ТРИ ЯБЪЛКИ ПАДНАХА ОТ НЕБЕТО

Глава 1

Магтахине идваше надвечер, веднага след като тук-там из къщите се появяваха редки светлинки и състрадателната септемврийска нощ разпростираше над селото звездното си покривало. Заставаше на верандата с ръце, скръстени върху гърдите, и гледаше двора. Василий вече бе успял да свикне с посещенията на покойната си жена. Когато за пръв път забеляза върху фона на притъмнялото небе прозрачния ѝ силует, не се уплаши, колкото и нереално да беше всичко, само се обърка и се почувства безпомощен. Анатолия вече си беше легнала – не се чувстваше добре и щом ошеташе вкъщи, почти през цялото време или седеше на дивана и бродираше, което не я обременяваше, или лежеше. Василий се грижеше предано за нея, правеше ѝ чай, завиваше с одеялото вечно премръзналите ѝ крака, не забравяше да ѝ занесе навреме билковата отвара, която тя трябваше да пие три пъти на ден, точно преди ядене. Ако му се налагаше да отскочи до ковачницата, непременно предупреждаваше Ясаман и Ованес, за да не я оставят без надзор. Грижите му я трогваха до дън душа. Не беше свикнала с ласкаво внимателно отношение и доколкото ѝ позволяваше здравето, му отговаряше със същото: готвеше любимите му гозби, пооправи целия му оскъден гардероб – обърна плата на старото му палто и го уши наново, закърпи му бельото, изплете му няколко чифта вълнени чорапи, уши му и две ризи от памучния плат, който пазеше за себе си. Вечерно време го учеше на четмо и писмо: прехапал върха на езика си, Василий изписваше ченгелчетата на буквите, като едвам държеше молива в изкривените си от тежкия ковашки труд груби пръсти, а после, свъсен, четеше и старателно изговаряше на срички думите, като често бъркаше. За да си почине той от уроците, Анатолия му четеше на глас книги, които в първата зима на глада бе взела от библиотеката и така ги бе спасила да не загинат.. Помнеше наизуст съдържанието им, но бе забелязала неподправения интерес на Василий към художествения текст и му четеше с такова удоволствие, сякаш ги взимаше за пръв път в ръце. Заспиваха, трогателно прегърнати. Тя си мислеше с усмивка колко многолико може да бъде човешкото щастие, многолико и милосърдно – във всяко свое проявление. Притесняваше се и се изчервяваше при спомена за първата неловка нощ на любов, дошла цяла седмица след като Василий се бе преместил да живее при нея. Може ли да те прегърна, беше рекъл и се бе пресегнал нерешително, а Анатолия бе изумена от въпроса му, бившият ѝ мъж направо я сграбчваше, без да пита, почти винаги против волята ѝ, и само се възбуждаше още повече от обреченото ѝ мълчание и сълзите от безсилие, затова тази обезоръжаваща, промълвена през засрамен шепот молба за ласка се превърна за нея в откровение и тя сама се пресегна към Василий и го прегърна, притеснена от порива си. Той уж бе най-обикновен селянин, уж изглеждаше недодялан и грубоват, а в леглото се оказа изумително внимателен, приемаше с признателност нежността ѝ и се държеше толкова грижовно и мило, че Анатолия за пръв път почувства интимната страна на живота не като унизителна мъка, а като щастие. Все пак бяха на години и в чувствата им нямаше плам и страст, от която губиш разсъдък, телата им бяха лишени от възможността да обичат толкова често, както младите, но те го посрещаха с разбиране и бяха неописуемо благодарни на небесата за благословената възможност да споделят есента на живота си с човек, който наистина ти е скъп.

– Ако ми кажат, че трябва още веднъж да изживея онова, през което минах с бившия си мъж, за да бъда след това с теб, щях да се съглася – призна веднъж Анатолия на Василий.

Той бе трогнат до дън душа от думите ѝ, но се обърка и не се сети какво да отговори. После цял ден се губи в ковачницата, а вечерта донесе неумело изкована роза – първото цвете, което бе измайсторил за дългогодишната си работа като ковач.

– Не мога като теб с думи – призна си и се запъна, понеже не знаеше как да завърши мисълта си.

– И затова си решил да изковеш чувствата си от метал ли? – притече му се тя на помощ.

– Да.

В деня, когато покойната жена на Василий му се яви за пръв път, Анатолия си беше легнала по-рано, измъчена от бурята. Още от сутринта беше задушно и потискащо, човек не можеше дъх да си поеме – лятото вече отминаваше, август си отиваше, капризничеше и изпадаше в истерия, по пладне нажежаваше до бяло всичко, а надвечер връхлиташе с чудовищно силни бури, раздираше въздуха с копията на небесните аждааци, изливаше цели потоци топъл дъжд, а не носеше дългоочакваното облекчение. Василий надзърна в спалнята, увери се, че Анатолия вече е заспала – освен пристъпите на слабост напоследък я мъчеха и краката, тя се оплакваше от болки в ставите и от отоци, затова спеше със сгънато на четири одеяло под коленете. Притесняваше се, че е напълняла, цял живот бе слаба като вейка, а напоследък бе наддала в хълбоците и в корема, шегуваше се, че не след дълго ще бъде кръгла като пита кашкавал, голяма работа – отвръщаше Василий, ще си те обичам и дебела, а после се усмихваше измъчено, здравословното състояние на Анатолия се влошаваше все повече и беше ясно, че няма да минат без посещение при лекарите в долината, тя обаче не искаше и да чуе и плачеше всеки път, когато някой отвореше дума за това. Василий остави вратата на спалнята открехната, за да чуе, ако Анатолия го повика, и отиде в кухнята – да напрани ментов чай. Входната врата, кой знае защо, зееше отворена, той отиде да я затвори и веднага видя Магтахине. Стоеше, опряла корем в парапета на верандата, без кърпа на главата и с отрязана коса, беше скръстила ръце върху гърдите си и гледаше към двора, към ъгъла, където беше колибката на Патро. Въпреки че беше отслабнала много и бе с цяла педя по-ниска от предишния си ръст, Василий веднага я позна по силуета – навремето, още като млада, се бе обърнала рязко, беше се препънала в подгъва на полата си, беше паднала и си бе наранила рамото. Оттогава то често я наболяваше, особено ако се сменяше времето, и Магтахине инстинктивно го вдигаше и държеше ръцете си скръстени на гърдите от страх да не закачи нещо с лакътя си и да я заболи. Василий понечи да отиде при нея, но тя извърна към него неочаквано младото си лице без нито една бръчица и завъртя сърдито глава. Вратата се затръшна от вятъра, а когато Василий я отвори отново, на верандата нямаше никой.

Оттогава Магтахине се явяваше почти всеки ден – задължително нощем, след като изчакаше Анатолия да заспи, Василий безпогрешно познаваше, че е тук, надзърташе към верандата, тя стоеше там с ръце, притиснати към гърдите, и гледаше двора. Той не се опита повече да се приближи, ала знаеше, че Магтахине идва не току-така, че е дошла да му каже нещо, но неизвестно защо протака. Посещенията на покойната му жена не го плашеха, нищо, че с годините тя бе станала доста своенравна. Иначе беше добра и незлоблива, грижеше се самоотвержено за родителите си, макар и да ги упрекваше, че не я обичат достатъчно – правеше го по-скоро по навик, отколкото защото им се сърди. Двамата с Василий се ожениха една година след края на глада и тя прие и обикна като свое дете деветгодишния Акоп. И след като им се родиха трима синове, не правеше разлика между момчетата, държеше се с Акоп особено нежно и не се отделяше и на крачка от него, когато той получаваше необяснимите пристъпи на треска. Василий се въсеше и въздишаше тежко при спомена за мъките на по-малкия си брат. Първият пристъп се случи няколко месеца след смъртта на майка им: Василий повика брат си да вечерят и след като той не отговори, тръгна да го търси и го намери на пода в гостната, имаше такава висока температура, че още щом Василий го докосна по челото, се изплаши и дръпна ръка. Бързо го съблече гол, разтри го с черничева ракия, сложи го да си легне и хукна да вика Ясаман. Когато тя дойде, Акоп отново лежеше на пода, беше се проснал с пламналото си тяло върху прохладното дюшеме и бълнуваше. Докато Ясаман се опитваше да го накара да пийне билкова отвара, той се дърпаше и стенеше, а после, след като го преместиха на леглото и го завиха с две одеяла, за да се изпоти, заплака жално и помоли да махнат меча, оставен под възглавницата от злия дев Аслан-Баласар. Наложи се да вдигнат възглавницата и да покажат, че там няма нищо, но Акоп не се успокояваше, претъркулваше се към другия край на леглото, протягаше ръце към прозореца – вижте, вижте, дебне там, за да дойде и да ни убие с меча си. Василий го пренесе в другата стая, по-далеч от злополучния прозорец, но и това не помогна – Акоп ридаеше безутешно и молеше да махнат меча, защото в противен случай за никого няма да има спасение. Тресе го цяла нощ и момчето се поуспокои чак на зазоряване, а когато се събуди по пладне, бе изумително здраво, само бе отмаляло и не помнеше нищо, освен че е изгубило съзнание от сковаващия душата ужас: почувствало, че зад него има някой страшен, и паднало. След онзи случай пристъпите се повтаряха всеки месец, че и по-често, после Акоп се възстановяваше по няколко дни, страхуваше се от тъмното, гледаше да не стои сам. Василий правеше всичко възможно да му помогне: няколко пъти го кара да го лекуват в долината, водеше го по знахари и тълкуватели на сънища, канеше свещеника. Уви, всички усилия се оказваха напразни: лекарите не намираха отклонения в здравето на момчето, заклинанията на знахарите не действаха, колкото и да се взираха в стъклените си сфери, тълкувателите на сънища не откриваха нищо, а когато след поредния пристъп повикаха младия тер Азария, той прекара няколко тежки нощни часа в молитви за момчето, но не издържа на душевното напрежение и след като притисна чело към пламналата му длан, се разплака от безсилие.

Както се оказа, Магтахине беше единствената, успяла да отгатне причината за мъчителните пристъпи на Агоп. За разлика от Василий, който внимаваше да не говори с брат си за болестта му, за да не го кара да изживява наново всичко, тя меко, но упорито го тласкаше към такъв разказ, събираше откъслечните спомени и ги редеше в картинки, пък били те и засега безсмислени. С времето се научи да предусеща началото на пристъпите, вярно, не успя да обясни на мъжа си как го прави, понеже се осланяше най-вече на интуицията си и се опираше на усещанията и догадките си. В такива дни Акоп си стоеше вкъщи, под нейно наблюдение, а без помощта на брат си Василий се виждаше принуден да прекарва в ковачницата едва ли не цели денонощия, за да се справи с работата. Но колкото и да държеше под око Акоп, Магтахине все пропускаше началото на пристъпа, което я потискаше и ядосваше страшно, защото тя знаеше някак си, че загадката на болестта му е заложена именно в тези няколко секунди преди припадъка. Василий възприемаше убедеността на жена си като приумица, понякога дори я взимаше на подбив, но дълбоко в себе си се надяваше, че Магтахине все някак ще разкрие причината за странното заболяване на брат му.

И тя наистина успя след две дълги години, когато всички вече се бяха отчаяли и разочаровали. Онзи ден по нейно настояване Акоп си беше останал у дома и редеше на купчина нацепените дърва. В люлката на верандата, завит с топло одеяло, лежеше едногодишният му племенник Карапет, първородният син на Василий и Магтахине, и след като се убеди, че детето е заспало, тя тръгна към двора, за да е по-близо до Акоп, но още не беше слязла от последното стъпало, когато той промърмори бързо през шепот, без да се обръща към верандата: ей сега детето ще падне. Магтахине се обърна изплашено и ахна: момченцето се беше измъкнало като по чудо от одеялцето и се бе надвесило опасно през ниската дъсчена преграда на люлката. С три скока Магтахине изкачи стълбите, грабна сина си, притисна го към себе си, сърцето ѝ туптеше толкова силно, сякаш беше не в гръдния ѝ кош, а някъде отвън. Тя се поуспокои малко, после, разтревожена, стигна в края на верандата и видя каквото и очакваше да види – мъртвешки блед, Акоп лежеше насред двора, застигнат от припадъка върху купчината нацепени дърва, и стенеше от чудовищната температура, която го изгаряше отвътре.

– Сигурно боледуваш, защото виждаш напред в бъдещето – предположи на другия ден Магтахине.

Акоп не помнеше нищо освен вледеняващия душ на страха, затова затвори безсилно очи.

– И какъв е смисълът, при положение че всичко забравям на мига? – прошепна той.

– Не знам.

След време свидетелка на пристъпа му стана и Мариам Бехлванц, която се беше отбила да вземе малко царевично брашно. Магтахине къпеше детето, а Акоп стоеше до нея и държеше кърпата – да е готова. Най-неочаквано той направи една крачка встрани, напипа стената, облегна се на нея, забели очи и бавно се плъзна на пода, но миг преди да изгуби съзнание, изрече през стиснати зъби:

– Уста Само.

Магтахине подаде мокрото момченце на Мариам и се завтече към Акоп.

– Не питай нищо – рече ѝ през рамо, – помогни на детето да се облече и после тичай при Сербуя, предупреди я, че с баща ѝ се е случила беда.

Намериха пастира Уста Само в края на дъбравата. Старецът лежеше, заобиколен от преданото мълчаливо стадо, и ридаеше като малко дете от болка: беше се спънал, бе паднал лошо и си беше счупил глезена.

Вестта, че по-малкият брат на ковача Василий е предрекъл бедата, бързо плъзна из селото. Хората започнаха да се стичат, за да разберат какво ги чака в бъдещето, но Акоп само разперваше безпомощно ръце: не че не виждаше бъдещето, но щом го видеше, после не помнеше нищо. Маранци се отнасяха недоверчиво към обърканите му обяснения, обиждаха се, упрекваха го, че е безчувствен и не иска да им помогне. Най-далеч стигна старата Парандзем – всичките ѝ домашни птици бяха покосени от незнайна болест. Ни в клин, ни в ръкав тя реши, че причината е в пристъпите на Акоп, и пусна слуха, че той не предчувства нещастието, а обратното, сам го навлича. Никой в селото не я обичаше, беше проклета и само злословеше за хората, но се намериха и такива в Маран, които повярваха на сплетните ѝ и започнаха да се държат с Акоп като с прокажен. Криеха от него децата, не стъпваха в ковачницата, ако той е там, а срещнеха ли го на улицата, се кръстеха уплашено и след като сведяха поглед, отиваха от другата страна.

Акоп го посрещаше с неприсъщи за крехката му възраст хладнокръвие и дори радост: да мислят каквото си искат, само да не ми досаждат с дразнещото си внимание, такова отношение обаче обиждаше Василий и го раняваше право в сърцето. Няколко пъти той опита да търси обяснение от съселяните си – караше се с тях и доказваше, разпалваше се до степен да се сбива, но постигна точно обратния ефект: сега маранци започнаха да заобикалят и него. Всъщност от това работата в ковачницата не намаля: колкото и да се страхуваш, няма да се откажеш от хубавата мотика, която ще ти служи дълго и няма да се счупи в камънака (а камъни на билото на Маниш Кар имаше не по-малко, отколкото пръст), а не всеки майстор ще ти предложи качествена. Затова маранци продължиха да ходят в ковачницата и колкото и да беше обиден, Василий приемаше мълком поръчките им и си вършеше работата така, както само той умееше: старателно, усърдно и често на вересия, и да не можеш да му платиш за труда веднага, не те отпращаше.

Напрежението, зародило се между съселяните и семейството на Василий, сигурно щеше да тлее години наред и накрая да превърне ковача и брат му в хора, от които всички странят, ако същата пролет не се беше случило нещо, което буквално преобърна с главата надолу отношението на Маран към Акоп. По онова време припадъците се случваха все по-често и бяха толкова мъчителни, та ти се струваше, че всеки от тях може да бъде последен. Ясаман винаги беше до младежа и се бореше както може за здравето му. Правеше специален извлек от билки, които би трябвало да му помогнат да понася по-леко най-тежките пристъпи. Акоп изпълняваше старателно всичките ѝ предписания: пиеше горчивите чайове, дишаше, както го бе научила тя: сутрин, веднага щом се събуди, и вечер преди лягане да си поема дълбоко въздух по петнайсет пъти и после да го издиша. Лечението безусловно му помагаше, защото през всичките тези години той не се разболя нито веднъж дори от най-банална настинка, подмина го, сякаш не го и забеляза, дори епидемията от варицела, която връхлетя селото и от която не се спаси никой, дори старците. Но лечението, препоръчано от Ясаман, не бе в състояние да се пребори с припадъците. Мъчителни и тежки, с времето те станаха толкова непоносими, че изненадан от тях, Акоп тутакси губеше съзнание и не успяваше не само да предупреди за надвисналата беда, но дори да осъзнае какво се е случило с него.

Василий бе изпаднал в отчаяние, затова отиде още веднъж в долината – да се опита да облекчи състоянието на брат си. Но и този път лекарите не само че не помогнаха, но след като прегледаха момчето и не откриха отклонения, не можаха да измислят нищо по-добро от това да предложат Василий да го остави в клиника за душевноболни. Вбесен, той отведе Акоп с твърдото намерение да не стъпва никога повече в долината.

– Ако му е съдено да умре от припадък, нека това се случи в ръцете ми, а не там, сред лудите – заяви той.

Акоп страдаше заради Василий повече, отколкото заради себе си, затова не се оплакваше никога и не роптаеше. Гледаше да не пада духом, щом се възстановеше след поредния пристъп, помагаше в ковачницата, трудеше се спорно и запалено, не искаше към него да се отнасят със снизхождение, много се засягаше, ако Василий му предложеше да си почине или да остави на него най-тежката част от работата. Беше безкрайно благодарен на Магтахине за грижите, обичаше я като сестра, беше внимателен и мил с родителите ѝ: старците страдаха много заради разклатеното здраве на по-малката си дъщеря Шушаник и съвсем се предадоха, левият крак на Петрос започна да изтръпва, а жена му бе докарана от безсънието до пълно изтощение и се поболя от нерви – от заболяване, което хората наричаха жимажанка, или болестта на здрача[31]. Акоп на драго сърце помагаше в къщната работа: чистеше, переше, готвеше, занимаваше се с любимите си породени племенници, по-големият от които вече бе навършил седем години, средният – пет, а най-малкият три. Момчетата вече знаеха всичко за болестта на чичо си и ходеха трогателно на пръсти – да се наспи след тежкия пристъп. На Василий му се късаше сърцето, докато той наблюдаваше синовете си, брат си, нещастната Магтахине, която се разкъсваше между родителите си, нуждаещи се от грижи, и семейството, и дойдеше ли първи януари, въздъхваше с облекчение и се надяваше, че новата година ще бъде по-милосърдна и щастлива от старата, а през декември горчиво установяваше, че животът няма никакво намерение да става по-лек и носи нови и нови изпитания.

Маранци промениха отношението си към Акоп покрай един случай, който после наричаха именно така: деня, в който най-малкият внук на Арусяк Кудаманц ни спаси от сигурна гибел. Върху отвесния склон на Маниш Кар, който се падаше на противоположната страна на баира, рухнал при земетресението в пропастта, зееше широко и дълбоко голо място и в него година след година, веднага щом се разтопеше снегът, надолу се стичаше поток от камъни, който повличаше след себе си и упорито покаралите млади джанки. Хората отдавна бяха свикнали с тътена на стремителната каменна лавина, която се свличаше точно в сърцето на пропастта – тя винаги минаваше по един и същ отъпкан път и оставяше след себе си кафеникаво влажен белег с мирис на студ и на мокра пръст. Селото беше защитено от свлачището, от него го делеше огромен вулканичен зъбер, който стърчеше като бивен малко над последните къщи: свлачището всеки път се натъкваше на несъкрушимия му азбестов хълбок, завиваше вдясно и изчезваше надолу, без да навреди на Маран. Хората вярваха свято, че зъберът е непоклатим, понеже е издържал дори на знаменитото земетресение, и посрещаха свлачището с нехайно безразличие – така де, защо да се страхуват от нещо, което никога няма да ги застигне?

Веднъж Акоп получи видение, че зъберът няма да устои. Това беше единственият път, когато, щом дойде след припадъка на себе си, той си спомни най-подробно картината, изникнала пред очите му: как свлачището се устремява напред на смъртоносен леден поток и натрошава на малки парченца спасителната грамада, а после поглъща с чудовищно жвакане цялото село – къща по къща, и го отнася в пропастта, без да оставя жив никого.

Никога дотогава Акоп не бе запомнял предсказанията и затова в началото не му обърна внимание и реши, че това е обичайна измама на паметта. Но на другия ден, тласкан от неясна тревога, отиде на източния склон просто за да се увери, че всичко е наред. Отне му цял час да го обиколи по периметъра: огромната азбестова канара се издигаше в края на селото – цяла и непокътната, без нито една пукнатинка, на вид несъкрушима. Щом я огледа, Акоп се успокои и постла в слънчевото ѝ подножие архалука, излегна се с облекчение, за да си почине, и впери очи в небесата. Земята беше студена, но вече се бе покрила с нежни стръкчета трева, кокичетата бяха успели да прецъфтят и да отстъпят място на бледосините високопланински теменужки, които се бяха раззеленили плахо, но не бързаха да разцъфтят. Беше почти безветрено и благостно, един облак заплава бавно съвсем ниско, дори закачи с белоснежните си булчински поли върха на Маниш Кар, и разля наоколо млечна тишина... Акоп пъхна под главата си длани, усмихна се, пое си с цели гърди от безтегловния въздух с дъх на разтопен сняг, притвори очи и изневиделица видя върху вътрешната страна на клепачите си две зейнали като фунии ями. Те се въртяха чудовищно бързо и трошаха с ледените си гребла на мъртва пепел каменната камбанария на Маран – ако присвиеше още малко очи, Акоп можеше да различи и кръста от кубето, той проблясваше в сляпата пропаст като хваната в капан птица, която е разперила в безсмислен полет тънки криле и се опитва да се отскубне нагоре.

Акоп се измъкна от ледения кошмар с твърдата убеденост, че този път вулканичният зъбер няма да издържи, че селото ще се спаси само с каменна преграда между него и къщите на изток. Изобщо не се налагаше да убеждава брат си, че над Маран е надвиснала опасност – Василий му вярваше безусловно. Но как да убеди и другите мъже, особено онези, които бяха категорично против него, при положение че оставаше съвсем малко време и не можеха да губят и миг – трябваше всички да запретнат ръкави и да вдигнат спасителните заграждения.

Без да му мисли много-много, Акоп се насочи към дома на Вано Меликанц, към когото маранци се отнасяха с особено благоговение – как иначе да се отнасят към човека, който бе направил всичко, зависещо от него, за да увеличи Ноевото стадо и така да спаси от гибел селото? Вано го изслуша, без да го прекъсва, не му зададе никакви въпроси, не му обеща нищо. След като го изпрати, отскочи до ковачницата, поговори с Василий. Още същата вечер събра в двора си цялото мъжко население на Маран. Братя Кудаманц не знаеха с какви думи ги е убеждавал, понеже отказаха най-категорично да ходят на събранието: Василий – защото и досега не бе простил на съселяните си предвзето суеверното отношение към брат му, а Акоп – защото не смяташе, че е нужно да го прави.

Близо месец строиха маранци защитната стена в източния край на селото. В началото на Цветоносната седмица[32] тя вече опасваше каменния зъбер откъм страната, където се бяха сгушили трите крайни двора. По настояване на Акоп я подсилиха допълнително с яки греди и върху нея наслагаха чували с пръст. Свлачището тръгна навръх Цветница, в най-безмълвното и страшно време на нощта: енбащи. Селото бе погълнато от снежна вихрушка и хората не видяха нищичко, на сутринта обаче установиха, че е останала само долната част на защитната стена, горната бе поела върху себе си чудовищно силния удар, беше се натрошила и бе рухнала в пропастта, повличайки със себе си дървените греди и чувалите с пръст, а на мястото на каменния зъб, който столетия наред бе защитавал селото, бе останал груб ров, сякаш някой беше минал по склона на Маниш Кар с огромен плуг и бе разорал с широкото острие живото му рамо.

Акоп отиде при полурухналата стена, допря до нея длан, ослуша се. Обърна се към съселяните си:

– Разполагаме с цяла година, за да я възстановим. Чувам грохота и на други свлачища, те няма да са толкова мощни и няма да навредят на селото. Въпреки това обаче трябва да укрепим стената. За всеки случай.

Маранци се разстъпиха мълчаливо, за да пуснат своя спасител, някой протегна ръка: извинявай. Акоп заклати глава.

– Няма за какво да се извиняваш.

Тръгна все по-блед през множеството, слаб и изтощен, с тревожни очи с цвят на изстинала пепел. Василий не го изпускаше от поглед и веднага усети, че нещо не е наред, затова забърза, изтласка с лакти насъбралите се и успя да хване брат си една секунда преди той да изгуби съзнание. Тялото на Акоп направо гореше чудовищно, по краката минаваха гърчове, главата бе отметната безпомощно назад, от гърлото се разнасяше провлечен дрезгав стон. Които за пръв път ставаха свидетели на припадъците му, се уплашиха и застинаха объркани, ала след миг го вдигнаха на ръце и помогнаха да го занесат вкъщи. Магтахине заведе синовете си при своите родители, за да не се плашат от стоновете на чичо си, а щом се прибра, завари изтощения си от преживяванията мъж край постелята на Акоп – как да ти помогна, как? – повтаряше Василий, стиснал за ръцете брат си, който се гърчеше в трескаво бълнуване. Тя прегърна мъжа си и притисна главата му към гърдите си, Василий се опита да се отскубне, но после омекна и се разрида безпомощно – не мога повече, вече не издържам.

За разлика от обикновено пристъпът не приключи на другата сутрин: Акоп ту губеше съзнание, ту идваше на себе си, мяташе се в леглото, главата го цепеше от непоносима болка, очите му пареха така, сякаш в гледците бяха забити два нажежени кола. В десет часа, когато априлското слънце удави от край до край селото с целебната си светлина, а в параклиса започна празничната служба, Василий изнесе брат си от къщата. До него крачеше Магтахине, която му подсказваше накъде да върви. След години, когато тя най-сетне бе прекършена от несретите и с недоволството си и безкрайното си мърморене и оплакване превърна живота на мъжа си в безкрайно изтезание, Василий нито веднъж не си позволи да ѝ се сопне. Търпя до последно, а когато вече не издържаше, хващаше жена си за ръка и я водеше в най-далечната стая, където я заключваше, а после, след като провереше тайно дали стълбата е под прозореца, отиваше в ковачницата, където да прекара дългия безсмислен ден. Магтахине се оплакваше от горчивата си участ, от неблагодарните си родители, от непосилната болка, заселила се в душата ѝ след гибелта на синовете ѝ, но нито веднъж не спомена името на Акоп, нито веднъж не упрекна мъжа си, че цели дванайсет години е бдяла нощем, дежурила е край леглото на болния не за да му помогне – как да помогнеш при нелечим недъг, – а просто за да бъде до него. Онази сутрин, когато Василий излезе на верандата, за да я помоли да смени подгизналите от пот чаршафи на Акоп, тя стоеше, облегната на дървения парапет, и притиснала ръце към гърдите си, гледаше към ъгъла в двора, в който след трийсет години Василий щеше да сложи колибката за кучето, а щом чу стъпките му, се обърна и каза: знам защо се мъчи така, защото всеки път воюва със смъртта, изтръгва от ноктите ѝ нечий живот, тя обаче не прощава на никого, затова го изтезава с тези припадъци. Василий не знаеше какво да отговори, гледаше като ударен от гръм, отваряше уста колкото да си поеме въздух, а Магтахине мълча, мълча, пък допълни: ти не се притеснявай, май разбрах какво трябва да направим, омотай го хубаво с одеялото и го изнеси от къщата, ще идем на мегдана. Василий направи каквото му беше заръчала, изнесе от къщата брат си, както в онази мразовита нощ по време на глада, когато го бе занесъл на ръба на пропастта и бе научил, че цялата долина свети със сини огньове, Магтахине вървеше до него, без да казва нищо, с ръце, допрени до гърдите, в Маран беше пълно мъртвило, хората бяха отишли на празничната служба и само домашните зверове и птиците, които летяха в небето, станаха свидетели как носят към мегдана измъчения издъхващ юноша. Площадът, измит до блясък по случай Цветница, грееше на слънцето като старателно лъснатите стъкълца, с които децата пускат слънчеви зайчета, Магтахине заведе Василий точно в средата на мегдана, помоли го да махне одеялото и да положи Акоп на земята – той тутакси се съвзе от прохладата и отвори очи, Магтахине приклекна до него, помилва го по бузите, по челото: кажи, Акоп джан, че не го искаш повече, не го искам повече, прошепна Акоп, като едвам мърдаше обезкръвени устни, говори не на мен, а на нея, разсърди се Магтахине, знаеш кой те мъчи, кажи ѝ, че не го искаш повече, извикай веднъж, но така, че да те чуе, Акоп кимна едва доловимо, притвори очи, въздъхна тежко и изтръгна от себе си непоносимо страшен вопъл, който сякаш нарани гръкляна му. Той се превърна в хиляди ледени късчета, заби се в душата му, преобърна я наопаки, обездвижи го и го лиши от воля, извърна го, както беше разголен и беззащитен, към нетърпимо студения дъх на вихрушката, завихрила се под веждите му, и като се пръсна на ослепителна светкавица, запълни всичко, без да оставя и най-малка надежда за спасение. Душата на Акоп увисна като окаяна вехта дрипа над студената бездна, а сетне се устреми надолу, към вечния ѝ мраз, към безкрайния ѝ мъртъв мрак. Ала в сетния миг, когато всички небесни сводове рухнаха, когато паднаха и последните опори и от бездушния дъх на вихрушката се вледени самото време, душата му се обърна назад и се отскубна за този нищожно кратък миг, за да простене като попарена: НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ ТАКА. Беше оглушена, преобърната, повлечена към бездната, ударена в острите като магарешки бодил брегове, всмукана в смрадливата тъма, беше пронизана от такава чудовищна болка, че се разтече на живачни капки по пространството, които прогаряха в сумрачното му тяло светещи огнени лабиринти. И на самия ръб, когато вече не бе останало нищо освен безизходица и обреченост, когато страданието бе заличило чертата между живота и смъртта и бе угасило и последната светлинка – внезапно настъпи пълно безмълвие.

"Ставай!" – нареди някой с глас, който не търпеше възражения.

И Акоп отвори очи.

От деня, в който Магтахине започна да идва, състоянието на Анатолия се влошаваше неотклонно: сега, освен че беше отмаляла, постоянно ѝ се гадеше чудовищно, и най-малката изядена трошица не се задържаше в стомаха ѝ и напираше да излезе. Ако през август Анатолия се оплакваше, че е напълняла, то през октомври бе отслабнала толкова, че ѝ се брояха ребрата, а една нощ Василий се събуди от това, че не беше успяла да стигне до нужника – бе така отмаляла, че краката ѝ се подкосяваха, и седнала на пода, плачеше безутешно и се оплакваше от горчивата си съдба. Той ѝ помогна да се облекчи, сложи я да легне, оправи ѝ възглавницата, за да лежи на високо, така не ѝ се гадеше толкова. Сложи чайника и докато водата кипне, седеше до Анатолия и я милваше по ръцете. Тя плачеше – от срам, задето е толкова немощна, от съжаление, че е стоварила върху плещите му такова бреме. Няколко пъти опита да се извини, но Василий я прекъсваше – не ме обиждай с такива думи, не съм го заслужил. Направи силен сладък чай и ѝ даде да пие от чинийка, духаше внимателно преди всяка глътка, за да изстине, Анатолия изпи три чаши – повече не можеше, отпусна се върху възглавницата и затвори очи. Василий легна до нея, прегърна я предпазливо, целуна я по слепоочието.

– Много съм виновна пред теб – прошепна Анатолия.

– Не започвай пак – прекъсна я Василий.

– Остави ме да се доизкажа – примоли се тя.

Василий изслуша мълчаливо разкаяния ѝ разказ за внезапното кръвотечение, как тя не е казала на Ясаман, как от малодушие, колкото да го отпрати, е приела предложението му да се съберат, как после не е намерила нужните думи, за да го разубеди.

– Знаех, че всичко това няма да донесе нищо добро, а не намерих сили да ти кажа истината.

– Съжаляваш ли, че сме заедно? – попита Василий.

– Ти пък! – ахна Анатолия и захлупи виновно лице върху дланите си. – Съжалявам, че ти усложних живота.

– Усложни не моя, а своя живот. Ако беше казала навреме за кръвотечението, Ясаман щеше да знае как да те излекува.

– Тя нямаше да ме лекува. Щеше да помоли Сатеник да извика бърза помощ. А аз не исках да ходя в Долината. Исках да умра.

– Защо?

– Защото се уморих от живота.

– И сега ли го искаш? – попита с горчив присмех Василий.

Анатолия се разплака.

– Сега искам да живея колкото се може по-дълго.

Василий я изчака да заспи, стана предпазливо, заметна се с архалука, излезе на верандата. Магтахине го чакаше при парапета. Този път стоеше не с гръб, а с лице към него и изглеждаше точно както когато той я видя в деня на венчавката: млада и красива, в перленосребриста минтана и дантелено було, което обрамчваше нежния овал на лицето ѝ. Тя му се усмихна, но не му разреши да се приближи – вдигна ръка, за да го предупреди.

– Защо идваш? – попита Василий.

Тя не отговори.

– Откакто започна да се появяваш, ѝ става все пo-зле и зле. За нея ли идваш?

Магтахине заклати обидено глава – съвсем като дете.

– Много те моля, помогни ѝ. Щом спаси Акоп, ще спасиш и нея.

Когато той спомена името на Акоп, Магтахине се нагъна като привидение и заблестя със златни искрици. След миг изчезна, разтвори се безследно във въздуха. Василий отиде на мястото, където беше стояла, пипна парапета. Беше топъл, сякаш на него се беше облягал жив човек. Постоя малко, като си пое дълбоко от резливия есенен въздух. На изток се пукваше зората, която разгонваше нощната мъгла, падаше първата оскъдна роса. Призори щеше да има втора, обилна, с дъх на треви и на влажна пръст. В края на селото се издигаше защитната стена: от деня, когато Акоп се отрече от дарбата си и се отърва завинаги от припадъците, от билото на Маниш Кар бяха тръгвали двайсет и две свлачища, но всички те заобиколиха селото и не му навредиха.

Рано сутринта Сатеник изпрати в долината телеграма. А два часа по-късно, след първичен, но обстоен преглед, колата на "Бърза помощ" пое с надута сирена надолу – да откара Анатолия в болницата, оставяйки във вцепенение селото, което бе много изненадано от неочакваната новина. На петдесет и осем години малката дъщеря на Капитон Севоянц и Воске Агулисанц, която бе надживяла с близо половин век последните си роднини, която бе оцеляла в глад, студ, предателство и война и въпреки тежките изпитания бе запазила доброто си сърце и отзивчивия нрав, се оказа бременна в петия месец.

Глава 2

След като "Бърза помощ" потегли, маранските старци зачакаха с примряло сърце от долината вести, които им носеше или Мукуч, отскочил дотам за продукти, или пощальонът Мамикон, който вироглаво като магаре щурмуваше веднъж на две седмици дългия стръмен път до селото, за да донесе в пощата празнодумните вестници и рекламните дипляни.

Новините, уви, бяха малко, защото не само страничните посетители, но и Василий нямаше достъп до специално оборудваната болнична стая, където Анатолия лежеше под лекарско наблюдение. Разрешаваха му само да предава по медицинската сестра бележките, които бе надраскал с криви печатни букви и на които Анатолия отговаряше с дълги предълги послания, пълни с уверения, че се държат с нея отлично, дават ѝ вкусна храна, не ѝ разрешават да става – да не би да изгуби детето, все пак е на години, всичко ще бъде наред, любов моя, пишеше Анатолия, Василий пък четеше писмата ѝ сричка по сричка и всеки път се препъваше в гальовното обръщение, сетне го повтаряше за себе си: любов моя, любов моя. Живееше в затънтено хотелче, от което до болницата се пътуваше три часа само в едната посока, беше се хванал чистач, за да има с какво да плаща евтината неотоплявана стая, взеха го от немай-къде, бил стар, но все пак му влязоха в положението и сега Василий страдаше от недоспиване, защото от ранна утрин размахваше метлата, събираше по уличките в покрайнините на града есенната шума, а после седеше до късно, чак докато угасят горното осветление, под прозорците на болничната стая, където лежеше Анатолия – охраняваше спокойствието ѝ. Можеше, разбира се, да остане в Маран и да слиза в долината с Мукуч Германцанц, но гледаше да не напуска града от суеверен страх, че ако не е наблизо, с Анатолия може да се случи непоправимото. Колкото и да е странно, не мислеше изобщо за детето и дори не вярваше много-много в съществуването му, бързината, с която скриха Анатолия в болницата, и строгата секретност, с която я обгърнаха, го караха да мисли, че и тя като Акоп страда от някаква непозната за науката болест, но ако в случая с Акоп Василий бе успял да ги надхитри, сега те бяха постигнали своето и му бяха отнели единствения човек, който му беше по-скъп и от живота. Василий не споменаваше пред никого за опасенията си и не пишеше за тях дори на Анатолия – ами ако медицинската сестра прочетеше бележката, ако я покажеше на шефовете си и му забраняха да стъпва в болницата! Вече беше правил един опит да я освободи от плен, беше ходил при главния лекар и бе настоял да я изпишат незабавно, а той първо се стресна от настойчивостта му, показа му някакви снимки и книжа с неразбираеми драскулки, после започна да го убеждава, че трябва да прояви съвест, но Василий изобщо не го слушаше, само поиска да го пуснат в болничната стая, а когато получи отказ, нарече лекаря келаво пале, заради което бе изритан от охраната и сега му позволяваха само да предава бележки и да седи под прозорците в болничната стая на Анатолия.

Всяка седмица Мукуч му караше продукти, които селските старци събираха: хляб, сирене, ядки, сушени плодове, малко туршия и топено масло, някакво просто печиво, сали или гата[33]. Василий им беше неописуемо признателен за състраданието, задели от спестените пари мъничка сума, купи от магазина ръкоделие и осем комплекта за бродерия – плат и копринени конци в различни цветове, – после ги изпрати в селото, мъжете ще минат и без подаръци, обясни той на Мукуч, но виж, на жените искам да благодаря. Мукуч първо се дърпаше, но после взе даровете и след две седмици докара осем възглавнички с еднаква бродерия: стариците били помолили да ги предадат на Анатолия, за да лежи на меко. В болницата не взеха възглавничките, понеже, видите ли, Анатолия лежала в стерилна болнична стая и не им трябвали излишни зарази. Обиден, Василий ги остави в хотелската стая, за да ги върне после в Маран.

В края на ноември от земите зад северния превал се получиха голям колет с хранителни продукти и паричен превод. Като бършеше потта по челото си, Мамикон го довлачи в хотела, Василий първо реши, че колетът е за Валинка Ейбоганц и трябва да го прати по Мукуч в Маран, но Мамикон се засегна – пощальонът тук съм аз, аз решавам на кого да доставя колетите, миналата седмица вече занесох колет на Валинка, само дето не си счупих гръбнака, а този тук е за теб от Тигран и жена му, как ѝ беше името, вече съм забравил, а, да, Настася.

В колета имаше консерви риба и месо, сгъстено мляко и няколко пакета обикновени бисквити, а също старателно увито в хартия за подаръци белоснежно одеялце, нежно и меко, от някаква безтегловна прежда.

– Това за кого е? – изуми се Василий.

– Сигурно за детето – изцъка възхитен Мамикон.

Василий не възрази, само вдигна рамо. Прибра одеялцето под бродираните възглавнички, нареди консервите по перваза на прозореца. Опита да даде няколко на Мамикон, той обаче замаха с ръце, тръгна заднишком към изхода – ти да не си полудял, едвам свързваш двата края, а си тръгнал да раздаваш храна.

Парите, изпратени от Тигран, стигнаха, за да плати за два месеца напред хотелската стая, и трогнат, Василий отскочи до пощата, за да изпрати телеграма с благодарствени думи и уверението, че само да изкара малко пари, и ще ги върне. Отговорът не се бави дълго, на втория ден камериерката му донесе сгънат на четири лист хартия, Василий се опита да прочете сам какво пише, но не се справи, буквите бяха прекалено ситни, затова отиде при пазача на входа, да му помогне. Той повъртя в ръце телеграмата, сложи си очилата, прокашля се и като правеше в края на всяко изречение многозначителни паузи, зачете:

– "Не е нужно да връщаш нищо, чичо Васо. Само една молба, изчакайте да дойда. Кръстник на детето трябва да бъда аз."

– На кое дете? – попита пазачът, след като откъсна очи от телеграмата.

Василий се почеса по тила, изсумтя и неочаквано за себе си разказа на непознатия за бедата, сполетяла Анатолия, как всички се радват, че е бременна, а самият той не вярва, понеже нямал доверие на лекарите. Ако му донесат дете, хубаво, значи не са го лъгали, ако ли не, ще се наложи да воюва с болницата, само дето не знае как.

– Чие дете? – не го разбра пазачът.

– Моето – тросна се Василий, ядосан, задето онзи е толкова несхватлив, после взе телеграмата, запъти се към пощата и продиктува отговора: – "Непременно – ако е рекъл Господ."

През нощта, след като се върна от дежурството под прозорците в болничната стая на Анатолия, завари на прага на стаята си в хотела младеж със светла коса и кожа – да си речеш, че е посипан с брашно, – който му затика в лицето метална кутия с кабели и задърдори припряно за бременността на старицата.

– Каква старица? – присви очи Василий.

– Как каква, съпругата ви – обясни младежът, – я ми кажете как на тия години успяхте да направите дете? И защо са заключили съпругата ви в болничната стая? Да не би да е болна от нещо, което е опасно за другите? Или има проблеми с детето?

Василий го шляпна по тила и като го нарита хубаво, го блъсна да слиза долу, после отиде при пазача на входа, вдигна го за реверите и няколко минути го разтриса във въздуха, след това се закани да му изтръгне гръбначния стълб, ако пак се разприказва за Анатолия, и го върна внимателно на пода. Мъжът намери опипом облегалката на стола, седна, капна си няколко капки успокоително, затрака със зъби по ръба на чашата. На следващия ден Василий си поиска парите, които бе платил предварително, и се изнесе в друг хотел, но новината бе отразена в печата и бързо обходи долината: сега по страниците на всички вестници се мъдреха статии за столетницата от планинското село, която по чудо се е оказала бременна. От ден на ден вестите ставаха все по-шантави и малоумни: че старицата, видите ли, била последната жителка в селото и е заченала от зъл дух, а са я залостили в болницата, понеже детето, което чака, е самото въплъщение на злото – щом се възроди то в човешки образ, за нищо време ще погуби цялата долина. Други вестници пък, явно напук на първите, пишеха, че обратното, младенецът е заченат от Светия Дух и най-сетне ще се яви новият Спасител, който ще отведе цялото човечество към дългоочаквания покой и процъфтяване. Сега територията на болницата беше обсадена от плътен обръч сеирджии, религиозни фанатици и журналисти, от които медицинските работници нямаха миг спокойствие. Болницата се видя принудена да утрои мъжете в охраната, а медицинският персонал трябваше да си тръгва от работа през коридорите в сутерена, пак добре, че те водеха към съседната сграда, а там имаше юридическа кантора, където вечно беше пълно с народ, и не беше много сложно да се слееш с клиентите и да се измъкнеш, без да те забележат.

Една ноемврийска вечер, както наблюдаваше иззад ъгъла сеирджиите, Василий се сблъска с главния лекар, който изскочи от юридическата кантора с бомбе, нахлупено досами очите, и високо вдигната яка на палтото и забърза в посока, обратна на болницата. Позна Василий, хвана го за лакътя и известно време, без да забавя крачката, вървя нагоре по улицата, после го дръпна в един вход и след като провери да не ги подслушват, му съобщи с висок шепот:

– Опасно е да стоите тук. Не знам откъде журналистите са разбрали за жена ви, но сега не оставят на мира никого, Ще ви дам домашния си адрес, отбивайте се веднъж в седмицата за новини, неразумно е да идвате по-често, току-виж ви следят.

Василий не намери смелост да признае, че в дъното на шумотевицата около болницата е непредпазливата му откровеност.

– Как е жена ми? – попита той.

– Не е много добре – отвърна лекарят и килна бомбето към тила си, а Василий чак сега забеляза, че той е млад, някъде на трийсет и три, най-много на трийсет и пет години, но изглежда много по-стар от тъмните кръгове под очите и безкрайното изтощение, изписало се върху лицето му, – кръвното ѝ е ниско, анализите също не са много добри, дано добутаме до седмия месец, за да направим кесарево.

– Какви... седем месеца? Какво... кесарево?

Главният лекар го огледа уморено, нахлупи отново бомбето чак до веждите си, зарови нос в яката на палтото.

– Доколкото разбирам, и досега не вярвате, че жена ви е бременна, нали? Както и да е, щом ви дадат да подържите детето, друга песен ще запеете.

И след като драсна набързо адреса си върху едно листче, се стопи в тъмнината.

След няколко дни пристигна Мукуч, който разказа на Василий, че за пръв път от половин век в Маран са се появили хора от долината, които са разпитвали за Анатолия, пак добре, че първо надзърнали при Ясаман и за зла участ се представили като журналисти: Ованес, нали четял до припадък вестниците от долината, не загубил самообладание, завъртял длан до слепоочието си и им показал вратата, като им заявил, че в Маран никога не е живяла жена с такова име. Пратениците от низината обикаляли още половин ден из селото и след като не получили и от другите старци смислени отговори, си тръгнали по живо, по здраво и повече не се вяснали.

След една седмица Василий зави в парче вестник бурканче шпроти и пакет бисквити и тръгна да навести главния лекар на болницата. Закачи с безопасна игла на гърдите си, върху хастара на сакото листчето с драснатия набързо адрес – по-скоро за всеки случай, отколкото да проверява по него, защото изобщо не се налагаше да го чете, беше го запомнил още първия път: Тухления квартал, улица "Белите жасмини" 8. Къщата на доктора се беше сгушила на завоя на калдъръмената тясна уличка, ако човек вървеше по нея с вдигнати ръце, щеше да докосне чугунените огради от двете страни. Въпреки името на улицата наоколо не се забелязваше никакъв жасмин, дворчетата бяха покрити от край до край с бетонни плочи, а от ниските качета, наслагани тук-там при стените, стърчаха кичестите стебла на изкуствени растения. На Василий му беше тъжно и задушно сред това безлико еднообразие и необщителните къщи с прозорци, плътно покрити от непроницаеми тежки пердета, той вървеше, като си поемаше дълбоко от студения ноемврийски въздух, случваше се и да поспре, за да се изкашля и да се отърве от привкуса на градски смог, сковал небцето му.

Отвори му миловидна млада жена, която го заведе в гостната, и той се изуми колко скромно е обзаведена тя: със стара покъщнина, а тапицерията по страничните облегалки на фотьойлите бе толкова протрита, че на места прозираше грубият американ отдолу. Жената се представи като Мария, извини се, че мъжа ѝ го няма, днес бил дежурен, подаде му писмото на Анатолия, включи горното осветление: пластмасовите абажури примигаха няколко пъти и окъпаха стаята в бледа жълтеникава светлина, – после жената излезе тактично и го остави сам. Василий разгъна листа, изпъстрен с печатни букви (Анатолия пишеше така, че да му е по-четливо), и след като откри още в първото изречение "любов моя", въздъхна тежко и зачете, като мърдаше беззвучно устни. Уви, не научи нищо ново, Анатолия разказваше, че всичко било наред и най-важното било да издържи до седмия месец, тогава вече можело да направят и операция.

Василий надзърна в антрето, но не намери там никого, вратите на другите стаи бяха плътно затворени. Притесни се да тревожи хората и реши да си тръгне, без да се сбогува. Когато след малко Мария се върна с чаша чай и сандвичи, тя не завари никого, затова пък намери на масичката бурканче шпроти, пакет бисквити, плик и листче хартия с нескопосно написани указания: "ПИСМО ЗА АНАТОЛЯ А ХРАНАТА ЗА ВАЗ".

Василий вървеше в сумрачната ноемврийска вечер и плачеше от щастие. Най-сетне беше повярвал, че Анатолия лежи в болницата не заради тежко заболяване, а защото носи под сърцето си неговото дете. Странно нещо, убеди се, че жена му е бременна, не от писмата ѝ, не и от погледа на лекаря от "Бърза помощ", който бе натиснал внимателно с възкъси дебели пръсти Анатолия по корема и след като я огледа изумен, прошепна неуверено: "Невъзможно!", дори не от справките, които в деня на скандала младият главен лекар на болницата подреди на ветрило пред него. Убеди се от скромната обстановка в дома му, каза си, че човек, който, въпреки че оглавява голяма клиника, живее толкова притеснено, не може да лъже, и, разбира се, беше прав: който има куп възможности да краде, а не се е поддал на изкушението, по определение не може и да лъже.

Точно след седем дни уви в парче вестник бурканче скумрия и пакет бисквити и пак се накани да посети лекаря. Беше прекарал последната седмица в тежък размисъл – веднага щом първата радост се поуталожи, душата му бе скована от лепкав сумрачен страх. Те с Анатолия отдавна бяха на години и скоро щяха да напуснат този свят. На кого щяха да оставят детето? Пък и Маран не ставаше детето да живее там, то нямаше как да мине без много неща: училище, игри, общуване с връстници. Какъв човек щеше да стане сред старците, докато ги изпращаше един по един на другия свят?

Василий сподели страховете си с Мамикон и тер Азария, които му дойдоха на гости. Двамата винаги бяха на коренно противоположно мнение по всички въпроси, а този път бяха изненадващо единни, макар и да се изказаха по начини, които пак, както обикновено, взаимно се изключваха:

– В унинието няма Бог... – изрече многозначително тер Азария.

Мамикон не го остави да се доизкаже, прекъсна го:

– Кога петелът в кокошарника ти е снесъл яйце, а ти си седнал да се вайкаш. Трябва да се радваш.

Тер Азария го изгледа накриво и извърна очи към тавана. Мамикон намигна на Василий и грейна в щърба усмивка.

– Да не съм те притеснил с нещо, свети отче?

– Да си рече човек, че те познавам от вчера.

– Именно – от деня, откогато ме познаваш, животът ти придоби истински смисъл!

Тер Азария изсумтя, но си замълча. Прехвърли зърната на броеницата си, после я прибра в джоба си.

– Ето какво ще ти кажа, Васо – изкашля се той. – Ако не е такава волята Божия, мигът човешко щастие няма да се превърне в дни и седмици. Ще си остане само миг: бързолетен и скоротечен. Щом са ти подарили щастие, приеми го с признателност. Не оскърбявай благите намерения на небесата с недоверие, бъди достоен за дара , с който са те възнаградили.

– Вече съм имал такъв дар. Цели три дара, трима синове – възрази прегракнало Василий. – Бог ми ги подари, а после си ги прибра...

– Значи така е било писано.

– Нима такива думи носят утеха, тер Азария? – обиди се Василий.

– Не вижда по-далеч от Свещеното си писание, затова и утешава така, че ти иде да го заключиш в зимника и да закопаеш ключа, за да не излиза никога повече – изсумтя Мамикон.

– Може ли да си толкова тъп? – заяде се, но не злобно попът.

– Простичко ще ти го обясня, Васо – не му обърна внимание Мамикон. – Честно ще ти кажа, ако се бях озовал в такова положение, място нямаше да мога да си намеря. Но истинският мъж може и да се съмнява, ала никога няма да се предаде. Така ли е?

– Така е – съгласи се Василий.

– Щом е така, значи ще се справиш. Стига си се съмнявал. И махни от лицето си киселата физиономия. Хората ще си помислят, че те боли зъб – обобщи Мамикон.

Василий се усмихна криво. Не че от разговора му падна камък от сърцето, но той със сигурност му помогна да се примири с неочакваните житейски промени и да се настрои оптимистично.

При второто му посещение се оказа, че лекарят си е вкъщи. Самият той му отвори, отдръпна се, за да го пусне да влезе в мъничкото антре. Вляво от входната врата имаше дървен стол, явно за да си обуват обувките седнали. На него бяха сложени бурканчето шпроти и пакетът бисквити.

– И днес ли не идвате с празни ръце? – полюбопитства лекарят и взе от Василий увития във вестник пакет. – О, скумрия. И пак бисквити. Оставете ги тук, после ще си ги вземете.

– Аз от все сърце... да не си помислите нещо... – започна да се оправдава Василий.

– Аз също от все сърце. Много благодаря, но не ни носете нищо. Заповядайте в гостната, сядайте. Трябва да поговорим.

Тъкмо се наместиха на фотьойлите, и влезе Мария, носеше табла, за да ги почерпи. Василий се смути, изправи се, запристъпва от крак на крак.

– Седете си, седете – усмихна му се тя и остави таблата на масата. – Оправяйте се сами, аз ще изляза, за да не ви преча.

Докторът наля чай, сложи на Василий сладкиш, доближи захарницата. Василий му благодари и го загледа въпросително.

– Хапнете от сладкиша, много е хубав, правила го е Мария.

– Засяда ми на гърлото.

– Добре тогава, ще поговорим и после ще хапнете.

Разговорът с доктора се оказа кратък, но тревожен.

Най-напред той му описа в какво здравословно състояние е Анатолия. Василий не разбираше почти нищо от обясненията, но ако се съди от загрижения тон, нещата не бяха розови. Лекарят бе притеснен и от ниското ѝ кръвно, и от някакъв белтък в урината, и от общата ѝ отпадналост, с която все не можели да се преборят.

– Остава само още един месец. Но ако състоянието ѝ не се подобри, ще се наложи да я оперираме преди термина. – Той преплете пръсти върху коляното си и веднага след това ги пусна. Личеше, че се вълнува. – При всички положения за нас приоритетен си остава животът на Анатолия, така че ще направим всичко, зависещо от нас, да я спасим

– Какво е това прирори... тетен?

– Важен. Ако се наложи да избираме кого да спасим, ще изберем майката. Но повярвайте, ще правим, ще струваме, но ще се опитаме да спасим и детето.

Василий няколко пъти стискаше огромните си юмруци, изкривени от тежкия ковашки труд. Не вдигаше очи, за да не вижда отчаянието и болката.

Лекарят се наведе през масичката, докосна го предпазливо по ръцете:

– Всичко ще бъде наред, обещавам ви.

– Как да се отплатя за добрината ви? – изрече накрая Василий, след като се поокопити.

– Никак. Ще бъда пределно откровен с вас – случаят ви е уникален. И ако всичко мине добре, това ще увеличи престижа на клиниката ни, нали разбирате? Изгодно е за всички: ние осигуряваме на жена ви отлични и най-важното, безплатни грижи и лечение, а в замяна, когато всичко приключи, получаваме от хазната допълнителни бонуси във вид на финансиране, възможността да открием изследователска лаборатория и приток на повече пациенти, които ще поискат да се лекуват именно при нас.

Василий слушаше внимателно, като се опитваше да вникне в мислите на доктора и да прескача неразбираеми те думи, които той сипеше, понеже се бе увлякъл и не щадеше събеседника си.

– Значи и за вас е важно да спасите детето? – уточни предпазливо той.

– Да.

– И ще направите всичко по силите си?

– Да.

– И не ви ли дължим нещо?

Докторът се смути.

– Единственото, за което бих искал да ви помоля, е да дадете интервю. На добър, сериозен вестник. Щом всичко приключи, ще проведем среща, на която ще разкажем най-подробно за вашия случай. А вие ще потвърдите. Тъкмо ще свикаме научен съвет, ще запознаем колегите какви методи на лечение сме приложили. Поддържаме състоянието на жена ви по нов начин, разработваме го, тъй да се каже, докато прилагаме лечението. И ако всичко мине добре, ще имаме право да лекуваме с тези методи и други жени. Така че вече сте ни помогнали изключително много и аз съм ви благодарен.

Василий го слушаше, без да го прекъсва. Ободрен от мълчанието му, докторът продължи:

– Детето и майката ще останат под наблюдение две-три седмици, може би месец, трябва да сме сигурни, че всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте, след раждането ще можете да им идвате на свиждане. Не се наемам да правя прогнози, но мисля, че ако всичко мине добре, ще ги изпишем някъде в средата на февруари.

Василий кимна отсечено.

– Така да бъде.

Лекарят въздъхна от облекчение.

– Разберете, правя го не за да забогатея – заоправдава се той, – аз такова...

– Вярвам ти, синко – прекъсна го Василий. – А нищо не стои по-високо от доверието.

В края на ноември, без да дочака зимата по календар, заваля неистов сняг, който засипа от край до край долината с преспи безмълвие, притъпи светлината, заличи цветовете и остави само черния, който внимателно обрамчваше белоснежните му покрови.

На двайсет и трети декември Анатолия заспа, а на сутринта не се събуди. Изплашени, лекарите закръжиха като разгневен пчелен рояк из болничната стая, но така и не успяха да я вдигнат от сън. Общото състояние на пациентката не се влоши, обратното, за всеобщо изумление дори се стабилизира малко, затова решиха да не предприемат нищо, само внимателно да следят физическите параметри и да ги поддържат. Медицинските сестри сменяха системите, през час я обръщаха от едната страна на другата, за да не се залежи, разтриваха с влажни гъби тялото ѝ, отслабнало до прозрачност, правеха и масаж, за да раздвижат кръвта по кръвоносните съдове. Анатолия спа дълбок непробуден сън цели седем дълги дни, а на осмия я събуди гласът на Патро – псето ровеше до самозабрава пръстта под старата ябълка и лаеше настойчиво, притичваше при Анатолия, захапваше внимателно подгъва на роклята ѝ и я теглеше след себе си, а тя тръгна подире му, но не стигна до края, спря на няколко крачки от Патро, който отново нададе глас, сякаш я упрекваше, и сърдитият му лай събуди Анатолия, тя отвори очи и се опита да седне, ала след миг се свлече на възглавницата – зави ѝ се свят: Същия ден ѝ направиха операция, а на другия ден по пладне премръзналият до кости Мамикон преодоля пеш целия заснежен път от подножието до билото на Маниш Кар и донесе във вкочаненото село новина, която с примряло сърце чакаха тринайсет старици и осем старци: когато караше шейсет и осмата си година, Василий Кудаманц – внук на същата онази Арусяк, която се бе спасила в голямото клане и бе приютена в имението му от Аршак бек, пряк потомък на последния владетел на някога великото, а сега забравено от всички царство на Левон Лузинян VI, – суров като скала, ала с меко сърце, който бе погребал всичките си любими хора: баща си, майка си, брат си, тримата си синове и несретната си жена, а в залеза на живота си бе възнаграден за страданията със спасителна истинска любов, стана баща на прекрасно здраво момиченце.

Кръстиха го на баба му. Воске. Златна.

Глава 3

Онази година февруари, обикновено немилосърден и ветровито пронизващ, се случи снежен и благосклонен. Утрините – смълчани и унесени, омотани чак до очите с висулчести забрадки, идваха късно, без желание, и със слабия си дъх разсейваха последната нощна мъгла. Петлите кукуригаха малко, от немай-къде. Обадят се и замлъкнат, ослушат се безстрастно дали ще чуят ответно кукуригане, което идваше сякаш от другия край на света. Дворните кучета не лаеха, само ръмжаха и изпровождаха с недоволен поглед едрите пухкави снежинки, които се въртяха във въздуха. Едри – значи снегът няма да се сипе дълго и скоро ще се укроти. Но февруари хитруваше, изтръскваше след това от ръкавите си ситни като ориз зрънца и ги сипеше на безкрайни щедри шепи над заспалите дворове.

Къщите се будеха заедно с дима, виещ се от комините. Той се издигаше нагоре и се разтваряше във фъртуната, като оставяше след себе си топлия мирис на запалени цепеници и уханието на филиите шуплест домашен хляб, които се препичаха на печката. Добитъкът дремеше издоен и нахранен в оборите, кокошките бяха преживели всекидневните изтезания по снасянето на яйца и кълвяха от хранилките, самовлюбените пуяци кудкудякаха важно-важно, токачките се караха, понеже не бяха поделили местата при поилката.

От верандата в къщата на Ованес Шалваранц в различни посоки тръгваха четири проправени в преспите тесни пътеки. Едната водеше към обора и кокошарника, другата – към зимника, третата към нужника и четвъртата към входната портичка. Другото пространство на двора бе покрито с пласт пръхкав сняг, който обаче беше сух, никъде не се беше стопил и това означаваше, че ще се задържи дълго. Ако не броим шумната суетня на домашните птици, наоколо се бе спуснала такава тишина, сякаш някой нарочно бе приглушил звуците, за да не остане нищо освен едва доловимото дихание на вятъра и шепота на сипещите се снежинки.

Ованес Шалваранц бе качил крака на дървената ракла при входа на кухнята и разбиваше на пищна пяна неизменната си закуска: два сурови жълтъка с шест супени лъжици захар. Чайникът на печката вече кипваше и свирукаше с олюпено емайлирано носле, от което струеше гореща пара. На масата стинеха дебелите филии хляб, които бяха препекли на печката – бяха се облегнали с хрупкава, тук-там почерняла коричка на ръба на дебелата глинена чиния.

– Ще свалиш ли чайника от огъня, или вече мога да дойда и аз? – попита дрезгаво Ованес.

Ясаман тъкмо плакнеше в сапунена вода парчето зебло, с което миеше пода, затова изсумтя сърдито:

– Седи си на мястото. Аз ще го махна.

– В собствения си дом не мога да направя и крачка, ако не съм попитал.

– Не наливай масло в огъня.

Ованес опита разбития жълтък и след като усети подразнен неразтопената захар върху зъбите си, задрънча още по-силно с вилицата.

– Този път захарта се е случила едра, не иска да се разтвори. Трябва да кажа на Мукуч да не взима повече такава.

– Какво, като е едра, това не значи непременно, че е лоша – отвърна Ясаман.

След като изми старателно пода под масата, тя се насочи към вратата, като прокарваше парцала по пътеката.

– Може и да е хубава захарта, но на мен ми изтръпна ръката, докато я разбия.

– Какво толкова, да не миеш пода!

Ованес изцъка сърдито с език.

– Нали ти предложих да ти помогна!

– Ще ми помогнеш и после ще ми се отвори два пъти повече работа – хем ще разтребвам, хем ще чистя след теб! – заяви Ясаман, като се стараеше да говори така, че да си пести силите за парцала, с който миеше.

– У тях почисти, но защо и у вас всичко лъскаш до блясък? – избоботи Ованес.

Ясаман доми пътеката, изплакна в чиста вода парчето зебло, мина още веднъж кухнята, седна до мъжа си, отпусна върху коленете си почервенелите си от студената вода отрудени ръце, приготви се да чака, докато подът изсъхне.

– За да не пренеса, без да искам, някоя зараза – благоволи да отговори тя, след като си пое дъх. – Да не си забравил какво е малко дете?

– Не съм забравил. Но ако се страхуваш от зарази, трябва не пода да миеш, а да не се навираш при детето – прихна Ованес.

Ясаман се обърна бавно към мъжа си и изви вежда.

– На осемдесет и пет години стана, а акъл имаш колкото кучешко говно.

Ованес понечи да ѝ го върне, но се отказа: още от ранни зори жена му беше като на тръни, по-добре да не я дразни.

– Е, мога ли вече да отида при масата? Време е да направим чая, водата ще изстине – попита той миролюбиво.

Ясаман огледа изпитателно пода в кухнята.

– Май е изсъхнал. Изнеси мръсната вода и изплакни кофата. А аз ще се заема със закуската.

Взе му паницата с разбития жълтък, надигна се тежко. Часовникът над бюфета със съдовете изтрака старчески и отброи девет часа. Още имаше време, но днес имаха страшно много работа: в единайсет стариците от селото щяха да се съберат у телеграфистката Сатеник, за да се заемат с гозбите за празничната трапеза. А старците щяха да се въоръжат с лопати и да отидат да чистят пътя за Маран. Безсмислен и безплоден труд – снегът си се сипеше и сипеше, но все трябваше да направят нещо, за да улеснят поне малко Мукуч Германцанц и каруцата му – днес рано-рано той трябваше да вземе от долината Василий, Анатолия и невръстната Воске и да ги докара през виелицата у дома. Опитът да пътуват с колата на "Бърза помощ" завърши с провал – автомобилът забуксува на заснежения планински път, който се виеше като змийче, и се върна най-позорно в клиниката. Предния ден Мукуч бе вдигнат от следобедната си дрямка с телеграма и се запретна да застила каруцата с вълнени одеяла, наслага и тежки бурки[34], за да има в какво да увият Анатолия с новороденото, и след като взе със себе си още един старец – да му помага, пое на път във фъртуната. Ако всичко вървеше благополучно, днес към три следобед трябваше да бъдат в Маран.

Да ги посрещнат с празнична трапеза, предложи Валинка Ейбоганц. След като изпроводиха в долината Мукуч, маранци решиха да не се разотиват, а да се съберат у някого. Прекараха вечерта във ведър разговор около накладената печка, ядоха печени картофи, пийваха компот от джанки и внимаваха да не отварят дума за утрешния ден от суеверен страх, че без да искат, ще навлекат беда. След като си хапнаха вкусно-вкусно, мъжете седнаха да играят табла, а жените измиха съдовете и ги прибраха, а после се заеха да кърпят и да бродират. Точно тогава Валинка огледа притихналата стая и предложи да посрещнат с трапеза Анатолия. Това не се хареса особено на старците.

– Нека се доберат без приключения, пък тогава ще мислим за празници – изрази всеобщите опасения Мариам Бехлванц, след като замаха уплашено с ръце.

Но Валинка Ейбоганц изсумтя – какво толкова има да "мислим", Анатолия е родила дете, така ни е удължила живота, ами да, не ми се кокорете такива, така си е, бяхме легнали да мрем, а как сега да умрем, носим огромна отговорност – да отгледаме детето, човек да го направим.

За малко в стаята се възцари тишина, прекъсвана само от пукането на цепениците в печката.

– Нека каже Сатеник, все пак си е кръвна роднина на Василий – обади се накрая Ясаман.

Старците се вторачиха в Сатеник. Тя замърда устни, прокашля се.

– Според мен на Анатолия и Василий ще им бъде много приятно, ако ги посрещнем, както си му е редът, с любов и уважение, и със задължителната в такива тържествени случаи гощавка.

Остатъка от вечерта проведоха в това да изброяват и одобряват гозбите: много им се искаше да направят трапеза, с която да зарадват новоизлюпените родители. Спряха се на хохоб[35] с пуешко, каша от зрял боб, гъска, запечена със сушени дренки, салата от варена кокошка с млени орехи, а също пържено прясно сирене с царевично брашно и бяло вино отгоре. За десерт одобриха кркени – специална гата, която печаха само на жарава и поднасяха на най-важните дати.

В единайсет сутринта мъжете се омотаха в бурки, въоръжиха се с лопати и отидоха да изгребват снега в подстъпите към Маран, а жените се втурнаха да готвят. Едни пържеха пуешкото, за да го задушат с кромид лук и зърна нар, други се разправяха с гъската, салатата и мезетата. Повериха кркени на Валинка и Ясаман, най-ръкатите домакини в Маран. Докато Ясаман разчистваше с пъхтене от снега едно ъгълче на двора, за да запалят огън, Валинка умеси два вида тесто и направи пълнежа с топено масло, захар, ванилия и ситно счукани печени лешници. После двете с Ясаман разточиха бутер тестото, разпределиха пълнежа, събраха краищата и ги защипаха, а накрая, като натискаха внимателно с върховете на пръстите, оформиха два големи сладкиша. След това разточиха и другото тесто, посипаха го щедро с брашно, увиха в него питките от бутер тесто, като внимаваха да не остават пролуки, и ги заровиха в горещата пепел. Кркени вече бяха готови в три часа, когато каруцата на Мукуч Германцанц докара със скърцащи колела в Маран Анатолия с новороденото, омотани в топли вълнени одеяла. Ясаман и Валинка извадиха кркени, изтръскаха ги от пепелта, отупаха ги с дървената точилка и загорялата коричка се покри с пукнатини. Почти бяха готови, оставаше да махнат излишното безсолно тесто и внимателно да освободят сърцевината: сипкави нежнозлатисти питки от бутер тесто. В мига, когато, придружаван от старците в селото, Мукуч стигна с каруцата до къщата на Сатеник, Валинка и Ясаман, които вече се бяха заметнали с празнични шалове и бяха вдигнали гордо глави, изнесоха слънчевите пити на топлите кркени и ги понесоха сред кръжащите снежинки, а на две крачки след тях ситнеше Сатеник

– Грейнала в усмивка, тя носеше връзката снимки на синовете на Василий, които навремето ѝ бяха поверили да пази. Беше дошло време да ги върне, сега братовчед ѝ щеше да намери душевни сили да се взре в прекрасните им родни очи.

Заключителна глава

На шест месеца Воске се научи да пълзи, като мърдаше смешно пухкавите си крачета и ръчички, можеше да сяда и дори, вкопчена в крака на майка си, правеше опити да се изправя и много се сърдеше, че не ѝ се получава. Външно се беше метнала на баща си: сиви очи с цвят на изстинала пепел, разположени високо вежди, дълги тъмни мигли. От майка си момиченцето бе взело медния оттенък на косата, който се срещаше изключително рядко – сега косата на детето беше пясъчноруса, но Анатолия знаеше, че с годините ще потъмнее и ще се налее с пшенично злато, което и досега проблясваше в съвсем побелялата ѝ след раждането коса.

Въпреки умората и недоспиването се чувстваше подмладена и преизпълнена със сили, не подвиваше крак, все правеше нещо, готвеше, переше, чистеше. Василий бе поел грижите за градината и домашните животни, поливаше, плевеше, сееше и прибираше каквото е родила земята, доеше козите и овцете, дори се научи да сири сирене – Анатолия се оплакваше на шега, че неговото става по-вкусно и от нейното, нищо, че се е научил да го прави едва ли не вчера. Вечер той слагаше детето в количката – сам я измайстори с доста усилия в ковачницата, количката стана тежка, но изумително маневрена, – и излизаше да се поразходи из Маран: спираше пред всяка входна врата, поздравяваше старците. Воске дърдореше и гукаше, разрешаваше да я взимат на ръце и се смееше заразително всеки път, когато ѝ рецитираха стихчето за бодливата коза и ѝ показваха с пръсти рогата.

За Великден Тигран си дойде заедно с Настася, тер Азария кръсти най-тържествено Воске, по време на цялото кръщене детето седя настръхнало в ръцете на кръстника си, но докато го потапяха, ревна възмутено и за малко да преобърне определения за купел меден леген, в който предния ден Валинка бе сварила първото за сезона сладко от ягоди, а на другата сутрин, след като го лъсна до блясък и му завърза дантелена панделка, го донесе за тайнството. Стените на маранския параклис трепнаха от детския вик и изсумтяха, след като вдигнаха отекли рамене, а Киракос, който вече бе на годинка и половина и дремеше кротко върху коленете на баба си, се събуди и на драго сърце подхвана писъка на Воске, огласяйки всичко наоколо с такива мощни рулади, че накрая ги чу и оглушалият Сурен Петинанц, а Мамикон се подсмихна в брадата си и не пропусна да се пошегува, че децата са намерили още от пелените общ език и какво ли би могло да означава това!

Навръх слънцестоенето Анатолия излезе на двора и завари Патро под изсъхналата ябълка, която Василий не отсичаше по нейна молба – нали точно тя бе любимото дърво на баба Мане, нека си стои в нейна памет. Псето ровеше като в унес под мъртвото дърво, мяташе наоколо влажни буци пръст и щом усети, че Анатолия е наблизо, залая гръмогласно, хвърли се към нея, захапа с все сила подгъва на роклята ѝ, затегли я след себе си. Вцепенена от сбъдналия се сън, тя се остави кучето да я води към изровената плитка яма, надзърна в нея. Там няма нищо, Патро джан, опита се да успокои кучето, но то скимтеше жално, разбутваше с лапи пръстта, а после с радостен лай извади нещо и го положи в краката ѝ. Анатолия се наведе, разгледа топката почти изгнил плат, разтвори я предпазливо и намери вътре потъмнял от времето тежък сребърен пръстен с голям син камък – нямаше представа как се казва. Изчисти го внимателно от калта, лъсна го и го прибра в кутийката, където държеше единственото украшение, останало от майка ѝ: камея от истински седеф, нежнорозов, с бежово по краищата, с изкусно изсечено отгоре момиче, което седи, извърнато на една страна, и се взира в далечината. Щом порасне, Воске ще го носи.

Вечерно време, след като сложеше дъщеря си да легне, Анатолия ѝ пееше приспивните песни, които навремето ѝ бе пяла и нейната майка: за благодатния дъжд, изсипал се в деня, когато вълчицата е родила седем вълчета и те са се пръснали по широкия свят, но са се върнали вълци за чудо и приказ в деня, когато тя вече била изгубила надежда, че някога ще ги види, за вятъра, който донася на устремните си криле вести от онези, които отдавна ги няма, за лозата, която е порасла чак до небесата и по клоните ѝ спят райски птици...

Воске я слушаше със затаен дъх, до нея лежеше Василий, който бе заровил нос в меките ѝ къдрици – тя не можеше да заспи по друг начин, майка ѝ на всяка цена трябваше да пее приспивна песен, а баща ѝ просто да е до нея, и така беше правилно, Воске не знаеше нищо за широкия свят, тя си имаше свой си свят, съвсем мъничък, имаше иззидан от камък дом, изсъхнала ябълка, трийсетина старци и един параклис, където на празник свещеникът идваше отдалеч да отслужва служби, плътна стена, която защитаваше от лавини и свлачища източния край на селото, докато западният бе хлътнал безвъзвратно в пропастта, един-единствен път за долината, който от година на година ставаше все по-непроходим от тревите и плевелите и не буренясваше съвсем само заради следите от каруцата на Мукуч Германцанц, който ходеше за продукти и оставяше две тесни белезникави бразди от билото на Маниш Кар чак до широкия свят, на верандата в дома на Анатолия стоеше, скръстила ръце върху гърдите си, невидимата за всички Магтахине, ангелът пазител на Воске, в дома на Валинка Ейбоганц пукнатината върху стената дишаше и до ден днешен – ту се разширяваше, ту пак се стесняваше, но не зарастваше като разбито на две от скърби сърце, което боли, но продължава да живее, в скрина с дрехите лежаха рисунките на Настася, старателно увити в басмена калъфка за възглавница – да не излинеят, всички вече бяха забравили за буквите, които тя бе различила върху оградата около гроба на белия паун, но Маран отдавна бе съгледал в тях инициалите на единствените си потомци, на момчето и момичето, на които бе съдено или да прекъснат историята на селото, или да измислят нова страница в нея, но кой ли би могъл да знае как ще се обърнат нещата, кой би могъл да знае, в дървената колибка, положил глава с големи уши върху лапите си, спеше Патро, вярното куче, което бе намерило в корените на изсъхналата ябълка пръстен, скрит там в деня на раждането на Анатолия от циганката Патрина, а над мъничкия свят на невръстната Воске се бе разпростряла бездънната лятна нощ, която разказваше историята за силата на човешкия дух, за предаността и благородството, за това, че животът – това са кръговете, които капките дъжд оставят по водата, и каквото и да се случи, то е отражение на онова, което е било преди, само че на никого не му е дадено да ги разчете, могат го само шепа избрани, които, дойдат ли веднъж на този свят, не се връщат никога повече, понеже още от първия път изпиват чашата си до дъно, но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието ѝ, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.