ТРИ ЯБЪЛКИ ПАДНАХА ОТ НЕБЕТО

Глава 1

Къщата на Вано Меликанц беше точно в края на урвата, където хребетът на Маниш Кар се беше свлякъл при земетресението. Скалата се беше разцепила на две и бе рухнала в бездната, оставяйки след себе си самотна назъбена площадка, където се издигаше опасаният от всички страни със здрава ограда двуетажен дом с огромна овощна градина, зеленчукови лехи и няколко масивни стопански постройки. Маранци не можеха да се начудят как е могло да се получи така: съседните дворове бяха хлътнали в пропастта, а семейството на Вано не само остана живо, но и запази цялото си имущество, даже дървата, струпани на купчина, за да бъдат насечени.

Валинка беше убедена, че Провидението ги е съхранило не защото се е смилило над тях, а просто защото случайно ги е пропуснало. Докато е чертаело със смъртоносната си десница чертата, която е трябвало да отдели живата част на селото от мъртвата, по някаква причина се е разсеяло и е подминало двора им. За разлика от жена си Вано не виждаше нищо свръхестествено в случилото се. Обратното, ужасно се дразнеше, когато тя започнеше да въздиша и да нарежда, да прави догадки какво е могло да стане, ако земният вал е отнесъл в бездната и техния дом.

– Щяхме да измрем, и толкоз! – отсичаше сърдито той.

Обидена, Валинка охкаше и се хващаше за сърцето, а Вано затръшваше вратата и отиваше в другия край на градината. Там, под чепатата стара вишна, имаше малка пейка, на нея не се побираха двама души, не стигаше мястото, но и за сам човек беше неудобно, един от краката на пейката беше прогнил и се бе прекършил, затова трябваше да седнеш чак в края, ако не искаш да паднеш.

Вано можеше да седи под старата вишна до първи звезди и да си припомня роднините, преселили се на онзи свят. Майка му беше сестра на Аршак бек, който в началото на миналия век е бил принуден да бяга оттук от новата власт, свалила царя. Дядо ѝ, Левон бек, потомък на източния клон в благородническия род Лузинян (той винаги уточняваше гордо, че за далечен предшественик на рода им се смята Левон Лузинян VI, последният цар на Киликия, рицар на Ордена на меча и сенешал на Йерусалим), бил против внучка му да се омъжва за човек от простолюдието. Но майката на Вано си била своенравна, през годините, докато учела в института за благородни девици, се била нагълтала с идеите за равенство и братство, а също с други такива суфражистки наклонности, и не се съобразила с волята на стареца – свързала живота си със сина на най-обикновен селяк, който все пак бил доста заможен. Знаела, че роднините ѝ няма доброволно да приемат неравния брак, затова избягала с любимия си в долината и се прибрала чак когато се убедила, че е заченала.

Вбесен от опърничавата си внучка, Левон бек се зарекъл да я зачеркне веднъж завинаги от живота си. И си спазил клетвата, макар и доста своеобразно. Майка му му разказваше как ходела в бащиния дом и отивала право в кабинета на дядо си, където той прекарвал по-голямата част от времето – четял и си водел записки. Сядала на пода и полагала глава върху коляното му. Дядо ѝ мълчал и я милвал по косата – всеки допир на безтегловната му старческа длан бил като благословение. Малко оставало, докато майка му роди, на нея все ѝ се гадело, но останела ли насаме с дядо си, като по чудо се успокоявала и дори си позволявала да хапне нещо

– През другото време ѝ се повдигало дори от миризмата на храна. Дядо ѝ си отишъл, без да ѝ каже и дума, но завещал именно на нея ръчно рисувания портрет на Левон VI в доспехи на кръстоносец с развят зад гърба му флаг със синьо-белия герб на рода Лузинян. Може би за назидание, а може би като упрек. Майка му – достойна внучка на дядо си – окачила, без да ѝ мигне окото, портрета в гостната, на най-видно място и следяла цветята във вазата отдолу винаги да са свежи.

Понесла много тежко раздялата с брат си, принуден от новата власт да бяга, явно със сърцето си усещала, че не им е писано да се видят отново през този живот. Нея не я закачал никой, но тя си имала едно наум, така и не стъпила повече в родовото имение, вече разграбено и национализирано, и свалила от стената портрета на венценосния си праотец, но гневно отхвърлила предложението на мъжа си да го изгори – за всеки случай, и го прибрала на тавана.

– Само това оставаше да унищожа единственото нещо, което ми е останало за спомен от дядо – отсякла тя и скрила портрета зад голямата ракла с най-различни ненужни неща в нея, където той си стоеше и досега, изцапан от нашествието на мухите и омотан в прашния пашкул на паяжините, безнадеждно навлажнен и излинял през стоте години самота, на които го бяха обрекли равнодушните далечни потомци.

За да заличи докрай следите и да не дразни с благородническото си потекло новата власт, майка му взела фамилното име на мъжа си. Това беше невиждан в Маран случай – когато се омъжваха, местните момичета не си сменяха името и така не се отричаха от рода си, завинаги си оставаха неотменна част от него. Селяните пазеха като зеницата на окото си тайната за истинското име на майката на Вано, но помежду си наричаха мъжа ѝ Зетя на Меликанц[24]. Затова и родът на Вано сега носеше името Меликанц – Княжески.

Тигран Меликанц, най-големият и единствен внук на Вано, дойде на бял свят в годината, когато в селото пристигна Ноевото стадо, и се оказа единственото новородено, което се бе появило по време на глада и бе оцеляло в него. Вано помнеше до най-малките подробности сутринта, когато снаха му се мъчи безкрайни десет часа и призори роди момченце, толкова мъничко и слабо, че телцето му се вместваше в дланта на дядо му. Снаха му почина на следващата нощ – изтерзана и обезкръвена не толкова от раждането, колкото от изнурителния глад – и всички грижи по новороденото паднаха върху плещите на Валинка, която вече бе погребала двете си по-малки дъщери.

Точно на сутринта, когато се роди Тигран, белият паун за пръв път отиде на ръба на пропастта и стоя там неподвижно и непоколебимо, сякаш беше на стража, чак до вечерта – прибра се изнемощял, проскубан на гърба и крилете и после цял месец беше ни жив, ни умрял, всеки ден Валинка събираше с метлата от ъглите на верандата цяла купчина пера, които събираше в торба, за да ушие пухено юрганче на внук си. Целият този дълъг месец новороденото се мяташе между живота и смъртта, но криво-ляво се посъвзе и започна да наддава на тегло, а паунът си смени цялата перушина и бавно започна да му расте сребрист пух, лек и безтегловен като дъха на младенец. Никой не обръщаше внимание на тези странни съвпадения, докато Валинка не реши да се заеме със завивката: отвори торбата и вместо пера откри вътре нещо като трина, като пепел от дърво. Гребна една шепа и я доближи до очите си, за да я разгледа внимателно. Пепелта бе почти безтегловна, проблясваше като сняг на слънце и миришеше на канела и бадеми. Вано нареди на жена си да не споменава пред никого не толкова защото се страхуваше да не ги сметнат за полудели, колкото защото не намери обяснение за случилото се. Закопа торбата с пепелта при оградата, кой знае защо, заби в пръстта и кръст, направен набързо от мъртви клони, а те взеха, че оживяха и се превърнаха в лаврова вишна, крива, но плодородна. При всички опити да изправят ствола ѝ вишната упорито протягаше клони встрани, натам, където при земетресението бе хлътнала лявата рътлина на Маниш Кар, и през лятото сипеше в скръбната пропаст кървави плодове, а през есента – алени листа.

Тигран растеше болнав, слабичък и неспокоен, по цели нощи не спеше, не спираше да плаче. Позаякна едва когато стана на пет години, проговори пак тогава и дълго се обясняваше само с най-елементарните думи: жаден съм, искам хляб. Дядо му и баба му, които през годините на глада бяха изгубили всичките си деца, му трепереха като на писано яйце. Валинка никога не го оставяше сам, взимаше го със себе си дори когато ходеше на гости на съседките: докато жените плетяха коя на една кука, коя вълнени чорапи или бродираха и кърпеха и обсъждаха през шепот своите си неща, Тигран си играеше с дървени войничета или с камъчета. Вечерно време Валинка го поверяваше на мъжа си и докато вършеше къщната работа, дядото и внукът плевяха в градината или прибираха кокошките в курника, а после седяха на пейката под младата лаврова вишна, еднакво слаби и високи, Вано разказваше истории – измислени и съвсем истински, а Тигран слушаше, подпрял бузка върху юмрука си, прозрачен и слаб, помилваш ли го по гърба, ще му преброиш ребрата. Докато момченцето тичаше по двора и се препъваше и в най-малките камъчета така, че имаше опасност да падне и да си разкървави носа, дядо му и баба му застиваха като статуи и го следяха с тревожен поглед – Валинка понечваше да се завтече към внука си всеки път, когато той се препънеше, а Вано, обратното, не се и помръдваше, само стискаше сърдито жена си за лакътя – само да си посмяла, нека падне, затова се е родил момче, за да пада и да става. В такива минути паунът, необщителен и безразличен към всичко наоколо, рязко политваше към парапета, разполагаше се там, издаваше тревожни звуци и без да сваля очи от детето, въртеше красива глава с царствена белоснежна корона. Тигран беше единственото същество, към което проявяваше интерес, останалият свят просто не съществуваше за него.

Вано подозираше, че паунът се е появил не просто така, а с някаква велика цел, направо с мисия. Веднъж се върна назад във времето, сравни датите и си спомни, че камионът с птицата е пристигнал в селото точно в деня, когато снаха му е съобщила, че е бременна. Като здравомислещ човек, който се отнасяше скептично към всичко необяснимо, Вано и този път се опита да разтълкува смислено случилото се. Но след като претърпя поражение, махна с ръка и се предаде, примири се, че има неща, които няма как да обясниш с обичайните думи и е невъзможно да проумееш с човешкия разум. Досещаше се, че появата на пауна е свързана някак с Тигран, но реши да не го обсъжда с жена си – нищо чудо тя отново да започне да ахка, да се хване за сърцето и да се впусне да прави предположения, а после да тръгне по съседите и да хвърли и тях в смут: маранци бяха разумни хора, но вярваха в сънища и знамения, затова пак щяха да се стичат в дома им, за да позяпат пауна и да го дразнят с вниманието си както в първите дни, когато, смаяно от надменната му красота, цялото село се тълпеше в двора, цъкаше и се опитваше да го погали по разкошните пера всеки път, когато той се разсееше и пуснеше някого на повече от две крачки.

Вано се преизпълни с уважение към пауна и реши да му засвидетелства благодарността си с всички достъпни средства: постла на верандата килим, закова на различна височина по оградата три пръта, така че птицата да се качва по-лесно на парапета: нареди на жена си да слага в хранилката само най-качествена пшеница със стафиди и по няколко пъти на ден собственоръчно му сменяше водата в поилката. Паунът обаче хич и не забелязваше тези знаци на внимание: хранеше се от немайкъде, като гнусливо ровичкаше с клюн в купичката със зърно, кацаше на парапета, без да използва прътите, като махаше тромаво с криле, после застиваше в края и гледаше невиждащо домашните птици, които се суетяха долу. Вано отиде в долината и купи за луди пари самка – е, да, не бяла, а пъстра, пък и пъстрите се оказаха всичко на всичко три на брой. Пусна я предпазливо на верандата, но паунът дори не обърна глава. Паунката се поразходи по шарения килим, клъвна малко от паницата, пийна си вода, а после слезе на двора и се сля с кокошките и пуйките. Половин година Вано ги наблюдаваше внимателно и след като се убеди, че паунът така и не проявява интерес към самката, пак се застяга да иде в долината и да я върне на предишния ѝ собственик. Той склони от немайкъде да си я прибере, но даде само половината пари. Всъщност те почти не вълнуваха Вано – тревожеше го само дали е направил всичко, за да благодари на спасителя на внук си Тигран: и за миг не се съмняваше, че Тигран е оцелял именно благодарение на пауна. Птицата отвръщаше с пълно равнодушие към грижите, не обръщаше внимание на никого освен на Тигран, обикновено беше тих и безразличен, но понякога заставаше току на ръба на бездната и извърнал глава нагоре, пищеше толкова тъжно и сърцераздирателно, сякаш молеше да си го приемат там, откъдето са го прокудили незаслужено. След като не получеше никакъв отклик от небесата, се прибираше у дома, като метеше с белоснежните си пера червеникавата прах по пътя, а после се пъхаше в ъгъла и дълго не се показваше оттам.

За разлика от Вано Тигран бе свикнал от малък с белия паун и смяташе, че присъствието му на верандата у тях е нещо, което се разбира от само себе си, затова се отнасяше към него като към всички други домашни птици. Само веднъж прояви любопитство и попита защо кокошките, токачките и пуйките спят в кокошарника, а паунът – на верандата.

– За да не им пречат дългите му пера – отговори находчиво Вано.

– Така ли, добре – съгласи се веднага Тигран.

Вярваше безусловно на дядо си и на баба си, растеше отзивчив, работлив и много любознателен, ходеше с голямо желание на училище, където беше единственият ученик – другите деца, родени след глада, тъкмо бяха проговорили, когато той тръгна в първи клас. Имаше часове два пъти в седмицата, учеше усърдно, е, не се прехласваше, затова пък четеше много и Анатолия, която вече бе поела библиотеката, много си го обичаше и му разрешаваше да държи книгите по-дълго от позволеното. Вкъщи все гледаше да помогне: прекопаваше заедно с дядо си градината, носеше вода, отиваше у съседката да ѝ предаде нещо, мелеше на ръчната мелница пшеницата за нищо време, докато баба му не се справяше и за половин ден.

На четиринайсет години вече бе разумно, трудолюбиво и доволно от живота си момче. Единственото, което му тегнеше, беше самотата. Нямаше приятели: в Маран имаше още само един младеж, по-малкият брат на ковача Василий, който вече беше навършил двайсет и две години, но понеже беше болнав, не общуваше кажи-речи с никого, а на Тигран, юноша с мъх над горната устна и с нисък глас, му беше скучно и неинтересно да се занимава със седемгодишни малчовци. Затова, щом завърши осми клас, дядо му и баба му се оставиха директорката и Анатолия да ги убедят и със свито сърце го изпроводиха в долината – да се изучи. Такава раздяла бе за тях като нож в сърцето и след това Вано дълго го мъчеше безсъние, а Валинка направо се поболя от нерви и легна да лежи, пак добре, че се размина без тежки последици, тя плака една седмица и стана, рязко отслабнала и състарена, но жива. Тигран отиде да живее у далечни роднини на директорката и вместо наем ѝ носеха продукти: веднъж в седмицата Валинка пълнеше две чанти и ги пращаше с пощенската кола в долината. В едната имаше храна: сирене, топено масло, пушено месо, мед, сухи плодове, туршии и цяла купчина питки. В другата: изпраните и старателно изгладени дрехи на Тигран (със следващата кола се връщаха дрехите за пране). Тигран се прибираше при старците два пъти в годината – за Рождество и за лятната ваканция. Когато завърши училище, бе дръпнал рязко на ръст и беше възмъжал, боботеше с басов глас на баба си и на дядо си някъде изпод тавана, не им разрешаваше да правят нищо на двора: плевеше, събираше реколтата, поправяше покрива, цепеше дърва за есента, а после си даваше труда да нареди цепениците така, че ланските сухи дърва да са най-отгоре, а влажните – отдолу.

След училище влезе във военната академия, на двайсет и пет години вече бе получил висок чин и се канеше да се задоми, но не успя – избухна войната. Полкът, който командваше, бе обкръжен, а после цели осем години от него нямаше ни вест, ни кост, Валинка си изплака очите и започна да се моли всеки ден и всеки час, направи път до стария параклис, докато Вано го боляха много вените, краката му изтръпваха и направо горяха, но старецът не се издаваше, търпеше. Паунът, който вече бе направо престарял, бе учудващо бодър и здрав и това вдъхваше на Вано сили – внук му безспорно беше жив, иначе не можеше да бъде. Когато се наложи да разглобяват дъсчения под на верандата, за да има с какво да палят печката, Валинка прибра пауна в къщата. Той безропотно се подчини и сега живееше в кухнята, вечерно време наблюдаваше как печката на дърва рисува по стената огнени ликове, а перата му падаха. Вано ги събираше внимателно и ги пъхаше във възглавницата. Валинка плетеше гулпи и пуловери – за фронта, във всеки неадресиран колет слагаше издялкана от Вано мъничка фигурка на Божията майка и по едно пауново перо, колетите бяха без име отгоре, затова заминаваха и не се появяваха отново, а в други домове в Маран писмата се връщаха вместо вест, че получателят вече не е между живите.

Вано помнеше пролетта на годината, когато войната завърши, точно както помнеше деня, когато се е родил Тигран – до най-дребните подробности. Малко преди това кой знае защо реши да пресметне и установи, че от деня, когато в дома му се е появил паунът, са минали точно трийсет и три години. А на другата сутрин двамата с Валинка се събудиха от пресипналия писък на птицата: паунът, който последната зима не се движеше и с усилие държеше дори главата си изправена, като по чудо се бе добрал до входната врата и стържеше с клюн – опитваше се да я отвори и викаше да му помогнат. Вано го гушна и излезе на верандата точно когато дворната вратичка се отвори и пусна на двора внук им: слаб като вейка, целия в белези, но жив. Паунът издъхна същата вечер в ръцете на Тигран, докато той разказваше как са ги обкръжили, как е успял чудодейно да избяга от плен и през цялото време е бил в гората при партизаните, как са го ранили в крака и се е наложило да му горят на живо бедрото, за да не плъзне инфекция, как му е останал белег, дълбок, грозен, засегнал и мускула така, че сега той не можел да разгъне докрай крака си. Насред разказа на внук си Вано усети лекото дихание на небесата, те се спуснаха по-ниско от планината, разтвориха прозорците, проникнаха в къщата, сплетоха длани на люлка, положиха там искрящата душа на цар птицата и я понесоха нагоре, оставяйки след себе си лекия мирис на канела, бадеми и още нещо, неуловимо и неразбираемо, но неописуемо прекрасно.

Погребаха пауна на ръба на пропастта. Тигран поръча на Василий да му скове ниска въздушна ограда, засади на могилката бели планински лилии. Беше решил до края на дните си да живее в селото, затова отскочи до долината, отказа се от военния чин и наградата, но после отстъпи, вслуша се в молбите на баба си и дядо си и след една година си стегна багажа и замина оттатък северния превал – в търсене на нов живот, на места, където няма да го застигне нова война. Той стана единственият мъж в Маран, прибрал се жив от войната, и последният от младите, напуснал селото на старците. На север живееше трудно, но не се оплакваше и не посърваше. Намери си работа, след време се ожени за една от местните с детенце на година, момиченце, жена му имаше красиво напевно име: Настася, Вано и Валинка го произнасяха на срички: Наз-ста-ся. Бяха я виждали само на снимка – красива, с изпъкнали скули и пълни устни, с руса къдрава коса, с големи очи, сигурно сини, а може би зелени. Внук им беше заминал преди шест години и оттогава не си беше идвал нито веднъж в Маран. Затова пък зарадва баба си и дядо си: през декември жена му му роди син, били го кръстили Киракос, на дядото на Вано, загинал по време на голямото клане.

Оттам, иззад планинския превал, обгърнал като широка подкова долината, от внука им пристигаха писма с обещание, че ще си дойде скоро. Валинка поръсваше пликовете със суха лавандула и ги пазеше в скрина – знаеше наизуст какво пише във всяко от писмата, но често ходеше при Анатолия да я моли да ѝ ги прочете пак. А Вано седеше под старата лаврова вишна и без да откъсва поглед от края на урвата, си припомняше роднините, отдавна преселили се в отвъдното. При ясно време краят на пропастта бе окъпан в слънчеви лъчи, зиме пък бе покрит с преспи, в лошо време бе мрачен, унил и сиротен и миришеше на влажни камъни. Над гроба на пауна понякога проблясваше мъждива светлинка и видеше ли я, Вано се надигаше тежко от пейката, отиваше при оградата, но не влизаше вътре – беше го страх. Слагаше над очите си длан и след като ги присвиеше, различаваше самотен сребрист силует, ветрило от пера като купол, гордо отметната глава с въздушна корона и объркан поглед, устремен нагоре, към безответните, безмълвни небеса.

Глава 2

Вано почина навръх Зелената неделя[25]. Обядва, легна да подремне и не се събуди. Валинка сякаш знаеше, че с мъжа ѝ ще се случи нещо. Още от сутринта не се отделяше и на крачка от него: заедно обикаляха из градината, заедно слязоха при оградата в края на селото да наберат киселец за баницата, после наминаха и към мегдана – да се видят със съселяните и да проверят кой какво е донесъл, за да го смени за друго, а на връщане надникнаха и в бакалницата на Мукуч Германцанц, за да вземат обувките, които бяха поръчали за Вано.

Оказа се, че са точно каквито трябва: качествени, кожени, със здрава подметка, която да издържи на безпощадно изровените селски пътища, и без връзки, което значително облекчаваше Вано – нямаше да му се налага да пуфти, да се навежда и присвил недовиждащо очи, да дърпа с непослушни пръсти връзките. Бяха с висок кончов, но Вано дори се зарадва, защото с неговите вени се мъчеше като грешен дявол от всяко неудобство, дори Валинка му плетеше гулпи без ластик, да не дразнят чувствителната кожа на глезена.

Вано премери обувките, разходи се от единия до другия ъгъл на бакалницата, видя се в парчето огледало, покрито с петна ръжда. Понечи да си тръгне с обувките, но Валинка не му разреши.

– Ще ги обуеш на Троица – отсече и му подаде старите износени обувки. – Нали за това са празниците, да си показваме новите дрехи и обувки.

Вано реши да не спори, плати, без да казва нищо, и излезе, но демонстративно остави на тезгяха вързопа киселец и новите обувки. Валинка поклати глава, взе нещата, сбогува се с Мукуч и тръгна след мъжа си. Той вървеше, без да се обръща, с големи, загрубели от работата длани на гърба.

– Поне киселеца вземи! – подвикна след него жена му.

– Няма пък – промърмори Вано, без да се обръща.

– Какво толкова съм казала, че се сърдиш? Троица е след два дни, толкова ли няма да изтърпиш дотогава?

Вано не отговори. Валинка ускори крачката, настигна го, пъхна в ръцете му кутията с обувките. Той я взе, но не се извърна към жена си.

– С годините стана съвсем опак. Сърдиш се за щяло и нещяло – въздъхна Валинка.

– Не ми прави напук и няма да се сърдя.

– Какво толкова съм казала?

– Нищо.

– Точно така, нищо. Мисля ти само доброто. Кога съм ти давала лош съвет?

Тя отвори портичката и се отдръпна, та мъжът ѝ да влезе пръв, той мина демонстративно покрай нея и се насочи към другия край на градината, където част от дървената ограда бе климнала и бе полегнала върху френското грозде, което така и така вече не раждаше. Валинка скръсти ръце върху гърдите си, стисна тънки устни и загледа как мъжът ѝ вдига над главата си кутията с обувките и вързопа с киселеца, после се обръща на една страна и се промушва през тясната дупка. Тя махна с ръка и влезе вътре – да подтопли обяда.

"Ще хапне и ще му мине, ситият е по-сговорчив", отсъди Валинка.

Вано си закачи крачола на чепа, щръкнал от оградата, вдигна крак, за да го издърпа, изруга при звука на разпорен плат. След като освободи крака си, огледа панталона: платът се беше разцепил и бе увиснал безнадеждно, а отдолу се показваше прасецът му. Вано настъпи увисналия плат, откъсна го и го остави да лежи на тревата.

– Тук ти е мястото – сопна се сърдито дали на него, дали на себе си и тръгна през овощната градина, цялата в сипещ се нежнорозов и белоснежен цвят.

Щом стигна при верандата, седна на най-горното стъпало, сви си цигара и я запали, като плюеше подразнено ситните парченца тютюн. Валинка беше права, разбира се. Наистина беше станал с годините много опак. Но и нейният характер не беше цвете за мирисане. Тя беше опърничава, непримирима. От сутрин до вечер му опяваше. Не си закачил кърпата както трябва, разплискал си водата, не си отворил достатъчно прозореца, погледнал си накриво, помислил си не каквото трябва. Ето и днес на закуска му скъса нервите, сто пъти повтори, че бил разлял чая. Не се правело така, първо слагаш захарта и чак тогава наливаш в чашата топлата вода. Така ще видиш докъде да сипеш и няма да я разплискваш, докато бъркаш захарта.

– Какво си седнал тук на стълбата? Ще ти надуха гърба, после няма да можеш да се изправиш! – показа се от вратата Валинка, сякаш беше чула мислите му.

– Може пък да искам! – заяде се Вано.

– Какво да искаш?

– Да ми надуха гърба.

– Вано!

– Какво?

Валинка понечи по навик да го скастри, но се сдържа.

– Нищо. Ела да обядваме, яденето се стопли.

Вано се беше настроил пак да му четат обичайното конско и се обърка, но не се издаде.

– Ей сега, да си допуша цигарата и идвам.

Валинка остави вратата открехната и влезе вътре. През отворения прозорец на кухнята се чуваше как стърже по дъното на тенджерата и сипва по чиниите каквото беше останало от вчерашната супа. За второ имаха варени картофи с пуйка, а после компот от праскови – в зимника бяха останали два буркана, Валинка искаше да ги запази за Троица, но после махна с ръка и отвори единия, за да зарадва мъжа си. Резените праскова му бяха най-любимото лакомство, той ги ядеше като малко дете, което се е добрало до забранена сладост: давеше се от бързане, облизваше пръстите си и от удоволствие притваряше очи.

След обяда Вано легна да подремне, както обикновено, а Валинка се зае да кърпи вълнените одеяла. Налагаше се да го прави на пода, иначе намотаната около напръстника вълнена прежда се заплиташе. Тя седеше на една страна и се местеше около одеялото, като шиеше с едри бодове, а щом стигна до средата, избродира слънчев кръг – така правеше майка ѝ Катанка, която се славеше в цялата околия със златните си ръце и любовта си към реда. Беше научила и децата си да бродират и да са чисти, затова и дъщерите ѝ се смятаха за най-желаните булки в Маран. Най-голямата, Саруи, живееше току в края на урвата, зад нея нямаше нищо друго освен църквата на Григорий Лусаворич и всяка събота на връщане от сутрешната служба Валинка се отбиваше при сестра си, която почти не стъпваше в храма – грижеше се за тежкоболния си свекър, който страдаше от пристъпи на задушаване, – затова цял ден Валинка поемаше всички грижи по къщата, готвеше, чистеше, занимаваше се с децата, бдеше до леглото на свекъра на сестра си, който току се давеше от силната кашлица, та сестра ѝ поне малко да си почине и да се наспи. Често взимаше при себе си племенниците и тогава с грижите се нагърбваше майка ѝ, която отиде да живее при Валинка, след като тя се задоми. Земетресението отнесе цялото семейство на Саруи заедно с мъжа ѝ, свекъра ѝ и трите деца – момиченце и две момчета, и Валинка се вцепеняваше всеки път, спомнеше ли си как, обезумяла от непосилната мъка, майка ѝ се е лутала на ръба на пропастта и е викала дъщеря си и загиналите си внуци. След онзи злочест ден се събуждаше, обляна в сълзи, и плачеше по цял ден – без да хлипа и да стене, готвеше, переше, чистеше, ходеше на пазар и не спираше да плаче и плаче. Всяка сутрин Валинка ѝ намотаваше на китките кърпи, за да си бърше майка ѝ лицето, и час по час ги сменяше със сухи, тъй като те се наквасваха. Катанка си отиде така – в несекваща пиета към нещастната си дъщеря, издъхна точно когато валеше проливен дъжд, който продължи точно седем дни след смъртта ѝ и спря за малко колкото погребалното шествие да се добере до гробището и да погребе покойницата.

Веднъж на две-три години Валинка переше вълнените одеяла и задължително бродираше в средата слънчев кръг: в памет на майка си, на сестра си, на братята си и на децата, отишли си като пясък между пръстите в небитието, на онзи край на Всемира, който е заключен със седем огромни печата от обикновените простосмъртни и всеки печат е колкото иглено ухо, но тежи колкото цяла грамада – няма как да го видиш, за да отключиш, няма как да го отместиш, за да минеш.

С времето едва забележимата пукнатина, появила се в деня на земетресението върху стената в съпружеската спалня, започна да се разширява и да се вдига нагоре. Щом достигна върха, плъзна встрани и малко по малко завоюва в камъка тясно пространство, през което денем се процеждаше самотен слънчев лъч, а нощем – мъждивият лунен блясък. Вано подпря къщата от тази страна с греди и запълни процепа с хоросан, но жилището сякаш дишаше и ходеше, скърцаше с капаците по прозорците и страничните стени, понеже хоросанът не се задържаше добре и с времето се ронеше, за да оголи отново накъсаната рана на стената. Вано се ядосваше, отново старателно го запълваше с цимент, но напразно – след година-две циментът падаше, а зейналите участъци на пукнатината лека-полека се покриваха с посърнала трева, която напук на всичко растеше направо върху камъка. Докато Вано се запретне вбесен да запълва за кой ли път пукнатината, паяците вече бяха опънали по тревичките безтегловните си паяжини, а върху боядисаното в синьо дюшеме се бе образувала тясна избеляла назъбена ивица, прогорена от упоритото прежурящо слънце.

– Навсякъде има живот – не можеше да се начуди Валинка, докато разглеждаше мрежите на паяжините, задръстени с изсъхнали трупчета на насекоми, и проникналите в стаята спаружени стръкчета трева, – навсякъде има смърт... и живот.

За последен път бяха потягали стената по-миналото лято, но за две години тя бе успяла да се изрони и да обрасне, Вано тъкмо се канеше отново да се заеме с нея, но чак през есента, когато се позахлади. Валинка очакваше настръхнала новите ремонтни дейности: уж не е кой знае какво, а по цял ден не подвиваш крак и чистиш една седмица. Беше готова да заключи вратата, да предостави на пукнатината цялата стая и да се изнесе в гостната, но мъжът ѝ беше против.

– Земетресението не успя да ме прогони оттук, та тя ли! – кимаше той сърдито по посока на пропуканата стена.

Случваше се Валинка да започне да спори с него, но после се подчиняваше – какво пък, негова работа! Щом за толкова години не му беше омръзнало да воюва с пукнатината, така да бъде. Всеки си има свой смисъл на живота и своя война.

След като закърпи одеялата, тя ги изнесе на двора и ги опъна върху въжето за прането – през деня да поемат от топлината и вятъра. А вечерта трябваше да ги поръси с лавандула и да ги прибере в скрина – докато скове студ. Валинка донесе от зимника мацун и хляб със сирене – да закусят, после отиде да събуди мъжа си, който още спеше. През целия път към спалнята – през тясното антре, двете стаи и гостната, обзаведена със стара покъщнина, където се задържаха само два пъти в годината, на Коледа и Великден, единствените празници, предполагащи гости, за които да приготвят голямата маса, – нито една клетка в душата ѝ не трепна и не я предупреди. Но още щом отвори вратата, Валинка в миг осъзна какво се е случило, направи по инерция няколко крачки и чак тогава спря – нямаше сили да извърне очи от мъжа си, който лежеше, отметнал безжизнено глава, с лява ръка, заплетена в пръчките в горния край на леглото, с одеяло, омотало се в краката му, въпреки че слънцето се бе изнесло в противоположната посока, стаята беше залята в ослепителна светлина, която струеше през пукнатината в стената на несекващ поток, неудържим и заслепяващ, и се отразяваше с изцъклено сияние в очите на мъжа ѝ.

– Вано джан – повика го през шепот Валинка.

Докато колата на "Бърза помощ" се носеше бясно по изровения, неравен селски път и разгонваше с неистовия вой на сирената всичко живо наоколо, Валинка окачи по прозорците в къщата чаршафи и окади стаята с тамян. Когато лекарят дойде, дворът беше пометен и напръскан с вода, а кокошките и пуйките бяха вкарани в кокошарника, за да не дразнят с неуместно ленивия си глуповат вид. От глава до пети в черно, мълчалива и строга, Валинка седеше до главата на Вано и отпуснала ръце върху коленете си, разглеждаше пукнатината в стената.

– Кой сега ще я запълни? – попита тя пространството.

Лекарят, невероятно слаб мъж с гърбав нос и възпалени от недоспиване очи, се обърна без особено желание към пукнатината с ширина към три сантиметра, която се гънеше като змийче от дъсчения под чак до тавана. Сви напосоки рамене, известно време мълча. После все пак уточни:

– Бомба?

– Земетресение.

Лекарят реши да не пита как е възможно половин век да живееш с пропукана отгоре додолу стена. Издаде справка за смъртта и си тръгна към долината под съпровода на врякащите дворни птици, които като първи кавгаджийки обсъждаха оглушителния вой на сирената.

Валинка погреба мъжа си в стария костюм от туид и износените обувки. Беше решила да върне на Мукуч Германцанц новите, неносените.

А после историята завъртя опашка и пое по съвсем неочаквани за себе си релси. В нощта след погребението на Валинка ѝ се присъни Вано – мрачен, по костюм и чорапи, гледаше я с упрек.

– Досвидяха ѝ се новите обувки!

Валинка се събуди, плувнала в студена пот, и дълго се въртя от едната на другата страна. На сутринта хукна към параклиса и запали свещ за упокой. После се отби в бакалницата на Мукуч, попита може ли да върне обувките. Отговориха ѝ, че може.

През нощта пак ѝ се присъни Вано. Стоеше, този път вече гол, беше нагазил до коленете в някакво блато и мълчеше укорно.

– Ама недей така – разстрои се Валинка. – Защо да не върна обувките? Парите не се търкалят по земята.

Вано се обърна, закуцука през блатото – едвам местеше слабите си като клечки крака с изпъкнали вени.

На Валинка направо ѝ причерня.

– Почакай малко, щом умре някой, ще ти ги пратя по него – извика тя.

Вано кимна, но не се обърна, само ускори крачката. Валинка се загледа по-внимателно – той вече не накуцваше.

Цял месец в Маран не умря никой. После все пак се случи и това: спомина се свекървата на Мариам Бехлванц. Валинка уви новите обувки на мъжа си в чиста кърпа за съдове и отиде при нея. Помоли я да ги сложи при покойницата.

– Само че къде? – разпери безпомощно ръце Мариам. – Знаеш я каква е едра. – На това място Мариам се притесни и след като се огледа, продължи през шепот: – Видях се принудена да поръчам най-широкия ковчег, иначе свекърва ми нямаше да се побере!

Валинка се разплака. Разказа как не е разрешила на Вано да обуе новите обувки. Как е лежал с ръка, заплетена в пръчките в горния край на леглото, как е вървял гол през блатото със сините си от вените болни крака. Мариам размърда устни, въздъхна. Взе обувките.

– Ще ги обуя на свекърва си. На нея ѝ е все едно в какви обувки ще търка праговете на онзи свят.

Така решиха въпроса.

Глава 3

Пликът беше голям и много намачкан, целият облепен с шарени марки. Пощальонът, слаб жилав мъж в омаслявена фуражка и лъснат на колената размъкнат панталон, го извади от чантата, която носеше на рамо, повъртя го в ръце, кой знае защо, прочете още веднъж адреса, въпреки че го знаеше наизуст: село Маран, последната къща на западния склон на Маниш Кар.

– Дано вестта е добра – промърмори той. – Никак не ми се иска да бия толкова път заради лоша.

– Каквато е Божията воля – отвърна флегматично тер Азария.

Пощальонът прибра плика в чантата, дръпна внимателно ципа. Размърда устни.

– Може ли още един въпрос, тер Азария?

– Не почвай пак, Мамикон! – прекъсна го раздразнен свещеникът, после затисна леко с длан тежкия кръст върху гърдите си – да не се клати, докато той върви, и ускори крачката.

Мамикон го наблюдаваше как крачи по разбития планински път, а ръкавите и полите на расото му се веят на сухия прашен вятър. Беше горещо, миришеше на нажежени камъни, на току-що окосена трева и суха звъника. От клисурата с отчаяни писъци политнаха цяло ято лястовици, които покръжиха малко горе и отлетяха на изток – да посрещнат слънцето.

Мамикон постоя малко на едно място, за да си поеме дълбоко въздух, после го издиша бавно. Оправи ремъка на чантата върху рамото си, свали фуражката, изтупа я старателно. Намести си панталона. Направи всички тези манипулации, без да сваля очи от попа, който се отдалечаваше.

Тер Азария сякаш чувстваше погледа на Мамикон. Вървеше с широка крачка, но без да бърза, не се и обръщаше. Спря чак когато стигна края на пътя – по-нататък той завиваше надясно и изчезваше зад отвесната скала, – погледна без особено желание назад.

– Идваш ли?

– А какво друго ми остава, тер айр[26]. Разбира се, че идвам.

– Опак си като магаре – не се сдържа тер Азария.

– А как иначе – потвърди с достойнство пощальонът.

Разговорът с тер Азария тръгна накриво още в подножието на Маниш Кар, от минутата, когато Мамикон се осмели да се усъмни доколко е разумно да подлагаш и дясната буза, ако са те ударили по лявата. Оскърбен до дън душа от непочтителността му, попът дръпна цяла проповед, като се опита да внуши на опонента колко безпочвени са съмненията му. След като изслуша внимателно лекцията на тер Азария, Мамикон изцъка с език, килна фуражката на тила си, почеса се по челото и вресна:

– А сега си представи, тер айр, че не Исус, а богаташът е казал, ако те ударят по дясната буза, да подложиш и лявата? Нима тези думи могат да породят у слугата друго освен ненавист?

– Защо ми ги говориш тези неща?

– Защото смисълът не трябва да се променя в зависимост от това кой ги изрича. Иначе каква полза от тях?

Тер Азария понечи да възрази, но после се отказа. Познаваше много добре Мамикон. Заинати ли се, няма мърдане. Затова по-добре и не опитвай. Докато вървяха нататък, си разменяха фрази, които не значеха нищо. Тер Азария пресичаше из корен всеки опит да се върнат към богословския спор.

Когато до свещеника оставаха няколко крачки, Мамикон спря и сведе в шеговит полупоклон малката си носеста глава.

– А ако отделните съждения са безсмислени? – натърти той.

– Като глупак живя, като глупак и ще умреш – отсече тер Азария.

– Да беше ми обяснил, вместо да обиждаш, тер айр.

– Какво има да ти обяснявам. Пак ще си знаеш своето.

– Така си е.

Тер Азария извади от джоба си броеница и продължи нататък, като прехвърляше протритите зърна. Мамикон тръгна след него, тананикаше си тихо.

Оставаше им още малко, някакви си три километра нагоре по стръмнището. Там, на билото на Маниш Кар, ги чакаше старо каменно село, удавено в овощни градини. Тер Азария – за опело, а Мамикон за писмото, което носеше.

Беше сряда, слънцето бе станало от сън преди петлите, а сутринта бе паднала такава роса, че човек можеше да я загребва с шепи. Най-после беше лято.

Ковчегът, не много дълъг, но необичайно широк, бе сложен на масата, както бе прието – с краката към изхода. Около него седяха няколко възрастни жени. Тъмните блузи бяха закопчани чак догоре, белите коси бяха прибрани на строги кокове.

Никоя не плачеше и дори не се преструваше, че е разстроена. Само жената с острия нос в края изхлипа и се изсекна шумно в носната кърпа, щом видя попа. Другите само се изправиха и без да казват нищо, се поклониха и се пръснаха по ъглите.

Тер Азария заобиколи масата, застана в горния край на ковчега. Огледа покойницата. Ковчегът явно ѝ беше малък. Тя лежеше, затисната отстрани в него, с широки рамене, смъкнати към ушите, недоволна и мрачна. Ръцете ѝ бяха положени върху големия кръгъл корем: лявата длан прикриваше дясната, върху безименния пръст проблясваше потъмняла от времето, износена брачна халка. Изпод парчето лилава коприна, с което тялото беше покрито от гърдите до петите, надзъртаха носовете на големи мъжки обувки. Сигурно бяха четиресет и пети номер.

Тер Азарян се препъна с поглед в обувките, смути се, но се постара да не се издава. Отвори требника, въздъхна тежко и се зае да чете молитвата, без да откъсва поглед от редовете, но за свой огромен ужас непрекъснато бъркаше и като пелтечеше глупаво, повтаряше думите. За да се съсредоточи поне малко, се прокашля, свъси се, започна да пристъпва от крак на крак и да си дърпа до болка брадата, но не си прецени добре силите и я затегли толкова силно, че се задави със слюнка и се закашля.

Донесоха му вода. Той отпи, старателно зажумял, за да не гледа обувките, нелепо щръкнали изпод празничното парче плат. Но къде ти – докато връщаше чашата, отново се втренчи в тях. Огромните обувки го привличаха като магнит, пречеха му да се съсредоточи и да се настрои като за заупокой. Стариците стояха покрай стените със скръстени на гърдите ръце и мълчаха изчаквателно. Между тях сновеше само остроносата – ту вода ще донесе, ту някоя забрадка ще вземе, ще я сгъне старателно и ще я метне върху облегалката на продъненото кресло, което стоеше самотно в ъгъла.

"Трябва да издържа някак" – започна да си внушава тер Азария, а после въздъхна нечуто и отново разлисти требника.

Няколко грохнали старци бяха насядали плътно един до друг върху една греда на двора и си говореха тихо. Под кичестия орех беше масата, пренесена за помена, с покривка, която плющеше по краищата от вятъра. Всъщност на нея нямаше друго освен съдове и солници. Щяха да донесат храната веднага след погребението. Една от стариците щеше да застане на входната портичка, щеше да преметне през рамо кърпа за ръце, щеше да сложи до себе си кофа с вода и щеше да чака търпеливо. На връщане от гробището всеки щеше да отиде при нея и да събере длани на кривача. Тя щеше да гребне с канчето от водата и да полее подложените ръце, за да измие гробищната скръб. После хората щяха да си избършат дланите с кърпата, увиснала от рамото ѝ, и чак тогава щяха да влязат в двора, където щеше да ги чака пренесената по всички правила за помена маса.

Тер Азария се намъчи със заупокойната молитва до пладне. После в къщата влязоха мъжете – да изнесат ковчега. Измъкнаха го с големи мъки: петимата старци и Мамикон, който овреме им се притече на помощ, едвам го вдигнаха, толкова тежък беше. Понеже беше неестествено широк, не мина през вратата, та се наложи да го наклонят леко на една страна и да държат покойницата – да не би, да не дава Господ, да падне. Зад портичката ги чакаше впрегната в магаре скърцаща селска каруца, с която Мукуч ходеше по два пъти в седмицата в долината – за стока. Стовариха с облекчение ковчега върху нея и шествието се отправи по тесния каменлив път нагоре, към обраслото с бурени старо гробище.

– Дий! Дий! – подканваше Мукуч магарето със скръбен шепот, както прилягаше на случая.

В къщата останаха остроносата жена и още една – висока, много слаба, с ослепително сини очи и побеляла коса, Валинка Ейбоганц, внучка на Оник, който бе воювал още в царската армия и след като се демобилизира, за щяло и нещяло повтаряше неразбираемото за маранци "ей Богу" – така му излезе прякорът Ейбог, потомците му пък получиха името Ейбоганц. Двете шетаха в кухнята – режеха на дебели филии възкиселия селски хляб, редяха по големите плитки чинии парчета домашна шунка и студено варено говеждо, китки измити подправки и репички. Щяха да изнесат храната точно преди хората да се върнат – за да не потъмнее и мухите да не я измърсят.

– Когато я видя, тер Азария направо забрави всички думи – подметна остроносата, докато плакнеше с вода мазните бучки сирене.

– Май трябваше още от самото начало да го предупредим, че е обута с обувките на мъжа ми – провлече замислено Валинка.

– Да, трябваше. Но в началото не се досетихме, а после вече не беше удобно.

Но тер не знаеше нищичко за тайнствената история с обувките, затова се отказа да се прави на безстрастен и загледа разтреперан как трима от старците направо са легнали върху капака на ковчега, обшит с нелеп ален волан, и се мъчат да го заковат. Капакът се съпротивляваше, мърдаше върху ковчега, а все не се затваряше: пречеха ту обувките, ту огромният корем на покойницата. Стариците пъшкаха тихо и въртяха ужасени очи, но не се хвърляха да дават съвети, пък и какво да съветват, при положение че и те не знаеха какво трябва да се направи.

Сякаш цяла вечност се суетиха объркано. Накрая заковаха криво-ляво капака и след като спуснаха ковчега в гроба, го затрупаха набързо с пръст и се отдръпнаха.

Тер Азария се окопити, изломоти една погребална молитва, а старците го слушаха със сведени очи. Един се закашля и се дръпна встрани, за да не пречи на свещеника, а после направо си тръгна, понеже все не можеше да се пребори с тая кашлица. Щом приключи с молитвата, тер Азария кой знае защо осени погребалното шествие с кръстно знамение и се насочи към изхода.

За да го върнат, го качиха на същата каруца, с която бяха докарали на гробищата и ковчега.

Тер Азария се вкопчи в ритлата с остри пръчки. Колкото и бавно да вървеше каруцата, клатеше много. Попът можеше, разбира се, да помоли Мукуч да спре и той да продължи пеш, но щеше да го обиди до смърт, затова търпеше и стиснал зъби, гледаше право напред и само броеше колко още завоя остават до дома на покойницата. Обърна се само веднъж, за да открие Мамикон. Зърна познатата фуражка и се поуспокои. Беше два часът следобед, нямаше много време. Чакаха ги поменът, после и пътят назад към долината. Десетте километра надолу по склона на Маниш Кар не бяха, разбира се, като да се изкачваш нагоре. Но пътят беше дълъг, щяха да се приберат чак по залез.

Глава 4

Слънцето изгряваше дълго, без желание, сякаш играеше на котка и мишка: първо ще се покаже от едната страна, после от другата, ще се закрие с някой облак, пак ще надзърне. Накрая, след като се напалува на воля, се оттласна рязко от далечния край на хоризонта, изправи се в цял ръст и запълни, направо удави небето в огнени лъчи.

Когато настъпи утрото, Валинка вече почти беше приключила с къщната работа: беше пуснала от кокошарника птиците, които бързо-бързо се пръснаха коя накъдето види из двора, закудкудякаха, записукаха и затърсиха под всяка тревичка някой разсеян дъждовен червей или друг безразсъден бръмбар, издои животните и ги пусна със стадото на паша, оплеви набързо градината. Донесе от бъчвата дъждовна вода и поля лехите, особено старателно марулите и кориандъра, те по-трудно от другите треви понасяха жегата.

След като приключи в двора, влезе вътре – да сготви. Преди да затвори вратата, застина на прага и огледа доволно старателно подредения двор. Дървата бяха наслагани така, че да лягат плътно едно върху друго, на утринния вятър се вееше прането, закачено на въжето според размерите, старателно изпрано и изплакнато с малко синка, а под дървената ограда съхнеха медните казани, внимателно лъснати с пясък и измити – те сияеха така, че още малко, и да засенчат слънцето.

Кухнята светеше от чистота: подът беше измит до блясък, по него нямаше и едно боклуче, съдовете бяха подредени на еднакви невисоки купчинки по шкафовете, чашите бяха обърнати с дръжките надясно, така че, докато взимаш една, да не разваляш стройните редици на другите.

Валинка запали печката на дърва, сложи да се вари кокошката, която предната вечер беше изкормила и оскубала, после реши да слезе в зимника за брашно – беше време да омеси тестото за сали[27]. Писмото, което ѝ беше донесъл Мамикон, съдържаше радостна вест: Тигран най-сетне се бе наканил да дойде, и то не сам, а със семейството си – с жена си, осиновената си дъщеря и с шестмесечния Киракос, когото наричаха със странното име Кирил, както беше прието на север.

– Кирил – го произнасяше и така, и иначе Валинка, като се вслушваше в името на правнук си с неговото странно звучене, – Кирил.

Пликът лежеше на верандата – Мамикон не завари у дома стопанката и го остави на пода, само го затисна с камък, да не го отнесе вятърът.

– Мислех да го донеса на погребението, но после си рекох: знае ли човек, ами ако се разминем! Затова го оставих при прага – разпери той виновно ръце, след като срещна у Мариам Бехлванц Валинка.

– Не знаеш ли какво пише в него? – прекъсна го тя нетърпеливо.

– Откъде да знам? – обиди се Мамикон. – Чужди писма не чета.

Валинка издебна момента и доколкото ѝ позволяваше преклонната възраст, забърза към къщи, за да прибере писмото. Освен изписания със ситен почерк лист от тетрадка намери в плика и три снимки. Дълго разглежда с примряло сърце розовобузестия си пълничък правнук. Спи в креватчето, извърнал глава на една страна и подал от завивката юмручета – Валинка зацъка разстроена с език, как така не са го повили, до осмия месец новородените трябва да се пристягат с пелените, за да е по-спокоен сънят им. Ето, детето се усмихва криво с беззъба устица, не току-така са го кръстили Киракос, точно така, криво и беззъбо, се усмихваше и стогодишният му прапрадядо Киракос. На третата снимка беше цялото семейство: видимо побелелият и напълнял Тигран, който беше прегърнал през раменете седемгодишната си осиновена дъщеря, а до него стоеше засмяната му жена, която бе притиснала към гърдите си начупеното новородено. "Виж го ти него – помисли си гордо Валинка, докато се любуваше на недоволното личице на правнук си, – още е колкото вързопче, а си показва рогата."

Анатолия не беше дошла на помена, още не се беше възстановила от болестта, затова си беше останала вкъщи. Валинка се примоли на телеграфистката Сатеник, но без очилата тя не разчете и ред. Наложи се Валинка да се запаси с търпение и да изчака края на траурната церемония. Ако зависеше от нея, щеше да зареже всичко и да хукне при Анатолия, но ѝ беше неудобно да оставя сама Мариам, която ѝ се беше притекла на помощ в деликатния въпрос как да предаде обувките на онзи свят. Изчака търпеливо хората да се разотидат, а после помогна и да разчистят масата и да измият съдовете. Затова отиде при Анатолия чак по залез слънце – още малко, и Маниш Кар щеше да бъде похлупен от тъмноликата южна нощ.

Намери я на двора, беше скръстила ръце върху гърдите си и гледаше как Патро глозга голям кокал, като забелва очи и от време на време скимти от неудържимо щастие.

– На някои им стига и кокалче, за да са щастливи – рече тя на гостенката вместо поздрав.

– Други пък са получили писмо от внук си – извика Валинка и размаха радостно плика.

Анатолия извади снимките, но ги сложи настрана – щеше да ги разгледа по-късно, първо трябваше да разбере какво има в писмото. Плъзна бързо поглед по редовете, винаги правеше така при непредвидени новини, за да успее да намери точните думи и да предупреди получателя. Валинка чакаше, като пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

– Тигран си идва! – плесна с ръце Анатолия. – Заедно със семейството!

Валинка чак остана без дъх.

– К-кога си идва? – едва намери сили да промълви.

– На трети юни.

– А днес коя дата сме?

Анатолия завъртя очи към небето в опит да си спомни ако не датата, то поне кой ден от седмицата е, но после се отказа и забърза към къщата. Валинка я последва, като мачкаше празния плик.

– Васо, ей, Васо – провикна се Анатолия, след като отвори входната врата.

– Хм, Нато джан – отвърна Василий някъде отвътре.

Анатолия се засрами от гальовното обръщение на мъжа си и погледна смутено Валинка. Но тя бе погълната от радостната вест за пристигането на внук си и не забелязваше нищо – или може би само се преструваше.

– Коя дата сме, Васо? – попита Анатолия.

– Първи!

– Първи ли! – Валинка застина като ударена от гръм, после се поокопити, плесна се по коленете и забърза надолу по стълбата. – И какво излиза? Излиза, че пристигат вдругиден?!

– Писмото! – извика подире ѝ Анатолия.

– Писмото! – обърна се Валинка и пак хукна нагоре.

Докато Василий излезе на вратата, от нея вече нямаше и следа.

– Какво е станало? – попита той Анатолия.

– Вдругиден си идва Тигран Меликанц. Със семейството.

– А!

В началото Василий се зарадва, но после си спомни за синовете си и посърна. Големите му сребристосиви очи в миг помръкнаха, ъгълчетата на устата му се плъзнаха надолу.

Анатолия го прегърна и се притисна към гърдите му, все едно му казваше: "Недей, недей." Той въздъхна тежко, помилва я по главата. "Всичко е наред, Нато джан. Всичко е наред".

Щастливият Патро закопаваше при оградата на градината недоядения мек кокал, като от бързането се препъваше и ръмжеше страховито на невидимите врагове.

Наложи се да слезе в зимника, за да вземе брашно. Стените на каменното помещение, което и в най-големия пладнешки пек пазеха прохлада, бяха окичени с китки сушени билки и кочани червена царевица. По дъсчените рафтове с отвора надолу бяха наслагани празни буркани – ланските запаси бяха свършили, а още не бе станало време да се слагат нови туршии. Най-отгоре имаше мукавена кутия, пълна догоре с шумолящи бели пакетчета. Валинка застана на пръсти, пресегна се към нея, извади един от пакетите, приближи се до прозореца, присви очи, за да види дали не е изтекъл срокът на годност. Зарадва се, взе кутията и забърза към двора.

Преди три години Тигран бе отворил в северния си град фурна. А след известно време, точно в навечерието на Коледа, от него се получи тежък-претежък колет – половин ден Мамикон го влачи с ругатни нагоре към върха на Маниш Кар. Дойде премръзнал до кости, с посиняло от студа лице и заледени мустаци. Валинка му сипа гореща боб чорба и за да не мърмори толкова, извади и бутилка черничева ракия. Той засърба чорбата, като от време на време хапваше и от маринованата момкова сълза и половинката домашна питка, изпи и две чашки ракия, измоли кърпа от козя вълна, с която се омота чак до очите, и се застяга за път. Но преди да си тръгне, помогна на Вано да отвори колета. В кашона с тъмносини несмиваеми печати на северната поща имаше няколко консерви месо и риба, салам във вакуумна опаковка, три пакета едно натрошен черен чай и голяма опаковка (50 броя) суха мая.

– Какво е това? – попита Валинка и обърна в ръцете си пакетчето.

– Лайно, ето какво – изсумтя Мамикон.

– В какъв смисъл лайно?

– Мая, снахата я слага в тестото. Бързо бухва, но хлябът става безвкусен. Все едно ядеш памук.

Той изцъка недоволно с език, после зарови нос във вълнената кърпа, махна за довиждане и храбро закрачи през фъртуната.

Валинка разчисти масата, изми съдовете. Поседя малко, помисли. Реши да не протака и да омеси малко тесто с маята – колкото да опита, после опече в печката на дърва няколко питки. Отряза си едно крайче, хапна го със сирене, после с мед, след това – с масло. Вано също си отчупи малко, опита го, направи кисела физиономия.

– Няма да ям такова нещо!

Валинка се заметна с тежката плетена жилетка, уви в салфетка половин питка и отскочи до съседката.

– Не се яде – гласеше безпощадната ѝ присъда, след като тя изплю хляба.

– Така си е – съгласи се с въздишка Валинка.

Сърце не ѝ даде да изхвърли маята, изпратена от Тигран. Затова тя прибра другите пакетчета в зимника и си обеща да се отърве от тях – веднъж да им изтече срокът на годност.

И този ден дойде, при това по някакъв изумителен начин съвпадна с пристигането на Тигран. Валинка изнесе тържествено маята на двора. Сребристобелите пакетчета проблясваха празнично на слънцето. Тя ги повъртя в ръце, помисли, помисли и отиде да донесе ножица, после разряза внимателно всяко от пакетчетата и изсипа съдържанието в една паница. Изхвърли маята в ямата под нужника, а самите пакетчета нареди на купчинка, върза ги с конец и ги прибра в най-горния шкаф в кухнята. Все щяха да ѝ послужат за нещо.

Накрая с чувство на изпълнен дълг се зае със салито. Направи тесто с брашно, вода и сол, намаза го няколко пъти с топено краве масло с орехов привкус, прибра го в зимника – до другия ден. Салито се яде топло, затова Валинка смяташе да го изпече вече след като пристигнеха любимите на сърцето ѝ гости. Докато свърши едно-друго, кокошката се свари. Валинка прецеди мазния бульон, посоли го, изми зрънце по зрънце булгура – от най-добрия, добави го в бульона, разбърка го, остави го да къкри на слаб огън. Седна да маха костите от месото.

На най-горната полица в бюфета със съдовете беше сложена снимката на Вано. Валинка собственоръчно ѝ беше измайсторила рамка от капака на кутията с онези обувки. На снимката Вано беше на четиресет и една години, точно колкото сега бе и внук им Тигран.

– Вано джан – подхвана Валинка и вдигна очи към мъжа си, който се усмихваше. – Няма да се посрамя, няма да опозоря името ти. Ще ги посрещна, както си му е редът – ще ги нагостя така, че да си оближат пръстите, ще им постеля чиста постеля, ще бъда мила и търпелива. Така че не се притеснявай. Наз-ста-ся ще остане доволна.

Глава 5

Звездите още не бяха успели да се разтворят в небето, а ранобудните пчели вече жужаха делово, летяха към пробуждащите се растения и влюбените птички пееха песен на новия ден. Светът беше прекрасен и безметежен, светът се радваше и пееше като дете, умито и нахранено след дълъг сън. Въздухът звънтеше тънко и звънко, въздухът струеше и струеше – капка по капка. Въздухът витаеше, изпълваше, рееше се, плискаше се, дишаше и... миришеше. Миришеше така, че цялото село в пълен състав – ако не броим Мукуч Германцанц, който бе заминал за долината, и грохналия Анес, който точно този ден намери да легне с пристъп на подагра – се стече в къщата на Валинка Ейбоганц. Дойде дори Анатолия – хванала под ръка Василий, за пръв път се появяваше пред хората заедно с мъжа си, понеже гледаше да не се показва много-много, за да не привлича излишен интерес, макар че притесненията ѝ бяха безпочвени: вниманието на всички бездруго бе приковано не към нея, а към изплашената Валинка, която си бе омотала лицето с кърпа и объркана, се суетеше край ямата на нужника, която за една нощ беше преляла и бе оплескала със съдържанието си и част от двора.

Винаги чист и старателно пометен, дворът представляваше такава жалка гледка, че който отвореше портичката, отскачаше назад с ругатни или извръщаше взор към небето, сякаш молеше за състрадание.

– Какво ли се е случило? – току питаха хората.

– И ние това се чудим – отвръщаха онези, които бяха дошли по-рано.

– Маята – простена Валинка.

Промуши се на една страна през портичката, свали от главата си кърпата и след като приглади с длан косата си и непослушните кичури, отскубнали се от кока ѝ, зарови лице върху дланите си и се разрида.

– Каква мая? – развълнуваха се хората.

– Ами онази, дето Тигран ми я прати преди три години. Срокът ѝ на годност беше изтекъл, затова я изхвърлих. А тя явно още е ставала. Лято е все пак, горещо е и през нощта...

– Започна да им разказва тя, като се давеше от сълзите.

Наоколо се възцари оглушителна тишина. Маранци се спогледаха недоверчиво и пак се вторачиха в нея, явно очакваха някакво продължение или поне изчерпателно обяснение за случилото се. Но Валинка само изхлипа и разпери ръце, за да им покаже, че това е всичко, няма какво друго да им съобщи.

– Какво каза? – попита със скърцащ глас Сурен Петинанц, изкуфял недочуващ старец на деветдесет години. – Кой ѝ е стоварил през нощта толкова лайна?

Ованес прихна. След него в смях избухнаха и другите мъже. Сурен започна да мести недоумяващо поглед от един на друг от съселяните си, накрая махна с ръка и също се разсмя.

– Помогнете ми да почистя. Днес пристига внук ми. Поне да беше сам, а той идва с цялото си семейство – пак изхлипа Валинка.

– Така значи, ако беше сам, можеше и да не чистим, а? – заяде се Ованес.

– Защо се гавриш с нея? – нахвърли му се Ясаман – за разлика от мъжете на жените не им беше никак весело, те бяха скръстили ръце върху гърдите си и стиснали устни, чакаха мъжете да спрат да се кикотят. – Ако Тигран беше сам, щеше сам да почисти всичко. Момче селянче си е... не се плаши лесно. Но жена му – севернячката, – е друго!

– Да бе. На север серат цветя! Да не са като нас!

Ясаман изцъка с език и се отдръпна ядосано. Старците се повеселиха още малко, пошегуваха се колко необмислено е постъпила Валинка, като е изхвърлила маята в ямата под нужника, а после станаха сериозни и започнаха да се съвещават как да се справят с бедствието, разплискало се из целия двор.

След кратки препирни решиха да изкопаят яма, да изгребат в нея каквото се е разплискало, да го засипят с пръст и да я трамбоват, а дупката в клозета да заковат с дъски и да залеят с цимент.

– Иначе ще втасва и ще смърди чак до зимата – отбеляза в заключение Ованес.

– А къде ще ходим по нужда? – престраши се да попита Валинка.

Ованес понечи да се пошегува, но се натъкна на суровия поглед на жена си и се отказа.

– Засега у съседката. Като си дойде Тигран, ще направим нов нужник. Засега така. На кого му се намира цимент?

Телеграфистката Сатеник отговори, че имала малко. Бил се повтвърдил, но още ставал.

Почти целия ден отиде за очистителни работи. Чак надвечер старците се пръснаха по домовете си – изнемощели и обезсилени. Валинка ги покани да хапнат, но те отказаха учтиво. Трябвало да се поизмият и да се преоблекат, пък и цял ден бяха газили в... та не ни е до ядене, съседке, ще прощаваш.

– Исках да посрещна внук си като хората, а то какво стана – бършеше сълзите си Валинка, докато оглеждаше разорания двор.

– Обратното, на добро е – възрази Василий, който си тръгна последен. – Всяко изпитание отклонява по някоя беда. Смятай, че ти се е разминало нещо лошо.

При тези думи Валинка кимна, но те не я утешиха. След като изпрати всички, тя запали печката и докато водата се топлеше, се постара да пооправи двора – измете, изтръска хартиеното чувалче от цимента и го сгъна с намерението по-късно да го върне на Сатеник, току-виж ѝ свършило работа, пренесе в стопанската постройка кофата с вода, в която бяха накиснати изцапаните с цимент лопати. Неприятната миризма, която още от ранна утрин беше вдигнала на крак цялото село, малко по малко се разнесе, остана само мирисът на влажен цимент, но Валинка не се притесняваше от него. След като почисти и подреди набързо, се изми, като се изтърка безпощадно с дращещата кесия. Завърза на вързоп дрехите, с които беше прекарала деня, и ги скри в стаята си – да ги изпере по-късно.

Среса се, сплете влажната си коса на две плитки, закрепи ги с фиби отзад на тила си. Облече чиста рокля, завърза си копринена престилка. Печката пукаше мирно, изстиваше полека. Валинка слезе в зимника – да донесе ариса[28], сложи я да се топли и излезе на верандата, където седна на пейката, скована така, че да не допуска човешко присъствие на мястото, на което преди живееше паунът, отпусна ръце върху коленете си и зачака търпеливо. Когато каруцата на Мукуч Германцанц спря пред портичката ѝ, тя спеше мирно и кротко, изнемощяла от безкрайния, изпълнен с тревоги ден и дългото чакане.

Глава 6

Селото се оказа точно каквото Настася си го бе представяла покрай разказите на мъжа си: каменно, с изронени керемиди по покривите, с климнали прогнили огради и комини на печките, вкопчили се в полите на небето. На втория ден, след като пристигнаха, тя го обиколи за няма и час. Свит на кравай, Кирюша спеше в препаската, която Валинка бе измайсторила за нищо време от голяма карирана забрадка. Алиса се въртеше около нея и ту притичваше с поредното пухкаво цветче жълта малва: мамо, мамо, помириши, виж как смешно мирише, ту избързваше напред и я чакаше, като подскачаше нетърпеливо на един крак: тази къща съвсем е рухнала, виждаш ли, покривът се е продънил и входната врата зее отворена, хайде да влезем, хайде де!

– Добре – съгласяваше се Настася, но не влизаше вътре в къщата: знае ли човек, ами ако падне някоя стена или се продъни подът!

Заставаше на двора и разглеждаше съсредоточено разядените от дървояди подпори на верандата – ако човек се взреше по-внимателно, щеше да различи несложни шарки: чаши, кръстове и слънчевия диск. По фасадите на къщите беше плъзнала подивяла асма, покритото от край до край с ръжда мандало по портичките със сложни фигури по него скърцаше тягостно, докато пускаше неканените гости обратно на неудобния за ходене път – изровен, каменлив и груб, изкривените от болести овошки, които отдавна не даваха плод, въздишаха подире им. На верандата в една изоставена къща висяха няколко наниза тютюн, оставен да се суши, някой от селяните очевидно го използваше за нуждите си, мамо – рече Алиса, като извърна към нея луничаво личице, – какво е това, тютюн – обясни Настася.

– Кой да се досети, че цигарите ги правят от трева! – поклати озадачена глава Алиса.

Настася се засмя тихо, за да не събуди сина си, който още спеше. Беше ѝ забавно от любопитството на дъщеря ѝ, но то ѝ пречеше да се съсредоточи.

– Нали няма да се сърдиш, ако другия път тръгна да се разхождам без теб? – попита тя.

– Преча ли ти? – нацупи се Алиса.

– Не. Но нали разбираш, искам да се съсредоточа.

– Пак ли трябва да помислиш?

– Да.

– Добре. Утре иди без мен. Аз ще остана с татко.

– Благодаря ти, дъще – трогна се Настася.

– За нищо!

И Алиса заподскача напред, като прескачаше ловко дупките по пътя, останали след дъждовете.

Валинка ги чакаше на портичката – стоеше с длан на очите, за да не ѝ свети слънцето. За кой ли път Настася се изуми от естествената ѝ красота: ослепително сини очи върху загорялото от слънцето лице, дълъг прав нос, упорито стиснати тънки устни. Радваше се, че Тигран ги е понаучил двете с Алиса на марански, иначе как щеше да общува с прасвекърва си?

– Уморихте ли се? – попита Валинка и пое от снаха си съненото новородено.

– Не! – извика със звънко гласче Алиса и след като се шмугна покрай нея, хукна при Тигран, който се трудеше в дъсчената барака, определена от Валинка за нужник.

– Какъв е смисълът? – махна тя с ръка, когато внук ѝ предложи да вдигне каменна постройка. – Живея сама, отдавна не използвам бараката, преди държахме тук дървата, но сега са наредени под навеса, за да не ги нося надалече. Само изкопай в ъгъла яма, покрий я с дъски и сложи райбер. Предостатъчно е.

– Щом направя нужника, ще се заема със стената в спалнята – обеща Тигран.

– Няма да я пипаш. През пукнатината отлетя душата на дядо ти. Скоро ще дойде и моят ред.

– Сигурно защото цял живот воюва с тази пукнатина. Явно е знаел как ще завърши всичко – отвърна Тигран.

Беше му непосилно тежко да говори за смъртта на дядо си – мъчеха го угризения на съвестта. Той все протакаше и не идваше, спираше го ту едно, ту друго, а когато накрая се накани, не го завари жив. И на погребението не успя да дойде, но тук вече нямаше вина, научи, че дядо му си е отишъл, след цяла седмица, когато най-сетне получи телеграмата – по някакво зло стечение на обстоятелствата се бе изгубила в пощата. Тигран пристигна в Маран чак след месец, мислеше да дойде сам, защото смяташе не да гостува, а да прибере при себе си баба си, но жена му настоя да тръгнат цялото семейство.

– Кога друг път ще имам възможност да видя родния ти край?

Тигран я помоли засега да не разкрива истинската цел, с която са дошли.

– Ще откаже. Няма да поиска да оставя без надзор гробовете на роднините. Нека първо свикне с нас. Щом свикне, ще ѝ бъде по-трудно да се раздели. И тогава вече ще ѝ предложим да дойде с нас.

– А ако не се съгласи?

– Ще я убедим.

Първото, което направиха с Настася, бе да поверят на Валинка децата и да отидат на гроба на Вано. От деня, когато Тигран беше заминал, гробището не се беше променило особено, само се бяха появили още десетина дървени кръста, които от няколко години, след смъртта на каменаря, бяха заменили обичайните надгробни плочи. Настася остави мъжа си сам, за да си изплаче в уединение болката, и тръгна да се разхожда сред пъстрата власатка и кървавичето, с които бе обрасло гробището. Беше ѝ трудно да стигне до старите надгробни камъни, толкова гъста беше тревата, но тя не се предаваше: за нея беше важно да се доближи, за да разгледа рисунъка на камъка под лишеите и да прокара длан по издълбаните в сърцето на плочите ажурни кръстове, изумена от смирената им красота – стараеше се да запомни ненатрапчивата утеха, която ѝ носеше плахият допир на ръката ѝ до топлия камък. От надгробните плочи лъхаше на вечност и на обреченост.

Настася не забеляза веднага, че те са сложени не в горния край, а в нозете на покойниците, така, че да гледат на запад. За да се увери, че не греши в предположението си, се върна при по-новите гробове: наистина беше така, за разлика от надгробните камъни дървените кръстове бяха забити в горния край. Реши да не притеснява мъжа си с въпроси – Тигран беше мрачен и мълчалив, щом се прибраха от гробището, отиде в дъното на градината и прекара там много време, пушеше цигара от цигара и не сваляше поглед от края на урвата.

– Това са двери – обясни ѝ през шепот Валинка, която седеше на дивана и бдеше над децата: изтощени от редкия планински въздух, те спяха непробудно, обградени от всички страни с възглавници. – Щом дойде Денят на Страшния съд, покойникът ще стане, ще отвори дверите и ще влезе в рая. Затова слагат надгробните камъни с кръстовете в долния край на гроба.

– А какво ще стане с онези, които са с обикновени дървени кръстове?

– Другите покойници ще ги вземат със себе си.

– Виж ти... – беше единственото, което успя да промълви Настася.

Кирюша се размърда, примляска, въздъхна шумно. Настася се пресегна към него, но Валинка я изпревари: помогна на мъника да се обърне на една страна, помилва го по гръбчето, оправи яката на ританките, да не му жули вратлето.

Стана, за да направи място на снаха си.

– Полежи си, почини, докато децата спят, а аз ще отида да се заема с обяда.

– Ще ти помогна.

– Утре ще ми помагаш. Днес още си гостенка. На третия ден вече няма да бъдеш. Тогава и ще помагаш.

– В такъв случай каква ще бъда утре? – усмихна се Настася.

Валинка пристегна краищата на забрадката си отзад на тила, изтръска престилката.

– Стопанката тук ще бъдеш, Наз-ста-ся джан.

– Наричайте ме Стася.

– Как, как?

– Стася.

– Добре, ще бъдеш Стася. Почини си, дъще, че после ни чака много работа. Утре на ранина ще идем да наберем авелук[29]. Тъкмо ще се запознаеш с бабите в селото. А Тигран ще се срещне със старците, имат за какво да си поговорят. В неделя ще приготвим гощавка и ще поканим на гости всички. Да се запознаят най-после с теб в селото.

Настася понечи да попита защо се церемонят толкова, но се сдържа.

– Добре.

Изчака Валинка да излезе от стаята и се изу, после прилегна предпазливо в краката на децата и пъхна под главата си твърда мутака. Гърдите ѝ бяха натежали и я пробождаха като преди кърмене, което я тревожеше много – млякото ѝ беше спряло още преди месец, за една нощ, когато я повали тежък грип. Настася не знаеше откъде накъде след такова дълго прекъсване гърдите пак я болят така, сякаш са пълни с мляко. Обеща си твърдо, щом се приберат, да отиде при специалист. Успокои се и затвори очи. Спомни си последната седмица: дългите приготовления, как точно преди да заминат, Алиса най-неочаквано е настинала и носът ѝ е протекъл, как през целия път Кирюша е бил кисел, понеже му никнеха зъбки, как мъжът ѝ е вдигнал кръвно, а не носеха хапчета – Настася се прокле сто пъти, задето е настояла да тръгнат и те с децата, но вече не можеше да промени нищо. По време на дългия път се намъчи, затова не очакваше нищо радостно от срещата с Маран и за малко да се разплаче, когато се срещнаха в долината с Мукуч Германцанц, който трябваше да ги откара с каруцата си на билото на Маниш Кар. Беловлас старец с кафяви очи и великански ръст, Мукуч Германцанц се прегърна с Тигран, а после протегна ръка и на Настася: добре дошла, дъще; а вие защо се казвате Германцанц – попита Настася, докато стискаше сухата десница, ами защото дядо ми се е върнал от световната война с жена германка и в памет на баба започнаха да ни наричат Германцанц, отвърна Мукуч и направи смешна физиономия на Кирюша, който грейна в усмивка и протегна ръчици към белобрадия непознат – одрал е кожата на Киракос, прихна старецът и погледна Настася умолително, за да му разреши да гушне пеленачето. Настася веднага му подаде сина си и се усмихна – знаете ли, и моят дядо е воювал в онази война и също се е върнал с жена германка; ето на, виждаш ли колко е хубаво – отвърна старецът, като дундуркаше трогателно Кирюша, – светът е малък, а ние сме големи, макар и от глупост цял живот да смятаме, че е обратното.

– Стася джан, най-важното е да не прекършваш корена, иначе растението ще се разсърди и догодина няма да порасне – обясни Ясаман и показа с ножа как е правилно да реже стеблото на киселеца: ето така, от земята трябва да се подава мъничко връхче.

Настася кимаше и напрегнато се вслушваше в трудния, на места режещ грапав говор.

– Само, ако може... говорете тихо, за да разбирам – примоли се тя.

– Че кой тук крещи? – разпери ръце Ясаман.

Валинка се засмя.

– Иска да каже да говориш по-бавно. Дърдориш като картечница, не ти разбира скоропоговорката.

– Ще говоря бавно – обеща Ясаман.

Настася се обърна към огромния кичест дъб, в сянката му, на сгънато на две домашно тъкано одеяло лежеше Кирюша. До него седеше Анатолия, която я успокои с ръка: всичко е наред, не се притеснявай. Заради разклатеното си здраве не бе успяла да набере киселец – след половин час ѝ се зави свят и започна да ѝ се гади. Затова я назначиха отговорничка по детето, а другите жени, превити одве, пълзяха бавно нагоре по стръмния склон и беряха авелук: срязваха с ножа нагънатите му отстрани листа и ги пъхаха в торбите, като внимаваха да запазят стеблото цяло.

– Те също ли стават за ядене? – полюбопитства Настася.

– Не, после ще ги изхвърлим – отвърна Валинка.

Настася реши, че прасвекърва ѝ ѝ се подиграва, но тя дори не се усмихна.

– Сега ще наберем авелук и ще разбереш защо са ни стеблата.

Алиса пък късаше първите диви ягоди, които още не бяха узрели, и се въсеше, толкова горчиви бяха.

– Защо ги съсипваш? Остави ги, нека узреят – направи ѝ забележка Настася.

– На мен и така ми е вкусно.

– Щом узреят, ще са по-вкусни.

– Добре де, ще изям още две ягодки, и край!

Слънцето отдавна се бе извисило, но денят се оказа състрадателно облачен, небето беше покрито от край до край с разнасяна от вятъра лека мараня, въздухът беше златист и влажен и миришеше силно на тръпчиви билки с имена, които Настася не знаеше. Тя дишаше дълбоко и свободно и малко по малко свикваше с новото за нея усещане, че битието следва строг ритъм и с него е просмукано всичко, от древната гора, опасала върха на Маниш Кар с дървета, всяко от които като че ли говореше на свой си език, до хората.

Стариците се трудеха, без да бързат, бяха завързали престилките така, че да се образува джоб и да слагат в него авелука. След като наберяха достатъчно, ситнеха към торбите и редяха в тях влажните китки. Дадоха и на Настася престилка, но тя не знаеше как да я втъкне в колана, затова я държеше с ръка.

– Дали да не си починеш, дъще? – предложи ѝ Валинка.

– И таз добра! – смути се тя. – Значи вие ще работите, а аз ще почивам?

– Ние цял живот го правим. Свикнали сме.

– На мен ми носи радост.

– Е, щом ти носи радост...

Настася сряза внимателно стеблото на авелука, събра няколко на връзка и се пресегна към следващия корен, когато изведнъж застина. Гърдата ѝ, която я наболяваше, внезапно изтръпна и се навлажни. Настася се изправи рязко, пресегна се да бръкне в деколтето на роклята, напипа първо едното, а после и другото набъбнало зърно. Издърпа чашката на сутиена – беше мокра.

– Ей сега се връщам – прошепна Настася на прасвекърва си и забърза към вековния дъб.

Като гукаше и пускаше балони, Кирюша пълзеше по края на одеялото и захласнато късаше от тревата, която Анатолия веднага изтръгваше от пухкавите му юмручета.

– Ей сега се връщам – повтори Настася, после извади от чантата носна кърпа, скри се бързо зад широкия дънер на дървото, разкопча роклята, освободи гърдите си и ахна.

От тях течеше мляко. Тя понечи да отиде и да накърми детето, но се спря – изплаши се, че внезапно рукналото мляко може да му навреди. Без да мисли много-много, се наведе и се зае да изстисква гърдите си, като ги мачкаше с длан от основата към зърната. Млякото се лееше на струйки върху незабравките, с които беше покрита земята под дъба, течеше надолу по цветчетата и тревата и изчезваше в пръстта.

– Всичко наред ли е? – извика Анатолия.

– Да, да – побърза да отговори Настася.

След като изстиска млякото, се закопча и се пооправи, разкъса на две носната кърпа, пъхна парчетата в сутиена – да не ѝ мокри от плата на гърдите. Щом видя майка си, Кирюша започна да капризничи, поиска да го гушнат и след като го вдигна, Настася го притисна до себе си, нацелува го по пухкавите бузи, зарови нос в гривните по вратлето му, усети нетърпимо свидния мирис на детска кожа.

– Синчето ми.

Анатолия я гледаше и се усмихваше. После въздъхна тежко и сведе очи.

– Така и не успях да си родя дете.

Настася остави Кирюша на одеялото и той започна да хленчи недоволно – ей сега, ей сега, потърпи малко, помоли го тя, после намери опипом в чантата бутилката с изкуственото мляко и я подаде на Анатолия – нали ще го нахраните?

– Разбира се – потвърди тя и обърна момченцето на една страна – да му е по-лесно да пие, после оправи пеленката под бузата му, – да не си помислиш нещо, Стася джан, знам какво да правя с малките деца. Ето, питай и Ясаман. Колко съм ѝ помагала с внуците ѝ!

– А те къде са сега?

– Загинаха във войната.

– А децата?

– Кой си отиде по време на глада, кой – в годините на войната.

– Ами ако... Не че настоявам на нещо – подхвана нерешително Настася, – но си помислих... Ами ако нямате деца, защото Бог е искал да ви опази от непоносимата скръб?

Анатолия вдигна към нея очите си, необикновено тъмни, чак не се различаваха зениците.

– Възможно е, дъще.

Вечерта Настася излезе да се поразходи из Маран. Алиса направо летеше пред нея, като от време на време вдигаше прашните си петички и дърдореше радостно, Кирюша пък спеше, свит на кравай в кърпата – след като се посъветва с Валинка, Настася все пак се престраши да го накърми, той захапа зърното без желание, явно беше свикнал с подсладеното изкуствено мляко, но после му хареса и дори заспа, и когато се опитваха да го преместят на дивана, проплакваше и впиваше болезнени венци в гърдата. Както го бе притиснала до себе си, Настася обикаляше из селото, от една изоставена къща на друга, спираше пред всяка портичка, взираше се в слепите черчевета на прозорците, в ронещите се стени, в процепите, където птиците отдавна бяха свили гнезда, в ръждивите водосточни тръби, запушени с боклуците, които бе донесъл вятърът, в изсъхналите стобори – коловете им стърчаха от земята като прогнили зъби на праисторически дракон. Случваше се, след като погледа поредната постройка, да прокара пръсти по въздуха, сякаш искаше да улови изплъзващата се същност на оглушителната самота, която струеше от всяка къща – и обитавана, и необитавана. Как е могло да се случи такова нещо, питаше се Настася и не намираше обяснение. Селото мълчеше, притиснало в каменните си обятия безграничната печал.

Ръцете ѝ миришеха на горчив сок, тя си спомни как днес е сплитала неумело на плитки киселеца, като е добавяла по листче и е оставяла стъблата да стърчат – плитката приличаше на пшеничен клас, само беше дълга към метър и половина-два. След това отрязваха старателно с ножица щръкналите като мустачки стебла – сега вече си наясно защо ни трябваха, така по-лесно наплитаме на плитки листата, обясни прасвекърва ѝ.

– А после какво се прави с тях?

– Стеблата ще дадем на добитъка, а плитките ще окачим на въжето за пране и ще ги оставим да изсъхнат хубаво. След това ще ги приберем в ленени торбички и ще ги оставим за зимата.

– А как се готвят?

– Лесно. Заливаш ги с вряла вода, после изсипваш водата и ги задушаваш със запържен кромид лук, заливаш ги със схтормацун[30], ядеш ги с хляб и сирене. На празник ги поръсваш със зрънца нар и смлени орехи. Така е по-красиво.

– А вкусно ли е?

– На теб няма да ти хареса – засмя се Валинка.

– Защо?

– Ако не си свикнал, всяка храна ти се струва невкусна.

– Ще свикна – обеща ѝ кой знае защо Настася.

Валинка завърза наплетения киселец със сурова връв, която омота, сложи я настрана, зае се със следващата.

– От миналата зима е останал малко. Ще ти сготвя. Току-виж наистина ти харесало.

Когато Настася тръгна да излиза, на въжето за прането в такт с диханието на вятъра се поклащаха осемнайсет дебели плитки киселец. Тигран я изпрати до улицата, а после отстъпи пред уверенията ѝ, че няма нужда да идва с нея, и се върна в бараката, за да продължи работата.

И Настася остана насаме с Маран.

Прибра се след два часа, съсредоточена и замислена.

– Знаеш ли за какво съжалявам? – попита тя, след като двамата с мъжа ѝ изкъпаха децата, сложиха ги да спят и седнаха на верандата да изпият чая с мащерка, приготвен от Валинка. – Че нямам подръка молив и хартия.

– Можем да помолим Мукуч Германцанц, той ще донесе от долината.

– Помоли го, ако обичаш. Не съм сигурна, че ще стане нещо, от години не съм се сещала да рисувам. Но сега неизвестно защо ми се прииска.

Тигран я прегърна през раменете, целуна я по слепоочието.

– Добре.

Глава 7

Към края на втората седмица върху перваза на прозореца бе струпана доста голяма купчинка скици с молив. Валинка прехвърляше грапавите листове хартия, изрисувани с тъмен графит, разглеждаше ги дълго и съсредоточено, въздишаше, цъкаше с език. Така и не успя да си поговори като хората със снаха си: грижите по децата отнемаха много време и сили, пък и Настася не знаеше добре марански и се дразнеше често, че не може да изрази правилно мислите си и да ги изложи пред прасвекървата си. Тигран се губеше по цели дни, обикаляше къщите на старците, поправяше каквото имаше да се поправя, потягаше оградите и покривите, отсичаше изсъхналите дървета, цепеше дърва, чистеше комините на печките, изнасяше извън селото ненужните боклуци и ги гореше, тупаше на слънце протритите избелели килими. Помагаше с каквото може. Алиса често го следваше по петите, въртеше се около него, на драго сърце общуваше със старците, разказваше някакви свои си истории, а те направо грейваха, ставаха по-разговорливи, усмихваха се. Майсторяха ѝ криви играчки, подаряваха ѝ разни дребни неща и я учеха да прави кукли от цветя: да обръща надолу мака, да му вади внимателно тичинките, да го окачи на пръчка, да изглади цветчетата: получаваше се циганка с черна коса и алена макова пола. Алиса гледаше със затаен дъх – беше с луничаво слънчево личице, със зелени котешки очи, с руси като слама коси, леки като пух на глухарче. С всяка кукла, направена от цвете, тичаше при Тигран: тате, тате, виж каква красива стана. Валинка се хвърли да разпитва внук си, но той спомена набързо и без всякакво желание за тежък развод и за нежеланието на истинския баща на момиченцето да общува с него и поне малко да участва във възпитанието му. Валинка поклати глава, въздъхна няколко пъти, а на другия ден обиколи съседките, измоли продуктите, които не ѝ се намираха, и направи голям сладкиш от хилядолистно тесто – пет кори, залети с крем от печени ядки: орехи, бадеми и лешници, с мед, навремето правеха такива сладкиши само за кръщенета, а Валинка го приготви за малкото момиченце, което по закона на живота нямаше никаква връзка с нея, но по закона на сърцето ѝ бе по-близко и скъпо и от родния внук. Алиса ядеше от сладкиша и грейнала от щастие, искаше допълнително.

– После ще ми направиш ли такъв? – не оставяше на мира майка си.

Наложи се Настася да записва под диктовка сложната рецепта и да се кълне, че ще направи на дъщеря си същия сладкиш за Коледа.

– Ще се справиш ли? – не мирясваше детето.

Жените се спогледаха, прихнаха: общуването със старците даваше плодове. Алиса започна да ги имитира – застана на една страна и като проточи вратле, ги погледна изпод вежди.

– Виж я ти нея! – дръпна я Настася за плитката.

Момиченцето се изплъзна, грабна от масата шепа джанки и избяга при баща си.

Валинка наблюдаваше с усмивка снаха си и дъщеря ѝ.. Приличаха си като две капки вода: еднакво леки, изящни, дългокраки.

– Друг е нашият народ – отбеляза провлечено и замислено тя, – едри сме, набити, с орлови носове, тромави. А вие пърхате като пеперуди.

– Вие сте много красиви – възрази Настася. – И... сте като каменни. Имам чувството, че в Маран всичко е каменно. Къщите. Дърветата. Хората. И... – Тя щракна с пръсти – да си спомни думата. – Изсечени, да. Изсечени от камък.

Валинка изчакваше снаха ѝ да нахрани Киракос и след като го сложи да спи, да отиде да рисува селото и разглеждаше скиците ѝ: гробището, лъча светлина, който падаше косо през тесния прозорец на камбанарията, бъчвите с дъждовна вода, колелото от каруца, завързаното за самотно дърво магаренце, глинените делви, ружата. На отделна купчинка бяха подредени няколко незавършени портрета на Анатолия – двете с Ясаман често се отбиваха на гости, Настася я слагаше да седне до прозореца и я рисуваше, докато Ясаман се занимаваше с невръстното момченце – да може Валинка да си почине малко. Анатолия разплиташе плитката си, въпреки напредналата възраст косата ѝ се бе запазила все така гъста, с изумителен меден отблясък, Настася ахаше възторжено, наистина жена за чудо и приказ, какво изумително съчетание между мургава кожа и червеникаворуса коса. Анатолия вдигаше рамо – какво толкова, Стася джан, едното съм го взела от баща си, другото от майка си и се е получила такава външност.

Ясаман се оплакваше през шепот на Валинка, че с каквито и билки да лекува приятелката си, здравето ѝ не се възстановява.

– Не мога да я убедя да отиде в долината и да се прегледа при лекар. Не слуша никого, нито мен, нито Василий, нито Ованес. Съвсем без сили е останала, ту ѝ се вие свят, ту краката не я държат. Миналата седмица припадна, едвам я свестихме.

– Искаш ли да поговоря с нея?

– Не виждам смисъл. Няма да излезеш на глава с Анатолия. На всичкото отгоре и ще се обиди, задето съм ти се оплакала от нея.

– Какво да се прави! Не е малка, няма как да я принудиш насила.

– Да, нищо не може да се направи.

Въпреки болезнения си вид на портретите, нарисувани от Настася, Анатолия изглеждаше истинска красавица: млада, трогателно лъчезарна. На Валинка ѝ се струваше понякога, че снаха ѝ нарочно я прави да изглежда по-красива, друг път оставаше с чувството, че наистина я вижда такава. Пък и на рисунките ѝ цялото село излизаше такова, каквото не е било от много време. Настася сякаш нарочно заобикаляше следите от стареенето и унилата разруха и оставяше на Маран тишината и щастливата умиротвореност. Отнасяше се към този чужд за нея край с такова състрадание и разбиране, сякаш чувстваше лична отговорност за горчивата участ, която го е сполетяла. Успяваше по удивителен начин да забележи или интуитивно да долови онова, което старците отдавна не виждаха. Валинка повъртя в ръцете си подробната рисунка с хранилката в двора на Мукуч Германцанц. Уж нищо и никаква хранилка, ниска такава, климнала, изцапана с курешки. Но именно нея си бяха харесали селските щиглеци. Изчакваха да се свечери и след като долитаха на цяло ято, вдигаха страшна врява. Домашните птици наблюдаваха суетнята им отдалеч и само старият пуяк, сприхав глупав кавгаджия, на когото Макуч все не намираше сили да му прекърши врата, обикаляше в кръг, кудкудякаше и тресеше аления израстък върху клюна си. Между другото, щиглеците изобщо не се вълнуваха от възмущението на пуяка. Разправяха се помежду си известно време, омитаха всичко до шушка в хранилката, после всички вкупом се извисяваха и отлитаха по посока на гората. На упоритите въпроси на Настася защо птиците идват точно в двора на стария Мукуч той разперваше ръце: откъде да знам, дъще, така е било замислено, понеже винаги е било така. Маранци отдавна бяха свикнали със странното поведение на щиглеците, а Настася, която бе на гости в селото само от половин месец, не само го забеляза, но и реши да нарисува климналата хранилка, по която от всички страни бяха накацали птици. Валинка се поинтересува защо го прави и тя отговори с обезоръжаваща искреност: и аз не знам.

Или пък историята с оградата в края на урвата, където беше погребан паунът. Всяка вечер Вано наблюдаваше тази ограда в предзалезните лъчи, а Валинка се грижеше за планинските лилии, посадени на могилката от Тигран, и никой от двамата и не подозираше, че по ъглите, там, където метелът е запоен, рисунъкът по кованото желязо образува буквите "К" и "В"

Първа ги видя Настася, нарисува ги и ги показа на мъжа си. Тигран не повярва на очите си, отиде при оградата, убеди се, че жена му е права.

– Но как успя да различиш буквите? Не знаеш нашата писменост.

– Видях ги по каменните кръстове и ги запомних.

Валинка разглеждаше изумена рисунъка на оградата, повторен от снаха ѝ. Те с Вано едвам успяваха да слеят буквите в думи, но все пак знаеха как изглеждат "П" и "Ч" – А ето че не бяха видели, не бяха забелязали.

Направо върху няколко листа Настася нарисува най-подробно рухналата веранда в къщата на бащата на Магтахине Якуличанц – навремето, преди майка ѝ съвсем да се побърка, Валинка дружеше с нея. Настася беше уловила ракурс, при който падналите греди, вече обрасли с мъх и прогнили, образуваха нещо като профил на старец. Взреш ли се, ще видиш лицето на бащата на Магтахине, носа с характерната гърбица, сърдито сключените вежди, тънките устни. Валинка отиде да погледне специално: точно така, Петрос Якуличанц лежи съвсем същият, както в деня на погребението си. Уж си беше отишъл, а ето че бе останал сред развалините на дома си.

След като се налюбуваше на рисунките на снаха си, тя ги струпваше на купчинка и ги прибираше на перваза. Вдигаше покривалото на люлката, прислушваше се как диша Киракос. Ето го – последното момче на Маран. Други нямаше да има. Младите бяха заминали, а старците щяха да си отидат, без да оставят след себе си дори спомени.

– Какво да се прави, така да бъде – съгласяваше се бързо с горчивата правда Валинка. – Сигурно такъв е замисълът.

Спомни си за картината, забравена на тавана, съвсем случайно. Веднъж обясняваше на снаха си как се простира пране: по вид, по цвят.

– Леле, колко правила – засмя се Настася, докато оправяше мокрия край на чаршафа.

– А ти какво си мислеше? Навремето хората са съдели дали една жена е добра домакиня по това как е простирала прането. Няма да повярваш, дори мъжете са знаели тези хитрости. Даже свекърва ми, лека ѝ пръст, беше с княжеско потекло, един чай не можеше да свари, но знаеше как се простира пране.

– Княгиня ли е била свекърва ви? – изуми се Настася. – Прабабата на Тигран?

– Не ти ли е разказвал? Явно не го е сметнал за важно. Затова и родът е с името Меликанц... – На това място Валинка млъкна, замига, шляпна се по челото. – И таз добра, да забравя! Ела, Стася джан, да ти покажа нещо. Ти рисуваш, ще ти бъде интересно.

И след като заряза прането, тя забърза към къщата, като бършеше мокрите си ръце в долния край на престилката и се ругаеше, задето е забравила.

Стълбата за тавана беше в голямата ъглова стая на втория етаж, Валинка я беше определила за място, където да държи вълнените одеяла, дюшеците и твърдите възглавници, натъпкани до пръсване с пух. След като бяха пристигнали гостите, я държеше заключена от страх на Алиса да не ѝ хрумне да се покатери на неустойчивата таванска стълба със стари стъпала, които при всяко движение скърцаха недоволно, огъваха се силно и от тях се вдигаше прахоляк – на места дървото бе прогнило и имаше опасност да се счупи.

– Трябва да помоля Тигран да я подсили – каза Настася, като оглеждаше притеснена всяко стъпало.

Вървеше плътно след прасвекърва си, като се стараеше да не диша и се държеше за стената – страхуваше се да се допира до паянтовите перила.

На всяка крачка Валинка охкаше.

– Остарях вече, коленете ми за нищо не стават, нощес трябва да ги наложа с картофи.

– Помага ли?

– Малко. Настъргваш суров картоф, добавяш една лъжица морска сол, намазваш със сместа коленете си, после ги омотаваш с кърпа и слагаш отдолу възглавница. – Валинка бутна вратичката на тавана, която се отвори със скърцане и ги лъхна в лицето с потискащата миризма на стари вещи. – Отдавна не съм разчиствала тук, дъще, сили нямам. Внимавай да не се изцапаш.

Настася надзърна в помещението и ахна: просторният, но задръстен догоре с вещи с изтекъл срок на годност таван ѝ се стори място, където времето не просто е спряло, а се е объркало, залутало се е. Всичко наоколо беше запълнено със стари сандъци, казани, каци, празни глинени делви, остатъци от мебели – от шкафове и табуретки, счупен стол, и всичко това покрито с плътен слой прах и паяжини. На преден план стоеше медна кана с извърната към нея изкривена дръжка – висока, дълговрата, на тюркоазени петна там, където се бе окислила. Настася не се сдържа, погали я скришно по прашния хълбок, опита се да вдигне капака, ала не успя: каната не се даде.

– Прави се ето така – рече Валинка и след като се наведе, натисна с пръст невидимо копче, при което капачето щракна и отскочи встрани, като показа тясното гърло на каната. – Знаеш ли кой я е измайсторил? Чичото на Василий. Добри ѝ бяха синовете на Арусяк Кудаманц, ръкати. Бащата на Василий беше знатен ковач, а чичо му – бакърджия. Навремето всички маранчанки ходеха с такива кани на извора. Те имаха едно важно свойство – каквото и да е времето, водата в тях оставаше студена. – Валинка обърна каната, показа дупката на дъното. – Отдавна е изтъняло, а няма кой да го поправи. Сърце не ми дава да я изхвърля.

– Само това оставаше да изхвърлите такава красота!

– Да ти призная, я държа не заради красотата – възрази Валинка. – А като спомен за хората, които съм познавала. Виждаш ли ги ей тези делви тук? Правил ги е дядото на Мариам Бехлванц, старицата, по чиято свекърва пратих на Вано обувките на онзи свят. А тази ракла – плесна тя по тежкия капак – я е сковал дърводелецът Минас. Душа човек беше тоя старец, много съвестен. Умря по време на войната, само след два дни дойде вестта, че синът му е загинал. Бог се смили над него, прибра го преди това. – Валинка надникна зад голямата дървена ракла, бръкна зад нея, напипа потъмнелия край на рамката. – Помогни ми да я извадя, Стася джан, сама няма да се справя.

Настася стисна другия край на рамката и внимателно издърпа чудовищно мръсната тежка картина. Валинка извади от раклата един парцал, подаде го на снаха си – хайде, дъще, избърши я, мен ме е страх да не я съсипя. Настася се зае да смъква внимателно плътния пласт мръсотия, но ползата не беше голяма: платното бе изцапано до степен да не се вижда какво има на него.

– Тук я е скрила свекърва ми – обясни Валинка и като кашляше мъчително, разтвори широко единствения прозорец на тавана. Едвам си пое дъх и избърса с ръка избилите в очите ѝ сълзи. – Откакто се помня, кашлям от прахта.

Настася се притесни.

– Слизайте долу, аз идвам ей сега. Само ще занеса картината в стаята с одеялата, току-виж съм успяла да... – опита да измисли на марански синоним на думата "реставрирам", но бързо се предаде. – Да я поправя.

Валинка кимна.

– Както кажеш, дъще. В такъв случай ще ида да просна останалото пране.

– Колко години е лежала тук? – попита Настася вече след като тя бе тръгнала.

Валинка застина на прага.

– Ами сигурно цял век. Да ти призная, ние с Вано изобщо не сме я виждали. Докато беше жива, свекърва ми ме пускаше никой и да припари до нея, а след като умря, съвсем забравихме за картината. Недоумявам как така точно днес си спомних за нея.

Рамката направо се разпадна. Наложи се Настася да я махне цялата, пак добре, че не се съпротивлява – пироните, с които платното беше прихванато, вече бяха ръждясали и се ронеха, ако ги натиснеш с пръст. Настася прибра остатъците отново зад раклата, свали долу платното и го сложи така, че върху него да пада слънчевата светлина, която струеше през прозорците. В ярката дневна светлина върху платното се видя силует на човек. В долния край на картината се белееше мътно петно.

Загука Кирюша – Настася забърза надолу, да си измие ръцете, преоблече се припряно, надзърна при детето, прасвекърва ѝ тъкмо му сменяше мокрите ританки. Щом я видя, то започна да издава радостни звуци и протегна към нея ръце. Тя го нахрани, имаше толкова много мляко, че Кирюша едвам се справяше и се налагаше да му отнема зърното, за да може той да си поеме въздух. Настася си помисли, че при други обстоятелства и на друго място е щяла да възприеме като чудо появилото се отново мляко. Но в Маран го посрещна като нещо, което се разбира от само себе си. "Сигурно така е трябвало да стане, така е било замислено", повтори си тя думите, които старците толкова обичаха да изричат, и се усмихна. Колкото по-простички бяха те, толкова по-дълбок беше смисълът им.

Тигран се прибра с Алиса – ще обядваме и пак ще излезем, съобщи доволна дъщеря ѝ, след като нахълта в стаята, млясна по кръглата бузка брат си, после целуна и Настася – мамо, мамо, там една баба (забравих как ѝ е името) ме учи да плета, изплетох вече цели два реда, представяш ли си?

Докато Алиса разговаряше с майка си, Валинка изпрати Тигран горе – да види картината, и се зае да пренася обяда: сипа по чиниите от таратора, сложи на масата варената кокошка и пресните картофи, сирене, консервирани домати с дъх на анасон, магданоз, току-що откъснати краставици и репички. Тигран се върна озадачен – и той като Настася чуваше за пръв път за съществуването на картината.

– Как е възможно вие с дядо да не си спомните за нея? – попита той.

– И аз не го проумявам – започна да се оправдава Валинка.

– Имам някаква представа как да почистя картината – намеси се и Настася. – Ще опитам. Ще отнеме много време, но докато си тръгнем, все ще успея. Трябва ми само растително масло. Намира ли ви се?

– Ще намерим.

След обяда Тигран и Алиса се върнаха при стария Анес: той щеше да цепи дърва, а тя – да се учи от жена му, която недовиждаше, как се плете вълнен чорап, Валинка се запретна да меси тутманик с лук и яйца, а Настася получи от прасвекърва си олио и меко парцалче и отиде да чисти картината. Зае се със задачата със свито сърце, притесняваше се, че неподходящите условия на съхраняване и дебелият пласт мръсотия са повредили непоправимо платното, но под слоя прах, паяжини и тъмни петна, останали след нашествието на мухите, се показаха маслени бои, доста избелели, но все пак запазени. След три часа усърдна работа Настася успя да почисти малък участък от платното: края на синьо-бял герб или може би щит и късче от зидана от камък стена. След още една седмица върху платното изникна млад кръстоносец: голямо чело, сини очи, прав нос, къса гъста брадичка. Беше облечен в леки подвижни доспехи и върху тях с тежко наметало, златистоалено, в горния край наметалото беше прихванато с верига и всяка нейна брънка бе украсена с печат със сложни фигури вътре, които, уви, не личаха.

Настася остави за накрая белезникавото петно. Когато се зае да го чисти, мислеше, че вероятно е плесен, повредила безвъзвратно част от платното. Но докато Настася обработваше с парцалчето, топнато в растително масло, стогодишната втвърдена мръсотия, малко по малко се откриваше изображението на мъж, при вида на когото Валинка, надзърнала в помещението с Киракос на ръце, пребледня, хвана се за сърцето и направо се вцепени. Настася се уплаши да не би прасвекърва ѝ да изпусне детето, но тя я успокои: всичко е наред, дъще, после ѝ подаде бебето и се приближи със ситни неуверени стъпки към картината, като ахаше и клатеше прискърбно глава, а сетне се разплака с неприкрито облекчение, сякаш бе получила отговор на въпрос, измъчвал я цял живот. В краката на кръстоносеца стоеше голям снежнобял царствен паун с източена нагоре изящна глава с пищна корона на нея, който я гледаше с прозрачни като зрънце нар прекрасни очи.

Post Scriptum. Валинка, разбира се, не замина никъде.