Точно пред очите ти

1

Наоми Хана стоеше на ръба на скалата, а морският вятър я блъскаше в гърдите, сякаш я буташе назад, за да не скочи. Трябваше само да се облегне на него и да почака да стихне, за да се понесе напред към пропастта.

Представяше си, че й е по-лесно, отколкото на другите отчаяни души, които са решили да сложат край на живота си, защото не виждаше разстоянието, от което щеше да полети. Слепотата обикновено не беше преимущество, но застанала пред лицето на смъртта, Наоми беше благодарна, че живее в тъмнина.

Заслуша се в разбиващите се в скалата вълни. Звукът гърмеше в ушите й като подигравка. „Скачай, страхливке! Скачай!“

Може би вълните щяха да проявят милост, да я повлекат надолу по течението и да я подмятат по скалистото дъно, докато вратът й се счупи бързо и неусетно. Но Наоми не бе научена да чака милост.

Тя сви пръсти около ръба на скалата и натискът им отрони малко пръст и чакъл от нея. Трябваше й само секунда смелост, за да пристъпи напред. Останалото беше работа на гравитацията.

Някой щеше да намери дрехите и обувките й на върха на скалата и да разбере, че е скочила. Нямаше да се налага да мият и чистят плажа от парчета плат, останали заплетени между водораслите и скалите. Някой щеше да намери прощалното писмо в джоба й — осеяно с тъмни петна от случайно падналите върху хартията сълзи, и да разчете разкривените по страницата думи, написани с почерк на малко дете. Никой нямаше да си прави труда да издирва подутото й от водата тяло. За него щеше да се погрижи морето.

Макс тичаше по поляната зад нея в гонене на зайци, опашката му беше мокра от росата.

Хората ще му помогнат, помисли си тя. Лесно ще ме забрави.

Миналата вечер се бе изправила на същото това място и се бе запитала не беше ли по-добре да изчака отлива, за да падне на брега и гръбнакът й да се пречупи с един-единствен бърз удар. Или да скочи върху вълните? Те щяха да я запратят в скалите и да изтръгнат живота от гърдите й. Ала така и не намери смелост; стоя с часове, дърпайки кожичките около ноктите си, докато не разкървави всичките си пръсти.

Миризмата на море върна в съзнанието й спомени от по-хубави времена. Онзи ден на плажа с приемните си майка и сестра, когато ядоха мазни сандвичи, посолени с пясък; друг ден, когато с племенниците й играха по пясъка; бившият й съпруг също беше до нея, гласът му тръпнеше от надеждата, че един ден ще си имат собствени деца, каквито тя така и не можа да му даде. Тя тръсна глава.

„Не мисли за това.“

Майка й, жената, която я бе намерила и отгледала като собствено дете, никога нямаше да й прости. Воят на вятъра й заприлича на далечен писък. Може би така щеше да писне и майка й, когато научи, че дъщеря й е мъртва. Стисна очи и запуши ушите си с ръце.

— Моля те, спри — прошепна тихо.

Гласът на бившия й съпруг прошепна в ухото й думи, които дори вилнеещият вятър не можа да заглуши: „Никога няма да спра да те обичам“.

Две сълзи тръгнаха едновременно надолу по бузите й:

— ЛЪЖЕЦ!

Продължи да крещи думата срещу вятъра, докато гърлото й започна да драска и да гори от болка.

Всичко започна от Дейн. Той бе причината онзи глас в главата й, който й казваше, че е по-добре просто да умре, да се появи отново. Бе прекарала последните две години в изолация, сама, без приятели и почти бе успяла да заличи гласа, който я теглеше към саморазрушение. Но Дейн го събуди отново.

Лаят на Макс екна над голия връх на скалата. Ако се обърнеше, щеше да се затича към нея, тя щеше да се предаде и да се откаже. Не, не можеше да се остави на страха. Не и този път.

— Махай се, Макс!

Тя покри лицето си с ръце и вятърът я обгърна в студена прегръдка. Дори и той я съжаляваше.

Макс се разлая отново, този път по-близо; тя усети топлината на дъха му по прасците си.

— Махай се, Макс! Изчезвай оттук!

От гърдите й се изтръгна висок писък, който сякаш разцепи тялото й на две. Тя падна на земята с тъп звук, изпращайки пясък и пръст от ръба към морето.

Макс зарови мокрия си нос в косата й и облиза потеклите по лицето й сълзи.

Миналата вечер го бе оставила вкъщи от страх, че няма да може да действа, когато е толкова близо до нея, но когато си го представи заключен у дома в очакване някой да го нахрани, вината я загриза отвътре. Какво щеше да стане с него, ако не разберяха навреме, че я няма? Какво щеше да стане, ако верният й приятел умреше в онази къща в очакване тя да се прибере? Наоми си представи как майка й влиза в къщата и отвътре я посреща миризмата на разложения му труп.

Слънцето се скри зад един облак. Идващият от морето бриз се засили. Тя стана и започна да се облича.

— Утре — си каза тихо, — ще го направя утре.

Обу чорапите и обувките си; връзките им се заплетоха във вкочанените й от студа пръсти.

Прощалното писмо се измъкна от джоба й и се понесе с вятъра, за момент пое към поляната, после се спря на върха на скалата и затанцува във въздуха пред очите й. Но тя можеше да види само тъмнината.

— Хайде — затърси тя края на каишката на Макс по мократа трева. — Хайде да се прибираме.

Напипа я, сложи я на врата му и се отдалечи от върха. Още един неуспешен опит. Пое дълбоко въздух и го задържа в себе си, докато я заболят дробовете.

„Утре — помисли си тя. — Ще го направя утре“.

2

Наоми слезе от скалата и тръгна към града, потръпвайки от понеслия се от морето през улиците вятър, сякаш да влее свежа кръв във вените на града. Тишината на скалата, нарушавана единствено от сблъсъка на вълните и твърдия бряг, и гърленият звук на наслаждаващите се на утринното слънце чайки вече й липсваха. Щом слезе в града, животът я заблъска от всички страни и превзе всяка нейна мисъл.

Балкърн Хейтс беше малко парче земя на края на окръга, но за Наоми беше краят на света. Някога градът беше живописно местенце с каменни къщи зад зелени полянки и пъстроцветни тераси, обкръжаващи морския бряг с прозорци, пречупващи в себе си слънчевите лъчи и морските вълни. Фотографите снимаха скалистия бряг и слагаха снимките по пощенски картички. Жълтата панделка на плажа някога беше пълна с туристи. Но всичко приключи с едно престъпление, което отне живота на всяка тухла и камък наоколо. Скалите започнаха да се ронят, морето посивя. Жителите на града заключиха вратите си и прогониха туристите. Балкърн Хейтс не просто изгуби привлекателността си, той загина, защото Хейли Милър, най-красивото момиче в града, един ден изчезна и не беше открито.

Наоми вървеше бавно, стискаше зъби, за да спре тракането им. Чуваше ръмженето на колите, които разплискваха локвите по пътя си, чуваше откъслеци от разговори, и всички тези шумове се сливаха в едно огромно, сякаш далечно бучене. Наоми никога не успя да стане част от кипящия около нея живот. Винаги се държеше настрани и единственото, в което бе добра, бе да го слуша.

— Наоми! — измежду общия шум тя разпозна гласа на Уилсън, който както винаги говореше с цигара между устните. Сигурно чакаше млякото до вратата на градината си, както правеше всеки понеделник. Двамата се засичаха тук всеки понеделник и си разменяха по някоя дума.

— Добро утро, Уилсън — успя да му каже с изфабрикувана усмивка.

— Да не си настинала?

Гласът й бе пресипнал от крещенето срещу вятъра.

— Малко — каза тя.

— Гореща вода и лимон — това ще свърши работа.

— Благодаря, Уилсън.

Тя мина покрай него и вдиша дима от цигарата му. Подуши и това, че е станал преди малко: той миришеше на сън, или по-скоро на стара засъхнала пот, пропила се в гънките на тялото му.

— Как си? — попита я той.

„Искам да умра, Уилсън.“

— Добре. Ти как я караш?

— Идеално, слънчице, просто идеално. Как е кутрето ти?

— Много добре. Но вече е на седем години.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Времето лети, нали? — провикна се тя през рамо с фалшива усмивка в гласа. — Доскоро.

Всяка седмица двамата водеха един и същ разговор. Изглежда никой друг, освен нея, не забелязваше, че животът на всички се преобръщаше в неделя вечер с обещание за нещо различно и на следващата сутрин започваше от същата точка, както преди, връщайки всяка усмивка, всяка дума и всеки техен дъх без промяна. На Наоми й се искаше да извика и да ги събуди, да им покаже, че градът ги държи на едно място, превръщаше ги в безлики, потънали в нищото хора.

Вече две години се бореше с порива за самоубийство, но миналата вечер най-после се предаде на настоятелните мисли, излезе в нощта, водена само от бастуна си, и стигна до скалите. Бе приела неизбежното, бе се отделила от омагьосания кръг на градчето и това бе свалило огромен товар от раменете й и макар че не успя да стигне до края, мисълта, че ще го направи утре, я караше да диша по-спокойно.

Тя се заслуша в преминаващите покрай нея стъпки, в търкането на якетата на минувачите в нейното. За другите хора това може би не беше толкова задушаващо, но те имаха възможности, недостъпни за нея.

Животът на Наоми не беше извън контрол, дори напротив. Майка й и сестра й избираха дрехите, които носеше, и ги поръчваха онлайн. Кучето и бастунът я отвеждаха където поискаше и до най-важното място — кафенето в онази задънена уличка, където работеше, защото кой друг би я взел на работа… Но този контрол не беше в нейни ръце. За нея беше невъзможно просто да скочи в автомобила като другите; ако трябваше да отиде по-далеч, трябваше да я закарат. И можеше ли да си тръгне от Дейн и да намери друг човек? За всеки друг това би било толкова лесно, колкото да хванеш погледа на някого. Наоми можеше единствено да чака да се появи някой, който да разпръсне мрака, някой, когото дори не можеше да види, че идва. Единственото, което беше под неин контрол, беше решението дали да живее, или да умре.

Опашката на Макс я удари по коленете и тя разбра, че наближават автобусната спирка, където всяка сутрин ги чакаше Джоан. Нямаше да се учуди, ако горката жена бе пропуснала няколко автобуса само чакайки да зърне Макс.

— Ето го моя красавец — промъкна се гласът й през общия шум.

Опашката на Макс заудря по-силно по крака на Наоми. Той седна, разчисти земята около себе си с опашка и зачака обичайното лакомство, което Джоан не пропускаше да му поднесе.

Автобусната спирка миришеше на цигарен дим и урина, но въпреки това Наоми подуши ментовото бонбонче в устата на Джоан и сладкия аромат на лавандула, пръснат зад ушите й.

— Здравей, Джоан.

— Как си, скъпа?

„Ами днес опитах да се самоубия.“

— Добре съм.

— Как е Макс?

— Супер.

— Много се радвам.

От гласа на Джоан Наоми разбра, че старата жена се навежда, гръбнакът й бавно се извиваше като гърчещ се на слънцето червей.

— Може ли да му дам нещичко?

— Само една хапка, защото напоследък е понапълнял.

Макс започна да души около чантата на Джоан, докато тя ровеше в нея. Наоми опря рамо в металната конструкция на спирката и чувството от този допир я потопи в избуялата в мислите й река от нежелани спомени.

Спомни си как коженото палто на биологичната й майка галеше бузата й, докато я водеше за ръка в нощта. Ударите на сърцето й и вибрациите от риданията й бяха приспали Наоми, сгушена в топлината на ръцете й. Когато се събуди, беше сама, оставена в ъгъла под навеса на онази автобусна спирка, увита в палтото, което миришеше на престоял цигарен дим и евтин парфюм. Започна да вика майка си и да плаче, накрая се изпусна. В лошите си нощи все още усещаше как урината напоява чорапогащника й, чуваше се да вика майката, която повече никога не се появи, дори и в сънищата й.

— Наоми?

— Извинявай, какво каза?

— Питах дали ще ходиш на работа днес.

Макс излапа сладкиша и облиза трохите от тротоара.

— Не, днес съм почивка.

— Ами утре? Може ли да мина през кафенето да кажа здрасти на Макс?

— Да, утре съм на работа — „но дотогава ще съм мъртва“. — Трябва да тръгвам.

— О, разбира се.

— Ще се видим утре, Джоан.

— Да, до утре.

— Хайде, Макс.

Наоми трябваше да скрие усмивката си при мисълта, че повече никога няма да мине по тази улица и да разговаря с тези хора.

Макс внезапно спря и подуши въздуха.

— Тръгвай, Макс.

Кучето задърпа каишката и се спусна наляво, влачейки Наоми след себе си. Тя стисна каишката по-здраво и преброи наум стъпалата, по които бе минавала стотици пъти. Усети носещия се по улицата аромат на топъл хляб от пекарната и на прясно смляно кафе от новото кафене до нея, но Макс не тичаше натам от лакомия. Продължи напред към улица „Сейнт Питър“.

— Не там, Макс!

Стегнато от каишката, гърлото на животното издаде жалостив звук.

— Хайде, Макс. Не сме по този път.

Кучето продължи да я дърпа и се наложи да се бори, за да остане на място, без да полети след него. Чу го да драска с нокти по тротоара и си представи прашните им следи по паважа.

Около тях минаваха хора. Един мъж изсумтя, когато тя застана на пътя му. Твърдият ръб на работното му куфарче се удари в задната част на бедрото й.

— Моля те, Макс — прошепна тя.

Макс обаче продължи да я дърпа напред, докато каишката не спря притока на кислород до гърдите му. Обувките на Наоми се запързаляха, каишката започна да се изплъзва от ръцете й.

— Макс!

Той се предаде с последен вой и разтърси козината си, за да прогони вика й от ушите си.

„Не му се ядосвай — каза си Наоми, — утре вече нищо няма да има значение.“

Можеше да се обзаложи, че всички наоколо гледат в нея: сляпа жена, която не може да удържи кучето си.

— Какво ти става днес? — запита го тя, когато Макс продължи нагоре по пътя с опашка между краката си.

Макс бе обучен да пренебрегва инстинктите си и да се грижи за нейната безопасност. Промяната я разтревожи. Можеше ли да му се довери? Ами ако го направеше отново и избягаше? Какво щеше да стане с нея тогава? Но скоро нищо нямаше да има значение. Утре щеше да е мъртва.

3

Макар и да беше работил по смъртни случаи преди, това беше първото местопрестъпление с убийство, на което детектив сержант Маркъс Кембъл имаше честта дори да присъства.

Първият му смъртен случай беше един пиян шофьор, натресъл се в задницата на автомобила пред него. Вратът на шофьора се бе счупил от удара на въздушната възглавница. Последният му случай беше на вкочанена възрастна жена, открита на пода в дома си дни след като е паднала по стълбите. Ръката й беше замръзнала като хищна лапа, протегната към телефона, явно бе искала да го придърпа и да потърси помощ, но определено не бе успяла. И въпреки че вече беше виждал много трупове, никога не се бе сблъсквал с толкова много кръв на местопрестъпление.

Жената лежеше на земята, опряна на тухлената стена на алеята, с огромна дупка във врата, извита като беззъба усмивка. Залепналите по лицето й руси кичури бяха станали червени от кръвта. Загледан в подаващата се от раната бяла кост, той инстинктивно погали кожата на собствения си врат, сякаш да провери дали все още е цял.

Замисли се за ученика, който я бе открил. Горкото момче, сигурно нямаше да може да заспи с месеци.

— Каква загуба! — каза детектив инспектор Лиза Елиът, загледана в трупа пред краката си. Кестенявата й коса гореше под залязващото слънце. Строгият черен костюм висеше на нея, като че ли още беше на закачалката. Единственият цветен акцент по нея беше златният пръстен на безименния й пръст. Ако и вкъщи се държеше както на работа, Маркъс не завиждаше на съпругата й. — Имаме ли име?

Патологът, доктор Али Линг, вдигна поглед към тях от мястото си до трупа, където беше приклекнала.

Маркъс бе виждал доктор Линг само веднъж, преди два месеца, когато се присъедини към екипа на полицията в Балкърн Хейтс. Запознаха се набързо, казаха си имената и си стиснаха ръцете, но в нея имаше нещо уникално, което веднага го предразположи; виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й.

В малък град, със скромни ресурси като този, доктор Линг и екипът й бяха обучени и като криминалисти. Мъже и жени в бели работни костюми изпълниха тясната уличка. Беше невъзможно да разпознае някого от тях, защото бяха покрити плътно от глава до пети. Изведнъж около белите униформи защракаха фотоапарати, ръце в ръкавици започнаха да слагат улики в найлонови пликове, извадиха и метални инструменти. Някой засне кръвта по тухлената стена. Светкавицата от фотоапарата заслепи Маркъс и той последва посоката, от която дойде.

— Според шофьорската книжка това е Каси Дженингс, на двайсет и пет години.

— Нещо откраднато?

— Не, доколкото виждам. Открихме два телефона и портмоне, пълно с банкноти.

— Два телефона? — запита Лиза. — За какво са й били два?

— Единият е смартфон от висок клас. Другият е евтина еднодневка.

— Провери входящите и изходящите обаждания от телефоните — каза Лиза на Маркъс, без да поглежда към него. — Искам да знам за какво са й били два.

— Единият може да е служебен — предположи Маркъс.

— Може, но искам да съм сигурна. — Тя погледна към доктор Линг. — Раната на врата ли е причината за смъртта?

— Така изглежда — каза Линг, прибирайки невидим кичур коса зад ухото си. Белият костюм криеше косата й зад качулката, но движението беше плод на навик. Маската закриваше носа и устата й и думите й се разбираха трудно. — На този етап не виждам знаци за сексуално насилие, но ще потвърдя след аутопсията. Надявам се да намеря други следи от оръжието, с което е прерязано гърлото й, но отново ще кажа, че не мога да правя заключения, преди да извърша аутопсията.

— Ще имаш време за това — каза Лиза. — Може ли сега да ми дадеш няколко минути да огледам местопрестъплението?

Доктор Линг стана, свали маската от устата си и я остави да виси на врата си.

— Не знаех, че бързаме.

Маркъс поклати глава към доктор Линг, сякаш й казваше:

„Остави я. Днес е в лошо настроение“.

Слънцето се отрази в очите на мъртвата и те лумнаха, сякаш някой ги подпали отвътре. Студът нахлу в пасажа за минути.

Доктор Линг се покашля.

— Не виждам кожа под ноктите, което показва, че е нямало борба, но по врата й има синини, което ме навежда на мисълта, че е…

— Удушена? — прекъсна я Лиза.

— Не, но е притискана. Кръвта по стената… — тя се премести към тъмната част на пасажа и посочи тъмните петна по тухлите — предполага, че първоначално е нападната тук.

— Значи някой я е нападнал, прерязал е гърлото й, тя е паднала и неизвестно как се е озовала тук.

— Вероятно се е опитала да избяга — обади се Маркъс зад гърбовете им.

— И убиецът я е оставил да се отдалечи? — попита Лиза.

— Може точно това да е била целта му — отбеляза доктор Линг. — Да погледа шоу.

— Той — вдигна вежди Маркъс. — Откъде знаем, че е бил мъж?

— Подобен подход не съответства на жена нападател. Маркъс огледа локвата кръв, безжизнените очи върху лицето на младата жена и изгубения живот, размазан по стените. Доктор Линг го гледаше, докато той търсеше отговори.

— Жените обикновено избират хора, които познават. Убиват по конкретна причина: отмъщение, ревност, мания. Жените оставят по-голяма… бъркотия около себе си, особено когато убиват друга жена. Това тук ми прилича повече на екзекуция.

— Това, което се опитва да ни каже Али, е, че ако извършителят е жена, нашата жертва щеше да изглежда като мъртво прасе, използвано при бойно учение.

Маркъс погледна извинително към трупа на младата жена.

— Да. Щяхме да имаме повече рани, нанесени с по-голяма ярост — каза Линг, върна се при тях и коленичи до трупа. — Забелязвам, че тук ударите са нанесени бързо, но доста нервно. Няма да се изненадам, ако се окаже, че убиецът е новак и това е първата му жертва.

— Но няма как да знаем дали ще е последната — каза Лиза.

— Някакви следи от косми или семенна течност?

— Няма как да съм сигурна преди…

— Аутопсията, знам — избърза Лиза. — Но питам за предварителни свидетелства, доктор Линг.

— Семенна течност ли? — намеси се Маркъс. — Не каза ли, че не си намерила знаци за сексуални действия?

— Говоря за мастурбация, Кембъл — каза хладно Лиза. — Фактът, че няма сексуално нападение над жертвата, не означава, че не е лъскал бастуна в ъгъла.

Маркъс се изчерви.

— Засега нищо — каза доктор Линг. — Или мотивът не е свързан със секс, или убиецът знае как да почисти след себе си. Дъждът, който се изля през нощта, също не ни помага особено. Но ще изследваме тялото за евентуални следи.

— Добре, обади ми се, когато разрежеш тортата — каза Лиза, готова да си тръгне.

— Мислиш ли… — започна доктор Линг, но се спря, за да подбере думите си. — Мислиш ли, че е същият нападател като…

— Няма начин. Онова беше преди двайсет години.

Маркъс погледна двете жени поред. Говореха си без думи за нещо, за което той не знаеше.

— Добре — каза Линг след кратка пауза.

Лиза се отдалечи с уверена стъпка. Маркъс тръгна след нея, събирайки кураж да я попита какво има предвид с израза „да разрежеш тортата“, когато отговорът изникна в главата му: аутопсията.

Той погледна назад към трупа и усети чувство на вина, че го зарязва тук. Запита се възможно ли е човек да се чувства самотен в смъртта.

— Добре, това не беше особено полезно — каза сухо Лиза, докато Маркъс затваряше вратата на автомобила.

Мисълта, че седи до нея в затвореното пространство на купето, го накара да настръхне. Той избърса потните си длани в панталоните.

— Никакви улики. В правилни ръце това място можеше да е златна мина.

— Смятате, че доктор Линг не е достатъчно квалифицирана?

— Не, смятам, че не е достатъчно умна — отвърна Лиза и завъртя ключа в стартера. — Има разлика. Тя търси очевидното, не скритите улики.

— Но може да няма такива? Може убиецът наистина да е добър в почистването, както каза тя.

Лиза го погледна, сякаш той беше някакво дете, което й се пречкаше в краката.

— Винаги има улики, Кембъл. Просто човек трябва да е достатъчно наблюдателен, за да ги открие.

Тя пое рязко напред, а Маркъс залепна за облегалката.

— За какво говореше доктор Линг накрая? — попита той.

— За миналото. В този проклет град всички говорят само за миналото.

4

Успокояващият шепот на морето я примамваше към себе си. Раздвижена от вятъра, нощницата се уви около бедрата й. Поривите му блъскаха в протегнатите й напред длани и изпълваха пространството между пръстите й с топли въздушни струи, които я дърпаха към ръба на скалата. Тя стъпи върху него и изведнъж я обзе пълно спокойствие, а после потъна в него, отдаде се на момента и усещането, видя се като човек, стъпил в нищото, и за пръв път страхът от смъртта изчезна.

Тя се облегна на вятъра и вдиша соления морски въздух. Вълните под нея се плискаха кротко, мамеха я към себе си. Десният й крак пое надолу и вятърът накара глезена й да потръпне. Остави се течението да я понесе напред и по целия път до долу усмивката не слезе от лицето й.

Наоми се събуди от собствените си писъци. Цялото спокойствие от съня изчезна, когато падна в морето. Викаше за помощ, но вълните я обгръщаха и заглушаваха виковете й, навлизаха в дробовете през гърлото и изтласкваха въздуха от тялото й. Докато потъваше, ушите й заглъхваха и бучаха, а очите й започнаха да щипят. Накрая стигна дъното и потъна в прегръдката на пясъка.

Между гърдите й се стичаше студена пот. Част от нея все още спеше и потъваше в морето, крещеше под повърхността, за момент тя взе потта за морска вода, която капе от тялото й. Отвори рязко очи и седна в леглото.

Наоколо бе тихо, с изключение на шума от другата страна на стената, където съседът й Джордж вършеше нещо и тя го чуваше. Влезлият през прозореца студ се промъкна под завивките и охлади влажните чаршафи. Тя взе телефона от нощното шкафче и попита за часа. Беше късно вечерта. След като се прибра от скалата, се беше мушнала право в леглото и бе прекарала целия ден в сънищата си, прекалено изморена от реалността и мислите, които я навестяваха, заедно с очакването за следващия ден.

Потупа другата страна на леглото, но не намери нищо, освен завивки. От развода й с Дейн бяха минали две години, а тя все още не можеше да свикне, че е сама в леглото. Понякога в просъница, лутаща се между съня и съзнанието, тя забравяше, че Дейн вече го няма. Представяше си го в собственото му легло, онова, което сега споделяше с другата. Джоузи. Така се казва тази, която усеща тялото му вечер. Именно тя вдишва лекия му дъх, докато заспива в прегръдките й. Дори и да не я беше виждала, това беше достатъчно за Наоми да я намрази. Единственото престъпление на тази Джоузи беше, че обичаше мъжа, когото Наоми бе прогонила, и с тази си постъпка бе разбила сърцето си собственоръчно.

Взе възглавницата му и вдиша аромата й. Ароматът на афтършейва събуди всичките им общи спомени и сигурността, която бе усещала, когато той беше наоколо. В лошите си нощи тя пръскаше от неговия афтършейв по възглавницата, само така можеше да заспи. В началото пръскаше всяка вечер, но течността в бутилката бе останала по-малко от половината, а когато продавачката й каза, че линията е изчерпана, трябваше да преглътне сълзите си и да свикне да спи без неговия аромат наоколо.

Мразеше жената, в която се бе превърнала без неговото присъствие, но се страхуваше от онази, която щеше да стане, ако се откъснеше напълно от мислите за него. Именно затова не беше готова да го остави да си иде. Не беше готова да загуби част от себе си и да стане друг, по-нещастен и незавършен човек.

Наоми изпълзя изпод чаршафите, уви се в халата си и слезе по стълбите. Макс скочи от леглото си да я поздрави и опашката му задумка по парапета.

— Добро утро, Макс — почеса го по главата тя.

Взе наръч дърва от купчината, подреди ги в камината и изчака да се разгорят, преди да отиде в кухнята. Макс я последва по петите.

Щом пламъците обгърнаха дървата, тя прекоси тъмния коридор и пусна Макс в градината. После му сипа храна и се върна пак при топлината на огъня.

На вратата се позвъни и застанал пред купата си с храна, Макс започна да лае.

Толкова беше свикнала да е сама, че при иззвъняването замръзна на място. Единствените посетители в дома й бяха майка й, сестра й и Дейн, но днес не очакваше някого от тях. Звънецът обаче настоятелно иззвъня отново. Наоми приглади косата си, после сви шепа пред устните и провери дъха си. Отвори вратата, вечерният хлад нахлу през нея, удари се в очите й и болката, която й донесе, макар и освежаваща, я принуди да ги затвори. Така или иначе нямаше значение дали са отворени или не.

— Здравей, исках да видя добре ли си. Чух те да крещиш. Джордж.

— Добре съм… — Тя замълча за момент, замисли се с какво да го залъже, но се отказа. — Сънувах кошмар. Извинявай.

— Ох, успокои ме. Разтревожих се да не си се ударила. — Той пристъпи от крак на крак. — Как я караш? Не съм те виждал от известно време.

Джордж беше нов в Балкърн Хейтс. Беше в средата на трийсетте, но в него имаше нещо, което правеше усещането й за личността му като за по-зрял и мъдър човек.

— Добре съм — излъга тя. Коланът на халата й се разхлаби и вятърът повдигна ръба му. Тя кръстоса крака и притисна коприната между краката си. — Ти установи ли се вече?

— Мда.

— Толкова ли е зле? Той се изсмя нервно.

— Хората тук не са много дружелюбни към новите.

— Дай им малко време. Нещата ще се подобрят. Просто не сме свикнали да виждаме непознати лица.

— Сигурен съм, че останалите съседи биха треснали вратата в лицето ми, само и само защото ги търся аз.

— Е, аз съм сляпа. Нямам възможност да надничам през завесите и да видя, че си ти.

Той се засмя.

— Ще те оставя да се оправяш. Приятна вечер. Радвам се, че се видяхме.

— Аз също.

Наоми затвори вратата и на път към фотьойла до камината включи секретаря, за да изслуша съобщенията. Седна и остави краката си точно пред пламъците.

„Имате две нови съобщения“, каза секретарят.

Едното трябваше да е от майка й. Без значение дали имаха обща кръв или не, Рейчъл беше нейната единствена майка. Тя бе открила Наоми в онзи ъгъл на автобусната спирка. Облечено в скъпо кожено палто, седящо на колене и с изпълнени с ужас очи, малкото момиченце й бе заприличало на хванато на тясно диво зверче. Въпреки първото си впечатление тя я бе завела у дома си и се бе грижила за нея, докато Наоми се бе научила отново да обича. На социалните служби това не им хареса. Наоми беше чернокожа, а Рейчъл и биологичната й дъщеря Грейс — бели. Сякаш етническата им принадлежност имаше нещо общо със способността им да обичат.

— Здравей, скъпа, мама е. Липсваше ни днес на събирането. Наоми затвори очи и въздъхна. Рожденият ден на близнаците. Беше ги забравила. Подаръците им стояха в коридора до външната врата.

— Обади ми се, когато можеш, за да знам, че си добре. — След кратка пауза майка й пое въздух и продължи: — Не знам дали си чула, но снощи в Балкърн Хейтс е станало убийство.

Наоми се изправи на стола и подви крака под себе си. Веднага се сети за нея.

Хейли Милър.

— Хората говорят, че е била Каси Дженингс. Горкото момиче. Връщала се от погребението на племенницата си. Колко жалко за семейството, сякаш една загуба не им беше достатъчна. Моля те, пази се! Ти си уязвима, скъпа, затова не излизай навън по тъмно. Поне докато не хванат виновника. Обади ми се при първа възможност и не се тревожи за празника. На Грейс скоро ще й мине. Обичам те.

Грейс.

Наоми се запита как ли сестра й е приела новината за убийството. Преди двайсет години най-добрата приятелка на Грейс изчезна. Нямаше как споменът за това да не изскочи сега със смъртта на Каси. Грейс и Хейли бяха близки като сестри. Но онази нощ, когато Хейли изчезна, нещо се бе случило между тях. В полунощ Наоми бе сварила Грейс да плаче, закрила лицето си с ръце.

„Не мога да ти кажа — бе прошепнала, когато я попита какво е станало. — Тя ме накара да обещая да не казвам“.

Наоми не каза на майка си за онази нощ. Каквото и да бе направила сестра й, тя трябваше да я защити — Рейчъл и Грейс й бяха протегнали ръка, когато беше в най-голяма нужда. И затова вече двайсет години не можеше да спре да се чуди каква ли тайна криеше сестра й, но не смееше нито да я попита, нито да сподели с някого опасенията си.

Включи телевизора, после превключи на местния канал и притаи дъх, за да чуе всяка дума. Говорителят показа запис от пресконференцията на полицията, оглавена от разследващия случая детектив.

— В три и половина този следобед на улица „Сейнт Питър“ беше открито тялото на двайсет и пет годишната Каси Дженингс. На този етап разследването не мисли, че мотивът за убийството е бил грабеж. Молим всички, които са познавали Каси, както и онези, които са били в района на „Сейнт Питър“ вчера между осем и десет часа вечерта, да ни се обадят и да споделят информацията, независимо колко незначителна им изглежда. Балкърн Хейтс е малък град и не се случва често жителите му да получават такива новини, затова ви моля да бъдете внимателни. Искам да ви уверя, че с екипа ми работим денонощно, за да разкрием извършителя на това грозно престъпление. Разбирам, че населението е изпаднало в тревожност, но обещавам пред всеки жител на града, че ще открием виновника за смъртта на Каси. В такъв малък град няма много места, където може да се скрие.

Боже мой!

Улица „Сейнт Питър“!

Макс влезе в стаята. Ноктите му затракаха по дъсчения под.

— Извинявай, Макс.

Той прекоси стаята и постави брадичка върху страничната облегалка на фотьойла. Тя погали меката козина на главата му, замислена за случилото се миналата вечер. Беше толкова близо до дома й.

„Горката жена!“

Говорителката поде отново с безизразен глас:

— Това убийство не е първото ужасно престъпление, което нашият град преживява. Противоречивият случай с осемнайсетгодишната Хейли Милър, изчезнала преди двайсет години, все още не е решен.

Наоми изключи телевизора.

Тази сутрин, когато се прибираше от скалата, може би бе минала покрай проснатия на улицата труп на Каси. Макс бе подушил смъртта във въздуха и бе хукнал натам. Тя си припомни отчаяния му опит да се освободи от каишката, стържейки с нокти по паважа.

„Божичко, добре че не съм я открила аз!“

Ръката й трепереше, когато натисна бутона на машината, за да прослуша второто съобщение.

„Къде си, Наоми? — питаше Грейс. — Знам, че си там, вдигни.“ Тежкото й дишане се чу въпреки пукането по линията.

„Там си, лельо Наоми. Трябва да си там. Всички питат къде си“. Тя въздъхна отново. Наоми можеше да усети горещия й дъх през апарата. „Писна ми да те покривам всеки път, когато решиш да се криеш в леглото. Можеш да прецакваш мен и мама колкото си искаш, но не го прави с децата ми. Не е честно. Днес имах нужда от теб, разбираш ли? Хейли щеше да е до мен, ако беше тук. Трябваше да се сетя, че няма да дойдеш. Не знам защо си правя труда да ти се обаждам, наистина, Наоми.“

Съобщението свършваше с трясък, сестра й бе запратила слушалката върху апарата със сила, която се прехвърли върху Наоми и тя се сви като ударена.

— Съжалявам — прошепна на себе си.

Грейс не го казваше в прав текст, но тя го усети зад гневните й думи. Щеше да е по-щастлива, ако на мястото на Наоми сега стоеше Хейли Милър.

Бяха изминали двайсет години, а градът все още говореше за неразрешения случай на Хейли. Наоми се опита да свърже Хейли, която познаваше, с тази, за която всички приказваха след изчезването. Струваше й се, че става дума за две различни личности. Едната беше мило, жизнено момиче, другата — манипулативна и безпринципна млада жена, която бе спала с половината град.

В този миг някой започна да блъска по външната врата и тя подскочи. Не беше чувала някой да чука на вратата й от дни, а днес щеше да посрещне втори посетител за вечерта.

Макс хукна към входа на къщата с лай. Наоми го последва и преди да отвори, го хвана за каишката.

Студеният вятър засвири в процепа между вратата и рамката.

— Ехо?

Макс промъкна глава в пролуката и залая яростно в нощта.

Мъртвите листа шумяха по алеята. Въздухът тежеше от влага.

Макс продължаваше да лае.

— Ехо? Има ли някого?

Тя чу нечие дишане. Развълнувано дишане, забавено съзнателно, излизащо с мъка от ноздрите на непознат човек, вибриращо в такт със сърцето му.

— Кой е там?

Лаят на Макс отекна надолу по пустата улица, удряйки се във всяка затворена врата и всеки затъмнен от завеса прозорец. Ако непознатият нахълташе в дома й, никой нямаше да види. Никой нямаше да знае какво се случва с нея.

Вятърът подгони листата по пътя и скоро започна да сипе дъжд върху тях. Тихата улица се изпълни с различни шумове. Желязната порта в дъното на градината се удряше в рамката си и скърцаше, засилваше се от инерцията и пак се удряше и скърцаше.

— Кажи ми кой си. Кой е там?

Наоми застана на прага с треперещи крака и се заслуша в дъжда и в собственото си забързано дишане. Адреналинът пресуши устата й и вътрешната страна на бузите й залепна за зъбите.

Стъпките тръгнаха надолу по пътеката. Пантите на портата изскърцаха за последен път, после се затръшна. Стъпките се отдалечаваха уверено по улицата, превръщайки се в шепот. Тя се взря невиждащо в нощта, а дъждовните капки поеха надолу по бузите й като сълзи.

5

Маркъс влезе в претъпканата оперативна зала минута след колегите си и зае най-близкото до вратата място.

Беше в Балкърн Хейтс само от два месеца, но вече търсеше всяка възможност да избяга оттук. Колата му винаги беше с лице към магистралата, дрехите му бяха сгънати и готови да бъдат опаковани всеки момент. В това място имаше нещо, което го държеше неспокоен и постоянно на нокти.

В стаята беше горещо и задушно. По-голямата част от пространството бе заета от огромна маса, която принуждаваше служителите да се блъскат около нея или да стоят до стената на пръсти, които рано или късно изтръпваха в коравите обувки от униформата. Облегалките на столовете опираха в стените, а масата бе осяна с ивици мастило, които сякаш образуваха малки сини вени в дървото.

Лиза застана начело на масата и зачака всички да облегнат гърбове по стените, насочвайки вниманието си към нея. Маркъс се бе научил да не застава изцяло обърнат към Лиза, така имаше пряк очен контакт с нея, а той бягаше именно от погледа й.

Скоро всички се напъхаха в стаята, вратата се затвори и се възцари тишина. Всички я чакаха да заговори.

Маркъс беше впечатлен да види толкова много полицаи, които да работят само по един случай в град с големината на Балкърн Хейтс. Но като отметна униформените полицаи, истината бързо излезе наяве. По случая бяха ангажирани само четирима.

— Настанихте ли се? Добре. — Лиза се вгледа в лицата на хората си. Очите й се спряха на Маркъс и едно мускулче на врата й потрепна. — Кембъл, запознай ни със случая.

Всички очи се обърнаха към него. Море от лица със здраво стиснати устни.

— Жертвата — двайсет и пет годишната Каси Дженингс — е била убита между осем и десет часа вечерта на 13 октомври 2017 година — започна той, после усети, че гласът му трепери, и се прокашля. — Причината за смъртта е асфиксия при удавяне.

— Удавяне? — попита една жена полицай.

Маркъс още не бе запомнил имената на всичките си колеги. Той се загледа в служителката, чиято кестенява коса бе хваната на кок и в чиито кафяви очи проблясваха златисти точици. Името беше на езика му, но не успя да го каже.

— Удавена в собствената си кръв — довърши набързо Лиза. Мълчанието увисна над главите им. Той се запита дали в момента не си представят какво е да се задавиш в собствената си кръв, дали усещат топлината й в дробовете си.

— Тялото е било открито на улица „Сейнт Питър“, около три и четиридесет вчера следобед от ученик на име Джеймс Дей — продължи той. — Кръвта по стената, на която е намерено опряното тяло, показва, че убийството е било извършено там и трупът не е местен от другаде. Първите лабораторни резултати потвърждават, че кръвта е на жертвата. По малката проходна алея няма улични светлини, затова е било удобно да я нападнат там.

Той сведе поглед към бележките си, не защото не си спомняше всяка подробност — проблясъка на белите кости, залязващото слънце в очите на мъртвата, — а защото напрежението бе замъглило остротата на ума му.

— Фаталната рана е нанесена с нож в гърлото. Дължината й е приблизително двайсет сантиметра, а широчината — седем. Оръжието е прерязало дясната каротидна артерия, причинявайки загуба на кръв. Налице са сериозни поражения на езофагеалната клапа и въздушните пътища, което е дало възможност на кръвта да нахлуе в дробовете. По първоначални данни раната може да е била нанесена от кухненски нож с плоско острие, дълго около двайсет и пет сантиметра. От неравните ръбове на раната можем да заключим, че острието е било затъпено от употреба, в раната са открити следи от препарат за миене на съдове и хранителни остатъци, което предполага, че преди това ножът е бил използван в кухня. Самото оръжие не е открито. Криминалистите са изпратили материал за експертиза на ДНК, свързваща престъплението с трети човек. Чакаме резултатите. Но първите анализи потвърдиха следи от латекс по врата на жертвата, което може да означава, че въпросната личност е носела ръкавици.

Лиза кимна и взе думата:

— Нямаме време да стоим със скръстени ръце, затова снощи наредих да бъде извършена аутопсия и доктор Линг вече е готова, ще се срещна с нея след оперативката. Надявам се, че тя ще успее да хвърли повече светлина върху случая. — Тя отпи от водата си. В стаята беше толкова тихо, че Маркъс чу как течността влиза в гърлото й на три глътки. — Както знаете, миналата вечер направих изявление по телевизията, като помолих, ако има свидетели, да дойдат при нас. Междувременно искам всички полицаи на входа да държат посетителите под око. Всяко съмнително поведение или непознато лице трябва внимателно да се обследва.

Детектив Блейк Кроуч погледна към Маркъс. Маркъс беше новото лице, затова сведе поглед към бележките си.

— Искам да станете приятели на обществото. Говорете с хората при всеки удобен случай, питайте ги какво са чули. Искам всички да сте нащрек, не се знае откъде може да получим съществена информация. След фиаското с Милър този случай трябва непременно да бъде разрешен.

Маркъс огледа стаята. Всички кимнаха разбиращо. Още една история, за която не знаеше нищо.

— Кроуч — обърна се тя към сержант Блейк Кроуч, — изгледай всички кадри от камерите около местопрестъплението по времето на убийството и виж дали няма да откриеш нещо съмнително, кадър с жертвата, а защо не и възможен извършител. Говори с всички търговци в радиус от половин километър от пасажа, питай дали някой не е видял нещо странно. Ако не ме лъже паметта, около магазините по главната улица има апартаменти с изглед към уличката. Разпитай живеещите там дали не са видели, или чули нещо, което може да е от полза. — Тя премести поглед към един униформен полицай.

— Банкс ще ти помогне.

— Разбрано, шефе — отвърна Кроуч.

Един от младите униформени полицаи кимна. Маркъс се опита да свърже лицето с името и да го запомни занапред.

— О’Нийл — продължи Лиза.

Разследващата полицайка Амбър О’Нийл вдигна поглед и примигна с дългите си руси мигли. Сенките под кървясалите й очи показваха, че е била на крак през цялата нощ. Маркъс никога не я бе виждал без грим досега. Така изглеждаше забележително млада. Прекалено млада.

— Иди да разпиташ момчето. Вземи Хюз с теб.

— В дома му ли да проведем разпита, началник? — попита тя.

— Да. Прекалено е уплашен, няма нужда да го водим тук. –

Лиза огледа стаята. — Кембъл?

Маркъс се стегна и посрещна погледа й.

— Искам да научиш всичко за Каси Дженингс. Разбери с какво се е занимавала, какво е харесвала и какво не, дори какво кафе си е поръчвала. Трябва да я опознаеш добре, да разбереш защо някой е поискал да я види мъртва. Полицаят за връзка със семейството днес ще отиде у тях. Не е лошо да си с него и да получиш малко информация от родителите й.

Маркъс се огледа. Тези хора бяха живели в града през целия си живот. Биха могли да разберат всичко за жертвата много по-лесно от него. Нямаше как да не се запита дали не се опитваше да го спъне с тази задача. Работеше с Лиза Елиът вече два месеца, но методите й на работа бяха толкова противоречиви, че не можеше да определи дали целта й е да търси справедливост за жертвите, или по-скоро организира всяко разследване така, че да изпъкне пред шефовете си.

— И още нещо — каза тя и огледа стаята, за да се увери, че всички я слушат внимателно. — Каси Дженингс е била журналистка в местния вестник. Пресата ще се надигне и ще захапе случая веднага, след като се разчуе… един от техните е убит. Ще искат кръв за кръв. Дръжте си устите затворени и оставете журналистите на мен.

Всички кимнаха в съгласие.

— Въпроси? — попита тя с такъв тон, че никой не посмя да се обади. — Добре. Свободни сте.

Полицаите започнаха да се изнизват от стаята един по един, минавайки толкова близо до Маркъс, че той дълго не можа да се измъкне от мястото си. Изчака всички да си тръгнат, после стана.

— Кембъл — каза Лиза точно в този момент, — вземи си палтото.

— Шефе?

— Идваш с мен при доктор Линг.

Той се поколеба, но Лиза го закова със студения си поглед.

— Какво? Предпочиташ да помоля някой друг ли?

— Не, разбира се. Идвам с вас.

— Добре — каза тя и напусна стаята.

Всъщност Маркъс трябваше да й е благодарен. Тя избра да отиде с него на местопрестъплението, а сега щеше да научи всички подробности от аутопсията от първа ръка. Но стомахът му се сгърчи от страх. На пръв поглед, шефът сякаш му помагаше да се докаже като детектив, но под повърхността в действията й имаше нещо гнило. Сякаш търсеше слабите места на подчинения си, за да ги използва в своя полза по-нататък.

Той трябваше да изпълнява заповедите й, но си обеща да я държи под око. Защото бъдещето му беше в нейни ръце. Засега.

6

Маркъс стисна ръцете си в юмруци, за да спре треперенето. Лиза го поведе надолу по коридора към стаята за аутопсия, където ги чакаше Каси Дженингс. Червата му се преобърнаха при мисълта, че ще види тялото й, зашито от патолога точно като на Франкенщайн.

Лиза явно изпитваше наслада да открива слабостите на своя подчинен. Той усети радостта й, когато очите й от време на време улавяха страха в неговите. Преди да поеме назначението в Балкърн Хейтс, Маркъс беше изпълнен със самоувереност, но от мига, когато започна работа с Лиза, се почувства като пълен глупак. Единственото, което го поддържаше, беше мисълта, че щом другите сержанти са оцелели, значи и той може, само трябва да държи главата си наведена и да си върши работата.

— Обзалагам се на десетачка, че след това ще станеш вегетарианец — каза Лиза и зачака реакцията му. Той стисна зъби и тя разбра, че е ударила в десетката. — Няма страшно, всички сме равни пред онази маса. Месо и кости.

„Млъкни — каза си той наум. — Моля те, млъкни!“

— Тук сме — каза тя и спря в коридора пред една сива, отдавна издраскана врата. Отвори я и я задържа, за да влезе първо той.

В този момент Маркъс съжали за предишната си работа в Инвиктън. Градчето беше малко и заспало, в него не се случваше нищо повече от незначителни битови престъпления и тук-там имаше по някое изчезнало животно, отклонило се от стадото си, но поне го уважаваха и скоро го бяха повишили в помощник-детектив. Маркъс обаче заряза всичко с надеждата да започне работа като истински детектив. Съжали, защото е трябвало да внимава повече с това какво си пожелава.

Той влезе в малката стая със светли стени. В нея имаше три бели пластмасови стола, които бяха обърнати към стаята за аутопсии.

Тялото лежеше върху метална маса и щом го видя, му се стори нередно да излагат Каси Дженингс пред погледите им, да бъркат във всяка рана и белег. Тялото й, което някога е предизвиквало мъжете и техните желания, в смъртта изглеждаше просто и невълнуващо като направено от стъкло. Кожата й беше толкова бледа, че сините вени под нея прозираха. Косата й беше сресана така, че да не пречи на лицето и той можеше да види, че някога е принадлежало на красива млада жена. Някой бе обичал това тяло, целувал бе всеки сантиметър от него, бе го държал нежно в ръцете си, сякаш е дете. Сега беше парче месо с V-образен разрез от раменете до пубиса, където кожата бе отстранена от непозната ръка, за да рови под нея.

Видя отражението си в стъклото отпред и се вгледа в тъмните кръгове около очите, изпъкналите скули и брадичка. Окъпано в острата бяла светлина, идваща от залата за аутопсия, то изглеждаше смъртнобледо на фона на пригладената му назад тъмнокафява коса. Маркъс отново погледна трупа и в стомаха му се разрази буря.

— Добро утро — поздрави доктор Линг, когато се появи от другата страна на стъклото. Гласът й звучеше накъсано през пращящите колони на стената. — Успяхте ли да си починете?

Той лично не.

— Какво имаме? — попита Лиза, застанала пред стъклената преграда. Беше съвсем близо до Маркъс и той подуши нескафето в дъха й.

— Делова, както винаги — каза доктор Линг.

— Не сме дошли на чай и сладки приказки, нали?

Линг се насили да се усмихне. Дясната й скула потръпна от усилието. Наведе глава към бележника си.

— Със сигурност мога да потвърдя, че няма следи от сексуално насилие. Освен натъртванията от падането, по тялото има една-единствена рана и това е фаталният разрез с остър предмет във врата.

Тя взе един малък метален инструмент от масичката до трупа и повдигна горната част на раната. Маркъс стисна зъби. Сутринта бе имал време само за две кафета и усещаше как течността се промъква нагоре по гърлото с желание да излезе навън.

— От разреза може да се заключи, че е направен с гладко острие, както съм написала в предварителния доклад. Оръжието може да е кухненски нож, дълъг около двайсет и пет сантиметра, без да включваме дръжката.

— На местопрестъплението каза, че убиецът е бил нервен — прекъсна я Лиза.

Линг кимна.

— Изглежда се е поколебал, преди да прокара ножа по гърлото й. Ето тук се вижда, че за известно време острието е останало на едно място, където кожата е само леко прободена, но после е продължило пътя си с бързо и уверено движение. Виждате, че в началото разрезът е плитък, после убиецът е спрял, сякаш е събирал кураж, а в края раната е дълбока, стига чак до костта.

Тя повдигна още малко кожата с металния инструмент и разкри розовото месо на вътрешностите на жертвата. Маркъс стисна толкова силно ръцете си в юмруци, че кокалчетата му побеляха. Гласът на доктор Линг започна да изтънява и да звучи сякаш идва от все по-далеч.

— Разрезът завършва с прерязване на каротидната артерия, която, както и сами можете да видите, се е пръснала под натиска на кръвния поток.

Краката на Маркъс се разтрепериха. Той се опита да насочи вниманието си където и да е, само да не гледа каротидната артерия, но думите на доктор Линг го върнаха към нея. Погледът му попадна върху разкъсаната червена тръба. Стомахът му се сви и прескочи като туптящо сърце.

— Откри ли отпечатъци по врата на жертвата? — попита Лиза.

Светлината в залата за аутопсии примигна и стана още по-ярка. Всичко пред погледа на Маркъс се завъртя и той затвори очи.

— Не. Който и да е убил Каси Дженингс, е знаел как да почисти след себе си. Добър е в тези работи. Напомня ми за…

— Не ми се ще да повтарям отново, доктор Линг. Между изчезването на Хейли Милър и убийството на Каси Дженингс няма нищо общо. Господи, съвсем скоро всички в града ще започнат да го говорят, но не искам да го чувам и от теб.

Напрежението между двете жени завибрира, но Маркъс чуваше само шума от нахлулата в ушите си кръв.

— Добре ли сте, детектив Кембъл? — попита доктор Линг от другата страна на стъклото.

Той отвори очи и се опита да я види, но на фона на ярката светлина тя беше само едно петно.

— Аз… аз трябва…

Той се подпря с ръка и положи глава на хладната стена. Не можеше да повърне пред Лиза, но гърлото му се схвана и стомахът му започна да пулсира. Стаята пред него се завъртя.

— Ох, за бога! — изпъшка Лиза. Той повърна черното кафе на пода.

— Трябваше ли да ме поставяш в това неловко положение? — попита Лиза, докато го водеше към най-близкия стол.

Той не отговори. Тревожеше се, че ще повърне отново, ако отвори уста.

— Добре ли сте?

Маркъс отвори очи. Доктор Линг се бе навела към него и бе сложила ръка на коляното му.

— Съжалявам — успя да измънка той. Картината пред очите му трепереше по краищата, но пристъпът започна да отминава.

— Трябваше да закусите — каза доктор Линг. — Кафето не може да ви държи цяла сутрин. Не и при тази работа.

— Какво? За да има още повече за почистване? — каза Лиза и се засмя сухо.

— Защо не отидеш да му вземеш един чай, Лиза? С много захар. Знаеш къде е машината, нали?

Лицето на Лиза се изпъна.

— Стягай се, че имаш работа, Кембъл. Чакам те в колата — каза тя и излезе от стаята.

Маркъс се огледа. От реверите на сакото му се стичаше кафява течност и бавно напояваше ризата му.

— Не й обръщайте внимание — каза тихо Линг. — Когато дойде на първата си аутопсия, беше същата. Видях я със собствените си очи. Но е прекалено смела и глупава, за да си го признае.

„Смела? — помисли си Маркъс. — Не, Лиза Елиът не е смела. Тя е чудовище.“

7

Наоми отвори гардероба и проследи буквите, които майка й бе зашила отстрани на всяка блуза. Напипа буквата „Б“ и свали бялата риза, но я дръпна толкова силно, че закачалката изтрака. Дъждът чукаше по прозореца като пръсти, барабанящи по стъкло.

Бе стояла будна през цялата нощ, бе слушала как часовникът тиктака и отнася часовете със себе си и бе чакала непознатият отново да почука на вратата й. Очите й се затвориха едва на разсъмване и се събуди чак когато усети мокрия нос на Макс по лицето си. Беше закъсняла. Навън вече беше ден и нямаше как да отиде до скалата. По това време край морето беше пълно с народ, все някой щеше да я спре да не скочи от ръба. Нямаше как да го избегне, защото не можеше да ги види, докато се приближават към нея.

Намъкна работните си панталони и напъха ризата в тях. Единственото, което я движеше сега, беше мисълта, че отива на работа за последен път. Още една сутрин, още една смяна и всичко щеше да свърши. Щяха да открият униформата й прилежно сгъната на върха на скалата, докато вълните отдолу подхвърлят тялото й.

Макс излая силно. После звънецът на вратата звънна. Наоми се спусна по стълбата и хвана кучето за каишката.

Сложи ръка на дръжката, но се спря. Спомни си думкането по вратата, смесено с дишането на непознатия.

Остана неподвижна до неспокойния Макс. След миг някой отново натисна звънеца. Тя отвори вратата с треперещи ръце.

— Здравей — каза Дейн. Наоми си отдъхна.

— Здравей.

— Може ли да вляза? Имам почивка между смените.

— Закъснявам за работа.

— Ще те закарам.

Мисълта да я закара на работа беше изкушаваща, ако не заради возенето с Дейн, то поне заради това, че нямаше да закъснее за последния си работен ден. Поколеба се за момент, но в крайна сметка кимна.

— Добре. Но времето напредва, не мога да го губя в разговори.

Тя отстъпи, за да пусне в къщата бившия си съпруг и стегна всичките си мускули, докато той минаваше покрай нея. Дейн поздрави Макс, после изрита обувките от краката си и седна на дивана на мястото, което някога беше негово.

Наоми затвори вратата и изтича горе за чантата си, достатъчно голяма, за да побере сгъваемия бастун, просто за всеки случай. След поведението на Макс онзи ден, побеснял от миризмата на убитата наблизо жена, не искаше да рискува и да остане без нещо, което да я води. Прибра всичко, слезе долу и облече якето си.

— Да ти се намира бира?

За всеки друг човек въпросът за алкохол рано сутрин щеше да прозвучи ужасно, но Наоми знаеше, че странните смени на Дейн в болницата бяха нарушили вътрешния му часовник. Обикновено всички спяха, докато той работеше. И обратното.

— Ти нямаш ли още една смяна днес? — попита тя, докато обуваше обувките си.

— Една бира няма да навреди.

— Но може да навреди на пациентите ти.

— Аз съм медицинска сестра, не лекар. По цял ден чистя гърнета и подлоги.

— Казах ти, че закъснявам за работа. Нямам време.

— А аз ти казах, че ще те закарам. Брой петнайсет минути по-малко от обичайното ти време за пътуване.

— Казах не, Дейн. Макс, ела.

Лапите на Макс затупкаха по дъсчения под и скоро козината му допря панталона й. Тя сложи каишката му.

— Готов си — каза и се вслуша в Дейн, който обу обувките си и тръгна към вратата.

Този път й прозвуча по-уморен от обикновено. Дишането му беше затруднено, движенията му — тежки и бавни, сякаш не бе спал повече от нея. Преди раздялата двамата винаги бяха в синхрон. Сърцето й затупка в гърлото, пръстите й се задвижиха в същия ритъм, бореше се с желанието си да го докосне. Навремето Дейн и Наоми не просто се влюбиха, а се хвърлиха един към друг като тяло, разцепено на две.

Тя отвори вратата и докато той минаваше покрай нея, вдиша миризмата на болница и аромата на пяна за бръснене, който като че ли оставаше по лицето му от сутрин до вечер, не, до другата сутрин, после задържа дъха в себе си. Копнееше за докосването му, искаше да я прегърне само веднъж, но щом си го помислеше, болката от раздялата се връщаше отново.

„Той никога няма да ми прости.“

Дейн излезе и тръгна по алеята към колата си, докато Наоми заключваше.

— Добро утро, Наоми — каза Джордж от другата страна на ниската тухлена ограда. Въпреки студения сутрешен въздух тялото му излъчваше топлина.

— Добро утро, Джордж.

— Здрасти, Макс.

Джордж се наведе и погали кучето. Миришеше на прясна пот.

— Идваш ли? — провикна се Дейн. — Мислех, че закъсняваш.

— До после, Наоми — каза Джордж.

— Чао — отвърна Наоми.

Чу го да отключва предната врата и да влиза в къщата, запита се как живее сам и дали е самотен колкото нея.

Макс скочи на задната седалка. Опашката му шляпна по мократа земя и пръсна дъждовна вода в лицето на Наоми. Тя я избърса, затвори вратата му и тръгна към мястото до шофьора, където я чакаше Дейн. Изчака го да й отвори вратата, благодари и влезе вътре.

Дейн затвори след нея. Сърцето на Наоми забърза, когато чу стъпките му да заобикалят автомобила и да спират пред вратата на шофьора. Бяха изминали цели две години, а тялото й все още жадуваше за него, реагираше на всяка негова дума и движение. Докато той се настаняваше зад волана, тя се зачуди дали се целува както преди, или Джоузи го бе научила на нещо ново.

Дейн включи двигателя и пусна парното.

— Кой е този? — попита небрежно. — Преди не живееше тук.

— Казва се Джордж. Джейн е дала къщата под наем, а тя се премести да живее на остров Уит.

Макс задиша тежко отзад, дъхът му замъгли прозореца. Дейн излезе от мястото за паркиране и пое по пътя.

— Колко добре го познаваш?

— Джордж ли? Той ми е съсед. Нормално е да си говорим.

— Няма нужда да ме нападаш.

— Не те нападам.

Тя се заслуша във воя на двигателя и гъргорещия звук преди всяка смяна на скоростната предавка.

— Чу ли за Каси Дженингс? — попита я той.

— Ужасна история. Не спирам да мисля за Хейли.

— Сигурен съм, че целият град мисли за нея — каза той. — Грейс добре ли е?

— Не съм говорила с нея. В момента ми е сърдита.

— Какво си направила?

— Защо веднага реши, че вината е моя?

— Защото каза, че ти е сърдита. Трябва да си направила нещо.

— Как е Джоузи? — попита тя и се заслуша в шума на преминаващите автомобили от другата страна на пътя.

— Добре е. Защо питаш?

— Просто се питах защо дойде при мен, а не отиде при нея.

— Тя е на работа. Какво ти става днес? Наоми въздъхна.

— Извинявай. Понякога тези приятелски отношения ми идват в повече.

— Фактът, че вече не сме женени, не означава, че не можем да бъдем приятели.

— А как според теб се чувства Джоузи, когато вижда, че непрекъснато ходиш на гости на бившата си съпруга?

— Няма нищо против.

— Съмнявам се.

— Няма значение. Искам да те виждам. Ти си най-добрата ми приятелка. Вече петнайсет години си част от живота ми.

— Да, и ти съсипа всички до една.

— Не започвай отново, Наоми. Не е честно. Ти сложи край на всичко.

Ръцете й започнаха да треперят, тя стисна страничните ръбове на седалката.

— Не е честно да се появяваш така, сякаш всичко е наред. Ти не се противопостави на предложението ми да се разделим, защото искаше деца. Взе своето решение. Вината за раздялата е колкото моя, толкова и твоя.

— Ти предварително реши нещата, като отказа дори да обмислиш идеята за деца.

Кръвта нахлу в лицето й.

— Разбира се, че я обмислих. Мисля за това от петнайсет години. Ти ме напусна, защото не стана така, както си го планирал. А ние си бяхме добре и без деца.

— Защо правиш това, Наоми?

Той стисна волана с всички сили и не го отпусна, докато кокалчетата му не побеляха и кожата под тях започна да скърца.

— Правя онова, което трябва, Дейн. Постъпвам правилно. Опитвам се да продължа напред. А ти идваш, сякаш нищо не се е случило, и отваряш старите рани тъкмо когато започват да заздравяват.

— Но не аз развалям отношенията помежду ни.

— Ами разводите действат така. Не се предполага да сме в добри отношения.

Той удари с юмрук по таблото на колата.

— Глупости. Ти просто искаш да ме разкараш от живота си.

Наоми разтри слепоочията си и въздъхна. Тогава усети сълзите. Избърса ги и се опита да преглътне огорчението си. Той бе тръгнал след желанието си за деца и я бе загърбил. И някой ден щеше да го намрази за избора му, но въпреки това продължаваше да го обича.

— Съжалявам — каза той.

— Не може да продължаваш да идваш и да се преструваш, че нещата са си същите. Не можем да бъдем приятели и трябва да го разбереш.

Автомобилът спря. Дейн натисна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Разбирам го — каза тихо.

— Не, не го разбираш. Другата седмица пак ще се появиш, все едно този разговор не се е състоял.

— От време на време ми липсваш, разбираш ли? Не може ли жена ми да ми липсва понякога?

Настъпи мълчание. Вятърът зафуча около колата. Дребният дъждец забарабани по стъклото.

— Вече не съм ти жена, Дейн.

— Знам.

Тя се заслуша в плиткото му тъжно дишане. Само ако можеше да се предаде и да му даде онова, което искаше той. Можеше да го целуне тук, в този момент, и да го върне у дома, без да казва нищо. Но не беше възможно да отстъпи пред желанието му. Ако сега му кажеше всичко, нямаше да й прости това, което бе направила. Нямаше как да се съберат, докато тази тайна лежеше между тях.

Въпреки че имаше Джоузи, тя разбираше, че Дейн е самотен също колкото и самата нея. И двамата бяха изгубили майките си като малки и се бореха с живота със зъби и нокти, докато не се откриха. А сега трябваше да се научат да живеят разделени.

Тя отвори врата и се приготви да слезе, когато усети ръката му върху своята.

— Все още те обичам, Наоми. И винаги ще е така.

Тя отдръпна ръката си, сякаш за да избяга от думите му, но беше късно, вече ги бе чула. Думите, за които бе копняла толкова време. Думите, от които не успя да избяга дори затваряйки вратата на колата зад себе си.

Проследи с пръсти пътя си по студения метал и стигна опипом до задната врата, покривайки пръстите си с прах. Ръцете й отново изтриха сълзите и размазаха мръсотията от колата под очите й.

Стъпките на Дейн се приближиха по чакъла и след миг вратата се отвори със скърцане. Макс изскочи отвътре, заудря с опашка по колата и започна да души камъчетата в краката им. Наоми потърси каишката му, но вместо нея стигна до ръката на Дейн. Колко много й липсваше тази ръка.

Той започна да трие прашните петна от лицето й и тя потръпна при допира му.

— Всеки път, когато решиш, че ти липсвам, си спомни за Джоузи и как ще се почувства тя, ако разбере.

Той отвори уста да отговори, но преглътна думите и се закашля. Ръката му се отдръпна от лицето й.

— Благодаря ти, че ме докара. Хайде, Макс.

Макс я поведе към задната врата на кафенето. Искаше й се да се разплаче, да стене, но потисна това си желание и стисна корема си с ръка.

Мразеше утробата си, празния съд вътре в нея, който обществото настояваше тя да напълни. Как можеше да защити едно дете, когато не можеше да опази дори себе си? Защо Дейн не можеше да го разбере? Нямаше право да бъде майка, когато знаеше, че във вените й течеше кръвта на жена, която беше предпочела да остави детето си на произвола на съдбата за сметка на собственото си щастие.

Влезе в тоалетната и пое дълбоко въздух. Макс застана до нея, дишайки неспокойно. След малко въздъхна и седна в своя кош. Старата Дейзи, рошавият териер на шефката й, изобщо не помръдна от мястото си до него.

— Съжалявам, че не успя да получиш разходката си, Макс.

Ще те изведа на обяд, става ли?

Почеса го между ушите и влезе в заведението.

В кухнята винаги беше напрегнато, дори когато имаше само двама-трима посетители. Ник, младият мияч, чакаше до мивката да изтърка чиниите, които бяха горе-долу на неговата възраст. Допреди две седмици имаше и втори човек за миенето, но остана само Ник, който скоро щеше да напусне и да остави Наоми да се мъчи с допълнителната работа, докато накрая не напуснеше и тя, след двайсетгодишното й обикаляне на проклетите дъски и маси. На работа щяха да останат само Пеги и Мич, докато накрая не затворят завинаги това прокълнато място. Но при новината за самоубийството й може би щяха да направят Ник сервитьор. И така смъртта й щеше да помогне и на другиго, освен на нея.

— Здравей, скъпа — обади се Пеги от печката.

— Добро утро.

— Чу ли за Каси Дженингс? — попита Мич от масата за закуска под прозореца.

— Ужасно, нали?

— Сутринта някой в кафенето спомена, че било грабеж — каза Пеги.

— Не ставай глупава, Пег — каза Мич, докато прелистваше вестника си. — Никой няма да пререже гърлото на момиче заради някаква си чанта.

Наоми взе престилката си от куката на стената и я завърза.

— По телевизията казаха, че според полицията не било грабеж — каза тя, припомняйки си новините. — Но не мога да разбера защо иначе някой ще убива невинно момиче.

— Някои хора са такива, скъпа — каза Мич. — Убиват заради тръпката.

— Но защо точно нея?

— Била е на грешното място в грешното време — отвърна Мич. — Каси не изглеждаше като момиче, което се забърква в неприятности, още по-малко такива, които да й докарат подобно накълцване.

— Стига, Мич — каза Пеги. — Прилошава ми само като те слушам.

Пеги беше жена около петдесетте, с глас, гъст и сладък като петмез. Стоеше пред печката от толкова години, че нямаше средство, с което да премахне миризмата на готвено от кожата й. Но Наоми обичаше тази миризма.

Мичъл току-що бе отпразнувал шейсетия си рожден ден. По-голямата част от косата му бе опадала през последните двайсет години, но все още успяваше да прибере на тила си двата останали кичура в побеляваща опашка. Поне така го описваше Пеги.

— Не спирам да мисля за Хейли Милър — каза той и запали цигара.

— Това беше толкова отдавна, Мич — възрази Пеги. — А и не намериха тялото, помниш ли? Дори не сме сигурни, че е мъртва.

— О, тяло има — измърмори той.

— Стига приказки — отсече Пеги и сложи пълна чиния на масата пред него. — Яйца, бекон и зеленчуци.

— Наздраве.

— За теб има чай, скъпа — каза Пеги и сложи една чаша пред Наоми.

— Благодаря, Пеги.

Мич закусваше едно и също всяка сутрин. Наоми се чудеше как не му омръзва. Той угаси цигарата си, сгъна вестника и както винаги го остави от лявата страна.

„Какви глупаци сме! Бетонираме се в рутината си, а после се сърдим, че стоим на едно място. Премести вестника, Мич. Премести проклетия вестник!“, изкрещя Наоми наум.

— Какво пишат във вестника за убийството? — попита тя.

— Наш източник това, наш източник онова. Защо не си признаят, че не знаят нищо и да се свърши, по дяволите?

— Мич — погледна го предупредително Пеги, — не ругай пред Ник.

Ник беше толкова мълчалив и дръпнат, че Наоми беше забравила, че и той беше при тях.

— Но е истина, нали? Полицията също няма да каже нещо съществено. Естествено, ще твърдят, че е еднократен случай.

Няма да позволят хората да разберат, че в тъмното се крият всякакви изроди.

Наоми се сети за човека, който бе чукал на вратата й миналата вечер. Отвори уста да сподели, но преглътна думите.

— Добре ли си, скъпа? — попита я Пеги и я погали по косата. — Не изглеждаш добре.

— Малко съм уморена, това е.

Звънчето над външната врата се обади.

— Сигурно е Дерек — каза Наоми и се надигна.

— Първо пийни чай. Поне една глътка — посъветва я Пеги. Наоми отпи от чая, мина през кухнята и влезе в салона. Работеше тук достатъчно дълго и знаеше къде се намира всичко. Имаше девет маси с достатъчно разстояние между тях, за да се движи спокойно дори когато салонът беше пълен, което пък не се бе случвало от години. Тя извади бележника и химикалката от джоба на престилката и се запъти към любимата маса на Дерек.

— Добро утро, Дерек. Както обикновено ли?

Отговори й единствено вятърът, който свиреше между процепа на външната врата и рамките на прозорците.

— Ехо?

Звънчето над вратата танцуваше шумно на буйния вятър.

— Има ли някой?

Наоми се видя отново трепереща на прага пред дома си с онзи непознат пред себе си и направи крачка назад към кухнята.

Прозорецът се блъсна толкова силно, че едва успя да чуе собствения си писък. Падна на пода с ръце, издадени напред, и парчетата от счупеното стъкло се забиха в дланите й.

— Какво става тук? — извика Пеги. — Наоми! Мич, ела! Тя изтича при Наоми и сложи ръка на гърба й.

— Добре ли си?

Наоми вдигна ръце и усети топлата кръв да мокри китките й.

— Какво стана? — дотича и Мич.

— Някой хвърли тухла през прозореца — отвърна Пеги. –

Можеше да удари Наоми. Виж й ръцете.

— Мамка му!

— Докарай колата, Мич. Ще трябва да я откараме до болницата да я превържат.

— Няма нужда, добре съм.

— Не си добре, скъпа. Стъклата са се забили дълбоко в ръцете ти.

— Кой може да направи такова нещо? — извика Мич и тръгна към прозореца. Стъклото заскърца под обувките му. — Сега ще трябва да затворим проклетото кафене.

— Мич, колата!

— Да, добре.

Той хукна обратно към кухнята и излезе през задната врата, като я затръшна с такава сила, че цялата сграда се разтресе. След миг спря колата си пред входа на кафенето.

— Хайде, скъпа, качвай се.

Пеги хвана Наоми за ръката и я вдигна на крака. Вятърът виеше през счупения прозорец.

— Ник, обади се на полицията и после събери тези стъкла — нареди му тя.

— Не бива да го оставяш сам тук — каза Наоми с треперещ глас. — Какво ще стане, ако онзи се върне?

— Аз ще те откарам до болницата, а Мич ще остане с Ник. Пеги я изведе в студения ветровит ден. Камбанките пред вратата звъняха още по-силно, пищяха в ушите й, докато минаваха покрай тях по чакъла. Вятърът запрати косите й наляво и охлади течащата от ръцете й кръв.

— Мич остави колата отпред. Аз ще ти отворя, ти само влез.

Наоми чу ръмженето на двигателя. Вратата се отвори със скърцане. Пеги постави ръка на кръста й и й помогна да седне. Кръвта протече в скута й, докато шефката й се пресягаше да й сложи предпазния колан, а миризмата на закуската на Мич, която се носеше от дрехите й, се запечата в ноздрите на Наоми.

— Аз ще я откарам, Мич. Ти иди при Ник и изчакайте полицията.

Мич излезе през вратата на шофьора и я затръшна след себе си.

— Ето — каза на Пеги, докато затягаше колана на Наоми. — Дръж ръцете си нагоре, не ги стискай така.

— Но кръвта… колата ти…

— Няма значение — каза тя и изтича обратно при Мич. Наоми чу, че вратата до нея се затваря, и се заслуша в препирните между Пеги и Мич отвън. Дишането й беше накъсано и плитко, като при паническа атака. Опита се да се съсредоточи в нещо, но кръвта намокри ръкавите й, тръгна към лактите и привлече цялото й внимание към себе си.

Пеги бе казала, че тухлата можеше да я удари. Въпросът беше това ли бе целта на онзи, който я бе запратил в прозореца?

8

Маркъс продължаваше да усеща вкуса на жлъчен сок в гърлото си, нищо че беше изсмукал цяла опаковка ментови бонбони. Стомахът му гъргореше под втората за деня риза. На обяд се бе опитал да хапне някакъв сандвич, но само при мисълта за розовото месо в гърлото на Каси Дженингс изтича в тоалетната и го повърна. Може би трябваше да стане вегетарианец?

Той се сви на бюрото и се зачете в списъка с имена на хора от града, познати на полицията по различни поводи. Надяваше се да открие връзка между някое от тях и убийството. Поредната задача, дадена му от Лиза като наказание за повръщането.

Не предполагаше обаче, че толкова хора в този малък и тих град крият в килерите си тъмни тайни, които съвсем не съответстват на сегашното им положение.

Например местният касапин, с когото се бе запознал само преди ден, прекарал осем години в затвора за нанасяне на тежка телесна повреда. Повалил на земята крадец и го налагал с агнешки бут, докато месото на животното започнало да пада от кокала по белите плочки на пода. Когато полицаите пристигнали, не могли да разберат на кого принадлежи пръснатото по пода и стените месо — на агнето ли или на гърчещия се на пода мъж, чийто скалп бил отворен и висял над очите му.

— Оперативка — излая Лиза. — Веднага.

Тя прекоси офиса и отвори вратата на оперативната стая с ритник. Идваше от среща с началника. Което означаваше, че ако тя беше сгазила лука, те също имаха проблем. Маркъс тръгна към стаята заедно с останалите от екипа. Всички изглеждаха еднакво притеснени.

След сутрешната оперативка Амбър О’Нийл си бе сложила грим, но сега беше останала само малко спирала по ъглите на очите й. Но дори и най-млада от всички в отдела, изглеждаше не по-малко изтощена от останалите. Тя забеляза, че Маркъс гледа към треперещите й ръце върху масата и побърза да ги скрие в скута си.

Вратовръзката на детектив Кроуч висеше два сантиметра по-ниско от яката му. Очите му бяха зачервени около контактните лещи, които по предписание трябваше да е свалил преди часове. Част от черните му кичури вече сивееха, което го принуждаваше все по-отчаяно да проси повишение. Маркъс надуши вонята на безпокойство, излъчвано от всяка пора на детектива.

— Лайняна работа — изплю Лиза, оглеждайки хората си. — Няма свидетели, няма и показания от детето, което се изплаши и замлъкна. Няма записи от камери. Нищо. Пресата преследва всеки полицай, който влиза или излиза от участъка, а ние нямаме нищо, с което да ги залъжем да млъкнат поне за малко.

На всички в стаята, с изключение на униформените, им стана кристално ясно с колко малко хора разполагат, за да проведат по нормален начин едно разследване на убийство.

Лиза разтри основата на носа си и въздъхна.

— Каквото и да става, повече няма да стъпя в кабинета на шефа без поне една улика. Утре ще разгледаме случая от всеки възможен ъгъл. Искам всички ви тук в осем сутринта. Ще чакате нарежданията ми в тази стая.

Тя погледна към Блейк.

— Нещо интересно от камерите?

— Камерата е една-единствена и не работи от години.

— Някой от обитателите на апартаментите да е видял или чул нещо?

— Успяхме да говорим с малцина; повечето от хората не са си вкъщи през деня. Утре ще опитам пак.

— Какво става с престъпния контингент? — обърна се тя към Маркъс, който моментално изпъна гръб. — Нещо съмнително?

— Има няколко души, съдени за престъпления срещу жени, но при всички случаи става дума за домашно насилие.

— Амбър — каза Лиза толкова бързо, че жената подскочи. Амбър изглеждаше на ръба и преди, но сега, под погледа на Лиза, сякаш беше готова да се разпадне на парчета, — доктор Линг, има ли резултати от ДНК пробите след аутопсията?

— Единственото ДНК на местопрестъплението е на жертвата.

— Господи! — Лиза постави юмрук на носа си и започна да разтрива челото си. — Ами телефоните? Какво показват записите?

Маркъс се зарадва, че обстрелът се премести в посока на Амбър. Момичето премести папката с документите пред себе си в търсене на точния източник. Страниците се огънаха в ръцете й. Лиза я наблюдаваше нетърпеливо, със стиснати зъби, сякаш щеше да експлодира от напрежение.

— Смартфонът, който открихме, е бил за лична употреба. Обаждала се е на приятели и семейството си, разговори с бивше гадже, групов чат с приятелки, още един с колеги. Работела е като репортер за местния вестник от две години…

— Знам — прекъсна я Лиза. — Какво ще кажеш за втория телефон?

Амбър обърна страницата. На Маркъс му се прииска да се наведе през масата и да й каже да си поеме дълбоко дъх.

— От него е контактувала само с един човек. Няма есемеси или гласова поща, но разговорите са много. Започват през февруари тази година и спират в деня, когато умира. Номерът е скрит.

— Ох, за бога — извика Лиза и прехапа долната си устна. — Значи няма нищо? Не можем да се хванем за нищо?

Амбър поклати глава. Лиза посочи Блейк.

— Утре те искам с мен при Линг. Не мога да си позволя някой отново да похаби кафето, повръщайки го.

Лицето на Маркъс пламна. Той стисна ръце в юмруци под масата.

Блейк се изкиска тихо.

— Смешно ли ти е? — попита Лиза. Блейк се сви на стола си. — Една жена е мъртва и докато си играем на „кой ще се досети пръв“, виновникът се разхожда на свобода и може би вече дебне следващата си жертва. — Тя удари с длан по масата. И тримата детективи изтръпнаха. — Смей се в свободното си време. Тук нещата са сериозни. Ясно?

Блейк кимна бързо и сведе поглед.

— Пресата се опитва да свърже убийството със случая „Хейли Милър“. Не искам нито един от вас дори да си помисля за нея, да не говорим да произнася името й на глас, чувате ли ме? Едва успяхме да си върнем доверието на града след тази история. И няма да позволя да го изгубим, докато съм в полицията. Ясно?

— А какво всъщност се е случило? — попита Маркъс, необмислено нарушавайки забраната.

— Нищо, свързано с нашия случай — сряза го тя. — Не искам да чувам нито дума по въпроса.

Амбър се прокашля.

— Майката на Хейли Милър не спира да звъни, постоянно търси началника. Опитах се да я отклоня, както наредихте, но тя…

— Следващия път, когато се обади, я прехвърли на мен.

Сега изчезвайте. Всички.

Маркъс излезе от стаята и най-после си пое въздух. Чак сега забеляза, че трепери.

— Добре ли си? — попита Амбър, поглеждайки го с големите си влажни очи, и сложи ръка на рамото му.

Той кимна и тръгна към тоалетните. Побърза да затвори вратата след себе си и се облегна на нея със затворени очи, вдишвайки дълбоко миризмата на урина.

„Майната им. Майната им на всички.“

Изпразни мехура си, вдигна ципа на панталоните и излезе от тоалетната. Мярна отражението си в огледалото, докато отваряше вратата, и спря.

Изглеждаше изтощен. Тъмните кръгове под очите му приличаха на синини от удари. Наведе се към мивката и наплиска лицето си със студена вода, после отново се вгледа в огледалото. Оттам го фиксираха две червени очи.

— Ще се справиш — прошепна на себе си. — Издръж само една година, после се махаш.

Избърса лицето си в хартиена салфетка и излезе в коридора.

Лиза беше в кабинета си, бе качила краката си на перваза на прозореца и притиснала телефона към ухото си.

Маркъс свали сакото от гърба на стола и метна чантата си на рамо. Тъкмо се канеше да излезе, когато чу Амбър и Блейк да си шепнат напрегнато в кухнята.

— Кажи ми какво да правя — казваше Амбър. — Моля те, посъветвай ме.

— Защо да ти помагам? Това, което направи, може да разруши брака ми, кариерата ми. Не ти дължа нищо.

Блейк тръгна към вратата, но Амбър хвана ръката му. По бузите й потекоха сълзи.

— Моля те, Блейк — опита се да го спре тя. И двамата замръзнаха, когато го видяха.

— Довиждане — каза им той.

Амбър пусна ръката на Блейк, избърса сълзите и приглади ризата си, преди да отговори:

— Довиждане.

— Да, довиждане — додаде Блейк.

„Можеше да се заиграеш с някоя жена от бара по пътя за дома ти, Блейк, не с Амбър“, помисли си Маркъс.

Той напусна участъка, пое дълбока глътка от вечерния въздух и реши, преди да се прибере, да се отбие в кръчмата и да пие, докато споменът за изминалия ден стане по-поносим.

9

Пеги спря автомобила зад кафенето.

— Мич е взел резервния ти ключ и е прибрал Макс у вас. Искаш ли да те откарам до вкъщи? Не бива да се разхождаш сама в тъмното.

— Имам нужда да подишам малко чист въздух — отвърна Наоми. Достатъчно беше стояла на горещия и спарен въздух в болницата.

Тя се намираше през два града, а персоналът в нея беше крайно недостатъчен. Чакаха няколко часа, за да я прегледат и превържат, а пътуването наобратно им бе отнело цяла вечност — някаква катастрофа бе блокирала всички пътища към Балкърн Хейтс и имаше ужасно задръстване..

В ушите й все още отекваха бебешките писъци, които бе чула в коридора на болницата. Малкото същество имаше толкова висока температура, че сестрата се бе изплашила и бе позволила на майката да пререди опашката и да влезе преди останалите. Ужасният звук на плача обаче й бе напомнил защо не може да се събере с Дейн: нямаше начин тя да бъде на мястото на тази майка, да държи в ръцете си пищящото бебе и да се пита дали съществото, което бе създала, ще оцелее до сутринта. Дори не беше сигурна дали ще събере в себе си толкова любов, че да се грижи за него. Докато чакаше реда си в Спешното, се замисли за собствената си биологична майка. Тя можеше да остави Наоми в болница, на топло и безопасно място, но вместо това я бе зарязала в студената нощ.

— И как ще държиш бастуна с тези ръце? — извади я от мислите й Пеги.

В болницата бяха извадили стъклата от дланите й с пинцети; три от раните се нуждаеха от няколко шева и сега и двете й ръце бяха превързани.

— Ще се оправя. Пеги въздъхна.

— Не идвай на работа, докато не се оправиш, чу ли?

— Не мога да си позволя да боледувам, Пеги.

— Това е платен отпуск, скъпа. Няма да те наказваме, че те раниха.

— Благодаря.

Умората я притискаше. Трябваше да се бори със себе си, за да не килне главата си назад върху облегалката. Можеше да си позволи да се разпадне чак когато стигнеше дома си. Не преди това.

— Още веднъж извинявай за прозореца.

— Защо се извиняваш? Не си го направила ти.

„Да, но някой се целеше с тухла в мен.“

Пеги остави двигателя да работи, изтича до кафенето и взе палтото на Наоми от закачалката, а през това време тя излезе от колата. Чу Мич да затваря входната врата на кафенето и как ключовете звъннаха в ръцете му. Попита я добре ли е, тя кимна и пъхна ръце в джобовете на палтото. Прегърна Пеги за довиждане, взе бастуна и тръгна надолу по улицата.

Дръжката му стоеше накриво в превързаната й ръка и няколко пъти докосна раните на ръцете й. Тя чу колата на Пеги да завива по пътя и да заглъхва в нощта. Мисълта за дома й даде сили да продължи напред. Щом заключеше вратата зад гърба си, щеше да се свие на стола до камината с Макс в краката си и да си почине.

Градът беше зловещо тих. Металните ролетни щори на магазините бяха спуснати, лампите — угасени, и стоките — прибрани вътре. Вятърът свиреше по пустите улици и запращаше мъртви листа в краката й. Това я накара да си спомни какво казваше майка й навремето: „Не излизай навън по тъмно“.

Тя опипа с бастуна улицата пред себе си, стискайки зъби от причинените от неравностите по паважа вибрации в ръката си. Скоро болката стана нетърпима и трябваше да го премести в другата си ръка.

По празните улици отекна сигнал от пристигащ кораб. Часовникът в центъра на града удари кръгъл час.

Винаги, когато се налагаше да върви сама, се сещаше за приемната си майка, която й бе помогнала да запомни звуците на града и да оформи в съзнанието си нейна си собствена карта, съставена от различни шумове и стъпала. Тя бе превърнала усвояването на знанията в игра, караше я да отброява всяко стъпало от къщата до края на улицата в ритъма на някаква мелодия, оприличаваше облите камъни по алеите на жълтия тухлен път в страната на Оз и люлееше ръката й, за да я накара да се усмихне. От пощата до банката имаше пет улични лампи, а до зебрата, където трябваше да пресече, за да стигне до хлебарницата — четири шахти. Когато мислеше за жената, която я бе осиновила и бе направила всичко, за да може да се чувства в безопасност в този свят, неминуемо си задаваше въпроса какъв би бил животът й, ако истинската й майка не я бе оставила в онази нощ. Не можеше да си я представи цял ден да я води из града, вървейки зад нея, за да може тя да ходи сама, осланяйки се само на бастуна си.

Изведнъж запръска дъжд и косата й прилепна към лицето й. Мразеше подобно време; дъждът прикриваше много звуци, които й бяха необходими, за да се ориентира. На половината път вече беше мокра до кости, а от лицето и ръба на палтото й се стичаха ситни, студени капки.

Въздухът около Наоми се изпълни с миризма на марихуана. Надолу по улицата отекна силен смях. Група тийнейджъри седяха на автобусната спирка, пушеха и огласяха улицата в нощта.

Тя долепи бастуна до стената в очакване да стигне края й. Искаше да премине на другата страна на улицата, без да я видят. Зави по страничната уличка, сложи ръка на стената и прокара пръсти по тухлите. Скоро усети хладната табела на една от вратите по пътя и прокара деликатно показалец по изписания на нея номер: 15. Ако се движеше по Стрейт Лейн, както си мислеше, беше хванала грешния път към дома. На следващата пряка трябваше да завие надясно и да се върне към главната улица, далеч от погледите на тийнейджърите, които щяха да й подвикват както винаги.

Тя зави надясно по една тясна уличка с неравна настилка. Бастунът отскачаше от стените от двете й страни при всяко движение, но заради засилващия се дъжд тя едва долавяше обичайното му стържене по тухлите. Уличката миришеше на урина и гнило и обезпокоена от изливащия се порой, миризмата се издигаше нагоре. Колкото повече напредваше, толкова по-силен ставаше шумът в тясното пространство. Шум от изливаща се вода, от дишането й, от ударите на сърцето й.

— Не! Моля ви, не!

Наоми замръзна на място.

— Ехо?

Дъждът продължаваше да вали и да капе върху палтото й.

Тя пристъпи предпазливо напред.

— Кой е там?

Заслуша се в звука на дъждовните капки, които барабаняха по асфалта и тротоара, и в собственото си забързано дишане.

Оглушителен писък процепи въздуха.

Наоми подскочи и изпусна бастуна. Задържа дъха си, за да чуе какво става. Някакво куче залая в далечината. Мокрите листа зашумяха в краката й, когато се опита да намери пътя. Тя се разтрепери. Не можеше да помръдне от мястото си.

— Кой е? — успя да прошепне.

Клекна и затърси бастуна с ръце. Беше изтропал по мократа земя и бе отскочил. Сгъваемите бастуни бяха удобни за прибиране, но проблемът им беше, че бяха прекалено леки и отскачаха надалеч. Докато търсеше между локвите, превръзките на ръцете й се намокриха. По пръстите й залепнаха изгнили листа. Откри бастуна в един ров между стената и настилката, стана и го стисна здраво в ръце. Ако го изпуснеше отново, можеше и да не го намери. Докато го търсеше, се бе движила и сменяла посоката не един и два пъти и сега не знаеше откъде бе дошла. Застана неподвижно и се вслуша в нечие чуждо дишане. Вдигна ръка пред себе си с надеждата да усети нещо, каквото и да е, което да я убеди, че си въобразява и всъщност е сама.

„Всичко е само в главата ти.“

Една топла ръка хвана нейната. Тя се отдръпна и отстъпи, спъна се в стената, допря гръб в тухлите и покри устата си с ръка. Превръзката имаше вкус на дъжд и кръв. Нейната кръв, трябваше да е нейната. Бинтът сигурно се бе разхлабил. Тя допря ръка до стената и опипа тухлите с пръсти.

— Кой е тук? Кой си ти?

Дъждовните капки отскачаха от устните й с всяка поета глътка въздух.

— Тук ли си… още?

Тя прокара края на бастуна по земята пред себе си и стисна зъби, за да спре прииждащия от гърлото си вик. Отблъсна се от стената и се обърна надясно, жадувайки да се отдаде на инстинкта си и да побегне, но нямаше представа колко далеч можеше да избяга и на какво можеше да се натъкне. Бастунът удари нещо тежко в средата на уличката. Тя спря и наведе ръка надолу, за да почувства въздуха пред себе си. Пръстите й напипаха нещо мокро и студено. Нечий дъх излезе остро от непознати устни като смях и затопли кожата й.

Усети вика в гърлото си да напира, покри устни с ръка и усети вкуса на кръв по превръзките си, кръв, която знаеше, че не е нейна. Обърна се и с мъка премести единия си крак пред другия. Страхът скова мускулите й, сърцето й се сви като юмрук. Бастунът се удари в стената и изтрака.

— Помощ!

Тя стисна още по-силно бастуна и кръвта изби през превръзките. Към нея приближаваха тежки стъпки.

— Има ли кой да ми помогне?

Тя се спусна в нощта, заора с бастуна в земята, докато върхът му не удари в нещо меко. Закова на място и залитна, но продължи на пръсти. Всеки мускул в тялото й трепереше неистово. Наоми побутна мекото нещо с края на бастуна и откри, че е леко.

Вече не чуваше стъпките зад себе си, единственият шум идваше от непрестанно сипещия се над главата й дъжд и тревожното й дишане.

Тя опипа препятствието с надежда да намери начин да го заобиколи, но то заемаше цялата улица. Приклекна и сложи ръка на земята.

Първо материята: мокър плат, залепнал за нечия плът. Пръстите й пробягаха по мократа повърхност и спряха върху кожа. Тя се отдръпна рязко, залитна на пети и изпусна бастуна от ръката си, за да остави ръцете й да поемат удара. Дланите й прилепнаха към мократа улица и шевовете на раните й се опънаха. От устните й се проточи вик и отекна надолу по улицата.

Тя застана на колене и отново закръжи с ръка над тялото, молейки се да спре да трепери, за да може да разбере какво става. Това беше човек и тя трябваше да провери дали е жив. Допря ръка до косата, слезе до неподвижното лице и продължи надолу към врата, за да напипа пулса. Ръцете й стигнаха до разкъсана кожа и потънаха в дълбока рана. Пръстите й усетиха човешката кост.

С ужас отдръпна ръката си, покрита с нещо лепкаво и горещо, сложи я на гърдите си и избърса чуждата кръв в мокрото си палто. Опита се да си поеме въздух, но трудно успя да го направи между риданията си.

Лек дъх докосна задната част на врата й и тя застина на място. Дъждът се стичаше по лицето й и капеше от брадичката. Наоми усети топлината на тялото и вълнението в дъха на човека зад себе си. Две ръце я хванаха за китките и я задърпаха напред.

— Не, моля ви!

Облечените в ръкавица пръсти на непознатия се вплетоха в нейните и насочиха ръцете й надолу към тялото. Болката от раните я прониза и от очите й потекоха сълзи. Пръстите й се заплетоха в нечия дълга коса. Ръцете я поведоха надолу по тялото и под плата на мокрите дрехи тя усети женски гърди и голяма рана от нож в стомаха. Пръстите й потънаха в раната, която й се стори като малка беззъба уста, отворила се в торса. Повдигна й се. Сълзите станаха повече, обляха лицето й и тя изтръпна.

— Стига! — изкрещя Наоми.

Ръцете спряха за миг, но беше достатъчно, за да усети пулса на непознатия през латексовите му ръкавици, после я пуснаха. Тя измъкна собствените си ръце от безжизненото тяло и инстинктивно избърса носа си с опакото на едната, размазвайки кръв между ноздрите и горната си устна. Облечената в ръкавица ръка изтри сълзите от лицето й.

— Убий ме — прошепна Наоми.

Един последен дъх стопли устните й, после стъпките прецапаха през локвите и заглъхнаха надолу по улицата, оставяйки я сама с трупа и нестихващия дъжд.

10

Маркъс крачеше по коридора след Лиза, концентриран единствено върху това да върви в права линия. Тъкмо привършваше третата си бира, когато му се обадиха за втория труп. А той все още се опитваше да забрави първия.

Нямаше го само за два часа, но напрежението бе завладяло участъка напълно. Не се чуваше дори и обикновеното жужене на телефоните. Последните събития бяха променили всичко — беше се появил свидетел.

— Искам да говоря с нея, докато спомените й са пресни — каза Лиза и забърза крачка. Дори и да бе надушила бирата в дъха му, не го показа. — Не искам да я оставям на униформените. Оттук отиваме директно на местопрестъплението. Дотогава криминалистите ще трябва да са приключили.

— Благодаря ти, че ме взимаш със себе си.

— Само защото Блейк не вдига проклетия си телефон. — Тя спря в коридора и се взря в него. Той моментално застана мирно. — Няма да ме излагаш отново, ясно?

Той кимна бързо.

Затвореше ли очи, Маркъс все още виждаше очите на Каси, вперени в него, хлътнали в бялата, лишена от живот кожа, виждаше спомена за жената, която е била някога, и този спомен продължаваше да го преследва.

От хората, с които бе говорил досега, бе научил, че всички в града са я обичали, че е била успешна в работата си, а споменът за нея предизвикваше тъжна усмивка в ъгълчетата на устните на колегите й от местния вестник. Всички бяха убедени, че един ден със сигурност е щяла да работи в голям национален вестник. Но сега името й щеше да буди единствено спомена за жестоката й смърт.

— Служителите на 999[1] казват, че когато се е обадила, не е била на себе си — поясни Маркъс на Лиза, произнасяйки усърдно всяка сричка.

— Ти щеше ли да бъдеш?

Той се загледа в шефката си. Косата й, хваната на мършава конска опашка, подскачаше по врата й. Носеше същите дрехи, с които я бе видял сутринта. Запита се дали през цялото време е била в участъка, или се е прибрала в къщи и веднага й се е наложило да се върне на работа. За пръв път я виждаше толкова размъкната.

— Полицаите, които са я довели, казват, че има превръзки на ръцете — каза той. — Казала, че някой е хвърлил тухла през прозореца на кафенето, където работи, и ги е нарязала на счупеното стъкло. Но това се е случило по-рано през деня.

— Денят й не е бил от най-хубавите — отбеляза Лиза.

Те спряха пред стаята за разпити и в същия момент телефонът на Лиза завибрира в джоба й. Тя погледна екрана и отклони разговора. Но още преди да успее да го прибере, апаратът отново започна да бръмчи. Тя въздъхна и отново изключи.

— Аз ще водя разпита. Ти ще следиш да не пропусна нещо.

Маркъс кимна и преглътна презрението си с надеждата то да проличи в погледа му.

Лиза отвори вратата.

— Здравей, Наоми, аз съм детектив инспектор Лиза Елиът, а това е моят колега, детектив сержант Маркъс Кембъл.

Жената се загледа напред, сякаш се опитваше да си спомни нещо. С приближаването си Маркъс забеляза, че цялото й тяло трепери, макар да я бяха наметнали с одеяло.

Двамата детективи седнаха от другата страна на масата. Очите на Наоми не помръднаха. Ръцете й бяха сплетени около чаша чай с мляко. Жената имаше пълни устни, дълбоки кафяви очи, които, ако се вгледаш в тях, ти се струва, че искрят, и гарвановочерна коса, която все още беше мокра от дъжда и падаше на вълни около лицето й. Маркъс видя силния страх в погледа й, но имаше и още нещо. Отне му няколко секунди да осъзнае, че свидетелката е сляпа.

Лиза също забеляза. Двамата се спогледаха.

— Да не би да сте незряща, Наоми? Жената кимна.

Лиза се облегна назад и разтърка очи, челюстите й се стегнаха под кожата.

Униформените трябваше да ги предупредят. Маркъс си помисли, че сигурно щяха да го направят, ако Лиза беше малко по-сговорчива с колегите си, и се зачуди дали и тя не бе стигнала до същия извод.

— Имаме няколко въпроса към вас във връзка със случилото се тази вечер — започна той. — Ще записвам отговорите ви и после ще получите стенограма на разговора.

„Да дадеш на слепия нещо приятно за четене. Добро попадение, браво, Маркъс.“

— А може да направим копие на самия запис — каза бързо той и бузите му пламнаха, — ако така ще ви е по-лесно.

— Добре — отвърна тихо тя.

Маркъс натисна копчето на записващото устройство и представи всички в стаята. Повечето участъци вграждаха записващи устройства в стаите за разпити, които изглеждаха като мухи, накацали по стените, но бюджетът на участъка в Балкърн Хейтс беше толкова оскъден, че дори и кафето бе разпределено по три чаши на човек за деня и свършваше още преди обедната почивка. Положението беше такова — Балкърн Хейтс беше попаднал в дупка във времето и всичко — хората, навиците, участъкът и оборудването му — не се бе променило в последните десетилетия.

— Моля ви, разкажете ни със свои думи какво се случи — започна Лиза с учудващо приканващ и приветлив тон.

Наоми отпи глътка от чая си. Няколко капки от бежовата течност потекоха от ръба на чашата и намокриха пръстите й.

— Аз… прибирах се от работа и…

— Къде работите? — прекъсна я Лиза.

— В кафене „Орчард“. Собственост на Мичъл и Пеги Делауеър.

Маркъс бе чувал името Мичъл Делауеър. Върна се мислено към документите за престъпленията, извършени в квартала, където бе намерена Каси. Беше ги чел днес, така че не му беше трудно да си припомни.

По време на една полицейска акция през 1999 година Мичъл бил открит в малка къща на най-мизерната улица в града, пълна с млади чужденки, на които били обещали по-добър живот, но вместо това били насилвани да проституират с десетки мъже всеки ден, за да могат да изплатят дълговете си. Пуснали го само с мъмрене, защото нямали достатъчно доказателства и защото му било първо провинение. Маркъс се запита дали жена му знае какви тайни лягат в леглото между тях всяка нощ.

— Продължете, моля — каза Лиза.

— Тръгнах по главната улица, но се отклоних от маршрута си. Исках да избегна срещата с група тийнейджъри, които седяха на автобусната спирка. Знам наизуст повечето улици из града, но пък това не означава всички. Не успях да разбера къде се намирам, затова отново завих надясно; исках да се върна на главната улица. Тогава чух, че на улицата има още някой. После я чух да пищи.

— Жертвата ли?

Наоми кимна, посегна към лицето си и избърса една търкулнала се надолу сълза. Избърса я бързо с опакото на превързаната си ръка. Очите й бяха неспокойни, въртяха се от едната на другата страна и обратно.

— Извиках, но никой не ми отговори. Обърнах се, за да се върна по същия път, но в същия момент се изправи на пътя ми.

— Кой? — попита Лиза.

— Мисля, че беше… — Тя оформи бавно устните си около думата — убиецът. Който и да беше, тръгна след мен по улицата и вървя, докато не открих…

Тя отпи от чая и затвори очи. Парата от чашата замъгли образа й.

— Тялото? — предложи Лиза.

Наоми кимна.

— За протокола от записа, госпожица Хана кимна в съгласие — каза Маркъс и се запита дали свидетелката усеща бирения му дъх.

— Какво стана после? — попита Лиза.

— Убиецът застана зад мен.

— Мислите, че е убиецът, или сте сигурна в това? — включи се отново Маркъс.

— Който и да е, приближи се зад мен, хвана ме за ръцете и…

По лицето й се търкулна още една сълза, но този път не я избърса. Вече не беше в стаята, беше се върнала назад, в онази уличка.

— Ръцете му притеглиха моите надолу към трупа и ме накараха да го почувствам. Беше още топъл. Усетих прободната рана в корема и срязания врат.

Униформените, отишли на мястото след телефонното й обаждане до 999, я бяха довели в участъка и й бяха помогнали да се почисти добре: бяха измили кръвта от лицето й, бяха й дали да облече един сив анцуг от склада; ръцете й бяха чисти, а превръзките — сменени, макар че по ноктите й все още можеха да се видят червени петна. Някога текла през живо тяло, сега кръвта бе заседнала по всяка извивка на тялото на друг човек. Полицаят, който се бе отзовал на повикването, им каза, че я открил с вплетени пръсти в косите на мъртвата жена.

— Какви бяха ръцете? Малки? Големи?

— Средни. И в ръкавици.

— Какви? Кожени, вълнени или латексови?

— Мисля, че бяха латексови.

— Мислите.

Лиза определено се мъчеше с този разпит. Обикновено се взираше в очите на човека, докато видеше в тях отговора на всичко, което искаше да разбере, но Наоми беше имунизирана срещу пронизващия й поглед.

— Умолявах го да спре. Но той дори ме погали по лицето.

— Погали ви? — попита Маркъс.

— Да. Изтри сълзите от лицето ми.

— Защо не е убил и вас, госпожице Хана?

Маркъс стрелна Лиза с поглед; беше се навела напред толкова силно, че Наоми да усети горещината на дъха й, а с него — и важността на въпроса.

— Аз… не знам.

— Защо ще убива тази жена, а после ще отделя време да ви гали? Защо сте толкова специална за него?

— Не знам. Може би ме е съжалил?

— Защото сте сляпа?

— Може би не вижда в мен заплаха, защото не мога да го видя.

— Можете ли да ми опишете този човек?

— Беше със средна височина, така си мисля. Вече споменах, че ръцете му са средно големи.

— Мъж ли беше, или жена? Одеколон или парфюм?

— Не знам. Дъждът ми попречи да усетя аромат.

— Предполага се, че другите ви сетива са по-добре развити от тези на зрящ човек, нали?

Маркъс прехапа горната си устна.

— Усещах само мириса на кръв. Лиза поклати глава.

— Добре. Благодаря ви за отзивчивостта, госпожице Хана, определено ни помогнахте. Детектив Кембъл ще ви изпрати. Тя избута стола назад и краката му изскърцаха по пода.

Стана и се отправи към вратата.

— Изчакайте ме за момент, моля — каза Маркъс към Наоми и излезе след Лиза.

— Какво беше това, за бога? — извика той след нея. Тръгнала по коридора, тя спря и се обърна.

— Шегуваш ли се? Жената е сляпа. Не може да ни каже нищо съществено.

— Ти не й даде никакъв шанс.

— От всички въпроси, които й зададохме, разбрахме само, че се губи лесно в града и че убиецът е бил с ръкавици. Куче да беше, пак щяхме да получим повече информация. Нямаме време да се занимаваме с нея.

— Забравяш, че тя самата е жертва. Днес е открила труп.

Лиза приближи към него и спря чак когато лицето й се оказа на сантиметри от неговото.

— А ти може би забравяш с кого говориш.

Той сдържа дъха си и стисна зъби, докато челюстите му не изщракаха.

— Съжалявам, шефе.

Но и двамата забелязаха лицемерието в гласа му.

— Нека някой от полицаите да я откара вкъщи. А теб те чакам в десет на паркинга.

Тя се обърна и продължи надолу по коридора, опашката й подскочи наляво, после надясно.

Маркъс въздъхна и се върна в стаята.

Наоми продължаваше да седи на масата с ръце около чашата с чай. Когато влезе, тя наклони глава надясно и се заслуша. Маркъс не можеше да си представи как се живее такъв живот, заобиколен от тъмнина, как се справя с предизвикателствата на света, които са точно пред очите й, но всъщност никога не ги вижда. Сигурно се чувстваше самотна във вечния мрак.

— Съжалявам — каза той. — Моят шеф… тя е…

— Мисли, че не съм надежден свидетел, защото съм сляпа. Маркъс се поколеба за момент, после кимна.

— Да.

Наоми сложи ръце в скута си и засмука горната си устна.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Бихте ли уредили някой да ме заведе до вкъщи?

— Разбира се. И… заповядайте — извади той една визитка от портфейла си и я остави на масата, преди да осъзнае колко безсмислен беше жестът му. Опита се да я вземе от плота, повдигна я с нокът, взе я и я постави в превързаната й ръка.

— Това е визитната ми картичка, в случай че имате нужда от нещо.

Тя не отговори и тогава той се сети. Наоми нямаше как да прочете номера му.

— Има ли човек, който би могъл да прочете телефонния ми номер вместо вас? — Не искаше да прозвучи снизходително, но ясно усети нотката в гласа си. Прочисти гърло и каза: — Бих могъл да запиша номера в телефона ви.

— Така ще е най-добре.

Тя взе бастуна си и стана, като остави одеялото на облегалката на стола. Бастунът беше изкривен и в пукнатини. Като счупена кост.

— Детектив…

— Викайте ми Маркъс.

— Маркъс, в опасност ли съм?

Истината беше, че той нямаше представа. Лиза си бе тръгнала и бе зарязала единствения им свидетел. Можеха ли да я защитят? Трябваше ли?

— Не мисля.

„Вдъхни малко увереност на свидетелката, магаре такова!”

Той се прокашля отново.

— Сигурен съм, че няма да има никакви последствия, но ако почувствате, че безопасността ви е застрашена, веднага ми се обадете.

Наоми кимна бавно. Беше ясно, че не вярва на думите му.

Той я изведе от участъка и изпрати полицай Кейт Финч да я откара до дома й. Връчи на Наоми листовка за подпомагане на свидетели на престъпления и я изпрати до паркинга, без да знае какво да каже на жена, която току-що бе докоснала смъртта със собствените си ръце. Те застанаха в студа да чакат Кейт да докара автомобила.

Когато това стана, Маркъс й отвори вратата, после я затвори след нея. Наоми се взря напред и стисна листовката между треперещите си ръце. Той се запита колко време ще мине, преди тя да се осмели отново да се довери на света около себе си. Кимна към Кейт на шофьорското място и изчака двете да се отдалечат.

— Маркъс.

Той се обърна. Лиза стоеше на входа с лишеното си от цвят лице, стиснала здраво телефона си.

— Убитата жена, която свидетелката е открила…

— Да?

Тя се поколеба за момент, преглътна толкова тежко, че той видя как гърлото й подскача нагоре и надолу.

— Била е Амбър.

11

Местопрестъплението този път изглеждаше по различен начин. Около всички цареше зловеща тишина, висеше над тях и притискаше всеки сантиметър от раменете им. Не беше само заради жестокото убийство и чисто човешката съпричастност. Този път жертвата беше една от техните.

Амбър О’Нийл лежеше по гръб в розова локва от кръв и дъждовна вода. Главата й бе килната надясно. Очите й гледаха надолу по улицата и посрещаха всеки пристигнал полицай, позволявайки му да види добре отворената рана на врата й. Якето й бе захвърлено малко по-надолу, бялата й риза се бе извъртяла и яката бе отишла по средата на гърба й, половината от копчетата се бяха скъсали, разкривайки сутиена и нежната бяла кожа на гърдите. Някой бе отнел живота й заедно с достойнството й. Маркъс си спомни как само преди няколко часа ръцете й го докоснаха, спомни си топлината и живота в тях. Сега момичето лежеше мъртво в краката му.

Лиза бе свела поглед към тялото. Стискаше зъби и всеки можеше да види треперещите от гняв и мъка челюсти.

Маркъс също беше тих, но не защото единственият член на екипа, когото харесваше, беше мъртъв. Между тях беше главен инспектор Матю Кънингам и оглеждаше сцената. Маркъс бе срещал началника на участъка само веднъж, на втория ден от назначаването си в Балкърн Хейтс. Кънингам често отсъстваше, работеше в различни участъци от околността. Но след първото убийство се бе настанил в участъка, излизаше и влизаше, невидим за всички, освен за Лиза. Досега.

Доктор Линг оглеждаше трупа на фона на светкавиците на фотоапаратите, които хвърляха бяла светлина върху дъжда, кръвта и плътта. Те заслепиха очите на Маркъс и в един момент единственото, което можеше да види, бяха белите искри, които следваха погледа му, накъдето и да го насочеше.

Брезентовата палатка, предназначена да предпази тялото от дъжда, плющеше и се огъваше под напора на вятъра.

— Обяснете ми тази шибана бъркотия.

Началникът явно не беше човек на думите, каза малко, но всяка дума удари Маркъс в гърдите, сякаш се забиваше в ребрата му като пръст.

— Според мен… — започна той.

— Не вие — прекъсна го той и погледна към доктор Линг. — Тя.

Маркъс погледна към Лиза и за миг видя страх в очите й.

Това беше интересно и трябваше да го обмисли по-късно.

— Изглежда убиецът е същият. Тялото…

— Тялото на Амбър О’Нийл — каза рязко Кънингъм. — Тялото на полицай Амбър О’Нийл.

— Амбър е близо до годините на първата жертва, от същия етнос и със същото телосложение; гърлото й е разрязано по същия начин, тялото й е открито в малка, тиха уличка, убиецът показва, че обича да напада на подобни места. Съзнателно или не, той следва определен модел, който започва да ни става по-ясен.

Маркъс се опита да изглежда спокоен, но присъствието на началника внасяше силно напрежение. Той скри треперещите си ръце в джобовете. Кънингам му напомни за баща му. Той крещеше за най-малкото и беше винаги готов да използва юмруците си. Споменът го накара да усети болката на всеки удар, нанесен от баща му, сякаш синините отново излизаха на повърхността.

— Търсим връзка между жертвите, за да установим дали в нападенията има умисъл, или са избрани на случаен принцип само защото отговарят на предпочитанията на убиеца — каза Лиза.

— Един полицай е мъртъв, Елиът. Това не е случайно избрано момиче, което просто се вписва в предпочитанията на убиеца, това е много повече. Нямаме време за мотаене.

— Знам, сър.

— Надявам се наистина да е така.

Кънингам въздъхна и погледна през рамо да провери дали униформените все още пазят входа към уличката. Маркъс осъзна, че той не мисли за Амбър. Мислеше за пресата и за отговорите, които трябваше да им даде след малко.

— Защо се е прибирала пеша?

— Нямаше автомобил — отговори Лиза.

— И никой не й е предложил да я откара?

— С цялото си уважение, сър, но аз съм й началник, не майка. Кънингам се взря в нея и не помръдна, докато тя не отклони поглед. Очите й се приземиха върху тялото, разкривайки чувство на тъга, когато стигнаха до гърлото на Амбър.

— Вие — обърна се той към Маркъс. — Разкажете ми за свидетелката.

— Наоми Хана, на трийсет и шест години, незряща. Гласът му потрепери заради погледа на Кънингам, насочен право в него.

— Какво каза? — попита началникът.

— Не е в състояние…

— Не питам теб, Елиът.

— Описа заподозрения като среден на ръст, смята, че е носил латексови ръкавици или нещо с подобна плътност.

— Нещо друго?

— Изглежда, че убиецът… — Лиза го изгледа така, сякаш всяка негова дума беше предателство —…си е поиграл с нея. Според мен се е забавлявал с недъга й. Препречил е пътя й, за да я върне назад към тялото, и я принудил да го докосне.

Маркъс знаеше, че ще си изпати в мига, когато началникът си тръгне, но трябваше да каже какво мисли. Нямаше друг начин Лиза да го изслуша.

— Опитал ли се е да нарани и нея?

— Не физически.

— Интересно. Лиза, поработи над това.

— Тя не е важна за разследването…

— Казах ти „поработи над това“, а не „поспори за това“. Начинът, по който убиецът се е отнесъл със свидетелката, може да се окаже съществена следа, да се дължи на някаква връзка, която да ни помогне да открием кой е този изрод.

— Да, сър.

Кънингам погледна часовника си.

— Искам доклада от огледа на местопрестъплението възможно най-скоро, както и версиите, по които ще работите. Пресата всеки момент ще разбере за случилото се и искам да съм готов за тях. Това не може да завърши като случая с Хейли Милър, ясен ли съм? Не можем да оставим още едно зверство неразкрито. Заковете този извратеняк. — Той погледна още веднъж тялото на Амбър; десният му клепач се сви при гледката. — И за бога, някой да каже на семейството на момичето.

— Сър — казаха всички в хор, когато той се обърна и тръгна към изхода на улицата, палейки цигара в шепата си. Димът се закъдри над рамото му.

Лиза и Маркъс останаха до тялото в мълчание. Доктор Линг говореше шепнешком с колегите си. Миризмата на цигара вече пълнеше ноздрите на Маркъс, когато Лиза пристъпи към него със стиснати юмруци.

— Никога повече не ме поставяй в подобна ситуация.

— Той ме попита какво мисля и аз му казах.

— Действа против указанията ми. Казах ти, че сляпата не е важна, защото наистина не е важна. Не допринася с нищо за разследването, не е важна и за убиеца, защото в противен случай тя също щеше да е мъртва. Искам да ме чуеш добре: от тук нататък думата ми е закон, ясно? Ако някой те пита какво мислиш, ще казваш онова, което мисля аз. Аз ръководя този екип, аз ръководя разследването, аз ръководя и теб. Разбрано?

Той кимна и сви ръцете си в юмруци, които Лиза не видя, защото останаха в джобовете му.

— Оттук поемаме ние, жените. Вие с Блейк отивате да почивате. Без да се дразните, без да преминавате границата. Утре ви искам в участъка точно в осем. Денят ще бъде дълъг.

Маркъс кимна и се обърна към изхода на алеята, гмурна се в мрака на нощта пред себе си и чак тогава си позволи да диша свободно.

Лиза не вярваше на преценката му, предпочиташе да го отпрати вкъщи и да поеме цялата работа, както и да остави овациите накрая пак само за себе си.

— Лиза — обади се доктор Линг зад нея. — Амбър е имала два телефона. Както Каси Дженингс.

Той спря на мига.

— Сигурна ли си? — попита Лиза.

— Виж сама.

Маркъс се върна и застана до нея. В чантата на Амбър имаше два телефона.

— Същите модели, както при първата жертва — каза Линг и посочи евтиния телефон еднодневка.

Наистина беше същият като онзи на Каси, направен да изглежда като смартфон, но всъщност под капачето, наподобяващо тъчскрийн, се криеше стар телефон с бутони, който обикновено струва една осма от цената на смартфоните, които имитираше.

— По дяволите! — извика Лиза, стана и закрачи напред-назад с ръце на главата си. — Няма как да сме сигурни, че са били в контакт с един и същи човек, преди да сравним обажданията от двата телефона.

— Какво са правили, че са имали нужда от непроследими телефони? — попита Маркъс.

— Не знам и на този етап не искам да знам. — Тя се почеса и въздъхна дълбоко в шепите си. — Ако се разбере, че Амбър е правила нещо незаконно, сме аут.

Тя затвори очи и въздъхна отново.

— Заминавай. Отивай да спиш. Утре ми трябваш свеж и отпочинал.

Маркъс замълча, обърна се отново, стисна ръце и ги разпусна в опит да върне кръвта в тях. Върна се мислено към разправията между Амбър и Блейк, която бе дочул в участъка, спомни си сълзите в очите и отчаянието в погледа й.

„Кажи ми какво да правя. Моля те, посъветвай ме.”

„Защо да ти помагам? Това, което направи, може да разруши брака ми, кариерата ми. Не ти дължа нищо.”

„Какво си направила, Амбър? — запита се той. — Какво е онова, което би разрушило живота на Блейк?”

Бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. Лиза бе решила да не го оставя на местопрестъплението. Каза му, че има нужда от време да помисли. Той заподозря, че може би готви поредното си изявление за пресата. Каквато и да бе причината, тя беше пределно ясна: предпочиташе да работи сама.

Замисли се за Блейк и за изписания по лицето му гняв, когато излезе от кухнята по-рано днес. Между него и Амбър се бе случило нещо и то може би имаше връзка с убийството й. Тя бе потърсила помощ, но Маркъс не знаеше по каква причина.

Каквото и да беше обаче, вече беше късно да си блъска главата напразно, търсейки отговор. Утре щеше да говори с Блейк и да види какво знае той.

Маркъс седна зад волана и отпусна чело на кожената обвивка, запращайки гореща въздишка в скута си. Спомни си какво бе казал началникът за случая „Хейли Милър”. Тя беше призрак, който преследваше всеки жител на този жалък град. Всички я познаваха, освен Маркъс. И именно старанието им да пазят случилото се в тайна засили желанието му да извади всичко на светло. Трябваше да разбере какво се беше случило с това момиче.

Докато завърташе ключа в стартера, забеляза, че ръката му трепери, и чак тогава осъзна, че онова, което човъркаше стомаха му, не беше глад, а страх.

12

Наоми знаеше, че кръвта върху пръстите й е нейна, но не можеше да спре да си представя, че е на мъртвата жена.

Когато видя, че от раните й капе свежа кръв, жената от полицията я бе откарала до болницата да я превържат отново. Името на полицайката беше Кейт. Момичето бе останало с нея повече от час, докато чакаха медицинската сестра да дойде с иглата, за да я зашие и отново да я направи едно цяло. Този път трябваха повече от два шева, за да я оправят.

„Не мърдай“, й бе казала мило сестрата. Но Наоми не можеше да спре тремора на ръцете си. Наложи се сестрата да притисне ръцете й към металната маса, за да си свърши работата.

„Това не е нейната кръв.“

Продължаваше да усеща оплетената между пръстите си коса и кръвта под ноктите си. Беше благодарна, че не можа да види как водата от чешмата почервеня, когато водата докосна ръцете и кръвта й започна да се оттича през пръстите.

Макс лежеше до краката й и дремеше.

„Още веднъж и си лягам.“

Но знаеше, че няма да може да затвори очи. Спомените я дебнеха от всеки ъгъл на съзнанието й.

Четката подскочи между пръстите и удари вътрешната страна на бузата й. Тя я изпусна, бръкна с пръст в устата си и разтри удареното място с език. Металният вкус на кръв й напомни за малката уличка. Седна на ръба на ваната, засмука раната и остана така, докато болката спре.

Звънецът на входната врата иззвъня, Макс излая и хукна към вратата. Наоми подскочи и пръстът й се заби в раната на бузата.

Не искаше да вижда никого, независимо кой чакаше пред вратата й, но в същото време дори само мисълта да заспи я ужасяваше. Да затвори очи, означаваше да приспи вниманието си. Достатъчно лесно беше да я хванат, когато е будна. Не можеше да рискува и да заспи. Не сега.

Тя намери сили да слезе на първия етаж. Макс вече обикаляше нетърпеливо пред вратата. Избърса пръста си в блузата и отвори вратата.

— Наоми, какво става? — попита я Дейн. — Защо плачеш? Тя прокара длани по лицето си и усети сълзите.

— Наоми? Кажи ми какво има.

Той прекрачи прага и я поведе към вътрешността на всекидневната, като затвори вратата зад себе си. Тя усети аромата на афтършейва по врата му и трябваше да се бори с желанието си да го сложи да седне на дивана, да се свие до него и да попие миризмата му.

— Ръцете ти! Какво е станало, за бога?

Тревогата му превърна последните часове в реалност. Думите заседнаха в гърлото й.

— Наоми!

Дейн взе ръцете й в своите и тя рухна изведнъж. Падна на гърдите му и намокри работната му престилка със сълзите си.

— Кой ти го причини?

— Не… не знам.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Вече се обадих.

Щеше да му разкаже всичко, но той избърза.

— Наоми…

Тя го целуна по устните, притисна го до себе си и продължи, докато телата им се допряха толкова плътно едно до друго, че сякаш се превърнаха в едно цяло, после се заслуша в ударите на сърцето му.

— Сигурна ли си? — прошепна той и дъхът му стопли сълзите й.

Тя отново долепи устни до неговите, опита вкуса им, жадна за всяка част от него, и му позволи да я хване за ръце и да я отведе горе в стаята.

Имаше нужда да почувства сигурност. Да забрави.

13

Маркъс се шмугна в стаята с архива и внимателно затвори вратата след себе си. Погледна часовника на стената. Никой не бе споменал колко време ще се бавят Лиза и Блейк на онази среща. Трябваше да действа бързо.

Стаята беше без прозорци и миришеше на прах. По стените имаше влага. Неугледното помещение имаше двойна функция и освен архивът, върху шкафовете с документи стояха два буркана с кафе, пакетчета чай и тоалетна хартия. Всеки шкаф беше пълен с кръв, убийства, изнасилвания, случаи с домашно насилие, дребни престъпления, дори и фишове за превишена скорост. Всяко престъпление, случило се в Балкърн Хейтс, бе скътано в някое от чекмеджетата, скрито в тъмните ъгли на участъка, за да събира прах и жълти петна по страниците си. Но градът помнеше и Маркъс беше готов да отвори страница от миналото. Ако имаше връзка между изчезването на Хейли Милър и последните убийства, той щеше да я открие.

Проследи етикетите на шкафовете, в които по години бяха подредени всички престъпления, връщайки се мислено към убийството на Каси Дженингс, когато за пръв път чу за случая с изчезването на Хейли Милър.

„Мислиш ли, че нападателят е същият…“

„Никакъв шанс. Това беше преди двайсет години.“

Той завъртя ключа за случаите от 1997 година и отвори първото чекмедже. Миризма на старо го блъсна в лицето.

Вътре бяха подредени доклади, напъхани в кафяви папки. Той започна да ги отмята една по една и датите, престъпленията, болката и страданието започнаха да се движат под пръстите му.

В един момент чу стъпки по коридора и погледна към вратата, притаи дъха си и се вслуша, замръзнал на място, но скоро разбра, че не бяха стъпки, а ударите на собственото му сърце.

Затвори чекмеджето и отвори следващото, отново сдържайки дъха си, за да не поеме вдигналата се прах. Започна да рови из него. Една капка пот падна в чекмеджето и намокри папка със случай на изнасилване от март 1997 година. Той избърса челото си. Очите му се спряха върху голяма папка, скрита в дъното на чекмеджето. Страниците надигаха кориците, сякаш се готвеха да изскочат. Той придърпа другите документи напред и освободи папката. Докато я измъкваше, одраска кокалчетата си на металния ръб на чекмеджето. Облиза кръвта и я отвори.

Хейли Милър.

Папката се огъна в ръцете му и ръбовете на страниците се изцапаха със собствената му кръв. Той отново облиза пръста си, опита се да почисти кръвта, но успя само да превърне капката в светлочервено петно.

Нямаше как да прочете всички материали сега; в ръцете си държеше повече от сто страници. През деня щеше да копира всичко и щеше да я върне пак в чекмеджето, преди някой да забележи липсата й.

Но все пак прелисти документите набързо, поемайки с очи черните букви и снимките. Спря, когато от страницата го погледна познато име.

„Разпит на Дейн Хана във връзка със случай 99367, 19 часа, 5 април 1997 година.“

Той затвори папката и отново провери името отпред. Това със сигурност бяха материалите по случая с изчезването на Хейли Милър. Този Дейн имаше същата фамилия като свидетелката на убийството на Амбър.

Изведнъж, задвижена от тежка ръка, дръжката на вратата зави рязко надолу и вратата се удари в отвореното чекмедже на металния шкаф. Лиза застана на прага и впи очи в папката в ръцете му.

— Какво е това? — попита с властния си тон прекият му началник.

Капка пот тръгна надолу по гърба му.

— Проверявам минали случаи, онези, за които ти споменах, престъпления срещу жени. Прегледах доклада за… — той затвори очи и щракна с пръсти, за да извика някакво име

— …Джон Уилкс, който нападнал своя колежка — опита се да излезе от неловката ситуация Маркъс.

— Това беше преди седем години. Няма да го намериш в папките от 1997-а.

— О…

Той затвори чекмеджето с крак.

— Върни папката — каза тя. — Ако разбъркаме нещо по файловете, няма кой да го оправи. Амбър вече я няма да сложи ред в архива.

— А, тази ли? — Той погледна папката в ръцете си, притиснал началната страница с името на Хейли Милър към гърдите. — Това е един случай от 2010-а. Ще го върна, когато приключа. Неразбъркан. Обещавам.

Лиза го изгледа студено, после премести поглед към вибриращата от треперливата му прегръдка папка и отново върна погледа си към очите му. Взе един буркан с кафе от шкафа и се обърна към вратата.

— Маркъс… — спря изведнъж тя и каза през рамо.

— Да? — Напоена с пот, ризата му залепна за гърба.

— Потърси нещо за семейството на Каси Дженингс. Сигурна съм, че имаме преписки за всеки от тях. Баща й често ни гостуваше в участъка, а двамата й братя дори са лежали в затвора. Може да откриеш нещо.

— Има смисъл. Благодаря.

Тя отново се вгледа в него, сякаш търсеше нещо в очите му, после се обърна и излезе.

Той изпусна въздуха от гърдите си чак когато чу стъпките й да се отдалечават и завиват по коридора.

14

Наоми се събуди от ласката на слънчевите лъчи по лицето си. Стаята миришеше на прясна пот. С всеки свой дъх усещаше аромата й върху езика си. Миг след това нахлуха и спомените.

Тухла. Стъкло. Тяло. Убиец. Полиция.

Матракът под нея помръдна, чу въздишка, подхвърлена от другата страна на леглото.

Дейн.

Кожата й все още тръпнеше там, където я бяха докосвали устните му, споменът за тях беше запечатан в порите й. Тя протегна ръка и го погали по гърба. Усети ударите на сърцето му с върха на пръстите си. Толкова нощи се бе будила от кошмари и го бе търсила до себе си. А сега, когато беше тук, нямаше търпение да се отърве от него и от чувството за вина.

„Всичко може да е както преди. Само единият от нас трябва да направи саможертва.“

— Добро утро — каза сънливо той. Беше в своята половина на леглото, тя — в нейната. Сякаш никога не го бе напускал.

Наоми се усмихна слабо със сковани от вина устни.

— Добре ли си?

— Това беше грешка — каза тя и покри гърдите си с юргана.

— Не беше и ти го знаеш много добре.

— Не може да сме заедно отново.

— Защо да не можем?

— Ти искаш бебе. Аз — не.

— Може да си осиновим. Голямо дете.

— За бога, Дейн! — тя се отви и стана. — Колко пъти да ти казвам, че не искам да бъда майка?

Влезе в банята и затвори вратата след себе си. Двамата не само се нараняваха отново, а трупаха още повече обиди и разочарования в сърцата си.

— Хайде да поговорим — каза той от другата страна на вратата.

— Обличам се, Дейн.

Тя седна на тоалетната чиния и покри лицето си с ръце. Беше останала силна две години. Сега, в момент на слабост, бе свалила изгражданата с толкова усилия защита и бе съсипала всичко. Трябваше да започне да гради всичко отначало. Пусна водата и се върна в спалнята. Дейн обуваше панталоните си.

— Какво се промени тази сутрин? — попита я той. — Ти започна това.

— Съжалявам. Бях изплашена и имах нужда от защита. Вината е моя.

— Ще оставя Джоузи. Ще приключа с нея.

— Не искам да го правиш.

— Защо?

— Защото тя може да ти даде онова, което аз не мога. Отново бяха там, на същото място, в същата ситуация, която бе довела до раздялата им. Глава до глава. Сърце до сърце. Той остана безмълвен задълго. Тя инстинктивно скри ръце зад гърба си.

— Какво е станало с ръцете ти, Наоми? Сама ли си го причини?

— Не.

Казваше истината, но предадена от собствените си устни, тя си спомни натрапчивите си идеи и потрепери.

— Отново ли се опитваш да се нараниш? Той направи крачка към нея. Тя отстъпи.

— Не.

— Покажи ми.

— Не ми ли вярваш?

— Не ти вярвам.

— Така или иначе, не съм твоя грижа.

— Покажи ми ръцете си — издърпа ги той напред.

— Казах не!

Той дръпна превръзката от дясната й ръка. Болката я прониза, имаше чувството, че някой реже мускулите й на парчета. Опита се да се изскубне, но той я хвана още по-здраво. Превръзката падна на пода.

— Какво ти става? — извика той и я разтърси грубо. — Защо си причиняваш всичко това?

На вратата се звънна. Те замълчаха. Дейн бавно я пусна от хватката си.

— Трябва да си идеш. Използвай задната врата — каза тя.

— Искам да поговорим за това, Наоми. Искам да ти помогна.

— Дейн, моля те!

Тя пое надолу по стъпалата. Дейн тръгна по петите й.

— Не може вечно да бягаш от проблемите си. Не мога да си тръгна с мисълта, че отново ще се нараниш.

— Няма.

Когато стигнаха последното стъпало, той хвана ръката й и я обърна към себе си.

— Откъде знаеш? Как мога да ти вярвам? Спомни си как се запознахме, Наоми!

На вратата отново се позвъни. Макс се разлая, шмугна се между тях и опашката му ги перна през краката.

— Не отваряй.

— Всички знаят, че съм вътре. Не бих излязла без Макс. Тя отиде в кухнята и отключи задната врата.

— Моля те, Дейн.

Дейн излезе през вратата и случайно докосна ръката й със своята. Кратко напомняне за онова, което бяха преживели тази нощ. Тя си го представи върху себе си, усети тежестта му да я притиска към леглото. Още не си беше тръгнал, а вече й липсваше. Трябваше да се бори със себе си, за да не го задържи.

Той отвори уста, думите се оформиха на езика му и умряха там.

Тя затвори вратата след него и заключи. Звънецът се обади за трети път.

— Идвам.

Наоми изтича към предната част на къщата и отвори входната врата.

— Не си забравила, нали? — попита Рейчъл и влезе. — Вече мислех да използвам моя ключ.

— Не, мамо, не съм забравила. Бях в банята.

Възклицанието на Рейчъл раздели отговора на Наоми на две.

— Какво се е случило?

Разплетената превръзка на дясната й ръка все още се въргаляше горе в спалнята.

— Наоми — притисна я до себе си Рейчъл, — ти си толкова специална за мен. Ако ти се случи нещо, няма да го понеса.

Гласът й се пречупи и издрънча в ухото на Наоми.

— Добре съм, мамо.

— В работата ли се случи нещо? Боже, трябва ли да работиш там? Мога да ти давам повече пари, ако имаш нужда от тях. Все още имам акции някъде из къщи.

— Мамо, вече направи достатъчно за мен. Пазиш ме като бебе. Седни и ще ти разкажа.

Майка й се откъсна с нежелание от нея. Двете седнаха на дивана и Наоми пое дълбоко въздух.

— Миналата вечер… Звънецът отново иззвъня.

— Това сигурно е сестра ти. Аз ще отворя. Наоми въздъхна и затвори очи.

„Как да им кажа? Ще ми повярват ли?“

— Здравей, мамо — каза Грейс. — Наоми.

— Здрасти.

— Седни. Нещо се е случило със сестра ти, тъкмо започна да ми разказва.

— Чакай малко да си поема въздух — каза Грейс и затвори вратата.

— Седни, Грейс.

— За бога, мамо, дай ми минутка да си сваля палтото.

Рейчъл отново седна до Наоми и погали леко нежната кожа на китката й, както обичаше осиновената й дъщеря. Грейс седна тежко във фотьойла и въздъхна.

— Така, какво стана?

Грейс беше силна. Наоми знаеше, че тя може да заподозре, дори да види истината, но дали и майка им можеше?

„Някой хвърли тухла по мен през прозореца на кафенето и трябваше да отида до болницата, а после по пътя за вкъщи се натъкнах на мъртво тяло, докато убиецът беше още там, после прекарах два часа в полицейския участък, след това отново се наложи да отида в болницата и завърших деня в леглото с бившия си съпруг, защото нямам самоконтрол и себеуважение и всеки път, когато се опитам да се самоубия, се провалям.“

— Аз… паднах в градината, нараних се на паднала дървесна кора сред цветята.

— Така ли? — вдигна вежди Грейс.

— Казах ти, че не е добра идея да живееш сама, след като Дейн си отиде — каза Рейчъл. — Очаквах всеки момент да се случи нещо подобно.

— Не паднах, защото съм сляпа, а защото не внимавах.

— Ами ако си беше ударила главата? Кога щяхме да разберем?

— Не започвай отново с това, мамо — каза Грейс. — Тя е добре. Всеки може да се нарани. Миналата седмица Крейг се спъна и падна върху едно от децата, удари се в един ръб в кухнята и едва не избоде окото си. Случва се.

— Не прекалявам, Грейс. Просто се тревожа за дъщеря си.

— Мамо, аз съм добре. Честно.

— Виждаш ли? Добре е.

— Казва, че е добре, защото не иска да ме тревожи.

— Мамо, тя е почти на четиридесет. Може да се грижи за себе си.

— Няма значение на колко години сте. Винаги ще се тревожа за вас.

— Виж — намеси се Наоми, — знам, че се тревожиш и това е много мило, но наистина съм добре. За трийсет и шест години ми се е случил един незначителен инцидент. Не мисля, че е толкова зле.

— Добре — каза Рейчъл. — Но за бога, уведомявай ме, като стане нещо такова.

— Добре.

— Между другото, благодаря, че се обади да се извиниш, че те нямаше на празненството — обади се Грейс.

— Не разваляй всичко, Грейс. Тя не е искала да отсъства, нали, скъпа?

— Съжалявам, Грейс. Ще се извиня и на близнаците. Подаръците им са…

— Не става дума за проклетите подаръци. Трябваше да дойдеш, да бъдеш тяхна леля.

— Нали вече ти се извини?

Стаята притихна. След миг Наоми чу подсмърчане.

— Какво става, скъпа? — попита Рейчъл.

— Съжалявам — изхлипа Грейс. — Просто това убийство… връща отново ужаса, който изживях, когато Хейли изчезна. Вкъщи се правя на силна, но непрекъснато ми се плаче.

— Поплачи си тогава. С нас можеш.

Наоми седеше мълчаливо на дивана, докато Рейчъл успокояваше Грейс и ровеше из чантата си за салфетка. Като малки двете сестри бяха много близки, но тайната на Грейс в онази злополучна вечер ги бе разделила и нито една от тях не знаеше как да прескочи отворилата се между тях пропаст.

Нещо се бе случило между Грейс и Хейли вечерта преди Хейли да изчезне. Грейс не сподели с Наоми какво. Каза само, че двете вече не са приятелки, а на следващия ден, когато съобщиха, че Хейли липсва, тя започна да моли Наоми да не казва за скарването им. Но оттогава нещо се промени. Ако Наоми влезеше в стаята, Грейс бързаше да излезе, говореше с нея само по задължение, а в гласа й се усещаше студенина. Бяха изминали толкова много години, но тайната все още стоеше между тях и ги разделяше.

Каквото и да бе направила Грейс, това промени семейството им завинаги.

15

Наоми стоеше на ръба на перона на мръсните плочки и чакаше влака.

Не можеше да го види как идва, но щеше да го чуе да трака по релсите в далечината, а когато приближеше, щеше да усети миризмата му. Тогава щеше да скочи, за да няма време шофьорът да намали.

Вечерта напредваше. Въздухът беше леден и тя усещаше студа в гърдите си. Някъде нататък по релсите виеше лисица.

Перонът беше празен и тя остави сълзите си да капят свободно. Щеше да боли, но само за няколко секунди. Щом скочеше, вече нямаше да бъде сама в тъмното; мъжете нямаше да я гледат, сякаш е не жена, а сянка, нямаше да я отхвърлят при интервютата за работа, нямаше да се налага да живее с майка си до края на живота си, да вегетира, докато останалите около нея се обичат, възпроизвеждат се и успяват или не — живеят. На двайсет и една години тя трябваше да се чувства непобедима, но вместо това бе потънала в съществуване, което я държеше на едно място. Единственото, което някога бе искала за себе си, беше нормален живот.

Прощалното писмо беше в джоба й. Щеше да го извади и да го остави на перона, преди да скочи. Майка й заслужаваше да знае защо, да се убеди, че няма нищо общо с решението й. Тя беше единственият човек, който наистина искаше Наоми в живота си, но това не беше достатъчно. Не можеше да замести нежността на първата целувка, нито да запълни самотата в сърцето й, да отхвърли отчайващия копнеж за милувки и глада й за живот, който я изпепеляваше.

Влакът се зададе.

Мускулите на краката й се свиха, но тя ги принуди със сила да останат на място. Сълзите по лицето й бяха замръзнали от нощния въздух; инстинктивно вдигна ръка да ги изтрие, но се спря. Най-малкото разсейване можеше да провали всичко. Беше пропуснала толкова много възможности. Нямаше да позволи и на тази да й се изплъзне.

Замисли се за родната си майка, която я бе зарязала на онази автобусна спирка и повече не се бе върнала. Чу в главата си гласовете на всяко от интервютата за работа, докато й казваха защо не могат да я наемат. Никой от тях не спомена директно слепотата й. Тя се замисли за девственото си, недокосвано от мъжка ръка тяло и за всички въображаеми целувки по устните, кожата на врата и гърдите, надолу по корема и завършващия между краката й нерв. Щеше да умре с химена си. Едно необичано тяло, разпаднало се на парчета.

Ритъмът на колелата на влака резонираше в ушите й.

„Отдръпнете се от релсите. Влакът, който ще премине през трети перон, няма да спре.“

Тя свали палтото си. Две малки стъпки и беше на самия ръб.

“Не се предавай на страха — каза си тя. — Ще боли само за секунда, после ще си свободна.“

Влакът беше съвсем близко. Шумът беше толкова силен, че едва успяваше да чуе собствените си мисли.

— Съжалявам, мамо — надвика тракането на мотора тя и вдигна крак да прекрачи ръба.

Влакът профуча, тракайки отново и отново по релсите и подскачайки на всеки свой вагон, скоростта му изсмука въздуха от гърдите й и охлади мокрото й от сълзите лице.

— Недей — каза той, стиснал ръката й с неговата, която я бе дръпнала назад в мига, когато тя се наклони към линията.

Влакът отмина, тракането му се превърна в тихо заглъхващо бучене.

— Как се казваш? — попита я той.

— Наоми — прошепна тя.

— Аз съм Дейн — отвърна той.

16

Хейли Милър изчезнала от Балкърн Хейтс малко след като навършила осемнайсет. Маркъс бе погълнал над петдесет страници от миналото й, бе огледал всеки сантиметър от снимките на местопрестъплението, бе изследвал разпиляната по тревата кръв на върха на скалата, замръзнала на сутринта след вечерта, когато Хейли била видяна за последно. Имаше достатъчно доказателства, навеждащи на мисълта, че полицаите е трябвало да търсят тяло, а не изчезнало момиче.

Голямото количество кръв предполагаше, че се е изляла от главна артерия, например каротидната. Както при смъртта на Каси Дженингс и Амбър О’Нийл. Маркъс не искаше да прави предположения, но не можеше да пренебрегне приликата между откритото в документите и скорошните нападения.

Той вдигна поглед от папката и огледа участъка. Никога повече нямаше да го види в същата светлина. Нощта вече притискаше прозорците и помещението изглеждаше още по-малко. Празните кабинети отвърнаха на погледа му през стъклените прегради. Неволно се запита дали детективите от тези кабинети бяха решили да погребат тайните от 1997-а, или решението бе дошло отгоре.

Когато Лиза отказа да дискутира случая, Маркъс си помисли, че се опитва да държи екипа си настрани от градската параноя, да установи контрол над разследването, преди местните медии да го изтръгнат от ръцете й и да го превърнат в неподдаващо се на дресировка и укротяване животно. Не предполагаше, че заедно с това тя всъщност защитава службата и колегите си от хора, които веднага биха обяснили всичко с разложение и корупция в полицейските среди.

Преди да напусне дома си за последен път, Хейли бе казала на майка си, че има среща с момче. „Още едно?”, бе попитала майка й, но дъщерята бе затръшнала вратата в лицето й. Хейли била известна из целия град с безразборните си връзки. Тази нейна слава обясняваше изчезването й и цялото разследване беше водено с предубеждение. Градът я обвиняваше, че си бе разтваряла краката пред всекиго. Обвиняваха и майка й, че не я бе възпитала правилно и си бе затваряла очите пред безобразното и леко поведение на дъщеря си. Маркъс забеляза, че никой от съседите, които бяха дали показания, не бе обвинил момчетата, които се бяха възползвали от нея, нито родителите, които ги бяха възпитавали.

Но след прочетеното Маркъс вече разполагаше с име. Момчето, с което Хейли е трябвало да се види в нощта, преди да изчезне, се казваше Дейн Хана. Бившият съпруг на Наоми.

Но той не успя да прочете записа от разпита на Дейн, защото от документите изскочи още едно познато име и му намигна от бялата страница.

Блейк Кроуч.

През 1997 година бащата на Блейк, главен инспектор Нейтън Кроуч, бил начело на полицията в Балкърн Хейтс и останал на поста си повече от седемнайсет години. Когато името на сина му се появило в списъка със свързаните с изчезването на Хейли Милър лица, уликите, които го свързвали със случая, изчезнали мистериозно. В документите не се споменава какви са били тези улики. Самият главен инспектор Кроуч отхвърлил обвиненията като безпочвен опит да се подкопае доверието в полицията при търсенето на улики за изчезването на момичето.

Но с настояването на Лиза да не се заравя в случая, Маркъс не знаеше в какво и на кого да вярва.

Ако сегашните случаи бяха свързани с изчезването на Хейли Милър, щеше ли тя да проследи връзката, за да открие истината? Или предпочиташе да закопае всичко още по-надълбоко, за да защити Блейк, работата си и своето бъдеще в системата, дори това да означаваше да предаде града, който бе назначена да защитава? Главен инспектор Матю Кънингам също беше споменат в докладите като детектив, работил по случая, и Маркъс схвана, че ако целта на Лиза беше да покрие нещата, значи и той имаше пръст в това.

Маркъс не можеше да има доверие на Блейк. Беше го разбрал в мига, когато попита какво се бе случило между него и Амбър вечерта преди убийството й и очите на колегата му се бяха променили.

— Беше сгрешила нещо в системата — му каза той. — Искаше да хакна сървъра и да поправя нещата. Последния път, когато й помогнах да оправи подобна грешка, получих предупреждение за отстраняване от длъжност. Просто нямаше начин да го направя отново.

— Защото това би съсипало брака ти?

— Какво те интересува бракът ми? — изръмжа той и се надвеси над Маркъс в малката кухня. — Ти май много обичаш да душиш наоколо и да подслушваш личните разговори на другите, а?

Маркъс се оттегли, но разбра, че ако иска да открие истината за Хейли Милър и връзката й с последните убийства, щеше да се наложи да работи сам.

Часовникът удари осем. Той затвори преписката по случая и я мушна в чантата си. Трябваше да се прибира, но още не беше приключил. Беше му нужно още малко време да я дочете.

17

Дейн седеше в стаята за разпити със затворени очи и се опитваше да успокои препускащото в гърдите си сърце. Стаята беше малка и нямаше прозорци. Единственият вход и изход беше единичната врата и той беше възможно най-далеч от нея.

— Ето, вземи — чу гласа на адвоката си. Отвори очи и видя салфетка в ръката му.

— За потта — обясни мъжът.

— А, да.

Той я взе и избърса потта по челото и над горната си устна.

Адвокатът, побелял мъж с тънка като пергамент кожа и жълти зъби, го бе посъветвал да си мълчи. Ако не откриеха тялото на Хейли, нямаше да разберат нищо. Смяташе да изиграе картата със самопризнанието само в краен случай.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама души, облечени в черни костюми и бели ризи, вратовръзките бяха затегнати около яките им като примки на вратовете. Те затвориха вратата и седнаха на бюрото срещу него.

— Дейн, казвам се детектив Карл Ростър, а това е колегата ми, детектив сержант Матю Кънингам. Знаеш ли защо си тук?

Дейн погледна към адвоката си, който кимна.

— Да.

— Добре.

Детектив Ростър включи записващо устройство и каза ясно датата и часа. После помоли Дейн да потвърди, че правата са му били прочетени. Дейн каза „да“. Думата одраска гърлото му.

— Не си арестуван — каза детектив Ростър. — Тук си по собствена воля и можеш да си тръгнеш по всяко време.

Дейн огледа стените без прозорци и затворената врата.

На него не му се струваше така.

— Но в твой интерес е да изчистиш името си, за да можем да открием човека, виновен за изчезването на Хейли. Разбираш ли?

Дейн искаше да побегне към вратата, но не можеше да се довери на краката си.

— Дейн? — обърна се към него адвокатът и го погледна право в очите, сякаш да прочете мислите му, изпълнени с ужас. Всъщност искаше да му напомни да се придържа към сценария.

— Да.

— Ти си тук заради връзката ти с Хейли Милър. Разбирам, че сте били интимни приятели в колежа. Ти току-що си се дипломирал, нали?

Дейн кимна и в същия момент разбра, че това може да се брои за отговор и на двата въпроса. Всяка дума, произнесена от детектива, беше като препятствие, което трябваше да прескочи, за да излезе на чисто.

— Да, сега се дипломирах.

— Дипломираш се на двайсет. Не си ли малко голям, за да завършваш чак сега? — попита детектив Кънингам.

— Мина известно време, докато реша, че искам да уча за медицинска сестра.

Детектив Кънингам се засмя на бележника си.

— Няма нищо лошо мъж да реши да стане медицинска сестра — каза Дейн, стисна ръце в юмруци и ги скри между краката си.

— Като медицинска сестра ще видиш много — каза детектив Ростър. — Надявам се, че не си гнуслив?

— Нямаше да искам да ставам сестра, ако бях.

— Значи не те притесняват кървавите гледки? Кръвта не те плаши?

— Не.

— Това е достойно за възхищение. Хайде да те поизпитаме малко, какво ще кажеш?

— Да ме изпитате ли? — попита Дейн и погледна към адвоката си, който беше не по-малко объркан от него.

— Ей така, за забавление — каза детектив Ростър и се облегна назад. — Ти си млад човек, обичаш забавленията, нали?

Дейн кимна.

— Добре. Да започваме тогава. — Той взе бележника си и прочете нещо в него. — Коя е най-голямата кост в човешкото стъпало?

Дейн отново се обърна към адвоката си. Двамата се спогледаха намръщено.

— Костта на петата.

— Правилно — кимна детектив Ростър. — Впечатлен съм.

Колко литра кръв има в човешкото тяло?

— Средно пет литра. Не разбирам защо…

— Просто се забавляваме, това е — каза детектив Ростър. Устните му бяха повдигнати в усмивка, но очите му бяха сериозни. Той отново погледна към бележника си. — Колко тежи човешкото сърце?

Дейн трябваше да помисли. Сведе поглед към стиснатите си в юмруци ръце със същия размер като сърцето му. Искаше да излезе от тази стая. Ако отговореше, може би щеше да стане по-бързо.

— Двеста и осемдесет грама.

— Близо си. Към триста. Къде се намират каротидните артерии?

Той посочи от двете страни на врата си в момента, когато адвокатът му направи знак да не отговаря. Детектив Ростър се изкиска. Очите му не се откъсваха от неговите.

Дейн погледна към адвоката, после към детектива. Нямаше представа какво бе направил.

— Така. Вече знаем, че си наясно къде се намират каротидните артерии, главните съдове, които транспортират кръвта до мозъка. Ако те бъдат отрязани, мозъкът ще загине. Ти сигурно знаеш къде трябва да режеш, ако искаш да отнемеш нечий живот, нали, Дейн?

— Не отговаряй на това — обади се адвокатът му.

— Хейли е изгубила доста кръв, преди да изчезне. Някой явно е знаел къде да среже, за да загуби възможно най-много кръв.

Дейн усети как потта се стича по врата му. В стаята беше ужасно горещо. Трябваше да се махне оттук.

— Защо нарани Хейли, Дейн? Да не би да е скъсала с теб?

Или е спала с други зад гърба ти?

— Клиентът ми не е длъжен да отговаря на нелепите ви въпроси, детектив Ростър.

— Ходила е с много момчета от колежа, нали така? Сигурно не ти е харесвало половината ти приятели да са мачкали чаршафите с нея?

— Детектив Ростър — обади се адвокатът като предупреждение.

— Спала е и с твои приятели. Неудобно ли ти беше от тях? Може би си решил да я спреш, преди да те унижи напълно?

— Аз…

— Трябвало е да се срещнете вечерта, преди да изчезне, нали?

— Да, но тя не дойде — отговори той и облиза потта от горната си устна.

— Не отговаряй повече, Дейн — извика адвокатът.

— Сигурен ли си? — попита детектив Ростър. — Може ли някой да потвърди?

— Трябваше да се видим на плажа и да поговорим, но тя не дойде.

— За какво щяхте да говорите, Дейн? Скъсали сте месеци преди това?

— Но все още бяхме приятели.

— Аз пък чух нещо друго — възрази Ростър. — Приятелките на Хейли смятат, че след раздялата сте започнали да се ненавиждате. Тогава за какво щяхте да говорите?

— Аз…

— Да, Дейн? Какво имаш да ни кажеш?

— Искам да си отида вкъщи.

— Стига толкова — обади се адвокатът. — Ако искате да говорите с клиента ми отново, ще ви трябват солидни доказателства. Няма да позволя да ни губите времето със спекулации и изфабрикувани улики.

Очите на детектив Ростър не се откъсваха от Дейн. Младежът премигна и отклони поглед. Докато ставаше, краката му се огънаха под тежестта на тялото и цялата ситуация. Зави му се свят.

— Когато си готов да говориш, ще те чакаме, Дейн. За теб ще е по-добре да кажеш истината, преди ние да я открием.

Истината го пареше отвътре, сякаш някой бе запалил огън в гърдите му.

Адвокатът му стана и го изведе от стаята. Избърса потните си длани в панталоните и сложи ръка на гърба му за подкрепа.

— Нямат нищо срещу теб, Дейн — му каза той. — Просто си мълчи и всичко ще е наред.

— Освен ако не открият тялото — прошепна той.

18

— Не мога да повярвам — възкликна Рейчъл.

— Аз също — отвърна Наоми. — Вече цяла седмица… — Тя все още усещаше косата на мъртвата жена между пръстите си, но не можеше да го каже на майка си. — Цяла седмица се опитвам да го приема.

В края на краищата Наоми реши да каже на Рейчъл какво се бе случило. Така или иначе истината щеше да излезе наяве. Рейчъл си имаше начин да измъква тайните на дъщерите си и непрекъснато повтаряше, че между тях не трябва да има скрито-покрито. Само ако знаеше!

— Казах ти… — започна Рейчъл, но спря и прочисти гърло.

— Казах ти да не излизаш навън по тъмно.

— Съжалявам, мамо — отвърна Наоми и потърси ръката й, за да я хване.

— Защо някой би направил подобно нещо? — попита Рейчъл, докато ровеше из чантата си за кърпичка. — Защо ще наранява така невинни момичета?

— Не знам.

— Можеше да загинеш. Можех да те изгубя. — Тя прегърна здраво Наоми. Сълзите й намокриха лицето на младата жена.

— Добре съм, мамо.

— Полицията пази ли те? — попита майка й и я погледна в очите.

— Не мислят, че съм в опасност.

— Разбира се, че си в опасност. Нападателят знае как изглеждаш, сигурно знае, че си била в полицията.

— Който и да е убил тези момичета, не пожела да нападне и мен, затова смятат, че няма опасност.

— Рискуват живота ти. — Рейчъл стана. — Отивам да говоря с детектива. Няма да им позволя да те излагат на такава опасност.

— Седни, мамо, добре съм. — Наоми опипа въздуха, търсейки ръката на майка си. Когато не я намери, прибра своята при другата в скута си. — Мина една седмица и още нищо не ми се е случило.

— Понеже не си излизала от къщата. А не си излизала, защото те е страх, нали?

Наоми измъкна един конец от ръба на дънките си и започна да го навива на пръста си, докато върхът на пръста й не стана син и се поду.

— Ще отида и ще настоявам да направят нещо. Не могат да излагат живота ти на риск само за да спестят някое пени. Познавам майката на началника на полицията. Ще й се обадя, за да съм сигурна, че ще предприемат нещо.

— Недей, моля те. Ще се свържат с мен, когато разберат нещо, сигурна съм в това.

— Още ли не са се свързали с теб? Не могат да те държат неинформирана. Не, ще говоря с тях.

— Мамо…

— Не ме спирай, Наоми.

Наоми въздъхна. Не можеше да направи нищо по въпроса. Когато майка й си наумеше нещо, най-доброто, което можеш да сториш, е да не й се пречкаш.

— Обичам те, мамо — каза тя и чу как Рейчъл подсмърча, за да скрие сълзите си.

— И аз те обичам, Наоми, толкова много те обичам. Не мога да те изгубя така.

— Няма.

Наоми стана, но майка й я придърпа към себе си и я прегърна.

— Обещай ми, че ще се пребориш с това.

Наоми беше сигурна, че Рейчъл говори за спомена от намирането на трупа, но дълбоко в себе си се зачуди дали не знае за поривите й към самоубийство. Остави майка си да я задържи в прегръдките си и се заслуша в сълзите й и ударите на сърцето й.

— Обещавам, мамо.

Едва сега й хрумна колко егоистично беше да се опитва да отнеме живота си. Когато стоеше на ръба на скалата, си казваше, че решението дали да живее, или да умре си е само нейно, но докато сълзите на майка й попиваха в блузата й, тя осъзна каква мъка щеше да й причини. Ако се самоубиеше, нямаше да разруши само своя живот.

Рейчъл се отдръпна и каза:

— Знам, че не ти трябва огледало, но трябва да си вземеш едно поне заради ревливата си майка. Гримът ми се размаза по цялото ми лице.

Наоми се насили да се засмее.

— Мисля, че в банята имаше едно малко огледало. Не си спомням, но мисля, че Дейн не го е взимал със себе си.

— Имам джобно огледало в чантата си — каза Рейчъл. — Ще отида да се оправя, после тръгвам за полицията.

Тя стисна ръката на Наоми и тръгна към стълбата за втория етаж.

Наоми не можеше да спре майка си да не отива в участъка, но нямаше защо да й казва, че детективите нямаше да са там. Погребението на Амбър О’Нийл беше определено за днес по обяд и всеки полицай в Балкърн Хейтс щеше да присъства на церемонията. Тя също щеше да отиде.

Идването й беше грешка. Не беше правилно да бъде там, заобиколена от роднини и колеги на Амбър, докато ковчегът отнася тялото й в земята. Опечалените имаха своите мили спомени за младата жена: първите й стъпки, първото паднало зъбче, първото повишение. А Наоми имаше единствено спомена за изстиващия труп под ръцете си.

Тя се облегна на близкото дърво и се опита да чуе нещо от речта на викария над изливащия се по листата дъжд, чиито капки мокреха раменете й.

Беше дошла един час преди службата, самият викарий я бе отвел до гроба, за да изчака другите да се съберат, но сама избра да се скрие под дървото. Не искаше да се намесва, но държеше да е наблизо. Реши, че идването й ще й помогне да забрави усещането за изстиващата плът под ръцете си, но докато стоеше под дървото, заслушана в скърцането на скрипеца, който спускаше ковчега в гроба, тя съжали, че не си е вкъщи.

Хората около гроба плачеха. Дъждът биеше яростно по армията от чадъри и се стичаше по косите на Наоми, напомняйки й за малката уличка. Помисли си за дишащия зад нея убиец, вратът й се стопли от спомена, сякаш все още бяха там, до изстиващия в краката й труп. Тя побърза да прогони спомена. Службата свърши и над гроба се спусна тежка тишина, дъждът премина в лек ръмеж и слънцето надникна зад облаците. Наоми се притисна до дървото и задържа дъха си, когато присъстващите тръгнаха към църквата да почетат загиналата, лавирайки между гробовете. Птиците зачуруликаха от върховете на дърветата, глухи и слепи за мъката на хората отдолу.

Щом стъпките им заглъхнаха, тя тръгна в противоположната посока. Бастунът й обираше дъждовните капки от тревата.

— Наоми.

Тя спря и примига, за да прогони дъжда от очите си. Който и да беше, тя не искаше да я види тук. Тя беше физическо въплъщение на смъртта на Амбър — свидетел на последните й мигове, усетил смъртта й със собствените си ръце.

Наоми наведе глава и продължи пътя си.

— Наоми.

Сега гласът се чу по-отблизо. Наоми го разпозна и спря.

— Детектив?

— Реших, че си ти — каза Маркъс, задъхан от усилието да я настигне. — Добре ли си?

— Не трябваше да идвам. Помислих си, че ако дойда, ще сложа някакъв край. Колко егоистично от моя страна! Съжалявам.

— Недей — отвърна той. — Напълно те разбирам. Искаш ли да дойдеш на службата? Сигурен съм, че за никого няма да е проблем.

— Не, не, появата ми тук беше достатъчно нетактична.

Те замълчаха. Дъждът намаля и с това тишината между тях ставаше все по-неловка.

— Не знам какво става. Откакто това се случи, не съм излизала от къщи. Днес е първият ми ден навън.

— Работим здраво, Наоми. Щом намерим отговори на въпросите си, ще ти се обадя лично.

— А аз какво трябва да правя през това време? Да седя и да се моля убиецът да не дойде при мен?

— Нямам право да обсъждам случая с външни хора, но те моля да ми се довериш. Обещавам ти да се погрижа никой друг да не пострада.

Над главите им гръмна мълния.

— Позволяват ли ви да правите така? — попита Наоми.

— Какво да правим?

— Да давате обещания.

— Това ще си остане нашата малка тайна.

Но Наоми не мислеше, че може да се ангажира с още тайни.

— По-добре влезте вътре — каза тя. — За службата.

— Сигурна ли си, че не искаш да влезеш за малко, докато дъждът утихне?

— Не, добре съм.

— Добре. Ще държим връзка.

Наоми се вслуша в отдалечаващите се стъпки.

Повярва му, когато й каза, че иска да й помогне, но не мислеше, че е възможно да гарантира безопасността й. Колкото и да се стараеше, не можеше да се отърси от чувството, че е сама. Нещо й подсказваше, че онзи, който бе отговорен за убийствата, не беше приключил с нея.

19

Наоми вървеше по плажа. Макс скачаше по прииждащите към брега вълни.

Измина цяла седмица, откакто бе спала с Дейн, и все още усещаше устните му по врата и топлия език, опитващ вкуса на бедрата й. Вината продължаваше да я измъчва; беше се утаила в костите й и болеше при всяко движение. Но за онези няколко кратки часа, докато бяха заедно, цялата болка се бе изпарила от нежността му и тя отново се бе почувствала цяла.

Сега празнината беше с нея в живота й повече от всеки друг: повече от Макс, семейството й, бившия й съпруг… Беше се появила в нощта, когато се събуди в ъгъла на онази автобусна спирка, и беше неин спътник през целия й живот. Докато се прибираше след погребението на Амбър, тя се замисли за родната си майка — жива ли беше или не? Може би беше погребана в същото гробище? Дали не бе минала покрай гроба й, без да знае? Или все още дишаше, търсеше вени между пръстите на краката си, за да си инжектира онова, което обичаше повече от собствената си кръв и плът?

Първият спомен от майка й беше как вади използвана спринцовка с шамар от устата й. Наоми смучеше иглата, въртеше я с език из устата си, усещайки вкуса на метала. Това беше единственият начин да идентифицира различните предмети в своя малък свят, покрит с вечен мрак. Докато майка й спеше на дивана в другия край на стаята с изпълнилия вените й хероин, заедно с изпаднали в коматоза непознати, Наоми пълзеше по мръсния килим и опитваше разни неща, запомняйки формата им с езика и устните си. Още помнеше грубия глас на майка си, докато й се караше, ръцете, които я вдигаха на крака толкова рязко, че докосването беше като удар. Споменът винаги завършваше със захвърлянето й в съседната стая и собствените й викове от другата страна на вратата.

Тя тръсна глава, за да прогони спомена. Нямаше значение дали майка й беше мъртва или жива. За нея тя беше мъртва. Истинската й майка беше Рейчъл, жената, която я обичаше и я бе научила на всичко, което знаеше.

— Макс! Ела, момче!

Макс излезе с последната втурнала се към пясъка вълна и се отърси от солената вода по козината си. Затича се към нея и скоро дъхът му затопли дънките й. Наоми се наведе и му сложи каишката с върха на пръстите си в опит да запази превръзките на ръцете си сухи.

Двамата тръгнаха обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Макс щеше да я поведе към бетонните стъпала край морската бариера и скоро щяха да са си вкъщи до огъня, да се сушат и дремят пред камината. Колкото повече спеше, толкова повече дни щеше да има между нея и онази вечер в малката, глуха уличка. И не след дълго всичко щеше да се превърне просто в още една част от миналото й.

Макс спря пред нея и изръмжа заплашително.

— Макс? Какво има?

Той излая по начин, който не беше чувала досега. Челюстите му изтракаха във въздуха.

— Ехо? — каза тя.

Вятърът свиреше около тях и залепи един кичур коса на носа й. Тя го хвана и го прибра зад ухото си.

Макс започна да вие и задърпа каишката си. Пясъкът под краката му се раздвижи.

— Кой е там?

Тя се заслуша във воя на вятъра. Някой стоеше на пътя им и дишаше развълнувано като човека, който бе застанал зад нея в онази уличка.

Тя се опита да се върне назад, но Макс не помръдваше.

— Ела, Макс!

Той заръмжа през оголените си зъби, но тя не се отказа, най-после успя да го завлече встрани и тръгна нагоре по плажа.

— Сега бързо — прошепна тя.

Чу тежкото дишане зад себе си. Крачолите на нечий панталон се търкаха един в друг при широките крачки на…

Носът й пръв достигна до брега. Пясъкът напълни устата и очите й.

Тя се опита да се надигне с ръце, опрени в пясъка. Мястото, където непознатият я бе докоснал по гърба, за да я бутне, пулсираше. Наоми се изплю, за да освободи устата си от пясъка. Макс излая и се хвърли към непознатия. Викът на мъжа екна по плажа.

— Макс, не!

Очите й се напълниха с пясък. Той драскаше по нежната им ретина при всяко примигване и се вдълбаваше под клепачите й.

Изведнъж ръмженето на Макс стана някак приглушено, сякаш зъбите му бяха потънали в парче плат или плът. Нечии крака раздвижиха пясъка и заритаха във въздуха. Един ритник я уцели по лицето, следващият се заби в гърлото й. Макс разтвори зъби и излая силно.

Устата й отново се напълни с пясък и този път трябваше да преглътне, за да не се задуши.

— Не го наранявай! Моля те!

Наоми запълзя по пясъка, опипвайки въздуха пред себе си с едната си ръка. Лаят на Макс отекна по брега.

— Моля те, спри!

По лицето й потекоха сълзи, примесени с пясък. Тя приближи и чу ясно как някой удари тялото на Макс.

— Спри! — протегна тя ръце и напипа крака на непознатия. Мушна пръсти под ръба на панталона му и заби нокти в кожата. Нещо топло намокри пръстите й от външната страна. Кръв. Кръвта на Макс.

— Не! Не го наранявай!

Ръцете я хванаха за палтото и я изправиха на крака. Тя усети кръвта и топлината на дъха му по сълзите си. Спомни си вечерта в онази уличка, горещия дъх, който бе излязъл като смях. Същият мъж, убиецът на Амбър О’Нийл, сега я държеше за палтото.

Той продължи да я вдига нагоре, докато краката й не увиснаха, ритайки безполезно въздуха, после я захвърли настрани. Пясъкът потъна под тежестта на тялото й, главата й се удари в стърчащ над него камък.

Всичко започна да се върти. Пясъкът заигра около нея, повдигнат от вятъра. Шумът на морето се усили, но продължи да чува болезнения плач на Макс и немощните молби, излизащи от собствената й уста: „Моля те, недей! Не него! Убий мен“.

Наоми дойде в съзнание и първото, което усети, беше мокрият пясък, който стискаше в шепите си. Дънките и обувките й бяха мокри. Морските вълни я заливаха и влачеха тялото й обратно със себе си. Нямаше как да отвори очи, затова ги стисна и се обърна към вълните, остави се на водата да измие пясъка от лицето й.

Слънцето се бе скрило. Във въздуха се бе промъкнал студ и цялото й тяло зъзнеше. Беше съвсем сама, скрита в мрака на вечерта.

Водата я покриваше като лед, но тя я посрещаше с благодарност, опитвайки се отново и отново да се измъкне от морето. Главата й туптеше, повтаряше ритъма на ударите на сърцето й. Превръзките на ръцете й бяха мокри и покрити с пясък.

Макс.

— Макс!

Гласът й се изгуби сред рева на вълните.

Вятърът се втурна от морето към плажа и изкатери скалите.

— Макс!

Тя успя да излезе от водата, опита се да стане, но изгуби равновесие. Падна на ръце и колене и запълзя, усещайки пясъка под изранените си ръце. Солената вода капеше от косата й и гонена от вятъра, продължаваше надолу по врата. Тя зарови ръце в пясъка, скри го под пръстите си и продължи да вика, докато усети лапата му.

— Макс!

Той беше студен и мокър, песъчинките се бяха набили в козината му като кърлежи. Наоми проследи с пръсти гръбнака му, после пое към корема и напипа разрезите между ребрата му.

— Не…

Сълзите потекоха като река, тя легна до него и го притисна до себе си.

— Не ме изоставяй, моля те! — прошепна отчаяно.

Седна и зарови пръсти в джоба си за телефона. Извади го и изсипалата се от него морска вода се намокри скута й. Тя го захвърли на земята, легна до Макс и зарови лице в козината му.

Нещо помръдна под палтото й. Тя сложи глава на гърдите му и долепи ухо до тях, вдишвайки морето и кръвта. Ароматът беше толкова жив, сякаш пое бензин на глътки.

Сърцето му биеше.

20

Осеяна с лекета от кафе, вратовръзката на Маркъс лежеше до мишката на компютъра. Ризата му беше захвърлена под бюрото. Погребението го бе съсипало. След това Лиза го изпрати обратно на работа, а останалите отидоха да ядат и да пият в опит да забравят, че един от тях е бил убит.

Маркъс познаваше Амбър отскоро, затова имаше логика именно той да се върне в участъка и да продължи работата си по случая, но излязла от устата на Лиза, заповедта прозвуча като обвинение. Сякаш демонстративно искаше да го изключи от екипа.

Той разтърка очи. Документите на бюрото се сляха пред погледа му. Започна да мига бясно, докато думите дойдоха на фокус. Взе разпечатката на обажданията от евтиния мобилен телефон на Амбър и се взря в нея с учудване. Беше го използвала за контакт с Каси Дженингс.

Жертвите се познаваха.

И по-важното, знаеха някаква тайна за убиеца, толкова важна, че той ги бе проследил и бе прерязал гърлата им като на животни в кланица.

Телефонът на бюрото му звънна и го стресна. Беше седял в тишина часове наред. Грабна слушалката и се представи припряно:

— Детектив сержант Маркъс Кембъл.

— Здравей, синко. Обажда се Карл Ростър. Получих съобщението ти.

Макар че беше сам, Маркъс огледа механично стаята, за да се увери, че няма кой да ги чуе.

— Благодаря ви, че се обаждате, детектив.

— Вече не съм детектив, синко. Пенсионирах се — засмя се мъжът от другата страна на линията, но смехът му бързо премина в кашлица. — В съобщението си казваш, че нищиш отново случая на Хейли Милър.

— Точно така — каза Маркъс. — Имам причина да вярвам, че той е свързан с последните престъпления.

— Имаш предвид убитите жени?

Инстинктът му нашепна да отклони прекия отговор, но си спомни, че Ростър е бил детектив много преди самият Маркъс да се роди. Ако искаше човекът да сподели мнението си за случая, трябваше и той да сподели своето.

— Да, сър.

Ростър въздъхна.

— Беше голяма бъркотия. Какво те кара да мислиш, че е свързан с последните убийства?

— Местопрестъпленията изглеждат сходни с онова от случая на Хейли Милър, но главната причина е, че…

Запита се дали трябва да му каже съображенията си. Може би Ростър също беше част от екипа, покрил случая на Хейли.

— Слушам те, синко. Маркъс пое дълбоко въздух.

— Според мен шефовете прикриват случая „Милър”, за да потулят скандал за превишаване на служебните права, въпреки че има основание престъпленията да се свържат — каза той и се заслуша в дишането на мъжа отсреща.

— Нагазваш в дълбоки и мътни води, синко.

— Знам.

Ростър отново замълча.

Обръщението „синко“ означаваше много за Маркъс. Той се запита дали Ростър е баща и ако беше, дали беше добър баща.

— Говори с майката на Милър — каза след малко възрастният човек. — Тя имаше своя теория, но навремето никой не й обърна внимание.

— Благодаря, сър. Дължа ви услуга.

— Ако стигнеш донякъде със случая, искам да ми се обадиш. Още не мога да спра да мисля за това момиче.

— Непременно, сър.

— И, синко…

— Да, сър?

— Копай внимателно, разбираш ли? Ако шефовете ти искат да погребат случая, вероятно ще погребат и теб, щом те видят с лопатата.

— Разбирам, сър. И благодаря.

Маркъс затвори и потърка чело. Ако Ростър беше част от прикриването, трябваше да чака отзвук от разговора си с него. Но ако в следващите два дни нямаше последствия, щеше да продължи да рови и да говори с майката на Хейли Милър.

Оставен на бюрото, мобилният му телефон завибрира. Той провери дисплея и чак тогава осъзна колко късно е станало. Обаждаше се Натали.

— Съжалявам. Не усетих как се изниза времето.

— От два часа те чакам да се прибереш.

Той си я представи как седи до малката маса в апартамента им и гледа как храната в чинията му изстива. Дългата й коса сигурно беше вдигната нагоре, гримът й — съвсем свеж, дрехите бяха специално подбрани, а кафявите й очи бавно се пълнеха със сълзи.

— Извинявай. Денят беше дълъг.

— Аз също работя, Маркъс.

— Знам, знам, съжалявам.

— Ще се прибереш ли скоро? Или да довърша сама бутилката с вино и да си лягам?

Полицай Таня Ърнхарт се появи на вратата на участъка. В очите й имаше тревога и вълнение. Маркъс покри слушалката.

— Колегите са открили сляпа жена на плажа. Нападнали са я и са намушкали кучето й с нож. Каква е вероятността това да е свидетелката по случая на Амбър?

Маркъс си представи сцената — попила в мокрия пясък кръв, превръщаща бялата пяна на вълните в розова. Ако искаха да разберат кой бе направил това, трябваше да действат бързо.

— По дяволите. Чакай.

Той махна ръка от слушалката и чу как глътка вино слиза надолу по гърлото на Натали.

— Наистина много съжалявам, но трябва да…

— О, спести ми извиненията.

Той изчака тя да затвори, пъхна телефона в джоба си и хукна към вратата.

21

Участъкът миришеше на морска вода. Маркъс разбираше, че не бива да мисли за Наоми като за нещо повече от свидетел по случая, но докато вървеше към стаята за разпити, сърцето му препускаше при мисълта, че ще я види отново.

Стигна до вратата на стаята и преди да натисне дръжката, за да влезе, пое дълбоко дъх.

Наоми трепереше. Косата й беше в пясък, по челото й все още имаше следи от кръв. Беше увита в същото одеяло, което й бяха дали първия път, току-що превързаните й ръце държаха друга чаша чай. Сякаш се бе върнал няколко дни назад във времето.

Полицаите я бяха намерили да вика за помощ, взела Макс на ръце, кръвта на кучето течеше между пръстите й, краката й се преплитаха под тежестта му. Беше вървяла с часове нагоре-надолу по брега с надеждата някой да я забележи.

— Наоми!

— Здравейте, детектив — каза тя с официален, дрезгав от дългото крещене за помощ глас.

Маркъс си я представи как се влачи по плажа и вика „Помощ“ отново и отново.

— Съжалявам да те видя в това състояние — каза той и седна срещу нея. Радваше се, че Лиза не е тук. Струваше му се, че седнал сам срещу нея, щеше да намери някакъв начин да й помогне. Лиза бе пила с колегите до сутринта и Маркъс можеше да си представи колко груба и жестока би била на разпита под въздействието на изпития алкохол във вените си.

— Аз също.

Той включи записващото устройство.

— Трябва да запиша разговора ни. Имаш ли нещо против? Тя поклати глава.

— За нуждите на записа: Наоми Хана поклати глава в знак на отрицание.

Той продължи с всички свързани със записа формалности, после съсредоточи вниманието си върху съсипаната жена пред себе си.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана снощи? — попита я той.

Тя затвори очи, обгърна тялото си с ръце и въздъхна.

— Макс жив ли е?

— Доколкото знам, да — каза той и видя как раменете й се отпускат. — Ще му направят операция. Сигурно ще продължи дълго. Какво стана с него? И с теб?

— Разхождахме се по плажа. Сигурно прекарахме там около час. Постепенно застудя и решихме, че е време да се прибираме. Макс започна да ръмжи. Това обикновено означава, че пред нас има човек.

Сълзите напълниха зачервените й очи, които се въртяха неспокойно наляво-надясно и обратно в търсене на спомена. Маркъс имаше чувството, че всеки момент ще заплаче с червени сълзи.

— Обърнах се назад. Направих две-три крачки и той ме бутна на земята.

— Той?

— Докато се изправях, Макс го нападна и той извика. Беше мъж. Определено беше мъжки глас.

— Сигурна ли си?

Тя кимна. Една сълза се търкулна към брадичката й.

— Макс го ухапа, не знам къде, но го чух. Ръмжеше и между зъбите му имаше нещо. Но тогава онзи…

Тя покри лице с превързаните си ръце.

— Спокойно, Наоми. Не бързай.

Известно време тя остана скрита зад ръцете си.

— Искаш ли кърпичка?

Наоми кимна и избърса носа си с опакото на ръката. Новата превръзка се намокри. Маркъс вдигна една носна кърпичка над ръката й и я докосна с върха й, за да й покаже, че може да я вземе.

— Благодаря.

Тя я пое, избърса лицето си, после издуха нос.

— Какво стана после, Наоми?

— Макс започна да скимти. Хванах крака на нападателя и забих нокти в него. Усетих силата, с която удари Макс. Детектив, този човек… този човек е изпълнен с омраза. Мислех, че са удари, но после усетих разрезите с пръсти.

Маркъс мълчеше, искаше да чуе нейната версия.

Стори му се нередно да се възхищава на красотата й без нейно съгласие. Тя нямаше представа, че в момента той оглежда устните й, формата на очите й, гладката кожа на лицето. Не беше редно, но просто не можеше да устои. Наоми беше много красива.

— Мъжът ме хвана за палтото и ме хвърли встрани, сякаш бях непотребна вещ. Ударих главата си в един камък и не знам колко време съм била така. Когато се събудих, приливът беше започнал. Тогава го открих. Макс.

Между тях се възцари мълчание. Наоми стисна ръце между бедрата си. Маркъс се прокашля.

— Като изключим инцидента в онази уличка, сещаш ли се за някого, който би искал да нарани Макс?

Наоми се замисли, но след малко поклати глава.

— Случвало ли се е нещо в миналото? — попита той и погледна към следата от халка на безименния й пръст. — Бивши партньори например?

— Имам бивш съпруг. Сложно е, но той никога не би наранил мен или Макс. В определен смисъл Макс беше и негово куче.

— Защо казваш, че е сложно?

— Защото сме приятели.

— И според теб това е сложно?

— Да, така мисля. Дейн не разбира, че искам да се откъсна от тази връзка. Настоява да си останем приятели, въпреки че от развода ни минаха две години.

Дейн Хана, същият човек от записа по случая на Хейли Милър. Бившият съпруг на Наоми, който е бил разпитван във връзка с изчезването на Хейли.

— Той женен ли е сега?

— Не. Но има приятелка. Казва се Джоузи. Казаха ми, че е руса и сладка. По-млада от мен.

Маркъс погледна в бележките си от първия разпит на Наоми.

— Какво ще ми кажеш за работното си място? Какви са отношенията ти с шефовете? И с другите колеги?

— Работя за Мичъл и Пеги от двайсет години. Колегата ми Ник е младо момче. Добро хлапе. Но не говори много.

Обикновеният разговор възвърна цвета на бузите й.

— Ами нещо за клиентите? Добри хора ли са?

Тя кимна, прокарвайки палец по ръба на чашата си.

— Разкажи ми за семейството си.

Появилият се цвят изчезна отново. Явно имаше нещо, което Маркъс трябваше да знае, но то трябваше да излезе от устата й по нейно желание. Не искаше да я плаши.

— Близка съм с майка си и сестра си. Сестра ми, Грейс, има две деца. Съпругът й Крейг е безработен. Тя работи от дома си два дни в седмицата и всяка сряда ме посещава заедно с мама.

— А баща ти?

Тя преглътна и несъзнателно започна да къса кърпичката в ръцете си.

— Не познавам баща си.

Той мълча достатъчно дълго, за да може тя да усети тишината.

— Биологичната ми майка ме е оставила на една автобусна спирка, когато съм била на три години. Рейчъл ме намерила и ме осиновила. Тя е моя майка и досега.

— Говорила ли си някога с биологичната си майка? Тя поклати глава.

— И казваш, че няма нито един човек в живота ти, който би искал да те нарани?

— Не, но… — запъна се тя —…преди време се случи нещо.

— Какво имаш предвид?

— Точно преди всичко това да започне, преди убийството на Амбър О’Нийл, някой почука на вратата ми. Когато отворих, не влезе и не се обади. Но съм сигурна, че там имаше някой, усетих го. Чух дишането му. Не ме нарани, но ме изплаши.

Той се постара да прикрие раздразнението в гласа си, искаше да изглежда заинтересован.

— Защо не си го казала досега?

— Изглеждаше дребна работа в сравнение със случилото се онази нощ, когато се натъкнах на Амбър. Тогава изобщо не се сетих за това. Оттогава се случиха толкова много неща.

Пръстите й продължаваха да дърпат кърпичката и скоро цялата маса се покри с малки бели парченца.

— Мислите ли, че човекът, който ми причини това, е същият от уличката? — попита тя и очите й се спряха на врата му.

— Определено ще трябва да работим по това. Той пое дълбоко въздух.

— Наоми, познаваш ли Хейли Милър?

— Всички познаваха Хейли Милър — отвърна Наоми. — Тя беше най-добрата приятелка на сестра ми. Защо ме питате?

Той записа тази информация в бележника си.

— Случилото се с теб може да няма връзка с изчезването й, но ние сме длъжни да проверим всяка вероятност.

— Не я познавах много добре. Не бях много общителна като дете. Но двете със сестра ми бяха по-близки, отколкото ние с Грейс по онова време.

Той долови болка в гласа й, но продължаваше да гледа кърпичката, която вече изчезваше под хватката на ръцете й.

— Вие ми обещахте, че повече никой няма да пострада — каза тя. — Вие лично ми казахте, че според вас не съм в опасност, а сега Макс е…

Тя не успя да довърши. Сълзите потекоха от очите й. Той не разбра дали бяха сълзи от мъка или от гняв.

— Обещахте ми — извика тя.

— Съжалявам — каза той. Не знаеше какво друго да каже. Беше я излъгал, бе нарушил обещание, което не биваше да дава.

— Сега… мислите ли, че животът ми е в опасност?

Той знаеше, че ако жертвата мисли, че е в опасност, иска бърз и успокояващ отговор. Лиза не вярваше, че Наоми е в риск, и ако трябваше да каже какво наистина мисли, щеше да се наложи да убеждава две жени. Погледна в блуждаещите й очи и след кратка пауза каза:

— Да. Мисля, че си в опасност.

Лиза влезе в участъка, пусна със себе си студения нощен въздух и свали якето от раменете си.

— Има ли нещо? — попита веднага.

— Не още — отвърна Блейк, без да откъсва поглед от записа от камерата на магазина на плажа, който бяха изискали от собственика. На ивицата синкава светлина лицето му изглеждаше изпито и измъчено.

След изчитането на досието на Хейли Милър Маркъс нямаше как да не гледа на колегата си с различни очи. Корупция. Заровени тайни. Блейк бе скрил нещо не само от тях, но и от разследващите. Ако случаите бяха свързани, Блейк беше заподозрян. Докъде би стигнал, за да запази тайните си, запита се Маркъс. Вече бе излъгал за скарването си с Амбър малко преди убийството. Какво друго криеше от очите им?

— Наоми е забила нокти в крака на нападателя — каза на глас той. — Лаборантите взеха проба за ДНК от ноктите й и я изпратиха за анализ.

— Добре — кимна Лиза.

— Тя каза, че преди няколко дни се е случило нещо подобно.

Лиза свъси вежди и закачи якето на закачалката.

— Имала е друго куче, така ли?

— Някой почукал на вратата й, но когато попитала кой е, не отговорил.

— Може да е било шега. Децата от квартала сигурно постоянно й правят разни номера.

— Според нея не са били деца.

— Че откъде ще разбере? Той стисна зъби.

— Това може да няма никаква връзка със случая — каза тя.

— Нашият убиец си пада по жени, не по кучета.

— И една от тези жени има куче.

Тя заби поглед в него и не помръдна, докато десният му клепач не започна да трепти.

— Онези убийства не са лични. Но нападението над животното е лична работа. Не убиваш кучето на слепия, като оставяш човека жив, освен ако не искаш той да страда. Убиецът на Амбър и Каси Дженингс не ги е измъчвал, той просто ги е екзекутирал. Мотивите са различни. Оттук следва, че и престъпниците са различни. Освен това знаеш, че серийните убийци предпочитат жертви от същата етническа група като своята. Наоми не се включва в нея.

— Наоми потвърди, че човекът, нападнал кучето й, е мъж.

Кучето го е ухапало и той е извикал.

— Може би следващия път, когато я нападнат, ще бъде по-детайлна. Тя като че ли обича да дава информацията на порции.

— Аз мисля, че е в опасност и има нужда от полицейска защита.

Лиза се засмя. Явно се забавляваше с него.

— Заради нападение над куче? Никакъв шанс. Нямаме ресурси да пръскаме полицаите из улиците като бонбони.

— Нали каза, че нападението над кучето й е лично отмъщение? Това не доказва ли нуждата от защита на собственичката? Някой иска тя да страда и едва ли ще спре, преди да нарани самата нея.

— Това не е мое хрумване, Маркъс. Може би си забравил, че вчера бе убит човек от нашите.

— Лиза — намеси се Блейк и вдигна зачервените си очи от екрана, — мисля, че намерих нещо.

И двамата се спуснаха към бюрото му и впериха очи в екрана. Докато Блейк говореше, Маркъс се чудеше как ли е изглеждал като по-млад, когато е бил заподозрян за изчезването на Хейли Милър.

— Записът от камерата на крайбрежния магазин показва Наоми и кучето да отиват надолу по плажа. Десет минути по-късно една руса жена минава по същия път.

— Покажи ми — каза Лиза.

Той върна записа и тримата изгледаха кадрите в обратен ред, докато Блейк връщаше записа. По пътя минаха няколко коли, после от стъпалата се появи една блондинка, която се насочи към плажа, пресече пътя и излезе от полезрението на камерата, следвана от Наоми и кучето. Блейк натисна Play и записът тръгна. Маркъс огледа отражението на колегата си на монитора. Тъмните сенки създаваха впечатление, че очите му са хлътнали дълбоко в черепа.

Наоми и кучето пресякоха улицата. Часовникът в десния ъгъл на монитора показваше 16:39.

— Минават няколко минути, преди блонди да се появи.

— Превърти напред — каза Лиза.

Блейк превъртя напред до момента, когато блондинката се появи от същото място. Тя пресече улицата, поглеждайки предпазливо зад гърба си, стигна до каменните стъпала и тръгна към плажа. Таймерът в ъгъла показваше 16:41. Две минути след Наоми.

— Връща се след час и двайсет минути.

Наоми не се бе върнала по стъпалата. Не бе могла да ги намери. Беше вървяла около два километра по брега, преди да я открият. Маркъс си представи как носи кучето си, докато мракът пада над нея, и единственото, което я топли, е неговата кръв.

— Открий коя е, направи копие на записа и го остави на бюрото ми.

Руса жена. Какво бе казала Наоми? „Бивш съпруг. Нова приятелка. Руса. Джоузи.“

— Лиза, мисля, че знам коя е.

22

Наоми затвори вратата след себе си и остави тишината да изпълни ушите й. Без Макс къщата й се струваше празна. Ако той беше тук сега, след разходката, щеше да диша с изплезен език и да сипе пясък по паркета. В момента тя беше абсолютно сама.

Наоми бе опитала да почисти пясъка от себе си в банята на полицейския участък, но успя само да ожули кожата на ръцете си на изпадалите по пода песъчинки. Знаеше, че по лицето и ръцете си има кръв, но не й достигнаха сили, за да я отмие. Тази кръв беше може би единственото, което щеше да й остане от Макс.

Тя свали дадените й от полицаите дрехи и се заслуша в падащия на пода пясък. Остави ги заедно с бельото на купчина върху първото стъпало на стълбата и влезе в банята на втория етаж. Пусна душа и седна на ръба на ваната. Ръцете й трепереха, но успя да свали превръзките от ръцете си и да влезе във ваната. Докато струята на душа отмиваше пясъка, кръвта и засъхналите сълзи от бузите й, тя се отпусна и зачака болката да спре.

„Макс е жив. Ще се оправи. Ти също ще се оправиш.

Всичко ще бъде наред.“

Тя остана във ваната, докато водата изстина и пръстите й се набръчкаха. Пясъкът се събра под краката й.

Не мога сега да се оправям с това, помисли си тя, излезе от ваната и се подсуши. Ще чистя утре.

Пропълзя в неоправеното си легло и включи телефонния секретар.

„Наоми, Дейн е. Извинявай, ако…“

„Съобщението е изтрито.“

„Наоми, обади се. Само искам да знам…“

„Съобщението е изтрито.“

„Наоми, вдигни проклетия телефон. Аз…“

„Съобщението е изтрито.“

„Здравей, скъпа, мама е. Обаждам ти се да разбера…“

„Съобщението е изтрито. Нямате други съобщения.“

Наоми се сви под завивките и се заслуша в звуците на празната къща. Прозорците скърцаха в рамките. От душа капеше вода. Сърцето й продължаваше да бие, въпреки че беше разсечено на две.

„Утре. Утре ще се заема с всичко.“

23

Джоузи Калахан беше във втората половина на двайсетте години, по-млада от очакванията на Маркъс. Тя седна срещу него и Лиза и скръсти ръце — обичайната поза за хора, готови да се бранят. Луничките по лицето й се забелязваха дори под грима. Макар че беше красива, в очите й имаше нещо стряскащо зловещо.

Маркъс и Лиза седяха един до друг, но в същото време се опитваха да поддържат възможно най-голяма дистанция помежду си. За цялата сутрин двамата едва размениха няколко думи. Откакто началникът на участъка разбра за нападението над кучето на Наоми и нареди през следващите няколко дни на всеки час покрай дома й да минава полицейски патрул, тя беше в ужасно настроение. Не обичаше да знае, че е сгрешила.

Маркъс остана доволен, че началникът гледа сериозно на нещата, но не можа да се наслади на победата си. Високият глас на гърмящия от другата страна на вратата на кабинета му глас на Кънингам му напомни за онези безсънни нощи от детството, когато слушаше виковете на баща си, докато налагаше с юмруци майка му. След това идваше в стаята му и тогава започваше истинското шоу. Все още помнеше грубата кожа по кокалчетата на пръстите му, закоравяла с годините от нуждата да защитава костите отвътре. Колкото повече слабееха майка му и той, толкова по-силен ставаше баща му.

— Защо съм тук? — попита нетърпеливо, но самоуверено Джоузи Калахан.

Лиза скоро ще заличи самоувереността от лицето ти, си каза Маркъс.

— Сигурна съм, че знаеш защо — каза шефката му. Джоузи сви рамене.

— Познаваш ли тази жена? — плъзна тя снимката на Наоми Хана през масата, взета от записа на камерата пред крайбрежния магазин.

Лицето на Джоузи показа, че я е разпознала. Маркъс забеляза злата искра в очите и потрепването на мускулчето в ъгъла на устните й, но тя се съвзе бързо.

— Не. Трябва ли?

— В твой интерес е да ни кажеш истината, Джоузи.

— Казвам ви истината.

— Значи не си я виждала на плажа миналата вечер?

— Не.

— Ами ако ти кажа, че имам доказателство, че лъжеш? В очите на Джоузи се появи сянка на съмнение.

— А можете ли?

— Често ли се разхождаш сама по плажа? Или си отишла там, за да следиш Наоми?

Лиза извади следващата снимка от кадрите, на която Джоузи вървеше към плажа. Таймерът в ъгъла показваше две минути разлика между двете преминавания.

— Откъде сте сигурни, че това съм аз? — попита Джоузи.

— В началото не бяхме — отвърна Лиза. — В Балкърн Хейтс има много руси жени. Затова разгледахме кадрите, които са по-близо до дома ти, и видяхме, че си отишла първо до къщата на Наоми, а после си я последвала към брега. Записите те изобличават.

Джоузи стегна прегръдката на ръцете около тялото си — несъзнателен жест на защита от въпросите им. Изпусна рязко въздуха от гърдите си и прикова поглед към очите на Лиза.

— Живея близо до плажа. Естествено, че минавам оттам.

Това ми е маршрутът за разходки.

— Всъщност живеете доста далеч от Наоми — вметна Маркъс.

— Но невинаги е било така. Някога живеех по-близо и обичам да следвам познати маршрути. Страшно е жена да ходи сама по плажа, особено след онова, което се случи наскоро.

Маркъс не вярваше, че Джоузи би се изплашила от каквото и да било.

— Сега ни казваш, че снощи си била на плажа, а само преди минута твърдеше, че не си виждала Наоми.

Джоузи се поколеба, преглътна тежко и гърлото й подскочи. Маркъс вече не можеше да погледне гърло, без да си го представи разрязано с нож.

— Не трябва ли да поискам адвокат?

— Ако мислиш, че ти трябва, ще уредим нещата, както ти обещахме, когато се обадихме по телефона. Но тогава заяви, че нямаш какво да криеш. Какво се промени?

Маркъс трябваше да похвали Лиза за уменията й на разпитващ. В този малък град щяха да чакат адвокат с дни. Заявката за адвокат инкриминираше разпитвания и често заподозрените отхвърляха правото си, за да докажат, че са невинни.

— Нямам какво да крия.

— Добре. Тогава нека да си обещаем да бъдем честни. С колегата ще забравим, че ни излъга. Започваме на чисто, съгласна? — Тя се усмихна набързо. За миг си позволи да покаже превъзходство, но то изчезна толкова бързо, както се и появи. — Защо тръгна след Наоми онази вечер. Защо си я следила?

— Не съм я следила. Просто отивах на плажа.

— Мисля, че се разбрахме да не се лъжем — каза Лиза. — Трябват ни факти, за да те изключим от престъплението, което е станало снощи на плажа. Всъщност в момента помагаш на себе си, не на нас.

Маркъс не изпускаше Джоузи от поглед и видя ясно как момичето започна да се поти под дрехите си.

— Тя е бивша съпруга на приятеля ми.

Лиза не каза нищо, продължаваше да я следи с очи.

— Те все още се виждат.

— Как? Като любовници?

— Да.

— Сигурна ли си? Джоузи кимна.

— Откъде знаеш, че се виждат?

— Просто знам.

— И какво, проследи я, за да я набиеш, така ли?

— Разбира се, че не. Проследих я, за да й кажа да се махне от живота му.

— И тя не се съгласи?

— Не, нямах възможност да говоря с нея.

— Били сте на плажа повече от час, госпожице Kалахан. Имали сте достатъчно време и възможности — каза Маркъс.

— Нямате представа колко е трудно човек да събере кураж да каже на някого да стои настрана от любовта на живота му. Тя не го заслужава. Той вече не й принадлежи.

— Ходили ли сте до дома й миналата седмица? — попита Маркъс. — Наоми ни каза, че някой е стоял пред вратата й.

— Какво общо има това със случилото се на плажа?

Значи си ходила до тях, помисли си Маркъс. Не си събрала смелост да говориш с нея, да й кажеш да се оттегли, решила си да опиташ отново и си я проследила до брега.

— Да следиш някого, може да се окачестви като тормоз, разбирате ли? — попита той.

Джоузи го погледна право в очите.

— Обвинявайте ме колкото си искате. Няма да мине.

— Значи знаеш какво се е случило на плажа? — попита Лиза.

— Видях го.

— Него?

Тя кимна.

— Слезе по стъпалата от бента и тръгна към нея. Не можах да видя лицето му.

„Него”, помисли си Маркъс. Както каза Наоми.

— Върнах се назад, за да не ме забележи, и видях да приближава към нея. Застана на пътя й. Помислих си, че ще я ограби. Кучето започна да лае и Наоми се обърна назад. Тогава той я блъсна на земята.

— Ти какво направи? — попита Лиза.

— Отдръпнах се, започнах да се отдалечавам. Изплаших се, разбирате ли? Кучето се хвърли срещу мъжа, а аз се обърнах и побягнах.

— Кучето е прободено шест пъти, Джоузи.

Очите на Джоузи се разшириха, но тя веднага се взе в ръце. Маркъс се запита през какво ли е минала, за да може да си връща самообладанието толкова бързо.

— Защо ще иска да наранява Наоми и кучето й?

— Не знам.

— Ти би искала, нали?

— Важното е, че не съм направила нищо.

— Просто не си имала възможност. Някой друг го е сторил, докато ти си събирала кураж.

— Не беше така.

— Не беше ли? Ти я мразиш, нали? Тя е пропиляла шанса си с твоето гадже, но продължава да му съсипва живота. Аз например не бих се примирила с това.

— Исках да говоря с нея, не да я нараня.

— Но мога да се обзаложа, че си мислила за това.

Джоузи замълча и започна да дърпа кожичките около ноктите си.

— Преживяла си много, Джоузи. Ти си ощетената. Никой не би те винил за това, че си се опитала да защитиш своето — каза бавно Лиза.

— Не ме замесвайте в това — извика Джоузи.

Маркъс погледна едната жена, после другата. Те знаеха нещо, за което той нямаше представа.

— Опитваш се да откриеш коя си, да създадеш свой живот… Сигурно е трудно да живееш в сянката на сестра си. И ето, най-после намираш някого, когото да обичаш, и Наоми заплашва да развали всичко. Разбираемо е, че не я искаш в картинката.

— Казах ти, не става дума за Хейли. Гърлото на Маркъс пресъхна.

— Хейли Милър е била ваша сестра? — попита той. — Но фамилията ви е…

— Мама се е омъжила втори път. Това достатъчно ли е? Той бе прочел в папката, че Хейли е имала сестра на име Джоузи, но не можа да свърже двете момичета заради разликата във фамилните имена. Двете жени продължиха разговора, а той се скастри наум за пропуска.

— Защо не се обади в полицията за нападението? — попита Лиза. — Наоми е била в безсъзнание на брега, когато е започнал приливът. Можеше да се удави. Едва спасихме кучето й.

Хейли Милър е сестра на Джоузи.

— Не мислех разумно. Единствената ми мисъл беше да се добера до вкъщи, да бъда в безопасност.

— Но когато се прибра, когато вече беше в безопасност, тогава защо не се обади?

— И Дейн да разбере защо съм била на плажа? Все още не съм му казала нищо по въпроса. Не искам да започвам разговори на тази тема.

— Затова предпочете да я оставиш да умре? Тя въздъхна дълбоко и сви рамене.

— Кармата й е такава.

— Извинявай — вдигна ръка Маркъс. — Значи ходиш с мъж, който е бил заподозрян във връзка с изчезването на сестра ти?

— Не са го арестували, нали? — сопна се Джоузи.

— Но двамата са имали връзка, нали? Дейн и сестра ти?

— Сестра ми спеше с половината град. Ако трябваше да бягам от всеки пич, с когото е спала, щях все още да съм девствена. Тя си беше курва. Всички го знаеха.

Маркъс наведе глава и примига. Светът се завъртя пред него. Бившият съпруг на Наоми беше ходил с Хейли, която пък бе сестра на Джоузи. Колегата му беше разпитван във връзка с изчезването на Хейли, преди да покрият случая, а сестрата на Наоми е била най-добрата приятелка на Хейли. Всички бяха свързани с Хейли Милър, която вероятно бе умряла по същия начин като Каси Дженингс и Амбър О’Нийл.

— Мисля, че лъжеш за нападателя на плажа — каза Лиза.

— Мислете каквото си поискате. Знам какво видях.

— И защо да ти вярваме? Не си се обадила в полицията да кажеш какво си видяла и в началото на интервюто се опита да ни излъжеш. Как да ти вярваме?

— Не ми пука дали ми вярвате или не. Знам какво видях.

— Можеш ли да го докажеш? Тя се поколеба.

— Н-не. — Изведнъж лицето й се промени. Увереността отново блесна в очите й. — А вие можете ли да докажете, че лъжа?

— Всъщност мога — каза Лиза и стана. Джоузи се сви на стола. — Станете, госпожице Калахан.

— Защо?

— Искам да проверя глезените ви. Джоузи я зяпна неразбиращо.

— Защо?

— Наоми се е борила с всички сили със своя нападател.

Забила е нокти в глезена му, което е оставило белези.

Джоузи се изкиска, развеселена от искането на Лиза. Стана, наведе се и нави левия крачол на дънките си до средата на прасеца. Нямаше никакви рани и драскотини, само татуирана пеперуда.

— Обърни крака си наляво.

Джоузи изпълни заповедта и показа перленобялата кожа на глезена си.

— Сега десния крачол, моля.

Джоузи се наведе и нави другия крачол. Обърна глезена си на всички страни, без да чака покана. Нямаше синини. Нямаше рани. После свали победоносно крачолите си.

Лицето на Лиза остана неразгадаемо.

— Мисля, че е време да си ходя — каза Джоузи.

Взе якето си от облегалката на стола и тръгна към вратата с ехидна усмивка.

— Как изглежда нападателят, Джоузи? — попита я Маркъс.

— Не видях лицето му. Вече се стъмваше. По-добре да вземете да си свършите работата, вместо да разчитате хора като мен да ви я вършат.

Тя се засмя отново и затвори вратата след себе си.

24

Наоми седна на стола до камината и се опита да се фокусира върху пукането на дървата в огъня, но нямаше полза. Споменът за ехото от жалното скимтене на Макс по плажа напираше в ушите й. В живота й се бяха случвали много неща, които искаше да забрави, но беше сигурна, че звуците от болката на Макс щяха да останат в нея завинаги. Тя взе машата и разбърка дървата в камината.

Като изключим пламъка пред нея, цялата къща тънеше в мрак. Досега беше палила лампите заради Макс. Самата тя бе живяла в мрак през целия си живот. И ето че сега външният свят заприличваше на нейния собствен.

Къщата нямаше никакво значение за нея без Макс. Имаше чувството, че седи в стая без никакъв уют: без мебели, без завеси и възглавници, просто черупка, в която отекваше всяко нейно вдишване и издишване.

Сълзите не спираха да капят от очите й.

Всеки път, щом затвореше очи, чуваше Макс да скимти от ударите с ножа, усещаше тежестта му в ръцете си, докато вървеше по плажа с него. Все още не можеше да вдигне ръцете си над гърдите от болка.

Наоми допря чашата до устните си и изпи остатъка от брендито на две големи глътки, отпусна се и се върна назад във времето, когато видя Макс за пръв път. Тогава той беше само на две години, току-що завършил обучението си и все още носеше в себе си инстинктите на малко кученце. През първите няколко нощи тя го бе оставила да спи на леглото заедно с нея и Дейн, после той сам избра мястото му да е на пода до нейната страна на леглото. Връзката между тях беше по-силна от всяка друга в живота й. Онази сутрин бе тръгнала за скалата в желанието си да умре и да сложи край на самотата, но чак сега, когато Макс го нямаше около нея, осъзна, че за пръв път от онова далечно утро, когато се събуди на автобусната спирка, е абсолютно сама.

Мислите й се върнаха към убиеца в малката уличка. Все още усещаше ръцете му върху своите, чувстваше как ги движи по нарязаното тяло на Амбър. Нарочно използваше името на жената в мислите си, така Амбър не беше просто труп, а живо същество от плът и кръв.

Тя се опита да съпостави докосването и издаваните от непознатия звуци с тези на човека от плажа. Ръцете, които я бяха вдигнали от пясъка, бяха същите, притиснали пръстите й към тялото на Амбър и които бяха изтрили сълзите от лицето й. Полицаите грешаха, тя не беше в безопасност, не беше имунизирана и нападението над Макс доказваше това.

Звънът от външната врата проряза тишината в стаята. Тя не помръдна от стола си. Животът нямаше да я нарани, ако не отвореше вратата.

Можеше да е майка й или Дейн, можеше да е Джордж, но в момента нямаше сили да им обяснява как Макс едва не бе умрял пред очите й, без да може да го види или направи нещо, за да го спаси.

Нечии пръсти заудряха по вратата. Тя установи, че не познава човека пред дома си, или поне не го познава достатъчно, за да различи неговото чукане от всяко друго. Майка й чукаше леко и деликатно. Сестра й — кратко и забързано, сякаш искаше да приключи свиждането колкото може по-бързо. Почукването на Дейн беше силно и рязко. Не беше запомнила почукването на Джордж, но не й приличаше на неговото. Това беше бързо, настоятелно, сякаш почукването трябваше да демонстрира сила.

Можеше да е някой от полицията: дали не бяха открили нападателя на Макс и идваха да й го съобщят лично? Тя остави чашата си и излезе в коридора. Дрехите й все още стояха на купчина на първото стъпало и излъчваха миризма на море. По босите й пети залепнаха песъчинки.

Тя застана до вратата и извика:

— Кой е? — Прочисти гърло и извика отново. — Има ли някого?

Изчака, но не получи отговор.

Превъртя ключа в ключалката, пое дълбоко въздух и отвори вратата.

— Нито дума — чу женски глас и нещо твърдо се долепи до главата й. — Само да си гъкнала и ще размажа шибания ти мозък.

25

Наоми затрепери при допира на бухалката за крикет към тила й. Студеният нощен въздух се вмъкна през отворената врата.

— Коя си ти?

— Много добре знаеш коя съм. Тръгвай с мен.

— Не и преди да ми кажеш коя си.

— Може да се каже, че съм твоята карма.

Джоузи беше единственият човек, когото не би познала по чукането. Дейн сигурно й бе казал. Беше заявил, че ще я остави и може би го бе направил. Сигурно си мислеше, че при тази крачка от негова страна Наоми ще се върне при него. Тя загриза вътрешността на устната си.

— Това няма нищо общо с мен, Джоузи. Трябва да говориш с Дейн.

— Напротив, всичко е свързано с теб. Доброволно ли ще тръгнеш, или ще трябва да те влача?

Наоми се замисли. Не беше сигурна, че ако извика за помощ, някой ще откликне, преди бухалката да се стовари върху главата й. Джоузи беше неразумна, това беше ясно. Беше дошла в дома й, въоръжена с бухалка. Каквото и да бе намислила, беше очевидно, че не й пукаше за последствията. За нея значение имаше единствено причината да бъде тук.

— Хайде, по-бързо!

Можеше да затвори вратата пред Джоузи, да писне и да не млъква, докато съседите не подадат глави през завесите на прозорците. Но сякаш прочела мислите й, Джоузи подложи крак на прага, за да блокира вратата.

Босите крака на Наоми изстинаха, когато излезе и затвори вратата след себе си.

Джоузи я подкара напред, побутвайки я с бухалката. Наоми опипа въздуха пред себе си, пристъпи колебливо, но сбърка стъпките и ритна желязната порта. Тя се отвори със силно скърцане и се удари в тухлената стена.

„Моля те, Джордж, погледни през прозореца!“

— Завий надясно и продължи напред, докато не ти кажа да спреш — каза Джоузи.

Наоми стъпи на пътеката и се обърна надясно. Вкочанените й стъпала вече не усещаха студа, а десният й крак пулсираше от удара в железните пръти на портата.

Улицата беше съвсем тиха. Завесите на съседните къщи сигурно бяха спуснати, а вратите — заключени. Никой нямаше да я види, докато минаваше под прозорците им по малката алея, осветена само от бръмчащите над главите им улични лампи, водена от умопобъркана жена с бухалка за крикет в ръка.

— Виж, аз не искам Дейн да се връща. Повтарям му го от две години.

— Тогава защо спиш с него?

— Не спя.

Останала без Макс и без бастун, Наоми не се бе чувствала толкова безпомощна, както сега. Дори не беше сигурна, че ще се оправи из уж познатия й град. Страхът бе прогонил всичко друго от съзнанието й. Тя протегна ръцете си напред, за да може да върви. Някаква черупка, може би от охлюв, изпука под крака й.

— Когато се върна на сутринта, миришеше на теб.

— Откъде си сигурна, че съм аз? Бухалката се притисна в гръбнака й.

— Завий надясно.

Студеният вятър премина през разперените пръсти на ръцете й. Малките камъчета по пътя се забиваха в петите й. Ако искаше да оцелее, трябваше да даде на Джоузи онова, което искаше. Не можеше да й избяга, без да знае какво стои пред нея. Беше оставена изцяло на милостта на тази жена.

— Случи се само веднъж — каза тя и направи крачка наляво от края на бордюра. Бухалката се заби между два прешлена.

— Казах му, че е грешка.

— Лъжеш. Искаш да се върне при теб.

— Не искам, Джоузи. Казвала съм му го хиляди пъти.

— Там не става. Ще опитаме нещо друго. Завий наляво.

„Къде ме водиш, Джоузи? Какво ще правиш с мен?“, запита без думи тя.

Калта нахлу и запълни пространството между пръстите на краката й. Тревата започна да я гъделичка отстрани, а западният вятър брулеше в лицето й. Двете жени вървяха през открито поле. Нямаше улични лампи. Нямаше свидетели. Само тъмнина. Ударите на градския часовник забиха в синхрон с поривите на вятъра.

Беше зловещо, досущ като във филм на ужасите. Кой би прибягнал до такава жестокост? Но Наоми си каза, че всъщност не познава Джоузи и няма представа на какво е способна.

Ръцете й докоснаха някаква дървена врата. Дървото беше омекнало от дъжда и плесента.

Гората.

Тя усети миризмата на гнили листа и разпадаща се дървесна кора.

— Защо ме доведе тук?

— Не искам никой да ни безпокои — каза Джоузи, заби бухалката в гръбнака й още по-силно и я блъсна в портата.

Болката я прониза и тя прехапа устни, за да спре напиращия от гърлото й вик. Не искаше да достави на Джоузи удоволствието да я чуе как крещи от болка. Вятърът свиреше страховито между дърветата. Тя се спъна, залитна напред и се подпря на някакво дърво. Протегнатите й напред ръце се покриха с мъх и прах.

— Докога ще вървим?

— Докато аз ти кажа.

Тя разпери пръсти в отчаяно желание да усети пред себе си нещо друго, освен нощния въздух. Имаше чувството, че пада и зачака тялото й да удари земята.

— Така и не разбрах какво намира Дейн в теб.

Наоми се спъна в един камък. Джоузи я сграбчи за тениската и я задържа на крака. Наоми усети как около нокътя на палеца на крака й потича кръв.

— Сигурно защото смята, че имаш нужда от него. Мъжете обичат да са нужни някому. Но аз също имам нужда от него. Хайде, по-бързо!

Джоузи заби бухалката в дясното рамо на Наоми. Болката се разпространи по ръката й и изби във върховете на пръстите. Този път тя не издържа и извика, но Джоузи не й каза да млъкне. Явно бяха навлезли дълбоко в гората и вече не се притесняваше, че могат да я чуят.

„Никой няма да чуе как викам.“

— С Дейн бяхме женени петнайсет години, Джоузи. Не можеш да забравиш всичко за две години. Прекарали сме по-голямата част от съзнателния си живот заедно.

— Но сега си сама. Дейн не е тук да те защити.

Наоми продължи да върви напред, без да изпуска нито един шум от гората. Нощните животинки се гушеха под шубраците, клонките пращяха под краката им. Върховете на дърветата скърцаха, разлюлени от вятъра. Никой нямаше да чуе, колкото и силно да викаше.

— Днес бях в полицията заради теб. Да не би да искаш да изгубя не само гаджето, но и работата си? Не може ли да ми оставиш поне едно от двете?

— Не съм казала нищо за теб. Дори не знам за какво говориш.

— Ти си пълен боклук — извика Джоузи и я удари силно. Наоми падна на колене и камъните нараниха отново ръцете й през превръзките.

— Тази вечер е само предупреждение. Ако не стоиш настрана от Дейн, следващия път ще те убия. — Тя стъпи върху лявата ръка на Наоми. Писъкът й отекна между дърветата и вдигна птиците към върховете. Подметката на Джоузи изскърца, докато набиваше ръката й в пръстта. Усети как костите на пръстите й се извиха застрашително, а от очите й потекоха сълзи.

Най-после Джоузи махна крака си. Наоми издърпа ръката си и я притисна до гърдите. Пръстите й пулсираха с ритъма на сърцето й.

— Запомни тази болка — каза Джоузи. — И си мисли колко по-зле ще бъде, ако решиш да се видиш отново с Дейн.

По лицето на Наоми се затъркаляха студени сълзи. Тя се разтрепери и се сви надве.

— Знаеш ли, когато те видях за пръв път застанала на прага на вратата, за малко не те съжалих. Можех да размахам ръка пред лицето ти и ти нямаше да усетиш нищо.

— Как…во мислиш да правиш? — попита Наоми.

— Ще те оставя тук.

— Не можеш да го направиш. Няма как да се прибера.

— Точно това е идеята, тъпачке — скара й се Джоузи.

— Моля те, Джоузи!

Наоми протегна ръка и докосна ръба на якето й. Стисна го и се замоли. В момента животът й беше в ръцете на тази жена.

— Не ме докосвай! — изписка Джоузи и я бутна на земята.

— Моля те, не ме оставяй тук!

— Колко си жалка! — изсъска Джоузи. Наведе се и я хвана за брадичката. — Стой далеч от Дейн или кълна се, че…

Изведнъж замлъкна и се изпъна, сякаш вятърът я поде нагоре. Лицето и косата на Наоми се обляха от гореща течност, сякаш от небето заваля кръв. Чу Джоузи да пада на земята със силен тъп звук и как гърлото й гъргори. Тогава разбра, че някой току-що бе прерязал гърлото на младата жена.

Наоми се изправи, олюлявайки се, на крака и тръгна напосоки в нощта, като примигваше, за да предпази очите си от стичащата се по лицето й кръв. Нямаше представа накъде върви и какво има пред себе си. Започна да размахва ръце наляво и надясно, докато усети кората на някакво дърво под пръстите си. Чу стъпки зад себе си и се разтрепери. Ако искаше да оцелее, трябваше да се скрие. Прехапа устни, за да е сигурна, че няма да издаде нито звук, и тръгна между дърветата. Едва успяваше да потисне риданията, когато се препъваше в стволовете им. Неравната земя беше покрита с пластове гниещи листа и паднали клонки, които нараняваха краката й. Трябваше да се бори с инстинктите си, за да не се закове на едно място от страх. Всяка стъпка изискваше цялата й смелост. Тя протегна ръце пред себе си, свивайки се, когато кората на някое дърво ги драскаше.

Щом навлезе достатъчно дълбоко в гората, се скри зад някакъв дънер и закри носа и устата си с ръце. Заслуша се във воя на вятъра между дърветата и бясното биене на собственото си сърце.

Чу как някакво клонче изпука. Мъртвите листа се размърдаха от нечии приближаващи се стъпки. Край нея имаше някой, който дишаше същия въздух, усещаше същия студ. Стъпките се чуха от дясната страна на дървото и спряха толкова близо, че тя дори усети топлината на приближилото се тяло. Беше мъж. Тези стъпки и тази топлина не можеха да принадлежат на жена.

„Тъмно е. Може да не ме види в тъмното.“

Мъжът беше спрял, явно се ослушваше за нея. Ако я откриеше, с нея беше свършено. Пулсът й заби оглушително в ушите.

Стъпките продължиха, навлязоха още по-дълбоко в гората, спираха и тръгваха пак, непознатият искаше да улови и най-лекия шум. Наоми не можеше повече да сдържа дъха си; кръвта й запълзя по вените на врата и изду слепоочията й.

Тя издиша шумно, пое свеж въздух и отново сложи ръце на устните си.

Настъпи тишина. Оглушителна, разяждаща вътрешностите й тишина. Тя притисна гръб към ствола на дървото и усети как пулсът й накара кората му да завибрира.

Храстите отново се раздвижиха. Той се връщаше.

В страха си тя се отдели от дървото и хлипайки, се запрепъва напред. Стърчащите клони на дърветата закачаха дрехите и кожата й. Тя осъзна, че върви много бавно, и се опита да забърза крачка. Натъкна се на един паднал клон, наведе се да премине, но одраска лицето си в нещо остро. Ръцете й отчаяно се замятаха във въздуха, удариха се в клона и пръстите й се разкървавиха. Тя отново кривна към пътеката и се затича, опитвайки се да прогони страха, че може да се натъкне на нещо по-лошо. При всяка погрешна стъпка камъните се забиваха в петите й, но продължаваше напред, очаквайки всеки момент да се блъсне в дебелия ствол на някое дърво или убиецът да я сграбчи за косата. Неочаквано се спъна в нещо твърдо и падна на земята. Устата и ноздрите й се напълниха с пръст.

Една ръка я хвана за глезена. Беше Джоузи, но когато се опита да заговори, кръвта загъргори още по-силно в гърлото й.

— Съжалявам — прошепна Наоми и изскубна крака си от хватката на Джоузи. Изправи се и затича далече от пътеката. Не спря, докато не усети, че отново е между дърветата. Надяваше се да се промъкне по-навътре в гората, но всичките й сетива казваха, че вероятно се върти в кръг, както допреди малко, когато отново се бе озовала при Джоузи.

Тя продължи напред като пияна, листата се оплитаха в краката й, клоните дърпаха дрехите й. В ужаса си тя се блъсна в едно дърво и падна в облак от кал и пръст. Единият й крак потъна в нещо като дупка. Тя изследва с ръце падината, придвижвайки се с пълзене, докато не се усети върху легло от сухи листа. Вдигна колене до брадичката си и замръзна така.

Чак тогава усети пълзящата към стъпалата и пръстите й болка. Кожата й беше мокра от кръвта на Джоузи. Стисна очи и се заслуша в нощта.

Нещо дребно пропълзя в листата до краката й. Дупката миришеше на животински екскременти.

Наоми остана в тъмното с притиснати до устните си ръце, за да заглуши тежкото си дишане. Трепереше толкова силно, че листата около нея се раздвижиха. Потта се стичаше от челото и пълнеше очите й. Никой нямаше да я намери тук, ако нещо се случеше с нея, но тя беше прекалено изтощена, за да продължи да тича. Една сълза се стече по лицето й и падна върху мекия килим от листа.

Тогава го чу. Беше по-малко от десет крачки от нея.

Трябваше да е същият убиец, който бе заровил ръцете й в тялото на Амбър, онзи, който нарани Макс. Мъжът дишаше тежко в нощта, но не помръдваше, сякаш се опитваше да открие силуета й в тъмното.

Тя се опита да си спомни какво бе облякла тази сутрин, страхуваше се, че цветовете на дрехите й можеше да се набиват в очи сред тъмната гама на гората.

Мъжът въздъхна тежко. Обувките му изскърцаха върху покритата с листа кал и започнаха да се отдалечават. Гората утихна и студената нощ я покри като одеяло.

Наоми остана в дупката, докато не чу птичките да приветстват зората с песните си.

26

Маркъс се събуди рязко от вибрацията на телефона на шкафчето до леглото му. Беше сънувал Наоми.

„Стига. Трябва да спреш.“

Той отвори очи. Натали лежеше до него и го гледаше, сякаш знаеше какво му се бе въртяло из главата, докато спеше. Изневяра ли е да сънуваш друга? Когато дълбоко в себе си знаеш, че това никога няма да се случи? Бузите му пламнаха при мисълта, че тя може някак да отгатне мислите и копнежите му. Точно това беше проблемът с Натали: тя никога не оставяше нещо да е само негово. Трябваше и тя да има парченце от него.

— Кой ден сме днес? — попита прегракнало.

— Събота. Планирахме да прекараме деня заедно. Той въздъхна и вдигна телефона.

— Ало? — каза, като прочисти гърло.

— Аз съм — отвърна Лиза, отдавна забравила съня. — Тук съм с твоята приятелка.

— Какво? — попита той и погледна към Натали да разбере, дали е чула.

— Наоми Хана е била намерена тази сутрин в гората. — Тя направи кратка пауза, преди да добави: — Жива.

Маркъс седна, спусна крака от леглото и потърка чело със свободната си ръка. Натали го гледаше през огледалото.

— Мислех, че униформените я държат под око.

— Когато почукали на вратата към десет вечерта, никой не им отворил. Решили, че е заспала. Нали не очакваш да разбият вратата посред нощ, за да отидат и да я завият? — Тя въздъхна в телефонната слушалка. — Наоми е в болница, а Джоузи Калахан е намерена с прерязано гърло.

— По дяволите!

Той стана и се спусна към гардероба. Започна да си вади дрехи — бяла риза и черен костюм, докато придържаше телефона между ухото и рамото си, за да не прекъсне разговора.

— Трябваше да прекараме деня заедно — извика Натали.

— Любовна свада? — попита Лиза.

— Не.

— Какво означава това „не“? — попита Натали.

— Не е за теб. Говоря по телефона, Натали.

— Ако искаш, мога да се обадя на Блейк — както чувам, май си зает?

— Не, идвам веднага.

— Ти си истински задник, Маркъс — разфуча се Натали. Стана, както си беше по бикини, и мина покрай него, удряйки рамо в неговото. Вратата на банята се затръшна след нея.

— Да се срещнем в дома на Наоми в десет. Местопрестъплението не е далеч оттам. Аз съм в болницата, но не виждам какво мога да направя, преди тя да дойде в съзнание.

Лиза затвори. Маркъс погледна към вратата на банята и чу риданията на Натали. Чу и тракане, явно разни неща хвърчаха из банята.

След десетина минути спря пред къщата на Наоми. Лиза вече беше там. Беше закъснял, но това изглежда не й беше направило впечатление.

— Изглеждаш ужасно — огледа го тя, когато Маркъс излезе от колата.

„Ти също“, каза си той наум. Около очите на Лиза имаше тъмни кръгове, които изглеждаха плашещо на фона на тебеширенобялото й лице.

— Да не си забравил да си измиеш зъбите? — попита тя. По дяволите! Натали се бе заключила в банята и бе крещяла отвътре обиди към него. Нямаше възможност да се измие като хората.

Лиза се обърна и тръгна надолу по пътеката.

— Какво е станало с Наоми? — попита Маркъс, като се опита да насочи дъха си надолу към гърдите си.

Лиза извади пакет ментови бонбони.

— Благодаря.

— Не е от грижа за теб — отвърна тя.

Той си взе един бонбон и й върна пакетчето, пръстите им се докоснаха само за момент, но той беше достатъчен да го накара да се свие вътрешно.

— Полицаите казаха, че е открита от човек, който разхождал кучето си. Шляела се из гората, покрита с кръв. Била дезориентирана, решила, че това е нейното куче — водач, и се хвърлила към него в истерия. Кучето я ухапало.

— Защо е била в гората?

— Още не ни е казала. Откакто са я докарали, спи. Щом свършим тук, искам да отидеш в болницата и да чакаш да се събуди. Не искам да започне да разказва всичко на сестрите.

Те стигнаха до края на пътя без повече разговори. Зъбите на Маркъс натискаха ментовия бонбон, докато най-после го превърнаха в каша, която слезе надолу по гърлото му. Той разтърка слепоочията си и попита:

— Кога са открили Джоузи?

— Малко след шест сутринта. Намерил я е някакъв бездомник.

Гората се появи след завоя, зелената маса пред тях криеше онова, което нощта бе оставила след себе си. Наоми е била тук, блуждаела е в мрака, докато останалите са спели. Маркъс бе мечтал за нея цяла нощ, а тя е била тук, в капана на ужасен кошмар.

— Благодаря ти, че ми се обади — каза той.

— Звъннах и ти вдигна телефона. Блейк не отговори.

Лиза го поведе към гората през охраняваната от униформени полицаи желязна порта. Жълтата лента танцуваше с вятъра.

— Можеш да се движиш свободно — каза Лиза и мина под лентата. — Криминалистите вече претърсиха пътеката.

Маркъс я последва. Като изключим скърцащите под обувките му листа, мястото беше тихо, почти идилично. Но всичко се промени, когато зърна кръвта. На местата около пътеката явно бяха открили някакви улики, защото имаше жълти маркери: отпечатък от обувка, капки кръв, човешка коса.

— Не мислиш ли, че човекът, убил Джоузи, може да е отговорен и за изчезването на сестра й?

Лиза спря рязко.

— Казах ти да не споменаваш за Хейли Милър, нали, Кембъл?

— Но не всеки ден се случва две сестри да са нападнати по сходен, да не казвам — един и същи начин.

— Ако ще продължаваш така, по-добре си отивай вкъщи.

Тя тръгна напред и Маркъс я последва послушно. След малко пред тях изникна бялата палатка. Отвътре проблясваха светкавици на фотоапарат и хвърляха сянка върху движещите се зад брезента хора. Те бяха се бяха струпали около тялото като глутница вълци около жертвата си.

Джоузи лежеше с лице, забито в калта. По русата й коса имаше кървави петна, ръцете й бяха протегнати напред, сякаш бе умряла, докато бе пълзяла към спасението си. Ноктите й бяха забити в земята. Кръвта се стичаше по ръцете към китките и капеше от лактите й.

— Нещо интересно? — обърна се Лиза към доктор Линг, която гледаше към тялото над фотоапарата на своя колега.

— Същият подход като при Амбър и Каси. Гърлото е прерязано и кръвта е оставена да изтече.

— Питам за улики.

— Има няколко отпечатъка и кичури коса, но може да са нейни или на Наоми.

— Има ли признаци за борба?

— Още не съм погледнала под ноктите й.

— Косата й — каза Маркъс. — Това е третата жертва. И трите са блондинки.

— Явно си има тип — отбеляза Лиза.

— Доктор Линг — извика някой пред палатката и името й отекна сред дърветата.

— Един момент, моля.

Доктор Линг излезе от палатката. Лиза излезе бързо след нея. Ако бяха открили нещо важно, предпочиташе да го види веднага, вместо само да слуша за него.

Линг приведе глава и тръгна под клоните към мъжа в бял работен костюм, който й махаше. Върховете на клоните закачиха панталона на Маркъс. Лиза беше точно зад патолога, почти застъпваше петите й.

— Какво има?

— Намерихме часовник.

Доктор Линг спря и погледна надолу. Лиза я изблъска и застана до нея. Маркъс надникна над главите им към мъжа, който повдигаше един нисък клон. Под него се виждаше сребърен часовник. Каишката също беше метална, направена от малки сребърни правоъгълници като редица от железни зъби.

— Това по циферблата кръв ли е? — попита Лиза.

— Така изглежда — отвърна доктор Линг. — Ще знаем повече, когато я изследваме.

— По каишката може да има косми.

— Надявам се — каза доктор Линг. — Сам, снимай и го прибери в плик.

— Мислиш ли, че може да е на убиеца? — попита Маркъс, когато тръгна с Лиза към пътеката.

— Изглежда ми прекалено чист, значи не е стоял много на открито. А и кръвта говори сама за себе си. — Тя погледна назад към доктор Линг. — Кога ще знаем със сигурност?

— Ще го тествам веднага и ще те уведомя за резултата.

— Кога ще си готова с аутопсията?

— Ще я направя днес. Няма смисъл да я държим в хладилника до понеделник.

— Обади ми се, когато си готова. Искам да дойда.

— На мен също — каза Маркъс.

— Само ако приключиш с Наоми. Мисля, че е време да вървиш при нея. Искам да знам, когато се събуди.

Нечий писък разтърси гората. Бялата палатка се разклати, сенките вътре залепнаха за стените в желанието си да излязат навън.

— Доктор Линг — извика някой отвътре. — Доктор Линг, елате бързо!

Линг хукна към палатката, разтревожена от напрежението в гласа на колегата си. Лиза и Маркъс я последваха, спъвайки се в издадените корени и клони.

В палатката беше станало нещо. Суетнята на хората вътре я заклати от едната към другата страна. Стените се издуха от крайниците им — бебе, ритащо в утробата на майка си.

Доктор Линг влезе вътре и на свой ред извика. Маркъс се промъкна покрай нея и погледна надолу.

Джоузи беше обърната по гръб и се взираше безжизнено в тавана на палатката. Раната на врата й беше запълнена с кал, която бе покрила устата, носа й, беше влязла и между зъбите.

Маркъс не знаеше какво да гледа — тя беше мъртва отпред, колкото и отзад, — но изведнъж забеляза, че кръвта продължава да се стича от главата й.

В този момент Джоузи Калахан примигна.

27

Сестрата влизаше при Наоми на всеки час и всеки път с изненада откриваше, че Маркъс продължава да седи до нея. Явно нямаше намерение да си тръгне, докато Наоми не се събудеше.

Дясната страна на лицето на младата жена беше покрита с ужасни рани. Пръстите на лявата й ръка бяха стегнати в малки шини. Но нямаше начин да се разбере какви бяха раните й отвътре, преди да отвори очи. Маркъс закри устата си с ръце и въздъхна.

Кривата, отразяваща дейността на сърцето й, започна да подскача. Наоми отвори очи и заопипва чаршафите по леглото. Дишането й се забърза.

— Наоми, добре ли си?

Тя се стресна и насочи поглед към него.

— Аз съм, Маркъс. Детектив сержант Маркъс Кембъл.

Тя се отпусна отново в леглото, но продължи да мачка чаршафите в ръцете си.

— Ти си в болница, но се възстановяваш. Спомените от снощи нахлуха в съзнанието й.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

— Аз… — Гласът й беше плах, почти шепнеше. — Ще умра, нали?

„Трябваше да направим много повече, за да те защитим“, си каза Маркъс наум.

— Няма да умреш, Наоми. Ще направя всичко възможно повече нищо да не ти се случи.

— Не може да си при мен през цялото време. А той като че ли ме наблюдава непрестанно.

— Какво стана? — Той се наведе към нея в очакване на всяка дума, която би излязла от устата й. Наоми се сгърчи в леглото. Сълзите потекоха тихо от очите й и загледани в далечината, се бяха върнали в гората. Маркъс не беше сигурен, че тя знае къде се намира в момента. — Повярвай ми, Наоми, в момента си в безопасност. Какво стана?

Чертите на лицето й се изостриха, гласът й също, когато произнесе името:

— Джоузи.

В съзнанието на Маркъс изникна легналата по гръб Джоузи.

Калта в раната на гърлото й се движеше заедно с гърдите й.

— Тя дойде у нас и сложи бухалка за крикет до главата ми.

Наоми прокара ръка по главата си, сякаш все още усещаше притиснатата към черепа си бухалка.

— Нареди ми да тръгна с нея.

— Къде отидохте?

— Заведе ме в гората — каза тя и стисна чаршафа в юмрука си. — Говореше за мен и за мъжа ми. — Лицето й се сгърчи и тя тръсна глава. — За бившия ми мъж.

Облиза напуканите си устни и въздъхна.

— Каза ми, че това е предупреждение. Ако не спра да се виждам с Дейн, следващия път щяло да се случи нещо много по-лошо. Искаше да ме остави сама в гората. И после… кръвта. Заля ме вълна от гореща кръв. — Тя изтри длани в чаршафите, сякаш искаше да махне кръвта от тях. — Някой я нападна. Тя… не можеше да говори. Успях да избягам и да се скрия зад едно дърво. Някой хукна след мен. Не можех да сдържам дъха си повече, издишах и той ме забеляза.

Спомените напираха и тя заговори по-бързо.

— Помня, че бягах. Бягах с всички сили и протегнати напред ръце. Паднах в една дупка и се скрих там.

Тя се загледа в далечината. Още беше в гората и се криеше в тъмното.

— Останах там часове наред — каза тя шепнешком, преглъщайки думите заедно със сълзите си. — Цялата бях мокра. По дрехите ми пълзяха какви ли не буболечки. Беше толкова студено!

„Тя е съсипана. Убиецът успя да я сломи“, помисли си Маркъс.

— След това не си спомням много.

— Объркала си се в гората — каза нежно Маркъс. — Едно куче те е открило и ти си помислила…

— …Макс.

— Не е бил Макс, Наоми.

— Той ме ухапа.

— Тя. Немска овчарка. Казва се Пенелъпи.

— Сигурно съм я изплашила.

— Не си била на себе си. Прекарала си цяла нощ в гората и си била близо до състояние на хипотермия.

— Откога съм тук?

— От осем часа тази сутрин.

— Колко е часът сега?

— Минава три.

Телефонът му започна да вибрира в джоба на панталона.

Той не му обърна внимание.

— Трябва да ти задам един въпрос и се тревожа, че може да не ти хареса.

Тя кимна и изтри сълзите с разранените си ръце.

— Защо убиецът те е оставил жива? Тя замълча за момент.

— Не знам. Но ми се ще да не беше.

— Ще го открием, Наоми. Обещавам ти.

— И преди съм чувала това обещание. Но остана само на думи. Оставихте ме на тъмно и сега мога само да се моля да оцелея.

Маркъс наведе глава.

— Намерете го, Маркъс. Не знам колко още мога да понеса — каза тихо тя.

— Ще го намеря — каза той.

Тя отново положи глава на възглавницата и двамата се заслушаха в писукането на монитора до леглото. Дъждът биеше по прозореца над главата на Маркъс.

— Защо ме попитахте за Хейли Милър? — попита тя. — След като ме нападнаха на плажа, ме попитахте дали я познавам.

Разследването му по изчезването на Хейли Милър трябваше да остане в тайна, иначе Лиза щеше да зарови досието толкова дълбоко, че повече никой нямаше да може да го открие. Но той искаше да изкаже мислите си на глас. Имаше нужда някой да застане на негова страна.

— Мисля си, че може да има вероятност последните убийства и изчезването на Хейли да са свързани по някакъв начин.

— Но Хейли беше приятелка на сестра ми, не моя. Познавах я бегло.

— Но толкова хора в живота ти са я познавали добре. Сестра ти е била нейна приятелка. Джоузи й е сестра. Дейн…

— Дейн?

Очите й започнаха да шарят от ляво надясно и обратно.

„Тя не знае.“

— Може и да няма връзка. Просто искам да съм сигурен.

— Какво каза за Дейн? — попита тя и се надигна в леглото.

— Той познавал ли я е?

Маркъс въздъхна тихо. Стори му се, че тази уязвима жена няма на кого да се довери. Нямаше представа какво става около нея, заслужаваше да знае поне една истина.

— Дейн е бил разпитван в полицията във връзка с изчезването на Хейли. Двамата са имали любовна връзка и дори е трябвало да се срещнат през вечерта, когато тя е изчезнала.

— Дейн? Моят Дейн?

— Да.

— Но аз щях да знам, ако…

— Ако ти беше казал.

— Но сестра ми… майка ми… Те със сигурност щяха да ми кажат.

— Не мисля, че знаят за разпита му в полицията. Колегите са се опитали да скрият голяма част от случая. В града е имало недоволство от страна на гражданите. Изглежда имат свои предположения за случилото се.

— Но все някой би ми казал, че са били…

— Хейли е излизала с много мъже. Била е известна с лекото си поведение. Може да не са знаели за нея и Дейн.

Една сълза тръгна надолу по бузата й. Тя я избърса с рязък жест.

— И мислите, че изчезването й е свързано с това, което ми се случи?

— Не знам, Наоми. Искам да проверя всяка възможност. Просто хрумване, но ми се струва, че може да излезе нещо повече.

Отвън долетя ужасяващ гръм от мълния.

— А сега си почини, Наоми — каза той. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо, или искаш да ме питаш каквото и да било. Има ли някой, с когото искаш да се свържем, за да му съобщим, че си тук?

Тя се поколеба, сякаш се питаше дали в живота й изобщо има човек, на когото може да се довери. Мина доста време, преди да отговори:

— На майка ми.

Тя му даде телефонния номер и той го записа в своя телефон.

— Ще говоря със сестрата и ще я помоля да се обади на майка ти.

Наоми се обърна с гръб към него и притихна на леглото. Докато заобикаляше, за да стигне до вратата, Маркъс се обърна и я погледна за последно. Очите й бяха отворени, загледани някъде в стената. Една сълза се стичаше по носа й.

Беше й обещал да я защити и я бе предал при първия случай. Зарече се повече никога да не обещава нищо.

28

Въпреки болкоуспокояващите Наоми усещаше раните по цялото си тяло. Мускулите на краката я боляха от бягането между дърветата. Пръстите пареха и туптяха заедно със сърцето й. Трябваше да се облегне на ръката на майка си, за да мине през входната врата.

— Сега трябва да те почистим — каза Рейчъл.

— Искам само да си легна.

— Първо минаваме през банята и тогава в леглото.

Рейчъл хвана ръката й и я сложи на перилата на стълбата.

— Аз ще съм зад теб.

Наоми пое дълбоко въздух и сложи крак на първото стъпало.

— Точно така — окуражи я Рейчъл и подпря длан на гърба й, за да я държи изправена.

Когато стигнаха до банята, Наоми седна на тоалетната чиния и се остави майка й да я съблече, сякаш отново беше дете. Рейчъл и Грейс избираха дрехите и храната й, контролираха много други неща в живота й и тя често имаше усещането, че не е успяла да порасне, че все още е малкото момиче, сгушило се в ъгъла на онази автобусна спирка.

Рейчъл завъртя крановете и остави сгъната кърпа на ръба на ваната. Наоми чу как пробва температурата на водата с ръка. Добре че беше болката да притъпи всякакъв срам от това, че е гола пред майка си.

— Ето, готови сме.

Тя сложи ръка в тази на майка си, стана от чинията, сложи единия си крак във водата, после и другия.

— Лекичко — предупреди я Рейчъл.

Водата се залюля, мина пъпа й и стигна до гърдите. Рейчъл сложи ръка отзад на врата й и наведе главата й, за да не се удари в крана. Горещата вода ужили нараненото й тяло.

— Отпусни се и си почивай. Аз ще сменя чаршафите на леглото ти.

Наоми потъна във водата и не спря, докато не усети, че мокри брадичката й.

— Връщам се след малко — извика Рейчъл.

Наоми легна и вдиша парата, заслуша се в отварянето и затварянето на шкафа с бельото, после в скърцането на дъските под краката на майка си, която обикаляше из стаята, докато сменяше чаршафите й. Затвори очи и потопи главата си във водата.

От тялото й се отделиха мехурчета и гъделичкайки кожата, тръгнаха към повърхността. Под водата тя забрави за страха и опасността. От седмици не се бе чувствала толкова защитена. Остана така, заслушана в ударите на сърцето си, които отекваха в дъното на ваната дори когато жадните й за въздух гърди се свиха в спазъм. От ноздрите й излязоха малки мехурчета. Тя затвори очи.

Нечии ръце се гмурнаха надолу и я хванаха за раменете. Водата се разплиска и Наоми изскочи на повърхността с отворена уста.

— Какво правиш? — извика Рейчъл.

— Почивах си.

— За малко не получих удар. Помислих, че се давиш. Наоми изтри водата от очите си и изкашля погълнатото.

Майка й въздъхна тежко и се отдръпна назад. Коленете й изпукаха.

— Седни. Дай да ти измия косата.

Наоми седна изправена и остави майка си да сложи шампоан на косата й и да масажира нежно скалпа. Пяната тръгна по гърба й и ощипа всяка драскотина по кожата.

— Това ми напомня за първия път, когато те изкъпах във ваната — каза с усмивка Рейчъл. — Измих косата ти, както миех тази на Грейс, и тя се заплете толкова, че после трябваше да я реша цели два часа.

„Може би е знаела, че Дейн излиза с Хейли, но не ми е казала.“

— Но после си научих урока — продължи майка й със смях.

— Иначе трябваше да те пращам на детска градина рошава.

Допирът на ръцете на Рейчъл накара мускулите й да се стегнат.

— Добре че момичетата във фризьорския салон ми казаха какво трябва да правя. Когато те заведох за пръв път при тях, ме огледаха така, сякаш съм те откраднала — луда бяла жена, която не знае какво да прави с косата на чернокожата си дъщеря.

Наоми се съсредоточи върху движението на водата по гърба си. Гъбата се плъзгаше нагоре-надолу и постепенно изстъргваше мръсотията от раните й. Майка й приключи, но тя изчака всичката вода да се изтече в канала и чак тогава стана. Беше нервна и се страхуваше, че може да се подхлъзне. Хвана ръката на майка си и стъпи на килимчето отпред. Остана гола и неподвижна, докато Рейчъл попие тялото й с кърпата.

После се остави да я заведат в стаята й. Чистите чаршафи бяха толкова меки, че можеше да заспи на мига. Легна и потъна между тях.

— Изпий това — каза Рейчъл и й подаде три таблетки и чаша вода. — Двете са за сън, а третото е за болката.

Наоми кимна, глътна ги и сложи глава на възглавницата. Затвори очи и се заслуша в равномерното дишане на майка си, която започна да я гали по косите, вдиша дълбоко парфюма й и се отпусна.

— Защо не говориш с мен, Наоми? Кажи ми за какво мислиш — прошепна майка й и продължи да я гали, докато Наоми потъваше в дълбините на съня. — Защо не ме допускаш до себе си?

„Нямам ти доверие — отговори Наоми наум. — Нямам доверие на никого.“

Наоми се събуди разтърсена от кошмар. Отново се бе оказала в гората, но този път Джоузи бе използвала бухалката, с която я бе заплашвала. Удряше я с нея отново и отново, а убиецът гледаше зад едно дърво и съветваше Джоузи къде и колко силно да удря. Последният удар я събуди. Беше чула как костите й се чупят, бе усетила кръвта да се стича по лицето й и бе отворила очи с писък. Всичко беше толкова реално, че потупа юргана с ръка, за да се увери, че това под нея е матрак, а не легло от мъртви листа.

Чувстваше се изтръпнала от болкоуспокояващите, но усещаше, че болката беше там, криеше се във връхчетата на пръстите й, готова да я завладее отново.

Някой седеше на ръба на леглото и когато подскочи в ужаса си, я притисна към възглавницата.

— Трябваше да ме извикаш — чу тя гласа на Грейс.

— Откога си тук?

— Мама трябваше да си почине. Вече е на възраст, не издържа. Какво ще стане, ако паднеш по стълбите и я повлечеш със себе си? Ти ще се оправиш някак, ще се изправиш, но за нея няма да е толкова лесно.

— Мислех, че си на работа. Не исках…

— Да, не ми е лесно, но щом се налага да запазя здравето на мама, ще направя каквото трябва.

— Ти си имаш деца, за които да се грижиш.

— Крейг остана вкъщи. Аз мога да дойда, щом имаш нужда от мен.

— Съжалявам.

Грейс въздъхна. Наоми усети горещия й дъх.

— Какво точно стана с теб, Наоми?

— Не искам да говоря за това.

Те млъкнаха отново. От устата на сестра й излезе някакъв звук. Думите започнаха да се оформят, преди да излязат навън.

— Кажи ми какво става — попита най-накрая тя.

— Не знам. Някой иска да ми навреди.

— Защо?

— Откъде мога да знам?

— Виж, щом не е безопасно, мама не бива да остава тук.

Знаеш го.

— Знам го.

Всяка от тях се заслуша в дишането на другата. Звукът беше достатъчно монотонен, за да накара клепачите на Наоми да потръпнат, когато лекарствата започнаха да я дърпат отново към съня.

— Знаеше ли, че Дейн и Хейли са били гаджета? — попита тя.

— Откъде го чу?

— Значи си знаела?

— Разбира се, че знаех. Тя ми беше приятелка.

— Но не ми каза нищо.

— Ами… ти най-после беше открила човек, с когото беше щастлива. Мама никога нямаше да ми прости, ако ти бях казала.

— Разпитвали са го в полицията малко след като тя изчезна. Това знаеше ли го?

— От полицията тогава разпитаха половината град. Хейли беше… близка с много хора.

Депресията на Наоми я бе държала на тъмно години наред. Точно пред очите й, в собствения й дом, живееха несподелени тайни, но тя едва сега ги забелязваше.

— А ти? Теб разпитваха ли те?

— Откъде ти хрумна да ме разпитваш за Хейли?

— В полицията мислят, че случилото се с мен може да има нещо общо с изчезването й.

Грейс не отговори, но Наоми чу, че дишането й се забързва с всяка поета глътка въздух.

— Грейс, казах, че…

— Чух какво каза.

Двете отново притихнаха. Една кола пълзеше по пътя. От редицата дървета по улицата се обади птичка. Наоми пое дълбоко въздух.

— Искам да ми кажеш какво се случи между вас, преди тя да изчезне.

— Беше толкова отдавна — отвърна Грейс с намерение да приключи темата.

— Но ако случилото се с Хейли е свързано с…

— Обеща ми да не казваш на никого, помниш ли?

— И няма да кажа. Нямам какво да казвам. Ти не искаш да говориш с мен. Откакто това се случи, постоянно ме отблъскваш от себе си.

Грейс въздъхна дълбоко.

— Не ти ли е идвало наум, че те предпазвам?

— Но аз съм ти сестра, можеш да ми се довериш.

— Няма какво да ти доверявам, ясно? Беше много отдавна.

— Но оттогава не сме същите, Грейс. Липсваш ми. Грейс изпъна няколко въображаеми гънки по юргана й.

— Почивай си — каза тя и вдигна завивката до брадичката й.

Ръцете й трепереха. — Обаждай се на мен, ако имаш нужда от нещо. Не звъни на мама. Само ще я разтревожиш.

Наоми кимна.

— Лека нощ, Наоми — каза Грейс от вратата.

— Лека нощ.

Наоми впери невиждащия си поглед в мрака и се вслуша в стъпките на Грейс, която слизаше надолу по стълбата, чу и затварянето на вратата след нея. Тишината звънна като камбана из празната къща. Отново беше сама.

През всичките тези години беше мислила, че сестра й я моли да пази тайната й, защото не иска никой да знае, че тя и Хейли са се скарали. Но сега й стана ясно, че се бе случило нещо, от което Грейс всъщност искаше да я предпази.

29

Грейс се бе свила в ъгъла на дивана в хола. Тънките кичури на косата покриваха цялото й лице. Носеше роклята, която Хейли й бе дала, преди да спрат да си говорят; не я бе събличала от три дни. Платът вече не миришеше на Хейли, а на собствената й пот; а от гънките й се разнасяше остра миризма на тъга с всяко нейно движение.

Детективите я изследваха щателно с погледи, взираха се във всяка драскотина и синина.

Стаята беше прекалено малка за четиримата: двамата детективи, майка й и нея.

Майка й се опита да вземе ръката й в своята. Грейс се отдръпна.

Детективите седяха на срещуположния диван и пиеха чай, който майка й настоя да им направи, донесе поднос със захарница и каничка с мляко, сякаш бяха техни гости, а не хора с белезници, които бяха готови всеки момент да отведат дъщеря й. Сега седеше до нея и стискаше ръце в скута си. По едно време се наведе към масичката и прибута каничката с мляко, докато застана на една линия със захарницата. Тя обичаше да поправя нещата, но не можеше да оправи това, което се беше случило с Хейли.

— Грейс, ти познаваш Хейли по-добре от всеки друг — каза детектив Ростър. — Познаваш ли човек, който би искал да я нарани?

Тя поклати глава. Представи си ръцете, които й бяха нанесли тези синини, които я бяха одрали, бяха я скубали и завлекли далеч от Хейли, и преглътна сълзите си. Вината беше изцяло нейна.

— Колкото повече знаем, толкова по-голям шанс имаме да я открием — добави детектив Кънингам

— Госпожа Милър каза, че двете сте се скарали — добави детектив Ростър. — За какво?

— Това вече няма значение — прошепна Грейс.

— Харесва ли ви чаят? — попита майка й. — Ако предпочитате кафе, веднага ще направя. Трябваше да ви попитам предварително.

— Добре сме и с чая, благодаря — отвърна детектив Ростър. Очите му не се откъсваха от Грейс. — Според майката на Хейли сте се скарали заради момче.

— Майка й почти не я познаваше. Никой не я познаваше.

— Освен теб, нали?

Грейс сведе глава и погледна детектива през спуснатите пред лицето си коси, раздвижвани от всяко нейно издишване.

— Ти може би си единственият човек, който може да ни помогне да я открием, Грейс.

Бузите й пламнаха под изучаващия поглед на детектив Ростър. Беше обещала на Хейли да не казва на никого; беше се научила по трудния начин, че не бива да се доверява на хората, да не казва истината, особено на полицията.

— Какво се случи между вас?

Сълзите бликнаха изведнъж, напълниха очите й и бяха готови да се излеят навън.

— Криеш ли някаква нейна тайна, Грейси? Така ли е? Но не й помагаш, като мълчиш! А само ни пречиш да я открием.

Цялото й тяло се затресе. Сълзите потекоха надолу и покапаха от брадичката й.

— Ти обичаш да се обличаш като Хейли, нали? Прическата ти е в същия стил, носиш същия парфюм. Възхищавала си й се, преди тя да започне да спи с когото й падне.

— Те не я заслужаваха — прошепна Грейс.

— Какво каза?

— Казах, че не я заслужаваха. Използваха я. Тя просто се унищожаваше.

— Унищожаваше образа, който ти си имала за нея, нали? — каза детектив Ростър. — И си осъзнала, че не е идеалното момиче, за което си я мислела.

— Знаех, че не е идеална. Просто исках да я защитя.

— И затова я отстрани.

Тя се изправи рязко, от устата й изскочи слюнка.

— Нищо не знаете, нищо!

— Успокой се, Грейс — каза майка й и я хвана за ръката. Видя покритото със сълзи лице на дъщеря си и изпъшка: — Ох, Грейс. Ще ти донеса кърпа.

— Би ли наранила Хейли, Грейс? Тя те е наранила, нали? Тя ли те одра по ръцете? Тези синини от нея ли са?

— Нямате представа какво казвате.

— Тогава ни помогни да разберем.

В стаята настъпи тишина. Тя се вслуша в ударите на сърцето си и вкуси солта на сълзите, избърса ги, после изтри длани в роклята.

— Това е роклята на Хейли, нали? — попита детектив Кънингам. — Виж, на тази снимка е с нея.

Той вдигна снимката, която беше публикувана във всеки вестник и всеки постер за изчезналата Хейли. Тя се усмихваше към камерата. Роклята й стоеше перфектно. На Грейс й беше тясна и талията се вдигаше над корема й.

В съзнанието й изникна спомен: очите на Хейли, извъртени назад към главата й, потеклата от устните й слюнка, стоновете от устата й. Грейс задържа риданието в гърлото си и избяга от стаята.

— Съжалявам — каза майка й. — В момента не е на себе си.

Хейли беше най-добрата й приятелка.

Грейс изтича нагоре по стълбата, отвори вратата на стаята си и се хвърли в леглото.

Искаше да им каже какво се бе случило с Хейли, но не им вярваше. Ако им кажеше, можеха да арестуват и нея. Думите изпълваха стомаха й, молеха да ги пусне навън, но гласът на Хейли отекваше в главата й, особено последното изречение, което каза, не, което изкрещя, докато Грейс бягаше по улицата: „Моля те, не им казвай. Не трябва да научат. Знаеш какво ще се случи с мен, ако разберат“.

Забила лице във възглавницата, Грейс плака, докато изтощението не затвори очите й.

30

— Кръвта по циферблата на часовника е на Джоузи — каза Линг и погледна надолу към телефона. — Но не открихме никакви косми по каишката.

Маркъс мислено се върна в гората, където се бе разиграла сцената тази сутрин. Слънцето надничаше през короните на дърветата и блестеше в пластините на верижката. Представи си нежни косъмчета, захванати между връзките като заседнали костици между огромни метални зъби. Някой се бе погрижил да премахне всички следи от собственика на часовника.

— Колко време ще ви отнеме да сравните различните кръвни проби от местопрестъплението? — попита той.

— Линг каза, че ще има резултатите на сутринта. Предполагам, че екипът й ще работи извънредно през уикенда.

„Като нас“, помисли си Маркъс.

— Искам проби от семейството, приятелите и любовниците, в случай че системата не намери съвпадение — каза Лиза. Той я погледна и се запита какво е правила цял ден, след като прехвърли цялата работа на подчинените си. Тя вдигна поглед и срещна неговия.

— Нали няма да ми припаднеш пак?

— Не. — Той погледна през стъклената преграда в болничната стая на Джоузи и съзря шевовете по врата й. — Какво каза Линг за нападението над Джоузи?

— Заради различията в разкъсването на кожата не може да потвърди, че гърлото й е прерязано със същото оръжие като другите жертви — каза Лиза, загледана в стъклото пред себе си.

— Но тук първоначалното колебание в действията на убиеца го няма, което може да е причина и за различната форма на раната. С увеличаването на труповете става все по-уверен.

Тя въздъхна и прибра телефона в джоба си.

— Искам да знам защо иска Наоми жива. Защо ще иска да съсипе живота й, но държи самата тя да живее? Той се наслаждава на убийствата. Явно му е забавно, играе си с нея като котка с мишка.

— Котките не играят с тях за забавление — отвърна Маркъс.

— Подмятат ги, за да ги изтощят, и когато най-накрая захапят жертвата за врата, тя е толкова изморена, че не може да се защити.

— Ти също трябва да си намериш забавления.

„С тази работа?“

Двамата замълчаха и се загледаха през стъклото.

Той се замисли за сестрата на Наоми — Грейс, и доклада от разпита й по време на издирването на Хейли Милър. Спомни си раните и синините по ръцете й и се запита дали някой не я бе сплашил, за да си държи езика зад зъбите. Стори му се, че всички, освен него, крият някаква тайна.

— Наоми е лесна плячка — каза Лиза. — Няма как да види нападателя, докато приближава.

— Може би точно затова е жива — отвърна Маркъс. — Статистиката говори сама за себе си. По-голямата част от убийците познават жертвата си.

— Статистиката — измърмори под носа си Лиза.

— Не знам. Искам само да кажа, че ненавиждам мисълта, че и Наоми може да се окаже на масата за аутопсия на доктор Линг. Няма да позволя това да се случи.

— Не обещавай неща, които не можеш да изпълниш — отвърна Лиза. Мониторът от другата страна на стъклото изписука. Маркъс си спомни отскочилите назад криминалисти в палатката, когато Джоузи примигна в краката им. Лиза също мислеше за това.

— Не мога да повярвам, че не са разбрали, че е жива — каза тя. — Работеха около нея цели четири часа.

— Сам каза, че не е усетил пулс. Бил е съвсем слаб.

Той видя отново пребледнялото от ужас лице на колегата:

„Н-ня-маше пулс. Кълна се, нямаше!“.

— Можело е да умре там, в краката им, Маркъс. Но няма да се измъкнат толкова лесно. Когато приключа с тях, някой вече няма да работи тук.

Маркъс се вгледа в Джоузи през стъклото. Единственото движение беше повдигането и спадането на гърдите й.

— Кога можем да я арестуваме? — попита той.

— Още не знаем има ли някаква вина.

— Разбира се, че има. Наоми каза…

— Знам какво каза Наоми, но не тя е с прерязано гърло, нали? Искам да чуя какво ще ми каже Джоузи.

— Не вярваш на Наоми, така ли? — погледна я той.

— Не вярвам на нито един безпомощен, който някак си се отървава от нож при подобна ситуация. Трябва да си глупак, за да й вярваш.

„А ти не вярваш на никого. Точка.“

Той се обърна към стъклото, но усети, че тя го наблюдава.

Погледът й опари бузата му.

— Чел си досието по случая „Хейли Милър”, нали?

Той върна поглед към нея и видя подозрението в очите й.

— Знаеше прекалено много, когато разпитвахме Джоузи.

Преди това дори не беше чувал името на Хейли.

— Не мога да игнорирам приликите, шефе. Джоузи е нейна сестра, а сега лежи в болницата. Дейн е бил разпитван за изчезването й, както и Грейс, сестрата на Наоми. А Блейк…

— Защо си мислиш, че и аз не виждам същото, Маркъс? Размърдай мозъка си за момент. Началникът иска да потулим онзи случай. Скандалът за корупция за малко не ни унищожи и едва успяхме да си върнем доверието на гражданите. Не можем да си позволим да го изгубим отново.

— Но ако случаите са свързани, би могла да разплетеш случая с Хейли Милър веднъж завинаги.

— Или да се окажа с два неразрешени случая и да дам коз в ръцете на противниците си. Казах ти да не се ровиш там, Маркъс.

— Просто си върша работата.

— Искаш ли да си запазиш работата, или предпочиташ да…? — прониза го с поглед тя, но този път той отказа да отмести очи.

Телефонът й завибрира в джоба й. Тя го извади, погледна дисплея и въздъхна.

— Прибирам се у дома. Ти също трябва да си починеш.

Утре започваме отрано.

— Ще остана.

— Както искаш, но ще трябва да се прибереш с автобуса.

Тя тръгна, без да му каже довиждане, мина през стаята на сестрите и не отговори, когато сестрата й пожела лека нощ.

Маркъс изчака тя да се скрие от погледа му и влезе в стаята на Джоузи. Гърдите й се движеха слабо нагоре-надолу, задвижвани от вкарвания с тръбата през устата й въздух. Седна до нея и огледа внимателно раната й.

По гърлото й имаше тъмни кръвонасядания. Раната беше зашита, червена и жива. Но въпреки синините и изкривяването на лицето й приликата й с Хейли беше стряскаща. Той си припомни снимката от файловете за изчезнали хора. Двете имаха еднаква руса коса и небесносини очи, устните им бяха оформени по един калъп. Маркъс се запита дали злонамерената природа на Джоузи бе формирана от живота, който бе водила, или беше обща за нея и Хейли, вградена в ДНК структурата им.

Дейн Хана бе имал връзка с Хейли Милър, а сега беше с по-младата сестра. Случайност ли беше? Или я бе избрал заради сходството между двете? Той се загледа в Джоузи. В повдигащите се от машината гърди и движещите се под клепачите очи имаше нещо трогателно.

— Никой не дойде да те посети — прошепна той. — Дейн ли е всичко, което имаш? Затова ли мразиш Наоми толкова много?

Вратата се отвори и някой светна лампата над главата му.

— Кой сте вие?

Мъжът беше висок, с избръсната глава и татуировки на двете ръце. Кожата му имаше слънчев загар. Но Маркъс забеляза приликата между него и Джоузи. И двамата имаха същите сини очи като на Хейли.

— Казвам се детектив сержант Маркъс Кембъл. Тъкмо си тръгвах.

— Добре. Защото не искам да съм в една стая с прасе. Маркъс стана и хвърли последен поглед на лежащата Джоузи. Смиреното й лице и раните й я караха да прилича на ангел.

Мъжът застана на прага. Изду мускули и задиша тежко, така че беше трудно Маркъс да мине покрай него, за да излезе. Подуши миризма на пот и цигари и му се повдигна. Успя да премине покрай него и с бърза крачка пое по коридора. Беше сигурен, че Джоузи ще се събуди и ще излъже за случилото се. Затова трябваше да стигне до истината преди това.

31

Наоми се събуди от проникналите в съня й силни удари по вратата. В него тя отново беше в гората. Джоузи я бе хванала за косата и удряше главата й в земята, зъбите й тракаха при всеки удар, кръвта потече по устните й на гъсти горещи вадички.

Тя се изправи в леглото, поглади косата си отзад, където я бе държала Джоузи, и се заслуша в думкането.

Бам. Бам. Бам.

Отмахна чаршафите и изохка от събудилата се болка. Бам. Бам. Бам.

Тръгна към вратата, пътьом се уви в халата, застана на площадката и се заслуша.

Колко много й се искаше да чуе лапите на Макс по дъсчения под и ударите на опашката му по перилата! Но сега беше сама, трепереше в коридора и се опитваше да събере смелост да отвори собствената си врата.

Бам. Бам. Бам.

Стъпалата изскърцаха под тежестта й. Сърцето й се качи в гърлото.

Тя се долепи към стената и затърси ключовете с ръка. Ключът се оказа в ключалката, но треперещата й ръка не успя да хване дръжката.

Нямаше представа кой може да стои от другата страна на вратата. Представи си Джоузи с разрязания врат да слага крак на прага, както беше направила миналата вечер. Или детектив сержант Маркъс Кембъл с лошата новина, че Макс е починал след една от поредицата операции. Макс нямаше да се върне при нея, щяха да го отзоват от задълженията му, след като се възстанови, и да му намерят дом при някое приемно семейство, което щеше да се грижи за него и нуждите му, но тя мечтаеше да го види още веднъж и да се увери, че е добре. Най-много й се искаше обаче това пред вратата да е човекът, който й причини всичко това. Може би най-после беше решил да сложи край на мъките й. Не за пръв път я посещаваше в дома й.

Въпреки страха тя реши, че повече няма да бъде пасивен наблюдател. Ако някой искаше да я унищожи, тя щеше да се бори. До самия край.

Отключи вратата, извади ключа от ключалката и го сложи между пръстите си. Ръката й се сви около него, металът се подаде като шило. Ако отпред стоеше човек, който искаше да я нарани, беше готова да го забие в окото или гърлото му. Ако заговореше, тя щеше да се прицели там, откъдето идваше гласът. Ако мълчеше, щеше да изчака.

Тя отвори вратата със замах. Студеният вечерен въздух обгърна краката й.

— Кой е там?

Някой подсмъркна. Наоми стисна по-силно ключа.

— Защо не ми каза?

Тя издиша и с трепереща ръка върна ключа на мястото му на стената. Не знаеше дали облекчението идва от факта, че беше Дейн, или защото нямаше да се налага да нарани някого. Не всеки можеше да посегне на друг човек и дори да се наложеше, тя не беше сигурна, че ще може да го направи.

Дейн заговори шепнешком.

— У нас дойдоха двама полицаи и ми казаха всичко. Щеше да е много по-лесно, ако ти беше споделила с мен.

Дейн беше ядосан и беше пил. Надуши уискито в дъха му.

— Гаджето ти имаше намерение да ме остави в гората, Дейн.

— Тя едва не умря.

— И двете едва не умряхме. Но нямаше да се стигне дотам, ако не беше тя.

Той въздъхна и се облегна на рамката на вратата. Миризмата на уиски беше толкова силна, че очите й се насълзиха.

— Може ли да вляза?

— Не.

Входната врата на Джордж се отвори.

— Всичко наред ли е?

— Това не е твоя работа — извика Дейн.

— Притеснява ли те, Наоми?

— О, я се разкарай — изруга Дейн.

— Всичко е наред, Джордж.

— Няма да се прибера, докато той не си тръгне.

— Аз ще те накарам да се прибереш — извика Дейн.

— Стига, Дейн! Късно е, събуди целия квартал.

— Не ми пука, че е късно — продължи Дейн и думите му отекнаха по цялата улица.

— Млъквай — извика друг съсед.

— Тръгвай си, човече — каза Джордж.

— Няма да мръдна оттук, ако Наоми не ми каже.

— Тя няма…

— Влез — каза Наоми. Джордж замълча.

— По дяволите, Дейн, казах да влезеш. Събуди цялата улица.

Дейн влезе в къщата. Подметките на обувките му заскърцаха по дъските на пода. Добра се до дивана и седна тежко.

Наоми често го чуваше из къщата, макар той вече да не живееше там. Причуваше й се скърцане на пружина там, където той обичаше да сяда; струваше й се, че пее от банята, мелодията се удряше в плочките по стените и отскачаше. Веднъж се събуди посред нощ и го чу от другата страна на затворената врата към банята. Стана със затворени очи, отиде дотам и отвори вратата. Шумът спря. Всичко беше в главата й.

— Добре съм, Джордж — каза тя на мрака отвън.

— Ако имаш нужда от мен, ще съм в хола. Извикай и ще те чуя.

Наоми затвори вратата и въздъхна.

— Твоята любовница за малко не ме уби, Дейн. Какво те кара да си мислиш, че си добре дошъл?

— Извинявай — каза той и тя разбра, че плаче. — Нямах представа, че тя… че е способна… Боже, та аз почти не я познавам. Не я слушах, когато говори. Ние просто… съществувахме един до друг. Никога не съм я допускал близо до себе си. Не съм спирал да обичам теб, Наоми. Ти също ме обичаш, знам го.

Краката й се разтрепериха. Трябваше да седне, но не можеше да се отпусне пред него. Ако искаше да оцелее, трябваше да се държи.

— Не искам деца, разбираш ли? Искам теб — извика той.

Беше мечтала да чуе тези думи години наред. Гърдите й се стегнаха.

— Вече е прекалено късно за това.

Той стана от дивана и отиде при нея. Тя отново усети миризмата на уиски.

Не му беше достатъчно, че разби сърцето й и я доведе до ръба, нито че приятелката му бе застрашила живота й, не. Очевидно искаше тормозът да продължи.

Дейн беше единственият мъж, когото Наоми бе обичала. След онази нощ, когато се събуди на автобусната спирка, тя се боеше от света и не можеше да се довери на никого. Но Дейн я бе научил да обича с цялото си сърце и тя му се бе отдала напълно въпреки вътрешния инстинкт, който настояваше да бяга от него. Беше му дала всичко и сега трябваше да вземе част от себе си обратно. Любовта й към него за малко не я уби. Ако не успееше да се вземе в ръце, щеше да продължи до пълно унищожение.

Тя пристъпи към него и когато Дейн протегна ръка и докосна лицето й, заби пръст в гърдите му и го отблъсна.

— Казах ти да ме оставиш на мира, да спреш да идваш в дома ми, но ти не искаш да чуеш. Никога не си ме слушал. Разбери веднъж завинаги, че не става дума за теб. Не се чувствам в безопасност, докато си в живота ми.

— Какво трябва да значи това?

— Значи, че не мога да контролирам себе си, когато си до мен. Щом си помисля за теб, забравям всичко останало. Забравям да пазя себе си, а точно сега трябва да се пазя много, за да оцелея.

— Аз мога да ти помогна. Да те защитя.

— Не ти искам защитата.

— Като гледам, не се справяш много добре сама, нали? Виж се само. За бога, Наоми!

Въздействието на лекарствата вече отминаваше и болката в пръстите й се засилваше с всяка минута, пълнеше очите й със сълзи и сковаваше крайниците й. Тя покри с ръка пръстите си и ги усети да туптят в дланта й.

— Имам нужда от теб, Наоми. Извинявай, извинявай за всичко. Можем да върнем всичко, както си беше. Обещавам ти да го направя.

— Доста вода изтече оттогава, Дейн. Искам да бъда сама.

— За да се чукаш със съседа ли?

Наоми се отскубна от ръцете му и пристъпи към външната врата.

— Махай се и не се връщай повече. Ако те видя пак, ще извикам полиция.

Дейн я последва до вратата, там спря пред нея.

— Какво се е случило с теб, Наоми? — каза тихо. — Къде отиде жената, която обичах?

— Ти. Ти ми се случи.

Тя долови одеколона му, аромата, който трябваше да има на възглавницата си, за да може да заспи, и побърза да се отдръпне към стената.

— Ти ме мразиш, но аз никога няма да те намразя. Няма да се откажа от теб, Наоми. Тези две години бяха най-лошите в живота ми. Имам нужда от теб и знам, че ти също имаш нужда от мен.

Тя се заслуша в гласа, който бе обичала петнайсет години, и се запита колко пъти я бе лъгал с него. Беше излизал с Хейли Милър, преди тя да изчезне. Сега спеше със сестрата на Хейли. Наоми се зачуди познавала ли го е изобщо. И въпреки съмненията и страховете имаше ли нещо, което можеше да я накара да спре да го обича? Трябваше да бъде силна и да разбере истината.

— Какво се случи с Хейли Милър, Дейн? Крил си истината достатъчно дълго от мен. Заслужавам да знам.

За пръв път Дейн остана безмълвен.

— Какво знаеш? — попита най-после. Гласът му се бе променил. Тя долови страх, той се процеждаше във всяка негова дума. През всичките тези години, през които го бе познавала и обичала, не го бе чувала да звучи така.

— Кажи ми истината.

Дейн пристъпи към нея. Тя усети топлината на тялото му.

— Не съм я убил.

— Не съм казвала такова нещо. Попитах те за истината. За да ме лъжеш толкова дълго, трябва да се е случило нещо, и то сериозно. Иначе не виждам смисъл да криеш от мен.

— Никога не съм те лъгал, Наоми.

— Но имаш своите тайни. Тайна и лъжа са синоними. И двете включват прикриване.

Стори й се, че чува как мислите му щракат, докато ги превърта и избира какво да й каже и какво не. Най-после въздъхна дълбоко и отрони:

— Хейли беше бременна.

Наоми затвори очи. Мислеше си, че е готова да чуе всичко, но не и това. Всичко, но не и това.

— Не знаеше от кого е детето, но мислеше, че може да е мое. Ужасяваше се от онова, което щеше да каже и направи семейството й, и ме накара да обещая да не казвам на никого, докато не реши какво да прави. Аз щях да се грижа за нея и за бебето. Бях готов на това. Исках да го обсъдим, но тя не дойде на срещата. Същата нощ изчезна и аз пазех тайната й до този момент.

Наоми примига и изгони сълзите от очите си. Дейн беше вманиачен на тема деца и най-после тя разбра защо. Детето му беше отнето с изчезването на Хейли и оттогава мечтаеше да опита отново. Той не искаше нейното дете; искаше детето, което му бе отнето.

— Не съм виновен за онова, което се случи с нея, Наоми.

Не съм. Моля те, повярвай ми! Познаваш ме добре.

— Не те познавам, Дейн. Не знам нищо за другия ти живот.

Тя усети топлината на ръката му до лицето си и се сви.

— Махай се.

— Наоми, моля те…

— Махай се!

Той залитна към вратата, отвори я и излезе навън. Тя се затвори с трясък след него.

Наоми заключи и облегна гръб на нея, дишайки тежко.

Не можеше да му вярва повече. Не можеше да вярва на никого, свързан с Хейли Милър.

Маркъс седна на дивана, огледа стаята и се усмихна любезно.

Мрежестите пердета на прозорците бяха пожълтели от никотина. По перваза имаше мъртви мухи. Мебелите и декорацията датираха някъде от осемдесетте години на миналия век. Ако съдеше по натрупалата се по рафта над камината прах, стаята не беше чистена горе-долу от същата дата. Плотът на масичката за кафе беше покрит с петна от всякакъв род. Маркъс вдигна чашата си от лепкавата повърхност, оказа се несръчен и разля кафето.

— Остави го — каза Анита Калахан, когато видя, че той се притесни. — Не си прави труда.

Маркъс й хвърли още една любезна усмивка, с която прикри прозявката си. Цяла нощ беше работил над въпросите, които искаше да й зададе, но когато седна срещу нея в задимената стая, съжали, че си направи труда. От погледа й разбра, че жената няма нова информация, която би могла да сподели с него. Беше се отказала. Работата беше безсмислена.

Анита Калахан седеше от другата страна на масичката, облечена в хавлия за баня. Под очите й имаше остатъци от грим, косата й беше разрошена след съня. Бръчките тръгваха от ъгълчетата на очите и прорязваха двете й страни чак до устата, където се срещаха с така наречените бръчки на смеха. Някога явно е била щастлива.

Тя запали цигара и пое дълбоко дима, показвайки му развалените си зъби. Маркъс сдържа дъха си, но не можеше да остане без въздух завинаги, затова се наложи да вдиша дима.

— Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с мен.

— Към десет трябва да отида в болницата — каза жената. — Да видя как е момичето ми.

— Разбирам. Няма да ви отнема много време.

— Късметът бяга от мен, детектив. Едната ми дъщеря изчезна, другата едва не я убиха. Мъжете идват и си отиват. Два провалени брака. Започвам да си мисля, че съм прокълната.

Тя угаси цигарата в един от препълнените с фасове пепелници, всичките със следи от червило по тях.

— Не знам какво е направила, за да заслужи това, сержант.

Винаги е била добро момиче.

Лековатият й тон с пренебрежителни нотки му се стори странен. Някой се бе опитал да убие дъщеря й, а тя се държеше, сякаш я бяха хванали в дребно престъпление.

— Кармата застига хората по различен начин. — Тя извади едно плоско шише от джоба на хавлията си и го вдигна към очите му. — Искате ли?

Маркъс поклати глава.

С люлееща се между устните цигара тя си наля някакъв тъмен на цвят алкохол в черното кафе.

— Казвате, че е карма, госпожо Калахан?

— Анита. Наричай ме Анита.

— Защо карма, Анита?

— Ами като дете все си навличаше неприятности. Нищо сериозно, но накрая всички получаваме възмездие.

Ако не беше сигурен, щеше да му е трудно дори да предположи, че тази жена говори за собствената си дъщеря. Но беше ясно, че е обожавала Хейли. Всяка рамка в стаята съдържаше нейна снимка. Колкото и да се оглеждаше, Маркъс не откри снимка на Джоузи или на братята й. Беше чувал, че родителите често намразват живите си деца заради починалото, но не бе виждал с очите си такива хора. Изведнъж му стана студено.

Анита изгълта кафето си и премлясна, но Маркъс подозираше, че това, на което се наслаждава, не беше кафето.

— Но вие не сте дошли заради онова, което се случи с Джоузи миналата вечер, нали?

Тя дръпна от цигарата за последен път и смачка фаса в пепелника. Очите й не го изпускаха от поглед. Домът се издигна на къдрави лентички към тавана.

— Нали? — повтори тя.

Маркъс видя надеждата в очите й. Беше ясно, че иска да говори за голямата си дъщеря. Родителите явно имаха свои любимци.

— Чиста формалност — увери я той. — Преглеждам хората, свързани с изчезването на Хейли.

— Слава богу — каза тя и се усмихна към тавана, сякаш Господ я гледаше оттам, после върна поглед към Маркъс и покри усмивката си с трепереща ръка.

Сега му се стори, че пред него седи съвсем различна жена. Когато спомена Джоузи, очите й останаха студени и бездушни, но произнасянето на името на Хейли я накара да засияе. Искрата, която някога очевидно бе озарявала погледа й, се върна.

— Госпожо Калахан, искам да сме наясно, че това е просто формалност. То може да не доведе до никакво развитие.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Но ще опитате, нали?

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса? — попита той в желанието си да отклони посоката, по която бе тръгнал разговорът.

— Ще опитате ли?

Той я погледна в очите и колкото и да искаше да отклони поглед, не намери сили. Тя го поглъщаше с очи, болката в тях го хипнотизираше.

— Ще опитам.

— Много ви благодаря. — Тя се засмя тихичко със стиснати устни. — Знаех си, че някой от вас най-после ще направи нещо по въпроса. Онази кучка, Елиът, не ме остави дори да кажа каквото знам.

Тя сложи друга цигара в устата си, вдигна запалката до върха й и замръзна за момент.

— Извинявайте, ако ви е приятелка — измърмори тихо.

„Не ми е приятелка.“

— Знам, че е минало много време, откакто Хейли е изчезнала, и разбирам, че спомените може да са избледнели, но искам да се опитате да ми отговорите. Може да си спомните нещо, което в онзи момент ви е убягнало. Разследването понякога е доста трудно; трябва да се събере максимално количество информация за малко време. Нещо, което тогава ви се е струвало маловажно, сега може да се окаже брънка във веригата.

— Питайте за всичко, което ви интересува.

Тя отпи от бутилката, явно беше забравила, че подправеното й кафе изстива на масата.

— Има ли човек, когото подозирате за изчезването на Хейли, но навремето не сте мислили за него?

— Винаги съм мислела, че учителят й, онзи… — тя щракна с пръсти — мисля, че беше Джефрис… да, господин Джефрис, е перверзник.

— Какво ви кара да мислите така? Хейли казвала ли е нещо за него?

— Не беше нужно да казва — каза тя. Димът излезе от ноздрите й. — Не съм сляпа, нали? Видях го как я гледа. Когато ходех на родителска среща, ми правеше впечатление как я гледа, усмихваше й се и това ме караше да си мисля разни неща. Но Хейли често предизвикваше такива погледи и усмивки у мъжете. Беше много красива. Това май не ви помогна много.

Маркъс си спомни името на учителя от досието. Той беше разпитван, но алибито му беше желязно.

— А някой друг? Някой, когото мислите, че полицията е пропуснала?

— Ами те не извикаха сина на полицая. Дори не го разпитаха. Не ми се струваше редно, въпреки че познавах добре бащата на момчето. Както и другите момчета.

— Има ли конкретно име, което мислите, че би могло да е замесено?

Анита застина и го изгледа хладно от другата страна на масата. Цигареният дим се къдреше над главата й.

— Явно си чул слуховете, че момичето ми е било лесно. Но не беше така.

— Не съм предубеден, Анита. Аз съм детектив и не съдя за хората по слухове.

— Това е добре, защото хората в този град говорят много глупости. Хейли беше добро момиче.

Тя угаси фаса в пепелника и хвърли поглед към пакета на масата. В очите й блесна разочарование, когато видя, че е празен. Предвид броя на изпушените по време на краткия им разговор цигари, Маркъс не би се изненадал, ако е отворила пакета тази сутрин.

— Значи няма конкретни приятели на Хейли, които вие подозирате?

— Не разбрах защо онези свине… — Тя се изчерви. — Извинявайте. Не исках да ви обидя.

— Няма нищо.

— Така и не разбрах защо полицаите се насочиха към Дейн.

Той беше много мило момче и се отнасяше добре с Хейли.

Маркъс осъзна, че си губи времето. Тя не знаеше нищо.

Той въздъхна и хвърли бърз поглед към часовника си.

— Имаше и едно хлапе, което се въртя наоколо известно време, но то беше дребничко и срамежливо.

— Спомняте ли си името му?

— Чакайте малко.

Тя стана, излезе от стаята и се върна с един албум с изрезки. Седна отново с въздишка и прелисти страниците, всяка една покрита със статии от вестниците. Внезапно спря, примижа към една черно-бяла снимка над някаква статия, после подаде албума на Маркъс.

Образът беше неясен. Хейли беше с класа си и до нея имаше някакво момче. Отдолу бяха изписани имената на Хейли и на момчето: Крейг Кенеди.

— Единственият човек, за когото мога да се сетя, че не беше разпитан. Мисля, че бяха съученици. Познавате ли го?

Крейг. Сестрата на Наоми, Грейс, беше омъжена за човек на име Крейг Кенеди.

„Да — помисли си Маркъс, — познавам го.“

32

Наоми се събуди със стон от връхлетялата я болка. Раните й горяха, коричките бяха започнали да ги затварят и дърпаха чувствителната кожа. Тя стана и закрета към банята.

Изминаха няколко седмици, откакто откри трупа на Амбър, но все още нямаше отговори на въпросите си. Ако онзи ден в гората с нея се бе случило непоправимото, тялото й вече щеше да е изгнило, вените й да са пресъхнали и да се пречупват като сухи клонки. Тя се зачуди колко време щеше да е нужно, докато от нея не останеше нищо, освен кости, и дали дотогава полицията щеше да има отговори.

Седна на тоалетната чиния и зарови лице в ръцете си. Мислите й отлетяха към Джоузи, жената, която едва не я уби, жената, която лежеше в болницата с разрязано от ухо до ухо гърло.

Джоузи, сестрата на Хейли Милър. Тя бе стояла мълчаливо до вратата й, вероятно беше хвърлила тухлата през прозореца на кафенето, беше я проследила на плажа и накрая я бе завлякла в гората. В момента Джоузи вече не беше заплаха, но стомахът на Наоми не спираше да се свива. Човекът, когото бе срещнала в онази уличка и на плажа, който бе срязал гърлото на Джоузи и бе преследвал Наоми между дърветата, все още се криеше някъде из града.

Пусна водата и разтри ръцете си, докато не спряха да треперят.

Излезе от банята, прекоси стаята, отиде до стълбищната площадка и се заслуша в тихата къща. През годините в нея бе споделяла толкова щастливи моменти с Дейн и с Макс, а сега беше сама между тухлите и мазилката. Миналото сякаш бликаше от стените и я натъжаваше.

Вятърът удари прозорците и рамките изтракаха. Стъпалата изскърцаха летаргично под краката й. Тя извървя пътя до долната площадка и ритна нещо твърдо.

Нещо стоеше на пътя й. Хвана пръстите на краката си с едната си ръка, а с другата опипа пред себе си.

Диванът.

Прокара ръка по гърба му, прекрачи облегалката и се приземи на седалките. Коленете й удариха във входната врата.

— Какво става?

Придвижи се към края на дивана, прекрачи страничната облегалка и се опита да се ориентира.

Бам.

Краката й удариха нещо твърдо ниско долу. То се прекатури със силен трясък. С него паднаха други неща и се пръснаха по пода.

Някой беше влязъл в дома й, докато е спяла, и бе разместил мебелите. Докато бе сънувала убиеца, той се бе вмъкнал в къщата й.

„Иди в кухнята, стигни до мивката под прозореца и се вземи в ръце.“

Тя тръгна по съставената в главата си карта, виждайки мислено нещата там, където трябваше да бъдат. Трябваше да стигне края на килима в хола, после да намери закачалката и шкафа под стълбищното пространство.

Болката беше моментална, като забил се в плътта й зъб. Падна внезапно и цялото й тяло се просна на пода. Наоми прокара ръце по мястото около краката си и усети по пръстите й да залепват малки парчета стъкло.

Ръцете й трескаво затърсиха наоколо, искаха да разберат къде точно в стаята се намират, докоснаха машата за камината, която се удари в желязната поставка и издрънча. Тя я взе в ръка, седна и я размаха пред себе си, закачи нещо и то се разби на парчета в дъсчения под.

— КАКВО ИСКАШ?

Думите й изпълниха къщата и отекнаха в празните стаи. Тя седна на пода, стиснала с треперещи ръце машата. Кръвта вече се стичаше от наранените й крака и напояваше килима. Някой искаше тя да се изгуби в собствения си дом, единственото място, където се чувстваше в безопасност. Някой искаше да й покаже, че няма къде да се скрие.

На вратата се позвъни. Наоми изправи глава и се заслуша в рикоширащия в стените звън, за да прецени къде би трябвало да е вратата. Повдигна се на колене и заопипва пода около себе си. Парченцата стъкло се раздвижиха под дланите й.

Нечии пръсти зачукаха по другата страна на вратата.

Тя отново се изправи и притиснала стъпалата си в стъклата, продължи напред, като почукваше с машата по пода. Избута дивана от пътя си, допря ръце до стената и тръгна бавно към вратата, без да знае, че размазва кръвта си по боята. Сърцето подскачаше в гърдите й, горещият дъх опари гърлото й. От другата страна се чуха гласове.

Ключът беше събрал нощния студ в себе си. Тя го превъртя, отвори вратата и примижа срещу нахлулия вятър, който напълни очите й със сълзи и охлади кожата й.

— Кой е?

Гласът й потъна в какофонията от звуците на деня: минаваща по улицата кола, порещ небето самолет, шумолене на листа по дърветата отвън.

— Наоми Хана. Ние сме детектив инспектор Лиза Елиът, детектив Блейк и двама униформени полицаи.

— Радвам се, че…

— Арестувам ви по подозрение за опит за убийство на Джоузи Калахан. Имате право да мълчите. Всичко, казано от вас, ще бъде използвано срещу вас в съда. Всичко, което кажете, ще се използва със статут на улика пред съда. Ако решите да скриете нещо по време на разпита, това също ще бъде използвано срещу вас.

Две ръце хванаха Наоми за раменете и я обърнаха грубо, парченцата стъкло се забиха дълбоко в ходилата й. Всичко се случи за миг: мислите й, сърцето й, впитите в китките й белезници, от които я заболяха костите. Някой я хвана и започна да обува обувки на краката й, а тя чакаше с окървавени ръце, вързани на гърба й.

Трябваше да скоча, помисли си тя. Трябваше да избера свободата, когато имах възможност.