Тримата мускетари

I АНГЛИЧАНИ И ФРАНЦУЗИ

В уречения час те отидоха с четиримата слуги зад Люксембургския дворец в едно оградено място, оставено за кози. Атос даде монета на козаря, за да се отдалечи. На слугите бе поръчано да стоят на пост.

Скоро мълчалива група се приближи до ограденото място, влезе вътре и се присъедини към мускетарите; после според английските обичаи се представиха един на друг.

Англичаните бяха все от най-знатен произход и странните имена на техните противници не само ги учудиха, но ги и разтревожиха.

— Но при все това — заяви лорд Уинтър, когато тримата другари си казаха имената — ние не знаем кои сте и няма да се бием с хора, които носят такива имена. Това са имена на овчари.

— Наистина, както навярно и вие предполагате, милорд, имената ни са лъжливи — отговори Атос.

— Това само увеличава желанието ни да узнаем истинските — отвърна англичанинът.

— Вие играхте срещу нас, без да знаете имената ни — напомни му Атос, — и това не ви попречи да спечелите два наши коня.

— Вярно, но ние рискувахме само пистолите си; сега рискуваме кръвта си: човек играе с всеки, но се бие само с равни на себе си.

— Имате право — съгласи се Атос. Той дръпна настрани един от четиримата англичани, с когото трябваше да се бие, и му пошепна името си.

Портос и Арамис направиха същото.

— Това задоволява ли ви? — запита Атос своя противник. — И смятате ли, че съм достатъчно знатен благородник, за да ми направите честта да кръстосате шпагата си с мене?

— Да, господине — каза англичанинът, като се поклони.

— Е? А сега искате ли да ви кажа нещо? — продължи студено Атос.

— Какво? — запита англичанинът.

— По-добре щяхте да направите, ако не бяхте искали да ви кажа името си.

— Защо?

— Защото ме смятат за мъртъв, защото има причини да желая никой да не знае, че съм жив, и аз ще бъда принуден да ви убия, за да не се разкрие тайната ми.

Англичанинът погледна Атос, като мислеше, че се шегува: но Атос не се шегуваше ни най-малко.

— Господа — запита Атос, като се обръщаше едновременно към другарите си и към техните противници, — готови ли сме?

— Да — отвърнаха в един глас англичани и французи.

— В такъв случай да започнем — рече Атос.

И тутакси осем шпаги блеснаха от лъчите на залязващото слънце и борбата започна с ожесточение, напълно естествено за хора, които бяха двойни врагове.

Атос се биеше така спокойно и методично, сякаш се намираше във фехтовална зала.

Портос, излекуван навярно от прекалената си самоувереност при приключението си в Шантии, се биеше изкусно и предпазливо.

Арамис, който трябваше да довърши третата песен от поемата си, бързаше като човек, който няма време.

Атос пръв уби противника си: нанесъл му беше само един удар, но както го беше предупредил, ударът беше смъртоносен — шпагата прониза сърцето му.

Портос втори просна противника си на тревата: пронизал му беше бедрото. Тогава, понеже англичанинът, без да се противи повече, му предаде шпагата си, Портос го взе на ръце и го пренесе в каретата му.

Арамис притисна така здраво противника си, че той отстъпи петдесетина крачки, после побягна с всички сили и изчезна сред дюдюканията на слугите.

А д’Артанян — той чисто и просто се отбраняваше; после, когато видя, че противникът му е много уморен, изби със силен удар шпагата му. Като видя, че е обезоръжен, баронът отстъпи две-три крачки; но в същия миг се подхлъзна и падна по гръб.

Д’Артанян с един скок се намери върху него и опря шпагата си на гърлото му.

— Можех да ви убия, господине — каза той на англичанина, — вие сте в ръцете ми, но аз ви подарявам живота заради вашата сестра.

Д’Артанян изпитваше безкрайна радост; той беше осъществил предварително скроения план, при мисълта за който по лицето му бяха цъфнали усмивките, за които говорихме.

Възхитен, че има работа с толкова сговорчив благородник, англичанинът стисна д’Артанян в обятията си, каза хиляди любезности на тримата мускетари и понеже противникът на Портос беше вече настанен в каретата, а противникът на Арамис бе офейкал, погрижиха се само за умрелия.

Когато Портос и Арамис го събличаха, надявайки се, че раната му не е смъртоносна, някаква голяма кесия падна от пояса му. Д’Артанян я вдигна и я подаде на лорд Уинтър.

— За какво ми я давате, дявол да го вземе, какво да я правя? — попита англичанинът.

— Върнете я на семейството му — отговори д’Артанян.

— Много е притрябвала такава дреболия на семейството му: то наследява петнадесет хиляди луи рента. Запазете кесията за вашите слуги.

Д’Артанян прибра кесията в джоба си.

— А сега, млади приятелю, надявам се, че ще ми позволите да ви наричам така — поде лорд Уинтър, — още тая вечер, ако желаете, ще ви представя на сестра си, лейди Кларик. Искам и тя да бъде благосклонна към вас и понеже е доста добре приета в двореца, може би в бъдеще някоя дума, казана от нея никак няма да ви навреди.

Д’Артанян се изчерви от удоволствие и се поклони в знак на съгласие.

В това време Атос се беше приближил до д’Артанян.

— Какво смятате да правите с кесията? — пошепна му той на ухото.

— Смятам да я предам на вас, скъпи ми Атос.

— На мене ли? Защо?

— Ами вие го убихте: това е плячка за победителя.

— Аз да наследя един враг! — възмути се Атос. — За какъв ме смятате?

— Това е военен обичай — обясни д’Артанян. — Защо да не бъде и обичай при дуел?

— Дори и на бойното поле — отвърна Атос — не съм постъпвал така.

Портос дигна рамене. Арамис одобри постъпката на Атос с лека усмивка.

— Тогава — предложи д’Артанян — да дадем тези пари на слугите, както ни каза лорд Уинтър.

— Да — съгласи се Атос, — да дадем тая кесия, но не на нашите слуги, а на английските.

Атос взе кесията и я хвърли в ръцете на кочияша:

— За вас и за вашите другари!

Тази благородна проява от страна на човек, който нямаше нищичко, порази дори Портос; тази френска щедрост, за която разказваха после лорд Уинтър и приятелят му, имаше навсякъде голям успех, само не и пред господата Гримо, Мускетон, Планше и Базен.

Като се разделяше с д’Артанян, лорд Уинтър му даде адреса на сестра си; тя живееше на площад Роаял, номер шест, който беше тогава най-предпочитаният квартал. При това той обеща, че ще дойде да го вземе, за да го представи. Д’Артанян му определи среща в осем часа у Атос.

Посещението у милейди твърде много занимаваше мисълта на нашия гасконец. Той си спомняше по какъв странен начин тази жена се беше намесвала досега в съдбата му. Беше убеден, че тя е оръдие на кардинала, и все пак изпитваше непреодолимо влечение към нея, едно от ония чувства, за които човек не си дава сметка. Опасяваше се само да не би милейди да познае, че той е човекът от Мьон и от Дувър. Тогава тя щеше да знае, че той е от приятелите на господин дьо Тревил, с други думи, че принадлежи телом и духом на краля, а това щеше да го лиши от някои преимущества — ако милейди го познаваше, тъй както той я познава, щяха да играят с еднакви карти. Колкото до началото на интригата между нея и конт дьо Вард, нашият самонадеян младеж не се занимаваше много с нея, при все че контът беше млад, хубав, богат и се ползуваше с голямото благоволение на кардинала. Не е малко нещо да си на двадесет години и да си роден в Тарб!

Най-напред д’Артанян се прибра у дома си и се зае най-грижливо със своята външност. После отиде у Атос и както винаги му разказа всичко. Атос изслуша плановете му, после поклати глава и с известна горчивина го посъветва да бъде предпазлив.

— Как! — рече му той. — Вие току-що изгубихте една жена, която според думите ви е добра, прелестна, съвършена, и ето че тичате вече след друга!

Д’Артанян почувствува, че укорът е справедлив.

— Обичах госпожа Бонасийо със сърцето си, а милейди обичам с разума си — поясни той. — Като искам да ме заведат у милейди, аз се старая преди всичко да си изясня ролята, която тя играе в двореца.

— Ролята, която тя играе, боже мой! От всичко, което сте ми разказвали, не е трудно да се отгатне. Тя е някакъв агент на кардинала: жена, която ще ви вмъкне в клопка и вие чисто и просто ще оставите там главата си.

— Дявол да го вземе! Драги ми Атос, струва ми се, че вие гледате много мрачно на всичко.

— Какво да се прави, скъпи мой! Аз не вярвам на жените; платих си за това, и най-вече на русите жени. Милейди е руса, нали така ми казахте?

— Тя има най-хубавите руси коси, които могат да се срещнат.

— Ах, бедни ми д’Артанян! — въздъхна Атос.

— Слушайте, искам да си изясня; после, когато узная онова, което ми е нужно, ще се отстраня.

— Изяснявайте си — отвърна равнодушно Атос.

Лорд Уинтър дойде в определения час, но Атос, предупреден навреме, мина в другата стая. И тъй, той намери д’Артанян сам и понеже наближаваше осем часът, отведе момъка.

Долу чакаше елегантна карета и понеже беше впрегната с два превъзходни коня, след миг бяха на площад Роаял. Милейди Кларик посрещна студено д’Артанян. Домът й се отличаваше с необикновен разкош и при все че повечето англичани, прогонени от войната, напускаха Франция или се канеха да я напуснат, милейди беше направила нови разходи за обзавеждане на къщата си: това доказваше, че общата мярка, която изгонваше англичаните, не я засягаше.

— Ето — каза лорд Уинтър, като представяше д’Артанян на сестра си — един млад благородник, който държеше живота ми в своите ръце и не поиска да се възползува от преимуществото си, при все че бяхме двойни врагове, тъй като аз го обидих пръв и съм англичанин. И тъй, поблагодарете му, госпожо, ако изпитвате някакви приятелски чувства към мене.

Милейди сви леко вежди; едва доловима сянка мина по челото й, и толкова странна усмивка се появи на устните й, че момъкът, като видя тия три оттенъка, неволно изтръпна.

Братът не видя нищо; той се беше обърнал и си играеше с любимата маймуна на милейди, която го беше дръпнала за дрехата.

— Бъдете добре дошъл, господине — отвърна милейди с необикновено нежен глас, пълно противоречие на признаците за лошо настроение, които д’Артанян току-що беше забелязал, — днес вие придобихте правото да ви бъда вечно признателна.

Тогава англичанинът се обърна и разказа за двубоя, като не пропусна нито една подробност. Милейди го изслуша с най-голямо внимание; все пак лесно се забелязваше въпреки всички усилия, които тя правеше, за да скрие чувствата си, че разказът не й е никак приятен. Кръв нахлуваше в главата и, а малкото й краче нетърпеливо помръдваше под роклята.

Лорд Уинтър не забеляза нищо. После, когато завърши, той се приближи до една маса, на която имаше поднос с бутилка испанско вино и чаши. Той напълни две чаши и покани със знак д’Артанян да пие.

Д’Артанян знаеше, че е голяма обида за един англичанин, ако откажеш да пиеш наздравица с него. Затова се приближи до масата и взе втората чаша. Но той не изпускаше от погледа си милейди и забеляза в огледалото как лицето й се промени. Сега, когато мислеше, че никой вече не я вижда, чувство, прилично на ярост, изкриви чертите й. Тя хапеше ожесточено кърпичката си.

Тогава влезе хубавата млада прислужничка, която д’Артанян беше забелязал; тя каза на английски няколко думи на лорд Уинтър, който поиска веднага на д’Артанян разрешение да се оттегли, като каза, че работата, за която го викат, е неотложна и възложи на сестра си да го извини.

Д’Артанян се ръкува с лорд Уинтър и се върна при милейди. Лицето й с поразителна подвижност беше придобило пак прелестното си изражение — само няколко малки червени петна по кърпичката й показваха, че си бе хапала устните до кръв.

Устните й бяха прелестни, сякаш от корал. Разговорът стана оживен. Милейди като че се беше съвзела напълно. Тя разказа, че лорд Уинтър й е само девер, а не брат: омъжила се за най-малкия син в семейството, който я оставил вдовица с едно дете. Това дете било единственият наследник на лорд Уинтър, ако лорд Уинтър не се ожени. Всичко това откриваше на д’Артанян една завеса, която забулваше някаква тайна, но той не виждаше още какво има зад тая завеса.

Впрочем след половинчасов разговор д’Артанян бе убеден, че милейди е негова съотечественица: тя говореше толкова правилно и така изискано френски, че не можеше да има никакво съмнение по този въпрос.

Д’Артанян се впусна в любезности и в уверения за своята преданост. На всяка безсмислица, която се изплъзваше от устата на нашия гасконец, милейди се усмихваше благосклонно. Часът да се оттегли настъпи. Д’Артанян се сбогува с милейди и излезе от салона като най-щастливия човек на света.

На стълбището срещна хубавата прислужничка, която го докосна леко, като минаваше, и зачервена до уши, му поиска извинение, че го е бутнала, с такъв мил глас, че веднага й бе дадено извинение.

Д’Артанян дойде пак на следния ден и бе приет още по-добре. Лорд Уинтър го нямаше и този път милейди се занимаваше сама с него през цялата вечер. Тя изглеждаше, че много се интересува от него, попита го откъде е, кои са приятелите му и не е ли мислил някога да постъпи на служба при господин кардинала.

Д’Артанян, който, както е известно, беше много предпазлив за един двадесетгодишен момък, си спомни тогава за своите подозрения към милейди; той възхвали възторжено негово високопреосвещенство й каза, че никога не би пропуснал случая да постъпи в гвардията на кардинала, а не в гвардията на краля, ако познаваше например господин дьо Кавоа вместо господин дьо Тревил.

Милейди промени непринудено разговора и запита съвсем небрежно дали д’Артанян е бил някога в Англия.

Д’Артанян отвърна, че е бил изпращан там от господин дьо Тревил да преговаря за някаква покупка на коне и че дори е довел четири за образец.

През време на разговора милейди си прехапа два или три пъти устните: тя имаше работа с гасконец, който играеше предпазливо.

В същия час, както предния ден, д’Артанян се оттегли. В коридора той пак срещна хубавата Кети — тъй се казваше прислужничката. Тя го погледна с такава благосклонност, в която не можеше да се съмнява човек. Но мисълта на д’Артанян беше толкова погълната от господарката, че не забелязваше нищо друго.

Д’Артанян посети милейди и на третия, и на четвъртия ден и всяка вечер милейди го посрещаше все по-приветливо и по-приветливо.

Всяка вечер, било в преддверието, било в коридора или на стълбището, д’Артанян срещаше хубавата прислужничка.

Но както казахме, д’Артанян не обръщаше никакво внимание на настойчивостта на бедната Кети.

II ОБЕД У ПРОКУРОРА

Но дуелът, в който Портос игра толкова блестяща роля, не го накара да забрави обеда у прокуроршата му. На следния ден към един часа Мускетон го изчетка за последен път и той се запъти към улица Мечкарска с походката на крайно щастлив човек.

Сърцето му биеше, но не както на д’Артанян от младежка и нетърпелива любов. Не, по-користна цел раздвижваше кръвта му: най после той щеше да пристъпи тайнствения праг, да изкачи непознатата стълба, по която се бяха качвали едно по едно старите екю на Кокнар.

Той щеше да види в действителност известния сандък, който беше виждал двайсетина пъти в сънищата си: дълъг и дълбок сандък с катинари и резета, прикован за пода; сандък, за който той толкова често бе чувал да се говори и който малко сухите наистина, но нелишени от известна красота ръце на прокуроршата щяха да отворят пред възхитения му поглед.

И после той, бездомният скиталец, човекът без състояние и без семейство, войникът, привикнал към странноприемниците, кръчмите, пивниците и механите, лакомецът, който в повечето случаи трябваше да се задоволява със случайна храна, щеше да опита домашните обеди, да се наслади на семейната обстановка и да се предостави на ония дребни грижи, които, колкото човек е по-груб, толкова повече му харесват, както казват старите войници.

Да идва в качеството си на братовчед, да сяда всеки ден на богата трапеза, да разведрява жълтото и сбръчкано чело на стария прокурор, да скубе по малко перушинката на младите писари, като ги запознава с тънкостите в играта басет18, играта на зарове и с ландскнехт, и да печели от тях като възнаграждение за урока, който би им предал за един час техните спестявания за цял месец, всичко това се харесваше извънредно много на Портос.

Мускетарят си спомняше добре чутите оттук-оттам лоши приказки, които се носеха по онова време за прокурорите и които се носят и сега: за скъперничеството им, за тяхната алчност, за честото постене; но понеже в края на краищата с изключение на няколко пристъпи на пестеливост, които Портос винаги беше намирал за крайно неуместни, прокуроршата се беше показала доста щедра за една прокурорша, той се надяваше, че ще намери добре подредено домакинство.

Но на вратата мускетарят бе обзет донякъде от съмнение, входът не беше никак приветлив: вонящ и тъмен коридор, слабо осветена стълба от прозорчета, през които се процеждаше светлината от съседен двор; на горния етаж — ниска и обкована с грамадни гвоздеи врата, като главната врата на затвора Гран Шатле.

Портос почука с пръст; някакъв висок, блед писар, с гъсти, несресани коси дойде да отвори и поздрави като човек, принуден да уважава у другия и високия ръст, който разкрива неговата сила, и военната униформа, която показва званието му, и цветущото лице, което говори за навика му към добър живот.

По-дребен писар застана зад първия, друг по-едър — зад втория, а зад третия се появи дванадесетгодишен дребосък.

Всичко трима писари и половина; това на времето означаваше адвокатска кантора с голяма клиентела.

При все че мускетарят трябваше да дойде чак в един часа, прокуроршата започна да се ослушва още от дванадесет часа и се надяваше, че сърцето, а може би и стомахът на нейния любим ще го накарат да дойде един час по-рано.

Госпожа Кокнар излезе на входа почти в същото време, когато гостът й застана пред вратата, и появата на достойната дама го избави от голямо затруднение. Писарите го гледаха любопитно, а той, като не знаеше какво да каже на тази възходяща и низходяща гама, стоеше с вързан език.

— Това е моят братовчед — извика прокуроршата. — Влезте де, влезте, господин Портос.

Името Портос направи впечатление на писарите, които почнаха да се смеят, но Портос се обърна и всички станаха отново сериозни.

Влязоха в кабинета на прокурора, след като минаха през чакалнята, където бяха писарите, и през кантората, където трябваше да бъдат: тя беше мрачна стая, отрупана с книжа. Като излязоха от кантората, минаха покрай кухнята, която остана вдясно, и влязоха в приемната.

Всички тия стаи, които бяха свързани една с друга, не вдъхваха приятни мисли на Портос. Разговорите навярно се чуваха отдалеч през всички тия разтворени врати; освен това, когато минаваха покрай кухнята, той хвърли бърз и изпитателен поглед и сам установи за срам на прокуроршата и за свое голямо съжаление, че там нямаше оня огън, онова оживление, онова движение, които царят обикновено в тоя храм на лакомството при един добър обед.

Прокурорът беше навярно предупреден за това посещение, защото не се изненада никак при появата на Портос, който се приближи към него доста нехайно и се поклони вежливо.

— Ние, както изглежда, сме братовчеди, нали, господин Портос? — рече прокурорът и се приповдигна, опрял ръце на тръстиковото си кресло.

Старецът, облечен в широка черна дреха, в която се губеше хилавото му тяло, беше зелен и сух; малките му сиви очи, които блестяха като въглени, и устата му, която постоянно се кривеше, бяха сякаш единствената част от лицето му, където трептеше още живот. За нещастие краката започваха да отказват да служат на цялата тази кокалеста машина; от пет-шест месеца, откакто беше почувствувал това безсилие, достойният прокурор беше станал почти роб на жена си.

Братовчедът бе приет безропотно — ето всичко. Ако беше здрав, господин Кокнар би отхвърлил всякакво родство с господин Портос.

— Да, господине, ние сме братовчеди — отвърна, без да се смути, Портос, който всъщност никога не беше се надявал, че ще бъде приет възторжено от съпруга.

— От женска страна, нали? — попита подигравателно прокурорът.

Портос не схвана подигравката, взе я за простодушие и се засмя под големите си мустаци. Госпожа Кокнар, която знаеше, че простодушен прокурор е много рядко явление, се усмихна леко и силно се изчерви.

Още щом пристигна Портос, Кокнар започна да хвърля тревожни погледи към големия шкаф, поставен срещу дъбовото му писалище. Портос разбра, че този шкаф, при все че не приличаше никак на оня, който беше виждал в сънищата си, трябва да е желаният сандък, и се поздравяваше, че действителността е с шест стъпки по-висока от мечтата.

Господин Кокнар не се задълбочи повече да изследва родствените връзки, но като придвижи разтревожения си поглед от шкафа към Портос, каза само:

— Нашият братовчед, преди да замине на поход, ще ни направи честта да обядва един път с нас, нали, госпожо Кокнар?

Този път Портос получи удара право в стомаха и го почувствува; изглежда, госпожа Кокнар също го почувствува, защото отговори:

— Моят братовчед няма да идва вече, ако види, че го посрещаме зле; но в противен случай той ще прекара толкова малко време в Париж, с други думи, няма да има възможност да ни вижда често, и ние трябва да го помолим да ни навестява почти винаги, когато разполага със свободно време до заминаването си.

— О, крака мои! Бедни мои крака! Къде сте? — измърмори господин Кокнар и се опита да се усмихне.

Тази помощ, която дойде на Портос в момента, в който бяха застрашени гастрономическите му надежди, вдъхна на мускетаря голяма признателност към неговата прокурорша.

Скоро стана време за обед. Минаха в столовата, голяма тъмна стая, която се намираше срещу кухнята.

Писарите, които навярно бяха подушили необичайни занимания в къщата, се явиха с военна точност, като държаха в ръка столчетата си, напълно готови да седнат. Виждаше се как движат предварително челюстите си със застрашителни намерения.

„Дявол да го вземе! — помисли си Портос, като хвърли поглед върху тримата гладници, тъй като хлапакът, разбира се, не беше допуснат на общата маса. — Дявол да го вземе! Ако бях на мястото на своя братовчед, не бих държал такива лакомци. Сякаш са корабокрушенци, които не са яли от шест седмици.“

Появи се господин Кокнар — госпожа Кокнар го возеше в креслото му с колелца и Портос й помогна да го приближи до масата.

Щом влезе, и той като своите писари раздвижи ноздри и челюсти.

— Охо! — подхвърли той. — Каква апетитна супа!

„Какво толкова необикновено намират в тая супа, дявол да го вземе?“ — каза си Портос като видя бледия бульон, който наистина беше много, но съвсем постен — само тук-таме плаваха няколко корички като острови от архипелаг.

Госпожа Кокнар се усмихна, даде знак и всички бързо насядаха.

Най-напред се сипа на господин Кокнар, после на Портос; след това госпожа Кокнар напълни своята чиния и раздели коричките без бульон между нетърпеливите писари.

В този миг вратата на столовата се отвори от само себе си със скърцане и през полуотворените крила Портос забеляза малкото писарче, което не можеше да вземе участие в угощението и ядеше хляба си при двойната миризма от кухнята и от столовата.

След супата прислужничката донесе варена кокошка, разкош, който накара сътрапезниците така да се ококорят, сякаш очите им щяха да изскочат.

— Вижда се, че обичате роднините си, госпожо Кокнар — забеляза прокурорът с почти трагична усмивка. — Това е наистина уважение, което правите на своя братовчед.

Бедната кокошка беше мършава и покрита седна от ония дебели и настръхнали кожи, които костите никога не успяват да пробият въпреки усилията си; трябва да са я търсили дълго време, докато я намерят на пръта, кацнала там, за да умре от старост.

„Дявол да го вземе! — помисли си Портос. — Това е много жалко. Уважавам старостта, но никак не я обичам варена или печена.“

И той погледна наоколо, за да види дали споделят мнението му; но тъкмо обратното, той видя само пламнали очи, които поглъщаха предварително славната кокошка, предмет на неговото презрение.

Госпожа Кокнар дръпна чинията към себе си, откъсна сръчно двата големи черни крака, които сложи в чинията на мъжа си; отряза врата и го остави заедно с главата настрани за себе си; отдели крилото за Портос и подаде на прислужничката, която я беше донесла, почти непипнатата птица и тя изчезна, преди мускетарят да успее да види измененията, които отчаянието придава на лицата според характера и темперамента на тези, които го изпитват.

Вместо кокошката се появи блюдо с боб, грамадно блюдо, от което се подаваха няколко овнешки кости, които на пръв поглед изглеждаха покрити с месо.

Но писарите не се поддадоха на тази измама и по мрачните им лица се изписа примирение.

Госпожа Кокнар раздели това ястие между младежите пестеливо, като добра домакиня.

Дойде ред на виното. Господин Кокнар наля от съвсем малко пръстено шише по една трета от чашата на всеки младеж, наля почти толкова и на себе си и шишето мина веднага към страната на Портос и на госпожа Кокнар.

Младежите доливаха във виното си вода, после, като изпиеха половин чаша, пак я допълваха и продължаваха непрестанно така, докато на края на обеда пиеха някакво питие, чийто цвят от рубинен започваше да напомня на горен топаз.

Портос изяде свенливо кокошето си крилце и потрепера, когато усети под масата коляното на прокуроршата да се допира до неговото. Той също изпи половин чаша от толкова червеното вино и позна, че е отвратителното монтрьойско вино, ужас за хора с изтънчен вкус.

Господин Кокнар го погледна как пие виното чисто и въздъхна.

— Ще си хапнете ли от боба, братовчеде Портос? — попита госпожа Кокнар с глас, който искаше да каже: повярвайте ми, не яжте.

— Дявол да ме вземе, ако вкуся от него! — измърмори съвсем тихо Портос.

После продължи високо:

— Благодаря, братовчедке, нахраних се вече.

Настъпи мълчание. Портос не знаеше какво да прави. Прокурорът повтори няколко пъти:

— Ах, госпожо Кокнар, моите поздравления, вашият обед беше истинско угощение! Боже мой, как се нахраних!

Господин Кокнар беше изял супата си, черните крака на кокошката и единствената овнешка кост, по която имаше малко месо.

Портос помисли, че му се присмиват, и започна да суче мустаците си и да се мръщи; но коляното на госпожа Кокнар най-нежно го посъветва да има търпение.

Това мълчание и прекъсването на обеда, които Портос не можеше да си обясни, имаха, напротив, страшно значение за писарите: при един поглед на прокурора, придружен с една усмивка на госпожа Кокнар, те станаха бавно от масата, сгънаха още по-бавно кърпите си, после се поклониха и тръгнаха.

— Хайде, младежи, вървете, храната ви ще се смели през време на работата — каза важно прокурорът.

Когато писарите излязоха, госпожа Кокнар стана и извади от бюфета парче сирене, сладко от дюли и точено с бадеми и мед, което тя сама бе приготвила.

Господин Кокнар се намръщи, защото виждаше много ястия; Портос прехапа устни, защото виждаше, че няма какво да обядва.

Той погледна дали блюдото с боба е още там, но блюдото с боба бе изчезнало.

— Истинско угощение — извика господин Кокнар, като се въртеше в креслото си, — истинско угощение.

Портос погледна шишето, което беше до него, и се надяваше, че с вино, хляб и сирене ще се нахрани; но нямаше вино, шишето беше празно; господин и госпожа Кокнар, изглежда, изобщо не забелязваха това.

„Добре — каза си Портос, — за друг път ще зная.“

Той поднесе към устните си лъжичка сладко и по зъбите му полепна лепливото тесто на госпожа Кокнар.

„Сега — каза си той — жертвата е принесена. Ах! Да не беше надеждата, че ще надникна с госпожа Кокнар в шкафа на мъжа й.“

След удоволствието от такъв обед, който той наричаше разточителство, господин Кокнар почувствува нужда да си почине. Портос се надяваше, че това ще стане веднага и на самото място, но проклетият прокурор не искаше да чуе за нищо! Трябваше да го отведат в стаята му. Той крещеше, докато не го заведоха пред шкафа му, о ръба на който опря краката си за още по-голяма предпазливост. Прокуроршата отведе Портос в една съседна стая и започнаха да поставят основите на помиряването.

— Можете да идвате на обед три пъти седмично — каза госпожа Кокнар.

— Благодаря — отговори Портос, — не искам да злоупотребявам; освен това трябва да помисля за екипировката си.

— Наистина — изстена прокуроршата, — за тази нещастна екипировка.

— Уви! Да — отвърна Портос, — за нея!

— Но от какво се състои екипировката във вашия полк, господин Портос?

— О! От много неща — рече Портос. — Както ви е известно, мускетарите са елитна войска и те се нуждаят от много неща, които са излишни за гвардейците и швейцарците.

— Но продължавайте, опишете ми подробно.

— Това може да струва около… — поколеба се Портос, който предпочиташе да спори върху общата сума, а не върху подробностите.

Прокуроршата очакваше изтръпнала.

— Колко? — запита тя. — Надявам се, че няма да надхвърли…

Тя спря, нямаше думи да се доизкаже.

— О, не — каза Портос, — няма да надхвърли две хиляди и петстотин ливри. Мисля дори, че с малко пестеливост ще се справя с две хиляди ливри.

— Божичко! Две хиляди ливри! — извика тя. — Та това е цяло състояние!

Портос се намръщи многозначително, госпожа Кокнар го разбра.

— Питах за подробности — продължи тя, — защото имам много роднини и клиенти търговци и съм почти уверена, че ще купя необходимите ви вещи два пъти по-евтино, отколкото вие.

— Аха! — кимна Портос. — Това ли искахте да кажете!

— Да, скъпи господин Портос! И така, не ви ли е нужен най-напред кон?

— Да, кон.

— Ето на, аз имам, каквото ви е необходимо.

— А! — светна от радост Портос. — Значи работата с коня е уредена. После ми трябва пълен такъм, който само един мускетар може да купи и който всъщност няма да струва повече от триста ливри.

— Триста ливри: тогава да турим триста ливри — въздъхна прокуроршата.

Портос се усмихна: знаем, че той имаше седлото, което беше подарено от Бъкингам, значи това бяха триста ливри, които той смяташе да сложи скрито в джоба си.

— После — продължи той — трябва кон за слугата ми и куфар за мене. За оръжието няма защо да се безпокоите — имам оръжие.

— Кон за слугата ви ли? — започна нерешително прокуроршата. — Но това е голям разкош, приятелю.

— Моля, госпожо! — изпъна се гордо Портос. — Аз да не съм случайно бедняк?

— Не. Исках само да кажа, че едно хубаво муле изглежда понякога не по-зле от кон и ми се струва, че ако намерим на Мускетон хубаво муле…

— Може да бъде хубаво муле — съгласи се Портос. — Имате право, виждал съм много знатни испански благородници и цялата им свита яздеше мулета. Но в такъв случай вие разбирате, нали, госпожо Кокнар, муле с панделки и звънчета.

— Бъдете спокоен — рече прокуроршата.

— Остава куфара — продължи Портос.

— О, не се тревожете за това — извика госпожа Кокнар. — Мъжът ми има пет или шест куфара, ще изберете най-добрия. Има особено един, с който обичаше много да пътува — в него може да се побере много нещо.

— Празен ли е вашият куфар? — запита простодушно Портос.

— Разбира се, че е празен — отвърна също така простодушно прокуроршата.

— Да, но куфарът, който ми е необходим, трябва да бъде добре напълнен, скъпа моя — заяви Портос.

Госпожа Кокнар пак почна да въздиша. Молиер още не беше написал своя Скъперник, тъй че госпожа Кокнар беше предшественица на Арпагон. С една дума, останалата част от екипировката беше обсъждана последователно по същия начин; съвещанието завърши с това, че прокуроршата щеше да даде осемстотин ливри в пари и да достави коня и мулето, на които щеше да се падне честта да понесат Портос и Мускетон по пътя към славата.

Като се спряха на тези условия, Портос се сбогува с госпожа Кокнар. Тя искаше много да го задържи, като му хвърляше нежни погледи. Но Портос се оправда със служебна работа и прокуроршата трябваше да отстъпи пред краля.

Мускетарят се прибра в къщи гладен и в лошо настроение.

III ПРИСЛУЖНИЧКА И ГОСПОДАРКА

Но както казахме, въпреки гласа на съвестта си и мъдрите съвети на Атос, д’Артанян се влюбваше все повече и повече в милейди. Не минаваше нито ден той да не отиде у тях да я ухажва и смелият гасконец беше уверен, че рано или късно тя ще отвърне на ухажванията му.

Една вечер, като отиваше с вирната глава и лекомислен като човек, за когото няма нищо недостижимо, той срещна на пътната врата прислужничката, но този път хубавата Кети не се задоволи само да го докосне, като минаваше край него — тя го хвана нежно за ръката.

„Добре! — каза си д’Артанян. — Натоварена е да ми предаде някаква поръчка на господарката си; ще ми определи среща, което тя не се е осмелила да ми предложи сама.“

И той погледна най-победоносно хубавото момиче.

— Бих искала да ви кажа две думи, господин благороднико… — измънка прислужничката.

— Говори, дете мое, говори — рече д’Артанян. — Аз слушам.

— Тук е невъзможно: това, което имам да ви кажа, е много дълго и най-важното — много тайно.

— Добре, но какво да направя тогава?

— Ако искате да ме последвате, господин благороднико — продума свенливо Кети.

— Където поискаш, хубаво дете.

— Тогава елате.

И Кети, без да пусне ръката на д’Артанян, го поведе по тъмна и извита стълбичка и след като го накара да изкачи петнайсетина стъпала, отвори една врата.

— Влезте, господин благороднико — покани го тя. — Тук ще бъдем сами и ще можем да поговорим.

— А чия е тази стая, хубаво момиче? — запита д’Артанян.

— Моята, господин благороднико; тази врата я свързва със стаята на господарката ми. Но бъдете спокоен, тя няма да ни чуе какво си говорим, тя никога не си ляга преди полунощ.

Д’Артанян се огледа. Малката стая беше прекрасно наредена — с вкус и чиста; но очите му неволно се устремиха във вратата, която Кети беше казала, че води към стаята на милейди.

Кети отгатна какво става в ума на момъка и въздъхна.

— Значи вие обичате много господарката ми, господин благороднико — започна тя.

— О, не мога да изразя любовта си! Луд съм по нея, Кети! — Кети пак въздъхна.

— Уви, господине! — промълви тя. — Много жалко!

— Какво толкова жалко може да има тук, дявол да го вземе! — запита д’Артанян.

— Работата е там, господине — продължи Кети, — че моята господарка никак не ви обича.

— Хм! — рече д’Артанян. — Тя ли ти поръча да ми кажеш това?

— О, не! Не, господине! Но аз от съчувствие към вас реших да ви го кажа.

— Благодаря, добра Кети, но само за доброто намерение, защото ще се съгласиш, че съобщението не е никак приятно.

— С други думи, вие не вярвате това, което ви казах, така ли?

— Човек винаги трудно вярва на такива неща, хубаво дете, дори само от честолюбие.

— И тъй, вие не ми вярвате?

— Признавам, че докато не благоволиш да ми дадеш някои доказателства за това, което твърдиш…

— Какво ще кажете за това?

И Кети измъкна от пазвата си някаква малка бележка.

— За мене ли? — попита д’Артанян, като грабна бързо писмото.

— Не, за друг.

— За друг ли?

— Да.

— Името му, името му? — извика д’Артанян.

— Вижте адреса.

— Господин конт дьо Вард.

Споменът за случката в Сен Жермен мина веднага през ума на самонадеяния гасконец; с бързо като мисълта движение той скъса плика въпреки вика, който нададе Кети, като го видя какво щеше да направи или по-право какво правеше.

— Боже мой, господин благороднико! — възкликна тя. — Какво правите?

— Аз ли, нищо! — отвърна д’Артанян и прочете:

„Не отговорихте на първата ми бележка: болен ли сте, или сте забравили какви погледи ми отправяхте на бала у госпожа дьо Гиз? Ето удобен случай, конте! Не го изпускайте!“

Д’Артанян пребледня; бе наранено честолюбието му, а той мислеше, че е наранена неговата любов.

— Горкият, милият господин д’Артанян! — прошепна Кети с глас, изпълнен със състрадание, като стисна отново ръката на момъка.

— Съжаляваш ли ме, добро момиче? — запита д’Артанян.

— О, да! С цялото си сърце! Защото аз самата зная какво нещо е любовта!

— Ти ли знаеш какво нещо е любовта? — учуди се д’Артанян, като я погледна за пръв път по-внимателно.

— За нещастие, да!

— Добре! Тогава, вместо да ме съжаляваш, ще направиш много по-добре да ми помогнеш да отмъстя на твоята господарка.

— А по какъв начин бихте искали да й отмъстите?

— Бих искал да възтържествувам над нея, да заема мястото на съперника си!

— Никога няма да ви помогна в това, господин благороднико! — каза бързо Кети.

— Защо? — попита д’Артанян.

— По две причини.

— Кои са те?

— Първо, господарката ми никога няма да ви обикне.

— Отде знаеш това?

— Вие я обидихте смъртно.

— Аз! С какво съм могъл да я обидя, та аз, откак я познавам, съм като неин роб! Говори, моля те!

— Ще призная това само пред мъжа… който проникне до дъното на душата ми!

Д’Артанян погледна втори път Кети. Младото момиче беше толкова свежо и хубаво, че много дукеси биха заплатили с короната си нейната свежест и хубост.

— Кети, ще проникна до дъното на душата ти, когато пожелаеш, не се грижи за това, мое скъпо дете.

И той я целуна, а бедното момиче се изчерви от целувката му като вишна.

— О, не! — извика Кети. — Вие не ме обичате! Вие обичате господарката ми, нали ми казахте преди малко.

— А това пречи ли ти да ми откриеш втората причина.

— Втората причина, господин благороднико — продължи Кети, насърчена най-напред от целувката и после от погледа на момъка, — втората причина е, че в любовта всеки се грижи за себе си.

Едва тогава д’Артанян си спомни нежните погледи на Кети, срещите в преддверието, на стълбището, в коридора, допирането с ръка всеки път, когато го срещнеше, и сподавените й въздишки; но погълнат от желанието да се хареса на знатната дама, той беше пренебрегнал прислужничката: който иска да улови орел, не обръща внимание на врабчето.

Но този път нашият гасконец изведнъж видя ползата, която можеше да се извлече от любовта, която Кети беше признала по толкова простодушен или по толкова безсрамен начин: ще може да спира писмата, адресирани до конт дьо Вард, да има съюзник в самата къща, да влиза по всяко време в стаята на Кети, съседна със стаята на господарката й. Както виждаме, вероломният младеж вече жертвуваше бедното момиче, за да спечели милейди — доброволно или насила.

— Е — обърна се той към девойката, — искаш ли, моя мила Кети, да ти дам доказателство за любовта, в която ти се съмняваш?

— За коя любов? — запита девойката.

— За тази, която съм напълно готов да изпитвам към тебе.

— И какво е това доказателство?

— Искаш ли тая вечер да прекарам с тебе времето, което прекарвам обикновено с господарката ти?

— О, да! — извика Кети, като плесна с ръце. — На драго сърце!

— Добре, мило дете — рече д’Артанян, като се настани в едно кресло, — ела тук да ти кажа, че ти си най-хубавата прислужничка, която съм виждал досега!

И той й говори толкова дълго и така хубаво, че бедното момиче, което искаше да му вярва, му повярва… Но за голяма изненада на д’Артанян хубавата Кети се бранеше някак упорито.

Времето минава бързо, когато минава в нападение и отбрана.

Удари полунощ и почти в същото време звънна звънчето в стаята на милейди.

— Гледай ти! — възкликна Кети. — Ето че господарката ми ме вика! Върви, върви си бърже!

Д’Артанян стана и си взе шапката, сякаш имаше намерение да я послуша; после отвори бързо вратата на един голям шкаф, вместо да отвори вратата към стълбата, и се сгуши вътре между роклите и пеньоарите на милейди.

— Какво правите? — прошепна Кети.

Д’Артанян, който беше взел предварително ключа, се затвори в шкафа, без да отговори.

— Е? — извика кисело милейди. — Спите ли, та не идвате, когато ви звъня.

И д’Артанян чу как се отвори силно вратата за стаята на милейди.

— Ида, милейди, ида — извика в отговор Кети, като се спусна към господарката си.

И двете влязоха в спалнята и понеже вратата остана отворена, д’Артанян слуша още известно време как милейди мъмри прислужничката си; най-после тя се успокои и докато Кети прислужваше на господарката си, разговаряха за него.

— Е — каза милейди, — не видях тая вечер нашия гасконец?

— Как, госпожо — рече Кети, — не е ли идвал! Да не е станал непостоянен, преди да бъде щастлив?

— О, не! Трябва да го е задържал господин дьо Тревил или пък господин Де-з-Есар. Разбирам тези неща, Кети, той е в ръцете ми.

— Какво ще правите с него, госпожо?

— Какво ще правя ли!… Бъди спокойна, Кети, между този човек и мене има нещо, което той не знае… Заради него аз едва не изгубих доверието на негово високопреосвещенство… О! Аз ще си отмъстя!

— Мислех, че го обичате, госпожо!

— Аз да го обичам? Не, мразя го! Такъв глупак! Държал е в ръцете си живота на лорд Уинтър и не го е убил, заради него губя триста хиляди ливри рента!

— Наистина — добави Кети — синът ви е единствен наследник на чичо си и до пълнолетието му вие щяхте да разполагате с неговото състояние.

Д’Артанян изтръпна цял, като чу как това пленително създание го укорява с такъв рязък глас, едва прикрит в разговора, че не убил човека, когото тя пред очите му бе отрупвала с уверения за приятелство.

— Всъщност — продължи милейди — аз бих си отмъстила вече, ако кардиналът, кой знае защо, не ми беше поръчал да го щадя.

— О, да! Но вие, госпожо, не пощадихте младата жена, която той обичаше.

— О! Търговката от улица Гробарска ли? Не е ли забравил вече, че тя е съществувала? Хубаво отмъщение наистина!

Студена пот обливаше челото на д’Артанян: та тази жена беше чудовище!

Той се приготви да слуша, но за нещастие тоалетът беше вече привършен.

— Добре — каза милейди, — приберете се в стаята си и гледайте утре да имате отговор на писмото, което ви дадох.

— За господин дьо Вард ли? — попита Кети.

— Разбира се, за господин дьо Вард.

— Ето един мъж, който ми се струва, че е пълна противоположност на бедния господин д’Артанян.

— Излезте, госпожице — прекъсна я милейди, — не обичам разсъжденията.

Д’Артанян чу хлопването на вратата и шума от двете резета, с които милейди се затваряше отвътре. Кети също завъртя ключа на вратата, колкото можеше по-тихо; тогава д’Артанян бутна вратата на шкафа.

— Боже мой! — продума съвсем тихо Кети. — Какво ви е? Колко сте блед.

— Отвратително създание! — прошепна д’Артанян.

— Мълчете! Мълчете! Мълчете! — рече Кети. — Само една преграда дели моята стая от стаята на милейди и от едната се чува всичко, което се говори в другата!

— Тъкмо за това няма да изляза — заинати се д’Артанян.

— Как! — възкликна Кети, като се изчерви.

— Или ще изляза… но по-късно.

И той притегли Кети към себе си; тя не можеше да се съпротивява, съпротивлението вдига толкова шум! И Кети отстъпи.

Това беше порив на отмъщение към милейди, Д’Артанян се убеди, че с право се казва за отмъщението, че е удоволствие на боговете. Затова, ако у него имаше поне малко сърце, щеше да се задоволи с тая нова победа; но д’Артанян се ръководеше само от честолюбие и гордост.

Във всеки случай трябва да признаем за негова чест — първото нещо, за което той използува влиянието, придобито над Кети, бе да се опита да узнае от нея какво е станало с госпожа Бонасийо; но бедното момиче му се кълнеше в разпятието, че не знае нищо, тъй като господарката й никога не й откривала напълно тайните си; можеше само да отговори, че госпожа Бонасийо не е мъртва.

А за причината, поради която милейди едва не бе загубила доверието на кардинала, Кети също не знаеше нищо, но по този въпрос д’Артанян беше по-добре осведомен от нея. Подозираше, че става въпрос навярно за диамантения накит, тъй като в момента, когато напускаше Англия, беше забелязал на един от задържаните кораби милейди.

Най-ясно от всичко беше, че истинската, дълбока омраза, вкоренената у милейди омраза, се дължеше на това, че той не е убил девера й.

На следния ден д’Артанян пак отиде у милейди. Милейди беше в много лошо настроение — д’Артанян подозираше, че тя се дразнеше така, защото не бе получила отговор от господин дьо Вард. Кети влезе, но милейди я прие много грубо. Погледът, който Кети хвърли върху д’Артанян, означаваше: „Виждате ли как страдам заради вас.“

Но към края на посещението хубавата лъвица се укроти. Тя изслуша усмихната нежните думи на д’Артанян, дори му позволи да й целуне ръка.

Д’Артанян излезе, без да знае вече какво да мисли: но той не беше от ония младежи, които лесно си губят ума, и докато ухажваше милейди, бе скроил малък план.

Кети го чакаше при вратата и както и миналата вечер, той се качи в стаята й. Милейди се карала много на Кети и я обвинила в небрежност. Милейди не разбирала защо конт дьо Вард мълчи и й заповядала да отиде в девет часа сутринта при нея, за да вземе трето писмо.

Д’Артанян накара Кети да му обещае, че ще занесе утре сутринта писмото на него; бедното момиче обеща всичко, което искаше любимият. То беше безумно.

Всичко стана както миналата вечер. Д’Артанян се затвори в шкафа, милейди позвъни, приготви се да си ляга, отпрати Кети и затвори вратата. Д’Артанян пак се прибра в къщи едва в пет часа сутринта.

В единадесет часа д’Артанян видя, че иде Кети; тя държеше в ръка новата бележка на милейди. Този път бедното момиче я предаде безропотно на д’Артанян: остави го да прави, каквото знае; то принадлежеше телом и духом на своя хубав войник.

Д’Артанян отвори бележката и прочете следното:

„Ето вече трети път ви пиша, за да ви кажа, че ви обичам. Пазете се да не ви пиша четвърти път, за да ви кажа, че ви мразя.

Ако се разкайвате за своето държание към мене, момичето, което ще ви предаде тази бележка, ще ви каже по какъв начин един възпитан мъж може да получи прошка.“

Д’Артанян се изчерви и пребледня на няколко пъти, докато четеше бележката.

— О! Вие още я обичате! — прошепна Кети, която не бе откъснала нито за миг погледа си от лицето на момъка.

— Не, Кети, лъжеш се, не я обичам вече, но искам да си отмъстя за нейното презрение.

— Да, известно ми е вашето отмъщение; вие ми го казахте.

— Какво значение има то за тебе, Кети! Знаеш много добре, че само теб обичам.

— Отде мога да зная това?

— От презрението, с което ще се отнеса към нея. — Кети въздъхна.

Д’Артанян взе перо и написа:

„Госпожо, досега се съмнявах, че първите ви две бележки бяха отправени до мене, толкова недостоен се смятах за такава чест; освен това бях толкова болен, че в никакъв случай не бих се решил да ви отговоря.

Но днес трябва да вярвам напълно на голямата ви благосклонност, тъй като не само вашето писмо, но и прислужничката ви ми потвърждава, че имам щастието да бъда обичан от вас.

Няма нужда тя да ми казва по какъв начин един възпитан мъж може да получи прошка. Аз ще дойда тази вечер в единадесет часа да ви моля за прошка. Да закъснея с един ден, ще означава сега за мене да ви нанеса нова обида.

Този, когото направихте най-щастливия между мъжете.

Конт дьо Вард.“

Тази бележка беше преди всичко лъжлива, а и груба; дори от гледна точка на съвременните нрави — един вид подлост: но по онова време хората не се стесняваха толкова много както днес. Впрочем д’Артанян знаеше от личните признания на милейди, че тя е вършила предателство към по-високопоставени ръководители, и много малко я уважаваше. И все пак въпреки малкото уважение той чувствуваше, че го изгаря безумна страст към тая жена. Страст, пропита с презрение, но все пак страст или жажда, ако щете.

Планът на д’Артанян беше много прост: през стаята на Кети да влезе в стаята на господарката й; да се възползува от първия миг на изненада, на срам, на ужас, за да възтържествува над нея. Можеше и да не сполучи, но все пак трябваше да рискува нещо. След осем дни започваше войната. Д’Артанян нямаше време да люби както трябва.

— Вземи — рече момъкът, като подаде на Кети добре запечатаната бележка, — предай това писмо на милейди; то е отговорът на господин дьо Вард.

Бедната Кети пребледня като мъртвец; тя подозираше какво е съдържанието на писмото.

— Слушай, мило дете — каза й д’Артанян, — разбери, че всичко това трябва да свърши по някакъв начин; милейди може да открие, че си предала първата бележка на слугата ми, вместо да я предадеш на слугата на конта, и че аз съм разпечатал другите, които трябваше да бъдат разпечатани от господин дьо Вард. Тогава милейди ще те изпъди, ти я познаваш, а тя не е жена, която ще се задоволи само с това отмъщение.

— Уви! — въздъхна Кети. — За кого се излагах на всичко това?

— За мене, зная много добре, хубавице моя — отвърна младежът, — и съм ти много благодарен, кълна ти се.

— Но какво е съдържанието на вашата бележка?

— Милейди ще ти каже.

— Ах, вие не ме обичате — извика Кети, — аз съм много нещастна!

На този укор има отговор, който винаги мами жените; Д’Артанян отговори така, че Кети остана в най-дълбоко заблуждение.

Все пак тя плака много, преди да се реши да предаде писмото на милейди. Най-после се реши, а д’Артанян желаеше само това.

Но той й обеща, че вечерта ще излезе рано от господарката й, а като излезе оттам, ще се качи при нея.

Това обещание утеши напълно бедната Кети.

IV В ТАЗИ ГЛАВА СЕ ГОВОРИ ЗА ЕКИПИРОВКАТА НА АРАМИС И ПОРТОС

Откакто четиримата приятели бяха тръгнали всеки на лов за екипировката си, те не се събираха вече редовно. Обядваха един без друг, където се намираха или по-скоро където можеха. Службата също отнемаше част от скъпоценното време, което летеше тъй бързо.

Бяха се уговорили само да се срещат веднъж седмично към един часа в квартирата на Атос, тъй като той, верен на клетвата, която беше дал, не прекрачваше прага на стаята си.

Същия ден, в който Кети отиде в дома на д’Артанян, беше ден, в който приятелите се събираха.

Веднага щом Кети си излезе, д’Артанян тръгна към улица Феру.

Той свари Атос и Арамис да умуват. Арамис имаше някакво смътно желание пак да надене расото. Атос, както винаги, нито го разубеждаваше, нито го насърчаваше. Той беше привърженик на свободната воля. Не даваше никога съвети, без да му искат. При това трябваше да му ги искат два пъти.

— Изобщо — казваше той — хората искат съвети само за да не ги изпълняват; или ако ги изпълнят, да има кого да укоряват, че ги е посъветвал.

Портос дойде малко след д’Артанян. И така четиримата приятели се събраха.

Лицата на четиримата изразяваха четири различни чувства: лицето на Портос — спокойствие, на д’Артанян — надежда, на Арамис — безпокойство, а на Атос — безгрижие.

След кратък разговор, в който Портос успя да загатне, че някаква високопоставена особа се е заела на драго сърце да го избави от затруднение, влезе Мускетон.

Мускетон помоли Портос да се прибере в къщи — присъствието му било необходимо, каза той с много жален израз.

— За конете ми ли? — запита Портос.

— И да, и не — отговори Мускетон.

— Но най-после не можеш ли да кажеш?…

— Елате, господине.

Портос стана, сбогува се с приятелите си и тръгна след Мускетон.

Миг след това на прага се появи Базен.

— Какво има, приятелю? — запита Арамис с оня кротък глас, който се забелязваше у него всеки път, когато мислите му се отправяха към черквата.

— Един мъж ви очаква в къщи, господине — отвърна Базен.

— Мъж ли! Какъв мъж!

— Един просяк.

— Дайте му милостиня, Базен, кажете му да се помоли за един беден грешник.

— Този просяк иска да говори на всяка цена с вас и твърди, че ще ви бъде много приятно да го видите.

— Не каза ли да ми предадеш нещо?

— Да, господине. Ако господин Арамис не иска да дойде да се видим — каза той, — предайте му, че ида от Тур.

— От Тур ли? — възкликна Арамис. — Хиляди извинения, господа, но навярно този човек ми носи известията, които очаквах.

Той стана веднага и бързо си отиде. Останаха Атос и д’Артанян.

— Изглежда, че тези юначаги са си уредили работата. Какво мислите вие по този въпрос, д’Артанян? — каза Атос.

— Зная, че у Портос всичко е наред — заяви д’Артанян. — И за Арамис, да си призная, никога не съм се тревожил много; но вие, Атос, вие, който раздадохте така щедро пистолите на англичанина, които бяха ваше законно право, вие какво ще правите?

— А съм много доволен, че убих онзи обесник, момчето ми, защото да убиеш англичанин е свето дело: но ако бях сложил в джоба си пистолите му, те щяха да ми тежат като угризение на съвестта.

— Де, де, драги Атос! Вие наистина имате странни разбирания.

— Добре, добре! Но какво ми казваше господин дьо Тревил, който вчера ми направи честта да дойде да ме види? Вие сте посещавали ония съмнителни англичани, които кардиналът закриля.

— Искате да кажете, че посещавам една англичанка, тази, за която ви говорих.

— Ах, да! Русата жена, за която ви дадох съвети, които вие, разбира се, не сте и мислили да следвате.

— Казах ви причините.

— Да, казахте, струва ми се, че там ще намерите екипировката си.

— Нищо подобно! Уверих се напълно, че тази жена има пръст в отвличането на госпожа Бонасийо.

— Да, разбирам; за да намерите една жена, вие ухажвате друга: това е най-дългият път, но и най-забавният.

Д’Артанян беше на път да разкаже всичко на Атос, но едно обстоятелство го спря: Атос беше благородник, строг по отношение на честта, а в малкия план, който нашият влюбен беше замислил срещу милейди, имаше някои неща, които пуританът нямаше да одобри — той предварително беше убеден в това. Ето защо предпочете да мълчи и понеже Атос беше най-нелюбопитният човек на света, откровеността на д’Артанян се свърши с това.

Но да оставим двамата приятели, които нямаха да си кажат нищо важно, за да проследим Арамис.

Ние видяхме с каква бързина младежът последва или по-право превари Базен, като чу, че мъжът, който искал да говори с него, иде от Тур. С един скок той се намери от улица Феру на улица Вожирар.

Когато влезе в къщи, той наистина свари един дребен на ръст мъж с умни очи, но целият в дрипи.

— Вие ли ме търсите? — попита мускетарят.

— Аз търся господин Арамис. Вие ли се казвате така?

— Да, аз, имате ли да ми предадете нещо?

— Да, ако ми покажете някаква си везана кърпичка.

— Ето я — рече Арамис, като измъкна от вътрешния си джоб едно ключе и отвори малко ковчеже от абаносово дърво, инкрустирано със седеф. — Ето я, вижте.

— Добре — каза просякът. — Кажете на слугата си да излезе.

И наистина Базен, любопитен да узнае какво иска просякът от неговия господар, бе избързал подире му и бе стигнал почти едновременно с него, но тази бързина не му помогна много. По покана на просяка неговият господар му даде знак да излезе и той бе принуден да се подчини.

След излизането на Базен просякът хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да го види, нито чуе разгърна дрипавото си палто, зле пристегнато с кожен колан, почна да разпаря горната част на дрехата си и измъкна оттам писмо.

Щом видя печата, Арамис нададе радостен вик, целуна писмото и почти с благоговение го отвори. Писмото имаше следното съдържание:

Просякът продължаваше да разпаря. Той измъкна един по един от мръсните си дрехи сто и петдесет двойни испански пистола и ги нареди на масата. После отвори вратата, поздрави и излезе, преди смаяният младеж да посмее да заговори.

Тогава Арамис препрочете писмото и забеляза, че имаше послепис:

— Златни мечти! — извика Арамис. — О, хубав живот! Да, ние сме млади! Да, за нас ще настъпят пак щастливи дни! О! На тебе, на тебе принадлежи моята любов, моята кръв, моят живот! Всичко, всичко, всичко, моя възлюбена хубавице!

И той целуваше страстно писмото, без дори да погледне златото, което блестеше на масата.

Базен почука леко на вратата, Арамис нямаше вече причини да го държи вън и му позволи да влезе.

Базен се спря смаян, като видя златото, и забрави, че влезе да доложи за идването на д’Артанян, който, любопитен да узнае какъв е тоя просяк, идеше у Арамис направо от Атос.

Но понеже д’Артанян не се стесняваше много от Арамис, представи се сам, като видя, че Базен е забравил да доложи за идването му.

— Ах, дявол да го вземе, драги ми Арамис! — подхвърли д’Артанян. — Ако това са сливите, които ви изпращат от Тур, поздравете от мое име градинаря, който ги отглежда!

— Лъжете се, драги мой — отвърна винаги потайният Арамис. — Моят издател ми изпраща хонорара за поемата в едносрични стихове, която бях започнал през нашето пътешествие.

— Ах, наистина ли? — рече с престорено учудване д’Артанян. — Е добре! Вашият издател е много щедър, скъпи ми Арамис, само това мога да ви кажа.

— Как, господине! — извика Базен. — Толкова скъпо ли струва една поема! Невероятно! О, господине, вие правите всичко, каквото пожелаете! Вие можете да станете равен на господин дьо Воатюр и на господин дьо Бенсерад! И това ми харесва. Поетът е почти като абат. Ах, господин Арамис, станете поет, моля ви!

— Базен, приятелю — забеляза Арамис, — струва ми се, че се намесвате в разговора.

Базен разбра, че е сбъркал. Той наведе глава и излезе.

— А! — каза усмихнат д’Артанян. — Вие продавате произведенията си на цената на златото, вие сте много щастлив, приятелю. Но внимавайте, ще изгубите писмото, което се подава от дрехата ви и което навярно е пак от вашия издател.

Арамис се изчерви до уши, прибра навътре писмото и закопча дрехата си.

— Драги ми д’Артанян — предложи той, — да отидем, ако искате, да намерим приятелите си и понеже аз вече съм богат, ще започнем от днес да обядваме пак заедно, докато и вие забогатеете.

— Боже мой! С голямо удоволствие! — съгласи се д’Артанян. — Отдавна не сме обядвали както трябва. И понеже тази вечер аз предприемам доста опасен поход, признавам, че ще ми бъде приятно да поразпаля главата си с няколко бутилки старо бургундско вино.

— Нямам нищо против старото бургундско. Аз също го обичам — добави Арамис, у когото видът на златото премахна сякаш с ръка всички мисли за оттегляне от света.

И като сложи в джоба си три или четири двойни пистола, за да посрещне насъщните нужди, той затвори останалите в абаносовото ковчеже, инкрустирано със седеф, където се намираше вече известната кърпичка, която му служеше за талисман.

Двамата приятели отидоха най-напред у Атос, който, верен на клетвата, която беше дал да не излиза, се зае да нареди да донесат обеда в квартирата му. Понеже той разбираше отлично гастрономическите тънкости, д’Артанян и Арамис веднага му предоставиха тази важна грижа.

Когато отиваха у Портос, на ъгъла на улица Бак срещнаха Мускетон, който, унил, караше пред себе си един кон и едно муле.

Д’Артанян ахна от изненада, примесена с известна радост:

— Ах, жълтият ми кон! — извика той. — Арамис, погледнете тоя кон!

— О! Каква отвратителна кранта! — възкликна Арамис.

— Е, драги мой — продължи д’Артанян, — това е конят, с който пристигнах в Париж.

— Как, господине, познавате ли тоя кон? — запита Мускетон.

— Той има особен цвят — каза Арамис. — За пръв път виждам такъв косъм.

— И аз мисля така — продължи д’Артанян и го продадох за три екю, и то само заради косъма, защото крантата не струва и осемнадесет ливри. Но как е попаднал този кон в ръцете ти, Мускетон?

— Ах! — въздъхна слугата. — Не ми говорете, господине, това е една отвратителна шега, която ни скрои мъжът на нашата дукеса!

— Как така, Мускетон!

— Да, към нас е много благосклонно разположена една знатна дама, дукеса дьо… но извинете! Господарят ми забрани да й казвам името: тя ни принуди да приемем един малък подарък, един чуден испански кон и едно андалуско муле, просто да им се не нагледаш. Но мъжът й, научил за това, спрял по пътя двете прекрасни животни, които ни изпращаха, и ги заменил с тези ужасни кранти!

— Които ти му връщаш, нали? — попита д’Артанян.

— Точно така — продължи Мускетон. — Разбирате, че ние не можем по никой начин да приемем такива животни вместо ония, които ни бяха обещани.

— Не, разбира се, при все че ми се искаше да видя Портос на моя жълт кон. Щях да имам представа как съм изглеждал аз самият, когато пристигнах в Париж. Но да не те задържаме, Мускетон. Изпълни поръчката на господаря си. Той вкъщи ли си е?

— Да, господине — отвърна Мускетон, — но е много сърдит, нали разбирате?

И той продължи пътя си по кея Гран Огюстен, а двамата приятели отидоха да позвънят на вратата на злощастния Портос. Последният ги беше видял, като прекосяваха двора, и не мислеше да им отвори. Звъняха напразно.

Мускетон продължи пътя си, мина по Пон Ньоф, като гонеше пред себе си двете кранти, и излезе на улица Мечкарска. Като стигна там, той върза, както беше наредил господарят му, коня и мулето за чукчето на вратата на прокурора. После, без да се грижи за по-нататъшната им съдба, се върна при Портос и му съобщи, че поръчката му е изпълнена.

След известно време двете бедни животни, които не бяха яли от сутринта, започнаха така да шумят, като сваляха и дигаха чукчето на вратата, че прокурорът заповяда на малкото писарче да отиде и разпита съседите на кого са конят и мулето.

Госпожа Кокнар позна подаръка си и в началото съвсем не разбра защо са го върнали. Но посещението на Портос скоро й обясни всичко. Гневът, който блестеше в очите на мускетаря въпреки усилията му да се владее, изплаши чувствителната любовница. И наистина Мускетон не беше скрил от господаря си, че е срещнал д’Артанян и Арамис и че д’Артанян познал жълтия кон, който бил оня беарнски жребец, с който пристигнал в Париж и го продал за три екю.

Портос си отиде, след като определи среща на прокуроршата при манастира Сен Маглоар. Прокурорът, като видя, че Портос си отива, го покани на обяд, покана, която мускетарят надменно отхвърли.

Госпожа Кокнар отиде при манастира Сен Маглоар цялата разтреперана, защото предвиждаше какви укори я очакваха там, но тя беше запленена от величественото държание на Портос.

Портос изля върху преклонената глава на своята прокурорша всички проклятия и укори, които един мъж със засегнато честолюбие може да излее върху главата на една жена.

— Уви — въздъхна тя, — направих го за добро. Един от нашите клиенти, търговец на коне, дължеше пари на кантората и не искаше да плати. Взех мулето и коня срещу дълга. Обещал беше да ми даде коне, достойни за самия крал.

— Госпожо — каза Портос, — ако ви е дължал повече от пет екю, вашият търговец е крадец.

— Не е забранено да се търси евтиното, господин Портос — опита се да се оправдае прокуроршата.

— Не, госпожо, но тези, които търсят евтиното, трябва да позволят на другите да си търсят по-щедри приятели.

И Портос се обърна и тръгна да си отива.

— Господин Портос! Господин Портос! — извика прокуроршата. — Сгреших, признавам, не биваше да се скъпя, когато ставаше дума за екипировката на благородник като вас!

Без да отговори, Портос се отдалечи с още една крачка.

Прокуроршата сякаш го видя в сияен облак, заобиколен от дукеси и маркизи, които му хвърлят торби със злато в краката.

— Спрете, за бога, господин Портос! — извика тя. — Спрете да си поприказваме.

— Разговорът с вас ми носи нещастие — отвърна Портос.

— Но кажете ми, какво искате?

— Нищо, защото то е равносилно, че съм ви поискал нещо. — Прокуроршата увисна на ръката на Портос и в изблик на скръб извика:

— Господин Портос, аз не разбирам нищо от тези работи! Зная ли какво е кон? Зная ли какво са хамути?

— Трябваше да предоставите на мене, госпожо, тъй като аз разбирам от тия неща. Но вие искахте да пестите, с други думи, да спечелите малко пари.

— Сгреших, господин Портос, и ще поправя грешката си честна дума.

— Как? — запита мускетарят.

— Слушайте. Тази вечер господин Кокнар отива у господин дук дьо Шон, който го е викал за някакво допитване, което ще трае най-малко два часа. Елате, ще бъдем сами и ще си оправим сметките.

— Най-после! Така се говори, скъпа моя!

— Прощавате ли ми?

— Ще видим — заяви величествено Портос.

И двамата се разделиха, като си казаха: до тази вечер.

„Дявол да го вземе! — помисли си Портос, като си отиваше. — Струва ми се, че най-после ще се приближа до сандъка на господин Кокнар.“

V НОЩЕМ ВСИЧКИ КОТКИ СА СИВИ

Вечерта, така нетърпеливо очаквана от Портос и от д’Артанян, най-после настъпи.

Д’Артанян както винаги, се представи у милейди към девет часа. Свари я в прекрасно настроение. Никога не го беше посрещала тъй добре. Нашият гасконец разбра от пръв поглед, че тя е получила бележката му и че тази бележка оказваше своето въздействие.

Кети влезе, за да донесе разхладителни питиета. Господарката й я погледна мило, усмихна й се с най-прелестната си усмивка, но уви! Бедното момиче беше толкова тъжно, че дори не забеляза благосклонността на милейди.

Д’Артанян гледаше ту едната, ту другата жена и беше принуден да признае в ума си, че природата е сбъркала, като ги е създавала: на знатната дама тя беше дала продажна и долна душа, а на прислужничката — сърце на дукеса.

В десет часа милейди започна да става неспокойна, д’Артанян разбра какво означаваше това. Тя поглеждаше стенния часовник, ставаше, сядаше пак, усмихваше се на д’Артанян, с което искаше да каже: вие, разбира се, сте много мил, но ще бъдете очарователен, ако си отидете!

Д’Артанян стана, взе шапката си, милейди му подаде ръката си да я целуне. Момъкът усети, че му стиска ръката, и разбра, че тя прави това не от кокетство, а от благодарност, че си отива.

„Дяволски го обича“ — прошепна той.

После излезе.

Този път Кети не го чакаше никъде, нито в стаята пред спалнята, нито в коридора, нито на пътната врата. Д’Артанян трябваше съвсем сам да намери стълбата и малката стаичка.

Кети седеше, скрила глава в ръцете си, и плачеше.

Тя чу, че д’Артанян влиза, но не дигна глава. Момъкът се приближи до нея и я хвана за ръцете — тогава тя се разрида.

Както беше предположил д’Артанян, милейди, когато получила писмото, в изблик на радост разказала всичко на прислужничката си, после в награда за успешно изпълнената този път поръчка й подарила кесия.

Когато се прибрала в стаята си, Кети беше захвърлила кесията в един ъгъл, където тя още стоеше отворена, и три-четири златни монети се бяха изсипали на килима.

Бедното момиче дигна глава при милувките на д’Артанян. Самият д’Артанян се изплаши от разстроеното й лице. Тя сплете умолително ръце, но без да посмее да продума нито дума.

Колкото и безчувствено да беше сърцето на д’Артанян, той се трогна от тази безмълвна мъка. Но той следваше твърдо плановете си, особено последния, и нямаше да измени нищо от програмата, която си беше начертал предварително. И той не даде на Кети никаква надежда, че може да го разколебае, а само й представи постъпката си като обикновено отмъщение.

Това отмъщение всъщност се улесняваше, тъй като милейди, за да скрие навярно червенината си от своя любовник беше поръчала на Кети да угаси всички лампи в къщата, дори в собствената й стая. Господин дьо Вард трябваше да излезе, преди да се съмне, пак в пълна тъмнина.

След малко чуха, че милейди влиза в стаята си. Д’Артанян се спусна веднага към шкафа си. Едва се сгуши там, и звънчето звънна.

Кети влезе при господарката си и не остави вратата отворена, но преградата беше толкова тънка, че се чуваше почти всичко, което си говореха двете жени.

Милейди изглеждаше опиянена от радост и караше Кети да й повтаря най-малките подробности от мнимата среща между прислужничката и дьо Вард, как е получил писмото, какво е отговорил, какво е било изражението на лицето му, изглеждал ли е много влюбен. На всички тези въпроси бедната Кети, принудена да се държи добре, отговаряше със сподавен глас, в който господарката й дори не забелязваше оттенъка на мъка — толкова е егоистично щастието.

Най-после, понеже часът за срещата с конта наближаваше, милейди наистина — накара да бъдат угасени всички лампи в нейната спалня и заповяда на Кети да се прибере в стаята си и въведе дьо Вард веднага, щом дойде.

Кети не чака дълго. Щом видя през ключалката на шкафа, че целият дом тъне в мрак, д’Артанян изскочи от скривалището в момента, когато Кети затваряше междинната врата.

— Какъв е този шум? — запита милейди.

— Аз съм — каза шепнешком д’Артанян. — Аз, конт дьо Вард.

— Боже мой, боже мой! — пошепна Кети. — Той дори не дочака часа, който сам беше определил.

— Добре — отвърна милейди с разтреперан глас. — Защо не влиза? Конте, конте — добави тя, — знаете много добре, че ви чакам!

При тоя зов д’Артанян отстрани леко Кети и влезе в стаята.

Ако ярост и мъка терзаят някоя душа, това са яростта и мъката на любовника, който приема под чуждо име уверения в любов, отправени към щастливия му съперник.

Д’Артанян се намираше в мъчително положение, което не беше предвидил, ревността късаше сърцето му и той страдаше почти колкото бедната Кети, която плачеше в същия миг в съседната стая.

— Да, конте — казваше милейди с най-ласкав глас, като стискаше нежно ръката му в своите ръце, — да, аз съм щастлива от любовта, която вашите погледи и думите ви изразяваха всеки път, когато се срещахме. Аз също ви обичам. О, утре, утре искам от вас някакъв залог, който да ми доказва, че вие мислите за мене, и понеже може да ме забравите, вземете.

И тя сне от ръката си пръстен и го сложи на пръста на д’Артанян.

Д’Артанян си спомни, че беше виждал този пръстен на ръката на милейди: той беше чуден сапфир, ограден с брилянти.

Първото движение на д’Артанян беше да й го върне, но милейди добави:

— Не, не, запазете тоя пръстен от любов към мене. Като го приемате — добави тя развълнувана, — вие ми правите много по-голяма услуга, отколкото можете да си представите.

„Тази жена е оградена с тайнственост“ — си каза наум д’Артанян.

В този миг той почувствува, че е готов да й разкрие всичко. Отвори уста, за да каже на милейди кой е и че е дошъл с цел да си отмъсти, но тя добави:

— Бедният ми ангел, това чудовище, гасконецът, едва не ви уби!

Чудовището беше той.

— О! — продължи милейди. — Още ли страдате от раните?

— Да, много — отвърна д’Артанян, който не знаеше вече какво да отговори.

— Бъдете спокоен — прошепна милейди, — аз ще отмъстя за вас, ще отмъстя жестоко!

„Проклятие! — каза си д’Артанян. — Още не е дошло време за откровеност.“

На д’Артанян беше необходимо известно време, за да се съвземе от тоя кратък разговор, но всички мисли за отмъщение, с които беше дошъл, безследно изчезнаха. Тази жена упражняваше над него невероятна власт, той я мразеше и боготвореше едновременно. Никога не беше вярвал, че две толкова противоположни чувства могат да живеят в едно и също сърце, и като се съединят, да образуват странна и дори демонична любов.

Но удари един часа. Трябваше да се разделят. Когато напускаше милейди, д’Артанян почувствува само силно съжаление, че си отива, и в страстно сбогом, което си размениха, уговориха нова среща през следната седмица. Бедната Кети се надяваше, че ще успее да каже няколко думи на д’Артанян, когато мине през стаята й, но милейди го изпрати сама в мрака и се раздели с него чак на стълбището.

На другия ден сутринта д’Артанян изтича у Атос. Той се беше впуснал в толкова странно приключение, че имаше нужда от съвет. Разказа му всичко: Атос се намръщи няколко пъти.

— Вашата милейди — му каза той — ми изглежда долно същество, но и вие сте сгрешили не по-малко от нея, като сте я измамили. Ето че сте си спечелили, така или инак, страшен враг.

Както му говореше, Атос гледаше внимателно сапфира, ограден с диаманти, който заемаше на пръста на д’Артанян мястото на пръстена на кралицата, грижливо прибран в кутийка.

— Пръстена ли гледате? — запита гасконецът, особено горд, че може да покаже на приятелите си толкова скъп подарък.

— Да — отвърна Атос, — напомня ми една семейна скъпоценност.

— Хубав е, нали? — попита д’Артанян.

— Прекрасен! — отговори Атос. — Не вярвах, че съществуват два сапфира с толкова чист блясък. Да не сте го заменили срещу вашия диамант?

— Не — каза д’Артанян, — подарък е от моята хубава англичанка или по-скоро от моята хубава французойка, защото, при все че не съм я питал, убеден съм, че тя е родена във Франция.

— От милейди ли получихте тоя пръстен? — извика Атос с глас в който лесно можеше да се забележи силно вълнение, — От самата нея. Даде ми го тази нощ.

— Покажете ми тогава тоя пръстен — рече Атос.

— Ето го — отвърна д’Артанян и го извади от пръста си. Атос го разгледа внимателно и силно пребледня, после го премери на безименния пръст на лявата си ръка, той прилепна на тоя пръст, сякаш беше правен за него. Облак на гняв и желание за мъст помрачи обикновено тъй спокойното чело на благородника.

— Невъзможно е да е тя — прошепна той. — Как е попаднал този пръстен в ръцете на милейди Кларик? И все пак много трудно е да има два пръстена с такава поразителна прилика.

— Познат ли ви е този пръстен? — запита д’Артанян.

— Стори ми се познат, но навярно съм се излъгал — отговори Атос.

И го върна на д’Артанян, без да откъсва очи от него.

— Слушайте, д’Артанян — подзе той след малко. — Свалете този пръстен от ръката си или обърнете камъка навътре. Толкова мъчителни спомени ми навява, че няма да мога да разговарям спокойно с вас. Не дойдохте ли да се посъветвате с мене, не казахте ли, че сте объркан и не знаете какво да правите?… Но чакайте… дайте ми пак сапфира, ръбът на онзи, за който ви говорех, е одраскан при една злополука.

Д’Артанян пак извади пръстена от ръката си и го подаде на Атос.

Атос изтръпна:

— Ето! — възкликна той. — Вижте, не е ли странно!

И показа на д’Артанян драскотината, за която си беше спомнил.

— От кого ви беше тоя сапфир, Атос?

— От майка ми, която го беше получила от своята майка. Както ви казах, това е стара семейна скъпоценност… която не биваше никога да излиза от семейството…

— А вие… продадохте ли го? — попита нерешително д’Артанян.

— Не — продължи Атос със странна усмивка. — Подарих го през една любовна нощ, както е бил подарен на вас.

Д’Артанян също се замисли — струваше му се, че вижда в душата на милейди бездънни и мрачни пропасти.

Той сложи пръстена, но не на ръката си, а в джоба.

— Слушайте — рече Атос, като го улови за ръката, — вие знаете, че ви обичам, д’Артанян. Да имах син, не бих го обичал повече от вас Слушайте, повярвайте ми, откажете се от тая жена. Аз не я познавам, но някакъв вътрешен глас ми казва, че тя е пропаднала и че в нея има нещо гибелно.

— Имате право — съгласи се д’Артанян. — Да, аз ще се разделя с нея. Да си призная, тази жена плаши и мене самия.

— Ще имате ли тая смелост? — запита Атос.

— Да — отвърна д’Артанян, — и то още сега.

— Добре, момчето ми, вие ще постъпите правилно — отвърна благородникът, като стисна ръката на гасконеца с почти бащинска нежност. — Дано бог даде тая жена, която едва е влязла във вашия живот, да не остави никаква страшна следа в него.

И Атос кимна на д’Артанян като човек, който даваше да се разбере, че ще му бъде приятно да остане сам с мислите си.

Като се прибра в къщи, д’Артанян свари Кети, която го чакаше. Един месец треска не би променил повече това момиче от тази безсънна и мъчителна нощ.

Господарката й я беше изпратила при лъжливия дьо Вард. Тя била безумна от любов, опиянена от щастие, искала да знае кога любовникът й ще й подари втора нощ.

И бедната Кети, бледа и разтреперана, очакваше отговора на д’Артанян.

Атос имаше голямо влияние над младия гасконец. И сега, когато гордостта му беше спасена и жаждата му за мъст задоволена, съветите на приятеля му, присъединени към гласа на собственото сърце, му вдъхнаха решението да не се вижда повече с милейди. И вместо отговор той взе перо и написа следното писмо:

За сапфира — нито дума. Гасконецът искаше ли да запази едно оръжие срещу милейди? Или пък да бъдем откровени, не запазваше ли тоя сапфир като последно средство за екипировката?

Всъщност погрешно е да се съди за постъпките през една епоха от гледна точка на друга епоха. Това, което днес е позор за един почтен човек, по онова време беше съвсем обикновено и естествено нещо и потомците на най-знатните семейства бяха издържани обикновено от любовниците си.

Д’Артанян подаде писмото незапечатано на Кети, която най-напред го прочете, без да го разбере, а после, когато го препрочете, едва не полудя от радост.

Кети не можеше да повярва на такова щастие: д’Артанян бе принуден да й повтори гласно уверенията, които бяха дадени в бележката писмено. И каквато и да беше опасността, на която се излагаше бедното момиче при сприхавия характер на милейди, като предадеше писмото на господарката си, то изтича с всички сили до площад Роаял.

Сърцето и на най-добрата жена е безжалостно към мъките на съперницата.

Милейди отвори писмото със същата бързина, с която Кети й го донесе. Но при първите думи, които прочете, пребледня като смъртник, после смачка листа и се обърна към Кети с мълниеносен поглед.

— Какво е това писмо? — запита тя.

— Отговор на вашето писмо, госпожо — отвърна разтреперана Кети.

— Невъзможно! — извика милейди. — Невъзможно е благородник да напише такова писмо на жена!

После изведнъж трепна:

— Боже мой! — прошепна тя. — Да не би да знае… — и се спря.

Зъбите й скърцаха, лицето й придоби пепеляв цвят, искаше да пристъпи към прозореца, за да поеме въздух, но само простря ръце, краката й се подкосиха и тя падна на едно кресло.

Кети помисли, че й е станало лошо и се спусна да разкопчее корсажа й. Но милейди бързо скочи.

— Какво искате? — извика тя. — И защо посягате към мене?

— Помислих, че ви е лошо, госпожо, и исках да ви помогна — отвърна прислужничката, ужасена от страшното изражение, което беше придобило лицето на господарката й.

— На мене да ми е лошо! На мене! На мене! Да не ме мислите за някоя женичка! Когато ме обидят, на мене не ми става лошо, а си отмъщавам, чувате ли!

И махна на Кети с ръка да излезе.

VI МЕЧТИ ЗА ОТМЪЩЕНИЕ

Вечерта милейди заповяда да въведат господин д’Артанян веднага щом дойде, както обикновено. Но той не дойде.

На следния ден Кети отиде пак при младежа и му разказа всичко, което се бе случило вечерта. Д’Артанян се усмихна, ревнивият гняв на милейди — това беше неговото отмъщение.

Вечерта милейди, още по-нетърпелива от предния ден, повтори заповедта си за гасконеца, но и тая вечер тя чака напразно.

На следния ден Кети се яви пред д’Артанян не вече весела и подвижна, както предните два дни, а, напротив — печална до смърт.

Д’Артанян попита младото момиче какво му е. Вместо отговор то извади от джоба си писмо и му го подаде.

Почеркът беше на милейди, но този път то беше адресирано до д’Артанян, а не до господин дьо Вард.

Той го отвори и прочете следното:

— Много просто — поясни д’Артанян, — очаквах това писмо. Доверието към мене расте, докато доверието към конт дьо Вард намалява.

— Ще отидете ли? — запита Кети.

— Слушай, мило дете — започна гасконецът, който гледаше да се оправдае пред собствените си очи, задето ще наруши обещанието, което беше дал на Атос. — Разбери, че ще бъде неблагоразумно да не се отзова на толкова положителна покана. Ако не се явя вече, милейди никога няма да разбере защо съм прекъснал посещенията си, може да се усъмни в нещо, а кой знае докъде може да стигне отмъщението на една жена с такъв характер?

— Боже мой! — възкликна Кети. — Как умеете да представяте нещата така, че все вие да имате право! Но вие ще почнете пак да я ухажвате и ако тоя път й харесате под истинското си име и с истинското си лице, ще бъде много по-страшно от първия път!

Бедната девойка предчувствуваше донякъде онова, което щеше да се случи.

Д’Артанян я успокои, доколкото можеше, и й обеща, че ще остане равнодушен към прелестите на милейди.

Той поръча на Кети да й отговори, че е безкрайно благодарен за нейната благосклонност и че ще изпълни желанията й. Ала не посмя да й пише от страх, че няма да може да измени достатъчно добре почерка си за опитните очи на милейди.

Когато удари девет часа, д’Артанян беше на площад Роаял. Явно беше, че прислужниците, които чакаха в преддверието, бяха предупредени, защото веднага щом д’Артанян се появи, преди още да попита дали милейди може да го приеме, един от тях изтича да доложи за идването му.

— Да влезе — отсече милейди с толкова пронизителен глас, че д’Артанян го чу от преддверието.

Въведоха д’Артанян.

— Който и да ме търси, не съм в къщи — нареди милейди. — Разбирате ли, който и да ме търси.

Прислужникът излезе.

Д’Артанян погледна любопитно милейди. Тя беше бледа и очите й бяха уморени — от сълзи или от безсъние. Светлината беше умишлено намалена, но младата жена не можеше да прикрие следите от треската, която я беше разяждала последните два дни.

Д’Артанян се приближи към нея със свойствената си любезност. Тогава тя направи неимоверно усилие да го приеме, но едва ли някога толкова измъчено лице е успявало да изрази толкова любезна усмивка.

На въпросите на д’Артанян как се чувствува тя отговори:

— Зле, много зле.

— Но в такъв случай аз ви преча — рече д’Артанян, — вие навярно имате нужда от почивка и аз ще си отида.

— Не, не, напротив, останете, господин д’Артанян — отвърна милейди, — вашето мило присъствие ще ме разсее.

„Охо! — помисли си д’Артанян. — Никога не е била толкова очарователна, трябва да се пазя.“

Милейди си придаде най-дружелюбния израз, който можа, и подхвана разговора с необичайна прелест. В същото време треската, която я беше оставила за миг, възвърна блясъка на очите й, обагри страните й, зачерви устните й. Д’Артанян пак намери Цирцея, която го беше запленила вече със своя чар. Любовта, която мислеше, че е угаснала, всъщност тлееше и сега пламна в сърцето му. Милейди се усмихваше и д’Артанян чувствуваше, че би погубил душата си за тази усмивка.

В един миг той почувствува нещо като угризение.

Лека-полека милейди стана по-общителна. Тя запита д’Артанян има ли любовница.

— Уви! — каза д’Артанян с най-прочувствения глас, на който беше способен. — Как можете да бъдете толкова жестока и да задавате такъв въпрос на мене, та аз, откакто ви видях, дишам и въздишам само чрез вас и за вас!

Милейди се усмихна със странна усмивка.

— Значи вие ме обичате? — запита тя.

— Има ли нужда да ви го казвам, нима не сте забелязали?

— Забелязах, но вие знаете: колкото по-горди са сърцата, толкова по-трудно се покоряват.

— О! Трудностите не ме плашат! — заяви д’Артанян. — Само невъзможното ме ужасява.

— Няма нищо невъзможно за истинската любов — отговори милейди.

— Нищо ли, госпожо?

— Нищо — повтори милейди.

„Дявол да го вземе! — каза си д’Артанян. — Променила си държанието. Да не би тая своенравна жена да се е влюбила случайно в мене и да е склонна да подари и на мене някой сапфир, подобен на оня, който ми даде, когато ме взе за дьо Вард?“

Д’Артанян приближи бързо стола си до креслото на милейди.

— Е — поде тя, — какво ще направите, за да докажете любовта, за която говорите?

— Всичко, което поискате от мене. Заповядайте, аз съм готов.

— На всичко ли?

— На всичко! — извика д’Артанян, който знаеше предварително, че не рискува много, като поема такова задължение.

— Добре! Да поговорим малко — рече на свой ред милейди, като приближи креслото си до стола на д’Артанян.

— Слушам ви, госпожо — отвърна д’Артанян. Милейди остана за мит замислена и сякаш нерешителна.

После, изглежда, взе някакво решение.

— Аз имам враг — започна тя.

— Вие, госпожо! — викна д’Артанян, като се преструваше, че е изненадан. — Възможно ли е това, боже мой? Вие, която сте толкова хубава и добра!

— Смъртен враг.

— Наистина ли?

— Враг, който ме оскърби толкова жестоко, че сега аз и той водим война на живот и смърт. Мога ли да разчитам на вас като на съюзник?

Д’Артанян веднага разбра намеренията на тази отмъстителна жена.

— Можете, госпожо — заяви той надуто, — десницата и животът ми ви принадлежат, както ви принадлежи моята любов.

— Тогава — продължи милейди, — щом сте толкова смел, колкото и влюбен…

Тя замълча.

— Е? — запита д’Артанян.

— Е! — отрони милейди след кратко мълчание. — От днес престанете да говорите за невъзможни неща.

— Не мога да понеса такова щастие! — извика д’Артанян като падна на колене и покри с целувки ръцете, които тя не отдръпна.

„Отмъсти за мене на безчестния дьо Вард — си мислеше, стиснала зъби милейди, — и аз ще съумея да се избавя от тебе, самонадеян глупако, сляпо оръдие на моята мъст!“

„Падни доброволно в ръцете ми, след като се подигра така безсрамно с мене, ти лицемерна и опасна жена — мислеше си д’Артанян, — а после аз ще ти се надсмивам заедно с този, когото ти искаш да убиеш със собствената ми ръка.“

Д’Артанян дигна глава.

— Готов съм — рече той.

— И тъй, вие ме разбрахте, скъпи господин д’Артанян! — добави милейди.

— Бих отгатнал желанието ви само от един ваш поглед.

— И тъй, вие ще ме защитите с вашата десница, която си е спечелила вече толкова голяма слава?

— Още сега.

— Но аз как ще ви се отплатя за такава услуга? — запита милейди. — Познавам влюбените — те нищо не вършат даром.

— Вие знаете единствения отговор, който искам — каза д’Артанян, — единствения, който е достоен за вас и за мене.

И той я привлече нежно към себе си. Тя почти не се съпротивяваше.

— Користолюбец — подхвърли тя усмихната.

— Ах! — извика д’Артанян, истински увлечен от страстта, която тази жена умееше да разпалва в неговото сърце. — Ах! То е, защото моето щастие ми изглежда невероятно и понеже все се боя да не отлети като сън, бързам да го превърна в действителност.

— Добре, заслужете тогава това желано щастие.

— Аз чакам вашите заповеди — каза д’Артанян.

— Наистина ли? — запита милейди, осенена от последно съмнение.

— Кажете ми името на подлеца, който се е осмелил да разплаче вашите хубави очи.

— Кой ви каза, че съм плакала? — попита тя.

— Струваше ми се…

— Жени като мене не плачат — прекъсна го милейди.

— Толкова по-добре! Хайде кажете ми как се казва.

— Помислете, в това име се съдържа цялата ми тайна.

— Но аз трябва да узная името му.

— Да, трябва. Виждате какво доверие имам във вас!

— Радвам се безумно. Как се казва той?

— Вие го познавате.

— Наистина ли?

— Да.

— Да не е някой мой приятел? — продължи д’Артанян, като се преструваше, че се колебае, за да я накара да повярва, че нищо не знае.

— Ако беше някой ваш приятел, бихте ли се колебали? — извика милейди и застрашителна мълния блесна в очите й.

— Не, дори да беше брат ми! — извика д’Артанян, сякаш увлечен от възторг.

Нашият гасконец вървеше напред, без да се излага на никаква опасност, тъй като знаеше къде отива.

— Харесва ми вашата преданост — забеляза милейди.

— Уви! Само това ли харесвате в мене? — запита д’Артанян.

— Харесвам също и вас — додаде тя, като го улови за ръката.

И горещото ръкостискане накара д’Артанян да потрепере, сякаш треската, която изгаряше милейди, обземаше и самия него.

— Вие ме обичате, обичате ме! — извика той. — О, ако това е истина, ще полудея.

И той я обхвана с двете си ръце. Тя не се опита да откъсне устните си от неговите, само че не отвърна на целувката му.

Устните й бяха студени. На д’Артанян се стори, че е целунал статуя.

Но той все още беше опиянен от радост, пламнал от любов. Почти; вярваше в нежността на милейди, в престъплението на дьо Вард. Ако дьо Вард му беше в този миг под ръка, би го убил.

Милейди издебна случая.

— Той се казва… — обади се тя на свой ред.

— Дьо Вард, зная това — извика д’Артанян.

— Отде знаете? — запита милейди, като сграбчи ръцете му и се опита да проникне през очите му до дъното на неговата душа.

Д’Артанян разбра, че се е увлякъл и че е направил грешка.

— Кажете, кажете, кажете, за бога! — повтаряше милейди. — Откъде знаете?

— Отде зная ли? — запита д’Артанян.

— Да.

— Зная, защото вчера бях в един салон, където дьо Вард показа някакъв пръстен и каза, че го е получил от вас.

— Мерзавец! — извика милейди.

Тази дума по лесно обясними причини отекна чак вдън сърцето на д’Артанян.

— И така? — продължи тя.

— И така, ще отмъстя на този мерзавец за вас — заключи д’Артанян, като си придаде най-войнствен вид.

— Благодаря, храбри приятелю! — извика милейди. — И кога ще отмъстите?

— Утре или още сега, когато пожелаете.

Милейди щеше да извика: „Още сега“, но разсъди, че такава прибързаност нямаше да бъде особено приятна на д’Артанян.

При това тя трябваше да вземе хиляди предпазни мерки, да даде хиляди съвети на своя защитник, за да избегне той обясненията с конта пред свидетели. Всичко това стана излишно от една дума на д’Артанян.

— Утре — заяви той — аз ще отмъстя за вас или ще бъда мъртъв.

— Не! — прекъсна го тя. — Ще отмъстите за мене, но няма да умрете. Той е страхливец.

— С жените може би, но не и с мъжете. Аз имам известен опит.

— Струва ми се, че в двубоя ви с него не е имало за какво да се оплаквате от съдбата.

— Съдбата е куртизанка. Вчера може да е била благосклонна към някого, а утре да му обърне гръб.

— Значи сега вие се колебаете.

— Не, не се колебая, боже пази! Но справедливо ли е да ме изпращате на вероятна смърт, като ми давате само някаква надежда — нищо повече?

Милейди отвърна с поглед, който означаваше: „Това ли е само, кажете?“

После придружи погледа си с обяснения:

— Много правилно — каза тя нежно.

— О, вие сте ангел — рече младежът.

— Значи всичко е наред? — запита тя.

— Освен това, което ви искам, скъпа моя!

— Нали ви казвам, че можете да бъдете уверен в моята любов?

— За мене няма утре, за да мога да чакам.

— Тихо, чувам стъпките на девера си, не трябва да ви свари тук.

Тя позвъни. Влезе Кети.

— Излезте през тази врата — прошептя тя, като отвори тайна вратичка — и се върнете в единадесет часа, ще довършим нашия разговор. Кети ще ви доведе при мене.

Бедното момиче помисли, че ще припадне, като чу тези думи.

— Какво правите, госпожице? Защо стоите като вкаменена! Хайде изведете благородника! И довечера в единадесет часа, нали чухте!

„Изглежда, че всичките й срещи са в единадесет часа — помисли си д’Артанян. — Това трябва да е навик.“

Милейди му подаде ръка и той я целуна нежно.

„Трябва да се внимава — казваше си той, като си тръгваше и едва отговаряше на укорите на Кети. — Трябва да се внимава и да не бъдем глупави! Тази жена положително е голям злодей: да бъдем нащрек!“

VII ТАЙНАТА НА МИЛЕДИ

Д’Артанян излезе от къщата, вместо да се качи веднага при Кети, въпреки настояванията на младото момиче по две причини: първо, защото по този начин избягваше укорите, обвиненията и молбите; второ — защото искаше да събере мислите си, а по възможност да проникне и в мислите на тази жена.

Най-ясното в цялата работа беше, че д’Артанян обичаше безумно милейди, а милейди никак не го обичаше. За миг д’Артанян разбра, че най-добре ще направи да се прибере в къщи и да напише на милейди дълго писмо, да й признае, че той и дьо Вард са били едно и също лице и следователно той не може да се заеме да убие дьо Вард, защото трябва да убие себе си. Но той беше подбуждан и от силно желание за мъст. Искаше да притежава тая жена под собственото си име и понеже му се струваше, че в тази мъст има сладост, не желаеше да се откаже по никакъв начин от нея.

Той обиколи пет-шест пъти площад Роаял, като на всеки десет крачки се обръщаше, за да погледне светлината, която прозираше през капаците на дома на милейди. Ясно беше, че младата жена не бързаше толкова да се прибере в стаята си, както първия път.

Най-после светлината изчезна.

С тая светлина угасна и последната нерешителност в сърцето на д’Артанян. Той си спомни подробностите от първата нощ и с туптящо сърце и пламнала глава влезе в къщата и се втурна в стаята на Кети.

Девойката, бледа като смъртник, цяла разтреперана, поиска да спре любимия си, но милейди, която се ослушваше, чу шума, вдигнат от д’Артанян. Тя отвори вратата.

— Елате — рече тя.

Във всичко това имаше такова невероятно безсрамие, такава безочлива дързост, че д’Артанян едва можеше да повярва това, което виждаше и чуваше. Сякаш беше забъркан в една от ония фантастични интриги, които са възможни само насън.

Но въпреки това той се спусна към милейди, подчинен на притегателната сила, която магнитът упражнява върху желязото.

Вратата след тях се затвори.

Кети също се спусна към вратата. Ревност, гняв, засегната гордост, с една дума, всички страсти, които бушуват в сърцето на една влюбена жена, я подтикваха да разкрие всичко. Но тя беше загубена, ако признаеше, че е взела участие в такава интрига, а освен това и д’Артанян щеше да бъде загубен за нея. Тази последна мисъл за любовта към него я накара да направи още една последна жертва.

А д’Артанян беше постигнал всички свои желания: не обичаха вече в него съперника, а сякаш обичаха него самия. Някакъв вътрешен глас му шепнеше, че той е само оръдие за мъст, което галят, докато извърши убийството, но гордостта, самолюбието, безумната страст заглушаваха тоя глас, задушаваха шепота. После нашият гасконец беше много самоуверен, както ни е известно, той се сравняваше с дьо Вард и се питаше защо в края на краищата да не обичат и него заради самия него.

И той се отдаде всецяло на моментните чувства. Милейди не беше вече жената с черните замисли, която за миг го беше ужасила, а пламенна и страстна любовница, отдала се всецяло на любовта, която сякаш и тя самата изпитваше. Близо два часа изминаха така.

Но страстите на двамата влюбени се успокоиха. Милейди, която нямаше същите подбуди като д’Артанян, за да забрави, първа се върна към действителността и попита младежа дали е измислил предварително някой предлог, за да извика на следния ден конт дьо Вард на дуел.

Но д’Артанян, чиито мисли бяха взели съвсем друга насока, се забрави като глупак и отвърна любезно, че вече е много късно да се мисли за дуели с шпаги.

Това безразличие към единствените интереси, които я занимаваха, ужаси милейди и въпросите й станаха по-настойчиви.

Тогава д’Артанян, който никога не беше мислил сериозно за този невъзможен дуел, поиска да промени разговора, но това не беше вече по силите му.

Милейди го задържа в границите, които беше начертала предварително с твърдия си ум и желязната си воля.

Д’Артанян помисли, че е много остроумен, като посъветва милейди да се откаже от страшните си намерения и да прости на дьо Вард.

Но при първите му думи младата жена трепна и се отдръпна от него.

— Да не ви е страх, драги д’Артанян? — запита тя с остър и подигравателен глас, който отекна странно в мрака.

— Вие не мислите така, нали, моя скъпа? — отвърна д’Артанян. — Но ако бедният конт дьо Вард не е толкова виновен, колкото вие си мислите?

— Във всеки случай — каза сурово милейди — той ме излъга и от момента, в който ме излъга, заслужава смърт.

— И ще умре, щом вие го осъждате — отговори д’Артанян с такъв твърд глас, та на милейди се стори, че той е израз на безгранична преданост.

Веднага тя се приближи до него.

Не можем да кажем колко време трая нощта за милейди, но д’Артанян мислеше, че е при нея само от два часа, когато денят проникна през пролуките на капаците и скоро заля стаята с бледата си светлина.

Тогава милейди, като видя, че д’Артанян щеше да я напусне, му напомни за обещанието, което й беше дал, да отмъсти за нея на дьо Вард.

— Аз съм напълно готов — заяви д’Артанян, — но най-напред искам да се уверя в едно нещо.

— В какво? — попита милейди.

— В това, дали ме обичате.

— Струва ми се, че ви дадох доказателство за това.

— Да, и аз ви принадлежа телом и духом.

— Благодаря, мой храбри любовнико! Но и вие ще ми докажете своята любов, както аз ви доказах моята, нали?

— Разбира се. Но ако вие ме обичате, както казвате — продължи д’Артанян, — не се ли боите поне малко за мене?

— От какво да се боя?

— Мога да бъда опасно ранен, дори убит.

— Невъзможно — възрази милейди. — Вие сте толкова смел и владеете така изкусно шпагата.

— Не предпочитате ли някое друго средство — продължи д’Артанян, — с което също така ще можете да си отмъстите и което ще направи излишен двубоя?

Милейди погледна безмълвно любовника си. Бледата светлина на първите утринни лъчи придаваха на светлите й очи странно зловещ израз.

— Наистина — рече тя, — струва ми се, че сега се колебаете.

— Не, не се колебая, но ми е наистина мъчно за бедния конт дьо Вард, откакто вие престанахте да го обичате, и ми се струва, че един мъж само със загубата на вашата любов е така жестоко наказан, че няма нужда от друго наказание.

— Кой ви каза, че съм го обичала? — запита милейди.

— Сега поне мога да вярвам без особено самохвалство, че обичате друг — продума нежно младежът, — и ви повтарям, съчувствувам на конта.

— Вие ли? — запита милейди.

— Да, аз.

— И защо вие?

— Защото само аз знам…

— Какво?

— Че той съвсем не е толкова виновен или по-право, не е бил толкова виновен към вас, както изглежда.

— Говорете! — каза тревожно милейди. — Обяснете ми, защото аз наистина не разбирам какво искате да кажете.

И с очи, които сякаш постепенно пламваха, тя гледаше д’Артанян, който я беше прегърнал.

— Да, аз съм честен човек! — заяви д’Артанян, решен да разкрие всичко. — Откакто ме обичате, а аз съм напълно уверен, че ме обичате, тъй като вие ме обичате, нали?…

— Да, да, продължавайте.

— Аз сякаш не съм на себе си, едно страшно признание ми тежи.

— Признание!

— Ако се съмнявах в любовта ви, нямаше да го направя. Но вие ме обичате, любима хубавице? Нали ме обичате?

— Разбира се.

— Тогава, ако от прекомерна любов съм сгрешил пред вас ще ми простите ли?

— Може би!

Тогава д’Артанян се опита с най-нежна усмивка да приближи устните си към устните на милейди, но тя се отдръпна.

— Признанието — прошепна тя пребледняла, — какво е това признание?

— Вие бяхте определили среща на дьо Вард миналия четвъртък в същата тая стая, нали?

— Аз, не! Нищо подобно — отрече милейди така непоколебимо и с толкова равнодушно лице, че ако д’Артанян не беше напълно уверен, би се усъмнил.

— Не лъжете, мой хубав ангеле! — усмихна се д’Артанян. — Излишно е.

— Как така? Но говорете! Вие ме убивате!

— О, успокойте се, вие не сте никак виновна пред мене и аз вече ви простих!

— После! После!

— Дьо Вард не може да се хвали за нищо.

— Защо? Вие сам ми казахте, че този пръстен…

— Пръстенът, любов моя, е у мене. Конт дьо Вард в четвъртък и днешният д’Артанян са едно и също лице.

Безумецът очакваше изненада, смесена със свян, лека буря. която би се разразила в сълзи, но той жестоко се лъжеше и заблудата му не трая дълго.

Бледа и страшна, милейди се изправи, отблъсна д’Артанян със силен удар в гърдите и скочи от леглото.

Вече се беше почти разсъмнало.

Д’Артанян я задържа за пеньоара й от фин индийски плат, за да измоли прошка, но със силно и рязко движение тя се опита да се изкубне. Тогава батистата се скъса, като оголи раменете й и на едно от тия хубави, закръглени и бели рамене д’Артанян с неописуем ужас видя цвета на лилия, неизличимия цвяг, който налага опозоряващата ръка на палача.

— Боже мой! — извика д’Артанян, като пусна пеньоара. Той остана безмълвен, неподвижен, вцепенен на леглото. Но милейди разбра, че е разобличена, по ужаса на д’Артанян. Навярно той беше видял всичко: сега младежът знаеше тайната й, страшната тайна, която никой друг не знаеше, само той.

Тя се обърна, но не вече като разярена жена, а като ранена пантера.

— Ах, нещастнико! — извика тя. — Ти подло ме измами, а на това отгоре знаеш и тайната ми! Ти ще умреш!

И тя изтича до едно пъстро ковчеже, поставено на тоалетната й маса, отвори го с трескава и разтреперана ръка, извади малък кинжал със златна дръжка и остро и тънко острие и се хвърли с един скок към полуголия д’Артанян.

При все че момъкът, както ни е известно, беше храбър, той се ужаси от това разкривено лице, от тия страхотно разширени зеници, от бледите страни и кървавите устни; той отстъпи до стената, както би отстъпил пред змия, която пълзи към него, напипа случайно с мократа си от пот ръка своята шпага и я измъкна от ножницата.

Без да обръща внимание на шпагата, милейди се опита да се качи на леглото, за да го прободе, и се спря чак когато усети тънкото острие на шпагата на гърлото си.

Тогава се опита да улови шпагата с ръце, но д’Артанян я отклоняваше постоянно от ръцете й и като я поставяше ту пред очите, ту пред гърдите й, успя да се смъкне от леглото, като търсеше начин да отстъпи към вратата, която водеше към стаята на Кети.

През това време милейди се хвърляше върху него с яростни скокове и страшно ръмжеше.

Това приличаше вече на дуел и д’Артанян започна постепенно да се съвзема.

— Добре, хубавице, добре! — казваше той. — Успокойте се, за бога, или ще нарисувам втора лилия на прелестните ви страни!

— Подлец! Подлец! — ревеше милейди.

Но д’Артанян все още търсеше вратата и продължаваше да се отбранява.

При шума, който вдигаха — тя, като обръщаше мебелите, за да го стигне, а той, като се криеше зад тях, за да се защити от нея, — Кети отвори вратата. Д’Артанян, който непрестанно се изплъзваше, за да се приближи към вратата, беше само на три крачки от нея. С един скок той се хвърли от стаята на милейди в стаята на прислужничката и бърз като мълния затвори вратата и се облегна с цялата си тежест на нея, докато Кети дърпаше резетата.

Тогава милейди се опита да пробие преградата, която отделяше спалнята от стаята на прислужничката й, със сила, много по-голяма от силата на една жена. После, като се увери, че това е невъзможно, тя заудря вратата с кинжала и някои удари пробиха дървото.

Всеки удар бе придружен със страшно проклятие.

— Бързо, бързо, Кети — зашепна д’Артанян, след като сложиха резетата, — помогни ми да изляза от тая къща, защото, ако й дадем време да се опомни, ще заповяда на слугите да ме убият.

— Но вие не можете да излезете така — спря го Кети, — вие сте съвсем гол.

— Вярно — рече д’Артанян, който едва тогава забеляза в какво състояние се намира, — вярно. Облечи ме, както можеш, но бързо. Въпросът е на живот или смърт, разбираш ли!

Кети разбираше повече, отколкото трябва. В миг тя му надяна една рокля на цветчета, широка шапка и наметка: подаде му пантофи, в които той пъхна босите си крака, после го повлече по стъпалата. Тъкмо навреме — милейди беше вече звъняла и събудила целия дом. Вратарят отвори в момента, когато милейди, също полугола, крещеше на прозореца:

— Не отваряйте!

VIII КАК АТОС, БЕЗ ДА СЕ ГРИЖИ, СИ НАМЕРИ ЕКИПИРОВКА

Младежът избяга, а тя продължаваше да го заплашва с безпомощно движение. Когато се скри от погледа й, милейди падна в безсъзнание в стаята си.

Д’Артанян бе така потресен, че без да иска да знае какво ще стане с Кети, премина тичешком половината Париж и се спря чак пред вратата на Атос. Душевното разстройство, ужасът, който го преследваше, виковете на някои патрули, които се спуснаха подире му, дюдюканията на някои минувачи които въпреки ранния час отиваха по работа, само ускориха тичането му.

Той прекоси двора, изкачи се на третия етаж и заблъска лудо вратата на Атос.

Отвори му Гримо с подпухнали от сън очи. Д’Артанян така връхлетя в стаята, че едва не го събори при влизането си.

Въпреки свойствената си мълчаливост този път нещастният слуга проговори.

— Хей, хей! — викна той. — Какво искаш, безсрамнице? Кого търсиш, повлекано?

Д’Артанян повдигна шапката и измъкна ръцете си изпод наметката. Като видя мустаците и голата шпага, нещастният Гримо разбра, че има работа с мъж.

Тогава помисли, че е някой убиец.

— Помощ! Помощ! Помощ! — развика се той.

— Млъкни, нещастнико! — обади се момъкът. — Аз съм, д’Артанян, не можеш ли да ме познаеш? Къде е господарят ти?

— Вие, господин д’Артанян — извика Гримо. — Невъзможно.

— Гримо — забеляза Атос, излязъл от стаята си по халат, струва ми се, че си позволявате да говорите.

— Ах, господине! То е…

— Мълчете!

Гримо се задоволи да посочи с пръст д’Артанян на господаря си.

Атос позна другаря си и колкото и равнодушен да беше, прихна да се смее. Това напълно се обясняваше със странната картина, която той видя: накривена шапка, дълга, влачеща се по земята пола, засукани ръкави и щръкнали от вълнение мустаци.

— Не се смейте, приятелю — извика д’Артанян. — За бога, не се смейте, защото няма нищо смешно, уверявам ви.

Той каза тези думи така сериозно и с такъв искрен ужас, че Атос веднага го улови за ръцете и извика:

— Да не сте ранен, приятелю? Колко сте бледен!

— Не, но ми се случи нещо страшно. Сам ли сте, Атос?

— Дявол да го вземе! Кой може да бъде по това време при мене?

— Добре, добре.

И д’Артанян влезе бързо в стаята на Атос.

— Е, говорете! — подкани го Атос, като затвори вратата и сложи резетата, за да не ги безпокоят. — Кралят ли е умрял? Да не сте убили господин кардинала? Съвсем сте променен. Хайде, хайде, кажете, защото наистина ще умра от безпокойство.

— Атос — започна д’Артанян, като смъкна женските си дрехи и остана само по риза, — пригответе се да чуете една невероятна, нечувана история.

— Облечете първо този халат — каза мускетарят на приятеля си.

Д’Артанян навлече халата, като пъхаше ръка в единия ръкав вместо в другия — беше все още развълнуван.

— Е? — запита Атос.

— Е — отвърна д’Артанян, като се наведе към ухото на Атос и сниши глас, — милейди е жигосана на рамото с цвят на лилия.

— Ах! — извика мускетарят, сякаш куршум прониза сърцето му.

— Слушайте — рече д’Артанян, — уверен ли сте, че другата наистина е умряла?

— Другата ли? — попита Атос с толкова глух глас, че Д’Артанян едва го чу.

— Да, онази, за която ми разказвахте един ден в Амиен. Атос изстена и отпусна глава на ръцете си.

— Тази — продължи д’Артанян — е двадесет и шест — двадесет и осем годишна жена.

— Руса, нали? — добави Атос.

— Да.

— Със светлосини, с чуден блясък очи, с черни вежди и ресници?

— Да.

— Висока, стройна? Няма един зъб до кучешкия в лявата страна.

— Да.

— Цветът на лилия е малък, червеникав и сякаш изтрит от помадите, с които го маже.

— Да.

— Но вие казвате, че е англичанка?

— Наричат я милейди, но може да е и французойка. Лорд Уинтър й е само девер.

— Искам да я видя, д’Артанян!

— Пазете се, Атос, пазете се! Вие сте искали да я убиете, тя е жена, която ще ви отвърне със същото и няма да ви изпусне.

— Няма да посмее да каже нищо, защото сама ще се издаде.

— Тя е способна на всичко! Виждали ли сте я някога разярена?

— Не — отвърна Атос.

— Тигрица! Пантера! Ах, драги Атос, боя се да не би да съм навлякъл и на двама ни страшно отмъщение!

Тогава д’Артанян разказа всичко — за безумния гняв на милейди и за заплахите, че ще го убие.

— Имате право и ви уверявам, че бих дал напразно живота си — каза Атос. — За щастие други ден ще напуснем Париж, ще отидем по всяка вероятност в Ла Рошел, а заминем ли веднъж…

— Тя ще ви последва на края на света, Атос, ако ви познае. Оставете я да излива омразата си само върху мене.

— Ах, драги мой! Какво от това, че ще ме убие! — възкликна Атос. — Да не мислите случайно, че аз държа на живота?

— Във всичко това се крие някаква страшна тайна, Атос! Тази жена е шпионин на кардинала, уверен съм в това.

— Пазете се в такъв случай. Ако кардиналът не се възхищава от вас след лондонския случай, то той много ви мрази. Но понеже в края на краищата не може да ви обвини открито в нищо, а гневът непременно трябва да се излее, особено когато е гняв на кардинала, пазете се! Когато излизате, не излизайте сам. Когато ядете, вземайте предпазни мерки. Пазете се, с една дума, от всичко, дори от сянката си.

— За щастие — додаде д’Артанян — остава ни само да доизчакаме спокойно други ден вечерта, а във войската се надявам, че ще трябва да се пазим само от врага.

— А дотогава — заяви Атос — аз се отказвам от своето доброволно затваряне в къщи и ще ви придружавам навсякъде: ако трябва да се върнете на улица Гробарска, ще дойда с вас.

— Но колкото и близо да е — забеляза д’Артанян, — аз не мога да се върна в такъв вид.

— Вярно — съгласи се Атос и позвъни. Влезе Гримо.

Атос му направи знак да отиде у д’Артанян и да донесе дрехи.

Гримо отвърна също със знак, че е разбрал много добре, и излезе.

— Да! Но това не допринася нищо за нашата екипировка, драги приятелю — каза Атос, — защото, ако се не лъжа, вие сте оставили всичките си дрехи у милейди, която навярно не ще се погрижи да ви ги върне. За щастие вие сте запазили сапфира.

— Сапфирът е ваш, драги ми Атос! Нали ми казахте, че той е семеен пръстен?

— Да, баща ми го е купил за две хиляди екю, както ми казваше някога. Той е бил един от сватбените подаръци, които е направил на майка ми, й е прекрасен. Майка ми го подари на мене, а аз, безумецът, вместо да пазя пръстена като светиня, го дадох на тая проклетница.

— Тогава, драги мой, вземете пръстена, разбирам, че трябва да държите на него.

— Аз да взема пръстена, след като е минал през ръцете на тая презряна жена! Никога! Този пръстен е опетнен, Д’Артанян!

— Продайте го тогава.

— Да продам диаманта, който съм получил от майка си! Да си призная, бих погледнал на това като на светотатство.

— Тогава заложете го, ще получите за него около хиляда екю. С тая сума ще посрещнете предоволно нуждите си, после, щом получите пари, ще го откупите и ще го приберете, изчистен от старите петна, защото вече ще е минал през ръцете на лихварите.

Атос се усмихна.

— Вие сте прекрасен другар, драги д’Артанян — рече той. — С вечната си веселост вие повдигате нещастните духове, изпаднали в униние. Добре! Да заложим тоя пръстен, но при едно условие!

— Какво?

— Петстотин екю за вас и петстотин екю за мене.

— Какво говорите, Атос! Аз нямам нужда и от четвъртината от тая сума, понеже съм гвардеец и като продам седлото, ще се сдобия с нея. Какво ми трябва? Един кон за Планше, нищо повече. После вие забравяте, че и аз имам пръстен.

— На който, ако се не лъжа, вие държите повече, отколкото аз на своя, поне тъй ми се струва.

— Да, защото в краен случай той може да ни избави не само от някое голямо затруднение, но и от някоя голяма опасност. Той е не само скъпоценен диамант, но и вълшебен талисман.

— Не ви разбирам, но вярвам в това, което ми казвате. Да се върнем към моя пръстен или по-скоро към вашия. Вие ще вземете половината сума, която ни дадат за него, инак ще го хвърля в Сена и съмнявам се дали някоя риба ще бъде така любезна да ни го върне като на Поликрат.

— Добре тогава! Приемам! — заяви д’Артанян.

В това време влезе Гримо, придружен от Планше. Разтревожен за господаря си и любопитен да узнае какво му се е случило, Планше беше използувал случая и сам носеше дрехите.

Д’Артанян се облече, Атос също. Когато и двамата бяха готови да излязат, Атос направи знак на Гримо, като че се прицелва. Гримо откачи веднага пушката си и се приготви да последва господаря си.

Стигнаха благополучно на улица Гробарска. Бонасийо беше на вратата и погледна подигравателно д’Артанян.

— Е, скъпи ми наемателю — каза той, — побързайте, една хубава девойка ви очаква горе, а жените, както знаете, не обичат, когато ги карат да чакат!

— Кети е — извика д’Артанян. И се спусна нагоре.

И наистина на площадката пред стаята му се бе сгушило до вратата бедното момиче, цялото разтреперано. Щом го забеляза, то извика:

— Вие ми обещахте да ме защитите, обещахте ми да ме спасите от нейния гняв. Не забравяйте, че вие ме погубихте!

— Да, разбира се, бъди спокойна, Кети — отвърна д’Артанян. — Но какво се случи след моето излизане?

— Отде да зная! — възкликна Кети. — На виковете, които тя нададе, изтичаха слугите. Беше се побъркала от гняв. Не остана проклятие, което да не избълва срещу вас. Тогава помислих — ще си спомни, че сте влезли в спалнята й през моята стая и ще разбере, че съм ви съучастница. Взех малкото пари, които имах, най-хубавите си дрехи и избягах.

— Бедно дете! Но какво да правя с тебе? В други ден заминавам.

— Каквото искате, благороднико, помогнете ми да избягам от Париж, да избягам от Франция.

— Не мога все пак да те взема със себе си при обсадата на Ла Рошел — възрази д’Артанян.

— Не, но можете да ме настаните в провинцията при някоя дама, която познавате. Във вашия край например.

— Ах, мила приятелко, в моя край дамите нямат прислужнички. Но почакай, сетих се. Планше, иди намери Арамис — да дойде веднага. Имаме да му кажем нещо много важно.

— Разбирам — каза Атос. — Но защо не Портос? Струва ми се, че неговата маркиза…

— Маркизата на Портос я обличат писарите на мъжа й — засмя се д’Артанян. — После Кети не би искала да живее на улица Мечкарска, нали, Кети?

— Ще живея където и да е — рече Кети, — стига само да съм добре скрита и никой да не знае къде съм.

— Сега, Кети; когато ще се разделим, пък и когато ти вече не ме ревнуваш…

— Благороднико — прекъсна го Кети, — отблизо или далеч аз винаги ще ви обичам.

— Къде ли, дявол да го вземе, ще свие гнездо постоянството? — измърмори Атос.

— И аз — продължи д’Артанян, — и аз ще те обичам винаги, бъди спокойна. Но хайде отговори ми. Сега отдавам голямо значение на въпроса, който ще ти поставя: никога ли не си чувала да се говори за някаква млада жена, която е била отвлечена една нощ?

— Почакайте… О, боже мой, благороднико, още ли обичате тая жена?

— Не, един от моите приятели я обича. Ето Атос, който е пред тебе.

— Аз ли! — извика Атос с глас на човек, който вижда, че ще настъпи змия.

— Ти, разбира се! — повтори д’Артанян, като стисна ръката на Атос. — Знаеш, че всички сме разтревожени за съдбата на бедната госпожа Бонасийо. Пък и Кети няма да каже на никого, нали, Кети? Разбираш ли, дете мое — продължи д’Артанян, — тя е жена на този урод, когото си видяла на прага, когато си влизала тук.

— О, боже мой! — извика Кети. — Пак започвам да се боя. Дано само да не ме е познал!

— Как да те е познал! Значи ти си виждала вече тоя човек?

— Той идва два пъти у милейди.

— Така. Кога беше това?

— Преди петнадесет или осемнадесет дни.

— Точно така.

— Снощи пак идва.

— Снощи ли?

— Да, малко преди да дойдете вие.

— Драги Атос, ние сме заобиколени с мрежа от шпиони! Мислиш ли, че те е познал, Кети?

— Дръпнах напред шапката си, щом го видях, но може да е било твърде късно.

— Слезте, Атос, той не се пази толкова от вас и вижте дали е още на вратата.

Атос слезе и веднага се качи.

— Излязъл е — заяви той — и е заключил.

— Отишъл е да направи своя доклад и да съобщи, че в този миг всички гълъби са в гълъбарника.

— Тогава да литнем — предложи Атос — и да оставим само Планше, за да ни разкаже какво е станало.

— Почакайте! А Арамис! Нали изпратихме за Арамис!

— Вярно, Атос, да почакаме Арамис! — В този миг влезе Арамис.

Обясниха му случая и му казаха, че е крайно необходимо да настани Кети у някоя от високопоставените си познати. Арамис се позамисли, после каза, като се изчерви:

— Действително ли ще ви направя услуга, д’Артанян?

— Ще ви бъда признателен цял живот.

— Добре. Госпожа дьо Боа Траси ме помоли да намеря за една нейна приятелка, която живее в провинцията, ако не се лъжа, сигурна прислужничка и ако вие, драги д’Артанян, можете да поемете отговорност за госпожицата…

— О, господине! — извика Кети. — Ще бъда безкрайно предана на лицето, което ми помогне да напусна Париж, бъдете уверен в това.

— Тогава — заключи Арамис — всичко е наред.

Той седна до една маса, написа кратка бележка, запечата я с пръстен и я подаде на Кети.

— Сега, мое дете — каза д’Артанян, — ти сама знаеш, че тук е еднакво опасно и за нас, и за тебе. Трябва да се разделим. Ще се срещнем в по-хубави дни.

— Когато и да се срещнем, където и да бъде това — рече Кети, — ще се уверите, че ви обичам все така, както ви обичам днес.

— Клетва на картоиграч — забеляза Атос, докато Д’Артанян изпращаше Кети по стълбата.

След малко тримата младежи се разделиха, като си определиха среща в четири часа у Атос, и оставиха Планше да пази къщата. Арамис се прибра у дома си, а Атос и д’Артанян тръгнаха да заложат сапфира.

Както беше предвидил нашият гасконец, веднага им дадоха триста пистола за пръстена. Освен това евреинът заяви, че ще им даде петстотин пистола, ако му го продадат, защото много подхождал за обици.

Атос и д’Артанян с бързината на войници и с умението на познавачи само за три часа купиха всичко, което беше необходимо за екипировката на един мускетар. Но Атос беше отстъпчив и крайно щедър. Всеки път, когато харесаше нещо, плащаше исканата цена, без дори да се опита да отбие малко. Д’Артанян много искаше да му направи забележка за това, но Атос слагаше усмихнат ръка на рамото му и д’Артанян веднага разбираше, че ако на него, дребния гасконски благородник, му отива да се пазари, това никак не подхожда на човек, който се държи като принц.

Мускетарят намери великолепен шестгодишен андалузки кон, черен като ахат, с огнени ноздри и тънки, стройни крака. Прегледа го и не откри никакъв недостатък. Поискаха му хиляда ливри.

Можеха да отстъпят, но докато д’Артанян се пазареше с търговеца, Атос броеше стоте пистола на масата.

На Гримо купиха пикардийски кон, здрав и набит, който струваше триста ливри.

Но като купиха седло за този кон и оръжие за Гримо, сто и петдесетте пистола на Атос се стопиха. Д’Артанян предложи на приятеля си да вземе част от неговите пари и да му ги върне по-късно.

Вместо да отговори, Атос само дигна рамене.

— Колко даваше евреинът, за да стане сапфирът негова собственост? — запита Атос.

— Петстотин пистола.

— Значи още двеста пистола. Сто пистола за вас и сто пистола за мене. Та това е цяло състояние, приятелю. Върнете се при евреина.

— Как, вие искате…

— Този пръстен положително ще ми навява много тъжни, спомени, после ние никога не ще имаме да върнем на евреина триста пистола и така ще загубим две хиляди ливри от тази търговия. Идете и му кажете, че пръстенът е негов, д’Артанян, и се върнете с двестате пистола.

— Размислете, Атос.

— Наличните пари в наше време са скъпи и трябва да умеем да правим жертви. Вървете, д’Артанян, вървете. Гримо ще ви придружи с пушката си.

След половин час д’Артанян се върна с двете хиляди ливри, без да му се случи някаква неприятност.

Ето как Атос намери в домакинството си средства, на които не се надяваше.

IX ВИДЕНИЕ

И така в четири часа четиримата приятели се бяха събрали у Атос. Нямаше вече грижи за екипировката и лицето на всеки изразяваше само лични и съкровени тревоги, защото зад всяко настоящо щастие се крие бъдещ страх.

Изведнъж влезе Планше — той носеше две писма за д’Артанян.

Едното беше малка, изискано сгъната надлъж бележка с красив печат от зелен восък, на който бе изобразен гълъб със зелена вейка в човката.

Другото беше голямо квадратно писмо, на което блестеше страшният герб на негово високопреосвещенство кардинала дук.

Когато д’Артанян видя малкото писъмце, сърцето му подскочи, защото му се стори, че познава почерка и при все че беше виждал само веднъж тоя почерк, споменът за него се бе запечатал дълбоко в сърцето му.

Той взе писъмцето и бързо го разпечата.

„Разхождайте се — пишеше вътре — идващата сряда от шест до седем часа вечерта по пътя за Шайо и гледайте внимателно каретите, които минават, но ако държите на своя живот и на живота на онези, които ви обичат, не продумвайте нито дума, не правете нито едно движение, което би могло да ви издаде, че сте познали тази, която се излага на най-голяма опасност, за да ви зърне само за миг.“

Нямаше подпис.

— Това е клопка — заяви Атос, — не отивайте, д’Артанян.

— Все пак — рече д’Артанян, — струва ми се, че познавам почерка.

— Може да е подправен — продължи Атос. — От шест до седем часа по това време пътят за Шайо е съвсем пуст, все едно, че сте отишли на разходка в гората Бонди.

— Но ако отидем всички! — предложи д’Артанян. — Дявол да го вземе, няма да ни лапнат и четиримата заедно с четиримата слуги, с конете и оръжието.

— А това ще бъде и удобен случай да покажем екипировките си — добави Портос.

— Но ако писмото е от жена — обади се Арамис — и ако тази жена не желае да я видят, помислете, че ще я изложите, д’Артанян. Това е недостойно за един благородник.

— Ще останем назад — предложи Портос, — само той ще се приближи.

— Да, но от карета, която препуска в галоп, лесно може да се изстреля един куршум.

— Ха! — подхвърли д’Артанян. — Няма да ме улучат. Тогава ще настигнем каретата и ще избием всички, които са вътре. И така ще намалим броя на враговете си.

— Той има право — каза Портос. — Сражение. Пък нали трябва да изпитаме оръжието си.

— Защо не! Да си направим това удоволствие — додаде Арамис с приятния си и безгрижен глас.

— Както искате — каза Атос.

— Господа — забеляза д’Артанян, — часът е четири и половина и едва ли имаме време да бъдем в шест часа на пътя за Шайо.

— После ако излезем много късно — продължи Портос, — никой няма да ни види и ще бъде много жалко. Хайде да се приготвим, господа.

— Но вие забравяте второто писмо — възрази Атос. — Струва ми се, ако се съди по печата, че то заслужава да бъде отворено. Аз лично ви заявявам, скъпи ми д’Артанян, че то ме безпокои много повече от листчето, което вие така нежно скътахте до сърцето си.

Д’Артанян се изчерви.

— Е, господа! — рече момъкът. — Да видим какво иска от мене негово високопреосвещенство.

Д’Артанян разпечата писмото и прочете:

— Дявол да го вземе! — възкликна Атос. — Ето една среща, която е по-опасна от другата.

— Ще ида на втората среща след първата — заяви д’Артанян. — Едната е за седем часа, другата за осем. Ще има време за всичко.

— Хм! Аз не бих отишъл — намеси се Арамис. — Един благовъзпитан кавалер не може да не отиде на срещата, която му е определила дама, но един благоразумен благородник може да бъде извинен, че не е отишъл при негово високопреосвещенство, особено ако има известни причини да вярва, че не е поканен там, за да му бъдат поднесени поздравления.

— Аз съм на мнението на Арамис — заяви Портос.

— Господа — отвърна д’Артанян, — аз получих вече чрез господин дьо Кавоа такава покана от негово високопреосвещенство, пренебрегнах я и на другия ден ме сполетя голямо нещастие! Изчезна Констанс. Ще отида, каквото и да се случи.

— Щом сте решили — рече Атос, — вървете.

— Ами Бастилията? — запита Арамис.

— Ха! Вие ще ме измъкнете оттам — отговори д’Артанян.

— Разбира се — извикаха Портос и Арамис с такава чудна самоувереност, сякаш това беше най-лесното нещо, — разбира се, че ще ви измъкнем; но понеже ние трябва да заминем вдруги ден, то засега ще направите по-добре да не попадате в Бастилията.

— По-добре ще направим — предложи Атос — да не го оставяме тази вечер, всеки от нас да чака на една от вратите на двореца с трима мускетари зад гърба си и ако видим да излиза някоя закрита и малко подозрителна карета, да я нападнем. Отдавна не сме се сблъсквали с гвардейците на господин кардинала и господин дьо Тревил навярно мисли, че сме умрели.

— Атос — провикна се Арамис, — вие сте създаден само за пълководец! Какво ще кажете за плана, господа!

— Прекрасен е! — повториха в един глас младежите.

— Добре! — каза Портос. — Ще изтичам до казармите, ще предупредя другарите си да бъдат готови за осем часа, ще се срещнем на площада пред двореца на кардинала. В това време вие накарайте слугите да оседлаят конете.

— Но аз нямам кон — отвърна д’Артанян. — Ще отида да взема един от господин дьо Тревил.

— Излишно е — обади се Арамис, — ще вземете един от моите.

— Та колко коня имате? — запита д’Артанян.

— Три — отвърна усмихнат Арамис.

— Драги мой! — забеляза Атос. — Вие положително сте най-обезпеченият с коне поет във Франция и Навара.

— Слушайте, драги ми Арамис, вие сам няма да знаете какво да правите с трите коня, нали? Дори не разбирам защо сте купили три коня.

— Не, третия ми го доведе тая сутрин един слуга без ливрея, който не пожела да каже при кого служи, и ми заяви, че е получил заповед от господаря си…

— Или от господарката си — прекъсна го д’Артанян.

— Това не е от значение — рече Арамис, като се изчерви, — и ми заяви, казах, че е получил заповед от господарката си да остави този кон в конюшнята ми, без да ми каже кой го изпраща.

— Само на поетите могат да се случат такива неща — каза важно Атос.

— Добре! В такъв случай да направим друго — предложи д’Артанян. — Кой от двата коня ще вземете вие: този, който сте купили, или който са ви подарили?

— Безспорно този, който ми подариха. Вие разбирате, д’Артанян, че аз не мога да нанеса обида…

— На неизвестния дарител — продължи д’Артанян.

— Или на тайнствената дарителка — обади се Атос.

— Тогава конят, който сте купили, става излишен?

— Почти.

— Сам ли го избрахте?

— И то най-грижливо. Безопасността на ездача, както знаете, зависи едва ли не винаги от коня му!

— Добре! Отстъпете ми го за цената, на която сте го купили.

— Щях да ви го предложа, драги д’Артанян, и да ви дам пълната възможност да ми платите тази дреболия, когато можете.

— И колко струва той?

— Осемстотин ливри.

Ето ви четиридесет двойни пистола, драги ми приятелю — каза д’Артанян, като извади парите от джоба си, — зная, че с такива монети ви заплащат вашите поеми.

— Значи сте богат? — подметна Арамис.

— Богат, пребогат, драги мой!

И д’Артанян раздрънка в джоба си пистолите, които му бяха останали.

— Изпратете седлото си в мускетарските казарми и ще ви доведат коня заедно с нашите.

— Много добре. Но наближава пет часа, да побързаме. След четвърт час Портос се появи на единия край на улица Феру, яхнал прекрасен испански жребец. Мускетон следваше на малък, но много хубав овернски кон. Портос сияеше от радост и гордост. В същото време на другия край на улицата се появи Арамис на чудесен английски кон. Следваше го Базен на руанския кон и държеше за поводите здрав маклембургскй кон — коня на д’Артанян.

Двамата мускетари се срещнаха пред вратата — Атос и д’Артанян ги гледаха от прозореца.

— Дявол да го вземе! Вие имате прекрасен кон, драги Портос — каза Арамис.

— Да — отвърна Портос. — Този кон трябваше да ми бъде изпратен в самото начало: една лоша шега на съпруга го беше заменила с друг; но след това съпругът бе наказан и аз получих пълно удовлетворение.

Тогава се появиха и Планше, и Гримо, които водеха за поводите конете на господарите си. Д’Артанян и Атос слязоха, качиха се на конете си до своите другари и четиримата тръгнаха на път. Атос на коня, който дължеше на жена си, Арамис на коня, който дължеше на любовницата си, Портос на коня, който дължеше на прокуроршата си, и д’Артанян на коня, който дължеше на щастието си, най-добрата любовница в света.

Слугите яздеха след тях.

Както беше предвидил Портос, нашите конници направиха добро впечатление и ако госпожа Кокнар се изпречеше на пътя на Портос и видеше какъв величествен вид имаше той, яхнал хубавия си испански жребец, нямаше да съжалява за кръвта, която беше пуснала на сандъка на своя съпруг.

Край Лувър четиримата приятели срещнаха господин дьо Тревил, който се връщаше от Сен Жермен. Той ги спря, за да ги поздрави за екипировките, и за миг около тях се събраха няколкостотин зяпльовци.

Д’Артанян използува случая, за да каже на господин дьо Тревил за писмото с големия червен печат и с герба на кардинала. За другото, разбира се, не спомена нито дума.

Господин дьо Тревил одобри решението, което беше взел, и го увери, че ако на другия ден не се яви пред него, ще съумее да го намери, където и да го отведат.

В този миг часовникът на Самарянската черква удари шест часа. Четиримата приятели се извиниха, че имат среща, и се сбогуваха с господин дьо Тревил.

Те препускаха известно време в галоп и излязоха на пътя Ла Шайо. Мръкваше, колите минаваха и отминаваха. Д’Артанян, охраняван на няколко крачки от приятелите си, впиваше поглед във всяка карета, но не забелязваше вътре нито едно познато лице.

Най-после след четвърт час чакане, когато вече съвсем се смрачаваше, откъм Севърския път се появи карета, която се движеше бързо; някакво предчувствие подсказа на д’Артанян, че в тази карета е лицето, което му беше определило среща: момъкът сам се зачуди, като усети как бързо бие сърцето му. Почти веднага на вратичката се появи глава на жена с два пръста на устните си, сякаш му казваше да мълчи или му изпращаше целувка; д’Артанян нададе радостен вик — жената или по-скоро видението, тъй като каретата премина бързо като призрак, беше госпожа Бонасийо.

Неволно и въпреки направеното му предупреждение д’Артанян препусна с коня си и с няколко скока настигна каретата; но стъклото на вратичката беше плътно затворено: видението беше изчезнало.

Тогава д’Артанян си спомни препоръката: „Ако държите на живота си и на живота на онези, които ви обичат, стойте неподвижен, сякаш нищо не сте видели“.

И той се спря, разтреперан не за себе си, а за клетата жена, която явно се беше изложила на голяма опасност с определянето на тая среща.

Каретата продължи да се носи напред със същата бързина, потъна в Париж и изчезна.

Д’Артанян стоеше смаян на мястото си и не знаеше какво да мисли. Ако това бе госпожа Бонасийо и ако тя се връщаше в Париж, защо беше тая бегла среща, тая обикновена размяна на погледи, тая далечна целувка? Ако пък не беше тя, което също бе твърде възможно, защото при слабата светлина човек лесно можеше да се заблуди, ако не беше тя, не беше ли това началото на някакво дръзко покушение срещу него, като използуваха за примамка тази жена, за която знаеха, че е обичана от него?

Тримата другари се приближиха до него. И тримата много добре бяха видели женската глава, появила се на вратичката, но никой от тях не познаваше госпожа Бонасийо с изключение на Атос. Мнението на Атос всъщност беше, че е била тя; но не така погълнат от хубавото лице, както д’Артанян, на него му се бе сторило, че вижда в каретата още една глава — глава на мъж.

— Ако е така — каза д’Артанян, — навярно я преместват от един затвор в друг. Но какво смятат да правят с тая клета жена и ще мога ли някога да я видя пак?

— Приятелю — рече сериозно Атос, — спомнете си, че само мъртвите не можем да срещнем тук, на земята. Ние и двамата знаем нещо по този въпрос, нали? И така, ако вашата любима е мъртва, ако жената, която видяхме преди малко, е била тя, рано или късно ще я срещнете. И може би, боже мой — добави той със свойствения си мрачен глас, — може би по-рано, отколкото сам желаете.

Удари седем и половина, каретата беше минала двадесетина минути след определения час. Приятелите на д’Артанян му напомниха, че има да прави и друго посещение, като му забелязаха, че още не е късно да се откаже от него.

Но д’Артанян беше упорит и любопитен. Той си бе наумил да отиде в двореца на кардинала и да узнае какво иска да му каже негово високопреосвещенство. Никой не можеше да го накара да измени решението си.

Стигнаха на улица Сент Оноре и на площада пред двореца на кардинала намериха свиканите дванадесет мускетари, които се разхождаха, докато чакаха другарите си. Едва сега им обясниха каква е работата.

Д’Артанян беше много известен в славния полк на кралските мускетари, където знаеха, че той ще заеме един ден мястото си; ето защо предварително гледаха на него като на другар и всеки на драго сърце прие да изпълни задачата, за която беше поканен. Освен това навярно ставаше дума да се изиграе някоя лоша шега на господин кардинала и на неговите хора, а тези достойни благородници бяха винаги готови за такива приключения.

Атос ги раздели на три групи, застана начело на едната, даде втората на Арамис и третата на Портос, после всяка група застана в засада срещу един от входовете на двореца.

Д’Артанян пък влезе храбро през главната врата.

При все че чувствуваше зад себе си здрава подкрепа, младежът не беше напълно спокоен, когато изкачваше едно по едно стъпалата на голямото стълбище. Държането му с милейди приличаше малко на предателство, а той подозираше, че съществуват политически връзки между тая жена и кардинала; освен това дьо Вард, когото той тъй зле нареди, беше един от привържениците на негово високопреосвещенство, а д’Артанян знаеше, че ако негово високопреосвещенство беше страшен за неприятелите си, той беше и силно привързан към приятелите си.

„Ако дьо Вард е разказал всичко на кардинала, а това едва ли подлежи на съмнение, и ако ме е познал, което е твърде възможно, аз трябва да се смятам почти за осъден — казваше си д’Артанян, като поклащаше глава. — Но защо е чакал до днес? Много просто, милейди се е оплакала от мене с оная лицемерна тъга, която толкова много й отива, и при това последно престъпление чашата е преляла.

За щастие — добави той — добрите ми приятели са долу и няма да оставят да бъда отвлечен, без да ме защитят. Но мускетарската рота на господин дьо Тревил не може да воюва сама с кардинала, който разполага със силите на цяла Франция и пред когото кралицата е безсилна, а кралят безволен. Д’Артанян, приятелю, ти си храбър, имаш превъзходни качества, но жените ще те погубят!“

Той беше стигнал до това печално заключение, когато влезе в преддверието. Предаде писмото на дежурния служител, който го въведе в чакалнята и изчезна навътре в двореца.

В чакалнята имаше пет-шест гвардейци на господин кардинала — понеже познаваха д’Артанян и знаеха, че той е ранил Жюсак, те го гледаха и се усмихваха със странна усмивка.

Д’Артанян взе тази усмивка за лошо предзнаменование; само че нашият гасконец не се плашеше лесно или по-скоро благодарение на голямата си гордост, присъща на хората от неговия край, той не показваше лесно какво става в душата му, когато това, което ставаше там, приличаше на страх. Той застана гордо пред господа гвардейците, изпъчи се и зачака. В държането му не липсваше величие.

Служителят се върна и направи знак на д’Артанян да го последва. На младежа се стори, че гвардейците го гледат как се отдалечава и си шушукат.

Той тръгна по един коридор, премина голям салон, влезе в някаква библиотека и попадна срещу един мъж, който бе седнал пред писалищна маса и пишеше.

Служителят го въведе и се оттегли, без да продума нито дума. Д’Артанян остана прав и започна да разглежда мъжа.

Отначало д’Артанян помисли, че има работа с някой съдия, който проучва делото му, но забеляза, че мъжът до писалищната маса пишеше или по-скоро поправяше редове с различна дължина и скандираше думите с пръсти; разбра, че се намира пред поет. След малко поетът затвори ръкописа си — на корицата пишеше: „«Мирам», трагедия в пет действия“ — и дигна глава.

Д’Артанян позна кардинала.

X СТРАШНО ВИДЕНИЕ

Кардиналът сложи лакът на ръкописа, подпря с ръка глава и изгледа за миг младежа. Никой нямаше по-дълбок, по-проницателен поглед от кардинал дьо Ришельо и д’Артанян усети как този поглед пробягва по вените му като треска.

Но той не се смути — държеше в ръка шапката си и чакаше благоволението на негово високопреосвещенство без излишна гордост, но и без излишна смиреност.

— Господине — започна кардиналът, — вие ли сте д’Артанян от Беарн?

— Да, монсеньор — отвърна младежът.

— Има няколко рода д’Артанян в Тарб и в околностите — продължи кардиналът. — Вие от кой сте?

— Аз съм син на д’Артанян, който е участвувал в религиозните войни с великия крал Анри, бащата на негово величество краля.

— Това е добре. Вие ли сте напуснали преди седем-осем месеца своя край, за да дойдете да си търсите щастието в столицата?

— Да, монсеньор.

— Вие сте минали през Мьон, където ви се е случило нещо, не помня вече какво, но все пак нещо…

— Монсеньор — подзе веднага д’Артанян, — ето какво ми се случи…

— Излишно е, излишно е — прекъсна го кардиналът с усмивка, която показваше, че той знае случая тъй добре, както и оня, който искаше да му го разкаже. — Били сте препоръчан на господин дьо Тревил, нали?

— Да, монсеньор, но точно при тоя злощастен случай в Мьон…

— Писмото е било загубено — продължи негово високопреосвещенство, — да, зная това. Но господин дьо Тревил е опитен физиономист, който познава хората от пръв поглед, и той ви настани в ротата на зет си господин Де-з-Есар, като ви даде надежда, че рано или късно ще станете мускетар.

— Монсеньор, вие сте прекрасно осведомен — забеляза д’Артанян.

— Оттогава сте имали много приключения: разхождали сте се един ден зад манастира Шартрьо, когато е било по-добре да бъдете другаде, после сте пътували с приятелите си до баните във Форж; те са се спрели по пътя, а вие сте продължили. Много просто, имали сте работа в Англия.

— Монсеньор — каза съвсем смаян д’Артанян, — аз отивах…

— На лов в Уиндзор или другаде, това не засяга никого. Аз го зная, защото моето положение изисква всичко да зная. При завръщането си сте били приет от една височайша особа и аз виждам с удоволствие, че сте запазили спомена, който ви е дала.

Д’Артанян посегна към диаманта, който беше получил от кралицата, и обърна бързо камъка навътре, но беше много късно.

— На другия ден след тоя случай ви е посетил Кавоа — продължи кардиналът. — Той е дошъл да ви помоли да се отбиете в моя дворец; но вие не сте му върнали посещението и сте сбъркали.

— Монсеньор, боях се да не съм си навлякъл гнева на ваше високопреосвещенство.

— Защо, господине? Защото сте изпълнили заповедите на вашите началници с повече разум и храброст, отколкото би ги изпълнил някой друг ли? Да си навлечете моя гняв, когато заслужавате само похвала! Аз наказвам хората; които не се подчиняват, а не тия, които като вас се подчиняват… твърде много… И като доказателство — спомнете си деня, в който бях пратил да ви съобщят да дойдете при мене, и се помъчете да си спомните какво ви се случи още същата вечер.

Същата вечер бе отвлечена госпожа Бонасийо. Д’Артанян изтръпна. Той си спомни, че преди половин час бедната жена мина край него, отнесена пак от същата сила, която я беше принудила да изчезне.

— И накрая — продължи кардиналът, — понеже не бях чувал известно време да се говори за вас, исках да узная какво правите. При това вие ми дължите известна благодарност: сам сте забелязали колко много сте били щаден във всички случаи.

Д’Артанян почтително се поклони.

— Това се дължеше само на някакво чувство за естествена справедливост — продължи кардиналът, — но и на един план, който си бях начертал по отношение на вас.

Д’Артанян се учудваше все повече и повече.

— Исках да ви изложа този план в деня, когато получихте първата ми покана, но вие не дойдохте. За щастие това закъснение никак не попречи да го чуете днес. Седнете тук, пред мене, господин д’Артанян: вие сте достатъчно знатен благородник и не бива да ме слушате прав.

И кардиналът посочи един стол на момъка, който беше толкова поразен от това, което ставаше, че събеседникът му трябваше да го покани втори път да седне.

— Вие сте храбър, господин д’Артанян — продължи негово високопреосвещенство. — Вие сте разумен, а това е по-ценно. Обичам хората с ум и сърце. Не се плашете — каза той усмихнат, — под хора със сърце разбирам смелите хора; но макар и да сте много млад и едва сега да влизате в живота, вие имате могъщи врагове: ако не се пазите от тях, те ще ви погубят.

— Да, монсеньор — отвърна момъкът, — и то много лесно, разбира се; защото те са силни и закриляни, а аз съм сам!

— Да, това е истина; но при все че сте сам, вие вече сте направили много и ще направите още повече, не се съмнявам в това. Но мисля, че трябва да бъдете направляван в приключенското поприще, което сте избрали, защото, ако не се лъжа, вие сте дошли в Париж с честолюбивото намерение да се издигнете.

— Аз съм във възрастта на безумните надежди, монсеньор — отвърна д’Артанян.

— Безумни надежди има само за глупците, господине, а вие сте умен човек. Е, какво ще кажете, ако ви дам чин в моята гвардия и рота след войната?

— О! Монсеньор!

— Приемате, нали?

— Монсеньор — продължи объркан д’Артанян.

— Как, отказвате ли? — извика учуден кардиналът.

— Аз съм в гвардията на негово величество, монсеньор, и нямам причини да бъда недоволен.

— Струва ми се — рече негово високопреосвещенство, — че моите гвардейци са също гвардейци на краля и че който служи в какъвто и да било френски полк, служи на краля.

— Монсеньор, ваше високопреосвещенство, зле разбрахте думите ми.

— Вие търсите предлог, господине, нали? Разбирам. Добре, вие имате този предлог. Повишението, войната, която започва, случаят, който ви предлагам — това е за другите, а за вас — вие имате нужда от сигурна закрила, защото добре е да знаете, господин д’Артанян, че аз получих тежки оплаквания срещу вас — вие не посвещавате дните и нощите си изключително в служба на краля.

Д’Артанян се изчерви.

— При това — продължи кардиналът, като сложи ръка върху куп книжа — тук имам цяла папка, която се отнася до вас, но преди да я прегледам, исках да си поговорим. Зная, че сте решителен момък и службата ви, добре направлявана, вместо да ви нанесе вреда, може да ви принесе голяма полза. Хайде, размислете и решете.

— Вашата добрина ме смущава, монсеньор — отговори д’Артанян, — и аз виждам във ваше високопреосвещенство душевно величие, което ме прави жалък като червей. Но, монсеньор, понеже ми позволявате да ви говоря откровено…

Д’Артанян се спря.

— Да, говорете.

— Добре! Ще ви кажа, ваше високопреосвещенство, че всичките ми приятели са мускетари и гвардейци при краля, а всичките ми неприятели, по някаква необяснима случайност са при ваше високопреосвещенство. Затова ще бъда зле посрещнат тук и гледан с лошо око там, ако приема това, което ми предлагате, монсеньор.

— Да нямате вече самонадеяната мисъл, че не ви предлагам това, което заслужавате, господине? — запита кардиналът с презрителна усмивка.

— Монсеньор, ваше високопреосвещенство сте стократно добър към мене и, напротив, мисля, че не съм направил още нищо, за да бъде достоен за вашето благоволение. Обсадата на Ла Рошел ще започне, монсеньор; ще служа пред очите ви, ваше високопреосвещенство, и ако имам щастието да се държа при тази обсада така, че да заслужа вниманието ви, тогава ще имам вече зад гърба си подвиг; той ще оправдае покровителството, с което желаете да ме удостоите. Всяко нещо с времето си, монсеньор; може би по-късно ще имам право да постъпя при вас, но сега ще изглежда, че се продавам.

— С други думи, отказвате да служите при мене, господине — рече кардиналът с досада, през която прозираше все пак известно уважение; — бъдете спокоен и запазете омразата и приятелството си.

— Монсеньор…

— Добре, добре — прекъсна го кардиналът, — не ви се сърдя; но вие разбирате, че на човек му дотяга да брани приятелите си и да ги възнаграждава, а не дължи нищо на враговете си, но все пак ще ви дам един съвет: внимавайте, господин д’Артанян, защото в момента, когато престана да ви покровителствувам, няма да дам за живота ви и пукната пара.

— Ще се старая, ваша светлост — отвърна гасконецът с благородна увереност.

— Спомнете си по-късно, когато и да е, ако ви сполети нещастие — каза умишлено Ришельо, — че аз ви потърсих пръв и че направих, каквото мога, за да предотвратя това нещастие.

— Каквото и да се случи — заяви д’Артанян, като сложи ръка на гърдите си и се поклони, — аз ще ви бъда вечно признателен, ваше високопреосвещенство, за това, което направихте сега за мене.

— И така, господин д’Артанян, както сам казахте, ще видим след похода. Аз ще ви наблюдавам, защото ще бъда там — продължи кардиналът и посочи на д’Артанян бляскавите доспехи, които трябваше да облече, — а когато се завърнем, ще преценим!

— Монсеньор — извика д’Артанян, — не изливайте върху мене гнева си; бъдете безпристрастен, монсеньор, ако се убедите, че постъпвам като почтен човек.

— Млади момко — отговори Ришельо, — ако имам възможност да ви кажа още веднъж това, което ви казах днес, обещавам, че ще ви го кажа.

Последните думи на Ришельо изразяваха страшно съмнение, те ужасиха д’Артанян повече, отколкото ако го бяха заплашили, защото бяха предупреждение. И тъй, кардиналът искаше да го предпази от някакво нещастие, което го застрашаваше. Той отвори уста да отговори, но кардиналът то отпрати с едно едничко високомерно движение.

Д’Артанян излезе, но на вратата смелостта беше готова да му изневери и малко остана да се върне. Обаче сериозното и строго лице на Атос изникна пред погледа му: ако беше сключил с кардинала съюза, който той му предлагаше, Атос не би му подал вече ръка, би се отрекъл от него.

Тоя страх го задържа — толкова голямо е влиянието на действително силния характер върху всичко, което го заобикаля.

Д’Артанян слезе по същото стълбище, по което беше дошъл, и намери пред вратата Атос и четиримата мускетари. Те го чакаха и бяха започнали да се безпокоят. Д’Артанян ги успокои с една дума, а Планше изтича да предупреди другите постове, че е излишно да стоят повече на стража, тъй като господарят му е излязъл жив и здрав от двореца на кардинала.

Като се върнаха в жилището на Атос, Арамис и Портос запитаха кои са причините на тая странна среща, но д’Артанян им отговори само, че господин дьо Ришельо го е повикал, за да му предложи да постъпи в гвардията му с чин лейтенант, но той отказал.

— И добре сте направили — обадиха се в един глас Портос и Арамис.

Атос сериозно се замисли и не отвърна нищо. Но когато останаха сами, той каза:

— Вие сте постъпили, както трябваше да постъпите, д’Артанян, но може би сте сбъркали.

Д’Артанян въздъхна. Сякаш чу собствения си глас, скрит дълбоко в душата му, който му казваше, че го очакват големи нещастия.

Следващият ден мина в приготовления за заминаването. Д’Артанян отиде да се сбогува с господин дьо Тревил. Тогава още мислеха, че раздялата между гвардейците и мускетарите ще бъде временна, тъй като този ден кралят беше свикал парламента и трябваше да замине на следния ден. Затова господин дьо Тревил се задоволи само да попита д’Артанян дали има нужда от него, но д’Артанян отвърна гордо, че има всичко, каквото му е необходимо.

През нощта се събраха всички приятели от гвардейската рота на господин Де-з-Есар и от мускетарската рота на господин дьо Тревил, които си дружаха. Разделяха се, за да се видят пак, когато бъде богу угодно и ако бъде богу угодно. Прекараха нощта много бурно, защото, както би могъл да си представи човек, в такива случаи крайната загриженост може да се победи само с крайно безгрижие.

На другия ден при първия звук на тръбите приятелите се разделиха: мускетарите изтичаха в дома на господин дьо Тревил, а гвардейците в дома на господин Де-з-Есар. Всеки капитан заведе веднага ротата си Лувър, където кралят правеше преглед на войските.

Кралят беше тъжен и изглеждаше болен, което му придаваше по-малко високомерен вид. И наистина вечерта го втресло в парламента през време на съвещанието. Но той беше твърдо решен да замине още същата вечер и въпреки забележките относно здравето му поиска да направи прегледа на войските, надявайки се, че с това усилие на волята ще победи болестта, която започваше да го овладява.

След прегледа гвардейците тръгнаха на поход, а мускетарите трябваше да тръгнат със самия крал. Това даде възможност на Портос да обиколи с блестящите си доспехи улица Мечкарска.

Прокуроршата го видя в новата униформа, яхнал хубавия си кон. Тя обичаше много Портос и не можеше да го остави да замине така; направи му знак да слезе от коня и да се качи при нея. Портос беше великолепен; шпорите му звънтяха, бронята му блестеше, шпагата му гордо се удряше в краката. Този път писарите и не помислиха да се смеят, толкова войнствен изглеждаше той.

Мускетарят бе въведен при господин Кокнар и сивите очички блеснаха от гняв, като видяха братовчеда си да блести цял в ново. Само едно нещо го утешаваше вътрешно — навсякъде говореха, че походът ще бъде суров и той се надяваше тайничко, в дъното на душата си, че Портос ще бъде убит в боя.

Портос поднесе уваженията си на господин Кокнар и се сбогува с него. Господин Кокнар му пожела блестящи успехи. А госпожа Кокнар не можеше да сдържи сълзите си; но скръбта й не бе изтълкувана зле, тъй като знаеха, че е силно привързана към роднините си, заради които винаги бе имала жестоки кавги с мъжа си.

Истинската раздяла стана в стаята на госпожа Кокнар: покъртителна раздяла.

Докато прокуроршата можеше да следи с поглед любимия си, махаше с кърпичка, като се навеждаше от прозореца, сякаш искаше да се хвърли, Портос прие всички тия нежности като човек, който е свикнал на такива излияния. Само като свиваше зад ъгъла на улицата, свали шапката си и я размаха за сбогом.

Арамис пък пишеше дълго писмо. На кого? Никой не знаеше. В другата стая го чакаше Кети, която трябваше да замине същата вечер за Тур.

Атос допиваше бавно последната бутилка испанско вино.

През това време д’Артанян вървеше с ротата си.

Когато стигнаха предградието Сент Антоан, той се обърна, за да погледа весело Бастилията; но понеже гледаше само Бастилията, не забеляза милейди, която, яхнала дорест кон, го показваше на двама мъже със съмнителна външност — те се приближиха веднага към редицата, за да го огледат. На въпросителния им поглед милейди отговори със знак, че е той. След това, уверена, че не може да стане вече никаква грешка в изпълнението на заповедите й, пришпори коня си и изчезна. Тогава двамата мъже тръгнаха след ротата и на изхода на предградието Сент Антоан възседнаха два напълно оседлани коня, които един слуга без ливрея държеше за поводите, докато те дойдат.

XI ОБСАДАТА НА ЛА РОШЕЛ

Обсадата на Ла Рошел бе едно от големите политически събития през царуването на Луи XIII и една от големите операции на кардинала. Затова е интересно и дори необходимо да споменем няколко думи за нея; а и много подробности от тази обсада са тясно свързани със събитията, които се заехме да разкажем, и ние не можем да ги отминем мълчаливо.

Политическите намерения на кардинала, когато предприе тази обсада, бяха много големи. Да изложим най-напред тях, после да преминем към личните, които имаха може би не по-малко влияние върху негово високопреосвещенство.

От главните градове, които Анри IV беше дал на хугенотите като укрепени пунктове, оставаше само Ла Рошел. Трябваше да се разруши тази последна крепост на калвинизма, опасна почва, от която непрестанно никнеха семената на гражданските борби и външните войни.

Испанци, англичани, недоволни италианци, авантюристи от всички народности, от всички секти, случайни войници се стичаха при първия призив под знамената на протестантите и образуваха сякаш огромен съюз, чиито клонове лесно се разпростираха по всички краища на Европа.

И Ла Рошел, който придобил особено значение след разрушаването на другите калвинистки градове, стана огнище на раздори и честолюбие. Нещо повече — пристанището му беше последната отворена врата за англичаните във френското кралство и като я разтвореше за Англия, нашият вечен враг кардиналът, завършваше делото на Жана д’Арк и дук дьо Гиз.

Затова Басомпиер, който беше едновременно протестант и католик, протестант по убеждение и католик като командир на ордена на свети дух, Басомпиер, който беше германец по рождение и французин по душа, с една дума, Басомпиер, който командуваше отделна част при обсадата на Ла Рошел казваше, като стреляше в главата на много други благородници протестанти като него:

— Ще видите, господа, че ще бъдем достатъчно глупави да превземем Ла Рошел!

И Басомпиер имаше право: обстрелването на остров Ре му предвещаваше севенските кланета; превземането на Ла Рошел беше предисловие към отменяването на Нантския едикт.

Но ние казахме вече, че наред с тия намерения на министъра, който гледаше да изравни и опрости всичко, и които принадлежат на историята, летописецът е длъжен да отбележи и дребните стремежи на влюбения мъж и ревнивия любовник.

Ришельо, както всеки знае, беше влюбен в кралицата. Не бихме могли да кажем дали тази любов имаше за него обикновена политическа цел, или пък беше само една от ония дълбоки страсти, които Ана Австрийска вдъхваше на всички, които я заобикаляха, но във всеки случай ние видяхме от предишното развитие на нашия разказ, че Бъкингам го победи и в два-три случая, особено в случая с диамантения накит, благодарение предаността на тримата мускетари и на храбростта на д’Артанян, му се надсмя жестоко.

И така, ставаше дума Ришельо не само да избави Франция от един враг, но и да си отмъсти на един съперник; при това отмъщението трябваше да бъде голямо и блестящо и напълно достойно за един мъж, който държи в ръката си вместо бойна шпага военните сили на цяло едно кралство.

Ришельо знаеше, че като победи Англия, ще победи Бъкингам, че като възтържествува над Англия, ще възтържествува над Бъкингам и накрай — като унизи Англия в очите на Европа, ще унижи Бъкингам в очите на кралицата. От своя страна Бъкингам, при все че поставяше честта на Англия над всичко, беше подтикван от съвсем същите подбуди като кардинала; и Бъкингам преследваше лична мъст: под никакъв предлог Бъкингам не можа да се върне във Франция като посланик, затова искаше да се върне като завоевател.

От това следва, че истинският залог в тая игра, която двете най-могъщи кралства разиграваха само за угодата на двама влюбени мъже, беше един обикновен поглед на Ана Австрийска.

Отначало предимство имаше Бъкингамският дук: пристигнал неочаквано срещу остров Ре с деветдесет кораба и двадесетина хиляди войници, той изненада конт дьо Тоарак, който командуваше в острова от името на краля; след кръвопролитна битка той стъпи на острова.

Да споменем между другото, че в тази битка загина барон дьо Шантал; барон дьо Шантал остави сираче осемнадесет месечно момиченце.

Това момиченце стана след време мадам дьо Севинье. Конт дьо Тоарак се оттегли с гарнизона си в крепостта Сен Мартен и хвърли стотина души в едно малко укрепление, наречено укрепление Ла Пред.

Това събитие накара кардинала да побърза и докато кралят и той успеят да заминат и да застанат начело на обсадата на Ла Рошел, както беше решено, той изпрати брата на краля да ръководи първите военни действия и нареди да се струпат на бойното поле всички войски, с които разполагаше. В този челен отряд беше и нашият приятел д’Артанян. Кралят, както казахме, трябваше да замине веднага след заседанието в парламента; като свърши заседанието, на 23 юни, почувствува, че го тресе: въпреки това той замина, но тъй като положението му се влоши, бе принуден да се спре във Вилероа.

Но където спираше кралят, спираха и мускетарите. Ето защо д’Артанян, който беше само гвардеец, бе разделен макар и временно, от добрите си приятели Атос, Портос и Арамис; тази раздяла, която му беше само неприятна, положително би се обърнала в сериозно безпокойство, ако можеше да предвиди с какви незнайни опасности е заобиколен.

Въпреки всичко той стигна благополучно в лагера, разположен пред Ла Рошел, на 10 септември 1627 година.

Положението не беше се изменило; Бъкингамският дук и неговите англичани, господари на остров Ре, продължаваха безуспешно да обсаждат крепостта Сен Мартен и укреплението Ла Пред, а военните действия с Ла Рошел бяха започнали преди два-три дни по повод на едно укрепление, което д’Ангулем бе издигнал край града.

Гвардейците начело с господин Де-з-Есар се разположиха във Францисканския манастир.

Д’Артанян, както знаем, погълнат от стремежа да стане мускетар, рядко дружеше със своите другари; и той се оказа сам и отдаден на мислите си.

Мислите му не бяха весели: през двете години, откакто се намираше в Париж, той се беше месил в обществения живот; в частния си живот не бе направил голяма крачка — нито в любовта, нито в попрището.

В любовта — единствената жена, която бе обичал, беше госпожа Бонасийо, а госпожа Бонасийо бе изчезнала и той не можа да открие какво е станало с нея.

В попрището — той, незначителният, беше станал враг на кардинала, с други думи, на човека, пред когото трепереха най-високопоставените личности в кралството, като започнем от краля.

Този човек можеше да го смаже и все пак не направи това: за един проницателен ум като д’Артаняновия това снизхождение беше прозорче, през което той поглеждаше в едно по-добро бъдеще.

После си беше спечелил и друг враг, за когото мислеше, че не е толкова опасен; но чувствуваше несъзнателно, че не бива да го подценява: този враг беше милейди.

В замяна на всичко това бе придобил закрилата и благосклонността на кралицата, но благосклонността на кралицата по това време беше нов повод за преследвания; а закрилата й, както е известно, много зле закриляше: доказателство за това бяха Шале и госпожа Бонасийо.

Единствената му истинска придобивка през цялото това време беше диамантът за пет-шест хиляди ливри, който носеше на пръста си; но този диамант — в честолюбивите си стремежи д’Артанян искаше да го запази, за да може един ден да му послужи като отличителен знак пред кралицата, — този диамант, с който не можеше да се раздели сега, не струваше повече от камъчетата, които тъпчеше с крака.

Казваме камъчета, които тъпчеше, защото д’Артанян размишляваше по тези въпроси, като се разхождаше самотен по един живописен малък път, който водеше от лагера за селото Ангутен; но погълнат от тези мисли, той беше се отдалечил от лагера повече, отколкото предполагаше. Денят вече преваляше и на него му се стори, че зад един плет блести при последните лъчи на залязващото слънце дуло на пушка.

Д’Артанян имаше зорко око и подвижен ум, той разбра, че пушката не е отишла там от само себе си и че онзи, който я носеше, не се беше скрил зад плета с приятелски намерения. Реши да избяга, но забеляза от другата страна на пътеката, зад една скала, дулото на втора пушка.

Явна засада.

Младежът хвърли поглед върху първата пушка и с известна тревога забеляза, че тя се насочва към него, но веднага щом дулото й застана неподвижно, той се хвърли по очи на земята. В същото време се раздаде изстрел и д’Артанян чу свиренето на куршума, който прелетя над главата му.

Нямаше време за губене. Д’Артанян скочи веднага и в същия миг куршумът от другата пушка разпръсна камъчетата на същото място на пътеката, където преди малко бе легнал на земята.

Д’Артанян не беше от ония безразсъдно смели хора, които търсят глупава смърт само за да се каже за тях, че не са отстъпили нито крачка. Впрочем тук не се касаеше за смелост — беше попаднал в засада.

„Ако стреля още веднъж — каза си той, — загубен съм!“

И веднага хукна към лагера, колкото му държат краката, с бързината на хората от неговия край, тъй известни с пъргавината си; но колкото и бързо да бягаше, първият, който беше стрелял, успя да напълни пак пушката си, стреля повторно и този път толкова точно, че куршумът проби шапката на д’Артанян и тя отлетя на десетина крачки от него.

Понеже нямаше друга шапка, д’Артанян си я прибра тичешката, стигна запъхтян и много бледен в лагера, седна, без да каже никому нито дума, и се замисли.

Тая случка можеше да има три причини:

Първата и най-естествената: това можеше да бъде засада на ларошелци, които с удоволствие биха убили един гвардеец на негово величество — едно защото щяха да имат един враг по-малко, и, второ, защото този враг можеше да има в джоба си добре натъпкана кесия.

Д’Артанян взе шапката си, разгледа дупката от куршума и поклати глава. Куршумът не беше куршум от мускет, а, куршум от аркебуза19; точността на изстрела го беше навела вече на мисълта, че е стреляно със собствено оръжие: значи засадата не беше от военни лица, щом куршумът не беше калибрен.

Това можеше да бъде мил спомен от господин кардинала. Читателят не е забравил, че д’Артанян забеляза благодарение на щастливия слънчев лъч дулото на пушката тъкмо когато се чудеше на великото търпение на негово високопреосвещенство.

Но д’Артанян поклати глава. Негово високопреосвещенство рядко прилагаше такива средства към хора, които можеше да улови само с едно протягане на ръката.

Можеше да бъде и отмъщение на милейди.

— Да, това беше по-вероятно.

Той напразно се мъчеше да си спомни лицата или облеклото на убийците; избягал беше толкова бързо от тях, че не бе успял да забележи нищо.

— Ах, мои бедни приятели! — прошепна д’Артанян. — Къде сте? Колко ми липсвате!

Д’Артанян прекара много лошо нощта. Три-четири пъти той се стряска насън, струваше му се, че някой се приближава до леглото му и иска да го намушка. Но съмна, без тъмнината да донесе някакво нещастие.

Д’Артанян се боеше, че това няма да го отмине.

Д’Артанян не излезе целия ден; извини се сам пред себе си, че времето е лошо.

На втория ден в девет часа свириха сбор. Орлеанският дук обикаляше постовете. Гвардейците се строиха, д’Артанян зае мястото си между своите другари.

Негово височество мина пред фронта; после всички старши офицери се приближиха, за да го поздравят; сред тях беше и гвардейският капитан господин Де-з-Есар.

След малко на д’Артанян се стори, че капитан Де-з-Есар му прави знак да се приближи: почака втори знак от своя началник, тъй като се боеше да не се е излъгал; при втория знак той излезе от строя, за да получи заповедта.

— Негово височество ще поиска доброволци за една опасна задача, която ще прослави ония, които я изпълнят, и аз ви съобщавам, за да бъдете готов.

— Благодаря, господин капитан! — отвърна д’Артанян, кой то от сърце искаше да се отличи пред главнокомандуващия.

През нощта ларошелци бяха нападнали и си бяха възвърнали укреплението, което кралската армия беше превзела преди два дни. Трябваше да се разузнае и да се разбере как се охранява укреплението.

И наистина след няколко минути Орлеанският дук повиши глас и каза:

— За тая задача са ми необходими трима или четирима доброволци, водени от сигурен човек.

— Сигурният човек ми е под ръка, ваше височество — отвърна Де-з-Есар, като посочи д’Артанян. — А за четиримата или петимата доброволци нека ваше височество да съобщи намеренията си и хора ще се намерят.

— Четирима доброволци, готови да дойдат с мене на смърт! — викна д’Артанян, като дигна шпагата си.

Двама негови другари гвардейци излязоха веднага напред, към тях се присъединиха двама войници и числото се попълни. Д’Артанян отказа на всички други, понеже не искаше да пренебрегне тия, които се бяха отзовали първи.

Не се знаеше дали след превземането на укреплението ларошелци го бяха опразнили, или бяха оставили там войска; затова посоченото място трябваше да се разгледа доста отблизо и да се провери тая работа.

Д’Артанян тръгна с четиримата си другари покрай окопа: двамата гвардейци вървяха до него, а войниците идеха след тях.

Така стигнаха, като се прикриваха зад каменните стени на окопа, на стотина крачки от укреплението. Там д’Артанян се обърна и видя, че двамата войници бяха изчезнали.

Той помисли, че са се изплашили и са останали назад, и продължи да напредва.

При завоя на окопа се намираха на шестдесет крачки от укреплението.

Не се виждаше никой и укреплението изглеждаше изоставено.

Тримата храбреци обмислиха дали да продължат напред, когато изведнъж ивица дим опаса каменния исполин и десетина куршума изсвириха край д’Артанян и двамата му другари.

Узнаха, каквото искаха да узнаят — укреплението беше охранявано. Да останат по-дълго време на това опасно място, щеше да бъде излишна непредпазливост; д’Артанян и двамата гвардейци се обърнаха и започнаха отстъпление, което приличаше на бягство.

Като стигнаха ъгъла на окопа, който щеше да им послужи за прикритие, единият гвардеец падна: куршум го беше пронизал в гърдите. Другият, който беше жив и здрав, продължи да бяга към лагера.

Д’Артанян не искаше да изостави така другаря си и се наведе над него, за да го дигне и му помогне да се приберат при своите; но в този миг екнаха два изстрела: един куршум разби черепа на ранения вече гвардеец, а другият прелетя на два пръста от д’Артанян и се сплеска о скалата.

Младежът веднага се обърна, защото тия изстрели не можеха да идват от укреплението, което се закриваше от завоя на окопа. Мисълта за двамата войници, които го бяха изоставили, му мина през ума и той си спомни за убийците преди два дни; но този път реши да узнае всичко, затова падна върху трупа на приятеля си, сякаш беше мъртъв.

Веднага видя, че две глави се надигат над едно изоставено укрепление, което се намираше на тридесетина крачки от него; бяха двамата войници. Д’Артанян не се беше излъгал: двамата мъже го бяха последвали само за да го убият, като се надяваха, че смъртта на младежа ще бъде приписана на неприятеля.

Но понеже той можеше да бъде само ранен и да издаде престъплението им, приближиха се, за да го доубият; за щастие, измамени от хитростта на д’Артанян, не се постараха да си напълнят пушките.

Когато стигнаха на десетина крачки от него, д’Артанян, който при падането гледаше да не изпусне шпагата си, стана изведнъж и с един скок се намери пред тях.

Убийците разбраха, че ако побягнат към лагера, без да убият д’Артанян, той ще ги издаде, и първата им мисъл бе да преминат към неприятеля. Единият хвана пушката си за цевта и я размаха като боздуган: той замахна да удари жестоко д’Артанян, който отбягна удара, като отскочи настрани; но с това движение даде път на убиеца, който се спусна веднага към укреплението. Понеже ларошелците, които го охраняваха, не знаеха с каква цел този човек отива към тях, стреляха и той падна, ударен от куршум, който му строши рамото.

В това време д’Артанян се хвърли върху втория войник и го нападна с шпагата си; борбата не трая дълго, тъй като нещастникът можеше да се брани само с празната си пушка; шпагата на гвардееца се плъзна по дулото на излишното вече оръжие и прониза бедрото на убиеца, който падна. Д’Артанян веднага опря острието на шпагата си на гърлото му.

— О! Не ме убивайте! — извика убиецът. — Милост, милост, господин офицер! Ще ви разкажа всичко.

— Тайната ти струва ли си поне труда да ти запазя живота? — запита младежът, като се сдържа да не го убие.

— Да, ако смятате, че животът има значение за човек, който е двадесет и две годишен като вас и може да постигне всичко, когато е хубав и храбър като вас.

— Нещастнико — подкани го д’Артанян, — хайде говори бързо, кой ти поръча да ме убиеш?

— Една жена, която не познавам, но която наричаха милейди.

— Но щом не познаваш тая жена, откъде знаеш името й?

— Приятелят ми я познаваше и той я наричаше така, тя имаше работа с него, а не с мене; дори в джоба му има писмо от нея, което трябва да е от голямо значение за вас, ако се съди по това, което съм го чувал да казва.

— Но ти как стана съучастник в това престъпление?

— Предложи ми да свършим двама работата и аз приех.

— И колко ви даде тя за това благородно дело?

— Сто луи.

— Добра цена. Доволен съм — възкликна засмян момъкът, — тя смята, че струвам нещо. Сто луи! Това е цяло състояние за двама негодници като вас: и така, разбирам защо си приел и ти прощавам, но при едно условие.

— Какво? — попита тревожно войникът, като видя, че всичко още не се е свършило.

— Ще отидеш да вземеш писмото, което е в джоба на приятеля ти.

— Но това е друг начин да ме убиете! — извика убиецът. — Как мога да донеса писмото под обстрела от укреплението?

— Все пак ти трябва да се решиш да го донесеш или, заклевам се, че ще умреш от собствената ми ръка.

— Милост, господине, пощадете ме! В името на младата жена, която обичате, която може би смятате за умряла, но която е жива! — викна убиецът и падна на колене, като се опираше на ръката си, защото започваше да губи сили от загубата на кръв.

— Отде знаеш, че има млада жена, която обичам, и че съм смятал тая жена за мъртва? — попита д’Артанян.

— От писмото, което се намира в джоба на приятеля ми.

— Ти виждаш много добре тогава, че това писмо ми е необходимо — продължи д’Артанян. — И така, не се бави, никакво колебание или колкото и да ми е отвратително да потопя още веднъж шпагата си в кръвта на нещастник като тебе, давам ти честната си дума…. — При тези думи д’Артанян се развика така застрашително, че раненият стана.

— Спрете! Спрете! — извика той, придобил смелост от ужаса, който го бе обхванал. — Отивам… отивам!…

Д’Артанян взе пушката на войника, накара го да мине пред него и го подкара към другаря му, като го мушкаше в кръста с върха на шпагата си.

Страшна гледка представляваше този нещастник, който оставяше по пътя си дълга кървава диря — пребледнял от близката смърт, той се опитваше да се довлече незабелязано до трупа на съучастника си, който лежеше на двадесет крачки от него!

Такъв ужас беше изписан на лицето му, покрито със студена пот, че д’Артанян го съжали и като го погледна презрително, му каза:

— Добре! Ще ти покажа каква е разликата между един смел човек и един страхливец като тебе. Стой тука, аз отивам.

И с бързи стъпки и будно око, като наблюдаваше движенията на противника и използуваше всички видоизменения на почвата, д’Артанян стигна до втория войник.

Имаше два начина да постигне целта си: да го претърси на самото място или да го пренесе, като използува тялото му за щит, и да го претърси в окопа.

Д’Артанян предпочете втория начин и дигна убиеца на плещите си в същия миг, в който врагът стреляше.

Лекото потръпване, тъпият удар на три куршума, които пробиваха месата, последният стон и предсмъртната тръпка доказаха на д’Артанян, че този, който искаше да го убие, е спасил живота му.

Д’Артанян стигна окопа и хвърли трупа до ранения, който беше бледен като мъртвец.

Веднага започна претърсването: кожен портфейл, кесия, в която навярно се намираше част от сумата, що убиецът беше получил, чашка със зарове — това беше наследството на умрелия.

Той остави чашката и заровете, където бяха паднали, хвърли кесията на ранения и отвори нетърпеливо портфейла. Между няколко маловажни книжа намери следното писмо — писмото, което бе отишъл да вземе с риск на живота си:

Нямаше подпис. Но беше ясно, че писмото е от милейди. Затова той го запази като улика й скрит зад ъгъла на окопа, почна да разпитва ранения. Той призна, че се беше наел заедно с другаря си, същия, който бе убит преди малко, да отвлече някаква млада жена, която трябвало да напусне Париж през лавилетската врата, но се отбили да пийнат в една кръчма, закъснели с десет минути и изпуснали каретата.

— Какво щяхте да правите с тази жена? — запита неспокойно д’Артанян.

— Трябваше да я предадем в един дом на площад Роаял — отговори раненият.

— Да! Да! — прошепна д’Артанян. — Точно така, у самата милейди.

Тогава момъкът разбра изтръпнал каква страшна жажда за мъст подтикваше тая жена да погуби него и онези, които го обичаха, и колко добре е осведомена какво става в двореца, щом беше открила всичко. Навярно тя дължеше тия сведения на кардинала.

Но освен това той разбра с истинско чувство на радост, че кралицата най-после беше открила затвора, където бедната госпожа Бонасийо изкупваше своята преданост, и я беше освободила. Тогава писмото от младата жена и минаването й по пътя за Шайо, което приличаше на видение, му станаха ясни.

Сега, както беше предвидил Атос, госпожа Бонасийо можеше да се намери, а манастирите не бяха непристъпни.

Тази мисъл изпълни с милосърдие сърцето на д’Артанян. Той се обърна към ранения, който следеше тревожно всяка промяна на лицето му, и му подаде ръка:

— Хайде — каза му той, — не искам да те оставя така. Опри се на мене и да се върнем в лагера.

— Да — рече раненият, който едва можеше да повярва на такова великодушие, — но не за да ме обесят, нали?

— Дадох ти дума — успокои го д’Артанян, — за втори път ти подарявам живота.

Раненият се свлече на колене и целуна пак краката на своя спасител, но д’Артанян, който нямаше вече никаква причина да стои толкова близо до врага, сам сложи край на тези прояви на благодарност.

Гвардеецът, който се беше върнал след първата стрелба, бе съобщил, че четиримата му приятели са мъртви. Затова в полка останаха много изненадани и много се зарадваха, когато видяха, че момъкът се връща жив и здрав.

Д’Артанян обясни раната от шпагата на своя другар с някакво нападение, което измисли. Той разказа за смъртта на другия войник и за опасностите, на които бяха изложени. Този разказ истински го прослави. В армията говориха през целия ден за това разузнаване, а Орлеанският дук поръча да го поздравят.

Понеже всяко добро дело носи в себе си награда, последицата от доброто дело на д’Артанян бе, че той си възвърна спокойствието, което беше изгубил. И наистина д’Артанян мислеше, че може да бъде спокоен, понеже единият от двамата му врагове беше убит, а другият му бе станал предан.

Това спокойствие доказваше само едно — че д’Артанян не познаваше още милейди.

XII АНЖУЙСКОТО ВИНО

След почти отчайващи вести за краля из лагера почна да се пръска слух за неговото оздравяване и понеже той имаше голямо желание да пристигне лично на обсадата, говореше се, че веднага щом бъде в състояние да язди, ще тръгне на път.

През това време Орлеанският дук, който знаеше, че ако не днес, утре ще бъде сменен от поста командуващ армията било от дук д’Ангулем, било от Басомпиер или Шомберг, които си оспорваха командуването, не правеше почти нищо, пилееше времето в проучвания и не смееше да се хвърли в решителни действия, за да изгони англичаните от остров Ре, където те продължаваха да обсаждат крепостта Сен Мартен и укреплението Ла Пред, докато французите от своя страна обсаждаха Ла Рошел.

Д’Артанян, както казахме, беше станал по-спокоен, както се случва винаги след преживяна опасност и когато опасността изглежда, че е изчезнала. Безпокоеше го само едно — че няма никакви известия от приятелите си.

Но една сутрин в началото на месец ноември той получи писмо, което му обясни всичко. Писмото бе написано във Вилероа:

— Прекрасно! — извика д’Артанян. — Те мислят за мене в своите развлечения, както аз мислех за тях в своята неволя. Разбира се, че ще пия за тяхно здраве, и то от все сърце, но няма да пия сам.

И д’Артанян изтича при двамата гвардейци, с които се беше сближил повече, отколкото с другите, за да ги покани да пият с него от хубавото анжуйско винце, пристигнало от Вилероа. Единият гвардеец беше поканен някъде същата вечер, а другият — за следната вечер, затова определиха да се съберат в други ден.

Като се прибра, д’Артанян изпрати дванадесетте бутилки в лавката на гвардейците, като поръча да ги пазят грижливо; после в тържествения ден, понеже обядът беше назначен в дванадесет часа, д’Артанян изпрати Планше още в девет часа да приготви всичко.

Планше, много горд, че е стигнал до почетното звание домакин, реши да се прояви както трябва. За целта той взе за помощник слугата на един от гостите на господаря си, наречен Фуро, и оня мним войник, който беше поискал да убие д’Артанян и който, понеже не принадлежеше към никоя част, бе постъпил на служба при д’Артанян, или по-скоро при Планше, след като д’Артанян му беше спасил живота.

Когато настана време за угощението, двамата гости дойдоха, заеха местата си и блюдата бяха наредени на масата. Планше прислужваше с кърпа на ръка, Фуро отпушваше бутилките, а Бризмон, така се казваше раненият войник, преливаше в гарафи виното от бутилките, което, изглежда, се беше поразмътило по пътя. Първата бутилка от това вино беше малко мътна на дъното, Бризмон изля утайката в една чаша и д’Артанян му позволи да я изпие, защото нещастният беше още доста слаб.

Гостите бяха изяли вареното и щяха да поднесат първата чаша към устните си, когато изведнъж от фортовете Луи и Ньоф екнаха топовни гърмежи. Гвардейците помислиха, че това е неочаквано нападение или от страна на обсадените, или от страна на англичаните, и грабнаха веднага шпагите си. Д’Артанян, не по-малко пъргав от тях, направи същото и тримата изтичаха към постовете си.

Но едва изскочиха от лавката и разбраха причината за тоя голям шум. Викове: „Да живее кралят!“, „Да живее господин кардиналът!“, ехтяха от всички страни и навсякъде биеха барабани.

И наистина кралят, както казахме, беше много нетърпелив. Преминал без почивка два етапа, той пристигаше с цялата си свита и с едно подкрепление от десет хиляди души. Пред него и зад него вървяха мускетарите му. Д’Артанян, застанал в шпалир с ротата си, поздрави с изразително движение приятелите си, които го следяха с очи, и господин дьо Тревил, който пръв го забеляза.

Тържеството по посрещането завърши и четиримата приятели скоро се прегърнаха.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Как дойдохте тъкмо навреме! Ястията навярно още не са изстинали, нали, господа? — добави младежът, като се обърна към двамата гвардейци, които представи на приятелите си.

— Ха! Ха! Изглежда, че ще гуляем — подхвърли Портос.

— Надявам се, че на обеда ви няма жени! — обади се Арамис.

— Имате ли хубаво вино във вашата лавка? — запита Атос.

— Дявол да го вземе. Вашето вино още не е изпито, драги приятелю — отвърна д’Артанян.

— Нашето вино ли? — зачуди се Атос.

— Да, това, което вие ми изпратихте.

— Ние сме ви изпратили вино?

— Но вие знаете много добре, това тънко винце от анжуйските лозя.

— Да, зная много добре за какво вино говорите.

— Виното, което предпочитате.

— Разбира се, когато няма нито шампанско, нито шамбертен.

— Е, по липса на шампанско и шамбертен ще се задоволите с него.

— Значи ние, пиячите, сме наредили да докарат анжуйско вино? — попита Портос.

— Не, става дума за виното, което ми изпратихте от ваше име.

— От наше име ли? — възкликнаха и тримата мускетари.

— Арамис, вие ли сте изпратили вино? — запита Атос.

— Не. А вие, Портос?

— Не, а вие, Атос?

— Не.

— Ако не сте вие, вашият кръчмар тогава — продължи д’Артанян.

— Нашият кръчмар ли?

— Да, вашият кръчмар, Годо, кръчмарят на мускетарите.

— Дявол да го вземе, който и да го е изпратил, няма значение — каза Портос, — да го опитаме и ако е добро, да го изпием.

— Не — рече Атос, — да не пием вино от непознат източник.

— Имате право, Атос — добави д’Артанян. — Никой от вас ли не е поръчвал на кръчмаря Годо да ми изпрати вино?

— Не! И все пак той ви е изпратил от наше име?

— Ето писмото! — отвърна д’Артанян. И показа бележката на другарите си.

— Това не е неговият почерк! — извика Атос. — Аз го познавам, аз уредих общите сметки, преди да заминем.

— Лъжливо писмо — заяви Портос. — Ние не сме били задържани.

— Д’Артанян — каза с укор Арамис, — как повярвахте, че сме дигали врява?…

Д’Артанян пребледня и конвулсивни тръпки пробягнаха по цялото му тяло.

— Ти ме плашиш — забеляза Атос, който му говореше на „ти“ само в извънредни случаи. — Но какво се е случило?

— Да тичаме, да тичаме, приятели! — извика д’Артанян. — Страшно подозрение ми минава през ума! Дали и това не е отмъщение на тази жена?

Атос също пребледня.

Д’Артанян се втурна към лавката, тримата мускетари и двамата гвардейци го последваха.

Първото нещо, което порази д’Артанян, когато влязоха в столовата, беше Бризмон, който лежеше на земята и се търкаляше в страшни гърчове.

Планше и Фуро, бледи като мъртъвци, се опитваха да му помогнат, но беше ясно, че всякаква помощ е излишна: лицето на умиращия се гърчеше в предсмъртни мъки.

— Ах! — извика той, като забеляза д’Артанян. — Ах! Това е ужасно! Престорихте се, че ми дарявате живота, а ме отровихте!

— Аз ли, нещастнико! — извика д’Артанян. — Какво говориш?

— Говоря, че вие ми дадохте това вино, говоря, че вие ми казахте да го изпия, говоря, че вие искахте да ми отмъстите, говоря, че това е ужасно!

— Не мислете така, Бризон — заоправдава се д’Артанян — не мислете така, кълна ви се, не е истина…

— О! Но има бог! Бог ще ви накаже! Господи, нека той се мъчи един ден, както се мъча аз!

— Кълна се в светото евангелие — извика д’Артанян, като се хвърли към умиращия, — кълна ви се, не знаех, че това вино е отровно и аз щях да пия като вас.

— Не ви вярвам — изпъшка войникът. И издъхна в страшни мъки.

— Ужасно! Ужасно! — шепнеше Атос, докато Портос чупеше бутилките, а Арамис даваше малко късни нареждания да потърсят изповедник.

— О, приятели мои! — възкликна д’Артанян. — Вие още веднъж ми спасихте живота, и не само моя, но и живота на тия господа. Господа — продължи той, като се обърна към гвардейците, — моля ви да пазите в тайна тая случка. Може би висши особи имат пръст в това, което видяхте, и цялото нещастие ще падне върху нас.

— Ах, господине — бърбореше Планше ни жив, ни умрял, — ах, господине, как леко се отървах!

— Как, нещастнико! — извика д’Артанян. — Нима щеше да пиеш от моето вино?

— Щях да изпия една малка чашка за здравето на краля, господине, ако Фуро не ми беше казал, че ме викат.

— Уви! — отговори Фуро, а зъбите му тракаха от страх, — Исках да излезе, за да си пийна сам!

— Господа — обърна се към гвардейците д’Артанян. — вие разбирате, че едно такова угощение ще бъде много тъжно след всичко, което се случи. И така, приемете моите извинения и моля ви да отложим обеда за друг път.

Двамата гвардейци приеха вежливо извиненията на д’Артанян и като разбраха, че четиримата приятели искат да останат сами, си отидоха.

Когато младият гвардеец и тримата мускетари останаха сами, те се спогледаха и ясно личеше, че всеки разбира сериозността на положението.

— Преди всичко — предложи Атос — да излезем от тая стая. Не е приятно присъствието на човек, умрял от насилствена смърт.

— Планше — рече д’Артанян, — поверявам ви трупа на този нещастник. Да бъде погребан в свето място. Вярно е, че той извърши престъпление, но се разкая.

И четиримата другари излязоха от стаята, като оставиха Планше и Фуро да се погрижат за погребението на Бризмон.

Стопанинът им даде друга стая и им поднесе варени яйца и вода, която Атос сам извади от кладенеца. От няколко думи Портос и Арамис разбраха какво е положението.

— Е, драги приятелю — каза д’Артанян на Атос, — вие виждате, че това е война не на живот, а на смърт.

Атос поклати глава.

— Да, да — отвърна той, — виждам добре, но смятате ли, че е тя?

— Уверен съм в това.

— А аз, да ви призная, още се съмнявам.

— Но лилията на рамото?

— Това е някоя англичанка, която е извършила злодеяния във Франция и са я жигосали заради престъплението й.

— Атос, това е вашата жена, уверявам ви — повтаряше д’Артанян, — не си ли спомняте, че всички отличителни черти си съвпадат?

— Аз все пак мисля, че другата е умряла, толкова добре я обесих.

Сега пък д’Артанян поклати глава.

— Но какво да правим? — запита момъкът.

— Там е работата, че не може да се живее така с меч, вечно надвиснал над главата — отговори Атос, — трябва да се излезе от това положение.

— Но как?

— Слушайте, опитайте се да я намерите и да се обясните с нея. Кажете й: мир или война! Давам ви честната си дума на благородник, че никога няма да кажа нито дума за вас, че никога няма да предприема нищо срещу вас. Вие от своя страна ми дайте тържествена клетва, че няма да се занимавате с мене: в противен случай ще отида при канцлера, ще отида при краля, ще отида при палача, ще настроя целия двор срещу вас, ще открия, че сте жигосана, ще ви предам на съда и ако ви оправдаят, тогава ще ви убия, честна дума на благородник, ще ви убия край някоя ограда като бясно куче.

— Този начин доста ми харесва — призна д’Артанян, — Но как да я намеря?

— Времето, драги мой, времето ще ви поднесе удобния случай, а случаят дава на човека двойни възможности да спечели: колкото повече си заложил, толкова повече ще спечелиш, ако умееш да изчакваш.

— Да, но да чакаш, заобиколен от убийци и отровители…

— Ха! — прекъсна го Атос. — Бог ни е закрилял досега, бог ще ни закриля и занапред.

— Нас да. Всъщност ние сме мъже и в края на краищата съдбата ни е да излагаме живота си на опасност, но тя! — добави той шепнешком.

— Коя тя? — запита Атос.

— Констанс.

— Госпожа Бонасийо! Ах, вярно — рече Атос. — Бедни приятелю! Забравих, че сте влюбен.

— Но — намеси се Арамис — нали разбрахте от писмото, което сте намерили в нещастния покойник, че тя е в манастир? В манастира тя е много добре, а щом свърши обсадата на Ла Рошел, аз лично ви обещавам…

— Добре! — обади се Атос. — Добре! Знаем, че вашите мисли са устремени към вярата.

— Аз съм мускетар само временно — добави смирено Арамис.

— Изглежда, че отдавна няма известие от любовницата си — прошепна Атос. — Но не обръщайте внимание, това ни е известно.

— Слушайте — обади се Портос, — има един много прост начин.

— Какъв е той? — запита д’Артанян.

— Тя е в манастир, нали? — продължи Портос.

— Да.

— Е, добре! Веднага щом свърши обсадата, ще я отвлечем от тоя манастир.

— Да, но трябва да узнаем в кой манастир е.

— Вярно — съгласи се Портос.

— Аз мисля… — подзе Атос. — Не казахте ли, драги д’Артанян, че кралицата е избрала в кой манастир да бъде?

— Да, така поне мисля.

— Е, тогава Портос ще ни помогне.

— Как, моля?

— Чрез вашата маркиза, дукеса или принцеса. Навярно тя има широки връзки.

— Шт! — каза Портос, като тури пръст на устните си. — Мисля, че тя е кардиналистка и не бива да узнае нищо.

— Тогава — заяви Арамис — аз се наемам да събера сведения за нея.

— Вие ли, Арамис? — извикаха и тримата приятели. — Вие ли? И по какъв начин?

— Чрез изповедника на кралицата, с който съм много близък… — отговори Арамис, като се изчерви.

След това уверение четиримата приятели, които бяха довършили скромния си обед, се разделиха, като си обещаха, че ще се видят още същата вечер. Д’Артанян се върна във францисканския манастир, а тримата мускетари тръгнаха към главната квартира на краля, където трябваше да се погрижат за жилище.

XIII СТРАННОПРИЕМНИЦА „ЧЕРВЕНИЯТ ГЪЛЪБАРНИК“

Едва пристигнал в лагера, кралят, който толкова бързаше да се намери лице с лице срещу неприятеля и с по-голямо право от кардинала споделяше омразата му към Бъкингам, поиска да направи всички подготовки, за да изгони най-напред англичаните от остров Ре и да засили после обсадата на Ла Рошел. Но въпреки желанието си той се забави от разногласията, които възникнаха между господата Басомпиер и Шомберг срещу дук д’Ангулем.

Господата Басомпиер и Шомберг бяха маршали на Франция и изявиха правата си да командуват армията под заповедите на краля. Но кардиналът, който се опасяваше, че Басомпиер, хугенот по душа, ще действува слабо срещу англичаните и ларошелците, негови братя по вяра, предлагаше дук д’Ангулем, когото кралят по негово внушение бе назначил за заместник главнокомандуващ. Тъй като се страхуваха да не би господата Басомпиер и Шомберг да напуснат армията, принудиха се да дадат на всеки от тях да командува самостоятелна част: Басомпиер взе северния участък, от Ла Льо до Домпиер, дук д’Ангулем — източния, от Домпиер до Перин и, и господин дьо Шомберг — южния, от Перин и до Ангутен.

Квартирата на Орлеанския дук беше в Домпиер.

Квартирата на краля беше ту в Етре, ту в Ла Жари.

А квартирата на кардинала беше на дюните, до моста Ла Пиер, в една обикновена къща, без никакви укрепления.

По този начин Орлеанският дук наблюдаваше Басомпиер, кралят — дук д’Ангулем, а кардиналът — господин дьо Шомберг.

Веднага след това разпределение се заловиха да изгонят англичаните от острова.

Обстоятелствата бяха благоприятни: англичаните, които преди всичко имат нужда от добра храна, за да бъдат добри войници, ядяха само солени меса и лош сухар, и в лагера им имаше много болни. Освен това морето, много бурно през това годишно време по цялото крайбрежие на океана, всеки ден повреждаше по някой малък кораб и брегът от нос Егийон до окопа след всеки прибой буквално се покриваше с останки от шлепове, платноходки и лодки. Поради това, макар войниците на краля да стояха в лагера, ясно беше, че Бъкингам, който стоеше на остров Ре само от упорство, рано или късно щеше да бъде принуден да дигне обсадата.

Но понеже господин дьо Тоарак съобщи, че във вражеския лагер всички се готвят за нов пристъп, кралят реши, че трябва да се свърши с цялата тази работа, и даде заповед за решително сражение.

Но тъй като ние нямаме намерение да описваме обсадата, а напротив, да предадем само събитията, които са свързани с нашия разказ, ще се задоволим да кажем с две думи, че начинанието успя за голяма изненада на краля и за велика чест на господин кардинала. Англичаните, отблъсквани стъпка по стъпка, бити във всички сражения, разбити при преминаването на остров Лоа, бяха принудени да се върнат на корабите си, като оставиха на бойното поле две хиляди души, между които петима полковници, трима подполковници, двеста и петдесет капитани и двадесет знатни благородници, четири топа и шестдесет знамена, които бяха занесени в Париж от Клод дьо Сен Симон и окачени много тържествено на черквата „Света Богородица“.

Благодарствени молебени бяха отслужени в лагера, а после в цяла Франция.

И така, кардиналът имаше възможност да продължава обсадата, без да има поне временно никаква опасност от англичаните.

Един куриер на Бъкингамския дук, Монтегю, бе пленен и от него научиха, че е образуван съюз между Австрия, Испания, Англия и Лотарингия.

Този съюз бе насочен срещу Франция.

Освен това в квартирата на Бъкингам, която той бе принуден да напусне по-бързо, отколкото предполагаше, намериха книжа, които потвърждаваха съществуването на тоя съюз и които, както уверява кардиналът в своите „Мемоари“, злепоставяли много госпожа дьо Шеврьоз, а следователно и кралицата.

Цялата отговорност падаше върху кардинала, защото всеки пълновластен министър е отговорен. И всички сили на разностранния му ум бяха напрегнати денем и нощем, за да долавя и най-малкия шум, който се дигаше в някое от великите европейски кралства.

Кардиналът познаваше енергията и най-вече омразата на Бъкингам. Ако съюзът, който застрашаваше Франция, възтържествуваше, цялото му влияние щеше да бъде загубено: испанската политика и австрийската политика имаха свои представители в лувърския кабинет, където засега имаха само привърженици. Той, Ришельо, френският министър, в пълния смисъл на думата френски министър, щеше да бъде загубен. Кралят, както му се покоряваше като дете, го мразеше, както дете мрази учителя си, и щеше да го предостави на личната мъст на брат си и на кралицата. Той щеше да бъде загубен, а може би и Франция с него. Трябваше да предотврати всичко това.

И куриери, които се увеличаваха непрестанно, дохождаха един след друг денем и нощем в малката къщичка до моста Ла Пиер, където беше резиденцията на кардинала.

Те бяха монаси, които носеха толкова неумело расото, та от пръв поглед личеше, че са от войнствуващата църква. Жени, малко стеснени в пажовските си костюми — закръглените им форми не можеха да се скрият дори под широките гънки, и накрая селяни с почернени ръце, но със стройни нозе — отдалеч личеше, че са благородници.

Освен това имаше и други, малко неприятни посещения, защото на два-три пъти се пусна слух, че кардиналът без малко е щял да бъде убит.

Вярно, че враговете на негово високопреосвещенство казваха, че той сам си наемал несръчни убийци, за да може, когато се наложи, да прибегне към насилствени мерки, но не бива да се вярва нито това, което говорят министрите, нито онова, което говорят враговете им.

Това не пречеше на кардинала, чиято лична храброст не беше оспорвана и от най-ожесточените му порицатели, да излиза често нощем било за да предаде важни заповеди на дук д’Ангулем, било за да се посъветва с краля, било за да преговаря с някой пратеник, когото не искаше да допуснат в къщата му.

От друга страна, мускетарите, които нямаха кой знае каква работа в обсадата, се ползуваха с доста голяма свобода и водеха весел живот. Това им беше по-лесно, особено на нашите трима другари, които бяха приятели на господин дьо Тревил и лесно вземаха от него специални разрешения да закъсняват и да остават след определения час.

Една вечер, когато д’Артанян беше на караул в окопа и не можеше да ги придружи, Атос, Портос и Арамис, възседнали бойните си коне, обвити в походните си мантии, с ръце върху пистолетите, се връщаха от една кръчма, която Атос беше открил преди два дни на пътя за Ла Жари и която се наричаше „Червеният гълъбарник“. Те вървяха по пътя, който водеше към лагера, и бяха, както казахме, нащрек, понеже се страхуваха от засада. На около четвърт левга от селото Боанар им се стори, че чуват конски тропот, който приближаваше към тях. Веднага и тримата се спряха, сбрани един до друг, и зачакаха, застанали насред пътя. След миг, тъй като луната тъкмо излизаше от облак, видяха на завоя на пътя двама конници, които, щом ги забелязаха, също се спряха и сякаш обмисляха дали да продължат пътя си, или да се върнат назад. Това колебание поусъмни тримата приятели. Атос пристъпи няколко крачки напред и извика твърдо:

— Кой е?

— А вие кои сте? — обади се единият конник.

— Това не е отговор! — отговори Атос. — Кой е? Отговорете или ще стреляме.

— Внимавайте какво правите, господа! — извика тогава звучен глас, който, изглежда, беше свикнал да заповядва.

— Тогава е сигурно някой висш офицер, който прави нощна обиколка — предположи Атос. — Какво да сторим, господа?

— Кои сте вие? — повтори същият глас със същия повелителен тон. — Отговорете кои сте или може да пострадате за своето непокорство.

— Кралски мускетари — отвърна Атос, който все повече и повече се убеждаваше, че човекът, който ги разпитва, има това право.

— От коя рота?

— От ротата на Тревил.

— Приближете се на установеното разстояние и доложете какво правите тук по това време.

Тримата приятели се приближиха, малко клюмнали, защото сега и тримата бяха убедени, че имат работа с човек, който е по-силен от тях. Всъщност те оставиха Атос да говори от тяхно име.

Единият конник, този, който се беше обадил втори, стоеше на десетина крачки пред другаря си. Атос кимна на Портос и Арамис да останат и те назад и пристъпи сам.

— Извинете, господин офицер — започна Атос. — Но ние не знаехме с кого имаме работа и както виждате, добре си отваряхме очите.

— Името ви? — запита офицерът, който прикриваше част от лицето си с мантията.

— Но, господине — възрази Атос, който почваше да негодува срещу тоя разпит, — дайте ми, моля ви, доказателство, че имате право да ме разпитвате.

— Името ви? — повтори конникът, като отпусна мантията си така, че откри лицето си.

— Господин кардиналът — извика смаян мускетарят.

— Името ви? — повтори за трети път негово високопреосвещенство.

— Атос — отговори мускетарят.

Кардиналът кимна на спътника си, който се приближи.

— Тези трима мускетари ще ни последват — каза му той шепнешком, — не искам да се знае, че съм излязъл от лагера, а щом те са с нас, ще бъдем уверени, че няма да кажат никому.

— Ние сме благородници, монсеньор — обади се Атос. — Поискайте да ви дадем честна дума и не се тревожете за нищо. Слава богу, знаем да пазим тайна.

Кардиналът устреми проницателния си поглед върху смелия събеседник.

— Вие имате остър слух, господин Атос — забеляза кардиналът. — А сега слушайте какво ще ви кажа: не от недоверие ви моля да ме последвате, а за да бъда в по-голяма безопасност — навярно двамата ви спътници са господата Портос и Арамис?

— Да, ваше високопреосвещенство — отвърна Атос, а в това време двамата мускетари, които бяха останали назад, се приближиха с шапки в ръка.

— Познавам ви, господа — рече кардиналът, — познавам ви: зная, че не сте ми дотам приятели и ми е неприятно, но зная, че сте храбри и честни благородници и че човек може да ви се довери. Господин Атос, направете ми честта да ме придружите заедно с вашите двама приятели и тогава ще имам охрана, на която би ми завидил и негово величество, ако го срещнем.

Тримата мускетари се поклониха чак до шията на конете си.

— Кълна се в честта си, ваше високопреосвещенство — заяви Атос, — ненапразно ни вземате със себе си: ние срещнахме по пътя опасни личности и дори се скарахме с четирима в кръчмата „Червеният гълъбарник“.

— Скарахте ли се, господа? Защо? — запита кардиналът. — Вие знаете, че не обичам кавгите.

— Именно затова си позволявам да ви предупредя, ваше високопреосвещенство, какво се случи, защото вие може да го научите от други, не от нас, и въз основа на някой лъжлив донос да повярвате, че ние сме виновни.

— И какви са последиците от тази кавга? — запита кардиналът, като свъси вежди.

— Моят приятел Арамис, който е пред вас, е леко ранен с шпага в ръката, но това няма да му попречи, както ваше високопреосвещенство ще имате възможност да се убедите, да излезе утре на пристъп, ако ваше високопреосвещенство заповядате да се щурмува.

— Но вие не сте от тези, които се оставят лесно да ги ранят — подхвърли кардиналът. — Хайде, бъдете откровени, господа. Вие не сте останали длъжни, нали? Изповядайте се, знаете, че аз имам право да опрощавам греховете.

— Аз, монсеньор — поде Атос, — дори не се докоснах до шпагата си, а сграбчих през кръста онзи, с когото имах разправия, и го хвърлих през прозореца. Изглежда, че при падането — продължи Атос с известно колебание — си е счупил крака.

— Аха! — каза кардиналът. — А вие, господин Портос?

— Аз, монсеньор, зная, че дуелите са забранени, и затова грабнах пейката и така ударих единия разбойник, че май му строших рамото.

— Добре — рече кардиналът. — А вие, господин Арамис?

— Аз, монсеньор, понеже съм много кротък по природа и при това вие, монсеньор, може би не знаете, съм на път да се подстрижа, исках да възпра приятелите си, когато един от ония негодници ме рани предателски с шпагата си в лявата ръка. Тогава кипнах, извадих и аз шпагата си и понеже той продължаваше да напада, хвърли се върху мене и, изглежда, сам се е нанизал на шпагата ми. Уверен съм, че падна, и ми се стори, че го отнесоха заедно с двамата му другари.

— Дявол да го вземе, господа! — извика кардиналът. — Трима души извън строя заради някаква си кръчмарска разпра, ама и вие не си поплювате. И от какво произлезе тая разпра?

— Тези мерзавци бяха пияни — обясни Атос — и като знаеха, че някаква жена е пристигнала вечерта в кръчмата, искаха да разбият вратата.

— Да разбият вратата ли! — възкликна кардиналът. — Защо?

— Навярно за да я насилят — отговори Атос. — Имах честта да ви кажа, ваше високопреосвещенство, че тези мерзавци бяха пияни.

— Каква беше жената, млада и хубава ли? — запита кардиналът с известно безпокойство.

— Не я видяхме, монсеньор — отговори Атос.

— Не я ли видяхте? А! Много добре! — продължи бързо кардиналът. — Добре сте направили, че сте защитили честта на една жена, а понеже и аз самият отивам в странноприемницата „Червеният гълъбарник“, ще узная дали сте ми казали истината.

— Монсеньор, ние сме благородници и не бихме излъгали, за да спасим главите си — заяви гордо Атос.

— Не се съмнявам във вашите думи, господин Атос, не се съмнявам нито за миг. Но — добави той, за да промени разговора — тази жена сама ли беше?

— При нея имаше някакъв мъж — отвърна Атос. — Но понеже въпреки тупурдията този мъж не излезе, дойдохме до заключение, че е страхливец.

— „Не осъждай прибързано“, казва евангелието — възрази кардиналът.

Атос се поклони.

— И така, господа — продължи негово високопреосвещенство, — зная всичко, което исках да узная. Последвайте ме.

Тримата мускетари минаха зад кардинала, който закри отново лицето си с мантията и препусна пак с коня, като мина на десетина крачки пред четиримата си спътници.

Скоро стигнаха безмълвната и пуста странноприемница. Навярно съдържателят знаеше какъв именит гост очаква и беше пропъдил досадните посетители.

На десетина крачки от вратата кардиналът направи знак на своята охрана и на тримата мускетари да спрат. Напълно оседлан кон беше вързан край вратата. Кардиналът почука три пъти по особен начин.

Някакъв човек, загърнат с мантия, излезе веднага и размени бързо две-три думи с кардинала. После се метна на коня си и препусна по пътя за Сюржер, който водеше и към Париж.

— Приближете се, господа — каза кардиналът. — Вие ми казахте истината, благородници — обърна се той към тримата мускетари, — и доколкото зависи от мене, срещата ни тази вечер ще бъде полезна за вас. Засега последвайте ме.

Кардиналът слезе от коня си, тримата мускетари също слязоха. Кардиналът хвърли повода на коня си в ръцете на своята охрана, тримата мускетари вързаха конете си край вратата.

Съдържателят стоеше на прага. За него кардиналът беше само офицер, който идва да посети една дама.

— Имате ли долу някоя стая, където тия господа да ме почакат край хубав огън? — запита кардиналът.

Тогава съдържателят отвори вратата на една голяма стая, където наскоро бе сменена лошата печка с голяма и хубава камина.

— Ето тука — отговори той.

— Добре — рече кардиналът. — Влезте, господа, и благоволете да ме почакате. Няма да се забавя повече от половин час.

И докато тримата мускетари влизаха в стаята на долния етаж, кардиналът, без да иска по-подробни сведения, се изкачи по стълбата като човек, който знае добре пътя.

XIV ЗА ПОЛЗАТА ОТ ТРЪБИТЕ ЗА ПЕЧКА

Явно беше, че без да подозират и ръководени само от своето кавалерство и от любов към приключенията, нашите трима другари бяха направили услуга на някого, когото кардиналът удостояваше с особено покровителство.

Но кой беше този някой? Тоя въпрос си зададоха най-напред тримата мускетари. После, като видяха, че отговорите, които раждаха техните умове, не бяха задоволителни, Портос повика съдържателя и поиска зарове.

Портос и Арамис седнаха на една маса и почнаха да играят. Атос се разхождаше замислен.

Като мислеше и се разхождаше, Атос винаги минаваше покрай счупената наполовина тръба от печката — другият й край излизаше в горната стая. Всеки път, когато минеше, той чуваше някакъв глух шепот, който в края на краищата привлече вниманието му. Атос се приближи и долови няколко думи, които му се сториха интересни. Той махна на другарите си да мълчат, а самият се наведе и опря ухо на долното отвърстие на тръбата.

— Слушайте, милейди — казваше кардиналът, — работата е важна. Седнете да поговорим.

— Милейди! — прошепна Атос.

— Слушам с най-голямо внимание, ваше високопреосвещенство — отвърна женски глас, който накара мускетаря да потрепери.

— Един малък кораб с английски екипаж, капитанът на който ми е предан, ви чака край устието Шарант във форта Ла Поант. Ще отплава утре сутринта.

— Тогава аз трябва да замина за там тая нощ?

— Още сега, с други думи, след като получите указанията ми. Двама мъже, които ще намерите пред вратата, когато излизате, ще ви придружат. Ще ми позволите да изляза пръв. После, половин час след мене, ще излезете и вие.

— Да, монсеньор. Сега да се върнем към задачата, която искате да ми възложите. Тъй като аз държа да бъда достойна и за в бъдеще за вашето доверие, благоволете, ваше високопреосвещенство, да ми я изложите ясно и точно, за да не допусна някаква грешка.

Настъпи за миг дълбоко мълчание между двамата събеседници. Явно беше, че кардиналът измерваше предварително думите, които щеше да каже, а милейди напрягаше всичките си умствени способности, за да разбере това, което той ще й каже, и да го запечати в паметта си.

Атос използува това време, за да каже на другарите си да затворят вратата отвътре и им даде знак да дойдат и те да слушат.

Двамата мускетари, които обичаха удобствата, донесоха по един стол за себе си и един за Атос. И тримата седнаха, приближили глави и наострили уши.

— Вие ще заминете за Лондон — продължи кардиналът. — Като пристигнете в Лондон, ще намерите Бъкингам.

— Трябва да ви забележа, ваше високопреосвещенство — каза милейди, — че след случая с диамантения накит, за който дукът винаги ме е подозирал, негова светлост няма доверие в мене.

— Този път не става дума да печелите доверието му — поясни кардиналът, — а да отидете честно и открито при него като посредник.

— Честно и открито — повтори милейди с неописуем израз на двуличие.

— Да, честно и открито — продължи кардиналът със същия глас. — Всички тези преговори трябва да се водят открито.

— Ще следвам буквално указанията, които очаквам да ми дадете, ваше високопреосвещенство.

— Ще се явите пред Бъкингам от мое име и ще му кажете, че зная всички приготовления, които прави, но че те не ме тревожат много, защото при първата стъпка, която се осмели да направи, ще погубя кралицата.

— Ще повярва ли той, че ваше високопреосвещенство сте в състояние да изпълните заплахата, която му отправяте?

— Да, защото имам доказателства.

— Трябва да му представя тези доказателства, за да ги прецени.

— Разбира се, и ще му кажете, че ще оповестя донесението на Боа Робер и на маркиз дьо Вотрю за свиждането, което дукът е имал с кралицата в дома на съпругата на конетабла вечерта, когато съпругата на конетабла е давала маскен бал. Ще му кажете, за да няма никакво съмнение, че е бил в костюма на Великия Могол, който е трябвало да носи дук дьо Гиз и го е купил от него за три хиляди пистола.

— Добре, монсеньор.

— Известни ми са всички подробности по влизането и излизането му в двореца, когато се е вмъкнал през нощта, преоблечен като италиански гадател. Кажете му, за да не се съмнява в достоверността на моите сведения, че под мантията си е имал голяма бяла рокля, осеяна с черни точки, черепи и кръстосани кости, за да може в случай, че го открият, да мине за призрака на Бялата дама, която, както е известно на всички, се появява Лувър всеки път, когато ще се случи някое важно събитие.

— Това ли е всичко, монсеньор?

— Кажете му също така, че са ми известни всички подробности от случая в Амиен и ще поръчам да напишат малък, остроумен роман с разположението на градината и с образите на главните герои в тая нощна сцена.

— Ще му кажа това.

— Кажете му също, че Монтепо е в ръцете ми, че Монтепо е в Бастилията, че у него наистина не сме намерили никакво писмо, но че мъченията могат да го накарат да каже това, което знае, и дори… това, което не знае.

— Чудесно.

— И накрая добавете, че в бързината си да напусне остров Ре негова светлост е забравил в квартирата си някакво писмо на госпожа дьо Шеврьоз, което злепоставя особено много кралицата, тъй като доказва не само че нейно величество може да обича враговете на краля, но също, че тя е в заговор с враговете на Франция. Запомнихте добре всичко, каквото ви казах, нали?

— Съдете сам, ваше високопреосвещенство: балът, даден от съпругата на конетабла, нощта в Лувър, вечерта в Амиен, арестуването на Монтегю, писмото на госпожа дьо Шеврьоз.

— Това е — рече кардиналът. — Това е. Вие имате прекрасна памет, милейди.

— Но — продължи жената, на която кардиналът изказа тази учтива любезност, — ако въпреки всички тия доводи дукът не отстъпи и продължи да застрашава Франция?

— Дукът е влюбен като безумец или по-скоро като глупак — продължи дълбоко огорчен Ришельо. — Както някогашните паладини, той поведе тази война само за да спечели един поглед от своята любима. Ако знае, че тази война може да струва честта, а може би и свободата на дамата на неговите мечти, както казва той, уверявам ви, че ще се позамисли.

— Но все пак — подзе милейди с настойчивост, която доказваше, че тя иска да проникне ясно и докрай в задачата, която й възлагаха, — все пак ако той упорствува?

— Ако упорствува… — повтори кардиналът — това е невероятно.

— Но е възможно — добави милейди.

— Ако упорствува… — негово високопреосвещенство млъкна за миг, после продължи — ако упорствува, добре! Ще разчитам на едно от ония събития, които изменят положението на една държава.

— Ако, ваше високопреосвещенство, благоволите да ми посочите няколко такива събития в историята — каза милейди, — ще споделя може би вашата вяра в бъдещето.

— Да, добре, ето например — отговори Ришельо, — когато през 1610 година, подбуждан почти от същата причина, която подтиква дука, крал Анри IV, вечна му слава, щеше да нахлуе в едно и също време във Фландрия и в Италия, за да удари едновременно от две страни Австрия, не се ли случи тогава едно събитие, което спаси Австрия? Защо френският крал да не бъде също така щастлив както императорът?

— Ваше високопреосвещенство има предвид удара с нож на улица Железарска?

— Точно така — отвърна кардиналът.

— Ваше високопреосвещенство, не се ли боите, че мъчителната смърт на Равайак ще уплаши ония, които биха помислили да последват примера му?

— Винаги, във всички страни, особено в страните, разяждани от религиозна вражда, ще се намерят фанатици, които на драго сърце биха пожелали да станат мъченици. Ето тъкмо сега си спомням, че пуританите са озлобени срещу Бъкингам и че техните проповедници го наричат антихрист.

— Е? — запита милейди.

— Е! — продължи равнодушно кардиналът. — Достатъчно е засега например да се намери млада, хубава и ловка жена, която да си отмъсти сама на дука. Такава жена може да се срещне: дукът има успех между жените и ако е посял много любов с клетвите си за вечна вярност, посял е и много омраза с вечната си невярност.

— Разбира се — каза студено милейди, — такава жена може да се срещне.

— Една такава жена, която би сложила ножа на Жак Клеман или на Равайак в ръцете на някой фанатик, би спасила Франция.

— Да, но тя ще бъде съучастница в убийството.

— Узнаха ли някога кои са съучастниците на Равайак и на Жак Клеман?

— Не, защото може би те бяха много високопоставени, за да се осмелят да ги потърсят там, където се намираха. Не за всекиго биха изгорили съдебната палата, монсеньор.

— Значи вие мислите, че пожарът в съдебната палата не се дължи на случайност? — запита Ришельо така небрежно, сякаш задаваше съвсем маловажен въпрос.

— Аз, монсеньор, не мисля нищо — отвърна милейди, — споменавам само един случай, това е всичко. Казвам само, че ако се наричах госпожица дьо Монпасие или кралица Мария дьо Медичи, нямаше да бъда толкова предпазлива, колкото съм сега, когато се казвам само лейди Кларик.

— Имате право — призна Ришельо, — какво искате всъщност?

— Искам една заповед, която да одобрява предварително всичко, което мисля, че трябва да направя за висшето благо на Франция.

— Но най-напред трябва да се намери жената, която би си отмъстила на дука.

— Тя е намерена — рече милейди.

— После би трябвало да се намери нещастният фанатик, който ще послужи за оръдие на божията справедливост.

— Ще се намери.

— Добре! — отвърна дукът. — Тогава ще дойде време да получите заповедта, която поискахте преди малко.

— Вие имате право, ваше високопреосвещенство — каза милейди, — и аз сгреших, като виждах в задачата, с която ме удостоявате, повече, отколкото тя е в действителност, с други думи, да известя на негова светлост от страна на ваше високопреосвещенство, че са ви известни всички преобличания, с помощта на които е успял да се приближи до кралицата през време на бала, даден от съпругата на конетабла. Че имате доказателства за срещата на кралицата в Лувър с някой си италиански астролог, който не е бил никой друг, а Бъкингамският дук. Че сте поръчали малък, крайно интересен роман за случката в Амиен, с разположението на градината, където се е развила тая случка, и с образите на главните герои, които са взели участие в нея, че Монтепо е в Бастилията и че мъченията могат да го накарат да каже неща, които си спомня, и дори неща, които е забравил. И накрая, че притежавате някакво писмо от госпожа дьо Шеврьоз, намерено в квартирата на негова светлост, което злепоставя особено много не само тази, която го е писала, но и тази, от името на която е написано. После, ако въпреки всичко той упорствува и с това, както казах преди малко, се ограничава моята задача, остава ми само да се моля богу да направи чудо, за да спаси Франция. Това е всичко, нали, монсеньор, и аз нямам какво друго да правя.

— Това е — потвърди сухо кардиналът.

— А сега — продължи милейди, сякаш без да забележи промяната в гласа, с който дукът й отговори, — сега, след като получих указанията ви, ваше високопреосвещенство, за вашите врагове, ще ми разрешите ли, монсеньор, да ви кажа две думи и за моите?

— Та вие имате ли врагове? — запита Ришельо.

— Да, монсеньор. Врагове, срещу които трябва да ми дадете пълната си подкрепа, защото аз ги спечелих, като служех на вас, ваше високопреосвещенство.

— И кои са те? — попита дукът.

— Първо, тази нищожна сплетница госпожа Бонасийо.

— Тя е в Мантския затвор.

— Искате да кажете, била е там — продължи милейди — но кралицата е получила от краля заповед, благодарение на която са я прехвърлили в манастир.

— В манастир ли? — възкликна дукът.

— Да, в манастир.

— И в кой?

— Не зная, тайната е била добре запазена.

— Аз ще узная!

— И ще ми кажете ли, ваше високопреосвещенство, в кой манастир е тази жена?

— Не виждам никакви пречки за това.

— Добре. После аз имам друг враг, много по-опасен за мене от нищожната госпожа Бонасийо.

— Кой е той?

— Нейният любовник.

— Как се казва?

— О, вие го познавате много добре, ваше високопреосвещенство — извика в пристъп на гняв милейди, — това е злият гений и на двама ни; това е човекът, който в едно сблъскване с гвардейците на ваше високопреосвещенство разреши победата в полза на кралските мускетари; това е човекът, който нанесе три рани с шпагата си на вашия пратеник дьо Вард и провали цялата работа с диамантения накит; и накрая, това е човекът, който, узнал, че аз съм му отвлякла госпожа Бонасийо, се е заклел да ме убие.

— Аха! — каза кардиналът. — Зная за кого говорите.

— Говоря за оня негодник, д’Артанян.

— Той е смел момък — заяви кардиналът.

— И тъкмо защото е смел момък, е много по-опасен.

— Трябва да имаме доказателство за тайните му връзки с Бъкингам — продължи дукът.

— Доказателство! — извика милейди. — Аз имам десет.

— Добре тогава. Това е най-простото нещо! Дайте ми доказателство и аз ще го изпратя в Бастилията.

— Добре, монсеньор! Но после?

— Когато е в Бастилията, няма после — рече глухо кардиналът. — Ах, дявол да го вземе! — възкликна той. — Ако ми беше толкова лесно да се избавя от своя враг, както ми е лесно да се избавя от вашите врагове, и ако срещу такива хора ми искате безнаказаност за вашите постъпки!…

— Монсеньор — продължи милейди, — стока за стока, живот за живот, човек за човек. Дайте ми този и аз ще ви дам другия.

— Не зная какво искате да кажете — продължи кардиналът — и дори не искам да зная, но имам желанието да ви бъда приятен и не виждам никаква пречка да ви дам онова, което ми искате относно толкова незначителен човек. Още повече, че този негодник д’Артанян, както казвате, бил развратник, дуелист, предател.

— Подлец, монсеньор, подлец!

— Дайте ми тогава хартия, перо и мастило — рече кардиналът.

— Ето, монсеньор.

Настана кратко мълчание, което доказваше, че кардиналът подбира изразите, които трябваше да употреби в бележката, или може би вече я пишеше. Атос, който не беше пропуснал нито дума от разговора, улови двамата си другари за ръка и ги отведе в другия край на стаята.

— Е! — запита Портос. — Какво искаш и защо не ни оставяш да чуем разговора докрай?

— Шт! — пошепна Атос. — Чухме всичко, което беше необходимо да чуем. После аз не ви преча да слушате нататък, но трябва да изляза.

— Да излезеш! — учуди се Портос. — Ами ако кардиналът те потърси, какво ще му отговорим!

— Няма да чакате да ме потърси, ще му кажете първи, че съм излязъл на разузнаване, тъй като някои думи на съдържателя са ме навели на мисълта, че пътят не е безопасен. Преди това аз ще се обадя на охраната на кардинала. Останалото е моя работа, не се тревожете.

— Бъдете предпазлив, Атос! — посъветва го Арамис.

— Бъдете спокоен — отвърна Атос, — нали знаете, че съм хладнокръвен.

Портос и Арамис седнаха пак край тръбата на печката.

Атос излезе, без да се крие, отиде да вземе коня си, който беше вързан за капаците на прозорците до конете на двамата му приятели, убеди набързо охраната, че е необходимо разузнаване за завръщането, престори се, че преглежда спусъка на пистолета си, захапа шпагата със зъби и тръгна като човек, изложен на опасност по пътя, който водеше към лагера.

XV СЕМЕЙНА СЦЕНА

Както беше предвидил Атос, кардиналът слезе много скоро. Той отвори вратата на стаята, където бяха влезли мускетарите, и свари Портос и Арамис да хвърлят с настървение зарове. Той обгърна с бърз поглед стаята и видя, че няма един от хората му.

— Какво стана с господин Атос? — запита той.

— Монсеньор — отвърна Портос, — той отиде напред, тъй като някои думи на съдържателя го наведоха на мисълта, че пътят не е безопасен.

— А вие какво правехте, господин Портос?

— Спечелих пет пистола от Арамис.

— А сега можете да тръгнете обратно с мене!

— Ние сме на ваше разположение, ваше високопреосвещенство.

— На конете, господа, тъй като става късно. — Охраната беше на вратата и държеше за повода коня на кардинала. Малко по-далеч двама мъже и три коня се появиха в мрака. Двамата мъже бяха тези, които трябваше да заведат милейди във форта Ла Поант и да бдят за заминаването й.

Охраната потвърди пред кардинала онова, което двамата мускетари му бяха казали вече за Атос. Кардиналът кимна одобрително и тръгна обратно, като взе на връщане същите предпазни мерки, които беше взел при идването си.

Да го оставим по пътя за лагера, пазен от охраната и от двамата мускетари, и да се върнем при Атос.

Той извървя стотина крачки по същия път, после, когато никой не го виждаше, сви с коня си вдясно, заобиколи и се върна на двадесетина крачки в една горичка, за да изчака минаването на малката група. Като съзря широкополите шапки на другарите си и златната ивица по мантията на господин кардинала, той почака конниците да свият по пътя и като ги изгуби от погледа си, препусна към странноприемницата, която му отвориха без особена трудност.

Съдържателят го позна.

— Моят началник — поясни Атос — забрави да съобщи на дамата горе нещо много важно. Изпраща ме да й го предам.

— Качете се — рече съдържателят, — тя е още в стаята. Атос се възползува от разрешението, изкачи колкото можеше по-леко стълбата, стигна площадката и през открехнатата врата видя милейди, която си слагаше шапката.

Той влезе в стаята и затвори след себе си вратата.

При шума от дърпането на резето милейди се обърна.

Атос стоеше прав пред вратата, загърнат в мантията си, с нахлупена до очите шапка.

Като видя тая безмълвна и неподвижна като истукан фигура, милейди се изплаши.

— Кой сте вие? И какво искате? — извика тя.

— Да, това е наистина тя! — прошепна Атос.

И като отпусна мантията и повдигна шапката си, той пристъпи към милейди.

— Познавате ли ме, госпожо? — попита той.

Милейди пристъпи крачка, после се отдръпна, като че беше видяла змия.

— Да, това е добре — каза Атос, — виждам, че ме познавате.

— Конт дьо Ла Фер! — пошепна милейди, като побледня и почна да отстъпва, докато се опря на стената.

— Да, милейди — отвърна Атос, — самият конт дьо Ла Фер, който се връща нарочно от оня свят, за да има удоволствието да ви види. Но да седнем и да поприказваме, както казва монсеньор кардиналът.

Милейди, обзета от неописуем ужас, седна, без да промълви нито дума.

— Вие сте демон, изпратен на земята! — започна Атос. — Вашата власт е голяма, зная. Но вие също знаете, че с божия помощ хората често са побеждавали най-страшните демони. Вие се изпречихте веднъж на пътя ми, мислех, че съм ви сразил госпожо. Но или аз съм се излъгал, или пък адът ви е възкресил.

При тези думи, които пробуждаха в нея ужасни спомени, милейди наведе глава с глух стон.

— Да, адът ви е възкресил — продължи Атос, — адът ви е направил богата, адът ви е дал друго име, адът почти ви е преобразил, но той не е заличил нито петната на вашата душа, нито жига на вашето тяло.

Милейди скочи като на пружина, а в очите й бляскаха мълнии. Атос остана седнал.

— Вие ме мислехте за мъртъв, нали, както аз мислех, че вие сте мъртва? И името Атос укри конт дьо Ла Фер, както името милейди Кларик укри Ан дьо Бюей! Нали така се казвахте, когато вашият почитаем брат ни венча? Нашето положение е наистина странно — продължи усмихнат Атос — и аз, и вие живеехме досега само защото се смятахме един друг за мъртви, а споменът смущава по-малко от живия човек, при все че понякога спомените са мъчителни!

— Но кажете най-после — промълви глухо милейди, — какво ви води при мене? И какво искате от мене?

— Искам да ви кажа, че макар и невидим за вашите очи, аз не ви изпусках из погледа си!

— Вие знаете какво съм правила?

— Мога да ви разкажа ден по ден всичките ви постъпки, откакто сте на служба при кардинала до тая вечер.

Недоверчива усмивка пробягна по бледите устни на милейди.

— Слушайте: вие отрязахте двата диаманта от рамото на Бъкингамския дук; вие наредихте да отвлекат госпожа Бонасийо; вие, влюбена в дьо Вард, като мислехте, че ще прекарате нощта с него, отворихте вратата на д’Артанян; вие, като мислехте, че дьо Вард ви е измамил, искахте да го убиете чрез неговия съперник; вие, когато тоя съперник откри позорната ви тайна, искахте да убиете и него, като изпратихте двама убийци по следите му; когато узнахте, че куршумите не са постигнали целта си, изпратихте отровно вино заедно с едно лъжливо писмо, за да накарате жертвата си да повярва, че виното е от приятелите му, и накрая вие в тая стая, седнала на стола, на който аз седя, поехте преди малко пред кардинал дьо Ришельо задължението да убиете Бъкингамския дук срещу обещанието, което той ви даде, да ви остави да убиете д’Артанян.

Милейди беше смъртно бледа.

— Вие сте самият сатана! — прошепна тя.

— Може би — рече Атос. — Във всеки случай изслушайте ме добре: убийте или накарайте да убият Бъкингамския дук, все ми е едно! Не го познавам: при това той е англичанин; но не докосвайте с пръст нито един косъм на д’Артанян, който ми е верен приятел, когото аз обичам и закрилям, или, кълна се в главата на своя баща, това ще бъде последното ви престъпление.

— Господин д’Артанян ме оскърби жестоко — каза глухо милейди, — Господин д’Артанян ще умре.

— Наистина, възможно ли е вас да ви оскърбят, госпожо? — засмя се Атос. — Оскърбил ви е и ще умре.

— Ще умре — повтори милейди. — Най-напред тя, после той.

На Атос сякаш му притъмня. Тая жена, в която нямаше нищо женско, му навяваше страшни спомени. Помисли си, че един ден, в по-малко опасно положение от това, в което се намираше, той беше искал вече да пожертвува за нея честта си. В него се възвърна парещото желание да я убие и го обхвана като силна треска. Той стана, посегна към пояса си, извади пистолета и го напълни.

Милейди, бледа като мъртвец, поиска да извика, но схванатият й език издаде само някакъв хрипкав звук, който нямаше нищо общо с човешки глас и напомняше хъркане на хищен звяр. Прилепена о тъмната стена, с разпуснати коси, тя сякаш беше страшно олицетворение на ужаса.

Атос дигна бавно пистолета, протегна ръка така, че оръжието почти докосваше челото на милейди, после с глас, който беше още по-страшен, защото в него звучеше върховното спокойствие на непоколебимото решение, каза:

— Госпожо, предайте ми веднага бележката, която ви подписа кардиналът, или заклевам се в главата си, ще ви пръсна черепа.

Ако беше някой друг, у милейди можеше да се породи известно съмнение, но макар че познаваше Атос, тя остана неподвижна.

— Давам ви една секунда, за да решите — подкани я той. Милейди видя по свиването на чертите му, че ще стреля. Тя посегна бързо към гърдите си, измъкна оттам една бележка и я подаде на Атос.

— Вземете — рече тя — и бъдете проклет!

Атос взе бележката, мушна пистолета в пояса си, приближи се до лампата, за да се увери, че е точно тя, разгърна я и прочете:

— А сега — каза Атос, като се загърна с мантията си и сложи шапката на главата си, — сега, като ти изтръгнах зъбите, усойнице, хапи, ако можеш.

И излезе от стаята, без дори да се обърне. На вратата видя двамата мъже и коня, който държаха за повода.

— Господа — заяви той, — вие знаете заповедта на монсеньор: заведете тая жена, без да губите време, във форта Ла Поант и не се отделяйте от нея, преди да се качи на кораба.

Понеже тези думи съвпадаха действително със заповедта, която бяха получили, те кимнаха с глава в знак на съгласие.

Атос пък скочи леко на седлото и препусна; само че вместо да тръгне по пътя, пое през полето, като пришпорваше усилено коня си и от време на време спираше и се ослушваше.

При едно от спиранията си чу по пътя тропот от много коне. Уверен беше, че това е кардиналът със своята охрана. Веднага препусна отново напред, избърса коня си с изтравниче и листа от дървета и излезе насред пътя на около двеста крачки от лагера.

— Кой е? — викна той отдалеч, като забеляза конниците.

— Това, изглежда, е нашият храбър мускетар — предположи.

— Да, монсеньор — отвърна Атос, — той самият.

— Господин Атос — каза Ришельо. — приемете моите благодарности за добрата охрана. Господа, стигнахме. Влезте, през вратата вляво, паролата е кралят и Ре.

След тези думи кардиналът кимна на тримата приятели и сви вдясно, последван от охраната си, тъй като тая нощ той самият щеше да спи в лагера.

— Е! — обадиха се в един глас Портос и Арамис, когато кардиналът не можеше вече да ги чуе. — Е! Той подписа бележката, която тя му искаше!

— Зная — отвърна спокойно Атос, — защото тя е у мене. И тримата приятели не размениха повече нито дума до квартирата си, като изключим, че казаха паролата на караулите.

Само че изпратиха Мускетон да каже на Планше господарят му да дойде веднага при мускетарите, щом го сменят от караул в окопа.

От друга страна, както беше предвидил Атос, като намери на вратата мъжете, които я чакаха, милейди веднага ги последва. В началото много й се искаше да ги накара да я заведат пак при кардинала и да му разкаже всичко, но едно разкритие от нейна страна би довело до разкритие от страна на Атос: тя можеше спокойно да каже, че Атос се е опитал да я обеси, но Атос щеше да каже, че тя е жигосана. И тя реши, че ще бъде по-добре да премълчи, да замине тайно, да изпълни със свойствената си ловкост тежката задача, с която се беше нагърбила, после, след като задоволи напълно кардинала, да се върне при него и да иска да си отмъсти.

И така, след като пътува цяла нощ в седем часа сутринта тя беше във форта Ла Поант, в осем часа беше на борда, а в девет часа корабът, който, снабден с разрешително от кардинала, се смяташе, че заминава за Байон, дигна котва и разпери платна към Англия.

XVI УКРЕПЛЕНИЕТО СЕН ЖЕРВЕ

Като отиде при тримата си другари, д’Артанян ги намери събрани в същата стая. Атос размишляваше, Портос сучеше мустаците си, а Арамис четеше молитва от малък молитвеник, подвързан със синьо кадифе.

— По дяволите, господа! — извика той. — Надявам се, че това, което имате да ми кажете, си заслужава труда, в противен случай ви предупреждавам, че няма да ви простя, задето ме повикахте, вместо да ме оставите да си почина, след като цяла нощ превземахме и разрушавахме едно укрепление. Ах, защо не бяхте там, господа! Горещо беше!

— Ние бяхме другаде, където не беше по-леко — заяви Портос, като засука мустака си по присъщ на него начин.

— Шт! — каза Атос.

— Охо! — обади се д’Артанян, разбрал лекото намръщване на мускетаря. — Изглежда, че тук има нещо ново.

— Арамис — запита Атос, — вие закусвахте завчера у „Безбожника“, нали?

— Да.

— Е, как е там?

— Лично аз се нахраних много лошо. Завчера беше постен ден, а там имаше само блажно.

— Как! — учуди се Атос. — Може ли морско пристанище и да няма риба?

— Казват — продължи Арамис, като се залови пак с благочестивото си занимание, — че дигата, която строи господин кардиналът, е прогонила рибата в открито море.

— Не ви питам това, Арамис — продължи Атос. — Питам ви дали се чувствувахте свободен, никой ли не ви смущаваше?

— Струва ми се, че нямаше много досадни посетители. Да, всъщност за това, което искате да кажете, Атос, ще бъдем доста добре у „Безбожника“.

— Тогава да отидем у „Безбожника“ — предложи Атос, — защото тук стените са тънки като хартия.

Д’Артанян, който беше свикнал с държането на своя приятел и познаваше веднага по една дума, по едно движение, по един негов знак, че положението е сериозно, хвана Атос подръка и излезе с него, без да продума. Портос и Арамис разговаряха и вървяха след тях.

По пътя срещнаха Гримо и Атос му даде знак да тръгне с тях. Гримо по навик се подчини мълчаливо. Бедният момък в края на краищата почти се беше отучил да говори.

Стигнаха до кръчмата на „Безбожника“. Беше седем часът сутринта и вече се развиделяваше — тримата приятели поръчаха закуска и влязоха в една стая, където, според стопанина, нямаше да ги безпокоят.

За съжаление часът беше зле избран за тайно съвещание. Тъкмо беше била утринна проверка, всеки гледаше да се разсъни и за да прогони утринния студ, изпиваше по чашка в кръчмата. Драгуни, швейцарци, гвардейци, мускетари, кавалеристи се редуваха с бързина, която навярно беше много изгодна за кръчмаря, но пречеше на плановете на четиримата приятели. И те много намусено отговаряха на поздравите, наздравиците и шегите на другарите си.

— Внимание! — предупреди Атос. — Ще си навлечем някоя кавга, а сега нямаме нужда от такова нещо. Д’Артанян, разкажете как прекарахте нощта, после ние ще ви разкажем как сме прекарали.

— Наистина — обади се един кавалерист, който се клатушкаше, като държеше в ръка чаша ракия и пиеше бавно, на глътки. — Наистина вие бяхте тая нощ на караул в окопа, господа гвардейци, и струва ми се, че сте имали вземане даване с ларошелци?

Д’Артанян погледна Атос, за да разбере дали трябваше да отговори на този натрапник, който се намесваше в разговора.

— Е — каза Атос, — не чуваш ли, че господин Бюзиньи ти прави честта да говори с тебе? Разкажи какво се случи през нощта, защото тия господа искат да узнаят това.

— Не превзехте ли укрепление? — запита един швейцарец, който пиеше ром в бирена чаша.

— Да, господине — отвърна д’Артанян, като се поклони. — имахме тая чест. Дори успяхме да вкараме, както може би сте чули, в единия ъгъл буре с барут, който избухна и направи доста голяма дупка в стената и тъй като укреплението е старо здравата се разтърси.

— А за кое укрепление става дума? — запита един драгун, който беше нанизал на шпагата си гъска и я носеше да се опече.

— За укреплението Сен Жерве — отвърна д’Артанян. — под негово прикритие ларошелци безпокояха нашите работници.

— Трудно ли беше?

— Да. Ние изгубихме пет души, а ларошелци осем или десет.

— Дявол да го вземе! — извика швейцарецът, който въпреки богатия избор от ругатни в немския език беше свикнал да ругае на френски.

— Но навярно — продължи кавалеристът — те ще изпратят тая сутрин пионерна команда да поправи укреплението.

— Да, възможно е — съгласи се д’Артанян.

— Господа — предложи Атос, — един облог!

— Ха! Облог! — възкликна швейцарецът.

— Какъв? — запита кавалеристът.

— Чакайте — намеси се драгунът и постави шпагата си като шиш в огнището, — и аз ще взема участие. Злощастни кръчмарю! Веднага една тава, за да не изгубя нито капка мазнина от тази скъпоценна птица.

— Той има право — рече швейцарецът. — Много е вкусно гъша мас със сладко.

— Така! — каза драгунът. — Сега да видим какъв е облогът. Слушаме, господин Атос!

— Да, облогът — обади се кавалеристът.

— Добре! Господин дьо Бюзиньи — поде Атос. — обзалагам се с вас, че аз и тримата ми другари, господата Портос, Арамис и Д’Артанян, ще отидем да закусим в укреплението Сен Жерве и ще останем там точно един час, по часовник, каквото и да прави неприятелят, за да ни изгони.

Портос и Арамис се спогледаха, те започваха да разбират.

— Какво правиш — прошепна д’Артанян. като се наведе до ухото на Атос. — Ще ни убият най-безмилостно.

— Ние сме повече от убити, ако останем тук — отвърна Атос.

— Хубав облог, господа! — извика Портос, като се отпусна на стола си и засука мустак. — Уверявам ви.

— Приемам — съгласи се господин дьо Бюзиньи. — Сега да уговорим на какво се обзалагаме.

— Ами вие сте четирима, господа — рече Атос, — и ние сме четирима; един богат обед за осем души — съгласни ли сте?

— Прекрасно — отвърна господин дьо Бюзиньи.

— Отлично — добави драгунът.

— Съгласен съм — каза швейцарецът.

Четвъртият участник, който през целия разговор не беше продумал нито дума, кимна в знак, че приема предложението.

— Закуската на господата е готова — обяви кръчмарят.

— Добре! Донесете я — поръча Атос.

Кръчмарят отиде да я донесе. Атос повика Гримо, показа му голямата кошница, която стоеше в един ъгъл, и му направи знак да завие донесеното месо в салфетки.

Гримо веднага разбра, че става дума за закуска на открито, взе кошницата, уви месото, прибави бутилките и надяна кошницата на ръката си.

— Но къде ще отидете да закусите? — запита кръчмарят.

— Не ви ли е все едно — отговори Атос, — щом като ви плащаме?

И той хвърли надменно два пистола на масата.

— Трябва ли да ви върна, господин офицер? — поинтересува се кръчмарят.

— Не. Прибави само две бутилки шампанско, а разликата ще остане за салфетките.

Сделката не беше толкова доходна, както си мислеше в началото кръчмарят, но той не загуби — сложи на четиримата сътрапезници две бутилки анжуйско вино вместо две бутилки шампанско.

— Господин дьо Бюзиньи — запита Атос, — искате ли да сверите часовника си с моя или ще ми позволите аз да сверя своя часовник с вашия?

— С удоволствие, господине! — отвърна кавалеристът, като извади от джобчето си много хубав часовник, украсен с диаманти. — Седем и половина — добави той.

— Седем и тридесет и пет — каза Атос. — Ще знаем, че моят часовник е с пет минути по-напред от вашия.

И като се поклониха на смаяните присъствуващи, четиримата младежи тръгнаха към укреплението Сен Жерве, последвани от Гримо, който носеше кошницата, без да знае къде отива, но в безропотното си послушание, с което беше свикнал при Атос, не мислеше и да пита.

Докато бяха в границите на лагера, четиримата приятели не размениха нито дума; впрочем след тях вървяха любопитни, които знаеха за сключения облог и искаха да видят как ще се справят. Но щом излязоха извън чертата на окопите около лагера и се намериха на открито, д’Артанян, който изобщо не знаеше за какво става дума, реши, че е време да поиска обяснение.

— А сега, скъпи Атос — попита той, — ще бъдете ли така добър да ми кажете, къде отиваме?

— Нали виждате — рече Атос, — отиваме в укреплението.

— Но какво ще правим там?

— Знаете много добре, че отиваме да закусим.

— Но защо не закусихте у „Безбожника“?

— Защото имаме да си кажем много важни неща, а ни беше невъзможно да говорим и пет минути в кръчмата сред тия натрапници, които влизат, излизат, кланят се и повеждат разговор: там поне — продължи Атос, като посочи укреплението — няма да ни безпокоят.

— Струва ми се — поде д’Артанян с известна предпазливост, която така добре и така непринудено се съчетаваше с изключителната му храброст, — струва ми се, че можехме да намерим някое уединено място сред дюните край морето.

— Където щяха да ни видят, че разговаряме четирима и след четвърт час кардиналът щеше да бъде предупреден от шпионите си, че имаме съвещание.

— Да — обади се Арамис, — Атос има право.

— Да имаше пустиня, нямаше да бъде зле — забеляза Портос, — но де да я намерим.

— Няма пустиня, дето птица да не литне над главата, риба да не скочи над водата и заек да не излезе от дупката си, а аз мисля, че птиците, рибите, зайците, всичко е станало шпионин на кардинала. И така по-добре е да продължим начинанието си, от което вече не можем да се откажем, без да се посрамим. Ние сключихме облог, облог, който не можеше да бъде преднамерен, и аз съм уверен, че никой не може да отгатне истинската му причина; за да спечелим, ще прекараме един час в укреплението. Или ще ни нападнат, или няма да ни нападнат. Ако не ни нападнат, ще имаме достатъчно време да си поговорим и никой няма да ни чуе, защото аз отговарям, че стените на това укрепление нямат уши; ако ни нападнат, ще поговорим все пак за нашите работи, а освен това, като се браним, ще се покрием със слава. Виждате добре, че всичко е в наша полза.

— Да — каза д’Артанян, — но положително ще получим някой куршум.

— Е, драги мой! — рече Атос. — Знаете много добре, че най-опасните куршуми не идат от врага.

— Струва ми се, че при такъв поход трябваше да вземем поне пушките си.

— Вие сте глупак, приятелю Портос. Защо да мъкнем излишен товар?

— Не намирам за излишно, когато съм срещу врага, да имам добра пушка, дванадесет патрона и рог с барут.

— Добре! — съгласи се Атос. — Но не чухте ли какво каза д’Артанян?

— Какво каза д’Артанян? — запита Портос.

— Д’Артанян каза, че в нощната атака са убити осем-десет французи и толкова ларошелци.

— После?

— Нямали са време да ги оберат, нали, тъй като в това време са имали по-важна работа?

— Е и?

— И! Ще намерим пушките им, роговете с барут и патроните и вместо четири пушки и дванадесет патрона ще имаме петнадесетина пушки и възможността да стреляме стотина пъти.

— О, Атос! — извика Арамис — Ти си наистина велик човек.

Портос кимна в знак на съгласие.

Само д’Артанян не изглеждаше убеден.

Гримо навярно споделяше опасенията на момъка, защото като видя, че продължават да вървят към укреплението, нещо, в което дотогава той се съмняваше, дръпна господаря си за дрехата.

— Къде отиваме? — запита той с движение. Атос му посочи укреплението.

— Но — продължи със същия език безмълвният Гримо — кожата си ще оставим там.

Атос дигна нагоре очи и посочи към небето. Гримо остави кошницата на земята и седна, като поклащаше глава.

Атос измъкна пистолет от пояса си, провери дали е добре зареден, сложи пръст на спусъка и приближи дулото до ухото на Гримо.

Гримо скочи веднага на крака като на пружина. Тогава Атос му даде знак да вземе кошницата и да тръгне напред.

Гримо се подчини.

Единственото нещо, което спечели Гримо от тая кратка пантомима, беше, че премина от ариергарда в авангарда.

Като стигнаха до укреплението, четиримата приятели се обърнаха.

Повече от триста войника от всички родове оръжие се бяха струпали на вратата на лагера, а настрани можеше да се различат господин дьо Бюзиньи, драгунът, швейцарецът и четвъртият участник в облога, които се бяха уединили в отделна група.

Атос свали шапка, сложи я на върха на шпагата си и я размаха във въздуха.

Всички зрители отвърнаха на поздрава му, като придружиха тази учтивост с мощно „ура“, което стигна до тях.

После и четиримата изчезнаха в укреплението, където Гримо беше влязъл преди тях.

XVII СЪВЕТЪТ НА МУСКЕТАРИТЕ

Както беше предвидил Атос, в укреплението имаше само десетина мъртъвци, колкото французи, толкова и ларошелци.

— Господа — започна Атос, който беше поел командуването на похода, — докато Гримо нарежда масата, да приберем пушките и патроните. Всъщност през това време можем и да си говорим. Тия господа — добави той, като посочи мъртъвците — не ни слушат.

— Но ние можем все пак да ги хвърлим в рова — забеляза Портос, — след като се уверим, че няма нищо в джобовете им.

— Да — рече Атос, — това е работа на Гримо.

— Добре тогава — съгласи се д’Артанян, — Гримо да ги претърси и да ги изхвърли.

— В никакъв случай — възрази Атос, — те могат да ни послужат.

— Тия мъртъвци ли могат да ни послужат? — попита Портос. — Ха! Ти полудяваш, драги приятелю.

— Не съдете прибързано — казват евангелието и господин кардиналът — отвърна Атос. — Колко са пушките, господа?

— Дванадесет — отговори Арамис.

— А патроните?

— Стотина.

— Точно толкова ни трябват. Да напълним пушките. Четиримата мускетари се заловиха за работа. Когато пълнеха последната пушка, Гримо им даде знак, че закуската е сложена.

Атос отговори пак със знак, че това е добре, и посочи на Гримо някаква куличка. Той разбра, че трябва да застане там на пост. Само че за да смекчи досадата от службата. Атос му позволи да вземе един хляб, две пържоли и бутилка вино.

— А сега да седнем на масата — предложи Атос. Четиримата приятели седнаха на земята, скръстили крака като турците или като шивачите.

— Така — каза д’Артанян. — Сега вече няма защо да се боиш, че могат да те чуят, и надявам се, ще споделиш с нас тайната си.

— Мисля, че ви доставям едновременно и удоволствие, и слава, господа — подзе Атос. — Накарах ви да направите чудесна разходка; ето една от най-вкусните закуски, а там, ако погледнете през бойниците, ще видите петстотин души, които ни смятат за безумци или за герои — два вида глупци, които доста си приличат.

— Но тайната? — запита д’Артанян.

— Тайната — заяви Атос — се състои в това, че видях снощи милейди.

Д’Артанян поднасяше чашата към устните си, но като чу „милейди“, ръката му така силно затрепера, че той я остави на земята, за да не разлее виното.

— Ти си видял своята же…

— Шт, тихо! — прекъсна го Атос. — Вие забравяте, драги мой, че тези господа не са посветени като вас в семейните ми тайни. Видях милейди.

— Къде? — запита д’Артанян.

— На около две левги оттук, в кръчмата „Червеният гълъбарник“.

— В такъв случай аз съм загубен — рече д’Артанян.

— Не, още не напълно — продължи Атос, — защото сега тя трябва да е напуснала френския бряг.

Д’Артанян си отдъхна.

— Но в края на краищата коя е тази милейди? — запита Портос.

— Една прелестна жена — отвърна Атос, като опита чаша пенливо вино. — Проклет кръчмар! — извика той. — Дал ни е анжуйско вино вместо шампанско и мисли, че ще се уловим на тая въдица! Да — продължи той, — прелестна жена, която била благосклонна към нашия приятел д’Артанян, а той й направил не зная каква мръсотия, за която тя преди месец се опитала да му отмъсти, като изпратила убийци, преди осем дни се опитала да го отрови, а вчера поиска главата му от кардинала.

— Как! Нима поиска главата ми от кардинала? — извика д’Артанян, пребледнял от страх.

— Да, това е вярно като светото писание — потвърди Портос. — Чух го с двете си уши.

— Аз също — обади се Арамис.

— Тогава — додаде д’Артанян, като отпусна отчаяно ръка излишно е да се боря повече. — По-добре да си пръсна черепа и всичко да се свърши.

— Това е последната глупост, която трябва да се направи — каза Атос, — като се има предвид, че само тя е непоправима.

— Но аз никога няма да се избавя, докато имам такива врагове — въздъхна д’Артанян. — Първо — моя непознат от Мьон, после дьо Вард, на когото нанесох три рани, после милейди, чиято тайна разкрих, и накрая кардинала, на когото попречих да си отмъсти.

— Добре — рече Атос, — стават всичко четирима, а и ние сме четирима, един срещу един. Дявол да го вземе, ако съдим по знаците, които ни прави Гримо, ще си имаме работа с доста хора! Какво има, Гримо? — запита Атос. — Предвид тежкото положение, разрешавам ви да говорите, приятелю; но бъдете кратък, моля ви. Какво видяхте?

— Отряд.

— От колко души?

— От двадесет. — Какви са?

— Шестнадесет пионери и четирима войници. — На какво разстояние са оттук?

— На петстотин крачки.

— Добре, имаме време да доядем тази кокошка и да изпием чаша вино за твое здраве, д’Артанян!

— За твое здраве! — повториха Портос и Арамис.

— Е добре, за мое здраве! Макар да не вярвам, че вашите пожелания ще ми принесат голяма полза.

— Ами! — провикна се Атос. — Аллах е велик, както казват поклонниците на Мохамед, и бъдещето е в негови ръце.

После, като допи виното и остави чашата до себе си, Атос стана безгрижно, взе първата пушка, която му попадна, и се приближи до една бойница.

Портос, Арамис и д’Артанян направиха същото. А Гримо получи заповед да застане зад четиримата приятели, да им пълни пушките.

След миг се зададе отрядът. Той се движеше край някакъв тесен окоп, който служеше за връзка между укреплението и града.

— Дявол да го вземе! — извика Атос. — Не си струваше труда да се безпокоим за двадесетина хлапаци, въоръжени с кирки, мотики и лопати. Достатъчно беше Гримо да им махне с ръка да си отидат и те щяха да ни оставят на мира, уверен съм в това.

— Съмнявам се — отвърна д’Артанян, — защото настъпват доста решително насам. Освен това с работниците има и четирима войници и един началник, въоръжени с пушки.

— То е, защото не са ни видели — поясни Атос.

— Повярвайте! — добави Арамис. — Признавам си, отвратително ми е да стрелям по тези нещастни граждани.

— Лош свещеник — смъмра го Портос, — съжалява еретиците!

— Наистина — съгласи се Атос, — Арамис има право, ще ги предупредя.

— Какво правите, дявол да го вземе? — извика д’Артанян. — Ще ви застрелят, драги мой.

Но Атос не обърна никакво внимание на предупреждението и с пушка в едната ръка, с шапка в другата се изкачи до дупката, пробита в стената.

— Господа — обърна се той към войниците и работниците, които, изненадани от неговото появяване, се спряха на петдесетина крачки от укреплението. Той им се поклони вежливо. — Господа, ние, аз и няколко мои приятели, тъкмо закусваме в укреплението. Знаете, че няма нищо по-неприятно от това, да те безпокоят, когато закусваш, и ви молим, ако имате належаща работа тук, да почакате да завършим закуската си и да минете по-късно, ако, разбира се, не ви обхване спасителното желание да напуснете бунтовниците и да пийнете с нас за здравето на френския крал.

— Пази се, Атос! — извика д’Артанян. — Не виждаш ли, че се прицелват в тебе?

— Виждам, виждам — каза Атос, — но това са граждани, които стрелят много лошо и няма да ме улучат.

И действително в същия миг гръмнаха четири пушки и куршумите се сплескаха около Атос, но нито един не го улучи.

Почти в същото време им отговориха четири изстрела, но те бяха по-добре насочени от изстрелите на нападателите — трима войници паднаха убити на място, а един работник бе ранен.

— Гримо, друга пушка! — викна Атос, който продължаваше да стои на мястото си.

Гримо веднага изпълни заповедта. От своя страна и тримата приятели бяха напълнили пушките си; втори залп последва първия; началникът на групата и двама работници паднаха убити, а останалите се разбягаха.

— Хайде, господа, напред — извика Атос.

И четиримата приятели изскочиха от укреплението, стигнаха до бойното поле, прибраха четирите пушки на войниците и пиката на началника на групата и убедени, че бегълците ще се спрат чак в града, се върнаха в укреплението, като носеха трофеите от победата си.

— Напълнете пак пушките, Гримо — нареди Атос, — а ние, господа, да закусваме и да продължим разговора си. Докъде бяхме стигнали?

— Спомням си — каза д’Артанян, който беше много загрижен, — накъде ще пътува милейди?

— Тя замина за Англия — отговори Атос.

— И с каква цел?

— С цел да убие или да накара да убият Бъкингам. — Д’Артанян нададе вик на изненада и възмущение.

— Това е подло! — извика той.

— О, колкото за това — забеляза Атос, — моля повярвайте ми, малко ме е грижа. А сега, като напълнихте пушките. Гримо — продължи Атос. — вземете пиката на нашия началник, заковете на нея салфетка и я забийте горе, на върха на нашето укрепление, та размирните ларошелци да видят, че имат работа с храбри и честни войници на Краля.

Гримо изпълни заповедта, без да продума. След миг бялото знаме се вееше над главата на четиримата приятели: гръм от ръкопляскания посрещна появата му; половината лагер беше при вратата.

— Как! — продължи д’Артанян. — Малко те е грижа, че ще убие или ще накара да убият Бъкингамския дук! Но той е наш приятел!

— Дукът е англичанин, дукът воюва срещу нас: да става с дука, каквото ще, за него ме е грижа колкото за празна бутилка.

И Атос захвърли на петнадесет крачки от себе си една бутилка, която държеше и от която беше изцедил и последната капка в чашата си.

— Почакай — рече д’Артанян, — аз не мога да изоставя така Бъкингам. Той ни беше дал много хубави коне.

— И особено много хубави седла — забеляза Портос, който в момента носеше на мантията си галун от своето седло.

— После — намеси се Арамис — бог иска осъзнаването, а не смъртта на грешника.

— Амин — каза Атос. — За това ще поговорим по-късно, ако ви прави удоволствие. Но тогава най-голямата ми грижа беше и аз съм уверен, че ти ще ме разбереш д’Артанян. Да взема от тая жена този, тъй да се каже открит лист, който тя беше измолила от кардинала и с чиято помощ можеше безнаказано да се отърве от тебе, а може би и от нас.

— Та тази жена е демон! — възкликна Портос. като подаваше паницата си на Арамис, който разрязваше една кокошка.

— И откритият лист — запита д’Артанян. — откритият лист в нейните ръце ли остана?

— Не, премина в моите. Но не мога да кажа, че това стана лесно, защото ще излъжа.

— Драги Атос — заяви д’Артанян. — не мога да изброя вече колко пъти ви дължа живота си.

— За да отидеш при нея, ли ни напусна тогава? — запита Арамис.

— Именно.

— У тебе ли е писмото на кардинала? — попита д’Артанян.

— Ето го — отвърна Атос.

И той измъкна ценната бележка от джоба на дрехата си. Д’Артанян я разгърна, без дори да се опита да прикрие, че ръката му трепери, и прочете:

— „Приносителят на настоящото е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

3 декември 1627 година. Ришельо“

— Наистина — обади се Арамис — това е опрощение по всички правила.

— Трябва да скъсаме тази бележка — рече д’Артанян, който сякаш беше прочел смъртната си присъда.

— Напротив, напротив — възрази Атос, — трябва да я пазим грижливо. — Не бих дал това листче, дори ако го покрият със злато.

— И какво ще направи тя сега? — запита младежът.

— Ами… — каза небрежно Атос — навярно ще пише на кардинала, че някакъв проклет мускетар, който се казва Атос, й е измъкнал насила открития лист; ще го посъветва в същото писмо да се отърве от него, а същевременно и от двамата му приятели Портос и Арамис. Кардиналът ще си спомни, че това са хората, които му се изпречват непрестанно на пътя; и тогава една прекрасна сутрин ще арестува д’Артанян и за да не скучае съвсем сам, ще ни изпрати да му правим компания в Бастилията.

— Охо! — подхвърли Портос. — Струва ми се, че шегите ти са мрачни, драги мой.

— Аз не се шегувам — отвърна Атос.

— Знаеш ли — каза Портос, — че да извиеш врата на тази проклета милейди, ще бъде по-малък грях, отколкото да извиваш врата на тези нещастници, хугенотите, чието единствено престъпление е, че пеят на френски псалмите, които ние пеем на латински?

— Какво ще каже абатът? — запита спокойно Атос.

— Ще кажа, че споделям мнението на Портос — отвърна Арамис.

— Аз също! — присъедини се д’Артанян.

— Добре, че тя е далеч — продължи Портос, — защото, да си призная, тука много би ме смущавала.

— Тя ме смущава и когато е в Англия, и когато е във Франция — забеляза Атос.

— Тя ме смущава навсякъде — заяви д’Артанян.

— Но щом е била в ръцете ти — рече Портос, — защо не я удави, удуши или обеси? Само мъртвите не се връщат.

— Така ли мислите, Портос? — отвърна мускетарят с мрачна усмивка, която само д’Артанян разбра.

— Хрумна ми една мисъл — обяви д’Артанян.

— Да я чуем — казаха мускетарите.

— На оръжие! — викна Гримо.

Младежите скочиха бързо и се спуснаха към пушките си.

Този път се приближаваше малък отряд от двадесет-двадесет и пет души, но сега вече не бяха работници, а войници от гарнизона.

— Да се върнем ли в лагера? — запита Портос. — Струва ми се, че силите не са равни.

— Невъзможно е по три причини — отвърна Атос. — Първо, не сме довършили още закуската; второ, имаме да си кажем още много важни неща: трето, остават още десет минути до определения час.

— Хайде — намеси се Арамис. — трябва все пак да си съставим боен план.

— Той е много прост — отвърна Атос. — Щом неприятелят се приближи на един изстрел от нас ще стреляме: ако продължи да се приближава ще стреляме пак и ще стреляме, докато пушките ни са пълни; ако тези, които оцелеят, искат да превземат укреплението с пристъп, ще оставим обсадителите да слязат в рова и тогава ще блъснем над главите им тая стена, която продължава да се държи по някакво чудо на равновесието.

— Отлично! — извика Портос. — Ти, Атос, положително си роден за пълководец и кардиналът, който се смята за голям военачалник, не струва нищо пред тебе.

— Господа — каза Атос, — не стреляйте двама в един човек, моля ви; всеки да се мери добре в целта си.

— Аз съм си избрал човек — обади се д’Артанян.

— И аз — рече Портос.

— Аз също — добави Арамис.

— Тогава огън! — извика Атос.

Четирите пушки дадоха един гръм, но паднаха четирима души.

Веднага заби барабан и малкият отряд ускори хода.

Тогава последваха неравномерни изстрели, но винаги улучваха с една и съща точност. Обаче ларошелци сякаш знаеха за числената слабост на неприятелите и продължаваха да напредват бегом.

От три изстрела паднаха двама души, но оцелелите не намаляваха хода си.

Като стигнаха в подножието на укреплението, неприятелите бяха още дванадесет или петнадесет; последен залп ги посрещна, но не ги спря; те скочиха в рова и се готвеха да се изкатерят до дупката, пробита в стената.

— Хайде, приятели — викна Атос, — да ги довършим с един удар: На стената! На стената!

И четиримата приятели, подпомагани от Гримо, започнаха да блъскат с приклада на пушките си грамаден къс стена, който се наклони, сякаш вятърът го блъскаше, и като се откъсна от основата си, падна със страхотен шум в рова; екна страшен вик, облак прах се дигна и всичко свърши.

— Дали сме ги смазали до един? — запита Атос.

— Ей богу, така ми се струва — отговори д’Артанян.

— Не — възрази Портос, — двама или трима се спасяват, съвсем окуцели.

И наистина трима или четирима от тези нещастници, опръскани с кал и кръв, бягаха по изровения път към града: само те бяха останали от малкия отряд.

Атос погледна часовника си.

— Господа — рече той, — мина един час, откакто сме тука, и сега облогът е спечелен, но трябва да бъдем добри играчи: при това д’Артанян не е споделил с нас своята мисъл.

И мускетарят със свойственото си хладнокръвие седна пред остатъците от закуската.

— Моята мисъл ли? — запита д’Артанян.

— Да, вие казвахте, че ви хрумнала някаква мисъл — повтори Атос.

— Ха! Сетих се! — продължи д’Артанян. — Ще отида повторно в Англия и ще намеря господин дьо Бъкингам.

— Вие няма да направите това, д’Артанян — каза студено Атос.

— Защо? Не го ли направих веднъж?

— Да, но тогава не бяхме във война; тогава господин дьо Бъкингам беше съюзник, а не враг: това, което искате да направите, ще бъде сметнато за измяна.

Д’Артанян разбра силата на това разсъждение и млъкна.

— Слушайте — обади се Портос, — струва ми се, че и на мене ми хрумна една мисъл.

— Тишина! Да чуем мисълта на господин Портос! — каза Арамис.

— Ще поискам отпуск от господин дьо Тревил по някакъв повод, който вие ще измислите: аз самият не съм силен по поводите. Милейди не ме познава. Ще мога да се приближа до нея, без тя да се опасява от мен, и когато намеря удобен случай, ще я удуша.

— Е, добре — рече Атос, — аз съм твърде склонен да приема идеята на Портос.

— Ами! — възпротиви се Арамис. — Да убиеш една жена! Не, на мене ми хрумна най-правилната мисъл.

— Да чуем какво сте намислили, Арамис! — подкани го Атос, който почиташе много младия мускетар.

— Трябва да предупредим кралицата.

— А! Да! Наистина! — казаха едновременно Портос и д’Артанян, а гасконецът добави: — Мисля, че налучкваме истинското средство.

— Да предупредим кралицата! — повтори Атос. — А как! Имаме ли връзки с двореца? Можем ли да изпратим някого в Париж, без това да се знае в лагера? Оттук до Париж има сто и четиридесет левги. Писмото ни няма да е стигнало до Анжер, а ние ще бъдем вече в затвора.

— Ако е работата да се предаде със сигурност писмо на нейно величество — започна Арамис, като се изчерви, — аз се наемам. Познавам в Тур едно опитно лице…

Арамис млъкна, като видя, че Атос се усмихва.

— Е, добре! Значи вие не приемате това предложение. Атос! — обади се д’Артанян.

— Не го отхвърлям напълно — отвърна Атос, — но искам само да забележа на Арамис, че той не може да напусне лагера; а никой друг освен някой от нас не е сигурен: два часа след заминаването на ирагсмика всички капуцини, всички полицаи, всички чернокапци на кардинала ще знаят наизуст вашето писмо и вие, и вашето опитно лице ще бъдете арестувани.

— Без да забравяме — додаде Портос, — че кралицата ще спаси господин дьо Бъкингам, но нас няма да ни спаси.

— Господа — забеляза д’Артанян. — това, което казва Портос, е много умно.

— Охо! Какво става в града? — запита Атос.

— Бият тревога.

Четиримата приятели се ослушаха и до тях наистина достигна биене на барабан.

— Ще видите, че ще изпратят срещу нас цял полк — рече Атос.

— Но вие не смятате да издържите срещу цял полк нали? — заяви Портос.

— Защо не? — възрази мускетарят. — Чувствувам се добре разположен и бих издържал срещу цяла армия, ако само се бяхме сетили да вземем още дванадесет бутилки.

— Честна дума — извика д’Артанян. — барабанът приближава.

— Нека приближава — каза Атос. — Има четвърт час път оттук до града, а следователно и от града дотук. Това време ни е предостатъчно, за да вземем решение; ако си отидем оттук, никъде няма да намерим по-удобно място. А ето, господа, на мене ми дойде наум най-добрата мисъл.

— Кажете тогава.

— Позволете да дам на Гримо няколко необходими нареждания.

Атос даде знак на слугата си да се приближи.

— Гримо — подзе Атос, като посочи мъртъвците, които лежаха в укреплението, — вземете тия господа, изправете ги до стената, сложете им шапки на главите и пушки в ръце.

— О, велики човече! — възхити се д’Артанян. — Разбирам те.

— Разбирате ли? — запита Портос.

— А ти разбираш ли. Гримо? — каза Арамис. Гримо кимна утвърдително.

— Това е всичко, което ни трябва — рече Атос. — Да се върнем към моята мисъл.

— Бих искал все пак добре да разбера — обади се Портос.

— Излишно е.

— Да, да, мисълта на Атос — викнаха в един глас д’Артанян и Арамис.

— Тази милейди, тая жена, това изчадие, този демон има девер, както ми бяхте казали, нали, д’Артанян?

— Да, дори го познавам добре и мисля, че той не обича особено много снаха си.

— Това не е лошо — отвърна Атос — и ако я мразеше, щеше да бъде още по-добре.

— В такъв случай той ще ни услужи на драго сърце.

— Все пак — не млъкваше Портос — бих искал да разбера какво прави Гримо.

— Тихо, Портос! — каза Арамис.

— Как се нарича този девер?

— Лорд Уинтър.

— Къде е той сега?

— Завърна се в Лондон при първите слухове за война.

— Добре! Тъкмо такъв човек ни трябва — заяви Атос, — него трябва да предупредим; ще го предупредим, че снаха му има намерение да убие някого и ще го помолим да не я изпуска из очи. Надявам се, че в Лондон има домове от рода на приюта „Света Магдалена“ или на „Каещите се девици“. Той ще настани там снаха си и ние ще бъдем спокойни.

— Да — обади се д’Артанян, — докато тя избяга оттам.

— О! — възкликна Атос. — Повярвайте ми, много искате, д’Артанян. Казах ви най-доброто, което ми дойде наум, и ви предупреждавам, че повече нищо не мога да измисля.

— Мисля, че така ще бъде най-добре — съгласи се Арамис. — Ще предупредим едновременно кралицата и лорд Уинтър.

— Да, но кой ще занесе писмото в Тур и писмото в Лондон?

— Аз отговарям за Базен — обади се Арамис.

— А аз за Планше — добави д’Артанян.

— Истина — каза Портос, — ако ние не можем да напуснем лагера, слугите ни могат да го напуснат.

— Разбира се — потвърди Арамис, — и още днес ще напишем писмата, ще им дадем пари и ще заминат.

— Ще им дадем пари ли? — попита Атос. — Та вие значи имате пари?

Четиримата приятели се спогледаха и по лицата, които за миг се бяха прояснили, премина сянка.

— Гледайте! — извика д’Артанян. — Виждам черни и червени точки, които се движат там долу. Това не е полк, както казвахте, Атос! Това е цяла армия.

— Да, вярно, ето ги — каза Атос. — Аха! Виждате ли ги хитреците как се приближават тихомълком! Свърши ли, Гримо?

Гримо направи знак, че е готов, и посочи дванадесетте мъртъвци, които беше наредил най-живописно. Едни бяха с пушки на рамо, други сякаш се прицелваха, трети — с шпаги в ръце.

— Отлично! — похвали го Атос. — Това прави чест на въображението ти.

— Все едно — промърмори Портос. — все пак бих искал да разбера.

— Първо да се измъкнем — рече д’Артанян, — после ще разбереш.

— Почакайте, господа, почакайте! Да дадем възможност на Гримо да разтреби трапезата.

— А! — забеляза Арамис. — Черните и червените точки много бързо растат и аз споделям мнението на д’Артанян. Мисля, че нямаме време за губене, трябва да се върнем веднага в лагера.

— Повярвайте — каза Атос, — аз нямам вече нищо против отстъплението: обзаложили се бяхме за един час, останахме час и половина, нямаме вече какво да си кажем; да тръгваме, господа, да тръгваме.

Гримо ги беше изпреварил вече с кошницата и десерта. Четиримата приятели излязоха след него и направиха десетина крачки.

— По дяволите! — извика Атос. — Какво правим, господа!

— Забрави ли нещо? — запита Арамис.

— Знамето, тю, да се не види! Не бива да оставяме знаме в ръцете на врага, дори когато това знаме е обикновена салфетка.

И Атос се втурна в укреплението, изкатери се на площадката и свали знамето. Но тъй като ларошелци се намираха вече на разстояние един изстрел, откриха страшен огън срещу човека, който сякаш за удоволствие се излагаше на куршумите им.

Атос като че беше вълшебник, куршумите свиреха наоколо му, но нито един не го докосна.

Атос развя знамето, като се обърна гърбом към защитниците на града и поздрави ония, които бяха в лагера. Силни викове екнаха от двете страни: от едната — викове на ярост, а от другата — на възторг.

Втори залп последва първия и три куршума продупчиха салфетката и я превърнаха наистина в знаме. Целият лагер викаше:

— Слизайте, слизайте!

Атос слезе. Другарите му, които го чакаха разтревожени, го посрещнаха радостно.

— Хайде, Атос, хайде — подкани го д’Артанян — да бързаме, да бързаме. Сега, когато измислихме всичко освен пари, глупаво ще бъде да се оставим да ни убият.

Но Атос продължи да върви величествено въпреки бележките на другарите си, които видяха, че всички увещания са излишни и се изравниха с него.

Гримо с кошницата бе избързал напред и се намираше извън обсега на куршумите.

След миг се чу ожесточена стрелба.

— Какво е това? — запита Портос. — По кого стрелят? Не чувам да свирят куршуми и не виждам никого.

— Стрелят по нашите мъртъвци — отвърна Арамис.

— Но нашите мъртъвци няма да отговорят.

— Точно така. Тогава ще помислят, че им е устроена засада и ще се съвещават. Ще изпратят човек да преговаря и когато забележат шегата, ние ще бъдем извън обсега на куршумите. Ето защо няма смисъл да бързаме и да си спечелим някоя настинка.

— О! Разбирам — възхити се Портос.

— Слава богу! — каза Атос и дигна рамене. Французите пък, като виждаха, че четиримата приятели се връщаха в крак, надаваха възторжени викове.

Започна нова стрелба и този път куршумите се сплескваха в камъните около четиримата приятели и свиреха зловещо край ушите им. Ларошелци най-после бяха превзели укреплението.

— Много неопитни стрелци — забеляза Атос. — Колко души убихме ние? Дванадесет ли?

— Или петнадесет.

— И колко смазахме?

— Осем или десет.

— И в замяна на това нито една драскотина? А! Има! Какво ви е на ръката, д’Артанян? Струва ми се, кръв?

— Няма нищо — отвърна д’Артанян.

— Някой заблуден куршум ли?

— И това не.

— Какво тогава?

Знаем вече, че Атос обичаше д’Артанян като свое дете и понякога този мрачен и суров човек проявяваше към момъка бащинска загриженост.

— Драскотина — смънка д’Артанян. — Притиснах пръста си между два камъка — между стената и камъка на пръстена ми и кожата се обели.

— Ето какво значи човек да има диамант, уважаеми господине — каза презрително Атос.

— Ах, да — извика Портос, — той има наистина диамант и защо, дявол да го вземе, тогава ние се оплакваме, че нямаме пари?

— Я гледай, наистина! — обади се Арамис.

— Отлично, Портос! Това е наистина хубава идея.

— Разбира се — рече Портос, като се наду от похвалата на Атос. — Щом има диамант, да го продадем.

— Но това е диамантът на кралицата — възрази д’Артанян.

— Още по-добре — продължи Атос. — Кралицата да спаси своя възлюблен, Бъкингам — какво по-справедливо от това; кралицата да спаси нас, своите приятели — какво по-благородно от това! Да продадем диаманта. Какво мисли господин абатът? Не питам Портос, той си даде мнението.

— Аз мисля — поде Арамис, като се изчерви, — че щом пръстенът му не е подарен от неговата любима, той не е залог за любов и д’Артанян може да го продаде.

— Драги мой, вие сякаш сте олицетворение на богословието. И тъй вашето мнение е?…

— Да продадем диаманта — отвърна Арамис.

— Добре — каза весело д’Артанян, — да продадем диаманта и да не говорим повече за това.

Стрелбата продължаваше, но приятелите бяха вече извън нейния обсег и ларошелци стреляха, само за да им бъде чиста съвестта.

— Гледай ти, крайно време беше да хрумне тази мисъл на Портос. Стигнахме лагера. И така, господа, нито дума вече по този въпрос. Наблюдават ни, идат да ни посрещнат. Ще ни дигнат на ръце.

Наистина, както казахме, целият лагер беше развълнуван; повече от две хиляди души бяха присъствували, като на представление, на благополучно завършилото самохвалство на четиримата приятели, без и през ум да им мине истинската подбуда. Чуваха се само викове: „Да живеят гвардейците!“ „Да живеят мускетарите!“ Господин дьо Бюзиньи пръв стисна ръката на Атос и призна, че е загубил облога. Драгунът и швейцарецът го последваха, всички другари последваха драгуна и швейцареца. Поздравления, ръкувания, прегръдки безкрай и непрекъснати насмешки над ларошелците! Накрая се дигна такъв шум, че господин кардиналът помисли, че има бунт и изпрати своя гвардейски капитан Ла Удиниер да разбере какво става.

Разказаха на пратеника всичко с най-възторжен и изрази.

— Е? — запита кардиналът, когато Ла Удиниер се върна.

— Монсеньор — заразказва Ла Удиниер. — трима мускетари и един гвардеец се обзаложили с господин льо Бюзиньи, че ще закусят в укреплението Сен Жерве и както закусвали, стояли там два часа срещу врага и убили не зная колко си ла рошелци.

— Питахте ли за имената на тези трима мускетари?

— Да, монсеньор.

— Как се казват?

— Те са господата Атос, Портос и Арамис.

— Все моите трима храбреци! — прошепна кардиналът. — А гвардеецът?

— Господин д’Артанян.

— Все моят своенравен младеж! Тези четирима души трябва на всяка цена да станат мои.

Същата вечер кардиналът разговаря с господин дьо Тревил за подвига, за който говореше целият лагер. Господин дьо Тревил, който беше чул за това приключение от устата на самите герои, участвували в него, го предаде на негово високопреосвещенство с всички подробности, без да пропусне случая със салфетката.

— Добре, господин дьо Тревил — рече кардиналът, — изпратете ми, моля ви, тая салфетка. Ще поръчам да бъдат извезани върху нея три златни лилии и ще я дам за знаме на вашата рота.

— Монсеньор — отвърна господин дьо Тревил, — ще бъде несправедливо за гвардейците: господин д’Артанян не е от моята рота, а от ротата на господин Де-з-Есар.

— Добре, вземете го тогава — отговори кардиналът. — Не е справедливо, щом тия четирима храбреци се обичат толкова много, да не служат в една и съща рота.

Същата вечер господин дьо Тревил съобщи приятната вест на тримата мускетари и на д’Артанян и ги покани на другия ден на закуска.

Д’Артанян не беше на себе си от радост. Както знаем, той цял живот мечтаеше да стане мускетар.

Тримата приятели бяха също много радостни.

— Чудно — каза д’Артанян на Атос, — на тебе ти хрумна блестяща мисъл и както сам каза, ние се покрихме със слава в същото време водихме толкова важен разговор.

— И който можем да продължим сега, без никой да се усъмни в нас, защото, с божия помощ, вече ще минаваме за кардиналисти.

Същата вечер д’Артанян поднесе почитанията си на господин Де-з-Есар и му съобщи за повишението, което е получил.

Господин Де-з-Есар, който обичаше много д’Артанян, предложи тогава услугите си: тази промяна на полка бе свързана с много разходи по екипировката.

Д’Артанян отказа, но намери, че случаят е удобен и го помоли да оцени пръстена, като му го даде с молба да бъде превърнат в пари.

На следния ден в осем часа сутринта слугата на господин Де-з-Есар се яви при д’Артанян и му предаде кесия със злато, която съдържаше седем хиляди ливри.

Това беше цената на диаманта на кралицата.

XVIII СЕМЕЙНИ РАБОТИ

Атос беше намерил подходяща дума. Семейни работи. Семейните работи не подлежат на издирванията на кардинала. Семейните работи не засягат никого. Човек може да се занимава със семейните си работи пред всички.

И така Атос беше намерил думата: семейни работи.

Арамис беше намерил начина: слугите.

Портос беше намерил средството: диаманта.

Само д’Артанян, който обикновено биваше най-изобретателен от четиримата, не беше измислил нищо, но трябва да кажем и това, че самото име на милейди го сковаваше напълно.

Ах, не, грешим, той беше намерил купувач за диаманта.

Закуската у господин дьо Тревил беше весела и приятна. Д’Артанян имаше вече униформа. Понеже на ръст той беше приблизително колкото Арамис, а Арамис, както си спомняме, бе получил щедро възнаграждение от издателя, който му откупи поемата, и си бе направил всичко двойно. Той отстъпи на приятеля си една пълна екипировка.

Д’Артанян щеше да бъде на върха на своето щастие, ако пред погледа му не изникваше милейди като мрачен облак на хоризонта.

След закуската се условиха да се съберат вечерта у Атос и там да довършат започнатата работа.

Д’Артанян се разхождаше цял ден по всички улици на лагера, за да показва мускетарската си униформа.

Вечерта в уречения час четиримата приятели се събраха. Оставаше само да решат още три неща:

Какво ще пишат на девера на милейди.

Какво ще пишат на опитното лице в Тур.

И кои слуги ще занесат писмата.

Всеки предлагаше своя слуга: Атос говореше за въздържаността на своя Гримо, който говореше само когато неговият господар му разшиеше устата. Портос хвалеше силата на Мускетон, който беше толкова едър, че можеше да набие четирима души с обикновен ръст. Арамис, уверен в ловкостта на Базен, отрупваше с похвали своя избраник. И накрая д’Артанян имаше пълна вяра в храбростта на Планше и напомняше как той се беше държал в трънливото булонско приключение.

Тези четири добродетели дълго си оспорваха първенството и дадоха възможност за блестящи разсъждения, които няма да приведем тук от страх да не отнемем много време.

— За съжаление — забеляза Атос — би трябвало онзи, когото изпратим, да съчетава в себе си и четирите качества.

— Но къде да намерим такъв слуга?

— Невъзможно! — рече Атос. — Зная много добре, затова вземете Гримо.

— Вземете Мускетон.

— Вземете Базен.

— Вземете Планше. Планше е храбър и ловък — това са вече две качества от четирите.

— Господа — обади се Арамис, — най-важното не е да знаем кой от нашите четирима слуги е най-въздържан, най-силен, най-ловък и най-храбър, най-важното е да узнаем кой обича най-много парите.

— Арамис казва нещо много умно — додаде Атос. — Трябва да използуваме недостатъците на хората, а не техните добродетели. Господин абате, вие сте голям нравоучител!

— Разбира се — изтъкна Арамис. — Поръчките ни трябва да бъдат добре изпълнени не само за да успеем, а и за да не се провалим! Защото в случай на несполука касае се за главите ни, а не за слугите…

— По-тихо, Арамис — предупреди Атос.

— Имате право… не за слугите — продължи Арамис, — а за господаря и дори за господарите! Толкова ли са ни предани нашите слуги, та да изложат заради нас живота си на опасност? Не.

— Повярвайте — заяви д’Артанян, — аз почти мога да отговарям за Планше.

— Добре, скъпи приятелю, прибавете към безкористната му преданост една прилична сума, която да му създаде някои и други удобства, и тогава, вместо да отговаряте веднъж, отговаряйте два пъти за него.

— Боже мой, вие пак ще бъдете излъган — каза Атос, който беше оптимист, когато ставаше дума за предмети, и песимист, когато ставаше дума за хора. — Те ще обещаят всичко за пари, а по пътя страхът ще им попречи да действуват. Пипнат ли ги веднъж, ще ги притиснат, а притиснат ли ги, ще си признаят. Дявол да го вземе, не сме деца! За да отидеш в Англия — Атос сниши глас, — трябва да прекосиш цяла Франция, осеяна с шпиони и с изчадия на кардинала, трябва пропуск, за да се качиш на кораба, трябва да знаеш английски, за да попиташ кой е пътят за Лондон. Според мене работата е доста трудна.

— Съвсем не — възрази д’Артанян, който много държеше решението да бъде изпълнено. — Напротив, аз мисля, че е лесна. Не ще и дума, дявол да го вземе, че ако пишем на лорд Уинтър поверителни неща, за насилията на кардинала…

— По-тихо — пресече го Атос.

— За интриги и държавни тайни — продължи д’Артанян, като се съобрази с препоръките на Атос, — не ще и дума, че ще разкъсат всички ни живи на колелото. Но, боже мой, не забравяйте, както казвахте и вие самият, Атос, че ще му пишем за семейни работи, ще му пишем с единствената цел да лиши милейди при пристигането й в Лондон от възможността да ни вреди. И ще му напиша едно писмо горе-долу със следното съдържание.

— Да чуем — рече Арамис, като се приготви предварително да критикува.

— „Господине и драги приятелю…“

— А, да! Драги приятелю на един англичанин — прекъсна го Атос. — Добре почвате! Отлично, д’Артанян! Само за тази дума ще ви разчекнат жив, вместо да ви разкъсат на колелото.

— Добре! Така да бъде. Тогава ще пиша просто господине.

— Можете да пишете дори милорд — добави Атос, който държеше много на приличието.

— „Милорд, спомняте ли си малкото оградено място за кози край Люксембург?“

— Ха! Сега пък Люксембург! Ще помислят, че правите намек за кралицата майка! Хитро измислено — подметна Атос.

— Добре! Ще пишем чисто и просто: „Милорд, спомняте ли си онова малко, оградено място, където ви спасих живота?“

— Драги ми д’Артанян — заяви Атос. — вие ще бъдете винаги много лош съчинител: „Където ви спасих живота!“ Пфу! Това не е достойно. На един благородник никога не се напомнят такива услуги. Да загатнеш за услуга, значи да отгърмиш.

— Ах, драги мой — въздъхна д’Артанян. — вие сте непоносим и ако трябва да пиша под ваше наблюдение, повярвайте ми, ще се откажа.

— И добре ще направите. Служете си с пушката и с шпагата, драги, и ще се справите изкусно с тези две упражнения; но предайте перото на господин абата, това е негова работа.

— Да, да! Имате право — каза Портос. — Предайте перото на Арамис, който пише тези на латински.

— Добре! Съгласен съм — отстъпи д’Артанян. — Съчинете ни това писъмце. Арамис, но заклевам се в нашия свет отец, папата, внимавайте добре, защото и аз ще ви дера, предупреждавам ви.

— Нямам нищо против — отвърна Арамис с онова простодушно доверие, което е присъщо на всеки поет. — Но обяснете ми в какво се състои работата: чувал съм да казват от тук-там, че тая снаха била негодница, дори аз сам се убедих в това, като слушах разговора й с кардинала.

— По-тихо, дявол да го вземе! — прошепна Атос.

— Но — продължи Арамис — аз не зная подробностите.

— Аз също — додаде Портос.

Д’Артанян и Атос се гледаха известно време мълчаливо.

Най-после Атос, като се съсредоточи и стана по-блед от всеки друг път, кимна с глава, че е съгласен — д’Артанян разбра, че може да говори.

— Добре! Ето какво трябва да се пише — започна д’Артанян: — „Милорд, вашата снаха е престъпница, която искаше да ви убият, за да ви наследи. Но тя не е имала право да се омъжи за вашия брат, тъй като е била омъжена вече във Франция и понеже е била…“

Д’Артанян се спря, сякаш търсеше думата, и погледна Атос.

— Изгонена от съпруга си — подсказа му Атос.

— Защото е била жигосана — продължи д’Артанян.

— Ха! Невъзможно! — извика Портос. — Искала е да убият девера й?

— Да.

— И е била женена? — запита Арамис.

— Да.

— И мъжът й е забелязал, че има жиг на рамото й? — ахна Портос.

— Да.

Трите да бяха казани от Атос с все по-мрачен и по-мрачен глас.

— А кой е виждал този жиг? — запита Арамис.

— Д’Артанян и аз или по-скоро, за да спазим хронологическия ред, аз и д’Артанян — отвърна Атос.

— А мъжът на това ужасно изчадие жив ли е още? — запита Арамис.

— Жив е.

— Уверен ли сте?

— Уверен съм.

Последва студено мълчание, което всеки изживя според характера си.

— Този път — продължи Атос, като наруши пръв мълчанието — д’Артанян ни нахвърли прекрасен план и това трябва да се напише най-напред.

— Дявол да го вземе! Имате право, Атос — забеляза Арамис, — трудно е да се съчини такова писмо, господин канцлерът дори би се затруднил да напише толкова убедително послание, а господин канцлерът съставя много умело протоколите. Няма значение! Мълчете, пиша.

И Арамис наистина взе перото, мисли известно време, написа осем или десет реда с изискан дребен женски почерк, после тихо и бавно, сякаш претегляше добросъвестно всяка дума, прочете следното:

— Добре! Това е чудесно — рече Атос, — вие имате перо на държавен секретар, драги ми Арамис. Сега лорд Уинтър ще си отваря добре очите, стига предупреждението, разбира се, да стигне до него, а дори и да попадне в ръцете на негово високопреосвещенство, ние няма да бъдем злепоставени. Но понеже слугата, който ще замине, може да ни уверява, че е бил в Лондон, а да се спре в Шателро, ще му предадем с писмото само половината сума, като му обещаем останалата половина, когато донесе отговора. У вас ли е диамантът? — продължи Атос.

— Аз имам нещо повече — пари.

И д’Артанян хвърли кесията върху масата. При звъна на златото Арамис дигна очи. Портос потрепера, а Атос остана равнодушен.

— Колко има в тази кесийка? — запита той.

— Седем хиляди ливри в луи по дванадесет франка.

— Седем хиляди ливри! — извика Портос. — Значи това нищо и никакво диамантче струвало седем хиляди ливри?

— Изглежда — каза Атос, — щом като те са тука. Не предполагам нашият приятел д’Артанян да е прибавил свои пари.

— Но, господа, ние не мислим за кралицата — обади се д’Артанян. — Да се погрижим малко за здравето на нейния мил Бъкингам. Това е най-малкото, което й дължим.

— Имате право — съгласи се Атос. — Но това е работа на Арамис.

— Добре — отвърна Арамис, като се изчерви. — Какво трябва да направя?

— Много просто — продължи Атос, — да съчините второто писмо до опитното лице, което живее в Тур.

Арамис взе отново перото, позамисли се пак и написа следните редове, които веднага предложи на другарите си за одобрение.

— „Драга ми братовчедке…“

— А! — пресече го Атос. — Значи това опитно лице е ваша роднина!

— Първа братовчедка — поясни Арамис.

— Е, нека е братовчедка! — Арамис продължи:

— Чудесно — извика Атос. — Вие сте крал на поетите. Драги Арамис, вие говорите като апокалипсиса и сте правдив като евангелието. Сега ви остава само да адресирате писмото.

— Това е много лесно — отвърна Арамис. Той сгъна писмото и написа:

„За госпожица Мишон, шивачка на бельо в Тур“. Тримата приятели се спогледаха, като се подсмиваха: че са надхитрени.

— Сега — рече Арамис — вие разбирате, че само Базен може да занесе това писмо в Тур. Моята братовчедка познава само Базен и има доверие само в него. Всеки друг ще провали работата. Освен това Базен е амбициозен и учен. Базен е чел историята, господа, той знае, че Сикст Пети, преди да стане папа, е пасъл свине. Добре! Понеже той смята да влезе в лоното на църквата едновременно с мене, и той се надява да стане папа или поне кардинал: разбирате, че един човек, който има такива стремежи, няма да остави да го уловят или ако го уловят, ще понесе мъченията, но няма да проговори.

— Добре, добре — каза д’Артанян, — съгласен съм на драго сърце за Базен, но съгласете се и вие за Планше: милейди заповядала един ден да го изгонят с тояги от къщата й, а Планше има добра памет и уверявам ви, ако той разбере, че има някаква възможност да си отмъсти, ще се остави по-скоро да го пребият, но няма да се откаже. Ако работата в Тур си е ваша работа, Арамис, работата в Лондон е моя. И аз ви моля да се спрете на Планше, който всъщност е бил вече в Лондон с мене и знае да каже много правилно: London, sir, if you please20 и My master, lord D’Artagnan.21

Бъдете спокойни, той ще се справи и на отиване, и на връщане.

— В такъв случай — заяви Атос — трябва да дадем на Планше седемстотин ливри за отиване и седемстотин ливри за връщане, а на Базен триста ливри за отиване и триста за връщане. Това ще намали сумата на пет хиляди ливри; всеки от нас ще вземе по хиляда ливри, за да ги употреби, както намери за добре, и ще ни останат хиляда ливри, които абатът ще пази за изключителни случаи или за общи нужди. Сигурни ли сте?

— Драги Атос — каза Арамис, — вие говорите като Нестор, който е бил, както всеки знае, най-мъдрият измежду древните гърци.

— Добре, решено! — продължи Атос. — Планше и Базен ще заминат. Всъщност аз съм доволен, че Гримо остава: той е свикнал с моите навици и аз държа на него; вчерашният ден навярно доста го е изтощил, а това пътешествие би го съсипало.

Повикаха Планше и му дадоха указания. Той беше предупреден вече от д’Артанян, който най-напред му каза за славата, после за парите и накрая за опасността.

— Ще нося писмото в маншета на дрехата си — рече Планше — и ще го глътна, ако ме заловят.

— Но тогава няма да можеш да изпълниш поръчката — забеляза д’Артанян.

— Ще ми дадете тая вечер един препис и аз ще го зная утре наизуст.

Д’Артанян погледна приятелите си, сякаш за да им каже: „Е! Нали ви казвах?“

— Сега — продължи той, като се обърна към Планше — ти имаш осем дни, за да отидеш при лорд Уинтър, и осем дни да се върнеш тук, всичко шестнайсет дни. Ако на шестнайсетия ден от заминаването си в осем часа вечерта не си се върнал, няма да получиш никакви пари, дори да дойдеш в осем и пет.

— Тогава, господине — отвърна Планше. — купете ми часовник.

— Вземи този — обади се Атос, като му даде часовника си със свойствената си безгрижна щедрост — и бъди храбър. Помни, ако говориш, ако бъбриш, ако се шляеш, ще станеш причина да отрежат главата на господаря ти, който има толкова голямо доверие в твоята преданост, че отговаря за теб пред нас. Но помни също така, че ако по твоя вина се случи нещастие на д’Артанян, ще те намеря, където и да си, и ще ти разпоря корема.

— О, господине! — извика Планше, обиден от подозрението и най-вече изплашен от спокойния вид на мускетаря.

— А аз — рече Портос, като въртеше страшно очи — знай, че ще те одера жив.

— Ах! Господине!

— А аз — добави Арамис с тихия си и приятен глас — знай, че ще те опека на слаб огън като дивак.

— Ах! Господине!

И Планше заплака. Не смеем да кажем дали беше от ужас пред заплахите, които му отправиха, или пък се трогна, като видя тясната дружба, която свързваше четиримата приятели.

Д’Артанян му хвана ръката и го прегърна.

— Видиш ли, Планше — каза му той, — тези господа ти казват това от обич към мене, но всъщност те те обичат.

— Ах, господине! — въздъхна Планше. — Или ще успея, или ще ме нарежат на парчета. Но ако ме разсекат на парчета, бъдете уверен, че нито едно парче няма да проговори.

Решиха Планше да замине на следния ден в осем часа сутринта, за да може, както той сам беше предложил, да научи през нощта писмото наизуст. Той спечели точно дванайсет часа от тази уговорка, трябваше да се върне на шестнадесетия ден в осем часа вечерта.

На сутринта, когато Планше щеше да се качи на коня, д’Артанян, който изпитваше в дъното на сърцето си някаква слабост към дука, дръпна слугата си настрани.

— Слушай — рече му той, — когато предадеш писмото на лорд Уинтър и когато той го прочете, ще му кажеш още: „Бдете над негова светлост лорд Бъкингам, защото искат да го убият“. Но знай, Планше, това е толкова важно и сериозно, та не исках да призная дори пред приятелите си, че ще ти поверя тая тайна, и не бих я написал в писмото, дори да ме произведат капитан.

— Бъдете спокоен, господине — отговори Планше, — ще видите дали може да се разчита на мене.

И като възседна един превъзходен кон, който трябваше да остави на двадесет левги от лагера, за да продължи с пощата, Планше препусна в галоп със сърце малко свито от тройното обещание, което му бяха дали мускетарите, но все пак в най-добро разположение на духа.

Базен замина на другия ден сутринта за Тур и имаше на разположение осем дни, за да изпълни поръчката си.

Докато те отсъствуваха, четиримата приятели, разбира се, дебнеха, душеха и се ослушваха повече от всеки друг път. По цял ден се мъчеха да чуят какво се говори, следяха кардинала и душеха куриерите, които пристигаха. Неведнъж ги обхващаше непреодолим трепет, когато ги викаха внезапно по служба. При това трябваше да се грижат и за собствената си безопасност. Милейди беше сянка, която, появеше ли се веднъж на някого, не го оставяше да спи спокойно.

На осмия ден сутринта Базен, бодър както винаги и с обичайната си усмивка, влезе в кръчмата на „Безбожника“, когато четиримата приятели закусваха, и им каза както беше уговорено:

— Господин Арамис, ето отговора на вашата братовчедка.

Четиримата приятели се спогледаха радостно. Половината работа беше свършена наистина, но тази половина беше по-лека.

Арамис се изчерви неволно и взе писмото, което беше написано с груб почерк и неграмотно.

— Боже мой! — възкликна той усмихнат. — Наистина съм отчаян. Бедната Мишон никога няма да се научи да пише като господин дьо Воатюр.

— Каква е тази бедна Мишон? — запита швейцарецът, кой то разговаряше с четиримата приятели, когато пристигна писмото.

— О, боже мой! Нищо особено — отговори скромно Арамис. — Една прелестна шивачка на бельо, която обичах много и я помолих да ми напише няколко реда за спомен.

— За бога! — подхвърли швейцарецът. — Ако тази дама е знатна колкото почерка си, вие сте щастливец, приятелю!

Арамис прочете писмото и го подаде на Атос.

— Вижте какво пише, Атос — каза той.

Атос хвърли поглед върху писмото и за да разсее всички подозрения, които можеха да се породят, прочете гласно:

— „Мили братовчеде, сестра ми и аз гадаем много добре сънищата и дори се страхуваме от тях. Но за вашия, надявам се, би могло да се каже, че всеки сън е лъжа. Сбогом! Бъдете здрав и се обаждайте от време навреме.

Аглае Мишон“

— А за какъв сън говори тя? — запита драгунът, който се беше приближил през време на четенето.

— Да, за какъв сън? — обади се швейцарецът.

— Е, по дяволите, много просто! — отвърна Арамис. — За един сън, който аз сънувах и й го разказах.

— О, да, за бога! — подзе швейцарецът. — Много е просто да разказваш сънища, но аз никога не сънувам!

— Вие сте много щастлив — забеляза Атос, като ставаше — и много бих искал да мога и аз да кажа същото.

— Никога! — повтори швейцарецът възхитен, че човек като Атос му завижда за нещо. — Никога! Никога!

Като видя, че Атос става, д’Артанян също стана, хвана го под ръка и излязоха.

Портос и Арамис останаха, за да отговарят на шегите на драгуна и на швейцареца.

А Базен отиде да си легне върху купчина слама и понеже имаше по-голямо въображение от швейцареца, сънува, че господин Арамис е станал папа и го ръкополага за кардинал.

Но както казахме, Базен с щастливото си завръщане беше намалил само донякъде безпокойството, което измъчваше четиримата приятели. Дните на очакване са дълги и особено д’Артанян би се обзаложил, че сега дните са по четиридесет и осем часа. Той забравяше принудителното забавяне при плаването по море и преувеличаваше силата на милейди. Приписваше на тая жена, която му изглеждаше същински демон, съюзници, необикновени като нея. При най-лекия шум си въобразяваше, че идат да го арестуват и че водят Планше за очна ставка с него и с приятелите му. Нещо повече — голямото му доверие в достойния пикардиец от ден на ден намаляваше. Това безпокойство беше толкова голямо, че обхващаше Портос и Арамис. Само Атос си оставаше равнодушен, сякаш никаква опасност не витаеше около него и сякаш всичко наоколо беше както обикновено.

Особено на шестнадесетия ден това вълнение беше толкова явно у Д’Артанян и у двамата му приятели, че те не можеха да си намерят място и бродеха като сенки по пътя, по който трябваше да се върне Планше.

— Наистина — казваше им Атос — вие не сте мъже, а деца щом като една жена ви плаши толкова много! И от какво се боите в края на краищата? Да не ни затворят ли? Ами ще ни измъкнат от затвора: нали измъкнаха оттам госпожа Бонасийо? Да не ни обезглавят ли? Та всеки ден в окопа ние с радост се излагаме на по-страшни опасности, защото някое гюле може да ни строши крака, а уверен съм, че хирургът ще ни причини по-голяма болка, като ни реже крака, отколкото палачът, като ни реже главата. И така, чакайте спокойно. След два часа, след четири, след шест часа най-късно Планше ще бъде тук: той обеща, че ще бъде, а аз имам много голямо доверие в обещанията на Планше, който ми изглежда много честно момче.

— Ами ако не дойде? — обади се д’Артанян.

— Е, ако не дойде, значи е закъснял, това е всичко, може да е паднал от коня, може да се е преметнал през моста, може да е препускал толкова бързо, че да са му простинали гърдите. Е, господа! Всичко може да се случи — животът е броеница от малки неволи, които мъдрецът със смях отронва една по една. Бъдете мъдреци като мене, господа, седнете на масата и да пием. Бъдещето винаги изглежда розово, когато го гледаш през чаша шамбертенско вино.

— Много добре — отвърна д’Артанян, — на мене ми дотегна страха да не би виното, което пия да е от избата на милейди.

— Много сте придирчив — обади се Атос. — Такава хубава жена!

— Жигосана жена! — подхвърли Портос и гръмко се изсмя. Атос потрепера, прокара ръка по челото си, за да избърше потта, и стана с нервно движение, което не можа да прикрие. Денят изтече, а вечерта настъпи по-бавно, но най-сетне настъпи. Кръчмите се напълниха с посетители. Атос, който беше получил своя дял от диаманта, не излизаше вече от „Безбожника.“ Намерил беше в лицето на господин дьо Бюзиньи, който всъщност им беше дал великолепен обяд, достоен партньор. Те играеха заедно, както обикновено, когато удари седем часът. Чуха да минават патрулите, които отиваха да засилят постовете. В седем и половина свири вечерна проверка.

— Загубени сме — пошепна д’Артанян на ухото на Атос.

— Искате да кажете, че загубихме — рече спокойно Атос, като извади от джоба си четири пистола и ги хвърли на масата. — Хайде, господа — продължи той. — свирят проверка, да вървим да си лягаме.

И Атос излезе от „Безбожника“, последван от д’Артанян. Арамис вървеше след тях, хванал Портос под ръка. Арамис предъвкваше стихове, а Портос скубеше от време на време по някой косъм от мустаците си в знак на отчаяние.

Но ето че изведнъж в мрака се открои сянка, чиито очертания бяха добре познати на д’Артанян, и някакъв познат глас му съобщи:

— Господине, нося ви мантията, защото тая вечер е хладно.

— Планше! — извика д’Артанян, замаян от радост.

— Планше! — повториха Портос и Арамис.

— Е, да! Планше! — каза Атос. — Какво чудно има в това? Обеща, че ще се върне в осем часа и ето сега бие осем часа. Отлично. Планше, вие сте човек на думата и ако някога напуснете господаря си, ще ви взема на работа при мене.

— О, не, никога! — извика Планше. — Никога няма да напусна господин д’Артанян.

В същото време д’Артанян усети, че Планше му пъха бележка в ръката.

На д’Артанян много му се искаше да прегърне Планше при завръщането му, както го беше прегърнал на тръгване, но се побоя този изблик на чувства към слугата насред улицата да не се стори необикновен на някой минувач и се сдържа.

— Бележката е у мене — прошепна той на Атос и на приятелите си.

— Добре — рече Атос. — ще се приберем и ще я прочетем. Бележката изгаряше ръката на д’Артанян: той искаше да избърза, но Атос го хвана под ръка и момъкът беше принуден да върви в крак с другаря си.

Най-после се прибраха в палатката, запалиха лампа и докато Планше стоеше на вратата, за да не ги изненада някой, д’Артанян с трепереща ръка счупи печата и отвори дългоочакваното писмо.

То съдържаше половин ред с чисто британски почерк и съвсем кратко съдържание.

„Thank you, be easy.“

Което означаваше:

„Благодаря, бъдете спокоен.“

Атос все писмото от ръцете на д’Артанян, приближи го до лампата, запали го и не го пусна, докато то не се превърна в пепел.

После повика Планше.

— Сега, мойто момче — каза му той, — можеш да си поискаш седемстотинте ливри, но не си бил изложен на голяма опасност с такава бележка.

— Но това не попречи да измисля много начини, за да я крия — отвърна Планше.

— Хайде — подкани го д’Артанян, — разкажи ни всичко.

— Много е дълго, господине.

— Имаш право, Планше — съгласи се Атос — При това свири проверка и ще забележат, че при нас свети по-дълго, отколкото другаде.

— Добре — рече д’Артанян, — да лягаме. Спи спокойно, Планше.

— Уверявам ви, господине, че ще спя спокойно за пръв път от шестнадесет дни насам.

— И аз! — каза д’Артанян.

— И аз! — добави Портос.

— И аз! — обади се Арамис.

— Е, добре. Искате ли да ви призная истината? И аз също! — заяви Атос.

XIX ЗЛА СЪДБА

А милейди, извън себе си от ярост, ръмжеше на палубата като лъвица, натоварена на кораб, и страшно й се искаше да се хвърли в морето и да изплува на брега, тъй като не можеше да се примири с мисълта, че е била оскърбена от д’Артанян и заплашвана от Атос и че напуска Франция, без да им отмъсти. Скоро тази мисъл стана толкова непоносима за нея, че с риск да я сполети най-страшното, тя умоляваше капитана да я свали на брега; но капитанът, който бързаше да избегне трудното положение, попаднал между френски и английски кръстосвачи, като прилеп между плъхове и птици, искаше много да стигне Англия и твърдо отказа да се подчини на това, което според него беше женска прищявка, като обеща на своята пътничка, която всъщност му беше препоръчана лично от кардинала, да я свали на някое бретонско пристанище било в Лориан, било в Брест, ако морето и французите позволят това; но вятърът беше насрещен, морето бурно и корабът криволичеше и правеше зигзаги. Девет дни след отплаването от Шарант милейди, мъртво бледа от мъка и ярост, виждаше само синкавите брегове на Финистер, които се показваха.

Тя пресметна, че за да премине този край от Франция и да се върне при кардинала й бяха необходими най-малко три дни; като се прибави и един ден за слизане на брега, ставаха четири; като се прибавят тези четири дни към другите девет, ставаха тринайсет загубени дни, тринайсет дни, през които можеха да се случат толкова важни събития в Лондон. Тя си помисли, че кардиналът положително ще изпадне в ярост, ако тя се върне, и ще бъде по-склонен да изслуша оплакванията на другите срещу нея, отколкото нейните оплаквания срещу другите. И тя остави да отминат Лориан и Брест, без да настоява пред капитана, който пък от своя страна умишлено не й напомняше. И така милейди продължи пътя си и в същия ден, в който Планше се качваше в Портсмут на кораба за Франция, пратеничката на негово високопреосвещенство навлизаше тържествено в пристанището.

Целият град беше обзет от необикновено вълнение — четири големи, наскоро построени кораби току-що бяха спуснати в морето; изправен на вълнолома, целият в злато, обсипан както винаги в диаманти и скъпоценни камъни, с шапка, украсена с бяло перо, което падаше на рамото му, стоеше Бъкингам, заобиколен от своя щаб, почти също така блестящ като него.

Беше един от онези хубави редки зимни дни, когато Англия си спомня, че има слънце. Погасналото, но все още величествено светило залязваше на хоризонта, като багреше едновременно небето и морето с огнени ивици и хвърляше върху кулите и старите къщи на града последен златен лъч, който блестеше по стъклата като отблясък от пожар.

Милейди поемаше морския въздух, който с приближаването към брега ставаше по-свеж и по-ухаен. Тя съзерцаваше цялата мощ на тия приготовления, които беше натоварена да разруши, цялата мощ на тази армия, която тя трябваше да срази сама — тя, жената — с няколко кесии злато, и мислено се сравняваше със страшната еврейка Юдит, която, като проникнала в лагера на асирийците, видяла безброй колесници, коне, мъже и оръжие, които с един замах трябвало да разпръсне като дим.

Корабът влезе в залива; но когато се готвеха да пуснат котва, един много добре въоръжен катер се приближи до търговския кораб, представи се за брегова охрана и спусна в морето лодка, която заплава към корабната стълба. В лодката имаше офицер, боцман и осем гребци; офицерът се качи на борда и бе посрещнат с онова уважение, което вдъхва униформата.

Офицерът поговори известно време с капитана, даде му да прочете книжата, които носеше, и по заповед на търговския капитан целият екипаж на кораба, моряци и пътници бе свикан на палубата.

Когато тая заповед бе изпълнена, офицерът се осведоми гласно откъде е тръгнал корабът, какъв курс е държал, къде е спирал и на всички тия въпроси капитанът отговори лесно и без колебание. Тогава офицерът започна преглед на всички лица, едно след друго. Като се спря пред милейди, той се взря в нея по-внимателно, но не й продума нито дума.

После се върна при капитана и поговори още малко с него и сякаш корабът беше вече под негова власт, той нареди да направят маневра и екипажът веднага я изпълни. Тогава корабът продължи пътя си, съпровождан от малкия катер, който плаваше борд до борд с него и застрашаваше страната му с гърлото на своите шест топа, а лодката плаваше по браздата на кораба — малка точка до грамадната маса.

Докато офицерът разглеждаше милейди, милейди, разбира се, също го погълна с поглед. Но колкото и способна да бе тази жена с огнен поглед да чете в сърцата на хората, чиито тайни трябваше да отгадае, този път тя срещна толкова равнодушно лице, че изпитателният й поглед не можа да открие нищо. Офицерът, който се бе спрял безмълвен пред нея и я беше проучил така грижливо, бе навярно двадесет и пет — двадесет и шест годишен, с бяло лице и светлосини, малко хлътнали очи, устните му, тънки и добре очертани, останаха съвсем неподвижни; силно издадената му брадичка показваше оная силна воля, която в обикновения британски тип е израз на упоритост; откритото му чело, присъщо на поетите, на мечтателите и на военните, едва беше засенчено от къса и рядка коса, тъмнокестенява като брадата, която покриваше долната част на лицето му.

Когато влязоха в пристанището, беше вече нощ. Мъглата сгъстяваше още повече мрака и образуваше около сигналните фенери и светлините по вълнолома кръгове, прилични на кръга, който окръжава луната, когато времето е на разваляне. Въздухът, който дишаха, беше мрачен, влажен и студен.

Милейди, тази толкова силна жена, чувствуваше, че неволно трепери.

Офицерът поиска да му покажат пакетите на милейди, поръча да свалят багажа й в лодката и когато нареждането му беше изпълнено, покани и нея да слезе, като й подаде ръка.

Милейди го погледна и се поколеба.

— Кой сте вие, господине — запита тя, — който имате добрината да полагате толкова особени грижи за мене?

— Можете да разберете по униформата ми, госпожо; аз съм офицер от английската флота — отвърна младежът.

— Но нима офицерите от английската флота имат обичай да предлагат услугите си на своите съотечественици, когато те пристигат в някое пристанище на Великобритания, и да отиват в любезността си дотам, че да ги отвеждат чак до сушата?

— Да, милейди, такъв е обичаят, но съвсем не от любезност, а от предпазливост: във време на война чужденците биват отвеждани в определена за тях странноприемница, където остават под надзора на правителството, докато се съберат подробни сведения за тях.

Тези думи бяха произнесени с безукорна вежливост и най-спокойно. Но те не успяха да убедят милейди.

— Но аз не съм чужденка, господине — възрази тя с най-чистото произношение, което можеше да се чуе от Портсмут до Манчестер, — аз се наричам лейди Кларик и тази мярка…

— Тази мярка е обща, милейди, и безполезно ще бъде да искате да се направи изключение за вас.

— Тогава да вървим, господине.

Тя се опря на ръката на офицера и почна да слиза по корабната стълба — долу я чакаше лодката. Офицерът я последва; на кърмата беше постлана голяма мантия, офицерът я покани да седне върху мантията и седна до нея.

— Гребете — каза той на моряците.

Осемте гребла се потопиха в морето, ударите им се сляха в един звук, движенията им — в един замах и лодката сякаш полетя по водната повърхност.

След пет минути стигнаха брега.

Офицерът скочи на кея и подаде ръка на милейди.

Една карета чакаше.

— Тази карета за нас ли е? — запита милейди.

— Да, госпожо — отвърна офицерът.

— Нима странноприемницата е толкова далеч?

— На другия край на града.

— Да вървим — рече милейди.

И се качи решително в каретата.

Офицерът гледаше всички вещи да бъдат внимателно привързани отзад и когато това беше изпълнено, зае мястото си до милейди и затвори вратичката.

Веднага, без да му се даде никаква заповед и без да има нужда от указания за посоката, кочияшът подкара конете в галоп и потъна в улиците на града.

Толкова странното посрещане накара милейди да се замисли дълбоко; като видя, че младият офицер не беше никак наклонен да води разговор, тя се облегна в единия ъгъл на каретата и премисли всички възможни предположения.

Но след четвърт час, изненадана от дългия път, тя се наведе към прозорчето, за да види къде я водят. Не се виждаха вече къщи. В мрачината дърветата сякаш бяха грамадни черни призраци, които се гонеха един друг. Милейди изтръпна.

— Но ние не сме вече в града, господине — обади се тя. Младият офицер мълчеше.

— Няма да продължа нататък, ако не ми кажете къде ме водите. Предупреждавам ви, господине!

Тая заплаха не получи никакъв отговор.

— О! Това е вече много! — извика милейди. — Помощ! Помощ!

Но никой не й отговори, а каретата продължи да се носи напред: офицерът приличаше на статуя.

Милейди погледна офицера с едно от ония страшни изражения, които бяха свойствени на нейното лице и почти винаги имаха своето въздействие, а от гняв очите й блестяха в мрака.

Момъкът остана невъзмутим.

Милейди поиска да отвори вратичката и да скочи.

— Внимавайте, госпожо — каза хладнокръвно младежът, — ще се убиете, ако скочите.

Разярена, милейди отново седна. Офицерът се наведе и я погледна — и той сякаш остана изненадан, като видя това лице, толкова хубаво преди, разкривено от ярост и станало почти отвратително. Коварното същество разбра, че се погубва, като открива така душата си. Лицето й се проясни и тя простена:

— За бога, господине, кажете ми дали на вас, на вашето правителство или на някой враг трябва да отдам насилието, което се извършва над мене?

— Над вас не се извършва никакво насилие, госпожо, и това, което се случи с вас, е последица на една съвсем обикновена мярка, която сме принудени да прилагаме към всички, които слизат в Англия.

— Значи вие не ме познавате, господине?

— За пръв път имам честта да ви видя.

— И закълнете се в честта си, нямате ли никаква причина да ме мразите?

— Никаква, заклевам се.

Гласът на младия човек звучеше така спокойно, така равнодушно и дори така нежно, че милейди се успокои.

Най-после, след като пътуваха почти цял час, каретата спря пред желязна решетка, която затваряше утъпкан път — той водеше към замък със суров вид, грамаден и самотен. Тогава, понеже колелата се търкаляха по ситен пясък, милейди чу могъщо бучене и разбра, че е ревът на морето, което се плиска о скалист бряг.

Каретата мина под два свода и най-после спря в мрачен и квадратен двор; почти веднага вратичката на каретата се отвори, младият човек скочи леко на земята и подаде на милейди ръка, на която тя се облегна, и слезе също много спокойна.

— Все пак — забеляза милейди, като погледна младия офицер с извънредно мила усмивка — аз съм пленница; но това няма да бъде задълго, уверена съм — добави тя, — моята съвест и вашата учтивост, господине, са залог за това.

Колкото и ласкателна да беше любезността, офицерът не отговори нищо; но като извади от пояса си малка сребърна свирка, прилична на свирките, които употребяват боцманите на военните кораби, той свирна три пъти по различен начин: тогава се явиха няколко слуги, разпрегнаха изпотените коне и закараха каретата под един заслон.

Тогава офицерът, все така спокоен и учтив, покани пленницата си да влезе в къщата. Милейди със същата усмивка на лицето го улови под ръка и влезе с него през ниска и дъгообразна врата, откъдето сводест, осветен само в дъното коридор водеше към извита каменна стълба. После спряха пред някаква тежка врата. Когато младият човек я отключи, тя изскърца тежко и пред тях се откри стаята, предназначена за милейди.

С един поглед пленницата обгърна стаята с най-малките й подробности.

Това беше стая, удобна както за затвор, така и за жилище на свободен човек; но решетките на прозорците и външните резета на вратата навеждаха на мисълта, че е затвор.

За миг всичката душевна сила на тая жена, закалена все пак в най-страшни изпитания, я изостави; тя се отпусна на едно кресло, скръсти крака, сведе глава и всеки миг очакваше да влезе някой съдия и да започне да я разпитва.

Но никой не влезе — само двама или трима моряци внесоха куфарите и сандъците, оставиха ги в един кът и излязоха, без да продумат дума.

Офицерът се разпореждаше с моряците със същото спокойствие, което милейди забелязваше непрестанно у него, без той самият да промълви нито дума, като даваше заповеди с едно движение на ръката си или с едно изсвирване.

Сякаш за тоя човек и подчинените му говоримият език не съществуваше или беше излишен.

Най-после милейди не можа да устои повече и наруши мълчанието:

— За бога, господине! — извика тя. — Какво означава всичко това? Разсейте недоумението ми. Имам смелост да посрещна всяка опасност, която предвиждам, всяко нещастие, което ми е ясно. Къде съм и защо съм тук? Ако съм свободна, защо са тези решетки и тая врата? Ако съм пленница, какво престъпление съм извършила?

— Вие сте в стаята, която ви е определена, госпожо. Получих заповед да ви срещна по море и да ви доведа в тоя замък: вярвам, че изпълних тая заповед с всичката строгост на войник, но и с всичката учтивост на благородник. Тук свършва поне засега възложената ми към вас задача, останалото се отнася до друго лице.

— Но кое е това друго лице? — запита милейди. — Не може те ли да ми кажете името му?…

В този миг откъм стълбата се разнесе силен звън на шпори; няколко гласове отминаха и замряха и се чу шум от приближаващи се към вратата стъпки.

— Ето това лице, госпожо — каза офицерът, като се отдръпна от входа и застана почтително и покорно.

В същото време вратата се отвори; някакъв мъж застана на прага.

Той беше без шапка, с шпага на кръста и мачкаше кърпичка между пръстите си.

На милейди се стори, че разпознава тая сянка в мрака. Тя опря едната си ръка на креслото и подаде глава напред, сякаш за да се убеди в предположението си.

Тогава непознатият пристъпи бавно и колкото повече пристъпваше и навлизаше в кръга на светлината, хвърляна от лампата, толкова повече милейди отстъпваше неволно.

— Ах, вие ли сте, братко? — извика тя крайно изумена, когато у нея не остана вече никакво съмнение. — Вие ли сте?

— Да, прелестна госпожо! — отвърна лорд Уинтър, като се поклони полуучтиво, полуиронично. — Аз самият.

— Но тогава тоя замък?

— Той е мой.

— А стаята?

— Тя е ваша.

— С други думи, аз съм ваша пленница?

— Приблизително.

— Но това е ужасно насилие!

— Без големи думи; да седнем и да поговорим спокойно, както подобава между брат и сестра.

После, като се обърна към вратата и видя, че младият офицер чака последните му нареждания, каза:

— Добре, благодаря ви. А сега ни оставете, господин Фелтън.

XX РАЗГОВОР МЕЖДУ ДЕВЕР И СНАХА

Докато лорд Уинтър затвори вратата, спусна един капак на прозореца и приближи стол до креслото на снаха си, замислената милейди прехвърли през ума си всички възможности и откри целия заговор, за който не можеше и да подозира, преди да разбере в чии ръце е попаднала. Тя познаваше девера си като добър благородник, истински ловец, смел играч, дързък пред жените, но не особено умел в интригите. Как беше успял да открие нейното пристигане? Да я залови? Защо я задържаше?

Атос наистина й беше подхвърлил няколко думи, които показваха, че разговорът, който беше водила с кардинала, е бил подслушан и от други; но тя не можеше да допусне, че той е успял да вземе толкова бързи и смели мерки срещу нея.

Тя се боеше по-скоро, че предишните й постъпки в Англия са открити. Бъкингам можеше да е разбрал, че тя е отрязала двата диаманта, и да си отмъщава за тая малка измяна; но Бъкингам беше неспособен да извършва някакво насилие над жена, особено ако смяташе, че тази жена е действувала от чувство на ревност.

Това предположение й се стори най-правдоподобно. Стори й се, че искат да си отмъстят за миналото, а не да предотвратят бъдещето. Но както и да е, тя се радваше, че е попаднала в ръцете на девера си, от когото смяташе, че лесно ще се отърве, а не в ръцете на истински и умен враг.

— Е, да поговорим, братко — започна тя весело, решена да си изясни от разговора, колкото и потаен да се опитваше да бъде лорд Уинтър, онова, което й бе необходимо, за да определи бъдещото си поведение.

— Значи вие решихте да се върнете в Англия — подзе лорд Уинтър — въпреки намерението ви, което толкова често ми повтаряхте в Париж: кракът ви никога вече да не стъпва във Великобритания?

Милейди отвърна на въпроса с въпрос.

— Преди всичко — рече тя — обяснете ми как успяхте да наредите да ме следят тъй зорко, за да бъдете уведомен предварително не само за моето пристигане, но и за деня, за часа и за пристанището, на което ще сляза.

Лорд Уинтър възприе същия подход на милейди, като мислеше, че щом снаха му го прилага, трябва да е най-добрият.

— Кажете ми вие, драга сестро — продължи той, — защо дойдохте в Англия?

— Ами дойдох да ви видя — отговори милейди, без да знае, че с този отговор засилваше подозренията, които беше породило в ума на нейния девер писмото на д’Артанян. Тя искаше само да спечели с една лъжа благосклонността на своя събеседник.

— Ах, да ме видите ли? — каза хитро лорд Уинтър.

— Разбира се, да ви видя. Какво чудно има в това?

— И като идете в Англия, нямате ли друга цел освен желанието си да ме видите?

— Не.

— И така, само заради мене вие сте си направили труда да преминете Ла Манш?

— Само заради вас.

— Дявол да го вземе! Каква обич, мила сестро!

— Не съм ли вашата най-близка роднина? — запита милейди с най-трогателна наивност в гласа.

— И моята единствена наследница, нали? — добави от своя страна лорд Уинтър, като впи поглед в очите на милейди.

Колкото и да се владееше, милейди неволно трепна и понеже, като произнасяше последните думи, лорд Уинтър беше сложил ръка върху ръката на снаха си, това потреперване не му избягна.

И наистина ударът беше право в целта и проникна дълбоко. Първата мисъл, която мина през ума на милейди, беше, че я е издала Кети и че последната е разказала на барона за користната ненавист, която милейди непредпазливо беше проявявала пред прислужничката си. Спомни си за неразумната и груба обида, която нанесе на д’Артанян, когато беше спасил живота на нейния девер.

— Не разбирам, милорд — отвърна тя, за да спечели време и да накара противника си да заговори. — Какво искате да кажете? Има ли някакъв скрит смисъл в думите ви?

— О, боже мой, не — каза лорд Уинтър с привидно добродушие. — Вие сте имали желание да ме видите и идвате в Англия. Аз научавам за вашето желание или по-скоро досещам се за него и за да ви спестя всички неприятности от нощното пристигане в пристанището, всички грижи по слизането на брега, изпратих да ви посрещне мой офицер; дадох му на разположение карета и той ви доведе тук, в тоя замък, където аз съм управител, където идвам всеки ден — тук ви приготвих стая, за да бъде задоволено нашето двойно желание да се виждаме. Нима всичко това, което ви казвам, е по-чудно от онова, което вие ми разказахте?

— Не. Намирам чудно само това, че сте били предупреден за моето пристигане.

— Но това е най-простото нещо, мила сестро: не забелязахте ли, че като влизаше в залива, капитанът на вашия малък кораб изпрати напред лодка с корабния си дневник и със списъка на екипажа, за да получи разрешение да влезе в пристанището? Аз съм комендант на пристанището, представиха ми списъка, в който видях вашето име. Моето сърце ми подсказа това, което ми потвърдиха вашите уста, с други думи, с каква цел сте се изложили на опасностите от толкова бурното или поне толкова неприятното по това време море и аз изпратих катера си да ви посрещне. Останалото знаете.

Милейди разбра, че лорд Уинтър лъже и това още повече я изплаши.

— Братко — продължи тя, — милорд Бъкингам ли видях тая вечер на вълнолома, когато пристигах?

— Да, него. Ах, разбирам, вие сте се зачудили, като сте го видели — рече лорд Уинтър. — Вие идвате от страна, където навярно много се занимават с него, а зная, че неговите въоръжения срещу Франция тревожат особено много вашия приятел кардинала.

— Моят приятел кардинала! — възкликна милейди, като видя, че и по този въпрос, както по другия, лорд Уинтър изглеждаше напълно осведомен.

— Как, не е ли ваш приятел? — продължи небрежно лордът. — Ах, извинете, така мислех; но ние ще се върнем към милорда дук по-късно, да не се отклоняваме от чисто сантименталната насока, която беше взел нашият разговор. Вие казахте, че идвате да ме видите, нали?

— Да.

— Добре! Аз ви отговорих, че желанието ви ще бъде напълно задоволено и ще се виждаме всеки ден.

— Нима ще трябва да остана вечно тук? — запита с някакъв ужас милейди.

— Неудобно ли ще се чувствувате тук, мила сестро? Искайте, каквото ви липсва, и аз веднага ще ви го доставя.

— Но аз нямам нито прислужничка, нито слуги…

— Ще имате, госпожо, ще имате. Кажете ми как беше обзавел първият ви мъж вашия дом и аз, макар че съм ви само девер, ще го обзаведа по същия начин.

— Първият ми мъж! — извика милейди, като се взря ужасена в лорд Уинтър.

— Да, вашият мъж, французинът. Не говоря за брат си. Всъщност, ако сте го забравили, той е още жив, мога да му пиша и той ще ме осведоми по този въпрос.

Студена пот изби по челото на милейди.

— Вие се шегувате — продума тя глухо.

— Имам ли такъв вид? — запита лордът, като стана и отстъпи крачка назад.

— Или по-скоро ме обиждате — продължи тя, като вкопчи сгърчени ръце в креслото и се повдигна.

— Да ви обиждам аз! — каза презрително лорд Уинтър. — Наистина, госпожо, вярвате ли, че това е възможно?

— Наистина, господине — повиши глас милейди, — вие сте или пиян, или луд. Излезте и ми изпратете една жена.

— Жените са много бъбриви, сестро! Не мога ли аз да ви бъда прислужничка? По такъв начин всичките ни тайни ще останат в семейството.

— Нахалник — извика милейди и сякаш тласната от пружина скочи към лорда, който я очакваше със скръстени ръце, но все пак с едната ръка върху дръжката на шпагата.

— Ехе! — подхвърли той. — Зная, че имате навика да убивате, но аз ще се браня, предупреждавам ви, дори и срещу вас.

— О! Имате право — рече милейди — и ми правите впечатление на човек, който е достатъчно подъл и може да дигне ръка срещу една жена.

— Може би да. Все пак ще имам оправдание: моята ръка, струва ми се, няма да бъде първата мъжка ръка, която се дига срещу вас.

И лордът посочи с бавно и обвинително движение лявото рамо на милейди, до което почти се докосна с пръст.

Милейди глухо изръмжа, отстъпи чак в ъгъла на стаята като пантера, която се присвива, за да се хвърли.

— О! Ръмжете, колкото си искате — извика лорд Уинтър, — но не се опитвайте да хапете, защото, предупреждавам ви всичко ще завърши във ваша вреда. Тук няма прокурори, които да уреждат предварително наследствата, няма и странствуващ рицар, който да ме вика на двубой заради прекрасната дама, която държа затворена. Но аз имам на разположение съдии, които ще съдят една достатъчно безсрамна жена, задето при жив мъж се е вмъкнала в леглото на по-големия ми брат лорд Уинтър и ви предупреждавам, че тия съдии ще ви изпратят при палача, който ще направи и двете ви рамене еднакви.

Очите на милейди хвърляха такива мълнии, че той, макар и мъж и въоръжен, пред жена без никакво оръжие, усети, че страх пропълзява до дъното на душата му. Но въпреки това продължи с нарастващ гняв:

— Да, разбирам. След като наследихте моя брат, би ви било приятно да наследите и мене. Но знайте предварително, вие можете да ме убиете или да накарате да ме убият — аз съм взел мерки: нито пени от това, което притежавам, няма да мине във вашите ръце. Не сте ли вече достатъчно богата, вие имате близо милион и не можехте ли да се спрете на вашия гибелен път, ако не вършите зло само за безкрайното и възвишено удоволствие да го вършите? О, слушайте, казвам ви, ако паметта на моя брат не ми беше света, щяхте да изгниете в някой държавен затвор или да задоволите любопитството на моряците в Тайбърн. Аз ще мълча, но вие понасяйте спокойно своя затвор. След петнадесет или двадесет дни ще замина с армията за Ла Рошел, но в навечерието на заминаването ми ще дойде да ви вземе кораб, с който ще отплавате пред очите ми за южните ни колонии. И бъдете спокойна, ще ви пратя за другар човек, който ще ви разбие черепа при първия ваш опит да се върнете било в Англия, било на континента.

Милейди слушаше с внимание, което разширяваше пламналите й очи.

— Да — продължи лорд Уинтър, — сега ще живеете в тоя замък. Стените са дебели, вратите плътни, решетките здрави. При това прозорецът ви е отвесно над морето: хората от моя екипаж, които са ми предани на живот и на смърт, караулят край стената и охраняват всички изходи, които водят към двора. После стигнете ли двора, ще трябва да минете още през три решетки. Заповедта е изрична: една крачка, едно движение, една дума, която напомня на опит за бягство, и ще стрелят по вас. Ако ви убият, английското правителство, предполагам, ще ми бъде поне малко задължено, че съм му спестил труда. А, чертите ви възвръщат своето спокойствие, лицето ви придобива своята увереност: петнадесет дни, двадесет дни, казвате си вие, ха! Аз имам изобретателен ум и все ще измисля нещо. Аз имам дяволски ум и ще намеря някоя жертва. След петнадесет дни, казвате си вие, аз няма да бъда вече тук. Аха! Опитайте!

Като видя, че лорд Уинтър е отгатнал мислите й, милейди заби нокти в дланите си, за да преодолее всяко движение, което би придало на лицето й друг израз освен страх.

Лорд Уинтър продължи:

— Вие видяхте единствения офицер, който командува тук в мое отсъствие, и всъщност го познавате вече: той знае, както виждате, да изпълнява заповед, защото аз ви познавам, вие не сте дошли от Портсмут дотук, без да се опитате да го заговорите. Какво ще кажете? Мраморна статуя би ли била по-равнодушна и по-безмълвна? Опитвали сте вече силата на своите прелести над много мъже и за съжаление винаги сте успявали. Но опитайте ги върху него, дявол да го вземе, и ако успеете, ще призная, че сте самият демон.

Той отиде при вратата и с рязко движение я отвори.

— Повикайте господин Фелтън — нареди той. — Почакайте малко, ще ви представя на него.

Между двамата настъпи странно мълчание. В това време се чуха бавни и отмерени стъпки, които се приближаваха. Скоро в мрачния коридор се очерта човешки силует и младият лейтенант, с когото вече се запознахме, се спря на прага, очаквайки заповедите на барона.

— Влезте, драги Джон — покани го лорд Уинтър. — Влезте и затворете вратата.

Младият офицер влезе.

— Сега — започна лордът — погледнете тая жена; млада е, хубава е, има всички земни прелести, да! Това е чудовище, което на двадесет и пет годишна възраст е извършило толкова престъпления, колкото не можете да прочете за цяла година в архивите на нашите съдилища. Гласът й предразполага в нейна полза, хубостта й служи за примамка на жертвите, тялото й дори плаща това, което е обещало — трябва да й отдадем тая справедливост. Тя ще се опита да ви прелъсти, ще се опита може би дори да ви убие. Аз ви измъкнах от нищетата, Фелтън, направих ви лейтенант, спасих ви веднъж живота, знаете при какви обстоятелства. Аз съм за вас не само покровител, но и приятел, не само благодетел, но и баща. Тази жена се е върнала в Англия, за да посегне на моя живот. Аз държа тая змия в ръцете си. Сега ви повиках и ви казвам: приятелю Фелтън, Джон, синко, пази ме, а най-вече — пази се от тая жена, закълни се в спасението на своята душа, че ще я запазиш за възмездието, което е заслужила. Джон Фелтън, разчитам на думата ти! Джон Фелтън, вярвам в твоята честност!

— Милорд — отвърна младият офицер и чистият му поглед изрази цялата омраза, която можеше да се побере в сърцето му, — милорд, кълна ви се, че ще изпълня всичко така, както вие желаете.

Милейди издържа този поглед като безропотна жертва. Не можеше да се срещне по-смирено и по-кротко изражение от онова, което беше изписано на прелестното й лице. Самият лорд Уинтър едва позна тигрицата, която преди миг се готвеше да срази.

— Тя няма да излиза никога от тази стая, чувате ли, Джон — продължи лордът. — Тя няма да бъде във връзка с никого, ще говори само с вас, ако разбира се, вие й окажете честта да говорите с нея.

— Достатъчно, милорд, аз се заклех.

— А сега, госпожо, постарайте се да се помирите с бога, защото сте осъдена от хората.

Милейди отпусна глава, сякаш беше смазана от тази присъда. Лорд Уинтър излезе, като кимна на Фелтън, който излезе след него, и затвори вратата.

След миг в коридора се разнесоха тежките стъпки на един моряк, който караулеше със секира на пояса и пушка в ръка.

Милейди остана известно време в същото положение, защото помисли, че може да я следят през ключалката. После дигна бавно глава — лицето й беше придобило страшен израз на заплаха и предизвикателство, — изтича и се ослуша на вратата, погледна през прозореца и като седна отново в грамадното кресло, потъна в размисъл.

XXI ОФИЦЕР

А кардиналът очакваше известия от Англия, но идваха само неприятни и тревожни новини.

Колкото и добре да беше обкръжен Ла Рошел, колкото и положителен да изглеждаше успехът, благодарение на взетите мерки и преди всичко на дигата, която не оставяше нито една лодка да проникне до обсадения град, все пак блокадата можеше да трае още дълго, а това беше голям позор за войските на краля и голямо затруднение за господин кардинала, на когото наистина не предстоеше вече да всява раздори между Луи XIII и Ана Австрийска, тъй като това беше направено, а да помирява господин дьо Басомпиер, който беше скаран с д’Ангулем.

Братът на краля, който беше започнал обсадата, остави на кардинала грижата да я довърши.

Градът въпреки невероятната упоритост на своя кмет се опита да направи нещо като бунт, за да се предаде. Но кметът заповядал да обесят бунтовниците. Тази мярка усмирила най-лудите глави, които решили тогава да умрат от глад. Тая смърт им изглеждала все пак по-бавна и по-несигурна от обесването.

От своя страна обсадителите залавяха от време на време пратеници, които ларошелци изпращаха при Бъкингам, или шпиони, които Бъкингам изпращаше на ларошелците. И в единия, и в другия случай се издаваше бърза присъда. Господин кардиналът произнасяше една единствена дума:

„Да се обеси!“ Поканваха краля да присъствува на обесването. Кралят идваше унил, сядаше на най-удобното място, за да види екзекуцията с всичките й подробности; това все пак го развличаше малко и го караше да понася търпеливо обсадата, но не му пречеше да скучае страшно и всеки миг да говори за връщане в Париж. Така че, ако нямаше пратеници и шпиони, негово високопреосвещенство въпреки богатото си въображение би изпаднал в голямо затруднение.

Но времето минаваше, а ларошелци не се предаваха. Последният шпионин, когото бяха заловили, носеше писмо. В това писмо ясно се казваше на Бъкингам, че градът е в отчаяно положение, но вместо да се добави: „Ако не ни дойдете на помощ след петнадесет дни, ще се предадем“, бе добавено само: „Ако не ни дойдете на помощ до петнадесет дни, ние всички ще умрем от глад“.

И тъй ларошелци възлагаха надежди само на Бъкингам. Бъкингам беше техният месия. Ясно беше, че ако един ден те се убедяха напълно, че не бива да разчитат вече на Бъкингам, ведно с надеждата щеше да угасне и тяхната смелост.

Той с голямо нетърпение очакваше да му съобщят от Англия, че Бъкингам няма да дойде.

Въпросът да се превземе градът с пристъп, обсъждан често в кралския съвет, винаги бе отхвърлян. Първо, Ла Рошел изглеждаше непристъпен, после кардиналът, каквото и да говореше, знаеше много добре, че ужасът от кръвта, проляна при тая среща, където французи трябваше да се бият срещу французи, беше връщане в политиката с шестдесет години назад, а кардиналът беше за оная епоха напредничав човек. И наистина опустошаването на Ла Рошел и избиването на три-четири хиляди хугеноти, които биха се оставили да ги убият през 1628 година, щеше да прилича много на клането през Вартоломеевата нощ в 1572 година. И после на всичко отгоре това крайно средство, от което кралят като добър католик никак не се отвращаваше, винаги пропадаше пред следния довод на обсаждащите града генерали: Ла Рошел може да се превземе само с глад.

Кардиналът не можеше да прогони от съзнанието си страха, който му внушаваше неговата страшна посланица, защото и той беше разбрал странните способности на тая жена ту змия, ту лъв. Изменила ли му беше? Или беше мъртва? Във всеки случай той я познаваше достатъчно и знаеше, че независимо от това дали е с него, или против него, дали е приятел, или враг, тя не можеше да стои в бездействие, ако няма големи пречки. Но откъде произлизаха тези пречки? Това не можеше да узнае.

Всъщност той с право разчиташе на милейди: подозираше в миналото на тая жена страхотни неща, които само неговата червена мантия можеше да покрие, и чувствуваше по една или друга причина, че тази жена му е предана, защото можеше да намери само в него закрила, по-голяма от опасността, която я застрашаваше.

Той реши да воюва съвсем сам и да не се осланя на никого, а да чака щастлив случай. Продължи да строи знаменитата дига, която трябваше да умори от глад Ла Рошел. В очакване на това погледна тоя нещастен град, в който се криеше толкова голяма нищета и толкова героични добродетели, и като си спомни думите на Луи XI, негов политически предшественик, както той самият беше предшественик на Робеспиер, спомни си правилото на събрата на Тристан: „Разделяй и владей!“. Анри IV, като обсаждал Париж, заповядал да хвърлят през стените на града хляб и друга храна. Кардиналът заповяда да хвърлят писъмца, с които разясняваше на ларошелци колко несправедливо, егоистично и жестоко е поведението на техните водачи. Тия водачи имаха жито в изобилие, но не го раздаваха. Те възприемаха това правило, защото също си имаха правила, за тях нямаше значение дали жените, децата и старците ще измрат, стига мъжете, които трябваше да бранят стените на града, да останеха здрави и силни. Дотогава, било от самопожертвователност, било от безсилие да му се противопоставят, това правило, без да бъде общоприето, бе станало от теория практика. Но писмата на кардинала го накърниха. Писмата напомняха на мъжете, че тези деца, тези жени и старци, които оставяха да умират, бяха техни синове, жени и бащи. Че ще бъде по-справедливо всеки да сподели общото бедствие, за да може еднаквото положение да ги кара да вземат единодушни решения.

Тези писма оказваха онова въздействие, което очакваше от тях този, който ги беше писал, тъй като те подбудиха голям брой жители да влязат в частични преговори с кралската войска.

Но когато кардиналът виждаше как неговото средство дава вече плодове и се радваше, че го е приложил, един жител на Ла Рошел, който бог знае как бе успял да се промъкне през кралските бойни линии — толкова голяма беше бдителността на Басомпиер, на Шомберг и на дук д’Ангулем, самите те наблюдавани от кардинала — един жител на Ла Рошел, казахме, който идваше от Портсмут, се вмъкна в града и разказа, че видял там великолепна флота, готова да отплава след осем дни. Освен това Бъкингам съобщаваше на кмета, че най-после големият съюз срещу Франция ще бъде обявен и че френското кралство ще бъде нападнато едновременно от английски, австрийски и испански войски. Това писмо бе прочетено на всеослушание по всички площади, преписи от него бяха разлепени по улиците и дори онези, които бяха започнали да водят преговори, ги прекъснаха, решени да дочакат тази така тържествено обещана помощ.

Това неочаквано обстоятелство възвърна първите тревоги на Ришельо и го принуди пак да обърне неволно очи към другата страна на морето.

През това време, чужда на тревогите на своя единствен и истински началник, кралската армия водеше весел живот; в лагера имаше храна, имаше и пари; полковете си съперничеха по смелост и веселие. Да залавят шпиони и да ги бесят, да устройват опасни експедиции до дигата и по море, да измислят лудории и да ги изпълняват хладнокръвно, така прекарваха времето си войниците и това скъсяваше дните, дълги не само за ларошелци, измъчвани от глад и безпокойство, но и за кардинала, който ги обсаждаше така упорито.

Понякога кардиналът, вечно на кон, като съвсем обикновен кавалерист в армията, плъзгаше замисления си поглед върху тези толкова бавно издигащи се според него укрепления, които строяха под негово ръководство инженери, повикани от всички краища на френското кралство, и когато срещнеше някой мускетар от ротата на господин дьо Тревил, той се приближаваше до него, гледаше го някак особено и като виждаше, че не е някой от нашите четирима приятели, насочваше другаде проницателния си поглед и необятната си мисъл.

Един ден, измъчван от смъртна скука, изгубил надежда в преговорите с града, без известия от Англия, кардиналът излезе без определена цел, придружен само от Каюзак и Ла Удиниер. Той яздеше по пясъчния бряг, като сливаше необятните си мечти с необятния океан, и когато се изкачи бавно с коня си на един хълм, забеляза зад един плет излегнати на пясъка седем души, които се препичаха на редките по това време слънчеви лъчи. Около тях се търкаляха празни бутилки. Четирима от тези мъже бяха нашите мускетари, които се готвеха да чуят съдържанието на някакво писмо, което един от тях беше получил. Това писмо беше толкова важно, че ги бе накарало да оставят върху един барабан картите и заровете.

Другите трима отпушваха грамадна дамаджана колиурско вино; те бяха слугите на господа мускетарите.

Кардиналът, както казахме, беше мрачен, а когато беше в такова разположение на духа, досадата му се усилваше най-вече от веселостта на другите. При това той имаше странно предубеждение, винаги мислеше, че причините за неговата тъга развеселяват другите. Като направи знак на Ла Удиниер и на Каюзак да останат на местата си, той слезе от коня и се запъти към подозрителните веселяци, като се надяваше, че благодарение на пясъка, който заглушаваше стъпките му, и плета, който го прикриваше, ще чуе няколко думи от разговора, който изглеждаше толкова интересен. Едва на десет крачки от плета той долови гасконско наречие и понеже вече знаеше, че тези мъже са мускетари, беше уверен, че другите трима са тези, които наричаха неразделните, с други думи — Атос, Портос и Арамис.

Сами съдете дали желанието му да чуе разговора се увеличи при това откритие; очите му придобиха особено изражение и с котешки стъпки той се приближи до плета; но беше доловил само няколко откъслечни думи без определен смисъл, когато звънлив и кратък вик го накара да изтръпне; и привлече вниманието на мускетарите.

— Офицер! — викна Гримо.

— Вие, струва ми се, говорите, глупако — забеляза Атос, като се подигна на лакътя си и устреми в Гримо пламтящия си поглед.

И Гримо не добави нито дума, само протегна показалеца си в посока към плета и издаде с това движение кардинала и охраната му.

С един скок четиримата другари се изправиха и поздравиха почтително.

Кардиналът изглеждаше разярен.

— Струва ми се, че при господа мускетарите има караул! — каза той. — Англичаните ли идат по суша, или пък мускетарите се смятат за висши офицери?

— Монсеньор — отвърна Атос, който сред общия ужас единствен беше запазил спокойствието и хладнокръвието си на благородник, които никога не го изоставяха, — Монсеньор, мускетарите, когато не са на служба или когато са привършили службата си, пият и хвърлят зарове и за своите слуги те са висши офицери.

— Слуги! — измърмори кардиналът. — Слуги, които са получили заповед да предупреждават господарите си, когато някой мине, не са слуги, а часови.

— Ваше високопреосвещенство, вие виждате много добре, че ако не бяхме взели тази предпазна мярка, можеше да ви оставим да отминете, без да ви поднесем своите почитания и да ви изкажем своята благодарност за милостта, с която ни удостоихте, като ни събрахте заедно. Д’Артанян — продължи Атос, — вие преди малко търсехте възможност да изкажете своята признателност на монсеньор, ето случай, използувайте го.

Тези думи бяха произнесени с онова невъзмутимо хладнокръвие, което отличаваше Атос в часове на опасност, и с оная крайна учтивост, която го превръщаше понякога в крал, по-величествен от истинските крале.

Д’Артанян се приближи и измънка няколко думи на благодарност, които скоро замряха под мрачния поглед на кардинала.

— Все едно, господа — продължи кардиналът, когото изглежда повдигнатият от Атос въпрос ни най-малко не отклони от първоначалното му намерение, — все едно, господа, не обичам, когато обикновени войници, които имат предимството да служат в привилегирована част, се държат като знатни благородници. Дисциплината е една и съща за всички.

Атос остави кардинала да се изкаже докрай и като се поклони в знак на съгласие, добави:

— Надявам се, монсеньор, че ние с нищо не сме нарушили дисциплината. Ние не сме на служба и помислихме, щом не сме на служба, че можем да разполагаме с времето си както намерим за добре. Ако имаме това щастие, ваше високопреосвещенство, да ни дадете някоя особена заповед, готови сме да я изпълним. Вие виждате, монсеньор — продължи Атос, като сбърчи вежди, защото този вид разпит започваше да го изкарва из търпение, — че сме излезли с оръжието си, за да бъдем готови и при най-малката тревога.

И той посочи на кардинала четирите пушки, сложени на пирамида край барабана, върху който лежаха картите и заровете.

— Бъдете уверен, ваше високопреосвещенство — добави д’Артанян, — че ние щяхме да ви посрещнем, ако можехме да предположим, че идете насам с толкова малка свита.

Кардиналът си хапеше мустаците, дори и устните.

— Знаете ли на какво приличате, като се събирате така, винаги заедно, въоръжени и охранявани от вашите слуги? — рече кардиналът. — Приличате на четирима съзаклятници.

— О, колкото се отнася до това, монсеньор, вие имате право — отвърна Атос — и ние вършим съзаклятия, както ваше високопреосвещенство имахте възможност да се уверите оная сутрин, само че срещу ларошелци.

— Е, господа политици! — подзе кардиналът и също сбърчи вежди. — Във вашия мозък биха се открили може би много тайни, които никой не знае, ако можехме да прочетем вътре, както вие четяхте онова писмо, което скрихте, щом видяхте, че ида.

Лицето на Атос пламна и той пристъпи крачка към негово високопреосвещенство.

— Изглежда, монсеньор, че вие действително ни подозирате и че ние сме подложени на истински разпит. Ако е така, благоволете да се обясните, ваше високопреосвещенство, за да знаем поне какво да правим.

— И разпит да е, какво? — продължи кардиналът. — И други като вас са били разпитвани, господин Атос, и са отговаряли.

— Затова, монсеньор, аз предложих на ваше високопреосвещенство да задавате въпроси, ние сме готови да отговаряме.

— Какво беше писмото, което щяхте да четете, господин Арамис, и което скрихте?

— Писмо от жена, монсеньор.

— О, разбирам — каза кардиналът, — такива писма трябва да се пазят в тайна. Но все пак те могат да се покажат на един изповедник, а вие знаете, че аз имам духовен сан.

— Монсеньор — отговори Атос със спокойствие, което беше още по-страшно, защото той залагаше главата си с този отговор, — писмото е от жена, но то не е подписано нито от Марион дьо Лорм, нито от госпожа д’Егийон.

Кардиналът пребледня като мъртвец, зловеща мълния блесна в погледа му. Той се обърна, сякаш за да даде заповед на Каюзак и на Ла Удиниер. Атос видя движението му. Той пристъпи крачка към пушките, в които тримата му приятели бяха устремили поглед като хора, които не са склонни да се оставят да бъдат арестувани. Заедно с кардинала противниците бяха трима. Мускетарите заедно със слугите бяха седем. Той разсъди, че силите ще бъдат още по-неравни, защото Атос и другарите му действително крояха нещо тайно, и с един от ония бързи обрати, към които винаги прибягваше, целият му гняв се стопи в усмивка.

— Хайде! Хайде! — подхвърли той. — Вие сте храбри младежи, горди през деня, верни през нощта. Няма нищо лошо в това, да бдиш над себе си, когато бдиш толкова добре над другите. Господа, не съм забравил нощта, когато ме охранявахте до „Червения гълъбарник“. Ако имаше някаква опасност по пътя, който ще следвам, щях да ви помоля да ме придружите, но понеже няма никаква опасност, останете си тук и довършете бутилките, играта и писмото. Сбогом, господа.

И като възседна коня, който Каюзак беше довел, той махна с ръка и се отдалечи.

Четиримата младежи, прави и неподвижни, го следяха с очи, без да промълвят нито дума, докато той изчезна.

После се спогледаха.

Всички бяха унили, защото въпреки приятелското сбогом на негово високопреосвещенство, те разбраха, че кардиналът си отиваше побеснял от яд.

Само Атос се усмихваше с властна и презрителна усмивка. Когато кардиналът не можеше да ги чуе, нито да ги види, Портос, който изпитваше голямо желание да излее гнева си върху някого, извика:

— Гримо се обади късно!

Гримо щеше да отговори, за да се оправдае. Атос дигна пръст и Гримо млъкна.

— Щяхте ли да предадете писмото, Арамис? — запита д’Артанян.

— Аз бях решил — отвърна Арамис медения си глас — да постъпя така: ако беше изискал да му се предаде писмото, с едната ръка да му подам писмото, а с другата да го пронижа с шпагата си.

— Очаквах това — рече Атос, — ето защо застанах помежду ви. Наистина този мъж е много непредпазлив, като разговаря така с други мъже. Изглежда, че винаги е имал работа само с жени и деца.

— Драги Атос — намеси се д’Артанян, — възхищавам се от вас, но въпреки всичко ние нямахме право.

— Как нямахме право! — извика Атос. — На кого е този въздух, който дишаме? На кого е този океан, по който се ширят погледите ни? На кого е този пясък, върху който лежим? На кого е писмото на вашата любима? На кардинала ли? Кълна се в честта си, този човек си въобразява, че светът му принадлежи. Вие стояхте тук объркан, смаян, загубил ума и дума, сякаш Бастилията се изправяше пред вас и гигантската Медуза ви превръщаше в камък. Хайде де, да си влюбен, значи ли да си съзаклятник? Вие сте влюбен в една жена, която кардиналът е затворил, вие искате да я изтръгнете от ръцете на кардинала. Това е игра, която играете с негово високо преосвещенство: писмото е вашият коз. Защо да покажете коза си на противника. Това не е прието. Нека го отгатне, на добър му час! Ние как отгатнахме неговия!

— Наистина — съгласи се д’Артанян — това, което казвате, е напълно разумно, Атос.

— В такъв случай нито дума повече за станалото и Арамис да продължи писмото на братовчедка си от онова място, където кардиналът го прекъсна.

Арамис извади писмото от джоба си, тримата приятели се приближиха до него, а тримата слуги се събраха пак край дамаджаната.

— Вие бяхте прочели само един-два реда — каза д’Артанян, — така че започнете отначало.

— На драго сърце — съгласи се Арамис.

— О, колко съм ви задължен Арамис! — викна д’Артанян. — Скъпата Констанс! Най-после имам сведения за нея. Тя е жива, тя е в безопасност в някакъв манастир, тя е в Стене! Къде мислите, че се намира Стене, Атос?

— На няколко левги от елзаската граница, в Лотарингия. Дигне ли се обсадата, ще можем да се поразходим нататък.

— И да се надяваме, че ще бъде скоро — обади се Портос — защото тая сутрин обесили един шпионин, който заявил, че ларошелци ядели кожите на обувките си. Да допуснем, че след като изядат кожите, ще изядат и подметките, но после не виждам какво могат да правят, освен да започнат да се ядат един друг.

— Бедните глупци! — въздъхна Атос, като изпи чаша превъзходно бордо, което, макар че по онова време не се ползуваше със сегашната си слава, я заслужаваше не по-малко от днес. — Бедните глупци! Сякаш католическото вероизповедание не е най-удобно и най-приятно от всички вероизповедания! Все едно — продължи той, като цъкна с език, — те са добри хорица. Но дявол да го вземе, какво правите, Арамис? — продължи Атос. — Вие прибирате писмото в джоба си?

— Да — рече д’Артанян, — Атос има право, трябва да го изгорим. Ако го изгорим, кой знае дали господин кардиналът не знае някаква тайна да разпитва пепелта?

— Трябва да има такава тайна — добави Атос.

— Но какво да се прави с това писмо? — запита Портос.

— Елате тук, Гримо — повика слугата си Атос. Гримо стана покорно.

— За наказание, че говорихте без разрешение, ще изядете тоя къс хартия, приятелю, после като награда за услугата, която ще ни направите, ще изпиете тая чаша вино. Ето първо писмото, дъвчете добре.

Гримо се усмихна и като впери поглед в чашата, която Атос беше напълнил догоре, сдъвка хартията и я глътна.

— Отлично, Гримо! — похвали го Атос. — А сега вземете чашата. Така, позволявам ви да не ми благодарите.

Гримо изпи мълчаливо чашата бордо, но през цялото време, докато трая това приятно занимание, вдигнатите му към небето очи говореха и тоя говор, макар и безмълвен, беше много красноречив.

— А сега — каза Атос — мисля, че можем да бъдем горе-долу спокойни, ако само на господин кардинала не му хрумне остроумната мисъл да разпори корема на Гримо.

В това време негово високопреосвещенство продължаваше печалната си разходка и мърмореше под мустак:

— Тия четирима души непременно трябва да бъдат мои.

XXII ПЪРВИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

Да се върнем при милейди, която бяхме изоставили за малко, тъй като мисълта ни бе заета с онова, което ставаше на френския бряг.

Ще я намерим в същото отчаяно положение, в което я оставихме, потънала в бездна от мрачни мисли, мрачен ад, пред чиято врата тя почти беше изпаднала в безнадеждност, защото за пръв път се съмняваше, за пръв път се боеше.

В два случая щастието й измени, в два случая тя бе изложена и тайната й разкрита и двата пъти тя се провали пред злия дух, изпратен навярно от всевишния, за да я срази: д’Артанян я бе победил, нея, непобедимата зла сила.

Той се беше надсмял над нейната любов, унизил беше гордостта й, измамил беше нейното честолюбие, а сега погубваше щастието й, посягаше на свободата й, застрашаваше дори нейния живот. Нещо повече, повдигнал беше крайчеца на маската й, този щит, с който тя се покриваше и който я правеше толкова силна.

Д’Артанян отклони от Бъкингам бурята, с която го застрашаваше Ришельо заради кралицата. А тя мразеше Бъкингам, както мразеше всичко, което бе обичала. Д’Артанян се представи за дьо Вард, към когото тя изпитваше неукротимите капризи на тигрица, капризи, присъщи на жени с подобен характер. Д’Артанян знаеше страшната й тайна, а тя се бе заклела, че който я узнае, ще умре. И накрая, когато успя да получи открит лист и с помощта на него щеше да си отмъсти на своя враг, откритият лист й бе изтръгнат от ръцете и тя е пленница сега на д’Артанян, който ще я изпрати в някой гнусен Ботани Бей или в някой отвратителен Тайбърн на Индийския океан.

Защото всичко това положително произлизаше от д’Артанян. Кой би могъл да я покрие с толкова много позор, ако не той? Единствен той е могъл да съобщи на лорд Уинтър всички тия ужасни тайни, които беше разкрил една след друга по някаква зла съдба. Той познаваше нейния девер, той му е писал.

Каква омраза кипеше в нея! Бе неподвижна, с пламтящи и втренчени в пустата стая очи; като глухи стонове от дълбините на нейната гръд се изтръгваха понякога въздишки, сливаха се с шума на вълните, които прииждаха, ревяха, бучаха и се разбиваха с вечно и безсилно отчаяние в скалите, на които бе издигнат този мрачен и горд замък! С ум, озарен от мълниите на нейния бурен гняв, колко чудесни планове за отмъщение, които се губеха в далечното бъдеще, замисляше тя срещу госпожа Бонасийо, срещу Бъкингам и най-вече срещу д’Артанян!

Да, но за да си отмъсти, трябваше да бъде свободна, а за да бъде свободна, трябваше да пробие стената, да изпили решетките, да продупчи пода, неща, които можеше да извърши търпелив и здрав мъж, но които трескавото възбуждение на една жена би провалило. И после, за да се направи всичко това, трябваше време — месеци, години, а тя… тя имаше само десет-дванадесет дни, както й беше казал лорд Уинтър, нейният девер, станал неин страшен тъмничар.

И все пак, ако беше мъж, тя щеше да опита всичко това и можеше да успее. Защо небето беше сгрешило така и беше поставило тази мъжествена душа в това крехко и нежно тяло!

И така, първите минути на нейното пленничество бяха ужасни: няколко яростни гърчове, които тя не можа да преодолее, платиха данък на слабата й женска природа. Но лека-полека тя обузда поривите на безумния си гняв, нервните тръпки, които разтърсваха тялото й, спряха и тя се сви на кълбо като уморена змия, която си почива.

— Хайде, хайде, безумна бях, че се увлякох така — каза си тя, като се загледа в огледалото, което отразяваше огнения поглед на очите й, сякаш разговаряше със себе си. — Без насилие, насилието е проява на слабост. Първо, никога не съм успявала по този начин. Ако употребявах силата си срещу жени, може би те щяха да бъдат по-слаби от мене и бих ги победила. Но аз се боря с мъже, а за тях аз съм обикновена жена. Да се боря като жена, моята сила е в слабостта ми.

Тогава, сякаш за да се убеди сама какви изменения би могла да наложи на своето толкова изразително и толкова подвижно лице, тя му придаде едно след друго всички изражения — от гняв, който сгърчваше чертите й, до най-кротката, най-нежната, най-прелъстителната усмивка. После косите й постепенно придобиха под опитните й ръце прическата, която тя мислеше, че ще увеличи прелестите на нейното лице. И доволна от себе си, прошепна:

— Хайде, нищо не е загубено. Аз съм все така хубава. Наближаваше осем часът вечерта. Милейди забеляза легло.

Тя помисли, че една почивка от няколко часа ще освежи не само главата и мислите й, но и цвета на нейното лице. Но преди да си легне, й хрумна по-добра мисъл. Беше чула да се говори за вечеря. Намираше се вече от един час в тази стая и навярно скоро щяха да й донесат храна. Затворницата не искаше да губи време и реши още тая вечер да опита почвата, като изучи характерите на хората, на които беше поверена да я пазят.

Светлина блесна под вратата. Тая светлина показваше, че тъмничарите й се връщат. Милейди, която беше станала, се отпусна бързо в креслото с отметната назад глава, с разплетени и пръснати хубави коси, с полугола шия, сред измачкани дантели, с едната ръка на сърцето, а другата отпусната.

Дръпнаха резетата, вратата изскърца, стъпки отекнаха в стаята и се приближиха.

— Поставете там тая маса — чу се глас, който затворницата позна, че е на Фелтън.

Заповедта бе изпълнена.

— Донесете свещи и сменете часовия — продължи Фелтън. Тази двойна заповед, която младият лейтенант даде на едни и същи лица, доказа на милейди, че и слугите, и пазачите и са едни и същи, с други думи, войници.

Всъщност заповедите на Фелтън бяха изпълнени бързо и мълчаливо, което даваше ясна представа за отличната дисциплина, поддържана от него.

Най-после Фелтън, който не беше погледнал още милейди, се обърна към нея.

— Аха! — рече той. — Спи. Това е добре: като се събуди, ще вечеря.

И направи няколко крачки, за да излезе.

— Господин лейтенант — забеляза един не толкова твърд като началника си войник, който се беше приближил до милейди, — жената не спи.

— Как не спи! — учуди се Фелтън. — Какво прави тогава?

— Припаднала е. Лицето й е много бледо и колкото и да се ослушвах, не чух дишането й.

— Имате право — съгласи се Фелтън, след като погледна милейди, без да пристъпи нито крачка към нея, — идете да предупредите лорд Уинтър, че затворницата му е припаднала, защото не зная какво да правя. Този случай не е предвиден.

Войникът излезе, за да изпълни заповедта на своя началник. Фелтън седна на едно кресло, което се намираше случайно до вратата, и зачака, без да продума нито дума, без да помръдне. Милейди владееше великото изкуство, толкова изучавано от жените, да вижда през дългите си ресници, без да личи, че си отваря клепките. Тя видя Фелтън, който седеше гърбом към нея. Продължи да го гледа десетина минути, но през тия минути бездушният пазач не се обърна нито веднъж.

Тя помисли тогава, че лорд Уинтър ще дойде и ще вдъхне с присъствието си нови сили на нейния тъмничар. Първият й опит беше загубен — тя се примири с него като жена, която има и други средства. И милейди дигна глава, отвори очи и леко въздъхна.

При тази въздишка Фелтън най-после се обърна.

— А! Събудихте ли се, госпожо! — каза той. — Значи нямам повече работа тук! Ако имате нужда от нещо, ще позвъните.

— Ах, боже мой! Боже мой! Колко зле ми беше! — прошепна милейди с оня звучен глас, който като гласа на древните вълшебници очароваше всички, които искаше да погуби.

И като се изправи в креслото, тя взе още по-привлекателна и по-непринудена поза, отколкото когато лежеше.

Фелтън стана.

— Ще ви се носи храна три пъти на ден, госпожо — заяви той. — Сутринта в девет часа, в един часа през деня и в осем часа вечерта. Ако не ви е удобно, можете да посочите други часове вместо тези, които ви предлагам, и ще се съобразим с вашите желания.

— Но все тъй сама ли ще стоя в тази голяма и тъжна стая? — запита милейди.

— Предупредихме една съседка, която ще бъде утре в замъка и ще идва всеки път, когато желаете присъствието й.

— Благодаря ви, господине — отвърна смирено затворницата.

Фелтън леко се поклони и тръгна към вратата. Тъкмо щеше да прекрачи прага, в коридора се появи лорд Уинтър, последван от войника, който му беше съобщил за припадъка на милейди. В ръката си държеше шишенце с лекарство.

— Е! Какво има? Какво става тук? — запита той с насмешка, като видя, че затворницата му седи, а Фелтън се готви да излезе. — Мъртвата значи е вече възкръснала? Дявол да го вземе, Фелтън, момчето ми, не виждаш ли, че те вземат за хлапак и ти разиграват първото действие на комедията, на която навярно ще имаме удоволствието да проследим цялото развитие?

— Помислих си това, милорд — каза Фелтън, — но понеже затворницата е все пак жена, поисках да проявя към нея вниманието, което всеки благородник дължи на една жена, ако не заради нея, то поне заради самия себе си.

Милейди цяла потрепера. Думите на Фелтън преминаха по кръвта й като ледена струя.

— И така — продължи засмян Уинтър, — тия хубави, умело разпуснати коси, тази бяла кожа и тоя копнеещ поглед още ли не са те прелъстили, каменно сърце?

— Не, милорд — отвърна безстрастният младеж, — и повярвайте, не са достатъчни женски хитрувалия и умилквания, за да се покваря.

— В такъв случай, храбри ми лейтенанте, да оставим милейди да търси друго средство и да отидем да вечеряме. А! Бъди спокоен, тя има богато въображение и второто действие на комедията скоро ще последва първото!

При тези думи лорд Уинтър хвана Фелтън под ръка и го изведе, като се смееше.

— О, ще намеря, каквото ти е нужно! — прошепна през зъби милейди. — Бъди спокоен, бедни несполучил монахо, нещастни новопокръстен войнико, който не си за униформа, а за расо.

— Между другото, милейди — продължи Уинтър, като се спря на прага, — този неуспех не бива да убива апетита ви. Опитайте това пиле и тая риба, в които няма отрова, уверявам ви. Разбирам се доста добре с готвача си и понеже той не очаква наследство от мене, имам му пълно и неограничено доверие. Вземете пример от мене. Сбогом, мила сестро! До следващия ви припадък.

Милейди не можеше да издържи повече. Ръцете й се впиха в креслото, зъбите й глухо изскърцаха, очите й проследиха движението на вратата, която се затваряше след лорд Уинтър и Фелтън, и когато остана сама, обхвана я нов пристъп на отчаяние. Тя хвърли поглед към масата, видя, че върху нея блести нож, спусна се и го грабна. Но разочарованието й беше жестоко: острието беше тъпо и от меко сребро. Силен смях избухна зад открехнатата врата и тя отново се отвори.

— Ха! Ха! — изсмя се лорд Уинтър. — Ха! Ха! Ха! Виждаш ли, добри ми Фелтън, виждаш ли, нали ти казвах: този нож беше за тебе. Тя щеше да те убие, момчето ми. Това, виждаш ли, е една от слабостите й, да се отървава по един или друг начин от хората, които й пречат. Ако те бях послушал, ножът щеше да бъде остър и от стомана: тогава край на Фелтън, тя щеше да те заколи, а след тебе и другите. Виж, Джон, виж я как умело държи ножа.

И наистина милейди продължаваше да държи нападателното оръжие в сгърчената си ръка, но при последните думи, при тая смъртна обида ръцете й, силите й, дори волята й се отпусна. Ножът падна на пода.

— Имате право, милорд — забеляза Фелтън с отвращение, което отекна вдън сърцето на милейди. — Вие имате право, а аз се лъжех.

И двамата пак излязоха.

Но този път милейди се ослуша по-внимателно от първия път и чу как стъпките им се отдалечиха и замряха в дъното на коридора.

— Загубена съм — прошепна тя. — Аз съм във властта на хора, на които мога да повлияя колкото на бронзови или гранитни статуи. Те познават и зъбите ми и са неуязвими за всичките ми оръжия. Но все пак невъзможно е да се свърши така, както те са решили.

И наистина, както показваше последното разсъждение — инстинктивно възвръщане към надеждата, — в тая силна душа страхът и слабостта не се застояваха дълго. Милейди седна до масата, хапна от няколко ястия, пийна малко испанско вино и усети как се възвръща цялата й решителност.

Преди да си легне, тя беше вече разтълкувала, обмислила, разгледала от всички страни и проучила напълно думите, стъпките, движенията, знаците и дори мълчанието на своите събеседници и от това дълбоко, умело и щателно проучване дойде до заключение, че все пак Фелтън е по-уязвим от двамата й мъчители.

Една мисъл особено се въртеше в главата й:

— Ако те бях послушал — беше казал лорд Уинтър на Фелтън.

С други думи, Фелтън бе говорил в нейна полза, щом лорд Уинтър не е послушал Фелтън.

— Слаба или силна — повтаряше милейди, — но този човек има искрица милост в душата си. Аз ще превърна тази искра в пожар, който ще го изгори. А другият, той ме познава, той се бои от мене и знае какво го очаква, ако някога се изскубна от ръцете му, тъй че е излишно да правя каквито и да било опити върху него. Но Фелтън е друго нещо, той е добродушен младеж, чист и, както изглежда, добродетелен. Него мога да погубя.

И милейди легна и заспа с усмивка на устните. Ако някой я видеше заспала, би помислил, че това е девойка, която сънува венец от цветя, с който ще украси челото си на близкия празник.

XXIII ВТОРИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

Милейди сънуваше, че д’Артанян най-после е в ръцете й, че тя присъствува на неговото посичане и прелестна усмивка цъфна на устните й, когато видя неговата отвратителна кръв да се лее под брадвата на палача.

Тя спеше, както спи затворник, унасян от първата си надежда.

На следния ден, когато влязоха в стаята й, тя беше още в леглото. Фелтън бе в коридора: той водеше жената, за която бе й споменал вечерта и която беше дошла. Тази жена влезе и се приближи до леглото на милейди, като й предложи услугите си.

Милейди беше обикновено бледа и цветът на лицето й можеше да излъже този, който я виждаше за пръв път.

— Имам треска — заяви тя. — Не съм мигнала през цялата тая дълга нощ, страдам ужасно: ще бъдете ли по-човечна към мене, отколкото бяха вчера? Единственото ми желание всъщност е да ми позволите да остана в леглото.

— Искате ли да повикат лекар? — попита жената. Фелтън слушаше този разговор, без да продума. Милейди мислеше, че колкото повече хора имаше около нея, толкова повече хора би могла да умилостиви и бдителността на лорд Уинтър щеше да се увеличи. При това лекарят можеше да каже, че се преструва, а милейди, след като загуби веднъж, не искаше да губи втори път.

— Да повикат лекар ли — рече тя, — защо? Тези господа заявиха вчера, че болестта ми е комедия и навярно и днес ще бъде същото, защото от снощи са имали време да предупредят лекаря.

— Тогава, госпожо — обади се нетърпеливо Фелтън, — кажете вие самата как желаете да се лекувате.

— Отде да зная, боже мой, чувствувам, че съм зле, това е всичко, дайте ми, каквото намирате за добре, все ми е едно.

— Повикайте лорд Уинтър — нареди Фелтън, на когото бяха дотегнали тези вечни оплаквания.

— О, не, не! Не, господине — извика милейди, — не го викайте, заклевам ви, аз съм добре, нямам нужда от нищо, не го викайте!

Милейди вложи толкова много жар, толкова убедително красноречие в това възклицание, че Фелтън увлечен пристъпи няколко крачки в стаята.

— Той влезе — помисли си милейди.

— Но, госпожо — каза Фелтън, — ако действително сте болна, ще изпратим за лекар, а ако ни лъжете, толкова по-зле за вас, ние поне няма да има за какво да се укоряваме.

Милейди не отговори нищо, но като отметна хубавата си глава върху възглавницата, обля се в сълзи и зарида.

Фелтън я погледна за миг със свойственото си равнодушие. После, като видя, че нервната криза може да продължи, излезе. Жената го последва. Лорд Уинтър не се яви.

— Струва ми се, че започвам да виждам ясно — прошепна милейди с дива радост, като се покри със завивките, за да скрие от тези, които можеха да я дебнат, изблика на вътрешно задоволство.

Изтекоха два часа.

— Време е болестта да мине — реши тя. — Да стана и още днес да постигна някакъв успех. Имам само десет дни, а тази вечер изтича вторият.

Влязоха отново в стаята на милейди и й донесоха закуската; тя си мислеше, че скоро ще дойдат да изнесат масата и тогава пак ще види Фелтън.

Милейди не се излъга. Фелтън пак се яви и без да погледне дали милейди беше куснала от закуската или не, даде знак да изнесат от стаята масата, която внасяха обикновено наредена.

Фелтън остана последен, той държеше книга в ръката си.

Милейди, отпуснала се в креслото край камината, хубава, бледа и смирена, приличаше на света девица, която очаква мъченическа смърт.

Фелтън се приближи до нея и каза:

— Лорд Уинтър, който е католик като вас, госпожо, мисли, че невъзможността да изпълнявате обредите на вашата черква и да посещавате службата може да ви тежи. Той е съгласен да четете всяка сутрин вашите молитви. Ето ви молитвеник.

Начинът, по който Фелтън остави книгата на масичката, която се намираше до милейди, тонът, с който той произнесе двете думи, вашите молитви, и пренебрежителната усмивка, с която ги придружи, накараха милейди да вдигне глава и да погледне по-внимателно офицера.

Тогава по строгата прическа, по прекалено скромното облекло, по гладкото, но също така твърдо и непроницаемо като мрамор чело, тя разбра, че той беше от ония мрачни пуритани, които толкова често беше срещала както в двора на крал Джейкъб, така и в двора на френския крал, където въпреки спомена за Вартоломеевата нощ те идваха понякога да търсят убежище.

И тогава я осени едно от ония внезапни вдъхновения, които обхващат само гениалните хора при големи сътресения, във върховни моменти, когато се решава тяхната съдба или техният живот.

Двете думи, вашите молитви и един обикновен поглед, хвърлен върху Фелтън, наистина й разкриха цялото значение на отговора, който щеше да даде.

И с тази съобразителност на ума, която й беше свойствена, отговорът се появи съвсем готов на устните й.

— Аз! — продума тя с пренебрежение, което напълно съответствуваше на пренебрежението, що беше доловила в гласа на младия офицер. — Аз, господине, да чета моите молитви! Лорд Уинтър, тоя извратен католик, знае много добре, че не съм от неговото вероизповедание и това е някаква примка, която иска да ми постави!

— А от кое вероизповедание сте, госпожо? — запита Фелтън с учудване, което въпреки умението си да се владее, не можа да прикрие напълно.

— Ще кажа — извика с престорено въодушевление милейди — в деня, в който ще съм понесла достатъчно страдания за вярата си.

Погледът на Фелтън откри на милейди големия пробив, който тя беше направила само с тези думи.

Но младият офицер остана неподвижен и безмълвен, само погледът му беше проговорил.

— Аз съм в ръцете на своите врагове — продължи тя с възторжен тон, който знаеше, че е свойствен на пуританите. — Нека моят бог ме спаси или аз ще загина за своя бог! Ето отговора, който ще ви помоля да предадете на лорд Уинтър. А колкото за тази книга — добави тя, като показа молитвеника с върха на пръста си, но без да го докосне, сякаш щеше да се оскверни, ако се допре до него, — можете да му я върнете или да си послужите сам с нея, защото навярно вие сте двоен съучастник на лорд Уинтър, съучастник в неговото гонение и съучастник в ереста му.

Фелтън не отговори нищо, взе книгата със същото чувство на отвращение, което вече беше проявил, и си отиде замислен.

Лорд Уинтър дойде към пет часа вечерта. Милейди бе имала на разположение целия ден и беше обмислила как да се държи. Тя го прие като жена, която се е овладяла вече напълно.

— Изглежда — поде лордът, като седна в едно кресло срещу милейди и простря нехайно краката си към камината, — изглежда, че сме направили малко вероотстъпничество!

— Какво искате да кажете, господине?

— Искам да кажа, че след като се видяхме последния път, сме променили вярата си. Да не сте се омъжили случайно за трети мъж, протестант?

— Обяснете се, милорде — каза високомерно затворницата, — защото ви заявявам, че чувам думите ви, но не ги разбирам.

— Тогава вие изобщо нямате никаква религия; предпочитам това — заяви с насмешка лорд Уинтър.

— Разбира се, това допада повече на вашите принципи — продължи студено милейди.

— О, да ви призная, съвсем ми е безразлично.

— О, дори и да не признавахте това свое безразличие към религията, милорд, вашият разврат и престъпленията ви щяха да го докажат.

— Ха! Вие говорите за разврат, госпожо Месалина, лейди Макбет! Зле ли чух, или вие сте, дявол да го вземе, съвършено безсрамна!

— Вие, господине, говорите така, защото знаете, че ни слушат — отвърна студено милейди — и искате да настроите своите тъмничари и своите палачи срещу мене.

— Моите тъмничари! Моите палачи! Охо, госпожо, вие ставате много поетична и вчерашната комедия ще се превърне тая вечер в трагедия. Но след осем дни вие ще бъдете там, където трябва да бъдете, и моята задача ще бъде изпълнена.

— Срамна задача! Нечестива задача! — извика милейди с въодушевлението на жертва, която предизвиква съдията си.

— Кълна се в честта си — рече Уинтър, като стана, — струва ми се, че развратницата полудява. Хайде, хайде, успокойте се, госпожо пуританке, или ще ви пратя в затвора. Дявол да го вземе! Моето испанско вино ли размъти главата ви? Но бъдете спокойна, това опиване не е опасно и няма да има други последици.

И лорд Уинтър излезе, като ругаеше, което по онова време беше напълно естествено за благородниците.

Фелтън наистина беше зад вратата и не беше пропуснал нито дума от целия разговор.

Милейди беше отгатнала правилно.

— Напротив — каза тя след девера си, — скоро ще има последици, глупако, но ти ще ги видиш, когато няма да можеш вече да ги предотвратиш.

Настъпи отново тишина. Изминаха два часа. Донесоха вечерята и свариха милейди да чете на глас молитвите си, молитви, които беше научила от един стар слуга на втория си мъж, много ревностен пуритан. Тя изглеждаше в екстаз и сякаш не обръщаше внимание какво става около нея. Фелтън направи знак да не я безпокоят и когато всичко беше в ред, излезе безшумно с войниците си.

Милейди знаеше, че може да я наблюдават и продължи молитвите си докрай — стори й се, че часовият зад вратата не стъпваше вече по същия начин и сякаш слушаше.

Засега тя не искаше нищо повече, изправи се, седна до масата, хапна малко и пи само вода.

След един час дойдоха да изнесат масата, но милейди забеляза, че този път Фелтън не придружаваше войниците.

Значи се боеше да я вижда много често.

Милейди се обърна към стената, за да се усмихне, защото тази усмивка изразяваше такова тържество, че само тя би я издала.

Тя почака да мине още половин час и понеже в този миг в стария замък цареше пълна тишина и се чуваше само вечният шепот на вълните — това огромно дихание на океана, — тя започна с чистия си мелодичен и треперлив глас първия куплет на най-любимия по това време псалм на пуританите:

Стиховете не бяха съвършени, дори имаха много недостатъци, но както е известно, пуританите не бяха взискателни към поезията.

Милейди пееше и се ослушваше: часовият зад вратата се беше спрял като вкаменен. По това милейди можеше да съди какво въздействие беше оказала.

Тогава тя продължи песента си с неизразим жар и увлечение. Струваше й се, че звуците се разнасят далеч под сводовете и като вълшебен чар ще смекчат сърцата на тъмничарите й. Но изглежда, че часовият, навярно ревностен католик, прогони чара, защото каза през вратата:

— Престанете, госпожо, вашата песен е тъжна като заупокойна молитва и ще бъде съвсем непоносимо, ако наред с удоволствието, че сме тук на гарнизон, трябва да слушаме и такива неща.

— Мълчете — раздаде се тогава суров глас и милейди позна, че е гласът на Фелтън. — Какво се месите, глупако! Имате ли заповед да не позволявате на тая жена да пее? Не. Казаха ви да я пазите, да стреляте в нея, ако се опита да избяга. Пазете я, убийте я, ако бяга, но не изменяйте с нищо заповедта.

Израз на неописуема радост озари лицето на милейди, но този израз беше бегъл като отражение на светкавица и без да се издаде, че е чула разговора, от който не беше пропуснала нито дума, тя продължи, като придаде на гласа си всичкия чар, дълбочина и прелест, с които го беше надарил дяволът:

Този глас с нечувано пълнозвучие и възвишена страст придаваше на грубите и недодялани стихове на тия псалми вълшебна сила и изразителност, която и най-възторжените пуритани рядко откриваха в пеенето на своите братя и бяха принудени да го украсяват с всички средства на въображението си: Фелтън сякаш слушаше песента на ангела, който утешавал тримата евреи в пещта.

Милейди продължи:

Тия стихове, в които страшната вълшебница се постара да вложи цялата си душа, смутиха напълно сърцето на младия офицер. Той отвори внезапно вратата и милейди го видя да се появява бледен както винаги, но с горящ и почти блуждаещ поглед.

— Защо пеете така — попита той — и с такъв глас?

— Извинете, господине — отвърна кротко милейди. — забравих, че песните ми са неуместни за този дом. Може би съм оскърбила вярата ви, но кълна ви се, че сторих това, без да искам; простете ми една вина, която може би е голяма, но положително неволна.

Милейди беше толкова хубава в тоя миг, религиозният екстаз, в който изглеждаше потънала, придаваше такова изражение на лицето й, че Фелтън, замаян, сякаш видя ангела, който преди малко му се стори, че само слуша.

— Да, да — отговори той, — вие смущавате, вие вълнувате хората, които живеят в тоя замък.

И клетият безумец не забелязваше сам несвързаността на своите думи, докато милейди с рисовия си поглед проникваше до дъното на сърцето му.

— Няма да пея вече — каза милейди, като сведе очи с всичката смиреност, която можеше да придаде на гласа си, с цялото покорство, което можеше да наложи на външността си.

— Не, не, госпожо — рече Фелтън, — пейте, само че по-тихо, особено нощем.

И след тези думи Фелтън, като почувствува, че не може да запази задълго строгостта си към затворницата, изскочи от стаята.

— Добре направихте, господин лейтенант — обади се войникът. — Тия песни разстройват душата, но в края на краищата човек свиква: гласът й е толкова хубав!

XXIV ТРЕТИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

Фелтън беше дошъл; оставаше да се направи още една стъпка: трябваше да бъде задържан или по-скоро трябваше той сам да остане. Но засега милейди долавяше смътно начина, по който щеше да постигне това.

Трябваше нещо повече: трябваше да го накара да говори, за да му говори и тя. Защото милейди знаеше много добре, че най-голямата й прелест беше в нейния глас, който така умело владееше цялата гама от тонове — от човешката реч до божието откровение.

И все пак въпреки всичката си прелест милейди можеше да се провали, защото Фелтън беше предупреден, и то срещу най-малката случайност. И тя започна да наблюдава всичките си постъпки, всичките си думи до най-обикновения поглед на очите си, движенията си, дишането си, което можеше да се сметне за въздишка. С една дума, тя проучи всичко като опитен актьор, на когото са дали нова, необичайна за него роля.

Поведението й към лорд Уинтър беше по-лесно и тя го беше обмислила още от вечерта. Да се държи достойно и мълчаливо в негово присъствие и от време на време да го дразни с престорено пренебрежение, с презрителна дума, да го подбужда към заплахи и насилия, които да подчертават нейното покорство, такова беше намерението й. Фелтън щеше да види: може би нищо нямаше да каже, но щеше да види.

Сутринта Фелтън дойде както винаги, но милейди го остави да се разпорежда с всички приготовления за закуската, без да го заговори. Но когато щеше да си тръгне, у нея блесна надежда, тъй като й се стори, че той ще я заговори. Но устните му само помръднаха, без да издадат звук, и като се овладя, той затвори в сърцето си думите, които щяха да се отронят от устните му, и излезе.

По обед влезе лорд Уинтър.

Беше хубав зимен ден и лъч от бледото английско слънце, което свети, но не топли, проникваше през решетките на затвора.

Милейди гледаше през прозореца и се престори, че не чува шума от отварянето на вратата.

— А! А! — подхвърли лорд Уинтър. — След като разигравахме комедия, след като разигравахме трагедия, ето че се занимаваме с меланхолия.

Затворницата не отговори.

— Да, да, разбирам — продължи лорд Уинтър. — Вие бихте искали да бъдете на свобода върху тоя бряг; вие бихте искали да сте на добър кораб и да порите вълните на това зелено като смарагд море; вие бихте искали, било на суша, било по море, да ми устроите една от ония ловки засади, в които сте толкова опитна. Търпение! Търпение! След четири дни брегът ще бъде достъпен за вас, морето ще бъде открито, дори по-открито, отколкото бихте желали, тъй като след четири дни Англия ще се избави от вас.

Милейди сплете ръце и дигна към небето хубавите си очи.

— Господи! Господи! — промълви тя с ангелска кротост в гласа и в движението. — Прости на този човек, както аз самата му прощавам.

— Да, моли се, проклетнице — извика лордът, — молитвата ти е много по-великодушна от тебе, защото ти, кълна се, си в ръцете на човек, който никога няма да ти прости.

И той излезе.

Когато излизаше, един проницателен поглед се плъзна през открехнатата врата и милейди забеляза Фелтън, който се дръпна бързо настрани, за да не го види тя.

Тогава тя падна на колене и започна да се моли.

— Боже мой! Боже мой! — казваше тя. — Ти знаеш за какво свето дело страдам, дай ми сили да понеса страданията.

Вратата тихо се отвори. Хубавата богомолка се престори, че не чува скърцането, и продължи с глас, изпълнен със сълзи:

— Боже отмъстителю! Боже милосърдни! Ще оставиш ли този човек да осъществи страшните си помисли!

Едва тогава се престори, че чува стъпките на Фелтън и като се изправи с шеметна бързина, изчерви се, сякаш се срамуваше, че са я сварили на колене.

— Аз не обичам да безпокоя тези, които се молят, госпожо — рече сериозно Фелтън. — Не се безпокойте заради мене, умолявам ви.

— Отде знаете, че се молех, господине? — запита милейди със сподавен от ридания глас. — Лъжете се, господине, аз не се молех.

— Мислите ли, госпожо — отвърна Фелтън все така сериозно, макар и малко по-меко, — че аз имам право да попреча на едно създание да се преклони пред своя създател? Боже пази! Освен това разкаянието подхожда на грешниците, каквото и престъпление да е извършил един грешник, той е свет за мене, когато е в нозете на господа.

— Грешна аз! — въздъхна милейди с усмивка, която би обезоръжила ангела на страшния съд. — Грешна! Боже мой, ти знаеш дали съм грешна! Кажете осъдена, господине, това е друго; но вие знаете, че бог, който обича мъчениците, допуска понякога да осъждат невинните.

— Щом сте осъдена, госпожо, и щом сте мъченица — отвърна Фелтън, — вие трябва повече да се молите и аз ще ви помогна с молитвите си.

— О, вие сте праведник! — извика милейди и падна в краката му. — Слушайте, не мога да крия повече, защото се боя, че няма да имам сили, когато ще трябва да поддържам борбата и да изповядам открито вярата си; изслушайте молбата на една отчаяна жена. Вас ви заблуждават, господине, но не става дума за това, моля ви само за една милост и ако ми я окажете, ще ви благославям и на тоя, и на оня свят.

— Говорете на господаря, госпожо — отговори Фелтън. Аз за щастие не съм натоварен нито да опрощавам, нито да наказвам, бог е възложил тази отговорност на по-висши от мене.

— Не, на вас, само на вас. Изслушайте ме, вместо да спомагате за моята гибел, вместо да спомагате за моето безчестие.

— Ако сте заслужили този позор, госпожо, ако сте си навлекли това безчестие, трябва да го понесете, като се уповавате на бога.

— Какво говорите! О, вие не ме разбирате! Като говоря за безчестие, вие мислите, че говоря за някакво наказание, за затвор или смърт! Дай боже да беше така! Какво са за мене смъртта и затворът!

— Сега аз не ви разбирам вече, госпожо!

— Или се правите, че не ме разбирате, господине — усмихна се недоверчиво затворницата.

— Не, госпожо, кълна се във войнишката си чест, в християнската си вяра!

— Как! Не знаете ли намеренията на лорд Уинтър към мене?

— Не ги зная.

— Невъзможно, та вие сте негов довереник!

— Аз никога не лъжа, госпожо!

— О, той все пак толкова малко се укрива, че не може да не се отгатнат!

— Аз не търся нищо да отгатвам; чакам да ми се доверят, а лорд Уинтър освен това, което ми е казвал пред вас, нищо не ми е доверявал.

— Но вие — извика милейди с невероятна искреност в гласа, — вие тогава не сте негов съучастник, вие не знаете тогава, че той ми е отредил позор, пред който всички земни наказания бледнеят по ужас?

— Лъжете се, госпожо — каза Фелтън, като се изчерви, — лорд Уинтър не е способен на такова престъпление.

„Добре е — каза си милейди, — без да знае за какво става дума, той нарича това престъпление!“ После добави гласно:

— Приятелят на нечестивеца е способен на всичко.

— Кого наричате нечестивец? — попита Фелтън.

— Има ли втори човек в Англия, на когото да подхожда това име?

— Вие говорите за Джордж Вилиърз? — каза Фелтън и очите му пламнаха.

— Когото езичниците и благородните неверници наричат Бъкингамския дук — продължи милейди. — Не бих повярвала, че в Англия би се намерил друг англичанин, за когото би имало нужда от толкова дълго обяснение, за да се разбере за кого говоря!

— Божията десница е простряна над него — рече Фелтън — и той няма да избегне наказанието, което заслужава.

Фелтън само изразяваше към дука чувството на отвращение, което всички англичани изпитваха към този, когото самите католици наричаха грабител, кръвопиец и развратник, а пуританите наричаха чисто и просто сатана.

— Господи! Господи! — извика милейди. — Когато те моля да изпратиш на този човек наказанието, което заслужава, ти знаеш, че аз не гоня лична мъст, а избавлението на цял един народ.

— Но вие познавате ли го? — попита Фелтън. „Най-после ме разпитва“ — си каза милейди, светнала от радост, че тъй бързо е постигнала толкова голям успех.

— Дали го познавам! О, да! Да! За мое нещастие, за мое вечно нещастие!

И милейди закърши ръце, сякаш изпитваше безкрайна мъка. Фелтън навярно почувствува, че силите му го изоставят и пристъпи няколко крачки към вратата. Затворницата, която не го изпущаше от очи, скочи след него и го спря.

— Господине! — извика тя. — Бъдете добър, бъдете милосърден, изслушайте молбата ми: този нож, който съдбоносната предпазливост на лорда ми отне, защото той знаеше за какво ще го използувам, о, изслушайте ме докрай! Върнете ми този нож само за минутка, от милост, от съжаление! Прегръщам коленете ви! Виждате ли, аз не ви се сърдя; господи! Да се сърдя на вас, единствения справедлив, добър и състрадателен човек, когото срещнах! На вас, моя спасител може би! Една минутка този нож, една-единствена минутка и ще ви го върна през прозорчето на вратата; само една минутка, господин Фелтън, и ще ми спасите честта!

— Да се убиете! — извика ужасен Фелтън, като забрави да отдръпне ръцете си от ръцете на затворницата. — Да се убиете!

— Издадох се, господине — прошепна милейди, като сниши глас и се отпусна без сили на пода, — издадох тайната си! Той знае всичко! Боже мой, аз съм загубена!

Фелтън стоеше прав, неподвижен и нерешителен.

„Той още се съмнява — помисли си милейди, — не съм била достатъчно убедителна.“

Някой ходеше в коридора; милейди позна стъпките на лорд Уинтър. Фелтън също ги позна и пристъпи крачка към вратата.

Милейди се спусна към него.

— О! Нито дума за това, което ви казах — промълви тя с глух глас, — нито дума на този човек, инак съм загубена и вие, вие…

После, тъй като стъпките се приближаваха, тя млъкна от страх да не чуят гласа й, като сложи с безкраен ужас хубавата си ръка на устата на Фелтън. Фелтън отблъсна леко милейди, която се отпусна в едно кресло.

Лорд Уинтър мина край вратата, без да спре, и чуха, че стъпките му се отдалечават.

Фелтън, блед като мъртвец, постоя известно време, като се ослушваше внимателно, после, когато стъпките напълно стихнаха, той си отдъхна като човек, който се пробужда от сън, и изскочи от стаята.

— Ах! — извика милейди, като също се ослушваше в стъпките на Фелтън, който се отдалечаваше в посока, противоположна на стъпките на лорд Уинтър. — Най-сетне ти си мой!

После лицето й се помрачи.

„Ако каже на лорда — помисли си тя, — аз съм загубена, защото лордът, който знае, че няма да се убия, ще ми даде пред него нож в ръцете и той ще види ясно, че цялото това голямо отчаяние е било само игра.“

Тя застана пред огледалото и се погледна: никога не е била толкова хубава.

— О, да! — усмихна се тя. — Но той няма да каже. Вечерта лорд Уинтър дойде, когато носеха вечерята.

— Господине — му рече милейди, — вашето присъствие да не е принудително допълнение към моето затворничество и не бихте ли могли да ми спестите излишните мъки, които ми причиняват вашите посещения?

— Как, мила сестро? — учуди се лорд Уинтър. — Не ми ли съобщихте трогателно с тези хубави устни, толкова жестоки днес към мене, че сте дошли в Англия с единствената цел да ме виждате винаги когато пожелаете, удоволствие, което според вашите думи много ви е липсвало, и че сте решили да понесете всичко заради него: морска болест, бури, затвор! И ето аз съм пред вас, бъдете доволна! Но този път посещението ми има причина.

Милейди изтръпна, помисли, че Фелтън я е издал; може би никога през живота си тая жена, която беше изпитала толкова остри и противоположни вълнения, не бе чувствувала сърцето си да бие така силно.

Тя беше седнала. Лорд Уинтър взе кресло, приближи го до нея и седна, после извади от джоба си някакъв лист и го разгъна бавно:

— Ето, — каза й той — исках да ви покажа тоя вид паспорт. Съставих го сам, за да ви служи отсега нататък като пореден номер в живота, който се съгласявам да ви дам.

После, като премести очи от милейди към листа, той прочете:

— „Заповед да се отведе в…“ — за името е оставено място — прекъсна се Уинтър: — ако предпочитате някое място, ще кажете и ако то е на хиляда левги от Лондон, молбата ви ще бъде изпълнена. И така продължавам: „Заповед да се отведе в… упоменатата Шарлота Бексън, жигосана от френското кралско правосъдие, но освободена след наказанието. Тя ще остане на това място, без право да се отдалечава повече от три левги. При опит за бягство ще бъде наказана със смърт. Полагат й се пет шилинга на ден за жилище и храна.“

— Тая заповед не се отнася до мене — отвърна студено милейди, — тъй като там е отбелязано друго име.

— Име! Та вие имате ли име?

— Нося името на вашия брат.

— Лъжете се, моят брат ви е само втори мъж, а първият е още жив, кажете ми името и ще го сложа вместо името Шарлота Бексън. Не?… Не искате ли?… Мълчите? Добре! Ще бъдете вписана в списъка на затворниците под името Шарлота Бексън.

Милейди мълчеше; само че този път вече не от притворство, а от ужас: тя помисли, че заповедта е готова за изпълнение, помисли, че лорд Уинтър е ускорил заминаването й; помисли, че е осъдена да замине още същата вечер. За миг й се стори, че всичко е загубено, когато изведнъж забеляза, че на заповедта няма никакъв подпис.

Радостта, която изпита при това откритие, беше толкова голяма, че не можа да я скрие.

— Да, да — продължи лорд Уинтър, който забеляза промяната в нея, — да, вие търсите подпис и си казвате: „Не всичко е загубено, щом тая заповед не е подписана; показват ми я само за да ме уплашат“. Лъжете се: утре тая заповед ще бъде изпратена на лорд Бъкингам; в други ден ще се върне подписана собственоръчно от него и подпечатана с печата му, а двадесет и четири часа по-късно, отговарям за това, ще започне изпълнението й. Сбогом, госпожо, това е всичко, което исках да ви кажа.

— А аз ще ви отговоря, господине, че това злоупотребление с властта, че това изгнание под измислено име е подлост.

— Предпочитате ли да ви обесят под истинското ви име, милейди? Знаете, английското правосъдие е неумолимо при нарушение на законите за брака, обяснете се откровено: макар че моето име, или по-скоро името на брат ми, е замесено в цялата тази работа, аз ще се изложа на скандала от един публичен процес, за да бъда уверен, че ще се избавя завинаги от вас.

Милейди не отговори, но пребледня като мъртвец.

— О, виждам, че предпочитате странствуването! Чудесно, госпожо! Има една стара поговорка, която казва, че пътешествията възпитават младежта. Все пак вие не грешите, госпожо, животът е хубав, повярвайте! Затова вземам мерки да не ми го отнемете. Остава да уредим въпроса с петте шилинга: проявявам се малко като скъперник, нали? Това е, защото се боя да не подкупите пазачите си. Всъщност остават ви вашите прелести, за да ги прелъстите. Използувайте ги, ако неуспехът ви с Фелтън не е убил желанието ви към такива опити.

„Фелтън не ме е издал — каза си милейди. — тогава нищо не е загубено.“

— А сега, госпожо, довиждане. Утре ще дойда да ви съобщя за заминаването на моя пратеник.

Лорд Уинтър стана, поклони се подигравателно на милейди и излезе.

Милейди въздъхна: имаше на разположение още четири дни; четири дни й бяха достатъчни, за да прелъсти напълно Фелтън.

Но една страшна мисъл й мина през ума — лорд Уинтър можеше да изпрати самия Фелтън да занесе на Бъкингам заповедта за подпис. По този начин тя щеше да изпусне Фелтън, а за да успее, въздействието на нейния чар не биваше да се прекъсва.

Все пак, както казахме, едно нещо я успокояваше: Фелтън не я беше издал.

Тя не искаше да изглежда развълнувана от заплахите на лорд Уинтър, седна до масата и вечеря.

После, както беше направила първата вечер, коленичи и повтори гласно молитвите си. Както първата вечер, часовият се спря да я слуша.

Скоро тя чу по-леки стъпки от тия на часовия, които идваха от дъното на коридора и се спряха пред вратата й.

„Той е“ — каза си тя.

И запя същата благочестива песен, която беше въодушевила миналата вечер така силно Фелтън.

Но макар че нежният й, плътен и звучен глас прозвуча по-мелодично и по-затрогващо от друг път, вратата остана затворена. Ала на милейди се стори при един от беглите погледи, които хвърляше към малкото прозорче на вратата, че съзря през гъстата решетка пламенните очи на младежа; дали това беше действителност или видение, но този път той не влезе. Само че малко след като завърши благочестивата си песен, милейди сякаш чу дълбока въздишка. После същите стъпки, които беше чула да се приближават, се отдалечиха бавно, сякаш със съжаление.

XXV ЧЕТВЪРТИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

На следния ден, когато Фелтън влезе при милейди, я свари права, стъпила върху едно кресло. Тя държеше в ръцете си въже, направено от няколко батистени кърпички, разкъсани на ивици, сплетени и завързани една за друга. При скърцането, което се чу, когато Фелтън отвори вратата, милейди скочи леко от креслото на пода и се опита да скрие зад гърба си стъкменото въже, което държеше в ръка.

Младият човек беше още по-блед от обикновено и зачервените му от безсъние очи показваха, че е прекарал трескава нощ.

Но на челото му бе изписана строгост, по-сурова от всеки друг път.

Той пристъпи бавно към милейди, която беше седнала, улови крайчеца на смъртоносното въже, отпуснато по невнимание или нарочно, и я запита студено:

— Какво е това, госпожо?

— Това, нищо — отвърна милейди, като се усмихна със скръбно изражение, което умееше така добре да придава на усмивката си, — отегчението е смъртен враг на затворниците, аз се отегчавах и за развлечение изплетох това въже.

Фелтън дигна очи към онова място, където беше сварил милейди права върху креслото, на което сега беше седнала, и над главата й забеляза зазидана в стената позлатена кука, която служеше за окачване на дрехи или оръжие.

Той потрепера и затворницата забеляза това — макар и свела очи, тя нищо не изпускаше от погледа си.

— Какво правехте изправена върху креслото? — запита той.

— Какво ви интересува това? — отговори милейди.

— Но — добави Фелтън — аз искам да зная.

— Не ме разпитвайте — рече затворницата, — вие знаете много добре, че на нас, истинските християни, ни е забранено да лъжем.

— Добре! — каза Фелтън. — Аз ще ви кажа какво правехте или по-скоро какво щяхте да направите: щяхте да изпълните гибелното намерение, което таите в ума си. Помислете, госпожо, ако нашият бог забранява лъжата, той забранява много по-строго самоубийството.

— Когато бог вижда някое свое създание преследвано несправедливо, поставено между самоубийството и безчестието, повярвайте ми, господине — отвърна милейди с глас, който показваше, че е дълбоко убедена, — бог му прощава самоубийството, защото тогава самоубийството е мъченичество.

— Вие или преувеличавате, или не се доизказвате. Говорете, госпожо, за бога, изяснете се.

— Да ви разкажа своите нещастия ли, за да ги сметнете за басни; да ви кажа своите намерения ли, за да ги разкриете на моя мъчител! Не, господине, всъщност какво ви интересува животът или смъртта на една осъдена нещастница? Вие отговаряте само за моето тяло, нали? И стига да представите един труп и да познаят, че е моя, няма да искат нищо повече от вас, а може би дори ще получите двойна награда.

— Аз ли, госпожо! Аз ли! — извика Фелтън. — Как можете да допуснете, че бих приел някога награда за вашия живот! О, вие не мислите какво говорите!

— Оставете ме, Фелтън, оставете ме да направя това, което съм намислила — отвърна възбудено милейди. — Всеки войник трябва да бъде амбициозен, нали? Вие сте лейтенант, е добре? Ще вървите след ковчега ми с чин капитан!

— Но какво съм ви направил — каза разколебано Фелтън. — за да ми стоварвате такава отговорност пред хората и пред бога? След няколко дни вие ще бъдете далеч оттук, госпожо, животът ви няма да бъде вече под моя охрана и — добави той с въздишка — вие ще разполагате с него, както си искате.

— Така ли — извика милейди, сякаш не можеше да сдържи свещеното си негодувание, — вие, набожният човек, вие, когото наричат праведен, вие желаете само едно: да не бъдете обвинен, да не бъдете обезпокоен за моята смърт!

— Аз трябва да бдя над вашия живот, госпожо, и ще бдя над него.

— Но разбирате ли вие каква служба изпълнявате? Жестока, дори ако бях виновна, а как бихте я нарекли, как би я нарекъл бог, ако съм невинна?

— Аз съм войник, госпожо, и изпълнявам получените заповеди.

— Мислите ли, че в деня на страшния съд бог ще отдели слепите палачи от несправедливите съдии? Вие не искате да убия тялото си, а ставате оръдие на този, който иска да погуби душата ми!

— Но, повтарям ви, госпожо — започна смутен Фелтън. — че никаква опасност не ви застрашава и аз отговарям за лорд Уинтър както за самия себе си.

— Безумец! — извика милейди. — Нещастен безумец, вие дръзвате да отговаряте за друг човек, когато и най-мъдрите, най-угодните богу не смеят да отговарят сами за себе си. Вие заставате на страната на най-силния и най-щастливия, за да потискате най-слабата и най-нещастната!

— Невъзможно, госпожо, невъзможно — прошепна Фелтън. който чувствуваше в дъното на душата си правотата на този довод. — докато сте затворница, вие няма да получите чрез мене свобода, докато сте жива, вие няма да изгубите чрез мене живота си.

— Да — извика милейди. — но ще изгубя това, което ми е много по-ценно от живота, ще изгубя честта си, Фелтън. И вас, вас ще държа отговорен пред бога и пред хората за своя позор и за своето безчестие.

Този път Фелтън, колкото и равнодушен да беше или да се стараеше да изглежда такъв, не можа да устои на скритото въздействие, което го беше вече овладяло. Да гледа тази тъй хубава жена, чиста като най-непорочното видение, да я вижда ту обляна в сълзи, ту заплашваща, да изпитва в едно и също време обаянието на нейната скръб и на нейната красота, това беше много за един мечтател, това беше много за един ум, разпален от горящите блянове на възторжената вяра. Това беше много за едно сърце, терзано в едно и също време от любов към небето, която изгаря, и от омраза към хората, която разяжда.

Милейди видя смущението, тя чувствуваше по интуиция пламъка на противоположните страсти, които горяха ведно с кръвта в жилите на младия фанатик; и като опитен пълководец, който, щом види, че врагът е готов да отстъпи, се нахвърля върху него с победен вик, тя стана, прекрасна като древна жрица, вдъхновена като християнска дева и простряла ръка, с разголена шия и разпуснати коси, като придържаше с едната ръка роклята си, свенливо подигната към гърдите, с поглед, озарен от пламъка, който беше смутил вече чувствата на младия пуритан, пристъпи към него и запя възторжено с нежния си глас, на който можеше да придаде понякога необикновена изразителност:

Фелтън се спря при това странно прекъсване като вкаменен.

— Коя сте вие, коя сте вие? — извика той, като сплете ръце. — Пратеница на бога ли сте, или служителка на ада, ангел или демон. Елоа ли ви наричат или Астарта?

— Не ме ли позна, Фелтън? Аз не съм нито ангел, ни демон, аз съм дъщеря на земята, аз съм твоя сестра по вяра, ето всичко.

— Да! Да! — рече Фелтън. — Досега се съмнявах, но вече вярвам.

— Ти вярваш, а все пак си съучастник на тоя син на Вилиал, когото наричат лорд Уинтър! Ти вярваш, а все пак ме оставяш в ръцете на моите врагове, на врага на Англия, на божия враг? Ти вярваш, а все пак ме предаваш на този, който изпълва и осквернява света със своята ерес и своя разврат, на този гнусен Сарданапал, когото слепците наричат Бъкингамски дук, а вярващите — антихрист.

— Аз, да ви предам на Бъкингам! Аз! Какво говорите!

— Те имат очи — извика милейди — и не ще видят; имат уши и не ще чуят.

— Да, да — повтори Фелтън, като прекара ръце по потното си чело, сякаш за да изтръгне оттам последното си съмнение. — Да, познавам гласа, който ми говори в моите сънища; познавам ангела, който ми се явява всяка нощ и крещи на душата ми, която не знае сън: „Убий го; спаси Англия, спаси себе си, защото ще умреш, без да си усмирил гнева на господа!“ Говорете, говорете! — извика Фелтън. — Сега вече мога да ви разбера.

Лъч от страшна радост, бърза като мисълта, блесна в очите на милейди.

Колкото и бегъл да беше този смъртоносен блясък, Фелтън го долови и потрепера, сякаш блясъкът беше осветил бездните в сърцето на тази жена.

Изведнъж Фелтън си спомни предупрежденията на лорд Уинтър, прелъстителността на милейди, нейните първи опити при пристигането й; той отстъпи крачка назад и сведе глава, но не преставаше да я гледа: сякаш беше запленен от тая странна жена и не можеше да откъсне очи от нейните.

Но милейди не беше жена, която можеше да се измами в смисъла на тази нерешителност. Под привидното вълнение тя винаги запазваше своето ледено хладнокръвие. Преди Фелтън да й отговори и преди милейди да бъде принудена да продължи този така труден за поддържане в същия възторжен дух разговор, тя отпусна ръце и сякаш женската слабост вземаше връх над възторга на вдъхновената жена.

— Но не — продума тя, — аз не мога да бъда Юдит, която ще избави Ветулия от този Олофери. Мечът на всевишния е много тежък за моята ръка. Оставете ме да избягна безчестието чрез смъртта, оставете ме да се спася чрез мъченическа смърт. Не ви искам нито свобода, както би направила една престъпница, нито отмъщение, както би направила една езичница. Оставете ме да умра, това е всичко. Моля ви, умолявам ви на колене: оставете ме да умра и последното ми издихание ще бъде благословия за моя спасител. При този кротък и умоляващ глас, при този плах и унил поглед Фелтън пак се приближи. Лека-полека прелъстителката беше надянала вълшебната си премяна, която тя слагаше и сваляше по желание, с други думи, хубостта, кротостта, сълзите и най-вече непреодолимата прелест на мистичната сласт, най-пагубната от всички сласти.

— Уви! — каза Фелтън. — Мога само едно: да ви оплаквам, ако ми докажете, че сте жертва! Но лорд Уинтър има тежки обвинения срещу вас. Вие сте християнка, вие сте ми сестра по вяра; чувствувам влечение към вас, аз, който винаги съм обичал само своя благодетел, аз, който съм срещал в живота само предатели и нечестивци. Но вие, госпожо, вие сте толкова хубава в действителност, толкова чиста наглед и за да ви преследва лорд Уинтър, значи сте извършили беззакония!

— Те имат очи — повтори милейди с неописуема скръб в гласа — и не ще видят; имат уши и не ще чуят.

— Но в такъв случай — извика младият офицер — говорете, говорете тогава!

— Да ви поверя позора си! — извика милейди с лице, обагрено от свян. — Защото много често престъплението на един е позор за друг; да ви поверя позора си на вас, на един мъж! О! — продължи тя, като свенливо закри с ръка хубавите си очи. — Никога не бих могла да направя това, никога!

— И пред мене ли? Пред един брат! — извика Фелтън. Милейди го гледа дълго с изражение, което младият офицер взе за колебание, а всъщност то беше само наблюдение и преди всичко желание да го заплени.

Сега Фелтън сплете умолително ръце.

— Добре — каза милейди, — ще се доверя на своя брат, ще се реша!

В същия миг чуха стъпките на лорд Уинтър, но този път страшният девер на милейди не се задоволи както миналата вечер да мине само покрай вратата и да отмине, а се спря, размени две-три думи с часовия, после вратата се отвори и той влезе.

Докато разменяше тия две-три думи, Фелтън бързо се беше отдръпнал и когато лорд Уинтър влезе, той се намираше на няколко крачки от затворницата.

Лордът пристъпи бавно и като хвърли изпитателен поглед първо върху затворницата, а после върху младия офицер, каза:

— Доста отдавна сте тук, Джон. Тази жена разказа ли ви престъпленията си? Тогава разбирам защо толкова дълго продължи разговорът ви.

Фелтън изтръпна и милейди почувствува, че е изгубена, ако не се притече на помощ на объркания пуритан.

— Ха! Вие се боите пленницата ви да не избяга! — подхвърли тя. — Добре, попитайте вашия достоен тъмничар за каква милост го молех преди малко.

— Вие сте искали милост? — запита подозрително лордът.

— Да, милорд — отвърна смутеният младеж.

— И каква милост, да чуем? — запита лорд Уинтър.

— Един нож, който ще ми върне през прозорчето на вратата, минута след като го получи — отвърна Фелтън.

— Значи и тук е скрит някой, когото това мило създание иска да заколи? — каза подигравателно и с презрение лорд Уинтър.

— Аз съм тук — отвърна милейди.

— Дадох ви възможност да избирате между Америка и Тайбърн — продължи лорд Уинтър. — Изберете Тайбърн, милейди: повярвайте ми, въжето е още по-сигурно от ножа.

Фелтън пребледня и пристъпи една крачка напред, като си спомни, че когато влизаше, милейди държеше въже.

— Имате право — отговори милейди, — и аз мислих вече за това. — После добави с глух глас: — Пак ще помисля.

Фелтън усети как тръпки полазиха по цялото му тяло. Лорд Уинтър навярно забеляза това движение.

— Не вярвай, Джон — обърна се към него той. — Джон, приятелю, аз се осланях на тебе, пази се! Аз те предупредих! Всъщност бъди смел, момчето ми, след три дни ще се освободим от това изчадие и там, където я изпращам, тя няма да вреди вече на никого.

— Чувате ли! — извика милейди с такова увлечение, та лордът помисли, че се обръща към небето, а Фелтън разбра, че говори на него.

Фелтън сведе глава и се замисли.

Лордът хвана офицера подръка, като извърна глава, за да не изпуска милейди от погледа си, докато излезе.

„Да, да — каза си затворницата, когато вратата се затвори, не съм напреднала толкова, колкото предполагах. Уинтър промени обикновената си глупост с необичайна за него предпазливост; ето какво значи желание за мъст и как това желание преобразява човека! А Фелтън — той се колебае! Ах, той не прилича на проклетия д’Артанян. Пуританът обича само девиците и ги боготвори със сплетени за молитва ръце. Мускетарят обича жените и ги обича в обятията си.“

Но милейди чакаше с нетърпение, защото не се съмняваше, че този ден ще види пак Фелтън. Най-после един час след сцената, която описахме, тя чу да се говори тихо до вратата, скоро вратата се отвори и милейди видя Фелтън.

Момъкът влезе бързо в стаята, като остави зад себе си вратата отворена, и направи знак на милейди да мълчи; лицето му беше разстроено.

— Какво искате? — запита тя.

— Слушайте — отвърна тихо Фелтън, — изпратих часовия, за да мога да остана тук, без да знаят, че съм идвал, за да говоря, с вас, без да могат да чуят какво ви казвам. Лордът ми разказа страшна история.

Милейди се усмихна като покорна жертва и поклати глава.

— Или вие сте демон — продължи Фелтън, — или лордът, моят благодетел, моят баща, е чудовище. Познавам ви от четири дни, него го обичам от две години; мога да се колебая значи между двама ви. Не се плашете от това, което ви казвам. Необходимо ми е да бъда убеден. Нощес, след полунощ, ще дойда да ви видя и вие ще ме убедите.

— Не, Фелтън, не, братко мой — отвърна тя, — жертвата е много голяма и чувствувам какво ви струва тя. Не, аз съм загубена, не се погубвайте и вие заедно с мене. Смъртта ми ще бъде по-красноречива от живота ми и мълчанието на трупа ще ви убеди много повече от думите на затворницата.

— Мълчете, госпожо — извика Фелтън, — и не ми говорете така; дошъл съм, за да ми дадете честната си дума, за да ми се закълнете в това, което е най-свето за вас, че няма да посегнете на живота си.

— Не искам да обещавам — рече милейди, — защото никой не уважава клетвата повече от мене, и ако обещая, ще трябва да удържа думата си.

— Е, добре! — каза Фелтън. — Обещайте само дотогава, докато ме видите пак. А когато ме видите, ако пак продължавате да настоявате, тогава ще бъдете свободна и аз самият ще ви дам оръжието, което ми искахте.

— Добре — кимна милейди, — заради вас ще чакам.

— Закълнете се.

— Заклевам се в нашия бог. Доволен ли сте?

— Добре — отговори Фелтън, — до тази нощ!

И той изскочи от стаята, затвори вратата и зачака навън с копието на войника в ръка, сякаш беше замествал часовия.

Когато войникът се върна, Фелтън му даде оръжието.

Тогава през прозорчето на вратата, до което се беше приближила, милейди видя младият човек да се кръсти с пламенно благоговение; той тръгна по коридора извън себе си от радост.

А тя — тя се върна на мястото си с усмивка на диво презрение на устните и повтори богохулно страшното име на бога, в когото се бе заклела, без никога да се бе научила да го познава.

— Моят бог! — прошепна тя. — Безумен фанатик! Моят бог! Това съм аз, аз и този, който ще ми помогне да си отмъстя!

XXVI ПЕТИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

Милейди беше удържала вече половин победа и постигнатият успех удвояваше силите й.

Не беше трудно да се победят, както тя беше правила дотогава, хора, които лесно се поддаваха на съблазните и които изтънченото придворно възпитание бързо увличаше в „примката“; милейди беше доста хубава, за да срещне съпротива от страна на плътта, и доста ловка, за да не възтържествува над всички пречки от страна на ума.

Но този път тя трябваше да се бори срещу една дива природа, затворена, безчувствена от прекалена строгост. Религията и покаянието бяха направили Фелтън недостъпен за обикновените съблазни. В тази възторжена глава се въртяха толкова огромни планове, толкова размирни мисли, че не оставаше вече място за никаква любов, по увлечение или плътска — чувство, което се подхранва от безделието и се разраства от покварата. Милейди направи пробив с лъжливата си добродетел, тя разколеба мнението на един човек, страшно настроен срещу нея, и с хубостта си покори сърцето и чувствата на един целомъдрен и чист мъж. И накрая тя получи представа за способностите си, неизвестни дотогава на самата нея, с този опит върху най-непокорното същество, което природата и религията можеха да й предоставят да проучва.

Въпреки това вечерта тя изпадна на няколко пъти в отчаяние от съдбата и от себе си. Тя не призоваваше, както знаем, бога, но вярваше в злия дух, тази могъща сила, която направлява човешкия живот във всичките му подробности и на която, както се разказва в арабската приказка, е необходимо едно нарово зърно, за да възстанови цял погинал свят.

Милейди, добре подготвена да приеме Фелтън, можа да обмисли цялото си поведение за следния ден. Тя знаеше, че й остават само два дни и че щом Бъкингам подпише веднъж заповедта (а Бъкингам щеше да подпише много лесно заповедта, още повече че тя беше с лъжливо име и той нямаше да разбере за коя жена става въпрос), повтаряме, щом се подпише веднъж заповедта, лордът веднага щеше да я изпрати, а тя знаеше също, че жените, осъдени на изгнание, имат много по-слаби средства за прелъстяване от тъй наречените добродетелни жени, чиято красота е осветявана от блясъка на висшето общество, които са възхвалявани от гласа на модатствата и са позлатявани от вълшебните лъчи на аристократическия произход. Да бъдеш жена, осъдена на унизително, позорно наказание, не е пречка да бъдеш хубава, но е вечна пречка да станеш пак могъща. Както всички истински надарени хора, милейди знаеше коя среда подхожда на природата й, на способностите й. Бедността я отвращаваше, унижението намаляваше с две трети величието й. Милейди бе кралица само сред кралиците; за да властвува, й бе необходимо удоволствието на удовлетворена гордост. Да управлява низшите за нея беше по-скоро унижение, отколкото удоволствие.

Тя, разбира се, щеше да се завърне от своето изгнание, в това не се съмняваше нито за миг, но колко време можеше да продължи това изгнание? За дейна и честолюбива природа като милейди дните, в които тя не се издигаше, бяха злокобни дни; как бихте нарекли дните, в които човек се проваля! Да загуби година, две, три, с други думи, цяла вечност; да се върне, когато д’Артанян, щастлив и тържествуващ, е получил заедно с другарите си награда от кралицата, задължена много за услугите, които й бяха направили — това бяха мъчителни мисли, които жена като милейди не би могла да понесе. При това бурята, бушуваща в нея, удвояваше силите й и тя би разбила стените на затвора, ако тялото й придобиеше само за миг силата на духа й!

После наред с всичко това я измъчваше и споменът за кардинала. Какво ли мислеше, какво ли казваше за нейното мълчание недоверчивият, неспокоен и подозрителен кардинал? Кардиналът беше не само единствената й опора, единствената й подкрепа, единственият й закрилник в настоящето, но и главното оръдие на нейното щастие и на бъдещото й отмъщение. Тя го познаваше, знаеше, че при нейното завръщане, след безплодно пътуване, тя колкото и да се оправдава със затвора, колкото и да преувеличава преживените страдания, кардиналът ще й отговори със спокойната насмешка на скептика, могъщ едновременно със своята сила и със своя ум: „Не биваше да се оставяте да ви уловят!“

Тогава милейди събираше всичките си сили, като шепнеше дълбоко в мисълта си името на Фелтън, единствения лъч светлина, който проникваше до нея в дъното на ада, където беше паднала; и като змия, която свива и разпуска прешлените си, за да изпита сама собствената си сила, тя обвиваше предварително Фелтън в хилядите дипли на изобретателното си въображение.

Но времето летеше, часовете един след друг сякаш събуждаха пътем камбаната и всеки удар на медния език отекваше в сърцето на затворницата. В девет часа лорд Уинтър направи редовното си посещение, погледна прозореца и решетките, провери пода и стените, прегледа камината и вратите — през този дълъг и щателен преглед и той, и милейди не промълвиха нито дума.

Несъмнено и двамата разбираха, че положението беше станало твърде сериозно, за да губят време в излишни думи и безплоден гняв.

— Добре, добре — каза лордът, като я напускаше, — и тази нощ няма да избягате!

В десет часа Фелтън дойде да постави часови. Милейди позна стъпките му. Тя ги долавяше сега, както любовница долавя стъпките на любимия си, но въпреки това милейди ненавиждаше и същевременно презираше тоя слаб фанатик.

Не беше настъпил уговореният час и Фелтън не влезе.

Два часа след това, когато удари полунощ, смениха часовия.

Беше вече време и милейди зачака с нетърпение. Новият часови започна да се разхожда в коридора. След десет минути Фелтън дойде. Милейди се ослуша.

— Слушай — рече младежът на часовия, — под никакъв предлог няма да се отдалечаваш от тая врата; знаеш, че последната нощ един войник бе наказан от милорда, задето бе напуснал за миг поста си, при все че аз караулих на негово място през краткото му отсъствие.

— Да, зная — отвърна войникът.

— Препоръчвам ти най-строга бдителност. Аз — добави той — ще вляза да прегледам още веднъж стаята на тая жена, защото се боя, че тя има злокобни намерения да свърши със себе си и получих заповед да я наглеждам.

— Отлично! — прошепна милейди. — Ето че строгият пуритан лъже!

А войникът само се усмихна.

— Дявол да го вземе, господин лейтенант! — забеляза той. — Вие сте щастлив, че ви възлагат такива поръчки, особено ако милордът ви е упълномощил да поглеждате и в леглото й.

Фелтън се изчерви. При всеки друг случай той би смъмрил войника, задето си позволяваше такава шега, но съвестта му говореше толкова високо, че устата му не смееха да продумат.

— Ако повикам — продължи той. — ела. Също ако някой дойде, повикай ме.

— Слушам, господин лейтенант — отговори войникът. Фелтън влезе при милейди. Милейди стана.

— Вие ли сте — обади се тя.

— Бях ви обещал да дойда — рече Фелтън — и дойдох.

— Бяхте ми обещали и друго нещо.

— Какво? Боже мой! — каза младежът, който въпреки самообладанието си чувствуваше как коленете му треперят и пот облива челото му.

— Обещали бяхте да ми донесете нож и да ми го оставите след разговора ни.

— Не говорете за това, госпожо — прекъсна я Фелтън. — няма положение, колкото и страшно да е то, което да позволява на едно божие създание да се убие. Размислих, че никога не бива да поемам върху съвестта си такъв грях.

— Ах! Вие сте размислили! — въздъхна затворницата, като седна на креслото си с презрителна усмивка. — Аз също размислих.

— За какво?

— Че не мога да кажа нищо на човек, който не държи на думата си.

— Боже мой! — прошепна Фелтън.

— Можете да си вървите — рече милейди, — аз няма да говоря.

— Ето ножа! — отвърна Фелтън, като измъкна от джоба си оръжието, което, както беше обещал, бе донесъл, но се боеше да го даде на затворницата.

— Да го видя — настоя милейди.

— Защо?

— Кълна се в честта си, веднага ще ви го върна. Ще го оставите на тази маса и вие ще бъдете между него и мене.

Фелтън подаде оръжието на милейди, която разгледа внимателно острието му и опита върха му с крайчеца на пръста си.

— Добре — отговори тя, като върна ножа на младия офицер, — този е от добра и здрава стомана. Вие сте верен приятел, Фелтън.

Фелтън взе ножа и го остави на масата, както се бяха уговорили със затворницата.

Милейди го проследи с поглед и кимна в знак, че е доволна.

— Сега — поде тя — слушайте.

Подканата беше излишна — младият офицер стоеше прав пред нея и очакваше жадно думите й.

— Фелтън — започна милейди с тържественост, пропита с печал, — ако вашата сестра, дъщерята на вашия баща, ви кажеше: „Още млада, доста хубава за нещастие, попаднах в примка и устоях. Увеличиха примамките и насилията, устоях, гавриха се с вярата, която изповядвам, и с бога, на когото се кланям, призовах на помощ този бог и тази вяра и устоях. Тогава ме обсипаха с оскърбления и понеже не можеха да погубят душата ми, поискаха завинаги да опетнят тялото ми. И накрая…“

Милейди млъкна и горчива усмивка пробягна по устните й.

— И накрая — повтори Фелтън, — какво направиха накрая?

— И накрая една вечер решиха да сковат упорството, което не можеха да победят. Една вечер смесиха водата ми със силна упойка. Едва привърших вечерята и почувствувах, че изпадам постепенно в незнайно вцепенение. Макар че не подозирах, обзе ме смътен страх и се опитах да се боря срещу тоя сън.

Станах, исках да изтичам до прозореца, да викам за помощ, но краката ми се подкосиха. Струваше ми се, че таванът се спускаше над главата ми и ме смазваше със своята тежест. Протегнах ръце, опитах се да говоря, издавах само несвързани звуци. Непреодолимо вцепенение ме обземаше, улових се за едно кресло, тъй като почувствувах, че ще падна, но скоро тази опора се оказа недостатъчна за немощните ми ръце, паднах на едно коляно, после на двете. Исках да се моля, езикът ми беше скован. Бог не ме видя и не ме чу навярно и аз се плъзнах на пода, обзета от сън, който приличаше на смърт.

Какво се случи през тоя сън и колко време продължи той, не си спомням. Единственото нещо, което мога да си спомня, е, че се събудих легнала в кръгла стая, разкошно наредена, в която светлината проникваше само през един отвор на тавана. Помислих, че стаята, изглежда, нямаше никаква врата, би казал човек, че е някакъв великолепен затвор.

Дълго не можех да си дам сметка за мястото, където се намирах, и за всички подробности, които ви разказвам, умът ми сякаш се бореше безуспешно да се отърси от тежкия мрак на тоя сън, от който аз не можех да се изтръгна. Имах смътни впечатления за някакво изминато разстояние, за пътуване с карета, за някакъв ужасен сън, след който се чувствувах страшно отпаднала. Но всичко беше така смътно, така неясно в мисълта ми, сякаш тия събития се бяха случили с друг, а не с мене и все пак се вплитаха в моя живот чрез някакво странно раздвоение.

Известно време състоянието, в което се намирах, ми изглеждаше толкова странно, та мислех, че сънувам. Станах, олюлявайки се, дрехите ми бяха край мене на един стол. Не си спомнях нито да съм се събличала, нито да съм си лягала. Тогава лека-полека действителността изплува пред мене, изпълнена с целомъдрен ужас: не се намирах вече в къщата, където живеех, доколкото можах да разбера по слънцето, две трети от деня бяха изминали! Заспала бях предната вечер. Значи сънят ми бе продължил почти цяло денонощие. Какво се беше случило през тоя дълъг сън?

Облякох се, колкото може по-бързо. Бавните ми и сковани движения показваха, че действието на упойката още не бе изчезнало напълно. Всъщност тая стая беше подредена, за да приеме жена. И най-взискателната кокетка можеше да намери в стаята всичко, каквото пожелае.

Навярно не бях първата пленница, попаднала в тоя разкошен затвор. Но разбирате ли, Фелтън, колкото по-хубав беше затворът, толкова по-голям ужас ме обземаше.

Да, това беше затвор, защото напразно се опитвах да изляза. Опипвах стените, за да открия врата, но при почукване всички стени издаваха глух, тъп звук.

Обиколих може би двадесет пъти стаята, за да намеря някакъв изход, но нямаше. Капнала от умора и ужас, паднах в едно кресло.

През това време нощта настъпваше бързо, а заедно с нощта растеше и моят ужас: не знаех дали трябва да остана там, където бях седнала. Струваше ми се, че съм заобиколена с незнайни опасности, в които можех да попадна на всяка крачка. Макар че не бях яла нищо от вечерта, не чувствувах глад поради страха.

Никакъв шум отвън, по който да мога да определя времето, не долиташе до мен. Предполагах само, че може да е седем или осем часът вечерта. Беше октомври, а се бе съвсем стъмнило.

Изведнъж скръцна врата и аз потреперах. Огнено кълбо се появи над стъкления отвор на тавана и обля с ярка светлина стаята ми. Ужасена видях на няколко крачки от мене да стои мъж.

Маса с два прибора, с готова вечеря се появи като по вълшебен начин сред стаята.

Това беше мъжът, който ме преследваше от година, който се бе заклел, че ще ме обезчести, и който още с първите думи, които се отрониха от устните му, ми даде да разбера, че е сторил това през нощта.

— Подлец! — прошепна Фелтън.

— О, да! Подлец! — извика милейди, като видя с какво любопитство младият офицер, превърнал се цял в слух, възприемаше странния разказ. — О, да! Подлец! Той си бе въобразил, че е достатъчно да възтържествува над мене в съня ми, за да бъде всичко свършено. Той идваше с надеждата, че ще приема своя позор, щом този позор е налице. Идваше да ми предложи своето богатство в замяна на моята любов.

Аз излях върху тоя човек цялото презрение, цялото възмущение, което може да се побере в сърцето на една жена. Навярно той беше свикнал на такива укори, тъй като ме изслуша спокоен, усмихнат, със скръстени на гърдите ръце. После, когато помисли, че съм свършила, пристъпи към мене. Аз скочих към масата, грабнах нож и го опрях на гърдите си.

„Още една стъпка — казах му аз, — и не само моето безчестие, но и моята смърт ще тежи на съвестта ви.“

Навярно погледът ми, гласът ми, цялото ми същество са били изпълнени с тая неподправена искреност, която убеждава и най-покварените души, тъй като той се спря.

„Вашата смърт — ми отвърна той. — О, не! Вие сте твърде прелестна любовница, за да се съглася да ви загубя, след като имах щастието да ви притежавам само един единствен път. Сбогом, красавице! Ще почакам, ще ви навестя, когато сте по-добре разположена.“

При тези думи той свирна. Огненото кълбо, което осветяваше стаята ми, се издигна и изчезна. Останах в мрак. Същото скърцане на врата, която се отваря и затваря, се повтори след миг, огненото кълбо пак се спусна и аз останах сама.

Този миг бе ужасен. Ако изпитвах още някакви съмнения в моето нещастие, тия съмнения се разпръснаха пред ужасната действителност. Бях във властта на човек, когото не само че ненавиждах, но и презирах. Човек, способен на всичко, който ми беше дал вече зловещо доказателство за това, което можеше да направи.

— Но кой беше този човек? — запита Фелтън.

— Прекарах нощта на един стол, като треперех при най-малкия шум, защото към полунощ лампата угасна и аз останах отново в мрак. Но нощта мина без никакво друго покушение от страна на моя мъчител. Съмна. Масата бе изчезнала. Останал беше само ножът в ръката ми.

Този нож беше едничката ми надежда. Бях смазана от умора. Очите ми горяха от безсъние. Не бях посмяла да дремна нито миг. Денят ме успокои, хвърлих се в леглото, без да се отделям от спасителния нож, който скрих под възглавницата си.

Когато се събудих, беше сложена нова маса. Този път въпреки ужаса напук на тревогите си усещах мъчителен глад. Две денонощия ние бях хапнала нищо: ядох хляб и плодове. После, като се сетих за упойката, сложена във водата, що бях изпила, аз не се докоснах до водата, която беше на масата, а напълних чашата си от мраморната чешма, зазидана в стената, над умивалника ми.

Въпреки тази мярка известно време пак изпитвах ужасно безпокойство. Но този път опасенията ми не бяха основателни: прекарах деня, без да почувствувам нищо, което да прилича на онова, от което се боях.

Имах предвидливостта да излея до половина шишето, за да не забележат недоверието ми.

Настъпи вечерта, а с нея и мракът. Но колкото и дълбок да беше той, очите ми започнаха да привикват. Видях в тъмното масата да потъва в пода. След четвърт час тя се появи отново с вечерята ми. След миг стаята пак се освети от същата лампа. Решила бях да ям само неща, в които не можеше да се постави каквото и да било приспивателно: две яйца и няколко плода бяха цялата ми вечеря. После отидох да налея чаша вода от благодетелката чешма и я изпих.

При първите глътки ми се стори, че тя има малко по-друг вкус. Обзе ме подозрение и престанах да пия, но бях погълнала повече от половин чаша.

Плиснах с отвращение останалата вода и зачаках с чело, изпотено от ужас.

Навярно някой невидим свидетел беше забелязал, че наливам вода от чешмата и беше използувал доверчивостта ми, за да ускори моята гибел, така хладнокръвно предрешена и преследвана с такова ожесточение.

Не беше изминал и половин час, когато усетих същите признаци, но понеже този път бях изпила само половин чаша вода, борих се по-продължително и вместо да заспя напълно, изпаднах в някакво сънливо състояние, което ми позволяваше да съзнавам какво става около мене, но бях неспособна да се браня или да бягам.

Повлякох се към леглото си, за да взема единствената защита, която ми оставаше — спасителния нож. Но не можах да стигна до възглавницата, паднах на колене, вкопчила ръце в единия крак на кревата. Тогава разбрах, че съм загубена.

Фелтън ужасно пребледня и конвулсивна тръпка пробягна по цялото му тяло.

— И най-ужасното беше това — продължи милейди с променен глас, сякаш още изпитваше тревогата на оня страшен миг, — че този път аз съзнавах опасността, която ме застрашаваше, душата, ако мога така да кажа, бодърствуваше в заспалата ми плът. Аз виждах, чувах. Наистина всичко беше като насън, но това беше още по-страшно.

Видях лампата, която се издигаше и лека-полека ме остави в мрак. После чух тъй познатото скърцане на вратата, макар че тази врата се беше отваряла само два пъти.

Несъзнателно почувствувах, че до мене се приближава човек. Казват, че нещастниците, загубени в американските пустини, усещат така приближаването на змия.

Исках да направя някакво усилие, опитах се да викам. С невероятно напрягане на волята дори станах, но веднага паднах… и паднах в ръцете на своя мъчител.

— Но кажете ми, кой беше този човек? — възкликна младият офицер.

Милейди видя с един само поглед какво страдание причиняваше на Фелтън, като подчертаваше всяка подробност в разказа си. Но тя не искаше да му спести нито една мъка. Колкото по-дълбоко наранеше сърцето му, толкова по-сигурно той щеше да отмъсти за нея. И тя продължи, сякаш не беше чула възклицанието му или пък сякаш бе помислила, че не е дошло още време да му отговори.

— Само че този път подлецът вече нямаше работа с безжизнен труп, лишен напълно от чувства. Както ви казах, без да мога да овладея напълно всичките си способности, съзнавах опасността, която ме застрашаваше. И аз се борих с всичките си сили и навярно, колкото и слаба да бях, съм оказала голяма съпротива, защото го чух да вика:

„Проклети пуританки! Знаех, че уморявали палачите си, но мислех, че са по-слаби срещу любовниците си.“

Уви! Тази отчаяна съпротива не можеше да продължи дълго, почувствувах, че силите ме напускат. Този път подлецът не използува моя сън, а моя припадък.

Фелтън слушаше, без да издаде нито звук, само глухо стенеше, но по мраморното му чело се лееше пот и ръката му, скрита под дрехата, раздираше гърдите му.

— Като дойдох на себе си, най-напред посегнах за ножа под възглавницата, който не бях успяла да достигна. Ако не ми послужи за защита, можеше да ми послужи поне за изкупление.

Но като взех този нож, Фелтън, ужасна мисъл ми мина през ума. Заклех се да ви кажа всичко и ще ви кажа всичко, обещах ви истината и ще ви я кажа, дори и да ме погуби.

— Мина ви мисълта да си отмъстите на този човек, нали? — извика Фелтън.

— Да, да! — призна милейди. — Тази мисъл не подобава на една християнка, зная. Навярно вечният враг на нашата душа, този лъв, който непрестанно реве около нас, ми я внуши Но какво да ви кажа, Фелтън — продължи милейди с глас на жена, която се самообвинява в престъпление, — тази мисъл ми мина през ума и вече не ме напусна. За тази греховна мисъл понасям днес наказанието си.

— Продължавайте, продължавайте — рече Фелтън, — с нетърпение чакам да стигнете до отмъщението.

— О! Реших, че то ще стане, колкото може по-скоро, не се съмнявах, че той ще дойде следната нощ. През деня нямаше от какво да се боя.

И когато дойде време за закуска, без да се колебая, аз ядох и пих. Решила бях вечерта да се престоря, че вечерям, но да не хапна нищо. Със сутрешната закуска трябваше да убия вечерния глад.

Само че скрих чаша вода от закуската си, тъй като жаждата най-много ме бе измъчвала, когато две денонощия не бях яла и пила.

Денят изтече, без да окаже никакво влияние върху мене — само затвърди взетото решение. Постарах се лицето ми да не издава с нищо съкровената ми мисъл, тъй като бях уверена, че ме наблюдават. Няколко пъти дори усмивка пробягна по устните ми. Фелтън, не смея да ви кажа кое ме караше да се усмихвам, ще се отвратите от мене…

— Продължавайте, продължавайте — подкани я Фелтън, — виждате много добре, че с нетърпение чакам да чуя края.

— Свечери се и всичко стана по установения ред. В тъмното както винаги дойде вечерята, после лампата светна и аз седнах до масата.

Изядох само няколко плода. Престорих се, че наливам вода от шишето, но изпих само тази, която бях запазила в чашата си. Това направих така ловко, че ако е имало шпиони, те не са се усъмнили в нищо.

След вечерята се престорих, че ме обхваща същото вцепенение както предната вечер, но този път дадох вид, че ме наляга умора или че свиквах с опасността, дотътрах се до леглото, съблякох се и легнах.

Този път успях да напипам ножа под възглавницата и като се преструвах, че спя, стисках конвулсивно дръжката му.

Изминаха два часа, но не се случи нищо. Този път — о, боже мой, кой би ми казал това предната вечер! — започнах да се боя, че няма да дойде.

Най-после видях, че лампата се издига бавно и изчезва високо в потона. Стаята ми се изпълни с мрак и тъмнина, но аз направих усилие да пробия с поглед тъмнината и мрака.

Минаха десетина минути. Не чувах никакъв шум освен биенето на сърцето си.

Умолявах небето той да дойде.

Най-после чух тъй познатото скърцане на вратата, която се отваряше и затваряше. Чух въпреки дебелия килим стъпки, под които подът скърцаше. Видях въпреки мрака сянка, която се приближаваше към леглото ми.

— Побързайте, побързайте! — прошепна Фелтън. — Не виждате ли, че всяка ваша дума ме изгаря като разтопено олово!

— Тогава — продължи милейди, — тогава събрах всичките си сили, спомних си, че часът за отмъщение или по-скоро часът за правосъдие е ударил. Сметнах се за втора Юдит. Събрах сили, с ножа в ръка, и когато го видях до мене да протяга ръка, за да улови жертвата си, с последен вик на мъка и отчаяние го ударих право в гърдите.

Нещастникът! Той беше предвидил всичко: гърдите му бяха покрити с ризница, ножът се притъпи.

„А! — извика той, като ме сграбчи за ръката и изтръгна оръжието, което ми направи толкова лоша услуга. — Вие искате живота ми, моя хубава пуританке! Но това е повече от омраза, това е неблагодарност! Хайде, хайде, успокойте се, мое хубаво дете! Мислех, че сте се укротили. Аз не съм от ония тирани, които задържат жените насила. Вие не ме обичате, съмнявах се в това със свойствената си самонадеяност. Сега вече съм убеден. Утре ще бъдете свободна.“ Имах само едно желание, да ме убие. „Пазете се! — му казах аз. — Моята свобода ще бъде вашето безчестие.“

„Обяснете се, моя хубава Сибила.“

„Да, защото веднага щом изляза оттук, ще разкажа всичко, ще разкажа за насилието, което извършихте над мене, за затварянето ми. Ще издам този дворец на покварата. Вие сте високопоставен, милорд, но треперете, над вас е кралят, а над краля е бог.“

Колкото и да се владееше привидно моят мъчител, не можа да се сдържи и направи гневно движение. Не виждах изражението на лицето му, но почувствувах как потрепера ръката му, на която бе опряна моята ръка.

„Тогава вие няма да излезете оттук!“ — рече той. „Добре, добре! — викнах аз. — Тогава мястото на моите мъки ще бъде и мой гроб. Добре! Аз ще умра тук и ще видите дали един призрак, който обвинява, не е по-страшен от жив човек, който заплашва.“

„Няма да ви бъде оставено никакво оръжие.“ „Има едно, което отчаянието е предоставило на всяко живо същество, стига да има смелостта да си послужи с него. Ще се оставя да умра от глад.“

„Слушайте — предложи безчестникът, — мирът не е ли за предпочитане пред една такава война? Ще ви освободя още сега, ще ви обявя за самата добродетел и ще ви провъзглася за английска Лукреция.“

„А аз ще кажа, че вие сте Садист, ще ви разоблича пред хората, както ви разобличих вече пред бога. И ако трябва като Лукреция да подпиша своето обвинение с кръвта си, ще го подпиша.“

„Аха! — каза подигравателно моят враг. — Това е друго нещо. Повярвайте, в края на краищата вие сте добре тук, нищо не ще ви липсва и ако се оставите да умрете от глад, вината ще бъде ваша.“

След тези думи той се оттегли, чух как вратата се отвори и затвори, и останах потънала, да си призная, не толкова в мъката си, колкото в срама, че не си отмъстих.

Той удържа думата си. Следният ден и следната нощ изминаха, без да го видя. Но и аз удържах думата си и нито ядох, нито пих. Както му заявих, бях решена да умра от глад. Прекарах деня и нощта в молитви, защото се надявах, че бог ще ми прости самоубийството.

На втората нощ вратата се отвори. Бях легнала на пода, силите ме напускаха.

Като чух шума, аз се понадигнах на едната си ръка. „Е! — каза ми един глас, който звучеше така страшно в ушите ми, че веднага го познах. — Е, поукротихме ли се и ще заплатим ли своята свобода с едно единствено обещание да мълчим? Слушайте — продължи той, — аз съм добрият принц и макар че не обичам пуританите, отдавам им справедливост, както и на пуританките, когато са хубави. Хайде, една малка клетва пред кръста, не ви искам нищо повече.“

„Заклевам се в кръста — извиках аз, защото при този омразен глас се възвърнаха всичките ми сили, — кълна се в кръста, заклевам се, че никакво обещание, никаква заплаха, никакво изтезание не ще ми затворят устата. Кълна се в кръста, заклевам се, че ще ви разоблича навсякъде като убиец, като похитител на чест, като подлец. Кълна се в кръста, заклевам се, че като изляза оттук, ще искам целият човешки род да ви отмъсти.“

„Пазете се! — каза гласът със заплаха, каквато не бях чувала дотогава. — Имам едно последно средство, което ще употребя в краен случай, за да ви затворя устата или поне за да не позволя на никого да повярва нито дума от онова, което ще кажете.“

Събрах всичките си сили, за да му отговоря със смях.

Той видя, че отсега нататък между нас започва вечна война, война на смърт.

„Слушайте — каза той, — оставям ви тази нощ и утре. Размислете: ако обещаете, че ще мълчите, ще бъдете заобиколена с богатство, уважение и дори с почести. Ако заплашвате, че ще говорите, ще ви осъдя на позор.“

„Вие ли! — извиках аз. — Вие!“

„На вечен, неизличим позор!“

„Вие ли!“ — повторих аз. — О, уверявам ви, Фелтън, мислех, че е полудял!

„Да, аз!“ — потвърди той.

„Ах, оставете ме — отговорих му аз, — ако не искате пред очите ви да си разбия главата в стената!“

„Добре — каза той, — както искате, до утре вечер!“

„До утре вечер!“ — повторих аз, като се отпуснах на пода и хапех килима от ярост…

Фелтън бе се облегнал на едно кресло и милейди виждаше със сатанинска радост, че силите му може би нямаше да издържат до края на разказа.

XXVII ИЗПИТАНО СРЕДСТВО ОТ КЛАСИЧЕСКА ТРАГЕДИЯ

След кратко мълчание, през което милейди наблюдаваше младежа, който я слушаше, тя продължи своя разказ.

— Минаха три дни, без да пия и без да ям, изпитвах ужасна мъка. Понякога минаваха сякаш облаци, които ми притискаха челото, замъгляваха очите ми. Започнах да бълнувам.

Настъпи вечерта, бях толкова слаба, че всеки миг губех съзнание и всеки път, когато изпадах в безсъзнание, благодарях на бога, защото мислех, че ще умра.

Сред един от тия припадъци чух, че вратата се отваря. Ужасът ме свести.

Той влезе в стаята, последван от някакъв мъж с маска. Той самият беше с маска, но аз познах стъпките му, познах гласа му, познах величествената осанка, която адът му беше дал за нещастие на човечеството.

„Е — рече той, — решихте ли да ми дадете клетвата, която ви поисках?“

„Вие казахте, че пуританите имат само една дума: моята дума е — вие я чухте — да ви предам тук на земята на човешкия съд, а на небето — на божия!“

„И така, вие упорствувате?“

„Кълна се пред бога, ще призова целия свят за свидетел на вашето престъпление и това ще продължи, докато намеря отмъстител.“

„Вие сте уличница — извика той гръмогласно — и ще бъдете наказана като уличница! Жигосана в очите на света, който ще призовете, опитайте се да докажете на тоя свят, че не сте нито престъпница, нито луда!“

После, като се обърна към мъжа, който го придружаваше, каза:

„Палачо, изпълни дълга си!“

— О! Името му, името му! — извика Фелтън. — Кажете ми името му!

— Тогава въпреки виковете ми, въпреки съпротивата, защото започвах да разбирам, че с мене ще се случи нещо по-страшно от смъртта, палачът ме сграбчи, повали ме на пода, притисна ме в ръцете си и задавена от ридания, почти в безсъзнание, като призовавах бога, който не ме чуваше, нададох изведнъж страшен вик на болка и срам. Горящо желязо, зачервено желязо, желязото на палача се беше отпечатало на рамото ми.

Фелтън изрева.

— Вижте — каза милейди и се изправи величествена като кралица, — вижте, Фелтън, какво ново наказание измислиха за чистата девойка, жертва на насилието на един злодей. Научете се да познавате сърцата на хората и не ставайте вече така лесно оръдие на тяхната несправедлива мъст.

С бързо движение милейди разгърна дрехата си, раздра батистата, която покриваше нейната гръд, и зачервена от престорен гняв и лъжлив свян, показа на младежа незаличимия жиг, който опозоряваше това толкова хубаво рамо.

— Но — извика Фелтън — аз виждам тук лилия!

— В това именно се състои подлостта — отвърна милейди. — Английски жиг! — Трябваше да докажат кой съд го е присъдил и аз щях да призова публично всички съдилища в кралството. Но френския жиг… О! С него, с него аз бях наистина жигосана.

Това беше много за Фелтън.

Блед, неподвижен, смазан от това страшно откритие, заслепен от неземната красота на тая жена, която разкриваше своята голота пред него с безсрамие, което му се виждаше възвишено, той падна накрая на колене пред нея, както правеха първите християни пред непорочните и свети мъченици, които гоненията на императорите хвърляха в цирка на кръвожадната похот на тълпите. Жигът изчезна, остана само красотата.

— Простете, простете! — извика Фелтън. — О! Простете! — Милейди прочете в очите му: любов, любов!

— Да ви простя, за какво? — запита тя.

— Простете, че се присъединих към вашите мъчители. — Милейди му подаде ръка.

— Толкова хубава, толкова млада! — извика Фелтън, като покриваше с целувки ръката й.

Милейди хвърли върху него един от ония погледи, които превръщат роба в крал.

Фелтън беше пуритан: той пусна ръката на тая жена, за да целуне нозете й.

Той не я обичаше, боготвореше я.

Когато възторгът премина, когато милейди сякаш възвърна своето хладнокръвие, което нито за миг не беше изгубила, когато Фелтън видя да се закриват под булото на целомъдрието тия любовни съкровища, които се криеха така умело, за да ги пожелае по-горещо, той каза:

— Сега остава да ми кажете само едно — името на вашия истински палач, защото за мене той е само един, другият е бил оръдие, нищо друго.

— Как, братко! — извика милейди. — Трябва ли да го назова, не отгатна ли кой е?

— Как! — запита Фелтън. — Той!… Пак той!… Вечно той!… Как! Истинският виновник…

— Истинският виновник — отвърна милейди — е човекът, който разорява Англия, гонителят на истинските вярващи, подлият похитител на честта на толкова жени, този, който за една прищявка на поквареното си сърце ще накара Англия да пролее толкова кръв, който днес закриля протестантите, а утре ще ги предаде…

— Бъкингам! Значи Бъкингам! — извика силно разгневен Фелтън.

Милейди закри лицето си с ръце, сякаш не можеше да понесе срама, който й навяваше това име.

— Бъкингам, палачът на това небесно създание! — извика Фелтън. — И ти не го порази с гръм, господи! И ти го остави знатен, уважаван, могъщ, за гибел на всички ни!

— Бог се отрича от този, който сам себе си отрича — каза милейди.

— Та той иска да навлече на главата си наказанието, което е отредено за прокълнатите! — продължи Фелтън с растящо възбуждение. — Та той иска човешката мъст да изпревари небесното правосъдие!

— Хората се боят от него и го щадят.

— О! Аз — заяви Фелтън, — аз не се боя от него и не ще го пощадя!…

Милейди почувствува, че душата й се облива в адска радост.

— Но как лорд Уинтър, моят покровител, моят баща — запита Фелтън — е замесен във всичко това?

— Слушайте, Фелтън — започна милейди, — между подлите и презрените още има благородни и великодушни хора. Имах годеник, мъж, когото обичах и който ме обичаше. Сърце като вашето, Фелтън, човек като вас. Отидох при него и му разказах всичко. О, той ме познаваше и не се усъмни нито за миг. Той беше знатен благородник, той беше човек във всяко отношение равен на Бъкингам. Той не каза нищо, препаса само шпагата си, наметна мантията си и отиде в двореца на Бъкингам.

— Да, да — рече Фелтън, — разбирам, макар че за такива хора човек не трябва да си служи с шпага, а с кинжал.

— Бъкингам беше заминал предната вечер, изпратен като извънреден посланик в Испания, отишъл да иска ръката на инфантата за крал Карл I, който тогава беше само уелски принц. Годеникът ми се върна.

„Слушайте — каза ми той, — този човек е заминал и с други думи, засега избягва моето отмъщение. Но докато той се върне, нека се венчеем, както бяхме решили, а после разчитайте на лорд Уинтър, който ще съумее да защити своята чест и честта на жена си.“

— Лорд Уинтър — възкликна Фелтън.

— Да — потвърди милейди, — лорд Уинтър, и сега разбирате всичко. Нали? Бъкингам отсъствува близо една година. Осем дни преди пристигането му лорд Уинтър почина внезапно, като ме остави единствена наследница. Отде дойде този удар? Бог, който знае всичко, навярно знае това, но аз не обвинявам никого…

— О! Каква бездна, каква бездна! — извика Фелтън.

— Лорд Уинтър умря, без да каже нищо на брат си. Ужасната тайна трябваше да остане скрита за всички, докато един ден падна като гръм над главата на виновния. Вашият покровител гледаше с лошо око на тая сватба на големия си брат с момиче без състояние. Почувствувах, че не мога да очаквам от човек, излъган в надеждите си за наследство, никаква подкрепа. Прехвърлих се във Франция, решена да прекарам там останалите дни на живота си. Но цялото ми състояние е в Англия. Войната прекрати съобщенията между двете държави и аз останах без средства. Принудена бях да се върна. Преди шест дни слязох в Портсмут.

— Е, и? — запита Фелтън.

— И! Бъкингам, научил навярно за моето завръщане, говорил за мене на лорд Уинтър, вече настроен срещу мене, и му казал, че снаха му е уличница, жигосана жена. Чистия и благороден глас на моя съпруг го нямаше вече да ме защити. Лорд Уинтър повярвал всичко, което му казали, повярвал лесно, тъй като му било изгодно да повярва. Заповяда да ме арестуват, доведе ме тук и ме постави под ваша охрана. Вие знаете останалото: вдругиден той ме заточава, изпраща ме в изгнание, вдругиден той ме заселва сред престъпници! Клопката е добре скроена, заговорът е изкусен и честта ми няма да преживее това. Вие виждате много добре, Фелтън, че трябва да умра. Фелтън, дайте ми ножа!

И при тези думи, сякаш изгубила сетни сили, милейди падна немощна и посърнала в прегръдките на младия офицер, който, опиянен от любов, от ярост и от незнайни наслади, я прихвана възторжено, притисна я към сърцето си, цял изтръпнал от дъха на тези хубави уста и от допира на тази тъй трептяща гръд.

— Не, не — рече той, — не, ти ще живееш уважавана и чиста, ще живееш, за да възтържествуваш над враговете си.

Милейди го отблъсна бавно с ръка, като го привличаше с поглед, но Фелтън на свой ред я прегърна и почна да я умолява като божество.

— О, смърт, смърт! — казваше тя, като снишаваше глас и премрежваше поглед. — О, смърт, не позор! Фелтън, братко мой, приятелю мой, заклевам те!

— Не — извика Фелтън, — не, ти ще живееш и ще живееш отмъстена.

— Фелтън, аз нося нещастие на всичко, което ме заобикаля! Фелтън, върви си! Фелтън, остави ме да умра!

— Добре, тогава ще умрем заедно! — извика той, като впи устни в устните на затворницата.

Няколко удара отекнаха на вратата. Този път милейди наистина го отблъсна.

— Слушай — прошепна тя, — чули са ни и идат! Свършено е, ние сме загубени!

— Не — отвърна Фелтън, — часовият ме предупреждава, че минава патрул.

— Тогава тичайте на вратата и отворете сам.

Фелтън се подчини. Тази жена владееше вече всичките му мисли, цялата му душа.

Срещу него стоеше сержант, началник на охранителен патрул.

— Е! Какво има? — запита младият лейтенант.

— Бяхте ми казали да отворя вратата, ако чуя да се вика за помощ — отговори войникът, — но забравихте да ми оставите ключа. Чух, че викате, без да разбера какво казвате, исках да отворя вратата, тя беше заключена отвътре и повиках сержанта.

— И аз дойдох — добави сержантът.

Фелтън объркан, почти обезумял, стоеше безмълвен. Милейди разбра, че тя трябва да овладее положението, изтича до масата и взе ножа, оставен от Фелтън там.

— С какво право искате да ми попречите да умра? — извика тя.

— Велики боже! — викна Фелтън, като видя ножа да блести в ръката й.

В този миг подигравателен смях екна в коридора. Лордът, привлечен от шума, по халат, с шпага под мишница, стоеше на прага.

— Аха! — каза той. — Ето и последното действие на трагедията. Виждате ли, Фелтън, че драмата се развива така, както ви казах. Но бъдете спокоен, няма да се пролее кръв.

Милейди разбра, че е загубена, ако не даде на Фелтън бързо и страшно доказателство за смелостта си.

— Лъжете се, милорд, кръв ще се пролее и нека тази кръв падне върху тези, които са причина тя да се пролее!

Фелтън извика и се спусна към нея. Беше много късно: милейди се бе наранила.

Но ножът за щастие или по-право благодарение на ловкостта на милейди срещна железния корсет, който по онова време бранеше като броня женската гръд. Той се беше плъзнал, разкъсвайки дрехата, и бе проникнал покрай ребрата.

Но въпреки това дрехата на милейди в миг се обагри с кръв.

Милейди бе паднала по гръб и изглеждаше в безсъзнание.

Фелтън измъкна ножа.

— Вижте, милорд — продума той мрачно, — ето една жена, която се намираше под моя охрана и която се уби!

— Бъдете спокоен, Фелтън — рече лорд Уинтър, — тя не е мъртва, демоните не умират толкова лесно. Бъдете спокоен и идете да ме чакате в стаята ми.

— Но, милорд…

— Вървете, заповядвам ви.

При тази заповед на началника си Фелтън се подчини. Но като излизаше, той прибра ножа в пазвата си.

А лорд Уинтър повика само жената, която прислужваше на милейди, и когато тя дойде, поръча й да се грижи за затворницата, която все още беше в безсъзнание, и я остави сама с нея.

Но понеже в края на краищата въпреки съмненията му раната можеше да се окаже тежка, той изпрати веднага слуга на кон да повика лекар.

XXVIII БЯГСТВОТО

Както бе предположил лорд Уинтър, раната на милейди не беше опасна. Веднага щом остана сама с жената, която лордът бе повикал и която бързаше да я разсъблече, тя отвори очи.

Но трябваше да се преструва на слаба и болна. Това не беше трудно за комедиантка като милейди — бедната жена бе напълно измамена от затворницата и въпреки нейните настоявания бдя упорито над нея цялата нощ.

Но присъствието на тази жена не пречеше на милейди да мисли.

Нямаше вече никакво съмнение. Тя беше убедила Фелтън. Фелтън й принадлежеше — намираше се в такова душевно състояние, че дори и ангел да се явеше пред него да обвинява милейди, той положително щеше да го вземе за пратеник на дявола.

Тая мисъл караше милейди да се усмихва, защото Фелтън беше вече едничката й надежда, единственото й средство за спасение.

Но може би лорд Уинтър го е заподозрял, може би сега самият Фелтън се намираше под наблюдение.

Към четири часа сутринта лекарят дойде, но раната на милейди се беше вече затворила: лекарят не можа да установи нито посоката, нито дълбочината. Той позна само по пулса на болната, че случаят не е никак тежък.

Сутринта милейди, под предлог, че не е спала през нощта и че има нужда от почивка, отпрати жената, която я наглеждаше.

Надяваше се, че Фелтън ще дойде по време на закуската, но Фелтън не дойде.

Бяха ли се оправдали опасенията й? Заподозрян от лорда, можеше ли Фелтън да не дойде в решителния час? Оставаше й само един ден: лорд Уинтър й беше съобщил, че ще отплава на 23, а сега беше 22 сутринта.

Въпреки това тя чака доста търпеливо до обед.

Макар че не беше яла сутринта, обедът бе донесен в определения час. Милейди с ужас забеляза, че войниците, които я пазеха, бяха в друга униформа.

Тогава се реши да попита какво е станало с Фелтън. Отговориха й, че преди един час Фелтън възседнал коня си и заминал.

Осведоми се дали лордът е още в замъка. Войникът отговори утвърдително и каза, че има заповед да го предупреди, ако затворницата желае да му говори.

Милейди отвърна, че засега е много слаба и едничкото й желание е да остане сама.

Войникът остави обеда на масата и излезе.

Фелтън бе отстранен, моряците бяха сменени, значи не вярваха вече на Фелтън.

Това беше последният удар, нанесен на затворницата.

Като остана сама, тя стана. Леглото, където лежеше от предпазливост и за да я смятат тежко ранена, я изгаряше като жарава. Тя хвърли поглед към вратата: лордът беше наредил да заковат дъска върху прозорчето. Боеше се навярно да не би през това прозорче да съблазни с някое дяволско средство пазачите си.

Милейди се усмихна от радост. И тъй тя можеше да даде простор на своите бурни чувства, без да я наблюдават: тя тичаше из стаята като разярена луда или като тигрица, затворена в желязна клетка. И ако ножът беше останал у нея, тя положително щеше да помисли този път да убие лорда, а не себе си.

В шест часа лорд Уинтър влезе. Той беше въоръжен до зъби. Този човек, в когото досега милейди беше виждала само доста глупав благородник, беше станал превъзходен тъмничар. Той сякаш предвиждаше всичко, отгатваше всичко, предотвратяваше всичко.

Един единствен поглед, който той хвърли върху милейди, му откри какво ставаше в душата й.

— Добре — каза той, — но вие няма да ме убиете и днес: вие нямате вече оръжие, пък и аз съм нащрек. Бяхте почнали да покварявате бедния ми Фелтън: той се поддаваше вече на пъкленото ви влияние, но аз искам да го спася, той няма да ви види вече, всичко е свършено. Съберете вещите си, утре ще заминете. Бях определил отплаването за двадесет и четвърти, но реших, че колкото по-скоро стане, толкова по-добре. Утре на обед ще имам заповедта за вашето заточаване, подписана от Бъкингам. Ако продумате една едничка дума на когото и да било, преди да бъдете на кораба, моят сержант ще ви пръсне черепа, така му е заповядано. Ако на кораба продумате една дума на когото и да било, преди капитанът да ви разреши, капитанът ще заповяда да ви хвърлят в морето, такава е уговорката. Довиждане, ето какво имах да ви кажа днес. Утре ще ви видя пак, за да се сбогувам с вас!

След тези думи лордът излезе.

Милейди изслуша цялото това застрашително словоизлияние с презрителна усмивка на устните, но с ярост в сърцето.

Донесоха вечерята. Милейди почувствува, че има нужда от сили, тя не знаеше какво можеше да се случи през тази застрашителна нощ, която наближаваше — грамадни облаци се кълбяха по небето, а далечни мълнии предвестяваха буря.

Бурята се разрази към десет часа вечерта: милейди намираше утеха в това, че природата споделя безредието в душата й. Гръмотевиците тътнеха във въздуха както гневът в мислите й. Струваше й се, че вихърът разчорляше косите й, както свеждаше клоните на дърветата и отнасяше листата им. Тя виеше като урагана и гласът й се сливаше с могъщия глас на природата, която сякаш също стенеше в отчаяние.

Изведнъж чу, че се чука на стъклото и при блясъка на една светкавица видя зад решетките лице на мъж.

Тя изтича до прозореца и го отвори.

— Фелтън! — извика тя. — Аз съм спасена!

— Да — прошепна Фелтън. — но тихо, тихо! Необходимо ми е време, за да изпиля решетката. Внимавайте само да не ни видят през прозорчето на вратата.

— О, ето доказателство, че бог е с нас, Фелтън! — възкликна милейди. — Те затвориха прозорчето с дъска.

— Това е добре, бог им е взел ума! — рече Фелтън.

— Но какво трябва да правя? — запита милейди.

— Нищо, нищо. Само затворете пак прозореца. Легнете или поне свийте се в леглото облечена. Когато свърша, ще почукам на стъклото. Но ще можете ли да ме последвате?

— О! Да!

— А раната ви?

— Боли, но не ми пречи да ходя.

— Бъдете тогава готова при първия знак.

Милейди затвори прозореца, загаси лампата и отиде, както я посъветва Фелтън, да се сгуши в леглото си. Сред воя на бурята тя чуваше как стърже пилата на решетката, а при блясъка на всяка светкавица съзираше сянката на Фелтън зад стъклата.

Тя прекара един час, без да диша, притаила дъх, с пот на челото, със сърце, което се свиваше от страшна тревога и при най-малкия шум в коридора.

Има часове, които траят година.

След един час Фелтън пак почука.

Милейди скочи от леглото и отиде да отвори. Две железа бяха прерязани и се образуваше дупка, през която можеше да се провре човек.

— Готова ли сте? — попита Фелтън.

— Да. Трябва ли да взема нещо?

— Злато, ако имате.

— Да, за щастие оставиха ми това, което имах.

— Толкова по-добре, защото аз похарчих всичките си пари, за да наема лодка.

— Вземете — каза милейди, като подаде на Фелтън кесия, пълна с луи.

Фелтън взе кесията и я пусна долу в подножието на стената.

— А сега — попита той — искате ли да дойдете?

— Готова съм.

Милейди се качи на едно кресло и промъкна горната част на тялото си през прозореца. Тя видя младия офицер увиснал над пропастта на въжена стълба.

За пръв път някакво чувство на ужас й напомни, че е жена.

Бездната я ужасяваше.

— Боях се от това — рече Фелтън.

— Няма нищо, няма нищо — отвърна милейди, — ще се спусна със затворени очи.

— Имате ли доверие в мене? — запита Фелтън.

— Иска ли питане!

— Приближете двете си ръце, скръстете ги добре. Фелтън уви двете й китки с кърпичката си, а над кърпичката върза въже.

— Какво правите? — попита изненадана милейди.

— Обвийте с ръце шията ми и не се бойте от нищо.

— Но така ще загубите равновесие и ще се пребием и двамата.

— Бъдете спокойна, аз съм моряк.

Нямаше нито миг за губене. Милейди обви с двете си ръце шията на Фелтън и се остави да я измъкне през прозореца.

Фелтън започна да се спуска бавно, от стъпало на стъпало. Въпреки тежестта на телата им, вятърът ги полюшваше във въздуха.

Изведнъж Фелтън се спря.

— Какво има? — попита милейди.

— Тихо — каза Фелтън, — чувам стъпки.

— Открити сме! — Настъпи кратко мълчание.

— Не — обади се Фелтън, — няма нищо.

— Но какъв е този шум?

— Патрулът обикаля замъка.

— Къде обикаля?

— Точно под нас.

— Ще ни открият.

— Няма, ако не блесне мълния.

— Ще се спънат в края на стълбата.

— За щастие тя е на шест стъпки от земята.

— Ето ги, боже мой!

— Мълчете!

И двамата останаха увиснали, неподвижни, притаили дъх, на двадесет стъпки от земята. През това време войниците минаваха под тях, като се смееха и разговаряха.

Настъпи страшен миг за двамата бегълци.

Патрулът мина. Чу се шумът от отдалечаващи се стъпки и шепотът от гласовете, които постепенно замираха.

— Сега — рече Фелтън — ние сме спасени. Милейди въздъхна и изгуби съзнание.

Фелтън продължи да се спуска. Като стигна долния край на стълбата и не почувствува вече опора за краката, той се вкопчи с ръце. Най-после, като хвана последното стъпало, той се отпусна на китките си и допря земята. Наведе се, досегна кесията със златото и я захапа със зъби.

После дигна милейди на ръце и бързо се отдалечи в противоположна на патрула посока. Скоро свърна от патрулния път, спусна се по скалите и като слезе на самия бряг, свирна.

Отговориха му по същия начин и след пет минути се зададе лодка с четирима гребци.

Лодката се приближи, колкото може по-близо, но тъй като беше плитко, не се допря до самия бряг, Фелтън нагази до пояс във водата — не искаше да повери на никого скъпоценния си товар.

За щастие бурята започваше да утихва, но морето все още беше бурно. Малката лодка подскачаше по вълните като орехова черупка.

— Към шлюпа — каза Фелтън — и гребете бързо. — Четиримата души започнаха да гребат, но морето беше много бурно и греблата с мъка пореха водата.

Все пак се отдалечаваха от замъка. Това беше най-важното. Нощта бе много мрачна и вече беше почти невъзможно да се забележи брегът и следователно още по-трудно биха могли да забележат лодката от брега.

Някаква черна точка се люшкаше в морето.

Това беше шлюпът.

Докато четиримата гребци с всички сили гребяха към него, Фелтън развърза въжето, после кърпичката, с която бяха вързани ръцете на милейди.

После, когато ръцете й бяха развързани, той гребна малко вода от морето и поръси лицето й.

Милейди въздъхна и отвори очи.

— Къде съм? — попита тя.

— Спасена — отвърна младият офицер.

— О! Спасена! Спасена! — извика тя. — Да, ето небето, ето морето! Въздухът, който дишам, е въздухът на свободата. Ах!… Благодаря, Фелтън, благодаря!

Младежът я притисна до сърцето си.

— Но какво ми е на ръцете? — попита милейди. — Като че са ми стискали китките в менгеме!

Милейди подигна ръцете си и наистина китките й бяха посинели.

— Жалко! — рече Фелтън, като погледна тия хубави ръце и поклати леко глава.

— О, нищо, нищо! — извика милейди. — Сега си спомням! — Милейди се озърна.

— Тук е — каза Фелтън и бутна с крак кесията с пари. Приближаваха се до шлюпа. Дежурният моряк извика към лодката, от лодката отговориха.

— Какъв е този кораб? — попита милейди.

— Шлюпът, който наех за вас.

— Къде ще ме закара?

— Където искате, стига само да ме оставите в Портсмут.

— Какво ще правите в Портсмут? — запита милейди.

— Ще изпълня заповедите на лорд Уинтър — отговори Фелтън с мрачна усмивка.

— Какви заповеди? — попита милейди.

— Как, не разбирате ли? — каза Фелтън.

— Не. Обяснете ми, моля ви.

— Понеже не ми вярваше вече, поиска сам да ви пази, а мене ме изпрати да отнеса вместо него за подпис при Бъкингам заповедта за вашето заточение.

— Но щом не ви е вярвал, как ви е поверил тая заповед?

— Полагаше ли се да зная какво нося?

— Имате право. И вие отивате в Портсмут?

— Нямам време за губене. Утре е двадесет и трети, а Бъкингам заминава утре с флотата си.

— Заминава утре, закъде заминава?

— За Ла Рошел.

— Той не трябва да замине! — извика милейди, като загуби свойственото си самообладание.

— Бъдете спокойна — отвърна Фелтън, — той няма да замине.

Милейди потрепера от радост. Тя бе прочела вдън сърцето на младежа — смъртта на Бъкингам беше написана там с едри букви.

— Фелтън… — започна тя — вие сте велик като Юда Макавей! Ако умрете, ще умра с вас: това е всичко, което мога да ви кажа.

— Тихо! — прошепна Фелтън. — Пристигнахме. И наистина приближиха се до шлюпа.

Фелтън се изкачи пръв по корабната стълба и подаде ръка на милейди, докато моряците я придържаха, защото морето беше още много развълнувано.

След миг бяха на палубата.

— Капитане — каза Фелтън, — ето лицето, за което ви говорих и което трябва да свалите здраво и читаво във Франция.

— Срещу хиляда пистола — добави капитанът.

— Аз ви дадох петстотин.

— Вярно — потвърди капитанът.

— Ето и другите петстотин — намеси се милейди, като посегна към кесията с парите.

— Не — възрази капитанът, — не мога да пристъпя думата, която дадох на този младеж. Другите петстотин пистола ще ми бъдат броени, чак когато стигнем в Булон.

— И ще стигнем ли?

— Здрави и читави — заяви капитанът, — това е толкова вярно, както е вярно, че се казвам Джек Бътлър.

— Добре! — каза милейди. — Ако удържите на думата си, ще ви дам не петстотин, а хиляда пистола.

— Ура, прекрасна госпожо — извика капитанът, — и нека бог ми изпраща често пътници като ваша милост!

— А сега — рече Фелтън — заведете ни в заливчето… нали се уговорихме да ни заведете там.

Вместо отговор капитанът даде нужната заповед за маневра и към седем часа сутринта малкият кораб хвърляше котва в определеното заливче.

Докато пътуваха, Фелтън разказа на милейди всичко: как, вместо да отиде в Лондон, наел малкия кораб, как се върнал, как се изкатерил по стената, като при изкачването забивал между камъните куки, за да може да стъпва, и как най-сетне, като стигнал до решетката, завързал стълбата. Милейди знаеше останалото.

От своя страна милейди се опита да поощри Фелтън в намерението му: но при първите думи, които излязоха от устата й, тя ясно разбра, че младият фанатик има нужда по-скоро да бъде укротен, отколкото поощряван.

Уговориха се, че милейди ще чака Фелтън до десет часа и ако в десет часа той не се върне, ще отплава.

Тогава, ако не бъде заловен, той ще я настигне във Франция в кармелитския манастир в Бетюн.

XXIX КАКВО СТАВАШЕ В ПОРТСМУТ НА 23 АВГУСТ 1628 ГОДИНА

Фелтън целуна ръка на милейди — сбогува се с нея, както брат се сбогува със сестра си, когато отива на разходка.

Наглед той беше спокоен, както винаги; само очите му горяха с необикновен трескав блясък; челото му беше по-бледо от обикновено; говореше със стиснати зъби, кратко и отсечено, което показваше, че го вълнуват мрачни мисли.

Докато се намираше в лодката, която го отнасяше на брега, лицето му беше обърнато към милейди. Изправена на палубата, тя го следеше с очи. И двамата не се безпокояха, че могат да ги преследват — никога не влизаха в стаята на милейди преди девет часа, а от замъка до Лондон имаше три часа път.

Фелтън слезе на брега, изкачи се по малкия гребен на крайбрежната стръмнина, махна за последен път на милейди и се запъти към града.

След стотина крачки пътят се спускаше надолу и той можеше да види само мачтата на кораба.

Затича се веднага към Портсмут, който се виждаше насреща на около половин миля. Къщите и кулите му се открояваха в утринната мъгла.

Отвъд Портсмут морето беше покрито с кораби — мачтите им, прилични на гора от оголени през зимата тополи, се люшкаха на вятъра.

Фелтън крачеше и си припомняше всички истински и лъжливи обвинения срещу любимеца на Джейкъб VI и Чарлз I, които се бяха натрупали у него след две години дълбоки размишления и през дългото му пребиваване сред пуританите.

Когато сравняваше обществените престъпления на този министър, големи европейски престъпления, ако може тъй да се каже, с частните и неизвестни престъпления, в които го беше обвинила милейди, Фелтън намираше, че по-виновен бе оня Бъкингам, чийто живот беше неизвестен на обществото. Защото любовта му, тъй странна, нова и пламенна, го караше да вижда подлите и въображаеми обвинения на лейди Уинтър, както човек вижда през увеличително стъкло дори незабележими в действителност прашинки като страшни чудовища.

Бързият ход разпалваше още по-силно кръвта му. Мисълта му, че оставяше зад себе си изложена на страшно отмъщение жената, която обичаше или по-скоро, която боготвореше като светица, преживяното вълнение, умората, всичко възпламеняваше още повече душата му над границата на човешките чувства.

Той влезе в Портсмут към осем часа сутринта. Цялото население беше на крак. Барабани биеха по улиците и на пристанището. Войските, които щяха да отплават, се спускаха към морето.

Фелтън стигна в адмиралтейството, потънал в прах и пот. Лицето му, обикновено толкова бледо, бе зачервено от жега и гняв. Часовият не искаше да го пусне, но Фелтън повика началника на караула и извади писмото, което носеше:

— Бърза поръчка от страна на лорд Уинтър — каза той.

Като чу името на лорд Уинтър, за когото се знаеше, че е един от най-близките приятели на негова светлост, началникът на караула даде заповед да пуснат Фелтън, който също носеше униформата на морски офицер.

Фелтън се втурна в двореца.

Тъкмо когато влизаше във вестибюла, друг мъж, прашен и запъхтян, също влизаше, като остави при вратата пощенски кон, който щом пристигна, падна на двете си колене.

Той и Фелтън се обърнаха едновременно към Патрик, доверения камердинер на дука. Фелтън каза името на барон Уинтър, непознатият не искаше да спомене никого и заяви, че може да каже кой е само пред дука. И двамата настояваха да минат първи.

Патрик, като знаеше, че лорд Уинтър има служебна работа и е в приятелски връзки с дука, предпочете лицето, което идеше от негово име. Другият бе принуден да чака. Виждаше се как проклина това закъснение.

Камердинерът преведе Фелтън през голяма зала, където чакаха пратениците на Ла Рошел, предвождани от принц дьо Субиз, и го въведе в един кабинет, където Бъкингам, излязъл от банята, довършваше тоалета си, на който и този път както винаги отделяше особено внимание.

— Лейтенант Фелтън — съобщи Патрик, — от страна на лорд Уинтър.

— От страна на лорд Уинтър! — повтори Бъкингам. — Да влезе.

Фелтън влезе. В този миг Бъкингам хвърляше на дивана скъп халат, везан със злато, за да облече синя кадифена дреха, цялата обшита с бисери.

— Защо лордът не дойде сам? — запита Бъкингам. — Чаках го тая сутрин.

— Той ме натовари да кажа на ваша светлост — отвърна Фелтън, — че много съжалява, задето не ще има тази чест, тъй като е принуден да охранява замъка.

— Да, да — рече Бъкингам, — зная това, там има една затворница.

— Точно за тая затворница исках да говоря на ваша светлост — продължи Фелтън.

— Добре, говорете!

— Това, което имам да ви кажа, може да бъде изслушано само от вас, милорд.

— Оставете ни, Патрик — каза Бъкингам, — но бъдете наблизо, за да чуете, когато ви позвъня. След малко ще ви повикам.

Патрик излезе.

— Сега сме сами, господине — добави Бъкингам, — говорете.

— Милорд — започна Фелтън, — лорд Уинтър ви е писал онзи ден, за да ви помоли да подпишете заповедта за заточение на една млада жена, наречена Шарлота Бексън.

— Да, господине, и аз му отговорих да ми донесе или да изпрати тая заповед и ще я подпиша.

— Ето я, милорд.

— Дайте — каза дукът.

И като я взе от ръцете на Фелтън, той бегло я прегледа. Уверил се, че е същата заповед, за която му бе съобщено, той я сложи на масата, взе перо и се приготви да я подпише.

— Извинете, милорд — спря го Фелтън, — но ваша светлост знае ли, че името Шарлота Бексън не е истинското име на тази млада жена?

— Да, господине, зная — отвърна дукът, като потопи перото в мастилницата.

— Тогава, ваша светлост, знаете ли истинското й име? — запита рязко Фелтън.

— Зная го.

Дукът приближи перото към заповедта. Фелтън пребледня.

— Като знаете истинското й име, ваша светлост, пак ли ще подпишете? — продължи Фелтън.

— Разбира се — отговори Бъкингам, — и дори два пъти, не веднъж.

— Не мога да повярвам — продължи Фелтън с глас, който ставаше все по-рязък и отсечен, — че ваша светлост знае, че става дума за лейди Уинтър…

— Зная отлично и съм изненадан, че и вие знаете!

— И ваша светлост ще подпишете ли тая заповед без угризение на съвестта?

Бъкингам погледна надменно момъка.

— Я гледай! Знаете ли, господине, че ми задавате странни въпроси — каза му той — и че съм много снизходителен, като ви отговарям?

— Отговаряйте, ваша светлост — настоя Фелтън, — положението е по-тежко, отколкото може би си мислите.

Бъкингам помисли, че младежът, който идеше от страна на лорд Уинтър, говореше навярно от негово име и омекна.

— Без никакво угризение — отвърна той — и лордът като мене знае, че милейди Уинтър е голяма престъпница и да се сведе наказанието й до заточение е почти равносилно на помилване.

Дукът постави перото върху заповедта.

— Вие няма да подпишете тая заповед, милорд! — заяви Фелтън, като пристъпи крачка към дука.

— Аз ли няма да подпиша тая заповед! — учуди се Бъкингам. — Защо?

— Защото ще надникнете в душата си и ще отдадете справедливост на милейди.

— С изпращането й в Тайбърн й се отдава справедливост — отговори Бъкингам. — Милейди е безчестна жена.

— Ваша светлост, милейди е ангел, вие знаете добре това и аз искам от вас свободата й.

— Хайде де! — възкликна Бъкингам. — Да не сте луд, та ми говорите така?

— Милорд, извинете ме! Говоря, както мога. Сдържам се. Но, милорд, помислете си какво ще направите и се пазете да не превишите мярката!

— Моля?… Боже, прости ми! — извика Бъкингам. — Той сякаш ме заплашва!

— Не, милорд, още моля и ви казвам: една капка вода е достатъчна, за да прелее пълната чаша, една малка грешка може да навлече възмездие над главата, щадена въпреки толкова престъпления.

— Господин Фелтън — каза Бъкингам, — ще излезете оттук и ще отидете веднага под арест.

— Вие ще ме изслушате докрай, милорд. Вие сте прелъстили тази девойка, вие сте я оскърбили, вие сте я опетнили. Изкупете престъпленията си към нея, оставете я да замине свободно и аз няма да искам нищо друго от вас.

— Няма да искате! — повтори Бъкингам, като погледна учуден Фелтън и наблегна на всяка сричка от трите думи, които каза.

— Милорд — продължи Фелтън и колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше. — Милорд, пазете се, на цяла Англия дотегнаха вашите беззакония. Милорд, вие злоупотребихте с кралската власт, която почти узурпирахте. Милорд, вие сте омразен на хората и на бога. Бог ще ви накаже по-късно, но аз, аз ще ви накажа днес.

— О! Това е вече много! — извика Бъкингам, като пристъпи крачка към вратата.

Фелтън му препречи пътя.

— Аз ви моля смирено — продължи той, — подпишете заповед за освобождението на лейди Уинтър. Помислете, че това е жената, която вие сте обезчестили.

— Махнете се, господине — процеди Бъкингам, — или ще позвъня и ще заповядам да ви оковат във вериги.

— Вие няма да позвъните — пресече го Фелтън, като се хвърли между дука и звънеца, поставен на една масичка със сребърни инкрустации. — Пазете се, милорд, вие сте в ръцете на бога.

— В ръцете на дявола, искате да кажете — извика Бъкингам, като повиши глас, за да привлече хора, но без да повика направо.

— Подпишете, милорд, подпишете заповед за освобождението на лейди Уинтър — каза твърдо Фелтън, като бутна един лист към дука.

— Насила! Подигравате ли се! Хей, Патрик!

— Подпишете, милорд.

— Никога!

— Никога?

— Помощ — извика дукът и в същото време грабна шпагата си.

Но Фелтън не му даде време да я извади. Той държеше напълно готов в пазвата си ножа, с който се беше наранила милейди. С един скок той се нахвърли върху дука. В същия миг Патрик влезе в стаята и извика:

— Милорд, писмо от Франция!

— От Франция! — възкликна Бъкингам и забрави всичко, като си помисли кой изпращаше писмото.

Фелтън използува този миг и заби ножа до дръжката в хълбока му.

— Ах! Предател! — извика Бъкингам. — Ти ме уби…

— Убийство! — изрева Патрик.

Фелтън се озърна, за да избяга, и като видя, че вратата е отворена, втурна се в съседната стая, където чакаха, както казахме, пратениците на Ла Рошел, прекоси я тичешком и хукна към стълбата. Но на най-горното стъпало срещна лорд Уинтър, който, щом го видя смъртно бледен, с блуждаещ поглед и с петна от кръв по ръката и лицето, го сграбчи за гърлото и извика:

— Знаех, но се сетих с минута закъснение! Ах, колко съм нещастен, колко съм нещастен!

Фелтън не оказа никаква съпротива. Лорд Уинтър го предаде в ръцете на стражата. Отведоха го, докато се получат нови нареждания, на една малка тераса, която се издигаше над морето. Уинтър се втурна в кабинета на Бъкингам.

При вика, който нададе дукът, при повикването на Патрик в кабинета се втурна мъжът, когото Фелтън беше срещнал във вестибюла.

Той видя дука легнал на един диван, притиснал раната със сгърчената си ръка.

— Ла Порт — продума дукът с угасващ глас, — Ла Порт, тя ли те изпраща?

— Да, ваша светлост — отвърна верният плащеносец на Ана Австрийска, — но много късно може би.

— Тихо, Ла Порт! Може да ви чуят. Патрик, не пускайте никого. О, няма да узная какво е изпратила да ми кажат! Боже мой, умирам!

И дукът изгуби съзнание.

Но лорд Уинтър, пратениците, началниците на експедиционните войски, офицерите от свитата на Бъкингам нахлуха в стаята му. Навсякъде се носеха отчаяни викове. Новината, която изпълваше двореца с вопли и стенания, скоро излезе оттам и се пръсна из града.

Топовен изстрел възвести, че се е случило нещо ново и неочаквано.

Лорд Уинтър си скубеше косите.

— Закъснях с една минута! — викаше той. — Една минута! Боже мой, боже мой, какво нещастие!

И наистина в седем часа сутринта му казаха, че на един прозорец на замъка виси въжена стълба. Той изтича веднага в стаята на милейди, намери я празна, с отворен прозорец и изпилена решетка, спомни си устното предупреждение, което д’Артанян беше заповядал на пратеника си да му предаде, изплаши се за дука, изтича в конюшнята и без да губи време с оседлаване, яхна първия кон, който му попадна, препусна с всички сили, скочи от него в двора, изкачи се бързо по стълбата и на най-горното стъпало, както казахме, срещна Фелтън.

Но дукът не беше мъртъв — той дойде на себе си, отвори очи и в сърцата на всички блесна надежда.

— Господа — рече той, — оставете ме само с Патрик и Ла Порт.

— А, вие ли сте, Уинтър! Изпратихте ми тая сутрин някакъв луд, вижте в какво състояние ме остави!

— О, милорд! — извика лордът. — Никога няма да се утеша!

— И ще сбъркаш, драги ми Уинтър — каза Бъкингам, като му подаде ръка, — не познавам човек, който заслужава да бъде оплакван цял живот от някой друг човек. Но остави ни, моля те.

Лордът излезе, като ридаеше.

В кабинета останаха само раненият дук, Ла Порт и Патрик.

Търсиха лекар и не можеха да намерят.

— Вие ще живеете, милорд, ще живеете — повтаряше на колене пред дивана на дука верният слуга на Ана Австрийска.

— Какво ми пише тя! — попита със слаб глас Бъкингам, цял облян в кръв, като превъзмогваше жестоките болки, за да говори за тая, която обичаше. — Какво ми пише тя? Прочети писмото й.

— О, милорд! — въздъхна Ла Порт.

— Слушай, Ла Порт. Не виждаш ли, че нямам време за губене?

Ла Порт счупи печата и постави пергамента пред очите на дука. Но Бъкингам напразно се мъчеше да различи написаното.

— Чети — рече той, — чети, не виждам вече, чети! Скоро може би няма да чувам вече и ще умра, без да узная какво ми е писала.

Ла Порт не възрази повече и прочете:

Бъкингам събра всичките си сили, за да изслуша писмото. После, когато то бе прочетено, запита, сякаш беше получил от това писмо горчиво разочарование:

— Нямате ли да ми предадете нещо друго устно, Ла Порт?

— Имам, ваша светлост. Кралицата ми поръча да ви кажа да се пазите, защото са я предупредили, че искат да ви убият.

— Това ли е всичко, това ли е всичко? — запита нетърпеливо Бъкингам.

— Тя ми поръча също да ви кажа, че продължава да ви обича.

— Ах! Слава богу! — извика Бъкингам. — Тогава смъртта ми няма да бъде за нея смърт на чужденец!…

Ла Порт се обля в сълзи.

— Патрик — каза дукът, — донеси ми ковчежето, в което беше диамантеният накит.

Патрик донесе поисканото ковчеже, което Ла Порт позна, че е принадлежало на кралицата.

— А сега кесийката от бял атлаз, на която е извезан с бисери вензелът й.

Патрик изпълни и това желание.

— Ето, Ла Порт — продължи Бъкингам, — това са единствените спомени, които имам от нея, това сребърно ковчеже и тия две писма. Ще ги върнете на нейно величество. А за последен спомен (той потърси наоколо си някаква скъпоценност)… ще прибавите…

Той продължи да търси. Но замъгленият му от смъртта поглед срещна само ножа, паднал от ръцете на Фелтън, който още димеше от алената кръв, разляна по острието.

— Ще прибавите този нож — додаде дукът, като стисна ръката на Ла Порт.

Той успя да сложи и кесийката на дъното на сребърното ковчеже, пусна там ножа, като направи знак на Ла Порт, че не може вече да говори. После с последен гърч, който този път нямаше вече сили да преодолее, той се свлече от дивана на пода.

Патрик нададе страшен вик.

Бъкингам поиска да се усмихне за последен път, но смъртта прекъсна мисълта му, която остана запечатана на челото му като последна любовна целувка.

В този миг пристигна съвсем изплашен лекарят на дука. Той бил вече на борда на адмиралския кораб и били принудени да го търсят там.

Той се приближи до дука, взе ръката му, подържа я малко в своята и я отпусна.

— Всичко е безполезно — заключи лекарят, — той е мъртъв.

— Мъртъв, мъртъв! — извика Патрик.

При този вик цялата тълпа влезе в стаята и навсякъде зацари отчаяние и смут.

Веднага щом видя, че Бъкингам е издъхнал, лорд Уинтър изтича при Фелтън, когото войниците продължаваха да пазят на терасата на двореца.

— Клетнико! — извика той на младежа, възвърнал си след смъртта на Бъкингам спокойствието и хладнокръвието, които никога вече нямаше да го напуснат. — Клетнико, какво направи!

— Отмъстих си — отговори той.

— Ти! — учуди се лордът. — Кажи, че послужи за оръдие на онази проклета жена. Но заклевам се, че това престъпление ще бъде последното й престъпление.

— Не разбирам какво искате да кажете — продължи спокойно Фелтън — и не зная за кого говорите, милорд. Аз убих господин Бъкингам, защото той отказа два пъти лично на вас да ме произведе капитан. Наказах го за неговата несправедливост, това е всичко.

Смаян, Уинтър гледаше войниците, които връзваха Фелтън, и не знаеше какво да мисли за такава безчувственост.

Но само една мисъл помрачаваше ясното чело на Фелтън. При всеки шум, който чуваше, простодушният пуритан си представяше, че различава стъпките и гласа на милейди, която иде да се хвърли в прегръдките му, за да се признае за виновна и да загине заедно с него.

Изведнъж той потрепера, погледат му се устреми към някаква точка в морето, което се виждаше цяло от терасата. С орловия си поглед на моряк той различи там, където всеки друг би видял само чайка, която се люшка по вълните, платното на кораба, който отплаваше към бреговете на Франция.

Той пребледня, сложи ръка на сърцето си, което се късаше, и разбра цялата измяна.

— Последна милост, милорд! — помоли той лорда.

— Каква? — запита лордът.

— Колко е часът?

Лордът извади часовника си.

— Девет без десет — отвърна той.

Милейди беше ускорила заминаването си с час и половина щом като чу топовния изстрел, който известяваше за съдбоносното събитие, тя даде заповед да дигнат котва.

Корабът плаваше под синьото небе на голямо разстояние от брега.

— Тъй е било угодно на бога — промълви Фелтън с примирението на фанатик, но без да може все пак да откъсне очи от малкото корабче, на чиято палуба навярно мислеше, че различава бялата сянка на онази, за която щеше да бъде пожертвуван животът му.

Уинтър проследи погледа му, разбра страданието му и отгатна всичко.

— Бъди наказан сам сега, клетнико — рече лорд Уинтър на Фелтън, който се остави да го отведат с очи, извърнати към морето, — но заклевам се в паметта на брат си, когото толкова много обичах, че твоята съучастница няма да се спаси.

Фелтън наведе глава, без да продума нито дума. А Уинтър слезе бързо по стълбата и отиде на пристанището.

XXX ВЪВ ФРАНЦИЯ

Първото нещо, от което се уплаши английският крал Чарлз I, когато научи за тая смърт, бе да не би страшната вест да обезсърчи ларошелци; той се опита, казва Ришельо в мемоарите си, да крие тази вест от тях колкото може по-дълго, като заповяда да затворят пристанищата в цялото му кралство и взе грижливо мерки никакъв кораб да не излиза, докато не замине войската, която готвеше Бъкингам, като поемаше грижата след смъртта на Бъкингам той сам да надзирава това заминаване. Дори стигна в строгостта на тая заповед дотам, че задържа в Англия посланиците на Дания, макар че се бяха сбогували, и холандския посланик, който трябваше да откара в пристанището Флесинг индийските кораби, които Чарлз I възвръщаше на обединена Нидерландия.

Но тъй като се сети да даде тая заповед цели пет часа след произшествието, с други думи, в два часа следобед, от пристанищата бяха вече отплавали два кораба: единият, както знаем, отвеждаше милейди, която подозираше вече какво се е случило и се увери още повече в своето предположение, като видя черното знаме да се развява на мачтата на адмиралския кораб.

А вторият кораб — ще кажем по-късно кого носеше и как замина.

Впрочем през това време в лагера край Ла Рошел не се случи нищо ново; само кралят, който много скучаеше, както винаги, но може би в лагера малко повече, отколкото другаде, реши да замине инкогнито и да прекара празника свети Луи в Сен Жермен. Затова поиска от кардинала да му приготви свита само от двадесет мускетари. Кардиналът, който биваше понякога обхванат от скуката на краля, разреши с голямо удоволствие този отпуск на царствения си помощник, който обеща да се върне към 15 септември.

Господин дьо Тревил, предупреден от негово високопреосвещенство, определи свитата и понеже без да му е известна причината, знаеше за горещото желание и дори наложителната необходимост, която имаха приятелите му да се върнат в Париж, не ще и дума, че ги включи в свитата.

Четиримата младежи научиха новината четвърт час след господин дьо Тревил, защото те бяха първите, на които той я съобщи. Тогава д’Артанян оцени милостта, която му беше оказал кардиналът, като го направи най-после мускетар. В противен случай той щеше да бъде принуден да остане в лагера, когато приятелите му заминаваха.

Разбира се, причината за тяхното нетърпение да се върнат в Париж беше опасността, на която щеше да бъде изложена госпожа Бонасийо, ако се срещнеше в Бетюнския манастир със своя смъртен враг — милейди. Затова, както казахме, Арамис беше писал веднага на Мари Мишон, онази шивачка на бельо в Тур, която имаше такива влиятелни познати, да издействува от кралицата разрешение госпожа Бонасийо да излезе от манастира и да се оттегли в Лотарингия или в Белгия. Отговорът не се забави много и десетина дни след това Арамис получи следното писмо:

Към писмото беше приложено така съставеното разрешение:

Не е трудно да се разбере колко развеселиха остроумните младежи тия роднински връзки на Арамис с една шивачка, която наричаше кралицата своя сестра. Но Арамис, след като се изчерви два-три пъти до уши от грубите шеги на Портос, помоли приятелите си да не говорят вече по този въпрос, като заяви, че ако му се спомене само една дума, няма да използува повече братовчедката си за посредница.

И тъй за Мари Мишон вече не стана дума между четиримата мускетари, които всъщност имаха това, което искаха: разрешението да изведат госпожа Бонасийо от кармелитския манастир в Бетюн. Наистина това разрешение не им вършеше много работа, докато бяха в лагера край Ла Рошел, тъй да се каже на другия край на Франция; и д’Артанян бе решил да иска отпуск от господин дьо Тревил, като му повери чисто и просто значението на своето заминаване, когато на него и на тримата му приятели бе съобщена новината, че кралят ще замине за Париж със свита от двадесет мускетари и че те са включени в тая свита.

Радостта бе голяма. Изпратиха слугите напред с багажа, а те заминаха сутринта.

Кардиналът изпрати негово величество от Сюржер до Мозе и там кралят и неговият министър се сбогуваха, като показаха взаимни приятелски чувства.

Но кралят, който търсеше развлечение, пътувайки колкото можеше по-бързо, защото искаше да пристигне в Париж на двадесет и трети, се спираше от време на време за лов със соколи — забава, към която някога го беше пристрастил де Люин и която той много обичаше. Когато това се случеше, шестнадесет от двадесетте мускетари се радваха на забавното прекарване на времето, но четирима проклинаха жестоко. Особено д’Артанян чувствуваше, че ушите му непрестанно бръмчат, което Портос обясняваше така:

— Една много знатна дама ми каза: „Това означава, че някъде говорят за вас“.

Най-после свитата мина през Париж на двадесет и трети през нощта; кралят благодари на господин дьо Тревил и му разреши да даде по четири дни отпуск, при условие че никой от щастливците няма да се явява на публично място, инак ги чака затваряне в Бастилията.

Първи получиха отпуски — не е трудно да се отгатне — нашите четирима приятели. Нещо повече, Атос издействува от господин дьо Тревил шест дни вместо четири и прибави към тези шест дни още две нощи, тъй като те заминаха на двадесет и четвърти в пет часа вечерта, а господин дьо Тревил писа благосклонно на отпуските двадесет и пети сутринта.

— Е, боже мой — казваше д’Артанян, който, читателят знае, не се съмняваше никога в нищо, — струва ми се, че си създаваме много грижи за нищо и никаква работа: за два дни, като уморя два или три коня (все ми е едно, имам пари), аз ще бъда в Бетюн, ще предам на игуменката писмото от кралицата и ще заведа скъпото съкровище, което отивам да търся, не в Лотарингия, не в Белгия, а в Париж, където то ще бъде много по-добре скрито, особено докато господин кардиналът е в Ла Рошел. После, като се върнем от похода, било чрез покровителството на братовчедката й, било чрез нашите лични заслуги към нея, ще издействуваме от кралицата, каквото пожелаем. Останете тук, не се преуморявайте напразно. Аз и Планше сме достатъчни за такава проста работа. На това Атос отговори спокойно:

— И ние имаме пари, защото аз още не съм изпил напълно остатъка от диаманта. А Портос и Арамис не са го изяли напълно — И ние ще уморим много лесно четири коня вместо един. Но помислете, д’Артанян — добави той така мрачно, че гласът му накара момъка да потрепери. — помислете, че Бетюн е град, където кардиналът определи среща на една жена, а тая жена, където и да отиде, носи след себе си нещастие. Ако имахте работа с четирима мъже, д’Артанян, щях да ви оставя да отидете сам; но вие имате работа с тая жена, да отидем четиримата и дай боже, заедно с четиримата си слуги да бъдем достатъчно на брой!

— Вие ме плашите, Атос — извика д’Артанян. — От какво се боите, боже мой?

— От всичко! — отвърна Атос.

Д’Артанян разгледа внимателно лицата на другарите си — и на тях както на лицето на Атос беше изписана дълбока тревога. Те пришпориха конете и продължиха пътя си, но без да продумат нито дума.

На двадесет и пети вечерта, когато влизаха в Арас и д’Артанян беше слязъл от коня си пред странноприемницата „Златна брана“, за да изпие чаша вино, конник излезе от двора на пощата, където беше сменил коня си, и препусна с нов кон в галоп по пътя за Париж. Когато излизаше от голямата врата на улицата, вятърът развя мантията, с която се беше загърнал, макар че беше август, и подигна шапката му, която пътникът задържа с ръка точно когато щеше да падне от главата му, и я нахлупи бързо над очите си.

Д’Артанян, който беше устремил поглед в тоя човек, страшно пребледня и изпусна чашата си.

— Какво ви е, господине? — попита Планше. — О! Елате, господа, тичайте, на господаря ми му е лошо!

Тримата приятели се спуснаха и намериха д’Артанян, на когото не беше прилошало, а тичаше към коня си. Спряха го на прага.

— Е! Къде по дяволите си хукнал така? — извика му Атос.

— Той е! — извика д’Артанян, пребледнял от гняв и с пот на челото. — Той е! Пуснете ме да го настигна!

— Но кой той? — запита Атос.

— Той, този човек!

— Кой човек!

— Този проклет човек, моят зъл дух, когото виждам винаги, когато ме застрашава някакво нещастие: този, който придружаваше ужасната жена, когато я срещнах за пръв път, този, когото търсех, когато обидих приятеля ни Атос, този, когото видях дори същата сутрин в деня, когато госпожа Бонасийо бе отвлечена! Видях го, той е! Познах го, когато вятърът разгърна мантията му.

— По дяволите! — рече замислено Атос.

— На конете, господа, на конете; да препуснем подире му и ще го догоним.

— Драги мой — прекъсна го Атос, — помислете, че той отива в обратна посока на нашата, че има бодър кон, а нашите са уморени, и ние, с други думи, ще уморим конете си, без да има дори вероятност да го настигнем. Да оставим мъжа, д’Артанян, да спасим жената.

— Хей, господине! — извика някакъв слуга от конюшнята, като тичаше след непознатия. — Хей, господине! Едно листче ви падна от шапката! Хей, господине! Хей!

— Приятелю — спря го д’Артанян, — на, вземи половин пистол за това листче!

— О, господине, с удоволствие! Ето го!

Слугата, зарадван от добрата сделка, която беше направил, се прибра в двора на странноприемницата; д’Артанян разгъна листчето.

— Е? — запитаха го другарите му, като го заобиколиха.

— Само една дума! — отвърна д’Артанян.

— Да — каза Арамис, — но тази дума е име на град или на село.

— Армантиер — прочете Портос. — Армантиер, не съм чувал такова нещо!

— И това име на град или село е написано с нейната ръка! — възкликна Атос.

— Тогава нека пазим грижливо това листче — рече д’Артанян, — може да не съм загубил на вятъра последния си пистол! На конете, приятели, на конете!

И четиримата приятели препуснаха в галоп по пътя за Бетюн.

XXXI КАРМЕЛИТСКИЯТ МАНАСТИР В БЕТЮН

Големите злодеи носят със себе си някакво предопределение, което им помага да преодоляват всички пречки, избавя ги от всички опасности дотогава, докато на провидението му дотегнат техните престъпления и сложи край на нечестивото им щастие.

Така беше и с милейди — тя мина между крайцерите на двете държави и стигна в Булон без никакво премеждие.

Когато слизаше на брега в Портсмут, милейди беше англичанка, която преследванията във Франция бяха прогонили от Ла Рошел; като слезе в Булон след двудневно пътуване, тя се представи за французойка, измъчвана от англичаните в Портсмут поради омразата, която изпитвали към Франция.

Всъщност милейди имаше най-благонадеждния паспорт — своята красота, величествената си осанка и щедростта, с която пръскаше пистоли. Освободена от обикновените формалности благодарение на любезната усмивка и учтивите обноски на стария началник на пристанището, който й целува ръка, тя остана в Булон само толкова, колкото й бе необходимо, за да пусне в пощата едно писмо със следното съдържание:

И наистина милейди замина още същата вечер; нощта я застигна по пътя; тя се спря и пренощува в странноприемница; после на следния ден в пет часа сутринта продължи и след три часа влезе в Бетюн.

Попита къде се намира кармелитският манастир и незабавно се упъти натам.

Посрещна я игуменката; милейди й показа заповедта на кардинала; игуменката нареди да й дадат стая и да й поднесат закуска.

Цялото минало се бе заличило вече в паметта на тая жена и с поглед, устремен в бъдещето, тя виждаше само голямото щастие, което беше длъжен да й даде кардиналът, на когото тя бе услужила толкова благополучно, без името му да бъде замесено с нищо в това кърваво злодеяние. Все по-нови и по-нови страсти, които я изгаряха, правеха живота й да прилича на онези облаци, които летят по небето, като отразяват ту лазура, ту огъня, ту непрогледния мрак на бурята, и оставят на земята само следи от разрушение и смърт.

След закуската игуменката отиде да я посети; в манастирите има малко развлечения и добрата игуменка бързаше да се запознае с новата си гостенка.

Милейди искаше да се хареса на игуменката; а това не беше трудно за тази наистина издигната жена; опита се да бъде любезна, а бе прелестна и очарова добродушната игуменка с разнообразния си разговор и с прелестите, които излъчваше цялата й външност.

Игуменката, която беше от благороден произход, обичаше най-много дворцовите истории, които рядко достигат до крайните предели на кралството и които особено трудно проникват през стените на манастирите, на чийто праг издъхва световният шум.

Милейди, напротив, беше напълно в течение на всички аристократически интриги, сред които живееше непрестанно от пет или шест години. И тя започна да разговаря с добрата игуменка за светските нрави на френския двор, смесени с преувеличената набожност на краля; описа й скандалните похождения на придворните дами и благородници, които игуменката познаваше отлично по име, засегна леко любовта на кралицата и Бъкингам, като говореше много, за да даде възможност за разговор.

Но игуменката само слушаше и се усмихваше, без да отговаря. И понеже милейди видя, че тоя род разкази много я забавляват, продължи, само че насочи разговора върху кардинала.

Но тя беше много затруднена; не знаеше игуменката роялистка ли е, или кардиналистка; затова зае благоразумно средно положение; но и игуменката от своя страна бе още по-сдържана и благоразумна: само свеждаше ниско глава всеки път, когато пътничката произнасяше името на негово високопреосвещенство.

Милейди започна да мисли, че ще скучае много в манастира и реши да рискува малко, за да знае после как да се държи. Като искаше да види докъде ще стигне сдържаността на тази добродушна игуменка, тя започна да злослови, отначало много прикрито, после много обстойно, за кардинала, разказа за любовта на министъра с госпожа д’Егийон, с Марион дьо Лорм и с някои други изискани жени.

Игуменката започна да слуша по-внимателно, оживи се лека-полека и се усмихна:

„Добре — каза си милейди, — разговорът й харесва. Ако е кардиналистка, не влага поне фанатизъм.“

Тогава премина към преследванията, на които кардиналът подлагаше своите врагове. Игуменката само се прекръсти, без да одобри или да порицае.

Това затвърди у милейди мнението, че монахинята е по-скоро роялистка, отколкото кардиналистка.

Милейди продължи, като преувеличаваше все повече и повече.

— Аз съм напълно невежа по всички тези въпроси — обади се най-сетне игуменката. — Но колкото и далеч да сме от двореца, колкото и чужди да са ни светските дела, ние имаме много тъжни примери за това, което ни разказахте; една от нашите послушнички е пострадала много от отмъщението и от преследванията на господин кардинала.

— Една от вашите послушнички ли? — учуди се милейди. — О, боже мой! Бедната жена, съжалявам я.

— И имате право, защото тя е наистина за съжаление: затвор, заплахи, жестоки обноски, всичко е преживяла. Но в края на краищата — продължи игуменката — господин кардиналът навярно има пълно основание да постъпва така и макар че тя прилича на ангел, не бива винаги да се съди за хората по външността им.

„Добре! — каза си милейди. — Кой знае, може би ще открия нещо тук! Върви ми.“

И тя се постара да придаде на лицето си израз на пълна невинност.

— Уви! Зная това. Казват, че не трябва да се вярва на външността, но на какво да вярваме тогава, ако не на най-прекрасното творение на създателя! Аз пък може би ще се лъжа цял живот, но ще вярвам винаги на човек, чието лице ми е приятно.

— Вие значи сте склонна да вярвате, че тази млада жена е невинна? — запита игуменката.

— Господин кардиналът не преследва само престъпленията — отвърна тя. — Някои добродетели той преследва по-строго от някои злодеяния.

— Позволете ми, госпожо, да ви изкажа своята изненада — каза игуменката.

— От какво? — запита наивно милейди.

— От думите, които казвате.

— Какво чудно намирате в тези думи? — запита усмихната милейди.

— Вие сте приятелка на кардинала, щом като той ви изпраща тук, а въпреки това…

— А въпреки това говоря за него лошо — продължи милейди, като довърши мисълта на игуменката.

— Или поне не говорите добро.

— Това е, защото аз не съм негова приятелка — каза тя с въздишка, — а негова жертва.

— Но все пак писмото, с което той ви препоръчва на мене?…

— Е заповед за мене да стоя като в затвор, откъдето той ще ме измъкне чрез някои от своите сподвижници.

— Но защо не избягахте?

— Къде бих отишла? Вярвате ли, че има място на земята, където кардиналът не би стигнал, ако само си направи труд да си протегне ръката! Да бях мъж, това в краен случай пак би могло да стане, но една жена, какво може да направи една жена? Младата послушничка, която е тук при вас, опитвала ли се е да избяга?

— Не, наистина, но нейният случай е друг, мисля, че някаква любов я задържа във Франция.

— Тогава — въздъхна милейди, — ако тя обича, не е напълно нещастна.

— И така — забеляза игуменката, като гледаше милейди с растящо любопитство — аз виждам още една преследвана нещастница.

— За съжаление, да! — добави милейди.

Игуменката погледна за миг тревожно милейди, сякаш някаква нова мисъл й изникна в ума.

— Да не сте враг на нашата света вяра? — измънка тя.

— Аз ли! — възкликна милейди. — Аз, протестантка! О! Не! Кълна се в господа, който ни слуша, че напротив, аз съм ревностна католичка.

— Тогава, госпожо — рече усмихната игуменката, — успокойте се, домът, в който се намирате, няма да бъде много тежък затвор и ние ще сторим всичко, което е потребно, за да направим приятно вашето затворничество. Нещо повече, ще видите тук младата жена, преследвана навярно поради някаква дворцова интрига. Тя е мила и приятна.

— Как се казва тя?

— Беше ми препоръчана от едно много високопоставено лице под името Кети. Не съм се опитвала да узная другото й име.

— Кети! — извика милейди. — Как! Уверена ли сте?…

— Че се казва така ли? Да, госпожо, да не би да я познавате?

Милейди се усмихна вътрешно при мисълта, която й мина, че младата жена можеше да бъде някогашната й прислужничка. Споменът за това момиче беше свързан с гняв. Желание за отмъщение изкриви чертите на милейди — всъщност почти веднага лицето й придоби спокойното си и благосклонно изражение, което тази жена със сто лица беше изгубила за миг.

— И кога ще мога да видя тази млада дама, която вече ми стана толкова мила? — запита милейди.

— Тази вечер — отговори игуменката, — дори още през деня. Но вие пътувате от четири дни, както сама ми казахте; тая сутрин сте станали в пет часа и навярно имате нужда от почивка. Легнете и поспете, на обед ще ви събудим.

При все че милейди отлично можеше да мине без тоя сън, поддържана от цялото възбуждение, което новото приключение вдъхваше в жадното й за интриги сърце, тя все пак прие предложението на игуменката: от дванадесет или петнадесет дни тя беше преживяла толкова разнообразни вълнения, че ако желязното й тяло можеше още да издържа на умората, душата й имаше нужда от почивка.

И тя се сбогува с игуменката и си легна, приятно люшкана от мислите за отмъщение, към които я наведе неволно името Кети. Спомни си почти безграничното обещание, което й беше дал кардиналът, в случай че успее да изпълни задачата си. Тя беше успяла, с други думи, д’Артанян беше в ръцете й.

Само едно я ужасяваше — споменът за мъжа й; той беше конт дьо ла Фер, за когото тя мислеше, че е мъртъв или поне, че е напуснал Франция и когото откри в лицето на Атос, най-добрия приятел на д’Артанян.

Но ако той беше приятел на д’Артанян, навярно му беше помагал във всички хитрини, с помощта на които кралицата бе провалила плановете на негово високопреосвещенство; ако беше приятел на д’Артанян, той беше враг на кардинала и навярно тя щеше да успее да го обгърне в своето отмъщение, в гънките на което се надяваше да задуши младия мускетар. Всички тези надежди бяха приятни мисли за милейди и люшкана от тях, тя скоро заспа.

Събуди я приятен глас, който прозвуча край леглото й. Отвори очи и видя игуменката, придружена от млада жена с руси коси, с нежно лице, която беше устремила в нея поглед, изпълнен с благосклонно любопитство.

Лицето на тая жена й беше съвсем непознато; и двете се разглеждаха с най-голямо внимание, като размениха обикновените любезности: и двете бяха много хубави, но със съвсем различна хубост. Милейди се усмихна, като разбра, че с величествената си осанка и аристократичните си обноски превъзхожда младата жена. Наистина облеклото на послушничка, което носеше младата жена, не допринасяше много за такова състезание.

Игуменката ги представи една на друга; после, когато тази формалност бе изпълнена, тя остави двете млади жени, понеже задълженията й я зовяха в черквата.

Послушничката, като видя, че милейди лежи, поиска да последва игуменката, но милейди я задържа.

— Как, госпожо — рече й тя, — едва ви зърнах и вие искате вече да ме лишите от присъствието си, на което аз все пак, да си призная, разчитах малко за времето, което ще трябва да прекарам тук?

— Не, госпожо — отвърна послушничката, — боях се само, че съм избрала лошо време: вие спяхте, уморена сте.

— Кажете — продължи милейди, — какво могат да желаят хората, когато спят? Добро пробуждане. Вие сте причина за това пробуждане; оставете ме да му се нарадвам.

И като я улови за ръката, тя я привлече към едно кресло до леглото си.

Послушничката седна.

— Боже мой! — въздъхна тя. — Колко съм нещастна! От шест месеца съм тук без никакво развлечение и ето вие дойдохте и вашето присъствие щеше да бъде за мене приятна компания, а аз навярно всяка минута може да напусна манастира!

— Как! — попита милейди. — Скоро ли ще излезете?

— Надявам се поне — отвърна послушничката с радост, която никак не се мъчеше да прикрива.

— Научих, че сте пострадали от кардинала — продължи милейди. — Това ще бъде причина да станем по-добри приятелки.

— Значи е истина това, което ми каза нашата добра майка игуменка, че и вие сте жертва на този лош свещеник?

— Шт! — прошепна милейди. — Дори тук да не говорим така за него; всичките ми нещастия идват оттам, че казах почти същото, което вие казахте сега, пред една жена, за която мислех, че ми е приятелка, а тя ме издаде. И вие ли сте също жертва на издайничество?

— Не — отговори послушничката, — жертва съм на своята преданост: на предаността си към една жена, която обичах, за която бях готова да дам живота си и съм готова да го дам.

— И която ви е изоставила, така е!

— Бях много несправедлива, като мислех така, но от два-три дни се убедих в противното и благодаря на бога за това; тежко щеше да ми бъде да мисля, че ме е забравила. Но вие, госпожо — продължи послушничката, — струва ми се, че вие сте свободна и ако искате да избягате, това зависи само от вас.

— Къде мога да отида без приятели, без пари, в един край на Франция, който ми е непознат, където никога не съм идвала?…

— О! — извика послушничката. — Ако става дума за приятели, вие ще намерите навсякъде, където отидете, вие изглеждате толкова добра и сте толкова хубава!

— Това не пречи — продължи милейди, като смекчи усмивката си така, че да й придаде ангелско изражение — да бъда сама и преследвана.

— Слушайте — каза послушничката, — трябва да се уповаваме на небето! Рано или късно доброто, което сме направили, става наш защитник пред бога и знаете ли, може би е щастие за вас, колкото нищожна и безпомощна да съм, че ме срещнахте: защото, ако изляза оттук, ще намеря влиятелни приятели, които, след като се бориха за мене, ще могат да се борят и за вас.

— О, като казах, че съм сама — додаде милейди, с надеждата, че говорейки за себе си, ще накара и послушничката да проговори, — не искам да кажа, че нямам и аз някои високопоставени познати; но тези познати сами треперят пред кардинала: самата кралица не смее да поддържа борбата срещу страшния министър; имам доказателства, че нейно величество въпреки доброто си сърце неведнъж е била принудена да изоставя на гнева на негово високопреосвещенство хората, които са й услужвали.

— Повярвайте ми, госпожо, кралицата може да дава вид, че е изоставила тези хора, но не бива да се съди по външното впечатление; колкото повече те са преследвани, толкова повече тя мисли за тях; и често, когато те най-малко се надяват, тя им доказва, че не ги е забравила.

— Уви! — рече милейди. — Вярвам в това: кралицата е толкова добра.

— О! Значи вие познавате хубавата и благородна кралица, щом говорите така за нея! — извика възторжено послушничката.

— Искам да кажа — започна милейди, разбрала, че се е поувлякла, — че нея лично нямам честта да познавам, но познавам много от най-близките й приятели — познавам господин дьо Пютанж, познавах в Англия господин Дюжар, познавам господин дьо Тревил.

— Господин дьо Тревил! — извика послушничката. — Познавате ли господин дьо Тревил?

— Да, разбира се, дори много добре.

— Капитанът на кралските мускетари, нали?

— Капитанът на кралските мускетари.

— О! Но вие ще видите — извика послушничката, — че след малко ще се опознаем напълно и ще станем едва ли не приятелки; щом познавате господин дьо Тревил, вие навярно сте ходили у тях?

— Често! — отвърна милейди. Тя тръгна веднъж по тоя път и като видя, че лъжата успява, реши да продължи докрай.

— У тях навярно сте виждали някои от неговите мускетари?

— Всички, които приема обикновено! — отвърна милейди, за която този разговор започна да става действително интересен.

— Кажете ми имената на някои от онези, които познавате, и ще видите, че ще излязат мои приятели.

— Но — започна смутена милейди — познавам господин дьо Сувиньи, господин дьо Куртиврон, господин дьо Ферюсак.

Послушничката я остави да говори; после, като видя, че тя млъкна, запита:

— Не познавате ли един благородник — Атос? — Милейди побледня като платно и колкото и да се владееше, неволно извика, сграбчи ръката на събеседницата си и впи поглед в нея.

— Какво! Какво ви е? О, боже мой! — запита бедната жена. — Да не съм казала нещо, с което да съм ви оскърбила?

— Не, но това име ме изненада много, тъй като и аз познавах този благородник и ми се видя странно, че срещам човек, който, изглежда, добре го познава.

— О! Да! Добре! Добре! Не само него, но и приятелите му, господата Портос и Арамис!

— Наистина! И тях познавам! — извика милейди, която почувствува, че дори сърцето й се смразява.

— Е добре! Щом ги познавате, трябва да знаете, че те са добри и верни другари; защо не се обърнете към тях, ако имате нужда от подкрепа?

— Работата е там — измънка милейди, — че аз всъщност не съм свързана с никого от тях; познавам ги, защото за тях ми е говорил много един от приятелите им, господин д’Артанян.

— Вие познавате господин д’Артанян! — извика на свой ред послушничката, като сграбчи ръката на милейди и впи поглед в нея.

После, като забеляза странния поглед на милейди, каза:

— Извинете, госпожо, но какви са били отношенията ви с него?

— Но — започна объркана милейди — той ми е приятел.

— Вие ме лъжете, госпожо — рече послушничката, — вие сте му била любовница.

— Вие сте му била любовница, госпожо — извика на свой ред милейди.

— Аз! — каза послушницата.

— Да, вие; сега ви познах: вие сте госпожа Бонасийо. Младата жена се отдръпна изненадана и ужасена.

— О! Не отричайте! Отговорете! — продължи милейди.

— Е, добре! Да, госпожо! — призна послушницата. — Съпернички ли сме?

Лицето на милейди бе озарено от такъв свиреп огън, че във всеки друг случай госпожа Бонасийо би избягала от ужас; но тя се беше отдала всецяло на ревността си.

— Хайде, кажете, госпожо — продължи госпожа Бонасийо с настойчивост, на която изглеждаше неспособна. — Била ли сте или сега сте негова любовница?

— О, не! — извика милейди с глас, който не допускаше никакво съмнение в истината. — Никога! Никога!

— Вярвам ви — добави госпожа Бонасийо, — но защо тогава извикахте така?

— Как, не разбирате ли? — каза милейди, която беше се вече овладяла и бе си възвърнала напълно присъствието на духа.

— Как искате да разбирам? Не зная нищо.

— Не разбирате ли, че господин д’Артанян като мой приятел ми поверяваше тайните си?

— Наистина ли!

— Не разбирате ли, че зная всичко: вашето отвличане от къщичката в Сен Жермен, неговото отчаяние, отчаянието на приятелите му, безуспешните им търсения оттогава! И как искате да не се изненадвам, когато, без да подозирам, се намирам срещу вас, срещу вас, за която сме говорили толкова често заедно, която той обича с цялата си душа, която той ме накара да обикна, преди да съм ви видяла! Ах! Мила Констанс, най-после ви намерих, най-после ви виждам!

И милейди простря ръце към госпожа Бонасийо, която, убедена от думите й, виждаше вече в тая жена, която преди миг бе помислила за съперничка, само искрена и предана приятелка.

— О! Простете ми! Простете! — извика тя, като се отпусна на рамото й. — Аз толкова много го обичам!

Двете жени постояха така прегърнати. Ако силите на милейди се равняваха на омразата й, госпожа Бонасийо положително би се откъснала само мъртва от тази прегръдка. Но като не можеше да я задуши, тя й се усмихна.

— О, мило дете, мило момиче! — възкликна милейди. — Колко съм щастлива, че ви виждам! Оставете да ви погледам.

И като говореше така, тя действително я поглъщаше с поглед.

— Да, това сте вие. Ах! По това, което той ми е казвал за вас, сега ви познавам, много добре ви познавам.

Бедната млада жена не можеше да подозира каква ужасна жестокост се криеше зад това чисто чело, зад тези тъй блестящи очи, в които тя четеше само любопитство и състрадание.

— Тогава вие знаете какво съм изстрадала — рече госпожа Бонасийо, — щом като ви е казвал колко е страдал той; но щастие е да страдаш за него.

Милейди повтори несъзнателно:

— Да, щастие.

Тя мислеше за друго.

— И освен това — продължи госпожа Бонасийо — моето страдание скоро свършва. Утре, а може би тая вечер ще го видя и тогава миналото няма да съществува вече.

— Тая вечер? Утре? — възкликна милейди. Тия думи я изтръгнаха от унеса й. — Какво искате да кажете? Някаква вест ли чакате от него?

— Очаквам него самия.

— Него, д’Артанян тук!

— Да, него.

— Но това е невъзможно! Той участвува в обсадата на Ла Рошел заедно с кардинала; той ще се върне чак след превземането на града.

— Вие мислите така, но има ли нещо невъзможно за моя д’Артанян, за този честен и достоен благородник!

— О! Не мога да ви вярвам!

— Добре! Четете тогава! — отвърна в изблик на гордост и радост нещастната млада жена, като подаде едно писмо на милейди.

„Почеркът на госпожа дьо Шеврьоз! — каза си милейди. — Ах! Уверена бях, че са във връзка с нея!“

И тя прочете жадно следните редове:

— Да, да — рече милейди, — да, писмото е ясно. Знаете ли какво е това предупреждение?

— Не, предполагам само, че е предупредил кралицата за някакви нови сплетни на кардинала.

— Да, навярно е така! — каза милейди, като върна писмото на госпожа Бонасийо и замислена отпусна глава на гърдите си.

В този миг чуха конски тропот.

— О! — извика госпожа Бонасийо, като се спусна към прозореца. — Да не е вече той?

Милейди остана на леглото си, вкаменена от учудване; толкова неочаквани неща й се случиха изведнъж, че тя за пръв път не знаеше какво да прави.

— Той! Той! — прошепна тя. — Дали е той? И остана в леглото си с втренчени очи.

— Уви, не! — каза госпожа Бонасийо. — Някакъв мъж, когото не познавам, но той сякаш иде тук. Да, намалява хода, спира пред вратата, звъни.

Милейди скочи от леглото.

— Уверена ли сте, че не е той? — попита тя.

— О, да. Напълно уверена!

— Може да не сте видели добре.

— О, стига само да видя перото на шапката му, крайчеца на мантията му, и ще го позная!

Милейди продължаваше да се облича.

— Все едно! Казвате, че този мъж идва тук?

— Да, той влезе.

— Той е или за вас, или за мене.

— О, боже мой! Колко развълнувана изглеждате!

— Да, признавам, аз не съм доверчива като вас, боя се от кардинала.

— Шт! — прошепна госпожа Бонасийо. — Някой иде! И наистина вратата се отвори и влезе игуменката.

— Вие ли пристигате от Булон? — запита тя милейди.

— Да, аз — отвърна милейди, като се мъчеше да възвърне хладнокръвието си. — Кой ме търси?

— Един мъж, който не иска да каже името си, но иде от страна на кардинала.

— И иска да говори с мене ли? — запита милейди.

— Иска да говори с дамата, която пристига от Булон.

— Тогава поканете го, госпожо, моля ви.

— О, боже мой! Боже мой! — възкликна госпожа Бонасийо. — Да не е някоя лоша вест!

— Боя се, че може да е така.

— Ще ви оставя с този непознат, но веднага щом той си отиде, ако позволите, ще се върна.

— Разбира се! Моля ви.

Игуменката и госпожа Бонасийо излязоха.

Милейди остана сама, устремила поглед към вратата. След миг долетя шум от шпори, които звънтяха по стълбището. Стъпките се приближиха, после вратата се отвори и влезе мъж.

Милейди нададе радостен вик — този мъж беше конт дьо Рошфор, верният служител на негово високопреосвещенство.

XXXII ДВА ДЕМОНА

— Ах! — възкликнаха едновременно Рошфор и милейди. — Вие!

— Да, аз съм.

— И вие пристигате?… — запита милейди.

— От Ла Рошел, а вие?

— От Англия.

— Бъкингам?

— Мъртъв или тежко ранен. Когато заминавах, без да успея да получа нищо от него, един фанатик го уби.

— А! — усмихна се Рошфор. — Каква щастлива случайност! Това ще зарадва много негово високопреосвещенство! Предупредихте ли го?

— Писах му от Булон. Но как попаднахте тук?

— Негово високопреосвещенство, разтревожен, ме прати да ви търся.

— Аз пристигнах едва вчера.

— И какво направихте от вчера?

— Не изгубих времето си.

— О, не се съмнявам в това!

— Знаете ли кого срещнах тук?

— Не.

— Отгатнете.

— Как мога да отгатна?…

— Жената, която кралицата освободи от затвора.

— Любовницата на оня хлапак д’Артанян ли?

— Да, госпожа Бонасийо, чието убежище кардиналът не знаеше.

— Е — каза Рошфор, — ето още една случайност, не по-малко важна от другата. Господин кардиналът е наистина щастлив човек!

— Разбирате каква беше изненадата ми — продължи милейди, — когато се намерих лице срещу лице с тази жена?

— Тя познава ли ви?

— Не.

— Тогава гледа на вас като на чужда. — Милейди се усмихна.

— Аз съм най-добрата й приятелка.

— Кълна се в честта си — каза Рошфор, — само вие, скъпа контесо, можете да извършите такива чудеса!

— И тъкмо навреме, кавалере — додаде милейди, — защото знаете ли какво става?

— Не.

— Утре или други ден ще я потърсят със заповед от кралицата.

— Гледай ти! И кой ще я потърси?

— Д’Артанян и приятелите му.

— Наистина, те ще направят така, че ще ни принудят да ги пратим в Бастилията.

— Защо не сте направили още това?

— Какво да ви кажа! Господин кардиналът има към тези хора някаква слабост, която не разбирам.

— Наистина ли?

— Да.

— Добре! Кажете му следното, Рошфор: кажете му, че разговорът ни в странноприемницата „Червеният гълъбарник“ е бил подслушван от тия четирима мъже; кажете му, че след неговото тръгване единият от тях е дошъл в стаята при мене и ми е измъкнал насила открития лист, който той ми беше дал; кажете му, че те бяха предупредили лорд Уинтър за заминаването ми в Англия, че и този път едва ли не провалиха моята задача, както провалиха задачата с диамантения накит; кажете му, че от тия четирима мъже само двама са опасни — д’Артанян и Атос; кажете му, че третият, Арамис, е любовник на госпожа дьо Шеврьоз — той трябва да остане жив, знаем тайната му и може да бъде полезен, а четвъртият, Портос, е глупак и самохвалко и дори да не се занимава с него.

— Но тези четирима мъже сега трябва да са при обсадата на Ла Рошел.

— И аз мислех като вас, но едно писмо, което госпожа Бонасийо е получила от съпругата на конетабла и има непредпазливостта да ми покаже, ме кара да вярвам, че напротив, тези четирима мъже сега са на път, за да я освободят.

— Дявол да го вземе! Какво да се прави?

— Какво ви каза кардиналът за мене?

— Да взема вашите писмени или устни донесения, да се върна веднага и когато узнае какво сте свършили, ще реши какво трябва да правите.

— Тук ли трябва да остана?

— Тук или в околността.

— Не можете ли да ме вземете със себе си?

— Не, заповедта е изрична: в околностите на лагера може да ви познаят, а вашето присъствие, разбирате, нали, би злепоставило негово високопреосвещенство.

— Значи ще трябва да чакам тук или в околността.

— Само че кажете ми предварително къде ще чакате известия от кардинала, за да зная къде да ви намеря.

— Слушайте, навярно не ще мога да остана тук.

— Защо?

— Вие забравяте, че враговете ми могат да пристигнат всеки миг.

— Наистина, но тогава тази женичка ще се изплъзне от ръцете на негово високопреосвещенство?

— Ха! — извика милейди с усмивка, която беше свойствена само на нея. — Вие забравяте, че аз съм най-добрата й приятелка.

— Да, наистина! Значи мога да кажа на кардинала относно тази жена…

— Да бъде спокоен.

— Това ли е всичко?

— Той ще разбере какво означава това.

— Ще се досети. Сега кажете какво трябва да правя аз?

— Ще заминете веднага, струва ми се, че вестите, които ви нося, заслужават труда да се бърза.

— Каляската ми се счупи, като влизах в Лилие.

— Чудесно!

— Как чудесно!

— Да, аз имам нужда от вашата каляска.

— А как ще замина аз?

— На кон.

— Лесно ви е да говорите, сто и осемдесет левги.

— Че какво от това?

— Ще ги измина. После?

— После: като минавате през Лилие, ще ми изпратите своята каляска и ще заповядате на слугата си да бъде на мое разположение.

— Добре.

— Вие навярно имате в себе си някаква заповед на кардинала?

— Имам пълномощие за пълна свобода на действие.

— Ще го покажете на игуменката, ще й кажете, че днес или утре ще ме потърсят и че ще трябва да последвам лицето, което ще се представи от ваше име.

— Много добре!

— Не забравяйте да говорите грубо за мене в разговора си с игуменката.

— Защо?

— Аз съм жертва на кардинала. Трябва да вдъхна доверие на тази нещастница, госпожа Бонасийо.

— Имате право. А сега ще ми докладвате ли за всичко, което се е случило?

— Но аз ви разказах случая, вие имате добра памет. Повторете всичко, както ви го казах; хартията може да се изгуби.

— Имате право; само че трябва да зная къде да ви намеря, за да не обикалям напразно цялата околност.

— Да, почакайте.

— Искате ли карта?

— О! Познавам много добре тоя край.

— Вие ли? Кога сте идвали тук?

— Тук съм отрасла.

— Наистина ли?

— Виждате, че понякога е хубаво човек да е отрасъл някъде.

— И къде ще ме чакате?…

— Оставете ме да помисля малко; а, знаете ли, в Армантиер.

— Какво е това Армантиер?

— Малко градче на река Лис, само да премина реката и ще бъда в чужда страна.

— Прекрасно! Но, разбира се, вие ще преминете реката само в случай на опасност.

— Разбира се.

— А в такъв случай как ще узная къде се намирате?

— Имате ли нужда от слугата си?

— Не.

— Доверен човек ли е той?

— Проверен е.

— Дайте ми го; никой не го познава, ще го оставя на мястото, което съм напуснала, а той ще ви доведе, където се намирам.

— И вие казвате, че ще ме чакате в Армантиер?

— В Армантиер.

— Напишете това име на едно листче, боя се да не го забравя; името на един град не може да ни злепостави, нали?

— Кой знае? Все едно — рече милейди, като написа името на едно листче, — аз се злепоставям.

— Добре! — каза Рошфор, като взе листчето от ръцете на милейди, сгъна го и го пъхна в подплатата на шапката си. — Но бъдете спокойна, аз ще постъпя като децата и в случай че загубя листчето, ще повтарям името през целия път. Сега това ли е всичко?

— Мисля.

— Да си спомним добре: Бъкингам мъртъв или тежко ранен; вашият разговор с кардинала подслушан от четиримата мускетари; лорд Уинтър предупреден за вашето пристигане в Портсмут; д’Артанян и Атос в Бастилията; Арамис любовник на госпожа дьо Шеврьоз; Портос е самохвалко; госпожа Бонасийо е намерена; да ви изпратя каляската колкото може по-бързо; слугата ми да бъде на ваше разположение; да ви представя за жертва на кардинала, за да не се породи у игуменката някакво подозрение; Армантиер е на брега на Лис. Това ли е?

— Наистина, скъпи ми кавалере, вие имате чудна памет. Но чакайте, прибавете още нещо…

— Какво?

— Видях много хубава гора, която навярно стига до градината на манастира, кажете, че ми е позволено да се разхождам в тая гора. Кой знае? Може би ще стане нужда да изляза през някоя задна вратичка.

— Вие мислите за всичко.

— А вие забравяте едно…

— Какво?

— Да ме попитате имам ли нужда от пари.

— Вярно, колко искате?

— Всичко, което имате в себе си.

— Имам около петстотин пистола.

— И аз имам толкова. С хиляда пистола може да се посрещне всичко. Изпразнете джобовете си.

— Ето.

— Добре! Заминавате ли?

— След един час. Ще похапна, а през това време ще пратя да ми намерят един пощенски кон.

— Чудесно! Сбогом, кавалере!

— Сбогом, контесо!

— Моите почитания на кардинала.

— Моите почитания на сатаната.

Милейди и Рошфор се усмихнаха един на друг и се разделиха.

След един час Рошфор препусна в силен галоп. След пет часа минаваше през Арас.

Нашите читатели вече знаят как д’Артанян го позна и как тая среща вдъхна опасения у четиримата приятели и ги накара да ускорят пътуването си.

XXXIII КАПКА ВОДА

Рошфор едва излезе и влезе госпожа Бонасийо. Тя свари милейди усмихната.

— Е, това, от което се опасявахте, се случи! — започна младата жена. — Тази вечер или утре кардиналът ще изпрати да ви вземат.

— Кой ви каза това, дете мое? — запита милейди.

— Чух го от устата на самия пратеник.

— Елате и седнете тук при мене — рече милейди.

— Добре.

— Почакайте да се уверя, че никой не ни подслушва.

— Защо са всички тия мерки?

— Ще узнаете.

Милейди стана и отиде до вратата, отвори я, погледна в коридора, върна се и седна до госпожа Бонасийо.

— Значи — каза тя — той изигра добре ролята си?

— Кой?

— Този, който се представи на игуменката като пратеник на кардинала.

— Та той роля ли играеше?

— Да, дете мое.

— Този човек значи не е…

— Този човек — продума милейди, като сниши глас — е моят брат.

— Вашият брат! — възкликна госпожа Бонасийо.

— Да! Само вие знаете тая тайна, дете мое; ако я поверите на когото и да било, аз съм загубена, а може би и вие.

— О! Боже мой!

— Слушайте, ето какво се е случило: брат ми, който идвал да ми помогне и да ме отвлече оттук насила, ако се наложи, срещнал пратеника на кардинала, който идел за мене; той го проследил. Като стигнали до някакво пусто отстранено място по пътя, той извадил шпагата си и заповядал на пратеника да му предаде книжата, които носел; пратеникът поискал да се защищава и брат ми го убил.

— О! — възкликна госпожа Бонасийо, като потрепера.

— Това е било единственото средство, разберете. Тогава брат ми решил да замени силата с хитрост: той взел книжата, представил се тук като пратеник на самия кардинал и след час-два една кола ще дойде да ме вземе от страна на негово високопреосвещенство.

— Разбирам; брат ви ще ви изпрати тая кола.

— Вярно; но това не е всичко: писмото, което сте получили и което мислите, че е от госпожа дьо Шеврьоз…

— Е?

— То е лъжливо.

— Как така?

— Да, лъжливо; то е примка, за да не се съпротивявате, когато дойдат да ви вземат.

— Но нали д’Артанян ще дойде.

— Не се заблуждавайте, д’Артанян и приятелите му са заети в обсадата на Ла Рошел.

— Отде знаете това?

— Брат ми срещнал пратеници на кардинала, преоблечени като мускетари. Щели да ви извикат на вратата, вие ще помислите, че имате работа с приятели, щели да ви отвлекат и да ви върнат в Париж.

— О, боже мой! Ще си загубя ума сред тоя хаос от престъпления. Чувствувам, че ако продължава така — добави госпожа Бонасийо, като покри с ръце челото си, — ще полудея!

— Чакайте…

— Какво?

— Чувам конски тропот, брат ми си отива: искам да му кажа още веднъж сбогом, елате.

Милейди отвори прозореца и кимна на госпожа Бонасийо да отиде при нея. Младата жена я послуша. Рошфор минаваше в галоп.

— Сбогом, братко — извика милейди.

Конникът дигна глава, видя двете млади жени и както препускаше, махна на милейди приятелски с ръка.

— Добрият Жорж! — каза тя, като затвори прозореца. По лицето й се четеше любов и тъга.

И тя седна пак на мястото си, сякаш потънала в лични размишления.

— Скъпа госпожо! — рече госпожа Бонасийо. — Извинете, че ви прекъсвам, но какво ще ме посъветвате да сторя? Боже мой! Вие сте по-опитна от мене, говорете, аз ви слушам.

— Първо — каза милейди, — може да се лъжа и д’Артанян и приятелите му да ви дойдат наистина на помощ.

— О! Това ще бъде много хубаво — извика госпожа Бонасийо, — но толкова много щастие не е за мене!

— Тогава вие разбирате, това ще бъде просто въпрос на време, нещо като надбягване — кой ще стигне пръв. Ако приятелите ви избързат, вие сте спасена; ако преварят съмишлениците на кардинала, вие сте загубена.

— О, да, да! Безвъзвратно загубена! Какво да правя тогава? Какво да правя?

— Има едно много просто, много естествено средство…

— Какво, кажете?

— Да чакате, скрита някъде в околността, и така да се уверите кои са хората, които ще дойдат да ви търсят.

— Но къде да чакам?

— О! Въпросът не е труден; аз също ще се спра и ще се скрия на няколко левги оттук, докато брат ми ме намери; ще ви взема със себе си, ще се скрием и ще чакаме заедно.

— Но няма да ме пуснат да замина, аз съм тук почти затворница.

— Понеже мислят, че заминавам по заповед на кардинала, няма да повярват, че сте много склонна да ме последвате.

— Е?

— Е! Колата ще бъде пред вратата, вие ще се сбогувате с мене, ще се качите на стъпалото, за да ме прегърнете за последен път; слугата на брат ми, който ще дойде да ме вземе, ще бъде предупреден, той ще даде знак на кочияша и ние ще препуснем в галоп.

— Но д’Артанян, ако дойде д’Артанян?

— Нали ще узнаем!

— Как?

— Нищо по-лесно. Ще изпратим в Бетюн слугата на брат ми, на него, както ви казах, можем да се доверим; той ще се преоблече и ще се скрие срещу манастира: ако дойдат пратениците на кардинала, няма да помръдне, ако са д’Артанян и приятелите му, ще ги доведе при нас.

— Но той познава ли ги?

— Разбира се, нали е виждал господин д’Артанян у дома!

— О, да, да, имате право! И така, всичко е добре, всичко се нарежда както трябва; но да не се отдалечаваме оттук.

— На седем-осем левги най-много; ще се настаним например до границата и при най-малката тревога ще напуснем Франция.

— А какво ще правим дотогава?

— Ще чакаме.

— Но ако дойдат?

— Колата на брат ми ще дойде преди тях.

— Но ако не съм при вас, когато дойдат да ви вземат; ако съм на обед или на вечеря например?

— Направете следното.

— Какво?

— Кажете на добрата игуменка, че за да бъдете колкото е възможно повече с мене, вие я молите да ви позволи да се храним заедно.

— Ще разреши ли тя?

— А защо не?

— О! Много добре, така ние няма да се разделяме нито за миг!

— Е, хайде! Слезте при нея да я помолите! Мене нещо ми тежи главата, ще отида в градината да се поразходя.

— Идете, а къде ще ви намеря.

— Тук след един час.

— Тук след един час; о, вие сте добра и аз съм ви благодарна!

— Как да не се грижа за вас? Дори да не бяхте хубава и прекрасна, нали сте приятелка на един от най-добрите ми приятели!

— Милият д’Артанян, колко ще ви бъде благодарен.

— Надявам се. Хайде! Всичко е уговорено, да слизаме.

— В градината ли отивате?

— Да.

— Тръгнете по този коридор, една тясна стълбичка ще ви изведе там.

— Чудесно! Благодаря.

И двете жени се разделиха, като си размениха приветливи усмивки.

Милейди бе казала истината, главата й тежеше, защото нестройните й още замисли се намираха в хаос. Тя имаше нужда да остане сама, за да подреди малко мислите си. Тя виждаше смътно в бъдещето; но й трябваше малко тишина и спокойствие, за да придаде на още неясните си мисли определена форма и да си състави план за действие.

Най-напред трябваше да отвлече госпожа Бонасийо, да я скрие на сигурно място и да я направи в краен случай своя заложница. Милейди започваше да се бои от изхода на този страшен двубой, в който враговете й влагаха толкова упорство, колкото тя ожесточение.

При това тя имаше чувството, което човек изпитва пред буря, че този изход е близък и положително страшен.

Главното за нея беше, както казахме, да държи госпожа Бонасийо в ръцете си. Госпожа Бонасийо беше животът на д’Артанян; нещо повече от живота му — животът на жената, която обичаше; в случай на несполука това беше средство да се водят преговори и да се получат положително добри условия.

И тъй, този въпрос беше вече уреден: госпожа Бонасийо щеше да я последва доверчиво, а скрие ли я веднъж в Армантиер, лесно беше да я накара да повярва, че д’Артанян не е ходил в Бетюн. Най-много след петнадесет дни Рошфор щеше да се върне: през тези петнадесет дни всъщност тя щеше да реши какво да направи, за да си отмъсти на четиримата приятели. Нямаше да скучае, слава богу, защото и предстоеше най-приятното забавление, което обстоятелствата можеха да поднесат на жена с нейния характер: да обмисли до съвършенство своето отмъщение.

Като размишляваше, тя се оглеждаше и се мъчеше да запомни разположението на градината. Милейди беше като добър пълководец, който предвижда едновременно и победата, и поражението, и е напълно готов според изгледите на боя да отиде напред или да отстъпи.

След един час тя чу нежен глас, който я викаше; беше госпожа Бонасийо. Разбира се, добрата игуменка се беше съгласила на всичко и още тази вечер те щяха да вечерят заедно.

Като влязоха в двора, чуха шум от кола, която спираше пред вратата.

Милейди се ослуша.

— Чувате ли? — попита тя.

— Да, шум от кола.

— Това е колата, която брат ми ни изпраща.

— О! Боже мой!

— Хайде, смелост!

Позвъниха на вратата на манастира, милейди не се беше излъгала.

— Качете се в стаята си — каза тя на госпожа Бонасийо, — навярно имате някои скъпоценности, които ще искате да вземете със себе си.

— Имам неговите писма — отвърна госпожа Бонасийо.

— Добре! Идете да ги вземете и елате в стаята ми, ще вечеряме набързо; може да пътуваме и през нощта, трябват ни сили.

— Велики боже! — промълви госпожа Бонасийо, като сложи ръка на гърдите си. — Задушавам се, не мога да вървя.

— Хайде, смелост, смелост! Помислете, че след четвърт час ще бъдете спасена и помислете, че това, което ще направите, го правите за него.

— О, да! Всичко е за него. Вие с една дума ми върнахте смелостта; хайде, ще дойда при вас.

Милейди се качи бързо в стаята си, намери там слугата на Рошфор и му даде наставления.

Той трябваше да чака при вратата; ако случайно се появяха мускетарите, колата трябваше да тръгне в галоп, да заобиколи манастира и да чака милейди в едно село на другия край на гората. В такъв случай милейди щеше да мине през градината и да отиде пеш до селото; ние казахме вече, че милейди познаваше много добре тая част на Франция.

Ако мускетарите не се появяха, всичко щеше да стане, както беше уговорено: госпожа Бонасийо щеше да се качи в колата, под предлог че ще се сбогува с нея, и тя щеше да я отвлече.

Госпожа Бонасийо влезе, а милейди, за да разсее всяко подозрение, ако тя подозираше нещо, повтори пред нея на слугата последната част от наставленията си.

Милейди зададе няколко въпроса за колата: тя беше карета, впрегната с три коня, карана от пощальон; слугата на Рошфор яздеше отпред като куриер.

Милейди напразно се опасяваше, че госпожа Бонасийо може да има някакви подозрения — бедната млада жена беше много чиста, за да подозира такова коварство в една жена, пък и името контеса Уинтър, която бе чула от игуменката, й беше съвсем непознато. Тя дори не знаеше, че една жена е имала толкова голям и съдбоносен дял в нещастията, които я бяха сполетели.

— Виждате ли — каза милейди, когато слугата излезе, — всичко е готово. Игуменката не подозира нищо и мисли, че идат да ме вземат от страна на кардинала. Този човек отива да даде последните нареждания. Хапнете малко, пийнете глътка вино и да вървим.

— Да — повтори несъзнателно госпожа Бонасийо, — да, да вървим.

Милейди й направи знак да седне срещу нея, наля й чашка испанско вино и й поднесе пилешки гърди.

— Виждате ли — рече й тя — как всичко е благоприятно за нас: настава нощ, призори ще стигнем в нашето убежище и никой няма да подозира къде сме. Хайде, смелост, хапнете нещо.

Госпожа Бонасийо хапна несъзнателно няколко хапки и потопи устни в чашата си.

— Хайде, хайде — подкани я милейди, като поднесе своята чаша към устните си, — вземете пример от мене.

Но като я приближи към устните си, ръката й остана неподвижна — тя чу по пътя далечен конски тропот, който приближаваше, после почти в същото време й се стори, че чува цвилене на коне.

Този шум я изтръгна от радостта й, както ревът на бурята ни събужда от хубав сън. Тя пребледня, изтича до прозореца, а госпожа Бонасийо се изправи, цяла разтреперана, и се облегна на стола си, за да не падне.

Не се виждаше още нищо — чуваше се само гропогът, който все повече и повече се приближаваше.

— О, боже мой! — извика госпожа Бонасийо. — Какъв е този шум?

— Това са нашите приятели или нашите врагове — отвърна милейди със страшното си хладнокръвие. — Стойте на мястото си, ще ви кажа.

Госпожа Бонасийо остана права безмълвна, неподвижна и бледа като статуя.

Тропотът се усилваше, конете бяха най много на сто и петдесет крачки; не се виждаха още, защото пътят извиваше. Но тропотът ставаше толкова ясен, че можеха да се преброят конете по отмерените удари на подковите ми.

Милейди гледаше, съсредоточила цялото си внимание; беше достатъчно светло и тя можеше да разпознае кои идат.

Изведнъж на завоя на пътя блеснаха везаните шапки и се развяха пера; тя преброи двама, после пет, после осем конника: единият яздеше няколко крачки напред.

Милейди изстена глухо. Тя разпозна, че този, който яздеше начело, е д’Артанян.

— Боже мой! Боже мой! — извика пак госпожа Бонасийо. — Какво има?

— Униформата на гвардейците на господин кардинала; нямаме нито миг за губене! — извика милейди. — Да бягаме, да бягаме!

— Да, да, да бягаме! — повтори госпожа Бонасийо, но прикована от ужас, не можа да пристъпи нито крачка.

Чуха как конниците минаха под прозореца.

— Елате! Хайде, елате де! — викаше милейди, като дърпаше младата жена за ръка, за да я отвлече. — Все още можем да избягаме през градината, ключът е у мене; но да побързаме, след пет минути ще бъде много късно.

Госпожа Бонасийо се помъчи да пристъпи, направи две крачки и падна на колене.

Милейди се опита да я повдигне и да я отнесе, но не успя.

В същия миг чуха тропота на колата, която препусна в галоп, щом се появиха мускетарите. После екнаха три или четири изстрела.

— За последен път, искате ли да дойдете? — извика милейди.

— Ох, боже мой! Боже мой! Много добре виждате, че нямам сили; виждате, че не мога да вървя: бягайте сама.

— Да бягам сама! Да ви оставя тук! Не, не, никога — викна милейди.

Изведнъж тя се изправи и зловеща мълния блесна в очите й: тя изтича до масата и сложи в чашата на госпожа Бонасийо нещо от камъка на пръстена си, който отвори с неимоверна бързина.

Беше червеникаво зрънце, което веднага се стопи.

После тя взе чашата с твърда ръка и каза:

— Пийте, виното ще ви подкрепи, пийте.

И поднесе чашата към устните на младата жена, която пи несъзнателно.

— Ах! Не исках да си отмъстя така — прошепна милейди, като остави с адска усмивка чашата на масата, — но какво да се прави, сторих всичко, което можех.

И изскочи из стаята.

Госпожа Бонасийо я видя как бяга, без да може да я последва; тя беше като ония хора, които сънуват, че ги гонят и напразно се мъчат да вървят.

Минаха няколко минути, страшен шум екна на вратата: всеки миг госпожа Бонасийо очакваше да се появи милейди, но тя не се появи.

На няколко пъти, навярно от ужас, студена пот ороси пламналото й чело.

Най-после тя чу скърцането на решетките, които отваряха, и по стълбите екнаха стъпки от ботуши и звънтене на шпори; вдигаше се голям шум, който приближаваше, и й се стори, че произнасят името й.

Изведнъж тя нададе радостен вик и се спусна към вратата, познала гласа на д’Артанян.

— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика тя. — Вие ли сте? Насам, насам.

— Констанс! Констанс! — обади се момъкът. — Къде сте? Боже мой!

В същия миг някой блъсна и разтвори вратата на килията; няколко мъже се втурнаха в стаята: госпожа Бонасийо беше паднала на едно кресло, без да може да се помръдне.

Д’Артанян захвърли още димящия пистолет, който държеше в ръка, и падна на колене пред любимата си; Атос сложи пистолета си на пояса; Портос и Арамис, които държаха шпагите си в ръка, ги прибраха в ножниците.

— О, д’Артанян! Любими д’Артанян! Най-после дойде, не си ме излъгал, наистина си ти!

— Да, да, Констанс! Пак сме заедно!

— О! Тя напразно казваше, че няма да дойдеш, аз тайно се надявах; не исках да бягам; о, добре съм направила, колко съм щастлива!

При думата „тя“ Атос, който си седеше спокойно, изведнъж стана.

— Тя! Коя тя! — запита д’Артанян.

— Другарката ми, тази, която от приятелски чувства към мене искаше да ме избави от моите гонители; тази, която помисли, че сте гвардейци на кардинала и избяга.

— Вашата другарка — извика д’Артанян, като стана по-бял от бялото було на любимата си. — за каква другарка говорите?

— За жената, чиято кола беше пред вратата, за жената, която каза, че е ваша приятелка, д’Артанян; за жената, на която сте разказали всичко.

— Името й, името й! — извика д’Артанян. — Боже мой, не знаете ли името й?

— Зная, споменаха го пред мене; почакайте… но странно… Главата ми се мае! Притъмнява ми!

— Елате, приятели, елате! Ръцете й са ледени — извика д’Артанян, — лошо й е; велики боже! Тя губи съзнание!

Докато Портос викаше с цяло гърло за помощ, Арамис изтича до масата, за да вземе чаша вода; но той се спря, като видя страшно сгърченото лице на Атос, който, изправен до масата, с настръхнали коси, със застинали от ужас очи, гледаше една от чашите и сякаш го измъчваше най-страшно подозрение.

— О! — казваше Атос. — О! Не, това е невъзможно! Бог не ще позволи такова престъпление.

— Вода! Вода! — викаше д’Артанян. — Вода!

— О, бедната жена, бедната жена! — шепнеше Атос с променен глас.

Госпожа Бонасийо отвори очи от целувките на д’Артанян. — Тя идва на себе си! — извика младежът. — Господи, благодаря ти, господи!

— Госпожо — попита Атос, — госпожо, в името на бога, чия е тази празна чаша?

— Моя, господине… — отвърна младата жена със замиращ глас.

— Но кой ви наля виното, което беше в тая чаша?

— Тя.

— Но коя тя?

— А! Спомням си — промълви госпожа Бонасийо, — контеса Уинтър…

Четиримата приятели нададоха един и същ вик, но викът на Атос беше по-силен от другите.

В този миг лицето на госпожа Бонасийо стана мъртво бледо, остра болка я събори и тя падна задъхана в ръцете на Портос и Арамис.

Д’Артанян сграбчи ръката на Атос с неописуема тревога.

— Какво! — започна той. — Ти мислиш… — Гласът му се сподави в ридание.

— Мисля всичко — отвърна Атос, като си хапеше устните до кръв, за да не въздъхне.

— Д’Артанян, д’Артанян! — извика госпожа Бонасийо. — Къде си? Виждаш, че ще умра, не ме оставяй.

Д’Артанян пусна ръцете на Атос, които все още държеше, и изтича при нея.

Толкова хубавото й лице се беше изкривило, изцъклените й очи вече не виждаха, конвулсии разтърсваха тялото й, пот обливаше челото й.

— За бога, тичайте, викайте! Портос, Арамис, викайте за помощ!

— Излишно е — каза Атос, — излишно е, за отровата, която тя дава, няма противоотрова.

— Да, да, помощ! — прошепна госпожа Бонасийо. — Помощ!

После, като събра всички сили, тя хвана с двете си ръце главата на момъка, погледна го за миг, сякаш бе вложила цялата си душа в тоя поглед, и със сърцераздирателен вик опря устните си о неговите.

— Констанс! Констанс! — извика д’Артанян. Въздишка се изтръгна от устата на госпожа Бонасийо и докосна устните на д’Артанян; тази въздишка беше на тъй целомъдрената любеща душа, която отлиташе на небето.

Д’Артанян стискаше вече труп в прегръдките си.

Младежът извика и падна до любимата си, също така блед и студен като нея.

Портос заплака, Арамис дигна юмрук към небето, Атос се прекръсти.

В този миг на вратата се появи един мъж, почти толкова блед, колкото тези, които бяха в стаята, огледа се и видя мъртвата госпожа Бонасийо и припадналия д’Артанян.

Той се явяваше точно в онзи миг на вцепенение, който идва след всички големи бедствия.

— Не съм се излъгал — рече той, — ето господин д’Артанян, а вие сте тримата му приятели, господата Атос, Портос и Арамис.

Мускетарите, които си чуха имената, погледнаха учудени непознатия — и на тримата им се струваше, че го познават.

— Господа — продължи новодошлият, — и вие като мене търсите една жена, която — добави той със страшна усмивка — навярно е минала оттук, защото виждам труп!

Тримата приятели стояха безмълвни; само че гласът, както и лицето им напомняха за човек, когото бяха виждали вече; но не можеха да си спомнят при какви обстоятелства.

— Господа — продължи непознатият, — понеже не можете да си спомните човека, който ви дължи навярно два пъти живота си, трябва да си кажа името: аз съм лорд Уинтър, деверът на оная жена.

Тримата приятели извикаха изненадани, Атос стана и му подаде ръка.

— Добре дошли, милорд — поздрави го той, — вие сте наш.

— Тръгнах от Портсмут пет часа след нея — каза лорд Уинтър, — пристигнах три часа след нея в Булон, изпуснах я за двадесет минути в Сент Омер и най-после в Лилие й загубих следите. Тръгнах наслуки и разпитвах всеки срещнат, когато ви видях да минавате в галоп; познах господин д’Артанян. Извиках ви, ала не ми отговорихте; исках да ви последвам, но конят ми беше много уморен и не можеше да препуска като вашите. И все пак изглежда, че въпреки бързането си сте пристигнали много късно!

— Вие виждате — отвърна Атос, като посочи на лорд Уинтър мъртвата госпожа Бонасийо и д’Артанян, когото Портос и Арамис се опитваха да свестят.

— И двамата ли са мъртви? — запита студено лорд Уинтър.

— За щастие не — отговори Атос, — господин д’Артанян е само в безсъзнание.

— А! Толкова по-добре! — забеляза лорд Уинтър. В този миг д’Артанян отвори очи.

Той се изскубна из ръцете на Портос и Арамис и се хвърли безумен върху трупа на любимата си.

Атос стана, пристъпи бавно и тържествено към приятеля си, прегърна го нежно и понеже той зарида, каза му със своя така благороден и убедителен глас:

— Приятелю, бъди мъж: жените оплакват мъртвите, мъжете отмъщават за тях!

— Да, да! — извика д’Артанян. — Да! Ако е за да отмъстим за нея, готов съм да те последвам.

Атос използува мигновената сила, която надеждата за отмъщение вдъхна на нещастния му приятел, и даде знак на Портос и Арамис да потърсят игуменката.

Двамата приятели я срещнаха в коридора още съвсем смутена и объркана от толкова събития; тя повика няколко монахини, които въпреки всички манастирски обичаи се намериха в присъствието на петима мъже.

— Госпожо — обърна се към нея Атос, като улови д’Артанян подръка, — ние оставяме на вашите благочестиви грижи тялото на тази нещастна жена. Тя беше ангел на земята, преди да стане ангел на небето. Погрижете се за нея като за ваша сестра; един ден ще се върнем да се помолим на гроба й.

Д’Артанян захлупи лицето си на гърдите на Атос и зарида.

— Плачи — рече Атос, — плачи, сърце, изпълнено с любов, с младост и живот! Уви! Как бих искал да мога да плача като тебе!

И поведе приятеля си с бащинска любов, утешаващ като свещеник, велик като човек, който много е страдал.

И петимата, последвани от слугите си, които водеха конете за поводите, тръгнаха към града Бетюн, чието предградие се виждаше, и спряха в първата странноприемница на пътя си.

— Няма ли да догоним тая жена? — попита д’Артанян.

— По-късно — отвърна Атос, — трябва да взема някои мерки.

— Тя ще ни избяга — продължи момъкът, — ще ни избяга, Атос, и ти ще бъдеш виновен за това.

— Аз отговарям за нея — заяви Атос.

Д’Артанян имаше такова голямо доверие в приятеля си, че наведе глава и влезе в странноприемницата, без да отговори.

Портос и Арамис се спогледаха, без да разберат откъде беше тази увереност у Атос.

Лорд Уинтър мислеше, че той говори така, за да притъпи болката на д’Артанян.

— Сега, господа — каза Атос, като се увери, че в страноприемницата има пет свободни стаи, — да се приберем всеки в стаята си. Д’Артанян има нужда да остане сам, за да си поплаче и да поспи. Аз се нагърбвам с всичко, бъдете спокойни.

— Струва ми се все пак — намеси се лорд Уинтър, — че ако трябва да се вземат някои мерки срещу контесата, това ме засяга: тя ми е снаха.

— А на мене — рече Атос — тя ми е жена. — Д’Артанян се усмихна, тъй като разбра, че Атос беше уверен в отмъщението си, щом разкриваше такава тайна; Портос и Арамис се спогледаха пребледнели. Лорд Уинтър помисли, че Атос е луд.

— Приберете се всеки в стаята си — повтори Атос — и ме оставете да си гледам работата. Вие виждате много добре, че в качеството си на съпруг аз имам това право. Само че, д’Артанян, ако не сте загубили листчето, което падна от шапката на оня човек, дайте ми го, на него беше написано името на село…

— Ах! — каза д’Артанян. — Разбирам. — Това име, написано от нейната ръка…

— Виждаш ли — продължи Атос, — че има бог на небето.

XXXIV МЪЖЪТ С ЧЕРВЕНАТА МАНТИЯ

Отчаянието на Атос се беше превърнало в сдържана мъка, която избистряше още повече блестящите му умствени способности.

Погълнат всецяло от една единствена мисъл, от мисълта за обещанието, което беше дал, и за отговорността, която беше поел, той се прибра последен в стаята си, помоли съдържателя да му даде карта на областта, наведе се над нея, проучи начертаните линии, видя, че четири различни пътища водят от Бетюн за Армантиер и накара да повикат слугите.

Планше, Гримо, Мускетон и Базен се явиха и получиха ясни, точни и строги нареждания от Атос.

Трябваше да заминат на другия ден призори и да отидат в Армантиер всеки по различен път. Планше, най-умният от всички, трябваше да тръгне по пътя, по който изчезна колата, придружавана, както си спомняме, от слугата на Рошфор, по която четиримата приятели бяха стреляли.

Атос впрегна в работа слугите, защото, откакто тези мъже бяха на служба при него и приятелите му, той бе открил у всеки от тях различни и ценни качества.

После слуги, които разпитват, вдъхват у минувачите по-малко недоверие от господарите си и срещат по-голямо съчувствие у хората, към които се обръщат.

И накрая милейди познаваше господарите, но не познаваше слугите; докато слугите познаваха много добре милейди.

И четиримата трябваше да се съберат на следния ден в единадесет часа; ако бяха открили убежището на милейди, тримата щяха да останат да я пазят, а четвъртият щеше да се върне в Бетюн, за да предупреди Атос и да служи за водач на четиримата приятели.

Като изслушаха нарежданията, слугите се прибраха. Тогава Атос стана от стола, препаса шпагата си, обви се с мантията си и излезе от странноприемницата; беше около девет часа. В девет часа вечерта, както знаем, улиците в провинцията са почти безлюдни. Но ясно беше, че Атос търсеше някого, за да го попита нещо. Най-после срещна закъснял минувач, приближи се до него и му каза няколко думи; човекът, към когото се обърна, отстъпи ужасен; но той отговори на думите на мускетаря с едно движение на ръката. Атос предложи на този човек половин пистол, за да го придружи, но той отказа.

Атос потъна в улицата, която минувачът му беше посочил. Като излезе на кръстопът, той се спря пак затруднен. Но понеже на кръстопътя имаше по-голяма възможност да срещне някого, се спря. И наистина след малко мина нощен пазач. Атос му повтори същия въпрос, който беше задал вече на първото лице, което срещна. Нощният пазач също така се изплаши и той отказа на Атос да го придружи и му посочи с ръка по кой път да тръгне.

Атос тръгна в тази посока и стигна до предградието, което беше на другия край на града, противоположен на тоя, отдето той и другарите му бяха дошли. Там той отново стана някак неспокоен и объркан и се спря за трети път.

За щастие мина просяк, който се приближи до Атос, за да му иска милостиня. Атос му предложи едно екю, за да го придружи, където отиваше. Просякът се поколеба за миг, но като видя сребърната монета, която блестеше в мрака, се реши и тръгна пред Атос.

Като стигнаха ъгъла на една улица, той му показа отдалеч малка, самотна, пуста и печална къщичка; Атос тръгна към нея и просякът, който беше получил възнаграждението си, бързо се отдалечи.

Атос я обиколи, преди да види вратата, която се губеше в червения цвят, с който тази къщичка беше боядисана: никаква светлина не проникваше през пролуките на капаците, никакъв шум не даваше да се предположи, че в нея живееше някой. Тя беше мрачна и няма като гроб.

Атос почука три пъти, без някой да му отвори. Но при третото почукване отвътре се приближиха стъпки; най-после вратата се открехна и се появи висок мъж, блед, с черни коси и брада.

Атос тихо размени с него няколко думи, после високият мъж направи знак на мускетаря, че може да влезе. Атос не чака, влезе веднага и вратата зад него пак се затвори.

Мъжът, когото Атос беше дошъл да търси толкова далече и когото намери толкова трудно, го въведе в своята лаборатория, където съединяваше с тел тракащите кости на един скелет. Цялото тяло беше вече сглобено — само черепът бе поставен на една маса.

Цялата останала покъщнина показваше, че човекът, в чиято стая се намира, се занимаваше с естествени науки — имаше стъкленици, пълни със змии, надписани с названието на видовете, сушени гущери блестяха като изумруди, поставени в големи рамки от черно дърво, и накрая китки диви билки, благоуханни и навярно надарени със свойства, непознати за обикновените хора, бяха окачени на тавана и висяха по ъглите на стаята.

При това никакво семейство, никакви слуги — високият мъж живееше сам в тази къща.

Атос хвърли студен и равнодушен поглед върху всички предмети, които току-що споменахме, и по покана на човека, заради когото беше дошъл, седна до него.

Тогава той му обясни причината на своето посещение и каква услуга искаше от него. Но едва му изложи молбата си и непознатият, който стоеше прав пред мускетаря, се отдръпна ужасен и отказа. Тогава Атос извади от джоба си малък лист, на който бяха написани два реда, скрепени с подпис и с печат, и ги показа на непознатия, който тъй преждевременно проявяваше такова отвращение. Високият мъж едва прочете двата реда, видя подписа и позна печата и се поклони в знак, че няма вече никакво възражение и че е готов да се подчини.

Атос не искаше нищо повече — той стана, поздрави и излезе. Тръгна по същия път, по който беше дошъл, прибра се в странноприемницата и се затвори в стаята си.

Призори д’Артанян влезе в стаята му и го попита какво трябва да правят.

— Ще чакаме — отвърна Атос.

След малко игуменката на манастира съобщи на мускетарите, че погребението ще стане по обяд. А за убийцата нямало никакво известие. Открили бяха само, че е избягала през градината по пясъка имаше следи от нейните стъпки и бяха намерили вратата затворена, а ключът беше изчезнал.

В определения час лорд Уинтър и четиримата приятели отидоха в манастира. Всички камбани биеха, параклисът беше отворен, а решетката на клироса беше затворена. Сред клироса бе изложено тялото на жертвата, облечена в одеждите си на послушница. От двете страни на клироса и зад решетките, откъдето се влизаше в манастира, стояха всички кармелитки, които слушаха оттам божията служба и сливаха песните си с песните на свещениците, без да виждат миряните и без да бъдат виждани от тях.

На вратата на параклиса д’Артанян почувствува, че пак губи смелостта си; той се обърна да потърси Атос, но Атос беше изчезнал.

Верен на задачата си да отмъсти, Атос бе накарал да го заведат в градината и там, на пясъка, като проследи леките стъпки на жената, която беше оставяла кървава диря навсякъде, където беше минала, той стигна до портата, която водеше към гората, накара да му я отворят и потъна в гората.

Тогава всичките му съмнения се потвърдиха; пътят, по който колата беше изчезнала, заобикаляше гората. Атос вървя известно време по пътя, устремил поглед в земята; леки кървави петна от рана, нанесена на човека, който придружаваше колата като куриер, или на някой от конете, бяха нашарили пътя. На около три четвърти левги, на петдесет крачки от Фестюбер, се виждаше по-голямо кърваво петно; почвата беше утъпкана от конете. Между гората и това изобличаващо място, малко отвъд разровената земя, се виждаше същата следа от малки стъпки, както в градината; колата беше спирала.

На това място милейди беше излязла от гората и се беше качила в колата.

Доволен от откритието, което потвърждаваше всичките му подозрения, Атос се върна в странноприемницата и намери Планше, който го очакваше с нетърпение.

Предвижданията на Атос се оправдаха.

Планше тръгнал по пътя, забелязал както Атос кървавите петна, познал както Атос мястото, където бяха спирали конете; но той продължил по-нататък от Атос, така че в селото Фестюбер, като пиел в една странноприемница, научил, без да има нужда да разпитва, че предния ден към осем и половина вечерта един ранен мъж, който придружавал една жена — тя пътувала с пощенска кола, — бил принуден да спре, тъй като не можел да продължи по-нататък. Раняването се приписвало на крадци, които спрели колата в гората. Мъжът останал в селото, жената сменила конете и продължила пътя си.

Планше тръгнал да търси пощальона, който карал колата, и го намерил. Той бил закарал дамата до Фромел, а от Фромел тя заминала за Армантиер. Планше тръгнал по един пряк път и в седем часа сутринта бил в Армантиер.

Там имало само една странноприемница, при пощата. Планше се представил като слуга без работа, който търси място. Не разговарял и десет минути с прислугата в страноприемницата и узнал, че една жена пристигнала сама в единадесет часа вечерта, наела стая, повикала съдържателя на странноприемницата и му казала, че желае да прекара известно време в околността.

На Планше не му трябвало нищо повече. Той избързал на мястото, където била определена срещата, намерил тримата слуги точни на поста си, поставил ги на стража пред всички изходи на странноприемницата и дошъл да намери Атос, кой то изслушваше последните сведения на Планше, когато приятелите му се върнаха.

Лицата на всички бяха мрачни и страшно напрегнати, дори кроткото лице на Арамис.

— Какво трябва да правим? — запита д’Артанян.

— Ще чакаме — отвърна Атос. Всеки се прибра в стаята си.

В осем часа вечерта Атос заповяда да оседлаят конете и накара да предупредят приятелите му и лорд Уинтър да се приготвят за път.

В миг и петимата бяха готови. Всеки провери оръжието си и го приведе в ред. Атос слезе последен и намери д’Артанян, който беше вече на коня си и нямаше търпение.

— Търпение — рече Атос, — чакаме още един човек. Четиримата конници се озърнаха учудени и напразно се мъчеха да се сетят кой е човекът, когото чакаха.

В това време Планше доведе коня на Атос — мускетарят се метна леко на седлото.

— Почакайте ме — каза той, — ще се върна. — И препусна в галоп.

След четвърт час той наистина се върна, придружен от един мъж с маска и загърнат в голяма червена мантия.

Лорд Уинтър и тримата мускетари се спогледаха въпросително. Никой от тях не можеше да осведоми другите, защото никой не знаеше кой е този мъж. Но решиха, че така трябва да бъде, защото това ставаше по нареждане на Атос.

В девет часа малката група конници, водени от Планше, потеглиха — тръгнаха по пътя, по който беше минала колата.

Печална гледка представляваха тези шестима мъже, които препускаха мълчаливи, потънал всеки в мислите си, мрачни като отчаянието и страшни като възмездие.

XXXV СЪДЪТ

Беше бурна и мрачна нощ, тежки облаци покриваха небето и забулваха звездната светлина; луната щеше да изгрее едва в полунощ.

Понякога при светлината на мълния, блеснала на хоризонта, се виждаше пътят, който се виеше бял и пуст. Угаснеше ли мълнията, всичко потъваше в мрак.

Всеки миг Атос викаше д’Артанян, който излизаше винаги начело на малката група, и го принуждаваше да се върне на мястото си, което напускаше пак след миг, той имаше само една мисъл — да препуска напред, и препускаше.

Преминаха мълчаливо селото Фестюбер, където беше останал раненият слуга, после минаха покрай Ришбургската гора. Като стигнаха в Ерлие, Планше, който водеше групата, свърна наляво.

На няколко пъти лорд Уинтър, Портос или пък Арамис се опитваха да заговорят мъжа с червената мантия, но на всеки въпрос, който му задаваха, той се покланяше, без да отговори. Тогава пътниците разбраха, че има някаква причина непознатият да пази мълчание, и престанаха да го заговарят.

При това бурята приближаваше, светкавици блясваха бързо една след друга, започна да гърми и вятърът, предвестник на урагана, свиреше в перата и в косите на конниците.

Групата препусна в силен тръс.

Като минаха Фромел, бурята се разрази. Те се загърнаха в мантиите си. Оставаха им още три левги; изминаха ги под проливен дъжд.

Д’Артанян беше свалил шапката си и не бе сложил мантията. Изпитваше удоволствие да оставя водата да се стича по горящото му чело и по тялото му, разтърсвано от трескави тръпки.

Когато малката група отмина Госкал и наближаваше пощата, човек, застанал на завет под едно дърво, се отдели от стъблото му, с което се беше слял в мрака, и излезе насред пътя, като сложи пръст на устните си. Атос позна Гримо.

— Какво има? — извика Атос. — Да не е напуснала Армантиер?

Гримо кимна утвърдително с глава. Д’Артанян скръцна със зъби.

— Тихо, д’Артанян! — успокои го Атос. — Аз съм се заел с всичко, оставете ме аз да разпитвам Гримо.

— Къде е тя? — запита Атос. Гримо протегна ръка към река Лис.

— Далеч ли е оттук? — попита Атос.

Гримо показа на своя господар препънатия си показалец.

— Сама ли е? — попита Атос. Гримо направи знак, че е сама.

— Господа — рече Атос, — тя е сама, на половин левга оттук, в посока към реката.

— Добре — каза д’Артанян, — води ни, Гримо.

Гримо тръгна направо през полето и стана водач на групата.

След около петстотин крачки видяха ручей и минаха по брода му.

При блясъка на една мълния забелязаха селото Ангенгем.

— Там ли е, Гримо? — попита Атос. Гримо кимна с глава, че не е там.

— Тихо! — прошепна Атос.

И групата продължи пътя си.

Друга мълния блесна. Гримо протегна ръка и при синкавата светлина на огнената змия видяха малка, самотна къща на брега на реката, на стотина крачки от някакъв сал.

Един прозорец беше осветен.

— Стигнахме — обяви Атос.

В този миг човек, легнал в един трап, стана — беше Мускетон; той посочи с пръст осветения прозорец.

— Там е — рече той.

— А Базен? — запита Атос.

— Докато аз пазех прозореца, той пазеше вратата.

— Добре — каза Атос, — вие всички сте верни слуги.

Атос слезе от коня си, подаде поводите на Гримо и пристъпи към прозореца, а на останалите направи знак да свърнат към вратата.

Малката къща беше оградена с жив плет, висок две-три стъпки. Атос прескочи плета и отиде до прозореца, който нямаше капаци, но малките перденца, които го закриваха до половината, бяха плътно дръпнати.

Той се качи на каменния перваз, за да може да надникне над перденцата.

При светлината на лампата той видя жена, загърната с тъмна мантия, седнала на столче пред угасващ огън; беше се облакътила на обикновена маса и подпираше глава с двете си ръце, бели като слонова кост.

Не се виждаше лицето й, но зловеща усмивка пробягна по устните на Атос; не можеше да има съмнение, беше тази, която той търсеше.

В този миг изцвили кон. Милейди дигна глава, видя бледото лице на Атос, долепено до стъклото, и нададе вик.

Атос разбра, че го е познала, блъсна с коляно и с ръка прозореца, прозорецът се отвори, стъклата се счупиха.

И Атос като дух на отмъщението скочи в стаята.

Милейди изтича към вратата и я отвори, но на прага стоеше д’Артанян, по-блед и още по-страшен от Атос.

Милейди извика и отстъпи. Д’Артанян, като мислеше, че тя има някаква възможност да избяга и в страха си да не им се изплъзне, извади пистолета си от пояса, но Атос дигна ръка.

— Приберете оръжието си, д’Артанян — рече той. — Тази жена трябва да бъде осъдена, а не убита. Почакай още малко, д’Артанян, и ще бъдеш удовлетворен. Влезте, господа.

Д’Артанян го послуша, тъй като Атос имаше тържествен глас и властни движения на съдия, изпратен от самия бог. След д’Артанян влязоха Портос, Арамис, лорд Уинтър и мъжът с червената мантия.

Четиримата слуги пазеха вратата и прозореца.

Милейди беше паднала на стола си с протегнати ръце, сякаш искаше да прогони страшното видение; като забеляза девера си, тя нададе страшен вик.

— Какво искате? — извика милейди.

— Ние търсим — каза Атос — Шарлота Бексън, която се наричаше най-напред контеса дьо Ла Фер, после лейди Уинтър, баронеса Шефилд.

— Аз съм, аз съм! — прошепна тя извън себе си от ужас. — Какво искате от мене?

— Ние искаме да ви съдим за вашите престъпления — отвърна Атос. — Вие сте свободна да се защищавате, оправдайте се, ако можете. Господин д’Артанян, вие пръв ще обвинявате.

Д’Артанян излезе напред.

— Пред бога и пред хората — подзе той — обвинявам тази жена в отравянето на Констанс Бонасийо, която почина снощи.

Той се обърна към Портос и Арамис.

— Ние потвърждаваме — казаха в един глас двамата мускетари.

Д’Артанян продължи:

— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че се опита да отрови мене самия с вино, което ми изпрати от Вилроа с лъжливо писмо, с което искаше да ме убеди, че виното е изпратено от приятелите ми. Бог ме спаси, но вместо мене умря друг човек, който се наричаше Бризмон.

— Ние потвърждаваме — казаха със същия глас Портос и Арамис.

— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че ме подтиквала да убия барон дьо Вард и понеже никой от присъствуващите не може да потвърди достоверността на това обвинение, поддържам го лично аз.

— Аз свърших.

И д’Артанян мина от другата страна на стаята, при Портос и Арамис.

— Ваш ред е, милорд! — каза Атос. Лордът се приближи.

— Пред бога и пред хората — заяви той — обвинявам тая жена, че накара да убият Бъкингамския дук.

— Бъкингамският дук убит!? — викнаха в един глас всички присъствуващи.

— Да — отговори лордът, — убит! Като получих писмото, с което ме предупреждавахте, аз заповядах да арестуват тая жена и оставих да я пази един честен служител. Тя поквари този човек, сложи му кинжал в ръката, накара го да убие дука и в този миг може би Фелтън заплаща с главата си престъплението на тая фурия.

Съдиите потрепераха при разкриването на тези още неизвестни престъпления.

— Това не е всичко — продължи лорд Уинтър. — Брат ми, който ви беше направил своя наследница, умря за три часа от някаква странна болест, която оставя синкави петна по цялото тяло. Снахо, от какво умря мъжът ви?

— Ужас! — извикаха Портос и Арамис.

— Убийца на Бъкингам, убийца на Фелтън, убийца на моя брат, аз искам правосъдие срещу вас и заявявам, че ако не го получа, аз сам ще го извърша.

И лорд Уинтър мина и застана до д’Артанян, като остави мястото свободно за друг обвинител.

Милейди отпусна чело в двете си ръце и се опита да събере мислите си, объркани от смъртно зашеметяване.

— Сега е мой ред — обади се Атос, треперейки, както лъв трепери, като гледа змия. — Сега е мой ред. Аз се ожених за тази жена, когато беше още съвсем млада, ожених се против волята на цялото ми семейство; дадох й богатството си, дадох й името си; и един ден открих, че тази жена е жигосана: тази жена има лилия на лявото си рамо.

— О! — извика милейди, като стана. — Заклевам ви да намерите съда, който е произнесъл тая подла присъда. Заклевам ви да намерите онзи, който я е изпълнил.

— Мълчете — обади се един глас. — На това аз ще отговоря! И мъжът с червената мантия също се приближи.

— Кой е този човек, кой е този човек? — извика милейди, задъхана от ужас, косите й се разпуснаха и се изправиха над мъртво бледото й лице, сякаш бяха живи.

Всички очи се извърнаха към този човек, защото никой освен Атос не го познаваше.

И Атос го гледаше също така учуден както другите, защото не знаеше как той можеше да бъде замесен в тази ужасна драма, която сега се разкриваше.

Като се приближи до милейди с бавна и тържествена походка, така че само масата го разделяше от нея, непознатият свали маската си.

Милейди гледа известно време с нарастващ ужас бледото, окръжено с черни бакенбарди и коси лице, по което се четеше само ледено равнодушие, после изведнъж стана и се прилепи о стената.

— О! Не, не — прошепна тя, — това е адско видение! Не е той! Помощ! Помощ! — извика тя с пресипнал глас, като се обърна към стената, сякаш можеше да си пробие през нея път с ръцете си.

— Но кой сте вие? — извикаха всички свидетели на тая сцена.

— Попитайте тая жена — отговори мъжът с червената мантия, — нали видяхте много добре, че тя ме позна.

— Лилският палач, лилският палач! — викаше милейди, обзета от безумен ужас, като впиваше ръце в стената, за да не падне.

Всички се отдръпнаха, а мъжът с червената мантия остана сам, изправен сред стаята.

— О! Милост! Милост! Простете! — викаше клетницата, като падна на колене.

Непознатият почака да настане тишина.

— Нали ви казах, че ме позна — започна той. — Да, аз съм палачът на град Лил, а чуйте и моята история.

Всички погледи бяха устремени в тоя човек, думите му се очакваха с тревожно нетърпение.

— Тази млада жена беше някога девойка, също така хубава, както е хубава и днес. Тя беше монахиня в Бенедиктинския манастир в Тамплемар. Млад свещеник с чисто и вярващо сърце служеше в черквата на този манастир; тя се зае да го прелъсти и успя, тя и светец би прелъстила.

Обетите и на двамата бяха свети, ненарушими. Тяхната връзка не можеше да продължава дълго, без да погуби и двамата. Тя го убеди да напуснат тоя край; но за да напуснат тоя край, за да избягат заедно и да отидат в друга област на Франция, където биха могли да живеят спокойно, тъй като никой нямаше да ги познава, трябваха пари, а и двамата нямаха. Свещеникът открадна светите съдове и ги продаде; но когато се готвеха да бягат заедно, арестуваха и двамата.

Осем дни след това тя прелъсти сина на тъмничаря и избяга. Младият свещеник бе осъден на десет години в окови и на жигосване. Бях палач на града Лил, както каза тази жена. Бях принуден да жигосам престъпника, а престъпникът, господа, беше мой брат!

Тогава се заклех, че тази жена, която го беше погубила, която беше повече от негова съучастница, понеже го беше подтикнала към престъпление, ще сподели поне наказанието. Подозирах къде се укриваше тя, проследих я, открих я, вързах я и й сложих същия жиг, който бях сложил на своя брат.

На другия ден след завръщането ми в Лил брат ми също успял да избяга, обвиниха ме, че съм му съучастник, и ме осъдиха да лежа в затвора на негово място, докато той се предаде. Бедният ми брат не е знаел за тази присъда. Той се събрал пак с тази жена. Избягали заедно в Бери; там получил малка енория. Тази жена минавала за негова сестра.

Благородникът, в чиито владения била черквата на свещеника, видял мнимата сестра и се влюбил в нея, влюбил се дотолкова, че й предложил да му стане жена. Тогава тя напуснала мъжа, когото погубила, заради мъжа, когото щяла да погуби, и станала контеса дьо Ла Фер…

Всички погледи се обърнаха към Атос, тъй като това беше истинското му име, и той потвърди с глава, че всичко, което беше казал палачът, е вярно.

— Тогава — продължи палачът, — обезумял, отчаян, решен да се избави от един живот, на който тя бе отнела всичко — чест и щастие, бедният ми брат се върна в Лил и като се научи за заповедта, с която ме осъждаха на негово място, се предаде и се обеси още същата вечер на прозорчето на килията си.

Но трябва да им се отдаде справедливост; тези, които ме осъдиха, удържаха думата си. Веднага щом се установи самоличността на трупа, ме освободиха.

Ето престъплението, в което я обвинявам, ето причината, поради която тя бе белязана.

— Господин д’Артанян — запита Атос, — какво наказание искате за тази жена?

— Смърт — отвърна д’Артанян.

— Милорд Уинтър — продължи Атос, — какво наказание искате за тая жена?

— Смърт — заяви Уинтър.

— Господа Портос и Арамис — продължи Атос, — вие, които сте нейни съдии, какво наказание ще наложите на тази жена?

— Смърт — отговориха глухо двамата мускетари. Милейди нададе ужасен вик и се приближи към съдиите си, като се влачеше на колене.

Атос протегна ръка към нея.

— Шарлота Бексън, контеса дьо Ла Фер, милейди Уинтър — каза той, — вашите престъпления дотегнаха на хората на земята и на бог на небето. Ако знаете някаква молитва, прочетете я, защото сте осъдена и ще умрете.

При тези думи, които не й оставяха никаква надежда, милейди се изправи с целия си ръст и поиска да говори, но нямаше сили; тя усети, че някаква могъща и неумолима ръка я сграбчва за косите и я повлича тъй безвъзвратно, както съдбата повлича човека: тя не се опита да се съпротивява и излезе от колибата.

Лорд Уинтър, д’Артанян, Атос, Портос и Арамис излязоха след нея. Слугите последваха господарите си и стаята със счупения прозорец, с отворената врата и с димящата лампа, която гореше тъжно на масата, опустя.

XXXVI НАКАЗАНИЕТО

Беше към полунощ; луната, нащърбена и кървава от последните следи на бурята, изгряваше зад малкия град Армантиер, който открояваше под бледата й светлина мрачната сянка на къщите и скелета на високата осветена камбанария. Насреща Лис влачеше водите си като река от разтопен метал, а на другия бряг черната маса на дърветата се очертаваше върху буреносното небе, по което се стелеха тежки бакърени облаци, като здрач сред нощта. Вляво се издигаше стара, изоставена мелница с неподвижни криле, от чиито развалини долиташе от време на време пронизителният еднообразен крясък на кукумявка. Тук-там в равнината, надясно и ляво от пътя, по който се движеше печалното шествие, изникваха ниски и дебели дървета, които приличаха на грозни джуджета, приклекнали да дебнат хората в тоя злокобен час.

От време на време широка светкавица озаряваше небето открай докрай, извиваше се като змия над мрачните дървета и като страшен ятаган разсичаше на две небето и водата. Ни лъх не лъхваше в натежалия въздух. Мъртва тишина подтискаше цялата природа, почвата беше влажна и хлъзгава от дъжда, който беше валял, и освежената трева благоухаеше по-силно.

Двама слуги влачеха милейди, хванали я от двете страни за ръка; палачът вървеше след тях, а лорд Уинтър, д’Артанян, Атос, Портос и Арамис — след палача.

Планше и Базен вървяха последни.

Двамата слуги водеха милейди към реката. Устните й бяха безмълвни, но очите й говореха със своето неизразимо красноречие и умоляваха всеки, към когото се обърнеха.

Понеже вървеше няколко крачки напред, тя каза на слугите:

— Хиляда пистола на всеки от вас, ако ми помогнете да избягам; но ако ме предадете на господарите си, аз имам тук наблизо хора, които ще отмъстят и ще ви накарат да заплатите скъпо за смъртта ми.

Гримо се колебаеше. Мускетон цял трепереше. Атос, който беше чул гласа на милейди, бързо се приближи, лорд Уинтър го последва.

— Махнете тия слуги — рече той, — тя им говори, те не са вече сигурни.

Повикаха Планше и Базен, които смениха Гримо и Мускетон.

Като стигнаха брега, палачът се приближи до милейди и върза краката и ръцете й.

Тогава тя наруши мълчанието и извика:

— Вие сте подлеци, вие сте жалки убийци, събрали сте се десет души, за да посечете една жена; пазете се, ако никой не ми помогне, ще отмъстят за мене!

— Вие не сте жена — каза студено Атос, — вие не принадлежите на човешкия род, вие сте демон, избягал от ада, и ние искаме да ви върнем пак там.

— О, добродетелни господа! — извика милейди. — Внимавайте, всеки, който се докосне до един косъм от главата ми, е също убиец!

— Палачът може да убива, без да бъде убиец, госпожо — отвърна мъжът с червената мантия, като удари по широката си шпага. — Той е последният съдия, това е всичко: — Nachrichter, както казват нашите съседи немците.

И понеже, като казваше тези думи, той я връзваше, милейди нададе два-три диви вика, които прозвучаха мрачно и странно в нощта и замряха вдън гората.

— Но ако аз съм виновна, ако съм извършила престъпленията, в които ме обвинявате — виеше милейди, — заведете ме в съда. Вие не сте съдии, за да ме осъждате.

— Предложих ви Тайбърн — рече лорд Уинтър, — защо не се съгласихте?

— Защото не искам да умра! — извика милейди, като се мъчеше да се изскубне. — Защото съм много млада, за да умра!

— Жената, която отровихте в Бетюн, беше по-млада от вас, госпожо, и все пак тя умря — каза горчиво д’Артанян.

— Ще постъпя в манастир, ще стана монахиня! — викаше милейди.

— Вие бяхте в манастир — обади се палачът — и излязохте оттам, за да погубите брат ми.

Милейди извика от ужас и падна на колене. Палачът я прихвана под мишницата и поиска да я занесе към лодката.

— О, боже мой! — извика тя. — Боже мой! Ще ме удавите ли!

Тези викове бяха толкова сърцераздирателни, че д’Артанян, който в началото държеше най-много да се преследва милейди, се отпусна на един пън, склони глава и запуши с длани ушите си; но въпреки това той продължаваше да я чува как вика и заплашва.

Д’Артанян беше най-млад от всички и не издържа.

— О, не мога да понеса тая страшна гледка! Не мога да се съглася тази жена да умре така!

Милейди чу тези думи и лъч на надежда я озари.

— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика тя. — Спомни си, че аз те обичах!

Младежът стана и пристъпи крачка към нея. Но Атос се изправи, изтегли шпагата си и му препречи пътя.

— Ако пристъпите още една крачка, д’Артанян — каза му той, — ще кръстосаме шпагите си.

Д’Артанян падна на колене и започна да се моли.

— Хайде, палачо! — продължи Атос. — Изпълни длъжността си!

— С удоволствие, ваша милост — отговори палачът, — защото както е вярно, че аз съм добър католик, твърдо вярвам, че постъпвам справедливо, като изпълнявам длъжността си спрямо тази жена.

— Добре.

Атос пристъпи крачка към милейди.

— Прощавам ви — рече й той — злото, което ми направихте; прощавам ви за разбитото си бъдеще, за изгубената чест, за опетнената любов и за своята душа, навеки погубена от отчаянието, в което ме хвърлихте. Умрете в мир.

Лорд Уинтър също пристъпи.

— Прощавам ви — каза той — за отравянето на моя брат, за убийството на негова светлост лорд Бъкингам; прощавам ви за смъртта на бедния Фелтън, прощавам ви покушението над моя живот. Умрете в мир.

— А аз, госпожо — поде д’Артанян, — простете ми, че с недостойна за един благородник измама възбудих вашия гняв. А в замяна на това аз ви прощавам за убийството на моята приятелка, за жестоките ви отмъщения над мене, прощавам ви и плача за вас. Умрете в мир.

— I am lost22 — прошепна на английски милейди. — I must die23.

Тогава тя стана сама и хвърли наоколо един от онези светли погледи, които сякаш бликаха от пламенни очи. Не видя нищо.

Ослуша се, не чу нищо. Оградена беше само от врагове.

— Къде ще умра? — запита тя.

— На другия бряг — отвърна палачът.

Тогава той я качи на лодката и когато се канеше да скочи и той, Атос му подаде пари.

— Вземете — каза той, — това е цената за изпълнението на присъдата; нека всички знаят, че постъпваме като съдии.

— Добре — рече палачът, — а сега пък нека тази жена узнае, че аз не изпълнявам длъжността си, а своя дълг.

И хвърли парите в реката.

Лодката се отдалечи към левия бряг на Лис, като отнасяше престъпницата и палача. Другите останаха на десния бряг, паднали на колене.

Лодката се плъзгаше бавно покрай въжето на сала, озарена от бледата светлина на луната, която минаваше през облака, надвиснал в този миг над водата.

Видяха я как стигна до другия бряг; хората се открояваха като черни сенки на пурпурния хоризонт.

Докато плаваха, милейди беше успяла да развърже въжето, което свързваше краката й. Като стигнаха брега, тя скочи леко на земята и побягна.

Но почвата беше влажна: като се изкачи на върха на склона, тя се хлъзна и падна на колене.

Суеверна мисъл навярно я овладя; тя разбра, че небето й отказва своята помощ, и остана така, с наведена глава и скръстени ръце.

Тогава от другия бряг видяха как палачът издига бавно двете си ръце, лунен лъч озари острието на широкия му меч.

Двете ръце се отпуснаха; чу се свистенето на меча и викът на жертвата, после едно обезглавено тяло се строполи под удара.

Тогава палачът развърза червената си мантия, постла я на земята, положи в нея тялото, хвърли вътре главата, върза я за четирите краища, дигна я на рамото си и пак се качи в лодката.

Като стигна сред Лис, той спря лодката, надвеси товара си над реката и извика високо:

— Да се изпълни божието правосъдие!

И пусна трупа в най-дълбоката вода, която веднага се затвори над него.

След три дни четиримата мускетари се прибраха в Париж. Те не бяха пресрочили отпуска си и още същата вечер отидоха да направят обичайното си посещение у господин дьо Тревил.

— Е, господа — запита ги храбрият капитан, — добре ли се забавлявахте през разходката си?

— Отлично! — отвърна Атос от свое име и от името на другарите си.