Три ябълки паднаха от небето

Глава 1

Анатолия Севоянц легна да мре в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината.

Преди да се пресели в отвъдното, поля хубаво градината и сложи на кокошките повечко жито – да не ходят птиците ненахранени, знае ли човек кога съседите щяха да открият бездиханното ѝ тяло. След това махна капаците на бъчвите за дъждовна вода, сложени под улуците – в случай че внезапно излезе буря, така плисналите отгоре потоци вода нямаше да подкопаят основите на къщата. Сетне прокара длан по полиците в кухнята, за да събере каквото е останало от хранителните запаси: паниците с краве масло, сирене и мед, крайчето хляб и половината варена кокошка, и ги занесе в прохладния зимник. Извади от скрина "погребалните" дрехи: затворена догоре вълнена рокля с бяла дантелена якичка, дълга престилка с везани с кръстат бод джобове, обувки без ток, плетени гулпи[1] (цял живот ѝ беше студено на краката), старателно изпрано и изгладено бельо, както и броеницата със сребърното кръстче на баба ѝ – Ясаман щеше да се досети да ѝ я сложи в ръката.

След като остави дрехите на най-видно място в гостната – върху масивната дъбова маса с платнена салфетка отгоре (вдигнеш ли крайчето, ще видиш двете ясни дълбоки следи от удари на брадва), сложи върху купчинката дрехи плик с пари – за погребението, извади от раклата старата мушама и отиде в спалнята. Там си оправи леглото, разряза мушамата на две, сложи едното парче върху чаршафа, легна, зави се с второто, заметна се отгоре с юргана, скръсти ръце върху гърдите си, намести глава върху възглавницата – да ѝ е удобно, въздъхна тежко и затвори очи. Но веднага стана, разтвори докрай двете крила на прозореца, подпря ги със саксиите мушкато – да не се затворят, и отново легна. Сега вече можеше да не се притеснява, че след като напусне тленното тяло, душата ѝ ще се лута объркана из стаята. След като се освободеше, тя веднага щеше да излети през отворения прозорец – към небесата.

Тази старателна и предълга подготовка си имаше основателна прискърбна причина – вече втори ден Анатолия Севоянц кървеше. Щом видя по бельото си странните кафеникави петна, тя се вцепени, после ги разгледа внимателно и след като се убеди, че наистина е кръв, се разплака горчиво. Но се засрами от страха си, окопити се и побърза да си изтрие с края на забрадката очите. Защо да плаче, не можеше да отмени неизбежното! Всеки си има смърт, на някои им спира сърцето, на други се присмива и им взима разума, а на нея явно ѝ беше писано да си иде от загуба на кръв.

Анатолия не се и съмняваше, че недъгът ѝ е неизлечим и скоротечен. Не току-така беше поразил най-безполезната и безсмислена част на тялото ѝ: матката. Сякаш намекваше, че това е възмездие, задето не е успяла да изпълни главното си предназначение – да роди деца.

След като си забрани да плаче и да роптае и се примири с неизбежното, Анатолия се успокои учудващо бързо. Порови в раклата с бельото и извади стар чаршаф, който разряза на няколко парчета – да си направи някакво подобие на превръзки. Но надвечер кървеше много силно и ѝ се струваше, че някъде вътре в нея се е спукала голяма непресъхваща вена. Наложи се да прибегне до оскъдните запаси памук, които държеше вкъщи. Тъй като имаше опасност памукът скоро да свърши, Анатолия разпра в единия край юргана и извади отвътре няколко топки овча вълна, после я изпра хубаво и я разстла на перваза – да се суши. Можеше, разбира се, да отскочи до съседката Ясаман Шяпканц и да поиска от нея памук, но се отказа – ами ако не се сдържи, ако се разплаче и разкаже на приятелката си за своята смъртоносна болест! Ясаман със сигурност щеше да скочи веднага, да хукне при Сатеник и да ѝ каже да прати в долината телеграма, с която да повика бърза помощ... Анатолия нямаше никакво намерение да обикаля по лекари и те да я мъчат с болезнени и безполезни процедури. Реши да умре, без да губи достойнството и душевния си мир, на тишина и спокойствие, между стените на своя дом, където бе живяла през целия си нелек и безплоден живот.

Легна си късно, след като бе разглеждала дълго семейния албум – в мъждивата светлина на газеника лицата на отдавна потъналите в забрава роднини ѝ се сториха особено скръбни и замислени. Скоро ще се видим – нашепваше Анатолия и галеше всяка снимка със загрубели от тежкия селяшки труд ръце, – скоро ще се видим. Колкото и потисната и притеснена да беше, заспа лесно и се събуди чак на сутринта. От сън я вдигна тревожният врясък на петела – нали си беше глупава, птицата се мяташе из кокошарника и чакаше нетърпеливо часа, когато ще я пуснат да се поразходи по лехите в градината. Анатолия се заслуша внимателно в себе си. Определи състоянието си като съвсем приемливо, май ѝ нямаше нищо, ако не броим това, че я понаболяваше кръстът и ѝ се виеше леко свят. Тя стана предпазливо и отиде до тоалетната колкото да се убеди с някакво злобно удовлетворение, че кръвта е станала още повече. Върна се в къщата и си направи от парчето плат и вълната превръзка. Ако и занапред продължаваше така, до утре щеше да ѝ изтече цялата кръв. Значи можеше и да не доживее още един изгрев.

Постоя на верандата, като поглъщаше с всяка своя клетка скъперническата утринна светлина. Намина към съседката, за да ѝ каже "добро утро" и да я пита как е. Ясаман се бе запретнала да пере и тъкмо слагаше на печката тежкия казан с вода. Докато водата се топлеше, поприказваха за едно-друго, обсъдиха живота. Скоро щеше да узрее черницата и трябваше да я обрулят и оберат – с част от черниците щяха да направят сироп, друга щяха да оставят да се суши, а с трета щяха да напълнят дървената каца – за черничева ракия. Пък и за киселец трябваше да идат, след седмица-две вече щеше да е късно – от силното юнско слънце той щеше да стане жилав и негоден за ядене. Щом водата в казана кипна, Анатолия си тръгна от своята приятелка. Сега вече можеше да не се тревожи, чак до другата сутрин Ясаман нямаше да се сети за нея. Докато изпере, докато колоса дрехите и им сложи синка, докато ги простира да се сушат на слънце, а после ги прибира и глади. Нямаше да подвие крак чак до късно вечерта. Анатолия разполагаше с предостатъчно време да се пресели в отвъдното.

Успокоена от това обстоятелство, до обяд тя си свърши, без да бърза, къщната работа и легна да мре чак след пладне, когато слънцето вече се бе прехвърлило по небесния купол и се бе търкулнало към западния край на долината.

Беше най-малката от трите дъщери на Капитон Севоянц и единствената в цялото семейство, доживяла до такава преклонна възраст. През февруари навърши цели петдесет и осем години, възраст, направо недостижима за роднините ѝ.

Анатолия не помнеше добре майка си, беше умряла, когато тя бе на седем години. Беше с кехлибарени очи с необичаен златист оттенък и с гъсти медни къдрици. Името ѝ съответстваше на външния вид, тя се казваше Воске[2]. Сплиташе прекрасната си коса на стегната плитка, която навиваше на тежък кок на тила и го прихващаше с дървени гребени, затова ходеше с леко отметната назад глава. Често прокарваше пръсти по шията си и се оплакваше, че изтръпвала. Веднъж в годината бащата на Анатолия слагаше майка ѝ да седне при прозореца, разресваше старателно косата ѝ и я подстригваше внимателно така, че да стига до кръста – майка ѝ не му даваше да я реже по-нагоре. На дъщерите си също не режеше плитките: дългата коса трябваше да ги опази от проклятието, надвиснало над тях вече осемнайсет години, от деня, когато тя се бе омъжила за Капитон Севоянд.

Всъщност негова жена трябваше да стане по-голямата ѝ сестра Татевик. Тогава Татевик беше на шестнайсет години и четиринайсетгодишната Воске, второто момиче за женене в многобройното семейство на Гарегин Агулисанц, участваше най-дейно в подготовката на празненството. По вековна традиция, спазвана от поколения маранци, след венчавката щеше да има гощавка първо в дома на невястата, а сетне и у младоженеца. Но главите в семействата на Капитон и Татевик – два богати и тачени рода в Маран, решиха да се обединят и да направят една голяма сватба направо на мегдана. По всичко личеше, че тържеството нямаше да има равно по размах. Бащата на Капитон намисли да смае многобройните гости, затова изпроводи в долината двама от зетьовете си – да поканят на сватбата музикантите от камерния театър. Те се върнаха уморени, но доволни и оповестиха, че надутите музиканти сменили гнева на милост (де се е чуло и видяло театрален оркестър да свири в някакво си село!), щом научили за прещедрия хонорар – две жълтици на човек и запаси от храна за цяла седмица, която зетьовете на Капитон обещали да откарат след сватбата с каруца в театъра. Бащата на Татевик пък подготвяше своя си изненада: на сватбата беше поканен най-прочутият тълкувател на сънища в долината. Срещу десет жълтици той се съгласи да гадае цял ден, поиска само да му помогнат да прекара необходимото оборудване: шатра, стъклена сфера на тежка бронзова поставка, маса за гадаене, широк диван, две саксии с невиждано дотогава кичесто растение с тежък мирис и причудливи усукани свещи от специални сортове стрито на прах дърво, които горят по няколко месеца и ухаят на джинджифил и мускус, а не изгарят докрай. Освен маранци на сватбата бяха поканени петдесет жители на долината, предимно уважавани заможни хора. Дори вестниците писаха за предстоящото празненство, което обещаваше да се превърне едва ли не в паметно събитие, и това бе голяма чест, защото никога дотогава печатът не бе споменавал за тържества в семейства без благородническо потекло.

Ала се случи нещо, което никой не очакваше: четири дни преди венчавката невястата легна болна от треска, мята се и бълнува от високата температура едно денонощие и без да идва в съзнание, се спомина.

В деня на погребението над Маран явно се бяха разтворили някакви други, тъмни двери и се бяха задействали други сили, които нямаха нищо общо с небесните, защото можем да обясним поведението на двете глави на семействата единствено с умопомрачение. Веднага след опелото те се посъвещаваха набързо и решиха да не отменят сватбата.

– Доста се охарчихме – оповести на трапезата за помена Гарегин Агулисанц, който се славеше като пестелив човек. – Капитон е свястно момче, работливо и възпитано, кой няма да се радва на такъв зет! Бог прибра при себе си Татевик, значи така е било писано, грехота е да роптаем срещу волята му. Но имаме още едно момиче за женене. Затова ние с Анес решихме за Капитон да се омъжи Воске.

Никой не дръзна да възрази на мъжете и сломената от мъка по любимата сестра Воске нямаше друг избор, освен да се омъжи безропотно за Капитон. Преместиха една седмица напред траура по Татевик. Сватбата се получи голяма, шумна и питателна, виното и черничевата ракия се лееха на река, масите под открито небе бяха отрупани с какво ли не, музикантите от оркестъра, издокарани в тъмни сюртуци и с лъснати до блясък обуща, свиреха полки и менуети и в началото маранци само слушаха притеснени класическата музика, с която не бяха свикнали, но после, след като се почерпиха хубаво, загърбиха благоприличието и се впуснаха в обичайните селски танци.

Почти никой не надзърташе в шатрата на гадателя на сънища – сватбарите се бяха разгорещили от обилната храна и напитки и не им беше до това. Но Воске издебна удобен момент и разказа набързо на братовчедката на майка си какво ѝ се е присънило точно преди венчавката, затова тя я хвана за ръка и разтревожена, я отведе там. Тълкувателят се оказа голяма грозотия – дребен старец, толкова слаб, че кожата му чак се синееше. Показа с ръка на Воске къде да седне, а тя направо се вцепени, щом видя дясното му кутре: дългият, извит като скоба нокът, който явно не бе рязан много отдавна, се бе огънал около възглавничката на пръста и растеше покрай дланта, към китката, толкова изкривена, че цялата ръка се движеше трудно. Старецът отпрати най-безцеремонно братовчедката, като ѝ заръча да пази пред входа, после се намести точно срещу Воске, разкрачи крака в ужасни шалвари, пусна между коленете си тънки китки и без да казва нищо, се вторачи в нея.

– Сънувах сестра си – отвърна момичето на незададения въпрос. – Стоеше с гръб към мен в красива рокля и с наниз перли, вплетен в плитката. Исках да я прегърна, ала тя не ми даде. Обърна се към мен, лицето ѝ, кой знае защо, беше старо, цялото в бръчки. И устата ѝ една такава, сякаш езикът не се побира вътре. Заплаках, а тя отиде в ъгъла на стаята, изплю в дланта си някаква тъмна течност, подаде ми я и рече: "Няма да видиш щастие, Воске." Уплаших се и се събудих. Но най-страшното се случи след това, когато отворих очи и разбрах, че сънят продължава. Беше много рано, по време на енбащи[3], още преди първи петли, отидох да пийна вода, кой знае защо, погледнах нагоре към тавана и видях в ердика[4] скръбното лице на Татевик. Хвърли в краката ми кърпата си за глава и наметалото и изчезна. А кърпата и наметалото станаха на пепел още щом докоснаха пода.

Воске се разрида безутешно и размаза по бузите си черния туш за мигли, единствената козметика, която жените в Маран използваха. От цепките на копринената ѝ минтана[5] със скъпа дантела и парички по нея се показваха тънките ѝ като на дете китки, по слепоочието ѝ тревожно туптеше синя безпомощна жила.

Тълкувателят на сънища въздъхна шумно, като издаде провлечен дразнещ звук. Воске си избърса носа и се вторачи уплашено в стареца.

– Виж какво, момиче – подхвана той със скрибуцащ глас, – няма да ти тълкувам съня, полза от това никаква, така и така вече не може да се промени нищо. Ще те посъветвам само едно – никога не се подстригвай, нека косата винаги прикрива гърба ти. Всеки си има нещо, което го пази. Мен ме пази нокътят на кутрето – размаха той пред носа на Воске дясната си ръка. – А теб явно те пази косата.

– Добре – прошепна Воске. Почака малко с надеждата да получи още някакви напътствия, но тълкувателят на сънища продължи да мълчи мрачно. Тогава тя стана, за да си тръгне, но все пак набра смелост и се насили да попита: – А знаете ли защо точно косата?

– Няма как да знам. Но щом ти е хвърлила кърпата си за глава, значи е искала да прикрие онова, което би могло да те предпази от проклятието – отвърна старецът, без да откъсва поглед от димящата свещ.

Воске излезе със смесени чувства от шатрата. От една страна, вече не се тревожеше толкова, понеже бе оставила на тълкувателя на сънища част от притесненията си. В същото време не можеше да се отърси от чувството, че макар и без задни мисли, е била принудена да представи пред чужд човек сестра си едва ли не като вещица. Разказа какво ѝ е предрекъл старецът на леля си, която изгаряше от нетърпение, докато я чакаше пред шатрата, и тя, кой знае защо, се зарадва неописуемо.

– Най-важното е, че няма от какво да се страхуваме. Прави каквото ти е казал и ще се размине. А на четиресетия ден душата на Татевик ще напусне грешната ни земя и ще те остави на мира.

Воске се върна на сватбената трапеза, при новоизлюпения си съпруг, на когото се усмихна плахо. Той се смути, също се усмихна и най-неочаквано се изчерви до мораво: въпреки солидната си според патриархалните представи възраст – цели двайсет години, – Капитон беше много стеснителен и плах младеж. Преди три месеца, когато в семейството се заговори, че му е време да го женят, мъжът на по-голямата му сестра му направи подарък – закара го в долината и му плати една нощ в дом за утехи. Капитон се прибра в Маран много объркан. Не че не му допадна нощта на утехите, прекарана в обятията на леката жена, която миришеше на розова вода, карамфил и пот. По-скоро обратното – той бе смаян и омагьосан от сладостно страстните ласки, които тя му подари прещедро. Но не му даваха мира смътната погнуса, лекото гадене, появило се в мига, когато той видя лицето ѝ – тя се гънеше като змия, стенеше сподавено и го милваше вещо и страстно, но въпреки това лицето ѝ си оставаше безчувствено, каменно, сякаш жената правеше не любов, а нещо съвсем делнично. С присъщите за възрастта му припряност и безразсъдство той отсъди, че в леглото всички жени се държат така пресметливо и безсрамно, и не очакваше от брака нищо добро. Затова, щом баща му обяви, че след смъртта на най-голямата дъщеря на Гарегин Агулисанц Капитон трябва да се ожени за по-малката, той само кимна, без да казва нищо. Не беше ли все едно за кого ще се ожени? Дълбоко в себе си всички жени бяха лъжкини и не бяха способни на искрени чувства.

Когато започна да се свечерява и келнерите тръгнаха да разнасят по масите парчета печен с подправки свински бут и сипкава пшенична каша с пръжки и лук, добре почерпените сватове заведоха под съпровода на пискливата виеща зурна и одобрителната врява на сватбарите младоженците в спалнята и ги заключиха вътре с обещанието, че ще ги пуснат на сутринта. След като остана насаме с мъжа си, Воске се разрида горчиво, но когато Капитон отиде да я прегърне и утеши, не го отблъсна, обратното, притисна се до него и в миг притихна – само хлипаше и подсмърчаше смешно.

– Страх ме е – извърна към него разплаканото си личице.

– И мен ме е страх – отвърна простичко Капитон.

Този несложен, но пронизително искрен и трогателен разговор, проведен през плах шепот, свърза неразривно и завинаги зажаднелите им за любов млади сърца. По-късно, вече в леглото, докато притискаше към гърдите си младата си съпруга и с признателност посрещаше всяко нейно движение, всяка въздишка и нежен допир, Капитон умираше от срам, че е дръзнал да я сравнява с жената от долината. В прегръдката му Воске светеше и сияеше като скъпоценен камък, грееше и осмисляше всичко наоколо, превръщаше се в най-свидното в неговия живот.

След една седмица, когато Гарегин Агулисанц и зетьовете му заклаха три породисти юници, свариха месото без сол и облечени от глава до пети в черно, без шапки тръгнаха да го разнасят на големи подноси из селото, а хората отваряха вратата и взимаха полагащата се на всеки порция, без да казват и дума, понеже не е разрешено да говориш, когато ти носят месо от жертвено животно, Воске сложи на прозорците в спалнята пердета, които не пропускаха светлина, и реши, докато е жива, да носи траур за сестра си. Изтезаваше се с безкрайни пости и прекарваше дълги вечери в църквата, където се молеше за упокой на душата на Татевик и ѝ искаше прошка, веднъж в седмицата ходеше заедно със скърбящата си майка, с етървите, снахите и лелите на гробищата, за да почисти гроба на сестра си. Светлата и тъмната част на денонощието сякаш си бяха разменили местата: през нощта тя обичаше и грееше като слънце, през деня се превръщаше в мрачно, смазано от скръб същество. Татевик така и не дойде отново при нея и това я натъжаваше много. Не ми е простила, иначе пак щеше да ми се присъни – споделяше разплакана Воске с мъжа си.

За да я отклони някак от печалните мисли, Капитон ѝ предложи да обзаведе къщата, която двамата получиха след сватбата. В нея преди живееха една леля – стара мома, и баба Мане, но после те се преместиха при бащата на Капитон и оставиха на младите солидното жилище с дебели стени, което, макар и с доста тъмни стаи, беше удобно и уютно, с голяма дървена веранда, висок чардак и добре поддържана овощна градина. Воске отказа най-категорично да се мести там, защото къщата се намираше в другия край на Маран. Но Капитон държеше на своето: ако живееше далеч от скърбящите роднини, Воске щеше да си спомня по-рядко сестра си и да се примири по-бързо с горчивата загуба.

Воске от немай-къде отстъпи и неочаквано за самата себе си се запали и се зае толкова усърдно с обзавеждането, че дори поръча в долината няколко списания за дома. След като се запозна най-внимателно със съдържанието им, се спря в избора си на трапезария от байцван дъб: овална маса, четири широки дивана, тапицирани с тъмнозелен плюш, трийсетина стола – трябваше да има много места за сядане, защото домът им винаги щеше да бъде пълен с гости – и няколко бюфета с красива дърворезба и високи остъклени шкафчета, където можеха да приберат натруфения сервиз за двайсет и четирима души и многото други съдини, които им бяха подарили сватбарите. Дърводелецът Минас, който се зае да възпроизведе съвсем точно обзавеждането, се видя принуден да наеме освен тримата си помощници още двама, за да успее до уговорения срок – Воске вече беше бременна с първото дете и искаше да приключи с обзавеждането, преди то да се роди. Докато чакаше, бродираше и заедно с майка си извеза няколко покривки и кувертюри, два комплекта спално бельо и рокля за кръщенето на новороденото. След ритуалното посещение на гробищата всяка седмица се отбиваше и в работилницата на Минас, за да провери докъде са стигнали. Минас сумтеше и се въсеше, но търпеше мълчаливо посещенията на Воске, макар че бързаше да я отпрати у тях с довода, че една жена, още повече бременна, няма какво да търси в работилницата, просмукана с миризмата на отровен лак и на мъжка пот. Но посещенията си казаха думата – обзавеждането беше готово навреме и Воске тъкмо бе подредила всичко и бе поканила гости да им покаже новата къща, когато легна да ражда. След едно денонощие подари на своя Капитон дъщеря, която нарекоха Назели. След две години се роди Саломе, а след още година и половина най-малката, Анатолия.

Нежна и внимателна към мъжа си, Воске бе немногословна и много сдържана с дъщерите си – Анатолия не помнеше майка им да ги е наричала с галени имена и час по час да ги е обсипвала с целувки, както правеха другите майки. Никога не ги хвалеше, но не им се и караше. Ако нещо не ѝ харесваше, пак не казваше нищо, само стискаше устни или вдигаше вежда. Момичетата се страхуваха от тази високо вдигната вежда повече, отколкото от несекващото мърморене на грохналата баба Мане, единствената от роднините им, останала жива по време на страшното земетресение, което бе отнесло в бездната западния хребет на Маниш Кар. Бедствието ги бе сполетяло в годината, когато чакаха да се роди Саломе. Баба Мане беше дошла да живее при тях, за да помага с невръстната Назели – Воске имаше мъчителни пристъпи на гадене и ѝ беше трудно да се справи с немирното дете. Бедата ги връхлетя един мразовит декемврийски ден по пладне: земята под нозете им се разтресе, загъна се, чу се тътен – провлечен, наподобяващ вой, от който се смразяваш, – после разцепи хребета на Маниш Кар и рухна в пропастта, като повлече със себе си къщите заедно със стопанските постройки и дворовете, хората, които се разпищяха така, че не можеха да си поемат дъх, и животните, които, предусетили нещастието, бяха полудели по краварници и обори и напразно се опитваха да привлекат вниманието на стопаните си и да ги предупредят.

Онази част от селото, която оцеля, понесе мъжествено и достойно удара на стихията: хората отслужиха заупокойни в малкия параклис (църквата на Григор Лусаворич[6] в края на селото рухна първа в пропастта) и се разотидоха по домовете си, за да потегнат нашарените с дълбоки пукнатини стени и падналите покриви и да вдигнат климналите на една страна дъсчени огради. По онова време още не обсъждаха дали да не се изнесат в относително безопасните низини – това стана много по-късно. След земетресението мегданът опустя и никога вече не бе огласян от шумни празници и веселби. Няколко пъти по стар спомен от долината идваха цигани, които разправяха как свлачището е отнесло някои от рухналите в пропастта къщи далеч на запад, в чужди села, и че хората, живели в тях, са здрави и невредими, но няма да се върнат никога, защото от преживения страх са си изгубили паметта и не знаят, че навремето са живели на хребета на планината, покрита с вековна гора и благодатни пасища. Хората изслушваха с признателност циганите, подаряваха им кой ненужна вещ, кой стари дрехи и ги отпращаха да си вървят по живо, по здраво – дълбоко в себе си всеки се надяваше, че казват истината и нещастните жители от западния хребет на Маниш Кар са оцелели. В края на краищата какво толкова, и да говорят на чужд език, и да се обличат различно, нали небето навсякъде е еднакво синьо и вятърът духа точно както в земите, където си имал щастието да се родиш.

Циганите идваха още няколко пъти, а после изчезнаха, първи усетиха, че е надвиснало ново бедствие, и си отидоха безмълвно и завинаги, сякаш се стопиха в маранята на прежурящото пладнешко слънце, ослепително златно като жълтиците, с които плащаха по време на панаирите на мегдана, след като ги хващаха в ритуалното прегрешение на кражбата.

Анатолия се роди в нощта преди последната им поява в селото. Баба Мане тъкмо беше завела у съседите по-големите си правнучки, за да може Воске да си почине след тежкото раждане, а до нея, старателно повита във вълнено одеялце, спеше невръстната Анатолия, единствената от дъщерите на Капитон Севоянц, която приличаше като две капки вода на мургавия си дядо – именно от него бе тръгнало името на рода Севоянц, защото в превод от марански "сев" означава "черен". Циганката, възпълна набита жена с едва забележим белег на лявата буза, влезе безпрепятствено в къщата, обходи всички стаи и без да чука, влезе при Воске, която се уплаши, понадигна се на лакът и покри новороденото. Циганката ѝ показа с ръка да не се притеснява: не се страхувай, няма да ти направя нищо, после се приближи до леглото и погледна детето в личицето.

– Как ще го кръстиш?

– Анатолия.

– Красиво.

Изправи се, отметна края на одеялото и чаршафа, събра широката си пъстра пола на волани, седна разкрачена като мъж и провеси между краката си тънките си дълги китки. На Воске ѝ се стори, че вече е виждала някъде човек, който ѝ е казал нещо важно и е седял точно така, с лакти върху коленете, но така и не се сети кого, сякаш в миг някой бе изтрил спомена.

– Никога вече няма да се върнем тук. Дай ми от накитите си онзи, от който искаш да се отървеш. Така трябва – пророни бавно циганката.

От тютюна говореше прегракнало и често не довършваше думата, сякаш не ѝ стигаше въздух.

На Воске дори не ѝ хрумна да възрази на неканената гостенка: в тежкия ѝ съсредоточен поглед и в изражението ѝ имаше нещо, което ѝ вдъхна безпрекословно доверие към нея. Затова извади с привично движение изпод гърба си дългите си медни коси, отметна ги на възглавницата – така не ѝ пречеха, – кръстоса ръце върху гърдите си и се замисли. Каквото и да дадеше, щеше да се откаже от спомена.

– Отвори горното чекмедже на скрина, там има кутийка. Сама си избери нещо – реши след кратко колебание Воске.

Циганката стана тежко, оправи чаршафа и одеялото, издърпа чекмеджето, бръкна вътре, взе, без да гледа, един от накитите, скри го в пазвата си и се насочи към изхода.

– Защо няма да се върнете? – спря я с въпрос Воске.

Циганката хвана дръжката на вратата.

– Не мога да ти кажа. – Помисли, помисли и добави: –

Казвам се Патрина.

Воске понечи да се представи, но циганката поклати рязко глава: недей. После се омота хубаво в топлия шал, кимна набързо и излезе. Веднага щом вратата се затвори след нея, на Воске ѝ се зави свят. Тя се отпусна на възглавницата, полежа със затворени очи, за да я поотпусне пристъпът на гадене, и неочаквано за себе си заспа. Събуди се, напълно убедена, че е сънувала как циганката я е посетила, но незатвореното чекмедже на скрина говореше за обратното. Тя помоли баба Мане да ѝ даде кутийката с украшенията, липсваше тежкият сребърен пръстен със син аметист. Беше на баба ѝ и по право трябваше да бъде наследен от най-голямата ѝ внучка Татевик. Но отиде у Воске.

В стаята ухаеше на вечерна свежест и съвсем леко на горчива лайкучка. Беше паднала роса и тя бе извлякла от потъналите в унес цветя наситен мирис, който се бе плиснал над земята. След час-два щеше да настъпи нощта, а на Маниш Кар тя идваше внезапно и стремглаво, сякаш от засада: допреди миг хоризонтът бе обагрен от предзалезните лъчи, а после всичко бе удавено в дрямка, обсипаното със звезди небе сякаш падаше съвсем ниско и щурците пееха като за последно.

– Де да можех да разбера за какво пеят – промърмори Анатолия и неочаквано се засмя, но не много успешно и се задави от слюнката си.

Прокашля се, понадигна се на лакът, пийна от водата в чашата – на нощното шкафче винаги имаше гарафа, навик, който Анатолия си беше създала още докато беше омъжена и дори нощем мъжът ѝ поглъщаше огромни количества течност, затова, за да не става излишно, искаше тя всяка вечер да слага на шкафчето гарафа с прясна вода. Вече двайсет години от него нямаше ни вест, ни кост, но всеки ден Анатолия пълнеше по инерция гарафата с прясна вода. На другата сутрин поливаше с нея цветята в саксиите и пак пълнеше съдината. Така ден след ден вече две десетилетия.

След като пийна вода, се обърна донемайкъде предпазливо на една страна, плъзна длан под себе си, оправи мушамата. Между краката ѝ беше влажно и противно, старателно направената превръзка – Анатолия предвидливо бе пъхнала в нея и кълчища, за да издържи по-дълго – беше цялата наквасена, отзад нощницата ѝ беше мокра и лепкава. Наложи се Анатолия да стане и да се преоблече. Едвам се сдържаше да не повърне: кой знае защо, всичко, което ставаше с тялото ѝ, пораждаше в нея чудовищно раздразнение и гнусливост. Кръвта стана още повече, тя шуртеше с някаква непреодолима злобна сила, сякаш бързаше час по-скоро да напусне утробата ѝ. Анатолия прибра мръсните дрехи под леглото – да не ги гледа, легна, изглади второто парче мушама, зави се с него, метна отгоре юргана, като си омота ходилата – дори лете, в най-голямата жега, ѝ беше студено на краката.

– Дано умра по-скоро – въздъхна тя, после прикри очите си и покорно се гмурна във водовъртежа на спомените.

С тях времето отлиташе по-незабележимо.

Беше на седем години, когато си отиде майка ѝ: стопли банята, изкъпа дъщерите си, сложи ги да си легнат и докато се занимаваше с тях, затвори душника на комина, за да е топло. После забравила да го отвори и се отровила. Капитон бе капнал след тежкия труд и бе заспал, без да дочака жена си, а когато посред нощ се събуди и не я намери до себе си, изби вратата на банята и изнесе на ръце Воске – когато се свлякла на пода, тя закачила вратичката на печката, която се отворила, и от жаравата, която неизвестно защо не била изгаснала от влагата, се запалила дивната ѝ къдрава медна коса.

– Проклятието на Татевик ни застигна! – ридаеше на глас грохналата баба Мане с изкривени от артрита мургави ръце, вдигнати към небето, по онова време вече бе прехвърлила стоте, недовиждаше и бе съвсем изнемощяла, не правеше друго, освен с дни да лежи сред мутаците[7] по дивана, да прехвърля прозрачните топчета на броеницата и да нашепва молитви.

След смъртта на Воске тя се видя принудена да се надигне и да поеме върху сгърбените си плещи грижите по дома – живя още пет години и си отиде в най-страшния глад, след като погреба по-големите си правнучки, обезсилени от недохранването. Саломе угасна първа, на другия ден си отиде и Назели, погребаха момичетата в общ ковчег, като ги завиха с дългите им коси: освен здравето и красотата гладът им отне и дебелите медни плитки, които бяха наследили от майка си. Баба Мане ги изми с лавандулова вода, остави ги на течение – да се изсушат, среса ги и покри с тях като с плащаница телата на правнучките си, които се бяха стопили толкова, че бяха станали прозрачни.

Капитон закара най-малката си дъщеря в долината, при далечни роднини, на които остави кутията със скъпоценностите на Воске и заделените след години нелек селски труд средства, четиресет и три жълтици. Затвореше ли очи, Анатолия виждаше баща си – изпосталял, с хлътнали бузи и помръкнал поглед, още млад мъж, който за нищо време се бе превърнал в грохнал старец – и затаяваше дъх, за да не се разридае от дива сърцераздирателна болка при спомена как я е притискал до себе си и ѝ е шепнел на ухото – поне ти, дъще, да се спасиш, – а после е излязъл, като е затворил плътно вратата след себе си, за да не дойде никога повече.

Тя се върна в Маран след седем дълги години, през това време семейството, което я бе приютило, бе разпродало всичките накити на майка ѝ и единственото, което бе останало на Анатолия, бе една камея от истински седеф, нежнорозова с бежово по краищата и с изкусно изсечено отгоре момиче, което седи, извърнато на една страна, на малка пейка под сенчеста върба и се взира в някого в далечината. През годините, които прекара в долината, Анатолия научи много и най-вече да чете, да смята и да пише, не я пратиха на училище с обяснението, че нямало пари, но жената на втория братовчед на баща ѝ, нещастна и онеправдана, по-скоро прислужница, отколкото стопанка на дома, осъдена доживот да търпи постоянните пиянски истории на мъжа и синовете си, я научи на всичко, което самата тя знаеше. Никога не обиждаше Анатолия, държеше се много внимателно и мило с нея, защитаваше я от грубостта и простащините на братовчедите ѝ, а точно преди да умре – а умираше дълго и мъчително, от някаква незнайна болест, която бавно и неумолимо подкопаваше здравето ѝ, – качи деветнайсетгодишната Анатолия на пощенската кола и я прати обратно в Маран.

Анатолия вече се бе превърнала в миловидно момиче: гарвановочерни очи като на дядо ѝ, мургава кожа, дълга до средата на прасците къдрава коса, неочаквано светла като лен, с червеникав оттенък като на майка ѝ. Сплиташе я на пищна плитка, която навиваше на тила си на тежък кок, и ходеше като Воске с леко отметната глава. След като я видя след толкова години раздяла, старата майка на Ясаман направо ахна и се хвана за сърцето – одрала си кожата и на майка си, и на баща си, моето момиче, сякаш несретните им души са се слели в твоята! Анатолия се зарадва неописуемо, че съседите са оцелели по време на глада. Ясаман, която беше двайсет и две години по-голяма от нея и вече имаше внуче, се запретна с мъжа си Ованес да ѝ помага да направи обитаема запуснатата къща и да върне към живот градината. Подпряха задната стена, смениха изметнатата дограма на прозорците, потегнаха продънения под на верандата. С времето Анатолия се привърза искрено към тях и тази привързаност беше взаимна. Ованес се отнасяше към Анатолия, единствената оцеляла дъщеря на неговия съсед и приятел, с бащинска грижовност и внимание, а Ясаман стана за нея всичко – майка, сестра, приятелка, рамо, на което тя можеше да се опре, когато животът ставаше съвсем непоносим.

За годините, които бе прекарала в долината, Анатолия бе отвикнала от тежкия селски труд и трябваше да мине доста време, докато се научи отново да се справя и с градината, и с готвенето, и с чистенето. За да си улесни живота, затвори повечето стаи в къщата и реши да използва само спалнята на родителите си, гостната и кухнята, но веднъж на половин месец пак трябваше да чисти основно навсякъде, да бърше прах, да изнася на слънце или на свежия студ с дъх на скреж тежките вълнени одеяла, възглавниците, мутаците и килимите. Лека-полека завъди и животни – Ясаман ѝ подари една кокошка, която на първо време живееше в стария курник, за да не остава без петел. Но после, след като измъти яйцата, Анатолия я прибра заедно с пиленцата, които писукаха и се бутаха едно в друго, а едно от тях, наперено и немирно още от първите дни на живота си, се превърна в петел за чудо и приказ, голям любовчия, който на драго сърце обслужваше не само своя кокоши харем, но и женската перната половина на съседните дворове, заради което често си навличаше кървави сблъсъци, но неизменно излизаше победител и дълго кукуригаше от оградата, хвърляйки в страх и трепет повалените си противници. После Анатолия си взе коза, научи се да кваси мацун[8] и да прави хубаво сирене, меко, нежно, млечно влажно, ако го срежеш. В началото месеше хляб под надзора на Ясаман, сетне посвикна и започна да се справя и сама. В неделя, още на ранина, ходеше на гробищата, а после в параклиса, за да помене близките си. През годините, когато я нямаше тук, гробищата бяха станали два пъти по-големи и докато обикаляше мълчаливите каменни кръстове, Анатолия четеше имената на цели родове, изсечени върху тях.

Половин година след като се прибра, се хвана на работа в библиотеката. Нямаше образование, но въпреки това я взеха, защото нямаше кого да назначат – старата библиотекарка не бе преживяла глада, а не се намери друг, готов за жалки грошове да прекарва по пет дни в седмицата в задръстеното с книжни лавици прашно помещение. В Маран не бяха останали деца, в глада бе оцелял само внукът на Вано Меликанц, който тъкмо бе навършил пет години, затова вдигнатите точно преди бедствието училище и библиотека направо пустееха, но Анатолия не падаше духом: животът навсякъде ще си проправи път, не след дълго ще се роди ново поколение деца и всичко ще продължи, както преди.

Библиотеката ѝ се стори истински рай, място, където може да си почине от монотонната досадна всекидневна къщна работа. Анатолия изми старателно лавиците, лъсна ги до блясък с домашен восък, прегледа читателските карти, нареди по нов начин книгите, без да се съобразява с шрифта и азбучния ред – ръководеше се най-вече от цветовите си предпочитания: долу сложи книгите с тъмни корици, а горе – със светли. Насади растения: миризливо секирче, алое и мушкато, и за саксии използва глинените делви с широко гърло, които стояха неизползвани в мазето, само отиде в дърводелската работилница на Минас – да им продупчат отдолу дупки, за да не се събира излишна влага. Един от помощниците на Минас, набит нисък мъж, вдовец без деца, изгубил в годините на глада цялото си семейство, веднага ѝ хвърли око. Лично занесе в библиотеката делвите, а после се отби още няколко пъти – уж да провери дали не трябва помощ, седеше до късно, без да сваля поглед от смутената Анатолия, а след месец отиде у тях и ѝ направи предложение за женитба. Анатолия не го обичаше и знаеше, че няма да го обикне никога, но се съгласи да се омъжи за него просто защото нямаше за кого друг, в селото не бяха останали свободни мъже, а и да имаше, не ѝ подхождаха като възраст, бяха или млади, или, обратното, много стари. Бракът излезе нещастен, за осемнайсетте дълги години, които живя с мъжа си, тя така и не разбра какво е нежна дума или грижовно отношение. Той се оказа изумително коравосърдечен и равнодушен, в леглото беше недодялан, на плахите молби на Анатолия за малко нежност отвръщаше с груб кикот, често я обладаваше насила и след това тя лежеше, вмирисана на потта и нечистата му плът, гълташе сълзите и се ненавиждаше. Така и не се сбъдна и единствената ѝ мечта – да си роди деца и да се посвети на възпитанието им, понеже не успя да зачене. В началото мъжът ѝ само я обвиняваше, че е ялова, но с годините ставаше все по-мрачен, проявяваше все по-малко търпение и вбесен от безсловесната ѝ покорност, се дразнеше и освирепяваше, а накрая си създаде навика да се напива и да я бие, да я събаря на пода и да я влачи за плитката из къщата, като не пропускаше нито една стая, а после да я затваря до сутринта в усойната стопанска пристройка. С всеки нов побой ставаше все по-безпощаден и сигурно все някога щеше да я убие, ако не се страхуваше от онзи великан, Ованес, който веднъж забеляза насинената скула на Анатолия и без да казва и дума, отиде право в дърводелската работилница, където издърпа иззад тезгяха мъжа ѝ, хвана го за яката, изведе го на двора и там го метна върху високата купчина нацепени дърва. Преди да си тръгне, го изпепели с поглед.

– Ако ѝ посегнеш още веднъж, ще те убия на място, разбра ли?

Застъпничеството на Ованес ѝ спаси живота, но превърна всеки ден в непосилна мъка – сега мъжът ѝ я изтезаваше в пълна тишина, както само той си знаеше: извиваше ѝ ръцете, удряше я по ставите, за да не остават следи, вечно недоволстваше от всичко, гавреше се откровено с нея. Анатолия търпеше мълчаливо, без да се оплаква – страхуваше се, че Ованес ще си удържи на думата и ще убие този негодник, мъжа ѝ, а не ѝ се искаше да вреди на никого.

Единствен отдушник в тези нейни безрадостни дни стана четенето. В първите години, когато библиотеката пустееше, Анатолия посвещаваше на любимото си занимание цялото работно време. Малко по малко, благодарение на усета и на вродения си вкус, се научи да прави разлика между добра и лоша литература, влюби се в класиците, руски и френски, но намрази безусловно и завинаги граф Толстой – още щом прочете "Ана Каренина". Откри в отношението му към героините нетърпимо бездушие и високомерие и причисли графа към самозабравилите се деспоти, след което скри от очите си дебелите му томове – да не се дразни. Покрай издевателствата на мъжа си бе на ръба на крайното отчаяние и нямаше намерение да се примирява и с несправедливостта по страниците на книгите.

Когато не четеше, правеше библиотеката уютна и красива: сложи на прозорците тънки басмени пердета, но само до средата, за да не остават цветята без слънчева светлина, донесе от къщи постелка, която сложи при стената с накачени по нея портрети на писатели, и украси неудобните селски пейки с весели възглавнички, които сама уши от разноцветни парчета плат.

Сега библиотеката приличаше на добре поддържана оранжерия читалня: по всички первази и пътеки между рафтовете с книги бяха наслагани саксии с цветя, от бившето имение на Аршак бек[9] (сега забравен Дом на културата с дъски по прозорците) Анатолия пренесе десет тежки псевдоантични вази, в които насади чаени рози, благоуханни орлови нокти и планински лилии. Розите цъфтяха, както дойде, и миришеха така, че привличаха пчелите, които влитаха през отворените прозорчета и след като се лутаха известно време из гънките на басмените пердета, намираха безпогрешно пътя към растенията. Щом съберяха цветен прашец, излитаха навън, за да се върнат отново. Една есен, примамен от възсладкогорчивата миризма на орловите нокти, през прозореца влетя цял пчелен рояк, който се пъхна под гредата на тавана – явно смяташе да остане там завинаги. Анатолия се видя принудена да обиколи на бегом цялото село, за да намери двора и пчелина, откъдето са дошли пчелите. На долния етаж изникна голям мравуняк: пътеките на мравките криволичеха и се гънеха по дъските към входната врата и изчезваха под прага. Пространството под стряхата бе опасано от край до край от гнезда на лястовици и всяка година те идваха тук, за да измътят малките си. През есента, веднага щом птиците отлитаха, Анатолия тръгваше да чисти с парцал върху метлата външните стени от курешките и другите нечистотии. Веднъж намери в комина гнездо на врабчета и трябваше да изчака малките да се измътят, да пораснат и да отлетят, преди да го пренесе внимателно на дървото. Иначе можеше да подплаши родителите и те да напуснат завинаги гнездото, като захвърлят на произвола на съдбата недомътените яйца.

С времето библиотеката заприлича на истински Вавилон за какви ли не животинки, тук всяка буболечка и птица намираше подслон и се размножаваше изумително усърдно. Анатолия слагаше по первазите подсладена със захар вода – за пеперудите и калинките, измайстори и няколко хранилки за птици и направи на двора градинка – за радост на мравките. Така прекарваше дните – разлистваше страниците на любимите си книги с дъх на кожена подвързия, бездетна и нещастна, заобиколена на работата от невинни твари и измъчвана в бащиния си дом от ненавистта на мъжа си.

След време училището успя да събере криво-ляво ученици за началния клас и в библиотеката най-после се появиха малки посетители. Анатолия стовари върху тях цялата си неизразходвана майчинска любов. Винаги държеше на масата, до дъсчените прегради с читателските карти, паничка със сушени плодове и курабийки. Кажеха ли децата, че са жадни, им сипваше чай или компот, а после ги забавляваше с истории, които бе прочела или сама си измисляше. Възрастните рядко надзъртаха в библиотеката, не им беше до книги, но виж, децата, смешни, любопитни, с ей такива очи, можеха да стоят там с часове. Разхождаха се трогателно предпазливо сред саксиите и вазите с цветя, опитваха се да помиришат всяко, да погледат как летят пчелите, доливаха в чинийките подсладена вода, четяха, пишеха си домашните, непрестанно я обсипваха с въпроси, с които се разсейваха. Преди да си тръгнат, на всяка цена подлагаха буза за целувка. Анатолия бе искрено убедена, че любовта на децата не е друго освен небесна утеха, задето е бездетна.

– Така да бъде – съгласяваше се примирено със съдбата си.

Мъчителният, тежък личен живот, който вече осемнайсет дълги години ставаше все по-ужасен, завърши с голяма трагедия. Озлобен, задето всички се държат толкова мило с нея, мъжът ѝ реши окончателно да ѝ съсипе живота и един прекрасен ден поиска от нея да напусне работа. Анатолия обикновено си мълчеше, но този път неочаквано и за самата себе си отговори с твърд отказ. А когато той, както обикновено, ѝ замахна, се закани да се оплаче на Ованес.

– Нека те научи на ум и разум – тросна се ядосано тя. – А ако не ти дойде умът, ще се разведа. От мен да го знаеш, само да си посмял още веднъж да ми вдигнеш ръка в къщата на баща ми!

Мъжът ѝ присви злобно очи и си замълча. Но изчака тя да отиде на работа и направи истински погром – изби вратите на всички стаи, насече с брадвата мебелите, не се смили дори над раклата, която Анатолия пазеше като зеницата на окото си – в нея сред сушената лавандула и мента бяха прибрани рокличките, обувките и играчките на покойните ѝ сестри.

Привлечена от шума, Ясаман не се престраши да влезе в къщата и изпрати внук си да повика от библиотеката приятелката ѝ, а тя хукна към другия край на селото – да търси мъжа си. Когато той дойде запъхтян, Анатолия лежеше в безсъзнание на пода в гостната, пребита едва ли не до смърт, а върху гладката повърхност на масата зееха две дълбоки следи от удар на брадва: освирепял, мъжът ѝ бе разстлал отгоре чудните ѝ медни плитки и ги бе отсякъл почти до корен, като ѝ бе извикал в лицето злорадо и тържествуващо: "Сега ще пукнеш без косата си", а после бе взел всичките оскъдни спестявания и се бе изнесъл от къщата. Тръгнаха да го гонят, ала се върнаха с празни ръце – той бе отпрашил с пощенската кола към долината, после бе изчезнал сякаш вдън земя.

Ясаман се зае да лекува приятелката си с молитви и целебни отвари. Потресено от случилото се, селото притихна в тревожно очакване: всички помнеха проклятието, което Татевик бе пратила на семейството на Воске Агулисанц и Капитон Севоянц. Но за всеобщо облекчение Анатолия бързо се възстанови и не след дълго се върна на работа. Тялото я наболяваше още дълго, особено при смяна на времето, зрението ѝ също пострада от удара с юмрук по главата, та се наложи да ходи до долината, за да си поръча очила, но тя не роптаеше и дори изглеждаше щастлива, защото най-сетне се бе освободила от потискащия страх, преследвал я през всички години на брака ѝ.

Старият Минас изчака тя да си стъпи на краката и се отби, за да се извини смутен за изстъпленията на онзи негодник, своя помощник, и да ѝ предложи да поправи съсипаната покъщнина, но Анатолия отказа да възстановява каквото и да било. Малко по малко изнесе на двора каквото беше останало от мебелите и го изгори, запази само овалната маса от байцван дъб със следите от брадва по нея. Ованес донесе шкаф, Валинка Ейбоганц ѝ отстъпи едно легло и диван, а Магтахине Якуличанц – голям дървен скрин. Минас поправи лека-полека вратите между помещенията и боядиса наново дюшемето. От предишния богаташки вид на къщата не остана и следа, но Анатолия не се натъжаваше от скромната обстановка, беше свикнала да се задоволява с малко. Радваше се неописуемо, че албумът със снимките е оцелял като по чудо – беше го занесла в библиотеката, за да оправи гръбчето, и го бе забравила на бюрото, с което го беше спасила.

До войната, надвиснала неизбежно над долината, оставаха пет години и през всички тях Анатолия живя безметежно, в блажено спокойствие. Прекарваше дните в библиотеката, а вечерите у дома или у Ясаман, в почивните дни ходеше да навести роднините си на гробищата – плачещата върба, която бяха засадили на гроба на баща ѝ, беше порасла, бе разпростряла над каменните кръстове дългите си тънки клони и безспир нашепваше със сребристозелените си листа молитви. Анатолия се разполагаше между надгробните камъни и ако позволяваше времето, седеше там до късно, до лилавия залез. Случваше се да заспи, допряла към прохладния каменен кръст слепоочие. Отляво лежаха майка ѝ и баща ѝ, отдясно – сестрите ѝ и баба Мане, а Анатолия седеше с ръце около коленете и им разказваше щастливи истории: за децата, които, слава Богу, от година на година се раждаха все повече, за чаените рози, които привличаха с мириса си цели рояци пчели, за мъничките пътеки на мравките, които тръгваха от пода и стигаха чак до прага на библиотеката.

Така и старееше – бавно и неотклонно, сред скъпи на сърцето ѝ призраци, самотна, но в щастливо умиротворение. Ясаман се притесняваше, че приятелката ѝ кукува сама, и няколко пъти ѝ намекваше, че няма да е зле да се омъжи още веднъж, но Анатолия клатеше глава – вече беше късно, пък и нямаше смисъл. Не бе видяла нищо добро от първия си мъж, надали щеше да види и от втория.

Войната избухна в годината, когато тя навърши четиресет и две. В началото от долината започнаха да пристигат мъгляви вести за престрелки на източната граница, после и Ованес, който четеше вестниците от край до край, също вдигна тревога. Ако се съдеше от срочните съобщения за боеве, положението по границите – по източната, а после и по югозападната, ставаше все по-тежко. През зимата научиха, че е обявена всеобща мобилизация. След месец изпратиха на фронта всички мъже в Маран, които можеха да носят оръжие. После войната дойде и в долината. Плъзна като огромен зъбат въртоп, който загребваше в чудовищните си дълбини и хора, и постройки. Склонът на Маниш Кар, по който като змийче се виеше единственият път за Маран, се покри с ровове – следи от минометния обстрел. За дълги години селото хлътна в непрогледен мрак, студ и глад. При бомбардировките се скъсаха и електропроводите, изпочупиха се стъклата на къщите. Наложи се да ги покриват с найлони, защото нямаше откъде да набавят нови стъкла, пък и нямаше смисъл – при следващия обстрел те неминуемо щяха да се превърнат в купчина парчета. Особено безпощадни бомбардировките ставаха по време на сеитбата – за да не работят хората по нивите, а оскъдната реколта от градините не стигаше за дълго. Нямаше откъде да вземат и дърва, за да накладат печките и ако не от друго, да се отърват от мъчителния студ: гората гъмжеше от вражески разузнавачи, които нямаха милост към никого, нито към жени, нито към старци. Наложи се да използват за огрев дъсчените огради, а после покривите на чардаците и на стопанските постройки, след време започнаха да разглобяват и верандите.

Особено мъчителна беше първата зима и Анатолия се видя принудена да се премести да живее в кухнята, по-близо до печката. Стана невъзможно да стои в стаите, които не се отопляваха – найлонът, опънат по прозорците, не спираше влагата и студа и стените и таваните се покриха с дебел слой скреж, който, позатоплеше ли се, започваше да се топи и да се стича на локвички по мебелите, завивките и килимите и да ги съсипва безвъзвратно. Оскъдните запаси от газ за осветление бързо се изчерпаха, после свършиха и свещите. Щом се застуди, училището затвори врати, библиотеката също пустееше. Анатолия натовари на ръчната количка книгите, които смяташе да прочете през зимата, а също саксиите и делвите с цветята и ги докара у дома, на топло. Огради ъгъла на кухнята, постла слама и пресели там и бременната коза – в края на януари тя роди две козлета. Така прекара безкрайно дългата студена зима – край печката, сред растенията, любимите книги и блеещите козички. Нямаше друг избор, къпеше се на части в дървеното корито – първо главата, после от кръста нагоре и накрая от кръста надолу. Правеше го с гръб към козите, срамуваше се. Зимата се случи снежна, затова не се налагаше да ходи на извора за вода, просто загребваше с кофата от снега и една част оставяше да се стопи през нощта – за пиене и готвене, а другата грееше на печката, за да изпере и да измие съдовете. В четвъртък и в петък се налагаше да изнася мръсната вода на верандата, за да изстине на студа, и чак тогава да я лисне. Маранци си имаха старо поверие, което спазваха безусловно: в четвъртък и петък не изливаха на земята гореща вода, за да не попарят нозете на Христос.

Зимните дни си приличаха като прозрачните камъчета по броеницата на баба Мане, с която Анатолия не се разделяше никога. Сутрин ходеше в курника – да нахрани кокошките и да събере яйцата, после хранеше козата, чистеше в кухнята и набързо готвеше нещо, след това, през краткия мрачен ден, четеше. Щом се спуснеше непрогледната нощ, дремеше на дивана, завита с няколко одеяла, или просто лежеше и наблюдаваше тлеещата жарава през малкия процеп във вратата на печката. Албумът със снимките на близките винаги ѝ беше подръка и тя го разлистваше мълком и бършеше с края на ръкава сълзите си. Нямаше какво да разказва, а не ѝ се искаше да им досажда с оплаквания.

Запролети се малко по-късно от обикновено, чак в средата на март изтерзаният от студа и мрака Маран най-сетне въздъхна от облекчение, заскърца с врати и порти, разтвори прозорците – да влезе слънчева светлина. Радостта, че непрогледната ледена зима най-после е отминала, беше толкова голяма, че затъмни страха от смъртта. Маранци отдавна вече бяха свикнали с обстрела и без да му обръщат внимание, се заеха с делнични дела, които се оказаха страшно много. На никого и през ум не му беше минавало, че проникналите в стаите студ и влага са способни да повредят до такава степен покъщнината. Наложи се да проветряват и да сушат дълго стаите, за да победят вездесъщия мухъл, който бе успял да проникне и в шкафовете и дрешниците. Намазаха стените, подовете и покъщнината с разтвор от стипца и син камък и цял месец праха всичко наред, като се започне от чаршафите и дрехите и се стигне до килимите и пътеките. Имаше толкова много работа, че Анатолия успя да отскочи до библиотеката чак в края на април, когато бомбардировките поутихнаха и децата отново тръгнаха на училище.

Тя плъзна буза по възглавницата и въздъхна горчиво, за да спре сълзите, избили в очите ѝ. От онзи ден бяха минали много години, а на нея всеки път ѝ беше трудно да притъпи огромната душевна болка при спомена за бедственото състояние, в което е заварила библиотеката. Влагата бе проникнала през найлона по прозорците и бе допълзяла дори до най-горните лавици, за да покрие с чудовищни петна мухъл кожените подвързии и невъзвратимо пожълтелите нагънати страници на книгите. Господи, Господи – плачеше Анатолия, докато обхождаше един по един рафтовете, осеяни с трупчета на книги, – какво направих, как така не успях да ги опазя!

В библиотеката се отби и директорката на училището, която завари Анатолия на прага – седеше там, държеше се за главата и както се клатеше напред-назад, ридаеше безутешно като малко дете. Директорката – възрастна едра жена с квадратна челюст като на мъж и широки рамене, изслуша мълчаливо накъсаните обяснения на Анатолия, после обиколи библиотеката, свали напосоки няколко книги, разлисти ги и поклати глава. Върна ги по местата им, помириса си пръстите, свъси се. Извади носната си кърпа и погнусена, си избърса ръцете.

– Е, какво можеше да направиш, Анатолия? Така и така щяха да се съсипят.

– Ама как така? Как така? Старата библиотекарка ги опази в глада, а аз не успях през войната.

– Тогава имаше прозорци, докато сега... Кой да знае, че ще стане така!

Анатолия направи безплоден опит да спаси книгите. Донесе кълбо връв, опъна на двора десетина въжета като за пране. Накачи по тях от край до край книгите с надеждата, че слънцето и вятърът ще изсмучат влагата и после криво-ляво тя ще ги пооправи. Отстрани изглеждаше, че над двора на библиотеката се е издигнало ято разноцветни птици, които са увиснали във въздуха и са отпуснали унило безполезните си криле. Анатолия минаваше покрай редиците и отгръщаше страниците. Остана и през нощта в библиотеката – да не би да завали. На втория ден книгите се нагънаха и страниците започнаха да капят точно като листата през есента. Анатолия ги събра, изнесе ги зад оградата, заключи библиотеката и не стъпи повече в нея.

След още седем тежки години войната премина в отстъпление, като взе със себе си младото поколение. Някои загинаха, други заминаха за спокойни благополучни земи, където да спасят семействата си. Когато Анатолия навърши петдесет и осем години, в Маран бяха останали само старците, отказали да напуснат земята, където почиваха предците им. Макар и най-млада сред жителите на селото, Анатолия не се отличаваше по нищо например от Ясаман, на която можеше да бъде дъщеря. И тя като другите старици ходеше облечена в дълги вълнени рокли, връзваше си отпред престилка, прибираше косата си под забрадка, която пристягаше на сложен възел на тила. На закопчаната догоре висока яка винаги слагаше камеята – единственото украшение, останало от майка ѝ. Никой в Маран не хранеше надежда нещо да се промени към добро. Селото, а заедно с него и Анатолия доживяваха гордо и обречено последните си години.

Навън се беше плиснала южната нощ, която плъзгаше по перваза плахи лунни лъчи и разказваше с нежния цвъркот на щурците сънищата, присънили се на света. Анатолия лежеше на възглавниците и притиснала до гърдите си албума със снимките на близките си хора, плачеше.

Глава 2

Ованес Шалваранц разбиваше шумно, на пищна пяна с вилицата жълтъка и захарта. Каквито и да бяха обстоятелствата, годишното време и дори здравословното му състояние, той закусваше любимия си жълтък, а после си правеше силен чай с мащерка, свиваше цигара и я изпушваше с наслада, като наблюдаваше как дъхавата гореща пара се вие над чашата от дебело стъкло.

Нямаше как, трябваше да пести хартията за цигарите. Преди не му се беше случвало: имаше колкото щеш глупави вестници. Пощенската кола се качваше с усилно пуфтене нагоре по стръмнището на Маниш Кар и докарваше цели връзки вестници, които миришеха на още мокро печатарско мастило. Ованес често ги преглеждаше страница по страница. Заглавията до последното бяха гръмки, а съдържанието – никакво, и това само засилваше мнението му, че в сравнение с изреченото слово печатното си е вятър работа.

– По-добре сто пъти помисли и тогава говори, отколкото да тиражираш като последен глупак всякакви небивалици – тюхкаше се Ованес, като отгръщаше раздразнено страниците.

– Може пък да са помислили сто пъти, преди да го отпечатат? – възразяваше Ясаман.

– Ако мислеха по сто пъти над всяка дума, вестниците в най-добрия случай щяха да излизат веднъж в месеца. Нима е възможно за един ден да измислиш толкова умни страници?

– Не е възможно.

– И аз това казвам.

Това, че вестникарският лист е празен откъм съдържание, всъщност не влияеше на вкусовите качества на тютюна, затова Ованес продължаваше надлежно да изписва вестници. За съжаление, след началото на войната пощенската кола се качваше все по-рядко по склона на Маниш Кар, а после съвсем престана да идва – в долината имаше големи неуредици с доставката на гориво и го оставяха само за най-неотложни и крайни нужди.

Отмяната на пощенските доставки породи затруднения с хартията. Оправяха се, както можеха. В началото прибягваха до стари вестници, после – до съсипаните книги, които, съвсем отчаяна, Анатолия Севоянц бе струпала веднъж зад оградата на библиотеката. Без да казват нищо, старците разкъсаха покритите с мухъл, вмирисани на влага и тъжно мълчание томове на Шекспир, Чехов, Достоевски, Фокнър, Балзак. От дебелите корици си правеха поставки за горещи съдове, а нагънатите страници използваха за подпалка и за други къщни нужди. Цигарите, свити с такава хартия, нагарчаха, димяха и непрекъснато гаснеха. Ованес Шалваранц ругаеше с присвити очи и час по час палеше цигарата от тлеещата главня, която се виждаше принуден да вади от печката и която все го пареше – в селото не достигаше и кибрит, затова го използваха крайно предпазливо.

След като цели осем непосилно дълги години бе събирала по света реколта от окаяни души, веднъж войната се задави – и премина с вой в отстъпление, като накуцваше и си лижеше окървавените лапи. Горивото пак не достигаше, ала животът малко по малко започна да се връща със скърцане в обичайното русло. Но кой знае защо, тези промени не засегнаха Маран – никой нямаше намерение да си спомня за селото. Сега тук се появяваше само един автомобил – на "Бърза помощ", но и него го викаха с телеграма, защото Маран нямаше друга връзка с външния свят. В долината явно отдавна бяха махнали с ръка на шепата вироглави старци, отказали навремето да слязат от хребета на Маниш Кар в низините.

Сега с хартията ги спасяваше пощальонът Мамикон. Веднъж на две седмици (освен ако нямаше писма, а писма се появяваха изключително рядко) носеше в пощенската чанта купчинки рекламни дипляни, които не трябваха на никого и с които долината беше наводнена, и ги оставяше в пощата. Телеграфистката Сатеник ги разпределяше на двайсет и три равни части – толкова бяха къщите в селото, където още живееше някой – и ги слагаше отпред на гишето. До вечерта хартията изчезваше.

Преди да си свие с рекламата поредната порция тютюн, Ованес я разглеждаше внимателно. Ако се съдеше от съдържанието, умните хора в долината не се бяха увеличили, дори обратното. Защото, ако пак се съди от съдържанието на тези реклами, сега хората не правеха друго, освен да ходят по гледачки, за да поръчват магии за любов, да взимат кредити от банките, за да купуват ненужни боклуци, и да водят домашните си любимци на скъпи фризьори на животни.

– Ако Бог реши да накаже някого, първото, което му взима, е умът – клатеше глава Ованес, докато всмукваше от горчивия тютюнев дим.

Сам си отглеждаше тютюна на пустеещия парцел, който навремето бе принадлежал на брат му. Той бе починал отдавна, децата му се бяха пръснали по белия свят и останала без човешки грижи, нивичката бързо буреняса. Затова Ованес реши да посади там тютюн – хем добре за земята, хем Ясаман ще се зарадва, че част от градината ѝ ще се освободи за картофи. Сушеше го на верандата: закова в двата края пирони, огъна главичките им така, че да станат на куки. Докато тютюнът зрееше, той ходеше да го бере – задължително вечер, така че в растението да има възможно най-малко влага, – нанизваше листата със стоманена игла, редеше нанизите върху преносими рамки, носеше ги да изпръхнат в тъмната ъглова стая. После изнасяше рамките на слънчевата веранда, опъваше нанизите с пожълтелите листа между куките и ги оставяше да изсъхнат напълно.

Тютюнът ставаше за чудо и приказ: дъхав, мек, леко тръпчив. В събота, когато на селския мегдан се провеждаше малък пазар, Ованес нареждаше в ракитовата кошница сухите тютюневи листа, взимаше таблата и отиваше да търгува. До него ситнеше Ясаман, дребна, чевръста, с нова кърпа на главата и копринена престилка. Слагаше престилката само на църковни празници и в събота и неделя. В събота, за да отиде на мегдана, а в неделя – в параклиса, на сутрешната служба, отслужвана рядко, веднъж в месеца, от свещеника тер[10] Азария, който идваше от друго място.

Стига да позволяваше времето, в събота на мегдана се стичаше цялото село. Всеки носеше каквото е произвел и отгледал: плодове, зеленчуци, подправки според сезона, сирене, масло, извара и сметана, сушеница с подправки, шунка, печива. Рядко някой вадеше пари, всъщност това си беше натурална обмяна. Срещу десет кокоши яйца човек можеше да си вземе нож, грваканът[11] овче сирене и три четвърти грваканът козе сирене вървяха по чифта трехи, за делва топено масло можеше да получиш две делви пчелен мед, за вълната от една овца – четири грвакана овче сирене.

Навремето, когато домакинствата бяха големи и в селото имаше към петстотин къщи с хора в тях, на мегдана нямаше къде игла да падне. Сергиите се огъваха от какви ли не вкуснотии, млечните се редуваха с плодовите, а врявата бе направо оглушителна. В задната част на площада, веднага след сергиите със зеленчуци, се намираше тържището за добитък, където в сила бяха строги правила за обмяна, наложени още от далечните предци на маранци. Там кравата се заменяше за кон, едногодишен мози[12] – за две овце, свинята – за овца и овен, дойната крава за три кози, а отелилата се за вол.

За пазара пристигаха и цигани с каруци, които пъплеха на дълга върволица нагоре по склона на Маниш Кар, а после опъваха пъстрия си катун току до селото, изсипваха се на шумна шарена тълпа на мегдана, пазаряха се до припадък, все гледаха да задигнат нещо, но хванати на местопрестъплението, прихваха да се смеят и плащаха със жълтици, а после плъзваха по дворовете, за да гледат на карти и да молят да им дадат ненужните стари вещи. Надвечер, след като приключеха с търговията, се вдигаха и си тръгваха, оставяйки след себе си миризмата на дим и на огньове и далечното ехо на дрънкащи китари.

На големи празници пристигаше и пътуващ цирк, който взривяваше въздуха с настойчивия зов на зурната, опъваше над мегдана въже, пускаше по него въжеиграчи и те балансираха на него така, че чак ти секваше дъхът, а после хвърляха пръта и след като направеха салто, всеки път се приземяваше безпогрешно с тесните си ходила на неустойчивото въже, което – аха – и да се изплъзне изпод нозете им.

Долу, на избелели килимчета, постлани направо в прахта, седяха факири с тъмни лица и жълти очи, които свиреха на тръстиковите си дудуци и извличаха от тях провлечени омайващи звуци. Омагьосаните от свирнята змии се поклащаха в монотонен танц и хвърляха в свещен ужас зрителите, а край тях обикаляха продавачки на източни сладости, които метяха с дългите си поли боклуците из пазара и предлагаха фурми и сладкиши с невиждан по тези ширини сусам.

Но това беше много отдавна, във време оно, чак не му се вярваше на човек, а сега селото бе забравено завинаги от всички и се полюшваше сиротно като празна кобилица върху рамото на Маниш Кар. Мегданът се бе стеснил до размерите на напръстник: няколко сиромашки сергии и отмереното потракване на заровете, денят минаваше в безплодни разговори и спомени, а надвечер старците се разотиваха по домовете си, без да продадат нищо, и всеки си тръгваше със стоката си – нямаше смисъл да си ги разменят, защото всички бяха еднакви. На печалба бяха само Василий Кудаманц и Онавес Шалваранц, при първия можеше да си наточиш тъпия градински инвентар или ако доплатиш, да го замениш за нов, а при втория – да си напълниш кесията с тютюн.

Освен на съботния пазар човек можеше да се запаси с продукти и в бакалничката на Мукуч Германцанц. Два пъти в седмицата той запрягаше каруцата и поемаше към долината, откъдето докарваше по малко от всичко: захар, сол, ориз, фасул, кибрит, сапун, рибни консерви, малко дрехи, обувки, но само ако му поръчаха, с условието, че ако не стават, ще ги върне. Спасяваше ги най-вече с аптечни артикули – бинт, памук, йод, спирт.

В селото се лекуваха с билки и отвари, които приготвяше Ясаман Шяпканц. Старците гледаха с подозрение и явно неодобрение на обичайните лекарства.

Ясаман приготвяше отварите си всеки божи ден, задължително сутрин, преди изгрев слънце, или след залез. Докато жена му запарваше в пристройката на зимника билките, Ованес разбиваше на гъста пяна два жълтъка с няколко супени лъжици захар, правеше си силен чай, а после пушеше на отворения прозорец в кухнята и разглеждаше заплелите се в клоните на черницата бледи късчета прозрачно небе.

– Ох! – възкликваше доволно при всяка глътка. После се показваше до кръста през прозореца и викаше жена си: – Шяпканц! Ей, Шяпканц? Чуваш ли какво ти казвам? Ясаман Шяпканц!

– Какво, Ованес Шалваранц? – отвръщаше подразнена Ясаман.

Ованес се смееше.

Бяха най-забавната двойка в селото. Ясаман Шяпканц, иначе казано, от рода на Шяпката[13], и Ованес Шалваранц, от рода Шалварови.

Всеки род в Маран си имаше прякор. Най-често той бе смешен и забавен, понякога ироничен, но рядко и много обиден. Зависеше от това с какви дела, добри или недостойни, се е отличил човекът, чийто прякор после преминаваше по наследство и у потомците му.

Така например на младини прадядото на Ясаман често ходел на гости на братовчед си, звезда в един от академичните театри в долината. Братовчед му го водел по представления, запознавал го със светския живот, учел го как да се облича. Веднъж прадядо ѝ се прибрал от долината с нещо невиждано и предизвикателно според маранци на главата. На упоритите въпроси какво си е сложил той отвръщал предизвикателно: "Шяпка!" Затова му излязъл прякорът Шяпката, а потомците му се казваха Шяпканц.

Колкото до прякора на рода Шалваранц, тук историята бе съвсем друга. Дядото на Ованес тръгнал да воюва в световната война така, сякаш отива на празник: засукал мустак, надянал на главата си калпак, кръстосал патрондаша, обул си скъп-прескъп нов панталон. Е, да, така и не стигнал в полка си, попаднал под обстрел. Кракът му от коляното надолу бил обезобразен от заблудило се парче шрапнел, раната се оказала тежка и се наложило да ампутират част от ходилото, а след края на лечението да го демобилизират и да го пратят у дома. В лазарета дядото на Ованес, кой знае защо, се тюхкал не за осакатения си крак, а за новия панталон, който се наложило да изхвърли.

– Шалварите, шалварите – оплаквал се той на милосърдните сестри и на лекарите.

Оттам и тръгнало това Шалварите, а потомците му си останали с името Шалваранц.

В селото се шегуваха, че Ясаман и Ованес са си лика-прилика: допълват се като предмети от гардероба.

Ованес много обичаше да взима на подбив жена си и често се обръщаше към нея не на малко име, а с Шяпканц. Ясаман, разбира се, не му оставаше длъжна и тутакси му припомняше историята на онзи смотаняк, дядо му, успял да остане инвалид, без да е воювал и една-единствена минута.

Ето и днес, след като си размени с жена си дежурните любезности, Ованес си допуши цигарата и тъкмо понечи да се дръпне от прозореца, когато най-неочаквано се затръшна портичката. Той протегна врат, за да види кой е ранният гост. Към къщата с коса на рамо вървеше ковачът Василий, висок як човек – не мъж, а канара – с големи очи с цвят на угаснала пепел и с гъсти, рунтави вежди. Младееше много за своите шейсет и седем години: с изправен гръб, побелял, широкоплещест, с огромни непобедими пестници – веднъж, още като млад, дори уби заради един бас бика на Мукуч Германцанц. Мукуч руга много, но после от немай-къде се видя принуден да заколи животното за кавърма, не се престраши да иска пари от Василий, пък и нямаше смисъл, нали самият той като последен глупак се беше хванал да спори и с пяна на устата да доказва, че няма как да повалиш с юмрук цял бик.

– Искаш ли да ти покажа? – подсмихна се Василий.

– Искам, я!

Василий си свали жилетката, запретна над лактите ръкавите на архалука[14], отиде под навеса, където за забит в земята кол бе здраво завързан огромен гарвановочерен бик, който пръхтеше и клатеше огромна глава.

– После да не съжаляваш? – зашушукаха зад Мукуч съселяните му.

Но вместо да отговори, той само изпухтя пренебрежително. Василий се подсмихна още веднъж, вдигна пестник зад бика и го просна с точен удар в тила. След този случай никой от мъжете в селото не се престрашаваше да го предизвиква за юмручен бой, пък и да спори с него. Немногословен, винаги тих – няма да заговори, ако не го попиташ нещо, – Василий беше от онази порода мъже, които само с вироглавия си вид пораждаха у хората безусловно уважение.

– От веждите му чак захрмар[15] капе! – ето как се изказваха за такива хора маранци и цъкаха с език.

Понеже си беше по рождение скромен, Василий посрещаше уважението на съселяните си с ирония, макар и да не го показваше. Беше мрачен, понякога дори груб и несговорчив, но клиентите не се стряскаха от привидната му недодяланост – той се славеше като отличен ковач и като съвестен човек, ако купувачът нямаше възможност да плати, Василий се съгласяваше да изчака колкото трябва. Цялото село му дължеше пари, но той не напомняше на никого. След войната ковачницата бездействаше, почти нямаше работа, но Василий не роптаеше, "както другите, така и ние" – ето как отговаряше на вечните жалби на жена си, че не им достигат средства, и с това съвсем я изкарваше от кожата ѝ. Магтахине Якуличанц, с която Василий бе живял близо половин век, бе спретната и работлива, но твърде бъбрива – разгорещеше ли се, можеше да дърдори до припадък, като от време на време спираше за малко колкото да си поеме повечко въздух, Василий търпеше, търпеше, пък после я хващаше за лакътя, завеждаше я в най-далечната стая и я заключваше вътре.

– Щом се наговориш, ми кажи.

От безпардонното отношение на мъжа си Магтахине съвсем се разпалваше и на висок глас, така, че да я чуе най-вече той, започваше да се оплаква от горчивата си съдба, от баща си и майка си, които – колкото да се отърват от нея, са я омъжили за такъв недодялан селяндур, въпреки че са уредили в прилични семейства другите си дъщери, особено най-малката, своята любимка Шушаник, на която между другото са събрали и най-голяма зестра: три килима, две ракли с бельо, плодородна нива, три крави, свиня, двайсет кокошки носачки и толкова много злато, че ако тя си го сложела наведнъж, жалкият ѝ гръбнак щял да се прекърши, докато на Магтахине били дали два пъти по-малко зестра и не златни, ами сребърни накити, времето обаче сложило всичко на мястото му, явно като възмездие за несправедливото отношение на родителите им към Магтахине другите деца били напуснали първи света, по-големите сестри не оцелели в глада, единственият им брат загинал, ударен от гръм, а любимката Шушаник издъхнала от тежък пристъп на гръдна жаба, повърнала и се задавила, та на родителите им се наложило до края на дните си да разчитат на Магтахине и тя, разбира се, не ги подвела, винаги била до тях, предана и любеща, грижела се и им треперела като на писани яйца, когато баща ѝ вече не можел да ходи, изнасяла нощното гърне, слагала на петите на майка си компреси с горещ оцет, само и само да ѝ мине по-скоро мигрената, която след смъртта на Шушаник я мъчела по-често, но после си отишли и майка и баща ѝ, пръв издъхнал баща ѝ, и то в деня, когато дъщеря му навършила шейсет, и сега няма как, тя посреща рождените си дни на гробищата, където ходи да чисти гроба му, после си отишла и майка ѝ, но първо скъсала нервите на дъщеря си, понеже в края на живота си съвсем превъртяла, правела всичко под себе си, а после рисувала с каквото намерела отдолу по стените и подовете, налагало се да я държат заключена в стаята, за да не плъзне творчеството ѝ из цялата къща, след като починала, Магтахине собственоръчно смъкнала боята, за да ремонтира стаята, а стенописите по нещастните четири стени били доста, за разлика от мозъка дебелото черво на покойната работело отлично и безотказно, то оставало да не работи, това да не ти е, като да мислиш с главата си, но сега, когато роднините ѝ били измрели до последния, тя кукувала сам-сама, ако не се брои онзи селяндур, мъжът ѝ, с когото човек и две думи не може да си каже. Преди е могла да си побъбри през заключената врата поне с майка си, тя може и да е била чалната, но е знаела как да поддържа разговор, ти ѝ казваш едно, тя ни в клин, ни в ръкав ти отвръща друго, но това пак си е живо общуване и съпричастност, защо ли ѝ бе отредена такава горчива съдба никой да не я обича и да си отиде необичана като онова старо псе – ни да го застреляш, ни да го нахраниш, така и така ще пукне.

След като си излееше душата, Магтахине се измъкваше задъхана през прозореца и като сипеше проклятия и внимаваше къде стъпва с протритата обувка, слизаше по дървената стълба – винаги я държеше под перваза на стаята, където мъжът ѝ я заключваше. Василий вече седеше в ковачницата, за да убие времето в тези дни на бездействие, и като пуфтеше с лулата, си спомняше годините, когато е имало толкова много поръчки, че не е могъл да изправи гръб, а жена му, погълната от къщната работа, е била тиха и кротка като снежна нощ.

Магтахине беше убедена, че ще надживее мъжа си, и все му повтаряше – какво ще правя, когато умреш, а се получи точно обратното: в най-големия пек отиде да плеви лехите и се свлече, поразена на място от мозъчен кръвоизлив. Василий я оплакваше горчиво и трябваше да мине много време, докато свикне със задушната тишина, плъзнала като лепкава тиня из къщата. Колкото и опърничава да бе Магтахине, тя бе добра съпруга, е, не особено нежна и затова цял живот не му достигаха ласки, но инак бе предана и грижовна, винаги до него – и в скръб, и в радост, и в богатство, и в нищета.

С къщната работа сега му помагаше телеграфистката Сатеник, която му се падаше втора братовчедка. Точно на нея ѝ хрумна да насочи вниманието му към Анатолия Севоянц. В началото Василий се правеше на ударен, но братовчедка му не мирясваше – така и така, скоро ще стане на осемдесет, днес я има, утре не, а братовчед ѝ може и да е добър ковач, но никакъв го няма в къщната работа, като малко дете е, не знае нито да сготви, нито да изпере, пък и за мъж самотията е по-страшна и от най-ужасната болест, докато Анатолия още си е младичка, хубава, също сама, пък и е мълчалива, точно както Василий обича, защо да не се съберат?

– И най-важното, ни е умна, я колко книги е изчела! – изтъкна Сатеник най-сериозния си довод.

Братовчедка му, разбира се, знаеше на кое да наблегне. Още от малък Василий уважаваше много образованите хора.

Беше неук селянин – по онова време в Маран нямаше училище, а майка му, нали си беше бедна, не можеше да плати да се изучи в долината – и затова направи всичко възможно да даде на синовете си добро образование. Не губеше надежда и той някога да се ограмоти. Навремето се канеха да открият в Маран вечерно училище и той много се радваше, но после ги връхлетя гладът, отнесъл половината население на селото, и разговорите за вечерното училище, уви, секнаха.

Войната му взе по-малкия брат и синовете му. Синовете отидоха на фронта направо от академията, където учеха, и Василий и Магтахине не успяха дори да се сбогуват с тях. А брат му го откараха от ковачницата. Василий още помнеше как го е погледнал: объркано, като малко дете, – помнеше и вдигнатата му нагоре длан на лявата ръка с дълбок белег на мястото, където кривата линия на живота опасваше палеца и се спускаше надолу. Белегът му бе останал след онзи път, когато Василий не бе задържал калъпа с разтопения метал и го беше изпуснал на земята. Металът се бе разлетял и една от капките беше паднала върху дланта на брат му така, че я беше прогорила. Раната бе заздравявала дълго и мъчително – беше забирала и кървила, Ясаман Шяпканц бе изразходвала за нея всичките си запаси от церове. Тъкмо беше хванала коричка и брат му можеше да завърти отново чука, когато избухна войната. Спомнеше ли си Василий за брат си, и дланта му изтръпваше. Той се въсеше, сумтеше, търкаше преднамерено дълго ръката си, стискаше зъби и мигаше често-често, за да сдържи сълзите. Виж, за синовете си не си спомняше никога, беше си го забранил веднъж завинаги веднага щом се поокопити от чудовищната болка, която бе преживял, след като бе получил вестта за гибелта им. Беше забранил и на жена си да ги споменава в безкрайните си монолози.

– Ще се наговорим, след като умрем и се срещнем с тях.

Най-неочаквано Магтахине се съгласи бързо и никога не изричаше пред мъжа си имената им, а той се трогна от сговорчивостта ѝ и известно време търпя безропотно безбрежния словопоток, но веднъж се прибра по-рано от обикновено и я завари да стои пред огледалото със снимките на синовете им в ръце – клатеше се равномерно, местеше поглед от едната снимка на другата и се оплакваше от съдбата си: от немощния им дядо, прикован към люлеещия се стол със седалка, която Василий бе преоборудвал така, че отдолу да се отмества и да можеш да сложиш гърне, без да вдигаш стареца, на Магтахине ѝ се наложи да му прекроява панталона, та той да се облекчава, без да го смъква, иначе не става и не става, оплакваше се тя, не мога да го вдигна, а няма кой да ми помогне, баща ви се губи от тъмно до тъмно в ковачницата, а от бабата – полза никаква, само обикаля по съседите и събира клюки, станала е много особена, не може да ѝ се угоди, грехота е да го казвам, ама понякога ми се струва, че съвсем си е изгубила ума, онзи ден я заварих в зимника, седи в ъгъла, очите ѝ направо святкат, чакам, вика, да утихне вятърът, а аз я питам – какъв вятър, мамо, пък тя ми разправя – така и така, ти няма да разбереш какъв, а аз – е, да, къде ти ще разбера, нали съм несхватлива, виж, друго си е твоята любимка Шушаник, и щом чу името на по-малката ви леля, тя скочи като ужилена, развика се, хукна да обикаля из зимника, замята се като риба на сухо, озаптих я криво-ляво, доведох я у дома, дадох ѝ да пийне ментов чай, разтърках ѝ слепоочията с черничева ракия, тя като че ли се поуспокои, един месец бе по-тиха и от водата, а вчера пак се развихри

– Отишла у Валинка Ейбоганц, застанала на прага, я викни – рекла ѝ – майка си, имам да ѝ казвам нещо, искала, моля ти се, да разговаря с Катинка Ейбоганц, дето се спомина преди близо половин век, пак добре, че Валинка не се обидила, веднага си дала сметка, че ако си с всичкия си, няма да ги дрънкаш такива, отвела я в стаята, сложила я да седне на дивана, почакай малко, рекла ѝ, ей сега ще повикам мама, а после дотича право при мен, така и така, вика, майка ти, Магтахине, май се е побъркала, отидохме при нея, баба ви седи на пода, наслагала около себе си мутаци, да си речеш, че мъжът ѝ е шах, я ни донесете, вика, сусамова халва и един грвакан стафиди, ама внимавайте да са без семки, после се обърна към стената и заговори с нея, наричаше я Катанка.

На другата сутрин Василий издебна жена му да отиде в градината, уви снимките на синовете си във вестник, занесе ги на Сатеник и я помоли да ги скрие някъде, но така, че Магтахине да не се добере до тях. Сатеник взе пакета, само попита защо постъпва толкова сурово с жена си.

– Главата ми наду с постоянните си жалби, а сега се лепна за синовете. Няма да допусна да им нарушава покоя! – отсече Василий.

Сатеник дълго обикаля из къщата, докато намери скришно място, и накрая прибра снимките в метална кутия от дропс бонбони и ги пъхна чак на дъното на скрина с дрехите, под басмените торбички лавандула и нафталин. След като установи, че снимките ги няма, Магтахине не се престраши да вдига скандал на мъжа си, затова отиде да се оплаче на братовчедка му Сатеник. Тя трябваше да хвърли доста усилия, за да не се издаде. След дълги увещания успя да убеди Магтахине да не подхваща с Василий разговор за изчезналите фотографии. Тя се вслуша в съвета ѝ, но се обиди много на мъжа си и за да му отмъсти, обогати пълноводната несекваща река от жалби с нови мъгливи намеци, че и най-бездушният няма да заличи образите на любимите хора от сърцето ѝ, понеже нейното е голямо и бездънно, не като на жалките типове, способни без всякакви угризения на съвестта да изнесат от къщата най-свидното, което е имала, има и ще има някога най-самоотвержената, любеща и нещастна майка, и ако тези бездушни типове могат да заключат с катинар скръбта си, тя няма как да го направи, понеже съвсем е останала без сили, а душата ѝ е като хванат в капан звяр – ни да се освободи, ни да умре, може само да чака унизена своята неизбежна страшна кончина. Василий търпеше вайкането ѝ, без да казва нищо, само се въсеше и сумтеше, ходеше в ковачницата и до късно седеше край студената пещ, димеше с лулата и току търкаше лявата си длан в напразен опит да разсее тъпата болка.

След смъртта на Магтахине Сатеник понечи да върне на братовчед си снимките на синовете му, но после реши да не бърза – нека той се поокопити от мъката. И сега благодарение на металната кутия от дропс бонбони тези снимки оцеляха благополучно студа и нашествието на мухъла, преселиха се от скрина с дрехите в дървеното ковчеже и чакаха да се завърнат под бащиното крило.

Междувременно Сатеник се запретна да урежда личния живот на братовчед си. Първото, което направи, бе да размени няколко думи с Ясаман Шяпканц. Тя се зарадва на възможността да сложи край на самотата на приятелката си Анатолия ѝ обеща да поговори с нея. След като си осигури подкрепа, Сатеник се впусна да убеждава братовчед си. В началото Василий не искаше и да чуе, не възприемаше сериозно думите ѝ, но после от немай-къде се съгласи, понеже и той бе наясно, че едва ли на този свят има нещо по-мъчително от самотната старост.

Отнасяше се с голямо уважение към Анатолия и още преди войната няколко пъти се канеше да намине към библиотеката, за да поиска самоучител по четене, но накрая все не се престрашаваше, продължаваше нататък, понеже, колкото и да му беше досадно, се притесняваше при спомена как веднъж я е видял да мие с парцал, топнат в слаб разтвор на оцет и омотан около метлата, каменната стена под гнездата на лястовиците, като плъзга внимателно парцала под всяко гнездо, за да не го закачи и без да иска, да го събори. Все се сещаше как навремето, като вятърничав младеж заради един бас е убил с юмрук невинния бик и го досрамяваше много. Ето къде беше разликата между грамотния и неграмотния, мислеше си Василий, докато се отдалечаваше от библиотеката към горещата ковачница – грамотният се притеснява да не разруши празно гнездо, а неукият е готов да убие невинна животинка, само и само да докаже глупавата си сила.

– Тя е умна, начетена, за какво съм ѝ аз такъв недодялан!– сподели той с втората си братовчедка.

– Да не би и мъжът ѝ да беше умен и начетен? – изсумтя Сатеник. – Изрод бездушен, скъсваше я от бой, а тя, грамотната, търпеше. Виж се – свестен мъж си, работлив, човек може да се опре на теб. Няма случай да си посегнал на Магтахине, въпреки че тя, Бог да я прости, все си го просеше. Трябва да си грамотен не тук, Васо джан – почука Сатеник с пръст по челото на братовчед си, – а ето тук, в сърцето.

И допря длан до гърдите му.

На Василий му дотегна тя да го убеждава и след като изчака тютюнът да изсъхне, реши да се отбие при Ованес, за да си купи. После, като заекваше и кашляше смутено, попита за Анатолия. Ованес го прекъсна по средата:

– Само ще се радвам, ако се съберете. Е, да, Ясаман твърди, че Анатолия не била склонна да се омъжва още веднъж, но нали ги знаеш какви са жените. Днес едно им се върти в главата, утре – точно обратното. Дай ѝ време да посвикне с тази мисъл. Пък после ще видим.

От този ден нататък Василий започна да се отбива често у Ованес и Ясаман, за да си побъбрят и да поиграят табла. Веднъж завари там Анатолия и я поздрави учтиво, но тя, кой знае защо, се разстрои, взе сол от Ясаман и забърза да си ходи.

– Дъще, нали се оплакваше, че косата е тъпа, помоли Василий да я наточи – опита се Ованес да я задържи.

– Благодаря, няма нужда, вече я наточих – отказа меко тя и се запъти към входната врата.

– Инати се като магаре. На баща си се е метнала – разпери Ованес ръце, след като изчака тя да си тръгне.

– Тя се е метнала на своя баща, аз – на моя. А да видим кой ще надделее – изсумтя Василий.

Тогава Ованес се плесна по коляното и прихна. А сега криеше в брадата усмивката си и наблюдаваше как старателно наточеното острие и лъснатата до блясък ръкохватка на косата, която Василий носеше на рамо, хвърлят слънчеви зайчета.

– Гледам, идваш с подарък – викна Ованес.

Василий тръгна да се качва по стълбата, като закачаше с острието на косата лозата, увила се около перилата и дървените подпори на верандата.

– Дали да не оставиш долу инструмента? – не се сдържа Ованес.

Василий се засуети, свали от рамото си косата, подпря я на перилата така, че да не се преобърне.

– Аз такова... Тръгнал съм към Анатолия. Направих ѝ нова коса, нали старата вече е тъпа.

– А защо си подминал къщата?

– Ами... Снощи наминах по залез слънце, а при нея не светеше никъде. Дойдох сутринта – птиците не бяха пуснати от кокошарника и дворът беше сух, не го бяха пръскали с вода, за да пометат. Почуках на вратата, но не ми отвори.

– Може още да спи.

– Може. Исках да те помоля, Ованес. Нека Ясаман отиде при нея и разбере как е.

– Прави отвари. Щом приключи, ще иде. Но на твое място – натърти Ованес – щях да довърша сам нещата, щом веднъж си се решил.

Василий се почеса по тила, пак нарами косата.

– Ще отида да почукам още веднъж.

– Я остави косата. Не се разхождай с нея, сякаш си я вързал за себе си. Няма да избяга никъде, после ще я занесеш.

– Не, по-добре така.

– Е, да, с инструмент е по-удобно да правиш предложение за брак.

– Моля?

– Успех, викам. После се отбий да кажеш какво е станало.

Ованес изчака Василий да се скрие зад портичката, нахлузи обущата, като пъхна в кончовите връзките, за да не му се пречкат из краката, и забърза към стопанската постройка, при жена си. Тя тъкмо прецеждаше през марля изстиналата отвара и я наливаше в шише от тъмно стъкло. В помещението миришеше силно на сухи билки и дрянова настойка, която тя задължително добавяше към церовете си.

– Слушай, Ясаман – подхвана Ованес, като затвори внимателно след себе си вратата, за да не проникват пагубните за настойките слънчеви лъчи.

– С кого говореше?

– С Василий. Анатолия не му отваряла.

– Как така не отваря?

– Ами така. Явно се е уплашила от косата.

Ясаман застина с цедката в ръка.

– Каква коса?

– Ами такава, отишъл е с нея на гости. Омръзнало му да чака тя да се отнесе по-благосклонно и отишъл с инструмента. Един вид, мисли му, ако ми откажеш.

Ясаман изсумтя и погледна под вежди мъжа си. Той разглеждаше най-невъзмутимо шишето с отварата срещу светлината. После го върна на полицата.

– Хм, мислех да отида да полея тютюна, но се налага да изчакам Василий да се върне. Интересно ми е как ще завърши всичко.

– Дано я убеди – въздъхна Ясаман.

Глава 3

Всеки път, когато баща ѝ приклякаше с левия крак и замахваше рязко и широко с дясната ръка, за да окоси още един ред трева, Анатолия виждаше как се напрягат мускулите му под архалука и панталоните, втъкнати в кончовите на ботушите. "Сигурно е неудобно да работиш, когато дрехите са толкова тесни", помисли си тя. Валеше дъжд, силен, но изумително лек, лееше се, сякаш минаваше през теб. Анатолия подложи длани и усети как я докосва като плахото дихание на телето Груша, на което като малка всеки ден носеше моркови – след като изядеше лакомството, то ѝ дишаше гальовно върху дланта и я гледаше с големи влажни очи с гъсти белезникави мигли.

– Груууша – разнежваше се Анатолия, – Грууша.

– Му – отвръщаше телето и мърдаше големи уши, – мууу.

Анатолия си пое дълбоко от влажния въздух и главата ѝ се замая от силния мирис на ранни ябълки: ситни, нежнорумени, възрозови, ако ги срежеш, с яркомалинови семки, майка ѝ правеше от тях сладко с дъх на мед и канела, по-голямата ѝ сестра ги вадеше от купата за дръжката, слагаше отдолу дланта си, за да не капе от сока на пода, и ѝ ги подаваше – яж!

Валеше така, сякаш дъждът искаше да отмие всички скърби. Милваше те по косата, прегръщаше те през раменете, гъделичкаше те по тила. Анатолия подложи лице, но без да затваря очи, за да не губи от поглед баща си. Радваше се, че е улучил време точно като за работа – най-лесно се коси, когато е мокро.

– А-айрик! – извика тя напевно. – Айрик[16]!

Баща ѝ не я чу. Замахваше равномерно, без видимо усилие, с тежката като камък огромна коса и се движеше към края на нивата – с такива огромни инструменти с широко острие работеха само едри като канара силни мъже, които в Маран наричаха аждааци – великани. Капитон Севоянц сигурно наистина беше от племето на аждааците: беше як като канара, с двуметров ръст, несломим и широкоплещест, качваше на едното си рамо двете по-големи дъщери, а на другото Воске и Анатолия и докато те се давеха от щастливи писъци, ги въртеше по двора, а грохналата баба Мане все нареждаше уплашено – само да не ги изпуснеш, Капитон джан, само да не ги изпуснеш!

– Няма, няма – смееше се Капитон.

Дъждът се сипеше на целебен поток, обгръщаше те, унасяше те, дърпаше те за раменете назад, където беше шумно и неуютно, и на теб не ти се искаше да се връщаш там, дори да се обръщаш. Водните струи ставаха все по-плътни и гъсти и пречеха на Анатолия да види баща си – тя се притесни, опита да направи една крачка към него, но краката не я слушаха, шумът зад гърба ѝ, който в началото почти не се чуваше, се засили, стана по-ясен и накрая, преодолял някакви невидими прегради, я настигна и я завъртя във вихъра на провлечен, настойчив отчаян зов:

– Анатолия! Ей, Анатолия! А-натолия!

Тя отвори очи. И веднага видя тънката паяжинка, която висеше от дървената греда на тавана и се полюшваше от течението. Баба Мане щеше да ѝ се накара: добрата домакиня не допуска по тавана да висят паяжини, ако не всеки ден, то през ден обира горните ъгли със сух парцал, намотан около метлата с дълга дръжка, иначе в селото ще ѝ излезе име на повлекана.

Тя зарови лице в дланта си и въздъхна тежко. Не беше умряла.

Отметна юргана, седна много внимателно. Мушамата, която предвидливо беше постлала, бе изцапана почти от край до край с кръв, мократа ѝ нощница се бе вдигнала нагоре. Ушите ѝ бучаха, в устата ѝ горчеше неприятно. Тя се смръщи, сипа си в чашата вода, изпи я. Световъртежът се попритъпи, но кръстът я болеше така, сякаш не е лежала цял ден, а е копала в градината. Анатолия хвърли един поглед към слънчевия лъч, замръзнал точно в края на перваза, и се изуми, че е спала чак до обяд. Тъкмо да стане, когато чу в съседната стая стъпки. Поприкри се с юргана и точно когато се отпусна на възглавниците, на вратата се почука тихо.

– Анатолия! Аз съм, Василий.

Тя се уплаши. Сигурно идваше с лоша вест.

– Да не се е случило нещо? – попита.

Вратата скръцна, открехна се едва-едва.

– Чуках, чуках, а не отговори никой. Обиколих отзад, гледам – прозорецът отворен. Виках те, но ти не се обади. Реших да вляза, знае ли човек, може да имаш нужда от помощ.

Анатолия въздъхна. Ето кой я бе повикал толкова настойчиво да се върне към живот. Тя седна, дръпна от облегалката на стола жакета си, облече го, закопча всички копчета, прокара длан по косата си, за да я приглади. Придърпа юргана така, че да скрива целия чаршаф.

– Влизай де, така и така си дошъл.

Чу се как той се суети зад вратата. После и двете ѝ крила се разтвориха докрай и пуснаха в стаята наточеното като бръснач острие на косата. Онемяла, Анатолия загледа мълком как Василий обръща косата с острието надолу и като внимава да не закачи скрина с бельото, я обляга на стената. След това се извърна към Анатолия и кимна отсечено.

– Добро утро.

Тя също му кимна предпазливо, без да откъсва изумен поглед от косата.

– Да не си нещо болна? Дали да не отида Ясаман да ми даде лекарство? – попита Василий.

Анатолия поклати глава и бавно сведе поглед към ходилата на гостенина. Беше се изул, преди да влезе, и сега стоеше пред нея с различни чорапи: единия кафяв, а другия разноцветен, на тъмносини, жълти и зелени райета. Василий забеляза какво гледа Анатолия и съвсем се притесни. Изломоти:

– Обух каквото ми се изпречи.

После запристъпва объркано от крак на крак, опита да скрие ръчищата си като топузи в джобовете на панталона, но след като претърпя фиаско, ги сложи зад гърба си. Свъси се.

– Е, тогава да си вървя?

– А защо си дошъл? – върна си накрая Анатолия дар словото.

– Подарък ти нося – коса – изпелтечи смутено Василий и ядосан, задето е толкова нерешителен, добави сърдито: – Исках и да ти предложа да се омъжиш за мен.

Анатолия завъртя очи. Василий се навърташе отдавна около нея, ту ще се отбие при Ованес уж за да поиграят табла, ту ще убеждава Ясаман да поговори с нея. Сега ѝ се беше изтърсил лично и кой знае защо, бе домъкнал и косата. Стои, сякаш са му сипали на опашката пепел – хем му се ще да я изтръска, хем не иска да цапа.

Всеки в Маран знаеше и майчиното мляко на своите съселяни, за всеки те бяха като на длан с всичките си скърби, обиди, болести и редки, но дългоочаквани радости. Отношенията бяха сърдечни, като между роднини, и предполагаха добросъседство, но нищо повече. Анатолия направо не можеше да проумее защо Василий ни в клин, ни в ръкав е решил да наруши този установен житейски ритъм. Пред очите ѝ беше минал целият му живот – още от онази есенна утрин, когато на деветнайсет години тя се беше прибрала в бащината къща (същия ден на Василий му се роди първородният син), до деня, когато Магтахине беше починала и го бе оставила самотен вдовец. Не изпитваше към него нищо друго освен симпатия и нямаше никакво намерение да се събират. Но и сърце не ѝ даваше да го огорчава – той стоеше свъсен, гледаше я изпод вежди с големите си, леко изпъкнали очи с цвят на изстинала пепел и мълчеше покрусено.

Василий се притесни, задето тя толкова дълго не казва нищо, и без да сваля очи от обърканото ѝ лице, реши, че ако му откаже, няма да протака, още сега ще отиде при втората си братовчедка в телеграфа и с двете си ръце ще ѝ изтръгне гръбнака – друг път да не го занимава с глупостите си. Последните три години, откакто е вдовец, се е оправял криво-ляво, ще се справи и занапред. Хората живеят сакати и не се оплакват, задето са сами. Откъде накъде ще роптае и той – има и крака, и ръце, още не е изкуфял съвсем.

Нямаше смисъл Анатолия да протака още – направо пред очите ѝ Василий се превръщаше в буреносен облак, затова тя се престраши. Така и така скоро ще умре, нека поне той не се огорчава, че му е отказала. Тя се стегна, подсмихна се и кимна.

– В смисъл да ли? – ахна Василий.

– Да – потвърди простичко тя.

Василий съвсем се обърка. Беше обмислил най-подробно пътищата за отстъпление при неблагоприятно стечение на обстоятелствата, но виж, не бе предвидил какво ще прави, ако отговорът е положителен. Затова стоеше като гръмнат и се опитваше да си поеме въздух.

– Да не се отказа? – засмя се Анатолия.

– А, няма такова нещо – окопити се накрая Василий, после изсумтя смутен и забърза към изхода.

– Ще отскоча до телеграфа – да доведа Сатеник.

– Защо ще я водиш?

– Да се сватосаме. Както си му е редът, както е по традиция.

– Е, не сме двайсетгодишни – възрази меко Анатолия. – Хайде без излишни церемонии.

– Щом искаш без церемонии, защо да протакаме? – ободри се Василий. – Събирай си багажа и идвай при мен.

– Не. Ще живеем в моя дом. Така искам.

– Както кажеш. Тогава ще ида да си пренеса нещата. Довечера ще бъда тук.

Анатолия вдигна умолително ръка.

– Дай ми поне два дни.

– За какво са ти?

– Ами... да свикна. И да подготвя къщата, преди да се пренесеш.

– Добре, както искаш. – Василий вдигна косата и я сложи на рамо. – Къде държиш инструмента?

– В големия зимник. Вдясно, след като слезеш по стълбата.

– Ще я занеса там. И ще предупредя Ясаман и Ованес, че си добре. Сигурно са се притеснили.

– Защо пък ще се притесняват?

– Откъде да знам.

– Предай им, че по-късно ще намина.

– В такъв случай ще се отбия и аз.

И след като излезе от стаята, Василий затвори след себе си вратата.

Анатолия заслуша как стъпките му се отдалечават. Измъчваха я угризения на съвестта, но не можеше да постъпи другояче, пък и сега най-важното бе да отпрати неканения гост. Затова и се съгласи. Нищо, все ще го преживее някак, не е малко дете. Анатолия отметна юргана и стана внимателно. Първото, което направи, бе да съблече изцапаните дрехи. Едвам се сдържаше да не повърне. Никога дотогава, дори през годините, когато всяко ново женско неразположение убиваше зрънце по зрънце надеждата ѝ да зачене, не бе изпитвала такова необяснимо отвращение към собственото си тяло. Цял живот се беше мъчила с менструациите – спряха малко преди да навърши петдесет, след като съвсем ѝ скъсаха нервите, от чудовищната болка всеки път ѝ идеше да сложи край на живота си, само и само да не се измъчва още веднъж. Не ѝ олекваше и от мазилото с гъша мас и настойка от люта чушка, с което мажеше долната част на корема си, не помагаха и отварите на Ясаман, затова Анатолия се омотаваше във вълнения шал и прекарваше четири дълги дни свита на стола – в седящо положение беше малко по-поносимо. Търпеше тези ежемесечни изтезания стоически и никога не се оплакваше. Само понякога плачеше на рамото на Ясаман, но не от болка, а по-скоро от обида и отчаяние. Нямаше представа какво точно става с нея сега, осем години след последното женско неразположение, но и не се тревожеше – защо да се вълнува, след като ѝ оставаше да живее броени часове!

Нямаше закога да се отдава на размисли, трябваше да се пооправи. Тя започна да диша бавно и дълбоко, за да не ѝ се гади. Притвори очи, за да не ѝ се вие свят, и тръгна, като се държеше за стената. Стигна някак до кухнята и първото, което направи, бе да потърси нещо за ядене. Намери на полицата забравено бурканче с остатъци от сладко от рози и го дояде, без да усеща вкуса му. То ѝ даде малко сила. Анатолия се изми, преоблече се в чисти дрехи. Сложи си кърпа върху мократа коса и поседя, за да си почине. Смени чаршафите. После гребна малко от дъждовната вода в бъчвата, пусна в нея щипка сода, за да махне по-лесно петната, накисна изцапаните дрехи. Пусна от кокошарника домашните птици, накъса мащерка. Слезе в мазето да вземе мед. Новата коса висеше на клина, а тъпата я нямаше, Василий явно я беше взел да я наточи. В душата на Анатолия отново се появиха угризения на съвестта, но тя ги отпъди – сега не му беше времето да преживява. Взе паницата с меда и влезе в къщата. Смяташе да направи лимонада от мащерка и мед и да хапне малко хляб – това щеше да бъде напълно достатъчно, за да се позакрепи.

Тъкмо простираше прането, когато при нея се отби Ясаман.

– Не те дочаках, сама дойдох – подхвана тя още преди да я поздрави.

– Забавих се, имах да върша някои неща из къщата, вече приключвам – отвърна Анатолия.

Ясаман я огледа разтревожено

– Днес си доста бледа. Да не те боли глава?

– Не спах добре, затова съм бледа.

– Дали да не ти донеса ментова настойка?

– Благодаря ти, недей, вече си направих.

След като приключи с общите приказки, Ясаман се хвана за кръста и наклони настрани глава – винаги правеше така, ако имаше забележки.

– Василий се отби у нас. Разправя, че сте се разбрали. А ти мълчиш, не казваш нищо.

– Ами да!

– Не ми дакай, разказвай.

Анатолия развърза кърпата, разпусна плитката, която беше сплела набързо – така косата ѝ щеше да изсъхне по-бързо. Вдигна от земята легена, с който беше донесла прането, но реши да не го носи в килера – подпря го на дървата. Щеше да събере после в него изсъхналите дрехи.

– Няма нищо за разказване, Ясаман. Предложи ми да се омъжа за него и аз приех. Така и така няма да ме оставите на мира, докато не се събера с него, нали?

– Вярно си е – съгласи се Ясаман.

– Затова отстъпих.

– Добре си направила. Василий е свестен мъж, достоен. Защо и двамата да кукувате сами?

– Хайде да влезем, защо стоим на слънце – предложи Анатолия, за да прехвърли разговора на друга тема, но тутакси си спомни, че в гостната, на най-видно място, е оставила погребалните дрехи. За разлика от Василий Ясаман в миг щеше да се досети какви са тези дрехи на масата.

– Не, я по-добре да поседим на верандата, вътре е задушно – бързо се окопити тя. – Искаш ли лимонада? Нямам какво друго да ти предложа, още не съм сготвила за обяд.

– Хайде да идем у нас. Омесила съм тесто, ще правя тутманик със сирене. Набрала съм и листа от цвекло и звездица. Ще ми помогнеш да ги сготвя с чесън и мацун. Тъкмо ще успеем, преди да се е прибрал Ованес. Пък и Василий обеща да намине. – Ясаман се взря с хитра усмивка в приятелката си, но веднага стана сериозна. – Хич не ми харесва цветът на лицето ти, много си ми бледичка днес.

Прането ѝ беше отнело и последните сили и сега на Анатолия ѝ се искаше само едно – да полежи в тишина и спокойствие. Но нямаше особен избор, откажеше ли, Ясаман само щеше да се разтревожи още повече. Затова, без да казва нищо, се насочи към портичката. Все щеше да издържи някак.

Първото, което направи Ясаман, бе да ѝ даде чай от жълт кантарион и малко мед с пчелен восък, като ѝ заръча най-строго да глътне восъка и да не го плюе. От чая на Анатолия ѝ стана много по-добре, ушите ѝ вече не бучаха и не ѝ се виеше свят, затова пък се засили жаждата, която я мъчеше още от сутринта. Тя поиска вода, отпи обаче малка глътка от страх кръвотечението да не се засили отново.

В кухнята на съседите миришеше вкусно на втасало тесто – Анатолия открай време обичаше възкиселия му мирис с дъх на влага и прохлада. Докато Ясаман правеше тутманика със сирене, тя почисти листата от червено цвекло и звездица, изми ги хубаво със студена вода и се зае да готви: запържи в топено масло голяма връзка млад кромид лук, добави иарязаните на ситно листа на цвеклото и звездицата, похлупи ги. Веднага щом тревите си пуснаха сока и бяха напът да кипнат, ги махна от огъня, посоли ги и ги остави отстрани да се задушат. Почисти няколко скилидки чесън, метна ги в каменното хаванче, посоли ги с едра сол, намачка ги на каша, добави студен мацун, разбърка ги и също ги остави настрана. Докато шетаха, мацунът щеше да поеме миризмата на чесъна и тогава вече можеха да залеят задушените зеленчуци с чесновия сос.

Докато дойдат мъжете, двете приятелки седяха на верандата. Лозето се бе вкопчило с тънки мустачки за тежките дървени пръти и беше плъзнало нагоре, към покрития със сиви плочи покрив. Тутманикът с румена коричка от сирене стинеше в кухнята, в градината един самотен щурец, решил, че вече е настъпила нощта, пееше скръбна песен, слънцето клонеше бавно към залез и се криеше зад редките облаци, сякаш мереше ту една, ту друга облачна дрешка и ги отхвърляше като неподходящи. Анатолия седеше, облегната на прохладната каменна стена, Ясаман тананикаше тихо оровел[17].

– Сънувах татко – призна си Анатолия.

Ясаман спря да пее, но не се извърна, само скръсти ръце върху гърдите си.

– Каза ли ти нещо? – попита, след като мълча към минута.

– Не. Дори не ме погледна.

Ясаман пусна с видимо облекчение ръцете си.

– Днес кой ден на седмицата сме?

– Четвъртък.

– Четвъртъкът е добър ден.

Маранци отдаваха особено значение на сънищата. Разказваха си ги, като се опитваха да разчетат тайния смисъл, заложен в тях. Задължително уточняваха кой ден от седмицата са ги сънували. Ако е в неделя, е излишно да се притесняват – неделният сън е безполезен, не вещае нищо, нищо не обещава. А виж, сънищата, които са се присънили във вторник срещу сряда, трябва да запомниш до най-малките подробности, защото именно в сряда, между първи и втори петли, сънуваме пророчески сънища.

– Де да можех да разбера как е той там – въздъхна Анатолия.

– Щом ти се е присънил, значи е добре.

– Така ли мислиш?

– Казвам ти как го разбирам.

– Значи ме щадиш.

– Да не би само теб да те щадя? И себе си щадя.

През май, свечери ли се, небето е ниско и лепкаво, с мастилен оттенък. Прокараш пръст по него и то се отдръпва уплашено, плисва се на вълни и оголва мекото си като кадифе живо лоно.

– Докато не умрем, е невъзможно да разберем как са те там без нас – пророни, извърната нагоре, Анатолия.

Ясаман кимна сдържано. Дръпна от страничната облегалка на дивана сгънатото на четири одеяло, прокара загрубял пръст по шева отстрани, който бе тръгнал да се разшива. Трябваше да го закърпи, иначе нямаше да издържи още едно пране.

Глава 4

Човешката памет е избирателна. Ще се обидиш до смърт, но веднага ще забравиш, че майка ти те е набила безпощадно с хурката, задето си взел от сайванта колелото на съседа. Каруцата отдавна е предала Богу дух, а колелото е останало – голямо, кръгло, яко. Търкулнеш го надолу по изровения селски път и летиш подир него, като прескачаш възторжено, с примряло сърце матовите от жълтата глина локви, останали от дъжда. Простил си на майка си, забравил си обидата, но няма да забравиш, няма да простиш никога на съседа Унан, мъж като канара с рунтави вежди и свирепа челюст. Вместо като истински мъж да те шляпне отзад по тила и да вземе колелото, той те влачи у вас при майка ти. А тя какво? Вече две години му дължи три грвакана топено масло. Все не може да му ги върне, защото Унан не иска и да чуе да ги получи на части, а майка ти все не успява да събере половин делва топено масло, без да взима залъка на гладните си деца. Затова и си го изкара на гърба ти така, че после три дни можеш да спиш само по корем.

Майка му беше родом от другия край на долината и не разбираше добре местния диалект. След като се бе спасила по чудо с четирите си деца от голямото клане, бе избягала в Маран и беше отишла да живее в чифлика на Аршак бек. Аршак бек, лека му пръст, беше щедър и съвестен човек, даде подслон на злочестото семейство, помогна му да набави материали, за да си вдигне дом. Обеща и пари – на първо време, но така и не успя да ги даде, избяга от болшевиките на юг, а после, ако се вярва на мълвата, и през морето на запад. След като свалиха царя, чифликът беше разграбен и майка му нямаше друг избор, освен да се премести заедно с децата в недостроената къща на западния склон на Маниш Кар. Ни дом, ни храна. Тя се видя принудена да моли съседа Унан. Взе назаем от него половин делва топено масло и размени на мегдана част от него за един грвакан пшеница и ведро картофи, с които, както и с остатъците от маслото, изкараха криво-ляво до пролетта. През март се появиха зеленчуци, те засяха и градината. Нещата започнаха да се нареждат.

Всеки път, щом Унан напомнеше на майка му, че не е зле да му върне маслото, тя отвръщаше смирено на своя диалект: ку дам. В началото Унан я имитираше, заяждаше се, а после започна направо да се обръща към нея така – Кудам. Продължи да я нарича упорито с този прякор и след като тя му върна маслото. Затова, синко, се казваме Кудаманц. Идва от думите "ку дам" – "ще дам"."

Василий Кудаманц свали косата от ръчката, закрепи с леки удари на чука острието, а после се зае да го точи с точилния камък. Трудеше се с пестеливи, отсечени движения, които бе отработил през годините. В ковачницата беше тъмно и прохладно, инструментите отдавна не бяха използвани и бяха покрити с дебел слой прах – случваше се Василий да вземе, без да гледа, нещо от тезгяха и после да ругае ядно и да изтръсква от ръката си валмата полепнала прах.

Навремето, когато посетителите бяха толкова много, че той не можеше да вдигне глава, и от горнилото въздухът беше толкова горещ, че пареше и при вдишване, и при издишване, в ковачницата нямаше други отпадъци освен онова, което останеше след работата с метала. Сега вече тя бе забравена и безполезна и се увиваше в пашкул от прах, остаряваше и умираше, ненужна на никого, с пукнатини по стените и парчета ронеща се тухла.

– Нищо не руши така, както безделието – обичаше да повтаря баща му. – Който стои без работа и лентяйства, обезсмисля живота си.

Сега вече Василий разбираше колко верни са думите му. Наистина животът се обезсмисля в мига, когато престанеш да си полезен на другите. А с какво можеш да си им полезен? Само с труда си.

Беше минал повече от половин век от деня, когато бащата на Василий, тогава още осемгодишно момче, го доведе в ковачницата – да го понаучи на занаята. Той се оказа трудолюбив и оправен помощник, беше схватлив и с времето пое върху плещите си част от работата. Баща му се спомина, когато Василий бе едва петнайсетгодишен, и той запомни за цял живот онзи ден – беше ранна, много ранна утрин, но селото вече не спеше, портичките се разтваряха и се захлопваха със скърцане, кучетата лаеха, петлите кукуригаха, по пътя вървеше стадо, което мучеше провлечено и вдигаше червеникава прах: най-отпред белезникавите крави с издути кореми, после козите и овцете, в края на шествието пък крачеше пастирът с двамата си породени синове, единият носеше бохчата с обяда, другият си помагаше с пръчка и подвикваше звънко "дий, дий", за да събере неумело стадото, ако то се е проточило на дължина, Василий и баща му се отдръпнаха, изчакаха отстрани на пътя да отмине добитъкът, който се носеше като река и от който дъхтеше на влажен обор и възгорчива тор, по едно време баща му прокара длан отстрани по покритата с роса мокра ограда и понечи да каже нещо, но изведнъж отпусна рамо и като се опитваше да си поеме въздух, се свлече долу.

Майка му беше бременна във втория месец и веднага след погребението легна болна – боледува дълго и започна да се възстановява едва след половин година. Василий не пускаше никого при нея, сам се грижеше предано и смирено, хранеше я с лъжица, даваше ѝ отвари, помагаше ѝ и да се изкъпе: пълнеше коритото с топла вода, разтваряше в нея шепа пепел и настърган сапун, събличаше майка си така, че да остане само по нощница, миеше ѝ косата и краката, търкаше слабия гръб – през мокрия плат безпомощно стърчаха острите прешлени и ребра, а после я оставяше сама, но стоеше току до вратата и слушаше напрегнато как тя смъква с пъшкане нощницата, как се мие и си облича чисти дрехи. Пренасяше я на дивана, завиваше я с одеяло, даваше ѝ чай, седеше до нея, докато тя заспи. Ако времето позволяваше, я изнасяше на ръце в градината, за да подиша чист въздух, тя тежеше колкото врабче, стърчеше само коремът ѝ, голям и кръгъл. Василий я слагаше на пейката под крушата и отиваше да се погрижи за земята, да я прекопае, полее и оплеви, а майка му го наблюдаваше, опряла гръб в грапавата кора на дървото.

Той ходеше в ковачницата вече през втората половина на деня, след като повереше майка си на грижите на леля си или на Сатеник, която вече бе успяла да се омъжи и да роди втори син.

Майка му по някакво чудо износи детето и то се роди слабичко и болнаво, но живо – осмото отроче след Василий и първото, което остана живо. Останалите седем умряха още преди раждането, майка му и баща му оплакваха горчиво всяко, но не се разделяха с надеждата, че ще си имат поне още една рожба, семействата в Маран бяха патриархални, големи и многодетни, и само на тях не им беше съдено да изпитат това щастие.

Раждането на детето върна майка му към живот, къщата най-сетне се пробуди, започна да ухае на неща, с които Василий бе свикнал от малък и които му липсваха много: на пикантен пушен бут, на сладко с орехи и овче сирене със сушени планински подправки. Сега домът му го посрещаше не с гробно мълчание, а с мазните удари на буталката, с каменното трополене на ръчната мелница и с жарта на тонира[18], където майка му току-що бе опекла лаваш[19] и сега задушаваше агнешко с подправки.

Момченцето, което кръстиха Акоп, на баща му – вторият Акоп Кудаманц в рода на Арусяк, бабата на Василий, наречена от безпардонния съсед с обидния прякор Кудам, – растеше будно, но удивително кротко и замислено. Василий го обичаше толкова, че чак го боляха гърдите, ала не го глезеше, не позволяваше и на майка си и се радваше, че в Маран строят училище – брат му на всяка цена трябваше да се научи на четмо и писмо. Ковачницата носеше неголям, но постоянен доход и Василий даваше на майка си почти всички пари, ала все пак и заделяше по нещичко за после: смяташе да изпрати Акоп в долината, където да получи добро образование. През пролетта навърши деветнайсет, вече му беше време да се задоми, майка му няколко пъти му намекваше да обърне внимание на Магтахине Якуличанц, не момиче, а злато, хем скромно, хем работливо, защо да не ѝ поиска ръката, но Василий протакаше, съмняваше се, че Петрос Якуличанц ще склони да даде най-голямата си дъщеря за жена на някакъв си недодялан ковач. Без да му иска разрешение, майка му събра в една кърпа оскъдните си златни украшения: обици, два пръстена и гривна, и отиде в къщата на Петрос. Посрещнаха я сдържано, но гостоприемно, нагостиха я от богато по-богато със захаросани розови листа, ореховки, въздушни лешникови сладки. Майка му се изпопритесни, но си наложи да доведе докрай каквото беше намислила, затова отмести чинията, развърза кърпата, изсипа каквото имаше в нея на покривката.

– Това е всичко, което мога да подаря на вашата Магтахине.

– Нито веднъж не сведе очи, не изрече нито една излишна дума – ето какво разказа след години Петрос на Василий. – Седеше с изправен гръб и с ръце върху коленете и говореше с мен като с равен. Затова и се съгласих да ти дам дъщеря си за жена.

Решиха да вдигнат сватбата наесен, както е по традиция, след като приберат реколтата, но се наложи да чакат цели пет години – първо заради траура по по-малкия брат на Магтахине, ударен от гръм, а после заради глада, който кръжеше над Маниш Кар и който ги връхлетя още първото лято, когато неотвратимо и сякаш за вечни времена започна сушата. По-късно, след години, маранци си спомняха с горчилка, че гладът сякаш си е играл с тях на котка и мишка и им е давал знаци, за да ги предупреди, а може би и да им се присмее... Но затънали в делнични грижи, хората, уви, не разчетоха тайния смисъл на тези знаци. Всичко започна една нощ, когато селото бе вдигнато на крак от необичаен шум и всички се струпаха по прозорците колкото да видят ужасени как към мегдана се стичат на мощен поток огромни пълчища плъхове и мишки. Най-отпред вървяха самците, мълчаливи и страховити, целите в белези от многобройни битки, след тях като слепи се бутаха малките мишлета – най-дребните се вкопчваха в опашките на самците и се опитваха да се покатерят на гърбовете им, но големите ги хапеха и те пищяха от обида, а после се свличаха на земята и биваха прегазвани от онези, които вървяха след тях. Най-отзад на шествието пъплеха самките, които ситнеха в нестройни редици и колкото и да е странно, заобикаляха безучастно загиналите си рожби и гърчещите се в агония окървавени телца. Луната висеше на небето като грамаден воденичен камък, кучетата – огромни тромави песове, които ръмжаха зловещо и при най-малкия шум, кой знае защо, мълчаха по дворовете, а онемелите от ужас хора не смееха да се подадат на верандите и мълчаливо наблюдаваха от прозорците това необяснимо злокобно нашествие. Пълчищата мишки стигнаха на мегдана и се струпаха на гърчеща се орда, а после се насочиха на широк талаз към края на селото и сякаш изчезнаха вдън земя, разтвориха се в бледия лунен светлик, оставяйки след себе си миризмата на влажна гнилоч и осеяния с вкочанени трупчета изровен селски път. Маран посрещна сутринта без обичайната суетня по зимници и мазета, но жените се страхуваха да не би мишките да се върнат, затова продължиха да слагат на широка дъга около хамбарите със зърно семе от овчарска иглика, пълнеха опустелите миши дупки с натрошено стъкло и арсеник и издърпваха рафтовете с храна на такова разстояние от стените, че гризачите да не ги стигат. В долината се мълвеше, че мишките били отишли на изток, при тъмните води на безкрайното океан-море, което били преплували, и че хората, които живеели на брега на океана, са видели как обезумелите гризачи са се мятали в пъстроцветните от залеза вълни, как са размахвали протрити до кръв лапки и са плували до последно, а накрая, изнемощели, са пищели жално и са се давели, потъвали са на цели пълчища на покритото със задушлива тиня мъртво дъно.

Хората сигурно щяха да обсъждат още дълго необичайното произшествие, ако не беше напастта, връхлетяла ги след него, навръх Благовец, в един тих и слънчев априлски ден. Сутринта небето беше ведро и безоблачно и по всичко личеше, че ще бъде топло и слънчево, но изведнъж като завеса плъзна непрогледна чернилка, закрила всичко от единия до другия хоризонт и огласила селото със зловещо тракане и цвъркот. Жените хукнаха да събират прането, като в бързината се заплитаха в клоните, и да вкарват кокошките в курника, но още преди да са успели, селото внезапно бе похлупено като от буреносен облак от цели рояци тежки острокрили мухи, които покриваха с отвратителното си пихтиесто гъмжило всичко, изпречило се на пътя им: градините, зеленчуковите лехи, оградите, къщите и стопанските постройки. Бяха толкова много, че хората имаха чувството: Бог им се е разсърдил за някакво прегрешение и за наказание им е пратил този дъжд от насекоми. Те кръжаха във въздуха на цяла гмеж, досаждаха, пъхаха се в устата, слепваха очите, оглозгваха младите филизи, опустошаваха хранилките на домашните птици и дори налитаха на храната на добитъка. Проникваха през комините вътре в къщите, плъзваха по ъгли и пукнатини, оставяха по стените и покъщнината тъмни петна, които не се махаха с нищо. Бяха огромни и страшни, всяка колкото малкия пръст, с прозрачни зеленикавожълти криле, с пет надлъжни ивици по гърба и с пет напречни по тежкото сивкаво коремче. Размножаваха се с такава чудовищна бързина, сякаш смятаха да запълнят всичко на тоя свят. За да привлекат самките, самците издаваха с крилете силен стържещ звук, от който ти писваха ушите. Съешаваха се още във въздуха, после падаха като камък и се въртяха бясно около оста си, при което самките стенеха и врещяха, а не можеха да се отскубнат, понеже самците ги обездвижваха, като ги обливаха с отровна слуз, която отделяха от слюнните жлези. След няколко часа се излюпваха личинки, които бяха ненаситни и всеядни и още преди да си се опомнил, се превръщаха в огромни колкото длан гнусно слузести червеи, които опоскваха не само растенията, но и дребните твари: мравките, бръмбарите и пчелите. Маранци се отбраняваха, както можеха: заковаха с дъски комините, залостиха по зимниците домашните птици и кучетата, не пускаха добитъка по пасищата, не отваряха прозорците, а на входните врати наслагаха чаршафи. Бяха принудени да обличат плътни дрехи, преди да излязат навън, на врата си слагаха шалове, а на главата – кърпи, като оставяха само тесни процепи за очите. За да изтребят насекомите, проникнали в жилищата, ги гонеха с тупалки, но не след дълго започнаха да ги хващат и да ги изхвърлят навън, понеже, преди да умрат, мухите изпускаха разяждаща локвичка отрова, която, опиташ ли се да я отмиеш, ти разраняваше кожата на ръката. После язвите дълго гнояха и зарастваха трудно. Битовите отрови не действаха на мухите, те не се поддаваха дори на неразредената оцетна есенция и арсеника. Ясаман Шяпканц свари цял казан рицин, лудо биле и крем и го остави на двора, но той изобщо не повлия на мухите. Пратениците, изпроводени да търсят помощ в долината, се върнаха с празни ръце: отровните химикали, с които преди бяха тровили насекомите, не помагаха, пък и мнозина пострадаха заради това, че ги използваха невнимателно и прекаляваха с тях. Оказа се, че долината си е изпатила повече и от селото, сгушило се на хребета на Маниш Кар, защото повечето насекоми бяха предпочели не бруления от вятъра връх, а тихите благодатни низини. След като се прибраха, маранци разказаха, че на третия ден след нашествието на мухите в долината са изпаднали в паника. Някой пуснал слуха, че скоро няма да има нищо за ядене, тъй като запасите свършвали, а нови нямало откъде да дойдат – никой не произвеждал нищо. Паниката си казала тежката дума: първо се опразнили рафтовете в бакалиите, после били разграбени и складовете. Когато правителството пратило армията и обявило комендантски час, вече нямало нищо за спасяване – хората били отмъкнали по домовете си хранителните запаси и сега вече били готови да ги охраняват с цената на живота си. Маранци не знаеха и дори не искаха да правят догадки какво е станало в долината. Нямаше смисъл – бяха наясно що за стока са хората.

Мухите изчезнаха чак към края на май. Извисиха се на тежки бръмчащи рояци, покръжиха над долината и над Маниш Кар и отлетяха на север, като оставиха след себе си опоскани до последната тревичка пасища, голи гори и отровена вода. Природата се опита да вземе своето – по дърветата се появиха нови листа, безкрайните полета се раззелениха, а след като мухите отлетяха, валя цяла седмица и дъждът отми всичката мерзост, останала след нашествието им: отровните изпражнения, шушулките на личинките, оглозганите до костите трупчета на птиците и на другите измрели насекоми. Но след дъждовете започна сушата. Над долината като огнено кълбо увисна нажеженото до краен предел огромно слънце, безпощадно и ослепително бяло – то изсмука всичката влага, изпепели до корен едва покълналата зеленина, похлупи света с огнена длан, ни да се изправиш, ни дъх да си поемеш. Обезводнена, земята се напука, покри се с прашна мътилка, засъска като нажежена до червено чугунена ютия върху печката – фшшш, шшшш. Реките пресъхнаха, после изчезнаха съвсем, изворите замлъкнаха, сенките останаха без целебната си прохлада, дърветата се спаружиха и стърчаха изкорубени, като прекършени от буря зъбати мачти.

Сушата беше последният предвестник, който гладът изпрати пред себе си. После на колесницата на слънчевия вятър връхлетя и той: отвратителен и пагубен, безпощаден и немилостив, по-страшен и от най-страшното на тоя свят – самата смърт. Всеки път, когато си спомняше за онова чудовищно време, Василий започваше да се дави от силна кашлица, която направо разкъсваше белите му дробове. Пиеше чаша след чаша вода, а все не можеше да утоли жаждата си, само се задъхваше, изтерзан от пробождащата кашлица, и превит одве, плачеше безпомощно. Спомняше си как е заклал последния овен: сушата бе изгорила и последните жалки остатъци от трева, храна за добитъка нямаше, животните се свличаха като покосени, мъртвите ги заравяха, а онези, които беряха душа, ги колеха набързо и след като ги нарежеха на късове, ги държаха в солена вода, а после ги сушаха на проветриво място. Навремето баща му беше дал цяло състояние за този овен – огромен, породист, ставаше и за месо, и за вълна, през зимата бе тежал близо петстотин грвакана, но на четвъртия месец след началото на сушата стана само кожа и кости, почти ослепя и остана без зъби. Василий го сложи да легне на една страна, притисна го с коляно – преди, за да го повали, трябваше да вика да му помагат няколко яки мъжаги, а сега животното се свлече само, заблея жално, почти като крава

– Предчувстваше скорошния си край. Василий извърна очи, преряза с остър нож беззащитното гърло, изчака гърчовете да спрат, вдигна с една ръка омекналото заклано животно и го окачи за сухожилието на желязна кука – да изтече кръвта.

Петгодишният Акоп стоеше наблизо и затаил дъх, наблюдаваше как по-големият му брат дере с точни отсечени движения овена. В корема на клетата животинка откриха парчета найлон, една клонка и кожения сандал на Акоп, който беше изчезнал предния ден. Майка им го почисти първо с пепел (налагаше се да пестят безпощадно водата), после с парцалче, топнато във водка, но детето отказа най-категорично да обуе сандала.

Годините на глад зееха в паметта на Василий като черна бездна – той не си позволяваше да се обръща назад от страх да не си спомни неща, от които после никога нямаше да дойде на себе си. Но не му се получаваше да се отърси съвсем от спомените, те неминуемо изскачаха на повърхността от водовъртежа на миналото и после дълго го терзаеха с подробности, от които душата му кървеше. И досега той усещаше в устата си горчивия привкус на рядката каша, която майка му забъркваше от корени, шишарки и дървесна кора. Нямаше откъде да купят за никакви пари зеленчуци и зърно, запасите от сушено месо, останали, след като бяха заклали животните, им стигнаха само за първите няколко месеца, а после свършиха и те и вече не остана какво да ядат. Сушата отстъпи чак към края на есента и даде възможност на природата, дочакала ноемврийските дъждове, да се раззелени плахо през краткия отрязък от време, отпуснато ѝ до снега. Именно с тази оскъдна трева, с изтръгнатите от земята корени, шишарките и дървесната кора селото издържа някак до март, но през зимата изгуби половината хора. Февруари се превърна в месец на погребенията, всяка сутрин Василий обикаляше заедно с другите мъже къщите и събираше починалите – погребваха ги в общ гроб, нямаха сили да копаят за всеки отделен. Първи издъхваха старците и децата, след тях жените, мъжете се държаха най-дълго, това бе някакво непосилно, нечовешко проклятие: да изпращаш един по един онези, които са ти по-скъпи и от живота. Единственият млад мъж, който си отиде още първата година на глада, беше бащата на Анатолия – Капитон Севоянц. След като погреба по-големите си дъщери, той откара Анатолия в долината и я повери на грижите на далечни роднини, а след смъртта на грохналата баба Мане изпадна в такова безпросветно отчаяние, че отказваше да пие вода и да приема от оскъдната храна. Първите два дни, докато още имаше сили, помагаше да събират из селото труповете, а на третия ден съвсем изнемощя, легна и повече не стана. Само Ованес знаеше, че Капитон е решил по своя воля да се раздели с живота. Не веднъж и дваж се опитваше да убеди приятеля си да не си слага на душата такъв грях и да се самоубива, напомняше му за Анатолия, но на всичките му увещания Капитон отвръщаше със студено мълчание. Заговори само веднъж, точно преди да издъхне, и помоли да не го погребват в общ гроб, а да го положат до жена му и дъщерите му. Ованес повика Василий – да му помогне, и след като превъзмогнаха чудовищната слабост, двамата отвориха гроба на Воске и смъкнаха върху прогнилия ѝ ковчег увитото в одеяло тяло на Капитон – покойниците бяха толкова много, че на никого не му и хрумваше да търси ковчези, най-важното бе час по-скоро да ги спуснат в земята. После двамата дълго пушиха и мълчаха, без да обръщат внимание на студа и на снега, който им влизаше в яките и ги бодеше. Василий се досещаше смътно каква е причината Капитон да умре, но не тръгна да разпитва. Въпреки това веднъж в годината, през февруари задължително идваше заедно с Ованес на гроба на приятеля си. Двамата стояха, облакътени на ледената ограда, и мълчаха. Само веднъж, след много време, Ованес си позволи малка откровеност.

– Кои сме ние, че да осъждаме постъпките на другите – въздъхна той и разгърна пакетчето тамян.

– Има решения и постъпки, които не подлежат на осъждане – отвърна лаконично Василий.

Ованес не каза нищо, но на прощаване му стисна силно ръката. От този ден нататък не стъпиха повече на гроба на Капитон. Както личи, с думите си Василий убеди Ованес, че независимо дали е била правилна, стъпката, на която се е решил Капитон, е била неизбежна, и той остави приятеля си на мира.

Василий помнеше първия февруари на гладното време не само с безкрайните погребения, но и с необяснимото поведение на по-малкия си брат Акоп. Той беше съвсем изпосталял, чак му се брояха ребрата, но бе изумително бодър и здрав благодарение на гърнето мед, което семейството на Магтахине им беше дало – майка му разреждаше лъжица мед в кана топла вода, слагаше вътре и шишарки и сутрин, обед и вечер даваше от настойката на сина си, затова, колкото и слаб до прозрачност да беше станал, той пак си беше жизнерадостно и весело дете, но макар и да радваше близките си с доброто си физическо състояние, ги притесняваше с душевното. По цял ден беше шумен, все сновеше напред-назад, но вечер посърваше, отказваше да си легне и до среднощ будуваше на покрития с цветя от скреж леден прозорец. Седеше, завит с вълнено одеяло, и се взираше напрегнато в мрака, а попитаха ли го какво толкова вижда, отвръщаше: сини стълбове. Майка им също се взираше в тъмнината, не виждаше нищо, плашеше се, плачеше, но Акоп се правеше, че не забелязва сълзите ѝ, и не обръщаше внимание на молбите ѝ да си ляга да спи. Веднъж Василий се опита да го отнесе на ръце в леглото, момчето обаче се разплака толкова горчиво, че се наложи брат му да го върне на прозореца. Сега възрастните волю-неволю прекарваха нощите в бдение, майка им беше убедена, че душата на по-малкия ѝ син е била похитена от дев[20], затова четеше молитви и тайно бършеше сълзите си, а Василий отклоняваше с разговори вниманието на Акоп. Той отговаряше с готовност, ала не откъсваше поглед от прозореца, случваше се и да млъкне насред изречението, да мърда беззвучно устни, да кърши пръсти, да проточва врат и долепил чело до стъклото, да движи нагоре-надолу очи. След някой и друг час, сякаш убеден, че няма да види нищо повече в тъмното, ставаше с въздишка, съобщаваше: днес стълбовете бяха пет и четири (по онова време знаеше да брои само до пет), и си лягаше. Веднъж Василий кой знае защо сравни броя на починалите през нощта съселяни с броя на "сините стълбове", за които говореше Акоп, и с ужас установи, че числата съвпадат. Реши да не казва нищо на майка си, за да не я изплаши още повече, но другата нощ не изпускаше от очи брат си. Акоп не показваше с нищо, че го е страх, но сегиз-тогиз трепереше, сякаш изненадан от нещо, а после се вцепеняваше, дишаше учестено, седеше, без да се помръдва, и само гледаше някъде нагоре.

– Разкажи какво виждаш – помоли го Василий.

– Ами... – изпелтечи объркан Акоп. – Първо на небето грейва светлина като звезда. После от нея се спуска стълб. Като вода, само че син. С малко виолетово в него.

– В какъв смисъл като вода? Тече надолу като река ли?

– Не, прозрачен като вода. Затова се вижда какво има вътре.

– И какво има?

– Там вътре има двама души. Не, в началото само един. Спуска се от Tope. Има си и криле. Но не лети с тях, само му висят отзад на гърба. Та този крилат човек се спуска долу, а после се качва и води със себе си или момиченце, или момченце, или някоя баба и дядо.

– Къде ги води?

– Горе.

– А там, горе, какво има?

– Синя светлина.

Василий се обърна към майка си. Тя седеше с ръце, отпуснати вяло върху коленете, и по бледото ѝ изпосталяло лице се стичаха горещи сълзи. На Василий му домъчня страшно за нея, толкова безпомощна и объркана изглеждаше.

– Вижда ангелите на смъртта – усмихна ѝ се той и побърза да си затули устата с длан: устните му трепереха издайнически, от което личеше, че е уплашен и не знае какво да прави.

Онази нощ Акоп преброи "пет, пет и три сини стълба". А през деня бяха погребали в селото тринайсет души. На другата нощ Василий омота хубаво брат си във вълненото одеяло и го занесе в края на селото, добре, че не беше далеч – през пет двора от техния се зъбеше с остри зъбери урвата, където при земетресението в Маниш Кар земята беше пропаднала. Застана точно на ръба, обърна се така, че Акоп да вижда непрогледния мрак, погълнал долината.

– Какво виждаш там?

– Там е светло като през деня – отвърна момчето, без да се извръща.

– Защото грее слънце ли?

– Не, Васо джан. Там има страшно много сини стълбове, от тях е светло.

Нямаше как да се примирят, че момчето вижда пратениците, долетели да приберат мъртъвците, но майка им поне се опита да свикне с тази мисъл. Ала ѝ беше непоносимо трудно – тя продължаваше да плаче и да чете тихо молитви, а на Василий не му оставаше друго, освен на дреме на дивана и да чака Акоп да преброи и последните грейнали в небето човешки души и да помоли да си легне. Сега го слагаха да спи само до брат му, майка им се страхуваше да не би ангелите на смъртта да се досетят, че ги виждат, и да дойдат за детето. Но на ангелите на смъртта не им беше до това – едвам смогваха да посрещат и да придружават на небето все нови и нови намъчили се души.

– Енбащи е страшно време – съобщи веднъж тя през шепот на големия си син, – баба ви, покойната Арусяк, разправяше, че хората най-често умират именно когато петлите са потънали в сън. А те спят непробудно в енбащи, от полунощ до зазоряване.

– Какво общо имат заспалите петли? – учуди се Василий, като погледна крадешком по-малкия си брат, който бе застинал на прозореца.

– Как какво – с кукуригането си прогонват смъртта, плашат я. Ако някой умре през деня, то е, защото петелът не е успял да изкукурига навреме.

Василий поклати глава и въздъхна тежко.

– Скоро ще се запролети, гладът ще отстъпи, хората вече няма да мрат като мухи. Ще видиш, Акоп ще се успокои.

Стана точно както го беше предсказал. След седмица-две, когато се показа първата пролетна зеленина: копривата, овчарската торбичка и слезът, а селото, в което бяха оцелели едва половината жители, се поокопити и хората тръгнаха да се трудят по градините и нивите и да вадят семената на зеленчуците, които пазеха като зеницата на окото си, Акоп за пръв път заспа не късно след полунощ, а когато си лягат всички деца. От този ден нататък спеше непробудно чак до обяд, явно си наваксваше за безсънните нощи, които бе прекарал на прозореца.

Щом наближи април, в долината най-сетне си спомниха за Маран и веднъж оттам пристигна камион с пшеница и картофи, охраняван от войници – те раздадоха на всяко семейство по три грвакана зърно и по четири грвакана картофи – да ги засадят. Зърното бе най-обикновено, местно, както личеше, не всички държавни складове бяха плячкосани от обезумелите от глад хора, а колкото до картофите, те се оказаха някакъв нов сорт: продълговати, гладки, без нито една дупчица или гънка, и приличаха на лъскави карамелени бонбони. Войниците обясниха, че това е помощ, пристигнала някъде отвъд морето, и че няма голяма надежда да се прихване и в нашия край, но на всяка цена да я посадели, понеже не била останала никаква храна и хората трябвало някак да издържат до новата реколта. След още една седмица пристигна нова помощ: няколко десетки каруци с домашни животни – сега вече от другата страна на северния превал, който отделяше с извитите на подкова планини долината от външния свят. След внимателно разпределение на Маран се паднаха една крава, една овца, две кози и една свиня, която направо смая маранци: беше чиста и спретната, приличаше на старателно измита на течаща вода кръгла ряпа. Селото ахна, зацъка, огледа я от всички страни, изуми се колко са ѝ малки ушичките и гладка кожата, тукашните свине се славеха в цялата околия с огромните си, почти слонски уши и повишена косматост, а пред тях стоеше нежно млечнорозово създанийце с зурла като сърце и мънички копитца. След като се налюбуваха на воля на екзотичната свиня, маранци най-сетне дойдоха на себе си и се запитаха какво да правят с помощта. Взеха решение да държат животните в най-просторния и чист обор, който принадлежеше на Вано Меликанц, а млякото, което надоят, да делят строго между семействата, където са останали деца. А щом се роди потомство, ще го раздадат по къщите, всички малко по малко ще се сдобият с животинка, селото ще си има ново стадо... Но по едно време се сепнаха, осъзнали, че няма как да се появи потомство, понеже са им докарали само самки. Кой ще ги осеменява? Телеграмата, която телеграфистката Сатеник изпрати в долината, така и си остана без отговор, затова пък след още една седмица пристигна втори камион с дългоочаквания мъжки състав и цял орляк домашни птици: пуйки, патици, токачки, гъски. За да не ги стъпчат животните, птиците бяха доставени в осемнайсет заковани дървени сандъка и когато отвориха последния, оттам излезе бял като пяната на мляко паун, който хвърли всички в невероятно изумление. След като излезе на свобода, той закудкудяка обидено и тръгна нанякъде, като накуцваше и влачеше прекършени пера в калта по пътя, бухнала от пролетните дъждове. Камионът, стоварил животните и птиците, отдавна беше отпрашил и нямаше кого да питат откъде се е взел този паун и какво да правят с него. По молба на Вано, който бе натоварен да отговаря за пристигналото от север Ноево стадо, Сатеник пусна нова телеграма и този път не се наложи да чакат дълго отговор: долината отвърна кратко, но гневно, че "сега не ни е до неуместните ви шегички".

Сложиха пауна при другите птици, той обаче плачеше и отказваше да се храни заедно с всички. Жената на Вано – Валинка Ейбоганц, го прибра в къщата, изкъпа го в коритото, като го поливаше внимателно с каната, после час, час и нещо той съхна върху коленете ѝ, увит в стар чаршаф: виж го ти него, ненагледно хубав, а смърди като най-обикновена мокра кокошка – не можеше да се начуди Валинка. След като изсъхна, паунът скочи тежко на пода, заситни към входната врата, записка тъжно – искаше да излезе на свобода. Валинка го пусна, той покръжи безцелно из двора, подмина, без да обръща глава, шумния рояк кокошки, токачки и гъски, върна се на верандата, пъхна се под дървената пейка и притихна. Оказа се невъзможно да го измъкнат оттам: паунът плачеше и пищеше всеки път, когато някой опиташе да се приближи на повече от две крачки, затова Валинка му сложи паничка вода, накълца коприва и киселец и забрани на своите да се мотаят на верандата, за да не плашат птицата. Паунът се поуспокои и излезе изпод пейката, клъвна от копривата, после прекара целия ден на верандата, където се разхождаше от ъгъл на ъгъл, а надвечер политна, качи се на парапета и заспа с увиснала до пода великолепна опашка. С времето свикна на новото място, напираше дори да излезе от двора, разхождаше се по пътя, оглеждаше се на всички страни, а щом стигнеше урвата, застиваше за дълго и красив и величествен, с белоснежна корона и ръждиви от прахта по пътя пера се взираше някъде нагоре, понякога и крещеше така, че чак ти се свиваше сърцето. И зиме, и лете живееше на верандата, Вано му измайстори голям сандък, напълни го и със слама, но паунът не му обръщаше никакво внимание, пъхаше се вътре само ако сковеше страшен студ, и след като се мушнеше под старото вълнено одеяло, с което Валинка го завиваше грижовно, мълчеше мрачно и следеше с безучастен поглед редките снежинки, долетели под навеса. Случваше се да излезе на зимния двор – в миг ставаше почти невидим върху снежния покров, неуместно разкошен сред селския бит наоколо – и да гледа за кратко фъртуната. После размахваше тежко намокрените си криле, политваше към верандата, застиваше за миг върху парапета и пак се шмугваше в сандъка със сеното.

Другите животни, доставени от долината, свикнаха бързо с новото място и кравата с козите и овцата даваха толкова мляко, че понякога оставаше и за масло и сирене, но в съвсем оскъдни количества, колкото за семействата с деца. В началото на лятото селото вече се беше поокопитило, градините и зеленчуковите лехи се раззелениха, изпъстриха се с плодчетата на френското грозде и малините, но радостта от зараждащия се живот бе помрачена от страха пред сушата, която нищо чудно и да се върнеше. Така и стана: този път не толкова продължителна, както предната година, затова пък свирепа, огнедишаща и знойна, хората се спасиха само защото ги връхлетя късно, към края на юли, и така част от реколтата все пак беше спасена. Вносните картофи не се прихванаха, но в градината на Василий най-неочаквано покълнаха няколко стари картофа от миналогодишната реколта, които по щастливо стечение на обстоятелствата бяха забравени в пръстта – после майка им извади тези картофи и ги скри до пролетта, да ги засадят. Втората година изкараха на туршия от краставички и домати, на консервирани горски плодове и орехи, лешници и буково семе, а също на мед, пчелините, слава Богу, оцеляха по време на глада и още преди да настъпи зноят, бяха успели да натрупат достатъчно запаси, после наваксаха и през октомври, когато най-сетне захладня.

Майка им почина през втората гладна зима – издържа чак до края ѝ и угасна по пладне, легна да подремне и така и не се събуди. Синовете ѝ бяха в ковачницата, Василий беше взел със себе си Акоп, за да отклони вниманието му от нощните бдения, които след началото на поредната зима се бяха възобновили: момчето следеше как брат му налива в калъпа разтопения метал, но изведнъж се изправи, закачи с лакът Василий, който не се заля по някакво чудо и понечи да му се развика, но спря – Акоп бе пребледнял като платно, опитваше се да си поеме въздух и да каже нещо, а не успяваше. Василий се уплаши, че брат му се задушава в горещото помещение, и го изнесе на ръце от ковачницата, а той изхлипа задъхано и проплака: Васо джан, ангелът долетя за мама.

Без да гледа къде стъпва, като се препъваше в дългата работна престилка, Василий хукна: притискаше до себе си Акоп и се опитваше да го прикрие с ръце – навън беше студено, а те бяха без връхни дрехи. В къщата се беше плиснала обречена тишина, майка им лежеше, пъхнала като дете длани под бузата си, Василий остави брат си в края на дивана, припълзя на колене при нея, притисна устни до челото ѝ, усети колко мъртвешки студена е кожата и заплака.

Това бе първата зимна нощ, която Акоп не прекара на прозореца. Цял ден рида до тялото на майка си, а надвечер съвсем остана без сили и вдигна рязко температура. Повикана да помага, Ясаман реши да го вземе при себе си, за да се грижи за него у тях, но той не искаше и да чуе: няма пък, тук искам. Ясаман го съблече гол, разтри го с черничева ракия, омота го във вълнено одеяло, даде му чай от билки и дрянови костилки, остави го да се изпоти, пак го разтри с черничева ракия и след като се убеди, че температурата е поспаднала, си тръгна с обещанието да дойде рано сутринта на другия ден. През нощта Акоп притисна до рамото на Василий пламнало чело и призна: знаел е, че през зимата майка им ще умре.

– Затова седях на прозореца и гледах къде летят. Ако си бях у дома... Ако не бях дошъл с теб в ковачницата...

– Какво щеше да направиш?

– Щях да помоля да не я взимат.

– Ангелът нямаше да те послуша.

– Щеше, щеше да ме послуша.

От този ден нататък Акоп вече не дежуреше на прозореца и на предпазливия въпрос на Василий отговори, че вече могат и да не се тревожат – никой в дома им няма да умре.

Втората зима не беше толкова отчаяна, както първата, но пак на онзи свят се преселиха много хора. Умираха не толкова от глад, колкото от това, че недохранването бе подкопало здравето им. Онази зима Василий и Акоп изгубиха майка си, Ясаман и Ованес – сина си и двама внуци, а родителите на Магтахине – три дъщери. В семейството на Петрос Якуличанц живи останаха само две момичета: осемнайсетгодишната Магтахине и десетгодишната Шушаник, която като по чудо през пролетта оздравя от тежко белодробно възпаление. Сломен от мъка, Петрос предложи благородно на Василий да прибере при себе си у дома Акоп с обяснението, че на едно шестгодишно дете му трябват женска грижа и ласка, но Василий благодари учтиво и отказа – все ще се оправим някак. Дори и не отвори дума за сватбата – каква ти сватба, при положение че цялото село беше в траур! Но бъдещият му тъст сам заговори за нея:

– Ще почакаме още една година. Ще се ожените напролет, стига да останем живи през зимата.

Магтахине вече бе пораснала и бе станала истинска красавица: прозрачно крехка, с тъмни очи и коса, много висока, почти не отстъпваше по ръст на Василий, но инак изваяна като статуйка: голямо чело, правилен нос, дълго тънко вратле, тесни длани и ходила. Не се срамуваше от годеника си, не извръщаше поглед, веднъж на седмица се отбиваше заедно с майка си да му погостува – да помогне с чистенето и готвенето, а един ден остана за малко сама с него и му разреши да я хване за ръката и да я целуне по бузата. Това бе единствената волност, която допусна преди брака – нравите в Маран бяха строги, момичетата се омъжваха целомъдрени и нецелунати, овдовееха ли, изключително рядко се омъжваха отново и до края на живота си ходеха в траур за мъжа си.

В неделя Василий и Акоп също гостуваха на Магтахине. Винаги носеха нещо, кога ягоди, кога малко гъби, кога шепа ябълки скорозрейки. Майката на Магтахине приемаше скромните дарове от немай-къде, отказваше, просълзяваше се – всички в селото брояха и трошиците. Гладът бе заличил разликата между богати и бедни, бе строил всички като в деня на Страшния съд на дълга унизителна редица в края на гроба, гавреше се с тях с размах, с нескрито удоволствие: ту ще опърли със зной покълналите посеви, ту ще излее несекващи дъждове, от които нивите заприличваха на непроходимо блато, ту ще докара облаци и ще изсипе върху крехките цветове на овошките град колкото кокоше яйце. Всички еднакво не си дояждаха, не бяха помирисвали отдавна месо, животните в гората съвсем оредяха: които бяха оцелели в сушата, бяха измрели през зимата и малкото, които бяха останали, се бяха спотаили в най-непроходимите дебри и не смееха и да се покажат оттам – опитваха се да се спасят от ловците. Но животът безспорно си взимаше своето и отвоюваше милиметър по милиметър селото от глада. През зимата Ноевото стадо се размножи и се увеличи близо двойно, през пролетта из двора на Валинка Ейбоганц вече тичаха шестмесечни ярички и патета, които до есента щяха да се превърнат в кокошки и патици, свинята също роди неочаквано потомство: дванайсет космати прасенца с ей такива уши, хората се стичаха в обора да им се полюбуват, цъкаха с език и недоумяваха как е възможно внесените от севера белички гладки свине да родят такива чада, които изобщо не приличат на тях.

Гладът отстъпи след три години, като остави след себе си гробище, което не отстъпваше по размери на вкамененото от скръб село.

Понякога, приискаше ли му се да изпита отново отдавна забравеното чувство на щастие, Василий заобикаляше старателно, затаил дъх, всичко, което го нараняваше до несекваща болка в сърцето: смъртта на баща му, смъртта на майка му, смъртта на брат му, смъртта на Магтахине, смъртта на тримата му породени синове, и надзърташе далече-далече в миналото, там, където лятото нямаше край, а дърветата ставаха толкова високи, че подпираха с върхарите си небето. Спомняше си как е бил малък, петгодишен и е седял върху коленете на баба си Арусяк, как тя го е галела с изпръхнала длан по косата и му е разказвала приказки, спомняше си майка си, млада, красива, връща се от извора с меден котел на рамото, върви предпазливо, гледа си в краката от страх да не се препъне, а после вижда сина си и грейва в трогателна усмивка, спомняше си и баща си, рано побелял, но млад и як, с опърлени от дъха на горнилото вежди и мигли, случваше се надвечер, когато навън се плисваше нощната прохлада, той да излиза за малко от ковачницата, да си почива, облегнат на каменната стена, и да разказва историята на рода, как майка му се е спасила по чудо от голямото клане, как е избягала тук с четирите си деца, колко благороден е бил вече забравеният от всички Аркаш бек, подслонил нещастното семейство, за съседа Унан, не човек, а боклук, отказал да взима на части топеното масло и измислил на Арусяк обидния прякор Кудам.

– Затова, синко, сме Кудаманц – ето с кои думи завършваше всеки път разказа си баща му. – От думите "ку дам". Ще дам.

Глава 5

Анатолия не умря нито на другия, нито на по-другия ден. На четвъртия вече не кървеше, но ушите ѝ още бучаха и на талази ѝ прималяваше мъчително, понякога толкова много, че тя се виждаше принудена да се хване за стената, да се плъзне на пода и да седи с притворени очи, за да понесе по-леко световъртежа. Вече не само я кършеше цялото тяло и коремът долу я наболяваше, но и ръцете ѝ започнаха да изтръпват: веднъж Анатолия взе от масата чашата чай и се изненада, че той е изстинал толкова бързо, но след като отпи една глътка, видя, че чаят си е горещ, просто пръстите ѝ са изгубили чувствителността си. Но тя нямаше никакво намерение да се плаши, още повече да прави трагедия от състоянието си и продължаваше да се занимава спокойно с къщната работа, а на Ясаман, която започна да я разпитва, след като я завари да седи на голата земя посред двора, каза, че се била отровила, била яла прокиснало ланско кисело зеле, понеже сърце не ѝ давало да го изхвърли Ясаман се запретна да я налива с отвари за стомашно разстройство, после ѝ премери пулса и преброи сърдечните удари, затова добави и пресен компот от джанки и сушени дренки. На другия ден Анатолия се почувства малко по-добре, но още ѝ прималяваше, тялото я кършеше и ѝ се виеше свят.

Единственото, което я притесняваше, бе не това, че не се е възстановила напълно, а че предстои Василий да се пренесе при нея. Нямаше сили да отскочи до него, да се извини и да се откаже, затова помоли да го направи Ованес. Той склони без всякакво желание, но за своя нескрита радост не успя, понеже същата вечер, придружаван от втората си братовчедка, се яви самият годеник – с кат чисти дрехи, поправената коса, купчинка току-що опечени царевични питки и паница градински ягоди, която Сатеник носеше гордо-гордо пред себе си. Зад тях, пришпорвани от огромен снежнобял гампър[21], се суетяха объркано коза с две вече поотраснали козлета и две флегматични овце, които блееха в несъзвучен хор. Най-отзад на шествието вървеше грохнал овен със счупен рог и перде на окото, който направо си беше пътник.

Анатолия тъкмо се връщаше от зимника, където беше ходила за топено масло. Щом видя нечаканите гости, отстъпи крачка назад, намери опипом с ръка парапета на стълбата и без да се обръща, се наведе предпазливо и остави на най-долното стъпало паницата с маслото.

– Добър вечер, невясто – поздрави я Сатеник.

– Нали уж се разбрахме за утре? – изпелтечи Анатолия.

– Подръж портичката, за да отведем на двора животните – помоли Василий, който не бе чул думите ѝ.

Анатолия се запъти към оградата, като умуваше трескаво как да излезе от неловкото положение. След като не измисли нищо, отвори объркана вратичката и изчака животните да влязат, бутайки се, в двора. Василий остави при оградата вързопа с багажа, поднесе на Анатолия още топлите питки и уверено подкара козите и овцете към обора, който от половин година пустееше – козите на Анатолия се поболяха и умряха още през зимата и тя смяташе да се снабди с нови, щом наближи есента, дори се бе разбрала с Ясаман да вземе ярето, щом то се позакрепи достатъчно, за да живее отделно от майка си. В началото гампърът изпроводи животните до обора, после дотича обратно, пъхна влажен нос в подгъва на Анатолия, подуши я, вдигна нагоре голяма глава с клепнали уши, излая веднъж.

– Призна те – засмя се Сатеник. – Това, Патро джан, е новата ти стопанка.

Анатолия погали разсеяно кучето по главата, почеса го между ушите.

– Нали уж се разбрахме за утре – повтори тя, видяла, че след като е затворил животните в обора, Василий се е насочил към зимника, за да прибере поправената коса.

– Така ли? – учуди се Сатеник. – Братовчед ми пък спомена, че си му заръчала да дойде вдругиден.

– Казах след два дни.

– Явно не те е разбрал. Е, невясто, при оградата ли да стоя, или ще ме поканиш вътре?

– Влизайте, влизайте, разбира се – сепна се Анатолия.

– Нещата ги остави там, Василий ще си ги донесе сам – заяви Сатеник, след като се насочи към стълбата. – да не забравиш маслото, че Патро ще го излапа веднага. Нали, Патро джан?

Кучето излая с радост, започна да върти опашка.

– Къде ще спи? В обора ли? – попита Анатолия.

– Има си къщичка. Братовчед ми ще я донесе после.

Василий излезе от зимника, като затвори плътно след себе си вратата. Посочи страховито с пръст към кучето.

– Само да си посмял да влизаш тук, чу ли?

Патро изсумтя и заситни унило след господаря си, като пристъпваше смешно с големи лапи.

– Вчера оставих без надзор буца прясно сирене, върнах се след една секунда и този хубостник вече я отмъкнал и я изял – обясни Василий, забелязал изумения поглед на Анатолия. – Утре ще сложа резе отвън на зимника, че току-виж се промъкнал. И на входната врата не е зле да сложа.

Без да казва нищо, Анатолия тръгна да се качва по стълбата, като притискаше към гърдите си подноса с питките. Виеше ѝ се свят, краката ѝ се подкосяваха предателски. В главата ѝ нямаше мисли – никакви, само на езика ѝ се въртеше въпросът: "Защо?", но тя го задаваше по-скоро на себе си, отколкото на Сатеник и Василий. Сама си беше виновна, тях нямаше в какво да ги упрекне. "Ще ги почерпя чай, ще се извиня и ще ги изпратя да си ходят по живо, по здраво" – реши тя.

Сатеник взе от стъпалото топеното масло, което Анатолия беше забравила, и след като влезе в кухнята, избърса с края на престилката паницата отдолу, сложи я на масата, седна и подпря сбръчканата си буза с ръка, а Василий затръшна вратата току под носа на Патро – хайде, беж да те няма, наглец такъв, иди потичай на двора, – занесе багажа си в коридора, започна да се суети, явно искаше да попита къде да го сложи, но махна с ръка и закачи вързопа върху страничната облегалка на дивана: после ще се оправяме. Докато гостите се настаняваха, Анатолия отвори вратата на печката и се пресегна към рафта – да вземе кибрит. Не падна само защото я спря широката задна част на печката: беше ѝ се завил свят и тя се бе свлякла по лице, при което си удари хълбока и изгуби съзнание. Дойде на себе си вече в леглото от силната миризма на мазилото, с което Ясаман ѝ разтриваше слепоочието, Сатеник пък седеше в края на кревата и ѝ масажираше краката, като старателно натискаше където започваха възглавничките на пръстите, Ованес и Василий разговаряха в съседната стая и след като нададе ухо, Анатолия чу откъслечни фрази: "Болна е вече четвърти ден, жената така и не може да разбере какво ѝ е", "и аз намерих кога да се местя", "обратното, тъкмо ще има кой да я наглежда".

– Ако до сутринта не ѝ стане по-добре, ще пратя в долината телеграма, за да дойде "Бърза помощ" – пошушна Сатеник.

– Оставете ме на мира – понечи да каже Анатолия, но вместо думи от гърлото ѝ се изтръгна дълъг стон.

– Какво? – надвеси се над нея Ясаман.

Анатолия се опита да срещне погледа ѝ, но клепачите ѝ сякаш се наляха с олово, тя затвори очи, пресегна се, хвана опипом приятелката си за пръстите, стисна ги леко.

– Не – пророни, – не.

Патро се разлая гръмогласно и настойчиво – Сатеник премести внимателно краката на Анатолия върху чаршафа, стана, заситни към прозореца, размаха страховито пръст към двора: я да млъкваш, какво си се разлаяло, псе такова, ей сега ще те вържа на верига, а Патро хукна презглава към нея, без да гледа къде стъпва, блъсна се с все сила в бъчвата, преобърна я и се вцепени, облян от глава до пети с дъждовна вода, която вече бе започнала да зеленясва. Бъчвата се търкулна с оглушителен барабанен тропот по земята, удари се странично в дървената ограда, кокошките се уплашиха и нададоха врява до небето, овцете и козите в обора също се развълнуваха, в съседната стая се чуха бързи стъпки – стреснат от шума, Василий беше скочил и бе забързал към двора да види какво става.

"С тия хора човек не може дори да умре на спокойствие" – помисли си Анатолия и с внезапно облекчение потъна в сън, непробуден и спасителен. Отвори очи чак на другия ден по пладне, събудена от лая и топуркането на същия онзи Патро, който се стрелкаше покрай стената и като вдигаше с тежките си лапи тревата във въздуха, лаеше по редкия през май пух на глухарчетата – имаше опасност през юни, когато щеше да цъфне и тополовата горичка, той да се превърне в истински снегопад.

Върху облегалката на стола висеше роклята на Анатолия – някой се бе постарал да я сложи там. Тя я облече, закопча я до горе, затърси пантофите, не ги намери, стана предпазливо – тялото ѝ се оказа изненадващо леко, почти безтегловно, вече не я кършеше, тя дишаше значително по-леко, затова си пое дълбоко въздух и го издиша полека: зави ѝ се свят, но съвсем малко. В кухнята тракаха съдове, Ясаман, изглежда, се бе запретнала да готви, а Анатолия излезе в гостната, диванът беше издърпан, явно някой бе спал през нощта в съседната стая, за да бди над нея, коридорът – дълъг, със скърцащо дюшеме и слънчева светлина, която се лееше през прозорците – водеше направо, а после наляво, към вратата на кухнята. Анатолия вървеше бавно, като поемаше с ходилата си топлината на дюшемето и се въсеше от боклучетата, на които стъпваше – вече пети ден не беше чистила, трябваше да се стегне и ако не друго, поне да помете, а утре, ако има сили, и да измие, – кухненската врата зееше отворена, от течението басмените пердета на прозореца се бяха издули, на масата седеше Василий, който стискаше между зъбите си угасналата лула и присвил накриво едното си око, стържеше с ножа податливата кожа на ситните млади картофи.

Стана веднага, за да ѝ помогне да дойде при стола, но тя вдигна забранително ръка – няма нужда, и сама ще се справя.

– Ей сега ще ти донеса пантофите, вчера Ясаман разля върху тях шишето с настойката, наложи се да ги мием, после ги сложихме да се сушат. Сигурно вече са сухи. – Василий излезе на верандата, върна се с пантофите, наведе се и със сумтене ги остави на пода. – Дай да ти помогна да ги обуеш.

– Само това оставаше – възмути се Анатолия.

– Както кажеш – реши да не спори Василий и отново взе ножа, – сутринта Ясаман се отби да те преслуша, каза, че си по-добре. Нареди ми да обеля картофите и да запаля печката. Та беля, доколкото мога.

– А кой е спал в съседната стая?

– Аз. Няколко пъти влизах да проверя как си, слушах как дишаш. Наложи се едва ли не да долепям ухо до устните ти, толкова тихо дишаше.

Анатолия плъзна длан по ходилата си, за да изтръска залепналите отдолу боклуци, обу се. При други обстоятелства щеше да се притесни, че чужд мъж е спал зад стената и е влизал в стаята ѝ, сега обаче бе извадена от релси и не почувства нищо освен лека апатия. Но ако с апатията можеше да се заеме по-късно, то с глупавата идея Василий да се пренесе при нея трябваше да приключи още сега. Тя се стегна вътрешно и му каза:

– Връщай се у вас.

Василий метна в паницата обеления картоф.

– Защо?

– Глупаво го измислихме.

– Може и да е глупаво. Но защо да го усложняваме още повече?

Анатолия забеляза присмехулния му поглед. Ядоса се.

– В какъв смисъл да го усложняваме?

– На нашите години не е много умно да се мятаме. Щом сме се събрали, защо пак да се разделяме? Какво ще си помислят хората?

– На нашите години последното, което трябва да ни вълнува, е какво ще си помислят хората – заяде се Анатолия.

Василий изсумтя, премести лулата от единия в другия край на устата си, стана, сложи с трясък ножа пред Анатолия.

– Щом си толкова оправна, хайде, потруди се малко. А през това време аз ще запаля печката.

Анатолия вдигна рамо, но взе ножа.

Когато се отбиха при тях, Ясаман и Ованес завариха радваща окото семейна картина: стиснала вироглаво устни, Анатолия белеше картофите, а Василий бе приклекнал и раздухваше огъня в печката. Щом видя съседите, той затръшна вратичката, изправи се и протегна ръка на Ованес.

– Добър ден.

– Добър да е, съседе.

Ясаман остави на масата тенджерата със студен спас[22] и отиде при Анатолия.

– Я да те видим как си. Седни изправена. Гледай върха на пръста ми.

Анатолия се подчини безропотно. Ясаман прокара пръст пред нея – от дясното до лявото слепоочие, после обратно, като следеше внимателно погледа ѝ. Въздъхна с облекчение.

– Зениците ти не скачат, явно вече не ти се вие свят.

– Да, поолекна ми – съгласи се Анатолия.

– Сварила съм ти шипки с мента, оставих ги да изстинат. После ще ги донеса. Ще ги пиеш през целия ден. Вано Меликанц се е наканил днес да коли овен, обеща да ни даде черния дроб и сърцето. Ще ги задуша с лук, и от тях ще хапнеш. Стига си се мръщила, щом си се разболяла, трябва да се лекуваш.

Анатолия въздъхна.

– Всичко ми е наред. Явно ми е паднало кръвното. На кого не му се е случвало! Друго ме притеснява – викам му на Василий да си върви, а той не ще и да чуе. Разправя: така и така, защо да се позоря на стари години, да разнасям насам-натам багажа.

Василий отвори печката невъзмутимо, сякаш не говореха за него, и разръчка с ръжена цепениците, за да помогне на огъня да ги обхване от всички страни.

– Как така да си върви? А ние решихме да отбележим вашия.. хм, вашия празник – намеси се и Ованес, – да хапнем у нас на двора, да поседим малко. Сатеник вече е разтръбила из цялото село, решила е да прави сватбена пахлава[23].

– Каква пахлава? – сепна се Анатолия. – Защо ни правите за смях?

– Най-обикновена сватбена пахлава, с орехи и мед, с паричка за щастие. На когото се падне, той ще бъде следващият, който ще се ожени – прихна Ованес.

Анатолия онемя.

– Какви ги говориш? Вие да не сте полудели?

– Я си мери думите.

– Как иначе да приказва с вас човек?

– Ами по-внимателно.

Докато Анатолия и Ованес се разправяха, Ясаман изплакна обелените картофи, сложи на печката голям тиган, пусна в него лъжица топено масло, изчака го да омекне, добави и нарязаните картофи и ги похлупи плътно.

– Идете да донесете от градината подправки, Ованес. И сирене да вземете. Картофите ще станат ей сега и ще седнем да обядваме – обърна се тя към мъжа си.

– Градината не е поливана от вчера – спомни си Анатолия.

– Сутринта я полях – заяви укорно Василий и се насочи към вратата.

След него тръгна и Ованес, който сумтеше възмутено.

Ясаман изчака мъжете да излязат от къщата и премести стола, за да седне срещу приятелката си.

– Защо си показваш рогата, а?

– Не искам да живея с него, ето защо.

– Искаш да остарееш в самота ли?

– Не е ли все едно? Няма никакво значение, пак ще остарея.

– Въпреки това защо се инатиш?

Анатолия забарабани с ръка по масата.

– Не се инатя. Просто не ми харесва тая работа. – Тя започна да свива подразнено пръсти. – Нито че се пренесе толкова бързо, нито това куче, дето се скъсва да лае на двора, нито животните в обора, доведе ги, без да ме пита дали ми трябват. Държи се, все едно той е стопанинът тук.

– А как да се държи?

– Знам ли! Поне да беше попитал дали може.

– Откога мъжете в селото трябва да искат разрешение?

Анатолия се облегна на стола и разтърка уморено очи.

– Трябваше да му откажа още от самото начало.

– Щом не си отказала, няма смисъл сега да се възмущаваш.

– Мога да си взема думите обратно, нали така?

– Дала си вече дума, как така ще я взимаш обратно?

Анатолия не знаеше какво да отговори. Ясаман стана от стола, сипа от спаса по чиниите, наряза хляб. Разбърка картофите с дървена лъжица, посоли ги. Анатолия я наблюдаваше, сърдито стиснала устни. Не проумяваше защо, вместо да я подкрепи, приятелката ѝ я убеждава да се примири. Ясаман забеляза огорчения ѝ поглед.

– Само да знаеш, дъще, колко е страшно да остаряваш сама – отбеляза тя бавно, с горчилка.

– Знам, и още как – посърна Анатолия.

– Е, щом знаеш... Сама виждаш как живеем. В очакване на смъртта, от погребение на погребение. Какво имаме пред себе си? Нямаме и лъч надежда. Защо тогава се отказваш от възможността да направиш някого поне мъничко щастлив? Щом не мислиш за себе си, поне за него помисли.

Дъсченият под на верандата изскърца – Ованес и Василий се връщаха от градината. След тях бавно креташе и Патро, който скимтеше жално. Ясаман погледна през прозореца.

– Защо скимти?

– Иска сирене. Отчупих му малко, ама иска още. И аз не знам какво ме прихвана на стари години да взимам куче. Сатеник ме убеди: взимай, та взимай – изимитира Василий пискливия глас на братовчедка си, – с куче няма да ти е толкова самотно.

– Не знае умора тази твоя братовчедка. Ту куче ще ти намери, ту жена.

Василий се засмя смутено, после отчупи още малко от сиренето и го метна на Патро.

– Край, повече няма да получиш.

Кучето тутакси го изгълта и пак понечи да подхване жалната си песен, за да си изпроси още, но се натъкна на строгия поглед на господаря си и разбра, че повече няма да получи нищо. Слезе с два скока по стълбата и хукна към двора – да гони кокошките.

Обядваха в тишина и умиротворение. Говореха малко, все на отвлечени теми, имаше нещо ненатрапчиво обичайно в потракването на лъжиците, в молбата да подадат солта или да отрежат малко от сиренето, в коравия край домашен хляб и глътката вода и за пръв път Анатолия усети живота не като даденост, а като дар. Местеше скришом поглед от Ясаман на Ованес и после на Василий, забелязваше всяко спокойно неприпряно движение, съгласяваше се наум и се изумяваше как така не е виждала досега тази безусловна връзка между себе си и всички наоколо – били те хора, птици или червеникави камъни на старото гробище. "Няма рай, и ад няма – проумя изведнъж Анатолия. – Щастието е нашият рай, горестите – нашият ад. И нашият Бог е навсякъде, навред е не само защото е всемогъщ, но и защото е онези невидими нишки, които ни свързват един с друг."

След като се нахраниха, тя разреши безропотно на Ясаман да ѝ даде от шипковия чай и да я сложи да си легне. Спа до вечерта и се събуди, когато в селото се връщаше стадото с мирис на предзалезно слънце и на майско поле. То вървеше на бавна върволица по кривата улица и пред всяка порта оредяваше. Когато Анатолия излезе навън, Василий тъкмо прибираше своите кози и овце. Забеляза я на верандата, забави крачка, усмихна се с крайчето на устата и Анатолия чак сега забеляза, че очите му са със сивкавостоманен оттенък. Подпря се на лакти върху парапета и кимна сдържано.

– Аз ще издоя животните. А ти, най-важното, донеси вода в обора, първо да ги измия.

– Ще се справя и сам. Сатеник ме е научила.

– Научила те е да доиш ли?

– Ами да.

– И как е? Справяш ли се?

– Засега овцете не са се оплаквали.

Анатолия захлупи лице върху дланите си, засмя се.

– Носи вода. Така да бъде, днес ще ги доиш ти. А аз само ще стоя отстрани.