Точно пред очите ти

33

Нещо се случваше около Маркъс. Той го усещаше във въздуха. Когато влезе в участъка след срещата с Анита Калахан, стаите бяха празни; час по-късно доведоха Дейн с белезници. Следващият беше адвокатът му и всички се затвориха в една от стаите за разпити.

Той се обади на Лиза, но след третото позвъняване тя изключи телефона си.

Той забарабани с пръсти по бюрото и се опита да съсредоточи цялото си внимание върху тиктакането на часовника. Стрелката за секундите обикаляше из циферблата. Лиза трябваше да се появи скоро.

Той чу гласове в коридора и вдигна глава. Един полицай показваше на добре облечен мъж вратата за друга стая за разпити. Определено ставаше нещо.

— Хей — извика Маркъс, стана и настигна полицая. Беше жената, която го бе заговорила на първия брифинг по случая, но той все още не знаеше името й. — Кой е този? Какво прави тук?

— Адвокат е по един от твоите случаи. Трябва да са те информирали, нали?

— Да, но не са — каза той и сложи ръка на дръжката на вратата.

— Ако Лиза не ти е казала какво става, на твое място щях да почакам.

Маркъс мина покрай нея и влезе в стаята.

— Добър ден, аз съм детектив сержант Маркъс Кембъл. Адвокатът го изгледа от глава до пети и обратно. Беше нисък и пълен, с плешивина, около която венецът от коса приличаше на подкова, и дебел врат, който удвояваше брадичката му.

— Джеръми Уинър — каза носово той.

— Кого представлявате?

Уинър извади една папка от куфарчето си, постави очила за четене на върха на носа си, а после ги избута с дебелия си пръст до основата. Трябваше да притвори очи, за да прочете името отгоре.

— Госпожица Наоми Хана.

По челото на Маркъс избиха капчици пот.

— И защо госпожицата се нуждае от адвокат? Адвокатът въздъхна и забоде поглед в папката.

— Заподозряна е в опит за убийство на госпожица Джоузи Калахан.

— Пълни глупости — избухна Маркъс.

Адвокатът подскочи на стола и очилата му се смъкнаха до върха на носа. Той ги бутна нагоре.

— Тук съм да я защитавам, детектив Кембъл.

— Знам, знам, извинете — измънка Маркъс, излезе от стаята и се върна в офиса. Закрачи от стена до стена и замърмори под носа си. — Не е възможно… тя не може да е направила това.

От коридора се чуха гласове. Маркъс спря и се заслуша в приближаващите стъпки. Отиде до вратата и я отвори точно навреме, за да види как двама полицаи водеха Наоми към стаята за разпити.

Приличаше на бледо копие на жената, която беше преди няколко дни, когато се запознаха. Лицето й се бе смалило. Беше по пижама и стар износен домашен халат, обувките й бяха обути на босо. Полицаите я вкараха в стаята и затвориха вратата след нея.

Лиза се зададе по коридора. Вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Какво става?

— Отдръпни се.

Маркъс отстъпи и я проследи с поглед до кабинета й. После тръгна след нея.

— Какво правиш, по дяволите? — попита той.

— Върша си работата, Кембъл. Не е зле и ти да опиташ да вършиш своята.

Тя хвърли чантата си върху бюрото и се обърна към него с ехидна усмивка.

— Само това ли ще ми кажеш? — попита той. Цялото му тяло трепереше.

— Да излезем — каза тя, вдигна ципа на якето си и извади пакет цигари от джоба.

Запали още преди да стигнат до аварийния изход към малката уличка. Сякаш с миризмата на цигари маркираше офиса, също както кучето вдигаше крак и маркираше своята територия.

Те тръгнаха под дъжда и спряха при заслона за велосипедите. Димът излизаше от устата на Лиза и се разпадаше на дъжда.

— Хайде, излез на светло — каза тя.

— Какво?

— Казвай каквото имаш да казваш. Виждам, че ти е трудно да го пазиш за себе си.

— Добре. Мисля, че грешиш. Наоми не е убиец, нито съучастник. Тя е невинна жертва, а ти само вгорчаваш още повече живота й.

— Дейн е убиецът, Маркъс.

Той се вторачи в нея. В гърлото му се родиха някакви думи, но загинаха също толкова скоропостижно, както и се бяха появили.

— Намереният на местопрестъплението часовник е негов и свидетели потвърдиха, че е имал сексуални връзки и с Каси, и с Амбър след разпадането на брака му. Разпечатките от телефона му го потвърждават.

— Защо не знам за това?

— Защото стана нестабилен. Виждаш онова, което искаш да видиш. Искаш Наоми да е невинна и не допускаш нищо да наруши вярата ти, дори когато истината е точно пред очите ти и дори се взира в теб. Тя има сексуална връзка с бившия си съпруг и е оцеляла при случая в гората, за разлика от Джоузи, чийто живот едва бе спасен, защото не Джоузи я е отвела в гората, а точно обратното. Тя е била там, докато съпругът й се е опитвал да убие любовницата си. Помогнала му е да го направи.

— Няма откъде да го знаеш.

— Според мен го е манипулирала, искала е да премахне Джоузи от пътя си, за да могат да са заедно отново. Джоузи не би го пуснала без борба, затова двамата са замислили цялото събитие в гората.

— Това е обвинение, а не доказан факт.

— Жените убийци действат по различен начин от мъжете, Маркъс. Те манипулират хората, за да може друг да извърши действието. Погледни Лизи Бордън и домашната прислужница, Майра Хиндли и Иън Брейди, Розмари Уест и съпруга й Фред. Всички са имали съучастници, безумно влюбени в тях, готови да изпълнят всяка тяхна заповед. Време е да видиш истинската Наоми.

— Няма причина да я водиш тук с белезници. Тя не е заплаха за никого.

Маркъс трепереше неистово, но не беше от студ. Трепереше от омраза към тази жена. Мразеше всичко в нея: самодоволната извивка на устните й, всяка луничка по носа. Описанието й за него като детектив, който не може да види нещата извън предварително съставеното си мнение, пасваше идеално на нея самата, но тя не го съзнаваше. Не можеше да открие истината, затова залагаше на лъжата, на всичко, което би могло да приключи случая, дори това да означаваше да тормози една сляпа жена. Не търсеше справедливост, искаше само престиж и потупване по рамото от високите етажи и беше готова на всичко, за да ги получи.

— Трябва да разбере колко сериозно е това — каза Лиза. — Трябва да се изплаши и да ни каже истината.

— Не мислиш ли, че е достатъчно изплашена след всичко, което й се случи?

— Престани да гледаш на нея като на безпомощна невинна душа, Маркъс. Тя е точно толкова убиец, колкото е и съпругът й.

— А Амбър и Каси? И за техните убийства ли е виновна?

— Способна е на всичко.

— И какъв мотив може да има?

— Бившият й съпруг е имал любовна връзка и с двете.

— И това й дава основание да ги убие?

— Ще разберем.

— Приписваш й убийства, а всъщност самата тя е жертва.

— По-кротко, Кембъл — сряза го тя.

Той стисна зъби и погледна встрани. Тя въздъхна.

— Един от първите ми случаи беше убийство на двойка, заключила се в дома си, за да се спаси, но убиецът подпалил къщата и тя изгоряла до основи. Не можахме да го открием. От цялото семейство бе оцеляла единствено четиринайсетгодишната им дъщеря Ребека. Момичето явно не беше на себе си от загубата на своите родители. Четири години по-късно Ребека завърши гимназия с медал за отличен успех и влезе със стипендия в университета. Убила гаджето си в коридора на общежитието, като го намушкала двайсет и два пъти с нож и накрая го подпалила, докато бил още жив. Защо, ще попиташ? Ревност.

Тя дръпна силно от цигарата си.

— Изпуснахме Ребека, защото не погледнахме зад фасадата. Тя изигра ролята си на младо момиче, неспособно на нищо друго, освен тревога заради акнето, и я оставихме да убие отново. Затова няма да оставя Наоми, докато не се уверя, че не е замесена.

— Но ти нямаш никакви доказателства…

— Засега. Чакаме заповед за обиск на къщата й. Блейк ще оглави претърсването, докато водим разпита.

— Не можеш да я арестуваш без доказателства.

— Един ден може би ще разбереш, че тази работа невинаги се върши по правилата.

Думите „Аз бях дотук“ бяха вече на езика му, но в същия този момент той осъзна, че Наоми се нуждае от него. Ако искаше тя да получи справедливост, каквато заслужаваше, трябваше да остане.

— Ще помогнеш ли убиецът да получи своето възмездие, Маркъс? — попита го тя. — Амбър го заслужава. Каси го заслужава. Джоузи също.

Лиза се вгледа напрегнато в него и Маркъс разбра, че тя истински вярва, че е права. Ако искаше да спаси Наоми, трябваше да действа внимателно.

— Ще се опитам — отвърна той.

— Това не ми стига, Маркъс.

— Ще го направя.

„Ще изровя истината, каквото и да ми струва.“

— Добре.

Тя пусна фаса в локвата до тях и тръгна към вратата, кашляйки в ръката си. Маркъс пое след нея в дъжда, пъхна ръце в джобовете и ги стисна в юмруци.

— Дейн е в стая номер две — каза тя с гръб към него, докато той затваряше вратата на участъка. — Искам те там с мен.

Тя се вгледа в него, потърси съгласие в погледа му, после тръгна към стаята за разпити. Вътре я чакаше Дейн.

34

Под маската на страха, изписана върху лицето на Дейн, се криеше хубав мъж, но Маркъс не можеше да си го представи до Наоми. Мръснорусата му коса вече изтъняваше и линията на челото беше започнала да пълзи нагоре, променяйки пропорциите на лицето му. Вонята на евтино уиски излизаше от порите му заедно с потта от напрежението. Десният му крак подскачаше несъзнателно, явно така се разсейваше от положението, в което се намираше. Маркъс беше виждал този тик и преди. Трябваше да се бори със себе си, за да не потръпне при мисълта да види Дейн върху Наоми. Не искаше да си представя този човек да грухти и да се поти върху една от най-красивите жени, които бе виждал. Помисли си, че Дейн сигурно е бил най-щастливият мъж, докато е бил с нея, но това е било преди развода, преди убийствата.

— Дейн — започна Лиза, — не съм тук, за да ви измъчвам. Искам да разбера какво се случи с Джоузи. Ако сте невинен, няма от какво да се тревожите. Всичко ще излезе наяве накрая.

Дейн погледна адвокатката си — жена с тясно лице и постоянно свити устни и бръчки на недоволство, които никога не се махаха от лицето й.

— Невинен съм — каза той.

— За какво точно? Защото според мен сте отговорен не само за нападението над Джоузи Калахан, а за много повече неща.

Адамовата ябълка на Дейн подскочи нагоре, после надолу и той преглътна. Маркъс си я представи разрязана от ножа на убиеца и видя кръвта на мъжа да плисва по масата. Затвори очи за момент, за да избистри съзнанието си от картината на смъртта. Никога повече нямаше да може да погледне нечий врат, без да си представи това.

— Какво искате да кажете?

— Говоря за другите жени. Убити хладнокръвно с нож.

— Имате ли доказателства за това? — обади се адвокатката.

— Имаме доказателства, че господин Хана е бил на мястото, където е нападната Джоузи, и нападението е извършено по същия начин, както двете убийства през последните две седмици. И… — погледна го многозначително Лиза — разбрахме, че е имал сексуални връзки и с двете мъртви жени.

Адвокатката стрелна клиента си с поглед. Дейн го избегна.

— Не знаех за това.

— Да видим какво друго крие клиентът ви.

— Моят клиент отрече да има нещо общо с нападението над госпожица Калахан, инспектор Елиът.

— Обаче аз не му вярвам.

Жената се облегна на стола си с лека въздишка. Явно разговорът щеше да продължи дълго.

— Удряли ли сте някога Джоузи, Дейн?

— Никога.

— А да сте я обиждали вербално?

— Карали сме се като всички останали.

— Тя удряла ли ви е някога? — попита Маркъс и Лиза го смрази с поглед.

— Удряла ми е по някой шамар.

— Защо?

— Мисли, че с бившата ми съпруга имаме интимна връзка.

— Което си е точно така, нали? — попита Лиза.

Дейн замълча за момент и започна да дърпа кожичките на палеца на ръката си.

— Не.

— Кога за последен път спахте с Наоми?

— Какво общо има това с обвинението? — намеси се адвокатката.

— Има, и то много. Отговорете на въпроса ми, господин Хана. И помнете, лъжата само ще утежни положението ви.

Дейн отново погледна адвокатката си. Тя кимна. Той въздъхна и се загледа надолу в треперещите си на масата ръце.

— Наскоро.

— Колко скоро?

— Преди около две седмици.

— Значи сте изневерили на Джоузи?

— Да.

— Затова ли е нападнала Наоми?

— Не знам. Не й бях казал нищо.

— Искали сте да попречите на Джоузи да нарани Наоми, нали?

— Ако бях там, непременно щях да й попреча.

— И сте го направили. Спасили сте живота на Наоми.

— Казах ви, че не съм бил там.

— Тогава защо намерихме часовника ви на местопрестъплението?

— Ако наистина е моят часовник, значи някой иска да ме натопи.

— Мислите, че някой иска да ви натопи за опит за убийство на приятелката ви и тормоз над бившата ви съпруга и настояща любовница? Защо някой би направил това? Кой друг би имал основателна причина да се намесва във вашите взаимоотношения?

— Разбирам как звучи — каза Дейн и погледна Лиза, после Маркъс. — Но мога да се закълна, че не съм бил там. Всичко е нагласено.

— Нуждаем се от по-убедителен отговор.

— Нямам друг — извика отбранително той. — Знам само, че не съм бил там. Бях у дома.

— Сам ли?

— Да.

— Значи никой не може да потвърди местонахождението ви за вечерта, когато Джоузи е напуснала апартамента, отишла в гората с бившата ви жена и за малко не умряла?

— Никой не може.

— Значи бихте могли и да ни лъжете.

— Не ви лъжа.

— Но сте излъгали Джоузи, нали? Били сте интимен с бившата си съпруга зад гърба й. Според мен това ви прави добър лъжец.

— Вие изкривявате всичко, което казвам… — думите заседнаха в гърлото му.

— Не, господин Хана. Само се опитвам да измъкна истината от вас.

— Не съм наранил Джоузи — извика той и стовари юмрук върху масата. Кафето на адвокатката изскочи от чашата и се разля по дървения плот.

Лиза дори не мигна.

— Често ли имате такива пристъпи на гняв, господин Хана?

— Извинете, аз… — Дейн погледна към Маркъс. — Не съм направил нищо. Никога не съм наранявал човек.

— Но в момента разполагаме само с вас, мъжа, който е имал интимни връзки и с двете жертви на това престъпление, както и с часовника ви, намерен на местопрестъплението, покрит с кръвта на Джоузи. Да не споменавам и за сексуалните ви отношения с двете убити по-рано жени.

— След развода съм спал с десетина жени.

Маркъс се зачуди какво са намерили в него. Може и в друга обстановка да е привлекателен, но какъвто и чар да притежаваше този мъж, определено го бе оставил зад вратата на стаята за разпити.

Дейн вдигна ръце от скута и изтри очите си с ръкав.

— Не съм убил никого. Дори не знам за какъв часовник говорите.

Лиза бутна към него една снимка.

— Този часовник е ваш, нали, Дейн?

— Не съм го виждал от години. — Адвокатката се изкашля в ръката си. — Може и да не е мой. Имах такъв като тийнейджър. Всички имахме такива часовници.

Лиза въздъхна и се загледа в документите пред себе си.

— Можете ли да потвърдите, че на тази снимка носите въпросния часовник?

— Може да е копие — намеси се адвокатката.

Дейн взе снимката. Тя започна да трепери в ръката му. Зениците му затанцуваха нагоре-надолу из изображението на нея. Той затвори очи и кимна. По бузите му се стекоха сълзи.

— Странно е, че не знаете къде е часовникът ви, Дейн — каза Лиза.

Той я погледна. Сълзите преляха от клепачите му.

— Бихте направили всичко за Наоми, нали, Дейн?

— Да — отвърна той и премигна. Започваше да схваща тактиката на Лиза. — В рамките на разумното.

— Разумно ли е да убиете съперницата й по нейна молба? Дейн тръсна глава.

— Разбира се, че не.

— Защото аз не вярвам, че Джоузи е повела Наоми към гората. Мисля, че е било тъкмо обратното.

— Какво? — погледна я стреснато Дейн.

— Мисля, че Наоми ви е накарала да чакате в гората, за да може да се отървете от нея веднага, щом я доведе.

— Това не е вярно. Наоми никога не би наранила някого.

— Тогава защо не можем да открием бухалката за крикет, с която според думите на Наоми Джоузи я е заплашвала?

Дейн остави сълзите да потекат по лицето му. Беше прекалено стреснат, за да мисли за тях.

— Искаш ли да си починеш? — попита го адвокатката.

— Отговори на въпроса, Хана. Защо версията ти не съвпада с фактите?

— Не съм го направил! — Дейн захлупи лице в ръцете си. — Не съм… не съм…

Той зарида толкова нещастно и дълбоко, че гърлото на Маркъс пламна. Когато чуеше мъж да плаче, веднага се сещаше баща си след поредната изпита бутилка скоч, който обикновено плачеше и молеше за прошка с подути от ударите в ребрата на сина си юмруци. Побърза да се ощипе по бедрото, за да прогони спомена, и върна мислите си в стаята.

— Не си имал нищо общо и с изчезването на Хейли Милър, нали, Дейн? — каза Лиза. — Ти си невинен човек, който по случайност е свързан с убийства, които не е извършил. — Тя се наведе през масата и каза почти в лицето на Дейн: — Погледни ме.

Той вдигна зачервените си очи към нея.

— Време е да ни кажеш истината или тя ще ти изяде главата.

Той сгърчи устни. Сълзите стигнаха до брадичката му и покапаха по масата. Адвокатката му прочисти гърло и каза:

— Трябва да говоря с клиента си насаме.

35

От адвоката се носеше миризма на спарено, сякаш бе изровил от гардероба си костюм, който е стоял там десетилетия, и само бе изтупал надве-натри прахта от него. Въпреки сладкия аромат на ментов бонбон, който търкаляше из устата си и тракаше по зъбите му, когато заговори, тя усети киселия му дъх.

— Не съм нападала Джоузи — каза тя. — Точно обратното. Тя се опита да ме убие.

Наоми седеше на стола, пъхнала ръце под масата и ги стискаше една в друга, за да спре треперенето. Китките все още я боляха там, където белезниците се бяха впивали в нежната кожа, скубейки малките косъмчета по тях.

— Вярвам ти, но не съм аз човекът, когото трябва да убедиш. Трябва да накараш полицаите да ти повярват.

— Ще им кажа истината.

— Надявам се това да помогне.

— Защо да не помогне?

— Полицаите вярват в това, което искат да вярват. Точно като съдебните заседатели по целия свят. Разликата обаче е, че при тях някои правила могат да се заобиколят. Съветвам те да преувеличиш всичко, което чувстваш. Сълзи, молби за справедливост, треперене от страх. — Той спря за момент, погледна я и осъзна, че тя трепери достатъчно и без неговите съвети. — Трябва да избиеш от главите им всяко подозрение към теб, разбираш ли?

— Но с какво право ме арестуваха? Означава ли това, че има някаква улика срещу мен?

— На този етап са им достатъчни само подходящи обстоятелства.

На вратата се почука. Главата на Наоми се извъртя натам.

— Всичко е наред, госпожо Хана. Отпуснете се.

Тя усети месестата му ръка да потупва бедрото й. Потръпна и премести крака си по-далеч от него.

— Влезте.

Вратата се отвори и затвори. По пода се чуха стъпки и дъхът им се смеси с този на други двама души.

— Наоми — заговори Лиза Елиът, — тук съм с детектив сержант Маркъс Кембъл. Налага се да ти зададем няколко въпроса.

Някой придърпа стол към масата в средата.

Какво виждаха двамата детективи в нея в момента? Виждаха ли, че трепери цялата? Чуваха ли колко силно бие сърцето в гърдите й?

— Здравей, Наоми — поздрави и Маркъс.

Наоми кимна с глава. Не вярваше на гласа си, затова не отговори. Страхът я разтърсваше цялата, но под него подаваше глава и гневът.

Записващото устройство беше включено и Лиза Елиът представи всеки един в стаята.

— Наоми, минавам директно към темата — каза накрая. — Часовникът на съпруга ти е намерен на местопрестъплението, опръскан с кръвта на Джоузи.

— На Дейн?

— И това как свързва клиентката ми с престъплението? — попита адвокатът.

— Предвид интимната им връзка…

— Имате предвид приключилата интимна връзка?

— Спала си с Дейн, нали, Наоми? — попита Лиза. Зададе въпроса си нехайно, сякаш имаше нужда някой приятел да опресни паметта й, но той погълна цялото внимание на Наоми, сякаш я бяха накацали мухи.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Клиентката ми каза „не“.

— А аз ще я попитам отново: Наоми, спала ли си наскоро с Дейн?

Адвокатът заби поглед в нея. Наоми усети как погледите на всички в стаята се вторачват в нея и я засърбя навсякъде.

— Веднъж.

— Кога?

— След като намерих трупа.

— За записа уточнявам, че госпожица Хана има предвид трупа на Амбър О’Нийл — каза мрачно Маркъс.

„Вярваш ли ми, Маркъс?“

— Значи, след като откри трупа — уточни Лиза, — си се върнала вкъщи и си спала с бившия си съпруг. Прости ми, но това звучи доста зловещо, нали?

— Бях разстроена. Имах нужда от някого…

— Няма нужда да уточняваш — намеси се адвокатът и отново я потупа по бедрото. Този път Наоми трябваше да стисне здраво ръцете си, за да не забие нокти в ръката му.

— Така. И ти спа с приятеля на Джоузи.

— Да, с бившия ми съпруг.

— Който в същото време е партньор на Джоузи.

— Не мисля, че имаме нужда от оценки от този вид, инспектор Елиът — уточни адвокатът.

— Просто уточнявам картинката на случилото се, господин… Уинър, нали? — Лиза въздъхна и му обърна гръб. — И Джоузи изведнъж се оказа на вратата ти?

— Да. Почука и когато й отворих, притисна бухалка за крикет към главата ми.

— Не открихме подобна бухалка на местопрестъплението.

— Ами… убиецът може да я е взел. Достатъчно е да огледате раните и синините по тялото ми, за да се уверите.

— Има много начини човек да се нарани по този начин. Те включват и самонараняване.

— Не мисля, че е удачно да фабрикуваме доказателства — каза адвокатът.

— Още веднъж ви повтарям, господин Уинър, просто оцветявам картината.

— Тогава побързайте, защото боята засъхва.

Настъпи кратка пауза, преди Лиза да заговори отново.

— Изпитваш ли омраза към Джоузи, задето ти отне Дейн?

— Тя не ми го е отнемала. Връзката им започна, след като се разведохме.

— Прекалено близки сте за разведена двойка. Нали именно бившият ти съпруг те е откарал до работа в деня, когато някой е хвърлил тухла към прозореца на кафенето, където работиш?

— Да, случи се веднъж.

— Изглежда много неща са ти се случили по веднъж.

— Казвам ви истината.

— Значи не си мразила Джоузи преди предполагаемото нападение?

— Не я познавах. Срещнах я за пръв път вечерта, когато ме завлече в гората.

— Но си знаела, че е тя?

— Да. Тя ми каза коя е, преди да ме нападне.

— Защо човекът, който се опита да убие Джоузи, не нападна и теб?

— Преследваше ме из гората, но аз успях да се скрия.

— Съпругът ти изглежда много държи на теб.

Въпросът и изявлението, че двамата са много близки, я накараха да осъзнае накъде вървят нещата.

— Вие си мислите, че с Дейн сме направили това заедно?

— Въпрос на време е Дейн да си признае.

— И смятате, че съм му помогнала да убие Джоузи?

— А помогна ли му?

— Не!

— А какво ще кажеш за Амбър в онази уличка? Как така се спъна в тялото й веднага след убийството, но оцеля, за да ни разкажеш приказката?

— Случи се точно…

— Само че аз не вярвам на това — прекъсна я Лиза. — Не вярвам, че един толкова жесток убиец няма да постъпи с теб както с другите жертви. Две жени са мъртви, третата се бори за живота си, а ти си жива и здрава, без да можеш да кажеш защо.

В стаята се възцари тишина. Ударите на сърцето на Наоми кънтяха по гърба на стола й.

— Знаеш ли как го виждам аз? — заговори Лиза. — Ти и Дейн извършвате всичко заедно.

— Инспектор Елиът… — обади се адвокатът.

— Мисля, че си манипулирала Дейн да убие Джоузи Калахан, за да си го върнеш обратно.

— Инспектор Елиът, това вече…

— Мисля, че играеш ролята на безпомощна, за да скриеш факта, че си безмилостна по свой си начин. Онази вечер си примамила Джоузи в гората, за да може Дейн да я нападне. После си се скрила, наранила си се сама и си изчакала до сутринта, за да ни се представиш като жертва…

— Спрете! — извика Наоми и скочи на крака. — Представяте ме като чудовище, докато се опитвам да ви помогна, да си спомня всяка подробност!

Тя сграбчи ръба на масата, треперейки от глава до пети.

— Не заслужавам наказание, защото паднах върху тялото на вашата колежка. Не заслужавам да бъда обвинявана в нападението над Джоузи, когато тя ме заведе в гората с бог знае какви намерения. Единствената ми грешка е, че вярвах, че можете да ми помогнете, че сте на моя страна. Цял живот съм оставяла хората да направляват живота ми, но проклета да съм, ако ви оставя да ми припишете престъпление, което не съм извършила.

— Седни, Наоми — каза шепнешком адвокатът й. Тя усети ръката му върху нейната и изкрещя:

— Не ме докосвай! — и дръпна ръката си. — Не те ли е срам? Ти си просто един мошеник. Щом истината излезе наяве, ще кажа на всички какво чудовище си.

Някой почука на вратата и разпръсна напрежението в стаята.

— Един момент — каза Лиза, избута стола си назад и отиде към вратата.

— За целите на записа, детектив Елиът напусна стаята. Наоми остана права и всички можеха да видят колко силно трепери. Лиза я бе предизвикала, за да избухне, и бе получила каквото искаше. Наоми потъна в стола и закри лицето си с ръце.

Тримата останаха в мълчание в горещата спарена стая. Наоми не можеше да поеме достатъчно въздух, за да напълни дробовете си. Усещаше вкуса на мъжете около себе си и трябваше да се бори, за да не ги заплюе.

— Хайде спокойно — каза адвокатът и я потупа по бедрото.

Наоми заби нокти в ръката му толкова силно, че проби кожата му.

— Докосни ме отново и ще ти счупя ръката.

Адвокатът отдръпна бързо ръка и задиша през зъби от болка.

Наоми замлъкна изведнъж. Лентата бе записала всичко и с готовност щяха да го използват срещу нея. Ами Маркъс? Мислеше ли Маркъс, че тя е способна на престъпление? Колко му трябваше да изгуби доверието си в нея? Искаше да се защити, но вместо това си изкопа още по-дълбок гроб.

Вратата се отвори и някой влезе в стаята. Не се чу влачене на стол, Лиза не го покани да седне. Човекът застана близо до стола на Наоми и се извиси над нея.

— Госпожице Хана, можете ли да обясните защо един от ножовете от поставката ви в кухнята липсва? — каза победоносно Лиза.

— Н-не, нямам обяснение.

По челото й потекоха капчици пот. Гърлото й се стегна.

— Защото ние потърсихме тези марка ножове онлайн. Липсващият нож, онзи, който не успяхме да намерим никъде в дома ви, е същият размер като ножа, с който е нападната Джоузи Калахан.

Звуците в стаята се сляха. Всичко в главата на Наоми се завъртя. Имаше някаква грешка. Огромна грешка.

— Би ли обяснила този факт, Наоми?

— Аз… — „Аз съм невинна. Не съм направила нищо. Вие грешите.“

— Без коментар — каза неочаквано тя, когато нищо друго не й дойде наум.

Някой около масата въздъхна. Нямаше да каже повече нищо, което можеше да я инкриминира.

— Май се изнервихме, а? — попита Лиза през нещо, което можеше да мине и за усмивка.

36

Наоми се събуди от студ. Звуците от дишането й се блъскаха в стените и се връщаха обратно към нея.

Чаршафът беше залепнал по кожата й заради засъхналата пот. Тя се освободи от него и затърси с ръка нощното шкафче. Но не напипа нищо, освен твърдата стена. Чаршафът под нея не беше памучен, а от някаква студена изкуствена материя. По стените нямаше мазилка, а бетонни блокове.

Не си беше вкъщи.

Изтръпнала от ужас, тя стана и стъпи на крака. Подът беше покрит с пластове мръсотия и прах, които залепнаха по голите й ходила. Въздухът миришеше на стара пот.

Тя допря длани до стената и тръгна около стаята, търсейки врата, прозорец, нещо, което можеше да й подскаже къде се намира. Неспокойният й дъх отскачаше от бетона и затопляше лицето й. Единственият прозорец в помещението имаше желязна решетка. Тя прокара пръсти по студената боя, която започна да пада на люспи от желязото.

Беше в затворническа килия.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя започна да обикаля стаята със студените стени, стигна до замърсената метална тоалетна без капак и заключената врата. Направи крачка назад и застана в центъра на стаята. Дрехите, които носеше, не бяха нейни: от раменете й висеше огромен суитшърт и стигаше до средата на бедрата й. Тениската беше напъхана в свободно долнище на анцуг, което едва се държеше на хълбоците й.

„Часовникът на бившия ти съпруг беше открит в гората, покрит с кръвта на Джоузи.“

„Въпрос на време е Дейн да си признае.“

„Има ли причина един от кухненските ти ножовете да липсва?“

Нямаше представа как и защо бе изчезнал този нож. Не можеше да си спомни дори откога го нямаше. За нея всеки кухненски нож беше еднакъв с другия. Не знаеше дали изобщо го е използвала някога.

Единственият човек, който би искал да я обвини за престъплението, беше Джоузи, поне тя не можеше да се сети за никой друг, но едва ли би я преследвала из гората със собственоръчно прерязано гърло. Не, тук беше замесен и друг човек.

— Аз съм… невинна…

Тя тръгна към вратата с протегнати напред ръце и спря чак когато усети студения метал.

— Невинна съм! Невинна… — закрещя, заблъска с юмруци по вратата и спря чак когато започнаха да пулсират от болка. Обвиняваха я за престъпление, което не беше извършила. При всеки удар тя си представяше, че вратата е онази жена, инспектор Елиът, затова продължи да удря и да вика, докато прегракна, после свали бавно ръце. Страхът я заля и я накара да се превие надве. Никой не й вярваше. Бяха я заключили тук, значи мислеха, че е виновна. Всичко, което бе направила, за да докаже своята невинност, се бе обърнало срещу нея.

Наоми се запрепъва назад, качи се на леглото и се сви като ембрион върху твърдия матрак.

— Ще си платят за това — прошепна тя. — Няма да им се размине.

Спомените за рождената й майка не бяха много, но един от тях се бе загнездил трайно в съзнанието й. Веднъж й беше казала никога да не вярва на полицай. „Няма значение, че си права, а те — не. Ти си черна, а те — бели. Само това има значение. Ако нещо в живота ти се обърка, справяй се сама. Не ходи да им се оплакваш, защото ще намерят начин да изкарат теб виновна.“

Въпреки че беше отгледана в семейство на бели хора, които я бяха учили, че полицията има за цел да им помага, Наоми не бе забравила думите на майка си и винаги се бе питала защо й беше казала точно това. Сега разбра, че е била права. Но ако не можеше да разчита полицията да я защити, тогава на кого можеше да се довери?

Всички нейни познати имаха тайни и тези тайни по някакъв начин бяха спомогнали сега Наоми да е в затвора. Часовникът на Дейн бе намерен в гората с кръвта на Джоузи по него. Грейс се бе скарала с Хейли Милър за нещо, което бе разделило двете сестри завинаги. Но не само те пазеха свои си тайни. Наоми затвори очи и се замисли за своята.

37

Столът зад гърба й беше студен. Под връзките на болничната нощница, която я обгръщаше като крива прегръдка, Наоми беше абсолютно гола. Краката й трепереха толкова силно, че стремената на стола заскърцаха.

Студът от стаята пропълзя под нощницата и я докосна там, където само Дейн я бе докосвал. Това я накара да се замисли. Тяхната любов и нужда един от друг бяха причината сега тя да е тук. Чувството й за вина не идваше от това, че беше дошла да унищожи напълно здрав зародиш, а защото щеше да убие част от Дейн. След първото й посещение в гинекологичния кабинет тя не можеше да избие от главата си звука от биенето на сърцето на бебето, имаше чувството, че го чува и сега..

Опита се да отпусне мускули, за да спре треперенето, за да прикрие нервността си от сестрите и лекаря, но въпреки усилията гинекологичният стол под нея не спираше да се мести и скърца. Успокоителните, които вляха със система в нея, се оказаха безполезни. Тя продължаваше да усеща бясното препускане на сърцето из гърдите си, както и болката в корема. Сякаш бебето разбираше какво ще стане с него.

Лекарят разговаряше тихо със сестрата; двамата явно бяха с гръб към нея и думите им останаха неразбираеми. Екипът се суетеше около стола й. Нещо изтропа по страничната му част.

— Готова ли си, Наоми? — попита лекарят.

Наоми кимна и стисна зъби. В момента дори само едно зрънце колебание можеше да разбие решителността й.

— В досието ти пише, че бащата не знае за бременността?

Наоми кимна и преглътна бързо сълзите. Дейн си беше у дома, нямаше представа, че тя носи в себе си детето, което той толкова жадуваше, и че в момента лежи върху гинекологичния стол с разкрачени крака в очакване лекарят да го изстърже от нея.

— След процедурата често се наблюдават странични ефекти и съпругът ви трябва да знае за тях: кървене, изтръпване, а в редки случаи — диария и повръщане.

— Цикълът ми и без това е тежък. Няма да му се стори странно.

— Сигурен съм, че вече знаете, но държа да ви повторя, че през първите месеци способността ви за забременяване се увеличава многократно, затова трябва да вземете необходимите мерки и да не допускате сексуален контакт преди края на втората седмица.

„Знам. Винаги съм била внимателна“, каза си тя.

При мисълта за прегръдките на Дейн, мъжа, който бе посял живот в нея, сълзите отново потекоха от очите й, стигнаха до брадичката и продължиха към корема, където растеше тяхното дете. Беше си обещала да не плаче, но се бе пречупила и бентът се отприщи.

— Добре ли сте?

— Добре съм — каза тя и изтри сълзите. — Искам да го махнете от мен.

— Добре. Легнете на стола.

Наоми се отпусна назад, заслушана в скърцането на стремената. Затвори очи и заби нокти в страничната част на стола.

„Съжалявам, много съжалявам, Дейн.“

— Процедурата е кратка, не повече от десет-петнайсет минути, после ще ви настаним в болнична стая да се съвземете, преди да си тръгнете.

— Ще има ли упойка?

— Докато действам с вакуумния апарат из вътрешностите ви, няма да усещате никаква болка. В системата ви имаше седативи, сега ще ви сложа местна упойка. Ще поставя инжекция в шийката на матката, за да сме сигурни, че няма да ви боли.

Наоми си бе представяла, че лекарствата ще я замаят, ще замъглят всичко и процедурата ще й се стори само като част от сънуван кошмар, но изглежда нямаше да е така. Тя заби нокти в дланите си. Щеше да запомни всичко.

— Да започваме ли? Тя кимна.

— Първо ще направя преглед с ръка, после ще вкарам спекулата. Разбрахте ли?

Тя кимна отново. Нямаше сили да говори.

Усети в нея да влизат два пръста в ръкавица и да я опипват отвътре. Едната ръка на доктора притисна корема й ниско долу, сякаш искаше да се срещне с другата ръка.

— Всичко изглежда наред. Сега ще сложа спекулата.

Студеният метален инструмент влезе в нея и започна бавно да я разтваря.

— Опитай се да се отпуснеш, Наоми, иначе ще те заболи.

Дъхът от думите на лекаря затоплиха вътрешната част на бедрата й като нежелана милувка.

Искаше й се да покрие лицето си, за да не виждат болката по него, но не биваше да им дава причина да спират. Отпусна мускули и чу тихия звук на разтварящата се спекула, сякаш нещо чупеше фини костици. Още миг и тя остана безпомощна, изложена на погледите на абсолютно непознати хора.

— Сега ще сложа местната упойка. Може да усетиш леко убождане.

Наоми кимна за пореден път, усещайки с лицето топлината от прожекторите над главата си. Някой избърса с хартиена салфетка потекла по него сълза.

— Добре ли си, Наоми? — попита отново докторът.

— Добре съм. Моля ви, продължавайте.

Иглата проби стената на шийката. Докторът изля съдържанието й, извади спринцовката и я остави на металната масичка с леко изтракване, после помоли сестрата да му подаде инструмента, който щеше да изсмуче живота от утробата й, живот, който беше част от Дейн и от нея, смесица от клетки, които никога нямаше да получат форма.

— Упойката вече трябва да е подействала. Започвам работа.

В началото тя не почувства нищо, но след няколко секунди усети вкараната в нея тръбичка, която започна бавно и предпазливо да напредва към матката й.

Някаква машина забръмча; тя подскочи на стола.

— Просто засмуква, Наоми. Не бива да се тревожиш. Тръбичката се скри под кожата, премина през вътрешностите й, достигна до живото същество в нея и го захапа до кокал.

Мисли за Макс. Мисли за… Не, не мисли за Дейн. За всичко друго, но не и за Дейн.

Машината засмука някаква лигава течност и погълна живота в нея с безгранична жажда. Когато усети, че няма повече какво да даде, Наоми се замоли машината да погълне и нея.

Повече не можеше да спира съзнанието си. Беше невъзможно да се изключи, като мисли за друго. Помъчи се да се види на плажа, но миризмата на море се смеси с тази на болница. Замисли се за пълзящите към брега вълни, които подскачаха по пясъка, но звукът от вакуума разплиска водата и я върна в стаята.

Тя лежеше на стола със затворени очи, прекалено слаба, за да спре сълзите, заслушана в бученето на машината и тракането на тръбата, която се удряше в стените на шийката и изваждаше вътрешностите й.

„Извинявай, Дейн.“

— Наоми, казах, че всичко свърши.

— Не разбрах.

Ако можеше, щеше да си зашлеви един шамар. Говореше колебливо, като малко дете. Прочисти гърло и кимна.

— Трябва да огледам още веднъж, после ще те оставим да си починеш.

Наоми нямаше нищо против да остане там завинаги, скрита зад стените на клиниката, за да не се налага да се изправи срещу онова, което бе направила. Запита се дали хората няма да я намерят различна, сякаш можеха някак си да разберат, че е убила здраво бебе директно в утробата, мястото, което трябваше да е неговият дом, неговата защита.

Тя покри лицето си с ръце и остави сълзите да потекат мълчаливо. Никога повече нямаше да може да погледне Дейн в очите.

„Свърши се. Бракът ми приключи.“

38

Маркъс влезе в спешното отделение, следвайки Лиза.

През целия път двамата не бяха разменили нито дума.

— Идваме при Джоузи Калахан. Спешно е.

— Току-що се събуди. Трябва да си почива — каза сестрата, без да вдига поглед от монитора на компютъра си.

— Тя е свидетел в разследване на редица убийства — каза Лиза и хвърли полицейската си карта на бюрото й. — Докато ни държите далеч от нея, може да убият още една невинна жена. Или по-лошо — няколко. Това ли искате?

Сестрата вдигна глава и разгледа внимателно картата на Лиза.

— Насам — поведе ги по коридора тя. — Настанихме я в отделна стая. Раната на врата й… плашеше другите пациенти.

— Нали са все спешни случаи? — каза Лиза. — Би трябвало да са в такова състояние, че да не забелязват чуждите рани.

— Става дума за посетителите. Трупаха се при нея да я зяпат.

Те минаха покрай лежащи в безсъзнание хора с маркучи, пъхнати в ноздрите и гърлата им. Лампата в края на коридора примигваше зловещо.

— Ето там е. Семейството й обикновено идва към десет.

— Ако не сме свършили, ще трябва да почакат.

— Не мисля, че ще са съгласни.

— Не мислете изобщо.

Лиза отвори вратата на стаята и влезе вътре. Маркъс кимна на сестрата, с което искаше едновременно да й благодари и да й се извини за поведението на началничката си.

В стаята нямаше и следа от гостоприемство: нито в непрекъснатото писукане на монитора за сърдечния ритъм, нито в студения линолеум на пода, нито във вехнещите вече цветя до леглото. Джоузи седеше в леглото и ги гледаше със сините си очи. Раната на врата й приличаше на огненочервена огърлица, втъкана в плътта й. Само шевовете я държаха затворена. Маркъс си наложи да не мисли как изглеждаше тя в гората — отворена и запълнена с пръст.

— Гласните й струни са в ужасно състояние. Трябва време да се възстановят — каза сестрата и вдигна от шкафчето до леглото малка бяла дъска и маркер. — Ако искате да говорите с нея, ще трябва да я помолите да напише отговора си на дъската.

Лиза взе дъската и химикалката и обърна гръб на сестрата. Сестрата излезе от стаята.

— Джоузи, дошли сме да разберем какво се случи с теб. Вече говорихме с Наоми. Сега искаме да чуем всичко от теб. Разбра ли ме?

Джоузи се поколеба, вгледа се изпитателно в тях, после кимна. Лиза седна до леглото й. Маркъс остана прав и огледа внимателно жената. Веднага разбра, че ще ги залее с лъжи. Видя го в очите й.

Джоузи взе дъската от ръцете на Лиза. Беше й трудно да хване добре химикалката с щипката за монитора на пръста си, затова я премести на другата ръка и мониторът отговори с кратко бибипкане. Маркъс забеляза колко спокойни и уверени бяха движенията й.

— Какво стана, Джоузи? Как започна всичко?

Джоузи започна да пише. Ушите на Маркъс го заболяха от скърцането на химикалката.

„Отидох у Наоми да говорим за аферата й с Дейн. Тя ми каза да мина по-късно. Трябвало да излезем, да се поразходим.“

Измишльотини, си каза Маркъс и стисна рамката на леглото.

Джоузи изтри написаното с ръка и започна отново, заобикаляйки сивите облаци от мастило по дъската.

„Заведе ме в гората, каза, че там ще можем да говорим на спокойствие. Но когато извади ножа, се изплаших.“

Маркъс отвори уста, но Лиза вдигна пръст и го спря. Очите й останаха върху бялата дъска.

„Побягнах. Мислех, че няма как да ме настигне, но се спънах и паднах. Наоми се приближи, хвана ме за косата и повдигна главата ми.“

„Лъжеш“, извика наум Маркъс, загледан в движещата се по дъската ръка. Жената пишеше с такава лекота и увереност, че той се запита дали самата тя не вярва в измислиците си, или го бе планирала от мига, когато се бе събудила. Джоузи обърна дъската и продължи да пише, нямаше време да я избърше.

„Преряза гърлото ми и ме остави в гората. Нямаше как да спра кръвта, затова запълних раната с кал. После пред очите ми притъмня.“

Той не се сдържа:

— Това са глупости.

— Маркъс, напусни стаята.

— Лъже ни в очите и ти я оставяш.

— Излез — извика Лиза и стана от стола.

— Няма да оставя да ти се размине — каза той на Джоузи. — Кълна се, че няма да стане.

Джоузи се опита да говори.

— Маркъс, напусни веднага стаята — посочи вратата Лиза. Джоузи се изправи и сграбчи чаршафа с две ръце.

— Наоми… се… опита… да… ме убие… — изграчи тя. Гласът й се пречупи от напрежението.

— Лъжеш! — извика Маркъс.

— НАОМИ СЕ ОПИТА ДА МЕ УБИЕ — извика Джоузи. — НАОМИ… СЕ… ОПИТА… ДА… МЕ УБИЕ.

По зъбите й потече кръв. Тя се закашля. Раната на врата й започна да кърви, течността бликна между шевовете, тръгна към гърдите и обагри белите чаршафи.

— Извикай някого — нареди Лиза. — Веднага.

Маркъс удари рамото си в рамката на вратата, излезе и тръгна обратно по коридора. Когато сложи ръка върху бюрото на сестрата, забеляза, че по нея имаше от кръвта на Джоузи. Сестрата също я видя и лицето й пребледня. Нямаше нужда Маркъс да й обяснява. В следващия момент към вратата изтичаха двама мъже и загледан в тях, той осъзна, че Джоузи беше режисирала цялата ситуация. Знаеше, че Маркъс щеше да види истината, затова го искаше далече от стаята.

Сестрата връхлетя в стаята. Стрелката се движеше като бясна по монитора, кръвта хвърчеше из въздуха при всеки пристъп на кашлица. Маркъс натисна един бутон на стената и над главите им се разнесе алармен сигнал. Джоузи започна да се дави в собствената си кръв.

— Махай се — надвика какофонията Лиза.

Той погледна бликащата от врата на Джоузи кръв, после вдигна поглед към лицето й и беше готов да се закълне, че вижда как му се присмива с очи. Обърна се и излезе с туптящо в гърлото сърце. Направи път на тичащите към стаята сестри, погледна червените си от кръвта ръце и се запита защо се остави да го манипулират толкова лесно. Беше детектив, но тръгна с рогата напред и попадна в клопката. Какъв глупак се бе оказал!

Засрами се от себе си, но под срама подаде глава и страхът.

Ако го отстраняха от случая, кой щеше да защити Наоми?

Какъв тъпак!

39

Маркъс седеше пред бюрото на Лиза и мълчеше.

След посещението си в болницата двамата почти не разговаряха и до края на деня му наредиха да се заеме с документацията. Той се зарови в бумагите и някак пропусна решаващия момент, когато вместо него до Лиза застана Блейк и двамата започнаха да водят следствието и разпитите зад затворени врати. Лиза постепенно иззе функциите от ръцете му и лека-полека Маркъс се бе оказал на бюрото на Амбър, където трябваше да върши нейната стара работа — да рови из папките и да вдига телефона, който като че ли никога не спираше да звъни. Мразеше всичко това, но ако Лиза си мислеше, че ще й се извинява, щеше да почака доста дълго. Не можеше да й позволи да преследва невинна жена дори ако това означаваше да изгуби работата си.

— Нали не мислиш сериозно, че Наоми се е опитала да убие Джоузи — каза накрая той.

— Не, не мисля — каза Лиза и сплете пръсти върху бюрото.

— Но мисля, че е действала заедно с бившия си съпруг. Не го е направила сама.

— Но в това няма никакъв смисъл. Дейн би се върнал при нея веднага, ако тя поиска. Няма нужда да убиват някого.

— Ти видя що за човек е Джоузи, нали? — възрази Лиза.

— Не е лесно да се разбереш с нея. Мислиш ли, че ще се съобрази с желанията им?

Тя въздъхна.

— Трябва да запомниш, че социопатите мислят и действат различно от нас. Добре, не можем да определим мотива за престъплението, но това не означава, че обвиненията са погрешни.

Маркъс отвори уста да отговори, но тя го спря с ръка.

— Не съм те извикала да те питам дали вярваш или не. Ще продължа да работя по случая с Блейк. Заради инцидента в болницата.

— Тя ни лъжеше най-безочливо. Не можех да търпя да те гледам как поглъщаш всяка нейна дума.

— Жената оцеля след жестоко нападение. Защо, по дяволите, ще приписва всичко на Наоми, ако знае, че убиецът е на свобода?

— Ти сама каза, че социопатите мислят по различен начин — отвърна Маркъс. — И това, че не можем да разберем мотивите им, не означава…

— Мислиш, че жена, чието гърло е прерязано от край до край, ще седне да лъже за човека, който е държал ножа? Сам чу как повтаряше името на Наоми. Не спря, докато раната й не се отвори.

— Тя лъже. Защо обвинява единствено Наоми? Нали открихме часовника на Дейн до нея? Защо тогава ще обвинява само Наоми?

— Тя е млада и влюбена, затова постъпва глупаво.

— Значи не е стабилна. Ако човекът, когото обичам, се опита да ме убие, не бих оставил да му се размине. А ти?

— Може Дейн да не е бил там. Може Наоми да е оставила часовника нарочно. Очевидно е, че според него са го натопили.

— Джоузи крие нещо от нас, а на теб не ти пука.

— Не ми пука ли?

Лиза стана и се вторачи в него.

— Тук съм по четиринайсет часа в денонощието, седем дни в седмицата само защото ми пука за този град. Върша тази работа години наред, работя точно по такива случаи. Мислиш ли, че разбираш нещата по-добре от мен?

— Разбирам, че искаш да покриеш случая с Хейли Милър, надяваш се той просто да изчезне. Единствената причина да ме вземеш в болницата при Джоузи беше, че не искаш Блейк да е близо до нея. Умно решение, защото той е бил заподозрян за изчезването на сестра й. Затова ли стоварваш всичко върху главата на Наоми? За да не излезе наяве истината и да го застигне?

— Ето момента, в който ти давам възможност да се извиниш.

Маркъс стана и оправи сакото си. Лиза изчака секунда, после заобиколи бюрото, без да го изпуска от поглед, и застана пред него.

— Длъжен си да си вършиш работата, освен ако не ти наредя нещо друго. Обещавам ти, че ще изсипя върху главата ти толкова много бумащина, че да ме молиш на колене да ти простя. След това ще си готов да обвиниш в престъпление и собствената си майка, ако ти наредя. — Тя заби пръст в гърдите му. — Сега се махай от тук.

Маркъс я погледна в очите. Лиза беше жестока и корумпирана, дори от докосването й му се повдигна. Никога нямаше да отстъпи.

Нито пък той.

Излезе от кабинета й и хукна към вратата. Трябваше му свеж въздух.

Ако Лиза планираше да обвини Наоми за престъпление, което не беше извършила, той трябваше да направи всичко по силите си, за да докаже невинността й, преди да е станало прекалено късно.

40

Наоми отвори външната врата и се заслуша в лекото ромолене на дъжда.

Бяха я пуснали под гаранция и от една седмица стоеше под домашен арест вкъщи, но й се струваше, че е минала цяла вечност. Вече седми ден дишаше един и същ спарен въздух и бродеше от стая в стая. Мисълта да излезе отново навън я ужасяваше, но не можеше да търпи самотата нито секунда повече. Оставена в компанията единствено на собствените си мисли, тя затъна в най-тъмните кътчета на съзнанието си, където се спотайваше онази скала и я зовеше. Не можеше да остане повече в къщата.

Дейн също беше освободен под гаранция, както писаха във вестниците. Майка й четеше статиите на глас дори когато Наоми я молеше да не го прави. Рейчъл плати гаранцията й, след като продаде колата и бижутата си и направи втора ипотека на къщата. Грейс не трябваше да знае това.

През последните два дни журналистите не я бяха безпокоили, но тя знаеше, че ще се появят в мига, когато излезе на улицата. В статиите си я наричаха „Сляпата вдовица“, сравнявайки я с женския паяк — дребен и безобиден, докато не захапе смъртоносно.

През първите дни тя се разплакваше, когато журналистите я нападаха с ужасните си въпроси и й се присмиваха, сякаш беше животно в клетка, по чиито решетки удряха и дюдюкаха, чакаха я да се пречупи, камерите дебнеха очите й в очакване да видят лудостта да подава глава оттам. Но постепенно сърцето й закоравя и тя си изгради имунитет срещу присъствието им и просмукващата се през стените враждебност. Беше се превърнала в мишена на справедливия гняв на обществото, което можеше спокойно да я обижда и тормози, защото кой съжалява убиец?

Тя застана на прага на къщата. Дъждът обля лицето й и намокри дънките и блузата й. Пеги й бе казала да си стои вкъщи, но там сигурно изнемогваха без нея. Имаха нужда от помощта й.

Наоми стисна бастуна, прекрачи прага и излезе сред шумния свят. Кракът й попадна върху нещо меко. Направи още една крачка. Нещо изшумоля под подметката на обувката й. Наведе и напипа хартия, която покриваше циментовата пътека от портата до входната врата. Разрови хартията с крак и страниците запърпориха на вятъра. Вестници. Тя ли беше на заглавната им страница? Какви бяха проклетите заглавия днес?

Наоми събра вестниците — някои бяха сухи и свежи, други мокри от дъжда, — напълни ръцете си с тях, върна се в къщата и ги набута в огнището на камината. Мина известно време, докато огънят ги подхване, защото ръцете й трепереха неудържимо и й беше трудно да запали клечката кибрит, но скоро дочу пламъците да поглъщат сътворените от медиите лъжи.

Не ги оставяй да те победят, си каза тя, когато вестниците изчезнаха през комина и огънят угасна. Не им се давай. Тръгна обратно към вратата, отвори я и застана на прага. Пое дълбоко въздух и я затвори след себе си.

Седмицата, прекарана зад стените на дома й, я бе превърнала в диво животно. Стряскаше се от най-малкия шум, превиваше се пред всяко докосване на вятъра. При всяка преминаваща покрай нея кола се питаше дали хората вътре говорят за нея.

Вятърът беше силен, духаше право в нея и очите й потекоха, сякаш се мъчеха да я върнат обратно вкъщи.

Тя дочу стъпки, които приближаваха бързо към нея. Сведе глава и продължи да опипва пътя с бастуна си. Сърцето й прескочи.

Някой бутна рамото й със своето и я изблъска на платното.

Чу се автомобилен клаксон.

Просто инцидент, си каза тя, докато се качваше отново на тротоара с треперещи крака в очакване непохватният минувач да й се извини. Но чу единствено отдалечаващите се стъпки на непознатия.

Продължи напред с наведена глава и най-после стигна главната улица. Необичайно за това време на деня, тя преливаше от хора. Наоми се успокои и постепенно започна да долавя откъси от думи на минувачите. Лицето й пламна и тя отново наведе глава.

— И има нахалството да си показва очите — измърмори една жена.

Гърдите на Наоми се стегнаха. Някой ритна бастуна й и я блъсна напред към гърба на случаен минувач.

— Извинете — каза тя с треперещ глас.

— Не на мен трябва да се извините.

Човекът очевидно я мразеше. Чу омразата в гласа му. От всяка негова дума капеше отрова.

Тя намери стената до тротоара и осъзна, че се намира пред къщата на Уилсън. Подуши и цигарения дим.

— Уилсън, ти ли си?

Отговори й раздираща кашлица. Той измърмори нещо и затръшна вратата.

— Не те ли е срам? — изсъска една жена зад нея. Наоми се обърна в мига, когато слюнката на жената достигна до ръкава на палтото й.

Тя покри лицето си и изчака жената да отмине, после избърса ръкава в палтото си. Някой я бе наплюл.

Тръгна по пътя възможно най-бързо, блъскайки се в градински огради и кофи за боклук, бастунът стържеше по настилката, но не я опази от голямата табела пред едно заведение за сандвичи и тя се удари силно в рамката й.

„Още един завой и съм там.“

В мига, когато краката й усетиха чакъла на паркинга пред кафенето, раменете й се отпуснаха и въздухът отново напълни гърдите й. Звънецът над главата й звънна. Вътре разговорите на клиентите се застъпваха и сливаха в един общ шум. Отдавна не е било толкова оживено, си каза тя. Ароматът на храна във въздуха и идващата от кухнята топлина й създадоха усещането, че се завръща у дома, но незнайно защо, разговорите постепенно замряха, приборите спряха да тракат по чиниите. Тишината звънна в ушите й. Тя остана на входа, спряна от усещането за десетки вперени в нея очи.

— Наоми — извика фалцетно Ник.

„Назначават го за сервитьор, без да ме изчакат да умра.“

— Здравей, Ник. Ще мина отзад.

Тя влезе в кухнята и вдиша познатия въздух. Пеги и Мич се суетяха около печките.

— Наоми! — извика Пеги със същия фалцет като Ник. — Какво правиш тук?

Наоми свали палтото, отиде при куките на стената, закачи го и посегна за престилката. Но тя не беше на мястото си.

— Побърквам се вкъщи. Имам нужда да се разсея. Как върви тук? Май че е пълно. Къде ми е престилката?

— Ти си в отпуск.

— Ръцете ми са по-добре. — Тя сложи бастуна под мишница и протегна дланите си към тях. — Шевовете вече зарастват.

Разговорите в залата се подновиха. Всички говореха за нея.

— Наоми, не можеш да идваш тук — каза Мич.

— Защо?

— Съжалявам, скъпа — обади се Пеги, — но хората не искат да бъдат обслужвани от уб…

— Не съм направила нищо. Джоузи лъже.

— Но клиентите не го знаят.

— Ами кажете им.

— Хората ще се чувстват неудобно — каза Мич. — Не можем да си позволим да изгубим някого от тях тъкмо сега, когато успяхме да започнем отново след… след счупения прозорец.

— Повечето клиенти са тук заради мен, не разбирате ли?

От години не сте запълвали толкова маси.

Настъпи мълчание.

— Уволнявате ли ме? Мич се поколеба.

— Не веднага.

— Ясно.

— Може да не се наложи — додаде Пеги.

— Ако докажа, че съм невинна.

— Наоми, не можем да поемем този риск.

— Работя тук от двайсет години. Познавате ме добре.

— Наоми — каза твърдо Мич, — прибери се у дома.

Наоми се разтрепери цялата, очите й се напълниха със сълзи.

— От всички хора… — заговори, едва успяла да събере гласа си. — След всичко, през което преминахме заедно, след толкова усилена работа… Засрамете се.

Тя свали палтото от закачалката.

— Наоми…

— Не, Пеги. Ти ми показа кристално ясно мнението си.

Тя влезе в залата за хранене. Разговорите замряха на мига, очите на всички залепнаха по лицето и врата й като мухи. Наоми спря в центъра на помещението.

— Какво? — попита тя.

Една жена ахна. Друга прошепна нещо. Смесицата от гласове бавно започна да вдига децибелите. За тези хора тя вече не беше човешко същество. Беше се превърнала в мит и всички се страхуваха от нея.

Тя прекоси залата, отвори вратата и излезе на чакъла. В мига, когато вратата се затвори зад нея, от устата й се чу вик.

„Майната ви! Майната ви на всички!“

41

Години наред чувстваше Пеги и Мич като свое второ семейство. Наоми им вярваше, обичаше ги, оставаше досред нощ на работа, без да я молят, поемаше смените на другите от персонала, ако се разболеят. Беше им се отдала напълно, а в замяна получи ритник в задника.

Тя тръгна бързо по улицата, потънала в мисли за предателството им, затова не успя да чуе гневните стъпки зад себе си.

— Как смееш?

Тя закова на място. Една ръка я хвана за рамото и я обърна грубо.

— След всичко това — изсъска той. Слюнката му опръска лицето й.

— Извинете, но не знам кой сте…

Ръката я сграбчи за тила и я повлече напред. Минувачите не обърнаха внимание на писъците й. Тя се спъна в ръба на тротоара, изпусна бастуна и той изтрака по паважа. Имаше чувството, че пада, че лети към мократа настилка и само ръката на мъжа я държи да не забие нос в нея.

Челото й се удари в стъклото на някаква кола, мокро от дъжда.

— Знаеш ли какво има вътре?

Тя се опита да поклати глава. Влажното стъкло изскърца под веждите й.

— Дъщеря ми. Момичето, което ти уби. Ти и съпругът ти убихте моята Каси.

Беше попаднала на погребалната процесия на Каси, която бавно напредваше към църквата. Ето защо улиците бяха пълни с хора. От всички статии, прочетени от майка й, Наоми бе забравила именно тази — кога Каси ще бъде положена в гробищата за своя вечен сън. Затова се възмущаваха и я мразеха: мислеха, че е тук, за да се наслади на делото си и на тяхното нещастие.

Тя се опита да си спомни името на бащата, понеже му бе сервирала кафе всеки петък следобед от години наред, но хватката му се затегна и спря притока на кръв към врата и главата й.

— Уби детето ми, а продължаваш да се разхождаш на свобода. Честно ли е това?

— Не съм убила никого.

Ръката я отдалечи от стъклото и я обърна грубо към човека, на когото принадлежеше. Гърбът й се удари в катафалката и тя се залюля. Наоми си представи как тялото на Каси се удря в стените на ковчега и листенцата на цветята падат от венците.

— Не ме лъжи, кучко! — извика пред носа й той. Ръцете му отпуснаха хватката си за момент. — С жена ми погребваме дъщеря си чак сега заради теб. Трябваше да чакаме дълго да освободят тялото й и днес, последния ден, в който сме с нея, ти идваш и го съсипваш.

Наоми си спомни една статия, в която се казваше, че тялото на Каси е задържано, защото патологът е изискал допълнителни изследвания. Човекът не я обвиняваше пряко за забавянето, но от гласа и силата на хватката му беше повече от ясно, че е така.

— Защо моето момиче е мъртво, а ти си жива? Кажи ми, честно ли е това?

— Остави я на мира — чу тя мъжки глас, някой отскубна ръката от гърлото й и две тела се затъркаляха по паважа.

Тя позна веднага този глас.

— Дейн?

Хората се развикаха, някои закрещяха.

— Спрете ги!

— Трябва всички да ги затворят.

— Извикайте полицията!

Наоми остана залепена за колата. Слушаше ударите, чу хрущенето на нечий нос, после удар на череп в тротоара. Тръгна пипнешком по студения метал, стигна края на автомобила и се запрепъва по улицата с опипващи въздуха ръце. Някой я заплю и течността се лепна малко под окото й.

— Дано да изгниеш в затвора за онова, което направи — изсъска една жена. Гласът й трепереше от насъбралите се в очите й сълзи. — Ако не те осъдят за убийството на дъщеря ми, аз лично ще те убия.

Наоми се отдалечи с несигурна крачка и изтри с ръкав слюнката от лицето си. Стигна до тротоара, спъна се и падна. Тялото й тупна тежко на паважа, тя одраска бузата си и оттам потече кръв. Без да й обръща внимание, тя протегна ръце и затърси нещо, за което можеше да се хване. Никой не й помогна да се изправи. Хората минаваха покрай нея: някой удари с коляно лакътя й, друг стъпи върху пръстите на ръката й. Тя достигна до студената рамка на сенника на някаква автобусна спирка, напипа стъклената част с ръка и се долепи до стъклото. Тръгна около него с разперени пръсти, между които се изливаше дъждовна вода.

Намираше се там, откъдето бе започнало всичко.

— Някой… — захлипа тя, едва успяваше да говори — моля ви, може ли някой да ми помогне… да ме заведе вкъщи?

На улицата около нея вреше и кипеше. Ударите от битката все още ечаха, чуваше шепот и коментари на минувачи.

— Наоми!

Името й отекна по улицата. По бетона се чуха стъпки, преджапаха през локвите на платното и се насочиха към нея.

Тя се отдръпна от лампата, пристъпи към тротоара и се пльосна на платното. Някой наду клаксон и ушите й писнаха. Силни ръце я сграбчиха за раменете, дръпнаха я грубо нагоре и я вдигнаха на крака. Коленете й кървяха, но тя не им обърна внимание, изпищя и се хвърли срещу непознатия с юмруци. Кокалчетата й усетиха твърдата плът на ключицата му и широките гърди под ризата.

— ОСТАВИ МЕ!

Някой извика. Вратата на близка кола се затръшна.

— Съжалявам — чу тя познат глас.

„Не! Не и Дейн! Всеки друг, но не и Дейн!“

Ръцете й се плъзнаха по мократа повърхност на автомобила, докато Дейн я извеждаше от платното. Още малко, и щеше да му избяга. Дейн я бе проследил, беше й помогнал, когато никой друг дори не я бе погледнал, и въпреки това единственото, което всяваше в нея, беше страх.

— Остави ме на мира!

— Помагам ти да си стигнеш до вкъщи.

— Не бива да ни виждат заедно, иначе ще ни затворят пак. Не мога да се върна в онази килия. Моля те, не им помагай да ме завлекат отново там!

Тя се опита да се отскубне от него, но той я притисна гърбом към себе си. Дъхът му опари лицето й.

— Не можеш да се прибереш сама.

— Убийци! — извика някой през улицата.

— Влошаваш нещата — прошепна тя. Сълзите се затъркаляха към брадичката й.

Дейн я притисна по-силно. Нещо капна на лицето й. В първия момент си помисли, че е дъждът, но изтри бузата си и усети познатата топлина на кръвта.

— Ти… си ранен — каза слисано.

— И двамата кървим, Ни.

Той я поведе през мрака, ударите на сърцето му отекнаха в ухото й. Колко много й липсваха тези ръце и този глас. Колко много й липсваше да се обръща към нея с нежното и кратко „Ни“. Ала след всички тайни, които той пазеше за себе си, тя не можеше да му се довери. Не можеше да си го позволи.

— Ни, моля те…

— Казах ти да ме оставиш на мира.

— Но аз ти помогнах.

— Нямаше да имам нужда от помощта ти, ако не ме беше забъркал в тази история.

— Не съм те забърквал в нищо.

— Така ли? А какво ще ми кажеш за часовника?

— Мислех, че съм го изгубил. Не съм го виждал от години. Всички имахме такива часовници като тийнейджъри. Няма как да докажат, че този е мой.

— Не ме лъжи.

— Не те лъжа. Някой иска да ме натопи. Може би ти ме лъжеш?

— Майната ти.

Тя тръгна по тротоара. Размаха ръце из въздуха около себе си и не спря, докато не се сковаха от студ. Коленете й се удариха в паркирала кола. Алармата се включи и отекна надолу по улицата. Тя продължи, опряла ръце в колата, стигна до края й и тръгна към къщите.

— Не съм го направил, Наоми. Трябва да ми повярваш. Някой го е нагласил така, че да заподозрат нас двамата.

Тя погали с ръка тухлените стени на градините, които ограждаха улицата, в търсене на познатия дълбок прорез на една от колоните. Откри го и отвори вратата. Дейн я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Не ме отблъсквай, Ни. Трябва да се подкрепяме един друг.

Устните му се притиснаха в нейните. Тя се сви и ухапа долната му устна.

— Остави ме на мира! — извика и тръгна по алеята. Зарови из джобовете си за ключовете, но без да иска, ги изпусна в краката си. Наведе се да ги вземе, а той я хвана за хълбоците, за да я подкрепи.

— Не ме докосвай!

Наоми се изтръгна от прегръдките му и сложи ключа в ключалката.

— Съжалявам — каза той толкова тихо, че едва го чу.

— Аз също съжалявам — отвърна тя и влезе вътре. — Съжалявам, че изобщо те срещнах.

Затръшна вратата след себе си, свлече се на пода и заплака в шепите си.

42

Наближаваше пет следобед. Лиза и Блейк още не се бяха върнали в участъка, работеха по случая, от който Маркъс някога беше част. Той въздъхна замислено и потърка основата на носа си с длани.

Досието на Крейг Кенеди беше чисто. Той беше образец за гражданин, съпруг и баща. Но Маркъс знаеше, че зад лицемерната маска на благоприличието хората крият какво ли не. Трябваше да намери начин да говори с Крейг, въпреки намерението на Лиза да го държи зад бюрото. Той огледа празната стая.

Някога това място го вълнуваше, той виждаше бъдещето си тук, представяше си случаите, които щеше да разреши, хората, чийто живот щеше да спаси. Сега то му напомняше единствено за Лиза. Но дори и така, беше по-добре, отколкото да си иде у дома, където Натали го чакаше с вперени в часовника очи. Непрекъснато я отблъскваше, но тя все още беше с него, забила здраво нокти във врата му. Днес нямаше работа, но щеше да остане до вечерта.

Чу ги, че идват, много преди да ги види. Лиза и Блейк вървяха по коридора и се смееха на нещо. Влязоха и не го поздравиха. Блейк съблече якето си, но усмивката все още витаеше по устните му. Маркъс се запита как издържат бузите му по цял ден на болката от фалшивата усмивка и старанието да се хареса на шефа си, да ходи по петите й като кученце, да подава лапичка, когато му я поискат, и да сяда, когато му заповядат.

— Добре ли мина? — попита Маркъс.

— Отлично — отговори Блейк и седна на бюрото си. Лиза влезе в кабинета си и затвори вратата.

— Нещо ново?

— Джоузи Калахан се оправя.

Маркъс пусна отвисоко една папка на бюрото си.

— Радвам се да го чуя.

Той отиде до кабинета на Лиза и почука на вратата.

— Да? — каза тя, без да вдига глава. Той влезе и заговори:

— Питах се дали мислиш за полицейска защита на Наоми Хана.

— Защо трябва да мисля за това? — погледна го тя над очилата за четене с пръсти върху страницата, готови да я обърнат и четенето да продължи. — Още първия път ти казах, че тая няма да стане.

— Мислех, че след случилото се със семейството на Каси днес …

— Имаш предвид случая с нашия заподозрян, който се спусна да бие с юмруци нещастен човек на погребението на собствената му дъщеря?

— Не Дейн е започнал скандала.

Тя върна поглед върху страницата пред себе си.

— Имат късмет, че не ги заключих и двамата до датата на съдебния процес.

— Значи Наоми вече няма право да се разхожда по улиците?

— Може да прави каквото си иска, стига да не нарушава условията по гаранцията. — Лиза въздъхна и свали очилата си. — Виж, ако толкова настояваш полицията да я пази, защо не се заемеш лично с това?

— И да работя извънредно? А кога очакваш да спя?

— Не очаквам нищо от теб. Идеята е твоя, проблемът — също.

— Но ако я нападнат отново…

— Ако си стои у дома до процеса, всичко ще бъде наред.

Голямо момиче е, способна е да се грижи за себе си.

— Мисля, че допускаш грешка.

Лиза затвори папката и пристисна ръце една в друга. Студените й като стомана очи пробиха дупка в него.

— Не, Маркъс, ти си този, който греши. Няма да стигнеш далеч като детектив, ако отказваш да изпълняваш заповеди, бъди сигурен в това. Така улесняваш решението ми да те освободя след шестмесечния изпитателен срок. Нека вземем Блейк за пример. Може да не е най-блестящият детектив, но изпълнява каквото му кажат и спазва всяка моя заповед.

— Точно като куче.

— Наричай го както искаш, но той ще продължи напред, а ти ще премяташ документите още дълго, защото твоите началници не вярват, че можеш да изпълниш и най-простата команда, без да им противоречиш.

— Проблемът ми не е с началниците, шефе, а с несправедливостта. Няма как да съм на тяхна страна, когато обвиняват невинен човек за престъпление, което не е извършил.

— И ти го знаеш, защото?

— Просто го знам.

— Желязно доказателство, няма що — свъси вежди тя и отново отвори папката. — А аз имам само жертва, която се кълне, че Наоми е прерязала гърлото й. Каква глупачка съм.

— Не може да се вярва на Джоузи. Тя лъже.

— Не, Маркъс, не може да се вярва на теб. Погледите им се срещнаха отново.

— Защо не си като Блейк? Да изпълняваш нарежданията ми и да си държиш главата ниско долу? Правиш така, че на всички да ни е трудно. Това пречи на разследването.

— Искаш да съм като Блейк? Да карам татко да крие доказателства и улики, за да ме отърве от отговорност? Такива като него не бива да са в системата. Целият участък смърди на корупция.

— Какво каза? — обади се Блейк зад него.

— Не говоря на теб.

— Но говориш за мен. Хайде, обърни се и ми го кажи в лицето.

Маркъс се обърна. Блейк стоеше на прага. Лицето му беше червено. Вените на врата му се бяха издули.

— Ти не трябва да си детектив — каза Маркъс. — Началникът се тревожи, че може да изгуби доверието на съгражданите си заради онова, което сте направили ти и баща ти. Как може всеки от нас да очаква уважение, когато ти си водещ детектив по този случай? Носът ти не трябва да припарва до него, защото самият ти трябва да бъдеш разследван.

— Достатъчно, Маркъс — каза Лиза.

— Каква улика укрихте с баща ти, Блейк? Какво криеш?

— Млъквай — извика Блейк. — Затваряй си устата. Не се е случвало нищо подобно. Бяха само слухове, които можеха да ми костват кариерата, преди да е започнала.

— Кажи истината, Блейк. Какво стана с Хейли Милър? Какво й направи? Ами Амбър? За какво спорехте двамата само няколко часа преди смъртта й? — Той погледна към Лиза, която наблюдаваше Блейк и този път в погледа й се прокрадна сянка на съмнение. — Не знаеше ли за това, Лиза? Няколко часа, преди да убият Амбър, двамата се караха тук, в тази сграда. Тя го молеше за помощ, а той й отказа.

Блейк се спусна към Маркъс с протегнати към врата му ръце. Маркъс ги избегна, хвана го за китката с едната си ръка, с другата сграбчи яката му и залепи главата му върху бюрото на Лиза. При движението една чаша се обърна и водата се разля върху документите, които тя четеше.

— Спрете веднага.

Лиза стана да ги разтърве, но стигна до тях в мига, когато Блейк стовари челото си върху носа на Маркъс. Маркъс залитна назад и успя да избегне следващия удар. Юмрукът на Блейк се заби в стената. Маркъс побърза да вкара два удара в ребрата му, преди Блейк да се прикрие. Лиза го залепи с крак за пода и с едно движение притисна Маркъс към стената.

— Давай, скапаняко — изсъска тя. — Дай ми причина да ти избия зъбите.

Маркъс изпъшка и облиза кръвта от устните си. Кокалчетата на ръцете му пулсираха. Блейк успя да се изправи. На носа му имаше рана и оттам течеше кръв. Лиза застана между тях и сложи ръце на кръста си.

— Не е необходимо да се харесвате, ясно? — каза тя. И тримата дишаха тежко. — Но се налага да работим заедно. Нямам време да гледам как си мерите оная работа, за да докажете кой от вас е по-голям мъж. Защото тук не сме важни ние, а жертвите.

Дишайки тежко, Блейк прониза Маркъс с поглед. Капка кръв от носа му падна на килима.

— Ако още веднъж се случи нещо подобно, ще ви изкарам навън и ще влея малко разум в празните глави, както само аз си знам. Разбрахме ли се?

И двамата кимнаха и изтриха с ръкав кръвта от лицата си, които станаха на червени ивици.

— Марш оттук! — извика тя, седна зад бюрото и отново вдигна мокрите документи.

Кървящи и пухтящи, двамата напуснаха кабинета й. Седнаха на бюрата си, забили поглед един в друг. Никой от тях не искаше да отмести пръв очи.

43

Наоми се събуди от силен удар. Изпищя и подаде глава изпод чаршафите. Нещо бе ударило прозореца й; тя чу как стъклото изпука в рамката и звукът й напомни на чупене на малки кости.

— Кучка! Убийца! — извика някой. Думите отекнаха по празната улица. Тя запуши уши и затвори плътно очите си.

При следващия удар мехурът й се сви от шока, после се изпусна. Урината потече по бедрата й и намокри чаршафите.

— Хей, кучко, махай се оттук! — извика друг глас.

По улицата се чуха десетина стъпки, после всичко утихна.

„Вътре съм в безопасност. Не могат да влязат.“

Възцари се тишина. Студеният въздух нахлу в стаята, пропълзя в леглото й и охлади урината по чаршафите.

„Някой сигурно ще се обади в полицията и те скоро ще дойдат. Ще ми помогнат.“

Минаха часове. Улицата мълчеше, единственият шум идваше от бръмченето на уличните лампи и писъка на вятъра, но тя беше прекалено изплашена, за да подаде глава изпод юргана. Нощницата й залепна за бедрата и й напомни за онази нощ на автобусната спирка, когато бе треперила в напоената с миризма на урина нощ. Най-после се престраши, отметна завивките и стана с протегнати напред ръце. Допря ги до прозореца. По стъклото имаше малки пукнатини.

Лек полъх на вятъра погали задната част на краката й. Зъбите й затракаха от студения въздух, нахлул през вратата от стълбището. Външният свят бе намерил пролука, беше се промъкнал вътре и обхождаше къщата.

Тя допълзя до банята, свали нощницата и я пусна във ваната заедно с мокрите чаршафи. После взе халата от закачалката на вратата, завърза го здраво около кръста и обу чехли.

Къщата изглеждаше изоставена. Нощният въздух бе изстудил парапета, дъсчения под и боята по стените и всичко изглеждаше влажно. Тя застана на горната площадка на стълбата и се ослуша. От долния етаж духаше. Завесите се вееха на вятъра и повеят повдигна кичурите около лицето й.

Стълбата изскърца под краката й. Наоми стигна до последното стъпало, направи гримаса и покри носа и устата си, когато усети отвратителната миризма. Подуши отново и за малко не повърна. Екскременти. Някой бе пъхнал изпражнения през пощенската й кутия.

Тя се върна назад и се облегна на колоната на стълбището, опитвайки се да не мърда.

Когато тръгна към всекидневната, под чехлите й изскърца стъкло. Спря пред прозореца и се ослуша. Студът стегна порите на лицето й. Направи крачка назад и кракът й удари в нещо твърдо. Наведе се и напипа камък.

Джордж не беше видял какво става, не я бе защитил от нападателите й. Може би е слушал от леглото виковете им и е чакал всичко да утихне, за да се обърне на другата страна и да заспи отново? Или вярваше на вестниците и приказките на хората? Дали не я смяташе за виновна?

Тя остана замръзнала на място пред счупеното стъкло. Не можеше да се обади на майка си. Грейс беше права: Рейчъл беше много крехка, не биваше да я хвърля в този ад. Отиде до малката масичка, вдигна телефонната слушалка с треперещи ръце и набра номера на сестра си.

— Ало? — обади се Грейс с натежал от съня глас.

— Грейс, аз съм — каза шепнешком Наоми, сякаш всички на улицата можеха да я чуят през счупения прозорец. — Случи се нещо. Можеш ли да дойдеш?

44

Маркъс пристигна в дома на Наоми призори. Изтощението замъгляваше погледа му. Около очите му имаше черни петна, носът му бе станал два пъти по-голям.

Той огледа къщата и въздъхна. Прозорецът на хола беше счупен, покрит с бял брезентов плат отвътре, парченцата стъкло покриваха тревата отпред като ситен скреж. Един от прозорците на горния етаж беше пукнат. Но най-ужасното беше на входната врата. Червените букви бяха големи и накъсани, сякаш бяха изрязани в плътта на дървото и от раните капеше кръв. Червената боя бе потекла надолу на дебели вади и образуваше локва на циментовата алея.

УБИЙЦА

Пред къщата беше паркиран автомобил на полицейски патрул. Маркъс надникна през прозореца му. Ако не знаеше, че вътре са полицаи Били Едуардс и Кейт Финч, които се бяха отзовали на повикването, щеше да се сети по пръснатите из пода торбички от „Макдоналдс“. Били му се бе обадил в пет и половина тази сутрин, защото беше единственият детектив, който си бе вдигнал телефона. Тази нощ Маркъс отново беше спал на дивана, за да избегне срещата с Натали.

До къщата се бе притаил самотен папарак в търпеливо очакване на появата на Сляпата вдовица.

— Ще направите ли изявление? — попита го той с източноевропейски акцент. Коремът му висеше над колана на дънките.

— Не сте журналист, нали? — каза Маркъс. — По-добре оставете въпросите на тях.

Мъжът изсумтя, дръпна силно от цигарата си и измърмори:

— Задник.

Маркъс бутна портата и огледа улицата от двете страни. По прозорците имаше хора, явно чакаха развитието на събитията. Градът се разбуждаше. Не след дълго журналистите щяха да обградят къщата.

Той намери чисто място по вратата и я отвори. Стъклото по пода проблесна и отрази влязлата заедно с него оранжева светлина. Първото нещо, което видя, беше големият камък на килима в хола.

— Чакаме ви вече пет часа. Това е безобразие — обади се една жена от кухнята. — Участъкът е на няколко преки оттук.

— Сега сме тук — каза Били, облегнал гръб на вратата. Кейт стоеше до него и пишеше нещо в бележника си.

— Да, и замръзваме.

— Грейс, всичко е наред — обади се Наоми.

— Не, не е наред. Това е сериозно. Можеха да я наранят.

Камъкът можеше да я улучи.

— Към подобни престъпления се отнасяме много сериозно.

Докато Маркъс търсеше път към кухнята, Били и Кейт огледаха наоколо. Били спря поглед на подутия нос на Маркъс и на черните кръгове около очите му и сви вежди.

— Господи, какво е станало с теб?

— По-късно ще ти обясня — отвърна Маркъс.

— Детектив Кембъл, вие ли сте? — попита Наоми.

— Здравей, Наоми.

— Това е сестра ми — Грейс.

Грейс беше симпатична жена, но видимо изтощена, с несресана кестенява коса и различни чорапи на краката. Под палтото си носеше анцуг. Беше по-възрастна от Наоми, може би две или три години, със съвсем различен външен вид.

Маркъс се сети за преписката по случая на Хейли Милър. Опита се да сравни застаналата пред него жена с младото момиче от едно време. Сега изглеждаше силна, концентрирана, съвсем различна от ужасената тийнейджърка, разпитвана за изчезването на приятелката си. Грейс беше тук, което означаваше, че можеше да намери съпруга й Крейг сам. Маркъс реши да му се обади по обратния път до участъка. Това можеше да е единственият му шанс да разговаря с него насаме.

— Съжалявам, че се налага да преживееш такова нещо, Наоми — каза той. — Имаш ли представа кой може да е?

— Трябва да е някой близък на Джоузи — намеси се Грейс.

— Цялото й семейство са все съмнителни типове.

— Ще проверя къде са били тази нощ.

— Но не е само това — каза Грейс със здраво скръстени пред гърдите ръце. — Майка ни също е станала обект на нападение.

— Какво? — надигна се Наоми? — Какво са й направили?

— Писали са й писма, че е отгледала чудовище. Има и расистки изявления.

Наоми извъртя глава на другата страна и стисна зъби.

— Трябва да видя тези писма — каза Маркъс.

— Защо не сте ми казали за това? — попита Наоми.

— И без това ти се насъбра много — защити се Грейс и погледна към Маркъс. — Може ли Дейн да е направил това?

— Бъдете сигурни, че ще разследвам тази възможност. Ще направя всичко възможно, за да бъдеш в безопасност, Наоми. Ще ти потърся защитено жилище. Не мога да ти кажа дали ще стане, но каквото зависи от мен, ще бъде направено.

Наоми кимна мълчаливо.

— Това е доста крайно действие — каза Грейс. — Трябва да е някъде наблизо. Да можем да се свързваме с нея при нужда.

— Безопасността на Наоми е на първо място. Струва ми се, че в този момент ще е по-добре да не е в Балкърн Хейтс.

Грейс въздъхна.

— Може ли вече да почистим къщата? Мисля, че направихте достатъчно снимки. Тук става много студено.

Маркъс погледна Били.

— Имаме показанията й — каза Били.

Маркъс кимна към Грейс, после се обърна към Наоми.

— Наоми, спомняш ли си визитната картичка, която ти дадох? Ако имаш нужда от мен, обади се.

Тя погледна в неговата посока, но не отговори.

Били тръгна след него из къщата, а Кейт започна щателен оглед на хола. Маркъс не бе забелязал, че и тя е влязла, докато той бе разговарял в кухнята. Беше изцяло съсредоточен върху Наоми, гневът светеше в очите му. Започваше да губи контрол.

— Кейт — извика я Били.

Тя остави една снимка на мястото й над камината и докато отиваше към вратата, му даде знак с палец да я погледне. Маркъс се вгледа в изображението зад стъклото на рамката: Наоми, Дейн и Макс — малко, но щастливо семейство. Запита се дали Наоми знае, че все още стои тук, знае ли, че миналото я наблюдава всеки път, когато мине покрай камината.

После остави тези мисли, отиде до външната врата и я отвори. Заслепиха го светкавици от фотоапарати. Пресата вече бе разбрала за нападението. Сигурно някой от съседите се бе обадил. Никой не си бе направил труда да звънне в полицията, но журналистите бяха уведомени и вече на линия.

Маркъс тръгна по пътеката, примигвайки, за да навлажни очите си. Стигна до градинската порта и ги видя: седем съседки по домашни халати и зимни палта със сбърчени сърдити вежди. Фотографите наведоха фотоапаратите си. От прозорците надничаха деца и търкаха сънливите си очи.

— Не я искаме тук — изстъпи се говорителят на групата — мъж с палто върху пижамата си и плетени чорапи под обувките. — Имаме деца, човече. Не искаме журналисти и фотографи да задръстват улицата денонощно, под прозорците да се събират тълпи и да крещят.

— Разбирам ви — отвърна Маркъс. — В момента обмисляме как да постъпим така, че госпожа Хана и съседите й да останат в безопасност до разрешаване на случая.

— Не давам пукната…

— Дениъл — хвана го за ръката жената до него.

— Не ми пука тя дали е в безопасност. Важното е семейството ми да е спокойно.

— Трябва да се махне оттук — каза една по-възрастна жена с цигара между тънките си сбръчкани устни. По ръката й още имаше гънки от нощния сън.

Другите замърмориха в съгласие.

— Правим всичко възможно — каза Маркъс и отвори портата.

Мъжът застана пред него.

— Но не е достатъчно.

— Дениъл — отново го дръпна за ръката онази жена.

— Не правете нещо, за което ще съжалявате — каза Маркъс и спря с жест Били, който откопчаваше кобура си.

Флуоресцентният елек на Били се отрази в очите на мъжа. Той побърза да се отдръпне с прилепнали до тялото си ръце.

— Така е по-добре — каза Маркъс.

На улицата изскърцаха гуми. Подвижна телевизионна станция зави от ъгъла и успя да спре от другата страна на улицата.

— Разпитайте колкото може повече съседи — каза Маркъс на Били и Кейт. — Може някой от тях да е видял кой го е направил. Напомнете им, че ако съдействат на следствието, цялата тази олелия ще свърши по-бързо. Оставете ги да се оплакват, те това искат. Така ще са сигурни, че са ги изслушали. Обадете ми се, ако стигнете до нещо полезно. Щом се приберете в участъка, оставете копие от рапорта си на бюрото ми.

Вратата на микробуса на телевизията се отвори и оттам излезе жена на около трийсет години с развени от вятъра тъмни коси, следвана от мъж с камера на рамо и стойка под мишница. Микрофонът й беше включен и насочен към тях.

Маркъс наведе глава и тръгна към автомобила си, но репортерката се затича след него и запрати няколко въпроса в гърба му. Високите й токове зачаткаха по паважа като изстрели от пистолет.

— Кой стои зад нападението на Сляпата вдовица, детектив Кембъл? Вярно ли е, че Наоми Хана се е опитала да убие Джоузи Калахан? Заподозряна ли е за убийството на другите жени? Как очаквате гражданите на Балкърн Хейтс да се чувстват в безопасност, когато по улиците се разхождат убийци? Свързан ли е този случай с неразкритото изчезване на Хейли Милър?

— Без коментар — каза Маркъс през рамо и затръшна вратата след себе си.

Нямаше време за пресата. Трябваше да говори с Крейг Кенеди, преди да се прибере в участъка. Трябваше да открие някаква следа. От това зависеше съдбата на Наоми.

45

Маркъс паркира зад къщата на семейство Кенеди. Имотът беше новопостроен, с широки прозорци и две саксии с ароматни растения, чиито цветове се виеха красиво около рамката на външната врата.

Той протегна ръка към звънеца и погледна часовника си. Беше рано, но си спомни, че семейството има малки деца. Сигурно вече се бяха събудили, което означаваше, че и Крейг беше на крак.

Долови някакво движение с крайчеца на окото си и погледна към ниския прозорец. Пред него стоеше някакъв мъж и гледаше към автомобила му. Очите им се срещнаха и Маркъс осъзна, че гледа лицето на младото момче от ученическата снимка в документите по случая на Хейли Милър.

Крейг се скри от погледа му и малко след това вратата се отвори.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Отблизо не приличаше на ученик. Раменете му бяха едри и изпъкнали напред, долната му челюст беше широка и силна.

— Аз съм детектив сержант Маркъс Кембъл. Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано.

— Нещо, свързано с Наоми ли е? Тя добре ли е?

Маркъс забеляза искрената загриженост в очите на мъжа.

— Наоми е добре. Съпругата ви е с нея. Може ли да вляза? Имам няколко въпроса към вас във връзка с Хейли Милър.

— Хейли Милър ли? Боже, отдавна не съм чувал това име.

— Съжалявам, че ровя в миналото, но след новите нападения проверяваме и стари случаи, които може да са свързани с настоящия.

— Влезте — каза Крейг. — Децата още спят. За пръв път са решили да поспят малко повече, а аз пък взех че станах рано.

Той поведе Маркъс през къщата към яркобялата кухня. На масата за хранене имаше ваза със свежи цветя. Маркъс усети подовото отопление да топли краката през обувките му.

— Искате ли нещо за пиене? Чайникът още ври.

— Няма нужда, благодаря.

— Моля, заповядайте — каза Крейг и посочи ъгъла за сядане.

Маркъс седна на една табуретка, а мъжът си направи кафе, опитвайки се да скрие прозявката си.

— Отскоро ли сте в града? — попита той, с гръб към госта си. — Не съм ви виждал досега.

— Да, тук съм от два месеца — отвърна Маркъс. — Хубав град.

Долови фалшивата нотка в гласа си и се закашля.

— Природните гледки са наистина впечатляващи.

— Скоро ще претръпнете — каза Крейг. — Аз виждам града просто като мой дом.

Слънцето влизаше през прозореца и се отразяваше в гранитните повърхности. Крейг се обърна и застана в средата на квадратния плот с чаша кафе в ръка. Отпи глътка и примига от горещата течност. Маркъс подуши познатия аромат и съжали, че отказа поканата на домакина.

— Как мога да ви помогна, детектив?

Въпросът на мъжа, изречен в собствения му дом, притесни Маркъс. Трябваше да поддържа определено ниво на уважение, да наложи баланс на властта си с любезност, за да не го помолят да си тръгне. Погледът на заподозрения можеше да се промени от една-единствена дума.

— В един стар вестник видях ваша снимка с Хейли.

— Да, спомням си — Крейг седна и отпи от кафето, преди да продължи. — Бяха я поместили във вестника към една статия.

— Бяхте ли близки с нея?

— Тогава бях прекалено срамежлив, за да се сближа с което и да е момиче — каза Крейг и се засмя. — Почти не говорех. Излязох от черупката си чак когато започнах да излизам с Грейс.

— По някое време с нея сте били партньори по някои от дисциплините в училище, нали така?

— Ако може да се нарече така. Тя си рисуваше драскулки в тетрадката, докато аз вършех цялата работа и изкарвах шестици и за двамата.

— Разбирам. Не е ли споделяла с вас някакви тайни? Например с кого се е виждала?

— Хората не споделяха много с мен. Вече ви казах, че бях много срамежлив. Тя ми нареждаше какво да правя и аз вършех всичко. Единственият път, когато се видяхме извън училище, беше в деня на презентацията, която трябваше да изнесем пред целия клас. Тя ми каза да отида у тях преди училище, за да й кажа какво да говори. Нямаше начин аз да изляза и да говоря пред класа.

Маркъс се сети за описанието на Крейг, дадено от Анита.

Може би го бе видяла именно онази сутрин.

— Грейс и Хейли са били приятелки, нали?

— Знам какво си мислите — каза Крейг. — Градът е малък и всички сме като едно семейство.

— Да, мина ми през ума — призна Маркъс.

— Да, наистина, тук всички се познаваме, но въпреки това крием тайните си един от друг. Грейс винаги минава в отбранителна позиция, когато стане дума за приятелството й с Хейли, и понеже я обичам, не питам за нищо.

— Как така „минава в отбранителна позиция”? Крейг въздъхна.

— Ако разговорът случайно опре до Хейли, Грейс се свива и бърза да смени темата. Изчезването на Хейли я нарани дълбоко. Опитах се да я убедя да отиде на терапия, но тя отказа.

— Мислите ли, че ще говори с мен? — запита Маркъс.

— След всичко случило се напоследък тя отново започна да избягва темата и всичко, свързано с нея. Мисля, че всеки разговор, било то и кратък, за случилото се преди двайсет години ще я докара до ръба.

— Разбирам — отвърна Маркъс. — В града живеят ли други от приятелите на Хейли? Искам да говоря с възможно най-много хора.

— Не съм сигурен, че можем да ги наречем приятели — каза Крейг. — След като си извоюва съмнителна репутация, всичките й приятелки й обърнаха гръб. С изключение на Грейс.

Над главите им се чу детски смях.

— Време е да сложа маската на татко — усмихна се Крейг.

— Благодаря ви за разговора. Няма да ви безпокоя повече.

Крейг го поведе към вратата. Маркъс пристъпи в студения ветровит ден, но спря и се обърна.

— Крейг, според вас какво се е случило с Хейли?

Крейг въздъхна отново. Погледна през рамо към детската глъчка на площадката на втория етаж.

— Не знам. И аз си задавам този въпрос вече цели двайсет години.

Маркъс кимна и отново му благодари за отделеното време. Докато отключваше автомобила, отново погледна към къщата. Крейг стоеше на прозореца на горния етаж с дете на ръце. Детето беше на около пет години и му махна с широка усмивка. Маркъс също махна с ръка.

Грейс се е справила добре, си каза той. Запита се какво би постигнала в живота си Хейли, ако бе имала тази възможност. Но зад фасадата на перфектния дом той бе успял да забележи леки пукнатини. Грейс Кенеди криеше нещо от перфектния си съпруг.

46

Наоми смете пръсналите се парчета от последната чаша в хола. Малките стъкълца се криеха между дъските и изчезваха под тях. Ако можеше и тя да изчезне така лесно…

Закованата през счупения прозорец дъска скърцаше от вятъра. Наоми седна на пода и затвори очи, за да успокои препускащото в гърдите си сърце. Въпреки че бе хвърлила изтривалката в боклука и вратата беше добре почистена, все още усещаше носещата се из въздуха воня. Някой нарочно бе сложил кучешките изпражнения в торбичка и ги бе изсипал в пощенската кутия. Добре поне, че са кучешки, помисли си тя.

Външната врата се отвори, чуха се щракания на фотоапарати, после се затвори с трясък.

— Идиоти! — извика ядосано Грейс. — Пълни идиоти.

— Добре ли си?

— Свине — продължи тя, отиде в кухнята и пусна чешмата.

Наоми стана и тръгна след нея.

— Какво направиха?

— Няма значение — отвърна Грейс, докато миеше ръцете си.

Беше търкала графитите по външната врата повече от час.

— Много съжалявам, че те въвлякох в това.

Наоми продължи с метенето, заслушана в тракането на стъкълцата по лопатата за боклук. Бяха изминали повече от дванайсет часа, откакто камъкът беше влязъл през прозореца й, а тя все още не можеше да се успокои. Замисли се и осъзна, че от предишния ден не е слагала нищо в уста. Изхвърли стъклата в коша и остави метлата и лопатата в ъгъла на кухнята.

Грейс затвори чешмата и избърса ръцете си.

— Добре ли сме? — попита Наоми.

— Защо да не сме?

Грейс мина покрай нея и влезе в хола. Наоми чу щракането на запалка.

— Нали нямаш нищо против?

Наоми поклати глава. Къщата й вече не беше светилище. Сестра й можеше да си свали гащите и да се изпикае на килима, ако поиска, това нямаше да промени нищо.

— Мислех, че си ги отказала — каза тя. Думите излязоха насила от устата й, но трябваше да каже нещо. Напрежението между тях се увеличаваше многократно, когато останеха насаме.

— Това е тайното ми удоволствие. Не казвай на мама.

— Знаеш, че няма да й кажа. Винаги пазя тайните ти.

Тя чу Грейс да дърпа от цигарата и усети дима във въздуха.

— Ще ми кажеш ли някога?

— Не — отвърна Грейс. — И не мисля, че сега е моментът да говорим за това.

— Моментът никога няма да е подходящ, нали?

— Наоми, остави тази тема.

Наоми се приближи към нея. Дъските на пода изскърцаха под краката й.

— Писна ми да мълча. Искам си сестрата обратно. Грейс се размърда на фотьойла.

— Тук съм, Наоми. До теб съм. Прекарах целия ден в коване на дъски по прозорците и чистене на боя от вратата. Какво друго искаш от мен?

— Искам да знам, че ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам — каза обидено Грейс.

— Наистина ли? Защото през последните двайсет години сякаш не гориш от желание да си говориш с мен.

Грейс въздъхна и хвърли остатъка от цигарата в камината.

— Какво съм направила? Защо не ме допускаш до себе си?

— Не става дума за теб. Всичко е заради мен.

Грейс стана и прекоси из стаята. Наоми чу как обува обувките си и слага палтото си.

— Ще тръгвам. Трябва да сготвя вечеря за децата.

— Грейс…

— Забрави, Наоми. Не само ти преминаваш през ада в този момент.

— Защо не ми позволиш да ти помогна, както ти на мен?

— Нямам нужда от помощ. — Тя метна чантата през рамо. — Искам само да оставим миналото зад гърба си.

— И нас ли ще оставиш в миналото?

Грейс отключи вратата и се поколеба за момент. Наоми стоеше в центъра на стаята и се молеше сестра й да свали палтото и да седне обратно на фотьойла.

— Напомняш ми на… — започна Грейс, но гласът й се пречупи. Покашля се и каза: — Всеки път, когато те погледна, си спомням.

— Какво си спомняш? — попита Наоми. — Какво, Грейс?

Грейс отвори вратата. Светкавиците от фотоапаратите се опитаха да влязат, но тя я затвори бързо след себе си.

Наоми остана в тихата стая, вдишвайки цигарения дим.

Новопридобитите й сили започнаха да вехнат като цветя.

47

Скалата беше там и я чакаше.

Соленият дъх, студеният вятър, мократа земя под краката й: сякаш никога не се бе отделяла от тях. Над главата й се чу гръм и отекна надолу по брега.

Наоми изпи последните капки бренди от бутилката и я метна от ръба на скалата с писък. Крещеше заради несправедливостта на всичко, за убитите жени, за живота си, преди страхът и гневът да заклокочат в гърлото й. Ръбът под краката й започна да се рони и тя отстъпи назад.

Не беше дошла, за да умре.

Тя седна върху мократа трева и се заслуша във вилнеещата над главата си буря. Тук се чувстваше свободна, далеч от затвора на дома си, обсаден от обикалящи като хрътки фотографи. Нощният въздух разхлади дробовете й. Пое дълбоко въздух и вкуси соления морски бриз. Замисли се за случилото се през месеца, през който не бе идвала на скалата, за отнетите животи на онези момичета и за омразата, която градът изсипа върху главата й. Спомни си за окървавената козина на Макс, за болезнения му лай, докато ножът си бе пробивал път между ребрата му, усети тежестта му, която я превиваше надве, докато го носеше покрай брега.

Преди всичко това да започне, самотата я беше погълнала отвътре и я поведе към скалата, но сега нещата се бяха променили. Сега имаше за какво да се бори. Не можеше да умре и да остави името й да бъде свързвано с тези престъпления, престъпления, които не бе извършила и с които не беше свързана по никакъв начин. Макс не заслужаваше това. Убитите жени не го заслужаваха. Дори и Джоузи, която лежеше в болницата с прерязано от ухо до ухо гърло, не го заслужаваше.

Брендито в дъха й се смеси със соления въздух. Наоми затвори очи и облиза устни да опита резултата.

— Не го прави.

Тя отвори очи и протегна ръце напред. Заслуша се, но чу само вълните отдолу.

— Кой е там?

— Джордж.

Тя нямаше представа откога стои зад нея; беше ли чул крясъците й към вятъра, беше ли видял как хвърли празната бутилка? Може би я следеше от мига, когато бе престъпила прага на дома си.

— Не мисля да скачам — каза тя. — Просто имах нужда от малко чист въздух.

— И може би пространство? — Той приближи. — Може ли да седна?

Тя кимна, прегърна коленете си и ги притисна до гърдите.

— Да си отдъхна от… всичко. От града. От омразата. Журналистите. Сега домът ми прилича на затвор. Имам нужда от свеж въздух.

Той седна до нея. Ръката му докосна нейната.

— Мога да си тръгна, ако…

— Не — отвърна тя, — остани.

Те седнаха мълчаливо един до друг и се заслушаха във вълните на ревящото от бурята море. Стори й се чудесно да бъде близо до някого. Усещаше топлината на тялото му и от това й стана добре.

— Обикновено не пия.

— Нямам намерение да те упреквам. На твое място щях да започна да мятам бутилки много по-рано.

— Аз… просто се опитвам да ги разбера.

— Кого?

— Хората, които ми причиняват това. — Тя усети, че заваля думите. Затвори очи и се съсредоточи върху всяка произнесена сричка. Трябваше да хапне нещо, преди да дойде. — Чул ли си нещо за случилото се напоследък?

— За онази жена в гората ли? Да. Четох го във вестника.

— Казала на полицията, че аз съм го направила, че аз съм я нападнала. Тя… е приятелка на бившия ми съпруг и… ме мрази, защото направих нещо. Не мога да й се сърдя, но да каже в полицията, че аз съм й го причинила, и да остави истинския нападател на свобода, е безумие. Оказва се, че мрази мен повече от човека, който се опита да я убие. Как може някой да постъпва така? Да остави убиеца да се разхожда на свобода и да обвинява невинен човек? Само и само за да ми го върне.

— Не знам — каза той. — По света има много безумци.

— Ще трябва да ти повярвам — каза тя. — Никога не съм излизала от Балкърн Хейтс.

— Наистина ли?

Тя кимна с глава и каза:

— За мен е малко по-различно. Навън има цял един свят, до който никога няма да се докосна. Не искам да се оплаквам, но… не искам да знам какво изпускам. Не искам да разбера, че всичко е едно и също навсякъде. По-добре да си представям, че тревата отвъд Балкърн Хейтс е по-зелена, отколкото аз знам. Да си представям, че животът и хората са различни.

— Има много повече от това място, Наоми. Светът може да не е съвършен, но има какво да ти предложи. Може би ще е добре за теб да влезеш в него и да намериш ново начало.

— Може би — каза тя. — Ти защо дойде тук? Балкърн Хейтс е толкова малко, толкова… незабележително градче.

— Точно това ме привлече. Живях в Лондон повече от десет години и през цялото време мечтаех за тишина и спокойствие. Живот без море, природа, дървета… такъв живот просто те задушава. Откакто съм тук, най-после чувствам, че отново дишам свободно.

— Не се заседявай обаче. Балкърн Хейтс има способността да изсмуква живота от човека.

От него се носеше някакъв сладък аромат, почти женски. Прииска й се да се облегне на гърдите му и да усети ръцете му около себе си. От всички хора, близки до живота й, този, който я накара да се чувства в безопасност, се оказа непознатият съсед.

— Какво ще правиш? За полицията имам предвид.

— Не знам. Те мислят, че аз съм го направила.

— Няма как да вярват, че ти си наранила жената.

— Жените — поправи го тя. — Нападението над Джоузи съвпада с начина, по който са убити двете жени. Мисля, че искат да лепнат и тези убийства на мой гръб.

— А бившият ти съпруг? Не беше ли арестуван и той? Тя кимна.

— Живеем в този град, откакто сме се родили, а за една нощ всички се обърнаха срещу нас.

— Истината ще излезе наяве.

— Надявам се. Досега съм си мислила, че системата защитава невинните, онези, които казват истината. Но сега ми се струва, че трябва да направя всичко, каквото и да е, за да оцелея.

Тя се заслуша в спокойното му дишане и се зачуди как ли изглежда. Може би имаше плътни устни и набола брада по бузите. Знаеше, че сутрин бягаше из квартала, и си представи загорялото му мускулесто тяло под дрехите. Ако не се бе случило всичко това, ако сърцето й не беше отдадено на друг мъж, може би с него щяха да са нещо повече от приятели.

— Защо тръгна след мен?

— Тъкмо се връщах от бизнес командировка и те видях да излизаш от вас с бутилка в ръка. Във влака бях прочел статиите във вестника и се разтревожих, когато те видях да тръгваш сама. Знам, че си имала тежък ден.

— Преди месец щеше да имаш причина да се тревожиш, но тази бъркотия, този кошмар ме промени. Няма да се предам, Джордж. Няма да им позволя да ме пречупят.

След кратка пауза той каза:

— Може ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Как си изгубила зрението си? Виждала ли си някога?

Наоми въздъхна. Не можеше да му каже, че е сляпа, защото рождената й майка е била зависима от наркотиците проститутка и нелекуваната полова инфекция й се е предала при раждането. Не можеше да му каже, че майка й е била толкова нехайна и немарлива, че е пренебрегвала всички симптоми и я завела в болницата прекалено късно. Не смееше да го признае дори пред себе си.

— Такава съм по рождение — каза тя след дълго мълчание. В същия момент усети първите дъждовни капки по лицето си.

— Май трябва да тръгваме — каза той.

Тя кимна и стана от мократа трева. Мускулите на краката й бяха омекнали. Тя залитна и се засмя.

— По-пияна съм, отколкото си мислех.

— Една бутилка бренди може да подейства така на всекиго.

Хайде, ела.

Той я наметна със сакото си и сложи ръката й под мишницата си.

— Благодаря.

Те тръгнаха през тревата заедно с морския бриз, който набиваше дъжда в гърбовете им. Джордж я притисна по-близо до себе си, тя затвори очи и се облегна на топлото му тяло, осъзнавайки, че в живота наистина има много повече от Балкърн Хейтс. Припомни си думите му за ново начало и пое дълбоко въздух. За пръв път от дълго време можеше да диша нормално.

48

Маркъс влезе в кооперацията, където се намираше апартаментът му, и остави тишината да го обгърне. Ключовете трепереха в ръката му. Днес не му бе останало време дори да се нахрани, защото напрежението в службата беше толкова силно, че не беше мърдал от бюрото си.

След скарването с Лиза тя го отряза напълно и спря да говори с него. Заключи се в кабинета си, а Маркъс и Блейк трябваше да споделят голямата стая в пълно мълчание. Щом вдигнеше очи от работата си, Маркъс виждаше напрегнатия поглед на Блейк, който бързо сменяше посока. Към обяд се обърна към кабинета на Лиза и я видя да го наблюдава. Телефонът беше долепен до ухото й, говореше с някого, без да откъсва очи от него. Той отмести очи и се запита за него ли говори и с кого го обсъжда.

Маркъс застана пред стълбата и се повдигна на пръсти, готов да обърне гръб на Натали и отново да скочи в колата си. Но умората изгаряше очите му. Имаше нужда да легне в собственото си легло, дори това да означаваше да легне до нея. Опита се да си спомни кога я бе видял за последен път и как бе оставил нещата между тях. Предпочиташе да се прибира, когато тя вече беше заспала и се събуждаше далеч преди нея. Двамата непрекъснато се караха и той вече не си спомняше времето, когато не се бяха хванали за гърлата.

Маркъс застана пред вратата на апартамента и затвори очи, пое дълбоко въздух и чак тогава отключи вратата. Но тя се отвори не повече от сантиметър. Той напъна и чу веригата да трака от другата страна.

— Натали, оставила си веригата на вратата — извика Маркъс. Надникна пред дупката и я видя да седи на дивана пред телевизора. — Натали…

— Майната ти, Маркъс — извика през рамо тя. — Вече не живееш тук.

— Какво? Натали, пусни ме да вляза. Късно е.

— Не ми пука, че е късно — извъртя се тя. — Казах ти — вече не живееш тук.

Дори и от разстоянието, на което беше от нея, можеше да види, че очите й светят като на разярен бик по време на корида.

— Не го решаваш ти — каза той и напъна по-здраво. Веригата изскърца. — Отвори.

— А кой го решава, при положение че теб вечно те няма?

— Натали, няма да се караме през вратата. Имах ужасен ден, разбираш ли? Искам да си легна. Можем да поговорим на сутринта.

— Не, Маркъс. Няма да разговарям с теб.

— Натали, отвори шибаната врата — извика той.

— Или какво?

— Или ще я разбия.

— Ти си ченге. Доколкото ми е известно, разбиването и влизането с взлом са противозаконни.

— Не са, ако имотът е моя собственост. — Той погледна надолу към вратата на съседа и сниши глас: — Отвори вратата.

— Ще те улесня. — Тя стана от дивана с чаша червено вино в ръка. — Но няма никакъв начин да влезеш.

Тя излезе бързо от стаята.

Маркъс напъна отново. Веригата се обтегна и една люспа от боя изхвърча напред. Натали се върна в стаята с няколко костюма и ризи, преметнати през рамо.

— Ето — опита се да ги промуши през пролуката тя. — Това е всичко, което ти трябва, за да работиш денонощно. Може да отидеш да спиш на шибаното си бюро.

Той протегна ръка, сграбчи я за китката и я дръпна към вратата.

— Отвори!

— Махай се! — Притиснатата й към вратата буза изкриви лицето й и от гледката му се повдигна. — Боли ме!

Той я пусна, изправи се и ритна вратата. Веригата се откъсна от стената. От рамката на вратата се разхвърчаха трески. Натали изписка и отстъпи назад. Червеното вино се разля по килима.

— Повярвай ми, с радост бих си тръгнал, но не без вещите си.

Той грабна костюмите и се втурна към спалнята.

— Добре — извика след него тя, — защото утре сутринта ще сменя ключалката.

— Прави каквото искаш — каза той, отвори гардероба и започна да трупа дрехите си върху леглото.

— Вече не те познавам — каза тя. — Никога не си вкъщи. Разбирам, че си се връщал, по мръсните чинии в мивката и одеялото на дивана. Сякаш живея с призрак.

Маркъс взе тоалетните си принадлежности от шкафчето в банята и ги сложи в първата попаднала пред очите му найлонова торба. Натали застана на вратата.

— Мразя те — извика тя. — Наистина те мразя понякога, Маркъс!

Той се обърна към вратата. Тя отстъпи встрани и продължи да го гледа как напъхва всичко в тоалетната си чантичка.

— Пука ли ти изобщо? Живяхме заедно четири години, а ти дори не искаш да говориш с мен.

— Има ли смисъл?

— Няма ли да се развикаш поне?

— Свърших с викането — каза той и хвана ципа на чантата. Една от ризите му се закачи. Той я задърпа и скъса парче от нея. — Приключих с теб.

Метна чантата през рамо и излезе от стаята. Натали го последва, дишайки тежко.

— Ти си безполезен кретен, Маркъс — изригна тя. — Чуваш ли ме? Безполезен кретен.

Чашата се разби върху стената на сантиметри от главата му. Червеното вино потече по нея и закапа по килима.

Той се обърна и я погледна. По бузите й се стичаха сълзи. Устните й бяха червени от виното. Беше прекарал четири години с тази жена и не можеше да си обясни защо. Може би от страх пред самотата. Или не вярваше, че заслужава нещо по-добро, че му е отредено да е с жена, която го унижава толкова често, че се страхуваше да се прибере у дома. В този момент осъзна ясно, че не я обича и никога не я бе обичал.

— Сбогом, Натали.

Докато излизаше, задържа дъха си за малко, а после издиша и пое на големи глътки от хладния нощен въздух. Мислеше, че ще се почувства свободен, но в главата му се въртяха само нещата, които бе разрушил: работата, домът, връзката му. Всички се бяха изпарили или счупили и нямаше начин да бъдат поправени.

Стигна до колата си и ритна вратата така, че ламарината се изкриви. После съблече якето и пропълзя на задната седалка. В колата беше студено. Всичко се къпеше в жълтата светлина на уличната лампа над купето. Маркъс заключи вратата след себе си, сви якето под главата си вместо възглавница и затвори очи.

49

Наоми се събуди на разсъмване. Студеният утринен вятър свиреше около закованата на прозореца дъска. Слепоочията й пулсираха болезнено, дъхът й миришеше на алкохол и нещо кисело. Тя потупа по нощното шкафче за вода, сграбчи с две ръце чашата и я изпи до последната капчица.

Обърна се и опипа другата страна на леглото. Пръстите й усетиха ръката под навития ръкав на ризата. Кожата на Джордж беше мека, топла и покрита с копринени косъмчета, за разлика от тези на Дейн, които бяха дебели и остри. Джордж беше все още по дънки и риза.

Всичко се върна в съзнанието й. Вече бяха стигнали до тяхната улица, когато започна повръщането. Джордж бе държал капака на съседския кош за боклук, докато тя повръщаше брендито. Горещата сладникава миризма се бе върнала към нея и тя повърна отново. Той й бе помогнал да стигне до къщата си, после да изкачи стъпалата и бе изчакал зад вратата на банята, докато тя прегръщаше тоалетната чиния. Сигурно бе останал, за да се увери, че няма да й прилошее през нощта. При цялата омраза, с която я бе дарил градът, тя намери човек, на когото му пукаше за нея.

Наоми си спомняше, че си бе облякла нощницата, но когато провери, установи, че я е сложила наобратно. Отворът беше на гърба, а етикетът драскаше гърдите й.

Тя се измъкна тихо изпод юргана и тръгна внимателно към вратата, свивайки се, когато някоя дъска изскърцваше под краката й. Сложи си халат и пристегна колана с двоен възел. Дръжката на вратата беше ледена. Тя излезе в коридора, застана на площадката, уви ръце около себе си и се заслуша в тишината на къщата.

Фотографите още не се бяха разбудили и за миг й се стори, че нещата се връщат към нормалния си ход, че всичко, случило се през последните дни, е било ужасен сън. Но Макс не беше в леглото си и дъските по прозорците продължаваха да скърцат на вятъра, всеки момент щеше да стане девет часа и тя щеше да чуе колите на журналистите да бръмчат по улицата и ропотът на гласове отпред.

Наоми слезе на първия етаж и седна на стола си до камината.

Живееше тук от шестнайсет години, но сега, когато Макс и Дейн ги нямаше, къщата приличаше на черупка на онова, което беше някога. Всички събрани през годините спомени бяха поставени под съмнение, нямаше за какво да се хване. Джордж беше прав за новото начало. Ако искаше да оцелее, трябваше да вземе нещата в свои ръце.

Полицията не я защитаваше. С Грейс издържаха трудно дори да стоят в една стая. Майка й беше готова да й помогне, но не можеше да си позволи да я поставя в риск. Полицията и целият град искаха Наоми да страда. Искаха да я унищожат, но тя нямаше да ги улеснява. Щеше да изчака Джордж да се събуди и да си тръгне, после щеше да се опакова багажа си и да избяга.

50

Маркъс и Блейк седяха в оперативната стая в пълна тишина. Маркъс вдигна ръка да прикрие прозявката си. След като прекара нощта свит на задната седалка на колата си, се чувстваше ужасно мръсен, въпреки че бе плиснал няколко шепи вода на лицето си в мъжката тоалетна. Сакото му бе измачкано там, където Натали се бе опитвала да го провре през вратата, която той бе отворил с ритник. Никога преди това не бе проявявал насилие. Споменът за случилото се накара стомаха му да се свие. Беше действал точно като баща си.

Лиза влезе в залата със сержант Белинда Шоу, строга жена с тънки устни и пясъчноруса коса, почти бяла по краищата. Сякаш шефката нямаше достатъчно съюзници, та бе довела още един, за да го гледа намусено. Лиза не му вярваше, беше го казала ясно. Сега бе довела свидетел, ако отново станеше нещо.

Маркъс се надяваше тя да избухне, като го види, искаше да чуе всяка гневна дума, всяка нищожна забележка, която имаше да му каже, но тя направи нещо много по-лошо: престори се, че го няма в залата. Ако вземеше думата да попита нещо, тя насочваше отговора си към Блейк. Дори не поглеждаше към него.

Тя застана пред другия край на масата, а Белинда се облегна на стената и започна бавно да почуква с нокти по нея като котка, която си остри ноктите.

— Идвам от среща с началника — каза Лиза, вперила поглед в Блейк. — Той нареди да продължим да охраняваме дома на госпожица Хана. Дали вярваме, че това е правилно, не е важно: началникът казва и ние трябва да следваме заповедите му. Не е нужно да напомням, че все още съм с по-висок ранг от вас и трябва да се отчитате пред мен. Няма да толерирам приказки зад гърба си, неспазване на заповеди или скандали. Още една стъпка извън границите, и ще наложа дисциплинарно наказание. Ясна ли съм?

— Да — отвърна Блейк.

„Тап, тап, тап“, ноктите по стената.

Маркъс погледна към барабанящите пръсти на Белинда и си представи как ги чупи до кокалчетата.

— Маркъс? — попита Лиза и вдигна вежда.

— Да — отвърна той.

— Добре. Сега, Блейк, ти си с мен. Маркъс остава в офиса. Блейк ще ти звънне, ако има нужда от теб. — Тя погледна към Белинда. Очите им се срещнаха и всяка една прехвърли безгласни думи към другата. Лицето на Маркъс пламна.

Блейк стана и излезе от стаята след Лиза. Белинда се забави, ноктите й продължаваха да почукват по стената, очите й не се отделяха от Маркъс. Той й върна погледа и стегна мускули в отговор на нейната враждебност. Тя се подсмихна лекичко и напусна стаята.

Маркъс пое дълбоко въздух, сплете пръсти и ги изви.

Кръвта бликна от побелелите му кокалчета.

„Няма да оцелееш тук. Изчакай случаят да приключи и подай молба за преместване. Не можеш да играеш с тези хора.“

— Какво? — изкрещя Лиза от кабинета си. Вратата се отвори със замах и се затвори с трясък. Тя облегна ръце на масата. Един кичур от косата й се изплъзна от ухото и задиша с нейния дъх.

— Дейн Хана е изчезнал.

„Не!“

— Не е дошъл тази сутрин, както трябваше. Още ли твърдиш, че семейство Хана са невинни, Маркъс? — тя впи очи в него, изсмя се саркастично и напусна залата.

Телефонът завибрира в джоба на сакото му. Нямаше време дори да си поеме въздух.

— Детектив сержант Маркъс Кембъл — каза той, задавен от насъбралия се в гърлото му гняв.

— Сър, обажда се Едуард. Току-що минах покрай гарата с патрулката и видях Наоми Хана да влиза в нея с куфар в ръка.

Маркъс покри очи със свободната си ръка и усети, че трепери.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Носеше бастун, тя беше. Искате ли да я последвам?

— Влез след нея и ме дръж в течение. Не я приближавай, освен ако видиш, че се готви да се качва във влака. След десет минути съм при теб.

Беше готов да затвори, но сложи отново апарата на ухото си и каза:

— И, Били…

— Да, сър?

Не казвай нищо на Лиза.

Пъхна телефона в джоба на сакото, скочи от мястото си и излезе през аварийния изход, за да не го видят.

За пръв път, откакто течеше разследването, в съзнанието му се оформи нова възможност. Не знаеше, можеше и да греши. Но се питаше дали Наоми и Дейн наистина не криеха нещо.

51

Наоми стоеше на перона с наведена глава. Денят беше студен. Очите й се пълнеха със сълзи от вятъра, бузите й горяха. Криеше бастуна си зад гърба. След ужаса на погребението на Каси повече не пипна другия бастун. Ако с този се случеше нещо, щеше да остане напълно безпомощна.

Последния път, когато дойде на гарата, за да избяга, имаше намерение да скочи на релсите, но сега думата „бягство” придоби нов смисъл за нея. То означаваше надежда.

Тя си спомни нещастната жена, която беше някога, жена, на която не бе останало нищо, заради което да живее, докато Дейн не бе сложил ръката й в своята. Сега тя изглеждаше напълно различна от по-младата си версия.

От другата страна на релсите се чу женски смях. Наоми си представи, че са я забелязали, видели са как Сляпата вдовица бяга от своите престъпления, и свали качулката си още по ниско.

Страхът подаде глава зад новооткритата й сила. Щеше ли да се наложи да бяга вечно заради престъпления, които не беше извършила? Планът й беше да отиде в Лондон, да вземе метрото до Падингтън, откъдето щеше да се отправи за Уелс. Отначало идеята да се скрие в някоя хижа до морето й се стори добра, но докато стоеше на перона, не можа да се отърве от мисълта, че просто заменя един малък град с друг, един океан — с друг, но със същия звук на разбиващи се вълни, и че самотата, от която се опитваше да избяга, щеше да я чака където и да отидеше. В новия град нямаше да познава никого. Щеше да бъде абсолютно сама. От онази вечер, когато отиде за пръв път на скалата, с нея се бяха случили толкова много неща. Старата Наоми беше мъртва, сякаш наистина беше скочила от ръба. Щом се качеше на влака, градът за нея също щеше да умре.

Всеки път, когато в главата й изникнеше мисълта да се обърне и да се прибере вкъщи, усещаше мъртвото тяло на Амбър под пръстите си и пръските топла кръв на Джоузи в лицето си. Сестра й не искаше да я погледне, защото й напомняше за нещо, което не можеше да понесе. Майка й беше слаба и крехка, трябваше да се пази. Наоми не можеше да се върне вкъщи.

— Следващият влак на перон номер три е до улица „Ливърпул”, Лондон.

Наоми пое дълбоко въздух и се заслуша в приближаващия по линията влак.

Имаше нещо ободряващо във факта, че най-после щеше да напусне Балкърн Хейтс, но то се криеше зад страха от новите пречки, пред които трябваше да се изправи: безкрайните ескалатори, потокът от преминаващи покрай нея непознати, безбройните перони, които трябваше да открие, докато стигне, а това беше само началото. И през цялото време трябваше да си държи главата наведена. Историята на Сляпата вдовица беше напуснала границите на градчето. Националните вестници също се бяха хванали за нея. Щеше да изгуби безопасността на Балкърн Хейтс. Тук поне знаеше кои врати водят до дамските тоалетни в ресторантите и барчетата, колко стъпала трябваше да измине, за да отиде от главната улица към Ийст Хил. Познаваше всяка своя стъпка. С новата надежда се връщаше и старият страх, че можеше отново да се изгуби в тъмното като на онази автобусна спирка, но този път нямаше да има кой да я намери.

Заслушана в приближаващия влак, в скърцането и стърженето на металните колела, тя си спомни как само преди няколко години бе мечтала да слезе от перона на железопътната линия.

Влакът спря, спирачките изпищяха пронизително и вълната студен въздух облъхна лицето й. Сърцето й забърза ритъм.

Вратата се отвори. Наоми опипа стъпалото с бастуна и качи единия си крак на него.

Една ръка я хвана за рамото.

Тя се закова на място с ръка върху парапета за качване.

Единият й крак беше на перона, другият — във влака.

— Не го прави, Наоми. Беше Маркъс.

— Не мога да остана тук, Маркъс. Не се чувствам в безопасност.

— Аз ще ти осигуря охрана. Обещавам.

Тя продължи да стиска парапета, докато кръвта се оттече от ръката й и усети боцкане на иглички в пръстите си. Изходът беше пред нея, но миналото я държеше здраво за гърба.

— До гуша ми дойде от обещания, Маркъс. Никой не знае какво може да ми се случи, ако остана.

— Така е, но знам какво ще стане, ако заминеш. В очите на всички ще изглеждаш виновна. Ще нарушиш условията по гаранцията и ще трябва да чакаш датата на процеса в килия. Ще те търсят из цялата страна.

Наоми се олюля. Краката й се разтрепериха.

— Ако останеш, ще мога да те защитя. Ако тръгнеш, ще трябва да бягаш цял живот. — Той въздъхна, тя усети топлината на дъха му по врата си и надуши кафето, което бе пил наскоро. — Не можем да намерим Дейн. Мислим, че е избягал. Сега изглежда виновен за всичко и не мога да го защитавам повече. И теб няма да мога да защитя, ако заминеш.

Въпреки че самата тя бе планирала бягство, когато чу, че Дейн е изчезнал без нея, сърцето й обърка ритъма си. Мъжът, на когото бе вярвала безрезервно години наред, я бе изоставил.

— Ще се качвате ли, госпожо? — извика един човек от перона. — Влакът ще тръгне всеки момент.

Изчезването на Дейн беше още една причина да се качи във влака и да потърси ново начало. В Балкърн Хейтс не бе останало нищо, за което да съжалява. Какво щеше да направи Маркъс? Щеше ли да я остави да замине? Или щеше да я прибере в участъка с белезници?

Тя върна крака си на перона и при свирката на кондуктора направи крачка назад. Вратите на влака се затвориха, запращайки топъл въздух в гърба й.

— Ще направя всичко възможно да си в безопасност, Наоми. Пред дома ти ще обикаля патрул, докато не открия кой стои зад всичко това.

Влакът се изниза покрай нея. Новото й начало запълзя след него по релсите.

— Надявам се…

— Да? — каза Маркъс, докато я водеше към изхода.

— Надявам се да си прав.

52

Куфарът падна звучно на пода. Наоми го остави там. Не можеше да го върне в гардероба да събира отново пластове прах. Мисълта, че ще я чака до вратата за ново бягство, я утешаваше, даваше й усещането, че все още имаше някакъв контрол над ситуацията.

Тя се заслуша в шума на къщата: потракването на тръбите, капките от чешмата в кухнята, дъската на прозореца, която скърцаше леко. Отново беше тук, прогонена от света, зад тези стени.

Повече не можеше да си затваря очите за някои неща. Преди опита за бягство тя беше съсредоточила цялата си енергия върху деня, когато полицията щеше да осъзнае, че е сбъркала, че тя е невинна, както ги бе уверявала, но сега, отново у дома, трябваше да приеме факта, че тази надежда е сляпа, примитивна техника за оцеляване. Щеше да има процес. Щяха да я изкарат пред съдийското жури и да я разпънат на кръст. Журито щеше да я наблюдава под лупа, да отбелязва всяко нейно запъване, всеки нервен тик. Семейството й щеше да гледа от балкона, а хората от града щяха да се тълпят отпред в очакване на присъдата — съвременния вариант на лов на вещици. Нямаше представа дали Дейн щеше да е до нея, или все още щеше да бяга.

Дейн бе успял да направи онова, което тя не можа. Беше избягал. Тя се опита да си представи как би изглеждал новият му живот. Щеше ли да се премести в друго малко градче, както планираше да направи самата тя, или щеше да се изгуби сред врявата на големия град? Щеше ли в бъдеще да срещне друга жена, или щеше да продължи да мисли за нея и да се върне, когато всичко отшуми? Въпреки всичко случило се между тях все още го обичаше и знаеше, че винаги ще е така.

Тя влезе в кухнята и седна до масата.

— Ти си в безопасност. Маркъс ще те пази — си каза уверено.

— Дали ще успее?

Тя подскочи, въпросът я сръчка в гърба като прът. Накъсаното дишане на Джоузи се чуваше от раната, където онзи нож бе влязъл и разпорил гърлото й.

Наоми отвори уста да каже нещо, но усети студено метално острие върху бузата си и замръзна.

— Обичаш ли да разбиваш сърцата на хората, Наоми? Острието се плъзна надолу към врата й.

Полицаите скоро трябваше да се появят. Да дойдат до вратата и да я проверят. Щяха ли да пристигнат навреме? Или щяха да дойдат само за да заснемат кръвта по стените?

— Онова, което се случи между мен и Дейн, приключи. — Наоми преглътна и усети острието върху кожата си. — Не го искам, Джоузи, искам само…

— Искаше да ни разделиш от самото начало.

— Исках да продължа напред, но той продължаваше да идва, не ме оставяше на мира.

Ножът се притисна по-силно към кожата й.

— Не ме лъжи. Той беше единственият мъж, който някога те е пожелавал. Разбрала си, че няма да имаш шанса да срещнеш друг, затова си го поиска обратно. Поиска да го отмъкнеш от мен.

— Ако исках това, щях да избягам заедно него. Щяхме да тръгнем заедно. Но не стана така. Той избяга без мен.

Джоузи се засмя. Звукът заклокочи в гърлото й, сякаш там беше пълно с кръв.

— Това ли си мислиш? Че е избягал? Стомахът на Наоми се преобърна.

— Къде е той, Джоузи?

Дръжката на ножа изкънтя в черепа й. Главата й отскочи от масата, тя се свлече към пода и по скалпа й бликна кръв. Джоузи я сграбчи за косата и я върна на стола. Хвана ръцете й и ги изви назад. После уви някакво въже около китките й и започна да го стяга, докато кожата й пламна, но Наоми не обърна внимание, беше се съсредоточила в пулсиращия връх на скалпа си. Зави й се свят.

Столът се завъртя и задните му крака изскърцаха зловещо по пода. Наоми се залюля на седалката му.

— Какво мислиш да правиш с мен? — Попита тя шепнешком.

Джоузи застана на колене и омота въжето около глезените й.

Нещо мокро и кисело потече от устните й и закапа в скута й на гъсти капки.

Джоузи хвана гърба на стола и го повлече извън стаята. Задните крака заподскачаха по дупките между дъските на пода и едва не се счупиха в прага на вратата. Зад тях оставаше кървава следа. Столът отново се върна с трясък на четирите си крака.

— Искам да ти покажа нещо — каза Джоузи, обикаляйки около стола. — Хей, ела на себе си — зашлеви я по лицето тя. После се наведе и сложи ръка на коляното й. — Искам да се съсредоточиш, ясно?

Наоми кимна и усети, че слагат в скута й нещо леко, пощенска картичка или снимка. После още една и още една, и други неща, които не успя да разбере какви са, докато купчината не се плъзна и разпиля по пода.

— Знаеш ли какви са тези неща?

Наоми поклати глава и стисна зъби срещу надигащата се от стомаха й стихия.

— Всички неща са твои. Снимки на двама ви, твое бельо, твоя четка за коса, твой парфюм. Дейн държеше всичко под леглото ни. Чукаше ме на него, но е мислел за теб. Била си неизменно с нас, криела си се под леглото. Казваше, че те е преживял, че сега само те съжалява. И аз, глупачката, му вярвах. Бях такава идиотка, че се хванах на лъжите му. Но ще ви покажа, че не съм загубенячката, за която ме мислите.

— Ти ли… — Наоми се запъна. Не можеше да го каже, не искаше да чуе отговора. — Ти ли нарани Макс? Моя Макс?

— Щях да го направя. Ти заслужаваш да разбереш как се чувства човек, когато му отнемат всичко. Но явно не съм единствената, разбрала какво представляваш. Колко други си прецакала в живота си, а? Колко сърца си разбила?

— Какво ще правиш?

Джоузи я стисна за гърлото. Дългите нокти пробиха кожата й.

— Ще направя така, че да почувстваш същата болка, която ти ми причини — изсъска тя. Лицето й беше толкова близо до Наоми, че думите опариха кожата й. — Когато свърша с теб, ще ме молиш да те убия.

Мускулите на Наоми сковаха тялото й и притъпиха туптящата болка в скалпа. Крайниците й натежаха, вратът й се пречупи, парализата се промъкна в нея и всичко утихна.

53

Събуди я дълбок демоничен глас. Нещо барабанеше по главата й.

Бам, бам, бам.

Отне й известно време, докато осъзнае, че това са ударите на собственото й сърце. Спомни си, че я удариха с нещо твърдо и тежко.

— Какво виждаше Дейн в теб? — попита някой. — Ти си толкова слаба.

Дрезгавият глас беше различен, не можеше да каже със сигурност дали е на жена или мъж. Вдигна ръка да изтрие стичащата се по гърба си кръв, но около китките си имаше въже.

— Все те съжаляваше — продължи гласът. И тогава си спомни.

Опита се да открие откъде идва гласът, но всичките й сетива кървяха заедно с тялото.

— Не спираше да говори за теб. Пред мен, пред всички. Отблъскваше ме, а аз можех само да гледам отстрани как крадеш живота ми.

Наоми се дръпна назад, столът се катурна и тя падна на пода. Главата й се удари в дъските. Болката я заля като гореща вълна.

— ТОВА БЕШЕ МОЯТ ЖИВОТ!

— Съжалявам… — прошепна тя. Стаята около нея се въртеше все по-бързо.

— Късно е за това.

Джоузи прокара върха на ножа по лицето на Наоми. Острието одраска кожата й.

— Търпях те твърде дълго — продължи тихо Джоузи. — Надявах се един ден да ни оставиш на мира. Но ти не спря, Дейн продължаваше да мълви името ти насън и да ме нарича Наоми по погрешка. Сякаш никога не му бях достатъчна, любовта ми не можеше да запълни оставената от теб празнина.

Тя махна ножа от лицето на Наоми и размаза кръвта по лицето й. Очите на Наоми се напълниха със сълзи.

— Не спирах да плача дори когато правехме секс. Загасях лампата, но той продължаваше да стиска очи. Мислеше за теб, докато ме чукаше. За него аз бях едно нищо, торба месо, с която се залъгваше, докато копнееше за истинска плът. Когато свършеше, се обръщаше на другата страна, показваше ми гърба си, сякаш се опитваше да излъже себе си, че не аз, а ти лежиш до него.

— Джоузи, аз…

— Млъквай! — изкрещя тя и насочи пръст към лицето й. Нокътят й докосна носа на Наоми. — Веднъж искам да бъда чута. Повече няма да живея в сянката ти.

Дъските заскърцаха. Тя закрачи напред-назад из стаята.

Наоми стисна зъби, за да не повърне.

— И когато си мислех, че няма как да те намразя повече, той влизаше отново в мен и в същото време беше толкова далеч. Сякаш не беше там, криеше се зад очите си в свят, до който нямах достъп. Имах чувството, че някакъв непознат се притиска в мен, поти се, диша в лицето ми.

— Започнах да се взирам в огледалото, все търсех части от тялото си, които бих могла да променя, за да заприличам на теб. Мислех, че Дейн най-накрая ще ме обикне, така както обичаше теб. Наблюдавах те, знаеше ли го? Наблюдавах как живееш жалкия си живот и се опитвах да се уча от теб. Копирах походката ти. Слушах те как говориш с хората, исках да достигна същата интонация, да повишавам и снишавам глас на местата, където ти го правиш. Държах се като теб и му го показвах с надеждата да види теб в мен и да се влюби и в двете ни, изгубен в моето тяло. Исках да ти дам място вътре в мен, за да имам цялата му любов, цялото му внимание, да го имам за себе си. Но каквото и да правех, колкото и да се стараех, го отблъсквах още повече.

— Джоузи…

Тя чуваше как ножът свисти във въздуха, докато Джоузи крачеше из стаята, жестикулираше и говореше.

— Тогава осъзнах, че не съм го изгубила. Защото никога не е бил мой. Той все още беше влюбен в теб. Намразих те за това, исках да усетиш поне малко от болката, която изпитвах аз. Онази вечер, когато дойдох у вас, исках да ти направя нещо много лошо, но проклетото куче беше там и започна да ме лае. После видях как Дейн почука на вратата ти, как те закара до работа, как ти държеше вратата, за да излезеш от колата. Гледаше те така, както никога не бе гледал мен. Тогава хвърлих онази тухла през прозореца на кафенето, но не те уцелих. Всеки път, когато исках да се разправя с теб, ти ми се изплъзваше. А после стана онова убийство и ти, точно ти се спъна в трупа. Винаги става дума за теб, нали? Онези жени дори не можеха да умрат, без ти да се окъпеш в светлините на прожекторите.

Ножът изтрака по дъските на пода. Джоузи се наведе и го вдигна.

— Но всичко се подреди отлично. Някой убиваше жени и понеже ти все беше наоколо, ако нещо се случеше с теб, можеше да минеш за следващата жертва.

— Но там, в гората… часовника на Дейн…

Джоузи сграбчи брадичката на Наоми и заговори в лицето й.

— Вече не знам в какво да вярвам — прошепна тя. — Докато бях в болницата, се замислих щях ли да разпозная докосването му, ако нападателят беше Дейн. Щях ли да разпозная дишането му, аромата на кожата му? Виждах само, че си под мен, покрита с кръв. Паднах на земята и на светлината на луната видях как ти избяга. Видях, че мъжът тръгна след теб. Не мога да кажа дали беше Дейн или не. В мрака видях само силует, нищо повече. Двамата ме оставихте там, докато кръвта ми изтичаше и калта запушваше гърлото ми.

Гласът й утихна, докато си припомняше нощта, която промени живота и на двете.

— Губех толкова много кръв, че едва намерих сили да загреба кал от земята и да запуша раната. Мислиш, че е много болезнено да те ударят в главата? Опитай се да набуташ камъни и кал в собственото си гърло и да го затвориш напълно. Представи си как лежиш на земята и чакаш да умреш, докато нощта се изнизва, а с нея — и всяка капка топлина от тялото ти. Не усещах нищо освен студа и буцата пръст в гърлото си. Не мислех, че Дейн може да ме остави в такова състояние, но го принудих да избира. Мен или теб.

— Защо, Джоузи? Защо каза на полицията, че аз съм те нападнала?

— Винаги става дума за теб, нали? — Тя сграбчи косата на Наоми, дръпна главата й назад и допря острието на ножа до врата й. — Само се чуй!

— Съжалявам — прошепна Наоми.

— Ти… — изсъска Джоузи и пусна косата й. — Ти започна всичко това. Ти го отделяше от мен. Ти беше онази, която той избра. Не мога да оставя да ти се размине заради онова, което ни причини. Затворът е прекалено добро място за теб.

— Дейн те нарани, не аз. Аз не съм ти направила нищо.

— Ти се чука с него тук, в тази къща. — Наоми усети слюнката й по лицето си. — Ти му даде надежда. Даде му причина да ме отблъсне още повече. Накрая живеех с човек, който гледаше не в мен, а през мен, който мълчеше като риба, сякаш живееше сам, а не с мен. И точно когато започна да се предава, да приема мисълта, че няма да те върне обратно, ти го привика отново. Почти си го бях спечелила. Но ти някак си разбра.

— Не съм, кълна се — успя да каже Наоми през пресъхналите си устни. — Беше момент на слабост. Току-що бях намерила тялото на Амбър. Бях ужасена. Исках да се почувствам в безопасност.

— Затова взе единственото, което имам.

— Съжалявам.

— Стига вече. — Джоузи подсмъркна в опит да спре сълзите и въздъхна дълбоко. — Известно време ще те имат за мъченица, но аз съм готова да го понеса. Ще съм до него, когато се нуждае от утеха, и скоро той ще осъзнае, че единственото, което има, е там, точно пред очите му. Ще ми прости за онова, което му причиних; ще разбере защо бях ядосана.

— Какво му направи, Джоузи? Къде е той?

— Той няма да може да каже… — прошепна тя — няма да иска да им каже, че съм била аз. Ще разбере защо е трябвало да го направя.

— Ти си луда — каза Наоми.

— Заради теб. Ти си виновна за всичко.

Ножът отново се притисна към врата на Наоми.

Из къщата се разнесе звън. Пронизителният звук премина през ушите й и на нея отново й прилоша.

Ножът се отдели от врата й. Джоузи набута нещо в устата й и то одраска основата на гърлото й. Повдигна й се, очите й се изпълниха със сълзи.

— Само звук и ще те убия, без да ме интересува кой е отвън.

Джоузи вдигна ципа на якето си догоре и отиде към вратата.

— Кой е?

— Здравейте. Аз съм Джордж, съседът на Наоми.

„Джордж“.

— Аз съм сестрата на Наоми. Радвам се да се запознаем.

„Вслушай се в гласа й, Джордж. Виж белега на врата й.

Осъзнай истината.

— Аз също. Наоми тук ли е?

— Спи.

Ако Джордж си тръгнеше, Наоми щеше да умре. Онова, което беше в гърлото й, беше прекалено голямо, за да може да го изплюе и извика. Тя залюля стола си толкова силно, че той падна на една страна със силен звук.

— Какво беше това? — попита Джордж.

За миг настъпи тишина. Наоми усети как напрежението скочи и из въздуха запрехвърчаха искри.

— Искам да видя Наоми.

— Казах ви, че спи.

Наоми започна да крещи, колкото й позволяваше набутаната в устата кърпа. Главата й се изпълни с кръв.

В коридора се чу боричкане. Двама души се хвърлиха един към друг с викове и удари. Джоузи извика силно в мига, когато нещо се удари в стената и вратата се затръшна.

— Какво става, за бога? — попита Джордж и застана над Наоми. Дъските под тялото й се размърдаха, когато стъпките му приближиха, и от нечии устни се изплъзна слаб стон.

После всичко затихна.

Наоми зашари с невиждащи очи и се заслуша в гъргорещия звук, идващ някъде от стаята. Успя да извади кърпата от устата си и заедно със слюнката повърна и един чорап.

— Какво й направи? — попита тя.

Нещо тежко падна на земята и въздухът от движението облъхна лицето на Наоми.

— Какво направи?

— Направих нещата много по-интересни.

54

Маркъс седеше на бюрото си и преглеждаше записите от камерите, сложени на изхода на града. Очите му горяха от взирането в екрана и оглеждането на толкова много лица. Нито едно не беше на Дейн. Той не само бе избягал от града, но го бе направил незабелязано.

Лиза угаси лампата в кабинета си и заключи вратата.

— Изключих телефона си и ще го оставя така до сутринта.

Имам нужда от сън.

Той кимна, без да отмества поглед от монитора.

— Как се чувства човек, чието твърдо убеждение е било напълно погрешно? — попита тя.

— Не съм сгрешил.

— Главният ни заподозрян избяга.

— Твоят главен заподозрян, не моят.

Той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Да не си мръднал оттук, докато не го намериш. Не ме интересува колко време ще отнеме. Ти забърка тази каша, ти ще я оправиш. Ясно?

Той събра цялата си енергия, за да кимне.

— Искам те в кабинета ми в осем сутринта. Трябва да поговорим за бъдещето ти тук.

Тя се обърна и излезе, преди той да мигне. Маркъс въздъхна и разтърка очи.

Часовете отлитаха като минути; нямаше време да открие истинския виновник. Ако му отнемеха изцяло случая, щеше да изгуби работата си, преди да стигне до края. Наоми щеше да влезе в затвора, нямаше защо да се самозалъгва. Беше изгубил доверие в системата и в заповедите на Лиза.

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади няколко папки с подробности за хората в живота на Наоми, доклади от медицинските служби, предишни нарушения. Прокара поглед по списъка и въздъхна. Дъхът му раздвижи страниците. До всяко изписано с черно мастило име беше сложил червено кръстче, след като не бе открил нищо, свързано с нападението над Наоми. Краищата на страниците ставаха все по-оръфани, тъй като раздразнението му от безполезния труд се увеличаваше. Беше чел документите няколко пъти, но започна отново, зарови се в живота на непознатите хора, сякаш истината можеше да изскочи от редовете.

За него беше ясно, че човекът, убил Каси и Амбър, същият, който бе нападнал Джоузи в гората, беше виновен и за изчезването на Хейли Милър. Беше абсолютно сигурен в това. Само трябваше да го докаже.

Часовникът на Дейн беше намерен на местопрестъплението с кръвта на Джоузи върху циферблата.

Грейс Кенеди беше най-добрата приятелка на Хейли Милър и пазеше някаква тайна от всички, дори и от съпруга си.

Сестрата на Хейли имаше връзка с мъж, разпитван във връзка с изчезването й.

Джоузи мразеше Наоми и очевидно бе излъгала полицията за нападателя, за да разкара Наоми от живота си.

А Блейк, част от разследването на всичко това, познаваше отвътре всяка намерена от разследването улика и можеше да прикрие следите си, преди да го разкрият.

Цялата работа беше една голяма бъркотия.

Маркъс отиде в кухнята да допълни чашата си с кафе, извади телефона от джоба на сакото си и набра служебния номер на патрула.

Представи си Били и Кейт в патрулката пред дома на Наоми да дъвчат пържени картофи и да ръсят пликчетата от „Макдоналдс“ по пода на колата.

— Били, как е тя?

— Ами ние… отидохме да си вземем по едно кафе.

— Преди колко време? — попита той.

— Преди петнайсет минути.

Той стисна чашата в шепата си.

— Връщайте се веднага и я проверете. Следващия път си пригответе термос.

— Извинявай.

Той затвори и въздъхна. Почти разбираше защо Лиза е толкова агресивна. Почти.

Занесе чашата с кафето обратно на бюрото си и видя, че записът от камерата продължава. Трябваше му сън, но не можеше да предаде Наоми; не можеше да остави Лиза да победи. А и отвън го чакаше само студената задна седалка на колата и надничащото през прозорците нощно небе.

Той отпи от кафето, отвори едно досие и започна да чете, повтаряйки всеки факт в ума си, докато съзнанието му се замъгли.

Телефонът прозвуча в тишината като писък.

Маркъс разтърка очи и не спря, докато очните му ябълки не започнаха да скърцат под пръстите. После вдигна телефона.

— Ало?

— Това ли е… — жената замълча за момент, сякаш четеше името му от визитка — детектив сержант Маркъс Кембъл?

— Говорите с него — каза той и скри една прозявка зад шепата си.

— Казвам се Алисън Мур, главна сестра на спешното отделение в болницата на Балкърн Хейтс. Страх ме е, че закъснях…

— Времето няма значение. Така или иначе, още съм в службата.

— Не, имам предвид… някой от колегите ми е трябвало да се обади по-рано, но е станало някакво недоразумение.

— Какво има?

— В досието на Джоузи Калахан пише, че трябва да информираме вас или инспектор Елиът, ако има промяна в състоянието на пациента.

— Точно така.

— Пациентката напусна болницата по собствено желание. Стомахът на Маркъс инстинктивно се сви. Устата му пресъхна.

— Но… в добро състояние ли е, за да си тръгне сама? Не можахте ли да я задържите?

— Опитахме, но тя беше много настоятелна. Нямахме основание да я задържим, защото няма причина да мислим, че е опасна за себе си или за другиго. Понеже вече беше вън от опасност за живота, щяхме да я преместим в друго отделение, но тя вдигна ужасен скандал.

— По кое време напусна болницата?

— Около три следобед вчера.

— Вчера?

— Съжалявам, че се обаждаме чак сега, опитах да се свържа с инспектор Елиът вечерта, но ме препратиха към гласовата й поща.

— Благодаря ви за обаждането.

Маркъс приключи разговора и се загледа в празните бюра.

Дейн беше изчезнал. Джоузи бе излязла от болницата. Наоми беше сама.

Стана от бюрото, изгълта на екс изстиналото кафе и грабна сакото от закачалката.

Беше време да поговори с Джоузи.

55

Джордж лежеше под прозореца и дишаше тежко. Дробовете му хриптяха. Джоузи пусна ножа на пода и той изтрака. По лицето на Наоми имаше нещо мокро и топло. Джоузи хвана стола и го повлече по пода на четирите му крака.

— Защо? — извика Наоми. Сълзите потекоха по лицето й.

— За да разбереш какво е да си на моето място — изръмжа Джоузи. — Да видиш какво е, когато ти отнемат всички, които обичаш.

— Какво му направи?

Джоузи закрачи из стаята. Дъските заскърцаха под краката й.

— КАКВО МУ НАПРАВИ?

— Исках да го намушкам някъде долу, но острието влезе между ребрата му. Може да съм пробила белия му дроб. Дишай, Джордж. Нека да чуем къде е раната.

В отчаянието си Джордж задиша бързо и накъсано.

— Да, май наистина съм пробила дроба. Не е най-приятният начин човек да си отиде, но пък не биваше да се намесва, нали? Ето какво става, когато хората те допуснат в живота си, Наоми. Ти ги съсипваш.

— Ти си ужасна. — Наоми се наведе рязко напред. Въжето се затегна около китките й.

— Поеми си отговорността — извика Джоузи. — Ти си причината това да се случи, не виждаш ли? Нищо от това нямаше да го има, ако беше оставила Дейн да продължи живота си. Ако го бе оставила на мен.

— Обвиняваш ме, но ти забърка всичко това. Толкова си обсебена от него, че не виждаш колко слаба си всъщност. Не бива един мъж да определя същността на жената, но ти го позволяваш, зарязваш собствения си живот и унищожаваш другите само защото не можеш да намериш пътя си.

— Нямаш представа какво преживях — отвърна Джоузи. — Нямаш представа какво ми костваше да оцелея, да стигна дотук. Братята ми ме малтретираха с години, пияната ми майка не ме поглеждаше, защото бях в сянката на мъртвата си сестра. Тогава реших да направя нещо за себе си. Най-накрая срещнах човек, който разбираше болката ми и не се боеше от нея. Знаеше какво е да живееш въпреки нараненото си сърце. Двамата се разбирахме, обичахме се, но ти отне единственото хубаво нещо, което имах.

Тя наведе стола на Наоми назад и подсмъркна.

— Искам да усетиш това — каза тя и прокара вързаните ръце на Наоми по ръката си. На места кожата беше грапава, сякаш пипаше дреха с копчета. — Усети ли? Братята ми обичаха да си гасят цигарите в мен просто защото можеха. Мама беше винаги пияна и не чуваше писъците ми. Когато сестра ми изчезна, завлече със себе си и ума на мама. Тогава стана още по-лошо. Бях сама години наред, докато не срещнах Дейн. Не мога да ти позволя да ми го отнемеш, Наоми. Не мога отново да остана сама. По-добре да умра.

Наоми чу, че дишането на Джордж се влошава. Нещо хъркаше в гърдите му и тя беше сигурна, че е кръв.

Изведнъж в главата й нахлу мисъл и изтри всяка надежда, която Наоми имаше. Полицаите нямаше да дойдат и Маркъс никога нямаше да открие истината. Двамата с Джордж щяха да умрат.

В този момент звънецът на вратата иззвъня и всеки шум в стаята умря.

56

Джоузи и Дейн живееха в малък апартамент в по-бедната част на града, където пътищата бяха с дупки, а поляните около тях — обрасли с бурени. Блокчето с апартаменти някога явно бе будило завист у съгражданите им, но трийсет години по-късно тухлите вече бяха покрити с плесен и дори се ронеха от дъждовете и студа. Шахтите бяха запушени от гниещи листа и дъждовната вода се процеждаше от тях като гной от рана.

Маркъс застана пред входната врата и натисна звънеца за апартамента на Джоузи. Тя бе побързала да напусне болницата, но оглеждайки блока, Маркъс не можа да измисли поне една причина защо.

Той надникна през счупеното стъкло на вратата към общия коридор. Под стълбището беше набутан изхвърлен от някого диван. Чифт зелени котешки очи блеснаха от сенките и се втренчиха в него от другата страна на стъклото.

Той отново натисна звънеца. В същия момент един порив на вятъра удари във вратата, отворя и я затвори с трясък. Маркъс я бутна, огледа стълбището, после погледна през рамо към автомобила си. Изведнъж му прилоша от глад. Кафето кипна в корема му, изтощението притисна очите му. Замисли се дали да не се върне в топлото купе, но в същия момент дъждът започна отново и първите капки намокриха врата му.

Коридорът миришеше на мухъл, влагата бе нашарила стените и тавана с кафеникави точици. Пред една врата някой бе зарязал детска пластмасова чаша, пълна с фасове. Водата вътре беше черна от катрана. Той се заслуша в тишината на сградата и скърцането на вратата зад себе си. Обзе го чувство на безпокойство, затегна се около врата му като примка, оставаше само някой да го бутне от стола, за да увисне обесен на въжето от лоши предчувствия.

Той тръгна по стълбата, спря на първата площадка и се заслуша в скрития живот от другата страна на стените. Макар да не можеше да види лицата на хората там, ги съжали. Каквото и да бяха направили с живота си, всички те бяха избрали да останат тук.

Зад вратата на апартамент номер 14 избухна свада. Маркъс трепна и сви пръстите си в юмруци. Пое дълбоко въздух и тръгна към следващия етаж.

Там цареше съвсем различна атмосфера от тази на първия. Сякаш нямаше нищо, освен затвореният въздух и кипящият долу живот. От една пукнатина в тавана капеше вода и попиваше в килима на общото помещение.

През годините Маркъс се бе научил да чува под повърхността. Щом космите на ръцете му настръхваха и коремът му се свиваше, той разбираше, че зад тишината се крие нещо лошо.

Пристъпи към осемнайсети апартамент и спря, когато видя, че вратата е открехната. Не знаеше, че ръцете му треперят, преди да я бутне с върховете на пръстите си. Пантите изскърцаха. Светлината влезе в коридора и насече мрака, който бе заел останалата част от апартамента.

— Госпожице Калахан? — почука той по дървената част на вратата. Звукът отекна във вътрешността. — Аз съм детектив Кембъл. Сега ще вляза.

Направи крачка напред и натисна ключа за лампата на стената. Нищо. Опита отново — цък, цък, цък, — но мракът като че ли се сгъсти. Взе фенерчето от колана на кръста си и насочи лъча към краката си. Светлият кръг запълзя из мръсния килим и тръгна по пожълтелия от цигарен дим тапет на стената, отлепен по краищата. Върна лъча към килима и го задържа. По него имаше тъмни засъхнали петна. По челото и гърба му изби студена пот. Той пристъпи напред и се наведе, за да огледа червените следи. Изстърга една с нокът и я разтърка между пръстите си. Кръв.

— Джоузи?

Той се изправи и вдигна фенерчето. Лъчът заигра в треперещите му ръце и освети стената към следващата стая. Стигна до вратата и обиколи вътрешността на хола с фенера, насочвайки го към дивана, телевизора, масичката за кафе, отрупана с останки от храна, покрити с дебел слой плесен. Мухите жужаха в мрака, преминаваха през светлия лъч и хвърляха страховити сенки по стените. Маркъс ги разгони с опакото на ръката си.

Някакъв звук го накара да се закове на място: далечно потракване по метална повърхност. Успя да възпре подтика да размаха фенерчето, за да прогони жужащите мухи, и напрегна слух. Звукът се чу отново. Той се върна към антрето на апартамента, обърна глава надясно и тръгна след звука към една затворена врата.

Маркъс беше сам в този апартамент, не беше поканен и само неговата дума можеше да потвърди, че вратата беше отворена, когато бе дошъл, воден от идеята, че Джоузи крие нещо от тях. Ако откриеше нещо, трябваше да обяснява защо и как, а ако пострадаше, никой нямаше да знае къде да го търси.

Всичко можеше да се обърка.

Той сложи ръка на дръжката. Вратата се отвори и вълна от невъобразима воня го удари в носа.

Кръв. Урина. Фекалии. Потта смърдеше отвратително в топлата стая. Светлият лъч запълзя по килима и срещна бос крак. Продължи нагоре и видя подпухнал прасец. Тракането започна отново. Маркъс последва звука с фенерчето и видя гол мъж, закопчан с белезници за една тръба под радиатора. Китките около белезниците бяха разкървавени, но той продължаваше да чука с тях по тръбата. До него имаше желязо, около чиято дръжка имаше разтопена плът, косми и кръв.

Очите на мъжа бяха подути, черни и затворени, носът му бе покрит със засъхнала кръв, която бе запушила ноздрите.

— Помог-нете… ми…

Чак когато думите излязоха през разцепените устни, Маркъс позна Дейн Хана.

57

— Госпожо Хана, аз съм полицай Едуардс — извика един глас през вратата.

Пощенската кутия се отвори със скърцане.

— Искаме да се уверим, че сте добре.

Думите изпълниха гърлото на Наоми, готови да изригнат зад кърпата, която Джоузи бе натъпкала отново в устата й, но мисълта, че ножът можеше всеки момент да потъне във врата на Джордж, я принуди да захапе плата още по-здраво. Пощенската кутия се затвори.

— Една дума и ще го убия — прошепна Джоузи, застанала до Джордж, който лежеше на пода в краката на Наоми, толкова близо до нея, че тя чуваше как кръвта ври в гърлото му всеки път, когато той поемаше въздух.

Наоми се опита да каже нещо през кърпата, но само й даде възможност да слезе по-дълбоко в гърлото й и й се повдигна. Джоузи се пресегна и освободи устата й.

— Няма да си тръгнат, докато не потвърдя, че съм добре — каза Наоми.

Джордж се закашля силно.

— Ако искаш той да живее, ще им кажеш, че всичко е наред — каза Джоузи, освобождавайки въжето около глезените й, а кръвта отново потече към краката й. — Не светвай лампата, само открехни вратата.

Наоми кимна, докато мислеше трескаво как да спаси и двамата, без да изпрати Джордж в гроба.

— Престори се на заспала — каза тихо Джоузи, докато развързваше ръцете й. — Кажи им, че си добре и че си лягаш отново.

Наоми кимна и щом усети въжето да се разхлабва, раздвижи ръцете си. Щом Джоузи говореше за сън, значи беше късно. Нямаше представа колко време бе останала в безсъзнание от удара по главата.

На вратата се позвъни отново. Джордж простена в краката й. Дъхът му раздвижи косъмчетата на глезените й.

— Млъквай — изсъска Джоузи и го ритна в корема. Той изпъшка, задави се и изплю събралата се в устата му кръв по краката на Наоми и дъските под тях.

Наоми разтри китките си и избърса кръвта на Джордж от краката си.

— Отивай — изръмжа Джоузи.

Наоми се изправи и олюлявайки се, тръгна напред. Главата й сякаш нямаше връзка с крайниците. Отключи вратата, размазвайки кръв навсякъде. Студеният въздух нахлу в коридора.

— Да? — каза тя през пролуката.

— Госпожице Хана, ние сме полицай Едуардс и полицай Кейт Финч. Искахме да проверим дали сте добре.

— Бях заспала.

Наоми чу гласа на Джордж, заглушен от парцал или от ръка.

— Извинете ни — каза полицай Едуардс. — Повече няма да ви безпокоим.

— Няма нищо, така се чувствам в безопасност.

„Чуйте страха в гласа ми. Подушете кръвта.“

Тя прокара ръка по стената и напипа ключа за лампата. Ако включеше осветлението, щяха да видят кръвта, но Джордж щеше да умре; ножът беше до врата му. Представи си как дръжката помръдва с ударите на сърцето му и кръвта плисва по стената и свали ръка от стената.

— Ще бъдем тук цяла нощ. Ако имате нужда от нас, да знаете, че сме отзад.

Наоми кимна и остана на прага дори когато те се обърнаха и тръгнаха по алеята с надеждата да усетят, че не иска да си тръгнат.

— Затвори вратата — сръчка я Джоузи зад гърба й. Гласът й беше само шепот, но Наоми подскочи и побърза да затвори.

Джоузи я прегърна през врата с едната си ръка и я долепи до стената. Наоми изскимтя.

— Добър опит, но те са тъпи като галоши — каза Джоузи. Устните й бяха толкова близо до лицето на Наоми, че можеше да усети вкуса им. — Няма да дойдат пак до сутринта. Само си помисли как ще се забавляваме дотогава.

58

Маркъс привърши разговора с колегата си от участъка. Последните му думи бяха: „Донеси клещи. Той е с белезници“.

Попилата в килима урина беше влязла през панталоните му, докато стоеше на колене до жертвата. От миризмата можеше да заключи, че Дейн е тук от поне ден, плътта му гниеше в собствените му нечистотии и кръв, потта засъхваше по тялото му. Маркъс огледа лицето на мъжа. Зад маската на подутата и разранена кожа той изглеждаше обзет от ужас.

— Ще се оправиш, Дейн. Колегите ми ще дойдат скоро и ще махнат белезниците. Кой ти го причини?

— Тя е луда — каза Дейн завалено, сякаш се опитваше да говори с хапка хляб в устата си. — Тя ще…

— Какво? Какво ще направи тя, Дейн? Кой го направи?

— Джоузи — каза той през счупените си зъби. По лицето му се спусна една сълза. — Тя е…

— Сега я няма. Ти си в безопасност. Ще я намерим.

На Маркъс му прилоша от чувството за вина. Подозираха Дейн в престъпление, вместо да го пазят.

— Наоми… — каза той с отпаднал глас. — Спасете Наоми.

Маркъс повдигна главата на Дейн, която се люлееше и се удряше неконтролируемо в радиатора.

— Какво ще стане с Наоми? — попита той. — Дейн, какво ще стане с Наоми?

— Джоузи… — беше му трудно да оформи думите. Всеки звук му костваше секунди. — Тя ще направи нещо на Наоми.

— Тя ли ти го каза?

Дейн преглътна звучно. Кимна толкова леко, че Маркъс трябваше да го попита още веднъж.

— Да.

Маркъс извади телефона със свободната си ръка и набра Били.

— Наоми добре ли е? Проверихте ли я?

— Да, всичко е наред. Беше заспала и ние я събудихме.

— Преди колко време?

— Какво?

— По дяволите, Били! Попитах преди колко време бяхте при нея.

— Преди половин час, може и по-малко. Каза, че се връща в леглото.

— И нямаше друг човек в къщата?

— Не сме влизали, говорихме с нея на вратата.

— Имахте ли усещането, че вътре има още някой?

— Не, според мен беше сама. Какво става?

— Дейн Хана е закопчан с белезници за радиатора в апартамента си. Линейката пътува насам. Джоузи Калахан го е направила.

— Искаш ли да дойдем?

— Не, искам да предпазите Наоми. Дейн каза, че Джоузи искала да си отмъсти на Наоми, затова я дръжте под око.

— Тя не е ли в болница?

— Не, излязла е. Обади ми се, ако се случи нещо.

Той приключи разговора, после опита да се свърже с Лиза, в случай че беше включила телефона си. Чу гласовата поща и изруга наум.

По стълбата се чуха стъпки. Маркъс погледна към подпухналото лице на Дейн, което изглеждаше призрачно на светлината на фенерчето.

— Парамедиците идват, Дейн. Ще те освободим от белезниците и ще те почистим за нула време.

Отговор не последва. Слава богу, Дейн бе изгубил съзнание.

— Ще я пипнем, Дейн — каза тихо Маркъс. — Ще я пипнем.

59

Вързана за стола до камината, Наоми не спираше да крещи зад набутаната в устата й кърпа. Болката сковаваше цялото й тяло. Джоузи бе минала с нагорещения ръжен през ръката, гърдите и корема й. После го бе прекарала през ребрата и бе стигнала до костите. Всяка рана пулсираше така, сякаш имаше собствено малко сърце. Наоми бе плакала толкова много време, че не й бяха останали сълзи. В стаята миришеше на изгоряло месо. Трябваше й време, за да осъзнае, че миризмата идваше от нея.

Джордж мълчеше от дълго време. Не се събуди дори от приглушените й писъци.

Джоузи седеше пред камината, отпиваше от някаква бутилка, смърдеше на водка и разбъркваше огъня с ръжена. Преди да започне с мъченията, беше претърсила барчето. Наоми очакваше до сутринта да е мъртвопияна, а барчето — празно.

Това, което не й даваше мира, беше насладата, с която Джоузи нанасяше ударите си. Дишаше тежко през усмивката си, облизваше устни, смееше се с глас, когато Наоми пищеше зад кърпата, и човъркаше раните й с пръст, за да я чуе отново.

Но часовете минаваха и тя ставаше все по-кротка, и въпреки болката и периодите на безсъзнание, когато повече не можеше да понесе, Наоми разбра защо. Беше се отклонила от модела на убиеца. Никоя от другите жертви не беше обгаряна и измъчвана така. Беше се прецакала сама. Полицията нямаше да свърже този случай с предишните убийства. Щяха да търсят друг извършител и рано или късно щяха да стигнат до нея.

Джоузи бе искала Наоми да почувства болката, която тя самата бе изпитвала. Изгарянията, стигащи чак до костите, бяха отражение на онези, които братята й бяха причинявали в детството. Сега двете бяха еднакви.

— Мислиш ли понякога за майка си? — попита я ненадейно Джоузи. Гласът й беше уморен и някак далечен. Може би и тя плачеше. — Искам да кажа, за истинската си майка.

Тя стана и махна кърпата от устата на Наоми. Платът остави власинки по езика й.

Наоми се опита да намери сили да заговори, но гърлото й бе пресъхнало и подуто от писъците, кърпата бе попила цялата течност от устата й.

— Не — каза почти без глас.

— Лъжкиня — изсумтя Джоузи.

Водката забълбука в бутилката, когато я надигна и отпи.

— Според теб какво я е накарало да постъпи така с теб? Да те остави там посред нощ? Дейн смята, че затова си толкова дръпната и не допускаш хора до себе си.

Наоми не отговори. Не можеше. Гърбът й се смъкна надолу, главата й клюмна напред. Тялото й мечтаеше да замре, за да блокира болката, и трябваше да се бори с него, за да държи очите си отворени.

От гърлото на Джордж излезе гъргорещ звук, роден някъде дълбоко в разкъсаните му гърди.

„Бори се за него.“

При мисълта да размърда обгорените си крайници, сълзите закапаха в скута й.

„Бори се за себе си.“

Тя се опита да раздвижи китките си, завързани здраво зад облегалката на стола. Стисна устни, когато въжето се вряза в кожата й.

— Дрогата ли я е накарала да постъпи така? Или проблем с парите? Или пък ти?

Наоми се замоли Джоузи да продължи с ръжена. Предпочиташе да гори кожата й, докато се подуе и разпука, отколкото да говори за майка си.

— Сигурно не е могла да те понася.

Ръженът изтрака в решетката. Джоузи бе решила да разрови огъня.

— Трябва наистина да мразиш детето си, за да го зарежеш в нощта и повече да не погледнеш назад. Защото навън може да му се случи какво ли не. Опитвала ли се е да се свърже с теб през тези години?

Наоми наведе глава толкова силно, че брадичката й докосна изгореното място между гърдите й. Болката беше по-лесна от другото — да покаже на Джоузи, че думите са я засегнали и по лицето й текат сълзи.

— Не те е търсила, нали? Това трябва да ти казва всичко. Да ти покаже, че проблемът си ти. Ти разбиваш живота на хората.

— Ти си луда — прошепна Наоми и започна да дърпа китките си от въжето толкова силно, че скоро пръстите й се подуха.

— Всеки си е луд посвоему, Наоми. Въпросът е кой се прикрива най-успешно. — Джоузи отпи нова глътка от бутилката.

— Да вземем например теб — каза тя, преглъщайки. — Щяла си да сложиш край на живота си, ако Дейн не те е спрял. Ох, защо го е направил! Щеше да ни спестиш много мъки.

Дейн бе споделил с Джоузи прекалено много. Дали й бе разказвал само когато го бе питала? Или непрекъснато я бе споменавал, както твърдеше тя?

— Жал ми е за теб — каза Наоми с толкова дрезгав глас, че прозвуча като грачене. — Жал ми е, че искаш мъж, който не дава пукната пара за теб.

Джоузи скочи на крака и сграбчи брадичката й.

— Затваряй си устата.

— Той те е видял такава, каквато наистина си. Сигурно те мрази не по-малко, отколкото ти мен.

Водката се разля върху раните й и влезе в тях през изгорялата кожа. Болката беше толкова страшна, че тя не намери сили да извика. Течността тръгна по полуголото й тяло, попи отпред и отзад и извървя пътя до вързаните й ръце, напоявайки въжето и кожата под него. Можеше да се закълне, че чува цвъртенето й върху раните си.

Джоузи седна отново до огъня и хвърли празната бутилка на пода. Тя тупна с тежък звук.

— Нямаш представа какво има между мен и Дейн — каза тя тихо и някак тъжно. — Той ще ми прости за онова, което му причиних, и един ден ще ми благодари, че те отстраних от живота ни. Още не знае, но ще разбере кой го съсипа. Ще види истината. Аз ще чакам колкото се наложи.

Наоми отново дръпна въжето и на мига усети, че напрежението отслабна. Едната й ръка беше свободна.

— Не мога да го намразя — прошепна Джоузи, загледана в огъня. — Иска ми се да можех, но не става. Той не искаше да се отнася с мен по този начин. Ти го караше. Не мога да го мразя за това.

Наоми успя да освободи и другата си ръка. Бързо развърза вървите, които придържаха глезените към краката на стола, прехапвайки устни, за да не изохка от болка.

— Той ще ме обикне отново, Наоми. Сигурна съм. Ти ще умреш и всичко отново ще дойде на мястото си.

Наоми се спусна с прострени напред ръце и блъсна Джоузи с цялата си сила, запращайки главата й в огъня. Из стаята се пръсна жарава и опари кожата й. Ръженът изтрака страховито върху решетката. Огънят в камината изрева яростно и се уви около тялото на Джоузи, тя запищя и зарита с крака и ръце. Крещеше като животно с огнена уста. Главата й се удари в отвора на комина. Докато се бореше с огъня, тя одра лицето на Наоми с дългите си нокти. Краката на Наоми се подкосиха, дробовете й се изпълниха с черен дим. Джоузи изпищя в агония и започна да се гърчи. Пламъците отхапваха парчета кожа от нея, но тя намери сили да протегне ръце към гърлото на Наоми и да го стисне.

— Умри! — изрева диво. От очите й закапаха горещи сълзи и паднаха върху лицето на Наоми.

Наоми заопипва трескаво въздуха около себе си, върху нея се посипаха искри и изгоряла пепел. Напипа хладното стъкло на бутилката от водка и я стисна здраво за гърлото. Замахна и я разби в главата на Джоузи. Камината експлодира, навсякъде се посипаха огън и счупени стъкла. Искрите стигнаха до Наоми, парченцата стъкло се заплетоха в косата й. Джоузи простена през стиснати зъби и вдигна ръце към главата си.

Наоми заби нокти във въздуха пред себе си. Един кичур коса опари ръката й. Тя го стисна здраво, повлече Джоузи по пода, хвърли се върху нея и притискайки я надолу с хълбок, претърси пода за парче от счупената бутилка или друго, каквото и да е, за да се защити. Пръстите й откриха ръжена до обърнатата решетка в мига, когато ножът проникна в нея малко над пъпа.

— Умри, кучко! — изрева Джоузи.

Наоми усети хладното острие, то остана студено дори когато топлата кръв обля корема й. Мускулите й се стегнаха около него като стиснати устни, после се отпуснаха, разрязани от ножа. Сълзите не спираха да текат по лицето й. Тя стисна ръжена с две ръце.

— Не, Джоузи — преглътна сълзите тя. — Ще живея.

Вдигна ръжена над главата си, извика от болката, когато острието в нея се раздвижи, и го стовари върху нея с последните си сили.

Джоузи охлаби хватката около дръжката на ножа. Той завибрира в раната, пулсирайки с ритъма на сърцето й. Наоми го хвана и с писък го извади от себе си. Кръвта заля ръката й и закапа от пръстите. Ножът падна на пода и издрънча.

В стаята настъпи тишина. Чуваше се само пукането на дървата в камината и клокочещата кръв в гърлото на Джоузи. Наоми вдигна отново ръжена и удари още веднъж, после още веднъж и продължи, докато усети топлината от кръв под пръстите си. Ръженът беше влязъл дълбоко във врата на Джоузи и ударил в кокал, започна да я задушава.

Наоми пусна ръжена, изскимтя и покри уста с окървавените си ръце. Вкусът на Джоузи беше по устните й.

Тя се отпусна на пода и се заслуша в кръвта, която пълнеше устата и свитото около ръжена гърло на нападателката й. Постепенно пулсът на жената започна да забавя ритъм. Предсмъртният й дъх беше отчаян, гласът й раздра въздуха с последния повик на живота, после премина в серия слаби въздишки. Тялото й потръпна и застина, от устата й изригна кръв и потече по пода.

С нейния край агонията в тялото на Наоми се върна с нова сила, запулсира в изгорелите места и затуптя в раната от ножа. Тя запълзя по пода, коленете и лактите й потънаха в леещата се от раната й кръв. Тя не можа да измъкне едната ръка изпод себе си, но с другата стигна до телефона и го сграбчи здраво.

Болката я победи и тя легна на пода. Заслуша се в огъня и в свистенето на собственото си дишане.

Изведнъж главата й олекна. Дробовете й се изпълниха с миризмата на изгоряла кожа и черен дим. Кръвта изпълни корема й. Тя затвори очи.

60

— Има ли нещо? — попита Маркъс, наближавайки към седналите в автомобила пред къщата на Наоми полицаи Били Едуардс и Кейт Финч.

Прозорците откъм улицата отразяваха изгряващото слънце и къщата сякаш тънеше в пламъци. Той подуши въздуха и му се стори, че долавя дим.

— Никой не отговаря.

— Следващия път изритай проклетата врата.

— Не трябва ли да имаме разрешително? — попита Били.

— Не и ако подозирате, че се случва нещо лошо. — Маркъс отиде до вратата и задумка силно с юмрук. Някъде далече залая куче. Той удари отново, после се наведе и погледна през отвора на пощенската кутия.

Стаята беше тъмна, като изключим догарящите в камината дърва. Но миризмата на изгоряло месо моментално го удари в носа. Той сгърчи устни, но продължи да издирва хора из стаята. Фиксира някакво движение в сенките и го проследи до дима, който се виеше около овъглено тяло.

— Мамка му! Веднага викайте линейка. — Той се изправи и огледа къщата с надежда да открие отворен прозорец.

— Трябва да влезем.

— Можем да изкъртим дъската от онзи прозорец — предложи Били, а Кейт залепи телефона до ухото си.

— Ще отнеме много време. Отдръпни се.

Маркъс огледа бялата, обагрена в оранжево от събудилото се слънце врата и я ритна точно под бравата. Продължи да нанася ритници, докато ключалката не се разби и дървото се удари в стената.

Той застана на входа на хола и се вгледа в женското тяло на пода. От врата му се подаваше дръжка на ръжен. Кожата на лицето се бе разтопила и отдолу се показваха обгоряла мускулна тъкан и бялата кост на черепа. Но това му беше достатъчно да разпознае жената: беше Джоузи.

— Мъртва е — каза той почти без дъх, когато Били се появи на вратата зад него, закривайки светлината.

Обходи стената и намери ключа за осветлението. Пръстите му се покриха с кръв. Той ги избърса в панталоните си и огледа стаята.

Наоми лежеше встрани със затворени очи, кръвта под нея бе образувала голяма локва. Беше по бельо, цялото й тяло беше в рани от изгаряне, както беше и с Дейн. Той видя отворената рана в корема, около която имаше съсирена кръв, и простена. Някакъв мъж лежеше под перваза на прозореца в свое езеро от кръв.

— Трябват ни две линейки — извика Маркъс.

Падна на колене до Наоми и провери пулса, притискайки пръсти до студената й кожа. Беше съвсем слаб, но се усещаше като тиктакащ часовник, скрит дълбоко под кожата.

Били приклекна до мъжа и сложи пръсти на врата му.

— Жив ли е? — попита Маркъс и притисна краищата на раната на Наоми. Между пръстите му бликна свежа кръв. Ръбовете й му заприличаха на устни, засмукали дланта му.

Загледан в тялото на Джоузи, Били продължи да държи пръст върху врата на мъжа.

— Идват.

В далечината завиха сирени.

— Идват — повтори Били.

— Не достатъчно бързо — отвърна Маркъс и избърса потта от челото си.

— По дяволите! — прошепна Били и заопипва врата на мъжа с две ръце.

— Какво?

— Вече не усещам пулс.

— Ела, поеми тук — каза Маркъс. Изчака ръцете на Били да заемат мястото на неговите върху корема на Наоми и се стрелна по пода, както беше на колене. Наведе ухо над устните на мъжа и се заслуша, загледан в гърдите му с надежда да долови някакво движение. Нищо.

— Къде са парамедиците, Кейт? — извика към вратата той, сплете пръсти и започна да помпа гърдите на мъжа.

— Тук са. Чувам ги вече.

Маркъс продължи да натиска ритмично гърдите на мъжа, чиято глава се кандилкаше по пода. Разтвори устата му, издиша силно и напълни дробовете му с въздух. Наболата му брада и мустаци на непознатия одраскаха устните му, но той не се отказа, не спираше да помпа, проверявайки периодично за пулс. Всеки път, когато притиснеше с ръце гърдите, езерото от кръв около мъжа се увеличаваше. Но той знаеше, че трябва да продължи. Без кръв и кислород човекът щеше да умре. Кръвта трябваше да продължи да тече. И Маркъс не спря дори когато чу ребрата под ръцете му да пукат, а потта заслепи очите му. Вдигна поглед като насън и видя една жена в зелено облекло да коленичи до него. Имаше топла кафява кожа и дълга черна коса, прибрана назад. Погледна го мило и каза:

— Починете си, сър. Аз ще поема оттук.

Маркъс се примъкна към стената и дишайки тежко, впери поглед в жената, която натискаше с цялата си сила гърдите на мъжа. Друг парамедик нагласи фуния в устата му, за да може да му подаде въздух. Маркъс избърса устни с опакото на ръката си и огледа стаята, пое в себе си миризмата на изгоряло месо, кръвта и издигащия се от мъртвото тяло дим. Раните на Джоузи бяха по-лоши, отколкото си представяше. Беше обгоряла не само по лицето и врата, но и по цялото тяло. Огънят бе изгорил дрехите, някои от тях се бяха стопили в кожата и бяха покрили костите с черна коричка.

Били го наблюдаваше, чакаше го да заговори.

— Някой попита ли ме нещо? — стресна се Маркъс. Очите му отразиха идващата отвън бяла светлина.

— Какви са пораженията? — попита отново парамедичката, докато продължаваше с масажа на мъжа.

— И двете жертви имат порезни рани от нож — каза Били, докато наблюдаваше тежко дишащия Маркъс. — Мъжът е промушен в лявата част на гърба, жената има рана в централната част на корема. Третата…

Нямаше нужда да продължава. Всички в стаята надушваха смъртта, усещаха я с всяко свое вдишване.

— Съжалявам — каза жената със зеления костюм. — Изгубихме го.

Очите на Маркъс потърсиха нейните. Тя кимна, за да потвърди думите си, и той сведе поглед към капещата от треперещите му ръце кръв. Не беше направил достатъчно.

— Направихте всичко по силите си — каза тя, сякаш прочела мислите му.

Маркъс въздъхна и кимна с глава.

— А Наоми? Жената?

— Не е достатъчно стабилна — каза мъжът в зелен костюм, докато полагаше носилката до нея.

Маркъс кимна и се опита да се изправи, но краката му не го държаха. От ръба на панталоните му капеше кръв. Беше толкова изморен, че можеше да заспи тук, в ъгъла на стаята, заобиколен от кръв и смърт, но впрегна последните си сили, надигна се и тръгна към вратата.

— Добра работа, Били — каза и потупа колегата си по гърба, докато излизаше, оставяйки кървави отпечатъци по предпазната му жилетка.

Слънцето вече беше високо в небето. Той примижа от светлината, вдигна ръка да предпази очите си и чак тогава видя хората от съседните къщи, събрани пред портата.

— Моля ви, разотивайте се, вече всичко е под контрол — говореше Кейт. Чу го, обърна се към него и пребледня като тебешир. Маркъс погледна надолу и видя кръвта по панталоните си, която оставяше едри капки по циментовата пътека. Ръцете му бяха червени.

Всички притихнаха и впериха поглед във вратата на къщата до Кейт, през която се виждаха кървавите петна. Въздухът донесе миризмата на изгорена плът. Маркъс погледна в очите на всеки един от тях поред.

— Можехте да направите нещо — каза той. — Можехте да й помогнете. Но не направихте нищо. Изоставихте я.

Те го гледаха с немигащи очи. Една жена изтри от лицето си потекла сълза. Мъжът, който миналия път се бе представил като Дениъл, говорител на групата, не откъсваше поглед от кървавите крачоли на Маркъс.

— Повярвахте на мълвата и сега тя се бори за живота си, а един невинен мъж е мъртъв. Ако можем да си вземем някаква поука от това, много се надявам да ви научи на малко съпричастност. — Той усети докосването на Били по рамото си и се обърна. — Добре съм.

Седна на тротоара и зарови лицето си в ръце.

— Махайте се — извика към хората, пръскайки слюнка по тротоара. — Направихте достатъчно.

Краката на съседите се затътриха по паважа, по улицата се понесе приглушен шепот. Вратите започнаха да се отварят и затварят една по една и постепенно Маркъс остана сам, свит на кълбо, с капеща от него чужда кръв.

61

Маркъс се събуди с притисната до стъклото на автомобила си глава. Прозорецът беше замъглен от дъха му. Отвън беше тъмно, светеше само слабата улична лампа на паркинга на болницата. Мина време, докато си спомни къде се намира. Изтри влагата от стъклото и погледна навън в нощта. Възелът на вратовръзката задълба в гърлото му. Той облиза устни и усети подутия си и грапав език.

Беше работил до следобеда, когато ръцете му се разтрепериха и всяко мигане се превърна в мъчение. Когато затвори очи, слънцето вече се скриваше зад хоризонта.

На мястото до шофьора имаше пакет отворени цигари, отвътре се подаваха само върховете на два оранжеви филтъра. Не беше пушил от колежанските си години, но напрежението на деня го бе завело до магазина на ъгъла, откъдето си бе купил пакета. В началото потръпна отвратено от вкуса и полепването на никотина по зъбите си, но щом свърши първата, поиска друга, а после и още една. Не си спомняше кога за последно бе ял или пил нещо друго, освен кафе.

Той разтърка очи и преглътна. Повдигаше му се.

Джоузи Калахан беше мъртва. Но нищо не свързваше нападенията й върху Дейн и Наоми с убийствата на Амбър О’Нийл и Каси Дженингс. Изчезването на Хейли Милър все още тормозеше съзнанието му. Всички престъпления бяха свързани, беше сигурен в това. Усещаше, че отговорът е тук, точно пред очите му, но вече бяха твърде изморени, за да го видят.

Стартира двигателя, отвори вратата и запали цигара. Нощният въздух го освежи, поривите на вятъра погалиха косата му, както правеше майка му, когато го слагаше да спи, след като баща му бе пребил и двамата. Болниците винаги му напомняха за нея и за моментите, когато седяха пред Спешното и чакаха реда си.

Той погледна часовника си. Минаваше девет, което означаваше, че беше спал само няколко мизерни часа, свит зад волана. Изтощението беше толкова силно, че му се повръщаше от умора.

„Говори с Наоми. Разбери какво знае и започни оттам.“

Той седна под мигащата улична лампа и не стана, докато цигарата не изгори пръстите му. Хвърли фаса в сенките под съседния паркирал автомобил, затвори прозореца, излезе от колата и протегна мускули. Ризата му беше излязла от панталона. Той се оправи, заключи колата и тръгна по тъмния асфалт към болницата. В далечината се чу вой на сирени.

Пред входа стоеше охранител и пушеше точно до знака „Пушенето забранено“. Тръгна към него, но преди да отвори уста и да заговори, Маркъс му показа картата си и влезе. Не можеше да вини охраната за съмненията им — тази вечер той наистина не приличаше на полицай, а на отчаян мъж с измачкан костюм.

Свежият въздух го посъживи, но не достатъчно, затова спря при прашната машина в коридора и си купи ново кафе. Течността миришеше на изгоряло и опари езика му, но въпреки всичко го изпи до капка. От ъгълчетата на устните му потече кафява течност и изцапа ризата му. Той метна един ментов бонбон в устата си и подуши подмишниците си.

Като изключим жуженето на луминесцентното осветление и слабото писукане на машини зад затворените врати, нощем болницата беше зловещо тиха. Някои апарати помагаха с кислород и кръв, други чакаха нечие сърце да спре.

Той провери в телефона си за отделението и стаята на Наоми, тръгна след знаците и спря пред двойна врата. Какво щеше да прави, ако Наоми поискаше отговори, които не можеше да й даде? Сигурно му беше сърдита, сигурно мислеше, че я е предал.

Пое дълбоко въздух и влезе в нейното крило. Стъпките му отекнаха по празния коридор.

— Мога ли да помогна? — попита сестрата на отделението и скри списанието, което четеше, под бюрото.

— Искам да видя Наоми Хана.

— Часовете за посещение приключиха преди малко.

Той й показа служебната си карта и видя как едната й вежда се повдига.

— Вътре вече има детектив.

— Нека да са двама — каза отнесено. Не беше на себе си — изтощението блокираше съзнанието му. Започваше да разбира студенината на Лиза и се запита дали не трябваше да се поучи от примера й.

— Надолу по коридора — каза незаинтересовано сестрата. — Втората врата отляво.

Той кимна любезно и тръгна в указаната посока, но закова на място, когато я видя.

Лиза седеше пред стаята на Наоми и гризеше нокътя на палеца си. Вдигна леденосините си очи към него и той усети как по гърба му пробягва нервна тръпка.

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя. — Впрочем очаквах да си по-бърз.

— Тя…

— Тя спи. Майка й е вътре. Отказва да си тръгне. Замълчаха за момент. Някъде тиктакаше часовник. Маркъс чу сестрата отново да разлиства списанието си.

— Защо си тук? — попита той.

Лиза се загледа в краката си. Захапа долната си устна и започна да тактува с крак по пода.

— Провалих се. Сгреших в преценката си. Тя заслужава извинение.

— Не очаквах подобно нещо от теб.

— Значи не ме познаваш добре. — Тя вдигна глава и го огледа от горе до долу. — Изглеждаш ужасно.

— Ти също.

Смехът завибрира в гърлото й.

— Значи ти пораснаха топки за една нощ? Стана шеф? — подсмихна се тя. — Откри ли убиеца? Истинския убиец имам предвид.

Той погледна встрани.

— Май не е толкова лесно, а? Телевизионните сериали и книгите го правят да изглежда като фасулска работа. Там детективите винаги намират престъпниците. Но в реалния живот не е така.

Тя стана и се приближи към него. Маркъс успя да овладее порива да отстъпи крачка назад. Отблизо Лиза изглеждаше по-стара. Бръчките в ъглите на очите й бяха доста по-дълбоки, отколкото си мислеше. Бялото вътре бе придобило болезнено жълтеникав оттенък.

— Началникът ще иска да хванем убиеца колкото се може по-бързо. Особено след тази нощ. Какво ще му кажеш? Или по-добре — какво ще направиш, за да отървеш кожата?

— Не знам какво имаш предвид.

— Много добре знаеш какво имам предвид — тя го изгледа с пълни с омраза очи, ъгълчетата на устните й се вдигнаха нагоре. — Кого ще обвиниш за убийствата, Маркъс? Кой ще бъде твоята изкупителна жертва?

— Аз не съм като теб — каза той.

— Ти следваше правилата — каза тя — и виж къде те доведоха. Джоузи Калахан не е убила Амбър и Каси, но аз съм сигурна, че ще го направиш да изглежда така.

— И да оставя истинския убиец да се покрие? Абсурд.

— Той вече се покри — отвърна Лиза. — Не е имало убийство от седмица, не и такова, което отговаря на модела му. Изчезна и ти пропусна шанса си да станеш герой. Какво ще правиш при това положение? — взря се немигащо в очите му тя.

— Ще постъпя правилно.

— Правилно? — Лиза сбърчи чело. — И на кого помага това? Случаят ще остане неразкрит, присъда няма да има, а семействата на жертвите цял живот ще се питат дали са в безопасност, дали убиецът отнема живота на други млади жени някъде по света, дали ще могат някога да се доверят на полицията, както стана при случая с Хейли Милър. Това няма да издигне репутацията ти. Не е най-добрият начин да започнеш кариерата си тук. Това ли наричаш „правилно“? — Тя направи крачка назад. — Дали няма да направиш нещо по-добро? Да припишеш убийствата на мъртвата психопатка, която няма да може да докаже, че е невинна, да спестиш на семействата допълнителни страдания и да удариш едно рамо на кариерата си?

— Аз не работя така — отвърна Маркъс.

— Събуди се, Маркъс. Ние не сме добрите. Ние сме предната линия на нещо много по-голямо. Осъществяваме контрол над обществото, за да не се обърне то срещу системата. Лъжем, за да могат те да спят спокойно през нощта. Казваме това, което искат да чуят от нас, за да запазим обществения мир. Нашата работа не е да спасяваме хората, а да защитаваме системата, и колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-добре за теб.

— Тази теория със сигурност не ти се отразява добре.

— Ела да си поговорим, когато изкараш поне десет години на тази служба. Тогава ще видим колко добре ще изглеждаш ти. Ако не те понижат като мен.

Той се вгледа в нея. Не знаеше дали да й вярва или не.

— Не гледай толкова изненадано. Нали точно това искаше? Ще ме приковат към бюрото до края на месеца, когато от вътрешния отдел ще се произнесат по случая.

— Исках само справедливост за жертвите — каза той. — Ти се опитваше да припишеш убийствата на невинна жена. Можехме да работим заедно по случая, но ти предпочете да ме приемеш за свой враг.

Тя свъси вежди.

— Ти си поредният мъж, който искаше да ме унижи. Мъжете винаги намират начин да прецакат жената на работното място. Знаеш ли колко е трудно да си жена в тази работа? При това гей? Трябваше да водя битка след битка, за да си спечеля уважение, да спра шегите и закачките на колегите, да търпя да ме наричат „лесби“ зад гърба ми, а ти получаваш уважение на мига само защото нещо виси между краката ти. Нямах намерение да давам причина нито на теб, нито на когото и да било да ме измести от пътя ми. Но ти някак си успя. Имам новина за теб — няма да ставам книжен плъх и да ти попълвам документите. Ще се преместя веднага, след като наказанието ми изтече.

Тя стисна ръце в юмруци и ги прилепи до тялото си. Маркъс се запита колко силен е десният й ъперкът и щеше ли да го понесе.

— Мислиш, че можеш да ми седнеш на мястото? Заповядай. Но то вече те разкъсва на парчета. По-добре се махай, докато още можеш.

Маркъс погледна в очите й и за пръв път видя нещо различно от омраза и решителност. Видя страх. Тя прочисти гърлото си и прибра един кичур зад ухото. Потупа се по джоба, извади пакет цигари и тръгна към изхода.

— Почини си, Кембъл — извика през рамо. — И си помисли върху това, което ти казах.

— Лиза?

Тя се обърна. Цигарата чакаше между пръстите й.

— Изчезването на Хейли е свързано с всичко това.

Тя замълча за момент и отново го огледа от глава до пети.

После каза тихо:

— И аз мисля така.

Той остана мълчалив, заслушан в ехото на стъпките й по коридора. Беше оцелял от лапите на Лиза Елиът.

Напъханият в джоба на панталона телефон иззвъня пронизително. Сестрата надникна от бюрото си и сложи пръст на устните си.

— Извинявайте — прошепна той и отговори. — Детектив Кембъл?

— Маркъс, обажда се доктор Линг. Има нещо, което искам да видиш. Обикновено се обаждам на Лиза, но след случилото се не знам с кого друг да се свържа.

— Идвам при теб до петнайсет минути. За какво става дума?

— За нещо важно, Маркъс.

— Тогава ще съкратя минутите на десет.

Той затвори телефона и хукна по коридора, без да обръща внимание на неодобрително свъсените вежди на сестрата от скърцането на обувките му по линолеума.

62

Докато доктор Линг го водеше по коридора, Маркъс примига няколко пъти, за да прогони потта от очите си. Беше изхвърчал от болницата, беше скочил в колата и бе литнал по улиците насам. Чак сега, докато вървеше след доктор Линг, девет минути след обаждането й, успя да навакса с дишането.

— Насам — каза тя и задържа вратата, за да мине.

В центъра на стаята имаше голяма метална маса, покрита с пакетирани в найлонови торбички и опръскани с кръв снимки, бельо и шишенце с парфюм.

— Събрахме тези улики от стаята в дома на госпожа Хана — каза Линг и застана отстрани на масата. Маркъс мина от другата страна. — Изглежда принадлежат на Наоми или поне някога са били нейни. Намерихме ги пръснати по пода, вероятно са донесени до къщата в една празна кутия за обувки, която също открихме. Но има нещо, което трябва да видиш.

Тя плъзна една от торбичките по масата към Маркъс. Вътре имаше снимка, единият й ъгъл беше червен от кръвта. Той взе торбичката, хвана я с два пръста и я вдигна на височината на очите си. Студената вълна на шока го заля толкова неочаквано, че едва не я изпусна.

На снимката бяха Хейли Милър, Грейс, Дейн и Блейк.

— Сега разбираш защо не знаех на кого да звънна — каза доктор Линг.

— Това… в къщата на Наоми ли е намерено? Линг кимна.

— Часовниците, които носят Дейн и Блейк… еднакви ли са?

— Вижда се с просто око — кимна Линг.

Маркъс се вгледа в ръката на Дейн, провесена от рамото на Хейли, металната рамка на часовника блестеше от светкавицата на фотоапарата. Блейк беше от другата й страна, прегръщаше Грейс приятелски и около китката му имаше идентичен часовник.

— Какво ще правиш? — попита доктор Линг.

Лиза си бе тръгнала. На Блейк не можеше да се довери.

Беше сам и можеше да разчита само на себе си.

— Ще говоря с Грейс Кенеди.

63

Маркъс застана пред вратата на Грейс и пое дълбоко въздух. Въздействието на кафето, което бе изпил в болницата, отслабваше и всичко в него се движеше единствено от силата на адреналина.

Вратата се отвори и пропусна в къщата топъл лъч светлина. Грейс застана на прага с червени кръгове под очите си. По бузите й проблясваха сълзи.

— Случило ли се е нещо с Наоми? — попита тя и сложи ръка на гърдите си, сякаш молеше сърцето си за отговор. От болницата позволяваха само по един посетител да остава в стаята й. Грейс беше принудена да си стои вкъщи и да чака новини.

— Тя е стабилна — отвърна Маркъс. — Тук съм да поговорим за Хейли.

Тя го погледна мълчаливо. През цялото й тяло премина силна тръпка.

— Време е за това, Грейс. Трябва да разберем какво се е случило с нея.

Грейс кимна без думи и отстъпи, за да му направи място да влезе.

— Ще си сипя нещо за пиене — каза тя, затвори вратата зад него и избърса лицето си. — Вие искате ли?

— Не бива. На работа съм — каза той.

Тя го поведе по топлия коридор. По стените имаше тапети с кадифени флорални мотиви в по-светъл тон. Килимът под краката им беше в прекрасен кремав цвят. Когато минаха покрай кухнята, където бе говорил със съпруга й, той не издържа и надникна. Там царяха същият уют и спокойствие.

Всекидневната беше старомодна, но приветлива, с два фотьойла до камината и библиотечни шкафове от двете страни на комина. На големия балкон имаше шезлонг във виненочервен цвят и на него се люлееше някакво одеяло, сякаш бе лежала там, преди той да дойде.

— Заповядайте, седнете — каза тя и отвори долната вратичка на един от шкафовете, откъдето извади бутилка скоч и две чаши. — Ще имате нужда от една глътка.

Маркъс седна в един от фотьойлите и се загледа в Грейс, която разливаше кехлибарената течност в двете чаши. Подаде му едната, седна срещу него, гаврътна своята на екс, без дори да примигне, и веднага си наля втора.

Маркъс отпи от своята напитка и се наслади на разлялата се по цялото му тяло топлина на алкохола.

— Хейли беше изнасилена — каза внезапно тя, сякаш тайната, която пазеше от двайсет години, намери сама пътя си и излезе от устата й. — От Блейк Кроуч.

Грейс беше права. Той наистина имаше нужда от питие. Изпи уискито и я остави да му налее още. Бутилката трепереше в ръцете й.

— Две нощи преди изчезването й Блейк организира парти в дома си. Всичките му приятели бяха там, всички пиеха и се надпреварваха да се хвалят кой е най-най. За Хейли се знаеше, че… Сигурно сте чули. Беше поканил и двете ни. Според всички щяхме да сме лесна плячка. Знаех, че Дейн и Блейк си падат по Хейли. Бяха по-големи от нас. Дейн и Хейли имаха връзка, докато тя беше в колежа, ту се събираха, ту се разделяха, а Дейн се опитваше да уреди Блейк с мен. Бяхме ходили на две срещи с тях, но беше ясно, че с Блейк не се харесваме. Сигурна бях, че той иска Хейли и не му харесвах като утешителна награда. Не ми се ходеше на онова парти. Според мен не беше добра идея. Дейн нямаше да ходи, щяха да бъдат само Блейк и неговите приятели, но Хейли имаше желание и каза, че ако не искам, ще отиде сама. Когато пристигнахме, намерихме само осем момчета. Подаваха си една цигара с трева, а страничната масичка беше пълна с бутилки алкохол. Хейли се разгорещи. Момчетата я наобиколиха, започнаха да я канят с дрога и алкохол. Блъскаха се и се бутаха, за да се наредят до нея като кучета около купа с месо. Стана ми неприятно, не ми се стоеше там. Най-после дръпнах Хейли настрана и й казах, че искам да си ходя, но тя само се засмя. Вече беше на черешата и не искаше да си тръгва. Не можех да я оставя така. Нямах доверие на онези момчета.

Тя обаче ме завлече със себе си на дивана и ме принуди да се присъединя към тях. Момчетата започнаха да скандират и не млъкнаха, докато не изпих половин бутилка вино и не дръпнах яко от тревата. Скоро вече тичах към тоалетната да повръщам. Не знам колко време прекарах над тоалетната чиния, но когато излязох, стаята беше празна. Чух гласовете им на втория етаж.

Маркъс усети, че му се повдига. Празната чаша затрепери в ръката му.

— Изнасилиха я вкупом, детектив. Влязох в стаята на втория етаж и ги видях. Бяха като море от голи тела, всички чакаха до леглото със смъкнати до глезените панталони, държаха си оная работа, чакаха реда си, докато Блейк беше върху Хейли. Косата й беше нацапана с повръщано, очите й бяха извъртени нагоре. Не беше по взаимно съгласие. Изнасилваха я един по един. Не знам какво ми стана. Както си стоях на прага, се спуснах и скочих върху него, започнах да го налагам с юмруци по главата, да драскам очите му, да го дърпам, за да махне ръцете си от нея. Няколко от момчетата ме хванаха и ме издърпаха настрани. Петима от тях ме повлякоха надолу, като ме стискаха за косата. Борих се — не можех да я оставя там в безсъзнание, — но нямаше как да се справя с всички. Някой удари главата ми в стената и мазилката се спука. Друг ме ритна в ребрата. Изхвърлиха ме от къщата, заключиха след мен и отново се качиха горе. Останах да лежа на паважа и да плача истерично. Вдигнах ръка да изтрия сълзите си и чак тогава осъзнах, че часовникът на Блейк е в ръката ми. Всички момчета имаха такива часовници, като че бяха някакво братство. Купиха им ги за първата ваканция след колежа. По часовника на Блейк имаше кръв от Хейли…

Тя покри уста с опакото на ръката си, сякаш да спре скоча да не излезе навън, и поклати глава.

— Не знаех какво да правя. Бях млада и глупава, мислех, че с Хейли ще загазим, ако кажем на родителите си. Не спирам да се тормозя за онова, което направих, но тогава бях изплашена и постъпих както смятах, че ще е най-безопасно за мен. Прибрах се вкъщи.

— И не се обадихте в полицията?

— Отидох на следващия ден. Дадох им часовника и подписах показания. Там снимаха посинелите ми ребра и цицината на главата. Цялата бях в рани от борбата. Казаха ми, че ще отидат в дома на Хейли, за да потвърдят историята. Не можех да се прибера, страхувах се мама да не разбере нещо. Сутринта успях да се изплъзна от погледа й, но знаех, че ще е там, когато се върна. Достатъчно беше да ме погледне, за да разбере, че нещо не е наред. Отидох на скалата и изчаках слънцето да се скрие, после потърсих Хейли в дома й.

Сълзите се затъркаляха по лицето й. Брадичката й се разтрепери.

— Хейли отрече всичко — каза тя и наведе глава, криейки сълзите си. — Излъга полицията. Каза ми, че ако признае за изнасилването, ще направят проби и ще я прегледат. Тогава ще разберат, че е бременна.

— Хейли е била бременна?

— Бебето беше или на Дейн, или на Блейк. Беше спала с Блейк, след като скъса с Дейн. Баща й щеше да я убие, ако разбереше. Той беше алкохолик и побойник. Майка й живееше в сянката му. Хейли скри всичко, за да се предпази от собственото си семейство.

Маркъс си спомни за своя баща. На нейната възраст той самият щеше да постъпи като Хейли. Мъже като тези бащи търсеха повод, за да пуснат юмруците си в действие. За подобно нещо той наистина би могъл да я убие.

— Страхуваше се още, че в полицията няма да й повярват заради репутацията, която имаше. Момчетата бяха много и можеха да извъртят всичко. Беше нейната дума срещу тяхната. Бяхме отишли на партито доброволно и сами се бяхме поставили в тази ситуация. Всички момчета бяха от добри семейства. Хейли не беше. Градът ни е малък, детектив Кембъл, и сам видяхте колко бързо обществото може да се обърне срещу някого. Тя се страхуваше, че всички ще я намразят, защото ги е издала. Изгарях от гняв. Бях видяла с очите си как Блейк я изнасилва и как другите чакаха реда си, а щях да ги срещам ежедневно по улиците и щом погледнех в очите й, щях да си спомням какво й бяха направили. Започнах да я моля да каже истината, но тя не искаше да чуе. Нарекох я страхливка и избягах от нея. Хейли започна да вика след мен, умоляваше ме да не казвам на никого. Майка й се появи по алеята, попита ме добре ли съм, но аз се шмугнах покрай нея и избягах. На следващия ден Хейли изчезна.

Грейс изпусна въздуха, треперейки. Лицето й беше мокро от сълзите.

— Грейс, прочетох всичко, събрано по случая на Хейли.

Там никъде не се споменава за изнасилване.

— Защото се намеси бащата на Блейк.

Тя изтри сълзите си и примига. Гневът кипеше в нея. Челюстите й се сключиха с щракане.

— На следващия ден след изчезването на Хейли господин Кроуч изпрати полицай да ме вземе от къщи и да ме заведе в полицията. Заключиха ме в една стая за разпити. Кроуч ми каза, че се е отървал от доклада за изнасилването, от снимките на моите рани и от часовника. Направил така, че да изчезнат, за да защити сина си, в случай че изнасилването бъде свързано с изчезването на Хейли. Той ме заплаши, детектив. Каза, че може да ме окошари със същата лекота, с която се бе отървал от доказателствата.

— Нейтън Кроуч те е заплашил? Тя кимна, треперейки на стола.

— И ти не си казвала на никого за това?

— На кого щяха да повярват? На началника на полицията или на момичето, което се бе скарало с Хейли вечерта, преди тя да изчезне?

Тя въздъхна в ръцете си, после си наля отново. Трепереше толкова силно, че по-голямата част от уискито не намери чашата. Изпи я на един дъх и отново наведе глава. Маркъс забеляза, че алкохолът започва да я надвива. Погледът й вече блуждаеше в пространството.

— Но когато започнаха убийствата, когато Наоми и зет ти бяха арестувани и часовникът беше намерен в гората…

— Аз имам семейство, детектив Кембъл. Не исках да ме набедят за изчезването на Хейли. Сега Блейк е ченге. Той е способен да ме набеди за всичко, както можеше и баща му. Трябва да пазя децата си. Те имат нужда от майка.

— Наоми знае ли нещо? Затова ли я тормози убиецът?

— Знаеше, че с Хейли сме се скарали, но нямаше представа защо.

— Някой друг знаеше ли, че тя е наясно?

— Да. — Тя си сипа отново. Уискито изгори гърлото й и я накара да се закашля. Маркъс се пресегна и взе бутилката от ръката й. — Нейтън Кроуч знаеше. Предупреди ме да накарам Наоми да си мълчи.

— Щом Нейтън Кроуч е знаел, значи е знаел и…

— Блейк.

„Нещо трябва да се е случило, щом Блейк си е помислил, че истината ще излезе наяве.“

— Но това не обяснява смъртта на Амбър и Каси — каза той.

Грейс се поколеба за момент.

— Те дойдоха при мен.

— Какво?

— Каси и Амбър. Дойдоха при мен преди около месец. Разпитваха за Хейли.

Прииска му се да я хване за раменете и да я разтърси, да я попита защо, за бога, не бе казала това в полицията, но се спря навреме, стисна зъби и хвана здраво стола под себе си.

— Разпитваха за изчезването й. Каси беше репортер, искаше да направи пробив и да напише статия, казваше, че това ще й отвори пътя към един от големите лондонски вестници. Амбър искаше да стане детектив и мислеше, че ако разреши случая, това ще забърза нещата. Каси имаше усета на следовател, а Амбър имаше ресурсите.

— Как са се сетили да дойдат при теб?

— Амбър намерила копие от показанията ми във връзка с изнасилването. Бащата на Блейк явно е бил небрежен. Двете с Каси заподозрели, че едно от момчетата е убило Хейли, за да не ги издаде за изнасилването. Искаха отново да отида в полицията. Казах им да ме оставят на мира.

— След това и двете са били убити.

Тя погледна към бутилката в ръцете му, после към празната си чаша.

— И ти си мълчала през цялото време. Дори когато убиха и двете? Когато арестуваха сестра ти и тя за малко не умря?

— Имате ли деца, детектив? — Тя вдигна поглед към лицето на Маркъс и прочете отговора в очите му. — И аз така си мислех. Не мисля, че имате представа какво означава да защитаваш децата си. Ако Блейк ме нарочи, децата ми ще изгубят майка си. За мен те са на първо място. Слагам ги преди себе си и преди всеки друг. Баща ми е умрял, когато съм била още бебе. Знам какво те чака, когато изгубиш родител. Никога няма да позволя децата ми да минат през това.

— Тогава защо ми разказваш всичко сега?

Тя се опита да се вземе в ръце, пое дълбоко и звучно въздух и изтри сълзите от лицето си.

— Защото не мога вечно да се оглеждам зад гърба си. Живея в един град с тези престъпници, детектив. Виждам ги всеки ден пред училище, докато чакаме децата си, в супермаркета, на улицата. Те ме гледат с такава омраза, вторачват се в мен, сякаш искат да ми внушат да си държа езика зад зъбите, всеки техен поглед е заплаха за мен и семейството ми. Не мога повече да държа тайната в себе си. Това ме побърква, разболява ме психически, разклаща ме всеки път, когато ги видя, дори и сега, след двайсет години.

Тя се срина на седалката на стола и заплака в шепите си. Маркъс стисна зъби и не се отпусна, докато кръвта не забуча в ушите му. Ако Грейс му бе разказала всичко по-рано, може би щяха да спасят живота на Амбър. Наоми нямаше да зарови ръце в тялото й вечерта, когато започнаха да я тормозят. Можеха да избегнат толкова много неща. Но гневът му не беше насочен към Грейс, а към системата, от която беше част и която възпираше жертвите да дойдат и да споделят какво се случва с тях или с близките им. Никой не биваше да се страхува от признанието, че е изнасилен. Е, никой, освен извършителите.

Той стана, остави чашата на страничната масичка и излезе от къщата, затваряйки вратата след себе си.

64

Маркъс влезе в участъка и се заслуша в звънтящата тишина.

Погледна към бюрото на Амбър, където нещата й събираха прах, и въздъхна. Никой не бе пожелал да ги разчисти. Върху разделителния панел бяха забодени карфици. Една държеше крайчеца на полароидна снимка, сякаш някой я бе дръпнал в бързината и я бе скъсал. Зад монитора на компютъра имаше розова чаша за кафе, пълна с химикалки и една желязна пръчка.

Маркъс издърпа чекмеджето под бюрото на Амбър. Беше заключено, но това не го изненада. Пъхна желязото между ръба му и плота на бюрото и натисна. Чекмеджето се отвори, изпращайки трески във въздуха. Желязото падна на пода. Той отвори чекмеджето и го изсипа на бюрото.

По него изтракаха кламери, топче с бележки за залепване и химикалки, някакви документи литнаха и се приземиха на пода. Пред очите му попадна една снимка, горната й част беше скъсана, а останалото беше мушнато набързо в чекмеджето. На нея Амбър и Каси пиеха коктейли през сламки и правеха знака на мира към камерата.

Той заключи снимката в собственото си чекмедже и събра пръсналите се документи, после прелисти страниците, минавайки през всеки ред, докато очите започнаха да го болят.

Грейс беше права. Каси и Амбър бяха работили върху изчезването на Хейли. А щом беше права за това, значи беше права и за Блейк.

Той погледна към коридора за кухнята и си спомни спора между Блейк и Амбър точно преди да я убият.

„Кажи ми какво да правя. Моля те, посъветвай ме.“

„Защо да ти помагам? Това, което направи, може да разруши брака ми, кариерата ми. Не ти дължа нищо.“

Вероятно Блейк я бе спипал да рови из случая на Хейли.

Маркъс стана от пода. В едната си, трепереща от вътрешно напрежение ръка държеше купчината с документи, а с другата извади телефона и го долепи до ухото си. Кракът му вече започваше да потропва от нерви, когато от другата страна отговориха. Дори не даде възможност на Били да се представи.

— Били, вземи Кейт и ела в участъка. Не ми пука, че е късно, трябва да дойдете веднага… И си облечи униформата. Ще ни трябват и белезници.

65

Маркъс застана пред вратата на Блейк и натисна звънеца. Обърна се и хвърли последен поглед към патрулната кола на улицата. Били и Кейт го чакаха да влезе, за да паркират пред къщата.

Лампите зад пердетата на всекидневната светнаха. На стъклото на вратата се появи сянка на човек и сърцето на Маркъс заби учестено.

Една тъмнокоса жена по копринена пижама застана на прага. Почистеното й от грим лице разкриваше всяка фина бръчица.

— Да?

— Казвам се детектив Маркъс Кембъл. Трябва да поговоря с Блейк.

— Вече е късно. Тъкмо слагаме свекър ми в леглото.

— Може да поиска да остане, за да чуе за какво става дума.

Тя се поколеба, после извика през рамо името на съпруга си.

Блейк се появи от една врата в дъното на коридора и замръзна на място, когато го видя.

— Качи се в спалнята, Илейн — каза той и тръгна към вратата.

— Но аз имам нужда от помощ за баща ти…

— Казах да се качиш — каза рязко той. — И не слизай, освен ако не те повикам.

Едновременно обидена и изплашена от тона на мъжа си, тя се взря в него за момент, после се обърна и тръгна по стълбата. Преди да изчезне в сенките на втория етаж, хвърли пронизващ поглед към Маркъс.

— За какво си дошъл? — попита Блейк.

— Много добре знаеш за какво.

Блейк изглеждаше зле и Маркъс знаеше защо. Тайните и всичко, което бе направил, разяждаха душата му отвътре. Видът му беше не на човек, който стои на прага на дома си, а на такъв, който лежи в моргата.

— Ще ме пуснеш ли да вляза?

Блейк се отмести встрани. Маркъс пристъпи прага и тръгна след домакина към осветената стая.

Нейтън седеше в инвалиден стол на терасата и четеше. От устата му висеше запалена лула. Беше много стар, над осемдесетте. На главата си имаше само няколко бели кичура, темето му беше голо, със странен червеникав цвят. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки и изпъкнали вени. Когато ги чу, вдигна очилата си от края на носа и затвори книгата в скута си.

— А вие сте?

— Детектив сержант Маркъс Кембъл.

Лицето на стареца пребледня. Беше чувал за него. Маркъс се зачуди дали Блейк все още разчита баща му за пореден път да оправи забъркана от него бъркотия.

— За какво става дума, Блейк? — обърна се Нейтън към сина си.

— За твоята тайна — намеси се Маркъс. — И за последствията от нея. Блейк, ще седна.

— Не ми казвай, че ще седнеш в моята къща.

— Изслушай човека, Блейк — каза баща му. — Очевидно смята, че има да казва нещо важно. Нека да го чуем.

Въпреки възрастта си Нейтън Кроуч все още беше авторитетен мъж и се държеше, сякаш е най-важният човек в стаята.

Блейк седна с неохота и се вгледа в очите на Маркъс.

— Знам какво сте направили вие двамата. Знам за изнасилването, за корупцията, за скритите улики.

— Съжалявам, но не знам за какво говорите, млади момко — каза Нейтън. — Сигурно гре…

— Нека да ви опресня паметта. — Маркъс извади един документ от чантата си и го връчи на стария човек. — Това са показанията на Грейс Портър — моминското име на Грейс Кенеди, след като синът ви и неговите приятелчета са изнасилили Хейли Милър в тази къща, която и тогава е била ваша собственост. Показанията й са били снети, преди вие да скриете уликите, да се опитате да унищожите всеки документ, свързан с инцидента, и да заплашите момичето, почти дете, че ще го обвините за изчезването на Хейли Милър, за да защитите сина си.

Нейтън се взря в документа. От самоувереното му поведение не бе останало нищо. Хартията затрепери в ръцете му.

— Това е невъзможно — каза тихо той. — Аз се отървах от…

— Не, не от всичко. Амбър О’Нийл е открила копие. Затова Блейк я уби, нали?

— Какво? — простена Нейтън.

Лицето на Блейк посивя. Адамовата му ябълка затанцува нагоре-надолу в гърлото му. Раменете му започнаха да треперят.

— Точно за този документ се карахте с Амбър часове преди да я намерят мъртва.

Нейтън се вгледа поред в двамата детективи. Жълтеникавите му очи се свиха навътре в черепа.

— Разбрал си, че работи върху случая „Хейли Милър“ заедно с Каси Дженингс, местната репортерка, която си убил първа. Видял си, че са близо до истината, стигнали са до заключението, че си убил Хейли, за да я накараш да мълчи за изнасилването, а може и заради бременността, защото е съществувал шанс бебето да е твое, нали? Онази вечер в участъка се скара с Амбър, после си я проследил и убил.

— Не го слушай, татко. Той лъже.

— Не си можел да позволиш убийствата да бъдат свързани с престъплението, откъдето започва всичко — изнасилването и изчезването на Хейли, — и по подобие на баща си е трябвало да намериш някого, който да бъде обвинен.

— Млъквай — извика Блейк и стана. — Татко, не го слушай.

Това са глупости.

— Ето защо натопи Дейн. Той единствен от приятелите ти с такъв часовник не е бил с вас онази вечер и не е взел участие в бруталното изнасилване на момичето. Проследил си Джоузи и Наоми в гората, нападнал си Джоузи и си подхвърлил часовника с идеята Дейн да стане главен заподозрян в опита да убие приятелката си, понеже тя е нападнала бившата му съпруга, особено като си знаел, че е имал сексуални отношения с двете жени, които вече си убил. Натопил си най-добрия си приятел от детството, за да спасиш собствения си задник. После успя да се намърдаш в центъра на разследването. Всяка улика, всяка следа минаваше през теб. Покривал си следите си, преди изобщо да разберем за тях.

— Блейк? — попита баща му, разтреперан в стола си. — Това истина ли е?

— Казах ти да не слушаш този идиот — извика Блейк толкова силно, че баща му се сви на стола си. — Не съм изнасилил Хейли — обърна се той към Маркъс. Цялото му тяло се тресеше. — Тя ме молеше за това. Искаше го. Ходеше с целия град. Ние само си взехме своето.

— Какво направи с тялото й, Блейк?

Блейк отиде при Маркъс, спря едва когато носовете им почти се докоснаха и заби поглед в очите му. Маркъс видя в тях познатия вече гняв, същия, който бе накарал Блейк да го удари в кабинета на Лиза. Разбра какво ще стане и напрегна всеки свой мускул.

— Къде я зарови, Блейк? — прошепна той, вдишвайки дъха на колегата си. — Изнасили я, преряза гърлото й, а после? После как се отърва от тялото?

Юмрукът на Блейк литна към него, уцели носа му и го просна на пода. Маркъс се остави на дъжда от юмруци, докато кръвта не плисна по килима. Остави го да стъпи с крака върху гърдите и ребрата му. Видя през подутите си клепачи как жената на Блейк се втурна в стаята, как писна и го замоли да спре, но съпругът й я блъсна на земята. Нощницата й се отвори и показа нежната бяла кожа на гърдите й. Между ритниците чу думкането по вратата и видя как Илейн хвана нощницата си с ръце отпред и изтича в коридора.

Блейк го нападна отново и го прикова към килима. В същия момент се появи Кейт, извади белезници, изви ръцете на Блейк и ги сложи на китките му. После му прочете правата.

Докато Били преглеждаше раните му, Маркъс потърси очите на Нейтън Кроуч, който сега изглеждаше съвсем мъничък в инвалидния си стол. Вдигна окървавената си ръка и разтвори ризата си. На гърдите му имаше прикрепен микрофон. Старият човек зарида в шепите си.

66

Наоми се събуди от туптене в корема си, сякаш имаше второ сърце, скрито някъде там. Кожата й беше стегната и безчувствена. Не можеше да ги види, но усещаше, че от тялото й влизаха и излизаха множество тръбички и маркучи. Кислородът свистеше в ноздрите й. Между краката й имаше катетър, а към вената й беше прикрепена система. Дебела тръба вадеше някаква течност от корема й и вътрешностите й гъргореха. Искаше й се да разкъса всичко, но не знаеше какво ще остане от нея тогава.

— Има ли някой? — каза прегракнало тя и изпъна врат, за да облекчи паренето в гърлото. Клипсът за сърдечния ритъм на пръста й беше студен.

— Здравей — обади се Грейс. Гласът й беше дрезгав от изплаканите сълзи. Тя подсмъркна звучно и взе ръката й. — Как се чувстваш?

— По-добре — отвърна Наоми и за своя изненада се опита да се засмее.

— Наистина изглеждаш по-добре — каза Грейс.

Тишината се настани между тях. Наоми осъзна, че след всичко случило се миналото все още стои между тях и сърцето й замря.

— Наоми, аз… — започна Грейс, но гласът й се пречупи. Прочисти гърло и опита отново: — Много съжалявам. През всичките тези години бях ужасна сестра.

— Не е така.

— Така е, знам. Ти беше права. Отблъсквах те от себе си, а ти не заслужаваше това. Тайната, която пазех, ме изяждаше отвътре и всеки път, когато те погледнех, тя напомняше за себе си. Не беше честно. Ти нямаше вина за нищо. — Тя издуха силно носа си и отново взе ръката й. — Ще ми простиш ли?

— Разбира се — отвърна Наоми и прикри собствените си сълзи.

Грейс целуна ръката й.

— Какво се случи между вас, Грейс? Ще ми кажеш ли?

— Обещавам да ти кажа, но в момента най-важното е ти да се оправиш.

— Наоми — извика Рейчъл от вратата. — Събудила си се. Спусна се към леглото и скри Наоми между ръцете си.

Наоми зарови пръсти в гърба на майка си и въпреки болката се притисна в нея.

— Внимателно, мамо — обади се Грейс.

— Извинявай — каза Рейчъл и погали косата на Наоми. — Аз просто… толкова се радвам, че се събуди!

— Вода.

— Разбира се. Нека само да говоря със сестрата може ли да ти дадем.

— Вода — настоя Наоми.

Тя усети ръба на бутилката до устните си и не затвори уста, докато не усети пластмасата да се свива между пръстите й. Отпусна глава на възглавницата и пое дълбоко въздух. Водата потече по брадичката й.

— Как се чувстваш? — попита Рейчъл.

— Уморена.

— Спа близо два дни — каза Грейс.

Болката я бе накарала да забрави какво точно беше станало.

„Джордж беше ранен. Джоузи ме намушка с нож.“

„Аз я убих.“

Майка й изтри потеклата по лицето й сълза.

— Ужасно съжалявам — каза Наоми.

— За какво съжаляваш?

— Аз я убих… Убих Джоузи…

— Ако не я беше убила, сега мъртвата щеше да си ти.

— Не исках да я убивам. Не съм искала да наранявам никого.

— Знаем, скъпа, знаем го.

Рейчъл взе ръката на Наоми и започна да я гали.

— Джордж добре ли е?

Майка й замълча. Устните й се размърдаха, докато се опитваше да намери думи.

— Мамо?

— Съжалявам, скъпа. Беше изгубил прекалено много кръв.

Джордж, мъжът, който бе седял с нея на скалата, мъжът, който бе напуснал Лондон заради спокойствието в малкото градче, вече го нямаше. Гърлото й пламна от болка.

— Той не заслужаваше това — прошепна тя. — Дойде само да се увери, че съм добре.

Майка й продължи да гали ръката й, докато се опитваше да прогони собствените си сълзи. Наоми се замисли за Джоузи. Тя бе убила Джордж само за да се добере до нея.

— Тя ме мразеше. Не знаех, че някой може да мрази толкова силно. Джоузи уби невинен човек само за да ме накара да страдам.

— Някои хора са замесени от различно тесто, Наоми — каза Рейчъл и се прокашля. — Джоузи беше от тези хора.

На вратата се почука.

— Аз съм — детектив Кембъл. Удобно ли е? — попита той от прага.

— Наоми? — попита я Рейчъл.

— Добре съм — отвърна тя и изтри сълзите. — Мога да говоря.

— Благодаря — каза Маркъс и влезе.

Тя се зарадва, когато чу гласа му, но си отбеляза наум, че тонът му е някак официален, сякаш приятелското отношение и близостта вече ги нямаше.

Рейчъл пусна ръката й и остана до нея мълчалива.

— Добре ли си? Звучиш… — взря се в него тя.

— Добре съм — отвърна Маркъс. — Звуча така, защото съм на работа.

— Ще ти донеса нещо за ядене — каза майка й и я потупа по ръката. — Сигурно си гладна.

— Аз ще отскоча до вкъщи да видя как са Крейг и децата, но после се връщам, нали?

Наоми кимна.

Рейчъл и Грейс излязоха от стаята и Маркъс седна с тиха въздишка.

— Съжалявам за онова, което ти се случи. Много се радвам да видя, че се оправяш.

Наоми никога не се бе чувствала толкова разбита.

— Открихме убиеца, Наоми.

Тя си помисли за мъжа в уличката, мъжа, който бе започнал всичко това. Мъжът, който се бе промъкнал в сънищата й, най-после беше хванат. Тя притаи дъх.

— Кой… кой се оказа?

— Блейк Кроуч.

— Детективът? Онзи, който ме арестува?

— Да. Убил е Каси и Амбър, защото са започнали да разследват изчезването на Хейли Милър.

— Защо би направил такова нещо?

— Защото той е виновникът за случилото се с Хейли.

— Какво й е направил?

— Изнасилил я заедно с приятелите си. Когато трети човек докладвал в полицията за това, се отървал от нея, за да не разкаже за изнасилването.

— Дейн… — започна тя, но не намери сили да продължи. Не можеше да си представи, че мъжът, когото бе обичала почти през целия си живот, е способен да нарани някого.

— Дейн не е замесен. Не е бил там.

— Но в това няма смисъл. Защо ще иска да набеди мен и Дейн? Какво му е направил Дейн?

— Дейн и Блейк са били приятели. Имали са еднакви часовници — всички момчета от групата са имали такива. От тях само Дейн не е бил там онази вечер. Обвинявайки него за убийствата, Блейк се е опитвал да ни отклони от случилото се с Хейли преди двайсет години.

— А мен? Защо и мен?

— След изнасилването на Хейли Грейс е разказала всичко в полицията. Бащата на Блейк по онова време е бил началник на полицията и я е заплашил, че ще обвини нея, за да защити сина си и да скрие престъплението му. Разбрал е, че тя ти е казала за караницата си с Хейли, вероятно е споделил с Блейк. Той от своя страна явно е помислил, че знаеш повече, отколкото в действителност.

Наоми бе наясно, че през всичките тези години Грейс бе пазила някаква тайна, но не бе предполагала, че тя е толкова страшна. Сърцето я заболя от обич.

— А ножът от кухнята ми? Нали не го намериха при претърсването? Как е изчезнал?

— Блейк организира претърсването на дома ти.

Тя затвори очи. Подправянето на истината. Лъжите. Тайните на всеки един.

— Ще ми кажеш ли какво стана? — попита Маркъс.

Тя пое дълбоко въздух и започна от самото начало. Маркъс задаваше допълнителни въпроси, но подхождаше меко, изчакваше там, където спомените бяха твърде болезнени за нея. Химикалката му не спираше да се движи по бележника.

— Значи аз и Дейн сме свободни? Вече не сме заподозрени?

— Точно така. Съжалявам, че трябваше да преживееш този кошмар.

Тя въздъхна облекчено и преглътна сълзите си.

— Дейн… как е Дейн? Какво му е сторила?

— Открих го в апартамента, където двамата с Джоузи са живели. Беше хванат с белезници за радиатора и прогорен на много места. Бил е в това положение няколко дни. Но вече се възстановява.

Наоми си спомни деня на сватбата им, усети роклята си да шумоли в краката й, усети и устните на Дейн, когато ги притисна към нейните за пръв път като неин съпруг. Никой от тях тогава не си бе представял какво ги чака.

— Какво да правя сега, Маркъс? — попита тя.

— Възстановявай се.

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от писукането на монитора. Тя усети, че Маркъс иска да й каже още нещо, но явно не му достигаха думи. Какво можеш да кажеш на човек, чийто живот бе разрушен напълно? Не можеше да й помогне да започне всичко отначало; това беше нейна грижа.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.

— Би ли предал на Дейн, че искам да го видя? Когато може да става?

Той замълча. Явно не можеше да разбере.

— Разбира се, щом искаш само това.

— Да, това искам.

Той стана и тръгна към вратата.

— Обади ми се, ако имаш някакви въпроси. Аз също ще намина да видя как си.

Струваше й се нередно да се раздели така с него, въпреки че едва го познаваше. Той беше само един мил глас сред ужаса, зрънце надежда в мрака, но въпреки това мисълта, че повече няма да го види, остави тъпа болка в гърдите й.

— Маркъс?

— Да?

— Благодаря ти, че вярваше в мен.

— Познавам добрите хора, когато ги видя — отвърна той и затвори вратата след себе си.

Наоми остана в тишината на стаята.

„Възстановявай се.“

Скалата щеше да е на мястото си винаги и копнежът да избяга щеше да продължи да я изгаря отвътре като огънче, готово да лумне и да я погълне за секунди, но ако бе научила нещо след този кошмар, то беше, че е по-силна, отколкото си мислеше.

Ще оцелея, Маркъс. Обещавам.