху мазилката на стената; ожулената й кожа й помогна да се върне към действителността. Болката запулсира в ръката й и запълзя нагоре към лакътя. За момент остана втренчена в разранената си длан, проследи някои от линиите й до палеца, стисна юмрук, като този път вече болката я прониза остро и видя линията да изчезва сред гънките на кожата и пръстите й. Едва тогава вътрешният глас започна да заглъхва.

С облекчението сенките се изнесоха от помещението, разумът й се изостри, а пространството три на три метра изпълни съзнанието й по странно ясен начин. Сара прогони всички мисли от съзнанието си освен тези за бягството си. Те скоро щяха се върнат за нея. Оперативният работник в нея пое контрол.

Тя огледа килията и погледът й се спря върху вратата; ключалката беше заместена с циферблат с комбинация. Тайг бе хвърлил много труд по опазване на виното си, но сега трудът му се отплащаше. Трябва с нещо да пробия пластмасата и да стигна до кабелите зад нея. Очите й светнаха при гледката на рафтовете върху стената в дъното; някоя летва със стърчащ гвоздей можеше да свърши работа. Тя се насочи към тях, мина под един вентилационен отвор на тавана и долови нечии приглушени гласове над главата си. Спря и се напрегна да разбере думите. Ясно различаващите се обвинителна и оправдаваща се интонация деляха мъжете на две групи, но това бе всичко, което успя да разбере. Поне бяха още на висок тон.

Разговорът внезапно прекъсна и миг по-късно водопад от светлини заля килията й; малкото прозорче се обагри от въртящи се сини и червени отблясъци. Тя бързо се покатери на столчето и се опита да надзърне навън, само за да бъде заслепена от включените силни фарове от лявата и страна. Миг по-късно откъм коридора се разнесоха бързи стъпки, замрели за няколко секунди пред вратата на килията й, след което вратата рязко се отвори и един от придружителите на Джордж нахълта вътре с насочен пистолет.

— Тръгвате с мен. — Сара се вгледа в младото лице, преди да слезе бавно от стола. Младият мъж бързо й подхвърли чифт обувки. — Обуйте ги.

Забавяне на наказанието. Наркотиците щяха да почакат. Много бавно тя седна и започна да се обува с нетърпеливо размахван пистолет над главата й. В очите му имаше истинска тревога, а заглушителят на пистолета му беше още по-настойчив. Той я сграбчи за ръката над лакътя и я издърпа права. Като мълния пробяга мисълта дали да не го атакува, но инстинктът й каза да изчака. Изчакай и възможностите сами ще се появят. Той я избута в коридора, където се изправи лице в лице с двете най-добри причини да си трае — там стояха още двама. мъже със солидна физика и с пистолети в ръцете, като по-дребният от двамата й махна да продължава по коридора. Над главата й звуците от забързани крака последваха четворката по пътя им; шумовете над главата й бяха в рязък контраст с безмълвното им напредване сред подземието. Един пред нея, двама отзад. Отвеждаха я към дъното на къщата вместо към стълбището за кухнята. След минута тесният коридор изведе и четиримата пред голяма стоманена врата, но дори и дебелата стомана не можеше да заглуши издаваните от авторитетен глас команди от другата страна.

— Проверете отстрани и обградете целия район. Искам да се провери цялата околност.

Тримата мъже спряха. Ескортът й я държеше здраво за ръката, докато през това време гледаше другите двама за инструкции. По-дребният мъж поклати глава, повдигна показалец пред устните си и повдигна пистолета си — не особено любезен намек към Сара да пази тишина. След около половин минута стъпките над главите им отшумяха в далечината, като този път се разнесе друг глас от радиото, закачено на колана на по-ниския мъж. „Чисто е.“ Мъжът отпусна пистолета си и се приближи до вратата. Той извади ключ от джоба си, отключи малка кутия на стената, набра комбинация от цифри и изчака резето да изщрака. Десет секунди по-късно бавно натискаше вратата, а спареният въздух от подземията бавно се разнасяше сред тихата нощ навън.

Дебели стени от двете страни закриваха първите десет фута на рампата в мрака, създавайки тунел, широк едва колкото да се разминат двама души странично. Останалите пет фута се издигаха в полумрака и излизаха точно от лявата страна на силните светлини, къпещи по-голямата част от затревената площ. Сара се размърда, но ръцете на мъжа я държаха като в клещи. Тя проследи как по-дребният мъж кимна на останалите да минат през вратата. Двамата мъже от двете й страни пъхнаха пистолетите зад коланите си, преди да излязат на откритото пространство. В същия момент дребният мъж се шмугна покрай нея обратно към вратата и я дръпна след себе си, като я затвори. Резето бързо изтрака на мястото си.

Гласовете над главите им още веднъж ги накараха да замръзнат по местата си. В един почти съвършен синхрон всеки мъж сграбчи по едно от раменете й и я притисна към стената, като едновременно с това се прилепиха плътно от двете й страни. Мъжът от лявата й страна извади нож и доближи острието му под брадичката й. Триото мълчаливо се заслуша в приглушения разговор.

— Сигурен съм, че това е някаква грешка. — Беше Тайг, без дори и следа от напрежение в гласа си. — Както виждате, не се намирам в никаква опасност. Държа това осветление включено като предпазна мярка.

— Ние определяме дали областта е безопасна, сър. — Думите бяха авторитетно изречени и без съмнение принадлежаха на офицер от закона. — Цяла нощ ли оставяте осветлението включено?

— Да. Там отзад няма нищо…

— Нека ние да проверим това, сър. Както вече ви казах, обаждането дойде от Вашингтон, а хората от Бюрото едва ли ще си направят труда да ни изпратят известие за тоя що духа, ако нямат основателна причина.

— Оценявам вашата загриженост…

— Сигурен съм в това, сър. А ние бихме оценили и ако и оставите да си вършим работата. Другите хора вътре къщата…

— Както вече ви казах, приятели, които искат да останат, настрани от цялата тая неразбория.

— Не знам по какви причини, но Вашингтон мисли, че вие сте потенциалната мишена. Сред широкия свят има какви ли не откачалки, които считат шоуто ви…

— Телевизионното ми шоу? Да не се опитвате да ме убедите, че има някакви лунатици, които…

— Не се опитвам да ви убеждавам в каквото и да било, сър. Заповедите ми идват от…

— Вашингтон. Това вече го чух.

Агентът реши да смени подхода.

— Разбирам, че цялата работа ви изглежда като грешка, но мога да ви уверя, че ще спите далеч по-спокойно, ако ни позволите сами да се убедим в това заключение. Дори и да не открием нищо, бихме искали да оставим един или двама тук да ви пазят. Политика на Бюрото.

Тайг шумно издиша, преди да отговори.

— Много добре. Ще ви разведа из къщата, но съм сигурен, че ще се убедите…

Гласът му започна да заглъхва; двамата с агента се отдалечаваха. Сара беше все така притисната към стената. Отне й не повече от секунда да проумее какво се бе случило.

Стайн. Гений. Нямаше кой друг да е освен Боб. Той бе разбрал по някакъв начин, че е влязла в капан. Какъв друг вариант в този случай освен да изпрати федерални агенти, които да предизвикат малък хаос в сценария? Хаос — винаги най-добрият изход. Това беше единственият й шанс да се измъкне. Тайг беше плътно ангажиран с шефа на групата агенти. Брилянтно. Ето защо бяха прибрали пистолетите си. Затова я бяха притиснали до стената. Те бяха длъжни да създадат представата за празна от всякакви необичайни гости къща и което беше още по-важно, не можеха да направят каквото и да било, което да привлече вниманието на агентите. Докато мъжете от двете й страни слушаха напрегнато разговора между двата отдалечаващи се гласове, Сара долови друг глас — вътрешен глас, който изобщо нямаше намерение да се съобразява с плановете на пазачите й.

Тя заби лакътя си в гърлото на мъжа от дясната си страна, с което хватката му мигновено омекна до степен да измъкне ръката си от нея и да издере с ноктите си ръката на другия пазач. Тя заби нокти в китката му и изви острието на ножа настрани от шията си, като едновременно с това го изблъска в другата стена. В същото време ритна с камшичен удар назад, забивайки петата си в капачката на първия мъж, а токчето й разби брадичката му при политането му напред. Тялото му рухна безформено в основата на рампата. Вторият мъж, все още само зашеметен, сграбчи Сара за косите и я запрати върху стената, докато тя забиваше ноктите на двете си ръце в китката му. Използвайки момента на завъртането му, за да го придърпа след себе си, тя заби коляното си в гърдите му; тялото му се сгърчи на две. В този миг хватката му върху дръжката на ножа се разхлаби и тя мигновено го издърпа от пръстите му. С последен замах заби ножа в рамото му, избягвайки необяснимо лицето му; мъжът натежа в ръцете й и се свлече в агония от прерязаните мускули и сухожилия. Не издаде никакъв звук, само устата му зяпна от учудване, когато тя пусна ножа и сдвоеният й юмрук се стовари върху ключицата му, която изпращя силно, последвано от грохота на рухналото в основата на стълбището тяло.

Сара задъхано ловеше въздуха с широко отворена уста и с очи, примижали в усилието да надвие внезапното биене в главата си. Ти искаше да го убиеш. Ти го искаше. И въпреки това не го направи. Защо? Този път нямаше сълзи, нито съжаление — само облекчението от оцеляването.

Опряла гръб на стената, тя огледа ярко осветената площ между рампата и дърветата — единственият й изход към свободата. Беше на не повече от десетина метра от нея и въпреки всичко все едно, че беше на десет хиляди километра. Районът около къщата гъмжеше от мъже, а други без съмнение бяха поставени по прозорците отгоре, за да предотвратят всякакъв подобен опит. Светлината трябваше да спре и то колкото може по-скоро. Тя се заоглежда над главата си и видя малка кутия с ключалка, циферблат и електронно устройство без съмнение. Неправилен избор! Гласът беше повече от настойчив. Да даде накъсо кабелите? Мисли! Беше ли възможно Тайг да е толкова загрижен за виното си и в същото време да е толкова безгрижен към електрическата си инсталация? Имаше само един логичен избор. Тя приклекна до тялото на мъжа, чийто гръден кош в момента наподобяваше хлътнал овал, и издърпа пистолета му, като обискира тялото — още един пълнител, портфейл, кредитни карти, дребни пари и шофьорска книжка. Тя ги напъха бързо по джобовете си и се промъкна до края на рампата, все още в сянката, като провери заглушителя и изстреля един след друг пет куршума в лампите върху високите стълбове на дванайсет метра над нея.

Реакцията беше незабавна. Морето от мрак отвъд платформата изригна във възбудени гласове и движение. Тя изскочи като пружина от укритието си и се втурна през лъчите светлина, които все още струяха от прозорците на всекидневната, достатъчни, за да предизвикат ураган от пистолетни изстрели след нея от дясната й страна, докато тя тичаше на зиг-заг към дърветата. Лъчи от фенерчета започнаха да прорязват мрака, като на няколко пъти й помогнаха да види терена пред себе си. Точно преди да стигне спасителния край на залесената част, отзад я догони мощен сноп светлина, улавяйки я в хищното си сияние. Той успя да освети само главата и ръцете й, миг преди тялото й да рухне по спасителния наклон на някакъв кален склон.

Скоростта на спускането беше бясна. Гърбът и ръцете й по някакъв начин налучкваха пътека сред хаотично щръкналите дървета и пънове; единственият й ориентир беше естествената планинска гънка. Нямаше как да разбере броя на преследвачите си — ушите й бяха отдавна заглъхнали от плющящите листа и клони, които я удряха немилостиво по главата. Бе протегнала ръце пред лицето си под формата на фуния, а кокалчета на пръстите й вече бяха немилостиво раздрани и окървавени. С изравняването на наклона тя забави бяг, успокои краката си, а ръцете й привично отмятаха невидимите клони пред нея. Отнякъде долиташе шум на вода, което я накара отново да ускори крачка. Отгоре отново започнаха да се стрелкат лъчи от фенерчета, гората сякаш бе оживяла и се мъчеше да я сграбчи с безбройните си клони и храсти; само все по-засилващият се шум от водата й придаваше допълнителни сили.

Не можеше да каже колко минути бяха изминали, но коленете й започваха да се подгъват. В един момент тя се подхлъзна и рухна в цял ръст върху пръстта. Само чудодейната поява на нов наклон спасиха главата й от сигурен удар; този път дърветата вече почваха да се разреждат. Внезапно се появиха луната и звездите — признак за открито пространство. Дърветата продължаваха да оредяват, докато тя се промъкваше върху залитащите си крака, а очите й се спряха върху онова, което така жадуваше да зърне — безкрайно и равно черно пространство на не повече от десетина метра от нея. Внезапно усети как почвата под краката й изчезна, тялото й падна напред и в следващия момент водата я обгърна отвред.

Всичко забави движението си, очите й търсеха повърхността на водата, докато ръцете й се бореха с течението. Мина почти минута, преди да стигне до повърхността. Пълната луна осветяваше района, тялото й се въртеше във водата да изследва очертанията на двата бряга, които бяха на не повече от тридесетина метра един от друг, отдалечаващи я от осветения маяк на вилата на Тайг на около стотина метра. Нямаше и следа от преследвачите, която да наруши покоя на нощта; главата й се подаваше над повърхността на водата, а очите й гледаха към мястото под къщата, когато внезапно мракът беше пронизан от ярките лъчи на фенерчета. Един или два лъча се плъзнаха по повърхността на водата. Сара бързо се гмурна и остана под водата колкото й позволяваше поетия въздух. С потапянето светлините изчезнаха от взора й, а и потокът вече правеше завой и течението я отнасяше. Краката й, само допреди минута парещи от устремния й бяг, сега започнаха да изтръпват под ледената прегръдка на водата. Тя огледа потока и успя да се приближи на четири-пет метра от далечния бряг, размахвайки ръце и крака, преди да изпълзи върху покрития с ръбести камъни скалист бряг. Отдъхна си малко и после се довлече до някакъв кален и тинест участък, рухна в него и жадно загълта въздуха. Водата се стичаше от дрехите и косите й, а лекият нощен вятър охлаждаше тялото й.

Три минути по-късно тя се добра до платото по-нагоре, където друга гора слагаше началото на нов склон. Започна да скубе листа от клоните и да ги трупа на купчина. Природна изолация. След като купчината израсна достатъчно голяма, тя смъкна ризата и панталоните си и започна да ги изцежда, сгушена сред листата. Две минути по-късно свали и бельото си, навлече изцедените дрехи и започна да пълни ризата и бельото си с листа. Примитивно, но резултатно.

Тя отново прекара през съзнанието си последните петнадесет минути, докато заравяше бельото си в купчината листа. По някакво чудо коланът, обувките и портфейлът бяха оцелели. Пистолетът обаче беше изчезнал, но поне беше привлякла вниманието на агентите, които скоро щяха да почнат да претърсват областта за… за какво? Мисълта я накара да спре за момент. Мъж? Жена? Въпросът изведнъж я осени. Колко ли бяха успели да видят? И до колко точни можеха да бъдат наблюденията им? Тя беше наясно, че подробностите щяха да зависят от Тайг и желанието му да защити Айзенрайх.

Което означаваше, че тя можеше да има шанс. Сграбчи куп листа в прегръдките си и ги отнесе до малка яма, сгушена сред туфа от гъста трева. Щеше да бъде в безопасност. Добро място за спане.

Гледката на Ню Йорк беше особено приятна, лъчи от светлина се пречупваха в ъгловатите сгради от стомана и стъкло, които се извисяваха сред ранния мартенски следобед. Ксандър се вгледа през илюминатора на самолета и видя града такъв, какъвто е — студен и далечен — не като убежище, а като отражение на самия него — мълчалив и нащрек, обзет от зловещо спокойствие, борещ се да маскира дисонансите под повърхността.

Но отсреща го гледаше нещо повече от част от него. Далеч повече. Това беше самият хаос, не като произволен сблъсък на време и обстоятелства, а като присъщо и в развитие напрежение, което поддържаше виталността на всяка сила, и което лежеше в сърцевината на реалната власт. Хаосът като гориво на върховенството, върховенството като параметър на хаоса и двете безсмислени едно без друго. В града, в неговата контролирана мания той виждаше взаимовръзката, която превръщаше едното в кръвоносна система на другото. В този момент, докато се взираше в сградите, Ксандър проумя една много основна истина, истина, която Айзенрайх така и не бе успял да улови. Властта жадува за хаоса като обект на собствения си контрол; хаосът търси властта като арбитър на собствените си ограничения. Едното не можеше да съществува без другото. Всяко оцеляваше чрез това напрежение. Всяко доминираше чрез това единение.

Ксандър продължи да се взира в далечината, все повече и повече осъзнаващ надигането на подобна сила у себе си, обособен самоконтрол, осъществим единствено чрез бушуващата в същността му буря. Мощ като отговор на това объркване. Вглъбен в тъмните очертания под самолета, той осъзна, че вече се бе приспособил към играта, а вътрешният му глас вече представляваше не толкова Ферик или Сара, а самия него. Бавно той започваше да култивира нужния инстинкт, да си създава реалност, която да проумее преживяното през последната седмица, вътрешна преграда, която едновременно го и плашеше, и даряваше с покой. Епизодът в метрото го бе убедил в това. Той откриваше странна двойнственост от потребности — една, която се стремеше да не дава излаз на бушуващите чувства, и друга, която искаше да пробуди вътрешната му енергия, за да може да отговори във всеки момент на всяко предизвикателство. Последните десет часа бяха като подарена глътка въздух от тази борба — дори и със смяната на самолетите и напрегнатите няколко часа, които бе прекарал на „Хийтроу“. Десет хиляди метра над хаоса той бе имал време да обмисли нещата, да прецени, но не по начините, на които се бе облягал в миналото. Теорията тук нямаше място. Айзенрайх му беше дал ясно да разбере това; последните два дни бяха променили напълно неговото възприятие.

И въпреки това тази друга реалност съществуваше, малките книжки в кожена подвързия, над които се бе насилил да мисли по време на полета, насилен, защото се страхуваше да се върне в техния свят, да отвори защитните си стени, за да улови повторно тази простота. Още повече защото бе започнал да поставя под въпрос собствената си способност. Загледан в книгите, докато прелистваше страниците им, той вече не гледаше на тях като на реликви, на които да се възхищава и които да обсъжда. Всяка една от тях си имаше своето значение и предназначение извън теорията. Разбира се, той се опитваше да убеди себе си, че това му е известно, далеч преди да се озове в този водовъртеж на хаоса, че бе прекарвал в плен на въздействието, което можеха да оказват подобни книги, но оставаха реалните въпроси. Беше ли успял поне веднъж да надзърне отвъд теорията? Не. Той бе поел по лесния път, бе ги отхвърлил като абсурд, като лудост и по този начин бе игнорирал и посланията, които се съдържаха в тях. Дори и допреди няколко дни, докато бе прелиствал текстовете, не си бе позволил да повярва в реалното им приложение. Това са книги! Те не предлагат нищо повече, освен тръпката на откривателството. Нищо повече! По някакъв начин той допусна истината за първия опит на Айзенрайх да се изплъзне от ума му. Той си бе позволил да прочете теорията като нищо повече от гориво за академична препирня. И сега, докато гледаше в празното небе, вече бе поумнял. Беше се докоснал до тяхната власт от първа ръка.

И тази власт беше точно толкова ясна, колкото и описанието й в предписанията във втория том. Ксандър разлисти още веднъж книжката, вече наясно с методите й, с бруталността й не върху страниците пред очите му, а в един малък дом във Волфенбютел, в един влак от Залтцитер. Как да се предизвика хаос, какво да се изгради от него, как да се култивира омраза — трите централни глави, трите най-изобличаващи твърдения от визията на Айзенрайх. Сега, когато препрочиташе отново думите, Ксандър вече знаеше какво смятат да отприщят хората, отдадени на тази визия; Вашингтон, пазарът на зърно — те бяха само предвестници на онова, което предстоеше да изригне. Първоначално щяха да са малки пробиви — Дори и може би не толкова съществени заплахи, — но събития, достатъчно сериозни, за да повдигнат въпроси за сигурността в простите умове на хората. След това те щяха да култивират това съмнение в паника, да обрисуват дребните епизоди като симптоми на далеч по-огромен проблем, такъв, който да изисква прилагането на драстични мерки. Този проблем — същият, който Айзенрайх с такова спокойствие бе формулирал още преди няколко столетия — не беше нищо повече от нравствено разложение. Проста, но точна формулировка. Какъв по-добър начин за манипулиране на обществото от заиграването с неговото развихрено негодувание. Имаше ли по-добър начин да се разбунят хората от възбуждането на чувството им за собствена правота? А Ксандър беше наясно, че това щеше да е в изобилие. Групите по интереси, коалициите, мнозинствата — те всички само чакаха да лъсне истината за социалната, политическата и икономическата корупция. Тайг имаше грижата за това. Всяка нощ през последните две години. Десет милиона домакинства, които губеха все повече и повече спокойствие. Отговорът — разрушете всичко до основи и започнете отначало, но този път го направете правилно. Ето защо Айзенрайх бе описал хаоса като „добре дошлото освобождаване от една генерална несправедливост.“ Хаосът като спасение. Хаосът като морален пречиствател. А оттук оставаше само една къса стъпка до контрола за онези, които жадуваха за него. За да го поддържат, те просто трябваше да създадат един парий в рамките на държавата, да култивират фанатизъм, сляпа привързаност и по този начин да отвличат вниманието на. тълпата. Това беше дарбата на Айзенрайх. Стар трик, помисли си Ксандър, но винаги върши работа. Сега щеше отново да я свърши.

Ксандър се отпусна на седалката и затвори очи, докато самолетът се отдалечаваше от острова, с образа на дребния монах, врязан в съзнанието му. Дали наистина Айзенрайх се бе стремил тъкмо към това? Дали това беше неговата истинска визия? Дали такава е била волята Божия? Ксандър беше наясно, че тук имаше нещо далеч по-голямо от простата бруталност, която Тайг и кохортите му планираха да отприщят. Далеч повече от тиранията на алчността и властта, винаги алчни да отнемат на обществото най-основните му свободи и превръщането на поколение след поколение в бездушни автомати. Да, теорията изкушаваше с обещанието за невъобразима до този момент с мащабите си власт, но тя също така обещаваше и свят на порядък и контрол. И това я правеше толкова изкусителна. Не дарът й, обещаващ надмощие. Не обуздаването на хаоса. Именно мечтата за неизменност чрез добродетел я отделяше ярко от останалите подобни теории. Мечта, изпълнена с немислимо насилие извън хартията, върху която беше записана, и въпреки това изкусителна в своята реторика.

Резкият тласък от съприкосновението на колелата на самолета с бетона на летище „Кенеди“ бързо го върна към настоящето. Ксандър отвори очи. Вгледа се в ръкописа и после го пъхна в куфарчето. Моментът на възхищението пред стройната мисловна конструкция бе отминал. Играта продължаваше.

Пет минути по-късно го обзе странно усещане с пристъпването му в прохода. Това можеше и да е същият терминал, през който бе минал при качването си на самолета преди шест дни, но онзи Джаспърс си бе отишъл завинаги. На негово място се бе появил съвсем различен Джаспърс. Той бе оставил част от стария Джаспърс зад себе си, за да разгадае реалността от лудостта на Айзенрайх. Ганц се бе оказал прав с прозрението си за нейната окончателност, но той бе видял само едната й страна, само една част от това жертвоприношение. Ксандър, от друга страна, бе стигнал до прозрението за различен вид смърт, смърт, която идваше на етапи, която дереше душата дотогава, докато от нея останеше единствено черупката й. Беше го виждал у Сара. Във Ферик. А сега и в себе си. Някъде на някакъв етап той се бе разделил с наивитета си, с елементарния ентусиазъм, който бе предопределял всеки негов избор, чувството му за предназначение, и винаги го бе пришпорвал напред, само за да му бъде отнеман безмилостно късче по късче — Флоренция, Лондон, Волфенбютел — опустошителна спирала от недоверие през паниката до ужаса. Смърт в собствените му ръце. Смъртта като неговата реалност. Всичко, което оставаше, беше волята за оцеляване, воля, която той се бе научил да упражнява с относителна лекота в утробата на франкфуртското летище.

Това беше същата онази воля, същата онази интуиция, която го караше да се концентрира върху простата заповед, която Сара — толкова близо вече до него — му бе оставила: Темпстън, Ню Йорк. Мотел „Спящата хралупа“.

— Игра? И стопаджийството не нарушава правилата й? — Младежът, който караше пикапа, нямаше повече от двайсет и една или двайсет и две години. Мускулестият торс, зацапаните с машинно масло и грес ръце и мръсният комбинезон с името Джеф върху нагръдния джоб бяха в хармония с надписа, който Сара бе видяла върху вратата на пасажера: АВТОСЕРВИЗ НА МИК — РЕМОНТИРАМЕ И ЧУЖДЕСТРАННИ КОЛИ.

— Няма правила — отвърна тя. Това поне отговаряше на истината. Придържай се максимално към нея. — Работата е там, че който пръв се добере до Тихуана, той печели облога.

— Заложили сте и пари?

— Достатъчно, за да поддържа интереса висок.

— Това наистина е страхотно. Ама наистина страхотно. — Той поклати глава, докато се усмихваше. — И казвате, че са ви блъснали в Клагхорн Гордж снощи, само за да ви забавят? Невероятно! Направо са извадили късмет, че не сте се удавили или пострадали.

— Е, имаме си все пак едно правило — не правим нищо, което да застраши живота на друг участник. И без самолети. Изобщо няма да е интересно, ако човек вземе и се метне на първия самолет в южна посока. — Ако някой после го разпитваше, той нямаше да има какво толкова да му разкаже. — Бях със спасителна жилетка, когато ме бутнаха във водата. Те са предполагали, че аз ще се стресна и ще се откажа от по-нататъшно участие, щом глътна малко вода.

— Невероятно! Наистина ви казвам, невероятно! — Той удари волана с отворена длан. — По дяволите, какво не бих дал да ви откарам направо дотам, само за да зърна физиономиите на онези момчета! — Той отново заклати енергично глава. — Листа! Никога не би ми хрумнало. Аз на ваше място сигурно щях вече да съм станал на шушулка от студа.

— Може би, а може би не. — Сара си спомни за часа сън, който бе успяла да открадне. — Това одеяло е истински рай.

— Да, на Мик е. Той понякога спи в камиона. — Джеф повдигна рамене. — Не ме питайте защо. Сигурно е заради бившата му съпруга. Или приятелката му. Той не обича много да говори за това, пък и… Но както и да е, снощи сте извадили голям късмет. По това време на годината температурата не се качва над петдесет и пет по Фаренхайт. Снощи трябва да е била около шестдесет. Може би шестдесет и два.

— Не ми беше толкова топло…

— Да, сигурно е така. — Той се изсмя. — Освен това имате късмет, че имах работа в Престертън, иначе щеше да ви се наложи да биете още поне един час път най-малко.

Младият механик излезе от кривия участък, забави ход и зави в една отсечка, в дъното на която се вееше емблемата на гаража, закачена за верига, опната между два ръждясали пръта. Няколко коли бяха паркирани върху тревистия участък, който отделяше гаража на Мик от главния път. Странното сборище на скъпи вносни германски и японски коли сякаш не бяха на мястото си сред овехтелите сгради в дъното. Вътре в гаража повдигнато върху хидравличен крик порше си получаваше порцията от грижи от сръчните ръце на човек в не по-малко омазан комбинезон.

— Това е Мик. Двамата с него вършим цялата работа. — Той спря камиона, скочи от кабината и извика на партньора си: — Хей, оказа се скъсан ремък на вентилатора. Работа за две секунди. Оня приятел дори и не знаеше какво е станало. Казах му следващия път да погледне сам под капака на двигателя, ако не иска пак да се бръкне дълбоко. — Мик кимна изпод колата и едва сега забеляза Сара, която слизаше от камиона. — Това момиче иска да знае дали може да наеме кола при нас. — И Джеф се насочи към малкия офис.

— Под наем ли? — Мик се измъкна от гаража, като изтриваше ръцете си в конци. — Не даваме под наем. Знаеш го.

— Да, знам, но виж какво ще ти кажа — извика Джеф през вратата, докато вкарваше сметката за ремонта на ремъка в касовия апарат. — Тя се хванала на някакъв бас кой ще стигне пръв до Мексико и снощи се поокъпала в Клагхорн след помощта на двама от нейните хора от баса. Голям майтап, а, какво ще кажеш?

— Аха. — Майк прекоси покритата с чакъл алея; яката бе протъркала ивица по врата му. Не отделяше погледа си от Сара. — Мексико, значи. Какво толкова има в това Мексико?

— Тихуана — отвърна Сара.

— Да… е, аз не давам под наем и не продавам коли. Само ги ремонтирам. Но мога да накарам Джеф да ви хвърли до Глендън. Това е само на двайсет минути път оттук. Оттам вече можете да хванете автобус или влак до Сан Франсиско. Около час и половина, предполагам. Там вече е пълно с коли под наем.

— Благодаря — отвърна Сара.

Мик влезе в офиса. Момент по-късно тя долови приглушена размяна на възбудени реплики. След малко Мик излезе от офиса. Беше забил поглед в земята и пъхнал ръка дълбоко в задния си джоб. Сара очакваше Джеф да излезе след него, но офисът оставаше странно спокоен. Тя усети, че в походката на Мик имаше нещо странно — стойката му беше прекалено неестествена, прекалено нехайна. Той не ме поглежда. Нещо не беше наред, имаше нещо, което Мик се опитваше да скрие — причината, поради която избягваше погледа й.

Всички инстинкти й закрещяха да бяга. Тя пристъпи назад към камиона, отвори полека вратата и подхвърли одеялото вътре, като безшумно се плъзна зад волана. Посегна без излишно суетене към ключовете, които висяха от стартера, без да отделя поглед от дългунестия механик. Изчака го да влезе в гаража, запали двигателя и превключи на задна скорост.

Зад камиона внезапно изникна черен седан, който със скърцане закова спирачки. Блокира изхода й и я накара да натисне спирачките. Цялото й тяло излетя напред, а главата й се заби в рамото от удара. Леко зашеметена, тя зачака; автомобилът зад нея работеше на празен ход, опушените му непроницаеми стъкла трепереха от вибрациите. Сара очакваше нападателите да изскочат с пистолети в ръце, но никой не се появи. Вратите оставаха странно неми и плътно затворени. Разнасяше се единствено звукът от двигателя. Измина почти минута, преди зад гърба й да се чуе шум от стъпки. Бавни и преднамерени, те идваха от офиса. Тя полека се извърна.

— Здравей, Сара.

Гласът буквално я прониза като с кинжал през черепа.

8

Очите й останаха като приковани върху продълговатото ъгловато лице на не повече от три метра от нея, с гъсти сиви вежди, надвиснали над чифт хлътнали очи. Лицето беше безизразно, като се изключеше лекото присвиване около орбитите, от което бледозелените очи сякаш хлътваха още по-надълбоко. Бяха изминали седем години от последната им среща, седем години, откакто бе гледала тези студени очи.

— Ти направи своя избор, пое отговорността накрая. Забавянето беше несъществено.

— Аз…

— Забавянето беше несъществено.

Причард.

— Ще се поразходим ли? — попита той.

В първия момент тя остана безмълвна, сетне отвори вратата, движение, което предизвика мълниеносна реакция в автомобила зад камиона. Почти едновременно от него изскочиха трима мъже, всеки в тъмен костюм и тънка черна вратовръзка, за да бъдат спрени като заковани на място с небрежното поклащане на главата на Причард. Директорът на Комитета бе дал ясно да се разбере, че ще се справи сам. Но дори и така, долавяше колебанието върху лицето му, докато слизаше от камиона. Тя тръгна по посипаната с чакъл алея, без да го изчаква; след пет секунди Причард беше до нея. Само хрущенето на чакъла под подметките им нарушаваше тишината.

— Изглеждаш добре — каза тя. — Доста по-добре от последния път, когато те видях.

— Да.

— И отново всичко би могло да е далеч по-добро от това.

— Е, поне този път си се отървала без всякакви угризения на съвестта.

— Последния път нямаше такива. — Изражението на Причард остана непроменено.

— Новото при теб е ескортът ти. Не е присъщо на стила ти.

— Повече е досадно, отколкото полезно, но е най-добрият избор, като имаме предвид контакта.

— Контактът? Кой контакт?

— Ти. Казали са им, че аз съм посредник на Съвета за национална сигурност, който изнася информация от Никарагуа. А ти си обрисувана като неохотна връзка. Мислят, че си доста опасна. Дори може да си заплаха за собствената ми сигурност.

— Тази част от описанието ми поне отговоря на истината.

— Да, сигурен съм в това — отвърна той.

— И те няма да вдигнат шум?

— Не и ако и ти не вдигнеш. — Това беше по-скоро препоръка, отколкото отговор. Той пъхна ръце в джобовете на палтото си. — Трябва да се прибереш.

— Мислех си, че вече сме приключили с тази тема.

— Нещата се променят. Трябва да дойдеш с мен.

Сара пропусна поканата му покрай ушите си.

— Чрез Стайн ли ме проследи?

— Той беше доста тромав. Онази игра при Тайг беше скалъпена в последната минута. Не че Боб имаше кой знае какъв избор, но той ни даде координатите на мястото. Ние просто трябваше да изчакаме да се появиш. Не беше съвсем като игла в купа сено.

— Скъсаният ремък в Престертън?

— Човек работи с онзи материал, който му е под ръка.

— Камион На автомонтьор на самотен междуселски път — кимна тя на себе си.

— Достатъчно невинен външен вид, избор, не по-лош от който да било друг. И омазаната ви с грес маймуна… Е, той изигра блестящо ролята си. Ти трябваше да излезеш някъде по течението. Не бяхме наясно само докъде можеш да се добереш.

— Защо не дойде да ме прибереш?

Причард си позволи слаба усмивка.

— Едва ли щеше да скочиш с ентусиазъм в някоя правителствена кола и с мен на задната седалка. Трябваше да сведем до минимум възможностите ти за избор. Господин Мик се оказа най-добрият вариант.

— Това е малкото му име — поправи го Сара.

— Сигурен съм, че е така.

Алеята започна да завива към гърба на гаража. Внезапен силен повей на вятъра ги блъсна в гърдите. Причард придърпа палтото си по-плътно около тялото си.

— Значи сега просто трябва да се кача в колата с теб и тримата ти приятели без борба, без каквито и да било въпроси?

— Предполагам, че да.

— Защото вариантите ми са крайно ограничени. Неколцина свидетели. Обичайната история, която обяснява всичко, което те трябва да знаят за мен.

— Нещо такова. Да.

— В цялата работа остава единственото слабо място — ти. Защо му е на Причард да излиза на светло? Защо просто не си изпрати момчетата? Резултатът ще си бъде все същият. Или има промени в политиката на Комитета, за които не съм в течение?

— Политиката — отвърна той, докато измъкваше кърпа от джоба си, за да издуха носа си — си е все същата, както си беше. Ако трябва да бъда груб, ще кажа, че някои от каналите просто не са толкова сигурни, както би ни се искало да бъдат.

— Което означава?

Причард не отговори; беше се загледал в далечината.

— Странно — каза Сара. — Стайн и той произнесе същите думи. Което никак, ама никак не ме кара да се доверя на когото и да било от вас.

Той отново се усмихна.

— Това не беше ли част от репертоара ти?

— Все още не си ми отговорил на въпроса. Защо ти?

— Защото трябваше да разбера какво знаеш.

— И ти не можа да го измъкнеш от Боб? — Те стигнаха до края на алеята. Пред тях се откри широко пространство. Сара спря. — Направо не мога да повярвам.

— За нещастие, нашият приятел Стайн изчезна. — Причард продължи да крачи напред, изоставяйки Сара зад себе си. — Никога не съм си и мислил, че той разполага с отговорите на интересуващите ме въпроси.

— И как така? По собствено желание?

Причард спря с очи, втренчени в малка птица, кацнала върху клонка, все така обърнал й гръб.

— Не е изненадващо, че всички съществени папки са изчезнали с него.

— Съжалявам да го чуя.

— Да, така и предполагах, че ще съжаляваш. — Той отново извади кърпичката си, без да откъсва поглед от птичката. — А междувременно нещата около нашия доктор Джаспърс започват доста да загрубяват.

— Наистина ли? — запита безучастно Сара.

— Има информация, че е замесен в смъртта на един търговец на книги в Германия.

— Това е пълен абсурд.

— Възможно е.

— И по какъв начин е замесен?

— Това е информация от статии във вестниците, полицейски доклади. От тоя сорт. — Той започна грижливо да сгъва кърпичката си и се обърна към нея. — Всичко това се е случило преди шестнадесет часа в едно градче на име Волфенбютел. — Той вдигна поглед към нея. — Предполагам, че едва ли имаш представа какво може да е търсил доктор Джаспърс там.

— Очевидно да убие търговеца…

— Да, сигурен съм в това. — Той внимателно пъхна кърпичката в джоба си. — Може да ти е интересно да научиш, че Джаспърс не е работил сам, факт, който предизвиква няколко много интересни въпроса, които водят към теб.

— А, това е вече истинска изненада. — Сара се усмихна. — Но не искаше ли това през цялото време? Да ме изпратиш на задача, да отскубна няколко пера и после да видиш какво ще се получи? А ако в процеса се наложи да премахна няколко души, е тогава имаш на разположение съвършеното оръдие. Натискаш точните бутони, прегазваш няколко невинни човешки живота, а пък малката кукличка ще поеме цялата отговорност. И веднага се връща, защото, виждаш ли, тя няма да може да живее в покой със себе си, ако допусне отново същите грешки.

— Един учен човек би видял в това последния й шанс да облекчи съвестта си.

— Ти, мръсно копеле.

— Възможно е и да съм, но всичко това е заради добрата кауза, Сара. Тоя занаят си е мръсен още от самото начало.

— Наистина ли? — Сара се овладя. — Проблемът е, че от моя гледна точка нещата съвсем не изглеждат така, сякаш е станало по начина, за който си се надявал да се получат. В противен случай едва ли бих имала удоволствието да се наслаждавам на компанията ти в такова чудесно утро.

— Трябва да разбера какво знаеш. Нещата могат да вземат много лош… обрат.

— За кого? За мен ли? — Сара напъха ръцете си дълбоко в джобовете. — Тъкмо този много лош обрат по твоите думи може да се окаже съществена стъпка напред. — Вятърът отново напомни за себе си, пронизвайки плещите й.

— Може да настинеш тежко след изминалата нощ — каза той. — Трябва да се връщаме. — И той се завъртя и тръгна към алеята.

— Грижата ти е страшно затрогваща — отвърна тя.

— Не, боя се, че не е.

Обратният път извървяха в мълчание, докато излязоха пред мъжете до служебната кола. Причард огледа и тримата и кимна веднъж — сигнал да запалят двигателя.

— Аз те изпратих на задача и тази задача беше изпълнена. Нямам намерение да позволявам фиаското след Аман да се повтори. Просто съм тук, за да съм сигурен, че проблемът е избегнат.

Сара понечи да отговори, но спря с очи, вперени в Причард.

— Пък аз си помислих, че си дошъл, защото някои канали са станали много несигурни?

— Пък аз си мислех, че ти ще бъдеш повече от щастлива да се отървеш от всичко това.

— От всичко кое, Артър?

— Нали затова си приказваме така сладко-сладко? — Причард й намигна и добави: — Ти направи всичко, което се очаква от теб. Време е вече да се отдръпнеш.

— Толкова лесно? — Сара поклати глава. — Те знаят коя съм, откъде идвам и какво знам за тях. Едва ли е толкова лесно да ме оставят на мира.

— Може и да се изненадаш, но е така.

— И какво означава това?

Той отново направи пауза.

— Наистина ли искаш да ти отговоря на въпроса? — Думите сякаш се забиха като игли в съзнанието й. — В момента не разполагаш с кой знае какъв избор. Най-добре е да проявиш разум.

— На Джаспърс са му устроили капан и това ти е добре известно.

— Да, предполагам, че си права. Но той в момента или е мъртъв, или го издирват за убийство. Това е част от жертвоприношенията, които се налага да правим.

Той се обърна и се насочи към колата, без да очаква отговор.

Сара го проследи с поглед. Доверието му към нея си беше чиста проба лъжа. Последва второ кимване с глава и двама от мъжете тръгнаха към нея. Тя имаше на разположение не повече от минута да обмисли ситуацията и да разшифрова колебанието, което бе прочела в очите му. Най-добре е да проявиш разум. Той не бе произнесъл почти нищо съществено, нищо повече от фрази уловки в играта на котка и мишка, но въпреки всичко бе успяла да го долови, да разкрие несъстоятелността на тезата му. Наистина ли искаш да ти отговоря на този въпрос? Това, към което се стремеше той, беше да елиминира, без значение как — дали чрез скалъпена конспирация в Комитета, или чрез страха от повторението от Аман. Колко ли други варианти бе отхвърлил, преди да вземе решението да се яви сам на срещата? Какво ли беше онова, което той мислеше, че й беше известно? Несъстоятелност и колебание.

Рев на двигател проряза утринния въздух — увертюра към гледката, която изникна иззад гаража. Четири гуми с височина метър и петдесет запръскаха чакъл в почти всички посоки, с мост, задвижващи оси и ауспуси напълно открити под малката кабинка метър и двайсет на метър и двайсет. На вратите с големи букви беше изписано БЕЛЯ, стилизираното Б се надигаше като вълна в метално червено и синьо. От волана я гледаше захилената физиономия на Джеф, чиято уста крещеше нечута покана сред бесния грохот на двигателя. Хората на Причард се затичаха, а ръцете им посягаха към вътрешните джобове. Водена от чист инстинкт, Сара се затича към страната на пасажера, дръпна вратата и скочи в тапицираната с червена изкуствена кожа седалка. Машината се разтърси, Джеф превключи на по-горна предавка и чакълът под гумите захвърча като ураган назад. Сара протегна ръка към вратата, за да я дръпне. Беше й нужна цялата сила, за да притегли тежката стоманена врата. Миг по-късно, вече в безопасност в препускащата с бясна скорост машина, тя се вгледа в момчето, което я бе спасило.

— Видяхте ли им физиономиите? — Усмивката му се разтегли чак до ушите. — Искам да кажа, видяхте ли лицата им? Особено на оня старец. Страхотен майтап!

— Страхотен майтап — повтори тя, извърната назад. Мъжете скачаха в тъмния седан и затръшваха вратите му. Дребните очертания на колата им на стотина ярда отзад се смаляваха с всяка измината секунда. Каквото и да имаше под капака на двигателя, едва ли служебната кола можеше да му съперничи. Сара се обърна напред и се загледа в гигантските гуми, които буквално изяждаха чакъла, без да разлюляват кой знае колко машината при този толкова накъсан път.

— Ти си пълен с изненади — каза тя.

— Да, оня старец беше прекалено хитър, ама нали знаеш, хитрата сврака с двата крака. Държавна работа, дрън-дрън. Сякаш нямаше да разбера какво му е в ума. Той е един от ония, дето си се хванала на бас с тях, нали?

— Точно така… Той е един от онези — кимна Сара.

— Така си и знаех! — Той въодушевено тупна кормилото с двете си длани. — Мик пък се държа толкова официално с него. Господи, тоя старец направо се вмъкна под кожата му! Да беше видяла лицето на Мик — сериозно, та чак страшно, сякаш не мога да разбера какво става. Трябваше да го чуеш какво ми каза — да съм бил седнел в задната стая и да си кротувам, докато си отидат. Да, искаше да запази удоволствието само за себе си.

— Радвам се, че ти…

Внезапен десен завой секна думите й. Ръката й мигновено посегна към таблото, за да запази равновесие. Колата бе напуснала главния път и в момента се спускаше по нещо, което можеше да се опише като пътека, бодливи храсти и разхвърляни навред пънове. Напредваха без особени проблеми, макар че друсането се бе увеличило значително. Джеф се обърна към Сара:

— Така ще съкратим около дванайсет мили. Оня малък седан няма да може да се промъкне оттук. Не могат по никакъв начин да ни настигнат. Съжалявам за друсането.

Сара нагласи обезопасителния колан на седалката и задържа ръката си върху таблото. Каквото и да бе вдъхновило младия й приятел за този подвиг, тя нямаше намерение да охлажда ентусиазма му или да подлага на съмнение методите му.

— Не, не. Всичко е наред.

Четири минути по-късно излязоха на павиран път. Джеф пришпори двигателя до почти осемдесет мили в час.

— А сега накъде? — попита той. — Тихуана?

Сара се отпусна назад. Какво ще кажеш за Ню Йорк? Някога ръкувал ли си се със сенатор?

— Толкова е хубаво да се движим. Нека да видим, докъде ще стигнем.

Джеф се усмихна и вдигна скоростта до деветдесет мили в час.

Вотапек се дръпна от бара, сграбчил четвъртата чаша водка и тоник в ръка, а ефектът от алкохола вече бе избил като червени петна по бузите му. Свободната му ръка си играеше с меката част на ухото си, докато се връщаше на мястото си до пианото. Седжуик срещаше определена трудност с един пасаж от етюд на Шопен — бе зациклил в безкрайно повторение.

— „До“ се получава естествено само с лявата ръка избъбри Вотапек, докато пръстите му гневно се мъчеха да отскубнат няколко непослушни косъмчета, стърчащи от ухото му. — Естествено. Защо не искаш да го разбереш?

— Ти си имаш своето убежище, Антоне — отвърна му Седжуик, неспособен да се откъсне от пианото. — Аз си имам своите. Това трябва да ти е последното.

— Ще ти бъда благодарен, ако престанеш да ми нареждаш какво да правя. — Вотапек на един дъх изгълта съдържането на чашата и помести чашата върху страничната масичка от дясната си страна. После се отпусна на стола, скръсти ръце и притвори очи. — Знаеш, че не е редно — произнесе той и се залюля на стола си. — Просто не мога да му позволя да го направи. Просто не мога.

— Тя ни компрометира — отвърна Седжуик, като най-накрая успя да премине към следващия пасаж. — А, ето. Ти се оказа прав, „до“ е естествено.

— Чу ли ме какво казах?

— Да. Не можеш да му позволиш да го направи. Не — мисля, че имаш голям избор. Тя е прекалено опасна в комбинация с онази жена Трент, която още не е заловена. Дори и на този етап. — Той засвири още по-настойчиво, обзет от силното желание да завърши партитурата. — Но още съм озадачен как ли е успяла да я открие…

— Как можа да го кажеш? Тя е дете. Все още не се е възстановила. Ти знаеш, че няма представа за действителността оттогава. Как би могла да се ориентира още повече сега? Всичко е заради онази Трент. Тя си има някакъв начин…

— И двамата знаем с какви начини разполага тя. — Седжуик пак бе изпаднал в предишното състояние, раздразнението го бе принудило да спре, но не откъсваше поглед от клавишите. — И двамата с теб излязохме големи глупаци. — Нищо от изпълнението, което изискваше голяма вещина, нямаше в думите му; той пусна капака на пианото и вдигна очи. — Не че това има някакво значение, Антоне. Боя се, че Алисън не знае в какво да вярва сега. На кого да вярва. Стабилна или не, тя има информация, която може да се окаже много опасна. Госпожица Трент я превърна в пречка.

— Разбирам — каза Вотапек. — Преди тридесет години съсипахме живота й, а сега просто ще й го отнемем. Просто хей така. — Думите бяха произнесени от сломен мъж. — За това ли жадувахме през всички тия години?

— Жадувахме само да построим нещо, което има реален смисъл, което…

— О, стига, Лари! — Вотапек се изправи. — Тя е част от нас, причината, поради която започнахме всичко това най-вече. А сега…

— Причината, поради която ти си започнал всичко това.

— Тайг се бе появил на площадката на стълбището, което водеше към всекидневната. — Тя загуби нашето доверие.

— Казвам ви, че тя не знаеше…

— Това е несъществено — продължи Тайг. — Този проблем трябваше да бъде разрешен много отдавна.

— Разрешен! — Вотапек диво заклати глава. — Така ли говорим за хората си, за децата, които жертват…

— „Сантименталността е проява на слабост“ — цитира Тайг. — Колко пъти съм те чувал да го казваш? Е, дошло е времето да разбереш реалността на думите си, Антоне, а не да ги имаш само като някаква абстрактна теория, която да обслужва нечий педагогически похват в класната стая.

— Чудесно — отвърна Вотапек. — Знам също, че никой няма да й повярва и на нито една дума.

— Никой няма да има тази възможност — отвърна Тайг. — Лари, опитай се да обясниш това на нашия разяждан от угризения на съвестта приятел.

Седжуик междувременно се бе придвижил до бара с чаша сода в ръка.

— Знаеш, че е прав, Антоне — изрече той с примирителен тон. — Докато демонстрираше отдаване на каузата ни, тя представляваше отговорност, с която можехме да живеем. Бихме могли да разберем чувствата ти…

— Благодаря ви! — излая Вотапек, рязко се изправи и отиде до прозореца. — Благодаря ви много и на двамата за вашето снизхождение!

— Антоне — продължи Седжуик, — тя знае, кой е бил там. Знае за Пемброук, знае за децата, които успяхме да спасим от Темпстън. Тя видя всичко това и може да им даде информация за много неща, за които те даже и хабер си нямат. Макар и да не знаеше как се развиват нещата на новия етап, тя ни напомня, че нещата могат да приемат съвсем погрешен обрат. А сега тя е объркана. И вече не е сама. Ако по някаква причина госпожица Трент реши да я убеди да сподели информацията си със съответните институции, прекалено много връзки ще излязат наяве, без значение на източника им. Искаш ли да я прекараш през всичкия този ужас? Не можем да си го позволим, Антоне, и ти го знаеш много добре. Трент, Алисън…

— И сега нашият приятел от Вашингтон. — Един уморен глас, мълчал до този момент, прекъсна Седжуик. Сгушеният в ъгъла старец се размърда в креслото си; напрежението от последната седмица бе изписало дълбоки бръчки върху лицето му. Той поклати глава повече на себе си, отколкото на другите. — Страхувам се, че не можем да направим нищо друго. Той не ни оставя никакъв избор. — Старецът се изкашля. — Какво его. — Интонацията беше изпълнена единствено с разочарование. — Никога не е доволен да играе ролята си. Винаги иска повече, винаги е готов да преразглежда решенията. И сега тази глупост. Няма ли някога да разбере? — Старецът не очакваше отговор на въпроса си. — Нека бъде така. Намерих друг човек, с когото да го заменим. Трябва да действате бързо с него. Сега той може да бъде много опасен. Той ще е готов на всичко, само и само да запази живота си.

— Вземаме мерки по въпроса — отвърна Седжуик, който се обърна към Вотапек. — Знаете, че същото се отнася и за Алисън.

— Това е абсолютно невярно. Той знаеше какво прави — обади се Вотапек. — Той отлично знаеше какво прави.

— Да, но основната причина е същата. Разкриването и на най-малката връзка между нас ще съсипе целия ни план. — Седжуик направи пауза. — Не всички от нас имат търпението да изчакат още тридесет години до следващия ни шанс да опитаме отново.

— Предполагам, искаш да кажеш, че Темпстън бе изцяло моя грешка…

— Не искам да кажа нищо. Всичко, което искам да кажа, е, че този път не можем да поемаме никакви рискове. Оставим ли я там, като едното нищо бихме могли да пожертваме делото, от осъществяването на което ни дели само една крачка. Без значение дали съзнателно, или не, но Алисън би могла да си направи нужните умозаключения. Би ли предпочел нея пред нашето бъдеще?

Вотапек остана до прозореца, без да се обърне към останалите мъже в стаята.

— А вие бихте ли ми позволили да направя своя избор?

Бяха се върнали назад поне двадесетина мили, като се промъкваха по пътища, за които Джеф твърдеше, че били прекалено потайни дори и за местната полиция. Сара му каза, че нейните „приятели“ без съмнение ще опитат същия номер, който бе пробвала в Глендън, и успя да го убеди да потеглят на север, далеч от града, така че да избегне поредния сблъсък. Отначало автомонтьорът не се съгласи и настояваше да я закара чак до Мексико. Сара внимателно му обясни, че „Белята“ — макар и изключителна машина — бие прекалено на очи, за да успеят да се проврат през полицейските проверки чак до южната граница. Няколко минути размишления бяха довели и Джеф до същото заключение. Той отби от главния път и предпочете един доста по-сценичен подход към градчето с име Паламето.

Сега, на около миля извън селището, все още в безопасност сред дърветата, закриващи черния път, Сара го помоли да спре. Тя отвори вратата и скочи от кабината.

— Имаш ли ум в главата? — възкликна изумен той, като разтърси собствената си глава, за да подсили думите си. — Та дотам има цяла миля. Да не са и две. Няма никаква причина да ходиш пеш дотам. Казах, че за мен не е проблем…

— Искам да вляза в градчето, без да бия на очи. Нали разбираш, колкото по-незабелязано, толкова по-добре. Тъкмо ще хвана и първия влак.

— Господи, вие направо сте откачили с тая игра. Ти знаеш, че той е на средата по пътя за Кармел и си готова да тръгнеш пеша?

— Имай ми доверие — отвърна Сара. — И преди съм играла с него. — Такива са жертвите, които правим. Дори и основната причина. Дори и начинът на действие на Причард. А сега той искаше да я елиминира от играта. Защо? Или и това беше част от стратегията? Поредния натиск, който да го увери, че тя е прозряла нещата докрай. За Темпстън и сенатора Скентън. Тя си спомни една фраза от съобщението на Ферик: „отрежи главата и тялото само ще се разпадне.“ Причард отново й бе оставил съвсем малък избор. Да се скатае някъде и да подсигури жертвоприношението. Или да се превърне в убиец. Това беше единственият начин, който тя познаваше, за да спаси Ксандър.

— Хей, това си е твоя работа — отвърна Джеф. Тя виждаше, че интересът му спада, за разлика от отношението му към скоростта. Той натисна педала. — Просто си помислих, че мога да ти помогна.

— Ти ми помогна страшно много — кимна тя. Бръкна в джоба си и извади банкнота от сто долара, която беше взела от човека на Тайг. — Ето, вземи.

— Какво, по дяволите…

— Това е… твоят дял, ако спечеля — обясни тя. — Няма да ми е особено приятно да знам, че съм спечелила пет бона и ти си помогнал за това, а аз не съм ти се отплатила. — Очите на момчето реагираха миг по-късно, а бузите му поруменяха, докато протягаше срамежливо ръка.

— Пет бона? — Очите му се разшириха. — Добре… Предполагам, че всичко е наред тогава. Пък и нали накарахме оня дребосък да ни налапа ауспуха.

— Направо го разкарахме — потвърди Сара. — О, ще те помоля още нещо: не се връщай веднага при Мик; изчакай до вечерта. Нали разбираш, в случай, че приятелите ми са още там и искат да разберат накъде съм поела.

Джеф се опитваше да натъпче в джоба банкнотата.

— Добре, добре — кимна той. — Искаш да имаш предимство. Разбирам. Ще отида при един приятел, ще погледаме малко видео. Мога да го уредя.

— И Мик няма да има нищо против?

— Ами, сега нямаме кой знае каква работа. Само два камиона до следващия петък. Нищо особено. Хей, това ще му е за урок другия път да не се отнася с мен като с идиот. — Той се усмихна и се пресегна да хлопне вратата. — Стотарка и един час педала до дупка. Аз трябва да съм ти благодарен, а не ти на мен… — Той спря и я погледна през прозореца. — Не ти знам дори и името.

— Сюзън — отвърна тя.

— Чудесно, Сюзън. Надявам се да спечелиш. — И той форсира двигателя. Машината потегли с рев по пътя, а ръката му не спря да маха през прозореца чак докато „Белята“ се скри зад завоя. Сара изчака минута и потегли към градчето.

Двайсет минути по-късно тя се намираше в дамската тоалетна на гарата в Паламето, малко помещение по средата на перона. Влакът беше единственият й избор — нямаше по-бърз и безопасен начин да се добере до летището в Сакраменто. Ако всичко минеше добре, тя щеше да е на борда на първия самолет до някой източен пункт в рамките на следващия час, а после щеше да се прехвърли до Ню Йорк. И Скентън.

По някакъв начин предчувстваше, че Джаспърс ще е там. Трябваше да бъде. Тя имаше нужда от него там, изпитваше потребност да го види, за да се убеди, че е оцелял, повече заради себе си, отколкото заради него. Деликатният скромен мъж, който се бе опитал да се докосне до душата й, който бе станал свидетел на сковалия я ужас в онези тунели под университета, и когото бе изпратила в целия този ужас. И само с една усмивка. Не ме оставай, Ферик.

Въпросът сега беше дали щяха да я познаят, веднъж след като пристигнеше. С къса кожена пола, копринена блуза и туидово сако тя нямаше почти нищо общо със синьора Фабрици от Фиоренца. Плътно прилепналият й костюм беше от „Фашън Плейт“ — единственият магазин за дамски дрехи в Паламето, снабден с най-съвременните модерни дрехи или поне така твърдеше рекламата му. На чия представа за най-съвременна мода отговаряха артикулите в магазина, си оставаше пълна мистерия. Новите дрехи — включващи чифт тъмнозелени чорапи до коленете, доста смели дантелени бикини и комплект ботуши за катерене — бяха преобразили Сара в дете от плакат на модата в северна Калифорния.

Сега, застанала пред друго огледало, Сара извличаше максималното от няколкото артикула, които бе купила в местния фармацевтичен магазин, за да довърши дегазацията. С бавни, отмерени движения тя внимателно нанасяше по лицето и шията си крема, който й придаваше супер тен. Намаза щедро ръцете, китките и бедрата си, като реши, че няма смисъл да се тревожи за последиците. Всичко, което имаше значение, беше, че бе успяла да заличи няколко бръчки около очите си и драскотините, получени при бягството от къщата на Тайг. Само след минута те бяха заличени, а заедно с тях и седем години от възрастта й, което я правеше да изглежда някъде към средата на двайсетте. Е, към края им. Дрехите щяха да свършат останалото. После идваше ред на клипсите, след това — на косите й, подрязани до брадичката и изправени максимално. Тя се надяваше, че шестте часа полет плюс няколко кутии боя за коса ще я направят съвършената блондинка. Ако не нещо друго, то поне костюмът й щеше да е достатъчен да я отведе до летището.

Огледа се за последен път в огледалото и открехна вратата, приветствана от два дискретни звука в далечината. Първият беше от свирката на влака, която известяваше на всички в околията Балард, че влакът по разписание в 9,40 избързваше с две минути. Вторият беше от форсирания рев на двигател, прекалено добре познат от последния час. Тя мигновено отстъпи назад.

Бяха открили Джеф. Дали Причард бе имал достатъчно ум да му закачи някакъв предавател? Глупав въпрос. Сара познаваше тези хора, които не пропускаха никога такива подробности. И сега по тази причина „Белята“ беше някъде зад нея и кръстосваше улиците на Паламето.

Влакът спря с пронизително стържене на спирачките, е което я накара мигновено да насочи вниманието си към перона. Почти в унисон, автомобилът издаде един последен грохот. Тя застина в очакване да дочуе бързи крачки. Никой обаче не се затича. Настъпи тишина. Миг по-късно няколко листа се вдигнаха във въздуха с отварянето на вратите на влака. Тя рязко вдигна глава. Празното купе беше на не повече от три метра от нея. И пак тишина! Мисли! Разгледай вариантите! Тя изчаква в продължение на почти половин минута, в следващия миг се втурна през перона и скочи във вагона, точно преди вратите да хлопнат след нея. Секунда по-късно перонът започна да се плъзга покрай нея. Застана до прозореца в опит да зърне преследвачите си. Нямаше никой, перонът остана пуст. Тя се отдръпна назад. Влакът набираше скорост под тунел от надвиснали клони и дървета. Къде са те?

И изведнъж я осени. Те бяха във влака.

Боб Стайн прокара длан по рамката на леглото, а прахът от възглавницата изпълни въздуха. В другия край на стаята О’Конъл, който само преди минута бе станал от пожълтелите чаршафи на леглото, пъхаше последователно главата си ту под горещия, ту под студения кран — някакъв странен ритуал на следобедно разбуждане. Беше с риза с къси ръкави, разтворена отпред, която се нуждаеше от пране също като чаршафите. Колкото до панталоните му, те бяха прекалено къси и прекалено широки в глезена, и прекалено тесни в областта на стомаха. Стайн го бе виждал в този вид само веднъж досега. След Аман. Гледката беше достатъчна, за да отклони погледа му из стаята, да огледа порутеното пространство и нащърбената мазилка, пръсната навсякъде по пода. О’Конъл се дръпна, за да се подсуши, и умивалникът се открои с голите си тръби, излизащи от стената, готов да продъни пода с цялата си желязна маса при най-малкия натиск. Така или иначе това беше запусната малка дупка, която съперничеше и на най-зловещите репортажи от Третия свят. Човек направо не можеше да повярва, че някой може да я наеме за цяла седмица, на разстояние по-малко от три квартала от Юниън Скуеър в Ню Йорк.

Не беше трудно да го проследи. В действителност О’Конъл беше оставил доста явна следа — факт, внесъл спокойствие в душата на Боб. Както при Сара, той сякаш искаше да бъде открит. Естествено, Боб бе откликнал на молбата му.

Дълбока кашлица привлече вниманието му отново към О’Конъл, който бе наметнал хавлия около врата си и се мъчеше да отвори капачката на бутилка.

— Много добра стока, е, Боби — каза той с глас, още дрезгав от съня. — За теб само най-доброто. — Ирландският му акцент сякаш бе станал още по-отчетлив.

— Аз съм пас — отвърна Стайн, — може би по-късно. — О’Конъл повдигна огромните си плещи и пое дълга глътка от кафявата течност. — Колко гълтока като тоя правиш на ден?

— На ден? — О’Конъл се изсмя и изригна поредната храчка от дробовете си. Изплю се в неопределена посока и се настани на нисък метален стол до вратата. — На час, Боби. На час. Когато съм в добра форма, са две. Когато не съм… — Той намигна и се ухили. — Какво искаш? Както виждаш, много съм зает. Нямам време за такива като теб. Чака ме среща в „Рок центъра“ на чай и курабийки. — Той се изсмя и пое нова глътка.

— Оставил си следа. Аз само я последвах — отвърна Стайн. — Ти обикновено си по-бърз, Гал. Като че ли нещо губиш форма.

— Сигурен съм, че е така, господин Стайн. Сигурен съм. — Той се замисли дали да не пийне още една глътка, но спря с бутилка до устните си. — Но какво са няколко дни между приятели? — Усмивката изчезна. Бутилката продължи пътя си и течността заклокочи в гърлото му. — О’Конъл шумно избърса уста в рамото си. — Понякога на човек му се приисква да остане малко… сам. Малко, за да може да обърне повече внимание на големите си мисли. — Той отново надигна бутилката.

— Не знаех, че изобщо мислиш.

О’Конъл се изхили.

— Ти поне си честен.

Стайн продължи, без да отделя поглед от него.

— Никога не съм могъл да те разбера защо го правиш. Те ти плащат достатъчно…

— Струвам всяко пени, които ми плащат — вмъкна той, надигайки бутилката в присмехулен тост.

— Да, всяко пени — съгласи се Стайн, — но защо си избрал тъкмо тази дупка? Защо не Мериланд, фермата? Защо не отидеш да мислиш там? Виж, куче…

— Затваряй си плювалника, Боби. — Думите бяха изречени без всякаква злоба. — Ходя да мисля, където си поискам. — Той отпи поредната глътка и очите му замигаха с бавен, несвързан ритъм. — Кучето е мъртво. Не го ли знаеше? Да, някакво шибано хлапе. Да кара камион или нещо от този род. Казах им да я държат вътре през нощта — най-простата работа, — но не можеш да им имаш вяра и за пукната пара, тъпи копелета. Оставили шибаното куче да офейка през нощта. Така й се пада на дъртата кучка. — Той довърши бутилката и я запрати към отсрещната стена. Тя отказа да се строши и падна с трясък на дървения под.

— Не бях чул. — Стайн си пое дълбоко дъх и издърпа ; едно порно списание изпод възглавницата. Прелисти страниците му, преди да добави: — Пак ти повтарям, че тя нямаше да живее така или иначе кой знае колко повече.

Гал се усмихна, брадичката му се спусна върху гърдите, а юмруците му се подпряха на кръста за опора.

— Да ти го начукам, Боби. Тя не беше толкова дърта, колкото дебелия ти задник.

— Искам да изтрезнееш. — Стайн захвърли списанието към далечния край на леглото и се опря с две ръце върху мекия матрак. — Сара е в опасност и май ти си единственият, на когото се доверява.

— Това изненадва ли те?

— Може би да, а може би не.

В продължение на няколко секунди очите на О’Конъл сякаш се проясниха, преди да изпаднат в предишното пияно състояние. Той се огледа и ръката му залющи някакво щръкнало парче мазилка.

— Да, добре… Как е нашата малка госпожица Трент?

— Добрали са се до досиетата й — отвърна Стайн. — Всичките. А Артър… го няма никакъв.

Споменаването на името на Причард накара лицето на О’Конъл внезапно да се вкамени, а очите му се присвиха срещу Стайн.

— Артър К. Причард с несекващата популярност.

— Никакво К — поправи го той. — Това е Кларк. Нашите имена нямат инициал за средно име.

— Да ти го начукам, Боби. — О’Конъл се изправи и се приближи към умивалника. Завъртя крана на чешмата и си напълни устата с вода. — Нямаш представа какво става, нали? — попита го той, докато я поглъщаше. Изсмя се на себе си. — Той ми обеща, ти знаеш. Тя излиза от играта. Тежката му дума. — Той изрева и заби юмрук в стената. — Да, да ти го начукам, Артър Причард! — Той се обърна към Стайн. — Каза, че била приключила. Готова. Само дето не му се налагаше да ходи да я прибира, нали? Не беше необходимо да маха онези проклети копелета от улицата, да я вижда застанала в онази хотелска стая, стиснала до побеляване пистолета, така чак да ти се… Не знам. — Той затвори очи и отпусна глава. — Тя беше добро дете, знаеш ли? — Гласът му се бе снишил до шепот. — И страхотен стрелец. Страхотен. Това беше тя. — Той отвори очи и се втренчи в Стайн. — Мислиш си, че е могла да се върне за момичето ли? Сякаш е имала избор. — Той отново се изсмя на себе си, после отново се доклатушка до стола си, като си пое дълбоко дъх, докато сядаше. — Тя обвиняваше себе си за всичко и той я върна. Защо го направи, Боб? Защо? — Той оброни още веднъж брадичката си върху гърдите. После отвори очи и се загледа в колегата си, без всякаква следа от топлота. — Трябваше да го проумеем още тогава. Не трябваше да я оставяме сама. Трябваше да се погрижим.

Стайн го изчака да потъне дълбоко в креслото.

— Нямам вина за това.

— Това е добре, Боби. Ти май наистина си вярваш. — Горчивината отново се бе върнала в гласа му. — Лепни си тенекийката на задника и го начукай на другия. Браво, Боби. Браво.

— Ти наистина ли мислиш, че съм го желал? — Отново направи пауза. — Тогава върви по дяволите. Не го правя заради Артър. Това е заради нея.

Бившият оперативен работник примигна няколко пъти. След около минута той се изправи, пое си още веднъж дълбоко въздух, после приглади с длани косите си и разтри лице. Протегна врат и се изкашля.

— Да, не съм толкова зле, колкото изглеждам. Не повече от половин бутилка на ден. Върхът.

— Ще повърнеш всичко само след четвърт час. Усмивката се върна, макар че този път беше малко по-различна от предишната.

— Не насилвай късмета си, господин Стайн.

— Тази вечер трябва да дойдеш с мен.

О’Конъл се опита да прогони алкохолната омая от главата си.

— И къде, ако не е тайна?

— Това зависи от теб.

Ирландецът вдигна глава.

— Къде е тя, Боби? И къде е, между другото, господин Причард? Или ти не си в течение?

— Има нещо, което трябва да знам? — Стайн погледна шефа си.

— Един мъничък проблем за това, на кого можеш да имаш вяра. — О’Конъл се изправи и отново се приближи до умивалника, пусна крана с пълна сила и жадно загълта водата.

— Което означава какво?

Той наплиска главата си, преди да отговори.

— Което означава, че те знаят коя е.

— Къде?

— В къщата на Тайг. Сан Франциско.

— Кога?

— Преди дванайсет ча̀са.

О’Конъл затвори чешмата и вдигна поглед към Стайн, изтривайки лицето и врата си с хавлията.

— И тя е още там?

Стайн бавно поклати глава.

— Аз… не съм сигурен.

— Това е лошо, Боби. Това е страшно лошо.

Сара огледа пътеката пред себе си с петнадесет или повече купета, милостиво запълнени, с тук-там празни седалки, но с достатъчно хора, за да й осигурят някакво подобие на прикритие. Зад нея, все така плътно насядали, имаше хора, които се прибираха от работа, и отпускари, някои потънали във вестници, други — в разговори, но повечето от тях бяха със сходни вратовръзки и шалове. При по-обстоен оглед тя откри, че панталоните и ризите им също много си приличаха — прилежно изгладени сиви фланелени тъкани, всички с мокасини или с лачени обувки. Толкова за сливането с околната обстановка. И въпреки това тя се отдръпна вляво, облягайки се на ръба на седалките, докато напредваше навътре във вагона. С всяко ново купе изскачаха все едни и същи вратовръзки и панталони, поли и блузи, които още повече засилваха мистерията. Пътеката обаче оставаше чиста от всякакви други хора без костюми. Ако хората на Причард бяха във влака, те все още не се бяха добрали до пълния с клоуни вагон.

Сара зърна едно празно място в последното купе, върху което си отдъхваха обувките на все още невидимия пътник. От лявата й страна мъж към края на тридесетте, също в пълна униформа, се бе потопил в някаква кръстословица. До прозореца, с гръб към стената. Половин минута по-късно Сара учтиво мина покрай него, видя как обувките освободиха седалката и тя седна, притиснала чантата до себе си.

След около минута мъжът срещу нея се размърда.

— Доста впечатляваща гледка, нали? — кимна през рамо. Той също беше някъде към средата на тридесетте, с енергична усмивка. — Униформата, имам предвид. Изглеждат доста интересно.

— Да — отвърна разсеяно тя, със съсредоточено върху останалата част на вагона периферно зрение.

— Не е особено оригинално, но пък е внушително.

Сара отново се усмихна.

— Сигурно се чудите за какво е всичко това?

Този път тя вежливо повдигна вежди, преди да огледа пътеката, сякаш в очакване да се появи приятел.

— Ние сме „Савой Сингърс“ — продължи той, необезпокояван от почти явната липса на интерес. — Гилбърт и Съливан. Нали знаете, „Пиратите от Панзанс“, „Пинафор“. Изнасяме концерти, гостуваме на клубове, такива неща. Тази вечер ще имаме голям концерт.

— „Пинафор“. — Тя кимна в знак на учтивост, с мисли съвсем на друго място, макар и в паметта й да изплува едно представление преди година, едно твърдо сопрано, което бе Настоявало за няколко разходки до някой отворен бар. — Не ставаше ли дума за някакви братя и сестри? — добави тя разсеяно, само за да съжали миг след това за проявата на интерес.

Лицето на мъжа просветна.

— Сестри, братовчеди и лели — коригира я той и мигновено запя: — „А ние сме неговите сестри, братовчеди и лели“. — Другите двама незабавно поеха: — „сестрите му, и братовчедите му, които той сякаш имаше с дузини, и лелите му също.“ — Мъжът с кръстословицата мигновено захвърли вестника и скочи на крака. — „Защото той е англичанин!“ — изпя гръмогласно с баритона си той. Миг по-късно три-четвърти от вагона вече бяха скочили на крака, олюлявайки се от друсането на влака и запригласяха с пълно гърло: — „защото той самият го изрече (и това му прави вече чест) защото той е англичанин, защото той е ан-гли-чан-НИИИИИН!“

Запазила спокойствие, Сара изтръгна най-добрата усмивка от себе си, на която беше способна, като се чудеше дали бе избрала най-доброто място във вагона. След секунди вагонът се огласи от гръмогласни смехове и всички насядаха по местата си, като този път друг хор пое от мястото, където бяха прекъснали „Пинафор“, Сара си спомни, че в канона имаше десет или дванадесет оперети и разбра, че я очаква дълъг концерт.

В момента, когато се отпускаше върху седалката си, зърна един от хората на Причард в дъното на вагона да оглежда пътниците сякаш си търсеше място за сядане. Тъмен костюм, тънка черна вратовръзка. Той също беше донейде объркан не толкова от пеенето, колкото от еднообразните дрехи, но интересът му бе насочен единствено към неколцината жени, които като Сара се бяха качили, без да знаят, в концертния вагон. Една от жените, на която явно вече не й издържаха нервите, учтиво, но твърдо отказваше поканата на поредната четворка да попеят заедно и бързо се промуши с усмивка на облекчение покрай човека на Причард в дъното на вагона. За момент агентът се подвоуми дали да не я последва, но после размисли и бързо се върна на огледа си. Беше прекалено ниска, предположи Сара. И все пак му беше нужно време, за да се увери. Той беше внимателен. Разбира се, имаше вероятност да не я разпознае. Тя си го спомни като мъжа останал край колата — прекалено далеч, за да запомни точно лицето й. А с новите й дрехи, прическа, коса и дори кожа вероятността да я забележи оставаше пренебрежимо малка. Но пък за сметка на това именно тези промени я правеха толкова открояваща се сред тази еднообразна среда. Той без съмнение щеше да съсредоточи вниманието си върху нея. Беше въпрос на минути. Което означаваше, че трябва да създаде някаква отвличаща вниманието му маневра.

Сара се извърна към баритона с тази мисъл и започна да припява с няколкото думи, които можеше да различи, но винаги изоставаше с няколко ноти, поклащайки главата си напред-назад. Той веднага кимна окуражаващо. Както и бе предположила, движението й беше достатъчно, за да привлече вниманието на агента. Добре, наслаждавай се на шоуто. Тя усети погледа му върху лицето си, изчака го да се приближи и тогава много бавно започна да разтваря крака. Късата й пола се надигна няколко сантиметра по бедрата й. Скоро коленете й се раздалечиха достатъчно, предлагайки щедра гледка на вътрешната част на бедрата й и по-нагоре за всички заинтересувани страни. А. човекът на Причард определено беше заинтригуван. Тя го зърна с крайчеца на окото си да спира. Погледът му се плъзна по тялото й, като спря върху коляното й, откъдето започна огледа на вътрешността между бедрата й, омагьосан от плътта и бикините в продължение на много секунди. Сара го изчака достатъчно време, за да задоволи апетита му.

И тогава рязко придърпа коленете си едно към друго, забивайки поглед в очите му с изражение на оскърбена жена. Реакцията му не беше трудна за отгатване. Той пламна и очите му се стрелнаха насам-натам, преди да се ухили овчедушно и да се обърне. Секунда по-късно вече се оттегляше неловко. Сара го проследи как се полюшква насам — натам, уверена, че в момента той се опитва да я прогони от съзнанието си. Какво друго можеше да направи? Той бе усетил само унижението, бе видял само обвинението в очите й, а не жената зад тях. И по тази причина тя беше уверена, че той няма да се върне. Той нямаше да успее да убеди себе си, че тъкмо тази беше жената, която търси. Егото му нямаше да му позволи.

Преди обаче човекът на Причард да се скрие от погледа й, вратата от лявата й страна внезапно се отвори. Нахлулият метален грохот на колелата и воят на вятъра заглушиха за момент хора. Сара вдигна поглед и малко остана да изгуби самообладание. На не повече от метър от нея бе застанал ниският й придружител от подземията на Тайг, мъжът, който я бе извел до рампата само преди десетина часа. Тайг? Тя го загледа с неприкрит ужас, а моментният й триумф над Причард изчезна в миг. Мъжът бе застанал неподвижен и гледаше напред, необезпокояван от развихрилия се хор. Сара се притисна на сантиметър към пеещия си съсед по седалка в опит да се скрие от евентуалния поглед на мъжа, ако се обърне към нея. Погледът му обаче беше насочен към нещо или някой в дъното на вагона. За разлика от предшественика си, той изобщо не се вглеждаше в насядалите пътници. Той търсеше плячката си някъде отвъд, извън зрителното й поле.

Много бавно Сара се отпусна на мястото си, озадачена не толкова от външния му вид, колкото от съобщението, което излъчваше изражението му — той не търсеше нея. Това поне беше ясно. Всъщност изглеждаше така, сякаш той дори и не подозираше, че тя е във влака. Тогава какво правеше тук? Една доста обезпокояваща мисъл се стрелна през съзнанието й. Човекът на Причард. Но защо? Преди да започне да разсъждава на тази тема, човекът на Тайг вече бе по средата на вагона. Сара бавно се изправи. С нещо средно между кимване и довиждане към съседите си по място тя бавно тръгна подир човека на Тайг.

Следваше го на достатъчно разстояние през следващите три вагона, като на всяка следваща врата оставаше достатъчно назад, за да го вижда, когато спира и тръгва, без да се приближава прекалено много. Едва когато се осмели да скъси дистанцията между себе си и двамата мъже, разбра кого преследваше мъжът пред нея — Настойчивият поглед. Разбира се, човекът на Причард беше единственият логически избор, но въпросът оставаше: съгласно чия логика? Защо му беше да демонстрира дори и най-малък интерес към човека от Вашингтон? Защо му беше да се интересува толкова от него? Като се изключеха несигурните канали, целта нямаше никакъв смисъл. Тя знаеше, че те бяха длъжни да търсят нея.

Въпросите изчезнаха като издухани от съзнанието й, когато странната игра на котка, мишка и котка отново започна да набира скорост, а следващите минути преобразуваха Сара от преследвана в преследвач. Докато се люшкаше по пътеката между седалките, тя усещаше как сърцето й ускорява пулс, а сетивата й се изострят; всичко около нея сякаш изостри до неузнаваемост чертите си. И с това усещане дойде и чувството на покой. За пръв път от седмици, може би години, тя осъзна, че се владее напълно, а онези гласове в душата й бяха сключили временно примирие. Това беше Преследване — нещо толкова просто, толкова естествена част от нея. В продължение на три вагона бе държала мъжете пред себе си под око, докато преди четвъртия вагон й се наложи да спре на малката платформа между вагоните. Човекът на Причард бе намерил двамата си колеги и тримата водеха приглушен разговор по средата на пътеката във вагона. Човекът на Тайг също бе принуден да спре, заемайки първото най-близко свободно място, и извади малко радио от джоба на сакото си, без да отделя погледа си от триото. През това време Сара пристъпи в сенките на отрития вестибюл, а отражението й остана скрито от силния блясък на обляното от слънце стъкло.

Тримата от Вашингтон изненадващо не забелязваха, че са обект на наблюдение, явно неспособни да видят общата си цел. Както бе очаквала, воайорът й не даваше никакви признаци да споделя злощастния си опит отпреди минути, като клатеше глава и повдигаше рамене в синхрон с другите двама, които бяха имали същия успех. Едва когато и тримата спряха едновременно, тя осъзна, че те не бяха споделили помежду си преживелиците си. Вместо това те се заслушаха напрегнато, съсредоточили поглед върху седалката от лявата им страна. И в този момент тя изумена зърна над облегалката да се надига сива глава и на пътеката да застава фигура с добре познатото й палто. Причард. Той също беше не по-радостен от тях, а юмрукът му ядно се спускаше при всяко негово изречение. Едно нещо беше ясно. Той бе проявил интерес към нея — много личен интерес — и то такъв, че да го ангажира с действия в област, за която той имаше само абстрактна представа. Но защо поемаше този риск?

Причард се изправи, тирадата му приключи с израз на разочарование, дори с раздразнение, но все така с познатата арогантност, без да изпитва липса на доводи. Той самият щеше да ги поведе на оглед във влака — поне това изразяваше цялата му стойка и изражение. Изведнъж обаче той спря. В някакъв миг на моментна паника на Сара й се стори, че той бе успял да я зърне през стъклото, но очите му говореха точно обратното. Човекът на Тайг бе привлякъл вниманието му, а не тя. Двамата мъже се гледаха взаимно. Причард бе застинал с пепеляво лице. По лицето му са запромъква отчетлив страх. Страх? Тя никога не бе виждала дори и следа от емоция върху лицето му. А сега тя видя ужас, вълна от истинска паника, която го сграбчи за гърлото. Втренчена в обветреното му лице, тя се опита да разбере, да си изясни собственото си объркване, но не успя. В продължение на няколко секунди остана като уловена в капан от застиналия в абсолютна неподвижност поглед през стъклото. Тя потри веждите си о стъклото; хладината му беше достатъчна, за да прогони вцепенението й. И в този момент, в този миг на прояснение тя прозря истината. Той беше част от цялата история, част от тази лудост, Причард се бе отдал на хората на Айзенрайх. И по някакъв начин бе измамил доверието им.

Ето защо бяха тук хората на Тайг. Както Причард я бе проследил, така и те го бяха проследили. Тя се зачуди колко ли дълго го бяха търсили, без да си задава въпроса за късмета, помогнал й да избегне капана.

Причард отстъпи назад, като блъсна неволно един от агентите си. Мъжът се дръпна неловко назад, несигурен от внезапната смяна на посоката. Но смяна нямаше да има. Джордж — бившият шофьор на Сара — се бе появил на вратата в дъното на вагона, за да отреже всякакви опити за бягство. Очевидно те знаеха и как да отрязват пътищата за отстъпление. Причард отново се обърна и в продължение на няколко секунди гледаше по протежение на пътеката. Бавно, сякаш притискан от невидима ръка, той потъна в най-близката седалка. Тримата му агенти оставаха, поне на първо време, в пълно неведение какво се случва около тях. Те учудено гледаха шефа си как клюмва на седалката и удивено се споглеждаха докато прояснението бавно навлизаше в съзнанието им. Но беше прекалено късно. Хората на Тайг вече се приближаваха с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете им, а първият отново говореше нещо по джобното си радио. Той рязко кимна. Едва тогава Сара проумя какво правеше той. Обаждаше се за подкрепление.

Тя се обърна мигновено назад, взря се през прозореца и видя как няколко едри мъже приближаваха енергично през вагона зад нея. Тя пристъпи от сянката и много спокойно отвори вратата. Влезе във вагона и се запъти срещу тях с високо вдигната глава. Никой от мъжете не даде признак да я е разпознал. Първият забави стъпка, а тя седна на едно свободно място, за да се разминат. Всички кимнаха с благодарност, а последният от четиримата дори предложи и усмивката си, преди да мине покрай нея. Сара стана от седалката и продължи напред, отдалечавайки се от тях с небрежна походка, докато не чу вратата зад себе си да изтраква. Бяха минали на платформата. Тя се обърна. Сякаш забравила нещо, тя издаде неясно възклицание и тръгна подире им. Никой от пътниците не бе забелязал нещо. Половин минута по-късно Сара отново беше на стария си наблюдателен пост, но този път сцената, открила й се пред очите, беше съвършено различна. Хората на Айзенрайх бяха обградили Причард и агентите му, но по начин, който само просветен човек можеше да схване като обграждане. Тези от външния кръг държаха ръцете си във вътрешните си джобове, докато мъжете от вътрешния кръг явно бяха получили заповед да държат ръцете си така, че да се виждат, якетата им бяха отворени, а погледите им — забити в пода. Сара видя, че един от мъжете от вътрешния кръг не се бе предал без борба. Той притискаше ръката към гърдите си, а счупената му китка ясно си личеше. Съобщението беше просто — никакви сигнали, никакви координирани атаки, никакви по-нататъшни опити да се разруши щастливото семейство. В центъра стоеше Причард със затворени очи, загубил битката.

— Олдъртън, две минути — изграчи глас от влаковата уредба. — Две минути до Олдъртън.

Влакът започна да забавя. Няколко пътника показаха признаци на живот, няколко други се надигнаха да си вземат багажа от багажниците над главите. През цялото време групата в центъра си оставаше незасегната от суетнята. След минута влакът навлезе в гарата и с протяжното стържене на спирачките оповести пристигането. Вратите се отвориха и групата мъже слезе на перона. Запътиха се като едно цяло към стълбите в далечния край на гарата. Сара отвори вратата и влезе във вагона, маневрирайки сред новите пътници, без да отделя и за миг очи от прозорците на влака и групата мъже на перона. Намести се на едно свободно място и се загледа през прозореца в хората на Айзенрайх, които отвеждаха пленниците си до няколко чакащи ги лимузини, като момчетата от Вашингтон бяха незабавно отделени от господаря си. Без съмнение тримата щяха да бъдат подложени на разпит, за да измъкнат от тях колкото е възможно повече информация, преди да ги сполети неизбежното: куршум в черепа или удушване с гарота. Но всичко това щеше да дойде после. Засега те бяха полезни.

Причард обаче явно бе изгубил всякаква стойност в очите им; при него нямаше да има забавяне с присъдата. Тя разбра, че той щеше да е мъртъв още преди влакът да потегли от гарата.

Ксандър включи фаровете и се опита да се съсредоточи върху централната линия на пътя, който ставаше все по-труден сред напредващия в горите здрач. Вече от два часа беше на път. Картата показваше, че се намира на седемдесет мили от Темпстън. Пет часа по-рано той бе взел автобус от летището, щастлив, че някой друг вместо него бе взел решението. Но сънят, за който бе жадувал, все не идваше. Нямаше какво да му пречи — нито момичета с револвери, нито непрочетен ръкопис. Беше сам с мислите си. Не особено приятно занимание. И въпреки това в продължение на няколко минути перспективата да се види със Сара бе отпуснала съзнанието му. Не беше се запитал защо.

Вместо това бе слязъл от автобуса в едно от малките градчета покрай Хъдсън и бе купил кола — един „Рабит“ на старо — с парите, които Ферик му бе оставил. Кормуването като маневра, отвличаща съзнанието от натрапчиви мисли. Търговецът му бе обяснил, че предавателният механизъм може да има нужда от ремонт, че водещите колела могат да занасят надясно, но Ксандър беше наясно, че едва ли щеше да я задържи толкова дълго, че да се занимава с тези проблеми. Единствената му цел беше да стигне до „Спящата хралупа“, без да привлича излишно внимание. Никакви коли под наем и никакви номера от други щати. Търговецът не бе проявил и най-малък признак на недоволството от разплащането в брой, дори напротив.

Ксандър се придържаше към селските пътища като предпазна мярка, макар че беше наясно, че на хората на Айзенрайх ще са им нужни няколко часа, докато проследят автобуса, сервиза, от който бе закупил колата, и всичко останало, което им трябваше, за да го открият. И сега, докато влизаше и излизаше от малките градчета, той установи, че през цялото време умът му не бе спирал да работи. Преди няколко мили околностите на пътя бяха почнали да му се струват познати. Едва когато прекосяваше малкото селце Ярдли, той разбра откъде. Някъде наблизо — може би на десет или дванайсет мили на запад, не можеше да си спомни точно — се намираше мотелът на госпожа Гриър, в който бе отседнал няколко седмици по време на зимните си лекции в Колумбия, когато бе размишлявал дали да не бие шута на всичко. Тогава писането не му вървеше, работата му беше почти пълен провал; дори бе имало приказка и за прекъсване на ангажимента му. И, разбира се, Фиона. Лундсдорф бе препоръчал триетажната къща, като бе казал, че тя възстановява ентусиазма за работа. И се бе оказал прав. Камината, причудливите компании, събиращи се за вечеря, Карло Пескаторе, едва ли по-причудлив и от другите, но определено най-забавният от всички. Едно мигновено приятелство. И стаята му на третия етаж, ниша с прозорци, която му бе помогнала да си спомни колко много държеше на работата си. Статии, книги и бележки бяха разхвърлени навсякъде и винаги щяха да бъдат.

А сега съдбата отново беше благосклонна към него. Тя му позволяваше да си спомни.

Други мисли започнаха да изплуват в съзнанието му със скриването на слънцето зад хоризонта, като най-малката от тях беше колко много се бе отдалечил от онова, което знаеше най-добре. От онова, което обичаше. По някакъв начин се бе научил да разрушава с ръцете си, да заблуждава с очите си, да не се поддава на собствените си страхове и гняв, но беше наясно, че такива оръжия имаха ограничена употреба. Тяхната цел беше да съхранят’ живота му, нищо повече, а той вече се бе уморил само да оцелява. Прекалено разчитащ на Ксандър, той бе забравил себе си. Вярно, идеалистът беше изчезнал, но мислителят беше останал. А щом Айзенрайх можеше да манипулира с идеи, за да предизвика хаос, защо да не го прави и той? Защо да не създаде и той малко хаос собствено производство? Това беше идея, която бе започнала да набира скорост от момента на покупката на колата. Ръкописът, ролята на различните сфери, паралелите, родени в думите на Айртън и Розенберг — това бяха неговите ресурси, неговите оръдия да изкара на светло и победи хората на Айзенрайх. Осъзна, че е бил достатъчно глупав да търси някъде другаде отговори, сляп да не види как да ги използва.

Затова и търсеше място, където да спре. Беше уморен и гладен, но имаше и още нещо — изпитваше необходимост да изложи мислите си върху хартия. Необходимост да свърже заедно всичко, което бе видял, всичко, което е прочел, за да си създаде свое собствено оръжие. Не разполагаше с много факти, но имаше цялата теория и от тази гледна точка знаеше, че това щеше да му е достатъчно. Подробностите щяха да дойдат по-нататък: проектът „Темпстън“, разписанието, скрепителният болт, и всичко останало, открито от Сара. Той трябваше да повярва, че тя ще разполага с доказателствата, необходими да придадат убедителност на меморандума. Засега той щеше да създаде само скелета; щеше да обясни със сух академичен език как един ръкопис от шестнадесети век може да се транслира в конспирация от двадесети век. И той щеше да го направи индиферентно, за да придаде достоверност на тезата му. Хипотеза, аргументи, заключение — серия от все по-разширяващи се твърдения, изградени върху доказателства, подкрепени с интерпретация, всичките създадени с цел да доведат до едно неопровержимо заключение. Експозе, което щеше да принуди Айзенрайх да падне на колене. Работата беше в това какво знае той и на какво ще повярват другите.

Зимен дъжд запръска по предното стъкло на колата на влизане в градчето с името Крейтън, с подредени в стройна редица светлини по главната улица. По средата на главната улица видя книжарница за канцеларски материали и малка закусвалня през три или четири врати. Отново имаше късмет. Петнадесет минути по-късно вече седеше в последното сепаре с кафе, супа и малък бележник отстрани на масата. По-късно щеше да отвори и книгите. Засега беше достатъчно само да пише.

Тя се приземи в седем без пет, а в седем и петнадесет вече прекосяваше посипаната с чакъл алея. Студеният дъжд приятно я освежаваше след шестте часа полет. Първите два или три часа бе спала, като междинното кацане в Чикаго й бе позволило да си набави още кутии с боя за коса, заедно с второ огледало и сешоар за коса, за да оправи пропуските си от гарата в Паламето. Сара бе успяла да се справи с всичко това с няколко посещения на тоалетната в опашката на самолета и серия отпускащи дрямки помежду им, всяка изпълнена с прекалено много неспокойни спомени, които определено не помагаха на съня. Причард бе успял да се вмъкне в сънищата й с изкривеното си в отчаяние лице, със стрелкащите се насам-натам обезумели очи, които я шпионираха през вратата и крещеше на хората на Тайг, че е тук, зад тях, сочейки я с пръст в отчаянието си да си спаси кожата.

Бе се пробудила под звука на писъците си в съня си, но след пробуждането си, разбра, че крясъците й не бяха напускали съня й. Само тишината съпровождаше странното усещане за съжаление, което бе изпитала към човек, не показал дори и най-малък признак на почтеност към нея.

Стигна до терминала. В рамките на десетина минути накупи три комплекта черни панталона, пуловери с високи яки, скиорски маски и ръкавици. Щяха да влязат в работа по-късно. След това нае кола от същия млад мъж, на когото бе клиентка само преди ден, но той не даде признак да е разпознал в русата загоряла жена червенокосата от вчерашния ден. Скоро след това пое по пътя за Темпстън. Магистралата й предлагаше най-бързия път, а околните пътища — най-голяма безопасност. Тя избра второто и скоро след това загърби ярките светлини на летището.

Един час. Предният ден бе направила същото пътешествие, за да събере информация, да намери връзка към ужасите, превърнали децата в бомби със закъснител, невинни същества, превърнати в убийци. В онзи момент го бе мислила само за игра на разума. Сега обаче знаеше далеч повече. Вицепрезидентът Пемброук, сенаторът Скентън, Причард — други играчи, други роли. Тя знаеше за училищата, за децата, които биваха обучавани в изкуството на ненавистта, и за прототипите отпреди тридесет години, които бяха пораснали, превръщайки се в самоотвержени креатури, способни да отприщят нечуван по мащабите си до този момент хаос. Нещо повече, тя знаеше и стратегията — след по-малко от седмица, и сетне експлозия след експлозия. Вашингтон, Чикаго, Ню Орлианс в голям мащаб. Сама по себе си информацията беше безсмислена, серия от несвързани един с друг факти. Тя се нуждаеше от повече. Тя имаше нужда от връзките.

Имаше нужда от Джаспърс. Повече, отколкото искаше да признае пред себе си.

Беше писал повече от два часа. Половината страници от малкия бележник бяха запълнени с хаотичния му почерк, като първите няколко изречения винаги бяха по-четливи — безуспешен и краткотраен опит. Мислите му обаче препускаха стремглаво, за да може бавният молив да ги догони, а желанието му да нахвърли основните положения на теорията за държавата беше прекалено силно, за да му оставя време за калиграфски изпълнения. Тези първи осем страници — пример за академична логика — бяха оформили скелета, серия от твърдения, изложени с най-недвусмислени термини, така че да не оставят никакво място за двусмислие. Всяка точка следваше предишната, желязната схема на обоснован спор. Това беше точно онова, което бе научен да прави, онова, което владееше най-добре: да синтезира неща, които останалите не можеха да видят.

С тази мисъл в ума той се обърна към самите текстове, за да придаде на теорията прагматична сила. Разпръснал книгите върху масата, той бе свързал с препратки съответните пасажи между тях, отхвърляйки несъответствията като неправилна интерпретация, и идентифицирайки тяхната обща цел: поемането на властта в ръцете на трима мъже, всеки контролиращ отделна сфера, всеки видим в очите на публиката и всеки ангажиран с координирана манипулация, за да се осигури крайната награда: стабилност в абстракцията, желязно доминиране в реалността. Цената беше индивидуалната свобода. Инструментите — хаосът и ненавистта. От Айзенрайх през Айртън до Розенберг — очевиден прогрес. И тогава, цитирайки малкото, което си спомняше от файловете, направи връзката с Вотапек, Седжуик, Тайг и надзирателя. Едва тогава абстрактното прие човешко лице. Внимаваше да поддържа академична обективност, въпреки кипящия в него гняв. Може би най-слаби в изчерпателно отношение, те бяха най-завладяващите твърдения в пределите на документа; самите те предопределяха пресечната точка на теорията и практиката. Като превръщаха предположението в реалност.

От половин час бе оставил молива, изгарящ от нетърпение да продължи пътя си. Беше направил копие на всичко, включително и на ръкописа, и ги бе изпратил на мисис Хубер за надеждно съхранение. Разбира се, дупките в доказателствата обезсилваха тезата му — теории без доказателства. Дали щяха да са достатъчни, това щеше да се разбере допълнително. Зависеше от Сара. Толкова много неща сега зависеха от Сара.

С навлизането му в „Спящата хралупа“ колата взе да придърпва — предавателният механизъм започна да демонстрира всичките си номера, обещани му от търговеца. Това беше класически мотел на един етаж, осем до десет стаи направо на алеята, всяка със свое пространство за паркиране. Той вкара колата в едно такова пространство, сграбчи раницата и се насочи към малкия офис. Табелата „СВОБОДНИ МЕСТА“ беше донякъде излишна, след като колата му беше единствената в радиус от две мили. Звънчето на вратата издаде висок напевен звук.

— Само секунда. — Гласът се разнесе иззад закрития със завеса проход, а звуците от телевизора бързо бяха намалени. Показа се жена, която бършеше ръцете си в престилка.

— Добре, добре, ето ме.

— Искам стая — каза Ксандър.

— И аз така мисля — отвърна тя, посягайки към журнала. Плъзна го към него с въпроса: — Вие трябва да сте господин Терни, нали?

Ксандър понечи да поклати глава, но в миг се спря. Терни. Тернистато. Желязната държава. Айзенрайх. Ключът към бележките на Карло. Умно момиче! Той се усмихна.

— Значи ви се е обадила предварително. Толкова се радвам.

— Вчера направи резервацията. — Жената се протегна зад себе си за ключа. — Каза, че ще е или днес, или утре, така че предполагам конференцията ви е приключила скоро.

— Не съвсем скоро — отвърна той, подписвайки се в книгата. Пъхна ключа в джоба си и тръгна към вратата. — Благодаря ви.

— Платено е до понеделник. Петата стая поред е. Бяха му необходими няколко секунди, преди да успее да вкара ключа в бравата и да отвори вратата. Отвътре го лъхна невероятният аромат на бор. Пристъпи вътре и потърси ключа за лампата, като захвърли багажа си върху леглото, преди да долови някакъв шум в дъното на стаята. Ключът изщрака.

Млада жена седеше на пода, облегната на стената и с очи изпълнени с ужас.

— Моля ви, не ме наранявайте — изрече тя с пистолет в скута си.

Ксандър замря на място. Жената трепереше, ръцете й бяха здраво стиснати под коленете, а погледът й впит в ръба на леглото. Той успя да намери успокояващи думи въпреки смущението си.

— Няма да ви нараня.

Той затвори вратата, като внимаваше да сведе движенията си до минимум. Алисън Крог седеше вдървено, а дългата й коса увиснала в скута, причудливо галеше дулото на пистолета.

— Тя ми каза да чакам тук — прошепна Алисън. — Каза ми, че тук ще съм в безопасност. Че няма да ме открият. — Тя изведнъж вдигна очи към него. — Няма да ме нараните, нали?

— Не, няма да ви нараня. — Той свали шапката си и я остави на пода, докато сядаше с гръб към вратата. — Сара ли ви каза да стоите тук?

Тя кимна отсечено с глава.

Ксандър видя как очите й набъбват със сълзи.

— Сара беше ли тук? — попита той. Тя поклати глава.

— Каза, че ще се върне. И че и вие ще дойдете. И още някой. Само това ми каза.

— Само аз съм.

— Да. — Тя го загледа, изтривайки сълзите си. — Ще чакаме Сара. — Тя положи ръка върху пистолета и кимна. — Ще угасим светлината и ще чакаме Сара. Това ще правим.

О’Конъл седеше на края на бара и си играеше с едно двойно уиски през последните десетина минути в очакване на проклетият телефон да позвъни. Това беше странно усещане, очакването на контакта, глас, който вече не беше безплътен. И въпреки това усещането беше странно познато. Прекалено близко. Седемте изтекли години явно не бяха успели да притъпят сетивата му. Всичко пасваше напълно.

Освен чакането. Винаги носеше усещането за капан. Телефонът иззвъня.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш. — Стайн звучеше уморено.

— Подпалвам камината от доста време насам. Карам кръвта да се раздвижи. Ти не ми каза какъв студ е тук в тия пущинаци.

— Не съм си и мислил, че ще ми се налага. Някаква следа от нея?

— Никаква. Нито от младия й професор.

— Някаква необичайна активност в къщата? — Гласът на Стайн излъчваше увереност, която О’Конъл не бе долавял до този момент, демонстрация на власт, очевидно предназначена за полевите офицери. Приятна изненада.

— Не. Изглежда, сякаш сенаторът си взема почивка да се съвземе. „Болестта“ му е докарала още няколко стражи около оградата през нощта, но аз подозирам, че просто слабостта на стареца си казва думата. Няма нечакани гости, ако това имаш предвид.

— Ще има, повярвай ми.

— И откъде си толкова сигурен в това?

— Защото той е свързан с цялата история и Сара го знае. Скентън не е вземал отпуск по болест от близо тридесет години. Защо тъкмо сега?

— Инсценировка?

— Ето защо се налага да прекараш още няколко нощи на студа, Гал. Увери се, че не са чак толкова хитри.

— И после какво? Да я измъкна?

— Не знам. — Това беше честно признание. — Не знам какво й е известно. Не знам какво знае нито единият, нито другият, ако изобщо Джаспърс се е прибрал от Европа. Германците са го изпуснали. Те са убедени, че той не се е измъкнал или поне не е успял да се добере до Щатите. Нашият млад професор има дяволски инстинкт за самосъхранение.

— Това е в случай, ако все още не се е показал.

— Дръж се на разстояние. Почнем ли много да шаваме, можем неволно да ги издадем.

— Ако момчето не е живо, много ме съмнява дали ще оцелее.

— Не разчитай на това. Той явно разполага с нещо, което много им трябва.

— И колко време още да стоя на стража?

— Програмата се промени — каза Стайн. — Причард е мъртъв.

О’Конъл направи пауза, преди да отговори.

— Това не дава отговор на въпроса ми. Колко още?

— Само наблюдавай. Дебненето винаги е било една от силните ти страни.

Близо час по-късно фаровете на кола пробягаха по далечната стена. Жената остана неподвижна, без видима реакция, само ръката й нежно галеше дулото на пистолета. Ксандър се заслуша в звука на двигателя; колата спря пред бунгалото. Миг по-късно фаровете угаснаха и двигателят замлъкна. Последваха стъпки и звук от пъхване на ключ в бравата. През цялото това време жената бе гледала право пред себе си. Той се изправи; тялото му не се виждаше в мрака. Тя вдигна поглед, стиснала здраво пистолета в ръката. Вратата се отвори.

Сара пристъпи в тъмната стая.

— Здравей, Алисън. — Гласът й звучеше успокояващо. Можеш да оставиш пистолета.

Жената бавно положи оръжието на килима с непроменено изражение.

— Здравей, Сара, радвам се, че се върна.

Ксандър я проследи как затваря вратата, пристъпва към нощната масичка и щраква лампата. Едва тогава го зърна, погледът й бе далечен в първия момент. Те се вгледаха един в друг — той примижаващ от светлината, двамата неспособни да произнесат нито дума.

— Изглеждаш ми уморен — каза тя, нарушавайки тишината. Ксандър кимна. Тя остана до леглото, захвърляйки торбите си върху одеялото. — Уморен… но добре.

Той отново кимна.

— Ти, също… Руса, с тен. Това се казва промяна. — Сара се усмихна и за момент му се стори, че долавя, или може би му се искаше да долови, нещо под самоконтрола й. Нежност. Това го спря и го принуди да свали защитата си. — Толкова се радвам да те видя, Сара.

— Да. — Стаята отново замря, преди да проговори. — Виждам, че си се запознал с Алисън… Трябва да си дяволски уморен. — Жената не откъсваше очите си от Сара. — Съседната стая е свободна — обясни тя. — Искаш ли да спиш там?

Алисън кимна и сетне погледна към Ксандър.

— Благодаря ви, че чакахте заедно с мен.

Ксандър се усмихна и проследи как Сара я изведе под дъжда. Няколко минути след това се върна и захвърли две връзки ключове върху леглото. Затвори вратата и се облегна на нея.

— Ще дремне някой час. Казах й, че всичко ще е наред.

— Обеща ли й? — попита той. Сара се усмихна и кимна.

— Ще направя каквото мога. Ако се чудиш коя е тя, това е момичето, убило онези момчета преди тридесет години. Тук в Темпстън. Малкото момиченце, чието име никога не се е появило във вестниците.

Ксандър се опита да отговори, но само тръсна глава.

— Да — отвърна тя. — Вчера я открих. И я докарах тук. Те я бяха държали в града по някакви техни причини. Вероятно си мислят, че е безвредна. — Тя го изгледа. — Но не е. Може да ти звучи странно, но тя мисли, че Вотапек й е баща.

— Господи.

— Не, това е което си мисли Тайг. — Тя се отблъсна от вратата и се запъти към банята. — Имаме да наваксваме толкова много неща. — Тя се спря, преди да изчезне в банята. — Къде е Ферик? — Въпросът й свари Ксандър съвсем неподготвен. Той някак си го бе забравил. Загледа я, без да може да й отговори.

— Кога? — попита тя.

Отне му няколко секунди, преди да проговори.

— До Франкфурт… Той спаси…

Тя кимна, поредният прилив на нежност в очите й. Задържа погледа за момент и после излезе от стаята.

— Съжалявам. — Това беше всичко, което можеше да каже. — Без него нямаше да мога да намеря ръкописа. Той беше…

Тя се появи отново с хавлия в ръка.

— Да, той беше. — Двамата отново се вгледаха един в друг. След още няколко секунди Сара захвърли хавлията върху стола. — Успя ли да свържеш всичко?

— Свържеш ли… О, ръкописът. Да. Да, свързах. — Ксандър пристъпи към леглото и измъкна кафявия плик от раницата. — Мисля, че тъкмо това е, което търсиш — каза той и й го подхвърли.

Разговаряха близо час. Първо той разказа всичко случило се от Флоренция натам — лудостта в Института, безумието в къщата на Ганц, влакът, смъртта на Ганц, всяка дребна подробност, за да може тя да добие максимална представа. През цялото това време Ксандър говореше със странна съсредоточеност, сякаш предаваше дълго забравена история, на която никога не е бил свидетел. Сара усети дистанцирането, долови отчуждеността в гласа му, но не каза нищо. Само веднъж видя болката зад очите му. Само веднъж той я допусна.

— Знаеш ли, беше толкова лек в ръцете ми… Не знам защо. Сигурно говоря глупости, но си спомням, че слънцето беше много горещо, направо изгаряше страните ми… Беше студено ранно утро. Слънцето едва се бе показало над дърветата и въпреки всичко усещах само парещия дъх на лъчите му и лекотата на Ферик в ръцете ми. — Той поклати глава. — Пуснах го, разбираш ли. Просто го… пуснах. Това ми каза да направя с него. Да го хвърля от влака. Странно, но след това без него не се чувствах кой знае колко по-различно. — Гласът му сякаш се проточи. — Не мисля, че веднага след това се прибрах във вагона. Мисля си, че просто стоях на платформата… през целия път до Франкфурт. — Той я погледна. — А може и само така да ми се струва. Може и да не си спомням.

Оттук нататък той вече заговори, без да влага чувства. Разказа останалата част от историята, съсредоточен върху часовете, прекарани с книгите. Късчетата мозайка, започнали да се подреждат в картина. Само когато спомена разписанието, тя сякаш се съвзе.

— И ти мислиш, че те имат разписание? — попита го тя.

— Това ще е напълно логично. Ако следват предписанията на ръкописа буква по буква, те ще са съставили нещо, което да изброява замисъла им — с дати, места и начини. Как възнамеряват да създадат хаос след първия си опит. Всичко, което трябва да направим, е да открием това разписание и да използваме информацията, за да им издърпаме чергата изпод краката.

— Имаш предвид да дадем гласност на връзката им с Розенберг и нацистите.

— Имай ми доверие, медиите са си медии. Те ще си свършат работата.

— Ако имат време.

Ксандър я изгледа.

— Не те разбирам.

— Имаме по-малко от седмица — отвърна му тя.

— Какво?

— По-малко от седмица — повтори тя, — докато го осъществят. Това каза Тайг.

— Какво? — Очите му рязко се отвориха. — По-малко от седмица? Но това няма никаква логика. Ръкописът говори за месеци. Това означава…

— Да — добави тя, — че всичко и всеки е на мястото си. Те са готови да натиснат бутоните.

— Трябва да бъде месеци. Те биха… — Той спря и я погледна. — О, Господи. Как е възможно да съм толкова глупав? Днес за няколко дни правим неща, които по онова време биха отнели на Айзенрайх седмици и месеци… — Той взе плика от ръцете й и извади страниците, които бе написал този ден следобед. — Щом работата е толкова бърза, изобщо не знам дали това ще е от полза.

— Това ли? — попита тя. — Искаш да кажеш, че това не е ръкописът?

— Това е нещо, което далеч го надхвърля.

Ксандър започна да обяснява, а тя прелистваше страниците заедно с него, докато той се опитваше да очертава областите, в които тя можеше да му даде нужните подробности, от които и двамата се нуждаеха. Скоро тя беше човекът, който даваше инструкциите, припомняше документите, които бе измъкнала от Министерството на правосъдието, бурната история на Центъра за обучение с неговите уважавани дипломанти Пемброук, Грант и Егарт — последните двама, напомни му тя, заподозрени в последните убийства на холандските дипломати. Той я слушаше с широко отворени очи, изумен пред имената и събитията, които свързваше. Тя му разказа за първата си среща с Алисън — изплашената жена, оставаща единствената реална връзка с едно опустошително минало, но която вече не можеше да си спомни участието в смъртта на двете момчета, макар че това не й носеше облекчение за вината, която бе потулила дълбоко в душата си. След това Сара му разказа за посещението си при Вотапек, първият признак, че хората на Айзенрайх са уязвими, за вечерята при Тайг, за дивите речи за завоевания, евгеника и власт. Разказа му за Причард и Комитета, намеквайки за собствената си намеса, за да подчертае пълната степен на хватката на Айзенрайх. И накрая му подаде Скентън.

— Затова и се върнах тук — каза тя. — Това е мястото, откъдето мога да направя всичко, което е по силите ми, за да приключим с това.

— Да приключим с това? Но как? — Тя не отговори. — Разбирам.

— Разбираш — повтори тя. — Наистина ли? — Изправи се и се отдалечи от него. — Какво искаш да кажа? Бях открила основното свързващо звено. Нямаше нужда да откриваш връзката с Розенберг. Отрежи главата и унищожи звяра. — Той не каза нищо. Тя се обърна към него. — Изненадан ли си? Не губи ли това своята ерудирана страна никакви забележки под черта, никакви кръстосани препратки. Е, съжалявам, но сега вече знам защо са ме избрали. Защо толкова настойчиво искаха да ме пратят на акция. — Тя направи пауза. — Аз убивам — това е, което аз правя. А ти не си специалист в тази област.

— Не за това са те избрали. — Ксандър се изправи и я приближи. — Този Причард… той е искал нещо, ти го каза на себе си. Той не е мислил…

— Причард ли? Причард няма нищо общо…

— Разбира се, че има. Защо мислиш, че Тайг го искаше мъртъв?

— Причард не е от такава важност.

— Той е искал нещо от теб, нещо, което е криел от другите.

— Казах, че не е важно.

— Защо? Защо не признаеш, че има и нещо друго?

Тя се обърна и го изгледа.

— Защо настояваш толкова да знаеш?

— Има ли това нещо общо с онзи тунел — продължи той, пропускайки въпроса й покрай ушите си — във Флоренция…

— Хайде да зарежем темата, какво ще кажеш?

— Не. — Той я улови за ръката, докато тя се опитваше да промуши покрай него. — Няма да стане. — Очите им се впиха едни в други. — Знаеш ли колко близо до ръба съм тук? Ти позволи ли си да го видиш? Говориш за убийства, а аз… изключвам, за да не изгубя и малкото разум, който ми е останал. Проблемът е там, че не става. Предполагам, че не съм достатъчно силен, за да нося този товар в себе си. Но не мисля, че съм сам. Може би ти си била обучена да правиш и още нещо, да действаш с абсолютен контрол, но не мисля, че това е нещо различно. Питам какво ти се е случило, защото имам нужда от помощ. Разбираш ли? Питам, защото в Германия всичко се превърна в истинска лудница, и освен теб не ми остана нищо друго. „Намери Сара.“ Това ми каза да направя той… Не, това е, което се нуждаех да направя. Нуждаех се от теб, а не от убиеца, за когото се мислиш. Защото ти не си убиец. Не можеш да бъдеш. Искам да си точно толкова изплашена и точно толкова близо до ръба, както и аз, за да бъдем още по-силни, още повече под контрол и… Не знам. — Той пусна ръката й. — Имам нужда да се нуждаеш от мен. — Отиде до леглото, легна и се загледа в тавана. — Съжалявам, Ферик. Сигурно не съм си научил много добре урока.

Сара остана права сама до прозореца. Внезапно я скова силен студ. Загледа се в дългата му фигура върху одеялото с притворени в разтърсваща болка очи. Бавно се приближи до леглото, бавно седна до него и нежно го погали по косата.

— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова съжалявам. — След малко тя лежеше до него. Лицето му беше заровено в шията й, телата им — плътно долепени, се люшкаха напред-назад, а тя се опитваше да го успокои през собствените си сълзи. — Имам нужда от теб. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Защо? — прошепна той.

— Защото… — Тя го притисна още по-силно към себе си и сълзите й потекоха по бузата му, а гласът й бе крехък… — Веднъж оставих един човек да умре… Един като теб. И няма да мога да преживея този ужас още веднъж. Не мога…

Той я взе в прегръдките си и я залюля утешително. Двамата заспаха вкопчени в прегръдка.

Час по-късно се събудиха и двамата — тя първа, после той, но нито единият, нито другият изпитваше особена охота да се върне към заобикалящия ги враждебен свят. Двамата останаха заедно, в безопасност. Изминаха минути, преди Сара да събере сила да се подпре на лакът, докато другата ръка неохотно се отдели от гърдите му. Тя го погледна в очите и без да мисли, впи устни в неговите. Топла и мека, нежността на първата им целувка, кадифето на езика й, ефирно галещ неговия. Тя спря и седна в леглото, протегна се и прогони съня от плещите си.

— Знам. И аз не го очаквах. — Тя се обърна и го погали по бузата.

— Сара, това не е било твоя вина. Аман… Нямаш вина за случилото се там.

Тя се вгледа в очите му и пръстите й отново пробягаха по бузата му. След още една целувка тя се изправи и тръгна към банята.

— Как мислиш, дали Скентън разполага с разписанието? — попита го тя, преди да се скрие зад вратата.

На Ксандър му бяха потребни няколко секунди, преди да успее да превключи на друга писта.

— Скентън? — повтори въпроса й той и се изправи. — Да. Предполагам, че и надзирателят разполага с него. Най-вероятно той го е и съставил.

— Надзирателят ли? — Тя показа обилно насапунисаната си глава от вратата на банята.

— Така Айзенрайх нарича главатаря на групата, свързващото звено. — Тя кимна и се върна до умивалника. Ксандър пъхна ръце под бедрата си. — Ще го премахнеш ли?

Водата спря и след малко Сара се показа с хавлия в ръка.

— Защо питаш? — Ксандър не каза нищо. — Ако успеем да открием разписанието без него, няма да се наложи. Не е необходимо никой да умира. — Тя остави кърпата до прозореца. — Това ли искаше да чуеш от мен?

— Не знам. — Той вдигна ръце и посегна към плика. — Достатъчно хора загинаха до този момент. Още няколко едва ли ще променят много нещата. — Той пъхна страниците вътре и я погледна. — Не за това си била избрана. Не мога да го повярвам.

— Радвам се, че имаш такава вяра в мен.

— Трябва да имам. Ти не ми оставяш голям избор.

Тя си позволи усмивка и мина покрай него на път към леглото. Погали страните му с ръцете си и го привлече към себе си. Този Път обаче нямаше целувки. Тя се отдръпна.

— Тази вечер трябва да се доберем до дома му — каза тя, протягайки ръка към чантата си. — Само на двайсетина минути път оттук е. Последните две мили ще трябва да минем пещ:

— А момичето?

— Ще спи. Тук е в безопасност. — Тя му връчи чифт черни панталони и тъмен пуловер. — Вземи пистолета й.

Ксандър пое пакета.

— Беше ли зареден?

— Не.

— Тогава ще ми трябват и патрони.

Лунната светлина се провираше сред оголените клони и хвърляше по земята причудливи сенки. Сара водеше, прикрита под тъмните контури на облеклото си. Ксандър я следваше с очи, впити във фигурата й. Промъкваха се през редуващите се сенки и лунни лъчи внимателно, но бързо, без никакъв шум.

Преди около миля бяха напуснали шосето, след като бяха накършили клони, за да замаскират колата. Напредваха упорито. Нито веднъж тя не пророни дума, дори и когато той се бе заплел в клоните на някакъв особено бодлив храст; посланието й до него беше повече от ясно: Тук си заради разписанието, за да го идентифицираш. Ако то не е при него, ще го убия. Ако изостанеш назад, ще го убия. Държеше пистолета си в ръката, докато се промъкваха през храстите, но когато луната на няколко пъти се отрази в огледалната му повърхност, тя побърза да го пъхне в един от джобовете на раницата си. Ксандър направи същото.

На следващия завой къщата се показа пред тях. От нея ги делеше телена ограда, а зад нея се виждаха очертанията на имението на Скентън. В цялата къща беше тъмно с изключение на самотна лампа на третия етаж. Старецът беше буден. Трябваше да бъдат много внимателни. Луната като по поръчка се сгуши зад един облак и мракът заля околността. Сара спря и Ксандър застана до нея. Залегнаха в ниските храсталаци. Тя гледаше към западния край на оградата, почуквайки с палец бедрото си, оглеждаше и преценяваше различни варианти. След около минута в мрака се появи фигура, която се насочваше към тях. Крачеше с отпусната и спокойна походка. Сара не откъсна очи от мъжа, докато той не се отдалечи съвсем. Изчака още една негова обиколка. След второто му отдалечаване тя се стрелна напред, без да каже дори и дума на Ксандър. Той я последва.

Миг по-късно тя се плъзгаше към оградата. Докато пълзеше след нея, Ксандър изпита непривична болка в плещите си. Лактите му също го заболяха; гърдите му започнаха да стържат в земята. Той захапа устни, придърпа се до мрежата и пое колкото можа повече въздух. Загледа я как изважда ножица за рязане на тел и започва на реже тела, точно колкото едно човешко тяло да се промуши през отвора. Минута по-късно вече бяха на три-четири метра от другата страна и се промъкваха към един от прозорците на първия етаж.

След половин минута и двамата се притискаха плътно към стената на къщата. Тя затършува около прозореца, докато откри мястото на жицата. Алармената система. Бързо преряза жиците, но закачи допълнителен контур към двете точки на срязване, така че да може да отвори прозореца, без да наруши веригата, и се промъкна вътре. Бравата предложи по-малко съпротива, незначително препятствие по пътя им към нещо, което изглеждаше като всекидневна — любимо място за сядане, лампи и столове, всичките обърнати към малка тухлена камина. Тя се обърна и затвори прозореца.

Едва ли щеше да е в тази стая; това беше ясно и на двамата. Трябваше да открият кабинета, мястото, където Скентън държеше ценните си неща. Сара се приближи до плъзгащите се врати, внимателно дръпна едното крило и прекрачи във фоайето, чийто под от зелен мрамор фосфоресцираше призрачно дори и в мрака. Точно срещу тях беше разтворена друга двойка плъзгащи врати; един бърз поглед разкри трапезария. Другите врати бяха все така еднакво неприветливи, откриващи музикалната стая, всекидневната, но не и библиотеката. Ксандър посочи към стълбището и се запъти към него. Сара избърза пред него и го поведе към друго фоайе, към друг коридор с четири врати, три от които се отвориха лесно; четвъртата обаче в дъното на коридора не искаше да се предаде толкова лесно. Сара се задържа малко около ключалката и след това двамата влязоха в кабинета. Това беше обикновена стая, която макар и в здрач, разкриваше индивидуалността на обитателя си. Столовете бяха отрупани с книги и вестници, а върху една от ъгловите масички се виждаше недопита чаша чай. Сара я докосна; беше студена. През това време Ксандър приближи якото дъбово бюро, върху което имаше някакъв ред. Тя извади от раницата си две малки фенерчета писалки и подаде едната на Ксандър. Диаметърът на лъча беше не повече от сантиметър и половина, достатъчен да освети предмети в радиус от три инча, но недостатъчен да хвърля отблясък. Беше й казал да търси дневник.

В продължение на десет минути двамата разровиха всичко, което можеше да съдържа разписанието. Този път обаче тук нямаше „Свети Августин“, който да го съхрани на скрито място, нито дребни, но хитри кодове, от които да тръгнат. Разполагаха единствено с инстинкта си, с усета, че документът се намира в тази стая, в очакване да го открият. След още две минути Сара се натъкна на сейф зад една от картините; гласово-задействащата се брава обаче беше прекалено сложна за примитивните й инструменти. Тя не бе очаквала такова авангардно оборудване от сенатора.

— Много добре, госпожице Трент. — Светлината ги обля отвсякъде. Скентън бе застанал на прага по халат и чехли. — Всъщност аз го държа ето тук. — Той вдигна ръка, в която държеше малка черна книга. — Тази вечер обаче беше на нощната ми масичка. Просто обичам да прехвърлям по някоя страница преди сън.

9

Сара мигновено измъкна пистолета си и го насочи срещу Скентън. Погледът му обаче се бе отклонил към Ксандър. — Изненадвате ме, доктор Джаспърс. Нямах представа, че сте толкова бърз с пистолета. Дори и по-бърз от младата ви приятелка.

Сара се извърна и видя Ксандър, насочил пистолета в гърдите на Скентън, стиснал здраво дръжката с двете си ръце. Сенаторът междувременно бе вдигнал присмехулно двете си ръце.

— Виждате, че съм сам. Нямам нищо у себе си, освен тази книжка, както и нямам интерес да ви принуждавам да натискате спусъка, така да се каже. — Той понечи да прекрачи прага, но спря. — Мога ли да вляза в библиотеката си?

Сара пропусна с жест Скентън до мястото му зад бюрото.

— Ако сте загрижен за охраната ми, успокойте се — каза Скентън, докато си наместваше възглавницата преди да седне. — Казах им, че слизам в библиотеката. Те не търсеха вас.

— А кой тогава? — попита Ксандър.

— Кой ли наистина? — повтори присмехулно той. — Отговорът може да ви изненада.

— Нищо, опитайте.

Скентън отново не избърза с отговора си.

— Ами какво ще кажете, ако се окаже, че търсят същите онези хора, които проявяват такъв голям интерес към вас?

— Едва ли ще ви повярвам — отвърна той.

— А вие, госпожице Трент? — попита Скентън, без да откъсва очи от Ксандър. — Не, не предполагам, че ще ми повярвате и вие. — Той се пресегна към бюрото, но Ксандър мигновено вдигна пистолета. Скентън спря на мига, посочи към една златна кутия и каза: — Това са цигари. Вие също можете да хвърлите едно око, ако искате.

Ксандър дръпна кутията към себе си и я отвори; вътре бяха надиплени прилежно няколко реда цигари „Ротманс“.

— Искате да ни накарате да ви повярваме, че се страхувате от собствените си хора? — попита Ксандър, докато плъзгаше обратно кутията по бюрото.

Скентън се изсмя, измъквайки запалка от джоба на халата си.

— Нещо такова. — Момент по-късно пусна дим от носа си и се отпусна на стола си. — Можете ли да видите надписа, докторе? Вътре, от вътрешната страна на капака… Не, моля ви, хвърлете един поглед. — Той изчака Ксандър да се запознае със ситния надпис. — Бихте ли го прочели и на госпожица Трент, за да се запознае с него? Сигурен съм, че френският ви език е достатъчно добър, за да се справите.

Ксандър огледа обруленото лице на мъжа.

— Не мисля, че…

— Моля ви, докторе — настоя Скентън. — Развеселете ме.

Ксандър погледна Сара, после дръпна кутията по-близо до себе си.

— „… с любов, която е само наша, аз съм завинаги с теб — Джийн.“ — Той остана няколко секунди загледан в надписа, преди да вдигне поглед към Скентън. — Прекрасно. Сигурен съм, че двамата със съпругата си сте били…

— Не е от жена ми — прекъсна го Скентън…

— Грешка — поправи се Ксандър. — Сигурен съм, че вие и любовницата ви…

— Пак грешка — прекъсна го сенаторът.

Ксандър хлопна капака.

— Вижте… която и да е тази жена…

— Трети опит и край — изрече Скентън, без да отделя погледа си от очите на Ксандър. — Това е френски език, докторе — каза той и изпусна дим от устата си. — А на френски Jean е той. Джийн е женско име, като Жана д’Арк. Повярвайте ми, моят Жан не е светец.

— Какво казахте?

Скентън се отпусна на стола и се усмихна.

— Толкова ли е трудно да повярвате? — Той извърна главата си към Сара. — Да не би да изгубихте нишката на разговора, госпожице Трент?

— Той е бил ваш любовник — изрече студено тя.

— Много добре. И?

Тя спусна завесата, гледайки към Ксандър.

— А сенаторите нямат право да имат кирливи ризи.

— Доста интересен подбор на думи, но смисълът е този. Да. — Той отново спря погледа си върху Ксандър. — Тя е много интуитивна, вие знаете. Далеч по-добра е от вас в тази област. — Той продължи да гледа над бюрото. — И, госпожице Трент?

— И — отговори вместо нея Ксандър, с не малко цинизъм в тона си — вие сте решили да си го върнете на един свят, който никога не ви е разбирал…

— Това би било нелепо — произнесе Скентън, без да сваля усмивката от лицето си. — Не сте ли съгласна, госпожице Трент?

— Вижте — продължи Ксандър, — вашият полов живот е особено впечатляващ, но не затова сме тук…

— Точно това е причината, поради която сте тук — прекъсна го ледено той. — Както посочи госпожица Трент, това е едно от онези неща, което може да ме постави в доста уязвима позиция. — Усмивката му бе изчезнала. — Какво мощно оръжие е информацията. Използвано правилно, то може да събори в праха дори и най-могъщите, да ги накара да изглеждат като нещо, което не са. — Той се отпусна на стола и изпусна гъста струя дим от носа си. — Сигурен съм, че започвате да схващате гледната ми точка.

Ксандър бавно се приведе напред.

— Да не искате да ми кажете, че…

— Мисля, че вие отлично знаете какво искам да ви кажа. — Той изплю едно залепнало за устната му късче тютюн. — Не би ли било чудесно, ако и всички останали имаха същия широк поглед върху нещата. В какъв прекрасен свят бихме живели тогава. Тъжното е само, че старите булдози нямат намерение да замазват разликата между порядъчността и покварата; нямаме право да повдигаме неприятни въпроси в съзнанието на нашите съвестни последователи. Само се усмихвайте и бранете представата за образ, който в най-лошия случай кара хората да се възхищават от него, а в най-добрия — да се потърсват от погнуса. — Той отново дръпна дълбоко от цигарата. — Както знаете, онези, които се самоопределят като десни консерватори, не притежават някаква особена деликатност или проницателност, но какво можем да направим? Точно това е причината да ги разиграваме както си искаме като група безмозъчни идиоти. Те не блестят с особена мъдрост, но си имат своите ограничения. Раздели се с имиджа си и влиянието мигом изчезва. Така че както виждате, докторе, моята полова ориентация може да се използва по особено ефективен начин, особено в комбинация с някой печеливш чип.

— И Айзенрайх има този чип — прошепна той.

— Точно затова и седим тримата тук в този момент — отговори сенаторът.

— Това е невероятно.

— От колко време? — попита Сара, приближавайки се до бюрото.

— От около две и половина години — отвърна той. — Вие нямахте представа, нали?

— Защо?

— Защо ли? — Той изговори думите в присмехулно недоверие. — Защото те можеха. От каква друга причина биха се нуждаели? — Той поклати глава. — Пълна изненада за вас, нали? — Никой не отговори. — Изумен съм… Това и фактът, че аз не се интересувах от стоката, която предлагаха. — Той пое дълбоко от цигарата си. — Техният отговор беше… фотокопия на няколко писма… далеч по-подробни от посвещението, което току-що прочетохте, ми бяха изпратени в офиса преди няколко седмици.

— Как са се свързали с вас?… — обади се Сара.

— Има ли някакво значение? — Той изгаси цигарата си. — Няколко срещи. Нещо от този род.

— Имате ли записки от тези срещи? — попита Сара.

— Имах. Но по някакъв начин те успяха да… изчезнат по същото време, когато започнаха да пристигат фотокопията. — Той запали следващата цигара. — Забавно, нали?

— И вие нямате никаква представа кой ви е изпращал копията или кой е имал достъп до записките ви?

— Това е правителството на САЩ, госпожице Трент. Бюрокрацията не си прави особен труд да дава обяснения.

— Но защо? — попита Ксандър, все още неубеден. — Защо биха споделили каквото и да било с вас, ако вие не сте били заинтересуван?

— А, аз бях заинтересуван… известно време. Това се оказа много информативно. Те ми показваха отделни откъси от ръкописа, устройваха ми срещи с господата Вотапек, Тайг и Седжуик и повярвайте ми, в началото бях много ентусиазиран. Искрено вярвах, че са открили нещо — как да го кажа, което може да контролира електората, без да има ограничения върху правата. Да, мисля, че беше така. Нещо, което би ни осигурило пространство да създадем ефективна политика, без да ни се налага да се подмазваме на обществените сантименти. В края на краищата това е единственият начин да се свърши каквато и да било работа. — Той спря. — Мнението ми май ви тревожи, а, докторе? — Очите му се присвиха, докато захапваше нова цигара. — Не предлагам никакви извинения. Това, мой млади учени приятелю, е най-простото правило от политиката. Няма да го откриете в никой от учебниците си. — Той изпусна дим и положи цигарата в пепелника. — И така, когато дойдоха при мен с плановете си, аз не бях ужасен, не бях разтърсен от предателствата, които се канеха да извършат. Аз ги приветствах с цялата си душа. — Той се усмихна. — Наистина ли мислите, че ви казваме всичко онова, което правим във Вашингтон? Наистина ли мислите, че можете да разберете защо трябва да се правят определени компромиси? Хората — митът, който вие така отчаяно сте прегърнали — като цяло са индиферентни, неинформирани и тъпи. Тогава защо изобщо да се съобразяваме с тях? Наистина ли мислите, че това е било замислено като демокрация? Не ставайте смешни. Това трябваше да бъде република, система, в която най-способните да представляват желанията на останалите, — без значение дали тези останали проумяват кое добро и кое не е добро за тях. Без мъничко измама или заблуда вие сте обречени на посредственост…

— Очевидно вие двамата с Вотапек сте изкарали един същ задочен курс на обучение — вмъкна се Сара в тирадата му.

— Може и да не харесвате политиката ми, госпожице Трент, но знаете, че съм прав.

— Вашата политика се предполагаше да бъде такава, че да отнема излишъка от власт от голямото правителство и да я връща на обикновените хора или нещо бъркам? — вмъкна се Ксандър. — Изглежда вие, хората от Правото, сте единствените, които не искат да кажат на хората кое е добро за тях, дори и когато те самите не го проумяват.

— Чудесна тактика, нали? — Скентън кимна, докато посягаше за поредната цигара. — Но мислите ли, че ние се отказваме от властта, като правим това, което искате от нас? Ние просто оставяме държавата да се занимава с дребните си крамоли. „Прогони правителството от задния си двор.“ Хитър лозунг, нали? Дръж ги ангажирани само с дребните проблемчета. Всъщност, ние пренасочваме съзнанието им от федералното правителство, като им даваме по-дребните дела да се занимават с тях, така че да ни оставят на мира да се занимаваме с големите неща.

— Такива като?

— Оставете правителството да се занимава с онова, на което е най-способно — да извлича максимална печалба, без му се налага да се тревожи за неколцината, които не могат да се оправят сами. Колкото повече съсредоточаваме интереса на хората върху щатското правителство, толкова по-малко те ще насочват погледа си върху федералното и толкова по-малко ще ни се пречкат из краката. Веднъж след като създадете изцяло разединен електорат — група от хора, загрижени единствено за собствените си задни дворове, — вече сте постигнали велико нещо.

— Но защо тогава не им повярвахте? — попита Ксандър. — Айзенрайх прави всичко това възможно.

— До известна степен. Разликата е там, че аз вярвам в републиката.

— Трудно ми е да повярвам в това.

— Защо? Може да съм елитарист, може дори да настоявам, че мъничко измама е от голяма полза, но аз все още вярвам в баланса на властта — реалната власт — сред малцината, които истински разбират тези неща. Естествено, това означава, че на хората не трябва да се позволява да си пъхат носовете за щяло и нещяло в работата ни. Но това също така означава, че малцината, които имат реалната власт да управляват, трябва да го правят с почтена цел в съзнанието си. Една република трябва да бъде отговорна за стабилността, постоянството, прогреса, а не да се занимава с хленченията на неколцина невежи. Айзенрайх елиминира хората, но за нещастие, той също така елиминира и баланса. На негово място той предлага Стар Чеймбър12, скрит дълбоко под булото на републиканска добродетел. Измамата и заблудата е едно нещо, докторе, а тиранията чрез култивиран фанатизъм и тесногръдие е нещо съвсем различно. Предпочетох да не се обвързвам с това.

— Малко от Джон Стюарт Мил с подправка от Макиавели — кимна Ксандър. — Странно съжителство, меко казано, в ролята на крайъгълни камъни на модерното консервативно движение.

— Мислете си каквото си искате — отвърна той. — Това е най-доброто за тази страна.

— Значи те са ви шантажирали — каза Сара — Защо? Защо не ви убиха?

— Защото, скъпа моя госпожице Трент, на този етап аз не разполагах с нищо, което да ги заплашва. Никога не съм оставал насаме с ръкописа, никога не съм имал възможност да си направя собствено копие и никога не съм разполагал с каквото и да било доказателство, за да покажа връзката им с това. Нещо повече, те се нуждаеха от мен… или по-скоро откриха няколко наистина хитри начина как да се възползват от мен. Лятната ми къща в Монтана се превърна в чест терен за срещи, наред с другите неща.

— Други неща?

— Мисля, че точно тя беше мястото, където организират всичко това. Нещо като комплекс, поредното училище за онези, които вече са готови да превърнат визията си в реалност. Повече от година не ми позволяват да стъпя там. Както и да е, аз се превърнах в много удобно заблуждаващо прикритие, ако някой реши да прояви интерес към Тайг, Вотапек и Седжуик. Дори и местоположението на къщата ме прави основен кандидат за връзка с училището „Темпстън“. Често се чудя дали пък точно това не са имали предвид през цялото време. С което да заблуждават хора като вас и да ги пращат в погрешна посока. Но явно е било резултатно. — Той направи пауза. — На мен обаче ми се струва доста нечестно. — Той извади малка черна книга и я положи върху масата. — Така че с чиста съвест си взех нещо от тях.

— Разписанието — възкликна Ксандър. — Кога? Как?

— Много добре, докторе. — Скентън я плъзна по бюрото. — Успях да се докопам до нея преди около месец. Как… как точно, не е толкова важно, не мислите ли? — Загледа как Ксандър запрелиства страниците й. — Съгласно датите, действителните фойерверки започват след по-малко от три. дни. Сигурен съм, че имате Представа, че случилото се във Вашингтон и онова със зърнения пазар беше извършено, колкото само да се пробват водите. Ню Орлианс според мен беше грешка. Трябваше да се случи три дни по-късно; част от далеч по-мащабна операция.

— Защо не направихте нещо, за да ги спрете? — попита Сара. — Ако сте знаели, че ние сме наблизо, защо просто не се свързахте с нас? Три дни не са…

— Защото, госпожице Трент, моментът, в който щях да се опитам да го направя, моментът, в който покажех и най-малката нагласа за това, вече щях да съм мъртъв. Да се свържа с вас? Каква нелепа мисъл. И откъде според вас трябваше да започна търсенето ви? Знаех, че сте замесени. Освен това… не, това трябваше да бъде точно обратното. Както ще видите, всичко е прекалено мащабно, прекалено усложнено, за да се разруши, без да се удари в сърцевината. Никога нямаше да ме допуснат толкова близо. — Той намести възглавницата зад гърба си. — По някакъв начин обаче вие двамата сте успели да им се изплъзнете. Аз просто разчитам на факта, че вие ще продължавате да имате късмет. Влязохте много внимателно, никой не ви усети. По същия начин и ще напуснете. Следователно ви давам разписанието и ви желая да сте наистина бързи.

— Ядрото ли? — запита възбудено Ксандър. — Искате да кажете, че има и надзирател, така ли? Един човек зад всичко това?

— Разбира се — отвърна Скентън. — Това е и причината, поради която без съмнение бяхте избран, докторе. Защо вие…

Парчетата от прозореца се разхвърчаха във всички посоки, лампите се пръснаха с трясък под пороя куршуми. Ксандър се хвърли през бюрото към Скентън, само за да се намери сграбчен и захвърлен на пода между стената и бюрото. Сара коленичи до него, с пистолет почти допрян до лицето си и с книгата в другата ръка. Библиотеката замлъкна така внезапно, както беше изригнала. Секунди изтекоха, преди да го чуят. Отначало отдалечен, но с всеки миг все по-силен, грохотът на хеликоптер нахлу в стаята, а петното на прожектора нахълта вибриращо в стаята през диво мятащите се завеси и се закова върху гърчещото се тяло на Скентън с мятащи се ръце, широко отворена уста и бликаща от гърдите му кръв. Миг по-късно снопът светлина от прожектора изчезна от стаята, роторите завиха още по-силно, сигнализирайки за кацане. Сара издърпа Ксандър от пода на крака и затича към вратата.

Нямаше време да мисли, нямаше време да разсъждава над думите на умиращия мъж. Поради което бяхте избран. Имаше време само да следва Сара и резките смени на курса й, първо, към стълбището, а после през всекидневната. Грохотът на автоматично оръжие разтърси простора, докато скачаха от прозореца върху тревата отпред. Пазачите на Скентън задържаха хората на Айзенрайх, като жертваха живота си за човек, когото броени минути го деляха от смъртта, давайки възможност на двама души да се спасят. Сара препускаше напред, а Ксандър подире й. Гората се надигаше гостоприемно срещу тях. Едва когато я видя как се хвърля на земята, разбра, че са стигнали до оградата. Той се строполи върху гърба й, като малко остана да забие и двамата в стърчащите метални шипове. Тя го изблъска настрани и свали скобите. Той извърна глава към къщата и погледна тъмната й фасада, чийто спокоен интериор не даваше представа за насилието сред стените й. „Поради което бяхте избран.“ Думите кънтяха в съзнанието му.

В мига, в който Сара го сграбчи и повлече към оградата, бликна светлина от всеки прозорец на къщата.

Следващите няколко минути изминаха в тишина. Тилът на Сара му служеше като пътеводител сред дърветата, пътека, по която нямаше жива душа, посока, в която той бе изгубил всичките си сетива. Светът зад гърба му бе изчезнал, въпросите — избледнели в съзнанието му. Бе останал само мрак, докато в далечината пред тях не се открои шосето. Последен устрем до колата, клоните мигновено бяха разхвърляни и вратите затръшнати, преди ревът на двигателя да се вгризе в тишината.

— Карай.

Тревата премина в шосе и автомобилът се втурна в нощта.

О’Конъл скочи от импровизирания си стол с притиснат към гърдите си пистолет и се запровира сред клоните. За мъж с неговата маса той се придвижваше забележително гъвкаво.

Беше станало изведнъж, както и бе предполагал, че ще се случи. Сара и Джаспърс се бяха приближили до оградата, без да усетят двамата мъже, които тичешком бяха изскочили зад къщата с готови за стрелба карабини. Само след пет секунди мъжете бяха забелязали целите си: на осмата всеки беше коленичил за по-голяма устойчивост и се прицелваше. О’Конъл обаче ги бе изпреварил; двата безшумни изстрела от пистолета му бяха елиминирали и двамата мъже за по-малко от три секунди. Телата им се строполиха едно до друго, образувайки странен триъгълник по средата на откритото пространство.

Той се затича. Беше наясно, че могат да се покажат и други; беше повече загрижен за двамата, които беше изпратен да защити. Двамата. Джаспърс бе успял да се измъкне. Той наистина притежаваше нужния инстинкт; Стайн се бе оказал прав.

В далечината пред него изрева дизелов двигател и той ускори бяг. Две минути по-късно излезе на пътя, стрелна се през пресования чакъл и измъкна малък мотоциклет от импровизираното скривалище сред боровете, което беше съоръжил преди пет часа. Чу ръмженето на двигателя от лявата си страна; 250-кубиковата му машина изрева в отговор само след петнадесет секунди. Пъхна пистолета във вътрешния джоб на якето си, яхна мотоциклета и освободи съединителя. Вятърът засвири в лицето му.

Сара се подаде от прозореца, ушите й бяха напрегнати за всеки звук освен приглушеното кихане на форсирания двигател на колата им. В същото време оглеждаше небето с увереност, че хеликоптерът ще се появи, в очакване лъчът на прожектора му да се плъзне по върховете на дърветата, преди да се закове върху колата и пътниците й. Но не се чуваше нищо — никакво боботене на ротори, чуваше се само вятърът, който свистеше покрай ушите й. Тя продължаваше да се взира, несигурна какво може да означава тази тишина, докато изведнъж воят на далечна сирена върна вниманието й обратно върху пътя. Тя се прибра в колата и погледна спидометъра. Стрелката се колебаеше около числото 80, а кокалчетата на Ксандър бяха побелели, впити във волана.

— Намали — изрева тя в ухото му — и се опитай да намериш някаква отбивка.

Ксандър направи както му каза и намали скоростта. Двамата трескаво заоглеждаха пътя от двете му страни.

Сирените растяха заплашително с всяка измината секунда, зад близкия хълм заблестяха фарове, но в този момент Сара посочи към една едва забележима просека сред дърветата от дясната им страна. Ксандър превключи на втора и колата се разтърси от внезапното падане на скоростта. Той рязко завъртя волана и се спусна по един полегат склон. След около тридесет ярда подскачания Ксандър изключи фаровете и угаси двигателя. Над тях воят на сирените продължи да нараства и пороят от червени и сини светлини прелетя по пътя, за да се изгуби след секунди. Ксандър посегна към ключовете на стартера, но Сара го улови за ръката. Разнесе се вой на нова сирена и след малко по пътя прелетя още една полицейска машина. Тя пусна ръката му, но продължи да се вслушва напрегнато. След малко кимна. Гумите застъргаха в калта, докато колата се връщаше на заден на пътя. След половин минута отново напредваха с осемдесет мили в час.

— Ще чакаш в колата, докато отида да я взема — каза Сара и отново огледа небето през предното стъкло. Ксандър взе на пълна скорост следващия завой с очи, впити в петното от дългите фарове. — Чу ли ме?

— Аз чакам, ти отиваш да я прибереш. — Думите бяха изговорени монотонно. — Да.

Следващата миля изминаха в тишина.

— Тя трябва да може да спи отзад — обясни Сара. — Не мисля, че ще ни създава някакви проблеми.

— Чудесно. — Отново мълчание.

Сара се извърна към него.

— Какво?

Той не отделяше поглед от пътя.

— Какво има? Какво те тревожи? Разписанието, Скентън, какво? — Тя се взря в лицето му и видя напрегнатата му челюст. — Това заради онова в мотела ли е?

— Не ти ли се струва странно, че съумях да оцелея при всички тия премеждия? — запита той, очевидно глух към последните й въпроси.

Тя не му отговори веднага.

— Наистина не бях се замисляла над това. Предполагам, че просто трябва да съм благодарна.

Той я погледна, после се обърна и качи скоростта до деветдесет.

Измина минута, преди тя да проговори.

— Какво стана там?

— Стана? — изсмя се той саркастично. — Нищо особено. Убиха човек. Това стана. Човек като Карло, Емил или Ферик. Скентън беше поредният човек, който трябваше да бъде пожертван. — Едва сдържан гняв обагри думите му. — И въпреки това през цялото това време аз оставам здрав и читав. Не е ли малко странно това, а? Как си го обясняваш?

Тя се опита да го разбере.

— Какво точно ме питаш?

— Не питам теб… Просто си задавам въпроса. Вчера или само преди час щях да съм прекалено изплашен, прекалено облекчен да мисля за каквото и да било друго освен за собственото си оцеляване. — Тонът му стана съвсем самоироничен. — Нали аз написах онзи прилежен меморандум, който ми отсъжда такова важно място във всичко това? Много е ерудирано, нали? Проблемът обаче е там, че това всъщност няма никакво значение. Теорията няма да обясни защо съм успял да оцелея до този момент.

— За какво говориш?

— Ти искаш да повярваш, че си убиец — добре. Искаш да повярваш във всичко това, че това е твоето предназначение, причината, поради която си била избрана…

— Полека — вмъкна се тя, разтревожена от тона му.

— „Затова и беше избран“ — излая той. — Не чу ли Скентън, когато ми го каза? — Той я погледна. — Не можеш ли да вденеш? Ти не си единственият човек, който е бил избран да вземе участие в цялата тая гадост.

— Мислиш, че…

— Аз не мисля — прекъсна я той, без да отделя поглед от пътя. — Аз го чух, видях го в очите му. Дори и той беше изненадан, че аз си нямам и представа.

— Нямаш представа за какво?

— Не знам. Как се връзвам в цялата тая работа, защо съм избран. Моето предназначение.

— Избран за какво? — попита тя. — От кого? — Тя понечи да посегне към него, после се спря и раменете й се отдръпнаха. — Имаш предвид мен?

Той я стрелна през рамо.

— Какво?

— Ти каза „избран“. Аз бях тази, която влезе във връзка с теб. Това би изглеждало сякаш аз…

— Какво? — За момент гневът и объркването сякаш се стопиха в очите му. — Изобщо не е това. Ти си единствената причина, поради която все още се държа. Казах ти го вече.

— Тогава какво искаш да кажеш? — попита тя с отбранителен тон.

Той отново се върна към пътя.

— Не знам. — Знакът на мотела се появи от лявата им страна. Ксандър забави и зави в алеята към мотела. — Аз оставам. Ти отиваш. — Тонът му отново бе станал странно дистанциран. Тя го изгледа и отвори вратата.

О’Конъл изключи двигателя и се изкачи до върха на хълма, бутайки мотоциклета по банкета под макар и мижавото, но все пак прикритие на близките дървета. На стотина ярда по-долу колата на двамата работеше на празен ход в алеята на крайпътен мотел, с отворена врата на пасажера. Той внимателно се провираше, притиснат плътно към дърветата, спря и извади бинокъл, точно когато от дясната му страна започна да боботи хеликоптер. Не това обаче привлече вниманието му; Сара излезе от едно от бунгалата с още една фигура край нея, отрупана с одеяла и възглавници. Двете стигнаха до колата и влязоха. Сара затръшна вратата и в същия миг фолксвагенът набра скорост. Само секунди по-късно над дърветата се показаха гигантски витла. Хеликоптерът сви вдясно и се гмурна, улавяйки в лъчите на прожектора си ускоряващия автомобил, който препускаше на зиг-заг по платното. От хеликоптера откриха стрелба.

О’Конъл запали двигателя на мотоциклета и препусна към пътя. Издърпа с дясната си ръка пистолет от пазвата си, този път далеч по-голям от предишния малокалибрен, с който елиминира двамата мъже на полето. Натисна газта и настигна хеликоптера, който вече бе навел нос към плячката си. Задните витла обаче стърчаха уязвими за някой с точен мерник. О’Конъл се прицели и стреля.

Откатът от изстрела люшна цялото му тяло, а лявата му ръка трепна и мотоциклетът заплашително наближи линията на банкета, зад която вече идваха дърветата. През това време хеликоптерът се издигна, след като куршумите му не бяха успели да поразят досегашната си цел; втори лъч бликна в търсене на неочаквания нападател отзад. Отгоре заваляха изстрели, които вдигаха миниатюрни фонтанчета по пътя, които го караха да лъкатуши, ангажирайки и двете му ръце. Той отново натисна максимално газта, мотоциклетът се стрелна и след секунди препускаше точно под корема на металната птица. Този път прицелът му беше безпогрешен. Пушек избликна от фюзелажа, задният мотор започна да киха и да се мята наляво-надясно. О’Конъл забави ход и даде още няколко изстрела. Сякаш уловен от внезапен ураганен порив на вятъра, хеликоптерът подскочи във въздуха и се разлюля, губейки равновесие. Хеликоптерът започна да снижава. Търсеше място за кацане.

О’Конъл включи на максимална скорост и мотоциклетът му сякаш се стрелна по пътя покрай умиращата птица. След като я подмина, той отново се вгледа в пътя пред него, но дори и така пак не можа да открие следа от двете червени точки, които бе преследвал през изминалия половин час. Изви глава, за да види резултатите от стрелбата си по хеликоптера: от машината бяха наскачали четири или пет фигури и пръскаха с пожарогасители корпуса, за да предотвратят експлозията. Нямаше обаче и следа от фолксвагена. В един миг обаче той зърна нещо от дясната си страна да се промъква през гората успоредно на пътя в същата посока. Беше му необходимо по-малко от секунда, за да проумее какво беше — габарити на кола. Там, навътре в гората водачът на колата бе открил някакъв горски път под прикритието на дърветата. Страхотно!

О’Конъл намали скоростта и остави колата да напредне по пътя си. В продължение на почти миля мотоциклетът и колата напредваха в тандем, докато в един момент шосето започна да се отдалечава от дърветата и габаритите на автомобила започнаха да се стопяват в мрака. О’Конъл насочи мотоциклета към банкета, навлизайки сред дърветата и храстите. Няколко млади фиданки станаха жертва на гумите му. Ръцете и лицето му обаче пострадаха най-много от шибащите го клони. След като се добра до просеката, той изтри кръвта от лицето си и натисна газта по мекия черен път. Колата пред него почти се бе изгубила от погледа му.

— Не знам. — изрева Сара, — Не виждам нищо. Трябва да си го изгубил.

— Откъде се пръкна тоя, по дяволите? — Ксандър правеше всичко възможно, за да не изтърве бясно въртящото се кормило. — Всичко беше абсолютно чисто и изведнъж бам! Пристига хеликоптерът…

— Той явно се опитваше да ни помогне.

— Да ни помогне или да ни позволи да останем живи? — извика в отговор Ксандър.

— Каква е разликата?

— Разликата е в това, което каза Скентън. Не чу ли какво ти казах преди малко? Има някаква причина, поради която искат да ме запазят жив.

— Не съм убедена, че онези от хеликоптера мислеха по този начин — възрази тя. — Те стреляха по нас. Онова там не бяха предупредителни изстрели.

Ксандър видя пролука от лявата си страна и закова спирачките. Колата се разтърси и подхвърли и двамата от седалките на завоя.

— Права си. Те се опитваха да ни убият. Това обаче не означава, че господин Мотоциклетист задължително ни е приятел.

— О, не знам — отвърна тя остро. — Всеки, който попречи да ме застрелят, за мен е приятел.

Колата изскочи сред дърветата, гумите поднесоха по тревата, преди да открият равната повърхност на шосето. Ксандър изви волана надясно, превключи на трета и вдигна скоростта на шейсет мили. Колата буквално се отлепи от пътя при внезапното ускорение.

Сара не каза нищо; очите й гледаха в очертанията на пътя пред тях.

— Можем да стигнем чак до Монтана — добави той. Тя го изгледа, без да промени изражението си.

Зората ги свари със Сара на волана. Ксандър беше облегнат на страничния прозорец и обронена на гърдите си глава, леко разлюлявана от ритмичното дишане. Беше заспал малко преди час, предал се накрая на изтощението. Всъщност тя бе настояла. Това беше единствената им размяна на реплики след Темпстън, без повече размисли за Скентън или гадаения за тайнствения мотоциклетист.

Милите прелитаха в тишина, ако не се броеше секундното спиране на банкета точно преди границата на Пенсилвания, където се смениха на кормилото. Ксандър се бе оказал прав. Монтана оставаше единственият им шанс. Сенаторът бе потвърдил всичко, което й бе показал Стайн в папките на Комитета. Районът, където се обучаваха. Комплексът от постройки. Улф Поинт, Монтана.

Канадският маршрут щеше да е по-бърз, но и по-опасен. Гранични власти. Вместо това тя пое по Маршрутно шосе 90, вдигна скоростта до осемдесет мили и гледаше как изскачат и изчезват в сутрешния здрач Клийвланд, Лейкуд и куп други неизвестни градчета. Половин час след Индиана тя забеляза индикаторът на горивото да сочи около нулата. Това беше истинско облекчение. Така й се пиеше кафе. И може би малко дрямка. Сънят е жизненоважно оръжие. Без него всичко друго спира да функционира.

Знакът сочеше миля до следващия пункт за отдих. Тя натисна газта и вкара колата в дясната лента на платното. Погледна през рамо към Алисън: по спящото й лице се прокрадваше усмивка.

Боб Стайн седеше в пълен мрак с опряна върху каменната стена глава и с гръб, целият натъртен, за да обръща внимание на такива дребни неудобства. Ръцете му бяха приковани към двата края на леглото, от колко часа или дни можеше само да предполага, с разум, все още замаян от наркотиците, чийто вторичен ефект се оказваше далеч по-лош от прекия. В онзи момент поне е бил в безсъзнание. Сега изпитваше и най-малкото неприятно усещане на пробуждането си.

За да надвие дискомфорта, бе започнал да сглобява отделните моменти, които го бяха довели до това състояние. Последният му ясен спомен беше кратка размяна на реплики в Департамента с дежурния. След това имаше спомен единствено за остро убождане във врата, последвано от ужилване в гърба, въртящи се светлини, сирена и после мракът, в който се бе пробудил. Не беше трудно да запълни липсващите моменти. Дежурният бе алармирал на някого, после бе последвала инжекция, препускане по улиците с линейка-имитация и накрая това. Онова обаче, което го тревожеше, бяха по-сетнешните петна или по-точно казано едно голямо петно в паметта му. Колко им е казал? И още по-смайващо — защо все още беше жив?

Плъзгащата се врата внезапно се отвори и нахлулият поток от светлина го заслепи. Той бързо зарови глава в рамото си. Дочу някакви думи, преди да хлопне бравата, после вратата отново се отвори, този път изцяло и в стаята нахлу пулсиращ поток бяла светлина. Той примига в ръкава си и се опита да съсредоточи погледа си върху фигурата на вратата, но не успя. Опита се да проговори, но единственото, което успя да произнесе, беше неясно мучене; устните и езикът му все още бяха под. властта на наркотика. И в този момент светлината отвън угасна по същия начин, по който се бе появила; очертанията на стаята изпъкнаха отчетливо. Беше някъде десет на десет фута, доколкото можеше да прецени, напълно празна без всякакви прозорци. Нямаше как да разбере дали беше ден, или нощ.

— Извиняваме се за веригите — каза мъжът до вратата. Беше глас на старец, европеец. — Те са за ваша собствена безопасност. Казват ми, че наркотиците могат да доведат човек до буйство. Вярвам, че разбирате.

Стайн се опита да проговори, но от устата му отново се разнесе приглушено мучене.

— А, да. Още един вторичен ефект, за съжаление необходим. Още веднъж се извинявам. Гласът ви ще се възвърне след час. Засега всичко, което трябва да правите, е да слушате. — Зад възрастния мъж се показа жена, която помести стол в средата на стаята; парфюмът й в миг изпълни пространството. Възрастният мъж седна. — Вие ни казахте много неща. Не съм особен привърженик на подобни методи, но лекарствата могат да бъдат доста полезни, а докато господин О’Конъл е на задачи… е, разбирате, че са необходими отговори на редица въпроси. — Той направи пауза. — За вас може би ще представлява интерес да научите, че възстановяването ви ще протече далеч по-лесно, отколкото при останалите случаи, тъй като не оказахте голяма съпротива. Надявам се, че тази мисъл ще ви вдъхне известно успокоение. — Мъжът прошепна нещо на жената. След секунда тя излезе от стаята и остави Стайн сам с възрастния мъж в стаята. — Това обаче, което е най-интересно, е информацията, която предложихте, без да ви бъдат задавани въпроси. Не знаех, че наркотиците могат да въздействат по такъв начин, но както и да е, не съм специалист в тази област. Допълнителна награда — ето какво е това за всички нас. — Той се изкашля няколко пъти, преди да продължи: — Трябва да ви кажа, господин Стайн, че вие сте един много забележителен млад мъж. Нямах и представа за това дори. — Дишането му беше накъсано, а думите се подчертаваха от задуха. — Повярвайте ми, аз съм много добър съдник на човешките характери и, да кажем, на възможностите. Вие притежавате и двете в забележителен обем. Така или иначе, вие сте чудесна изненада. Много чудесна. — Старецът си прочисти гърлото. — За да бъда откровен с вас, ако вие не бяхте демонстрирали тези си качества, по всяка вероятност вече нямаше да сте жив. Но аз не обичам да се разпростирам върху такива неща. Тук съм, за да ви предложа един шанс.

Боб започна да вижда няколко кичура от косата върху главата на мъжа, макар че лицето му оставаше в сянка.

— Мисля, че от моя страна е честно да ви кажа, че вие си давате сметка за положението, в което се намирате, за това, което възнамеряваме да направим, или поне имате някакво рудиментарно разбиране за това, което ви предстои, ако наркотиците са си свършили работата както трябва. — Отново последва късо изкашляне, далеч по-приглушено от първото. — Ще ви призная, че притежавате пъргав ум, усет за епичното, за голямата схема. За мен това е определящо. Заедно с това вие сте в положение — как да го дефинирам? — на значително сковаване. Ние разполагаме, както сам можете да предположите, с немалък брой наши хора в правителството. Малцина обаче от тях демонстрират вашите таланти. Мъж с вашата способност, с вашия достъп може да ни е от голяма полза. Ако обаче предпочетете да останете прикован към леглото, ползата от това ще отиде на бунището. Схващате ли мисълта ми?

Стайн кимна, колкото да удовлетвори мъжа.

— Добре, защото само след седмица този разговор няма да има смисъл. — Мъжът се размърда в стола си. Момент по-късно Стайн усети леденостудена ръка върху коляното си. — Казват, че времето не чака човека, мистър Стайн. Аз бих добавил, че хаосът е също така безкомпромисен. Днес е денят, в който вие трябва да направите своя избор. Времето обаче тече много бързо. — Той отдръпна ръката си от коляното му при новия пристъп на кашлицата. — „Никога досега не се е заговорничело толкова много в толкова благоприятна обстановка и с такъв огромен стремеж към промяна във владеенето на властта.“ Никога. Забележителни думи, нали? Написани преди повече от четиристотин години от един не по-малко забележителен мъж. Не по-малко верни са и днес, както и тогава. — Тонът му видимо се поуспокои, без да губи от заостреността си. — За нещастие, нито един човек по онова време не е приел този мъж сериозно. Много жалко. След осем дни никой няма да има избор. — Той направи пауза. — Аз ви давам такъв шанс. Малцина са го имали. Вярвам, че вие няма да го проиграете безотговорно. — Старецът се надигна от стола. — Осем дни, господин Стайн. И след това… — Той поклати глава, обърна се и бавно излезе през вратата. Секунда след това стаята отново потъна в пълен мрак.

Джонас Тайг намали силата на светлината върху бюрото си и седна тихо. Звукът от стъпки по стъпалата го бе накарал да притисне слушалката към гърдите си. След няколко секунди главата на жена му надзърна през вратата, точно както бе очаквал. Очите й бяха натежали от сън.

— Скъпи, трябва вече да си лягаш. Качвай се горе. Кое време е?

— По-късно, моя любов — отвърна той. — Ти отивай. Аз ще поостана още малко, няма да се забавя, обещавам ти. Имам още малко работа.

— О, Джонас — каза тя, поглеждайки часовника си, пет без петнайсет сутринта е. Това е абсурдно.

— Знам, скъпа. Абсурдно. Ти се качвай. Идвам след две минути. — Той й прати въздушна целувка, усмихна се и кимна, докато тя се прозяваше през сънливите си въздушни целувки и затвори вратата. Той изчака да чуе добре познатия звук на проскърцването на третото стъпало и отново долепи слушалката до ухото си. — Ще трябва да го повториш… Не, пет пари не давам какво ти е било наредено след това. Аз ти казвам това сега. Нямаше никаква грешка. Трябваше да стреляте на месо… Да и двамата… включително и Джаспърс. Да не би нещо линията да не е наред? Тогава пусни за търсене номера на колата… Защото само след час или два щатската полиция от Охайо до Калифорния ще ги търси навсякъде… Това не е твоя грижа… Какво?… Повредили хеликоптера? Как така… Как така нямаш представа кой може да е? Просто изчезнал… — Тайг заслуша напрегнато. — Разбирам. — Мълча няколко секунди, преди да проговори: — Ти трябва да елиминираш всичко, което ти се изпречи на пътя, ясно ли ти е това?… Добре… Да, сигурен съм, че случаят е точно такъв.

Той затвори телефона и угаси лампата. Остана седнал. Сковаността в плещите му беше повече от осезателна. Знаеше, че трябва да си вземе няколко дни почивка, както го бе правил винаги досега. И тя щеше да го приеме, да разтрие гърба му, щеше да масажира бедрата му със силните си и дебели ръце, докато го докара до оргазъм, и после щеше да го отнесе до незнайни страни в обятията му. От тридесетина години той не бе искал нищо друго, не бе намирал спасение при никоя друга жена. Тя винаги го бе разбирала. И този път щеше да го разбере.

Лорънс Седжуик седеше в лимузината с приковани върху екрана пред него очи. Концертът на Моцарт за хор изпълваше пространството, странно несъвместим с картините, които виждаше. Тела лежаха привързани към носилки, други още бяха проснати сред разкаляна пръст и трева с отворени очи, с мъртвешки застинали тела сред оживлението около къщата. Гъмжеше от полиция, която бе отцепила къщата от всички страни. Купчина от оръжия беше струпана между двете патрулни коли. Всичко това се снимаше от камери, а екипите от телевизионните мрежи бяха заети със задаването на въпроси, репортажите от ранните утринни часове се разпращаха до станциите из страната. Един оператор, който предаваше до частна кола, едва ли привличаше нечие внимание.

Сенатор Джордж Максуел Скентън беше мъртъв, застрелян във вилата си и признаците за продължителна битка бяха навред. Хората от новинарските екипи вече повдигаха въпроси за чуждестранен пръст във всичко това — дали случилото се не беше реакция срещу политиката на сенатора срещу обединена Европа? Някакъв екстремист, мотивиран от открития критицизъм на Скентън към ислямския фундаментализъм? Или беше свързан по някакъв начин със събитията, случили се из страната? Полицията отказваше да прави всякакви догадки.

Телефонът иззвъня.

— Да. — Седжуик не отделяше поглед от екрана.

— Започнали са да сравняват отпечатъците от пръсти. Само след пет минути ще открият Джаспърс и Трент.

— А записките?

— Обновени са така, че да сочат връзката им с убийствата в Германия и Италия. Готови сме да пуснем и връзката за историята й в Йордания.

— Добре. Надявам се, че няма да хвърлите всичко изведнъж.

— Източник, поискал да остане анонимен, откъси от конфиденциално досие. Става ли?

— Трудно е да се придобие такава информация.

— Но не е невъзможно. Препратката трябва да е достатъчна.

— Съгласен съм. Разбира се, ще оставиш момчетата от Вашингтон да сглобят парчетата сами. Не искаме в никакъв начин някой от тях да се досети, че ние сме им набутали заподозрените субекти в ръцете.

— Разбира се. Да продължаваме ли с преследването?

— Само ако бъде поискано — отвърна Седжуик. — Ще поддържаме връзка.

Антон Вотапек се запъти през поляната, върху която само няколко останали туфи от кафява трева подсказваха, че на времето това е било футболно игрище. Останалата част беше замръзнала кал, оформена от покритите с шипове подметки, втвърдена допълнително от пронизващите студове на монтанските нощи. Точно зад мястото на вратата се издигаше самотна сграда. Вотапек изкачи стъпалата и отвори вратата. Огънят в камината на отсрещната стена беше особено привлекателен също както и двете кожени кресла, разположени удобно до камината. Той седна и вдигна слушалката от малката странична масичка.

— Да.

— Антоне. — Гласът от другата страна беше уморен, но буден. Не беше на хората, които обичат да чакат. — Каза, че било спешно, когато ми се обади.

— Да — отвърна Вотапек. — Надявах се да не ви събудя, но не мисля, че работата може да чака.

— Сигурен съм, че имаш право. Особено в светлината на последните събития.

Вотапек изчака, преди да заговори:

— Алисън е изчезнала. — Очите му останаха приковани върху пламъците.

— Разбирам.

— Не можем да кажем с точност кога. Някъде през последните два дни.

От другата страна настана пауза.

— Лорънс ли ти го каза?

— Да.

— И е загрижен?

— Да.

— Защо се допусна това да се случи?

— Можем само да предполагаме…

— Онази Трент — прекъсна го старецът с внезапно укрепнал глас.

— Да.

— Трудно ми е да разбера защо се оказва толкова трудна. Тя беше във влака с Причард — това ни го каза едно момче от Съвета за национална сигурност. И ти искаш да ме убедиш, че никой не е успял да я разпознае, че никой не е разбрал, че тя е единствената причина за присъствието на Артър в онзи влак?

— Това не беше в приоритетите им…

— „Приоритетите им“? Кое би могло да бъде по-наложително от една жена, решена с цената на живота си да подрони всичко, за което работим цял живот? Мисля, че го изясних съвсем точно. Самата тя не представлява опасност, но в комбинация с Алисън… Кой може да е сигурен, че няма да нададат ухо на приказките й? Нямаме никакво място за подобни отвличания от работата.

— Съгласен съм. Алисън е от изключителна важност…

— Вече сме го обсъждали, Антоне. Личните сантименталности само пречат на делото. Чувствата ти към момичето колкото и силни да са…

— Тогава защо продължавате да пазите живота на Джаспърс? — В камината изпращя главня и наоколо се посипаха искри.

Старецът остана мълчалив известно време, преди да отговори.

— Това няма нищо общо със сантименталността — изрече той с прости и директни думи.

— Наистина ли го вярвате?

— Ти си мислиш, че разбираш, нали, Антоне? Но не си разбрал нищо. — Старецът нямаше търпение да се занимава със скимтенето на Вотапек. — Джаспърс бил ли е в къщата на Скентън?

— Да.

— И разговорът е записан?

— Да. Те са знаели за разписанието, преди Скентън да го направи на въпрос.

— И са имали силно желание да го намерят.

— Да. — Вотапек се заигра с един конец, който висеше от облегалката на креслото. — Скентън му е казал също, че той, Джаспърс, е бил… избран. Че надзирателят — предполагам, че е имал предвид вас — го е избрал. Не разбрахме какво означава това — добави Вотапек, опитвайки се да звучи безразлично.

— Сенаторът споменал ли му е името ми?

Вотапек направи пауза, преди да продължи:

— Нашите хора са пристигнали точно преди да каже каквото и да било повече. — Той пусна конеца. — Обяснението му би било без…

— Без всякакви последици.

— Лорънс и Джонас не мислят така. — Какво означава това, Антоне?

— Това означава — отвърна той с леко разтреперан глас, — че те считат забележките на Скентън за малко озадачаващи. Всички бяхме останали с впечатлението, че Джаспърс случайно се е натъкнал на всичко това. Но ако случаят е точно противоположният…

— Да, Антоне? — Нетърпението се бе превърнало в раздразнение. — Какво би означавало това? Какво биха казали по този повод Лорънс и Джонас?

— Аз… аз не знам.

— Разбира се, че не знаеш, защото говориш, без да мислиш… Джонас е най-лошият от трима ви с тая негова вяра, че е най-умният от другите. Може би това е защото беше ясно от толкова ранна възраст, че мястото му е в политиката. Но ти, Антоне, ти беше доста по-умен от него. Винаги съм вярвал, че това ще премине, че вие двамата с Лорънс ще прогледнете какво се крие зад неговото бърборене.

— Той каза, че се налага да елиминираме проблема.

— Госпожица Трент е проблемът, Антоне.

Вотапек събра всичкия кураж, на който беше способен, преди да отговори:

— Не това каза Джонас.

Старецът също направи пауза, преди да коментира:

— Разбирам. И какво каза той?

Вотапек не отговори.

— Какво сте направили, Антоне? — Старецът сниши гласа си до шепот. — Господи, какво сте направили вие тримата?

Сара седеше срещу Ксандър. Втората й чаша беше почти изпита, а сервитьорката — прекалено заета, за да забележи празната чаша. Вместо това тя бъбреше с един шофьор — младеж, чийто интерес очевидно не беше насочен само към кафето и поничките. Той бе смъкнал мрежестата бейзболна шапка от главата си и приглаждаше омазнената си руса коса в опит да оправи външния си вид. Явно имаше ефект, защото устните на младата жена постоянно стояха долепени плътно към венците в широка усмивка. Сара не можеше да откъсне поглед от едрите й пожълтели зъби; умората я лишаваше от волята да извърне глава. Никакви мисли. Само усмивка, зъби, венци. Дори и Ксандър бе напуснал съзнанието й, пълната му съсредоточеност в книгата оставаше незабелязана от нея. Той прелисти поредната страница. Този път движението му привлече погледа й.

Тя го гледаше как се бе облегнал здраво на лактите си върху масата, стиснал с дясната си ръка кичур коса, докато през това време очите му летяха по страниците на книгата. Дори и да беше уморен, той правеше всичко възможно, за да надвие умората си, а коляното му се люлееше със заплашителна нервност. Всички мисли за Скентън очевидно бяха забравени. За момент ученият у него се бе пробудил. Сара отпи от кафето си и продължи да го гледа. Беше толкова хубаво да го чувства близо до себе си.

— Те трябва да имат на разположение цяла армия, за да извършат всичко това — каза Ксандър, без да вдига глава от книгата. — Диверсии с автоматично оръжие, фази, провеждани от различни групи хора — един да поставя експлозивите, друг да ги позиционира, а други да ги задействат. Ако на Айзенрайх са му били нужни седмици, за да провокира хаоса си, на тях им стигат дни, дори и часове. Освен това те са задействали различни операции из цялата страна, синхронизирани с точност до минута.

— За какъв период точно става дума? — попита Сара. Осем дни. Осем дни, изпълнени с последователен терор. Иронията е там, че тук много малко неща могат да бъдат описани като катастрофични. Първата позиция в списъка — той прелисти бързо назад няколко страници — ще бъде завършена след два дни. — Ксандър вдигна глава. — Поне имаме малко време, преди да почнат с бомбардировките над Капитолия.

— И това не ти изглежда катастрофично?

— Символично, да, но като средство за социален катаклизъм — не. Виж какво стана в Оклахома преди три години. Това беше отвратително, трагично. — Как би могла да го опишеш другояче? И в продължение на две седмици всяка войска в страната имаше по десет минути на Найтлайн. Но така беше. Всички бяхме ужасени, разгневени, но бързо след това забравихме. Сама по себе си тази бомба не създаде онзи вид паника, която биха искали нашите приятели. — Той пак прелисти няколко страници напред.

— Което е?

— Представи си, че през онзи ден се бе случило още нещо — системна авария на компютърната мрежа на „Саутуестърн Бел“ или всеки тунел и мост, водещи към Манхатън, се окажат извън строя, всичко това за по-малко от пет часа? Тогава би било още по-страшно, още по-съкрушително.

— И това планират да направят?

— Смени Оклахома с Капитолия и ще имаш номер едно, осем и седемнадесет от списъка им. Първият повдига въпроса за националната сигурност, може би и за чуждестранна намеса; другите потвърждават тези страхове и увеличават паниката. Това е, което придаде мащабност на изявите им във Вашингтон и Чикаго. Съпостави всички тези дребни събития и ще се увериш, че синхронизацията им е повече от прецизна. Може да се създаде такъв вид хаос, който кара големите събития да изглеждат дори още по-големи, отколкото са. Това е точно по ръкописа.

Едно след друго, едно след друго. Думите на Тайг.

— Колко са?

— Четиридесет и осем. Големият финал е убийството на президента.

Сара поклати глава.

— Колко оригинално.

— Не убийството е онова, което е важно за тях в този случай.

— Това звучи успокояващо.

— Цялата работа е там как ще го видят хората.

— Нещо не мога да схвана мисълта ти.

— Помисли си. Когато беше застрелян Дж. Ф. Кенеди, хората говореха за конспирация, но повечето от тях мислеха, че е акт на побъркан стрелец. Мъка, предателство, гняв — такива бяха преобладаващите коментари.

— А не масова истерия.

— Точно. Когато убият Уейнрайт, смъртта му няма да бъде изолиран инцидент, а окончателният акт на поредица от зашеметяващи удари срещу републиката, знак, че страната е отслабнала прекалено много или е прекалено корумпирана, за да поддържа реда. Дали някой ще види това като конспирация, няма да има значение. Всичко, което ще изпитват хората, ще бъде отчаяние, чувството, че всичко около тях се разпада.

— Въведи Пемброук — кимна Сара — и имаш антидот за хаоса.

— Както изглежда, те планират да предизвикат всеки голям страх, описан в книгата, по време на завоюването на властта — резки спадове на пазара, чуждестранен тероризъм, градска престъпност — нищо ново и нищо тревожно само по себе си, но всичко това ще се случи само след осем дни.

— Тайг ще има щастлив ден с медиите.

— Разбира се.

— За колко групи става въпрос? — попита тя, като дръпна книгата през масата и загледа диаграмата от вътрешната страна на корицата.

— Около тридесет. Всяка задача се разделя на четири отделни фази, една клетка или екип…

— На фаза — прекъсна го тя. Изговори повече думите на себе си с втренчени напрегнато в страниците очи.

— Точно така — съгласи се той, загрижен от внезапната промяна на изражението й. — Какво има?

Тя продължи да чете, пропускайки въпроса му покрай ушите си.

— Точка на обръщане, дублиращи клетки… — кимна — … и, разбира се, отделни етапи.

— Какво искаш да кажеш с това „разбира се“? За какво говориш?

Тя вдигна глава.

— Това е… Познавам тази схема. Това е…

— Матрицата на Причард — разнесе се глас зад нея, който смрази и двамата. — Броят на клетките, задачите, припокриването. Приключвате с едната задача и чакате инструкциите за следващата. — Гласът замлъкна, преди да добави: — Но поетапното изпълнение е онова, което го издава, нали така, Сара?

Ирландският акцент, изяжданите думи. Тя се обърна и погледна мъжа зад себе си. Той се бе плъзнал в ъгъла на сепарето си и гледаше в нея.

— О’Конъл?

— Гайлин Патрик на вашите услуги. — Той се усмихна и стрелна с поглед Джаспърс. — Предполагам, това е добрият доктор? — Ксандър успя само да кимне. — Преживяхте доста неприятни неща, но като ви гледам, още сте цял. Що се отнася до теб, изглеждаш зашеметяващо руса. Предпочитам тъмночервенокосия вариант, но пък и ти си наясно с вкусовете ми.

— Как успя…

— Дамата се кани да ме пита как успях да ви открия. — Той намигна на Ксандър. — А аз ще й кажа, че още един наш общ приятел мисли, че е най-добре да ви държа и двамата под око. Един човек, който умира за сандвичи с кашкавал.

Силно ахване откъм бара на плота накара и тримата да се извърнат; една жена гледаше като омагьосана телевизора, закрепен върху далечната стена. На екрана се виждаше репортер на фона на пламъци.

— В едно повторно завръщане на лудостта от последната седмица, избухна бомба точно след шест часа сутринта, като срути западното крило на Капитолия. Вашингтон се събуди още веднъж зашеметен, когато пожарогасителите…

— Това не променя нищо — отвърна О’Конъл. Те бяха пред фолксвагена. Разположиха Алисън на седалката до шофьора. — Или са избързали с разписанието, или нещо се е провалило. Колко време остава до следващата им стъпка?

Ксандър огледа диаграмата.

— Има един прозорец от около четиринадесет часа между задачи едно и две от списъка. Втората е отвличането и екзекуцията на английския посланик. Всъщност първите шест събития са разположени в диапазон от два дни и половина. След това се забързва значително с четири или пет часа интервали между отделните задачи.

— Това е Причард. — Той кимна. — Първите няколко събития дават възможност нещата да се извършат гладко. Макет в естествена величина. После следва стремително ускорение. Това ни дава време, не много наистина, но все пак известно време. Между другото — добави той — очаквах да видя двама души. Още не си ме представила на тази червенокоса хубавица.

Сара приклекна до Алисън и хвана ръката й.

— Това е приятел, Алисън. Казва се Гал.

Появи се празно изражение, последвано от усмивка.

— Привет, Гал — каза тя. — Имаш хубаво име. Ирландецът беше изумен от коментара. Погледна първо Сара, после Алисън.

— Благодаря ви. Аз съм… доста доволен от себе си.

Сара му махна да седне до нея от другата страна на колата.

— Трябва да ми обясниш каква е цялата тази работа — произнесе той с приглушен глас.

Петнадесет минути по-късно О’Конъл седеше на ръба на предния капак с кръстосани върху гърдите си ръце. Беше чул достатъчно.

— Това е далеч повече от онова, което ми разказа Боб. Той дори и не подозираше за присъствието на червенокосата. — Ирландецът погледна Алисън през стъклото. — Господи, не е чудно, че… — Той поклати глава.

— Това ще е бърз, малък по мащабите си удар — каза Сара. — Блокираме ги от центъра. Ако взривим мястото, моето предположение е, че те ще имат защита върху компютрите. При всеки опит за намеса сигналите за ускорената фаза ще се излъчат автоматично. Ще трябва да демонтираме системата отвътре.

— Съгласен съм — произнесе той. — Вероятно шест до осем човека трябва да влязат в комплекса.

— Ще ни трябва и документация за вътрешността на къщата — планове, снимки.

— Подробностите не са проблем.

— Подробностите? — прекъсна ги Джаспърс, възбуден от скоростната им размяна на реплики. — Какво разбирате под демонтаж на системата? Знаем какво целят те — всичко е в разписанието. Всичко, което трябва да направим, е да доставим тази информация, включително и Алисън, на някой, който може да ги спре. Да поставим хора в различните точки, където възнамеряват да нанесат удари…

— И да им позволим да се измъкнат? — Сара поклати глава. — Те чакат този момент вече тридесет години. Ако само зърнат и най-малкото подозрително нещо, веднага ще се оттеглят и ще съставят ново разписание. Не, трябва да тръгваме и то веднага. Не го ли направим, мога да ви уверя, че никой от нас, включително и Алисън, ще е наоколо, за да ги спре следващия път, когато направят опита си.

— Почакайте — изрече настойчиво Ксандър, — да не искате да ме убедите, че нито една от всемогъщите ви държавни организации не може да се намеси…

— И да създаде точно паниката, която се опитваме да избегнем? — Сара отново поклати глава. — Ти само ги извести и после гледай патрулите на Националната гвардия по кой знае колко места, и тогава хората вече наистина ще ги хване шубето. Забравихте ли Уейко? Те си създават мъченици, докато Тайг разпалва страстите. Злоупотребата с властта. Правителство, сковано от параноя. И след шест месеца те задействат…

— Друго разписание — прекъсна я ирландецът. — За нещастие, никой от вас няма избор.

— Какво означава това? — извърна се Ксандър към ирландеца.

— Там, в кръчмата онази новина беше първата за деня, която видяхте, нали? — И двамата кимнаха. — Така си и знаех. След около шест, те не говорят за нищо друго освен за убийството на Скентън. И двамата сте споменати като замесени в него. Какво!

— Сега вече е по-добре. — Той спря и събра ръце в скута си. — Изглежда, докторе, че вас ви търсят и във връзка със смъртта на човек в Италия, на друга — в Германия, и на една жена в Ню Йорк… някоя си госпожа Хубер…

— О, Господи!

— Намерили са я в офиса ви. Не била хубава картина — нито за вас, нито за нея. Побърканият учен и бившият убиец. — Той се загледа в Сара, колебаейки се как да продължи. — Изтекла е част от информацията за Аман. Казват, че си била… отговорна за смъртта на дъщерята на посланика. Не знам как са получили информацията, но така стоят нещата. — Той видя реакцията в очите на Сара. — Описанието на двама ви, колата — всичко е в полицейския бюлетин. Затова и трябваше да се свържа с вас.

Ксандър седна на капака на двигателя и отметна назад глава.

— Знаят ли как е умряла?

О’Конъл не отговори веднага.

— Вече няма смисъл да се тревожиш за това, синко.

— Изпратих й бележките на Карло, всичко. Не мисля, че…

— Не би могъл да знаеш — намеси се Сара, прогонила за момент спомените за собственото си минало. — И Гал е прав. Не можеш, да мислиш за това. Трябва да мислиш за онези, които са я убили, които са толкова отчаяни, че искат да използват полицията, за да те спрат. — Тя пое ръцете му в своите. — И те наистина се опитват да те спрат, каквото и да казва Скентън.

Ксандър приведе глава напред и погледна Сара. Кимна леко.

Тя се обърна към О’Конъл.

— Това означава, че летищата вече са затворени за нас. Не можем да използваме и колата. Ще трябва да я откарам в гората и да я замаскирам.

— Аз съм една стъпка пред вас. Дайте ми час и половина. — Той се изхлузи от капака и положи ръка върху коляното на Ксандър. — Ти си в добри ръце, синко. Някой ден ще дойда да ми разкажеш как си се измъкнал от Германия.

— Един ден бих искал да ти разкажа — отвърна му ученият.

О’Конъл намигна и се запъти към мотоциклета си. Минута по-късно Ксандър и Сара вече бяха седнали във фолсвагена, а двигателят му ръмжеше с дизеловите си обертонове.

— Той е чудесен мъж — обади се Алисън, загледана в гърба на ирландеца през прозореца. — Един прекрасен мъж.

— Осъзнавате ли колко трудно ще поправим онова, което сте направили! — В три различни щата трима мъже примигнаха при гласа, който крещеше в слушалките им. Всеки един от тях си представяше стареца, докато в слушалките им кънтеше кашлицата му. Пристъпите му зачестяват, помисли си Тайг. Нямаше да трае дълго. И въпреки това да останеш жив толкова години! — Петдесет години, петдесет години човек си мисли, че знае какво да очаква; мисли си, че те ще поумнеят по някакъв начин и ще действат така, както е редно да го правят. И всеки път се убеждава каква грешка е допуснал, че те си остават деца, че не е направил най-точния си избор и че те не се различават много от онова, което са били, когато той ги е открил. — Той направи пауза, а дъхът му изпълни слушалките и на тримата. — „Неговото бреме ще е в това, да избере мъдро учениците си.“ Вероятно моето бреме се оказа прекалено голямо. — Свистящият му дъх отново запълни линията. — Може ли някой от вас да обясни защо превърнахте Джаспърс в парий, в престъпник… в луд?

Линията остана няма. Тайг беше първият, който проговори:

— Защото нямаше други алтернативи.

— Гласът на разума. — Старецът не направи никакво усилие да прикрие презрението в гласа си. — Вие всички действахте съгласувано, нали?

— Ние всички го обсъдихме…

— Не питам теб, Джонас — сряза го старецът. — Питам Лорънс и Антон. Или те са ти делегирали пълномощия да говориш и от тяхно име?

Отново последва пауза. Този път проговори Седжуик.

— Записът от къщата на Скентън даде ясно да се разбере, че и Джаспърс, и Трент в момента притежават нещо, което се оказва документ с разрушителна сила.

— Значи за теб няма никаква разлика между този убиец и Джаспърс?

— На този етап — не. Може да не успеем да се доберем до тях, преди да предадат информацията, с която разполагат.

— Да не мислиш, че той ще хукне в полицията? Мислиш, че ще го вземат на сериозно ли? — Старецът зачака. — Съгласен ли си с това, Антоне?

— Аз… да. Той е… проблем. Трябва да бъде… разрешен.

— От теб няма да излезе никакъв актьор, Антоне. Следващия път Джонас трябва да се погрижи да си научиш хубаво репликите.

— Той е голям човек — отвърна Тайг — и може да взема самостоятелни решения. Ние всички вземаме сами решенията си.

— Аха, най-после си дойдохме на думата — изрече умореният глас. — Най-накрая виждаме защо цялата тая заговорническа дейност изведнъж става толкова важна. Това няма нищо общо с Джаспърс, нито с Алисън, нито дори и с госпожица Трент, нали, Джонас? А има общо с онзи, който взема решенията, който упражнява контрола. — Той изчака с надеждата някой да се обади. Никой не се обади. — Ти глупаво, глупаво човече! Ти отговаряш за решенията; ти знаеш как се отнасят едно към друго всичките неща. Ти не знаеш нищо! Мислиш ли, че не те разбирам, Джонас? Мислиш си, че съм толкова стар и изкуфял, за да не видя онова, към което се стремиш с цялото си същество? Това е хаосът, естествено. Това е онова, към което се стремим всички. Точно в този пункт обаче се разделяме. Прав ли съм? Хаосът е крайната ти цел. Порядъкът те отегчава, постоянството и стабилността за човек като теб са второстепенна грижа. Ти предпочиташ свободата, която носи хаосът, неограничените възможности. — Думите му бяха изпълнени с презрение. — Мислиш си, че не го знам, че това не се вижда отстрани ли? Това беше очевидно още от самото начало, причината, поради която те избрах — твоят егоизъм, толкова важен за делото. Защо мислиш, че държах нашийника толкова стегнат през всичките тези години? Може и да съм бил глупак да си мисля, че няма да провериш колко здрав може да се окаже той. Грешката беше моя. Повече няма да я повторя.

Тишината отново зацарува по линията. Накрал Тайг проговори с контролиран глас и точни думи, които трудно можеха да замаскират бушуващия под повърхността им гняв.

— Ти ли избра Джаспърс?

— Питаш ме за информация, която не е твоя работа.

— Аз съм си я направил моя тази работа, старче! Ти ли го избра?

— Не ми говори с такъв тон! Разбра ли? — Тишина. — Разбра ли това, Джонас?

Думите излъчваха огъня на отдавна забравен пламък, отрова, която сякаш върна и четиримата обратно в миналото в една колиба на италианския бряг; три момчета седят в ъгъла, ужасени, докато възрастният мъж излива гнева си върху най-големия си ученик.

— Кажи ми, Джонас, защо се опита да ме заблудиш? Защо не ми кажеш, че ти си бутнал Антон във водата? — Той плесва с размах лицето на момчето, а силата на удара му е достатъчна, за да го изпрати на пода. Джонас се изправя и сяда на стола, без сълзи, само главата му трепери леко. Мъжът отново го удря; момчето отново пада, този път кръв протича от разбитата му устна. — Защо ме заблуждаваш?

— Не съм…

— Няма да ми говориш с такъв тон! — крещи мъжът и стоварва юмрука си върху веждата на момчето, чиято глава отхвърча назад и се стоварва върху дървената стена, а от очите му руква бурен поток сълзи. — Ти си нищожество! Нищожество! Но аз ще направя от вас велики завоеватели. Всички ще ви направя велики завоеватели! Разбирате ли ме?

Момчето кимва с приведена глава и разтърсено тяло.

— Да — изхърква той. — Аз ви заблудих.

Мъжът протяга ръка и погалва косата на момчето.

— Ти си добро момче, Джонас — казва той, като поглежда и другите двама. — А сега иди се измий.

— Да — отговори Тайг с глас все още в миналото.

— Добре… Антоне, утре ще освободиш студентите за зимната им ваканция и после си вземи отпуск на острова. Провери дали хората са готови за пристигането ми. Ще летя преди обед. Лорънс, ти ще останеш в Ню Орлиънс. А ти, Джонас… — той направи пауза, без да очаква отговор, — … ти ще бъдеш в Сан Франциско. Всичко ясно ли е?

— Да — отговориха като един гласовете.

— Добре. Ще поправя грешката, която сте допуснали. Но не ме поставяйте отново в такова положение. Вече съм прекалено стар, за да почиствам след вас.

О’Конъл се измъкна от шофьорското място. Фургонът се различаваше доста от очакванията на Сара. С очевидно превъртян километраж, автомобилът представляваше дървена барака, боядисана с тъмнозелено. В задната част стъклото беше истинска менажерия от колежански и гимназиални стикери, бронята крещеше със странни предупреждения и още по-странни съобщения, като понякога двете се сливаха в гротескни съчетания: ВНИМАВАЙ, ГОСПОД — ТОЙ НЯМА НУЖДА ОТ МИГАЩИ СИГНАЛНИ СВЕТЛИНИ. Алисън остана погълната, докато четеше всяко едно от тях съсредоточено, сякаш бе съзряла далеч по-сериозно съдържание под повърхността. О’Конъл подхвърли ключовете на Ксандър и тръгна към нея.

Мотоциклетът е на около петнадесет минути път оттук — каза той. — Ще трябва да ме хвърлите дотам. — Той се приближи до Алисън и се включи в разглеждането. — Това е доста странна смесица, не ще и дума. — Тя не откъсваше поглед от стикерите. — Какво ли не и всичко несвързано. Но въпреки това е доста любопитно за четене.

Тя се обърна към него и усмивка пробяга по устните й. Той понечи да тръгне към отворената врата, но тя бързо го сграбчи за ръката — все така усмихната и с топлина в очите. За момент О’Конъл не беше сигурен как да постъпи. Много бавно положи ръка върху нейната.

— Защо не дойдеш с мен? Ще пътуваме заедно. Какво ще кажеш?

Усмивката разцъфна още по-силно по лицето й, а очите й пламнаха щастливо.

— Добре. — Той намигна и я поведе към вратата.

Дванайсет минути по-късно Ксандър започна да забавя покрай една изолирана пътна ивица, която водеше към градчето Брайън. О’Конъл даваше инструкции от задната седалка. Мотоциклетът беше навътре в гората; той щеше да го докара сам.

— Използвай номера, който ти дадох, като точка за контакт — добави той. — Вероятно мога да събера хората за осемнадесет часа. Това е равнинна местност, така че намери място някъде в радиус от седемдесет и пет мили от…

— Знам процедурата — прекъсна го Сара. — Ще извадим истински късмет, ако успеем да стигнем дотам до утре сутринта. Ще трябва да внимаваме много, особено с Алисън…

Бих искала да отида с него — каза момичето със спокоен и ясен глас.

И тримата се обърнаха към нея. Сара проговори първа:

— Това може да се окаже малко трудно, Алисън. — Тя се опита да я разубеди. — Гал има само мотоциклет…

— Знам. — Гласът й беше все така прям. — Бих искала да отида с него.

Сара се загледа в бившия си колега. Изражението върху лицето му беше всичко друго, само не и това, което бе очаквала. Той беше захилен до уши.

— Може и да не се окаже чак толкова лоша идея — заяви ирландецът. — Имам предвид да я взема със себе си. — Идеята явно го завладяваше с всяка изминала секунда. — Всъщност това може да се окаже най-добрият начин да ги накараме да разделят силите си на две, за да… — Той погледна Сара. — И ти си имаш своя товар… Извинете ме, професоре.

— Няма нищо — отвърна Ксандър.

— … и аз си имам своя. Така шансът да ги запазим е по-голям.

Сара обаче не беше убедена.

— До комплекса има приблизително петнадесет мили. Гал. Освен това ти ще…

— Може малко да духа — каза той, обръщайки се към Алисън с гръб към Сара. — И няма да можем и да мигнем дори. — Алисън не откъсваше погледа си от него. — Е… — кимна той на себе си, — това е. — Той отвори вратата и слезе от автомобила, протягайки ръка на Алисън, за да и помогне. Няколко секунди по-късно той пъхна глава обратно в автомобила, сграбчи тежкото палто на Алисън и каза: — Ще се видим до Улф Поинт. Безопасно пътуване. — С тези думи той затръшна вратата и тръгна към гората.

Сара се обърна към Ксандър повече от учудена. Той се усмихваше.

— Какво има? — попита тя.

Той поклати глава.

— Какво?

— Тя ще е добре — отвърна той. — Вероятно й стори добрина.

— Не за нея се тревожа.

Двумоторният „Пакър“ се снижи спокойно над уединеното летище с включени мигащи бордови светлини. Тук-там бяха останали ивици сняг, а черната дълга ивица от катран ясно се открояваше сред бледото море от скала и земя. Седнал зад пилота в пилотската кабина, старецът стискаше здраво облегалката на креслото си; самолетът вече слизаше към пистата за кацане. С наближаването на земята мислите му отлетяха в друга посока.

Стайн, който в момента спеше удобно в задната част на самолета, не бе показал нищо, нищо, което да укаже, че офицерът от разузнаването бе стигнал до правилното решение, факт, тревожил стареца до момента, в който бе прозрял колко полезен би могъл да му бъде неговият „гостенин“, като се имаше предвид и ситуацията с Джаспърс. Няколко думи към точните хора и цялата каша в Европа щеше да бъда забравена. По този начин щеше да бъде забравена и връзката със Скентън. За нещастие, младежът се бе оказал далеч по-невъзторжен по отношение на проекта от неговия предшественик. Неговият предшественик. Причард. С какво желание само се бе включил в делото на Айзенрайх. С каква увереност, с каква всеотдайност. Стайн обаче изобщо не проявяваше никакъв ентусиазъм, ако това беше точната дума. Веригите явно не можеха да заместят примамливите съблазни. Но той беше будно момче. Той щеше да прогледне за неизбежността на делото. А и освен това бе показал неподправена тревога за младия професор, докато беше под въздействието на наркотика. Това поне вдъхваше кураж.

След двадесетина минути достигнаха разклона за комплекса — половин миля изяден от дупки чакълен път, който придаваше на мястото малко селска атмосфера, а може би дори и малко на разруха, ако някой дръзнеше да броди отвъд знаците ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО, накачени по дърветата от двете страни. Една очевидно козметична врата се виждаше в края на вития път, която напомняше още веднъж, че комплексът от бунгала зад нея беше частна собственост. Старото убежище на Скентън. Колко много се е променило мястото само за няколко години, помисли си старецът.

Докато колата спираше пред вратата, една катеричка се втурна и пробяга през пътя, като за миг спря да подуши стълба. Това беше грешка. Дребното телце се разтърси от спазми, шокът продължи само секунди, време, достатъчно да покаже, че не всичко беше така, както изглеждаше на пръв поглед. Мъжете в колата видяха как животинчето тупна на земята, размахало хаотично лапички, докато в един момент се съвзе и бавно закуцука към гората. Системата беше проектирана така, че колкото по-голямо е животното, толкова по-голям да е шокът. След няколко секунди вратата се отвори и големият мерцедес навлезе в оградената площ, мина покрай група от бунгала и се насочи към една подобна на ранчо постройка, настрани от останалите. На вратата чакаше висок плешив мъж.

— Колко души сме, Паоло? — Старецът премести тялото си напред и излезе от колата, като само кимна в знак на благодарност към протегнатата ръка.

— Дванайсет. Без онези в къщата и лабораторията.

— Отлично. Аз ще дремна малко, после ще похапна, а след това искам да видя как върви всичко. Тогава ще дойдете с мен. — Мъжът кимна. — Мисля, че вече приключихме с Волфенбютел. — Той не изчака за отговор.

На горната площадка на стълбището ги чакаше привлекателна жена, облечена с пола до глезените и с бяла блуза. Тя му протегна ръка. Старецът мина покрай нея, без да се ръкува и влезе в къщата.

— Радваме се да ви видим отново, сър.

— Елате с мен в стаята ми, госпожице Палмерстън. Той вече бе отишъл до средата на коридора, когато жената се обърна да го последва.

Около 4,30 часа той беше готов да осъществи връзка със спътниците. Двама от специалистите по проследяването се бяха мярнали и двамата по време на храната, като всеки го беше уверил, че всичко е наред — кодовете, последователността от команди, — всичко, което изискваше наистина професионални познания в софтуера. Те се върнаха в лабораторията, докато през това време той бе позвънил на тримата си префекти с последни инструкции, след което се бе върнал в спалнята за поредната среща с госпожица Палмерстън. В моменти на върховно интелектуално натоварване винаги… имаше нужда от определено внимание. За мъж на неговата възраст той притежаваше забележителна енергия; за щастие и на двамата беше способен да я поддържа достатъчно дълго време.

Когато излизаше от стаята тя вече спеше, наметната небрежно само с чаршаф, под който се очертаваше съвършеното й тяло. Той постоя малко на прага, после затвори вратата и тръгна по коридора към очакващия го асансьор.

Пътешествието под земята отне почти четири минути… бавно слизане на дълбочина от почти тридесет метра. Наблюдаван през цялото време от високочувствителни камери, асансьорът беше съоръжен с автоматично деактивиращо устройство в случай, че температурата се повиши над определено ниво без съответната предварителна авторизация. Бавната като на охлюв скорост беше просто допълнителна предпазна мярка, която да даде на хората долу необходимото време, за да заблудят системата. Вратите се отвориха и той прекрачи в обления от ярка светлина коридор, покрит с килим след последното му посещение. Паоло бе застанал точно срещу него е чаша вода в едната ръка и с няколко хапчета в другата. Старецът се усмихна и поклати глава.

— Ти си определен да ме поддържаш здрав каза той, глътна хапчетата и изпи чашата с рязко отмятане на главата си.

Върна чашата на мъжа и тръгна по коридора; температурата бе паднала с няколко градуса. Стигна до метална арка, чийто метален блясък се открояваше ярко сред безупречната белота на околните стени. Отвъд нея коридорът се превърна в балкон с дължина около пет метра, надвиснал над голямо открито пространство, изпълнено с компютърно оборудване. Нищо прекалено сложно — клавиатури, терминали, в дъното екран, вдигнат до самия таван — всичко беше относително спокойно с изключение на мъркащите разнообрази пластмасови кутии, на които той се възхищаваше от разстояние. Тези неща бяха извън неговите знания, избор, който бе направил преди много време. Други ги разбираха и това беше достатъчно. Той бавно слезе по стъпалата до по-ниското ниво, където Паоло започна да му представя хората.

— Това е Анджела Дусиен — каза той. — Тя е…

— Страхотна хокеистка — прекъсна го старецът. — Да, разбира се. В училището в Калифорния. Май си спомням един мач, в който забихте, колко бяха, шест, седем гола? Страхотен мач.

Младата жена поруменя.

— Всъщност бяха осем.

— Но, разбира се. — Той се усмихна и вдигна ръце в знак на възторг. — Осем. Как съм могъл да забравя? Наистина бяха осем. И срещу една страхотна защита, ако не ми изневерява паметта. — Жената скромно кимна. — Да, трябваше да си спомня. Простете на един разсеян старец.

Всички представяния минаха по същия начин, облекчени от бележките, които Паоло му бе подготвил преди по-малко от час; тактиката даваше желания ефект. Това му даваше и възможност да разгледа големия екран на далечната стена с карта на Съединените щати, изпъстрена с дребни сини точки. Последният етап.

Хаосът беше на една ръка разстояние.

Първоначално тя не беше склонна. Спирането щеше да означава опасност. Колкото по-бързо стигнеха до Монтана, толкова по-добре. Бяха пътували забележително добре — дванайсет часа максимална скорост, без да спират нито за миг, само с малко забавяне около Чикаго в пиковия час след работно време, и после свободен път в продължение на почти деветстотин мили. Но дори и тогава това се бе оказало временно разсейване. Може би Ксандър имаше право. Вероятно можеха да си позволят една почивка. Сънят — жизненоважно оръжие. Точно след последните туристически обозначения за Болд Хил Дам Сара отклони колата от маршрутно шосе 94. Ксандър каза, че до този момент богините на съдбата са били благосклонни към тях. Тя обаче си имаше едно наум.

Но на шест мили от магистралата настроението му се промени драстично; относителното му спокойствие по време на препускането беше почти забравено в момента, в който пристъпиха прага на стаята. Тя беше почти пълно копие на помещението в Темпстън: малък диван и легло, лампа с абажур, от който бе останало почти само името му. На Сара не й беше трудно да отгатне причината за нервността му.

— Не, не, не — изрече бързо той, — ти първо ползвай банята. Ти кара колата. Така е справедливо.

Сара го погледна с присвити очи.

— Добре — отвърна тя с усмивка. — Щом така е по-честно.

Мина покрай него и влезе в банята. Половина минута по-късно излезе и го свари легнал на дивана с възглавница под главата, която бе взел от леглото, и с гръб към нея.

Не сдържа усмивката си при вида на дългото му тяло под одеялото. Тя спокойно смъкна джинсите си и остана по фланелка с къси ръкави. После угаси светлината и отиде до дивана. Без да каже и дума, тя се мушна при него.

Той почти подскочи, като се притисна с гръб към облегалката на дивана и повлече завивката със себе си.

— Какво правиш?

— Не е много уютно, но…

— Не, питам те какво правиш? — Той се опита да не гледа краката й. — Та аз… аз ти оставих леглото. — Той хвърли одеялото отгоре й. — Мислех си… Мислех си, че ще поискаш леглото.

— Да, предполагам, че на него все пак ще е по-удобно. — Лицата им бяха на по-малко от десетина сантиметра едно от друго. — Но след като ти избра дивана — продължи игриво тя, — значи ще спим тук.

Той се опита да стане, но съобрази, че това означаваше. Да се претърколи върху нея.

— Това… това просто няма да стане.

— Но нали ти го избра?

— Не. Недей… — Неловкостта му се бе превърнала в състояние, близко до паника. — Виж, не мисля, че това е…

— Е какво? — Сара да пръв път изпита неудобство.

— Е онова… което трябва да правим.

Тя го загледа за момент.

— Разбирам — изправи се бавно и седна на дивана е гръб към него. — А кое точно е онова, което трябва да правим? — Тя зачака. — Не те карам да спиш с мен, Ксандър, ако това е причината за тревогите ти.

— Не — изрече отбранително той. — Не това имах предвид. Просто… аз, не знам…

— Не знаеш какво?

Беше му необходимо малко време, за да отговори.

— Не знам… дали мога да го направя.

Тя го загледа.

— Да направиш кое? — Отново се извърна настрани. — Мислех си, че можем да бъдем заедно. Да се подържим взаимно в прегръдките си. Това е всичко. — В гласа й се бе появила мекота. — Имах предвид онова, което ти казах вчера.

— Аз също.

— Тогава защо правиш така?

Няколко секунди и двамата мълчаха. Лицето му се заколеба на няколко сантиметра от шията й, а гърдите му почти усещаха гладкия й гръб.

— Аз… — Той се опита да намери точните думи. — Загубих жена си преди няколко години. Тя беше… Тя правеше всичко както трябва. А после вече я нямаше. — Сълзите го задавиха в гърлото. — А вчера, вчера те държах в прегръдките си. — Тя усещаше дъха му върху шията си. — Беше… толкова хубаво.

— На мен също — прошепна в отговор тя.

Двамата отново замълчаха.

— Сара, има много време, откакто аз… — Той спря.

Тя остана неподвижна.

— Разбирам те. Наистина. — Тя се надигна да стане.

— Не — изрече бързо той, като я улови за ръката и я придърпа обратно върху дивана. — Аз не искам да ти налагам да ме разбереш. Когато те държах в прегръдките си… Никога не съм мислил, че ще мога да го направя отново. Може би поради това, което става… Просто никога не съм се чувствал така.

Тя усети устните му близо до шията си; тялото й сякаш внезапно се бе смалило и станало крехко и уязвимо. Тя усети как ръката му нежно плъзна по китката й, като я придърпа към него и я притисна.

— Така ли? — прошепна тя.

Ръката му затрепери, устните му се плъзнаха по шията й. Докосването сякаш секна дъха й; дробовете й сякаш в миг се изпразниха. Тя се извърна към него, внезапно изгубила сетивата си. Само очите им бяха впити едни в други. И той я повдигна като малко дете, положи я върху леглото с глава върху възглавницата, дъхът им се сля в един, а езикът му изпита сладкия вкус на люляк. Целунаха се. Отначало се изучаваха бавно и нежно, с невинно желание, примесено с наелектризиращото усещане от първото докосване. Скоро топлината на тялото й сякаш го обгърна, ръцете му плъзнаха по гърба й, устата му захапа шията й отстрани, спусна се към гърдите й, към желаната извивка на бедрото и всичко, напомнящо на завивка, беше изритано от леглото. Тя също се притисна в него, прокара пръсти през косата си и го принуди да се отпусне по гръб. Езикът й затанцува върху гърдите му, а устните й го къпеха в толкова отдавна чаканата нежност.

Тя го въведе в себе си, бедрата й се впиха в хълбоците му, като при всеки тласък подскачаше нагоре. Той я сграбчи за гърба и притисна гърдите й до своите, като през това време тласъците им не спираха. Не се чуваше нищо, освен задъханото им дишане. Изведнъж тя се озова по гръб, а той сключил ръцете си около нея с все по-нарастваща страст. Пръстите й деряха гърба му, бедрата му и го поглъщаше все по-дълбоко в себе си, докато накрая ги връхлетя опустошителното облекчение. Останаха вкопчени един в друг и жадно гълтаха въздух като удавници.

Заспаха така, неспособни да се пуснат.

Първата експлозия ги разбуди посреднощ; втората я завари на ръба на леглото. Пламъците озаряваха стаята през тънките щори. Тя го погледна, но не можа да произнесе нищо. Той също не каза нищо. Убежището им се бе изпарило. Светът отвън сурово настояваше за присъствието им.

Сара се изправи и сграбчи дрехите си, докато той остана застинал с гръб, опрян на стената. Отвън дъждът биеше по стъклата и размазваше сиянието от експлозията. В най-далечната част на паркинга видя малък камион в пламъци. Значението беше ясно. Това беше покана. Покана до нея. Сара нахлузи ризата си и отново погледна през прозореца. Ръката й здраво стискаше пистолета. Погледна през рамо към Ксандър; той не откъсваше очи от нея. Тя бавно отвори вратата и пристъпи под барабанящия дъжд.

Дъждът беше студен, отначало разтърсващ, после успокояващ, разбуждащ сетивата й. Много от гостите на мотела също се бяха стекли навън. Собственикът на камиона трудно можеше да бъде сбъркан с друг — обикаляше около камиона на безопасно разстояние с вдигнати към небето ръце и зяпнала уста. Няколко души полагаха усилия да овладеят пламъците с пожарогасители, но те бяха само отвличаща маневра, за да я измъкнат от стаята, съобрази внезапно тя. Каква други причина би могло да има? Някъде сред тези лица имаше едно, което не обръщаше никакво внимание на пожара и я чакаше само да се появи на открито. Тя просто усещаше физически погледа му върху себе си.

Този път хората на Айзенрайх наистина пипаха умно. Този път я бяха хванали натясно. Претърсването на стаите би оставило прекалено много шанс. Прекалено много възможности. Един погрешен избор и двамата щяха да се разкрият.

Тя го зърна сред гостите. Той дори и не правеше усилия да се слее или смеси с нарастващата тълпа. По-скоро съвсем явно се бе отделил вдясно и гледаше към нея с някаква вкопчена в него жена. Върху лицето на жената бе изписано ужас. Сара разбра. Той се канеше да убие някой. Кой щеше да е жертвата му, зависеше единствено от нея. Но така или иначе убийството нямаше да стане тук. Смъртта на открито щеше да остави прекалено много свидетели. Той играеше забележително добре.

Сигурен, че е бил видян, мъжът се отдалечи към дърветата от другата страна на мотела, обхванал здраво примамката с ръка. Сара ги проследи как изчезват между дърветата. После се обърна и прошепна на Ксандър през отворената врата:

— Облечи се, вземай пистолета и раницата и излизай отвън. Искам да се присъединиш към тълпата около пожара. — Той понечи да възрази. — Направи го! — Преди още той да успее да си отвори устата, тя изчезна.

Ксандър изрита одеялото от краката си и заопипва слепешком килима за панталоните и ризата си. Половин минута по-късно излезе от стаята. Дъждът биеше в лицето му, докато се мъчеше да я открие. В гласа й имаше нещо, нещо, което до този момент не бе чувал. Толкова бързо да се върне в предишното си състояние. Прииска му се да я повика, да я притисне към себе си, но не беше нито мястото, нито времето за такива мисли. Бяха откраднали няколко часа. Нищо повече.

Той погледна наляво към огъня. Втренчи се в дъжда; някаква фигура прекосяваше пътя. И в този момент дочу ; сирените. Полиция. Те щяха да задават въпроси. Той затръшна вратата и хукна към гората.

Сара се промъкваше сред дърветата, стиснала здраво пистолета. Дъждът бе започнал да се излива като водопад и се стичаше по лицето й от всички страни, като я караше да държи другата си ръка над очите. Видимостта практически беше равна на нула, нямаше никакъв шанс да чуе придвижването им пред себе си сред гръмогласния порой. Но те бяха някъде там. Беше уверена в това. Той бе поставил капана и сега щеше да чака.

Сянка се плъзна покрай дърво на не повече от четири-пет метра от нея. Изведнъж отникъде изскочи пищяща жена, размахваща бясно ръце — безполезната вече примамка, захвърлена преди атаката. Сара се приготви за сблъсъка с обезумялата от страх огромна жена, но нищо такова не се случи. Вместо това жената спря. За кратък момент двете се втренчиха една в друга. И в този миг Сара разбра всичко. Тя го видя в изражението на жената, в ъгъла на наклона на главата й. Никога не бе имало никаква примамка. Ужасът в очите й просто й се бе привидял. Но беше прекалено късно. Жената стовари ръка върху пистолета на Сара и едновременно с това заби крак в гърдите й, събаряйки я върху стърчащите й зад гърба клони. Сара се опита да възстанови равновесието си, но теренът беше прекалено хлъзгав. Само след миг жената я връхлетя. Близо стокилограмовото й тяло я прикова към разкаляната земя, а масивните й ръце и крака я стиснаха като в менгеме.

Сара първо чу изпращяването, после дойде болката, стрелнала се през гърдите й. Нейните ребра. Колко от тях бяха счупени, можеше само да гадае. Дебелите пръсти се впиха в шията й, кокалчетата се забиха в гръкляна й, а палците се врязаха дълбоко в меката плът под брадичката. Сара се закашля и усети как главата й се замайва — сякаш се намираше в обятията на тежък, лепкав сън. Само пронизващата болка в гърдите я държеше в съзнание, което й придаде сили да забие коляно в гърба на жената, но дебелите меса на възседналото я чудовище смекчиха удара и тя заби още по-стръвно нокти в шията на Сара.

Жената обаче прекалено бързо раздвижи колене, за да намери по-устойчиво положение, а това беше всичко, от което Сара се нуждаеше. Усещайки как за миг натискът върху китката й отслабва, тя изтръгна ръката си от хватката и заби нокти в главата на мъчителката си. Отчаянието й придаде животинска ярост и ноктите й раздраха скалпа на жената. Нападателката й рязко се дръпна назад и вдигна ръце от врата на Сара. Мракът пред погледа й започна да се разсейва и въздухът отново изпълни дробовете й. След по-малко от секунда чудовищната маса отново се стовари върху й, но този път Сара я посрещна готова. Използва устрема на жената и заби и двете си колена в гърба й, като по този начин използва инерцията на тялото й, за да я преметне през себе си. С мигновено движение Сара я сграбчи за гениталиите и се изправи пред разкрачената си противничка. Жената изпищя, но Сара само заби още по-силно нокти в окосмената плът и застърга с всички сила меката тъкан под нея. Жената се обърна, за да се преобърне, но Сара я сграбчи за ръката и я усука с всичка сила, докато рамото й изскочи от ставата. След това без колебание заби пръсти във врата на жената, повдигна торса й на няколко сантиметра над земята и заби с всичка сила дясното си коляно в основата на гърба й. Гръбнакът й изпращя с оглушителен трясък, който й каза, че всичко е приключило.

Тялото под нея потръпна в последна конвулсия, докато се изправяше превита на две и скована от безмилостната болка в ребрата, която пулсираше през цялото й яло… Умът й липсваше през цялото време на схватка-а, едва сега мислите започнаха да нахлуват в безпорядък в съзнанието й: мъжът, пожарът… Ксандър! Тя се втурна напред, осъзнала внезапно какво точно се бе случило, причината, поради която я бяха примамили сред дърветата. Как можа да е толкова глупава! Тя затича е тяло, изкривено на една страна, и с ръка, стегната толкова силно, че да заглуши малко болката. Ксандър. Всичко се бе случило заради него, той е бил единствената им цел през цялото време. Образите от Аман се стрелнаха в главата й. Беше готова да даде всичко само и само да е жив, да е в безопасност. Не и отново! Моля те, бъди до пожара! Моля те! Сара!

Приглушеният глас долетя някъде отпред.

Ксандър се промъкваше сред дърветата, стиснал здраво пистолета с двете си ръце. Беше доловил някакъв шум от лявата си страна, но плющенето на дъжда правеше невъзможно разпознаването. Той спря, зачака и после прошепна:

— Сара.

Зад него се разнесе нов звук и той се обърна с вдигнат пистолет.

Сара се притисна до едно дърво и успя да различи някаква фигура на не повече от пет-шест метра от себе си. Това беше несъмнено фигурата на Ксандър. Стоеше изправен с протегнат пистолет, без да усеща появата на мъжа зад гърба си.

— Ксандър! — изпищя тя.

Но беше прекалено късно. Мъжът стовари дръжката на пистолета във врата му, в следващия миг метна безволевото вече тяло върху рамото си и се запровира сред дърветата. Сара го последва, но с всяка стъпка мъжът потъваше все по-навътре в гората и в мрака. Не разполагаше е нищо, с което да го спре: нито пистолет, нито нож. Болката я пронизваше немилостиво.

Останала в сенките, тя се обърна наляво и улови фигурата на мъжа вече на тридесетина метра пред себе си със забележително бърз ход, като се имаше предвид теглото на Ксандър върху рамото му. Той също се придържаше към дърветата и не показваше никакви признаци на забавяне. Сара се опита да хукне, но счупените й ребра не й позволиха; не й оставаше нищо друго освен да гледа безпомощно как мъжът потъва зад един завой на пътя. Няколко секунди по-късно светлините на автомобилни габарити изплуваха в мрака. Тя се втурна напред и залитна към завоя, само за да види как автомобилът се стрелва в мрака.

Остана така, загледана в мрака, а през това време дъждът продължаваше да се лее. Изминаха минути, преди да рухне в калта, обляна в сълзи.

Заради себе си ли, заради него ли — не знаеше.

10

Сара бе карала цялата нощ пристегнала около ребрата си парче скъсан чаршаф да смекчи поне малко болките. Но дори и така, скованата й гръд не й позволяваше да диша. Знаеше, че нямаше смисъл да тръгва след тях. Завръщането в мотела й беше отнело прекалено много време, преобличането, разпарянето на ризата с ножа, за да избегне следващата агония — също. Две, може би три ребра бяха счупени. Едно щеше да е напълно достатъчно. Тя бе захвърлила прогизналите от дъжда дрехи в средата на стаята и минута по-късно бе рухнала в спасителната топлина на пълната вана. Прекара през ума си всяко движение, всяко преживяно през последните минути движение, докато лежеше в мрака. Стой до пожара! Ще дойда да те взема! Всичко, което искаше, бе само да го защити, да му осигури безопасност. Шанс да го направи както трябва.

Но минутите тишина я принудиха да се изправи срещу една не по-малко жестока истина. Тя бе отнела живот. Преднамерено бе отнела живот. Този път нямаше отклоняването на ножа в последния миг, преди да го забие в плътта, нямаше избор да убие или не. Тя бе прекършила надве гръбнака на жената с ясното съзнание какво върши. Убиец. „Не това е причината да те изберат“ — бе й казал той. Колко малко бе разбрал Ксандър. И как на косъм беше да му повярва.

Тя бе позвънила на О’Конъл от другата страна на границата с Монтана.

— Чакаме да се обадиш. — Гласът му беше уморен.

— Ние?

— Просто се оказах по-бърз, отколкото очаквах. Повечето от момчетата вече са на място. Направихме лагер в…

— Загубих Джаспърс.

— Какво?

— Аз… позволих им да го отвлекат.

Беше чувал същия тон в гласа й и по-рано. В Аман.

— Спокойно, Сара. Как стана? — Той зачака отговор. Когато тя не отговори, той колебливо продължи: — Той…

— Казах, загубих, а не убит. Поне не мисля, че е…

— Колко усложнява това нещата? — О’Конъл бързаше да я върне към реалността.

— Не знам.

Той отново зачака.

— Тогава какъв е проблемът?

Няколко секунди по линията цареше тишина.

— Защо не го убиха?

— Какво?

— Те го примамиха на открито и го приближиха достатъчно, за да го довършат с нож. Лесно, безшумно, безопасно. Защо го отвлякоха?

— Нещо не мога да включа.

— Той не става за разменна монета. Господи, те знаят, че ще го оставим да умре, ако това ни позволи да ги спрем. Защо го отвлякоха?

О’Конъл си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Това не са въпроси, които налагат разглеждането им в този момент.

— Ксан… Джаспърс беше убеден, че е бил избран.

— Това вече трябва да ми го разясниш.

— Той си мислеше, че има причина, поради която е бил въвлечен в цялата тази история. Нещо, което му прошепнал Скентън, преди да умре. Това според теб има ли някаква логика?

— Избран? За какво?

— Не знам. Не знам. Но те нито за момент не се поколебаха да ме убият, тогава защо не го убиха? — Тя сякаш чуваше Ксандър да задава същия въпрос, виждаше го как удря по волана с двете си ръце докато препускаха по открития път с глас, изпълнен с гняв, несигурност. А тя беше обещала да го пази…

— И ти си съгласна с него? — Тонът на О’Конъл се бе променил.

— … Не знам.

— Разбирам. — Той направи пауза. — Въпросът е дали би имало някаква разлика? Приемам, че разписанието си е отишло с добрия доктор. — Тишината от другата страна на линията беше достатъчен отговор. — Е, те го изпълняват. Английският посланик е по всички новини.

Този разговор бе приключил преди два часа. Точно преди зазоряване.

Подобни на бръснач кървавочервени ивици прорязваха утринното небе. Тя отби от пътя и спря. Един мотоциклет стърчеше търпеливо покрай малко бунгало, все още скрито от едно колебливо слънце. Сара загледа как светлината изпълзяваше зад ръба на каньона, тя се втурна подобна на вълна и погълна приближаващия се О’Конъл.

Ксандър бавно отвори очи. Вратът му тъпо пулсираше, метален вкус бе изпълнил устата му, а мирисът бе достатъчен да предизвика гадене. Не че имаше някакъв спомен за самото действие. В действителност нямаше абсолютно никакви спомени. Нищо. Само сенки, образи, прелитащи покрай главата му като ивиците светлина, проблясващи нейде отвъд него. Той се опита да се върне назад, да си припомни мига преди внезапно настъпилия мрак, но виждаше само откъслечни части от последната седмица да се блъскат едно в друго в пълен хаос. Без никаква последователност, без каквато и да било закономерност. Искаше да се съсредоточи, да открие източника на светлина с надеждата, че това ще му помогне да подреди мислите си, но мътилката упорстваше и не искаше да си отива — насилието и ужасът, примесени с нежното докосване на женска ръка.

Той преглътна с усилие — нещо сякаш прогори гърлото му и примига няколко пъти. Болката бавно отваряше очите му за образите около него. Обонянието и осезанието му някак бяха странно изострени и му донесоха информация за заобикалящата го действителност: мирисът на свежо изпрано бельо, гладките, чак скърцащи от гладенето чаршафи, с които беше завит, всичко това му помагаше да излезе от ступора. Главата му обаче не искаше да помръдне. Усещаше я като завинтена към възглавницата, натежала толкова много, че му бяха необходими всичките сили, за да я размърда лекичко към светлината. Пред погледа му започнаха да се оформят различни обекти — цветя покрай стената в дъното, а след малко и очертанията на някакво бюро под тях с малък дървен стол отстрани. Той се насили да се съсредоточи върху обектите и да си представи желязната студенина на бронзовите ръкохватки в опит да дойде на себе си.

Източникът на светлината се оказа един прозорец, чиито завеси леко трептяха под лекия полъх на вятъра. Останалата част от стаята беше празна, ако се изключеше малкото овално килимче отстрани до леглото. Всичко беше спретнато и подредено.

Няколко минути остана неподвижен. Обзе го чувство на покой, в паметта му започна да се промъква ред, но скоро отново го връхлетяха далеч по-обезпокоителни образи, приглушена размяна на реплики започна да долита като през мъгла. Глас, неговият глас, но не съвсем негов, сякаш като в сън и едновременно с това реален. Фигури се изправяха над него, ослепителна светлина заливаше очите му, дебели пръсти опипваха лицето му, пробождаща болка препускаше през тялото му, а после отново идваха гаденето и мракът. Той се опитваше да се задържи, да поддържа контакт, но колкото повече се бореше, толкова повече изпадаше в мрака.

Ароматът на кафе за момент го разсея от мъчителните му размишления и първата му мисъл беше да седне в леглото. В същия миг обаче раздираща болка в рамото го накара да размисли и той рухна обратно в леглото. С огромно усилие провря ръка зад главата си и заопипва врата си. Отокът беше осезаем, а кожата — чувствителна при допир. По-тревожна обаче беше гледката на превързаната му ръка, на която с малка лепенка беше закрепена квадратна марля. Той пусна врата си и протегна ръка. Областта около превръзката беше ужасяващо безцветна, а ситна мрежа от венички прорязваше синьочерната плът. Той протегна другата ръка и внимателно погали края на раната. Кожата и тук беше особено чувствителна при допир.

Той рязко отлепи марлята и се загледа в малкия отвор на ръката си, в червената точка, където бе влизала иглата. Иглата? Този дребен детайл върна обратно изчезналите до преди минута спомени: стаята, леглото, гласът, неговият глас, но не неговият глас, и ослепителната светлина…

Те го бяха упоили. Те бяха бръкнали в мозъка му и му бяха отнели волята за съпротива.

Но защо? Какво щяха да спечелят с това? Той се мъчеше да открие отговора. Те имаха диска; имаха документа, който той бе съставил. И разписанието. Не можеше да има и съмнение, че го бяха намерили. Това са търсили през цялото време. Но какво друго още искаха?

Звукът от стъпки отвън прекъсна размишленията му. Ксандър пъхна ръце под одеялото и зачака. След няколко секунди вратата се открехна, кичур коса се промуши през отвора, а след това и две кафяви очи. След като се убедиха, че се е пробудил, вратата се затвори. Ксандър очакваше да чуе изщракването на ключ, спускането на резе, но нищо такова не последва; само заглъхващият шум от отдалечаващи се стъпки. Погледна към прозореца нямаше решетки, нито ключалка. За пръв път от идването си в съзнание видя дрехите си върху стола прилежно сгънати и обувките си подредени под бюрото. Всичко беше готово за обличане и обуване. Каквото и да им е казал, на тях им беше пределно ясно, че не е необходимо да го затварят.

Той се изправи на лакът, вече изгарящ от нетърпение, и спусна крака на дървения под. Рамото му вече не беше така обезсилено както преди малко. Коприненото долнище на пижамата се размяташе по краката му, докато се придвижваше към прозореца. Лекият полъх на вятъра разхлади приятно гърдите му. Светлината отвън го накара да засенчи с длан очи. Но дори и така, животворната слънчева топлина погали ласкаво тялото му. И почувства облекчение. Стоя изправен няколко минути, докато очите му привикнат със светлината. Кожата му бе настръхнала, но освежена от допира с прохладния въздух. Вратата се отвори и той се обърна.

На прага, в бежова плетена вълнена жилетка, с кадифени панталони, провиснали върху слабото му тяло, стоеше Херман Лундсдорф. В едната си ръка държеше ръкописа на Ксандър, а в другата — кана, от която се разнасяше мириса на кафе.

— О, небеса! — възкликна Лундсдорф, насочвайки се към Ксандър. — Да застанеш пред отворения прозорец и то без риза! Наистина! — Старецът протегна ръка покрай него и затвори плътно прозореца. — Да не си изгубил ума си? — Лундсдорф се обърна и погледна в очите на ученика си. — Преживях какво ли не, за да те запазя жив. Ако сега вземеш да пипнеш пневмония, наистина ще я втасаме. Ама наистина. — И той се усмихна.

Ксандър не бе чул нито дума.

— Той го пита за какво? — Тайг продължаваше да гледа към залива с плътно притисната към ухото си слушалка и поглед, зареян към хоризонта.

— Това бяха не толкова въпроси, колкото… подсказвания — отвърна италианецът. — Професорът изглеждаше много по-заинтересован да обяснява, отколкото да измъква информация от Джаспърс. А и под действието на наркотика отговорите бяха много объркани.

— Какво точно се опитваше да обясни? Трябват ми подробности, Паоло.

— Нямаше подробности. Беше повече като урок. Доктор Лундсдорф говореше с много абстрактни термини — „есенцията на властта, ролята на надзирателя“. Тия поне се казаха доста пъти.

— И?

— Джаспърс ту се съгласяваше, ту не. Обикновено отговорите му се редуваха. По едно време минаха на немски и повече нищо не разбрах.

— И той не му зададе никакъв въпрос за онази Трент, нищо за хората, с която тя е имала контакт?

— Ние мислим, че тя е мъртва.

— „Мислите“? Това е много успокоително. Значи според теб той го е натъпкал с какви ли не наркотици и не му е задал дори и един въпрос?

— Нищо, което да изглежда смислено. Както вече казах, на мен ми се струва, че той повече се мъчеше да го убеди в нещо. Не мога да го обясня по-добре.

— А той убеди ли се?

— Предполагам… Не мога да кажа. Опитах се да направя онова, което поискахте…

— И ти както обикновено си се справил страхотно — парира го Тайг. — Не в това е въпросът. Къде се намира сега той?

— Джаспърс ли? Спи. В една от стаите за гости.

— И ти нямаш никаква представа какво възнамерява да прави с него старецът, преди да предприеме следващата стъпка?

— Нищо не ми е казано.

— Разбира се. — Тайг проумя, че му е останала една-единствена възможност. — Качвам се на самолета и след два или три часа идвам.

— Идвате?… Аз си мислех…

— Ситуацията се промени. Среща на полосата на летището в два часа.

— Не разбирам. Дадоха ни изрични заповеди да не напускаме…

— Тогава го направи така, че никой да не те види. — Той направи пауза. — Ясен ли съм.

Отговорът беше мигновен.

— Напълно.

Двадесет минути по-късно Тайг вече седеше на задната седалка на лимузината си с телефон притиснат към ухото си.

— Ами ако не се върнеш? — Гласът от другата страна на линията беше на Ейми Чандлър. — Нещата са страшно напечени в момента, Джонас, за да си играеш на игрички с изчезвания. Едно повторение в такъв момент може сериозно да застраши прогреса ни.

— Казах ти вече, ще се върна. Ако не успея…

— Не, няма да има никакви „не“. Само снощи получихме над дванадесет хиляди факса и електронни съобщения, да не споменавам уеб-сайта ни, направо ще се пръсне по шевовете. Джонас, на косъм сме да постигнем онова, към което толкова време се стремим.

— Давам си ясна сметка за това. На бюрото ми има видеокасета, събрал съм някои неща през изминалата седмица. Само аз и камерата. Някъде към четиридесет и пет…

— Какво? Събрал си нещичко, казваш? Хей, Джонас, помниш ли ме? Спомняш ли си Ейми, твоят продуцент?

— Ейми… скъпа… Тъкмо се канех да ти я пусна този следобед. Имах я предвид за следваща седмица, но май ще е по-подходяща за тази вечер. Или ще предпочетеш повторното излъчване?

Тя не отговори веднага.

— Какво има на касетата?

— Предлагам ти да й хвърлиш едно око.

Отново последва тишина.

— Знаеш, че не си падам по изпълнения от тоя род, Джонас.

— Казах, ще се върна.

— Значи нямам избор, така ли?

— Всъщност, не.

— Не мисля така. Предполагам, знаеш, че се носи слух, че мислиш да сменяш кораба, да се захващаш с политика. Кажи ми, че не е вярно, Джонас. Кажи ми, че не това ще видя на лентата довечера.

Този път той се забави с отговора си.

— О, хайде, Ейми, да не мислиш, че ще рискувам сигурна работа?

Той затвори телефона тъкмо преди колата да спре пред терминала.

— Чудесно свършена работа. Забележително, особено като се имат предвид обстоятелствата, при които си го писал. — Лундсдорф беше седнал върху леглото с документа до себе си. — Тук-там има празноти, но иначе теорията е солидна. — На вратата се почука. — Влезте.

На прага застана жена с чаша тъмнопурпурна течност в ръка. Тя я протегна към Ксандър.

— Изпий я — посъветва го Лундсдорф. — Това ще ти отпусне стомаха и ще сведе гаденето до минимум. Основно съдържа захарно цвекло, един или два моркова, няколко репи. Нищо тайнствено. — Ксандър пое чашата и отпи от течността. Докато изпразни чашата, жената вече беше излязла. — Снощи без съмнение… беше неприятно — продължи Лундсдорф. — Имаш моите извинения.

— Защо? — прошепна Ксандър.

— Трябваше да се уверим, че информацията…

— Не — прекъсна го ученикът му с очи, приковани върху стареца. — Защо ти?

Лундсдорф го огледа, преди да проговори.

— Защото знаех какво предлага ръкописът. Защото можах да го извикам за живот.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Лундсдорф отново не заговори веднага. — Ти виждаш отговорността, бремето, което такова откритие поставя върху плещите ти? Много отдавна аз прогледнах отвъд теорията, отвъд думите. Видях реалността на реда, на стабилността, края на посредствеността. При такива примери човек няма избор.

— Наистина. — Ксандър кимна повече на себе си, отколкото на стареца. — Колко смело от твоя страна. — Той сложи празната чаша върху бюрото. — Поне сега знам защо успях да остана жив.

— Просто лоша комуникация, нищо повече.

— Хората в Залтцитер, във влака? Те определено знаеха какво вършат.

— Както вече ти казах, лоша комуникация между отделните единици. За късмет остана здрав и читав.

Ксандър се загледа към прозореца.

— Това ли е всичко, което можеш да видиш?

Ксандър не беше уверен дали това са последствията от наркотика, или просто шокът от последните две минути, но внезапно му прилоша. Бутна дрехите на пода и седна.

— Винаги съм те считал за нормален човек.

— И сега го поставяш под съмнение? — Старецът постави каната върху страничната масичка и вдигна документите. — Ти си чел ръкописа.

— Разбира се.

— Трето копие — кимна Лундсдорф. — Това беше наистина изненада. Няма значение. Вярвам, че си го разбрал.

— Ако въпросът ти е дали съм проумял неговата налудничавост, да…

— Налудничавост? Какво знаеш ти за налудничавостта? — Лундсдорф размаха документите. — Това? — Той поклати глава. — Една седмица опити да се свърже в едно цяло онова, на което съм посветил повече от половината си живот, и ти ми казваш, че това е налудничавост? Това, млади колега, е или екстраординарна презумпция, или върховна глупост.

— Благодаря ти — отвърна Ксандър. — Радвам се да чуя, че имам толкова много възможности за избор.

— Това няма нищо общо с избора. — Лундсдорф спря. — През последната седмица ти беше поставен на върховно изпитание, опит, който обагри възприятията ти. — Той прелисти документа. — Но дори въпреки това виждам, че на някои страници ти си прогледнал и отвъд бруталността. — Лундсдорф изчака очите им да се срещнат. — Да има насилие, измама, може би дори отхвърляне на човешкото състрадание. Но ние и двамата знаем, че те са само странични продукти на нещо далеч по-чисто, далеч по-възвишено. Нашият монах е бил далеч над тия неща. Методите му понякога са неетични, но в крайна сметка резултатът е онова, което е най-важното.

— Страничен продукт? — За пръв път от началото на разговора им гласът на Ксандър се оживи. — Как можеш да ме накараш да повярвам в това? И то именно ти?

— Защото това е вярно. И защото ти вярваш в него.

— Господи, и ти ми говориш за презумпция! Това ли е за теб книгата — оправдание за смъртта на Карло и Ганц, и кой знае още колко хора? Виждал ли си напоследък твоята съвършена ученичка от Темпстън? Това ли имаш предвид, като ми говориш за „страничен продукт“?

— Случаят с двамата мъже беше нещастие, няма да споря с теб, момичето беше избрано неподходящо. Вината за това пак е у мен. Но аз ще я приема с готовност, стига това да означава, че можем да постигнем нещо повече, че можем да надмогнем себе си.

— И какво точно означава това? — Ксандър се изправи, подпирайки се на бюрото. — Ред, стабилност, нещо по-висше от самите нас. Как можеш да се слушаш самият ти, когато произнасяш такива неща? Знаеш не по-зле от мен, че тези термини са просто изпразнени, когато са без съдържание, и далеч по-опасни, веднъж изпълнени със съдържание. Кой, може ли да те попитам, ти даде право да решаваш кое е добър ред? Кой определя границите на разумната саможертва — и всичко това, без съмнение, в името на някаква идеална визия? Ти ли си това? Да не би да си открил някаква Истина, която останалите от нас са достатъчно глупави да не забележат? Не, това би предполагало прекомерно голямо его, нали така? Вместо това, ти даваш тази роля на нашия приятел Айзенрайх — прехвърляш отговорността на човек, който няма концепция за човешко достойнство или свобода, и който притежава не по-малко тревожното разбиране за по-висше добро, ако въобще такова нещо съществува в действителност.

— О, то съществува — увери го Лундсдорф. — В това няма съмнение. И ние двамата знаем, че Айзенрайх го е видял в най-чистата му форма. Не ми казвай, че според теб ние сме ограничени до свят на относителен избор, където никога няма да постигнем окончателната истина? Колко ли страшни ти изглеждат мъжете на визията?

— Мъжете на визията? — Ксандър заклати глава, безсилен да намери точните думи. — Като онези, от които си избягал през 1936 година ли?

— Моля те — отвърна Лундсдорф. — Нацистите са сравнение за деца. Говориш за власт и името Хитлер първо ти идва наум. Говориш за стабилност и думата фашизъм вече е готова. Колко елементарно, чак да му се повдигне на човек. Наистина, Ксандър, очаквах повече от теб. Трябва ли всяка наша голяма визия да бъде замърсявана от паметта за онези дванайсет години? Те бяха глупаци. Ако толкова искаш, мога да ги нарека зло. Онова, от което избягах, беше глупостта, нищо повече. Това, което търсех, бяха средствата да се освободим от тази посредственост.

— Разбирам. И тогава си избра Вотапек, Тайг и Седжуик. Всички до един гении.

Старецът огледа Ксандър за миг и после, без всякакъв преход, бурно се разсмя.

— Предавам се! Няма да се преструвам, че не им липсват доста неща. Но ние двамата сме наясно, че те не са глупави мъже, дори напротив. Те просто имат нужда от водач. Защото са от онези хора, които понякога заради листата не виждат гората.

— А ти, без съмнение, притежаваш визията, необходима да ги ръководи.

— Произнесе го с такъв цинизъм. — Лундсдорф спря и се загледа в някогашния си студент. — Колко различен си само от снощи.

— … Снощи?

— Когато разговаряхме. — Тонът на Лундсдорф беше повече от сърдечен. — Снощи беше далеч по-интересен събеседник.

— Снощи аз бях упоен — отвърна му Ксандър.

— Точно така. Какъв по-добър момент за казване на истината?

— Истината ли? Истината за какво?

— За хаоса, властта, ролята на заблудата и измяната. Ти беше напълно искрен и подкрепящ.

Въздействието на думите му беше мигновено.

— Не ти вярвам.

— Не вярваш на какво? — запита небрежно Лундсдорф.

— Аз не съм ти казал още нищо. Просто си припомням онова, което каза снощи. Може би ти си човекът, който е наясно, че двамата с теб не мислим чак толкова по различен начин?

Ксандър се обърна към прозореца.

— Ако искаш ми вярвай, ако искаш недей, но аз никога не бих могъл да мисля като теб.

— Така ли? — Лундсдорф пъхна ръка в джоба на жилетката си, извади малък касетофон и го постави на масата. — Искаш ли да чуеш нещо от снощния ни разговор?

Без да чака отговора му, той натисна бутона и се отпусна назад. Миг по-късно Ксандър се заслуша в собствения си глас как изпълва стаята.

Думите бяха тежки, провлачени, но гласът без съмнение беше неговият. Втори глас започна да задава въпроси. Лундсдорф. Отначало дребни, несъществени. После разговорът превключи върху теорията. И с всеки нов въпрос Ксандър се чуваше, макар и неохотно в началото, да се съгласява с Лундсдорф, да възприема неговата идея за ред, авторитет, дори и саможертва.

Ксандър остана изумен. Вярата му в себе си започваше да се разпада с всяка измината минута, с гласа на Лундсдорф, водещ разговора, със спомените за отминали отдавна дискусии, учителят и неговият ученик — като по-младият даваше всичко от себе си, за да угоди на по-възрастния. Скоро той започна да различава и ентусиазъм в собствения си глас.

— Спри го — изрече Ксандър.

— Почакай, още не сме стигнали до най-интересното — отвърна Лундсдорф. — Ти…

— Изключи го.

Старецът се усмихна, вдигна касетофончето и натисна бутона за изключване. Ксандър не се помръдна от прозореца.

— Изненадан ли си?

— Изненадан от какво?

— О, хайде, ти с такава готовност призна правото на хората, родени да водят, че те притежават визията…

— Това са твои думи, не мои.

— Семантика, нищо повече.

— Като имаме предвид онова състояние, в което съм бил — в което си ме поставил снощи ти, — аз съм говорил в чисто теоретичен аспект, а не в практически. Ти си слагал думите в устата ми. Нищо от това няма нищо общо с Айзенрайх.

— Всичко това има общо с Айзенрайх. — Лундсдорф направи пауза. — Ако всичко това е само теория, защо провокира у теб такова колебание в началото?

— Бях дезориентиран…

— Наистина ли? Добре, тогава защо отказваш толкова категорично да изслушаш думите си сега? Както самият ти казваш, това е било само академичен спор. Какво толкова страшно има тогава в него?

— Не ме интересува…

— Или да ти пусна откъс от нашата дискусия за надзирателя, където ти обясняваш фината връзка между знанието и заблуждаването? Или може би разговора, в който предлагаш решения за някои от най-тревожните дялове на ръкописа? Твоите забележки наистина са доста убедителни.

— Защо правиш всичко това? — попита Ксандър. Лундсдорф не каза нищо. — Угризения на съвестта? Това ли е имаш нужда да чуеш, че всичко, което си направил, е допустимо, почтено, че всички ние трябва да ти благодарим, загдето си поел отговорността? Съжалявам. Няма да получиш никакво потвърждение за кулата си от слонова кост…

— Не търся одобрението ти.

— Тогава защо?

Лундсдорф пъхна касетофона в джоба си.

— Както ти каза, хората могат да грешат.

— Това не е отговор.

— Аз също съм загрижен за тримата си „гении“. Те, разбира се, на един етап ще бъдат подменени. Може би по-скоро, отколкото по-късно. Трима други ще бъдат избрани, които да ги заместят.

— Сигурен съм, че вече си подбрал следващото малко: трио.

— Не — отвърна Лундсдорф с проникновен спомен в погледа. — Аз вече извървях пътя си. — Той се втренчи в Ксандър. — Някой друг трябва да поеме юздите. — Двамата мъже се гледаха един друг. — Как го казва Айзенрайх? Мъж с прозрението на Аврелий и със самовладеенето на Цинцинат. — Лундсдорф вдигна документите. Мъж с мъдрост и интегритет, необходими да държат визията жива. — Той отново вдигна поглед към Ксандър. — Аз познавам само един такъв.

Стаята остана тиха. Ксандър остана абсолютно неподвижен; внезапен студ го скова до мозъка на гръбнака.

Вотапек започна да се връща обратно по пътя си. Оставаше половин миля до разклона и още половин до портала. През цялото това време се бе придвижвал с изключително внимание. Фалшиво име върху билета за самолета, няколко прехвърляния по трасето, трима отделни шофьори за последните сто мили от пътя. Беше мислил дали да не се обади, за да обясни пристигането си, но знаеше, че старецът щеше да го убеди в противното. Старецът. Изглеждаше странно да мисли за него по този начин. Те всички вече бяха старци. Цял един човешки живот прекаран в преследване на… какво? В последно време ставаше все по-трудно да обясни на какво. Може би Джонас имаше право. Може би те тримата бяха прекарали достатъчно време под робство.

Бъдещето обаче не беше причината, поради която Вотапек бе предприел пътешествието. Той бе дошъл заради пея. Затова нямаше да има никакво обсъждане.

В 3, 11 пристигна и последният от групата им. Беше дребен мъж с фини черти и остра като бръснач брада. Изглеждаше на не повече от двадесет години, държеше ръцете си дълбоко в джобовете на палтото, което беше поне с два номера по-голямо от ръста му. Стана до вратата на бунгалото, докато О’Конъл се приближи да го поздрави. Представянията бяха сведени до минимум. Казваше се Тобаяс Пиърсън; неговата страст бяха компютрите. Съдейки по външния му вид, мястото му изобщо не беше сред шестимата мъже и двете жени, които му кимнаха в знак на добре дошъл.

— Това е специалният товар, който ще отнесем в комплекса — произнесе О’Конъл. — Ако там има клавиатура, Тоби ще си поиграе с нея. Той е виртуоз.

Пиърсън се разлюля напред-назад върху петите си, но не каза нищо. Другите се обърнаха към картите, като О’Конъл зае челното място на масата. Само Сара продължаваше да гледа този странно ненатрапващ се специалист, чието поведение беше пълна изненада. Студен до безразличие, той огледа стаята, без за прояви и най-малък интерес към групата в центъра. Гледката на хладилника обаче предизвика у него лека реакция и след секунди той беше до него и оглеждаше съдържанието му. По изражението на лицето му Сара заключи, че не беше доволен от гледката. След секунди колебание, той посегна и извади кутия.

— Само диетични продукти ли има тук? — попита той, като явно очакваше някой от хората около масата да му отговори. Никой обаче не се обърна към него и той повдигна рамене. Едва в този момент забеляза Сара. — Не обичам диетичните продукти — каза той. — Имат вкус на изтъркани черджета.

Сара го загледа за момент и кимна. Какво друго да направи? Явно техният компютърен експерт си живееше в свой собствен свят. По-добре да не го тревожи. В това отношение тя разбра колко добре се вписваше той сред останалите в стаята. Сара познаваше трима от шестимата мъже, които навремето бяха към оперативната група на Причард, и всеки един от тях бе изпаднал в немилост по неизвестни причини. Историите им бяха сходни. Зарязани и преследвани известно време от мъжете, които ги бяха обучавали, те бяха съумели да оцелеят, превръщайки се в мъже на свободна практика. Хора без задължения, хора, надраснали злобата. Сега всичко, което имаше значение, беше цената. Тя знаеше, че О’Конъл беше прав в избора си. Комитетът беше компрометиран. Можеше да има доверие само на хора, останали извън хватката му. Само на онези, останали по домовете си в техните малки светове. По някаква причина образът на Ксандър пробяга през съзнанието й.

— Това са оригиналните планове на сградата — започна О’Конъл. — Разположението на терена, оградата — всичко това е отразено точно върху картите. Единствената разлика е, че са извършили някаква строителна дейност преди година и половина на мястото. Лошото е там, че не знаем какво включва. Много материал е използван, но няма никаква промяна на централната сграда; не са пристроявани нито допълнителни помещения, нито допълнителни етажи. Което означава едно-единствено нещо. Всички тези дребни промени са станали в дълбочина. И така, господа, влизането вътре е само половината работа. Ние трябва да направим така, че достъпът за долните етажи да остане открит. С други думи ще се налага да влизаме на пръсти. Добрата новина е, че няма и следа от кучета-пазачи; лошата… е, лошата я знаете. По целия път ще ни очакват алармени инсталации. Веднъж вече след като проникнем в сградата, всеки трябва да се справя сам с препятствията по пътя си. — Той направи пауза и сетне кимна към Сара. — Нашата колежка тук ще се грижи за младия Тоби. Ще го държи заръката, така да се каже.

Пиърсън подаде глава зад вратата на хладилника.

— Само на излизане.

— Потегляме в седем — каза О’Конъл, върнал вниманието си отново върху хората около масата. — Всеки от вас има копия от плановете; това включва и теб — изрече през рамо той към Пиърсън. — Нека да кажем час. Запознайте се със специфичните подробности. — Групата се разпръсна и О’Конъл се насочи към вратата, кимвайки на Сара да го последва. След минута двамата бяха отвън.

— Как са ребрата ти? — попита той.

— Болят ме, но ще оцелея.

— Имала си и по-лоши дни. — Той седна на ръба на верандата. — Знаеш, че не е необходимо да го правиш. Можеш да следиш оттук. — Мълчанието й послужи като съгласие. — Събрани са от кол и въже — продължи той, — но си струват парите. Ще ни вмъкнат вътре и после ще ни измъкнат.

— Стига само да успеем да намерим малко недиетична газирана вода — отвърна тя.

— А, да, имаш предвид Тоби. Запознах се с него в Бенгази. Добро момче. Не можех да проумея какво прави в град, където електричеството не стигаше да си свариш и чаша кафе. После обаче открих един човек, който се интересуваше от система за проследяване на „Мосад“. Един полковник. — О’Конъл присви очи в опит да си припомни. — Мисля, че той произведе Тоби лейтенант. Можеше и да го направи и майор. Тоби си пада много по фуражките.

Сара се засмя, после спря.

— Няма за какво да се тревожиш за него — добави ирландецът.

— Не е нашият компютърен гений човекът, за когото се тревожа — отвърна тя.

— Знам — отговори той. — Те можеха да го ликвидират, но не го направиха. — Сара не каза нищо. — Има вероятност Джаспърс да е още жив.

— Колко дълго още?

— Ето затова ще си вмъкваме на пръсти. — О’Конъл направи пауза. — Сега разбираш защо не ти казах всички тия неща вътре. Грижи се за Тоби, аз ще се погрижа за професора.

Сара се усмихна.

— Алисън беше права. Ти си чудесен мъж, Галин, един чудесен мъж.

Двамата учени едва бяха възобновили разговора си, когато на вратата се показа жена.

— Какво има? — излая Лундсдорф, очевидно разгневен.

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя…

— Да, да. Какво има?

— Току-що пристигна господин Тайг.

Ксандър долови мигновената изненада, проблеснала в очите на стареца, макар че Лундсдорф се овладя веднага.

— Благодаря ви, госпожице Палмърстън. Предайте му, че ще се видя с него. — Той се обърна към Ксандър и добави: — Нищо, за което да се тревожиш. Всъщност известно време, прекарано сам, може би ще ти помогне да разгледаш… положението си.

Това се бе случило преди два часа. Оттогава Ксандър се бе изкъпал, обръснал и облякъл, след което се бе поразходил из лабиринта от коридори в къщата. Неведнъж бе спирал в размисъл над думите на Лундсдорф, над чудовищността на техните последствия. „Знаех го още от началото, от първите дни на дисертацията ти.“ Лундсдорф бе говорил с категорична увереност. „Ето го разумът, който бях чакал толкова много години. Ето го духът, който да поддържа визията. Просто беше само въпрос на време да те запозная с нея.“ Ксандър бе изумен. „Ти си единственият, който ще продължи делото ми. Ти си единственият, който ще поеме юздите от ръцете ми.“ Дори и сега, в този момент, след като бяха поканени в малка трапезария, където ги чакаше блюдо с печена камбала, Ксандър откри, че апетитът му не иска да дойде, въпреки глождещия го стомах.

Точно в този момент Лундсдорф влезе в трапезарията. Втори мъж застана зад него на вратата.

— Виждам, че са ти намерили нещо за хапване. Чудесно. Яде ти се, нали?

— Нямам апетит.

— Това е разбираемо. — Лундсдорф седна срещу Ксандър. — Все пак няма да ти се отрази зле да сложиш няколко залъка в устата. Ще си възвърнеш малко силите. — Вторият мъж остана до вратата.

— Чух за пристигането на Вотапек — каза Ксандър. — Поредният неочакван гост?

Лундсдорф се усмихна.

— Опитай майонезата. Наистина е чудесна.

— Каза ли им? — запита го Ксандър, втренчен в очите му.

— Да им кажа… Аха, ти имаш предвид нашия разговор ли?

— Ще ти спестя приказките и усилията. Разгледах „положението“ си. Няма да приема.

За момент Лундсдорф остана безмълвен; после с най-успокояващия си глас заговори:

— Какво напрежение трябва да е оказала върху теб изминалата седмица. Първоначално аз също се колебаех. Но както вече ти казах, при тези неща няма избор. Тези неща изискват от нас повече, отколкото може би можем да видим. При по-спокойно състояние ще погледнеш на всичко това по съвсем различен начин.

— Разбирам. Прочитам ръкописа и ставам последовател на Айзенрайх. — Ксандър отмести блюдото към средата на масата. — Ти изглежда забравяш. Аз го прочетох и не станах последовател на Айзенрайх. Сигурен съм обаче, че можеш да си намериш някой с не по-малък дух от твоя. Иначе за какво са ти всички тия училища наоколо?

— Това, което ти си видял, е късче от теория, писана преди повече от четиристотин години. А и двамата знаем, че в момента разумът и сърцето ти не са в най-подходящото състояние, за да го схванат. Ти си го чел от позицията на несигурността, със страх. Да кажем в не най-доброто положение, в което човек може да вземе решение.

— Моето решение…

— Колкото до избора ми от училищата, никога не съм имал такава възможност — продължи Лундсдорф. — След Темпстън бяхме принудени да ревизираме учебната програма, да се съсредоточим върху по-близките цели. Създадохме училища, които да произвеждат войници, индивиди, способни да изпълняват поставените им задачи.

— Безмозъчни автомати.

— Не, нова не е честно. Всеки от тях вижда крайната, голямата цел, макар и на някакво донякъде рудиментарно ниво. Ще измине още едно поколение, преди да почнем да произвеждаме типовете лидери, от които да си избираме надзирател. Дори и на този етап учебната програма показва забележителни резултати. Изтеклите последни осемнадесет часа са доказателство за това.

— Много успокояващо.

В гласа на стареца се появи бащинска нотка.

— Ксандър, ти имаш страшно много да предложиш. Не само разум, но и състрадание, способността си да правиш хората по-добри, да ги мотивираш да се самоусъвършенстват; виждал съм го при твоите студенти. Това е нещо забележително. Именно тази си дарба ти ще дадеш на теорията, това качество ще ти позволи да опитомиш бруталната страна на Айзенрайх. Възможността да вземеш онова, което лежи пред нас и да го направиш още по-добро. — Лундсдорф направи пауза. — Давам ти възможност да подобриш онова, което аз съм създал.

Ксандър не му отговори веднага.

— И ти очакваш от мен да ти благодаря.

— Да водиш напред през най-съдбоносния период на целия процес. Да.

— Разбирам. — Ксандър кимна. — Толкова съдбоносен, че ти дори не счете за необходимо да ми го обясниш предварително? От какво се боеше — че ще намеря осъществяването на теорията ти за лунатично, дори и да не съм сблъскал сам с нея? Или отново става дума за избор?

— Не се боях от нищо. Ако имаше малко по-ясна мисъл в момента, щеше да го видиш сам.

— И кога точно се канеше да ме запознаеш с ръкописа? Ти откри извънредните ми способности преди петнадесет години. Защо ти беше необходимо толкова много време?

— Всъщност това трябваше да стане преди четири години. — Лундсдорф се пресегна към аспарагуса. — Когато за пръв път прояви интерес. Онази статия, която написа за мита за Айзенрайх, беше доста находчива, особено като се имат предвид ограничените ти източници. Но точно тогава Фиона се разболя. Не беше моментът за това. Разбира се, ти щеше да асоциираш всичко, свързано с Айзенрайх, с нея. Беше ми много трудно, мога да те уверя.

Ксандър не проговори веднага.

— Съжалявам, че Фиона се е оказала такава пречка в плановете ти.

Лундсдорф остана мълчалив известно време.

— Разбирам те…

— Не, ти не ме разбираш. — В гласа му нямаше и следа от чувство. — Моля те, повече не споменавай името й.

Никой не пророни дума. След малко Ксандър пръв наруши тишината.

И кога възнамеряваше да ме въведеш в делото си?

— Голяма ирония, няма що. — Лундсдорф потопи пръст в майонезата и намаза кренвирша си. — Без съмнение, госпожица Трент ти е казала за Артър Причард.

— Да.

— За нещастие, аз не прецених правилно любопитството му или по-точно казано амбициите му. Той не беше доволен от ролята, която му бях отредил. Ето къде влезе в действие госпожица Трент. Той си мислеше, че тя може да му достави ръкописа, да му обясни неговата бъдеща позиция. Когато обаче тя не го направи, той ни я издаде, като без съмнение си мислеше — имайки предвид миналото, й — че тя ще се опита да ме елиминира и по този начин да го направи надзирател. Ако тя не беше дошла при теб, двамата нямаше да седнете над ръкописа на връщане от Милано. Фортуната обаче си има други планове. В това отношение синьор Макиавели може да се окаже прав.

— Седмица по-рано? Значи тогава си се канил да ми кажеш, така ли?

— О, можеше и изобщо да не ти казвам… Но точно тогава Пескаторе започна да публикува статиите си и се наложи двамата с теб да разговаряме. Знаех, че ще разговаряш с него във Флоренция. Той самият ми го каза. Изглеждаше подходящият момент. — Лундсдорф си взе поредното парче риба. — Щеше да има време.

— Защо уби Карло?

— Пак тоя Пескаторе. — Лундсдорф изглеждаше искрено изненадан от забележката. — Толкова голям приятел ли ти беше, че пак започваш тази тема?

— Просто си отнел живота на още един човек, това е всичко — отговори Ксандър.

— О, разбирам — кимна Лундсдорф. — А животът, който ти отне, беше ли оправдан? Мъжът във влака от Франкфурт?

— Щом не виждаш разликата… Аз защитавах себе си.

— А аз защитавах нещо по-голямо от живота си. Колко лесно се вживя в ролята си на моралист. Не мисля, че ти подхожда.

— Може би защото не съвпада с обичайната ти компания.

Усмивката изчезна. Лундсдорф се върна на аспарагуса.

— Същото се отнася и за Ганц и Клара, така ли?

— В онзи момент това беше просто предпазна мярка, но да. Трябваше да разбера какво си узнал. Госпожа Хубер беше… най-очевидният избор. Знаех, че ще го изпратиш на нея. Смъртта й обаче се оказа… грешка. Можеш да намериш някакво утешение във факта, че жената, отговорна за деянието, вече не е способна на такива неща.

— Не мога.

— Жалко.

Ксандър отново направи пауза, преди да проговори.

— Значи да повторим още веднъж, всичко трябваше да се подреди така, че аз да оценя ръкописа. Толкова за моя гений, щом като си считал, че трябва да ме държиш за ръката, докато го чета.

— Ни най-малко. Познавам те от петнадесет години, Ксандър. Виждах как се развива ума ти, помагах ти да го насочваш в нужната посока. Можеш да бъдеш сигурен, че знам точно какво те тласка напред.

— Винаги си мислил, че знаеш какво искам аз. Това е бил проблемът.

Лундсдорф извади превързаното с лента томче на Макиавели от джоба си и го постави върху масата.

— Винаги съм се възхищавал от нашия италиански приятел. Записаните ни разговори от предишната нощ само потвърждават онова, което съм го знаел още от самото начало. Дори и сега ти все повече и повече се заинтригуваш…

— Аз съм си оформил вече мнението за „визията“ ти, каквото и да си мислиш, че са ти дали записите от предишната нощ, и никакви интелектуални изкушения няма да ме принудят да го променя.

— Ксандър… — Гласът на Лундсдорф отново бе станал мек. — Когато хаосът поеме своя ход, ти ще разбереш защо ръкописът е единствената ни надежда за бъдещето. Ти ще прегърнеш обещанието му за стабилност.

— Заедно с обещанието му за манипулации, бруталност и омраза?

— Опитоми теорията, Ксандър. Успокой я. Само ти можеш да го направиш. Ние двамата знаем, че хората никога няма да изоставят агресията си, нито склонността си към ненавист. Ако, от една страна, можем да намерим начин да канализираме тези апетити към една позитивна посока, тогава трябва да приемем и отговорността за това. Ти говореше за избор, съгласен съм с теб. Аз ти заявявам, че хаосът е неизбежен. Появява се обаче въпросът: ако ние не го направим, тогава кой? Военните? Това е най-вероятният отговор, както сам можеш да се досетиш. Предизвикай хаос в света и не след дълго хората ще се затичат към генералите си за защита. Ти ще имаш тази власт, Ксандър, ти самият да даваш посока на процеса, докато успеем да укротим най-лошото у себе си. Разбира се, аз съм уверен, че ти си способен да видиш доблестното тук.

— По същия начин както и Вотапек, Седжуик и Тайг? — Ксандър виждаше как топлината започва да изчезва от погледа на Лундсдорф. — Колко глупаво от моя страна да си мисля, че обещанието за власт ги е привлякло, а не тяхната „доблест“. — Нещо внезапно прекоси ума му. — Значи затова са тук, нали? Затова са и изненадващите им посещения. Време е да се види кой ще поеме контрола.

— Казах ти, че това не бива да те тревожи.

— И те ли са толкова решени като теб да ми окажат доверие с вземането на юздите в ръцете си?

— Това няма никаква връзка.

Ксандър се усмихна. Усмихна се за първи път от дни насам.

— Ти наистина си мислиш, че можеш да контролираш всичко това, нали? Мен, Вотапек, Тайг — след като ръкописът казва, че трябва да бъде така, следователно според теб ще бъде така. Един добродетелен човек, който да изправи света от недъзите му. Един мъж, който да превърне бруталността и измамата в добродетел.

— Не мислиш ясно.

— Нещата никога не са били ясни. — Ксандър направи пауза. — Теорията, ето кое е всичко. — Той вдигна томчето на Макиавели. — Това е всичко. Всичко, което някога може да бъде.

— Не, Ксандър, ти не знаеш…

— Това, което знам това, на което ти си ме научил, е, че всеки друг път е лудост. Без значение колко е привлекателен. И аз няма да имам нищо общо с него.

— Ти ще…

— Ще ти се наложи да ме убиеш, знаеш го, нали? — Лундсдорф не отговори. — Тайг? Вотапек? И те ли те разочароваха? О, но в такъв случай кой ще ни изведе от хаоса? Това вече е практическа дилема.

— Имаш нужда от време…

— Няма никакво време. Ти си се погрижил за това през последните осемнадесет часа.

— Не! — изкрещя Лундсдорф, за пръв път загубил контрол над себе си. — Не. Не това ще се случи. Няма да ти позволя да го направиш. Когато му дойде часът, ти ще приемеш ролята си. Трябва да използваш времето, за да разгледаш по-внимателно нещата.

Ксандър спокойно бутна стола си назад и се изправи.

— Не, това няма да се случи. — Той захвърли тома на Макиавели върху масата и тръгна към вратата.

— Ти ще размислиш — отвърна Лундсдорф, възстановявайки самообладанието си. — О, да, тъкмо се канех да ти го кажа — добави той. — Няма да има опити за намеса в последната минута. Госпожица Трент е мъртва.

Ксандър спря за момент с гръб към Лундсдорф. Ако не нещо друго, поне не искаше да му доставя удоволствие с реакцията си. Той бавно мина покрай пазача, само за да забележи втория пазач в сенките, слаб до границата на мършавостта и с напрегнати очи, избягващи контакта. Ксандър мигновено го позна. Антон Вотапек. И разбра, че той бе чул всяка дума от разговора им. Ксандър продължи по коридора, без да даде знак, че го е познал.

Първата кола потегли 7,07, втората — осем минути по-късно. В бунгалото остана единствено Алисън. О’Конъл бе споменал някаква друга жена, която щяла да пристигне да се погрижи за нея. Той не обясни нищо повече, а и Сара не го беше разпитвала.

Всеки от групата беше с пуловер с висока яка и черна вълнена шапка, а дрехите максимално прикриваха оголените части от телата. Всеки носеше кобур с пистолет със заглушител, прикрепен към колана на пояса. От другата страна на колана висяха ножове, макари с тел се люшкаха безобидно, окачени на гайките на колана; обичайното оръжие при такива експедиции, носено обикновено от мъжете, обучени на проникване във вражеска територия. Сара се чувстваше по много странен начин особено удобно в тази екипировка, макар че състоянието на ребрата й да не й позволяваше да носи нищо на раменете си; дори и малката раница беше голям проблем. Тоби бе приел да носи багажа й без много шум.

В 7,57 първата кола спря покрай пътя на половин миля от комплекса. Тримата мъже и Сара излязоха и зачакаха, докато О’Конъл подкара колата към една долчинка между пътя и гората. Пет минути по-късно автомобилът вече беше замаскиран под клони и листа, а пластмасовите отражатели от броните бяха захвърлени в гората. Групата закрачи в колона един след друг.

Джонас Тайг влезе в кабинета с добре познатото усещане за свития си на топка стомах. Бе привикнал към болката с годините, но тя си бе останала задължителна част от ритуала, връзка с миналото, отвъд която той никога не успя да прекрачи. Волю-неволю Тайг отново се бе превърнал в онова изплашено до смърт дванайсетгодишно момче, а старецът зад бюрото беше неговият всевиждащ учител, който никога не му бе оказал така жадуваното признание. Тази вечер обаче нещата щяха да се променят.

Лундсдорф заговори, без да става зад бюрото си:

— Мислех, че си тръгваш, Джонас. Следващите няколко дни трябваше да си в Калифорния. Или телевизионното ти шоу вече няма нужда от теб?

— Мога да си тръгна и сутринта — отвърна Тайг и седна на стола срещу бюрото.

— Предпочитам да си тръгнеш още тази нощ. — Старецът вдигна поглед едва в този момент. — След час нещо затварям достъпа до лабораторията. Най-добре ще е да те няма тук, когато това се случи.

— Аз се надявах да…

— Слушал съм вече тревогите ти и вярвам, че си разбрал отговора ми. Ясен ли съм или не?

— Абсолютно — отвърна Тайг. — Само дето забрави да ми кажеш колко важен ще е Джаспърс за нашето бъдеще. — Гласът му продължаваше да звучи равно. — Очевидно моята несигурност не е била толкова безпочвена, колкото ти се мъчеше да ме убедиш.

Лундсдорф положи книгата върху бюрото и се отпусна назад на стола си със сплетени в скута си ръце.

— Ти си слушал неща, които не са били твоя грижа. Омръзна ми да се отнасяш с мен като с дете.

— И на мен ми омръзна да се отнасям към теб по този начин, но ти много рядко си ми оставял друг избор. Тази работа с Джаспърс…

— Не се приема — прекъсна го Тайг. — Той трябва да се елиминира.

— Наистина ли? За да остане егото ти доволно и спокойно?

— За да се уверя, че въображението на един старец няма да попречи на едно дело, градено половин век.

— Въображение? — Лундсдорф се усмихна. — Кажи ми, Джонас, когато си отида, ще имаш ли представа как да координираш трите сфери…

Сега беше ред на Тайг да се разсмее. Реакцията му наистина беше неочаквана за Лундсдорф, който замълча.

— Трите сфери ли? — продължи Тайг без дори и следа от хумор в гласа си. По някаква причина възелът, на който бе свит стомахът му, се бе разплел. — Аз вече координирам и трима ни или ти още не си даваш сметка за това? Лари не може и стъпка да направи без мен, а Антон е… Антон, както знаеш, прави каквото му кажа. така че тук изобщо няма място за професор Джаспърс, нали? Както го разбирам, даже и самият той е наясно с това, каквито и да са му мотивите, с които отхвърля щедрото ти предложение. За нещастие, ти вече не си човекът, способен да предлага каквото и да било.

— Разбирам — отвърна той. — А ти си планирал всичко това от доста време, така ли?

— Всъщност, не. За разлика от теб, аз признавам известна неопределеност когато стане дума за съдбата. Има неща, които може да контролираме, както и такива, които са извън нашия контрол. Тези, които не можем да контролираме — като доктор Джаспърс, — са онези, спрямо които трябва да реагираме. Точно това правя и в момента.

— А ако Джаспърс не се бе появил?

— Кой знае? Аз можеше никога — как го казваше винаги? — да не поставя под въпрос ролята си. Странно как стремежът ти да контролираш всичко — дори и след като си мъртъв — е тъкмо онова нещо, което ти пречи да доведеш до край цялата работа.

— Твоята роля не е променена.

— О, тъкмо напротив, мисля, че е променена. — Тайг извади от джоба си револвер и го насочи срещу Лундсдорф. — Ти имаш кодовете за задействане на последния стадий. Дай ми ги.

— И ти си мислиш, че ще ти ги дам, за да ме убиеш?

— Мисля си, че егото ти не може да понесе мисълта да бъдеш толкова близо и никога да нямаш възможността да натиснеш бутона, без значение какво ще последва.

— Защо не ме изчакаш да въведа кодовете и тогава да ме убиеш? Така няма ли да бъде по-лесно?

— И двамата знаем много добре, че ти няма да ме пуснеш в лабораторията. И на двама ни е ясно, че при моите чувства към Джаспърс вероятността да остана жив през следващите осем дни е нищожна. Ти ще си повече от щастлив с Пембрук като твой политически префект. И така, аз умирам и ставам мъченик — поредната трагедия сред целия хаос, факт, който прави армията ми от последователи още по-привързана към теб. Не. Искам кодовете сега. И ти ще ми ги дадеш.

Приглушен изстрел се разнесе изпод бюрото. Тайг залитна назад, за момент несигурен какво се е случило.

После погледна стомаха си и разрастващото се върху ризата червено петно. Последва втори изстрел, който го отхвърли назад и пистолетът се изплъзна от безволевите му пръсти. Той се закашля с кръв, инстинктът му казваше да се задържи прав, но краката му вече не го държаха. Паоло пристъпи на светло зад гърба му.

— Надявах се, че няма да стигнем дотук, Джонас — каза Лундсдорф, вдигна полека ръката си от скута и положи пистолета върху бюрото. — Надявах се да превъзмогнеш себе си в името на делото ни. Жалко, че това не стана. — Тайг продължи да бълва кръв. — Между другото, ти си напълно прав. Вицепрезидентът — или може би трябва да кажа президентът — ще стане съвършен префект и ние ще имаме грижата смъртта ти да предизвика необходимата реакция у всичките ти последователи. Колкото до Антон, ти отново се оказа най-проницателен. Той прави онова, което му кажат, особено, когато му обещаят, че Алисън ще остане невредима. Това не е вярно, разбира се, но той по свой си начин става много доверчив, когато стане дума за тази млада жена. Както и да е, той беше повече от охотен да сподели с нас намеренията ти. — Тайг се опита да протегне ръка към бюрото, само за да усети стоманената хватка на Паоло, която го притисна обратно в креслото му. — И, разбира се, Паоло. — Лундсдорф кимна. — Неговото покаяние за Волфенбютел се оказа от голяма помощ. — Лундсдорф отблъсна стола си назад и се изправи. — Знаеш ли, не го очаквах. Така че, както виждаш, аз също знам кога е необходимо човек да… реагира. — Той заобиколи бюрото и с някакъв странен жест на състрадание погали бузата на Тайг. — Ти изигра ролята си по най-добрия възможен начин, Тайг. Нека това бъде утехата ти.

Минута по-късно главата на Тайг клюмна настрана и очите му застинаха.

През по-голямата част от пътя между дърветата водеше О’Конъл, следван от двама мъже зад гърба си, а зад тях Тоби и Сара. На двайсетина метра от вратата той вдигна ръка и приклекна. Другите направиха същото, с изключение на по-високия от двамата мъже, който продължи напред, плътно прилепен до земята, плъзгайки се безшумно по тревата.

Той се настани някъде по средата между дървения пиластър на портала и първия стълб от оградата на около два метра и половина. Между двете колони бяха заковани хоризонтално само две дъски, предназначени да спират едрите животни от околността. За сгушената обаче между дърветата група това беше всичко друго, само не и просто. Мъжът извади малка кутийка от раницата си и я помести върху двуфутов триножник на около осемнадесет инча от долната летва. После се появи още една кутийка, после трета, като всяка една от тях беше поставена между двата стълба в триъгълник. След това мъжът седна в триъгълника и измъкна още едно устройство, не по-голямо от дланта му, и го насочи към първата от трите кутии. Миг след това тънък като игла лъч светлина се стрелна от вратата към първата кутийка, после към втората, третата и накрая към далечния стълб. След това пъхна устройството под шапката си и се провря между двете дъски. Беше вътре. Нямаше сирени, нито искри от високо напрежение. Дръпна устройството под шапката, изключи лъча и махна на О’Конъл да заеме позиция. Групата проникна един по един от другата страна на оградата. Макар и считано за по-високотехнологично, това не беше нищо повече от затворен контур, много подобен на онзи, който Сара бе използвала, за да се вмъкне в къщата на Скентън. След три минути всички вече лежаха плътно притиснати към земята на територията на комплекса.

Точно пред тях тревата се надигаше в склон, отвъд който се спускаше към равно, открито пространство; пет бунгала се проектираха по странен начин върху далечния тъмен хоризонт. Главното здание стоеше малко настрана, отляво върху друга издигнат терен, по-близо до тях от кабините. От прозорците струеше светлина, която заливаше околното затревено пространство, като създаваше мека аура около сградата. Точно върху този хълм очакваха да открият сигналните инсталации.

О’Конъл погледна часовника си. Кимна към втория мъж, който веднага скочи към най-високата част. Свит на две, той извади комплект инфрачервени лещи от раницата си и започна да оглежда терена. На по-малко от средата от разстоянието до къщата той внезапно спря почесването, свали очилата от очите си и посегна към кобура си. По този начин сигнализира на групата си да се притиснат още по-плътно към земята. Притисната към студената земя, Сара долови ясния звук от изщракване. Миг по-късно вдигна глава. Мъжът се бе отдалечил напред. О’Конъл кимна на останалите да го последват. Сара завършваше колоната след Тоби.

С изпълзяването по склона на хълма тя усети първото напрежение в ребрата си. До този момент бе успявала да прогони болката от мислите си; сега обаче тя постоянно й напомняше за себе си. След като се добра до върха на хълма, отдели малко време да намести превръзката, която О’Конъл й бе направил плътно около торса й. Докато я пристягаше, погледът й попадна върху самотната фигура на пазач с карабина в ръка, който се бе захлупил по лице на не повече от шест метра от нея. От врата му се процеждаше кръв; свидетелство за точния изстрел, донесъл безшумната смърт. Само след секунда се раздадоха още три приглушени звука като от тапи от шампанско някъде от лявата й страна. Сара запълзя след останалите вече с пистолет в ръката, моментално забравила стържещата болка в ребрата. Докато пълзеше подир Тоби, тя видя втората и третата жертва на водещия мъж. Лежаха на около шестдесетина метра един от друг, в двата края на подстъпите към хълма, които водеха към къщата. Просто не са имали късмет с появяването си в този момент. Жертвата от третия изстрел обаче не се виждаше никъде.

— Разпръснете се — разнесе се приглушеният шепот на О’Конъл, сигнал, че пространството пред тях е чисто. О’Конъл и двамата мъже преодоляха около половината склон, където бяха посрещнати от другото трио — мъжете от първата кола, които бяха подсигурили подхода откъм гърба на къщата. Шестимата се разпръснаха около къщата, всеки поставил инфрачервени очила. По даден сигнал шестимата запълзяха едновременно към сградата. Сара забеляза електронния магьосник от оградата да оставя малки черни кутийки по пътя си. Напредването беше изключително мудно и по едно време Тоби взе да пухти от досада покрай нея. „Търпение“, прошепна му тя колкото на себе си, толкова и на него. След минута и половина секстетът се добра на около десетина метра от къщата, като се държеше настрани от квадратите светлина, излъчвани от прозорците. Мъжът от оградата измъкна повторно устройството от шапката си и го насочи; този път се появиха два тънки лъча светлина, които образуваха тънка пътека по склона на хълма, достатъчно широка за сам човек. Бяха го разисквали предварително. Нито Тоби, нито Сара със счупените си ребра щяха да се пъхат под алармените инсталации. Рисковете бяха прекалено големи. Вместо това щяха да чакат електронната пътека, докато останалите се разделят на групички по двама, като всяка групичка имаше за цел по един прозорец от едната стена на къщата. Докато Сара и Тоби допълзят до върха на хълма, мъжете бяха изчезнали. Тя вдигна устройството, деактивира пътеката и залегна в тревата.

— Свали катинара, Паоло.

Италианецът изпълни заповедта и отвори вратата пред Лундсдорф. Вътре Ксандър лежеше върху едно легло, захлупил очите си с ръка в съня. Паоло зачака до вратата.

— Надявам се, че си отдъхнал малко — каза Лундсдорф. — Имаш нужда от почивка. Обуй се и ела с мен.

След минута и тримата бяха в коридора, Лундсдорф отпред, следван от Ксандър, и Паоло отзад. Ксандър погледна през рамото си към едрия италианец; веднага бе познал човека с голия череп.

— Как ви се понрави Германия? Или Лондон ви хареса повече? — попита той.

Нямаше почти никаква реакция, освен рязкото движение на пистолета в ръката му. Посланието беше ясно. Колкото и да му се искаше на Лундсдорф да се довери на бившото си протеже, Паоло със сигурност нямаше такива илюзии. При най-малкия признак на неподчинение, той щеше да стреля, може би не за да го убие, но най-малкото за да го обезвреди. Ксандър беше наясно, че това щеше да бъде само увертюра. Старецът скоро щеше да разбере истината. По някакъв странен начин заплахата от смъртта имаше успокояващ ефект върху него. Ксандър бе изпаднал в състояние на покой също както с жената във Франкфурт. Беше наясно, че така щеше да превърне неминуемото насилие в нещо не толкова ужасяващо.

Стигнаха до асансьора и зачакаха вратата да се отвори. Лундсдорф махна на Ксандър да го последва, после Паоло. Пристъпи вътре и натисна бутона; малката камера плавно потегли надолу, понасяйки тримата в дълбините. Паоло пъхна много нежно ръката си под мишницата на Ксандър, Лундсдорф не го забеляза. Двамата млади мъже си размениха погледи. Още едно нямо напомняне.

— Всички стадии сме ги управлявали отдолу — започна Лундсдорф. — Първият опит във Вашингтон и Чикаго… после… как нарече Артър онази работа с Капитолия, посланика и така нататък, а, Паоло?

— Модел в естествена големина — отвърна италианецът.

— Много точно. Модел в естествена големина. А сега идва ред на третия стадий — ускорението. Както при всички велики неща, всичко е по тройки. Какъв срам, че няма да може да види най-хубавата част. — Той се обърна към Ксандър. — Но ти ще я видиш. Ти ще видиш как трябва да бъдат нещата, как трябва да заемеш поста си, как съдбата трябва да изиграе ролята си.

Съдбата. Докато бе лежал буден, Ксандър не успя да отрече с пълна увереност силата на логиката на документа. Може би дори и практическото му приложение — реда, социалното съвършенство, стабилността. Записите на думите му от предната нощ съвсем бяха изяснили нещата. Оставаше само въпросът: ако хаосът трябваше да настъпи, щеше ли да е възможно да намери силата, волята, за да отхвърли теорията? Щеше ли да бъде заслепен от нея също като Лундсдорф?

Ксандър се загледа в дребния мъж пред себе си. И в същия миг разбра. Разбра, че един от двама им трябва да умре, за да предотврати настъпването на хаоса. Само преди час той бе оправдал решението си като отговор за смъртта на Сара. Тогава сила му бе придала сляпата ярост, сега решението се вземаше от студения разсъдък. По някакъв начин двете бяха слели. Може би Лундсдорф беше прав, като го отхвърляше като морална слабост. „Аз убивам, това правя.“ Думите й отново изплуваха. Това просто щеше да бъде въпрос на начин.

Вратите се отвориха и старецът прекрачи напред, без да пророни дума. Паоло кимна на Ксандър да го последва. В този момент флуоресцентните осветителни тела над главите им потъмняха, заменени от мъжделивата светлина на сини крушки. Из коридорите се разнесе резкият вой на алармените инсталации. Лундсдорф мигновено спря и се обърна към Паоло. Преди Ксандър да успее да се възползва от момента, той отново усети менгемето на дебелите пръсти върху лакътя си. Лундсдорф отново като че ли не видя случилото се. Зад Паоло се появи жена.

— Блокирайте асансьора! — изрева Лундсдорф. Паоло се обърна към жената и й заговори, без да отпуска и за миг хватката си върху ръката на Ксандър.

— Блокирайте къщата и се уверете, че сте отворили резервната вентилация на лабораторията.

Ксандър мълчеше. През това време в коридора се появиха още няколко души. Паоло гръмко крещеше заповеди. През това време Лундсдорф се бе придвижил до лабораторията, необезпокояван от събитията; с изключването на алармената система осветлението се върна към нормалното.

Лундсдорф разговаряше с един техник, когато Паоло се появи на балкона, без да изпуска Ксандър.

— Къде искате да го заведа?

— Зависи от това дали има намерение да се държи прилично — отвърна Лундсдорф, все още зает с техника. После вдигна глава със странна усмивка върху лицето си. — Тук е много възбуждащо, не намираш ли? Всичко е въпрос на минути. Не мога да си представя, че ще искаш да се лишиш от тази гледка, но това си е, разбира се, твоя работа. Засега.

Ксандър не каза нищо.

— Мога да го сложа при другия — предложи Паоло. — Тъкмо да си помисли.

Лундсдорф бавно кимна.

— Да. Отлично. — Той понечи да се обърне, но внезапно спря. — Използвай рационално времето си.

След няколко подобни на лабиринт коридори Ксандър се озова в затъмнена стая, осветена дотолкова, доколкото да различи една фигура в далечния ъгъл.

Тишина. След малко се разнесе глас.

— Ти трябва да си Джаспърс.

— Да — отвърна той, изчаквайки очите си да привикнат с мрака. — А кой сте…

— Стайн. Боб Стайн. Днес явно къщата има гости. Очертанията на легло в ъгъла започнаха да изпъкват в мрака.

— Не разбирам — каза Ксандър.

Стайн се дръпна от стената към леглото. Секунда по-късно отметна завивката.

— Този го докараха само преди половин час. Ксандър пристъпи бавно до леглото и се взря в лицето.

От леглото го гледаше мъртвият Джонас. Тайг.

Цялата къща изведнъж потъна в мрак. Тоби се обърна към Сара, но тя вече се промъкваше към близката стена, като му махаше да остане на място. И двамата знаеха, че това го нямаше в плановете. Облегнала гръб на стената, тя напредваше сантиметър по сантиметър към прозореца, после бавно повдигна глава над ръба на перваза и се втренчи в мрака. Нищо. Тоби изведнъж се изправи до нея.

— Какво става, по дяволите? — прошепна той.

— Тихо! — сряза го.

Мъгла започна да покрива вътрешната страна на стъклото, хиляди сивкави точици започнаха да образуват кристалчета върху него. Беше й необходимо по-малко от секунда, за да осъзнае какво става. Газ. Сара посегна към пистолета си, за да строши стъклото, но се отказа, когато звук от електродвигател се разнесе в мрака. Преди да успее да реагира, стоманена врата на височината на прозореца започна да се плъзга по перваза. Едва в този момент забеляза тесния плъзгач, по който се плъзгаше вратата към другата стена. Тя се обърна към Тоби и дръпна от него раницата си, като трескаво затършува за цилиндрите с течен сълзотворен газ, които бе подготвила само преди два часа. Цилиндрите бяха с размер на бирена кутия, със сгъстен газ и направени от усилена стомана, достатъчно здрава, за да не позволи на плъзгалата се врата да затвори изцяло прозореца. Тя издърпа една от кутиите и я положи надлъжно върху перваза. После измъкна два противогаза от раницата.

— Слагай го! — изкомандва тя.

Нейният вече беше върху лицето й, когато плъзгащата се врата срещна цилиндъра. Електромоторът ядно заръмжа, миг по-късно пистолетът й разби стъклото и навън се понесе вълна от сив пушек. Секунда по-късно тя се набра на перваза и си проби път сред парчетата стъкло. После се извърна и протегна ръка, издърпвайки Тоби на перваза точно в момента, преди първият цилиндър да почне ядовито да съска, предвестник на близката експлозия. Без подсказване Тоби захвърли раницата си вътре в стаята и се хвърли след нея, разпаряйки панталоните си на стърчащите останки от стъкла. Сара го дръпна за ръката миг преди писъкът на цилиндъра да достигне връхната си точка. Двамата се хвърлиха на пода точно, преди цилиндърът да избухне. Миг по-късно другите два цилиндъра паднаха невредими от мястото си, докато стоманената врата се затвори.

Във въздуха се понесоха гъсти валма газ, който защипа незащитената им кожа и двамата бързо вдигнаха яките на пуловерите си догоре. Сара намери фенерче в раницата си, включи го и проследи пътя на лъча сред прашния въздух. Стаята затанцува пред очите им. Тя връчи раницата си на Тоби и издърпа пистолета от кобура си. Отвори безшумно вратата и се втренчи в мрака отвъд. Коридорът беше тъмен и пуст, по пода му се стелеше тъмен дим. Сара се стрелна напред и се спря на пет-шест метра по-надолу пред една врата. Махна на Тоби да чака отзад и посегна към дръжката.

Изведнъж от мрака се протегна ръка и сграбчи пистолета й със сила, достатъчна да я придърпа в стаята. Лъчът на фенерчето й се разигра по далечната стена. По някакъв начин Сара успя да задържи пистолета си и изстреля два патрона по посока на нападателя. Изстрелите отекнаха гръмогласно в затвореното помещение, а от мрака изникна масивна фигура, обляна в странно сияние.

— Не стреляй, Тоби! — отекна в маската й.

Беше О’Конъл. Сара се огледа около ирландеца и видя Тоби клекнал на прага на вратата с вдигнат и насочен пистолет. Двама други мъже от екипа се появиха, единият бързо сграбчи пистолета на Тоби и му го прибра обратно в кобура. Другият даде сигнал, че всичко е чисто. След минута и петимата напредваха по коридора. Водещият вдигна ръка, когато се приближиха до един арковиден вход, зад който се намираше всекидневна. Вътре чакаха трима други мъже. Сара осъзна, че газът всъщност се бе оказал маскирана благословия. Той бе принудил Айзенрайх да подири убежище под земята.

— Проверете коридорите за достъп до подземията. И бързо, момчета. — О’Конъл се обърна към Сара и Тоби. — Вие двамата оставате тук.

Сара проследи как петимата мъже се пръскат към различните врати. Три минути по-късно един глас наруши тишината.

— В северния коридор има асансьор. Стоманена врата, блокирана. Открихме и шест или седем човека, които не са успели да се измъкнат, преди да нахлуе газът.

— Преместете ги, но не пипайте асансьора — заповяда О’Конъл. — Веднага идваме.

Лундсдорф седеше зад бюро върху леко издигнат участък от пода под балкона, защитен зад дебели стени от бронирано стъкло, с притворени очни с ръце, скръстени в скута му. По големия екран пред него пробяга съобщение. Оставаха пет минути до инициализацията на кода. Вотапек зае едно по-малко бюро от лявата страна на Лундсдорф, далеч по-неспокоен сред приготовленията.

— Ами ако успеят да се промъкнат?

— Няма да успеят — отвърна Лундсдорф. — Други пътища надолу няма, освен асансьора, а той е изключен от мрежата и е блокиран.

— Да, но…

— Дори и да дойдат, Антоне, ще са безнадеждно закъснели. — Странна усмивка плъзна по устните му, а очите му се разшириха. — Твърде е възможно двамата с теб да ни убият. О, да. Често реакцията на губещите е да затръшнат максимално силно вратата, когато са принудени да признаят поражението си. — Той се обърна към Вотапек. — И въпреки това те няма и с пръст да докоснат Ксандър. Те ще го спасят… — усмивката му стана още по-широка и по този начин той ще стане свидетел на неизбежния хаос. Едва тогава ще се изправи пред избора, който той така цени: да проследи как светът се самоунищожава или да използва структурата, която съм задействал. Иронично, нали? Спасявайки го, те ще са хората, които ще направят избора вместо него. И накрая той няма да може да отрече силата на ръкописа. В това съм сигурен, Антоне. И заради това ще умра с радост. — Вотапек само кимаше подир думите му, неспособен да намери отговор. Лундсдорф погледна към часовника върху стената. — Четири минути преди финалните кодове. — Погледна отново към Вотапек. — Запомни ми думите. Ксандър ще ми благодари. Един ден той ще ми благодари.

Най-дребният от петимата мъже клекна до асансьора, притискайки палци в дебелата глиноподобна субстанция, с която обграждаше целия десен долен ъгъл на вратата. Сетне измъкна тънка метална пластинка от джоба си, не по-голяма от дъвка, оформи малка ямичка в тесто-подобната маса и заби металната пластинка в нея.

— Отдръпнете се — нареди той.

Сара видя как металът започна да се нагрява, след това да набъбва в червена маса, език на пламък в центъра. С внезапен блясък пламна искра и плъзна по очертанията на асансьора — фитил в търсене на експлозиви. По средата на пътя си до тавана искрата се стрелна вдясно, за миг изчезна, после отново се появи като пулсираща точка, бягаща зад мазилката на стената.

— Локализира източника на енергия — обясни О’Конъл. — Всичко е още в експериментален стадий.

На около три фута от вратата точката блесна ярко и след това изчезна. Мъжът вече бе готов да се втурне през неизбежния отвор на стената, но звукът на метал в метал го накара да спре. Той започна да лепи нов слой тестоподобната субстанция към участъка на вратата; този път обаче слоят беше много по-дебел. Мъжът работеше изключително внимателно, като гледаше да остави свободна тънка ивица от стоманата. После измъкна няколко тънки като хартия ленти от някакъв материал, напомнящ изсушена кал, и ги налепи в нишата под формата на малък правоъгълник. Отново извади метална пластина, прикрепи я към гъстата маса и се отдръпна назад. Този път нямаше искра, само силна топлина. Появи се син пламък, който буквално изгриза стоманата. След секунди в стоманената плоча се образува отвор. Почти в същия миг пламъкът угасна, по някаква причина незаинтересован от кабелите, които току-що се бяха открили в отвора.

— Това прояжда само метали — обясни той, изстъргвайки остатъците от глинестоподобната субстанция с ножа си.

Електронният гений пристъпи вътре и свали капака от кабелите. Извади нещо, което наподобяваше волтметър от раницата си, и тества всеки кабел. После извади друга кутия, защипа я към две от оголените жици и щракна някакъв ключ върху кутията; секунда по-късно вратата на асансьора се отвори и се отдели на около два инча от стената.

— Пренамагнитване — каза той.

Мъжът с пластичната субстанция веднага пъхна два цилиндъра в открития отвор, като ги намести на около четири инча от тавана и вратата. Много бавно металните предмети започнаха да се разширяват, избутвайки все повече повече вратата. Откри се пространство, достатъчно да се промъкне през него човек. О’Конъл надзърна в шахтата.

— Около тридесет метра — каза той, осветявайки шахтата с фенерчето си. — Лошата новина е, че кабелите са били прерязани.

Той се дръпна встрани; двама от хората му бързо извадиха ролки с найлонови въжета от раниците си, закачиха ги за горния цилиндър и ги развиха в шахтата. Мъжете започнаха да се спускат един по един в шахтата. Останалите шестима гледаха обтегнатите въжета как се люшкат на равномерни интервали. След половин минута отдолу се разнесе глас.

— Долу всичко е плътна стомана, момчета. Никакъв шанс да влезем оттук. Трябва да търсим проходи на друго място.

Сара се обърна към О’Конъл за обяснение.

— Зад шахтата има вентилационни проходи — отвърна той. — Това е друга играчка, която използваме тия дни. Малко устройство, което изпраща тон с висока честота, после проверява резонанса. Определя място и размер. Ще видим дали ще имаме късмет.

Две минути след това той вече имаше отговор.

— Открихме един на около шест метра от основата — долетя глас отдолу. — Съдейки по звука, може да е достатъчен дори и за теб, О’Конъл.

Гласът отдолу още не беше заглъхнал, когато мъжът с пластичната субстанция сграбчи въжето и изчезна в шахтата. След минута шахтата се озари от синкаво сияние.

Не след дълго южняшкият глас отдолу отново наруши тишината.

— Имаме вече проход, момчета. Време е за края на разходката ни.

— Обърни последните две в поредицата и после въведи отново — каза Лундсдорф, без да отделя очи от трите терминала пред себе си. Той дръпна пръста си от интеркома и се отпусна на стола си. — Виждаш колко е просто, Антоне. Колко проста работа е да се смени самото име на върховенството.

— Да, аз… виждам — отвърна Вотапек. През последните четири минути неспокойствието му се бе засилило още повече. — Мислех си, че ще дойдат и Джонас, и Алисън. Че всичко е… уредено.

— Мислиш ли, че трябва да извикаме Джаспърс, когато нещата тръгнат? — Вотапек не отговори. — Знаеш ли, Антоне, изведнъж ми хрумна, че Ксандър никога не е виждал трите ръкописа заедно. — Лундсдорф погали старите томове върху бюрото пред себе си. — Какво угощение само ще бъде това. — Той натисна бутона на интеркома. — Паоло, би ли бил добър да ни доведеш доктор Джаспърс?

Италианецът не отговори веднага.

— Мислите ли, че ще бъде… разумно, докато…

— Ти какво, изпитваш ли ме, Паоло? — Лундсдорф зачака. — Добре. Тогава го доведи. — Той се обърна обратно към Вотапек с присмехулна усмивка. — Изглеждаш ми разтревожен, Антоне. Да не би да греша с извода си, че предпочиташ да не си тук? Дали пък перспективата за смъртта не ти причинява безпокойство? — Вотапек остана мълчалив. — Може би си прав. — Лундсдорф се пресегна под бюрото. Вотапек не успя да реагира, когато зад стареца в стената се появи отвор, от който лъхна леден въздух. — Ето, виждаш ли, още един изход. Това беше идея на Паоло. Никога не го възприех като нещо нормално, но, разбира се, сега е видно, че върши работа. Тунел. В дъното му те чака кола. — Вотапек се поколеба, после се изправи. — И да не избягаш много надалеч, Антоне. Ще ми трябваш много през близките седмици. — Вотапек пристъпи към входа на тунела. — И все пак, какъв позор. Да извървиш целия този път и да изпуснеш най-върховния момент.

Сара влезе последна във вентилационната шахта. Алуминиевата тръба й оставяше около четири инча за маневри около тялото й. За да улесни нещата, водачът — бе намазал със смазка прохода при минаването си; но дори и така тя усещаше всеки метален шев на тръбата, докато се промъкваше — ребрата й пулсираха болезнено. Смазката обаче се бе оказала в повече за О’Конъл, защото ирландецът бе направил няколко опита, преди накрая да се вмъкне. Развеселен от гледката, Тоби бе избрал момента да опише отвращението си към тесните пространства, като накара О’Конъл да спомене нещо за някои други тесни пространства. Тоби бързо бе влязъл в тон и бързо се бе спуснал в тръбата.

На около девет метра навътре малкият конвой спря.

— Тук се разклонява — каза водачът. — Има поне шест разклонения.

— Изрежи прозорче — заповяда О’Конъл, който вече се бе запъхтял от усилията. Сара опипа металната стена както лежеше по корем и разбра какво имаше предвид ирландецът. С остър нож би могло да се прореже отвор в тънката стена и по този начин да се осигури наблюдение на пространството отдолу.

— Изолационно покритие и много кабели — дойде след малко отговорът. — Повечето вървят по едно от левите разклонения, обратно на маршрута, който следваме.

— Има ли кабел със зелена изолация? — обади се Тоби с тон, далеч по-сериозен, отколкото бе очаквала Сара. — Нещо, което да изглежда като… като дебел Слинки?

Последва мълчание.

— Да. Обвито е в нещо като кожух. Върви отделно, но в същата посока както повечето кабели.

— Точно това е — отговори Тоби. — Точно това използват за връзка със сателитите. Накъдето и да води, в единия му край ще открием оперативния център.

— Тогава тръгваме в другата посока — вмъкна се О’Конъл. — В някое тихо и спокойно местенце, и във всеки случай по-широчко от тая тръбичка. Избирай си един тунел и да тръгваме.

Паоло стискаше Ксандър за лакътя, докато го водеше по коридора. Никой не пророни дума; никакво обяснение за Стайн или Тайг. Разпореждането беше кратко, пистолетът ненужно усилваше ефекта. С приближаването им към асансьора обаче италианецът изведнъж спря.

Хватката му върху лакътя на Ксандър рязко се усили без всякакво предупреждение. За момент Паоло се втренчи напред, после изви глава наляво. Гледаше напрегнато и с присвити очи. Извъртя се надясно с далеч по-оживено лице и започна да души въздуха. Миг по-късно радиото вече беше пред устните му. Не откъсваше поглед от пленника си, докато говореше.

— Професоре… Да, с мен е… Не, но следи от газа идват през вентилационните тръби… Точно. Предполагам… Да, разбира се. — Паоло натисна един страничен бутон върху радиото и отново заговори: — Блокирайте вентилационните проходи… Чудесно, тогава отворете резервните. Ще имам нужда от хора… Не, те може да са навсякъде… Започнете от периферията към центъра… И заключете долу лабораторията. Аз ще бъда с професора. — Паоло закачи обратно радиото върху колана си и дръпна Ксандър надолу по коридора. Миг по-късно флуоресцентното осветление угасна и мъртвешките сини лампи го заместиха. Хватката на Паоло върху лакътя на Ксандър отново се усили. — Вашите приятели правят работата ни още по-забавна, отколкото предполагах. Не се тревожете. Забавлението вече наближава края си.

Сара скочи последна от тръбата върху циментовия под. Бяха се озовали в складово помещение със сандъци и кашони.

— Свалете маските — изкомандва О’Конъл, докато коленичеше до вратата с вече изваден пистолет. Той изпробва дръжката — беше заключено. Дръпна се настрани, като махна на мъжа с пластичната субстанция да се заеме с бравата. Минута по-късно О’Конъл отвори вратата и бавно подаде глава в синята светлина. В същия миг подаде пистолета си и стреля.

Водачът бързо се стрелна в коридора и след миг се върна с мъртва жена в ръцете си. Той я положи върху един от сандъците, извади пистолета си и кимна другите да го последват. Пет секунди по-късно О’Конъл и електронният магьосник се измъкнаха, последвани от другите трима, и накрая от Тоби и Сара.

Озова се на някакво открито пространство с размери приблизително двайсет и пет фута на тридесет, с по шест номерирани врати на всяка стена. Единственият изход се намираше по средата на стената в дъното. Водещият мъж поведе групата към него, където, съгласно теорията на Тоби за кабела със зелената изолация, се намираше оперативният център. Докато се промъкваше сред маси и столове, Сара забеляза туристическа масичка и телевизор в двата противоположни края в една походна кухня — всички онези принадлежности на обитатели, решени да прекарат по-продължителен период под земята. Бункер. Колко подходящо. На излизане долови някакво изтракване. Всички замряха на място. Водачът на групата внимателно се придвижваше покрай един далечен ъгъл; второ изтракване след малко доложи, че всичко е чисто. Групата отново се раздели по двойки. Сара следваше плътно Тоби, докато се разнесе поредното изтракване; ново кръстовище на коридори. Тя видя как водачът и О’Конъл размениха реплики, след което и двамата кимнаха, преди О’Конъл да се извърне към групата и да постави втори комплект очила, които всички носеха със себе си. Останалите последваха примера му. Сара се зачуди какво ли го е накарало да даде това разпореждане. О’Конъл изчезна зад ъгъла. След малко Сара навлезе в него.

Мигновено разбра, че бяха допуснали грешка. Коридорът беше прекалено дълъг, прекалено тесен и без никакво място за прикритие. Инстинктът у нея закрещя да дръпне Тоби назад, но преди да успее да се извърне, и в двата края на коридора изскочиха мъже с насочени пистолети. Следващите няколко секунди бяха най-дългите в живота и. Зачака куршумите да пронижат тялото й, но вместо това ослепителен блясък раздра пространството около нея, последван след миг от оглушителния грохот на стрелба. Сара не можеше да си обясни защо беше още жива. Задраска отчаяно по пода наляво и започна да стреля безразборно назад. Зрението й бавно се връщаше, а с него и гледката на бягащите назад мъже на Айзенрайх. Гледаше ги как се мятаха насам-натам и търсеха да докоснат стените, за да се измъкнат от мрака. Тогава разбра какво се бе случило.

Блясъкът ги бе заслепил.

О’Конъл се бе подготвил. Той ги бе примамил на открито и те се бяха хванали. След петнадесет секунди коридорът отново потъна в тишина.

Седем мъже лежаха мъртви и един ранен. Но никой от групата й дори не беше ранен. Всички смъкнаха очилата си. О’Конъл се придвижи до ранения мъж, издърпа го за крака и притисна пръсти в адамовата му ябълка.

— Ти извади голям късмет, нали разбираш? — прошепна той. — Така че аз ще те питам само веднъж и няма да повтарям. Можеш да избереш да отговориш или да умреш. — Пръстите на О’Конъл се забиха още по-надълбоко. — Къде са компютрите и колко още охрана има?

Мъжът само поклати глава.

О’Конъл без колебание насочи заглушителя на пистолета към коляното на мъжа и стреля в капачката му, като през това време го стискаше здраво за гърлото, за да не му даде възможност да извика. От устата на мъжа закапа слюнка, а тялото му се разтрепери.

— Не ти казах как ще те убия, но това си е мой избор, нали? — добави ирландецът.

— Третият коридор… наляво… — изхърка мъжът, — бронираната врата… десетина техници… невъоръжени.

О’Конъл стовари пистолета си върху брадичката на мъжа и остави тялото му да рухне върху пода. Две минути по-късно екипът подмина асансьора и спря на три метра от бронираната врата, която спираше достъпа до лабораторията.

— Хич нямам вяра на нашия приятел там — заяви О’Конъл. Специалистът по експлозивите вече чакаше до вратата. — Едва ли ще са невъоръжени. Дръжте Тоби назад. И си сложете очилата. — Той се обърна към компютърния спец: — Не искаме да те загубим точно преди края на играта, нали, Тоби?

Половин минута по-късно пневматичната брава на вратата се отвори, като откри пространство достатъчно за пъхването на още два от малките цилиндри, но тази двойка бяха далеч по-мощни и от предишните. Откъм лабораторията се чуха възбудени гласове и шум от бягащи хора. Хаосът отвъд странно контрастираше на небрежната поза на мъжа до вратата, който спокойно издърпа двата цилиндъра, разви капачките им и ги захвърли вътре през все по-разширяващата се пролука. После се отдръпна встрани, миг преди серия ослепителни блясъци да избухне зад вратата. След това мигновено приклекна и се хвърли в лабораторията, последван от четиримата мъже от екипа му. О’Конъл ги последва. Сара изчака, докато старият й приятел се провре през отвора и се плъзна след него, последвана от Тоби.

Сцената под балкона беше нереална: мъже и жени се блъскаха хаотично и в паника пред вратата, други се удряха в стените, разперили ръце като слепци. Но имаше и такива, които се взираха с незрящи очи в екраните на терминалите пред себе си, без да виждат нищо. По пода се търкаляха пистолети, изтървани или изгубени в мига на ослепителната експлозия, без да са вече заплаха за мъжете, които предпазливо слизаха по стъпалата. Сара огледа хората за Ксандър. Екипът вече връзваше пленниците си, а О’Конъл изваждаше експлозивите от раницата си. Докато стъпваше на последното стъпало, стомахът й силно се сви на топка — прекалено лесно проникнаха в центъра. И нямаше никаква следа от Ксандър.

— Добре дошли — изгърмя нечий глас от невидим говорител. Почти едновременно с това цяла серия от стоманени плочи се изместиха от местата си под балкона, разкривайки стъклена кабина. Вътре в нея беше Ксандър, хванат за ръката от друг мъж. От лявата им страна зад едно бюро седеше възрастен мъж. Бяха й необходими няколко секунди, преди да разпознае лицето. — А, госпожице Трент — продължи Лундсдорф, — вие сте жива. Колко интересно. Един от мъжете покрай вас, без съмнение, е нашият мистериозен мотоциклетист… може би едрият момък с експлозивите? — Сара не отделяше погледа си от тримата мъже зад стъклената стена. — Няма значение — добави той. — Както виждате, доктор Джаспърс е тук с мен. Двамата с него току-що станахме свидетели на един изключителен момент. Можете ли да предположите за какво точно става дума, госпожице Трент? — Той направи пауза. — Точно така. Кодовете — всички бяха излъчени. Вие и вашите приятели сте свободни да обезвредите целия ми състав, но изглежда малко позакъсняхте. Финалният етап не може да бъде върнат назад.

Сара погледна Ксандър. Лицето му не изразяваше никакви емоции, нямаше и следа от реакция след думите на Лундсдорф; погледът му беше абсолютно празен. В продължение на няколко секунди сякаш цялото движение наоколо спря; Ксандър бавно се извърна към стъклото. Погледът му се закова върху нея, без да променя изражението си.

— Взривете стъклената стена — изрече той с безизразен глас. — Аз така и така съм мъртъв. Просто…

— Това няма да промени с нищо нещата — прекъсна го Лундсдорф. — Това, което доктор Джаспърс не може да проумее, е, че всеки опит да се направи това, само ще задейства един… автоматичен пилот… Мисля, че така му казваше Артър. Нещо, което е свързано със спътниците и съхраняваната на тях информация, нещо такова. Вие, разбира се, можете да направите каквото искате с вашите машинарии, но трябва да знаете, че дори и да взривите лабораторията тук, това би имало твърде малко последствия. Вярно, възможностите ни да наблюдаваме екипите си през следващите няколко дни ще бъдат силно ограничени, но от това крайните резултати няма да бъдат повлияни. Просто контролът ми няма да е пълен, но човек се учи да се адаптира с годините. — Той отново се усмихна и погледна Джаспърс. — Изненадва ли те това, Ксандър?

Джаспърс не отговори. О’Конъл се обърна към компютърния специалист:

— Вярно ли е това, което казва?

— Аз… не знам — отвърна Тоби. — Бих искал да… — той спря и погледна стъклената кабина.

— Давайте, млади човече — насърчи го Лундсдорф. — Уверете се сам.

Тоби се обърна към най-близкия терминал и набра няколко думи.

— Не знам. Тук има подстанции, вторични терминали. — Те обработват информацията само когато са свързани към главния компютър. Иначе остават в спящо състояние. Точно сега в момента са изключени. Докато не открия главния компютър, не мога да съм сигурен.

— О, можеш да си сигурен, млади приятелю — увери го Лундсдорф.

Сара не отдели погледа си от Ксандър през цялото време, докато траеше разговорът, привлечена от странния унес в очите му, поглед, който бе виждала само веднъж до този момент — когато в мотела й бе разказвал за смъртта на Ферик. Сега обаче тя усещаше присъствието и на нещо друго зад погледа му — усещането за сила. Тя сякаш нарастваше, съсредоточаваше мислите му, докато в един момент той се хвърли през бюрото върху Лундсдорф.

В същия миг Паоло го последва с пистолет, притиснат във врата му. Италианецът го издърпа от стареца и заби дулото в ребрата му.

Изненадата в очите на Лундсдорф беше повече от очевидна. Изражението на Ксандър обаче остана непроменено.

— Махни това нещо, Паоло — заповяда Лундсдорф, докато се наместваше на стола си.

— Защо? — запита Ксандър със спокоен глас. — Защо чакаш? Ти уби Тайг, сега ще убиеш и мен. Защо не приключим?

— Казах, махни го.

— Та ти дори имаш и публика — продължи той. — Това не те ли възбужда…

— Достатъчно — изрече Лундсдорф с вече клокочещ гняв в гласа си.

— Паоло е наясно, че съм прав, нали, Паоло?

Италианецът погледна Лундсдорф. Старият мъж повтори думите си:

— Махни пистолета.

Паоло се поколеба.

— Той никога няма да направи онова, което искате от него.

— Махни го, Паоло! Ти не разбираш. Няма да допусна втори Волфенбютел. — Лундсдорф погледна Ксандър. — Веднага престани с това глупаво държане!

— Как мислиш, Паоло? — продължи да го боде Ксандър. — Ти разбираш ли?

— Нека да довърша мисълта си — настоя италианецът. — Той не си струва…

— Никой ли не ме чува! — изрева Лундсдорф. — Да не си мислиш, че не знам какво правя, доктор Джаспърс? Мислиш си, че не виждам какво целиш с дребните си игрички ли? Предприемаш крайно рискован ход.

Ксандър се втренчи в очите на италианеца.

— Направи го, Паоло. Спести ни всичките главоболия. Натисни спусъка.

Италианецът първо погледна Лундсдорф, после Ксандър. Челюстта му се напрегна. Миг по-късно звукът на единичен изстрел прокънтя в затворената кабина. В продължение на няколко секунди нищо не се случи. После, много бавно, Паоло рухна на колене, отворил широко в изумление очи. Той се просна на пода; главата му прокънтя върху пода.

— Той щеше да направи онова, което ти искаше от него — изрече Лундсдорф, овладял гласа си. В ръката си стискаше малък пистолет. — Не можех да го допусна.

Сара и останалите наблюдаваха безпомощно развитието на зловещата сцена. Ксандър се приближи до бюрото и дръпна револвера от ръката на стареца.

— Но ти го знаеше — изрече Лундсдорф с почти детинска усмивка. — А сега ти ще ме убиеш. Колко добре владееш ситуацията.

Ксандър остана странно спокоен с насочен срещу Лундсдорф пистолет.

— Не — отвърна той, — ти ще ми кажеш как да спрем всичко това. Някак си не мога да повярвам, че процесът е необратим, както се мъчиш да ме увериш.

— Повярвай ми, нищо не можеш да направиш — изрече Лундсдорф.

— Наистина ли? — Ксандър насочи револвера към гърдите си. — А какво ще стане, ако го използвам върху себе си? — Той направи пауза. — Къде би ни отвело това с твоето предначертание?

Усмивката на стареца бавно изчезна от лицето му.

— Няма да го направиш.

Ксандър се втренчи отблизо в очите на стареца.

— Наистина ли го вярваш?

В продължение на половин минута никой не се помръдна. Тогава, много бавно, Лундсдорф се наклони към него, сякаш да му каже нещо. Ксандър за миг се отпусна. Старецът грабна пистолета от ръката му, обърна го към гърдите си и натисна спусъка. Тялото му се разтърси и той рухна в креслото си. Лундсдорф загледа Ксандър с лека усмивка.

— Въпросът сега е — прошепна той, — какво ще направиш ти? — Той се закашля. — Генералите или ръкописа? Насилието или редът? Хаосът или стабилността? — Устните му се покриха с кръв. — Бухалът на Минерва разпери крила. И сега вече нямаш никакъв избор. И никога не е имало такъв. — Главата на Лундсдорф клюмна, усмивката остана като отпечатана върху лицето му.

Ксандър загледа безпомощно безжизненото вече тяло; пистолетът все още беше в собствените му ръце. Той скочи към стъклото, запокити пистолета в ъгъла на кабината и се втренчи в Сара.

— Искам избор! Вкарай вътре дяволския си компютърен специалист и ми намерете избор! — Той натисна един бутон върху бюрото и под стълбите се отвори врата.

Тоби се вмъкна първи и веднага зае място пред една от клавиатурите; след секунди звукът на тракащите клавиши изпълни пространството на кабината. О’Конъл също влезе. Ксандър се бе придвижил до стъклената стена, забил поглед в пода и със скръстени ръце. Не можеше да направи нищо повече. Тракането на клавишите спря. Той вдигна поглед. О’Конъл се бе придвижил до Тоби и двамата трескаво оглеждаха екраните за някакъв знак как да спрат програмата. В този момент Ксандър видя Сара на вратата. Очите им се срещнаха, никой не пророни дума. Тракането на клавишите се възобнови и тя се придвижи към него.

— Казаха ми, че си била мъртва — изрече той с притиснати към гърдите си ръце. — Аз…

— Няколко счупени ребра. Ще оздравея.

Той кимна тъкмо в мига, когато Тоби нададе вик на безсилие:

— Господи, какво по дяволите, имат тук? — и продължи да се взира в екраните. Ксандър и Сара се втренчиха и двамата в него. — Старецът не лъжеше. Няма никакъв начин да се прекрати хода на изпълнението на програмата, която са задействали. Опитам ли се само да отменя който и да е от тези командни кодове и системата ще ме изхвърли. Всичко ще се блокира и компютрите ще поемат проследяването на програмата в свои ръце. Не мога дори да се вмъкна в компютъра, за да се опитам да променя маршрута му с бинарен код.

— Значи нищо не може да се направи, така ли? — попита Сара, застанала до бюрото.

— Не. — Той загриза ноктите си. — Просто ще се окаже, че сме закъснели.

— А какво ще кажеш за имена? — попита О’Конъл. — Трябва да има някакъв списък на хората, които са отвън. Доберем ли се до тях, можем да ги спрем, преди да дадат командите на хората си.

— И това пробвах — отвърна Тоби. — Малко остана да ме изритат от терминала. Тия момчета не се шегуват. Знаят точно какво правят.

В кабината изведнъж настъпи тишина.

— А какво ще кажете за Причард? — Тримата на бюрото вдигнаха глави. Ксандър ги загледа.

— Не ви разбрах? — запита учтиво Тоби, като се мъчеше да скрие раздразнението си.

— Не казахте ли, че това напомня на… матрица на Причард? — продължи Ксандър, пропускайки репликата на компютърния експерт покрай ушите си. — Това не би ли ви дало някаква идел…

— Причард. — О’Конъл кимна. — Браво, професоре. Той непременно ще е пъхнал нещо вътре, нали така?

— Хей, за какво става дума? — оживи се изведнъж Тоби. О’Конъл го игнорира и се обърна към Сара:

— Е?

— Не знам. — Очите й се присвиха. — Би могло да бъде всяко число…

— Дали Стайн няма да е в течение? Тримата отново се обърнаха към Джаспърс.

— Боб Стайн ли? — запита О’Конъл.

— Той е тук. Може ли да помогне?

О’Конъл дълго не отдели погледа си от Джаспърс. Ирландецът бавно кимна.

— Ако компютрите и Артър…

Две минути по-късно леко загубилият ориентация Стайн седеше на стол до Тоби, Сара и О’Конъл, който му говореше бързо и отсечено:

— Блокиращи релета — изрече тихо Стайн. Двамата спряха и го загледаха. Никой не каза нищо. — Спомняш ли си? — Сара поклати глава. — Забавянето на командите в Аман? — Той направа пауза. — Артър си имаше номер за блокиращите релета.

Очите на Сара бавно се разшириха.

— Забавянията са идвали от Причард?

— Да — кимна Стайн.

Потвърждението само усили объркването й.

— Почакай малко. Тогава това би означавало…

— Да — отвърна той. — Затова и не би могла да я спасиш. — Стайн гледаше Сара. — Аз се върнах и проверих. Причард е създал забавянето, защото е имал нужда от момичето като примамка. Колкото по-дълго я е задържал като мишена, толкова по-лесно би било за теб да се добереш до Сафад. Ти никога не си имала шанс да я спасиш. Той никога не ти го е дал. — Боб остави думите да попият в съзнанието й и се извърна към О’Конъл. — Артър си го биваше особено по съгласуването. Той трябваше да има пълен контрол върху всяка фаза на дадена операция. Точно това и би поставил той в тази система — единственото нещо, способно да заобиколи блокиранията.

— Някой ще благоволи ли да ми обясни какво става тук? — намеси се Тоби. — Или компютърджията няма право да е в течение на разговора ви?

— Команда за забавяне — отговори Стайн. — Това няма да ти позволи да установиш нови директиви, но ще ти позволи да забавяш онези, които са били излъчени, неопределено.

— Команда за забавяне? — повтори Тоби. — Искаш да кажеш…

— Артър много обичаше съгласуването да е перфектно — отговори той. — Ако нещо не беше наред, той изпращаше команда за забавяне, докато въведе всичко отново в ред. Няма начин да не е заровил някъде из програмата команда за забавяне.

— Значи ти просто ще си седиш тук и ще чакаш следващите серии команди след забавянето? — запита Тоби, обръщайки се към Сара, — Ами ако нищо не стане?

— Тогава нищо няма да стане — отвърна тя повече на себе си с унесени все още очи и проясняваща се памет.

— Ще изчакаш за контакт — добави Стайн — и когато, и ако дойде, той винаги беше задействан от различна комбинация от кодове.

— Значи става дума за забавяща схема с променящо се редуване. — Тоби вече беше доволен, че е успял да дефинира проблема.

Той отново затрака по клавишите в ритъм, достатъчен да счупи някой непривикнал врат, а през това време върху мониторите се изписваха хиляди екрани, изпълнени със странни символи.

За първи път от няколко минути Сара вдигна глава. Погледна Ксандър. Никой от двамата не пророни дума.

След безкрайни три минути Тоби спря и се отпусна на стола си.

— Добре. — Той кимна към екрана. — В момента виждате скритата картинка. Просто прекъсвач със закъснение. Има два проблема, обаче. На този етап не съм сигурен, че командата за забавяне ще достигне всеки екип.

— Което означава? — проговори О’Конъл.

— Което означава, че вие може да не сте в състояние да спрете първите няколко прекъсвача.

— Колко на брой? — попита Сара, вече концентрирана.

— Не знам.

— Опитай се да предположиш — боцна го О’Конъл.

— Всичко, което би могло да се случи през следващите шест часа, да речем.

— В най-добрия случай това са още три събития — каза той. — Мога да го преживея. А вторият проблем?

— Съгласно това, аз изпращам командата за забавяне и всичко се изтрива.

— Правилно — съгласи се Стайн. — Затова и кодовете в Аман се различаваха един от друг.

— Където е бил принуден да преинициализира системата, за да изпрати новите команди, — Тоби се усмихна, обзет от вдъхновението си. — Един оперативен реинтерфейс: нови команди, нови кодове.

— Като оставим настрани уроците по програмиране, какъв смисъл влагаш в думата „изтрит“? — намеси се О’Конъл.

— Влагам следния смисъл: всеки байт информация бива изтрит нацяло. Точка.

— Нищо не можеш да направиш — кимна Стайн.

— Това означава — добави Тоби, — че който и да е пуснал този механизъм, не е искал никой да разполага с възможността да изпраща командата за забавяне, без да има наистина основателна причина да го прави. Това също така означава, че е било конструирано така, че ако някой открие вратата за задния двор — като нас например, — да не могат повече да се бъркат в процедурите, след като вече са проникнали вътре.

— Значи губим цялата информация? — попита Сара.

— Толкова ли не мога да се изразявам ясно? — отвърна Тоби. — Нищо. Нула. Няма дори и курсор. Няма да имате нужда от никакви експлозиви, защото няма да има нищо, което да си струва взривяването. — Никой не проговори. — Е, казвайте какво да правим, момчета? Забавяме или не?

Известно време никой не пророни дума.

— Навред ще има много хора, очакващи да получат заповеди от Айзенрайх — каза Сара, — и ние няма да знаем кои са те. — Тя погледна към О’Конъл. — Няма да узнаем и колко училища има, в които се обучават нови поколения последователи на Айзенрайх.

— А другите алтернативи? — вмъкна се Ксандър. — Ако не изпратим командата за забавянето, ще разберем точно кои са те — те ще бъдат онези, които ще обърнат тази страна с главата надолу през следващите осем дни.

— Значи да ги оставим да потънат в джунглата, така ли? — попита О’Конъл.

— Те са вече там — обясни Ксандър. — В очакване. А ние само ще им кажем да изчакат още малко. Нека не забравяме как е изградил цялата схема Айзенрайх, онова, което предписва ръкописът: игра на роля. С Лундсдорф мъртъв, къде е източникът? Кой ще изпрати новите кодове? Вотапек? Седжуик? Сигурен съм, че това са точно от онези пропуски в системата, с които нашите агенции за национална сигурност могат да се справят. — Ксандър погледна О’Конъл, после Сара. — Най-доброто, което можем да направим, е да оставим момчетата и момичетата на Айзенрайх да чакат командата, която никога няма да получат.

— А когато израснат? — попита тя.

— Без ръкописа, без някой, който да им го налива с лъжичка в главите „съгласно Айзенрайх“, те няма да направят нищо. На тях трябва да им се казва какво да правят, а наоколо няма да има такъв човек.

О’Конъл си пое дълбоко дъх.

— Вие разчитате много на един ръкопис с четиристотингодишна давност, професоре.

— Не. Аз разчитам на мъжете, които следват буквата на теорията. Те искаха да изградят последователи, а не водачи. Остава ни само да се надяваме, че са успели. — Той се обърна към Тоби. — Изпрати забавянето. Кажи им… да запазят търпение.

Тоби погледна О’Конъл, който на свой ред погледна Сара. Тя кимна. Момент по-късно всички екрани потъмняха.

Тоби се бе оказал прав с точност до минутата. В продължение на шест часа страната беше на косъм от серия от трагедии. Първо, опитът за покушение върху Ланг Дзе Лао, старши член на китайската търговска делегация. За щастие стрелците бяха открити само минути преди уговорената й реч пред телевизията. И двамата бяха застреляни, без да се споменават каквито и да било имена. Въпросите обаче си оставаха. Къде е била охраната през това време? Беше ли това по някакъв начин свързано с поредицата инциденти във Вашингтон? Ню Орлианс? Посланика? Два часа по-късно проблеми в компютърните функции на лосанджелеското летище само подхраниха спекулациите. Там също, след проявен в последните минути героизъм, бе предотвратена огромна катастрофа; но дори и в този случай чувство на недоверие, а може би и признаци на паника, започнаха да наводняват радио — и телевизионните новинарски програми. Бяха ли безсилни полицията и останалите агенции? Бяха ли паднали най-сетне САЩ в ръцете на международния тероризъм? Не по-малко ужасяващи истории продължаваха да се промъкват в медиите най-лошата от които бе предотвратено буквално в последната секунда наводнение в югозападен Бел. Всяко бедствие се откриваше в последния момент и по този начин само се наливаше още масло в огъня. Толкова много заплахи бяха отправени за толкова кратко време. Да не би нещата да се изплъзваха от контрол?

Новините за истинските трагедии обаче започнаха да излизат с излъчването на вечерните новинарски програми. Тялото на вицепрезидента Пембрук беше открито в офиса му. Официалната причина за смъртта му беше сърдечна недостатъчност. В обръщение към народа президентът Уейнрайт сподели голямата си мъка от внезапната смърт на приятеля си. Човек в цветущо здраве само допреди няколко месеца, четиридесет и петгодишният Пембрук се бил заразил с неизвестен вирус, очевидно прихванат при последното му посещение в Малайзия. Лекарите от центъра за вирусни заболявания към болницата „Джон Хопкинс“ не добавиха почти нищо към думите на президента.

След това президентът се обърна към по-тревожните събития от деня. Той говореше с онази фамилиарност, която преди време бе привлякла избирателите към личността му.

— През последната седмица станахме свидетели на безпрецедентна серия нападения, всяко от които имаше за цел да разтърси нашия дух. И въпреки това ние тържествувахме. При всяко ново бедствие ние осуетявахме опитите на онези, решени да разрушат духовния ни мир, да съсипят начина ни на живот, който високо ценим. Но въпреки това — аз не се съмнявам — имаше и моменти на страх, може би и на паника, но нито веднъж не се поддадохме на тези заплахи. Не. Ние ги видяхме какво представляват — знаме, чрез което показаха на целия свят силата и куража на доблестния американски народ. Тези нападения бяха безумни и странни, но ние трябва да им придадем не повече от това значение, което заслужават. На техния фон с още по-голяма сила изпъкват истинската загуба в този ден — смъртта на Уолтър Пемброук. Ние скърбим за тази трагедия, ние не искаме да се примирим с нея, но въпреки това, ние също така се учим от нея. Смъртта на вицепрезидента трябва да ни помогне да погледнем в перспектива събитията от последната седмица. Те не успяха да съкрушат духа ни. Те не успяха да подронят вярата ни. Страната ни е силна и здрава, макар и скърбяща над единствената реална трагедия на деня. Сега трябва да се вгледаме в себе си и да сложим край на страховете си. Това би желал сега Уолтър Пембрук, ако беше жив.

Към края на седмицата малцина поставяха под въпрос мъдрия съвет на президента.

Трагедията се повтори след два дни, когато „Тайг Телеком“ обяви смъртта на техния вдъхновител, тяхната сияйна светлина, Джонас Тайг. Той също бе паднал жертва на сърдечната недостатъчност и макар обожаващата го публика да скърбеше силно за загубата — а Ейми Чандлър да скърбеше и за рейтингите му — те всички бяха прекалено увлечени от настъпилите драматични събития, за да скърбят дълго. Имаше въпроси за странните му пророчески видения в програмата, излъчена вечерта преди смъртта му, в която Тайг сякаш бе успял да предскаже някои от несъстоялите се на следващия ден трагедии. Сред цялата тази конфузия обаче дискусията за шоуто бързо секна. Бяха написани статии за живота му и бе излъчено ретроспективно биографично предаване, но след няколко седмици нова звезда заблещука на небосвода — още по-провокативна, с още по-здрава хватка. И феноменът Тайг бавно потъна в миналото на забравата.

Същата седмица новината за мистериозното изчезване на Лорънс Седжуик запълни последните страници на няколко национални вестника. С недокоснатите си банкови сметки и папки в офисите му в Ню Орлианс, нещата изглеждаха така, сякаш още веднъж го бяха спипали с ръка в чекмеджето с парите.

Смъртта обаче на един доста авторитетен, макар и малко неизвестен теоретик на политическите науки, не получи толкова голямо внимание в пресата, с изключение на няколко реда в „Ню Йорк Таймс“. Херман Лундсдорф бе починал в съня си, според доклада, на осемдесет и шест годишна възраст. Самотен човек, чиито книги остават единственото свидетелство за живота му.

Не бяха много статиите, които предизвикаха нещо повече от моментен интерес у жителите в една малка ферма в Мариланд. Те бяха прекалено заети с други неща. Собственикът, един ирландец, прочут сред местните жители със своята уединеност, бе започнал да проявява истински признаци на живот — бе започнал да заговаря клиентите на градския пазар и дори бе поканил един или двама на гости. Повечето хора приписваха внезапната промяна у О’Конъл на младата жена, която сякаш не се отделяше от него и за минута. Тя също цъфтеше все повече и по-спокойна с всяка измината седмица. Хейдън Далглиш, главният управител на фермата, дори се бе хванал на бас — за колко време ирландецът ще направи съпруга от младата Алисън. Галин, който много не си падаше по басовете, този път прие облога и заложи петачка, че това ще стане до края на септември.