Триумфът на червилата

17

Уенди се строполи на мястото си в първа класа. Сърцето й все още биеше като бясно от тичането по ръкава. Погледна си часовника. Имаше още цели десет минути до излитането. И въпреки че докато се носеше из летището непрекъснато си повтаряше, че самолетът няма да излети без нея, някакъв тъничък гласец не спираше да я подкача: „Ами ако излети? Ами ако излети?!“ — като шестгодишно хлапе. „Ако излети, с мен е свършено!“ — бе изревала тя мислено на гласчето. Това би означавало, че няма да може да се появи на мястото на снимките до утре вечер, което просто щеше да бъде прекалено късно!

„Добре че поне Джош не ми изигра номер с човека от Специални услуги!“ — помисли си тя, като си поемаше дъх. Въпросният човек се оказа една много мила дама, която никога не губеше самообладание, макар да виждаше, че Уенди всеки момент ще изгуби своето, особено с митничаря, който трябваше да подпечата паспорта й. Митничарят разгръщаше бавно страниците, като че ли търсеше някакво доказателство за престъпление. Накрая изрече:

— Като гледам, пътувате доста. Каква е причината за вашето пътуване сега?

За момент Уенди се вторачи неразбиращо в него, питайки се дали да му обясни, че един първокласен режисьор съзнателно убива нейния филм на стойност 125 милиона долара, а накрая ще убие вероятно и нейната собствена кариера. Но после си даде сметка, че подобно обяснение би било малко прекалено. Затова отговори с хладен тон:

— Аз съм филмов продуцент!

Филми! Господи, каква вълшебна думичка! И вместо да се почувства обиден, човекът автоматично смени поведението си.

— Така ли?! — светнаха очите му. — А познавате ли Танър Коул? Уенди му се усмихна студено и си помисли: „Същият, който се опита да ме изчука на тридесет и деветия ми рожден ден в един килер!“ Но на глас изрече:

— Той е сред най-добрите ми приятели!

А после тя и жената от Специални услуги се качиха на една от онези моторизирани колички за голф, дето щъкат по аерогарите, и пропътуваха с не повече от три километра в час разстоянието до ръкава. По едно време Уенди си помисли дали да не попита не могат ли да ускорят, но веднага прецени, че би било прекалено грубо от нейна страна. Въпреки това не успя да се сдържи и на всеки тридесет секунди поглеждаше часовника си, а в интервалите се привеждаше настрани и размахваше ръце, за да пропъди хората от пътя си.

— Шампанско, госпожо Хийли? — приведе се над нея стюардесата.

Уенди вдигна стреснато глава, едва сега давайки си сметка как изглежда. Дишаше запъхтяно като куче, половината от косата й се бе измъкнала от шнолата, а очилата й буквално висяха на добра воля върху носа й. Напомни си, че в най-скоро време трябва да ги смени, и ги бутна нагоре.

— Като ви гледам, чаша шампанско няма да ви се отрази зле — отбеляза стюардесата, като че ли разчела мислите й.

Уенди й се усмихна, изпълнена с благодарност за първата проява на любезност към нея през този ден.

— Би било прекрасно!

— „Дом Периньон“ става ли?

„О, да!“ — помисли си Уенди, отпусна се назад в седалката и си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да успокои сърцето си. Само след секунда стюардесата бе обратно при нея с чаша шампанско върху сребърен поднос.

— Ще вечеряте ли с нас довечера или може би предпочитате да спите?

— Ще поспя — отговори Уенди, едва сега давайки си сметка колко е изтощена.

Стюардесата отиде в предната част на самолета и се върна със спален комплект, опакован в найлонова торба. Вътре имаше широка тениска с дълги ръкави и торбести панталони.

— Благодаря ви! — усмихна й се Уенди и се огледа.

В първа класа имаше десет спални места, повечето от които вече бяха заети от бизнесмени, отдавна навлекли самолетните си пижами. Приличаше на пижамено парти за възрастни, само дето всеки от присъстващите целенасочено избягваше да гледа останалите. Уенди вдигна куфарчето си — стара марка на „Коул Хаан“ от черна кожа, с лек разрез в горната част — спомен от един марокански митничар, който го бе срязал „случайно“ — и се запъти към тоалетната.

Разкъса найлоновата торба и измъкна отвътре пижамата си. Все още бе облечена с костюма си с панталон на „Армани“, който бе сложила тази сутрин за работа и който щеше да носи през следващите три дена. Напъха глава в горнището на пижамата, въздъхвайки от удоволствие, че тук предлагат подобни неща. Днес бе разполагала с не повече от три минути да си събере багажа и в бързината беше забравила да си вземе пижама. От което следваше, че ще носи и тази пижама през следващите три дена. В планините на Румъния сигурно ще бъде студено — нали заснемаха там зимните сцени! Напомни си, когато стигнат в Париж, да си купи някакви дебели чорапи.

Мобилният й телефон иззвъня.

— Мамо! — достигна до нея тънкият гласец на шестгодишния Тайлър.

— Да, скъпи? — попита тя, стискайки телефона под ухото си, докато смъкваше ципа на панталоните си.

— Защо Магда ще има пони, а аз — не?!

— И ти ли искаш пони? — възкликна майка му. — А знаеш ли, че понито иска много грижи. Не е като Синия пират! Трябва да го храниш редовно, да го разхождаш… — провлачи тя, като се запита дали всъщност е така. Понитата трябва ли да се разхождат като кучетата? И как изобщо позволи да я придумат за това пони?!

— Но аз мога да го храня, мамо! — изрече тихо Тайлър. — Ще се грижа много добре за него! — Детският му гласец звучеше толкова съблазнително, че спокойно можеше да конкурира Танър Коул. — Наистина ли ще се върнеш, мамо?

Тя затвори очи и накрая отговори уморено:

— Разбира се, че ще се върна, скъпи! Знаеш, че винаги се връщам! — „Е, може би не точно този уикенд!“ — помисли си мрачно и с огромно чувство на вина.

— Татко пак ли ще ни остави?

— Не, Тайлър. Татко ще остане при нас!

— Но нали преди ни остави?

— Но сега ще бъде с нас, Тайлър! Няма да ходи никъде!

— Обещаваш ли ми?

— Да, скъпи! Обещавам ти! Татко там ли е? Можеш ли да го извикаш на телефона?

След секунда се обади Шейн.

— Успя ли да хванеш самолета?

— Да, ангелче! — отговори Уенди с милия, овладян и напълно лишен от предизвикателство тон, с който вече трябваше да се обръща към него.

Препоръката беше на доктор Шърли Винсънт — брачният консултант, която Шейн беше наел. (Клиентелата й се състоеше предимно от филмови звезди и спортни знаменитости и тя не само че правеше посещения по домовете, но и бе съгласна да отлети до всяко кътче на света, стига да й бъде осигурен билет за първа класа.) Та доктор Винсънт бе изтъкнала, че острият тон на Уенди често караше Шейн да се чувства като неин служител. Следователно едно от „упражненията“ на Уенди се състоеше в това да му говори така, сякаш той е „най-обичният й човек в целия свят“. Това бе буквално вбесяващо, особено като се имаше предвид, че през последните дванадесет години тя бе положила максимални усилия да направи съпруга си щастлив, но предпочете да не спори. Защото на този етап бе далеч по-лесно да се престори, че се предава — пред доктор Винсънт и Шейн, — за да се отдаде спокойно на работата си:

— Как си, скъпи? — попита — го с мил тон тя, сякаш не го бе видяла само преди два часа, когато се бе втурнала в апартамента, за да си приготви набързо багажа.

— Бива — отговори Шейн с леко превзетия си глас. А после сигурно също си спомни за препоръките на доктор Винсънт, защото добави: — Любов моя!

— Просто исках да ти кажа колко много ценя факта, че си вкъщи и се грижиш за нашите деца! — изгука Уенди. — Направо не зная какво щях да правя без теб!

— А аз искам да ти благодаря за това, че се трудиш толкова всеотдайно, за да издържаш семейството ни! — изгука на свой ред Шейн, сякаш четеше от специалните картончета.

Като част от тяхната „брачна рехабилитационна програма“ доктор Винсънт ги беше снабдила с два набора картончета, съдържащи благодарствени слова, които двамата би трябвало да втъкават във всеки техен разговор. Единият набор беше озаглавен „осигуряващ парите“, а другият — „осигуряващ грижите за дома и семейството“.

— Обикновено първият набор се дава на съпруга — бе изтъкнала доктор Винсънт с жизнерадостната си, весела усмивка, която разкри идеалните й като мъниста зъби. Доктор Винсънт, която още на първата им среща бе обявила с гордост, че е на петдесет и седем години, имаше стряскащите черти на човек, малко попрекалил с пластичната хирургия. — Но във вашия случай очевидно Уенди трябва да вземе картончетата за осигуряващия парите. Ако това те кара да се чувстваш неудобно, Шейн, можем да поговорим! — отбеляза тя, потупвайки го с ръка, наподобяваща нокти на хищна птица, само че с ярък лак. — Но трябва да подчертая, че напоследък ми се налага все по-често да раздавам първата група картончета на дамите, така че ти със сигурност не си малцинство!

— Може, обаче аз пък върша цялата работа вкъщи! — натърти злобно Шейн. — И съм баща двадесет и четири часа в денонощието, седем дни седмично.

Тук Уенди предпочете да си замълчи, че по-голямата част от тежката работа се вършеше от бавачката госпожа Минивър и от прислужницата.

— Браво на теб, Шейн! — кимна одобрително психоаналитичката. — Отстъпки, Оценяване и Обич — това са трите основни „О“ на всеки брак! И до какво водят те? До Обожание, разбира се!

Уенди се сви уплашено. Погледна крадешком към Шейн, надявайки се, че за него доктор Винсънт е точно толкова абсурдна, колкото и за нея, и че това би могло да се превърне в една от новите им семейни шеги. Ала Шейн се бе вторачил напрегнато в психоаналитичката с победоносното изражение на човек, който очаква всеки момент правотата му да бъде доказана. Стана й ясно, че през последната година бракът им бе преминал от фазата на семейните шеги към фазата на личния ад.

И сега, докато стоеше в тясната тоалетна на самолета, само по чорапогащник и със смъкнати до глезените панталони, тя изрече:

— Благодаря ти за благодарността, ангелче!

— Хубаво — отвърна той намусено, като дете, което току-що е решило да се признае за победено.

Тя въздъхна и попита:

— Шейн, не можем ли да загърбим всичките тези глупости? Не можем ли да се върнем към онова, което бяхме преди?

— Но за мен не се получаваше, Уенди! И ти много добре го знаеш! — изрече той предупредително. — Ще се върнеш ли наистина в събота? Важно е!

„Постоянство, Психология, Признание — помисли си Уенди. — Трите «П» на приветливия брак, за които ни говори доктор Винсънт последния път!“

— Ще се постарая! — отговори на глас тя. — Знам, че е важно!

Би трябвало да спре дотук, а след това да демонстрира Признанието си, че е наясно с важността на проблема. Но, по дяволите! Шейн беше измислил това пътуване, без да се допита до нея, нарочно, защото много добре знаеше колко важен е този филм за нейната кариера!

— Но и филмът ми е важен, Шейн! — добави сега тя, като се постара да не звучи прекалено наставнически. Но вместо това прозвуча хленчещо. И сякаш чу в главата си гласа на доктор Винсънт: „Хленчене, Хокане, Хилавост — трите «Х», които влошават брака още повече!“

— Хубаво — отбеляза надменно Шейн, като че ли през цялото време се бе надявал на точно такъв отговор. И затвори.

— Ще ти звънна утре. Веднага щом се приземя! — изрече Уенди в празната слушалка.

После изключи телефона си и го метна в куфарчето.

Върна се на мястото си и седна. Каза си, че не трябва да мисли за току-що проведения разговор, защото не е в състояние да стори нищо друго. Започна да ровичка в чантата си. Накрая извади червена копринена маска за сън (коледен подарък от Магда), малка метална кутийка, в която имаше тапи за уши, и шишенце сънотворни, дадени й от лекаря. Всичко това нареди върху малката масичка до ръката си.

Самолетът потегли от пистата с леко потрепване. Уенди се приведе през мястото си и опря чело о прозореца, наслаждавайки се на хладината му. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Предстояха й седем часа свобода — седем блажени часа, през които не можеше да бъде открита нито по телефона, нито по имейла.

Най-неочаквано в главата й зазвуча гласът на Шейн: „Без мен всичко се разпада. Точно и затова си тръгнах. За да покажа на Уенди какво е да живее без мен!“

Запозна доктор Винсънт с тази стряскаща информация още на първата им среща. Уенди успя само да се усмихне едва-едва. Защото горчивата истина бе, че той е прав.

Което беше принудена да признае пред себе си вечерта, когато се прибра, и завари Тайлър с надрискани гащички.

Самолетът набра скорост по пистата и се издигна над земята. Двигателите му работеха на пълни обороти. Бръмченето се превърна в подигравателен смях. Стюардесата й донесе още една чаша шампанско. Уенди си взе едно сънотворно хапче и го глътна с виното. После натисна бутоните на седалката, за да я свали надолу, постави си две възглавници под главата, зави се с лекото шалче и затвори очи.

Бръмченето на двигателите продължаваше да й се присмива.

В главата й автоматично нахлуха десетки мисли. Без никакъв ред и порядък. Селдън Роуз, „Парцаливите пилигрими“, Боб Уейбърн, Шейн (и неговото все по-чудато поведение), доктор Винсънт, петнисто пони, Виктори и Лин Бенет (това пък за какво?), акото в гащичките на Тайлър… беше истински ад! Детето си бе свалило долнището на пижамката и акото бе протекло от гащичките му и се бе размазало по чаршафите. Както стана ясно, Тайлър не бе ходил в тоалетната цял ден (както доктор Винсънт им беше обяснила, задържал го е, в подсъзнателен опит да го запази за себе си) и когато накрая си е легнал да спи, е изгубил контрол над тялото си.

Това беше най-гадният ден от всички след напускането на Шейн, най-отвратителната последица от този негов акт.

През въпросния следобед бяха пристигнали дневните снимки от първите два дена на работата по „Парцаливите пилигрими“, вече с три дена закъснение, и тя нямаше друг избор, освен да ги прегледа. Не бяха много добри — четири часа пълни глупости, които трябваше да бъдат заснети наново (при цена половин милион долара три снимачни дена означаваха огромно надвишаване на бюджета). Затова тя бе прекарала следващите няколко часа в трескави разговори с Румъния и Западното крайбрежие. Бе излязла от офиса си чак в девет вечерта, без да успее да разреши проблема, обзета от смразяващото чувство, че пет години работа са отишли напразно. Само за да бъде посрещната вкъщи от още по-голям хаос. Тайлър стоеше на леглото си и пищеше, Магда се опитваше да потуши писъците му, надула докрай звука на телевизора, а госпожа Минивър стоеше в стаята на Тайлър с увисналата на крака й Клоуи и плачеше. И като че ли това не беше достатъчно, ами някой чукаше на вратата — съседите се оплаквали от шума.

В стаята на Тайлър вонеше на лайна и за момент Уенди се уплаши да не повърне. Госпожа Минивър изтръгна Клоуи от себе си и я подаде на майка й. После изрече:

— Младият Тайлър преживя инцидент в гащичките си. — Тонът й беше недвусмислено обвинителен, сякаш само Уенди беше виновна, което, от друга страна, сигурно бе истина. — Хората не трябва да раждат толкова много деца, щом не могат да се грижат за тях! Най-добре е да си върнеш съпруга, скъпа!

— Искам тати! — разпищя се Тайлър.

Уенди изгледа госпожа Минивър така, сякаш искаше да й каже: „Безсърдечна жена такава! Виж сега какво направи!“ Обаче бавачката отказа да поеме вината. Стисна надменно устни и поклати глава, напълно убедена, че Уенди е лоша майка и това е!

— Сега, когато вече благоволихте да се приберете, мога да си тръгвам! — изрече саркастично тя.

Уенди напъха Клоуи и Тайлър в банята, като сложи момченцето направо под душа. С чаршафите му реши да се оправя после, затова тази вечер му позволи да спи при нея. По принцип това бе напълно забранено от възпитателна гледна точка, но хората, които бяха измислили глупавите правила, надали бяха предвидили подобна ситуация. Тайлър се въртя през цялата нощ, като редуваше притискането си към нея с ожесточено ритане, беше пределно ясно, че трябва да се направи нещо. Ала какво?

Събудиха я в шест сутринта. Беше Ханк, нейният асистент продукция по снимките на „Парцаливите пилигрими“. Ханк имаше неблагодарната задача да отговаря за продукцията през първите две седмици на снимките, а част от работата му се състоеше всяка сутрин да се обажда, за да докладва какво става там. Уенди прие обаждането, макар че още не бе излязла от мъглата на изтощението.

— Боб Уейбърн пие непрекъснато — отбеляза той по повод брилянтния, но иначе много труден по характер режисьор. — Тази нощ кърка до три през нощта с местните. Между него и Джени Кадин вече се усеща напрежение. Джени иска да й се обадиш. Иска сестра й да дойде тук, на снимките, обаче Боб въведе ново правило — никакви гости. Казала на един от операторите, че Боб нарочно се опитвал да я снима от грозни ъгли. Знам го, защото същият този оператор ми сподели, че снощи правил с нея секс, обаче тя не приемала нищо друго, освен анално… — Този рецитал продължи още десетина минути, а накрая Ханк завърши: — Виж какво, не мога да се справя сам! Налага се да дойдеш и ти!

Тя извърна глава към Тайлър, който най-сетне бе успял да заспи, скръстил ръце под брадичката си и с отворена уста. Незнайно защо й хрумна въпроса дали, като порасне, ще започне да хърка така гадно, както баща си.

— Уенди?

— Да, Ханк — отговори тя. Не можеше да му каже, че точно сега й бе напълно невъзможно да изостави децата си. Клюката щеше да тръгне много бързо и Боб Уейбърн като нищо ще си въобрази, че юздите му са отпуснати. Ако семейното й положение не се подобри, очевидно ще стане неговата, но засега реши, че трябва да го държи в напрежение. — Ще взема решение, след като видя заснетото от следващите два дена!

Искаше й се да продължи да лежи и постепенно пак да заспи, но се насили да стане и да се завлече в банята. Някога изобщо не бе имала проблем да тръгне веднага в случай на криза, но това се дължеше единствено на присъствието на Шейн. А сега напускането на съпруга й се утежняваше от факта, че „Парцаливите пилигрими“ не беше кой и да е филм. Ако този филм с бюджет от 125 милиона долара пропаднеше, с кариерата й беше свършено. Шейн много добре знаеше какви са залозите и нямаше никакво съмнение, че е планирал изчезването си така, че да причини колкото бе възможно повече поражения. Налагаше се да го помоли да се върне. Може пък да вземе да му купи кола… нещо шикозно, като например ново порше…

— Госпожо Хийли? — На вратата се чукаше. Беше бавачката. — Държа да поговоря с вас за тази ситуация тук!

Да не би госпожа Минивър също да се кани да напусне? Защо не вземе да подкупи с колата нея, вместо Шейн?

— Веднага излизам! — извика в отговор Уенди. Мобилният й телефон иззвъня. Беше Джени Кадин.

— Не искам да се държа като примадона, но истината е, че не съм щастлива тук — изрече тя.

Напротив, Уенди си знаеше, че Джени много обича да се държи като примадона. Но го пусна покрай ушите си.

— Знам всичко за проблема и ти обещавам, че ще го оправя! — отговори Уенди, като внимаваше да не позволи на раздразнението да се прокрадне в гласа й. — Първо ще говоря с Боб и веднага след това ще ти звънна!

— По-добре го направи веднага!

— Госпожо Хийли! — извика настойчиво госпожа Минивър.

— Максимум след десет минути! — заяви Уенди в телефона и затвори.

Тръгна след бавачката и двете влязоха в кухнята. И незнайно защо си даде сметка, че не знае първото име на госпожа Минивър. Дали изобщо има такова?

— Не можем да позволим вчерашният ден да се повтори! — започна веднага бавачката. — Аз си имам работно време и възнамерявам да го спазвам! От седем сутринта до пет следобед! Вие може би не знаете за работното ми време, защото Шейн често ме молеше да поостана още малко и аз обикновено се съгласявах. Но тогава той винаги поемаше своята част от грижата по децата!

Уенди не знаеше какво да каже. Разтрепери се от срам.

— Много съжалявам… — усмихна се накриво тя.

— Не става въпрос за извинения — изрече надуто госпожа Минивър, докато пълнеше кафеварката с вода. — Не ми е в природата да критикувам клиентите си, но това домакинство е истински кошмар! Децата са пълни развалини и като ги гледам, май се нуждаят от посещения при психоаналитик! Магда пък има нужда от сутиен…

— Ще й взема сутиен… този уикенд — пошепна Уенди.

— Наистина нямам представа как ще се справите сега! — въздъхна бавачката, наливайки си чашка кафе.

После й обърна гръб и Уенди се загледа с омраза в нея. Стоеше си там, в безупречната си сива униформа и чорапи с жартиери (госпожа Минивър беше бавачка от старата школа и никога не ти позволяваше да го забравиш!), а тя, Уенди, нейната работодателка, за чийто живот се предполагаше, че трябва да бъде улеснен от тази персона пред нея, едва се държеше на крака, с мокра коса и изтъркан стар халат и гледаше как животът й се изплъзва изпод пръстите. Уенди си каза, че има две възможности: или да се разпищи на бавачката, при което тя със сигурност ще напусне, или да се остави на милостта на тази коравосърдечна англичанка. Избра втората.

— Моля ви, госпожо Минивър! — изрече с умолителен тон. — Просто нямам друг избор, разберете ме! Не мога да спра да работя! Ако го направя, как тогава ще храня и обучавам децата си?!

— Това не е мой проблем, нали така? — обърна се госпожа Минивър и я изгледа с чувство за превъзходство. — Макар че се осмелявам да предположа, че всичко може да се реши, ако поставите работата си под малко повече контрол.

Тук на Уенди й се прииска да се изхили. Откога госпожа Минивър е станала експерт по начините за оцеляване във филмовата индустрия?

— Може да наема още някой — изрече предпазливо тя. — Някой, който да идва в пет и да ви отменя. — Господи! Две бавачки! Че какъв живот ще бъде това за децата?!

— Това е добра идея — кимна мъдро бавачката. — Може да помислите също така и за частно училище интернат!

— Имате предвид, като в Англия ли? — извиси изумено глас Уенди.

— Магда със сигурност е вече достатъчно голяма, за да бъде отделена от вас. А младият Тайлър също ще порасне скоро.

Уенди чу, че зад нея някой ахва. Извъртя се рязко. Магда се мотаеше в празното пространство между кухнята и дневната. Колко ли от разговора е чула? Очевидно достатъчно, ако се съди по изражението на лицето й, по болката и объркването.

— Магда? — извика майка й. Момичето се обърна и побягна.

Уенди я откри в леглото си, сгушила се до Тайлър. Той пък хълцаше. Магда изгледа майка си обвинително, но нищо не каза.

— Защо, мамо? — изхълца Тайлър. — Защо искаш да ни изгониш оттук?

— Защото се изпусна в гащичките си, глупаче! — отговори му Магда. — И сега и двама ни ще ни изпратят някъде. — Скочи гневно от леглото и добави: — Като сирачета!

Уенди се облегна уморено на стената и пошепна:

— Никой няма да бъде изпращан никъде, ясна ли съм?

— Но госпожа Минивър каза нещо друго!

— Госпожа Минивър излъга!

— Кога ще се върне татко?

Точно в този момент към тях се втурна пищящата Клоуи, следвана от бавачката.

А сцената, която последва, беше като във филмите. Защото Уенди извади палтото на госпожа Минивър от дрешника в коридора и й заяви, че повече няма да се нуждае от услугите й. Приятното усещане продължи около две минути, докато се огледа и зърна трите подплашени деца, и се запита какво, по дяволите, ще прави сега.

— Мамо, да не би да искаш да уволниш и нас?! — обади се по едно време синът й.

И тогава тя се обади на Шейн. Нямаше друг избор. „Нали точно затова са бившите съпрузи — да ти помагат в момент на криза!“ — помисли си с болка тя.

Опасяваше се, че Шейн няма да вдигне телефона. Вече седмици наред утвърждаваше своята независимост, като отказваше да вдигне телефона си, а после й се обаждаше, когато на него му е удобно.

— Да? — чу се гласът му.

— Познай! — извика тя с престорена веселост. — Току-що уволних госпожа Минивър!

— В осем сутринта?! — попита Шейн и се прозя. Представи си го в леглото и не можа да не се запита дали при него няма друга. Прииска й се двамата да си сменят местата. — Умен ход, не мога да не ти го призная!

— Ама тя искаше да изпрати децата ни в интернат! — вече изкрещя Уенди.

Шейн се появи в жилището им след тридесет минути, влезе си със собствения ключ и се заразхожда лениво наоколо, сякаш никога не беше напускал, а само преди пет минути е излязъл да купи вестник. И онази вечер, когато тя се прибра вкъщи в седем, редът беше възстановен. Децата бяха изкъпани и нахранени, а Магда и Тайлър дори си пишеха домашните. Докато него го нямаше, при всяко свое завръщане тя заварваше децата си като голишарчета, оставени цял ден сами и нуждаещи се от нейното внимание. И спокойствието, което я обгърна сега, я притесни не на шега. Но реши, че няма да се оплаква. Беше чувала за майки, които се побъркват, когато децата им питат за „тати“ вместо за „мама“ (по филмите това беше ключов момент, при който жената беше длъжна да осъзнае, че децата са по-важни от кариерата й), но лично тя винаги бе считала подобни чувства за незрели и егоистични, а в нейния случай — и за безкрайно глупави. Какво значение има кого търсят децата, щом са щастливи?!

Но докога можеха да бъдат щастливи? Докога възнамеряваше да остане съпругът й?

Влезе в банята и веднага забеляза, че Шейн бе поставил четката си за зъби на старото й място на мивката, точно до крана. Уенди я взе, отнесе я в дневната и го попита:

— Оставаш ли?

— Аха! — кимна той и благоволи да извърне поглед от филма, който гледаше на дивиди. Беше високобюджетен екшън, все още непопаднал на големия екран.

— Така ли? — Поколеба се. Не искаше да променя решението му. — И тогава защо напусна?

— Имах нужда от почивка. Да си помисля.

— Сериозно? — Предпочете в момента да не изтъква, че възможността да си вземат кратка отпуска за размисъл изобщо не стоеше пред жените. — И какво реши?

— Реших, че ще се грижа за децата. Все някой трябва да ги отгледа!

Това изявление беше малко шокиращо, но едновременно с това намек, че тя не е в състояние едновременно да работи и да се грижи за децата си. Но сега няма да се оплаква. Даже почувства известно неудобство и вина, че всичко се бе разрешило с толкова малко усилия от нейна страна.

И Шейн удържа на думата си. Нае нова бавачка — Гуинет, ирландка на двадесет и няколко години, която работеше само от дванадесет до пет. Шейн бе изтъкнал, че не желае децата им да бъдат възпитавани от бавачки. Уенди подозираше, че той е разговарял с някоя от множеството домакини, съпруги на богаташите в развлекателния бизнес, които непрекъснато обсъждаха най-новите насоки в грижата за децата. Сигурно оттам бе взел и името и телефонния номер на доктор Шърли Винсънт, брачния консултант. Тарифата на добрата докторка беше по 500 долара на сеанс („Знам, че звучи много — бе отбелязала тя с удебелените си със силикон устни, приличащи на патешка човка, — но точно толкова плащате и за хубаво подстригване! Та щом можете да си позволите да дадете тези пари за косата си, предполагам не бихте имали нищо против да дадете и двойно за семейството си! Косата израства, обаче отношенията — не!“). Доктор Винсънт бе обявила, че бракът им е в „степен оранжево — бойна готовност“, което означавало, че отначало трябвало да се виждат три пъти седмично.

— Шейн се върна! — бе обявила Уенди на майка си. — Решил е да стане ТПРВ.

— Ще ходи на курсове за машинист ли?! — не разбра майка й.

— Не, това означава „татко на пълно работно време“!

— При цялата тази допълнителна помощ, която имате?!

— Вече по-голямата част я поема той.

— Значи в крайна сметка няма да тръгне на работа, така ли?!

— Да се грижиш за децата също е работа, мамо! Нали и ти си правила това цял живот?!

— Да, знам, скъпа! — отговори майка й. — Само не забравяй, че точно същото казват и онези жени, които накрая си живеят живота, благодарение на огромните издръжки, които са измъкнали от бившите си съпрузи!

„Никога няма да победя в тази битка!“ — помисли си Уенди, а на глас изрече:

— Шейн все пак е мъж, мамо!

— Да, точно това имам предвид — въздъхна майка й. — Очевидно отдавна е проумял, че за него е далеч по-удобно и изгодно да живее при теб, отколкото сам!

Това й напомни за квартирата, където Шейн бе отседнал по време на „размисъла“ си, която тя така и не видя, но където изпрати една от асистентите си да помогне на Шейн да си събере багажа. Беше го измъкнала от някакъв барман (Уенди предпочете да не се задълбочава по въпроса от какъв пол е бил въпросният барман) и представляваше миниатюрна стаичка само с един матрак на пода и хлебарки в банята. Жилище, което беше в ярък контраст с двестате хиляди долара, които съпругът й бе измъкнал от нейната банкова сметка, без да я предупреди — уж за ресторанта си. Не бяха обсъждали тази тема — с изключение на случая, когато Шейн си призна, че цялата тази работа с ресторанта била огромна грешка и той се отказал от него. За него това безспорно беше знак, че тя също трябва да се откаже и да не го споменава. И все пак споменът за ресторанта я притесняваше. Беше една от онези мистериозни главоблъсканици, които те сполетяват точно в момента, когато си мислиш, че заспиваш.

— Здрасти, как си? — бе подвикнал весело един следобед Селдън Роуз, надниквайки в офиса й.

От онзи знаменателен обед насам му беше станало навик да се отбива при нея най-неочаквано, профучавайки надменно покрай трите й асистентки, начело с Джош. Всеки път, когато той се появеше, пъхнал небрежно ръце в джобовете си, тя винаги разговаряше по телефона. И се улавяше, че заради него несъзнателно преиграва. Този следобед не беше изключение, въпреки че Шейн вече се бе върнал вкъщи. Със слушалки на ушите и микрофон под брадичката тя подбели театрално очи по посока на Селдън, за да му покаже колко е отегчена, после се вторачи в бюрото си с леко смръщена физиономия, след това се облакъти на стола си и подпря глава върху ръката си. Накрая кръстоса крака, повдигна вежди и улавяйки усмивката му, присви устни и сви рамене.

А после се извърна и заговори в микрофона с авторитетен глас:

— Слушай, Айра, този Сам Уитълщайн е истински мерзавец и ти казвам, че бизнес не се прави така. Или поне ние не го правим така! Няма да позволя да ми спъват работата! Очевидно е, че е нарушил сделката, така че предай му, че ако не играе по правилата, ще трябва да си търсим друг!

С тези думи тя свали слушалките от главата си, стана, заобиколи бюрото си и се облегна на ръба. След това изрече презрително:

— Гадни агенти!

— Лешояди! — съгласи се Селдън.

— Айра би предпочел по-скоро да развали вече сключена сделка, само и само да стане неговата!

— Като повечето мъже.

— Надявам се, че ти не си сред тях, Селдън — отбеляза тя със сексапилен, авторитетен смях, а после се приведе и натисна копчето на интеркома.

— Ще приемеш ли Морс Блийбър? — попита Джош.

— Кажи му да изчака! — заповяда Уенди, а после насочи цялото си внимание към Селдън. — Е, как върви подготовката за премиерата?

— В момента най-важният въпрос е кой ще присъства на нея! — отбеляза той. После повдигна леко панталоните си и се отпусна върху близкия претрупан с какво ли не фотьойл, като седна на ръба му с разтворени крака.

Очите на Уенди се плъзнаха неволно към мястото между краката му, където платът на панталоните му се бе оформил като палатка. Но това надали означаваше нещо особено. Вероятно е просто от материята.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Тони Кранли твърди, че е зает.

— Няма начин да не е зает! Или най-малкото смята да бъде! — процеди презрително Уенди и кръстоса ръце пред гърди. — С някоя проститутка!

— Човек никога не знае! Може пък да се окаже обещаваща актриса!

— Искаш ли да му се обадя? — попита тя.

— Ако смяташ, че това би могло да помогне…

— Ще му звънна! Много добре знам какво да му кажа. Тони може и да е красавец, но иначе е много тъп!

Погледите им се срещнаха и те побързаха да се извърнат настрани, давайки си сметка, че този разговор спокойно би могъл да се проведе или по телефона, или по имейла. Уенди си каза, че е крайно време да му каже за завръщането на Шейн.

— Ти поне би трябвало да дойдеш, нали? — попита той, почесвайки се небрежно по ръката.

Тя само кимна и се престори, че оправя купчина папки със сценарии, поставени на бюрото й. Поканата му я бе хванала напълно неподготвена. Това беше или деликатен намек за любовна среща, или просто хитър стратегически ход, а може би по малко и от двете. Само преди три месеца Селдън Роуз изобщо не би посмял да й предложи да се покаже на някоя от неговите премиери — присъствието й би било еквивалентно на публично обявление, че подкрепя напълно проекта му и че вярва в него. Ако не друго, то появата й със сигурност ще предизвика коментарите на хората, особено като се има предвид, че досега категорично бе отказвала да ходи на тези премиери.

— Нямам нищо против — отговори уклончиво тя. — Стига да съм се върнала от Румъния.

После го погледна изпитателно. Дали вече е чул за кошмарните първи снимки? Реши, че се налага някакво обяснение:

— Нали знаеш, обичайните задачи. Сигурно ще отсъствам не повече от три-четири дена.

— Хубаво. Значи ще се видим на премиерата — отсече той и се изправи. — Открай време обичам да казвам, че никой не е в състояние да откаже на лична покана!

— Да знаеш, че ще ми бъдеш много задължен! — усмихна се тя.

— Аз вече съм ти много задължен! Особено ако успееш да докараш и Тони Кранли!

Налага се да му каже за Шейн! Няма как!

Той бе почти излязъл, когато тя изстреля бързо:

— Между другото, Шейн се върна!

Той се закова на място, обърна се бавно и с напълно овладян глас отговори:

— Много добре! Най-малкото за теб е добре! Е, това улеснява нещата. Можеш да доведеш тогава и него, ако искаш!

„Мамка му! — помисли си тя, докато си слагаше обратно слушалките. — Защо се държа толкова безгрижно?!“ И внезапно осъзна, че би се радвала той да го бе приел по-трагично.

През цялото време, докато бе седял пред нея, тя си мислеше за секс, като тайно сравняваше чувствата си към Селдън с тези към Шейн. Колкото и да не й се искаше, точно в този момент печелеше Селдън. От друга страна, той практически нямаше съперник — още от мига, в който Шейн бе прекрачил обратно прага на къщата им, тя си бе дала сметка, че съпругът й напълно е престанал да я привлича в сексуален смисъл. Това, разбира се, изобщо не й бе попречило да му направи свирка точно преди да тръгне за Румъния, което беше и причината, поради която не беше имала достатъчно време да си събере багажа.

— Тази работа нещо не ми харесва, Уенди — бе отбелязал Шейн в ранния следобед, докато вървеше след нея към спалнята. — Аз съм тук само от една седмица, а ти внезапно решаваш да се измъкнеш!

— Какво искаш да направя, ангелче? Да им кажа, че трябва да прекратят снимките на продукция за сто двадесет и пет милиона, само и само да мога да си оправя брака ли?!

— Да. Аз бих постъпил точно така! — бе отсякъл Шейн. — Ако държиш на нашия брак, трябва да бъдеш тук!

Но защо я измъчва така?!

— Ангелче! — бе изрекла тя, въоръжавайки се с търпение. — Много добре знаеш какво означават „Парцаливите пилигрими“! Не само за мен, но и за всички нас!

— Въобще не ни намесвай нас, Уенди! — бе извикал той, а после подло бе добавил: — Винаги всичко се върти около парите, нали така?!

Това си беше истински удар под кръста от негова страна! Защо, когато мъжете се претрепват да правят много пари, се считат за хора, достойни за възхищение, докато ако една жена е в същата позиция, всички започват да я гледат крайно подозрително?! А що се отнася до парите — особено нейните трудно спечели пари! — Шейн очевидно нямаше никакви проблеми с харченето им! Или с незаконното им присвояване!

Ала темата беше прекалено голяма и прекалено грозна, за да се заема с нея точно сега. Затова реши да си държи устата затворена. Веднага се сети какво би казала за ситуацията доктор Винсънт.

Затова просто въздъхна, измъква куфара си изпод купчината обувки в гардероба и заяви:

— Трябва да изкарвам прехраната на семейството! Спомняш ли си какво каза доктор Винсънт? Просто се старая да изпълнявам моята част от задълженията! Да издържам семейството!

Обаче Шейн не се връзваше толкова лесно.

— Доктор Винсънт също подчерта, че има съществена разлика между издържането на семейството и използването на този претекст като повод за бягство!

През главата й премина смразяваща мисъл. Да, доктор Винсънт е напълно права! Тя наистина искаше да избяга! От Шейн — нейната вечно мърмореща домакиня! Запита се кога ли добрата психоаналитичка ще стигне и до тази част от програмата си.

Но внезапно се почувства виновна. Не трябва да си позволява да мисли за Шейн по този начин! Той просто се старае да даде най-доброто от себе си, както и да прави онова, което е най-добре за семейството. Затова тогава просто се бе обърнала и му бе направила свирка. И без това точно в онзи момент беше на колене, така че й бе все едно.

— Тази вечер имаме сеанс при Шърли! Тя надали ще остане особено доволна — бе заявил после той. След това излезе и след две минути се върна. — Няма проблеми. Шърли каза, че можем да си направим сесията утре, по телефона. Кога ще ти бъде удобно?

Психоаналитична сесия? От Румъния?!

Двигателите на самолета бръмчаха тихичко.

Уенди отвори очи и свали маската си. Мозъкът й работеше на пълни обороти. Погледна си часовника. Седем вечерта нюйоркско време. Един през нощта — в Париж. Два през нощта — в Румъния. Приспивателното не й беше повлияло и тя си знаеше, че повече няма да може да заспи.

Седна и натисна бутона на седалката си, за да я върне в нормална позиция. После бръкна в куфара и извади оттам два сценария. Единият беше на „Парцаливите пилигрими“, изпъстрен с бележките й, а вторият представляваше снимачният вариант на сценария, където снимките бяха подредени ден по ден. Тези два документа бяха нейната библия за момента. После Уенди извади лаптопа си, включи го и пъхна в него един диск.

Дискът съдържаше заснетото от последните две седмици. На всеки два дена специален куриер от продуцентския отдел летеше от Румъния за Ню Йорк, за да достави лентата в центъра за обработка в Куинс. После отнасяше обработения материал в сградата на „Сплач-Върнър“, където тя го пускаше за прожекция. След това филмът преминаваше през дигитална обработка, за да бъде копиран на диск, така че тя да има възможност да го гледа на личния си компютър и да го проучи по-внимателно.

Сега Уенди постави снимачния вариант на сценария в скута си и започна да следи заснетото, като сравняваше собствените си бележки с онова, което виждаше на екрана.

Скръцна със зъби от безсилие и усети остра болка в челюстта си, точно под ухото. Само това й трябваше сега! Носеше си оплакването от години и й се случваше винаги по време на огромно напрежение. Постави ръка върху челюстта си, разтри я лекичко и се опита да отпусне мускулите си. Не можеше да стори нищо по въпроса, освен да си носи болката.

Пак се вторачи в екрана на лаптопа. Да, наистина е права. До момента снимките са пълен провал. Бе прекарала в този бизнес вече близо двадесет и пет години и имаше абсолютно доверие в личната си преценка. Проблемът не беше в това, че актьорите не казват правилно репликите си, а в начина, по който ги изговарят, както и в тона на сцените. Всичко беше с краката нагоре. Точно в това се състоеше и трудната част при правенето на филми — да покажеш на екрана собствената си визия, онова, което е в главата ти. Ала за съжаление разстоянието между написаното на хартията и показаното на екрана представляваше дълбока пропаст, пълна със стотици хора — всеки от тях със своите собствени идеи и виждания.

Като например режисьора Боб Уейбърн. Уенди се смръщи. Беше повече от ясно, че, що се отнася до „Парцаливите пилигрими“, двамата с Боб не са на една и съща вълна. И той отлично го знаеше. Точно това бе причината, поради която през последните две седмици той отказваше да говори по телефона с нея. Поведението му беше скандално, но не и необичайно за хората от неговата гилдия. При определени обстоятелства тя не би имала нищо против да го остави да си гледа работата. Ако например проумее, че Боб има право — ако се опитва да извлече от сценария някакъв нюанс, за който тя не се беше сетила; или пък ако в заснетото досега има достатъчно качествен материал, който би могъл да се монтира и използва. По принцип Уенди посещаваше снимките на всички филми, които правеше „Парадор“, и ако сега обстоятелствата бяха по-различни, щеше да успее да отложи пътуването си до Румъния с няколко дни — поне за след уикенда, когато Магда ще ходи да си избира пони. Ала „Парцаливите пилигрими“ не беше кой да е филм. Този филм бе от онези, които се падат веднъж на пет-десет години, филм със сърце, интелигентност и очарователни характери. Казано накратко, това бе лента, която хората във филмовата индустрия определят накратко като „стойностна“.

Прочете няколко реда от сценария — не че имаше нужда да го прави. Знаеше всяка реплика от диалога, всяко сценично указание. Работеше по този проект вече от пет години. Купи правата за книгата „Парцаливите пилигрими“, още докато беше ръкопис, шест месеца преди да се превърне в истинска книга. Тогава никой, нито дори самият издател, нямаше представа, че тази творба ще се превърне в международен бестселър и че ще се задържи на върха на класациите на бестселърите на „Ню Йорк таймс“ повече от година. Но тя го знаеше. Е, най-лесно е да купиш правата на дадена книга, когато се превърне в бестселър. Но да си наясно, че тя ще се превърне в хит, преди дори да се е появила на пазара, се изисква особен талант. Никога нямаше да забрави усещането си, когато прочете първия параграф на „Парцаливите пилигрими“ — беше си легнала с ръкописа и макар че беше много уморена, си бе наложила да поработи още малко. Минаваше единадесет и Шейн лежеше до нея, зазяпан в телевизора. Денят й беше минал отвратително. Тогава работеше друго — беше продуцент в „Глобъл Пикчърс“ със собствена продуцентска компания, А „Глобъл“ току-що бяха наели нов президент. Веднага се пусна мълвата, че той искал да правят само млади, мъжкарски филми и за всички беше ясно, че Уенди ще бъде първата, която ще си замине. Спомняше си как тогава се бе обърнала към Шейн с отчаяние в гласа:

— Вече не знам дали си струва да се блъскам толкова! Никой не иска да прави филмите, които аз бих искала да виждам на екрана!

— О, Уенди! — бе въздъхнал Шейн, без да отлепя очи от екрана на телевизора. — Както обикновено, преувеличаваш! Стегни се най-сетне!

И тя го бе изгледала кръвнишки, след което се бе заела да чете ръкописа.

Почти моментално сърцето й се бе разтуптяло от вълнение. С трепереща ръка обърна на следващата страница. След още три страници се обърна към съпруга си и заяви:

— Това е!

— Какво имаш предвид?

— Филмът! Онзи, който чакам цял живот!

— Защо ми се струва, че за всеки филм казваш така? — промърмори той и се прозя. После се претърколи и изгаси нощната лампа.

Тя се премести в кухнята. И чете цяла нощ, седнала на неудобния висок стол до барплота.

В „Парцаливите пилигрими“ се разказваше за опасните приключения на три американски медицински сестри, изпратени в Европа по време на Първата световна война. Стилът напомняше за Хемингуей, само че с женски нюанси. В девет сутринта на другия ден тя се обади на агента на автора и сключи с него сделка за закупуването на правата на ръкописа за 15 000 долара. Използва собствените си спестявания. Впоследствие се оказа, че това бе една от най-смислените инвестиции, които бе направила през живота си. Филмът „Парцаливите пилигрими“ би могъл да спечели дори „Оскар“ — „Ще спечели Оскар“, напомни си тя, — а като закупи правата към ръкописа със собствените си пари, тя си подсигури и собственото си участие и заинтересованост от проекта. Това означаваше, че когато го отнесе в студиото, никой няма да има правото да й го отнеме.

Шест месеца по-късно книгата „Парцаливите пилигрими“ продължи да бъде бестселър, а на нея й предложиха поста президент на „Парадор Пикчърс“. Така тя донесе ръкописа в „Парадор“ и прекара следващите четири години в битки за него. Първо, битка за подходящо написан сценарий (отне й три години и шестима сценаристи), а после кандидатиране за субсидия, настоявайки, че филмът ще се превърне в хит. Проблемът, както винаги, беше в бюджета — снимките на място и костюмите го превръщаха в удоволствие за 125 милиона долара. Но тя спечели. И това беше най-голямата сума, която „Парадор“ някога бе влагал във филм.

Всички в компанията бяха уплашени, с изключение на нея. Но точно затова президентът беше тя, а не те. И съвсем доскоро — всъщност, допреди две седмици, когато започнаха снимките по филма — тя бе абсолютно категорична, че лентата ще се превърне в хитова, ще донесе много пари и ще получи най-малко десет номинации за „Оскар“. А после видя първите резултати.

Филмът беше по принцип феминистки, а от видяното до момента ставаше ясно, че Боб Уейбърн е отявлен женомразец. Той се оказа нейната единствена грешка, но за съжаление фатална. Спомни си за огромната сума, която му бе предложила — с надеждата, че той ще облагороди материала с балансиращата си гледна точка. Вместо това той просто го съсипваше. Беше повече от ясно, че на този човек нито може да се има доверие, нито трябва да бъде оставен сам.

Нещата щяха да добият доста грозноват вид. Ще се наложи да се върнат към самото начало и да заснемат всички сцени, които досега са направили. Едва тогава Боб Уейбърн ще може да се тупа в гърдите, че е направил хит. Уенди имаше богат опит с този тип мъже — арогантни мъжкари и творци, затова знаеше, че стратегията за справяне с тях е много проста: Или прави нещата по моя начин, мой човек, или си поемай по пътя! Боб ще разполага с две седмици, за да започне да гледа на нещата по нейния начин, а ако не го стори, тя ще го уволни. Е, съществуваше и вероятността той сам да напусне — нищо чудно, докато хеликоптерът й кацне на снимачната площадка в Румъния, той вече да й е поднесъл този сюрприз. Но тя нямаше да бъде изненадана, защото бе подготвена за това. Последните три дена бе прекарала в непрестанни разговори по телефона, тайно проучвайки за други режисьори, които биха проявили интерес към този филм. И вече разполагаше с едно сигурно име.

Надраска няколко думи в полето на сценария и неочаквано усети, че я залива чувство на вина. Вина заради това, че бе излъгала и съпруга си, и семейството си, а сега ще трябва да излъже и доктор Винсънт. Защото нямаше никаква възможност да се прибере вкъщи за уикенда. Оправянето на филма щеше да й отнеме най-малко десет дена, а после вероятно ще трябва да се върне в Румъния за още десет, за да се увери, че всичко върви по график. Знаеше, че е грозно да се лъже (или по-скоро „увърта“), но в живота има мигове, когато се налага да направиш труден избор с надеждата, че онези, които те обичат, впоследствие ще те разберат.

А съпругът й би трябвало да е този, който я разбира най-добре. Наблюдаваше този бизнес вече достатъчно дълго (дори бе работил в него известно време), за да е наясно как сработват нещата. Провалът на „Парцаливите пилигрими“ просто не стоеше като опция пред тях, затова тя имаше моралното задължение да стори всичко по силите си, за да го превърне в успешна лента. Ако се налага, би скочила дори и от самолет, би работила по двадесет и четири часа в денонощие, би си отрязала и пръста, ако е необходимо. Защото знаеше, че ако сега не отиде лично на мястото на снимките и не оправи всичко, ще бъде уволнена. Е, не веднага, разбира се. Но когато след шест месеца филмът бъде пуснат на екран и се провали и „Парадор“ изгуби много пари (около петдесет-шестдесет милиона долара), ще я изритат само за две секунди. И ако това стане, тя може и да успее да си намери някоя не чак толкова престижна работа в друго голямо филмово студио. Но за да го стори, ще се наложи да мести цялото си семейство в Лос Анжелис — да откъсне децата си от Ню Йорк и да лиши себе си от поста на президент на компания.

Най-лошото бе, че ако това стане, посоката за нея щеше да бъде само една. Надолу.

Не можеше да позволи подобно нещо! Не и след всичките двадесет и пет години упорит труд, които бе положила!

Не се страхуваше да вложи и още. Тя обичаше работата си — и точка. Бе създадена за тази работа, бе родена за нея!

И така, Уенди продължи да работи през цялата нощ, през мрака над Атлантическия океан и през набъбващата зора над Париж. Самолетът й спря до ръкава в пет и двадесет сутринта местно парижко време. Тя включи мобилния си телефон и смени обхвата му към европейската клетъчна мрежа. И телефонът автоматично започна да звъни. Натисна бутона за проверка на приетите повиквания и съобщения.

„Имате… тридесет и две нови съобщения!“ — обяви приятният механичен глас в телефона й.