Теракотеното куче

23

В строителната фирма „Гаетано Николози и син“ от Палермо, чийто телефонен номер взе от „Справки“, никой не му отговори. Беше твърде късно и офисът на предприятието вероятно беше затворен. Монталбано опита няколко пъти, загубвайки лека-полека надежда. Едва след като си изля душата, изричайки поредица от богохулства, поиска номера на инженер Козимо Дзирета, предполагайки, че и той е от Палермо. Отгатна.

— Вижте, аз съм комисар Монталбано от Вигата. Как процедирахте с отчуждаването?

— Какво отчуждаване?

— Това на земите, през които минават пътят и тунелът, които сте правили по нашия край.

— Вижте, това не е в моите компетенции. Аз се занимавам само със строителните работи, които се извършват. Или по-точно казано, занимавам се, докато някоя наредба не спре всичко.

— Тогава с кого трябва да говоря?

— С някого от фирмата.

— Обаждах се, но никой не отговаря.

— Тогава с комендатор Гаетано или с неговия син Артуро. Когато излязат от „Учардоне“.

— Хъм, така ли?

— Да. За длъжностно престъпление и корупция.

— Няма ли някаква надежда?

— В снизходителността на съдиите, които ще ги пуснат да излязат поне след пет години. Шегувам се. Слушайте, бихте могли да опитате с юриста, адвокат Ди Бартоломео.

— Вижте, комисарю, не е задължение на фирмата да се занимава с процедурите по отчуждаването. Дълг е на общината, в чието землище се намира теренът за отчуждаване.

— Ами тогава вие какво правите тук?

— Не е ваша работа — прекъсна връзката адвокатът.

Ди Бартоломео беше леко раздразнен, може би неговата задача се състоеше в това да пази задника на Николози — баща и син, заради измамите, които правеха, но този път не беше успял.

Бяха отворили офиса от не повече от пет минути, когато земемерът Туминело видя пред него да се появява комисар Монталбано, който не изглеждаше никак спокоен. В действителност нощта му беше преминала много напрегнато, не успя да заспи и я прекара в четене на Фокнър. Земемерът пък имаше буен син, който прекарваше времето си в лентяйство, сбивания и мотори, и тази нощ не се беше прибрал вкъщи, затова пребледня като мъртвец, а ръцете му започнаха да треперят. Монталбано забеляза реакцията му веднага щом се появи, затова през ум му мина лошата мисъл, че въпреки всичко той си остава ченге — нищо, че чете хубави книги. „Този крие нещо.“

— Случило ли се е нещо? — попита Туминело, готов да чуе новината, че синът му е бил арестуван. Което пък вероятно би било късмет или по-малкото зло, защото можеше и да е заклан от своите авери.

— Нуждая се от информация за едно отчуждаване.

Напрежението на Туминело видимо намаля.

— Мина ли ви страхът? — не можа да се въздържи да го попита Монталбано.

— Да — призна си чистосърдечно земемерът. — Разтревожен съм за сина си. Тази нощ не се прибра.

— Често ли го прави?

— Да, вижте, той се среща…

— Тогава не се безпокойте — отряза го Монталбано, който нямаше време за губене с проблемите на младежта. — Трябва да видя документите за продажба или за отчуждаване на терените, нужни за строителството на тунела при Овена. Това е ваша работа, нали?

— Да, господине. Безсмислено е да вземам документите, това са неща, с които съм запознат. Вие ми кажете какво точно искате да знаете.

— Искам да знам за земите на Ридзитано.

— Предположих — каза земемерът. — Когато разбрах за намирането на оръжията, а след това за двамата убити, се запитах дали тези места не са на Ридзитано. И отидох да погледна книжата.

— И какво казват документите?

— Трябва да направя едно пояснение. Собствениците на терени, които щяха да бъдат ощетени, да го наречем така, заради работите, свързани със строителството на пътя и тунела, бяха четирийсет и пет.

— Ехааа!

— Вижте, може би има един отрязък земя, около две хиляди квадратни метра, който по завещание принадлежи на петима собственици. Известието не може да е едно за всички наследници, а трябва да пристигне до всеки един поотделно. Щом се получи указът от префектурата, предлагаме на собствениците някаква ниска цена, тъй като в повечето случаи става дума за земеделски земи. Заради Калоджеро Ридзитано, предполагаем собственик, защото нямаше никакъв документ, с който това да се докаже, тоест нямаше удостоверение за наследници, а бащата е умрял, без да остави завещание, трябваше да се позовем на член 143 от Гражданскопроцесуалния кодекс, онзи, който се отнася за лицата, чието местожителство е неизвестно. Както знаете, член 143 предвижда…

— Не ме интересува. Преди колко време сте изпратили това известие?

— Десет години.

— Значи, преди десет години Калоджеро Ридзитано се е водил неоткриваем.

— Може би и после! Защото от четирийсет и петимата собственици, четирийсет и четирима заведоха иск срещу сумата, която им предлагахме, и го спечелиха.

— Четирийсет и петият, онзи, който не беше завел иск, беше Калоджеро Ридзитано.

— Точно така. Заделихме парите, които му се полагаха. Защото за нас във всички случаи той е жив. Никой не е поискал декларация за предполагаема смърт. Когато се появи, ще си вземе парите.

Земемерът беше казал „когато се появи“, но всичко навяваше на мисълта, че Лило Ридзитано нямаше никакво желание да се появи. Или, като по-вероятна хипотеза, вече не беше в състояние да се появи. Директорът Бурджо, а и той самият смятаха със сигурност, че раненият Лило, качен в някакъв военен камион и закаран кой знае къде в нощта на девети юли, беше офейкал. Но как, след като не знаеха колко тежки са били раните му! Можеше да е умрял по време на пътуването или в болницата, ако изобщо го бяха закарали в лечебно заведение. Защо да продължава да се счита за тяло някаква сянка? Възможно е двамата мъртви от Кастрираното агне в момента на намирането им да са били в по-добро състояние, отколкото това, в което от години се намираше Лило Ридзитано. За петдесет и няколко години нито дума, нито ред. Нищо. Нищо — дори когато му бяха реквизирали нивите и съборили остатъците от виличката, все негова собственост.

Меандрите на лабиринта, в които беше поискал да влезе комисарят, сега завършваха пред една стена и може би лабиринтът му демонстрираше щедростта си, забранявайки му да продължи и спирайки го пред най-логичното и естествено разрешение.

Вечерята беше лека, но всичко — приготвено с онова умение, което Бог много рядко даряваше, и то само на избраните. Монталбано не благодари на съпругата на началника си, ограничи се само да я погледне с очите на бездомно куче, което е погалено. След това двамата мъже се оттеглиха в кабинета да си говорят. Поканата на началника му се беше сторила като спасителен пояс, хвърлен на някого, който се дави, но не в бурното море, а в баналното спокойствие на скуката и отегчението.

Най-напред поговориха за Катания и стигнаха до извода, че уведомяването на тамошното полицейско управление за разследването на Бранкато беше довело като начало до елиминирането на самия Бранкато.

— Като в цедка сме — каза горчиво началникът на полицията, — не можем да направим и крачка, без нашите противници да узнаят. Бранкато е накарал да убият Инграсия, който твърде много се вълнувал, но когато онези, които дърпат конците, разбрали, че Бранкато ни е на мушката, са се погрижили да го елиминират и така следата, която с мъка следвахме, е била своевременно изтрита. — Беше помръкнал, тази история с разпръснатите навсякъде „къртици“ го нараняваше и го огорчаваше повече от предателството на някой негов роднина.

После, след дълга пауза, по времето на която Монталбано не отвори уста, началникът на полицията попита:

— Как вървят вашите разследвания за убитите в Кастрираното агне?

От тона му комисарят си даде сметка, че той считаше това негово разследване за нещо като разсейване, развлечение, отпуснато му, преди да се върне и да заработи върху по-сериозни неща.

— Успях дори да разбера името на младежа — каза Монталбано, за да си възвърне победата над началника, който подскочи изненадан и заинтересуван.

— Вие сте изключителен! Разкажете ми.

Монталбано му разказа всичко, дори постановката, която разигра пред Де Доминичис, и началникът на полицията доста се позабавлява. Комисарят завърши с нещо като декларация за обявяване на несъстоятелност и му каза, че разследването няма повече смисъл, защото никой не знае със сигурност дали Лило Ридзитано е мъртъв.

— Но — каза началникът, след като беше размислил върху думите на Монталбано, — ако е налице желание да се изчезне, то може да се осъществи, при това успешно. Колко случаи има, в които хора, привидно изпарили се в нищото, после изведнъж се появяват? Не бих искал да цитирам Пирандело30, но поне Шаша31. Чете ли книжката за изчезването на физика Майорана32?

— Разбира се.

— Аз съм убеден, както в края на краищата за това е бил убеден и Шаша, че Майорана е искал да изчезне и е успял. Не е било самоубийство, защото е бил твърде вярващ.

— Съгласен съм.

— Освен това не е ли твърде скорошен и случаят с онзи римски университетски преподавател, излязъл една сутрин от дома си и никога повече не се върнал? Всички го търсили — полиция, карабинери, дори неговите студенти, които го обичали. Бил е планирал своето изчезване и е успял да го направи.

— Вярно — каза Монталбано, след това размисли върху това, което си говореха, и погледна своя началник: — Струва ми се, че вие ме подканвате да продължа, докато преди известно време ме порицахте, че се занимавам твърде много с този случай.

— Какво общо има това? Сега сте в болнични, а тогава бяхте на работа. Струва ми се, че има голяма разлика — отговори му началникът на полицията.

Върна се вкъщи и започна да ходи от стая в стая. След срещата си със земемера почти беше решил да зареже всичко, убеден, че Ридзитано е мъртвец. Началникът му обаче все едно го съживи. Първите християни не са ли използвали думата „успение“, за да изразят смъртта? Твърде възможно беше Ридзитано да е в „заспиване“, както казваха масоните. Да, но ако нещата действително бяха такива, трябваше да се намери начин да бъде измъкнат от дълбокия кладенец, в който се беше укрил. Необходимо беше обаче нещо грандиозно, което да вдигне голям шум, вестниците и телевизиите от цяла Италия да започнат да пишат и да говорят за него. Трябваше да направи удар, но какъв? Налагаше се да изостави логиката и да му хрумне някаква фантазия.

Беше твърде рано за спане. Легна си облечен на кревата и се зачете в Pylon на Фокнър.

„В полунощ търсенето на тялото на Роджър Шуман, пилота ас, който потъна в езерото в събота следобед, окончателно беше прекратено от триместния биплан33 от около осемдесет конски сили, който маневрира така, че да прелети над водата и да се върне без инциденти, след като хвърли венец в езерото, приблизително на три четвърти миля разстояние от мястото, където се предполагаше, че е тялото на Шуман…“

Липсваха само няколко реда до финала на романа, когато комисарят се стресна и седна в средата на леглото с уплашени очи.

„Това е лудост — каза си той, — но аз ще я направя.“

— Там ли е госпожа Ингрид? Знам, че е късно, но трябва да говоря с нея.

— Не вкъщи госпожа. Ти казва, аз драска.

Семейство Кардамоне бяха специалисти да си намират прислужници от места, на които дори Трищау да Куня34 нямаше да има смелостта да стъпи.

— Manau tupapau — каза комисарят.

— Не разбира.

Беше цитирал името на картина от Гоген, за да разбере, че прислужницата не е от Полинезия или от тези ширини.

— Ти готова драскаш? Госпожа Ингрид обади господин Монталбано, когато тя върне се къщи.

Ингрид дойде в Маринела, когато минаваше два през нощта, във вечерна рокля с цепка чак до задника. Дори окото й не трепна пред молбата на комисаря да се видят веднага.

— Извини ме, но не исках да губя време в преобличане. Бях на един много скучен прием.

— Какво ти е? Не ми харесваш. Само защото си се отегчила на приема ли?

— Отгатна, не е това. Свекър ми започна отново да ми досажда. Миналата сутрин влезе в стаята ми, докато все още бях в леглото. Искаше да ме обладае веднага. Успях да го убедя да си ходи, заплашвайки го, че ще започна да викам.

— Тогава трябва да се вземат мерки.

— И как?

— Ще му дадем една втора натоварваща доза.

Под въпросителния поглед на Ингрид отключи чекмеджето в писалището си, взе един плик и го подаде на жената. При вида на снимките, на които се набиваше на очи как свекър й я оправя, Ингрид първо прежълтя като мъртвец, а после се изчерви.

— Това твое дело ли е?

Монталбано хвърли наум ези или тура дали да й каже истината, че жена е направила снимките, защото си даваше сметка, че това може да я нарани.

— Да, аз бях.

Жестоката плесница на шведката разтърси главата му, но той беше подготвен.

— Вече изпратих три на свекър ти, той се изплаши и спря за известно време да те притеснява. Сега ще му изпратя още три.

Ингрид подскочи, тялото й се залепи за това на Монталбано, устните й отвориха със сила тези на мъжа, езикът й погали неговия. Монталбано усети, че колената му омекват, все едно са от извара, но, за щастие, Ингрид спря.

— Спокойно, спокойно — каза тя, — всичко мина. Беше само за да ти благодаря.

Отзад на три от лично избраните от Ингрид снимки Монталбано написа:

„Откажи се напълно или следващия път ще се появиш по телевизията“.

— Другите ще ги държа тук — каза комисарят. — Само ми кажи, когато ти потрябват.

— Надявам се, колкото е възможно по-късно.

— Утре сутринта ще му ги изпратя, а освен това като добавка към тях ще му се обадя анонимно, от което направо ще получи инфаркт. И така, искам да те помоля да ми помогнеш за нещо.

Стана в седем часа, защото, след като Ингрид си тръгна, не успя да затвори очи. Погледна се в огледалото, физиономията му изглеждаше смачкана, може би по-зле, от когато го бяха простреляли. Трябваше да отиде до болницата за контролен преглед. Установиха, че е добре, и от петте лекарства, които му бяха предписали, оставиха само едно. След това отиде в Спестовната каса на Монтелуза, където държеше малкото пари, които успяваше да спести, и помоли за личен разговор с директора на банката.

— Нуждая се от десет милиона лири.

— Имате ли ги в сметката си, или искате заем?

— Имам ги.

— Извинете, но тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че се отнася за една полицейска операция, която искам да направя с мои пари, без да рискувам държавните. Ако сега отида на касата и поискам десет милиона лири в банкноти от по сто хиляди, би прозвучало странно, затова вие трябва да ми помогнете.

Директорът прояви разбиране и направи всичко възможно, защото се почувства горд да участва в полицейската операция.

Ингрид спря колата си до тази на комисаря, точно под табелата, която веднага след Монтелуза указваше магистралата за Палермо. Той й даде плик, подут от десетте милиона, а тя го сложи в дамската си чанта.

— Обади ми се вкъщи веднага щом си готова. И, моля те, гледай да не те оберат.

Тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка от върха на пръстите си и запали мотора.

Във Вигата се снабди с цигари. Докато излизаше от магазина за тютюневи изделия, видя голям зелен плакат с черни букви, който току-що беше залепен. Приканваше гражданите да присъстват на голямото състезание по мотокрос, което щеше да се проведе в неделя от петнайсет часа в местността, наричана Равнината при Кастрираното агне.

За подобно съвпадение дори не беше предполагал. Възможно ли е лабиринтът да беше проявил съчувствие към него, отваряйки му друг път?