Триумфът на червилата

9

Седмо авеню номер петдесет и пет беше най-престижната сграда в Квартала на дрехите. Беше разположена точно в средата между пресечките на Тридесет и девета и Четиридесета улица и представляваше тясна постройка с дискретна елегантност и финес. Беше изградена от мрамор, а към малкото фоайе водеше въртяща се врата от блестящ месинг. На стената висеше списъкът на живущите — своеобразен наръчник „Кой кой е в модната индустрия“: Оскар де ла Рента, Дона Каран, Ралф Лорен, а някъде по средата — Виктори Форд.

Виктори погледна името си, въздъхна и влезе в асансьора. Беше се нанесла в тази сграда преди четири години, напускайки претъпкания си таван на една от страничните улички, с което съобщи на модната индустрия, че е пристигнала. Студиото й беше от по-малките — само част от етаж, в сравнение, например, с трите етажа на Ралф Лорен. Но пък половината от битката в модния бранш беше за начина, по който те възприемат хората. Точно това бе и една от причините, поради която определен моден дизайнер един ден можеше да бъде на върха, а на следващия — на улицата. Никога нямаше да забрави следобеда, когато, връщайки се от обяд, бе заварила във фоайето хамали и разбра, че Уилям Джеймсън е закрил фирмата си.

„Но пък Уили си имаше спонсори“ — напомни си тя, докато вратите на асансьора бавно се затваряха. В горната част на кабината се виждаше дълга редица със запазените марки на всички дизайнери в сградата — докато асансьорът минаваше покрай етажите им, знаците светваха. Клюката твърдеше, че Уилям продължавал да прави пари, но не достатъчно, че да задоволи спонсорите си, така че те му спрели кранчето. А престъплението му беше единствено трите последователни неуспешни сезона.

„Това никога няма да се случи с мен!“ — помисли си свирепо тя. Освен това Уилям беше станал велик. А тя все още не е достигнала подобни висоти. Поне засега.

Асансьорът иззвъня и над вратата светна розовото лого „Виктори Форд“ с причудливата рамка. Тя излезе и измина няколко крачки до вратата с матирано стъкло, върху която бе нарисуван нейният знак. Стомахът й внезапно се сви на топка от страх. Само наемът на това място бе 20 000 месечно! Това правеше по 240 000!

— Здравей, Клеър! — поздрави жизнерадостно тя момичето на рецепцията, като че ли нищо не се беше случило. Клеър беше младо, красиво и много трудолюбиво градско момиче, което беше във възторг, че си е намерило работата на мечтите си — в бляскавата модна индустрия.

— Здрасти! — поздрави я възторжено Клеър. — Как беше пътуването?

— Страхотно — отговори Виктори и свали палтото си. Клеър протегна ръка, за да го поеме, но Виктори й направи знак, че няма нужда. Никога нямаше да се чувства удобно да кара подчинените си да правят онова, което всеки нормален човек би могъл да направи и съвсем сам.

— Как беше Япония?

— Гореща — отговори Виктори.

— Току-що за теб пристигнаха два големи пакета — отбеляза рецепционистката.

Виктори кимна. Цяла сутрин се бе ужасявала от мисълта за тези пакети — още откакто бе говорила с господин Икито и той бе преповторил за стотен път колко брилянтна била идеята му да наеме госпожица Мацуда като дизайнер. После добави, че тя всъщност вече ги била направила и че днес сигурно ще пристигнат в офиса й.

— Не приемам „не“ за отговор! — бе натъртил той.

Виктори усети, че като че ли започва да го мрази. Защо досега не си бе давала сметка колко го ненавижда?

— Благодаря, Клеър! — каза на рецепционистката.

Точно срещу бюрото на момичето се намираше елегантната демонстрационна зала, където канеха своите купувачи и разни знаменитости, за да им представят новата модна линия. Стените и килимът бяха в опушено розово, а от тавана висяха два малки кристални полилея „Бакара“. За постигането на този цвят бяха необходими цели две седмици. Идеята за розово си беше брилянтна — този цвят по принцип е естествен съюзник на жените, а освен това пасва добре почти на всеки тен на кожата, — но реалността на розовото обикновено е истински кошмар. Ако е прекалено ярко, става натрапчиво и несериозно, а при неподходящо нюансиране се получава нещо, напомнящо обикновено на лекарство за стомашни киселини. Но пък точно това розово, примесено с лека нотка бежово, беше просто перфектно — едновременно създаваше изискана атмосфера и внасяше успокоение.

Но сега, точно пред залата, се виждаше един твърде обезпокоителен символ — почти пълна закачалка с модели от пролетната колекция. Дрехите бяха изпратени на магазина „Нийман Маркъс“ в Далас само преди три дена и по график трябваше да бъдат върнати едва в края на седмицата. Сърцето на Виктори падна в петите.

— Клеър? — обърна се тя към рецепционистката. — Кога пристигнаха тези модели?

— О! — възкликна смутено момичето. — И те пристигнаха тази сутрин.

— От „Нийман“ обадиха ли се?

— Доколкото знам, не — отговори Клеър, но добави обнадеждено: — Обаче на мен ми се наложи да отскоча до аптеката, така че може би Зоуи е приела съобщението!

— Благодаря! — кимна Виктори, опитвайки се да запази самообладание.

Пое по дългия коридор към офиса си. Мина покрай огромната кроячна, където зад шевните машини седяха четири жени; покрай още две стаи, разделени на кабинки, където бяха разположени хората за връзките с обществеността, асистентите и стажантите; друг малък офис, принадлежащ на отговорниците по корпоративните връзки; и накрая един малък офис в края, където седеше Марша Циндерхоф — офис мениджър и счетоводител. Както обикновено вратата на Марша беше затворена, украсена с неизменния знак „Внимание! Зла котка!“. Виктори почука и влезе.

— Здрасти! — поздрави делово Марша, като вдигна глава от компютъра.

Тя беше само с две години по-възрастна от Виктори, но бе от онзи тип жени, които още в гимназията изглеждат на средна възраст. Живееше на същата улица в Куинс, където се беше родила и израснала, и ходеше с един и същи човек от петнадесет години. Марша беше много скучна, но истинска богиня на цифрите, поради което Виктори се считаше за късметлийка, че беше попаднала на нея. Веднъж й беше казала: „Спокойно можеш да си намериш работа и в някоя голяма счетоводна фирма на Уолстрийт, Марша! Така вероятно ще се чувстваш доста по-сигурна!“

„Най-голямата ми сигурност е да знам, че счетоводните ти книги са в пълна изправност!“ — бе отговорила Марша. Тя не обичаше промените и Виктори си даваше сметка, че може да мине и по-тънко със заплащането й. Но като собственик бе напълно убедена, че когато става въпрос за работници и служители, получаваш точно толкова, за колкото си плащаш, а и всеки човек заслужава да бъде оценен по достойнство. Марша изкарваше по сто хиляди долара годишно плюс пет процента от печалбите.

— Мисля, че се очертава голям проблем — изрече Виктори, като се отпусна на малкия сгъваем метален стол пред бюрото на счетоводителката си. Марша би могла да вземе и по-голям офис, с по-красива мебелировка, обаче тя си го харесваше такъв — евтин и притеснителен, защото по този начин се спасявала от чести гости.

— Аха! — кимна Марша и извади дъвка от най-горното чекмедже на бюрото си.

— Мамка му! — пошепна Виктори. — А аз тайничко се надявах да ми кажеш, че всичко е само в главата ми, да ме успокоиш и да отбележиш, че всичко ще бъде наред!

— Да, в главата ти е — отвърна Марша, като задъвка енергично. — Защото познаваш тази материя не по-зле от мен самата. — Набра нещо на клавиатурата и продължи: — Ако лицензите от Япония са същите като миналата година, всичко ще бъде наред. Но продажбите от нашите универсални магазини са спаднали с петдесет процента в сравнение с миналогодишните!

— Олеле! — възкликна Виктори.

— Боли, нали? — кимна Марша. — Копелета! Та значи, това ни връща точно там, където бяхме преди три години.

— Ами ако и в Япония всичко пропадне?

— Няма да стане особено приятно — отговори счетоводителката. — Миналогодишните ни печалби оттам възлизат на два милиона и петстотин и седемдесет хиляди долара. Надали някой би искал да загуби подобна цифра!

— Копелета! — отбеляза този път шефката й. Марша я изгледа въпросително и Виктори почувства, че й прилошава.

— Е, има и добри новини — кимна благосклонно счетоводителката. Глътна дъвката си и извади нова лентичка. Марша поглъщаше дъвките като истинска храна и Виктори потреперваше само при мисълта какво ли представляват червата й. — Помниш ли аксесоарите, дето направи миналата пролет, за безмитните магазини? Те вървят много добре! И чадърите, и ботушите за дъжд, и ръкавиците! Засега печалбите ни от тях възлизат на двеста осемдесет и девет хиляди долара, а доколкото знам, още най-малко пет месеца ни очаква такова гадно зимно време.

— Боже, чадърите и ботушите! — изуми се Виктори. — Кой би помислил!

— Това са точно онези неща, от които човек винаги се нуждае и които винаги забравя да си вземе на път. Освен това готините чадъри се намират действително много трудно!

Виктори кимна, примигвайки леко на думата „готини“. Ще се отърве ли някога от тази дума? „Виктори Форд е много готино дете!“ — бе написала учителката й от детската градина в първия й бележник. Думата я преследваше през целия път от Илинойс до Манхатън. „Готино! Готино! Готино!“ — гласеше заглавието на първото й интервю за списание „Уименс уеър дейли“. Така и не успя да се отърси от това определение.

„Готино значи“ — помисли си отвратено тя. С други думи, не е заплашително с нищо. Приятно, но не достатъчно добро, за да бъде прието на сериозно.

— Пролетната колекция обаче не беше готина — каза на глас тя.

— Така е. Не беше — съгласи се Марша и я погледна право в очите.

— Какво всъщност мислиш за нея? Ама наистина! — попита Виктори, макар въобще да не й беше приятно, че се налага да издава неувереността си.

— Мисля, че е… различна — отговори неопределено счетоводителката. — Но искаш ли да чуеш истината? — Тук глътна и втората си дъвка. — Дългите поли не са особено удобни. Особено ако ти се налага да се качваш в метрото всеки божи ден!

Виктори кимна. Завладя я усещане за вина. Опитвайки се да направи нещо по-различно, беше предала всички — ето че дори и лоялната Марша бе леко разочарована от нея.

— Благодаря ти все пак! — кимна и се изправи.

— Какво смяташ да правим сега? — попита Марша.

— Все ще измислим нещо — отговори Виктори с доста по-голяма доза самоувереност, отколкото чувстваше. — Винаги успяваме да измислим!

И се запъти към своя офис.

Личното й работно място се намираше на един слънчев ъгъл в предната част на сградата, с изглед към Седмо авеню. Беше доста шумно, но светлината бе в изобилие. Вътрешният дизайн беше напълно утилитарен — огромно бюро в класически стил и дълга, тясна библиотечна маса, върху която Виктори рисуваше скиците си. Върху една от стените имаше коркова дъска, където забождаше модели в различни фази на завършеност. В центъра на кабинета бе разположен единственият й реверанс пред блясъка — четири стола в стил арт деко от една богаташка къща в Палм Бийч, тапицирани в бяла кожа и обгръщащи масичка за кафе от ковано желязо и стъкло. Масичката беше затрупана догоре с вестници и списания. Най-отгоре се мъдреха два огромни плика, върху които със сребрист маркер бе изписано името й.

Виктори простена и се отпусна върху един от столовете. Разкъса първия плик.

Вътре имаше няколко скици, нарисувани върху дебела бяла хартия. Прегледа ги бързо, а после ги хвърли върху купа на масата. Отпусна се назад в стола и закри лицето си с ръце. Както и беше очаквала, произведенията на госпожица Мацуда бяха пълен боклук.

Свали ръце и се вторачи във втория плик. Сребристият надпис внезапно й се стори заплашителен. Обърна плика, за да не й се налага да гледа надписа, и го разкъса.

Тези бяха още по-лоши и от първите! Беше прекарала почти целия си живот в разглеждане на дизайнерски скици, в анализирането им, опитвайки се да установи къде точно не се получава и как чрез промяна на пропорциите с няколко милиметра би могла да постигне нещо по-добро и по-приятно за окото. И сега й бяха необходими само две секунди, за да прецени, че рисунките на госпожица Мацуда са пълен провал.

Остави скиците върху купчината на масата и се изправи, цялата трепереща от гняв. Та това си беше истинска обида! Момичето нямаше никакъв талант, а в стремежа си да копира стила й бе заимствала характерните й детайли, превръщайки ги в пародия. Това е! Госпожица Мацуда бе взела решението вместо нея. Още преди много години Нико бе казала на Виктори нещо, което тя никога не забравяше: „Когато става въпрос за бизнес, запомни едно. Щом се събудиш сутрин, трябва да можеш да се гледаш спокойно в огледалото! Номерът е, разбира се, да си дадеш сметка какво можеш и какво не можеш да толерираш в поведението си!“ И сега, когато отново се вгледа в боклуците на госпожица Мацуда, Виктори проумя, че по никакъв начин не би могла да се погледне в огледалото, ако знае, че всички тези модели се продават свободно по света, при това носещи нейното име.

Та тя никога не би направила нещо толкова ужасно!

Така. Значи ще каже едно-две нещица на господин Икито. И без това й писна от обидното му отношение. Ако иска, би могъл да си опита шансовете с пролетната й колекция, ако пък не, ще си гледа магазините на Виктори Форд с празни рафтове.

Погледна часовника си. В Токио беше около един през нощта — прекалено късно, за да звъни. Пък и господин Икито не беше единственият й проблем. Универсалните магазини — нейният хляб и сол за последните двадесет години — като че ли също се обръщаха срещу нея.

За миг си представи как се обажда поред на всички в модния бранш и им вдига грандиозен скандал, но знаеше, че, когато си жена, гневът не е сред полезните средства в бизнеса. Ако позволи на хората в нейните среди да разберат колко я боли, колко е ядосана и притеснена заради лошия прием на последната й колекция, всички ще решат, че е изчерпана и затова мрази света. Само неудачниците се оплакват от провалите и лошия късмет, като обвиняват всичко друго и всички други, с изключение на единствено виновните — себе си.

Приближи се до корковата дъска и заоглежда оригиналните скици на пролетната си колекция. Въпреки унищожителните отзиви на критиците обаче тя все още смяташе, че те са красиви, смели, оригинални и нови. Защо и останалата част от света да не може да види това, което виждаше тя? „Виж какво, Вик — бе й казала Уенди по време на обяда, — същото нещо съм виждала хиляди пъти, случващо се на режисьори, актьори и сценаристи. Щом веднъж човек стигне до някакъв връх светът решава да го сложи в кутийка и да му лепне етикет. А ако се опита да направи нещо по-различно, веднага се превръща в заплаха. Първата реакция на критиците е да те убият. И тъй като не могат да го направят в буквален смисъл, избират онова, което е най-близко до истинското убийство — опитват се да ти убият духа! Няма нищо по-лесно от това да се справиш с успеха! — бе продължила приятелката й, дъвчейки кичура си. — Истинското изпитание обаче идва тогава, когато трябва да се справиш и с провала!“

Виктори и преди бе имала няколко провала, но тогава те нямаха чак такова огромно значение. В онези дни и очакванията към нея не бяха толкова големи, и провалите й — толкова публични.

— Имам чувството, че всички ми се присмиват зад гърба — бе пошепнала тогава, в ресторанта.

— Да, разбирам те — бе кимнала Уенди. — Гадно е. Но трябва веднъж завинаги да проумееш, че не е така! Преобладаващата част от хората са прекалено обсебени от себе си, за да обърнат сериозно внимание на другите.

— Хей! — извика асистентката й Зоуи, влитайки в кабинета й. — На телефона е Санди Берман от „Нийман Маркъс“. Клеър ми каза, че си тук, но не можах да те открия никъде!

— Бях при Марша — отговори Виктори.

— Да й кажа ли, че си излязла? — попита Зоуи, долавяйки колебанието й.

— Не, няма нужда. Свържи ме.

Седна зад бюрото си. Предстоящият разговор със сигурност щеше да бъде неприятен — труден както за Санди, така и за нея самата. Със Санди правеха бизнес вече от десет години и често обичаха да казват, че са израснали в него заедно. Сега Виктори си пое дълбоко дъх и вдигна телефона.

— Санди, много ми е приятно да те чуя! — започна весело, сякаш всичко си беше наред.

— На мен също — промърмори учтиво Санди от другия край на линията. — Сигурно си много уморена след всички тези пътувания!

— Ами… Япония, Далас, Лос Анжелис… обичайното — отвърна Виктори и сви рамене. — Но иначе съм добре. Ти как си?

— Значително по-добре след края на Седмицата на модата.

Двете се засмяха, напълно наясно с нещата, а после настъпи пауза. Виктори се изкуши да я запълни, но реши този път да остави Санди да свърши мръсната работа.

— Знаеш колко много те обичаме всички в „Нийман“ — започна накрая Санди.

Виктори само кимна, а в гърлото й се образува буца.

— И лично аз много харесах пролетната колекция — продължи Санди. — Но общото усещане е, че тя не е така продаваема, колкото другите ти колекции.

— Така ли? — престори се на изненадана Виктори. — Честно да ти кажа, Санди, според мен това е най-добрата колекция, която съм правила някога. — Намръщи се. Мразеше, когато й се налагаше да се продава на хората от универсалните магазини. Имаше чувството, че изглежда много евтина. Но в случая не можеше просто да ги загърби с лека ръка, затова продължи: — Вярно е, че е малко различна, но…

— Не казвам, че не е красива — прекъсна я Санди. — Но тя породи общото усещане на страх кой ще се реши да я носи! Ако зависеше само от мен, никакви проблеми! Обаче клиентите на „Нийман“ са доста по-консервативни, отколкото си мислиш!

— Разбирам защо са уплашени — отбеляза съчувствено Виктори. — Но хората винаги се страхуват от новото. Затова смятам, че трябва да дадеш на колекцията ми шанс. И съм убедена, че накрая ще бъдеш доста изненадана!

— Отлично знам колко си талантлива — по този въпрос две мнения няма! — изтъкна помирително Санди. — Добрата новина е, че все пак ще вземем десет модела.

— Това не е особено много — от тридесет и шест…

— Е, вярно, не е обичайната ни поръчка — съгласи се Санди. — Но пролетната колекция ще се продава доста трудно. Ако трябва да бъда честна с теб, Вик, положих огромни усилия, за да ги накарам да приемат поне десетина!

Топката в гърлото на Виктори се спусна надолу и се заклещи в средата на гърдите й. Но тя събра сили и храбро изрече:

— Наистина оценявам усилията ти, Санди!

— Слушай, Вик, двете работим с „Нийман“ от доста дълго време, затова знам, че ще продължим да работим и в бъдеще. Така че всички очакваме с огромно нетърпение есенната ти колекция! — заключи Санди с очевидно облекчение, че най-сетне е успяла да съобщи лошите новини.

„Ако все още съм в бизнеса!“ — помисли си мрачно Виктори и тресна слушалката.

После, в продължение на няколко секунди остана неподвижна, вторачена невиждащо пред себе си, опитвайки се да асимилира думите на Санди и значението им за нейната компания. Посланието беше пределно ясно — най-добре е да се върне към онова, което е правила досега, към безопасната територия, иначе с нея е свършено.

— Но аз не искам да се връщам назад! — изрече на глас.

— Някаква жена те търси по телефона — съобщи Зоуи, като надникна на вратата.

Виктори я изгледа неразбиращо.

— Елън някаква си. От офиса на някаква жена. Лин някаква си.

— Да не би да е на Лин Бенет? — попита Виктори.

— Възможно е — кимна Зоуи.

— Благодаря — процеди шефката й. Обикновено не се сърдеше на Зоуи, когато не успява да запомни имената на хората. Но и тя самата имаше вина за това — държеше се прекалено свободно и любезно с асистентите си, в резултат на което те не се стараеха достатъчно.

— Да не би да е онзи старец, милиардерът? — полюбопитства Зоуи и сбръчка отвратено нос.

Виктори въздъхна и само кимна. За млада жена като Зоуи Лин Бенет сигурно изглеждаше невероятно древен. Изведнъж се улови, че се надява обаждането на Елън да е свързано с отменяне на срещата — защото, ако не беше така, Виктори въобще не беше далече от мисълта да го стори. Не можеше да си позволи да излезе на среща с човек като Лин Бенет — не и сега, когато целият й живот се разпадаше. А дори и да беше на върха на света, какъв смисъл имаше да го прави? Чиста загуба на време, пък и Лин Бенет сигурно ще се окаже противен дърт досадник…

— Здравейте, Елън! — изрече тя в телефонната слушалка.

— Говорих с Лин и той каза, че биеналето „Уитни“ е перфектна възможност! — съобщи Елън. — Ще ви се обадя два дена по-рано, за да потвърдя срещата.

— Много добре — чу се да казва Виктори, неспособна да се съпротивлява.

После затвори телефона със съзнанието, че е допуснала огромна грешка. Още отсега знаеше, че този Лин Бенет ще се окаже огромен трън в задника. Тази негова асистентка няма ли си по-важни задачи, че да си губи времето с уреждане на социалния му живот?!

Всъщност точно така се държаха всички богати, неженени мъже. Превръщаха служителките си в заместнички на несъществуващите съпруги.

Виктори се изправи и се насочи към дългата маса, върху която рисуваше моделите си. В десния ъгъл, прилежно събрани на купчинка, стояха скиците за есенната колекция, която вече бе започнала. Взе една от тях и се вторачи критично в нея.

Линиите започнаха да се разливат пред очите й. Обзе я паника. Не беше в състояние да прецени дали скицата е добра или не. Остави я и грабна друга — една от любимите й. Вторачи се в нея. Накрая поклати глава. Не беше сигурна. Просто вече не беше сигурна в нищо. Подобно нещо не й се беше случвало никога досега. Колкото и зле да е било, тя бе спокойна, защото знаеше, че винаги може да разчита на вкуса и интуицията си. И ако сега те я предадат, с нея е свършено!

— Вик?

Подскочи стреснато. Отново Зоуи.

— Пак онази жена. От офиса на Лин.

Господи! Виктори се насочи ядосано към телефона и го вдигна.

— Да, Елън? — изрече хладно.

— Много съжалявам, че пак ви притеснявам! — чу в другия край на линията смутения глас на секретарката. — Но току-що говорих с Лин, та той иска да знае дали „Чиприани“ е достатъчно добър за вечерята ви след откриването на биеналето?

— Нямах представа, че после ще вечеряме — отбеляза изненадано Виктори.

— Честно да ви кажа — сниши заговорнически глас Елън, — той обикновено не кани дамите си на вечеря още на първа среща! Та очевидно интересът му към вас е много голям!

— Виж ти! — възкликна горчиво Виктори, като си каза, че този човек като че ли бе единственият, проявяващ интерес към нея. От друга страна, нищо чудно и да не чете модните списания.

— Ако не ви е удобно, няма проблеми — обади се Елън. — Просто ще му съобщя, че вече имате други планове.

Виктори се замисли. Може би точно сега изобщо няма да й навреди да бъде видяна навън в компанията на Лин Бенет. Това ще даде на хората нова храна за клюки и най-важното — ще им отвлече вниманието от безнадеждно провалилата й се колекция. Мразеше да смесва бизнеса с романтичните си връзки, но пък си даваше сметка, че има моменти, когато човек трябва да стори всичко възможно, за да спаси работата си. Пък и кой е казал, че трябва да спи с него?!

Имайки предвид всичко това, отговори на секретарката:

— Кажете на Лин, че за мен ще бъде удоволствие да вечерям с него!