Тримата мускетари

I ТРИТЕ ПОДАРЪКА НА БАЩАТА ГОСПОДИН Д’АРТАНЯН

В първия понеделник на месец април 1625 година градчето Мьон, където се роди авторът на „Романа на розата“, изглеждаше така развълнувано, сякаш хугенотите бяха направили от него втори Рошел. Много граждани, като видяха, че жените бягат откъм главната улица и като чуха крясъците на децата по праговете, надянаха бързо доспехите си, въоръжиха се кой с мускет, кой с пика, за да си придадат по-мъжествен вид, и се отправиха към странноприемницата „Свободният мелничар“, където се трупаше гъста, шумна, любопитна тълпа, която се увеличаваше всеки миг.

По онова време смутовете бяха нещо обикновено и рядко минаваше ден, без тоя или оня град да отбележи в летописите си такова събитие. Благородниците враждуваха помежду си; кралят воюваше с кардинала; испанците воюваха с краля. А освен тези глухи или явни войни, ту тайни, ту открити, имаше още и крадци, просяци, хугеноти, скитници и слуги, които воюваха с всекиго. Гражданите се въоръжаваха винаги срещу крадците, срещу скитниците и слугите, често — срещу благородниците и хугенотите, понякога срещу краля, но никога срещу кардинала и испанците. И тъй, по силата на този навик в споменатия първи понеделник на месец април 1625 година гражданите, щом чуха шум и не видяха нито жълточервената значка, нито ливреите на слугите на дук дьо Ришельо, се спуснаха към странноприемницата „Свободният мелничар“.

Всеки, който стигнеше там, можеше да види и разбере причината за настаналата суматоха.

Един младеж… — да нарисуваме портрета му само с един замах — представете си Дон Кихот на осемнадесет години; Дон Кихот без доспехи, без ризница и набедреници, Дон Кихот, облечен във вълнена дреха, чийто син цвят се беше превърнал в неуловим оттенък между винена утайка и небесно-гълъбово. Дълго и мургаво лице; изпъкнали скули — признак на хитрост; прекомерно развити челюстни мускули — безпогрешен белег, по който се познава гасконецът дори когато е без барета, а нашият младеж носеше барета, украсена с някакво перо; открити и умни очи; гърбав, но тънко очертан нос; ръст доста едър за юноша, но твърде дребен за зрял мъж. Неопитното око би го взело за пътуващ син на чифликчия, ако не беше дългата шпага, която, увиснала на кожен ремък, се удряше о прасците на своя собственик, когато той вървеше пеш, и о щръкналия косъм на коня му, когато яздеше.

А нашият младеж си имаше и кон и тоя кон беше толкова забележителен, че веднага го забелязаха: той беше беарнско конче на дванадесет или четиринадесет години, с жълт косъм, с оскубана опашка, но със струпеи по краката и макар че вървеше с глава, наведена по-ниско от коленете, което правеше излишен мундщука, той все пак можеше да изминава по осем левги2 на ден. За нещастие качествата му бяха така добре прикрити под странния му косъм и тромавата му походка, че по онова време, когато всички разбираха от коне, гореспоменатото конче направи такова впечатление, когато преди четвърт час влезе в Мьон през вратата Божанси, че дори и стопанинът му изпадна в немилост.

А това впечатление беше още по-мъчително за младия д’Артанян (така се наричаше този Дон Кихот, яхнал своята кобила Росинант), тъй като той съзнаваше смешното положение, в което го поставяше един такъв кон, колкото и добър ездач да беше самият той. Ето защо бе приел с дълбока въздишка този подарък от баща си господин д’Артанян. Знаеше много добре, че животното струва поне двадесет ливри3, но вярно бе и това, че думите, с които беше придружен подаръкът, бяха безценни.

— Сине мой — каза гасконският благородник на онова чисто беарнско наречие, от което Анри IV никога не можа да се отърси, — сине мой, този кон се е родил преди тринадесет години в къщата на вашия баща и е живял досега в нея, затова трябва да го обичате. Никога не го продавайте, оставете го да си умре честно и спокойно от старост; ако тръгнете с него на бой, пазете го, както бихте пазили стар слуга. В двореца — продължи бащата, господин д’Артанян, — ако все пак имате честта да се явите там, а вашият стар благороден род ви дава право на такава чест, поддържайте достойно и за себе си, и за близките си вашето име на благородник, което прадедите ви са носили достойно повече от петстотин години. Под близки разбирам вашите роднини и приятели. Не се покорявайте никому освен на краля и на господин кардинала. С мъжеството си, слушайте ме добре, само с мъжеството си днес един благородник може да си пробие път. Ако човек трепне за миг, може да пропусне случая, който точно в този миг му предлага съдбата. Вие сте млад, вие трябва да бъдете храбър по две причини: първата е, че сте гасконец, а втората — че сте мой син. Не се бойте от пречките по пътя и търсете приключения. Аз ви научих да въртите шпагата, вие имате железни колене, стоманени юмруци; бийте се при всеки случай; бийте се, още повече че дуелите са забранени и затова е необходимо двойно по-голямо мъжество, за да се биеш. Аз, сине мой, мога да ви дам само петнадесет екю4, коня си и съветите, които чухте. Майка ви ще добави към тях рецептата на някакъв балсам, дадена й от една циганка — той има чудното свойство да лекува всяка рана, която не засяга сърцето. Възползувайте се от всичко, живейте дълго и щастливо. Имам да добавя само една дума, ще приведа един пример, не себе си, тъй като лично аз никога не съм се явявал в двореца и участвувах само в религиозните войни като доброволец; става дума за господин дьо Тревил, който беше някога мой съсед и има честта да играе още като дете с нашия крал Луи XIII — нека бог го закриля! Понякога техните игри се превръщаха в битки и в тези битки не винаги побеждаваше кралят. Ударите, които той получаваше, му вдъхнаха голямо уважение и дълбоки приятелски чувства към господин дьо Тревил. По-късно, при първото си отиване в Париж, господин дьо Тревил се би пет пъти с други лица; от смъртта на покойния крал до пълнолетието на младия се би седем пъти, като изключим походите и войните, а от деня на пълнолетието до днес — може би сто пъти! — и затова въпреки указите, постановленията и арестите той е капитан на мускетарите, с други думи, началник на един цезарски легион, когото кралят много цени и от когото господин кардиналът се бои, а както е известно на всички, кардиналът от нищо не се бои… Освен това господин дьо Тревил печели десет хиляди екю годишно, следователно той е много голям благородник. Той започна като вас; явете се при него с това писмо и следвайте примера му, за да се издигнете като него.

При тези думи бащата, господин д’Артанян, препаса на своя син собствената си шпага, целуна го нежно по страните и го благослови.

Като излезе от бащината си стая, младежът видя майка си, която го чакаше с прословутата рецепта — ако се съди по съветите, които приведохме по-горе, тя щеше да се употребява доста често. Прощаването с майката беше по-дълго и по-нежно, отколкото с бащата, не защото господин д’Артанян не обичаше сина си, единствения му наследник, а защото господин д’Артанян беше мъж и би сметнал за недостойно един мъж да се поддава на чувствата си, докато госпожа д’Артанян беше жена, а и майка. Тя плака много и нека признаем за чест на сина, господин д’Артанян, че въпреки усилията, които полагаше, за да остане твърд, както подобаваше на един бъдещ мускетар, природата надделя, той проля много сълзи и с голяма мъка успя да скрие половината от тях.

Още същия ден младежът тръгна на път с трите бащини подаръка, които се състояха, както не е трудно да се разбере, от петнадесет екю, кон и писмо за господин дьо Тревил; ясно е, че съветите не влизаха в сметката.

С такива напътствия д’Артанян се превърна телесно и душевно в точно копие на Сервантесовия герой, с когото го сравнихме тъй сполучливо, когато нашият дълг на историк ни застави да го опишем. Дон Кихот вземаше вятърните мелници за великани и овците за армии, а д’Артанян вземаше всяка усмивка за обида и всеки поглед за предизвикателство. Затова от Тарб до Мьон той постоянно държеше юмрука си свит и най-малко по десет пъти на ден посягаше към шпагата си; но юмрукът му не се стовари върху ничия челюст и шпагата не излезе нито веднъж от ножницата. И наистина видът на злополучното жълто конче предизвика много усмивки по лицата на минувачите, но понеже над кончето звънтеше внушително голяма шпага, а по-горе от шпагата блестеше по-скоро свиреп, отколкото горд поглед, минувачите сдържаха смеха си, а когато смехът надделяваше над благоразумието, гледаха поне да се смеят с едната половина на лицето си като древните маски. И тъй д’Артанян се добра величествен и неприкосновен в своята раздразнителност до злополучния град Мьон.

Но там, като слизаше от коня, пред вратата на „Свободният мелничар“, без никой, нито съдържателят, нито слугата или пък конярят, да придържа стремето на коня му, д’Артанян забеляза на един полуотворен прозорец на приземния етаж строен и високомерен благородник с малко суров израз на лицето. Той разговаряше с двама души, които, както изглеждаше, го слушаха много почтително. Напълно естествено д’Артанян си помисли както обикновено, че разговарят за него, и се вслуша. Този път д’Артанян се бе излъгал само донякъде: не ставаше дума за него, а за коня му. Благородникът, изглежда, изброяваше пред слушателите си всичките му качества и понеже, както вече споменах, слушателите се отнасяха към разказвача много почтително, всеки миг избухваха в смях. И понеже само една полуусмивка беше достатъчна да раздразни нашия младеж, лесно е да се разбере какво впечатление му направи тоя шумен смях.

Но д’Артанян поиска най-напред да види какво представлява нахалникът, който се подиграваше с него. Той впери гордия си поглед в непознатия и видя, че е четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж с черни и проницателни очи, с бледо лице, с голям нос и с черни, грижливо подстригани мустаци; облечен беше във виолетови дрехи с шнурове от същия цвят, без никакво украшение освен разрезите на ръкавите, през които се вижда обикновено ризата. Облеклото му, макар и ново, изглеждаше измачкано като пътнически дрехи, стояли дълго време в сандък. Д’Артанян забеляза всичко това с бързината на най-тънък наблюдател, а навярно и инстинктивно почувствува, че този непознат ще играе важна роля в бъдещия му живот.

И тъй, тъкмо когато д’Артанян беше вперил поглед в благородника с виолетовата дреха, благородникът правеше едно от най-умните си и най-дълбоки изказвания за беарнското конче. Двамата му слушатели избухнаха в смях, а и по неговото лице — нещо необичайно за този човек — явно пробягна, ако може тъй да се каже, бледа усмивка. Този път вече нямаше никакво съмнение — д’Артанян бе наистина обиден. Обзет от това чувство, той нахлупи баретата над очите си и като се стараеше да подражава на придворните маниери, които бе забелязал в Гаскония у пътуващите благородници, той пристъпи, хванал с едната си ръка шпагата и опрял другата на хълбока. За нещастие колкото повече се приближаваше, толкова повече гневът го заслепяваше и вместо достойната и високомерна реч, която беше приготвил, за да предизвика противника си, той изрече само няколко груби думи, придружени с гневно движение.

— Хей, господине! — викна той. — Вие, дето се криете там, зад прозореца! Да, вие, я ми кажете защо се смеете, та да се посмеем заедно.

Благородникът премести бавно погледа си от коня към конника, сякаш му беше необходимо известно време, за да разбере, че тия странни укори са отправени към него; после, когато вече се увери напълно в това, той сбърчи леко вежди и след доста продължително мълчание отговори на д’Артанян с неописуема подигравка и дързост:

— Не говоря с вас, господине.

— Пък аз говоря с вас — извика младежът, възмутен от тая смесица от дързост и изисканост, от учтивост и презрение.

Непознатият го гледа още малко със своята полуусмивка, после се отдръпна от прозореца, излезе бавно от странноприемницата и застана като вкопан срещу коня, на две крачки от д’Артанян. Спокойното му държане и насмешката, изписана на лицето му, удвоиха кикотенето на неговите събеседници, които бяха останали на прозореца.

Като го видя, че се приближава, д’Артанян измъкна цяла педя шпагата си от ножницата.

— Този кон положително има или по-скоро на младини е имал златист цвят — поде непознатият, като продължаваше почнатия преглед и се обръщаше към своите слушатели на прозореца, сякаш не забелязваше раздразнението на д’Артанян, който стоеше между него и тях. — Тоя цвят е добре познат в ботаниката, но до днес много рядко се среща у конете.

— На коня се смее онзи, който не смее да се присмива на стопанина му! — викна побеснелият подражател на Тревил.

— Аз се смея рядко, господине — продължи непознатият, — и можете сам да се убедите в това по израза на лицето ми; но държа да запазя правото си да се смея, когато ми е приятно.

— А аз — викна д’Артанян, — аз не позволявам на никого да се смее, когато ми е неприятно.

— Истина ли, господине? — продължи най-спокойно непознатият. — Е, това е съвсем правилно.

И като обърна гръб, той се запъти към голямата врата на странноприемницата, където д’Артанян бе забелязал още при пристигането си напълно оседлан кон.

Но д’Артанян не беше свикнал да изпуска хората, които са имали дързостта да се подиграят с него. Той измъкна цялата си шпага и тръгна след него, като викаше:

— Обърнете се, обърнете се, господин присмехулко, за да не ви ударя в гръб.

— Мене да ударите! — каза непознатият, като се врътна и изгледа младежа учудено и с презрение. — Хайде, хайде, драги, вие сте луд!

После добави шепнешком, сякаш говореше на себе си:

— Жалко, каква находка за негово величество, който търси навсякъде храбреци, за да увеличи редовете на своите мускетари!

Едва успя да довърши и д’Артанян замахна така яростно с шпагата си, че ако непознатият не беше отскочил бързо назад, навярно това щеше да бъде последната шега в живота му. Тогава той видя, че работата става сериозна, изтегли шпагата си, поздрави противника си и зае отбранително положение. Но в същия миг двамата му събеседници и съдържателят на странноприемницата се нахвърлиха върху д’Артанян и започнаха да го удрят с тояги, лопати и маши. Това измени така бързо и решително боя, че докато д’Артанян се извръщаше, за да се брани от този град от удари, неговият противник прибра все така спокойно шпагата си в ножницата и от действуващо лице, каквото не можа да стане, се превърна в зрител на боя — роля, която изпълняваше със свойственото си равнодушие, като все си мърмореше:

— Дявол да ги вземе тия гасконци! Сложете го на оранжевия му кон и да си върви.

— Но не преди да те убия, страхливецо! — викаше д’Артанян, като се бранеше най-ожесточено и не отстъпваше нито крачка от тримата си противници, които го обсипваха с удари.

— Гасконско самохвалство — прошепна благородникът, — кълна се в честта си, тия гасконци са непоправими! Продължете тогава играта, щом толкова настоява. Когато му дойде до гуша, сам ще каже стига.

Но непознатият не знаеше с какъв упорит човек има работа; д’Артанян никога не би поискал милост. Боят продължи още няколко секунди; най-после, капнал, д’Артанян изпусна шпагата си, която с един удар от тояга бе счупена на две. Почти в същото време друг удар по челото свали д’Артанян на земята цял в кърви и едва ли не в безсъзнание.

В този миг много хора се стекоха на местопроизшествието. Съдържателят на странноприемницата, който се боеше от скандал, занесе с помощта на слугите си ранения в кухнята, където положиха известни грижи за него.

А благородникът се върна пак на прозореца и загледа някак нетърпеливо цялата тая тълпа, която сякаш много го дразнеше с присъствието си.

— Е! Как е оная луда глава? — запита той, като се обърна към вратата, която се отваряше; въпросът бе зададен на съдържателя, който идеше да се осведоми за състоянието му.

— Ваше превъзходителство сте жив и здрав, нали? — запита съдържателят.

— Да, напълно жив и здрав, драги стопанино, и ви питам какво стана с нашия младеж.

— По-добре е — отвърна съдържателят. — Изгуби напълно съзнание.

— Наистина ли? — запита благородникът.

— Но преди да припадне, събра последни сили, за да ви предизвика на дуел.

— Та този юначага е самият дявол! — извика непознатият.

— О! Не, ваше превъзходителство, той не е дявол — отвърна съдържателят, като сви презрително устни. — Докато беше в безсъзнание, ние го претърсихме и намерихме във вързопа му само една риза, а в кесията му само дванадесет екю, което не му попречи обаче да каже, като припадаше, че ако това се беше случило в Париж, вие щяхте да се разкаете веднага, а сега ще се разкаете по-късно.

— Тогава — забеляза студено непознатият — той е някой преоблечен чистокръвен принц.

— Казвам ви това, ваше превъзходителство — продължи съдържателят, — за да бъдете нащрек.

— Не спомена ли някого в гнева си?

— Разбира се, тупаше се по джоба и казваше: „Ще видим какво ще каже господин дьо Тревил, щом разбере, че са обидили човек, който се намира под негово покровителство“.

— Господин дьо Тревил ли? — изненада се непознатият и стана по-внимателен. — Значи той тупаше по джоба си и споменаваше името на господин дьо Тревил?… Слушайте, драги стопанино, сигурен съм, че докато младежът е бил в безсъзнание, не може да не сте надникнали в тоя джоб. Какво имаше там?

— Писмо до господин дьо Тревил, капитан на мускетарите.

— Истина ли?

— Да, точно както имах честта да кажа, ваше превъзходителство.

Съдържателят не беше особено проницателен и изобщо не забеляза изражението, което придоби лицето на непознатия при тези думи. Той се отдръпна от прозореца, където бе опрял леко лакътя си, и сви неспокойно вежди.

— Дявол да го вземе! — процеди непознатият през зъби. — Да не би Тревил да ми е изпратил тоя гасконец? Той е много млад! Но ударът с шпага си остава удар, каквато и да е възрастта на този, който го нанася, а от едно дете човек се предпазва по-малко, отколкото от когото и да е друг; понякога и най-малката пречка може да провали едно голямо начинание.

Непознатият се замисли.

— Слушайте, стопанино — каза той след малко, — не можете ли да ме избавите от тоя побеснял младеж? Съвестта ми не позволява да го убия, но все пак — добави той със студена заплаха, — все пак ми пречи. Къде е сега?

— В стаята на жена ми, на горния етаж — там го превързват.

— Облеклото и чантата с него ли са? Не си ли е събличал дрехата?

— Напротив, всичко е долу, в кухнята. Но щом този побъркан младеж ви пречи…

— Разбира се, той предизвика във вашата странноприемница такъв скандал, какъвто почтените хора не биха могли да понесат. Идете горе, направете ми сметката и предупредете моя слуга.

— Как! Господинът напуска ли ни вече?

— Вие го знаете много добре — нали ви казах да оседлаете коня ми. Нареждането ми не е ли изпълнено?

— Изпълнено е и ваше превъзходителство сте имали възможност да видите коня си при голямата врата напълно готов за път.

— Добре, направете тогава това, което ви казах.

— Хм! — каза си съдържателят. — Да не би да го е страх от хлапака?

Но повелителният поглед на непознатия прекъсна мислите му. Той се поклони почтително и излезе.

— Този проклетник не бива да вижда милейди5 — продължи чужденецът; — тя скоро ще мине, дори вече закъсня. По-добре е да се кача на коня и отида да я посрещна… Само да можех да узная какво съдържа писмото до Тревил.

И мърморейки, непознатият се отправи към кухнята.

През това време съдържателят, който беше уверен, че присъствието на младежа пропъжда непознатия от странноприемницата му, се качи в стаята на жена си и видя, че д’Артанян най-после е дошъл на себе си. Тогава той му загатна, че полицията може да го накаже, задето се е скарал с един важен благородник — съдържателят беше убеден, че непознатият е важен благородник, — и го склони въпреки слабостта му да стане и да продължи пътя си. Д’Артанян, позамаян, без дреха и с превързана глава, стана и побутван от съдържателя, започна да слиза, но когато влизаше в кухнята, първото нещо, което забеляза, беше неговият противник, който разговаряше спокойно на стъпалото на тежка карета, впрегната с два едри нормандски коня.

Събеседницата му, подала глава през вратичката, беше двадесет-двадесет и две годишна жена. Казахме вече колко бързо д’Артанян долавяше особеностите на едно човешко лице; той забеляза от пръв поглед, че жената е млада и хубава. Тази хубост го порази, още повече че тя беше съвсем чужда за Южна Франция, където д’Артанян бе живял дотогава. Беше бледа и руса жена, с дълга къдрава коса, която падаше на раменете й, с големи сини копнеещи очи, с розови устни и алабастрови ръце. Тя разговаряше много оживено с непознатия.

— И тъй Негово Високопреподобие ми заповядва… — казваше дамата.

— Да се върнете още сега в Англия и да му съобщите веднага дали дукът напуска Лондон.

— А другите нареждания? — запита хубавата пътничка.

— Те са в тая кутия — ще я отворите едва когато преминете Ламанш.

— Много добре! А вие какво ще правите?

— Аз ли? Връщам се в Париж.

— Без да накажете този дързък хлапак? — запита дамата. Непознатият щеше да отговори, но тъкмо когато отваряше уста, д’Артанян, който бе чул всичко, се появи на прага.

— Този хлапак наказва всички — извика той — и се надявам, че човекът, когото трябва да накаже този път, няма да му избяга, както преди малко.

— Няма ли да му избяга? — запита непознатият, като сбърчи вежди.

— Не, предполагам, че не ще се решите да избягате пред една жена.

— Помислете — извика милейди, като видя, че благородникът посяга към шпагата си, — помислете, че и най-малкото закъснение може да провали всичко.

— Имате право — съгласи се благородникът, — вие вървете по своя път, аз ще тръгна по моя.

И като кимна на дамата, той се метна на коня си, а в същото време кочияшът на каретата зашиба силно конете. Двамата събеседници потеглиха в галоп, като се отдалечиха в двете противоположни посоки на улицата.

— А сметката! — ревна съдържателят, чието разположение към госта се превърна в дълбоко презрение, като видя, че той си заминава, без да се разплати.

— Плащай, безделнико! — викна пътникът на своя лакей, като продължаваше да препуска. Лакеят хвърли в краката на съдържателя две-три сребърни монети и препусна след господаря си.

— Ах, страхливец! Ах, подлец! Ах, лъжлив благородник! — изкрещя д’Артанян и се затече след слугата.

Но раненият беше още много слаб и не можеше да понесе такова сътресение. Едва измина десетина крачки, и ушите му почнаха да бучат, зави му се свят, кървав облак мина пред очите му и той се строполи насред улицата, като продължаваше да вика:

— Страхливец! Страхливец! Страхливец!

— Той е наистина голям страхливец — прошепна съдържателят, като се приближи до д’Артанян и се опитваше с ласкателство да се сдобри с бедния момък, както птицата рибар с охлюва в баснята.

— Да, голям страхливец — прошепна д’Артанян. — Но тя е много хубава.

— Коя тя? — запита съдържателят.

— Милейди — промълви д’Артанян. И пак загуби съзнание.

— Все едно — каза си съдържателят, — изгубих двама, но ми остава този и съм сигурен, че ще го задържа поне няколко дни. Все пак ще спечеля единадесет екю.

Знаем, че в кесията на д’Артанян бяха останали точно единадесет екю.

Съдържателят смяташе, че болестта ще трае единадесет дни — по екю на ден, но беше направил сметката си без госта. На следния ден д’Артанян стана още в пет часа сутринта, слезе сам в кухнята, поиска няколко лекарства, списъкът на които не е стигнал до нас, а освен тях и вино, дървено масло, розмарин и с рецептата на майка си в ръка приготви балсам, с който намаза многобройните си рани и смени превръзките си сам, без да потърси лекарска помощ. Навярно благодарение на целебния балсам, а може би благодарение и на това, че не се намеси никакъв лекар, д’Артанян се дигна още същата вечер на крака, а на следния ден беше почти здрав.

Но когато поиска да плати за розмарина, за дървеното масло и виното — единственият разход на господаря, тъй като беше пазил пълна диета, докато жълтият му кон според твърденията на съдържателя бил изял три пъти повече, отколкото можеше да се допусне, ако се съди по ръста му, д’Артанян намери в джоба си само изтърканата кадифена кесия и единадесетте екю, които тя съдържаше, а писмото до господин дьо Тревил беше изчезнало.

Младежът започна много търпеливо да търси писмото, като преобърна безброй пъти джобовете и джобчетата си, рови и преравя чантата си и отваря и затваря няколко пъти кесията си. Но като се убеди, че писмото не може да се намери, той изпадна за трети път в ярост, която едва не го принуди да прибегне отново до благоуханното вино и дървено масло: като видяха, че тази младежка луда глава се разпалва и заплашва, че ще изпочупи всичко в заведението, ако не се намери писмото, съдържателят грабна копие, жена му — метла, а слугите — същите тояги, които бяха използували по-рано.

— Препоръчителното ми писмо! — викаше д’Артанян. — Препоръчителното ми писмо, дявол да ви вземе, или ще ви нанижа на шпагата си като яребици!

За нещастие едно обстоятелство не позволяваше на момъка да изпълни своята закана: както казахме, при първата схватка шпагата му беше счупена на две, но той съвсем беше забравил това. И когато д’Артанян посегна да я извади, оказа се, че той е въоръжен с едно парче, дълго към осемдесет пръста, което съдържателят бе поставил грижливо в ножницата, а острието бе скрил, за да си направи от него шиш.

Това разочарование навярно не би спряло нашия буен младеж, ако самият съдържател не беше разсъдил, че искането на госта му е напълно справедливо.

— Наистина — каза той, като отпусна копието, — къде е това писмо?

— Къде, къде е писмото? — извика д’Артанян. — Първо, предупреждавам ви, че това писмо е за господин дьо Тревил и трябва да се намери, инак той сам ще намери начин да го открие.

Тая заплаха стресна напълно съдържателя. След краля и господин кардинала господин дьо Тревил беше човекът, чието име може би най-често се споменаваше от военните, пък дори и от гражданите. Наистина съществуваше и „отец Жозеф“, но името му се произнасяше само шепнешком, толкова голям ужас всяваше „черното преподобие“, както наричаха довереника на кардинала.

И тъй, като захвърли далеч копието си и заповяда на жена си да направи същото с метлата, а на слугите — с тоягите, той пръв даде пример и започна да търси загубеното писмо.

— Имаше ли нещо ценно в това писмо? — запита съдържателят, след като търсиха напразно известно време.

— Как не! Разбира се! — викна гасконецът, който разчиташе на това писмо, за да си пробие път в двореца. — То съдържаше моето състояние.

— Испански бонове ли? — запита тревожно съдържателят.

— Бонове за изплащане от частната съкровищница на негово величество — заяви д’Артанян, който смяташе с помощта на тази препоръка да постъпи на служба при краля и мислеше, че може да даде този малко случаен отговор, без да излъже.

— Дявол да го вземе! — възкликна съвсем отчаян съдържателят.

— Няма значение — продължи д’Артанян със свойствената си гасконска самоувереност, — няма значение, парите не са нищо: писмото беше всичко. Предпочел бих да изгубя хиляда пистола6, отколкото него.

Той можеше преспокойно да каже двадесет хиляди, но някакъв младежки свян го възпря.

Изведнъж в главата на съдържателя, който се тюхкаше, че не може да намери нищо, проблесна някакъв лъч.

— Това писмо съвсем не е загубено — извика той.

— А! — каза д’Артанян.

— Не, някой ви го е взел.

— Взел! Кой?

— Вчерашният благородник. Той слезе в кухнята, където бяха дрехите ви. Остана там сам. Обзалагам се, че той го е откраднал.

— Мислите ли? — запита неуверено д’Артанян, той знаеше много добре, че писмото има значение само за него и не виждаше нищо, което да може да възбуди алчност у другите. И наистина, никой от слугите, никой от пътниците в странноприемницата не би имал каквато и да било полза от писмото.

— И тъй, вие казвате — продължи д’Артанян, — че подозирате оня нахален благородник.

— Казвам ви, че съм сигурен — рече съдържателят. — Когато му съобщих, че ваше благородие сте под покровителството на господин дьо Тревил и че имате дори писмо за този бележит благородник, той много се разтревожи. Попита ме къде е писмото и слезе веднага в кухнята, където знаеше, че са дрехите ви.

— Тогава той ме е обрал — заключи д’Артанян. — Аз ще се оплача на господин дьо Тревил, а господин дьо Тревил ще се оплаче на краля. — После извади важно две екю от джоба си и ги подаде на съдържателя, който го придружи с шапка в ръка до вратата. Д’Артанян яхна жълтия си кон, който го отведе без други приключения до вратата Сент Антоан в Париж, където стопанинът му го продаде за три екю — много добра цена, като се има предвид, че д’Артанян го беше преуморил в края на пътуването си. Конепродавецът, на когото д’Артанян го преотстъпи срещу поменатите девет ливри, не скри от младежа, че дава тази прекомерна цена само заради необикновения цвят на коня.

И тъй д’Артанян влезе в Париж пеш, с малкия си вързоп под мишница и вървя така, докато успя да си наеме стая, която подхождаше на оскъдните му средства. Стаята, нещо като мансарда, се намираше на улица Гробарска, близо до Люксембург.

Д’Артанян предплати част от наема, настани се в стаята си и прекара останалата част от деня да пришива на дрехите си ширитите, които майка му беше разпорила от едни почти нови дрехи на баща му, господин д’Артанян, и му ги беше дала скришом; после отиде на железарския кей да сложи ново острие на шпагата си; след това се върна към Лувър, за да попита първия срещнат мускетар къде е домът на господин дьо Тревил — той, се намираше на улица Стария гълъбарник, с други думи, в съседство със стаята, наета от д’Артанян: това обстоятелство му се стори щастливо предзнаменование за успеха на неговото пътуване.

След това, доволен от поведението си в Мьон, без да се разкайва за миналото, с вяра в настоящето и изпълнен с надежда в бъдещето, той си легна и заспа юнашки сън.

Този още напълно провинциален сън продължи до девет часа сутринта, когато д’Артанян стана, за да отиде при прочутия господин дьо Тревил, третото лице в кралството според преценката на баща му.

II ЧАКАЛНЯТА НА ГОСПОДИН ДЬО ТРЕВИЛ

Господин дьо Троавил, както продължаваше да се нарича семейството му в Гаскония, или господин дьо Тревил, както в края на краищата беше започнал да се нарича той самият в Париж, действително беше започнал както д’Артанян, с други думи, без пукната пара, но с оня запас от дързост, остроумие и съобразителност, с които и най-бедният гасконски благородник често получава повече, отколкото в мечтите си за бащино наследство, каквото наследство не получава в действителност и най-богатият перигурдински или беришонски благородник. Дръзката му смелост и по-дръзкото му щастие по времето, когато ударите се сипеха като град, го бяха издигнали до върха на оная трудно достъпна стълба, която се нарича дворцова благосклонност и по която той се бе изкачил много бързо.

Той беше приятел на краля, а кралят, както е известно, почиташе много паметта на баща си Анри IV. Бащата на господин дьо Тревил беше служил на Анри IV толкова предано през войните срещу Лигата, че по липса на налични пари — нещо, което цял живот не достигаше на беарнеца, той винаги изплащаше дълговете си с едно единствено нещо, което никога нямаше нужда да заема, с други думи, с остроумието си — повтаряме, по липса на налични пари той му позволи след падането на Париж да си вземе за герб златен лъв на червено поле с девиза: „Верен и силен“. Това беше много за благородството, но нищожно за благополучието. Затова когато знаменитият съратник на великия Анри умря, остави в наследство на своя син само шпагата си и девиза. Благодарение на този двоен дар и на неопетненото име, което го придружаваше, господин дьо Тревил бе допуснат в двора на младия принц, на когото той служи тъй добре с шпагата си и остана толкова верен на девиза си, че Луи XIII, един от най-добрите фехтовачи в кралството, обичаше да казва, че ако някой от приятелите му реши да се бие, ще го посъветва да вземе за секундант първо него, после Тревил, а може би и обратното.

И тъй Луи XIII беше много привързан към Тревил — наистина егоистична кралска привързаност, но все пак привързаност. В онези тревожни времена всеки се стремеше да бъде обкръжен с хора като Тревил. Мнозина можеха да вземат за девиз епитета силен, който представляваше втората част от надписа върху неговия герб, но малко благородници можеха да кажат, че заслужават епитета верен, който съставляваше първата част на тоя надпис. Тревил беше към последните; той беше от ония редки хора, които са послушни като кучета и се подчиняват сляпо, със зорко око и с пъргава ръка. Окото му беше създадено само за да следи дали кралят е недоволен от някого, а ръката му, за да удари виновника, бил той Бем, Моревер, Полтро дьо Мере или Витри. Досега на Тревил не му се беше удавал такъв случай, но той го дебнеше и се беше зарекъл да го улови здраво, стига да му падне. Не случайно Луи XIII направи дьо Тревил капитан на мускетарите, които бяха за Луи XIII по своята преданост или по-скоро по фанатизма си онова, което беше ординарната стража за Анри III и шотландската гвардия за Луи XI.

В това отношение и кардиналът не отстъпваше на краля. Като видя многото избраници, с които бе обкръжен Луи XIII, той, този втори, или по-право този първи крал на Франция, също пожела да има своя гвардия. И той като Луи XIII се сдоби със собствени мускетари. Можеше да се наблюдава как двете сили-съперници си подбираха от всички краища на Франция и дори от всички чужди страни хора, прославени с бойните си подвизи. Ришельо и Луи XIII често спореха вечер, когато играеха шах, за достойнствата на служителите си. Всеки хвалеше поведението и смелостта на своите хора и макар да осъждаха гласно дуелите и кавгите, те тайно подстрекаваха хората си към схватка и изпитваха истинска скръб или неизмерима радост при поражението им или при победата им. Така поне е писано в мемоарите на един мъж, който е вземал участие в някои от тези поражения и в много победи.

Тревил беше схванал слабата страна на своя господар и на това дължеше продължителната и постоянна благодарност на един крал, който не е известен с искреното си приятелство.

Той караше мускетарите си да се държат предизвикателно, когато срещнат кардинал Арман Дюплеси, от което сивите мустаци на негово високопреосвещенство настръхваха от ярост. Тревил владееше до тънкост военното изкуство по онова време, когато, ако не можеше да се живее за сметка на враговете, живееше се за сметка на съотечествениците; неговите войници образуваха легион от луди глави, които се подчиняваха само на него, на никой друг.

Разпасани, пийнали, изподраскани, мускетарите на краля или по-право на господин дьо Тревил скитаха по кръчмите, по местата за разходка и народни веселби, като викаха силно и сучеха мустаците си, дрънкаха шпаги и с удоволствие блъскаха гвардейците на кардинала, когато ги срещнеха; после вадеха шпаги насред улицата с хиляди шеги; понякога падаха убити, но в такъв случай бяха уверени, че ще ги оплакват и ще отмъстят за тях; често те убиваха, но тогава бяха уверени, че няма да изгният в затвора, тъй като господин дьо Тревил ще ги спаси. Ето защо всички тия хора възхваляваха до небесата господин дьо Тревил, боготворяха го и макар че бяха събрани от кол и въже, трепереха пред него като ученици пред учителя си, покоряваха му се при първата негова дума и бяха готови да умрат, за да изкупят и най-малкия укор.

Господин дьо Тревил употребяваше този могъщ лост първо за краля и за приятелите му, после за себе си и за своите приятели. Всъщност в никой от многобройните мемоари от онова време не е отбелязано, че този достоен благородник е бил обвиняван дори от враговете си — а той е имал много врагове както между хората на перото, така и между знатните, — както казахме, никъде не се споменава, че този достоен благородник е бил обвиняван, че взема награда за помощта, която е оказвал на своите верни привърженици. С редкия си интригантски талант, който го правеше равен на най-изкусните интриганти, той си остана много честен човек. Нещо повече, въпреки многобройните схватки, които съсипват човека, и тежкия уморителен военен живот той беше един от най-галантните любовници, един от най-изтънчените поклонници на нежния пол на времето си и умееше да казва изискани мадригали7; говореха за успехите му сред жените, както преди двадесет години говореха за успехите на Басомпиер, а това не беше малко; и тъй, капитанът на мускетарите вдъхваше възхищение, страх и обич, което е върхът на човешкото щастие.

Луи XIV затъмни с лъчезарното си сияние всички малки звезди в своя дворец, но баща му, остави собствения блясък на всеки свой любимец и стойността на всеки свой придворен. Освен утринния прием за поднасяне на почитания у краля и кардинала в Париж тогава бяха известни повече от двеста лица, на които се поднасяха утринни почитания. Измежду тия двеста лица най-почитаният беше дьо Тревил.

Дворът на неговия дом, който се намираше на улица Стария гълъбарник, приличаше на лагер, и то още от шест часа сутринта лете и от осем часа зиме. Петдесет-шестдесет мускетари, които сякаш се сменяваха, за да представляват винаги внушително число, се разхождаха постоянно там, въоръжени до зъби и готови на всичко. По дължината на една от големите стълби, на чиято площ съвременната цивилизация би могла да построи цяла къща, сновяха нагоре-надолу просители от Париж, които търсеха някакво покровителство, провинциални благородници, жадни да постъпят на служба мускетари и натруфени с разноцветни дрехи лакеи, които носеха на господин дьо Тревил послания от господарите си. В чакалнята на дълги пейки, наредени покрай стените, почиваха избраниците, с други думи, тези, които бяха поканени. Бръмчене се чуваше тук от сутрин до вечер, докато господин дьо Тревил приемаше посещения в кабинета си, който беше до самата чакалня, изслушваше оплакванията, даваше нарежданията си и можеше, застанал на прозореца, да направи преглед на хората си и оръжието, както кралят от балкона на Лувър.

В деня, когато се яви д’Артанян, навалицата беше внушителна особено за един провинциалист, току-що пристигнал от своя край; наистина този провинциалист беше гасконец, а по онова време съгражданите на д’Артанян се ползуваха със славата на хора, които не се смущават лесно. И наистина, щом влезеше човек през грамадната врата, обкована с големи гвоздеи с четвъртити глави, веднага попадаше сред тълпа военни, които сновяха по двора — едни си подвикваха, други се караха, трети играеха. За да си пробиеше човек път сред тези бушуващи вълни, трябваше да бъде офицер, висш благородник или пък хубава жена.

Нашият младеж се промъкна сред тази навалица и това безредие с туптящо сърце, като прикрепяше дългата си рапира към слабите си крака, без да сваля ръка от края на широкополата си шапка и с оная полуусмивка на смутен провинциалист, който иска да се покаже, че знае как да се държи. Отминеше ли някоя група, въздъхваше по-свободно, но чувствуваше, че се обръщат да го гледат и за пръв път д’Артанян, който дотогава имаше доста добро мнение за себе си, намери, че е смешен.

Като стигна до стълбището, стана още по-лошо: на долните стъпала стояха четирима мускетари и се забавляваха с някаква игра, а на площадката десетина техни другари чакаха реда си да вземат участие в играта.

Единият от тях, застанал с гола шпага в ръка на горното стъпало, пречеше или по-скоро се мъчеше да попречи на другите трима да се изкачат.

Другите трима го нападаха ловко с шпагите си. В началото д’Артанян взе тези шпаги за фехтовални рапири с тъпи върхове, но скоро разбра по някои одрасквания, че напротив, всяка шпага е добре наточена и заострена и при всяко нараняване не само зрителите, но и участвуващите в играта се смееха като луди.

Онзи, който заемаше горното стъпало, държеше противниците си на разстояние. Около тях се беше образувал кръг: условието на играта беше, че при всеки удар засегнатият трябва да напусне играта и да отстъпи правото си на аудиенция на този, който го е ударил. За пет минути трима души бяха докоснати. На единия китката, на другия брадата, на третия ухото — от този, който бранеше стълбището, а той самият не бе засегнат. Тази ловкост, според условията му даваше право да изпревари трима души.

Колкото и да се искаше на нашия млад пътешественик да не се учудва лесно, това забавление го порази; той беше виждал в своя край, където главите тъй лесно се разпалват, най-различни поводи за дуели, но гасконщината на четиримата мускетари му се видя много по-голяма от всичко, което беше чувал дотогава дори в Гаскония. Стори му се, че е пренесен в прочутата страна на великаните, където впоследствие отиде Гъливер, и д’Артанян много се уплаши; а му оставаше да премине площадката и чакалнята.

На площадката вече не се биеха, говореха за жени, а в чакалнята разказваха дворцови интриги. На площадката д’Артанян се изчерви, а в чакалнята изтръпна. Живото му и смело въображение, което в Гаскония го правеше опасен за младите прислужнички, а понякога дори и за младите им господарки, никога, дори и в най-трескава възбуда, не си беше представяло и половината от тези любовни прелести и четвъртината от тия галантни подвизи, подсилени с най-известните имена и с най-ясни подробности. Но ако на площадката бе засегната любовта му към добрите нрави, в чакалнята бе опорочено уважението му към кардинала. Там за своя голяма изненада д’Артанян чу да порицават на всеослушание политиката, която караше да трепери Европа, чу да критикуват и частния живот на кардинала, да разправят, че много високопоставени и могъщи велможи били наказани за опита си да проникнат в него: този велик мъж, дълбоко уважаван от бащата, господин д’Артанян, служеше за присмех на мускетарите на господин дьо Тревил, които се подиграваха на кривите му крака и на превития му гръб; някои пееха песнички за любовницата му мадам д’Егийон и за племенницата му госпожа дьо Комбале, други пък крояха шеги на пажовете и гвардейците на кардинала дук — всички тези неща се сториха на д’Артанян чудовищни и невъзможни.

Но ако случайно името на краля се споменеше сред злъчните шеги за кардинала, веднага сякаш някой запушваше тия насмешливи уста; оглеждаха се смутено, като че се бояха думите им да не проникнат през стената, която ги делеше от кабинета на господин дьо Тревил, но скоро някакъв намек пак насочваше разговора към негово високопреосвещенство и тогава всички избухваха с още по-голяма сила и нито една негова постъпка не оставаше неодумана.

„Ето хора, които ще бъдат затворени в Бастилията и избесени — помисли си ужасен д’Артанян, — а навярно и аз заедно с тях; щом ги слушам, ще ме сметнат за техен съучастник. Какво ли ще каже баща ми, който така горещо ми препоръча да уважавам кардинала, ако узнае, че съм попаднал в средата на такива безбожници?“

И тъй — не е трудно да се отгатне и без да споменавам за това — д’Артанян не смееше да се намеси в разговора; само гледаше и слушаше, наострил уши, напрегнал жадно и петте си сетива, за да не изпусне нищо, и въпреки доверието си към бащините съвети неговото влечение и вкусът му го караха по-скоро да одобрява, а не да порицава нечуваните неща, които ставаха около него.

Но понеже той беше съвсем непознат на тълпата привърженици на господин дьо Тревил и го виждаха за пръв път на това място, попитаха го какво иска. При този въпрос д’Артанян каза много скромно името си, наблегна, че е съгражданин на господин дьо Тревил и помоли лакея, който му зададе въпроса, да поиска за него кратка аудиенция — лакеят обеща покровителствено да предаде своевременно молбата му.

Посъвзел се малко от първата изненада, д’Артанян имаше вече пълна възможност да разгледа дрехите и лицата на околните.

В средата на най-оживената група стоеше висок мускетар с надменно лице и странен костюм, който привличаше вниманието на всички. Той не носеше униформения си мундир, което всъщност не беше чак толкова задължително по онова време на нищожна свобода, но на по-голяма независимост и беше облечен в малко износена и овехтяла небесносиня дреха, а над дрехата — великолепен портупей, везан със злато, който блестеше като мидени черупки под силно слънце. Дълга тъмночервена кадифена мантия падаше изящно на раменете му и откриваше само отпред великолепния портупей, на който висеше грамадна рапира.

Този мускетар тъкмо беше сменен от стража, оплакваше се, че е настинал и от време на време кашляше престорено. Затова беше взел и мантията, както сам той обясняваше, като проронваше надменно думите си и сучеше пренебрежително мустаци. Околните се любуваха възхитени на везания със злато портупей, а д’Артанян — най-много от всички.

— Какво да се прави — казваше мускетарят, — сега са на мода: лудост е, сам зная, но такава е модата. Всъщност все трябва да се изхарчи за нещо законното наследство.

— Ах! Портос! — обади се един от присъствуващите. — Не се опитвай да ни уверяваш, че дължиш този портупей на бащината си щедрост; навярно ти го е подарила дамата с воала, с която те срещнах миналата неделя близо до вратата Сент Оноре.

— Не, кълна се в честта си и давам думата си на благородник, че го купих сам, със собствените си пари — отговори този, когото бяха нарекли Портос.

— Да — обади се друг мускетар, — както и аз купих тази нова кесия с парите, които любовницата ми тури в старата.

— Истина е — възрази Портос, — платих за него дванадесет пистола.

Учудването се усили, макар че съмнението си остана.

— Нали така, Арамис? — каза Портос, като се обърна към друг мускетар.

Другият мускетар беше пълна противоположност на оня, който се обърна към него и го нарече Арамис: той беше едва двадесет и две — двадесет и три годишен младеж с наивно и миловидно лице, с черни и кротки очи и розови страни, покрити с мъх като праскова през есента; тънките мустаци очертаваха над горната му устна безукорно правилна линия; ръцете му сякаш се бояха да се отпуснат, за да не се подуят вените, и от време на време той пощипваше крайчеца на ушите си, за да запазят нежния си ален цвят и прозрачността си. Обикновено той говореше малко и бавно, поздравяваше често, смееше се безшумно, като показваше зъбите си, които бяха хубави и за които, изглежда, полагаше особени грижи, както за цялата си външност. Той кимна утвърдително с глава на въпроса на приятеля си.

Това потвърждение, изглежда, засили всички съмнения около портупея; продължаваха да му се възхищават, но не стана вече дума за него и някакъв бърз обрат на мислите прехвърли изведнъж разговора на друга тема.

— Какво ви е мнението за това, което разказва конярят на Шале? — запита друг мускетар, без да се обръща лично към някого, а към всички.

— А какво разказва той? — попита важно Портос.

— Разказва, че в Брюксел срещнал Рошфор, верния роб на кардинала, преоблечен като капуцин. Благодарение на дрехите си проклетият Рошфор изиграл господин дьо Лег като последен глупак, какъвто си е всъщност.

— Като последен глупак — повтори Портос. — Но това положително ли е?

— Научих го от Арамис — отвърна мускетарят.

— Наистина ли?

— Е, вие го знаете много добре, Портос — каза Арамис, — разказах ви го вчера. Да не говорим повече за тоя случай.

— Да не говорим повече, значи такова е вашето мнение — продължи Портос. — Да не говорим повече, дявол да го вземе, много бързо решавате. Как: кардиналът шпионира един благородник, открадва писмата му чрез един предател, чрез един разбойник и обесник; с помощта на този шпионин и благодарение на писмата нарежда да отрежат главата на Шале под глупавия предлог, че искал да убие краля и да ожени брат му за кралицата! Никой нищо не знаеше за тая загадка, вие ни я казахте вчера за голямо удоволствие на всички и когато сме още съвсем замаяни от новината, днес идете и ни казвате — да не говорим повече!

— Тогава да говорим; щом искате — съгласи се търпеливо Арамис.

— Ако бях коняр на клетия Шале — извика Портос, — хубаво щях да наредя тоя Рошфор!

— А вас хубаво щеше да ви нареди Червеният дук — добави Арамис.

— Ах, Червеният дук! — Викаше Портос, като пляскаше с ръце и кимаше одобрително с глава. — Червеният дук — прекрасно. Ще разпространя този израз, драги мой, бъдете спокоен. Колко е духовит тоя Арамис! Много жалко, че не сте имали възможност да следвате призванието си, драги! Какъв прекрасен абат щяхте да станете!

— О, това е само временно закъснение — забеляза Арамис. — Един ден ще стана абат; вие знаете много добре, Портос, че тъкмо затова продължавам да уча богословие.

— Той ще го направи — заяви Портос, — рано или късно ще го направи.

— Рано — уточни Арамис.

— Той чака само едно нещо, за да се реши окончателно да облече отново расото си, което стои окачено под униформата му — намеси се един мускетар.

— И какво чака? — запита друг.

— Чака кралицата да дари с наследник френската корона.

— Не се шегувайте с това, господа — каза Портос. — Слава богу, кралицата е още млада и може да направи такъв дар.

— Казват, че господин Бъкингам е във Франция — подметна Арамис с лукава усмивка, която придаваше на уж простите му думи доста оскърбително значение.

— Арамис, приятелю, този път грешите — прекъсна го Портос — и вашата мания за духовитост винаги ви кара да минавате границата. Ако ви чуеше господин дьо Тревил, не би одобрил думите ви.

— Да не искате да ме поучавате, Портос! — извика Арамис и в кроткия му поглед сякаш блесна светкавица.

— Драги мой, бъдете мускетар или абат. Бъдете едното или другото, но не и двете едновременно — продължи Портос. — Ето и Атос ви каза още оня ден: вие сучете от много места. Ах! Да не се караме, моля ви, това ще бъде излишно, знаете какво е условието между нас двамата и Атос. Вие ходите у госпожа д’Егийон и я ухажвате; ходите у госпожа дьо Боа Траси, братовчедката на госпожа дьо Шеврьоз, и казват, че тя е много благосклонна към вас. О, господи, не признавайте щастието си, ние не искаме да узнаем тайната ви, вашата скромност ни е известна. Но щом притежавате тази добродетел, дявол да го вземе, не я забравяйте, когато говорите за Нейно Величество. Нека всеки дрънка, каквото си иска, за краля и за кардинала, но кралицата е света и за нея трябва да се говори само добро.

— Портос, вие сте самонадеян като нарцис, предупреждавам ви — отвърна Арамис. — Знаете, че мразя да ме поучават и позволявам това само на Атос. А вие, драги мой, имате много скъп портупей и не можете да бъдете добър наставник. Ще стана абат, ако сметна за нужно; засега съм мускетар: в качеството си на мускетар казвам това, което ми е приятно, а сега ми е приятно да ви кажа, че ми досаждате.

— Арамис!

— Портос!

— Е! Господа! Господа! — разнесоха се гласове около тях.

— Господин дьо Тревил очаква господин д’Артанян — прекъсна ги лакеят, като отвори вратата на кабинета.

При тези думи, докато вратата стоеше отворена, всички млъкнаха и сред общото мълчание младият гасконец прекоси чакалнята и влезе при капитана на мускетарите, като се радваше от все сърце, че така навреме се избави от края на това странно скарване.

III АУДИЕНЦИЯТА

В момента господин дьо Тревил беше в много лошо настроение; все пак той поздрави учтиво младежа, който му се поклони до земята, и отвърна с усмивка на Неговото приветствие — беарнското произношение му напомни едновременно за неговата младост и за родния му край, двоен спомен, който кара хората, на каквато и възраст да са, да се усмихват. Но почти веднага той се приближи до чакалнята, направи на д’Артанян знак с ръка, сякаш му искаше разрешение да свърши с другите, преди да започне с него, и извика три пъти, браво, браво, Червеният дук!, като все повече повишаваше гласа си така, че в него прозвуча цялата гама от повелителния до гневния тон.

— Атос! Портос! Арамис!

Двамата мускетари, с които вече се запознахме и които носеха двете последни имена, тутакси се отделиха от групите, където разговаряха, и влязоха в кабинета, чиято врата се затвори след тях веднага щом прекрачиха прага. Макар че не бяха съвсем спокойни, нехайното им държание, в което се долавяше същевременно достойнство и покорност, възбуди възхищението на д’Артанян, който виждаше в тия хора полубогове, а в началника им — Юпитер Олимпийски, въоръжен с всичките си мълнии.

Когато двамата мускетари влязоха и вратата зад тях се затвори, в чакалнята отново забръмчаха, като че повикването на мускетарите даде нов повод за разговори. Господин дьо Тревил, мълчалив и навъсен, премина с широки крачки надлъж три-четири пъти кабинета все край Портос и Арамис, изпънати и безмълвни като на парад; той се спря внезапно срещу тях, изгледа ги от глава до пети с гневен поглед и извика:

— Знаете ли, господа, какво ми каза кралят още снощи? Знаете ли?

— Не — отвърнаха след кратко мълчание двамата мускетари. — Не, господине, не знаем.

— Надявам се, че ще ни направите честта да ни го кажете — добави най-учтиво Арамис и се поклони много изискано.

— Каза ми, че отсега нататък ще подбира мускетарите си измежду гвардейците на господин кардинала.

— Измежду гвардейците на господин кардинала ли? Защо? — запита бързо Портос.

— Защото вижда много добре, че неговото лошо вино трябва да бъде подправено с добро вино.

Двамата мускетари се изчервиха до уши. Д’Артанян не знаеше къде да се дене и му се искаше да потъне вдън земя.

— Да, да — продължи господин дьо Тревил, като се разгорещи, — и негово величество имаше право, кълна се в честта си, защото мускетарите наистина играят жалка роля в двореца. Господин кардиналът разказваше вчера на краля по време на играта, и то с такова съчувствие, което много ме ядоса, че завчера тия проклети мускетари, тия главорези, той натъртваше тези думи с насмешка, която още повече ме ядоса, тия храбреци — добави той, като ме гледаше с очи на дива котка — окъснели в някаква кръчма на улица Феру и няколко негови гвардейци — струваше ми се, че ще ми се изсмее под носа — били принудени да арестуват размирниците. Дявол да го вземе! Вие трябва да знаете нещо във връзка с това! Да се арестуват мускетари! Вие сте били там, не отричайте, познали са ви и кардиналът каза имената ви. Вината е моя, да, моя е, защото аз подбирам хората си. Я кажете, Арамис, защо, дявол да го вземе, поискахте от мене униформа, когато расото щеше да ви стои тъй добре? А на вас, Портос, защо ви е толкова хубав златен портупей, когато на него виси шпага от слама? А Атос! Не виждам Атос. Къде е той?

— Господине — отвърна печално Арамис, — той е болен, много е болен.

— Болен, много болен ли, казвате? От какво е болен?

— Боят се да не е шарка, господине — отвърна Портос, който искаше да се намеси в разговора, — а това е много неприятно, защото болестта положително ще му обезобрази лицето.

— Шарка! Ето още една славна история, която ми разказвате, Портос! Болен от шарка на тази възраст? Не!… Но навярно е ранен или може би убит. Ах, ако знаех!… По дяволите! Господа мускетари, аз не желая моите хора да посещават такива съмнителни места, да се карат по улиците и да въртят шпаги по кръстопътищата. Не желая също да бъдете за присмех на гвардейците на господин кардинала, които са храбри, хладнокръвни, сръчни хора, които никога не се излагат на опасност да бъдат арестувани и не биха се оставили да ги арестуват — уверен съм в това. Те биха предпочели да умрат на място, отколкото да отстъпят крачка. Да се спасяват, да отстъпват, да бягат — на това са способни само кралските мускетари!

Портос и Арамис трепереха от ярост. Те биха удушили на драго сърце господин дьо Тревил, ако в дъното на душата си не чувствуваха, че голямата обич, която той изпитва към тях, го кара да им говори така. Те тупаха с крак по килима, хапеха устните си до кръв и стискаха с всичка сила шпаги. Навън, както споменахме, бяха чули, че викат Атос, Портос и Арамис и по гласа на господин дьо Тревил бяха разбрали, че той е страшно ядосан. Десетина любопитни глави се бяха опрели до вратата и бледнееха от ярост, защото долепените им до вратата уши не изпускаха нито сричка от това, което се говореше, а устните им повтаряха една след друга обидните думи на капитана, за да чуят всички, които бяха в чакалнята. За миг целият дом, от вратата на кабинета до пътната врата, закипя.

— А! Кралските мускетари позволяват да ги арестуват гвардейците на господин кардинала — продължи господин дьо Тревил, който в дъното на душата си беше също така разярен като своите войници, но отделяше думите си и ги забиваше една по една като кинжал в гърдите на слушателите си. — А! Шестима гвардейци на негово високопреосвещенство арестуват шестима мускетари на негово величество! Дявол да го вземе! Аз вече реших. Отивам право в Лувър; ще си подам оставката, ще се откажа от чина капитан на кралските мускетари и ще поискам да ме назначат поручик в гвардията на кардинала, а ако ми откажат — дявол да го вземе! — ще стана абат.

При тези думи ропотът отвън се превърна в буря отвсякъде долитаха проклятия и ругатни. „Проклятие“, „Поврага!“, „Дявол да го вземе!“ се носеха във въздуха. Д’Артанян търсеше някоя завеса, за да се скрие зад нея, и чувствуваше извънредно голямо желание да се пъхне под масата.

— Вярно, господин капитан — викна извън себе си Портос, — ние наистина бяхме шестима срещу шестима, но бяхме нападнати предателски и преди да се опомним и да извадим шпагите си, двама от нас паднаха мъртви, а Атос бе тежко ранен и струваше не повече от тях. Вие познавате добре Атос; е хубаво, капитане, той се опита на два пъти да стане, но и двата пъти падна. Ала ние не се предадохме, не! Отвлякоха ни насила. По пътя избягахме. А Атос — помислиха, че е мъртъв, и го оставиха да си лежи спокойно на бойното поле, като смятаха, че не си заслужава труда да го носят. Това е всичко. Дявол да го вземе, капитане, не могат да се печелят всички битки. Великият Помпей е загубил Фарсалската битка, а крал Франсоа I, който, както съм чувал да казват, не е стоял по-долу от него, загуби сражението при Павия.

— Имам честта да ви доложа, че убих един със собствената му шпага — заяви Арамис, — тъй като моята се счупи още при първата схватка. Убих го, господине, или намушках го, както предпочитате…

— Не знаех това — каза по-меко господин дьо Тревил. — Както виждам, господин кардиналът е преувеличил.

— Но моля ви се, господине — продължи Арамис, който, видя, че капитанът се е успокоил, и се осмели да се обърне към него с молба, — моля ви, господине, не казвайте, че Атос е ранен; той ще изпадне в отчаяние, ако това стигне до ушите на краля, а раната му е много тежка, тъй като шпагата е пронизала рамото му и е проникнала в гърдите, има опасност…

В същия миг завесата на вратата се подигна и една благородна и хубава, но страхотно бледа глава се появи под ресните.

— Атос! — извикаха двамата мускетари.

— Атос! — повтори и сам господин дьо Тревил.

— Викали сте ме, господине — каза Атос на господин дьо Тревил със слаб, но съвсем спокоен глас. — Викали сте ме, както ми казаха моите приятели, и аз побързах да се явя пред вас. Ето ме, господине, какво желаете от мене?

И с тези думи мускетарят, безукорно облечен и стегнат, както винаги, влезе с твърда стъпка в кабинета. Господин дьо Тревил, трогнат до дъното на душата си от тази проява на мъжественост, се спусна към него.

— Тъкмо казвах на тези господа — добави той, — че забранявам на своите мускетари да излагат живота си, без да има нужда, защото храбрите хора са скъпи на краля, а кралят знае, че неговите мускетари са най-храбрите хора на света. Ръката ви, Атос.

И без да дочака новодошлият да се отзове на това доказателство за приятелски чувства, господин дьо Тревил сграбчи дясната му ръка и я стисна с всичка сила, без да забележи, че Атос въпреки самообладанието си изтръпна от болка и още повече побледня, макар това да изглеждаше невъзможно.

Вратата беше останала открехната — появата на Атос порази всички, при все че раняването му се пазеше в тайна. Викове на задоволство посрещнаха последните думи на капитана и две-три пламнали от възторг глави се показаха иззад завесата. Навярно господин дьо Тревил би спрял с остри забележки това нарушение на законите на етикета, но той усети изведнъж, че ръката на Атос се сгърчва в неговата и като го погледна, видя, че ще припадне. В същия миг Атос, който беше съсредоточил всичките си сили, за да преодолее болката, се строполи като мъртъв на пода.

— Хирург! — извика господин дьо Тревил. — Моят, придворният, най-добрият хирург! Хирург, дявол да го вземе, или моят храбър Атос ще умре!

При виковете на господин дьо Тревил всички се втурнаха в кабинета му, без той и да помисли да затвори вратата за някого, и всеки се суетеше около ранения. Но всички тия старания щяха да бъдат излишни, ако търсеният хирург не се намираше в самата къща. Той си проби път през навалицата, приближи се до Атос, който беше все още в безсъзнание, и понеже целият този шум и движението много му пречеха, най-напред поиска да пренесат веднага мускетаря в съседната стая. Господин дьо Тревил бързо отвори една врата и поведе Портос и Арамис, които пренесоха другаря си на ръце. Следваше ги лекарят и вратата след него се затвори.

Тогава кабинетът на господин дьо Тревил, място, което обикновено всяваше трепет у присъствуващите, се превърна в част от чакалнята. Всеки говореше, разсъждаваше, викаше високо, ругаеше, кълнеше и пращаше по дяволите кардинала и гвардейците му.

След миг Портос и Арамис се върнаха. При ранения бяха останали само лекарят и господин дьо Тревил.

Най-после се върна и господин дьо Тревил. Раненият беше дошъл на себе си. Лекарят заяви, че състоянието на мускетаря не бива да тревожи другарите му, тъй като слабостта му се дължала само на загубената кръв.

После господин дьо Тревил махна с ръка и всички се оттеглиха с изключение на д’Артанян, който не забравяше, че има аудиенция, и с гасконската си упоритост не беше мръднал от мястото си.

Когато всички излязоха и вратата се затвори, господин дьо Тревил се обърна и видя, че е сам с младежа. Случилото се нещастие беше прекъснало малко нишката на мислите му. Той запита какво желае упоритият просител. Тогава д’Артанян си каза името, господин дьо Тревил възвърна изведнъж всичките си спомени за настоящето и миналото и влезе в течение на работата.

— Извинете — каза той усмихнат, — извинете, драги ми съгражданино, аз съвсем ви бях забравил. Какво да се прави, един капитан е само баща, натоварен с по-голяма отговорност от един обикновен баща. Войниците са големи деца и понеже аз държа да бъдат изпълнявани заповедите на краля и особено на господин кардинала…

Д’Артанян не можа да скрие усмивката си. По тази усмивка господин дьо Тревил разбра, че няма работа с някой глупак, затова промени разговора и пристъпи направо към целта:

— Много обичах вашия баща — каза той. — Какво бих могъл да направя за сина му? Побързайте, аз не разполагам с времето си.

— Господине — каза д’Артанян, — като напуснах Тарб и идех насам, смятах да ви поискам в името на приятелството, което вие не сте забравили, една мускетарска униформа; но след всичко, което видях през тия два часа, разбрах, че това е голяма милост, и треперя да не би да съм недостоен за нея.

— Това е наистина милост, млади момко — отвърна господин дьо Тревил, — но тя не е така недостижима, както вие мислите или поне както изглежда, че мислите. Все пак тоя случай е предвиден в едно решение на негово величество и аз трябва със съжаление да ви съобщя, че никой не може да стане мускетар, без да бъде изпитан предварително в няколко сражения, без да извърши някои блестящи подвизи или без да служи две години в някой друг полк, по-долен от нашия.

Д Артанян се поклони, без да отговори нищо. Той още по-силно зажадува да облече мускетарската униформа, след като разбра колко големи трудности трябва да преодолее.

— Но — продължи дьо Тревил, като погледна така втренчено своя съгражданин, сякаш искаше да проникне до дъното на сърцето му, — но от уважение към вашия баща, мой някогашен другар, както вече ви казах, аз искам да направя нещо за вас, млади момко. Нашите беарнски младежи обикновено не са богати и не вярвам положението да се е изменило особено много, откакто аз напуснах родния си край. Тъй че навярно и вие няма да можете да преживеете дълго с парите, които сте донесли.

Д’Артанян се изправи гордо, с което искаше да покаже, че не проси от никого милостиня.

— Добре, добре, млади момко, добре — продължи дьо Тревил, — това държане ми е познато. Аз дойдох в Париж с четири екю в джоба си, а бях готов да се бия с всеки, който ми кажеше, че не съм в състояние да купя Лувър.

Д’Артанян се изправи още по-гордо — благодарение продажбата на коня той започваше своята кариера с четири екю повече от господин дьо Тревил.

— И така — продължи капитанът, — вие трябва да запазите това, което имате, колкото и незначителна да е сумата, но ще трябва да се усъвършенствувате в изкуството да владеете оръжието, което е необходимо за един благородник. Още днес ще напиша писмо до директора на Кралската академия и той ще ви приеме утре, без да плащате нищо. Не отказвайте тази дребна услуга. Нашите най-знатни и най-богати благородници понякога я търсят, без да могат да я придобият. Ще учите езда, фехтовка и танци; ще завържете добри връзки и от време на време ще идвате при мене да ме осведомявате как върви работата и дали мога да направя нещо за вас.

Колкото и незапознат да беше с дворцовите обноски, д’Артанян все пак почувствува студенината на тоя прием.

— Уви, господине — каза той, — днес виждам колко ми липсва препоръчителното писмо, което моят баща ми беше дал за вас!

— Наистина — отвърна господин дьо Тревил — учудвам се, че сте предприели толкова дълъг път без тоя задължителен спътник, единствена подкрепа за нас, беарнците.

— Имах писмо, господине, и слава богу, много добре написано — възкликна д’Артанян, — но ми го откраднаха най-подло!

И той разказа всичко, което се беше случило в Мьон, описа непознатия благородник с всички подробности и направи това с толкова жар и такава искреност, че очарова господин дьо Тревил.

— Чудно — каза замислен господин дьо Тревил. — Вие гласно ли споменахте името ми?

— Да, господине, навярно съм извършил тази непредпазливост; какво да се прави, име като вашето трябваше да ми бъде щит по пътя: разсъдете сам дали често съм се прикривал!

Ласкателството тогава беше на мода и господин дьо Тревил обичаше да му кадят тамян както крал или кардинал. Той не можа да се сдържи и се усмихна с явно задоволство, но усмивката му скоро изчезна и той сам се върна на приключението в Мьон.

— Кажете ми — продължи той, — този благородник нямаше ли малък белег на бузата?

— Да, като драскотина от куршум.

— Беше хубав мъж, нали?

— Да.

— Висок?

— Да.

— Блед и с кестеняви коси?

— Да, да, точно така. Но откъде познавате този човек, господине? Ах, ако го намеря някога, а аз ще го намеря, кълна ви се, дори и в ада…

— Той очакваше една жена, нали? — продължи дьо Тревил.

— Той поне замина, след като размени няколко думи с тази, която очакваше.

— Не знаете ли за какво говореха?

Предаде й някаква кутия, каза й, че вътре са нарежданията и й препоръча да отвори кутията чак в Лондон.

— Жената беше англичанка, нали?

— Той я наричаше милейди.

— Той е! — прошепна Тревил. — Той е! Аз пък мислех, че е още в Брюксел.

— О, господине! — извика д’Артанян. — Ако познавате този човек, кажете ми кой е, къде е и аз ще се откажа от всичко, дори от обещанието ви да ме направите мускетар, защото преди всичко искам да си отмъстя.

— Пазете се, млади момко — извика дьо Тревил. — Напротив, ако го видите, че се задава от едната страна на улицата, минете от другата! Не се блъскайте в такава скала: ще ви строши като стъкло.

— Това не пречи — каза д’Артанян, — ако някога го срещна…

— Но през това време не го търсете, съветвам ви.

Изведнъж дьо Тревил млъкна, обзет от внезапно подозрение. Голямата ненавист, която младият пътник изразяваше гласно към този човек, който — нещо доста невероятно — е задигнал писмото на баща му, тази ненавист не криеше ли някаква подлост? Този младеж не беше ли изпратен от негово високопреосвещенство? Не идеше ли той да му постави някаква примка? Този мним д’Артанян не беше ли някой таен агент на кардинала, когото искаха да вкарат в неговия дом, когото бяха пратили при него, за да спечели доверието му и после да го погуби, както това се беше случвало хиляди пъти! Този път той се вгледа по-внимателно в д’Артанян. Лицето му, което изразяваше хитър ум и престорена скромност, не го успокои много.

„Зная много добре, че е гасконец — помисли си той, — но той може да бъде такъв както за кардинала, така и за мене. Я да го изпитаме.“

— Приятелю — каза му той бавно, — искам пред сина на своя стар другар, защото аз приемам случката с изгубеното писмо за вярна, искам, казах, за да поправя студенината, която забелязахте в началото, да ви разкрия тайните на нашата политика. Кралят и кардиналът са много добри приятели; привидните им търкания служат само за да заблуждават глупците. Аз не искам един мой съгражданин, хубав кавалер, храбър момък, създаден да напредва, да стане жертва на всички тия преструвки и да се улови като глупак в примката, както много други, които по тоя начин са се проваляли. Запомнете добре, че аз съм предан на тия двама всемогъщи господари и че всичките ми сериозни постъпки ще имат само една цел — служба на краля и на господин кардинала, един от най-бележитите умове, които Франция е създала. И така, млади момко, съобразявайте се с това и ако изпитвате било по семейни, било по приятелски връзки или пък по инстинкт някаква вражда към кардинала, както това често се случва с благородниците, да се сбогуваме и да се разделим. Ще ви помагам винаги, но няма да бъдете мой приближен. Надявам се, че откровеността ми във всеки случай ще ви направи мой приятел, защото вие сте единственият младеж, на когото говоря така.

Тревил си казваше наум:

„Ако кардиналът ми е изпратил тая млада лисица, той навярно не е пропуснал, като знае колко го ненавиждам, да каже на своя шпионин, че най-добрият начин да ми угоди е да ми наговори най-лоши работи за него; разбира се, въпреки моите уверения тоя хитрец ще ми отговори, че мрази негово високопреосвещенство.“

Но очакванията на Тревил не се сбъднаха. Д’Артанян отвърна съвсем простичко:

— Господине, ида в Париж със съвсем същите намерения. Моят баща ми препоръча да не се покорявам на никого освен на краля, на господин кардинала и на вас и смята, че това са трите първи личности във Франция.

Д’Артанян, както навярно забелязахте, прибавяше господин дьо Тревил към другите двама, но той смяташе, че това допълнение няма да навреди с нищо.

— Аз изпитвам дълбока почит към господин кардинала — продължи той — и уважавам много постъпките му. Толкова по-добре за мене, господине, ако ми говорите, както сам казвате, откровено; в такъв случай ще ми направите честта да уважавате сходството във възгледите ни; но ако вие се отнасяте към мене с някакво недоверие, което всъщност е напълно естествено, чувствувам, че се погубвам, като казвам истината; но все едно, вие ще продължите да ме уважавате, а аз държа най-много на това.

Господин дьо Тревил бе крайно изненадан. Такава проницателност, такава откровеност в края на краищата възбудиха у него възхищение, но не разсеяха напълно съмненията му; колкото повече този младеж превъзхождаше другите младежи, толкова по-опасен ставаше той, ако се излъже човек в него. Все пак той стисна ръката на д’Артанян и му каза:

— Вие сте честен момък, но засега мога да направя за вас само това, което ви предложих преди малко. Моят дом ще бъде винаги отворен за вас. По-късно, когато ще имате възможност да се явявате при мене по всяко време и ще можете да използувате всеки благоприятен случай, навярно ще постигнете това, което желаете.

— С други думи, господине — заключи д’Артанян, — вие ще почакате да стана достоен. Добре тогава, бъдете спокоен — добави той с гасконска непринуденост, — няма да чакате дълго.

И той се поклони, за да се оттегли, сякаш останалото зависеше вече само от него.

— Почакайте — задържа го господин дьо Тревил, — обещах ви писмо за директора на академията. Толкова ли сте горд, млади благороднико, та няма да го приемете?

— Не, господине — възрази д’Артанян. — Обещавам ви, че него няма да го постигне съдбата на първото. Кълна ви се, ще го пазя така добре, че то ще стигне до местоназначението си и горко на онзи, който се опита да ми го отнеме!

Господин дьо Тревил се усмихна на това самохвалство и като остави младия си съгражданин край прозореца, където се намираха и където бяха разговаряли, седна до масата и почна да пише обещаното препоръчително писмо. През това време д’Артанян, който нямаше какво да прави, започна да барабани по стъклото, като гледаше мускетарите, които се разотиваха един след друг, следеше ги с поглед, докато изчезнат при завоя на улицата.

Като написа писмото, господин дьо Тревил го запечати, стана и се приближи до младежа, за да му го даде, но тъкмо когато д’Артанян протягаше ръка, за да вземе писмото, господин дьо Тревил остана много изненадан, като видя, че момъкът трепна, почервеня от гняв и изскочи от кабинета, като викаше:

— Ах, дявол да го вземе! Този път няма да ми избяга!

— Кой? Кой? — запита господин дьо Тревил.

— Той! Крадецът! — отвърна д’Артанян. — Ах! Предател! И изчезна.

— Луда глава! — прошепна господин дьо Тревил. — Само — добави той — дано това не е ловък начин да се измъкне, като видя, че лъжата му не мина.

IV РАМОТО НА АТОС, ПОРТУПЕЯТ НА ПОРТОС И КЪРПИЧКАТА НА АРАМИС

Побеснял, д’Артанян премина с три скока чакалнята и се спусна към стълбището, по което смяташе да слезе презглава, но увлечен от тичането, той се блъсна с наведена глава о един мускетар, който излизаше от дома на господин дьо Тревил през някаква странична врата, удари го с челото си по рамото и го накара да извика или по-скоро да изреве.

— Извинете — каза д’Артанян и понечи да продължи пътя си, — извинете, много бързам.

Едва стигна до следната площадка на стълбището и една желязна ръка го хвана за портупея и го закова на мястото му.

— Значи бързате — извика мускетарят, блед като мъртвец. — Под този предлог ме блъскате, казвате „Извинете“ и мислите, че това е достатъчно! Не напълно, млади момко. Като чухте господин дьо Тревил да ни говори днес малко строго, да не мислите, че можете да се отнасяте с нас, както той ни говори? Опомнете се, приятелю, вие не сте господин дьо Тревил.

— Повярвайте — отвърна д’Артанян, като позна Атос, който след превръзката, направена му от лекаря, се прибираше в къщи, — повярвайте, че не го направих нарочно и понеже не го направих нарочно, казах: „Извинете“. Струва ми се, че това е достатъчно. Повтарям ви все пак и този път може би е излишно, честна дума, че бързам, много бързам. Пуснете ме, моля ви и ме оставете да ида да си свърша работата.

— Господине — каза Атос, като го пусна, — не сте учтив. Вижда се, че идете отдалеч.

Д’Артанян беше слязъл вече три-четири стъпала, но при забележката на Атос веднага се спря.

— По дяволите, господине! — каза той. — Колкото и отдалече да ида, вие няма да ме учите на добри обноски, предупреждавам ви.

— Кой знае — подметна Атос.

— Ах, ако не бързах толкова — извика д’Артанян — и ако не тичах след един човек…

— Господин бързи човече, мене ще ме намерите, без да тичате, чувате ли?

— А къде, ако обичате да ми кажете?

— При манастира Дешо.

— В колко часа?

— По обед.

— По обед, добре, ще бъда там.

— Постарайте се да не закъснеете, защото в дванадесет и четвърт ще ви отрежа ушите, където и да ви видя.

— Добре! — извика му д’Артанян. — Ще бъда там в дванадесет без десет.

И се затича с шеметна бързина, като още се надяваше да догони непознатия, който, ако се има предвид бавният му ход, навярно не беше отишъл далече.

Но на пътната врата Портос разговаряше с един караул. Между двамата събеседници имаше място тъкмо колкото за един човек. Д’Артанян помисли, че това място ще му бъде достатъчно и се спусна като стрела, за да мине между двамата. Но д’Артанян не беше взел предвид вятъра. Тъкмо когато щеше да премине, вятърът изду дългата мантия на Портос и д’Артанян попадна право в нея. Навярно Портос имаше причина да крепи тая съществена част от облеклото си, защото, вместо да отпусне края, който държеше, той го дръпна така, че д’Артанян се завъртя обратно и се уви в кадифето поради съпротивата на упорития Портос.

Д’Артанян чуваше ругатните на мускетаря, искаше да излезе изпод мантията, която му закриваше очите, и се мъчеше да се измъкне измежду гънките. Боеше се най-много да не повреди чудния портупей, който ни е известен. Но като отвори плахо очи, видя, че носът му се опира между двете рамена на Портос, с други думи, точно върху портупея.

Уви, както повечето неща на тоя свят, които блестят само отвън, портупеят беше златен само отпред, а отзад беше направен от обикновена биволска кожа. Портос нямаше възможност да се сдобие с цял златен портупей и като всеки истински самохвалко се беше задоволил с портупей, позлатен само до половината — на това се дължеше, разбира се, и настинката, и необходимостта от мантията.

— Дявол да го вземе! — ревна Портос, като правеше всички усилия да се отърве от д’Артанян, който пъплеше по гърба му. — Побеснели ли сте да връхлитате така върху хората!

— Извинете — каза д’Артанян, като се появи отново изпод мишницата на великана, — но много бързам, тичам след един човек и…

— Без очи ли сте, когато тичате? — запита Портос.

— Не — подскочи като ужилен д’Артанян, — и благодарение на очите си виждам дори това, което другите не виждат.

Портос, разбрал или не разбрал, се отдаде напълно на гнева си.

— Господине — каза той, — предупреждавам ви, че ще бъдете натупан, ако се държите така с мускетарите.

— Натупан, господине! — рече д’Артанян. — Това е силно казано.

— Казано от човек, който е привикнал да гледа враговете си право в лицето.

— Ей богу, зная много добре, че не им показвате гърба си! — И възхитен от подигравката, момъкът се отдалечи, като се смееше с цяло гърло.

Портос побесня от гняв и понечи да се хвърли върху д’Артанян.

— По-късно — викна му гасконецът, — по-късно, когато сте без мантия.

— Тогава в един часа зад Люксембург.

— Много добре, в един часа — извика д’Артанян и сви зад ъгъла на улицата.

Но той не видя никого нито по улицата, която премина, нито по другата, която можеше да обгърне сега с поглед. Колкото и бавно да бе вървял непознатият, той беше вече изчезнал. Може би бе влязъл в някоя къща. Д’Артанян разпитва за него всеки срещнат, слезе чак до реката, върна се по улица Сена и по улица Червен кръст, но не откри никаква следа. Все пак това тичане беше полезно за него — колкото повече челото му се обливаше в пот, толкова повече сърцето му изстиваше.

И той започна да мисли за случилите се преди малко събития. Те бяха много и злокобни. Беше едва единадесет часът, а сутринта му донесе немилостта на господин дьо Тревил, който положително е сметнал за малко неучтив начина, по който д’Артанян го напусна.

Освен това той си беше навлякъл два дуела с двама души — всеки от тях беше в състояние да убие трима д’Артаняновци — с други думи, с двама мускетари, с хора, които той толкова много уважаваше и ги поставяше в мисълта и в сърцето си над всички други.

Положението беше печално. Уверен, че Атос ще го убие, момъкът не се боеше много от Портос. Все пак понеже до последния си миг човек живее с надежда, той почна да се надява, че ще остане жив след двата дуела, разбира се, със страшни рани, и затова почна да си отправя следните укори за в бъдеще.

— Какъв глупак и какво говедо съм аз! Храбрият и нещастен Атос е ранен в рамото и аз точно там го бутнах с глава като овен. Учудва ме само едно — че не ме уби на място. Той имаше право да направи това, болката, която му причиних, трябва да е била ужасна. А Портос — о, с Портос, разбира се, случаят е по-смешен!

И младежът неволно започна да се смее, като се оглеждаше да не би този самотен смях, безпричинен за ония, които биха го видели, че се смее, да обиди някой минувач.

— А с Портос случаят е по-смешен, но аз все пак съм жалък глупак. Биваше ли така съвсем изневиделица да връхлитам върху хората. Не! И да си завирам носа, дето не ми е работа! Той, разбира се, щеше да ми прости — щеше да ми прости, ако не му бях говорил за тоя проклет портупей, макар и със забикалки! Да, със забикалки! Ах, какъв проклет гасконец съм аз! Ще остроумнича, дори когато ме пържат в тиган. Хайде, д’Артанян, хайде, приятелю — продължи да си говори той с всичката любезност, която мислеше, че дължи сам на себе си, — ако се отървеш, което не е много вероятно, за в бъдеще трябва да бъдеш извънредно учтив. Отсега нататък трябва да се възхищават от тебе, да те сочат за пример. Да бъдеш любезен и учтив, не значи да си страхливец. Погледни Арамис. Арамис е самата кротост, олицетворение на изискаността. Е, осмелил ли се е някой да каже, че Арамис е страхливец? Не, разбира се, не, и отсега нататък аз винаги ще го вземам за пример. А! Ето го и него.

Както вървеше и си говореше сам на себе си, д’Артанян беше стигнал на няколко крачки от дома д’Егийон и пред този дом забеляза Арамис, който разговаряше весело с трима благородници от кралската гвардия. И Арамис забеляза д’Артанян, но той не можеше да забрави, че господин дьо Тревил беше избухнал сутринта в присъствието на този младеж, а един свидетел на укорите, които мускетарите бяха получили, не му беше никак приятен, затова се престори, че не го вижда. Д’Артанян пък, изцяло увлечен от своите планове за помирение и учтивост, се приближи до четиримата младежи и им се поклони дълбоко с много приветлива усмивка. Арамис кимна леко с глава, но не се усмихна. И четиримата, разбира се, прекратиха в същия миг разговора си.

Д’Артанян не беше толкова глупав, за да не забележи веднага, че е излишен, но той не беше още достатъчно обигран в обноските на висшето общество, за да се измъкне ловко от неудобното положение, в което изпада обикновено човек, попаднал сред хора, които едва познава, и се е намесил в разговор, който не го засяга. Той самият търсеше начин да се измъкне колкото може по-умело, когато изпуснал кърпичката си и навярно по невнимание е стъпил върху нея; стори му се, че моментът е удобен Да заглади своята несъобразителност; той се наведе и най-любезно измъкна кърпичката изпод крака на мускетаря въпреки усилията на Арамис да я задържи. После му я подаде, като каза:

— Господине, мисля, че ще ви бъде неприятно да загубите тази кърпичка.

Кърпичката беше наистина богато обшита, а в единия й ъгъл имаше корона и герб. Арамис се изчерви силно и не взе, а по-скоро дръпна кърпичката от ръцете на гасконеца.

— А! — извика един от гвардейците. — Пак ли ще кажеш, потайни Арамис, че си в лоши отношения с госпожа дьо Боа Траси, щом тази мила дама има любезността да ти дава кърпичките си!

Арамис хвърли върху д’Артанян един от ония погледи, които карат човека да разбере, че си е спечелил смъртен враг, после продължи с благия си вид.

— Грешите, господа — каза той, — тази кърпичка не е моя и не зная защо на господина му хрумна да я даде на мене, а не на някой от вас; ето и доказателство, че говоря истината — моята кърпичка е в джоба ми.

При тези думи той извади собствената си кърпичка, също така елегантна и от тънка батиста, макар че по това време батистата беше скъпа, но без бродерия и без герб, украсена само с монограма на притежателя й.

Този път д’Артанян не продума нито дума — беше разбрал грешката си; но отричанията на Арамис не убедиха приятелите му и един от тях се обърна към младия мускетар с престорена сериозност.

— Ако това, което твърдиш, е истина — каза той, — ще бъда принуден, драги ми Арамис, да ти я поискам; както знаеш, Боа Траси ми е близък приятел и не желая никой да се хвали с вещите на жена му.

— Лошо го казваш — отвърна Арамис — и макар че признавам правотата на твоето искане, ще ти откажа заради начина, по който го направи.

— Истината е — обади се плахо д’Артанян, — че аз не видях кърпичката да пада от джоба на господин Арамис. Той беше я настъпил, това е всичко, и понеже кракът му беше върху нея, помислих, че кърпичката е негова.

— И сте се излъгали, драги ми господине — отвърна студено Арамис, безчувствен към извинението.

После се обърна към гвардееца, който беше заявил, че е приятел на Боа Траси, и продължи:

— Всъщност аз мисля, мой скъпи приятелю на Боа Траси, че аз съм му не по-малко близък приятел, отколкото ти, самият. Така че в случая тази кърпичка може да е паднала както от моя, така и от твоя джоб.

— Не, кълна се в честта си! — извика гвардеецът на негово величество.

— Ти ще се закълнеш в честта си, аз ще дам честната си дума и тогава един от нас двамата явно ще излъже. Слушай, Монтаран, хайде по-добре да я разделим на две.

— Кърпичката ли?

— Да.

— Отлично — извикаха другите двама гвардейци. — Соломонова присъда! Арамис, ти си истински мъдрец.

Младежите избухнаха в смях и с това цялата работа се свърши. След миг разговорът се прекрати, тримата гвардейци и мускетарят си стиснаха сърдечно ръце и тръгнаха, гвардейците в една посока, Арамис — в друга.

„Ето удобен момент да се помиря с тоя благороден мъж“ — каза си д’Артанян, като се беше отдръпнал малко настрани, докато разговорът завърши. И с това добро намерение той се приближи до Арамис, който се отдалечаваше, без да му обръща никакво внимание.

— Господине — каза му той, — надявам се, че ще ме извините.

— Господине — прекъсна го Арамис, — позволете ми да ви забележа, че в случая вие не постъпихте като възпитан човек!

— Как, господине! — извика д’Артанян. — Нима вие допускате…

— Допускам, че не сте глупак, господине, и макар да идете от Гаскония, трябва да знаете много добре, че не се стъпва без причина върху носни кърпички. Дявол да го вземе! Париж не е настлан с батиста.

Забеляза, че Арамис е силно ядосан.

— Господине, вие напразно искате да ме унижите — каза д’Артанян, чиято свадлива природа започна да взема връх над миролюбивите му решения. — Вярно е, че съм от Гаскония и понеже знаете това, няма защо да ви напомням, че гасконците не са много търпеливи; извинят ли се веднъж, дори и за някаква глупост, те са убедени, че са направили двойно повече от онова, което е трябвало да направят.

— Господине — отвърна Арамис, — не ви казах това, за да се скарам с вас. Слава богу, аз не съм побойник и понеже съм временно мускетар, бия се само когато съм принуден, и то винаги с голямо отвращение; но този път работата е сериозна, защото вие изложихте една дама.

— Ние изложихме, искате да кажете — извика д’Артанян.

— Защо имахте неблагоразумието да ми върнете кърпичката?

— А вие защо я изпуснахте на земята?

— Казах и повтарям, господине, че тази кърпичка не е падала от джоба ми!

— Е! Вие излъгахте два пъти, господине, защото лично аз я видях, когато падна.

— А! По такъв начин ли говорите с мене, господин гасконецо! Добре! Ще ви науча как да се държите.

— А аз ще ви изпратя да прочетете литургията си, господин абате! Извадете шпагата си, ако обичате, още сега!

— Не, скъпи приятелю, ако обичате, само не тук. Не виждате ли, че се намираме точно срещу дома на д’Егийон, който е пълен с изчадия на кардинала? Кой може да ме увери, че негово високопреосвещенство не ви е поръчал да му поднесете главата ми? А аз държа страшно много на своята глава, понеже ми се струва, че стои доста добре на раменете ми. Аз искам да ви убия, бъдете спокоен, но ще ви убия съвсем безшумно, на потулено и удобно място, където не ще можете да се похвалите на никого за своята смърт.

— Съгласен съм, но не бъдете толкова самоуверен и си вземете кърпичката независимо от това дали е ваша или не; може случайно да ви потрябва.

— Вие гасконец ли сте? — попита Арамис.

— Да. И не отлагам срещите си от предпазливост.

— Предпазливостта, господине, е доста излишно качество за мускетарите, зная това, но е необходима за черковните служители и понеже съм само временно мускетар, държа да си остана предпазлив. В два часа ще имам честта да ви очаквам в дома на господин дьо Тревил. Там ще ви покажа удобни места.

Двамата младежи се поклониха, после Арамис се отдалечи по улицата, която водеше към Люксембург, а д’Артанян видя, че времето е напреднало и тръгна към манастира Дешо, като си казваше:

— Положително не ще мога да се върна оттам, но ако бъда убит, поне ще бъда убит от мускетар.

V КРАЛСКИТЕ МУСКЕТАРИ И ГВАРДЕЙЦИТЕ НА ГОСПОДИН КАРДИНАЛА

Д’Артанян не познаваше никого в Париж. Затова отиде на срещата с Атос без секундант, решен да се задоволи с този, който би му предложил неговият противник. Всъщност той имаше твърдото намерение да се извини най-учтиво пред храбрия мускетар, разбира се, без да прояви слабост, тъй като се боеше да не би последиците от този дуел да бъдат неприятни, каквито са винаги последиците при подобни случаи, когато млад и здрав човек се бие срещу ранен и отслабнал противник: ако го победят, той ще удвои тържеството на своя противник; ако победи, ще го обвинят в подлост и лека слава.

Всъщност, ако не сме обрисували зле характера на нашия любител на приключения, читателят вече е забелязал, че д’Артанян съвсем не беше обикновен човек. Затова, колкото и да си повтаряше, че смъртта му е неизбежна, той не се решаваше да си умре тихичко, както на негово място би направил друг, по-страхлив и по-спокоен човек. Той се замисли върху различните характери на тези, с които щеше да се бие, и започна да вижда по-ясно положението си. Надяваше се, че Атос, чието строго лице и благородна осанка му харесваха много, след като изслуша неговото честно извинение, ще му стане приятел. Надяваше се, че Портос ще се изплаши от приключението с портупея — ако не го убият на място, той можеше да го разкаже на всички, което щеше да направи Портос смешен; и най-после, колкото се отнасяше до потайния Арамис, той не се боеше много от него и като предполагаше, че ще стигне до него, смяташе да го изпрати, както му е редът, на оня свят или поне да го рани в лицето, както Цезар съветваше хората си да постъпват с войниците на Помпей, и да развали завинаги красотата, с която Арамис толкова се гордееше.

А д’Артанян имаше и неизчерпаем запас от решителност, внедрен в сърцето му от съветите на неговия баща, а същността на тия съвети беше: „Не се покорявай на никого освен на краля, на кардинала и на господин дьо Тревил“. И той не тръгна, а полетя към манастира на босите кармелитки или Дешо, както го наричаха по онова време — сграда без прозорци сред пусто поле, която, служеше обикновено за срещи на хора, които нямат много време за губене.

Д’Артанян стигна на пустото място, което се разстилаше край манастира. Атос беше чакал само пет минути и удари дванадесет. Следователно той беше точен като самарянка и най-взискателният по отношение на дуелите не можеше да го укори в нищо.

Атос, който все още страдаше жестоко от раната си, при все че лекарят на господин дьо Тревил я беше превързал отново, бе седнал на един камък и чакаше противника си с оная спокойна сдържаност и благородно достойнство, които никога не го напускаха. Като видя д’Артанян, той стана и пристъпи учтиво няколко крачки към него. Д’Артанян се приближи към противника си с шапка в ръка — перото й стигаше чак до земята.

— Господине — каза Атос, — предупредих двама свои приятели, които ще ми бъдат секунданти, но те още не са дошли. Чудно ми е, че закъсняват — нямат такъв навик.

— Аз пък нямам секунданти, господине — каза д’Артанян. — Пристигнах едва вчера в Париж и засега познавам само господин дьо Тревил, на когото ме препоръча моят баща, който е имал честта да му бъде приятел.

Атос се позамисли.

— Само господин дьо Тревил ли познавате? — запита той.

— Да, господине, само него познавам.

— Ех — продължи Атос, като говореше полу на себе си, полу на д’Артанян, — ако ви убия, ще мина за детеубиец!

— Съвсем не, господине — отвърна д’Артанян с поклон, изпълнен с достойнство. — Съвсем не, защото вие ми правите честта да изтеглите шпагата си срещу мене с рана, която навярно много ви затруднява.

— Много ме затруднява наистина и да ви кажа право, вие ми причинихте адска болка. Ще се бия с лявата ръка, така постъпвам винаги в подобни случаи. Не мислете, че ви правя някаква милост. Аз си служа много добре и с двете ръце. Дори това ще бъде неудобство за вас — левакът много обърква противника, който няма опит. Съжалявам, че не ви предупредих за това.

— Вие сте наистина много любезен, господине — каза д’Артанян, като се поклони отново, — и аз съм ви крайно признателен.

— Карате ме да се стеснявам — отвърна с достойнство Атос. — Моля ви да поговорим за друго, ако, разбира се, това не ви е неприятно. Ах! Дявол да го вземе! Каква болка ми причинихте! Рамото ми гори.

— Ако ми позволите… — обади се плахо д’Артанян.

— Какво, господине?

— Имам чудотворен балсам за рани; даде ми го моята майка и аз го изпитах на себе си.

— Е?

— Уверен съм, че най-много за три дни тоя балсам ще ви излекува, а след три дни, господине, когато оздравеете, ще е голяма чест за мене да бъда на ваше разположение.

Д’Артанян каза тези думи простичко, което правеше чест на неговата учтивост и не навреждаше никак на храбростта му.

— Вярвайте, господине — каза Атос, — това предложение ми харесва не защото ще го приема, но защото по него отдалече се познава благородникът. Така говореха и постъпваха рицарите по времето на Карл Велики и всеки благородник трябва да следва примера им. За съжаление ние не живеем вече във времето на великия император. Ние живеем във времето на господин кардинала. След три дни ще узнаят, колкото и да крием, повтарям, след три дни ще узнаят, че ще се бием и ще ни попречат. Ах, тия безделници няма ли да дойдат най-после?

— Ако бързате, господине — каза д’Артанян също така простичко, както беше предложил преди малко да отложат дуела за три дни, — ако бързате и ако ви е приятно да свършите веднага с мене, не се стеснявайте, моля ви.

— И тези думи ми харесват — каза Атос и кимна изискано на д’Артанян, — положително това са думи на умен и храбър човек. Аз обичам такива хора и виждам, че ако не се убием един друг, по-късно ще изпитвам истинско удоволствие да разговарям с вас. Да почакаме тия господа, моля ви, аз имам достатъчно време и така ще бъде по-прилично. А! Ето, струва ми се, че единият иде.

И наистина откъм улица Вожирар се появи грамадната фигура на Портос.

— Как! — извика д’Артанян. — Господин Портос ли е вашият пръв секундант?

— Да, неприятно ли ви е?

— Съвсем не.

— А, ето и другият.

Д’Артанян се обърна натам, накъдето посочи Атос, и видя Арамис.

— Как! — възкликна той още по-учуден от първия път. — Господин Арамис ли е вторият ви секундант?

— Разбира се. Не знаете ли, че ние сме винаги заедно и че мускетарите и гвардейците в двореца и в града ни наричат Атос, Портос и Арамис или тримата неразделни? Всъщност, вие пристигате от Дакс или от По…

— От Тарб — поправи го д’Артанян.

— Позволено ви е да не знаете тази подробност — довърши Атос.

— Уверявам ви, добре са ви нарекли, господа — каза д’Артанян, — и ако случаят с мене повдигне някакъв шум, той ще докаже, че вашият съюз не е основан върху противоположности.

В това време Портос се беше приближил, поздрави с ръка Атос, после се обърна към д’Артанян и се спря крайно учуден.

Да споменем между другото, че той беше сменил портупея си и оставил мантията.

— А! — каза той. — Какво е това?

— С този господин ще се бия — каза Атос, като посочи д’Артанян, и отвърна на поздрава му със същото движение.

— И аз ще се бия с него — каза Портос.

— Само че в един часа — добави д’Артанян.

— Аз също ще се бия с господина — заяви Арамис, когато и той стигна на определеното място.

— Само че в два часа — отвърна д’Артанян със същото спокойствие.

— Всъщност ти защо се биеш, Атос? — запита Арамис.

— Право да ти кажа, не зная точно защо — удари ме силно в рамото. А ти, Портос?

— Аз ли? Аз се бия, защото се бия — отговори Портос, като се изчерви.

Атос, който забелязваше всичко, видя, че лека усмивка се плъзна по устните на гасконеца.

— Имахме малък спор върху облеклото — каза младежът.

— А ти, Арамис? — запита Атос.

— Аз се бия зради богословието — отвърна Арамис, като направи знак на д’Артанян, че го моли да пази в тайна причината за дуела.

Атос видя, че д’Артанян отново се усмихна.

— Наистина ли? — запита Атос.

— Да, не сме съгласни по един въпрос от свети Августин — отвърна гасконецът.

— Той безспорно е умен човек — прошепна Атос.

— А сега, господа, понеже се събрахте — каза д’Артанян, — позволете ми да ви поднеса своите извинения.

При думата извинения челото на Атос се помрачи. По устните на Портос заигра високомерна усмивка, а Арамис поклати отрицателно глава.

— Не ме разбирате, господа — каза д’Артанян и дигна глава, по която в този миг играеше слънчев лъч и осветяваше тънките и смели черти на лицето му, — искам извинение, в случай че не мога да платя дълга си и към тримата, тъй като господин Атос има право да ме убие пръв, а това намалява до голяма степен задължението ми към вас, господин Портос, и почти не ми дава възможност да се издължа на вас, господин Арамис. А сега, господа, повтарям ви, извинете ме, но само за това и — пазете се!

При тези думи д’Артанян изтегли шпагата си с най-смелото движение, което може да съществува.

Кръвта беше нахлула в главата на д’Артанян и в този миг той бе изтеглил шпагата си срещу всички мускетари в кралството, както направи това срещу Атос, Портос и Арамис.

Беше дванадесет и четвърт. Слънцето, спряло на зенита, заливаше с палещите си лъчи мястото, избрано за дуела.

— Много е горещо — каза Атос, като изтегли и той шпагата си, — но не мога да съблека дрехата си, защото преди малко почувствувах, че от раната ми тече кръв, а се боя да не смутя господина, като му покажа кръв, която лично той не ми е пуснал.

— Така е, господине — съгласи се д’Артанян, — пусната от мене или от друг, аз винаги с голямо съжаление ще гледам кръвта на такъв храбър благородник; и аз ще се бия като вас с дреха.

— Хайде, хайде — намеси се Портос, — стига толкова любезности и помислете, че и ние чакаме реда си.

— Говорете само от свое име, Портос, когато казвате такива неблагоприлични думи — прекъсна го Арамис. — Аз пък намирам, че любезностите, които тези господа си разменят, са много уместни и са напълно достойни за двама благородници.

— На ваше разположение съм, господине — каза Атос и зае позиция.

— Очаквах вашите заповеди — каза д’Артанян и кръстоса шпагата си с неговата.

Но двете рапири едва се докоснаха и звъннаха и отряд гвардейци на негово високопреосвещенство, предвождани от господин дьо Жюсак, вече се показаха иззад ъгъла на манастира.

— Гвардейци на кардинала! — извикаха едновременно Портос и Арамис. — Приберете шпагите, господа! Приберете шпагите!

Но беше много късно. Двамата противници бяха забелязани в такова положение, което не позволяваше да се съмняват в намеренията им.

— Хей! — викна Жюсак, като пристъпи към тях и даде знак на хората си да направят същото. — Хей! Мускетари! Биете ли се тук! Какво става със заповедите?

— Много сте благородни, господа гвардейци — каза Атос, изпълнен със злоба, защото Жюсак беше един от вчерашните нападатели. — Ако ние ви бяхме видели да се биете, по никой начин нямаше да ви пречим, уверявам ви. Оставете ни да си гледаме работата и ще получите безплатно удоволствие.

— Господа — каза Жюсак, — с голямо съжаление ви заявявам, че това е невъзможно. Дългът преди всичко. И тъй, моля, приберете шпагите си и ни последвайте.

— Господине — каза Арамис, като подражаваше на Жюсак, — с голямо удоволствие бихме се подчинили на вашата любезна покана, ако зависеше от нас; но за нещастие това е невъзможно: господин дьо Тревил ни е забранил. Вървете си по пътя, това е най-доброто, което можете да направите.

Подигравката раздразни много Жюсак.

— Ние ще ви принудим — каза той, — ако не ни се подчините.

— Те са петима — прошепна Атос, — а ние сме само трима. Пак ще ни бият и ще трябва да умрем тук — заявявам ви, че няма да се явя втори път победен пред капитана.

Атос, Портос и Арамис се приближиха веднага един до друг, докато Жюсак подреждаше войниците си.

Този миг беше достатъчен на д’Артанян, за да вземе решение: това беше едно от ония събития, които определят съдбата на човека. Трябваше да избира между краля и кардинала, а избере ли веднъж, трябваше да постоянствува в избора си. Да се бие, значеше да не се подчини на закона, да рискува главата си и изведнъж да стане враг на един министър, по-могъщ от самия крал; ето какво разбра младежът и трябва да кажем за негова чест, че той не се поколеба нито за миг. Като се обърна към Атос и неговите приятели, той каза:

— Господа, позволете ми да ви поправя: вие казахте, че сте само трима, а на мене ми се струва, че сме четирима.

— Но вие не сте от нашите — каза Портос.

— Вярно е — отвърна д’Артанян. — Аз не нося вашата униформа, но душата ми е като вашата. Сърцето ми е мускетарско, чувствувам това, господине, и то ме увлича.

— Отдръпнете се, млади момко — викна Жюсак, който навярно по движенията и по израза на лицето беше разбрал намерението на д’Артанян. — Можете да се оттеглите, позволяваме ви. Спасете кожата си, побързайте.

Д’Артанян не се помръдна от мястото си.

— Вие наистина сте славно момче — каза Атос и стисна ръката на младежа.

— Хайде! Хайде! Трябва да вземем някакво решение — обади се Жюсак.

— Хайде — казаха Портос и Арамис — да направим нещо.

— Вие сте много благороден, господине — каза Атос. Но и тримата мислеха за младостта на д’Артанян и се бояха от неговата неопитност.

— Ще бъдем само трима, от които единият ранен, и едно дете — продължи Атос — и все пак ще кажат, че сме били четирима.

— Да, но да отстъпим! — каза Портос.

— Трудно е — заяви Атос.

Д’Артанян разбра тяхната нерешителност.

— Господа, нека опитам все пак — каза той, — кълна се в честта си, че няма да си отида оттук, ако бъдем победени.

— Как се казвате, храбри момко? — запита Атос.

— Д’Артанян, господине.

— Добре тогава! Атос, Портос, Арамис и д’Артанян, напред! — извика Атос.

— Е, господа, хайде, ще решите ли най-после? — осведоми се за трети път Жюсак.

— Готово, господа — заяви Атос.

— И какво решение взехте? — запита Жюсак.

— Ще имаме честта да ви нападнем — отвърна Арамис, като с едната ръка повдигна шапката си, а с другата изтегли шпагата.

— А! Съпротивявате се! — извика Жюсак.

— Дявол да го вземе! Това учудва ли ви?

И деветимата противници се хвърлиха бясно един срещу друг, но като спазваха известен ред.

Атос поведе бой с някой си Каюзак, любимец на кардинала, Портос — с Бикара, а Арамис видя насреща си двама противника.

Д’Артанян пък се нахвърли срещу самия Жюсак.

Сърцето на младия гасконец биеше до пръсване, не от страх, слава богу, нямаше и помен от страх, а от възбуда; той се биеше като разярен тигър, като обикаляше десет пъти противника си, а двадесет пъти изменяше тактиката и местоположението си. Жюсак беше, както казваха тогава, „майстор на шпагата“ и имаше голяма опитност; но той много мъчно се бранеше срещу лекия противник, който подскачаше, отстъпваше всеки миг от установените правила, нападаше от всички страни едновременно и отбиваше ударите като човек, който държи извънредно много на кожата си.

Накрая тази борба изкара Жюсак из търпение. Ядосан, че не може да се справи с този, когото смяташе за дете, той се разгорещи и започна да греши. Д’Артанян, който нямаше голяма опитност, но знаеше основно теорията, стана още по-пъргав. Като искаше да свърши с него, Жюсак пристъпи бързо с десния крак напред и се опита да нанесе на противника си страшен удар; но д’Артанян отби ловко удара и докато Жюсак се изправяше, плъзна се като змия под острието му и го прониза с шпагата си. Жюсак падна като сноп.

Тогава д’Артанян хвърли бърз и тревожен поглед към полесражението.

Арамис беше убил вече единия си противник, но другият го затрудняваше много. Все пак Арамис беше в благоприятно положение и още можеше да се защищава.

Бикара и Портос се бяха ранили взаимно. Портос беше ранен в ръката към мишницата, а Бикара в бедрото. Но раните бяха леки и те се биеха още по-ожесточено.

Атос, ранен отново от Каюзак, ставаше все по-блед и по-блед, но не отстъпваше нито крачка. Той беше само прехвърлил шпагата си и се биеше с лявата ръка.

Според законите на дуела по онова време д’Артанян можеше да помогне на някого; докато търсеше с очи кой от другарите му има нужда от помощ, той срещна погледа на Атос. Този поглед беше много красноречив. Атос по-скоро би умрял, отколкото да повика за помощ, но той можеше да гледа и с поглед да поиска подкрепа. Д’Артанян разбра това, направи страшен скок и нападна Каюзак отстрани, като извика:

— Обърнете се към мене, господин гвардеецо, ще ви убия!

Каюзак се обърна; тъкмо навреме. Атос, поддържан досега само от изключителната си смелост, падна на едното си коляно.

— Дявол да го вземе! — извика той на д’Артанян. — Не го убивайте, млади момко, моля ви, аз имам да уреждам с него стари сметки, когато оздравея и се почувствувам добре. Само го обезоръжете, отнемете му шпагата. Добре! Много добре.

Това възклицание се изтръгна от Атос, когато шпагата на Каюзак отлетя на двадесетина крачки от него. Д’Артанян и Каюзак се спуснаха едновременно, единият, за да си я вземе обратно, другият — за да я завладее; но д’Артанян, като по-пъргав, стигна пръв и стъпи отгоре й.

Каюзак изтича до гвардееца, убит от Арамис, взе рапирата му и искаше да се върне при д’Артанян; но на пътя си се натъкна на Атос, който си беше поотдъхнал през кратката почивка, дадена му от д’Артанян, и искаше да продължи борбата, тъй като се страхуваше да не би д’Артанян да убие противника му.

Д’Артанян разбра, че ще обиди Атос, ако му попречи. И наистина след няколко секунди Каюзак падна с пронизано гърло.

В същия миг Арамис опираше шпагата си в гърдите на своя повален противник и го принуждаваше да иска милост.

Оставаха Портос и Бикара. Портос непрестанно проявяваше самохвалство, запитваше Бикара колко ли може да е часът и го поздравяваше за ротата, която брат му беше получил в Наварския полк; но той не печелеше нищо с шегите си. Бикара беше от ония железни хора, които падат само мъртви.

А трябваше да свършат вече. Стражата можеше да дойде и да залови всички участници в дуела — и здрави и ранени, и роялисти и кардиналисти. Атос, Арамис и д’Артанян заобиколиха Бикара и му предложиха да се предаде. Макар и сам срещу всички и с пронизано бедро, Бикара искаше да продължи, но Жюсак, който се беше повдигнал на лакътя си, му извика да се предаде. Бикара беше гасконец като д’Артанян; той си направи оглушки и само се засмя, а като намери време да очертае между два удара един кръг на земята с върха на шпагата си, каза, като подражаваше подигравателно един стих от библията:

— Тук ще умре Бикара, сам сред тези, които са с него.

— Но те са четирима срещу тебе; предай се, заповядвам ти.

— А! Щом заповядваш, друга работа — каза Бикаря. — Ти си ми бригадир и аз съм длъжен да се подчиня.

И като отскочи назад, той счупи шпагата си на коляното, за да не я предаде, хвърли парчетата през стената на манастира, скръсти ръце и засвири кардиналска песен.

Храбростта винаги се уважава дори у неприятеля. Мускетарите поздравиха Бикара с шпагите си и ги прибраха в ножниците. Д’Артанян направи същото, после с помощта на Бикара, единствен останал прав, пренесе до преддверието на манастира Жюсак, Каюзак и единия противник на Арамис, който беше само ранен. Другият, както казахме, беше мъртъв. После удариха камбаната, взеха четирите шпаги, които бяха останали здрави, и пияни от радост се запътиха към дома на господин дьо Тревил.

Те вървяха под ръка, като заемаха цялата ширина на улицата и повеждаха със себе си всеки срещнат мускетар, тъй че накрая се образува истинско триумфално шествие. Д’Артанян беше упоен от радост, той вървеше между Атос и Портос, прегърнал ги нежно.

— Ако не съм още мускетар — каза той на новите си приятели, като влезе в дома на господин дьо Тревил, — поне съм приет за ученик, нали?

VI НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО КРАЛ ЛУИ ТРИНАДЕСЕТИ

Тази случка вдигна голям шум. Господин дьо Тревил смъмри гласно своите мускетари, а тихичко ги поздрави; но понеже нямаше време за губене и трябваше да предупреди краля, господин дьо Тревил побърза да отиде в Лувър. Беше вече много късно, кралят се бе затворил с кардинала и на господин дьо Тревил казаха, че кралят работи и не може да го приеме сега. Вечерта господин дьо Тревил се яви, когато кралят играеше. Кралят печелеше и понеже негово величество беше голям скъперник, имаше отлично настроение. Затова, щом забеляза още отдалече Тревил, кралят каза:

— Елате тук, господин капитан, елате да ви посмъмря. Знаете ли, че негово високопреосвещенство ми се оплака от вашите мускетари, и то с такова вълнение, че негово високопреосвещенство тая вечер е болен. Ах, та вашите мускетари са същински дяволи, хора за обесване!

— Не, сир — отвърна Тревил, който още веднага схвана накъде отива работата, — не, тъкмо обратното, те са добри хорица, кротки като агънца и имат само едно желание, уверявам ви в това: шпагата им да излиза от ножницата само в служби на ваше величество. Но какво да се прави, гвардейците на господин кардинала все гледат да се спречкат с тях и за честта на полка клетите младежи са принудени да се бранят.

— Послушайте, господин дьо Тревил! — каза кралят. — Послушайте! Би казал човек, че става дума за някакъв монашески орден! Повярвайте, драги ми капитане, иска ми се да ви отнема чина и да го дам на госпожица дьо Шемро, на която обещах абатство. Но не мислете, че ще ви повярвам така, от една дума. Наричат ме Луи Справедливи, господин дьо Тревил, и сега ще видим как стои работата.

— Аз вярвам във вашата справедливост, сир, и ще чакам спокойно и търпеливо благоволението на Ваше величество.

— Почакайте тогава, господине, почакайте — каза кралят. — Няма да ви карам дълго да чакате.

Всъщност щастието се променяше и понеже кралят започваше да губи спечеленото, беше му приятно, че намира предлог да се измъкне от играта. И тъй кралят стана след малко, прибра в джоба си парите, които стояха пред него — по-голямата част бяха спечелени, — и каза:

— Ла Виьовил, заемете мястото ми, трябва да поговоря с господин дьо Тревил по важна работа. Ах, да… пред мене имаше осемдесет луи; поставете същата сума, та тези, които са изгубили, да не се оплакват. Справедливостта преди всичко.

После се обърна към господин дьо Тревил, тръгна с него към един прозорец и продължи:

— И тъй, господине, вие казвате, че гвардейците на негово високопреосвещенство са гледали да се спречкат с вашите мускетари?

— Да, сир, както винаги.

— А как е станало това? Разкажете! Вие знаете, драги ми капитане, че един съдия трябва да изслуша и двете страни.

— Ах, боже мой! Много просто и много естествено. Трима от най-добрите ми войници, които ваше величество познава по име и неведнъж е оценявал тяхната преданост и които, мога да заявя това пред краля, вземат много присърце службата си, и така трима от най-добрите ми войници, господата Атос, Портос и Арамис, решили да се поразходят с един млад гасконец, който аз им препоръчах същата сутрин. Смятали да отидат до Сен Жермен, ако не се лъжа, и си определили среща при манастира Дешо, но им попречили господин дьо Жюсак и господата Каюзак, Бикара и други двама гвардейци, които навярно злонамерено са отивали там в толкова голяма компания с цел да престъпят закона.

— Да! Да! Вие ме подсещате — каза кралят. — Навярно те са отивали там, за да се бият.

— Аз не ги обвинявам, сир, но оставям на ваше величество да прецените какво могат да търсят петима въоръжени мъже в такова пусто място като околността на манастира.

— Да, имате право, Тревил, имате право.

— Тогава те, като видели моите мускетари, променили намерението си и забравили личната вражда пред враждата към полка; нали ваше величество знае, че мускетарите, които са верни на краля, само на краля, са естествени врагове на гвардейците, верни само на кардинала.

— Да, Тревил, да — каза тъжно кралят, — и е много печално, уверявам ви, че във Франция има две партии и двама държавни глави. Но на всичко това ще се сложи край, Тревил, на всичко ще се сложи край. Значи вие твърдите, че гвардейците са гледали да се спречкат с мускетарите?

— Казвам, че навярно случаят е бил такъв, но не мога да се закълна в това, сир. Знаете колко трудно е да се открие истината, ако човек не е надарен с оная необикновена прозорливост, която е станала причина да нарекат Луи XIII Справедливия…

— И имате право, Тревил. Но вашите мускетари не са били сами, с тях е имало и едно дете.

— Да, сир, и един ранен, така че трима кралски мускетари, от които единият е бил ранен, и едно дете не само са устояли на петима от най-страшните гвардейци на господин кардинала, но дори са повалили четирима от тях.

— Но това е победа! — извика кралят със светнало лице. — Пълна победа!

— Да, сир, тъй пълна, както победата при моста Се.

— Четирима души, от които единият ранен, а другият дете ли казвате?

— Едва ли може да се каже, че е младеж, но в случая той се е държал толкова добре, че аз ще се осмеля да го препоръчам на Ваше величество.

— Как се казва той?

— Д’Артанян, сир. Син на един от най-старите ми приятели! Син на човек, който заедно с блаженопочившия ви баща е участвувал във войната като доброволец.

— И вие казвате, че този младеж се е държал добре? Разкажете ми случая, Тревил, вие знаете, че обичам разказите за войни и битки.

И крал Луи XIII засука гордо мустаци и опря ръка на хълбока си.

— Сир — започна Тревил, — както ви казах, господин д’Артанян е почти дете и понеже няма честта да бъде мускетар, бил в гражданско облекло; гвардейците на господин кардинала, като взели предвид неговата младост и най-вече това, че не принадлежи към полка, го поканили да си отиде, преди да нападнат.

— Е, виждате ли, Тревил — прекъсна го кралят, — че те са нападнали.

— Правилно, сир: няма никакво съмнение в това; и така, поканили го да си отиде: той отвърнал, че е мускетар по сърце, че е напълно предан на Ваше величество и ще остане с господа мускетарите.

— Храбър младеж — прошепна кралят.

— И наистина той останал с тях; а негово величество има в негово лице един здрав воин, тъй като той е нанесъл на Жюсак страшния удар с шпага, който ядоса толкова много господин кардинала.

— Той ли е ранил Жюсак? — извика кралят. — Той, това дете! Не е възможно, Тревил.

— Всичко е точно така, както имах честта да доложа на ваше величество.

— Жюсак, един от най-добрите фехтовачи в кралството!

— Да, да, сир! Той си е намерил майстора.

— Искам да видя този младеж, Тревил, искам да го видя и ако може да се направи нещо за него, ние ще се заемем с това.

— Ваше величество, кога ще благоволите да го приемете?

— Утре по обед, Тревил.

— Сам ли да го доведа?

— Не, доведете ми ги и четиримата. Искам да благодаря на всички едновременно. Преданите хора са рядкост, Тревил, и предаността трябва да се възнаграждава.

— По обед, сир, ще бъдем в Лувър.

— А! Качете се по малката стълба, Тревил, по малката стълба. Не е нужно кардиналът да знае…

— Да, сир.

— Нали разбирате, Тревил, законът все пак си е закон, а дуелите в края на краищата са забранени.

— Но тая среща се различава коренно от обикновените условия на дуела, тя е сбиване и доказателство за това е, че са били петима гвардейци на кардинала срещу моите трима мускетари и господин д’Артанян.

— Така е — съгласи се кралят, — но все пак минете по малката стълба, Тревил.

Тревил се усмихна. Но понеже беше постигнал вече много, като накара детето да се разбунтува срещу учителя си, той се поклони почтително на краля и с негово разрешение се сбогува.

Още същата вечер тримата мускетари бяха уведомени за честта, която им бе оказана. Понеже познаваха отдавна краля, те не се запалиха много: но д’Артанян с гасконското си въображение видя в тоя случай бъдещото си щастие и прекара нощта в златни мечти. Още в осем часа сутринта той беше у Атос.

Д’Артанян свари мускетаря вече облечен и готов да излезе. Тъй като бе определено приемът у краля да стане в дванадесет часа, той се беше уговорил с Портос и Арамис да отидат да поиграят на топка в една игрална зала съвсем близо до люксембургските конюшни. Атос покани д’Артанян да отиде с тях и той, макар че не познаваше тази игра, понеже никога не беше играл, се съгласи, защото беше едва девет часа и не знаеше къде да прекара времето си до дванадесет.

Двамата мускетари бяха вече там и играеха. Атос, който беше много силен във всички телесни упражнения, мина с д’Артанян срещу тях и им предложи да се състезават. Но още при първото движение, което направи, макар да играеше с лявата ръка, той разбра, че раната му е още много прясна и не ще му позволи да прави такива упражнения. И тъй д’Артанян остана сам и понеже заяви, че е много неопитен да поддържа правилно играта, продължиха да си подхвърлят само топките, без да броят точките. Но една от топките, захвърлена от херкулесовската ръка на Портос, мина много близо до лицето на д’Артанян и той си помисли, че ако топката не беше прелетяла край него, а го беше ударила в лицето, аудиенцията навярно би се провалила, тъй като той нямаше да има никаква възможност да се яви пред краля. А понеже според гасконското му въображение от тази аудиенция зависеше цялото му бъдеще, той се поклони учтиво на Портос и Арамис, като им заяви, че ще почне да играе, когато бъде в състояние да им даде отпор, и отиде край въжето, сред зрителите.

За нещастие на д’Артанян между зрителите се намираше един гвардеец на негово високопреосвещенство, който беше още много ядосан от поражението на другарите си, станало едва вчера, и се беше заклел при първия удобен случай да отмъсти. Той сметна, че моментът е подходящ и се обърна към съседа си:

— Не е чудно — каза той, — че този младеж се бои от топката, навярно е някой мускетарски чирак.

Д’Артанян се обърна, сякаш змия го ухапа, и втренчи поглед в гвардееца, който беше изрекъл тая дръзка обида.

— Дявол да го вземе! — продължи гвардеецът, като сучеше нахално мустака си. — Гледайте ме, колкото си искате, малки ми господинчо, аз казах, каквото казах.

— А понеже това, което казахте, е много ясно и думите нямат нужда от обяснение — отвърна д’Артанян шепнешком, — Моля ви да ме последвате.

— Кога именно? — попита гвардеецът със същата насмешка.

— Веднага, ако обичате. — Вие навярно знаете кой съм аз?

— Аз ли? Не зная и не искам нищо да зная.

— Грешите, защото ако знаехте името ми, може би нямаше да бързате толкова много!

— Как се казвате?

— Бернажу, на ваше разположение.

— Е добре, господин Бернажу — каза спокойно д’Артанян, — ще ви чакам пред вратата.

— Вървете, господине, аз ида след вас.

— Не бързайте много, господине, за да не забележат, че излизаме заедно; вие разбирате нали, че многото хора могат да попречат на нашата работа.

— Добре — отвърна гвардеецът, учуден, че името му не направи по-силно впечатление на младежа.

И наистина името на Бернажу беше известно на всички с изключение може би само на д’Артанян, тъй като то се срещаше най-често във всекидневните сбивания, които никакви укази на краля и кардинала не бяха успели да прекратят.

Портос и Арамис бяха тъй увлечени в играта, а Атос ги гледаше така внимателно, че те дори не забелязаха кога е излязъл младият им другар, който, както беше казал на гвардееца на негово високопреосвещенство, се спря при вратата; след малко слезе и гвардеецът. Д’Артанян нямаше време за губене — аудиенцията при краля беше определена за дванадесет часа. Той се огледа наоколо и като видя, че улицата е пуста, каза на противника си:

— Повярвайте, щастие е за вас, макар че се наричате Бернажу, че имате работа само с един мускетар чирак, но бъдете спокоен, аз ще направя всичко, което е по силите ми. Защищавайте се.

— Но — каза гвардеецът, когото д’Артанян предизвикваше по такъв начин — струва ми се, че мястото е зле избрано и че ще бъде по-добре да отидем зад абатството Сен Жермен или в Прео-Клерк.

— Предложението ви е много разумно — отвърна д’Артанян. — За нещастие аз не разполагам с много време, защото точно в дванадесет часа имам среща. И така, защищавайте се, господине, защищавайте се!

Бернажу не беше от ония хора, които чакат да ги подканят по два пъти. Още същия миг шпагата блесна в ръката му и като имаше предвид възрастта на противника си, той се нахвърли върху него с надеждата, че ще го сплаши.

Но д’Артанян беше издържал предната вечер изпита си и възгордян от скорошната победа, цял проникнат от мисълта за предстоящата кралска милост, реши да не отстъпва нито крачка: шпагите се кръстосаха до дръжките и тъй като д’Артанян стоеше твърдо на мястото си, противникът му направи крачка назад. Но при това движение шпагата на Бернажу се отклони, д’Артанян издебна този момент, отби удара, хвърли се напред и засегна противника си в рамото. Сега пък д’Артанян отстъпи веднага крачка назад и дигна нагоре шпагата си; но Бернажу му извика, че това не е нищо, нахвърли се слепешком върху него и сам се натъкна на шпагата му. Обаче той не падаше и не се признаваше за победен, а само отстъпваше към дома на господин дьо Ла Тремуй, при когото служеше негов роднина. Д’Артанян не знаеше колко е тежка последната рана, която беше нанесъл на противника си, затова го преследваше усилено. Той навярно щеше да го довърши с третия удар, но шумът, който се дигаше на улицата, стигна до игралната зала и двама приятели на гвардееца, които бяха чули разговора му с д’Артанян и го бяха видели да излиза веднага след този разговор, изскочиха с шпаги в ръка от игралната зала и се нахвърлиха върху победителя. Но веднага се появиха Атос, Портос и Арамис и в момента, когато двамата гвардейци нападнаха младия им другар, те ги принудиха да се обърнат. В същия миг Бернажу падна и понеже гвардейците останаха само двама срещу четирима, започнаха да викат:

— На помощ, другари от дома на Тремуй!

При тези викове всички, които се намираха в дома, излязоха и се нахвърлиха върху четиримата другари, които също започнаха да викат:

— На помощ, мускетари! — Този вик обикновено намираше отзвук, защото всички знаеха, че мускетарите са врагове на негово високопреосвещенство и ги обичаха заради омразата им към кардинала. Така че гвардейците от другите роти, които не служеха при Червения дук, както го беше нарекъл Арамис, при такива разпри вземаха обикновено страната на кралските мускетари. От тримата гвардейци от ротата на господин Де-з-Есар, които минаваха, двамата отидоха на помощ на четиримата другари, а третият се затича към дома на господин дьо Тревил, като викаше:

— На помощ, мускетари!

Както винаги домът на дьо Тревил беше пълен с мускетари. Те се притекоха на помощ на другарите си; схватката стана обща, но мускетарите имаха надмощие: гвардейците на кардинала и хората на господин дьо ла Тремуй отстъпиха в дома и затвориха вратите тъкмо навреме, като попречиха на враговете да нахлуят заедно с тях. Раненият още в началото беше пренесен вътре, но както споменахме, в много лошо състояние.

Възбуждението сред мускетарите и техните съюзници беше стигнало крайния си предел и те вече обмисляха дали да запалят дома на господин дьо Ла Тремуй, за да накажат слугите му, които бяха дръзнали да нападнат кралските мускетари. Предложението бе направено и прието с възторг, но за щастие удари единадесет часът; д’Артанян и другарите му си спомниха за аудиенцията и понеже не им се искаше да бъде нанесен един такъв славен удар без тях, успяха да успокоят духовете. Хвърлиха само няколко камъка по вратите, но вратите устояха: тогава им омръзна. Всъщност тези, които можеха да се сметнат за главни виновници в случая, се бяха отделили преди малко от другите и отиваха към дома на господин дьо Тревил, който ги очакваше, осведомен вече за боя.

— По-скоро в Лувър — каза той, — в Лувър да не губим нито миг и да се постараем да видим краля, преди да бъде предупреден от кардинала; ще му представим тоя случай като продължение на вчерашния и те ще минат заедно.

Господин дьо Тревил, придружен от четиримата младежи, се запъти към Лувър, но за голяма изненада на капитана на мускетарите там му съобщиха, че кралят е отишъл на лов за елени в гората Сен Жермен. Господин дьо Тревил накара да му повторят два пъти тази вест и другарите му видяха, че при всяко повтаряне лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

— Негово величество имаше ли вчера намерение да отиде на лов? — запита той.

— Не, ваше превъзходителство — отвърна камердинерът. — Тая сутрин главният егер му съобщи, че заради него нощес са отбили един елен. Най-напред той отговори, че няма да отиде, после не можа да устои на удоволствието, което му обещаваше този лов, и след закуската замина.

— Кралят вижда ли се с кардинала? — попита господин дьо Тревил.

— По всяка вероятност да — отвърна камердинерът, — защото тая сутрин видях, че каляската на негово високопреосвещенство е впрегната, запитах къде отиват и ми отговориха: в Сен Жермен.

— Изпреварили са ни — каза господин дьо Тревил. — Господа, ще видя краля довечера, но не ви съветвам да се мяркате пред него.

Съветът беше много разумен и бе даден от човек, който познаваше много добре краля, затова четиримата младежи не се опитаха да му противоречат. И господин дьо Тревил ги покани да се приберат по домовете си и да чакат нарежданията му.

Като се прибра у дома си, господин дьо Тревил реши, че трябва да избърза и да се оплаче пръв. Той изпрати един от своите слуги при господин дьо Ла Тремуй с писмо, в което го молеше да изпъди от дома си гвардееца на господин кардинала и да смъмри хората си, задето са имали дързостта да нападнат мускетарите. Но господин дьо Ла Тремуй, предупреден вече от своя коняр, който, както ни е известно, беше роднина на Бернажу, отговори, че нито господин дьо Тревил, нито пък мускетарите му имат право да се оплакват, а тъкмо обратно, той има това право, тъй като мускетарите са нападнали хората му и са искали да запалят неговия дом. И понеже спорът между двамата благородници можеше да продължи дълго, тъй като всеки, съвсем естествено, щеше да поддържа своето мнение, господин дьо Тревил намери начин за разрешение на въпроса — трябваше да отиде лично при господин дьо Ла Тремуй.

И той отиде веднага в дома му и заповяда да доложат за него.

Двамата благородници се поздравиха вежливо. Те не бяха приятели, но се уважаваха. И двамата бяха храбри и честни хора; и понеже господин дьо Ла Тремуй беше протестант, виждаше рядко краля и не принадлежеше към никоя партия, нямаше изобщо никакво предубеждение в обществените си отношения. Но този път, макар и учтив, приемът му беше по-хладен, отколкото обикновено.

— Господине — каза господин дьо Тревил, — и двамата смятаме, че сме обидени един от друг, и аз дойдох лично, за да изясним заедно това положение.

— С удоволствие — отвърна господин дьо Ла Тремуй, — но аз ви предупреждавам, че съм добре осведомен — вашите мускетари са виновни за всичко.

— Вие сте много справедлив и много разумен човек, господине — каза господин дьо Тревил, — и навярно ще приемете предложението, което ще ви направя.

— Говорете, господине, аз ви слушам.

— Как се чувствува господин Бернажу, роднината на вашия коняр?

— Много зле, господине. Освен раната в ръката, която не е опасна, той е ранен и на друго място — шпагата е засегнала белия му дроб и лекарят не дава почти никаква надежда.

— Но раненият в съзнание ли е?

— Напълно.

— Говори ли?

— С мъка, но говори.

— Добре, господине! Да отидем при него; да го закълнем в името на бога, пред когото той може би скоро ще се яви, да каже истината. Аз го вземам за съдия на собственото ми дело, господине, и ще повярвам на това, което той каже.

Господин дьо Ла Тремуй се позамисли малко, но тъй като беше трудно да се направи по-разумно предложение, се съгласи.

И двамата слязоха в стаята, където лежеше раненият. Щом видя да влизат двамата знатни благородници, които идеха да го посетят, той понечи да се надигне в леглото си, но тъй като беше много слаб и изтощен, от усилието, което направи, му прилоша и почти изгуби съзнание.

Господин дьо Ла Тремуй се приближи до него и му даде да вдиша някакво лекарство, което му възвърна съзнанието. Тогава господин дьо Тревил, който не искаше да бъде обвинен, че е повлиял на болния, покани господин дьо Ла Тремуй да го разпита сам.

Предвижданията на господин дьо Тревил се сбъднаха. Изправен между живота и смъртта, Бернажу и не помисли да скрие истината; той разказа на двамата благородника всичко така, както се беше случило.

Господин дьо Тревил не искаше нищо повече; той пожела на Бернажу бързо оздравяване, сбогува се с господин дьо Ла Тремуй, прибра се в къщи и веднага прати да съобщят на четиримата приятели, че ги чака на обед.

Господин дьо Тревил приемаше много отбрано общество, което се състоеше всъщност само от противници на кардинала. И разбира се, през време на обеда разговорът се въртеше все около двата неуспеха, които бяха претърпели гвардейците на негово високопреосвещенство. Понеже д’Артанян беше героят на тия два дена, върху него се изсипаха всички поздравления, които Атос, Портос и Арамис му отстъпиха не само като добри другари, но и като хора, които доста често са получавали похвали и могат да се откажат в негова полза.

Към шест часа господин дьо Тревил съобщи, че трябва да отиде в Лувър, но понеже часът на аудиенцията, назначен от негово величество, беше минал, вместо да поиска разрешение да мине по малката стълба, той отиде с четиримата младежи в чакалнята. Кралят още не беше се върнал от лов. Нашите младежи чакаха вече от половин час, смесени с тълпата придворни. В този момент всички врати се разтвориха и се съобщи, че Негово величество пристига.

При това съобщение д’Артанян цял се разтрепера. Следващият миг навярно щеше да реши неговото бъдеще. И очите му се впиха тревожно във вратата, през която щеше да влезе кралят.

Луи XIII влезе пръв; той беше в ловджийски костюм, целият в прах, с големи ботуши и с камшик в ръка. От пръв поглед д’Артанян разбра, че кралят е ядосан.

Но явното неразположение на негово величество не попречи на придворните да се наредят на пътя му; в кралските чакални е по-добре да те погледнат с гневен поглед, отколкото изобщо да не те погледнат. Тримата мускетари не се поколебаха и пристъпиха крачка напред, а пък д’Артанян се криеше зад тях; но макар че кралят познаваше лично Атос, Портос и Арамис, той мина край тях, без да ги погледне, без да им продума, сякаш никога не беше ги виждал. Погледът на краля се спря за миг върху господин дьо Тревил, който издържа така твърдо тоя поглед, че кралят извърна очи; след това Негово величество се прибра в покоите си, мърморейки си сърдито.

— Работите вървят зле — забеляза усмихнат Атос. — И този път няма да получим ордени.

— Чакайте тук десет минути — каза господин дьо Тревил. — Ако след десет минути не изляза, върнете се у дома, излишно ще бъде да ме чакате повече.

Четиримата младежи чакаха десет минути, четвърт час, двадесет минути и като видяха, че господин дьо Тревил го няма, излязоха много разтревожени за това, което можеше да се случи.

Господин дьо Тревил влезе смело в кабинета на краля и намери негово величество в много лошо настроение — седнал на едно кресло, той удряше ботушите си с дръжката на камшика, — но това не попречи на господин дьо Тревил да го попита най-хладнокръвно как е със здравето.

— Зле, господине, зле — отвърна кралят. — Скучая.

И наистина това беше най-лошата болест на Луи XIII, който много често повикваше някой от придворните си, завеждаше го до прозореца и му казваше: господин еди-кой си, хайде да поскучаем заедно.

— Как! Ваше величество, вие скучаете! — каза господин дьо Тревил. — Не ви ли достави удоволствие днешният лов?

— Хубаво удоволствие, господине! Всичко се изражда, повярвайте ми, и не зная дивечът ли не оставя вече дири, или пък кучетата са изгубили обонянието си. Подгонихме един стар елен, тичахме след него шест часа и когато почти го заградихме и Сен Симон вече дигаше рога, за да затръби, че еленът е обграден, изведнъж всички кучета се извърнаха настрани и се нахвърлиха върху едно еленче. Ще видите, че ще бъда принуден да се откажа от лова с кучета, както се отказах от лова със соколи. Ах! Аз съм много нещастен крал, господин дьо Тревил! Останал ми беше само един ловджийски сокол и той умря оня ден.

— Наистина, сир, аз разбирам вашето отчаяние, нещастието е голямо; но на вас ви остават, ако не се лъжа, още много соколи и ястреби.

— И никой, който да ги обучава. Соколниците си отиват и сега само аз познавам изкуството на лова със соколи. След мене всичко ще се свърши и ще почнат да ловят дивеч с клопки и примки. Да имах поне време да си обуча ученици! Да, но господин кардиналът не ми дава нито миг спокойствие, говори ми за Испания, за Австрия, за Англия! А! Тъкмо стана дума за кардинала. Господин дьо Тревил, аз съм недоволен от вас.

Господин дьо Тревил очакваше мислите на краля да вземат такава насока. Той познаваше отдавна краля; разбрал беше, че всички тези оплаквания са само предисловия, нещо като възбудително средство, което да го насърчи, за да стигне дотам, където искаше да стигне.

— С какво съм имал нещастието да се провиня пред Ваше величество? — запита господин дьо Тревил, като се престори на много учуден.

— Така ли си изпълнявате длъжността, господине? — продължи кралят, без да отговори направо на въпроса на господин дьо Тревил. — Затова ли ви назначих капитан на моите мускетари, та те да убият човек, да разбунтуват цял квартал, да искат да запалят Париж и вие да не ми споменете нито дума за това. Всъщност — продължи кралят — навярно аз бързам с обвиненията си, навярно размирниците са в затвора и вие идете да ми съобщите, че правосъдието ги е наказало.

— Сир — отвърна спокойно господин дьо Тревил. — Напротив, ида при вас да искам правосъдие.

— Срещу кого? — извика кралят.

— Срещу клеветниците — каза господин дьо Тревил.

— А! Ето ти новина — възкликна кралят. — Да не вземете да ме убеждавате, че вашите проклети мускетари Атос, Портос и Арамис и вашият беарнски младеж не са се нахвърлили като бесни върху клетия Бернажу и не са го измъчвали дотолкова, че навярно той сега е на път да умре? Да не вземете след това да ме уверявате, че те не са обсадили дома на дук дьо Ла Тремуй и че не са искали да го запалят — което може би нямаше да бъде голямо нещастие във време на война, като се има предвид, че тази къща е гнездо на хугеноти; но в мирно време това е много неприятен пример. Кажете, ще отречете ли всичко това?

— А кой ви разказа тази хубава приказка, сир? — запита спокойно господин дьо Тревил.

— Кой ми разказа тази хубава приказка ли, господине? Кой може да бъде, ако не този, който бди, когато аз спя, който работи, когато аз се забавлявам, и който ръководи вътрешния и външния живот на кралството, във Франция и в Европа?

— Ваше величество, говорите навярно за бога — каза господин дьо Тревил, — защото според мене само бог може да стои толкова високо над Ваше величество.

— Не, господине, аз говоря за опората на държавата, за своя единствен служител, за своя единствен приятел, за господин кардинала.

— Негово високопреосвещенство не е негово светейшество, сир.

— Какво искате да кажете, господине?

— Само папата е непогрешим и тази непогрешимост не се простира върху кардиналите.

— Вие искате да кажете, че той ме лъже, искате да кажете, че той ми изменя. Тогава вие го обвинявате. Хайде кажете, признайте открито, че го обвинявате.

— Не, сир; аз казвам, че той самият се лъже; казвам, че той е бил зле осведомен; казвам, че е избързал с обвиненията си към мускетарите на ваше величество, към които е несправедлив, и че е черпил сведения от лоши източници.

— Обвинението иде от господин дьо Ла Тремуй, от самия дук. Какво ще отговорите на това?

— Бих могъл да отговоря, сир, че той е много заинтересован в тази работа и не може да бъде напълно безпристрастен свидетел; но далеч от тая мисъл, сир; аз познавам дука като честен благородник и ще приема неговите думи, но при едно условие, сир.

— Какво условие?

— Нека ваше величество го повика, нека го разпита, но лично, между четири очи, без свидетели, и ме повикайте, ваше величество, веднага щом изпратите дука.

— Да, добре! — каза кралят. — И вие ще се съгласите ли с това, което каже господин дьо Ла Тремуй?

— Да, сир.

— Ще приемете ли мнението му?

— Разбира се.

— И ще се съгласите ли с удовлетворението, което той ще ви поиска?

— Напълно.

— Ла Шене! — извика кралят. — Ла Шене! — Довереният камердинер на Луи XIII, който винаги стоеше до вратата, влезе.

— Ла Шене — каза кралят, — нека повикат веднага господин дьо Ла Тремуй! Искам да говоря с него още тая вечер.

— Ваше величество, давате ли дума, че след като изпратите господин дьо Ла Тремуй, няма да се видите с никого, преди да се срещнете с мене?

— С никого, имате честната дума на благородник.

— Тогава до утре, сир.

— До утре, господине.

— В колко часа ще благоволите, ваше величество?

— Когато пожелаете.

— Боя се, че ако дойда много рано, мога да ви събудя, ваше величество.

— Да ме събудите? Та аз спя ли? Аз не спя вече, господине. Понякога сънувам, това е всичко. Елате, колкото рано искате, елате в седем часа, но пазете се, ако вашите мускетари са виновни.

— Ако моите мускетари са виновни, сир, виновниците ще бъдат предадени в ръцете на ваше величество и вие ще постъпите с тях, както намерите за добре. Ваше величество, не желаете ли нещо друго? Кажете, ваше величество, готов съм да се подчиня.

— Не, господине, не, и ненапразно са ме нарекли Луи Справедливи. И така до утре, господине, до утре.

— Бог да ви пази дотогава, ваше величество!

Колкото и малко да спа кралят, господин дьо Тревил спа още по-малко. Той беше пратил да предупредят още същата вечер тримата мускетари и техният другар да се явят при него сутринта в шест часа и половина. Взе ги със себе си, без да им каже нещо, без да им обещава нещо. Той не скри, че тяхната, дори и неговата собствена съдба зависят само от случая.

Като стигнаха до малката стълба, той ги остави да чакат. Ако кралят все още им беше сърдит, щяха да си отидат, без да ги забележат; ако ли кралят се съгласеше да ги приеме, оставаше само да ги извикат.

Като влезе в личната чакалня на краля, господин дьо Тревил видя Ла Шене, който му каза, че вечерта не намерили дук дьо Ла Тремуй в дома му. Бил се прибрал много късно и не можал да се яви в Лувър. Дошъл едва преди малко и сега бил при краля.

Това обстоятелство хареса много на господин дьо Тревил, който сега беше уверен, че никакво чуждо влияние не ще се промъкне между това, което ще каже господин дьо Ла Тремуй, и него.

И наистина, едва изминаха десет минути и вратата на кралския кабинет се отвори — господин дьо Тревил видя да излиза оттам господин дьо Ла Тремуй, който се приближи до него и му каза:

— Господин дьо Тревил, негово величество ме повика, за да узнае какво е станало вчера сутринта в моя дом. Казах му истината, с други думи, че моите хора са виновни и че съм готов да ви искам извинение. Понеже ви срещам сега, приемете моите извинения и продължавайте да ме смятате за свой приятел.

— Господин дук — каза господин дьо Тревил, — аз бях така уверен във вашата честност, че пожелах единственият ми защитник пред негово величество да бъдете вие. Виждам, че не съм се излъгал и ви благодаря, че във Франция все още има един благородник, за когото човек, без да сгреши, може да каже това, което аз казах за вас.

— Добре, добре! — обади се кралят, който беше чул всички тези любезности от вратата. — Само че кажете му, Тревил, понеже, той иска да бъде ваш приятел, че и аз бих желал да му бъда приятел, но той ме пренебрегва, че ето вече три години как не съм го виждал и той идва само когато го повикам. Предайте му всичко това от мое име, защото един крал не може сам да каже тия неща.

— Благодаря, сир, благодаря — каза дукът. — Но нека ваше величество знае, разбира се, не говоря за господин дьо Тревил, че не са най-предани ония, които той вижда по всяко време на денонощието.

— А! Значи вие чухте какво казах; толкова по-добре, господине, толкова по-добре — обади се кралят, като се показа на вратата. — А! Вие ли сте, Тревил? Къде са мускетарите ви? Оня ден ви казах да ми ги доведете, защо не го сторихте?

— Те са долу, сир, и Ла Шене с ваше разрешение ще ги повика.

— Да, да, нека дойдат веднага; наближава осем, а в девет часа очаквам посещение. Свободен сте, господин дук, но непременно идвайте по-често. Влезте, Тревил.

Дукът се поклони и излезе. В момента, когато той отваряше вратата, на горните стъпала на стълбището се показаха тримата мускетари и д’Артанян, водени от Ла Шене.

— Елате, мои храбреци, елате — каза кралят, — искам да ви мъмря.

Мускетарите се приближиха с поклон; д’Артанян вървеше след тях.

— Как, дявол да го вземе — продължи кралят, — вие четиримата за два дни извадихте от строя седем гвардейци на негово високопреосвещенство! Много е, господа, много е! Ако върви все така, негово високопреосвещенство ще трябва да подменява всеки три седмици гвардията си, а аз ще бъда принуден да прилагам указите с всичката им строгост. Да убиете един, и то случайно, както и да е, но седем за два дена е много, повтарям, извънредно много.

— Ваше величество, виждате, че те идат напълно съкрушени и разкаяни да молят за прошка.

— Напълно съкрушени и разкаяни! Хм! — каза кралят. — Не вярвам на престорените им лица. Особено оня гасконец там. Елате тук, господине.

Д’Артанян разбра, че тази любезност се отнася до него, и се приближи, като си придаде най-отчаян вид.

— Е! Защо ми казахте, че е младеж? Той е дете, господин дьо Тревил, същинско дете! Той ли е нанесъл страшния удар с шпага на Жюсак?

— И двата славни удара на Бернажу.

— Наистина ли!

— Без да се смята — добави Атос, — че ако не ме беше измъкнал от ръцете на Каюзак, аз положително нямаше да имам честта да ви поднеса сега своите скромни почитания, ваше величество.

— Та той е същински демон, този беарнец, дявол да го вземе! Както би казал кралят, покойният ми баща, нали, господин дьо Тревил? С тоя занаят той сигурно ще изпокъса много дрехи и много шпаги ще изпочупи. А гасконците са все така бедни, нали?

— Сир, трябва да заявя, че в техните планини още не са открити златни рудници, макар че бог е длъжен да ги надари с това чудо като награда за усърдието, с което те поддържаха покойния ви баща в борбата му за престола.

— Това означава, че гасконците са направили и мене самия крал, нали, Тревил, защото аз съм син на баща си? Добре! Така да бъде, не отричам това. Ла Шене, претърсете всичките ми джобове и вижте дали ще намерите четиридесет пистола: ако намерите, донесете ми ги! А сега хайде, момко, сложете си ръката на сърцето и разкажете как стана всичко това?

Д’Артанян разказа с всички подробности вчерашното приключение: как не можал да спи от радост, че ще види негово величество и отишъл при приятелите си три часа преди аудиенцията; как отишли заедно в игралната зала, как Бернажу го подиграл, задето се уплашил да не го ударят с топка в лицето, и едва не заплатил с живота си за тази подигравка и как господин дьо Ла Тремуй, който нямал никаква вина в случая, едва не загубил своя дом.

— Така, точно така — шепнеше кралят. — Това ми каза и дукът. Клетият кардинал! Седем от най-ценните му хора за два дни! Но стига вече, господа, разбирате ли! Стига вече: вие си отмъстихте за улица Феру, и то много повече. Трябва да бъдете доволни.

— Ако вие, ваше величество, сте доволен, и ние сме доволни — заяви Тревил.

— Да, аз съм доволен — добави кралят, като взе шепа злато от ръката на Ла Шене и го изсипа в ръката на д’Артанян. — Ето доказателство — каза той, — че съм доволен.

По онова време днешното понятие за думата гордост не беше още разпространено. Благородникът получаваше пари направо от ръката на краля и не се чувствуваше ни най-малко унизен. И д’Артанян прибра четиридесетте пистола в джоба си без никакво стеснение, напротив, изказа най-голяма благодарност на негово величество.

— Да — каза кралят, като погледна стенния часовник, — да, сега часът е осем и половина, вървете си. Казах ви, че в девет очаквам някого. Благодаря за вашата преданост, господа. Мога да разчитам на нея, нали?

— О! Сир! — викнаха в един глас четиримата другари. — Готови сме да ни нарежат на парчета заради ваше величество.

— Хубаво, хубаво, но останете си цели! Така е по-добре и ще ми бъдете по-полезни. Тревил — добави кралят полугласно, докато другите излизаха, — понеже няма свободно място при мускетарите, пък и ние решихме, че за да се постъпи във вашия полк, е необходимо изпитание, настанете този момък в гвардейската рота на нашия зет Де-з-Есар. Ах, дявол да го вземе! Тревил, радвам се, като си представя как ще се начумери кардиналът — ще побеснее, но все ми е едно, аз съм прав.

И кралят поздрави с ръка Тревил, който излезе и настигна мускетарите си, които си разделяха с д’Артанян четиридесетте пистола.

Кардиналът, както каза негово величество, действително побесня и цели осем дни не се яви да играе с краля, но това не попречи на краля да му се усмихва най-любезно и всеки път, когато го срещне, да го пита с най-нежен глас:

— Е, господин кардинал, как са горкият Бернажу и горкият Жюсак, вашите тъй предани воини?

VII МУСКЕТАРИТЕ У ДОМА СИ

Когато д’Артанян излезе от Лувър и запита приятелите си как да употреби най-разумно своя дял от четиридесетте пистола, Атос го посъветва да поръча хубав обяд в „Борова шишарка“, Портос — да си вземе слуга, а Арамис — да си намери подходяща любовница.

Обедът беше даден още същия ден и на масата прислужваше новият слуга. Обедът бе поръчан от Атос, а слугата — намерен от Портос. Той беше пикардиец и славният мускетар го нае още същия ден на моста Турнел, където той плюеше във водата и гледаше как се образуват кръгчета.

Портос твърдеше, че такова занимание е доказателство за разсъдливост и съзерцателност и го беше взел без друга препоръка. Величественият вид на благородника, при когото мислеше, че ще постъпи, съблазни Планше — така се казваше пикардиецът; той се разочарова малко, когато видя, че мястото е заето вече от негов събрат, наречен Мускетон, и когато Портос му обясни, че макар и домакинството му да е голямо, не му са нужни двама слуги и той ще трябва да постъпи на служба при д’Артанян. Но когато прислужваше на обеда, който даваше неговият господар, и видя гасконеца да вади от джоба си цяла шепа злато, за да плати, той реши, че щастието му е осигурено и благодари на небето, че е попаднал на такъв Крез; той остана с това убеждение и след обеда, с чиито останки бе възнаграден за дългия си пост. Но вечерта, когато оправяше леглото на своя господар, златните мечти на Планше се изпариха. В квартирата, която се състоеше от спалня и антре, имаше само едно легло. Планше легна в антрето върху одеяло, измъкнато от леглото на д’Артанян, от което д’Артанян трябваше да се лиши.

Атос също имаше слуга, когото беше възпитал да му служи по много особен начин. Наричаше се Гримо. Този достоен господин беше много мълчалив. Разбира се, става дума за Атос. От пет или шест години, откакто живееше в тясна близост с другарите си Портос и Арамис, те често го бяха виждали да се усмихва, но никога не бяха го чували да се смее. Речта му беше стегната и изразителна — казваше винаги това, което искаше да каже, нищо друго — никакви празни приказки, притурки и украшения. Казваше само същественото, без никакви подробности.

При все че Атос беше едва тридесетгодишен и беше с прекрасна външност и душа, никой не знаеше да има любовница. Никога той не говореше за жени, но не пречеше на другите да говорят пред него за тях, макар че беше лесно да се разбере, че такива разговори му бяха много неприятни. Той се намесваше в тия разговори само със злъчни думи и забележки, пропити с ненавист към хората. Неговата сдържаност, неговата необщителност и мълчаливост го правеха почти старец: и за да не нарушава привичките си, той беше приучил Гримо да му се подчинява само при едно движение или при леко помръдване на устните. Говореше му само в извънредни случаи.

Понякога Гримо, който се боеше от господаря си като от огън, макар че беше много привързан към него и се прекланяше пред неговия ум, мислеше, че е разбрал напълно желанието му, втурваше се да изпълни дадената заповед и вършеше точно обратното. Тогава Атос вдигаше рамене и без да се ядосва, напляскваше Гримо. В такива дни той говореше по-малко.

Портос, както сте забелязали, беше пълна противоположност на Атос: не само че говореше много, но говореше гръмко; всъщност — трябва да му отдадем тая справедливост — безразлично му беше дали го слушат или не; говореше заради самото удоволствие да говори и да се слуша, говореше за всичко, но не и за наука, като се оправдаваше с вкоренената омраза към учените, която изпитвал още от дете, както казваше той. Видът му не беше тъй величествен като на Атос и съзнанието за това превъзходство на Атос в началото на тяхното познанство често го караше да бъде несправедлив към благородника, когото той се мъчеше тогава да надмине с блестящото си облекло. Но със скромната си мускетарска униформа и само с начина, по който отхвърляше главата си назад и пристъпваше, Атос веднага заемаше полагаемото му се място и оставяше натруфения Портос на заден план. Портос се утешаваше, като изпълваше чакалнята на господин дьо Тревил и караулното помещение в Лувър разкази за любовните си успехи, за което Атос никога не говореше. И сега, след като беше преминал от жените на съдиите към жените на прославените военни, от жената на чиновника към баронесата, Портос говореше вече само за някаква чуждестранна принцеса, която била много увлечена по него.

Една стара поговорка казва: „Какъвто господарят, такъв и слугата“. Затова нека оставим Гримо, слугата на Атос, и да спрем вниманието си върху Мускетон, слугата на Портос.

Мускетон беше нормандец и господарят му бе сменил миролюбивото му име Бонифас с много по-звучното Мускетон. Той постъпи на служба у Портос, при условие че ще получава само квартира и облекло, но те да бъдат великолепни; искаше само два свободни часа на ден, за да упражнява някакъв занаят и така да задоволява останалите си нужди. Портос беше приел предложението, условието му бе изгодно. От старите си дрехи и излишните си мантии той поръчваше облекло на Мускетон и благодарение на един много опитен шивач, който обръщаше дрехите му и ги правеше като нови и чиято жена бе подозирана, че иска да отучи Портос от аристократичните му привички, Мускетон вървеше след своя господар доста прилично облечен.

А що се отнася до Арамис, струва ми се, че описахме достатъчно характера му и ще проследим по-нататък неговото развитие заедно с развитието на характерите на другарите му.

Неговият слуга се казваше Базен. Тъй като господарят му се надяваше да встъпи един ден в духовен сан, той ходеше винаги в черно, както подобава на слуга на духовно лице. Беше тридесет и пет-четиридесет годишен беришонец, кротък, спокоен, пълничък, четеше през свободното си време благочестиви книги, които му оставяше неговият господар, и в случай на нужда можеше да приготви за двамата превъзходен обяд, макар и с малко ястия. Беше ням, сляп, глух и неподкупно верен.

Сега, като познаваме макар и повърхностно господарите и слугите, да преминем към жилището на всеки от тях.

Атос живееше на улица Феру, на две крачки от Люксембург. Квартирата му се състоеше от две малки стаи, много чисто наредени, в къща, където се даваха мебелирани стаи под наем; стопанката, още млада и действително хубава жена, напразно му хвърляше нежни погледи. Няколко остатъци от минало великолепие блестяха тук-там по стените на това скромно жилище. Там имаше например шпага, богато обкована със злато, която, изглежда, беше от времето на Франсоа I, и само дръжката й, украсена със скъпоценни камъни, навярно струваше двеста пистола, но Атос и в най-голяма нужда не се съгласяваше нито да я заложи, нито да я продаде. Портос дълго време мечтаеше за тая шпага, той би дал десет години от живота си, за да я притежава.

Един ден той имаше среща с някаква дукеса и се опита поне да я заеме от Атос. Без да промълви дума, Атос претърси всичките си джобове, събра всичките си скъпоценности, кесии, акселбанти, златни верижки и предложи всичко на Портос; а шпагата, каза той, е прикована към стената и ще напусне мястото си само когато собственикът й напусне жилището си. Освен шпагата имаше и портрет на някакъв благородник от времето на Анри III. Много изискано облечен, с орден „Свети дух“ на гърдите. Портретът имаше известна прилика с Атос, което показваше, че този знатен благородник, кавалер на кралските ордени, е негов прадядо.

И накрая чудно украсено ковчеже със същия герб като на шпагата и портрета стоеше на камината и рязко се отличаваше от останалите мебели. Атос носеше винаги ключа на това ковчеже със себе си. Но един ден той го отвори пред Портос и Портос се увери, че в ковчежето има само писма и книжа: навярно любовни писма и семейни книжа.

Портос заемаше обширна и много разкошна наглед квартира на улица Стария гълъбарник. Всеки път, когато минаваше с някой приятел край прозорците си — на един от тях винаги стоеше Мускетон в парадна ливрея, — Портос подигаше глава, показваше с ръка нагоре и казваше: ето моята квартира! Но никога не можеха да го намерят в къщи, никога не поканваше някого да се качи горе и никой не можеше да има представа дали тази разкошна външност съдържа истински богатства.

А Арамис живееше в малка квартира, която се състоеше от гостна, столова и спалня — спалнята, както и другите стаи, се намираше на долния етаж и гледаше към малка, прохладна, зелена сенчеста градина, където не проникваха погледите на съседите.

Известно ни е как се беше настанил д’Артанян и вече се запознахме с неговия слуга Планше.

Д’Артанян, който беше много любопитен по природа, каквито са всъщност хората, които имат наклонност към интриги, положи всички усилия, за да узнае какви бяха в действителност Атос, Портос и Арамис, тъй като под тия бойни имена всеки от тях криеше благородническото си име, особено Атос, комуто отдалеч личеше, че е благородник. И той се обърна към Портос, за да събере сведения за Атос и Арамис, и към Арамис, за да узнае какъв е Портос.

За съжаление самият Портос знаеше за живота на своя мълчалив приятел само онова, което беше известно на всички. Казваха, че той бил преживял голяма любовна мъка и че страшна измяна отровила завинаги живота на тоя благороден човек. Каква беше тази измяна? Никой не знаеше.

А Портос с изключение на истинското му име, което, както и имената на двамата му другари, беше известно само на господин дьо Тревил, лесно можеше да се узнае какъв е. Суетен и нескромен, всеки поглед можеше да проникне през него като през стъкло. Наблюдателят би се заблудил само ако повярваше на всичко хубаво, което той говореше за себе си.

Арамис, макар да изглеждаше, че няма никакви тайни, беше забулен целият в тайнственост. Отговаряше рядко, когато го разпитваха за другите, и отбягваше въпросите, които се отнасяха за него. Един ден д’Артанян, след като го разпитва дълго за Портос и узна от него слуховете, които се носеха за щастливите връзки на мускетаря с някаква принцеса, поиска да разбере нещо за любовните приключения и на своя събеседник.

— А вие, скъпи приятелю — каза му той, — вие, който говорите за баронесите, контесите и принцесите на другите?

— Извинете — прекъсна го Арамис, — аз говоря, защото самият Портос говори, защото той раздрънква всички тези прекрасни истории в мое присъствие. Но повярвайте ми, драги господин д’Артанян, че ако ги знаех от друг източник или ако той ми ги беше поверил, не би имало друг изповедник, който така да пази тайна като мене.

— Не се съмнявам в това — рече д’Артанян, — но ми се струва, че и вие сте доста отблизо запознат с някои гербове — доказателство е оная везана кърпичка, на която дължа честта да се познавам с вас.

Тоя път Арамис никак не се разсърди, но си придаде най-скромен вид и отговори любезно:

— Не забравяйте, драги, че искам да стана духовник и избягвам всичко светско. Кърпичката, която видяхте, не ми бе подарена, забравил я беше у дома един мой приятел. Длъжен бях да я прибера, за да не изложа него и дамата, която той обича. А аз нямам и не искам да имам никаква любовница — следвам примера на умния Атос, който също няма любовница.

— Но дявол да го вземе, вие не сте абат, защото сте мускетар!

— Мускетар само временно, драги мой, както казва кардиналът, мускетар против волята си, а духовник по сърце, повярвайте ми. Атос и Портос ме увлякоха, за да ми намерят някакво занимание: в деня, когато щяха да ме ръкоположат, имах малка неприятност с… Но това никак не ви интересува и аз ви отнемам скъпоценно време.

— Напротив, много ме интересува — извика д’Артанян — и засега нямам никаква работа.

— Да, но аз трябва да си прочета молитвата — отвърна Арамис, — после да напиша няколко стиха, които ми поръча госпожа д’Егийон; след това трябва да мина по улица Сен Оноре, за да купя червило за госпожа дьо Шеврьоз: виждате ли, драги приятелю, вие нямате никаква работа, но аз съм много зает.

И Арамис подаде любезно ръка на младия си другар и се сбогува с него.

Колкото и да се мъчеше, д’Артанян не можа да узнае нищо повече за своите трима нови приятели. Той се примири с положението да вярва в настоящето всичко, което разказаха за тяхното минало, с надежда в бъдеще да се сдобие с по-положителни и по-подробни сведения. А засега той смяташе Атос за Ахил, Портос за Аякс, а Арамис за Йосиф.

Всъщност животът на четиримата младежи беше весел: Атос играеше и винаги губеше. Но той не заемаше никога нито су8 от приятелите си, макар че неговата кесия беше винаги на тяхно разположение; а когато играеше на доверие, винаги събуждаше кредитора си в шест часа сутринта, за да му изплати вчерашния си дълг.

Портос играеше буйно: когато печелеше, той беше дързък и величествен; изгубеше ли, изчезваше безследно за няколко дни и се връщаше блед и с удължено лице, но с пари в джобовете си.

Арамис никога не играеше. Той беше най-лошият мускетар и най-скучният сътрапезник, който можеше да се срещне. Винаги изпитваше нужда да работи. Понякога посред обеда, когато всеки, разпален от виното и увлечен в разговора, предполагаше, че ще останат още два-три часа на масата, Арамис поглеждаше часовника си, ставаше, любезно усмихнат, и се сбогуваше с другарите си, като казваше, че отива да поговори с някой учен богослов, с когото имал среща. Друг път се прибираше у дома си, за да работи върху някаква теза, и молеше приятелите си да не го безпокоят.

Тогава Атос се усмихваше с оная прекрасна, тъжна усмивка, която подхождаше толкова много на благородното му лице, а Портос пиеше и се кълнеше, че Арамис цял живот ще бъде селски поп.

Планше, слугата на д’Артанян, понасяше достойно щастливата си съдба; той получаваше тридесет су на ден и цял месец се прибираше в къщи весел като канарче и любезен към господаря си. Но когато над домакинството на улица Гробарска задуха противният вятър, с други думи, когато четиридесетте пистола на крал Луи XIII бяха напълно или почти изядени, започнаха оплакванията, които Атос намери, че са отвратителни, Портос — неприлични, а Арамис — смешни. Атос посъветва д’Артанян да изпъди негодника, Портос — най-напред да го набие, а Арамис заяви, че господарят трябва да слуша от слугата си само любезности.

— Лесно ви е на вас да говорите така — каза д’Артанян, — вие, Атос, сте винаги ням с Гримо, забранявате му да говори и той никога не може да ви каже лоша дума; вие, Портос, водите разточителен живот и сте божество на вашия слуга Мускетон; и най-после вие, Арамис, винаги сте увлечен в богословските си занимания и вдъхвате дълбоко уважение на вашия слуга Базен, кротък и набожен момък, но аз съм без почва под краката си, без препитание и без средства, не съм мускетар, нито дори гвардеец — какво да направя, за да внуша обич, страх или уважение на Планше?

— Положението е сериозно — отвърнаха тримата приятели. — Това е домашна работа. Със слугите е като с жените: трябва да ги поставиш веднага на мястото им. Поразмислете.

Д’Артанян поразмисли и реши между другото да набие Планше — той изпълни това добросъвестно, както вършеше всичко. После, след като го натупа добре, му забрани да напуска службата си без негово разрешение.

— Съдбата — добави той — не може да ме отмине. Очаквам непременно да настъпят по-добри времена. Ти ще бъдеш щастлив, ако останеш при мен, и понеже съм много добър господар и не искам да изпуснеш щастието си, няма да изпълня желанието ти и да те освободя от служба.

Тази постъпка внуши голямо уважение у мускетарите към дипломацията на д’Артанян. Планше също бе обзет от възхищение и не продума вече за напускане.

Четиримата младежи заживяха дружно. Д’Артанян нямаше никакви навици. Той идеше от своя далечен край и като попадна в съвсем нов за него свят, възприе веднага навиците на своите другари.

Те ставаха към осем часа през зимата, към шест — през лятото и отиваха при господин дьо Тревил да получат нареждания и да разберат как вървят работите. Д’Артанян, макар че не беше мускетар, изпълняваше службата с трогателна точност; той беше винаги на пост, понеже придружаваше онзи от тримата си другари, чийто ред идеше. В казармата на мускетарите всички го познаваха и го смятаха за добър другар. Господин дьо Тревил, който го беше преценил от пръв поглед, изпитваше истинска привързаност към него и непрестанно го препоръчваше на краля.

И тримата мускетари обичаха много своя млад другар. Приятелството, което свързваше тия четирима мъже, и необходимостта да се виждат по три-четири пъти на ден, било за дуел, било по служба или за удоволствие, ги караше да тичат по цял ден един след друг като сенки и хората винаги срещаха неразделните другари да се търсят от Люксембург до площада Сен Сюлпис и от улица Стария гълъбарник до Люксембург.

А в това време обещанията на господин дьо Тревил се осъществяваха. Един прекрасен ден кралят заповяда на благородника господин Де-з-Есар да приеме д’Артанян като кадет в своята гвардейска рота. Д’Артанян с въздишка облече дрехата и би дал десет години от своя живот да я замени с мускетарската униформа. Но господин дьо Тревил му обеща това благоволение след двегодишна служба, служба, която всъщност можеше да бъде съкратена, ако на д’Артанян се представеше случай да направи някаква услуга на краля или да извърши някой блестящ подвиг. След това обещание д’Артанян си отиде и още на другия ден постъпи на служба.

Тогава Атос, Портос и Арамис трябваше да ходят на караул заедно с д’Артанян, когато той беше на пост. Така че в деня, когато д’Артанян постъпи на служба, ротата на господин Де-з-Есар се увеличи не с един, а с четирима души.

VIII ЕДНА ДВОРЦОВА ИНТРИГА

Четиридесетте пистола на крал Луи XIII, както всичко на тоя свят, след като имаха начало, имаха и край и след тоя край нашите четирима другари изпаднаха в затруднение. В началото Атос поддържа известно време съдружието със собствените си средства. Замести го Портос и благодарение на едно изчезване — те бяха привикнали с това — той задоволи още петнадесетина дни нуждите на всички; най-после дойде ред на Арамис, който се отзова на драго сърце и успя да се сдобие с няколко пистола от продажбата, както сам казваше, на богословските си книги.

После, както винаги, те прибягнаха към господин дьо Тревил, който им даде известен аванс срещу заплатата, но тези пари не можеха да задоволят тримата мускетари, които имаха вече доста стари дългове, и един гвардеец, който нямаше още дългове.

Най-после, като видяха, че остават вече без никакви средства, те събраха с последни усилия деветдесет пистола, с които Портос отиде да играе. Но за нещастие никак не му провървя: той изгуби всичко и проигра още двадесет и пет пистола на доверие.

Тогава затруднението се превърна в неволя; срещаха изгладнелите мускетари, следвани от слугите си, да тичат по улиците и караулните помещения, за да се доберат до обеда на някой от другарите си, защото според мнението на Арамис в дни на доволство трябва да сееш наляво и надясно обеди, за да пожънеш в дни на лишения някой и друг обед.

Атос бе поканен четири пъти и винаги водеше приятелите си заедно със слугите им. Портос имаше шест такива случая, от които другарите му също се възползуваха. Арамис — осем. Както навярно вече сте забелязали, той беше човек, който вдигаше малко шум, но вършеше много работа.

А д’Артанян, който не познаваше още никого в столицата, намери само една закуска с шоколад у един свещеник от неговия край и един обед у гвардейския знаменосец. Той заведе армията си у свещеника, където изядоха припасите му за два месеца, и у знаменосеца, който ги нагости щедро: но, както казваше Планше, колкото и много да ядеш, все пак ядеш един път.

Д’Артанян се чувствуваше много унизен, задето е предложил на другарите си само обед и половина, защото закуската у свещеника можеше да се смята само за половин обед в замяна на богатите угощения на Атос, Портос и Арамис. Чувствуваше се в тежест на останалите, като забравяше с чисто юношеското си простодушие, че ги е хранил цял месец преди това, и загриженият му ум започна дейно да работи. Той размисли, че тоя съюз от четирима млади, храбри, предприемчиви и решителни мъже трябва да си постави друга цел, а не празни разходки, уроци по фехтовка и повече или по-малко духовити шеги.

И наистина четирима души като тях, четирима души, готови да пожертвуват един за друг всичко — от кесията до живота, четирима души, които винаги се поддържаха и никога не отстъпваха, които изпълняваха заедно или поотделно съвместно взетите решения, четири чифта ръце, които застрашаваха всеки, който би се изпречил на пътя им, трябваше на всяка цена, скрито или явно, по околен или по пряк път, с хитрост или сила да си пробият път към целта, която искаха да постигнат, колкото непостижима, колкото и далечна да бе тя. Единственото нещо, което учуди д’Артанян, беше, че другарите му не бяха мислили за това.

Той се беше замислил много сериозно, като си блъскаше главата, да намери направление на тази чудна сила, с която, ако се увеличи четворно — той беше напълно уверен в това, — ще може да се преобърне светът, както с лоста, който е търсил Архимед. В този момент се почука леко на вратата. Д’Артанян събуди Планше и му заповяда да отвори.

От думите „д’Артанян събуди Планше“ читателят да не остане с впечатление, че е било нощ или пък че още не се е било съмнало. Не! Тъкмо беше ударил четири часът. Преди два часа Планше беше дошъл при господаря си да му иска обед, а той му беше отговорил с пословицата: „Който спи, обядва“. И Планше обядваше насън.

Влезе човек с твърде обикновена външност — изглеждаше гражданин.

На Планше много му се искаше вместо десерт да послуша разговора, но гражданинът заяви на д’Артанян, че ще му съобщи важни и поверителни неща и иска да остане насаме с него.

Д’Артанян отпрати Планше и покани госта си да седне.

Настъпи кратко мълчание, през време на което двамата мъже се гледаха, сякаш за да се опознаят предварително, после д’Артанян се поклони, в знак че е готов да слуша.

— Чувал съм, господин д’Артанян, че сте много храбър младеж — започна гражданинът — и тази напълно заслужена слава, на която се радвате, ме кара да ви поверя една тайна.

— Говорете, господине, говорете — подкани го д’Артанян, който инстинктивно подуши, че тук ще има някаква облага.

Гражданинът пак помълча и продължи:

— Моята жена се грижи за бельото на кралицата, господине, тя е умна и хубава. Ожениха ме за нея близо преди три години, макар че зестрата й беше малка, защото господин дьо Ла Порт, плащеносецът на кралицата, е неин кръстник и я покровителствува…

— После, господине? — запита д’Артанян.

— После — продължи гражданинът, — после, господине, жена ми е била отвлечена вчера сутринта, когато излизала от работната си стая.

— И от кого е била отвлечена жена ви?

— Не зная нищо положително, господине, но подозирам един човек.

— И кой е човекът, когото подозирате?

— Един мъж, който я преследваше отдавна.

— Дявол да го вземе!

— Но аз трябва да ви обясня, господине — продължи гражданинът, — убеден съм, че в случая има повече политика, отколкото любов.

— Повече политика, отколкото любов — повтори замислен д’Артанян. — И кого подозирате?

— Не зная дали трябва да ви кажа кого подозирам.

— Господине, трябва да ви забележа, че аз не ви питам абсолютно нищо. Вие дойдохте сам. Вие ми казахте, че искате да ми поверите някаква тайна. Всъщност постъпете, както намерите за добре, има още време да си отидете.

— Не, господине, не, вие ми изглеждате честен момък и аз ще ви се доверя. И тъй, аз мисля, че моята жена не е отвлечена заради своите любовни похождения, а заради любовните похождения на дама, по-високопоставена от нея.

— А-а! Да не е заради любовта на госпожа дьо Боа Траси? — обади се д’Артанян, който искаше да покаже пред своя гост, че е в течение на придворния живот.

— По-знатна, господине, по-знатна.

— На госпожа д’Егийон?

— Още по-знатна, господине.

— На госпожа дьо Шеврьоз?

— По-знатна, господине, много по-знатна!

— На… — д’Артанян се спря.

— Да, господине — отвърна изплашеният гражданин, и то толкова тихо, че едва можеше да го чуе човек.

— А с кого?

— С кого може да бъде, ако не с дук…

— С дук…

— Да, господине — отвърна още по-глухо гражданинът.

— Но вие откъде знаете всичко това?

— А! Откъде го зная ли?

— Да, откъде го знаете? Пълно доверие или… разбирате, нали…

— Зная го от жена си, господине, от собствената си жена.

— А тя… от кого знае това?

— От господин дьо Ла Порт. Нали ви казах, че тя е кръщелница на господин дьо Ла Порт, доверено лице на кралицата? Да, господин дьо Ла Порт я настани при Нейно Величество, за да има нашата бедна кралица поне един човек, на когото би могла да се довери, тъй като е изоставена от краля, преследвана от кардинала и заобиколена отвсякъде с предатели.

— Аха! Става ми ясно — каза д’Артанян.

— Жена ми дойде преди четири дена, господине. Едно от условията беше, че ще ме спохожда два пъти седмично, защото, както имах честта да ви кажа, жена ми много ме обича. И тъй, жена ми дойде и ми каза, че тъкмо сега кралицата е много разтревожена.

— Наистина ли?

— Да. Както изглежда, господин кардиналът я преследва и измъчва повече от всеки друг път. Не може да й прости случая със сарабандата9. Знаете ли случая със сарабандата?

— Как да не го зная! — отвърна д’Артанян, който не знаеше нищичко, но искаше да покаже, че всичко му е известно.

— Така че сега това не е вече ненавист, а мъст.

— Наистина ли?

— И кралицата мисли…

— Е, какво мисли кралицата?

— Тя мисли, че са писали на Бъкингамския дук от нейно име.

— От името на кралицата ли?

— Да, за да го накарат да дойде в Париж, а дойде ли в Париж, да му скроят някоя примка.

— Дявол да го вземе! Но какво общо има вашата жена с цялата тая работа, драги господине?

— Нейната преданост към кралицата е известна и те искат или да я отделят от господарката й, или да я сплашат, за да научат тайните на Нейно Величество, или пък да я подкупят и да я направят свой шпионин.

— Възможно е — съгласи се д’Артанян. — Но вие познавате ли човека, който е отвлякъл жена ви?

— Казах ви, мисля, че го познавам.

— Името му?

— Не го зная. Зная само, че той е изчадие на кардинала, негов верен роб.

— Но вие сте го виждали, нали?

— Да, моята жена ми го показа веднъж.

— Има ли отличителни белези, по които да го познае човек?

— О! Разбира се! Той е важен благородник с черни коси, мургаво лице, проницателен поглед, с бели зъби и белег на сляпото око.

— С белег на сляпото око — извика д’Артанян, — и на това отгоре с бели зъби, проницателен поглед, с мургаво лице, с черни коси и важен; та това е моят човек от Мьон!

— Вашият човек ли, казвате?

— Да, да, но това няма нищо общо с вашата работа. Не, греша, напротив, опростява я много. Ако моят и вашият човек са едно и също лице, ще отмъстя с един удар и за двамата, това е всичко. Но къде да намеря този човек?

— Не зная нищо.

— Нямате ли някакви сведения къде живее?

— Не. Един ден, като изпращах жена си до Лувър, той излизаше оттам тъкмо когато тя щеше да влезе, и тя ми го показа.

— По дяволите! По дяволите! — мърмореше д’Артанян. — Всичко това е много неясно. От кого научихте за отвличането на жена си?

— От господин дьо Ла Порт.

— Каза ли ви той някои подробности?

— Той сам не знаеше нищо.

— Не научихте ли нещо от другаде?

— Да, получих…

— Какво?

— Не зная дали няма да постъпя непредпазливо?

— Пак ли се колебаете? Сега обаче ще ви кажа, че е малко късно да отстъпвате.

— Та аз не отстъпвам, дявол да го вземе! — извика гражданинът, като искаше да си възвърне смелостта с проклятия. — Освен това кълна се в честта на Бонасийо…

— Вие Бонасийо ли се казвате! — прекъсна го д’Артанян.

— Да, така се казвам.

— Значи вие казахте: „Кълна се в честта на Бонасийо“… Извинете, че ви прекъснах, но това име сякаш ми е познато.

— Възможно е, господине. Аз съм вашият хазяин.

— Аха! — каза д’Артанян, като се понадигна и се поклони. — Вие ли сте моят хазяин?

— Да, господине, да. И понеже вие от три месеца живеете тук и залисан навярно с ваши важни работи, забравяте да ми платите наема, и понеже, казвам, аз нито веднъж не съм ви безпокоил, помислих, че ще вземете под внимание моята вежливост.

— Моля ви, драги господин Бонасийо — каза д’Артанян, — повярвайте, аз съм ви безкрайно благодарен за вашата благородна постъпка и както ви казах, ако мога да ви бъда полезен с нещо…

— Вярвам ви, господине, вярвам ви и преди малко щях да кажа, кълна се в честта на Бонасийо, аз имам пълно доверие във вас.

— Довършете тогава това, което бяхте почнали да ми разказвате.

Гражданинът извади един лист от джоба си и го подаде на д’Артанян.

— Писмо! — извика момъкът.

— Получих го тая сутрин.

Д’Артанян го отвори и понеже почваше да се смрачава, се приближи до прозореца. Гражданинът го последва.

— „Не търсете жена си — прочете д’Артанян. — Тя ще ви бъде върната, когато няма да имаме повече нужда от нея. Ако направите каквато и да било постъпка, за да я намерите, вие сте загубен.“

— Да, това поне е ясно — продължи д’Артанян. — Но все пак то е само заплашване.

— Да, но това заплашване ме ужасява; аз, господине, не съм военен и се боя от Бастилията.

— Хм! — каза д’Артанян. — И аз като вас не обичам Бастилията. Ако ставаше дума да завъртя шпагата, друга работа.

— Но аз разчитах в случая на вас, господине.

— Така ли?

— Като ви виждах всеки ден обкръжен от величествените мускетари и като знаех, че това са мускетарите на господин дьо Тревил, с други думи, врагове на кардинала, мислех си, че вие и вашите другари ще защитите нашата бедна кралица и ще бъдете щастливи да скроите същевременно някоя лоша шега на Негово Високопреосвещенство.

— Разбира се.

— Освен това си мислех, че като ми дължите наем за три месеца, за който никога не съм ви казал нито дума…

— Да, да, вие ми споменахте вече за тази причина и аз я намирам напълно убедителна.

— Още повече, докато ми правите честта да живеете в моя дом, аз няма да ви говоря за наем…

— Много добре.

— И прибавете към това, ако е необходимо, че имам намерение да ви предложа четиридесет-петдесет пистола, ако сега, макар че не изглежда много вероятно, се намирате в затруднение.

— Чудесно. Значи вие сте богат, драги господин Бонасийо!

— По-скоро, не съм зле, господине, както се казва. Сдобих се с около две-три хиляди екю годишен доход от търговия, а най-вече, като заложих известна сума върху последното пътуване на прочутия мореплавател Жан Моке; така че вие разбирате, господине… Ах! Но… — извика гражданинът.

— Какво? — попита д’Артанян.

— Какво виждам там?

— Къде?

— На улицата, отсреща до вратата: човек, загърнат в мантия.

— Той е! — извикаха в един глас д’Артанян и гражданинът, като познаха и двамата едновременно своя враг.

— Ах, този път — извика д’Артанян. като грабна шпагата си. — този път той няма да ми избяга!

И като измъкна шпагата си от ножницата, той изскочи навън.

На стълбището срещна Атос и Портос. които идеха да го споходят. Те се отдръпнаха и д’Артанян прелетя между тях като стрела.

— А! Къде си се затичал така? — извикаха след него и двамата мускетари.

— Човекът от Мьон! — отвърна д’Артанян и изчезна. Д’Артанян няколко пъти беше разказвал на своите другари за приключението си с непознатия, както и за появата на хубавата пътничка, на която този човек беше поверил такова важно послание.

Мнението на Атос беше, че д’Артанян е загубил писмото в суматохата. Един благородник според него, а по описанието на д’Артанян непознатият беше положително благородник, е неспособен на такава низост — да открадне писмо.

Портос виждаше в цялата тая случка любовна среща, определена от дамата на кавалера или от кавалера на дамата, на която са попречили с присъствието си д’Артанян и жълтият му кон.

Арамис пък каза, че тия неща са тайнствени и по-добре е да не се задълбочават в тях.

Сега по думите, подхвърлени от д’Артанян, те разбраха каква е работата и понеже мислеха, че след като догони или изгуби от погледа си непознатия, д’Артанян в края на краищата пак ще се прибере в къщи, продължиха пътя си.

Когато влязоха в стаята на д’Артанян, тя беше празна: собственикът на къщата, изплашен от последиците, които навярно щеше да повлече срещата на д’Артанян с непознатия, и верен на своя характер, както сам се бе представил, беше сметнал, че е по-разумно да се измъкне.

IX Д’АРТАНЯН СЕ ПРОЯВЯВА

Както бяха предвидили Атос и Портос, след половин час д’Артанян се върна. И този път той бе изпуснал непознатия, който беше изчезнал сякаш по някакъв вълшебен начин.

Д’Артанян обиколи с шпага в ръка всички улици наоколо, но никъде не срещна човек, който да прилича на този, когото търсеше, и най-после се върна там, откъдето може би трябваше да започне — почука на вратата, на която непознатият се беше облегнал; но напразно чукчето отекна десетина-дванадесет пъти поред, никой не отговори и съседите, които, привлечени от шума, бяха излезли на праговете или бяха подали нос на прозорците, го увериха, че този дом, чиито прозорци и врати бяха всъщност плътно затворени, от шест месеца е напълно необитаем.

Докато д’Артанян тичаше по улиците и тропаше по вратите, Арамис се беше присъединил към двамата си приятели, така че когато д’Артанян се прибра в къщи, намери събранието в пълен състав.

— Е? — попитаха в един глас тримата мускетари, когато видяха д’Артанян да влиза с пот на челото и с разкривено от гняв лице.

— Е! — извика д’Артанян, като захвърли шпагата си на леглото. — Този човек трябва да е самият дявол. Изчезна като призрак, като сянка, като видение.

— Вярвате ли във видения? — обърна се Атос към Портос.

— Аз вярвам само в това, което съм виждал, и понеже не съм виждал никога видения, не вярвам.

— Библията — каза Арамис — ни задължава да вярваме: сянката на Самуил се яви на Саул — това е божие слово и аз ще се разсърдя, ако го поставяте под съмнение, Портос.

— Във всеки случай човек или дявол, плът или сянка, видение или действителност, този човек е роден за моята гибел, защото неговото бягство е причина да изгубим една великолепна сделка, господа, сделка, от която щяхме да спечелим сто пистола, а може би и повече.

— Как така? — запитаха едновременно Портос и Арамис. Атос, верен на своята мълчаливост, запита д’Артанян само с поглед.

— Планше — каза д’Артанян на своя слуга, който си подаваше главата през полуотворената врата, за да долови нещичко от разговора, — слезте при моя хазяин господин Бонасийо и му кажете да ни изпрати шест бутилки божансийско вино, предпочитам от него.

— Ха! Вие да нямате открит кредит у хазяина си? — запита Портос.

— Да — отвърна д’Артанян, — от днес. И бъдете спокойни, ако виното му е лошо, ще изпратим за друго.

— Трябва да употребяваш, но не да злоупотребяваш — заяви нравоучително Арамис.

— Винаги съм казвал, че д’Артанян е най-умният от нас четиримата — обади се Атос и след като изказа това мнение, на което д’Артанян отвърна с поклон, изпадна веднага в обичайното си мълчание.

— Но кажете най-после какво има? — запита Портос.

— Да, драги приятелю — каза Арамис, — доверете ни се, стига само честта на някоя дама да не е замесена в тази история, в такъв случай по-добре е да запазите тайната за себе си.

— Бъдете спокойни — каза д’Артанян, — честта на никого няма да пострада от това, което ще ви разкажа.

И той разказа на приятелите си дума по дума всичко, което се беше случило между него и хазяина му, и че човекът, който е отвлякъл жената на достойния гражданин, е същият, с когото той се беше карал в странноприемницата „Свободният мелничар“.

— Работата не е лоша — каза Атос, след като опита виното с вид на познавач и кимна с глава в знак,че е хубаво — и може да се измъкнат от тоя човечец петдесет-шестдесет пистола. Сега остава да обсъдим дали петдесет-шестдесет пистола заслужават труда да излагаме на опасност четири глави.

— Не забравяйте — извика д’Артанян, — че в случая е замесена и една жена, отвлечена жена, която навярно заплашват, която може би измъчват, и то само защото е вярна на господарката си!

— Внимавайте, д’Артанян, внимавайте — каза Арамис, — според мене вземате много присърце съдбата на госпожа Бонасийо. Жената е създадена за наша гибел и от нея произлизат всичките ни нещастия.

При тия умни мисли на Арамис Атос сбърчи вежди и си прехапа устните.

— Не се тревожа за госпожа Бонасийо — извика д’Артанян, — а за кралицата, която е изоставена от краля, преследвана от кардинала и вижда как падат една след друга главите на всичките й приятели.

— Защо тя обича тези, които ние мразим най-много на тоя свят — испанците и англичаните?

— Испания й е родина — отвърна д’Артанян — и е напълно естествено да обича испанците, които са деца на нейната земя. А колкото до втория ви укор, чувал съм да казват, че тя не обича англичаните, а само един англичанин.

— И повярвайте — заяви Атос, — трябва да си признаем, че този англичанин заслужава да бъде обичан. Никога не съм виждал по-благородна осанка.

— Не бива да забравяте, че той се облича най-хубаво от всички — забеляза Портос. — Бях в Лувър, когато той хвърляше бисери, и, кълна се в честта си, взех два, които продадох по десет пистола парчето. Ти, Арамис, познаваш ли го?

— Така добре, както и вие, господа, защото бях един от тези, които го арестуваха в Амиенската градина, където ме заведе господин дьо Пютанж, оръженосецът на кралицата. Тогава бях в семинарията и това приключение ми се видя обидно за краля.

— Това не би ми попречило — заяви д’Артанян, — ако знаех къде е Бъкингамския дук, да го уловя за ръката и да го заведа при кралицата, па било само за да накарам господин кардинала да побеснее, защото нашият истински, нашият единствен и вечен враг, господа, е кардиналът и ако успеем да намерим начин да му скроим някоя жестока шега, уверявам ви, готов съм на драго сърце да дам и главата си.

— Д’Артанян — запита Атос, — търговецът каза ли ви, че кралицата се бои да не са довели тук Бъкингам с лъжливо писмо?

— Да, тя се опасява от това.

— Почакайте — каза Арамис.

— Какво? — запита Портос. — Продължавайте, искам да си припомня някои обстоятелства.

— А сега аз съм убеден — заяви д’Артанян, — че отвличането на тази прислужница на кралицата е свързано със събитията, за които говорим, а може би и с присъствието на господин Бъкингам в Париж.

— Гасконецът е пълен с идеи — забеляза възхитен Портос.

— Много обичам да го слушам — каза Атос. — Неговото наречие ме забавлява.

— Господа, слушайте — започна Арамис.

— Да чуем Арамис — казаха тримата другари.

— Вчера бях при един учен доктор богослов, с когото се съветвам понякога за моите проучвания…

Атос се усмихна.

— Той живее в един пуст квартал — продължи Арамис, — наклонностите му, занятието му изискват това. И тъкмо когато излизах от тях…

Тук Арамис млъкна.

— Е? — запитаха слушателите му. — Какво стана, когато излизахте от тях?

Арамис сякаш направи усилие да се овладее като човек, който се е впуснал в лъжата и се спира пред някоя непредвидена пречка. Но очите на тримата му другари бяха впити в него, те бяха наострили уши и нямаше как да отстъпи.

— Този доктор има племенница — продължи Арамис.

— А! Има племенница! — прекъсна го Портос.

— Много почтена дама — заяви Арамис. Тримата приятели започнаха да се смеят.

— Ако се смеете или ако се съмнявате — поде Арамис, — няма да узнаете нищо повече.

— Ние сме вярващи като мохамедани и неми като гробове — заяви Атос.

— Продължавам тогава — започна пак Арамис. — Тази племенница спохожда понякога чичо си. Вчера тя случайно беше там по същото време, когато бях и аз, и трябваше да й предложа услугите си да я заведа до каретата й.

— О! Племенницата на доктора има и карета? — прекъсна го Портос, който имаше и тоя голям недостатък, че не можеше да си държи езика. — Добро познанство, приятелю.

— Портос — продължи Арамис, — забелязвал съм ви вече няколко пъти, че сте много нескромен, а това ви вреди пред жените.

— Господа, господа — обади се д’Артанян, който съзираше вече същността на приключението, — работата е сериозна. Нека се помъчим да не се шегуваме, ако е възможно. Продължавайте, Арамис, продължавайте.

— Изведнъж едър мъж, мургав, с външност на благородник… също като вашия непознат, д’Артанян…

— Може да е бил същият — каза д’Артанян.

— Възможно е — продължи Арамис — … се приближи до мене, придружен от пет-шест души, които вървяха на десет крачки зад него, и най-учтиво ми каза: „Господин дук и вие, госпожо“ — продължи той, като се обърна към дамата, която ме беше хванала подръка…

— Към племенницата на доктора ли?

— Тихо, Портос! — обади се Атос. — Вие сте непоносим.

— „Благоволете да се качите в каретата, без да се противите, без да вдигате никакъв шум.“

— Той ви е взел за Бъкингам! — извика д’Артанян.

— И аз мисля така — отвърна Арамис.

— А дамата? — запита Портос.

— Помислил, че е кралицата! — каза д’Артанян.

— Точно така — съгласи се Арамис.

— Този гасконец е същински дявол! — извика Атос. — Нищо не може да му избегне.

— Наистина — каза Портос, — че по ръст и походка Арамис прилича на красивия дук. Но струва ми се, че мускетарската униформа…

— Аз бях с извънредно голяма мантия — каза Арамис.

— През месец юли, дявол да го вземе! — каза Портос. — Да не би докторът да се бои, че може да те познаят?

— Разбирам, че шпионинът се е излъгал по външността — забеляза Атос. — Но лицето…

— Носех широкопола шапка — каза Арамис.

— Ах, гледай ти! — извика Портос. — Колко предпазни мерки за изучаване на богословието!

— Господа, господа — обади се д’Артанян, — да не губим времето си в шеги. Да се пръснем и да потърсим жената на търговеца, там е ключът на интригата.

— Жена с толкова ниско положение! Мислите ли, д’Артанян? — запита Портос, като сви презрително устни.

— Тя е кръщелница на Ла Порт, доверения камердинер на кралицата. Не ви ли казах това, господа? Всъщност може би Нейно Величество е имала съображения да търси този път опора в по-нискостоящи. Високите глави се виждат отдалеч, а кардиналът има добро зрение.

— Добре — съгласи се Портос, — но най-напред се уговорете с търговеца, и то за добра цена.

— Излишно е — каза д’Артанян. — Мисля, че ако той не ни плати, ще ни платят добре отдругаде.

В този миг бързи стъпки отекнаха по стълбата, вратата се отвори с трясък и нещастният търговец се втурна в стаята, където ставаше съвещанието.

— Ах, господа! Спасете ме! — извика той. — За бога, спасете ме! Четирима души дойдоха да ме арестуват. Спасете ме, спасете ме!

Портос и Арамис станаха.

— Почакайте! — извика д’Артанян, като им направи знак да приберат полуизтеглените си шпаги в ножниците. — Почакайте, тук не е нужна храброст, а предпазливост.

— Все пак — викна Портос — ние няма да допуснем…

— Оставете д’Артанян да действува, както намери за добре — каза Атос. — Повтарям, той е най-умният между нас и аз заявявам, че ще му се подчиня. Прави, каквото искаш, д’Артанян.

В този миг на вратата на антрето се появиха четирима гвардейци, но като видяха четиримата мускетари прави, с шпаги на пояса, не посмяха да влязат.

— Влезте, господа, влезте — извика им д’Артанян. — Тук вие сте в моя дом, а ние всички сме верни слуги на краля и на господин кардинала.

— Тогава, господа, вие няма да ни попречите да изпълним получените заповеди, нали? — запита този, който изглежда, бе началник на отряда.

— Напротив, господа, дори ще ви помогнем, ако е необходимо.

— Какво говори той? — промърмори Портос.

— Ти си глупак — прошепна Атос. — Мълчи!

— Но вие ми обещахте… — промълви съвсем тихо бедният търговец.

— Ние ще можем да ви спасим само ако останем свободни — отвърна бързо и съвсем тихо д’Артанян, — а ако се опитаме да ви защитим, ще ни арестуват заедно с вас.

— Струва ми се обаче…

— Елате, господа, елате — извика високо д’Артанян. — Аз нямам никакви причини да защищавам господина. Днес го видях за пръв път и знаете ли по какъв случай — той сам ще ви каже: дойде да ми иска наем за квартирата. Вярно ли е, господин Бонасийо? Отговорете!

— Това е чистата истина — извика търговецът, — но господинът не казва…

— Нито дума за мене, нито за приятелите ми, а особено за кралицата, или ще погубите всички, без да се спасите. Хайде, господа, хайде, отведете този човек!

И д’Артанян блъсна смаяния търговец в ръцете на гвардейците и му каза:

— Вие сте негодник, драги мой! Да искате пари от мен! От един мускетар! В затвора! Повтарям ви, господа, заведете го в затвора и го задръжте там, колкото може по-дълго, за да имам време да му платя.

Полицаите го отрупаха с благодарности и отведоха жертвата си.

Когато почнаха да слизат по стълбата, д’Артанян потупа началника им по рамото:

— Няма ли да пийнем за наше здраве! — каза той, като напълни две чаши божансийско вино, получено от щедрия господин Бонасийо.

— Това е голяма чест за мене — каза началникът — и приемам с благодарност.

— Това за ваше здраве, господин… как се казвате?

— Боаренар.

— Господин Боаренар!

— За ваше здраве, благороднико, а вие как се казвате, ако обичате?

— Д’Артанян.

— За ваше здраве, господине!

— А най-вече — извика д’Артанян, сякаш увлечен от възторга си — за здравето на краля и кардинала!

Началникът може би щеше да се усъмни в искреността на д’Артанян, ако виното беше лошо, но виното беше хубаво и той му повярва.

— Що за низост допуснахте — запита Портос, когато полицейският началник догони подчинените си и четиримата приятели останаха сами. — Срамота! Четирима мускетари да оставят да арестуват пред тях един нещастник, който моли за помощ! Благородник да пие с полицай!

— Портос — каза Арамис, — Атос вече те предупреди, че си глупак, и аз мисля същото. Д’Артанян, ти си велик човек и когато заемеш мястото на господин дьо Тревил, ще те помоля да се застъпиш за мене и да ми издействуваш някое абатство.

— Нищо не разбирам, да му се не види — викна Портос. — Вие одобрявате постъпката на д’Артанян?

— Разбира се, и още как! — заяви Атос. — Не само че одобрявам постъпката му, но го и поздравявам.

— А сега, господа — каза д’Артанян, без да си дава труд да обяснява поведението си на Портос, — един за всички, всички за един — това е нашият девиз, нали?

— Да, но… — обади се Портос.

— Протегни ръката си и се закълни! — извикаха в един глас Атос и Арамис.

Заразен от техния пример, Портос протегна ръка, мърморейки съвсем тихо, и четиримата другари повториха в един глас произнесената от д’Артанян клетва:

„Един за всички, всички за един“.

— Добре, нека всеки се прибере сега в къщи — каза д’Артанян, сякаш цял живот бе само командувал — и бъдете внимателни, защото от днес сме във война с кардинала.

X ЕДНА МИШЕЛОВКА ПРЕЗ СЕДЕМНАДЕСЕТИ ВЕК

Мишеловката е открита много отдавна. Когато обществото при образуването си измислило някаква полиция, тази полиция измислила мишеловката.

Тъй като читателите ни може да не са свикнали още с особения език на парижката полиция, а и ние, откакто пишем — а пишем вече от петнадесет години, — за пръв път употребяваме тази дума с това значение, нека обясним какво значи мишеловка.

Когато в една къща, която и да е тя, арестуват някое лице, заподозряно в някакво престъпление, арестуването се пази в тайна. Поставят четири-пет души в засада в първата стая, те отварят вратата на всички, които чукат, затварят след тях и ги арестуват. По този начин за два-три дни те арестуват почти всички постоянни посетители на тая къща. Ето какво е мишеловка.

И тъй квартирата на Бонасийо бе превърната в мьшеловка и всеки, който влезеше там, биваше задържан и разпитван от хората на господин кардинала. Понеже за горния етаж, където живееше д’Артанян, имаше отделен вход, беше ясно, че тези, които го посещаваха, нямаха никакви неприятности.

Всъщност при него идваха само тримата мускетари. Всеки от тях се беше впуснал в издирвания, но те нищо не намериха нищо не откриха. Атос дори стигна до там, че разпита господин дьо Тревил, нещо, което зачуди много капитана, който познаваше обичайната мълчаливост на достойния мускетар. Но господин дьо Тревил не знаеше нищо освен това, че когато видял последния път кардинала, краля и кралицата, кардиналът изглеждал много загрижен, кралят разтревожен, а зачервените очи на кралицата показвали, че е плакала или че не е спала. Но последното обстоятелство не му направило особено впечатление, защото откакто се била омъжила, кралицата много плачела и често не спяла.

За всеки случай господин дьо Тревил препоръча на Атос да служи вярно на краля и особено на кралицата и го помоли да предаде тази препоръка на другарите си.

Д’Артанян пък не мърдаше от къщи. Той беше превърнал стаята си в наблюдателница. От прозорците си виждаше тези, които идваха и попадаха в клопката; освен това, тъй като беше махнал няколко плочки от пода и издълбал самия под, само един таван го делеше от стаята под него, където се правеха разпитите, и той чуваше всичко, което ставаше между инквизиторите и обвиняемите.

Разпитите, предшествувани от щателно претърсване на задържания, ставаха почти винаги по следния начин:

— Госпожа Бонасийо предавала ли ви е нещо за мъжа си или за някого другиго?

— Господин Бонасийо предавал ли ви е нещо за жена си или за някого другиго?

— Някой от тях не ви ли е доверявал нещо устно? Ако знаеха нещо, нямаше да разпитват така — казваше си д’Артанян. — Какво искат да узнаят сега? В Париж ли е Бъкингамският дук и дали не се е срещал, или пък дали няма да се срещне с кралицата.

Д’Артанян се спря на това предположение — след всичко, което беше чул, то изглеждаше твърде вероятно.

В това време мишеловката действуваше непрестанно, а и бдителността на д’Артанян не отслабваше.

На другия ден след арестуването на бедния господин Бонасийо Атос се сбогува вечерта с д’Артанян, за да отиде при господин дьо Тревил; удари девет часът — Планше не беше оправил още леглото и се зае да го оправя; в това време на пътната врата се почука; вратата веднага се отвори и пак се затвори: някой попадна в мишеловката.

Д’Артанян се спусна към мястото, където бяха извадени плочки, легна по корем и се ослуша.

Скоро се раздадоха викове, после стонове, които някой се опитваше да заглуши. Това вече не беше разпит.

„Дявол да го вземе! — каза си д’Артанян — Струва ми се, че е жена: претърсват я и тя се противи… насилват я… ах, проклетници!“

И д’Артанян въпреки предпазливостта си едва се въздържаше да не се намеси в сцената, която се разиграваше долу.

— Казвам ви, че аз съм стопанката на къщата, господа. Аз съм госпожа Бонасийо, аз служа у кралицата! — викаше нещастната жена.

— Госпожа Бонасийо! — прошепна д’Артанян. — Ще имам ли щастието да намеря тая, която всички търсят?

— Тъкмо вас чакахме — обадиха се полицаите.

Гласът ставаше все по-глух и по-глух, нещо разтърси стените. Жертвата се противеше, доколкото една жена може да се противи на четирима мъже.

— Извинете, господа, из… — прошепна гласът, който издаваше вече само откъслечни звукове.

— Запушват й устата, ще я отвлекат — извика д’Артанян и скочи като на пружина. — Шпагата ми! А, тя е на пояса ми!

— Планше!

— Какво има, господине?

— Тичай да намериш Атос, Портос и Арамис. Един от тримата положително ще си бъде в къщи, а може и тримата да са се прибрали. Да вземат оръжие и да дойдат, да тичат. А! Сетих се, Атос е при господин дьо Тревил.

— Но къде отивате, господине, къде отивате?

— Ще сляза през прозореца — каза д’Артанян, — за да стигна по-бързо. Ти нареди плочките, измети пода, излез през вратата и тичай, където ти казах.

— Ох! Господине, господине, ще се пребиете — извика Планше.

— Мълчи, глупако — каза д’Артанян. И като се улови за перваза на прозореца, скочи от горния етаж, който за щастие не беше много висок, без дори да се одраска.

После отиде веднага да потропа на вратата, като си шепнеше:

— И аз ще попадна в мишеловката, но горко на котките, които ще си имат работа с такава мишка.

Чукчето едва отекна под ръката на момъка и глъчката утихна, чу се шум от приближаващи се стъпки, вратата се отвори и д’Артанян, с гола шпага в ръка, се втурна в жилището на Бонасийо — вратата, навярно с пружина, се затвори сама след него.

Тогава онези, които живееха още в злополучния дом на Бонасийо, и най-близките съседи чуха страшни викове, тропот, звън на шпаги и продължителен шум от чупене на покъщнина. След малко хората, които бяха изненадани от шума и бяха застанали на прозорците, за да разберат какво става, видяха, че вратата се отваря и четирима души в черно не излязоха, а излетяха оттам като подплашени гарги и оставиха по земята и по ъглите на масите пера от крилете си, с други думи, дрипи от дрехите си и парчета от наметките.

Трябва да кажем, че д’Артанян победи без особен труд, тъй като само един от полицаите беше въоръжен и той се бранеше, колкото да се каже, че се брани. Наистина другите трима искаха да убият младежа със столове, табуретки и саксии, но две-три драскотини от шпагата на гасконеца ги изплашиха. Десет минути бяха достатъчни за тяхното поражение и д’Артанян стана господар на бойното поле.

Съседите, които бяха отворили прозорците със свойственото хладнокръвие на парижаните през ония времена на постоянни смутове и въоръжени схватки, ги затвориха веднага след бягството на четиримата облечени в черно мъже: техният усет им подсказваше, че засега всичко е свършено. Освен това беше късно, пък и тогава, както и днес, хората в квартала Люксембург си лягаха рано.

Като остана сам с госпожа Бонасийо, д’Артанян се обърна към нея: клетата жена се бе простряла на едно кресло почти в безсъзнание. Д’Артанян я разгледа набързо.

Тя беше прелестна жена на двадесет и пет или двадесет и шест години, с тъмна коса и сини очи, с малко вирнато носле, с чудни зъби и мраморно бяло лице с лека руменина. Тук обаче свършваха чертите, по които човек можеше да я сметне за знатна дама. Ръцете й бяха бели, но груби: краката й не показваха, че е от знатен произход. За щастие д’Артанян още не беше стигнал дотам, да се занимава с такива подробности.

Докато д’Артанян разглеждаше госпожа Бонасийо и стигна, както казахме, до краката, той видя на пода тънка батистена кърпичка и я вдигна по навик — в крайчеца забеляза същия герб, който бе видял на кърпичката, заради която едва не се биха с Арамис.

Оттогава д’Артанян се пазеше от кърпичките с герб и затова, без да промълви нито дума, сложи кърпичката, която беше вдигнал от земята, в джоба на госпожа Бонасийо.

В това време госпожа Бонасийо започна да се съвзема. Тя отвори очи, огледа се ужасена, видя, че стаята е празна и че е сама със спасителя си. Усмихната, тя му протегна веднага ръце. Госпожа Бонасийо имаше най-прелестната усмивка на света.

— Ах, господине! — каза тя. — Вие ме спасихте, позволете да ви благодаря.

— Госпожо — каза д’Артанян, — направих това, което всеки благородник би направил на мое място, и вие не ми дължите никаква благодарност.

— Напротив, господине, напротив, и аз се надявам да ви докажа, че не сте направили услуга на една неблагодарница. Но какво искаха от мене тези хора, които помислих в началото за крадци, и защо го няма господин Бонасийо?

— Госпожо, тези хора бяха много по-опасни от крадци, защото те са агенти на кардинала, а вашият мъж, господин Бонасийо, го няма, защото вчера го арестуваха и го откараха в Бастилията.

— Моят мъж в Бастилията? — извика госпожа Бонасийо. — О, небеса! Какво е направил? Бедният човечец! Та той е самата невинност!

И едва доловима усмивка пробягна по още изплашеното лице на младата жена.

— Какво е направил ли, госпожо? — каза д’Артанян. — Мисля, че единственото му престъпление е, че има едновременно щастието и нещастието да бъде ваш съпруг.

— Но, господине, тогава вие знаете…

— Зная, че сте били отвлечени, госпожо.

— А от кого? Знаете ли? О, ако знаете, кажете ми!

— От един четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж с черна коса, с мургаво лице и с белег на лявото сляпо око.

— Така е, така е, но името му?

— А! Името му ли? Не го зная.

— А мъжът ми знаеше ли, че съм била отвлечена?

— Известен беше с едно писмо, написано от самия похитител.

— А подозира ли той — запита смутена госпожа Бонасийо — причината за моето отвличане?

— Отдаваше го, ако не се лъжа, на някаква политическа причина.

— В началото се съмнявах, но сега и аз мисля като него. С други думи, милият господин Бонасийо не ме е подозирал нито за миг…

— О! Далеч от такава мисъл, госпожо! Той много се гордееше с вашата вярност и най-вече с вашата любов.

Втора, почти незабележима усмивка трепна по алените устни на хубавата млада жена.

— Но как избягахте? — продължи д’Артанян.

— Използувах един момент, когато ме оставиха сама, и понеже от сутринта знаех каква е причината за отвличането ми, спуснах се през прозореца с въже, което усуках от чаршафите си. Мислех, че мъжът ми е тук, и изтичах насам.

— За да потърсите неговата закрила ли?

— О, не! Горкият ми мъж, знаех много добре, че не е в състояние да ме защити. Но понеже можеше да ни услужи с друго, исках да го предупредя.

— За какво?

— О! Това не е моя тайна и аз не мога да ви я кажа.

— Всъщност — каза д’Артанян — извинете, госпожо, че макар и да съм гвардеец, аз ще ви напомня да бъдете предпазлива. Струва ми се, че това място не е удобно да си доверяваме тайни. Хората, които прогоних, ще се върнат с подкрепление; ако ни намерят тук, загубени сме. Пратих да предупредят трима мои приятели, но не се знае дали ще ги намерят в къщи!

— Да, да, имате право — извика уплашена госпожа Бонасийо, — да бягаме, да се махнем оттук.

При тези думи тя хвана д’Артанян подръка и бързо го повлече.

— Но къде да бягаме? — запита д’Артанян. — Къде да идем?

— Да се махнем най-напред от тази къща, после ще видим. И младата жена, и момъкът, без дори да си направят труд да затворят вратата, се спуснаха бързо по улица Гробарска, свърнаха в улица Кралски ров и се спряха чак на площад Сен Сюлпис.

— А сега какво да правим? — попита д’Артанян. — Къде искате да ви заведа?

— Да си призная, не знам какво да ви отговоря — каза госпожа Бонасийо. — Мислех да изпратя мъжа си при господин дьо Ла Порт, за да разбере точно какво се е случило в Лувър през тия три дни и ако няма опасност за мене, да отида там.

— Но и аз мога да предупредя господин дьо Ла Порт — предложи д’Артанян.

— Разбира се, само че има едно неудобство: познават Бонасийо в Лувър и щяха да го пуснат да влезе, докато вас не ви познават и ще ви затворят вратата.

— Ха! — каза д’Артанян. — На някой вход в Лувър навярно има вратар, който ви е предан и като чуе паролата…

Госпожа Бонасийо устреми поглед в момъка.

— Ако ви кажа паролата — запита тя, — ще я забравите ли веднага щом си послужите с нея?

— Честна дума, честна дума на благородник — каза д’Артанян с глас, в чиято искреност не можеше да се съмнява човек.

— Добре, вярвам ви. Вие изглеждате добър момък и от вашата преданост зависи може би щастието ви.

— Ще изпълня безкористно и добросъвестно всичко, което е по силите ми, за да служа на краля и да бъда полезен на кралицата — заяви д’Артанян. — Разполагайте с мене като с приятел.

— А мене къде ще ме оставите през това време?

— Нямате ли някои познати, откъдето господин дьо Ла Порт би могъл да дойде да ви вземе?

— Не, не искам да се доверявам на никого.

— Почакайте — каза д’Артанян. — Ние сме близо до квартирата на Атос. Да, тъкмо така.

— Кой е този Атос?

— Един мой приятел.

— Но ако си е в къщи и ме види?

— Не, няма го и аз ще взема ключа, след като ви заведа у дома му.

— Но ако се върне?

— Няма да се върне, всъщност ще му кажат, че аз съм завел жена и че тая жена е в стаята му.

— Това ще ме злепостави много, знаете ли?

— Какво от това! Никой не ви познава. Пък и ние сме в такова положение, че не бива да обръщаме внимание на благоприличието.

— Да отидем у вашия приятел. Къде живее той?

— На улица Феру, на две крачки оттук.

— Да вървим.

И продължиха да тичат. Както беше предвидил д’Артанян, Атос го нямаше в къщи: той взе ключа — свикнали бяха да му го дават като на домашен приятел, — изкачи се по стълбата и въведе госпожа Бонасийо в малката квартира, която вече описахме.

— Вие сте като у дома си — каза той. — Чакайте, заключете вратата отвътре и не отваряйте на никого, освен ако чуете три такива почуквания: ето — и той почука три пъти, два пъти едно след друго и доста силно и след малко веднъж по-леко.

— Добре — каза госпожа Бонасийо. — А сега е мой ред да ви дам наставления.

— Слушам.

— Идете при вратата на Лувър откъм улица Ешел и потърсете Жермен.

— Добре. После?

— Той ще ви попита какво желаете и вие ще му отговорите със следните две думи: Тур и Брюксел. Той веднага ще ви се подчини.

— Какво да му заповядам?

— Да намери господин дьо Ла Порт, камердинера на кралицата.

— А когато го намери и господин дьо Ла Порт дойде?

— Ще го изпратите при мене.

— Добре, но аз къде и как ще ви видя пак?

— Много ли искате да ме видите пак?

— Разбира се.

— Добре! Оставете на мене тая грижа и бъдете спокоен.

— Разчитам на вашата дума.

— Разчитайте.

Д’Артанян се поклони на госпожа Бонасийо, като хвърли изпълнен с любов поглед върху очарователната млада жена, и докато слизаше по стълбата, чу, че вратата след него се затвори и ключът щракна два пъти. С два скока той се намери пред Лувър; когато влизаше през вратата към улица Ешел, удари десет часът. Събитията, които разказахме, се бяха случили за половин час.

Всичко стана, както беше казала госпожа Бонасийо.

При уговорената парола Жермен се поклони. След десет минути Ла Порт беше на входа; с две думи д’Артанян го осведоми какво е положението и му каза къде е госпожа Бонасийо. Ла Порт накара да му повтори два пъти точния адрес и се забърза. Но едва измина десетина крачки и се върна.

— Млади момко — обърна се той към д’Артанян, — един съвет.

— Какъв?

— Може да имате неприятности за това, което се е случило.

— Мислите ли?

— Да. Имате ли някой приятел, на когото часовникът да остава назад?

— Е?

— Споходете го, за да може да свидетелствува, че в девет часа и половина сте били при него. В съда това се нарича „алиби“.

Д’Артанян намери съвета за благоразумен; той си плю на петите и отиде у господин дьо Тревил; но вместо да мине в салона както всички, поиска да влезе в кабинета му, Д’Артанян беше един от постоянните посетители и никой не се противопостави на молбата му. Лакеят отиде да доложи на господин дьо Тревил, че неговият млад съгражданин има да му съобщи нещо много важно и иска частна аудиенция. След пет минути господин дьо Тревил питаше д’Артанян с какво може да му бъде полезен и на какво дължи това посещение в толкова късен час.

— Извинете, господине! — каза д’Артанян, който беше използувал времето, когато бе останал сам, за да върне часовника с три четвърти час назад. — Мислех, че има време да се явя при вас, тъй като часът е само девет и двадесет и пет.

— Девет и двадесет и пет! — извика господин дьо Тревил и погледна стенния часовник. — Невъзможно!

— Погледнете, господине — каза д’Артанян, — и ще се уверите.

— Вярно — каза господин дьо Тревил, — мислех, че е много по-късно. Но кажете сега, какво има?

Тогава д’Артанян разказа на господин дьо Тревил една дълга история за кралицата. Изложи му опасенията си по отношение на нейно величество; разказа му какво е чул за намеренията на кардинала срещу Бъкингам и направи това така самоуверено и толкова спокойно, че господин дьо Тревил много лесно се излъга, още повече, че самият той, както казахме, беше забелязал нещо ново в отношенията между кардинала, краля и кралицата.

Когато удари десет часът, д’Артанян напусна господин дьо Тревил, който му благодари за сведенията, препоръча му да има винаги присърце службата при краля и кралицата и се върна в салона. Но като слезе долу, д’Артанян се сети, че си е забравил бастуна: върна се веднага горе, влезе в кабинета, придвижи стрелките на мястото им, за да не забележат на другия ден, че часовникът е пипан, и вече уверен, че има свидетел, който да установи неговото алиби, слезе по стълбата и веднага се намери на улицата.

XI ИНТРИГАТА СЕ ЗАПЛИТА

След посещението си у господин дьо Тревил д’Артанян тръгна замислен по най-дългия път към къщи.

За какво мислеше д’Артанян, като се отклоняваше така от пътя си, поглеждаше звездите по небето и ту въздишаше, ту се усмихваше!

Той мислеше за госпожа Бонасийо. За един мускетар ученик младата жена беше почти любовен идеал. Красива, тайнствена, запозната едва ли не с всички дворцови тайни, които придаваха на нежните й черти толкова прелестна загриженост; смятаха я за чувствителна жена, което я правеше привлекателна за неопитните младежи; освен това д’Артанян я изтръгна от ръцете на онези демони, които искаха да я претърсват и изтезават, а тази голяма услуга породи у дамата едно от ония чувства на признателност, които лесно могат да придобият по-нежен характер.

Д’Артанян виждаше вече — така бързо летят мечтите върху крилете на въображението — как се приближава до него пратеник на младата жена и му дава бележка за среща и някаква златна верижка или диамант. Казахме вече, че младите кавалери получаваха без стеснение подаръци от своя крал; трябва да добавим, че в онова време на лек морал те не се срамуваха да приемат подаръци и от своите любовници, които почти винаги им оставяха ценни и трайни спомени, сякаш искаха да изкупят непостоянството на своите чувства с трайността на подаръците си.

Тогава си пробиваха път чрез жените, без да се червят от това. Тези, които бяха само хубави, даваха своята хубост — оттук навярно е произлязла и поговорката, че най-хубавата девойка може да даде само това, което има. Богатите даваха освен това и част от парите си и могат да се посочат много герои от тази галантна епоха, които не биха спечелили нито шпорите си, нито битките без повече или по-малко натъпканата кесия, която любовницата им окачваше на седлото. Д’Артанян нямаше нищо; провинциалната му нерешителност — лек лак, еднодневен цветен мъх на праскова — се изпари от не много благонравните съвети, които тримата мускетари даваха на своя приятел. Д’Артанян според странния обичай на онова време се чувствуваше в Париж като на поход, и то като във Фландрия: там бяха испанците, тук — жените. И тук, и там трябваше да се води борба с врага, да се налагат контрибуции.

Но трябва да кажем, че в този миг д’Артанян се ръководеше от по-благородно и по-безкористно чувство. Търговецът му беше казал, че е богат; момъкът лесно можеше да отгатне, че при един глупав мъж, какъвто беше господин Бонасийо, навярно жената се разпорежда с парите. Но всичко това не повлия никак върху чувството, което изпита, когато видя госпожа Бонасийо, и користта остана почти чужда на тая зараждаща се любов. Ние казваме „почти“, защото мисълта, че една млада, хубава, приветлива и духовита жена е и богата, не пречи никак на зараждащата се любов, а напротив, дори я усилва.

В охолството има много аристократични грижи и прищевки, които подхождат доста на красотата. Тънкият й бял чорап, копринената рокля, дантелената якичка, хубавата обувка на крака, новата панделка в косите не могат да направят хубава една грозна жена, но могат да направят хубавата жена прекрасна, като не бива да се забравя, че от това печелят и ръцете; ръцете, особено у жените, не трябва да се занимават с нищо, за да останат красиви.

А д’Артанян — това е много добре известно на читателя, понеже ние не скрихме с какви средства разполага, — д’Артанян не беше милионер; той се надяваше да стане богат, но срокът, който сам си определяше за тази щастлива промяна, беше доста далечен. А дотогава — каква нещастие е да гледаш жената, която обичаш, да копнее за хилядите дреболийки, които съставляват женското щастие, и да нямаш възможност да й предложиш тия хиляди дреболийки. Поне когато жената е богата, а любовникът не е, тя си купува сама това, което той не може да й поднесе, и макар че тя си доставя обикновено тая наслада с парите на мъжа си, рядко е благодарна лично на него за това.

А и д’Артанян, готов да бъде най-нежен любовник, беше в същото време много предан другар. Зает с тези любовни планове за жената на търговеца, той не забравяше приятелите си. Хубавата госпожа Бонасийо беше жена, с която можеше да се поразходи по поляната Сен Дени или из Сенжерменския панаир заедно с Атос, Портос и Арамис, на които д’Артанян щеше да бъде горд да представи това свое завоевание. След дълга разходка човек огладнява — д’Артанян беше забелязал това от известно време. Биха могли да си устройват такива прекрасни обеди, когато с ръката си докосваш ръката на приятеля, а с крака си — крака на любимата. И най-после в тежки моменти, при крайна нужда, д’Артанян можеше да спасява приятелите си.

А какво правеше господин Бонасийо, когото д’Артанян беше предал в ръцете на полицаите, като гласно се отказа от него, но шепнешком му обеща да го спаси? Трябва да признаем пред читателите си, че д’Артанян изобщо не мислеше за него или пък ако мислеше, то беше само за да си каже, че той е добре, където и да се намираше. Любовта е най-егоистичната от всички страсти.

Но нека нашите читатели се успокоят: ако д’Артанян е забравил хазяина си или се прави, че го е забравил под предлог, че не знае къде са го отвели, ние не го забравяме и знаем къде е той. Но засега нека постъпим като влюбения гасконец. А към достойния търговец ще се върнем по-късно.

Както си мечтаеше за бъдещите любовни похождения, разговаряйки с нощта и усмихвайки се на звездите, д’Артанян вървеше по улица Шерш миди или Шас миди, както я наричаха тогава. Тъй като се намираше в квартала на Арамис, мина му през ум да навести приятеля си и да му даде някои обяснения за причините, които го бяха накарали да изпрати Планше с молба да отиде веднага в мишеловката. Ако Арамис си е бил в къщи, когато Планше го е потърсил, той навярно е изтичал на улица Гробарска, където не е намерил никого освен може би двамата си приятели, и никой от тях не е разбрал какво означава това. Д’Артанян си казваше гласно, че това безпокойство си заслужава да се обясни.

А в душата си той си мислеше, че това е удобен случай да поговори за красивата госпожа Бонасийо, която изпълваше вече изцяло ако не сърцето, то поне мислите му. Първата любов не може да се пази в тайна. Първата любов е придружена с такава буйна радост, че тази радост трябва да прелее, инак ще задуши човека.

От два часа Париж тънеше в мрак и започваше да пустее. Всички часовници на предградието Сен Жермен удариха единадесет часа. Времето беше приятно. Д’Артанян вървеше по една уличка, на мястото на днешната улица Аса, и вдъхваше благоуханията на улица Вожирар, които вятърът донасяше от градините, освежени от вечерната роса и нощната прохлада. В далечината се чуваха, заглушени от плътните капаци, песни на пияниците от няколко кръчми, пръснати тук-там из полето. Като стигна края на уличката, д’Артанян сви вляво. Къщата, в която живееше Арамис, се намираше между улица Касет и улица Сервандони.

Когато прекоси улица Касет и вече виждаше вратата на къщата на своя приятел, потънала в гъсталак от смоковници и лози, които образуваха зелен навес над нея, д’Артанян забеляза някаква сянка, която идеше откъм улица Сервандони. Сянката беше загърната в мантия и д’Артанян помисли в началото, че е мъж; но по дребния ръст, по неуверената походка и по ситните крачки скоро позна, че е жена. Освен това жената сякаш не беше много уверена коя къща търси, дигаше очи, за да я познае, спираше се, връщаше се назад, после пак идваше. Това събуди любопитството на д’Артанян.

„Да й предложа ли услугите си? — помисли си той. — По походката й личи, че е млада. Може и да е хубава. О! Да! Но жена, която се скита из улиците по това време, излиза само за да се види с любовника си. Тю, да се не види! Ако попреча на срещата й, това ще бъде много лош начин на запознаване.“

А през това време жената се приближаваше все повече, като броеше къщите и прозорците. Всъщност това не беше трудно, нито пък изискваше много време. В тази част на улицата имаше само три къщи и два прозореца, които гледаха към улицата. Единият беше на една малка постройка, успоредна с къщата на Арамис, а другият — на дома на самия Арамис.

— За бога! — каза си д’Артанян, като си спомни за племенницата на богослова. — За бога, весело ще бъде, ако тая закъсняла гълъбица търси къщата на нашия приятел. Кълна се, изглежда, че е така. Ах, драги ми Арамис, тоя път ще разбера истината!

И д’Артанян се сви колкото може повече и се скри в най-тъмния край на улицата до една каменна пейка в дъното на някаква ниша.

Младата жена все повече се приближаваше — освен леката й походка, която я беше издала, тя се позакашля и това кашляне откри звучния й глас. Д’Артанян помисли, че кашлянето е сигнал.

Дали отговориха на кашлянето с подобен сигнал, който разсея колебанията на нощната посетителка, или пък тя самата без чужда помощ разбра, че е стигнала до целта, но тя се приближи решително до прозореца на Арамис, сви пръст и три равномерни почуквалия отекнаха по капака.

— У Арамис отива — прошепна д’Артанян. — Ах, господин лицемер! Ето как изучавате богословието!

Едва стихнаха почукванията, вътрешният прозорец се отвори и светлина се промъкна през процепите на капака.

— А-а! — каза този, който подслушваше не на вратите, а на прозорците. — А-а! Посетителката е очаквана. Сега капакът ще се отвори и дамата ще влезе през прозореца! Много добре!

Но за голямо учудване на д’Артанян капакът остана затворен. Освен това светлината, която бе блеснала за миг, изчезна и всичко потъна в мрак.

Д’Артанян реши, че това няма да трае дълго,и наострил уши, продължи да гледа с четири очи.

Той имаше право: след няколко секунди отвътре долетяха две кратки почуквания.

Младата жена отвън отговори с едно почукване и капакът се открехна.

Можете да си представите как жадно гледаше и слушаше д’Артанян.

За съжаление светлината беше пренесена в друга стая. Но очите на момъка бяха свикнали с мрака. Впрочем казват, че гасконците имат способността да виждат в тъмното като котките.

Д’Артанян видя, че младата жена извади от джоба си нещо бяло и бързо го разгъна — беше кърпичка. Тя показа крайчеца на разгънатата кърпичка на събеседника си.

Това напомни на д’Артанян за кърпичката, която намери в краката на госпожа Бонасийо. Тя пък му напомни за кърпичката, която бе намерил в краката на Арамис.

Дявол да го вземе, какво ли означаваше тази кърпичка?

От мястото, където се намираше, д’Артанян не можеше да вижда лицето на Арамис — младежът беше напълно убеден, че именно приятелят му разговаря с дамата под прозореца; любопитството взе връх над предпазливостта и като използува това, че двете действуващи лица, които изведохме на сцената, бяха сякаш погълнати от кърпичката, той излезе от скривалището си и с бързината на мълния, стъпвайки безшумно, се прилепи към единия ъгъл на стената, откъдето погледът му можеше спокойно да проникне във вътрешността на Арамисовата стая.

Като стигна там, д’Артанян едва не извика от изненада: с нощната посетителка не разговаряше Арамис, а някаква жена. Само че д’Артанян имаше пълна възможност да види дрехите й, но не и да различи чертите на лицето й.

В същия миг жената, която бе в стаята, извади от джоба си друга кърпичка и я размени с тази, която й бяха показали. После двете жени си казаха няколко думи. Най-сетне капакът се затвори. Жената, която стоеше до прозореца, се обърна и мина на четири крачки от д’Артанян, като смъкна към лицето си качулката на мантията, но предпазната мярка беше взета много късно, тъй като д’Артанян бе познал вече госпожа Бонасийо.

Госпожа Бонасийо! Подозрението, че е госпожа Бонасийо, му мина през ума, още когато тя извади от джоба си кърпичката; но кой можеше да допусне, че госпожа Бонасийо, която бе изпратила да повикат господин дьо Ла Порт, за да я заведе в Лувър, ще обикаля парижките улици сама в единадесет и половина часа през нощта и ще се излага на опасността да бъде отвлечена втори път?

Значи работата трябва да е много важна; а кое може да бъде важна работа за една двадесет и пет годишна жена?

Любовта.

Но дали заради себе си, или за друго лице се излагаше тя на такива опасности? Ето какво се питаше младежът, на когото демонът на ревността гризеше вече сърцето като на истински любовник.

Всъщност имаше много прост начин да се увери къде отива госпожа Бонасийо: трябваше да я проследи. Този начин беше толкова прост, че д’Артанян прибягна към него напълно естествено и без да съзнава това.

Но като видя младежа, който се отдели от стената като статуя от нишата си, и когато стъпките му отекнаха зад нея, госпожа Бонасио извика и побягна.

Д’Артанян се затича подире й. Не беше трудно да догони една жена, която се спъваше в мантията си. И той я настигна на третата пряка, където тя беше свила. Нещастницата бе изтощена, но не от умора, а от ужас и когато Д’Артанян сложи ръка на рамото й, тя падна на едно коляно и извика със сподавен глас:

— Убийте ме, ако искате, но няма да узнаете нищо. — Д’Артанян я прихвана през кръста и я повдигна; но той почувствува по тежината на тялото й, че тя може да припадне и побърза да я успокои, като я уверяваше в предаността си. Тези уверения нямаха никакво значение за госпожа Бонасийо; такива уверения могат да се правят с най-лоши намерения, но гласът промени всичко. На младата жена се стори, че познава тоя глас; тя отвори очи, хвърли поглед върху човека, който я беше уплашил толкова много, и като позна д’Артанян, извика от радост:

— Ах, вие ли сте! Вие ли сте! Благодаря ти, господи!

— Да, аз съм — каза д’Артанян. — Бог ме изпрати да бдя над вас.

— Затова ли вървяхте след мене? — запита с хитра усмивка младата жена, у която малко насмешливата й природа започваше да взема връх и целият й страх изчезна, когато видя приятел в лицето на този, когото беше взела за враг.

— Не — каза д’Артанян, — не, уверявам ви, случайно попаднах на пътя ви. Видях жена да чука на прозореца на един мой приятел…

— На един ваш приятел ли? — прекъсна го госпожа Бонасийо.

— Разбира се. Арамис е един от най-добрите ми приятели.

— Арамис! Какво значи това?

— Хайде де! Да не почнете да ме уверявате, че не познавате Арамис?

— За пръв път чувам това име.

— Значи вие за пръв път идете в тая къща?

— Разбира се.

— И не знаете, че в нея живее един младеж?

— Не.

— Един мускетар?

— Не, не зная.

— Значи вие не сте търсили него?

— Не. Разбира се. Та вие видяхте много добре, че говорих с жена.

— Наистина. Но тази жена е приятелка на Арамис.

— Не зная нищо.

— Щом живее при него.

— Това не е моя работа.

— Но коя е тя?

— О! Тази тайна не е моя.

— Драга госпожо Бонасийо, вие сте прелестна, но същевременно сте най-тайнствената жена…

— Губя ли от това?

— Не, напротив, вие сте очарователна.

— Тогава дайте ми ръката си.

— С удоволствие. А сега?

— Сега придружете ме.

— Къде?

— Където отивам.

— Но къде отивате?

— Ще видите, нали ще ме придружите до вратата.

— Ще трябва ли да ви чакам?

— Ще бъде излишно.

— Сама ли ще се върнете?

— Може би сама, може би не.

— Лицето, което ще ви придружи после, мъж ли ще бъде или жена?

— Не зная още.

— Но аз ще узная!

— Как?

— Ще ви чакам да излезете.

— В такъв случай сбогом!

— Как така?

— Нямам нужда от вас.

— Но вие сама поискахте…

— Помощта на един благородник, а не надзора на шпионин.

— Много силно казано.

— Как наричат ония, които следят хората въпреки желанието им?

— Нескромни.

— Много слабо казано.

— Ясно, госпожо, виждам, че трябва да се изпълнява всичко, каквото желаете.

— Защо се лишихте от заслугата да направите това веднага?

— Разкаянието не е ли заслуга?

— Вие наистина ли се разкайвате?

— И аз самият не зная. Зная само, че съм готов да изпълня всичко, каквото пожелаете, ако ми позволите да ви придружа дотам, където отивате.

— Ще си отидете ли после?

— Да.

— Без да ме дебнете, когато излизам?

— Да.

— Честна дума?

— Честна дума на благородник!

— Дайте си тогава ръката и да вървим.

Д’Артанян предложи ръката си на госпожа Бонасийо, която се облегна на нея, усмихната и трепереща, и двамата тръгнаха нагоре по улица Ла Арп. Като стигнаха там, младата жена сякаш започна да се колебае, както преди малко на улица Вожирар. Но по някакви знаци тя, изглежда, позна една врата; приближи се до нея и каза:

— Сега, господине, аз трябва да вляза тук. Хиляди благодарности за вашата благородна помощ, която ме избави от всички опасности, на които щях да бъда изложена, ако бях сама. Време е да изпълните обещанието си: дойдох, където трябваше.

— Няма ли някаква опасност на връщане?

— Има опасност само от крадци.

— Това малко ли е?

— Какво могат да ми вземат? Нямам пукната пара.

— Забравяте хубавата везана кърпичка с герб.

— Коя кърпичка?

— Тази, която намерих в краката ви и сложих в джоба ви.

— Мълчете, мълчете, нещастнико! — извика младата жена. — Да ме погубите ли искате?

— Виждате ли, че все още сте изложена на опасност, щом като само една дума ви кара да треперите и признавате, че ако някой чуе тази дума, вие сте загубена. Ах, госпожо, послушайте! — извика д’Артанян, като сграбчи ръката й и впи в младата жена пламенен поглед. — Послушайте, бъдете по-смела и ми се доверете. Не прочетохте ли в моите очи, че сърцето ми е изпълнено само с преданост и любов към вас?

— Да — отвърна госпожа Бонасийо, — именно затова вие можете да ме разпитвате за моите тайни, ще ви ги открия, но чуждите тайни са друго нещо.

— Добре тогава — заяви Д’Артанян, — аз ще ги открия. Щом като тези тайни засягат вашия живот, те трябва да станат и мои тайни.

— Пазете се — извика младата жена така загрижена, че д’Артанян неволно трепна. — О, не се бъркайте в моите работи, не се опитвайте да ми помагате в това, което изпълнявам. Искам го от вас в името на чувствата, които ви вдъхвам, в името на услугата, която ми направихте и която аз цял живот няма да забравя. Вярвайте в това, което ви казвам. Не се занимавайте вече с мене, аз не съществувам повече за вас и все едно, че никога не сте ме виждали.

— И Арамис ли трябва да постъпва като мене, госпожо? — попита засегнат д’Артанян.

— Вече два или три пъти споменавате това име, господине, макар да ви казах, че не ми е познато.

— Не познавате човека, на чийто прозорец почукахте. Хайде, хайде, госпожо, за много лековерен ме смятате!

— Признайте си, че вие съчинихте тази история и измислихте това лице, за да ме накарате да говоря.

— Нищо не съчинявам, госпожо, и нищо не измислям, казвам самата истина.

— И вие казвате, че един ваш приятел живее в тази къща?

— Казвам и повтарям за трети път: в тази къща живее един мой приятел и този приятел е Арамис.

— Всичко това ще се изясни по-късно — прошепна младата жена. — А сега мълчете, господине.

— Ако можете да погледнете в сърцето ми — каза д’Артанян, — щяхте да видите там толкова любопитство, че бихте се смилили над мене, и такава любов, че бихте задоволили веднага любопитството ми. Не бива да се боите от тези, които ви обичат.

— Много скоро заговорихте за любов, господине — каза младата жена и поклати глава.

— Любовта ме споходи бързо и за пръв път, а аз нямам още двадесет години.

Младата жена го погледна крадешком.

— Слушайте, аз вече попаднах на следите — каза Д’Артанян. — Преди три месеца едва не се бих с Арамис заради една кърпичка като тази, що вие показахте на жената, която беше у дома му, заради кърпичка със същия герб, положителен съм в това.

— Господине — каза младата жена, — досаждате ми вече с тези въпроси, уверявам ви.

— Но вие, която сте толкова предпазлива, госпожо, помислете си, нямаше ли да се злепоставите, ако ви бяха арестували и намереха тази кърпичка у вас?

— Защо? Това са моите инициали: К.Б., Констанс Бонасийо.

— Или Камила дьо Боа Траси.

— Мълчете, господине, моля ви, мълчете! Ах, ако опасностите, на които съм изложена аз, не могат да ви спрат, помислете за опасността, която застрашава вас!

— Мене ли?

— Да, вас. Застрашава ви затвор, има опасност за живота ви, задето ме познавате.

— Тогава няма да се отделя вече от вас.

— Господине — каза младата жена, като сплете умолително ръце, — господине, в името на небето, в името на военната ви чест, в името на благородството ви, вървете си! Ето бие полунощ, в този час ме очакват.

— Госпожо — каза младежът, като се поклони, — не мога да откажа нищо, когато ме молят така. Успокойте се, отивам си.

— И няма ли да вървите след мене, няма ли да ме следите?

— Ще се прибера веднага в къщи.

— Ах! Знаех много добре, че вие сте честен момък! — извика госпожа Бонасийо, като му подаде едната си ръка, а с другата хвана чукчето на една вратичка на каменната ограда.

Д’Артанян сграбчи подадената му ръка и я целуна пламенно.

— Ах, по-добре никога да не бях ви виждал! — извика той с оная непосредствена грубост, която жените често предпочитат пред изисканата любезност, защото тя разкрива дълбочината на мислите и доказва, че чувството взема връх над разума.

— Е, добре — продължи госпожа Бонасийо с почти гальовен глас, като стискаше ръката на д’Артанян, — добре! Аз не бих казала същото, изгубеното днес не е изгубено за в бъдеще. Кой знае дали един ден, когато бъда свободна от задължения, няма да задоволя вашето любопитство?

— А ще дадете ли същото обещание и за любовта ми? — извика д’Артанян, замаян от радост.

— О, тук вече не искам да се обвързвам, ще зависи от чувствата, които вие ще ми вдъхнете.

— И тъй, днес, госпожо…

— Днес, господине, аз чувствувам към вас само признателност.

— Ах, вие сте прекрасна — прошепна тъжно д’Артанян — и злоупотребявате с моята любов.

— Не, аз използувам само вашето великодушие, това е всичко. Повярвайте, има хора, които не забравят обещанията си.

— О, вие ме правите най-щастливия човек. Не забравяйте тази вечер, не забравяйте това обещание.

— Бъдете спокоен, при подходящ случай аз ще си спомня всичко. А сега вървете, вървете в името на небето! Трябваше да бъда там точно в полунощ, закъсняла съм.

— С пет минути.

— Да, но понякога пет минути са равни на пет столетия.

— Когато човек обича.

— Отде знаете, че нямам работа с влюбен?

— Мъж ви очаква, нали? — извика д’Артанян. — Мъж!

— Ето спорът пак ще започне — каза госпожа Бонасийо с лека усмивка, която изразяваше нетърпение.

— Не, не, отивам си, тръгвам; вярвам ви и искам и вие да вярвате в моята преданост, дори ако тая преданост стига до глупост. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той чувствуваше, че няма сили да пусне ръката, която държеше, затова направи рязко движение и се отдалечи тичешком. В това време госпожа Бонасийо похлопа три пъти бавно и равномерно както на прозореца на Арамис. Когато стигна до ъгъла на улицата, той се обърна: вратата се беше отворила и затворила и хубавата жена бе изчезнала.

Д’Артанян продължи пътя си. Той беше дал дума, че няма да следи госпожа Бонасийо и дори животът му да зависеше от мястото, където тя отиде, или от човека, който щеше да я придружи, д’Артанян пак щеше да се прибере в къщи, понеже беше обещал да се прибере. След пет минути той вървеше вече по улица Гробарска.

„Бедният Атос — мислеше си той — няма да разбере какво означава това. Той е заспал, докато ме е чакал, или се е прибрал у дома си и е научил, че в дома му е ходила жена. Жена у Атос! Все пак — продължи д’Артанян — и у Арамис имаше жена. Това е много странно и много съм любопитен да узная как ще завърши всичко.“

— Зле, господине, зле — отвърна някакъв глас. Д’Артанян позна, че е гласът на Планше. Както всички потънали в мислите си хора д’Артанян си говореше на глас и беше влязъл във входа — в дъното се намираше стълбата, която водеше към стаята му.

— Как зле? Какво искаш да кажеш, глупако? — запита д’Артанян. — Какво се е случило?

— Всякакви нещастия.

— Какви?

— Първо, господин Атос е арестуван.

— Арестуван! Атос! Арестуван! Защо?

— Свариха го във вашата стая и помислиха, че сте вие.

— И кой го арестува?

— Стражата, доведена от черните хора, които вие прогонихте.

— Защо не си е казал името? Защо не е обяснил, че няма нищо общо с тази работа?

— Той не искаше да направи това, господине. Напротив, приближи се до мене и ми каза: „Господарят ти трябва да бъде свободен сега, а не аз, защото той знае всичко, а аз не зная нищо. Ще мислят, че него са арестували, и така той ще спечели време. След три дни аз ще кажа кой съм и те ще трябва да ме пуснат.“

— Браво, Атос! Благородно сърце — прошепна д’Артанян — веднага проличава. И какво направиха полицаите?

— Четирима го отведоха не зная къде — в Бастилията или във фор л’Евек. Двама останаха с черните хора, които претърсиха навсякъде и взеха всички книжа, а последните двама пазеха през това време на вратата. После, когато всичко се свърши, те си отидоха, като оставиха къщата празна и с отворени врати.

— А Портос и Арамис?

— Не ги намерих и те не дойдоха.

— Но те могат да дойдат всеки миг. Нали помоли да им кажат, че ще ги чакам.

— Да, господине.

— Добре! Не мърдай от тука. Ако дойдат, уведоми ги какво ми се е случило и нека ме чакат в кръчмата „Борова шишарка“. Тук е опасно, къщата може да е под наблюдение.

— Ще изтичам до господин дьо Тревил, за да му разкажа всичко, и ще ги намеря там.

— Добре, господине — каза Планше.

— Но ти ще останеш, няма да се уплашиш, нали? — запита д’Артанян, който се върна, за да насърчи слугата си.

— Бъдете спокоен, господине — отвърна Планше. — Не ме познавате още. Заловя ли се за нещо, аз съм храбър, повярвайте ми. Въпросът е само да се заловя веднъж. Та аз съм пикардиец.

— Тогава разбрано — рече д’Артанян. — По-скоро ще се оставиш да те убият, отколкото да напуснеш поста си.

— Да, господине. Ще направя всичко, за да ви докажа, че съм ви предан.

— Добре — каза си д’Артанян, — изглежда, че средството, което приложих към това момче, е добро: ще се възползуваме от него при случай.

И макар че краката му бяха уморени от тичане през целия ден, той се запъти колкото може по-бързо към улица Стария гълъбарник.

Господин дьо Тревил го нямаше в къщи. Ротата му бе на караул в Лувър. Той се намираше с ротата си в Лувър.

Трябваше да се добере до господин дьо Тревил: необходимо беше да му съобщи какво се е случило. Д’Артанян реши да се опита да влезе в Лувър. Гвардейската му униформа от ротата на господин Де-з-Есар трябваше да му послужи за пропуск.

Той слезе по улица Пти Огюстен и тръгна по нея, за да мине по Пон Ньоф. В началото му хрумна да мине с лодка, но като излезе на брега, бръкна неволно в джоба си и видя, че няма с какво да плати превоза.

Като стигна до улица Генего, видя, че от улица Дофин се задават двама души — походката им го порази.

Бяха мъж и жена.

Жената имаше походката на госпожа Бонасийо, а мъжът приличаше поразително на Арамис.

Освен това жената беше с черната мантия, която д’Артанян още виждаше да се откроява на прозореца на улица Вожирар и на вратата на улица Ла Арп.

При това мъжът носеше мускетарска униформа.

Жената беше със спусната качулка, а мъжът държеше кърпа на лицето си; тази предпазливост от страна на двамата показваше, че и двамата не искат да бъдат разпознати.

Тръгнаха по моста. Това беше пътят на д’Артанян, тъй като той отиваше в Лувър. Д’Артанян ги последва.

Едва бе изминала двадесет крачки и д’Артанян се увери, че жената е госпожа Бонасийо, а мъжът — Арамис.

В същия миг почувствува, че в сърцето му започват да бушуват всичките подозрения на ревността.

Той беше двойно измамен — и от приятеля си, и от тази, която обичаше вече. Госпожа Бонасийо му се беше заклела във всички светии, че не познава Арамис, а четвърт час след тая клетва той я срещаше подръка с Арамис.

Д’Артанян и не помисли, че познаваше тази красива жена едва от три часа, че тя му дължеше само известна благодарност, задето я беше избавил от черните хора, които искаха да я отвлекат, и че нищо не му е обещавала. Той се чувствуваше като оскърбен, измамен и подигран любовник; обзе го гняв, кръв нахлу в главата му и той реши да изясни всичко.

Младата жена и мъжът забелязаха, че ги следят, и ускориха крачките си. Д’Артанян избърза, отмина ги и се върна към тях точно когато те се намираха пред Самарянската черква, осветена от фенер, който хвърляше светлина върху тази част на моста.

Д’Артанян се спря пред тях, те също се спряха.

— Какво искате, господине? — запита мускетарят, като отстъпи крачка назад. Той имаше чуждестранно произношение, което доказваше на д’Артанян, че се е излъгал отчасти в догадките си.

— Не е Арамис! — извика той.

— Не, господине, не е Арамис и по вашето възклицание виждам, че сте ме взели за друг и ви прощавам.

— Прощавате ми! — извика д’Артанян.

— Да — отвърна непознатият. — И ме оставете да мина, тъй като нямате никаква работа с мене.

— Имате право, господине — каза д’Артанян, — аз нямам работа с вас, а с дамата.

— С дамата! Вие не я познавате — каза чужденецът.

— Лъжете се, господине, познавам я.

— Ах! — обади се с укор госпожа Бонасийо. — Ах, господине, вие ми дадохте честната си дума на войник и благородник; мислех, че мога да разчитам на нея.

— А вие, госпожо — промълви объркан д’Артанян, — вие ми обещахте…

— Дайте си ръката, госпожо — каза чужденецът, — и да продължим пътя си.

Но д’Артанян, смаян, съсипан, сломен от всичко, което му се беше случило, стоеше със скръстени ръце пред мускетаря и госпожа Бонасийо.

Мускетарят пристъпи две крачки и отстрани д’Артанян с ръка.

Д’Артанян отскочи назад и изтегли шпагата си.

В същото време с бързината на мълния непознатият изтегли своята шпага.

— За бога, милорд! — извика госпожа Бонасийо, като се хвърли между двамата противници и улови шпагите им.

— Милорд! — извика д’Артанян, озарен от внезапна мисъл. — Милорд! Извинете, господине, вие да не сте…

— Милорд Бъкингамския дук — промълви госпожа Бонасийо. — Сега можете да погубите всички ни.

— Милорд, госпожо, извинете, хиляди извинения! Но аз направих това от любов и от ревност, милорд, а вие знаете какво значи да обича човек, милорд, простете ми и кажете как да пожертвувам живота си за ваша милост.

— Вие сте честен момък — каза Бъкингам и подаде на д’Артанян ръката си, която той стисна почтително. — Предлагате ми своите услуги. — Приемам ги. Вървете на двадесет крачки след нас до Лувър. Ако някой ни следи, убийте го!

Д’Артанян сложи голата си шпага под мишница, почака, докато госпожа Бонасийо и дукът изминаха двадесетина крачки, и тръгна след тях, готов да изпълни дословно заповедите на благородния и красив министър на Чарлз I.

За щастие на младия герой не се удаде случай да докаже на дука своята преданост и младата жена и хубавият мускетар влязоха в Лувър през входа към улица Ешел, без да бъдат обезпокоявани.

А д’Артанян отиде веднага в кръчмата „Борова шишарка“, където намери Портос и Арамис, които го чакаха.

Без да им дава обяснения за безпокойството, което им бе причинил, той им каза, че се е справил сам с работата, за която е помислил в началото, че ще има нужда от тяхната помощ.

А сега, увлечени от разказа, да оставим нашите трима приятели да се приберат по домовете си и да проследим в тайните кътчета на Лувър Бъкингамския дук и неговата спътница.

XII ДЖОРДЖ ВИЛИЪРЗ, БЪКИНГАМСКИ ДУК

Госпожа Бонасийо и дукът влязоха в Лувър без никакви трудности. Всички знаеха, че госпожа Бонасийо служи при кралицата, дукът носеше униформата на мускетарите на господин дьо Тревил, които, както казахме, бяха тази вечер на караул. Освен това Жермен беше предан на кралицата и ако нещо се случеше, госпожа Бонасийо щеше да бъде обвинена, че е въвела любовника си в Лувър, и всичко щеше да се уреди. Тя поемаше престъплението върху себе си — наистина честта й щеше да бъде опетнена, но какво значение имаше за света честта на жената на някакъв дребен търговец?

Като влязоха в двора, дукът и младата жена вървяха около двадесет и пет крачки край стената. Когато изминаха това разстояние, госпожа Бонасийо бутна малка служебна вратичка, която денем беше отворена, а нощем обикновено затворена. Вратата се отвори. Двамата влязоха и потънаха в мрак, но госпожа Бонасийо познаваше много добре всички входове и входчета в тая част на Лувър, определена за хората от свитата. Тя затвори след себе си вратата, хвана дука за ръка, направи пипнешком няколко крачки, улови се за перилото на една стълба, докосна с крак едно стъпало и почна да се изкачва — дукът отброи два етажа. Тогава тя сви вдясно, тръгна по някакъв дълъг коридор, слезе един етаж по-долу, пристъпи още няколко крачки, пъхна ключ в една ключалка, отвори някаква врата, въведе дука в стая, осветена само с една нощна лампа, и му каза:

— Почакайте тук, милорд. Ще дойдат.

После излезе през същата врата и я заключи, тъй че дукът остана в пълния смисъл на думата затворник.

Но трябва да кажем, че дукът, макар да остана съвсем сам, не изпита никакъв страх. Една от най-ярките черти в характера му беше склонността към приключения и любовта му към романтичното. Юначен, смел, предприемчив, той не за пръв път излагаше живота си при такива обстоятелства.

Научил се беше, че мнимото послание на Ана Австрийска, което го накара да дойде в Париж, е примка, но вместо да се върне в Англия, реши да използува положението, в което беше изпаднал, и заяви на кралицата, че няма да замине, без да я види. В началото кралицата решително отказа, но после се уплаши да не би отчаяният дук да направи някоя лудост. Тя беше вече решила да го приеме и да го помоли да замине веднага, но същата вечер, когато взе това решение, госпожа Бонасийо, която беше натоварена да намери дука и да го доведе в Лувър, бе отвлечена. Два дни никой не знаеше какво е станало с нея и всичко се преустанови. Но щом се освободи и влезе във връзка с Ла Порт, всичко тръгна по реда си и тя изпълни опасната задача, която щеше да свърши преди три дни, ако не бяха я арестували.

Като остана сам, Бъкингам се приближи до едно огледало. Мускетарската униформа му стоеше много добре.

Тогава той беше на тридесет и пет години и с право минаваше за най-хубавия благородник и най-изискания кавалер във Франция и Англия.

Любимец на двама крале, пребогат, всесилен в кралството, което той бунтуваше по прищявка и усмиряваше, когато му хрумне, Джордж Вилиърз, Бъкингамски дук, водеше такъв приказен живот, който векове наред учудва потомствата.

Уверен в себе си, сигурен в своята мощ, убеден, че законите, които управляват другите хора, не могат да го засегнат, той вървеше право към целта, която си бе поставил, дори когато тя беше толкова недосегаема и тъй ослепителна, че за всеки друг би било безумие дори да помисли за такава цел. Така той беше успял да се приближи няколко пъти до красивата и недостъпна Ана Австрийска, да я заслепи и да я накара да го обикне.

Джордж Вилиърз, както казахме, застана пред едно огледало, оправи хубавите си златисти къдри, които тежката шапка беше разбъркала, засука мустаците си и с преизпълнено от радост сърце, щастлив и горд, че наближава моментът, който толкова дълго време беше очаквал, се усмихна сам на себе си с чувство на гордост и надежда.

В този миг врата, скрита в тапицериите, се отвори и влезе една жена. Бъкингам видя отражението й в огледалото; от гърлото му се изтръгна вик — беше кралицата!

Ана Австрийска бе тогава двадесет и шест или двадесет и седем годишна, с други думи, в разцвета на своята хубост. Походката й беше походка на кралица или на богиня; очите й хвърляха изумрудени отблясъци и бяха чудно хубави, изпълнени с нежност и величие.

Устата й беше малка и алена и макар че долната й устна бе леко издадена както у всички потомци на австрийския кралски дом, усмивката й беше рядко прелестна, но и дълбоко пренебрежителна, когато презираше.

Кожата й се славеше със своята нежност и кадифена мекота, а ръцете й бяха чудно хубави и всички поети по онова време ги възпяваха като несравними.

И накрая косите й, не тъй руси както в първата младост, а вече кестеняви, накъдрени и посипани с много пудра, окръжаваха очарователното й лице, на което най-строгият критик би пожелал само по-малко червило, а най-взискателният скулптор — по-тънко очертан нос.

Бъкингам бе за миг заслепен; никога Ана Австрийска не му се беше виждала толкова хубава на баловете, на празненствата и увеселенията както сега, облечена в обикновена рокля от бял атлаз и придружена от дона Естефания, единствената испанка от свитата й, която не беше изгонена от ревността на краля и от преследванията на Ришельо.

Ана Австрийска пристъпи две крачки. Бъкингам се хвърли в нейните крака и преди кралицата да успее да му попречи, целуна крайчеца на роклята й.

— Дук, вие вече знаете, че аз не съм ви писала.

— Да, да, госпожо, да, ваше величество — извика дукът. — Зная, че съм бил луд, че съм бил безумен, като вярвах, че снегът би се съживил и че мраморът би се стоплил. Но какво да се прави, когато човек обича, той вярва лесно в любовта. В същност не всичко загубих в това пътуване, щом като ви виждам.

— Да — отвърна Ана, — но вие знаете защо и как ви виждам, защото вие бяхте безчувствен към всичките ми мъки, упорствувахте да останете в един град, където излагахте на опасност живота си, а мене ме карахте да излагам на опасност честта си. Виждам ви, за да ви кажа, че всичко ни дели — морските дълбини, враждата между нашите кралства, светостта на клетвите. Светотатство е да се борите срещу толкова неща, милорд. Виждам ви най-после, за да ви кажа, че не бива повече да се виждаме.

— Говорете, госпожо, говорете, кралице — каза Бъкингам. — Нежността на вашия глас смекчава жестокостта на думите ви. Говорите за светотатство! Светотатство е да бъдат разделени две сърца, които бог е създал едно за друго.

— Милорд — извика кралицата, — вие забравяте, че никога не съм ви казвала, че ви обичам.

— Но вие също никога не сте ми казвали, че не ме обичате. И наистина такива думи от страна на Ваше величество щяха да бъдат голяма неблагодарност. Кажете ми, къде бихте могли да намерите такава любов като моята, любов, която нито времето, нито раздялата, нито пък отчаянието могат да угасят; любов, която се задоволява с някоя изгубена панделка, с някой случаен поглед или с една изтървана дума? Три години изминаха, госпожо, откакто ви видях за пръв път, и от три години ви обичам все така. Искате ли да ви кажа как бяхте облечена първия път, когато ви видях? Искате ли да ви опиша подробно всеки накит на вашето облекло? Ето аз и сега ви виждам: вие бяхте седнали върху възглавници на пода, по испански обичай, облечена бяхте в зелена атлазена рокля, обшита със злато и сребро, с широки ръкави, които бяха притегнати с големи диаманти към хубавите ви ръце, към тия дивни ръце, вие бяхте със затворена якичка; на главата си имахте малка шапчица с цвета на роклята, а на шапчицата перо от рибар. О! Ето, ето, госпожо, аз затварям очи и ви виждам такава, каквато бяхте тогава; отварям ги и ви виждам такава, каквато сте сега, с други думи, сто пъти по-прекрасна!

— Какво безумие! — прошепна Ана Австрийска, която нямаше смелост да се сърди на дука, че е запазил тъй жив образа й в сърцето си. — Какво безумие е да подхранва човек една безполезна страст с такива спомени!

— А с какво искате да живея? Аз имам само спомени. Те са моето щастие, моето съкровище, моята надежда. Всеки път, когато ви видя, аз скътвам един диамант в съкровищницата на моето сърце. Този е четвъртият, който вие отронвате, и аз го прибирам, защото в разстояние на три години, госпожо, аз ви видях само четири пъти: за първия път вече ви говорих, втория път — у госпожа дьо Шеврьоз, третия път — в градините на град Амиен.

— Дук — каза кралицата, като се изчерви, — не говорете за оная вечер.

— О, не, напротив, госпожо, да говорим, да говорим; тя е щастлива и лъчезарна вечер в живота ми. Спомняте ли си колко чудна беше нощта? Въздухът беше топъл и ухаен, а небето синьо и осеяно със звезди! Ах, оная вечер аз успях да остана за малко насаме с вас, госпожо. Оная вечер вие бяхте готова да ми говорите за всичко — за своята самота, за сърдечните си мъки. Вие се бяхте опрели на ръката ми, ето на тая ръка. Когато наклонявах глава към вас, аз чувствувах как вашите хубави коси докосват лицето ми и всеки път, когато го докосваха, потрепервах цял. О, кралице, кралице! Вие не знаете какво неземно щастие, какво райско блаженство съдържа такъв миг. Бих дал всичките си имения, богатството, славата целия си живот за една такава нощ, защото през оная нощ, госпожо, кълна ви се, през оная нощ вие ме обичахте.

— Да, милорде, възможно е, самото място, чарът на оная хубава вечер, омайността на вашия поглед, всички тия безброй обстоятелства, които се сливат понякога, за да погубят една жена, се бяха събрали през оная съдбоносна вечер около мене. Но вие видяхте, милорд, че кралицата дойде на помощ на жената, която беше готова да отстъпи: при първата дума, която вие се осмелихте да ми кажете, при първата волност, на която трябваше да отговоря, аз повиках прислугата си, за да не остана сама с вас.

— О, да, да, истина е и никоя друга любов не би издържала такова изпитание. Но след това изпитание, госпожо, моята любов стана много по-пламенна и по-силна. Вие помислихте, че ще се спасите от мене, като се върнете в Париж, помислихте, че аз няма да посмея да оставя съкровището, което моят господар ми беше поверил да охранявам. О! Какво значение имат за мене всички съкровища на света и всички крале на земята! След осем дни аз се върнах, госпожо. Този път нямаше вече в какво да ме укорите. Аз рискувах своето положение, своя живот, за да ви видя само за миг, не се докоснах дори до ръката ви и вие ми простихте, като ме видяхте толкова покорен и разкаян.

— Да, но клеветата използува тия безразсъдни постъпки, в които аз — вие знаете добре това, — милорд, нямах никаква вина. Кралят, подбуждан от кардинала, страшно се разгневи: госпожа дьо Верне бе прогонена, Пютанж пратен в изгнание, госпожа дьо Шеврьоз изпадна в немилост, а когато вие поискахте да се върнете посланик във Франция, самият крал, спомнете си, милорд, се противопостави.

— Да, и Франция ще заплати с война отказа на своя крал. Щом не бива да ви виждам, госпожо, аз искам всеки ден да слушате за мене. Каква цел, мислите, че имат експедицията на остров Ре и замисленият от мен съюз с протестантите в Ла Рошел? Удоволствието да ви виждам! Зная много добре, че няма надежда да проникна в Париж с оръжие в ръка; но тази война може да доведе до мир, за този мир ще бъдат необходими преговори, а преговорите ще водя аз. Тогава вече няма да посмеят да ми откажат, аз ще се върна в Париж, ще ви виждам и ще бъда известно време щастлив. Наистина хиляди хора ще заплатят моето щастие с живота си, но какво значение има това за мене, щом ще ви видя! Всичко това може би е лудост, безумие, но кажете ми, коя жена има по-влюбен любовник? Коя кралица има по-предан слуга?

— Милорд, милорд, за да се защитите, вие привеждате доводи, които още повече ви обвиняват; милорд, всички тия доказателства за вашата любов, които искате да ми дадете, са почти престъпления.

— Защото вие не ме обичате, госпожо: ако ме обичахте, щяхте да виждате по друг начин нещата. Ако ме обичахте, о, ако ме обичахте, щях да полудея от прекомерно щастие. Ах! Госпожа дьо Шеврьоз, за която говорехте преди малко, госпожа дьо Шеврьоз не беше тъй жестока като вас! Холанд я обичаше и тя отговори на любовта му.

— Госпожа дьо Шеврьоз не беше кралица — прошепна Ана Австрийска, победена въпреки желанието си от тази толкова дълбока любов.

— Значи вие бихте ме обикнали, госпожо, вие бихте ме обикнали, ако не бяхте кралица? Да вярвам ли, че само достойнството на вашия сан ви прави жестока към мене? Да вярвам ли, че ако бяхте госпожа дьо Шеврьоз, бедният Бъкингам би могъл да се надява? Благодаря за тези нежни думи, моя хубава кралице, хиляди пъти благодаря!

— Ах, милорд! Вие зле ме разбрахте, зле изтълкувахте, не исках да кажа…

— Мълчете! Мълчете! — прекъсна я дукът. — Ако една грешка ме е направила щастлив, не бъдете толкова жестока да я поправяте. Вие сама казахте, че са ми устроили клопка, че може би ще оставя живота си тук, защото, знаете ли, странно, но от известно време аз имам предчувствие, че ще умра.

И дукът се усмихна с тъжна, но прелестна усмивка.

— О, боже мой! — извика Ана Австрийска с ужас, който доказваше, че тя изпитва по-силни чувства към дука, отколкото искаше да покаже.

— Не казвам това, за да ви изплаша, госпожо, не, дори е смешно, че ви го казвам и повярвайте ми, мене не ме тревожат такива сънища. Но думите, които ми казахте, надеждата, която почти ми дадохте, ще изкупят всичко, дори живота ми.

— Слушайте, дук — каза Ана Австрийска, — аз също имам предчувствия. Преследват ме сънища. Сънувах ви прострян в кърви, ранен…

— В лявата страна, нали, с нож? — прекъсна я Бъкингам.

— Да, да, милорд, точно така, в лявата страна, с нож. Кой може да ви е разказал тоя сън? Аз го поверих само на бога, и то в молитвите си.

— Не искам нищо повече, вие ме обичате, госпожо, това ми стига.

— Аз ли ви обичам, аз?

— Да, вие. Бог щеше ли да ни изпрати един и същ сън, ако не ме обичахте! Щяхме ли да имаме едни и същи предчувствия, ако сърцата ни не бяха обвързани! Вие ме обичате, о, кралице, ще скърбите ли за мене?

— О, боже мой! Боже мой! — извика Ана Австрийска. — Това е свръх силите ми. Слушайте, дук, в името на небето вървете, оттеглете се! Не зная дали ви обичам или не, зная само едно, че никога няма да стана клетвопрестъпница. Смилете се над мене и заминете. О, ако ви ранят във Франция, ако умрете във Франция, само при мисълта, че любовта ви към мене е станала причина за вашата смърт, никога не бих се утешила, бих полудяла. Заминете, заминете, моля ви!

— О! Колко сте хубава сега, колко ви обичам! — каза Бъкингам.

— Заминете! Заминете! Моля ви и се върнете по-късно. Върнете се като посланик, върнете се като министър, върнете се окръжен от стража, която ще ви пази, от слуги, които ще бдят над вас, и тогава няма вече да се боя за живота ви и ще бъда щастлива да ви видя.

— О! Истина ли е това, което казвате?

— Да…

— Добре! Дайте ми някакъв залог за вашата милост, нещо ваше, което да ми напомня, че не съм сънувал, нещо, което сте носили и бих могъл да нося и аз — пръстен, огърлица, верижка.

— И ще заминете ли, ще заминете ли веднага, щом получите това, което искате?

— Да.

— Още сега?

— Да.

— Ще напуснете ли Франция, ще се върнете ли в Англия?

— Да, кълна ви се!

— Почакайте тогава, почакайте…

Ана Австрийска влезе в стаята си и почти веднага се върна с ковчеже от розово дърво с нейния герб, изработен от злато.

— Вземете, милорд дук — каза тя, — вземете и го пазете за спомен от мене.

Бъкингам взе ковчежето и пак коленичи пред нея.

— Вие ми обещахте да заминете — напомни му кралицата.

— И държа на думата си. Ръката ви, госпожо, ръката ви и заминавам.

Ана Австрийска подаде ръката си, като притвори очи; тя се облегна на Естефания, защото чувствуваше, че силите я напускат.

Бъкингам впи страстно устни в хубавата й ръка, после стана.

— Преди да изминат шест месеца — заяви той, — ако съм още жив, ще ви видя пак, госпожо, дори ако е нужно да преобърна за това целия свят.

И верен на обещанието си, той излезе от стаята. В коридора го чакаше госпожа Бонасийо, която пак така предпазливо и благополучно го изведе от Лувър.

XIII ГОСПОДИН Бонасийо

В цялата тази история, както сте забелязали, имаше едно лице, за което въпреки тежкото му положение ние сякаш много малко се интересувахме. Това лице беше господин Бонасийо, почтена жертва на политическите и любовните интриги, които тъй добре се преплитаха в тая епоха, изпъстрена както с рицарски подвизи, така и с любовни похождения.

За щастие — може би читателят си спомня, — за щастие ние обещахме, че няма да го забравим.

Полицаите, които го бяха арестували, го отведоха право в Бастилията, където, цял разтреперан, го накараха да мине пред един взвод войници, които пълнеха пушките си.

Оттам го заведоха в една полуподземна галерия. Тези, които го водеха, се отнасяха много жестоко към него и го обсипваха с груби ругатни. Полицаите виждаха, че нямат работа с благородник, и се държаха с него като със сетен сиромах.

След около половин час един писар сложи край на неговите мъчения, но не и на тревогата му; той заповяда да заведат господин Бонасийо в стаята за разпит. Обикновено разпитваха затворниците в килиите им, но за господин Бонасийо не си направиха такъв труд.

Двама полицаи уловиха търговеца, преведоха го през един двор, вкараха го в коридор, където имаше трима часови, отвориха някаква врата и го бутнаха в ниска стая, в която имаше само маса, стол и един полицейски началник. Началникът беше седнал на стола до масата и пишеше нещо.

Двамата полицаи заведоха затворника до масата и по даден знак от началника се отдалечиха на такова разстояние, че да не могат да чуват разговора.

Началникът, който дотогава седеше, забил нос в книжата, вдигна глава, за да види с кого има работа. Той беше навъсен, с остър нос, с жълти и издадени скули, с малки, но живи и проницателни очи, лицето му напомняше едновременно на бялка и на лисица. Главата му, на дълга и подвижна шия, излизаше от широката му черна мантия и се люшкаше също като главата на костенурка, която се подава от черупката.

Той започна да разпитва господин Бонасийо за името му, за презимето, за занятието и местожителството му.

Обвиняемият отговори, че се казва Жак Мишел Бонасийо, че е на петдесет и една година, че е бивш търговец и живее на улица Гробарска № 11.

Вместо да продължи разпита, началникът произнесе дълга реч за опасността, на което се излага един дребен гражданин, когато се бърка в политиката.

Той прибави към това встъпление и дълго изложение за силата и дейността на господин кардинала, тоя несравним министър, победител на бившите министри и пример за бъдещите, на чиято сила и дейност никой не можеше да се противопостави безнаказано.

След втората част на речта си той впи ястребов поглед в клетия Бонасийо и му предложи да помисли за сериозността на положението, в което се намира.

Търговецът беше вече размислил: той проклинаше деня, в който господин дьо Ла Порт бе намислил да го ожени за кръщелницата си, и особено часа, в който тази кръщелница бе приета на служба при кралицата.

Основна черта в характера на Бонасийо беше дълбокият му егоизъм, смесен с отвратително скъперничество, и всичко това подправено с крайна страхливост. Любовта, която му беше вдъхнала младата му жена, беше съвсем второстепенно чувство и не можеше да се бори с първичните чувства, които току-що изброихме.

Бонасийо наистина се замисли върху това, което му казаха.

— Господин началник — започна той студено, — вярвайте, че познавам и ценя повече от всеки друг достойнствата на несравнимия кардинал, от когото имаме честта да бъдем управлявани.

— Наистина ли? — запита подозрително началникът. — Ако е действително така, как попаднахте в Бастилията?

— Как попаднах или по-скоро защо попаднах — възрази господин Бонасийо, — напълно ми е невъзможно да ви кажа, тъй като и аз самият не зная. Но съм уверен не защото съм обидил, и то съзнателно, господин кардинала.

— Но все пак трябва да сте извършили някакво престъпление, защото сте обвинен в държавна измяна.

— В държавна измяна! — извика ужасен господин Бонасийо. — В държавна измяна! Как може един беден търговец, който мрази хугенотите и презира испанците, да бъде обвинен в държавна измяна? Разсъдете, господине, това е напълно невъзможно.

— Господин Бонасийо — каза началникът, като погледна обвиняемия, сякаш малките му очи имаха способността да четат в най-потайните кътчета на сърцето, — господин Бонасийо, вие имате ли жена?

— Да, господине — отвърна разтреперан търговецът, като чувствуваше, че сега вече работата ще се обърка. — Да, или по-скоро имах жена.

— Как така имахте? Какво сторихте с нея, че сега вече нямате жена?

— Отвлякоха ми я, господине.

— Отвлякоха ли ви я? — учуди се началникът, — А! — Бонасийо разбра по това „А!“, че работата все повече и повече се обърква.

— Отвлекли са я, значи! — продължи началникът. — А знаете ли, кой я е отвлякъл?

— Мисля, че зная.

— Кой?

— Забележете, господин началник, че аз нищо не твърдя, а само подозирам.

— Кого подозирате? Хайде, отговорете откровено. — Господин Бонасийо съвсем се обърка. Да отрече ли всичко, или всичко да каже? Ако отрече всичко, можеше да помислят, че той знае много и не смее да признае. Ако каже всичко, ще докаже, че има добро желание. И той реши да каже всичко.

— Подозирам — започна той — един мургав, висок мъж, който прилича напълно на знатен благородник. Стори ми се, че той ни проследи няколко пъти, когато чаках жена си пред входа на Лувър, за да я заведа у дома.

Началникът сякаш стана малко неспокоен.

— Името му? — запита той.

— О, името му не зная, но ако някога го срещна, ще го позная веднага, уверявам ви, дори между хиляда души.

Началникът се намръщи.

— Между хиляда души ли ще го познаете, казвате? — продължи той.

— Искам да кажа — продължи Бонасийо, като видя, че сбъркал, — искам да кажа…

— Вие отговорихте, че ще го познаете — каза началникът. — Добре, за днес това е достатъчно. Преди да продължим по-нататък, трябва да уведомим едно лице, че вие познавате похитителя на жена си.

— Но аз не съм ви казал, че го познавам! — извика отчаян Бонасийо. — Напротив, казах ви…

— Изведете затворника — заповяда началникът на двамата полицаи.

— Къде да го заведем? — попита писарят.

— В някоя килия.

— В коя килия?

— О, боже мой, в която и да е, само да се затваря по-добре! — отвърна началникът с равнодушие, което ужаси бедния Бонасийо.

„Уви, уви! — каза си той. — Какво нещастие ме сполетя. Жена ми навярно е извършила някакво страшно престъпление. Мислят, че съм й съучастник и ще ме накажат за едно с нея: тя е говорила, признала е, че ми е казала всичко. Жените са толкова слаби! Някоя килия, коя да е! Така! Нощта ще мине бързо, а утре изтезания на колелото, бесилка! О, боже мой! Боже мой! Смили се над мене!“

Без да обръщат никакво внимание на оплакванията на Бонасийо — навярно това беше нещо обикновено за тях, — двамата полицаи хванаха затворника подръка и го изведоха, а началникът започна да пише бързо някакво писмо, което неговият писар чакаше да вземе.

Бонасийо не мигна не защото килията беше неудобна, а защото тревогите му бяха много големи. Той прекара цялата нощ на столчето си и потреперваше при най-малкия шум. Когато първите слънчеви лъчи се плъзнаха в килията, стори му се, че зората е придобила траурни оттенъци.

Изведнъж той чу, че някой дърпа резетата и подскочи с ужас. Помисли, че идват да го вземат, за да го отведат на-бесилката. И когато видя, че вместо очаквания палач влезе вчерашният полицейски началник с писаря си, малко остана да им се хвърли на врата.

— Вашата работа много се усложни от снощи, драги мой — каза му началникът, — и аз ви съветвам да кажете самата истина. Само с разкаяние можете да смекчите гнева на кардинала.

— Аз съм готов да кажа всичко — извика Бонасийо, — поне всичко, което зная. Разпитайте ме, моля ви.

— Първо, къде е вашата жена?

— Нали ви казах, че ми я отвлякоха.

— Да, но вчера в пет часа следобед тя я избягала благодарение на вас.

— Жена ми е избягала! — викна Бонасийо. — О, нещастница! Но, господине, ако тя е избягала, аз не съм виновен за това, кълна ви се.

— Защо сте ходили тогава при съседа си господин д’Артанян, с когото сте разговаряли дълго през деня?

— Ах, да, господин началник, да, това е истина и признавам, че сгреших. Да, бях при господин д’Артанян.

— Каква беше целта на вашето посещение?

— Помолих го да ми помогне да намеря жена си. Мислех, че имам право да я търся. Лъгал съм се, както изглежда, и много ви моля да ми простите.

— Какво отговори господин д’Артанян?

— Господин д’Артанян обеща, че ще ми помогне. Но скоро забелязах, че ме е излъгал.

— Вие заблуждавате правосъдието! Господин д’Артанян се е уговорил с вас и въз основа на тази уговорка той изгонил полицаите, които бяха задържали жена ви, и я освободил от всякакви преследвания.

— Господин д’Артанян е отвлякъл жена ми! Ха, какво говорите?

— За щастие господин д’Артанян е в ръцете ни и вие ще имате очна ставка с него.

— Ах, слава богу! Много се радвам — извика Бонасийо. — Ще ми бъде приятно да видя познато лице.

— Доведете господин д’Артанян — каза началникът на двамата полицаи.

Двамата полицаи въведоха Атос.

— Господин д’Артанян — каза началникът, като се обърна към Атос, — разкажете какво се е случило между вас и господина.

— Но този човек не е господин д’Артанян! — извика Бонасийо.

— Как! Не е ли господин д’Артанян? — възкликна началникът.

— Разбира се, че не е — отвърна Бонасийо.

— Как се казва господинът? — запита началникът.

— Не мога да ви кажа, не го познавам.

— Как! Не го ли познавате?

— Не.

— Никога ли не сте го виждали?

— Виждал съм го, но не зная как се казва.

— Вашето име? — запита началникът.

— Атос — отвърна мускетарят.

— Но това не е човешко име, това е име на планина! — извика бедният началник, който започваше да се обърква.

— Това е името ми — каза спокойно Атос.

— Но вие сте казвали, че се казвате д’Артанян.

— Аз ли?

— Да, вие.

— Извинете, попитаха ме: „Вие ли сте господин д’Артанян?“ Отговорих: „Така ли мислите?“ Полицаите се развикаха, че са уверени в това. Не исках да им противореча. Всъщност можеше да се лъжа.

— Господине, вие оскърбявате достойнството на правосъдието.

— Ни най-малко — каза спокойно Атос.

— Вие сте господин д’Артанян.

— Виждате ли, че и вие твърдите това.

— Господин началник — извика на свой ред Бонасийо, — уверявам ви, че тук не може да има никакво съмнение. Господин д’Артанян ми е наемател и следователно, макар че не ми плаща наема, а може би точно за това, аз го познавам много добре. Господин д’Артанян е млад, едва деветнадесет или най-много двадесетгодишен момък, а господинът е най-малко на тридесет години. Господин д’Артанян служи в гвардията на господин Де-з-Есар, а господинът е от мускетарската рота на господин дьо Тревил: погледнете униформата, господин началник, погледнете униформата.

— Вярно — прошепна началникът, — вярно е, дявол да го вземе.

В това време вратата бързо се отвори и някакъв пратеник, доведен от един ключар в Бастилията, предаде на началника писмо.

— О! Нещастницата! — извика началникът.

— Как? Какво казвате? За кого говорите, господине?

— Надявам се, не за жена ми!

— Напротив, за нея. Добре сте я наредили, няма какво да се каже.

— Ах! — извика отчаяният търговец. Бъдете така добър да ми кажете, господине, как може моята, лично моята работа да се влоши от това, което жена ми прави, докато аз съм в затворен!

— Това, което тя прави, е продължение на замислен от вас двамата план, чудовищен план!

— Заклевам ви се, господин началник, че вие много дълбоко се лъжете. Аз не зная нищо от това, което е възнамерявала да прави жена ми, нямам нищо общо с нейните постъпки и ако тя е извършила някакви глупости, аз се отричам от нея, отказвам се и я проклинам.

— Ах! — каза Атос на началника. — Ако нямате вече нужда от мене, изпратете ме някъде. Много е досаден вашият господин Бонасийо.

— Отведете затворниците в килиите им — каза началникът, като посочи с едно и също движение Атос и Бонасийо — и ги пазете по-строго.

— Все пак — каза Атос със свойственото си спокойствие, — ако ви е необходим господин д’Артанян, не виждам как бих могъл да го заместя.

— Направете, каквото ви казах! — кресна началникът. — И най-строг карцер. Чувате ли!

Атос дигна рамене и последва полицаите, а господин Бонасийо започна да хленчи така, че би трогнал сърцето и на тигър.

Върнаха търговеца в същата килия, където беше прекарал нощта, и го оставиха там целия ден. Целия ден господин Бонасийо плака като истински търговец — нали сам той ни каза, че не е военен.

Вечерта, към девет часа, когато се готвеше да си легне, той чу стъпки в коридора. Стъпките се приближиха към килията му, вратата се отвори и се появиха полицаи.

— Последвайте ме — каза един полицейски чиновник, който беше дошъл след стражата.

— Да ви последвам! — извика господин Бонасийо. — Да ви последвам в тоя час! Но къде, боже мой?

— Където ни е заповядано да ви отведем.

— Но това не е никакъв отговор.

— Това е единственият отговор, който можем да ви дадем.

— Ах, боже мой! Боже мой! — прошепна клетият търговец. — Този път вече съм загубен!

И той тръгна несъзнателно и без да се противи след полицаите, които бяха дошли да го вземат.

Тръгнаха по същия коридор, по който беше дошъл, прекосиха някакъв двор, минаха в друго крило на затвора и накрая излязоха от главния вход. Пред входа чакаше карета, охранявана от четирима конни гвардейци. Качиха го в каретата, полицейският чиновник се настани до него; заключиха вратичката и двамата се намериха в подвижен затвор.

Каретата потегли бавно, като катафалка. През заключената решетка затворникът виждаше къщите и уличната настилка — нищо друго. Но Бонасийо беше истински парижанин и познаваше всяка улица по каменните стълбчета, по надписите и фенерите. Като наближиха черквата Сен Пол, място, където екзекутирваха осъдените от Бастилията, той се прекръсти два пъти и едва не припадна. Помисли си, че каретата ще спре там. Но каретата отмина.

След малко пак го обзе голям ужас — минаваха край гробищата Сен Жан, където заравяха държавните престъпници. Само едно нещо го поуспокои: преди да ги заровят, им отрязваха главите, а неговата глава си стоеше още на раменете. Но като видя, че каретата тръгва към Гревския площад, като съзря островърхия покрив на кметството и забеляза, че каретата минава под арката, реши, че с него е свършено, поиска да се изповяда на полицейския чиновник и когато той му отказа, започна да вика толкова жално, че чиновникът му заяви, че ако продължава да крещи така, ще му запуши устата.

Тая заплаха поуспокои Бонасийо: ако имаха намерение да го екзекутират на Гревския площад, нямаше да си правят труд да му запушват устата, защото вече бяха стигнали до мястото на екзекуциите. И наистина каретата отмина злокобния площад, без да се спре. Оставаше още едно опасно място — кръстът Траоар. Каретата тръгна точно по този път.

Сега вече нямаше никакво съмнение, тъй като на тоя площад екзекутираха престъпниците от низшите слоеве. Бонасийо напразно се ласкаеше, като се мислеше достоен за Сен Пол или за Гревския площад. При кръста Траоар щеше да свърши пътуването и животът му. Той не можеше да види още злощастния кръст, но го чувствуваше като нещо, което иде насреща му. Когато наближиха на двадесетина крачки, чу се глъч и каретата спря. Това беше свръх силите на нещастния Бонасийо, който бе съсипан вече от вълненията, що преживя. Той нададе слаб вик, приличен на последния стон на умиращ, и изгуби съзнание.

XIV ЧОВЕКЪТ ОТ МЬОН

Тълпата се беше събрала не за да чака човек, когото ще бесят, а да погледа обесен.

Каретата, спряла за миг, потегли, мина през тълпата, продължи пътя си, навлезе в улица Сент Оноре, зави в улица Добри деца и спря пред ниска врата.

Вратата се отвори, двама полицаи поеха Бонасийо, придържан от полицейския чиновник: вмъкнаха го в тесен вход, изкачиха го по някаква стълба и го оставиха в една чакалня.

Всичко това стана, без той да вземе някакво участие.

Бе вървял, както се върви насън. Бе видял околните предмети като в мъгла. Ушите му бяха доловили някакви звуци, без да ги разберат. Можеха да го екзекутират в тоя миг и той нямаше да направи нито едно движение, за да се защити, нямаше да издаде нито вик, за да поиска милост.

Опрял гръб о стената и отпуснал ръце, той си остана на пейката, там където го бяха сложили полицаите.

Но като се огледа и видя, че няма нищо страшно, че не го заплашва никаква опасност, че диванът е доста мек, че стената е покрита с хубава кордованска кожа, че тежките завеси от червен дамаск на прозореца, които се поклащаха, са прибрани със златни верижки, той разбра полека-лека, че страхът му е бил прекомерен и почна да движи главата си отдясно наляво и отдолу нагоре.

При това движение, на което никой не му попречи, той до би малко смелост и се реши да свие единия си крак, после другия. Най-после се опряна ръцете си, подигна се от дивана и се изправи.

В същия миг офицер с приятна външност дръпна една завеса, размени още две-три думи с лице, което се намираше в съседната стая, и се обърна към затворника:

— Вие ли се казвате Бонасийо? — попита той.

— Да, господин офицер — промълви търговецът ни жив, ни умрял. — На вашите услуги.

— Влезте — каза офицерът.

И той се отдръпна, за да даде път на търговеца. Бонасийо без да възразява, влезе покорно в стаята, където, изглежда го очакваха.

Това беше обширен кабинет със стени, украсени всевъзможни оръжия и където не долиташе никакъв шум отвън — гореше вече огън, макар да беше едва краят на септември. Четвъртита маса, покрита с книги и книжа, върху които беше разгърната грамадна карта на града Ла Рошел, заемаше средата на стаята.

Пред камината стоеше човек със среден ръст, с горд надменен вид, с проницателен поглед и широко чело, със слабо лице, което изглеждаше още по-удължено от острата, брадичка, над която бяха засукани мустаци. Макар че този човек едва ли имаше тридесет и шест — тридесет и седем години, косата, мустаците и брадичката му бяха прошарени. Той нямаше шпага, но приличаше напълно на военен и лекият прах по ботушите му показваше, че през деня е яздил.

Този човек беше Арман Жан Дюплеси, кардинал дьо Ришельо, не такъв, какъвто ни го представят, грохнал като старец, страдащ като мъченик, отпаднал, с угаснал глас, потънал в грамадно кресло като в гроб, човек, който живее само със силата на духа си и поддържа борбата в Европа само с вечното напрежение на мислите си, а такъв, какъвто беше в действителност по онова време, с други думи, ловък и любезен кавалер, вече с отслабнало тяло, но поддържан от оная духовна сила, която го направи една от най-изключителните личности, които някога са съществували — Ришельо, който бе подкрепил дук дьо Невер във владенията му в Мантуа, който бе превзел Ним, Кастр и Юзе и бе готов да изгони англичаните от остров Ре и да започне обсадата на Ла Рошел.

От пръв поглед нищо в него не показваше, че е кардинал, и за ония, които не го познаваха по лице, беше невъзможно да отгатнат пред кого се намират.

Нещастният търговец стоеше прав до вратата, докато очите на мъжа, който описахме преди малко, се устремиха в него, сякаш искаха да проникнат дълбоко в миналото му.

— Този ли е Бонасийо? — запита той след кратко мълчание.

— Да, монсеньор — отвърна офицерът.

— Добре, дайте ми тези книжа и ни оставете. — Офицерът взе от масата посочените книжа, предаде ги на мъжа, който ги искаше, поклони се до земята и излезе.

Бонасийо позна, че това са показанията му в Бастилията. От време на време мъжът до камината вдигаше очи от книжата и ги забиваше като кинжал чак вдън сърцето на клетия търговец.

След десетминутно четене и десетминутно наблюдение кардиналът беше наясно.

— Този глупак никога не е участвувал в заговори — промърмори си той. — Но, все едно, да видим.

— Вие сте обвинен в държавна измяна — каза бавно кардиналът.

— Казаха ми вече това, монсеньор — извика Бонасийо, като се обърна към мъжа, който го разпитваше, с титлата, която беше чул от офицера, — но кълна ви се, че не зная нищо.

Кардиналът се сдържа да не се усмихне.

— Вие сте били в заговор с жена си, с госпожа дьо Шеврьоз и с милорд Бъкингамския дук.

— Наистина, монсеньор — отвърна търговецът, — тя ми е споменавала тези имена.

— По какъв повод?

— Казваше, че кардинал дьо Ришельо е примамил Бъкингамския дук в Париж, за да го погуби, а заедно с него да погуби и кралицата.

— Тя ли казваше това? — извика гневно кардиналът.

— Да, монсеньор. Но аз я уверих, че греши, като говори такива неща, и че Негово високопреосвещенство не е способен…

— Мълчете, вие сте глупак! — каза кардиналът.

— Точно така ми отговори и жена ми, монсеньор.

— Знаете ли кой е отвлякъл жена ви?

— Не, монсеньор.

— Все пак подозирате, нали?

— Да, монсеньор. Но тези подозрения сякаш бяха неприятни на господин полицейския началник и аз се отказах от тях.

— Жена ви е избягала, знаехте ли това?

— Не, монсеньор. Научих го в затвора и пак от господин началника, много любезен човек.

За втори път кардиналът сдържа усмивката си.

— Значи вие не знаете какво е станало с вашата жена, след като е избягала?

— Не зная нищо, монсеньор. Навярно се е върнала в Лувър.

— В един часа сутринта още не се беше върнала.

— Ах! Боже мой! Но какво е станало тогава с нея?

— Ще узнаем, бъдете спокоен. Нищо не остава скрито за кардинала. Кардиналът знае всичко.

— В такъв случай, монсеньор, мислите ли, че кардиналът ще се съгласи да ми каже какво е станало с жена ми?

— Може би. Но преди това вие трябва да признаете всичко което знаете за връзките на жена ви с госпожа дьо Шеврьоз.

— Но аз не зная нищо, монсеньор; никога не съм я виждал.

— Когато отивахте да вземете жена си от Лувър, тя направо в къщи ли се връщаше?

— Почти никога: имаше работа с разни търговци на платно и аз я водех при тях.

— И колко бяха търговците на платно?

— Двама, монсеньор.

— Къде живеят те?

— Единият на улица Вожирар, другият на улица Ла Арг.

— Влизали ли сте с нея при тях?

— Никога, монсеньор. Чаках я пред вратата.

— А под какъв предлог тя влизаше сама?

— Под никакъв; казваше ми да чакам и аз чаках.

— Вие сте много снизходителен мъж, драги ми господин Бонасийо! — забеляза кардиналът.

„Той ме нарича «драги ми господине»! — помисли си търговецът. — Дявол да го вземе, работата започва да се нарежда!“

— Бихте ли познали вратите?

— Да.

— Знаете ли номерата?

— Да.

— Кои са те?

— Улица Вожирар номер двадесет и пет и улица Ла Ар номер седемдесет и пет.

— Добре — рече кардиналът.

При тези думи той взе едно сребърно звънче и позвъни. Влезе офицерът.

— Намерете ми Рошфор — му пошепна той. — Да дойде веднага, ако се е прибрал.

— Контът е тук — отвърна офицерът — и иска още сега да говори с Ваше високопреосвещенство.

— Да дойде тогава, да дойде! — каза бързо Ришельо. Офицерът изскочи от стаята с онази бързина, с която всички слуги на кардинала обикновено изпълняваха нарежданията му.

— Ваше високопреосвещенство! — мърмореше Бонасийо и въртеше объркан очи.

Не се минаха и пет секунди от излизането на офицера и вратата се отвори. Влезе нов посетител.

— Той е! — извика Бонасийо.

— Кой той? — запита кардиналът.

— Човекът, който отвлече жена ми. Кардиналът пак позвъни. Офицерът влезе.

— Предайте този човек на двама полицаи и нека чака, докато го повикам.

— Не, монсеньор, не, не е той! — извика Бонасийо. — Не, припознах се, този е друг и никак не прилича на него! Господинът е честен човек!

— Отведете този глупак! — каза кардиналът. Офицерът хвана Бонасийо подръка и го изведе в чакалнята, където го предаде на двама полицаи.

Новодошлият проследи нетърпеливо с поглед Бонасийо, докато го изведоха, и щом вратата след него се затвори, той се приближи бързо до кардинала и му каза:

— Видели са се!

— Кои? — запита негово високопреосвещенство.

— Тя и той.

— Кралицата и дукът! — извика Ришельо. — Да.

— Къде?

— В Лувър.

— Уверен ли сте?

— Напълно уверен.

— Кой ви каза?

— Госпожа дьо Ланоа. Както знаете, тя е безкрайно предана на Ваше високопреосвещенство.

— Защо не е съобщила по-рано?

— Случайно или от недоверие, кралицата е накарала госпожа дьо Сюржи да спи в нейната стая и я задържала целия ден.

— Бити сме, значи. Да се постараем да си го върнем.

— Аз ще ви помогна с всички сили, монсеньор, бъдете спокоен.

— Как е станало това?

— В дванадесет и половина през нощта кралицата е била с придворните си дами…

— Къде?

— В спалнята си…

— Добре.

— Когато й предали някаква кърпичка, изпратена от нейната прислужничка…

— После?

— Кралицата веднага се развълнувала много и въпреки червилото, което покривало лицето й, пребледняла.

— После! После!

— Но тя станала и казала с променен глас: „Госпожи, почакайте ме десет минути, скоро ще се върна“. Отворила вратата на спалнята и излязла.

— Защо госпожа дьо Ланоа не ви е уведомила веднага?

— Нищо още не било положително. Освен това кралицата казала: „Госпожи, почакайте ме“, и ти не посмяла да не се покори на кралицата.

— Колко време се е бавила кралицата?

— Три четвърти час.

— Никоя от дамите й ли не я е придружавала?

— Само доня Естефания.

— После върнала ли се е?

— Да, но само за да вземе едно ковчеже от розово дърво с нейния герб и веднага излязла.

— А когато се е върнала после, донесла ли е ковчежето?

— Не.

— Госпожа дьо Ланоа знае ли какво е имало в това ковчеже?

— Да, диамантеният накит, който Негово величество подарил на кралицата.

— И тя се е върнала без ковчежето?

— Да. И госпожа дьо Ланоа предполага, че тя го е подарила на Бъкингам.

— Уверена е в това.

— Как така!

— През деня госпожа дьо Ланоа в качеството си на придворна дама на кралицата потърсила ковчежето, престорила се, че се тревожи за изчезването му, и накрая попитала кралицата какво е станало с него.

— А кралицата?…

— Кралицата силно се изчервила и казала, че вечерта се е повредил един диамант и е изпратила накита на златаря си да го поправи.

— Трябва да се намине към него и да се провери истина ли е това или не.

— Аз наминах.

— Е! И какво каза златарят?

— Златарят не знае такова нещо.

— Добре! Добре! Рошфор, всичко не е загубено и може пък… може пък всичко да е за добро!

— Всъщност аз не се съмнявам, че геният на Ваше високопреосвещенство…

— Ще поправи глупостите на своя служител, нали?

— Точно това щях да кажа, ако Ваше високопреосвещенство ме бяхте оставили да довърша мисълта си.

— Сега знаете ли къде са се крили дукеса дьо Шеврьоз и Бъкингамският дук?

— Не, монсеньор, моите хора не ми дадоха положителни сведения по този въпрос.

— А аз зная.

— Вие ли, монсеньор?

— Да, или поне подозирам. Крили са се — единият на улица Вожирар номер двадесет и пет, а другият на улица Ла Арп номер седемдесет и пет.

— Ваше високопреосвещенство, желаете ли да арестувам и двамата?

— Много е късно. Заминали са.

— Няма значение, можем все пак да се уверим.

— Вземете десет мои гвардейци и претърсете двете къщи.

— Отивам, монсеньор.

И Рошфор изскочи от кабинета.

Като остана сам, кардиналът помисли малко, после позвъня за трети път.

Яви се същият офицер.

— Доведете затворника — рече кардиналът.

Въведоха пак Бонасийо и офицерът по знак на кардинала се оттегли.

— Вие ме излъгахте — каза строго кардиналът.

— Аз ли! — възкликна Бонасийо. — Аз да излъжа Ваше високопреосвещенство!

— Жена ви не е ходила на улица Вожирар и на улица Ла Арп при търговци на платно.

— А при кого е ходила, боже мой?

— Ходила е при дукеса дьо Шеврьоз и при Бъкингамския дук.

— Да — отвърна Бонасийо, като се задълбочи в спомените си, — да, така е, ваше високопреосвещенство, имате право. Много пъти се чудех пред жена си как може търговци на платно да живеят в такива къщи, в къщи без фирми, а жена ми винаги се смееше. Ах, монсеньор! — продължи Бонасийо, като се хвърли в краката на негово високопреосвещенство. — Ах, вие сте самият кардинал, великият кардинал, геният, пред когото цял свят се прекланя!

Колкото и нищожно да беше тържеството над такова жалко създание като Бонасийо, кардиналът все пак изпита някакво удоволствие. После, почти в същия миг, сякаш нова мисъл му мина през ума, усмивка пробягна на устните му и тон протегна ръка на търговеца:

— Станете, приятелю — каза му той. — Вие сте почтен човек.

— Кардиналът ми докосна ръката! Аз докоснах ръката на великия мъж! — извика Бонасийо. — Великият мъж ме нарече свой приятел!

— Да, приятелю, да! — продума кардиналът с оня бащински глас, с който умееше понякога да говори, но който можеше да заблуди само тези, които не го познаваха. — Вие сте обвинен несправедливо и трябва да бъдете възнаграден: ето вземете тая кесия със сто пистола и ми простете.

— Да ви простя, монсеньор! — възкликна Бонасийо, който не се решаваше да вземе кесията, навярно се боеше този привиден подарък да не е някаква шега. — Но вие имате пълно право да ме арестувате, да ме подложите на мъчения, имате право да ме обесите: вие сте господарят и аз не бих могъл да кажа нито думичка. Да ви простя, монсеньор! Кажете, така ли мислите?

— Ах, драги господин Бонасийо, вие сте много благороден! Виждам това и ви благодаря. А сега ще вземете кесията и ще си отидете не много недоволен, нали?

— Аз си отивам възхитен, монсеньор.

— Е, сбогом или по-скоро довиждане, защото надявам се, че ние пак ще се видим.

— Когато монсеньор пожелае, аз ще бъда винаги на услугите на Ваше високопреосвещенство.

— Ще се виждаме често, бъдете спокоен, защото ми е особено много приятно да разговарям с вас.

— О! Монсеньор!

— Довиждане, господин Бонасийо, довиждане.

И кардиналът му направи знак с ръка, на който Бонасийо отговори с поклон до земята. После излезе заднишком и когато беше вече в чакалнята, кардиналът го чу да вика възторжено, колкото му глас държи: „Да живее монсеньор! Да живее негово високопреосвещенство! Да живее великият кардинал!“

Кардиналът послуша усмихнат тази бляскава проява на възторжените чувства на Бонасийо, после, когато виковете на Бонасийо замряха в далечината, той си каза:

— Ето един човек, който ще бъде готов да пожертвува живота си за мене.

И кардиналът започна да разглежда с най-голямо внимание картата на Ла Рошел, която, както споменахме, лежеше разгърната на масата му, и очертаваше с молив линията, по която трябваше да мине прочутата дига — след година и половина тя затвори пристанището на обсадения град.

Когато беше най-задълбочен в стратегическите си размишления, вратата се отвори и влезе Рошфор.

— Е? — запита живо кардиналът, като стана бързо, което показваше какво голямо значение отдаваше на поръчката, с която беше натоварил конта.

— Да — каза Рошфор, — една млада, двадесет и шест или двадесет и осем годишна жена и един мъж на тридесет и пет — четиридесет години наистина са прекарали в посочените от ваше високопреосвещенство къщи — той — четири, а тя — пет дни: но жената е заминала нощес, а мъжът — тая сутрин.

— Те са били — извика кардиналът, като погледна стенния часовник, — но сега — продължи той — е вече късно да ги гоним: дукесата е в Тур, а дукът в Булон. Трябва да ги намерим в Лондон.

— Какви са заповедите на Ваше високопреосвещенство?

— Нито дума за това, което се случи. Нека кралицата си остане напълно спокойна. Нека и не подозира, че знаем тайната й. Да мисли, че искаме да разкрием някакъв заговор. Изпратете ми канцлера Сегие.

— А какво направихте с оня човек, Ваше високопреосвещенство?

— С кой човек? — запита кардиналът.

— С Бонасийо.

— Направих всичко, каквото беше възможно. Направих го шпионин на собствената му жена.

Конт дьо Рошфор се поклони като човек, който признава голямото превъзходство на своя господар, и се оттегли.

Като остана сам, кардиналът седна пак, написа едно писмо, запечата го с личния си печат и позвъни. Офицерът влезе за четвърти път.

— Повикайте Витре — поръча кардиналът — и му кажете да се приготви за път.

След миг човекът, когото беше повикал, стоеше пред него с ботуши и шпори, напълно готов за път.

— Витре, — каза кардиналът, — ще заминете веднага за Лондон. Няма да се спирате нито миг по пътя. Ще предадете това писмо на милейди. Ето ви един бон за двеста пистола, минете при ковчежника ми и го накарайте да ви го изплати. Ще получите още толкова, ако се върнете тук след шест дни и ако сте изпълнили добре поръчката ми.

Без да продума нито дума, пратеникът се поклони, взе писмото и бона за двеста пистола и излезе. Ето какво съдържаше писмото:

XV СЪДИИ И ВОЕННИ

На другия ден след като се случиха тия събития, Атос не се яви и д’Артанян и Портос предупредиха господин дьо Тревил за изчезването му.

Арамис пък беше поискал пет дена отпуск и казваха, че се намира по домашни причини в Руан.

Господин дьо Тревил беше баща за войниците си. Най-незначителният и най-неизвестният от тях щом носеше униформата на ротата му, беше така уверен в неговата помощ и в подкрепата му, както можеше да бъде уверен в това собственият му брат.

И така, той отиде веднага при следователя. Повикаха офицера, който командуваше поста Червен кръст, и от сведенията, които им бяха дадени, узнаха, че Атос се намира временно във фор л’Евек.

Атос беше минал през всичките изпитания, на които видяхме, че бе подложен Бонасийо.

Ние присъствувахме на очната ставка между двамата затворници. Атос, който дотогава не беше казал нищо, за да спечели време на д’Артанян, който навярно също беше разтревожен, заяви тогава, че се казва Атос. а не д’Артанян.

Той добави, че не познава нито господин, нито госпожа Бонасийо, че никога не е говорил нито с него, нито с нея, че се е отбил към десет часа вечерта да навести приятеля си господин д’Артанян и че дотогава бил у господин дьо Тревил, където вечерял. Двадесет свидетели, добави той, могат да потвърдят това и изброи имената на много видни благородници, между които беше и господин дук дьо Ла Тремуй.

Вторият полицейски началник също остана замаян, както и първият, от простите и твърди показания на този мускетар, върху когото той искаше да излее ненавистта, която обикновено съдиите изпитват към военните, но имената на господин дьо Тревил и на господин дук дьо Ла Тремуй заслужаваха да се поразмисли.

Атос също бе изпратен при кардинала, но за нещастие кардиналът беше в Лувър при краля.

Точно в това време господин дьо Тревил, след като напусна следователя и коменданта на фор л’Евек, без да намери Атос, отиде при Негово величество.

Като капитан на мускетарите господин дьо Тревил имаше по всяко време достъп при краля.

Известно ни е недоверието на краля към кралицата, недоверие, умело разпалвано от кардинала, който по отношение на интригите се пазеше много повече от жените, отколкото от мъжете. Една от най-главните причини за това недоверие беше приятелството между Ана Австрийска и госпожа дьо Шеврьоз. Тези две жени го плашеха повече от войните с Испания, от недоразуменията с Англия и от финансовите затруднения. Според него — а той беше убеден в това — госпожа дьо Шеврьоз помагаше на кралицата не само в политическите интриги, но и в любовните, и това го безпокоеше много повече.

Щом господин кардиналът спомена само, че госпожа дьо Шеврьоз, която беше заточена в Тур и знаеха, че се намира в тоя град, е била в Париж и цели пет дни е укривала следите си от полицията, кралят побесня от яд. Капризен и неверен, кралят искаше да го наричат Луи Справедливи и Луи Целомъдрени. Поколенията трудно ще разберат тоя характер, който историята обяснява само с факти, без никога да прибягва до разсъждения.

Но когато кардиналът добави, че госпожа дьо Шеврьоз не само е била в Париж, но и че кралицата е възстановила връзките си с нея с помощта на онова тайно писмо, което през онази епоха се наричаше кабалистическо, когато заяви, че той, кардиналът, е щял да разплете най-тъмните нишки на тази интрига, но тъкмо когато са щели да арестуват на местопрестъплението с всички доказателства налице посредницата между кралицата и изгнаницата, някакъв мускетар се осмелил да прекрати насилствено хода на съдебното следствие, като се нахвърлил с шпага в ръка върху честните служители на закона, които били натоварени да проучат безпристрастно целия случаи и да го доложат на краля, Луи XIII не можа да се сдържи, пристъпи блед към покоите на кралицата с онова безмълвно възмущение, което, избухнеше ли, довеждаше тоя крал до най-хладнокръвна жестокост.

А в целия разговор кардиналът не беше споменал още нито дума за Бъкингамския дук.

В този момент влезе господин дьо Тревил, сдържан, вежлив и с напълно безукорна външност. Присъствието на кардинала и промененото лице на краля подсказаха на господин дьо Тревил какво се е случило и той се почувствува безсилен като Самсон пред филистимляните.

Луи XIII посягаше вече към вратата, но при шума от влизането на господин дьо Тревил той се обърна.

— Навреме идете, господине — каза кралят, който, дадеше ли веднъж воля на чувствата си, не можеше вече да ги скрие, — Хубави работи научих за вашите мускетари.

— А аз — отвърна студено господин дьо Тревил — ще разкажа на Ваше величество хубави работи за неговите съдии.

— Моля? — каза надменно кралят.

— Имам честта да уведомя Вше величество — продължи също така студено господин дьо Тревил, — че няколко чиновници, началници и полицаи, много почтени хора, но, както изглежда, враждебно настроени към военните, по заповед, която отказаха да ми покажат, са си позволили да арестуват в един дом, да прекарат посред улицата и хвърлят във затвора един от моите, или по-право, един от вашите мускетари, сир, който има безукорно поведение, почти прославено име и на когото вие, Ваше величество, гледате благосклонно — господин Атос.

— Атос — повтори неволно кралят. — Да, наистина, известно ми е това име.

— Нека Ваше величество си припомни — продължи господин дьо Тревил, — господин Атос е мускетарят, който в известния на вас неприятен дуел има нещастието да рани тежко господин дьо Каюзак… да, между другото, монсеньор — обърна се господин дьо Тревил към кардинала, — господин дьо Каюзак е вече напълно здрав, нали?

— Да, благодаря! — продума кардиналът и прехапа устни от гняв.

— С други думи, господин Атос отишъл да посети един свой приятел, който не бил тогава в къщи, — продължи господин дьо Тревил, — един млад беарнец, кадет от гвардията на Ваше величество в ротата на Де-з-Есар, но едва успял да седне в стаята на приятеля си и да вземе някаква книга, за да го почака, и тълпа полицаи и войници обсадили къщата и разбили няколко врати.

Кардиналът направи на краля знак, който означаваше: „За тоя случай ви говорех“.

— Ние знаем това — каза кралят. — То е извършено в интерес на службата.

— Тогава — продължи господин дьо Тревил — навярно пак в интерес на службата на Ваше величество са уловили един от моите мускетари, без да има някаква вина, предали са го като злосторник на двама полицаи и сред безсрамната тълпа са разкарвали този благороден човек, който десетки пъти е проливал кръвта си за Ваше величество и е готов пак да я пролива.

— Как! — обади се разколебан кралят. — Така ли е станало?

— Господин дьо Тревил премълчава — започна съвсем хладнокръвно кардиналът, — че този невинен мускетар, че този благороден човек един час преди това е нападнал с шпага четирима следователи, изпратени от мене да разследват един много важен случай.

— Нека Ваше високопреосвещенство докаже това — извика господин дьо Тревил с цялата си гасконска откровеност и с чисто военната си грубост, — защото един час преди това господин Атос, който — ще поверя на ваше величество — е от най-знатен произход, ми правеше честта, след като вечеря у дома, да разговаря в моя салон с господин дук дьо Ла Тремуей и с господин конт дьо Шале, които бяха там. Кралят погледна кардинала.

— Протоколът доказа това — отвърна кардиналът, като отговаряше гласно на безмълвния въпрос на негово величество, — той е съставен от потърпевшите и аз имам честта да го представя на Ваше величество.

— Протоколът на един съдебен чиновник струва ли колкото честната дума на един военен? — запита гордо Тревил.

— Стига, стига, Тревил, мълчете — намеси се кралят.

— Ако Негово високопреосвещенство подозира някои от моите мускетари — каза Тревил, — справедливостта на господин кардинала е достатъчно известна и аз самият искам следствие.

— В къщата, където е станал обискът — продължи равнодушно кардиналът, — живее, ако се не лъжа, един беарнец, приятел на мускетаря.

— Ваше високопреосвещенство има предвид господин д’Артанян.

— Имам предвид един младеж, когото вие покровителствувате, господин дьо Тревил.

— Да, Ваше високопреосвещенство, това е самата истина.

— Не допускате ли, че този младеж може да е повлиял зле…

— На господин Атос ли? На човек, който е два пъти по-възрастен от него? — прекъсна го господин дьо Тревил. — Не, монсеньор. При това господин д’Артанян прекара вечерта у дома.

— Гледай ти! — подхвърли кардиналът. — Значи всички са прекарали вечерта у вас?

— Негово високопреосвещенство съмнява ли се в думите ми? — запита Тревил със зачервено от гняв лице.

— Не, боже опази! — рече кардиналът. — Само че в колко часа беше той у вас?

— О, мога с точност да кажа на Ваше високопреосвещенство, защото когато той влизаше, погледнах стенния часовник и видях, че часът е девет и половина, макар да мислех, че е много по-късно.

— И в колко часа напусна той вашия дом?

— В десет и половина: един час след тия събития.

— Но в края на краищата — каза кардиналът, който не се съмняваше нито за миг в честността на дьо Тревил и който чувствуваше, че победата му се изплъзва. — но в края на краищата Атос е бил заловен в същата тази къща на улица Гробарска.

— Забранено ли е на един приятел да навести приятеля си. На мускетар от моята рота да дружи с гвардеец от ротата на господин Де-з-Есар?

— Да, когато къщата, в която той се среща с приятеля си, е съмнителна.

— Работата е там, че тази къща е съмнителна, Тревил — обясни кралят. — Вие може би не сте знаели това?

— Наистина, сир, не знаех. Във всеки случай тя може да бъде съмнителна навсякъде, но не и в тази част. където живее господин д’Артанян, защото аз мога да ви уверя, сир, съдейки по думите му, че той е най-предан служител на Ваше величество и най-дълбок почитател на господин кардинала.

— За оня същия ли д’Артанян става дума, който рани един ден Жюсак в злополучната схватка при манастира Дешосе? — запита кралят, като погледна кардинала, който се изчерви от яд.

— А на следния ден — Бернажу?

— Да, сир, да, именно за него! Ваше величество има добра памет.

— Е, какво ще решим — запита кралят.

— Това се отнася повече до Ваше величество, отколкото до мене — каза кардиналът. — Аз бих потвърдил вината.

— А аз ще я отрека — заяви Тревил. — Но Негово величество има съдии и неговите съдии ще решат.

— Така и трябва — съгласи се кралят. — Да изпратим делото на съдиите: работата им е да съдят и те ще отсъдят.

— Само че — продължи Тревил — много жалко е, че в тия нещастни времена, в които живеем, най-чистият живот, на неоспоримата добродетел не могат да предпазят човека от позор и преследване. Армията ще бъде недоволна, мога да ви уверя в това, че е изложена на жестоки преследвания заради някакви полицейски истории.

Думите бяха непредпазливи, но господин дьо Тревил знаеше защо ги казва. Той искаше взрив, защото взривът дава пламък, а пламъкът осветява.

— Полицейски истории! — извика кралят, като се улови за думите на господин дьо Тревил. — Полицейски истории! Какво разбирате вие от тези работи, господине? Гледайте си мускетарите и не ме главоболете. Като ви слуша човек, ще помисли, че ако за нещастие бъде арестуван някой мускетар, Франция е в опасност. Колко шум за някакъв си мускетар! Ще заповядам да арестуват десет, дявол да го вземе, дори сто, цяла рота! И няма да позволя на никого да продума и една дума!

— Щом като мускетарите са подозрителни за ваше величество — каза Тревил, — те са виновни. Ето, сир, аз съм готов да ви върна шпагата си, защото след като господин кардиналът обвини моите войници, аз съм уверен, че той ще обвини в края на краищата и мен самия и по-добре ще бъде сам да отида в затвора при господин Атос, който вече е арестуван, и при господин д’Артанян, когото навярно скоро ще арестуват.

— Упорит гасконец, ще свършите ли? — запита кралят.

— Сир — продължи Тревил, без да снишава ни най-малко гласа си, — заповядайте да ми върнат мускетаря или да го съдят.

— Ще го съдят — заяви кардиналът.

— Е, още по-добре! В такъв случай ще искам разрешение от Ваше величество аз да го защищавам.

Кралят се побоя от скандал.

— Ако негово високопреосвещенство — вметна той — няма никакви лични съображения.

Кардиналът разбра какво иска да каже кралят и го превари.

— Извинете — каза той, — но щом като Ваше величество вижда в мене пристрастен съдия, аз се отказвам.

— Слушайте — рече кралят, — ще ми се закълнете ли в моя баща, че господин Атос е бил у вас, когато е станала тая случка, и че не е взел никакво участие в нея?

— Заклевам се във вашия славен баща и във вас самия, когото обичам и уважавам най-много на света!

— Размислете, сир — намеси се кардиналът. — Ако освободим затворника, ние няма да се доберем никога до истината.

— Господин Атос ще бъде винаги тук, готов да отговори, когато съдиите пожелаят да го разпитат — заяви господин дьо Тревил. — Той няма да избяга, господин кардинал, бъдете спокоен, аз лично отговарям за него.

— Да, той няма да избяга — каза кралят. — Ще го намерим винаги, както казва господин дьо Тревил. Освен това — добави той по-тихо и погледна умолително Негово високопреосвещенство — нека да ги успокоим: това е политика.

Тази политика на Луи XIII накара Ришельо да се усмихне.

— Дайте заповед, сир — обади се той. — Вие имате право да помилвате.

— Правото за помилване се прилага само към провинените, сир — каза Тревил, който искаше да има последен думата, — а моят мускетар е невинен. Следователно от вас не се иска милост, сир, а правосъдие.

— Във фор л’Евек ли е той? — запита кралят.

— Да, сир, и в карцера, в килия като последен престъпник.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — прошепна кралят. — Какво трябва да се направи?

— Подпишете заповед за освобождението му — обади се кардиналът — и всичко ще се нареди. И аз мисля като вас, Ваше величество, че гаранцията на господин дьо Тревил е повече от достатъчна.

Тревил се поклони почтително с чувство на радост, примесено с известен страх. Той би предпочел упорита съпротива от страна на кардинала пред тази неочаквана отстъпчивост.

Кралят подписа заповедта за освобождение и Тревил веднага я занесе.

На излизане кардиналът му се усмихна приятелски и се обърна към краля:

— Какво единодушие цари между началниците и войниците при вашите мускетари, сир. Това е от голяма полза за службата и похвално за всички.

„Скоро ще ми скрои някоя лоша шега — каза си Тревил. — Никога не може да имаш последен думата с такъв човек. Но да бързам, защото кралят може да измени след малко решението си, а в края на краищата по-трудно е да вкараш в Бастилията или във фор л’Евек един човек, който е излязъл вече оттам, отколкото да задържиш един затворник, който е в ръцете ти.“

Господин дьо Тревил влезе тържествено във фор л’Евек и освободи мускетаря, който не беше загубил спокойствието и равнодушието си.

После при първата си среща с д’Артанян му каза:

— Този път се отървахте. Раната, която нанесохте на Жюсак, е платена. Но остава раната на Бернажу и трябва да се пазите.

Всъщност господин дьо Тревил имаше право да не вярва на кардинала и да не смята, че всичко е свършено, защото едва капитанът на мускетарите затвори вратата след себе си и Негово високопреосвещенство каза на краля:

— Сега сме вече само двамата, да поговорим сериозно, ако вие, Ваше величество, нямате нищо против. Сир, господин дьо Бъкингам е бил пет дена в Париж и е заминал едва тая сутрин.

XVI КАК КАНЦЛЕРЪТ СЕГИЕ ПОТЪРСИ НЕВЕДНЪЖ КАМБАНАТА, ЗА ДА Я БИЕ, КАКТО ПРАВЕШЕ НЯКОГА

Невъзможно е да си представи човек впечатлението, което тези няколко думи направиха на Луи XIII. Той се изчерви, после пребледня и кардиналът веднага разбра, че е спечелил с един удар позициите, които беше загубил.

— Господин дьо Бъкингам в Париж! — извика той. — А защо е идвал?

— Навярно за да съзаклятничи с вашите врагове хугенотите и испанците.

— Не, дявол да го вземе, не! За да съзаклятничи срещу моята чест с госпожа дьо Шеврьоз, с госпожа дьо Лонгвил и с всички Конде!

— О, сир, що за мисъл! Кралицата е толкова благоразумна и най-важното, тя обича много Ваше величество.

— Жената е слаба, господин кардинал — забеляза кралят. — А ако става дума за нейната голяма любов към мен, аз имам особено мнение по този въпрос.

— Аз все пак продължавам да поддържам — заяви кардиналът, — че Бъкингамският дук е дошъл в Париж с чисто политическа цел.

— Аз съм убеден, че той е дошъл за друго, господин кардинал. Но ако кралицата е виновна, горко й!

— Наистина — подзе кардиналът, — колкото и неприятно да ми е да допусна такава измяна, Ваше величество ме навежда на тази мисъл, госпожа дьо Ланоа, която разпитвах няколко пъти по заповед на Ваше величество, ми каза тая сутрин, че нощес Нейно величество е стояла будна до късно, че тая сутрин е плакала много и цял ден е писала.

— Да — каза кралят. — Навярно на него. Кардинале, трябват ми книжата на кралицата.

— Но как да ги вземем, сир? Струва ми се, че нито аз, нито Ваше величество можем да се нагърбим с такава задача.

— Как постъпихте с жената на маршал д’Анкр? — извика страшно разгневен кралят. — Преровиха шкафовете й, а в края на краищата претърсиха и самата нея.

— Жената на маршал д’Анкр беше само жена на маршал д’Анкр, някаква си флорентинска авантюристка, сир, нищо повече, докато височайшата съпруга на Ваше величество е Ана Австрийска, кралица на Франция, с други думи, една от най-великите владетелки в света.

— Затова нейната вина е много по-голяма, господин дук! Колкото повече е забравила високото положение, до което е стигнала, толкова по-ниско е паднала. Всъщност аз отдавна съм решил да сложа край на тези дребни политически и любовни интриги. И при нея има някакъв си Ла Порт…

— Когото аз смятам за главна пружина на всичко, признавам — заяви кардиналът.

— И вие ли мислите като мене, че тя ми изневерява? — запита кралят.

— Аз мисля и повтарям, Ваше величество, че кралицата е в заговор срещу властта на своя крал, но никога не съм казвал — срещу неговата чест.

— А аз ви казвам, че е в заговор и срещу едното, и срещу другото. Казвам ви, че кралицата не ме обича, че тя обича друг, казвам ви, че тя обича този подлец Бъкингам! Защо не го арестувахте, докато беше в Париж?

— Да арестуваме дука? Да арестуваме първия министър на Чарлз I! Какво говорите, Ваше величество? Какъв скандал! Ами ако подозренията на Ваше величество, в което аз продължавам да се съмнявам, се оправдаеха, какъв страшен шум, какъв нечуван позор!

— Но щом като той самият се е излагал като някакъв скитник или крадец, трябваше…

Луи XIII сам се спря, уплашен от това, което щеше да каже, а Ришельо, проточил шия, напразно очакваше думите, които бяха замрели на устните на краля.

— Трябваше?

— Нищо — каза кралят. — нищо. Но докато е бил в Париж, той е бил непрестанно под наблюдение, нали?

— Да, сир.

— Къде живееше?

— На улица Ла Арп, номер седемдесет и пет.

— Къде се намира тази улица?

— Близо до Люксембург.

— И уверен ли сте, че той не се е виждал с кралицата?

— Мисля, че кралицата е твърде усърдна в своите задължения, сир.

— Но са си писали. На него кралицата е писала днес цял ден. Господин дук, тези писма ми трябват!

— Но, сир…

— Господин дук, аз ги искам на каквато и да било цена!

— Но аз трябва да забележа на Ваше величество…

— И вие ли ми изменяте, господин кардинал? Затова ли се противите винаги на моите желания? И вие ли сте в съюз с испанците и англичаните, с госпожа дьо Шеврьоз и с кралицата?

— Сир, — отвърна с въздишка кардиналът, — мислех, че аз съм защитен от такива подозрения.

— Господин кардинал, вие ме чухте. Искам тези писма.

— Има само един начин.

— Какъв?

— Да натоварим с тая задача канцлера Сегие. Тя влиза напълно в неговата длъжност.

— Изпратете да го повикат още сега!

— Той трябва да е у дома, сир. Изпратил бях да го повикат и заповядах, ако дойде, докато аз съм в Лувър, да го накарат да ме почака.

— Да го повикат веднага.

— Заповедите на Ваше величество ще бъдат изпълнени, но…

— Но какво?

— Но може би кралицата ще откаже да се подчини.

— На моите заповеди ли?

— Да, ако не знае, че тия заповеди изхождат от краля.

— Добре! За да не се съмнява в това, лично аз ще я предупредя.

— Ваше величество, вие не бива да забравяте, че направих всичко възможно, за да предотвратя разрива.

— Да, дук, зная, че вие сте много снизходителен към кралицата, прекалено снизходителен може би, и ви предупреждавам, че ще си поговорим по късно за това.

— Когато ви е угодно, Ваше величество. Но аз ще бъда винаги щастлив и горд, сир, да се пожертвувам за доброто съгласие, което желая да цари между вас и кралицата на Франция.

— Добре, кардинале, добре, изпратете да повикат канцлера; аз отивам при кралицата.

И Луи XIII отвори общата врата и влезе в коридора, който съединяваше неговите покои с покоите на Ана Австрийска.

Кралицата беше с придворните си дами госпожа дьо Гито, госпожа дьо Сабле, госпожа дьо Монбазон и госпожа дьо Гемене. В един кът се намираше и испанската прислужница доня Естефана, която беше дошла с нея от Мадрид. Госпожа льо Гемене четеше и всички я слушаха внимателно, с изключение на кралицата, която беше предложила това четене, за да може, като се преструва, че слуша, да следи нишката на собствените си мисли.

Тези мисли, макар и позлатени от последния отблясък на любовта, бяха много тъжни. Ана Австрийска, лишена от доверието на своя мъж, преследвана от омразата на кардинала, който не можеше да й прости, че е отблъснала нежните му чувства, имаше пред очите си примера на кралицата-майка, която цял живот е била измъчвана от тази омраза, макар че Мария дьо Медичи, ако се вярва на летописите от онова време, започнала да дарява на кардинала чувството, което Ана Австрийска винаги му отказвала; Ана Австрийска видя да падат около нея най-преданите й слуги, най-близките й довереници, най-скъпите й любимци. Като онези предопределени от съдбата нещастници тя носеше гибел на всеки, до когото се докоснеше. Дружбата й беше съдбоносен знак, който влечеше след себе си преследвания. Госпожа дьо Шеврьоз и госпожа дьо Верне бяха заточени. А и самият Ла Порт не криеше от господарката си, че очаква всеки миг да бъде задържан.

Тъкмо когато беше потънала в своите най-дълбоки и мрачни мисли, вратата на стаята се отвори и влезе кралят.

В същия миг тази, която четеше, млъкна, всички дами станаха и настъпи дълбоко мълчание.

Кралят не прояви никаква вежливост, спря се само пред кралицата и каза с променен глас:

— Госпожо, ще ви посети господин канцлерът и ще ви съобщи нещо по мое нареждане.

Нещастната кралица, която вечно беше заплашвана с развод, със заточение и дори със съд, пребледня въпреки ружа си, не можа да се сдържи и каза:

— Защо е това посещение, сир? Какво ще ми каже господин канцлерът, което Ваше величество не можете лично да ми кажете?

Но кралят се обърна, без да отговори, и почти в същия миг гвардейският капитан господин дьо Гито доложи за посещението на господин канцлера.

Когато канцлерът се яви, кралят беше вече излязъл през другата врата.

Канцлерът влезе поусмихнат и поизчервен. Тъй като навярно ще го срещнем в развоя на нашия разказ, не е зле читателят ни още отсега да се запознае с него.

Канцлерът беше интересен човек. Де Рош дьо Мал, каноник в черквата „Света Богородица“, който някога беше камердинер на кардинала, го препоръча на негово високопреосвещенство като напълно предан човек. Кардиналът му повярва и не сбърка.

Разказаха за него разни истории, между които и тази:

След бурна младост той се оттеглил в един манастир, за да изкупи поне за известно време младежките си лудории.

Но когато влязъл в светата обител, бедният грешник не успял да затвори достатъчно бързо вратата, за да попречи на страстите, от които бягал, да се вмъкнат след него. Те не го оставяли на мира и игуменът, на когото той доверил нещастието си, искал да го предпази, доколкото му позволявали силите, и го посъветвал да тича в такива случаи при камбаната и да я бие с всички сили, за да прогони демона изкусител. По камбаната монасите щели да познаят, че техен брат е изпаднал в изкушение и цялото братство щяло да се моли за него.

Съветът се харесал на бъдещия канцлер. Той заклинал злия дух с помощта на безбройните молитви на монасите. Но Дяволът не отстъпвал лесно от мястото, където се бил загнездил. Колкото повече били заклинанията, толкова по-многобройни ставали изкушенията. Така че денем и нощем биела силно камбаната и известявала горещото желание на грешника да умъртви плътта си.

Монасите нямали вече нито миг покой. Денем те само се качвали и слизали по стълбите, които водели към параклиса, а нощем освен за вечерните и чинните молитви били принудени още по двадесет пъти да скачат от леглата си и да се просват върху плочите на своите килии.

Не се знае дяволът ли отстъпил, или пък на монасите им дотегнало, но след три месеца отшелникът се появил отново в света със славата на най-страшния грешник, който някога е съществувал.

Като излязъл от манастира, той приел съдийско звание, станал председател на парламент на мястото на чичо си, минал на страната на кардинала, което доказвало дълбоката му прозорливост, станал канцлер, служил усърдно на Негово високопреосвещенство в омразата му към кралицата-майка и в отмъщението му срещу Ана Австрийска, настройвал съдиите в делото на Шале, насърчавал опитите на Лафема, главния иконом на Франция. И накрая, облечен в пълното доверие на кардинала, доверие, което той тъй достойно беше заслужил, прие особената поръчка, за чието изпълнение се явяваше пред кралицата.

Кралицата стоеше още права, когато той влезе, но щом го забеляза, седна на креслото си, даде знак на дамите си да седнат на възглавниците и табуретките и се обърна към него с извънредно високомерен тон:

— Какво желаете, господине — запита Ана Австрийска, — с каква цел идете тук?

— За да направя, госпожо, от името на краля щателен обиск на книжата ви въпреки дълбокото уважение, което имам честта да изпитвам към Ваше величество.

— Как, господине! Обиск на моите книжа!… На мене! Но това е недостойно!

— Моля да ме извините, госпожо, но в случая аз съм само оръдие, с което си служи кралят. Не излезе ли Негово величество преди малко оттук и не ви ли покани лично той да бъдете готова за това посещение?

— Претърсвайте, господине. Аз съм престъпница, както изглежда: Естефани, дайте ключовете от масите и писалищата ми.

Канцлерът прегледа колкото за лице чекмеджетата, той знаеше много добре, че кралицата не е скрила в чекмедже важното писмо, което е писала през деня.

След като отвори и затвори безброй пъти чекмеджетата, трябваше, колкото и да се колебаеше, трябваше, казвам, да направи последната стъпка; с други думи, да претърси самата кралица. И канцлерът пристъпи към Ана Австрийска и доста смутен и объркан, и каза:

— А сега ми остава да направя главния обиск.

— Кой? — попита кралицата, която не разбираше или по-скоро не искаше да разбере.

— Негово величество е уверен, че кралицата е писала днес през деня писмо. Той знае, че то още не е изпратено на местоназначението си. Писмото не се намира нито в масата, нито в писалището ви, а все пак то е някъде.

— Ще се осмелите ли да посегнете на своята кралица? — каза Ана Австрийска, като се изправи с цялото си величие и втренчи в канцлера очите си, чийто поглед беше станал почти застрашителен.

— Аз съм верен поданик на краля, госпожо, и ще изпълня всичко, което Негово величество ми заповяда.

— Да, истина е! — каза Ана Австрийска. — Шпионите на господин кардинала му служат добре. Аз писах днес писмо и писмото още не е изпратено. Писмото е тук.

И кралицата сложи хубавата си ръка на гърдите.

— Дайте ми тогава писмото, госпожо — рече канцлерът.

— Ще го дам само на краля, господине — заяви Ана.

— Ако кралят искаше това писмо да бъде предадено на него, госпожо, щеше да ви го поиска сам. Повтарям ви, аз съм натоварен да изискам писмото и ако вие не го дадете…

— Е?

— Пак аз съм натоварен да го взема от вас.

— Как, какво искате да кажете?

— Дадена ми е пълна свобода, госпожо, и съм упълномощен да потърся съмнителното писмо в самата вас, Ваше величество.

— Какъв ужас! — извика кралицата.

— Моля ви, госпожо, улеснете задачата ми.

— Вашето поведение е позорно насилие! Знаете ли това, господине?

— Кралят заповяда, госпожо, извинете ме.

— Няма да понеса това: не, не. по-скоро ще умра! — извика кралицата, в която се бунтуваше гордата кръв на испанката и австрийката.

Канцлерът се поклони ниско, после с явното намерение да не отстъпи нито крачка в изпълнението на задачата, която му беше възложена, и както би направил палач в стаята за изтезания, той се приближи към Ана Австрийска, от очите на която в същия миг бликнаха яростни сълзи.

Кралицата, както вече казахме, бе чудно хубава. Беше деликатно да се възлага на когото и да било такава задача, но от силна ревност към Бъкингам кралят беше стигнал дотам, че не ревнуваше вече от никого другиго.

Навярно канцлерът Сегие потърси в тоя миг с поглед въжето на прословутата камбана, но като не го намери, се примири и посегна към мястото, където кралицата бе признала, че се намира писмото.

Ана Австрийска отстъпи крачка назад, тъй бледа, сякаш щеше да умре. За да не падне, тя се опря с лявата си ръка на масата, която се намираше зад нея, а с дясната измъкна от пазвата си писмото и го подаде на канцлера.

— Вземете, господине, ето писмото — извика кралицата с пресекващ и разтреперан глас, — вземете го и ме освободете от отвратителното си присъствие.

Канцлерът, който също трепереше от лесно обяснимо вълнение, взе писмото, поклони се до земята и се оттегли. Вратата едва се затвори след него и кралицата падна почти в безсъзнание в ръцете на своите дами.

Канцлерът занесе писмото на краля, без да хвърли, поглед върху него. Кралят го взе с разтреперана ръка, потърси адреса — то не беше надписано, — пребледня силно, отвори го бавно и после, като разбра още от първите думи, че е до испанския крал, много бързо го прочете.

То беше план за борба срещу кардинала. Кралицата предлагаше на брат си и на австрийския император, които бяха оскърбени от политиката на Ришельо, която вечно се стремеше да унизи австрийския кралски двор, да обявят при видно война на Франция и да наложат като условие за мир отстраняването на кардинала. Но за любов не се споменаваше нито дума в писмото.

Радостен, кралят се осведоми дали кардиналът е още в Лувър. Казаха му, че Негово високопреосвещенство чака в кабинета заповедите на Негово величество.

Кралят отиде веднага при него.

— Знаете ли, дук — каза му той, — вие сте имали право, а аз съм се лъгал. Цялата интрига е политическа, а за любов не става и дума в това писмо. Вземете го. В замяна на това в него се говори много за вас.

Кардиналът взе писмото и го прочете най-внимателно. После го препрочете.

— Е, Ваше величество! — рече той. — Виждате докъде стигат моите неприятели: заплашват ви с две войни, ако не ме отстраните. На ваше място, сир, аз действително бих отстъпил на тези тъй могъщи настоявания, а и за мене ще бъде истинско щастие да се оттегля от политиката.

— Какво говорите, дук?

— Казвам, сир, че здравето ми се руши в тези напрегнати борби и безконечна работа. Казвам, че по всяка вероятност не ще мога да издържа преумората при обсадата на Ла Рошел и по-добре ще бъде да назначите там или господин дьо Конде, или господин дьо Басомпиер, или пък някой храбър мъж, работата на когото е да воюва, а не мене, духовника, когото непрестанно отклоняват от призванието му и го карат да се занимава с неща, към които няма никакво влечение. Ще бъдете по-спокоен във вътрешния живот на страната, сир, а не се съмнявам, че ще затвърдите славата си и в чужбина.

— Господин дук — отговори кралят, — разбирам, бъдете спокоен. Всички лица, споменати в това писмо, ще получат такова наказание, каквото заслужават, дори и самата кралица.

— Какво говорите, сир? Пази боже, кралицата да изпита и най-малката неприятност заради мене! Тя винаги ме е смятала за свой враг, сир, но ваше Величество можете да потвърдите, че аз винаги съм я защищавал най-горещо дори срещу вас. О, ако тя петнеше честта ви, Ваше величество, друг въпрос, аз пръв щях да кажа: „Никаква милост, сир, никаква милост за престъпницата!“ За щастие не е така и Ваше величество още веднъж се уверихте в това.

— Истина е, господин кардинал — отвърна кралят, — и вие, както винаги, имахте право. Но въпреки това кралицата заслужава напълно моя гняв.

— Вие, сир, си навлякохте нейния гняв и наистина, ако тя ви се разсърди сериозно, Ваше величество, аз бих я разбрал: Ваше величество се отнесохте много строго с нея!…

— Така ще се отнасям винаги с моите врагове, а също и с вашите, дук, колкото и високопоставени да са те и на каквато и опасност да се излагам, като постъпвам строго с тях.

— Кралицата е мой враг, но не ваш, сир. Напротив, тя е предана съпруга, покорна и безукорна. Позволете ми, сир, да се застъпя за нея пред Ваше величество.

— Тогава нека тя отстъпи и дойде първа при мене.

— Напротив, сир, дайте й пример! Вие пръв сгрешихте, тъй като вие заподозряхте кралицата.

— Аз да отида пръв! — възрази кралят. — Никога!

— Сир, умолявам ви.

— Всъщност как да отстъпя пръв?

— Направете нещо, което знаете, че ще й достави удоволствие.

— Какво?

— Дайте бал. Вие знаете, че кралицата обича много да танцува. Уверявам Ви, че гневът й ще се разсее при такова внимание от ваша страна.

— Господин кардинал, вие знаете, че мразя всички светски удоволствия,

— Кралицата ще ви бъде още по-признателна, защото знае вашето отвращение към това удоволствие. Да, и ще бъде удобен случай за нея да сложи хубавия диамантен накит, който й подарихте скоро на рождения й ден, и който тя още не е имала възможност да сложи.

— Ще видим, господин кардинал, ще видим — каза кралят, който в радостта си, че кралицата е виновна в едно престъпление, което малко го тревожеше, а невинна в друго, от което много се опасяваше, беше напълно готов да се помири с нея. — Ще видим, но кълна се в честта си, вие сте много снизходителен.

— Сир — рече кардиналът, — оставете строгостта на министрите, а снизходителността е кралска добродетел; прибягвайте към нея и ще видите, че ще успеете.

След това, като чу, че стенният часовник удари единадесет, кардиналът се поклони дълбоко, поиска разрешение от краля да се оттегли и го помоли да се помири с кралицата.

След като отнеха писмото й, Ана Австрийска очакваше укори и много се изненада, като видя на другия ден кралят да прави опити за помирение. В първия миг реши да го отблъсне — женската й гордост и нейното кралско достойнство бяха жестоко засегнати и тя не можеше да се примири така изведнъж. Но повлияна от съветите на своите дами, тя започна накрая да се преструва, че забравя. Кралят използува тази първа стъпка към помирение, за да й съобщи, че в най-скоро време смята да даде бал.

За клетата Ана Австрийска баловете бяха такава голяма рядкост, че при това известие, както беше предположил кардиналът, и последните следи от обида изчезнаха ако не в сърцето й, то поне от нейното лице. Тя запита кога ще бъде балът, но кралят отговори, че ще се разбере по този въпрос с кардинала.

И наистина всеки ден кралят питаше кардинала кога ще бъде балът и всеки ден кардиналът отлагаше под някакъв предлог насрочването му.

Така изминаха десет дни.

На осмия ден след случая, който разказахме, кардиналът получи писмо от Лондон, което съдържаше само следните няколко реда:

„Успях да ги взема, но не мога да напусна Лондон, понеже нямам пари. Изпратете ми петстотин пистола и четири-пет дена след като ги получа, ще бъда в Париж.“

Същия ден, когато кардиналът получи писмото, кралят му зададе обичайния въпрос.

Ришельо пресметна на пръсти и си каза:

„Пише, че ще пристигне четири или пет дни, след като получи парите; четири-пет дни, докато стигнат парите, четири-пет дни, докато тя се върне — стават десет дни, да включим в сметката насрещния вятър, непредвидените случайности, женски неразположения и стават дванадесет дни.“

— Е, господин дук? — запита кралят. — Пресметнахте ли? — Да, сир: днес сме двадесети септември; на трети октомври градските старейшини устройват празненство. Това е прекрасен случай, тъй като по този начин няма да се разбере, че вие се помирявате с кралицата. После кардиналът добави:

— Между другото, сир, не забравяйте да кажете на Нейно величество в навечерието на празника, че искате да видите как й стои диамантеният накит.

XVII СЕМЕЙСТВО Бонасийо

Кардиналът вече втори път повдигаше пред краля въпроса за диамантения накит. На Луи XIII направи впечатление неговата настойчивост и той помисли, че зад тази препоръка се крие някаква тайна.

Кралят неведнъж се чувствуваше унизен, че кардиналът — чиято полиция бе превъзходна, макар че не беше достигнала още съвършенството на днешната полиция — бе по-добре осведомен от самия него за това, което ставаше в собственото му семейство. И той се надяваше в един разговор с Ана Австрийска да изясни донякъде случая, после да се яви пред Негово високопреосвещенство с някоя тайна, която независимо от това дали кардиналът я знае, или не, и в единия, и в другия случай щеше да го издигне безкрайно много в очите на неговия министър.

И тъй, той отиде при кралицата и, както винаги, започна разговора с нови заплахи към приближените й. Ана Австрийска сведе глава и без да отговаря, остави буйния поток да се излее, като се надяваше, че той в края на краищата ще спре. Но Луи XIII не желаеше това. Луи XIII желаеше според възможността да вникне някаква светлина, тъй като беше уверен, че кардиналът имаше задни мисли и му крои една от ония страшни изненади, на които беше способен само Негово високопреосвещенство. Той постигна целта с настойчивите си обвинения.

— Но, сир — извика Ана Австрийска, измъчена от тия смътни обвинения, — вие не ми казвате направо всичко, което ви тежи на сърцето. Какво съм направила? Да видим какво престъпление съм извършила. Не е възможно, Ваше величество, да вдигате толкова много шум за едно писмо до моя брат.

Сега пък кралят, нападнат така рязко, не знаеше какво да отговори. Той реши, че именно сега трябва да каже на кралицата това, което трябваше да й каже в навечерието на празника.

— Госпожо — каза той тържествено, — наскоро ще има бал в кметството. Надявам се, че в чест на нашите достойни старейшини ще се облечете официално и най-важното, ще сложите диамантения накит, който ви подарих за вашия рожден ден. Това е моят отговор.

Отговорът беше страшен. Ана Австрийска помисли, че Луи XIII знае всичко и че кардиналът беше изискал от него да пази това в тайна цели седем или осем дни, което всъщност беше присъщо на характера му. Тя страшно пребледня, опря на една масичка чудно хубавата си ръка, която в този миг изглеждаше восъчна, погледна краля с ужасени очи и не отвърна нито дума.

— Разбирате ли, госпожо? — запита кралят, който се радваше на това пълно смущение, но без да отгатне причината му. — Разбирате ли?

— Да, сир, разбирам — измънка кралицата.

— Ще дойдете ли на бала?

— Да.

— С диамантения накит?

— Да.

Кралицата стана още по-бледа, доколкото това беше възможно. Кралят го забеляза и се наслаждаваше с оная сурова жестокост, която беше една от лошите страни в характера му.

— Значи решено — каза кралят. — Това е всичко, което имах да ви кажа.

— Кога ще бъде този бал? — запита Ана Австрийска. Луи XIII почувствува несъзнателно, че не бива да отговаря на този въпрос, тъй като кралицата го зададе с почти угасващ глас.

— Много скоро, госпожо — рече той, — но не си спомням точно деня. Ще попитам кардинала.

— Значи кардиналът ви извести за тоя празник? — извика кралицата.

— Да, госпожо — отвърна учуден кралят. — Но защо тоя въпрос?

— Той ли ви каза да ме поканите да се явя с диамантите?

— Искате да кажете, госпожо…

— Той, сир, той!

— Добре! Какво значение има дали той, или аз! Има ли нещо престъпно в тая покана?

— Не, сир.

— Значи, ще дойдете?

— Да, сир.

— Добре — каза кралят, като си отиваше. — Добре, надявам се, че ще изпълните обещанието си.

Кралицата се поклони не толкова заради етикета, а защото краката й се подкосяваха. Кралят си отиде възхитен.

— Загубена съм — прошепна кралицата, — загубена съм, защото кардиналът знае всичко и той подтиква краля, който не знае още нищо, но скоро ще узнае всичко. Загубена съм! Боже мой! Боже мой! Боже мой!

Тя падна на колене върху една възглавница и започна да се моли, закрила лице с треперещите си ръце.

И наистина положението беше ужасно. Бъкингам се беше върнал в Лондон, госпожа дьо Шеврьоз се намираше в Тур. Наблюдавана повече отвсякога, кралицата чувствуваше смътно, че някоя от дамите й я издава, но не можеше да каже коя именно. Ла Порт нямаше възможност да напуска Лувър. Нямаше нито един човек, на когото да се довери.

И пред нещастието, което я застрашаваше, и при мисълта за своята самотност тя горко зарида.

— Не мога ли да ви помогна с нещо, Ваше величество? — каза ненадейно нежен и пълен със състрадание глас.

Кралицата се обърна бързо, защото не можеше да се излъже в искреността на този глас: само приятелка може да говори така.

И наистина на една от вратите, които водеха към покоите на кралицата, стоеше красивата госпожа Бонасийо. Тя подреждаше роклите и бельото в една съседна стаичка, когато влезе кралят, не успя да излезе и беше чула всичко.

Кралицата нададе пронизителен вик, като разбра, че са я подслушвали, защото в смущението си не можа да познае веднага младата жена, която й беше представена от Ла Порт.

— О, не се бойте от нищо, госпожо — успокои я младата жена, която сплете ръце, и заплака сама над скърбите на кралицата. — Аз съм ви предана телом и духом, Ваше величество, и колкото и голяма да е разликата между нас, колкото и ниско да е моето обществено положение, мисля, че намерих начин да избавя Ваше величество от беда.

— Вие! О, небе! Вие! — възкликна кралицата. — Но приближете се, погледнете ме в очите. Аз съм обкръжена от всички страни с предатели. Мога ли да ви се доверя?

— О, госпожо! — извика младата жена, като падна на колене. — Кълна се: готова съм да умра за Ваше величество!

Този вик се изтръгна от глъбините на нейното сърце и както и първият, беше напълно искрен.

— Да — продължи госпожа Бонасийо, — да, тук има предатели, но кълна се в името на пресветата Дева, че тук никой не ви е по-предан от мене, Ваше величество. Вие дадохте диамантите, които кралят иска, на Бъкингамския дук, нали? Тия диаманти се намираха в ковчежето от розово дърво, което той носеше под мишницата си? Лъжа ли се? Не е ли така?

— О, боже мой! Боже мой! — прошепна кралицата, а зъбите й тракаха от ужас

— И тия диаманти — продължи госпожа Бонасийо — трябва да се вземат обратно.

— Да, разбира се, трябва — извика кралицата. — Но какво да направим, как да постъпим?

— Трябва да изпратим някого при дука.

— Но кого?… Кого?… На кого да се доверя?

— Имайте доверие в мене, госпожо. Направете ми тая чест, кралице, и аз ще намеря пратеник.

— Но трябва да му пиша!

— О, да! Това е необходимо. Две думи от ръката на Ваше величество и личния ви печат.

— Но тези две думи са моята присъда, развод, заточение!

— Да, ако попаднат в ръцете на подлец! Но аз отговарям, че те ще бъдат предадени на местоназначението си.

— О, боже мой! Значи трябва да поверя живота си, името, честта си във вашите ръце!

— Да, да, госпожо, трябва и аз ще спася всичко!

— Но как? Кажете ми поне.

— Мъжът ми е освободен от затвора преди два или три дни. Още не мога да намеря време да го видя. Той е добър и честен човек, който не мрази и не обича никого. Ще направи всичко, което поискаме: ще замине по моя поръчка, без да знае какво носи, и ще предаде на посочения адрес писмото на Ваше величество, без дори да знае, че е от Ваше величество.

Кралицата улови пламенно двете ръце на младата жена, погледна я, сякаш искаше да проникне в дъното на душата й, но като видя само искреност в хубавите й очи, прегърна я нежно.

— Направи това — извика тя — и ще ми спасиш живота, ще ми спасиш честта!

— О, не преувеличавайте услугата, която ще имам щастието да сторя за вас! Няма какво да спасявам на Ваше величество, вие сте само жертва на подли заговори.

— Така е, така е, детето ми — съгласи се кралицата, — имаш право.

— А сега дайте ми писмото, госпожо. Времето не чака. Кралицата изтича до една масичка, където имаше мастило, хартия и пера. Тя написа два реда, запечата писмото с печата си и го предаде на госпожа Бонасийо.

— А сега — рече кралицата — ние забравяме нещо много необходимо.

— Какво?

— Парите.

Госпожа Бонасийо се изчерви.

— Да, наистина — каза тя — и ще ви призная, Ваше величество, че мъжът ми…

— Мъжът ти няма пари, това ли искаш да кажеш?

— Напротив, има, но е много голям скъперник, това му е недостатъкът. Но не се тревожете, ваше величество, ще намерим начин…

— Там е работата, че и аз нямам — пресече я кралицата. Тези, които прочетат мемоарите на госпожа дьо Мотвил, няма да се изненадат от този отговор. — Но почакай.

Ана Австрийска изтича към кутията със скъпоценностите.

— Вземи — каза тя, — тоя пръстен струвал много, както твърдят. Подарък ми е от моя брат, испанския крал. Той е мой и мога да разполагам с него. Вземи пръстена, превърни го в пари и нека мъжът ти замине.

— След един час желанието ви ще бъде изпълнено.

— Виждаш адреса — добави кралицата тъй тихо, че едва можеше да се чуе какво казва. — За милорд Бъкингамския дук, Лондон.

— Писмото ще бъде предадено лично на него.

— Благородно дете — възкликна Ана Австрийска. Госпожа Бонасийо целуна ръцете на кралицата, скри, писмото в пазвата си и изчезна, лека като птичка.

След десет минути си беше у дома. Както каза на кралицата, тя още не беше виждала мъжа си след освобождаването му. Не знаеше нищо за промяната, станала с него в отношението му към кардинала, промяна, затвърдена след това от две или три посещения на конт дьо Рошфор, станал най-добрият приятел на Бонасийо. Контът го убеди без особен труд, че отвличането на жена му не се дължало на някакво престъпно чувство, а само на политическа бдителност.

Тя свари господин Бонасийо сам: бедният човечец с голяма мъка подреждаше къщата си — мебелите бяха почти изпочупени, а скриновете едва ли не празни, тъй като правосъдието не е едно от ония три неща, за които цар Соломон казва, че не оставят следи по пътя си. Слугинята пък беше избягала веднага след арестуването на господаря й. Горкото момиче така се беше изплашило, че отиде, без да се спира, от Париж чак до родния си край Бургундия.

Веднага щом се прибра в къщи, достойният търговец съобщи на жена си за щастливото си завръщане, а тя му честити и му извести, че при първата възможност да се откъсне от задълженията си ще го посети и ще посвети всичкото си свободно време на него.

Тази „първа възможност“ се удаде едва след пет дни, които при всякакви други обстоятелства щяха да се сторят много дълги на Бонасийо. Но разговорът му с кардинала и посещенията, които му правеше Рошфор, му даваха богата възможност да мисли, а известно е, че нищо не убива така времето, както размишлението.

Освен това мислите на Бонасийо бяха само розови. Рошфор го наричаше свой приятел, казваше му „драги господин Бонасийо“ и не преставаше да го уверява, че кардиналът го уважава много. Търговецът си представяше вече, че върви по пътя на почестите и богатството.

Трябва да кажем, че госпожа Бонасийо също размишляваше, но за съвсем други неща, а не за такива успехи. Въпреки желанието й нейните мисли непрестанно се въртяха около хубавия и толкова смел младеж, който изглеждаше така влюбен. Омъжена на осемнадесет годишна възраст за господин Бонасийо, живяла винаги сред приятелите на мъжа си, малко способен да събуди каквото и да било чувство у една млада жена, чието сърце беше по-възвишено от положението й, госпожа Бонасийо бе останала недостъпна за обикновените съблазни. Но особено по онова време званието благородник правеше силно впечатление на обикновените граждани, а д’Артанян беше благородник. Освен това той носеше гвардейска униформа, която след униформата на мускетарите най-много се ценеше от жените. Повтаряме, че той беше млад, хубав, предприемчив. Говореше за любов като човек, който обича и жадува да бъде обичан. Всичко това беше предостатъчно, за да завърти главата на една двадесет и три годишна жена, а госпожа Бонасийо, беше точно в тая щастлива възраст на живота.

Двамата съпрузи, макар че не бяха се виждали повече от осем дни, а през това време с тях се бяха случили значителни събития, се срещнаха всеки със своите грижи. Въпреки това господин Бонасийо искрено се зарадва и пристъпи към жена си с отворени обятия.

Госпожа Бонасийо му поднесе челото си.

— Да поговорим малко — рече тя.

— Какво? — запита учуден Бонасийо.

— Да, имам да ви кажа нещо извънредно важно.

— Наистина, и аз имам да ви задам няколко сериозни въпроса. Обяснете ми, моля ви, вашето отвличане.

— Сега не става дума за това — отвърна госпожа Бонасийо.

— А за какво става дума? За моето арестуване ли?

— Узнах това още същия ден, но понеже вие не бяхте извършили никакво престъпление, не бяхте замесен в никаква интрига, понеже вие, с една дума, не знаехте нищо, което да може да изложи вас или който и да било друг, не обърнах особено внимание на тоя случай.

— Лесно е да се говори така, госпожо — каза Бонасийо, засегнат от недостатъчното внимание, което жена му проявяваше към него. — Знаете ли, че прекарах цял ден и цяла нощ в една килия в Бастилията?

— Един ден и една нощ минават бързо. Да оставим вашия затвор и да поговорим за това, което ме доведе при вас.

— Как! Това, което ви доведе при мен! Не е ли желанието да видите мъжа си, от когото сте били разделени цели осем дни? — запита, силно засегнат, търговецът.

— Първо това, а после друго.

— Говорете!

— Една много важна работа, от която може би зависи нашето бъдеще, нашата съдба.

— Нашата съдба особено много се промени, откакто не съм ви виждал, госпожо Бонасийо, и аз няма да се зачудя, ако след няколко месеца започнат да ни завиждат много хора.

— Да, и особено ако се вслушате в указанията, които ще ви дам.

— На мене ли?

— Да, на вас. Трябва да се извърши едно добро и свето дело, господине, и същевременно ще се спечелят много пари.

Госпожа Бонасийо знаеше, че като спомене на мъжа си за пари, ще засегне слабото му място.

Но един човек, дори и търговец да е, след като поговори десет минути с кардинал Ришельо, не е вече същият човек.

— Много пари ли? — запита Бонасийо и издаде устни напред.

— Да, много.

— Колко горе-долу?

— Хиляда пистола може би.

— Това, което ще искате от мене, толкова ли е важно?

— Да.

— Какво трябва да се направи?

— Ще заминете веднага, ще ви дам едно писмо, което трябва да пазите като очите си и да го предадете лично.

— И закъде ще замина?

— За Лондон.

— Аз за Лондон! Хайде де, вие се шегувате, нямам работа в Лондон.

— Но на други е необходимо вие да отидете.

— Кои са тези други? Предупреждавам ви, че вече няма да върша нищо слепешката, че ще искам да зная не само на какво се излагам, но и за кого се излагам.

— Една високопоставена личност ви изпраща, друга високопоставена личност ви очаква: възнаграждението ще надмине желанията ви — това е всичко, което мога да ви обещая.

— Пак интриги! Вечно интриги! Благодаря, сега вече се пазя. Господин кардиналът ме осветли по тоя въпрос.

— Кардиналът! — извика госпожа Бонасийо. — Вие сте се виждали с кардинала?

— Той ме повика — отвърна гордо търговецът.

— И вие се отзовахте на поканата му, непредпазливи човече!

— Трябва да ви кажа, че нямах възможност да избирам дали да се отзова, или да не се отзова, тъй като се намирах между двама полицаи. Трябва да ви кажа също, че тогава, понеже не познавах още негово високопреосвещенство, щях да бъда много щастлив, ако можех да избягна това посещение.

— Грубо ли се отнесе той с вас? Уплаши ли ви?

— Той ми подаде ръка и ме нарече свой приятел — свой приятел! Разбирате ли, госпожо? Аз съм приятел на великия кардинал!

— На великия кардинал!

— Да не му оспорвате случайно тази титла, госпожо?

— Не му оспорвам нищо, но искам да кажа, че милостта на един министър е нетрайна и трябва човек да е луд, за да се свърже с един министър. Има власт, която стои над него и която не се крепи на прищевките на един човек или на изхода от някакво събитие. Именно на такава власт трябва да се служи.

— Съжалявам, госпожо, но не познавам друга власт освен тази на великия човек, на когото имам честта да служа.

— Вие служите на кардинала?

— Да, госпожо, и като негов слуга аз няма да ви позволя да участвувате в заговори срещу сигурността на държавата и да служите на интригите на една жена, която не е французойка и има испанско сърце. За щастие великият кардинал е на мястото си, неговото зорко око бди и прониква до дъното на душата.

Бонасийо повтаряше дума по дума една фраза, която беше чул от конт дьо Рошфор. Но клетата жена, която беше разчитала на своя мъж и с тази надежда беше гарантирала за него пред кралицата, потрепера не само от опасността, в която без малко щеше да се хвърли, но и от своята безпомощност. Все пак, като познаваше слабостта и най-вече алчността на своя мъж, тя се надяваше да постигне целта си.

— Ах, значи вие сте кардиналист, господине! — извика тя. — Значи вие служите на тези, които измъчват жена ви и оскърбяват кралицата ви!

— Личните интереси не са нищо пред общите. Аз съм с тези, които спасяват държавата — заяви надуто Бонасийо.

Това беше друга фраза на конт дьо Рошфор, която беше запомнил и намираше случай да каже.

— А знаете ли какво е това държава, за която говорите? — попита госпожа Бонасийо и дигна рамене. — Останете си обикновен гражданин, без много да хитрувате, и служете на тая страна, която ви дава повече облаги.

— Ехе! — каза Бонасийо, като потупа една издута кесия, която издаваше сребърен звън. — Какво ще кажете на това, госпожо проповедничке?

— Откъде са тези пари?

— Не се ли досещате?

— От кардинала ли?

— От него и от моя приятел конт дьо Рошфор!

— Конт дьо Рошфор ли! Та той ме отвлече!

— Възможно е, госпожо.

— И вие приемате пари от този човек?

— Не ми ли казахте, че това отвличане е чисто политическо?

— Да. Но това отвличане имаше за цел да ме накара да предам господарката си и чрез мъчения да се изтръгнат от мене признания, които биха могли да опетнят честта, а може би да застрашат и живота на моята височайша господарка.

— Госпожо — заяви Бонасийо, — вашата височайша господарка е вероломна испанка и всичко, което прави кардиналът, е много хубаво.

— Господине — заяви младата жена, — знаех, че сте страхливец, скъперник и глупак, но не знаех, че сте подлец.

— Госпожо — каза Бонасийо, който никога не беше виждал жена си ядосана и отстъпваше пред съпружеския гняв, — госпожо, какво казахте?

— Казах, че сте негодник! — продължи госпожа Бонасийо, която видя, че малко по малко си възвръща влиянието върху своя мъж. — Ах, вие се занимавате с политика, вие, и то с политиката на кардинала! Вие се продавате телом и духом на дявола за пари!

— Не на дявола, а на кардинала.

— Все едно! — извика младата жена. — Ришельо значи сатана.

— Мълчете, госпожо, мълчете, може да ни чуят!

— Да, имате право и ще се срамувам за вас поради вашата страхливост.

— Но какво искате от мене? Кажете!

— Казах ви: да заминете още сега, господине, да изпълните честно поръчката, с която ви удостоявам. При това условие ще забравя всичко и ще ви простя. И още нещо — и тя му подаде ръката си, — ще ви върна приятелството си.

Бонасийо беше страхлив и алчен, но той обичаше жена си и се трогна. Един петдесетгодишен мъж не може да се сърди дълго на двадесет и три годишна жена. Госпожа Бонасийо видя, че той се колебае.

— Е? Решихте ли се? — запита тя.

— Но, скъпа приятелко, поразмислете какво искате от мене. Лондон е далеч от Париж, много далеч и поръчката, която ми възлагате, е свързана може би с опасности.

— Няма значение, ако вие ги избегнете!

— Слушайте, госпожо Бонасийо — каза търговецът, — слушайте; аз решително отказвам: боя се от интригите. Видях Бастилията! Бррр! Ужасно нещо е Бастилията! Само като си помисля, косите ми настръхват. Заплашваха ме с мъчения. Знаете ли какво се казва мъчения. Забиват ви в краката дървени клинове, докато костите изпращят. Не, не, по никой начин няма да отида. Но дявол да го вземе, защо не отидете вие самата. Защото, право да ви кажа, мисля, че досега аз съм се лъгал във вас: мисля, че вие сте мъж, и то от най-решителните!

— А вие, вие сте жена, малка жена, глупава и тъпа. Вие се боите. Добре, ако не заминете, още сега ще ви арестувам по заповед на кралицата и ще бъдете хвърлен в същата Бастилия, от която толкова много се боите.

Бонасийо изпадна в дълбоко размишление. Той претегли зряло в мозъка си и гнева на кардинала, и гнева на кралицата. Гневът на кардинала значително натежа.

— Арестувайте ме от името на кралицата — каза той, — а Негово високопреосвещенство ще ме освободи.

Изведнъж госпожа Бонасийо разбра, че е отишла твърде далеч и се уплаши, че толкова много се е увлякла. Ужасена, тя погледна за миг това тъпо лице, върху което бе изписана непоколебимата решителност на глупец, който се страхува.

— Добре — рече тя. — Така да бъде! Може пък в края на краищата вие да имате право: един мъж разбира от политика много повече, отколкото жените, а особено вие, господин Бонасийо, който сте разговаряли с кардинала. И все пак тежко е — добави тя, — че моят мъж, човекът, на чиято любов мислех, че мога да разчитам, се отнася така грубо с мене и не иска да задоволи прищявката ми.

— Вашите прищевки могат да отидат много далеч — заяви тържествено Бонасийо — аз се боя от тях.

— Ще се откажа тогава — каза с въздишка младата жена. — Добре, да не говорим повече за това.

— Да бяхте ми казали поне какво ще правя в Лондон — започна Бонасийо, който малко късно си спомни, че Рошфор му беше поръчал да се опита да узнае тайните на жена си.

— Няма защо да знаете — отвърна младата жена: някакво несъзнателно недоверие я караше да бъде въздържана. — Ставаше дума за една женска дреболия, за една покупка, от която можеше много да се спечели.

Но колкото повече младата жена отказваше, толкова повече Бонасийо се уверяваше, че тайната, която тя не искаше да му довери, е много важна. И той реши да изтича веднага при конт дьо Рошфор и да му каже, че кралицата търси човек, за да го изпрати в Лондон.

— Извинете, че ви оставям, драга госпожо Бонасийо — каза той, — но не знаех, че ще ме навестите и си бях определил среща с един мой приятел. Ще се върна веднага и ако искате, почакайте ме само една минутка: тутакси щом свърша с приятеля си, ще се върна да ви взема и да ви изпратя до Лувър, понеже става късно.

— Благодаря, господине — отвърна госпожа Бонасийо. — Вие не сте достатъчно храбър и не можете да ми бъдете полезен в каквото и да било. Затова ще се прибера сама в Лувър.

— Както обичате, госпожо Бонасийо — вдигна рамене бившият търговец. — Ще ви видя ли скоро?

— Разбира се. Надявам се идущата седмица да се по-освободя малко от работа и ще използувам това, за да дойда и да подредя вещите, които, изглежда, са поразхвърляни.

— Добре. Ще ви чакам. Не ми се сърдите, нали?

— Аз! Не, никак.

— До скоро виждане тогава.

— До скоро виждане.

Бонасийо целуна ръка на жена си и бързо излезе.

— Да — каза си госпожа Бонасийо, когато мъжът й хлопна пътната врата и тя остана сама, — само това липсваше на тоя глупак — да стане кардиналист! А аз, аз се заклех на кралицата, аз обещах на нещастната си господарка… Ах, боже мой, боже мой! Тя ще си помисли, че съм като ония подлеци, от които гъмжи в двореца и които са поставени там, за да я шпионират! Ах, господин Бонасийо! Никога не съм ви обичала много; а сега е по-лошо: мразя ви и се заклевам, че ще ми платите за това!

Тъкмо когато произнасяше тези думи, едно почукване на тавана я накара да дигне глава и глас, който идеше отгоре, й извика:

— Драга госпожо Бонасийо, отворете вратичката към коридора и ще сляза при вас.

XVIII ЛЮБОВНИКЪТ И СЪПРУГЪТ

— Госпожо — подзе д’Артанян, като влизаше през вратата, която младата жена му отвори, — позволете ми да ви кажа, че имате много жалък мъж.

— Значи вие сте чули нашия разговор? — запита бързо госпожа Бонасийо, като погледна неспокойно д’Артанян.

— От начало до край.

— Но как така, боже мой?

— Имам си един начин, чрез него чух и по-оживения разговор, който водихте с полицаите на кардинала.

— И какво разбрахте от нашия разговор?

— Безброй неща: първо, че мъжът ви за щастие е тъп и глупав; после, че вие сте в затруднение, което много ме радва, защото то ми дава възможност да ви предложа услугите си, а бог е свидетел, че съм готов да се хвърля в огъня заради вас; и накрая, че на кралицата е необходим един смел, умен и предан човек, който да замине по нейна поръчка в Лондон. Аз имам поне две от трите качества, които са ви необходими, и дойдох. Госпожа Бонасийо не отговори, но сърцето й биеше от радост и скрита надежда блесна в погледа й.

— А какво уверение ще ми дадете — попита тя, — ако се съглася да ви поверя тая задача?

— Любовта ми към вас. Хайде, кажете, заповядайте: какво трябва да направя?

— Боже мой! Боже мой! — прошепна младата жена. — Как да ви поверя такава тайна, господине? Вие сте почти дете!

— Ясно, виждам, че някой трябва да гарантира за мене.

— Признавам, че това много би ме успокоило.

— Познавате ли Атос?

— Не.

— Портос?

— Не.

— Арамис?

— Не. Кои са тези господа?

— Кралски мускетари. Познавате ли господин дьо Тревил, техния капитан.

— О, да! Него познавам не лично, но често съм чувала да говорят на кралицата, че той е смел и честен благородник.

— И вие не се съмнявате, че той може да ви предаде заради кардинала, нали?

— О, не! Разбира се.

— Добре! Открийте му вашата тайна и го попитайте, колкото важна, ценна и страшна да е тя, можете ли да ми я доверите.

— Но тази тайна не е моя и аз не мога да я откривам така.

— Вие щяхте все пак да я поверите на господин Бонасийо — рече ядосан д’Артанян.

— Както се поверява писмо на някоя хралупа, на крилото на гълъб или пък на нашийника на куче.

— Но вие виждате, че аз ви обичам.

— Вие казвате това.

— Аз съм честен човек!

— Вярвам.

— И храбър!

— О, в това съм убедена.

— Тогава подложете ме на изпитание.

Госпожа Бонасийо погледна младежа, възпирана от последно колебание. Но в очите му гореше такъв пламък, гласът му звучеше така убедително, че трябваше да рискува всичко, за да спечели всичко. Кралицата можеше да бъде погубена както от прекалена предпазливост, така и от прекалено доверие. После, трябва да признаем, че неволното чувство, което изпитваше към този млад покровител, я накара да говори.

— Слушайте — каза му тя, — отстъпвам пред вашите увещания и ви се доверявам. Но заклевам ви се пред бога, който е наш свидетел, че ако ме предадете и враговете ми ме пожалят, ще се убия и ще обвиня вас за своята смърт.

— А аз ви се заклевам пред бога, госпожо — отговори д’Артанян, — че ако ме заловят, когато изпълнявам поръчката ви, ще умра, преди да кажа или да направя нещо, което би могло да злепостави когото и да било.

Тогава младата жена му повери страшната тайна, част от която той беше разкрил случайно на моста пред Самарянската черква.

Това беше взаимното им обяснение в любов.

Д’Артанян сияеше от радост и гордост. Тайната, жената, която обичаше, доверието и любовта го правеха великан.

— Тръгвам — каза той. — Тръгвам веднага.

— Как! Тръгвате! — извика госпожа Бонасийо. — А полка ви, а капитана?

— Заклевам се, вие ме накарахте да забравя всичко, скъпа Констанс! Да, имате право, трябва да взема отпуск.

— Още една пречка — прошепна тъжно госпожа Бонасийо.

— О! Аз ще преодолея тази пречка! — рече д’Артанян, след като поразмисли малко. — Бъдете спокойна.

— Как?

— Ще намеря още тази вечер господин дьо Тревил и ще го помоля да издействува за мене това благоволение от зет си, господин Де-з-Есар.

— Сега нещо друго.

— Какво? — запита д’Артанян, като видя, че госпожа Бонасийо не се решава да продължи.

— Вие може би нямате пари?

— „Може би“ е излишно — каза усмихнат д’Артанян.

— Тогава — продължи госпожа Бонасийо, като отвори един скрин и извади кесията, която преди половин час нейният мъж милваше така любовно — вземете тая кесия.

— Парите на кардинала! — разсмя се високо д’Артанян. Той, както си спомняте, благодарение на извадените плочки не беше пропуснал нито думичка от разговора между търговеца и жена му.

— Парите на кардинала — отвърна госпожа Бонасийо. — Вие виждате, че кесията е доста внушителна.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Става двойно по-забавно! Ще спасим кралицата с парите на Негово високопреосвещенство.

— Вие сте мил и прекрасен момък — каза госпожа Бонасийо. — Бъдете уверен, че кралицата ще ви възнагради.

— О, аз съм вече щедро възнаграден! — извика д’Артанян. — Обичам ви и вие ми позволявате да ви го кажа. Не смеех и да се надявам на такова щастие!

— Тихо! — прошепна изтръпнала госпожа Бонасийо.

— Какво има?

— Някой говори на улицата.

— Това е гласът… — На мъжа ми. Да, познах го!

Д’Артанян се спусна към вратата и сложи резето.

— Мъжът ви няма да влезе, докато аз не си отида — рече той, — а когато си отида, вие ще му отворите.

— Но и аз трябваше да си отида. Как ще обясня изчезването на парите, ако съм тук?

— Имате право, трябва да излезем.

— Да излезем, но как? Ще ни види, ако излезем.

— Тогава да се качим в моята стая.

— Ах! — възкликна госпожа Бонасийо. — Вие казвате това с глас, който ме плаши!

При тези думи сълза блесна в очите на госпожа Бонасийо. Д’Артанян видя сълзата и смутен, трогнат, падна в краката й.

— В стаята ми ще бъдете в безопасност като в храм — каза той. — Давам ви честната си дума на благородник.

— Да вървим — съгласи се тя. — Доверявам се на вас, приятелю.

Д’Артанян дръпна внимателно резето и двамата, леки като сенки, се плъзнаха през вътрешната врата в коридора, изкачиха безшумно стълбата и влязоха в стаята на д’Артанян.

Като се прибраха горе, за по-голяма безопасност момъкът залости вратата. И двамата се приближиха до прозореца и през една пролука на капака видяха, че господин Бонасийо разговаря с някакъв мъж с мантия.

Като видя мъжа с мантията, д’Артанян подскочи, измъкна наполовина шпагата си и се спусна към вратата.

Беше непознатият от Мьон.

— Какво ще правите? — извика госпожа Бонасийо. — Погубвате ни.

— Аз се заклех да убия този човек! — възкликна д’Артанян.

— Животът ви в този миг е обречен и не принадлежи на вас. В името на кралицата забранявам ви да се излагате на каквато и да било опасност, която не е свързана с пътуването ви.

— А от ваше име нищо ли не заповядвате?

— От мое име — каза силно развълнувана госпожа Бонасийо, — от мое име ви моля. Но да послушаме, струва ми се, че говорят за мене.

Д’Артанян се приближи до прозореца и се ослуша.

Бонасийо беше отворил вратата и като видя, че квартирата му е празна, се върна при човека с мантията, когото беше оставил за малко сам.

— Отишла си е — рече той. — Върнала се е в Лувър.

— Уверени ли сте — запита непознатият, — че тя не е подозряла с какви намерения сте излезли?

— Да — отвърна самодоволно Бонасийо. — Тя е много повърхностна жена.

— Младият гвардеец в къщи ли си е?

— Не вярвам. Както виждате, капакът на прозореца му е затворен и никаква светлина не прозира през процепите.

— Все едно, трябва да се уверим.

— Как?

— Като почукаме на вратата му.

— Ще попитам неговия слуга.

— Вървете.

Бонасийо влезе у дома си, мина през същата врата, през която бяха минали двамата бегълци, изкачи се на площадката пред стаята на д’Артанян и почука.

Никой не отговори. Тая вечер Портос беше заел Планше за повече блясък. Д’Артанян внимаваше да не даде никакъв признак на живот.

Когато Бонасийо почука на вратата, момъкът и младата жена почувствуваха как трепнаха сърцата им.

— Няма никой у тях — каза Бонасийо.

— Все едно, да влезем, у вас ще бъдем в по-голяма безопасност, отколкото тука на прага.

— Божичко! — прошепна госпожа Бонасийо. — Няма да чуем вече нищо.

— Напротив — успокои я д’Артанян. — Ще чуваме още по-добре.

Д’Артанян дигна три-четири плочки и стаята му се превърна в ухо на Дионисий, простря едно килимче на пода, коленичи и направи знак на госпожа Бонасийо да се наведе и тя към отвора.

— Уверен ли сте, че няма никой? — запита непознатият.

— Отговарям за това — рече Бонасийо.

— И вие мислите, че жена ви?…

— Върнала се е в Лувър.

— Без да е говорила с никого другиго освен с вас?

— Уверен съм в това.

— Много е важно, разбирате ли?

— Значи сведенията, които ви съобщих, са ценни…

— Много ценни, драги ми Бонасийо, не крия.

— Тогава кардиналът ще бъде доволен от мене?

— Разбира се.

— Великият кардинал!

— Уверен ли сте, че в разговора си с вас жена ви не спомена никакви имена!

— Мисля, че не.

— Не спомена ли тя госпожа дьо Шеврьоз или господин дьо Бъкингам, или госпожа дьо Верне?

— Не, каза ми само, че иска да ме изпрати в Лондон, за да услужа на някаква високопоставена особа.

— Предател! — прошепна госпожа Бонасийо.

— Мълчете! — каза д’Артанян, като я хвана за ръката, която тя несъзнателно отпусна в неговата.

— И все пак — продължи човекът с мантията — вие сте постъпили глупаво, като не сте се престорили, че приемате поръчката. Сега щяхте да имате писмото, държавата, която се намира в опасност, щеше да бъде спасена и вие…

— И аз?

— Е! Вас кардиналът щеше да ви направи благородник…

— Той ли ви каза това?

— Да. Зная, че искаше да ви направи тази изненада.

— Бъдете спокоен — рече Бонасийо. — Жена ми ме обожава и има още време.

— Глупак! — прошепна госпожа Бонасийо.

— Тихо! — каза д’Артанян, като й стисна по-силно ръката.

— Как, има още време? — запита мъжът с мантията.

— Ще се върна в Лувър, ще повикам госпожа Бонасийо, ще й кажа, че съм размислил и ще изпълня поръчката, ще взема писмото и ще изтичам при кардинала.

— Добре! Побързайте. Ще се върна след малко, за да разбера какво сте направили.

Непознатият излезе.

— Подлец! — възкликна госпожа Бонасийо, като удостои по този начин с още една любезност мъжа си.

— Тихо! — повтори д’Артанян, като й стисна още по-силно ръката.

В този миг страшен рев прекъсна мислите на д’Артанян и на госпожа Бонасийо. Мъжът й беше открил, че кесията му е изчезнала и викаше за помощ.

— Боже мой! — уплаши се госпожа Бонасийо. — Ще събере целия квартал.

Бонасийо вика дълго, но такива викове се чуваха често, те не привлякоха никого от улица Гробарска, още повече че от известно време къщата на търговеца се ползуваше с доста лошо име и когато видя, че никой не иде, той излезе, като продължаваше да вика. След малко гласът му заглъхна по посока на улица Бак.

— Той си отиде, сега е ваш ред да вървите — каза госпожа Бонасийо. — Смелост, но най-вече предпазливост и не забравяйте, че принадлежите на кралицата.

— На нея и на вас! — заяви д’Артанян. — Бъдете спокойна, хубава Констанс, ще се върна достоен за нейната признателност, но дали ще бъда достоен за вашата любов?

Младата жена не отговори, само силна руменина обагри страните й. След малко д’Артанян излезе, загърнат и той с голяма мантия, войнствено повдигната от ножницата на дългата му шпага.

Госпожа Бонасийо го проследи с очи, с оня продължителен любовен поглед, с който жената изпраща мъжа, когото чувствува, че обича. Но когато той изчезна зад ъгъла на улицата, тя падна на колене, сплете ръце и извика: — Боже! Пази кралицата! Пази и мене!

XIX ПЛАН ЗА ПОХОД

Д’Артанян отиде право у господин дьо Тревил. Той беше размислил, че след малко кардиналът щеше да бъде предупреден от проклетия непознат, който изглеждаше негов агент, и с право мислеше, че няма нито миг за губене.

Сърцето на момъка преливаше от радост. Представяше му се случай да придобие едновременно слава и да спечели пари и който като първо насърчение го сближаваше с жената, която обожаваше. Тоя случай, с една дума, правеше за него изведнъж повече, отколкото би посмял да очаква от провидението.

Господин дьо Тревил беше в приемната, обкръжен, както винаги, с благородници. Д’Артанян, познат като постоянен посетител в тоя дом, отиде право в неговия кабинет и каза да му доложат, че го очаква по важна работа.

Д’Артанян не чака и пет минути и господин дьо Тревил влезе. От пръв поглед и по радостта, която бе изписана на лицето му, достойният капитан разбра, че наистина се е случило нещо ново.

През целия път д’Артанян се питаше дали да се довери на господин дьо Тревил, или само да му поиска неограничени права за една тайна работа. Но господин дьо Тревил беше винаги така внимателен към него, беше толкова предан на краля и кралицата и ненавиждаше така искрено кардинала, че момъкът реши да му разкаже всичко.

— Викали сте ме, млади приятелю — подзе господин дьо Тревил.

— Да, господине — каза д’Артанян, — и се надявам, че ще ми простите, задето ви обезпокоих, като узнаете за каква важна работа става въпрос.

— Говорете тогава. Аз ви слушам.

— Става дума — започна д’Артанян, като сниши глас — за честта, пък може би и за живота на кралицата.

— Какво говорите? — запита господин дьо Тревил, като се огледа дали наистина са сами, а после хвърли въпросителен поглед върху д’Артанян.

— Казвам, господине, че случаят ми разкри една тайна…

— Която се надявам, че ще запазите, млади момко, с цената на живота си.

— Но която трябва да поверя на вас, господине, защото само вие можете да ми помогнете в задачата, която ми възложи Нейно величество.

— Ваша ли е тайната?

— Не, господине, на кралицата.

— Нейно величество разреши ли ви да ми я поверите?

— Не, господине, напротив, поръчано ми е да я пазя строго.

— А защо искате да я издадете пред мене?

— Защото, нали ви казах, без вас не мога да направя нищо, а се боя, че вие ще ми откажете милостта, която съм дошъл да ви искам, ако не знаете за каква цел я искам.

— Пазете тайната си, млади момко, и ми кажете какво искате?

— Искам да ми издействувате от господин Де-з-Есар петнадесет дни отпуск.

— Кога?

— Още тази нощ.

— Напускате Париж?

— Заминавам със задача.

— Можете ли да ми кажете къде?

— В Лондон.

— Има ли някой интерес да не постигнете целта си?

— Мисля, че кардиналът би направил всичко, за да ми попречи.

— Сам ли заминавате?

— Сам.

— В такъв случай няма да отидете по-далеч от Бонди. Аз ви казвам това, давам ви честната си дума.

— Как така?

— Ще ви убият.

— Ще умра при изпълнение на своя дълг.

— Но задачата ви ще остане неизпълнена.

— Вярно — забеляза д’Артанян.

— Повярвайте ми — продължи Тревил, — в такива случаи трябва да тръгнат четирима, за да стигне един.

— Да! Имате право, господине — съгласи се д’Артанян. — Но вие познавате Атос, Портос и Арамис и знаете, че мога да разполагам с тях.

— Без да им поверите тайната, която аз не поисках да узная?

— Ние сме се заклели веднъж завинаги в сляпо доверие и неизменна преданост; освен това вие можете да им кажете, че имате пълно доверие в мене и те ще ми повярват също така, както и вие.

— Мога да разреша на всеки от тях по петнадесет дни отпуск, това е всичко: на Атос, който продължава да страда от раната си, за да отиде на бани във Форж; на Портос и Арамис, за да придружат приятеля си, когото не искат да оставят сам в такова тежко състояние. Разрешенията за отпуск ще бъдат доказателство, че съм съгласен да предприемат това пътуване.

— Благодаря, господине, вие сте много, много добър.

— Намерете ги още сега и всичко да бъде свършено тази нощ. А, напишете най-напред молба до господин Де-з-Есар. По следите ви може би има някой шпионин и вашето посещение, което в такъв случай е вече известно на кардинала, ще бъде оправдано по този начин.

Д’Артанян написа молбата, господин дьо Тревил я взе и го увери, че най-късно до два часа през нощта разрешенията за отпуск ще бъдат изпратени по домовете на четиримата пътници.

— Имайте добрината да изпратите моето разрешение у Атос — каза д’Артанян. — Страхувам се, че ако се прибера в къщи, може да ми се случи някоя неприятност.

— Бъдете спокоен. Сбогом и добър път. А, чакайте! — извика господин дьо Тревил.

Д’Артанян се върна.

— Имате ли пари?

Д’Артанян подрънка кесията, която се намираше в джоба му.

— Достатъчни ли са? — попита господин дьо Тревил.

— Триста пистола.

— Добре. С тях можете да идете и накрай света. Хайде вървете.

Д’Артанян се поклони на господин дьо Тревил, който му подаде ръка, д’Артанян я стисна почтително и с благодарност. Откакто бе дошъл в Париж, той можеше само да се хвали от този прекрасен човек, винаги благороден, честен и великодушен.

Най-напред отиде у Арамис; не беше ходил при приятеля си от оная паметна вечер, когато бе следил госпожа Бонасийо. Нещо повече; той рядко виждаше младия мускетар, но всеки път, когато го видеше, му се струваше, че по лицето му е изписана дълбока печал.

Тая вечер Арамис още бодърствуваше мрачен и замислен; д’Артанян го поразпита за неговата дълбока скръб. Арамис се оправда с някакъв коментар на осемнадесета глава на свети Августин — трябвало да го напише на латински и да го предаде идущата седмица, а това много го тревожело.

Двамата приятели разговаряха така известно време. След малко влезе един лакей на господин дьо Тревил и донесе запечатан свитък.

— Какво е това? — запита Арамис.

— Отпускът, който господинът е искал — отвърна лакеят.

— Аз ли? Аз не съм искал отпуск.

— Мълчете и взимайте — рече д’Артанян. — А на вас, приятелю, ето ви половин пистол за труда. Предайте на господин дьо Тревил, че господин Арамис искрено му благодари. Вървете.

Лакеят се поклони до земята и излезе.

— Какво означава това? — запита Арамис.

— Вземете всичко, което ви е необходимо за петнадесет дневно пътуване, и вървете след мене.

— Но аз не мога да напусна сега Париж, без да узная… Арамис се спря.

— Какво е станало с нея, нали? — продължи д’Артанян.

— С коя? — попита Арамис.

— С жената, която беше тук; жената с везаната кърпичка.

— Кой ви каза, че тук е имало жена? — възрази Арамис, станал бледен като мъртвец.

— Аз я видях.

— И знаете ли коя е тя?

— Мисля поне, че се досещам.

— Слушайте — каза Арамис, — щом знаете толкова много неща, известно ли ви е какво е станало с нея?

— Предполагам, че се е върнала в Тур.

— В Тур? Да, така; вие я познавате. Но защо се е върнала в Тур, без да ми се обади?

— Защото се е бояла да не я арестуват.

— Защо не ми е писала?

— Бояла се е да не ви злепостави.

— Д’Артанян, вие ми връщате живота! — извика Арамис. — Мислех, че ме ненавижда, че ме мами! А толкова бях щастлив да я видя пак! Не можах да повярвам, че тя е рискувала свободата си заради мене, но по каква причина се беше върнала в Париж?

— По същата причина ние ще заминем днес за Англия.

— И коя е тази причина? — запита Арамис.

— Ще научите един ден, Арамис. Но засега ще бъда въздържан като вас, когато ни разказвахте как са арестували племенницата на доктора.

Арамис се усмихна, защото си спомни историйката, която беше разказал една вечер на приятелите си.

— Добре! Щом като тя е напуснала Париж и вие сте напълно уверени в това, д’Артанян, нищо вече не ме задържа тук и аз съм готов да ви последвам. Вие казахте, че отиваме?…

— При Атос засега и ако искате да дойдете, съветвам ви дори да побързате, защото вече изгубихме много време. Чакайте, предупредете Базен.

— Базен ще дойде ли с нас? — попита Арамис.

— Може би. Във всеки случай добре ще е да ни последва сега у Атос.

Арамис повика Базен и му поръча да го намери у Атос.

— Да вървим — каза той, като взе мантията си, шпагата и трите си пистолета и отвори напразно три-четири чекмеджета, за да види дали няма да открие там някой забравен пистол. После, като се убеди напълно, че това търсене е безполезно, тръгна след д’Артанян, като се питаше откъде младият гвардеец беше така добре осведомен за жената, на която бе дал гостоприемство; откъде знаеше дори по-добре от него какво беше станало с нея.

Като излизаха, Арамис сложи ръката си на рамото на д’Артанян и устреми поглед в него.

— Нали на никого не сте казали за тази жена? — попита той.

— На никого.

— Нито на Атос, нито на Портос?

— Не съм им продумал нито дума.

— Слава богу.

Успокоен по този важен въпрос, Арамис продължи пътя си заедно с д’Артанян и скоро стигнаха у Атос.

Свариха го с разрешението за отпуск в едната ръка и с писмото на господин дьо Тревил в другата.

— Можете ли да ми обясните какво означава това разрешение за отпуск и това писмо, които току-що получих? — запита учуден Атос.

— Отпускът и писмото означават, че трябва да ме последвате, Атос.

— На баните във Форж ли?

— Там или другаде.

— В служба на краля?

— На краля или на кралицата — нали сме слуги на техни величества?

В този миг влезе Портос.

— Дявол да го вземе, чудна работа! — започна той. — Откога взеха да разрешават на мускетарите отпуски, които не са искали?

— Откакто имат приятели, които ги искат вместо тях — отвърна д’Артанян.

— Аха! — каза Портос. — Изглежда, че тук има нещо ново?

— Да, заминаваме — обяви Арамис.

— Закъде? — попита Портос.

— Бога ми, и аз не зная — отговори Атос. — Попитайте Д’Артанян.

— За Лондон, господа — каза д’Артанян.

— За Лондон! — извика Портос. — И какво ще правим в Лондон?

— Това не мога да ви кажа, господа, трябва да ми се доверите.

— Но за да се отиде в Лондон, трябват пари — добави Портос. — А аз нямам.

— И аз — каза Арамис.

— И аз — каза Атос.

— Аз пък имам — обади се д’Артанян, като извади парите си и ги постави на масата. — В тая кесия има триста пистола, всеки от нас ще вземе по седемдесет и пет; толкова ни трябват, за да отидем до Лондон и да се върнем. Впрочем бъдете спокойни, всички няма да стигнем до Лондон.

— Защо?

— Защото по всяка вероятност някои от нас ще останат по пътя.

— Та ние поход ли предприемаме?

— Да, и то от най-опасните, предупреждавам ви.

— Ха! Но щом рискуваме да бъдем избити — забеляза Портос, — бих искал поне да зная защо ще стане това?

— Няма да ти е по-леко! — обади се Атос.

— Все пак — добави Арамис. — И аз мисля като Портос.

— Кралят има ли навик да ви дава обяснения? Не, той просто ви казва: „Господа, бият се в Гаскония или във Фландрия; вървете да се биете“ — и вие отивате. Защо? Дори не се замисляте върху това.

— Д’Артанян има право — съгласи се Атос. — Ето ни трите разрешения за отпуск, изпратени от господин дьо Тревил, а ето и триста пистола, изпратени не зная от кого. Да вървим да умрем там, където ни изпращат. Животът струва ли си труда толкова много да се разпитва? Д’Артанян, готов съм да те последвам.

— Аз също — заяви Портос.

— И аз — добави Арамис. — Още повече, че ще ми бъде приятно да напусна Париж. Имам нужда от развлечения.

— Ще имате развлечения, господа, бъдете спокойни! — каза д’Артанян.

— Е, кога заминаваме? — попита Атос.

— Веднага — отвърна д’Артанян. — Нямаме нито миг за губене.

— Хей, Гримо, Планше, Мускетон, Базен! — викнаха и четиримата младежи на слугите си. — Лъснете ботушите ни и поведете конете от конюшнята на господин дьо Тревил.

И наистина всеки мускетар оставяше там като в казарма своя кон и коня на слугата си.

Планше, Гримо, Мускетон и Базен тръгнаха веднага.

— А сега да направим план за похода — предложи Портос. — Къде ще отидем най-напред?

— В Кале — каза д’Артанян. — Това е най-прекият път за Лондон.

— Добре! — каза Портос. — Чуйте и моето мнение.

— Говори!

— Подозрително ще бъде, ако пътуваме четиримата заедно: нека д’Артанян даде на всеки от нас указания; аз ще тръгна напред по пътя за Булон, за да разузная пътя; Атос ще тръгне след два часа към Амиен; Арамис ще ни последва по пътя за Ноайон; д’Артанян пък може да тръгне по който си иска път, преоблечен в дрехите на Планше, а Планше ще ни последва в гвардейската униформа на д’Артанян.

— Господа — обади се Атос, — моето мнение е, че не бива да намесваме в такава работа слугите: една тайна може случайно да бъде издадена от един благородник, но слугите почти винаги я продават.

— Планът на Портос ми изглежда неизпълним — рече д’Артанян, — защото и аз самият не зная какви указания мога да ви дам. Аз нося едно писмо — това е всичко. Нямам и не мога да направя три преписа от писмото, защото то е запечатано, затова според мене трябва да пътуваме заедно. Писмото е тук, в тоя джоб, — и той показа джоба, където се намираше писмото. — Ако ме убият, един от вас ще го вземе и ще продължите пътя си. Ако убият и него, ще дойде ред на следващия и тъй нататък. Стига само един да стигне, това е необходимо.

— Отлично, д’Артанян! И аз съм на същото мнение — каза Атос. — Преди всичко трябва да бъдем последователни; аз отивам да правя бани, вие ме придружавате; вместо във Форж отивам на море; свободен съм да избирам. Ако поискат да ни арестуват, ще покажа писмото на господин дьо Тревил, а вие ще покажете разрешенията си за отпуск; ако ни нападнат, ще се браним; съдят ли ни, ще твърдим упорито, че сме имали намерение само да се потопим няколко пъти в морето; много лесно ще се справят с четирима души поотделно, а четиримата заедно ще бъдем цял отряд. Ще въоръжим слугите си с пистолети и пушки; ако изпратят армия срещу нас, ще се бием и който остане жив, както каза д’Артанян, ще занесе писмото.

— Добре казано — извика Арамис. — Ти, Атос, рядко говориш, но заговориш ли, ставаш същински свети Йоан Златоуст. Приемам плана на Атос. А ти, Портос?

— Аз също — отвърна Портос, — ако д’Артанян няма нищо против. Д’Артанян носи писмото и, естествено, той е началник на експедицията; нека той реши, ние ще му се подчиним.

— Добре — каза д’Артанян. — Решавам да приемем плана на Атос и да заминем след половин час.

— Прието! — извикаха в един глас тримата мускетари. И всеки посегна към кесията, взе седемдесет и пет пистола и почна да се готви да замине в уречения час.

XX ПЪТУВАНЕ

В два часа след полунощ нашите четирима любители на приключения излязоха от Париж през вратата Сен Дени; докато още беше тъмно, те яздеха мълчаливи, въпреки волята им тъмнината ги подтискаше и те виждаха навсякъде засади.

При първите слънчеви лъчи езиците им се развързаха; с изгрева на слънцето се върна и веселостта им. Също както преди сражение — сърцето бие, очите блестят и човек чувствува, че животът, който може би ще го напусне, е все пак хубав. Всъщност отрядът изглеждаше много внушителен: черните коне на мускетарите, войнственият им вид, строевата привичка, която караше тези благородни другари на войника да вървят с равномерни крачки, биха издали и най-строгото инкогнито.

След тях вървяха слугите, въоръжени до зъби.

Всичко беше благополучно до Шантии, където стигнаха към осем часа сутринта. Трябваше да закусят. Слязоха от конете пред една кръчма — на фирмата й бе изобразен свети Мартин как дава половината от своето наметало на един бедняк. Дадоха строга заповед на слугите да не разседлават конете и да бъдат готови за път.

Влязоха в общата зала и седнаха на една маса.

Някакъв благородник, който беше пристигнал по Дамартенския път, седеше на същата маса и закусваше. Той поведе разговор за дъжда и за хубавото време; пътниците отговориха; той пи за тяхно здраве; пътниците отвърнаха на любезността му.

Но тъкмо когато Мускетон съобщи, че конете са готови и приятелите ставаха от масата, непознатият предложи на Портос наздравица за кардинала. Портос отговори, че няма нищо против, ако и непознатият от своя страна вдигне наздравица за краля. Непознатият извика, че не признава друг крал освен Негово високопреосвещенство. Портос го нарече пияница; непознатият извади шпагата си.

— Сторихте глупост — каза Атос, — но няма какво да се прави, сега не можете да отстъпите, убийте този човек и ни настигнете колкото може по-бързо.

Тримата се качиха на конете си и препуснаха с всичка сила, а Портос уверяваше противника си, че ще го надупчи по всички правила на фехтовалното изкуство.

— Ето първия! — забеляза Атос, като изминаха петстотин крачки.

— Но защо тоя човек се заяде с Портос, а не с някой от нас? — запита Арамис.

— Защото Портос говореше най-високо от всички ни и го е взел за началник — обясни д’Артанян.

— Винаги съм казвал, че този млад гасконец е извор на мъдрост — заяви Атос.

И пътниците продължиха пътя си.

В Бове престояха два часа не само за да си починат конете, но и за да почакат Портос. След два часа, като видяха, че Портос не иде и няма никакво известие от него, продължиха пътя си.

На четири километра от Бове, в една местност, където пътят лъкатушеше между два склона, срещнаха десетина души, които използуваха случая, че пътят там беше развален, и се преструваха, че го поправят, като копаеха дупки и правеха коловози.

Арамис, който се боеше да не изцапа ботушите си в тази изкуствена кал, им подвикна грубо. Атос поиска да го спре, но беше вече късно. Работниците почнаха да се подсмиват на пътниците и с дързостта си ядосаха дори и хладнокръвния Атос, който се спусна с коня си срещу един от тях.

Тогава хората отстъпиха към рова и всеки от тях взе по една скрита пушка, така че нашите седем пътници бяха буквално принудени да минат сред град от куршуми. Арамис бе ранен в рамото, а един куршум улучи Мускетон и заседна в месестите части, които се намират под кръста. Само че Мускетон падна от коня не защото беше тежко ранен, а защото не можеше да види раната си и навярно мислеше, че е по-опасна, отколкото беше в действителност.

— Това е засада — рече д’Артанян, — да не стреляме. Напред.

Арамис, макар и ранен, се хвана за гривата на коня си, който го понесе заедно с другите. Конят на Мускетом ги беше настигнал и препускаше наред с тях.

— Имаме един кон за смяна — обяви Атос.

— Бих предпочел шапка — обади се д’Артанян. — Моята я отнесе един куршум — какво щастие е, дявол да го вземе, че писмото, което нося, не беше вътре.

— Ах, проклетниците, те ще убият бедния Портос, когато мине — каза Арамис.

— Ако Портос беше на крака, досега щеше да ни настигне — възрази Атос. — Аз мисля, че при дуела пияният е изтрезнял.

Те препускаха така още два часа, макар че конете бяха много уморени и имаше опасност скоро да спрат и да не могат да продължат пътя.

Пътниците свърнаха по един напречен път, като се надяваха, че така ще бъдат по-малко обезпокоявани. Но в Кревкьор Арамис заяви, че не може да върви повече. И наистина, за да стигне дотам, беше му необходимо цялото мъжество, което се криеше под неговата изискана външност и вежливи обноски. Всеки миг той бледнееше и бяха принудени да го придържат на седлото му; свалиха го пред вратата на една кръчма, оставиха при него Базен, който всъщност при една схватка щеше по-скоро да пречи, отколкото да бъде полезен, и продължиха пътя си с надежда да преспят в Амиен.

— Дявол да го вземе! — извика Атос, когато тръгнаха пак на път — останали само двама господари — и Гримо и Планше. — Дявол да го вземе! Вече не ще се уловя на въдицата им и уверявам ви, че оттук до Кале не могат ме накара да отворя уста или да извадя шпага. Заклевам се…

— Да не се кълнем — прекъсна го д’Артанян. — Да вървим, стига само да издържат конете.

И пътниците забиха шпори в коремите на конете си, които, здраво подканени, намериха още сили. Стигнаха в Амиен в полунощ и слязоха в странноприемницата „Златна лилия“.

Съдържателят изглеждаше най-почтеният човек на света. Той посрещна пътниците със свещник в едната ръка и с памучна шапчица в другата; поиска да настани двамата пътници в отделни прекрасни стаи, за нещастие и двете стаи се намираха в двата противоположни края на странноприемницата. Д’Артанян и Атос отказаха, съдържателят обаче отговори, че няма други стаи, достойни за тяхна милост, но пътниците заявиха, че ще пренощуват в общата стая, на сламеници, които ще им постелят на пода. Съдържателят настояваше, пътниците не отстъпваха и той трябваше да изпълни желанието им.

Тъкмо бяха легнали, след като залостиха вратата отвътре, и на прозореца откъм двора се почука; запитаха кой е и като познаха гласовете на слугите си, отвориха.

Наистина бяха Планше и Гримо.

— Гримо може сам да пази конете — започна Планше, — а аз, ако господата позволят, ще легна пред вратата им; така ще бъдат сигурни, че никой не ще може да влезе при тях.

— А на какво ще спиш? — запита д’Артанян.

— Ето леглото ми — отвърна Планше. И показа купчина слама.

— Ела тогава — рече д’Артанян. — Ти имаш право, съдържателят не ми харесва, много е любезен.

— И на мене никак не ми харесва — призна Атос. Планше се качи през прозореца и легна пред вратата, Гримо отиде да се затвори в конюшнята, като заяви, че в пет часа сутринта той и четирите коня ще бъдат готови за път.

Нощта беше доста спокойна, към два часа някой се опита да отвори вратата, но Планше се събуди веднага и извика кой е. Отговориха му, че е станало грешка, и отминаха.

Към четири часа сутринта чуха страшен шум откъм конюшните. Гримо се беше опитал да събуди конярите и конярите го биеха. Като отвориха прозореца, видяха нещастният момък в безсъзнание, главата му беше пукната с дръжка на вила.

Планше слезе в двора и поиска да оседлае конете, но конете бяха съсипани от умора. Само конят на Мускетон, който беше пътувал предния ден без ездач пет или шест часа, можеше да продължи пътя, но по някакво необяснимо недоразумение ветеринарният лекар, когото бяха повикали както изглежда, да пусне кръв на коня на съдържателя, пуснал кръв на коня на Мускетон.

Положението почваше да става тревожно. Тези последователни беди се дължаха може би на случайност, но те можеха да бъдат и плод на заговор. Атос и д’Артанян излязоха, Планше отиде да види дали ще може да купи три коня някъде в околността. На вратата имаше два напълно оседлани коня бодри и силни. Точно това им трябваше. Той запита къде са собствениците; отговориха му, че собствениците са пренощували в странноприемницата и сега уреждат сметката си със съдържателя.

Атос слезе, за да се разплати, а д’Артанян и Планше стояха на пътната врата — съдържателят се намираше в една ниска отдалечена стая и затова помолиха Атос да отиде при него.

Атос влезе в стаята, без да подозира нищо, и извади два пистола, за да плати: съдържателят беше сам и седеше пред масата, едно от чекмеджетата на която беше малко отворено. Той взе парите, които му даде Атос, повъртя ги в ръцете си и изведнъж се развика, че монетите са фалшиви и че ще накара да арестуват него и приятеля му като фалшификатори.

— Негодник! — възкликна Атос и тръгна към него. — Ще ти отрежа ушите.

В същия миг четирима въоръжени до зъби мъже влязоха през страничната врата и се нахвърлиха върху Атос.

— Пипнаха ме! — извика Атос колкото му глас държи. — Бягай, д’Артанян, бягай, бягай! — И даде два изстрела с пистолета.

Д’Артанян и Планше не чакаха да ги подканят втори път. Те отвързаха двата коня, които чакаха при вратата, яхнаха ги, забиха шпаги в коремите им и препуснаха с всички сили.

— Знаеш ли какво стана с Атос? — обърна се д’Артанян към Планше, както препускаха.

— Ах, господине — рече Планше, — видях, че с двата изстрела той повали двама души, и ми се стори през стъклената врата, че се бие с останалите.

— Храбрият Атос! — прошепна д’Артанян. — И като си помисля, че трябва да го изоставя! Всъщност може и нас да ни сполети същото на две крачки оттук. Напред, Планше, напред! Ти си смел момък.

— Нали ви казах, господине — отвърна Планше. — Пикардийците се познават на дело. Пък и аз съм тук в родния си край, а това ме насърчава.

И двамата продължаваха да пришпорват с всички сили и стигнаха на един дъх до Сент Омер. В Сент Омер те оставиха конете да отпочинат, като ги държаха за поводите, да не би да се случи някоя неприятност, хапнаха на крак на улицата и продължиха пътя си.

На стотина крачки от вратите на Кале конят на д’Артанян падна и не можаха по никакъв начин да го дигнат — кръв шуртеше от ноздрите и очите му. Оставаше конят на Планше, но и той беше спрял и беше невъзможно да го накарат да тръгне.

За щастие, както казахме, те бяха на стотина крачки от града; оставиха двата коня насред пътя и изтичаха на пристанището. Планше показа на господаря си един благородник, който беше пристигнал със слугата си и вървеше на около петдесет крачки пред тях.

Те догониха скоро благородника, който, изглежда, много бързаше. Ботушите му бяха целите в прах и той питаше не може ли да замине веднага за Англия.

— Нищо по-лесно от това — отвърна собственикът на един кораб, готов да отплава, — но тая сутрин се получи заповед да не пропускаме никого без изрично разрешение от господин кардинала.

— Аз имам такова разрешение — каза благородникът, като извади един лист от джоба си. — Ето го.

— Заверете го тогава при началника на пристанището — рече собственикът — и елате с моя кораб.

— Къде ще намеря началника?

— Във вилата му.

— Къде се намира тази вила?

— На четвърт левга от града. Ето виждате ли там, в подножието на онова хълмче, покрива от плочи?

— Много добре! — каза благородникът.

И последван от своя слуга, той се запъти към вилата на началника.

Д’Артанян и Планше последваха благородника на петстотин крачки зад него. Щом излязоха от града, д’Артанян избърза и настигна благородника точно когато влизаше в една горичка.

— Господине — обърна се към него д’Артанян, — вие, изглежда, много бързате?

— Извънредно много, господине.

— Съжалявам, господине — продължи д’Артанян, — защото и аз много бързам и исках да ви помоля да ми направите една услуга.

— Каква услуга?

— Да ми отстъпите да мина пръв.

— Невъзможно — заяви благородникът, — изминах двеста и шестдесет левги за четиридесет и четири часа и трябва утре на обед да бъда в Лондон.

— Аз изминах същия път за четиридесет часа и трябва утре в десет часа сутринта да бъда в Лондон.

— Много съжалявам, господине, но аз дойдох пръв и няма да мина втори.

— Много съжалявам, господине, но аз дойдох втори и ще мина пръв.

— По служба на краля! — заяви благородникът.

— По лична работа! — заяви д’Артанян.

— Вие като че искате да се скарате с мене?

— Дявол да го вземе! А какво друго?

— Какво желаете?

— Искате ли да знаете?

— Разбира се.

— Добре тогава! Искам разрешението, което носите, понеже аз нямам разрешение, а много ми трябва.

— Струва ми се, че се шегувате.

— Аз не се шегувам никога.

— Оставете ме да мина

— Няма да минете.

— Драги момко, ще ви счупя главата. Хей, Любен! Пистолетите ми!

— Планше — каза д’Артанян, — разправи се със слугата, аз ще се разправя с господаря.

Насърчен от първия си подвиг, Планше се хвърли върху Любен и понеже беше здрав и пъргав, повали го по гръб на земята и опря коляно на гърдите му.

— Гледай си работата, господине — извика той, — аз свърших моята.

Като видя това, благородникът извади шпагата си и се нахвърли върху д’Артанян, но той имаше работа със силен противник.

За три секунди д’Артанян го намушка три пъти с шпагата си, като при всеки удар казваше:

— Един за Атос, един за Портос, един за Арамис. При третия удар благородникът падна като сноп. Д’Артанян помисли, че е мъртъв, или поне, че е в безсъзнание, и се приближи да вземе разрешението, но тъкмо когато посягаше, за да го претърси, раненият, който не беше изпуснал шпагата си, го мушна в гърдите и каза: „Един за вас.“

— И един за мене! Последният е най-добър! — извика бясно д’Артанян и го прикова на земята с четвърти удар в корема.

Този път благородникът затвори очи и изгуби съзнание.

Д’Артанян претърси джоба, където бе видял, че прибира разрешението за пътуване, и го взе. То беше на името на конт дьо Вард.

После погледна за последен път хубавия младеж, който едва ли имаше двадесет и пет години и когото той оставяше тук прострян на земята в безсъзнание, а може би мъртъв, и въздъхна при мисълта за странната съдба, която кара хората да се унищожават един друг за интересите на лица, които са им чужди и които често не знаят дори, че те съществуват.

Но скоро от тези размишления го изтръгна Любен, който ревеше и викаше с цяло гърло за помощ.

Планше го хвана за гърлото и го стисна с всичка сила.

— Господине — рече той, — докато го държа така, уверен съм, че няма да вика, но пусна ли го, веднага ще се разкрещи. Познавам, че е нормандец, а нормандците са упорити.

И наистина, колкото и здраво да му беше стиснато гърлото, Любен пак се опитваше да издава звуци.

— Чакай — обади се д’Артанян.

Той извади кърпата си и му запуши устата.

— Сега — предложи Планше — да го вържем за някое дърво.

Извършиха това грижливо, после преместиха конт дьо Вард при слугата; започваше да се смрачава и понеже и вързаният, и раненият бяха в гората, явно беше, че ще останат там до сутринта.

— А сега — каза д’Артанян — при началника!

— Но вие, струва ми се, сте ранен? — забеляза Планше.

— Няма нищо, да се заемем първо с по-бързата работа; после ще се занимаваме с моята рана, която всъщност не ми изглежда много опасна.

И двамата закрачиха бързо към вилата на почтения чиновник

Доложиха, че е дошъл конт дьо Вард. Д’Артанян влезе.

— Имате ли разрешение, подписано от кардинала? — запита началникът.

— Да, господине — отвърна д’Артанян. — Ето го.

— Аха! Редовно е, а и препоръката е добра — каза началникът.

— Много естествено — заяви д’Артанян, — аз съм от най-верните му хора.

— Изглежда, че Негово високопреосвещенство иска да попречи на някого да отиде в Англия.

— Да, на някой си д’Артанян, беарнски благородник, който е тръгнал от Париж с трима свои приятели с намерение да отиде в Лондон.

— Познавате ли го лично? — попита началникът.

— Кого?

— Този д’Артанян.

— Много добре го познавам.

— Кажете ми тогава как изглежда.

— Нищо по-лесно от това.

И д’Артанян му описа с най-малки подробности външността на конт дьо Вард.

— Придружава ли го някой?

— Да, един слуга на име Любен.

— Ще следим за тях и ако ни паднат в ръцете, Негово високопреосвещенство може да бъде спокоен, ще ги върнем в Париж с добра охрана.

— Ако направите това, господин началник — каза д’Артанян, — ще заслужите наистина благоволението на кардинала.

— Ще го видите ли, когато се върнете, господин конт?

— Много естествено.

— Предайте му, моля ви, че аз съм му предан служител.

— Няма да забравя.

И зарадван от това уверение, началникът завери разрешението и го предаде на д’Артанян.

Д’Артанян не губи времето си в излишни любезности, той се поклони на началника, благодари му и си тръгна.

Като излязоха на пътя, д’Артанян и Планше се забързаха. Обиколиха гората по околна пътека и влязоха през друга врата в града.

Корабът беше готов да отплава и собственикът му чакаше на пристанището.

— Е? — попита той, като забеляза д’Артанян.

— Ето, разрешението ми е заверено — отговори д’Артанян.

— А другият благородник?

— Той няма да пътува днес — поясни д’Артанян, — но бъдете спокоен, ще заплатя и за двама ни.

— В такъв случай да вървим — каза собственикът.

— Да вървим! — повтори д’Артанян.

И скочи с Планше в лодката. След пет минути бяха на кораба.

Тъкмо навреме — на половин левга от брега д’Артанян видя, че блесна светлина, и чу изстрел.

Беше топовният изстрел, който известяваше затварянето на пристанището.

Време беше да се занимае с раната си. За щастие, както мислеше и д’Артанян, тя не беше много опасна: върхът на шпагата бе ударил в ребро и се беше плъзнал надлъж по костта, пък и ризата се беше залепила веднага за раната и едва ли бяха капнали няколко капки кръв.

Д’Артанян беше като пребит от умора: постлаха му на палубата и той заспа.

На следния ден призори се намираше само на три-четири левги от английския бряг. През цялата нощ духаше слаб вятър и корабът се движеше бавно.

В десет часа корабът хвърли котва в Дувърското пристанище.

В десет и половина д’Артанян стъпи на английска земя и извика:

— Най-после пристигнах!

Но това не беше всичко: трябваше да отиде в Лондон. В Англия пощата беше много добре уредена. Д’Артанян и Планше взеха по един кон, а пред тях яздеше пощальон. За четири часа стигнаха пред вратите на столицата.

Д’Артанян не познаваше Лондон, не знаеше нито дума английски; но той написа на едно листче името Бъкингам и веднага му показаха двореца на дука.

Дукът беше на лов в Уиндзор заедно с краля.

Д’Артанян потърси доверения камердинер на дука, който го придружаваше във всичките му пътувания и говореше отлично френски: каза му, че пристига от Париж и че се касае за живот и смърт и трябва да говори незабавно с господаря му.

Увереността, с която говореше д’Артанян, убеди Патрик — така се наричаше тоя министър на министъра10. Той нареди да оседлаят два коня и се нае сам да придружи младия гвардеец. Планше пък бе свален от коня, целият схванат като труп; клетият момък беше останал почти без сили, а д’Артанян сякаш беше от желязо.

Стигнаха в замъка и там се осведомиха: кралят и Бъкингам бяха на лов със соколи в блатата, които се намираха на две-три левги оттам.

За двадесет минути стигнаха на посоченото място. Скоро Патрик чу гласа на господаря си, който викаше своя сокол.

— За кого трябва да доложа на милорда дук? — запита Патрик.

— Доложете му за младежа, който е искал една вечер да се скара с него на моста Пон Ньоф, срещу Самарянската черква.

— Странна препоръка!

— Ще видите, че струва повече от всяка друга. Патрик препусна коня, намери дука и му доложи със същите думи, че го чака пратеник.

Бъкингам веднага се сети, че става дума за д’Артанян и че във Франция става нещо, за което искат да му съобщят, затова само попита къде се намира пратеникът; като позна отдалече гвардейската униформа, той препусна коня и отиде право при д’Артанян. Патрик от дискретност остана настрани.

— Нали никакво нещастие не се е случило с кралицата? — извика Бъкингам, като вложи цялата си мисъл и любов в тоя въпрос.

— Не мисля, но струва ми се, че тя е изложена на голяма опасност, от която само вие, Ваша светлост, можете да я избавите.

— Аз? — извика Бъкингам. — Ще бъда много щастлив мога да й бъда полезен с нещо! Говорете! Говорете!

— Вземете това писмо — рече д’Артанян.

— Писмо! От кого е това писмо?

— От Нейно величество, доколкото зная.

— От Нейно величество? — изненада се Бъкингам и така пребледня, че д’Артанян помисли, че ще му прилошее.

Той счупи печата.

— Каква е тази дупка? — попита дукът, като показа на Д’Артанян едно място, където писмото беше продупчено.

— А! — каза д’Артанян. — Не съм забелязал: навярно шпагата на конт дьо Вард е направила тая дупка, когато ме прободе в гърдите.

— Ранен ли сте? — попита Бъкингам, като отваряше писмото.

— О, нищо, дребна работа! — отвърна скромно д’Артанян. — Драскотина.

— Боже мой! Какво прочетох! — извика дукът. — Патрик, остани тука. или по-добре намери краля, където и да е той, кажи на Негово величество, че го моля покорно да ме извини, но много важна работа ме зове в Лондон. Да вървим, господине, да вървим.

И двамата препуснаха в галоп към столицата.

XXI КОНТЕСА УИНТЪР

По пътя дукът се осведоми от д’Артанян не за всичко, което се беше случило, а за всичко, което д’Артанян знаеше. Като съпостави това, което чу от устата на младежа, със спомените си, той успя да получи доста точна представа за сериозността на положението, което личеше и от писмото на кралицата, при все че беше толкова кратко и неясно. Но най-много го учудваше това, че кардиналът, който имаше толкова голям интерес момъкът да не стъпи в Англия, не бе успял да го задържи по пътя. Като видя учудването на дука, д’Артанян разказа какви предпазни мерки бяха взети и как благодарение на предаността на тримата си приятели, които беше пръснал ранени по пътя, той беше успял да се отърве само с удар, който бе продупчил писмото на кралицата и за който господин дьо Вард бе заплатил толкова скъпо. Като слушаше разказа, предаден с такава голяма простота, дукът от време на време поглеждаше учудено младежа, сякаш не можеше да разбере как този едва двадесетгодишен момък може да притежава такова благоразумие, смелост и преданост.

Конете се носеха като вихър и след няколко минути бяха пред вратите на Лондон. Д’Артанян мислеше, че като стигнат в града, дукът ще намали хода на своя кон, но не стана така: той продължи да препуска с шеметна бързина, без да се безпокои, че може да събори някого по пътя си. Когато преминаваха Сити, се случиха две-три такива нещастия, но Бъкингам дори не обърна глава да види какво е станало с ония, които беше съборил. Д’Артанян го следваше сред крясъци, които приличаха много на проклятия.

Като влезе в двора на своя дворец, Бъкингам скочи от коня си и без да се грижи какво ще стане с него, хвърли повода на шията му и се спусна към входа. Д’Артанян последва примера му малко по-загрижен, разбира се, за тези благородни животни, които той достойно оцени, но се успокои, като видя, че трима-четирима слуги изтичаха от кухните и конюшните и уловиха веднага конете.

Дукът вървеше толкова бързо, че д’Артанян едва го догонваше. Той премина един след друг няколко салона, наредени с такова изящество, каквото и най-знатните благородници във Франция не биха могли дори да си представят, и стигна най-после в една спалня, която беше съчетание на чуден вкус и богатство. В нишата на тази стая имаше врата, прикрита в тапицерията — дукът я отвори със златно ключе, което носеше на шията си, окачено на верижка от същия метал. От почит д’Артанян остана назад, но когато Бъкингам прекрачваше прага, обърна се и като видя, че момъкът се колебае, каза:

— Елате и ако имате щастието да бъдете представен на Нейно величество, разкажете й какво сте видели.

Насърчен от тази покана, д’Артанян последва дука, който затвори вратата след себе си.

И двамата се озоваха в малък параклис, осветен с много свещи и целият в персийска коприна, обшита със злато.

Над нещо като олтар, под балдахин от синьо кадифе украсен с бели и червени пера, се намираше портрет в естествена величина, който представляваше Ана Австрийска, нарисувана с такава голяма прилика, че д’Артанян ахна от изненада: кралицата сякаш щеше да проговори.

На олтара под портрета беше ковчежето с диамантения накит.

Дукът се приближи до олтара и коленичи, както би направил свещеник пред Христа, после отвори ковчежето.

— Вземете — рече той, като извади от ковчежето голяма синя лента, която блестеше цяла от диаманти. — Ето тия скъпоценни диаманти, с които се заклех, че ще бъда погребан. Кралицата ми ги даде, кралицата си ги взема: да бъде нейната воля, както божията всякога и във всичко.

После започна да целува един по един диамантите, с които трябваше да се раздели. Изведнъж той нададе страшен вик.

— Какво има? — попита разтревожен д’Артанян. — Какво ви се случи, милорд?

— Всичко е загубено — извика Бъкингам и пребледня като мъртвец. — Липсват два диаманта, останали са само десет.

— Изгубили ли сте ги, милорд, или мислите, че са ви ги откраднали?

— Откраднати са — отвърна дукът — и това е работа на кардинала. Ето вижте лентите, на които са били закачени, са отрязани с ножица.

— Ако милордът подозира кой е извършил кражбата. Може би диамантите са още в негови ръце.

— Чакайте, чакайте! — извика дукът. — Аз сложих тия диаманти само веднъж преди осем дни на кралския бал в Уиндзор: Контеса Уинтър, с която бях скаран, се помири с мене на този бал. Това помирение е било отмъщение на ревнива жена. Оттогава не съм я виждал. Тази жена е агент на кардинала!

— Та той в цял свят ли има агенти! — извика д’Артанян.

— О, да, да! — отговори Бъкингам, като стисна зъби от гняв. — Да, той е страшен противник. Но кога ще се състои този бал?

— Идущия понеделник.

— Идущия понеделник! След пет дни! Ние имаме повече време, отколкото ни е необходимо. Патрик! — извика дукът, като отвори вратата на параклиса. — Патрик!

Довереният му камердинер влезе.

— Моят златар и секретарят ми!

Камердинерът излезе — бързината и безмълвието му подчертаваха навика, който беше придобил, да се подчинява сляпо и безропотно.

При все че златарят бе повикан пръв, най-напред се появи секретарят. Много просто — той живееше в двореца. Той свари Бъкингам, седнал пред една маса в спалнята си да пише няколко заповеди със собствената си ръка.

— Господин Джексън — започна той, — ще отидете още сега при лорд канцлера и ще му предадете, че го натоварвам с изпълнението на тия заповеди. Желая да бъдат оповестени веднага.

— Но, господарю, ако лорд канцлерът ме попита какви причини са дали повод на ваша светлост да взема такива изключителни мерки, какво да отговоря?

— Отговорете му, че такова е моето желание и че не давам на никого сметка за желанията си.

— Този ли отговор трябва да даде той на Негово величество — продължи усмихнат секретарят, — ако случайно Негово величество полюбопитствува да узнае защо никой кораб не може да излиза от пристанищата на Великобритания?

— Имате право, господине — съгласи се Бъкингам. — В такъв случай лорд канцлерът ще каже на краля, че съм решил да обявя война и че тази мярка е първото ми враждебно действие срещу Франция.

Секретарят се поклони и излезе.

— От тая страна можем да бъдем спокойни — обърна се Бъкингам към д’Артанян. — Ако диамантите не са заминали още за Франция, те ще пристигнат там след вас.

— Как така?

— Наложих ембарго на всички кораби, които се намират в момента в пристанищата на Негово величество, и без специално разрешение никой от тях не ще посмее да вдигне котва.

Д’Артанян погледна смаян този човек, който поставяше безграничната власт, с която го бе облякло доверието на един крал, в услуга на любовта си. Бъкингам прочете по лицето на младежа мислите му и се усмихна.

— Да — рече той. — Да! Ана Австрийска е моята истинска кралица. Само една нейна дума и аз бих изменил на родината си, на краля си, на бога. Тя ме помоли да не изпращам на протестантите в Ла Рошел помощта, която им бях обещал, и аз я послушах. Престъпих думата си, но какво от това, изпълних нейното желание; кажете, не съм ли богато възнаграден за послушанието си — на това послушание аз дължа нейния портрет!

Д’Артанян се учуди — на какви слаби и незнайни нишки виси понякога съдбата на един народ и животът на хората!

Той беше изцяло погълнат от своите мисли, когато влезе златарят. Този златар беше един от най-изкусните майстори ирландци, който сам признаваше, че печели сто хиляди фунта годишно от Бъкингамския дук.

— Господин О’Рейли — каза му дукът, като го въведе в параклиса. — вижте тези диаманти и ми кажете колко струва единият.

Златарят хвърли само един поглед върху изящната направа, пресметна едно върху друго стойността на диамантите и отговори без никакво колебание:

— Хиляда и петстотин пистола единия, милорд.

— Колко дни ще бъдат необходими, да се изработят два такива диаманта? Виждате, че липсват два.

— Осем дни, милорд.

— Ще ги платя по три хиляди пистола единия, но ми трябват за в други ден.

— Ще ги имате, милорд.

— Вие сте безценен човек, О’Рейли, но това не е всичко: тия диаманти не могат да се поверят на никого, трябва да се изработят в двореца.

— Невъзможно, милорд, само аз мога да ги изработя така, че да не се забелязва разликата между новите и старите.

— И така, драги ми господин О’Рейли, вие сте мой пленник и ако искате да излезете сега от двореца ми, няма да можете; примирете се с това. Посочете ми кои ваши помощници са ви необходими и кажете какви инструменти да ви донесат.

Златарят познаваше дука, знаеше, че всякакви възражения са излишни, и се примири веднага.

— Ще ми бъде ли позволено да предупредя жена си? — попита той.

— О, ще ви бъде позволено дори и да я виждате, драги господин О’Рейли, вашето пленничество ще бъде приятно, бъдете спокоен. И понеже всяко безпокойство трябва да бъде възнаградено, ето извън цената на диамантите един бон от хиляда пистола, за да забравите неприятностите, които ви причинявам.

Д’Артанян не можеше да се опомни — тъй много се учудваше на този министър, който разполагаше своеволно с хората и милионите.

Златарят пък писа на жена си и й изпрати бона от хиляда пистола, като й възложи в замяна на това да му изпрати най-опитния му помощник, един подбор от диаманти с точното тегло и названията им и приложи списък на инструментите, които му бяха необходими.

Бъкингам заведе златаря в определената за него стая, която след половин час се превърна в работилница. После постави часовои на всяка врата със заповед да не пускат вътре никого освен камердинера му Патрик. Излишно е да добавяме, че на златаря и на помощника му беше изрично забранено да излизат под какъвто и да било предлог.

След като даде тия нареждания, дукът се върна при д’Артанян.

— Сега, млади приятелю — каза той, — Англия принадлежи на нас двамата. Какво искате, какво желаете?

— Едно легло — отвърна д’Артанян, — Да си призная, засега то ми е най-необходимо.

Бъкингам даде на д’Артанян стая, съседна на неговата. Искаше младият човек да бъде близо до него не защото не му вярваше, но за да има край себе си човек, на когото да говори постоянно за кралицата.

След един час в Лондон бе оповестена заповедта — никакви кораби, натоварени за Франция, да не напускат пристанищата, дори и пощенският кораб. За всички това означаваше обявяване на война между двете кралства.

След два дни, в единадесет часа, двата диаманта бяха готови. Те бяха така точно направени, толкова много си приличаха, че Бъкингам не можа да различи новите от старите, а и най-опитните в това отношение щяха да се заблудят като него.

Веднага той изпрати да повикат д’Артанян.

— Ето — рече му той, — вземете диамантения накит, за който дойдохте, и ми бъдете свидетел, че аз направих всичко, което е по силите на един човек.

— Бъдете спокоен, милорд, ще кажа всичко, което видях. Но ваша светлост ми давате диамантите без ковчежето?

— Ковчежето ще ви пречи. Освен това сега ковчежето ми е още по-скъпо, защото само то ми остава. Ще кажете, че съм го запазил за себе си.

— Ще изпълня поръчката ви дума по дума, милорд.

— А сега — продължи Бъкингам, като устреми поглед в момъка, — ще мога ли някога да ви се отплатя?

Д’Артанян цял се изчерви. Той разбра, че дукът търси начин да го накара да приеме нещо и мисълта, че кръвта на приятелите му и неговата кръв ще бъдат заплатени с английско злато, страшно го отврати.

— Да се разберем, милорд — отвърна д’Артанян, — и да преценим всичко предварително, за да не изпаднем в недоразумение. Аз служа на краля и на кралицата на Франция и съм зачислен в гвардейската рота на господин Де-з-Есар, който, както и неговият шурей господин дьо Тревил са особено предани на техни величества. Има и нещо друго — аз може би нямаше да направя нищо, ако не исках да бъда приятен на едно лице, което ми е скъпо, както на вас е скъпа кралицата.

— Да — усмихна се дукът, — мисля дори, че познавам това лице, то е…

— Милорд, не съм я назовал — прекъсна го бързо момъкът.

— Така и трябва — каза дукът. — Значи на това лице трябва да бъда благодарен за вашата преданост.

— Да, милорд, защото точно сега, когато става дума за война, аз трябва да си призная, че в лицето ви, Ваша светлост, виждам само англичанин, следователно само враг, и с по-голямо удоволствие бих ви срещнал на бойното поле, отколкото в Уиндзорския парк или в коридорите на Лувър. Това обаче няма да ми попречи да изпълня точно задачата си и да умра, ако е нужно, при изпълнението й, но аз ви повтарям, Ваша светлост, че няма за какво лично да ми благодарите за това, което правя за себе си при нашата втора среща, нито за онова, което направих вече за вас при първата ни среща.

— У нас казват: „Горд като шотландец“ — прошепна Бъкингам!

— А у нас казват: „Горд като гасконец“ — отвърна д’Артанян. — Гасконците са френските шотландци.

Д’Артанян се поклони на дука и тръгна да си отива.

— Е? Къде тръгвате така? Откъде ще минете? Как?

— Да, наистина.

— Боже мой, тия французи са много самонадеяни!

— Бях забравил, че Англия е остров и че вие сте негов крал.

— Идете на пристанището, потърсете кораба „Сънд“ и предайте това писмо на капитана; той ще ви изведе на едно малко пристанище, където положително никой не ви очаква, тъй като там обикновено спират само рибарски кораби.

— Кое е това пристанище?

— Сен Валери; но почакайте: като стигнете там, ще влезете в една сбутана кръчма без име и без фирма, истински моряшки вертеп. Няма да сбъркате, тя е само една.

— После?

— После ще намерите съдържателя и ще му кажете: „Гог“

— Какво означава това?

— Напред. Това е паролата. Той ще ви даде напълно оседлан кон и ще ви посочи пътя, който трябва да следвате; по пътя си ще намерите четири такива смени на коне. Ако искате, оставете навсякъде адреса си в Париж, конете ще ви последват; вие видяхте вече два от тях и ги оценихте като познавач: това са конете, които яздехме; доверете се на мене, другите няма да бъдат по-лоши. Тези четири коня са напълно оседлани за поход. Колкото и да сте горд, няма да откажете да приемете единия и да предложите останалите на тримата си приятели: с тях всъщност ще воювате срещу нас. Целта оправдава средствата, както казвате вие французите, нали?

— Да, милорд, приемам — каза д’Артанян — и ако е угодно на бога, добре ще използуваме вашите подаръци.

— Е, дайте си ръката, млади момко; може би скоро ще се срещнем на бойното поле, но сега се надявам, че ще се разделим като добри приятели.

— Да, милорд, с надеждата скоро да станем врагове.

— Обещавам ви това, бъдете спокоен.

— Разчитам на думата ви, милорд.

Д’Артанян се поклони на дука и се забърза към пристанището.

Срещу лондонската кула той намери търсения кораб, даде писмото на капитана, който го изпрати да бъде заверено от началника на пристанището, и веднага вдигна котва.

Петдесет кораба бяха готови за път и чакаха.

Когато минаваха съвсем близо край един от тях, на д’Артанян се стори, че видя жената от Мьон, същата, която непознатият благородник беше нарекъл милейди и която тогава му се видя толкова хубава, но силното течение и благоприятният вятър движеха тъй бързо кораба, че след миг всичко изчезна.

На другия ден към девет часа сутринта пристигнаха в Сен Валери.

Д’Артанян веднага се запъти към определената кръчма, позна я по виковете, които долитаха отвътре: веселите моряци пируваха и говореха за война между Англия и Франция като за нещо близко и положително.

Д’Артанян се промъкна през тълпата, пристъпи към съдържателя и каза думата „Рогшак“. В същия миг съдържателят му направи знак да го последва, излезе с него през една врата към двора, заведе го в конюшнята, където чакаше напълно оседлан кон, и го попита има ли нужда от нещо друго.

— Искам да зная по кой път да тръгна — рече д Артанян.

— Оттук идете в Блажни, а от Блажни — в Ньофшател. В Ньофшател влезте в странноприемницата „Златна врана“ и кажете паролата на кръчмаря. Ще намерите и там напълно оседлан кон.

— Дължа ли ви нещо? — запита д’Артанян.

— Всичко е щедро заплатено — отвърна съдържателят. — Вървете и бог да ви закриля!

— Амин! — отговори момъкът и препусна в галоп. След четири часа беше в Ньофшател.

Той изпълни точно дадените му указания; в Ньофшател, както в Сен Валери, го чакаше напълно оседлан кон: той поиска да пренесе пистолетите от седлото на коня, който оставяше, на новото седло, но там имаше съвсем същите пистолети.

— Адресът ви в Париж?

— Дома на гвардейците, рота на Де-з-Есар.

— Добре — отвърна съдържателят.

— По кой път трябва да тръгна? — запита на свой ред д’Артанян.

— По пътя за Руан, но градът трябва да остане вдясно. Ще спрете в селището Екуи, там има само една кръчма. „Френски щит“. Не гледайте външността й — в конюшнята й ще намерите също такъв кон.

— Паролата същата ли е?

— Същата.

— Сбогом, стопанино!

— На добър път, благороднико! Имате ли нужда от нещо?

Д’Артанян даде с глава отрицателен знак и препусна като бесен. В Екуи се повтори същото: намери също такъв Услужлив съдържател и бодър, отморен кон. Той остави, както преди адреса си и замина със същата бързина за Понтоаз. В Понтоаз смени за последен път коня и в девет часа долетя като вихър в двора на господин Тревил.

Беше изминал повече от шестдесет левги за дванадесет часа.

Господин дьо Тревил го прие така, като че се бяха виждали сутринта, само стисна ръката му малко по-силно от обикновено и му съобщи, че ротата на господин Де-з-Есар е на караул в Лувър и че може да отиде на поста си.

XXII МЕРЛЕЗОНСКИЯТ ТАНЦ

На другия ден в цял Париж се говореше само за бала, който господа градските старейшини даваха на краля и кралицата и на който техни величества щяха да танцуват известния мерлезонски танц — любимия танц на краля.

И наистина от осем дни в кметството се правеха разни приготовления за тази тържествена вечер. Градският дърводелец беше построил естради, на които щяха да стоят поканените дами; градският бакалин беше украсил залите с двеста свещи от бял восък, което беше нечуван разкош за онова време; и накрая поканени бяха двадесет цигулари и на тях щеше да се плати двойно повече, отколкото обикновено, защото според доклада те щяха да свирят през цялата нощ.

В десет часа сутринта господин дьо Ла Кост, лейтенант от кралската гвардия, придружен от двама полицейски офицери и няколко стрелци, се яви пред градския секретар Клеман, за да му иска ключовете от всички врати, стаи и канцеларии в кметството. Ключовете му бяха предадени веднага. На всеки ключ имаше бележка, за да се отличава, и от този миг господин дьо Ла Кост бе натоварен с охраната на всички врати и входове.

В единадесет часа дойде гвардейският капитан Дюалие с петдесет стрелци, които веднага се пръснаха из кметството и застанаха пред вратите, които им бяха определени.

В три часа пристигнаха две гвардейски роти — едната френска, другата швейцарска. Половината гвардейци от френската рота бяха войници на господин Дюалие, другата половина на господин Де-з-Есар.

В шест часа вечерта поканените започнаха да идват. Щом влезеха, настаняваха ги в голямата зала на приготвените за тях естради.

В девет часа пристигна съпругата на първия председател. Понеже след кралицата тя беше най-знатната дама на тържеството, господа старейшините я посрещнаха и я настаниха в ложата, която се намираше срещу ложата, определена за кралицата.

В десет часа приготвиха лека закуска за краля в малката зала към черквата Сен Жан, и то срещу сребърния градски бюфет, който се пазеше от четирима стрелци.

В полунощ се раздадоха силни викове и многобройни приветствия: кралят минаваше по ярко осветените с цветни фенери улици, които водеха от Лувър за кметството.

Веднага господа старейшините, облечени в сукнените си мантии и предшествувани от шест сержанта с факли в ръка, тръгнаха да посрещат краля — срещнаха го на стъпалата, където старейшината на търговското съсловие го приветствува с добре дошъл — кралят отговори на приветствието, като се извини, че е закъснял толкова много, но хвърли вината върху господин кардинала, който го бил задържал до единадесет часа, за да му говори за държавни работи.

Негово величество в официално облекло бе придружен от брат си, негово кралско височество Орлеанския дук, от конт Дьо Соасон, от великия приор, от дук дьо Лонгвил, от дук д’Елбьоф, от конт д’Аркур, от конт дьо Ла Рош Гийон, от господин дьо Лианкур, от господин дьо Барада, от конт дьо Крамай и от кавалера дьо Сувре.

Всички забелязаха, че кралят е тъжен и замислен.

Една стая беше приготвена за краля, а друга за неговия брат. И в двете стаи бяха оставени маскарадни дрехи. Същото беше направено за кралицата и за жената на председателя.

Кавалерите и дамите от свитата на техни величества щяха да се обличат двама по двама в приготвените за тая цел стаи.

Преди да влезе в стаята си, кралят заповяда да го предупредят веднага, щом дойде кардиналът.

Половин час след влизането на краля екнаха нови приветствия: те известяваха идването на кралицата. Старейшините постъпиха както преди — предшествувани от шестима сержанти, те тръгнаха да посрещнат височайшата си гостенка.

Кралицата влезе в залата — забелязаха, че и тя като краля е тъжна и особено уморена.

Тъкмо когато тя влизаше, завесата на една малка ложа, която дотогава беше спусната, се повдигна и се показа бледото лице на кардинала, облечен като испански гранд. Очите му се впиха в очите на кралицата и сатанинска усмивка пробягна по устните му — кралицата не беше сложила диамантения накит.

Кралицата се спря, за да приеме приветствията на господа старейшините и да отвърне на поклоните на дамите.

Изведнъж кралят се появи заедно с кардинала на една от вратите на залата. Кардиналът му шепнеше нещо, а кралят беше много бледен.

Кралят мина през тълпата и без маска, с едва завързани ленти на дрехата си, се приближи до кралицата и й каза с изменен от вълнение глас:

— Госпожо, позволете да ви попитам защо не сложихте диамантения накит — вие знаехте, че ще ми бъде приятно да ви видя с него?

Кралицата се обърна и видя зад себе си кардинала, който се усмихваше сатанински.

— Сир — отвърна развълнувана кралицата, — боях се сред тази голяма тълпа да не стане нещо с него.

— Сбъркали сте, госпожо! Направих ви този подарък, за да го носите. Казвам ви, че сте сбъркали.

И гласът на краля трепереше от гняв; всички гледаха и слушаха учудени, но не разбираха какво става.

— Сир — каза кралицата, — мога да изпратя да го вземат от Лувър, където се намира, и по такъв начин желанието ви, Ваше величество, ще бъде изпълнено.

— Пратете, госпожо, пратете, и то колкото е възможно по-скоро: след един час танцът ще започне.

Кралицата се поклони в знак на покорност и последва дамите си, които трябваше да я отведат в стаята й.

Кралят също се прибра в стаята си.

В залата настъпи тревога и смущение.

Всички забелязаха, че нещо се случи между краля и кралицата, но и двамата бяха разговаряли толкова тихо, че никой нищо не чу, защото от уважение всички се бяха отдръпнали няколко крачки настрана. Цигуларите свиреха с всичка сила, но никой не ги слушаше.

Кралят излезе пръв от стаята си; той беше в изящен ловджийски костюм, а негово височество херцог Орлеанският дук и други благородници бяха облечени като него. Този костюм отиваше най-много на краля и в него той наистина изглеждаше като пръв благородник в кралството си.

Кардиналът се приближи до краля и му подаде една кутия. Кралят я отвори и намери в нея два диаманта.

— Какво означава това? — попита той кардинала.

— Нищо — отвърна негово високопреосвещенство, — само че ако кралицата се яви с диамантения накит, в което се съмнявам, пребройте диамантите, сир, и ако те са само десет, попитайте нейно величество кой може да й е откраднал тези два диаманта.

Кралят погледна кардинала, сякаш искаше да го запита, но не успя да му зададе никакъв въпрос: възторжен вик се изтръгна от всички уста. Кралят представляваше първият благородник в кралството си, но кралицата беше положително най-хубавата жена във Франция.

Ловджийският костюм наистина й стоеше прекрасно. Тя носеше филцова шапка със сини пера, кадифено палто със сиво-бисерен цвят с диамантени токи и синя атлазена пола, цялата обшита със сребро. На лявото й рамо блестяха диамантите, прикрепени на възел, с цвета на перата и полата.

Кралят потрепера от радост, а кардиналът от гняв; но те бяха далеч от кралицата и не можеха да преброят диамантите; кралицата ги беше сложила, само че десет ли бяха те или дванадесет?

В този миг цигулките възвестиха началото на танца, кралят пристъпи към съпругата на председателя, с която трябваше да танцува, а Негово височество Орлеанският дук се приближи до кралицата. Те заеха местата си и танцът започна.

Кралят танцуваше срещу кралицата и всеки път, когато минаваше край нея, поглъщаше с поглед диамантите, но не можеше да преброи колко са. Студена пот обливаше челото на кардинала.

Танцът трая един час — имаше шестнадесет фигури.

Танцът свърши сред ръкоплясканията на цялата зала. Всеки кавалер заведе дамата си на мястото й, но кралят използува правото си да остави своята дама сама и се приближи бързо до кралицата.

— Благодаря ви, госпожо — каза й той, — за вниманието, което проявихте към моите желания, но мисля, че ви липсват два диаманта и аз ви ги нося.

— Как, сир! — извика младата кралица, като се престори на изненадана. — Още два ли ми подарявате? Тогава те ще станат четиринадесет?

И наистина — кралят ги преброи — дванадесетте диаманта бяха на рамото на кралицата. Кралят повика кардинала.

— Е, какво означава това, господин кардинал? — запита строго кралят.

— Това означава, сир — отвърна кардиналът, — че исках да поднеса на Нейно величество тия два диаманта и понеже не смеех да й ги предложа сам, измислих тоя начин.

— И аз съм ви още по-благодарна, Ваше високопреосвещенство — отвърна Ана Австрийска с усмивка, която показваше, че находчивата любезност на кардинала не беше я излъгала, — защото съм уверена, че тези два диаманта ви струват толкова скъпо, колкото са стрували останалите дванадесет на Негово величество.

После, като се поклони на краля и кардинала, кралицата тръгна към стаята, където се беше облякла и където трябваше да се преоблече.

Вниманието, което бяхме принудени да отделим в началото на тази глава на високопоставените личности, които въведохме в разказа, ни откъсна за миг от този, на когото Ана Австрийска дължеше своето нечувано тържество над кардинала. Застанал смутен, непознат, загубен сред тълпата, струпана на една от вратите, той наблюдаваше оттам сцената, ясна само за четирима души: за краля, за кралицата, за Негово високопреосвещенство и за него.

Кралицата беше влязла вече в стаята си и д’Артанян се канеше да си иде, когато усети, че някой го докосна леко по рамото; той се обърна и видя млада жена, която му правеше знак да я последва. Лицето на младата жена беше покрито с маска от черно кадифе, но въпреки тази предпазливост, която всъщност се отнасяше за другите, а не за него, той позна веднага постоянния си водач, подвижната и остроумна госпожа Бонасийо.

Вечерта се бяха видели съвсем за малко при вратаря Жермен, където д’Артанян беше помолил да я повикат. Младата жена толкова много бързаше да занесе на кралицата радостната вест за щастливото завръщане на пратеника й, че двамата влюбени едва успяха да разменят няколко думи. Д’Артанян тръгна след госпожа Бонасийо, подтикван от смесено чувство на любов и любопитство. Докато вървяха, коридорите ставаха все по-безлюдни и д’Артанян искаше да спре младата жена, да я улови, да я погледа поне миг, но пъргава като птичка, тя все се изплъзваше от ръцете му, а опиташе ли се да я заговори, пръстът, поставен на устните й, придружен с леко повелително движение, пълно с чар, му напомняше, че той е във властта на една сила, на която трябва сляпо да се подчинява и която му забранява и най-малкото оплакване; най-после след една-две минути обикаляния госпожа Бонасийо отвори една врата и въведе момъка в някаква съвсем тъмна стая. Тя пак му направи знак да мълчи и като отвори друга, скрита в тапицериите врата, откъдето блесна силна светлина, изчезна.

За миг д’Артанян остана неподвижен, като се питаше къде се намира, но скоро светлинният лъч, който проникваше от другата стая, топлият и ухаен въздух, който стигаше до него, разговорът на две или три жени, воден почтително и изискано, честото повтаряне на думата величество му подсказаха ясно, че се намира в стая, съседна със стаята на кралицата.

Момъкът застана в тъмнината и зачака.

Кралицата изглеждаше весела и щастлива; това учудваше дамите, които я заобикаляха, защото бяха свикнали да я виждат почти винаги загрижена. Кралицата даваше да се разбере, че веселото й настроение се дължи на хубавия празник, на удоволствието, което й беше доставил танцът. Тъй като на кралица не може да се противоречи нито когато се смее, нито когато плаче, всички превъзнасяха любезността на господа градските старейшини в Париж.

Макар че не познаваше кралицата, д’Артанян скоро различи гласа й от другите гласове по лекото чуждестранно произношение и по онова чувство на превъзходство, което естествено проличава в думите на всички височайши особи. Той долавяше, когато тя се приближаваше и отдалечаваше от открехнатата врата, и два-три пъти видя някаква сянка да препречва светлината.

Изведнъж прелестна по форма и белота ръка се протегна през завесата; д’Артанян разбра, че това е наградата му: той падна на колене, хвана ръката и допря почтително устни о нея; после ръката се отдръпна, като остави в ръцете му някакъв предмет — той разбра, че е пръстен; вратата веднага се затвори и д’Артанян пак остана в пълен мрак.

Д’Артанян сложи пръстена на пръста си и отново зачака; ясно беше, че не всичко е свършено. След наградата за предаността му трябваше да дойде наградата за неговата любов. Освен това танцът свърши, но тържеството едва започваше; вечерята беше определена за три часа, а преди малко часовникът удари два и три четвърти.

И наистина лека-полека гласовете в съседната стая затихнаха; после се отдалечиха; вратата на стаичката, където се намираше д’Артанян, се отвори и влезе госпожа Бонасийо.

— Ето ви най-после! — извика д’Артанян.

— Тихо! — прошепна младата жена, като опря ръката си до устните на момъка. — Тихо! Идете си, отдето дойдохте.

— Но къде и кога ще ви видя? — извика д’Артанян.

— Бележката, която ще намерите, като се приберете в къщи, ще ви обясни. Вървете си, вървете!

При тези думи тя отвори вратата към коридора и избута д’Артанян от стаичката.

Д’Артанян се покори като дете, без да се противи и без да възрази, а това показваше, че той наистина е влюбен.

XXIII СРЕЩАТА

Д’Артанян се върна в къщи тичешком и при все че минаваше три часа сутринта, а той трябваше да премине най-опасните квартали в Париж, нямаше ни една лоша среща. Известно е, че пияните и влюбените си имат свой бог.

Той намери входната врата открехната, изкачи се по стълбата и почука леко по установен между него и слугата му начин. Планше, когото той беше изпратил преди два часа от кметството, като му поръча да го чака, му отвори вратата.

— Някой донесъл ли е писмо за мене? — запита бързо д’Артанян.

— Никой не е носил писмо, господине — отвърна Планше, — но има едно, което е дошло съвсем само.

— Какво искаш да кажеш, глупако?

— Искам да кажа, че когато се прибрах, при все че ключът от квартирата ви беше в джоба ми и не съм се разделял нито за миг с него, намерих писмо върху зелената покривка на масата във вашата спалня.

— Къде е това писмо?

— Оставих го, където си беше, господине. Де се е видяло писма да влизат така в домовете на хората? Ако прозорецът беше отворен или поне открехнат, разбирам, а то всичко беше здраво затворено. Пазете се, господине, защото тук положително има някаква магия.

През това време младежът се втурна в стаята и отвори писмото, което беше от госпожа Бонасийо и имаше следното съдържание:

Като четеше писмото, д’Артанян чувствуваше как сърцето му ту се свива, ту се отпуска от сладостната тръпка на любовта, която мъчи и гали сърцето на влюбения.

Това беше първото писмо, което получаваше, първата среща, която му определяха. Сърцето му, изпълнено с радостно опиянение, едва не примираше пред прага на земния рай, който се наричаше любов.

— Е, господине? — запита Планше, който беше видял, че господарят му ту се изчервяваше, ту бледнееше. — Е, не съм ли отгатнал правилно, това не е ли някаква неприятна вест?

— Лъжеш се, Планше — отвърна д’Артанян, — и за доказателство ето ти едно екю да се почерпиш за мое здраве.

— Благодаря ви, господине, за парите, които ми давате, и ви обещавам, че ще изпълнявам точно вашите наставления, но все пак истина е, че писмата, които влизат така в затворените къщи…

— Падат от небето, приятелю мой, падат от небето.

— Ще рече вие сте доволен, господине? — попита Планше.

— Драги ми Планше, аз съм най-щастливият човек на света!

— Мога ли да използувам вашето щастие, господине, и да отида да си легна?

— Да, върви.

— Нека цялата небесна благодат падне върху вас, господине, но все пак истината е, че това писмо…

И Планше тръгна, като поклащаше глава с явно съмнение, което щедростта на д’Артанян не беше успяла да разсее напълно.

Като остана сам, д’Артанян чете и препрочита писмото и целува много пъти редовете, написани от ръката на хубавата любима. Най-после си легна, заспа и сънува златни сънища.

В седем часа сутринта той стана и извика Планше, който при второто повикване отвори вратата. По лицето му още имаше следи от вчерашните тревоги.

— Планше — каза му д’Артанян, — излизам може би за цял ден и ти си свободен до седем часа вечерта; но в седем часа бъди готов с два коня.

— А! — рече Планше. — Изглежда, че пак ще ни дупчат кожата!

— Ще си вземеш пушката и пистолетите.

— Е? Какво казвах аз? — викна Планше. — Бях положителен в това. Проклето писмо!

— Успокой се, глупако, просто ще направим една разходка.

— Да, като приятното пътуване оня ден, когато валеше дъжд от куршуми и на всяка стъпка никнеха засади.

— Всъщност, ако ви е страх, господин Планше — продължи д’Артанян, — ще тръгна без вас. Предпочитам да пътувам сам, отколкото със спътник, който трепери от страх.

— Вие ме обиждате, господине — заяви Планше. — Струва ми се все пак, че ви показах на дело какъв съм.

— Да, но помислих, че си изразходвал цялата си храброст на един път.

— Ще имате случая да се уверите, господине, че ми е останала още смелост. Само ще ви моля да не я пилеете много, ако искате да имам за по-дълго време.

— Ще можеш ли да изразходваш тази вечер малко?

— Надявам се.

— Добре тогава! Разчитам на тебе.

— В уречения час ще бъда готов. Но струва ми се, че вие, господине, имахте само един кон в гвардейските конюшни?

— Може и сега да е само един. Но довечера ще бъдат четири.

— Изглежда, че нашето пътуване е било за подновяване на конете в конюшнята?

— Точно така — каза д’Артанян.

И като махна още веднъж на Планше, излезе.

Господин Бонасийо стоеше на вратата си. Д’Артанян имаше намерение да отмине, без да се обади на достойния търговец. Но последният се поклони така ласкаво и така додродушно, че наемателят му бе принуден не само да отвърне на поздрава му, но и да завърже разговор с него.

И как можеш да не бъдеш малко снизходителен към мъжа, чиято жена ти е определила среща същата вечер срещу павилиона на господин д’Естре! Д’Артанян се приближи колкото е възможно по-любезно.

Разговорът съвсем естествено се завъртя около затварянето на клетия човечец. Господин Бонасийо, който не знаеше, че д’Артанян е чул разговора му с непознатия от Мьон, разказа на своя млад наемател за жестокостите на това чудовище Лафема, когото той през целия си разказ наричаше непрестанно палач на кардинала, и започна да говори надълго и нашироко за Бастилията, за ключалките, вратите, прозорчетата, решетките и уредите за измъчване.

Д’Артанян го слушаше с изискана любезност и когато той свърши, най-после каза:

— А знаете ли кой беше отвлякъл госпожа Бонасийо? Защото аз не забравям, че на това неприятно обстоятелство дължа щастието си да се запозная с вас.

— Ах! — въздъхна господин Бонасийо. — Те, разбира се, не ми казаха това, а и жена ми от своя страна се закле във всички светии, че не знае. Но вие — продължи най-добродушно господин Бонасийо — къде се губихте през последните дни? Не съм ви виждал нито вас, нито приятелите ви и мисля, че не сте събрали от настилките на Париж праха, който вчера Планше четкаше от ботушите ви?

— Имате право, драги господин Бонасийо, аз и приятелите ми направихме едно малко пътешествие.

— Далече ли?

— О, боже мой, не, само на четиридесет левги оттук: заведохме господин Атос на баните във Форж и приятелите ми останаха там.

— А вие се върнахте, нали? — запита господин Бонасийо, като придаде на лицето си най-хитро изражение. — Едно хубаво момче като вас не може да вземе от любовницата си дълъг отпуск и в Париж са ви очаквали с нетърпение, така ли?

— Наистина, така е — засмя се момъкът, — признавам си, драги господин Бонасийо, още повече, като виждам, че от вас човек нищо не може да скрие. Да, чакаха ме, и то с най-голямо нетърпение, уверявам ви.

Лек облак помрачи челото на Бонасийо, толкова лек, че д’Артанян нищо не забеляза.

— И навярно ще бъдете възнаграден за вашето усърдие? — продължи търговецът с малко променен глас, промяна, която д’Артанян не забеляза, както не забеляза и краткотрайния облак, който помрачи само преди миг лицето на достойния човек.

— Ах, а вие се преструвате на светец! — засмя се д’Артанян.

— Не — продължи Бонасийо, — казах ви това, само защото исках да разбера дали ще се приберете късно.

— Защо ми задавате този въпрос, драги хазяино? — запита д’Артанян. — Да нямате намерение да ме чакате?

— Не, но след арестуването ми и след кражбата, която стана у дома, аз се стряскам всеки път, щом чуя да хлопне врата, а особено нощем. Ех, какво да се прави! Аз не съм военен!

— О, не се плашете, ако се прибера в един, в два или в три часа през нощта. А ако изобщо не се прибера, пак не се плашете.

Този път Бонасийо стана толкова блед, че д’Артанян не можеше да не забележи това и го попита какво му е.

— Нищо — отвърна Бонасийо, — нищо. Откакто ме сполетяха нещастията, имам пристъпи на слабост, които ме обхващат изведнъж, и сега почувствувах, че тръпки ме побиват. Не обръщайте внимание на това, вие трябва да сте зает само с щастието си.

— Аз наистина съм зает, защото съм щастлив.

— Почакайте, не още, нали казахте за тази вечер.

— Да, но тази вечер благодарение на бога ще дойде! А може би и вие я очаквате със същото нетърпение като мен. Може би тази вечер госпожа Бонасийо ще навести семейното огнище.

— Госпожа Бонасийо не е свободна тази вечер — отвърна важно съпругът. — Службата й я задържа тази вечер в Лувър.

— Толкова по-зле за вас, драги ми господине, толкова по-зле. Когато аз съм щастлив, искам всички да бъдат щастливи, но изглежда, че това е невъзможно.

И момъкът си тръгна, като се смееше с глас на шегата, която мислеше, че само той можеше да разбере.

— Приятно забавление! — отвърна Бонасийо със задгробен глас.

Но д’Артанян бе вече твърде далеч и не можеше да го чуе, пък и да беше го чул, положително нямаше да забележи нищо, защото беше в добро настроение.

Той тръгна към дома на господин дьо Тревил. Вчерашното му посещение, както помните, беше много кратко и не си казаха почти нищо.

Господин дьо Тревил беше много радостен. На бала кралят и кралицата се държаха прекрасно с него. Кардиналът беше извънредно мрачен.

В един часа през нощта той се оттегли под предлог, че е неразположен. А техни величества се прибраха в Лувър чак в шест часа сутринта.

— Сега — подзе господин дьо Тревил, като сниши глас и претърси с поглед всички кътчета в стаята, за да се увери, че са действително сами, — сега да поговорим за вас, мой млади приятелю, защото е напълно ясно, че вашето щастливо завръщане има известна връзка с радостта на краля, с тържеството на кралицата и с унижението на Негово високопреосвещенство. Трябва вече много да внимавате.

— От какво има да се боя — запита д’Артанян, — щом като ще имам щастието да се радвам на благоволението на техни величества?

— От всичко, повярвайте ми. Кардиналът не е от ония хора, които могат да забравят една измама, докато не си разчистят сметките с измамника, а измамникът, струва ми се, е мой познат гасконец.

— Мислите ли, че кардиналът е също така добре осведомен като вас и знае, че аз съм бил в Лондон?

— Дявол да го вземе! Вие сте били в Лондон? От Лондон ли донесохте този чуден диамант, който блести на пръста ви?

— Пазете се, драги ми д’Артанян, подаръците от врага не са хубаво нещо. Нямаше ли по този повод някакъв стих на латински… чакайте, чакайте…

— Да, разбира се — отвърна д’Артанян, който никога не можа да запомни началните правила от латинската граматика и довеждаше в отчаяние учителя си със своето невежество. — Да, разбира се, трябва да има някакъв стих.

— Да, положително има — продължи господин дьо Тревил, който имаше склонност към литературата — и господин дьо Бенсерад оня ден ми го казваше… Чакайте… Чакайте… А! Да! Спомних си:

… Timeo danaos et dona ferentes, което значи: „Пазете се от врага, който ви прави подаръци“.

— Този диамант не ми е даден от врага, господине — възрази д’Артанян. — Кралицата ми го подари.

— Кралицата! Охо! — каза господин дьо Тревил. — Действително, истински кралски подарък, който струва най-малко хиляда пистола. Чрез кого ви предаде кралицата този подарък?

— Тя сама ми го даде.

— Къде?

— В кабинета до стаята, където се преобличаше.

— Как?

— Подаде ми ръката си да я целуна.

— Вие сте целувал ръката на кралицата! — извика господин дьо Тревил, като погледна д’Артанян.

— Нейно величество ми направи честта да ме удостои с тая милост.

— И в присъствието на свидетели ли? Колко е непредпазлива, страшно непредпазлива!

— Не, господине, успокойте се, никой не видя — заяви д’Артанян и разказа на господин дьо Тревил как беше станало това.

— О, жени, жени! — извика старият воин. — Познавам ви добре по романтичното ви въображение. Всичко тайнствено ви очарова. И така, вие сте видели ръката на кралицата, това е всичко. Вие ще срещнете кралицата и няма да я познаете. Тя ще ви срещне и няма да знае кой сте.

— Не, но благодарение на този диамант… — възрази момъкът.

— Слушайте — рече господин дьо Тревил, — искате ли да ви дам един съвет, добър, приятелски съвет?

— Ще ми направите чест, господине — отговори д’Артанян.

— Добре! Влезте при първия срещнат златар и му продайте този диамант на цената, която ви даде. Какъвто и скъперник да е той, винаги ще получите от него най-малко осемстотин пистола. Пистолите нямат име, млади момко, а този пръстен има страшно име, което може да издаде лицето, което го носи.

— Да продам този пръстен! Пръстенът, който ми е подарен от моята повелителка! Никога! — заяви д’Артанян.

— Тогава обърнете камъка навътре, нещастни безумецо, защото всеки знае, че един гасконски благородник не намира такива скъпоценности в ковчежето на своята майка.

— Значи вие мислите, че аз съм изложен на някаква опасност? — запита д’Артанян.

— Казвам ви, млади момко, че ако някой заспи върху мина със запален фитил, ще бъде в по-голяма безопасност в сравнение с вас.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян, който почваше да се тревожи от убедителния тон на господин дьо Тревил. — Дявол да го вземе, какво трябва да направя?

— Да бъдете нащрек винаги и за всичко. Кардиналът има отлична памет и дълга ръка. Повярвайте ми, ще ви устрои някоя клопка.

— Но каква?

— А! Отде да зная! Та той си служи с всички дяволски хитрини! Най-малкото нещо, което може да ви се случи, е да ви арестуват.

— Как? Ще посмеят ли да арестуват един човек, който е на служба при негово величество?

— Как не! Попречи ли им нещо да арестуват Атос! Във всеки случай, момко, повярвайте на един човек, който е от тридесет години в двореца: не бъдете много уверен във вашата безопасност, защото ще загинете. Напротив — и аз ви казвам — навсякъде виждайте врагове. Ако някой иска да се скара с вас, избегнете го, дори ако е десетгодишно дете. Нападнат ли ви денем или нощем, отстъпвайте, без да се срамувате. Минавате ли по мост, проверете дъските, да не би някоя да падне под краката ви. Минавате ли край къща, която се строи, погледнете нагоре, да не би някой камък да падне върху главата ви. Ако се прибирате късно, нека ви придружава слугата ви, и той да бъде въоръжен, ако разбира се сте сигурен в него. Пазете се от всички: от приятеля си, от брат си, от любовницата си, най-вече от любовницата си. Д’Артанян се изчерви.

— От любовницата си ли? — повтори той неволно. — Защо най-вече от нея, а не от някой друг?

— Защото любовницата е едно от любимите оръдия на кардинала — няма по-подходящо от нея: жената ще ви продаде за десет пистола, доказателство за това е Далила. Познавате Светото писание, нали?

Д’Артанян помисли за срещата, която му беше определила госпожа Бонасийо за същата вечер. Но трябва да кажем за чест на нашия герой, че лошото мнение, което имаше господин дьо Тревил за жените изобщо, не му вдъхна ни най-малко подозрение към хубавата му хазяйка.

— Но чакайте — каза господин дьо Тревил, — какво стана с тримата ви другари?

— Щях да ви попитам дали вие не сте научили нещо за тях?

— Нищо, господине.

— Е, аз ги оставих по пътя: Портос в Шантии, предстоеше му да се дуелира, Арамис в Кревкьор с куршум в рамото и Атос в Амиен, обвинен, че е фалшификатор на пари.

— Виждате ли? — рече господин дьо Тревил. — А вие как се избавихте?

— По чудо, господине, трябва да си призная, с рана в гърдите и след като забодох като пеперуда господин конт дьо Вард на пътя за Кале.

— Ето пак: дьо Вард е човек на кардинала, братовчед на Рошфор. Знаете ли какво, драги ми приятелю, хрумна ми една мисъл.

— Кажете, господине.

— На ваше място бих направил нещо.

— Какво?

— Докато Негово високопреосвещенство ме търси в Париж, бих се измъкнал тихомълком по пътя за Пикардия, да узная какво е станало с тримата ми другари. Дявол да го вземе! Те напълно заслужават това малко внимание от ваша страна.

— Съветът е добър, господине, утре ще замина.

— Утре? Защо не тая вечер?

— Тази вечер, господине, една неотложна работа ме задържа в Париж.

— Ах, млади момко! Млади момко! Някоя любовница, нали? Повтарям ви, пазете се: жената винаги ни е погубвала и ще ни погубва и в бъдеще. Послушайте ме, заминете тая вечер.

— Невъзможно е, господине!

— Вие значи сте дали дума?

— Да, господине.

— Тогава друг въпрос. Но обещайте ми, че ако не ви убият тая нощ, утре ще заминете.

— Обещавам ви.

— Имате ли нужда от пари?

— Имам още петдесет пистола. Мисля, че ще ми стигнат.

— Ами другарите ви?

— Мисля, че и те не са без пари. Когато излязохме от Париж, всеки имаше по седемдесет и пет пистола в джоба си.

— Ще ви видя ли, преди да заминете?

— Не, господине, не вярвам, освен ако не се случи нещо ново.

— Тогава добър път!

— Благодаря, господине.

И д’Артанян се сбогува с господин дьо Тревил, трогнат повече от когато и да било от чисто бащинските му грижи към мускетарите.

Той се отби последователно у Атос, у Портос и у Арамис. Никой от тях не се беше върнал. Нямаше ги и слугите им и не се знаеше нищо нито за едните, нито за другите.

Можеше да се осведоми за тях от любовниците им, но не познаваше нито любовницата на Портос, нито на Арамис. Атос пък нямаше любовница.

Като минаваше край гвардейските казарми, надникна в конюшнята: три коня от очакваните четири бяха пристигнали. Смаяният Планше ги чистеше и двата бяха вече готови.

— Ах, господине — започна Планше, като съзря д’Артанян, — много се радвам, че ви виждам!

— Защо, Планше? — запита момъкът.

— Имате ли доверие в нашия хазяин господин Бонасийо?

— Аз ли? Никак.

— А! И добре правите, господине.

— Но откъде ви хрумна такъв въпрос?

— Защото, докато разговаряхте с него, аз ви наблюдавах, без да ви чувам. Господине, лицето му измени два-три пъти цвета си.

— Ха!

— Вие не забелязахте това, защото мислехте за писмото, което получихте. А пък аз, напротив, необикновеният начин, по който пристигна това писмо в къщи, ме накара да бъда нащрек и не откъснах поглед от лицето му.

— И как ти се видя?

— Предателско, господине.

— Наистина ли?

— Освен това, щом се разделихте и кривнахте в напречната улица, господин Бонасийо взе шапката си, затвори вратата и се затича в обратна посока.

— Наистина, ти имаш право, Планше, всичко това ми изглежда много подозрително и бъди спокоен — няма да му платим наема, докато не си изясним напълно тази работа.

— Вие се шегувате, господине, но ще видите.

— Какво да се прави, Планше, каквото е писано, ще стане.

— Значи не се отказвате от разходката довечера?

— Тъкмо напротив, Планше, колкото повече ме е яд на господин Бонасийо, с толкова по-голямо желание ще отида на срещата, определена в писмото, което толкова много те тревожи.

— Тогава, господине, щом вашето решение е…

— Решението ми е непоколебимо, приятелю. И така, в девет часа бъди готов тук, в казармата. Ще дойда да те взема.

Планше, като видя, че вече няма никаква надежда да накара господаря си да се откаже от своето намерение, въздъхна дълбоко и започна да чисти третия кон.

А д’Артанян, който всъщност беше много предпазлив момък, вместо да се прибере в къщи, отиде да обядва у гасконския свещеник, който бе нагостил четиримата приятели с шоколад, когато бяха изпаднали в неволя.

XXIV ПАВИЛИОНЪТ

В девет часа д’Артанян беше в гвардейските казарми. Той свари Планше в пълна готовност. Четвъртият кон беше пристигнал.

Планше беше въоръжен с пушката си и с пистолет.

Д’Артанян беше с шпагата си и препаса два пистолета на пояса, после двамата яхнаха по един кон и се отдалечиха безшумно. Нощта беше мрачна и никой не ги видя, когато излизаха. Планше яздеше след господаря си на десетина крачки от него.

Д’Артанян пресече кейовете, излезе през вратата Конферанс и тръгна тогава по пътя за Сен Клу, който по онова време беше много по-хубав, отколкото сега.

Докато се намираха в града, Планше спазваше почтително разстоянието, което си беше наложил. Но щом пътят взе да става по-безлюден и по-тъмен, той започна постепенно да се приближава, така че, когато навлязоха в Булонската гора, той яздеше успоредно с господаря си. И наистина, трябва да признаем, че люшкането на големите дървета и проблясъците на лунната светлина в тъмните гъсталаци много го безпокояха. Д’Артанян забеляза, че със слугата му става нещо необикновено.

— Е, господин Планше — запита го той, — какво ви е?

— Не намирате ли, господине, че горите са като черкви?

— Защо, Планше?

— Защото и в едните, и в другите човек не смее да говори високо.

— Защо не смееш да говориш високо, Планше? Защото се боиш ли?

— Да, господине. Боя се да ме не чуе някой.

— Боиш се да не те чуят ли? Та нашият разговор е почтен, драги ми Планше, и никой не би могъл да ни укори.

— Ах, господине — продължи Планше, като се върна на главната си мисъл, — този господин Бонасийо има нещо хитро във веждите си и устните му се мърдат така отвратително!

— Кой дявол те кара да мислиш за Бонасийо?

— Човек мисли за каквото може, а не за каквото иска, господине.

— Защото си страхливец, Планше.

— Господине, не смесвайте предпазливостта със страха. Предпазливостта е добродетел.

— И ти си добродетелен, така ли, Планше?

— Какво блести там, господине, не е ли дуло на пушка? Да си наведем ли главите?

— Наистина — прошепна д’Артанян, като си спомни препоръките на господин дьо Тревил, — наистина, това животно в края на краищата ще ме уплаши.

И препусна в тръс.

Планше последва господаря си, като че ли беше негова сянка, и препусна край него.

— Цяла нощ ли ще яздим така, господине? — запита той.

— Не, Планше, защото ти вече пристигна.

— Как, пристигнах ли? А вие, господине?

— Аз ще продължа още няколко крачки.

— Сам ли ще ме оставите тук, господине?

— Боиш ли се, Планше?

— Не, искам само да ви забележа, господине, че нощта ще бъде много студена, че студът причинява ревматизъм, а слуга, който има ревматизъм, е жалък слуга особено за такъв подвижен господар като вас, господине.

— Добре, Планше, ако ти стане студено, влез в някоя от ония кръчми, които се виждат ей там, а в шест часа сутринта ме чакай пред вратата.

— Господине, аз изпих и изядох най-почтено парите, които ми дадохте тая сутрин, така че нямам нито пукната пара, в случай че ми стане студено.

— Вземи половин пистол. До утре.

Д’Артанян слезе от коня си, хвърли повода на Планше и се отдалечи бързо, като се загърна в мантията си.

— Божичко, колко ми е студено! — извика Планше, когато д’Артанян се скри от погледа му, и като бързаше да се стопли, той веднага отиде и почука на вратата на една къща, която беше накичена с всички отличителни белези на кръчма от предградията.

А д’Артанян, който беше свил в една напречна пътечка, повървя малко и стигна Сен Клу, но вместо да тръгне по главната улица, той свърна зад замъка, отби се в някаква съвсем странична уличка и скоро се намери пред посочения в писмото павилион. Той бе построен на съвсем пусто място. Голяма стена се издигаше от едната страна на уличката. В единия й ъгъл се намираше павилионът, а от другата страна на уличката плет пазеше от минувачите градинка, в дъното на която се гушеше бедна колиба.

Той беше стигнал вече на мястото на свиждането и понеже не му бяха казали да съобщи с някакъв знак за идването си, застана да чака.

Не се чуваше никакъв шум, сякаш се намираше на стотина левги от столицата. Д’Артанян се огледа назад и се опря на плета. Отвъд плета, градинката и колибата тъмна мъгла застилаше с диплите си безкрайното пространство, където спеше Париж, пустият, зинал Париж — пространство, където блестяха няколко светли точки, мрачни звезди в този ад.

Но за д’Артанян всяка гледка беше прекрасна, всички мисли се усмихваха, мракът беше прозрачен. Часът за срещата наближаваше.

И наистина след малко кулата на Сен Клу отмери бавно с широката си зинала паст десет удара.

Имаше нещо зловещо в тоя бронзов глас, който стенеше глухо в нощта.

Всеки удар — частица от очаквания час — отекваше звучно в сърцето на момъка.

Погледът му беше устремен в малкия павилион, построен на ъгъла на стената — всички прозорци бяха затворени с капаци с изключение на един единствен на горния етаж.

През този прозорец блестеше мека светлина и посребряваше трептящите листа на две-три липи, които се издигаха самотно извън парка. Навярно зад този малък, тъй нежно осветен прозорец го очакваше хубавата госпожа Бонасийо.

Люшкан от тази приятна мисъл, д’Артанян чака още половин час, без да проявява и най-малко нетърпение. Устремил поглед в уютната стаичка, той виждаше част от тавана със златна украса, която говореше за изяществото на останалата наредба на павилиона.

Часовникът на кулата Сен Клу удари десет и половина.

Този път, без д’Артанян да разбере защо, тръпка пробягна по жилите му. Може би започваше да го сковава студ и той взе чисто физическото чувство за душевно.

После му мина през ума, че не е прочел добре и че срещата е определена чак за единадесет часа.

Той се приближи до прозореца, застана под светлината, извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж — не се беше излъгал: срещата беше точно в десет часа.

Той се върна на мястото си. Безмълвието и самотата започнаха да го тревожат.

Удари единадесет часа.

Д’Артанян започна наистина да се бои да не се е случило нещо с госпожа Бонасийо.

Той плесна три пъти с ръце — обикновен сигнал на влюбените, — но никой, дори ехото, не му отговори. Тогава си помисли с досада, че младата жена може да е заспала, докато го е чакала.

Приближи до стената и се опита да се изкачи по нея, но стената беше скоро измазана и д’Артанян напразно си изпочупи ноктите.

В този миг той забеляза дърветата — светлината продължаваше да посребрява листата им и понеже едното дърво беше на пътя, той реши, че от клоните му ще може да надникне в павилиона.

Качването не беше трудно. Освен това д’Артанян беше двадесетгодишен и още помнеше ученическите си занимания. След миг той беше сред клоните и погледът му проникна през прозрачните стъкла в павилиона.

Нещо странно накара д’Артанян да настръхне цял — нежната светлина, неподвижната лампа осветяваха картина на ужасно безредие: едно от стъклата на прозореца беше счупено, вратата на стаята бе изкъртена и едното крило висеше на пантите си: маса, която навярно е била наредена с вкусна вечеря, лежеше с краката нагоре; счупени шишета, смачкани плодове бяха пръснати по пода. Всичко в стаята свидетелствуваше, че е имало жестока и отчаяна борба; на д’Артанян дори му се стори, че вижда сред необикновеното безредие парчета от разкъсани дрехи и няколко кървави петна по покривката и завесите.

Той побърза да слезе на земята, сърцето му биеше страшно — искаше да види дали няма да открие други следи от насилие.

Слабата приятна светлина продължаваше да блести в нощното безмълвие. Тогава д’Артанян видя нещо, което в началото не беше забелязал, защото нищо не го потикваше към такова проучване — утъпканата и разровена тук-там земя беше покрита с не много ясни дири от човешки стъпки и конски копита. Освен това колелата на някаква карета, която изглежда, беше дошла от Париж, бяха издълбали в меката почва дълбока следа, която завършваше при павилиона и се връщаше към Париж.

Д’Артанян продължи издирванията си и най-сетне намери край стената скъсана дамска ръкавица. Там, където не беше окаляна, тя беше безупречно чиста. Бе една от онези парфюмирани ръкавици, които влюбеният с удоволствие смъква от хубавата ръчичка.

Колкото повече д’Артанян продължаваше издирванията си, толкова по-ледена, по-обилна пот се лееше по челото му.

Ужасна тревога свиваше сърцето му, той се задъхваше; и все пак си казваше за успокоение, че може би павилионът няма нищо общо с госпожа Бонасийо, че младата жена му бе определила среща пред павилиона, а не в павилиона, че може би работата й или ревността на съпруга й я бяха задържали в Париж.

Но всички тези разсъждения се разбиваха, унищожаваха и разпръсваха от онова чувство на вътрешна болка, което понякога обхваща цялото ни същество и крещи високо, че над нас витае голямо нещастие.

Тогава д’Артанян сякаш обезумя: той се затича по широкия друм, мина по същия път, по който беше дошъл стигна до лодката и разпита лодкаря.

Към седем часа вечерта лодкарят превозил през реката жена, покрита с черна наметка, която най-грижливо гледала да не я познаят. Но тъкмо заради нейната предпазливост лодкарят й обърнал по-голямо внимание и забелязал, че жената е млада и хубава.

И тогава, както и днес, много млади и хубави жени ходеха в Сен Клу и гледаха никой да не ги познае, но д’Артанян не се усъмни нито за миг, че лодкарят е видял именно госпожа Бонасийо.

Д’Артанян използува лампата, която блещукаше в колибата на лодкаря, за да прочете още веднъж писмото на госпожа Бонасийо и да се увери, че не се е излъгал, че срещата е точно в Сен Клу, а не другаде, пред павилиона на господин д’Естре, а не на друга улица.

Всичко се надпреварваше да докаже на д’Артанян, че предчувствията му не го лъжат и че се е случило голямо нещастие.

Той се върна тичешком при замъка. Струваше му се, че през отсъствието му може да се е случило нещо ново в павилиона и че там го чакат нови доказателства.

Уличката беше все така пуста и същата спокойна и мека светлина се лееше от прозореца.

Д’Артанян се сети тогава за нямата и сляпа колиба, която навярно беше видяла нещо и която можеше да проговори.

Вратичката на оградата беше затворена, но той се прехвърли през плета и въпреки лая на вързаното куче се приближи до колибата.

Никой не отговори на първите му почуквания. Мъртва тишина цареше в колибата, както и в павилиона. Но тази колиба беше последната му надежда и той продължи да чука Скоро му се стори, че долови лек шум отвътре, плах шум, който сякаш сам трепереше да не го чуят.

Тогава д’Артанян престана да чука и започна да се моли с глас, изпълнен с толкова тревога и обещания, с толкова страх и любезност, че можеше да успокои и най-страхливия. Най-после стар прогнил капак се отвори или по-право се открехна и веднага се затвори, щом светлината на бледата лампа, която светеше в къта, освети ремъка, дръжката на шпагата и пистолетите на д’Артанян. Но колкото и бързо да стана това, д’Артанян успя да зърне главата на един старец.

— За бога! — извика той. — Изслушайте ме: чаках някого и той не идва. Умирам от безпокойство. Случило ли се е наоколо някакво нещастие? Кажете.

Прозорецът пак се отвори бавно и същото лице, само че по-бледо отпреди, се появи отново.

Д’Артанян разказа чистосърдечно какво се беше случило, без да споменава имена. Той каза как имал среща с една млада жена пред павилиона и как, понеже тя не дошла, той се покатерил на липата и при светлината на лампата видял безредието в стаята.

Старецът го изслуша внимателно, като правеше знак, че е именно така: после, когато д’Артанян свърши, той поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.

— Какво искате да кажете? — извика д’Артанян. — За бога, говорете, обяснете ми.

— Ах, господине — каза старецът, — не ме питайте нищо, защото ако ви кажа какво видях, положително ще ми се случи нещо лошо.

— Значи вие сте видели нещо? — попита д’Артанян. — В такъв случай, за бога — продължи той, като му хвърли един пистол, — кажете, кажете какво сте видели и аз ви давам честната си дума на благородник, че ще запазя в пълна тайна всяка ваша дума.

Старецът прочете толкова искреност и скръб по лицето на д’Артанян, че му направи знак да слуша, и заговори тихо:

— Беше около девет часа, чух някакъв шум на улицата и поисках да узная какво става, но като се приближих до вратичката, видях, че някой иска да влезе. Понеже съм беден и не се боя, че могат да ме оберат, отидох да отворя и видях трима мъже на няколко крачки от мене. В сянката стоеше впрегната карета и коне за езда. Конете явно принадлежаха на тримата мъже, които бяха облечени като благородници.

— Е, любезни господа? — извиках аз. — Какво желаете?

— Ти навярно имаш стълба — ми каза единият от тях, който изглеждаше водач на групата.

— Да господине, с нея бера плодовете си.

— Дай ни я и се прибери в къщи. Ето ти едно екю за безпокойството, което ти причиняваме. Само запомни, че ако продумаш дума за това, което видиш и което чуеш — а аз съм уверен, че колкото и да те заплашваме, ти ще гледаш и ще слушаш всичко, — свършено е с тебе. При тези думи той ми хвърли едно екю, аз го прибрах, а той взе стълбата ми. И наистина, след като затворих подир тях вратичката на плета, аз се престорих, че се прибирам в къщи, но излязох веднага през задната врата и се промъкнах в тъмното до бъзовия храст, откъдето можех да виждам всичко, без да ме видят.

— Тримата мъже бяха приближили съвсем безшумно каретата, те измъкнаха отвътре някакъв дребен, пълен, нисък, побелял човек, облечен в тъмни износени дрехи, който се изкачи предпазливо по стълбата, погледна крадешком в стаята, слезе безшумно и тихо прошепна:

„— Тя е!“

— Веднага мъжът, който беше говорил с мене, се приближи до вратата на павилиона, отвори я с ключ, който носеше у себе си, затвори я и пак изчезна; в същото време другите двама мъже се изкачиха по стълбата. Дребният старик стоеше до вратичката на каретата, кочияшът придържаше конете на каретата, а един слуга държеше конете на ездачите.

— Изведнъж страшни викове екнаха в павилиона, една жена изтича до прозореца и го отвори, сякаш искаше да се хвърли. Но щом забеляза двамата мъже, се дръпна назад. Двамата мъже скочиха след нея в стаята.

— После не видях вече нищо, но чух трясък от чупене на мебели. Жената крещеше и викаше за помощ. Но скоро виковете й бяха заглушени. Тримата мъже се приближиха до прозореца, носейки жената на ръце. Двамата слязоха по стълбата и я пренесоха в каретата, където дребният старец влезе след нея. Този, който беше останал в павилиона, затвори прозореца, излезе след малко през вратата и се увери, че жената е добре настанена в каретата; двамата му другари го чакаха вече на конете си и той се метна на седлото. Слугата зае пак мястото си при кочияша. Каретата бързо се отдалечи, съпровождана от тримата конници, и всичко се свърши. След това не видях и не чух вече нищо.

Потресен от тая толкова страшна новина, д’Артанян стоеше неподвижен и безмълвен, а всички демони на яростта и ревността бушуваха в сърцето му.

— Благороднико, — продължи старецът, на когото това безмълвно отчаяние положително правеше по-силно впечатление, отколкото виковете и сълзите, — хайде, не се отчайвайте. Те не я убиха, това е важното.

— Знаете ли поне горе-долу кой беше човекът, който ръководеше тази адска експедиция? — запита д’Артанян.

— Не го познавам.

— Но щом сте говорили с него, вие сте имали възможност да го видите!

— А, как изглежда ли искате да знаете?

— Да.

— Висок, слаб, мургав, с черни мустаци, черни очи, с външност на благородник.

— Той е! — извика д’Артанян. — Пак той! Вечно той! Изглежда, че той е моят демон! А другият?

— Кой?

— Ниският.

— О, той не е благородник, уверен съм в това: после, той нямаше шпага и другите се отнасяха към него без никакво уважение.

— Някой слуга — прошепна д’Артанян. — Ах, клетата жена! Клетата жена! Какво ли са направили с нея?

— Вие ми обещахте, че няма да ме издадете — напомни му старецът.

— И повтарям обещанието си, бъдете спокоен. Аз съм благородник. Благородникът има само една дума и аз ви дадох своята.

Д’Артанян тръгна със съкрушена душа по пътя към реката. Той ту не можеше да повярва, че това е била госпожа Бонасийо и се надяваше на другия ден да я намери в Лувър, ту се боеше да не е имала връзки с някой друг и ревнивецът да я е изненадал и отвлякъл. Той се губеше в догадки, измъчваше се, изпадаше в отчаяние.

— О, да бяха тук приятелите ми! — казваше си той. — Щях да имам поне някаква надежда да я намеря! Но кой знае какво е станало с тях самите!

Наближаваше полунощ. Трябваше да намери Планше. Д’Артанян влиза във всички кръчми, където забеляза слаба светлина. Никъде не намери Планше.

В шестата започна да мисли, че го търси напразно, Д’Артанян беше определил среща на слугата си чак в шест часа сутринта и той имаше право да иде, където си иска.

Освен това на младежа му мина през ума, че ако остане край мястото, където беше станало произшествието, можеше да разкрие нещо около тази тайнствена история. Както казахме, д’Артанян се спря в шестата кръчма, поръча си бутилка първокачествено вино, облакъти се на масата в най-тъмния ъгъл и реши да чака така, докато се съмне. Но и този път надеждите му бяха излъгани — макар и да беше наострил най-внимателно слух, сред клетвите, шегите и ругатните, разменяни между работниците, слугите и коларите, които съставяха това почтено общество, към което принадлежеше и той, не можа да чуе нищо, което да го насочи към следите на клетата отвлечена жена, с други думи, беше принуден, след като изпи бутилката, от нямане какво да прави и за да не буди подозрение, да се настани колкото е възможно по-удобно в някое кътче и да подремне малко. Д’Артанян, както си спомняме, беше двадесетгодишен, а на тая възраст сънят има неоспорими права, които той властно предявява дори над най-отчаяните сърца.

Към шест часа сутринта д’Артанян се събуди с онова неприятно чувство, което съпровожда обикновено началото на деня след зле прекарана нощ. Той бързо си оправи дрехите, опипа се, за да види дали не са използували съня му, за да го оберат, и като видя, че диамантът му е на пръста, кесията в джоба и пистолетите на пояса, стана, плати бутилката и излезе да види дали сутринта няма да бъде по-щастлив в търсене на слугата, отколкото през нощта. И наистина първото нещо, което забеляза във влажната и сивкава мъгла, беше честният Планше, който, хванал двата коня за поводите, го очакваше край вратата на малка, схлупена кръчма, пред която д’Артанян беше минал, без дори да подозира, че съществува.

XXV ПОРТОС

Вместо да се прибере право в къщи, д’Артанян скочи от коня пред вратата на господин дьо Тревил и се изкачи бързо по стълбата. Този път той беше решил да му разкаже всичко, което се беше случило. Навярно той щеше да му даде добри съвети за цялата тази работа. После, понеже господин дьо Тревил виждаше почти всеки ден кралицата, можеше да получи някои сведения за нещастната жена, която навярно заплащаше за предаността си към своята господарка.

Господин дьо Тревил изслуша разказа на младежа със сериозност, която доказваше, че той вижда в цялото това приключение нещо друго, не само любовна интрига. После, когато д’Артанян свърши, той каза:

— Хм! Отдалече личи, че тук има пръст Негово високопреосвещенство.

— Но какво да правя? — запита д’Артанян.

— Нищо, решително нищо засега, освен да напуснете Париж, както ви казах, колкото е възможно по-бързо. Ще видя кралицата, ще й разкажа подробностите по изчезването на тази клета жена, което навярно не й е известно. Тези подробности ще й подскажат нещо и може би като се върнете, ще мога да ви съобщя някоя добра новина. Разчитайте на мене.

Д’Артанян знаеше, че господин дьо Тревил, при все че е гасконец, нямаше навик да обещава и ако обещаеше нещо, изпълняваше повече, отколкото беше обещал. И той му се поклони, изпълнен с благодарност за миналото и бъдещето, а почтеният капитан, който от своя страна имаше голяма слабост към смелия и решителен момък, му стисна приятелски ръката и му пожела добър път.

Решен да изпълни още веднага съветите на господин дьо Тревил, д’Артанян тръгна към улица Гробарска, за да присъствува при събирането на вещите си. Като се приближи до къщата, той видя господин Бонасийо, застанал по халат на прага на вратата си. Д’Артанян си спомни веднага всичко, което му беше казал вечерта предпазливият Планше за подлия характер на неговия хазяин, и затова се вгледа по-внимателно в него, което не беше правил досега. И наистина освен жълтата и болезнена бледност, която показва разливане на жлъчката в кръвта и която всъщност можеше да бъде само случайна, д’Артанян забеляза нещо хитро и коварно в разположението на бръчките по лицето му. Измамникът не се смее, както честният човек, а лицемерът не плаче със сълзите на искрения човек. Всяка престореност е маска и колкото и сполучлива да е тази маска, винаги ще успееш да я различиш от истинското лице, ако се вгледаш малко по-внимателно в нея.

И на д’Артанян му се стори, че господин Бонасийо носи маска и дори че тази маска е извънредно противна.

И така, победен от отвращението си към този човек, той щеше да го отмине, без да му заговори, но както и предния ден господин Бонасийо го повика.

— Е, млади момко — каза му той, — изглежда, че прекарвате много приятни нощи? Седем часа сутринта, дявол да го вземе! Струва ми се, че изменяте малко установения обичай и че се прибирате в къщи, когато другите излизат.

— Вас не могат да ви укорят в същото, господин Бонасийо — отвърна младежът. — Вие сте образец на порядъчен човек. Разбира се, когато човек има млада и хубава жена, няма защо да гони щастието: щастието само идва при вас, нали, господин Бонасийо?

Бонасийо пребледня като мъртвец и се усмихна накриво:

— А-а! — рече той. — Вие сте шеговит събеседник. Но къде по дяволите, сте скитали тази нощ, млади човече? Изглежда, че преките пътеки не са били никак удобни?

Д’Артанян сведе очи към ботушите си, целите покрити с кал, но при това движение погледът му се пренесе върху обувките и чорапите на търговеца. Като че и те бяха газили в същата кал. И ботушите, и обувките имаха същите петна.

Тогава внезапна мисъл мина през ума на д’Артанян. Този дребен, пълен човек, нисък и побелял, тоя слуга, облечен в тъмни дрехи, към когото благородниците, които са съпровождали каретата, са се отнасяли без уважение, е бил самият Бонасийо. Мъжът е ръководил отвличането на жена си.

И д’Артанян бе обзет от страшно желание да стисне за гърлото търговеца и да го удуши. Но ние вече казахме, че той беше много предпазлив момък и се сдържа. Ала промяната, която се изписа на лицето му, беше толкова явна, че Бонасийо се изплаши и се опита да отстъпи. Но той стоеше точно пред вратата, която беше затворена, и тази пречка го принуди да остане на мястото си.

— Извинете, но вие се шегувате, почтени господине — каза д’Артанян. — Струва ми се, че ако моите ботуши трябва да бъдат почистени, на вашите обувки и чорапи също е необходима четка. И вие ли, господин Бонасийо, сте търсили любовни приключения? Ах, дявол да го вземе! Та това е съвсем непростимо за един мъж на вашата възраст, който на това отгоре има млада и хубава жена!

— Боже опази, не! — отвърна Бонасийо. — Вчера бях в Сен Манде, да събера сведения за една слугиня, която ми е крайно необходима, и понеже пътищата бяха лоши, домъкнах всичката тая кал, която нямах време да почистя.

Мястото, което Бонасийо посочи като цел на своето пътуване, беше ново доказателство, което подкрепи подозренията на д’Артанян. Бонасийо каза Сен Манде, защото Сен Манде и Сен Клу бяха в противоположни посоки.

Тази вероятност му беше първата утеха. Ако Бонасийо знаеше къде е жена му, д’Артанян винаги можеше, като употреби крайни средства, да принуди търговеца да развърже езика си и да издаде своята тайна. Оставаше само да превърне вероятността в увереност.

— Извинете, драги ми господин Бонасийо, че се отнасям с вас така направо — подзе д’Артанян, — но нищо не предизвиква така жаждата, както безсънието. Страшно съм жаден. Позволете ми да изпия чаша вода у вас. Такова нещо не се отказва на съседи.

Без да чака разрешение от събеседника си, д’Артанян влезе бързо в къщата и хвърли бегъл поглед върху леглото. Леглото не беше разтуряно. Бонасийо не си бе лягал. Значи се е прибрал само преди час-два. Придружил е жена си до мястото, където я бяха откарали, или поне до първата пощенска станция.

— Благодаря, господин Бонасийо, — рече д’Артанян, като изпи водата, — само това исках от вас. Сега ще се прибера в къщи и ще накарам Планше да изчисти ботушите ми, а като свърши, ще ви го пратя, ако искате, да изчисти и вашите обувки.

И той остави търговеца съвсем смаян от това странно сбогуване да се пита дали не е попаднал сам в примката. Горе на стълбата той срещна изплашения Планше.

— Ах, господине — извика Планше, щом забеляза господаря си. — Сега пък други работи! С нетърпение очаквам да се приберете.

— Какво има? — запита д’Артанян.

— Ох, господине, уверявам ви, да се убиете, няма да познаете кой беше тук, докато вас ви нямаше.

— Кога?

— Преди половин час, докато бяхте у господин дьо Тревил.

— Е, кой е идвал? Хайде говори!

— Господин дьо Кавоа.

— Господин дьо Кавоа ли?

— Лично той.

— Капитанът на гвардейците на негово високопреосвещенство?

— Той самият.

— Да ме арестува ли бе дошъл?

— Усъмних се, че е за това, господине, въпреки сладникавия му вид.

— Сладникав вид ли имаше, казваш?

— Да, господине, той беше също като мед.

— Истина ли?

— Каза, че идва от името на Негово високопреосвещенство, който ви желаел само доброто, да ви помоли да отидете с него в Пале Роял.

— Ти какво му отговори?

— Че това е невъзможно, понеже вие не сте у дома си, както той сам можа да се увери.

— И какво каза той?

— Да се отбиете непременно при него днес. После добави съвсем тихо: „Кажи на своя господар, че Негово високопреосвещенство е много добре разположен към него и че от това свиждане може би зависи съдбата му“.

— Примката е доста неумела за кардинала — забеляза усмихнат момъкът.

— И аз забелязах, че има примка, и отговорих, че много ще съжалявате, когато се върнете.

— „Къде отиде той?“ — запита господин дьо Кавоа.

— В Троа, в Шампан — отвърнах му аз.

— А кога замина?

— Снощи.

— Планше, приятелю — прекъсна го д’Артанян, — ти наистина си безценен човек.

— Нали разбирате, господине? Мислех, че ако желаете да видите господин дьо Кавоа, винаги ще имате възможност да ме опровергаете, като кажете, че никъде не сте заминавал. В такъв случай аз ще мина за лъжец, а понеже не съм благородник, на мене ми е позволено да лъжа.

— Успокой се, Планше, ще си запазиш името на човек, който казва истината. След четвърт час заминаваме.

— Това мислех да ви посъветвам и аз, господине. А къде ще отидем, ако смея да попитам?

— Дявол да го вземе, в посока, противоположна на тази, в която си казал, че съм заминал. Всъщност не бързаш ли да разбереш какво е станало с Гримо, Мускетон и Базен, както аз бързам да узная какво е станало с Атос, Портос и Арамис?

— Разбира се, господине — каза Планше, — и ще замина, като пожелаете. Мисля, че засега въздухът в провинцията ще бъде по-подходящ за нас, отколкото парижкият въздух, и тъй…

— И тъй, стягай се за път, Планше, и да вървим. Аз ще изляза пръв, с ръцете в джобовете, за да не будя подозрение. Ще ме намериш в гвардейските казарми. А, добре, че се сетих, Планше, мисля, че имаш право по отношение на нашия хазяин — той наистина е страшен негодник.

— Аха! Вярвайте ми, господине, когато ви кажа нещо. Аз познавам хората по лицето, да знаете!

Д’Артанян слезе пръв, както се бяха сговорили. После, за да няма в какво да се укорява, той се отправи за последен път към квартирите на тримата си другари. Нямаше никакво известие от тях. Само едно парфюмирано писмо с изискан и дребен почерк беше пристигнало за Арамис. Д’Артанян прибра писмото. След десет минути Планше намери господаря си в конюшните на гвардейските казарми. За да не губят време, д’Артанян бе оседлал сам коня си.

— Добре — каза той на Планше, когато слугата привързваше куфара. — Оседлай сега другите три коня и да вървим.

— Мислите ли, че ще стигнем по-бързо, ако всеки от нас води по два коня? — хитро запита Планше.

— Не, глупав шегобиецо — отвърна д’Артанян, — но с нашите четири коня ще успеем да доведем тримата си приятели, ако разбира се, ги намерим живи.

— Това ще бъде голямо щастие — додаде Планше. — Но в края на краищата не бива да губим надежда в божието милосърдие.

— Амин — рече д’Артанян и яхна коня си.

И двамата излязоха от гвардейските казарми и тръгнаха в противоположни посоки, тъй като единият трябваше да напусне Париж през Лавилетската врата, а другият — през Монмартърската и да се срещнат отвъд Сен Дени — стратегическа маневра, която бе изпълнена с еднаква точност и от двамата и се увенча с блестящ успех. Д’Артанян и Планше навлязоха заедно в Пиерфит.

Трябва да кажем, че Планше беше по-смел денем, отколкото нощем.

Но вродената му предпазливост не го изоставяше нито за миг. Той не беше забравил нито една от злополуките при първото пътешествие и смяташе за враг всеки, когото срещнеше по пътя. Затова държеше непрестанно шапката си в ръка — д’Артанян го мъмреше строго, тъй като се боеше да не би тази излишна учтивост да стане причина да го вземат за слуга на някоя незначителна особа.

Дали защото минувачите бяха действително трогнати от учтивостта на Планше, или пък този път никой не беше изпречен на пътя на д’Артанян, но нашите двама пътници стигнаха без никакви приключения в Шантии и отседнаха в странноприемницата Гран Сен Мартен, където се бяха спрели и при първото си пътуване.

Съдържателят, като видя млад човек, последван от слуга и от два запасни коня, пристъпи почтително на прага. Д’Артанян беше изминал вече единадесет левги и сметна, че е редно да се спре независимо от това, дали Портос се намира в странноприемницата, или не. После може би не беше много разумно да запита изведнъж какво е станало с мускетаря. Ето защо д’Артанян, без да задава каквито и да било въпроси, слезе, повери конете на слугата си и влезе в стаичка, предназначена за посетители, които желаят да останат сами. Той поръча на съдържателя бутилка най-добро вино и колкото е възможно по-добра закуска — поръчката подсили доброто мнение, което съдържателят си беше съставил за пътника от пръв поглед.

Поръчките на д’Артанян бяха изпълнени с чудна бързина.

В гвардейския полк служеха най-знатните благородници в кралството и д’Артанян, придружен от слуга и четири великолепни коня, не можеше да не направи впечатление въпреки скромната си униформа. Съдържателят пожела да му прислужва сам. Като видя това, д’Артанян поръча две чаши и поведе следния разговор:

— Слушайте, любезни стопанино, — рече д’Артанян, като напълни двете чаши, — поръчах ви от най-хубавото вино и ако сте ме излъгали, ще бъдете наказан със собствения си грях, защото аз не обичам да пия сам и вие ще пиете с мене. Вземете тази чаша и да пием. Е, за кого да пием най-напред, за да не засегнем честолюбието на никого? За преуспяването на вашето заведение!

— Ваше благородие, вие ми правите чест — отвърна съдържателят — и аз ви благодаря най-искрено за доброто пожелание.

— Не се заблуждавайте — каза д’Артанян. — в моята наздравица има може би повече себелюбие, отколкото предполагате: само в заведенията, които преуспяват, човек може да бъде добре посрещнат. В странноприемниците, които западат, няма никакъв ред и пътникът става жертва на затрудненията на стопанина. А аз пътувам често, особено в този край, и бих желал всички заведения да процъфтяват.

— Наистина, господине — забеляза съдържателят, — струва ми се, че не за пръв път имам честта да ви видя.

— О! Аз съм минавал може би десетина пъти през Шантии и съм се отбивал най-малко три-четири пъти при вас. Чакайте, бях тук горе-долу преди десет или дванадесет дни. Водех свои приятели — мускетари — и един от тях се спречка с някакъв чужденец, с някакъв непознат, с човек, който търсеше повод да се скара с него.

— Ах, да, наистина! — каза съдържателят. — Много добре си спомням. Ваше благородие, вие говорите за господин Портос, нали?

— Точно така се казваше моят спътник. Боже мой, драги стопанино, кажете, да не му се е случило някакво нещастие?

— Ваше благородие, навярно сте забелязали, че той не можа да продължи пътя си.

— Да, наистина, той ни обеща да ни настигне, но не го видяхме повече.

— Той ни направи честта да остане тук.

— Как! Направи ви честта да остане тук ли!

— Да, господине, в тая странноприемница. Ние дори сме много разтревожени.

— За какво?

— За някои разноски, които направи.

— Е, той ще си плати разноските, които е направил.

— Ах, господине, вие наистина ми вливате балсам в душата. Ние му оказахме много голямо доверие, а ето че и тая сутрин лекарят ни заяви, че ако господин Портос не му плати, й ще си иска парите от мене, защото аз съм пратил да го повикат.

— Но Портос ранен ли е?

— Не мога да ви кажа, господине.

— Как да не можете да ми кажете? Та вие би трябвало да сте най-добре осведомен.

— Така е, господине, но при нашето положение ние не казваме всичко, каквото знаем, особено когато сме предупредени, че с главата си ще заплатим за езика си.

— Добре. Мога ли да видя Портос?

— Разбира се, господине. Изкачете се по стълбата на горния етаж и почукайте на номер първи. Само че предупредете, че сте вие.

— Как, да предупредя, че съм аз ли?

— Да, защото може да ви сполети някое нещастие.

— Какво нещастие може да ме сполети?

— Господин Портос може да ви вземе за някой от прислугата и в изблик на гняв да ви промуши с шпагата си или да ви пръсне черепа.

— Но какво сте му направили?

— Искахме му пари.

— Ах, дявол да го вземе, разбирам! Портос много зле посреща такива искания, когато няма пари. Но аз зная, че той трябва да има пари.

— И ние мислехме така, господине. Понеже в нашето заведение всичко е редовно и всяка седмица правим сметките си, на осмия ден му представихме сметката, но изглежда, че сме попаднали в лошо време, защото само като му споменахме за това, той ни изпрати по дяволите. Истина вечерта беше играл.

— Как, игра ли вечерта? А с кого?

— Боже мой, не го познавам! О, някакъв благородник, които минаваше оттук и на когото той предложи да изиграят една партия ландскнехт11.

— Така, така. Нещастникът навярно всичко е изгубил.

— Дори и коня си, господине, защото когато непознатия си тръгна, видяхме, че слугата му оседлава коня и на господин Портос. Забелязахме му това, но той ни каза да не се бъркаме в чужди работи и че конят е негов. Предупредихме веднага господин Портос за станалото, но той заявил, че ние сме негодници, щом се съмняваме в думата на един благородник, и че щом той казвал, че конят е негов, значи наистина е негов.

— Такъв си е Портос — прошепна д’Артанян.

— Тогава — продължи съдържателят — поръчах да му кажат, че щом не можем да се разберем по въпроса за плащането, аз се надявам, че той ще бъде поне така любезен да удостои с вниманието си моя събрат, собственика на „Златния орел“. Но господин Портос ми отговори, че моята странноприемница е по-добра и би желал да остане тук. Този отговор беше много ласкав и аз не можех да настоявам да си отиде. Помолих го само да ми освободи стаята, която е най-хубавата в странноприемницата, и да се задоволи с удобна стаичка на третия етаж. Но на това господин Портос отговори, че всеки момент очаква любовницата си, която била една от най-високопоставените придворни дами, и затова трябвало да разбера, че стаята, която той ми прави честта да заема, е все пак много бедна за такава особа. Но макар и да бях съгласен с правдивостта на неговите думи, реших, че трябва да настоявам. Ала без дори да си направи труд да спори с мене, той взе пистолета си, сложи го на нощната масичка и заяви, че при първата дума за каквото и да било преместване вътре или вън от странноприемницата ще пръсне черепа на този, който има неблагоразумието да се бърка в работи, които засягат само него. И оттогава, господине, никой не влиза в стаята му освен неговия слуга.

— Как? Мускетон тук ли е?

— Да, господине. Върна се пет дни след заминаването си, и то в много лошо настроение. Изглежда, че и той е имал неприятности по пътя. За нещастие той е по-пъргав от своя господар и заради него превръща всичко наопаки, а понеже мисли, че могат да му откажат това, което иска. Взема, без да пита, всичко, що му е необходимо.

— Вярно — потвърди д’Артанян, — винаги съм забелязвал у Мускетон рядка преданост и съобразителност.

— Възможно е, господине, но представете си, че ми се случи само четири пъти годишно да имам работа с такава съобразителност и преданост — ще се разоря.

— Не, защото Портос ще ви плати.

— Хм! — измънка недоверчиво съдържателят.

— Той е любимец на една много знатна дама, която няма да го остави в затруднение заради някаква дребна сума като тази, която ви дължи.

— Ако смеех да кажа какво мисля по този въпрос…

— Какво мислите?

— Ще кажа нещо повече: какво зная.

— Какво знаете?

— Дори в какво съм уверен.

— В какво сте уверен, да чуем?

— Щях да кажа, че зная каква е тази дама.

— Вие ли?

— Да, аз.

— Отде я познавате?

— О, господине, ако можех да се доверя на вашата сдържаност…

— Говорете, давам ви честната си дума на благородник, че няма да се разкайвате за доверието си.

— Господине, вие разбирате, че безпокойството кара хората да вършат много неща, нали?

— Какво извършихте вие?

— О, всъщност нищо, което превишава правата на един кредитор.

— Кажете най-после!

— Господин Портос ни даде едно писмо за тази дукеса, като ни поръча да го предадем в пощата. Слугата му не беше още пристигнал. Понеже не можеше да излиза от стаята си, трябваше по неволя да натовари нас с тази поръчка.

— После?

— Вместо да пратя писмото по пощата, което никога не е много сигурно, използувах случая, че един мой слуга отиваше в Париж и му поръчах да предаде писмото лично на дукесата. С това изпълнявах и желанието на господин Портос, който толкова много се безпокоеше за това писмо, нали така?

— Приблизително.

— Е, господине, знаете ли каква е тая знатна дама?

— Не, чувал съм Портос да говори за нея, това е всичко.

— Знаете ли каква е тази мнима дукеса?

— Повтарям ви, не я познавам.

— Една стара прокурорша от Шатле, господине, казва се госпожа Кокнар, най-малко петдесетгодишна е, а пък се преструва, че ревнува. Вижда ми се също много чудно една принцеса да живее на улица Мечкарска.

— Отде знаете това?

— Тя много се разсърдила, като получила писмото, казала, че господин Портос е лекомислен и че пак са го ранили заради някоя жена.

— Значи той е ранен?

— О, боже мой, какво казах?

— Казахте, че Портос е ранен.

— Да, но той изрично ми забрани да казвам това.

— Защо?

— Защо! Той, господине, се хвалеше, че ще надупчи чужденеца, с когото го оставихте да се разправя, а тъкмо обратното, непознатият го просна на земята въпреки цялото му самохвалство. И понеже господин Портос е много тщеславен човек — но не и към дукесата, която мислеше да трогне, като й разкаже за приключението си, — не иска да признае на никого, че е бил ранен с шпага.

— Така значи, ударът от шпага го задържа в леглото?

— И какъв майсторски удар, уверявам ви! Душата на вашия приятел трябва да е сраснала с тялото му.

— Вие там ли бяхте?

— Последвах ги от любопитство, господине, и видях двубоя, без противниците да ме видят.

— И как стана всичко, кажете!

— О, много набързо, уверявам ви. Застанаха в позиция. Непознатият нападна, и то толкова бързо, че когато господин Портос се опита да парира, шпагата вече се беше забила три пръста в гърдите му. Той падна по гръб. Непознатият веднага опря шпагата си на гърлото му и господин Портос, като видя, че животът му е в ръцете на неговия противник, се призна за победен. Тогава непознатият го запита за името му и като разбра, че се казва господин Портос, а не господин д’Артанян, подаде му ръка, доведе го до странноприемницата, метна се на коня си и изчезна.

— Значи непознатият е искал да се бие с господин д’Артанян?

— Изглежда, да.

— А знаете ли какво е станало с него?

— Не. Не бях го виждал никога дотогава, не съм го виждал и след това.

— Много добре. Зная всичко, което ми беше необходимо. А сега казвате, че Портос е на горния етаж, в стая номер първи, нали?

— Да, господине, най-хубавата стая в странноприемницата ми. Стая, която вече десет пъти имах възможност да дам под наем.

— О, успокойте се — засмя се д’Артанян. — Портос ще ви плати с парите на дукеса Кокнар.

— О, господине! Все едно дали е прокурорша или дукеса, само дано развърже кесията си. Но тя е отговорила решително, че са й омръзнали исканията и изневерите на господин Портос и че няма да му прати пукната пара.

— Предадохте ли отговора й на своя наемател?

— Боже пази, господине! Той щеше да разбере как сме изпълнили поръчката му.

— И така, значи той все още очаква да получи пари?

— О, боже мой, да! Вчера пак писа. Но този път слугата му занесе писмото в пощата.

— И вие казвате, че прокуроршата е стара и грозна!

— Най-малко на петдесет години, господине, и никак не е хубава според думите на Пато.

— В такъв случай бъдете спокоен, в края на краищата тя ще се трогне. Пък и Портос не може да ви дължи бог знае колко.

— Как да не може! Дължи вече двадесетина пистола без дълга на лекаря! Та той не се лишава от нищо! Вижда се, че е привикнал да живее добре.

— Е, ако любовницата му го изостави, той ще намери приятели, уверявам ви в това. И така, любезни стопанино, не се тревожете за нищо и продължавайте да полагате за него всички грижи, които изисква състоянието му.

— Господине, вие ми обещахте да не казвате за прокуроршата и да не споменавате нито дума за раната му.

— Разбрахме се: нали ви дадох честна дума.

— О, той ще ме убие, знаете ли!

— Не бойте се, дяволът не е толкова черен, колкото изглежда.

Като каза тия думи, д’Артанян се качи по стълбата и остави съдържателя малко поуспокоен по въпроса за двете неща, на които, както изглежда, много държеше: парите и живота.

Горе, на най-личната врата в коридора, беше написана с черно мастило грамадна цифра 1. Д’Артанян почука веднъж и при поканата да влезе, която чу отвътре, влезе.

Портос лежеше и играеше с Мускетон на карти, за да поддържа привичката. В същото време на огъня се печаха, нанизани на шиш, яребици, а от двете страни на голямото огнище на два котлона кипяха две тенджери, откъдето се носеше смесената миризма на задушен заек и риба с винен сос, които приятно дразнеха обонянието. Освен това писалището и мраморната плоча на един скрин бяха покрити с празни бутилки.

Като видя приятеля си, Портос нададе радостен вик, а Мускетон стана почтително, отстъпи му мястото си и отиде да понагледа двете тенджери, които, изглежда, се намираха лично под негово наблюдение.

— Ах, дявол да го вземе, вие ли сте! — каза Портос на д’Артанян. — Добре дошъл и извинявайте, че не ставам да ви посрещна. Но — добави той, като го погледна с известно безпокойство — знаете ли какво ми се случи?

— Не.

— Нищо ли не ви каза стопанинът?

— Попитах за вас и се качих право горе.

Портос сякаш си отдъхна по-свободно.

— Какво ви се е случило, драги Портос? — продължи д’Артанян.

— Да, случи се така, че като нападнах противника, когото бях промушил вече три пъти с шпагата си и исках да го довърша с четвъртия удар, спънах се в един камък и си навехнах коляното.

— Истина ли?

— Кълна се в честта си! Щастие е имал оня безделник, защото инак щях да го убия на място, уверявам ви.

— И какво стана с него?

— О, не зная нищо! Малко ли му беше? Замина си, изчезна като дим. А с вас, драги ми д’Артанян, какво се случи?

— Значи това навехване, драги ми Портос, ви задържа в леглото? — продължи д’Артанян.

— Боже мой, да! То е причината, но след няколко дни ще бъда на крак!

— Че защо не наредихте да ви пренесат в Париж? Тук навярно страшно скучаете?

— Това мислех и аз. Но, драги ми приятелю, трябва да ви призная нещо.

— Какво?

— Понеже наистина страшно скучаех, както казахте и вие, а имах в джоба си седемдесет и петте пистола, които ми бяхте дали, поканих в стаята си, за да се развлека, един минаващ благородник и му предложих да поиграем със зарове. Той прие и повярвайте, моите седемдесет и пет пистола преминаха от моя джоб в неговия, да не говорим за коня ми, който също отиде като прибавка. А вие как сте, драги д’Артанян?

— Какво да се прави, драги ми Портос — въздъхна д’Артанян, — на човек не може да му върви във всичко. Нали знаете поговорката: „Нещастен в играта, щастлив в любовта“. Вие сте много щастлив в любовта и играта си отмъщава. Но какво са за вас превратностите на съдбата! Нали имате, щастливец такъв, нали имате своята дукеса, която винаги ще ви се притече на помощ?

— Да, но знаете ли, драги ми д’Артанян, че никак не ми върви — рече съвсем добродушно Портос. — Писах й да ми прати някакви си петдесет луи12, които са ми крайно необходими при положението, в което се намирам…

— Е, и?

— И… трябва да е в именията си, защото не ми отговори.

— Истина ли?

— Да. Вчера пак й пратих писмо, още по-настойчиво от първото. Но да поговорим за вас, драги приятелю. Бях започнал, право да ви кажа, да се тревожа за вас.

— Стопанинът на заведението, както изглежда, се грижи много за вас, драги ми Портос — подхвърли д’Артанян, като посочи пълните тенджери и празните бутилки.

— Ами, ами! — отвърна Портос. — Преди три-четири дена този нахал ми представи сметката, но аз го изгоних заедно със сметката му. Така че тук съм, тъй да се каже, нещо като победител, един вид завоевател. И както виждате, понеже се боя винаги от нападение, въоръжен съм до зъби.

— Все пак, изглежда, че от време на време излизате от крепостта — засмя се д’Артанян.

И той посочи с пръст бутилките и тенджерите.

— Не, не аз, за съжаление! — рече Портос. — Това проклето коляно ме задържа в леглото, но Мускетон проучва местността и носи припаси. Мускетон, приятелю — продължи Портос, — както виждате, имаме подкрепление и трябва да се увеличи продоволствието!

— Мускетон — каза д’Артанян, — трябва да ми направите една услуга.

— Каква, господине?

— Да съобщите вашия способ на Планше. Може и аз да изпадна в обсадно положение и ще ми бъде приятно да имам същите облаги, с които удостоявате своя господар.

— Боже мой, господине — отвърна скромно Мускетон. — Няма нищо по-просто от това. Трябва само да си сръчен, това е всичко. Аз съм отраснал на село, а баща ми през свободното си време се занимаваше по малко и с бракониерство.

— А през останалото време какво правеше?

— Той имаше занаят, господине, който винаги съм смятал за много доходен.

— Какъв занаят?

— Това беше по време на войните между католиците и хугенотите и понеже виждаше, че католиците изтребват хугенотите, а хугенотите изтребват католиците, и всичко това в името на вярата, той си измисли една смесена вяра, която му позволяваше да бъде ту католик, ту хугенот. Разхождаше се обикновено с пушка на рамо зад плетищата, покрай пътищата и видеше ли насреща си сам католик, протестантската вяра веднага надделяваше в душата му, той насочваше пушката срещу пътника, после, когато той се приближеше на десетина крачки от него, повеждаше разговор, който почти винаги свършваше с това, че пътникът му оставяше кесията си, за да спаси живота си. Разбира се, когато видеше хугенот, обхващаше го такава гореща любов към католическата вяра, че не можеше да разбере как преди четвърт час е могъл да се съмнява в превъзходството на нашата света религия. Защото аз съм католик, господине, тъй като баща ми, верен на принципите си, беше направил големия ми брат хугенот.

— И как завърши този достоен човек? — запита д’Артанян.

— О, много зле, господине. Един ден той попаднал в някакъв ров между един хугенот и един католик, с които имал вече работа, и го познали и двамата. Така че те се съюзили срещу него и го обесили на едно дърво. После дойдоха да се похвалят със славната си постъпка в кръчмата в първото село по пътя им, където аз и брат ми пиехме.

— А вие какво направихте? — попита д’Артанян.

— Оставихме ги да си приказват — продължи Мускетон. — После, като излязоха от кръчмата, те тръгнаха в различни посоки и брат ми заседна на пътя на католика, а аз на протестанта. След два часа всичко беше свършено и двамата си разчистихме сметките, като се възхищавахме от предвидливостта на клетия си баща, който беше взел мерки да възпита всеки от нас в различна вяра.

— Наистина, Мускетон, ако се съди по думите ви, баща ви трябва да е бил много умен юначага. Вие казвате, че през свободното си време този почтен човек се е занимавал с бракониерство, така ли?

— Да, господине, и той ме научи да поставям примки и да хвърлям въдица. Затова, когато видях, че този негодник стопанинът, ни храни с лошо месо, добро само за простаци, а съвсем неподходящо за нашите нежни стомаси, върнах се към стария си занаят. Като се разхождах в гората на принца, аз поставях примки там, където имаше следи от дивеч, а като се излягах край бреговете на езерата на Негово височество, хвърлях въдица. И сега благодарение на това, господине, ние имаме всичко, както сам можете да се уверите в това: и яребици, и зайци, и шарани, и змиорки — лека и питателна храна, подходяща за болни.

— Но виното? — запита д’Артанян. — Кой доставя виното? Стопанинът ли?

— Как да ви кажа — и да, и не.

— Как така и да, и не?

— Вярно е, че той го доставя, но не знае, че има тая чест.

— Обяснете, Мускетон, вашият разговор е изпълнен с поучителни неща.

— Ето какво, господине. През моите пътешествия случайно се срещнах с един испанец, който беше видял много страни, а между другото и Новия свят.

— Какво общо може да има Новият свят с бутилките, които са на писалището и на скрина?

— Търпение, господине, всичко ще дойде по реда си.

— Имате право, Мускетон, осланям се на вас и слушам.

— Този испанец имаше слуга, който го придружавал в пътуването му в Мексико. Слугата беше от моя край и ние много бързо се сдружихме, още повече, че и характерите ни в много отношения си схождаха. И двамата обичахме най-много лова и той ми разправяше как в пампасите местните жители ловели тигри и бикове с обикновени примки, които хвърляли на шията на тия страшни животни. В началото не ми се вярваше, че може да се стигне до такава ловкост, да хвърляш от двадесет-тридесет крачки края на едно въже, където пожелаеш, но пред доказателствата скоро трябваше да се признае правдивостта на разказа. Приятелят ми поставяше бутилка на тридесет крачки и при всяко хвърляне улавяше гърлото й с примката. Започнах да се упражнявам и понеже природата ме е надарила с някои и други способности, днес хвърлям ласото не по-зле от който и да било мексиканец. Е, разбирате ли? Нашият стопанин има претъпкана изба, само че ключът е винаги в джоба му. Но избата има прозорче. През това прозорче аз хвърлям ласото и понеже сега зная къде е най-хубавото местенце, оттам черпя виното. Ето, господине, каква е връзката между Новия свят и бутилките, които са на скрина и писалището. Сега искате ли да опитате нашето вино и да ми кажете без предубеждение добро ли е то или не?

— Благодаря, приятелю, благодаря. Съжалявам, но току-що закусих.

— Хайде, Мускетон — каза Портос, — сложи масата и докато ние с тебе закусваме, д’Артанян ще ни разкаже какво се е случило с него през тия десет дни, откакто ни напусна.

— С удоволствие — съгласи се д’Артанян.

Докато Портос и Мускетон закусваха с апетит на оздравяващи и с братска сърдечност, която сближава хората в нещастие, д’Артанян разказа как раненият Арамис е бил принуден да остане в Кревкьор, как е оставил Атос в Амиен да се бори срещу четирима души, които го обвинили, че е фалшификатор на монети, и как самият той, д’Артанян, е бил принуден да продупчи корема на конт дьо Вард, за да се добере до Англия.

Но тук свърши откровеността на д’Артанян. Той добави само, че на връщане от Англия е довел четири великолепни коня — един за себе си и по един за приятелите си. Накрая каза на Портос, че определеният за него кон е вече в конюшнята на странноприемницата.

В този миг влезе Планше. Той съобщи на господаря си, че конете вече са добре отпочинали и че могат да тръгнат и вечерта да пренощуват в Клермон.

Понеже д’Артанян беше вече почти спокоен за Портос и бързаше да узнае какво е станало с другите двама приятели, той подаде ръка на болния и го уведоми, че отива да продължи издирванията си. И понеже смята да се върне по същия път, ако след седем-осем дни Портос бъде още в странноприемницата „Гран Сен Мартен“, ще го вземе, като мине.

Портос отговори, че по всяка вероятност коляното му няма да му позволи да си замине по-рано. Освен това той трябваше да остане в Шантии, за да чака отговор от дукесата си.

Д’Артанян му пожела бърз и благоприятен отговор. Повери отново Портос на Мускетон и след като плати на съдържателя, тръгна на път с Планше, освободен вече от единия запасен кон.

XXVI ТЕЗАТА НА АРАМИС

Д’Артанян не спомена нищо на Портос нито за раната, нито за прокуроршата му. Макар и млад, нашият беарнец беше много умен. И така, той се престори, че вярва всичко, което му разказва тщеславният мускетар, убеден, че никоя дружба не може да устои пред разкриването на една тайна, особено когато тази тайна засяга самолюбието. После човек винаги има известно нравствено превъзходство над онези, чийто живот познава. А д’Артанян в плановете си за бъдещи интриги и решен да направи от приятелите си оръдия за собствения си успех, д’Артанян беше доволен, че събира предварително в ръката си невидимите нишки, с помощта на които смяташе да ги ръководи.

Но из целия път дълбока скръб свиваше сърцето му. Той мислеше за младата и хубава госпожа Бонасийо, която трябваше да го възнагради за предаността му. Но нека побързаме да кажем, че тая скръб на младия човек не произлизаше толкова от съжалението за изгубеното щастие, колкото от страха, който изпитваше, да не би някакво нещастие да сполети клетата жена. За него, а в това нямаше никакво съмнение, тя беше жертва на отмъщението на кардинала, а както е известно, отмъщенията на негово високопреосвещенство бяха ужасни. По какъв начин беше спечелил благоволението на министъра, той сам не знаеше и навярно капитанът на гвардейците, Господин дьо Кавоа, щеше да му открие това, ако го беше намерил в къщи.

Нищо не убива така времето и не скъсява пътя, както една мисъл, която поглъща всецяло този, който размишлява. Външният живот прилича тогава на сън, а тази мисъл е неговото съновидение. Под нейно влияние времето няма вече мярка, пространството няма вече разстояние. Тръгваш от едно място, пристигаш на друго — ето всичко. От изминатото разстояние в паметта ти не остава нищо — само някаква смътна мъгла, в която се губят хиляди неясни представи за дървета, планини и гледки. Обзет от такива видения, д’Артанян измина, без да пришпорва коня си, шестте или осемте левги, които отделят Шантии от Кревкьор, и стигна в селото, без да си спомня нищо от онова, което бе срещнал по пътя. Едва там се опомни, разтърси глава, съзря странноприемницата, където беше оставил Арамис, подкара коня си в тръс и спря пред вратата.

Този път не го посрещна мъж, а жена. Д’Артанян беше физиономист, той обхвана с поглед пълното и доволно лице на съдържателката и разбра, че няма нужда да се преструва и че няма защо да се бои от такава весела жена.

— Любезна госпожо, — запита я д’Артанян, — можете ли да ми кажете какво стана с един мой приятел, когото бяхме принудени да оставим тук преди дванадесетина дни?

— Хубав, двадесет и три, двадесет и четири годишен младеж, тих, любезен, строен, така ли?

— Да, и ранен в рамото, нали?

— Да, да.

— Точно той.

— Е, господине, той е още тук.

— Ах, дявол да го вземе, любезна госпожо! — извика Д’Артанян, като скочи от коня си и хвърли поводите на Планше. — Вие ми връщате живота. Къде е скъпият Арамис, да го прегърна. Защото, право да ви кажа, бързам да го видя по-скоро.

— Извинете, господине, но се съмнявам дали ще може да ви приеме сега.

— Защо? Да не е с жена?

— Исусе Христе! Какво говорите! Бедното момче! Не, господине, не е с жена.

— С кого е тогава?

— Със свещеника от Мондидие и с игумена на йезуитския манастир в Амиен.

— Боже мой! — извика д’Артанян. — Да не би клетият момък да е по-зле?

— Не, господине, напротив. Но вследствие болестта той бе осенен от божията благодат и реши да приеме духовен сан.

— Вярно — каза Д’Артанян. — Бях забравил, че той е само временно мускетар.

— Още ли настоявате да го видите, господине?

— Да, повече от всеки друг път.

— Тогава влезте в двора, качете се по стълбата, вдясно на втория етаж, стая номер пет.

Д’Артанян се спусна в казаната посока и видя една от онези външни стълби, които и днес виждаме в дворовете на старите странноприемници. Но не беше така лесно да се стигне до бъдещия абат. Пътищата за стаята му бяха охранявани не по-малко от градините на Артемида. Базен стоеше на стража в коридора и му пресече решително пътя — — най-после след дългогодишни изпитания Базен се виждаше близо до вечно жадуваната цел.

И наистина Базен винаги мечтаеше да бъде слуга на духовник и с нетърпение очакваше минутата, която непрестанно съзираше в бъдещето, когато Арамис щеше да захвърли униформата и да облече расото. Само ежедневно повтаряното от младежа обещание, че тази минута е близка, го задържаше на служба при мускетаря, която служба, както сам казваше, положително щеше да погуби душата му.

Базен сияеше от радост. По всяка вероятност този път господарят му нямаше да се откаже. Съединението на телесната и душевна мъка беше произвело тъй дългоочакваното въздействие. Арамис, който страдаше и телом, и духом, най-после беше спрял върху религията погледа и мисълта си и гледаше като на небесно предупреждение на двойното нещастие, което го беше сполетяло, с други думи, на внезапното изчезване на любовницата си и на раната в рамото.

Ясно е, че при това положение нищо не можеше да бъде по-неприятно за Базен от пристигането на д’Артанян, който идеше отново да хвърли господаря му във вихъра на суетни мисли, които толкова време го бяха увличали. И той реши храбро да брани вратата. Но не можеше да каже, че Арамис го няма, защото кръчмарката беше казала, че е там, затова се опита да убеди новодошлия, че ще бъде връх на нескромността да безпокои господаря му в благочестивия разговор, който беше започнал още от сутринта и щеше да завърши според думите на Базен чак вечерта.

Но д’Артанян не обърна никакво внимание на красноречивата реч на Базен и понеже нямаше намерение да влиза в спор със слугата на приятеля си, просто го отстрани с една ръка, а с другата натисна дръжката на врата номер пет.

Вратата се отвори и д’Артанян влезе в стаята.

Арамис, в черна дреха, с кръгла, плоска шапчица на главата, която твърде много приличаше на попска, седеше пред продълговатата маса, покрита със свитъци хартия и с грамадни фолианти13. От дясната му страна седеше йезуитският игумен, а от лявата — свещеникът от Мондидие. Завесите бяха спуснати наполовина и пропускаха тайнствена светлина, която благоприятствуваше за благочестиви размишления. Всички светски предмети, които можеха да бият на очи, когато се влезе в стаята на един младеж, особено когато този младеж е мускетар, бяха изчезнали като по чудо и Базен навярно от страх да не би видът им да възвърне господаря му към светски мисли беше скрил шпагата, пистолетите, шапката с пера, шевиците и дантелите от всякакъв род и вид.

Но на тяхно място на д’Артанян му се стори, че вижда окачен на гвоздей в един тъмен кът бич за изтезаване на плътта.

При шума, който д’Артанян направи, като отвори вратата, Арамис дигна глава и позна приятеля си. Но за голямо учудване на момъка появяването му сякаш не направи голямо впечатление на мускетаря, дотолкова умът му се беше откъснал от всичко земно.

— Добър ден, драги д’Артанян — поздрави го Арамис. — Вярвайте, щастлив съм, че ви виждам.

— Аз също — отвърна д’Артанян, — макар да не съм напълно уверен, че говоря с Арамис.

— С него говорите, приятелю, с него. Какво ви кара да се съмнявате?

— Боях се да не съм сбъркал стаята и най-напред помислих, че съм попаднал при някой духовник. После изпаднах в друго заблуждение, като ви видях в обществото на тези господа: помислих, че сте тежко болен.

Двамата мъже в черно разбраха намеренията на д’Артанян и му хвърлиха почти застрашителен поглед, но д’Артанян никак не се смути.

— Аз може би ви преча, драги Арамис — продължи д’Артанян, — защото това, което виждам, ме навежда на мисълта, че вие се изповядвате на тези господа.

Арамис леко се изчерви.

— Вие да ми пречите? О, напротив, драги приятелю, заклевам ви се и като доказателство на това, което казвам, позволете ми да ви се порадвам, че ви виждам жив и здрав.

„А! Опомня се най-после — помисли д’Артанян. — Не е толкова лошо.“

— Господинът, който е мой приятел, се е избавил наскоро от голяма опасност — продължи с умиление Арамис, като посочи д’Артанян на двамата духовници.

— Благодарете на бога, господине — отвърнаха и двамата, като се поклониха едновременно.

— Аз вече му благодарих, преподобни отци — отговори момъкът, като им върна поклона.

— Вие идете тъкмо навреме, драги д’Артанян — каза Арамис, — ще вземете участие в нашия спор и ще го осветлите с вашите познания. Преподобният игумен на Амиенския манастир, преподобният свещеник на Мондидие и аз разглеждаме някои богословски въпроси, които отдавна приковават вниманието ни. Ще бъда щастлив да чуя вашето мнение.

— Мнението на един военен няма никаква тежест — отвърна д’Артанян, който почваше да се тревожи от обрата, който вземаше разговорът — и, повярвайте, вие можете да се осланяте на познанията на тези господа. — Двамата мъже в черно пак се поклониха.

— Напротив — възрази Арамис, — вашето мнение ще бъде ценно за нас. Ето за какво става дума: преподобният игумен смята, че тезата ми трябва да бъде преди всичко догматическа и дидактическа.

— Вашата теза ли? Значи вие пишете теза?

— Разбира се — отвърна йезуитът. — За изпита преди ръкополагането тезата е задължителна.

— Ръкополагане! — викна д’Артанян. който не можеше да повярва още това, което му бяха казали най-напред съдържателката, а после Базен. — Ръкополагане!

И той гледаше смаян тримата души, които седяха пред него.

— И тъй — продължи Арамис, като се разположи в креслото си също така изискано, както би направил това в спалнята на някоя знатна дама, и се любуваше на бялата си и закръглена, сякаш дамска ръка, която държеше нагоре, за да й спадне кръвта, — и тъй, както чухте, д’Артанян, преподобният игумен иска моята теза да бъде догматическа, докато аз бих искал да бъде идеалистическа. И затова преподобният игумен ми предлагаше следната тема, която не е разглеждана още от никого и върху която има богато поле за работа.

Utraque manus in benedicendo clericis inferioribus necessaria est.

Д’Артанян, чиито познания ни са известни, не трепна при този цитат, както не трепна и при цитата на господин дьо Тревил по повод на подаръците, които той мислеше, че Д’Артанян е получил от господин Бъкингам.

— Това означава — продължи Арамис, за да го улесни напълно, — че двете ръце са необходими на свещениците от ниските санове, когато дават благословия.

— Прекрасна тема! — извика йезуитът.

— Прекрасна и догматическа! — повтори свещеникът, които знаеше латински горе-долу колкото д’Артанян, и следеше усърдно йезуита, за да говори след него и да повтаря думите му като ехо.

А д’Артанян остана напълно равнодушен към възторга на двамата мъже в черно.

— Да, прекрасна! — продължи Арамис. — Но тя изисква основно проучване на църковните отци и на светото писание. А аз признах пред тези духовници и то напълно смирено, че нощният караул и службата на краля ме накараха да поизоставя заниманията си. И ще ми бъде по-лесна, една тема по мой избор, който да бъде за тези трудни богословски въпроси това, което е моралът за метафизиката във философията.

Д’Артанян страшно се отегчаваше, свещеникът също.

— Вижте какво встъпление — извика йезуитът.

Арамис хвърли поглед към д’Артанян и видя, че приятелят му се прозява така, че можеха да му се откачат челюстите.

— Да говорим на френски, отче — предложи той на йезуита, — така господин д’Артанян ще прецени по-добре нашите думи.

— Да, уморен съм от пътя — поясни д’Артанян — и не мога да разбера нищо от латински.

— Добре — съгласи се йезуитът, изгубил малко нишката на мисълта си, докато свещеникът, извън себе си от радост, хвърли към д’Артанян изпълнен с благодарност поглед. — Добре! Да видим сега каква поука може да се извлече от тази дума.

— Мойсей, божи служител… Той е само служител, разберете това! Мойсей благославя с две ръце. Той заповядва да му придържат нагоре двете ръце, докато евреите бият враговете си. Значи той благославя с две ръце. Всъщност какво пише в евангелието: Imponite manus, а не manum: положете ръцете, а не ръката.

— Положете ръцете — повтори свещеникът със съответно движение.

— А свети Петър — продължи йезуитът, — на когото папите наместници на земята, казва друго: Porrige digitos. Издигайте пръстите. Разбрахте ли сега?

— Разбира се — отвърна доволен Арамис, — но тази работа е тънка.

— Пръстите! — продължи йезуитът. — Свети Петър благославя с пръстите. Папата също благославя с пръстите. А с колко пръста благославя той? С три пръста: един за отца, друг за сина и трети за светия дух.

Всички се прекръстиха. Д’Артанян реши, че трябва да последва примера им.

— Папата е наместник на свети Петър и представлява трите божествени сили. Останалата част на църковната йерархия благославя в името на светите арахангели и на ангелите. А най-низшите църковни служители, като дяконите и дверниците, благославят с китки, които представляват безброй благославящи пръсти. Ето ви темата в опростен вид. Ще напиша на тая тема два тома като този — добави йезуитът.

И във възторга си той потупа големия фолиант на свети Йоан Златоуст, под чиято тежест масата се огъваше.

Д’Артанян изтръпна.

— Разбира се — рече Арамис, — съгласен съм с хубостите на тази теза, но същевременно мисля, че тя не е по силите ми. Бях се спрял на този текст, кажете, драги д’Артанян, харесва ли ви, или по-добре: малко съжаление подхожда при жертвоприношение на бога.

— Спрете! — извика йезуитът. — Тази тема граничи с ерес. Почти такова положение има в „Augustinus“ на еретика Янсениус, която книга рано или късно ще бъде изгорена от ръцете на палача. Пазете се, млади приятелю! Вие клоните към лъжеученията, млади приятелю, ще се погубите!

— Ще се погубите — повтори свещеникът, като поклати тъжно глава.

— Вие засягате известния въпрос за свободната воля, който е гибелен! Вие се доближавате напълно до сквернословията на пелагийците14.

— Но, преподобни отче… — започна Арамис, замаян от доводите, които се сипеха като градушка върху главата му.

— Как ще докажете — продължи йезуитът, без да му даде възможност да говори, — че човек трябва да съжалява за света, когато се принася в жертва на бога? Чуйте тази дилема: бог е бог, а светът е дявол. Да съжаляваш за света, значи да съжаляваш за дявола — това е моето заключение.

— И моето — додаде свещеникът.

— Но за бога… — обади се Арамис.

— Desideras diabolum, нещастнико! — извика йезуитът.

— Той съжалява за дявола! Ах, млади приятелю — започна да стене свещеникът, — не съжалявайте за дявола, лично аз ви моля.

Д’Артанян чувствуваше, че затъпява. Струваше му се, че се намира в лудница и че ще полудее като тези, които бяха пред него. Но беше принуден да мълчи, понеже не разбираше езика, който говореха.

— Изслушайте ме — каза Арамис с учтивост, в която започваше да прозира известно нетърпение, — не казах, че съжалявам. Не, никога няма да произнеса тези думи, защото те не са православни…

Йезуитът дигна ръце към небето — свещеникът направи същото.

— Не, но съгласете се поне, че не е хубаво да принасяш в жертва на бога само това, от което си напълно отвратен. Имам ли право, д’Артанян?

— Струва ми се, дявол да го вземе, че е така! — извика гасконецът.

Свещеникът и йезуитът подскочиха от столовете си.

— Ето моята изходна точка, тя е силогизъм: светът си има прелести, аз напускам света, следователно правя жертва; а светото писание казва изрично: „Принесете жертва на господа“.

— Това е вярно — съгласиха се противниците.

— После — продължи Арамис, като си щипеше ухото, за да е зачерви, както си разтърсваше ръцете, за да бъдат бели, — аз написах на тази тема рондо15 и го показах миналата година на господин Воатюр и този велик човек ме обсипа с похвали.

— Рондо! — процеди презрително йезуитът.

— Рондо! — повтори несъзнателно свещеникът.

— Кажете го, кажете го — обади се д’Артанян. — То ще ни поразвлече малко.

— Не, защото е религиозно — отвърна Арамис. — То е богословие в стихове.

— По дяволите! — извика д’Артанян.

— Ето го — рече Арамис със скромност, която не беше лишена от малко лицемерие.

— О, вие, които в днешните несрети оплаквате предишните си дни — ще дойде край на мъките ви клети, когато само богу отдадете сълзите си по миналите дни.

Д’Артанян и свещеникът изглеждаха възхитени. Йезуитът упорствуваше:

— Пазете се от светския вкус в богословски стил. Какво казва всъщност свети Августин? Severus sit clericorum sermo.

— Да, проповедта трябва да бъде ясна — добави свещеникът.

— И така — побърза да го пресече йезуитът, като видя, че неговият съмишленик се подвежда, — и така вашата теза ще се хареса на дамите, това е всичко. Ще има успеха на някоя защитна реч на адвоката Патрю.

— Дай боже! — извика унесен Арамис.

— Виждате ли — рече йезуитът, — земното продължава да говори у вас с висок глас. Вие още следвате земното, млади приятелю, и аз се боя, че божията благодат няма да ви повлияе.

— Успокойте се, преподобни отче, аз отговарям за себе си.

— Светско самооблащение!

— Познавам себе си, отче, решението ми е непоколебимо.

— И тъй, вие настоявате да продължите тази теза?

— Чувствувам се призван да развия именно нея, а не друга. Ще продължа и утре, надявам се, ще бъдете доволен от поправките, които ще нанеса по вашите указания.

— Работете бавно — посъветва го свещеникът, — ние ви оставяме в прекрасно разположение.

— Да, нивата е засята — продължи йезуитът — и ние няма да се боим, че част от семето е паднала върху камък, друга част по пътя и че птиците небесни ще изкълват останалото aves culi comederunt illam.

„Чума да те отнесе с твоя латински!“ — помисли си д’Артанян, който чувствуваше, че не може повече да издържи.

— Сбогом, синко — рече свещеникът. — До утре.

— До утре, смели момко — каза йезуитът. — Вие обещавате да станете една от светлините на светата църква и дано бог даде тази светлина да не бъде опожаряващ огън!

Д’Артанян, който цял час си гризеше ноктите от нетърпение, беше почнал да хапе и пръстите си.

Двамата мъже в черно станаха, поклониха се на Арамис и на д’Артанян и пристъпиха към вратата. Базен, който стоеше прав и бе изслушал целия спор с благочестива радост, се спусна към тях, взе молитвеника на свещеника и требника на йезуита и тръгна почтително пред тях.

Арамис ги изпрати по стълбата и се качи веднага при д’Артанян, който беше още замаян.

Останали сами, в началото двамата приятели мълчаха смутено. Но все някой от тях трябваше пръв да наруши мълчанието и понеже д’Артанян, изглежда, беше решил да отстъпи тази чест на приятеля си, Арамис започна:

— Вие виждате — подзе той, — аз се възвърнах към своите заветни мисли.

— Да, небесната благодат ви е озарила — както казваше преди малко онзи господин.

— О намерението ми да се оттегля от света възникна у мен много отдавна. Вие навярно сте ме чували вече да говоря за това, нали, приятелю мой?

— Разбира се, но право да ви кажа, мислех, че се шегувате.

— С такива неща! О! Д’Артанян!

— Боже мой! Човек се шегува дори със смъртта!

— И грешиш, д’Артанян, защото смъртта е вратата, която води към гибел или към спасение.

— Съгласен съм, но ако обичате, да не богословствуваме, Арамис. Мисля, че на вас за днес ви стига. Аз пък почти съм забравил малкото латински, който никога не съм знаел. А и ще ви призная, че не съм хапнал нищо от десет часа сутринта и дяволски съм гладен.

— Ще обядваме ей сега, драги приятелю. Само че трябва да ви напомня, че днес е петък, а в този ден аз не мога нито да ям, нито да гледам месо. Ако сте съгласен да се задоволите с моя обед — той се състои от варени тетрагони и плодове.

— Какво разбирате под тетрагони? — запита неспокойно д’Артанян.

— Спанак — обясни Арамис. — Но за вас ще добавя яйца, което е тежко нарушение на правилото, защото яйцата са месо, тъй като от тях се излюпват пилета.

— Скромен пир, но все едно: за да остана с вас, ще го понеса.

— Благодаря ви за жертвата — каза Арамис. — Но ако тя не принесе полза на тялото ви, ще бъде полезна за душата ви, бъдете уверен.

— И тъй, вие решително ставате духовник, Арамис. Какво ще кажат приятелите ни? Какво ще каже господин дьо Тревил? Те ще ви сметнат за дезертьор, предупреждавам ви.

— Аз не ставам духовник, а се възвръщам към духовенството. Дезертирах от черквата, за да вляза в света, защото вие знаете, че по принуда облякох мускетарската униформа.

— Нищо не зная.

— Не знаете ли как съм напуснал семинарията?

— Не, нищо не зная.

— Ето моята история. Всъщност в светото писание е казано: изповядвайте се един на друг. И аз се изповядвам на вас, д’Артанян.

— А аз ви опрощавам предварително греховете. Виждате ли, че съм добър човек.

— Не се шегувайте със светите неща, приятелю.

— Тогава говорете, аз слушам.

— Постъпих в семинарията на деветгодишна възраст и ето че оставаха три дни да навърша двадесет години, щях да стана абат и всичко щеше да бъде свършено. Една вечер отидох, както обикновено, в къщата, която посещавах с удоволствие — какво да се прави, когато човек е млад, има си слабости, — и един офицер, който ме гледаше с ревниво око да чета житията на светците пред домакинята, влезе внезапно и без да съобщи за идването си. Тъкмо тази вечер бях превел един епизод от Юдит и четях стиховете си на дамата, която ме обсипваше с похвали и наведена над рамото ми, ги препрочиташе заедно с мене. Позата, която, да си призная, беше малко свободна, засегна офицера. Той не каза нищо, но когато излязох, ме последва и ме настигна.

— Господин абат, — започна той, — обичате ли да ви бият с тояга?

— Не мога да ви кажа, господине, — отвърнах аз, — никой досега не е посмял да направи такова нещо.

— Добре! Изслушайте ме, господин абат, ако влезете още веднъж в къщата, където ви срещнах тази вечер, аз ще посмея.

Струва ми се, че се уплаших, пребледнях страшно, усетих, че краката ми се подкосяват, потърсих някакъв отговор, но не намерих и премълчах.

Офицерът очакваше отговор, но като видя, че мълча, усмихна се, обърна ми гръб и се върна в къщата. Върнах се в семинарията.

Аз съм благородник и имам буйна кръв, както сте имали възможност да забележите, драги ми д’Артанян. Обидата беше страшна и при все че никой не знаеше за нея, усещах я, че живее в дъното на моето сърце и ме пари. Заявих на своите наставници, че не се чувствувам достатъчно подготвен за ръкополагането и по мое желание обредът бе отложен за една година.

Намерих най-добрия учител по фехтовка в Париж, услових се с него да вземам всеки ден по един урок и всеки ден в продължение на цяла година вземах уроци. След една година, в деня, в който ми беше нанесена обидата, закачих расото на един гвоздей, облякох се като благородник и отидох на бал, който даваше моя позната дама и където знаех, че ще бъде моят противник. Това беше на улица Фран Буржоа, близо до затвора Форс.

И наистина моят офицер беше там. Загледан нежно в една дама, той пееше любовна песен. Приближих се до него и го прекъснах в средата на втория куплет.

— Господине — рекох му аз, — още ли ще ви бъде неприятно, ако отида в една къща на улица Пайен и пак ли ще ме биете с тояга, ако ми хрумне да не ви послушам?

Офицерът ме погледна учуден, после каза:

— Какво искате от мене, господине? Не ви познавам.

— Аз съм малкият абат, който четеше житията на светците и превеждаше Юдит в стихове — отговорих аз.

— Да, да, спомням си — отвърна офицерът с насмешка. — Какво искате от мене?

— Искам да намерите свободно време и да направите с мене една малка разходка.

— Ако желаете, утре сутринта, и то с най-голямо удоволствие.

— Не, не утре сутринта, а ако обичате, веднага.

— Ако непременно държите…

— Да, държа.

— Тогава да вървим. Госпожи, не се безпокойте — каза офицерът, — само да убия този господин и ще се върна да довърша последния куплет.

Излязохме.

Заведох го на улица Пайен на същото онова място, където преди една година в същия час ми беше казал любезните думи, които ви предадох. Беше чудна лунна нощ. Извадихме шпагите и при първия удар го убих на място.

— Дявол да го вземе! — възкликна д’Артанян.

— Но — продължи Арамис — тъй като певецът не се върна при дамите и беше намерен на улица Пайен, пронизан с шпага, разбраха, че аз съм направил това, и се вдигна голям шум. И аз бях принуден да се откажа за известно време от расото. Атос, с когото се запознах по това време, и Портос който извън уроците по фехтовка ми беше показал някои добри удари, ме убедиха да се опитам да стана мускетар. Кралят обичаше много моя баща, убит при обсадата на Арас, и разреши. Разбирате ли сега, че днес е време да се върна в лоното на черквата?

— Защо пък днес, а не вчера или утре? Какво ви се е случило днес, приятелю, та сте обзет от такива мрачни мисли?

— Тази рана, драги ми д’Артанян, беше предупреждение от небето.

— Раната ли? Та тя е почти зарасла и съм убеден, че днес вие не страдате най-много от нея.

— А от какво? — запита Арамис, като се изчерви.

— Вие имате сърдечна рана, Арамис, по-болезнена и по-кървава, рана, нанесена от жена.

Очите на Арамис неволно блеснаха.

— Престанете — каза той, като прикри вълнението си под привидно равнодушие, — не говорете за тия неща. Аз да мисля за такова нещо? Аз да имам любовна мъка? Да не съм си изгубил ума според вас? И за кого? За някаква гризетка, за някаква камериерка, която ухажвах, когато бях в гарнизона, ха!

— Извинете, драги Арамис, но мислех, че вие се прицелвахте по-високо.

— По-високо ли? Та кой съм аз, за да имам такива стремежи? Жалък мускетар, много беден и незначителен, който ненавижда робството и се чувствува напълно излишен на света!

— Арамис! Арамис! — извика д’Артанян, като погледна недоверчиво приятеля си.

— Аз съм прах и се връщам в праха. Животът е пълен с мъки и унижения — продължи той мрачен. — Всички нишки, които го свързват с щастието, се късат една след друга в ръцете на човека, а най-вече златните нишки. О, драги ми д’Артанян! — добави той, като придаде лека горчивина на гласа си. — Послушайте ме, крийте грижливо раните си, когато имате рани. Мълчанието е последната радост на нещастните. Пазете се, не издавайте никому своите скърби. Любопитните пият сълзите ни, както мухите пият кръвта на ранения елен.

— Уви, драги ми Арамис! — рече д’Артанян и на свой ред въздъхна дълбоко. — Вие разказвате моята собствена история.

— Как?

— Да, жената, която обичах, която обожавах, ми бе отнета насила. Не зная къде е, къде са я завели. Може би е в затвора, може би е мъртва.

— Да, но вие имате поне тая утеха, че тя ви е напуснала не по своя воля и ако нямате известие от нея, то е, защото са й забранили да бъде във връзка с вас, докато аз…

— Докато вие…

— Нищо — отвърна Арамис, — нищо.

— Значи вие се отказвате завинаги от света. Взели сте това решение и свършено?

— Завинаги. Днес вие сте мой приятел, утре ще бъдете за мене само сянка, нещо повече дори, ще престанете да съществувате. Светът е гроб, нищо друго.

— Дявол да го вземе! Много тъжни работи говорите.

— Какво да се прави! Призванието ме влече, то ме отнася. — Д’Артанян се усмихна и не отговори нищо. Арамис продължи:

— И все пак, докато съм още на земята, иска ми се да поговорим за вас, за приятелите ни.

— А аз — каза д’Артанян — бих искал да ви поговоря за самия вас, но виждам, че вие сте се откъснали от всичко. Вие гледате с пренебрежение на любовта, приятелите за вас са сенки, светът — гроб.

— Уви! Вие сам ще се уверите в това — рече Арамис с въздишка.

— Да не говорим тогава повече за това — предложи д’Артанян — и да изгорим писмото, в което навярно ви съобщават за някоя нова изневяра на вашата гризетка или на вашата камериерка.

— Какво писмо? — попита бързо Арамис.

— Писмото, което е пристигнало у вас през вашето отсъствие и което ми дадоха да ви предам.

— Но от кого е това писмо?

— От някоя разплакана прислужничка, от някоя отчаяна гризетка. Може би от камериерката на госпожа дьо Шеврьоз, която е била принудена да се върне в Тур с господарката си и за по-голяма тежест е взела парфюмирана хартия и е запечатала писмото с короната на дукесата.

— Какво говорите?

— Чакайте, може да съм го загубил! — подметна хитро момъкът, като се престори, че търси. — Добре, че светът е гроб, че мъжете, а следователно и жените са сенки, и че любовта е чувство, към което вие се отнасяте с пренебрежение!

— Ах, д’Артанян, д’Артанян! — извика Арамис. — Не ме измъчвай!

— А, ето го най-после! — каза д’Артанян. И той измъкна писмото от джоба си.

Арамис скочи, грабна писмото, прочете го или по-право — погълна го. Лицето му сияеше.

— Изглежда, че прислужничката има добър стил — подхвърли небрежно д’Артанян.

— Благодаря ти, д’Артанян! — извика обезумелият от радост Арамис. — Тя е била принудена да се върне в Тур. Тя не ми е изменила и продължава да ме обича. Ела, приятелю, дай да те целуна. Ах, задушавам се от щастие!

И двамата приятели започнаха да играят около почтения Йоан Златоуст и да тъпчат храбро листата от тезата, които бяха паднали на пода.

В този миг влезе Базен със спанака и яйцата.

— Бягай, нещастнико! — извика Арамис, като хвърли черната си шапчица в лицето му. — Върни се, откъдето си дошъл, и махни тези отвратителни зеленчуци и ужасни яйца! Поръчай задушен заек, угоен петел, овнешко печено и четири бутилки старо бургундско вино.

Базен, който гледаше господаря си, без да разбира нищо от тая промяна, изпусна тъжно яйцата в спанака, а спанака на пода.

— Сега му е времето да посветите живота си на царя на царете — каза д’Артанян, — ако искате да му бъдете приятен.

— Вървете по дяволите с вашия латински! Скъпи ми д’Артанян, да пием, дявол да го вземе, да пием! Да пием много и разкажете ми какво стана там!

XXVII ЖЕНАТА НА АТОС

— Сега остава да узнаем какво е станало с Атос — напомни д’Артанян на веселия Арамис, след като го осведоми какво се беше случило в столицата след тяхното заминаване и след като прекрасният обед бе накарал единия да забрави тезата си, а другия — умората.

— Мислите ли, че може да му се е случило нещастие? — запита Арамис. — Атос е толкова хладнокръвен и храбър, служи си тъй ловко с шпагата.

— Да, разбира се, и никой не познава по-добре от мене храбростта и ловкостта на Атос; но аз предпочитам да кръстосам шпагата си с копия, отколкото с тояги; боя се да не би Атос да е пребит от прислугата, тъй като слугите са хора, които удрят силно и не свършват скоро. Ето защо, да си призная, иска ми се да тръгна колкото може по-скоро.

— Ще гледам да ви придружа — рече Арамис, — при все че едва ли съм в състояние да се кача на кон. Вчера се опитах да изтезавам плътта си с оня бич, който виждате на стената, но болката ми попречи да продължа това благочестиво упражнение.

— Така е, драги приятелю, никой досега не е лекувал рана от пушка с бич. Но вие сте били болен, а болестта обърква ума и затова ви извинявам.

— И кога заминавате?

— Утре призори. Починете си тая вечер колкото е възможно по-добре, а утре, ако можете, ще заминем заедно.

— Тогава до утре — каза Арамис. — Макар и да сте от желязо, вие имате нужда от почивка.

На другия ден, когато д’Артанян влезе в стаята на Арамис, намери го до прозореца.

— Какво сте се загледали? — попита д’Артанян.

— Аз ли? Любувам се на тия три прекрасни коня, които конярите държат за поводите. Истинско удоволствие е да пътуваш с такива коне.

— Е, вие ще изпитате това удоволствие, драги Арамис, защото единият от тези коне е ваш.

— Ами! Кой е мой?

— Който от тях пожелаете. За мене е все едно.

— Скъпото седло на него също ли е мое?

— Разбира се.

— Вие се шегувате, д’Артанян.

— Аз не се шегувам вече, откакто престанахте да говорите латински.

— За мене ли са украсените със злато кобури, кадифената му наметка и седлото, изработено със сребро?

— За вас, както е за мене конят, който тупа с копито, а онзи, който подскача, е за Атос.

— Дявол да го вземе! Та това са три великолепни животни.

— Радвам се, че ви харесват.

— Кралят ли ви направи този подарък?

— Във всеки случай не кардиналът. Но не се грижете откъде са. Знайте само, че единият от трите е ваша собственост.

— Вземам този, който държи червенокосият слуга.

— Прекрасно!

— Боже господи, ето че забравих болката! — извика Арамис. — Бих го яхнал и с тридесет куршума в тялото си. Гледай ти какви стремена! Хей, Базен! Ела тук веднага.

Базен застана сънен и унил на прага.

— Лъсни ми шпагата, оправи ми шапката, изчеткай мантията и напълни пистолетите! — нареди Арамис.

— Последното нареждане е излишно — прекъсна го Д’Артанян. — В кобурите има пълни пистолети.

Базен въздъхна.

— Хайде, Базен, успокойте се — каза д’Артанян, — Каквото и положение да заемаш, можеш да влезеш в царството небесно.

— Господинът беше вече такъв добър богослов — измънка Базен, готов да заплаче. — Щеше да стане епископ, а може би и кардинал.

— Ех, клети ми Базен, хайде поразмисли малко. Какъв смисъл има да си духовник, моля ти се? Пак няма да избегнеш войната. Ти виждаш много добре, че кардиналът ще участвува във войната с шлем на главата и с копие в ръка. А какво ще кажеш за господин Ногаре дьо Ла Валет? И той е кардинал. Питай слугата му колко пъти му е приготвял превръзки.

— Уви! — въздъхна Базен. — Зная това, господине. Днес всичко се е объркало.

Докато говореха така, двамата младежи и бедният слуга слязоха долу.

— Дръж ми стремето, Базен — каза Арамис.

И Арамис се метна на седлото с присъщата му гъвкавост и лекота. Но след няколко скокове и обиколки с благородното животно ездачът почувствува такива непоносими болки, че пребледня и се олюля. Д’Артанян, който предвиждаше, че може да се случи такова нещо и не го изпускаше из очи, се спусна към него, прихвана го и го заведе в стаята му.

— Пазете се, драги Арамис, лекувайте се — рече той, — а аз ще отида сам да потърся Атос.

— Вие сте човек от стомана — каза му Арамис.

— Не, на мен просто ми върви, това е всичко. А какво ще правите, докато се върна? Никакви разсъждения за пръстите и благословиите, нали?

Арамис се усмихна.

— Ще пиша стихове — отвърна той.

— Да, стихове, пропити с уханието от писмото на прислужничката на госпожа дьо Шеврьоз. Научете Базен на правилно стихосложение, това ще го утеши. А на коня се качвайте всеки ден по малко, така ще привикнете към седлото.

— О, колкото за това, бъдете спокоен — отговори Арамис. — Ще ме намерите готов да ви последвам.

Сбогуваха се и след десет минути д’Артанян, поверил приятеля си на Базен и на кръчмарката, препускаше по пътя за Амиен.

В какво състояние щеше да намери Атос и дали изобщо щеше да го намери? Положението, в което го остави, беше опасно. Можеше и да е загинал. При тази мисъл той се намръщи, въздъхна няколко пъти и тихо се закле, че ще отмъсти. От всичките му приятели Атос беше най-възрастен и следователно най-чужд наглед на неговите вкусове и наклонности.

Но д’Артанян имаше явно предпочитание към този благородник. Благородната и изискана външност на Атос, проблясъците на величие, които озаряваха от време на време мрака, в който той се беше затворил доброволно, неизменното едно и също настроение, което го правеше най-добрия другар на света, пресилената и хаплива веселост, храбростта му, която би могла да се нарече сляпа, ако не беше плод на рядко хладнокръвие, всички тези качества извикваха не само уважението и приятелството на д’Артанян, но и неговото възхищение.

И наистина, сравнен дори с изискания и благороден придворен господин дьо Тревил, Атос можеше, когато бе в добро настроение, да издържи с успех това сравнение. Той имаше среден ръст, но тялото му беше така стройно и така добре сложено, че неведнъж в борба с Портос той бе побеждавал гиганта, чиято физическа сила беше станала пословична сред мускетарите. Лицето му, с проницателен поглед, с правилен нос и очертана брадичка като на Брут, беше чудно приветливо и величествено. Ръцете му, за които не полагаше никакви грижи, довеждаха до отчаяние Арамис, който поддържаше своите ръце с големи количества бадемов крем и благовонни масла. Гласът му беше плътен и мелодичен и освен това най-необяснимото у Атос, който винаги си даваше вид на малък и незначителен човек, беше познаването на света и обноските в най-изисканото общество, тези навици на добре възпитан човек, които сякаш неволно прозираха и в най-дребните му постъпки.

Ставаше ли дума да се даде обед, Атос го устройваше по-добре от всеки друг, като поставяше всеки гост на съответното място според положението, което му бяха създали неговите прадеди или което си беше създал той самият. Станеше ли дума за хералдика, Атос познаваше всички благородни семейства в кралството, тяхното родословие, техните връзки, гербовете им и произхода на тези гербове. И най-малките подробности в етикета му бяха известни, той знаеше какви са правата на едрите собственици познаваше основно лова с кучета и със соколи и един ден в разговора си за това велико изкуство зачуди дори самия Луи XIII, който всъщност беше много вещ в тази област.

Както всички знатни благородници в тази епоха, той яздеше и се фехтоваше съвършено. Освен това образованието му беше толкова всестранно дори по отношение на схоластичните науки, които благородниците по това време тъй рядко изучаваха, че той се усмихваше на латинските изрази на Арамис, които Портос се правеше, че разбира. Дори два или три пъти, когато Арамис допуснеше някоя граматическа грешка, беше се случвало за голямо учудване на неговите приятели той да постави глагола в съответното време и съществителното в съответния падеж. Освен това честността му беше безукорна в оня век, когато военните отстъпваха толкова лесно от вярата и съвестта си, любовниците от установената вежливост, свойствена на нашето време, а бедните — от седмата божа заповед. С други думи, Атос беше съвсем необикновен човек.

И все пак виждаха този толкова забележителен човек, това прекрасно създание, този тъй изискан ум да клони неусетно към обикновения живот, както старците клонят към душевно и телесно безсилие. В дни на лишения, а това се случваше често, всичко светло у Атос угасваше и блестящите му качества потъваха сякаш в дълбок мрак.

Тогава, когато полубогът изчезнеше, от него едва ли оставаше и човек. Навел глава с помътен поглед, с бавен и мъчителен говор, Атос гледаше с часове ту бутилката и чашата си, ту Гримо, който, свикнал да му се подчинява по даден знак, четеше в безжизнения поглед на своя господар и най-малкото му желание и веднага го изпълняваше. Ако четиримата приятели се съберяха в такъв момент, някоя дума, измъкната със страхотно усилие, беше единственото участие на Атос в разговора. В замяна на това пък Атос сам пиеше за четирима и тогава намръщваше още повече вежди и ставаше още по-тъжен.

Д’Артанян, чийто изпитателен и проницателен ум ни е добре известен, още не бе успял, колкото и силно да беше желанието му, да задоволи любопитството си в това отношение. Не бе успял още да открие нито една причина за това му състояние, да разбере обстоятелствата, които го пораждаха. Атос не получаваше писма, Атос не извършваше каквато и да било постъпка, която да не е известна на всичките му приятели.

Не можеше да се каже, че виното е причина за тази тъга, защото, напротив, той пиеше, за да надвие тъгата, която това лекарство, както казахме, правеше още по-дълбока. Мрачното настроение не можеше да се припише и на играта, защото за разлика от Портос, който пееше или ругаеше според щастието или нещастието, в играта Атос беше еднакво равнодушен и когато печелеше, и когато губеше. Една вечер в клуба на мускетарите той спечели хиляда пистола, след това ги загуби заедно с обшития със злато празничен колан, после си върна всичко и сто луи отгоре, без хубавите му черни вежди да трепнат нито за миг, без ръцете му да изгубят седефения си оттенък и без разговорът, който тази вечер беше приятен, да загуби спокойния си и приятен тон.

Атмосферното влияние също не помрачаваше лицето му, както това става с нашите съседи англичаните, защото неговата тъга обикновено се усилваше през най-хубавите дни на годината. Юни и юли бяха ужасни месеци за Атос.

В настоящето той нямаше скърби, дигаше рамене, когато му споменяха за бъдещето, неговата тайна значи се криеше в миналото, както бяха загатвали смътно на д’Артанян.

Тази тайнственост, която забулваше цялата му личност, правеше още по-интересен човека, който никога, дори когато беше пил извънредно много, не беше открил нищо нито с думи, нито с поглед, колкото и умели да бяха зададените въпроси.

„Да — мислеше си д’Артанян, — горкият Атос, сега може би е мъртъв, и то по моя вина, защото аз го увлякох в това приключение, началото на което той не знаеше, не ще узнае и края му, и от което нямаше да извлече полза.“

— Не бива да забравяме — продължи Планше, — че на него навярно ние дължим живота си. Помните ли как извика „Бягай, д’Артанян! Пипнаха ме.“ И след като изпразни двата си пистолета, как страшно иззвънтя с шпагата си! Като двадесет души или по-право като двадесет бесни дяволи!

Тези думи удвоиха усърдието на д’Артанян и той подкани коня си, който нямаше нужда от тази подкана, тъй като носеше ездача си в галоп.

Към единадесет часа сутринта забелязаха Амиен. В единадесет и половина бяха пред вратата на проклетата странноприемница.

Д’Артанян често беше замислял срещу подлия съдържател едно от ония славни отмъщения, само надеждата за които утешава. И той влезе в странноприемницата с нахлупена над очите шапка, с лявата ръка върху дръжката на шпагата си, а с дясната пляскаше с камшика си.

— Познавате ли ме? — запита той съдържателя, който пристъпваше, за да му се поклони.

— Нямам тази чест, ваша светлост — отвърна съдържателят, заслепен от блестящия начин, по който д’Артанян се представяше.

— Как, не ме ли познавате!

— Не, ваша светлост.

— Добре, с две думи ще ви възвърна паметта. Какво направихте с онзи благородник, когото имахте дързостта преди петнадесетина дни да обявите, че е фалшификатор на пари?

Съдържателят пребледня, защото д’Артанян беше взел извънредно застрашителна поза, а Планше следваше примера на господаря си.

— Ах, ваша светлост, не ми говорете за това — извика с най-плачлив глас съдържателят. — Господи, колко скъпо заплатих за тази грешка. Ах, какъв нещастник съм аз!

— Питам ви, какво стана с този благородник?

— Благоволете да ме изслушате, ваша светлост, и бъдете милостив. Седнете, седнете, моля ви.

Ням от гняв и тревога, д’Артанян седна, заплашителен съдия. Планше се облегна гордо на креслото му.

— Ето какво стана, ваша светлост — започна, цял разтреперан, съдържателят. — Сега вече ви познах. Вие сте господинът, който замина, когато имах злополучното недоразумение с благородника, за когото говорите.

— Да, аз съм. И вие много добре виждате, че не можете да се надявате на някаква милост, ако не кажете самата истина.

— Тогава благоволете да ме изслушате и ще узнаете всичко.

— Слушам.

— Предупреден бях от властите, че някакъв известен фалшификатор на пари ще пристигне в странноприемницата с няколко свои другари, преоблечени като гвардейци и мускетари. Конете ви, слугите, външността ви, ваша светлост, всичко ми беше описано.

— После, после? — подкани го нетърпеливо д’Артанян, който веднага разбра откъде са дадени тези толкова точни сведения.

— И аз взех по заповед на властите, които ми изпратиха шест души в подкрепа, всички мерки, които сметнах необходими, за да задържа тъй наречените фалшификатори.

— Е! — каза д’Артанян, който страшно се дразнеше, когато се споменаваше думата фалшификатори.

— Простете, че говоря такива неща, ваша светлост, но точно в тях се състои моето извинение. Властта ме изплаши, а вие знаете, че един кръчмар трябва да бъде в добри отношения с властта.

— Питам още веднъж, къде е благородникът? Какво стана с него? Мъртъв ли е той, или жив?

— Търпение, ваша светлост, сега ще узнаете. Случи се това, което ви е известно и което сякаш бе оправдано от прибързаното ви заминаване — прибави съдържателят с хитрост, която съвсем не избягна на д’Артанян. — Вашият приятел, благородникът, се защищаваше отчаяно. Слугата му, който за нещастие се беше скарал неочаквано с хората на властта, преоблечени като коняри…

— Ах, нещастнико! — викна д’Артанян. — Значи вие се бяхте наговорили. Сам се чудя защо не ви избия до един

— Не, ваша светлост, за съжаление не бяхме се наговорили и вие сам ще се уверите в това. Господин вашият приятел (извинете ме, че не го наричам с почтеното име, което той навярно носи, но на нас не ни е известно името му), господин вашият приятел, след като извади от строя двама души с два изстрела, започна да отстъпва, като продължаваше да се брани с шпагата си, с която рани още един от хората ми, а мене ме удари с плоската й част и ме зашемети.

— Ще свършиш ли най-после, палачо? — викна д’Артанян. — Атос, какво стана с Атос?

— Като отстъпваше, както вече казах на ваша светлост, той стигна гърбом до стълбата, която водеше към избата, и понеже вратата беше отворена, извади ключа и се заключи отвътре. Уверени бяха, че няма да избяга оттам, и го оставиха.

— Да — съгласи се д’Артанян, — те не са държали много да го убият, а само да го затворят.

— Справедливи боже, да го затворят ли, ваша светлост? Та той сам се затвори, заклевам ви се. Първо, той свърши много работа: един човек беше убит на място, а други двама тежко ранени. Мъртвият и двамата ранени бяха отнесени от приятелите им и вече не чух нищо ни за едните, нито за другите. А аз, когато дойдох на себе си, отидох при господин управителя, разказах му всичко, което се беше случило, и го попитах какво да правя със затворника. Но господин управителят сякаш падаше от небето. Той ми каза, че не разбира нито дума от това, което му казах, че заповедите, които съм получил, не били от него и че ако имам нещастието да спомена на когото и да било, че той е намесен в тая бъркотия, ще заповяда да ме обесят. Види се, бях се излъгал, господине, и бях задържал един вместо друг, а този, когото трябваше да задържа, беше избягал.

— Ами Атос? — извика д’Артанян, който още повече се възмути, като разбра, че властите са изоставили тая работа. — Какво стана с Атос?

— Понеже бързах да загладя грешките си към затворника — продължи съдържателят, — запътих се към избата, за да го освободя. Ах, господине, той не беше вече човек, а дявол! Като предложих да го освободя, той заяви, че му кроя някаква примка и че преди да излезе, трябва да наложи условията си. Казах му много смирено, защото вече разбрах в какво лошо положение съм изпаднал, като съм вдигнал ръка върху мускетар на Негово величество, казах му, че съм готов да се подчиня на условията му.

— Първо — рече той, — искам да ми се върне слугата напълно въоръжен.

— Побързахме да изпълним тая заповед; бяхме готови, нали разбирате, господине, да изпълним всичко, което вашият приятел пожелае. Господин Гримо (той каза името си, при все че не говори много), господин Гримо бе свален в избата, както беше ранен. Тогава господарят му го пое, залости пак вратата и ни заповяда да си останем в дюкяна.

— Но кажете най-после, къде е той? — викна д’Артанян. — Де е Атос?

— В избата, господине.

— Как, нещастнико, оттогава още ли го държите в избата?

— Боже милостиви! Не, господине. Да го държим в избата! Но вие не знаете какво прави той в избата! Ах, ако можете да го накарате да излезе оттам, ще ви бъда благодарен цял живот и ще ви боготворя като ангел-хранител.

— Значи той е там? Ще го намеря ли там?

— Разбира се, господине. Упорствува и не ще да излезе. Всеки ден с една вила му спускаме през прозорчето хляб и месо, когато поиска. Уви, хлябът и месото не са главната му храна! Веднъж се опитах да сляза с двама мои слуги, но той страшно се разяри. Чух го, че пълни пистолетите си, а слугата му — пушката. После, когато ги попитахме какви са намеренията им, господарят отговори, че той и слугата му могат да стрелят четиридесет пъти и ще стрелят докрай, но няма да позволят никой от нас да пристъпи в избата. Тогава, господине, отидох да се оплача на управителя, но той ми отговори, че съм получил заслуженото и че това ще ме научи да не обиждам почтените благородници, които се отбиват при мене.

— И тъй оттогава?… — започна д’Артанян, който не можа да се сдържи и се усмихна, като видя жалното лице на съдържателя.

— Оттогава, господине — продължи съдържателят, — ние живеем много лошо. Трябва да ви кажа, че в избата са всичките ни припаси; там е виното ни в бутилки и бъчви бирата, маслото и подправките, сланината и надениците. И понеже той ни забрани да слизаме долу, ние сме принудени да отказваме ядене и пиене на пътниците, които се отбиват, така че кръчмата ни от ден на ден запада. Ако вашият приятел остане още една седмица в избата, аз ще бъда разорен.

— И напълно заслужено, негоднико. Не личеше ли по външността ни, че сме почтени хора, а не фалшификатори, кажете?

— Да, господине, да, имате право — съгласи се съдържателят. — Но слушайте, слушайте, ето че пак започва да буйствува.

— Навярно някой го е обезпокоил — забеляза д’Артанян.

— Ами налага се да го обезпокоят — викна съдържателят. — Преди малко пристигнаха двама английски благородници.

— Е, какво от това?

— Как какво? Вие знаете, господине, че англичаните обичат хубаво вино и поръчаха от най-хубавото. Жена ми навярно е помолила господин Атос да й разреши да влезе, за да задоволи господата. Той както винаги навярно е отказал. Ах, боже милостиви! Врявата се усилва!

Д’Артанян наистина чу силен шум откъм избата; той стана и заедно със съдържателя, който вървеше пред него и кършеше ръце, и последван от Планше с пълна пушка в ръка, се приближи към местопроизшествието.

Двамата благородници бяха отчаяни — те бяха пътували дълго и умираха от глад и жажда.

— Та това е насилие — викаха те на много добър френски език, макар и с чуждестранно произношение. — Този безумец не позволява на тия добри хорица да разполагат със собственото си вино. Ще разбием вратата и ако е много луд ще го убием.

— Спокойно, господа! — намеси се д’Артанян, като измъкна от пояса пистолетите си. — Извинете, но няма да убиете никого.

— Добре, добре — обади се спокойно зад вратата Атос, — нека влязат тия детеубийци, пък ще видим.

Колкото и храбри да изглеждаха, двамата английски благородници се спогледаха нерешително. Сякаш в избата се намираше някой изгладнял людоед, някой великан, герой от народните предания, в чиято пещера никой не може да проникне безнаказано.

Последва кратко мълчание, но в края на краищата двамата англичани ги беше срам да отстъпят и по-сприхавият от тях слезе по петте или шестте стъпала на стълбата и ритна така силно вратата, че можеше да разбие стена.

— Планше — рече д’Артанян, като напълни пистолетите си, — аз ще се разправя с онзи, който е горе, а ти се заеми с долния. Да се бием ли искате, господа! Добре! Да се бием!

— Боже мой! — екна кънтящият глас на Атос. — Струва ми се, че чувам гласа на д’Артанян.

— Да — отвърна д’Артанян, като повиши също гласа си, — аз съм, приятелю мой.

— Добре тогава! — провикна се Атос. — Добре ще ги наредим тия разбивачи на врати.

Благородниците бяха хванали шпагите си, но се намираха между два огъня. Поколебаха се още миг. Но както първия път, гордостта надделя и втори ритник стана причина вратата да изтрещи от горе до долу.

— Дръпни се, д’Артанян, дръпни се — ревна Атос. — Отдръпни се, ще стрелям.

— Господа! — каза д’Артанян, който никога не загубваше ума си. — Помислете си, господа! Търпение, Атос. Залавяте се за лоша работа и ще ви направим на решето. Аз и слугата ми ще гръмнем три пъти, толкова изстрели ще долетят и от избата. После ние имаме шпаги и ви уверявам, че аз и приятелят ми си служим доста добре с тях. Оставете ме да уредя и вашата, и моята работа. След малко ще имате вино, уверявам ви.

— Ако е останало — измърмори насмешливо Атос. Съдържателят усети, че тръпки лазят по гърба му.

— Как ако е останало! — прошепна той.

— Останало е, дявол да го вземе! — продължи д’Артанян. — Бъдете спокоен, двамата не могат да изпият сами цяла изба. Господа, приберете шпагите си.

— Добре, а вие сложете пистолетите си на пояса.

— На драго сърце.

И д’Артанян даде пример. После се обърна към Планше и му направи знак да изпразни пушката си.

Англичаните склониха и прибраха с мърморене шпагите си в ножниците. Разказаха им случая със затварянето на Атос. И понеже бяха добри благородници, обвиниха съдържателя.

— Сега, господа — рече д’Артанян, — качете се горе и уверявам ви, след десет минути ще ви поднесат всичко каквото пожелаете.

Англичаните се поклониха и излязоха.

— Сега съм сам, драги ми Атос — обади се д’Артанян. — Отворете ми вратата, моля ви.

— Ей сега — каза Атос.

Чу се силен шум от падане на купчини дърва и скърцане на греди. Това бяха подпорите и укрепленията на Атос, които обсаденият сам разваляше.

След миг вратата се открехна и се показа бледото лице на Атос, който с бърз поглед проучи положението.

Д’Артанян се хвърли на шията му и нежно го целуна После поиска да го изведе от влажното му убежище и едва тогава забеляза, че Атос се заваля.

— Ранен ли сте? — запита го той.

— Аз ли! Ни най-малко. Аз съм мъртво пиян, това е всичко и никога човек не е полагал повече усилия, за да постига това. Заклевам се в господа бога, кръчмарю, че само аз съм изпил най-малко сто и петдесет бутилки.

— Боже милостиви! — викна съдържателят. — Ако слугата е изпил само половината от това, което е изпил господарят, аз съм разорен.

— Гримо е добре възпитан слуга и не би си позволил да пие същото вино като мене. Той пи от бъчвата. — Чакайте струва ми се, че е забравил да я запуши. Чувате ли нещо? — Д’Артанян избухна в смях, който превърна тръпките на съдържателя в силна треска.

В същото време Гримо се появи зад господаря си с пушка на рамо — главата му се люшкаше като у пияните сатири в картините на Рубенс. Той беше залян и отпред, и отзад с някаква мазна течност — съдържателят позна, че това е най-доброто му дървено масло.

Шествието мина през голямата зала и се настани в най-хубавата стая в странноприемницата, която д’Артанян зае насила.

През това време съдържателят и жена му се втурнаха с лампи в избата, където толкова дълго време им беше забранено да влизат — там ги очакваше страшна гледка.

Зад укрепленията, в които Атос беше направил дупка, за да излезе, и които се състояха от дървета, дъски и празни бъчви, струпани по всички правила на стратегическото изкуство, тук-там плаваха в локвите дървено масло и вино костите от всички изядени пушени бутове. Целият ляв ъгъл на избата беше затрупан от куп счупени бутилки. От една бъчва, останала с отворена канелка, изтичаха последните й капки кръв. Образът на опустошението и смъртта, както казва древният поет, витаеше като над бойно поле.

От петдесет наденици, окачени на гредите, бяха останали само десет.

Тогава воплите на съдържателя и жена му проникнаха през свода на избата и дори д’Артанян се трогна. Атос даже не обърна глава.

Но след мъката последва ярост. Съдържателят грабна един шиш и се втурна отчаян в стаята, където се бяха оттеглили двамата приятели.

— Вино! — нареди Атос, като видя съдържателя.

— Вино! — извика смаян съдържателят. — Вино! Ами че вие сте ми изпили за повече от сто пистола. Та аз съм разорен, загубен, унищожен!

— Ха! — рече Атос. — Ние бяхме постоянно жадни.

— Да се бяхте задоволили само с пиене, както и да е, но сте изпочупили и всички бутилки.

— Вие ме блъснахте в една купчина, която се събори. Вие сте виновен.

— Всичкото ми масло пропадна.

— Маслото е отличен балсам за рани и клетият Гримо трябваше да маже раните, които вие му нанесохте.

— Всичките ми наденици са изгризани!

— В избата има много мишки.

— Ще ми платите за всичко — ревна отчаяният съдържател.

— Какъв чудак! — извика Атос и се надигна. Но падна отново на стола. Силите му бяха изчерпани. Д’Артанян му се притече на помощ и дигна камшика си. Съдържателят отстъпи крачка и се заля в сълзи.

— Това ще ви научи — намеси се д’Артанян — да се отнасяте по-вежливо към гостите, които бог ви изпраща.

— Бог! Кажете дяволът!

— Драги приятелю — предупреди го д’Артанян, — ако продължавате да ни дрънкате над главата, ще се затворим и четиримата в избата и ще видим дали вредите са наистина толкова големи, колкото казвате.

— Да, господа — би отбой съдържателят, — така е, сгреших, признавам, но за всеки грях има и прошка. Вие сте благородници, а аз съм беден кръчмар, смилете се над мене.

— Ах, ако говориш така — каза Атос, — ще ми разкъсаш сърцето и сълзите ще потекат от очите ми, както виното течеше от бъчвите ти. Не сме толкова лоши, колкото изглеждаме. Хайде ела насам да си поговорим.

Съдържателят плахо се приближи.

— Ела, ти казвам, не се бой — продължи Атос. — Когато щях да ти плащам, бях оставил кесията си на масата.

— Да, ваша светлост.

— В кесията имаше шестдесет пистола. Къде е тя?

— Предадохме я в съда, ваша светлост; казаха, че монетите са фалшиви.

— Добре, поискай да ти върнат кесията ми и задръж шестдесетте пистола.

— Но вие знаете много добре, ваша светлост, че в съда не връщат онова, което са взели. Ако парите бяха фалшиви, можеше да има някаква надежда, но за нещастие те са истински.

— Оправяй се със съда, приятелю, това не е моя работа още повече че нямам нито една ливра.

— Слушайте — обади се д’Артанян, — къде е старият кон на Атос?

— В конюшнята.

— Колко струва той?

— Най-много петдесет пистола.

— Струва осемдесет. Вземи го и толкоз.

— Как! Ти продаваш коня ми? — изненада се Атос. — Продаваш моя Баязид? А с какво ще ходя на поход? Гримо ли ще яздя?

— Доведох ти друг — отвърна д’Артанян.

— Друг ли?

— И то прекрасен! — извика съдържателят.

— Тогава, щом има друг, по-хубав и по-млад, вземи стария и дай да пием.

— От кое? — запита, напълно успокоен, съдържателят.

— От това в дъното, до летвите. Останали са още двадесет и пет бутилки, всички други се изпочупиха, когато паднах. Донеси шест.

— Та тоя човек е цяла бъчва! — промърмори си съдържателят. — Ако остане тук само петнадесет дни и си плати пиенето, ще си оправя сметките.

— И не забравяй — продължи д’Артанян — да занесеш четири бутилки от същото вино на двамата английски благородници.

— А сега — подзе Атос, — докато чакаме да ни донесат вино, разкажи, д’Артанян, какво стана с другите. Хайде, разказвай.

Д’Артанян му разправи как беше намерил Портос на легло с навехнат крак, а Арамис — около една маса между двама богослови. Когато свършваше, влезе съдържателят с поръчаните бутилки и с пушен бут, който за негово щастие не беше свален в избата.

— Добре — обади се Атос, като пълнеше чашата си и чашата на д’Артанян, — това е за Портос и Арамис. Но вие, приятелю, как сте и какво се е случило лично с вас? Изглеждате ми мрачен.

— Да, вярно е — призна д’Артанян, — защото аз за съжаление съм най-нещастният от всички ни.

— Ти ли си нещастен, д’Артанян! — учуди се Атос. — Е, и в какво се състои нещастието ти? Хайде разкажи!

— После — рече д’Артанян.

— После! А защо после? Защото мислиш, че съм пиян, нали, д’Артанян? Запомни добре: мислите ми са най-ясни, когато пия вино. Хайде разказвай, целият се превръщам в слух.

Д’Артанян разказа приключението си с госпожа Бонасийо. Атос го изслуша, без да мигне, после, когато д’Артанян свърши, забеляза:

— Дребна работа е това, дребна работа… Това беше любимият израз на Атос.

— Вие казвате винаги дребна работа, скъпи ми Атос — пресече го д’Артанян. — Това никак не ви подхожда, защото никога не сте обичали.

Угасналият поглед на Атос изведнъж пламна, но това беше само искра и стана пак както преди мрачен и безжизнен.

— Наистина — съгласи се той спокойно, — аз никога не съм обичал.

— Е, виждате ли, каменно сърце — продължи д’Артанян, — че нямате право да бъдете груб към нас, нежните сърца.

— Нежни сърца, разбити сърца — повтори Атос.

— Какво казвате?

— Казвам, че любовта е лотария — който спечели, печели смърт! Вие сте много щастлив, че сте загубили, повярвайте ми, скъпи д’Артанян. И мога да ви посъветвам само едно — губете винаги.

— Но тя изглеждаше, че много ме обича!

— Изглеждало.

— О! Тя ме обичаше.

— Дете! Няма мъж, който да не е вярвал като вас, че любовницата му го обича, и няма мъж, който да не е бил измамен от любовницата си.

— С изключение на вас, Атос, тъй като вие никога не сте имали любовница.

— Истина е — отвърна Атос след кратко мълчание, — никога не съм имал любовница. Да пием!

— Но тогава, мислителю, — рече д’Артанян, — научете ме, подкрепете ме. Имам нужда от съвет и утеха.

— Утеха? За какво?

— За нещастието ми.

— Вашето нещастие е смешно — дигна рамене Атос. — Любопитен съм да узная какво бихте казали, ако ви разкажа за една любовна история.

— Която се е случила с вас ли?

— Или с някой мой приятел, все едно!

— Разкажете, Атос, разкажете!

— По-добре ще направим да пием.

— Пийте и разказвайте.

— Всъщност може — съгласи се Атос, като изпразни чашата си и я напълни отново. — Тези две неща са напълно съвместими.

— Слушам — каза д’Артанян.

Атос се замисли и д’Артанян забеляза, че колкото повече се задълбочаваше, толкова по-блед ставаше. Той беше в онова пияно състояние, в което обикновените пияници падат и заспиват. А той бълнуваше, без да спи. В този пиянски сомнамбулизъм имаше нещо ужасно.

— Непременно ли искате това? — запита той.

— Моля ви — настоя д’Артанян.

— Тогава нека бъде, както вие желаете. Един мой приятел, един мой приятел, запомнете добре, не аз — прекъсна се Атос с мрачна усмивка, — един конт от моя край, с други думи, от Бери, благороден като Дандоло или Монморанси, се влюби на двадесет и пет годишна възраст в едно шестнадесетгодишно момиче, хубаво като любовта. През присъщата на възрастта и наивност прозираше пламенен ум, ум не на жена, а на поет; тя не само се харесваше, а опияняваше. Живееше в малко селище с брат си, който беше свещеник. И двамата бяха пришълци в тоя край; никой не знаеше откъде са дошли; но тя беше толкова красива, а брат й — толкова благочестив, че никой не мислеше да ги пита откъде идат. Всъщност казваха, че са от добро семейство. Моят приятел, който беше владетел на тази област, можеше да я прелъсти или да я вземе насила, както се знае, нали той беше господарят. Кой би се притекъл на помощ на двамата чужденци, на двама непознати? За нещастие той беше почтен човек и се ожени за нея. Глупак, простак, говедо!

— Но защо говорите така, нали я е обичал? — запита д’Артанян.

— Почакайте — прекъсна го Атос. — Заведе я в замъка си и я направи първата дама в областта. Трябва да призная, че тя се справяше отлично с положението си.

— После? — запита д’Артанян.

— После, един ден, като беше на лов с мъжа си — продължи Атос тихо и много бързо, — тя падна от коня си и изгуби съзнание. Контът й се притече на помощ и понеже дрехите й я задушаваха, той ги разряза с кинжала си и откри рамото й. Знаете ли какво имаше на рамото й, д’Артанян? — запита Атос и избухна в силен смях.

— Как мога да зная? — запита д’Артанян.

— Цвят на лилия — отговори Атос. — Тя беше жигосана. И Атос изпразни на един дъх чашата, която държеше в ръката си.

— Какъв ужас! — възкликна д’Артанян. — Какво говорите?

— Истината. Драги мой, ангелът излезе демон. Бедната девойка беше крала.

— И какво направи контът?

— Контът беше пълновластен господар в своя край и имаше право да осъжда и помилва всички във владенията си. Той разкъса напълно дрехите на контесата и я обеси на едно дърво.

— Боже мой! Та това е убийство, Атос! — извика Д’Артанян.

— Да, убийство, нищо повече — съгласи се Атос, бледен като мъртвец. — Но струва ми се, че виното ми се свършва.

И Атос хвана за гърлото последната бутилка, която беше останала, доближи я до устните си и я изпразни на един дъх, както би направил с обикновена чаша.

После отпусна глава на ръцете си. Д’Артанян стоеше пред него, занемял от ужас.

— Това ме излекува от хубавите, поетични и влюбени жени — заключи Атос, като се изправи, без да мисли да довърши поучителния разказ за конта. — Бог да ви даде същото! Да пием!

— А брат й? — продължи плахо д’Артанян.

— Брат й ли? — поде Атос.

— Да, свещеникът?

— А, аз го търсих, за да обеся и него, но той ме преварил и напуснал предния ден енорията си.

— И тя умря ли? — прошепна д’Артанян.

— Разбира се! — отвърна Атос. — Но дайте си чашата. Пушено, негоднико! — ревна Атос. — Не можем повече да пием!

— Научиха ли поне кой е бил тоя нещастник?

— Навярно е бил първият любовник и съучастник на хубавицата, почтен човек, който се е престорил може би на свещеник, за да ожени любовницата си и да осигури съдбата й. Предполагам, че са го разкъсали с коне.

— Боже мой! Боже мой! — прошепна пак д’Артанян, потресен от страшното приключение.

— Хапнете от пушеното, д’Артанян, то е прекрасно — каза Атос, като отряза парче и го сложи в чинията на момъка. — Жалко, че нямаше поне четири такива бута в избата! Щях да изпия петдесет бутилки повече.

Д’Артанян не можеше да понася повече този разговор, който щеше да го подлуди. Той отпусна глава на ръцете си и се престори, че спи.

— Младите не знаят да пият — забеляза Атос, като го погледна със съжаление. — И при това този е от най-добрите.

XXVIII ЗАВРЪЩАНЕ

Д’Артанян беше потресен от страшната изповед на Атос, но много неща му изглеждаха още неясни в това полупризнание; първо, то беше направено от напълно пиян човек на полупиян и въпреки мъглата, която забулва мозъка на две-три бутилки бургундско вино, като се събуди на другата сутрин, д’Артанян помнеше съвсем ясно всяка дума на Атос, сякаш от устата на Атос думите се бяха врязвали една по една в паметта му. Цялото това съмнение породи у него още по-силно желание да се добере до истината и той отиде в стаята на Атос с твърдото намерение да поднови вчерашния разговор; но Атос беше в пълно съзнание, с други думи — най-хитрият и непроницаем човек.

Освен това, когато се ръкуваха, мускетарят го превари.

— Вчера бях много пиян, скъпи ми д’Артанян — започна той, — почувствувах това тая сутрин по езика си, който още се преплиташе, и по много ускорения си пулс. Обзалагам се, че съм надрънкал хиляди глупости.

И като каза тези думи, той погледна така втренчено приятеля си, че го смути.

— Не, не — възрази д’Артанян, — доколкото си спомням, вие говорихте за съвсем обикновени неща.

— А! Вие ме учудвате! Мислех, че съм ви разказал една много печална история.

И той гледаше младежа, сякаш искаше да проникне в най-потайните кътчета на сърцето му.

— Знаете ли — рече д’Артанян, — изглежда, че съм бил по-пиян от вас, защото не си спомням нищо.

Атос не се задоволи с тези думи и продължи:

— Вие навярно сте забелязали, скъпи приятелю, че всеки има различно пиянство, тъжно или весело. Моето пиянство е тъжно и когато се напия, аз имам слабост да разказвам всички зловещи истории, които ми е набила в главата глупавата ми дойка. Това е мой недостатък, главен недостатък, признавам, а инак аз умея да пия.

Атос говореше така естествено, че д’Артанян взе да се колебае.

— О, наистина — започна момъкът, като се опитваше да се добере отново до истината, — спомням си такова нещо спомням си като насън, че разговаряхме за обесени.

— А! Виждате ли — рече Атос, като пребледня, но все пак правеше опит да се усмихва, — уверен бях в това, тъй като обесените са мой кошмар.

— Да, да — продължи д’Артанян, — ето че си спомням. Да, ставаше дума… почакайте… ставаше дума за някаква жена.

— Виждате ли — повтори Атос и стана почти като мъртвец, — това е любимата ми история за русата жена и когато я разказвам, значи съм мъртво пиян.

— Да, така беше — призна д’Артанян, — историята за русата жена, стройна и хубава, със сини очи.

— Да, и обесена…

— От мъжа си, благородник, ваш познат — продължи д’Артанян, като гледаше втренчено Атос.

— Ето, виждате ли как човек може да злепостави някого, когато сам не знае какво говори — продължи Атос, като дигна рамене, сякаш съжаляваше сам себе си. — Реших да не се напивам вече, д’Артанян, това е много лош навик.

Д’Артанян мълчеше.

После Атос промени изведнъж разговора и каза:

— А между другото благодаря ви за коня, който сте ми довели.

— Харесва ли ви? — запита д’Артанян.

— Да, но той не е много издръжлив.

— Грешите. Изминах с него десет левги за по-малко от час и половина, а той сякаш беше обиколил само площада Сен Сюлпис.

— Тъй ли? Ще ме накарате да съжалявам.

— Да съжалявате ли?

— Да, защото се отървах от него.

— Как така?

— Ето как: тая сутрин се събудих в шест часа, вие спяхте като заклан и не знаех какво да правя. Бях още съвсем замаян от вчерашния пир. Слязох в кръчмата и видях там един от нашите англичани, който пазареше кон с някакъв търговец на коне, тъй като неговият умрял вчера от кръвоизлив. Приближих се до тях и като го видях, че предлага сто пистола за някакъв червеникав кон, му казах: „Знаете ли, благороднико, и аз имам кон за продан“.

— И дори много хубав — добави той. — Видях го вчера, слугата на вашия приятел го държеше за повода.

— Смятате ли, че струва сто пистола?

— Да. Ще ми го дадете ли на тая цена?

— Не, но ще го заложа в игра.

— Ще го заложите ли?

— Да.

— На какво?

— На зарове.

— Речено — сторено: и загубих коня. Но — продължи Атос — върнах си седлото.

Д’Артанян се намуси.

— Неприятно ли ви е? — запита Атос.

— Откровено казано, да — призна д’Артанян. — По този кон трябваше да ни познаят в боя. Той беше подарък, знак на внимание. Сбъркали сте, Атос.

— Е, драги приятелю, поставете се на моето място — продължи мускетарят. — Умирах от скука, а освен това, да си призная, не обичам английските коне. Слушайте, ако е въпрос само да ни познаят, седлото е достатъчно, то лесно се забелязва. А ако става дума за коня, ще намерим някаква причина, за да обясним изчезването му. Дявол да го вземе, конете не са безсмъртни. Да допуснем, че моят е имал сап или краста.

Д’Артанян продължаваше да се мръщи.

— Неприятно ми е — продължи Атос, — че вие, както изглежда, държите много на тия животни, защото аз не съм довършил разказа си.

— Какво още сте направили?

— След като изгубих коня си с девет срещу десет — виждате ли какъв зар! — хрумна ми да играя срещу вашия.

— Да, но се надявам, че сте се задоволили само с хрумването си.

— Не, изпълних го още в същия миг.

— Ах, виж ти! — възкликна разтревожен д’Артанян.

— Играх и изгубих.

— Моя кон ли?

— Вашия кон. Седем срещу осем; за една точка… вие знаете пословицата.

— Атос, вие не сте с ума си, кълна се!

— Драги мой, вчера, когато ви разказвах глупавите си истории, трябваше да ми кажете това, а не тая сутрин. Изгубих го с всичките му принадлежности.

— Но това е ужасно!

— Почакайте, то не е всичко. Щях да бъда превъзходен играч, ако не се увличах, но аз се увличам, също както при пиенето. И се увлякох…

— Но какво друго можехте да проиграете? Вие не сте имали вече нищо.

— Имах, имах, приятелю; оставаше диамантът, който блести на пръста ви. — Забелязах го вчера.

— Диамантът ли? — извика д’Артанян, като посегна бързо към пръстена.

— Аз съм познавач, тъй като лично аз съм имал няколко такива пръстена и го оцених за хиляда пистола.

— Надявам се — каза сериозно д’Артанян, примрял от страх, — че не сте споменали нито дума за моя диамант?

— Напротив, скъпи приятелю. Вие разбирате, че тоя диамант оставаше единствената ми надежда; с него можех да си върна седлата, конете и на това отгоре да спечеля пари за път.

— Атос, карате ме да треперя! — извика д’Артанян.

— Казах за вашия диамант на своя партньор, който също го бил забелязал. Дявол да го вземе, драги мой! Та вие носите на пръста си небесна звезда и искате да не се забелязва! Невъзможно.

— Довършете, драги мой, довършете — рече д’Артанян. — Кълна ви се, че ще ме уморите с вашето хладнокръвие!

— И ние разделихме диаманта на десет части, по сто пистола едната.

— Ах, вие се шегувате и искате да ме изпитате — провикна се д’Артанян, когото гневът улавяше вече за косите, както Минерва улавя Ахил в Илиадата.

— Не, не се шегувам, дявол да го вземе! Много бих искал да видя как щяхте да постъпите вие! От петнадесет дни не бях виждал човешко лице и се бях превърнал в говедо, като разговарях с бутилките.

— Но това не е причина да залагате моя диамант! — възрази д’Артанян, като си стискаше трескаво ръката.

— Чуйте впрочем края. Десет части от по сто пистола, едната с десет удара без право на реванш. С тринадесет удара изгубих всичко, с тринадесет удара! Числото тринадесет всякога е било съдбоносно за мене. На тринадесети юли аз…

— Дявол да го вземе! — ревна д’Артанян и стана от масата, тъй като тази история го караше да забрави вчерашната.

— Търпение — пресече го Атос, — аз имах план. Англичанинът беше чудак, видях го сутринта да разговаря с Гримо и Гримо ме беше предупредил, че му предлага да постъпи при него на служба. Заложих Гримо, мълчаливия Гримо, разделен на десет части.

— Ей, че залог! — извика д’Артанян, като избухна неволно в смях.

— Самия Гримо, разбирате ли! И с десетте части на Гримо, който, общо взето, не струва и пара, си върнах диаманта. Кажете сега, че упоритостта не е добродетел.

— Вярно, много смешно! — извика д’Артанян, като продължаваше да се превива от смях.

— Разбирате, нали, щом видях, че ми върви, веднага пак заложих диаманта.

— Ах, дявол да го вземе! — възкликна д’Артанян, като отново се намръщи.

— Върнах вашето седло, после вашия кон, после моето седло, после моя кон, после пак го загубих. Накъсо казано, върнах си вашето седло, после моето. Това е положението. Прекрасен удар, и на него спрях.

Д’Артанян си отдъхна, сякаш бяха снели цяла кръчма от гърдите му.

— Значи диамантът ми остава? — запита той плахо.

— Непокътнат, драги приятелю. Освен това имаме и седлата на вашия Буцефал и на моя.

— Но какво ще правим със седлата, като нямаме коне?

— И за това ми се върти една мисъл в главата.

— Атос, карате ме да треперя.

— Слушайте, вие не сте играли отдавна, нали, д’Артанян?

— И нямам никакво желание да играя.

— Не се заричайте. Повтарям, вие отдавна не сте играли и навярно ръката ви е лека.

— Е, и после?

— Англичанинът и другарят му са още тук. Забелязах, че той съжалява много за седлата. Вие, изглежда, държите за коня си. На ваше място бих заложил седлото си срещу коня.

— Но той няма да иска да играе срещу едното седло.

— Заложете и двете, дявол да го вземе! Аз не съм себелюбец като вас.

— Вие бихте ли направили това? — запита нерешително д’Артанян, тъй като увереността на Атос започваше неволно да го овладява.

— Честна дума, само с един удар.

— Въпросът е, че след като загубих конете, държа много на седлата.

— Тогава заложете диаманта.

— О, диамантът е съвсем друга работа! Никога, никога.

— Дявол да го вземе! — сети се Атос. — Бих ви предложил да заложите Планше, но тъй като имаше вече такъв случай, англичанинът надали ще се съгласи.

— Решено, драги Атос, предпочитам да не рискувам нищо — заяви д’Артанян.

— Жалко — каза студено Атос, — англичанинът е пълен с пистоли. Боже мой, опитайте един удар. Един удар бързо ще свърши.

— А ако изгубя?

— Ще спечелите.

— Но ако изгубя?

— Е, ще дадете седлата.

— Щом е за един удар, може — съгласи се д’Артанян. Атос тръгна да търси англичанина и го намери в конюшнята, където разглеждаше с алчен поглед седлата. Случаят беше добър. Той постави условията си: двете седла срещу единия кон или сто пистола, по избор. Англичанинът бързо пресметна: само двете седла струваха триста пистола. Той се съгласи.

Разтреперан, д’Артанян хвърли заровете — паднаха се три точки. Бледността му изплаши Атос, който се задоволи само с думите:

— Лош зар, друже. Ще имате конете със седлата, господине.

Тържествуващият англичанин не си направи дори труд да разклати заровете и ги хвърли на масата, без да погледне, толкова беше уверен в победата. Д’Артанян се беше извърнал, за да скрие лошото си настроение.

— Я гледай, я гледай — каза спокойно Атос, — този зар е изключителен, виждал съм го само четири пъти през живота си: еци.

Англичанинът погледна и се учуди, д’Артанян погледна, обхванат от задоволство.

— Да — продължи Атос, — само четири пъти: веднъж у господин дьо Креки; втория път у дома, на село, в замъка ми… когато имах замък, трети път у господин дьо Тревил, тогава се учудихме всички; а четвъртия път в кръчмата, където се падна на мене и изгубих сто луи и една вечеря.

— Значи вземате си коня, господине — рече англичанинът.

— Разбира се — отвърна д’Артанян.

— Значи няма да има реванш.

— Условията ни, както си спомняте, бяха без реванш.

— Вярно, конят ще бъде предаден на слугата ви, господине.

— Почакайте — обади се Атос. — С ваше разрешение, господине, искам да кажа две думи на приятеля си.

— Кажете му.

Атос дръпна д’Артанян настрана.

— Е, какво желаеш още, изкусителю? — запита го д’Артанян. — Искаш да играя, нали?

— Не, искам да размислите.

— За какво?

— Ще вземете коня, нали?

— Разбира се

— Грешите, аз бих взел стоте пистола. Знаете, че заложихте седлата срещу единия кон или сто пистола, което си изберете.

— Да.

— Аз бих взел стоте пистола.

— А аз вземам коня.

— Повтарям ви, че грешите. Какво ще правим двамата с един кон — не мога да седна зад вас, ще приличаме на двамата сина на Еймон, които изгубили брата си. Вие не можете да ме поставите в такова унизително положение, и то на такъв прекрасен кон. Без да се колебая нито миг, аз бих взел стоте пистола. За да се върнем в Париж, ни трябват пари.

— Държа на тоя кон, Атос.

— И грешите, приятелю. Един кон може да отскочи настрани, може да се спъне и да си ожули коленете, може да яде в ясли, където е ял болен кон: ето ти един кон или по-право сто пистола загубени. Стопанинът трябва да храни коня си, докато, точно обратното, стоте пистола хранят стопанина си.

— Но как ще се върнем?

— С конете на слугите си, дявол да го вземе! Всеки ще разбере по външността ни, че сме благородници.

— Как ли ще изглеждаме върху тия кранти, когато Портос и Арамис ще се перчат върху своите коне!

— Арамис! Портос! — викна Атос и почна да се смее.

— Какво? — запита д’Артанян, който никак не разбираше защо приятелят му е весел.

— Нищо, нищо, да продължим — каза Атос.

— И така, вие ме съветвате?

— Да вземете стоте пистола, д’Артанян. Със стоте пистола ще пируваме до края на месеца. Твърде много се уморихме, нали, и няма да е зле да си поотдъхнем.

— Да си отдъхна! О, не, Атос, щом стигна в Париж, веднага ще почна да търся тази нещастна жена.

— Добре. Мислите ли, че в случая конят ще ви бъде полезен колкото звънливите златни луи? Вземете стоте пистола приятелю, вземете стоте пистола.

Само една причина можеше да накара д’Артанян да се предаде. Последната му се стори крайно убедителна. После, ако продължаваше да се противи, можеше да мине за егоист в очите на Атос. Той отстъпи и предпочете стоте пистола, които англичанинът му брои веднага.

След това започнаха да мислят само за заминаването. Помирението със съдържателя, освен стария кон на Атос, струваше още шест пистола. Д’Артанян и Атос взеха конете на Планше и Гримо, а двамата слуги тръгнаха пеш, като носеха седлата върху главите си.

Колкото и лоши да бяха конете на двамата приятели, те скоро изпревариха слугите и стигнаха в Кревкьор. Още отдалеч забелязаха Арамис, натъжен, облегнал се на прозореца си — той гледаше облаците прах на хоризонта, както сестра Ана от приказката.

— Хей! Хей! Арамис! Какво правите там, дявол да го вземе? — викнаха двамата приятели.

— А! Вие ли сте, д’Артанян, вие ли сте, Атос? — отвърна младежът. — Мислех си колко нетрайни са земните блага. Моят английски кон, който се отдалечи и изчезна зад облак прах, е жив пример за преходността на всичко земно. Самият живот може да се изрази с три думи: erat, est, fuit.

— Какво означава това всъщност? — запита д’Артанян, който започваше да подозира истината.

— Това означава, че ме изиграха: шестдесет луи за кон, който, ако се съди по хода му, може да измине в тръс пет левги в час.

Д’Артанян и Атос избухнаха в смях.

— Драги ми д’Артанян — каза Арамис, — не ми се сърдете много, моля ви — необходимостта закон изменя. После аз самият съм наказан, тъй като тоя проклет търговец на коне ме изигра най-малко с петдесет луи. А вие какви добри стопани сте! Идете с конете на слугите си, а вашите ги водят за поводите бавно и като почиват от време на време.

В същия миг една товарна кола, която се бе задала по амиенския път, спря и от нея излязоха Гримо и Планше със седлата на глава. Колата се връщаше празна в Париж двамата слуги се бяха споразумели, вместо да платят за превоз, да поят каруцаря из целия път.

— Какво е това? — попита Арамис, като видя какво става. — Само седлата ли?

— Разбирате ли сега? — рече Атос.

— Приятели, сякаш сме се наговорили. И аз, кой знае защо, запазих седлото. Хей, Базен! Занесете новото ми седло при седлата на тия господа.

— А какво направихте с вашите свещеници? — запита Д’Артанян.

— Драги мой, на следния ден ги поканих на обед — заразказва Арамис. — Тук, между другото, има прекрасно вино. Така ги напоих, че свещеникът ми забрани да свалям униформата, а йезуитът ме помоли да се погрижа да го приемат мускетар.

— Без теза! — извика д’Артанян. — Без теза! Държа да се отмени тезата!

— Оттогава си живея приятно — продължи Арамис. — Започнах поема в едносрични стихове. Доста е трудно, но достойнството на всяко нещо е в трудността. Тя е с любовно съдържание, ще ви прочета първата песен — състои се от четиристотин стиха и трае една минута.

— Вижте какво, драги Арамис, — рече д’Артанян, който ненавиждаше стиховете почти колкото латинския, — прибавете към трудността и краткостта, и бъдете положителен, че вашата поема ще има две достойнства.

— После — продължи Арамис — тя вдъхва благородни чувства, ще видите. Ах, приятели, ние се връщаме в Париж, нали? Отлично, готов съм. И ще видим милия Портос, много добре. Знаете ли, че този голям наивник много ми липсваше? Той не би дал коня си дори за цяло кралство. Много искам да го видя на коня и на седлото. Уверен съм, че ще прилича на Великия могол.

Престояха един час, за да си починат конете. Арамис се разплати, настани Базен в товарната кола при другарите му и тръгнаха на път, за да намерят Портос.

Свариха го на крак и не толкова блед, както го беше видял Д’Артанян при първото си посещение, седнал до една маса, у която, при все че беше сам, имаше обед за четирима.

Обедът се състоеше от отлично сготвени меса, отбрани вина и прекрасни плодове.

— Ах, слава богу, тъкмо навреме идете, господа! — зарадва се той и стана. — Току-що започнах супата, ще обядвате с мене.

— О! О! — учуди се д’Артанян. — Едва ли Мускетон е ловил тия бутилки с ласо, освен това тук виждам телешко задушено, говеждо филе…

— Възвръщам си силите, възвръщам си силите — поясни Портос. — Нищо не изтощава така много, както тия проклети навяхвания. Навяхвали ли сте си някога крака, Атос?

— Никога. Спомням си само, че при нашата схватка на улица Феру ме раниха с шпага и след петнадесет или осемнадесет дни се чувствувах също като вас.

— Но този обед не е само за вас, нали, драги Портос? — запита Арамис.

— Не — отвърна Портос. — Чаках няколко благородници от околността, които току-що ми съобщиха, че няма да дойдат. Вие ще ги заместите, аз не губя нищо от това. Хей! Мускетон! Столове и още толкова бутилки.

— Знаете ли какво ядем сега? — попита Атос след десетина, минути.

— Как да не знаем! — отвърна д’Артанян. — Аз ям телешко шипковано с ангинари и мозък.

— Аз ям агнешко филе — рече Портос.

— А аз — пилешки гърди — добави Арамис.

— Всички вие се лъжете, господа — отвърна важно Атос, — вие ядете конско месо.

— Хайде де! — не повярва Д’Артанян.

— Конско! — повтори Арамис с отвращение. Само Портос не отговори.

— Да, конско. Нали, Портос, ние ядем конско? Дори може би със седлото!

— Не, господа, запазих седлото — отвърна Портос.

— Ей богу, всички сме една стока — обади се Арамис. — Сякаш сме се наговорили.

— Какво да се прави — вдигна рамене Портос. — Този кон караше гостите ми да се стесняват, а аз не исках да ги унижавам!

— После, вашата дукеса е още на бани, нали? — запита д’Артанян.

— Да — каза Портос. — И освен това, знаете ли, стори ми се, че управителят на областта, един от благородниците, които чаках днес на обед, много го хареса и аз му го дадох.

— Дадохте ли го? — извика д’Артанян.

— Да, боже мой, да, дадох му го! — отговори Портос. — Той струваше положително сто и петдесет луи, а тоя скъперник ми плати само осемдесет.

— Без седлото ли? — попита Арамис.

— Да, без седлото.

— Забелязвате ли, господа — обади се Атос, — че все пак Портос го е продал най-скъпо.

Тогава почнаха да се смеят с глас и нещастният Портос съвсем се обърка; но скоро му обясниха причината за тоя смях и той се присъедини към тях много шумно, както винаги.

— Ето че ние всички имаме пари — заключи д’Артанян.

— Мене не ме смятайте — възрази Атос. — Испанското вино на Арамис толкова много ми хареса, че поръчах да оставят към шестдесет бутилки от него в колата на слугите: сега съм съвсем безпаричен.

— А аз — додаде Арамис, — представете си, аз дарих и последния си петак на черквата в Мондидие и на амиенските йезуити, поех освен това задължения, които трябваше да изпълня, поръчах литургии за себе си и за вас, и те ще бъдат отслужени, господа, и съм уверен, че ще ни помогнат много.

— А моето навехнато коляно — намеси се Портос — да не мислите, че не ми струва нищо? Да оставим настрана раната на Мускетон, за която бях принуден да викам лекаря два пъти на ден, а той ме накара да му платя двойно визитите, под предлог че глупакът Мускетон се е оставил да го ранят на такова място, което не може да се показва на всеки. Препоръчах му да не позволява друг път да го раняват там.

— Така, така — рече Атос, като размени усмивка с Артанян и Арамис, — виждам, че сте били щедър към клетия момък, постъпили сте като добър господар.

— Накъсо — продължи Портос, — като се разплатя, ще ми останат към тридесет екю.

— А на мене десетина пистола — каза Арамис.

— Хайде, хайде — обади се Атос, — изглежда, че ние двамата ще излезем крезовци. Колко ви остават от стоте пистола, д’Артанян?

— От стоте пистола ли? Първо, дадох от тях петдесет на вас.

— Така ли?

— Дявол да го вземе!

— Да, вярно, спомням си.

— После платих шест на съдържателя.

— Какво животно беше този съдържател! Защо му дадохте шест пистола?

— Вие ми казахте да му ги дам.

— Вярно, аз съм много добър. Накратко, какво остава?

— Двадесет и пет пистола — отвърна д’Артанян.

— А аз — подзе Атос, като извади някакви дребни пари от джоба си, — а аз…

— Вие нямате нищо.

— Вярно, или пък толкова малко, че не заслужава да се включва в общото.

— Сега да пресметнем колко пари имаме всичко.

— Портос?

— Тридесет екю.

— Арамис?

— Десет пистола.

— А вие, д’Артанян?

— Двадесет и пет.

— Всичко колко? — запита Атос.

— Четиристотин седемдесет и пет ливри! — отговори Д’Артанян, който смяташе като Архимед.

— Като стигнем в Париж, ще ни останат към четиристотин и седлата — каза Портос.

— Ами ескадронните ни коне? — запита Арамис.

— Е, от четирите коня на слугите ще направим два господарски и ще теглим жребий; от четиристотинте ливри ще купим половин кон за един от пешеходците, а останалото по джобовете ни ще дадем на д’Артанян, който има лека ръка, и той ще иде да играе с него в първия игрален дом, който ни се изпречи на пътя; това е всичко.

— Да обядваме — покани ги Портос. — Яденето ще изстине.

И четиримата приятели, поуспокоени вече за бъдещето си, почетоха обяда, а остатъците дадоха на господата Мускетон, Базен, Планше и Гримо.

Като пристигнаха в Париж, д’Артанян намери писмо от господин дьо Тревил, който му съобщаваше, че по негова молба кралят го е удостоил с разрешението да постъпи мускетар.

Понеже това беше единствената мечта на д’Артанян — да не говорим, разбира се, за желанието му да намери госпожа Бонасийо, — той изтича радостен при приятелите си, с които се беше разделил преди половин час, и ги свари много тъжни и загрижени. Бяха се събрали на съвет у Атос: това показваше винаги, че положението е някак сериозно.

Господин дьо Тревил им беше съобщил, че негово величество е решил твърдо да започне военните действия на първи май и те трябва веднага да приготвят екипировката си.

Четиримата мислители се гледаха смаяни: господин дьо Тревил не се шегуваше, когато ставаше дума за службата.

— А колко ще струва според вас екипировката? — запита д’Артанян.

— О, няма какво да говорим — отвърна Арамис, — ние направихме най-скъперническата спартанска сметка и на всеки от нас трябват по хиляда и петстотин ливри.

— Четири по хиляда и петстотин прави шест хиляди — пресметна Атос.

— Струва ми се, че с по хиляда ливри — подзе д’Артанян, — наистина аз не говоря като спартанец, а като прокурор. Думата прокурор сепна Портос.

— Ха, хрумна ми една мисъл! — викна той.

— Това все пак е нещо: а на мен нищо не ми хрумва — каза бавно Атос. — Но, господа, д’Артанян се е побъркал от щастие, че постъпва при нас. Хиляда ливри! Заявявам, че само на мене ми трябват две хиляди.

— Четири по две прави осем — пресметна тогава Арамис — Значи осем хиляди ливри са ни необходими, за да се екипираме. Вярно, че имаме вече седла.

— Освен това — добави Атос, като почака, докато д’Артанян, който отиваше да поблагодари на господин дьо Тревил, затвори след себе си вратата, — освен това и хубавият диамант, който блести на пръста на нашия приятел. Дявол да го вземе! Д’Артанян е добър другар и няма да остави братята си в затруднение, щом носи на средния си пръст цяло кралско съкровище.

XXIX НА ЛОВ ЗА ЕКИПИРОВКА

Най-загрижен от четиримата приятели беше, разбира се, д’Артанян, при все че д’Артанян в качеството си на гвардеец можеше много по-лесно да се екипира от господа мускетарите, които бяха благородници; но нашият млад гасконец, както вече сте забелязали, беше предвидлив и почти скъперник, а в същото време (обяснете това противоречие) суетен почти колкото самия Портос. Покрай грижата за своята суета д’Артанян изживяваше сега и друга тревога, не толкова егоистична. Колкото и да разпитва за госпожа Бонасийо, той не можа да научи нищо за нея. Господин дьо Тревил беше говорил с кралицата. Кралицата не знаеше къде се намира младата жена и беше обещала, че ще нареди да я потърсят. Но това обещание бе много неопределено и никак не успокояваше д’Артанян.

Атос не излизаше от стаята си. Беше решил да не направи нито крачка за екипировката си.

— Остават ни петнадесет дни — казваше той на приятелите си. — е, след петнадесет дни, ако не намеря нищо или, по-право, ако нищо не ми падне в ръцете, понеже съм много добър католик и няма да си пръсна черепа с куршум, ще гледан да се скарам както трябва с четирима гвардейци на негово, високопреосвещенство или с осем англичани и ще се бия докато някой ме убие. А като се има предвид броят им, това положително ще се случи. Тогава ще кажат, че съм умрял за краля и ще изпълня дълга си, без да има нужда да се екипирам.

Портос продължаваше да се разхожда с ръце на гърба, като клатеше глава и казваше:

— Ще постигна това, което съм замислил.

Арамис, загрижен и сресан небрежно, не продумваше нито дума.

От тия печални подробности човек можеше да разбере, че отчаяние бе обхванало другарите.

Слугите пък като конете на Иполит споделяха тъжната участ на господарите си. Мускетон се запасяваше със сухари. Базен, който винаги беше склонен към набожност, не излизаше вече от черквите. Планше зяпаше мухите. А Гримо, когото общата неволя не можеше да накара да наруши мълчанието, наложено от господаря му, въздишаше така, че можеше да покърти и камъните.

Тримата приятели — нали казахме, че Атос се беше зарекъл да не прави нито крачка, за да се екипира, — тримата приятели излизаха сутрин рано и се прибираха много късно. Скитаха по улиците и гледаха на всяка крачка дали ония, които бяха минали пред тях, не са оставили някоя кесия. Така внимателно гледаха навсякъде, отдето минеха, сякаш следяха някого. Когато се срещнеха, те се гледаха с печален поглед, който означаваше: „Намери ли нещо?“

Понеже най-напред на Портос му хрумна някаква идея, която непрестанно го преследваше, той пръв започна да действува. Решителен човек беше този Портос. Д’Артанян го видя един ден, че отива към черквата Сен Льо и неволно го последва. Той засука мустаци и влезе в светия храм, като приглади испанската си брадичка, което винаги означаваше, че има много войнствени намерения. Д’Артанян се пазеше да не го забележи и Портос помисли, че никой не го е видял. Д’Артанян влезе след него. Портос се облегна на една колона.

Д’Артанян, когото Портос още не беше забелязал, се облегна на другата й страна.

Този ден имаше проповед и черквата беше препълнена. Портос използува случая да разгледа крадешком жените; благодарение на усърдните грижи на Мускетон външността му никак не издаваше неволята му: разбира се, шапката му беше малко протрита, перото малко избеляло, шевиците малко потъмнели, а дантелите доста разнищени; ала в полумрака всички тия дреболии се губеха и Портос си оставаше хубавият Портос.

Д’Артанян забеляза на най-близката пейка до колоната, на която той и Портос се бяха опрели, една презряла красавица, възжълта, сухичка, но с изправена глава. Тя гледаше високомерно изпод черната си шапчица. Очите на Портос се спираха бегло върху тази дама, после шареха нейде в далечината.

От своя страна дамата от време на време се изчервяваше и хвърляше мълниеносен поглед върху лекомисления Портос и веднага очите му почваха усилено да шарят. Явно беше, че това хитруване засягаше силно дамата с черната шапчица, защото тя си хапеше до кръв устните, почесваше крайчеца на носа си и се въртеше отчаяно на пейката.

Като видя това, Портос пак засука мустаци, приглади повторно брадичката си и почна да прави знаци на една хубава дама, която стоеше до клироса16 и която беше не само хубава, а навярно и знатна дама, защото зад нея стоеше негърче, донесло възглавничката, на която тя беше коленичила, и слугиня, която държеше чантата с герб за молитвеника, от който тя четеше молитвите си.

Дамата с черната шапчица проследи всички движения на погледа на Портос и видя, че той се спира върху дамата с кадифената възглавничка с негърчето и слугинята.

В това време Портос усилено намигаше, слагаше пръсти на устните си, пращаше убийствени усмивки, които действително убиваха пренебрегнатата хубавица.

Тя се удари в гърдите, сякаш извика mea, culpa17, и въздъхна толкова силно, че всички, дори и дамата с червената възглавничка, се обърнаха към нея. Портос не се поддаде: той разбра много добре всичко, но си правеше оглушки.

Дамата с червената възглавница беше много хубава и направи силно впечатление на дамата с черната шапчица, която видя в нея истинска опасна съперница; Портос намери, че е много по-красива от дамата с черната шапчица, а д’Артанян позна в нейното лице дамата от Мьон, от Кале и Дувър, която неговият враг, човекът с белега, беше нарекъл милейди.

Без да изпуска из очи дамата с червената възглавничка, д’Артанян продължаваше да следи хитрините на Портос, който го забавляваше много! Той се сети, че дамата с черната шапчица трябва да е прокуроршата от улица Мечкарска, още повече, че черквата Сен Льо не беше много далеч от тази улица.

Сети се тогава, че Портос иска да отмъсти за поражението си в Шантии, когато прокуроршата бе упорствувала и не бе пожелала да разпусне кесията си.

Но в същото време д’Артанян забеляза, че никой не отвръщаше на любезностите на Портос. Те бяха само химери и илюзии, но за една действителна любов, за една истинска ревност съществува ли друга действителност освен илюзиите и химерите?

Проповедта свърши: прокуроршата пристъпи към светената вода; Портос я превари и вместо един пръст потопи цялата си ръка. Прокуроршата се усмихна, защото помисли, че Портос иска да услужи на нея; но скоро се убеди, че се лъже жестоко: когато тя беше само на три крачки от него, той се извърна и устреми поглед в дамата с червената възглавничка, която се беше изправила и се приближаваше, следвана от негърчето и прислужничката.

Когато дамата с червената възглавничка се приближи, Портос извади от светената вода мократа си ръка; хубавата богомолка докосна с нежната си ръка грубата ръка на Портос, прекръсти се усмихната и излезе от черквата.

Това беше много за прокуроршата: тя не се съмняваше вече, че тая дама и Портос са в любовни връзки. Ако беше знатна дама, щеше да припадне, но понеже беше само прокурорша задоволи се да каже на мускетаря със сдържан гняв:

— Вие, господин Портос, няма ли да предложите и на мене светена вода?

При звука на тоя глас Портос се сепна като човек, който се пробужда от вековен сън.

— Го… госпожо! — извика той. — Вие ли сте? Как е вашият съпруг, скъпият господин Кокнар? Още ли е такъв скъперник, какъвто беше? Къде ми бяха очите, та не ви забелязах цели два часа, докато трая проповедта?

— Аз бях на две крачки от вас, господине — отвърна прокуроршата, — но вие не ме забелязахте, защото не сваляхте очи от хубавата дама, на която дадохте светена вода.

Портос се престори на смутен.

— А! — смънка той. — Вие сте забелязали…

— Трябваше да бъда сляпа, за да не забележа.

— Да — подхвърли небрежно Портос, — това е една дукеса, моя приятелка, с която много рядко се срещам, защото мъжът й е ревнив и която ми каза, че ще дойде днес само за да ме види в тая бедна черква, забутана в този краен квартал.

— Господин Портос — рече прокуроршата, — ще бъдете ли така добър да ме придружите за пет минути? С удоволствие бих поговорила с вас.

— Защо не, госпожо — отвърна Портос и си намигна сам като комарджия, който се смее над жертвата, която е уловил.

В това време минаваше д’Артанян, който беше тръгнал след милейди. Той погледна Портос и видя неговия победоносен поглед.

— Ехе! — каза си той, като разсъждаваше според нравите на оная лекомислена епоха. — Ето един, който може да се екипира прекрасно в определения срок.

Портос се подчини на ръката на своята прокурорша, както лодка се подчинява на кормилото, и стигна до манастира Сен Маглоар, малка безлюдна уличка с турникети от двете страни. Денем там се събираха просяци да ядат и деца да играят.

— Ах, господин Портос — извика прокуроршата, като се увери, че никой освен постоянните посетители на това място не можеше да ги види или чуе, — ах, господин Портос, изглежда, че сте голям покорител!

— Аз ли, госпожо! — учуди се престорено Портос, като се пъчеше. — Защо мислите така?

— А знаците преди малко, а светената вода? Тази дама с негърчето и прислужницата трябва да е най-малко принцеса!

— Грешите. Боже мой, не — отговори Портос, — тя е само дукеса.

— А лакеят, който чакаше на вратата, а каретата с кочияша в парадна ливрея, който чакаше на капрата?

Портос не беше видял ни лакея, ни каретата, но женският ревнив поглед на госпожа Кокнар бе забелязал всичко.

Портос съжаляваше, че не направи веднага дамата с червената възглавничка принцеса.

— Ах, вие сте галено дете на хубавиците, господин Портос — продължи с въздишка прокуроршата.

— Но вие разбирате, че с тая външност, с която ме е надарила природата, аз не мога да нямам любовни приключения — отвърна Портос.

— Боже мой, колко бързо забравят мъжете! — викна прокуроршата, като дигна очи към небето.

— Струва ми се, не по-бързо от жените — не й остана длъжен Портос. — В края на краищата мога да кажа, че аз бях ваша жертва, госпожо, като ранен, на смъртно легло, бях изоставен от лекарите; аз, потомъкът на знатен род, повярвал във вашето приятелство, едва не умрях първо от раните си и после от глад в една бедна кръчма в Шантии, без вие да благоволите да отговорите поне на едно от пламенните писма, които ви писах.

— Но, господин Портос — прошепна прокуроршата, която, съдейки по поведението на знатните дами от онова време, се чувствуваше виновна.

— Аз, който пожертвувах заради вас баронеса дьо…

— Зная много добре.

— Контеса дьо…

— Господин Портос, смилете се.

— Дукеса дьо…

— Господин Портос, бъдете великодушен!

— Имате право, госпожо, няма да говоря повече.

— Но моят мъж не искаше да чуе за заем.

— Госпожо Кокнар — каза Портос, — спомнете си първото писмо, което ми писахте и което е запечатано завинаги в паметта ми.

Прокуроршата въздъхна дълбоко.

— Там е работата — рече тя, — че сумата, която искахте да заемете, беше доста голяма.

— Госпожо Кокнар, аз предпочетох вас. Трябваше само да пиша на дукеса дьо… не искам да кажа името й, защото зная какво е да се злепостави една жена, но зная, че трябваше да й пиша, за да ми прати хиляда и петстотин.

Прокуроршата пророни една сълза.

— Господин Портос — отговори тя, — кълна ви се, че вие ме наказахте жестоко и ако друг път изпаднете в такова положение, обърнете се непременно към мене.

— О, госпожо! — пресече я Портос с престорено възмущение. — Да не говорим за пари, ако обичате, унизително е.

— И тъй вие не ме обичате вече! — продума бавно и печално прокуроршата.

Портос запази величествено мълчание.

— Така ли ми отговаряте? Уви! Разбирам.

— Помислете за обидата, която ми нанесохте, госпожо: тя остана тук — каза Портос, като силно притисна ръка към сърцето си.

— Аз ще я поправя, скъпи ми Портос!

— Всъщност какво ви исках аз? — продължи Портос, като дигна простодушно рамене. — Само заем, нищо друго. Преди всичко аз съм разумен човек. Зная, че вие не сте богата, драга госпожо Кокнар, и че вашият мъж е принуден да скубе нещастните тъжители, за да измъкне от тях няколко жалки екю. О, ако бяхте контеса, маркиза или дукеса, друга работа — никога нямаше да ви простя!

Прокуроршата се засегна.

— Знайте, господин Портос — рече тя, — че моят сандък, макар и сандък на прокурорша, е може би по-пълен от сандъците на всички ваши разорени глезли.

— Тогава обидата е още по-голяма — заяви Портос, като освободи ръката си от ръката на прокуроршата. — Щом вие сте богата, госпожо Кокнар, за вас няма никакво извинение.

— Като казвам богата — поправи се прокуроршата, която видя, че много се е увлякла, — не бива да разбирате в буквалния смисъл. Не съм много богата, но не съм и зле.

— Слушайте, госпожо — подзе Портос, — да не говорим вече за това, моля ви. Вие ме пренебрегнахте. Между нас всичко е свършено.

— Колко сте неблагодарен!

— А, вие се оплаквате! — възкликна Портос.

— Вървете тогава при хубавата дукеса! Няма да ви задържам повече.

— Е, струва ми се, че тя не е чак толкова лоша!

— Слушайте, господин Портос, питам ви за последен път: обичате ли ме още?

— Уви, госпожо — промълви Портос с извънредно печален глас. — Когато тръгнем на поход, на поход, в който аз предчувствувам, че ще бъда убит…

— О, не говорете такива работи! — извика прокуроршата и зарида.

— Нещо ми го подсказва — продължи Портос, като ставаше все по-печален и по-печален.

— Кажете по-добре, че обичате друга.

— Не, не, казвам ви откровено. Никоя друга не ме занимава и дори чувствувам тук, в дъното на сърцето си, че нещо ми говори за вас. Но след петнадесет дни, може би вие знаете, а може и да не знаете, съдбоносният поход започва. Аз ще бъда страшно зает с екипировката си. После искам да замина при семейството си, далеч в Бретан, за да събера сумата необходима за заминаването ми.

Портос забеляза последната борба между любовта и скъперничеството.

— И понеже — продължи той — дукесата, която видяхте преди малко в черквата, има имения близо до моите, ще пътуваме заедно. Знаете, че пътят изглежда много по-кратък, когато пътуват двама.

— Нямате ли приятели в Париж, господин Портос? — запита прокуроршата.

— Мислех, че имам — отвърна Портос, като пак се натъжи, — но се уверих, че съм се лъгал.

— Имате, господин Портос, имате — заяви прокуроршата с порив, който изненада и самата нея. — Елате утре у дома. Вие сте син на леля ми, следователно мой братовчед; пристигате от Ноайон, от Пикардия, имате много дела в Париж, а нямате прокурор. Запомнихте ли всичко това?

— Отлично, госпожо. — Елате утре по обед.

— Много добре.

— И се дръжте твърдо пред моя мъж, той е хитър въпреки своите седемдесет и шест години.

— Седемдесет и шест години! Дявол да го вземе! Хубава възраст! — извика Портос.

— Искате да кажете, преклонна възраст, господин Портос. Горкият ми мъж може всеки миг да ме остави вдовица — продължи прокуроршата, като погледна многозначително Портос. — За щастие по брачния ни договор всичко ще бъде на този, който остане жив.

— Всичко ли? — запита Портос.

— Всичко.

— Виждам, че сте предвидлива жена, скъпа ми госпожо Кокнар — забеляза Портос, като стисна нежно ръката на прокуроршата.

— Ето че се примирихме, скъпи господин Портос — каза тя, като му се галеше.

— За цял живот — отвърна по същия начин Портос.

— Довиждане, изменнико.

— Довиждане, непостоянна госпожо.

— До утре, ангеле мой.

— До утре, пламък на живота ми.

XXX МИЛЕДИ

Д’Артанян проследи милейди, без тя да го забележи: видя как се качи в каретата си и чу, че заповяда на кочияша да кара в Сен Жермен.

Излишно беше да се опитва да върви пеш след каретата, която потегли бързо, носена от два здрави коня. Той тръгна към улица Феру.

На улица Сена срещна Планше, който се беше спрял пред една сладкарничка и гледаше прехласнат някаква апетитна наглед кифла.

Заповяда му да оседлае два коня от конюшните на господин дьо Тревил, единия за него, д’Артанян, а другия за себе си, и да го намери у Атос — господин дьо Тревил веднъж завинаги беше оставил конюшнята си на разположение на д’Артанян.

Планше се запъти към улица Стария гълъбарник, а д’Артанян към улица Феру. Атос си беше у дома и изпразваше печално една бутилка от прословутото испанско вино, което беше донесъл от пътуването си в Пикардия. Той направи знак на Гримо да донесе чаша за д’Артанян и Гримо, както винаги, се подчини.

Тогава д’Артанян разказа на Атос всичко, което се беше случило в черквата между Портос и прокуроршата, и каза, че другарят им в тоя час навярно беше на път да се екипира.

— Аз пък — отвърна Атос, след като изслуша разказа — съм напълно спокоен; жени няма да поемат разноските по моята екипировка.

— И все пак вие сте хубав, учтив и знатен благородник, скъпи Атос, и нито принцесите, ни кралиците ще устоят на вашите любовни стрели.

— Колко е млад този д’Артанян! — въздъхна Атос, като дигна рамене.

И направи знак на Гримо да донесе втора бутилка.

В този миг Планше подаде скромно глава през полуоткрехнатата врата и съобщи на господаря си, че двата коня са готови.

— Какви коне? — запита Атос.

— Два коня, които господин дьо Тревил ми заема за разходка и с които мисля да отида до Сен Жермен.

— А какво ще правите в Сен Жермен? — запита пак Атос.

Тогава д’Артанян му разказа за срещата в черквата, как е открил жената, която, както и благородникът с черната мантия и с белега на сляпото око, постоянно го занимаваше.

— С други думи, вие сте влюбен и в нея, както бяхте влюбен в госпожа Бонасийо — заяви Атос и дигна презрително рамене, сякаш съжаляваше човешката слабост.

— Аз ли, нищо подобно! — извика д’Артанян. — Любопитен съм само да разкрия тайната, която я забулва. Не зная защо, но ми се струва, че тая жена, която ми е съвсем непозната, както и аз съм непознат за нея, има някакво влияние над моя живот.

— Всъщност вие имате право — каза Атос. — Не познавам жена, която да заслужава труда да я търсиш, ако си изгубил следите й. Госпожа Бонасийо се е изгубила, толкова по-зле за нея, нека се намери сама.

— Не, Атос, не, грешите — рече д’Артанян. — Аз обичам своята бедна Констанс повече от всеки друг път и ако знаех къде се намира тя, дори накрай света да е, бих отишъл да я избавя от ръцете на враговете й. Но аз не зная нищо и всичките ми издирвания бяха напразни. Какво да се прави, човек трябва да се развлича.

— Развличайте се с милейди, драги ми д’Артанян. Пожелавам ви го от все сърце, ако това ви забавлява.

— Слушайте, Атос — продължи д’Артанян, — вместо да стоите тук като затворник, метнете се на коня и елате да се поразходите с мене в Сен Жермен.

— Драги мой — възрази Атос, — аз яздя само мои коне, в противен случай ходя пеш.

— А пък аз — отвърна д’Артанян, като се усмихна на нетърпимостта на Атос, която у всеки друг положително би го обидила, — аз не съм толкова горд и яздя, каквото намеря. И така довиждане, скъпи ми Атос.

— Довиждане — отвърна мускетарят, като направи знак на Гримо да отпуши бутилката, която беше донесъл.

Д’Артанян и Планше възседнаха конете си и тръгнаха за Сен Жермен.

През целия път момъкът мислеше непрестанно за всичко което Атос му беше казал за госпожа Бонасийо. При все че д’Артанян не беше много сантиментален, младата жена бе оставила дълбоки следи в сърцето му: както сам той казваше би отишъл накрай света, за да я намери. Но земята е кълбо с много краища и той не знаеше накъде да тръгне.

А в това време щеше да се помъчи да разбере коя е милейди. Милейди беше разговаряла с човека в черната мантия, значи го познаваше. А според д’Артанян човекът с черната мантия беше отвлякъл госпожа Бонасийо и втория път, както я беше отвлякъл първия път. С други думи, когато казваше, че като отива да търси милейди, той отива да търси същевременно Констанс, д’Артанян лъжеше наполовина, а това не е голяма лъжа.

Като размишляваше така и пришпорваше от време на време коня си, д’Артанян измина пътя и стигна в Сен Жермен. Той мина край вилата, където след десет години щеше да се роди Луи XIV. Когато прекосяваше някаква съвсем безлюдна улица, оглеждайки се наляво и надясно дали няма да открие следа от своята прелестна англичанка, той видя на долния етаж на една хубава къща, която според тогавашния обичай нямаше никакъв прозорец към пътя, познато лице. Това лице се разхождаше по тераса, украсена с цветя. Планше пръв го позна.

— Господине — обърна се той към д’Артанян, — не познавате ли тая особа, която се е зазяпала?

— Не — отвърна д’Артанян. — И все пак съм положителен, че не за пръв път виждам това лице.

— Разбира се, дявол да го вземе — възкликна Планше. — Това е бедният Любен, слугата на конт дьо Вард, когото вие така добре наредихте преди един месец в Кале по пътя за вилата на началника на пристанището.

— А, да, да! — сети се д’Артанян. — Сега го познах. Мислиш ли, че той ще те познае?

— Не мисля, господине, той беше толкова изплашен, че не вярвам да ме е запомнил както трябва.

— Добре! Иди тогава поприказвай с него — рече д’Артанян — и разбери дали господарят му е жив.

Планше слезе от коня си и отиде право при Любен, който наистина не го позна. Двамата слуги започнаха да разговарят най-приятелски, а д’Артанян сви с двата коня в тясна уличка; той заобиколи една къща и се върна да присъствува на разговора зад някакъв плет от лещак.

Като наблюдава известно време иззад плета, той чу шум от кола и видя, че пред него спря каретата на милейди. Нямаше никакво съмнение — вътре беше милейди. Д’Артанян се прилепи към шията на коня си, за да вижда всичко, без да го виждат.

Милейди показа прелестната си руса глава през вратичката и даде някакво нареждане на прислужничката си.

Последната, хубаво двадесет-двадесет и две годишно момиче, жива и подвижна, истинска прислужничка на знатна дама, скочи от стъпалото, където стоеше според обичая по онова време, и тръгна към терасата, където д’Артанян беше забелязал Любен.

Д’Артанян проследи прислужницата с поглед и видя, че тя тръгва към терасата. Но случайно някой отвътре беше извикал Любен и Планше бе останал сам, като гледаше на всички страни къде е изчезнал д’Артанян.

Прислужницата се приближи до Планше, когото сметна за Любен, и му подаде някаква малка бележка.

— За вашия господар — прошепна тя.

— За моя господар ли? — запита учуден Планше.

— Да, и много бързо. Вземете веднага.

След две минути тя изтича към каретата, която предварително бе обърната в оная посока, откъдето беше дошла, качи се на стъпалото и каретата потегли.

Планше повъртя бележката в ръцете си, после, свикнал да се подчинява, без да разсъждава, слезе от терасата, сви в уличката и на двадесетина крачки срещна д’Артанян, който бе видял всичко и идеше насреща му.

— За вас, господине — рече Планше и подаде на момъка бележката.

— За мене ли? — зачуди се д’Артанян. — Положителен ли си?

— Дявол да го вземе! Положителен съм! Прислужничката каза: „За твоя господар“. Аз нямам друг господар освен вас, тъй че… Ех, хубаво девойче е тая прислужничка!

Д’Артанян отвори писмото и прочете следното: „Едно лице, което се интересува от вас повече, отколкото може да се каже, иска да знае кой ден ще бъдете в състояние да се разходите в гората. Утре в хотела «Златно поле» един лакей, облечен в черно и червено, ще чака вашия отговор.“

— Охо — каза си д’Артанян, — какво съвпадение! Изглежда, че аз и милейди сме загрижени за здравето на едно и също лице. Е, Планше, как е със здравето добрият господин дьо Вард? Не е ли умрял?

— Не, господине. Той бил толкова добре, колкото може да бъде добре човек с четири рани от шпага, защото, без да ви укорявам, вие ранихте четири пъти тоя любезен благородник и той бил още много слаб, тъй като е загубил почти всичката си кръв. Както ви казах, господине, Любен не ме позна и ми разказа открай докрай целия случай.

— Много добре, Планше, ти си крал на слугите. А сега качвай се на коня и да догоним каретата.

Тя не беше отишла далеч. След пет минути забелязаха каретата, спряна на края на пътя. Богато облечен конник стоеше до вратичката.

Разговорът между милейди и конника беше толкова оживен, че д’Артанян се спря от другата страна на каретата, без никой да забележи присъствието му освен хубавата прислужничка.

Разговорът се водеше на английски, език, който д’Артанян не разбираше; но по тона разбра, че хубавата англичанка е много разгневена. Тя завърши с едно движение, което прогони у д’Артанян всякакво съмнение относно естеството на разговора: тя удари ветрилото си така силно, че малкият женски накит се пръсна на хиляди парчета.

Конникът избухна в смях, който сякаш разсърди още повече милейди.

Д’Артанян реши, че е време да се намеси. Той се приближи другата вратичка и свали почтително шапка.

— Госпожо — започна той, — ще ми позволите ли да ви предложа услугите си? Струва ми се, че този конник ви ядоса. Една ваша дума, госпожо, и аз съм готов да го накажа за неговата неучтивост.

При първите думи милейди се обърна, погледна учудено момъка и когато той свърши, му отвърна на чист френски език:

— Господине, на драго сърце бих приела закрилата ви, ако човекът, който спори с мене, не ми беше брат.

— Ах, извинете тогава — отговори д’Артанян. — Вие разбирате нали, че не знаех това.

— Какво се бърка тоя хапльо — извика, като се наведе към вратичката, конникът, когото милейди нарече свой роднина. — Защо не си върви по пътя?

— Вие сте хапльо — отвърна д’Артанян, като се наведе и той към шията на коня си и отговаряше от другата вратичка. — Не вървя по пътя си, защото ми е приятно да стоя тук.

Конникът каза на сестра си няколко думи по английски.

— Аз ви говоря на френски — продължи д’Артанян — и ви моля, направете ми удоволствието да отговорите на същия език. Вие сте брат на госпожата, много добре, но за щастие не сте мой брат.

Можеше да се очаква, че милейди, страхлива като всяка жена, ще се намеси в началото на спора, за да го предотврати, но тя, напротив, се прибра в дъното на каретата и извика студено на кочияша:

— Карай в къщи!

Хубавата прислужничка хвърли тревожен поглед върху д’Артанян, чиято красива външност, изглежда й беше направила впечатление.

Каретата потегли и остави двамата мъже един срещу друг, тъй като никаква веществена пречка не ги отделяше вече.

Конникът изви, за да последва каретата, но д’Артанян, който още повече кипна, когато позна в негово лице англичанина, който спечели в Амиен коня му и едва спечели от Атос диаманта, хвана повода и го спря.

— Господине — рече му той, — изглежда, вие сте по-голям хапльо от мене, защото сякаш сте забравили, че ние имаме помежду си малък спор.

— А! А! Вие ли сте, господине — позна го англичанинът. — Вие,както изглежда, вечно играете ту на една, ту на друга игра.

— Да, и това ми напомня, че имаме стари сметки, ще видим, драги господине, дали си служите така умело с рапирата, както със заровете.

— Виждате много добре, че нямам шпага — каза англичанинът. — Искате ли да продавате юначество пред човек без оръжие?

— Надявам се, че у дома си имате шпага — възрази д’Артанян. — Във всеки случай аз имам две и ако искате, ще играя с вас на едната.

— Излишно е — рече англичанинът, — аз имам доста такива оръжия.

— Добре, достойни благороднико — продължи д’Артанян, — изберете най-дългата си шпага и елате ми я покажете тази вечер.

— Къде, моля?

— Зад Люксембург. Мястото там е прекрасно за такава разходка, каквато аз ви предлагам.

— Добре, ще дойда.

— В колко часа?

— В шест.

— Между другото, вие навярно имате един или двама приятели?

— Имам трима, които ще бъдат много поласкани да вземат участие в играта заедно с мене.

— Трима ли? Чудесно! Какво съвпадение! — възкликна д’Артанян. — И аз имам точно толкова.

— Кажете сега кой сте вие? — запита англичанинът.

— Аз съм д’Артанян, гасконски благородник, гвардеец в ротата на господин Де-з-Есар. А вие?

— Аз съм лорд Уинтър, барон Шефилд.

— Добре, аз съм ваш слуга, господин барон — отвърна Д’Артанян — при все че имената ви много трудно се запомнят. И като пришпори коня си, той препусна в галоп към Париж.

Както постъпваше винаги в такива случаи, д’Артанян отиде право у Атос.

Той свари Атос излегнат на голям диван, където чакаше, както сам казваше, да го намери екипировката му.

Той разказа на Атос всичко, което се беше случило, без да споменава за писмото на господин дьо Вард.

Атос изпадна във възторг, когато научи, че ще се бие с англичанин. Казахме вече, че това беше мечтата му.

Изпратиха веднага слугите да повикат Портос и Арамис и им разказаха всичко.

Портос извади шпагата си от ножницата и започна да нанася удари по стената, като от време на време отстъпваше и приклякваше като танцьор. Арамис, който продължаваше да работи върху поемата си, се затвори в кабинета на Атос и помоли да не го безпокоят, докато не дойде време за дуела.

Атос направи знак на Гримо за една бутилка.

Д’Артанян си състави мислено малък план — по-късно ще видим изпълнението му, — който обещаваше някакво приятно приключение, ако се съди по усмивките, които пробягваха от време на време по замисленото му лице.