5

Кафемашината изгъргори доволно като същество, празнещо червата си, и започна да плюе вода през филтъра в каничката.

„Даже и кафе машината е по-щастлива от мен!“ — въздъхна печално Виктори, докато наливаше горчивата напитка в обикновена бяла голяма чаша.

Хвърли око на стенния часовник, макар да нямаше никакво желание да си напомня колко е часът. Беше единадесет сутринта и тя все още си беше вкъщи, и все още с китайската си синя копринена пижама, щампована с дребни весели кученца. Което нищо чудно и да бе някаква типична китайска шега, защото, както бе известно, най-добрият приятел на човека всъщност служеше за любима храна на тази далечна нация.

„Което на свой ред носи съответната ирония“ — каза си тя, докато слагаше три препълнени лъжички захар в кафето си. През последните три седмици имаше чувството, че са я ръфали с кокалите, само дето в нейния случай бе имала съмнителната чест и да бъде изплюта.

Виктори бе опитала нещо ново и всичките й усилия бяха отхвърлени. Светът действително бе едно много жестоко място.

Взе чашата си и с бавни стъпки излезе от кухнята. Мина през бърлогата с вградените рафтове и телевизора с плосък екран, оттам през фоайето и заслиза по стълбите към дневната, където в камината пращеше истински огън. По мнението на агентите по недвижими имоти апартаментът й бе „истинско бижу“. Ала сега, когато вдигна глава към надвисналия четири метра по-нагоре таван и великолепния античен кристален полилей, Виктори се зачуди колко ли още ще може да си позволи да живее тук.

Официално компанията й се намираше в криза.

По цялата дължина на френските прозорци, от които се разкриваше гледка към улицата, се простираше пейка. Виктори се отпусна изтощено на нея и се загледа навън. През последните две седмици и половина беше все на път — тръгна само три дена след катастрофалното модно ревю, затова не бе успяла да разчисти и вестниците, които бяха струпани върху махагоновата масичка в трапезарията. Всички те съдържаха отзиви за шоуто й. Критиците не се оказаха благосклонни. Оттогава бе изминал почти месец, но в главата й продължаваха да кънтят унищожителни фрази като: „Виктори не победи“, „изгубена посока“, „разочароващо“. И като че ли това не беше достатъчно, а и следното: „Кой изобщо би облякъл подобни дрехи, а дори и да се осмели, къде би могъл да ги носи?!“ Върхът на отзивите бе: „Виктори Форд е повече шоумен, отколкото моден дизайнер — истина, станала пределно ясна с последната й колекция, с която тя направи опит да се нареди сред представителите на висшата мода!“ Всички тези думи продължаваха да я преследват и да се навират в съзнанието й като гадна воня. Виктори знаеше, че повечето от хората на изкуството никога не допускаха грешката да четат написаното за себе си, но лично тя не можеше да си го позволи — не можеше да допусне да обърне гръб на неприятната действителност. Тя предпочиташе да е наясно с истината, за да се справи с нея. Може би трябваше да изхвърли тези статии още тогава, но реши да ги запази в папката при останалите, за да може някой ден да се смее, докато ги чете. А ако не се засмее, значи въобще няма да й пука, защото това би означавало, че вече не е дизайнер. А ако не е дизайнер, пак няма да й припука, защото това би означавало, че е мъртва.

Виктори се загледа през прозореца и въздъхна дълбоко. Сигурно е започнала да остарява, щом вече вижда света само в черно и бяло и щом продължава да вярва, че ако не може да бъде моден дизайнер, би предпочела да е мъртва. Но за съжаление си беше такава. Още от осемгодишна възраст, когато, докато чакаше реда си при зъболекаря, погледът й беше паднал върху списание „Вог“, лежащо върху масичката в чакалнята. (Впоследствие си даде сметка, че зъболекарят й всъщност се е обличал далеч по-шикозно, отколкото го е мислела тогава.) И докато разлистваше страница след страница и се наслаждаваше на модата, тя се усети неочаквано пренесена в друг свят — място, което като че ли предлагаше неограничени възможности и където всичко, за което си си мечтал, би могло да се случи. Но после зъболекарят я бе извикал, тя бе вдигнала поглед и бе осъзнала, че седи на зелен пластмасов стол в малка стаичка със стени на петна и лющеща се мазилка, и тогава всеки детайл в помещението доби огромни размери и тя преживя откровение. Оттогава насам не бе изпитвала нищо по-мощно, нищо по-всеобхващащо. Просто разбра, че точно това е нещото, за което е дошла на този свят — да бъде моден дизайнер. Това бе нейната съдба.

Беше си малко странна, разбира се, но тогава още не го знаеше. Тогава бе все още дете и години наред живееше с илюзията, че всички други са също като нея — и също като нея са наясно точно какво ще правят в този живот. Спомняше си как още като десетгодишна разправяше на децата, че ще стане моден дизайнер, въпреки че нямаше ни най-малка представа нито как се стига дотам, нито какво точно правят модните дизайнери.

Виктори стана и започна да кръстосва по персийския килим пред камината. Сега, от позицията на зрелостта вече можеше да прецени, че онова нейно младежко невежество всъщност е било за добро. Защото й е позволило да следва смело и неотклонно налудничавата си мечта, и то по начини, към които днес не би се осмелила да прибегне.

Разтърси глава, спомняйки си с умиление онези първи дни в Ню Йорк. Тогава всичко беше ново, всичко за нея бе вълнуващо. Разполагаше с изключително малко пари, но изобщо не се страхуваше — целта й бе една-единствена, напред и нагоре. Още от онова време имаше усещането, че Ню Йорк като че ли одобрява мечтата й и започва да й сътрудничи в нейния заговор с живота. Премести се да живее там на осемнадесет години, когато отиде да учи в училището по изкуствата. И един есенен ден, когато времето беше все още топло, но във въздуха вече се долавяха първите мразовити повеи на зимата — ден, доста приличащ на днешния — докато пътуваше с метрото, някаква жена я попита откъде е купила сакото, с което беше облечена. Виктори автоматично плъзна поглед по изрусената коса на жената, деловия й костюм, който говореше за преуспяваща бизнес дама, към блузата с изискана дребна папийонка (каквито тогава бяха на мода) и с присъщата на младостта арогантност вирна брадичка и отсече:

— Мое творение е! Аз съм моден дизайнер!

— Вие сте моден дизайнер?! — изгледа я невярващо дамата. (И защо да й вярва — тогава беше кльощава и плоска в гърдите като момче, при това изглеждаше много по-млада от осемнадесет). — В такъв случай трябва непременно да се видим! — И жената беше бръкнала в чантата си на Луи Вюитон (която Виктори и до днес не можеше да забрави — тогава й се беше сторила много шик) и й беше подала визитна картичка. — Аз съм търговски посредник и работя за един универсален магазин. Ще ви чакам в моя офис в понеделник, в десет часа сутринта! Донесете колекцията си!

Виктори въобще не разполагаше с колекция, но кога подобно нещо е било пречка за амбицията на младостта?! Срещата й с тази жена (както по-късно разбра, името й беше Мирна Джеймсън) бе истинско чудо! И чудото се беше случило в пет часа следобед една сряда. До три и половина сутринта в понеделник (което й предостави достатъчно време да си вземе душ и към десет вече да бъде на срещата) Виктори разполагаше с първата си колекция от шест тоалета, включително сакото. Последните пет дена бе посветила на задачата да рисува модели, да купува платове и да превива гръб над шевната машина, която бе получила като подарък от родителите си по случай завършването на гимназията. Наложи й се да похарчи и всичките си пари за наема двеста долара. Работеше почти денонощно, като си позволяваше да се отпуска само за по няколко часа на дивана спалня, който бе намерила изхвърлен на улицата. В онези години градът беше доста различен — беден, разнебитен, мизерен. Единствено мрачната решимост и железният цинизъм на неговите обитатели успяваха да го поддържат жив. И все пак под пластовете мръсотия кълняха семената на оптимизма и вярата, че всичко на този свят е възможно и докато тя се трудеше, целият град като че ли пулсираше заедно с нея. Кроеше и шиеше под звуците на клаксоните, виковете на хората и нескончаемия тътен на музиката от околните барове. И дори и през ум не й мина мисълта, че може и да се провали.

Мирна Джеймсън се оказа търговски посредник за „Маршал Фийлдс“ — един от прочутите универсални магазини на Чикаго. Офисът й се намираше в подобна на пещера сграда на Седмо авеню и Тридесет и седма улица. Кварталът на дрехите приличаше на ориенталски пазар. По улиците един след друг се редяха магазини за родители, за мъжко облекло, за дамско облекло, за бебешки дрешки, за платове, копчета, ципове и бельо. От ауспусите на паркираните пред входовете им камиони изригваше отровен дим, но това ни най-малко не смущаваше работниците, които тикаха закачалки с дрехи и кашони с кожи през човешкото стълпотворение. В тъмните входове на сградите се таяха джебчии, измамници и всякаква друга измет. Виктори вървеше през тълпите, притиснала здраво до гърди торбите с колекцията си, и си мислеше, че след всичкия този труд не може да позволи да я ограбят.

Офисът на Мирна Джеймсън се състоеше от две стаи, разположени в средата на дълъг, безрадостен, покрит с линолеум коридор. В първата стая седеше млада жена с изражение на разгневена пчела, чиито дълги нокти потракваха върху слушалката на телефона. Зад отворената врата се намираше кабинетът на Мирна — Виктори веднага забеляза елегантния, облечен в черен чорапогащник крак и обут с обувка с остър връх. Мирна бе първата истинска бизнес дама, с която Виктори се запознаваше, а в онези години от жените с кариера не се очакваше да бъдат любезни и приятни. Мирна излезе от кабинета си, огледа критично Виктори и с леко стържещ метален глас изрече:

— Значи все пак дойдохте. Хубаво. Да видим сега какво ми носите!

Петте денонощия без почти никакъв сън накрая си казаха думата и Виктори едва не избухна в сълзи. За първи път осъзна, че Мирна може и да не хареса колекцията й, а мисълта за провал беше унищожителна. Знаеше, че срамът завинаги ще осакати душата й и вероятно ще определи насоката на целия й по-нататъшен живот. Ами ако това се превърне в практика — да се опитва и да се проваля? Тогава ще трябва да се върне в родния си град и да работи в магазина с ксерокса — като най-добрата си приятелка от гимназията, която така и не бе успяла да се измъкне от блатото на еснафския им градец.

— Готини са — отбеляза Мирна, докато разглеждаше колекцията й. Начинът, по който разглеждаше образците, по който ги държеше, обръщаше и опипваше платовете, изпълни Виктори с чувството, че тя самата е подложена на този подробен оглед. Под ярката светлина на флуоресцентните лампи тя забеляза, че по лицето си Мирна носи дълбоки белези от шарка и че се е опитала да ги прикрие с дебел пласт фон дьо тен. — Предполагам, че не разполагате с никакво досие на продажбите, нали? Всъщност има ли нещо, което не ми казвате, но все пак трябва да знам? — Тук я изгледа подозрително.

Виктори нямаше ни най-малка представа какво точно има предвид Мирна.

— Ами… — запелтечи, — аз просто…

— Продавали ли сте въобще за някой магазин? — попита нетърпеливо Мирна.

— Не — отсече бързо Виктори. — Това е първата ми колекция. Защо, да не би да има някакъв проблем? — запита с нарастваща паника.

Мирна само сви рамене и отбеляза:

— Е, все отнякъде трябва да се започне, нали така? Проблем няма, просто това означава, че засега не мога да приема много голяма поръчка. Ще трябва да тръгнем с по-малко, а ако се продадат, следващия сезон ще взема повече.

Напълно зашеметена, Виктори успя само да кимне.

После побягна навън, замаяна от радост. Впоследствие щеше да има много такива повратни, успешни житейски мигове, но този, първият, не можеше да се сравни с нищо друго. Тръгна по Тридесет и седма улица, после зави по Пето авеню, без да знае къде отива — просто вървеше ли, вървеше напред и единственото, с което бе наясно, бе, че иска да бъде в центъра на събитията. Чувстваше се лека като перце, докато лавираше между минувачите. Накрая спря пред центъра „Рокфелер“ и се загледа в кънкьорите. Градът приличаше на сребриста Страна на Оз, пълна с магия, чудеса и неограничени възможности. Едва когато влезе в парка и изразходи част от натрупаната си енергия, се запъти към една телефонна будка и се обади на най-добрата си приятелка от училището по изкуствата — Кит Келендър.

— Каза, че ще тръгнем с по-малко, но поръча осемнадесет бройки! — извика Виктори в слушалката.

Поръчката им се видя огромна и в онзи момент тя дори и не сънуваше, че някога ще приема поръчки за десет хиляди бройки.

Още три седмици почти денонощно взиране над шевната машина — и първата поръчка беше завършена. Появи се в офиса на Мирна с три големи торби от супермаркета.

— Какво правиш тук? — изгледа я косо Мирна.

— Нося нещата от поръчката! — изрече гордо Виктори.

— Нямаш ли си експедитор?! — ахна търговският посредник. — Какво според теб ще правя с тези торби?!

При този спомен Виктори се усмихна. В онези далечни години нямаше никаква представа за техническите аспекти от работата на дизайнера — нямаше представа, че истинските дизайнери си имат кроячни и шивачни, където им изработват моделите. Ала амбицията и изгарящото желание (желание, което повечето от жените изпитват само към мъжете) й даваха криле. А после получи по пощата чек за петстотин долара. И всичките й дрехи бяха продадени. Беше само на осемнадесет, а вече беше влязла в бизнеса.

През следващото десетилетие вървеше нагоре и нагоре. Двете с Кит се преместиха в двустайно апартаментче в Долен Истсайд, на улица, прочута с индийските си ресторанти и подземните „магазини за бонбонки“, където всъщност предлагаха наркотици. Двете крояха и шиеха, докато очите им се премрежваха. Тогава излизаха от дома си и обикаляха изложбите и сумрачните нощни клубове, където танцуваха до три призори. Тогава Виктори едва успяваше да изкара пари дори за сметките и ежедневните си разходи, обаче изобщо не й пукаше. Беше убедена, че големият успех е точно зад следващия ъгъл, а засега самото пребиваване в този град и фактът, че работеше това, за което беше мечтала цял живот, й бяха напълно достатъчни.

А после получи първата си голяма поръчка от „Бендел“ — универсален магазин, известен с политиката си за подпомагане на млади, едва прохождащи дизайнери. Това беше поредният повратен момент в живота й — поръчката беше достатъчно голяма, за да й гарантира собствена площ на третия етаж с името и логото й на стената. Но имаше и една уловка. Реалната изработка на дрехите щеше да изисква огромна инвестиция — 20 000 долара, които тя не притежаваше. Обиколи три банки, за да се опита да вземе заем, но във всяка от тях мениджърите търпеливо й обясниха, че за да вземе заем, човек трябва да има допълнителна гаранция или залог — нещо конкретно, като например къща или кола, което банката да изземе и да продаде в случай, че не може да си погаси задълженията.

Виктори не виждаше никакъв изход от този порочен кръг, но един ден телефонът й иззвъня. Беше Мирна Джеймсън. Предложи й да се свърже с човек на име Хауард Фрипълмейър. Обясни й, че въпросната личност е пълна отрепка, но в този бизнес е от тридесет години и може да й помогне.

Хауард Фрипълмейър далеч надмина описанието на Мирна. Първата им среща се проведе в едно кафене, където Хауард нагъваше сандвич с пастърма, без да си прави труда да изтрива остатъците от горчицата в ъгълчетата на устата си. Дрехите му бяха кафяви, а косата — стряскаща. Носеше малка перука, която стърчеше над челото му като перваз на прозорец. А след като приключи с яденето, грабна броя на „Дейли нюз“, който си беше донесъл, и изчезна в тоалетната. Изминаха петнадесет минути. Интуицията на Виктори й подсказваше да плати своята част от сметката и веднага да си обира крушите, но не го направи. Беше отчаяна и нямаше друг избор.

Когато Хауард се върна на масата, неочаквано заяви, че е взел решение. Бил решил, че тя си струвала инвестицията, че имала потенциал. През следващата година щял да вложи 80 000 долара в компанията й, а в замяна искал тридесет процента от печалбата. Тогава сделката й се стори добра. Хауард беше кошмарен и сякаш грубостта и простащината му не бяха достатъчни, ами около него се носеше и ужасна смрад. Виктори обаче си каза, че това не я интересува — нали няма да спи с него?! Освен това се нуждаеше от парите му.

— Грижите за парите остави на мен хлапе — заяви той, докато пуфкаше десетата си цигара „Парламент“. — А ти си гледай модата. Работя в този бизнес вече тридесет години и отлично разбирам вас, творческите натури. Когато започнете да мислите за пари, обърквате всичко.

И тя беше кимнала, мислейки се, че наистина точно така става.

Беше се доверила на Хауард, но само защото тогава не беше събрала достатъчно опит, за да не му вярва. Той премести „дейността“ й в огромна зала в сграда близо до Седмо авеню, където боядисаните в индустриално сиво коридори кънтяха, а за дамската тоалетна се изискваше специален ключ. Сградата смърдеше на отчаяние, на обещания и на мечти, които никога нямаше да се сбъднат, но след като бе работила толкова време в миниатюрния си апартамент, Виктори я възприе като огромна крачка нагоре.

И дрехите й се продаваха. Хауард я уведоми, че през тази година компанията ще направи най-малко 200 000 долара — сума, която й се стори умопомрачителна.

— Но само преди да извадя от нея моите осемдесет хиляди плюс моите тридесет процента. Това ще рече шестдесет хиляди плюс осемдесет хиляди — сто и четиридесет хиляди.

Нещо не й се стори особено честно, но тогава беше прекалено отстъпчива, за да спори с него.

— Но този човек те ограбва! — бе извикала възмутено Кит.

В съседния до тях апартамент живееше жена, която беше банкер и една вечер Виктори й обясни ситуацията.

— Никой не прави бизнес по този начин! — бе поклатила възмутено глава съседката. — Освен това вече нямаш нужда от него! Нещата са прости — търсене и предлагане. Можеш да се справиш и сама!

Само че имаше един малък проблем — не можеше да се отърве лесно от Хауард. Или поне не и законно. В нетърпението си най-сетне да се избави от паричните си проблеми Виктори бе подписала с Хауард един договор, който му даваше правото да получава своите тридесет процента до края на живота й.

Нямаше избавление от Хауард. Трябваше да влачи него и непоносимата му смрад навсякъде след себе си. Виктори не можеше да се побере в кожата си от яд, че се оказа такава глупачка. Нощем лежеше с отворени очи и се чудеше какво да измисли, та да се отърве от него. Мина й дори мисълта да потърси наемен убиец. И тогава се закле, че ако някога успее да се измъкне от тази гадна ситуация, никога повече няма да се обвързва с партньори.

А после Хауард направи нещо твърде странно. Отвори си нова модна компания в отсрещната сграда.

Да, наистина беше странно, но отначало Виктори не се замисли особено по този въпрос. Беше доволна дори и само заради факта, че вече няма да й се налага да го търпи непрекъснато на главата си. Всяка божа сутрин той пристигаше с влака от петте градчета в Лонг Айлънд, облечен в евтин шлифер, със задължителната си картонена кутия и неизменния вестник „Дейли нюз“. В кутията задължително имаше три кафета и поничка. Първото, което правеше, бе да седне на телефона — нещо, което продължаваше три часа, докато накрая излезе за обяд. Хауард очевидно разполагаше с безкрайна върволица дружки от бизнеса, с които провеждаше нескончаеми разговори по телефона, и Виктори често се питаше как тези хора въобще успяваха да свършат някаква работа през деня. По принцип нямаше нищо против разговорите им, но офисът се състоеше от една-единствена огромна, обща зала, така че никой не можеше да се отърве от Хауард и неговото боботене в слушалката. А когато най-сетне благоволеше да затвори, започваше да разглежда скиците й.

— Това не става! — често отсичаше. — Кой в Минесота ще ти облече подобно нещо?!

— Хауард — изричаше търпеливо тя, — аз самата съм от Минесота. И полагам максимални усилия да се отърва от белезите на Средния запад.

— Че що?! За да ти лепнат няколко красиви картинки във „Вог“ ли? Красивите картинки обаче не продават дрешките, това да го знаеш от мен! На дамичките им трябва нещо, което да облекат в събота вечер за срещата с любимия! Ето това е причината, която продава дрешките, ясно ли е?! И без разните там измишльотини! Свестните мъже искат да виждат дамите си в красиво и почтено облекло!

— Но аз наистина искам да видя дрехите си във „Вог“! — изсъскваше гневно Виктори. — И ще го постигна, това пък ти да го знаеш от мен!

Тогава Хауард се привеждаше напред, обгръщайки я в неповторимата си, зловеща смрад и се усмихваше. Зъбите му бяха сивкави, с остатъци от храна между тях, като че ли бе извън достойнството му да хване четката и да ги измие.

— Заглеждала ли си се някога в онези дизайнерчета, дето ги пускат във „Вог“, а?! Онези там Халстън, Клайн, та дори и Скаси, дето иначе се казва Исакс, обаче решил да си пише името отзад — напред — всичките до един са еврейски педали! Да си зървала случайно някоя жена дизайнер там? Няма начин! И това е, защото когато става въпрос за мода, че и за всичко останало — филми, архитектура, картини, — най-добрите във всички тези области са мъже! И за това си има съвсем основателна причина!

Хауард така и не я удостои с честта да й обясни причината — не че я интересуваше. Нещо й подсказваше, че е за предпочитане да не чува отговора му.

Вместо това просто го проклинаше наум и се връщаше на работното си място. Надяваше се, че някой ден все ще се отърве от него. Казваше си, че ако успее да му докара достатъчно пари, може би той ще се смили и ще я остави на мира.

И един ден наистина го направи. На сутринта не се появи, а когато все пак пристигна, вече беше четири следобед. Този ритуал продължи няколко седмици. Виктори бе толкова благодарна на съдбата, че я е освободила от ежедневното му присъствие, че въобще не се сети да попита защо. Но не пропусна да забележи, че независимо до колко късно оставаше да работи тя, Хауард задължително се появяваше в офиса малко преди тръгването й.

След няколко седмици, докато вървеше по улицата, съвсем случайно се натъкна на Мирна Джеймсън.

— Разбрах, че Хауард е успял да те набута в „Плевника на дрехите“ — отбеляза тя.

Виктори я изгледа изненадано. Реши, че Мирна вероятно бърка нещо.

— Може би имаш предвид някой универсален магазин. Например „Блумингдейлс“…

— Скъпа — изкиска се Мирна, като постави ръка върху нейната, — много добре различавам твоите модели! Бих ги познала навсякъде! Това ми е работата, забрави ли?

— Но това е напълно невъзможно! — запротестира Виктори.

Мирна вдигна защитно ръце и отбеляза:

— Видях онова, което видях. В неделя ходих до „Плевника на дрехите“ и зърнах цяла закачалка тоалети, които приличаха напълно на твоите модели. Имаха си даже и дантелените ръкавици с панделките. Между другото, как върви онази нова компания на Хауард, дето я настани отсреща, на номер 1411?

Виктори поклати недоумяващо глава. В Квартала на дрехите хората говореха за сградите чрез техните номера, а „Бродуей“ № 1411 бе най-долнопробната от всичките. Там всичко се продаваше на търг на евтините търговски вериги. Тази сграда бе грозното доведено дете на модната индустрия, за което никой не желаеше да говори открито. Виктори усети, че я завладява все по-нарастваща паника. Благодари на Мирна и пресече улицата, лавирайки между колите. Не можеше да повярва на ушите си. Дори и Хауард не би бил чак толкова глупав, че да разпродава тайно дрехите й на № 1411. Това би сложило край както на нейната репутация, така и на неговата инвестиция, така че просто не беше логично. Нали тя лично провери списъка на наличния инвентар за последния месец — уж всичко си беше наред…

„Не е възможно!“ — повтаряше си наум, опитвайки се да си вдъхне кураж.

Фоайето на № 1411 смърдеше на мазнината от милионите кутийки доставена храна, които вероятно бяха минали оттук през последните седемдесет години. На стената се виждаше списък на всички фирми, които се помещаваха в сградата, но Виктори нямаше представа какво точно да търси — Хауард би могъл да кръсти компанията си както си поиска и надали беше чак толкова глупав, че да й даде собственото си име. Виктори реши да се качи до втория етаж, където се провеждаха търговете. И наистина — в средата на подобната на пещера зала, натъпкана с рафтове и закачалки дрехи, очакващи реда си, тя зърна две закачалки с тоалети, които представляваха абсолютни дубликати на нейните модели. Опипа материята и потрепери — разликата бе, че тези дрешки тук бяха направени от евтини платове, които само след три-четири обличания щяха да се разпаднат или пък да се свият при химическо чистене. Обърна една от полите, погледна шева и установи, че не само е неравен, но дори и недовършен. И тогава зърна етикета. Нейният запазен знак представляваше розово квадратче с причудлива рамка, в центъра, на което с красиви калиграфски букви е изписано: „Виктори Форд“. Етикетът на тези фалшиви боклуци беше почти същият, само дето името вътре гласеше: „Вайсрой Фьорд“.

Хвърли дрехата на земята, сякаш беше прокажена, и отстъпи ужасена.

Преряза я такава непоносима болка, че се преви на две. Този мръсник дори не си беше направил труда да смени името! Сигурно я взема за пълен идиот! Наистина ли си въобразява, че това тук ще му се размине?! Очевидно точно това си въобразяваше. Явно я възприемаше за глупаво младо момиче, което ще направи всичко, което поиска от него — хлапачка, която той може да изцеди докрай, а после да изхвърли, без да носи последиците за действията си.

Може. Обаче не знаеше с кого си има работа!

Виктори усети, че се изпълва с неистов гняв. Хауард бе откраднал детето й, така че тя щеше да го убие! Не, по-добре първо да го обезобрази, а едва след това да го убие! Едно е да се ебава с нея, но съвсем друго — да се ебава с бизнеса й.

Никога до този момент не бе изпитвала подобни чувства. И дори не бе и сънувала, че някога може да се ядоса толкова много. Сякаш на автопилот тя се върна долу във фоайето, откри името на неговата „нова компания“ и се втурна към вратата на офиса му. Хауард беше вдигнал крака върху олющеното си метално бюро, тъпчеше в устата си нещо, приличащо по-скоро на трохи, и говореше по телефона.

— Каквооооо? — извика, изненадан от внезапното й нахлуване.

— Гаден мръсник! — изпищя тя с все сила, грабна вестника от бюрото му и го плесна на гюла.

— Какво, по дяволите… — изломоти той, но после се сети, че говори по телефона и изрече в слушалката: — Ще ти звънна по-късно!

— Как смееш да се държиш така с мен?! — изкрещя Виктори и запристъпва заплашително срещу него, като че ли се канеше да го удари. Прииска й се да бе мъж, та наистина да го направи. — Видях онези дрехи! На втория етаж…

Но преди да успее да продължи, той скочи на крака и я прекъсна:

— Как смееш ти да се държиш така с мен! Никога повече не допускай грешката да нахълтваш в офиса ми и да ми крещиш!

Отбранителната му реакция я свари неподготвена. Виктори само успя да отвори и затвори уста, неуверена как точно да му отвърне.

— Видях онези неща там… — започна.

— Е, и?! — изрече гневно той и се наведе да си вземе вестника. — Добре, видяла си някакви дрехи. Но после идваш тук и започваш да ми пищиш като някоя побъркана истеричка!

Яростта отново я завладя.

— Откраднал си моделите ми! — извика. — Нямаш право! Нямаш право да ме ограбваш така!

Той сбърчи отвратено нос и промърмори:

— Ти си напълно луда! Махай се веднага оттук!

— Нямаш право да го правиш!

— Кое по-точно? — сви презрително рамене той. — Този бизнес се крепи на подражанието. Всеизвестен факт.

— Нека сега ти обясня нещо, Хауард — изви заплашително глас Виктори. — Не си играй с мен! И не си въобразявай, че оттук нататък ще видиш нещо от моите толкова трудно спечелени печалби!

— Я, така ли?! — повиши глас той и целият почервеня. Приближи се до нея, изви ръката й и я бутна към вратата. — Разполагам с една хартийка, дето ти подписа, и която казва нещо съвсем различно! Така че дори и не си помисляй, че ще се отървеш от мен!

И в следващия миг тя се озова в коридора, а Хауард тресна вратата на офиса си под носа й.

Всяка веничка в главата й запулсира от унижение и гняв. В продължение на няколко секунди остана неподвижна, неспособна да асимилира какво точно се беше случило току-що. Логиката подсказваше, че Хауард би трябвало да се изплаши от нея, защото не той беше правият — или поне да прояви приличието да се престори на уплашен. Но вместо това той бе извъртял нещата така, че да я изкара чудовище, побъркана жена. Постепенно осъзна, че бе изгубила всичките си позиции още в мига, в който отвори уста, за да му се развика.

Мамка му! Ето че сега той знаеше, че тя е разбрала! Когато стигна до асансьора, тя натисна бутона няколко пъти, обзета от внезапна паника. Трябваше да се махне от тази сграда колкото бе възможно по-скоро! Не искате Хауард да излезе в коридора и да я завари още тук — не беше готова за втора конфронтация толкова скоро. Трябваше да си мълчи за факта, че той я ограбва, докато не се сдобие с по-конкретна информация как да действа. Най-сетне вратата на асансьора се отвори и тя побърза да влезе в него. Облегна се на стената и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Не беше честно! Беше посветила целия си живот да си създаде име и компания! Беше си съдрала задника от работа! Мислеше си, че ще бъде възнаградена за своя успех. А какво получаваше сега?! Някакво мекотело бе измъкнало нещата под носа й и я бе ограбило! Не трябваше да допуска подобно нещо! Не трябваше да позволява да му се размине!

— Крайно време е да престанеш да се държиш като малко момиченце и да пораснеш! — посъветва я нейната съседка, банкерката. — Ти си бизнес дама. А бизнес дамите не влизат в лична конфронтация с подобни мръсници! Слушай сега! Обявяваш доходите си и го съдиш! Водиш го в съда и осъждаш яко дебелия му бял задник!

— Но не мога да си позволя адвокат! — запелтечи Виктори. — Пък и нещата са твърде сложни!

Но по-късно размисли. Ако възнамеряваше да оцелее в този кучешки бизнес, трябваше да изпрати послание до цялата модна индустрия. И посланието ще гласи: „Ако някой настъпи по мазола Виктори Форд, тя ще отвърне на удара! Последиците ще бъдат жестоки!“

На следващия ден изпрати Кит да се представи за търговски посредник на някакъв универсален магазин и да се срещне с Хауард във „Вайсрой Фьорд“. Кит се престори, че се възхищава на дрехите му, и направи няколко снимки с полароид. Същевременно Виктори направи снимки на собствените си модели. А адвокат успя да си намери чрез Мирна, която се чувстваше едва ли не виновна за онова, което я бе сполетяло.

Три месеца по-късно срещна Хауард. В съдебната зала. Той си беше все така смърдящ и грозно облечен и все така блажено безгрижен, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден. Виктори постави снимките на дрехите на Хауард редом до тези на собствените си модели, а после съдията обяви кратка почивка, за да вземе решение. Адвокатът на Хауард предложи споразумение. Ако тя върне на Хауард неговите 80 000, той ще забрави за тридесетте си процента и тя ще бъде свободна. Завинаги.

Виктори изпита огромно облекчение. Подобна цена беше нищо в сравнение с глупавата бизнес грешка, която беше допуснала. Но пък получи добър урок — хората, с които сключваш сделки, са точно толкова важни, колкото и самите сделки! Всеки дизайнер научаваше този урок по трудния начин, защото в училището по изкуствата никой не се сещаше да го преподава…

Телефонът иззвъня и прекъсна потока на спомените й. Сърцето на Виктори се изпълни с лошо предчувствие. Новините най-вероятно бяха лоши. Защото през последните три седмици единствените новини, които получаваше, бяха от лоши по-лоши.

За миг се замисли дали да не остави телефона да си звъни, без да го вдига, но после реши, че така постъпват само страхливците. Оказа се Триш — една от асистентките й от дизайнерското студио.

— Господин Икито звъня три пъти — уведоми я тя. — Казва, че било спешно. Помислих си, че вероятно бихте искали да ви уведомя.

— Благодаря! Веднага ще му се обадя.

Виктори затвори телефона и кръстоса ръце пред гърди, сякаш да ги стопли. Какво ще каже сега на господин Икито? Вече повече от седмица успяваше да избегне разговора с него под претекст, че обикаля страната, но когато става въпрос за бизнес, японците държат нещата да се движат бързо и ефективно. „Харесвам ви — вземате решенията си бързо“ — бе отбелязал господин Икито преди пет години, когато започнаха да работят заедно. И все пак той си беше бизнесмен, държеше да прави пари, което на свой ред означаваше, че ще я изостави още в мига, в който усети, че нещата й вече не се продават. Беше й предложил разрешение на проблема — ала то бе непоносимо.

Модна къща „Виктори Форд“ бе компания, която изобщо не можеше да се сравнява по големина и размах с такива марки като „Ралф Лорен“ или „Калвин Клайн“, но през петте години, откакто бе положила началото на деловото си сътрудничество с японците, Виктори бе успяла да превърне своя бизнес в миниатюрен конгломерат, разширил границите си далеч отвъд миниатюрното апартаментче, в което някога бе започнала. Сега разполагаше с осемдесет и три магазина в Япония, а през тази година двамата с господин Икито бяха решили да разработят и Китай — следващата важна територия на потенциалните клиенти, която чакаше да бъде завоювана. Господин Икито беше платил лиценза за моделите й, в това число не само за дрехите, но и за чантите, обувките, слънчевите очила, както и останалите аксесоари, за да ги произвежда в Япония. Той поемаше всички производствени разходи, а на нея даваше определен процент от печалбите. И така, благодарение на филиала, ръководен от господин Икито, годишната печалба на компанията й днес достигаше до десет милиона долара.

Пролетната й колекция не се беше понравила особено на господин Икито — в интерес на истината, той не можеше да я понася. Поради което само два дена след злополучното си шоу Виктори бе отлетяла за Токио, за да се срещне с него. Срещата се бе превърнала в истинско унижение за нея. Господин Икито носеше западни дрехи, но предпочиташе да движи бизнеса си по японски маниер — седнал пред ниска дървена масичка, по време на характерната японска чайна церемония, разлистващ каталога й с моделите от пролетната колекция. Той беше нисък мъж с къса посребрена коса и уста като на рибка гупи.

— Госпожице Виктори, какво станало с вас? — попита той, разлиствайки страниците на каталога с неприкрито отвращение. — Откъде взели вие тези идеи? Това не сте вие! И кой носи тези дрехи? Никоя жена носи дълги поли пролет. Нищо забавно, строга мода. Жени много обичат показват краката си!

— Господин Икито — бе казала тя, свеждайки глава, за да демонстрира почитта си към него (мразеше да го прави, но знаеше, че трябва да показва уважение пред чуждестранните си партньори), — опитвах се да направя нещо ново. Опитвам се да израсна. Да се разширя. Като дизайнер, аз…

— Защо иска вие прави всичко това? — ужаси се господин Икито. — Вие голям успех! Нали знаете какво казва в Америка — ако не е счупено, не го поправяй!

— Но аз се опитвам да стана по-добра! Да постигна най-доброто, на което съм способна!

— Ха! — извика японецът и размаха ръце пред лицето си, като че ли гонеше досадно насекомо. — Вие в Ню Йорк винаги мисли за егото си! Тук, в Япония, мислим само за бизнес!

— Но аз наистина мисля за бизнеса си! — бе запротестирала Виктори. — Ако смятам да оцелея още дълго като дизайнер, трябва да разширя обхвата на моделите си! Да докажа, че мога да правя и висша мода!

— И за какво ви е? — погледна я неразбиращо господин Икито. — Няма пари в тази мода. Всички знаят го. Преди пет години вие казала, че искате да прави милиони долари!

— И все още го искам!

— Но сега вие опитвате се да бъде Оскар де ла Рента. Или може би господин Сен-Лоран! Светът не нуждае се от Сен-Лоран. Светът нуждае се от Виктори Форд!

„Така ли е наистина?“ — си бе помислила Виктори, свеждайки поглед към чая си.

— Тук ние няма магазини на Оскар. Добре де, в Токио има — един. Но Виктори Форд, това вече друго! Тя има осемдесет и три магазина само в Япония! Разбирате ли какво казвам? — погледна я домакинът й.

— Да, господин Икито, но…

— Имам отговор! — възкликна господин Икито и плесна с ръце.

Вратата от оризова хартия се плъзна и на прага застана секретарката му (Виктори дълбоко се съмняваше, че някой би я определил като асистентка). Жената сключи длани пред гърдите си, поклони се леко и попита на японски:

— Да, господин Икито?

Шефът й й каза нещо на японски. Тя кимна и леко плъзна вратата обратно. Господин Икито се обърна отново към Виктори:

— Вие ще ми благодари! Вие кажете си: „Господин Икито, той гений!“

Виктори се усмихна сконфузено. Почувства се ужасно виновна, подобно на малко дете, което е извършило нещо особено грозно. Е, всъщност си беше точно така. Беше разочаровала господин Икито. А принципът й беше никога да не разочарова никого. Искаше всички хора да я обичат и да я възхваляват, да я потупват по главичката като добро момиче. Запита се защо винаги ставаше така, че, независимо какви успехи жънеше, не беше в състояние да надрасне вродения си навик да се прекланя пред мъжкия авторитет? Тя беше зряла жена със собствен бизнес, който бе започнала буквално от нулата с нищо друго, освен собствения си творчески заряд и трудолюбие. Имаше си дори и черна карта „Американ експрес“! Но ето, че сега седеше на тръни пред господин Икито, тръпнейки в очакване на решението му, вместо да вземе нещата в свои ръце и тя да е тази, която да му каже какво иска! От друга страна, не смееше да го обижда. Прииска й се да бъде като Нико. Ако приятелката й Нико беше на нейно място, щеше да каже: „Господин Икито, нещата стоят така и толкова! Ако искате, приемете ги, ако не искате, недейте!“

А после господин Икито направи нещо, което накара сърцето й да падне право в петите. Той вдигна чайника от масичката и придържайки с една ръка капачето, й наля още чай.

Виктори преглътна нервно. В този момент вече й беше ясно, че изобщо няма да хареса „решението“ на господин Икито. В Япония да налееш чай на другия си имаше множество значения с различни, деликатни нюанси. Но точно в този случай това беше жест на помирение, на подготовка за неприятни новини.

Господин Икито вдигна своята чашка и отпи от чая си, поглеждайки я над ръба по начин, който подсказваше, че очаква от нея и тя да стори същото.

Тя също отпи от своя чай.

Чаят беше горещ и леко опари устните й, но пък домакинът й изглеждаше доволен от желанието да го слуша. После вратата отново се плъзна леко и при тях се появи млада японка в тъмносин делови костюм.

— А! Госпожице Мацуда! — възкликна господин Икито.

— Добро утро, господин Икито! — поздрави младата жена, свеждайки леко глава. Имаше ясно доловим британски акцент, което наведе Виктори на заключението, че сигурно е завършила университет в Англия, най-вероятно в Оксфорд.

— Госпожица Виктори Форд — обърна се към нея домакинът й, — запознайте се с новия си дизайнер! Госпожица Мацуда!

Виктори изгледа първо госпожица Мацуда, а после и господин Икито, който се бе ухилил широко. Почувства, че й премалява, но все пак подаде учтиво ръка.

Номерът им няма да мине! По никакъв начин!

— Обожавам дрехите ви! — отбеляза госпожица Мацуда, отпускайки се пред масичката. — За мен ще бъда чест да работя с вас!

На Виктори й се прииска да каже, че това все още не се знае, но осъзна, че гърлото й пресъхва и че не е в състояние да изрече и думичка. Отпи отново от чая си, опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Госпожица Мацуда много добър дизайнер — изрече господин Икито, прехвърляйки поглед от едната жена към другата. — Тя рисува модели точно като старата Виктори Форд! Вие ги одобрявате, разбира се. Така ние продължаваме бизнес и всички щастливи!

Виктори се изкашля дискретно, като постави ръка пред устата си. А после, не желаейки с лека ръка да отхвърля предложението му, изрече предпазливо:

— Но първо се налага да видя рисунките й. Преди да вземем каквото и да било решение.

— Вие видите всички рисунки, които искате — извика господин Икито и благосклонно разтвори ръце. — Тя добра, вие видите. Тя копира всички. Тя прави Ралф Лорен по-добре от самия Ралф Лорен!

Единственото желание на Виктори в този момент бе моментално да се махне от тази стая. Беше бясна и обидена, но си даваше сметка, че това вероятно е само егото й. Знаеше, че когато става въпрос за бизнес, понякога човек установява, че спокойно може да живее с идеи, които първоначално са му се сторили достойни само за презрение — ако, разбира се, си дадеш достатъчно време за размисъл и успееш да преодолееш обидата. Ала сега най-важното нещо бе да не реагира по никакъв начин, защото така ще причини разрив, който по-късно може и да не успее да поправи.

Изправи се.

— Благодаря ви, господин Икито, за любезното разрешение — изрече на глас. — Имам друга среща. Ще ви се обадя след обяд.

Сам по себе си, този ход също беше рискован, тъй като господин Икито очакваше от нея да остане дотогава, докато той прецени, че е необходимо. Смръщи се.

— Вие не харесва разрешението ми?

— О, в никакъв случай! Това е много добро разрешение! — отвърна тя, отстъпвайки с гръб към вратата и покланяйки се непрекъснато като марионетка. Ако продължи да се покланя, господин Икито можеше и да не забележи прибързаното й оттегляне. Или поне да не го възприеме като пълна обида.

— Вие трябва решите! — изтъкна той. — То много добро предложение!

— Да, господин Икито, много добро. — Стигна до вратата, плъзна я и все така продължавайки да се кланя, отстъпи заднишком през отвора.

— Чао! — извика госпожица Мацуда, помахвайки й с ръка. „Точно така, чао!“ — каза си мислено Виктори, леко усмихната. За съжаление този край на срещата можеше да се възприеме като перфектно обобщение на ситуацията.

Не можеше да позволи името й да стои върху модели, които не са нейни. Или вероятно можеше? Когато излезе на претъпкания тротоар, тя се насочи към хотела, в който беше отседнала, пеша, за да се опита да се отърси от усещането за клаустрофобия. Ала шумът, тълпите, трафикът и подобните на трески сгради, извисяващи се далеч нагоре към невидимото небе, само влошиха положението. Накрая не издържа и спря такси. Вратата на колата се отвори и тя се строполи изнемощяла на задната седалка.

— Хотел „Хаят Токио“ — пошепна едва чуто.

В хотелската стая беше още по-зле. Всеизвестен факт е, че стаите в токийските хотели са изключително малки. Затова тя по традиция си резервираше малък апартамент в „Четирите сезона“, без да се скъпи за допълнителните разходи, но този път, в знак на покаяние, се бе регистрирала в малка, стандартна японска стая в хотел „Хаят“, с твърдо двойно легло (японците имат много странни схващания за удобството), което заемаше почти целия под. Влезе в банята (поредното тясно пространство с размерите на нюйоркски гардероб), намокри една хавлиена кърпа със студена вода и я постави върху лицето си. Но кърпата се оказа от грубо платно и изобщо не беше предназначена да задържа вода. Виктори я смъкна, загледа се в нея и в един момент се разплака.

Очевидно нищо не се беше променило. Още от самото начало на кариерата си тя редуваше сълзите с работата — първо си поплакваше, а после продължаваше с поредната задача. Работа, сълзи. Работа, сълзи. Така до безкрай.

Все така подсмърчаща, тя се върна в стаичката и се отпусна върху твърдото легло. Предполагаше, че ако разберат, повечето хора биха били шокирани от количеството време, което тя прекарваше в сълзи, защото образът, който демонстрираше пред обществото, бе съвсем различен — хладнокръвна, забавна, непоправима оптимистка, вечно вярваща, че накрая всичко ще се нареди добре и че зад следващия ъгъл я очаква поредната вълнуваща нова възможност. Никога не си позволяваше да плаче пред хората (въпреки че асистентите й на няколко пъти я бяха излавяли с подпухнали очи, но тя задължително се преструваше, че всичко е наред), но и никога не се опитваше да сдържа сълзите си. За нея беше от изключително значение да излива емоциите си по някакъв начин — в противен случай някой ден можеше да заприлича на нещо като наркоманка, с напълно дрогирана от преструвките физиономия.

После се излегна на леглото и се вторачи невиждащо в тавана, който бе само на два метра и половина над главата й. Искаше й се да звънне на някого — на Нико или Уенди, или на някой приятел и любовник, какъвто нямаше в момента. Или даже, ако беше възможно, на жиголо — всеки, който би се навил да я изслуша и да й каже, че е прекрасна, и да й помогне да се почувства по-добре. Но не можеше да си го позволи. Затова започна да размишлява как да се справи с проблема със собствени сили. Наложи си да си припомни, че досега винаги се бе справяла с всичко сама, без ничия помощ.

През онзи следобед така и не се обади на господин Икито. Изчака до следващия ден и после хвана обратния самолет за Лос Анджелис. Уведоми го, че й трябват няколко дена, за да обмисли предложението му, а после продължи да отлага вземането на решение. Концентрира се върху случващото се в магазините й в Лос Анджелис, Далас, Маями и Чикаго. Отвсякъде получаваше едни и същи отзиви — пролетната колекция била „интересна“, но дали не е създала и няколко класически модела, които да стават за магазините? Не, не е създала такива. В такъв случай каква е реакцията на Ню Йорк? Дали от „Бергдорф“ са възприели новата й линия?

Да, възприели са я. Така убеждаваше всички. Приели са я и в „Барнис“. Но не споменаваше нищо за факта, че бяха взели само няколко от моделите й. Най-консервативните. По собствените им думи търговските посредници подхождали „с надежда“. Защото надали някой би имал полза, ако вземат неща, които накрая ще бъдат принудени да продадат с осемдесетпроцентна отстъпка.

„Да вървят по дяволите!“ — изпсува наум тя, като хвърли унищожителен поглед на телефона върху полицата на камината. Какво им става на всички?! Защо се страхуват толкова? На нея лично не й пукаше от това какво казват за нея. Беше убедена, че пролетната й колекция бе най-доброто, което досега бе създавала. Вярно, че с нея излиза напълно от традиционния си стил, но се получи точно така, както си я беше представяла — още откакто я бе замислила преди една година. В интерес на истината очакваше много по-ласкави отзиви. Очакваше да бъде поздравявана, да бъде възхвалявана. Не би си признала пред никого, но имаше мигове, когато си бе фантазирала, че тази колекция ще я изстреля на ново ниво и че ще бетонира завинаги мястото й в модната индустрия. Искаше, когато умре, хората да казват за нея: „Тя бе един от най-великите дизайнери на Америка!“

Добре де, можеше да живее и без подобни хвалебствия, но това в никакъв случай не означаваше, че не трябва да се опитва. Точно това бе и проблемът при успеха — щом веднъж го вкусиш, искаш още и още от него. Защото никой друг град не е в състояние да ти даде подобно усещане за успех. Ню Йорк бе ненадминат в това отношение. Когато извоюваш успех, се превръщаш в обект на обожание, на любов и на немалка доза страх. Успехът носеше спокойствие и сигурност. Докато провалът…

Виктори поклати глава. Не трябва да си позволява подобни размисли. Никой не идваше в Ню Йорк, за да се провали. Всички пристигаха тук, за да успеят. Та нали и преди е била многократно на ръба на провала и всеки път страхът, който съпровождаше подобна перспектива, я бе карал да работи още и по-упорито. Но някога това като че ли нямаше чак такова значение — тогава нямаше какво толкова да губи. Затова сега беше наложително да се хване в ръце и да си стъпи на краката. Беше наложително да не губи разсъдъка си. Трябваше да запази спокойствие и да продължи напред, сякаш нищо не се беше случило и сякаш не е била съкрушена — да си внуши, че всичко ще се нареди.

Беше длъжна да се обади на господин Икито. Но какво да му каже?

Не можеше да позволи работата й да й бъде отнета и да бъде преправена от някой друг, като че ли Виктори е някакъв посредствен холивудски сценарист. Не можеше да позволи някой да си играе с нея по този начин! Защото, ако плъзне мълвата, че японската линия не е нейно лично дело, тя завинаги щеше да изгуби репутацията, която толкова дълго беше градила. В Ню Йорк никой не уважаваше дизайнери, които позволяват на други хора да им рисуват моделите — това се смяташе за измама, така че всеки, който прибягваше до чужда помощ, веднага биваше изключван от кръга на истинските дизайнери. Това беше границата, която Виктори никога не можеше да си позволи да прекрачи. Това беше въпрос на чест, а в един свят, където във всички браншове честта вече се счита за анахронизъм, човек е длъжен да отстоява със зъби и нокти малкото останали истински неща.

Загубата на отвъдокеанските постъпления би се превърнала в сериозно предизвикателство за компанията й, но тя знаеше, че ще го преживее. Ще се появи нещо друго. Така че господин Икито или трябва да приеме моделите й, или да забрави за тях. Ни повече, ни по-малко. И точно това трябваше да му каже още тогава.

Вдигна слушалката на телефона, за да му се обади, и точно в този момент погледът й падна върху наградата „Пери Елис“, изложена гордо в средата на полицата над камината. Тази награда я накара да поразмисли. „Но това е проклятието! — помисли си стреснато. — Проклятието най-сетне е успяло да ме достигне!“ Наградата „Пери Елис“ бе най-престижната в модната индустрия и всички дизайнери копнееха за нея. Даваше се на всеки две години на най-обещаващия млад дизайнер в памет на Пери Елис, който бе починал от СПИН в края на 80-те години на XX век. Спечелването на тази награда осигуряваше на младия дизайнер бляскава кариера, катапултирайки го право под светлините на прожекторите. Но се носеше мълва и за някаква особена, тъмна страна — няколко от спечелилите тази награда по-късно се бяха провалили. Като една от малцината жени, носителки на тази награда, Виктори обичаше да се шегува, че полът й е помогнал да надживее проклятието. Но може и да не беше така. Пред очите й внезапно изникна нишката на бъдещето й. В момента се намираше от обратната страна на върха и се спускаше стремглаво. Следващите два сезона щяха да донесат същите резултати като пролетния, поръчките от магазините постепенно ще спаднат, хората ще спрат да купуват дрехите й и само след година и половина тя ще бъде разорена, ще се озове на улицата и ще бъде принудена да се върне обратно в родния си град — неомъжена и напълно провалила се, на четиридесет и три…

Телефонът в ръката й внезапно иззвъня и тя подскочи стреснато. Женският глас от другия край на линията и беше напълно непознат.

— Виктори Форд? — попита непознатата.

— Да, аз съм — изрече предпазливо Виктори, опасявайки се, да не би да е попаднала на някой търговец от теле маркетите.

— Здравейте! Обажда се Елън от офиса на Лин Бенет! — Направи пауза, за да й предостави време да асимилира информацията, че я търси не кой да е, а милиардерът Лин Бенет. Виктори едва успя да сдържи смеха си. Откъде-накъде пък ще я търси точно Лин Бенет?! — Знам, че е съвсем неочаквано за вас, но господин Бенет се питаше дали бихте приели да се срещнете за по едно питие следващия четвъртък в шест вечерта?

Този път Виктори вече не успя да се сдържи и се изхили. Какъв ще е този мъж да кара секретарката си да му урежда срещите?! От друга страна, не трябва да прибързва със заключенията. Вероятно не става въпрос за интимна среща. Двамата с Лин Бенет се бяха срещали няколко пъти, но досега той не й бе обръщал никакво внимание.

— Може ли да попитам защо? — обърна се тя към секретарката му.

— Ами… — изрече притеснено Елън, при което сърцето на Виктори веднага се изпълни със съчувствие към нея, — мисля, че той всъщност иска да ви опознае. Единственото, което ми е известно, е, че той ми поръча да ви се обадя и да разбера дали бихте желали да се срещнете с него!

Виктори се замисли. Никога не се бе интересувала от богаташи от типа на Лин Бенет, пък и знаеше, че не е от онези жени, които подобни мъже харесват. Беше прекалено пряма, за да играе играта, която се изискваше за случая — ласкателства и мили очички, пък и никога не й беше допадала мисълта, че отговорът на женските проблеми се крие в парите на богаташите. От друга страна, фактът, че Лин Бенет си прави труда да я търси, може и да означава, че той е по-различен. Така че не би й навредило да бъде любезна с него, особено предвид настоящето й положение.

— За мен ще бъде удоволствие да се срещна с него, но точно следващия четвъртък трябва да присъствам на предпремиерата на биеналето „Уитни“ — отговори тя. — Нямам представа дали Лин Бенет обича изкуството, но…

— О, направо го обожава! — възкликна с осезаемо облекчение Елън. — Той притежава една от най-богатите колекции в света!

Виктори се усмихна на собствената си несъобразителност. Разбира се, че Лин Бенет ще „обожава“ изкуството! Та той е милиардер, нали така?! А първото нещо, което правят мъжете, когато се сдобият с пари (след като си хванат за гадже някой супермодел, естествено), бе да си купят малко изкуство и култура. Един вид шлифоване на ръбовете.

Когато затвори телефона, Виктори установи, че доброто й настроение се завръща. Вниманието на Лин Бенет бе недвусмислен знак за предстояща промяна. Интуицията й подсказваше, че я очаква нещо ново и много вълнуващо. Вдигна брадичка, изгледа самоуверено телефона и набра Япония.

Загрузка...