Посвещава се на светлата памет на Ф. Енгелс…
Изследванията на брачните отношения при животните, показват, че би трябвало да се прави разлика между семейството като стопанска единица и групирането на индивидите с цел чифтосване. Това, че тези две функции на практика много често се съвместяват, все още не означава, че другояче просто не може да бъде.
Например, за видовете, при които един от родителите е в състояние сам да отгледа своите малки, семейството като стопанска единица много често се състои от този родител и неговите малки. Като че ли тук връзката между самецът и самката има за цел изключително чифтосването. А това просто няма никакво отношение към семейния живот (в нашето разбиране). Същото е валидно и за видовете, практикуващи R-стратегия на размножаване, когато родителите изобщо не се грижат за потомството си. Това е единият полюс на брачния живот.
За другите видове, отглеждането на малките не е възможно без външна помощ и това е причината да бъде привлечен втори родител за такава помощ. Видовете със строго чифтна организация на семейството (например птиците и особено ….) са другият полюс на брачния живот. Тук чифтосването и отглеждането на потомство като че ли са неразделни. Обаче! Както вече беше казано при тези чифтни семейства „съпрузите“ съвсем не винаги съблюдават копулативната вярност. При същите тези птици около ? от всички малки в колонията могат да не са генетични потомци на „законните мъже“, въпреки, че в стопанско отношение, такива двойки може би са идеални.
Впрочем, вторият родител не е единствен помощник при отглеждането на децата. Тук могат да бъдат привлечени баби, сестри, да се образува някакво подобие на детска градина и т.н. и т.н. Зайката, например, кърми първото й попаднало зайче без значение каква е степента на родството й с него. Кой път е за предпочитане? Ако „основният“ родител (т.е. този, който проявява оновната грижа за потомството — най-често самката, но това може и да бъде и самецът) има нужда от допълнителна помощ, която не е от жизненоважно значение, то препочитание се отдава именно на помощта от групата. Такава е практиката при много от ……., например. Обаче, ако е необходима помощ, изискваща саможертва, то този път е много по-малко надежден. Тук вече е необходима „лична преданост“.
Какво е било положението при нашите прародители? Очевидно е, че „основният родител“ е била самката. И е също толкова очевидно, че далеч не всяка баба тогава е доживявала раждането на своите внуци. Сестрите си имат свои деца, а пък и жените явно са по-лоши ловци от мъжете. В същото време, детето или плода може да изпита алиментарен (хранителен) недостиг ако липсват достатъчно белтъчини. При подобни условия помощта от страна на мъжа би трябвало да има основен характер, въпреки, че това не изключва помощта и на другите членове на групата.
За поведението на хоминидите е характерно пълното отсъствие на инстинктивни програми за грижа за малките деца, а пък и за самите самки извън брачния период, също. Докато предците ни по нищо не са се различавали от останалите маймуни, това не е било и нужно — самките са се справяли достатъчно добре и сами, или с малко помощ от бабите. Обаче, когато нашите прародители са се изправили на два крака и размера на мозъка им се е увеличил (при съответното развитие на интелекта им), то за самките е било вече просто невъзможно да се справят сами. Защото, първо се увеличава размера на главата на плода, и второ — изправената стойка стеснява таза на пра-жените. Това затруднява раждането дотолкова, че от общобиологически позиции детето би следвало да се ражда недоразвито и следователно напълно безпомощно, за да премине по родовия път. Трето, развитието на интелекта предполага удължаването на периода на формирането на мозъка, т.е. детството, а следователно и периода, когато детето е безпомощно. И наистина периодът на детство при човека в сравнение с целия му живот е най-дълъг от този на всички останали животни. Детството е около ? — 1/5 част от целият му живот. Детството на нашите прародители, разбира се е било по-кратко. И ако съвременното дете е безпомощно примерно до 6-годишна възраст, то за HOMO ERECTUS тази безпомощност е траела около 2 години, което също е достатъчно дълго.
И така, какво се получава: детето и майката имат нужда от дълги и внимателни грижи. Формирането на достатъчно добре развит мозък изисква белтъчна (фактически месна) храна, която майката, изцяло привързана към безпомощното си дете не е в състояние да осигури, а самецът няма формиран инстинкт за грижа за самката. Интелектът, който единствен е в състояние да реши тази задача се намира в зародиша на своето развитие и е неспособен за това. Какво да се прави?
Доколкото инстинктивните програми не могат да възникнат от нищото, то би следвало да видим какви други инстинктивни действия могат да послужат за основа на инстинкта за грижа за самката и за малките, при мъжете. Каква би могла да е инстинктивната основа на бащинския инстинкт? Най-реалният път е чрез полово обвързване. Обаче, при реализирането му се появява много съществена пречка! Работата е там, че половата активност на самките (а често дори и на самите самци) при по-голямата част от видовете има явно изразен цикличен характер. Половата им готовност трае всичко на всичко няколко дни в годината и извън брачния период самките на тези видове са абсолютно непригодни за съвокупление! При това този път е възможно най-ефективният, тъй като сексуалната привързаност е едно от най-ефективните средства. И едва ли не единственият начин за разрешаването на този проблем се състои в разширяването на брачния период и по-точно в разширяването на периода когато самката е способна да се съвокуплява, независимо от възможността за зачеване, както и в замаскирането на външните признаци на самият процес на овулация (по-подробно вж. [2]). И на практика със своята целогодишна сексуална готовност жените са уникални в целия животински свят. Ако целогодишната полова готовност на самците е достатъчно често срещано явление, то единствено самките от вида HOMO SAPIENS имат менструация.
И ето, че сега вече самката има какво да предложи! Самецът в този случай вече има стимул да я храни през целият й репродуктивен период (както и да се грижи за нея и по други начини), при което оплодотворяването на тази самка може вече и да не влиза в сметката. Казано по-точно, самецът, в съгласие с принципът за неограничената си сексуална експанзия, цели да се съвокупли максимален брой самки и някъде дълбоко в подсъзнанието му съществува някакъв интерес тази конкретна самка да забременее от него. Особено ако се вземе под внимание факта, че той плаща „алименти“ не в зависимост от броя на децата, а от броя на сексуалните контакти. За раждането на деца самката е необходимо да зачене веднъж годишно и то не от когото и да е, а от най-здравия и високорангов самец. А кой ще я храни?
За високорангов самец, който да изпълни тази роля тя единствено може да мечтае и това е достатъчно трудно осъществима мечта. Той е добър ловец (в това число е в състояние да ограбва нискоранговите), но пък е и достатъбно търсен от останалите самки и практически не е в състояние да изхрани всички, които го желаят. Най-много една-две „любими жени“. Пък и защо му е да го прави! Защо да плаща за сексуалният контакт, когато така и така го има безплатно? Ако съществуваше възможност той да бъде монополно удържан от една самка (което, както вече споменахме, е върха на мечтите), то всичките проблеми на тази конкретна самка, която е успяла да направи това, биха били решени веднъж за винаги. Но подобно монополно обладаване на високорангов самец е практически невъзможно. Дори „любимата му жена“ не може да разчита на него. На привилегировано (което също не е монополно) хранене — да, но на сексуална вярност — не. А като че ли на нея не й е чак толкова необходима неговата вярност — щом като тя зачева от него само веднъж годишно! Обаче! Сексуалната невярност на такъв самец я засяга в много голяма степен. Първо, тя може да изгуби статуса си на „любима жена“, и второ — интензивността на сексуалния живот именно с нея самата може да намалее, а това по съществото си има за резултат недостатъчно удоволствие (в това отношение нискоранговите са лоши заместници — те просто не могат да я удовлетворят). И още — загубата на статуса „любима жена на доминанта“ означава и намаляване на нейния собствен ранг в йерархията. Дотук говорихме все за „любимите жени“, каквито стават самките с достатъчно висок рангов потенциал. А какво става с останалите?
Елементарно! За да заченат деца, както и за свое собствено удоволствие, те предпочитат високоранговия самец и с това предизвикват ревността на неговите „любими жени“, като едновременно баламосват няколко нискорангови едновременно, които от своя страна ги обсипват с подаръци, трепетно очаквайки дългоочаквания сексуален акт, който самата самка по всякакъв начин отлага. Включително до пълно отлагане в полза на високоранговия. При което нискоранговите често нямат друг избор, освен да си плащат, за да бъдат допуснати до тялото на самката. И дори при това положение, баща на повечето от децата няма да е той. По съществото си подобна практика е разновидност на полиандрията. Ще отбележа между другото, че необходимостта самките да имат някой, който да ги храни дава реална възможност на нискоранговите да предадат своите алтруистични гени в потомството. И не е ли свързано именно с това обстоятелство рязкото ускоряване на социалната революция през последните няколко стотици хиляди години, което е обусловено от засилването на алтруистичните тенденции в човешкото поведение?
В процеса на икономическото развитие на човечеството, при прехода от събирачество към самозадоволяващо се стопанство (известно също така и под името „неолитична революция“), в един определен момент за жените изчезва необходимостта да бъдат хранени от няколко мъже. Достатъчен е бил един по-богатичък за няколко; пък и самата самка става много по-икономически значим субект. И тъй като при подобни условия изчезва необходимостта тя да бъде изхранвана от няколко мъже, то и необходимостта да им се отдава, отпада автоматично! Ето защо желанието на нашите предци да образуват брачни съюзи изглежда съвсем естествено. Това не само отговаря на новите икономически реалии, но и се оказва пречка пред разпространението на венерически болести. Това от своя страна автоматично отговаря на някакъв идеал за справедливост. Първобитното „за един всичко, за останалите — нищо“ се замества от „по една жена за всеки мъж“. Аз съвсем не съм склонен да преувеличавам влиянието на идеята за равенство между хората от времето на неолитичната революция. Просто в този случай равенството е страничен ефект от горепосочените фактори, но като самостоятелен фактор, той едва ли е значим. Още повече, че първоначално преобладава именно полиандрията като най-характерна за високоранговите, но пък и достатъчно несправедлива за нискоранговите.
И още едно важно уточнение. Отношението на самката като към стока, която може да се купи (и която няма нищо против да бъде купена), наред с липсата на инстинкт за грижа за самката, в крайна сметка довежда до системата от отношения, известна като патриархат. Матриархатът като по-разпространено явление не е познато в продължение най-малко на 10 млн. години, откакто нашите предци живеят в саваната. А може би дори никога не е имало матриархат. Затова просто няма нито инстинктивни, нито икономически предпоставки. По-подробно вж. [1]. И обратното — по-рискования живот в саваната е причина самците да заемат по-съществени позиции като защитници в процеса на своеобразната милитаризация на популацията, което от своя страна води до предоставянето им на специални привилегии като защитници (в това число за сметка на ограничаване на „правата“ на самките). Практиката за изчисляване на потомството при някои народи просто отразява невъзможността за достоверното определяне на самоличността на бащата при практикуването на активен промискуитет и нищо повече. Но доколкото патриархатът възниква относително по-късно, той е отразен относително по-слабо в инстинктите и поради това не е в състояние да отмени фундаменталния принцип на разделение на половете — принципът за незаменимост на самката, който действа най-малко от половин милиард години насам. И само юридическия натиск да отслабне, избиращ субект отново става жената. Нека си спомним за средновековните рицари. Нещо повече, дори когато патриархалността е в своя пълен разцвет, не мъжът осъществява изборът — това го прави някой друг (обикновено родителите).
Накратко:
• Предпоставки за привличането на самците към възпитанието на децата при предците ни, възникват при осъществяването на преходът към изправено ходене и с увеличаването на обема на мозъка, в резултат на което, децата се раждат безпомощни (физически неукрепнали), което е и причината за удължаване на детството. Така възниква и необходимостта от материална поддръжка на пра-жената при износването и отглеждането на детето, което без такава подкрепа просто не би могло да оцелее.
• Единствен стимул за тази подкрепа от страна на самецът е можела да бъде (и е станала!) постоянната сексуална готовност на пра-жените, която е уникална в целия животински свят.
• Като резултат, сексуалният акт се използва за постигането на две независими една от друга цели: първо, както и преди — за зачеването на деца, и второ като отплата за материалните блага, които самците осигуряват на самките. Поради несъществената взаимовръзка на тези две задачи изобщо не е задължително самците да са едни и същи в първият и във втория случай. Т.е., налице е своеобразна комбинация между полиандрия и полигамия, при което полиандрическия елемент е обусловен най-вече от икономически причини.
• Преходът към съвременните форми на моно- и полигамен брак е обусловен от икономическото развитие на човечеството, което става причина да отпадне материалната природа на необходимостта жената да се отдава на много мъже.