Теория на хаоса

4

Сенаторът Скентън наблюдаваше как торбичката с чая се люшка над чашата му и от нея се ръсят капчици чай върху кремавокафявото съдържание на чашата. Никога не успяваше да завърже конеца около тънката торбичка, за да задържи листенцата евентуално за друга порция чай. Нито пък го биваше много да пипа с голи пръсти кипналата торбичка, защото страда от прекалена чувствителност. Не, той просто я оставяше да се изцеди… Очите му като омагьосани се вперваха във въртящото се пакетче, което му наподобяваше пърхане на пеперуда, и което за миг застиваше след няколко завъртания, а после почваше да се разплита обратно. С всяка серия то сякаш започваше да увеличава теглото си, завъртането губеше все повече и повече от момента си, докато накрая с едно последно капване малкото пакетче замираше изцедено и изстинало на края на конеца. Скентън захвърли безжизнената торбичка в кошчето за отпадъци до бюрото си и вдигна чашата до устните си. Чаят вече бе станал поносим за пиене.

Навън една почти съвършена зимна утрин бе стегнала в студа си небето над Вашингтон, сурово и красиво. Брилянтно слънце струеше във всички посоки. То обещаваше, но осигуряваше почти нищожна топлина срещу студа, който властваше над водата. Откритото пространство изглеждаше като напуснало времето, застинало в стерилност, наподобяващо пощенска картичка под тънкото одеяло на кристално чистия въздух. Скентън почти осезаемо усещаше студа по врата си, докато вдигаше чашата да отпие още веднъж от горещата течност. В този момент той можеше да се съсредоточи единствено върху пулсиращата му топлина. В продължение на този кратък момент умът му беше като изпразнен.

Но свободата, на която се наслаждаваше, не беше просто бягство от мелницата на ежеседмичните грижи. През последните четиридесет години той се бе нагодил към схемите, които определяха работните му часове в Капитолия. Пристрастията му, ярко изразени или потайни, създаваха онзи вид паяжина, която изискваше строго организиран подход към всекидневните му задължения. И ако бъдеше притиснат да го признае, той се наслаждаваше на регулярността, на възможностите, които му предоставяха работните закуски или предиобедните конференции, да проповядва повече от евангелието, да потвърждава мястото си на „железния сенатор“, позоваването на репортер на Бисмарк, което бе доставило истинско удоволствие на войнствения политик.

Като се имаше предвид неговата доста обществена личност, германският териер (често писан неправилно като терор) знаеше прекалено добре какво очакваха от него неговите поддръжници — непреклонно отношение към правителството, което осигуряваше стриктно придържане към пазарната икономика и силната национална сигурност, и всичко това в името на „прогресивната стабилност“ — фраза, която той самият беше изковал, без да си дава сметка или пък да го е грижа за очевидната й несъстоятелност. Несъстоятелност, дала преднина на Рейгън и изтикала напред консервативните сили в продължение на осем славни години. Наистина славни дни, когато всичко се бе получавало с усета за наложителност, обещание, само за да бъде изгубено в неправилното управление на скептиците и некадърниците. Тези, които не разбираха, никога нямаше да го разберат, допуснали тъпи грешки под нелепото предизвикателство за промяна. Да бъдеш толкова близо до целта и да не ти дадат да я докоснеш; старецът направо побесняваше при тази мисъл. Такава непохватност ясно изискваше нова тактика, нови подходи — стратегии за заобикаляне на обичайните канали. Не, това не бяха обичайните изисквания към официалните му задължения, които преобразуваха една проста чаша чай в толкова мощен еликсир. На карта беше поставено още повече.

— До единайсет нямам срещи, нали, Аманда?

— В десет имате среща с господин Дейвис от Комисията по борсите и ценните книжа, обядвате със сенатор…

— Това е чудесно, скъпа, благодаря ти. Погрижи се дотогава да не ме притесняват.

Той освободи бутона, нехаещ за отговора от съседната стая. Беше си дал един час, за да прехвърли малката книжка, скрита в сейфа зад бюрото. Това беше единственото, което можеше да си позволи тази сутрин.

Беше проявил не особено богато въображение при монтирането на сейфа преди близо тридесет години — точно зад бюрото и прикрит със стара маслена картина на къщата в Монтана, която се бе превърнала в център на някои доста интригуващи срещи напоследък. Скентън извъртя стола си, издърпа рамката към себе си и се залови с ключалката. Нея вече я бе подменял. Няколко пъти. Старата шайба с прещракванията на зъбчетата си отдавна бе отстъпила място на цифрово устройство и гласова команда за отваряне на сейфа. Така беше по-добре, като се имаше предвид съдържанието му.

Той размести няколко купчинки юридически документи, малко пари в брой и една малка кутия, преди да открие малката книжка. Спря за момент с очи върху кутията, щастливо, но болезнено припомняне на време, отдавна и безвъзвратно отлетяло. Често си бе задавал въпроса защо не ги бе унищожил — това просто бяха няколко писма, страст от млади години. Тайна връзка. Беше запазил всичките, но никога не ги препрочете. Маргарет никога не разбра. Или и да беше разбрала, никога не му беше дала да разбере. Знаеше, че е прекалено глупаво и опасно да ги пази. Но дори и железните мъже като него си имаха своите слабости. Неговата се бе казвала Джийн.

Скентън се отпусна върху коженото кресло и се зачете, спокоен и в безопасност. Както винаги, той си водеше бележки. Щеше да ги изгори преди десет часа.

Посрещането в „Лаундс“ беше всичко друго, само не и топло. Толкова неприсъщо за италианците. И толкова присъщо за англичаните. Беше прекарал почти две години в Лондон, когато пишеше кандидатската си дисертация. Беше винаги перфектният американец — човек, който никога не забелязваше чудатостите на хазяите си, не-смущавайки и тях, и себе си в този процес. Спомни си с усмивка за стар приятел от гимназията, който бе изкарал един семестър в едно от онези противни обществени училища, и който се бе завърнал в Щатите с вида на крал — нелепост, която отстъпваше по своята смехотворност единствено само на придобития акцент. Ксандър се бе зарекъл никога да не пада до такава степен. Но дори и при този случай в него се бе промъкнало мъничко снобизъм. Поне дотолкова, че да не предизвика никакви въпроси от един типичен наперен портиер, който беше повече от щастлив да разпечата в два екземпляра файловете на Карло. Ксандър си спомни двайсетте минути, които бе прекарал в спор със Сара, за да я убеди, че първото копие трябва да се изпрати на госпожа Хубер в Ню Йорк — дан на уважение към академичното му суеверие. Сара се бе съгласила неохотно.

Сега, след ранния обяд, той се озова плътно обграден от тълпа хора, всички устремени към гарата „Ръсел Скуеър“. Това беше познат маршрут, който бе изминавал толкова пъти през онези години на необременени изследвания. Винаги извикваше в паметта си онези месеци като един приятен, но кратък период, далеч от изискванията на дисертацията му и от бдителното око на Лундсдорф. Свободен да избира коя посока да поеме, да изследва каквото си иска сред стените на вече леко порутеното академично здание. Това беше единственият начин, по който можеше да опише Института за исторически изследвания — самостоятелна сграда, сгушена в голям университетски комплекс на ъгъла на „Ръсел Скуеър“, далеч от Британската библиотека, за да държи на една ръка разстояние най-закостенелите порядки на академичния живот. Но дори и в спарения въздух на метрото Ксандър не можеше да сдържи усмивката си при спомените си от миналото: малката ниша на третия етаж, която бе обсебил тогава, бюрото до прозореца с изглед към няколко голи дървета и мълчалив тротоар, всичко просмукано с аромата на стари томове, самота, нарушавана само от време на време от тътренето на един не по-малко стар академик в търсене на някаква отдавна забравена книга. Всичко от онова време беше чисто удоволствие. Нищо друго, освен чистото наслаждение на всяка сутрин, всяка вечер и истинското удовлетворение, които бяха застрашени.

Но онова време не беше само работа, беше имало истинско приятелство, дори нещо повече от чувството за предназначение, което сега обагряше спомените с такава любов. Колкото и да се мъчеше, Ксандър не можеше да убеди себе си, че всички онези отдавнашни приятни мигове са били нещо повече от обикновени спомени, отгласи от едно по-дълбоко чувство на покой, което бе открил с Фиона. Толкова неотразима още от самото начало, даряваща толкова много утеха, с толкова крехка и стройна фигура, тя бе правила всичко с любов и беше истинско. Люшкан от приспивното тракане на колелата, Ксандър бавно започна да се връща в онова време. Спомени, които беше невъзможно да държи потулени в някое кътче на душата си. Невъзможни за отхвърляне. Защо Англия? Защо бележките водеха натам? Слаб полъх на люляк изпълни ноздрите му; очите му се затваряха към дебнещата хватка на едно желание, уловено между самосъжалението и насладата.

Бяха се запознали на едно от онези събирания, където сякаш всички се познаваха помежду си, с изключение на този странен американец — винаги новост, — който се влачеше покрай новите си познати, които в един глас го уверяваха, че всички просто ще слушат в захлас с какво се занимава в Института. Бързи разговори с разсеяния млад учен, сирене и вино, и мъже с вързани отзад коси на опашка, и още какво ли не. И така си вървеше, с ясното съзнание, че той няма място тук — всички бяха суетни малко над необходимото — със „страхотните“ им напитки и „вкусни“ храни и „приятелски“ ордьоври. А той бе успял да си намери местна бира, вместо вино и беше повече от щастлив да играе един американец с широко отворени очи за разни главни редактори и литературни агенти, с които гъмжеше партито, и които както винаги бяха изпълнени с желание да му пробутат мненията си за „добрите стари Щати“.

А тя го бе спасила. Напълно външен човек за стихия та му, неспособен да се защити срещу бодящите ехидни забележки, той се бе обърнал за помощ към нея — малък отдих от подигравките, маскирани като въпроси. Сред сцената на хитрината — шумът на младата култура — тя се бе показала истинска, настояща и в известна степен открита.

— Винаги ли постъпват с вас така на събиранията? — беше го запитала тя. — Имам предвид, винаги ли се обръщат към вас с „Янкито“?

— Не знам. Отскоро съм тук.

— Фиона Айзъкс. — Ръкостискането й се оказа твърдо като клещи.

— Ксандър Джаспърс. Очевидният американец…

И след това начало бяха прекарали цялата вечер в разговори и смях — очевидните капани на мигновеното привличане. И двамата се бяха оставили на момента, без да се замислят, нещо съвсем ново за него, нещо, което тя му бе помогнала да приеме. Телефонните обаждания, дългите разходки, невъзможността му да повярва, че нещата се нареждаха толкова добре, писането, което му се отдаваше по-лесно от всякога, и ефирната следа от люляк, която винаги беше около него дори и в нейно отсъствие. Месеците се търкаляха един след друг, а потребността му от нея нарастваше с всеки изминат ден, едно донякъде толкова естествено чувство, съвършено в простотата на всичко протичащо между тях.

— Не мога да се влюбя в теб. Знаеш го, нали?

— И защо е така?

— Прекалено си красива. Татко ми е казал никога да не се женя за красива жена.

— Разбирам. Е. тогава ти губиш.

Сватбата беше съвсем семпла — малка церемония в едни градина, костюм и бяла рокля, напитки и храна на крак, две седмици в Гърция. Никой не бе успял да разбере скоростта, с която се бе развила любовната им история. Накрая обаче всички го бяха разбрали.

Когато тя бе започнала да се чувства зле от внезапните пристъпи на главоболие и непреодолимата умора — ранните признаци за рак, който щеше да я умори след по-малко от година, — сърцето му не бе издържало и той бе плакал. А тя го бе държала за ръката, защото знаеше, че той е длъжен да продължи да живее и след нея.

В деня, в който си бе отишла, тя отново го бе държала в прегръдките си, като го бе оставила да зарови главата си в нея, докато накрая ръцете й бяха изгубили и сетните си сили да стоят върху раменете му.

Тя бе починала следобед, което в известен смисъл беше дори непочтено. Не й бе позволено дори да се възползва от покрова на нощта.

Вагонът рязко спря, забивайки няколко хора в гърба му, което го накара да потърси опора към тавана. Очите му бавно обходиха вагона; едва сега проумя, че бе стигнал гарата, че трябва да си пробива път сред тълпата. Ксандър пристъпи в лепкавата жега на подземната платформа и бързо изтри влагата, изпълнила клепачите му. Позволи си да поеме дълбоко въздух и изпита облекчение от раздялата с вмирисания вагон на метрото. Англичаните нямаха голяма слабост към душа и сапуна.

Фиона винаги му бе препоръчвала автобуса. Твърде бавен е, винаги й бе отговарял той. Твърде бавен.

Пакетът със сандвичи се бе оказал достатъчен за закуска. Боб Стайн облиза късчето портокал от пръста си, след което отново пъхна влажните си пръсти в найлоновата торбичка за останалите парченца портокал. Тъкмо търсеше къде да захвърли празната торбичка, когато зърна О’Конъл точно от другата страна на блестящия басейн. Накрая реши да я пъхне в джоба на палтото си, а после започна да изтръсква трохите от ръцете си, докато О’Конъл се приближаваше към пейката. Двойка войници от Националната гвардия — неизбежна гледка след последните атентати — мина пред Мемориала на Линкълн, без да обръща почти никакво внимание на седналия на пейката ирландец. Появата им бе предизвикала обезпокоително затишие в града, чиято измамност Стайн намираше за изнервяща. И все пак те бяха тук, за да служат и пазят. Това беше цената за нормалния ход на нещата.

Тоест, ако човек можеше да преглътне последствията от терористичните актове. Новините от тази сутрин бяха изпълнени с истории за шоковете; нямаше новина по-страшна от смъртта на петдесет и трите деца от Испания, загинали при сблъскване във въздуха с друг самолет на летище „Дълес“. Откъснат от кулата за ръководство на полетите заради електрическа повреда на наземната инсталация, самолетът бе кръжал в дебел облак в продължение на почти двадесет минути и се бе сблъскал със самолет, пристигащ от Майами. Групата от дванадесет и тринадесетгодишни деца — църковен хор — трябвало да изнесе концерт в Белия дом. Имената и снимките им още веднъж се бяха появили в новините поради писмото от крал Хуан Карлос до вестник „Поуст“. Съкрушен от трагедията, той бе настоял да съпроводи специалния пратеник, натоварен да върне останките от телата в родината им; Държавният департамент обаче беше на друго мнение. Засега те не можеха да гарантират сигурността му.

Боб си спомни няколко от имената, лица от екрана. Колкото и да бяха разтърсващи новините, той нямаше време за тях.

— Последният контакт е бил в Милано — каза той, докато О’Конъл сядаше.

— Тя била ли е наясно, че и ние сме там? — попита ирландецът.

— Доколкото ни е известно, да.

— Чудесно. Това означава, че повече не можем да я открием, освен ако самата тя не го пожелае.

— Все още имаме хора в Милано…

— Повярвай ми, Боб, няма да я открием. Тя се е покрила много дълбоко. Това си е нейна специална дарба. — Той направи пауза. — Това беше и причината да е толкова дяволски подходяща за Аман.

Стайн измъкна втора торбичка от джоба си и я отвори.

— Всъщност никога не съм бил наясно какво точно се е случило там.

— И аз съм като теб. — О’Конъл отрони дълга въздишка. — Никой няма и най-малката представа. Предполагаше се, че това е основна операция — за нея. Да се инфилтрира във вътрешния кръг на генерал Сафад, да успокои обстановката и после изведнъж да им дръпне килимчето изпод краката. Всичко вървеше по сценария, докато в един момент Сафад не й казва, че иска от нея да елиминира дъщерята на американския посланик — като доказателство за вярност. Сара се бе справяла с този проблем по-рано, но никога с дете. Казахме й, че ще измъкнем момичето. Не успяхме. Нещо стана със синхронизирането. Сара се появи с двама от хората на Сафад, като очакваше да не намери никой, но момичето беше още там. Тя нямаше друг избор, освен да убие хората на Сафад, след което всичко тръгна с главата надолу.

— По този начин ли изгубихме момичето?

О’Конъл кимна.

— Камионетката така и не се появи. Никой до този момент не е изяснил нещата напълно — дали Сара е оплескала нещата, или нещо друго се е случило. Накрая работата опря дотам — да спрем преврата или да спасим момичето. Всъщност никакъв избор, наистина момичето беше мъртво, преди Сара да успее да се измъкне. — Той се втренчи в Мемориала на Линкълн. — Аз бях късметлията, когото изпратиха да измъкне госпожица Трент, когато всичко свърши. — Очите му останаха в миналото. — Не беше особено приятна гледка. — Той бавно поклати глава, после се извърна към Боб. — Нямаме представа защо е в Италия, нали?

— Нямаме представа защо прави всичко това — отвърна Стайн. — Защо просто не дойде при нас?

— И аз се чудя. — О’Конъл пъхна ръка в торбичката. — Ще се моля само на Бога да не се прекърши. Защото ако това се повтори, кой може да каже колко от нея ще остане, което да се върне при нас?

Входът на Института изобщо не се бе променил. Той не бе го посещавал по очевидни причини, но поне беше очаквал да види някаква разлика за тези четири години. Нищо. Дори и портиерът изглеждаше непроменен с все така познатото докосване до шапката в знак на приветствие. Ксандър излезе на дългия коридор, който свързваше библиотеката на Лондонския университет с Института, и спря. По силата на логиката трябваше да продължи наляво към голямата сграда с впечатляващите купища книги. Къде имаше по-добро място да започне търсенето си — от каталога или компютъра, ако накрая бяха качили всичко на магнитни носители? Вместо това той свърна надясно през чифт въртящи се врати, отново сви надясно, още две врати, докато накрая почти не се блъсна в малка масичка и един пазач, последната бариера между Ксандър и старите му убежища.

Бръкна в джобовете си и измъкна доста износена лична карта с подпис, твърде избелял, за да бъде разчетен. Но дори и в този случай емблемата на Института беше достатъчна, а датата — несъществена. Той надраска някакъв нечетлив подпис и продължи през поредната врата, като накрая се озова пред старото стълбище и бавното изкачване до третия етаж.

Миризмата на учебно заведение го блъсна веднага в ноздрите, още с навлизането в крилото по европейска история. Въздухът наподобяваше вкуса на влажен картон, поръсен с прах. Пое дълбоко така добре познатата атмосфера и малко остана да се блъсне в млада жена, чиято строга осанка издаваше със сигурност принадлежността й към научната администрация. Единствено плътното му прилепване към стената му спести открития сблъсък. Той се усмихна и продължи. Няколко лампи светеха, но залите бяха изненадващо празни. Нямаше смисъл да подлага на излишен риск късмета си. След случилото се във Флоренция очевидно нямаше почти никакво желание да се сблъсква с каквато и да е охрана между стените на Института. Кабинетът на Карло. Лудият бяг през подземните тунели. Научените уроци. Дори беше стигнал дотам, че да си промени външността. Сара бе споменала няколко неща, които в Ню Йорк бяха прозвучали глупаво, но сега той служеше повече на предпазните мерки, отколкото на собствената си наивност. Бе обърнал пътя на косата си отляво надясно, бе оформил няколкодневната си четина в някакво подобие на брада и си бе облякъл още две фланелки с къси ръкави, за да придаде на слабата си фигура повече академична тежест. Със сигурност не би успял да заблуди професионалист, но едва ли някой от колегите му отпреди четири години щеше да го разпознае.

Придвижи се по коридора и стигна до втората врата отдясно. Побутна стъклото с пръст и стаята се откри пред погледа му. Три колони с библиотечни рафтове, заедно с високи до тавана конзоли, побираха няколкостотин книги, някои скоро възползвали се от дълго чакани грижи, други затрупани и обречени на бавна и безболезнена смърт. Изпита чувството, че си е пристигнал у дома. Роден дом. Както винаги малкото слънце, което си бе пробило път в стаята, се отразяваше от повърхността на старото му бюро. Книгите бяха навсякъде, но въпреки това той. виждаше нишата, бюрото, креслото. За момент, озовал се на пътя на блестящия лъч, той се върна в миналото — седнал в креслото и малките й ръце се плъзгат по раменете му, а бузата й се отърква о неговата.

Главата му се замая, стаята внезапно помръкна, сякаш остана без въздух. Нея я нямаше. Нямаше ги леките докосвания, тихите ласки, нямаше го ароматът на люляк да прогони желанието. Ксандър се загледа в откритото пространство и бавно се насочи към нишата. Пръстът му проследи очертанията на ръба на креслото. Две години. Той бе изгубил две години от живота си след Фиона. Не в обичайния смисъл на думата. Той не бе станал отшелник, нито бе вдигнал безсилно ръце в самосъжаление. Вместо това се бе отдал напълно на работата си. Макиавели отново се бе превърнал във фокус, само за да стане неговият трамплин към „новото право“. Нещо, което го бе грабнало и завладяло изведнъж. Не си беше правил труда да се пита защо. Стигаше му, че го откъсва от лошите му мисли. Дори и Лундсдорф го бе одобрил. Колко иронично, помисли си той. Тайг и Седжуик. Те го бяха накарали да направи пълен кръг — да се върне в Института, обратно в нишата.

Флуоресцентното осветление изведнъж блесна ярко над главата му и Ксандър рязко се обърна.

— Простете. Не исках да ви безпокоя.

Дребен човечец кимна към него, а очите му се стрелкаха из стаята, преди да се спрат върху един рафт до стената. Ксандър го проследи с поглед как се плъзга покрай стената, прокарвайки показалец по редиците от книги, как се спира от време на време и после пак продължава. Той продължи така още няколко минути, докато изведнъж не издаде рязко възклицание и издърпа дълго търсения том от рафта и го положи на близката масичка. Мъжът изглеждаше толкова на място, докато прелистваше книгата: износеното сако, леко хлътналите рамене, пълното безразличие към всичко и всички в радиус от сто крачки. С изключение на зализаната назад коса. Суетната му проява никак не се връзваше с околната обстановка. Мъжът вдигна поглед и улови погледа на Ксандър. В очите му нямаше никакво доброжелателство, нямаше никакво кимване, съпроводено с усмивка. Усмивката впрочем се появи след няколко секунди. Тънките му устни раздвижиха хлътналите бузи.

— Пак не го открих — произнесе дребният мъж със североевропейски акцент. Холандски, швейцарски, германски — Ксандър не можа да го определи.

— Жалко.

— Да. — Той рязко затвори книгата и я върна обратно на мястото й върху рафта. После прекара ръка през косата си. — Явно съм сбъркал залата.

— Да. — Двамата отново се загледаха един друг; погледът на мъжа беше лишен от всякаква реакция или емоция. — Извинете, че ви обезпокоих.

Той тръгна към вратата, извърна се за последно кимване и излезе от стаята. Вратата хлопна зад гърба му.

Ръцете на Ксандър се разтрепериха; беше реакция не толкова на внезапната поява на мъжа, колкото на самото място. Беше си позволил да се отпусне. Беше нещо, което Сара никога не би одобрила.

На слизане към главния етаж мисълта му вече беше заета с късчетата информация, които бе успял да дешифрира от бележките на Карло. Бръснещ вятър го приветстваше, докато ускоряваше хода си през колонадата; ускореният ход носеше така желаното раздвижване на системата му. Заключи я далеч от теб; изолирай я в онази стая. Чувството на безплътност се завърна, прекалено познато от съвсем близкото минало на предния ден — в очите на Сара.

Чикаго, 4 март, 5,14 ч.

Джанет Грант обви безжизнените пръсти на мъжа около пистолета, като нагласи ръката му върху възглавницата както й бе наредено. До този момент никога не бе отнемала човешки живот, а загиналите във Вашингтон тя бе възприела като нещо, независещо от нея. Действията обаче от изминалата сутрин не можеха така лесно да бъдат заличени от съзнанието й. Старецът ги бе нарекъл „нейното наказание“. Заради Егарт.

Тя огледа стаята. Компютърът продължаваше да жужи, екран след екран с файлове се превъртаха върху монитора и се изтриваха един след друг. Не й казаха защо е необходимо да бъдат заличени всичките; не беше нейна работа.

Тя седна на един стол и зачака, загледана в безжизненото тяло на Чапман на леглото. Явно самоубийство. На човека, който бе подложил на съмнение процеса.

Това беше урок, който Джанет Грант нямаше да забрави скоро.

Сара се бе върнала късно от Лондон предната вечер, но към 6,45 часа вече бе свършила доста работа. Откриването на стария й приятел Томи Карлайл, шеф на криминалния отдел към министерството на правосъдието, в „Олд Ебит Грил“ не се бе оказало трудно. Закуската в 6 часа с пазачите и силното черно кафе, приготвено толкова рано само за специалните клиенти на „Грил“, беше част от ежедневната й рутина. Също както и костюмът й със съвършена кройка и папийонка, известна сред някой кръгове във Вашингтон. Той се бе оказал очевидния избор, като се имаше предвид какво търсеше тя.

— Трябва да видя някои папки — започна тя.

— И разбира се, имаш разрешение от правителството.

Сара се усмихна.

— Томи, казах, че е услуга, а не бизнес.

Той направи пауза, после кимна.

— Разбирам. И какви са тези папки?

— Старите.

— Колко стари?

— От онези, които вече не ги държат по компютрите. — Сега беше неин ред да направи пауза. — Дето се съхраняват в „Д-пет“.

Очите му за миг се присвиха.

— „Д-пет“ значи. — Усмивката му определено беше изкуствена. — И откъде знаеш за съществуването им?

Сара не каза нищо; очите й не се отделяха от неговите.

— Съжалявам, скъпа — поклати глава той подир няколко секунди. — Това е извън областта на услугите. Да не споменаваме хаоса от изминалата седмица; охранителните системи бяха затегнати навсякъде в града. Станахме доста внимателни.

— Няма да открадна абсолютно нищо, Томи, обещавам. Всичко, от което се нуждая, е ниво седем…

— Можеш да считаш, че този разговор не се е състоял.

— Имаш разрешението, нали? — Тя зачака, като изучаваше лицето му. След това заговори много преднамерено. — Разполагаш с него точно сега.

Продължителната им прегръдка на раздяла й бе дала възможност да измъкне документа за самоличност от джоба му и да го замени с добре изработена фалшификация. След като Томи нямаше да го има няколко дни в града — източникът й на информация от Карлайл беше изключително точен и й струваше още една хилядарка, — тя беше наясно, че няма да й се наложи да го използва, нито да се разкрие измамата. Това, че щеше да наруши закона за държавната тайна, си беше отделен въпрос. Момчетата от министерството на правосъдието щяха без съмнение да настояват за обяснение; залагаше на последиците от първия опит на Айзенрайх да ги ангажират за известно време. Тя обаче беше наясно, че в определен момент те ще изпратят няколко приятели, които да се опитат да я убедят да се прибере, за да си поговорят. Това щеше да усложни още повече и без това обърканата ситуация, но поемането на риска определено си струваше.

Сега Сара стоеше пред една невзрачна врата, една от само двете в един изолиран коридор, който проникваше дълбоко в подземен етаж четири на министерството на правосъдието. Табелката върху стъклото гласеше „Д-ПЕТ“. Картата на Карлайл я бе превела дотук през три отделни проверки от морски пехотинци в пълна униформа. Пресни подкрепления. Тя не си бе направила труда да ги разпитва. Никой от младите момчета не бе проронил и дума; те се доверяваха на различни скенери, които потвърждаваха автентичността на документа й. Още преди идването си бе разбрала, че бе извадила голям късмет — министерството на правосъдието малко изоставаше от научно-техническата революция, защото проверката на ретината още не беше въведена при тях. Тя не можеше да си представи на кого биха притрябвали досиетата за Темпстън или, по-скоро, кой би си губил времето да ги търси чак дотук. Съществено, но остаряло. Това й бе казал Томи. Комбинацията от двете правеше посещението й възможно.

Тя положи картата върху автоматичния скенер; шест секунди по-късно вратата се отвори с щракане и Сара мина през нея, като малко остана да се блъсне в един рафт на не повече от две крачки от вратата. Флуоресцентното осветление веднага се включи, разкривайки, че „Д-Пет“ не беше нищо повече от много дълъг коридор с папки, натъпкани плътно по издигащите се чак до тавана рафтове, простиращи се от двете страни на коридора чак до дъното му. Тя затвори вратата и видя малката диаграма, прикрепена към близката стена — стрелки и квадратчета, които обозначаваха различните години върху всеки рафт. Разделът за 1969 година беше третият от края.

Бяха й необходими не повече от три минути, за да открие двете тънки папки за Темпстън, всяка с не повече от пет или шест листа, някои от тях изписани на ръка, а други набързо натракани на пишеща машина със зацапани места по листовете. Беше повече от ясно, че от години никой не бе посягал към тях.

Обяснението за съхранението им в „Д-пет“ беше обобщено в няколко кратки изречения в дъното на първата страница. Сара прочете:

Следващите няколко реда обаче издаваха очевидната загриженост на комисията в близка перспектива:

Контрол под формата на грижи. Класически похват. Останалата част от папката беше подробно описание на събитията, станали през 1969 година.

Сара прелисти останалите страници. Каквото и да са имали като намерение да приложат към документите, явно не беше направено — нямаше нищо, което да обясни защо децата са се намирали на това място или какво е могло да предизвика това изригване на насилие. Вместо това в папката се описваха с подробности събитията от следващите няколко седмици, последвалата хоспитализация на децата и опитът да бъде открит Антон Вотапек, чието име бе фигурирало върху няколко от откритите в къщичката документи. Неуспехът да бъде открит Вотапек бе накарал комисията да кръсти усилията си „продължаващо разследване“. Последната страница беше с дата 9 януари, 1970 година и няколко подписа отдолу.

Сара бързо прелисти и втората папка. На първата страница я поздрави списък от четиринадесет имена, възрасти и телефонни номера. Децата от Темпстън. Тя прочете списъка. Тъкмо се канеше да прелисти на следващата, когато погледът й застина върху третото отдолу нагоре име. За момент се втренчи в буквите, без да е сигурна дали вижда добре. Това не е възможно. В първия момент се опита да си го обясни като някаква странна игра на случая — в края на краищата името беше от често срещаните, — но инстинктът й казваше точно обратното. Тя бе открила името тук, заключено зад няколко нива на секретност, място, което не беше определено да посещава. Това, че тя нямаше и най-малка представа защо неговото име се бе появило тук, не означаваше почти нищо. Тя го бе открила, а това по някакъв начин беше достатъчно потвърждение. Това беше той. Името, годините.

Уолтър Пембрук, шестнадесетгодишен.

Пембрук, златното момче, третият най-млад вицепрезидент в историята. И по някакъв начин той беше част от Темпстън.

Трябваше да има и още. Тя прелисти на следващата страница, като се надяваше да намери по-нататъшно потвърждение, но откри само опресняванията, които комисията толкова прилежно беше подготвила. Параграф подир параграф за всяко дете — всеки нов адрес и номер внимателно вписани, но нищо за Пембрук. Нищо. Тя зачете по-внимателно и откри, че параграфите описваха само онези деца, които имаха една обща черта: всички бяха мъртви — някои от раните, получени сред ония бунгала, но повечето — от автомобилни злополуки. След като провери датите, тя проумя, че само четирима от четиринадесетте деца бяха оцелели след осемнадесетия си рожден ден.

Тя бързо прегледа имената на оцелелите. Това й отне няколко секунди, преди да направи връзката. Имаше нещо познато в последните две имена: Грант, Егарт.

И в този момент сякаш прогледна.

Прострелването на холандските дипломати през изминалата седмица на безумие. Егарт, убиецът, застрелян на свой ред в една ферма във Вирджиния. Грант, щатският войник, който го бе убил, и който след това се бе самоубил.

Ново потвърждение за първия опит на Айзенрайх.

Простите факти, които бе търсила, фактите, които свързваха всичко в едно цяло, я гледаха в лицето. И въпреки всичко, до този момент тя разполагаше единствено само с имена. Тревожни имена, вярно, но все пак…

Сара прочете и последното име от списъка. Алисън Крог. А до него десетцифрен телефонен номер. Без обновяване. Без промяна. Без очевидна връзка. Шестгодишно момиче, сега в средата на трийсетте. Някъде…

Сара преписа номера и пъхна парчето хартия в джоба си. После върна папките на местата им по рафтовете и тръгна към вратата.

Алисън Крог — с нея щеше да започне, от нея щеше да започне да събира парченцата от общата картина.

Ксандър предпочете едно близко заведение за чай до библиотеката. Имаше нужда да прекара известно време над бележките на Карло, а и ако искаше да бъде честен пред себе си, да се отдалечи от института. Спомените бяха почти все така свежи, прекалено живи. Имаше нужда от няколко минути покой. По тази причина си купи един брой на „Триб“. Загадката. Сигурността на таблицата от петнадесет на петнадесет клетки.

Но той така и не успя да приключи дори и с първата страница. Докато вървеше по Стор Стрийт той хвърли поглед върху уводната статия, която коментираше проблема със зърното: паниката бе обхванала улиците на Чикаго някъде в ранните часове на предната сутрин. Източници описваха как фермери в Айова се въоръжават, за да не пускат във фермите си държавните оценители да определят количествата от зърнените им запаси. В отговор на това „Каргил Агрикълчъръл“ бе издал постановление: всички пратки от зърно, предназначени за износ от САЩ, да бъдат прекратени за неопределен срок от време. Ксандър прехвърли статията, без да иска да си признае очевидната й връзка с Айзенрайх; той нямаше избор, когато едно име го накара да замре в полукрачка: Мартин Чапман. Мъртъв, самоубийство, инвеститорът, виновен за фиаското на зърнената борса.

Ксандър се загледа в думите, като си припомни файловете, които бе прочел във Флоренция. Чапман. Кликата на Седжуик: „Това, което смята да прави с тях, е оставено на въображението на читателя.“ И нищо повече. Единственият оставащ въпрос беше докъде се простираше първият опит. Имаше и нещо още по-страшно: Ако Вашингтон и Чикаго бяха просто експерименти, какъв ли хаос планираше да предизвика Айзенрайх? На колко още хора Седжуик бе дал заповеди за унищожение?

Ксандър беше наясно, че отговорът се намираше в ръкописа. Но първо той трябваше да го проумее какво беше в действителност, а не както го използваха тези трима безумци. Това означаваше да разбере съдържанието му, произхода му. Което включваше и бележките на Карло. Той сгъна вестника под мишница и продължи към заведението.

Само след няколко минути Ксандър вече бе потънал в историята на ръкописа.

Айзенрайх е озаглавил ръкописа си „За върховенството“. Но кой е могъл да знае, че това нищо не означаващо заглавие ще се превърне в началото на нещо толкова предизвикателно, толкова самонадеяно? Очевидно никой от осемнадесети век, който го е подреждал сред група трактати от четиринадесети век за духовното превъзходство. Не съвсем точното място за документ, чието предназначение е било да даде ново определение на природата на властта. „Ако Людовико Буонаменте си е бил направил труда да прочете само частта с посвещението, той я щял да прозре грешката си и ръкописът нямаше да е бил изгубен през следващите двеста години.“ Докато четеше коментарите на приятеля си, Ксандър започна да изпитва едновременно и приповдигнато настроение, и чувство на безизходност. Следваха четири много добри параграфа на тема невежеството на синьор Буонаменте.

Не беше изненадващо, че пътят, който Карло бе последвал с немската версия на ръкописа, беше всичко друго, само не и лесен. В действителност той бе прекарал осем години само в търсене на името на оригинала. Трудността идваше оттам, че каквито и препратки да имаше към документа, те неизменно стигаха или до „науката за Айзенрайх“, или, което беше още по-пренебрежително, до „Швейцарската заблуда“. „Вторият — гласяха бележките — не върши никаква работа. А що се отнася до първия — всяко дете знае, че е излишен“. И нито дума „За върховенството“.

Както често се случва, слепият късмет бе протегнал ръка на Карло. Докато проверявал някакви цитати от една студентска дипломна работа за църковните съдилища по време на Инквизицията, той попаднал на кореспонденцията между двама испански епископи, единият от които, доста заинтригуван от неизвестен кратък трактат, го бе описал като „налудничава теория, която описва как да се прехвърли по най-добрия начин цялата временна власт в ръцете на Църквата“. В онзи момент фразата не означавала нищо за Карло, докато не попаднал на оценката на втория епископ, която описва ръкописа като „нищо повече от швейцарска интрига“. Името на ръкописа било „За върховенството“, с автор — по всяка вероятност швейцарец. Беше последвало още малко ровене, още няколко писма и Карло накрая успял да открие името на автора. Някой си Еузебиус Якобус Айзенрайх. „Днес ние пием шампанско“, така завършваше тази част от бележките му.

Откриването на името обаче довело до още по-големи трудности. Защо ще им е на двама католически епископи да имат достъп до ръкописа? А и как е било възможно да стигнат до извода, че той има нещо общо с превъзходството на църквата? В ръкописа ставало въпрос за властта и хаоса, властите и манипулациите. „Нещата не се връзват едно с друго. Църквата и Айзенрайх? За мен това няма никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл.“ Бележките даваха добра представа за два изнурителни дни, през които Карло е седял неотлъчно на стола и е поглъщал кафе подир кафе, почти убедил себе си, че се е заврял в една напълно задънена улица. Въпреки всичко обаче три дни по-късно бележките му продължаваха с думите: „Това не може да е съвпадение. Няма да се оставя пак да ме победиш.“ Ксандър се зачуди колко ли пъти приятелят му е писал същото предизвикателство, адресирано до себе си, колко ли пъти с огромно усилие на волята си се е връщал пак в коловоза? Вземайки два месеца отпуск от Университета, Карло бе прекарал над два месеца в изследване на библиотеката на Ватикана. „Разбира се, тези идиоти, които подреждат ръкописите, намират за много трудно да ги надписват с имената на авторите им. Само заглавията! Ама тъпи попове!“ Пропусканите части бяха причинили големи главоболия на Карло; за Ксандър обаче те бяха благодат. Без имена, без препратки. Без препратки нямаше и лесен начин да се добере до ръкописа, сгънат грижливо между страниците на някоя средновековна колекция.

Накрая Карло бе открил шест ръкописа относно църковната политика, озаглавени „За върховенството“. Единият беше версията на немски език, която бе открил в Белград. Този екземпляр обаче бил значително увреден, изпълнен с пожълтели петна, изяли мастилото, и откъснати страници, което правеше дешифрирането на ръкописа още по-трудно. Ентусиазмът на Карло при откриването на ръкописа естествено не познавал граници, но състоянието на книгата бе намалило значително щастието му. „Все едно, че ме изпитваш да видиш, докъде може да стигне-волята ми. Но имай вяра в мен, Айзенрайх. Аз ще те открия.“ За нещастие, нито едно от следващите четири заглавия „За върховенството“ от ватиканския списък не се оказало написано от ръката на швейцарския монах. Имало трактати от осемнадесети век, един от тях бил за божествената намеса. Карло бе открил последния в Милано, четири дни преди пристигането на Ксандър във Флоренция. „Остава само един. Той трябва да е. Сигурен съм в това.“

Шестият чакаше в колекция на Данцхофер, забутан нейде из тъмните ъгли на Института за исторически изследвания.

Мисълта за откриването на тези документи и на ръкописа в първия момент бе възбудила радост в душата на Ксандър, само за да бъде сменена с тревога в следващия. Вече при третата си чаша чай той започна да се удивлява. Ако всичко беше толкова просто, нямаше ли да е същото и за Тайг и кохортата му? Те бяха открили екземпляра на Карло; какво би им попречило да намерят и този? Имаха името му. При това от години. Едно бързо търсене във Ватикана… Отговорът изплува в съзнанието му само след секунди. Тайг бе научил за съществуването на третия екземпляр едва преди Няколко дни. Не бе имало причина да търсят във Ватикана, просто защото те нямаше откъде да знаят, че има нещо за търсене. Дори и вече да знаеше за съществуването на третия ръкопис, Тайг никога нямаше да може да направи връзката между Айзенрайх и църковните документи. Това е било чиста случайност. Дори и Карло бе описал откритието си на писмата на двамата епископи като „подарък от Господ. Ще му благодаря напълно, когато вече имам ръкописа в ръцете си.“

Тези не дотам съществени думи на Карло бяха последните в бележките му. Лекотата на стила, дребните сарказми, отклоненията за най-доброто капучино във Флоренция — всичко това напомняше на Ксандър за мъжа, когото познаваше от първите си дни покрай Лундсдорф. „Тоя емоционален средиземноморец — бе го нарекъл веднъж той. — Удивителен ум, само дето е изпълнен… с прекалено много ентусиазъм.“ Ако някъде някога бе имало фраза да очертае разликата между тевтонците и южните им съседи, Лундсдорф я бе намерил. Първият път, когато Ксандър бе споделил с Карло забележките на Лундсдорф, италианецът в първия момент ги бе отхвърлил с размахване на ръка, сякаш прогонваше досадно насекомо. После бе повдигнал рамене, придружено с усмивка. „Разбира се, че е прав. Но пък колко е хубаво само да си ентусиазиран.“ Бързо намигване и лек носов смях. Карло в най-добрата си светлина.

Подробностите, разбира се, даваха по-пълна картина. За човек, видял само малки части от един повреден ръкопис (подборните от който бяха пръснати върху тридесет и повече страници бележки), Карло бе демонстрирал невероятен усет за цялостното му съдържание. Дори нещо повече, той бе позволил на Ксандър да види Айзенрайх в светлина, която подлагаше на сериозно предизвикателство стереотипа, възприет от много учени. По подразбиране, теорията за властта и върховенството (от екстраполацията на Карло) правеше подхода на Макиавели да изглежда като нещо съвсем невинно, напълно безобидно, но Ксандър не можеше да сдържи възхищението си пред очевидния гений. Ако Карло беше прав, Айзенрайх бе изградил разбиране за устройство на държава, отдалечена най-малко на двеста години от двадесети век.

Бележките предлагаха толкова много. Вече беше дошло времето да се провери до каква степен ръкописът отговаряше на тези очаквания.

Сара бе очаквала да попадне на вече несъществуващ номер или в най-добрия случай на препращащ адрес. Това обаче, което откри, я изненада много.

Тя позвъни от един уличен автомат на ъгъла на Осма и Девета.

— Здравейте. — Гласът от другата страна на линията беше женски, спокоен и изчакващ.

Сара зачака, несигурна.

— Здравей… Антон, ти ли си?

Въпросът беше достатъчен да породи нова пауза.

— Алисън? — попита Сара.

Отново нищо.

— Кой се обажда? — Тонът не съдържаше никакво недоверие, нито следа от несигурност, само невинно любопитство. — Здравейте?

— Да, здравейте. Обажда се… Сара.

— Здравейте, Сара.

— С Алисън ли говоря… с Алисън Крог?

Последва нова пауза.

— Да… да, тук е Алисън. Сара коя?

— Сара. Картър. Антон ли чакахте да ви се обади?

— Той знае номера. — Нова тишина. — Антон ли ви помоли да се обадите?

Сара отново се поколеба, преди да отговори.

— Да. Той ме помоли… поиска от мен да дойда при вас и да поговоря. Може ли?

— Разбирам. — Алисън замълча. — Антон ли ви даде номера ми?

— Да.

— И ви каза, че иска да дойдете при мен?

— Да — отвърна Сара.

— Тогава… всичко трябва да е наред. — Тя обаче не бързаше да й даде адреса. — Антон не ви ли обясни всичко? — попита тя.

— Не. — Сара изчака малко, преди да продължи: — Той ми каза, че вие ще ми обясните, но само ако искате да дойда при вас.

Още няколко мига тишина.

— Добре.

Разговорът бе проведен преди час и половина. След него Сара веднага бе хванала първия самолет до Рочестър, в Ню Йорк бе взела кола под наем и бе отпътувала за Темпстън. Колкото и да беше наясно с необходимостта от срещата, перспективата да се изправи лице срещу лице с един от последните оцелели, я правеше все по-несигурна. Все още на същото място. Все още толкова близо. Зачуди се защо ли я бяха оставили жива.

Малката къща, състояща се от не повече от три или четири стаи и със закрита веранда отпред, се намираше на тиха уличка. Сара сви до бордюра и спря. Докато крачеше по пътеката забеляза как някой раздвижи завесите отвътре; явно беше човек, който нетърпеливо очакваше гостенката. Вратата се отвори, още преди да посегне към звънеца; пред нея бе застанала Алисън Крог, облечена с лека памучна рокля и с коса, събрана и вързана на тила. За жена в средата на тридесетте изглеждаше изненадващо млада. Слаба, елегантна, с дълга червена коса падаща на гърба й.

— Вие трябва да сте госпожа Картър — каза тя, като пристъпи назад и я покани е жест във всекидневната. Стаята беше много скромно обзаведена — диван, две кресла, рафтове с книги и телевизор. На масичката за кафе имаше две чаши и кана.

— Надявам се, че обичате лимонадата — каза Алисън, като поемаше палтото й и го закачи в килера. — Сама я правя.

Сара кимна и се придвижи към дивана.

— Да, много обичам лимонада. — Тя изчака Алисън да се настани и после седна до нея. — Благодаря ви, че пожелахте да се срещнете с мен.

Алисън кимна, без да отделя очи от лицето на Сара.

— Сама ли живеете тук?

— Да — отвърна тя. — Освен, когато идва Антон. Тогава вече не съм сама. — Тя се усмихна и отпи от лимонадата. Крехкостта й беше още по-очевидна при близък контакт.

— А той често ли идва?

Алисън поклати глава и отпи отново от чашата си. Очите й обаче упорито отказваха да се спрат върху тези на Сара.

— Антон защо ви каза да дойдете?

— Каза ми, че трябва да говоря с вас.

— Като другите ли? — За пръв път Сара долови режещ звук в думите й.

— Другите?

— Лекарите. Които искат да разговаряме за… училището. — Алисън остана втренчена, без да каже нито дума повече.

— И това ви притеснява?

— Не обичам да говоря за това. — В отговора й нямаше укор; той просто беше едно твърдение. — Не си спомням много ясно. Не е ли странно? — Тя се опита да се усмихне и пак отпи от лимонадата си. — Имам плодове. Сама си ги отглеждам, в оранжерия. Искате ли да ги опитате? — Без да дочака отговор от Сара, Алисън се изправи и изчезна през една въртяща се врата.

Вече останала сама, Сара огледа няколкото снимки, скрити сред дребните вещи върху рафтовете, като се чудеше какво ли се крие зад изплашените очи на жената, с която току-що се бе запознала. Снимките бяха от плажа — една по-млада Алисън, потопена до кръста в океана, и по-възрастен мъж до нея — очевидно Вотапек, — усмихнат до уши. Очите обаче бяха същите — унесени и неспокойни. Дори и в една избеляваща снимка. Нещо толкова познато.

Вратата се отвори.

— Имате няколко много хубави неща — усмихна се Сара.

Алисън постави подноса върху масата и кимна.

— Подаръци. От Антон.

Сара се поколеба, преди да продължи.

— Разговаряте ли понякога с него за училището?

Алисън задържа погледа си встрани от Сара; изражението й стана съвършено празно. Тя седна, но очите й бяха втренчени във фруктиерата. В продължение на няколко минути сякаш не виждаше нищо около себе си в стаята. Накрая вдигна поглед.

— Искате ли да ги опитате? — попита тя, с още по-напрегната отпреди минута усмивка.

Сара поклати глава.

— Надявах се да поговорим малко за училището.

Отново не последва реакция до момента, в който Алисън стрелна с поглед ъгъла на стаята с очевидно усилие да съхрани контрола върху себе си, и пое дълбоко въздух. Тя се обърна към Сара с овлажнени очи и с усмивка, неспособна да задържи сълзите й.

— Не обичам да говоря за това. — Когато изричаше думите, една сълза се търкулна по бузата й.

Сара внимателно усили натиска.

— Тогава защо ме помолихте да дойда?

— Нямам много често гости. — Алисън изтри с ръка сълзата. — Толкова е… хубаво… когато ми идват гости.

— Това ли беше причината?

За първи път от началото на разговора им Алисън я погледна в очите. Сара зърна нещо зад погледа й. Алисън бързо вдигна коляно към гърдите си, полагайки глава върху него, и отново заби поглед във фруктиерата.

— Училището беше много отдавна.

— Разбирам.

— Не, не разбирате. — В тона й отново нямаше нищо войнствено, само констатация на факта. — Никой не разбира. Нито Антон. Нито Лорънс. Никой. — Тя изгледа Сара с подути очи. Всичко беше наред, знаете, както трябваше и да бъде. Беше… толкова хубаво място. — Сълзи накъсаха усмивката й. — Всички се чувствахме на мястото си; всички се учехме — затова и бяхме там, разбирате. Учехме се как да бъдем силни, как да си вземаме онова, което ни се полага. — Очите й отново се стрелнаха към ъгъла и усмивката й се стопи. — И изведнъж всички изпаднаха в ярост… — Думите й се провлякоха в шепот, сълзи задавиха гърлото й. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне, но изведнъж се овладя. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Сара: — Ще си вземете ли плод?

Сара остана за момент загледана в нея, собствените й чувства щяха всеки миг да изригнат в сълзи — толкова познато чувство и отчаяно реално. Алисън беше с втренчен поглед, с очи непричастни към последните минути: само някакво странно напрежение, отдалечена от спомените си.

— Момчетата ли имате предвид? — попита спокойно Сара.

Нов момент на прояснение, после отново нищо. Алисън поклати глава, все така крехка, опитваща се да се владее.

— Момчетата? Не разбирам.

— Момчетата, които загинаха — отвърна Сара, — В училището.

Сълзите вече струяха открито; и въпреки всичко, това беше единствената й реакция. Лицето й си оставаше все така безстрастно. Само ръцете й се присвиваха и отпускаха.

— Не помня никакви момчета — поклати глава тя, с все така просълзено лице.

Но Сара знаеше. Тя знаеше от собствените си спомени — седмици, месеци, опитваща се да прогони от себе си отнетия от нея живот на хора. Несъзнателно присвиващите се и отпускащи се юмруци — несъзнателни механизми, внушени й от лекар-хипнотизатор, за да облекчат ужаса й. Изтрити спомени, докато се научи да ги приема такива, каквито са. От колко ли време се криеше Алисън зад подобни трикове? От колко време хората, отговорни за състоянието й, я караха да остава жертва на собственото си самопрезрение?

— Всичко е наред — каза Сара със спокоен глас. — Аз ви разбирам. Не е необходимо да си спомняте.

— Това беше хубаво място. — Алисън кимна с все още унесени очи. — И в един момент нещата се объркаха.

— Как? Как се объркаха?

Алисън поклати глава. Тя вдигна глава без всякаква увертюра, с внезапно съсредоточени очи.

— Беше погрешно да се опитва отново, нали? — попита тя.

Реакцията й изненада Сара.

— Да се опитва какво? — попита тя.

— Те отново ще сбъркат, нали?

Отново? Сара остана безмълвна.

— Антон си мисли, че не знам — продължи Алисън с втренчен поглед в някаква далечна точка, — но аз знам. Макар дори и да ми беше обещал. Макар дори и да ми беше казал, че всичко ще е наред, че той може да предотврати погрешния ход. — Тя погледна Сара. — Лошо е да бе прави отново. Знам. Виждала съм го.

Сара с огромно усилие успя да преодолее шока.

— Какво си видяла, Алисън?

Напрегната усмивка. Поклащане на главата.

— Лошо е да се опитва отново. Затова и ви казах да дойдете. Трябва да му кажете, че е погрешно.

— Да се опитва отново какво? — Сара знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея.

Двете се вгледаха една в друга. Алисън стана, приближи се до рафта с книгите и измъкна няколко тома от долния рафт, откривайки видеокасета.

— Взех я от Антон. Взех я, за да науча. — След петнадесет секунди тя беше до телевизора и пъхаше касетата във видеокасетофона.

Екранът светна, преди Сара да успее да я попита. На него с големи черни букви изплава надпис:

Секунди по-късно буквите бяха заместени от тънка ивица в долната част на екрана, с електронен брояч, отмерващ секундите и минутите. Дата на записа — 7 април 1978 година. Място — Уинамет, Тексас. „Хиляда деветстотин седемдесет и осма — помисли Сара. — Господи, това никога няма да има край.“

Екранът оживя с група деца на не повече от шест или седем години, насядали около жена в средата на някаква стая, обозначена с името „Обучаващия кръг“. От тавана висеше знак под формата на полумесец, като всяка буква беше с различен нюанс на цветната хартия, очевидно продукт на детските ръчички. Жената беше към края на четиридесетте, с необходимата за тези хора нежност при работата с деца. Тя им четеше книга. След няколко секунди тя остави книгата настрани и погледна децата.

— Бедната Пепеляшка — започна тя. — Толкова много хора били лоши към нея. И наистина аз не мога да кажа нищо хубаво за сестрите й. А вие?

— Те изобщо не са били добри — обади се един малчуган, който толкова много искаше да зарадва учителката си, че думите излитаха от устата му. — Когато принцът дошъл да види краката им и Пепеляшка си сложила обувката, сестрите й много се озлобили, защото те не могли да я обуят. — Слабото поклащане на главата, лукавата усмивка, всичко това беше признак, че тълкуването бе свършило.

— Напълно съм съгласна — усмихна се учителката.

— Ненавиждам ги — заяви едно малко момченце отляво, подпряло главица върху ръката си, без дори и да има и най-слаба следа от злоба в гласа си. Просто. Директно. Точно.

— Ненавист е много силна дума. — Учителката сякаш чакаше отговор. Момченцето вдигна рамене както само децата на неговата възраст могат да го правят, с рамо повдигнато високо до скулата си в непреднамерено преувеличение. — Но аз мисля, че ти си прав. Не мисля, че думата е прекалено силна. — Тя огледа другите очи. Сара усети, че Алисън бе чакала, дори се бе надявала на отговор. Беше повече от ясно, че Центърът по обучение преподаваше много специфичен урок. — Нека се опитаме да разгледаме всички лоши неща, които сестрите са й причинили — продължи тя.

Децата едно след друго се надпреварваха да изреждат дългия списък от несправедливости, като най-резкият отговор дойде от едно срамежливо момченце, което бе изчакало останалите да се успокоят.

— Те са я накарали да се чувства много зле и казали, че никой не я обича.

Стаята се изпълни с тишина; няколко главички се завъртяха към момчето, докато през това време учителката добави с възможно най-майчинския тон, на който беше способна:

— А това вероятно е най-лошото нещо, нали? Да караш такива особени момичета като Пепеляшка да чувстват, че не им е там мястото, че са направили нещо лошо. — Момчето се загледа в пода, като продължаваше да кима, стиснало края на килима с пръстчета. — А хората, които правят такива неща — продължи тя, — не трябва да бъдат наши приятели, нали? И ние не трябва да ги обичаме, нали? — Последва хор от да-та. — Всъщност, понякога си е съвсем в реда на нещата да не харесваме някои хора. Хора, които ни плашат или ни причиняват болка, или ни карат да изпитваме чувство на вина…

— Като непознати хора — изкрещя едно момиче с опашка.

— Като непознати хора. — Учителката кимна. — Но също така и други хора. Хора като заварените сестри на Пепеляшка, които знаят колко добра е тя, но които правят всичко, за да й причинят болка и да я наранят. Много е важно да се знае, че вие трябва да внимавате много с такива хора. И не трябва да изпитвате чувство на вина, ако започнете да не ги харесвате. Да не ги харесвате до такава степен, че да почнете да ги ненавиждате.

— И аз ги ненавиждам. — Получили вече зелен светофар, няколко момчета задружно изразиха бойкото си неодобрение.

— Те са били лоши хора — заяви едно момченце. — Някои хора са лоши и ти ги ненавиждаш. Това е. — Водачът на ненавистническата група. Нашата банда в ботуши на СС. Сара продължи да гледа.

— Някои хора са лоши — продължи учителката — и това не е само в приказките. Понякога човек се сблъсква и в живота с хора като заварените сестри на Пепеляшка и вие трябва да сте наясно как да постъпите, как да се държите, как да се отнасяте към тях.

— Няма да им позволя да ме карат да върша цялата къщна работа — вмъкна се едно гласче. — Или да ме карат да си стоя вкъщи, докато те са в двореца — заяви друго. Учителката явно окуражаваше вихрушката от ентусиазъм, доволна най-вече от едно малко момиченце, което надвикваше всички: — Ще ги принуждавам да вършат всичката неприятна работа и ще бъда лоша към тях! — Финалното кресчендо — с момиченцето, което скачаше трескаво, с ръчички, притиснати към гърдичките си под вниманието на одобрителните крясъци на останалите деца — доведе малката банда до възторжени крясъци. Стаята сякаш избухна в радостен екстаз, когато още няколко деца наскачаха и размахаха свитите си юмручета във въздуха в изблик на силните си чувства, вдъхновени от учителката им. Тя започна да ги успокоява с повелителен глас, но с все така нежен тон, тъкмо в апогея им. — Добре, добре, нека намерим спокойно място. Нека намерим спокойно място. — Кодови думи, които само за минута усмириха децата.

Екранът за миг потъмня, а после се изпълни от хаотичния снеговалеж на празна лента.

Сара погледна Алисън. Младата жена гледаше безстрастно в телевизора; погледът й отново бе унесен.

— Къде са сега всичките тези деца? — попита Сара.

Алисън не отговори. Сара отвори уста да зададе нов въпрос, но екранът отново потъмня; секунда по-късно на него се появи нова група деца, може би на дванайсет или тринайсет години. Ивицата в дъното на екрана гласеше 14 октомври, 1981 година, Брейбрук, Колорадо.

В залата цареше пълно мълчание; беше тренировка по бойни изкуства. Всяко дете демонстрираше изключително майсторство при всяка техника. Сара обаче гледаше в очите им — съсредоточени, но празни, а личността, прогонена от студената прецизност на движенията. Екранът бързо потъмня.

Двадесет минути по-късно Алисън се пресегна и издърпа касетата от видеокасетофона. През цялото това време Сара бе стояла като хипнотизирана и бе наблюдавала още десет подобни откъса — всеки за отделно училище, за отделна година, всеки със своята обърната визия на обучение. Общият урок — сляпото подчинение; слоят под него — култивираната ненавист. Петнадесетгодишни деца се обучаваха да се нахвърлят върху слабите; осемнадесетгодишни се обучаваха да демонизират в името на социалното сцепление. Непрекъсната дозировка на ненавист с цел фокусиране на детската агресия и превръщането й във фанатична ненавист.

Най-тревожното беше начинът, по който ги обучаваха да изразяват тази ненавист — снайперистката пушка, експлозивите на атентатора, хакерските умения на специалиста по компютрите, и всичко това грижливо документирано.

Документацията за нападението на Айзенрайх срещу Вашингтон. Документацията за нападението срещу света след първия опит.

Алисън остана мълчалива, втренчена в Сара.

— Сега виждате процеса — каза тя. — Сега вече виждате защо ви помолих да дойдете. Трябва да кажете на Антон да спре това. Той трябва да спре този процес.

Сара изчака, преди да отговори. Тя се вгледа в изплашените очи, осъзнала може би за първи път, че Алисън е наясно с много повече неща, отколкото дава да се разбере.

— Как се сдобихте с този материал? — попита тя.

Алисън само каза:

— Трябва да му кажете да спре това.

Сара кимна.

— Ще му кажа… да спре процеса. — Споменаването на последната дума сякаш успокои Алисън. — Мога ли да взема касетата?

Алисън не откъсна няколко секунди погледа си от Сара; очите й бяха станали пронизващи, което я изненада.

— Кое ви прави толкова тъжна, Сара? — Алисън задържа погледа си още малко, после се приведе и положи касетата върху масичката. — Може би разбирате. — Тя вдигна подноса и се изправи. — Ще донеса още лимонада.

Изминаха няколко секунди, докато Сара събере мислите си.

— Всъщност… трябва да тръгвам.

Алисън спря до въртящата се врата. Измъчена усмивка се появи върху устните й.

— Вие сте добра дошла. Аз имам и други…

— Не — усмихна се Сара, надигайки се от дивана. — Трябва да тръгвам.

Последва пауза. Алисън положи подноса върху кухненския шкаф.

— Вие не сте лекар, нали. — Това отново не беше обвинение, само твърдение. Сара не каза нищо. Алисън отиде до килера и донесе палтото на Сара с все същата напрегната усмивка.

Минута по-късно стояха до входната врата; Сара все така не знаеше как да се държи с новата си позната, както и преди час. Погледът на нежна безпомощност в очите й беше прекалено вглъбен, за да намери облекчение в деликатното стискане на ръката.

— Всичко ще се оправи — изрече Сара.

— Ще се върнете ли за мен?

Думите я разтърсиха; беше само една молба, но на Сара й бяха необходими всичките сили на волята, за да изтръгне отговор от себе си.

— Да… ще се върна за вас.

Алисън отново се вгледа в очите на Сара. Последва мигновен проблясък и кимване. Сара стисна ръката й и тръгна по пътеката през градината.

Някъде по средата на квартала някакъв Седан бавно потегли към къщата. Сара мигновено регистрира присъствието му и постепенно ускори крачка. Мъж в началото на двадесетте — широкоплещест младеж в сив костюм — се появи иззад едно дърво. Той остана неподвижен, с ръце, скръстени на гърдите си, и очи — скрити зад тъмни очила. Реквизит от министерството на правосъдието. Сара спря. Томи явно се бе оказал доста по-внимателен, отколкото бе предполагала. И по-бърз. Седанът спря зад гърба й, като в същото време младежът с очилата тръгна към нея.

За секунда се замисли дали да не побегне. Мисълта обаче да изостави Алисън сама я накара да се откаже от подобен вариант. Сара беше наясно, че Алисън беше прекалено крехка и беззащитна за процедурите, на които щяха да я подложат хората от Вашингтон, прекалено близки до хората на Айзенрайх, за да бъдат държани отговорни за каквото и да било. Поредният отнет живот. Поредният живот, който обаче Сара нямаше да си позволи да й го отнемат толкова лесно.

Тя бавно се обърна към къщата.

Гледката я порази. Алисън бе застанала до трети мъж, широко усмихната, а ръката й почиваше в неговата. Сара застина пред тази странна гледка.

— Виж кой е тук — изкрещя Алисън. — Уили и Джон.

Преди още Сара да реагира, младежът зад нея обви ръката си около лакътя й.

— Господин Вотапек не желае никой да тревожи Алисън, по никакъв начин. Разбирате ли? — прошепна той в ухото й, затягайки хватката си.

Вотапек. Сара можа само да кимне.

След два и половина часа хаос и некомпетентност Ксандър най-после държеше необходимите страници в ръката си, като буквално ги изтръгваше от един от библиотечните принтери. Одисеята беше започнала на бюрото на помощник-библиотекаря, който първоначално го беше изпратил на другия край на града за някакъв анекс; там му бяха казали, че книгите, които той търси, никога не напускат главната библиотека. Чудесно. Той се бе върнал на „Ръсел Скуеър“, само за да получи някакво объркано извинение: „Мислех, че ви трябва колекцията на Дилман“ и още един час лутане и туткане, когато вече взе да му писва и настоя да се срещне с главния библиотекар. Госпожа Дентън-Фис изпитваше далеч по-голямо чувство за вина, отколкото колегата си за „неприятното объркване“ и го бе отвела до офиса отзад и поверителните компютърни файлове. Десет минути по-късно Ксандър разглеждаше няколко страници, които бе търсил толкова време.

Фамилията Данцхофер се бе оказала доста щедра, според списъка, като бе дарила четири шкафа документация, всеки, може би с по четиридесет разпечатки — писма, памфлети и ръкописи, пръснати в безпорядък. Това означаваше, че той трябва да рови във всеки шкаф поотделно, за да открие Айзенрайх. Обтегнатите му от продължителното разтакаване нерви обаче изчезнаха при вида на една страница с дребни печатни букви: „За върховенството“. Той прокара палец по напечатаното. Грабнат от треската на търсенето, Ксандър изпита същата възбуда както при откриването на бележките на Карло. Нещо започна да го боде в гърлото.

Едва в този момент забеляза звездичките върху страницата. Някъде от десет до двадесет документа, включително и ръкописът, имаха звездички покрай името си в списъка. Той бързо стигна до края на втората страница. Никакво обяснение. Звездичките просто си стояха там. За момент стомахът му се присви. Какво да прави? Имаше само един начин. Той вдигна куфарчето си и се насочи към библиотечните рафтове.

Три минути по-късно очите му вече привикваха към слабоосветения четвърти етаж. Типично за толкова много библиотеки, книгите лежаха скрити зад тъмни ниши, бледи екрани от светлина, наклонени насам-натам от няколкото лампи над главата му. Точно пред него тясна и дълга пътека пронизваше етажа от край до край; подът беше мозайка от сенките, хвърляни от редовете с рафтове от двете му страни. Всеки ред се намираше в стена от черно и очакваше читателят да включи мекото осветление и да навлезе в мрачното очарование на това място.

Придвижвайки се бавно по пътеката, Ксандър четеше каталожните номера, надраскани набързо върху ръбовете на най-горните книжни рафтове. На няколко пъти ги сверяваше с номера, който си бе преписал, за да не го пропусне. Два реда преди черната стена, номерът от списъка 175.6111 CR-175.6111 FL го накара да спре. Той пъхна листчето в джоба си и бързо включи осветлението; очите му трескаво пробягаха по напечатаните върху гръбчетата на книгите номера. На средата на пътя до стената той за малко остана да се препъне в четири големи кашона, които стърчаха изпод ръба на самото дъно. Погледна надолу и прочете надписа; онова боцкане в гърлото отново се появи. Приклекна на пода и издърпа колекцията на Данцхофер от рафта.

Състоянието на документите беше далеч по-добро, отколкото бе очаквал. Разбира се, никой не си бе направил труда, освен да ги каталогизира, да ги върне в съответните им кашони, но поне в този случай имаше все пак проява на някаква грижа, за разлика от предишния. Ксандър се зачете.

Петнадесетото и шестнадесетото столетие бяха размесени в първия кашон — няколко доста прями писма от кардинал Вобонте до няколко папи, които настояваха за освобождаването на различни френски аристократи от църковни задължения. Данъчни намаления за доверениците му, помисли си развеселен Ксандър. Някои неща никога не се променят. След това попадна на сборник от поеми от дворцов италиански музикант, почит към безсмъртния „Декамерон“ на Бокачо. Ксандър бързо ги прелисти; бяха най-разнообразни памфлети върху религиозни практики — ръководства за правилни съблюдавания за който и да било ден на светец.

На пръв поглед вторият кашон изглеждаше също толкова обезкуражаващ като първия. Още поеми, още памфлети за светците. След като прегледа две-трети от съдържанието му обаче, заглавията рязко смениха темите си — от ритуалите за дните на светците към нажежените теми на папската власт; явно някой от библиотекарите бе намерил за естествен прехода от примерите на петнадесети век към трактатите на шестнадесети. Но какъвто и да беше мотивът за подреждането, Ксандър чувстваше, че вече е близо, много близо. След като прехвърли седем или осем скучни трактата върху църковната юрисдикция, всеки придружен с несекващи контрааргументи срещу труда на Марсилий Дефенсор Пасис, Ксандър накрая откри един малък кожен том с герба на Медичите, все още ясно различим върху износената кожа. За момент той се втренчи в малката книжка, полегнала удобно сред най-разнообразни свидетелства на средновековната епоха. Външният й вид не съдържаше нищо забележително. Нищо, което да обясни барабанния пулс на сърцето му. Той пусна останалите ръкописи в кашона и поднесе книгата на няколко сантиметра от очите си. Краищата на страниците отдавна бяха разръфани; от хартията им се разнасяше странен дъх на ябълков оцет. Той нежно отвори корицата; от първата страница го гледаше семпъл надпис на италиански:

Посветителното писмо, написано с дебел шрифт от шестнадесети век, продължаваше и на следващата страница. Ксандър със страхопочитание прелисти следващата страница, повече грабнат от усещането за самата книга, отколкото за текста. Държеше я в ръцете си — ключът към загадките, отговорът за скептиците.

Сякаш от само себе си ръкописът се разтвори на следващата страница и той видя заглавието и името, изписани с едър получер шрифт, годината 1531 стоеше отдолу и поради някаква странна причина буквите v. i. в долния десен ъгъл. Бяха му необходими няколко секунди, за да се откъсне от възторга си и да се опита да дешифрира странното съкращение. Ксандър решително отгърна на следващата страница — беше съдържанието, подредено в двадесет глави. На Макиавели са му трябвали двадесет и шест. Като истински швейцарец, помисли си той, да го закръгли на десетица. Но за съкращението нямаше обяснение. То продължи да не му дава покой, докато прелистваше по-нататък ръкописа. Получи се обаче нещо странно: беше стигнал до средата на книгата, а беше още на пета глава. Някакво чувство на несигурност сграбчи душата му и прогони дивия възторг отпреди минути, v. i. Том първи? Три страници преди края страховете му се оправдаха. Глава IX — Пътят към хаоса. И после нищо. Той веднага се зарови в кашона. Нищо. Два тома — защо? Отговорът мигновено му просветна като погледна книгата. Климент. Италианската версия, предназначената за папата, беше първата версия на ръкописа. Айзенрайх бе проявил достатъчно здрав разум да изпрати само откъс, който съдържа само първите девет глави. Останалите единайсет се намираха във втория том. Мярка за безопасност. Но къде ли можеха да бъдат?

Ксандър се облегна на стената, а умът му трескаво препускаше в търсене на отговора. Нямаше никакъв смисъл. Защо в библиотеката имаше само единия том? И защо липсваха най-важните глави? До девета глава заглавията не предлагаха нищо разтърсващо. Ксандър се върна пак на съдържанието: III. Как да постигнем стабилност; VI. Компонентите, които образуват държавата; VIII. Как една държава може да бъде подготвена за истинското върховенство. Айзенрайх може и да е имал собствени предписания, но заглавията не предлагаха някакво особено откровение. Докато заглавията от десета до двадесета глава наистина бяха изключителни: X. Пътят към политическия хаос; XI. Пътят към икономическия хаос; XII. Пътят към социалния хаос; а най-изумителна беше глава петнадесета: XV. Защо е важно да се култивира ненавист. Преходът при глава десета ставаше ясен. Айзенрайх бе запазил най-доброто за края.

А никъде в бележките на Карло не се споменаваше за съществуването на два отделни тома. Надеждата нашепваше на Ксандър, че в някакъв момент на шестнадесети век двата тома се бяха намерили един друг. Но защо беше сега това разделяне? Той затвори очи и започна да се полюшва. Мисли, по дяволите. След две минути очите му рязко се отвориха. Той измъкна от джоба си смачкано листче, което бе издърпал от принтера на първия етаж. Звездичките. Бързо се разрови по секциите на шкафовете, като непрекъснато сверяваше със списъка, за да открие и други имена. Петнадесет минути по-късно намери отговора. Никое от десетте отбелязани заглавия го нямаше в нито един от шкафовете. Което означаваше, че някой от бюрото за информация трябваше да знае защо липсваха тези томове. И че някой би могъл да му каже къде може да открие втория том от ръкописа на Айзенрайх.

Едва тогава забеляза фигурата, застанала в дъното на реда, с лице и тяло забулени от мъжделивата светлина. Ксандър застина, но ръката му здраво стискаше ръкописа. В продължение на миг, сякаш продължил цяла вечност, двамата мъже се гледаха един друг, като нито единият, нито другият помръдваше. Коленете му сякаш бяха замръзнали в приклекналото положение, докато гледаше мъжа със зализаната назад коса. Зализана назад коса? В паметта му веднага изплува образа на дребния човечец, изпитата усмивка, острия поглед на безжизнените очи. Нишата. Там, в неговата ниша.

Сграбчен от дива паника, Ксандър грабна куфарчето си и се хвърли с всичка сила в сенките. Движението протече почти мигновено, но за очите на Ксандър това беше като забавен кадър, придаващ на хаоса някаква яснота, прецизност, каквато никога до този момент не бе предполагал. Той виждаше и усещаше всичко, докато куфарчето се врязваше в хълбока му. Ксандър се спусна по дългия коридор, но се подхлъзна върху една натъркана е восък плочка. Залитна и няколко пъти се стовари върху рафтовете с книги в опита си да запази равновесие. Зад него не се чуваше никакъв шум, никакъв вик на изненада, нито бърз тропот на догонващи крака, докато си проправяше път към яркото осветление на стълбището.

Когато достигна стъпалата, времето сякаш отново се ускори, тялото му вече беше под контрол, готово да полети надолу по стъпалата.

Вместо това той рязко спря. Отдолу се задаваше една също така добре позната фигура. Напълно гола глава, едри плещи — мъжът от Флоренция. Ксандър рязко си пое дъх; шумът от това беше достатъчен, за да привлече вниманието на мъжа; реакцията му обаче беше съвършено неочаквана. Мъжът само го изгледа с празен поглед, без разпознаване, без признак за очакваното откритие. И в този миг на пълна зашеметеност Ксандър се обърна надясно и препусна нагоре по стъпалата към петия етаж.

Зад него се разнесе закъснял тропот. Наясно с факта, че над него остават само шестият и седмият етаж, Ксандър мигновено смени посоката и хукна по друг тъмен коридор. Далеч от светлината! Бягай далеч от светлината! Хвърли се в най-близкия коридор. Навлезе сред лабиринт от книжни рафтове, като се опитваше да запамети разположението на етажите, но разумът се бе превърнал в чист инстинкт, нащрек единствено за стъпките на далечните му преследвачи. Минута по-късно рафтовете правеха рязък завой надясно. Ръбестите им очертания станаха причина няколко пъти да ги закачи, събаряйки няколко книги на пода. Първите звуци от преследването продължаваха да звучат в ушите му. Отново откри централния коридор, прекоси го с пълна скорост и се озова сред друга плетеница от библиотечни рафтове и проходи. С всяка измината секунда светлината помръкваше все повече и повече, докато навлизаше в непрогледния мрак на лабиринта. С всяка крачка усетът му за ориентация се губеше все повече и повече, докато накрая стълбищата се превърнаха в далечен спомен, непознато пристанище, изгубено сред некартографираното море от метал и книги.

И в този момент, с бясно препускащо сърце, с раздиращ гърдите му дъх, Ксандър спря. Беше длъжен да се овладее, да се вземе в ръце. Беше потънал дълбоко в тресавището на коридорите, донякъде в безопасност под одеялото от книги над себе си. Завладя го усещане за спокойствие, достатъчно да надвие безумието на момента. Той се сгърчи и съсредоточи цялото си внимание върху слабия шум от напредващи крачки, който долиташе откъм лявата му страна. Това не беше равномерен ритъм, а синкопна комбинация от двама човека, които се блъскат от рафт в рафт и се приближаваха все повече към ъгълчето, в което бе намерил убежище. С всяка секунда звукът нарастваше с все по-засилващо се ехо. Той рязко изправи глава над плещите си, в очакване да зърне нечий пронизващ поглед; нямаше никой, само заплашителното стакато на стъпките, съпроводено със задъхано дишане, което се приближаваше безмилостно.

И изведнъж настъпи тишина. Някакво зловещо спокойствие надвисна над него, нямо и студено, напомпвайки нервната му система; заплаха, срещу която книжните редици вече не бяха преграда. Мъчителна тишина. Седеше като залостено в ъгъл животно, в очакване ноктите на невидимия звяр да се забият в плътта му; невидима хватка, която той почти осезаемо усещаше, както беше проснат и сам върху ледения под. Той отново извъртя глава, сигурен, че погледът на преследвача е забит в гърба му, но откри само черния контур на книжния рафт, сливащ се мрака, който сякаш го изолираше още повече. Тишината започна да го всмуква в себе си, празнотата изцеждаше и последните му телесни останки, оставяйки единствено безпросветен ужас след себе си. Отчаяно искаше да открие себе си, да се откъсне от мъчението, което преследвачите му така майсторски му бяха подготвили, но волята му сякаш бе изчезнала, а ръцете му бяха способни единствено да притискат ръкописа към гърдите си. Той отново започна да се люшка напред-назад и да потъва все повече и повече в безчувствения покой.

За миг нечия сянка над него прекъсна транса му.

Ксандър се втренчи в безжизнените очи.

— Намерихте ли ръкописа, доктор Ксандър? — прошепна гласът.

Ксандър само го загледа безмълвно.

5

Мъжът повтори въпроса си.

— Намерихте ли ръкописа, доктор Ксандър?

Очите на Ксандър се впиха в лицето над себе си — тесен овал върху кльощава шия. Ако мъжът го бе сварил изправен, Ксандър щеше да се извисява над него, а не обратното. Но той беше като уловено в капан диво животно, с колене, подгънати плътно до гърдите, дете, уловено при простъпката си в очакване на сурово наказание. Зад него имаше и други коридори, разбира се, още мрак с обещание за спасение, но каква ли щеше да е ползата? Без съмнение, плешивият гигант дебнеше нейде в мрака, щастлив да остави на своя по-дребен съучастник да сложи началото на разпита му. Мъжът изглежда нямаше нищо против да остави плячката си да направи първия си ход. Ксандър беше способен единствено да кимне в отговор на въпроса.

— Добре.

Отново студената точност на северноевропейски акцент.

Ксандър бавно вдигна малката кожена книжка към пазача си, която сякаш внезапно бе утроила теглото си.

— О, не, доктор Джаспърс, задръжте си я. Аз няма да знам какво да правя с нея.

Ръката на Ксандър застина по средата на пътя си.

— Какво? — прошепна той; повече рефлекс, отколкото отговор. И малкото спокойствие, което му бе дало примирението, изчезна под напора на думите, а разумът му трескаво запрепуска в търсене на някакво рационално обяснение на случилото се. Разбира се. Те си играеха с него, като предоставяха на убиеца време да достави лично трофея си на Вотапек или Тайг, или на който и да било друг участник в този кошмар. И въпреки това в тона на непознатия се съдържаше някаква странна искреност. Задръжте си я? Не почваше ли вече да полудява?

— Няма място за тревога, доктор Джаспърс.

— Няма място за…

— Изпраща ме госпожица Трент.

— Вие… — Името го прониза, разумът му беше задръстен от думи, които не разбираше. — Госпожица Трент? — Последва мигновен проблясък. — Сара? Сара ли ви изпрати…

— Да. Аз съм Ферик. Госпожица Трент ме помоли… да ви наблюдавам.

Погледите на двамата се вкопчиха един в друг; леденото спокойствие на непознатия беше някак си нереално, неосезаемо.

— Да ме наблюдавате? — повтори като ехо той.

Беше му необходима цяла минута, преди значението на думите да попие в съзнанието му. След първите проблясъци на разбиране, шокът отстъпи място на нарастващо чувство на негодувание, проумял, че е бил изигран.

— Какво означава това, по дяволите? — Ксандър се опита да се изправи. Решен да не му влияе, Ферик не му протегна ръка. Сара му бе обяснила, че подобни жестове само усилват гнева на младия професор.

— Това означава…

— И там в института бяхте вие. — Картината започваше да се оформя. — Всичкото онова ровене в книгите. „Сбъркал съм залата.“ Защо не ми казахте нищо? — Той бе съумял да се съвземе до степен да задава въпросите си с висок шепот; ръцете му бяха заети с изтупването на панталоните. Ксандър изведнъж трепна рязко. — Другият мъж. Плешивият…

— Както вече ви казах, няма място за тревога. За него вече се погрижиха.

— Погрижиха… какво става с вас, хора?

— Нямаше причина…

— Вижте, благодарен съм ви… мисля, че… Но… Ферик… Тя никога не ми е споменавала.

— Тя не би и могла да ви обясни това. Аз самият ще ви го разкажа по-късно. — Предназначените за успокояване думи бяха отстъпили място на заповедите. — Имате ли всичко, от което се нуждаете?

Още един спокоен глас да освободи напрежението му. Толкова й отиваше на Сара и в този й жест той изведнъж проумя, че още веднъж се оплита в играта им, като играе по техните правила. Такива въпроси бяха безсмислени, а отговорите — абсолютно излишни. Загриженост… никой от нас няма време за това. Думите на Сара от кафето. Бяха му потребни няколко секунди, за да отговори.

— Не. Първо трябва да поговоря с библиотекарката.

За пръв път от началото на разговора им по лицето на Ферик премина съмнение.

— Добре. Аз тръгвам пръв. Вие сте след мен. Има една кръчма — „Заблудената овца“, на не повече от…

— Знам къде е. Ще ми е необходим половин час.

Двадесет минути по-късно и двамата напредваха с първата си халба бира.

— Библиотекарката е изпратила общо десет документа за реставриране — каза Ксандър, настанен срещу Ферик върху мека пейка покрай стената. „Овцата“ притежаваше онзи домашен уют, вече рядко срещан из лондонските кръчми, една от малкото спасила се от нашествието на американизираните английски барове и френски бистра. Дълбоко орнаментираните дъбови стени, тежки под мътното сияние, стояха изправени от всички страни, накачени с многобройни картини на коне с жокеи, всяка в собствена рамка. Светът тук явно бе позабавил крачка — гостоприемност за всички желаещи да се отпуснат в приятното обкръжение.

— В Германия? — попита Ферик, като изчака сервитьорката да донесе сиренето и панера с хляба. Той се пресегна и си отчупи солидно парче.

— Да — отвърна Ксандър, без да отделя поглед от мъжа срещу себе си. До този момент бе приемал новия си приятел безрезервно. Но сега…

— Вие се колебаете — заяви Ферик.

Ксандър гледаше като омагьосан как силните пръсти на мъжа дълбаеха безмилостно хляба, свитата фигурка душеше храната си, преди да пъхне поредната порция хляб в устата си. У него имаше нещо животинско, в острия му нос, високото чело, подчертаващо скулите му, които се движеха с бързи и резки тласъци. Колкото и да беше несигурен при тази гледка, Ксандър трябваше да признае, че дребният мъж излъчваше аура на самоконтрол и вдъхващо увереност спокойствие. Беше прям, без следа от преструвки.

— Какво очаквате? — отвърна той. — Не знам кой сте, а и вие не кипите от нетърпение да ми разкажете за себе си. Казахте ми единствено, че Сара ви е изпратила…

— Моника — прекъсна го Ферик, без да спира да дъвче с очи, впити в хляба.

— Какво?

— Моника. — Ферик вдигна поглед и остави хляба върху масата, като зачовърка с клечка кътниците си. — Госпожица Трент предложи да ви спомена името.

Госпожица Трент предложи… Думата изведнъж изплува в паметта му. Разбира се. Моника. Кабинетът на Карло. Само Сара би могла да я знае. Само тя би могла да избере такъв съвършен сигнал, за да му вдъхне спокойствие.

— Виждам, че е имала право. — Ферик извади от устата голям сдъвкан залък хляб, огледа го, върна го обратно в устата си и го глътна. — Тази книга… тази втора част… в Германия ли е? — повтори въпроса си той.

Ксандър не отговори веднага.

— Да. Просто нямахме късмет. — Той продължи, вече видимо отпуснат. — Добрата новина е, че те очевидно нямат и най-малката представа за истинската същност на ръкописа. След като са оставили едната част, а са пратили другата за реставрация, значи нямат представа за значението му. Според дежурната библиотекарка библиотеката има политика да разделя многотомните издания, за да…

— Кажете ми само онова, което трябва да знам, докторе.

Ксандър спря и кимна.

— Проблемът е там, че другите единайсет глави ще ги получат едва другия месец.

— А ние не разполагаме с толкова време.

— Ако Вашингтон и Чикаго са индикация за надигащата се буря, така е. Аз бих казал, че не разполагаме с толкова много време.

— А вие знаете ли къде се намира това място в Германия?

— Това е едно малко градче на име Волфенбютел, на около половин час от старата източногерманска граница.

— Защо там?

— Там се намира една от най-големите библиотеки в Европа. Мястото е известно и със своя невероятен колекционер и реставратор Емил Ганц. Той е на сто и… — Ксандър спря. Ненужни подробности за Ферик.

— Значи познавате мястото, така ли?

— Бил съм известно време там на една конференция преди шест години. Не е от местата, които се променят. Моето предположение е, че книгата е вече там.

— Разбирам. Значи летим още тази вечер.

Ксандър не отговори веднага, само кимна.

— Добре. Аз… вероятно бих могъл да използвам тия няколко часа да почета… Може да открия нещо полезно за Сара.

Ферик разбра. Темпото на събитията беше малко бързо за младия учен.

— Да. Добре. Няколко часа.

— А вие знаете ли как да се свържете с нея?

— Да.

— Добре. — Ксандър се надяваше на нещо повече, макар и да беше наясно, че за негово собствено добро беше най-добре да знае колкото може по-малко. — До този момент ви отговорих на всичките въпроси, нали?

— Да.

— И аз ще се науча как да не го правя.

— Може би.

Ксандър отпи от бирата си и започна да събира нещата си.

— Тогава вероятно мога да се върна в библиотеката.

— За какво? — Този път въпросът не съдържаше никаква деликатност.

— Как за какво? За ръкописа. Не си ли спомняте? Трябва да…

— Вие не сте го взели със себе си?

— Разбира се, че не — отвърна Ксандър. — Човек не може просто така да се измъкне от библиотеката с…

— Вие… — Тонът на Ферик остана равен, само очите му блеснаха в пълно изумление. — Доктор Джаспърс, не мисля, че имате пълна представа за това, какво става. Онзи плешив мъж с радост е готов да извърши неща в библиотеката, които нямат нищо общо с четенето на книги, само и само да измъкне онази малка книжка.

— Скрих я на сигурно място.

— Сигурен съм, че така си е мислил и приятелят ви Пескаторе. — Думите му имаха желания ефект. — А сега, за да няма повече такива грешки, двамата с вас ще се върнем в библиотеката и ще вземем книгата. Ще поработите върху нея няколко часа, след което аз ще се свържа с госпожица Трент; после ще се отправим към Волфенбютел, ще намерим втората част на ръкописа и ще го отнесем на сигурно място. Всичко ясно ли е?

Това беше първият урок. Ксандър само кимна.

— Напълно.

Ферик стана, като хвърли няколко монети върху масата.

— В тая страна винаги надуват цената на бирата. Ксандър нямаше друг избор, освен да го последва.

Край колата прелитаха отделни зелени островчета с огради; нюйоркската провинция се сливаше с фона на шафрановото небе. Лимузината стремително напредваше, маневрирайки из двулентовото платно с изумителна ловкост, като само веднъж или два пъти настъпи бялата линия по средата. Шофьорът не обръщаше голямо внимание на тримата мълчаливи пътници, всеки втренчен безцелно в изчезващия хоризонт и разиграващи предписаните им роли със спокойна решимост.

Сара просто трябваше да чака. Знаеше, че не може да научи много от двамата мъже до нея. Те не бяха нищо друго освен ескорт, изпратен да я съпроводи, безучастни и незаинтересовани от дълбокото значение на сблъсъка им. Нямаше смисъл да напряга обстановката с ненужен брътвеж. Най-разумното беше да използва времето, за да състави план. Още малко информация от Джаспърс би дошла тъкмо на място, но явно трябваше да планира с това, с което разполага.

Мисълта за него я накара да се усмихне. Доста трудно й се беше удало да го накара да лети сам за Лондон. Избори. Винаги избори. И макар да беше наясно, че Ферик е с него, за да го пази, тя не можеше да забрави загрижеността в очите му на излизане от кафенето. И прегръдката. Пълна изненада, но въпреки това с много по-дълбоко чувство, отколкото искаше да признае пред себе си.

Лимузината забави скорост и зави по един път, който вървеше успоредно на външната ограда на частно летище; на петдесетина метра по-надолу се изправяше самотна будка до телената ограда, отделен вход, запазен за специалната клиентела на летището. Колата отново забави ход, нямаше размяна на реплики, защото пазачът видя номера й и махна на шофьора да продължава, като кимна към матовите стъкла на черния Линкълн. Гумите на лимузината изхрущяха върху чакъла на алеята. На стотина метра наляво чакаше частен самолет; под двете му крила мигаха червени навигационни светлини. Вниманието на Сара се измести към мъжа, който седеше срещу нея. Той продължаваше да се взира през прозореца, като си даваше сметка за погледа й, но безгрижно се правеше, че не го усеща. Тук отговори нямаше да получи.

Пет минути по-късно тя седеше удобно в едно от шестте кресла в главната кабина на самолета със закопчан колан и с двамата мъже, седнали от двете й страни. Зачуди се дали шефовете й в Ню Йорк бяха отговорни за действията си. Неизвестна и извън контрол. Способна на всичко. Те биха я следили, но от разстояние. Това беше голям скок от шест мили височина.

Бързото ускорение при излитането й помогна да прогони малко от напрежението в раменете си. Ускорението я притисна в меката тапицерия на креслото, като й позволи да се настани по-удобно. Още от дете обичаше момента на експлозията, раздиращия тъпанчетата на ушите грохот на двигателите и после лекото навирване на носа на самолета секунди преди да се отлепи от пистата, набирането на височина, докато в един момент всички мисли за земята под самолета се разтваряха в мекото одеяло на облаците и слънчевата светлина. Сара изви глава наляво и се загледа през малкия овален илюминатор. Жълтеникава мъгла се стелеше покрай крилата на самолета, а студеното слънце къпеше тялото на самолета в метален отблясък. Насочваха се на югоизток. Притежаваше невероятно чувство за ориентация, което никога не я бе лъгало. Тя затвори очи.

Вотапек. Първата линия на нападение.

Стайн караше с много малко сън. Бяха хванали в погледа си Трент чрез Джаспърс, за да ги изгубят след това и двамата някъде във Флоренция поради „непредвидени усложнения“ близо до манастира „Сан Марко“. Местният анализатор беше несигурен за провала, дори безпомощен за причината, поради която двамата бяха посетили на първо място професор Пескаторе. Разбира се, не бе имало време да се организира пълно проследяване в Европа, което означаваше, че Джаспърс е успял да се измъкне от наблюдението им. За късмет, бяха успели да засекат Трент шестнадесет часа по-късно на „Дълес“ сама и с паспорта си. Съобщението й беше ясно: Следвайте ме, а него оставете на мира.

Боб беше направил тъкмо това, още повече, че няколко часа по-рано от Италия бяха започнали да пристигат лоши вести. Пескаторе бе изчезнал, мислеха го за мъртъв, кабинетът му бе в пълен хаос, с петна от кръв като доказателство за смъртта му. Ранните новини от Италия не споменаваха двамата непознати гости, но полицията предпочиташе да не разкрива картите си. Дори и източниците на Комитета с добри позиции не можеха да изровят подробности. На Боб му беше много трудно да повярва, че Трент или Джаспърс могат да имат нещо общо с изчезването, затова продължаваше да си блъска главата защо един буквално неизвестен италиански специалист по политическа теория може да има нещо общо със Скентън и неговото обкръжение. Прекалено много променливи имаше в уравнението, за да се стигне до някакви определени умозаключения.

Всички тези проблеми обаче не бяха най-голямата болка. Причината за истинска тревога беше начинът, по който бе инструктиран да провежда операцията: срещи на закуска с О’Конъл, всички неофициални, уклончивостта всеки път, когато Причард искаше сводка за нещата, внезапното засилено използване на сейфа в кабинета си с материали, които той спокойно би оставил отгоре на бюрото си само седмица преди тези събития. Не беше сигурен дали не го забъркват в голяма игра от най-високо равнище, или имаше реална причина да подозират за издайник в собствените им редици. А като капак на всичко на О’Конъл сякаш му бяха зашили устата — четеше докладите, без да кани на обичайния разговор, който да оживи иначе безжизнените думи в доклада.

По някакви причини ирландецът се затваряше в себе си. Боб също бе преживявал подобни душевни настроения — най-лошото беше след Аман. Тогава Стайн бе изпаднал в някакво странно състояние на съпреживяване; О’Конъл беше прекалено близо, прекалено наясно, бивш оперативен работник, който се виждаше отразен в изгубеното изражение на една жена, която с огромни усилия се държеше да не се свлече в пропастта на безумието. Той се бе затворил в себе си — двуседмичен отпуск, далеч над обичайната двудневна компенсация. Боб не зададе никакви въпроси; О’Конъл не го бе обсъждал. И сега Стайн се чудеше: ирландецът пак ли щеше да се върне в онова състояние?

Това беше и причината, поради която Боб се бе затворил в кабинета си, втренчен в продължение на часове в компютъра си, с празни торбички от сандвичи, пръснати навред около кошчето за отпадъци. Не че продължителните периоди на уединение не бяха норма, но този път той се чувстваше напълно изолиран, всички връзки към другите два кабинета на шестия етаж сякаш бяха отсечени с брадва. Разтърсен от последните събития, Боб си бе позволил да се отпусне, да се дръпне настрани от потока от информация, да се замисли за личната страна в цялата тая работа. Сега се опитваше да открие собствената си обичайна индиферентност, за да превърне интригите на реалния свят в една изолирана и анонимна игра. Той позволяваше на прекалено много фактори да въздействат на способността му за игра.

Отговорът бе започнал да се изяснява преди около четиридесет минути, когато бе решил да промени фокуса на търсенето. Вместо да свързва всичко със Скентън, той започна да проследява дори и най-отдалечените връзки между всеки един от централните играчи. По този начин бе стигнал до една зашеметяваща вероятност: Айзенрайх, един хипотетичен ръкопис, в търсенето на който Пескаторе бе посветил половината си живот, и предсмъртната дума на умиращото момиче в Монтана. По някакъв начин връзката между Тайг, Седжуик и Вотапек се пресичаше в една малка книжка, която никой До този момент не бе доказал, че съществува.

Съвсем непривично за него, Боб бе решил да запази откритието си за себе си.

Цената за такова едно решение беше все пак бремето на отговорността: бремето да свърже в едно информация, която по някакъв начин обясняваше вероятната смърт на един учен, изчезването на друг и повторното изплуване на един оперативен работник, една жена доведена до ръба на душевното отчаяние, която този път можеше и да не се отскубне от пипалата на безумието.

Усещането за плавно спускане я разбуди; реакцията на стомаха й беше достатъчна, за да я разсъни. Тя не беше сънувала, поне нищо по време на полета, но знаеше, че подсъзнанието й продължаваше да анализира възможните връзки между отделните късчета, които бяха започнали да оформят обща картина. Винаги задълбочено пресяване. Винаги нащрек. Тя вярваше в подсъзнателната дейност на мозъка си; беше наясно с факта, че съзнателната дейност на мозъка ангажира не повече от 3 процента от капацитета му. Тя имаше вяра в останалите 97 процента, че ще свършат работата си, ако ги остави. Затова и сънят винаги беше изключително важен за нея.

Проблемът обаче при повечето случаи беше там, че подсъзнанието й държеше отговорите си скрити, така че й се налагаше да се доверява единствено само на инстинкта си да й разкрива в подходящите моменти необходимите истини. Това означаваше да работи, без да подгъва крак, без да чака само на арсенала на подсъзнателната си мозъчна дейност.

Винаги работеше по този начин. Спомни си Берлин преди девет години, една зимна нощ, когато бе открила мъж на име Оскар Теплик, дребничък лейтенант в източногерманската тайна служба Щази, който бе успял да се промъкне на другата страна, избягвайки съветската мрежа, спуснала се след рухването на берлинската сте: на. Но дори и тогава Теплик бе отдал на империята само две години. Той я бе проследил, беше й казал, че иска да го измъкне, но не на Запад — просто само да го измъкне, където вече сам да определя живота си. След което щеше да й се отблагодари. Сара веднага бе съзряла възможността. Три дни по-късно Теплик бе умрял, за да се роди Ферик. Общо взето прост план, план на чистия инстинкт в практиката. Изобретени интриги, официални документи — информация, разкривана в критични моменти с цел объркване и заблуждаване на вече лесните глупаци от рухващата източногерманска тайна полиция. Фактите — колкото и непълни да бяха, — с които да ръчка, да изненадва, да отслабва опонента си. Те можеха да бъдат само далечни отражения на една по-голяма истина, но бяха достатъчни, за да убедят врага, че е изправен пред загуба. Достатъчни, за да вселят страх и неувереност.

Достатъчно за един алчен мозък, който обичаше да пази в резерв откритията си на подсъзнателните деветдесет и седем процента.

Ксандър разтри врата си с премръзналите пръсти, които изпратиха сякаш ток към нервната му система. Ръцете му винаги стигаха до това състояние, доведени до състоянието на замръзнали пинсети след многобройните прелиствания на документи и драскане в бележника. Мъжделивата светлина от тавана на ресторанта на летището затрудняваше разчитането на бележките му, като го караше да чака с още по-голямо нетърпение качването на борда на самолета на „Луфтханза“ 202, в 5,35 часа за Франкфурт. Беше уморен, но доволен; бяха останали неразчетени само две страници от общо двайсет и четирите, написани на съвсем приличен италиански.

Първият том на ръкописа беше преодолян с далеч по-голяма бързина, отколкото си мислеше в началото; Ферик му даде един час, преди да потеглят за „Хийтроу“. В първия момент Ксандър просто се бе отдал на радостта от откритието, на възбудата от първия поглед, но ентусиазмът му беше кратък. Можеше да изпита и наслада от четенето, ако нямаше какво да го разсейва от лесното очарование на теоретичния анализ. Мислите му обаче непрекъснато се връщаха върху Вотапек, Тайг, Седжуик — хората, които възнамеряваха да злоупотребят с теорията, като я приложат в практиката. Прекалено лесно можеше да се види как Вашингтон беше избран за мястото на пробен полет, екстраполация на една теория от шестнадесети в двадесети век. Престанал да бъде липсващо звено в оръдието на политическата мисъл, „За върховенството“ стоеше отделно като ръководство за манипулация и доминиране, а модерната му амбиция обагряше всяка страница с мрачна реалност, покваряваща смелостта и ума на Айзенрайх.

Един или два пъти Ксандър се бе опитал да си нарисува портрета на мъжа зад труда му. И всеки път трябваше да признае, че съществуваше нещо принудително, някаква увереност в начина, по който монахът бе организирал идеите си. Сякаш той действително е вярвал, че Божествената воля го бе ръководила да ги изложи в книгата си. Ксандър не беше уверен, че божественото вдъхновение тласкаше последното трио от последователи на Айзенрайх.

Действителната грижа обаче беше споменаването на един четвърти човек, някой, който стоеше зад гърбовете на тримата, онзи, който дърпаше конците на всичко. Прочетеното накара Ксандър да се разтревожи още повече не само за себе си, колкото за Сара. Той съзнаваше, че навлиза в нещо далеч по-опасно и далеч по-неотложно, отколкото и двамата си бяха представяли. „Не се тревожи за мен.“ Ставаше все по трудно и по-трудно да го прави.

— Отварят вратите — обади се Ферик. — Прибирай документите…

— Знам… прибирай документите. — Ксандър бе чул фразата може би половин дузина пъти през последния половин час. Ферик не спираше да настоява да прибере ръкописа. Добре, така да бъде.

— Надявам се, че имат и нещо друго освен фъстъци — измърмори Ферик, докато двамата се подреждаха на опашката за качване в самолета. — Тъпа работа. Претцелите са толкова по-хубави.

Ню Йорк, 4 март, 12,18 ч.

Гледката от Бруклинския мост беше великолепна — долен Манхатън се надигаше в начупените ъгли от бетона. Движението беше слабо, еднолентовото шосе не създаваше големи забавяния. Трима мъже работеха зад предупредителните конуси върху голяма дупка в чакъла, авариен ремонт преди пиковия час. Колкото и да беше странно, мъжете бяха очаквали повикването. Може би защото именно те бяха онези, които го бяха предизвикали два часа по-рано с малко устройство, изхвърлено от движеща се с висока скорост кола. Двама от екипа вече три месеца работеха по пътния ремонт. По някакъв начин работното им време ги бе направило най-логичния избор за поддръжката на моста. Последният от екипа бе долетял едва сутринта. Специалист по експлозиви.

Бяха издълбали ясна дупка върху пътя: четири фута широка и два дълга, с двуинчов канал към центъра на моста. Дълбока не повече от шест инча, дупката в момента съдържаше четири заряда и малка черна кутия с гумена антена, стърчаща към повърхността. Каналът беше запълнен с жълта течна смола, която бе започнала да застива. Мъжът бавно започна да налага дебел слой катран и филц върху всичко, като внимаваше да съхрани антената хоризонтално спрямо издигащата се повърхност. След десет минути бяха приключили с ремонтите, като единствената следа от ремонта беше стърчащият край на антената точно под парапета — доказателство за труда им.

Специалистът по експлозивите вдигна чантата си и тръгна към колата, която бе паркирал до входа на моста. Знаеше, че го чака дълъг ден. Нали Манхатън гъмжеше от мостове и тунели, които се нуждаеха от подобен ремонт.

Някъде в Каролина бяха сменили самолета към острова на Вотапек със самолет с два турбореактивни двигателя, съоръжен с водни ски, който в момента се поклащаше към очакващия го кей. Самотната къща, плоска и широка покрай висока и стръмна скала, сякаш се издигаше от скалите, докато самолета се приводняваше. Мекото отъркване на метал в дърво им подсказа, че пътешествието им беше приключило; гъст въздух нахлу в кабината с отварянето на вратата, а прасковените лъчи на слънцето се спряха върху завесата, която отделяше пътниците от пилота. Навън вече люшкането на дока помогна на тримата пътници да стъпят на пристана, който се полюшваше насам-натам. Над главите им стръмен склон от назъбени скали извеждаше до тревиста поляна, която се разстилаше като дебел килим пред къщата. Единственият начин човек да стигне догоре беше една въжена железница, която чакаше в левия край на пристана.

Пътешествието до къщата не продължи дълго, придружавано от скърцането на обтегнатото под тежестта им стоманено въже. Кабината спря; по-дребният от двамата мъже отвори стъклената врата и посочи на Сара покрита с чакъл пътека. Къщата, която се издигаше на не повече от десетина метра от скалите, я загледа мълчаливо, докато тя крачеше покрай тясната ивица, която сякаш не желаеше да прекъсва, доволна от безсмислената си кръговост. С изчезването на фасадата на къщата от лявата й страна пред погледа й се разкри открит белведер, създаден от човешка ръка, и който се простираше отвъд скалите.

Там, застанала между две дебели колони, стърчеше самотна фигура, с напрегнати от взирането в спокойната водна шир рамене. Той се обърна. Очите му сякаш изразяваха определена сдържаност с неестествено вдървено тяло, докато я поздравяваше. Беше далеч от представата, която си бе изградила за Антон Вотапек.

— Добър вечер, госпожице Картър — изрече той и посочи с жилестата си ръка към два стола с цветна тапицерия — дебела пластмаса с издути гърбове — от двете страни на малка метална масичка. Сара забеляза кана и две пълни чаши.

— Искате ли да седнете? — попита той.

Тя кимна и се придвижи до столовете. Картър, помисли тя. Сигурно трябва да е подслушвал телефона, когато съм звъняла на Алисън. Втори мъж се появи, който издърпа стола й да седне. Тя си избра сенчестата страна. Вотапек остана прав, явно изпитващ неудобство от предварителните запознавания. Костюмът и вратовръзката му, макар и не съвсем не на място в тропическото обкръжение, му стояха отлично; слабата му фигура не беше подходяща за поло и бермудки. Беше й ясно, че мъжът пред нея ненавиждаше взирането под лупа.

— Предполагам, че пътуването не ви е изморило?

— Ни най-малко.

— Малко неочаквано предполагам.

— По-скоро местоположението на къщата ви. — Сара се настани на стола. — Трябваше да се срещнем. Къде и как не беше толкова от значение.

Той се загледа в нея; не беше очаквал подобна откровеност.

— Разбирам. — Той седна и си наля лимонада във висока чаша. — Ще пийнете ли?

— Вече си изпих дажбата за деня — отвърна тя.

— Да, разбира се. — Той остави каната върху масичката и се отпусна в стола си, загледан в облаците. — Алисън много обича лимонада. Моята е малко по-сладка от нейната.

— Сигурна съм, че не сте ме повикали толкова отдалеч, само за да…

— Така е — прекъсна я той с внезапно пренебрежителен тон. — Доведох ви тук поради… поради това, че съм донякъде загрижен за посещението ви при госпожица Крог.

— Донякъде ли? — попита изненадана Сара. — Вие сте си направили толкова труд за нещо, за което само донякъде сте разтревожен.

— Може би… — започна той, оправяйки си сакото, — може би има и още нещо.

— Доколкото си спомням, вие бяхте далеч повече от „донякъде“ загрижен по време на първата ни среща в Ню Йорк. Разбра се, тук удоволствието е доста по-голямо, но съм сигурна, че съобщението си е все същото.

Вотапек се извърна към нея с набръчкано чело.

— Не ви разбрах?

— Става въпрос за първото ви предупреждение — отвърна тя. — В уличката. — Надявам се, че онези двамата мъже вече са се оправили.

Той не откъсна погледа си от нея.

— Боя се, че не ви разбирам, госпожице Картър.

Тя отвърна на погледа му. Вотапек изглеждаше наистина объркан.

— Предполагам, че и събитията във Флоренция са ви също така неизвестни.

Изражението му не се промени.

— Флоренция?… Това трябва ли да означава нещо?

Тя отново зачака.

— Нямате представа за какво ви говоря, нали?

Той примига няколко пъти.

— Никаква. — Той поднесе чашата до устните си.

Сара следеше движенията му; те оставаха сковани, но не повече от последните няколко минути. Отдавна се бе научила да различава дори и най-слабите следи от измама: в почти неуловимите движения на очите, в избора на думи, дори и в стойката на тялото. Вотапек обаче не излъчваше нищо от това. Сякаш наистина нямаше и най-малка представа за последните й два сблъсъка с Айзенрайх.

— Трудно ми е да го повярвам — каза тя, внезапно разтревожена.

— Това, в което вярвате, не е моя грижа. Нито пък ме интересува частния ви живот.

— Значи вие ме доведохте…

— Вече ви казах защо ви доведох тук — продължи той, вече с по-целенасочен поглед и нетърпение в гласа. — Интересува ме госпожица Крог. Ще ви попитам отново — как я открихте?

Тя беше длъжна да намери обяснение на последните три минути. Флоренция, Пескаторе, Ню Йорк — беше ли наистина възможно това да не означава нищо за него? Беше ли възможно…

Извън схемата. Фразата си проби път, проблясък от деветдесет и седемте процента подсъзнателна дейност, която подреждаше в ред въпросите, препускащи в ума й. Извън схемата. Преди един живот тя бе описала себе си по същия начин, за да се дистанцира, да остане свободен дух, извън оковите на структурите и системите. Аман. Един оперативен работник е в безопасност само когато е автономен. При Вотапек обаче този принцип просто губеше всякакъв смисъл. Той беше жизненоважна част от структурата на Айзенрайх. Отделянето му само щеше да размъти концентрирането му; отсъствието на комуникация щеше само да го изложи на атака. Така че как беше възможно да остане неинформиран за лудницата, в която се бе превърнал животът й през последната седмица. Как?

Мъжът в сенките се размърда, протягайки рамене. Той имаше мощна горна част на тялото, дебел врат, макар че главата му изглеждаше прекалено малка за такава огромна конструкция. Пределно ясен, той стоеше до тях, безучастен към играта на котка и мишка, която се разиграваше пред него. Съвършеният последовател. Съвършеното оръжие.

Сара се обърна към домакина си, чиито устни се бяха долепили до чашата в ръката му. И при този поглед инстинктът й и фактите се сляха в едно просветление: Вотапек не беше много по-различен от мъжа в сенките. В този миг Сара прозря същината на света на Айзенрайх: предназначен да държи всеки човек в изолация и по този начин защитен. Тайг, Седжуик и Вотапек. Изолирани мъже, мъже, които нямаха представа за цялостната структура. Вотапек не знаеше нищо за Ню Йорк или Флоренция, защото не трябваше да знае. Някой се бе погрижил за това.

Това беше слабост, която тя трябваше да използва.

— Трябва да бъдете малко по-подробен по този въпрос — изрече тя с далеч по-нехаен тон в сравнение с този само преди минута.

Ферик приключваше с третия пакет претцели и чаша бира, щръкнала до самия край на подноса му, когато пръстите му гневно се заровиха в безпомощното пакетче.

— Останалото е доста по-сложно — избъбри Ксандър с уста, пълна със сирене.

— Ами тогава опрости го. — Ферик си изплакна пръстите и обра трохите от подноса. — Всеки може да усложни и най-простите неща, докторе. Но белегът за истинския гений е способността да опростява сложните неща. — Той преглътна.

— Предполагам, че е така. Но аз не съм…

— Белегът на гения казах — прекъсна го Ферик, — а не самият гений.

Ксандър се усмихна. Шест минути по-късно той обобщи нещата по възможно най-добрия начин, на който беше способен.

— Това е много мъдра теория. Той не описва някаква клика от политически конспиратори; той говори за масови манипулации на трите доминиращи сфери в пределите на една държава: политическата, икономическата и социалната. Като се има предвид колко добре разбира структурата на държавата, нещата отиват далеч зад простата измама.

— Сфери? Не разбирам.

— Той обмисля повторно начина, по който се образуват държавите — обясни Ксандър. — През шестнадесети век държавата се е обсъждала в условията на политическата й роля. Айзенрайх разширява тази дефиниция и включва другите две сфери като равнопоставени партньори. В продължение на следващите триста години тази идея не е получила някакво особено развитие. Дори и тогава идеята за контролирането на трите сфери е била извън разбиранията на повечето хора. Пробивът на Айзенрайх се състои в това, че той стига до извода, че за да контролира държавата, висшата прослойка трябва да контролира всяка сфера независимо от другите. По един човек за всяка сфера. И той се отнася към думата независимо много сериозно. Те буквално остават равнодушни към развитието на нещата в другите сфери. Теоретически погледнато, те остават в пълно неведение един за друг.

— Но това може да доведе само до голям. хаос — възрази Ферик.

— Тъкмо това е, което прави системата толкова мъдра — усмихна се Ксандър.

Ню Орлиънс, 4 март, 11,35 ч.

След като се отблъсна от подводната колона, младият последовател на Айзенрайх заплува към далечната страна на пристанището и закрепи експлозивите към една тънка греда; работният му комбинезон от разходката в Дълес от преди седмица беше заменен с акваланг. Точно както бе постъпил с предишните тридесет и шест пакета експлозиви, поставени под най-уязвимите места на индустриалния док, той закрепи малка черна кутия отстрани на гредата; сигналната й светлина примигна в зелено, след това в жълто. Няколко секунди по-късно детонаторът на колана му светна в червено. Релето беше закрепено, честотата — установена. После провери манометъра на бутилката с кислород: оставаха му шестнадесет минути. Време, достатъчно да разположи и останалите четири взривни устройства и да калиброва честотите им. Той се изви настрани и се гмурна още по-надълбоко към следващия пристан.

Не беше взел предвид обаче рязката промяна на течението, вълната от преминаващ някъде над него кораб, която го запрати към нащърбения зид на пристана. Момент по-късно втора вълна го блъсна в бетона и стоманата, като и този път бутилката му с кислород притъпи удара. Стърженето този път премина в рязко свистене, след което последва мигновено изтичане на въздуха. Допълнителна неприятност беше и освободеното налягане, изпратило нагоре голям обем вода, който неминуемо можеше да привлече вниманието на всеки отгоре.

Нямаше избор. Трябваше да излезе на повърхността.

Освободи се от пробитата бутилка и я проследи как потъва; секунди след това я последваха и четирите експлозива. Той вдигна поглед нагоре. Отражението на самотна фигура танцуваше по повърхността на водата. Единственият му избор беше да се пъхне във въздушния джоб под пристана. Той се плъзна между гредите и се насочи нагоре; излезе над водата без никакъв шум. Затаи дъх. И се заслуша.

Трябваше да изчака да падне мрака, преди да се измъкне.

— Не — отвърна Вотапек, все така упорито. — Искам да знам как открихте Алисън. Също така бих искал да разбера защо сте съчинили всички тия глупости, че съм ви уж бил изпратил да говорите с нея. Естествено, Алисън ви е повярвала.

— Споменах името ви — каза Сара, протягайки ръка към лимонадата, — защото знаех, че само така мога да я убедя да се срещнем.

— А откъде ви беше известен този факт?

Сара спря да си налива.

— За това ми плащат, господин Вотапек.

— Разбирам — отвърна той. — И кой ви плаща, за да знаете подобни неща? — Той остави чашата си върху масата. — Правителството?

Сара си позволи усмивка, докато клатеше глава.

— Правителството не може да си позволи услугите ми.

— Не може да си позволи… — Той продължи с натиска си. — Откъде взехте номера?

Откъде ли? — повтори меко тя, знаейки, че това е точно моментът, в който трябва да извади част от истината върху масата. — Намерих го в един списък — продължи тя, докато ръката й го оставяше върху масичката, — списък, който съдържа имената на четиринадесет деца, десет от които са вече мъртви. — Тя направи пауза. — Всъщност дванайсет от тях вече са мъртви. — Тя го погледна в очите. — Но това ви е известно, нали, господин Вотапек?

— Пак не ви разбрах, госпожице Картър — отвърна той, още по-разтревожен.

— Сигурна съм, господин Вотапек.

Той изчака, преди да продължи.

— Ясно е, че работите за правителството, в противен случай откъде бихте се сдобили с тази информация?

— Нека не бъдем наивни. Мислете ли, че във Вашингтон има човек, който да е чувал имената Грант и Егарт? Или как вицепрезидентът е свързан с всичко това? — Тя отново замълча, в очакване да зърне тревога в очите му. — Ако те бяха чували, ние с вас двамата едва ли щяхме да водим сега този разговор.

Челюстта му се напрегна.

— Онези папки… бяха засекретени.

— Така е — съгласи се тя, — но те не са единственият източник на информация, не е ли така? — В съзнанието й започна да се оформя замисълът на атаката. Тя продължи, без да му даде възможност да отговори. — В тези папки никъде не се споменават Брейнбрук, Колорадо, или Уинамет, Тексас, и въпреки това ние двамата с вас знаем, че те са далеч по-интересни места от Темпстън, Ню Йорк. — Тя остави думите й да попият в съзнанието му, преди да продължи: — Как съм намерила номера ли, господин Вотапек? Ами аз мисля, че вие вече знаете.

Той дълго не откъсна погледа си от нея.

— Никой не ви е дал тази информация.

— Тогава как ще обясните факта, че разполагам с нея?

Вотапек понечи да отвори уста, но я затвори.

— Нека това не бъде ваша грижа — каза тя, изгаряйки от желание да разбере до каква степен го държат встрани от цялата операция. — Ако има нещо, за което наистина си струва да се тревожите — добави тя, посягайки към чантата си и изваждайки видеокасетата на Алисън, — е това.

Вотапек отново не проговори.

— Тази касета дава отговор защо Брейнбрук, Уинамет и някои други градове са толкова важни. Касета, господин Вотапек, която очертава доста интересна история. Вие имате отношение към касетата, нали? — Тя очакваше от него кимване. — Някои хора искат да знаят защо. Очите на Вотапек бяха широко отворени, отказващи да повярват и гледащи през нея.

— Тази касета изобщо не трябваше да бъде у госпожица Крог — продължи Сара, като я върна обратно в чантата си. — Тя в никакъв случай не би трябвало да има достъп до един „Префект Рилийз“. — Сара направи пауза. — От известна перспектива това изглежда доста небрежно.

— От… — Очите му я стрелнаха. — Тази касета беше засекретена. Не знам как… — Той спря. — За каква перспектива ми говорите?

— Още един въпрос, за който съм сигурна, че знаете отговора. — Сара хвърли поглед през рамо към втория мъж. — Мисля, че тук вече трябва да спрем.

Вотапек само я изгледа втренчено. Това, което на пръв поглед й се бе сторило проницателност, сега граничеше с унесеност. Тя бе докоснала някакво чувствително място; раменете му провиснаха, знак за изпълнена със съмнения душа.

— Алисън е имала запис? — промълви той почти на себе си. После се обърна с очи към Сара и произнесе с равен глас: — Свободен си, Томас.

Вторият младеж се отдалечи без колебание по покритата с чакъл пътека; секунда или две по-късно Вотапек се изправи и тръгна към края на белведера. Загледа се във водата долу в очакване стъпките на младежа да затихнат и после се обърна.

— Коя сте вие, госпожице Картър?

— Защо? — попита Ферик. — Такива сфери неминуемо стигат до конфликт. Вие бихте получили в резултат на това най-лошия вариант на старата Съветска империя.

— Теоретично — отвърна Ксандър. — Освен ако един и същи човек не застане зад трите префекта — Айзенрайх нарича по този начин главите на всяка една от сферите — и ги наблюдава. Тази фигура е неговият надзирател. Основната структура наподобява нещо такова. — Ксандър взе три твърди бисквитки и парче хляб и ги сложи на края на подноса си. — Нека да приемем, че трите бисквитки са префектите. За мен и за вас те изглеждат напълно разделени. Парчето хляб — той го вдигна на десетина сантиметра над подноса — координира бисквитките така, че не позволява да се разбере, че всичките четирима работят заедно. С други думи, всичко, което виждаме, са трите бисквитки и вярваме, че те са автономни. Самите те са наясно, че не са автономни, но имат слаба представа какво става в другите сфери. И тук вече в схемата влиза в действие парчето хляб, което пърха над тях, за да се увери, че всичко работи както трябва. — Той обърна някаква страница от купчината и прочете: „По този начин републиканската добродетел ще служи като завивка на управлението, на правителството, защото властта ще изглежда разделена между много. Стройният външен вид от проверки и баланси… ще задоволи капризите на хората.“

— Колко красиво.

— Това разделение — добави Ксандър — се вписва съвършено в идеята на Айзенрайх за необходимостта държавата да променя външния си вид от време на време.

— Обяснете.

— Добре. В зависимост от това какво искат хората в даден момент — демокрация, аристокрация или дори тирания, — една от сферите се превъплъщава така, че да удовлетворява тази прищявка. Структурата никога не се променя, само повърхността. Така че вие имате ядро — префектите, които определят политиката в пределите на сферите си. Имате една фигура извън техните сфери — надзирателят, който се грижи префектите да не се бъркат в сферите на другите. Междувременно хората са убедени, че те не са манипулирани, защото на пръв поглед сферите им действат независимо една от друга. Те се превръщат в щастливи глупаци, а четирите момчета на върха ръководят шоуто, като насочват държавата в каквато си искат посока. — Израз на загриженост пробяга по лицето му. — Ако заглавията на последните няколко глави са някакво указание за съдържанието, то тогава тази посока не е никак привлекателна.

— А тези сфери се контролират от нашите трима приятели.

— От кой друг? Освен това тук всичко се гради на предположението, че хората вярват, че всичко е наред. Това означава, че вие трябва да ги манипулирате. И ето къде влиза в действие системата на образование.

— Вотапек. — Ферик на един дъх допи бирата си.

— Точно така. — Ксандър направи пауза. — Те изпълняват буква по буква предписанията на книгата.

— Тук е налице и една сериозна слабост — допълни Ферик. — Отрежете главата — отървете се от този надзирател — и цялата конструкция ще се разпадне.

— На теория… Но проблемът е в това, че те не работят на теория. Направеното от тях във Вашингтон и Чикаго се свързва перфектно със заглавията на последните няколко глави. Тези епизоди през последната седмица бяха съвършен пробен полет за предизвикване на политически хаос. И онова, което току-що се случи на пазара на зърно — икономически хаос. — Той направи пауза. — Представете си какво ще стане, ако го приложат в световен мащаб.

— Всъщност фамилията ми е Трент — отвърна тя.

— Разбирам — каза Вотапек, с още по-силно изразено безпокойство. — Толкова много изненади.

— Просто предпазна мярка. Моята роля между другото не е толкова главна. Аз съм тук, защото неколцина души са направили много висок залог.

— Неколцина души ли?… О, хайде, госпожице Трент, сега пък вие трябва да бъдете малко по-подробна.

— Джонас Тайг и Лорънс Седжуик — отвърна тя. Той повдигна леко вежди и кимна.

— Разбирам.

Сара изчака за още някаква реакция; такава обаче не дойде.

— Но те не са интересни имена, нали? — продължи тя. Съзнаваше, че няма друг избор, освен да изиграе финалния гамбит. — Айзенрайх е. — Тя направи пауза, за да придаде на името по-внушително въздействие. — Това дава ли отговор на някои въпроси?

Вотапек остана като замръзнал; слабата му фигурка се очерта на фона на морето и слънцето.

— Откъде взехте това име?

— Ако приемем, че съществува само една група от избрани мъже, които разбират за какво става дума, въпросът „откъде“ няма чак толкова голямо значение?

— Разсмивате ме, госпожице Трент. Откъде?

Сара го стрелна с поглед и посегна към чашата си.

— Потърсиха ме — отговори тя.

— Потърсили са ви? Кой?

Тя бавно поднесе чашата към устните си и отпи.

— Един човек, който се тревожи много за ръкописа. — И припомняйки си една дума от разговора си с Алисън — сякаш промълвена като сигнален код, — тя добави: — От някой, който се притеснява много за процеса.

Реакцията на Вотапек беше мигновена. Главата му рязко се извъртя към нея, а очите му се разшириха.

— Процесът? — прошепна той, сплитайки ръцете си и полагайки ги върху масичката. — Казвате, че той е потърсил контакт с вас?

Въпросът не съдържаше нищо от повелителния само допреди минута тон. Вотапек сякаш питаше повече заради себе си, отколкото заради нея. Той е потърсил контакт с вас? — помисли тя. Не Тайг, не Седжуик — техните имена бяха предизвикали само повдигане на веждите. Не, имаше още нещо, което да обяснява реакцията му. Нещо… или някой. Тя сякаш изведнъж прогледна. Четвърти човек?

— Това не е толкова важно — добави тя, — освен ако имате някакви съмнения относно Седжуик или Тайг?

— Съмнения ли? — повтори той, още опомняйки се от сътресението. — Значи това сте правили в Темпстън — изследвали сте степента на лоялността ми, дълбочината на вярата ми.

— Алисън повдига някои много трудни въпроси, особено като се има предвид колко много знае. — Тонът й си остана все така равен.

— Колко много знае тя? — запита той отново с шепот. — Алисън е дете. Не знам как се е сдобила с касетата… — Той рязко прекъсна и погледна Сара. — Мъжът, който е отърсил контакт с вас, госпожице Трент, той има ли име?

Тя се втренчи право в очите му без всякакво колебание.

— Както вече ви казах — Айзенрайх. Това беше името, което ми дадоха.

— Името, което ви е било дадено? — Гласът му вече издаваше признаци на нетърпение.

— Очевидно е, че това не е истинското име на човека. — Тя беше наясно, че не е благоразумно да продължава с натиска си. Потвърждението беше достатъчно. — И аз бих искала да си остане така. Не ми плащат чак толкова, че да си залагам врата.

— Разбирам. И защо ще му е било на Айзенрайх да наема услугите ви?

— Защото съм много добра в работата си, господин Вотапек.

— И в какво точно се състои работата ви?

Сара отпи от лимонадата си.

— Като имам предвид достъпа ви до регистрите на държавния департамент, мислех си, че ще знаете коя съм.

— Определено не знам коя сте, госпожице Картър. И след като сме сами, не виждам защо да не ме просветите в тази област.

Самотна бяла чайка се появи и кацна върху ниската стена. Сара задържа погледа си върху птицата, докато говореше.

— Преди пет месеца, с мен се свърза един изследовател от държавния департамент…

— Аха, значи все пак работите за правителството — вмъкна Вотапек.

— Ако се разровите достатъчно дълбоко, ще откриете, че допреди седем години статусът ми беше съвсем различен от настоящия ми. — Поредната подхвърлена трохичка истина.

— Което означава?

— Бях полеви офицер.

— Полеви офицер — повтори Вотапек след известна пауза. — Значи сте били някакъв вид…

— Терминът не е съществен — прекъсна го тя с все така равен глас. — До 1990 година си разделях времето между Европа и Южна Америка; по време на Войната в залива бях в Сирия и Йордания. Изненадана съм, че това не ви е известно.

— Не се изненадвайте. — Вотапек вече видимо губеше търпение. — Сирия и Йордания, в качеството си на каква?

— Моят опит се нарича инфилтрация в политически и военни клики, чиято цел беше да руша устоите на американската политика. Последната ми задача беше свързана с генерал Сафад в Йордания.

— Сафад? — Очите на Вотапек за малко сякаш щяха да изскочат от орбитите. — Искате да кажете, че…

— Опитът за преврат. — Лицето й си остана все така безизразно. — Да.

— Не ми изглеждате много от типа Джеймс Бонд.

— Това го приемам како комплимент.

— Приемайте го както искате. — Вотапек вече не крие-е възбудата си. — И после какво се случи? Загуба на доверие и напразно очакване един циничен шпионин да стане отново оперативен работник? Историята е малко демоде, не мислите ли?

— Тя е и тя не е моя. — Думите бяха точни и произнесени без емоция. — Кариерата ми приключи, когато загубих връзката си с действителността. — Странна празнота запълни очите й, когато вдигна главата си към него. — прекрачих ръба, господин Вотапек. В моето министерство му казваме „пропадане“. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но съдейки от посещението си при Алисън, подозирам, че вие имате представа за какво говоря.

Вотапек изчака да мине време, преди да проговори.

— Разбирам — произнесе той с тон, изпълнен с несигурност и самоукоряване.

— Не е необходимо да ми съчувствате. Поправям се.

— Да. — Вотапек вече бе престанал с усилията си да маскира мислите си. — Очевидно.

Темпе, 4 март, 9,40 ч.

Ароматът на прясно сварено кафе изпълни въздуха, очевиден признак за застъпването на нова смяна в оперативния център. Тридесет компютърни терминали, разделени в редове по пет, определяха различните секции на огромната зала. Саманта Дойл, служителка от шест седмици, седеше пред един от екраните в очакване на телефонното обаждане, което й бяха предали да чака в 9,50,45. Светлината върху екрана й светна в зелено.

— Аз ще поема това обаждане, Карън — каза тя, нагласяйки си слушалките и микрофона. — Добро утро. Тук е Югозападен Бел. На телефона е Саманта. Какво мога да направя за вас?

— Да, добро утро — долетя отговорът. — Имам проблем с моя телефон. Имам поздрави за господин Айзън.

Точна на секундата.

— Добре, сър. Трябва да ви попитам дали искате това обаждане да бъде регистрирано от моя пряк началник?

— Не. Сигурен съм, че ще можем да се справим и двамата.

Саманта придвижи лазерната си писалка върху червената иконка със символа за запис; секунда по-късно иконката изчезна. Това трябваше да бъде поверителен телефонен разговор. Тя веднага щракна два пъти с мишката си и проследи върху екрана появата на мрежа от телефонните линии в региона с всяка от централните релейни точки, мигащи с маршрутния код под обозначенията си. Без очакване на потвърждение от другия край на линията, заструи бърз поток от входящи команди; Саманта бързо ги въведе, без да има представа какво точно означават. От време на време тя вдигаше глава към стъклената кабина на прекия си шеф от дясната й страна. Никой не й обръщаше никакво внимание. След минута в долния ляв край на екрана се отвори диалогова кутия с бясно препускащи нули и единици. Тя продължи да въвежда както беше инструктирана, докато в един момент се появи всеки маршрутен код за всяка релейна точка върху мрежата. Гласът сега поиска от нея да потвърди новите комплекти номера. Половин минута по-късно тя вече бе проверила всеки един от тях. Последва последен низ от команди.

— А сега натиснете клавиша „ентър“.

Саманта проследи как оригиналните кодове отново изплуваха върху екрана; всичко изглеждаше така, сякаш не бе имало никаква промяна.

— Маршрутизирането отново е активно — каза тя.

— Отлично — произнесе гласът. И линията се затвори.

Беше дошъл моментът да се придаде по-голяма достоверност на легендата.

— Няма кой знае какво да се очаква след безкрайните месеци на откритието. Човек не може просто току-така да подава молба за преназначение. Не че искам ново работно място. Ако трябва да бъда честна, аз самата не знаех какво точно искам. — Сара бавно насочи поглед към Вотапек. Лека усмивка играеше по устните й. — Ето ви и клишето, което толкова много търсихте. Още едно? Бях ядосана, объркана — не, казват ми, че съм необичайна за някого в ситуацията, в която се намирам. След всичко, което съм свършила. Можете да си представите как ме е накарала да се почувствам цялата тази история. Всеки казва, че е съвсем естествено да бъда разгневена, че аз ще се справя и с тази ситуация. Идеята за работата беше доста уклончива. Мъжът, който потърси контакт с мен, даде насока на тази работа. Откъде е научил как да ме потърси, не знам или пък защо, ако има значение. Аз не съм фанатик, господин Вотапек, и не давам пет пари кой е, но описаните в ръкописа неща имат смисъл.

— Вие сте видели ръкописа! — Той вече дори и не правеше усилия да крие изненадата си.

— Малки откъси. Достатъчно обаче да запалят интереса у мен. Нали не забравяте, че хаосът е моята специалност. — Реакцията, макар и слаба, последва в очите му. — Да не споменаваме, че той знаеше много за мен.

Вотапек кимна, сложи чашата си върху масичката и се върна до стената.

— Първите срещи бяха случайни, невинни…

— Добре — каза той, извръщайки се към нея. — Нека приемем, че всичко, което ми разказвате за себе си, е вярно. Все още не сте ми казали какво са ви изпратили да свършите.

— Потвърждение.

— Каквото и да означава това. — Той не правеше усилие да скрие наранената си същност. — Значи вие сте очаквали тази среща. Вие сте имали планове по отношение на нея.

— С толкова много думи, да.

Той кимна с отправени към хоризонта очи.

— Какво точно се случи във Флоренция и Ню Йорк? — попита той след близо половин минута.

— Първо, както вече ви казах, това беше някакъв вид предупреждение. Второ… второто е доста по-сложно.

— Обяснете.

Тя беше наясно, че така или иначе той щеше да разбере.

— Да сте чували за професор Александър Джаспърс? — Вотапек поклати глава. — Той беше във Флоренция да търси ръкописа.

— Ръкописът беше във Флоренция?

— Не оригиналът. Германският превод. Беше открит.

— Германският превод?

— Предполагах, че това ви е известно.

— И какво се случи с… този Джаспърс? — продължи с въпросите си той, пропускайки убождането покрай ушите си.

Фактите се сляха с инстинктите.

— Пристигнаха двама мъже, които много ясно дадоха да се разбере, че те не искат ръкописа да попада у Джаспърс.

— Не виждам къде е проблемът.

— Аз бях изпратена да наблюдавам Джаспърс и нямах и най-малката представа кои са те.

Вотапек придоби объркан вид.

— Вие ми казвате, че тези двамата…

— Се пръкнаха отникъде. Нямахме никаква представа кой може да ги е изпратил.

Вотапек си взе поредната малка почивка.

— Вие сте сигурна, че това има връзка с ръкописа?

— Без съмнение. Ден и половина по-късно мъж на име Бруно Ферик се свърза с Джаспърс, след което двамата изчезнаха.

— И вие твърдите, че нямате никаква представа кои са били тези двама мъже.

— Абсолютно никаква.

Нова почивка.

— Този Ферик… каква връзка има той?

— Бруно Ферик беше лейтенант от източногерманските тайни служби „Щази“ — изключително добре обучен професионален убиец с връзки в няколко политически групи в Европа и Средния Изток. След рухването на Съветите той предложи услугите си на нас.

— Вие сте сигурна, че това е същият Ферик, който се е свързал с Джаспърс?

— Познавам този човек. — Сега беше неин ред да вземе почивка. — Аз бях тази, която го измъкна от Източна Германия през 1989 година.

Челюстта на Вотапек отново се стегна.

— Въпросът остава — защо трябва всичко това да ме интересува?

— Защото е повече от ясно, че някой прави всичко възможно да не си свърша работата.

— Вашата работа, госпожице Трент, остава неясна до известна степен.

— Наистина ли, господин Вотапек?

Мигновеното изражение на удивление върху лицето му беше сменено с леден поглед.

— И вие решихте, че този човек съм аз?

— Възможно е да сте и вие.

— Моля ви, госпожице Трент. Да не би да намеквате, че някой вътре в…

— Не намеквам нищо. — Тя потърси ефект с паузата си. — Според мен е очевидно, че някой или някаква група от хора си изработва свои собствени правила на играта.

— Обяснете.

Сара заговори съсредоточено, като претегляше внимателно всяка дума.

— Първият опит. Може би някой става прекалено нетърпелив. Може би някой иска да ускори процеса. — Тя остави думите да попият в съзнанието му, преди да продължи: — Или може би това е било намерението още преди старта. Това е едно от нещата, което бях изпратена да проверя.

— Един момент — изрече Вотапек с втренчени в нея очи. — Вие твърдите, че някой като Джонас или Лорънс…

— Тези имена ги казвате вие, не аз.

— … се опитва да избърза, без да спазва графика? — Той поклати глава; идеята вече бе започнала да се избистря в главата му. — Това е изключено, като се има предвид нуждата от координация. Налудничаво. Аз познавам тези мъже, госпожице Трент.

— Два пъти, господин Вотапек. Два пъти някой се опита да ме спре. В Ню Йорк и във Флоренция. Явно съм се превърнала в спънка на нечий път. Фактът, че съм тук, трябва да ви говори, че аз не съм единственият загрижен за това човек. — Тя отново направи пауза. — Затова съм и тук, за да потърся потвърждение.

Вотапек остана мълчалив, седнал върху ниската стена. Той се загледа в разпенената вода на десетина метра по-надолу.

— Познавам тези мъже, госпожице Трент.

Сара видя, че той започва да губи фокус; разбра, че разговорът бе приключил, семената — посяти, и Вотапек бе захапал примамката.

— Надявам се, че ги познавате. — Тя се изправи. — Което, доколкото ми е ясно, ни оставя много малко пространство за дискусия. Аз, разбира се, ще предам тази информация.

Той не си направи труда да отговори. Чайката размаха криле в забързано движение, като почти мигновено изчезна под ръба на скалата.

— Вие, разбира се, ще ме държите в течение на своя… анализ.

Молбата му я свари съвсем неподготвена. Това беше признание за загрижеността му, проблясък на подозрение към партньорите му.

— Не знам дали ще имаме възможност отново да влезем във връзка. — Сара оправи гънките по роклята си и посегна към чантата си. — Тази среща трябва да остане абсолютно поверителна. Никакви външни потвърждения. — Тя се усмихна. — Точно това ми и казаха. Той каза, че вие ще разберете.

— Разбира се — кимна Вотапек. Той се изправи. — Пилотът ми ще ви откара обратно. — Сара тръгна по покритата с чакъл алея.

— Госпожице Трент — повика я Вотапек. Тя спря и се обърна. — Вие все още оставате загадка за мен.

Сара го погледна в очите.

— Както и би трябвало да е, господин Вотапек. Както и би трябвало да е.

— Двамата с приятеля ми си взехме няколко дни отпуск, за да се отбием до едно семейство, а после ще отскочим на юг и до Цугшпитце. Може да се покатерим малко. — Немският на Ферик не показваше и следа от обичайния акцент; вместо него присъстваше по-гърления му вариант на австрийския хохдойч.

Служителят продължаваше да разглежда паспортите им.

— Били сте в Англия по…

— Бизнес. — Ферик продължаваше да стърчи над високото бюро в непринудената поза на забързан пътешественик.

— Да — отвърна служителят, прелиствайки износените паспорти, като само веднъж свери лицата им със снимките. — И се завръщате в Австрия след…

— Седмица. Най-много десет дни.

Последва бързото тракане на печатите и двамата пътника продължиха пътя си. Ксандър бе идвал във Франкфурт само два пъти и бе забравил внушителното разположение на самостоятелния монолит. Той продължи да гледа към арковидното кубе, докато вървяха към централния ескалатор. Покрай стените бяха подредени офисите за даване на коли под наем, всеки изпълнен с помпозно облечен служител; дразнещите жълти, сини и червени реклами на международната конкуренция привличаха вниманието на новопристигналите пътници. Ферик се придвижи до една от по-невзрачните фирми и стовари куфара си върху плота.

— Кола, моля. — Немският на Ферик сега се бе изпълнил със северноиталиански акцент. Ксандър не можеше да отдели погледа си от него, от стойката му, от извитата му на една страна глава, от лекотата, с която държеше ръцете си, и която нямаше нищо общо с нервния австриец само допреди минута. Ферик пъхна ръка в джоба си и извади смачкана кутия цигари, пълна до половината; от Милано. Ксандър се усмихна на тази точност, както и на простия жест, с който дребничкият мъж захапа цигарата, само за да бъде смъмрен след секунда от фирмения агент, който му посочи табелката „Пушенето забранено“ върху близката стена.

— А, да. — Последва равнодушно повдигане на раменете и цигарата остана между пръстите му незапалена. Като се усмихна на Ксандър, той продължи на безупречен италиански: — Какво да направи човек. — С авторитетна усмивка. — Испанците поне те оставят да си изпушиш половин кутия цигари на спокойствие, докато те прекарат през компютъра. — Той се обърна към агента, като добави на маниерен немски: — Току-що пристигаме от Испания, а там пушенето не е забранено.

Германецът продължаваше да гледа внимателно екрана.

— Тук не е Испания, сър. — Ферик кимна дружелюбно. — Паспортите ви, моля.

Без да мигне, Ферик погледна Ксандър и му кимна да даде документите на служителя. Ксандър остана като застинал; Ферик в жест на извинение премести цигарата в устата си и забърка в джоба си. След секунда или две той измъкна два нови паспорта с кратък смях и ги подаде на служителя с думите: Ами, че те били у мен!

Ксандър продължи да гледа представлението. Равнодушният към италианското бърборене германец продължи да трака клавишите. След минута постави плик и връзка ключове върху плота. Кимайки и повдигайки рамене, Ферик надраска някакви нечетливи инициали във всички необходими квадратчета.

— Sind wir fertig?5 — Удълженото „р“ и поглъщането на последното „г“ предизвикаха болезнена усмивка на лицето на служителя.

— Да, всичко е готово.

Ферик дръпна куфара си от плота, пъхна документите в джоба си и кимна отново на агента.

— А сега, да потърсим нещо за хапване.

Той пъхна ръка под мишницата на Ксандър и го поведе към подземния лабиринт. Пет минути по-късно те стояха пред един италиански ресторант с надпис, изгубен сред силно стилизираните букви, наподобяващи седемте хълма на Рим.

— Винаги гледам да хапна тук, когато имам някоя свободна секунда. Приготвят отлично маникоти. Няма да намериш друго място, където да готвят така добре извън Рим. — Старият Ферик се бе завърнал с характерния си прецизен английски, донякъде смекчен от една изненадваща останка от радушното му италианско второ Аз. Той прекрачи с бодра стъпка през стъклената врата и влезе в празната зала. След като огледа три напълно приемливи маси, той си избра четвърта покрай дългата стена, като захвърли чантата си на пода със сядането. Ксандър се присъедини към него, докато през това време управителят на салона поставяше на масата менюто, преди да се върне на мястото си до вратата. Високите до тавана огледала придаваха на слабия му приятел солидна закръгленост, като добре разположените лампи и свещници допълваха илюзията. Ферик се гледаше в огледалата как къса хляба на хиляди късчета.

— Изпълнението си го биваше. — Ксандър положи лакти върху масата; не чувстваше особено добре гърба си върху изправената облегалка на стола.

— Вие също не бяхте зле. — Изражението на Ферик излъчваше неприкрито самодоволство от собствената си храброст. — Един недисциплиниран италианец. Всяка седмица се сблъсква с прекалено много италианци, за да запомни двама от тях.

— Но вие изпитвахте удоволствие.

— Естествено. Затова и мога да бъда толкова убедителен. — Пристигна сервитьорът, взе поръчката за две маникоти и бутилка домашно червено вино и изчезна почти така мигновено, както се бе и появил. — А най-голямо наслаждение изпитах от изражението върху лицето ви докторе, когато ви поисках паспортите.

Сервитьорът се върна с една гарафа. Ферик запази нехарактерното си оживление с повдигнати вежди в очакване германски сервитьор да му сервира италианско вино. Двамата с Ксандър бяха приятно изненадани от богатия букет, който остана по небцата им.

— Впечатляващо — кимна Ксандър. — Отличен вкус.

— Да. Така е.

— „По средата на лова намираме местенце да заредим с гориво — добра хапка, чудно вино“ — цитира ученият. — Урок — пред какво сме изправени?

— Ако така гледате на нещата, така е. Всичко това може да ни е от голяма полза. — Ферик отпи дълга глътка от виното. — Все пак, специално в този момент, нещата са далеч по-прости. Имаме на разположение двайсет и шест минути, преди да потеглим, а аз съм гладен. Тук приготвят храната за рекордно време.

Точността в отговора беше в повече дори и по стандартите на Ферик.

— Двайсет и шест ли? — попита Ксандър. — Че какво значение има това време?

— Влакът за Гьотинген тръгва в седем и двайсет и седем. — Храната пристигна. Ферик започна бързо да залива парчетата сирене с почти скритите туби кетчуп. Спря, когато зърна изражението на Ксандър. — Вие не мислихте, че ние наистина ще използваме колата, нали? Това е най-лесната за проследяване част. — Ксандър не отговори и Ферик продължи: — Ако те не са били чак толкова умни, тогава ние просто сме загубили петнадесетина минути. От друга страна, ако те се окажат по-умни, отколкото предполагам, те ще открият кой е наел фиатчето. Те ви откриха в библиотеката в Лондон; защо и тук да нямат същия късмет? — Ферик заби със замах вилицата в маникотито и продължи да говори с пълна уста: — Което ни изправя пред един въпрос, който не спира да ме тревожи от сутринта. — Ферик изтри соса от брадичката си. — Как са разбрали къде отивате?

Въпросът свари Ксандър съвсем неподготвен. Въпросът как го бе открил Айзенрайх в Лондон, изглеждаше само малко по-маловажен от факта, че бяха успели да го открият. И ръкописът.

— Нямам представа. Предполагам…

— Има само две възможности. Или Айзенрайх разполага с големи ресурси, с които да проследява всеки, който пожелае — което е малко вероятно, като се има предвид очевидната им неспособност да ви държат под око, или… — Той посегна към чашата си — … вие не сте били толкова внимателен, колкото си мислите, че сте били. — Той вдигна поглед, за да види реакцията на Ксандър.

Младият учен седеше неподвижен с паста, застинала върху вилицата между чинията и устата му. Без да е сигурен дали току-що е бил обвинен в глупост, или в нещо още по-лошо, Ксандър не можеше да намери думи.

Ферик реши да му спести по-нататъшното унижение.

— Не мисля, че сте си давали сметка как е било възможно да се случи това, но не е зле да се замислите над дните си след Флоренция. Може би Милано.

— Милано? — Спомените от последната седмица запрепускаха в съзнанието на Ксандър. — Нямах представа и за Лондон, докато не прочетох записките на Карло. А аз ги открих едва във Флоренция. А за колекцията на Данцхофер нищо не мога…

— Добре — прекъсна го Ферик, който виждаше увеличаващата се загриженост у партньора си. — Тогава оставяме на мира Милано.

— А до срещата ми с вас аз пътувах с моя си паспорт. Не е голяма философия да проследят човек.

— Правилно. Но защо се появиха в библиотеката? Това определено не го пише в паспорта ви. Защо не се появиха в Британския музей, Кеймбридж или което и да е друго място? Защо точно в Лондон и защо точно в онази библиотека?

— Ами… едва ли е било толкова трудно да се открие, че съм свършил основната част от работата си в библиотеката преди четири години.

— Но къде е логиката във всичко това? — Ферик отново поклати глава и атакува купчината кетчуп. — Чиста случайност. Фактът, че преди четири години сте работили в библиотеката, няма никаква връзка с ръкописа сега.

— Не е ли било възможно да поставят някой да чака около Института?

— С каква цел? А дори и да е било така, вие самият казахте, че плешивият мъж бил страшно изненадан, когато за малко не сте се блъснали в него. Нали така?

Ксандър се замисли.

— Той изглеждаше… шокиран. Но може и да греша, не съм сигурен. Аз бягах от вас; току-що бях открил ръкописа…

— Всичко това е вярно. Но променя ли това с нещо изражението върху лицето на мъжа?

Ксандър бавно поклати глава.

— Не. Той наистина беше изненадан.

— Точно така. И от описанието, дадено ми от госпожица Трент, аз го забелязах още преди сблъсъка ви с него. Става явно, че той е бил там заради ръкописа, а не заради вас. — Ферик кимна и отчупи къс хляб. — Не. Трябва да има още нещо или някой, който е бил наясно къде може да се намира ръкописът. Някой, с достъп до бележките на Пескаторе и с възможност да изпрати нашия плешив приятел в Лондон, без значение на вашето присъствие там — минало или настояще.

— Още някой ли? — Ксандър беше в пълно недоумение. — Само двама души знаехме за онези бележки — аз и Сара.

— И… — Ферик направи пауза с очи, втренчени върху Ксандър, — човекът, на когото сте изпратили копието в Ню Йорк.

Нещо сякаш стисна в менгеме врата на Ксандър.

— Това е различно — запротестира той, спомняйки си колко време му бе отнело да убеди Сара, че трябва да изпрати копие от бележките на госпожа Хубер. — Копието замина за Ню Йорк в деня, в който излетях за Лондон. Няма никакъв начин то да е стигнало на следващия ден. А дори и да е стигнало, мога да ви уверя, че въпросната личност е напълно доверен човек.

— Сигурен ли сте в това?

— Да. — В гласа на Ксандър се бе появила стържеща нотка. — Абсолютно.

— Оставете на мен да решавам кое…

— Казах не.

Чифт очи, които Ферик не беше виждал до този момент, се забиха в неговите над масата без всякаква топлина, без никакво съмнение, без дори и следа от несигурността, която човек би очаквал от един учен. Само вътрешно убеждение, примесено със следа от гняв. Ферик трябваше да признае пред себе си, че новият му партньор имаше данни.

— Питам само, защото това е вероятност, която не бива да се отхвърля.

— А аз ви отговарям, защото знам, че не е. Ферик кимна, доволен от отговора.

— Добре. — Той отпи от виното. — Значи остава само една възможност. Пескаторе.

— Какво? — Предположението беше повече от налудничаво. — Карло?

Ферик извади плик от джоба си и го постави върху масата.

— Има четирима души, които са имали достъп до бележките. Вашата приятелка в Ню Йорк, която, както вие казахте, не би могла да ги получи навреме, за да ги размаха на някое събрание в института, вие и госпожица Трент, които сте извън всякакво подозрение. И остава само Пескаторе.

— Но това е невъзможно. Карло е…

Ферик му плъзна плика по масата.

— Намерих го у нашия плешив приятел в института. Очевидно професорът не е бил толкова потаен, както си мислите. Това е бележка, която дава с подробности местонахождението на колекцията на Данцхофер. Без съмнение почеркът ви е познат, нали? Както и подписът.

Ксандър се загледа в ръкописния текст. Пескаторе. Не можеше да откъсне очите си от страницата; нямаше съмнение — беше почеркът на Карло.

— Остава ни само да се надяваме синьор Пескаторе да не е толкова запознат с адреса на вашия приятел Ганц.

Ню Орлиънс, 4 март, 15,31 ч.

Краката му горяха, а имаше и чувството, че ръцете му всеки момент ще се отскубнат от раменете. Няколко пъти през изминалите четири часа се бе отпускал във водата, оставайки се на течението да го носи дотогава, докато му позволеше запасът от въздух в дробовете — малки мигове на отдих, — преди да се добере до пристана. Само веднъж и бе позволил да се отдалечи прекалено, когато внезапното осъзнаване, че губи съзнание, го бе накарало да размаха диво ръце и крака. При тези резки движения за малко да загуби радиодетонатора от кръста си. Неуспехът му да закачи четири от експлозивите беше достатъчно лошо нещо. Изгубването на детонатора обаче щеше да сложи кръст на цялата му работа.

Беше готов да изплава още преди половин час, но пристигането на един малък танкер и последвалото разтоварване бяха направили бягството невъзможно. След като шумът и на последните камиони отзвуча към далечния край на пристанището, войникът на Айзенрайх бавно се отдалечи от убежището си и се прилепи към края на пристана. Заплува към Мисисипи. Добра се до края на бетонната стена, гмурна се дълбоко, като използва плавниците си, за да се отдалечи колкото е възможно повече от светлината над главата си. Минута по-късно той изплува на повърхността на стотина метра от пристана.

Вълнението беше много силно.

Той се люшка в продължение на половин минута, в опит да събере сили за повторно гмуркане, когато дочу шум на двигател на не повече от двадесетина метра. Обичайната обиколка на крайбрежния патрул. Съдбата определено не беше благосклонна към него.

Той се гмурна. Краката и ръцете му бясно заработиха срещу течението; пристанът отново оставаше последният му шанс. Но силите му вече го напускаха, крайниците му сякаш бяха налети с олово. Той се отпусна и водата го изнесе на повърхността. Слънцето немилостиво заби лъчите си в очите му.

Той знаеше какво биха очаквали да извадят от водата: уплашен и благодарен за спасението си гмуркач. Аквалангът и детонаторът обаче бързо щяха да променят представата. И щяха да повдигнат въпроси, въпроси, на които той не можеше да си позволи да отговори.

Винаги трябва да има място за саможертва.

Думите пробягаха през главата му, докато бавно се отпускаше във водата. Издърпа детонатора от пояса си и въведе кода.

Не изпита нищо, когато водата около него изригна в пламъци.

Куп звезди намигваха през облачното покривало. Пулсиращи проблясъци от светлина блещукаха сред хълмистата равнина на германската провинция. Звуците от късен гуляй се разливаха по улицата, когато Ксандър и Ферик потеглиха с уморена походка. Шлосплатц, едновремешната обител на Волфенбютел, се врязваше в мъглата точно пред тях и караше не по-малко известната Цойгхаус да изглежда джудже. Цойгхаус беше триетажен блок от камък и дърво, който хвърляше зловеща сянка и изглеждаше съвсем неподходящ за една от най-големите библиотеки в Европа. Неговият съперник, по-елегантната Херцог-Август Библиотек, стърчеше от другата страна на тесния, покрит с паваж, площад, като предлагаше далеч по-достолепен профил. Ксандър обаче си спомни, че истинските книги се намираха в Цойгхаус, където бе прекарал по-голямата част от онова лято преди шест години.

Именно там, в Лезунгцимер, в залата с редките книги на третия етаж, той се бе запознал за първи път с Ганц — висок, ъгловат мъж, с кожа, която едва стигаше да покрие безкрайните му ръце и крака. Ксандър никога не забрави онзи пръв поглед, чифт леденостудени сини очи, които се взираха над рамото му, докато той бе прелиствал един ръкопис, усмивката, пропълзяла по лицето на по-възрастния мъж, докато бе примамвал Ксандър към малката закусвалня на по-долния етаж, като през цялото време бе описвал отдавна починалия си колега, който последен реставрирал книгата, нуждаеща се отново от ремонт. Ксандър го бе слушал в продължение на часове, с по няколко чашки силно кафе в ръце, докато Ганц бе споделял с прекалени подробности някои от по-извънредните открития през продължителната си кариера. Оживлението, отеквало в гласа на мъжа, бе напомнило на Ксандър за някой, който познаваше прекалено добре. Това беше едно съвършено попадение още от самото начало.

След това двамата бяха продължили да се срещат най-вече вечер, с никаква друга причина освен да добавят по една необходима мазка към своите доста богати биографии, по някоя бира или паста, а веднъж, по прищявка, и един дълъг уикенд в Берлин — първото посещение на Ганц след войната. Подобно на много хора, той бе стоял надалеч, нежелаещ да коригира спомена си за глада от детските години. Цяла седмица Ксандър го бе ръчкал с довода, че градът отново е цял, и накрая съпротивата на Ганц бе сломена. Бяха прекарали три славни дни в Берлин. Подаръкът на едно старо издание на „Принца“ на Макиавели беше неговият начин да му благодари.

Двамата бяха продължили дружбата си след завръщането си във Волфенбютел; само веднъж темата на разговора се бе отдалечила от книгите. По някакъв повод Ксандър бе поканил Ганц в стаята си в пансиона „Хайнрих Тюбинг“, където собственикът бе приготвил кралско угощение за изключително високите си гости.

— Двама такива учени мъже — бе казал Тюбинг — са голяма почит за дома ми.

И сега, шест години по-късно, хер Тюбинг отново се показа изключителен хотелиер. След като бе разпознал гласа на Ксандър, дори и при тази ужасна връзка от Гьотинген, хотелиерът направо се бе разтопил. Не, няма да има абсолютно никакъв проблем да настани хер професора в неговата стая. И неговия гостенин, също? Абсолютно никакъв проблем. Беше трудно да не се забележи ентусиазма. Ще отседне ли за по-продължителен период? Няколко разменени реплики с фрау Тюбинг (жена, която Ксандър в действителност не бе успял да зърне нито веднъж през първоначалния му тримесечен престой) и всичко бе уредено.

С чанти в ръце те се насочиха към красив мост. Минаха покрай редица от магазини с изгасени светлини. Завиха надясно и навлязоха в Юргенщрасе, където се намираше пансионът на Хайнрих Тюбинг — два етажа, с може би десетина стаи за гости на втория етаж, стая за закуска и всекидневна на първия етаж — всички забулени в здрач. Ксандър погледна Часовника си. Единайсет без десет, малко късно по стандартите на Волфенбютел, но хер Тюбинг бе настоял да посрещне лично гостите си. Спазвайки обещанието си, на втория етаж светна лампа точно преди Ксандър да почука. Секунди по-късно входната врата се отвори, откривайки високата фигура на хер Тюбинг. Той беше по халат и чехли, а очите му се мъчеха да се адаптират в тъмнината.

— Задържахме ви будни — извини се Ксандър. — Нямахме представа, че влакът ще закъснее толкова.

Възрастният мъж поклати енергично глава.

— Ами, тези влакове са си винаги същите. Viertel vor elf6 Промпт. Държа лампите изгасени заради икономии с тока. Моля. — Той посочи на гостите си към фоайето. — Дал съм ви предишната ви стая. Беше я заела млада жена от Бремен, но се оказа достатъчно мила да се изнесе в друга стая.

— Не е имало нужда…

— За доктор професора винаги има нужда. Тя е само един приватдоцент.

Ксандър се усмихна и последва домакина си по тесните стъпала. Ферик ги следваше по петите. Той бе забравил колко стриктно спазваха германците разликите в академичната йерархия. Доктор-професорът, като най-главен сред главните, а тя само един приватдоцент. Доколкото на Ксандър му беше известно, жената беше петдесетгодишна, далеч по-изтъкната от него и по всяка вероятност сама бе настояла да се изнесе. Това беше култура, която той никога нямаше да проумее. На горната площадка завиха наляво и стигнаха до ъгловата стая. Хер Тюбинг отключи вратата и подаде ключа на Ксандър. После бръкна в джоба си за резервния ключ за Ферик, като се поколеба, преди да му го подаде.

— Да, изрече бързо Ксандър, — това е…

— Синьор Каприни. — Ферик си закачи усмивката от бюрото за автомобили под наем, с леко наклонена глава, извита леко надясно, докато протягаше ръката си. Твърдият немски изговор чудодейно бе изчезнал от гърлото му. — Помагам на доктор Джаспърс в изследвания за вашите великолепни библиотеки. Надявам се това да е удобство. — Той направи пауза. — A, Entschuldigung7. Неудобство.

Германецът рязко кимна и пусна ключа в ръката на Ферик.

— Никога няма неудобство, когато става въпрос за доктор-професора. Вярвам, че ще останете доволни от стаята.

— Belissima8 — отвърна Ферик и прекрачи прага. Излезе след секунди, за да внесе багажа и на Ксандър. Тюбинг отново се поклони, обяви, че закуската е точно в седем и половина, и тръгна към спалнята си с гръб, изпънат като струна, докато изчезне зад ъгъла. Ксандър се усмихна и прекрачи прага.

Стаята беше точно както си я спомняше. Същите сини хавлии, същото дебело бяло одеяло и възглавници на всяко легло, дори и същата марка сапун в умивалника. Ксандър си спомни, че по онова време бе преместил малкото бюро до прозореца — той обичаше естествената светлина, — като го бе върнал на обичайното му място, преди да напусне. За негова изненада, бюрото отново се намираше до прозореца, още едно свидетелство за вниманието на Тюбинг. Междувременно Ферик бе приседнал на перваза, като се взираше през една цепнатина на завесата към малкия двор с няколко храсти и наченки на дървета. Сиянието на една улична лампа осветяваше посипания с чакъл край на задънена улица, където бяха паркирани две коли. Ферик пусна завесата на мястото й; тънката материя не беше преграда за светлината отвън.

— Ако си спомням правилно, тук осветлението гасне в три часа — каза Ксандър.

Ферик кимна и помести чантата си върху едното от двете легла. Като се изключеше минималната размяна на няколко реплики с Тюбинг, той не бе проронил буквално и дума след прехвърлянето им в Гьотинген, с поглед по-загрижен от всякога. Той се бе видял принуден да подхвърли няколко коментара за слабата точност на германските железници, но бе дал далеч по-малко обяснения относно някои от директивите си: Ксандър да направи резервация в пансиона, да спомене точния им час на пристигане, да спомене думата „колега“, който ще го съпровожда, и да не пита хер Тюбинг дали скоро не е имало някакви разпитвания за младия доктор-професор. Ако хората на Айзенрайх се бяха добрали до Волфенбютел — вероятност, която с всяка изминала минута изглеждаше все по-мъглява, — първата им спирка несъмнено щеше да бъде неговата стара квартира на Юргенщрасе, номер дванайсет. Или може би втората. Ганц живееше само на пет минути път от централния пазар. Те можеха лесно да преровят материалите на Ганц, да намерят ръкописа и просто да изчакат на гарата, за да си спестят няколко проблема. Фактът, че двамата с Ферик бяха пристигнали без произшествия, само слабо успокояваше Ксандър.

Той се просна върху леглото и загледа партньора си, който изваждаше чифт тъмни панталони, пуловер и черна шапка от чантата си. Ксандър намести възглавницата си.

— Трябва да ви кажа, че донякъде се чувствам успокоен, като гледам как безпрепятствено се добрахме до града.

— Недейте — отвърна Ферик. — Айзенрайх не би предприел нищо до този момент по простата причина, че ние направихме идването си тук достояние на всеки, който би се заинтересувал. — Той грижливо подреди обувките си до таблата на леглото. — Те са неизвестната величина тук, не вие. Те трябва да проявяват внимание. — Той извади втори чифт панталони, пуловер с висока яка и още една шапка от сака си и ги подхвърли към Ксандър. — Облечете ги. — Ферик се изправи и премести портфейла и паспортите в джобовете си. После седна зад бюрото, извади лист хартия започна да пише.

— Какво правите? — Ксандър изпълняваше заповедите и се преобличаше. Спря, както си беше със съблечена риза и ръце, заети с връзките на обущата.

— Бележка за хер Тюбинг. Вашите извинения, задето не можете да се възползвате от гостоприемството му. Ще си поотдъхнем няколко часа и после отново на път. Ако тази вечер по-късно се случи нещо, думата авария ще има подходящия ефект, още повече, ако бележката е с моя почерк като ваш асистент. Ще оставя и сто марки.

— Това е два пъти повече от наема за един ден за тази стая.

— Нека не забравяме, че вие сте щедър човек, хер доктор-професор.

Сара накара пилота да я откара до Темпстън; Алисън беше прекалено ценна, за да я оставя на открито. В края на краищата тя можеше да свърже хората на Айзенрайх, без значение дали го осъзнаваше, или не. А и, разбира се, Вотапек би потърсил отговор за присъствието на касетата у нея. Сара беше наясно, че трябва да се придвижва максимално бързо. Намери безопасна квартира за Алисън, зареди я с храна за цяла седмица и й остави пистолет — предпазна мярка. Алисън го взе, без да продума.

Гледайки оръжието в ръката на Алисън, Сара изведнъж се почувства странно дистанцирана, осъзнавайки, че бе преживявала същия този момент преди, без никакъв избор, освен този да продължава напред. „Ти ще се върнеш.“ „Да.“ „Ти ще се върнеш за мен.“, „Да.“ Алисън трябваше да бъде опазена от Тайг и Седжуик; Сара трябваше да се изправи срещу тях, да подрони решимостта им така, както бе подронила тази на Вотапек. Да намери път до леговището на Айзенрайх и да го унищожи. Знаеше, че това е единственият начин да запази Алисън жива.

Единственият начин да спаси Ксандър.

Шест часа по-късно Сара беше вече в Сан Франсиско на площад „Жирардели“; мислите й обаче бяха на шест хиляди мили по-далеч. Тя телефонира на уговорения номер за съобщението на Ферик. Те се намираха в Германия, само с част от ръкописа. Той не е обстоен. Още по-окуражаващо беше неговото кратко резюме за частта, която бяха открили. Той потвърждаваше всичко, до което тя бе стигнала по свой начин — изолацията, табуто върху контакта. И четвъртия човек. Но последните му думи бяха онези, които я накараха да се усмихне.

„Докторът се справя добре. Всъщност аз вече започвам да го харесвам.“

Неприсъщо за него признание, но тя го разбра отлично.

Мигът, в който пусна слушалката и излезе от кабината, Сара веднага улови с поглед мъжа, който я следеше. Първата й мисъл беше, да не е човек от Министерството на правосъдието, но той не отговаряше на профила.

Трябваше да разбере. Тя бавно започна да се разтваря в тълпата, като постепенно забавяше ход, за да го подмами. Звуците от стъпките му постепенно взеха да приближават и в един момент, в който почти се бяха изравнили с нейните, Сара мигновено се изви; в следващия миг торсът й се сблъска с неговия, а краката и ръцете й се раздвижиха със светкавична бързина. Преди още той да реагира, ръката й се заби в кръста му с хватка като менгеме. Той изстена, когато тя го бутна напред.

— Вие изглежда проявявате интерес към мен — изрече с равен глас тя. — Само че не е много деликатен, както изглежда.

— Изобщо не сме имали намерение да бъде деликатен — отговори той с още по-напрегнат глас, когато тя заби още по-дълбоко пръсти в месата му. — Аз съм от Комитета.

Пет минути по-късно двамата седяха в един кафе-бар с две чаши кафе на масичката.

— Човекът от Комитета има ли име? — попита тя.

— Стайн. Боб Стайн. — Той се усмихна непохватно, обвил с дебелите си пръсти чашата с кафе. — Не знаех всъщност как да се приближа към вас.

— Ето ме.

— Да. — Той извади лъжичката от чашата, облиза каймана и се прокашля. — Аз съм от Комитета…

— Това вече го разбрахме.

— Да. Всъщност това има връзка с вашето… разследване.

— Спокойно, не бързайте, Боб.

— Донесъл съм няколко папки с мен.

Сара го загледа, докато той отпиваше от кафето си.

— Комитетът няма такава политика. — Стайн не отговори. — Тогава защо ви изпрати Причард? Внезапни разкаяния на съвестта ли са го споходили?

— Никой от Комитета не знае, че съм тук.

— Това е доста смело от ваша страна, не мислите ли, Боб? Малко излиза извън рамките на допустимо поведение.

Той вдигна поглед към нея, несигурността му сякаш в миг се бе изпарила.

— Извън рамките на допустимото поведение е да се запраща на мисия пенсиониран оперативен работник. Но ние се отклонихме малко от темата, не мислите ли?

— Да, поотклонихме се — усмихна се тя.

— Вижте. — Стайн продължи вече с шепот. — Изгубихме и двама ви във Флоренция. Няма да ви питам къде е добрият доктор, защото не това е причината да съм тук. Вие се появявате един ден по-късно с вашия паспорт, което аз приемам като покана за среща: ето ме, елате ме открийте. Ако съм ви разбрал погрешно, кажете ми го и аз ще бъда щастлив да се прибера на бюрото си, да забравя за всичко станало и се надявам, че не съм допуснал някаква ужасна грешка. Иначе си мисля, че дойдох тук, за да ви предложа помощ.

Сара отново се усмихна.

— Ами тогава, предполагам, че би трябвало да я приема, нали, Боб?

Мастилено-черното небе бе започнало да посивява, когато двамата излязоха на Юрген щрасе. Бяха внимателни, когато слизаха по стълбището, още по-внимателни на входната врата и в момента напредваха със същата предпазливост по улицата, която отвеждаше към центъра на града. Един стоически светофар охраняваше единственото голямо кръстовище, с кехлибарена светлина на път. който продължаваше безброй безлюдни мили. Покоят на нощта, идеален за намеренията им, само усилваше тревогата на Ксандър. Бяха сами и се промъкваха през потъналия в сън град. Ксандър притискаше силно към тялото си закачената на рамото чанта. Ферик ускори крачка и след малко под високата яка на пуловера на Ксандър потта започна да се стича.

Подминаха двореца и библиотеките и стигнаха до пазарния център, който — както в повечето германски градове — представляваше алея за пешеходци, оградена от двете си страни с магазини и магазинчета — богато орнаментирани блокове от цимент и стъкло, втренчени заплашително в покривите на по-старите дървени сгради. Ксандър водеше покрай широкия покрит с калдъръм площад с няколко артерии, кръстосващи главната улица в един безкраен лабиринт на живота в малките провинциални градчета. Само звукът от гумените им подметки в контрапункт един с друг отекваха глухо в нощния покой. В края на улицата постоянно включеният на зелено светофар хвърляше жълтеникав отблясък върху улицата. Къщата на Ганц, на двадесетина метра по-надолу, беше потънала в дълбока сянка.

Ксандър спря и кимна към малката двуетажна къща. От мястото, където стояха, се виждаха храсти по периферията на ливадата пред къщата. С приближаването изпъкнаха някои подробности от къщата, включително и внезапната поява в мрака на кола — съдейки по профила, някакъв стар сааб, истинско чудовище, застанала на стража до ръба на бордюра. Двамата нагазиха ливадата, тревата захруска под обувките им, правейки ги беззащитни сред това открито пространство. След минута двамата стояха на второто стъпало на предната веранда; потта под яката на Ксандър се бе превърнала в малко ручейче, а дъхът излизаше от устата му накъсан и хриплив не толкова от физическото усилие, колкото от напрежението. Ксандър внимателно почука с кокалчетата на пръстите си върху дебелата дървена врата, като бързо отдръпна ръка, за да се вслуша в шумовете отвътре. Нищо. Повтори опита, този път с по-голяма настойчивост, а сърцето му подскачаше с всяко потропване. Ферик вече се бе преместил пред един от прозорците, а облечената му в ръкавица ръка обхождаше дървената дограма с очи, притворени в концентрация. След минута той изви глава към Ксандър и устните беззвучно произнесоха „алармена инсталация“. В следващия момент измъкна една малка метална пластина от джоба си, пъхна я в пролуката между прозореца и дограмата, напипа ключалката и прибра пластината в джоба си. Повдигна прозореца нагоре и се заслуша; останал доволен, той повдигна още прозореца и кимна към Ксандър да го последва. Епизодът бе отнел не повече от две минути.

Двамата мъже извадиха фенерчета от джобовете си и започнаха да изследват стаята. Кухнята на Ганц, видяна под тънките лъчи на фенерчетата им, се оказа в далеч по-лошо състояние от която и да е книга, която му се е налагало да реставрира: повърхността на масата бе обгоряла от безброй угарки, боята върху шкафовете се бе набръчкала и висеше на парцали, а въздухът бе напоен с миризма на сирене. Ксандър си спомни, че Ганц беше вдовец някъде от двадесетина години, без да овладее навиците на прилежен домакин. Ферик спокойно мина през стаята към въртящата се врата, чиито древни панти бяха на косъм да изскърцат, но се смилиха над гостите, които преминаха в един тесен коридор. Продължиха към стълбището, като предпазливо плъзгаха лъчите от фенерчетата си само по пода. Ксандър потупа Ферик по рамото и му посочи към втория етаж. Кабинетът. Поне това си спомняше. Ако Ганц държеше ръкописа, той трябваше да се намира в тази стая, до спалнята.

Като прескачаха по две стъпала наведнъж, те се озоваха на. горната площадка. Само съскането на радиатор пригласяше на приглушените им стъпки. Няколко врати стояха отворени. Ксандър успя да различи купища книги и хартии в стаите — складови помещения за човека, който винаги се бе гордял с неспособността си да изхвърля каквото и да е на боклука. Двете врати в дъното на коридора все пак оставаха затворени; съскането нарастваше с приближаването им. Ферик притисна ухо близо до първата врата, като вдигна предупредително ръка на Ксандър да отстъпи назад. Секунда по-късно той отвори вратата, без да се чуе звук от дръжката или пантите. Ксандър с изненада установи, че наблюдава спокойно как Ферик изчезва в стаята, миг преди лъч светлина да се отрази в края на някакво огледало. Но дори и в този момент Ксандър остана спокоен.

Ферик моментално излезе от стаята.

— Не е тук.

Гласът му беше полушепот, но внезапният звук накара сърцето на Ксандър да подскочи; преждевременното му спокойствие изчезна като издухано.

— Това е спалнята му — обясни Ферик. — Леглото е оправено, не е спано в него. Извадихме късмет. Отишъл е някъде тази вечер.

Ксандър си пое дълбоко дъх и пристъпи назад, докато Ферик се обръщаше към последната врата в коридора. Той се справи и с нейната брава и панти, но този път нямаше толкова късмет, защото вратата леко изскърца. Пръстите на Ксандър конвулсивно се стегнаха върху фенерчето. Той последва Ферик в стаята и видя една лампа с абажур, единственият оцелял спомен от последното му посещение. По някакъв странен начин този факт го успокои. Ферик тръгна към бюрото, а Ксандър се обърна да затвори вратата.

В лицето му блесна лъч на фенерче и чифт леденостудени сини очи над него, а по-надолу се виждаха очертанията на револвер.

6

Сара седеше в хотелската стая и прелистваше различни страници, толкова вглъбена в текста, че прелисти последната страница в очакване на поне още десетина. Нямаше нищо такова, само долната корица на до болка познатите служебни папки. Тя се върна отново на последната страница.

— Много е бедно и бегло.

— Радвам се, че си спомнихте за присъствието ми. — Стайн седна до нея. — Не съм казал, че е перфектно. Казах само, че ще бъде от помощ.

Той бе прекарал последния час наблюдавайки я, като от време на време се мъчеше да предложи обяснения над рамото й, само за да бъде прекъснат от резкия жест на ръката й. Съсредоточаването й беше непоклатимо, а интензивността в погледа й — почти хипнотична. Това беше урок по анализ, урок по концентрация от жена, която познаваше единствено като „дулото от Аман“.

— Тези раздели са пропуснати от копията, които сте ми донесли. Защо? — Въпросът беше примесен с обвинение.

— Причард реши, че са прекалено опасни за разнасяне.

— Колко мило от негова страна.

— Той разсъждаваше, че ако ви дадем пълните досиета, вие не бихте имали причина да търсите отвъд тях. Щяхте да се намирате в същата позиция, в която бяхме и ние. Той искаше да остави нерешени проблеми, така че вие да тръгнете от самото начало, нещо, което ние не можехме да правим повече.

— Това вече съвсем не го вярвам. Не мога да си представя О’Конъл да…

— Той не беше — прекъсна я Стайн, знаейки прекалено добре какво се кани да каже Сара. — Нито пък аз. Защо мислите, че съм тук? — Сара не каза нищо. — Вижте, знам, че нямате причина да имате доверие на…

— Да имате някакво обяснение на факта защо господин Причард е искал да насочи по този начин нещата?

— Не.

— И сте абсолютно сигурен, че ви е показал всичко?

— Абсолютно сигурен ли? — повтори Стайн, повдигайки рамене. — Преди седмица щях да ви отговоря, без дори и сянка колебание. Сега, не знам. Абсолютно сигурно е… доста абсолютна категория.

Тя се обърна към него с леко смекчен тон.

— Ако трябва да бъда честна с вас, аз очаквах Гал. Поканата беше моя.

— Разбирам…

— Не, вие не разбирате — прекъсна го тя. — Вие сте прав, аз не ви вярвам… поради простата причина, че вие не сте наясно с това.

— А О’Конъл е наясно, така ли?

— Напълно — не. — Тя се приближи до френския прозорец и балкона. — Но все пак достатъчно.

— Вижте, не аз избрах да ви изпратят…

— Разбира се, че не сте. — Тя отново се обърна към него. — Нека ви обрисувам действителната картина. Никой от вас не е имал и най-малка представа какво всъщност става или как се връзват отделните факти, така че вие сте задействали неизвестната величина. Неизвестната величина. Боб, не е необходимо да притежава съвършените акредитивни писма. Всъщност изобщо не е необходимо да притежава каквито и да било акредитивни писма. Тя просто трябва да разбърка нещата така, че големите момчета да придобият представа за правилата на играта. — Тя се втренчи в очите му. — Е, правилата са малко грубички, доста по-грубички от онова, което който и да било от нас е очаквал. — Тя отвори вратите и се наслади на студения полъх върху лицето й. — Значи вие се оказахте прави — аз бях най-добрия избор за работата, ако изобщо думата избор приляга тук.

Стайн остана спокоен за момент.

— Да, не вярвам, че политиката на Комитета се състои в даването на хората на правото на избор.

Тя се обърна към него.

— Затова съм и тук, нали, Боб? Това ли е цялата работа? Оставят те да нагазиш малко по-надълбоко и вече почваш да се чувстваш отговорен? Ако това е причината да сте тук, тогава не сте много полезен.

— Аз съм тук, госпожице Трент, защото мислех, че разполагам с нещо, от което се нуждаете, и защото си мислех, че искате помощта ми. — Думите заструиха от устата му, пришпорвани от нагнетеното напрежение. — Може да се окаже, че греша, но не мисля, че има някакво значение дали се чувствам отговорен, или не. Вие не искате да се включа в играта ви, играете по собствените си правила. Хей, тогава аз съм щастлив да скоча в първия самолет за Вашингтон. Не мисля обаче, че случаят е такъв. Считам, че информацията, която ви дадох, събрана с онова, което е открил Джаспърс, може да се окаже единственият начин да разрушим плановете им.

Изригването му истински я изненада — искрено възмущение на човек, когото тя бе имала за нищо повече от един аналитик, озовал се внезапно в съвсем чужда за него стихия.

— Колко е хубаво, когато видиш, че във вените на един бюрократ тече човешка топла кръв.

— Бюрократ? Вие имате огромен късмет.

— Не се тревожете, никой не разполага с времето да ви обвинява вас или когото да било другиго.

— Не се тревожа. — Той вдигна каничката с кафе, завъртя остатъка в нея и изля всичко в чашата си. Ароматът беше достатъчен да надвие вкуса, какъвто и да беше той. — И така, точно колко важен е Скентън?

— Ще ви дам да разберете, когато му дойде времето.

— Точно там е проблемът — отвърна Стайн. — Аз ви казах онова, което зная. Така че според мен сме стигнали до етапа, при който вие ми връщате жеста и ме осветлявате за онова, което сте открили двамата с Джаспърс.

Сара се обърна и изгледа Стайн; шкембето му бе провиснало чак до края на облегалката на креслото.

— Пък аз си мислех, че вие сте добрият самарянин. Не съм очаквала, че ще поискате нещо в замяна.

— Две глави са по-добри от една, нали така казваха?

— Може би. — Тя седна до него и се усмихна чаровно. — Първо обаче имам нужда от една услуга. Предполагам, че имате достъп до папките ми.

— Да — отвърна той с повече въпросителна интонация.

— Добре. Тогава ще ви се наложи да изтриете няколко страници от тях.

— Какво! — Малко остана Сара да изтърве чашата с кафето в скута си. — Искате от мен да унищожа строго секретна информация, така че никой да не може да се добере до, нея? Защо, по дяволите?

— Потвърждение, Боб. Потвърждение.

— Пуснете пистолета или ще бъда принуден да застрелям доктор Джаспърс право в гърдите.

Гласът на Ганц беше спокоен, без никаква следа от седемдесет и няколкото години отгоре в гласа му или в движението, с което стана и затвори вратата. Ксандър остана заслушан в изтракването на пистолета на Ферик върху килима. Ганц пристъпи надясно, без да сваля и за миг поглед от двамата натрапници и се пресегна да включи един лампион. Всички примижаха едновременно. Ганц измери с поглед Ксандър. Сините му очи бяха донякъде смекчени, дори топли, макар и не съвсем, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Кой е той? — попита Ганц.

На Ксандър му бяха необходими няколко секунди, преди да проумее, че въпросът беше отправен към него; естественият му инстинкт го накара да се обърне и огледа Ферик, преди да опише партньора си. Движението му обаче бе секнато още в началото.

— Не мърдайте, моля. Питам ви отново, кой е той, Докторе?

Ксандър издиша, почти неспособен да преглътне при напрежението, обхванало цялото му тяло. Думите му излизаха от устата глухо, на пресекулки, сякаш от стомаха му се надигаше нещо; револверът не откъсваше поглед от челото му.

— Аз съм Бруно Ферик — раздаде се глас зад гърба му. — Тук сме заради ръкописа.

— Аз имам много ръкописи — отвърна Ганц с монотонен глас. Ръката му зад револвера не помръдна. — Вашето име ми е непознато, хер Ферик. Как влязохте в контакт с доктор Джаспърс?

— Запознахме се съвсем скоро.

— Не съм допускал, че хер докторът ще се познава с хора, които размахват пистолети.

— Тогава вие трябва да си зададете въпроса доколко познавате хер доктора.

— Не ми се правете на умник. — Ганц не прояви и следа от емоция. — Този револвер в ръката ми е с чисто защитни цели.

Разговорът на английски между двама германци окончателно изведе Ксандър от неговия ступор.

— Той ми помага — вмъкна се Ксандър в разговора им. — Нямах представа, че е извадил пистолет.

— Дръпнете се настрани от бюрото ми, хер Ферик — нареди Ганц, игнорирайки Ксандър. — Двата стола до камината, благодаря ви, господа.

Ксандър и Ферик бавно се придвижиха през купищата книги, разхвърляни по пода, като внимателно държаха ръцете си видими през цялото време. Ганц се надигна иззад бюрото, като пристъпи пред креслото си да включи малката лампа с абажур, с очи вперени върху по-дребния мъж. Тримата седнаха едновременно. Ганц демонстрира първите следи от напрежение, като отпусна веднага лявата си ръка върху бюрото. Ферик се размърда в креслото си, с което предизвика нов изблик на енергия у стария реставратор; пистолетът отново се прицели в гърдите му.

— Та какво казвахте, докато Джаспърс? — попита Ганц, без да отделя поглед от ръцете на Ферик.

— Емил, този човек беше изпратен да ме защитава.

— А защо един учен изследовател на шестнадесети век ще има нужда от защита? Работата ви винаги е била интересна, но чак пък и да е опасна…

— Не работата ми е опасна и това ви е известно. — Гласът на Ксандър бе възвърнал част от увереността си. — Става въпрос за единадесет глави на Айзенрайх, които са някъде тук сред тия купища от книги; в противен случай вие не бихте държали пистолета си насочен в гърдите на приятеля ми.

Ганц не продължи веднага.

— Двама мъже се вмъкват в къщата ми посред нощ и аз просто се браня срещу натрапниците.

— И вие решихте да си оправите леглото, преди да се скриете в кабинета си? — Ксандър се изненада сам от смелостта си. — Не мисля, че говорите истината. Кога за последен път сте спали?

— Значи сега сте и детектив, а?

— Емил, у вас ли е Айзенрайх?

Ганц изгледа Джаспърс с мек поглед както преди; топлината в очите му съжителстваше по странен начин със студената реалност на дулото на пистолета в ръката му. След около, минута Ганц постепенно свали пистолета, без обаче да отслабва хватката си върху него, като ръката му бавно се отпусна върху облегалката на креслото му.

— Разбира се, че е у мен. — Той се опря със свободната си ръка върху бюрото си, сякаш да се надигне. Вместо това започна да трие дървото, а очите му заследиха очертанията от действията си. Той вдигна глава към гостите си. — А сега задавам на вас въпроса, над който си блъскам главата вече два дни: с какво толкова е важен този ръкопис?

Ксандър погледна първо Ферик, после Ганц.

— Това е голямо откритие…

— Не се отнасяйте с мен като с дете — прекъсна го Ганц, който едновременно с това се изправи. В гласа му вече се промъкваха първите нотки на раздразнение. Думите му бяха гневни, а движенията — изпълнени със сила. — Някое първо издание на Данте е откритие. Но въпреки това никой няма да се вмъкне през нощта в къщата ви, за да го търси. И никой не прави подобни неща.

Той вдигна един вестник, който беше върху бюрото му, и го подхвърли на Ксандър. Ксандър неловко го улови, като го разтвори на първа страница да търси отговора.

— Не, на трета страница. — Ганц също можеше да бъде нетърпелив. — В дъното. Това е вчерашният „Алгемайнер“.

Ксандър отвори на трета страница. Лицето на стария му приятел Карло Пескаторе се втренчи в него. Думите под снимката бяха още по-ужасяващи. УЧЕН ОТКРИТ МЪРТЪВ В АРНО — ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА РАЗСЛЕДВАНЕТО.

— Става още по-интересно — добави Ганц. — Полицията твърди, че в кабинета му е било проникнато с взлом, някой е пробил защитата на компютъра му и… — Той направи пауза за по-голямо въздействие и пусна пистолета върху бюрото, че двама непознати мъже са били забелязани да излизат от университетския двор в деня на взлома, като единият мъж бил с брада. Това ми се струва доста странна подробност.

Ксандър понечи да отговори, но спря.

— От колко време носите тази брада, докторе? — попита Ганц.

Ксандър посрещна погледа му; очите на стареца бяха изстинали, нямаше и следа от топлината отпреди минута. Той бе забравил четината върху лицето си няколко дни; Ксандър смутен свали ръка от лицето си.

— Това е нова придобивка — намеси се Ферик, който до този момент си бе стоял кротко върху стола.

— Аха, значи трябва да взема на доверие думата на мъжа с пистолета? — Ганц се върна до стола си, без обаче да сяда в него. — Може би сега вече ще разберете защо съм с револвер? Получавам Айзенрайх — като имате предвид, че само втората половина — и само ден по-късно, един мъж, на когото съм писал за находката си — защото той е един от малцината, способни истински да я оценят — бива отрит мъртъв. Но той не е убит в този ден. Не, той е мъртъв вече от седмица най-малко, приблизително по времето, когато от Лондон ми изпращат книги за реставрация. Съвпадение? Може би. Аз съм дълбоко потресен от смъртта на един колега — като при това странните обстоятелства около смъртта му правят още по-мрачна картината, — но аз все пак не съм разтревожен. И тогава, на следващата вечер, съм осведомен от общия ни приятел, хер Тюбинг, че вторият човек, на когото съм изпратил писмо за Айзенрайх, пристига във Волфенбютел, без да ме предупреди предварително за посещението си и че той пътува с придружител. Придружител. До този момент някога той пътувал ли е с помощник? Не, доколкото си спомням, като винаги ме е убеждавал колко много обича самотата на изследванията. Освен това той телефонира от гарата на Гьотинген, съвсем непривично за човек, който си прави плановете отдалеч. — Разпитът продължаваше, умората бавно започваше да си пробива път върху лицето на стареца. — И сега, когато пристигате, вие се вмъквате в къщата ми заедно с човек, който има пистолет, и сте почнали да си пускате брада. Всички тези подробности аз не мога да ги отхвърля като просто съвпадение. — Той вдигна револвера и го насочи. — Вие сте стар приятел, но старите приятели не се държат като вас. Разбира се, в дъното на всичко стои Айзенрайх. Трябва да знам защо.

Ксандър заговори, преди Ферик да го прекъсне:

— Защото съществуват едни много могъщи хора, които се опитват да приложат теорията на практика.

Очите на Ганц останаха приковани върху Ксандър. Един дълъг момент той остана неподвижен; строгото изражение върху лицето му бавно се стопи, синевата в очите му стана неутрална и взорът му бавно се сведе върху бюрото. Ганц проговори след около минута, вече с овладян глас.

— Това е далеч по-страшно от онова, от което се страхувах. — Той погледна Ксандър. — Опитвате се или успявате? — Когато младият учен не му отговори, Ганц насочи погледа си към Ферик. — Това, разбира се, обяснява причината за вашето присъствие тук. Без съмнение, вие бихте ме убили заради тази книга. — Ферик не каза нищо. — Разбирам. Някои хора трябва да бъдат спрени, без значение на жертвите. Вярвам, че ще се съгласите, докторе. — Ксандър остана мълчалив, докато Ганц отваряше едно чекмедже, където пъхна револвера. — Преди петдесет години малцина бяха онези, осмелили се да направят такава саможертва. Не мислете приятеля си за безмилостен, след като приема това бреме с такава лесна решимост. Мога да ви уверя, че онзи, който държи ръкописа, ще действа със същото равнодушие към човешките съдби.

— Те вече действат — отвърна Ксандър.

Ганц затвори чекмеджето.

— Разбирам. Първият… опит. — Той кимна на себе си, преди да вдигне поглед. — Ръкописът прави всичко повече от ясно. — Той задържа известно време погледа си върху Ксандър, преди да се обърне към Ферик. — Можете да приберете револвера си. Не обичам подобни неща да се търкалят на открито. — Докато Ферик се навеждаше за пистолета си, Ксандър откри, че му е невъзможно да откъсне поглед от стареца, чиито пронизващи очи бяха придобили вече решимост, те излъчваха целенасоченост. Ганц продължи все така натъртено: — Естествено, първите глави са у вас?

— Да — отвърна Ксандър.

— Което означава, че има още едно копие на ръкописа.

— Още две — поправи го Ксандър. — Едно на немски, друго на латински. Мъжете, които споменах преди малко, държат и двете.

— И те, без съмнение, дават мило и драго да се докопат и до третото.

— Това е нещо, което продължава да ме тревожи — обади се Ферик, пъхвайки пистолета в джоба си. — Защо ще ги е грижа за другите копия? От това, което докторът ми разказа, теорията е изпълнена с обширни предположения за един процес, който изисква години планиране, но той не предлага никакви подробности. Само нахвърля основното: какво възнамеряват да правят, какво са правили до този момент и продължават да правят, колко мъже са необходими за делото им, сферите, където е предназначен да избухне хаосът, и така нататък. Но ако той не ни казва точно как и което е още по-важно кога възнамеряват да задействат схемата, тогава ръкописът не може да ни свърши много работа. Той ни дава общ поглед, но нищо конкретно, за което. да се хванем, нищо, което да описва необходимите всекидневни действия, които трябва да приемем, че извършват. Те са наясно, че ръкописът няма да ни даде никакви подробности, защо ще им е тогава да ни пречат по всякакъв начин да се доберем до останалите копия?

— Отговорите се съдържат в собствения ви въпрос, хер Ферик. — Лицето на Ганц беше споходено от първата пестелива усмивка. — Най-вероятно в ръкописа се съдържа нещо, което дава подробностите, които вие търсите. В противен случай, както казвате, не би имало логика да проявяват такъв интерес към двама ви, нито към нашия скъп приятел Пескаторе, не е ли така? — Ганц се размърда на креслото си, погледна за миг Ксандър, после отвори едно тънко чекмедже в долната част на бюрото си. Той извади малка книга, чиито цвят и подвързия бяха трудно различими под приглушената светлина.

Ксандър скочи от стола си и сграбчи книгата от ръката на колекционера, като моментално я разлисти. Сърцето му за миг загуби пулс при надписа върху първата страница с дебелия готически шрифт на немски език. За момент той само я съзерцаваше безмълвно. Немски? Трябваше да е на италиански. А и къде е посвещението на втория том? Ксандър огледа корицата. Нямаше и следа от герба на Медичите.

— Прочетете името на автора — посъветва го Ганц. — Ще останете изненадани.

Улф Поинт, Монтана, 20,45 ч.

Обаждането бе дошло час по-рано от Ню Орлиънс, но не бе изяснило нищо. Си Ен Ен предаваха от шест часа картини на пораженията. Старецът не се бе отместил от телевизора, едновременно и омагьосан, и възбуден от прелитащите картини на екрана.

Прекалено рано, мислеше той. Всичко е толкова прекалено рано. Съдбата отново подлагаше на изпитание решимостта му. Експлозията, която беше предназначена като част от последния етап, а не първия опит, с въздействие, смекчено от нейната изолираност. Събитията, с които тя беше съгласувана, щяха да започнат чак след три дни, а разрушението на пристанището сега беше само малко повече от отделен произволен акт на тероризъм.

И въпреки всичко той се бе оказал поучителен. Бърнард Шоу интервюираше чрез спътник търговци на зърно от Чили и Аржентина — двама мъже, които неохотно коментираха въздействието от последното бедствие.

— Както го разбирам — продължаваше Шоу, — близо около една-трета от цялата входяща и изходяща търговия на Южна Америка се осъществява чрез Ню Орлиънс. — Двамата мъже кимнаха. — И сега, след като пристанището е недостъпно за търговски товари в продължение на най-малко десет дни — според най-приблизителни преценки — това повдига някои доста интересни въпроси, господа. Ако ги обединим с последния срив на зърнената борса…

Старецът слушаше с половин ухо, като се чудеше каква ли ще бъде реакцията, ако голям брой железопътни и сухопътни артерии на Средния запад се сгромолясат само няколко часа сред разрушението на пристанището. Какви ли въпроси щеше да предизвика това? Каква икономическа паника щеше да избухне по световните борси?

Но това нямаше да стане; синхронизирането не се бе получило. Окончателният етап се нуждаеше от преоценка, а може дори и от разместване във времето.

Ускорение.

— Потвърждение ли? Какво означава това, по дяволите? — Стайн беше вторият човек през последните десетина часа, който притискаше Сара със същия въпрос.

— Има няколко души, които не искам да научат какво ми се случи след Аман.

— Вие искате да…

— Те така или иначе ще се доберат до досието ми, повярвайте ми.

Стайн поклати глава.

— Искате да ми кажете, че има пътечка? Не повече от десет човека имат достъп до…

— Повярвайте ми — прекъсна го тя. — Проблемът е там, че преценките по възстановяването ми са включени в тези доклади и те съдържат повече информация, отколкото бих желала да получат приятелите ми. Това са психологически описи.

— Знам какво представляват.

— Добре. Тогава няма да имате никакъв проблем да откриете моите. — Сара се изправи и отиде до леглото и сака си.

— Няма никакъв проблем. Досието ви стои върху бюрото ми вече от седмица.

Сара не успя да потисне моментната си изненада.

— Това е много удобно. Мога ли да ви попитам защо?

— Искам да знам с кого си имам работа.

— Колко копия има в оборот? — попита тя, докато си играеше с едно от закопчаните с цип отделения на сака.

— Нито едно.

— Още по-удобно.

— Удобно от каква гледна точка? — попита той, вече с нетърпение в гласа.

Сара се извърна небрежно.

— Има списък с четири пасажа, дата и постъпления по часове, които искам да… премахнете. Да ги изгубите.

— Какво?

— Напишете на тяхно място каквото искате. „Пациентът имобилизиран“ или „необходимост от предписване на седативи. Сеансът отложен.“ — Сара спря за момент с очи, втренчени нейде в незримата далечина. В паметта й се надигаха гласове, изображения на легло, завързани китки, спринцовки, пълни с… — Всичко, което според вас да звучи достатъчно правдоподобно, без да буди съмнения за фалшификация. После ги пъхнете обратно и върнете папката. — Тя извади парче хартия. — Това са датите…

— Чакайте, я задръжте малко. — Стайн рязко се обърна, а очите му проследиха нейните. — Вие не само искате от мен да подправя нещо, до което аз дори и не бива да имам достъп, но искате от мен и да сложа нещо на тяхно място, така че някой друг да може да се докопа до него? — Той поклати глава, посягайки към каната с кафе. — Вие трябва да направите нещо повече от усмивка, за да ме накарате да извърша което и да е и от двете. Аз се нуждая от отговори.

— Не, нямате нужда. — Тя дръпна ципа на сака и се върна до дивана. — Онези преценки съдържат информация, която ще обезсмисли всичко, което съм направила до този момент. Тези мъже трябва да повярват, че съм част от тях. Вотапек вече е убеден в това. Досието ми в този си вид просто ще разруши легендата ми.

— Разбирам. Мога. ли да имам някаква идея какво търся?

Тя постави листа пред него.

— Ето ви списъка.

Стайн поклати глава, като се намести върху мекото кресло.

— Сигурен съм, че всичко е точно, но не това ви питах. Нали не забравяте, че аз съм виждал онези папки.

Сара загледа анализатора с лице, коренно различно от онова отпреди секунди.

— Просто изпълнете списъка.

— Седем години са доста дълъг период, за да си спомни човек точните дати, събитията от които да бъдат променени.

— Повярвайте ми, Боб — изрече тя с леден и прецизен тон. — Не бих могла да ги забравя.

— О, няма и съмнение, че датите са точни. Само се чудех дали не е възможно нещичко да е отплавало по време на някой сеанс. Както вече ви казах, чел съм онези доклади. Мисля, че знам какво искате от мен да премахна…

— Тогава защо са всички тези въпроси?

— Защото трябва да знам защо. Вие не ми казвате пред какво е изправен Джаспърс, какво общо има ръкописът с всичките тези терористични актове, защо Скентън е толкова важен. Добре. Почти мога да приема всичко това, защото поради някаква причина, която на мен ми е неизвестна, всъщност ви вярвам, че знаете какво правите. Но аз нямам намерение да се превръщам в момче за поръчки и няма да стана част от всичко това, ако вие ми нямате достатъчно доверие, за да ми дадете нещо, с което да работя. Всичко, което искам да знам, е какво кара гръмките приказки на един дрогиран, полумъртъв, леко врътнал оперативен работник отпреди седем години да причиняват такава уплаха на хора като Тайг? Какво толкова съдържат онези досиета, което съм сляп да видя?

Сара изчака, като гледаше очите му, преди да отговори.

— Защото те дават пълната картина, а аз не мога да позволя на Айзенрайх да я види.

— Защо?

Тя отново изчака.

— Добре, Боб… Искам да останат с убеждението, че съм разгневена, че съм се почувствала предадена, че съм търсила… нещо, което да придаде смисъл на всичко, което се е разпаднало за мен. Но аз не мога да им позволя да разберат защо. Не мога да им позволя да прочетат колко много ненавиждам хаоса и структурите, водещи до него. Страници с безброй гръмки приказки. Намерят ли ги, те ще разберат — хората като Тайг, Седжуик, Вотапек и Скентън, — че за мен са не по-различни от Сафад, мъже, които си мислят, че имат правото да рушат, за да осъществяват визиите си за един геометричен свят в най-лошия смисъл на думата. Ти си чел досието ми, Боб. В онези страници аз съм всичко онова, което те ненавиждат и от което се боят. Аз съм гласът на здравия разум.

Стайн остана мълчалив няколко секунди, преди да заговори:

— И тези мъже са способни да предизвикат такъв хаос?

Тя остана до прозорците.

— Как изглежда Вашингтон тези дни, Боб?

— Какво?

— Миналата седмица. Това беше пробният им полет. Да имаш други въпроси?

Стайн я загледа несигурен в продължение на няколко секунди, докато в един момент очите му не се разшириха. Сара не каза нищо. Той пресегна до масата за листа, който тя бе оставила, и прегледа номерата.

— Има един правителствен самолет, който излита в девет и двадесет. След три часа и половина мога да се върна във Вашингтон.

— Това е доста бързо.

— Той лети наистина високо и бързо.

— Благодаря ви.

Думите бяха честни, признание за искрена необходимост, която Сара не си бе позволявала в продължение на много време. Може би О’Конъл не беше единственият човек в Комитета, на когото тя можеше да се довери.

Стайн сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— Останалото го оставям на вас.

Сара се включи в подреждането на листовете. В един момент тя долови приглушеното почукване по вратата. Не беше силно, но звукът накара и двамата да застинат на място; главите им рязко се извърнаха към посоката на звука.

Сара вдигна показалец пред устните си.

— Да? — отвърна тя със спокоен глас.

Последваха още две почуквания.

Тя изгледа новоотокрития си довереник, чието лице бе посивяло, а ръцете му трескаво стискаха папките. Тя му показа с жест да ги събере и да излезе на терасата, после бавно тръгна към вратата.

— Кой е там?

Отговор нямаше. Тя погледна през шпионката; коридорът беше празен. Отстъпи назад, изчака няколко секунди, след което дръпна рязко вратата. До стената бе застанал висок, изключително красив мъж, с вече побелял перчем, сресан назад, който откриваше високо чело, с костюм с безупречна кройка и с широки плещи на едно изсечено като скала тяло. Ходът й с вратата не бе произвел някакво особено въздействие върху мъжа. Сара мярна и още един мъж в дъното на коридора. Мъжът до вратата я огледа, после погледът му се плъзна из стаята; мярка за сигурност, маскирана от заучена усмивка.

— Госпожице Трент, аз съм Лорънс Седжуик. Мисля, че сте в града, за да се срещнете с един мой стар приятел.

Ксандър се втренчи в името. Розенберг. Алфред Розенберг. Той се опита да си спомни откъде му е познато, но като прелисти на следващата страница и видя датата на издаване; лицето мигновено изпъкна пред мисления му взор. Образ с късо подстригана коса в Нюрнберг, мъжът сгърчен на задния ред на банките, мигновено изплава в паметта на Ксандър. Разбира се. Розенберг, самопровъзгласилият се философ на Третия Райх. Но защо? Ксандър погледна Ганц, чието изражение беше достатъчно, за да подскаже отговора.

— Имам тази книга от тридесет години — произнесе реставраторът. — Трябва да кажа, че това не беше нещо, на което обърнах достатъчно внимание, освен че съм абсолютно убеден, че това е единственото копие. — Той се приведе напред, като посочи с кимване на глава. — Вие виждате, че това е все още под формата на текст, напечатан на пишеща машина, което го прави ръкопис подготвен за печат, но който никога няма да излезе. Очевидно Хитлер не го е мислел за достоен за печат, като тук иронията е във факта, че това е единственото нещо, което неговата тъпа идеология някога е написала, отличаващо се с някаква кохерентност. До вчера не го бях чел докрай… — Ганц направи пауза, като издърпа една доста по-масивна книга от чекмеджето. — Когато си спомних за това. — Той посочи към книгата в ръцете на Ксандър и каза: — Отворете на трета страница, където Розенберг разкрива източника на нацистката мъдрост. Вие също ще се изненадате.

Ксандър прелисти тънкия памфлет, докато очите му не се натъкнаха на добре познатата фамилия. Айзенрайх. Той вдигна въпросително поглед към Ганц.

— Да — отвърна на непроизнесения въпрос Ганц, — кой знае как, но ръкописът трябва да е попаднал в ръцете на нацистите. Ако сте чели труда на Розенберг, ще забележите, че книгата е написана под вида на разписание, подробен процес, при който нацистите, все още не на власт, биха могли да създадат хаос, достатъчен да ги издигне като единствено разумната алтернатива. Хитлер може и да не я е публикувал, но той със сигурност е взел присърце доста от идеите й. Един от последните съвети е подпалването на Райхстага. Хитлер го прави през февруари 1933 година, неговият последен акт, преди да получи пълната диктаторска власт.

— Разписание — изрече Ксандър повече на себе си, отколкото на Ганц.

— Моля?

— Нещо, което винаги съм мислел, че книгата съдържа. Начин да се задвижи целия механизъм. — Той се обърна към Ферик. — Точно това казах й на Сара в Ню Йорк. Тогава обаче си беше чиста хипотеза. А сега… — Той се обърна към Ганц: — … вие ми казвате, че Розенберг е използвал ръкописа, за да създаде от него наръчник на нацистите как да се доберат до властта.

— Една възможна версия за това издигане до властта — коригира го Ганц. — Не твърдя, че книгата съдържа подробно ръководство за точните действия между 1919 и 1933 година. Но е интересно да се види как първите десет страници на един памфлет от двайсет и една страници са посветени на първите тринадесет и половина години от тази асоциация, докато втората половина изцяло се занимава с период по-малък от три месеца. Почти няма съответствие между двата периода от време и съответните части от книжката. Първата половина от книгата представлява малко повече от една натруфена история на една изцяло изкукала група от хора точно преди момента на завземането на властта. Втората половина, от друга страна, са точно онези раздели, които са разписанието, за което вие говорите, и са именно онези раздели, за които Розенберг счита, че ги е взел от Айзенрайх.

— А тази другата книга? — попита Ксандър, кимайки към тома в ръката на Ганц.

— А, да, тази другата. — Ганц поглади нежно корицата й. — Тази книга, също както и онази, която държите, бяха подарък от Пескаторе. Преди години. — Той остави книгата върху бюрото. — Вие трябва да знаете, че той беше прекрасен учен, но не от онези, които дават воля на сантименталността си към самите книги. Всеки път, когато приключваше с даден том, той ми го изпращаше. С неговата щедрост аз натрупах доста богата колекция… — Той погледна към Ксандър. от автори, всички които цитират Айзенрайх като свой източник. Тази е трактат, писан от Айъртън, съконспиратор на Кромуел при дебатите на Пътни. Той също пише малка книга за най-добрите начини за стабилизиране на сферата и също така задава разписание, по което Кромуел да поеме цялата власт в ръцете си. Започвате ли да виждате връзката?

Ксандър кимна на себе си; идеята вече започваше да се оформя в съзнанието му с разказа на Ганц.

— Макар и далеч по-ясен от напразния опит на Розенберг, той също никога не е бил изпълнен, както сами разбирате. Което ни довежда до това. — Ганц посегна към чекмеджето за трети път и извади малък том в кожена подвързия; този път вече гербът на Медичите проблесна безпогрешно под светлината на лампата. — Аз само препрочетох другите, след като получих тези двете преди два дни. Доколкото знам, вие си имате израз за случилото се — „всичко си дойде на мястото“. Това стана по средата на последната глава… — Ганц отвори книгата, прелисти я до края и прочете с присвити очи — … „призив към действие“. Отначало не можех да разбера защо главата така неудържимо ме привлича. После си спомних за другите две книги върху бюрото. В тази последна глава… — той погледна Ферик — … Айзенрайх дава подробността, която толкова ви интересува. След не повече от страница и половина, с няколко примера, извлечени от неговото съвремие, той очертава границите на методите, използвани по най-добрия начин по време на последната съдбоносна критична фаза, точно преди да изригне хаосът. Период, който, мога да добавя, е предназначен да продължи не повече от два до три месеца. Той е незавършен, но логичен. — Той хвърли поглед върху един или два пасажа. — Разбира се, Розенберг размътва теорията. Айъртън се представя значително по-добре. Вчера сутринта видях връзката като нещо изключително възбуждащо. Днес — той положи книгата върху бюрото — нещата са далеч не така ясни. — Той отново стрелна с поглед придружителя на Ксандър. — Това е причината, хер Ферик, онези мъже да придават толкова голямо значение на факта, че вие можете да се доберете до което и да е копие на тази книга. Като имаме предвид казаното от вас, изглежда, че те — толкова настървени да приложат теорията в практиката — са съставили своето собствено разписание съгласно предписанията на ръкописа, такова, което според тях доктор Джаспърс ще схване, стига да успее да се добере до последните глави на Айзенрайх. И тогава ще имате отговорите на своите как и защо.

— Предполагам, че това е вярно, хер Ганц — отвърна Ферик, — но според мен има далеч по-вероятна причина за тяхната загриженост.

— И коя е тя? — попита възрастният мъж зад бюрото.

— Това не е дали докторът ще успее да извлече разписанието им от отделните късчета мозайка, а дали изобщо си дава сметка за всичко това.

Ганц направи пауза, преди да зададе въпроса си:

— И защо ще е така?

— Защото ако доктор Джаспърс може да направи връзката между тяхното разписание и това на нацистите, тогава едва ли би било за него проблем, при всичката тази информация, с която разполага, да изобличи тези хора като нищо повече от съвременни фашисти.

Стаята замря в тишина, докато в един момент Ксандър не се обърна възбудено към придружителя си:

— Но, разбира се! — Идеята започна да се прояснява. — Не би имало никакво значение дали това е вярно, стига само хората да повярват, че има връзка. Доберете се до разписанието им, публикувайте го с коментара „пра-правнук“ на разписанието на Розенберг и хората на Айзенрайх ще се превърнат в нищо повече от поредния неонацистки повърхностен елемент. — Той изпадна във възбуда при тази идея. — Няма да е необходимо да се обясняват по-деликатно части от теорията — автономията, измамата, сферите. Само направете асоциация с нещо, от което хората се ужасяват. — Споходи го нова мисъл. — Ето защо си правят труда да издирят и останалите копия — те знаят, че връзката е там. Знаят, че можем да им устроим капан.

— Точно — потвърди Ферик.

— Още съм малко като в мъгла — каза Ганц.

Ксандър погледна стареца и продължи:

— Всичко, което трябва да направим, е да открием тези няколко книги и да ги асоциираме с хората, които държат ръкописа, а пресата ще свърши останалото. Медиите. Излагането в медиите — дори и несъвършеното — е много опасно нещо. Тези хора процъфтяват чрез секретността. Като покажем връзката между тях и тези книги — без значение колко безплътна може да е тази връзка, — те ще изгубят две важни неща от жизнено значение за успеха им: измамата и достоверността. Откриваме разписанието им, поместваме го редом с Айзенрайх и документите на Розенберг, и цялата им конструкция се разпада на мига.

Ганц вдигна двете книги от бюрото и каза:

— Ако сте прав, това означава, че тяхната версия на тези трактати е същевременно и тяхната ахилесова пета.

Думите едва бяха излетели от устата му, когато в тъмната къща се разнесе звука от изскърцваща панта. Той дойде от първия етаж, от кухненската врата. Ферик мигновено измъкна пистолета от джоба си и с жест посочи на Ксандър и Ганц да угасят лампите, след което скочи и грабна дървения стол с висока облегалка, в която бе седял, и се втурна към вратата. Той затръшна вратата и залости стола под дръжката й точно в момента, когато стъпките се разнесоха от площадката на стълбището. В коридора се разнесе свистенето на изстрели със заглушител и трясъкът на оловото в дървената врата накара Ферик да отскочи назад. Лявата му ръка болезнено се разтърси. Пистолетът му изстреля на свой ред куршум, приглушен от заглушителя, който прониза разръфаната вече врата. Погледна към лявата си страна и видя Ксандър да се промъква към прозореца, след като напъха трите книги в калъфа на компютъра. Ученият прекрачи перваза и излезе на ръба на покрива. Ганц остана неподвижен на стола си със странно ясен поглед върху лицето, докато през това време втори откос пронизваше вратата. Ферик бързо прикри стареца със собственото си тяло; стаята изригна в миниатюрни фойерверки. Ферик се обърна и изстреля още един куршум, който предизвика приглушен вик без ясна индикация, че беше попаднал в жизненоважен орган на някой от нападателите. Ферик отстъпи назад; Ганц бе останал незасегнат от канонадата. Старецът се разрови из най-горното чекмедже на бюрото си и издърпа револвера си и връзка ключове. Той подхвърли ключовете на Ферик и прошепна: „Колата“, сочейки едновременно с това с възлестия си пръст към прозореца. Размяната трая само секунда, но беше ясно, че старецът нямаше намерение да бяга; сините му очи бяха втренчени във вратата в очакване нападателите да връхлетят в стаята, а револверът му сочеше непоколебимо натам. Такива хора трябва да бъдат спирани, без значение за жертвите. Един последен акт, след петдесет години изчакване, един последен момент в служба на истинска кауза. Ферик го разбираше.

Той се плъзна покрай бюрото към прозореца и погледна назад, миг преди да прекрачи перваза. Ганц седеше неподвижен на стола, стиснал като в менгеме ръкохватката на револвера, който бълваше куршум след куршум в разнеслото вратата тяло; куршумите му отхвърлиха върху стената безжизненото вече тяло на първия нападател. Миг по-късно откос от автоматично оръжие разкъса гърдите на стареца, като го отхвърли назад заедно със стола му. Главата на Ганц клюмна, а сините му очи се втренчиха в празнотата. За миг се задържаха върху Ферик. Само тропотът на още стъпки по коридора го накара да откъсне поглед от вече мъртвия му сънародник.

Ферик стреля в отговор и се промуши през прозореца; ръкавът на палтото му се бе обагрил в алени ивици. Леденият въздух на откритото пространство беше истинско облекчение след горещината в стаята. От дясната му страна Ксандър се бе добрал до надвисналия ръб на покрива и вече го чакаше. Той скочи на земята и се претърколи, без да изпуска калъфа на компютъра от прегръдките си.

— Колата! — изсъска му Ферик от покрива, после се извърна и изстреля поредния куршум, след което скочи на земята. Над главата му се разнесе жуженето на поредния откос. Коленете му се подгънаха от резкия удар и тялото му се претърколи по земята. Болката в ръката му се усили, докато се изправяше, залитна и се устреми към колата. „Карай!“ — Той запрати ключовете в гърдите на Ксандър, отвори вратата и се плъзна отзад. Ксандър захвърли калъфа на предната седалка и се плъзна зад кормилото; секунда по-късно далечният прозорец се пръсна, къщата на отсрещната страна на улицата светна, докато през цялото това време Ксандър се суетеше с връзката ключове. По някакво чудо успя да напипа нужния ключ, пъхна го в процепа и стартира двигателя.

Саабът ветеран изрева отчаяно и се втурна напред. По покрива на колата задрънчаха куршуми, които накараха Ксандър да се свие зад кормилото. Той извърна глава и зърна двама мъже да скачат от близкия покрив; бяха старите му познати от университета. Плешивият великан мигновено се изправи и стреля подир колата. Брадатият остана сгърчен на земята, стиснал с болезнена физиономия крака си. Ксандър видя как правият мъж се обърна и изстреля два куршума в главата на партньора си.

— Видя ли това? — възкликна Ксандър, обръщайки се напред, без да забележи болезненото изражение на Ферик.

— Само, карай! — дойде отговор отзад, придружен от звука на разпаряне на плат, — Ферик раздра ризата си със зъби, за да превърже раната. — Излез на магистралата. — Ярки фарове ги осветиха отзад. Преследващият ги автомобил бързо скъсяваше дистанцията помежду им. Ксандър примига от ослепителното сияние, в огледалото за обратно виждане. — Дай си ръката.

— Какво?

— Ръката си! Да ми ръката си!

Ксандър протегна ръка над седалката. Ферик бързо намести два от пръстите му върху парчето от ризата.

— Притисни!

Ксандър беше приведен ниско над кормилото с болезнено извито назад рамо. Пръстите му станаха лепкави от кръвта. Той мярна името на познат път и чисто инстинктивно успя да завърти волана; центробежната сила отхвърли Ферик към другата стена на автомобила.

— Моля те! Концентрирай се върху пътя! — Ферик продължи с превръзката си.

— Това ще ни отведе до аутобана. След около десетина до двадесет километра.

Ферик не отговори, зает със завързването на импровизираната си превръзка. Той освободи ръката на Ксандър, който вече улови волана с двете си ръце.

— Книгите и компютъра у теб ли са?

— Да.

— Съсредоточи се върху пътя.

Светлините на фаровете от автомобила зад тях изпълниха кабината на малкия сааб. Ферик бързо презареди, докато през това време шофьорът на колата зад тях се подаде през прозореца и изстреля откос по тях. Останките от задното стъкло се разхвърчаха окончателно, а Ферик по чудо остана незасегнат. Ксандър обаче нямаше неговия късмет и усети как едно парче се забива в дясното му рамо. Ферик рязко го издърпа и болката в рамото на Ксандър мигновено се усили. Ферик стреля в отговор, без да го е грижа за стъклата, като се прицели в левия преден фар на преследвача им. Колата зад тях рязко закриволичи.

— Сега ще се опита да се изравни с нас. Карай по средата на пътя.

Ксандър изпълни като машина нареждането и рязко завъртя волана; болката в рамото го захапа хищно. Пътят започна да се извива в завой с излизането им от очертанията на града. Той вдигна скоростта до сто — колата се тресеше и подхвърляше Ферик напред-назад. След минута пътят се изправи, врязвайки се в просторни зърнени масиви. Ферик отново се прицели в автомобила зад тях, който се бе приближил на не повече от десетина метра.

— Той ще стреля в гумите! Карай на зиг-заг!

Ксандър подкара колата зиг-заг. Откосите отзад започнаха да се разминават с целта си. Резкият тласък отзад подхвърли Ферик и го запрати в седалката на Ксандър, когато автомобилът на преследвача им заби предница в задната им броня, но тежкият сааб успя да се задържи върху платното. Ксандър си спомни за последното подобно препускане по пътя за Флоренция и черния мерцедес отзад. Сякаш се бе случило преди месеци. Покрай тях профуча табела със знак за Касел; аутобанът беше на не повече от минута път. Далечната ивица светлини изплува на хоризонта. Двата автомобила се бореха за място върху тясната лента на шосето. След малко пътят започна да преминава в четирилентово платно с ширина, достатъчна за преследвача им да се изравни с тях. С приближаването към включването в магистралата Ксандър се видя принуден постепенно да отклонява колата милиметър по милиметър от рампата — единствената му преграда срещу напредващия от лявата им страна преследвач. Той превключи на трета скорост в последния момент. Саабът изпищя в агония със завъртането на кормилото, като синхронизира съвършената маневра с навлизането във входа към магистралата и препречвайки пътя на Айзенрайх. Точно в този момент Ферик се хвърли напред, сграбчи кормилото и върна колата върху по-тесния път.

— Какво правиш? — Вече нямаше смисъл да се борят — рампата я нямаше, пътят отново се стесняваше, а преследвачът им ги следваше плътно. — Почти бяхме успели. Вече бяхме на магистралата, а Айзенрайх изчезна.

— Тази кола само след минути, ако вече не е, ще бъде обявена за полицейско издирване — изрева Ферик, надвиквайки воя на двигателя. — Освен това върху магистралата нищо няма да му попречи да се изравни с нас и тогава с нас ще е свършено.

Ксандър превключи на четвърта, като почти мигновено дистанцията между двете машини се увеличи. Ферик се прицели и простреля и втория фар.

— Познаваш ли областта? — изграчи той в ухото на Ксандър.

— Не — изрева през рамо Ксандър, — но след пет минути навлизаме в следващото градче. Натам води малкият път.

В този миг предното стъкло се изпълни с хиляди тънки ивици; заблуден куршум го настигна точно под огледалото. Ксандър се опита да прогони от главата си мисълта колко близко бе преминал куршумът покрай главата му. Той отново превключи скоростите. Кракът на Ферик изведнъж се стрелна покрай него и предното стъкло излетя от рамката си, пръскайки се на хиляди парченца по настилката. Внезапният леден порив на вятъра удари Ксандър в лицето и задръсти ноздрите му. Табелата за Залтцитер профуча покрай тях, но Ксандър не можа да разбере дали числото за километрите беше три или осем.

От лявата им страна се разнесе рязък писък. Той рязко извъртя глава: някакъв влак бе започнал да забавя ход, очевидно приближавайки се към поредната гара. Ферик също се извърна наляво и се приближи към ухото на Ксандър; ураганният поток от въздух виеше с такава сила, че правеше разговора между тях практически невъзможен. Ксандър все пак долови, по-скоро се досети за думата „гара“, докато Ферик сочеше към влака. Той кимна. Въпросът беше само как ще се доберат до него.

Започнаха да се появяват отделни къщи, първите след Волфенбютел. Градчето започна да фучи покрай тях с огромна скорост. Ферик отново се прицели в колата зад тях; предната дясна гума експлодира с трясък, който стигна до ушите им въпреки воя на вятъра. Джантата застърга по асфалтовата настилка на пътя. Въпреки това преследвачът им не се отказваше, като на свой ред стреля по сааба. Внезапният тласък от забиващите се в автомобила куршуми подхвърли Ксандър в седалката, главата му се заби в тавана, а ръцете му за миг изгубиха контрол върху волана. При хаотичното спускане към Залтцитер Ферик успя да стреля още веднъж, този път вече със смъртоносна точност. Втората предна гума на преследвача им гръмна, с което колата зад тях стана практически неуправляема. Той поднесе наляво, където се вряза в няколко паркирани коли, преди окончателно да спре. Двеста метра нагоре по пътя ги очакваше гарата. Свирката на влака надви дрънченето на задната им джанта. Тридесет секунди по-късно Ксандър и Ферик вече изскачаха от колата. Ксандър бе грабнал калъфа на компютъра. Влакът вече бавно набираше скорост. Двамата се втурнаха отчаяно към стълбичката на последния вагон и се заловиха за стърчащите дръжки.

След минута околността препускаше покрай тях със скорост четиридесет и пет мили в час. Ферик веднага свали палтото си и го захвърли на седалката. Дишайки тежко, той смъкна раницата, до този момент чудодейно оцеляла върху гърба му и извади две якета, като подаде едното на Ксандър. Никой не пророни дума, докато и двамата навличаха чистите якета. След три минути двамата бяха в петия вагон на влака, който напредваше за Франкфурт. Покоят, който изпитваха в момента, беше неземен.

Плешивият им преследвач докуцука с изкълченото си коляно до гарата с очи, втренчени в отдалечаващия се влак. Той измъкна от джоба си мобифон и набра номер.

Сара отстъпи назад в стаята в знак на покана. Седжуик кимна и мина покрай нея. Вторият мъж, с ръце, сплетени на кръста, и с костюм, заплашващ да се пръсне по шевовете в раменете, остана в коридора. Очите му я проследиха, докато тя затваряше вратата, едно не съвсем нежно послание, че тънката преграда едва ли ще се окаже сериозно препятствие по пътя му, ако реши, че присъствието му в стаята не е наложително. Бравата изщрака и Сара се обърна; Седжуик вече се бе настанил като у дома си в стаята с лека усмивка върху устните му.

— Надявам се, че не нарушавам покоя ви, но това беше единственото време, когато мога да се добера до тази част на града. Без съмнение очаквахте да видите Джонас Тайг, — Самоувереността му служеше като естествен буфер срещу всяка неловкост, която можеше да предизвика ситуацията. Макар и свързан с Айзенрайх със същата амбиция, той беше далеч от Вотапек, макар и не толкова желаещ да скрие своето тщеславие.

— Не очаквах никой.

Усмивката му не изчезна.

— Тия дни Джонас много не си пада по ходене сред народа. Не му е лесно, като се има предвид успеха на телевизионното му шоу. — Той се огледа из стаята, после спря погледа си върху нея с ръце, пъхнати небрежно в джобовете. — Не очаквах да ви заваря сама.

Той не си губеше времето. Сара му върна усмивката.

— Изобщо не съм си и представяла, че въобще ще ме очаквате.

— Госпожице Трент — започна той, все още с дружелюбен тон, — фактът, че ви беше позволено да напуснете острова можеше да означава само, че следващата ви спирка щеше да е тук или в Ню Орлиънс. Вие не дойдохте при мен, така че аз дойдох при вас.

Сара се вгледа в мъжа пред себе си. Той оставаше забележително изкусен, без да показва някаква предпазливост в отговорите си, нито да се кълчи като маймуна. Само с една фраза той бе определил позициите и на двамата, без да се страхува да разкрие собствената си роля, заедно е нейната. „Беше ви позволено да напуснете острова.“ Позволено. Дума, която очертаваше статуса й на пионка, приета в обкръжението на Айзенрайх, като едновременно съдържанието на думите правеше ясен под-текста на заплахата му: онези, които не са надарени с тази привилегия, просто няма да оцелеят. Вотапек я бе пуснал. Очевидно, това беше достатъчно одобрение. По-тревожното в случая беше признанието му, че държи под око действията на поне единия от съмишлениците си.

Като имаше предвид характеристиките му, Сара беше наясно, че с този мъж щеше да е още по-съдбоносно да изиграе ролята си, заблудила толкова майсторски Вотапек. Седжуик трябваше да види собствената си арогантност, отразена в нея като в огледало.

— След като приемем, че контактът е изключен, тогава ни остава вариантът да държите под око приятеля си и острова му? Май не демонстрирате голямо доверие един към друг, нали?

Очите му за момент проблеснаха, но усмивката му остана непроменена, докато се приближаваше до дивана.

— Ще се изненадате много, госпожице Трент.

— Как ме открихте? — Тя държеше инициативата да е у нея.

— Не беше чак толкова трудно.

— Без да ми закачите опашка? — Тя поклати глава, докато сядаше. — В занаята съм от доста време и или хората ви са страхотни, или пък аз съм изтървала нещо.

Усмивката му стана още по-широка.

— Сигурен съм, че не сте изтървали нищо. — Седжуик се огледа повторно из стаята. — Очаквах да видя един мъж тук. Кой е той?

— Това не е отговор на въпроса ми? Как ме открихте?

— О, не съм съгласен с вас. Точно отговаря на вашия въпрос. — Той също седна. — Както ви казах, ние ви очаквахме. Това обаче, което не очаквахме, беше него — малко френетичен и очевиден, не мислите ли? Не беше трудно да го открием снощи на летището и още по-лесно да го проследим, за разлика от вас. Той се регистрира тук и ние зачакахме. — Седжуик й предложи снизходителната си усмивка. — Не се тревожете, талантите ви без съмнение са останали непокътнати. Пак ви питам, кой е той?

Сара приглади полата си, преди да заговори.

— Вие ме изненадвате. Мислех си, че въпросът кой ще е доста лесен за вас. За Вотапек не представляваше особена трудност.

— Това са неща от онези, госпожице Трент, които двамата с Антон не разискваме. — Той кръстоса крака, изтръсквайки мъхче от панталоните си. — И между другото представата ви, че контактът между нас е забранен — той поклати глава, — няма много смисъл, не мислите ли?

— Думата смисъл според вас има ли място тук?

Седжуик я загледа в очите и после бурно се разсмя; очите му се превърнаха в тесни цепнатини.

— Много добре. Не, не първоначално. Смисъл е точно онова нещо, срещу което се борим, не е ли така? Но в такъв случай Антон би ви разказал за това, нали?

— Знаех за това отдавна, преди да имам удоволствието да вкуся от гостоприемството на господин Вотапек. Ръкописът е повече от ясен и точен относно темата за хаоса, така че аз се замислих над ограниченията в контактите между…

— Ръкописът — вмъкна той — не споменава нищо за зърнения пазар, но ние успяхме да го предизвикаме. — Тонът му бе станал почти самохвален. — Трябва да се научите да четете между редовете.

Сара успя да сдържи изумлението си. Зърненият пазар. В нещо, което за него беше добре отмерена във времето фраза, той бе разкрил далеч повече, отколкото можеше да предполага. Той бе издал още едно късче от програмата на Айзенрайх, за да докаже своя теза, и желаейки или не, й бе предложил окончателното потвърждение за предопределената й да изиграе роля в този процес. Той бе очаквал тя да разполага с такава информация, като й я бе подхвърлил небрежно, считайки, че няма какво да крие. А и защо ли му беше да крие? Тя бе изиграла майсторски ролята си при Вотапек и сега правеше същото и при него. И въпреки всичко нещата се получаваха прекалено лесно. А дали не виждаше най-сигурния признак на тяхната слабост — мъжкото его, пъчещо се и издуващо мускули, за да впечатли?

— Подробностите не ме интересуват — отвърна тя със същия равен глас. — Аз говорех за общата теория.

Смехът на Седжуик бе преминал в развеселен поглед.

— Ама загадка сте, госпожице Трент. Не е чудно, че той ви е избрал.

— Вотапек?

Отново същия приглушен смях и отмятане на главата назад.

— Антон няма такова могъщо въображение. Не, човекът, който… — Той спря и я изгледа. — Вие го наричате Айзенрайх, нали? — Той изчака реакцията й, но когато такава не дойде, той продължи: — Малко театрално, но затова пък разбираемо. Вашите думи, вярвам, са били от рода на: „Не ми плащат достатъчно, за да се излагам на такъв риск.“ Прав ли съм?

Сара му върна погледа, като съумя да изтръгне усмивка от себе си.

— Вие наистина го държите под око. Има ли някаква причина, която трябва да знам?

— Кой е той, госпожице Трент? — Очите му бяха изгубили всичкия смях. — Мъжът, който задаваше толкова много въпроси за вас на летището и въпреки всичко реши да не се навърта наоколо и да ви вземе? Кой е той? Не си падам много по загадките.

Сара направи пауза, преди да отговори.

— Той е маловажна фигура… източник на информация, връзка от предишната ми работа в правителството. — Тя се спря на това, оставяйки на Седжуик да си направи нужните умозаключения.

— Предишната ви работа? — Това беше първото пропукване в маската му. — Не предполагах, че вече не работите за правителството.

— Не работя. Просто фокусът ми се промени и вярвам, че хората, за които работя, също не си дават сметка за тази промяна. Човекът, от когото толкова много се интересувате, също работи за тях.

— А причината, поради която летяхте чак до тук?

— Събитията от последните дни.

— Като?

Този път само инстинктът й подсказа как да продължи.

— Ню Йорк. Една малка уличка. Те все още се опитват да си съставят представа за картината.

— Това беше чиста проба недоразумение. — Седжуик не показа никакво колебание в отговора си, сякаш отново бе очаквал темата. — В онзи момент нямах представа коя сте. И разбира се, не трябва да забравяме Джаспърс. Вие разбирате.

— Нямах представа — поредното потвърждение, че дясната ръка на Айзенрайх не знае какво прави лявата. — Отначало не разбирах нищо. Можех да убия и двамата мъже. А това би усложнило нещата до неимоверност.

— Може би.

— А Флоренция?

Седжуик направи пауза; очите му се присвиха за миг, преди да вземе решение.

— Флоренция не беше моя грижа. — Отрицанието му направо крещеше и той го съзнаваше; той го правеше съзнателно така. Той искаше да й покаже, че знае всичко за станалото във Флоренция, всяка подробност, че бе следил целия инцидент с Пескаторе — без съмнение от разстояние.

— Тайг — произнесе тя, като твърдение, а не въпрос.

— Той е много способен. И също като мен не дава пет пари за изненадите.

— Затова и ги създавате. — Той бе играл с открити карти; тя щеше да му върне жеста. — Зърненият пазар… какво беше това? Хитро замислен пореден ход за манипулация или демонстрация на сила?

— Част от процеса. Индикация, че контролираме ситуацията.

— Вашият контрол. А какво ще кажете за другите? Или да се подготвяме за солови изпълнение?

Седжуик не даде вид да е засегнат от язвителността в думите й.

— Те си имат своите области, в които са експерти; аз си имам своя. До известна степен несигурността е необходима, госпожице Трент, но тя може да се превърне в нещо доста досадно, освен ако човек не я контролира. Аз избрах да контролирам онези аспекти от нея, които са ми ясни, а те — онези аспекти, които на тях им са ясни.

Целеустремеността му, или по-скоро визията му, прогони и последните й колебания. Едно нещо е пъченето, а доста по-различно да виждаш през него, а те и двамата се бяха доказали като майстори на всеки завой. Контролиране на несигурността. Хаос — до известна степен. Хаос — като оръжие. Вашингтон и Чикаго като работни чертежи. Това беше най-смелото заявление от програмата им, което беше чувала до този момент, а Седжуик се чувстваше напълно спокоен с истината си до такава степен, че беше способен да отхвърля нетактичностите със заучена усмивка.

— Мислех си, че контролът и несигурността се изключват един друг — каза тя.

— Тогава не сте чели достатъчно внимателно. — Седжуик погледна върху часовника си и свали крака си. — За нещастие, ще трябва да продължим въведенията си по-късно тази вечер.

— Въведения ли? — Думата сякаш не беше на мястото си.

— Вие дойдохте тук за потвърждение. — Той облиза устните си. — Двамата с Джонас искаме да ви бъдем полезни също като Вотапек. — Какво ще кажете след час, малко късна вечеря?

Очевидно тя не беше единствената грижа, която ангажираше съзнанието му. Тя започваше да пробива бронята на Айзенрайх, като караше хората му да се бранят. Поредният признак на слабост.

— Да. Това би било чудесно.

— Добре. Джонас има една чудесно обзаведена винарска изба, която ще компенсира всички преживени до този момент неприятни мигове. — Сара се изправи, Седжуик заобиколи дивана и тръгна към вратата. Тя го последва.

— О, между другото, щях да забравя — добави той, сочейки към мъжа в коридора. — Джордж ще ви вземе, за да няма повече недоразумения. — Нова усмивка. Телохранителят му вече се бе приближил плътно до шефа си по пътя към асансьорите. — До довечера.

Сара се върна в стаята и затвори вратата след себе си. Боб Стайн се появи от балкона.

— Господи, ама е хлъзгав. — Стайн отиде до дивана и седна, отпускайки гръб върху меката облегалка. — Ония столове отвън изобщо не са удобни.

— Извинявам се, че не успях да ви осигуря по-меки.

— Разбирам. — Той хвърли папките върху масата. — Не предполагах, че толкова много бия на очи. Френетичен, се пак, малко надхвърля мярката. — Той се извърна към нея. — Какво беше всичко онова за зърнения пазар? Да не искате да ми кажете…

— Самолетът, Боб. И докладите с преценките. Това е всичко, за което трябва да се тревожиш.

Очите му останаха приковани върху нея.

— А вие ще се погрижите за всичко останало.

— Нещо такова.

Той бавно кимна.

— Надявам се само, че сте наясно какво вършите.

Двадесет минути по-късно Ксандър вече спеше, съгласно заповедта на Ферик. Бившият агент му обясни, че той е навикнал на подобни ситуации и ще се справи достатъчно добре дори и с ранената си ръка: „Повърхностна рана, не се тревожи. Отдъхни си, докато има възможност.“ Ксандър се зачуди до каква ли степен приятелят му се мъчеше да заблуди себе си и него, но умората и изтощените му нерви надвиха; клепачите му натежаха без никакви усилия от негова страна. В един момент, след серия тревожни сънища, той рязко се събуди на студената седалка с вече доста обездвижено рамо, сковано от леденото стъкло, на което се бе облягал през съня си. Ферик седеше неподвижно на отсрещната седалка, а два билета бяха пъхнати в процепа между седалката и стената. Двете късчета картон бяха единственият признак, че някъде през съня му някакъв кондуктор бе влизал в купето им. Влакът намали.

— Благодаря ти. Явно съм имал нужда от съня.

— Да. — Ферик не откъсваше погледа си от вратата на вагона; липсата на пътници не бе намалила концентрацията му. — Наближаваме следващата гара, петата след Залтцитер.

Ксандър се вгледа през прозореца, окото му се закачи в смътните очертания на града в далечината; последва отчетливото сияние на редицата осветителни тела по наближаващия перон. Малката тухлена сграда изплува сред сиянието със скърцането на спирачките, които разтърсиха вагона. Ферик се приведе към стъклото, за да огледа по-добре гарата, и изведнъж рязко се дръпна назад. Миг по-късно Ксандър последва примера му. В двата края на гарата бяха застанали двама големи мъже, единият от които беше плешивият гигант, а другият — мъж, който се-извисяваше даже и над него.

— Залегни — прошепна Ферик.

Ксандър мигновено се подчини, а партньорът му вече се придвижваше бързо по пътеката, плъзгайки се в седалките без прозорци в дъното на вагона — ъгловата му конструкция позволяваше да се наблюдава незабелязано перона отпред — докато през това време влакът бавно се плъзна покрай първия мъж. Ксандър остана на пода, макар че всеки негов инстинкт го караше да погледне навън, но паниката го принуди да се притисне плътно в пода.

Ферик продължи да следи втория мъж, сега само на три вагона разстояние; главата на мъжа леко се изви, после се наклони с леко кимване. Сигнал! Ферик бе виждал тази тактика прекалено много пъти и знаеше, че кимването беше предназначено за мъжа в другия край на перона: ще се срещнем по средата и ще ги пипнем като в капан. Ферик изчака мъжа да се качи на влака, после се откъсна от седалката, забърза по пътеката и дръпна Ксандър след себе си.

— Трябва да тръгваме.

Ксандър притисна калъфа с компютъра към гърдите си и последва Ферик към дъното на вагона. Двамата мъже се люшкаха насам-натам с ускорението на влака. Ксандър вече беше наясно, че раната на Ферик е далеч по-сериозна, отколкото се бе мъчил да го убеди; ръката му се мяташе безводно като закачена на тел. Двамата напредваха през празните вагони, наясно, че челюстите на капана се свиват застрашително около тях. На петата открита платформа Ферик внезапно спря.

Вятърът пищеше пронизително и правеше разговора им невъзможен. Ферик направи знак на Ксандър да се облегне върху стената на вагона, после посочи към заварената желязна стълба, която извеждаше на покрива. Ксандър сграбчи защитния парапет и загледа как Ферик се изкачва нагоре с подмятаща се лява ръка. След минута стигна покрива, сгуши глава в раменете си, за да се предпази колкото може от вятъра, който заплашваше всеки момент да го хвърли от стълбата, повдигна се с огромно усилие на волята и преметна крак върху покрива. Десет секунди по-късно отгоре се появи ръката му, която махна на Ксандър да го последва. Влакът започна да навлиза в някакъв остър завой. Тласъкът подхвърли Ксандър напред и той се вкопчи във веригата, която беше последната му преграда на платформата. Пое си дълбоко дъх, плъзна се покрай вратата и се закатери.

Вятърът се усилваше с всяко изкатерено стъпало. Ксандър имаше същия проблем като Ферик, защото другата му ръка беше заета с компютърния калъф. След минута той се добра до покрива; вятърът мигновено отметна главата му. Той се хвърли върху покрива, без да изпуска калъфа под мишницата си, а очите му бяха като заковани върху вратата под краката му, докато вятърът го шибаше от всички посоки. В продължение на почти три минути двамата лежаха неподвижно, затаили дъх в очакване да зърнат нечия фигура да пресича откритото пространство между двата вагона.

Внезапен порив на вятъра изригна отдолу; вратата се отвори и едра фигура пристъпи на платформата, притискайки здраво шапката на главата си, за да не отхвърчи. За момент той изгуби равновесие, но ръката му светкавично намери опора във вратата, стиснала здраво дръжката във великанските си пръсти. Той се приведе, плъзна се напред и изчезна зад другата врата.

Миг по-късно Ксандър запълзя към стълбата, само за да бъде дръпнат миг по-късно от здравата ръка на Ферик. Той го привлече към себе си и приближи устата си до ухото му. Думите бяха приглушени от бесния вятър, но разбираеми.

— Те ще… се търсят един друг… в центъра на влака… ще бъдат принудени… да се върнат обратно по стъпките си… така ще се изправим само срещу един от тях.

Ксандър кимна. Внезапен порив на вятъра повдигна дребничкия мъж над покрива на вагона; пръстите му се вкопчиха в тръбата, която обикаляше периферията на покрива. Ръководен от чист инстинкт, Ксандър притисна рамото си в гърба на Ферик, с което спря неминуемото плъзгане към края на вагона; движението разпали отново пожара на раната му, споменът от отхвърчалото и забило се в рамото му парче стъкло. Ферик погледна към Ксандър, кимна в знак на благодарност, като едновременно с това го насърчи да се върне към стълбата. Три минути по-късно двамата стояха от двете страни на по-далечната врата в очакване преследвачът им да се върне.

За Ксандър минутите се точеха като столетия. Той беше като смазан от мисълта, надвила и пулсиращото му рамо, измръзналите му и оглушали уши, измръзнало лице, че може и да не оцелее след поредния сблъсък. Никога до този момент не бе имал време да разсъждава над ходовете си, над действията си. Никога. А мисълта беше онова, което правеше ситуацията непоносима. Само отвори вратата! Връхлети върху мен, разпори ми гърлото, каквото искаш! Само го направи, не го отлагай! Но вратата си оставаше затворена, равнодушна към паниката, сграбчила Ксандър.

Ферик го бе поставил от дясната страна, безмълвно споразумение да послужи като примамка, която да превърне преследвача им в дивеч. Ферик щеше да изчака и да го нападне отзад. И двамата бяха наясно, че при Състоянието, в което беше ръката му, той имаше нужда от начално предимство. Зората вече бе започнала да си пробива път към хоризонта; студеното сияние на оранжев ден си пробиваше път през гъстата мъгла, като осигуряваше на двамата по-ясно поглед върху платформата.

Вратата рязко издрънча и се удари в стената; едрата фигура внезапно изпълни празните й очертания. Реакцията му при вида на Ксандър беше мигновена — ръцете моментално се протегнаха в бойна стойка; гърбът му остана незащитен и Ферик се хвърли върху него. Реакцията обаче на мъжа беше изненадващо светкавична; той мигновено ритна назад с единия крак и улучи дребния мъж в гърдите, като го запрати върху стоманената стена. Той удари с не по-малка сила Ксандър в челюстта, който рухна на колене, преди да събори окончателно Ферик с удар в ребрата. Ксандър с усилие се надигна на крака, като си даваше сметка, че мъжът нанасяше безжалостни удари в гърдите на Ферик. Влакът направи ляв завой, запращайки Ксандър върху гърба на мъжа.

Това се оказа достатъчно да изгуби равновесие и да се хване за тялото на Ферик, за да не падне, докато и тримата връхлетяха върху вратата на купето. Внезапно кракът на мъжа се повдигна, стоварвайки се върху слабините на Ксандър; мигновената агония запрати учения на пода, а калъфът на компютъра шумно падна върху платформата.

Ксандър усети как съдържанието на стомаха му се надига в гърлото, докато събираше в себе си сила на волята, за да се добере до калъфа. Беше се доближил в опасна близост до ръба, с вкопчена в долното стъпало на стоманената стълба ръка. Над него се бе изправил мъжът с омекналото тяло на Ферик в ръцете си, чиято окървавена глава се люшкаше безпомощно насам-натам. С късо движение мъжът се изви и захвърли Ферик в празния мрак. Миг по-късно Ксандър усети как стоманата започва да се изплъзва от пръстите му.

Рейндж роувърът се бе оказал пълна изненада. Като се имаше предвид любовта на Седжуик към скъпи костюми, Сара бе очаквала лимузина или поне последен модел мерцедес пред хотела. Вместо това Джордж бе скочил от кабината на роувъра, за да й помогне да се качи. Тя беше облякла тъмни панталони, семпло сако и памучна фланелка. След като трябваше да играе ролята на покорна пионка на Айзенрайх, от нея се очакваше и да се облича по съответния начин. Елегантно, но практично, достатъчно, за да направи необходимото впечатление, достатъчно, за да съответства на профила, който без съмнение бяха видели у нея.

Почти час след началото на пътуването Сара разбра защо бяха избрали роувър за транспортно средство. Пътят се провираше нагоре през възвишенията, а подобното на камионетка превозно средство вземаше острите завои и разбит път относително спокойно. Пет минути по-рано се бяха отклонили от главния път, ако този израз подхождаше. Голямото ранчо на Тайг се появи върху немного отдалечен хребет, окъпано в светлини. С приближаването им къщата започна да наподобява някаква композиция от нахвърляни хаотично правоъгълници, всеки притискан от безкрайни стъклени, простиращи се до тавана, плоскости, прозорци, които придаваха на всеки ъгъл замайваща гледка на търкалящи се на всички страни хълмове. В северна и западна посока дърветата достигаха до покрития с чакъл път, а останалите се оттегляха до подножието на планината в нащърбена ивица от листа и клони. Тайг явно се наслаждаваше на уединеността си в планинското си убежище, почти недостъпно за неканени гости.

Роувърът пое по тясна алея, която граничеше с безукорна градина от подстригана трева, очевидна следа от ред сред иначе дивото обкръжение. Дори и тук хората на Айзенрайх изпитваха необходимост да демонстрират контрола си.

Автомобилът спря на най-високата точка; входната врата беше само на няколко крачки от пътя. Джордж се плъзна от седалката, заобиколи автомобила и протегна ръка на Сара да слезе. Час и четвърт, доставка врата до врата. Изглеждаше дори още по-отдалечено. Той я остави в подножието на стъпалата и се върна на кормилото, за да вкара колата в някакъв невидим гараж. Останала сама, Сара се наслади на гледката за един кратък момент, преди да поеме по първото стъпало надолу. В това време вратата се отвори и на прага й застана Седжуик.

— А, госпожице Трент — каза той, отваряйки широко вратата. — Наслаждавате се на планинския въздух. Често това е първото нещо, което правя и аз при завръщането си.

— Тук е красиво — отвърна тя, като мина през вратата и покрай него, озовавайки се в открито фоайе, хлътнала всекидневна точно зад него. Студеният нощен въздух беше заместен от мириса на горяща борина. В центъра на стаята се издигаше камина, наподобяваща преобърната фуния, чак до извисяващия се катедрален таван на шест метра над главите им. От дясната им страна, обрамчен на изпъстрения със звезди прозорец, стоеше Антон Вотапек с вдигната към нея чаша.

— Добър вечер, госпожице Трент.

Преди да успее да отговори, втори мъж, доста по-едър, с широка гръд и дебели пръсти, се появи иззад голямото пиано от лявата й страна.

— Страхувам се, че не сме представени. — Той пристъпи в центъра на стаята и се усмихна. — Казвам се Джонас Тайг и съм чувал доста неща за вас.

— Какви ми ги дрънкаш, имбецил такъв! — Гласът изпращя, но не смущенията по трансатлантическия кабел бяха причината за това. На другия край на връзката гневът заплашваше да изригне всеки момент. Плешивият великан побърза да отдръпне слушалката, преди да е експлодирала в ухото му. — Какво ти беше наредено, Паоло? Да ги убиеш и двамата? Не! Ти беше изрично предупреден да не го правиш.

— Ерик също загина. Сигурно не са му оставили никакъв шанс…

— Оставили шанс? Опитваш се да ме убедиш, че един сто и петдесет килограмов мъж е бил принуден да ги убие и двамата? Що за величайша глупост е това? — По линията се разнесе звук от задавена кашлица, преди тирадата да продължи: — А ръкописът, бележките?

— Ръкописът ли?

— Книгите, книгите! Ти изобщо в час ли си, Паоло?

— О, ръкописът, книгите, да. — Мъжът бързо заговори, опитвайки се да отбие атаката. — Трябва да са паднали от влака заедно с тях. Докато стигна до колата, нямаше и следа от тях.

— Докато стигнеш до… — Нов спазъм от кашлица се разнесе в слушалката. — Вие не сте били заедно?

— Аз… ние… не, срещнахме се в центъра…

— Достатъчно. — Умореният глас успя да се овладее. — Ти трябваше да пазиш Джаспърс, а сега… — В гласа на стареца се промъкна неподправена мъка. — Ти ме разочарова извънредно. — Линията замлъкна за няколко секунди, докато умореният старец събере сили да обмисли следващия ход. — Трябват ми тези бележки, Паоло. Трябва да знам до какво се е добрал. Сега ще трябва да… — Старецът рязко спря. — Слизай от влака и се връщай във Волфенбютел. Увери се, че там всичко е почистено както трябва.

— Ами Ерик? А другият мъж? Джаспърс?

— Слизай от влака и прави каквото ти казвам! — Отровата се завърна в гласа на стареца. — Ще изпратя някого да почисти кочината след теб.

И затвори телефона. Паоло Вестути рухна на седалката. Никога до този момент не беше чувал стареца да изпада в такъв гняв, нито да кашля толкова раздиращо. Но той щеше да изпълни онова, което му беше наредено. Както винаги го бе правил. Цяла седмица да го следи и накрая да го изтърве. Вестути затвори очи. Пред него отново изплува картината на двамата мъже, падащи от платформата: огромната фигура на Ерик разкъсва верижния парапет и Джаспърс, вкопчен в огромния му врат. Жестоката картина не искаше да напусне съзнанието му, нито спомена за безсилието му, докато отвори вратата, и после как напразно се взира надвесен в мрака, с бесния вятър, принуждаващ го да потърси безопасността на вагона.

Той щеше да бъде накаран да изкупи греха си. Беше сигурен в това.

Сара се втренчи в изненадания поглед на Вотапек; очите й все пак останаха под контрол. Тя се обърна към най-малко познатия й член на триото.

— Аз също съм чувала доста неща за вас, господин Тайг. — Седжуик протегна ръка към стъпалата. — Данаил в леговището на лъва ли? — попита тя.

— Данаил ли? — Седжуик се усмихна докато следваше Сара във всекидневната. — Едва ли, госпожице Трент. Не ми изглеждате от хората, които призовават Господ, за да ги спаси. А ние… — Той спря на бара, взе две чаши за шампанско, като й подаде едната не сме животни.

— Не сме Богове, Лари — обади се Вотапек, — един Бог. С главно Б. За това е искал Данаил да умре, за неговия единствен Бог. Права ли съм, госпожице Трент?

Сара взе чашата и се усмихна на най-дребния от мъжете.

— Мисля, че е оцелял. Това беше според мен смисълът на притчата.

Прямотата й имаше желания ефект. Вотапек и Седжуик се спогледаха и се разсмяха; Тайг, макар и доста по-вглъбен, също се присъедини с малко закъснение. Сара се премести до прозореца. Тя вече почти не се съмняваше, че мъжете на Айзенрайх вече я бяха приели като своя.

Игривият им тон, опитът им да предразположат новия сътрудник — всичките уловки, внушаващи самочувствие и самоотдаване. И въпреки всичко тя ясно усещаше някакво безпокойство. Това бяха мъжете, готови да хвърлят страната си в хаос, изгарящи от желание да отгледат нова порода хора — програмирана порода — от деца във вакуума, който щяха да създадат. Леката размяна на реплики и шампанското едва ли изглеждаха подходящи за тази цел.

Сара погледна през прозореца. Стаята под него стърчеше над стръмния склон на хълма. Склонът преливаше в гъст шубрак от дървета и растения, най-горните окъпани в сиянието, излъчвано от скрита колона от светлини.

Сара се зачуди дали това беше предназначено да осветява гледката, или да подпомага наблюдението на най-гъсто камуфлирания достъп до къщата.

— Колко често провеждате тези свои срещи? — попита тя, докато се придвижваше до камината, за да си избере дебело кресло.

— Мисля, че тези въпроси могат да почакат до вечерята — каза Седжуик, като допълни чашата на Вотапек и се обърна към Тайг: — Една ми е достатъчна. — Той се усмихна, а след това се обърна към Сара: — Айзенрайх винаги предпочита някоя добре приготвена риба и някакъв артишок. Предполагам, че пъстървата е любимата ви риба, госпожице Трент.

Тайг се бе настанил на кожен диван в дъното на стаята, което представляваше повече прозорец, отколкото стена, с не по-малко зашеметяваща гледка към околните възвишения. Краката му бяха преметнати един върху друг, а ръцете му придържаха чашата върху коляното. Сара го изгледа: замислена фигура, далеч от мъжа, описван в досието, което беше прочела по-рано същата вечер.

— Антон много си пада да вади на показ дребните ми недостатъци. — Усмивката на Седжуик не предизвика никаква реакция. — Един Бог? На мен ми се струва, че гърците и римляните са били далеч по-разумни — те са имали стотици богове, които да им изпълняват командите.

— Да изпълняват командите им? — Вотапек се изсмя. — Не се ли предполага да бъде точно обратното? Ние да изпълняваме Божиите повели или нещо от този род?

— Лари наистина има подход, който прави обичайната интерпретация да изглежда донякъде наивна — вмъкна се Тайг, повече заради Сара, отколкото заради Вотапек.

Сара забеляза колко различен изглеждаше Тайг от телевизионния си имидж. Никакви нескопосни афоризми. Това беше мъж, който владееше до съвършенство речта си.

— Не наивен, Джонас. Рудиментарен може би, но не наивен. — Беше ред на Седжуик да коригира съмишленика си. — Монотеизмът е съумял да ни държи в желязната си хватка в продължение на последните две хиляди години. Това обаче, което все пропускаме да запомним, е, че религията е инструмент, средство за…

— Контрол. — Вмъкването на Сара причини моментно затишие; никой от мъжете не беше готов с отговор. Сара задържа погледа си върху Тайг, последният от триумвирата, който донякъде беше по-неотразим от останалите.

— Точно — усмихна се Седжуик след няколко секунди.

Тайг изглеждаше не по-малко очарован от Сара и не отделяше погледа си от нея.

Една плъзгаща се врата внезапно се отвори, откривайки красиво подредена маса.

— Ще продължим темата след рибата.

Сара се изправи и ги поведе по стъпалата. В ъгъла Джордж стоеше търпеливо.

Пазачът махна на Стайн да влиза. Размяната беше обичайна за късния час, няколко усмивки, приятелска забележка за опасностите от работата до късно, преди Боб да тръгне по широкия коридор и после в асансьора. Той се заслуша за миг, докато излизаше на шестия етаж, за да се увери, че охраната е приключила с нощната си обиколка. После пристъпи наляво и мина тихо покрай кабинета на О’Конъл. Дебелите матови стъкла, които изпълваха рамката на вратата, отразяваха редицата халогенни лампи, намалени за този час на нощта. Светлината никога не се включваше на пълна мощност и придаваше на кремавите стени равномерно зловещо сияние.

Боб стигна до кабинета си, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата към хаоса, който беше оставил преди по-малко от осемнадесет часа. Той подхвърли ключовете върху малка, обшита с кожа, масичка за краката, една от малкото области в кабинета му, незатрупана с книжа, и отиде до бюрото си. Включи халогенното си осветление, приклекна и започна да набира комбинацията върху циферблата на сейфа си, чиято повърхност осигуряваше допълнително пространство за стари книжа, чашки от кафе и полупразни торбички със сандвичи.

Прилежно подредените документи във вътрешността на сейфа бяха рязък контраст с хаоса в кабинета. Вътре търпеливо чакаха три кафяви папки. Боб започна да прелиства втората купчина, преди да измъкне едно дебело досие с надпис: „Само за упълномощен персонал“, напечатан с дебел шрифт през средата. Той се настани удобно на стола и запрелиства първите страници — скорошната история на Сара: непроницаем раздел за посттравматичен синдром, който не даваше никакъв ключ към жената, с която току-що се бе разделил. Той направи само една кратка пауза, преди да се върне към раншните си години в Лангли.

Тъкмо прехвърляше една страница, когато усети, че нещо не беше наред. Вгледа се в страницата, като се опитваше да разбере какво точно става, когато проумя, че страниците просто лепнеха една към друга заради статично електричество, което затрудняваше прелистването им. Ксерокс. Някой е копирал тези страници. Той беше сигурен, че хартията бе запазила електрическите заряди, които генерира върху нея силен източник на светлина. Спря и огледа подредените документи в сейфа.

Някой по някакъв начин се бе добрал до досието; някой, по някакъв начин бе успял да се вмъкне в кабинета му, в сейфа му — чиято комбинация той променяше всяка седмица — и бе оставил всичко по местата му, като бе съхранил дори и разположението на втората купчина.

Всичките му мисли за собствената му уязвимост изхвърчаха в миг, когато си спомни за Сара и непосредствеността в гласа й: „В онези страници аз съм всичко, което те ненавиждат, и от което се боят. Аз съм гласът на разума.“ Той погледна часовника си. Три без десет. Или дванайсет без десет в Сан Франсиско. Тя вече бе заминала. Тя беше с тях. И те имаха цялата информация, от която се нуждаеха.

Не му оставаше нищо друго, освен да седне. Гърдите го пронизваха от болка при всяко поемане и издишване на въздух, раменете му пламтяха от напрежението, но усещаше всичко: силния вятър, слънцето върху лицето си, свития си стомах, в който гладът започваше да измества страха. Лявата му ръка висеше, а дясната отново стискаше калъфа; чудото отпреди десетина минути все още изглеждаше като размазано в спомените му.

Ксандър се опита да навърже нещата подред. Спомни си как ръката му се бе изплъзнала от стъпалото, как нечия огромна ръка го бе сграбчила за китката и го бе издърпала назад, а другата му ръка бе намерила дебелия изпънат врат на едрия мъж и се бе вкопчила в него, само за да прехвърли теглото към него и през това време двете тела бяха излетели от платформата. Как веригата се бе озовала под дланта му, той никога не разбра, но железните звена по някакво чудо бяха спрели ръката му и той се бе вкопчил в тях, докато през това време тялото му се бе изплъзнало от платформата, залепвайки в хоризонтално положение към долната част на вагона; мъжът бе профучал покрай него и бе изчезнал в мрака. Краката му бяха открили някаква опора и го поддържаха в хоризонтално положение, достатъчно, за да му придадат сила да се придърпа по веригата обратно към платформата.

И в този момент бе станало чудото. Ръцете му, вече неспособни да изпитват повече болка, бяха започнали да се плъзгат по веригата. Тялото му беше прекалено голямо съпротивление за вятъра. И тогава иззад ръба на платформата се бяха подали две ръце, които го придърпаха обратно към живота. Ксандър рухна върху желязната повърхност и вдигна поглед да види спасителя си. Чудотворецът беше лице с окървавена и разръфана плът, разпрана дясна буза, от която надзърташе оголена кост, тялото — купчина окървавени дрехи, а всяко вдишване оголваше открита рана със счупено ребро. Лишено и от последните жизнени сили, тялото бе рухнало назад с подгънати крака, а главата бе издрънчала върху стената като стомана.

Един агонизиращ Ферик с компютърния калъф до себе си.

Партньорът му седеше клюмнал в набъбваща локва от кръв и разкървавена уста, жадно поглъщаща въздуха, докато Ксандър пълзеше към него.

Ксандър пропълзя платформата и се пресегна за дръжката на вратата на вагона. Когато се изправи, подпря гръб върху дебелата стомана. Забравяйки болката, той посегна към Ферик и калъфа и ги довлече вътре; вратата хлопна след като положи главата на Ферик в скута си. Двамата седяха мълчаливи; минутите бавно връщаха съзнанието на Ферик, докато през това време Ксандър опипваше всеки крайник — боляха го адски, но нямаше нищо счупено. Ферик обаче оставаше неподвижен, а дишането му ставаше все по-хаотично; капчици кръв започнаха да обагрят дъха му.

Ксандър притисна към себе си дребната потрошена фигура на мъжа, който още веднъж бе спасил живота му. Този път щеше да е последен. Нямаше сълзи. Само гняв и самопрезрение, докато дишането на Ферик започна да се успокоява. Гъргорещ звук се надигна от гърлото му. Думите започнаха да се изтръгват с хъркане от устата му.

— Добери се до Ню Йорк… Сара… номер за контакт… в раницата ми… — Той се разкашля, цялото му тяло се разтърси от шока, от устата му рукна вече гъста струя кръв. — Хвърли ме… от влака. — Гърбът му се изви на дъга; последните думи бяха произнесе с огромни усилия. — Те очакват… да открият тялото ми. — Той вдигна ръка към рамото на Ксандър и го стисна силно, а после пръстите му се отпуснаха. Миг по-късно главата му клюмна безжизнено.

Ксандър притискаше безжизненото тяло в прегръдките си. Върху платформата слънцето хвърляше отблясъци. Покрай влака прелитаха поля, а вятърът не спираше да го удря в лицето. Той пусна тялото с втренчени пред себе си очи; не искаше да гледа как Ферик се стоварва върху земята покрай релсите.

Намери Сара. Това беше единствената мисъл, която владееше съзнанието му.