Точно пред очите ти

67

Наоми се събуди с вик. Морето я зовеше, вълните сякаш се разбиваха в стените на къщата и се процеждаха през прозорците. Един от нейните кошмари.

„В безопасност си — прошепна на себе си тя, — никой не може да те нарани.“

Наведе се, погали Макс по козината и усети повдигането на гърдите му. После се обърна на другата страна и опипа леглото. Дейн беше до нея.

Обичаше Дейн. Винаги го бе обичала. Той беше единственият, който я караше да се чувства завършена. С него самотата в мрака не бе толкова силна. Въпреки всичко случило се между тях след развода този, от когото бе имала нужда в болницата, беше той. Когато Дейн се възстанови дотолкова, че можеше да става от леглото, сестрата го доведе с количката в стаята й. Прекараха часове наред заедно и когато се разделиха, и двамата знаеха, че няма връщане назад. Отново бяха заедно, както винаги. Щяха да започнат всичко отначало.

Наоми лежеше в леглото и слушаше дишането на заспалия Дейн. Сграбчи чаршафите и ги уви около юмруците си. Той спеше съвсем спокойно, а нея миналото я задушаваше. Беше се надявала, че преместването от Балкърн Хейтс е решение. Не осъзнаваше, че миналото ще ги последва, ще се промъкне през прозорците и ще заживее в стените на новия им дом.

Тя избърса потта от челото и попи мокрите си гърди с нощницата. Не спря, докато не усети, че платът се овлажни. Опита се да успокои дишането си и затвори очи.

— Просто един от лошите ти сънища — прошепна на себе си. — На сутринта ще си по-добре.

— Добре ли си?

Ръката й замръзна на гърдите.

— Божичко!

— Извинявай — прошепна Дейн. — Не можеш да заспиш ли?

— Сънувах кошмар.

— Ела тук.

Тя се поколеба. Щом я връхлетеше поредната паник атака, мисълта за ръцете му около нея я караше да се чувства като в капан, имаше чувството, че потъва някъде заедно с него.

Наоми се премести бавно към свивката на ръката му. Той я целуна по врата и я притисна до себе си. Не след дълго заспа. Тя остана в прегръдките му, заслушана в зова на морето до сутринта. Чак когато усети топлината на надничащото през прозореца слънце, намери сили да затвори очи.

Събуди се от ударите на опашката на Макс по радиатора. Усмихна се и потупа леглото до себе си. Той скочи, постави глава на хълбока й и легна.

Беше си го прибрала от болницата преди няколко месеца. Трябваше да го пенсионират като куче водач заради пораженията от нападението, но можеше да остане като нейна компания. Тя го погали по гърба и потръпна, когато усети гладката му закоравяла кожа по ребрата.

Седна в леглото, облегна се на таблата и въздъхна дълбоко. Беше оцеляла и тази кошмарна нощ. Бяха изминали месеци и сега добрите нощи бяха повече от лошите, тъмната част в нея все още се спотайваше под повърхността. След всяка изминала нощ трябваше да си повтаря, че лошото е далеч, а тя все още е жива.

— Ето ни и нас — каза Дейн, влезе в стаята и постави чаша кафе на нощното й шкафче.

— Благодаря.

Той се наведе и я целуна.

— Как спа? — попита я и седна на леглото до нея. Макс скочи на пода и се мушна под радиатора.

— Беше кошмарна нощ. Първата от известно време насам.

— С времето намаляват. Аз също ги имам. Но това са просто кошмари. Събуждам се, усещам те до себе си и разбирам, че е само лош сън.

Тя отпи от кафето и върна чашата на масичката.

— Мислех си, че когато се преместим, кошмарите ще спрат.

Всички комини в новата къща бяха запечатани, за да държат спомена за писъците на Джоузи зад тухлите и мазилката. Но имаше нощи, когато Наоми можеше да се закълне, че чува пукането на дървата в огъня и усеща миризмата на опърлена кожа във въздуха.

— Всичко постепенно ще спре, Ни. Просто трябва време.

— Дейн се премести по-нагоре и седна съвсем близо до нея. Тежестта му залепи таблата на леглото към стената. — Какво искаш да правим днес? Времето е прекрасно. Може да вземем Макс и да отидем на дълга разходка.

— Маркъс ще намине днес, не помниш ли? Той отпи голяма глътка от кафето си.

— Не може ли да оставим миналото в миналото, Ни?

— Искам да го чуя от него, Дейн. Искам да ми каже думите, които чакам да чуя, откакто се събудих в болницата, а той каза, че е разрешил престъплението.

— Сега си в безопасност — каза той и я целуна по челото.

— Искам да го чуя от него.

Ръката й несъзнателно пропълзя под нощницата и погали белега, където ножът беше влязъл в нея. Мястото беше абсолютно безчувствено, но съзнанието й все още носеше спомена за болката. Всеки път, когато пръстите й напипваха набръчканата кожа, усещаше тъпа болка.

— Вече си имаме нов живот — каза Дейн. — Заслужаваме малко щастие.

С връщането на Наоми при него Дейн сякаш се бе събудил за нов живот. Той я обожаваше, угаждаше на всяка нейна прищявка, отрупваше я с внимание, каквото не бе получавала през всичките петнайсет години от брака им, освен това й бе обещал никога да не споменава за дете, обещание, което спазваше стриктно. Но Наоми не беше като него, не можеше да остави миналото зад гърба си. То все още я преследваше. В съзнанието й често изникваха картини от нощта, когато едва не загина, и белезите й веднага започваха да пулсират болезнено.

— Всеки път, когато усетя болката, си спомням за случилото се — каза му тя. — Не мога дори да си взема душ, без спомените да ме навестят.

— Аз също — каза той.

Те замълчаха за момент, потънали в спомена. Джоузи щеше да се изяде от злоба, ако знаеше, че оставените от нея белези ги бяха направили още по-близки.

Звънът от външната врата отекна из къщата. Макс излая и излезе на бегом от стаята.

— Колко е часът?

— Наближава обяд.

— Какво? Трябваше да ме събудиш.

— Беше толкова красива, че не ми се искаше да те безпокоя.

— Подранил е — каза тя и отметна завивката.

— Аз ще отида. Ще поговоря с него, докато се оправиш.

— Кажи му, че след пет минути слизам — каза тя и затвори вратата на банята след себе си.

Наоми се заслуша в стъпките му надолу по стъпалата. Въздухът беше влажен от парата след къпането му. Свали нощницата, вдиша аромата на Дейн и го задържа в гърдите си. Беше го обичала през целия си съзнателен живот, но зад любовта й се криеха мрачни спомени. Имаше чувството, че кожата й все още гори.

Тя погали с пръсти всеки един белег, усети набъбналата безформена и безчувствена кожа под тях и се замоли един ден да може да ги докосва, без да си спомня откъде и как са дошли. Завъртя крана и помещението отново се изпълни с пара.

Къщата, където живееха сега, бе принадлежала на майката на Дейн и Наоми можеше да усети присъствието й навсякъде, сякаш любовта й бе оставила петна по стените. Беше починала, преди Дейн и Наоми да се срещнат. Но сега, когато живееше в дома й, тя имаше чувството, че познава отдавна тази жена. Растенията в градината бяха посадени от нейните ръце и подхванат от вятъра, техният аромат изпълваше стаите през отворените прозорци и носеше дъх на лято. Но къщата също си имаше спомени и по време на кошмарните й нощи отминалият живот се въртеше около нея, жужеше и бръмчеше, докато звукът станеше непоносим. Дейн беше отраснал тук, къщата беше негов дом, но Наоми се чувстваше като посетител, който се опитва да се спаси от минало, протягащо лапи към нея от стените.

Тя застана под душа и зачака водата да отмие снощните кошмари.

Къщата беше нова за Наоми, далече от старата, която бе отдадена под наем, но тя все още не можеше да превъзмогне меланхолията, властвала над нея през целия й живот. Беше се настанила трайно под кожата й и я изгаряше при всяко по-рязко движение. Но сега беше далече от скалата. Можеше да я зове колкото си иска, тя нямаше да я слуша повече.

Наоми не беше предишният човек — не онази на ръба на скалата или другата, която молеше за смърт в малката уличка. Сега беше по-силна — не физически, а в сърцето си.

Маркъс я чакаше долу. Беше й интересно дали ще познае жената, която щеше да застане пред него, белязана от миналото, но нова по дух. Беше направила така, както той я бе посъветвал онзи ден в болницата, и се надяваше той да забележи. Беше направила всичко, за да оцелее.

68

Маркъс караше по старите, виещи се между безкрайни царевични ниви пътища, окъпани в слънце. Въздухът беше толкова чист, че започна да се прозява. Сърцето му се сви при мисълта, че се прибира вкъщи, където слънцето се криеше зад плътни сиви облаци и морето напояваше въздуха със соления си дъх до такава степен, че с времето всичко започваше да вони на разложение. Разстоянието между града и селото беше някакви си шейсет километра, но това бяха два различни свята. Най-лошото беше, че с връщането вкъщи щеше да се наложи да се изправи пред спомените, които го чакаха там.

От последната му среща с Наоми бяха минали месеци и мисълта, че ще я види отново, го бе държала буден нощи наред, нощи, през които слушаше тиктакането на часовника на шкафчето до главата си, докато слънцето не се промушеше през щорите и леглото му лумваше като огън.

Той не познаваше добре тази жена, но когато тя напусна Балкърн Хейтс, част от него си тръгна с нея и трябваше да си признае, че тя беше единственото качество, което този град притежаваше. Въпреки че Блейк и Нейтън Кроуч бяха в затвора наред с цялата банда, участвала в изнасилването на Хейли, въпреки разрешаването на загадката с изчезването й хората в Балкърн Хейтс все още не можеха да простят на полицията. Престъплението беше разкрито след цели двайсет години, а извършителят се оказа един от служителите на реда.

Маркъс мечтаеше за срещата с Наоми, ала знаеше, че щом се раздели с нея, щеше да му бъде два пъти по-трудно, защото мислите за красотата й и онова, което можеше да се случи между тях, щяха да го преследват дълго след това.

Той направи справка с картата и пое по една сравнително тясна уличка. Колата поддаде наляво и металът застърга в живия плет. Маркъс върна колата в средата на платното с разтуптяно сърце.

Слънцето печеше ужасно и нагряваше металния покрив, през отворения прозорец влизаше горещ въздух, който не успяваше да охлади стичащите се по слепоочията му вадички пот. Мина и последния завой и видя къщата в дъното на улицата, красива и висока като Наоми, с червени тухли, бели прозорци и тъмнозелена входна врата. От двете й страни имаше розови храсти, които се радваха на слънцето.

Тя го заслужава, помисли си Маркъс.

Той спря пред къщата и се огледа в огледалото за задно виждане. Приглади навилите се от потта кичури, наплюнчи пръсти и изтри ъглите на очите си. После излезе от колата и пое дълбоко въздух.

Чакълът хрущеше под краката му, ароматът на рози изпълни гърдите му. Той натисна звънеца и докато чакаше да му отворят, приглади ризата и щръкналите от косата косъмчета. Звънецът отекна зад матовото стъкло на вратата и отвътре се чу кучешки лай.

Вратата се открехна и Макс подаде глава през пролуката, изскочи навън и заджафка развълнувано към Маркъс. Движеше се по-бавно отпреди, но все още излъчваше радост, както топлината се излъчваше от козината му. Маркъс се наведе да го погали и извъртя поглед към вратата.

Там стоеше Дейн, мъжът, който владееше сърцето й, висок, леко приведен напред, с изваяни рамене и широки гърди под бялата тениска, толкова бяла, че заслепяваше на слънцето. Косата му беше мокра от току-що взетия душ. Маркъс си представи Наоми и Дейн под душа с притиснати един към друг устни и голи, покрити със сапунена хлъзгава пяна тела.

— Маркъс, радвам се да те видя.

Стори му се странно да чуе малкото си име от устата на този мъж.

— Хубава къща.

— Прекрасна е, нали? Беше на майка ми. Години наред я давахме под наем и пестяхме пари за старини, но ми се стори, че е време да се върнем вкъщи. Влизай. Ще донеса нещо за пиене — каза Дейн. После се обърна към Макс: — Ти също, господинчо.

Вътре беше старомодно и топло, толкова различно от къщата й в града. Може би от ревност, но погледът на Маркъс се замъгли от завист и застанал на прага на новия дом на Наоми, той си пожела да е негов. Техен.

— Чай? Кафе?

— Едно черно кафе ще ми дойде добре.

Дейн улови погледа му нагоре по стълбата, чиито стъпала бяха покрити с кремав килим.

— Наоми ще слезе след пет минути.

Маркъс тръгна след домакина, отбелязвайки всички красиви вещи, които самата Наоми нямаше как да види: от картините по стените до шарката на пътеката в коридора. Дейн го въведе в изобилно осветена кухня с прозорци към красива градина. Двамата поговориха, докато чайникът заври, и за Маркъс стана ясно, че Дейн иска той да го хареса. Маркъс също искаше — все пак бе спасил живота на този човек, — но нямаше как да хареса мъж, притежаващ сърцето на жената, която той желаеше. Когато го погледнеше, виждаше онзи Дейн в стаята за разпити, виждаше човека, довел Джоузи в живота на Наоми.

— Здравей — чу гласа й от вратата.

Месеците, през които не я бе виждал, я бяха направили още по-красива. Очите, усмивката, устните — всичко беше, както го помнеше, но сега в нея имаше и нещо различно: твърдост, сякаш възвръщането към живота бе направило сърцето й от желязо. О, ако знаеше, че не е сама, че миналото не позволяваше и на него да спи през нощта.

— Здравей.

Тя носеше дълга лятна рокля на цветя в различни цветове, която подхождаше чудесно на тъмнокафявата й кожа; а белезите й я правеха някак си още по-хубава, даряваха я с екзотична красота. Но клепачите й бяха подути от безсънни нощи. Докато беше лежал буден през нощта, потънал в мисли за нея, тя също не беше спала, мислейки за тялото на Джоузи, проснато безжизнено под нейното, и бе усещала миризмата на огъня по цвърчащата си кожа.

— Готови сме — каза Дейн и подаде на Маркъс чаша с кафе. Другата беше за Наоми и той изчака пръстите й да хванат дръжката. — Вие двамата имате да наваксвате — каза той. — Денят е прекрасен. Искате ли да седнете във вътрешния двор?

— Какво ще кажеш, Маркъс? — попита го Наоми.

— Разбира се. Ти водиш.

Тя тръгна спокойно през къщата към френския прозорец, отвори го и пусна вътре песните на птиците. Маркъс се запита колко време й е трябвало да запамети мястото на всичко тук и колко синини са оставили мебелите, преди да може да нарече къщата свой дом.

Макс притича край него и скочи на поляната с изплезен до тревата език.

— На Макс му харесва тук — каза Наоми, докато сядаше на масата. — Сигурна съм, че ще му хареса още повече, ако го оставя да обикаля наоколо до вечерта.

— Изглежда щастлив, че е пак с теб — каза Маркъс.

— Не колкото мен. Толкова много ми липсваше!

Той седна и премести стола си по-близо до нея. Коленете им се докоснаха и той се отдръпна на мига.

— Мислила ли си за друго куче водач? По-младо имам предвид.

— След случилото се… Не мога да рискувам и неговия живот.

— Но сега си свободна; тук никой не може да те нарани.

— Не се чувствам в безопасност, въпреки че Блейк вече е в затвора, а Джоузи… — тя потръпна при спомена — я няма.

— Наистина ги няма, Наоми. Блейк ще остане в затвора до последния си дъх.

Процесът беше продължил месеци. Въпреки доказателствата срещу него — снимката с часовника на ръката му, показанията на Грейс за нощта на изнасилването, скриването на доказателствения материал и потулването на случая от страна на Нейтън Кроуч, който си беше признал всичко, въпреки записа, направен от Маркъс, чутия спор между Амбър и Блейк няколко часа преди смъртта й, както и разследването, проведено от Амбър и Каси — Блейк бе продължил да отрича стореното от него и така усложни нещата, тъй като тялото на Хейли все още не беше открито. Медиите бяха раздухали случая докрай, отново поставяйки Наоми на първа страница:

„Сляпата вдовица влиза в съда, за да разкаже за случилото се с нея в малката уличка“.

Наоми замълча за момент. Зеленината зад гърба й се къпеше в златото на яркото слънце. Пчелите прелитаха от цвят на цвят.

— Все още не мога да повярвам напълно, въпреки че ми го казваш толкова уверено.

— Моля те, повярвай.

— Аз просто… Не мога да разбера защо Блейк не ме уби като останалите.

— Може би не те е виждал като заплаха за себе си, защото си сляпа. Но после явно го е обзела параноя. А може да си е мислел, че знаеш повече за Хейли, затова те е нападнал на плажа с Макс. Искал е да те сплаши. Опитал е да хвърли вината върху Дейн. Затова е нападнал Джоузи. Може би нападението срещу теб е било част от плана му да натопи Дейн. Блейк е страхливец. Не признава онова, което е направил. И понеже не знаем къде е тялото на Хейли, трябваше да свържем сами отделните части. Ще го превъзмогнеш, Наоми, но ти трябва време.

Дори с белезите по себе си и болката в очите си тя изглеждаше по-прекрасна от всякога.

— Ти го направи — каза внезапно той.

— Направих какво?

— Оцеля.

— Просто живея ден за ден.

— Радвам се за теб.

— Мама прочела във вестниците, че догодина ще те повишат в инспектор. И аз се радвам за теб, Маркъс.

— Благодаря. Още не мога да го възприема, но постепенно свиквам.

— А Лиза? С нея какво ще стане?

— Мести се в друг град. И мисля, че е за нейно добро.

Те поседяха мълчаливо за момент, заслушани в звуците от градината. Маркъс бе готов на всичко, за да може да остане тук, с нея, в тази градина, но си наложи да стане, преди да го отпратят. Обърна поглед към къщата, към новия живот, който Наоми бе намерила тук, после го върна към нея и се усмихна.

— Благодаря за кафето — каза и стана.

Тя също се изправи и направи крачка към него с протегната пред себе си ръка. Маркъс застина в очакване пръстите й да достигнат ризата му точно над сърцето. Ароматът й премина през порите му и го изпълни.

— Не ми се струва правилно да се разделя с човека, който ме спаси, само с едно ръкостискане.

Той се засмя нервно, разтвори ръце и усети нейните около себе си. Двамата останаха прегърнати само няколко секунди, но бяха достатъчни да го заведат до дома и да отклонят мислите му от всичко останало. Затова се опита да вгради усещането от докосването й в съзнанието си. Тя се отдръпна. Разкъсван от желание да я целуне по устните, Маркъс побърза да прехапе езика си.

— Може би… може би ще наминеш пак? — попита тя. Той се усмихна.

— Да, може би.

— Довиждане, Маркъс.

Тя мина по стъпалата и слезе на поляната. Макс я посрещна, тя се наведе и започна да го гали по корема. Кучето започна да рита с крака от удоволствие и това я разсмя.

— Прекрасно е човек да я види отново щастлива, нали? — каза от прага на къщата Дейн.

— Така е — каза Маркъс и отмести поглед от нея.

— Благодаря за посещението.

— Удоволствието беше мое.

Дейн го поведе по коридора и отвори предната врата, пускайки вътре аромата на розовите храсти. Маркъс разбра, че повече няма да може да помирише цвете, без да помисли за нея.

Дейн стисна ръката му силно, по мъжки, и се усмихна за довиждане, разкривайки перфектно подредени зъби, което накара Маркъс да върне усмивката със затворени устни, за да скрие своите. Сега можеше да види чара на този мъж, да разбере с какво очарова жените. Неочаквано в главата му се появи друг сценарий. Прищя му се да не бе последвал тракането на белезниците по радиатора и да бе напуснал онзи апартамент. Може би тогава щеше да има шанс с Наоми. Той се скастри за тези мисли, като заби нокти в дланите си.

Все пак е щастлива, помисли си той, докато вървеше към колата си. Въпреки че не с теб.

Седна зад волана и се остави затворената в капана на купето задушаваща топлина да го обгърне. Потъна в нея и затвори очи. Не беше готов да остави миналото зад себе си.

„Порасни, Кембъл“, каза си той, загледан в стартера, побърза да свали прозорците и остави летния ветрец да влезе при него. Запали, зави по безлюдната алея и си обеща да не мисли за нея по пътя до дома.

69

Дейн изпрати с поглед колата на Маркъс и остана известно време пред вратата, в случай че реши да се върне. Маркъс беше влюбен в Наоми, това беше ясно. Беше го видял от прозореца в кухнята, откъдето ги бе наблюдавал. Очите на детектива бяха пълни с копнеж по нея. Тя не можеше да види чувствата му, но Дейн го разбра. Фактът, че притежаваше нещо, което бе желано от друг мъж, го изпълни с гордост. Чувството беше почти толкова силно, колкото онова, което изпитваше, когато отнемаше чужд живот. Почти.

Дейн се притесни, когато разбра, че детективът ще идва у тях, но когато видя Маркъс на входа, когато забеляза завистта в очите му, разбра, че мислите му няма да стигнат по-далече от късмета на Дейн и лицето на Наоми. Съзнанието му беше на светлинни години от темата за убийствата.

Застанал до прозореца, той се замисли как бе стигнал дотук, да живее живот, за който някога можеше само да мечтае. Убийствата, разследването на полицията, адът, през който преминаха с Наоми — всичко започна с Хейли Милър.

Той й даде всичко, което можеше, но тя разби сърцето му, като спа с половината град и не спираше да го дразни с бебето, което може би не беше негово. Трябваше да я споделя с голяма част от приятелите си, но потисна гнева си с надеждата един ден тя да се върне при него. Когато обаче му каза за бебето, което беше или негово, или на Блейк, той разбра какво трябва да направи.

Двамата се срещнаха в онази нощ. Дейн й даде последен шанс да спаси себе си, да разбере, че той не е човек, способен да гледа отстрани друг мъж да отглежда детето му. Беше се надявал тя да разбере, че е готов на всякакви жертви за нея и най-после да му отдаде сърцето си, както той й бе посветил своето. Но когато й се закле, че ще приключи с ученето и ще си намери работа, за да може да се грижи за нея и бебето, тя се отдръпна. Каза му, че няма начин да задържи детето: баща й щял да убие и двамата, ако разберял. Тогава й предложи да избягат, но тя отказа. Не искаше да се откаже от нищо заради него и детето. Искаше си живота, свободата да скача от легло в легло в търсене на любовта, която Дейн бе готов да й даде. Но тя не искаше неговата любов; той беше просто забавление, спирка по пътя, докато разбере какво или кого точно търси. Беше го използвала. Най-после той видя какво наистина представляваше тя и какво мислеше за него. Нямаше нужда да го казва на глас. Беше видял съжалението в очите й. Но то скоро премина в страх, когато най-после разбра на какво е способен той, когато осъзна, че го е подценявала от самото начало. Дейн не беше наивен хлапак, в когото можеш да си изтриеш обувките и да го захвърлиш. Беше мъж със сърце, способно да обича толкова силно, че да изгори в тази любов, и на свой ред да мрази неистово.

Дейн видя как очите й се промениха, когато извади ножа и острието му проблесна на залязващото слънце. Тя започна да се извинява, да го умолява да й прости, сълзите напълниха очите й. Каза му, че бебето е негово, че двамата могат да имат живота, за който той мечтаеше. Говореше толкова бързо, толкова умоляващо, че от устата й излизаха слюнки и думите й се сливаха. Но той бе прозрял в нея, беше видял колко е манипулативна, колко долна и лъжлива беше душата й.

Прокара ножа по гърлото й и не го извади, докато кръвта не напълни устата й и не заглуши жалните й писъци. Кръвта оплиска задната част на колата му и закапа по чакъла, докато влачеше тялото й към градината, където я зарови дълбоко в земята.

Майка му прости постъпката, на която бе станала свидетел, и се закле да пази тайната му, ако й обещае да не посяга на друго момиче. Двамата винаги бяха заедно. Дълбоко в себе си Дейн знаеше, че тя ще прости всичко, за да не е сама.

Дейн й обеща да не наранява друга и спази обещанието си, докато Каси Дженингс не му каза, че двете с Амбър разследват изчезването на Хейли.

Той нямаше намерение да спи втори път с Каси, но животът му с Джоузи върна цялата му омраза към сестра й. Двете имаха еднакви очи, еднакви устни, еднакъв смях. В началото му харесваше да е с нея. Беше като ново начало, което можеше да изличи грешките, допуснати от Хейли. Но колкото повече я гледаше, толкова повече виждаше в нея сестра й. Каси му даде разнообразието, от което имаше нужда, но имаше един проблем. Говореше много. Прекалено много.

Каси беше амбициозна, очите й гледаха към Лондон, надяваше се да си намери работа в един от големите национални вестници и беше готова на всичко, за да стигне дотам. Представяше си как разкриването на истината за изчезването на Хейли Милър я превръща в легенда и получава предложение за работа от всички издателства. Работеше с приятелката си Амбър О’Нийл, която имаше достъп до всички документи, затова можеше да наднича през затворени за други журналисти врати. Вече знаеше повече, отколкото самия Дейн. От нея например той научи какво бяха направили Блейк и приятелите му с Хейли две вечери преди той да я убие.

Каси и Амбър бяха твърдо решени да разнищят истината. Затова трябваше да умрат.

След като намериха трупа на Каси, той отсъди, че Амбър щеше или да приключи с разследването, за да се предпази, или да продължи с подновен ентусиазъм. И в двата случая Дейн не можеше да рискува. Миналото беше погребано заедно с Хейли преди двайсет години. Нямаше как да остави Амбър да го изрови отново. Затова я последва на път към дома й.

Но Наоми се появи неочаквано в онази уличка. Появата й му се стори като знак от съдбата. Ако постъпеше както трябва, тя отново можеше да е негова. За да си я върне, трябваше да я докара до ръба. Тя трябваше да разбере, че е опасно да живее сама и че без него може да стане жертва на престъпник. Всичко, което направи, от подигравката с нея в онази уличка до разместването на мебелите в дома й, всичко беше за нея, за тях двамата.

Макс не се зарадва, когато го видя отново. Дейн го очакваше; нали той бе намушкал животното с нож между ребрата? Беше се наложило, защото идеята беше да отнеме на Наоми всичко, което й дава сили. Ако искаше да я накара да осъзнае, че има нужда от него, тя трябваше да се почувства слаба и уязвима.

Наоми настоя да вземат Макс обратно. Минаха няколко дни, в които кучето излизаше от стаята в мига, когато Дейн влезеше в нея, и ръмжеше, ако случайно се приближаваше прекалено, и той разбра, че трябва да направи нещо, преди Наоми да започне да си задава въпроси. Започна да тъпче животното с храна така, че то надебеля, а сутрин го извеждаше сам, за да изгради доверие между тях. Виждайки Дейн като източник на храна и забавление, в крайна сметка Макс стана по-толерантен към него. Но беше ясно, че никога няма да забрави; Дейн го виждаше в очите му, в начина, по който го наблюдаваше, докато той се движеше из къщата.

След онази нощ в гората Дейн реши, че нещата ще приключат. Онази вечер той проследи Джоузи, видя как притисна бухалката до главата на Наоми и я заведе в гората. Без да се замисля, влезе в дома на Наоми със своите ключове и взе първия попаднал му пред очите нож, без да се замисли за усложненията. После тръгна след тях и видя всичко, което Джоузи й причини.

Сякаш нападаше отново Хейли. Кръвта на Джоузи напълни очите му и го заслепи. Той се залута между дърветата в опит да намери Наоми и да я заведе вкъщи. Но намери време да остави часовника. След като научи какво бе сторил Блейк на Хейли, не изпита никакви угризения да го натопи за убийството. Той си го заслужаваше. Беше запазил снимката на четиримата — Хейли, Грейс, Блейк и него — в кутията за обувки с вещи на Наоми, която криеше под споделяното с Джоузи легло. Ако полицията не поемеше сама по водещата до Блейк следа, щеше да я изпрати в участъка анонимно. Но Джоузи свърши тази работа вместо него.

Ала имаше нещо, което го измъчваше. Съжаляваше, че бе довел Джоузи в живота на Наоми. Беше толкова ангажиран със собствените си тайни, че не видя признаците на вманиаченост, които се появяваха един по един. Ревността пулсираше във вените й, под маската на мило момиче кипяха лудостта и болката. Но сега вече беше мъртва и не можеше да ги нарани.

Дейн съжаляваше, че бе наранил Наоми на плажа, никога не бе планирал подобно нещо. Когато осъзна, че е изгубила съзнание, я изтегли по-назад, далече от вълните. Опита се да я събуди, като я плесна лекичко и извика името й, но сирените на полицейските коли по пътя го накараха да побърза да се махне. По-късно разбра, че не идваха за тях, но вече я бе оставил.

Дейн се отдели от прозореца и докато обикаляше из къщата, искрено се наслаждаваше на живота, който бе изградил за себе си и Наоми. Застана пред стъклената врата към градината и се загледа в играта й с Макс на поляната. Костите на Хейли Милър бяха точно под краката й.

Наоми щеше да преодолее всичко с времето. Щеше да приеме лъжата, че за всичко е виновен Блейк, лъжа, която Дейн помагаше всеки ден да се запечата в съзнанието й.

Той лягаше всяка нощ до нея, държеше я в прегръдките си, докато тя се мяташе, въртеше и плуваше в пот, борейки се с кошмарите, които самият Дейн бе посял в съзнанието й. Ето за това бе мечтал той. Нямаше нужда да убива никого повече.

Двамата с Наоми не бяха чак толкова различни. И двамата бяха покрити с рани и бяха отнемали човешки живот. Бяха свързани от кръвта по ръцете си и обезобразената си кожа. Споделяха нещо, което другите нямаха. Един ден тя щеше да се успокои и да забрави за въпросите, на които не бе получила отговор. Никога нямаше да разбере за убитите от него жени, нито кой е човекът, когото бе срещнала в малката уличка онази нощ. Истината щеше да разруши всичко изградено от двамата и целия труд, който бе положил, за да си я върне обратно, щеше да отиде на вятъра. Каква ирония! Жената, която обичаше и за която копнееше, се страхуваше от мъж, който всеки ден заставаше пред нея и беше точно пред очите й, а тя нямаше ни най-малка представа за това.