Триумфът на Ендимион

1.

— Папата умря! Да живее папата!

Викът отекна из ватиканския двор на Сан Дамасо. В папските покои току-що бяха открили тялото на папа Юлий XIV. Светият отец беше починал в съня си. Вестта за броени минути се разнесе из сградите, все още наричани Ватикански дворец, след което обиколи Ватикана със скоростта на огън в чиста кислородна среда. Слухът за смъртта на папата забушува в официалния ватикански комплекс, прескочи през оживената порта на „Св. Ана“ до Апостолическия дворец и съседния Правителствен дворец и откри жадни уши сред вярващите в ризницата на базиликата „Св. Петър“. Стигна се дотам, че служещия месата архиепископ наистина обърна глава, за да погледне през рамо безпрецедентното шушукане на множеството и после напусна храма заедно с излизащите богомолци, за да потъне сред още по-големите тълпи на площад „Св. Петър“, където осемдесет до сто хиляди туристи и функционери от Мира научаваха слуха като критична маса плутоний, доведена до състояние на термоядрена реакция.

Когато излезе през главната порта на Арката на камбаните, новината набра скоростта на електрони, после достигна светлинна скорост и накрая излетя от планетата Пацем със скоростта на хокингов двигател, хиляди пъти по-висока от тази на светлината. Телефони и инфотерми зазвучаха точно извън древните стени на Ватикана, в грамадния, душен замък Сант Анджело, в който кабинетите на Светата служба на инквизицията бяха дълбоко погребани в планината от камък, някога построена като мавзолей на Адриан. Цяла сутрин се разнасяше тракане на броеници и шумолене на колосани раса — ватиканските функционери припряно се връщаха в кабинетите си, за да следят шифрованите си мрежи и да чакат заповеди отгоре. Лични комуникатори звъняха, бръмчаха и вибрираха в униформите и имплантите на хиляди мирски администратори, военни командири, политици и висши представители на Търговския мир. Трийсет минути след откриването на безжизненото тяло на папата новината научиха информационните организации около Пацем: те приготвиха роботизираните си холокамери, приведоха в действие всичките си излъчвателни сателити в системата, пратиха в пресслужбата на Ватикана най-добрите си хора-репортери и зачакаха. В това междузвездно общество, в което Църквата имаше абсолютна власт, информационните агенции се нуждаеха не само от независимо потвърждение, но и от официално разрешение за съществуване.

Два часа и десет минути след откриването на тялото на папа Юлий XIV Църквата потвърди смъртта му с изявление на кабинета на ватиканския външен министър кардинал Лурдъсами. Секунди по-късно записаното изявление бе пратено до всяка радиостанция и холовизия на многолюдния свят Пацем. Със своето население от един и половина милиарда души, всички преродени християни, носещи кръстоида, повечето работещи във Ватикана или в огромната гражданска, военна или търговска бюрокрация на държавата на Мира, планетата Пацем поспря, за да го чуе с известен интерес. Още преди официалното изявление дванайсет от новите космически кораби клас „архангел“ бяха напуснали орбиталните си бази и се бяха прехвърлили през малката човешка сфера на галактическия ръкав. Техните почти светкавични двигатели мигновено убиха екипажите им, но отнесоха съобщението за смъртта на папата в компютрите и кодираните си транспондери в шейсетината най-важни архидиоцезни светове и звездни системи. Тези архангелски куриерски кораби щяха да върнат неколцина от имащите право на глас кардинали на Пацем навреме за избора, но повечето от избирателите щяха да предпочетат да останат на родните си светове — за да избягнат смъртта, въпреки сигурното обещание за възкръсване — и вместо това да изпратят кодираните си интерактивни холодискове с гласа си за следващия папа.

Други осемдесет и пет кораба на Мира от хокингов клас се приготвиха за достигане на релативистичната си скорост и после за спускателно конфигуриране. Времето им за път щеше да възлиза на дни или месеци, относителния им време-дълг на седмици или години. Тези кораби щяха да изчакат в пространството на Пацем петнайсетте до двайсет дни до избора на новия папа и после да отнесат вестта на сто и трийсетината по-маловажни системи в Мира, в които за милиардите вярващи се грижеха архиепископи. На свой ред тези архидиоцезни светове щяха да имат задължението да пратят съобщението за смъртта, възкресението и преизбирането на папата на по-малките системи, далечните светове и безбройните колонии в Периферията. И накрая от складовете в огромната астероидна база на Мира в системата Пацем беше извадена флота от над двеста роботи-куриери, чиито вестителски кораби чакаха само официалното съобщение за прераждането и преизбирането на папа Юлий, за да излетят в хокинговото пространство и да отнесат новината на подразделенията на Мирския флот, ангажирани с патрулиране или сражения с прокудените по така наречената отбранителна сфера „Велика стена“ далеч извън границите на космоса на Мира.

Папа Юлий бе умирал вече осем пъти. Сърцето на Светия отец беше слабо и той не позволяваше да го излекуват — било чрез операция или нанопластика. Смяташе, че папата трябва да изживее естествения си живот и — след смъртта му — да се избере нов папа. Фактът, че същият този папа е бил избиран осем пъти, не можеше да промени мнението му. Дори в момента, докато приготвяха тялото на папа Юлий за официално поклонение преди да го отнесат в частния възкресителен параклис зад „Св. Петър“, кардиналите и техните заместници правеха приготовления за избора.

Сикстинската капела бе затворена за туристи и подготвена за гласуването, което щеше да се проведе след по-малко от три седмици. За осемдесет и тримата кардинали, които лично щяха да присъстват, бяха донесени древни тронове, докато за онези, които щяха да гласуват с пълномощно, бяха инсталирани холографски проектори и интерактивни инфоравнинни връзки. Масата за преброителите бе поставена пред високия олтар на Капелата. Върху нея внимателно бяха наредени малки карти, игли, конец, урна, поднос, ленени кърпи и други предмети, завити с по-голямо парче лен. Масата за инфирмариите и ревизорите бе встрани от олтара. Главните порти на Сикстинската капела бяха затворени, заключени и запечатани. Пред вратите на Капелата и пред бронираните портали на папския възкресителен анекс в „Св. Петър“ застанаха командоси от швейцарската гвардия в пълно бойно снаряжение.

Според древния протокол изборът трябваше да стане не по-малко от петнайсет и не повече от двайсет дни по-късно. Онези кардинали, които постоянно обитаваха Пацем или живееха на разстояние от три седмици време-дълг, отмениха обичайните си ангажименти и се приготвиха за конклава. Всичко останало беше готово.

Някои дебели хора носят тялото си като слабост, като признак за задоволяване на собствените си страсти и леност. Други дебели хора го правят царствено, външен белег за нарастващата им власт. Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами се отнасяше към втората категория. Едър мъж, истинска планина от алено в официалната си кардиналска роба, Лурдъсами изглеждаше в края на петдесетте си стандартни години и този му вид не се бе променял в продължение на повече от два века активен живот и успешно възкръсване. С яка челюст, съвсем плешив и склонен да говори с мек басов тътен, който можеше да се издигне до мощен рев, изпълващ базиликата „Св. Петър“ без помощта на усилвателна система, Лурдъсами оставаше нарицателно за здраве и жизненост във Ватикана. Мнозина във вътрешните кръгове на църковната йерархия вярваха, че Лурдъсами — тогава млад, второстепенен функционер във ватиканския дипломатически апарат — е насочил измъчения и тласкан от болка някогашен хиперионски поклонник отец Ленар Хойт да открие тайната, превърнала кръстоида в инструмент на възкресението. И смятаха, че има също толкова голяма заслуга за предотвратяване на залеза на Църквата, колкото и блаженопочившия папа.

Каквато и да бе истината в тази легенда, през този първи ден след деветата смърт на Светия отец и пет дни преди възкресението на Негово светейшество Лурдъсами бе в прекрасна форма. Като кардинал, министър на външните работи, председател на комитета, контролиращ дванайсетте Свети конгрегации, и префект на онази от тях, от която най-много се страхуваха и която не разбираха — Светата конгрегация за Доктрината на вярата, след повече от хилядолетно междуцарствие отново официално известна като Света служба на универсалната инквизиция, — Лурдъсами бе най-влиятелното човешко същество в Курията. В този момент, докато Негово светейшество папа Юлий XIV лежеше в базиликата „Св. Петър“ — тялото му щеше да бъде преместено във възкресителния анекс веднага, щом паднеше нощта, — Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами със сигурност бе най-влиятелното човешко същество в галактиката.

И тази сутрин кардиналът отлично го съзнаваше.

— Тук ли са вече, Лукас? — изтътна той към мъжа, който беше негов секретар повече от двеста години. Колкото кардинал Лурдъсами бе едър, дебел, като че ли без възраст и муден, толкова монсиньор Лукас Оди беше слаб, костелив, доста стар наглед и припрян в движенията си. Пълната му титла като заместник-министър на външните работи на Ватикана беше „заместник и пазител на тайната“, но хората обикновено го познаваха само като „заместника“. „Тайнствен“ също бе съвсем подходящо определение за високия, ъгловат бенедектински администратор, защото през двайсет и двете десетилетия безупречна служба, които бе отдал на господаря си, никой — дори самият Лурдъсами — нямаше представа за личното му мнение или чувства. Отец Лукас Оди беше силната дясна ръка на Лурдъсами от толкова много време, че кардиналът-министър отдавна бе престанал да мисли за него другояче, освен като за придатък на собствената си воля.

— Току-що заеха местата си в най-вътрешната чакалня — отвърна монсиньор Оди.

Кардинал Лурдъсами кимна. В продължение на повече от хиляда години — много преди Хеджира, бягството на човечеството от умиращата Земя и колонизирането на звездите — във Ватикана имаше обичай важните срещи да се провеждат в чакалните на високопоставените личности, вместо в личните им кабинети. Най-вътрешната чакалня на министъра на външните работи кардинал Лурдъсами беше малка — не повече от пет квадратни метра — и гола, освен кръглата мраморна маса без вградени комуникационни средства, един прозорец, който гледаше към външна галерия с великолепни фрески, разбира се, ако не бе поляризиран до непрозрачност, и две картини от гения на трийсети век Каро-тан — едната, изобразяваща мъките на Христа в Гетсиманската градина, а другата представяща папа Юлий (като отец Ленар Хойт), който получава първия кръстоид от могъщ, но безполов наглед архангел, докато Сатаната (под формата на Шрайка) безпомощно гледа отстрани.

Четиримата в чакалнята — трима мъже и една жена — представляваха Изпълнителния съвет на Панкапиталистическия съюз на независимите католически трансзвездни търговски организации, по-известен като Търговския мир. Двама от мъжете можеха да са баща и син — г. Хелвиг Арон и г. Кенет Хей-Модино — еднакви дори до фините си, скъпи пелерини, скъпите, консервативни прически, фините, биоскулптирани лица със северноевропейски черти от Старата Земя и до още по-фините червени карфици, които показваха, че са членове на Суверенния военен орден на болницата на св. Йоан Йерусалимски, Родоски и Малтийски — древното общество, известно сред народа като „Малтийските рицари“. Третият мъж имаше азиатски произход и носеше проста памучна роба. Казваше се Кензо Исозаки и в момента бе вторият по влияние човек в Мира след Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами. Последният представител на Търговския мир, жена на петдесетина стандартни години с небрежно подстригана тъмна коса и остри черти, носеща евтин работен костюм от фибропластмаса, бе г. Анна Пели Коняни, която се смяташе за очевидна наследница на Исозаки и за която от години се носеше слухът, че е любовница на архиепископката на Ренесанс Вектор.

Когато кардинал Лурдъсами влезе и зае мястото си на масата, четиримата се изправиха и леко се поклониха. Монсиньор Лукас Оди беше единственият външен присъстващ и стоеше настрани от масата, сключил костеливите си ръце пред расото си. Измъчените очи на Христос в Гетсиманската градина се взираха над рамото му към събралите се.

Г. г. Арон и Хей-Модино пристъпиха, за да коленичат и целунат скосения сапфирен пръстен на кардинала, но преди Кензо Исозаки и жената да успеят да се приближат, Лурдъсами махна с ръка, за да сложи край на протокола. Когато четиримата представители на Търговския мир отново заеха местата си, кардиналът каза:

— Всички ние сме стари приятели. Знаете, че макар на това съвещание да представлявам папския двор, докато Светия отец временно отсъства, абсолютно всичко, казано днес, трябва да остане между тези стени. — Лурдъсами се усмихна. — А тези стени, приятели мои, са най-надеждните и обезопасени срещу подслушване в Мира.

Арон и Хей-Модино напрегнато се усмихнаха. Приятното изражение на г. Исозаки не се промени. Г. Анна Пели Коняни още повече се намръщи.

— Ваше високопреосвещенство — заговори тя, — мога ли да говоря откровено?

Лурдъсами протегна топчестата си длан. Никога не бе вярвал на хора, които искат разрешение да говорят откровено, които се кълнат да говорят честно или използват думата „искрено“.

— Разбира се, скъпа моя приятелко — отвърна той. — Съжалявам, че днешните обстоятелства ни отпускат толкова малко време.

Анна Пели Коняни напрегнато кимна. Бе разбрала заповедта да говори кратко и точно.

— Ваше високопреосвещенство — каза тя, — поискахме да проведем това съвещание, за да разговаряме с вас не само като лоялни членове на Панкапиталистическия съюз на Негово светейшество, но и като приятели на Папския престол и на самия вас.

Лурдъсами любезно кимна. Тънките му устни бяха извити в лека усмивка.

— Разбира се.

Г. Хелвиг Арон прочисти гърлото си.

— Ваше високопреосвещенство, Търговският мир проявява разбираем интерес към предстоящия избор на папа. Кардиналът чакаше.

— Нашата цел днес — продължи г. Хей-Модино, — е да уверим Ваше високопреосвещенство — и като министър на външните работи, и като потенциален кандидат за папския престол, — че след предстоящия избор Съюзът с абсолютна лоялност ще продължи да провежда политиката на Ватикана.

Кардинал Лурдъсами отново кимна. Отлично разбираше. По някакъв начин Търговският мир — разузнавателната мрежа на Исозаки — беше надушил евентуален преврат във ватиканската йерархия. По някакъв начин бяха подслушали най-тихото шепнене в звукоизолираните стаи: че е дошло време да заменят папа Юлий с нов първосвещеник. И Исозаки знаеше, че това ще е Симон Аугустино Лурдъсами.

— По време на това скръбно междуцарствие — каза г. Коняни, — ние смятаме за наш дълг да дадем лични и публични уверения, че Съюзът ще продължи да служи на интересите на Светия престол и на Светата майка Църквата, както е правил през последните повече от два стандартни века.

Кардинал Лурдъсами отново кимна и продължи да чака, но четиримата водачи на Търговския мир не казаха нищо повече. За миг той си позволи да помисли защо Исозаки е дошъл лично. „За да види реакцията ми, вместо да се довери на информацията на подчинените си — отговори си кардиналът. — Старецът вярва на сетивата и инстинкта си повече, отколкото на когото и каквото и да е друго. — Лурдъсами се усмихна. — Правилна политика.“ Преди да заговори, той остави още една минута да изтече в мълчание.

— Приятели мои — изтътна накрая кардиналът, — нямате представа колко стопляте сърцето ми вие, четирима толкова заети и важни люде, като посещавате този беден отец по време на общата ни скръб.

Лицата на Исозаки и Коняни останаха безизразни и инертни като аргон, но кардиналът можеше да долови зле прикрития блясък на очакване в очите на другите двама мъже от Търговския мир. Ако Лурдъсами приемеше подкрепата им, макар и фино, Съюзът щеше да се издигне на равнището на ватиканските заговорници — да се превърне в заговорник и фактически да се изравни със следващия папа.

Кардиналът се наведе към масата. Той забеляза, че през целия разговор г. Кензо Исозаки не е премигнал нито веднъж.

— Приятели мои — продължи Лурдъсами, — като добри преродени християни — той кимна към г. г. Арон и Хей-Модино, — като рицари хоспиталиери, вие несъмнено знаете процедурата за избор на следващия ни папа. Но нека освежа паметта ви. След като кардиналите и техните интерактивни аналози се съберат и заключат в Сикстинската капела, има три начина, по които можем да изберем папа — с акламиране, делегиране или преброяване на гласовете. При акламирането Светият дух кара всички кардиналиизбиратели да обявят един човек за първосвещеник. Всички ние викаме „eligo“ — „избирам“ — и името на онзи, когото единодушно избираме. При делегирането избираме неколцина сред нас — да речем дванайсет кардинали — да вземат решение от името на всички. При преброяването на гласовете кардиналите-избиратели тайно гласуват, докато един от кандидатите получи мнозинство от две трети плюс един. Тогава е избран нов папа и очакващите милиарди виждат „sfumata“ — вълмата бял дим, — което означава, че семейството на Църквата отново има Свети отец.

Четиримата представители на Търговския мир мълчаха. Всеки един от тях отлично знаеше процедурата за избор на папа — не само древните механизми, разбира се, но и предварителната кампания, натиска, сделките, блъфирането и чистото изнудване, често съпътствали процедурата през вековете. И започваха да разбират защо в момента кардинал Лурдъсами подчертава очевидното.

— При последните девет избора — с мощен, тътнещ глас продължи едрият кардинал, — папата беше избиран с акламиране… с прякото посредничество на Светия дух. — Лурдъсами направи продължителна, напрегната пауза. Зад него монсиньор Оди ги наблюдаваше, неподвижен като нарисувания Христос зад гърба му и немигащ като Кензо Исозаки.

— Нямам основание да смятам — най-после каза Лурдъсами, — че този избор ще бъде различен.

Представителите на Търговския мир не помръдваха. Накрая г. Исозаки съвсем леко наведе глава. Посланието бе чуто и разбрано. Сред стените на Ватикана нямаше да има преврат. А ако имаше, Лурдъсами контролираше положението и не се нуждаеше от подкрепата на Съюза. Ако беше вярно първото и времето на кардинал Лурдъсами още не бе дошло, папа Юлий за пореден път щеше да оглави Църквата и Мира. Групата на Исозаки беше поела ужасен риск заради неизброимите облаги и огромната власт, които щяха да са техни, ако бяха успели да се съюзят с бъдещия папа. Сега те бяха изправени единствено пред последствията от ужасния риск. Един век преди това папа Юлий бе отлъчил предшественика на Кензо Исозаки заради подробна грешка, беше анулирал тайнството на кръстоида и бе осъдил водача на Търговския мир на изгнание от католическата общност — която, разбира се, включваше всеки мъж, жена и дете на Пацем и на повечето от световете в Мира, — последвано от истинската смърт.

— А сега, съжалявам, че неотложните ми задължения трябва да ме лишат от любезното ви присъствие — изтътна кардиналът.

Преди да успее да се изправи и противно на обичайния протокол за излизане в присъствието на църковен принц, г. Исозаки бързо се приближи до него, коленичи и целуна пръстена му.

— Ваше преосвещенство — промълви старият милиардер от Търговския мир.

Този път Лурдъсами не се изправи, докато всеки един от могъщите търговски лидери не пристъпи, за да изрази почитта си.

В деня след смъртта на папа Юлий в пространството на Божия горичка се прехвърли космически кораб клас „архангел“. Това беше единственият архангел, който не изпълняваше куриерски задължения — той бе по-малък от новите кораби и се наричаше „Рафаил“.

Минути след като архангелът установи орбита около пепелявата планета, от него се отдели спускателен кораб и се вряза в атмосферата. На борда пътуваха двама мъже и една жена. Тримата приличаха на братя и сестра по стройните си фигури, бледа кожа, тъмни, късо подстригани коси, присвити очи и тънки устни. Носеха червено-черни космически костюми със сложни инфотерми на китките. Присъствието им на спускателния кораб бе странно — космическите кораби клас „архангел“ неизбежно убиваха човешките същества по време на мигновеното си прехвърляне през пространството на Планк и на корабните възкресителни ясли обикновено им трябваха три дни, за да съживят човешкия екипаж.

Тези трима не бяха хора.

Спускателният кораб прибра криле, заглади всички повърхности, за да придобие аеродинамична форма и пресече линията към осветената половина на планетата на З март. Под него се въртеше някогашният храмерски свят Божия горичка — маса от изгорени белези, пепелни полета, мочурища, отстъпващи ледници и зелени секвои, които отчаяно се мъчеха отново да хвърлят семена по опустошената земя. Преминал към свръхзвукова скорост, спускателният кораб полетя над тесния пояс с умерен климат и жизнеспособна растителност край екватора на планетата и проследи течението на река, която водеше към дънера на някогашното Световно дърво. С диаметър осемдесет и три километра и все още висок километър, дори в опустошеното си състояние дънерът се издигаше над хоризонта на юг като черен хълм с отвесни стени. Корабът заобиколи Световното дърво, продължи на запад над реката, докато накрая се приземи върху скала, близо до мястото, на което реката навлизаше в тясна клисура. Двамата мъже и жената слязоха по спусналата се стълба и се огледаха наоколо. В тази част на Божия горичка беше сутрин, реката кънтеше при навлизането си в бързеите, птици и невидими дървесни създания цвъртяха в гъстите клони надолу по течението. Въздухът ухаеше на борови иглички, неопределими чуждопланетни миризми, влажна почва и пепел. Повече от два и половина века преди това този свят бе унищожен от орбита. Онези двестаметрови храмерски дървета, които не бяха избягали в космоса, изгоряха в пожар, продължил да вилнее почти цял век и най-сетне угасен от ядрена зима.

— Внимателно — каза единият от мъжете, когато тримата поеха надолу по склона към реката. — Моновлакната, които е опънала тук, би трябвало още да си стоят.

Стройната жена кимна и извади от течнопреновия калъф, който носеше, лазерно оръжие. Тя настрои лъча на най-широко разпространение и го прокара над реката. Невидимите влакна заблестяха като паяжина на утринната роса. Те пресичаха реката и се увиваха около скалите, изчезваха под водата и отново изплуваха от бялата пяна.

— Там, където трябва да работим, няма влакна — съобщи жената, когато изключи лазера. Тримата пресякоха нисък участък до реката и се изкачиха по скалист склон. Тук гранитът беше стопен и се бе стекъл надолу като лава по време на опустошаването на Божия горичка, но на един от терасираните скалисти склонове имаше още по-скорошни следи от катастрофа. До върха на една от скалите на десет метра над реката беше прогорен кратер. Съвършено кръгла, врязана на половин метър под равнището на скалата, дупката имаше диаметър пет метра. Откъм югоизточната й страна, където надолу към реката се бе стекъл водопад от стопена скала, се бяха образували естествени стъпала от черен камък. Скалният пълнеж на кръглия кратер на върха бе по-тъмен и гладък и приличаше на полиран оникс в гранитна пота.

Един от мъжете влезе във вдлъбнатината, легна в цял ръст върху гладкия камък и прилепи ухо до скалата. Секунда по-късно той се изправи и кимна на другите двама.

— Да се връщаме — каза жената и докосна лентата на инфотерма на китката си.

Тримата бяха направили пет крачки назад, когато изстреляното от космоса копие от чиста енергия прогори въздуха. Птиците и дървесните създания в гъстата гора панически се втурнаха да бягат. Въздухът за секунди се йонизира и се свръхнагорещи, разпращайки във всички посоки ударна вълна. Клони и листа избухнаха в пламъци на петдесет метра от мястото на контакт на лъча. Конусът от чиста светлина точно съответстваше на диаметъра на кръглата дупка в скалата и превърна гладкия камък в езеро от течен огън.

Двамата мъже и жената дори не трепнаха. Космическите им костюми започнаха да тлеят от ужасната топлина, но специалната материя не се запали. Нито пък плътта им.

— Време е — заяви жената сред рева на енергийния лъч и придобиващия все по-големи размери пожар. Златистият лъч изчезна. Вихрено нахлу горещ въздух, за да запълни вакуума. Вдлъбнатината в скалата представляваше кръг от клокочеща лава.

Един от мъжете застана на едно коляно и като че ли се заслуша. После кимна на другите и се фазоизмести. В един миг беше от плът, кост, кръв, кожа и коса, в следващия — хромирано-сребриста скулптура във формата на човек. Синьото небе, пламтящата гора и езерото от течен огън съвършено се отразяваха върху преливащата му сребриста кожа. Той пъхна едната си ръка във втечнения камък, наведе се, бръкна още по-надълбоко и после се дръпна назад. Сребристата му длан изглеждаше така, сякаш се бе сляла с повърхността на друга сребриста човешка фигура — само че на жена. Мъжката хромирана скулптура изтегли женската хромирана фигура от съскащия, хвърлящ пръски котел с лава и я отнесе на петдесет метра до място, където тревата не гореше и камъкът бе достатъчно студен, за да издържи тежестта им. Другият мъж и жената ги последваха.

Мъжът се измести от хромирано-сребристата си форма и секунда по-късно фигурата, която носеше, направи същото. Жената, изплувала от живака, сякаш беше близначка на късокосата жена в космическия костюм.

— Къде е детето на кучката? — попита спасената. Някога се бе наричала Радамант Немес.

— Няма го — отвърна спасителят й. Двамата с другия мъж можеха да са братя или клонинги. — Минаха през последния телепортатор.

Радамант Немес леко сбърчи лице. Тя свиваше пръсти и мърдаше ръце, сякаш се опитваше да преодолее изтръпване в крайниците си.

— Поне успях да убия проклетия андроид.

— Не — възрази другата жена, нейната близначка. Тя нямаше име. — Те заминаха със спускателния кораб на „Рафаил“. Андроидът загуби едната си ръка, но автохирургът запази живота му.

Немес кимна и погледна назад към скалистия склон, по който продължаваше да се стича лава. Блясъкът на пожара осветяваше лъскавата паяжина от моновлакно над реката. Гората зад тях гореше.

— Там… не беше… приятно. Не можех да се движа с цялата сила на корабното копие, което ме изгаряше, и после не успях да се фазоизместя с цялата тази скала около мен. Трябваше невероятна концентрация, за да запазя енергията си и да поддържам активен фазоизместващ интерфейс. Колко време бях заровена там?

— Четири земни години — отговори мъжът, който до този момент бе мълчал.

Радамант Немес повдигна тънките си вежди, по-скоро въпросително, отколкото от изненада.

— И все пак Техноцентърът знаеше къде съм…

— Техноцентърът знаеше къде си — каза другата жена. Гласът и изражението на лицето й бяха абсолютно еднакви с тези на спасената. — Техноцентърът знаеше също, че си се провалила.

Немес едва забележимо се усмихна.

— Значи тези четири години са били наказание.

— Напомняне — поправи я мъжът, който я бе изтеглил от скалата.

Радамант Немес направи две крачки, сякаш проверяваше способността си да пази равновесие. Гласът й бе спокоен.

— Тогава защо дойдохте сега за мен?

— Заради момичето — отвърна другата жена. — То се връща. Ние трябва да възобновим мисията ти.

Немес кимна.

Мъжът, който я беше спасил, постави длан върху слабото й рамо.

— И те моля да си помислиш за това — каза той, — че четири години, погребана в огън и камък, няма да са нищо в сравнение с онова, което можеш да очакваш, ако отново се провалиш.

Немес продължително го изгледа, без да отговори. После със съвършено отмерено движение се извърна от лавата и пламъците и четиримата в абсолютен синхрон закрачиха към спускателния кораб.

На пустинния свят Мадредедиос, на високото плато, наречено Ляно Естакадо заради атмосферните генераторни пилони, пресичащи като решетка пустинята на равни, десеткилометрови интервали, отец Федерико де Соя се готвеше за ранната утринна меса.

Пустинното градче Нуево Атлан имаше по-малко от триста жители — предимно мирски миньори в бокситните мини, очакващи да умрат преди да се приберат вкъщи, смесени с неколцина покръстени марияисти, които с мъка изкарваха прехраната си като пастири на коргори в отровната пустош — и отец де Соя знаеше точно колко души ще има в параклиса за ранната меса: четирима — възрастната г. Санчес, старата вдовица, за която се говореше, че шейсет и две години преди това е убила съпруга си по време на прашна буря, близнаците Перел, които — поради неизвестни причини — предпочитаха старата, порутена черква пред чистия и климатизиран параклис на компанията в миньорския резерват, и тайнственият старец с обезобразено от радиация лице, който коленичеше на последния ред и никога не взимаше причастие.

Бушуваше прашна буря — тук винаги бушуваше прашна буря — и отец де Соя трябваше тичешком да вземе последните трийсет метра от кирпичения си енорийски дом до черковната ризница, покрил главата и раменете си с качулка от прозрачна фибропластмаса, за да предпази расото и квадратната си шапка, пъхнал молитвеника дълбоко в джоба си. Всяка вечер, когато сваляше расото или окачваше шапката си на закачалката, пясъкът се стичаше от тях като червен водопад, като засъхнала кръв от строшен пясъчен часовник. И всяка сутрин, когато отваряше молитвеника си, между страниците скърцаше пясък и полепваше по пръстите му.

— Добро утро, отче — каза Пабло, когато свещеникът припряно влезе в ризницата и затвори пропуканата херметична врата.

— Добро утро, Пабло, мой най-верни дяконе — отвърна отец де Соя. Всъщност, мислено се поправи свещеникът, Пабло беше единственият му дякон. Простодушие дете — простодушие в древния смисъл на думата, не особено умно, както и в смисъл на честно, искрено, вярно и добро, — Пабло бе там, за да помага на де Соя да отслужва месата всяка делнична сутрин в 0630 ч. и два пъти в неделя — макар че на ранната неделна меса идваха само същите четирима души, а втората посещаваха и дванайсетина миньори.

Момчето кимна и отново се усмихна. Усмивката му изчезна за миг, докато навличаше чистата, колосана стола върху робата си на дякон.

Отец де Соя мина покрай детето, като разреши тъмната му коса, и отвори високия шкаф. Утрото беше също толкова тъмно, колкото и нощта във височинната пустиня, тъй като прашната буря бе погълнала изгрева и единствената светлина в студената гола стая идваше от премигващата лампа. Де Соя коленичи, сериозно се помоли за миг и започна да облича професионалните си одежди.

В продължение на две десетилетия като отец-капитан де Соя от мирския флот, командир на фотонни кораби като „Балтазар“, Федерико де Соя се бе обличал в униформи, чийто единствен признак за свещеническия му сан бяха кръстът и якичката. Бе носил пласкевна бойна броня, космически костюми, тактически комуникационни импланти, инфоравнинни очила, богоръкавици — всички отличия на капитан на фотонен кораб, — но нито едно от тези неща не го бяха трогвали колкото тези прости дрехи на енорийски свещеник. През четирите години, откакто бяха отнели капитанския ранг на отец-капитан де Соя и го бяха свалили от служба във флота, той преоткри първоначалното си призвание.

Де Соя си сложи ризата, която се плъзна над главата му като тога и падна до глезените му. Тя бе от бял лен и по нея нямаше нито петънце, въпреки постоянните прашни бури, както и стихарът, който облече после. Той нагласи пояса на кръста си, като мълвеше молитва. След това извади от шкафа белия епитрахил, почтително го подържа за миг в две ръце и го постави на шията си, като кръстоса двете копринени ленти. Зад него Пабло се суетеше из малката стая, събу мръсните си обувки и обу евтините фибропластмасови гуменки, които майка му беше казала да държи тук само за месата.

Отец де Соя облече и последната връхна дреха с кръста отпред. Тя бе бяла с фини лилави нишки: тази сутрин щеше да отслужи меса на благословия и тайно щеше да извърши тайнството на епитимията за вдовицата от първия ред, за която се предполагаше, че е убийца, и за обезобразения от радиация непознат на последния.

Пабло се приближи до него. Момчето се усмихваше и се задъхваше. Отец де Соя постави длан върху главата му и се опита да приглади кичур непокорна коса, докато в същото време успокояваше хлапето. Де Соя взе потира, свали дясната си ръка от главата на момчето, за да я постави върху покритата чаша и тихо каза:

— Добре. — Усмивката на Пабло изчезна, когато осъзна сериозността на момента, и момчето поведе двучленната им процесия от ризницата към олтара.

Де Соя веднага забеляза, че в параклиса има петима души, а не четирима. Обичайните богомолци бяха тук — всички бяха коленичили, после се изправиха и накрая отново коленичиха на обичайните си места, но имаше и още някой, висока фигура, мълчаливо застанала в най-тъмните сенки — там, където малкото преддверие влизаше в наоса.

По време на цялата меса присъствието на непознатия разсейваше отец де Соя, колкото и да се опитваше да мисли единствено за светото тайнство, в което участваше.

— Dominis vobiscum — каза отец де Соя. В продължение на повече от три хиляди години, вярваше той, Бог бе с тях… с всички тях.

— Et cum spiritu tuo — продължи отец де Соя и когато Пабло повтори думите, свещеникът леко обърна глава, за да види дали светлината е паднала върху високата, слаба фигура в мрака в предната част на наоса. Не беше.

По време на канона отец де Соя забрави за тайнствената фигура и успя да насочи цялото си внимание към нафората, която държеше в изтръпналите си пръсти.

— Hoc est enum corpus meum — отчетливо произнесе йезуитът, като чувстваше силата на тези думи и за десетхиляден път се молеше кръвта и милостта на Спасителя да измият греховете му като капитан от мирския флот.

Единствено близнаците Перел излязоха напред, за да получат причастието. Както винаги. Де Соя каза думите и даде нафора на младежите. Той устоя на порива да вдигне поглед към фигурата в сенките в дъното на черквата.

Месата завърши в почти пълен мрак. Воят на вятъра заглуши последните молитви и отговори. В малката църквица нямаше електричество — никога не бе имало — и десетте мъждукащи свещи на стената не успяваха да разсеят тъмнината. Отец де Соя даде последната благословия, отнесе потира в мрачната ризница и го остави върху по-малкия олтар вътре. Пабло побърза да свали столата и да навлече анорака си.

— До утре, отче!

— Да, благодаря ти, Пабло. Не забравяй… — Прекалено късно. Момчето бе излязло навън и тичаше към мелницата за подправки, където работеше заедно с баща си и чичовците си. Червен прах изпълни въздуха около развалената херметична врата.

При нормални обстоятелства отец де Соя щеше да съблече одеждите си и да ги прибере в шкафа. По-късно през деня щеше да ги отнесе в енорийския дом, за да ги почисти. Но тази сутрин той остана по епитрахил, стихар и риза. Поради някаква причина усещаше, че се нуждае от тях, също както се нуждаеше от пласкевната бойна броня при абордажните операции по време на кампанията във Въглищния чувал1.

Все още скрита в сенките, високата фигура стоеше на прага на ризницата. Отец де Соя чакаше и я гледаше, като се съпротивляваше на желанието да се прекръсти или да вдигне останалата нафора, сякаш за да се защити от вампири или от Дявола. Воят на вятъра навън се превърна в писък на банши2.

Фигурата пристъпи под хвърляната от лампата рубинена светлина. Де Соя позна капитан Марджит Уу, лична адютантка и свръзка на адмирал Маръсин, главнокомандващият мирския флот. Де Соя за втори път тази сутрин се поправи — сега тя беше адмирал Марджит Уу. Звездичките на яката й едва се виждаха на червената светлина.

— Отец-капитан де Соя? — попита адмиралът. Йезуитът бавно поклати глава. На тази планета с денонощие от двайсет и три часа бе едва 0730 ч., но вече се чувстваше уморен.

— Само отец де Соя — отвърна той.

— Отец-капитан де Соя — повтори адмирал Уу и този път това не беше въпрос. — От този момент сте възстановен на действителна служба. Имате десет минути да съберете вещите си и да дойдете с мен. Заповедта влиза в сила незабавно.

Федерико де Соя въздъхна и затвори очи. Доплака му се. „Моля те, мили Боже, нека ме отмине тая чаша.“ Когато вдигна клепачи, нафората все още бе на олтара и адмирал Марджит Уу продължаваше да го чака.

— Да — тихо каза той и бавно, внимателно започна да съблича светите одежди.

На третия ден след смъртта на папа Юлий XIV във възкресителната му ясла настъпи раздвижване. Тънките системи и фини механични сонди се плъзнаха назад и изчезнаха от поглед. Тялото върху плочата отначало лежеше безжизнено, освен надигането и спадането на голата му гръд, после видимо потръпна, след това простена и — след много дълги минути — се приповдигна на лакът. Накрая седна и копринено-лененото покривало с богата бродерия се плъзна около кръста на голия мъж.

В продължение на няколко минути той поседя на ръба на мраморната плоча, стиснал глава в треперещите си ръце. После вдигна поглед, когато с едва доловимо съскане в стената на възкресителния параклис се отвори тайна врата. С шумолене на коприна и тракане на броеница един кардинал в официална червена роба пресече слабо осветеното помещение. До него вървеше висок, красив мъж със сива коса и сиви очи. Облечен бе в прост, но елегантен гащеризон от сива каша. На три крачки зад кардинала и мъжа влязоха двама швейцарски гвардейци в средновековна оранжево-черна униформа. Не носеха оръжие.

Голият мъж на плочата премигна, сякаш очите му не бяха свикнали дори със слабата светлина в сумрачния параклис. Накрая погледът му се фокусира.

— Лурдъсами — каза възкресеният.

— Отец Дюре — отвърна кардинал Лурдъсами. Той носеше огромен сребърен потир.

Голият мъж раздвижи устни и език, сякаш се бе събудил с неприятен вкус в устата. Той беше старец със слабо, аскетично лице, тъжни очи и стари белези по нововъзкресеното си тяло. На гърдите му светеха в червено и се издуваха два кръстоида.

— Коя година сме? — най-после попита той.

— Лето Господне 3131-о — все още застанал до седналия мъж, отвърна кардиналът. Отец Пол Дюре затвори очи.

— Петдесет и седем години след последното ми възкресяване. Двеста седемдесет и девет години след падането на телепорталите. — Той отвори очи и погледна към кардинала. — Двеста и седемдесет години след като ти ме отрови и уби папа Тейлхард Първи.

Кардинал Лурдъсами мощно се засмя.

— Бързо се възстановяваш от възкресителната дезориентация, щом толкова добре се справяш с аритметиката. Отец Дюре премести поглед от кардинала към високия мъж в сиво.

— Албедо. Да свидетелстваш ли си дошъл? Или да окуражаваш страхливия си Юда?

Високият не отвърна нищо. И без това тънките устни на кардинал Лурдъсами се свиха почти до невидимост върху червендалестото му лице.

— Имаш ли да кажеш още нещо преди да се върнеш в ада, антипапа такъв?

— Не и на теб — промълви отец Дюре и затвори очи в молитва.

Двамата швейцарски гвардейци хванаха тънките му ръце. Йезуитът не оказа съпротива. Единият от войниците натисна назад главата на възкресения старец и опъна тънката му шия.

Кардинал Лурдъсами грациозно отстъпи малко назад. От гънките на копринения му ръкав се появи нож с рогова дръжка. Докато гвардейците държаха все още пасивния Дюре, чиято адамова ябълка като че ли все повече изпъкваше, Лурдъсами вдигна ръка и замахна с ловко движение. От разрязаната сънна артерия на Дюре бликна кръв.

Отстъпил назад, за да не изцапа робата си, кардиналът скри ножа обратно в ръкава си, повдигна големия потир и го постави под бликащата на тласъци струя кръв. Когато чашата почти се напълни и кръвта престана да тече, той кимна на швейцарския гвардеец, който незабавно пусна главата на отец Дюре.

Възкресеният мъж отново беше труп с олюляваща се глава, все още затворени очи и отворена уста. Прорязаното му гърло зееше като начервени устни на ужасна, разкривена усмивка. Двамата швейцарски гвардейци поставиха тялото върху плочата и махнаха покривалото. Голият мъртвец изглеждаше блед и уязвим — с прорязано гърло, обезобразена гръд, дълги, бели пръсти, блед корем, отпуснати гениталии, мършави крака. Смъртта — дори в епохата на възкресяването — не оставя никакво достойнство дори у онези, които са водили живот на строг самоконтрол.

Докато войниците махаха красивото покривало, за да не се изцапа, кардинал Лурдъсами изля кръвта от тежкия потир върху очите на мъртвеца, в зейналата му уста, в отворената рана и надолу по гърдите, корема и слабините на трупа. Алената течност съответстваше и дори превъзхождаше по наситеност цвета на робата на кардинала.

— Sie aber seid nicht fleischlich, sondern geistlich — каза той. — Ти не си направен от плът, а от дух. Високият мъж повдигна вежди.

— Бах, нали?

— Разбира се — потвърди кардиналът и остави вече празния потир до трупа. Той кимна на швейцарските гвардейци и те покриха мъртвеца със сгънатото надве покривало. Кръвта незабавно започна да се пропива в красивата тъкан. — Jesu, meine Freunde — прибави Лурдъсами.

— И аз така си помислих — обади се по-високият мъж. Той отправи въпросителен поглед към кардинала.

— Да — съгласи се Лурдъсами. — Сега.

Мъжът в сиво заобиколи плочата и застана зад двамата войници, които дооправяха просмуканото с кръв покривало. Когато гвардейците се изправиха и отстъпиха назад от мраморната плоча, той повдигна големите си длани към тила на всеки от тях. Очите и устите на войниците широко се отвориха, но нямаха време да извикат: миг по-късно отворените им очи и усти проблеснаха в нажежена до бяло светлина, кожата им стана прозрачна от оранжевия пламък в телата им и после двамата изчезнаха — изпариха се, пръснати на частички, по-фини от пепел.

Мъжът в сиво изтупа ръце една в друга, за да ги почисти от тънкия пласт микропепел.

— Жалко, съветник Албедо — измърмори кардинал Лурдъсами с тътнещия си глас.

Другият погледна към едва забележимия прах във въздуха, който се стелеше на слабата светлина, и после върна очи към кардинала. Веждите му отново въпросително се повдигнаха.

— Не, не, не — изтътна Лурдъсами. — Имам предвид покривалото. Петната никога няма да излязат. След всяко възкресяване трябва да тъчем ново. — Той се обърна и тръгна към тайната врата, като шумолеше с робата си. — Ела, Албедо. Трябва да поговорим, а преди пладне смятам да отслужа и благодарствена меса.

След като вратата се плъзна зад двама им, възкресителният параклис потъна в тишина. Само покритото тяло лежеше върху плочата и на бледата светлина едва се забелязваше сива мъгла, движеща се, изчезваща влага, която загатваше за отлитащите души на още по-скорошните мъртъвци.

2.

През седмицата, в която папа Юлий умря за девети и за пети път убиха отец Дюре, двамата с Енея се намирахме на разстояние 160000 светлинни години на отвлечената планета Земя — Старата Земя, истинската Земя, — обикаляща около звезда от тип О, която не бе слънцето в Малкия Магеланов облак, галактика, която не беше родната галактика на Земята.

За нас това бе странна седмица. Не знаехме, че папата е умрял, разбира се, тъй като между тази преместена Земя и космоса на Мира нямаше връзка, освен заспалите телепортали. Всъщност, сега разбирам, че Енея е узнала за смъртта на папата по начин, за който тогава не подозирахме, но тя не ни каза за събитията в Мира и на никого не му дойде наум да я попита. Животът ни на Земята през онези години на изгнание беше прост, мирен и значим по начин, който сега трудно може да се измери и споменът за който ми причинява болка. Във всеки случай, точно тази седмица бе значима, но не и проста или мирна за нас: Стария архитект, при когото през последните четири години учеше Енея, беше починал в понеделник и погребението щу в пустинята в онази студена вторник вечер мина тъжно и бързо. В сряда Енея навърши шестнайсет години, но това събитие бе помрачено от скръбта и смута в братството Талиезин и само ние с А. Бетик се опитахме да отпразнуваме деня заедно с нея.

Андроидът беше опекъл шоколадова торта, любимата на Енея, а аз дни наред бях работил, за да издялам покрит с богата резба бастун от як клон, който бяхме намерили по време на един от импулсивните пикници на Стария архитект до близката планина. Онази вечер изядохме тортата и пийнахме малко шампанско в красивия малък чирашки заслон на Енея в пустинята, но тя бе мрачна и разсеяна заради смъртта на стареца и настаналата в братството паника. Сега разбирам, че разсеяността й до голяма степен трябва да се е дължала на това, че е знаела за смъртта на папата, за ужасните събития, трупащи се на хоризонта на бъдещето, и за края на най-мирните четири години, които щяхме да преживеем заедно.

Спомням си разговора онази вечер, на шестнайсетия рожден ден на Енея. Беше се стъмнило рано и въздухът захладня. Вън от удобния дом от камък и брезент, който тя бе построила четири години по-рано за чиракуването си, навяваше прах и пелинът и юката шумоляха и се извиваха в прегръдката на вятъра. Седяхме до съскащия фенер, сменили чашите шампанско с топъл чай, и тихо разговаряхме под,стърженето на пясъка в брезента.

— Странно е — казах аз. — Знаехме, че е стар и болен, но изглежда никой не вярваше, че ще умре. — Говорех за Стария архитект, естествено, а не за далечния папа, който не означаваше нищо за нас. И, подобно на всички ни от заточената Земя, наставникът на Енея не бе носил кръстоида. Смъртта му беше окончателна, за разлика от тази на папата.

— Той сякаш знаеше — тихо отвърна Енея. — През последния месец привикваше всичките си чираци. И им предаваше последните си мъдрости.

— Какви мъдрости сподели с теб? — попитах аз. — Искам да кажа, ако не е тайна или прекалено лично. Енея се усмихна над димящата чаша чай.

— Напомни ми, че щом строителството започне и сградата постепенно придобие форма, клиентът винаги ще е съгласен да плати двойно първоначално договорената цена, ако му пращаш сметките за извънредните разходи малко по малко. Каза, че вече нямало да има връщане, така че клиентът щял да е като пъстърва, закачена на здрава кукичка.

Двамата с А. Бетик се засмяхме. Смехът ни не беше проява на неуважение — Стария архитект бе от онези рядко срещани хора, истински гений, съчетан с изключителна индивидуалност, — но дори когато мислехме за него с тъга и обич, можехме да разпознаем егоизма и неискреността, които също бяха част от личността му. И нямам намерение да проявявам презрение, като го наричам само „Стария архитект“: личностния модел на киборга бе възстановен от дохеджирски човек, наречен Франк Лойд Райт, работил през деветнайсети и двайсети век сл. Хр. Но докато всички в братството Талиезин почтително го наричаха господин Райт, включително дори онези от по-възрастните му чираци, които бяха на неговите години, аз винаги мислех за него като за Стария архитект заради нещата, които Енея бе разказала за бъдещия си наставник преди да пристигнем тук, на Старата Земя.

Сякаш мислил за същото, А. Бетик каза:

— Странно е, нали?

— Кое? — попита Енея.

Андроидът се усмихна и потърка лявата си ръка на мястото, на което завършваше с гладък кочан точно над лакътя. През последните няколко години беше развил този навик. Автохирургът на спускателния кораб, с който бяхме минали през телепортала на Божия горичка, бе запазил живота му, но химичният му състав беше много различен и корабът не можа да му направи нова ръка.

— Искам да кажа — продължи той, — че въпреки господството на Църквата над човечеството, въпросът дали човешките същества имат душа, която напуска тялото след смъртта, все още не е получил окончателен отговор. И все пак в случая с господин Райт знаем, че личността на киборга му продължава да съществува отделно от тялото му — или поне, че е съществувала известно време след момента на смъртта му.

— Знаем ли го със сигурност? — усъмних се аз. Чаят бе топъл и хубав. Бяхме го купили двамата с Енея — всъщност, бяхме го получили чрез размяна — от индианския пазар, разположен в пустинята на мястото, на което трябва да се е намирал град Скотсдейл3.

На въпроса ми отговори Енея.

— Да. Личността на киборга на баща ми е оцеляла след унищожаването на тялото му и се е съхранила в шрьоновата верига в черепа на майка ми. Известно ни е, че дори след това самостоятелно е съществувал в мегасферата и после известно време е обитавал кораба на Консула. Личността на един киборг оцелява като някаква холистична вълна, разпространяваща се напред по матриците на инфоравнината или мегасферата, докато се превърне в ИИ източник в Техноцентъра.

Знаех това, но никога не го бях разбирал.

— Добре — кимнах аз, — но къде е отишла основаната на ИИ личностна вълна на господин Райт? Тук, в Магелановия облак, няма никаква връзка с Техноцентъра. Няма инфосфери.

Енея остави празната си чаша.

— Трябва да има връзка, иначе господин Райт и другите възстановени киборгови личности, събрани тук, на Земята, не биха могли да съществуват. Спомни си, че Техноцентърът е използвал пространството на Планк между телепорталите като своя среда и скривалище преди загиващата Хегемония да унищожи телепортаторните отвори към него.

— Празнотата, Която Обвързва — отвърнах аз, като повторих израза от „Песните“ на стария поет.

— Да — потвърди Енея. — Макар че винаги съм смятала това име за тъпо.

— Както и да се нарича — казах аз, — не разбирам как може да стигне дотук… до друга галактика.

— Средата, която Техноцентърът е използвал за телепортаторите, стига навсякъде — обясни Енея. — Прониква през пространството и времето. — Младата ми приятелка се намръщи. — Не, не е така, пространството и времето са обвързани в нея… Празнотата, Която Обвързва обхваща пространството и времето.

Огледах се наоколо. Светлината на фенера беше достатъчна, за да изпълни малката палатка, но навън бе тъмно и вятърът виеше.

— В такъв случай Техноцентърът може да достигне дотук?

Енея поклати глава. Вече бяхме водили този разговор. Тогава не бях разбрал концепцията. Не я разбирах и сега.

— Тези киборги са свързани с ИИ, които всъщност не са част от Техноцентъра — отвърна тя. — Личността на господин Райт не беше част от него. Също и баща ми… вторият киборг на Кийтс.

Тъкмо този момент все не можех да разбера.

— В „Песните“ се казва, че киборгите на Кийтс — включително баща ти — са били създадени от Ъмон, ИИ от Техноцентъра. Ъмон е казал на баща ти, че киборгите са експеримент на Техноцентъра.

Енея се изправи и се приближи до отвора на заслона. Вятърът огъваше брезента от двете страни, но палатката запазваше формата си и не позволяваше на пясъка да прониква вътре. Беше построила дома си добре.

— Чичо Мартин е написал „Песните“ — отвърна тя. — Казал е истината, доколкото е можел. Но е имало неща, които не разбира.

— Аз също — признах аз и се отказах да разговарям повече на тази тема. Приближих се и прегърнах Енея, усещайки фините промени, настъпили в гърба, рамото и ръката й от първия път, когато четири години преди това я бях прегърнал. — Честит рожден ден, хлапе.

Тя вдигна поглед към мен и отпусна глава на гърдите ми.

— Благодаря ти, Рол.

От първата ни среща в младата ми приятелка бяха настъпили и други промени. Тогава тя тъкмо навършваше дванайсет стандартни години. Бих могъл да кажа, че през тези години е станала жена, но въпреки заоблените й хълбоци и ясно очертаващите се гърди под стария анцуг, който носеше, аз все още не я възприемах като жена. Вече не беше дете, разбира се, но все още не бе и жена. Беше… Енея. Блестящите й, тъмни очи бяха същите — интелигентни, въпросителни, малко тъжни от някаква тайна, която знаеше — и усещането за физически допир, когато насочеше погледа си към мен, бе също толкова силно, колкото винаги. През последните няколко години кестенявата й коса беше станала малко по-тъмна, миналата пролет я бе подстригала — сега беше по-къса от моята по времето, когато преди дванайсет години служех в планетарната гвардия на Хиперион, и като поставех ръка върху главата й, косата й едва се подаваше между пръстите ми, — но можех да видя в нея проблясъка на старите руси кичури, показали се след дългите дни на работа под слънцето на Аризона.

Докато стояхме, заслушани в навяващия и стържещ брезента пясък — А. Бетик беше само безмълвна сянка зад нас, — Енея хвана ръката ми в дланите си. Този ден можеше и да е на шестнайсет, по-скоро млада жена, отколкото момиче, но ръцете и все още бяха съвсем мънички в моята голяма длан.

— Рол? — каза тя.

Погледнах я и зачаках.

— Ще направиш ли нещо за мен? — тихо, съвсем тихо попита Енея.

— Да. — Не се поколебах нито за миг.

Тогава тя стисна дланта ми и се взря в очите ми.

— Ще направиш ли утре нещо за мен?

— Да.

Енея нито свали погледа си, нито пусна ръката ми.

— Ще направиш ли всичко за мен?

Този път вече се поколебах. Знаех какво може да означава такава клетва, макар че това странно и прекрасно дете никога не ме бе молило да направя всичко за него — не ме беше молило да дойда заедно с него на тази безумна одисея. Това бе нещо, което бях обещал на стария поет, на Мартин Силенъс, още преди да срещна Енея. Знаех, че има неща, които не съм в състояние да се насиля да извърша. Но на първо място сред тези неща стоеше фактът, че не можех да откажа нищо на Енея.

— Да — отвърнах аз, — ще направя всичко, каквото поискаш. — В този момент разбрах, че съм загубен… и възкръснал.

Енея не каза нищо, само кимна, стисна за последен път ръката ми и се обърна назад към светлината, тортата и нашия чакащ ни приятел-андроид. На следващия ден щях да науча какво всъщност означава молбата й и колко трудно ще ми е да изпълня обещанието си.

Ще спра за момент. Разбирам, че може да не знаете за мен, освен ако не сте чели първите неколкостотин страници от разказа ми, които вече не съществуват другаде, освен в паметта на това перо, тъй като трябваше да рециклирам микропергамента, върху който ги бях написал. На онези загубени страници казах истината. Или поне истината, каквато тогава ми бе известна. Или поне се опитах да кажа истината. В общи линии.

След като рециклирах микропергаментовите страници на онзи първи опит да разкажа историята на Енея и тъй като изобщо не съм загубвал перото от погледа си, трябва Да допусна, че никой не ги е чел. Фактът, че бяха написани в шрьодингерова котешка кутия в изгнаническа орбита около пустинния свят — Армагаст — котешката кутия е само обвивка от фиксирана енергия, задържаща моята атмосфера, устройствата за рециклиране на въздух и храна, леглото, масата, перото и стъкленицата с цианиден газ, който чака да бъде освободен от случайно излъчване на изотоп — като че ли гарантира, че не сте чели онези страници.

Но не съм сигурен.

Тогава се случваха странни неща. Оттогава се случват странни неща. Ще си спестя преценката дали онези страници — а и тези — изобщо са можели и дали някога ще могат да бъдат прочетени.

Междувременно отново ще се представя. Казвам се Рол ЕНДИМИОН. Малкото ми име се римува с Пол, а фамилията ми произлиза от „изоставения“ университетски град Ендимион на затънтения свят Хиперион. Поставям думата „изоставен“ в кавички, защото тъкмо онзи поставен под карантина град е мястото, където срещнах стария поет — Мартин Силенъс, древният автор на забранената епична поема „Cantos“ — и откъдето започнаха приключенията ми. Използвам думата „приключения“ с известна ирония и навярно в смисъл, че целият живот е приключение. Защото е вярно, че макар пътуването да започна като приключение — опит да избавя дванайсетгодишната Енея от Мира и да я придружа до далечната Стара Земя, — оттогава то се превърна в живот, изпълнен с обич, загуба и почуда.

Така или иначе, по времето, когато се развива този разказ, през седмицата на смъртта на папата и на Стария архитект, на тъжния шестнайсети рожден ден на Енея, аз бях на трийсет и две години, все още висок, все още силен, все още опитен най-вече в лова, кавгите и в това да гледам как други ме водят, все още незрял и колебаещ се пред опасността завинаги да се влюбя в момичето-дете, което трябваше да закрилям като малка сестричка и което — очевидно за една нощ — се беше превърнало в момиче-жена, която сега познавах като приятел.

Трябва също да кажа, че другите неща, за които пиша тук — събитията в космоса на Мира; убийството на Пол Дюре, възвръщането на женското същество, наречено Радамант Немес, размислите на отец Федерико де Соя — не са догадки, екстраполации или измислици като в старите художествени романи от времето на Мартин Силенъс. Аз зная тези неща, известни са ми дори мислите на отец де Соя и облеклото на съветник Албедо през онзи ден, не защото съм всезнаещ, а заради по-късни събития и разкрития, дали ми достъп до тази информация.

По-късно всичко ще се изясни. Поне така се надявам.

Извинявам се за това тромаво повторно представяне.

Еталонът за киборговия баща на Енея — поет на име Джон Кийтс — казва в последното си, прощално писмо до приятелите си: „Винаги съм се покланял тромаво“. Всъщност, аз също — било то на сбогуване, при поздравяване или, какъвто навярно е случаят тук, при невероятна среща.

Затова ще се върна към спомените си и ще помоля за вашето снизхождение, ако не ви изглеждат съвсем логични при първия ми опит да ги споделя и изложа.

Вятърът виеше и пясъкът навяваше в продължение на три денонощия след шестнайсетия рожден ден на Енея. През цялото това време момичето отсъстваше. През последните четири години бях свикнал с нейните „почивки“, както сама ги наричаше, и обикновено не се ядосвах толкова, колкото първите няколко пъти, когато изчезваше с дни наред. Този път, обаче, бях по-загрижен: смъртта на Стария архитект бе оставила двайсет и седемте чираци и шейсетината помощници в пустинния лагер — който Стария архитект наричаше „Талиезин-запад“ — тревожни и неспокойни. Прашната буря усилваше тази тревога, както винаги правят прашните бури. Повечето семейства и поддържащият персонал живееха наблизо, в една от каменните пустинни спални, които господин Райт бе накарал учениците си да построят на юг от главните сгради. Самият лагерен комплекс беше почти като крепост със стените, дворовете и покритите си пасажи — удобни за претичване между сградите по време на прашна буря, — но всеки следващ ден без слънчева светлина и Енея все повече ме изнервяше.

По няколко пъти на ден ходех до чирашкия й заслон:

той бе най-отдалеченият от главния лагер, почти половин километър на север към планината. Енея я нямаше — беше оставила вратата незавързана и вътре открих писмо, в което ми казваше да не се тревожа, че това е само една от нейните екскурзии и че е взела много вода, — но с всеки следващ път, когато отивах там, все по-високо оценявах заслона.

Четири години преди това, когато двамата за първи път пристигнахме тук със спускателен кораб, откраднат от боен кораб на Мира, изтощени, натъртени и обгорени, да не споменавам за андроида, който се лекуваше в корабния автохирург, Стария архитект и другите чираци топло и гостоприемно ни бяха посрещнали. Господин Райт не изглеждаше изненадан, че едно дванайсетгодишно дете е минавало през телепортали от свят на свят, за да го открие и да го помоли да стане негов чирак. Спомням си онзи първи ден, когато Стария архитект я попита какво знае за архитектурата. „Нищо — тихо отвърна Енея, — освен, че ти си онзи, от когото трябва да се уча.“

Очевидно това беше верният отговор. Господин Райт й каза, че е карал всички чираци, дошли преди нея — всичките двайсет и шестима, както се оказа, — да проектират и построят свои собствени заслони в пустинята, нещо като приемен изпит. Стария архитект й предложи груби материали от лагера — брезент, камък, цимент, негодни дървени трупи, — но проектът и усилията бяха задължение на момичето.

Преди тя да се захване на работа (тъй като не бях чирак, аз се задоволих с палатка в близост до главния лагер) двамата с Енея обиколихме заслоните на другите чираци. Повечето бяха разновидности на палатки и бараки. Бяха издръжливи и някои показваха стил — един от тях имаше отличен план, но както ми посочи Енея, нямаше да издържи на пясък или дъжд, придружени дори от най-слабия вятър, — обаче никой не се отличаваше с нещо изключително.

Енея работи по заслона си единайсет дни. Аз й помогнах да свърши част от черната работа (по това време А. Бетик все още се възстановяваше — първо в автохирурга, после в лагерния лазарет), но момичето само планира и свърши повечето работа. Резултатът бе този прекрасен заслон, който посещавах по четири пъти на ден по време на това й последно изчезване в пустинята. Енея изкопа заслона така, че по-голямата му част да е под земното равнище. После плътно подреди плоски плочи, за да си осигури равен под. Покри го с пъстри килими и одеяла, които получи чрез размяна на индианския пазар, отдалечен на двайсет и пет километра от лагера. Около вкопания в земята център на заслона издигна високи близо метър стени, но тъй като основното помещение беше под земното равнище, те изглеждаха по-високи. Бяха построени от същата груба „пустинна зидария“, използвана от господин Райт при строежа на стените на сградите в главния лагер. Енея приложи същата техника, макар че никога не го бе чувала да я описва.

Първо събра камъни от пустинята и от многобройните клисури и наноси около разположения на върха на хълм лагер. Скалите бяха с всевъзможни размери и цвят — лилави, черни, ръждивочервени и тъмнокафяви. По някои имаше петроглифи и фосили. След това построи дървени рамки и нареди по-големите камъни с плоската страна към вътрешното лице на рамката. После прекара дни под изгарящото слънце, като копаеше пясък от наносите, прекарваше го с ръчна количка до строежа и го смесваше с цимент, за да получи бетон за спояване на камъните. Спойката беше груба — господин Райт я наричаше „пустинна зидария“, — но по някакъв странен начин бе и красива. Пъстрите камъни се виждаха през повърхността на бетона, целите покрити с пукнатини и жилки. Стените бяха високи около метър и достатъчно дебели, за да издържат на пустинната горещина денем и да запазват вътрешната температура нощем.

Заслонът й беше по-сложен, отколкото изглеждаше на пръв поглед — минаха месеци, докато оценя фините трикове, които бе приложила в плана си. Човек трябваше да се наведе, за да влезе през вестибюла от камък и брезент с три широки стъпала, които водеха надолу към портала от дърво и зидария, служещ за вход към централното помещение. Този лъкатушещ, спускащ се вестибюл играеше ролята на нещо като херметична камера, която не пропускаше вътре пустинния пясък. Начинът, по който бе поставила брезента — почти като застъпващи се триъгълни платна на кораб, — подсилваше херметичния ефект. „Централното помещение“ беше само три метра широко и пет дълго, но изглеждаше много по-голямо. Енея беше използвала вградени пейки около издигната каменна маса, за да оформи участъка за хранене и седене и бе поставила още ниши и каменни столове край огнище, изградено в северната стена на заслона. В стената беше вграден истински каменен комин, който никъде не се докосваше до брезент или дърво. Между каменните стени и брезента — приблизително на височина на очите в седнало положение — имаше прозорци, които минаваха по цялата дължина на северната и южната стена. Тези панорамни прозорци можеха да се затварят отвътре и с брезент, и с плъзгащи се дървени капаци. Отгоре бе поставила стари фибростъклени летви, открити на лагерното сметище, за да придаде на брезента формата на арки, внезапни издигания, катедрални сводове и странно нагънати ниши.

Беше направила спалня за себе си, отново отделена от Централното помещение с две стъпала, извити под шейсет градуса. Цялата ниша бе вградена в плавно издигащия се склон и допряна до огромна скала, която беше намерила на мястото. Тук нямаше вода или канализация — всички използвахме общите душове и тоалетни край лагера, — но Енея бе поставила до леглото си (платформа от шперплат с дюшек и одеяла) прекрасен малък каменен леген и вана и няколко пъти седмично затопляше вода в централната кухня и кофа по кофа я отнасяше в заслона си, за да вземе гореща вана.

Светлината, която се процеждаше през брезентовите тавани и стени, беше топла по изгрев слънце, мека по пладне и оранжева вечер. Енея съзнателно бе разположила заслона си в близост до високите кактуси и бодливите крушови храсти, така че различните сенки да падат върху различните равнини на брезента в различните часове на деня. Мястото беше удобно и приятно. И ужасно пусто, когато младата ми приятелка отсъстваше.

Споменах, че след смъртта на Стария архитект чираците и поддържащият персонал бяха неспокойни. Може би по-точно е да се каже, че бяха объркани. Прекарах по-голямата част от тези дни на отсъствието на Енея, като слушах загрижените разговори на близо деветдесет души — никога заедно: дори смените за хранене в трапезарията бяха разделени, тъй като господин Райт не обичаше да се храни с големи тълпи — и паниката като че ли нарастваше с изминаването на дните и прашните бури. Отсъствието на Енея беше повод за голяма част от истерията: тя бе най-младият чирак в Талиезин — всъщност и най-малка на възраст, — но другите бяха свикнали да се обръщат към нея за съвет и да я слушат, когато говори. За една седмица те бяха загубили и учителя, и наставника си.

На четвъртата сутрин след рождения й ден прашните бури свършиха и Енея се върна. Случайно правех крос след изгрев слънце и я видях да идва през пустинята откъм планината Макдауел: силуетът й се очертаваше на утринната светлина, слаба фигура с къса коса на фона на блестящия ореол, и в този миг си спомних за първия път, когато я бях видял в Долината на гробниците на времето на Хиперион.

Като ме видя, Енея се усмихна.

— Здрасти, момче — извика тя. Това бе стара шега, водеща началото си от някаква книга, която беше чела като съвсем малка.

— Здрасти, скаут — също шеговито извиках в отговор аз. Щом се доближихме на пет крачки един от друг, двамата спряхме. Изпитвах желание да я прегърна, силно да я притисна към себе си и да я помоля никога повече да не изчезва. Не го направих. Богатата, коса светлина на утрото хвърляше дълги сенки зад кактусите и пелиновите храсти и окъпваше и без това загорялата ни кожа в оранжеви отблясъци.

— Как е войската? — попита Енея. Можех да видя, че въпреки обещанията си, през последните три дни е постила. И иначе си беше слаба, но сега ребрата й почти се четяха през тънката й памучна риза. Устните й бяха сухи и напукани. — Разстроена ли е?

— Прави тухли от говна — отвърнах аз. Години наред бях избягвал да употребявам в близост до хлапето придобития си в планетарната гвардия речник, но тя вече бе на шестнайсет. Освен това Енея винаги беше използвала доста по-солен речник от моя.

Тя се усмихна. Ярката светлина огряваше пясъка в късата й коса.

— Това е добре за шайка архитекти, струва ми се.

Потърках брадичката си и усетих наболото стърнище.

— Сериозно, хлапе. Адски са разстроени.

Енея кимна.

— Да. Не знаят какво да правят и къде да идат, след като господин Райт вече го няма. — Тя примижа по посока на лагера на Братството, който се виждаше само като асиметрични очертания от камък и брезент над кактусите и храстите. — Хайде да съберем всички в музикалния павилион и да поговорим — каза тя и закрачи към Талиезин.

И така започна нашият последен цял ден заедно на Земята.

Тук ще прекъсна. Чувам собствения си глас над перото и си спомням паузата в разказа на това място. Тук исках да разкажа всичко за четирите години изгнание на Старата Земя — всичко за чираците и другите хора в братството Талиезин, всичко за Стария архитект, за неговите капризи и дребни жестокости, както и за неговата изключителност и детински ентусиазъм. Исках да опиша многобройните разговори с Енея през онези четирийсет и осем местни месеца (които — както никога не се уморих да се удивлявам — точно отговаряха на хегемонийските и мирските стандартни месеци!) и за това как бавно започвах да разбирам невероятната й проницателност и способности. Накрая исках да разкажа за всичките си — пътешествия през това време — за пътуването си около Земята в спускателния кораб, за дългите приключения в Северна Америка, за беглия си контакт с другите островчета на човечеството, скупчено около киборги от човешкото минало (завинаги Ще запомня множеството в Израел и Нова Палестина около киборговия Иисус от Назарет), но на първо място, когато чувам краткото мълчание на перото, заемащо мястото на тези разкази, си спомням причината за моя пропуск.

Както вече казах, аз написах тези думи в шрьодингеровата котешка кутия, орбитираща около Армагаст, докато очаквах едновременното излъчване на изотопна частица и активирането на детектора на частици. Когато тези две събития съвпаднат, вграденият в статично-енергийното поле около уредите за рециклиране цианиден газ ще бъде освободен. Смъртта ще е мигновена, но също толкова ефикасна. Макар преди да заявявах, че спокойно ще разказвам нашата история — моята и на Енея, — сега осъзнавам, че съм съкратил някои неща, че съм се опитал да изложа важните моменти преди частицата да се разпадне и да потече газът.

Няма да променям това си решение, само ще отбележа, че четирите години на Земята си струват да разкажа за тях някой друг път: деветдесетте души от Братството бяха разбрани, сложни, колебливи и интересни, каквито са всички разумни човешки същества, и техните истории трябва да бъдат разказани. По същия начин пътуванията ми около Земята, и със спускателния кораб, и с микробуса от 1948-а, който ми даде назаем Стария архитект, могат да се опишат в самостоятелна епическа поема.

Но аз не съм поет. Когато работех като ловен водач, бях следотърсач, а работата ми тук е да следвам пътя на превръщането на Енея в жена и месия, без да се отклонявам прекалено много. Така и ще сторя.

Стария архитект винаги наричаше лагера на Братството „пустинния лагер“. Повечето от чираците го наричаха „Талиезин“ — което на уелски означава „блестящо чело“. (Господин Райт беше от уелски произход. Прекарах седмици в опити да си спомня планета в Мира или Периферията, наречена Уелс, но накрая ми дойде наум, че Стария архитект е живял и умрял преди епохата на космическите полети.) Енея често наричаше мястото „Талиезин-запад“, което предполагаше дори за някой толкова тъп, колкото мен, че трябва да има и Талиезин-изток.

Когато три години преди това я попитах, Енея ми бе обяснила, че истинският господин Райт построил първия си лагер на братството Талиезин в началото на трийсетте години на двайсети век сл. Хр. в Спринг Грийн, Уисконсин — Уисконсин бил една от политическите и географски съставни части на древната северноамериканска национална държава, наречена Съединени американски щати. Когато попитах Енея дали първият Талиезин е бил като този, тя отговори:

— Не съвсем. Имало цяла поредица от уисконсински Талиезини — и къщи, и лагери на братства — и повечето загинали от пожар. Това е една от причините, поради които господин Райт е поставил толкова много басейни и фонтани в този лагер — водоизточници за борба срещу неизбежните пожари.

— И първият му Талиезин е бил построен през трийсетте години на двайсети век, така ли? — попитах аз. Енея поклати глава.

— Основал първото си братство Талиезин през 1932-а — каза тя. — Но това най-вече било начин да накара учениците си да се бъхтят като роби — и за да построят мечтата му, и за да го изхранват — по време на Голямата депресия.

— Какво е „Голямата депресия“?

— Лоши икономически времена в чисто капиталистическата им национална държава — поясни Енея. — Спомни си, че тогава икономиката не е била глобална и че е зависела от частни парични институции, наречени банки и златни резерви, както и от стойността на физическите пари — истински монети и парчета хартия, които се предполагало, че струват нещо. Всичко това било всеобща халюцинация, разбира се, и през трийсетте години на двайсети век халюцинацията се превърнала в кошмар.

— Господи! — възкликнах аз.

— Точно така — потвърди Енея. — Във всеки случай, много по-рано, през 1909 г. сл. Хр., когато бил на средна възраст, господин Райт напуснал съпругата и шестте си деца и избягал в Европа с омъжена жена.

Признавам, че тези думи ме накараха да запремигвам. Трябваше ми известно време, за да свикна с мисълта, че Стария архитект — около осемдесет и пет годишен старец, когато четири години по-рано се бяхме запознали с него — е водил полов живот, при това скандален. Чудех се също какво общо има всичко това с въпроса ми за Талиезин-изток.

Енея скоро щеше да стигне и дотам.

— Когато се върнал с другата жена — продължи тя, като се усмихна на унесената ми съсредоточеност, — той започнал да строи първия Талиезин — своя дом в Уисконсин — за Мама…

— За майка си ли? — вече напълно объркан попитах аз.

— За Мама Бортуик — отвърна Енея. — Госпожа Чейни. Другата жена.

— А-ха.

Усмивката й се стопи и тя продължи:

— Скандалът сложил край на архитектурната му кариера и завинаги го дамгосал. Но той построил Талиезин и продължил напред, като се опитвал да си намери нови покровители. Първата му съпруга Катрин не искала да му даде развод. Вестниците — това са били инфобанки, отпечатвани върху хартия и редовно разпространявани — подхванали клюката и разпространили пламъците на скандала, без да му позволяват да угасне.

Когато зададох на Енея простия въпрос за Талиезин, вече влизахме в двора и си спомням, че в този момент от отговора й спряхме до фонтана. Винаги се удивлявах на онова, което знаеше това хлапе.

— После — каза тя, — на 15 август 1914-а,-един от работниците в Талиезин полудял, убил със секира Мама Бортуик, сина й Джон и дъщеря й Марта, изгорил труповете им, опожарил лагера и после убил четирима от приятелите и учениците на господин Райт, преди самият той да изпие киселина. Всичко изгоряло.

— Мили Боже — промълвих аз и погледнах към трапезарията, където в момента киборговият Стар архитект обядваше с неколцина от най-старите си чираци.

— Той обаче не се отказал — продължи Енея. — Няколко дни по-късно, на 18 август, господин Райт се разхождал край изкуственото езеро на територията на Талиезин, когато стената, върху която стоял, поддала и той бил отнесен в придошлата от дъждовете река. И въпреки всичко успял да изплува. Няколко седмици след това започнал отново да строи.

Тогава си помислих, че разбирам онова, което Енея ми разказва за Стария архитект.

— Защо не сме в онзи Талиезин? — попитах аз, докато се отдалечавахме от фонтана в пустинния двор. Енея поклати глава.

— Чудесен въпрос. Съмнявам се, че той изобщо съществува на Земята в този възстановен вариант. За господин Райт, обаче, е било много важно. Той е починал тук… край Талиезин-запад… на 9 април 1959 г., но е бил погребан близо до уисконсинския Талиезин.

Тогава спрях да вървя. Мисълта за смъртта на Стария архитект беше нова и смущаваща. Всичко в нашето изгнание бе сигурно и спокойно, но сега Енея ми беше напомнида че всеки и всичко си има край. Или че поне така е било преди Мирът да даде на човечеството кръстоида и физическото възкресяване. Но никой в Братството — навярно никой на тази отвлечена Земя — не се бе подчинил на кръстоида.

Този разговор беше отпреди три години. Тази сутрин, през седмицата след смъртта на киборговия Стар архитект и нелепото му погребение в малкия мавзолей, който бе построил в пустинята, ние бяхме готови да посрещнем последствията от смърт без възкресяване и края на всичко.

Докато Енея отиде до банята и пералнята да се измие, аз открих А. Бетик и двамата започнахме да разпространяваме съобщението за срещата в музикалния павилион. Синьокожият андроид не изглеждаше изненадан, че Енея, най-младата сред нас, свиква и води срещата. През последните няколко години с него мълчаливо бяхме наблюдавали как момичето се превръща в център на Братството.

Изтичах до спалните, после до кухнята — където започнах да бия голямата камбана във фантастичната камбанария над стълбището, водещо към етажа за гости. Онези чираци и работници, с които не се свързах лично, трябваше да чуят звъна и да дойдат да проверят какво става.

От кухнята, където оставих готвачите и неколцина от чираците да свалят престилките и да си измият ръцете, съобщих за срещата на хората, събрани на кафе в голямата трапезария на Братството (тази красива стая гледаше на север към върховете на Макдауел, така че някои бяха видели двама ни с Енея да се връщаме и знаеха, че става нещо), после надникнах в по-малката, лична трапезария на господин Райт — празна — и след това изтичах до чертожната. Това навярно беше най-привлекателното помещение в лагера с дългите си редове чертожни маси и шкафове, разположени под косия брезентов покрив. Утринната светлина се процеждаше през двете редици вдадени прозорци. Слънцето вече се бе издигнало достатъчно нависоко, за да огрява покрива й мирисът на затоплен брезент беше също толкова приятен, колкото силната светлина. Веднъж Енея ми бе казала, че тъкмо усещането за лагер на открито — за работа сред светлина, брезент и камък — е истинската причина господин Райт да дойде на запад, за Да основе втория Талиезин.

В чертожната заварих десетина-дванайсет от чираците. Всички те се мотаеха наоколо и не работеха, след като Стария архитект вече го нямаше, за да им предлага проекти. Казах им, че Енея би искала да се съберем в музикалния павилион. Никой не възрази. Никой не замърмори, никой не направи забележка, че някакво си шестнайсетгодишно хлапе вика деветдесет по-възрастни от него да се съберат по средата на работния ден. Напротив, чираците изглеждаха облекчени от новината, че се е върнала и е поела командването.

От чертожната стая отидох в библиотеката, в която бях прекарал толкова много щастливи часове, а после минах и през заседателната зала, осветена само от четири панела на пода, и съобщих за срещата на хората, които открих и на двете места. След това изтичах по бетонната покрита галерия от пустинна зидария и надникнах в кабаретния театър, където Стария архитект обичаше да гледа развлекателни филми в съботните вечери. Това място винаги ме бе развеселявало — дебелите му каменни стени и покрив, дългото наклонено пространство с шперплатови пейки, покрити с червени възглавници, изтърканият червен килим на пода и стотиците бели лампи по тавана. Когато пристигнахме на Земята, двамата с Енея с удивление открихме, че Стария архитект изисква от чираците си и техните семейства „да се обличат за вечеря“ в съботите — в древни смокинги и черни вратовръзки, каквито могат да се видят в най-старите исторически холоси. Жените носеха странни антични рокли. Господин Райт осигуряваше официални дрехи за онези, които не бяха успели да си ги донесат по време на бягството си на Земята през Гробниците на времето или телепортаторите.

Онази първа събота Енея се бе появила облечена в смокинг, риза и черна вратовръзка, а не с някоя от предложените й рокли. Когато видях шокираното изражение на Стария архитект, аз бях сигурен, че ще ни изхвърли от Братството и ще ни остави да се мъчим в пустинята, но после старческото му лице се сбръчка в усмивка и секунди по-късно той се заливаше в смях. Никога не помоли Енея да облече нещо друго.

След официалните съботни вечери ние ходехме или на музикално представление, или се събирахме в кабаретния театър, за да гледаме филм — един от древните, целулоидни видове, които трябваше да се прожектират с машина. Все едно да се научиш да се наслаждаваш на пещерно изкуство. И двамата с Енея харесвахме филмите, които Стария архитект избираше — древни плоски образи от двайсети век, много от които черно-бели — и поради някаква причина, която не ни обясни, господин Райт предпочиташе да ги гледа със „звуковия запис“, оптични криволици, които играеха по екрана. Всъщност, вече бяхме гледали филми в продължение на цяла година, когато един от другите чираци ни каза, че са направени, за да бъдат гледани без да се вижда звуковият запис.

Днес кабаретният театър пустееше и лампите бяха угасени. Продължих да тичам нататък, като обикалях стая след стая, сграда след сграда, съобщавах на чираци, работници и на членовете на семействата им, докато се срещнах с А. Бетик до фонтана и двамата се присъединихме към другите в големия музикален павилион.

Павилионът представляваше голямо пространство с широка сцена и шест редици с по осемнайсет седалки. Стените бяха от секвоя, боядисана в индианско червено (любимият цвят на Стария архитект) и обичайната дебела пустинна зидария. Единствените неща на застланата с червен килим сцена бяха роялът и няколко растения в саксии. Над решетка от дърво и стоманени ребра бе силно опънат обичайният бял брезент. Веднъж Енея ми беше казала, че след смъртта на първия господин Райт брезентът бил заменен с пластмаса, за да не се налага на всеки няколко години да го подменят. Но при завръщането на този господин Райт пластмасата била демонтирана — както и стъклото над централната чертожна зала — така че проникващата през белия брезент чиста светлина отново се превърнала в правило.

Двамата с А. Бетик останахме прави в дъното на музикалния павилион, докато мърморещите чираци заемаха местата си. Неколцина от строителните работници застанаха на стъпаловидната пътека между редовете или при нас с андроида, сякаш се притесняваха да не изцапат скъпия килим и тапицерията с кал и прах. Когато Енея влезе през страничните завеси и скочи на сцената, всички разговори замлъкнаха.

Акустиката в музикалния павилион на господин Райт беше добра, но гласът на Енея и без това винаги се чуваше, като че ли без тя да го повишава. Хлапето тихо се обърна към множеството:

— Благодаря ви, че се събрахте. Помислих си, че трябва да поговорим.

Джейъв Питърс, един от по-старите чираци, незабавно се изправи на петия ред.

— Ти изчезна, Енея. Пак в пустинята.

Момичето на сцената кимна.

— Разговаря ли с Лъвовете, Тигрите и Мечките?

Никой от публиката не се изкикоти. Въпросът беше за. даден абсолютно сериозно и деветдесетте души в павилиона очакваха също толкова сериозен отговор. Може би ще трябва да ви обясня.

Всичко започнало в „Песните“, които два века преди това написал Мартин Силенъс. В разказа за хиперионските поклонници, Шрайка и битката между човечеството и Техноцентъра се обясняваше как първите киберпространствени мрежи се превърнали в планетарни инфосфери. По времето на Хегемонията ИИ Техноцентър използвал тайните си технологии за телепортиране и векторно предаване, за да свърже стотици инфосфери в една-единствена, тайна междузвездна среда, наречена „мегасфера“. Според „Песните“, обаче, под формата на безплътна инфоличност бащата на Енея — киборговият Джон Кийтс — стигнал до центъра на мегасферата и открил, че там има по-голяма инфоравнинна среда, навярно по-голяма дори от нашата галактика, която се страхували да изследват дори ИИ от Техноцентъра, защото била пълна с „лъвове, тигри и мечки“ — както се изразил Ъмон. Тъкмо те били съществата — или разумите, — или боговете, — които отвлекли Земята и я докарали тук преди Техноцентърът да успее да я унищожи хиляда години по-рано. Тези Лъвове, Тигри и Мечки били страшните пазители на нашия свят. Никой от Братството не бе виждал което и да е от тези създания, нито беше разговарял с тях или пък имаше каквито и да е сериозни доказателства за тяхното съществуване. Никой, освен Енея.

— Не — отвърна момичето на сцената, — не съм разговаряла с тях. — Тя сведе поглед, сякаш засрамена. Винаги проявяваше нежелание да приказва по този въпрос. — Но ми се струва, че ги чух.

— Те ли ти говориха? — попита Джейъв Питърс. Павилионът затаи дъх.

— Не — поклати глава Енея. — Не исках да кажа това, Просто… ги чух. Почти като да дочуеш нечий разговор през стената на спалнята.

Тези думи предизвикаха весело раздвижване. В сравнение с дебелите каменни стени на територията на Братство то, преградните стени на спалните бяха значително по-тънки.

— Добре — обади се от първия ред Бетс Кимбал. Тя бе главната готвачка, едра, разумна жена. — Кажи ни какво си чула.

Енея пристъпи до ръба на покритата с червен килим сцена и погледна към колегите си.

— Това мога да ви кажа — тихо отвърна тя. — Вече няма да има храна и други стоки от индианския пазар. Той не съществува.

Сякаш в музикалния павилион беше паднала граната. Когато глъчката започна да стихва, един от най-едрите строителни работници, мъж на име Хъсан, се опита да надвика врявата.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съществува? Откъде ще намираме храна?

Имаше всички основания за паника. По времето на господин Райт през двайсети век, пустинният лагер на Братството бил отдалечен на петдесетина километра от голям град, наречен Финикс. За разлика от уисконсинския Талиезин от периода на Голямата депресия, когато чираците обработвали плодородната почва едновременно с работата по строителните планове на господин Райт, този пустинен лагер не бил в състояние сам да си осигурява храна. Затова ходели до Финикс и разменяли или заплащали с примитивните си монети и хартиени пари стоките от. първа необходимост. Стария архитект винаги бил зависим от щедростта на покровителите си и никога не връщал големите заеми, които взимал.

Тук, около нашия възроден пустинен лагер, нямаше градове. Единственият път — два настлани с чакъл коловоза — водеше на запад към стотици километри пустош. Знаех това, защото бях прелетял над района със спускателния кораб и го бях обиколил с наземната кола на Стария архитект. Но на трийсетина клика от лагера имаше ежеседмичен индиански пазар, където разменяхме занаятчийски изделия за храна и материали. Бяха ни казали, че съществувал от години, преди да пристигнем двамата с Енея и очевидно всички очакваха завинаги да си остане там.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съществува? — с дрезгав вик повтори Хъсан. — Къде са отишли индианците? Не бяха ли и те просто киборгови илюзии, също като господин Райт?

Енея направи с ръце жеста, с който бях свикнал през годините — грациозно отстраняващо движение, което възприемах като физически аналог на дзен-израза „му“. В подходящ контекст той може да означава „остави този въпрос“.

— Пазарът го няма, защото вече няма да се нуждаем от него — заяви Енея. — Индианците са съвсем истински — навахо, апахи, хопи и зуни, — но те имат свой собствен живот, имат да провеждат свои собствени експерименти. Търговията им с нас беше… услуга.

Тези думи предизвикаха гняв в множеството, но накрая всички отново се успокоиха. Бетс Кимбал се изправи.

— Какво ще правим, дете?

Енея седна на ръба на сцената, сякаш се опитваше да се присъедини към изпълнената с очакване публика.

— Братството вече не съществува — каза тя. — Тази част от живота ни трябва да свърши.

Един от по-младите чираци извика от дъното на павилиона:

— Не, няма! Господин Райт може пак да се завърне! Той беше киборг, не забравяй… продукт. Техноцентърът… или Лъвовете, Тигрите и Мечките… който и да го е направил, може пак да го прати при нас…

Енея тъжно, но твърдо поклати глава.

— Не. Господин Райт го няма. Братството не съществува. Без храната и материалите, които индианците носеха толкова отдалече, този пустинен лагер не е в състояние да издържи и месец. Трябва да си вървим.

— Къде, Енея? — тихо попита сред настъпилата тишина младо момиче на име Пере, чирак при господин Райт.

Навярно именно в този момент за първи път осъзнах до каква степен цялата тази група се е оставила в ръцете на младата жена, която познавах още като дете. Когато Стария архитект беше тук, изнасяше лекции, водеше семинари и спонтанни дискусии в чертожната стая, водеше хората си на пикници и на излети с плуване в планината, изисквайки постоянни грижи и най-добрата храна, реалността на водачеството на Енея донякъде не се забелязваше. Но сега съвсем ясно се виждаше.

— Да — извика някой от средните редове, — къде, Енея? Моята приятелка разпери ръце в друг жест, който бях научил. За разлика от „Остави този въпрос“, той означаваше: „Сам трябва да отговориш на собствения си въпрос“. После Енея каза:

— Има две възможности. Всеки от вас е пристигнал тук или с телепортатор, или през Гробниците на времето. Можете да се върнете или с телепортатор…

— Не!

— Не е възможно!

— Никога… предпочитам да умра!

— Не! Мирът ще ни открие и ще ни убие! Виковете бяха непосредствени и искрени. Това бе звукът на ужаса, придобил словесна форма. Усещах страха в помещението така, както някога го бях надушвал при животни, попаднали в капани по полетата на Хиперион. Енея повдигна ръка и виковете секнаха.

— Можете да се върнете в космоса на Мира с телепортатор а можете да останете на Земята и да се опитате сами да се грижите за себе си.

Разнесе се шепот, в който долавях облекчението им от възможността да не се връщат в Мира. Разбирах това чувство — Мирът се бе превърнал в страшилище и за самия мен. Мисълта да се върна там поне веднъж седмично ме караше да се събуждам облян в пот.

— Но ако останете тук — заговори пак момичето, седнало на ръба на музикалната сцена на господин Райт, — ще бъдете аутсайдери. Всички групи човешки същества на Земята участват в свои собствени проекти, провеждат свои собствени експерименти. Вие няма да се впишете в тях.

При тези думи хората започнаха да викат, да задават въпроси, да искат отговори на загадки, които не бяха разбирали по време на дългия си престой тук. Но Енея продължи с онова, което им говореше:

— Ако останете тук, ще загубите онова, на което ви научи господин Райт и което сте разбрали за самите себе си. Земята не се нуждае от архитекти и строители. Поне засега. Трябва да се върнем обратно.

Джейъв Питърс отново се обади. Гласът му бе остър, но не гневен.

— А Мирът се нуждае от строители и архитекти, така ли? За да строят проклетите му черкви?

— Да — отвърна Енея.

Джейъв удари с големия си юмрук по облегалката на седалката пред него.

— Но те ще ни заловят или ще ни избият, ако разберат кои сме… и къде сме били! — Да — повтори Енея.

— Ти ще се върнеш ли, дете? — попита Бетс Кимбал. — Да — потрети Енея и се оттласна от сцената. Сега всички се изправиха, като викаха или разговаряха със съседите си. Джейъв Питърс беше онзи, който изрази мислите на деветдесетте сираци от Братството. — Можем ли да дойдем с теб, Енея? Момичето въздъхна. Загорялото му от слънцето и напрегнато лице изглеждаше уморено.

— Не — каза тя. — Мисля, че напускането на това място е като да умреш и отново да се родиш. Всеки от нас трябва да го направи сам. — Енея се усмихна. — Или на съвсем малки групи.

Залата се смълча. Когато Енея заговори, сякаш засвири самотен инструмент след внезапно замлъкване на оркестъра.

— Рол ще тръгне пръв — обясни тя. — Довечера. Един по един всеки от вас ще намери съответния телепортал. Аз ще ви помагам. И последна ще напусна Земята. Но ще я напусна, само след няколко седмици. Всички трябва да си тръгнем.

Тогава хората пристъпиха напред. Макар мълчаливо, те се приближиха към момичето с късата коса.

— Но някои от нас отново ще се срещнем — заяви Енея. — Сигурна съм, че някои от нас отново ще се срещнем.

Разбрах и другата страна на това успокоително предсказание: някои от нас няма да оцелеят, за да се срещнат отново.

— Е — прегърнала с огромната си ръка Енея, изкънтя Бетс Кимбал, — в кухнята имаме достатъчно храна за една последна гощавка. Обедът днес ще е такъв, че ще си го спомняте години наред! Щом се налага да заминеш, както казваше майка ми, никога не тръгвай на гладен стомах. Кой ще ми помогне в кухнята?

После множеството се раздели, семействата и приятелите на групички, самотниците, застанали като замаяни, и всички се приближаваха до Енея, докато излизахме от музикалния павилион. В този момент исках да я сграбча, да я разтърся, докато изпадат мъдреците й и да я попитам:

„Какво искаш да кажеш, по дяволите, с това «Рол ще тръгне пръв… довечера»? Коя си ти, по дяволите, че да ми казваш да те оставя сама? И как си мислиш, че ще ме принудиш да го направя?“ Но тя беше прекалено далеч и около нея се притискаха прекалено много хора. Единственото, което можех да сторя, бе да следвам тълпата, която се насочваше към кухнята и трапезарията. Гневът ясно личеше по лицето, юмруците, мускулите и походката ми.

После видях, че Енея поглежда назад и се мъчи да ме открие над главите на хората около нея. Очите й ме умоляваха: „Остави ме да ти обясня“.

Отвърнах й с леден поглед.

Когато тя дойде при мен в големия гараж, построен по нареждане на господин Райт половин клик на изток от лагера, вече почти се смрачаваше. Сградата беше отворена отстрани, като се изключат брезентовите завеси, но дебели каменни колони поддържаха постоянния покрив от дърво на секвоя. Гаражът бе предназначен за спускателния копяб с който бяхме пристигнали тримата с Енея и А. Бетик.

Бях дръпнал главната брезентова завеса и стоях на отвопената врата на кораба, когато видях Енея да се приближава към мен откъм пустинята. На китката ми беше гривната на инфотерма, който не бях носил повече от година: уредът, който съдържаше по-голямата част от паметта на някогашния ни кораб — корабът на Консула отпреди векове. Когато се учех да управлявам спускателния кораб, той бе мой наставник и комуникационно средство. Сега не се нуждаех от него — паметта на инфотерма беше качена в инфобанките на спускателния кораб и аз бях станал доста добър в пилотирането му, — но инфотермът ме караше да се чувствам по-сигурен. Той също извършваше проверка на корабните системи: би могло да се каже, че разговаряше със самия себе си.

Енея застана под събрания брезент. Залезът хвърляше дълги сенки зад нея и обагряше платното в червено.

— Как е спускателният кораб? — попита ме тя. Сведох очи към данните на инфотерма.

— Добре е — изсумтях, без да поглеждам към нея.

— Има ли достатъчно гориво и електричество за още един полет?

Все още без да вдигам очи, като си играех с уредите на страничната облегалка на пилотското кресло в кабината, аз отвърнах:

— Зависи докъде ще лети.

Енея се приближи до стълбичката на кораба и докосна крака ми.

— Рол?

Този път се налагаше да я погледна.

— Не се ядосвай — помоли тя. — Трябва да направим тези неща. Дръпнах си крака.

— По дяволите, стига си ми казвала какво трябва да правим. Ти си просто хлапе. Може да има неща, които някои от нас не трябва да правят. Може би едно от тях е да не заминавам и да не те оставям сама. — Отстъпих от стълбата и почуках инфотерма. Тя се прибра обратно в корабния корпус. Излязох от гаража и се насочих към палатката си. слънцето се виждаше на хоризонта като съвършена червека сфера. Под последните, коси лъчи камъните и брезентът на главния лагер приличаха на обхванати от пожар — най-ужасният кошмар на Стария архитект.

— Почакай, Рол! — Енея изтича, за да ме настигне. Дорд само един поглед в нейна посока ми показа колко е изтощена. През целия следобед тя се срещаше с хората, разговаряше с тях, обясняваше им, успокояваше ги, прегръщаше ги. Бях започнал да мисля за Братството като за гнездо от емоционални вампири и за Енея като техен единствен източник на енергия.

— Ти каза, че ще… — започна тя.

— Да, да — прекъснах я аз. Внезапно изпитах усещането. че Енея е възрастната, а аз съм капризното дете. За да скрия смущението си, отново се обърнах и се загледах към вече почти залязлото слънце. Известно време и двамата мълчахме и наблюдавахме избледняващата светлина и смрачаващото се небе. Бях разбрал, че земните залези са по-бавни и по-красиви от тези на Хиперион, които бях гледал като дете, и че залезите в пустинята са особено прекрасни. Колко залези бяхме наблюдавали заедно с това дете през последните четири години? Колко лениви вечери бяхме прекарали и колко разговори бяхме водили под блестящите пустинни звезди? Наистина ли беше възможно това да е последният залез, който заедно щяхме да видим? Тази мисъл ме правеше нещастен и бесен.

— Рол — повтори тя, когато сенките се сгъстиха и започна да захладнява, — ще дойдеш ли с мен?

Не казах да, но я последвах през скалистото поле, като избягвах в мрака острите шипове на юката и бодлите на ниските кактуси. Накрая стигнахме до осветения район на лагера. „След колко време ще свърши горивото за генераторите?“ — зачудих се аз. Този отговор ми бе известен — част от задълженията ми беше да ги поддържам и зареждам. В основните резервоари имахме запас за шест дни и за още десет в резервните, които бяха само за екстрени случаи. С изчезването на индианския пазар повече доставки нямаше да има. Почти три седмици с електрическо осветление и хладилници, а после…? Мрак, загниване и край на непрекъснатото строителство, събаряне и ново изграждане — край на четиригодишния ни живот в Талиезин.

Помислих си, че навярно отиваме в трапезарията, но само минахме покрай осветените й прозорци — групи хора все още седяха край масите, сериозно разговаряха и проследиха с поглед Енея, докато минавахме (в паниката им аз оставах невидим за тях) — и после приближихме до личното чертожно студио на господин Райт, без да спираме там. Не спряхме и в красивата малка заседателна, зала, в която няколко души за последен път гледаха кино — след три седмици киномашината вече нямаше да работи, — не се отбихме и в главната чертожна стая.

Нашата цел беше работилницата от камък и брезент, разположена далеч откъм южната страна на лагера, полезна сграда за работа с токсични химикали или шумни машини. През първите две години в Братството често бях работил там, но не и през последните месеци.

А. Бетик ни очакваше на вратата. Върху приятното синьо лице на андроида се бе изписала лека усмивка, почти като тогава, когато носеше тортата, за да изненада Енея на рождения й ден.

— Какво има? — все още раздразнен попитах аз и преместих поглед от умореното лице на момичето към андроида. Енея влезе в работилницата и включи осветлението. Върху работната маса по средата на помещението лежеше малка лодка, не по-дълга от два метра. Имаше формата на семе, заострена в двата края, изцяло затворена, освен кръглия отвор с найлонова изолация, която очевидно можеше да се стегне около кръста. На масата до лодката бе оставено двойно гребло. Приближих се и прокарах длан по корпуса: полирано фибростъкло с вътрешни алуминиеви скоби и връзки. Само един в цялото Братство беше способен на такава фина работа. Почти обвинително погледнах към А. Бетик. Той кимна.

— Нарича се „каяк“ — обясни Енея и прокара собствената си ръка по полирания корпус. — Стар земен модел.

— Виждал съм различни варианти — като се опитвах да не изглеждам особено впечатлен, отвърнах аз. — Въстаниците от Ледената лапа на Урсус използваха подобни малки лодки.

Енея продължаваше да гали корпуса, насочила към него цялото си внимание. Сякаш не бях казал нищо.

— Помолих А. Бетик да я направи за теб — продължи тя. — Работи по нея седмици наред.

— За мен — тъпо повторих аз. Стомахът ми се сви, когато осъзнах какво следва.

Енея се приближи към мен. Застана точно под висящата лампа и сенките под очите и по скулите й я правеха да изглежда много по-възрастна от шестнайсетте си години.

— Вече нямаме сал, Рол.

Знаех за кой сал говори. За сала, пренесъл ни през толкова много светове, докато не бе унищожен при засадата на Божия горичка, когато едва не ни убиха. За сала, пренесъл ни по реката под леда на Сол Дракони Септем, през пустините на Хеброн и Ком-Рияд и през океанския свят на Mare Infinitum. Знаех за кой сал говори. Знаех и какво означава тази лодка.

— Значи трябва да се върна с това по същия път, по които дойдохме? — Повдигнах ръка, сякаш за да докосна лодката, но не го направих.

— Не по същия път — отвърна Енея. — Но по река Тетида. През различни светове. През толкова много светове колкото трябва, за да намериш кораба.

— Кораба ли? — попитах аз. Бяхме оставили космическия кораб на Консула скрит под повърхността на реката за да ремонтира повредите, нанесени му по време на бягството ни от Мира, на свят, чието име и местоположение не знаехме.

Младата ми приятелка кимна. Сенките под уморените й очи изчезнаха, после отново се появиха.

— Ще ни трябва корабът, Рол. Бих искала да се отправиш с този каяк по река Тетида и да откриеш кораба, после да дойдеш с него на планетата, на която ще те чакаме с А. Бетик.

— Свят в космоса на Мира? — попитах аз и стомахът ми още повече се сви от опасността, която се съдържаше в това кратко изречение.

— Да.

— Защо аз? — Многозначително погледнах към А. Бетик. И незабавно се засрамих от мисълта си: „Защо пращаш човешко същество… своя най-добър приятел… когато може да иде андроидът?“. Сведох очи.

— Пътуването ще е опасно — отговори Енея. — Сигурна съм, че можеш да се справиш, Рол. Вярвам, че ще намериш кораба, а после ще откриеш и нас.

Усетих, че раменете ми увисват.

— Добре — съгласих се. — На мястото, откъдето излязохме през телепортатора ли отиваме? — От Божия горичка бяхме пристигнали до малък поток, който течеше край сградата-шедьовър на Стария архитект, Фолингуотър.

— Не — отвърна Енея. — По-близо. Река Мисури.

— Добре — повторих аз. Бях летял над Мисури. Намираше се на почти две хиляди клика на изток оттук. — Кога заминавам? Утре ли?

Енея ме докосна по китката.

— Не — уморено, но твърдо каза тя. — Тази вечер. Сега. Не възразих. Не се опитах да споря. Без да кажа нищо, хванах каяка за носа, А. Бетик го вдигна за кърмата й двамата отнесохме проклетата лодка на спускателния кораб в сгъстяващата се пустинна нощ.

3.

Великият инквизитор закъсняваше.

Ватиканският въздушно-космически пътен контрол съпроводи ЕМПС-то на инквизитора през иначе затвореното въздушо пространство до космодрума, блокира цялото въздушно движение откъм източната страна на Ватикана и задържа трийсет хиляди тонен роботизиран товарен кораб в орбита, докато ЕМПС-то на инквизитора прелети през югоизточния ъгъл на приземителната решетка.

Седнал в специалното бронирано ЕМПС, великият инквизитор — Негово високопреосвещенство Джон Доменико, кардинал Мустафа — не наблюдаваше нито през прозореца, нито на видеомониторите прелестната гледка на приближаващия се Ватикан, чиито стени розовееха под утринната светлина. Не гледаше и към двайсетлентовата магистрала, наречена „Понте Виторио Емануеле“, под тях, блестяща като обляна от слънце река заради слънчевите лъчи по противовятърните щитове и балоновидните покриви. Вниманието на великия инквизитор беше съсредоточено единствено върху разузнавателната сводка, която течеше по инфотерма му.

Когато прочете последния ред и информацията бе запаметена, за да бъде по-късно унищожена и забравена, великият инквизитор попита секретаря си отец Фарел:

— И не е имало повече срещи с представители на Търговския мир, така ли?

Отец Фарел, слаб мъж с безизразни сиви очи, не се усмихна, но кардиналът забеляза опита за симулиране на хумор по потръпването на мускула на скулата му.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Великият инквизитор се отпусна назад на възглавниците на ЕМПС-то и си позволи кратка усмивка. Търговският мир беше направил само този ранен, неуспешен опит да се съюзи с един от кандидатите за папа — сондажът при Лурдъсами — и инквизиторът бе изслушал пълния запис на тази среща. Кардиналът си позволи да се усмихне в продължение на още няколко секунди: Лурдъсами беше прав да смята, че заседателната му зала е обезопасена откъм подслушване — по какъвто и да е начин. Всяко записващо устройство в помещението — дори имплантирано в някой от участниците — щеше да бъде засечено и обезвредено. Всеки опит за теснолъчево предаване щеше да бъде засечен и блокиран. Получаването на пълния видео и аудиозапис на тази среща бе един от най-приятните мигове за великия инквизитор.

Две местни години преди това монсиньор Лукас Оди беше постъпил във ватиканската болница за рутинно заменяне на очите, ушите и сърцето. Отец Фарел отиде при хирурга и му даде да разбере, че върху шията на нещастния медик ще се стовари цялата тежест на Светата служба, ако не имплантира в тялото на монсиньора някои модерни устройства. Лекарят се подчини и скоро след това умря от истинската смърт — без възможност за възкресяване — по време на транспортен инцидент високо над Големите северни плитчини.

Монсиньор Лукас Оди нямаше в тялото си електронни или механични подслушватели, но с очния му нерв бяха свързани седем изцяло биологични нанозаписващи устройства. Четири аудионаноустройства бяха вмъкнати в слуховата му нервна система. Те не предаваха в тялото му, а съхраняваха информацията в химичен вид и физически го пренасяха по кръвоносната система до впръскващия предавател — също изцяло органичен, — имплантиран в лявата сърдечна камера на монсиньор Оди. Десет минути след като той беше напуснал обезопасения район на кабинета на кардинал Лурдъсами, предавателят прати компресирания запис на срещата до един от близките транспондери на великия инквизитор. Обезопасените покои на Лурдъсами не можеха да се подслушват в момента на събитието — факт, който продължаваше да безпокои кардинал Мустафа, — но с помощта на най-съвременната техника повече не бе възможно.

— Исозаки е уплашен — каза отец Фарел. — Мисли си…

Великият инквизитор повдигна показалец. Фарел спря по средата на изречението.

— Ти не знаеш, че е уплашен — възрази кардиналът. — Не знаеш какво си мисли. Можеш да знаеш само онова, което казва и прави, и на тази основа да извеждаш заключения за мислите и реакциите му. Никога недей да правиш необосновани предположения за враговете си, Мартин. Това може да е фатално за теб.

Отец Фарел наведе глава в знак на съгласие и покорство.

ЕМПС-то се приземи на площадката на покрива на замъка Сант Анджело. Великият инквизитор излезе навън и се спусна по рампата толкова бързо, че Фарел трябваше да подтичва, за да настигне господаря си. Облечени в червената бронетъкан на Светата служба, командосите от охраната понечиха да оформят ескорт пред и зад тях, но кардиналът им махна с ръка да се отстранят. Искаше да довърши разговора си с отец Фарел. Той докосна секретаря си по лявата ръка — не в знак на привързаност, а за да затвори костните проводници, за да могат да разговарят, без никой друг да ги чува — и каза:

— Исозаки и лидерите на Търговския мир не са уплашени. Ако Лурдъсами искаше да ги очисти, вече щяха да са мъртви. Исозаки трябваше да предаде на кардинала предложението си за подкрепа и го направи. Уплашени са обаче мирските военни.

Фарел се намръщи и предаде по костната верига:

— Военните ли? Но те още не са разиграли картите си. Не са извършили нищо нелоялно.

— Точно така — потвърди великият инквизитор. — Водачите на Търговския мир направиха своя ход и знаят, че когато настъпи моментът, Лурдъсами няма да се обърне към тях. Мирският флот и останалите от години се страхуват до смърт, че могат да направят погрешен избор. Сега се страхуват, че са чакали прекалено дълго.

Фарел кимна. Бяха взели спускателната шахта, отвела ги дълбоко в каменните недра на замъка Сант Анджело, и сега вървяха по тъмен коридор покрай въоръжени стражи и през смъртоносни силови полета. Двама облечени в червено командоси стояха мирно и с вдигнати енергийни пушки пред врата без никакви обозначения.

— Оставете ни — каза великият инквизитор и притисна длан до идентификационната плоскост. Стоманената врата се плъзна нагоре и изчезна.

Каменният коридор беше мрачен. Всичко в стаята бе ярко осветено — и инструментите, и стерилните повърхности. При влизането на великия инквизитор и Фарел техниците вдигнаха поглед. Една от стените беше заета от квадратни врати, които много приличаха на многоетажни камери в древна морга. Една от тези врати бе отворена и на изтеглената от камерата носилка лежеше гол мъж.

Великият инквизитор и Фарел застанаха от двете й страни.

— Добре се възстановява — съобщи техникът, който стоеше пред пулта. — Държим го точно под повърхността. Можем да го извадим навън за секунди.

— Колко време продължи последният му студен сън? — попита отец Фарел.

— Шестнайсет местни месеца — отвърна техникът. — Тринайсет и половина стандартни.

— Извадете го — нареди великият инквизитор. Секунди по-късно клепачите на мъжа започнаха да потрепват. Той бе дребен на ръст, мускулест и набит. По тялото му нямаше белези. Китките и глезените му бяха завързани. Точно зад лявото му ухо беше имплантиран кортикален шунт, свързан с пулта чрез почти невидими микровлакна.

Мъжът на носилката простена.

— Капрал Басин Кий — заговори великият инквизитор. — Чуваш ли ме?

Капрал Кий издаде нечленоразделен звук. Кардинал Мустафа кимна, сякаш задоволен.

— Капрал Кий — любезно каза той, — искате ли да продължим оттам, откъдето прекъснахме?

— Колко… — промълви Кий между сухите си, вцепенени устни. — Колко време съм бил…

Отец Фарел се бе приближил до пулта на техника. Сега той кимна на великия инквизитор.

Без да обръща внимание на въпроса, Джон Доменико, кардинал Мустафа тихо попита:

— Защо двамата с отец-капитан де Соя пуснахте момичето да си иде?

Капрал Кий бе отворил очи и премигваше, като че ли светлината му причиняваше болка, но сега отново ги затвори. Не каза нищо.

Великият инквизитор кимна на секретаря си. Отец Фарел прокара ръка над иконките по пулта, но не активира нито една от тях.

— Пак те питам — рече великият инквизитор. — Защо двамата с де Соя позволихте на момичето и на престъпните му съюзници да избягат на Божия горичка? За кого работехте? Каква беше мотивацията ви?

Капрал Кий лежеше по гръб със свити юмруци и плътно затворени очи. Той не отговори.

Великият инквизитор леко наклони глава наляво и отец Фарел махна с два пръста над една от иконките на пулта. За неопитното око те бяха абстрактни като йероглифи, но Фарел отлично ги познаваше. Онази, която избра, можеше да се преведе като „смазани тестиси“.

Проснат на носилката, капрал Кий ахна и отвори уста да изкрещи, но невралните прекъсватели блокираха тази реакция. Челюстите на ниския мъж се отвориха до максимум и отец Фарел можеше да чуе опъването на мускулите и сухожилията.

Великият инквизитор кимна и Фарел свали пръстите си от активиращата зона над иконката. Цялото тяло на капрал Кий се сгърчи на носилката и коремните му мускули видимо се раздвижиха от напрягане.

— Това е само виртуална болка, капрал Кий — прошепна великият инквизитор. — Неврална илюзия. Тялото ти не е обезобразено.

На носилката Кий се мъчеше да се приповдигне, за да погледне надолу към тялото си, но залепващата лента държеше главата му неподвижна.

— А е възможно и друго — продължи кардиналът. — Възможно е този път да сме прибягнали към по-стари, не толкова фини методи. — Той се приближи до носилката, така че мъжът да може да вижда лицето му. — Пак те питам… защо с отец-капитан де Соя пуснахте момичето на Божия горичка? Защо нападнахте Радамант Немес, която беше член на собствения ви екипаж?

Устата на капрал Кий бавно се отвори, докато накрая се видяха задните му зъби.

— М… м… мамка ти — успя да изрече той, като напрягаше челюстите си, за да се пребори с треперенето.

— Разбира се — отвърна великият инквизитор и кимна на отец Фарел.

Този път иконката, която Фарел активира, можеше да се преведе като „гореща тел зад дясното око“.

Капрал Кий отвори уста в безмълвен писък.

— Пак те питам — тихо каза великият инквизитор. — Кажи ни.

— Извинете ме, Ваше високопреосвещенство — обади се отец Фарел, като погледна към инфотерма си, — но конклавната меса започва след четирийсет и пет минути.

Великият инквизитор махна с ръка.

— Имаме време, Мартин. Имаме време. — Той докосна капрал Кий по предмишницата. — Кажи ни само тези факти, капрал, и ще бъдеш изкъпан, облечен и освободен. С това предателство ти прегреши спрямо своята Църква и своя Господ, но същността на Църквата се състои в прошката. Обясни ни причините за предателството си и всичко ще ти се прости.

За негово удивление, макар мускулите му все още да се гърчеха от шок, капрал Кий се засмя.

— Мамка ти — изръмжа той. — Вече ме принуди да ти кажа всичко, което зная, с наркотика на истината. Известно ти е защо убихме онази кучка и оставихме детето да избяга. И никога няма да ме пуснеш. Мамка ти.

Великият инквизитор сви рамене и отстъпи назад. Той погледна към собствения си златен инфотерм и тихо каза:

— Имаме време. Много време. — После кимна на отец Фарел.

Иконката на пулта за виртуална болка, която приличаше на двойни скоби, означаваше „широко, нагорещено острие по хранопровода“. Отец Фарел я активира с изящно движение на пръстите си.

Отец-капитан Федерико де Соя беше върнат към живот на Пацем и прекара две седмици като фактически затворник във ватиканския дом на легионерите на Христа. Домът бе удобен и спокоен. Пълният дребен възкресителен капелан, който се грижеше за нуждите му — отец Баджо, — беше любезен и внимателен, както винаги. Де Соя намрази и мястото, и свещеника.

Никой не съобщи на отец-капитан де Соя, че не може да напуска дома на легионерите, но му дадоха да разбере, че трябва да остане там, докато не го повикат. След като за една седмица възстанови силите и възвърна ориентацията си след възкресяването, той беше повикан в щаб-квартирата на мирския флот, където се срещна с адмирал Уу и нейния началник адмирал Маръсин.

По време на срещата отец-капитан де Соя не направи нищо друго, освен да отдаде чест, да стои мирно и да слуша. Адмирал Маръсин му обясни, че проверката на материалите от военния съд на отец-капитан де Соя отпреди четири години е показала някои незаконосъобразности и противоречия в обвинението. Последвалото преразглеждане довело до промяна на присъдата: на отец-капитан де Соя незабавно трябвало да бъде възстановен предишния чин на капитан от мирския флот. В момента му търсели кораб за изпълнение на воинските задължения.

— Старият ви фотонен кораб „Балтазар“ е на сух док за една година — обясни адмирал Маръсин. — Цялостен ремонт — за да бъде преоборудван по стандартите на архангелски ескорт. Вашата заместничка, майка капитан Стоун, отлично се справи като капитан.

— Да, сър — отвърна де Соя. — Стоун е отличен командир. Сигурен съм, че се е представила както трябва.

Адмирал Маръсин разсеяно кимна, докато прелистваше пергаментовите страници на бележника си.

— Да, да — каза той. — Всъщност, представи се толкова добре, че я препоръчахме за капитан на един от новите архангели от планетен клас. Имаме предвид архангел и за вас, отец-капитан.

Де Соя премигна и се опита да не реагира.

— „Рафаил“ ли, сър?

Адмиралът вдигна поглед. На загорялото му и набръчкано лице се изписа лека усмивка.

— Да, „Рафаил“, но не онзи, който командвахте преди. Прехвърлихме онзи прототип за куриерски цели и го преименувахме. Новият архангел „Рафаил“ е… хм, чували ли сте за архангелите от планетен клас, отец-капитан?

— Не, сър. Не съвсем. — Бе чувал някои слухове на своя пустинен свят, когато миньорите високо разговаряха в единствения бар в града.

— Четири стандартни години — измърмори адмиралът и поклати глава. Бялата му коса бе сресана зад ушите. — Въведете Федерико в новата обстановка, адмирале.

Марджит Уу кимна и докосна диска на стандартния тактически пулт, вграден в стената на адмирал Маръсин. Между нея и де Соя се появи холос на космически кораб. Отец-капитанът веднага можеше да види, че е по-голям, по-гладък, по-фин и по-смъртоносен от стария му „Рафаил“.

— Негово светейшество помоли всеки промишлен свят в Мира да построи — или поне да финансира — един от тези архангелски бойни крайцери от планетен клас, отец-капитан — делово каза адмирал Уу. — През последните четири години бяха завършени и започнаха действителна служба двайсет и един такива кораби. Скоро ще са готови още шейсет.

Холосът започна да се върти и уголемява, после внезапно се появи разрез на главната палуба. Сякаш лазерно копие беше срязало кораба надве.

— Както виждате — продължи Уу, — жилищните отсеци, командните мостици и тактическите центрове три-К са с много повече помещения от първия „Рафаил“… с повече помещения дори от стария ви фотонен кораб. Размерът на двигателите — и на мигновения Гидеонов двигател С-плюс, и на вътрешно системната термоядрена централа — е намален с една трета, като в същото време са направени по-ефикасни и по-лесни за поддръжка. Новият „Рафаил“ носи три атмосферни спускателни кораба и един скоростен разузнавателен кораб. На борда са инсталирани автоматични възкресителни ясли, предназначени за екипаж от двайсет и осем души, плюс двайсет и двама морски пехотинци или пътници.

— Отбранителни системи? — все още застанал мирно, със сключени зад гърба ръце, попита отец-капитан де Соя.

— Сдържащи полета клас десет — отсечено отвърна Уу. — Най-новата камуфлажна технология. Електронно противодействие клас „Омега“ и възможност за притискане. Както и обичайните хиперкинетични и енергийни отбранителни системи.

— Нападателни способности? — продължи де Соя. И сам виждаше отворите и оръжията на холоса, но искаше да го чуе.

Адмирал Маръсин гордо отговори, сякаш се хвалеше с новото си внуче:

— СПБ, разбира се, но със захранване от двигателя С-плюс, вместо от ядрения. Стопява всичко на разстояние от половин АЕ. Нови хокингови хиперкинетични ракети — миниатюризирани, — приблизително наполовина толкова големи и тежки, колкото онези, които сте носили на „Балтазар“. Плазмени игли с почти два пъти повече бойни глави, отколкото онези преди пет години. Лъчи на смъртта…

Отец-капитан де Соя се опита да не реагира. Лъчите на смъртта бяха забранени в мирския флот.

Маръсин забеляза нещо на лицето на другия мъж.

— Положението се промени, Федерико. Тази битка е на живот и смърт. Прокудените се размножават като плодни мушици на тъмно и ако не ги спрем, след година-две ще унищожат Пацем.

Отец-капитан де Соя кимна.

— Имате ли нещо против да попитам кой свят е платил за построяването на този нов „Рафаил“, сър?

Маръсин се усмихна и посочи към холоса. Увеличението на образа предизвикваше усещането, че корпусът на кораба се носи към де Соя. Фокусът се премести върху тактическия мостик и се насочи към холоямката на тактическия център. Накрая отец-капитанът успя да различи малка бронзова плочка с надпис „ХХК «РАФАИЛ»“, а отдолу, с по-дребен шрифт — „ПОСТРОЕН И ДАРЕН ОТ НАРОДА НА РАЙСКА ПОРТА ЗА ОТБРАНАТА НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО“.

— Защо се усмихвате, отец-капитан? — попита адмирал Маръсин.

— Ами, сър, просто… хм, бил съм на Райска порта, сър. Разбира се, това беше преди повече от четири стандартни години, но планетата беше пуста, освен десетината предприемачи и орбиталния мирски гарнизон. Там не е имало истинско население от нашествието на прокудените преди триста години, сър. Просто не мога да си представя, че този свят е бил в състояние да финансира построяването на един от тези кораби. Струва ми се, че за един-единствен архангел е необходим брутен национален продукт като този на Ренесанс Вектор. Маръсин не престана да се усмихва.

— Точно така, отец-капитан. Райска порта е истински ад — отровна атмосфера, киселинен дъжд, безкрайни тресавища и серни равнини. Тя изобщо не се е възстановила от нападението на прокудените. Но Негово светейшество сметна, че ще е по-добре да прехвърли управлението на този свят на частно предприятие. Планетата все още е изключително богата на тежки метали и химикали. Затова я продадохме.

Този път де Соя премигна.

— Продали ли сте я, сър? Цял свят?

Докато Маръсин широко се усмихваше, адмирал Уу поясни:

— На Opus Dei, отец-капитан.

Де Соя не отвърна нищо, но не показа и разбиране.

— Някога „Божието дело“ беше малка религиозна организация — продължи Уу. — Тя е… хм, струва ми се… на около хиляда и двеста години. Основана е през 1920 г. сл. Хр. През последните няколко години се превърна не само в изключително важен съюзник на Светия престол, но и в достоен съперник на Търговския мир.

— А, да — кимна отец-капитан де Соя. Можеше да си представи, че Търговският мир купува цели светове, но не и че съюзът е позволил на свой конкурент да набере такава мощ през няколкото години, през които новините от Мира не бяха стигали до него. Нямаше значение. Той се обърна към адмирал Маръсин. — Един последен въпрос, сър.

Адмиралът погледна към хронометъра на инфотерма си и отсечено кимна.

— Не служа във флота вече четири години — тихо каза де Соя. — През цялото това време не съм носил униформа и не съм в течение на техническото развитие. Светът, на който служих като свещеник, беше толкова отдалечен от цивилизацията, че все едно съм бил в криогенен сън. Как бих могъл да поема командването на архангелски космически кораб от ново поколение, сър? Маръсин се намръщи.

— Ще ви осведомим за всичко, отец-капитан. Мирският флот си знае работата. Да не би да отказвате това назначение?

Отец-капитан де Соя видимо се поколеба.

— Не, сър — накрая отвърна той. — Оценявам доверието, което вие и мирският флот ми оказвате. Ще дам всичко от себе си, господин адмирал. — Два пъти го бяха обучавали на дисциплина — веднъж като свещеник и йезуит и после като офицер от флота на Негово светейшество.

Каменното лице на Маръсин омекна.

— Разбира се, че ще дадете всичко от себе си, Федерико. Радваме се, че се връщате при нас. Бихме искали да останете в дома на легионерите тук, на Пацем, докато сме готови да ви пратим на кораба ви, ако не възразявате.

„По дяволите — помисли си де Соя. — Пак затворник при онези проклети легионери.“

— Разбира се, сър — отвърна той. — Мястото е много приятно.

Маръсин отново погледна инфотерма си. Очевидно разговорът бе завършил.

— Някакви желания преди официално да получите назначението, отец-капитан?

Де Соя отново се поколеба. Знаеше, че не е прието да изрази желание, но въпреки това каза:

— Да, сър… едно. На стария „Рафаил“ с мен служиха трима мъже. Командоси от швейцарската гвардия, които доведох със себе си от Хиперион… Копиеносец Ретиг, хм, той загина, сър… но сержант Грегориъс и капрал Кий бяха с мен до края и се чудя…

Маръсин нетърпеливо кимна.

— Искате ги със себе си на новия „Рафаил“. Струва ми се разумно. И аз някога имах готвач, когото мъкнех от кораб на кораб… бедното момче беше убито по време на втората операция във Въглищния чувал. Не зная за тези мъже… — Адмиралът погледна към Марджит Уу.

— По някаква невероятна случайност — заговори адмирал Уу, — попаднах на досиетата им, когато преглеждах документите за възстановяването ви в чин, отец-капитан. Сержант Грегориъс в момента служи на Пръстените. Сигурна съм, че можем да го прехвърлим. Страхувам се, че капрал Кий…

Стомахът на де Соя се сви. Кий бе с него на Божия горичка — Грегориъс беше върнат в яслата след неуспешно възкресяване — и за последен път йезуитът видя енергичния дребен капрал след завръщането им в космоса на Пацем, когато след арестуването им военната полиция се готвеше да ги отведе в отделни килии. Де Соя стисна ръката на капрала и го увери, че двамата пак ще се срещнат.

— Страхувам се, че капрал Кий е умрял преди две стандартни години — довърши Уу. — Загинал по време на нападение на прокудените на Изпъкналостта на Стрелец. Разбрах, че е получил сребърната звезда на св. Михаил… посмъртно, разбира се.

Де Соя напрегнато кимна.

— Благодаря ви — каза той.

Адмирал Маръсин му отправи бащинската си усмивка на политик и му протегна ръка над бюрото.

— Успех, Федерико. Дайте им да разберат с „Рафаил“.

Централата на Търговския мир не се намираше точно на Пацем, а бе разположена на троянския пункт L5, който следваше планетата под около шейсет орбитални градуса. Между ватиканския свят и огромния, кух троянски пункт — въглеродно-въглеродна поничка с двеста и седемдесет метра дебелина, цял клик широчина и диаметър двайсет и шест километра, чиято вътрешност бе оплетена като с паяжина от сухи докове, комуникационни антени и,товарни отсеци — се носеше половината от цялата орбитална огнева мощ на мирския флот. Веднъж Кензо Исозаки беше изчислил, че опитът за преврат от централата на Търговския мир би продължил 12,06 наносекунди, преди въстаническите сили да бъдат изпарени.

Кабинетът на Исозаки се намираше в прозрачен балон на върха на тънко въглеродно цветно стъбло, издигащо се на около четиристотин метра над външния ръб на троянския пункт. Заобления корпус на балона можеше да става матов в зависимост от желанието на човека в него. Днес той беше прозрачен, освен част от него, поляризирана, за да приглушава блясъка на жълтото слънце на Пацем. В момента космосът изглеждаше черен, но с въртенето на пункта балонът щеше да попадне в сянката на пръстена и Исозаки щеше да види мигновената поява на звездите, сякаш някой е дръпнал тежка черна завеса, за да разкрие хиляди ярки, непремигващи свещи, „Или безбройните лагерни огньове на моите врагове“, помисли си той, когато мракът се спусна за двайсети път през работния му ден.

Щом стените станеха абсолютно прозрачни, със скромното си бюро, столове и меко осветление овалният му кабинет като че ли се превръщаше в застлана с килим платформа, самотно носеща се в безкрая на космоса, осветявана от отделни звезди и от дългата лента на Млечния път. Но не този познат спектакъл накара лидера на Търговския мир да вдигне поглед: сред зведното поле можеха да се различат три ядрени опашки на приближаващи се товарни кораби, които приличаха на петна по астрономически холос. Исозаки беше толкова опитен в преценяването на разстоянията и делта-ускоренията по ядрените опашки, че можеше само с поглед да определи след колко време ще кацнат тези кораби… и дори кои точно са те. ТМ „Молдахар Изпълнител“ се бе презаредил, минавайки покрай газов гигант в системата Епсилон Еридани, и опашката му изглеждаше по-червена от обикновено. НСК „Ема Констант“ както винаги бързаше да отнесе товара си от реактивни метали от Пегас 51 на троянския пункт и намаляваше скоростта си с цели петнайсет процента повече от препоръчаните от Търговския мир. И накрая, най-малкото петънце можеше да е само НСК „Elemosineria Apostolica“4, току-що прехвърлил се от системата Ренесанс: Исозаки знаеше всичко това само от поглед, също както познаваше и тристатината други точки на прехвърляне, които се виждаха в тази част от небето на системата Пацем.

Асансьорната тръба се издигна от долу и се превърна в прозрачен цилиндър, чийто пътник беше осветен от звездите. Исозаки знаеше, че цилиндърът е прозрачен само отвън: хората вътре стояха заобиколени с огледала, не виждаха кабинета му и гледаха собствените си отражения, докато Исозаки не им отключеше вратата.

Анна Пели Коняни бе единственият човек в асансьора. Исозаки кимна и личният му ИИ отвори вратата. Неговата колежка и протеже дори не погледна към движещото се звездно поле, а направо се приближи към него.

— Добър ден, Кензо-сан.

— Добър ден, Анна. — Той й посочи към най-удобния стол, но Коняни поклати глава и остана изправена. Никога не сядаше в кабинета на Исозаки. А той никога не преставаше да я кани да седне.

— Конклавната меса почти свърши — съобщи тя. Исозаки кимна. В този миг личният му ИИ затъмни стените на балона и включи ватиканското теснолъчево предаване.

Тази сутрин базиликата „Св. Петър“ беше пълна с алено, лилаво, черно и бяло, докато осемдесет и тримата кардинали, които скоро щяха да бъдат заключени в Конклава, се кланяха, молеха, коленичеха, изправяха и пееха. Зад това множество от теоретични кандидати за папа имаше стотици епископи и архиепископи, дякони и членове на курията, висши мирски военни и граждански администратори, мирски планетарни губернатори и висши изборни служители, случайно оказали се на Пацем по време на смъртта на папата или намирали се на разстояние от три седмици време-дълг, делегати от доминиканците, йезуитите, бенедиктинците, легионерите на Христа, марияистите, салезианците и един-единствен делегат представляващ малцината останали францисканци. И накрая, тук бяха „високите гости“ на задните редове — почетни делегати от Търговския мир, Opus Dei, Instituto per Opere di Religione — също известен като „Ватиканската банка“, делегати от ватиканските административни крила на Prefettura, Servizio Assistenziale del Santo Padre — социалната служба на Светия отец, от УИСП — Управлението на имотите на Светия престол, както и от апостолическата камара на кардинал Камерленго. На задните пейки също бяха почетните гости от Папската академия на науките. Папската комисия за междузвезден мир и справедливост, много папски академии като, например, Папската духовна академия и други квазитеологични организации, необходими за управлението на огромните имоти на Мира. Накрая бяха ярките униформи на Corpus Helvetica — швейцарската гвардия, — както и командирите на възстановената от папа Юлий палатинска стража. Тук за първи път се появяваше командирът на до този момент тайната знатна гвардия — блед, тъмнокос мъж в солидна червена униформа.

Исозаки и Коняни наблюдаваха тази картина с разбиращи погледи. Всеки от тях бе получил покана за месата, но през последните векове беше станало традиция ръководителите на Търговския мир да почитат важните църковни церемонии като отсъстват… и като пращат само официалните си делегати. Двамата гледаха как кардинал Кеснонгле отслужва тази меса на Светия дух и видяха кардинал Камерленго като марионетка без никаква власт. Погледите им обходиха кардинал Лурдъсами, кардинал Мустафа и още пет-шест големи играчи на първите пейки.

Месата завърши с последния благослов и имащите право на глас кардинали се отправиха в тържествена процесия към Сикстинската капела. Холокамерите показаха запечатването на вратите. Вратата беше заключена с резе отвътре и с катинар отвън и запечатването й официално бе обявено от коменданта на швейцарските гвардейци и префекта на папския двор. Камерите останаха насочени към вратата, а репортерите се отплеснаха в коментари и разсъждения.

— Достатъчно — каза Кензо Исозаки. Предаването прекъсна, балонът стана прозрачен и в помещението нахлу слънчева светлина под черно небе.

Анна Пели Коняни леко се усмихна.

— Гласуването не би трябвало да продължи прекалено дълго.

Исозаки се бе върнал на стола си и почука с пръсти по долната си устна.

— Анна — заговори той, — смятате ли, че ние — всички ние от председателството на Търговския мир — имаме някаква действителна власт?

Неутралното изражение на Коняни се промени в изненада.

— През последната фискална година, Кензо-сан — отвърна тя, — моят отдел даде приход от трийсет и шест милиарда марки.

Исозаки продължаваше да потупва устната си.

— Г. Коняни — каза той, — бихте ли свалили сакото и ризата си?

Неговото протеже дори не мигна. През двайсет и осемте години, през които бяха колеги — всъщност, подчинена и шеф, — г. Исозаки никога не беше направил, казал или намекнал нещо, чийто смисъл би могъл да се изтълкува като сексуален. Тя се поколеба само за миг, после откопча сакото си, изхлузи го, остави го на стола, на който никога не сядаше, и откопча ризата си. След това я постави върху сакото на облегалката на стола.

Исозаки се изправи, излезе иззад бюрото си и застана само на метър от нея.

— И бельото — каза той, като се освободи от собственото си сако и започна да разкопчава старомодната си риза. Гърдите му бяха силни, мускулести, но абсолютно голи.

Коняни съблече комбинезона си. Гърдите й бяха малки, но съвършено оформени и с розови връхчета.

Кензо Исозаки повдигна ръка, сякаш искаше да я докосне, посочи, после върна длан към собствените си гърди и докосна кръстоида, който обхващаше мястото от гръдната кост до над пъпа му.

— Ето това — заяви той, — е власт. — После се извърна и започна да се облича. Миг по-късно Анна Пели Коняни обгърна раменете си с ръце, сетне го последва.

Когато и двамата бяха облечени, Исозаки отново седна зад бюрото си и посочи към другия стол. За негово безмълвно удивление, г. Анна Пели Коняни седна.

— Искате да кажете — започна Коняни, — че независимо какви успехи постигаме, за да станем необходими на новия папа — ако някога има нов папа, — Църквата винаги ще има абсолютната власт над възкресяването.

— Не съвсем — възрази Исозаки и пак потупа с пръсти устната си, сякаш предишното отклонение изобщо не се бе случвало. — Искам да кажа, че властта, контролираща кръстоидите, контролира човешката вселена.

— Църквата… — започна Коняни и замълча. — Разбира се, кръстоидът е само част от уравнението на властта. Техноцентърът дава на Църквата тайната на успешното възкресяване. Но той е в съюз с Църквата от двеста и осемдесет години…

— За свои собствени цели — тихо я прекъсна Исозаки. — Какви са тези цели, Анна?

Въртящият се кабинет отново потъна в нощта. Появиха се звезди. Коняни вдигна лице към Млечния път и се замисли.

— Никой не знае — най-после отговори тя. — Законът на Ом. Исозаки се усмихна.

— Много добре. Пътят на най-малкото съпротивление може да минава не през Църквата, а през Техноцентъра.

— Но съветник Албедо не се среща с никой друг, освен с Негово светейшество и с Лурдъсами.

— С никой друг, за когото да ни е известно — поправи я Исозаки. — Но тук става въпрос за идването на Техноцентъра в човешката вселена.

Коняни кимна. Разбираше намека: незаконният ИИ, който Търговският мир разработваше, можеше да открие инфоравнинния път и той да го отведе до Техноцентъра. В продължение почти на триста години първата заповед, наложена от Църквата и Мира, беше следната: „Не прави мислеща машина, равна или по-висша от човека“. Използваните от Мира „ИИ“ бяха по-скоро „изпълнителни инструменти“, а не „изкуствени интелекти“ от вида, създаден от човечеството почти хилядолетие преди това: идиотски мислещи машини като ИИ в кабинета на Исозаки или кретенския корабен компютър на стария кораб на де Соя „Рафаил“. Но през последните дванайсет години тайни научни отдели в Търговския мир бяха пресъздали автономен ИИ, равен или по-висш от масово използваните по времето на Хегемонията. Рискът и изгодата от проекта бяха почти неизмерими — абсолютно доминиране на търговията в Мира и нарушаване на старото равновесие на силите между мирския флот и Търговския мир в случай на успех и отлъчване, мъчения в занданите на Светата служба и екзекуция, в случай че Църквата научеше. А сега и тази перспектива. Анна Пели Коняни се изправи.

— Боже мой — тихо каза тя, — това ще е окончателното финтиране.

Исозаки кимна и отново се усмихна.

— Знаете ли откъде произлиза терминът, Анна?

— Финтиране ли? Не… от някакъв спорт, предполагам.

— Много древен, заместващ войната спорт, наречен футбол — обясни Исозаки.

Коняни знаеше, че тази маловажна забележка е всичко друго, но не и маловажна. Рано или късно шефът й щеше да й обясни защо е важна тази информация. Тя зачака.

— Църквата е имала нещо, което Техноцентърът е искал… от което се е нуждаел — продължи Исозаки. — Култивирането на кръстоидите е било тяхната част от сделката. Църквата е трябвало да им даде нещо със същата стойност.

Коняни се замисли. „Равно по стойност на безсмъртието на един трилион човешки същества?“

— Винаги съм смятала, че когато преди два века са се свързали с оцелелите елементи от Техноцентъра, Ленар Хойт и Лурдъсами са обещали Църквата тайно да възстанови Техноцентъра в човешкото пространство.

Исозаки разпери ръце.

— С каква цел, Анна? Каква е изгодата за Техноцентъра?

— Когато е бил съставна част от Хегемонията — отвърна тя, — управляваща Мрежата на световете и векторните връзки, Техноцентърът е използвал невроните в милиардите минаващи през телепорталите човешки мозъци като своего рода неврална мрежа, част от проекта им за създаване на Абсолютен интелект.

— О, да — каза шефът й. — Но сега няма телепортатори. Ако използват човешки същества… как? И къде?

Без изобщо да има такова намерение, Анна Пели Коняни вдигна ръка към гръдната си кост.

Исозаки се усмихна.

— Дразнещо, нали? Като дума, която е на върха на езика ти, но не ти идва наум. Мозайка с липсващи елементи. Но един от липсващите елементи току-що беше открит. Коняни повдигна вежди.

— Момичето ли?

— Върнало се е в пространството на Мира — съобщи по-възрастният лидер на Търговския мир. — Нашите агенти около Лурдъсами са потвърдили, че Техноцентърът е разкрил тази информация. Случило се е след смъртта на Негово светейшество… знаят само министърът на външните работи, великият инквизитор и висшите командири на мирския флот.

— Къде е тя?

Исозаки поклати глава.

— Даже да знае, Техноцентърът не го е съобщил на Църквата или на друга човешка институция. Но мирският флот е привикал онзи капитан — де Соя — заради новината.

— Техноцентърът е предсказал, че той ще участва в залавянето на момичето — каза Коняни. В ъгълчетата на устата й се очертаваха заченките на усмивка.

— И? — горд с ученичката си попита Исозаки.

— Законът на Ом — отвърна Коняни.

— Точно така.

Жената несъзнателно докосна гърдите си.

— Ако първи открием момичето, ще имаме възможност да започнем преговори с Техноцентъра. А също средствата — с новите технологии, с които ще разполагаме. — Нито един от лидерите на Търговския мир, които знаеха за тайния ИИ проект, никога не говореше гласно за това, въпреки обезопасените срещу подслушване кабинети.

— Ако успеем да открием какво получава от Църквата Техноцентърът в замяна на контрола над кръстоида — измърмори Исозаки. — И предложим същото или нещо по-добро.

Коняни разсеяно кимна. Разбираше, че всичко това е свързано с целите и усилията й като ръководител на Opus Dei. „Във всички отношения“, осъзна тя.

— Междувременно трябва да открием момичето преди другите… Мирският флот трябва да използва средства, които никога няма да разкрие на Ватикана.

— И обратно — добави Исозаки. Тази надпревара му доставяше огромно удоволствие.

— И ние ще трябва да направим същото — прибави Коняни и се насочи към асансьора. — Всички възможни средства. — Тя се усмихна на началника си. — Това е играта и тя има трима участници, нали, Кензо-сан?

— Точно така — потвърди Исозаки. — Победителят печели всичко — власт, безсмъртие и невъобразимо богатство. За загубилия остава унищожение, истинската смърт и вечно робство на потомството му. — Той повдигна показалец. — Но участниците не са трима, Анна. А шестима.

Коняни спря пред вратата на асансьора.

— Виждам четвъртия — каза тя. — И Техноцентърът има мотиви пръв да открие момичето. Но… Исозаки отпусна ръка.

— Трябва да допуснем, че детето има свои собствени цели в тази игра, нали? А който или каквото я е направило участник в играта… е, това трябва да е шестият ни участник.

— Или един от другите петима — усмихната отвърна Коняни. Тя също обичаше игрите с високи залози.

Исозаки кимна и завъртя стола си, за да проследи следващия изгрев. Той не се обърна, когато вратата на асансьора се затвори и Анна Пели Коняни изчезна.

Над олтара, със строго и непреклонно лице, Иисус Христос разделяше хората на добри и лоши — на възнаградени и прокълнати. Трета група нямаше.

Кардинал Лурдъсами седеше на трона си в Сикстинската капела и гледаше към фреската на Микеланджело „Страшният съд“. Лурдъсами винаги бе смятал, че този Христос е арогантна, надменна, безмилостна фигура — навярно тъкмо онзи образ, който можеше да контролира избора на нов Христов наместник.

Малкият параклис бе претъпкан с осемдесет и трите трона, на които седяха осемдесет и тримата лично присъстващи кардинали. Оставеното празно пространство позволяваше активирането на холосите, представляващи отсъстващите трийсет и седем кардинали — по един холос на трон.

Това беше първата сутрин след „заковаването“ на вратата на Ватиканския дворец. Лурдъсами се бе наспал и нахранил добре — негово легло беше кушетката във ватиканския му кабинет, а приготвената от монахините в дома за гости храна беше проста: проста храна и евтино червено вино, поднесени в пищните покои на Борджия. Сега всички се бяха събрали в Сикстинската капела, седнали на покритите си с балдахини тронове. Лурдъсами знаеше, че тази прекрасна гледка е липсвала от Конклава в продължение на много векове — още откакто някъде преди Хеджира, през деветнайсети или двайсети век сл. Хр. броят на кардиналите станал прекалено голям, за да позволява събирането на троновете в малкия параклис, помисли си той, — но към края на Падането на Телепортаторите Църквата бе станала толкова малка, че четирийсетината кардинали отново лесно можеха да се събират тук. Папа Юлий запази броя им малък — никога повече от сто и двайсет кардинали, въпреки разрастването на Мира. И тъй като почти четирийсет от тях не бяха в състояние навреме да стигнат за конклава, Сикстинската капела можеше да побере троновете на онези, които постоянно живееха на Пацем.

Моментът беше настъпил. Всички кардинали с право на глас в параклиса седяха един до друг. В празното пространство край масата на преброителите до олтара блестяха холосите на трийсет и седмината отсъстващи кардинали. Тъй като мястото бе толкова тясно, холосите бяха малки — големи почти колкото кукли човешки фигури на кукленски дървени тронове — всички носещи се във въздуха като призраци на някогашни кардинали.

Папа Юлий винаги беше избиран с акламиране. Един от тримата кардинали преброители повдигна ръка: Светият дух може би бе готов да движи тези мъже и жени, но имаше нужда и от известно координиране. Когато ръката на преброителя се спусна, осемдесет и тримата кардинали и трийсет и седемте холоса трябваше да заговорят като един.

— Eligo отец Ленар Хойт! — извика кардинал Лурдъсами и видя, че кардинал Мустафа вика същите думи изпод балдахина на трона си.

Преброителят пред олтара замръзна. Акламирането бе високо и ясно, но очевидно не единодушно. Това беше нещо ново. От 270 години насам акламирането бе ставало незабавно.

Лурдъсами внимаваше да не се усмихва или оглежда наоколо. Знаеше кои от по-новите кардинали не са извикали името на папа Юлий. Знаеше колко пари са отишли за подкупването на тези мъже и жени. Знаеше ужасния риск, който поемаха и заради който почти със сигурност щяха да страдат. Лурдъсами знаеше всичко това, защото имаше пръст в неговото инсцениране.

След кратко съвещание сред преброителите, онзи, който бе вдигнал ръка за акламирането, каза:

— Ще продължим с преброяване на гласовете.

Докато приготвяха и раздаваха бюлетините, кардиналите възбудено разговаряха помежду си. Това никога не се бе случвало през живота на повечето от тези принцове на Църквата. Акламиращите холоси на отсъстващите кардинали незабавно бяха загубили значението си. Макар че неколцина от тях бяха приготвили интерактивните си чипове за гласуването, повечето не си бяха направили този труд.

Церемониалмайсторите обиколиха троновете и раздадоха бюлетини — по три на всеки кардинал. Преброителите обиколиха гората от тронове, за да проверят дали всеки има писалка. Когато всичко беше готово, кардинал-дяконът сред преброителите отново повдигна ръка, този път, за да даде знак за гласуване.

Лурдъсами погледна към бюлетината си. Горе вляво бяха отпечатани думите „Eligo in Summum Pontificem“5. Отдолу имаше място за едно име. Кардинал Лурдъсами написа „Ленар Хойт“, сгъна листа и го хвана така, че да се вижда. Минута по-късно всички осемдесет и трима кардинали държаха бюлетините си нависоко, както и шест от интерактивните холоси.

Преброителят започна да вика кардиналите според старшинството им. Кардинал Лурдъсами беше пръв. Той напусна трона си и се приближи до масата на преброителите пред олтара под погледа на ужасния Христос от фреската. Кардиналът коленичи пред олтара и преклони глава в безмълвна молитва. После се изправи и каза:

— Призовавам за свой съдник Христос, че давам гласа си за оногова, който смятам, че трябва да бъде избран. — Той тържествено остави сгънатата си бюлетина на сребърния поднос, сложен върху урната. После повдигна подноса и пусна бюлетината си в урната. Кардинал-дяконът кимна. Лурдъсами се поклони към олтара и се върна на трона си.

Великият инквизитор кардинал Мустафа величествено се приближи към олтара, за да пусне втория глас.

Мина повече от час, докато всички пуснат бюлетините си. Първият преброител разклати урната, за да ги разбърка. Вторият преброител ги преброи — включително шестте гласа, копирани от интерактивните холоси — и постави всяка бюлетина в друга урна. Броят им се равняваше на гласуващите кардинали от Конклава. Преброяването на гласовете продължи.

Първият преброител разгъна една от бюлетините, записа името от нея и я подаде на втория преброител, който направи същото и я предаде на третия и последен преброител. Този човек — както се оказа, кардинал Кеснонгле гласно произнесе името, преди да го отбележи.

Кардиналите на троновете си записваха името в бележници, раздадени им от преброителите. Накрая бележниците щяха да бъдат събрани и файловете им изтрити, така че да не остане нито следа от гласуването.

Преброяването продължаваше. Лурдъсами и всички останали присъстващи кардинали се вълнуваха само дали кардиналите, провалили акламирането, наистина ще вкарат в играта нечие друго име.

Когато прочиташе всяка бюлетина, последният преброител прокарваше игла през думата „eligo“ и пускаше листчето надолу по конеца. Когато всички бюлетини бяха прочетени, в двата края на нишката бяха завързани възли.

Победилият кандидат беше допуснат в параклиса. Застанал пред олтара по обикновено черно расо, мъжът излеждаше смирен и малко изтощен.

Кардинал-дяконът се изправи пред него и каза:

— Приемаш ли каноничния ти избор за първосвещеник?

— Приемам го — отвърна свещеникът. В този момент донесоха трон и го поставиха зад него. Кардинал-дяконът повдигна ръка и напевно произнесе:

— Приемайки каноничния ти избор, събралите се тук пред погледа на всемогъщия Бог те признават за епископ на Римската църква, за истински папа и за глава на епископската колегия. Нека Господ те напътства и ти даде цялата си и абсолютна власт над Църквата на Иисус Христос.

— Амин — пропя кардинал Лурдъсами и дръпна въжето, което спускаше балдахина над трона му. Всички осемдесет и три физически и трийсет и седемте холографски балдахини едновременно се спуснаха и само този на новия папа остана вдигнат. Свещеникът — вече първосвещеник — седна под папския балдахин.

— Какво име си избираш като папа? — попита Кардинал-дяконът.

— Избирам името Урбан Шестнайсети — отвърна седналият свещеник.

От троновете на кардиналите се разнесе шепот. Кардинал-дяконът протегна ръка и заедно с другите преброители изведе свещеника от параклиса. Ропотът и шепотът се усили.

Кардинал Мустафа се наведе навън от трона си и каза на Лурдъсами:

— Сигурно си мисли за Урбан Втори. Урбан Петнайсети е бил хленчещ дребен страхливец, живял през двайсет и девети век, които само четял детективски романи и пишел любовни писма на бившата си метреса.

— За Урбан Втори — замислено повтори Лурдъсами. — Да, разбира се.

Няколко минути по-късно преброителите се върнаха със свещеника — сега папата бе облечен в чисто бяло — бяло расо, бяло гиспеНо или шапчица, нагръден кръст и бял пояс. Когато новият папа даде първата си благословия, Лурдъсами падна на колене на каменния под на параклиса, както и всички останали истински и холографски кардинали.

После преброителите и присъстващите кардинали отидоха до пещта, за да изгорят вече завързаните с черен конец бюлетини и прибавиха достатъчно избелващо вещество, за да се уверят, че sfumata наистина ще е бял дим.

Кардиналите излязоха от Сикстинската капела и тръгнаха по древните алеи и коридори към „Св. Петър“, където кардинал-дяконът се качи сам на балкона, за да съобщи името на новия папа на очакващото множество.

Сред петстотинхилядното множество на и около площад „Св. Петър“ тази сутрин беше и отец-капитан Федерико де Соя. Само няколко часа по-рано го бяха освободили от фактическото му затворничество в дома на легионерите. По-късно следобед трябваше да се яви на космодрума на мирския флот, за да бъде откаран на новия си кораб. Докато минаваше през Ватикана, де Соя бе следван от тълпи — после беше погълнат от тях, — когато мъже, жени и деца се бяха стекли като огромна река към Площада.

Когато се показаха вълмата бял дим, се надигнаха мощни викове. Невероятно гъстата навалица под балкона на „Св. Петър“ някак си стана още по-гъста, когато около колонадите и покрай статуите се стекоха още десетки хиляди. Стотици швейцарски гвардейци задържаха тълпата назад от входа на базиликата.

Когато се появи кардинал-дяконът и съобщи, че новият папа трябва да бъде наричан Негово светейшество Урбан XVI, от тълпата се разнесе ахване. Де Соя също ахна от изненада и удивление. Всички бяха очаквали Юлий XV. Мисълта, че някой друг е станал папа, беше… хм, немислима.

После новият първосвещеник излезе на балкона и ахването се превърна в овации, които продължаваха сякаш безкрай.

Това бе папа Юлий — познатото лице, високото чело, тъжните очи. Отец Ленар Хойт, спасителят на Църквата, отново беше избран. Негово светейшество повдигна ръка в познатия благослов и изчака тълпата да престане да го аплодира, за да може да говори, но хората не спираха. ревът се надигаше от половин милион гърла и продължаваше ли продължаваше да се носи.

„Защо Урбан XVI?“ — зачуди се отец-капитан де Соя. В йезуитските си години бе чел и учил достатъчно история на Църквата. Той бързо прехвърли мислените си бележки за папите с това име… повечето бяха отдавна забравени или още по-лошо. Защо…

— По дяволите — гласно каза отец-капитан де Соя. Тихото му проклятие се загуби под продължаващия рев на вярващите, изпълнили площада „Св. Петър“. — По дяволите — повтори той.

Още преди тълпата да утихне достатъчно, така че новият стар папа да може да говори, да обясни избора си на име, да съобщи онова, което де Соя знаеше, че трябва да бъде съобщено, отец-капитанът бе разбрал. И това накара сърцето му да се вледени.

Понтификатът на Урбан II беше продължил от 1088 до 1099 г. сл. Хр. На събора, който папата свикал в Клермон през… ноември 1095 г., помисли си де Соя, Урбан П бе призовал за свещена война срещу мюсюлманите в Близкия изток, за освобождаване на Константинопол и на всички източнохристиянски свети места от мюсюлманска власт. Този призив беше довел до Първия кръстоносен поход… първата от много кървави кампании.

Тълпата най-после утихна. Папа Урбан XVI започна да говори. Познатият, но придобил нова енергия глас се издигаше и спадаше над главите на половин милион вярващи, които слушаха лично, и милиардите, които слушаха предаването на живо.

Отец-капитан де Соя се обърна, още преди папата да започне да говори. Той си запробива път с лакти през неподвижното множество в опит да избяга от внезапно сторилия му се тесен площад „Св. Петър“.

Нямаше смисъл. Тълпата унесено и щастливо слушаше и де Соя не можеше да се измъкне от капана й. Думите на новия папа също бяха щастливи и страстни. Неспособен да избяга, отец-капитан де Соя застина на място и сведе глава. Когато тълпата започна да аплодира и да вика „Deus le voit!“ — „Бог го иска!“ — де Соя заплака.

Кръстоносен поход. Слава. Окончателно решаване на проблема с прокудените. Невъобразима смърт. Невъобразимо унищожение. Отец-капитан де Соя стисна очи колкото можеше по-силно, но образът на смъртоносните лъчи, проблясващи на фона на космическия мрак, на цели светове в пламъци, на океани, превръщащи се в пара, и континенти, потичащи в стопени реки от лава, образи на орбитални гори, избухващи в дим, на овъглени тела, премятащи се в нулевата гравитация, на крехки, крилати същества, пламтящи, почерняващи и превръщащи се в пепел… Докато милиардите аплодираха, де Соя плачеше.

4.

От собствен опит знаех, че заминаването и сбогуването късно вечер е най-тежко за душата.

Военните имаха навика да започват важните пътувания посред нощ. Когато служех в хиперионската планетарна гвардия, ми се струваше, че всички сериозни войскови придвижвания започват в малките часове. Свикнах да свързвам онази странна смесица от страх и възбуда, ужас и очакване с мрака преди зазоряване и с аромата на късната нощ. Енея беше казала, че ще тръгна в нощта на обръщението й към Братството, но трябваше известно време, за да натоварим каяка, да си събера вещите, да реша какво завинаги да оставя тук, да вдигна палатката си и да закрия работния си участък в лагера, така че успяхме да се издигнем със спускателния кораб едва, когато минаваше два часа сутринта, и стигнахме до целта си почти по изгрев слънце.

Признавам, че заявлението на Енея ме накара да се чувствам непълноценен. През четирите часа, които прекарахме в Талиезин-запад, при Енея бяха дошли много хора да искат напътствие и съвети, но аз не бях сред тях. Бях на трийсет и две години. Енея бе на шестнайсет. Мое задължение беше да я пазя, да я закрилям и — ако се стигнеше дотам — да й казвам какво да прави и кога да го прави. Този обрат на нещата ни най-малко не ми харесваше.

Бях предположил, че А. Бетик ще дойде с нас до мястото, от където се предполагаше, че трябва да замина, но Енея каза, че андроидът ще остане в лагера, така че изгубих още двайсет минути, за да го открия и да се сбогувам с него.

— Г. Енея казва, че когато му дойде времето, пак ще се срещнем — рече синият мъж, — и аз съм уверен, че наистина ще стане така, г. Ендимион.

— Рол — за петстотен път го поправих аз. — Наричай ме Рол.

— Разбира се — отвърна А. Бетик с онази лека усмивка, която предполагаше покорство.

— Мамка му — красноречиво казах аз и протегнах ръка. Андроидът я стисна. Изпитах желание да прегърна нашия стар спътник, но знаех, че това ще го смути. Андроидите не бяха буквално програмирани да се държат сковано и раболепно — в края на краищата, те бяха живи, органични същества, а не машини, — но между ДНК-обучението и дългата практика, те бяха безнадеждно официални създания. Поне този.

И после ние поехме, двамата с Енея. Изкарахме спускателния кораб от хангара му в пустинната нощ и го издигнахме във въздуха с колкото може по-малко шум. Бях се сбогувал с всички други чираци и работници от Братството, които успях да открия, но вече беше късно и хората се бяха пръснали по спалните, палатките и чирашките си заслони. Надявах се, че отново ще се срещна с някои от тях — особено с някои от строителните работници и работнички, мои колеги в продължение на четири години, — ала всъщност почти не вярвах в това.

Спускателният кораб можеше сам да ни отведе до целта ни — само с помощта на координатите, които Енея му бе дала, — но аз оставих контролния пулт на полуавтоматично управление, за да мога да се преструвам, че имам някаква работа по време на полета. От координатите разбрах, че разстоянието, което трябва да изминем, е около хиляда и петстотин клика. Някъде по река Мисури, беше казала Енея. Корабът можеше да вземе това разстояние за десет суборбитални минути, затова когато разпънахме крилете до максимум, установихме свръхзвукова скорост на безопасната височина от десет хиляди метра и по този начин избягнахме необходимостта след приземяването отново да преобразуваме кораба. Наредихме на личността на звездния кораб на Консула — която много преди това бях качил от инфотерма си на ИИ на спускателния кораб — да мълчи, освен ако не се налага да ни съобщи нещо важно, и Двамата се настанихме под червения блясък на уредите, за Да поговорим и погледаме тъмния континент под нас.

— Хлапе — казах аз, — защо е цялото това ужасно бързане?

Енея направи неловкия, отхвърлящ жест, който за първи път я бях видял да използва почти пет години по-рано.

— Струваше ми се важно да задвижим нещата. — Гласът й бе тих, почти безжизнен, лишен от енергията, която беше подчинила цялото Братство на волята й. Навярно аз бях единственият жив човек, който можеше да го долови, но думите й звучаха така, сякаш още малко и щеше да се разплаче.

— Не може да е чак толкова важно — не се съгласих аз. — Да ме караш да тръгвам посред нощ…

Енея поклати глава и за миг се загледа през тъмното стъкло. Разбрах, че плаче. Когато най-после отново погледна към мен, блясъкът на уредите правеше очите й да изглеждат много влажни и зачервени.

— Ако не тръгнеш тази нощ, ще загубя смелостта си и никога няма да те помоля да го направиш. Ако не тръгнеш, ще загубя смелостта си и ще остана на Земята… за да не се върна никога.

Тогава изпитах желанието да стисна ръката й, но вместо това огромната ми лапа остана върху омниконтролера.

— Ами тогава можем да се върнем заедно. Струва ми се безсмислено да се разделяме.

— Не е безсмислено — възрази Енея толкова тихо, че трябваше да се наведа надясно, за да я чувам.

— А. Бетик би могъл да иде и да докара кораба — продължих аз. — Ние с теб можем да останем на Земята, докато се приготвим да се върнем…

Енея поклати глава.

— Никога няма да съм готова да се върна, Рол. Самата мисъл за това ме плаши до смърт.

Спомних си за дивото преследване, което ни бе принудило да бягаме през пространството на Мира от Хиперион, едва успявайки да се измъкнем от мирските звездни и фотонни кораби, изтребители, морски пехотинци, швейцарски гвардейци и Бог знае още какво — включително онова същество, което едва не ни уби на Божия горичка — и казах:

— Чувствам се по същия начин като теб, хлапе. Навярно би трябвало да останем на Земята. Тук не могат да ни достигнат.

Енея ме погледна и аз разбрах изражението й: това не бе обикновено упорство, а слагане на край на обсъждането на вече решен въпрос.

— Добре — кимнах, — но все още не си ми обяснила защо А. Бетик не може да вземе този каяк и да иде да докара кораба, докато ние двамата с теб се телепортираме обратно.

— Обясних ти — въздъхна Енея. — Но ти не ме слушаше внимателно. — Тя се завъртя настрани на голямата седалка. — Рол, ако заминеш и се договорим да се срещнем в определен момент на определено място в пространството на Мира, аз трябва да мина през телепортатора и да направя каквото е необходимо. И се налага да съм сама, за да извърша онова, което трябва да направя сега.

— Енея — погледнах я аз.

— Да?

— Това наистина е тъпо. Знаеш ли?

Шестнайсетгодишното хлапе не отговори. Долу вляво, някъде в западен Канзас, се виждаше кръг от лагерни огньове. Погледнах към светлинките сред целия този мрак.

— Имаш ли някаква представа що за експеримент са дошли да извършат тук извънземните ти приятели? — попитах.

— Не — отвърна Енея. — И не са ми извънземни приятели.

— Какво точно не са? Извънземни или приятели?

— И двете — каза Енея. Разбрах, че това е най-конкретната информация, която изобщо ми бе давала за богоподобните интелекти, отвлекли Старата Земя — и нас, както от време на време ми се струваше, сякаш ни бяха напъдили и прекарали през телепортаторите като добитък.

— Би ли ми казала нещо повече за тези неизвънземни неприятели? — полюбопитствах аз. — В края на краищата, нещо може да се обърка… Възможно е да не успея да стигна на срещата ни. Иска ми се преди да замина да науча тайната на нашите домакини.

Съжалих, че го казах, веднага щом произнесох думите. Енея се дръпна назад, сякаш я бях зашлевил.

— Извинявай, хлапе — отстъпих аз. Този път наистина сложих ръка върху дланите й. — Не исках да кажа това. Просто съм ядосан.

Енея кимна и отново видях в очите й сълзи. Като продължавах мислено да се ритам отзад, продължих:

— Всички от Братството бяха сигурни, че извънземните са благосклонни, богоподобни същества. Хората ги наричаха „Лъвове, Тигри и Мечки“, но всъщност ги мислеха за „Иисус, Яхве и И Ти“ от онзи стар плоскообразен филм, който ни показа господин Райт. Всички бяха сигурни, че когато настъпи краят на Братството, извънземните ще се появят и ще ни отведат обратно в Мира с голям кораб-майка. Безопасно. Без хаос. Без суетня.

Енея се усмихна, но очите й продължаваха да блестят.

— Хората очакват Иисус, Яхве и И Ти да им спасят задниците още отпреди да си покрият задниците с мечи кожи и да излязат от пещерите — отвърна тя. — Ще се наложи да продължават да чакат. Това си е наша работа… наша битка… и ние трябва сами да се погрижим за себе си.

— Кои ние? Тримата с теб и А. Бетик срещу около осемстотин милиарда преродени вярващи ли? — тихо попитах аз.

Енея отново направи грациозния жест с ръка.

— Да — каза тя. — Засега.

Когато пристигнахме, беше не само тъмно, но и валеше като из ведро — студен дъжд от края на есента. Мисисипи бе голяма река — една от най-големите на Старата Земя — и спускателният кораб направи кръг над нея, преди да се приземи в малък град на западния бряг. Видях всичко това на наблюдателния екран, който изчистваше образа: дъждът и мракът скриваха гледката през предния прозорец на кораба.

Когато прелетяхме над висок хълм, покрит с голи дървета и пресечен от пуста магистрала, която минаваше през Мисисипи по тесен мост, ние се приземихме в открит, настлан участък на петдесетина метра от реката. Градчето беше разположено в долина между гористи хълмове и аз успях да различа на екрана малки, дървени сгради, по-големи тухлени складове и няколко по-високи постройки край реката, които можеха да са силози за зърно. През деветнайсети, двайсети и двайсет и първи век в тази част на Старата Земя често са се срещали такива сгради: нямах представа защо този град е бил пощаден от земетресенията и пожарите на Премеждията или защо Лъвовете, Тигрите и Мечките са го възстановили. По тесните улички не се виждаха хора, инфрачервените ленти не показваха и топлинни следи — нямаше нито живи същества, нито наземни коли с техните свръхнагорещени двигателни системи с вътрешно горене, — но пък часът бе почти четири и половина сутринта в студена, дъждовна нощ. Никой с капчица здрав разум не би излязъл в това отвратително време.

Двамата си облякохме по едно пончо, аз нарамих малката си раница, казах: „Доскоро, Кораб. Не прави нищо, което аз не бих направил“ и ние се спуснахме по стълбите под дъжда.

Енея ми помогна да изтегля каяка от товарния отсек в търбуха на спускателния кораб и ние поехме по мократа улица към реката. По време на предишното ни речно приключение бях носил очила за нощно виждане, различни оръжия и цял сал, пълен с всевъзможни приспособления. Тази нощ имах само лазерното фенерче, нашият единствен спомен от пътуването до Земята — настроено на най-слабата си, съхраняваща енергията мощност, то осветяваше около два метра от лъскавата от дъжда улица, — индиански ловен нож в раницата ми, няколко сандвича и сушени плодове. Бях готов да се изправя срещу Мира.

— Кой е този град? — попитах.

— Ханибал6 — отвърна Енея, като се мъчеше да не изпуска хлъзгавия каяк, докато се спускахме надолу по улицата.

В този момент трябваше да прехвърля лазерното фенерче между зъбите си и да хвана с две ръце носа на тъпата малка лодка. Когато стигнахме мястото, на което улицата се превръщаше в товарна рампа, спускаща се в черните води на Мисисипи, аз оставих каяка на земята, извадих фенерчето от зъбите си и казах:

— Сейнт Питърсбърг. — Бях прекарал безброй часове в богатата библиотека с печатни книги на Братството.

На отразената светлина на фенерчето видях, че Енея кима със скритата си под качулката глава.

— Това е лудост — въздъхнах аз и завъртях лъча по пустата улица, стените на тухлените складове и тъмната река. Мощното течение на черните води беше ужасяващо. Безумна бе всяка мисъл за плаване по тях.

— Да — отвърна Енея. — Лудост е. — Студеният дъжд биеше по качулката на пончото й. Заобиколих каяка и я хванах за ръка.

— Ти виждаш бъдещето. Кога ще се видим отново? Главата й беше сведена. На отразената светлина можех да видя само слабия блясък на бледата й страна. Ръката, която стисках през ръкава на пончото, спокойно можеше да е клон на сухо дърво. Не усещах в нея нито капчица живот. Момичето каза нещо толкова тихо, че за мен то се сля с шума на дъжда и реката.

— Какво? — попитах.

— Казах, че не виждам бъдещето — повтори Енея. — Спомням си части от него.

— Каква е разликата?

Енея въздъхна и още повече се приближи към мен. Бе достатъчно студено и дъхът ни наистина се сливаше във въздуха. Усетих, че адреналинът ми се покачва от тревога, страх и очакване.

— Разликата е — отвърна тя, — че да виждаш е форма на яснота, а да си спомняш е… нещо друго. Поклатих глава. Дъждът валеше в очите ми.

— Не разбирам.

— Рол, спомняш ли си рождения ден на Бетс Кимбал? Когато Джейъв свири на пиано и Кики се напи като тараба?

— Да — отвърнах аз, раздразнен от този разговор посред нощта, насред бурята, насред нашето заминаване.

— Кога беше това?

— Какво?

— Кога беше това? — повтори тя. Зад нас Мисисипи се появяваше от мрака и после отново се скриваше в него със скоростта на маглевен влак.

— През април — свих рамене. — Или в началото на май. Не зная.

Скритата под качулка фигура пред мен кимна.

— А какво носеше онази вечер господин Райт? Никога не бях изпитвал желание да ударя, зашлевя или да изкрещя на Енея. Не и до този момент.

— Откъде да зная? Защо трябва да си спомням това?

— Опитай.

Въздъхнах и извърнах поглед към тъмните хълмове в черната нощ.

— Мамка му, не зная… сивия си вълнен костюм. Да, спомням си как стоеше до пианото в него. Онзи сив костюм с големите копчета.

Енея отново кимна.

— Рожденият ден на Бетс беше в средата на март — каза тя над тропането на дъжда по качулките ни. — Господин Райт не дойде, защото беше настинал.

— И какво от това? — попитах, като отлично разбирах какво иска да ми каже.

— По същия начин аз си спомням мигове от бъдещето — обясни Енея. Гласът й звучеше така, сякаш още малко и щеше да се разплаче. — Страхувам се да вярвам на тези спомени. Ако ти кажа кога ще се видим отново, може да се получи като със сивия костюм на господин Райт.

Дълго време не казах нищо. Дъждът удряше като малки юмручета по капаци на ковчези.

— Да — промълвих накрая.

Енея направи две крачки към мен. Гънките на дрехите ни се сляха. Докато несръчно се прегръщахме, можех да усетя колко напрегнат е гърбът й и колко мека е станала гръдта й.

Тя отстъпи назад.

— Би ли ми подал фенерчето за малко?

Подадох й го. Енея дръпна назад найлоновата изолация на малкия отвор на каяка и освети тясната ивица полирано дърво под фибростъклото. Под прозрачния защитен панел светеше червен бутон.

— Виждаш ли го?

— Да.

— Каквото и да правиш, не го докосвай.

Признавам, че тези думи ме накараха да се изсмея. Сред нещата, които бях чел в талиезинската библиотека, имаше пиеси на абсурда като „В очакване на Годо“. Имах чувството, че сега сме долетели в някаква географска ширина на абсурда и сюрреалистичното.

— Говоря сериозно — настоя Енея.

— Защо да слагаш някакъв бутон, щом не трябва да се докосва? — попитах аз, като избърсах влагата от лицето си.

Тя поклати глава.

— Искам да кажа да не го докосваш, докато не стане абсолютно наложително.

— Как ще разбера, че е станало абсолютно наложително, хлапе?

— Ще разбереш — отвърна тя и отново ме прегърна. — Най-добре да пускаме това нещо в реката.

После се наведох да я целуна по челото. През последните няколко години бях правил това десетки пъти — когато й пожелавах успех преди изчезванията й, когато беше болна от треска или полумъртва от изнемога. Но щом се наведох да я целуна, Енея повдигна лице и за първи път, откакто се бяхме срещнали насред пясъка и хаоса в Долината на Гробниците на времето, аз я целунах по устните.

Струва ми се, вече споменах, че погледът на Енея е по-силен и осезаем от физическото докосване на повечето хора… че докосването й е като електрически удар. Тази Целувка беше… тя надхвърляше всичко това. Бях на трийсет и две години през онази нощ в Ханибал, на западния бряг на реката, известна като Мисисипи, на света, някога известен като Земя, сега загубен някъде в По-малкия Магеланов облак, сред мрака и дъжда, и никога не бях изпитвал толкова разтърсващо усещане като онази първа целувка. Отдръпнах се назад шокиран. Лазерното фенерче се бе вдигнало нагоре помежду ни и можех да видя блясъка на тъмните й очи… които навярно изглеждаха палави, вероятно облекчени, сякаш беше завършило дълго очакване и… нещо друго.

— Довиждане, Рол — каза тя и повдигна своя край на каяка.

Замаян, аз пуснах носа в тъмната вода под рампата и се пъхнах в отвора на лодката. А. Бетик го бе направил специално за мен като добре ушит костюм. Докато се намествах, внимавах да не натисна червения бутон. Енея отблъсна каяка и той заплава в двайсет сантиметра вода. Тя ми подаде двойното гребло, после раницата и накрая лазерното фенерче.

Насочих лъча към тъмната вода помежду ни.

— Къде е телепорталът? — попитах. Чух думите сякаш в далечината, като че ли ги бе изрекъл трети човек. Мислите и чувствата ми продължаваха да са насочени към целувката. Бях на трийсет и две години. Това дете едва беше навършило шестнайсет. Моята работа бе да я закрилям и да пазя живота й, докато някой ден успеехме да се върнем при стария поет на Хиперион. Това беше лудост.

— Ще го видиш — отвърна тя. — По някое време след разсъмване.

Следователно на часове разстояние. Това бе театър на абсурда.

— И какво да правя, след като открия кораба? Къде ще се срещнем?

— Има един свят, наречен Тян Шан — каза Енея. — Това означава „Райска планина“. Корабът ще знае как да го открие.

— В Мира ли е? — попитах аз.

— На границите му — отговори тя. Дъхът й висеше в студения въздух. — Преди беше в Периферията на Хегемонията. Мирът го е включил в Протектората и е обещал да прати там мисионери, но още не е цивилизован.

— Тян Шан — повторих аз. — Добре. Как да те открия? Планетите са големи неща.

Под подскачащия лъч на фенерчето можех да видя тъмните й очи. Бяха влажни от дъжда или от сълзи, а може би и от двете.

— Намери планината, наречена Хенг Шан, Свещената планина на Севера, Близо до нея ще има място, наречено Хсуан-кунг Ссу. Това означава „Храм, висящ във въздуха“. Аз ще съм там. Направих груб жест с юмрук.

— Страхотно, значи само ще трябва да се отбия до местния мирски гарнизон, да помоля да ме упътят към Храма, висящ във въздуха, и ти ще висиш там и ще ме чакаш.

— На Тян Шан има само няколко хиляди планини — тъжно отвърна Енея. — И само няколко… града. Корабът може да открие Хенг Шан и Хсуан-кунг Ссу от орбита. Няма да си в състояние да се приземиш там, но ще успееш да се спуснеш.

— Защо да не съм в състояние да се приземя? — попитах аз, раздразнен от всички тези плетеници в кодирани загадки.

— Ще разбереш, Рол — каза тя. Гласът и беше изпълнен със сълзи, също като очите й. — Моля те, тръгвай.

Течението се опитваше да ме отнесе, но аз започнах да греба и върнах лекия малък каяк обратно. Енея вървеше покрай брега успоредно с мен. Небето на изток като че ли леко изсветляваше.

— Сигурна ли си, че ще се срещнем там? — надвиках отслабващия дъжд аз.

— Не съм сигурна в нищо, Рол.

— Дори, че ще преживеем това ли? — Не бях наясно какво разбирах под „това“. Дори не знаех какво разбирах под „ще преживеем“.

— Особено за това — отвърна момичето и аз видях старата усмивка, изпълнена с дяволитост, очакване и нещо като тъга, примесена с неволна мъдрост.

Течението ме отнасяше.

— Колко време ще ми трябва, за да открия кораба?

— Няколко дни, струва ми се — извика Енея. Вече бяхме на няколко метра един от друг и течението ме отнасяше навътре в Мисисипи.

— А когато намеря кораба, колко време ще ми трябва, за да стигна до… до Тян Шан?

Енея ми отговори, но думите се загубиха в шума на вълните, плискащи се в корпуса на малкия ми каяк.

— Какво? — провикнах. — Не те чух.

— Обичам те — извика Енея и гласът й беше ясен и чист над тъмните води.

Реката ме понесе. Не можех да говоря. Ръцете ми не помръднаха, когато си помислих да загреба срещу мощното течение.

— Енея? — Насочих фенерчето към брега, зърнах пончото й под светлината на лъча, бледия овал на лицето й в сянката на качулката. — Енея!

Тя извика нещо и ми махна. Отвърнах й.

За миг течението стана ужасно силно. Усърдно загребах, за да не се блъсна в цяло дърво, заседнало в пясъчна плитчина и после се озовах встрани от централното течение. Носех се на юг. Погледнах назад, но стените на последните сгради в Ханибал скриваха скъпото ми момиче.

Минута по-късно чух бръмчене като от електромагнитните тласкачи на спускателния кораб, но когато вдигнах очи, видях само сянка. Можеше да е тя. Можеше да е и нисък облак в нощта.

Реката ме отнасяше на юг.

5.

Отец-капитан де Соя беше откаран от системата Пацем с НСК „Рагил“, крайцер от клас „архангел“, подобен на кораба, чието командване му бяха наредили да поеме. Убит от ужасното ускорение на мигновения двигател, сега известен в мирския флот като „гидеонов“, де Соя бе възкресен за два, вместо за обичайните три дни — възкресителните капелани поеха допълнителния риск от неуспешно възкресяване заради спешното назначение на отец-капитана — и се озова на стратегическата станция на мирския флот Омикрон2 — Епсилон3, в орбита около безлюден, скалист свят, въртящ се в мрака отвъд Епсилон Еридани в Старите територии, само на няколко светлинни години от мястото, на което някога беше съществувала Старата Земя.

Де Соя получи един ден за възстановяване на уменията си и след това се качи на совалка, за да стигне до зоната за дислоциране на Омикрон2 — Епсилон3, разположена на сто хиляди клика от военната база. Момичето-юнкер, което пилотираше совалката, се отклони от пътя си, за да може отец-капитанът добре да разгледа новия си кораб и въпреки желанието си, де Соя се развълнува от онова, което видя.

НСК „Рафаил“ беше очевиден продукт на свръхмодерна технология, която вече не бе вариант — както всички предишни мирски кораби, на които беше служил де Соя — на преоткрити хегемонийски модели отпреди Падането. Изглеждаше прекалено крехък, за да е практичен в условията на вакуум и прекалено сложен за работа в атмосфера, но предизвикваше цялостно впечатление за аеродинамична смъртоносност. Корпусът бе изграден от видоизменящи се сплави и участъци на чиста фиксирана енергия, позволяващи бързи промени на формата и функциите, което само допреди няколко години не беше възможно. Когато совалката мина покрай „Рафаил“ в бавна балистична дъга, де Соя видя, че дългият кораб се превръща от хромово-сребрист в матовочерен и на практика изчезва от поглед. В същото време няколко работни помещения и жилищни каюти бяха погълнати в гладкия централен корпус и останаха само оръжейните балони и сондите на сдържащите полета. Или корабът се готвеше за проверка преди прехвърляне извън системата, или офицерите на борда отлично знаеха, че на совалката се намира новият им командир и искаха малко да се поперчат.

Де Соя знаеше, че почти със сигурност са верни и двете му предположения.

Преди крайцерът да помътнее и изчезне, отец-капитанът забеляза, че сферите на ядрените двигатели са групирани като перли около централната ос на кораба, вместо да са съсредоточени в една-единствена издутина като на стария му фотонен кораб „Балтазар“. Забеляза също, че шестоъгълният гидеонов двигател е много по-малък, отколкото на първия „Рафаил“. Последното, което зърна, преди корабът да стане невидим, бяха светлините на вдадените прозрачни жилищни каюти и прозрачния купол на командния мостик. От прочетеното на Пацем и от инструктажните РНК-инжекции, които му бяха направили в щаба на мирския флот, де Соя знаеше, че по време на сражение прозрачните стени на тези отсеци стават по-дебели и бронирани, но винаги се бе наслаждавал на гледките и щеше да се радва на прозорците към космоса.

— Приближаване към „Уриил“, сър — съобщи пилотът-юнкер.

Де Соя кимна. НСК „Уриил“ приличаше почти на близнак на новия „Рафаил“, но когато совалката се приближи към него, отец-капитанът можеше да различи допълнителните омега-генератори, светещите заседателни кабини и по-сложните комуникационни антени, които правеха този съд флагмански кораб на спецчастта.

— Предупреждение за скачване, сър — каза юнкерът. Де Соя отново кимна и зае мястото си на втората ускорителна кушетка. Скачването мина съвсем гладко и когато скачващите скоби се заключиха и корпусът на кораба се затвори около совалката, той не усети каквото и да е разтърсване. Де Соя се изкушаваше да похвали момичето, но старите командирски навици напомниха за себе си.

— Следващия път — каза той, — се опитай да се приближиш без да даваш тласък в последния момент. Забелязва се и шефовете на флагмана се мръщят на такива неща.

Лицето й помрачня.

Де Соя постави ръка на рамото й.

— Но иначе свърши отлична работа. Някой ден бих искал да служиш при мен като пилот на спускателен кораб. Оклюмалото момиче просия.

— Само бих могла да си мечтая за това, сър. Тази служба на станцията… — Тя замълча, осъзнала, че е отишла прекалено далеч.

— Зная — отвърна де Соя, застанал до херметичния люк. — Зная. Но засега се радвай, че не участваш в този кръстоносен поход.

Люкът се отвори и почетен гвардеец го придружи на борда на НСК „Уриил“ — архангелът, ако отец-капитанът вярно си спомняше, когото Старият завет описваше като водач на райските ангели.

На деветдесет светлинни години разстояние, в звездна система, отдалечена само на три светлинни години от Пацем, първият „Рафаил“ се прехвърли в реалното пространство със сила, която би изсмукала мозъка от човешките кости, би разкъсала човешките клетки като нож-паяжина и би разпръснала човешките неврони като топчета по стръмен склон. За Радамант Немес и нейните клонирани близнаци това усещане не беше приятно, но те нито изпъшкаха, нито сбърчиха лица.

— Къде е това място? — попита Немес, като следеше екрана, на който се уголемяваше кафява планета. „Рафаил“ намаляваше ускорението си под двеста и трийсет гравитации. Немес не седеше на ускорителната си кушетка, а висеше на скоба с небрежната лекота на човек, пътуващ за работа в препълнен наземен автобус.

— Свобода — отвърна един от мъжките й близнаци. Немес кимна. Никой от четиримата не проговори отново, докато архангелът бе в орбита и спускателният кораб не се отдели, за да се понесе през редкия въздух.

— Той тук ли ще бъде? — попита Немес. От слепоочията й излизаха микровлакна, които водеха направо към пулта на кораба.

— О, да — отвърна близначката й.

На Свобода живееха съвсем малко хора, но след Падането те се бяха скупчили под куполи от силови полета в зоната на здрача и не разполагаха с необходимата техника, за да проследят архангела или спускателния му кораб. В тази система нямаше мирски бази. Междувременно огряната от слънцето страна на скалистия свят кипеше и оловото течеше като вода, а рядката атмосфера откъм тъмната страна се носеше на ръба на замръзването. Под повърхността на безполезната планета обаче, минаваха осемстотин хиляди километра тунели, като всеки от коридорите беше широк трийсет метра. Свобода бе един от деветте лабиринтни свята, открити в началото на Хеджира и проучени по време на Хегемонията. Хиперион беше друга от деветте планети. Нито едно човешко същество — живо или мъртво — не знаеше тайната на лабиринтите или техните създатели.

Немес прекара спускателния кораб през бушуваща амонячна буря откъм тъмната страна, спря за миг пред ледена скала, виждаща се само на инфрачервените и увеличителните екрани, после сви крилете на кораба и го насочи напред в квадратния отвор на лабиринта. Този тунел завиваше веднъж и после продължаваше километри право напред. Дълбочинният радар показа безброй други проходи под него. Немес продължи три клики напред, зави наляво при първия разклон, спусна се на половин километър под повърхността още пет километра на юг и накрая приземи кораба.

Тук инфрачервеният сензор показа само слаба топлина от вулканичните отвори и на увеличителните екрани не се виждаше нищо. Немес се намръщи към радарните дисплеи и включи външните светлини на спускателния кораб.

Докъдето й стигаше погледът, стените на безкрайно правия тунел се заобляха към редица от хоризонтални каменни плочи. Върху всяка от плочите лежеше голо човешко тяло. Плочите и телата продължаваха напред и изчезваха в мрака. Немес погледна към дисплея на дълбочинния радар: по-долните равнища също бяха покрити с плочи и тела.

— Навън — каза мъжкият близнак, който беше изтеглил Немес от лавата на Божия горичка.

Немес не си направи труда да се занимава с херметичната камера. Въздухът напусна кораба с постепенно отслабващ рев. В пещерата имаше слабо налягане — достатъчно, за да не й се налага да се фазоизмества, за да оцелее, — но атмосферата бе много по-рядка, отколкото на Марс преди Да го тераформират. Личните сензори на Немес показаха, че температурата е постоянна: минус 162 градуса Целзий. Под прожекторите на спускателния кораб стоеше човешка фигура.

— Добър вечер — каза съветник Албедо. Високият мъж беше безупречно облечен в сив костюм, ушит по модата на Пацем. Той предаваше директно на честота 75 мегахерца. Устата му не се движеше, но усмивката му разкриваше съвършените му зъби.

Немес и нейните близнаци зачакаха. Тя знаеше, че няма да има повече укори и наказания. Трите сектора я искаха жива и функционираща.

— Момичето Енея се е върнало в пространството на Мира — заяви Албедо.

— Къде? — попита близначката на Немес. В безизразния й глас се долавяше нещо като нетърпение. Съветник Албедо разпери ръце.

— Порталът… — започна Немес.

— Този път не ни казва нищо — прекъсна я съветник Албедо. Усмивката му дори не потрепна.

Немес се намръщи. През всички векове на хегемонийската Мрежа на световете Трите сектора на съзнание на Техноцентъра не бяха открили начин да използват портала на Празнотата — онзи мигновен интерфейс, който хората познаваха като телепортатори, — без да оставя следа от модулирани неутрино в нагънатата матрица.

— Другото нещо… — започна тя.

— Разбира се — махна с ръка Албедо, сякаш за да отхвърли безполезната част от този разговор. — Но все пак можем да регистрираме връзката. Сигурни сме, че момичето е сред онези, които се завръщат от Старата Земя през старата телепортаторна мрежа.

— Има и други? — попита един от мъжете. Албедо кимна.

— Отначало бяха неколцина. Сега са повече. По последни данни поне петдесет активирания. Немес скръсти ръце.

— Смятате ли, че Другото нещо прекратява експеримента на Старата Земя?

— Не — отвърна Албедо. Той се приближи до най-близката плоча и погледна надолу към голото човешко тяло върху нея. Беше на млада жена, на не повече от седемнайсет-осемнайсет стандартни години. Косата й бе червена. По бледата кожа и отворените очи имаше бял скреж. — Не — повтори той. — Секторите са съгласни, че се завръща само групата на Енея.

— Как да я открием? — попита близначката на Немес. Очевидно просто гласно размишляваше на честота 75 мегахерца. — Можем да се прехвърлим на всеки свят, който е имал телепортатор по време на Хегемонията, и лично да проверим телепорталите.

Албедо кимна.

— Другото нещо може да скрие крайната точка на телепортиране — каза той, — но Техноцентърът е почти сигурен, че не е в състояние да скрие самия факт на матрично нагъване.

„Почти сигурен“, забеляза необичайното определение за възприятията на Техноцентъра Немес.

— Искаме ти… — започна Албедо и посочи към близначката на Немес. — Стабилният сектор не ти е дал име, нали?

— Не — отвърна тя. Слаби, тъмни следи на вълнение паднаха върху бледото й чело. Тънките й устни не се усмихваха.

Албедо се подсмихна.

— Радамант Немес имаше нужда от име, за да мине за човешко същество на „Рафаил“. Мисля, че останалите от вас също трябва да получат имена, дори само за мое удобство. — Той посочи към жената. — Сцила. — После се обърна към всеки един от мъжете поред и каза: — Гиес. Бриарей.7

Никой от тримата не реагира на кръщаването си, но Немес скръсти ръце и подхвърли:

— Това забавлява ли ви, съветник?

— Да — отвърна Албедо.

Атмосферата от спускателния кораб кръжеше и се виеше около тях като зловеща мъгла. Мъжът, който вече носеше името Бриарей, заговори:

— Ще задържим този архангел и ще претърсим всички светове от старата Мрежа на световете. Предполагам, че ще започнем с планетите по река Тетида.

— Да — потвърди Албедо.

Сцила почука с нокти по замръзналата материя на гащеризона си.

— С четири кораба претърсването ще е четири пъти по-бързо.

— Очевидно — отвърна Албедо. — Има няколко причини, поради които трябва да се откажем от тази възможност — първата е, че Мирът няма много свободни архангели, за да ни ги заеме.

Немес повдигна вежди.

— А кога Техноцентърът е молил Мира за заеми?

— Откакто се нуждаем от парите, фабриките и човешките им ресурси, за да строим корабите — безизразно отговори Албедо. — Втората и последна причина е, че искаме четиримата да сте заедно, в случай че се сблъскате с някой или нещо, с което сами не бихте могли да се справите.

Веждите на Немес останаха вдигнати. Тя очакваше Албедо да спомене за провала й на Божия горичка, но Гиес попита:

— С какво в Мира не бихме могли да се справим, съветник?

Мъжът в сиво отново разпери ръце. Виещите се зад него пари отначало избледняха, после разкриха бледите тела върху плочите.

— С Шрайка — отвърна той. Немес издаде груб звук.

— Аз победих това нещо с една ръка — каза тя.

Албедо поклати глава. Влудяващата усмивка на устните му не потрепваше.

— Не — отвърна той. — Не го победи. Използва хиперентропичното устройство, което ти дадохме, за да го пратиш пет минути напред в бъдещето. Това не означава, че си го победила.

— Шрайка вече не е ли под контрола на АИ? — попита Бриарей.

Албедо за сетен път разпери ръце.

— Боговете от бъдещето вече не ни шепнат, скъпи ми приятелю. Те се бият помежду си и глъчката на битката им отеква назад във времето. Ако работата на нашия бог трябва да се свърши в нашето време, налага се да я свършим сами. — Той погледна към четиримата клонинги. — Ясни ли са ви инструкциите?

— Да открием момичето — отвърна Сцила.

— И? — попита съветникът.

— Незабавно да го убием — каза Гиес. — Без колебание.

— Ами ако учениците й се намесят? — попита Албедо и се усмихна още по-широко. Гласът му беше карикатура на гласа на човешки учител.

— Да ги убием — отвърна Бриарей.

— Ами ако се появи Шрайка? — добави Албедо и усмивката му внезапно изчезна.

— Да го унищожим — отвърна Немес. Албедо кимна.

— Някакви последни въпроси преди всеки от нас да поеме пътя си?

— Колко човеци има тук? — попита Сцила. Тя посочи към плочите и телата. Съветник Албедо докосна брадичката си.

— В тази част от тунелите на този лабиринтен свят са няколко десетки милиона. Но тук има още много тунели. — Той отново се усмихна. — И още осем лабиринтни свята.

Немес бавно завъртя глава и погледна към виещата се мъгла и безкрайната редица от каменни плочи на различни равнища на спектъра. Нито едно от телата не проявяваше каквито и да е признаци на топлина над околната температура на тунела.

— И това е работа на Мира — каза тя. Албедо се изкиска.

— Разбира се — отвърна той. — За какво са им на Трите сектора на съзнание или на нашия бъдещ АИ купчина човешки тела? — Той се приближи до тялото на младата жена и почука замръзналите й гърди. Въздухът в пещерата беше прекалено рядък, за да пренесе звука, но Немес си представи екота на студен мрамор, по който са почукали с нокти.

— Други въпроси? — изгледа ги Албедо. — Имам важна среща.

Без да кажат нито дума по 75-мегахерцовата честота — или по която и да е друга, — четиримата близнаци се обърнаха и се прибраха в спускателния кораб.

В кръглия балон на тактическия съвещателен център на НСК „Уриил“ се бяха събрали двайсет офицери от мирския флот, включително всички капитани и командири от спецчаст „ГИДЕОН“. Сред тях беше командир Хоуган „Хоуг“ Либлър. Той бе на трийсет и шест стандартни години, прероден след кръщението си на Ренесанс Минор, потомък на някога великия земевладелски род Либлър, чиито имения бяха обхващали около два милиона хектара — и чийто сегашен дълг достигаше почти пет марки на хектар. Либлър бе посветил личния си живот на служба на Църквата и бе отдал професионалния си живот на мирския флот. Освен това беше шпионин и потенциален убиец.

Либлър с интерес бе наблюдавал пристигането на новия си командир на борда на „Уриил“. Всички от спецчастта — почти всички от мирския флот — бяха чували за отец-капитан де Соя. Пет стандартни години преди това бившият командир на фотонен кораб беше получил папски диск — означаващ почти неограничена власт — за изпълнението на някакъв таен проект и мисията му се бе провалила. Никой не беше сигурен каква е била тази мисия, но начинът, по който де Соя бе използвал онзи диск, му беше създал врагове сред флотските офицери из целия Мир. Провалът и изчезването на отец-капитана бяха станали причина за разпространяването на нови слухове в съблекалните и служебните стаи на флота: най-разпространеният от тях бе, че де Соя е бил предаден на Светата служба, тайно отлъчен и навярно екзекутиран.

Но сега той беше тук и му поверяваха командването на едно от най-ценните оръжия в арсенала на мирския флот: един от двайсетте и един оперативни архангелски крайцера.

Видът на де Соя изненада Либлър: отец-капитанът бе нисък, тъмнокос, с големи, тъжни очи, по-подходящи за икона на мъченик, отколкото за капитан на боен крайцер. Адмирал Алдикакти, набитата лусусианка, ръководеща и съвещанието, и спецчастта, бързо го представи.

— Отец-капитан де Соя — каза адмиралът, когато де Соя зае мястото си на сивата, кръгла маса в сивата, кръгла стая. — Мисля, че познавате неколцина от тези офицери. — Алдикакти беше известна с липсата си на такт, както и със свирепостта си по време на битка.

— Майка капитан Стоун е моя стара приятелка — отвърна де Соя и кимна към бившата си заместничка. — Капитан Хърн беше член на последната ми спецчаст и съм се срещал с капитан Сати и капитан Лемприе. Освен това съм имал честта да работя заедно с командирите Учикава и Барнс-Авне.

Адмирал Алдикакти изсумтя.

— Командир Барнс-Авне е тук, за да представлява присъствието на морската пехота и швейцарската гвардия в спецчаст „ГИДЕОН“ — каза тя. — Познавате ли своя заместник, отец-капитан де Соя?

Свещеникът-капитан поклати глава и Алдикакти представи Либлър. Командирът се изненада от твърдото ръкостискане на дребничкия отец-капитан и от властния му поглед. „С очи на мъченик или не — помисли си Хоуг Либлър, — този човек е свикнал да командва.“

— Добре — изръмжа адмирал Алдикакти, — да започваме. Капитан Сати ще ни информира за обстановката.

През следващите двайсет минути балонът на съвещателния център беше замъглен от холоси и карти с траектории. Инфотерми и бележници се пълнеха с данни и бележки. Тихият глас на Сати бе единственият звук, освен случайните въпроси.

Либлър също си водеше бележки, изненадан от мащабите на мисията на спецчаст „ГИДЕОН“ и зает с работата на всеки помощник-командир — записване на всички налични факти и подробности, които по-късно капитанът можеше да поиска от него.

„ГИДЕОН“ беше първата спецчаст, изцяло съставена от архангелски крайцери. В тази мисия участваха седем от архангелите. Месеци по-рано бяха пратени конвенционални фотонни кораби от хокингов клас, за да се срещнат с тях при първата им отправна точка в Периферията, на двайсетина светлинни години отвъд защитната сфера на Великата стена, и да участват в учебно сражение, но след онзи първи скок спецчастта от седем кораба щеше да действа самостоятелно.

— Подходящо сравнение е маршът на генерал Шърман8 през Джорджия по време на дохеджирската северноамериканска Гражданска война през деветнайсети век — каза капитан Сати и с това накара половината от офицерите около масата да почукат по дисковете на инфотермите си, за да се информират за този неизвестен момент от военната история.

— По-рано — продължи Сати, — нашите битки с прокудените се водеха или в ничията територия край Великата стена, или в покрайнините на пространствата на Мира или на прокудените. Само няколко пъти сме прониквали дълбоко в техните територии. — Сати направи пауза. — Преди около пет стандартни години спецчастта на отец-капитан де Соя „ВЛЪХВИ“ извърши едно от най-дълбоките нападения.

— Някакви забележки по въпроса, отец-капитан? — попита адмирал Алдикакти. Де Соя се поколеба за миг.

— Изгорихме орбитален горски пръстен — най-после отвърна той. — Не срещнахме никаква съпротива.

На Хоуг Либлър му се стори, че гласът на отец-капитана звучи смътно засрамено.

Сати кимна, сякаш задоволен.

— Надяваме се, че и по време на цялата тази мисия ще е същото. Разузнаването ни показва, че прокудените са разгърнали голямата част от отбранителните си сили по сферата на Великата стена и са оставили съвсем малко за въоръжена съпротива в сърцето на колонизираните си райони извън Мира. В продължение почти на три века те са разполагали силите, базите и вътрешните си системи с ограниченията на технологията на хокинговия двигател като основен определящ фактор.

Балонът се изпълни с тактически холоси.

— Досега — продължи Сати, — Мирът имаше преимуществото на вътрешните транспортни и комуникационни връзки, докато прокудените притежаваха отбранителната сила на скритостта и отдалечеността. Дълбокото проникване в тяхното пространство беше абсолютно невъзможно поради уязвимостта на нашите поддържащи линии и тяхната готовност да нападнат и избягат от основните ни сили — често извършващи нападения с унищожителен резултат, — когато частите ни прекалено се отдалечат от Великата стена.

Сати замълча и погледна към офицерите около масата.

— Дами и господа, тези дни свършиха. — Появиха се нови холоси. Червената линия на траекторията на спецчаст „ГИДЕОН“ излизаше и се връщаше в сферата на Мира, разсичайки слънца като лазерен нож. — Нашата мисия е да унищожим всички поддържащи бази на прокудените в системата и колониите им в дълбокия космос, които открием — заяви Сати. Мекият му глас бе набрал сила. — Кометни ферми, градове, астероидни бази, орбитални горски пръстени, възпроизвеждащи се астероиди, балонни рояци… всичко.

— Включително цивилните ангели ли? — попита отец-капитан де Соя.

Въпросът накара Хоуг Либлър да премигне. В мирския флот неофициално наричаха РНК-изменените за космическите условия мутанти „Луциферови ангели“. Обикновено дори им казваха само „ангели“, ирония, граничеща с богохулство, но изразът рядко се използваше пред началниците.

— Особено ангелите, отец-капитан — отвърна адмирал Алдикакти. — Негово светейшество папа Урбан нарече това кръстоносен поход срещу нечовешките пародии, които прокудените отглеждат в мрака. В своята енциклика за кръстоносния поход Негово светейшество заяви, че тези нечестиви мутации трябва да бъдат изтрити от лицето на Божията вселена. Цивилни прокудени не съществуват. Трудно ли ви е да разберете тази заповед, отец-капитан де Соя?

Офицерите около масата като че ли затаиха дъх, докато де Соя най-после отговори:

— Не, адмирал Алдикакти. Разбирам енцикликата на Негово светейшество. Съвещанието продължи.

— В мисията ще участват следните архангелски крайцери — каза Сати. — На Негово светейшество кораб „Уриил“ като флагман, „Рафаил“, „Михаил“, „Гавриил“, „Рагил“, „Ремиил“ и „Сариил“. Във всички случаи, корабите ще използват гидеоновите си двигатели, за да извършват внезапен скок в следващата система и за два или повече дни ще намалят ускорението в системата. През това време екипажът ще може да бъде възкресен. Негово светейшество ни даде разрешение да използваме новите ясли с двудневен възкресителен цикъл… които гарантират деветдесет и два процента вероятност за успешно възкресяване. След прегрупирането на нападателната част ние ще нанасяме максимални щети на всички сили и системи на прокудените, преди да се прехвърлим в следващата система. Всеки мирски кораб, повреден до степен, не позволяваща ремонтирането му, ще бъде изоставян, екипажът прехвърлян на други кораби от спецчастта, а крайцерът унищожаван. Не можем да си позволим риска прокудените да заловят технологията на гидеоновия двигател, въпреки че без тайнството на възкресяването, тя ще е безполезна за тях. Мисията трябва да продължи три стандартни месеца. Някакви въпроси?

Отец-капитан де Соя повдигна ръка.

— Извинявам се — каза той. — Няколко стандартни години не съм бил в течение на нещата, но забелязвам, че тази спецчаст е съставена от архангелски кораби, носещи имената на архангелите, споменати в Стария завет.

— Да, отец-капитан? — нетърпеливо се обади адмирал Алдикакти. — Какъв е въпросът ви?

— Само това, адмирале. Струва ми се, си спомням, че в Библията са споменати имената само на седем архангели. Ами останалите архангелски кораби, които са били произведени?

Около масата се разнесе сподавен кикот и де Соя видя, че е облекчил напрежението, каквото беше и намерението му.

Усмихната, адмирал Алдикакти отвърна:

— Ние приветстваме нашия блуден капитан и го информираме, че ватиканските теолози потърсиха в книгата на Енох и в останалите неканонични писания, за да открият онези други ангели, които може да са били въздигнати в „почетни архангели“. Самата Света служба позволи на мирския флот да използва техните имена. Сметнахме за… хм… подходящо първите седем построени архангели от планетен клас да бъдат наречени на имената, които се споменават в Библията и да отнесем свещения им огън при врага.

Кикотът на командирите и техните заместници се превърна в одобрителен шепот и накрая в тихо аплодиране.

Други въпроси нямаше. Адмирал Алдикакти каза:

— А, още една подробност, ако видите този кораб… — Над средата на масата увисна холос на странен наглед космически кораб. Беше по-малък от стандартните за мирския флот, имаше аеродинамична форма, сякаш бе построен за проникване в атмосфера и до ядрените му дюзи се виждаха перки.

— Какво е това? — попита майка капитан Стоун, като продължаваше да се усмихва. — Някаква шега на прокудените ли?

— Не — тихо и монотонно отвърна отец-капитан де Соя, — това е кораб от епохата на Мрежата. Частен космически кораб… собственост на един-единствен човек. Неколцина от офицерите отново се подсмихнаха. Адмирал Алдикакти сложи край на смеха, като махна с дебелата си ръка през холоса.

— Отец-капитанът е прав — изтътна лусусианката. — Това е стар кораб от епохата на Мрежата, някога притежаван от хегемонийски дипломат. — Тя поклати глава. — Тогава са били достатъчно богати, за да правят такива жестове. Във всеки случай, той има хокингов двигател, модифициран от техниците на прокудените, спокойно може да е въоръжен и трябва да се смята за опасен.

— Какво да правим, ако го срещнем? — попита майка капитан Стоун. — Да го вземем като плячка ли?

— Не — отвърна адмирал Алдикакти. — Незабавно да го унищожите. Да го превърнете в пара. Някакви въпроси?

Нямаше. Офицерите се пръснаха по корабите си, за да се приготвят за първото си прехвърляне. В совалката на път за „Рафаил“ командир Хоуг Либлър водеше приятен разговор с новия си капитан за готовността на кораба и високия дух на екипажа и през цялото време си мислеше:

„Надявам се, че няма да ми се наложи да убия този човек“.

6.

От опит зная, че веднага след болезнена раздяла — например, напускане на семейството, за да отидеш на война, смърт на член на семейството, откъсване от любим без гаранции, че ще го видиш отново — те обзема странно спокойствие, почти чувство на облекчение, сякаш най-лошото вече се е случило и няма от какво повече да се страхуваш. Така беше и в дъждовното утро преди разсъмване, когато оставих Енея на Старата Земя.

Каякът бе малък, а река Мисисипи голяма. Отначало гребях в мрака с изключително внимание, почти със страх, с очи, напрягащи се да различат препятствия, пясъчни плитчини и плаващи останки по бушуващото течение. Тук реката беше много широка, почти цяла миля — Стария архитект използваше архаичните английски мерни единици футове, ярдове, мили и повечето от нас в Талиезин бяхме свикнали да му подражаваме — и бреговете изглеждаха наводнени. Мъртви дървета се извисяваха от водите, излезли на стотици метри от коритото си и достигащи чак до високите скали от двете страни на реката.

Около един час след раздялата с моята приятелка утрото бавно започна да изсветлява. Първо различих сив облак и черно-сива скала от дясната ми страна, после слънцето взе да хвърля студена светлина по повърхността на самата река. Бях прав да се страхувам в мрака: реката беше пълна с препятствия и дълги пясъчни ивици. Големи, пропити с вода дървета с чудовищни глави от корени профучаваха покрай мен по централните течения, смазвайки всичко по пътя си със силата на гигантски тарани. Избрах, както ми се струваше, най-спокойното течение, силно загребах, за да не се сблъскам с плаващите останки и се опитах да се насладя на изгрева.

Цялата сутрин гребах на юг, без да видя следи от хора и по двата бряга. Само веднъж бегло зърнах древни, някога бели сгради, потънали сред мъртвите дървета и мътните води на някогашния западен бряг и настоящо блато в подножието на скалите. Два пъти слизах на острови: веднъж, за. да се облекча, а втория път, за да сваля малката раница, която беше единственият ми багаж. По време на второто спиране — късно сутринта, когато слънцето стопляше реката и самия мен — седнах върху дънер на пясъчния бряг и изядох един от сандвичите със студено месо и горчица, които Енея ми бе приготвила през нощта. Бях си взел две бутилки с вода — едната носех на колана си, другата в раницата — и пиех умерено, тъй като не знаех дали водата на Мисури става за пиене и кога ще намеря безопасен водоизточник.

Вече беше следобед, когато видях пред себе си града и арката.

Известно време преди това от дясната ми страна в Мисисипи се бе вляла друга река и значително беше разширила коритото й. Бях сигурен, че това трябва да е Мисури и когато попитах инфотерма, корабната памет потвърди предположението ми. Малко по-късно видях арката.

Този телепортал изглеждаше различен от онези, през които се бяхме прехвърляли по време на пътуването си до Старата Земя: по-голям, по-стар, по-мътен, по-ръждив. Някога може би се беше намирал на сухо на западния бряг на реката, но сега металът на арката се издигаше от водата на стотици метри от брега. От мудните води също стърчаха останки от потънали сгради — ниски „небостъргачи“ от дохеджирските дни, според новите ми архитектурни познания.

— Сейнт Луис — каза гривната на инфотерма, когато попитах корабния ИИ. — Разрушен още преди Премеждията. Изоставен преди Голямата грешка от ’08-а.

— Разрушен ли? — учудих се аз и насочих каяка към гигантския обръч на арката. Чак сега видях, че западният бряг зад нея се извива в съвършен полукръг и оформя плитко езеро. Покрай брега растяха древни дървета. Кратер, помислих си, макар че не можех да определя дали е от метеорит, бомба, стопяване от енергиен източник или нещо друго. — Как е бил разрушен? — попитах инфотерма.

— Информация липсва — отговори гривната. — Но разполагам с данни, които се отнасят за арката пред нас.

— Това е телепортал, нали? — казах аз, като се борех със силното течение откъм западната страна, за да насоча каяка към гледащата на изток арка.

— Отначало не е бил — отвърна тихият глас от китката ми. — Големината и ориентацията му съвпадат с положението и размерите на така наречената „Входна арка“, архитектурна особеност, построена в Сейнт Луис по време на националната държава Съединени американски щати в средата на двайсети век сл. Хр. Трябвало да символизира западната експанзия на господстващите, протонационалистки пионери от европейски произход, които мигрирали през тези земи в усилията си да изместят истинските северноамерикански местни обитатели.

— Индианците — задъхано уточних аз, докато насочвах подскачащия каяк през последните метри от съпротивляващото се течение и се изравнявах с огромната арка. Слънцето грееше силно от един, два часа, но студеният вятър и сивите облаци започнаха да се завръщат. По фибростъклото на лодката зачукаха дъждовни капки и заплющяха по вълните от двете ми страни. Сега течението носеше каяка към средата на арката и аз за миг отпуснах греблото, като внимавах случайно да не натисна тайнствения червен бутон. — Значи този телепортал е бил построен в памет на хората, избили индианците — казах аз и се облегнах напред на лакти.

— Първоначалната Входна арка не е изпълнявала функцията на телепортатор — превзето отвърна гласът на кораба.

— Оцеляла ли е след катастрофата, която… е направила всичко това? — попитах аз и посочих с греблото към кратера и потъналите сгради.

— Информация липсва — каза инфотермът.

— И не знаеш дали е телепортатор? — Отново се задъхах от усиленото гребане. Арката се извисяваше високо пред мен и до върха й имаше поне стотина метра. Студеното слънце мътно блестеше по ръждивите й страни.

— Не — отвърна корабната памет. — Няма данни за каквито и да е телепортатори на Старата Земя.

Разбира се, че нямаше да има такива данни. По време на Голямата грешка Старата Земя беше попаднала в черна дупка — или бе отвлечена от Лъвовете, Тигрите и Мечките, — поне век и половина преди Техноцентърът да даде телепортаторната технология на Хегемонията. Над онази река обаче — всъщност, поток — в западна Пенсилвания имаше малка, но много функционална телепортаторна арка, през която четири години преди това двамата с Енея се бяхме прехвърлили от Божия горичка. А по време на пътешествията си бях виждал и други.

— Е — казах по-скоро на себе си, отколкото на идиотския ИИ на инфотерма, — ако не е телепортал, просто ще продължим нататък по реката. Енея е имала нещо предвид, като ни е пратила по този път.

Не бях толкова сигурен. Под тази арка не се забелязваше издайническото искрене на телепортатор… а зад него не се виждаше слънчева или звездна светлина. Само смрачаващото се небе и черната ивица на гората на брега оттатък езерото.

Облегнах се назад и погледнах нагоре към арката. С удивление видях, че липсват плоскости и отдолу се показват стоманени ребра. Каякът вече беше минал под нея и не се бях прехвърлил, нямаше внезапна промяна на светлина и гравитация, не усещах чуждопланетни миризми. Това нещо бе просто порутен стар архитектурен изрод, случайно напомнящ на…

Всичко се промени.

В един миг каякът подскачаше по брулената от вятъра Мисисипи и се насочваше към плиткото кратерно езеро, някога представлявало града Сейнт Луис, а в следващия беше нощ и малката фибростъклена лодка се плъзгаше по тесен канал в каньони от осветени сгради под тъмно небе на половин километър над главата ми.

— Иисусе — промълвих аз.

— Древен месия — каза инфотермът. — Сред религиите, които се основават на неговото учение, са християнството, дзен-християнството, древният и модерният католицизъм и такива протестантски секти като…

— Млъквай — прекъснах го аз. — Превключи на „доброто дете“. — Тази команда означаваше инфотермът да говори само, когато се обръщат към него.

По този канал — ако това наистина беше канал — плаваха и други хора. По и срещу течението се носеха десетки гребни лодки, малки платноходки и други каяци. Наблизо, по речни пътища и алеи, по небесни магистрали, кръстосващи над ярко осветените води, на двойки и малки групички вървяха още стотици хора. Набити индивиди в ярки облекла тичаха сами.

Когато се опитах да повдигна греблото, усетих, че гравитацията прави ръцете ми по-тежки — беше поне един път и половина по-голяма от земната — и бавно вдигнах лице към онези стотици… хиляди осветени прозорци и кулички, алеи, балкони и площадки за приземяване, към още светлини, а през прозрачните тръби над водата тихо профучаваха хромово-сребристи мотриси, ЕМПС-та разцепваха въздуха, левитационни платформи и въздушни фериботи пренасяха хора през този невероятен каньон… и тогава разбрах.

Лусус. Това трябваше да е Лусус.

Бях срещал лусусианци: богати ловци, дошли на Хиперион на лов за патици, още по-богати комарджии в казината на Деветте опашки, където бях работил като крупие, дори неколцина изгнаници в нашата част на планетарната гвардия, най-вероятно престъпници, бягащи от мирското правосъдие. Всички те приличаха на тези расли при висока гравитация, ниски, набити, изключително мускулести мъже, които правеха кросове по алеите и крайречните улици като някакви примитивни, но мощни парни машини.

Очевидно никой не обръщаше каквото и да е внимание нито на каяка ми, нито на самия мен. Това ме изненада: от гледна точка на местните аз трябва да се бях появил от нищото, материализирайки се под телепортала зад мен.

Погледнах назад и разбрах защо появата ми е останала незабелязана. Телепорталът беше стар, разбира се, част от падналата Хегемония и някогашната река Тетида и арката бе вградена в стените на Кошерния град — платформи и алеи осейваха повърхността му и висяха над него, — така че този сектор от канала или реката точно под арката бе единствената видима част от този град, която лежеше в дълбока сянка. В момента, в който погледнах назад, малка моторна лодка се появи от тази сянка, попадна в блясъка на висящите над речния път лампи и като че ли изникна отникъде, също като мен преди това.

Навлечен с пуловер и яке, здраво увит с найлоновата изолация на малкия каяк, аз навярно изглеждах също толкова набит, колкото и лусусианците, които виждах от двете си страни. Мъж и жена на реактивни ски ми махнаха, когато префучаха покрай мен.

Махнах им в отговор.

— Иисусе — отново промълвих аз, по-скоро молитвено, отколкото богохулствено. Този път инфотермът не коментира.

Тук ще прекъсна.

Въпреки стимулиращия ме да побързам цианиден газ, който всеки момент можеше да засъска в шрьодингеровата котешка кутия, в този момент от разказа се изкушавах подробно да опиша пътуването си сред световете. И наистина, откакто четири стандартни години по-рано двамата с Енея бяхме пристигнали на безопасната Стара Земя, то много се доближаваше до действително приключение.

През трийсетината стандартни часа, откакто Енея категорично беше съобщила за незабавното ми заминаване през телепортатор, аз естествено бях предполагал, че пътуването ще е подобно на предишното — от Ренесанс Вектор до Старата Земя, през пусти или изоставени земи, през светове като Хеброн, Нова Мека, Божия горичка и безименни планети като онази джунгла, където бяхме оставили кораба на Консула. На една от няколкото планети, с чиито обитатели се бяхме срещнали — по ирония на съдбата на Mare Infinitum, рядко заселеният океански свят, — сблъсъкът ни имаше катастрофални последствия и за двете страни: аз взривих по-голямата част от плаващата им платформа, а те ме заловиха, намушкаха, простреляха и едва не ме удавиха. По време на всичко това загубих някои от най-ценните неща, които бяхме взели със себе си за пътуването, включително древното хокингово килимче, предавано от ръка на ръка от дните на легендата за Сайри и Мерин, и също толкова древния 45-калибров пистолет, който ми се искаше да вярвам, че някога е принадлежал на майката на Енея Брон Ламиа.

Но през по-голямата част от пътуването ни река Тетида носеше трима ни с Енея и А. Бетик през пусти земи — зловещо пусти на Хеброн и Нова Мека, сякаш някакъв ужас бе унищожил населението — и ние бяхме оставени на мира.

Но не и тук. Лусус бе жив и кипящ. За първи път разбирах защо тези планетарни плетеници са наречени „кошери“.

Когато пътувахме през безлюдни райони, ние с момичето и андроида можехме да правим каквото поискаме. Сега, сам и на практика невъоръжен в малкия си каяк, аз махах на мирските полицаи и преродените лусусиански свещеници, които минаваха покрай мен. Тук каналът беше широк не повече от трийсет метра, бреговете му бяха облицовани с бетон и пластмаса, нямаше притоци и скрити места. Под мостовете и прелезите падаха сенки, също като под телепортала нагоре по течението, но речният трафик минаваше през тях в постоянен поток. Нямаше къде да се скрия.

За първи път се замислих за безумието на телепортаторното пътуване. Дрехите ми бяха чуждоземни и щяха да привлекат вниманието, веднага щом излезех от каяка. Тялото ми не приличаше на лусусианско. Хиперионският ми диалект щеше да се различава от местния. Нямах пари, идентификационен чип, книжка за управление на ЕМПС и кредитни карти, мирски енорийски документи и местожителство. Когато спрях за малко каяка до някакъв крайречен бар — от вентилаторите се носеше миризма на пържоли на скара или подобна храна и караше слюнките ми да текат, а дъхът на мая загатваше за пивоварни и студена бира, — аз разбрах, че почти със сигурност ще ме арестуват две минути след като вляза в подобно заведение.

Между световете в Мира пътуваха хора — главно милионери, бизнесмени и авантюристи, готови да прекарат месеци в криогенна сомния и да съберат години време-дълг в. транспортните кораби на Търговския мир, самодоволни в кръстоидната си увереност, че когато се върнат, работата, домът и семейството ще ги чакат в стабилната им християнска вселена, — но това се случваше рядко и никой не сновеше между планетите без пари и разрешение от Мира. Две минути след като влезех в това кафене, бар, ресторант или каквото там беше, някой навярно щеше да съобщи в местната полиция или на мирските военни. Веднага щяха да разберат, че нямам кръстоид — езичник във вселена на преродени християни.

Като облизвах устни и с къркорещ стомах, с натежали от изтощение и местната гравитация ръце, с очи, сълзящи от безсъние и силно раздразнение, аз загребах надалеч от крайречното кафене и продължих надолу по течението, като се надявах, че следващият тедепортатор ще е по-близо.

И тук ще устоя на изкушението да разкажа за всички прелестни гледки и звуци, за странните хора, които виждах и с които се срещах. Никога не бях ходил на толкова уреден, оживен и затворен свят като Лусус и спокойно бих могъл да остана тук месец в разглеждане на кипящия Кошер, който зърнах от реката.

След шест часа път по течението в канала на Лусус минах под благословената арка и излязох на Фройд, забързан, гъсто заселен свят, за който не знаех почти нищо и който дори не бих могъл да разпозная, ако не бяха навигационните файлове на инфотерма. Тук най-после успях да поспя, след като скрих каяка във висока пет метра отходна тръба, а самият аз се свих под пипала от промишлена фибропластмаса, заседнали в телената решетка.

Спах на Фройд цяло стандартно денонощие, но дните тук се равняваха на трийсет и девет стандартни часа и когато по-малко от пет клика нататък по реката открих следващия телепортал и отново се прехвърлих, денят на пристигането ми едва завършваше.

От слънчевия Фройд, населен с мирски граждани в сложни пъстри тъкани и ярки пелерини, реката ме отнесе на Невърмор с неговите врязани в скалите села и каменните му замъци, кацнали върху стените на каньони под вечно мрачни небеса. През нощта на Невърмор комети разцепваха небето и подобни на врани летящи същества — по-скоро гигантски прилепи, отколкото птици — размахваха ципести криле ниско над реката и скриваха блясъка на кометите с черните си тела.

По пътя ме поздравиха салджии и аз им отвърнах, докато гребях към участък с бързеи, които едва не преобърнаха каяка ми и определено поставиха на изпитание уменията ми на гребец. Сирени свиреха от замъците на Невър. мор, когато яростно гребях под следващия телепортал и се оказах изнемогващ от зной под пустинното слънце на оживен малък свят, който инфотермът нарече Витъс-Грей-Балианъс Б. Никога не бях чувал за него, не го бях срещал дори в старите атласи от епохата на Хегемонията, които Баба държеше в караваната си и които тайно разглеждах под лъча на светлинния жезъл винаги, когато имах възможност.

По пътя ни към Старата Земя река Тетида беше пренесла трима ни с Енея и А. Бетик през пустинни светове, но това бяха странно пустите Хеброн и Нова Мека — с лишени от живот пустини и с изоставени градове. Но тук, на Витъс-Грей-Балианъс Б, край речния бряг се гушеха кирпичени къщи и на всеки клик имаше шлюзове, които отклоняваха водата за напояване към зелените поля, следващи течението на реката. За щастие тук тя служеше за главен път и аз се появих от арката на древния телепортатор в сянката на огромен мост и спокойно продължих да греба насред оживения речен трафик — лодки, салове, шлепове, влекачи, електрически лодки и от време на време дори ЕМ левитационни ладии, движещи се на три-четири метра над повърхността.

Тук гравитацията беше слаба, навярно по-малко от две трети от тази на Старата Земя и на Хиперион. Понякога си мислех, че ударите на греблото ми ще издигнат каяка и мен над водата. Но ако гравитацията бе слаба, светлината — слънчевата светлина — беше силна и ме притискаше като с гигантска, потна длан. След час и половина гребане бях изчерпал и последните остатъци от втората ми бутилка и знаех, че ще трябва да спра, за да намеря вода.

Човек би си помислил, че обитателите на свят с по-слаба гравитация ще са високи и слаби — вертикална противоположност на бъчвовидната лусусианска фигура, — но повечето от мъжете, жените и децата, които видях по оживените платна и крайречни улици, бяха почти също толкова ниски и набити, колкото лусусианците. Дрехите им бяха ярки като пъстрото облекло на жителите на Фройд, но тук всеки носеше само един ярък цвят — тесни, тъмночервени тоика, наметала и пелерини от наситено небесносиньо, рокли и костюми от яркозелено със сложни зелени шапки и шалчета, развяващи се воали от жълт шифон и яркокехлибарени тюрбани. Разбрах, че вратите и капаците на прозорците на кирпичените къщи, магазини и странноприемници също са боядисани в тези отличителни цветове и се зачудих какво може за означава това — някакви касти? Политически предпочитания? Обществено или икономическо положение? Някакви родови белези? Каквото и да беше, когато слезех на брега, за да намеря вода, с дрехите си от изтъркан памук в убито каки нямаше да се слея с местните.

Но или трябваше да сляза на брега, или да умра от жажда. До един от многобройните самообслужващи се шлюзове отбих към вълнолома, завързах подскачащия каяк, докато от шлюза зад мен излизаше тежък шлеп и се насочих към кръгла постройка от дърво и кирпич, която, надявах се беше артезиански кладенец. Бях видял няколко от жените в яркожълти роби да носят оттам предмети, които можеха да са стомни с вода, така че бях почти сигурен във функцията на постройката. Онова, в което се съмнявах, бе, че ще успея да си налея вода, без да наруша някой закон, кастов принцип, религиозна забрана или местен обичай. По крайречните улици не бях забелязал мирско присъствие — нито черните свещенически раса, нито червено-черните стандартни мирски полицейски униформи, — но това не означаваше нищо. Почти нямаше светове, дори в Периферията, където според инфотерма се намираше Витъс-Грей-Балианъс Б, в които Мирът да няма определено присъствие. Тайно бях извадил от раницата канията с ловния си нож и го бях пъхнал в задния си джоб. Имах намерение да използвам оръжието, за да си пробия път до лодката, ако се събереше тълпа. А пристигнеше ли мирската полиция със зашеметители или иглени пистолети, пътуването ми щеше да свърши тук.

И наистина скоро щеше да свърши — поне за известно време, — поради съвсем различни причини, но за това нямаше никакво предупреждение — освен болките в кръста, които изпитвах още отпреди да напусна Лусус, — докато неуверено се приближавах към кладенеца, ако наистина беше такъв.

Наистина се оказа кладенец.

Никой не реагира на високата ми фигура или на убитите цветове на дрехите ми. Никой — дори децата, облечени в яркочервено и яркосиньо, които прекъснаха играта си за да ме погледнат и извърнаха очи — не ми попречи и като че ли не забеляза очевидния чужденец. Докато жадно пиех и после пълнех двете си бутилки, останах с впечатлението — не зная на какво се дължеше, — че жителите на Витъс-Грей-Балианъс Б или поне на това село край участъка на отдавна изоставения телепортаторен път по река Тетида, просто са прекалено любезни, за да ме сочат, зяпат или разпитват. Докато затварях втората бутилка и се обръщах, за да се върна на каяка си, имах чувството, че в този приятен пустинен следобед от артезианския кладенец би могъл да пие триглав чуждопланетен мутант или дори самият Шрайк, без местните да го заговорят.

Бях направил три крачки по прашния път, когато болката ме преряза. Първо се превих надве и се задъхах, неспособен да си поема въздух, после паднах на едно коляно и накрая настрани. Свих се на топка. Щях да закрещя, ако от ужасната болка ми беше останал дъх или енергия. Не го направих. Задъхан като речна риба, хвърлена на този прашен бряг, аз се свих още по-силно в ембрионално положение и заплувах по вълни от страдание.

Трябва да кажа, че болката и неудобството не бяха абсолютно непознати за мен. Когато служех в планетарната гвардия, извършеното от хиперионската армия проучване показа, че повечето от новобранците, пратени на юг да се бият с бунтовниците на Ледената лапа, не издържат на силна болка. Градските момчета от северна Аквила и Деветте опашки рядко или никога не бяха изпитвали болка, която да не са в състояние да облекчат с помощта на хапче, като повикат автохирург или отидат до най-близката болница.

Като пастир и провинциалист, аз имах малко повечко опит в това отношение: случайни порязвания с нож, счупен крак от настъпил ме ’брид, натъртвания и контузии от падания далеч навътре в скалистата пустош, мозъчно сътресение, докато се борех по време на номадския събор, циреи от яздене, дори подути устни и насинени очи от сбивания край лагерния огън. А на Ледения шелф бях раняван три пъти — два пъти от шрапнел, след като бели мини бяха убили приятелите ми, и веднъж от лазерно копие, изстреляно от далечен снайперист — последната рана беше достатъчно сериозна, за да доведат свещеник, който искаше да приема кръстоида, преди да е станало прекалено късно.

Но никога не бях изпитвал такава болка.

Както стенех и се задъхвах, любезните местни жители най-после нямаше как да не забележат чужденеца. Повдигнах китката си и попитах инфотерма какво става с мен. Той не отговори. Между пристъпите на непоносима болка отново го попитах. Никакъв отговор. Тогава си спомних, че съм наредил на проклетото нещо да се превключи в режим „доброто дете“. Повиках го по име и повторих въпроса си.

— Мога ли да активирам биосензорната функция, г. Ендимион? — попита идиотският ИИ.

Не знаех, че устройството има биосензорна функция. Издадох дрезгав звук в знак на съгласие и още по-силно се присвих. Сякаш някой ме беше пробол в горната част на кръста и въртеше вътре извитото острие. Болката се разливаше по цялото ми тяло. Повърнах в праха. Красива жена в чисто бяла роба направи крачка назад и повдигна белия си сандал.

— Какво ми има? — задъхано повторих аз в един от кратките промеждутъци между пронизващите болки. — Какво става? — попитах инфотерма. С другата си ръка опипах кръста си, като търсех кръв или рана. Очаквах да открия стрела или копие, но нямаше нищо.

— Изпадате в шок, г. ЕНДИМИОН — отвърна видиотеното късче от корабния ИИ на Консула. — В полза на това говорят кръвното налягане, кожното съпротивление, пулсът и атропинът.

— Защо? — попитах аз и провлачих късата дума в продължителен стон, когато болката от кръста се плъзна по цялото ми тяло. Отново повърнах. Стомахът ми бе празен, но повръщането продължаваше. Облечените в ярки дрехи хора запазваха разстоянието си, без да се събират на любопитна тълпа, без да проявяват лошите маниери да зяпат или мърморят, но очевидно чакаха нещо.

— Какво ми има? — опитах се да прошепна аз на инфотерма. — Какво би могло да причини това?

— Огнестрелна рана — отвърна тъпичкият, металически глас. — Прободна рана. Копие, нож, стрела. Рана от енергийно оръжие. Лазер, омега нож, пулсово острие. Концентриран изстрел с игломет. Навярно дълга, тънка игла, пробела горната част на бъбрека, черния дроб и далака.

Като се гърчех от болка, отново опипах кръста си, извадих собствения си нож и го хвърлих настрани. Жилетката и ризата отдолу като че ли бяха непокътнати. Никакви остри предмети не бяха проболи плътта ми.

Болката отново ме прониза и аз високо изстенах. Не го бях правил нито когато снайперистът на Ледения шелф ме прониза с лазерно копие, нито когато ’бридът на вуйчо Ваня ми счупи крака.

Открих, че ми е трудно да довършвам мислите си, но посоката им беше: „Жителите на Витъс-Грей-Балианъс Б… някак си… мисловна енергия… отрова… водата… невидими лъчи… наказват ме… за…“

Отказах се от усилието и отново простенах. Някой в яркосиня пола или тога и безупречни сандали, от които се показваха лакирани в синьо нокти, се приближи към мен.

— Извинете ме, господине — каза тих глас на английски от старата Мрежа. — Вие очевидно сте в затруднение.

— Аааррргггхххгггъххх — измучах аз и отново мъчително повърнах.

— Тогава мога ли да ви помогна с нещо? — попита същият мек глас над синята тога.

— О… аххррггхах… нннрреххакк — отвърнах аз и почти припаднах от болка. Черни петна затанцуваха пред очите ми и вече не можех да виждам сандалите и сините нокти, но ужасната болка не ме оставяше… Не можех да избягам, като изпадна в безсъзнание.

Около мен зашумоляха роби и тоги. Долових аромат на парфюм, одеколон, сапун… усетих, че силни длани хващат ръцете, краката и страните ми. Опитът им да ме повдигнат накара нагорещената жица да прониже кръста ми и да продължи нагоре към основата на черепа ми.

7.

Великият инквизитор беше получил заповед да се яви със секретаря си на аудиенция при папата в 0800 ч. ватиканско време. В 0752 ч. черното му ЕМПС пристигна на пропуска на „Via del Belvedere“, входът към папските покои. Инквизиторът и секретарят му отец Фарел бяха преведени през детекторните портали и проверени с ръчни сензори — първо на пропуска на швейцарската гвардия, после на палатинската гвардия и накрая на новата знатна гвардия.

Когато минаваха през тази последна проверка, Джон Доменико, кардинал Мустафа, великият инквизитор отправи скрит многозначителен поглед към секретаря си. В този момент знатната гвардия очевидно се състоеше от клонирани близнаци — слаби мъже и жени с прави коси, бледа кожа и безизразни погледи. Мустафа знаеше, че хиляда години преди това швейцарската гвардия била наемана, за да охранява папата и че палатинската гвардия се състояла от доверени местни жители, винаги с римска кръв, които давали почетна стража на публичните прояви на Негово светейшество. Знатната гвардия се избирала от аристокрацията като форма на папско възнаграждение за вярност. Днес швейцарската гвардия беше най-елитната сила от мирския флот, палатинците бяха възстановени само година по-рано от папа Юлий XIV, а сега папа Урбан очевидно разчиташе за личната си безопасност на странното братство на новата знатна гвардия.

Великият инквизитор знаеше, че близнаците от знатната гвардия наистина са клонинги, първи прототипи на тайния Легион в процес на сформиране и авангард на нова бойна сила, поръчана от папата и неговия външен министър и създадена от Техноцентъра. Инквизиторът скъпо бе платил за тази информация и знаеше, че може да загуби поста си — ако не и живота си, — в случай че Лурдъсами или Негово светейшество разберат за това.

Когато минаха покрай стражите на долния етаж и докато отец Фарел правяше гънките на расото си след претърсването, кардинал Мустафа махна с ръка, за да отпрати папския прислужник, предложил им да ги придружи догоре. Кардиналът лично отвори вратата на древния асансьор, който щеше да ги отведе в папските покои.

Този частен път до жилището на папата всъщност започваше в мазето, тъй като възстановеният Ватикан беше построен на хълм и „Via del Belvedere“ се падаше под равнището на обичайния първи етаж. Докато се издигаха в проскърцващата клетка, отец Фарел нервно прехвърляше в ръце бележника и папката си. Когато минаха двора на Сан Дамасо, великият инквизитор се отпусна. Минаха и покрай втория етаж с фантастичните покои на Борджия и Сикстинската капела, с официалните папски апартаменти, залата на Консисторията, библиотеката, апартамента за аудиенции и красивите стаи на Рафаело. На третия етаж спряха и вратата на клетката се отвори.

Кардинал Лурдъсами и неговият секретар монсиньор Лукас Оди им кимнаха и се усмихнаха.

— Доменико — каза Лурдъсами, хвана ръката на великия инквизитор и силно я стисна.

— Симон Аугустино — с поклон отвърна великият инквизитор. Значи на срещата щеше да присъства и министърът на външните работи. Мустафа бе подозирал и се беше страхувал от това. Когато излезе от асансьора и заедно с другите се насочи към личните покои на папата, великият инквизитор погледна нататък по коридора към кабинетите на външното министерство и — за десетхиляден път — завидя на достъпа на този човек до папата.

Папата ги посрещна в широката, ярко осветена галерия, свързваща кабинетите на външното министерство с двата етажа, които бяха личен домен на Негово светейшество. Обикновено сериозният Свети отец се усмихваше. Днес бе облечен в бяло расо с качулка, бяла шапчица на главата и бял пояс на кръста. Белите му обувки издаваха съвсем лек шум по покрития с плочки под.

— А, Доменико — заговори папа Урбан XVI и протегна ръка, за да целунат пръстена му. — Симон. Колко мило, че дойдохте.

Отец Фарел и монсиньор Оди изчакаха, застанали на едно коляно, докато Светият отец се обърне към тях и им позволи да целунат пръстена на св. Петър.

Негово светейшество изглежда добре, помисли си великият инквизитор, определено по-млад и по-отпочинал, отколкото преди последната си смърт. Високото чело и пламтящите очи бяха същите, но на Мустафа му се стори, че тази сутрин възкресеният папа е по-припрян и в същото време — по-доволен.

— Тъкмо се канехме да излезем за утринната си разходка в градината — каза Негово светейшество. — Бихте ли желали да дойдете с нас?

Четиримата мъже кимнаха и изравниха крачка с папата, докато минаваше по галерията и после изкачваше гладките, широки стъпала към покрива. Личните секретари на Негово светейшество ги следваха на разстояние, швейцарските гвардейци на входа на градината стояха мирно и гледаха право напред, Лурдъсами и великият инквизитор вървяха само на крачка зад Светия отец, докато монсиньор Оди и отец Фарел изоставаха на две крачки.

Папските градини представляваха лабиринт от цветни решетки, бликащи фонтани, съвършено подкастрени живи плетове и подрязани в различни форми дървета от триста свята в Мира, каменни алеи и фантастични цъфтящи храсти. Сдържащото поле от десета степен — прозрачно от тази страна и матово за външните наблюдатели — отгоре осигуряваше и уединеност, и защита. Тази сутрин небето на Пацем беше лазурносиньо, без нито едно облаче.

— Някой от вас спомня ли си времето — започна Негово светейшество, шумолейки с расото си, докато енергично вървяха по градинската алея, — когато нашето небе тук беше жълто?

Кардинал Лурдъсами издаде дълбок тътнещ звук, които при него минаваше за кикот.

— О, да — отвърна той, — спомням си времето, когато небето беше гадно жълто, въздухът не ставаше за дишане, постоянно беше студено и непрекъснато валеше дъжд. Периферен свят, това беше тогава Пацем. Единствената причина, поради която старата Хегемония изобщо позволи на Църквата да се засели тук.

Папа Урбан XVI леко се усмихна и посочи към синьото небе и топлото слънце.

— Значи нашата служба тук е донесла известно подобрение, а, Симон Аугустино?

Двамата кардинали тихо се засмяха. Бяха направили бърза обиколка на покрива и сега Негово светейшество пое по нов път през средата на градината. Като стъпваха от камък на камък по тясната алея, двамата кардинали и техните секретари следваха папата в колона по един. Неочаквано Светият отец спря и се обърна. Зад него тихо бълбукаше фонтан.

— Чули сте — каза той с глас, в който вече не се долавяше каквато и да е веселост, — че спецчастта на адмирал Алдикакти се прехвърли отвъд Великата стена, нали?

Двамата кардинали кимнаха.

— Това ще е само първото от много такива внезапни нападения — продължи Светият отец. — Ние не се надяваме… не предполагаме… ние знаем, че ще е така.

Главата на Светата служба, министърът на външните работи и техните секретари мълчаливо чакаха.

Папата погледна всеки от мъжете поред.

— Днес следобед, приятели мои, възнамеряваме да отпътуваме за замъка Гандолфо…

Великият инквизитор се въздържа да погледне нагоре, тъй като знаеше, че папският астероид не се вижда през деня. Знаеше, че папата използва царственото „ние“, а не ги кани с Лурдъсами да го придружат.

— …където ще се молим и медитираме няколко дни, докато съставяме нашата следваща енциклика — продължи Негово светейшество. — Тя ще бъде озаглавена „Redemptor Hominis“ и ще е най-важният ни документ като пастир на нашата Света майка Църква.

Великият инквизитор наведе глава. „Спасителят на човечеството — помисли си той. — Можеше да се отнася за каквото и да е.“

Когато кардинал Мустафа вдигна поглед, Негово светейшество се усмихваше, сякаш бе прочел мислите му.

— Ще се отнася за нашия свещен дълг да съхраним човечеството като такова, Доменико — допълни папата. — Тя ще доразвие, доизясни и разшири енцикликата ни за кръстоносния поход. Ще изрази волята на нашия Господ… не, Неговата заповед… човекът да запази формата и вида си и да не бъде оскверняван от съзнателно мутиране и осакатяване.

— Окончателно решение на проблема с прокудените — измърмори кардинал Лурдъсами.

Негово светейшество нетърпеливо кимна.

— И не само това. „Redemptor Hominis“ ще разгледа ролята на Църквата в определянето на бъдещето, скъпи приятели. В известен смисъл енцикликата ще представи модел за развитие през следващите хиляда години.

„Майко Божия“, помисли си великият инквизитор.

— Мирът беше полезен инструмент — продължи Светият отец, — но в следващите дни, месеци и години ние ще положим основата за пътя, по който Църквата ще стане по-активна в ежедневния живот на всички християни.

„Иска да осъществи още по-силен контрол над световете в Мира — изтълкува последното великият инквизитор, все още свел поглед в замислена съсредоточеност върху думите на папата. — Но как… чрез какъв механизъм?“

Папа Урбан XVI отново се усмихна. Кардинал Мустафа не за първи път забелязваше, че усмивките на Светия отец никога не докосват тъжните му, предпазливи очи.

— След издаването на енцикликата — продължи Негово светейшество, — по-ясно ще разберете ролята, която ние виждаме за Светата служба, за нашата дипломатическа служба и за такива недостатъчно използвани организации и институции като Opus Dei, Папската комисия за справедливост и мир и Cor Unum.

Великият инквизитор се помъчи да скрие изненадата си. Cor Unum? Векове наред папската комисия, официално известна като Pontificum Consilium „Cor Unum“ de Humana et Christiana Progressione Foventa, бе почти безсилна институция. Мустафа трябваше да се замисли, за да си спомни кой е неин председател… кардинал Дю Нойе, предположи той. Дребна ватиканска бюрократка. Старица, която никога до този момент не беше играла съществена роля във ватиканската политика. „Какво става тук, по дяволите?“

— Времената са вълнуващи — отбеляза кардинал Лурдъсами.

— Наистина — съгласи се великият инквизитор и си спомни древното китайско проклятие.

Папата отново пое напред и четиримата забързаха, за да не изостанат. През сдържащото поле проникваше ветрец и люлееше златистите цветове по подкастрения светидъб.

— Енцикликата ни също ще се занимава с нарастващия проблем с лихварството в новата ни епоха — каза Негово светейшество.

Великият инквизитор едва не се закова на място. Трябваше бързо да направи половин крачка, за да не изостане. Костваше му огромно усилие да запази изражението си неутрално. Зад себе си долавяше удивлението на отец Фарел.

„Лихварство? — помисли си кардинал Мустафа. — Църквата стриктно контролира Мира и Търговския мир от три века насам… никой не желае, а и никой няма да допусне връщане назад към дните на чистия капитализъм… но този контрол се осъществява с лека ръка. Дали подобен ход не цели консолидирането на целия политически и икономически живот пряко под властта на Църквата? Дали Юлий… Урбан… прави този ход, за да ликвидира гражданската автономия на Мира и свободите на търговците? И каква е ролята на армията във всичко това?“

Негово светейшество спря до красив храст с бели цветове и яркосини листа.

— Нашата илирийска тинтява отлично се справя тук — тихо каза той. — Подари ни я архиепископ Поске на Галабия Пескасъс.

„Лихварство! — безкрайно объркан си помисли великият инквизитор. — И заплаха от отлъчване… загубване на кръстоида… при нарушаване на стриктните закони за търговия и печалба. Пряка намеса на Ватикана. Майко Божия…“

— Но не за това ви повиках тук — продължи папа Урбан XVI. — Симон Аугустино, ще бъдеш ли така любезен да споделиш с кардинал Мустафа смущаващите разузнавателни сведения, които получи вчера?

„Те знаят за биоподслушвателите ни — панически си помисли Мустафа. Сърцето му учестено биеше. — Те знаят за агентите ни… за опита на Светата служба пряко да се свърже с Техноцентъра… за сондирането на кардиналите преди избора… за всичко!“ Той успя да запази подходящо изражение на лицето — будно, заинтригувано, разтревожено само в професионален смисъл от използваната от Светия отец дума „смущаващи“.

Огромната маса на кардинал Лурдъсами сякаш се повдигна нагоре. Тежкият тътен на думите като че ли идваше по-скоро от гърдите или корема, отколкото от устата му, Фигурата на монсиньора зад него напомняше на Мустафа за плашилата из нивите в младостта му на земеделския свят Ренесанс Минор.

— Шрайка отново се е появил — започна кардиналът. „Шрайка ли? Какво общо има това с…“ Обикновено острият ум на Мустафа зацикли, неспособен да следва всички обрати и разкрития. Все още подозираше клопка. Осъзнал, че министърът на външните работи е замълчал в очакване на отговор, великият инквизитор тихо каза:

— В състояние ли са военните власти на Хиперион да се справят с това, Симон Аугустино?

Челюстите на кардинал Лурдъсами завибрираха, когато поклати огромната си глава.

— Демонът не се е появил на Хиперион, Доменико. Мустафа изобрази подходящо удивление. „От разпита на капрал Кий ми е известно, че преди четири стандартни години чудовището се е появило на Божия горичка, очевидно в опит да осуети убийството на детето, наречено Енея. За да получа тази информация, трябваше да инсценирам смъртта и отвличането на Кий след новото му назначение в мирския флот. Дали знаят за това? И защо ми го казват сега?“ Великият инквизитор продължаваше да очаква метафоричният меч да се спусне над съвсем реалната му шия.

— Преди осем стандартни дни — продължи Лурдъсами, — на Марс се е появило чудовищно създание, което може да е само Шрайка. Убитите… загинали от истинската смърт, защото създанието взима кръстоидите от телата на жертвите си… са ужасно много.

— На Марс — глуповато повтори кардинал Мустафа. Той погледна към Светия отец в търсене на обяснение, напътствие, дори на осъждането, от което се страхуваше, но папата разглеждаше пъпките на един от розовите храсти. Зад него отец Фарел направи крачка напред, но великият инквизитор махна с ръка на секретаря си да се върне. — На Марс? — отново каза той. От десетилетия, навярно дори от векове не се беше чувствал толкова глупав и неинформиран.

Лурдъсами се усмихна.

— Да… един от тераформираните светове в системата на Старата Земя. Преди Падането там е бил командният център на „ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ“, но в Мира тази планета не е от никаква полза или значение. Прекалено е отдалечена. Нямаш причини да знаеш това, Доменико.

— Зная къде е Марс — възрази великият инквизитор с по-остър тон, отколкото възнамеряваше. — Просто не разбирам как Шрайка може да е бил там. — „И какво общо има това с мен, по дяволите?“ — мислено прибави той.

Лурдъсами закима с глава.

— Вярно е, че според нашата информация демонът Шрайк никога преди не е напускал планетата Хиперион. Но не може да има съмнение. Този ужас на Марс… губернаторът е обявил бойна готовност и архиепископ Робсън лично е помолил Негово светейшество за помощ.

Великият инквизитор потърка брадичката си и загрижено кимна.

— Мирският флот…

— Дислоцираните в Старите територии подразделения на флота вече са пратени, разбира се — заяви външният министър. Светият отец се бе навел над дръвче бонзай и прокарваше длан по малкия, извит клон, сякаш го благославяше. Той като че ли не чуваше нищо.

— Корабите ще получат подкрепления от морски пехотинци и швейцарски гвардейци — продължи Лурдъсами. — Надяваме се, че ще отблъснат и/или ще унищожат създанието…

„Майка ми ме научи никога да не се доверявам на човек, който използва израза и/или“, помисли си Мустафа и каза на глас:

— Разбира се. Ще отслужа меса специално за този случай.

Лурдъсами се усмихна. Светият отец вдигна поглед, както беше приведен над малкото дръвче.

— Точно така — отвърна външният министър и в тези две думи Мустафа чу шума от преялата котка, нахвърляща се върху нещастната мишка на великия инквизитор. — Съгласни сме, че това е по-скоро въпрос на вяра, отколкото на флота. Шрайка — според откровението, получено преди два века от Светия отец — наистина е демон, навярно главен агент на Сатаната.

Мустафа можеше само да кимне.

— Ние смятаме, че само Светата служба притежава необходимия опит, оборудване и готовност — и духовна, и материална — да проучи както трябва появата му… и да спаси нещастните мъже, жени и деца на Марс.

„Как ме прееба само!“ — помисли си Джон Доменико, кардинал Мустафа, велик инквизитор и префект на Светата конгрегация за доктрината на вярата, известна също като Върховна конгрегация за света инквизиция на еретични грешки. Той автоматично се разкая за неприличния израз.

— Разбирам — гласно отвърна великият инквизитор, без да забелязва, че почти се усмихва на изобретателността на враговете си. — Незабавно ще назнача комисия…

— Не, не, Доменико — прекъсна го Негово светейшество и се приближи, за да докосне кардинала по ръката. — Трябва веднага да тръгнеш. Това… материализиране… на демона заплашва цялото Тяло Христово.

— Да тръгна… — тъпо повтори Мустафа.

— Мирският флот осигури звезден кораб от архангелски клас, един от нашите най-нови кораби — енергично поясни Лурдъсами. — На борда ще има двайсет и осем души екипаж, но ти можеш да вземеш със себе си до двайсет и един човека от собствените си хора и служба за сигурност… двайсет и един, плюс самия теб, разбира се.

— Разбира се — повтори кардинал Мустафа и вече наистина се усмихна. — Разбира се.

— Мирският флот се сражава с материалните агенти на Сатаната… прокудените… дори в този момент — изтътна Лурдъсами. — Но тази демонична заплаха трябва да бъде спряна — и ликвидирана — от свещената сила на самата Църква.

— Разбира се — потрети великият инквизитор. „На Марс — помисли си той. — Най-далечната планета в самия край на цивилизованата вселена. Преди три века бих могъл да се свържа по векторната връзка, но сега няма да съм в контакт, докато ме държат там. Никакво разузнаване. Никакъв начин да насочвам хората си. И Шрайка… ако все още е контролирано от богохулния Абсолютен интелект на Техноцентъра, чудовището спокойно може да бъде програмирано да ме убие веднага, щом пристигна. Блестящо.“ — Разбира се — отново каза кардиналът. — Свети отче, кога трябва да замина? Ако е възможно да получа няколко дни или седмици, за да поставя текущите дела на Светата служба в съответен…

Папата се усмихна и стисна предмишницата на Мустафа.

— Архангелът е готов да откара теб и избраните от теб хора още днес, Доменико. Казаха ни, че най-подходящо е да заминете след шест часа.

— Разбира се — за сетен път рече кардинал Мустафа. Той падна на едно коляно и целуна папския пръстен.

— Бог ще е с теб и ще те пази, както винаги — каза Светият отец и докосна сведената глава на кардинала, докато произнасяше по-официалния благослов на латински.

Като целуна пръстена и усети неприятния хлад на камък и метал в устата си, великият инквизитор мислено се усмихна на хитростта на онези, които бе имал намерение да надхитри.

Отец-капитан де Соя получи възможност да разговаря със сержант Грегориъс едва в последните минути преди първия скок на „Рафаил“ извън Периферията.

Този първи скок представляваше прехвърляне в непозната система на двайсет светлинни години отвъд Великата стена. Подобно на Епсилон Еридани, звездата в тази система беше слънце тип „К“, но за разлика от оранжевото джудже на Еридани, това слънце бе подобен на Арктур гигант.

Спецчаст „ГИДЕОН“ се прехвърли без инциденти, новите двудневни автоматични възкресителни ясли функционираха безупречно и третият ден завари седемте архангела да намаляват ускорението си в системата на гиганта, играейки си тактически на котка и мишка с деветте фотонни кораба от хокингов клас, изпреварили ги след пътуване от месеци време-дълг, Фотонните кораби бяха получили заповед да се скрият в системата. Задачата на архангелите беше, да ги открият и унищожат.

Три от фотонните кораби бяха далеч в Ойортния облак и се носеха сред протокометите в него с изключени двигатели и комуникатори и със сведени до минимум вътрешни системи. „Уриил“ ги засече на разстояние от 0,86 светлинни години и изстреля три виртуални хокингови хиперкинетични ракети. Заедно с другите шестима капитани, де Соя стоеше в тактическото пространство. Слънцето на системата бе на равнището на кръста им, а двестакилометровите огнени опашки на седемте архангела приличаха на високи до гърдите диамантени драскотини върху черно стъкло. Той видя как холосите в Ойортния облак се замъгляват, оформят и дематериализират, проследи с поглед теоретичните хиперкинетични самонасочващи се ракети, които излязоха от хокинговото пространство, откриха дрейфащите фотонни кораби и регистрираха на тактическото табло две виртуални унищожения и една „тежка повреда с висока вероятност за унищожение“.

В тази система нямаше истински планети, но четири от останалите фотонни кораба бяха открити да дебнат в засада в дисковидното планетарно струпване по равнината на еклиптиката. „Ремиил“, „Гавриил“ и „Рафаил“ стреляха от голямо разстояние и ги унищожиха, още преди сензорите на фотонните кораби да успеят да регистрират присъствието на архангелите.

Последните два фотонни кораба се криеха в хелиосферата на гигантската звезда, защитени със сдържащи полета клас десет и отвеждащи топлината чрез моновлакна с дължина половин милион километра. Мирският флот не одобряваше такива маневри по време на симулирани битки, но де Соя трябваше да се усмихне на дързостта на командирите на двата кораба: десет стандартни години преди това той би могъл да. направи същото.

Тези последни фотонни кораби изскочиха от звездата с пълна скорост. Полетата им отвеждаха топлината във видимия спектър — две пламтящи, нажежени до бяло протозвезди, изхвърлени от огромния си родител. Те се опитаха да се приближат до спецчастта, носеща се през системата с три четвърти от скоростта на светлината. Най-близкият архангел — „Сариил“ — ги унищожи, без да отклонява нито ерг енергия от полето клас трийсет, което трябваше да поддържа на сто клика пред носа си, за да си разчиства път през плътно молекулярната система. Такива ужасни скорости изискваха ужасна цена, ако полетата бъдеха свалени дори за миг.

После, докато адмирал Алдикакти мърмореше за „вероятното“ в Ойортния облак, спецчастта силно намали ускорението по огромна дъга около гигантската звезда, така че всички командири и техните помощници да се срещнат в тактическото пространство, за да обсъдят симулацията преди корабите от „ГИДЕОН“ да се прехвърлят в космоса на прокудените.

Де Соя винаги бе смятал тези съвещания за проява на самодоволство: трийсетина мъже и жени в мирски униформи, изправени като гиганти — или в този случай седнали като гиганти, тъй като използваха равнината на еклиптиката като виртуална маса, — дискутиращи попадения, стратегия, технически повреди и скорост на действие, докато яростното слънце пламтеше по средата на пространството и увеличените кораби се движеха по бавните си, нютонови елипси като въгленчета, прегарящи черно кадифе.

По време на тричасовото съвещание решиха, че „вероятното унищожаване“ не е приемливо, че по толкова трудни цели е трябвало да изстрелят поне пет пилотирани от ИИ хиперкинетични ракети и че след като се уверят в унищожаването и на трите кораба, е трябвало да приберат всички неизползвани ракети. Последва дискусия за изразходваните средства, скоростта на стрелба и уравненията попадение/разход/резерви по време на такава мисия, при която не можеха да получават нови доставки. Възприе се стратегия, според която един от архангелите щеше да влиза във всяка система трийсет светлинни минути преди другите и да привлича вниманието на сензорите и електромагнитното противодействие, докато останалите го последват половин светлинен час по-късно и очистят всички „вероятни“.

След като бяха прекарали по-голямата част от продължилия двайсет и два часа ден на бойните постове и целият личен състав се бореше с поствъзкресителното емоционално напрежение, от „Уриил“ се получиха координатите за скока в системата, в която се знаеше, че има прокудени. Седемте архангела ускориха към точката си на прехвърляне и отец-капитан де Соя отиде да поговори с новия си екипаж и да окуражи всички. Той остави сержант Грегориъс и петимата си швейцарски гвардейци за накрая.

По време на дългото им пътуване из спиралния ръкав по следите на момичето-дете на име Енея и след като бяха прекарали месеци заедно на стария „Рафаил“, отец-капитан де Соя беше решил, че му е писнало да нарича сержант Грегориъс толкова официално и повика досието му, за да научи малкото му име. За своя изненада де Соя откри, че той няма малко име. Едрият сержант бе израснал на северния континент на блатистия свят Патауфа в култура на воини, където всеки се раждал с по осем имена — седем от които „имена на слабостта“ — и където единствено оцелелите от „седемте изпитания“ имали привилегията да оставят имената на слабостта си и да станат известни само с името на силата си. Корабният ИИ беше съобщил на отец-капитана, че само по един воин на около три хиляди, подложили се на „седемте изпитания“, оцелявал и успявал да се избави от имената на слабостта си. Компютърът нямаше информация за характера на изпитанията. Освен това Досието бе показало, че Грегориъс е първият патауфски шотландо-маор, приет в морската пехота и след това избран да постъпи в елитната швейцарска гвардия. На де Соя винаги му се бе искало да попита сержанта какви са „седемте изпитания“, но никога не бе събирал смелост.

Този ден, когато отец-капитанът се спусна по шахтата с нулева гравитация и мина през ирисовия вход на кают-компанията, сержант Грегориъс изглеждаше толкова щастлив да го види, че сякаш се канеше да го притисне в мечешките си обятия. Вместо това сержантът пъхна босите си крака под задържащата летва, изпъна се и извика:

— Мирно! — Петимата му войници зарязаха заниманията си — четене, почистване или разглобяване на оръжието — и се опитаха да пъхнат крака под летвата. За миг кают-компанията се изпълни с летящи бележници, пълнители, пулсови ножове, броня и разглобени енергийни копиемети.

Отец-капитан де Соя кимна на сержанта и огледа петимата командоси — трима мъже, две жени, всички ужасно, ужасно млади. Освен това бяха стройни, мускулести, съвършено приспособени към нулева гравитация и очевидно готови за битка. Всички те бяха ветерани. Всеки от тях се бе отличил достатъчно, за да бъде избран за тази мисия. Де Соя виждаше нетърпението им да влязат в сражение и това го натъжи.

След няколко минути на проверка, представяне и разговор с личния състав, отец-капитанът каза на Грегориъс да го последва и се оттласна през задния ирисов кръг към оръжейната каюта. Когато останаха сами, де Соя протегна ръка.

— Адски се радвам да те видя, сержант.

Грегориъс стисна дланта му и се ухили. Плоското, покрито с белези лице на едрия мъж и късо подстриганата му коса си бяха същите и усмивката му беше също толкова широка, колкото си я спомняше де Соя.

— Адски се радвам да ви видя, отец-капитан. Откога започнахте да използвате ругатни, сър?

— Откакто ме пратиха да командвам този кораб, сержант — отвърна де Соя. — Как си?

— Добре, сър.

— Участвал си в операцията на Св. Антоний и на Изпъкналостта на Стрелец — отбеляза де Соя. — С капрал Кий ли бяхте преди да го убият?

Сержант Грегориъс потърка брадичката си.

— Не, сър. Бях на Изпъкналостта преди две години, но изобщо не съм се срещал с Кий. Чух, че неговият транспортен кораб бил унищожен, но не съм го виждал. На борда му имаше още неколцина мои приятели, сър.

— Съжалявам — каза де Соя. Двамата несръчно се носеха до една от кабините за складиране на хиперкинетични ракети. Отец-капитанът се улови за най-близката ръкохватка и се завъртя така, че да може да погледне Грегориъс в очите.

— Нормално ли минаха разпитите, сержант? Грегориъс сви рамене.

— Държаха ме на Пацем няколко седмици, сър. Постоянно ми задаваха едни и същи въпроси по различни начини. Като че ли не ми вярваха за онова, дето се случи на Божия горичка — за жената-дявол, за Шрайка. Накрая очевидно им писна да ме разпитват, разжалваха ме в капрал и ме изритаха на кораба.

Де Соя въздъхна.

— Съжалявам, сержант. Бях те препоръчал за повишение и награда. — Той мрачно се усмихна. — Имахме късмет, че не ни отлъчиха и екзекутираха.

— Да, сър — отвърна Грегориъс и отправи очи към движещите се звезди зад илюминатора. — Не бяха доволни от нас, това е сигурно. — Той погледна към де Соя. — Ами вие, сър? Чух, че са ви разжалвали и така нататък.

Отец-капитан де Соя се усмихна.

— Разжалваха ме в енорийски свещеник.

— На някакъв мръсен, пустинен, безводен свят. Чух за това, сър. Място, където ботуш с пикня се продава за десет марки.

— Вярно е — все още усмихнат отвърна де Соя. — Мадредедиос. Това е моята родна планета.

— О, мамка му, сър — изпъшка сержант Грегориъс и засрамено стисна огромните си юмруци. — Не исках да ви обидя, сър. Исках… аз не… аз не бих…

Де Соя докосна едрия мъж по рамото.

— Не съм се обидил, сержант. Прав си. Само че там пикнята върви… по петнайсет марки ботуша, не по десет.

— Да, сър — измърмори Грегориъс. Той се изчерви и тъмната му кожа придоби още по-плътен цвят.

— А, сержант…

— Да, сър?

Имплантът на де Соя сигнализира в същия миг, в който по всички корабни комуникатори се разнесе звън.

— До прехвърлянето остават трийсет минути — каза отец-капитанът. — Прати хлапетата си в яслите им, сержант. След този скок ни очакват истински битки.

— Да, да, сър. — Сержантът се отблъсна към кают-компанията, но спря точно, когато се отвори ирисовият кръг. — Отец-капитан?

— Да, сержант.

— Това е само предчувствие, сър — смръщил вежди, каза швейцарският гвардеец. — Но съм се научил да вярвам на предчувствията си, сър.

— И аз съм се научил да вярвам на твоите предчувствия сержант. Какво има?

— Пазете си гърба, сър — рече Грегориъс. — Искам да кажа… нищо определено, сър. Но си пазете гърба.

— Да, да — отвърна отец-капитан де Соя. Той изчака Грегориъс да се върне в кают-компанията и да се затвори ирисовият кръг. После се отблъсна към главната спускателна шахта и към собствената си смъртна кушетка във възкресителната си ясла.

Системата Пацем гъмжеше от съдове на Търговския мир, бойни кораби на мирския флот, големи естествени обекти като троянския пункт, мирски военни бази и разузнавателни постове, пренасочвани и терофармирани астероиди като замъка Гандолфо, евтини орбитални херметични градове за милионите желаещи да живеят близо до центъра на властта, но прекалено бедни, за да плащат огромните цени на Пацем, както и най-голямата концентрация на частни вътрешносистемни космически кораби в познатата вселена. И когато г. Кензо Исозаки, директор и председател на Изпълнителния съвет на Панкапиталистическия съюз на независимите католически трансзвездни търговски организации, поиска да остане абсолютно сам, трябваше да се качи на частен кораб и да измине разстояние от трийсет и два часа до външния пръстен от мрак, далеч от звездата на Пацем.

Проблем представляваше дори изборът на кораб. Търговският мир поддържаше малка флотилия от скъпи вътрешносистемни совалки, но Исозаки трябваше да приеме, че въпреки опитите им да прочистват подслушвателите, не са постигнали особен успех. За тази среща беше обмислил възможността да пренасочи един от товарните кораби на Търговския мир, който циркулираше между орбиталните обекти, но реши, че враговете му — Ватиканът, Светата инквизиция, разузнавателните служби на мирския флот, Opus Dei, конкурентите на Търговския мир и безброй други — са в състояние да монтират подслушватели във всички кораби от огромния търговски флот на Съюза.

Накрая Кензо Исозаки се дегизира, отиде на обществените докове на троянския пункт, купи на място древна астероидна сонда и заповяда на незаконния си ИИ да насочи машината извън обитаемата зона на еклиптиката. По време на пътуването на шест пъти го спираха мирски патрули и охранителни станции, но сондата бе регистрирана, там, накъдето се отправяше, имаше астероиди — с отдавна изчерпани залежи, разбира се, но все пак законна цел за всеки отчаян предприемач — и той беше пропуснат без лично да го разпитват.

Исозаки смяташе всичко това за мелодраматично и за губене на ценното му време. Ако другият се бе съгласил, щеше да проведе срещата в кабинета си на троянския пункт. Другият не се беше съгласил и председателят трябваше да признае, че за да иде на тази среща, би пропълзял и до Алдебаран.

Трийсет и два часа след напускането на троянския пункт сондата спусна вътрешното си сдържащо поле, изпразни резервоара си с висока гравитация и го извади от сън. Корабният компютър бе прекалено глупав, за да направи нещо друго, освен да му даде координатите и данните за местните скали, но интерфейсът на незаконния ИИ инфотерм сканира целия район за кораби — дрейфащи или активни — и съобщи, че тази сфера от системата Пацем е пуста.

— Тогава как ще пристигне, щом наоколо няма кораби? — измърмори Исозаки.

— Няма друг начин, освен с кораб, сър — отвърна ИИ. — Освен ако вече не е тук, което не ми се струва вероятно…

— Тишина — нареди Кензо Исозаки. Той седеше в миришещия на смазка сумрак на командния балон на сондата и наблюдаваше отдалечения на половин клик астероид. Машината и скалата бяха изравнили скоростта си на въртене и изглеждаше така, като че ли се движи познатото звездно небе на системата Пацем отвъд изчерпания и надупчен астероид. Освен него навън нямаше нищо друго — само вакуум, силна радиация и студена тишина.

Изведнъж на външния херметичен шлюз се почука.

8.

По времето, когато ставаха всички тези войскови придвижвания, по същото време, по което огромните армади от матовочерни звездни кораби пробиваха дупки във времево-пространствения континуум на космоса, точно в момента, в който великият инквизитор на Църквата беше пратен да се приготви за заминаване на опустошения от Шрайка Марс и ръководителят на Търговския мир пътуваше сам за тайната си среща с нечовешки събеседник в дълбокия космос, аз безпомощно лежах на легло и кръстът и коремът ми бяха разкъсвани от невероятни болки.

Болката е интересно и досадно нещо. Малко неща в живота толкова цялостно и ужасно съсредоточават вниманието ни и в същото време са толкова отегчителни за слушане или четене.

Тази болка бе всепоглъщаща. Бях удивен от начина, по който обсебваше мислите ми. През часовете на мъки, които вече бях преживял и ми предстоеше да преживея, аз се опитвах да се концентрирам върху обкръжението си, да мисля за други неща, да контактувам с хората около себе си, дори да правя прости изчисления, но болката проникваше във всички кътчета на съзнанието ми като стопена стомана в цепнатините на пропукана пота.

В момента смътно съзнавах следното: че се намирам на свят, който инфотермът ми беше определил като Витъс-Грей-Балианъс Б и че болката се бе стоварила отгоре ми, докато вадех вода от кладенец; че докато се гърчех, проснат в праха, жена в синя роба и със сини нокти на пръстите на краката беше повикала други в сини роби и рокли и че тези хора ме бяха отнесли в кирпичената къща, в която продължавах да се боря с болката на меко легло; че в къщата има още няколко души — жена в синя рокля и шалче на главата, по-млад мъж със синя роба и тюрбан, поне две деца, също облечени в синьо; и че тези великодушни хора не само търпят стоновете и оплакванията ми, както и нечленоразделните ми пъшкания, докато се свивах и отпусках от болка, но и че постоянно ми говорят и потупват, че поставят влажни компреси на челото ми, че са ми свалили ботушите, чорапите и жилетката и че продължават успокоително да ми шепнат на мекия си диалект, докато аз се мъча да запазя достойнството си, въпреки яростните пристъпи в кръста и корема ми.

Няколко часа след като ме донесоха в дома си — през прозореца виждах, че синьото небе е избледняло в розова вечер — жената, която ме бе открила край кладенеца, каза:

— Гражданино, помолихме за помощ свещеника от местната мисия и той отиде да доведе лекар от мирската база в Бомбасино. Поради някаква причина в момента всички мирски плъзгачи и други машини са заети, тъй че свещеникът и докторът… ако изобщо дойде доктор… трябва да изминат петдесет разтега по реката, но с малко късмет би трябвало да са тук преди изгрев слънце.

Не знаех колко е дълъг един разтег и за колко време могат да се изминат петдесет, не знаех дори колко продължава нощта на този свят, но мисълта, че страданията ми могат да свършат беше достатъчна, за да ме накара да се просълзя. Въпреки това промълвих:

— Моля ви, госпожо, не искам мирски лекар. Жената докосна челото ми с хладните си пръсти.

— Трябва. Тук, в шлюза Ламонд, вече няма медик. Страхуваме се, че без медицинска помощ можете да умрете.

Простенах и се претърколих на другата страна. Болката плъзна по тялото ми като нажежена жица по прекалено тънки капиляри. Мирският лекар незабавно щеше да разбере, че не съм от тази планета и да съобщи за мен на мирската полиция или армия — ако вече не го бе направил „свещеникът от местната мисия“. Тогава със сигурност щяха да ме разпитат и арестуват. Поставената ми от Енея задача щеше да свърши преждевременно и с провал. Когато преди четири и половина стандартни години ме изпращаше на това пътуване, старият поет Мартин Силенъс вдигна тост за мен с чаша шампанско: „За героите“. Само да знаеше колко далеч от действителността са тези две думи. А може и да го знаеше.

Нощта изтече бавно като плъзгането на ледник. На няколко пъти идваха да видят как съм двете жени, друг път децата. Облечени в сини рокли, които можеха да са нощници, те надникваха от тъмния коридор. Тогава не носеха на главите си нищо и забелязах, че русата коса на момиченцето е почти същата като на Енея по време на първата ни среща, когато тя беше почти на дванайсет, а аз на двайсет и осем стандартни години. Момченцето — по-малко от момичето, което вероятно бе негова сестра — изглеждаше особено бледо и главата му беше напълно обръсната. Винаги, когато идваше да ме види, то срамежливо ми помахваше с пръсти. Аз немощно му отвръщах между мъчителните пристъпи, но всеки път, щом отворех очи, за да погледна отново, детето го нямаше.

Изгревът дойде и отмина, без да се появи лекар. Отчаянието ми растеше като прииждащ прилив. Повече не бях в състояние да издържам тази ужасна болка. Инстинктивно разбирах, че ако имаха някакво болкоуспокояващо, любезните хора в този дом отдавна щяха да са ми го дали. Бях прекарал нощта в опити да се сетя за нещо, което съм донесъл със себе си в каяка, но единствените лекарства в аптечката ми бяха дезинфектант и аспирин. Знаех, че аспиринът изобщо няма да ми помогне.

Реших, че мога да почакам още десетина минути. Бяха ми свалили гривната на инфотерма и знаех, че са я оставили върху кирпичена лавица до леглото ми, но не се бях сетил да измервам часовете на нощта с нея. Сега обаче, мъчително протегнах ръка — болката се гърчеше в мен като нажежена жица, — поставих гривната обратно на китката си и прошепнах на корабния инфотерм в нея:

— Все още ли е активирана биомониторната функция?

— Да — отвърна гривната.

— Умирам ли?

— Жизнените признаци не са критични — с обичайния си равен глас каза корабът. — Но изглежда сте в шок. Кръвното налягане е… — Той продължи да дудне техническа информация, докато не му наредих да млъкне.

— Разбра ли какво ми става? — попитах задъхано. Болката последваха вълни на гадене. Отдавна бях изповръщал всичко от стомаха си, но сега отново се превих.

— Не е невъзможно да се касае за пристъп на апендицит — отвърна инфотермът.

— Апендицит… — Човечеството отдавна беше генетично освободено от тези безполезни израстъци. — Имам ли апендикс? — прошепнах на гривната аз. С изгрева в тихата къща бе започнало шумолене на роби и жените на няколко пъти бяха идвали да ме видят.

— Не — каза инфотермът. — Вероятността за това е извънредно малка, освен ако не сте генетично изключение. Шансът е…

— Тишина — изсъсках аз. В стаята влязоха двете жени в сини роби. С тях вървеше друга жена, по-висока, по-слаба и очевидно родена на друга планета. Носеше тъмен гащеризон с кръста и кадуцея на медицинския корпус от мирския флот на лявото рамо.

— Аз съм доктор Молина — представи се жената и отвори малка черна чанта. — Всички плъзгачи в базата са на учебни маневри и трябваше да дойда с фицлодка заедно с младежа, който ме доведе. — Тя постави самозалепващи се диагностични ленти на голите ми гърди и корем. — И не се залъгвайте, че съм изминала целия този път заради вас… един от плъзгачите в базата катастрофира до Кероа Тамбат осемдесет клика южно оттук и трябваше да се погрижа за пострадалия мирски екипаж, докато чакаха да ги евакуират. Нищо сериозно, само натъртвания и един счупен крак. Не искаха да изваждат плъзгача от ученията само заради това. — Лекарката извади от чантата си голям колкото длан уред и провери постъпващата от диагностичните ленти информация. — А ако сте от онези търговци, които се приземиха на космодрума преди няколко седмици — продължи тя, — не си и помисляйте да ми отмъквате лекарства или пари. Пътувам с двама души охрана и те ме чакат отвън. — Жената си сложи слушалки. — Сега ми кажете какво ви е, млади човече?

Поклатих глава и заскърцах със зъби от болката, която точно в този момент разкъсваше кръста ми. Когато най-после бях в състояние, аз отвърнах:

— Не зная, докторе… кръстът ми… и гадене… Тя не ми обърна внимание, докато наблюдаваше малкия екран. После неочаквано се наведе над мен и натисна лявата страна на корема ми.

— Боли ли?

Едва не изкрещях.

— Да — казах, когато си възвърнах дар словото. Лекарката кимна и се обърна към жената в синьо, която ме бе спасила.

— Кажете на свещеника, който ме доведе, да донесе по-голямата чанта. Този човек е напълно обезводнен. Трябва да му направим интравенозно вливане. После ще му дам ултраморфин.

Тогава осъзнах онова, което знаех още от дете. докато гледах как майка ми умира от рак — а именно, че отвъд идеологията и амбицията, отвъд мисълта и чувството има само болка. И спасение от нея. В този момент бих направил всичко за тази грубовата, разговорчива лекарка от мирския флот.

— Какво ми има? — попитах, докато тя монтираше банката и системите. — Откъде идва тази болка?

Жената държеше в ръка старомодна спринцовка и я пълнеше от малко шишенце ултраморфин. Даже да ми кажеше, че съм се заразил със смъртоносна болест и че ще умра до края на същия ден, пак щях да съм доволен, стига първо да ми дадеше болкоуспокоителното.

— Бъбречен камък — отвърна д-р Молина. Трябва да съм проявил някакъв признак на неразбиране, защото тя продължи:

— Малко камъче в бъбрека ви… прекалено голямо, за да премине… навярно е от калций. Имали ли сте затруднения при уриниране напоследък?

Прехвърлих в паметта си цялото пътуване и дните преди него. Не бях пил достатъчно вода и отдавах случайната болка и затруднение на този факт.

— Да, но…

— Бъбречен камък — повтори тя и дезинфектира лявата ми китка. — Малко ще ви заболи. — Лекарката вкара интравенозната игла и я залепи на място. Убождането на иглата напълно се загуби сред хаотичните болки в кръста ми. Известно време тя си поигра със системата и накрая свърза иглата с нея. — Ще подейства след около минута — каза д-р Молина. — Но би трябвало да сложи край на неудобството.

„Неудобство“. Затворих очи, за да не може никой да види сълзите ми на облекчение. Жената, която ме бе открила до кладенеца, хвана ръката ми в дланите си.

Минута по-късно болката започна да отслабва. През целия си живот не бях посрещал нищо друго с такова удоволствие. Сякаш някой беше намалил мощен и ужасен шум и най-после можех да мисля. Когато болката стигна до равнището, известно ми от раните с нож и счупените кости, отново се превърнах в самия себе си. Нея можех да търпя и в същото време да запазя достойнството си. Докато ултраморфинът подейства, жената в синьо галеше китката ми.

— Благодаря ти — казах й през сухите си, напукани устни и стиснах дланта й. — Благодаря и на вас, доктор Молина — обърнах се към мирската лекарка.

Д-р Молина се надвеси над мен и леко ме потупа по бузите.

— Ще заспите за известно време, но първо трябва да ви задам няколко въпроса. Не заспивайте, докато разговаряте с мен.

Немощно кимнах.

— Как се казвате?

— Рол Ендимион. — Осъзнах, че не съм в състояние да я лъжа. Трябва да беше сложила в интравенозната банка наркотик на истината или нещо подобно.

— Откъде сте, Рол ЕНДИМИОН? — Тя използваше големия колкото длан диагностичен уред като записващо устройство.

— От Хиперион. От континента Аквила. Кланът ми беше…

— Как стигнахте до шлюза Чайлд Ламонд на Витъс-Грей-Балианъс Б, Рол? Да не сте от онези търговци, които миналия месец се спуснаха от товарния кораб на Търговския мир?

— С каяк — чух се да отговарям. Започвах да усещам всичко по различен начин. Изпълваше ме силна топлина, почти неразличима от чувството на облекчение, което ме беше обзело. — Гребах по реката с каяк — избъбрих аз. — През телепортала. Не, не съм от търговците…

— През телепортал ли? — чух да повтаря лекарката с озадачен глас. — Какво искате да кажете с това, че сте дошли през телепортала, Рол Ендимион? Че сте минали под него с лодката си като нас ли? Че просто сте го подминали, докато сте гребали по течението?

— Не — отвърнах аз. — Дойдох през него. От друга планета.

Д-р Молина погледна към жената в синьо и отново се обърна към мен.

— Дошли сте през телепортала от друга планета? Искате да кажете, че той… функционира? Че ви е телепортирал тук?

— Да.

— Откъде? — попита лекарката и измери пулса ми с лявата си ръка.

— От Старата Земя — отговорих аз. — Дойдох от Старата Земя.

За миг се понесох, блажено отпуснат без болка, докато лекарката излезе в коридора да поговори с жените. Чух части от разговора.

— …очевидно е умствено неуравновесен — казваше гласът на д-р Молина. — Не е възможно да е дошъл през… заблудата за Старата Земя… навярно е наркоман от търговците…

— Щастлива съм, че той е… — казваше жената в синята роба. — Ще се грижим за него, докато…

— Свещеникът и един от охраната ще останат тук… — продължи гласът на лекарката. — Когато санитарният плъзгач евакуира пострадалите от Кероа Тамбат, на обратния път за базата ще спрем тук да го вземем… утре или вдругиден… не му позволявайте да си тръгне… военната полиция навярно ще иска да го…

Понесъл се върху издигащия се гребен от блаженство, аз престанах да се боря с течението и се отпуснах в протегнатите ръце на съня.

Сънувах разговор, който няколко месеца преди това бяхме водили двамата с Енея. Беше хладна лятна вечер във високата пустиня и ние седяхме във вестибюла на заслона и, пиехме чай и гледахме изгрева на звездите. Бяхме разговаряли за Мира, но на всичко лошо, което й разказах за него, Енея отговаряше с нещо хубаво. Накрая се ядосах.

— Виж — казах и, — ти говориш за Мира, като че ли не се опита да те залови и убие. Като че ли мирските кораби не ни преследваха из половината спирален ръкав и не ни обстрелваха на Ренесанс Вектор. Ако не бяха телепортаторите…

— Онзи, който ни преследваше, обстрелваше и се опитваше да ни убие — меко възрази момичето, — не беше Мирът. А само части от него. Мъже и жени, които изпълняваха заповедите на Ватикана или на някой друг.

— Е — уморен и раздразнен отвърнах аз, — достатъчни са и само части от него, за да ни обстрелват и убият… — За миг замълчах. — Какво искаш да кажеш с това „на Ватикана или на някой друг“? Мислиш ли, че има и други, които дават заповеди? Искам да кажа, освен Ватикана?

Енея сви рамене. Движението й бе грациозно, но изключително дразнещо. Един от най-неприятните от не толкова приятните й тийнейджърски навици.

— Има ли и други? — повторих настоятелно, по-остро, отколкото обикновено разговарях с младата си приятелка.

— Винаги има други — тихо отговори Енея. — Имаха основание да се опитват да ме заловят, Рол. Или да ме убият.

В съня си, също както и в действителността, аз оставих чашата си на каменния под на вестибюла и погледнах към момичето.

— Искаш да кажеш, че е трябвало ти… и аз… да бъдем заловени или убити… като зверове! Че те са имали основание?

— Разбира се, че не — отвърна Енея и скръсти ръце пред гърдите си. Чаят вдигаше пара в студения нощен въздух.

— Искам да кажа, че Мирът е прав — от своя гледна точка — да използва извънредни мерки, за да се опита да ме спре. Поклатих глава.

— Не съм те чувал да казваш нещо чак толкова подривно, че да пратят ескадри космически кораби след теб, хлапе. Всъщност, най-подривното и еретично нещо, което съм те чувал да казваш, е, че любовта е основна сила във вселената, също като гравитацията или електромагнетизма. Но това са само…

— Глупости ли? — прекъсна ме Енея.

— Двусмислености — отвърнах аз.

Тя се усмихна и прокара пръсти през късата си коса.

— Рол, приятелю мой, опасност за тях представлява не онова, което говоря. А което върша. На което уча, като правя… като докосвам.

Погледнах към нея. Почти бях забравил всички онези неща за Онази, която учи, вплетени от чичо й Мартин Силенъс в неговия епос „Cantos“. Енея трябваше да стане месията, за който около два века преди това старият поет бе пророкувал в дългата си, объркана поема… или поне така ми бе казал. До този момент не бях забелязал нищо в момичето да предполага месианство, ако не се смяташе пътуването й напред във времето през Сфинкса и невероятното желание на Мира да я залови или убие… да залови и убие и мен, тъй като бях неин пазител по време на трудния път към Старата Земя.

— Не съм те чувал да учиш на нещо, което да е еретично или опасно — почти намусено повторих аз. — И не съм те виждал да правиш нещо, което да представлява заплаха за Мира. — Посочих към нощта, пустинята и далечните осветени сгради на Талиезинското братство и сега — в ултраморфиновия си сън, който бе по-скоро спомен — се видях да правя този жест, сякаш се наблюдавах от мрака извън светлия заслон.

Енея поклати глава и отпи от чая си.

— Ти не виждаш, Рол, но те виждат. Вече са ме определили като вирус. И са прави… за Църквата бих могла да съм тъкмо това. Вирус, като древния HIV на Старата Земя или Червената смърт, която се развихри в Периферията след Падането… Вирус, който прониква във всяка клетка на организма и препрограмира РНК в нея… или поне заразява достатъчно клетки, така че организмът да се разруши… и умре.

В съня си аз се носех над брезентово-каменния заслон на Енея като ястреб в нощта, виех се високо сред непознатите звезди над Старата Земя и ни виждах — момичето и мъжа — седнали под светлината на керосиновата лампа във вестибюла като изгубени души на изгубен свят. И ние бяхме точно такива.

През следващите два дни болката и съзнанието ме връхлитаха и се изгубваха, сякаш бях лодка сред океана, носеща се по вълните сред бури и после огряна от слънчева светлина. Пиех огромни количества вода, която жените в синьо ми носеха в стъклени чаши. Влачех се до тоалетната и уринирах през филтър, за да се опитам да хвана камъчето, предизвикало ужасните ми мъки. Камъче нямаше. И всеки път се дотътрях обратно до леглото и чаках болката отново да започне. Тя никога не закъсняваше. Дори тогава съзнавах, че героичните приключения не би трябвало да са такива.

Преди да продължи по реката към мястото на катастрофата лекарката ми даде да разбера, че и мирският страж, и местният свещеник имат комуникатори и че ще съобщят в базата, ако предизвиквам каквито и да е проблеми. Д-р Молина ми обясни точно колко сериозно ще стане положението ми, ако се наложи командирът от мирския флот да извади плъзгач от ученията, само за да докара някакъв арестант. Междувременно ми каза да продължавам да пия много вода и да пикая винаги, когато мога. Ако камъчето не излезело, щяла да ме закара в лазарета на ареста и да го разбие със звукови вълни. Тя остави на жената в синьо още четири дози ултраморфин и замина, без да се сбогува. Стражът — лусусианец на средна възраст, два пъти по-тежък от мен, с иглен пистолет в кобура си и с неврален остен на колана си — надникна в стаята, озъби ми се и излезе навън, за да застане пред входната врата.

Ще престана да наричам главата на дома „жената в синьо“. През първите няколко часа страдания за мен тя беше само това — освен моя спасителка, разбира се, — но до следобеда на първия цял ден, който прекарах в дома й, научих, че се нарича Дем Риа, че главният й брачен партньор е другата жена, Дем Лоа, че третият член на тройния им брак е много по-младият мъж Алем Микаил Дем Алем, че момиченцето в къщата е Сее Амбре, дъщеря на Алем от предишен трибрак, че бледото момче без коса — което изглеждаше на около осем стандартни години — се нарича Бин Риа Дем Лоа Алем и е дете от сегашното им партньорство, макар изобщо да не успях да разбера на коя от жените е биологична рожба — и че умира от рак.

— Медицинският старейшина в нашето село… той почина миналия месец и никой не го замести… миналата зима пратихме Бин в собствената ни болница в Кероа Тамбат, но можеха да му направят само радиационна и химиотерапия и да се надяват на най-доброто — седнала онзи следобед до леглото ми, каза Дем Риа.

Дем Лоа седеше наблизо на друг стол с права облегалка. Бях попитал за момчето, за да не приказваме за собствените ми проблеми. Сложните роби на жените блестяха в кобалтовосиньо, въпреки че слънчевите лъчи огряваха кирпичените стени зад тях в тъмно и кървавочервено. Дантелени завеси разчленяваха светлината и сенките на сложни негативни пространства. Разговаряхме в промеждутъците между пристъпите ми. Тогава кръстът ме болеше така, сякаш някой ме е ударил с тежка тояга, но това бе съвсем слаба болка в сравнение с нажеженото страдание, когато камъчето се придвижваше. Лекарката беше казала, че болката е добър признак — когато ме боли най-силно, камъчето се движи. И болките като че ли бяха съсредоточени в долната част на стомаха ми. Но д-р Молина също бе казала, че докато го изпикая, могат да минат месеци, ако е достатъчно малко, за да мине от само себе си. Ако са много, бе обяснила тя, камъните трябвало да се разбият или извадят по хирургичен път. Насочих мислите си обратно към здравето на детето, за което говорехме.

— Радиационна и химиотерапия — с отвращение повторих аз.

Сякаш Дем Риа беше казала, че медикът е предписал на момчето пиявици и дози живак. Хегемонията бе знаела как да лекува рака, но след Падането повечето познания и техники за генно изменяне бяха забравени. А онова, което не беше забравено, бе прекалено скъпо за обикновените хора, след като Мрежата на световете завинаги беше изчезнала: Търговският мир разнасяше стоки между звездите, но процесът бе бавен, скъп и ограничен. Медицината се беше върнала с няколко века назад. Собствената ми майка бе починала от рак — отказвайки радиационна и химиотерапия след поставяне на диагнозата в мирската клиника „Мурс“.

Но защо да лекуват смъртоносна болест, щом човек можеше да се избави от нея като умре и бъде възкресен от кръстоида? Докато преструктурираше тялото по време на възкресяването, той можеше да лекува дори някои генетично получени болести. А смъртта, както постоянно отбелязваше Църквата, беше също такова тайнство, като самото възкресяване. Днес средният човек можеше да превърне болката и безнадеждността на болестта и смъртта в изкупителната саможертва на Христос. Стига средният човек да носеше кръстоид.

Прочистих гърлото си.

— А… Бин няма… искам да кажа… — Когато момчето ми беше махнало с ръка през нощта, широката му роба се бе разтворила, разкривайки бледи гърди без кръстоид.

Дем Лоа поклати глава. Синята качулка на робата й беше направена от прозрачна, подобна на коприна тъкан.

— Никой от нас още не е приел кръста. Но отец Клифтън ни… убеждава.

Можех само да кимна. Болката в кръста и слабините ми отново се завръщаше като електрически ток през нервите ми.

Трябва да обясня за различните на цвят роби, които носеха гражданите на шлюза Чайлд Ламонд на света Витъс-Грей-Балианъс Б. С мелодичния си шепот Дем Риа ми бе Разказала, че малко повече от век преди това повечето от хората, които сега живеели покрай реката, мигрирали тук от недалечната звездна система Ласайл 9352. Тамошната планета, първоначално наречена Горчивина на Сибиату била повторно колонизирана от мирски религиозни фанатици, които я преименували на Неизбежна милост и започнали да покръстват оцелелите след Падането местни общността. Общността на Дем Риа — нежна, философска и наблягаща на сътрудничеството — предпочела отново да мигрира, вместо да се покръсти. Двайсет и седем хиляди души от народа й дали състоянието си и рискували живота си, за да ремонтират древен семенен кораб от времето на Хеджира. В продължение на четирийсет и девет години, прекарани в криогенна сомния, всички — мъже, жени, деца, домашни любимци, добитък — се прехвърлили на недалечния Витъс-Грей-Балианъс Б, чиито обитатели от епохата на Мрежата на световете били измрели след Падането.

Народът на Дем Риа наричал себе си Спирален спектър на Амойет по името на епичната философска симфонична холопоема на Халпъл Амойет. В поемата си той използвал цветовете на спектъра като метафора за човешките ценности и показвал спиралните сближавания, взаимодействия, съдействия и сблъсъци, предизвиквани от тези ценности. Симфонията „Спирален спектър“ била предназначена за изпълнение — музиката, поезията и холосите представлявали философската взаимообвързаност. Дем Риа и Дем Лоа ми обясниха, че тяхното общество заело цветовите значения от Амойет — бяло за чистотата на интелектуалната честност и физическата любов; червено за отдадеността на изкуството, политическата убедителност и физическата смелост; синьо за вглъбените откровения на музиката, математиката, личностната терапия, даващи възможност да помагаш на другите; смарагдовозелено за съзвучието с природата, използването на удобството на техниката и съхраняването на застрашените от изчезване форми на живот; плътночерното за създаването на човешки загадки и така нататък. Трибраковете, ненасилието и другите културни особености се развили отчасти от философията на Амойет и най-вече от изключително сътрудничещото си общество, което народът на Спектъра бил създал на Горчивина на Сибиату.

— Значи отец Клифтън ви убеждава да приемете кръста? — попитах аз, когато болката ме отпусна и отново можех да мисля и говоря.

— Да — потвърди Дем Лоа. Техният трипартньор Алем Микаил Дем Алем беше влязъл в стаята и седеше на кирпичения перваз на прозореца. Той слушаше разговора, но рядко се намесваше.

— И какво мислите по този въпрос? — казах и леко се преместих, за да разпределя равномерно болката в кръста. От няколко часа не бях искал ултраморфин. В момента направо копнеех за болкоуспокоително.

Дем Риа повдигна ръка в сложно движение, което ми напомни за любимия жест на Енея.

— Ако всички ние приемем кръста, малкият Бин Риа Дем Лоа Алем ще получи право на пълно медицинско лечение в мирската база в Бомбасино. Даже да не се излекува от рака… после… Бин ще… се върне при нас. — Тя сведе очи и скри изразителните си ръце в гънките на робата си.

— Те няма да позволят само Бин да приеме кръста — досетих се аз.

— О не — потвърди Дем Лоа. — Позицията им винаги е била че трябва да се покръсти цялото семейство. Разбираме ги Това много натъжава отец Клифтън, но той се надява, че ще приемем кръщението на Иисус Христос, преди за Бин да стане прекалено късно.

— Как се отнася момиченцето ви — Сес Амбре — към това да стане преродена християнка? — попитах, като съзнавах колко лични са тези въпроси. Но бях заинтригуван и мисълта за болезненото решение, което им предстоеше, откъсваше ума ми от съвсем реалната ми, но много по-маловажна болка.

— Сес Амбре харесва идеята да влезе в Църквата и да стане пълноправна гражданка на Мира — отвърна Дем Лоа и повдигна лице под меката си, синя качулка. — Тогава ще получи право да постъпи в духовната академия в Бомбасино или Кероа Тамбат и смята, че сред момичетата и момчетата там ще открие много повече интересни брачни перспективи.

Понечих да заговоря, замълчах и накрая все пак казах:

— Но трибракът няма да… искам да кажа, дали Мирът ще позволи…

— Не — отвърна от мястото си до прозореца Алем. Той се намръщи и видях тъгата в сивите му очи. — Църквата не позволява бракове на партньори от един и същи пол или на повече от двама души. Нашето семейство ще бъде унищожено.

Забелязах разменените за миг три погледа и ще запомня завинаги обичта и чувството за загуба в тях.

Дем Риа въздъхна.

— Но това така или иначе не е възможно. Мисля, че отец Клифтън е прав… че сега трябва да го направим заради Бин, а не да чакаме, докато умре от истинската смърт и завинаги да го загубим… а после да влезем в Църквата. Предпочитам в неделя да водя момчето ни на служба и после да се смея заедно с него под слънчевите лъчи, вместо да ходя в катедралата, за да паля свещ в негова памет.

— Защо да е неизбежно? — тихо попитах аз. Дем Лоа отново направи грациозния си жест.

— Нашето общество зависи от всичките си членове… всички стъпала и съставни части на Спиралата трябва да са на местата си, така че взаимодействието да води към човешки прогрес и морална доброта. Все повече и повече хора от Спектъра изоставят цветовете си и се присъединяват към Мира. Центърът няма да издържи.

Дем Риа ме докосна по предмишницата, сякаш за да подчертае следващите си думи.

— Мирът по никакъв начин не ни принуждава — промълви тя. Прелестният й диалект се издигаше и спускаше като шумоленето на вятъра сред дантелените завеси зад нея. — Ние уважаваме факта, че пазят лекарствата и чудото на възкресяването за онези, които се присъединят към тях… — Дем Риа замълча.

— Но е трудно — прибави Дем Лоа. Плавният й глас внезапно беше станал дрезгав.

Алем Микаил Дем Алем се изправи и се приближи, за да коленичи между двете жени. Той с безкрайна нежност докосна китката на Дем Лоа. После прегърна Дем Риа. За миг тримата се откъснаха от света, заобиколени от собствената си обич и мъка.

И тогава болката отново се завърна като яростно копие в кръста и слабините ми, разкъсвайки ме като лазер. Простенах.

Тримата се разделиха с грациозни, решителни движения. Дем Риа отиде да донесе следващата ултраморфинова инжекция.

Сънят започваше също като преди — летях в нощта над аризонската пустиня и гледах надолу към Енея и самия себе си във вестибюла на нейния заслон, — но този път разговорът излизаше далеч извън спомените за действителните думи, които бяхме разменили онази вечер.

— Защо да си вирус? — питах тийнейджърката до себе си аз. — Възможно ли е нещо, на което си учила, да е заплаха за такава огромна сила като Мира?

Енея гледаше към пустинния мрак и вдишваше уханието на цъфтящите през нощта растения. Когато заговори, тя не обърна очи към мен.

— Знаеш ли каква е основната грешка в „Песните“ на чичо Мартин, Рол?

— Не — отвърнах аз. През последните няколко години Енея ми беше показвала някои грешки, пропуски или неверни предположения и по време на пътуването си до Старата Земя заедно бяхме открили още няколко.

— Тя е двойна — тихо продължи момичето. Някъде в пустинната нощ се обади ястреб. — Първо, той смяташе, че Техноцентърът е разказал на баща ми.

— За това, че тъкмо те са отвлекли Земята ли?

— За всичко — поклати глава Енея. — А Ъмон е излъгал киборга на Джон Кийтс.

— Защо? — учудих се аз. — Нали са се готвели да го унищожат? Девойката погледна към мен.

— Но майка ми е присъствала на разговора. И Техноцентърът е знаел, че ще го предаде на стария поет. Бавно кимнах.

— И че той ще го изложи като истина в епичната поема, която е пишел — прибавих. — Но защо им е било да лъжат за…

— Втората му грешка е по-фина и сериозна — без да повишава глас ме прекъсна тя. Зад планините на север и запад все още се просветляваха бледи отблясъци. — Чичо Мартин е смятал Техноцентъра за враг на човечеството.

Оставих чашата си на каменния под.

— Защо това да е грешка? — попитах. — Не е ли наистина така?

Когато Енея не отговори, аз повдигнах ръка и разперих петте си пръста.

— Първо, според „Песните“ Техноцентърът е бил действителната сила зад нападението срещу Хегемонията, довело до Падането на телепорталите. Не прокудените… а Техноцентърът. Църквата го отрича, обявява за виновни прокудените. Да не би да искаш да кажеш, че Църквата е права, а старият поет греши?

— Не — отвърна Енея. — Техноцентърът организира нападението.

— Милиарди убити — напомних аз, като едва не се изплюх от ярост. — Хегемонията била унищожена. Мрежата също. Векторните връзки прекъснали…

— Техноцентърът не е прекъснал векторните връзки — тихо ме поправи тя.

— Добре. — Поех си дъх. — Направила го е някаква тайнствена сила… да речем твоите Лъвове, Тигри и Мечки. Но пак е резултат от нападението на Техноцентъра.

Енея кимна и си наля още чай.

Свих палец и докоснах показалеца си.

— Второ, Техноцентърът не е ли използвал телепортаторите като някаква космическа пиявица, за да изсмуква човешки неврални мрежи за проклетия си Абсолютен интелект? Всеки път, когато са се телепортирали, хората са били… използвани… от тези проклети независими интелекти. Прав ли съм?

— Прав си — съгласи се Енея.

— Трето — продължих аз, като свих показалец и докоснах средния си пръст, — в поемата Рахил — дъщерята на поклонника Сол Уайнтрауб, която се върнала от бъдещето с Гробниците на времето — разказала за някакво предстоящо време, в което… — промених интонацията на гласа си и цитирах: — …„бушуваше последната война между създадения от Техноцентъра АИ и човешкия дух“. Това грешка ли е?

— Не.

— Четири — казах, като започвах да се чувствам глупаво с това броене на пръсти, но бях достатъчно ядосан, за да продължа, — Техноцентърът не е ли признал на баща ти, че го е създал… че е създал киборга на Джон Кийтс… просто като капан за… как го наричаха?… за състрадателния компонент на човешкия Абсолютен интелект, който трябвало да се появи някъде в бъдещето?

— Така са заявили те — съгласи се Енея и отпи от чая си. Изглеждаше почти развеселена. Това още повече ме ядоса.

— Пето — свих последния си пръст така, че дясната ми ръка се превърна в юмрук. — Нима Техноцентърът и Мирът — по дяволите, Техноцентърът заповядва на Мира — не се опитаха да те заловят и убият на Хиперион, Ренесанс Вектор, Божия горичка… в половината спирален ръкав?

— Да — тихо отвърна тя.

— И нима Техноцентърът — яростно продължих аз, забравил за броенето и за факта, че разговаряме за грешките на стария поет, — не създаде онази жена… онова нещо… заради което бедният А. Бетик загуби ръката си на Божия горичка, а ти щеше да загубиш главата си, ако не се беше намесил Шрайка? — Наистина разтърсих юмрук, толкова бях бесен. — Нима шибаният Техноцентър не се опита да убие и мен, както и теб, и навярно щеше да ни убие, ако бяхме достатъчно глупави, че да се върнем в космоса на Мира?

Енея кимна.

Почти се задъхвах и се чувствах така, като че ли току-що съм спринтирал петдесет метра.

— Е? — неубедително попитах аз и отпуснах юмрук. Енея ме докосна по коляното. Както винаги, допирът й имаше въздействието на електрически удар.

— Рол, не съм казала, че Техноцентърът е вършил добрини. Казах просто, че чичо Мартин е допуснал грешка, обрисувайки го като враг на човечеството.

— Но ако всички тези факти са верни… — Озадачен, поклатих глава.

— Елементи на Техноцентъра са атакували Мрежата преди Падането — заговори Енея. — От посещението на баща ми при Ъмон знаем, че Техноцентърът не е бил единодушен в много от решенията си.

— Но… — започнах аз.

— Използвали са нашите неврални мрежи за проекта си за създаване на АИ — каза тя, — но няма никакви свидетелства, че това по някакъв начин е навредило на хората.

Тези думи едва не ме накараха да зяпна. Повръщаше ми се от мисълта, че онези проклети ИИ са използвали човешките мозъци като неврални балони за шибания си проект.

— Те не са имали право!

— Не, разбира се — съгласи се Енея. — Трябвало е да искат разрешение. Ти какво би им отговорил?

— Щях да им отговоря да си го начукат — отвърнах и веднага осъзнах абсурдността на израза по отношение на самостоятелни интелекти.

Енея отново се усмихна.

— Навярно си спомняш, че повече от хиляда години и ние сме използвали тяхната умствена енергия за собствените си цели. Струва ми се, че не сме искали разрешение от предците им, когато сме създали първите силиконови ИИ… или първия магнитен балон и РНК-същностите.

Ядосано махнах с ръка.

— Това е друго.

— Разбира се — отвърна Енея. — Групата от ИИ, която се нарича Абсолютните, е създавала проблеми на човечеството в миналото, ще продължи и за в бъдеще — освен всичко друго, ще се опита да убие и нас двамата с теб, — но тя е само една част от Техноцентъра.

Поклатих глава.

— Не разбирам, хлапе — вече по-меко признах аз. — Наистина ли искаш да кажеш, че има добри и лоши ИИ? Не си ли спомняш, че те наистина са обмисляли дали да не унищожат човешката раса? И че пак могат да го направят ако им се изпречим на пътя? Това според мен ги прави врагове на човечеството.

Енея отново ме докосна по коляното. Тъмните й очи бяха сериозни.

— Не забравяй, Рол, че самото човечество също за малко не е унищожило човешката раса. Капиталистите и Комунистите са били готови да вдигнат Земята във въздуха когато е била единствената обитавана от нас планета. И то за какво?

— Да — неуверено отвърнах аз, — но…

— Църквата също е готова да унищожи прокудените дори в този момент. Геноцид… с мащаби, каквито расата ни никога досега не е виждала.

— Църквата… и много други… не смятат прокудените за човешки същества — възразих аз.

— Глупости — изръмжа Енея. — Разбира се, че са. Еволюирали са от общ земен произход, също като Техноцентъра. И трите раси са сираци сред бурята.

— И трите раси… — повторих аз. — Иисусе Христе, Енея, да не би да включваш Техноцентъра в определението си за човечеството?

— Ние сме ги създали — тихо каза тя. — В началото сме използвали човешка РНК, за да увеличим мощността им… интелекта им. Имали сме роботи. Те са създали киборги от човешка ДНК и ИИ личности. В момента ни управлява човешка институция, която триумфира и изисква цялата власт заради вярата си и връзката си с Бог… с човешкия Абсолютен интелект. Управляван от Абсолютните, навярно Техноцентърът е в подобно положение. Можех само да зяпна момичето. Не разбирах. Енея постави и другата си ръка на коляното ми. През конопената тъкан на панталона си усетих силните й пръсти.

— Рол, спомняш ли си какво е казал на втория киборг на Кийтс ИИ Ъмон? Това е предадено вярно в „Песните“. Ъмон е говорел в нещо като дзен коани… или поне така е превел разговора чичо Мартин.

Затворих очи, за да си припомня тази част от епичната поема. Откакто с Баба се редувахме да я рецитираме край лагерния огън бе минало много време.

Енея изрече думите в момента, в които започваха да се оформят в паметта ми.

— Ъмон казал на втория киборг на Кийтс:

Потърках брадичката си и се замислих. Нощният вятър раздвижваше брезентовите гънки на входа на заслона и донасяше от пустинята сладки ухания. Непознати звезди висяха над старите земни планини на хоризонта.

— Предполага се, че Състраданието е бягащият елемент от човешкия АИ — бавно казах аз, сякаш решавах словесна загадка. — Част от нашето еволюирало в бъдещето съзнание, върнало се назад във времето.

Енея ме погледна.

— Хибридът е бил киборгът на Джон Кийтс — продължих аз. — Син Човешки и Син на Машината.

— Не — тихо възрази Енея. — Това е втората грешка на чичо Мартин. Киборгите на Кийтс не са създадени, за да станат убежище за Състраданието през тази епоха. Създадени са, за да станат инструмента за това сливане на Техноцентъра и човечеството. С други думи, да имат дете. Погледнах към ръцете на момичето на коляното ми. — Значи ти си съзнанието „… толкова божествено, колкото човечеството беше предполагало през трийсет поколения“?

Енея сви рамене.

— И имаш „… въображение, което може да обхване пространството и времето“?

— Всички човешки същества го имат — отвърна тя. — Просто в сънищата и във въображението си аз мога да виждам неща, които наистина ще се сбъднат. Помниш ли когато ти казах, че си спомням бъдещето?

— Да.

— Е, в момента си спомням, че след няколко месеца ти ще сънуваш този разговор, докато лежиш на легло — в ужасни болки, страхувам се — на свят със сложно име, в дом, чиито обитатели са облечени в синьо.

— Какво?

— Няма значение. Когато се случи, ще разбереш. Всички невероятни неща стават логични, когато вероятностните вълни съвпаднат в събитие.

— Енея — чух се да изричам, докато летях на още по-високи кръгове над пустинния заслон и гледах момичето и самия себе си долу, — кажи ми каква е тайната ти… тайната, която те прави този месия, „тази връзка между два свята“.

— Добре, Рол, обич моя — отвърна тя и внезапно я видях като зряла жена в мига, преди да се издигна прекалено нависоко, за да мога да различавам подробности или да чувам отделни думи над шума на вятъра по крилете на съня ми. — Ще ти я кажа. Слушай.

9.

Когато се прехвърли в петата си система с прокудени, спецчаст „ГИДЕОН“ вече беше превърнала клането в наука.

От лекциите си по военна история в командната школа на мирския флот отец-капитан де Соя знаеше, че почти всички сражения, водени на повече от половин АЕ от планета, луна, астероид или стратегическа база в космоса, са започвали по взаимно съгласие. Спомняше си, че същото се е отнасяло за примитивните океански флоти на дохеджирската Стара Земя, където повечето големи морски битки се бяха водили близо до сушата и по един и същи убийствен начин, като корабите само бавно се усъвършенствали — от гръцката трирема до бойния кораб със стоманен корпус. С възможностите си за далечна атака самолетоносачите завинаги бяха променили това положение — позволявайки на армадите да си нанасят удари на огромни разстояния, но тези сражения коренно се различаваха от легендарните морски битки, в които корабите пряко се бяха сражавали помежду си. Още преди изобретяването на самонасочващите се ракети, тактическите ядрени бойни глави и грубо насочваните енергийни оръжия завинаги бяха сложили край на епохата на преките океански стълкновения и бяха оставили морските флоти на Старата Земя с носталгия да си спомнят за тях.

С космическата война взаимното съгласие за влизане в сражение се беше върнало. Великите битки от дните на Хегемонията — било то междуособните войни с генерал Хорас Гленън-Хайт и подобни на него или вековните стълкновения между световете от Мрежата и рояците на прокудените — обикновено бяха водени близо до планета или космически телепортал. И разстоянията между противниците бяха абсурдно малки — стотици хиляди кликове, често десетки хиляди, а понякога и още по-малко — в сравнение със светлинните години и парсеци, пропътувани от враждуващите страни. Но тази близост до врага бе задължителна, като се имаше предвид времето, за което задвижваното с термоядрен двигател лазерно копие, СПБ или обикновената ракета изминаваше дори само една АЕ — светлината вземаше разстоянието между нападателя и неговата цел за седем минути, а дори на най-мощната ракета й трябваше много повече време, като се прибавеха дните на търсене, преследване и унищожаване. Корабите с двигател С-плюс нямаше защо да висят във вражеското пространство и да чакат тези самонасочващи се ракети, пък и наложеното от Църквата ограничение върху използването на ИИ в бойни глави правеше ефективността на тези оръжия меко казано проблематична. Принципът на космическите битки през вековете на Хегемонията беше прост — флотите се прехвърляха в оспорваното пространство и откриваха Други прехвърлили се флоти или по-статични вътрешносистемни отбранителни формирования, бързо се приближаваха на по-смъртоносно разстояние, следваше кратка, но ужасна размяна на енергия и неизбежното отстъпление на понеслите повече щети сили… или пълно унищожение, ако отбраняващите се кораби нямаха накъде да отстъпват. Накрая флотът-победител събираше плячката.

От техническа гледна точка по-бавните кораби, на които беше служил де Соя, имаха огромно тактическо преимущество пред архангелските крайцери с мигновен двигател. Възстановяването от криогенна сомния отнемаше в най-лошия случай само няколко часа, а в най-добрия няколко минути, така че капитанът и екипажът на кораб с хокингов двигател можеха да се приготвят за битка малко след прехвърлянето. Въпреки папското разрешение за рискованите двудневни възкресителни цикли, човешките елементи на архангелите бяха готови за бой едва петдесет или повече часа по-късно. Теоретично, това даваше огромно преимущество на защитниците. Теоретично, Мирът би могъл да оптимизира използването на кораби с гидеонов двигател, като праща във вражеското пространство машини, пилотирани от ИИ, които внезапно да се появяват, да предизвикват опустошения и отново да изчезват, още преди противниците да са разбрали, че ги нападат.

Но тази теория не се отнасяше за случая. Църквата никога не би допуснала съществуването на самостоятелни интелекти, способни на такова съвършено, абстрактно мислене. Мирският флот бе разработил нападателни стратегии, за да реши проблема с възкресяването, така че защитниците да не могат да го използват като преимущество. Просто казано, битките нямаше да се водят по взаимно съгласие. Седемте архангела бяха предназначени да се спускат над врага като юмрук Божи и в момента те правеха тъкмо това.

По време на първите три прониквания на спецчаст „ГИДЕОН“ в пространството на прокудените корабът на майка капитан Стоун „Гавриил“ се прехвърляше първи и рязко намаляваше ускорението в системата, привличайки всички далекообхватни електромагнитни, неутринови и други сензори. Ограничените ИИ на борда на „Гавриил“ бяха достатъчни, за да определят положението и вида на всички отбранителни позиции и обитаеми центрове в системата, като в същото време следяха бавното придвижване на нападателните и търговските съдове на прокудените.

Трийсет минути по-късно в системата се прехвърляха „Уриил“, „Рафаил“, „Ремиил“, „Сариил“, „Михаил“ и „Рагил“. Като понижаваше скоростта само до три четвърти от светлинната, спецчастта се понасяше като куршум в сравнение с тътрещите се като охлюви фотонни кораби на прокудените. Получавайки разузнавателните сведения и насочващи данни чрез теснолъчево предаване от „Гавриил“, „ГИДЕОН“ откриваше огън с оръжия, които не хранеха никакво уважение към ограниченията на светлинната скорост. Усъвършенстваните хиперкинетични ракети с хокингови двигатели проблясваха сред вражеските кораби и над населените центрове, някои се насочваха точно, за да унищожат целите, а други се взривяваха във внимателно оформени но случайни плазмени или термоядрени експлозии. В същия миг в реалното пространство се прехвърляха скоростни сонди с хокингови двигатели, изстрелваха конвенционални лазерни копия и СПБ като многобройни смъртоносни морски таралежи и унищожаваха абсолютно всичко в радиус от сто хиляди клика.

Но най-ужасни бяха лъчите на смъртта, които архангелите използваха като невидими коси. Те се разпространяваха по следите от хокинговите двигатели на сондите и ракетите и се прехвърляха в реалното пространство като страшен меч Божи. За миг се изпаряваха безброй трилиони синапси и десетки хиляди прокудени умираха, без изобщо да разберат, че са били нападнати.

И тогава спецчаст „ГИДЕОН“ се появяваше в системата с огнени опашки, простиращи се на хиляди километри, и се приближаваше, за да довърши врага окончателно.

Всяка от седемте звездни системи, които трябваше да бъдат атакувани, беше проучена от сонди-роботи с мигновени двигатели, потвърждаващи присъствието на прокудени и определящи предварителните цели. Всяка от седемте звездни системи си имаше наименование — обикновено просто буквено-цифрено обозначение според Новия ревизиран общ каталог, — но командният състав на борда на НСК „Уриил“ им бе дал кодови имена — имената на седемте архидемона, споменати в Стария завет.

Цялата тази кабалистична нумерология се струваше на отец-капитан де Соя малко прекалена — седем архангела, седем звездни системи, седем архидемона, седем смъртни гряха. Но скоро свикна да нарича целите със съкратените им имена.

Системите бяха следните: Велфегор (леност), Левиатан (завист), Велзевул (лакомия), Сатана (гняв), Асмодей (разврат), Мамон (алчност) и Луцифер (горделивост).

Велфегор беше система с червено джудже, която напомняше на де Соя за звездната система на Бърнард, но вместо прелестния, изцяло тераформиран Свят на Бърнард, носещ се близо до слънцето, единствената планета на Велфегор бе газов гигант, сходен с Вихрушка, забравеното дете на звездата на Бърнард. Около този безименен газов гигант имаше истински военни обекти: станции за презареждане на фотонните кораби на рояците на прокудените, насочващи се за нападение на мирската Велика стена, гигантски танкери, пренасящи газ от планетата до орбитата й ремонтни докове. Де Соя без колебание даде заповед „Рафаил“ да ги атакува и ги превърна в орбитална лава.

„ГИДЕОН“ откри повечето действителни населени центрове на прокудените да се носят в троянските пунктове отвъд газовия гигант — безброй малки орбитални гори, изпълнени с десетки хиляди приспособени към космоса „ангели“, повечето панически разперили крилете си от силово поле под слабата, червена слънчева светлина при появата на спецчастта. Седемте архангела превърнаха тези деликатни екоконструкции в развалини, унищожиха всички гори, астероиди-пастири и напоителни комети, изгаряйки бягащите прокудени ангели като мушици в пламък и без много да се бавят между входните и изходните си точки на прехвърляне. Въпреки внушителното си име втората система, Левиатан, бе бяло джудже от типа на Сириус В и близо до бледия му огън се бяха скупчили само десетина астероида на прокудените. Тук нямаше нито един от очевидните военни обекти, които де Соя с такава готовност беше атакувал в системата Велфегор: астероидите нямаха никаква защита и навярно представляваха кухи скали с атмосфера, предназначени за онези прокудени, които бяха избрали да не се адаптират към вакуума и силната радиация. Спецчаст „ГИДЕОН“ ги помете с лъчи на смъртта и продължи напред.

Третата система, Велзевул, беше червено джудже, подобно на Алфа Центавър С, и в нея нямаше планети или колонии. Една-единствена военна база на прокудените се въртеше в мрака на трийсетина АЕ и петдесет и седем кораба на рояците бяха хванати в момент на презареждане и ремонт. За бой със спецчаст „ГИДЕОН“ бяха готови трийсет и девет от тези бойни съдове, вариращи по големина и въоръжение от малки разузнавателни тарани до изтребителоносачи клас „Орион“. Сражението продължи две минути и осемнайсет секунди. Всичките петдесет и седем кораба на прокудените и комплексът на базата бяха превърнати в газови молекули или безжизнени саркофази. Не пострада нито един от архангелите. Спецчастта продължи напред.

В четвъртата система, Сатана, нямаше кораби, а само размножителни колонии, пръснати чак до Ойортния облак. „ГИДЕОН“ остана в тази система единайсет дни, превръщайки Луциферовите ангели в живи факли.

Разположена около приятно оранжево джудже от типа на Епсилон Еридани, петата система, Асмодей, прати в защита на населения си астероиден пояс вълни от вътрешносистемни фотонни кораби. Вълните бяха ликвидирани с родена от опита икономичност. „Гавриил“ съобщи за осемдесет и две обитаеми скали в пояса с предполагаемо население от милион и половина адаптирани и неадаптирани прокудени. Осемдесет и един от астероидите бяха унищожени или покосени с лъчи на смъртта от голямо разстояние. После адмирал Алдикакти нареди да вземат пленници. Спецчаст „ГИДЕОН“ намали ускорението си в дълга, четиридневна елипса, която я върна обратно при пояса и единствената му оцеляла обитаема скала — астероид с формата на картоф, с дължина по-малко от четири клика и един клик в най-широката си, покрита с кратери част. Доплеровият радар показваше, че орбитира в случайни модели, разбираеми единствено за боговете на хаоса, но че се върти около оста си при внимателно поддържана една десета g. Дълбочинният радар показваше, че е куха. Сондите съобщаваха, че е населена от десет хиляди прокудени. Анализът предполагаше, че е родилен астероид.

Срещу спецчастта се понесоха шест невъоръжени астероидни сонди. „Уриил“ ги превърна в плазма от разстояние осемдесет и шест хиляди клика. Хиляда прокудени ангела, някои от които въоръжени със слаби енергийни оръжия или безоткатни пушки, разпериха крилете си и полетяха към далечните мирски кораби в дълги елипси по хребета на слънчевия вятър. Скоростта им беше толкова ниска, че щяха да им трябват дни, за да изминат разстоянието. „Гавриил“ получи задачата да ги изгори с хиляди премигвания на кохерентна светлина.

Архангелите установиха теснолъчева връзка. „Рафаил“ и „Гавриил“ приеха заповедта и се приближиха на хиляда клика от стихналия астероид. Херметичните им люкове се отвориха и оранжевото джудже освети дванайсет мънички фигурки — по шест от всеки кораб — когато към скалата с реактивни раници се понесоха командоси от швейцарската гвардия, морски пехотинци и войници. Не срещнаха съпротива. Войниците откриха два херметични портала. С точно разчитане на времето те взривиха външните врати и проникнаха вътре на групи по трима.

— Благослови ме, отче, защото съгреших. От последната ми изповед изминаха два стандартни месеца. — Продължавай. — Отче, днешната акция… тя ме безпокои, отче.

— Да?

— Чувствам се… странно.

Отец-капитан де Соя мълчеше. По виртуалните тактически канали беше проследил атаката на сержант Грегориъс. След мисията бе информирал хората си. Сега знаеше, че в мрака на изповедалнята отново ще го чуе.

— Продължавай, сержант — тихо каза той.

— Да, сър — отвърна сержантът от другата страна на преградата. — Искам да кажа, да, отче.

Отец-капитан де Соя чу, че едрият мъж си поема дъх.

— Стигнахме до скалата без да срещнем съпротива — започна сержант Грегориъс. — Аз и петимата младоци, искам да кажа. Бяхме в теснолъчева връзка с взвода на сержант Клюдж от „Гавриил“. И разбира се, с командирите Барнс-Авне и Учикава.

В своята част от изповедалнята де Соя мълчеше. Каютата бе сглобяема и можеше да се демонтира, когато „Рафаил“ набираше скорост или влизаше в сражение, с други думи през повечето време, но сега миришеше на дърво, пот, кадифе и грях, като всички истински изповедални. Отец-капитанът бе намерил този свободен половин час през последния етап от изкачването им към точката на прехвърляне в шестата система на прокудените Мамон и предложи на екипажа си време за изповед, но беше откликнал единствено сержант Грегориъс.

— Та когато се приземихме, сър… отче, наредих на жените от моя взвод да се заемат с херметичната камера на южния полюс. Взривихме вратите без проблем, отче, и после активирахме собствените си полета за боя в тунелите.

Де Соя кимна. Бойните костюми на швейцарската гвардия винаги бяха най-добрите в човешката вселена — предназначени за оцеляване, движение и бой във въздух, вода, вакуум и силна радиация, годни да издържат на удар, енергийно копие и експлозиви до един килотон. Новите екипи на командосите обаче имаха собствени сдържащи полета клас четири, които можеха да се сливат с по-мощните полета на кораба.

— Прокудените ни нападнаха там, отче, в тъмния лабиринт на входните тунели. Някои от тях бяха създания, адаптирани към космоса, сър… ангели със затворени криле. Но повечето бяха просто приспособени към слаба гравитация и носеха пластокостюми… слаба защита, меко казано, отче. Опитаха се да използват срещу нас лазерни копия, пушки и лъчи, но носеха очила за нощно виждане, за да усилят слабата светлина в астероида, сър, и ние първи ги видяхме с филтрите си. Първи ги видяхме и първи стреляхме. — Сержант Грегориъс отново си пое дъх. — Само за няколко минути си пробихме път до вътрешните шлюзове, отче. Всички прокудени, които се опитаха да ни спрат в тунелите, останаха да се носят там…

Отец-капитан де Соя мълчеше.

— Вътре, отче… хм… — Грегориъс прочисти гърлото си. — Двата взвода едновременно взривиха вътрешните врати, сър… на северния и южния полюс. Междинните глобуси, които оставяхме в тунелите, предаваха теснолъчевите съобщения, така че нито за миг не сме преставали да поддържаме връзка с взвода на Клюдж… нито пък с корабите както знаете, отче. На вътрешните врати имаше резервни системи, точно както предполагахме, но и тях ги взривихме, а също и аварийните мембрани секунда по-късно. Цялата вътрешност на скалата беше куха, отче… е, ние го знаехме, разбира се… но никога преди не бях влизал в родилен астероид, отче. Бил съм в много военни скали, да, но никога в родилна…

Де Соя мълчеше.

— Диаметърът й беше около един клик и по средата имаше много от техните паяжинни нискогравитационни бамбукови кули, отче. Отвътре астероидът не беше сферичен или гладък, а повече или по-малко следваше външната форма на скалата, нали разбирате.

— Картоф — отвърна отец-капитан де Соя.

— Да, сър. И отвътре целият беше надупчен, отче. С много пещери и кухини навсякъде… бърлоги за бременните прокудени, предполагам.

Де Соя кимна в мрака и погледна към хронометъра си, като се чудеше дали обикновено лаконичният сержант ще успее да стигне до извършените си грехове, преди да се наложи да демонтират изповедалнята за прехвърлянето.

— За прокудените трябва да беше истински хаос, отче… с ужасния рев от излизането на въздуха през двата взривени херметични шлюза като вода по канал. Въздухът беше пълен с прах, останки и убити прокудени като въртоп от листа в буря. Носехме външните си слушалки, отче, и шумът беше невероятен, докато въздухът прекалено не се разреди, за да го пренася — бучеше вятър, прокудените крещяха, техните и нашите копия пращяха като пламнали съчки, избухваха плазмени гранати и ехото кънтеше в онази огромна пещера минути наред — беше шумно, отче.

— Да — отвърна в мрака отец-капитан де Соя.

Сержант Грегориъс отново си пое дъх.

— Така или иначе, отче, имахме заповед да донесем по две проби от всичко… възрастни мъжки, адаптирани и неадаптирани към космоса, възрастни женски, бременни или не, по две прокудени хлапета, в предпубертета и бебета… и от двата пола. Затова двата ни взвода имаха много работа, трябваше да ги зашеметяваме и прибираме в чували. Гравитацията във вътрешността на астероида едва беше достатъчна… една десета g… за да задържа чувалите там където ги оставяхме.

Последва миг на мълчание. Отец-капитан де Соя тъкмо се канеше да заговори, да сложи край на изповедта, когато сержант Грегориъс прошепна през паравана и мрака които ги разделяха:

— Извинете ме, отче, зная, че всичко това ви е известно. Просто… трудно е да… както и да е, това беше най-ужасната част, отче. Тогава повечето от прокудените, които не бяха видоизменени… адаптирани към космоса… вече бяха мъртви или умираха. От декомпресията, лазерните копия или гранатите. Не използвахме жезлите на смъртта. Нито Клюдж, нито аз бяхме казали каквото и да е на момчетата… просто никой от нас не ги използва.

После онези адаптирани прокудени станаха ангели и телата им целите заблестяха, когато активираха личните си силови полета. Вътре не можеха напълно да разперят крилете, разбира се, и това нямаше да им свърши никаква работа… нямаше слънчева светлина и гравитацията беше прекалено висока, за да я преодолеят, даже да имаше слънчев вятър… но така или иначе, станаха ангели. Някои от тях се опитаха да използват крилете си като оръжие срещу нас.

Сержант Грегориъс издаде дрезгав звук, който можеше да е пародия на смях.

— Ние имахме полета клас четири, отче, а те ни удряха с онези паяжинни криле… Както и да е, изгорихме ги, пратихме по три от всяка група в чувалите и двамата с Клюдж накарахме останалите ни момчета да разчистят пещерите, както ни беше наредено…

Де Соя мълчеше. До края на изповедта оставаше по-малко от минута.

— Знаехме, че това е родилна скала, отче. Знаехме… всички знаеха… че прокудените, даже онези, които бяха вкарали в клетките и кръвта си машини и които изобщо не приличаха на хора… че са се научили женските им да носят и раждат децата си при нулева гравитация и силна радиация, отче. Когато влязохме в проклетия астероид — извинете ме, отче, — ние знаехме, че е родилна скала…

Де Соя мълчеше.

— Но въпреки това, отче… онези пещери бяха като домове… легла, тоалетни, плоскоекранни видеоустройства, кухни… а не нещата, които ние сме свикнали да си мислим че използват прокудените, отче. Но повечето от пещерите бяха…

— Ясли — каза отец-капитан де Соя.

— Да, сър. Ясли. Мънички легълца с бебенца… а не прокудени чудовища, отче, не онези бледи, блестящи неща, срещу които се бием, не онези проклети Луциферови ангели с криле, широки по сто клика под звездната светлина… просто… бебета. Със стотици, отче. С хиляди. Пещера след пещера. Повечето от помещенията вече бяха декомпресирани и мъничетата бяха загинали както са си лежали. Някои от мъничките телца бяха разкъсани от декомпресията, но повечето бяха свити на топка. В други помещения, обаче, все още имаше въздух, отче. Ние взривихме вратите. Майките… жени по нощници, бременни жени с разчорлени коси, които се развяваха при ниската гравитация… те се нахвърлиха отгоре ни с нокти и зъби, отче. Не им обръщахме внимание, докато вихърът не ги отнесе или не умряха от задушаване, но някои от бебетата… безброй бебета, отче… бяха в онези малки пластмасови дихателни кутии…

— Инкубатори — каза отец-капитан де Соя.

— Да — най-после останал без глас, промълви сержант Грегориъс. — И ние попитахме по теснолъчевата връзка какво да правим с тях. С всички тези безброй прокудени бебета в инкубаторите. И командир Барнс-Авне ни отговори…

— Да продължавате — прошепна отец-капитан де Соя.

— Да, отче… и ние…

— Вие изпълнихте заповедта, сержант.

— И ние използвахме последните си гранати в тези ясли, отче. И когато плазмените гранати свършиха, продължихме да обстрелваме онези инкубатори с лазерни копия. Стая след стая, пещера след пещера. Пластмасата се топеше по бебетата и ги покриваше. Запалваха се одеяла. Кутиите трябва да бяха пълни с чист кислород, отче, защото много от тях се взривиха като гранати… трябваше да активираме личните си полета, отче, и въпреки това… необходими ми бяха два часа, за да почистя бойната си броня… но повечето от инкубаторите не експлодираха, отче, те просто горяха като сухи съчки, горяха като факли, всичко в тях гореше като малки пещи. И всички стаи и пещери вече бяха във вакуум, но кутиите… малките инкубатори… в тях продължаваше да има въздух, докато горяха… и ние изключихме външните си слушалки, сър. Всички ние. Но и през сдържащите полета и шлемовете някак си продължавахме да чуваме плача и писъците. Още ги чувам, отче…

— Сержант — с твърд и безизразен командирски глас каза де Соя.

— Да, сър?

— Вие изпълнявахте заповед, сержант. Всички ние изпълнявахме заповед. Негово светейшество отдавна постанови, че прокудените са предали човешкото в себе си на наноустройствата, които вкарват в кръвта си, на промените, които са извършили с хромозомите си…

— Но писъците, отче…

— Сержант… Ватиканският съвет и Светият отец постановиха, че този кръстоносен поход е наложителен, за да спасим човечеството от заплахата на прокудените. Ние получихме заповеди. Ти ги изпълни. Ние сме войници.

— Да, сър — промълви в мрака сержантът.

— Нямаме повече време, сержант. По-късно ще поговорим за това. А сега ти налагам изкупление… не за това, че си бил войник и си изпълнил заповедта, а че си се усъмнил в нея. Петдесет пъти „Аве Мария“, сержант, и сто пъти „Отче наш“. И искам да се молиш за този… много да се молиш за просветление.

— Да, отче.

— Сега кажи искрено молитвата за разкаяние… бързо… Когато сержантът зашепна думите, отец-капитан де Соя повдигна ръка за благословия и му даде опрощение.

— Ego te absolvo…

Осем минути по-късно отец-капитанът и екипажът му лежаха в ускорителните си кушетки/възкресителни ясли, докато гидеоновият двигател на „Рафаил“ се активираше и мигновено ги пренасяше в системата Мамон чрез ужасна смърт и бавно, болезнено прераждане.

Великият инквизитор бе умрял и попаднал в ада. Това бяха втората му смърт и възкресяване и нито едното, нито другото му бяха доставили удоволствие. А Марс наистина беше ад.

Джон Доменико, кардинал Мустафа и неговата свита, състояща се от двайсет и един администратори и стражи от Светата служба — включително незаменимият му секретар отец Фарел, — бяха пътували до системата на Старата Земя с новия архангелски кораб „Ибрил“ и след възкресяването си великодушно получиха четири дни за възстановяване и събиране на мислите, преди да започнат работа на повърхността на самия Марс. Великият инквизитор достатъчно бе чел и слушал за червената планета, за да си изгради твърдо мнение — Марс беше ад.

— Всъщност — отвърна отец Фарел първия път, когато кардинал Мустафа гласно бе отбелязал заключението си, — една от другите планети в тази система… Венера… по-добре отговаря на това определение, Ваше високопреосвещенство. Температури на кипене, смазващо налягане, езера от течен метал, ветрове като изхвърлени от ракета газове…

— Млъкни — с уморено завъртане на глава го прекъсна великият инквизитор.

Марс: първият свят, колонизиран от човешката раса, въпреки ниската си стойност от 2,5 по старата скала на Солмев, първият опит за тераформиране, първото провалило се тераформиране — свят, изоставен след гибелта на Старата Земя в черната дупка заради хокинговия двигател, заради императивите на Хеджира, защото никой не искал да живее на тази вечно замръзнала ръждивокафява сфера, след като галактиката предлагала почти неограничен брой по-приятни, по-здравословни и по-обитаеми светове.

Векове наред след гибелта на Старата Земя Марс бил толкова затънтена планета, че Мрежата на световете не установила на него телепортали — пустинен свят, представляващ интерес единствено за сираците от Нова Палестина (легендарният полковник Федман Касад беше роден в един от палестинските бежански лагери там, с изненада научи Мустафа) и за дзенхристияните, периодично завръщащи се в долината Елада, за да драматизират просветлението на учителя Шрьодер при планината Дзен. В продължение на около век изглеждало, че мащабният проект за тераформиране ще постигне успех — морета изпълнили гигантските кратери и край река Маринерис избуяли цикладпапрати, — но после започнали провалите, нямало средства за борба с ентропията и настъпила следващата ледникова епоха, продължила шейсет хиляди години.

От висотата на цивилизацията на Мрежата на световете военното крило на Хегемонията, „ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ“, Докарало на червената планета телепортатори и превърнали голяма част от огромния вулкан Олимп в своята Олимпийска командна школа. Изолираността на Марс от търговията и културата на Мрежата вършела отлична работа на „ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ“ и планетата останала военна база до Падането на телепорталите. През стоте години след Падането останките от „ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ“ установили жестока военна диктатура — така наречената „Марсианска бойна машина“, — която разширила владенията си чак до системите Кентавър и Тау Сети и спокойно би могла да се превърне в семенния кристал за втора междузвездна империя, но пристигнал Мирът, бързо победил марсианските флоти, отблъснал Бойната машина обратно в системата на Старата Земя, пратил свалените военни господари да се крият из развалините на орбиталните бази на „ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ“ и в старите тунели под планината Олимп, заменил присъствието на Бойната машина в системата на Старата Земя с бази на мирския флот в астероидния пояс и сред луните на Юпитер и накрая пратил на омиротворения Марс мисионери и мирски губернатори.

На ръждивия свят не било останало почти нищо, което мисионерите да покръстват и мирските администратори да управляват. Въздухът станал рядък и студен, големите градове били ограбени и изоставени, върнали се страшните бури симум, вилнеещи от полюс до полюс, из ледените пустини дебнели чуми и епидемии, покосяващи — или още по-ужасно — последните номадски групи, потомци на някога гордата раса на марсианците. Там, където преди много време се простирали огромни ябълкови градини, сега растяха само бодливи кактуси.

Странно, че оцеляло и процъфтяло тъкмо угнетеното и потъпквано общество на палестинците, обитаващо замръзналото плато Тарзис. Сираците на древната Ядрена диаспора от 2038 г. сл. Хр. се приспособили към суровите условия на Марс и по времето, когато пристигнали мирските мисионери, ислямската им култура обхващала много от оцелелите номадски племена и свободни градове-държави. Съпротивлявали се в продължение на повече от век срещу безпощадната Марсианска бойна машина, новопалестинците не пожелали да се откажат от независимостта си в полза на Църквата.

И Шрайка се беше появил именно в палестинската столица Арафат-кафийе9, убивайки стотици… навярно хиляди… хора.

Великият инквизитор се посъветва с помощниците си, срещна се с командирите на орбитиращите части на мирския флот и накрая се приземи на планетата. Главният косвюдрум в столицата Св. Малахия бе отворен само за военни кораби — което не беше голяма загуба, тъй като в продължение на цяла марсианска седмица нямаше да пристигне нито един търговски или пътнически спускателен кораб. Спускателният кораб на великия инквизитор беше предшестван от шест бойни лодки и когато кардинал Мусгафа стъпи на марсианска земя — или по-точно на мирски асфалт, — космодрума бяха блокирали сто швейцарски гвардейци и командоси от Светата служба. Преди да я пуснат, официалната марсианска делегация по посрещането, включваща архиепископ Робсън и губернатор Клеър Пало, беше подложена на претърсване и аудиосканиране.

От космодрума групата от Светата служба бе откарана с наземни совалки по разпадащите се улици до новия, построен от Мира губернаторски дворец в предградията на Св. Малахия. Бяха взети невероятни мерки за сигурност. Освен личната охрана на великия инквизитор, морските пехотинци от мирския флот, губернаторските войници и швейцарските гвардейци на архиепископа, около двореца беше разгърнат боен мотопехотен полк от планетарната гвардия. Там показаха на великия инквизитор свидетелствата от появата на Шрайка на платото Тарзис две стандартни седмици по-рано.

— Това е абсурдно — каза кардинал Мустафа вечерта, преди да отлети до мястото на нападението на Шрайка. — Всички холоси и видеозаписи са с давност от две стандартни седмици или са направени от голяма височина. Видях тези няколко холоса на нещо, което трябва да е Шрайка, и няколко мъгляви сцени на клане. Видях снимки на труповете на хората от мирската милиция, открити при първото влизане в града. Но къде са местните? Къде са свидетелите? Къде са две хиляди и седемстотинте жители на Арафат-кафийе?

— Не знаем — отвърна губернатор Клеър Пало.

— Докладвахме на Ватикана с роботизиран архангел и когато се върна, той донесе заповед да не пипаме следите — обясни архиепископ Робсън. — И да чакаме пристигането ви.

Великият инквизитор поклати глава и повдигна плоскообразната снимка.

— А това какво е? — попита той. — База на мирския флот в предградията на Арафат-кафийе ли? Този космодрум е по-нов от тукашния.

— Това не е космодрум на мирския флот — отвърна капитан Уолмак, капитан на „Ибрил“, наскоро назначен за командир на спецчастта в системата на Старата Земя. — Макар да смятаме, че през седмицата преди появата на Шрайка са го използвали от трийсет до петдесет спускателни кораби дневно.

— От трийсет до петдесет спускателни кораба дневно — повтори великият инквизитор. — И не е мирски космодрум. На кого е тогава?

Той се намръщи към архиепископ Робсън и губернатора.

— На Търговския мир ли? — попита кардиналът, след като не получи отговор.

— Не — след кратко колебание отвърна архиепископът. — Не е на Търговския мир.

Великият инквизитор скръсти ръце и зачака.

— Спускателните кораби са били наети от Opus Dei — тихо каза губернатор Пало.

— С каква цел? — настоятелно продължи великият инквизитор. В този апартамент на двореца бяха допуснати само стражите от Светата служба и те стояха на интервали от шест метра покрай каменната стена.

Губернаторът разпери ръце.

— Не знаем, Ваше високопреосвещенство.

— Доменико — с леко треперещ глас се обади архиепископът, — беше ни наредено да не разпитваме. Великият инквизитор ядосано пристъпи напред.

— Било ви-наредено да не… от кого? Кой притежава властта да заповядва на управляващия архиепископ и мирския губернатор „да не се месят“? — Той кипеше от гняв. — В името на Христа! Кой има такава власт?

Архиепископът болезнено, но предизвикателно вдигна очи към кардинал Мустафа.

— В името на Христа… точно така, Ваше високопреосвещенство. Представителите на Opus Dei имаха официални дискове от Папската комисия за справедливост и мир — отвърна той. — Казаха ни, че проблемът в Арафат-кафийе е свързан със сигурността. Казаха ни, че това не е наша работа. Казаха ни да не се месим.

Великият инквизитор усети, че лицето му се зачервява от едва сдържана ярост.

— Въпросите, свързани със сигурността на Марс и където и да е другаде в Мира, са отговорност на Светата служба! — с равен глас каза той. — Папската комисия за справедливост и мир няма работа тук! Къде са представителите на Комисията? Защо не присъстват на тази среща?

Губернатор Клеър Пало повдигна слабата си ръка и посочи към плоскообразната снимка в дланта на кардинала.

— Там, Ваше високопреосвещенство. Там са представителите на Комисията.

Кардинал Мустафа погледна надолу към лъскавата фотография. По червените прашни улици на Арафат-кафийе можеха да се видят облечени в бяло трупове. Въпреки че снимките бяха зърнести, беше очевидно, че телата са смазани в гротескни фигури и са подути от процеса на разложение. Великият инквизитор тихо заговори, като сдържаше желанието си да закрещи и после да заповяда тези идиоти да бъдат подложени на мъчения и застреляни.

— Защо — попита той, — тези хора не са били възкресени и разпитани? Архиепископ Робсън наистина се опита да се усмихне.

— Утре ще разберете това, Ваше високопреосвещенство. Утре всичко ще ви стане пределно ясно.

На Марс ЕМПС-тата бяха безполезни. За полета си до платото Тарзис използваха бронирани плъзгачи на мирските служби за сигурност. Придвижването им се наблюдаваше от фотонни кораби и „Ибрил“. В космоса и въздуха патрулираха изтребители „Скорпион“. На двеста клика от платото от плъзгачите се спуснаха пет взвода морски пехотинци и ниско полетяха напред, като проверяваха района с акустични сонди и заемаха огневи позиции.

В Арафат-кафийе не помръдваше нищо друго, освен подвижните пясъци.

Първи кацнаха плъзгачите на охраната на Светата служба. Приземителните им крачета потънаха в пясъка, покриващ овалния градски площад, по който някога беше расла трева. Външните кораби установиха и свързаха сдържащо поле клас шест, което накара околните сгради да заискрят в топлинна мъгла. Морските пехотинци бяха образували около площада отбранителен кръг. Осемте швейцарски гвардейци на архиепископа осигуряваха кръга точно извън сдържащото поле. Накрая охраната на Светата служба се приземи върху плъзгачните рампи и установи вътрешен периметър от коленичили фигури в черна бойна броня.

— Чисто е — разнесе се по тактическия канал гласът на сержанта, командващ морските пехотинци.

— В диаметър от един километър около обект едно не се движи нищо и няма никакъв живот — дрезгаво съобщи лейтенантът от планетарната гвардия. — По улицата лежат трупове.

— Тук е чисто — каза капитанът от швейцарската гвардия.

— Потвърждавам, че освен вашите хора, в Арафат-кафийе не се движи нищо — разнесе се гласът на капитана на „Ибрил“.

— Ясно — отвърна командир Браунинг от охраната на Светата служба.

Великият инквизитор се чувстваше глупаво и беше недоволен. Той се спусна по рампата и застана на покрития с пясък площад. Тъпата осмозна маска, която трябваше да носи, не поправяше настроението му. Кръглият й микрофон висеше над рамото му като медальон.

Отец Фарел, архиепископ Робсън, губернатор Пало и придружаващият ги иконом от двореца трябваше да изтичат, за да настигнат кардинал Мустафа, който закрачи покрай коленичилите войници и с категорично махване на ръка нареди да отворят портал в сдържащото поле. После мина през него, въпреки възраженията на командир Браунинг и другите фигури в черна броня, които се затичаха, за да го настигнат.

— Къде е първият от… — започна великият инквизитор, когато заподскача по тясната уличка срещу площада. Все още не бе свикнал със слабата гравитация тук.

— Точно зад този ъгъл… — задъхано отговори архиепископът.

— Наистина би трябвало да изчакаме външните полета… — каза губернатор Пало.

— Там — прекъсна го отец Фарел и посочи нататък по улицата, на която бяха излезли.

Петнайсетчленната група спря толкова внезапно, че помощниците и войниците отзад едва не се сблъскаха с високопоставените персони.

— Мили Боже — промълви архиепископ Робсън и се прекръсти. През прозрачната осмозна маска се виждаше, че лицето му е пребледняло.

— Господи! — прошепна губернатор Клеър Пало. — Цели две седмици гледах онези холоси и снимки, но… Господи.

— О — рече отец Фарел и пристъпи към първия труп. Великият инквизитор се приближи до него и застана на едно коляно върху червения пясък. Изкривеното тяло в праха изглеждаше така, сякаш някой бе изваял абстрактна скулптура от плът, кост и хрущял. Не биха могли да я разпознаят като човешка, ако не бяха зъбите, проблясващи в широко отворената уста, и едната ръка, лежаща наблизо в подвижния марсиански пясък. След миг великият инквизитор попита:

— Дали това отчасти не се дължи на лешояди или плъхове?

— Не — отвърна майор Пайит, командир на губернаторските наземни сили от мирския флот. — На платото Тарзис няма птици, тъй като преди два века атмосферата е започнала да оредява. Няма и плъхове… откакто се случи това, детекторите не са засекли каквото и да е движение.

— Направил го е Шрайка — каза великият инквизитор. Гласът му не звучеше убедено. Той се изправи и се насочи към втория труп. Можеше да принадлежи на жена. Изглеждаше така, сякаш го бяха обърнали с вътрешността навън и после разкъсали на парчета.

— И това ли?

— Така смятаме — потвърди губернатор Пало. — Милицията, която откри всичко това, е направила онези холоси.

— Като че ли десетки Шрайкове са убили десетки хора — отбеляза отец Фарел. — Пълна бъркотия.

— Имаше пясъчна буря — поясни майор Пайит. — И е бил само един Шрайк… проучихме отделните образи. Просто се е движел из тълпата толкова бързо, че е изглеждал като много създания.

— Движел се е из тълпата — измърмори великият инквизитор. Той застана до трети труп, който можеше да е на дете или дребна жена. — И е правел това.

— И е правел това — повтори губернатор Пало. Тя погледна към архиепископ Робсън, който бе потърсил опората на една от съседните стени.

В тази част на улицата имаше двайсетина-трийсет трупа.

Отец Фарел коленичи и прокара облечената си в ръкавица ръка по гърдите на първия труп, после я пъхна в гръдния кош. Плътта бе замръзнала, както и кръвта, напомняща на черен ледопад.

— И нямаше и следа от кръстоида? — тихо попита той. Губернатор Пало поклати глава.

— В нито един от двата трупа, които милицията върна за възкресяване. Нямаше и следа от кръстоида. Ако изобщо е имало някакви останки… дори само милиметър тъкан, късче нишка в основата на мозъка или…

— Знаем това — изръмжа великият инквизитор и сложи край на обясненията.

— Много странно — обади се епископ Ердъл, специалистът на Светата служба по възкресителната методика. — Доколкото ми е известно, никога не се е случвало трупът да е толкова запазен и въпреки това да не сме в състояние да открием никакви останки от кръстоида. Губернатор Пало е права, разбира се. За тайнството на възкресяването е нужно съвсем малко парченце от кръстоида.

Великият инквизитор спря, за да разгледа един от труповете, запратен към желязна ограда с такава сила, че металът го беше пробол на десетина места.

— Сякаш Шрайка е търсел кръстоидите. Откъснал е от труповете и последната частичка от тях.

— Не е възможно — възрази епископ Ердъл. — Просто не е възможно. В клетъчната тъкан има над петстотин метра микровлакна…

— Не е възможно — съгласи се кардинал Мустафа. — Но се обзалагам, че когато откараме обратно тези трупове, няма да успеете да възкресите нито един от тях. Шрайка може да е откъснал сърцата, белите дробове и гръкляните им, но едва след като е извадил кръстоидите им.

Иззад ъгъла се появи командир Браунинг с петима войници в черни брони.

— Ваше високопреосвещенство — каза той по тактическия канал, който можеше да чува само великият инквизитор. — Най-ужасното е една пресечка по-нататък…

Макар и бавно, неохотно, свитата последва мъжа в черна броня.

Преброиха триста шейсет и два трупа. Много от тях лежаха по улиците, но повечето бяха в градските сгради или в навесите, хангарите и корабите на новия космодрум край Арафат-кафийе. Заснеха холоси и криминоложките екипи на Светата служба документираха всеки обект, преди да отнесат труповете в моргата на мирската база до Св. Малахия. Установи се, че всички тела са на хора от други светове — тоест, че сред тях няма местни палестинци или марсианци.

Космодрумът най-много заинтригува експертите от мирския флот.

— Осем спускателни кораба са обслужвали самия космодрум — каза майор Пайит. — Това е сериозен брой. Космодрумът в Св. Малахия използва само два. — Той вдигна очи към лилавото марсианско небе. — Ако се приеме, че съдовете им са имали собствени спускателни кораби — поне по два, ако са били товарни, — очевидно става дума за значителни сили.

Великият инквизитор погледна към архиепископа на Марс, но Робсън само разпери ръце.

— Не знаехме нищо за тези операции — заяви дребният мъж. — Както вече ви обясних, това беше проект на Opus Dei.

— Е — отвърна кардинал Мустафа, — доколкото можем да кажем, целият персонал на Opus Dei е загинал… от истинската смърт… така че сега отговорността е на Светата служба. Никаква представа ли нямате за какво са построили този космодрум? Може би за тежки метали? За някакви минерали?

Губернатор Пало поклати глава.

— Полезните изкопаеми на този свят са били разработвани повече от хиляда години. Не са останали достатъчно тежки метали, че да си струват труда. Нито пък минерали.

Майор Пайит вдигна визьора си и потърка наболата по брадичката му четина.

— Нещо е било товарено тук в огромни количества, Ваши светлости. Осем спускателни кораба… сложна решетъчна система… автоматична система за сигурност.

— Ако Шрайка… или каквото и да е било… не беше унищожил компютрите и записващите системи… — започна командир Браунинг.

Майор Пайит поклати глава.

— Не е бил Шрайка. Компютрите вече са били унищожени с насочени заряди и изкуствени ДНК-вируси. — Той огледа пустата административна сграда. Червеният пясък бе започнал да прониква през порталите и цепнатините. — Предполагам, че тези хора са унищожили собствените си записи преди пристигането на Шрайка. Мисля, че са се готвели за заминаване. Затова всички спускателни кораби бяха в готовност за излитане… с настроени на работен режим бордови компютри.

Отец Фарел кимна.

— Но единственото, с което разполагаме, са орбиталните координати. Няма данни с кого или с какво са се готвели да се срещнат там.

Майор Пайит погледна през прозореца към вилнеещата пясъчна буря.

— На онзи паркинг има двайсет наземни буса — измърмори той, сякаш говореше на себе си. — Всеки от тях може да вози осемдесет души. Прекалено много техника, ако контингентът на Opus Dei тук е възлизал само на онези триста шейсет и няколко души, чиито трупове открихме. Губернатор Пало се намръщи и скръсти ръце.

— Не знаем колко хора са имали тук Opus Dei, майоре. Както сам отбелязахте, записите са унищожени. Навярно са били с хиляди…

В кръга от високопоставени персони влезе командир Браунинг.

— Моля за извинение, губернаторе, но казармите в района на космодрума биха могли да поберат около четиристотин души. Мисля, че майорът е прав… труповете, които открихме, вероятно са на целия персонал на Opus Dei.

— Не можете да сте сигурен, командир — с недоволен глас възрази губернатор Пало.

— Не, госпожо.

Тя посочи към пясъчната буря, която замъгляваше паркираните бусове.

— И имаме свидетелства, че са се нуждаели от транспорт за много повече хора.

— Навярно са били предварителна група — предположи командир Браунинг. — И са подготвяли условията за много по-голям контингент.

— Тогава защо са унищожили записите и ограничените ИИ? — попита майор Пайит. — Защо изглежда така, като че ли са се готвели за окончателно заминаване?

Великият инквизитор пристъпи в кръга и вдигна облечената си в черна ръкавица ръка.

— Засега ще сложим край на обсъждането. Утре Светата служба ще започне да взима показания и да провежда разпити. Губернаторе, можем ли да използваме кабинета ви в двореца?

— Разбира се, Ваше високопреосвещенство. — Пало сведе лице от уважение или за да скрие очите си, а може би и двете.

— Много добре — каза великият инквизитор. — Командире, майоре, повикайте плъзгачите. Ще оставим тук криминоложките групи и хората от моргата. — Кардинал Мустафа надникна навън към усилващата се буря. Воят й вече можеше да се чуе през десетте пласта пластмаса на прозореца. — Каква е местната дума за тази пясъчна буря?

— Симум — отвърна губернатор Пало. — Преди бурите обхващали цялата планета. Сега с всяка марсианска година стават все по-силни.

— Местните казват, че това са старите марсиански богове — промълви архиепископ Робсън. — Че вземат своето.

На по-малко от четиринайсет светлинни години от системата на Старата Земя, над света, наречен Витъс-Грей-Балианъс Б, космическият кораб, който някога се бе наричал „Рафаил“, но сега нямаше име, завърши влизането си в геосинхронна орбита. Четирите живи същества на борда се носеха в нулева гравитация, впили поглед в образа на пустинния свят на наблюдателния екран.

— Доколко достоверна е информацията ни за смущенията в телепортаторното поле напоследък? — попита жената, наречена Сцила.

— По-достоверна от повечето други данни — отвърна нейната близначка Радамант Немес. — Ще проверим.

— С някоя от мирските бази ли ще започнем? — попита мъжът на име Гиес.

— С най-голямата — каза Немес.

— Това трябва да е мирската база Бомбасино — съобщи Бриарей, като провери кода на екрана. — В северното полукълбо. По главния канал. Населението е…

— Няма значение колко е населението — прекъсна го Радамант Немес. — От значение е единствено дали детето Енея, андроидът и онова копеле ЕНДИМИОН са минали оттук.

— Спускателният кораб е готов — съобщи Сцила. Те се врязаха в атмосферата, разпънаха криле точно, когато пресичаха терминатора, съобщиха по предавателя кода на ватиканския диск, за да си разчистят път за приземяване и кацнаха сред „Скорпиони“, транспортни плъзгачи и бронирани ЕМПС-та. Посрещна ги объркан лейтенант, който ги придружи до кабинета на командира на базата.

— Твърдите, че сте от знатната гвардия, така ли? — попита командир Солзников, като проучваше едновременно лицата им и данните на дисковия интерфейс.

— Твърдим го — безизразно отвърна Радамант Немес. — Твърдят го нашите документи, чиповете със заповедите ни и дискът. Колко пъти трябва да го повторим, командире?

Лицето и вратът на Солзников над високата яка на туниката му почервеняха. Вместо да отговори, той погледна надолу към интерфейсния холос. От техническа гледна точка тези офицери от знатната гвардия — членове на една от екзотичните нови части на папата — имаха по-висок ранг от него. От техническа гледна точка те биха могли да наредят да го застрелят или отлъчат, тъй като ранговете им на водачи на кохорта в знатната гвардия съчетаха властта и на мирския флот, и на Ватикана. От техническа гледна точка — според изразите и кодовете на диска — ранговете им бяха по-високи от този на планетарен губернатор и биха могли да диктуват църковната политика на управляващия света архиепископ. От техническа гледна точка на Солзников му се искаше тези бледи изроди никога да не са се появявали на неговия затънтен свят. Командирът се насили да се усмихне.

— Нашите сили тук са на ваше разположение. С какво мога да ви помогна?

Слабата, бледа жена на име Немес вдигна холокарта над бюрото на командира и я активира. Изведнъж в пространството между тях се появиха главите на трима души — или по-скоро на двама души, тъй като третото лице очевидно принадлежеше на синьокож андроид.

— Мислех си, че в Мира не са останали андроиди — отбеляза Солзников.

— Получавали ли сте съобщения за някой от тези тримата на ваша територия, командире? — попита Немес, като не обърна внимание на забележката му. — Възможно е да са ги видели по основната река, която тече от северния ви полюс до екватора.

— Всъщност, това е канал… — започна Солзников и замълча. Очевидно никой от четиримата не проявяваше интерес към общи разговори или допълнителна информация. Той повика в кабинета си своя помощник полковник Винара.

— Имената им? — попита Солзников, когато Винара застана пред него с инфотерма си.

Немес даде трите имена, които не говореха нищо на командира.

— Не са местни имена — каза той, докато полковник Винара проверяваше данните. — Членовете на туземното общество — нарича се Спирален спектър на Амойет — имат навик да трупат имена, както ловното ми куче на Патауфа събираше бълхи. Виждате ли, те имат тази трибрачна система, при която…

— Те не са местни — прекъсна го Немес. Тънките й устни изглеждаха също толкова безкръвни, колкото и останалата част от бледото й лице над яката на червената й униформа. — Те са от друга планета.

— А, добре — кимна Солзников, изпълнен с облекчение, че няма да му се наложи да се занимава с тези изроди от знатната гвардия повече от минута-две, — тогава не можем да ви помогнем. Разбирате ли, Бомбасино е единственият действащ космодрум на Витъс-Грей-Балианъс Б, след като затворихме местния в Кероа Тамбат и освен неколцина търговци, които свършиха в нашия карцер, тук няма никаква имиграция. Всички местни са от Спиралния ръкав… и хм… обичат цветовете, определено ги обичат, но един андроид би изпъкнал като… хм, полковник? Полковник Винара вдигна поглед от инфотерма си.

— Нито образите, нито имената отговарят на нещо в данните ни, освен на полицейско съобщение за издирване, пратено чрез мирския флот преди четири и половина стандартни години. — Той въпросително погледна към знатните гвардейци.

Немес и нейните близнаци го изгледаха без коментар.

Командир Солзников разпери ръце.

— Съжалявам. През последните две местни седмици бяхме заети с голямо учение, но ако тук беше пристигнал някой, който да отговаря на тези описания…

— Сър — прекъсна го полковник Винара, — не забравяйте за онези четирима избягали търговци.

„По дяволите!“ — помисли си Солзников. После се обърна към знатните гвардейци.

— Четирима души от Търговския мир, които скочиха от кораба, за да не бъдат обвинени в употреба на наркотици. Доколкото си спомням, и четиримата бяха мъже на шейсетина години и… — той многозначително се обърна към полковник Винара, като и с погледа, и с тона си се опитваше да му каже да мълчи, — и открихме труповете им в Голямата тиня, нали, полковник?

— Само три трупа, сър — каза полковник Винара, без да забелязва знаците на командира си. Той отново проверяваше в инфотерма. — Един от плъзгачите ни е ходил до Кероа Тамбат, за да откара лекар… хм… доктор Абне Молина… да се погрижи за пострадалия екипаж.

— По дяволите, какво общо има това, полковник? — изръмжа Солзников. — Тези офицери търсят тийнейджърка, трийсетинагодишен мъж и андроид.

— Да, сър — отвърна Винара и сепнато вдигна поглед от инфотерма си. — Но доктор Молина предаде по радиостанцията, че в шлюза Чайлд Ламонд е лекувала болен мъж от Друга планета. Ние решихме, че става дума за четвъртия търговец…

Радамант Немес пристъпи напред толкова бързо, че командир Солзников неволно премигна. В движенията на слабата жена имаше нещо не съвсем човешко.

— Къде се намира шлюзът Чайлд Ламонд? — попита Немес.

— Това е село край канала на осемдесетина клика южно оттук — обясни командирът. Той се обърна към полковник Винара, сякаш целият този смут бе по вина на помощника му. — Кога ще докарат арестанта?

— Утре сутрин, сър. В 0600 ч. медицински плъзгач ще прибере екипажа в Кероа Тамбат и ще минат през… — Полковникът замълча, когато четиримата офицери от знатната гвардия се завъртяха и се насочиха към вратата.

Немес спря само колкото да каже:

— Командир, осигурете ни чисто трасе за полет до шлюза Чайлд Ламонд. Ще вземем спускателния кораб.

— А, това не е задължително! — отвърна командирът, като погледна екрана на бюрото си. — Този търговец е под арест и ще бъде доведен… хей!

Четиримата офицери от знатната гвардия бяха изтичали по стъпалата пред кабинета му и пресичаха асфалтовата настилка. Солзников изскочи на пистата и извика към тях:

— Забранено е спускателни кораби да се движат в атмосферата, освен за да се приземят в Бомбасино. Хей! Ще пратим плъзгач. Хей! Този търговец почти със сигурност не е от вашите… той е под охрана… хей!

Четиримата изобщо не погледнаха назад. Когато стигнаха до кораба си,-повикаха ескаватора и изчезнаха вътре. Из базата се разнесоха сирени и персоналът се затича да се скрие, когато тежкият спускателен кораб се издигна на тласкачите си, премина на ЕМ и ускори на юг над космодрума.

— Мамка му! — промълви командир Солзников.

— Моля, сър? — попита полковник Винара. Солзников му хвърли свиреп поглед, който можеше да стопи олово.

— Незабавно пратете два бойни плъзгача… не, нека са три. Искам на всеки от тях да има по един взвод морски пехотинци. Това си е наша територия и не искам да ни се бъркат тези анемични пикльовци от знатната гвардия. Искам плъзгачите първи да стигнат там и да приберат онзи шибан търговец… даже това да означава да осакатят всеки местен от Спиралния спектър чак до шлюза Чайлд Ламонд. Ясно ли е, полковник?

Винара можеше само да зяпне командира си.

— Действай! — извика командир Солзников. Полковник Винара се подчини.

10.

Бях буден през цялата тази дълга нощ и през следващия ден, гърчех се от болка, час по час тичах до тоалетната, като носех банката с интравенозната система, болезнено се мъчех да уринирам и после проверявах абсурдния филтър за някакви следи от бъбречния камък, който ме убиваше. Изхвърлих го някъде късно сутринта.

В продължение на цяла минута не можех да повярвам. През последния половин час болката беше отслабнала, всъщност, само ехо от болка в кръста и слабините ми, но докато зяпах мъничкото, червеникаво нещо в коничния филтър — по-голямо от зрънце пясък, но много по-малко от камъче — не можех да повярвам, че то е било в състояние да ми причини толкова страдания в продължение на толкова много време.

— Повярвай — каза Енея, която седеше на ръба на плота и гледаше как си загащвам пижамата. — В живота често най-малките неща ни причиняват най-силна болка.

— Да — отвърнах аз. Смътно разбирах, че Енея не е тук — че никога не бих уринирал пред когото и да е, още по-малко пред това момиче. Халюцинирах присъствието й още от първата ултраморфинова инжекция.

— Поздравления — кимна халюцинацията на Енея. Усмивката й изглеждаше съвсем истинска — онази малко дяволита, малко дразнеща извивка на дясното ъгълче на устата й, с която бях свикнал — и можех да видя, че е със зелените дочени панталони и бялата памучна блуза, които често носеше за работа в пустинния пек. Но през нея виждах и мивката и меките хавлии.

— Благодаря — въздъхнах аз и се затътрих обратно, за да се стоваря на леглото. Не можех да повярвам, че болката няма да се върне. Всъщност, доктор Молина ми беше казала, че е възможно да има няколко, камъчета.

Енея бе изчезнала, когато в стаята влязоха Дем Риа, Дем Лоа и оставеният да ме пази войник.

— О, това е чудесно! — възкликна Дем Риа.

— Толкова се радваме — прибави Дем Лоа. — Надявахме се, че няма да се наложи да те оперират в мирския лазарет.

— Сложи си дясната ръка тук — нареди войникът. Той закопча китката ми за месинговата табла на леглото. — Арестант ли съм? — изтощено попитах аз.

— Винаги си бил такъв — изсумтя войникът. Тъмната му кожа беше потна под визьора на шлема му. — Плъзгачът ще дойде да те вземе утре сутрин. Нали не искаш да пропуснеш возенето? — Той отново излезе навън под сянката на голямото дърво пред къщата.

— О — каза Дем Лоа и докосна с хладните си пръсти закопчаната ми с белезници китка. — Съжаляваме, Рол Ендимион.

— Вината не е ваша — отвърнах аз. Чувствах се толкова уморен и упоен, че езикът ми не искаше да ми се подчинява. — Вие бяхте много любезни. Изключително любезни. — Разсейващата се болка не ми позволяваше да заспя.

— Отец Клифтън би искал да дойде и да поговори с теб. Имаш ли нещо против?

В този момент еднакво бих се зарадвал и на плъхопаяци, загризали пръстите на краката ми, и на идеята за разговор с мисионер.

— Естествено — усмихнах се аз. — Защо не?

Отец Клифтън беше по-млад от мен, нисък — но не толкова нисък, колкото Дем Риа, Дем Лоа и тяхната раса — и топчест, с оредяваща, пясъчноруса коса и добродушно, червендалесто лице. Помислих си, че познавам този тип хора. Капеланът в планетарната гвардия малко приличаше на отец Клифтън — сериозен, в общи линии безобиден, малко нещо мамино синче, станало свещеник, така че никога да не му се налага да порасне и наистина да поеме отговорността за себе си. Баба бе човекът, който ми посочи, че енорийските свещеници в селата из мочурищата на Хиперион имат склонност донякъде да запазват детинските си черти: енориашите им се отнасяха към тях с почит, около тях се суетяха икономки и жени от всякакви възрасти и никога не влизаха в реално съперничество с други възрастни мъже. Струва ми се, че въпреки отказа й да приеме кръста, Баба не беше настроена действително антиклерикално, а просто се забавляваше с тази особеност на енорийските свещеници от великата и могъща мирска империя.

Отец Клифтън искаше да разговаряме за теология. Мисля, че тогава изпъшках, но добрият свещеник трябва да го бе приел като реакция към бъбречния камък, защото само се наведе към мен, потупа ме по ръката и измърмори:

— Спокойно, спокойно, синко.

Споменах ли, че беше поне с пет-шест години по-млад от мен.

— Рол… мога ли да те наричам Рол?

— Естествено, отче. — Затворих очи, сякаш заспивах.

— Какво е мнението ти за Църквата, Рол? Обелих очи под клепачите си.

— За Църквата ли, отче?

Отец Клифтън чакаше.

Свих рамене. Или по-точно, опитах се да свия рамене — не е толкова лесно, когато китката ти е закопчана над главата ти, а в другата ти ръка е вкарана интравенозна система.

Отец Клифтън трябва да бе разбрал несръчното ми движение.

— Тогава си безразличен към нея, така ли? — меко попита той.

Толкова безразличен, колкото може да е човек към организация, опитала се да го залови или убие, помислих си аз.

— Не съм безразличен, отче — отвърнах на глас. — Просто Църквата… хм, в много отношения изобщо не е свързана с живота ми.

Мисионерът леко повдигна пясъчнорусата си вежда.

— Божичко, Рол… Църквата е много неща… не всички от тях са безупречно добри, сигурен съм… но смятам, че едва ли можеш да я обвиняваш, че няма връзка с живота.

Помислих си дали отново да не свия рамене, но реших, че е достатъчно и едно такова несръчно сгърчване.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърнах аз, като се надявах, че с това разговорът ще приключи.

Отец Клифтън се наведе още по-близо към мен, облегна лакти на коленете си и сключи длани пред себе си — но по-скоро в убеждаваща, отколкото в молитвена поза.

— Рол, ти знаеш, че утре сутрин ще те отведат в базата Вомбасино. Кимнах. Поне главата ми беше свободна.

— Знаеш, че наказанието за дезертьорство от мирския флот и Търговския мир е смърт.

— Да, но едва след справедлив процес.

Отец Клифтън не обърна внимание на сарказма ми. По челото му се появиха бръчки, които можеха да изразяват единствено тревога — макар че не бях сигурен дали за съдбата ми или за вечната ми душа. Навярно и за двете.

— За християните… — започна той и замълча за миг. — За християните такава екзекуция е наказание, известно неудобство, навярно дори моментен ужас, но после те продължават пътя си. За теб…

— Небитие — казах аз, за да му помогна да довърша мисълта си. — Голямото поглъщане. Вечен мрак. Нищо. Превръщам се в обиталище за червеи.

Отец Клифтън не се засмя.

— Не трябва да е така, синко.

Въздъхнах и погледнах през прозореца. На Витъс-Грей-Балианъс Б беше ранен следобед. Тук слънцето светеше различно от световете, които познавах добре — Хиперион Старата Земя, дори Mare Infinitum и другите места, посещенията ми на които бяха кратки, но напрегнати. Разликата обаче беше толкова фина, че ми е трудно да я опиша. Но бе красиво. Няма спор. Погледнах към кобалтовосиньото небе, прошарено с лилави облаци, към обилната светлина, която падаше по розовия кирпич и дървения перваз. Заслушах се в глъчката на децата, които играеха на улицата, в кроткия разговор между Сее Амбре и нейния болен брат Бин, във внезапния им, тих смях, когато нещо в играта им ги развесели, и си помислих: „Завинаги да загубя всичко това?“

И халюцинирах гласа на Енея, който казваше: „Завинаги да загубиш всичко това е същността на човешкото, обич моя“.

Отец Клифтън прочисти гърлото си.

— Чувал ли си някога за залога на Паскал, Рол?

— Да.

— Наистина ли? — Отец Клифтън изглеждаше изненадан. Имах чувството, че съм прекъснал предварително подготвената му линия на убеждение. — Тогава знаеш защо има смисъл — доста неубедително каза той.

Отново въздъхнах. Сега болката бе постоянна, а не на приливите, които ме бяха поглъщали през последните няколко дни. Спомнях си първата си среща с Блез Паскал в разговорите с Баба, когато бях хлапе. По-късно го обсъждахме с Енея в аризонския здрач и накрая бях потърсил неговите „Pensees“10 във великолепната библиотека на Талиезин-запад.

— Паскал е бил математик — казваше отец Клифтън, — преди Хеджира… от средата на осемнайсети век, струва ми се.

— Всъщност е живял в средата на седемнайсети век — поправих го аз. — От 1623 до 1662 г. — Малко блъфирах с датите. Изглеждаха ми верни, но не бих заложил живота си за това. Спомнях си епохата, защото една зима двамата с Енея бяхме прекарали няколко седмици в разговори за Просвещението и за неговото въздействие върху дохеджирските, домирските хора и институции.

— Да — съгласи се отец Клифтън, — но времето, в което е живял, не е толкова-важно, колкото така нареченият му „залог“. Помисли си, Рол — от една страна възможността за възкресяване, безсмъртие, вечност в рая и в Христовата светлина. От друга страна… как го каза ти?

— Голямото поглъщане. Небитие.

— Още по-лошо — със сериозна убеденост заяви младият свещеник. — Небитие означава празнота. Сън без сънища. Но Паскал е разбирал, че липсата на Христовото изкупление е по-ужасна. Тя е вечно съжаление… копнеж… безкрайна тъга.

— И ад ли? — попитах аз. — Вечно наказание? Отец Клифтън стисна длани, очевидно почувствал се неудобно от тази страна на уравнението.

— Навярно — отвърна той. — Но дори адът да е просто вечно разбиране на пропуснатите възможности… защо да поемаш този риск? Паскал е разбирал, че дори Църквата да греши, няма да загуби нищо, ако прегърне надеждата й. А ако е права…

Усмихнах се.

— Малко цинично, нали, отче?

Светлите очи на свещеника се впиха право в моите.

— Не толкова цинично, колкото да идеш на смърт без причина, Рол. Не и когато можеш да приемеш Христа като свой Господ, да вършиш добри дела сред другите човешки същества, да служиш на обществото и на своите братя и сестри во Христе и така да спасиш физическия си живот и безсмъртната си душа.

Кимнах. След малко казах:

— Може би все пак е важно времето, в което е живял. Отец Клифтън премигна.

— Имам предвид Блез Паскал — поясних аз. — Живял е по време на интелектуална революция, каквато човечеството рядко е преживявало. И отгоре на това Коперник, Кеплер и другите като тях са разкривали, че вселената е много по-сложна. Слънцето се е превръщало… е… просто в слънце, отче. Всичко се е премествало и отдалечавало от Центъра. Веднъж Паскал казал: „Ужасен съм от вечната тишина на тези безкрайни пространства“.

Отец Клифтън се наведе още по-близо към мен. Можех да усетя мириса на сапун и крем за бръснене от гладката му кожа.

— Още една причина да помислиш за мъдростта на този залог, Рол.

Премигнах. Искаше ми се да се отдръпна от розовото му и свежо избръснато лице. Страхувах се, че мириша на пот болка и страх. Не бях си мил зъбите от двайсет и четири часа.

— Струва ми се, че не искам да правя какъвто и да е залог, ако това означава да си имам работа с Църква, която е станала толкова покварена, че изисква покорство и подчинение като цена за спасяването на живота на нечие дете — отвърнах аз.

Отец Клифтън отскочи назад, сякаш го бях зашлевил Гладкото му лице стана тъмночервено. После се изправи и ме потупа по ръката.

— Поспи. Преди да заминеш утре пак ще поговорим. Но не стана така. Ако в този момент бях навън и гледах точно към съответния квадрант на късното следобедно небе, щях да видя по кобалтовия купол пламъка от спускателния кораб на Немес, който се готвеше да се приземи в базата Бомбасино.

Когато отец Клифтън си тръгна, аз заспах.

Гледах как двамата с Енея седим във вестибюла на заслона й в пустинната вечер и продължаваме своя разговор.

— Вече съм сънувал това — отбелязах аз, като се огледах наоколо и докоснах камъка под брезента на заслона й. Скалата все още беше топла от слънцето през деня.

— Да — отвърна Енея. Тя отпиваше от нова чаша чай.

— Щеше да ми казваш тайната, която те прави месия — чух се да изричам аз. — Тайната, която те прави „връзката между два свята“, за която е говорил ИИ Ъмон.

— Да — повтори младата ми приятелка и отново кимна, — но първо ти ми кажи дали смяташ, че отговорът ти на въпроса на отец Клифтън е адекватен.

— Адекватен ли? — свих рамене аз. — Бях ядосан. Енея отпи от чая си. От чашата се издигаше пара и докосваше миглите й.

— Но ти всъщност не отговори на въпроса му за залога на Паскал.

— Нямаше какво повече да му отговарям — леко раздразнен, казах аз. — Малкият Бин Риа Дем Лоа Алем умира от рак. Църквата използва кръстоида си като принуда. Това е поквара… мерзост. Не я искам.

Енея ме погледна над димящата чаша.

— Но ако Църквата не беше покварена, Рол… ако предлагаше кръстоида без никаква цена или уговорки. Щеше ли да го приемеш?

— Не. — Категоричността на отговора ми ме изненада. Момичето се усмихна.

— Значи в основата на отказа ти не е покварата на Църквата. Ти отхвърляш самото възкресяване.

Понечих да заговоря, поколебах се, намръщих се и после изразих мислите си по друг начин.

— Отхвърлям това възкресяване. Да.

Без да престава да се усмихва, Енея попита:

— А има ли друго?

— Някога Църквата е смятала, че има — отвърнах аз. — В продължение на почти три хиляди години тя е предлагала възкресение на душата, не на тялото.

— А ти вярваш ли в това друго възкресяване?

— Не — отново отсякох, също толкова бързо, колкото и преди. Поклатих глава. — Залогът на Паскал никога не ме е привличал. Изглежда ми… плитък от гледна точка на логиката.

— Навярно защото дава само две възможности — каза Енея. Някъде в пустинната нощ бухал издаде кратък, остър звук. — Духовно възкресение и безсмъртие или смърт и проклятие.

— Последните две неща не са едно и също — възразих аз.

— Не, но навярно за човек като Блез Паскал са били. За човек ужасен от „вечната тишина на тези безкрайни пространства“.

— Духовна агорафобия — отбелязах аз. Енея се засмя. Смехът й бе толкова искрен и спонтанен, че не можеше да не ми харесва. Не можех да не я обичам.

— Религията като че ли винаги ни е предлагала тази измамна двойственост. — Тя остави чашата си на плоския камък. — Тишината на безкрайните пространства или приятното спокойствие на вътрешната сигурност.

Издадох грубо възклицание.

— Мирската Църква предлага по-прагматична сигурност. Енея кимна.

— Може би днес това е единственото убежище. Навярно запасите ни от духовна вяра са се изчерпали.

— Навярно е трябвало отдавна да се изчерпат — строго отвърнах аз. — Суеверието е взело ужасна дан от човечеството. Войните… погромите… съпротивата срещу логиката, науката и медицината… да не споменавам все по-голямата власт на хората, които управляват Мира.

— Цялата религия ли е суеверие, Рол? Цялата вяра ли е безумие?

Погледнах към нея с присвити очи. Слабата светлина от вътрешността на заслона и още по-слабата светлина на звездите в небето навън играеше по изпъкналите й скули и по нежната заобленост на брадичката й.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. С основание очаквах капан.

— Ако ти вярваше в мен, това щеше ли да е безумие?

— Да вярвам в теб… в какъв смисъл? — казах аз и чух, че гласът ми звучи подозрително, почти нацупено. — Като на приятел или като на месия?

— Каква е разликата? — вдигна рамене Енея и отново се усмихна по онзи начин, който обикновено означаваше определено предизвикателство.

— Вярата в приятел е… приятелство — опитах се да обясня. — Вярност. — Поколебах се. — Обич.

— А вярата в месия? — настоя Енея. Очите й блестяха на светлината.

Направих безцеремонен, отхвърлящ жест.

— Това е религия.

— Ами ако твоята приятелка е месията? — вече открито усмихната попита тя.

— Искаш да кажеш: „Ами ако твоята приятелка смята, че е месията?“ — поправих я аз. Отново свих рамене. — Предполагам, че й оставаш верен и се опитваш да не я допускаш до това убежище.

Усмивката на Енея изчезна, но усещах, че това не е заради грубата ми забележка. Погледът й се бе насочил навътре към нея.

— Иска ми се да беше толкова просто, скъпи ми приятелю.

Трогнат, изпълнен с вълна на тревога, истинска като пристъп на гадене, аз омекнах.

— Щеше да ми казваш защо си избрана за този месия, хлапе. Какво те прави връзката между два свята.

Момичето — млада жена, съзнавах аз — тържествено кимна.

— Бях избрана, просто защото съм първото дете на Техноцентъра и човешкия род.

Бе казвала това и преди. Този път кимнах.

— Значи това са двата свята, които свързваш… Техноцентъра и нас, така ли?

— Два от световете, да — отвърна Енея и отново вдигна поглед към мен. — Но не единствените. Тъкмо това правят месиите, Рол… хвърлят мост между различни светове. Между различни епохи. Осигуряват връзката между две несъвместими концепции.

— И връзката ти с тези два свята те прави месията? — отново попитах аз.

Енея бързо, почти нетърпеливо поклати глава. В очите й проблясна нещо като гняв.

— Не — рязко отвърна тя. — Аз съм месията заради онова, което мога да правя. Премигнах от яростта й.

— Какво можеш да правиш, хлапе?

Енея протегна ръка и нежно ме докосна.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че Църквата и Мирът са прави за мен, Рол? Че съм вирус?

— А-ха.

Тя ме стисна за китката.

— Мога да предавам този вирус, Рол. Мога да заразявам други. В геометрична прогресия. Епидемия от заразоносители.

— Заразоносители на какво? — попитах аз. — На месианство ли?

Тя поклати глава. Изражението й бе толкова тъжно, че ми се прииска да я утеша, да я прегърна. Ръката й продължаваше да стиска китката ми.

— Не — заяви тя. — Просто на следващата стъпка в онова, което сме. В онова, което можем да бъдем. Поех си дъх.

— Говориш за учението за физиката на любовта — казах аз. — За възприемането на любовта като основна сила на вселената. Това ли е вирусът?

Без да пуска китката ми, тя продължително ме изгледа.

— Това е източникът на вируса — тихо отвърна Енея. — А аз уча как да използваме тази енергия.

— Как? — прошепнах.

Енея бавно премигна, сякаш тя беше онзи, който сънуваше и скоро щеше да се събуди.

— Да речем, че има четири стъпки — каза тя. — Четири етапа. Четири равнища.

Зачаках. Пръстите й оформиха примка около китката ми.

— Първата стъпка е да научиш езика на мъртвите — продължи Енея.

— Какво общо има…

— Шт! — Тя притисна към устните си показалеца на свободната си ръка.

— Втората е да научиш езика на живите — каза момичето.

Кимнах, без да разбирам нищо.

— Третата е да чуеш музиката на сферите — промълви тя.

По време на заниманията си в библиотеката в Талиезин-запад бях попадал на този древен израз: той бе съвсем объркан с астрология, с донаучната епоха на Старата Земя, с Кеплеровите малки дървени модели на слънчевата система, представляващи съвършени форми, обвивки на звезди и планети, движени от ангели… безброй томове с двусмислености. Нямах представа за какво говори младата ми приятелка и какво може да е значението на думите й в епоха в която човечеството се движеше през спиралния ръкав на галактиката по-бързо от светлината.

— Четвъртата стъпка — отново насочила поглед към себе си, продължи Енея — е да научиш как да направиш първата стъпка.

— Първата стъпка — объркан, повторих аз. — Искаш да кажеш първата стъпка, за която спомена… каква беше тя? Да научим езика на мъртвите ли?

Енея поклати глава и погледът й бавно ме фокусира. Сякаш за миг бе отишла някъде другаде.

— Не — отвърна тя. — Искам да кажа да направиш първата стъпка.

Почти затаил дъх, аз прошепнах:

— Добре. Готов съм, хлапе. Научи ме.

Енея отново се усмихна.

— Тъкмо това е иронията, Рол, обич моя. Ако реша да го направя, винаги ще бъда известна като Онази, която учи. Но глупавото е, че няма нужда да уча на това. Трябва само да предам този вирус, за да обясня всеки от етапите на онези, които искат да се научат.

Погледнах надолу към тънките й пръсти около китката ми.

— Значи вече си ми предала този… вирус? — попитах. Не усещах нищо друго, освен обичайното електрическо изтръпване, което докосването й винаги предизвикваше у мен.

Приятелката ми се засмя.

— Не, Рол. Ти не си готов. За да предам вируса е нужна съпричастност, не само контакт. И още не съм решила какво да правя… дали трябва да го направя.

— Да го споделиш с мен ли? — запитах аз, като си мислех: „Съпричастност?“.

— Да го споделя с всеки — отново станала сериозна, промълви тя. — С всеки, който е готов да се учи. — Енея пак ме погледна право в очите. Някъде в пустинята лаеше койот. — Тези… равнища, етапи… не могат да съществуват заедно с кръстоид, Рол.

— Значи преродените не могат да се учат, така ли? — попитах аз. Това изключваше мнозинството от човешките същества.

Тя поклати глава.

— Могат да се учат… просто не могат да останат преродени. Кръстоидът трябва да си отиде.

Въздъхнах. Не разбирах повечето от думите й, но това се дължеше на факта, че ми се струваха двусмислени. „Нима всички месии не говорят двусмислено?“ — попита циничната част от мен с равния глас на Баба. Гласно заявих:

— Не е възможно да се свали кръстоида, без да убиеш човека, който го носи. С истинската смърт. — Винаги се бях чудил дали този факт не е главната причина, поради която не желаех да приема кръста. Или навярно се дължеше просто на младежката ми вяра в собственото ми безсмъртие?

Енея не отговори директно.

— Ти харесваш народа на Спиралния спектър на Амойет, нали?

Премигнах и се опитах да разбера въпроса й. Дали бях сънувал това име, тези хора, тази болка? Или сънувах сега? Или това беше спомен за истински разговор? Но Енея не знаеше за Дем Риа, Дем Лоа и другите. Нощта и каменно-брезентовият заслон сякаш се надипляха като разпадащ се сън.

— Харесвам го — отвърнах аз и усетих, че моята приятелка сваля пръсти от китката ми. „Китката ми не беше ли закопчана за таблата на леглото?“

Енея кимна и отпи от изстиващия си чай.

— За народа на Спиралния спектър има надежда. И за хилядите други общества, изостанали или напреднали след Падането. Хегемонията е означавала хомогенност, Рол. Мирът означава още повече. Човешкият геном… човешката душа… не вярва на хомогенността, Рол. Тя… те… винаги са готови да използват възможност, да рискуват промяна и разнообразие.

— Енея — казах аз и протегнах ръка към нея. — Аз не… ние не можем… — Последва ужасяващо усещане за пропадане и сънят се разкъса на части като тънък картон под проливен дъжд. Не можех да видя приятелката си.

— Събуди се, Рол. Идват за теб. Мирът идва. Опитах се да се събудя, драпайки към съзнанието като тромава машина, катереща се по склон, но тежестта на изтощението и болкоуспокоителните постоянно ме натискаше надолу. Не разбирах защо Енея иска да съм буден. Толкова добре си разговаряхме в съня ми.

— Събуди се, Рол Ендимион. — Това не беше Енея. Още преди напълно да се събудя и да се съсредоточа познах мекия глас и особения диалект на Дем Риа.

Седнах на леглото. Жената ме събличаше! Разбрах, че е свалила широката нощница и ми навлича долната фанелка — сега чиста и ухаеща на свеж ветрец, но все пак собствената ми долна фанелка. Вече ми бе обула гащетата. Габардиновите ми панталони, горната ми риза и жилетката бяха оставени до леглото. Как ли бе успяла с белезниците на…

Погледнах към китката си. Белезниците лежаха разкопчани върху завивките. Ръката ми бе болезнено изтръпнала от възстановяването на кръвообращението. Облизах си устните и се помъчих да говоря, без да провлачвам думите.

— Мирът ли? Идва ли?

Дем Риа ми навлече ризата, сякаш бях момчето й Бин… или още по-малък. Дадох й знак да си дръпне ръцете и се опитах да се закопчая. Пръстите ми внезапно бяха загубили подвижността си. В Талиезин-запад на Старата Земя използваха копчета, вместо самозалепващи се ленти. Мислех си, че съм свикнал с тях, но сега усилието ми продължаваше цяла вечност.

— …и ние чухме по радиото, че в Бомбасино се е приземил спускателен кораб. Имало четирима души в непознати униформи — двама мъже и две жени. Разпитвали коменданта за теб. После просто отлетели — спускателният кораб и три плъзгача. Ще пристигнат тук след четири минути. Може би и след по-малко.

— По радиото ли? — глупаво попитах аз. — Струва ми се, каза, че радиото не работело. Нали затова свещеникът ходи до базата, за да доведе лекар?

— Радиостанцията на отец Клифтън не работеше — прошепна Дем Риа, като ми помогна да се изправя на крака и ме придържаше, докато си нахлузвах панталона. — Ние имаме радиостанции… теснолъчеви сателитни предавате ли… за които Мирът нищичко не знае. Имаме и шпиони. Един от тях ни предупреди… побързай, Рол Ендимион. Корабите ще са тук след минута.

Тогава окончателно се разбудих, буквално зачервен от прилив на гняв и безпомощност, който заплашваше да ме отнесе. „Защо тези копелета не ме оставят на мира?“ Четирима души в непознати униформи. Очевидно Мирът. Явно, когато преди повече от четири години отец-капитанът — де Соя — ни остави да избягаме от клопката на Божия горичка, не бяха престанали да преследват Енея, А. Бетик и мен.

Погледнах хронометъра на инфотерма ми. Корабите щяха да се приземят след около минута. За това време нямаше къде да избягам.

— Остави ме — казах аз и се дръпнах от ниската жена в синя роба. Прозорецът беше отворен и следобедният ветрец нахлуваше през завесите. Сякаш можех да чуя почти свръхзвуковото бръмчене на плъзгачите. — Трябва да се махна от дома ви… — Представих си как хората от Мира палят къщата, заедно с малките Сес Амбре и Бин.

Дем Риа ме дръпна назад от прозореца. В този момент влезе мъжът от семейството — младият Алем Микаил Дем Алем, — заедно с Дем Лоа. Мъкнеха едрото лусусианско тяло на оставения да ме пази мирски войник. Сес Амбре, чиито тъмни очички блестяха, държеше краката му, докато Бин се мъчеше да издърпа огромния ботуш на мъжа. Лусусианецът спеше с отворена уста и по високата яка на бойната му униформа се стичаше слюнка.

Погледнах към Дем Риа.

— Преди петнайсетина минути Дем Лоа му даде малко чай — тихо обясни тя и направи грациозен жест, от който тъканта на сините ръкави на робата й се развълнува. — Страхувам се, че използвахме остатъка от ултраморфина ти, Рол Ендимион.

— Трябва да вървя… — започнах аз. Болката в кръста ми бе поносима, но краката ми трепереха.

— Не — прекъсна ме Дем Риа. — Ще те хванат за няколко минути. — Тя посочи към прозореца. Отвън се разнасяше характерният тътен на спускателен кораб с ЕМ двигател, последван от тъпия звук и лая на дюзите. Машината трябва, да кръжеше точно над селото в търсене на място за приземяване. Миг по-късно прозорецът отекна от троен екот и над съседните кирпичени сгради се появиха два черни плъзгача.

Алем Микаил беше съблякъл лусусианеца по термобельо и го остави на леглото. После закопча с белезниците масивната му дясна китка. Дем Лоа и Сес Амбре смъкнаха пластовете на униформените му дрехи, телесната броня и огромните му ботуши и ги натъпкаха в торба за пране. Малкият Бин Риа Лоа Алем хвърли вътре шлема на войника. Слабото момче носеше тежкия иглен пистолет. Тази гледка ме сепна — бях свикнал да избягвам комбинацията деца и оръжие, още когато самият аз бях дете и се учех да използвам енергийни оръжия, докато керванът ни се влачеше из хиперионските поля, — но Алем се усмихна, взе пистолета от момчето и го потупа по гърба. От начина, по който Бин държеше оръжието — без да докосва спусъка, с цев, насочена настрани, и с поглед, отправен към индикатора на предпазителя, докато подаваше пистолета на баща си, — беше очевидно, че и по-рано си е имал работа с такова устройство.

Бин ми се усмихна, взе тежката торба с дрехите на войника и изтича от стаята. Шумът навън достигна кресчендо и аз се обърнах да погледна през прозореца.

На по-малко от трийсет метра нататък по улицата, която минаваше покрай канала, вдигаше прах черен плъзгач. Можех да го видя през пролуката между къщите. По-големият спускателен кораб се снишаваше и изчезваше от очи някъде на юг, навярно за да се приземи на тревистото открито пространство до кладенеца, където бях загубил съзнание от болка от бъбречния камък.

Тъкмо бях завързал обувките си и си закопчавах жилетката, когато Алем ми подаде игления пистолет. По навик проверих индикаторите на предпазителя и заряда, но после поклатих глава.

— Не — казах аз. — Чисто самоубийство ще е да нападна мирски войници само с това. Броните им… — Всъщност в този момент не мислех за броните им, а по-скоро за ответния огън на автоматичните им оръжия, които само за миг щяха да сравнят със земята тази къща. Помислих си за момчето с торбата за пране, в която бе униформата на войника. — Бин… — прибавих аз. — Ако го хванат…

— Знаем, знаем — прекъсна ме Дем Риа, дръпна ме от леглото и ме поведе към тесния коридор. Не си спомнях тази част от къщата. През последните четирийсетина часа моята вселена се свеждаше до спалнята и съседната тоалетна. — Хайде, ела.

Отново се освободих от ръката й и подадох пистолета на Алем.

— Просто ме оставете да избягам — помолих с разтуптяно сърце и посочих към хъркащия лусусианец. — И за миг няма да го помислят за мен. Могат да се свържат с лекарката — ако вече не е в някой от онези плъзгачи, — за да ме идентифицира. Просто им кажете… — погледнах към приятелските лица в техните сини роби — …кажете им, че съм надвил пазача и съм ви държал под прицел… — После замълчах, осъзнал, че веднага щом се събуди, войникът ще опровергае версията ми. Съучастничеството на семейството в бягството ми щеше да е очевидно. Отново хвърлих поглед към игления пистолет и понечих да протегна ръка към него. Само един изстрел със стоманените иглички и спящият войник никога нямаше да се събуди, за да опровергае каквото и да е и да изложи на опасност тези добри хора.

Само че просто не можех да го сторя. Бях способен да убия мирски войник в честен двубой — наистина, адреналиновият пристъп на гняв, който се надигаше от слабостта и уплахата ми, подсказваше, че тази възможност ще е добре дошло облекчение, — но не бях в състояние да убия този спящ човек.

Честен двубой обаче нямаше да има. В бойните си брони мирските войници, а още по-малко онези тайнствени четирима със спускателния кораб — швейцарски гвардейци? — щяха да са неуязвими за игличките ми и изобщо за каквото и да е друго, освен за мирско автоматично оръжие. А швейцарските гвардейци щяха да са неуязвими и за него. Бях обречен. Бяха обречени и тези добри хора, които се бяха отнесли толкова мило към мен.

Отвори се задна врата и в коридора се вмъкна Бин. Робата му се беше повдигнала нагоре, разкривайки покритите му с прах тънки крачета. Погледнах към него и си помислих, че момчето няма да получи своя кръстоид и ще умре от рак. Възрастните спокойно можеха да прекарат следващите стандартни десет години в някой мирски затвор.

— Съжалявам… — заекнах аз, без да мога да открия нужните думи. Чувах смута на улицата, докато войниците бързаха сред привечерната навалица навън.

— Рол Ендимион — каза с мекия си глас Дем Лоа и ми подаде раницата, която бяха донесли от каяка ми, — моля те, млъкни и ни последвай. Незабавно.

Под пода на коридора имаше тунел. Винаги бях смятал, че такива тайни проходи има само в холодрамите, но сега съвсем доброволно последвах вътре Дем Риа. Представлявахме странна процесия — Дем Риа и Дем Лоа, които се спускаха по стръмното стълбище пред мен, след това аз с игления пистолет в ръка и с подскачащата раница на гръб, малкият Бин, следван от сестра си Сес Амбре и накрая Алем Микаил Дем Алем, който грижливо заключи капака зад себе си. В къщата не остана никой, освен хъркащия лусусиански войник.

Стълбището се спускаше по-надълбоко от обикновено мазе и отначало си помислих, че стените са кирпичени като тези отгоре. После разбрах, че проходът е изсечен в мека скала, навярно пясъчник. Двайсет и седем стъпала надолу стигнахме дъното на вертикалната шахта и Дем Риа ни поведе по тесен тунел, осветен от бледи химични светлоглобуси. Зачудих се защо този дом на средно семейство от работническата класа има подземен проход.

Сякаш прочела мислите ми, синята качулка на Дем Лоа се обърна и тя прошепна:

— Спиралният спектър на Амойет изисква… хм… дискретни входове към къщите на другите. Особено по време на Двукратния мрак.

— На Двукратния мрак ли? — промълвих аз, като се приведох, за да мина под един от глобусите. Вече бяхме изминали двайсет-двайсет и пет метра — в посока, обратна на канала, струваше ми се — и тунелът продължаваше надясно.

— Бавната, двойна елипса на слънцето край двете луни на тази планета — поясни Дем Лоа. — Тя продължава точно деветнайсет минути. Това е основната причина, поради която избрахме този свят.

— Ах — възкликнах аз. Не разбрах нищо, но в този момент като че ли нямаше значение. — Мирските войници имат сензори, с които могат да откриват такива тайници — прошепнах на жената пред мен. — Имат дълбочинен радар, с който могат да проникват през скала. Имат…

— Да, да — прекъсна ме Алем, — но кметът и другите ще ги задържат няколко минути.

— Кметът ли? — доста тъпо повторих аз. Краката ми все още бяха слаби от двудневния ми престой в леглото. Боляха ме кръстът и слабините, но това беше незначителна болка — несъществена — в сравнение с онова, през което бях преминал (и онова, което бе преминало през мен) последните два дни.

— Кметът оспорва правото на Мира на обиск — прошепна Дем Риа. Проходът се разшири и се изправи поне стотина метра напред. Отминахме две разклонения. Това не беше единичен тунел — бяха проклети катакомби. — Мирът признава властта на кмета в шлюза Чайлд Ламонд — продължи тя. Сините копринени роби на петимата члена на семейството също шепнеха в пясъчника, докато бързахме напред. — На Витъс-Грей-Балианъс Б все още имаме закони и съдилища, така. че те нямат право да извършват обиск, без специална заповед и да отнемат гражданските ни права.

— Но те ще получат разрешение от съответната институция — възразих аз, като бързах, за да не изоставам от жените. Стигнахме до ново разклонение и те завиха надясно.

— Накрая, да — съгласи се Дем Лоа, — но в момента улиците са пълни с всички цветове на Спектъра в шлюза Чайлд Ламонд — червено, бяло, зелено, абаносово, жълто — хиляди хора от селото ни. А от съседните шлюзове идват и други. Никой няма да издаде в коя къща си бил. Прилъгахме отец Клифтън да напусне селото, така че няма да може да помогне на мирските войници. Доктор Молина е била задържана от наши хора в Кероа Тамбат и в момента не е в контакт с началниците си. А твоят пазач ще спи още поне час. Насам.

Завихме наляво по по-широк тунел, спряхме при първата врата, която видяхме, изчакахме Дем Риа да я отвори, като долепи длан до сензорната ключалка и влязохме в просторно, кънтящо пространство, изсечено в скалата. Стояхме на метално стълбище, гледащо към нещо, което приличаше на подземен гараж: вътре бяха наредени шест дълги, тънки машини в основните цветове с огромни колела, криле на кърмите, платна и педали. Приличаха на коли, задвижвани с вятър и мускулна сила и покрити с дърво, ярки копринено-полимерни тъкани и перспекс.

— Ветроциклети — каза Сес Амбре.

Неколцина мъже и жени в смарагдово-зелени роби и високи ботуши подготвяха колите за път. В дъното на една от тях беше поставен моят каяк.

Всички се заспускаха по тракащото стълбище, но аз останах горе. Спирането ми бе толкова внезапно, че бедният Бин и Сес Амбре едва не се блъснаха в мен.

— Какво има? — попита Алем Микаил.

Бях пъхнал игления пистолет в колана си и сега разперих ръце.

— Защо правите това? Защо всички ми помагат? Какво става?

Дем Риа се върна по металното стълбище и се облегна на перилата. Очите й блестяха също като на дъщеря й по-рано.

— Ако те хванат, Рол ЕНДИМИОН, ще те убият.

— Откъде знаеш? — попитах аз. Гласът ми беше тих, но акустиката на подземния гараж накара мъжете и жените в зелено да вдигнат поглед от работата си.

— Говореше насън — отвърна Дем Риа.

Отметнах глава, без да разбирам нищо. Бях сънувал Енея и нашия разговор. Какво би могло да каже това на тези хора?

Дем Риа се качи още едно стъпало назад и ме докосна по китката със студената си ръка.

— Спиралният спектър на Амойет е предрекъл появата на онази жена, Рол Ендимион. На онази, наречена Енея. Ние я наричаме Онази, която учи.

В този миг усетих, че настръхвам под ледената светлина на глобуса. Старият поет — чичо Мартин — беше говорил за младата ми приятелка като за месия, но цинизмът му се просмукваше във всичко, което казваше или правеше. Народът на Талиезин-запад уважаваше Енея… но чак пък да вярва, че енергичното шестнайсетгодишно хлапе наистина е Световна историческа фигура? Не ми се струваше вероятно. Двамата с нея бяхме разговаряли за това и в действителния живот, и в ултраморфиновите ми сънища, но… Боже мой, намирах се на свят на стотици светлинни години от Хиперион и на цяла вечност от По-малкия Магеланов облак, където бе скрита Старата Земя. Откъде тези хора…

— Когато е композирал спиралната симфония, Халпъл Амойет е знаел за Онази, която учи — обясни Дем Лоа. — Целият народ на Спектъра произхожда от хора със съпреживителни способности. Спиралата е била и е начин за тяхното усъвършенстване.

Поклатих глава.

— Извинявай, но не разбирам…

— Моля те, разбери го, Рол ЕНДИМИОН — каза Дем Риа и пръстите й почти болезнено стиснаха китката ми. — Ако не избягаш оттук, Мирът ще залови душата и тялото ти. А Онази, която учи се нуждае и от двете.

Примижах и погледнах към жената, като си мислех, че се шегува. Но приятното й, гладко лице бе спокойно и сериозно.

— Моля те — обади се малкият Бин, като пъхна ръчичката си в моята и ме задърпа. — Моля те, побързай, Рол.

Бързо се заспусках по стъпалата. Един от мъжете в зелено ми подаде червена роба. Алем Микаил ми помогна да я облека върху собствените си дрехи. Само с няколко точни движения на ръцете си той ме уви в червения бурнус. Сам никога нямаше да успея да го направя както трябва. С удивление осъзнах, че цялото семейство — двете жени, Сес Амбре и малкият Бин — са съблекли сините си роби и обличат червени. Видях, че не съм бил прав да ги оприличавам с лусусианците — защото макар да бяха по-ниски и мускулести от средните обитатели на Мира, телата им бяха съвършено пропорционални. Никой от възрастните нямаше косми нито по главата си, нито където и да е другаде. Това някак си правеше дребните им тела по-привлекателни.

Извърнах се, осъзнал, че съм се изчервил. Сес Амбре се засмя и ме докосна по ръката. Алем Микаил последен се бе облякъл и сега всички бяхме в червени роби. Един поглед към мускулестия му торс ми показа, че не бих издържал и петнайсет секунди в схватка с този по-нисък от мен мъж. Но пък навярно, осъзнах аз, не бих издържал повече от трийсет секунди и срещу Дем Лоа или Дем Риа.

Протегнах игления пистолет на Алем, но той ми даде знак да го задържа и ми показа как да го пъхна в един от многобройните джобове на дългата тъмночервена роба. Сетих се за отсъствието на оръжия в малката ми раница — индианският ми ловен нож и малкото ми лазерно фенерче — и кимнах в израз на благодарност.

Последвах жените и децата в задната част на ветроциклета, на който бе натоварен каякът ми. Колата беше покрита със здраво опъната червена тъкан. Трябваше да приклекнем ниско, когато над нас поставиха второ парче плат и ни заобиколиха с дъски, щайги и бъчви. Светлина се процеждаше само между задната дъска на каросерията и червения платнен покрив. Вслушах се в стъпките по камъка, когато Алем се качи отпред и зае една от седалките с педали. Чух, че един от другите мъже — вече също в червена роба — се намести до него от другата страна на централната скоба.

С все още спуснати мачти и завързани платна, ние потеглихме нагоре по дълга рампа.

— Къде отиваме? — прошепнах на Дем Риа, която лежеше почти до мен. Дървото миришеше на кедър.

— Към арката на телепортатора надолу по канала — също шепнешком ми отвърна тя.

Премигнах.

— И за това ли знаете?

— Те ти дадоха наркотика на истината — поясни Дем Лоа от другата страна на една от щайгите. — И ти говореше насън.

Бин лежеше точно до мен в мрака.

— Ние знаем, че Онази, която учи ти е възложила мисия — почти радостно каза той. — Знаем, че трябва да стигнеш до следващата арка. — Момчето потупа каяка до нас. — Иска ми се да можех да дойда с теб.

— Това е прекалено опасно — изсъсках аз. Усетих, че колата излиза от тунела. Коси слънчеви лъчи осветиха плата над нас. Ветроциклетът спря за миг, докато двамата мъже изправяха мачтата и опъваха платното. — Прекалено опасно.

Говорех за откарването ми до телепортатора, разбира се, а не за мисията, на която ме бе пратила Енея.

— Щом знаят кой съм — прошепнах на Дем Риа аз, — те ще наблюдават арката.

Можех да видя силуета на качулката й, когато ми кимна.

— Ще я наблюдават, Рол Ендимион. И наистина е опасно. Но мракът почти се е спуснал. След четиринайсет минути.

Погледнах към инфотерма си. Според наблюденията ми от предишните два дни до здрачаване оставаха най-малко деветдесет минути. И още почти цял час до падането на истинската нощ.

— До арката са само шест километра — прошепна Сес Амбре от другата страна на каяка. — Селата ще са пълни с празнуващия народ на Спектъра. Тогава разбрах.

— Двукратният мрак ли? — попитах.

— Да — потвърди Дем Риа. Тя ме потупа по ръката. — Сега трябва да пазим тишина. Навлизаме в движението по солния път.

— Прекалено опасно — за пореден път прошепнах аз, докато колата със скърцане се вливаше в трафика. Чувах тътненето на веригите под дъсчения под и усещах как вятърът изпълва платното. — Прекалено опасно.

Ако знаех какво става на неколкостотин метра от нас, щях да разбера колко опасно е в действителност.

Докато се носехме по солния път, аз надникнах през процепа между задната дъска и платнения покрив на ветроциклета. Изглежда, че пътят от твърда като скала сол свързваше селата покрай канала и продължаваше на север през пустинята, докъдето ми стигаше погледът.

Пустинята Уахаби — прошепна Дем Риа, когато набрахме скорост и се понесохме на юг по солния път. Изпреварваха ни други ветроциклети с напълно разперени платна и яко натискащи педалите мъже. Други коли с още по-ярки платнища пътуваха на север. Техните платна бяха поставени по друг начин и водачите им се бяха навели силно настрани, за да пазят равновесие, докато ветроциклетите се носеха на две колела, а другите две безполезно се въртяха във въздуха.

Изминахме шестте километра за десет минути и се отклонихме от солния път по павирана рампа, която минаваше през група от къщи — този път от бял камък, а не от кирпич. Алем и другият мъж навиха платното и бавно подкараха колата по облите камъни между сградите и реката. По бреговете на канала растяха високи папрати между сложно оформени вълноломи, беседки и кейове, на които бяха завързани украсени лодки. Градчето изглежда свършваше там, където каналът се разширяваше и много повече заприличваше на река, отколкото на изкуствен воден път. Повдигнах глава достатъчно, за да различа огромната, ръждива телепортаторна арка на неколкостотин метра надолу по течението. През нея се виждаше само папратовата гора по брега и пустошта на изток и запад. Алем насочи ветроциклета по тухлена товарна рампа и спря под високите папрати.

Погледнах инфотерма си. До Двукратния мрак оставаха по-малко от две минути.

В този миг усетих полъх на топъл въздух и над нас прелетя сянка. Всички се наведохме още по-ниско, когато черният мирски плъзгач мина над реката на по-малко от сто метра височина. Аеродинамичната осморковидна форма на машината ясно се виждаше, докато рязко завиваше и се спускаше ниско над корабите, минаващи на север и на юг през арката. Тук речният трафик беше оживен: дълги състезателни лодки с четирима до дванайсетима гребци, лъскави моторни лодки, оставящи зад себе си пенливи следи, платноходки с всевъзможни размери, канута, безшумни електрически гравитолодки, носещи се в ореолите си от пръски, и дори няколко сала, които ми напомниха за предишното ми пътуване с Енея и А. Бетик.

Плъзгачът прелетя ниско над тях, мина над телепортаторната арка, продължи на юг, после се върна, мина през нея в обратната посока и изчезна към шлюза Чайлд Ламонд.

— Хайде — каза Алем Микаил, като отдръпна платненото покривало над нас и започна да сваля каяка. — Трябва да побързаме.

Внезапно отново усетих полъх на топъл въздух, последван от по-хладен вятър, който вдигна прах на брега, разклати папратите и небето стана първо лилаво, после черно. Появиха се звезди. Погледнах нагоре точно навреме, за да видя мънистена корона около едната от луните и пламтящия диск на втората по-голям сателит, който минаваше зад първия.

От север по реката по посока на дългия град, включващ шлюза Чайлд Ламонд, се разнесе най-натрапчивият и тъжен звук, който някога бях чувал: протяжен, виещ и по-скоро издаван от човек, отколкото от сирена, последван от тон, който ставаше все по-дълбок и по-дълбок, докато накрая се превърна в недоловим за човешкия слух. Разбрах, че съм чул стотици — навярно хиляди — рогове, надути в хор с хиляди, а може би и десетки хиляди човешки гласове.

Мракът около нас се сгъстяваше. Звездите блестяха. Дискът на по-ниската луна приличаше на огромен купол, който заплашваше всеки момент да се стовари върху потъналия в чернота свят. Изведнъж многобройните кораби по канала надуха собствените си сирени — какофоничен вой, пълна противоположност на съвършената хармоничност на първоначалния хор — и после започнаха да изстрелват сигнални ракети и фойерверки: пъстроцветни звезди, ревящи колела на св. Катрин, червени парашутни ракети, сплотени ленти от жълти, сини, зелени, червени и бели огньове — Спиралният спектър? — и безброй въздушни бомби. Шумът и светлината бяха невъобразими.

— Побързай — повтори Алем и свали каяка от колата. Скочих долу да му помогна, като смъкнах робата си и я хвърлих в задната част на ветроциклета. Следващата минута представляваше мъгла от координирани движения, докато с Дем Риа, Дем Лоа, Сее Амбре и Бин помагахме на Алем и непознатия мъж да отнесат каяка до брега и да го спуснат в реката. Нагазих до колене в топлата вода, оставих раницата и игления пистолет в лодката, задържах я с ръка и погледнах към двете жени, двете деца и двамата мъже в надиплените им роби.

— Какво ще стане с вас? — попитах. Кръстът ме болеше от последиците от бъбречния камък, но в момента по-болезнена беше буцата в гърлото ми.

Дем Риа поклати глава.

— Няма да ни се случи нищо лошо, Рол ЕНДИМИОН. Ако мирските власти се опитат да ни сторят нещо, просто ще изчезнем в тунелите под пустинята Уахаби, докато не дойде време да се влеем в Спектъра някъде другаде. — Тя се усмихна и намести робата на рамото си. — Но искам да ни обещаеш нещо, Рол ЕНДИМИОН.

— Каквото пожелаеш — отвърнах аз. — Стига да мога, ще го направя.

— Ако е възможно, помоли Онази, която учи да се върне заедно с теб на Витъс-Грей-Балианъс Б при народа на Спиралния спектър на Амойет. Ще се помъчим да не приемаме християнството на Мира, докато тя не дойде, за да ни говори.

Кимнах и погледнах към бръснатия череп на Бин Риа Дем Лоа Алем, към червената му качулка, чиято тъкан се гънеше на вятъра, към съсухрените му от химиотерапията страни, към очите му, които блестяха по-скоро от вълнение, отколкото от отраженията на фойерверките.

— Да — казах аз. — Ако изобщо е възможно, ще го направя.

После всички те ме докоснаха — не се ръкуваха, просто допряха пръсти до жилетката, ръката, лицето или гърба ми. Аз също ги. докоснах в отговор, насочих носа на каяка към течението и седнах в лодката. Веслото беше на скобата, където го бях оставил. Стегнах изолацията около кръста си, сякаш пред мен имаше бързеи, неволно закачих с ръка прозрачния пластмасов капак на червения „паникьорски бутон“, който Енея ми беше показала — щом тази интерлюдия не ме бе накарала да изпадна в паника, не бях сигурен какво друго ще успее, — стиснах веслото в лявата си ръка и махнах за сбогом с дясната. Докато каякът се отдалечаваше към средата на реката, шестте облечени в роби фигури се сляха в сенки под папратите.

Телепортаторната арка ставаше все по-голяма. В небето първата луна започна да се отмества от диска на слънцето, но втората, по-голяма луна покри и двете светила. Фойерверките и сирените продължаваха, дори ставаха все по-ожесточени. Гребях по-близо до десния бряг, докато се приближавах към телепортатора и се опитвах да се движа сред по-малките лодки надолу по течението, но без прекалено да се приближавам към никого.

„Ако изобщо ще ме пресрещат — казах си аз, — ще трябва да го направят тук.“ Без да се замислям, поставих игления пистолет върху корпуса на каяка пред себе си. Бързото течение ме носеше напред и аз пуснах греблото в очакване да мина през телепортала. Когато се активираше, под него нямаше да има други плавателни съдове. Над мен арката се издигаше като подковообразна чернота на фона на звездното небе.

Внезапно на няма и двайсетина метра от дясната ми страна от брега се разнесе силен шум.

Грабнах пистолета и погледнах натам, без да разбирам какво виждам и чувам.

Две експлозии като звукови бомби. Проблясъци бяла светлина.

„Още фойерверки ли? — Не, тези проблясъци бяха много по-ярки. — Енергийни оръжия?“ Прекалено ярки. Прекалено нефокусирани. Повече приличаше на взривяване на малки плазмени експлозиви.

Тогава за миг зърнах нещо, по-скоро остатъчен образ, отколкото истинска гледка: две фигури, вкопчени в мощна прегръдка, като негатив на древна снимка, внезапно, яростно движение, още един звуков взрив, бял проблясък, който ме ослепи, преди мозъкът ми да регистрира сцената — шипове, тръни, две притиснати една до друга глави, шест размахващи се ръце, летящи искри, човешка фигура и нещо по-голямо, звук от раздиране на метал, нечий писък, по-силен от сирените, виещи в реката зад мен. Ударната вълна от онова, което се случваше на брега, се понесе над водата, едва не преобърна каяка ми и продължи нататък като завеса от бели пръски.

Сетне се озовах под телепортаторната арка, последва проблясък и вече познатият ми от по-рано миг на замайване, ослепително ярка светлина, която ме заобикаляше отвсякъде, и каякът започна да пада.

Наистина започна да пада. Да се върти в пространството. Част от водата, която се беше телепортирала под мен, падаше като малък водопад, но после лодката продължи да пада свободно и в паниката си аз изпуснах вътре игления пистолет и се вкопчих в корпуса на каяка, което само го накара да се завърти още по-бясно.

Запремигвах, за да проясня погледа си от проблясъците и се помъчих да видя още колко надолу ще падам.

Над мен имаше синьо небе. Навсякъде наоколо — огромни облаци, които се издигаха на хиляди метри нагоре и се спускаха на още хиляди надолу.

Нямаше нищо друго, освен небе и аз падах в него. Под мен малкият отсек от реката се бе разделил на гигантски капки, сякаш някой бе излял стотина кофи вода в бездънна пропаст.

Каякът се въртеше и заплашваше да започне да се премята. Преместих се напред, за да запазя равновесие и едва не изпаднах навън. Задържаха ме само кръстосаните ми крака и мократа изолация около кръста ми.

Отчаяно се вкопчих в ръба на лодката. Студен въздух шибаше лицето ми и ревеше край мен, докато каякът набираше скорост. Между мен и пронизаните от слънчеви лъчи облаци долу имаше хиляди метри пуст въздух. Двойното гребло се откъсна от скобата си и се запремята в пространството.

Направих единственото, което можех при тези обстоятелства. Отворих уста и закрещях.

11.

Кензо Исозаки откровено можеше да каже, че никога преди не се е страхувал. Отгледан като бизнес-самурай на папратовите острови на Фуджи, той беше научен и трениран да презира страха и всеки, който го изпитва. Предпазливостта бе допустима — за него тя се беше превърнала в задължително за бизнеса оръжие, — но страхът бе чужд на природата му и на грижливо изгражданата му личност.

До този момент.

Г. Исозаки чакаше прав, докато вратата на херметичния шлюз се отвори. Каквото и да го чакаше вътре, минута по-рано се беше намирало на безвъздушен, премятащ се в космоса астероид. И не носеше космически костюм.

Исозаки бе решил да не носи оръжия на малката астероидна сонда: нито той, нито корабът бяха въоръжени. В този момент, докато ледените кристали се вълнуваха като мъгла от отварящия се херметичен шлюз и вътре влизаше хуманоидна фигура, Кензо Исозаки се зачуди дали решението му е било разумно.

Хуманоидната фигура беше човешка… или поне човешка на външен вид. Загоряла кожа, грижливо подстригана сива коса, съвършено ушит сив костюм, сиви очи под все още покрити със скреж мигли и бяла усмивка.

— Г. Исозаки — каза съветник Албедо.

Исозаки се поклони. Бе овладял туптенето на сърцето и дишането си и сега се съсредоточи да накара гласа си да звучи спокойно, равно и безизразно.

— Много мило от ваша страна да отвърнете на поканата ми.

Албедо скръсти ръце. Усмивката не напускаше загорялото му, красиво лице, но не можеше да заблуди Исозаки. Моретата около папратовите острови на Фуджи бяха пълни с акули, произхождащи от ДНК рецепти и замразени ембриони, донесени с първите бусардови семенни кораби.

— Покана? — попита с дълбокия си глас съветник Албедо. — Или заповед?

Главата на Исозаки остана леко наведена. Ръцете му висяха свободно отстрани.

— В никакъв случай заповед, г…

— Струва ми се, знаете името ми — прекъсна го Албедо.

— Според слуховете вие сте същият онзи съветник Албедо, който съветвал Мейна Гладстоун преди почти три века, сър — отвърна шефът на Търговския мир.

— Тогава бях по-скоро холограма, отколкото материя — отвърна Албедо и отпусна ръцете си. — Но… личността… е същата. И няма нужда да ме наричате „сър“.

Исозаки леко се поклони.

Съветник Албедо пристъпи по-навътре в малката сонда. Той прокара яките си пръсти по пултовете, единствената пилотска седалка и ръба на празния високогравитационен резервоар.

— Скромен кораб за толкова влиятелна личност, г. Исозаки.

— Помислих си, че ще е най-добре да проявя дискретност, съветник. Мога ли да ви наричам така?

Вместо да отговори, Албедо агресивно се приближи към него. Исозаки не трепна.

— Смятате ли, че е проява на дискретност да пускате ИИ вирус в примитивната инфосфера на Пацем, за да търси възлите на Техноцентъра? — Гласът на Албедо изпълни кабината на сондата.

Кензо Исозаки вдигна очи, за да срещне яростния сив поглед на по-високия мъж.

— Да, съветник. Ако Техноцентърът все още съществуваше, аз… Търговският мир… трябваше да установи личен контакт. Вирусът беше програмиран да се самоунищожи, ако бъде засечен от мирски антивирусни програми и да се активира единствено, ако получи сигурен отговор от Техноцентъра.

Съветник Албедо се засмя.

— Вашият ИИ вирус беше приблизително също толкова фин, колкото метафоричното лайно в пословичната купа за пунш, Исозаки-сан.

Грубите думи накараха шефа на Търговския мир изненадано да премигне.

Албедо се отпусна на ускорителната кушетка, опъна се и каза:

— Седнете, приятелю. Вие си навлякохте всички тези неприятности, за да ни откриете. Рискувахте да ви подложат на мъчения, да ви отлъчат, да ви екзекутират и да загубите мястото си за паркинг във Ватикана. Щом искате да разговаряме… говорете.

Временно изваден от равновесие, Исозаки потърси друга повърхност, където да седне, и се настани на свободен участък от чертожната маса. Не обичаше нулевата гравитация, затова примитивното вътрешно сдържащо поле бе настроено на едно g, но въпреки това Исозаки се клатушкаше на ръба на замайването. Той си пое дъх и събра мислите си.

— Вие служите на Ватикана… — започна шефът на Търговския мир.

— Техноцентърът не служи на никого, търговецо — незабавно го прекъсна Албедо. Исозаки си пое дъх и повторно започна:

— Вашите и ватиканските интереси се застъпват до такава степен, че Техноцентърът осигурява съвети и техника, жизненоважни за оцеляването на Мира… Съветник Албедо се усмихваше и чакаше. С мисълта „За онова, което ще кажа сега, Негово светейшество ще ме предаде на великия инквизитор. Ще ме включат за сто живота на машината за мъчения“ Исозаки продължи:

— Някои от нас в Изпълнителния съвет на Панкапиталистическия съюз на независимите католически трансзвездни търговски организации смятат, че интересите на Техноцентъра може би имат много повече общо със Съюза, отколкото с Ватикана. Според нас… хм… анализирането на тези общи цели и интереси ще е от полза и за двете страни.

Съветник Албедо показа още повече от съвършените си зъби. И продължи да мълчи.

Усещайки конопеното въже на примката, която затягаше около собствената си шия, Исозаки каза:

— В продължение на близо три века Църквата и гражданските власти на Мира се придържаха към официалната версия, че Техноцентърът е бил унищожен по време на Падането на телепортаторите. Милиони близки до властта хора на световете из мирския космос са чували слуховете за оцеляването на Техноцентъра…

— Слуховете за нашата смърт са изключително преувеличени — прекъсна го съветник Албедо. — И?

— И — продължи Исозаки, — като разбираме, че този съюз между личностите от Техноцентъра и Ватикана е бил изгоден за двете страни, съветник, Търговският мир би искал да предложи възможности за подобен пряк съюз с нашата търговска организация, който ще донесе по-непосредствена и осезаема изгода на вашата… хм… общност.

— Предлагайте, Исозаки-сан — каза съветник Албедо и се отпусна още по-назад на пилотската седалка.

— Първо — вече с по-твърд глас заговори Исозаки, — Търговският мир се разраства по начини, които не са възможни за никоя религиозна организация, колкото и йерархична или универсално разпространена да е. Капитализмът възвръща мощта си в Мира. Той е истинската спойка, която съединява стотиците светове.

Второ, Църквата продължава да води безкрайната си война с прокудените и с бунтовниците в сферата на влияние на Мира. Търговският мир смята всичко това за загуба на енергия и скъпоценни човешки и материални ресурси. Нещо повече, така Техноцентърът се замесва в човешки конфликти, които нито отговарят на интересите му, нито могат да доведат до осъществяване на целите му.

Трето, макар че Църквата и Мирът използват такива очевидно произхождащи от Техноцентъра технологии като мигновения гидеонов двигател и възкресителните ясли, Църквата не отдава дължимото на Техноцентъра за тези изобретения. Всъщност, тя продължава да го представя пред милиардите вярващи за враг и твърди, че същностите на Техноцентъра са били унищожени, защото са се съюзили с дявола. Търговският мир не се нуждае от такива предубеждения и измами. Ако след съюзяването си с нас Техноцентърът предпочете да продължи да се крие, ние ще уважим тази политика, но ще бъдем готови открито да го представим като ценен партньор, когато и ако вие решите така. Междувременно, обаче, Съюзът завинаги ще сложи край на демонизирането на Техноцентъра в историята, фолклора и умовете на човешките същества.

Съветник Албедо изглеждаше замислен. За миг той отправи поглед през илюминатора към въртящия се астероид, после каза:

— Значи ще ни направите богати и уважавани?

Кензо Исозаки не отговори. Чувстваше, че собственото му бъдеще и равновесието на властта в човешкия космос се колебаят на острието на бръснач. Не можеше да разчете изражението на Албедо: сарказмът на киборга спокойно можеше да е прелюдия към преговори.

— А какво да правим с Църквата? — попита съветникът. — След повече от два и половина човешки века на тайно сътрудничество?

Исозаки отново успокои ускореното туптене на сърцето си.

— Не желаем да се намесваме в каквато и да е връзка, която Техноцентърът намира за полезна или изгодна — тихо отвърна той. — Като делови хора, ние в Съюза сме обучени да разбираме ограниченията на всяко основано на религия междузвездно общество. Догмата и йерархията са характерни за такива структури… всъщност, такива са и структурите на която и да е теокрация. Като делови хора, посветили се на взаимоизгодното сътрудничество, ние виждаме възможности за второ равнище на партньорство между Техноцентъра и човека, макар и тайно и ограничено, което би трябвало и ще бъде изгодно и за двете страни.

Съветник Албедо отново кимна.

— Исозаки-сан, спомняте ли си, когато вашата колежка Анна Пели Коняни се съблече в кабинета ви?

Исозаки запази неутрално изражение, но само с крайно усилие на волята. Фактът, че Техноцентърът наблюдава личния му кабинет и записва всяка сделка, накара кръвта му буквално да се вледени.

— Тогава попитахте — продължи Албедо, — защо сме помогнали на Църквата да усъвършенства кръстоида. С каква цел, попитахте вие. Каква е изгодата за Техноцентъра?

Исозаки наблюдаваше мъжа в сиво, но повече отвсякога усещаше, че е заключен в малката астероидна сонда с кобра, която се е изправила и е разперила качулката си.

— Някога имали ли сте куче, Исозаки-сан? — попита Албедо.

Все още замислен за кобрите, шефът на Търговския мир можеше само да го зяпне.

— Куче ли? — след малко каза той. — Не. Не лично. На родния ми свят кучетата не бяха разпространени.

— А, точно така — кимна съветникът и отново показа белите си зъби. — На вашия остров домашни любимци са били акулите. Струва ми се, че на около шестгодишна възраст вие сте имали бебе акулка, която сте се мъчили да опитомите. Ако не греша, сте я нарекли Кейго.

Исозаки не би могъл да произнесе нито звук, дори в този момент от това да зависеше животът му.

— И какво правехте, за да не позволите на вашата растяща акулка да ви изяде, когато плувахте заедно в лагуната Шиоко, Исозаки-сан?

С огромни усилия Исозаки успя да промълви:

— Нашийник.

— Моля? — наведе се към него съветник Албедо.

— Нашийник — повтори шефът на Търговския мир. Пред очите му танцуваха малки, съвършено черни петна. — Шоков нашийник. Трябваше да носим излъчвателни ключове. Същитеустройства, каквито използваха нашите рибари.

— А, да — без да престава да се усмихва каза Албедо. — Когато вашият любимец се е държал непослушно, вие сте го връщали в правия път. Само с едно докосване с пръст. — Той протегна ръка и я сви в шепа, сякаш държеше невидим излъчвателен ключ. Загорелият му пръст натисна невидимия бутон.

Тялото на Кензо Исозаки не бе разтърсено от електрически удар, а по-скоро го обляха вълни от чиста агония — започваха в гърдите му, в кръстоида под кожата, плътта и костта му и се разляха настрани като телеграфни сигнали от болка, течащи през десетките метри нишки, нематоди и възли кръстоидна тъкан, пуснала метастази в тялото му като тумори.

Исозаки изкрещя, преви се надве от болка и се стовари на пода.

— Струва ми се, че вашите излъчвателни ключове са можели да разтърсват стария Кейго с все по-силни удари, когато е ставал агресивен — замислено каза съветник Албедо. — Нали така, Исозаки-сан? — Пръстите му отново натиснаха празния въздух.

Болката стана още по-силна. Исозаки се изпусна в костюма си и би изпразнил червата си, ако вече не бяха празни. Опита се отново да извика, но челюстите му бяха здраво стиснати, сякаш в пристъп на тетанус. Емайлът на зъбите му се пропука и се отцепи. Той прехапа върха на езика си и усети в устата си вкус на кръв.

— По десетобалната скала за стария Кейго това ще е някъде около две, предполагам — продължи съветник Албедо. Той се изправи, приближи се до херметичния шлюз и набра комбинацията за отваряне.

Сгърчен на пода, с тяло и мозък, превърнали се в безполезни придатъци на кръстоид от ужасяваща болка, Исозаки се помъчи да изкрещи през стиснатите си челюсти. Очите му бяха изскочили от орбитите си. От носа и ушите му течеше кръв.

Набрал комбинацията, киборгът отново натисна невидимия ключ в дланта си.

Болката изчезна. Исозаки повърна. Всички мускули в тялото му се гърчеха, докато нервите му като че ли напълно се бяха объркали.

— Ще предам предложението ви на Трите елемента на Техноцентъра — официално заяви съветник Албедо. — То ще бъде обсъдено и разгледано изключително сериозно. Междувременно, приятелю мой, ще разчитаме на вашата дискретност.

Исозаки се опита да издаде членоразделен звук, но успя само да се сгърчи и да повърне на металния под. За негов ужас, червата му шумно отделиха газ.

— И повече няма да има ИИ вируси в чиято и да е инфосфера, нали, Исозаки-сан? — Албедо влезе в херметичната камера и затвори шлюза.

Навън безименният астероид се премяташе и въртеше с динамика, известна единствено на боговете на хаотичната математика.

Спускателният кораб на Радамант Немес и тримата й близнаци само за няколко минути стигна от мирската база Бомбасино до шлюза Чайлд Ламонд на безводния свят Витъс-Грей-Балианъс Б, но задачата им се усложни от присъствието на три военни плъзгача, които онзи глупак командир Солзников беше пратил да ги ескортират. От „секретната“ теснолъчева връзка между базата и плъзгачите Немес знаеше, че командирът е пратил своя заместник полковник Винара лично да оглави експедицията. Нещо повече, Немес знаеше, че полковникът няма да оглавява нищо — тоест, че Винара ще е толкова зает с постоянен холо и теснолъчев контакт с базата, че всъщност Солзников ще ръководи мирските войници, без да показва ъгловатото си лице.

Когато закръжиха над съответното село — макар че „село“ изглеждаше прекалено официално наименование за няколкото кирпичени къщи по западния бряг на реката, същите като десетките други сгради по пътя от базата, — плъзгачите вече ги бяха настигнали и се спускаха надолу, докато Немес търсеше достатъчно просторно и твърдо място, за да приземи спускателния кораб.

Вратите на кирпичените къщи бяха боядисани в основните цветове. Хората по улицата носеха роби в същите окраски. Немес знаеше причината за това: бе влязла и в корабната памет, и в кодираните архиви на Бомбасино, за да получи информация за народа на Спиралния спектър. Данните представляваха интерес само в онази си част, според която тези странни хора бавно се обръщаха към кръста и още по-бавно приемаха властта на Мира. С други думи имаше голяма вероятност да са помогнали на бунтовно дете мъж и еднорък андроид да се скрият от властите.

Плъзгачите кацнаха на пътя край канала. Немес приземи спускателния кораб в някакъв парк и частично разруши артезиански кладенец.

Гиес се размърда на другата пилотска седалка и повдигна вежди.

— Сцила и Бриарей ще отидат да извършат официалното претърсване — гласно каза Немес. — Ти оставаш тук с мен. — Без гордост или суетност беше забелязала, че клонираните й близнаци отдавна се подчиняват на заповедите й, въпреки смъртната заплаха, която бяха донесли от Трите елемента, и увереността, че ще я изпълнят, ако тя отново се провали.

Другата жена и мъжът се спуснаха по рампата и си запробиваха път сред навалицата от хора в цветни роби. Насреща им закрачиха войници в бойна броня със спуснати визьори. Немес ги наблюдаваше по общия оптичен канал, а не по теснолъчевото предаване и позна гласа на полковник Винара, разнесъл се по високоговорителя на шлема му.

— Кметът — жена на име Сес Гиа — отказва да ни даде разрешение за претърсване на къщите.

Немес можеше да види презрителната усмивка на Бриарей, отразена в лъскавия визьор на полковника. Все едно, че виждаше собственото си отражение с малко по-изразена костна структура.

— И вие ще позволите на този… кмет… да ви заповядва, така ли? — попита Бриарей.

Полковник Винара вдигна облечената си в бойна ръкавица ръка.

— Мирът признава местните власти, докато станат… част от Мирския протекторат.

— Споменахте, че доктор Молина е оставила мирски войник да пази… — каза Сцила.

Винара кимна. Дишането му се чуваше усилено през видоизменящия се, кехлибарен шлем.

— Няма и следа от този войник. Опитваме се да установим връзка с него още откакто напуснахме Бомбасино.

— Не му ли е бил имплантиран проследителен чип? — попита Сцила.

— Не, втъкан е в бойната му броня.

— И?

— Открихме я в кладенец няколко улици по-нататък — отговори полковник Винара. Гласът на Сцила остана безизразен.

— Предполагам, че войникът не е бил в бронята.

— Не — потвърди Винара, — там бяха само бронята и каската. В кладенеца нямаше труп.

— Жалко — рече Сцила. Тя понечи да се извърне, но после пак погледна към мирския полковник. — Само бронята, казвате. А оръжието?

— Нищо повече — мрачно отвърна Винара. — Наредих да претърсят улиците и ще разпитаме гражданите, докато някой не ни съобщи местонахождението на къщата, в която доктор Молина е арестувала изчезналия търговец. После ще я обкръжим и ще заповядаме на всички вътре да се предадат. Аз… хм… поисках от гражданските съдилища в Бомбасино да обмислят молбата ни за заповед за обиск.

— Чудесен план, полковник — каза Бриарей. — Само докато издадат вашата заповед да не настъпи следващата ледникова епоха.

— Ледникова епоха ли? — зяпна полковник Винара.

— Няма значение — махна с ръка Сцила. — Ако не възразявате, ще ви помогнем да претърсите съседните улици и ще изчакаме съответното разрешение за претърсване на къщите. — После предаде по вътрешния канал на Немес:

„А сега какво?“

„Останете с него и направете точно каквото му предложихте — нареди Немес. — Бъдете любезни и спазвайте закона. И без това не искаме да открием ЕНДИМИОН или момичето, докато тези идиоти са наоколо. С Гиес преминаваме на бързо време.“

„Успешен лов“, предаде Бриарей.

Гиес вече чакаше при шлюза на спускателния кораб.

— Аз взимам града — каза Немес, — а ти се спускаш по реката до телепортаторната арка и внимаваш нищо да не премине през нея — нито нагоре, нито надолу, — без да си го проверил. Фазоизмествай се, за да ми пращаш съобщения. Аз също периодично ще се фазоизмествам, за да проверявам канала. Сигнализирай ми, ако откриеш Ендимион или момичето. — Докато се фазоизместваха, можеха да се свързват по общия канал, но енергийният разход бе ужасно голям — надхвърляше дори невъобразимото количество енергия, необходимо за самото фазоизместване, — така че беше далеч по-икономично периодично да преминават към нормално време, за да проверяват общия канал. Дори само сигналът за тревога щеше да използва равностойността на целия едногодишен енергиен бюджет на тази планета.

Гиес кимна и двамата едновременно се фазоизместиха, превръщайки се в хромирани скулптури на голи мъж и жена. Въздухът навън като че ли се сгъсти и светлината стана по-силна. Звуците изчезнаха. Движението спря. Човешките фигури станаха малко размити статуи. Нагънатите им от вятъра роби замръзнаха като дипли на бронзови изваяния.

Немес не разбираше физиката на фазоизместването. Нямаше нужда да го разбира, за да го използва. Знаеше, че това не е нито антиентропично, нито хиперентропично манипулиране на времето — макар бъдещият АИ да разполагаше и с двете наглед вълшебни технологии, — нито пък някакъв вид „ускоряване“, съпътствано от звукови експлозии и невероятно повишаване на температурата зад тях. Фазоизместването бе нещо като отстъпване встрани в издълбаните граници на пространство/времето.

— Вие ще се превърнете — в най-добрия смисъл на израза — в плъхове, лутащи се из стените на стаите на времето — беше казала същността от Техноцентъра, която носеше основната отговорност за тяхното създаване.

Двете лъскави фигури се спуснаха по рампата и се разделиха в противоположни посоки — Гиес на юг към телепортатора, Немес покрай замръзналите си близнаци и скулптурите на мирските войници и гражданите на Спектъра, за да навлезе сред кирпичените къщи.

Буквално за нула време откри сградата със закопчания с белезници мирски войник, който спеше в ъгловата спалня, гледаща към канала. Тя претърси файловете, качени от мирската база в Бомбасино, за да го идентифицира — лусусианец на име Джерин Поуц, трийсет и осем стандартни години, мързелив, неинициативен, пристрастен към алкохола, още две години до пенсия, шест разжалвания и три осъждания на затвор — и после изтри файла. Войникът не представляваше интерес за нея.

След като се увери, че къщата е празна, Радамант Немес се прехвърли към нормално време и за миг застана в спалнята. Звукът и движението се върнаха: хъркането на войника, пешеходците по крайбрежната улица, тихият ветрец поклащащ белите завеси, тътенът на далечен трафик И дори шумоленето на самурайските брони на мирските войници, които тичаха из съседните улици в безполезното си претърсване.

Застанала до мирския войник, Немес протегна ръка и сякаш посочи с показалец към шията му. Изпод нокътя й се появи игла, измина десетте сантиметра до гърлото на Джерин Поуц и прониза кожата и плътта му, оставяйки само капчица кръв. Войникът не се събуди.

Немес изтегли иглата и анализира кръвта в нея: опасна концентрация на С27Н45ОН — лусусианците често бяха заплашени от високо равнище на холестерол, — както и наличие на ранен стадий на имунна тромбоцитна пурпура, навярно предизвикана от прекараните ранни години в силно радиационна среда на някой от гарнизонните светове, алкохолно съдържание 122 mg/100 ml — войникът беше пиян, макар че миналото му на алкохолик навярно му позволяваше да крие повечето от видимите ефекти — и voila! — наличие на изкуствен опиат, наречен ултраморфин, комбиниран със завишено равнище на кофеин. Немес се усмихна. Някой го бе упоил със сънотворно количество ултраморфин, смесен с чай или кафе, но се беше погрижил дозата да не е убийствена.

Тя подуши въздуха. Способността й да регистрира и разпознава специфични органични молекули във въздуха — тоест, обонянието й — беше около три пъти по-голяма от тази на нормалния газов хроматографен спектрометър: с други думи някъде над обонянието на порода кучета от Старата Земя, наречени хрътки. Стаята бе изпълнена с характерните миризми на много хора. Някои от тях бяха стари, други съвсем скорошни. Немес идентифицира алкохолната смрад на лусусианеца, няколко фини, мускусни женски аромата, молекулния отпечатък поне на две деца — едното отдавна навлязло в пубертета, другото по-малко, но болно от някакъв вид рак, изискващ химиотерапия — и на двама мъже, единият с особености на потта, дължащи се на хранителните специфики на планетата, Другият едновременно познат и чужд. Чужд, защото мъжът носеше мириса на свят, който Немес никога не бе посещавала, познат, защото това бе характерната човешка миризма, която тя специално си бе отбелязала: Рол Ендимион все още носеше със себе си миризмата на Старата Земя.

Немес обиколи всички стаи, но нямаше и следа от особения мирис, който за пръв път беше усетила четири години по-рано, на момичето на име Енея, нито пък антисептичната андроидна миризма на слугата, наречен А. Бетик. Тук бе идвал само Рол Ендимион. Но си беше тръгнал няколко минути преди това.

Немес проследи миризмата до капак на пода в коридора. Тя го разби, въпреки многобройните му ключалки, и спря преди да се спусне по стълбата, за да провери информацията по общия канал. От Гиес нямаше нищо. Бяха напуснали кораба едва преди деветдесет секунди. Немес се усмихна. Можеше да му сигнализира и той щеше да е тук, преди Рол ЕНДИМИОН и другите в тунела да успеят да отброят десет удара на сърцата си.

Но Радамант Немес искаше сама да уреди тази сметка. Без да престава да се усмихва, тя скочи в дупката и падна до дъното, което бе на осем метра дълбочина.

Проходът беше осветен. Тя подуши въздуха и отдели богатия на адреналин мирис на Рол Ендимион от другите човешки миризми. Роденият на Хиперион беглец бе нервен. А също болен или ранен — Немес различи едва доловимия мирис на пот, пропит с ултраморфин. Ендимион определено беше лекуваният от д-р Молина чужденец и някой бе използвал предписаните му болкоуспокоителни, за да приспи нещастния лусусиански войник.

Немес се фазоизмести и се затича по тунела, сега изпълнен с все по-силна светлина. Независимо каква преднина имаха Ендимион и неговите съюзници, тя щеше да ги настигне. Би й доставило удоволствие да отсече главата му, докато е фазоизместена — за наблюдателите в реалното време изпълненото от невидим палач обезглавяване изглеждаше свръхестествено, — но трябваше да получи от Ендимион известна информация. Най-лесно осъществимата възможност беше да го отвлече от неговите приятели от Спиралния спектър, като го заобиколи със същото фазирано поле, което пазеше и самата нея, да вкара в мозъка му игла, за да го обездвижи, да го върне на спускателния кораб, да го напъха във възкресителната ясла и после да изиграе малък театър пред полковник Винара и командир Солзников, като им благодари за помощта. Когато корабът им напуснеше орбита, можеха да „разпитат“ Рол Ендимион:

Немес щеше да вкара в мозъка му микровлакна и да извлече РНК и спомените му. Ендимион никога повече нямаше да се върне в съзнание: когато заедно с близнаците си научеше от спомените му каквото й трябваше, щеше да го унищожи и да изхвърли трупа му в космоса. Целта й бе да открие детето на име Енея.

Внезапно светлините угаснаха.

„Докато съм фазоизместена — помисли си Немес. — Невъзможно.“ Нищо не можеше да се случи толкова бързо.

Тя рязко спря. В тунела нямаше абсолютно никаква светлина, нищо, което тя да е в състояние да усили. Премина на инфрачервено виждане и огледа прохода пред и зад себе си. Празен. Отвори уста и издаде сонарен вик, после бързо се обърна, за да направи същото и в обратната посока. Нищо — ултразвуковият писък отекна и се върна обратно. Тя измени полето около себе си, за да прати в двете посоки дълбочинно радарен импулс. Тунелът беше празен, но дълбочинният й радар регистрира лабиринт от подобни тунели цели километри наоколо. Зад дебела метална врата на трийсет метра пред нея имаше подземен гараж, пълен с коли и човешки фигури.

Все още предпазливо, Немес премина за миг към реално време, за да види как така светлините са угаснали само за микросекунда.

Фигурата бе точно пред нея. Немес имаше по-малко от една десетохилядна от секундата, за да се фазоизмести отново, когато четири покрити с шипове юмрука я удариха със силата на сто хиляди булдозера. Беше отхвърлена назад до началото на тунела, прелетя през разбитата стълба, през твърдата каменна стена на прохода и потъна дълбоко в самата скала.

Светлините останаха угасени.

През двайсетте стандартни дни, през които остана на Марс, великият инквизитор го намрази много повече, отколкото би могъл да мрази дори самия ад.

Планетните прашни бури симум бушуваха по време на целия му престой. Въпреки факта, че заедно с придружителите си бе отведен в Губернаторския дворец в предградията на Св. Малахия, че теоретично сградата беше запечатана също толкова херметично, колкото мирски космически кораб, че въздухът се филтрираше и пречистваше, че прозорците бяха от петдесет и два пласта издръжлива пластмаса и че входовете представляваха по-скоро херметични шлюзове, отколкото врати, марсианският прах все пак проникваше вътре.

Когато сутрин Джон Доменико, кардинал Мустафа взимаше игления си душ, натрупалият се през нощта по тялото му прах се стичаше в канала на червени кални ручеи.

Когато камериерът му помагаше да облече расото и робата — след като всичките му дрехи бяха почистени през нощта, — в копринените дипли винаги имаше следи от червен пясък. Когато Мустафа закусваше — сам в губернаторската трапезария, — между зъбите му скърцаше пясък. По време на разговорите и разпитите, провеждани от Светата служба в кънтящата бална зала на двореца, великият инквизитор можеше да усети праха, наслагващ се в чорапите, яката и косата му, под съвършения маникюр на ноктите му.

А навън беше пълен абсурд. Плъзгачите и скорпионите бяха приземени. Космодрумът работеше само няколко часа дневно по време на редките периоди на затишие. Паркираните наземни коли скоро се превръщаха в преспи червен пясък и дори филтрите с мирско качество не бяха в състояние да задържат червените песъчинки навън от двигателите, моторите и електронните модули. Няколко стари всъдехода и ядрени совалки снабдяваха столицата с храна и информация, но в действителност мирското управление и военно командване на Марс бяха замрели.

На петия ден от симума се получиха съобщения за палестински нападения на мирски бази на платото Тарзис. Майор Пайит, лаконичният командир на наземните сили на губернатора, взе рота, съставена от мирски войници и планетарни гвардейци, и се отправи натам с всъдеходи и бронетранспортьори. Сто клика преди платото ги нападнаха от засада и Пайит се върна в Св. Малахия само с половината от хората си.

На втората седмица се получиха съобщения за палестински нападения на десетина гарнизонни поста и в двете полукълба. С военния контингент на Елада бяха прекъснати всякакви връзки и станцията на южния полюс предаде по радиостанцията на „Ибрил“, че има намерение да се предаде на вражеските сили.

Губернатор Клеър Пало — която работеше в малък кабинет, принадлежал на един от помощниците й — се посъветва с архиепископ Робсън и великия инквизитор и отпусна на обкръжените гарнизони тактически ядрени и плазмени оръжия. Кардинал Мустафа се съгласи да използват „Ибрил“ в битката срещу палестинците и Първа станция на южния полюс беше унищожена от орбита. Планетарната гвардия, мирските части, морската пехота, швейцарската гвардия и командосите на Светата служба се съсредоточиха върху защитата на столицата Св. Малахия, нейната катедрала и Губернаторския дворец. По време на безмилостната прашна буря всички местни, които се приближаваха на осем клика от града и не носеха раздадените мирски транспондери, бяха унищожавани с лазерно копие и труповете се докарваха по-късно. Само неколцина от тях бяха палестински партизани.

— Симумът не може да продължи вечно — изръмжа командир Браунинг, началник на силите за сигурност на Светата служба.

— Но може да продължи от три до четири стандартни месеца — отвърна майор Пайит. — А навярно и повече.

Работата на Светата инквизиция не водеше доникъде:

войниците от милицията, които първи бяха открили труповете в Арафат-кафийе, отново бяха подложени на разпит с наркотик на истината и невросонда, но разказите им останаха непроменени. Патолозите на Светата служба работиха заедно с колегите си от лазарета на Св. Малахия, само за да потвърдят, че никой от триста шейсет и двата трупа не може да се възкреси — Шрайка бе откъснал всяко възелче и миливлакно на кръстоидите им. По робот с мигновен двигател пратиха запитване до Пацем във връзка със самоличността на жертвите и — което беше по-важно — с характера на операциите на Opus Dei на Марс и причините за изграждане на модерния космодрум. Но когато четиринайсет местни дни по-късно се върна, роботът донесе само идентификациите на убитите, без обяснение за връзката им с Opus Dei или за мотивите за действията на организацията на планетата.

След петнайсет дни прашна буря, постоянни съобщения за нови палестински нападения срещу конвои и гарнизони, дълги разпити и пресяване на свидетелски показания, които не водеха доникъде, великият инквизитор се зарадва, когато капитан Уолмак се обади по секретния теснолъчев канал от „Ибрил“, за да съобщи, че се налага колкото е възможно по-скоро кардиналът да се върне в орбита, заедно с антуража си.

„Ибрил“ беше един от най-новите космически кораби от архангелски клас и докато спускателните им кораби изминаваха последните няколко километра до мястото на срещата, кардинал Мустафа си мислеше, че изглежда функционален и смъртоносен. Великият инквизитор не знаеше нищо за мирските бойни кораби, но дори той можеше да види, че капитан Уолмак е преобразувал „Ибрил“ за бойна готовност: различните антени и сензори бяха скрити под корпуса, грамадният гидеонов двигател бе покрит с лазерна броня и оръжейните портове бяха прочистени за действие. Зад архангела се въртеше Марс — скрит в прах диск с цвят на засъхнала кръв. Кардинал Мустафа се надяваше че за последен път вижда планетата.

Отец Фарел отбеляза, че и осемте фотонни кораба от спецчастта в системата на Марс са в обсег от петстотин клика от „Ибрил“ — според космическите стандарти плътно отбранително групиране — и великият инквизитор разбра, че предстои нещо сериозно.

Спускателният кораб на Мустафа пристана пръв и Уолмак го посрещна зад херметичния шлюз. Вътрешното сдържащо поле им осигуряваше гравитация.

— Извинявам се, че прекъснах разследването ви, Ваше високопреосвещенство… — започна капитанът.

— Оставете това — каза кардинал Мустафа, като отърсваше пясъка от диплите на робата си. — Какво се е случило, капитане?

Уолмак премига към антуража на великия инквизитор, който излизаше от херметичния шлюз зад гърба на кардинала: отец Фарел, разбира се, следван от шефа на силите за сигурност командир Браунинг, трима секретари от Светата служба, сержанта на морските пехотинци Нел Каснър, възкресителният капелан епископ Ердъл и майор Пайит, бившия командир на губернаторските наземни сили, когото кардинал Мустафа беше освободил от служба на Марс.

Великият инквизитор забеляза колебанието на капитана.

— Можете спокойно да говорите, капитане. Светата служба е дала на всички от тази група право на достъп до секретна информация.

Уолмак кимна.

— Открихме кораба, Ваше високопреосвещенство. Изражението на кардинал Мустафа явно показваше неразбирането му.

— Тежкотоварният кораб, който трябваше да е напуснал орбитата на Марс в деня на клането, Ваше високопреосвещенство — продължи капитанът. — Знаехме, че през този ден спускателните им кораби са се срещнали с някакъв кораб.

— Да — отвърна великият инквизитор, — но предполагахме, че той отдавна ще е изчезнал — че ще се е прехвърлил в звездната система, която е била цел на пътуването му.

— Да, сър — потвърди Уолмак, — ала като разчитах на вероятността изобщо да не е преминал към С-плюс, пратих спускателните кораби да проверят системата. Открихме го в астероидния пояс.

— Това ли е била целта му? — попита Мустафа. Капитанът поклати глава.

— Струва ми се, че не, Ваше високопреосвещенство. Корабът е студен и мъртъв. Върти се. Уредите ни показват, че на борда няма живот, системите са изключени… не работи дори ядреният двигател.

— Но наистина е тежкотоварен космически кораб, така ли? Капитан Уолмак се обърна към високия, слаб мъж.

— Да, отче. НСТК „Сайгон Мару“. Кораб с тримилионен тонаж, служил още от дните на Хегемонията.

— Търговският мир — тихо каза великият инквизитор. Уолмак мрачно го погледна.

— Първоначално, Ваше високопреосвещенство. Но нашите данни показват, че преди осем стандартни години „Сайгон Мару“ е бил свален от търговския флот и предаден за скрап.

Кардинал Мустафа и отец Фарел размениха погледи.

— Качихте ли се на борда на кораба, капитане? — попита командир Браунинг.

— Не — отвърна Уолмак. — Заради политическите последствия реших, че ще е най-добре Негово високопреосвещенство да е тук и да даде разрешение за такава проверка.

— Много добре — кимна великият инквизитор.

— Освен това — продължи капитан Уолмак, — исках на борда да са всички морски пехотинци и швейцарски гвардейци.

— Защо, сър? — попита майор Пайит. Униформата му изглеждаше огромна върху противорадиационната му броня.

— Нещо не е наред — обясни капитанът, като погледна към майора и после към великия инквизитор. — Нещо категорично не е наред.

На повече от двеста светлинни години от системата на Марс спецчаст „ГИДЕОН“ завършваше задачата си по унищожаването на Луцифер.

Седмата и последна система на прокудените в тяхната наказателна експедиция беше най-сложна за прочистване. С жълта звезда тип G, с шест планети, две от които обитаеми без тераформиране, системата гъмжеше от прокудени: военни бази край астероидите, родилни скали в астероидния пояс, ангелски среди около наи-вътрешния воден свят депа за презареждане в ниска орбита около газовия гигант и орбитална гора, отглеждана между аналозите на Венера и Старата Земя в сравнение със Старата Слънчева система. На „ГИДЕОН“ му трябваха десет стандартни дни, за да претърси и унищожи повечето от тези възли на прокуден живот.

Когато свършиха, адмирал Алдикакти нареди на седмината капитани лично да се явят на борда на кораба на Негово светейшество „Уриил“ и им съобщи, че в плана е настъпила промяна: експедицията постигнала толкова голям успех, че щели да потърсят нови цели и да продължат нападението. Алдикакти била пратила робот с гидеонов двигател в системата на Пацем и получила разрешение за удължаване на мисията. Седемте архангела щели да се прехвърлят в най-близката мирска база в системата Тау Сети, където щели да попълнят снаряжението си, да ремонтират корабите, да ги презаредят и към тях щели да се присъединят още пет архангела. Сонди вече проучвали десетина нови системи на прокудените, нито една от които още не била получила съобщение за клането по унищожителния курс на спецчаст „ГИДЕОН“. Като извадели времето за възкресяване, щели отново да започнат атаката десет стандартни дни по-късно.

Седемте капитана се върнаха на корабите си и се приготвиха за прехвърляне от система Луцифер в базата на Тау Сети Сентър.

Командир Хоуган „Хоуг“ Либлър на борда на НСК „Рафаил“ беше неспокоен. Освен официалната си длъжност на офицер, втори по чин след отец-капитан де Соя, Либлър получаваше заплата, за да шпионира отец-капитана и да докладва за каквото и да е подозрително поведение — първо на шефа на силите за сигурност на Светата служба на борда на флагманския кораб на адмирал Алдикакти „Уриил“ и после — доколкото знаеше — по целия път нагоре по веригата до легендарния кардинал Лурдъсами. В момента проблемът на Либлър бе, че изпитва подозрения, но не е в състояние да определи причината за тях.

Шпионинът не можеше да предаде по теснолъчевия канал на „Уриил“ опасната новина, че екипажът на „Рафаил“ прекалено често се изповядва, но тъкмо това беше една от причините за тревогата на Либлър. Разбира се, той не бе шпионин нито по професия, нито по призвание: беше благородник, изпаднал в затруднено положение, първо принуден от финансови трудности да се възползва от правото на благородниците на Ренесанс Минор да постъпи в армията, и после задължен — по-скоро от вярност към своя Мир и Църквата, опитваше се да се убеди Либлър, отколкото от постоянната нужда от пари, за да възвърне и възстанови именията си — да шпионира своя капитан.

Изповедите изобщо не бяха необичайни — екипажът се състоеше от набожни преродени християнски войници, разбира се, и обстоятелствата, в които се бяха оказали, вероятността за истинска и вечна смърт в случай, че някое от ядрените оръжия на прокудените или к-лъчите проникнеха през защитните сдържащи полета, подсилваха изискванията на вярата им, — но Либлър усещаше, че след системата Мамон всички тези изповеди се дължат и на още един фактор. По време на затишията между яростните битки тук, в системата Луцифер, целият екипаж и швейцарските гвардейци на „Рафаил“ — общо двайсет и седем души, без да се смята обърканият командир Либлър — минаваха през изповедалнята като космонавти през бардак в някое от пристанищата в Периферията.

А изповедалнята беше единственото място, което дори вторият по чин офицер на кораба не бе в състояние да подслушва.

Либлър не можеше да си представи какъв заговор се готви. Бунтът нямаше смисъл. Първо, беше немислимо — близо три века наред не се бе бунтувал нито един екипаж от мирския флот. Второ, беше абсурдно — бунтовниците не се събираха в изповедалнята, за да обсъждат греха на бунта с капитана на кораба.

Навярно отец-капитан де Соя готвеше тези мъже и жени за някакво зло дело, но Хоуг Либлър не можеше да си представи какво би могъл да предложи свещеникът, за да подкупи тези верни мирски космонавти и швейцарски гвардейци. Екипажът не обичаше Хоуг Либлър — бе свикнал да не го обичат, това беше проклятието на потомствения му аристократизъм, знаеше го, — но не можеше да си представи, че готвят някакво зло дело, насочено срещу него. Ако отец-капитан де Соя някак си беше прилъгал екипажа да извърши предателство, най-ужасното, което можеха Да направят, бе да се опитат да откраднат архангела — Либлър подозираше, че тази нищожна вероятност е причината да го пратят да шпионира на борда, — но с каква цел? „Рафаил“ никога не прекъсваше връзката си с другите архангели от спецчаст „ГИДЕОН“, освен в мига на прехвърлянето към С-плюс и в двата дни на възкресяване, така че ако екипажът извършеше измяна и направеше опит да открадне кораба, другите шест архангела щяха да го пресекат на мига.

От тази мисъл на Хоуг Либлър буквално му се гадеше. Не обичаше да умира и нямаше желание да го прави по-често от необходимото. Нещо повече, ако го запомнеха като член на Екипажа, Извършил Измяна, това нямаше да е в полза на кариерата му като възстановен лорд на имението на Ренесанс Минор. Имаше вероятност, той знаеше, кардинал Лурдъсами — или онзи, който стоеше на върха на неговата шпионска верига — да го подложи на мъчения, да го отлъчи и екзекутира с истинската смърт заедно с останалите от екипажа, само за да скрие факта, че Ватиканът е пратил на борда шпионин.

А това предизвикваше у Хоуг Либлър нещо повече от гадене.

Утешаваше се с мисълта, че такова предателство просто не е вероятно, че е пълно безумие. Разбира се, беше чел истории за пирати на Старата Земя или други водни светове, издебващи търговски кораби и тероризиращи пристанищата, но тези дни отдавна бяха отминали. Един откраднат архангел нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие, нямаше къде да попълни снаряжението си и да се ремонтира. Мирският флот незабавно щеше да го залови.

И въпреки цялата тази насилена логика, командир Хоуг Либлър продължаваше да се чувства неспокоен.

Седеше в контролната зала четири часа след завъртането им към точката на прехвърляне към системата Тау Сети, когато от „Уриил“ се получи приоритетно съобщение: пет унищожителя от фотонен клас на прокудените се били скрили в прашния облак от заредени частици на вътрешната луна на газовия гигант и сега се насочвали към собствените си точки на прехвърляне, използвайки слънцето като щит между себе си и спецчаст „ГИДЕОН“. „Гавриил“ и „Рафаил“ трябвало да се отклонят от дъгите си, за да открият траектория за стрелба с останалите си хиперкинетични ракети С-плюс, да унищожат фотонните кораби и после да подновят прехвърлянето си от системата Лупифер. „Уриил“ смяташе, че двата архангела са в състояние да стигнат до прехвърляне около осем часа след заминаването на другите пет кораба.

Отец-капитан де Соя потвърди получаването на съобщението и нареди промяна на курса. Командир Либлър следеше теснолъчевия канал, докато майка капитан Стоун на борда на „Гавриил“ правеше същото. „Адмиралът не оставя «Рафаил» сам — помисли си командирът. — Господарите ми не са единствените, които не се доверяват на де Соя.“

Преследването не бе вълнуващо — всъщност, когато се стигна дотам, нямаше каквото и да е преследване. Като се вземеше предвид гравитационната динамика на тази система, на задвижваните със стари хокингови двигатели фотонни кораби на прокудените щяха да им трябват около четиринайсет часа, за да достигнат относителна скорост преди завъртането. Двата архангела щяха да заемат позиция за стрелба след четири часа. Прокудените не разполагаха с оръжия, които да изминат целия път през системата, за да поразят мирските кораби: и „Гавриил“, и „Рафаил“ имаха достатъчно ракети, за да унищожат десет пъти повече фотонни кораби. Ако не успееха с нищо друго, щяха да използват омразните лъчи на смъртта.

Когато двата архангела заобиколиха слънцето, за да заемат позиции за стрелба, командването беше в ръцете на командир Либлър — отец-капитанът бе отишъл да поспи няколко часа в каютата си. Останалите кораби от спецчаст „ГИДЕОН“ отдавна се бяха прехвърлили. Либлър се обърна на ускорителното си кресло, за да сигнализира на капитана, когато ирисовият портал внезапно се отвори и вътре влезе отец-капитан де Соя, заедно с още неколцина други. За миг Либлър забрави подозренията си — забрави дори, че му плащат, за да е подозрителен — и се облещи към групата. С капитана бяха онзи сержант от швейцарската гвардия — Грегориъс — и двама от войниците му. Тук бяха също офицерът по оръжейните системи командир Карел Шан, офицерът по енергийните системи лейтенант Пол Дениш, офицерът по екологичните системи командир Бетц Арджайл и инженерът по двигателните системи лейтенант Илайджа Хюсеин Майер.

— Какво, по дяволите… — започна Либлър и после замълча. Сержантът от швейцарската гвардия държеше в ръка неврален зашеметител и се целеше право в лицето му.

Хоуг Либлър вече седмици наред криеше в ботуша си иглен пистолет, но в този момент съвсем забрави за него. Никога преди не бяха насочвали към него оръжие — дори зашеметител — и сега едва не се изпусна в панталона си.

Една от жените войници се приближи до него и извади пистолета от ботуша му. Либлър го зяпна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Съжалявам, Хоуг — каза отец-капитан де Соя. — Гласувахме и решихме, че нямаме време да се мъчим да те убедим да се присъединиш към нас. За известно време ще се наложи да си идеш.

Като се мъчеше да си спомни диалозите от всички холодрами, които някога бе слушал, Либлър запелтечи:

— Няма да успеете. „Гавриил“ ще ви унищожи. Ще бъдете подложени на мъчения и обесени. Ще ви откъснат кръстоидите от…

Зашеметителят в ръката на гиганта изжужа. Хоуг Либлър щеше да падне по очи, но жената го хвана и внимателно го положи на пода.

Отец-капитан де Соя зае мястото му на командното кресло.

— Излезте от този курс — каза той на лейтенант Майер, който пое управлението. — Наберете координатите на прехвърлянето ни. Пълно ускорение. Пълна бойна готовност. — Отец-капитанът спря поглед на Либлър. — Отнесете го във възкресителната му ясла и я включете на „съхранение“.

Войниците изнесоха спящия командир.

Още преди да нареди да превключат вътрешното сдържащо поле на кораба на нулева гравитация, отец-капитан де Соя изпитваше онова кратко, но ободрително усещане за полет, което човек чувства в мига след скачането си от скала, преди гравитацията отново да предяви категоричните си изисквания. Всъщност, сега корабът им пъшкаше под ускорение от повече от шестстотин g, почти сто и осемдесет процента от нормалното. Всеки пробив в сдържащото поле би ги убил само за миг. Но точката на прехвърляне вече беше на по-малко от четирийсет минути.

Де Соя не бе сигурен, че постъпва правилно. Мисълта, че предава своята Църква и мирския флот беше най-ужасното нещо на света. Но знаеше, че ако душата му наистина е безсмъртна, за него друг избор няма.

Всъщност, онова, което караше отец-капитан де Соя да смята, че се е случило чудо — или поне, че го е сполетял невероятен късмет, — бе фактът, че още седем души се бяха съгласили да се присъединят към него в този обречен бунт. Осем — като броеше и себе си — от двайсет и осемчленен екипаж. Другите двайсет бяха във възкресителните си ясли, след като ги приспаха с неврален зашеметител. Де Соя знаеше, че при повечето обстоятелства тези осем души могат да се справят със системите на „Рафаил“: имаше късмет — или беше благословен, — че го бяха последвали неколцина от основните офицери на борда. В началото си мислеше, че ще е само с Грегориъс и двамата му млади войника.

Първото загатване за бунт беше дошло от тримата швейцарски гвардейци, след като „прочистиха“ втория родилен астероид в системата Луцифер. Въпреки клетвите им към Мира, Църквата и швейцарската гвардия, умъртвяването на бебета прекалено им приличаше на убийство. Копиеносците Дона Фу и Енос Делрино първо бяха отишли при сержанта си и после дойдоха заедно с Грегориъс в изповедалнята на отец-капитан де Соя със своя план за дезертиране. Първоначално те бяха поискали опрощение, ако решат да избягат в системата на прокудените. Де Соя ги помоли да обмислят алтернативна възможност.

Инженерът по двигателните системи лейтенант Майер дойде да се изповяда за същото. Ужасното клане на красивите ангели — което бе наблюдавал в тактическото пространство — беше отвратило младия мъж и в резултат му се искаше да се върне към религиите на дедите си — юдаизъм и ислям. Вместо това, той отиде в изповедалнята, за да признае душевната си слабост. Отец-капитан де Соя го удиви, като му каза, че тревогите му не са в противоречие с истинското християнство.

На другия ден офицерите по екологичните и енергийните системи командир Бетц Арджайл и лейтенант Пол Дениш последваха съвестта си в изповедалнята. Дениш се бе убедил най-трудно, но дългите спотаени разговори с лейтенант Майер, с когото спяха в една каюта, в крайна сметка го включиха в плана.

Последен беше офицерът по оръжейните системи командир Карел Шан: той вече не бе в състояние да дава заповед за изстрелване на лъчи на смъртта. Не беше спал от три седмици.

През последния им ден в системата Луцифер де Соя разбра, че никой от другите офицери няма да дезертира. Те смятаха работата си за отвратителна, но необходима. Когато настъпеше моментът, мнозинството от офицерите и останалите трима швейцарски гвардейци щяха да застанат на страната на заместник командира Хоуг Либлър. Отец-капитан де Соя и сержант Грегориъс решиха да не им дават тази възможност.

— „Гавриил“ ни вика, отец-капитан — съобщи Дениш. Освен в собствения си пулт за контрол на енергийните системи, лейтенантът се беше включил в тактическия канал.

Де Соя кимна.

— Всички да се уверят, че яслите им са включени. — Това бе необходима заповед, знаеше го. Всеки член на екипажа влизаше в бой или се прехвърляше към С-плюс на ускорителното си кресло, приспособено като автоматична възкресителна ясла.

Преди да се включи в тактическото пространство, де Соя провери траекторията им на главния дисплей. Отдалечаваха се от „Гавриил“, макар че другият архангел беше преминал към ускорение триста g и бе променил курса си, за да се движи успоредно с „Рафаил“. В другия край на слънчевата система Луцифер петте фотонни кораба на прокудените все още бавно се приближаваха към собствените си точки на прехвърляне. Де Соя мислено им пожела успех, макар да знаеше, че единствената причина да не са унищожени е озадачаващата промяна на курса на „Рафаил“, която временно бе отклонила вниманието на „Гавриил“. Той се включи в командната тактическа симулация.

И мигновено се превърна във възправил се в космоса гигант. Шестте планети, безбройните луни и горящите орбитални гори на Луцифер достигаха до пояса му. Далеч отвъд пламтящото слънце петте точици на корабите на прокудените балансираха на мъничките си ядрени опашки. Опашката на „Гавриил“ бе много по-дълга, но най-голяма беше тази на „Рафаил“ и яркостта й съперничеше на слънцето. На няколко гигантски крачки от де Соя стоеше и го чакаше майка капитан Стоун.

— За Бога, какво правиш, Федерико? — попита тя.

Де Соя бе смятал да не отговаря на въпросите на „Гавриил“. Щеше да мълчи, ако това можеше да им предложи още няколко минути. Но познаваше Стоун. Тя нямаше да се колебае. По отделен тактически канал отец-капитанът погледна към данните за прехвърлянето. Трийсет и шест минути до точката на прехвърляне.

„Капитане! Засечено е изстрелване на четири ракети! Прехвърляне… сега!“ Това беше офицерът по оръжейните системи командир Шан, който го викаше по секретния канал.

Отец-капитан де Соя бе сигурен, че не е трепнал видимо, нито пък е реагирал по какъвто и да е друг начин пред майка капитан Стоун в тактическото пространство. По собствената си връзка той предаде: „Всичко е наред, Карел. Виждам ги. Прехвърлиха се към корабите на прокудените.“ После каза на Стоун по тактическия канал:

— Ти стреля срещу прокудените.

На симулираната светлина лицето й изглеждаше напрегнато.

— Разбира се. А ти защо не стреля, Федерико? Вместо да отговори, де Соя пристъпи към слънцето и видя как ракетите се появяват от хокинговото пространство точно пред фотонните кораби на прокудените. Взривиха се секунди по-късно: две ядрени експлозии, последвани от два по-широкомащабни плазмени взрива. И петте кораба на прокудените бяха включили защитните си сдържащи полета на максимум — оранжево сияние в тактическата симулация, — но близките експлозии ги пренатовариха. От оранжеви, образите първо станаха червени, после бели и три от корабите просто престанаха да съществуват като материални обекти. Два се превърнаха в парченца, които се премятаха в пространството към вече безкрайно далечните си точки на прехвърляне. Един фотонен кораб остана непокътнат, но сдържащото му поле угасна и ядрената му опашка изчезна. Дори някой на борда да беше оцелял от взрива, той вече бе унищожен от забушувалата в кораба радиационна буря.

— Какво правиш, Федерико? — повтори майка капитан Стоун.

Де Соя знаеше, че малкото име на Стоун е Хейлън, но предпочиташе тази част от разговора да е на официално равнище.

— Изпълнявам заповеди, майко капитан. Дори в тактическата симулация лицето на Стоун изрази съмнение.

— За какво говорите, отец-капитан де Соя? — И двамата знаеха, че разговорът се записва. Онзи, който оцелееше през следващите няколко минути, щеше да разполага със записа.

Де Соя се насили да отговори спокойно.

— Десет минути преди да се прехвърли флагманският кораб на адмирал Алдикакти се свърза с нас по теснолъчевия канал и внесе промяна в плана. Сега изпълняваме новите заповеди.

Лицето на Стоун остана безизразно, но де Соя знаеше, че се свързва със своя заместник командир, за да провери дали по това време между „Уриил“ и „Рафаил“ е бил осъществяван контакт. Контакт беше осъществяван. Но по съвсем тривиален въпрос: за актуализиране на координатите на срещата в системата на Тау Сети.

— И какви са тези заповеди, отец-капитан де Соя?

— Те са лични, майко капитан Стоун. Не засягат „Гавриил“. — По вътрешния канал отец-капитанът предаде на командир Шан: „Набери координатите на лъча на смъртта, както се уговорихме.“ Миг по-късно усети в дясната си ръка тактикосимулираната тежест на енергийното оръжие. То бе невидимо за Стоун, но съвършено осезаемо за де Соя. Той се опита да държи дланта си върху приклада на оръжието така, че да изглежда отпусната, докато показалецът му докосваше невидимия спусък. По небрежния начин, по който ръката на майка капитан Стоун висеше на известно разстояние от тялото й, отец-капитанът можеше да каже, че тя също носи виртуално оръжие. Стояха на около три метра един от друг в тактикосимулирания космос. Дългата ядрена опашка на „Рафаил“ и по-късата колона от огън на „Гавриил“ помежду им се издигаха от равнината на еклиптиката на височината на гърдите им.

— Отец-капитан де Соя, новата ви точка на прехвърляне няма да ви отведе в системата на Тау Сети, както ви беше заповядано.

— Тази заповед беше отменена, майко капитан Стоун. — Де Соя гледаше бившата си заместничка в очите. Хейлън винаги бе успявала да крие чувствата и намеренията си. На стария им фотонен кораб „Балтазар“ неведнъж беше губил от нея на покер.

— Каква е новата ви цел, отец-капитан?

Трийсет и три минути до точката на прехвърляне.

— Поверителна информация, майко капитан. Мога да ви кажа само, че „Рафаил“ ще се присъедини към спецчастта в системата на Тау Сети след като изпълним мисията си.

Стоун поглади бузата си с лявата си ръка. Де Соя следеше с поглед свития й десен показалец. Тя нямаше нужда да вдига невидимото оръжие, за да изстреля лъча на смъртта, но човешкият инстинкт навярно щеше да я накара да го насочи срещу противника си.

Отец-капитанът мразеше лъчите на смъртта и знаеше, че Стоун изпитва същото чувство. Това бяха оръжия на страхливци, забранени от мирския флот и Църквата до мисията на тази експедиционна спецчаст. За разлика от жезлите на смъртта от хегемонийската епоха, които всъщност бяха изстрелвали подобен на коса неврален лъч, лъчът на смъртта не се основаваше на кохерентно излъчване. Мощните акумулатори на гидеоновия двигател образуваха конус със С-плюс изкривяване на пространство/времето. В резултат се получаваше фино усукване на реалновремевата матрица — нещо подобно на неуспешно прехвърляне в старото хокингово пространство, — но повече от дрстатъчно, за да унищожи деликатния енергиен танц, който представляваше човешкият мозък.

Но каквато и омраза да изпитваше към лъча на смъртта, сега Стоун беше готова да го използва. В „Рафаил“ бе вложено смайващо количество мирски капитали: основната й цел щеше да е без да навреди на кораба, да не позволи на екипажа да го открадне. Проблемът й обаче беше, че като убиеше екипажа с лъчи на смъртта, навярно нямаше да попречи на „Рафаил“ да се прехвърли — в зависимост от това до каква степен офицерите бяха успели да програмират въртенето. По традиция капитанът извършваше самото прехвърляне ръчно — или поне имаше готовност да изключи корабния компютър, — но Стоун не бе сигурна дали де Соя ще спази традицията.

— Моля ви, нека разговарям с командир Либлър — каза майка капитан Стоун. Де Соя се усмихна.

— Моят заместник командир изпълнява задълженията си — отвърна той и си помисли: „Значи Хоуг е бил шпионинът. Тъкмо от това потвърждение се нуждаехме.“

„Гавриил“ вече не можеше да ги настигне, дори да ускореше до шестстотин g. „Рафаил“ щеше да изпълни изискванията за прехвърляне преди другият кораб да успее да влезе в обсега на опашката му. Не, за да ги спре, Стоун трябваше да унищожи екипажа, като използва последното оръжие от физическия си арсенал и да пренатовари външните сдържащи полета на архангела. Ако грешеше — ако де Соя наистина изпълняваше заповед, получена в последния момент, — тя почти със сигурност щеше да бъде изправена пред трибунал и изхвърлена от мирския флот. Ако не направеше нищо и де Соя откраднеше един от мирските архангели, Стоун щеше да бъде съдена от трибунал, разжалвана, отлъчена и почти сигурно екзекутирана.

— Федерико — тихо каза тя, — моля те, намали ускорението, така че скоростите ни да се изравнят. Пак ще можеш да се прехвърлиш до секретните си координати и да изпълниш заповедта. Моля те само преди това да се кача на борда на „Рафаил“ и да се уверя, че всичко е наред.

Де Соя се поколеба. Не можеше да оправдае с новополучени заповеди припряното си заминаване с шестстотин g, тъй като накъдето и да се насочваше корабът му, преди мисията да може да продължи, щяха да изминат два дни за възкресяване на екипажа. Той не откъсваше поглед от очите на Стоун и в същото време следеше малкия образ на „Гавриил“, изправил се върху колона от бял пламък. Тя можеше да се опита да пренатовари сдържащите му полета, като изстреля останалите си конвенционални оръжия.

Де Соя нямаше желание да отвръща на ракетен или лазрен огън: да превърне „Гавриил“ в пара за него беше неприемливо решение. Сега той бе предател на Църквата и държавата, но нямаше намерение да се превръща в носител на истинската смърт.

Тогава му оставаха лъчите на смъртта.

— Добре, Хейлън — спокойно отвърна отец-капитанът. — Ще кажа на Хоуг да премине на двеста g за достатъчно време, че да успееш да се изравниш с нас. — Той обърна глава, сякаш даваше заповеди по вътрешния канал.

Дланта му трябва да бе трепнала. Ръката на Стоун направи същото и невидимото оръжие леко се повдигна, когато пръстът й се напрегна върху спусъка.

В мига преди унищожението отец-капитан де Соя видя осем. искри да напускат тактикосимулирания „Гавриил“:

Стоун не искаше да рискува — щеше да изпари „Рафаил“ за да не му позволи да избяга.

Виртуалният образ на майката капитан отлетя назад и се изпари, когато лъчът на смъртта се вряза в кораба й, прекъсвайки всички комуникационни връзки и убивайки всички хора на борда.

По-малко от секунда по-късно отец-капитан де Соя усети, че самият той изскача от симулирания космос, докато невроните в мозъка му буквално се пържеха. От очите, устата и ушите му потече кръв, но той вече беше мъртъв, както и всяко друго разумно същество на „Рафаил“ — сержант Грегориъс и двамата му войника, лейтенант Майер, командир Арджайл, лейтенант Дениш и командир Шан.

Шестнайсет секунди по-късно осемте ракети с хокингови двигатели проблеснаха в реалния космос и се взривиха от двете страни на безмълвния „Рафаил“.

Гиес наблюдаваше в реално време, докато Рол Ендимион се сбогуваше със семейството в червени роби и насочваше каяка си към телепортаторната арка. Планетата се намираше в двойна лунарна еклиптика. Над канала избухваха фойерверки и от дългия град се носеше странен вой, издаван от хиляди гърла. Гиес се готвеше да пресече реката и да измъкне мъжа от каяка му. Бяха се разбрали, че ако Рол ЕНДИМИОН е сам, трябва да запази живота му, за да го разпитат на кораба — целта на мисията им беше да открият местонахождението на момичето Енея, — но никой не му бе забранявал да затруднява способността на човека да се съпротивлява или бяга. Докато все още беше фазоизместен, Гиес реши да пререже коленните сухожипия на ЕНДИМИОН, както и тези на предмишниците му. Можеше да го направи само за миг, при това така, че да няма опасност кръвта му да изтече преди да го поставят в корабния лекар.

Гиес за нула време бе пробягал шестте клика до телепортаторната арка, проверявайки пешеходците и странните вятърни коли, докато минаваше покрай замръзналите форми и фигури. Когато стигна при арката и се скри сред върбите на високия бряг на канала, той се измести към бавно време. Задачата му беше да пази задната врата. Немес щеше да му сигнализира, когато откриеше изчезналия търговец.

През двайсетте минути, докато чакаше, Гиес се свърза по вътрешния общ канал със Сцила и Бриарей, но от Немес нямаше никакви съобщения. Това го изненада. И тримата бяха смятали, че тя ще открие изчезналия мъж през първите няколко секунди реално време, след като се фазоизмести. Гиес не се тревожеше — всъщност, не бе способен да се тревожи в истинския смисъл на думата. Предполагаше, че Немес търси беглеца в разширяващи се дъги, като постоянно се фазоизмества и че отправените му по общия канал въпроси са попаднали тъкмо в периодите на фазоизместване. Освен това разбираше, че макар да е негова клонирана близначка, тя първа е била извадена от цистерната. Не бе свикнала с общия канал толкова, колкото Сцила, Бриарей и него. Честно казано, Гиес не би имал нищо против, ако им бяха наредили просто да измъкнат Немес от скалата на Божия горичка и незабавно да я убият.

По реката се движеха безброй плавателни съдове. Всеки път, когато от изток или запад до телепортаторната арка се приближеше кораб, Гиес се фазоизместваше и минаваше по гъбестата повърхност на канала, за да го претърси и провери пътниците му. Налагаше се да съблича робите на някои, за да се увери, че не са ЕНДИМИОН, андроидът А. Бетик или момичето Енея. За всеки случай ги подушваше и им правеше биопсия, за да анализира тяхната ДНК и да открие, че са местни жители на Витъс-Грей-Балианъс Б.

След всяка проверка се връщаше на брега и подновяваше наблюдението си. Осемнайсет минути след като бе напуснал кораба, около телепортаторната арка прелетя мирски плъзгач, после мина през нея. За Гиес би било отегчително да се качва на борда му, но Сцила и без това вече беше там, заедно с мирските войници, така че поне това усилие му бе спестено.

„Ужасно е досадно“ — предаде му тя по общия канал.

„Да“ — съгласи се Гиес.

„Къде е Немес?“ — попита от града Бриарей. Тромавите войници бяха получили по радиостанцията заповед за обиск и минаваха от къща на къща.

„Още нямам съобщение от нея“ — отвърна Гиес.

Еклиптиката и съпътстващите я церемониални глупости вече бяха започнали, когато видя вятърната кола да спира и от нея се появи Рол Ендимион. Гиес беше сигурен че е той. Не само, че отговаряше на външното описание, но и долови личната му миризма, която Немес им бе качила. Гиес можеше незабавно да се фазоизмести, да се приближи до замръзналите фигури и да му направи ДНК-биопсия, но нямаше нужда. Това беше техният човек.

Вместо да съобщава по общия канал или да сигнализира на Немес, той изчака още една минута. Беше му приятно. Не искаше да си разваля удоволствието, като го споделя с другите. Пък и смяташе, че ще е най-добре да отвлече Ендимион, след като се раздели със семейството от Спиралния спектър, което в момента махаше за сбогом на мъжа в каяка.

Гиес следеше с поглед Рол Ендимион, който насочи абсурдната малка лодка по течението на разширяващия се канал. Разбираше, че трябва да вземе каяка заедно с мъжа: хората от Спиралния спектър го наблюдаваха и ако знаеха, че се опитва да избяга през телепортала, сигурно очакваха да изчезне. От тяхна гледна точка щеше да проблесне светлина и Ендимион да се скрие от погледа им. В действителност Гиес все още щеше да е фазоизместен и да носи в разширеното си фазоизместващо поле мъжа и лодката му. Каякът можеше да се окаже полезен и за да открият къде се крие момичето Енея: издайническите миризми на планетата, методите на производство.

Той се изправи, плавно се протегна и се приготви за фазоизместване.

Внезапно нещото се оказа само на сантиметри от него — беше високо поне три метра и се извисяваше над главата му.

„Невъзможно — помисли си Гиес. — Щях да усетя изкривяванията при фазоизместването.“

Експлодиращите в небето ракети хвърляха кървавочервени отблясъци по хромираната коруба. Метални зъби и лъскави шипове изкривяваха отразяващите се жълти, бели и червени цветя по живачните плоскости. Гиес зърна за миг собственото си отражение, изкривено и сепнато, после се фазоизмести и самият той.

Това отне по-малко от микросекунда. Една от четирите ноктести ръце на създанието някак успя да проникне в полето, още преди да завърши формирането му. Остри пръсти се впиха в синплътта и мускулите му и затърсиха едно от сърцата му.

Гиес не обърна внимание и нападна съществото, замахвайки със сребристата си фазоизместена ръка като с хоризонтална гилотина. Беше в състояние да разсече въглеродна сплав, сякаш е влажен картон. Но не успя да разсече високата фигура пред него. Ръката му отскочи с искри и трясък, пръстите му се вцепениха и двете кости на подлакътницата му се пропукаха.

Ноктестата ръка в тялото му откъсна километри микрооптични влакна. Гиес осъзна, че от пъпа до гръдната му кост зее отвор. Нямаше значение. Все още можеше да функционира.

Той сви дясната си ръка и замахна с нея като с боздуган към пламтящите червени очи. Ударът беше убийствен. Но огромните челюсти се отвориха и затвориха по-бързо, отколкото ако бяха фазоизместени и дясната длан на Гиес внезапно изчезна.

Гиес се хвърли към създанието в опит да слее полето си с неговото, да доближи собствените си зъби до плътта му. Две огромни ръце го сграбчиха и острите пръсти потънаха през фазоизместващото поле и плътта, за да го стегнат в хватката си. Хромираният череп проблясна напред: шипове пронизаха дясното око на Гиес и проникнаха в десния фронтален лоб на мозъка му.

Тогава Гиес изкрещя — не от болка, макар че за първи път в краткия си живот изпитваше нещо подобно, — а от чиста ярост. Зъбите му застъргаха като стомана, докато търсеха гърлото на създанието, но то продължаваше да го държи на три ръце разстояние от себе си.

После чудовището изтръгна двете сърца на Гиес и ги запрати далеч във водата. Наносекунда по-късно то се хвърли напред, захапа гърлото му и с едно-единствено стискане на дългите си зъби прекъсна изработения му от въглеродна сплав гръбначен стълб. Главата на Гиес беше отделена от тялото му. Той се опита да премине на дистанционно управление и да продължи да се съпротивлява, като гледаше през кръвта, която се стичаше от оцелялото му око, и предаваше по общия канал, но предавателят в черепа му бе пробит от шиповете и приемникът в далака му беше изтръгнат.

Светът се завъртя — първо ореолът на показващото се иззад втората луна слънце, после ракетите в небето, изпъстрената с отражения водна повърхност, отново небето и накрая мрак. С избледняваща последователност Гиес осъзна, че главата му е запратена далеч в реката. Последното нещо, което видя, преди да потъне в мрак, беше собственото му обезглавено и безполезно гърчещо се тяло, притиснато към корубата на създанието и набучено на шиповете и тръните. После проблясна светлина, Шрайка се фазоизмести от бързо време, главата на Гиес цопна във водата и потъна под тъмните вълни.

Радамант Немес пристигна пет минути по-късно и се върна в бавно време. Речният бряг пустееше, освен обезглавеното тяло на нейния близнак. Ветроциклетът и облеченото в червени роби семейство бяха изчезнали. В тази част на реката не се виждаха лодки. Слънцето започваше да изплува иззад втората луна.

„Гиес е тук“ — предаде тя по общия канал. Бриарей и Сцила все още бяха с войниците в града. Бяха открили упоения мирски войник и му бяха свалили белезниците. Никой от разпитаните граждани не искаше да каже на кого е къщата. Сцила настояваше полковник Винара да се откаже от по-нататъшни издирвания.

Когато излезе от фазоизместващото поле, Немес изпита безпокойство. Всичките й ребра — от кост и стоманена сплав — бяха спукани или огънати. Няколко от вътрешните й органи бяха превърнати в пихтия. Лявата й ръка не функционираше. Беше останала в безсъзнание в продължение почти на двайсет стандартни минути. Безсъзнание! Не бе губила съзнание нито за миг през четирите години, през които беше лежала в скалата на Божия горичка. И сега всичко това се бе случило, въпреки непробиваемото фазоизместващо поле.

Нямаше значение. Щеше да остави тялото си само да се възстанови през дните на бездействие, след като напуснеха този забравен от Техноцентъра град. Немес коленичи до тялото на близнака си. Беше издрано, обезглавено и изкормено — почти обезкостено. Все още потреперваше и натрошените пръсти се мъчеха да сграбчат изчезналия противник.

Немес потръпна — не от съчувствие към Гиес или от отвращение заради гледката, тя професионално оценяваше принципа на нападение на Шрайка и ако изобщо изпитваше нещо, то бе възхищение, — а от раздразнение, че е пропуснала този сблъсък. Атаката в тунела беше станала прекалено бързо, за да успее да реагира — намираше се насред фазоизместването — нещо, което бе смятала за невъзможно.

„Ще го открия“ — предаде тя и се фазоизмести. Въздухът се сгъсти като тиня. Немес се спусна до брега, преодоля съпротивата на водната повърхност и тръгна по дъното като пращаше сигнали по общия канал и сондираше с дълбочинния радар.

Намери главата на Гиес почти един клик надолу по реката. Тук течението бе силно. Сладководни ракообразни вече бяха изяли устните и оцелялото му око и проучваха орбитите му. Немес ги изтръска и отнесе главата обратно на брега.

Предавателят на Гиес беше смачкан и гласните му струни липсваха. Немес извади фиброоптично влакно и се свърза директно с центъра на паметта му. Лявата страна на черепа му бе разбита и оттам се сипеше мозъчно вещество и ДНК-обработващ гел.

Не му зададе никакви въпроси. Тя се върна в забавено време и качи паметта му, като в същото време я предаде и на другите си двама близнаци.

„Шрайка“ — излъчи Сцила.

„Как позна, Шерлок?“ — отвърна Бриарей.

„Тишина — заповяда Немес. — Свършвайте с онези идиоти. Аз ще разчистя тук и ще ви чакам при спускателния кораб.“

Главата на Гиес — ослепена, сипеща течности — се мъчеше да говори, като използваше остатъка от езика си, за да оформя съскащи и гърлени срички. Немес я вдигна към ухото си.

— Сс… мм… ля. — Моля. — Сс… пом… гни. — Помогни. — Ссс… ми. — Ми.

Немес отпусна главата и разгледа проснатото на брега тяло. Липсваха много органи. Сред буренаците и тинята се точеха стотици метри микровлакно. Наоколо бяха пръснати сиви вътрешности и неврални гелпакети. Парчета кост проблясваха под светлината на изплуващото от Двукратния мрак слънце. Нито спускателният кораб, нито лекарят на стария архангел можеха да помогнат на създание, родено в цистерна. А на Гиес може би щяха да му трябват Цели стандартни месеци, за да се самовъзстанови.

Немес остави главата на земята, докато увиваше тялото в собствените му микровлакна и завързваше за тях камъни. Като се увери, че по реката все още няма кораби, тя го запрати далеч навътре. Беше видяла, че каналът гъмжи от гладни и непридирчиви гадинки. Въпреки това в близнака й имаше части, които нямаше да им се сторят вкусни.

После взе главата на Гиес. Езикът продължаваше да се движи. Немес пъхна палеца и показалеца си в очните му орбити, замахна и хвърли главата надалеч. Тя веднага потъна.

Немес изтича до телепортаторната арка, откъсна скрита плочка от ръждясалата и „непробиваема“ външна повърхност и измъкна от китката си микровлакно, което включи в телепортатора.

„Не разбирам — предаде по общия канал Бриарей. — Не се е отворил наникъде.“

„Не наникъде — възрази Немес, като се изключи и прибра обратно влакното. — Никъде в старата Мрежа. Никъде, където Техноцентърът е строил телепортали.“

„Това не е възможно — излъчи Сцила. — Не съществуват други телепортали, освен построените от Техноцентъра.“

Немес въздъхна. Близнаците й бяха идиоти.

„Млъкнете и се върнете при спускателния кораб — нареди тя. — Трябва незабавно да докладваме. Съветник Албедо ще иска лично да качи тази информация.“

Немес се фазоизмести и се затича обратно към спускателния кораб през сгъстения тъмнокафеникав въздух.

12.

Не бях забравил, че има „паникьорски бутон“. Проблемът е прост — когато те обземе истинска паника, не се сещаш веднага за бутоните.

Каякът падаше в бездънна бездна сред облаци, които се издигаха на десетки хиляди метри от тъмнолилавите глъбини до млечния покров от други облаци на хиляди метри над мен. Бях изпуснал греблото си и го гледах как се премята във въздуха. Падах по-бързо от него поради причини, свързани с аеродинамиката и крайната скорост, които точно в този момент не бях в състояние да изчисля. Огромни овални маси вода от реката, която бях оставил на Витъс-Грей-Балианъс Б, падаха пред и зад мен, като се разделяха и придобиваха яйцевидна форма — явление, което бях наблюдавал при нулева гравитация, — но после се разпадаха на части заради вятъра. Сякаш падах в собствената си дъждовна буря. Игленият пистолет, който бях взел от упоения войник в спалнята на Дем Лоа, беше притиснат между бедрото ми и заоблената вътрешна ключалка на изолацията. Бях вдигнал ръце като птица, готвеща се за полет. Ужасът ме караше да стискам юмруци. След като веднъж бях извикал, открих, че съм стиснал челюсти и скърцам със зъби. И продължавах безкрайно да падам.

Бях зърнал телепортаторната арка над и зад себе си, макар че „арка“ вече не бе точната дума: огромното, свободно носещо се във въздуха устройство представляваше метален пръстен, ръждива поничка. За миг видях през блестящия кръг небето на Витъс-Грей-Балианъс Б и после образът избледня. Зад отдалечаващия се телепортал имаше само облаци. Той беше единственото материално нещо в цялото небе и вече бях паднал повече от хиляда метра под него. В паническия шемет ми дойде наум фантастичната мисъл, че ако бях птица, бих могъл да полетя обратно до пръстена, да кацна на широката му долна половина и да чакам…

„Какво да чакам?“ Вкопчих се в каяка, когато той едва не ме обърна с главата надолу, насочвайки се с нос към лилавите глъбини на кликове под мен.

И тъкмо тогава си спомних за бутона. „Каквото и да правиш, не го докосвай — бе казала Енея, когато се разделяхме в Ханибал. — Искам да кажа да не го докосваш, докато не стане абсолютно наложително.“

Лодката отново се завъртя по дългата си ос и едва не ме изхвърли навън. Задникът ми вече не докосваше тапицираната седалка. Летях в тясното пространство в корпуса сред свободно падащо съзвездие от вода, премятащо се гребло и забил надолу нос каяк. Реших, че моментът наистина е „абсолютно наложителен“. Отворих пластмасовия капак и натиснах с палец червения бутон.

Близо до носа и зад мен се отвориха плоскости. Приведох глава, когато навън заизскачаха въжета и огромно количество плат. Каякът се изправи и после спря толкова рязко, че едва не изхвърчах навън. Отчаяно се вкопчих в страните на фибростъклената лодка, която бясно се разлюля. Безформената маса над главата ми се превръщаше в нещо по-сложно от парашут. Въпреки прилива на адреналин и паниката си, разпознах материята: запаметяващото платно, което двамата с А. Бетик бяхме купили на индианския пазар до Талиезин-запад. Действащият със слънчева енергия пиезоелектрически материал беше почти прозрачен, свръхлек, свръхяк и можеше да запаметява до дванайсет предварително програмирани конфигурации. Бяхме имали намерение да купим повече и да го използваме, за да заменим брезента, които покриваше главното студио, тъй като бе провиснал, прогнил и постоянно трябваше да се кърпи. Но г-н Райт беше настоял да го запази, защото предпочиташе меката светлина. А. Бетик бе прибрал десетината метра запаметяващо платно в работилницата си и повече не се бях сещал за него.

До този момент.

Падането беше спряло. Сега каякът висеше под триъгълно параплатно, опънато на десетина найлонови въжета, завързани за внимателно подбрани места по горната част на корпуса. Лодката продължаваше да се спуска надолу, но вече съвсем бавно. Вдигнах поглед нагоре — запаметяващото платно бе достатъчно прозрачно, за да мога да виждам през него, — но телепортаторният пръстен беше прекалено далеч и скрит зад облаците. Вятърът и въздушните течения ме отнасяха в посока, обратна на телепортала.

Предполагам, че би трябвало да съм благодарен на приятелите си, на момичето и андроида, защото някак си бяха предвидили този момент, но първата ми мисъл бе едно непреодолимо „Мамка ви!“. Идваше ми прекалено много. Да падам в свят от облаци и въздух без да виждам земята — това наистина беше прекалено много. Щом Енея е знаела, че ще се телепортирам тук, защо не…

„Без да виждам земята ли?“ Наведох се над ръба на каяка и погледнах надолу. Навярно планът беше внимателно да се спусна върху някаква невидима повърхност.

Не. Под мен имаше километри празен въздух, а далечината бе лилаво-черна, мрак, разкъсван само от яростните проблясъци на светкавици. Налягането долу трябваше да е ужасно. Което ме подсети за нещо друго: ако това беше Юпитеров свят — Вихрушка, Юпитер или някой от другите, — как така дишах кислород? Доколкото знаех, всички известни на човечеството газови гиганти се състояха от вредни газове — метан, амоняк, хелий, въглероден моноксид, водороден цианид и други гадости с известни примеси на вода. Никога не бях чувал за газов гигант с годна за дишане кислородно-азотна атмосфера, но въпреки това дишах. Въздухът тук беше по-рядък, отколкото на другите светове, които бях посещавал, и малко смърдеше на амоняк, но определено дишах въздух. Значи трябваше да не е газов гигант. Къде се намирах, по дяволите?

Вдигнах китката си и попитах инфотерма:

— Къде се намирам, по дяволите?

Последва колебание и за миг си помислих, че устройст вото се е счупило на Витъс-Грей-Балианъс Б. После лентата заговори с надменния глас на кораба:

— Неизвестно, г. ЕНДИМИОН. Разполагам с някои данни, но не са достатъчни.

— Казвай.

Инфотермът бързо изстреля цял списък от температури по Келвин, атмосферно налягане в милибарове, средна плътност в грамове на кубичен сантиметър, вероятна минимална скорост за излизане от орбита в километри на секунда и магнитно поле в гауси, последван от изброяване на атмосферни газове и съотношения на елементи.

— Минимална скорост за излизане от орбита петдесет и четири цяло и две десети клика на секунда — казах аз. — Това е траектория на газов гигант, нали така?

— Най-вероятно — отвърна гласът на кораба. — Стандартната Юпитерова скорост е петдесет и девет цяло и пет десети километра в секунда.

— Но атмосферата не е като на газов гигант, нали? — Виждах образуващия се пред мен облак, който напомняше на естествен холос, прожектиран на бързи обороти. Трябва да се извисяваше десетина клика над мен и основата му изчезваше в лилавите глъбини. В подножието му проблесна светкавица. Слънчевата светлина от отсрещната му страна изглеждаше богата и коса: привечерна светлина.

— Атмосферата не прилича на нищо, с което разполагам в паметта си — отвърна инфотермът. — Въглеродният моноксид, етанът, ацетиленът и другите водовъглероди, нарушаващи стойностите на равновесието на Солмев, лесно могат да се обяснят с разпадането на метана под въздействието на молекулната кинетична енергия и слънчевата радиация, а наличието на въглероден моноксид е обичаен резултат от смесването на метана и водната пара в дълбоките пластове, в които температурата надвишава хиляда и двеста градуса по Келвин, но равнищата на кислород и азот…

— Да?

— Показват живот — завърши инфотермът. Завъртях се на сто и осемдесет градуса и погледнах към облаците и небето, сякаш нещо там ме дебнеше.

— Живот на повърхността ли? — попитах аз.

— Съмнително — отвърна равният глас. — Ако този свят следва нормите на Юпитер и Вихрушка, налягането на така наречената повърхност ще е под седемдесет милиона атмосфери от Старата Земя при температура около двайсет и пет хиляди градуса по Келвин.

— На каква височина се намираме?

— Не е ясно — призна уредът, — но тъй като в момента атмосферното налягане е нула цяло и седемдесет и шест стотни от средното за Старата Земя, ако се намираме на стандартен Юпитеров свят, бих казал, че сме над тропосферата, всъщност, в долните слоеве на стратосферата.

— На такава височина не трябва ли да е по-студено? Та това е почти в космоса.

— Не и на газов гигант — обясни инфотермът с непоносимо професорския си глас. — Парниковият ефект води до образуването на пласт с температурна инверсия и загрява слоевете на стратосферата почти до оптималните за човека температури. Макар че разликата от няколко хиляди метра може да доведе до силно изразени повишавания или спадове на температурата.

— Няколко хиляди метра — тихо повторих аз. — Колко въздух има над и под нас?

— Не е ясно — отново каза инфотермът, — но като екстраполирам данните, предполагам, че радиусът на екватора от центъра на този свят до горния край на атмосферата е приблизително седемдесет хиляди, километра, а този кислородно-азотно-въглеродно-диоксиден пласт продължава от три до осем хиляди километра — приблизително две трети от разстоянието от хипотетичния център на планетата.

— От три до осем хиляди клика — тъпо повторих аз. — Около петдесет хиляди клика над повърхността…

— Приблизително — подчерта инфотермът, — но трябва да отбележа, че при налягането близо до ядрото молекулният водород се превръща в метал…

— Да — прекъснах го аз. — Засега това е достатъчно. — Чувствах се така, като че ли щях да повърна.

— Трябва да отбележа аномалията, че интересното оцветяване на близките облаци предполага наличие на амониев моносулфид или полисулфиди, макар че на такава височина би трябвало да се допусне само наличие на амонячни облаци. Облаците от истинска вода не се образуват, докато дълбочината не достигне около десет стандартни атмосфери, поради…

— Достатъчно — повторих аз.

— Отбелязвам това само заради интересния атмосферен парадокс, включващ…

— Млъквай — отсякох накрая.

След залез слънце стана студено. А самия залез ще помня до смъртта си.

Синьото небе високо, високо над мен беше потъмняло до хиперионско лазурносиньо и после до тъмнолилаво. Облаците навсякъде около каяка изсветляха на фона на висините и дълбините. Казвам облаци, но думата е смехотворно неспособна да изрази силата и великолепието, разкрили се пред погледа ми. Бях израснал в номадски пастирски керван сред голите мочурища между Великото южно море и Платото на зъбера на Хиперион: добре познавах облаците.

Перестите облаци високо над мен улавяха здрача в пастелен хаос от меки розови отблясъци и лилави тонове на златист фон. Сякаш бях в храм с висок розов таван, поддържан от хиляди неравномерно разположени колони и стълбове. Основите им чезнеха в мрачните глъбини на стотици или хиляди километри под каяка ми, а заоблените им върхове се извисяваха на стотици или хиляди километри над главата ми. Всяка колона от облаци улавяше косата, богата светлина, преминаваща през отвори в облака на много хиляди клика на запад и лъчите сякаш възпламеняваха облаците, като че ли повърхността им бе от невероятно възпламенима материя.

„Моносулфид или полисулфиди“ беше казал инфотермът: е, от каквото и да се състояха тези жълтокафеникави облаци, залезът ги обагряше с ръждивочервена светлина. Яркочервени и кървави жилки струяха от главните облачни маси като мускулни влакна под плътта на живо тяло и пращаха вълни по облаци с такава белота, че ме караха да премигвам, сякаш заслепен от сняг, по златисти облаци, напомнящи на руси коси, разсипани по бледи, обърнати наопаки лица. Светлината се сгъсти, стана по-богата и толкова силна, че от очите ми бликнаха сълзи, а после заблестя още по-ярко. Огромни, почти хоризонтални снопове божествена светлина прегаряха колоните, осветяваха някои от тях, другаде хвърляха сянка, преминаваха по пътя си през ледени облаци и ивици вертикален дъжд и образуваха стотици прости и хиляди съставни дъги. После сенките започнаха да изплуват от лилаво-черните глъбини, като поглъщаха все повече от все още вълнуващите се облаци, и накрая покриха всичко, но отначало не носеха сивота или мрак, а безкрайна палитра от нюанси: сияйно злато, потъмняващо към бронз, чисто бяло, което превръщаше в кремаво и после в тъмносиньо, тъмночервено като кръв, бавно угасващо в ръждиво и сетне изсветляващо до есенно жълто-кафеникаво. Корпусът на каяка ми загуби лъскавината си и параплатното над мен престана да отразява светлината. Сенките бавно пълзяха нагоре — сигурно минаха поне трийсет минути, макар да бях прекалено погълнат от гледката, за да проверявам инфотерма си — и когато стигнаха до тавана от облаци, сякаш някой изключи светлините в храма.

Залезът беше невероятен.

Спомням си, че тогава премигнах, поразен от комбинацията от светлина, сенки и странно смущаващото постоянно движение на тези кипящи облачни маси, готов да затворя очи и да събера мислите си. И тъкмо тогава започна играта на светкавиците и сиянието.

На Хиперион нямаше северно сияние — или ако е имало, не съм го виждал. Затова пък бях виждал северното сияние на Старата Земя, на полуострова, който някога бе представлявал Скандинавската република, по време на околосветското ми пътешествие: светлините искряха и ме караха да настръхвам, танцуваха по северния хоризонт като прозрачна рокля на призрачна танцьорка.

Сиянието на този свят беше различно. Високо в небето, в посоката, която бях определил като юг, затанцуваха ивици светлина, напомнящи клавиши на вертикално пиано. Други завеси от зелено, златно, червено и кобалтовосиньо заискриха на тъмния фон под мен. Те се издължиха, станаха по-широки и по-високи, за да се слеят с други завеси от бързо движещи се електрони. Сякаш планетата режеше хартиени фигури от искряща светлина. След минути цялото небе оживя и затанцува от вертикални, коси и почти хоризонтални пъстри ленти. Кулите от облаци отново станаха видими и безбройните багри се отразяваха в тях. Почти чувах съскането и дращенето на слънчевите частици по ужасяващите линии магнитна сила, озаряваща този гигантски свят.

Наистина можех да ги чуя: сблъсъци, тътени, щракане, високи пропуквания, дълги вериги от пращене. Завъртях се и се наведох, за да погледна право надолу. Светкавиците и гръмотевиците бяха започнали.

Като дете из мочурищата бях виждал достатъчно гръмотевични бури. На Старата Земя тримата с Енея и А. Бетик често седяхме вечер пред заслона й и гледахме страшните електрически бури над планините на север. Но нищо не би могло да ме подготви за тази гледка.

Глъбините, както ги бях нарекъл, бяха просто тъмен под, толкова далеч под мен, че обещаваше ужасно налягане и още по-ужасни температури. Но сега тези глъбини бяха оживели от светлина, от светкавици, които пронизваха разстоянието от единствения видим хоризонт до всичко останало като верига от ядрени експлозии. Можех да си представя как дори само един от тези верижни взривове ущожава цели полукълба с градове. Вкопчих се в страната на каяка и се успокоих с мисълта, че бурите са на стотици кликове под мен.

Светкавиците придвижваха нагоре стълбове от облаци. Проблясъци бяла светлина си съперничеха с пъстрата светлина на сиянието. Отначало гръмотевиците бяха недоловими, после започнаха да се чуват и накрая станаха ужасяващи. Лодката и параплатното рязко се разлюляваха от внезапни пристъпи на вятър. Отчаяно стисках страните на каяка с ръце и се молех на Господ да съм на всеки друг свят, освен на този.

После светкавиците започнаха да се разреждат от една облачна кула на друга.

Инфотермът и собствената ми логика вече бяха преценили мащабите на това място — атмосфера, дълбока десетки хиляди клика и толкова далечен хоризонт, че между мен и залеза можеха да се вместят стотици Стари Земи и Хипериони, — но светкавиците окончателно ме убедиха, че това е планета, създадена за гиганти и богове, а не за хора.

Електрическите заряди бяха по-широки от Мисисипи и по-дълги от Амазонка. Бях виждал тези реки, а сега можех да наблюдавам тези мълнии. И го знаех.

Приведох се надолу, сякаш това щеше да ми помогне, когато някоя от тези мълнии уцелеше малкия ми летящ каяк. Космите по ръцете ми се бяха изправили и разбрах, че пълзящите по тила и скалпа ми тръпки се дължат тъкмо на това — косата ми се гърчеше като змийско гнездо. По дисплея на инфотерма проблясваха сигнали за пренатоварване. Уредът навярно ми викаше, но в тази буря не бих могъл да чуя и лазерен залп на десет сантиметра от ухото ми. Параплатното се вълнуваше и опъваше въжетата, докато нагорещеният въздух ме подмяташе във всички посоки. По едно време, яхнала опашката на ослепителна мълния, лодката се издигна в хоризонтално положение по-високо от параплатното. Бях сигурен, че въжетата ще се скъсат и ще започна да падам в продължение на минути — часове, — докато налягането и горещината не сложат край на виковете ми.

Каякът взе да се люлее назад-напред като полудяло махало… но под платното.

Освен гръмотевичната буря под мен, освен издигащата се верига от експлозии във всяка кула от облаци, освен разцепващите въздуха мълнии, които сега приличаха вя паяжина от реагиращи неврони в мозък на берсерк, от облаците внезапно започнаха да се отделят кълбовидни мълнии и заплуваха в тъмните простори край каяка ми.

Една от тези гънещи се, прииждащи електрически сфери се носеше на няма и сто метра под мен: беше голяма колкото малък кръгъл астероид — малък електрически спътник. Шумът, който издаваше, не подлежеше на описание, но изведнъж в главата ми неканени нахлуха спомени за горския пожар в блатата на Аквила, за торнадото което се пренесе над кервана ни в мочурищата, когато бях петгодишен, за плазмените гранати, избухващи на фона на огромния син ледник на ледения шелф на Нокътя. Но тези спомени не можеха да се сравняват с енергийния ураган, който подмяташе каяка като камъче по водна повърхност от синя и златна светлина.

Бурята продължи повече от осем часа. Мракът продължи още осем. Останах жив. После заспах. Когато се събудих, потресен и жаден, изпълнен със сънища за светлина и шум, все още отчасти оглушал, изпитващ невероятна нужда да облекча мехура си и притеснен да не изпадна от лодката, докато го правя, видях, че утринната светлина обагря срещуположната страна на стълбовете от облаци, заместили колоните на храма от предишната вечер. Изгревът бе по-прост от залеза: яркобяло и златисто запълзяха надолу от облачния покров и стигнаха до пласта от облаци, сред който плувах, разтреперан от студ. Кожата, дрехите и косата ми бяха мокри. По някое време през нощта беше валяло, при това силно.

Застанах на колене, здраво се хванах за лодката с лявата си ръка, уверих се, че люлеенето на каяка малко се е поуспокоило и се заех за работа. Тънка, златиста струя отрази утринната светлина, докато пропадаше в безкрайността. Глъбините бяха черни, лилави и отново неразгадаеми. Болеше ме кръстът и си спомних за кошмара с бъбречния камък от предишните няколко дни. Сега това ми се струваше сякаш в друг живот, случило се много отдавна и някъде надалеч. „Е — помислих си аз, — ако съм изпикал друго малко камъче, днес няма да го хвана.“

Закопчавах панталона си и се намествах обратно в лодката, като се мъчех да протегна изтръпналите си крака без да изпадна навън, замислен за невъзможността да открия друг телепортаторен пръстен някъде в това безбрежно небе, след като през нощта се бях отклонил от курса си — сякаш изобщо бях имал курс, — когато внезапно осъзнах, че не съм сам. От глъбините се издигаха живи същества и кръжаха около мен.

Отначало видях само едно създание и нямах мащаб, с който да преценя размерите на посетителя. Можеше да е голям няколко сантиметра и да се намира само на метри от каяка ми или да е много километри и на огромно разстояние от мен. После организмът заплува между далечен облачен стълб и още по-далечна облачна кула и тогава разбрах, че е по-вероятно големината му да се измерва в километри. Когато се приближи, видях безброй по-малки фигури, които го придружаваха в утринното небе.

Преди да се опитам да опиша съществата, трябва да кажа, че историята на човешката експанзия в този ръкав на галактиката не ни е подготвила за описание на големи извънземни организми. В основната си част местният живот, открит на стотиците планети, проучени и колонизирани по време на и след Хеджира, се е състоял от растения и някои много прости организми като сияйните паяжини на Хиперион. Малкото големи еволюирали животински форми — да речем, светлоустите на Mare Infinitum или зеплините на Вихрушка — обикновено бяха избивани до окончателното им изтребване. Най-често срещаният резултат беше свят, пълен с безброй адаптирани от човека видове и няколко местни форми на живот. Човечеството бе тераформирало всички тези планети, носейки със себе си бактерии, земни червеи, риби, птици и земни животни под формата на ДНК, размразявайки ембрионите в първите семенни кораби и изграждайки родилни фабрики по време на по-късните експедиции. Пример за този резултат бе Хиперион — жизнените местни растения като тесловите и чалмовите дървета и някои оцелели местни насекоми съществуваха заедно с процъфтяващите пренесени растения и биоизменени видове от Старата Земя като тритрепетликата, вечносините дървета, дъбовете, дивите патици, акулите, колибрите и елените. Не бяхме свикнали с извънземни животни.

А сега насреща ми се издигаха определено извънземни животни.

Най-голямото ми напомняше за сепия — още едно от адаптираните животни от Старата Земя, — която изобилстваше в топлите плитчини на Великото южно море на Хиперион. Това създание обаче беше почти прозрачно и вътрешните му органи ясно се виждаха, макар да признавам, че ми бе трудно да разгранича външните от вътрешните му части — то пулсираше и променяше формата си всяка секунда, почти като космически кораб, преобразуващ се за битка. Съществото нямаше глава, дори нямате сплеснатата издаденост на сепията, която можеше да се смята за глава, но бях в състояние да различа разнообразни пипала, въпреки че навярно е по-точно да опиша постоянно люлеещите се, трептящи, свиващи се и разтягащи се издатъци като папратовидни вейки или нишки. Но тези нишки се намираха в светло, прозрачно тяло и не бях сигурен дали движението на създанието във въздуха е резултат от поклащането им, или се дължи на газове, изхвърляни при разширяването и свиването на гигантската сепия.

Доколкото си спомнях от старите книги и обясненията на Баба, зеплините на Вихрушка бяха много по-прости на вид — пълни с газ тела с форма на дирижабъл, прости клетки със смес от водород и метан, съхраняващи и метаболизиращи хелий, гигантски медузи, плуващи във водородно-амондчно-метановата атмосфера на Вихрушка. Доколкото си спомнях, зеплините се хранеха с някакъв атмосферен планктон, носещ се из отровната атмосфера като огромно количество въздушна манна. На Вихрушка нямаше хищници… до появата на хората с техните летящи батискафи, дошли заради ценните редки газове.

Когато сепията се приближи, видях колко сложни са вътрешностите й: светли, пулсиращи очертания на органи, напомнящи на черва спирали, неща, които може би бяха хранителни влакна, тръби, навярно за възпроизводство или отделяне, и издатъци, които можеха да са полови органи или очи. И през цялото време нещото се нагъваше в себе си и свиваше увитите си нишки, а после отново се разгъваше и изцяло разтягаше пипалцата си като сепия, която плува в прозрачна вода. Дължината му бе пет-шестстотин метра.

Започнах да забелязвам и другите създания. Около сепията се рояха стотици или хиляди златисти дисковидни същества, вариращи по големина от съвсем мънички, навярно колкото дланта ми, до по-големи от тежките речни манти, използвани за теглене на шлепове по хиперионските реки. Тези същества също бяха почти прозрачни, макар че вътрешностите им бяха скрити от някакво зеленикаво сияние, което може би представляваше инертен газ, луминисциращ поради собствените им биоелектрически полета. Създанията се рояха около сепията и понякога сякаш бяха поглъщани или поливани през един или друг отвор, само за да се появят отново навън. Не бих могъл да се закълна, че съм видял сепията да изяжда който и да е от дисковете, но по едно време ми се стори, че забелязвам облак от сияещи в зеленикаво същества, движещ се във вътрешността на огромното нещо като призрачни кръвни телца в прозрачна вена.

Чудовището и облакът от неговите придружители се издигаше и приближаваше към мен, докато слънчевата светлина не премина през тялото му. Коренно промених преценката си за големината му — трябва да беше дълго поне цял клик и около триста метра широко. Сега живите дискове се носеха от двете ми страни. Можех да видя, че се въртят и нагъват като манти.

Извадих игления пистолет, който ми бе дал Алем, и вдигнах предпазителя. Ако чудовището ме нападнеше, щях да изстрелям половин пълнител иглички в светлата му страна с надеждата, че е също толкова тънка, колкото и прозрачна. Може би имаше вероятност да изпусна газовете, които му позволяваха да лети в пласта от кислородна атмосфера.

В този момент змиевидните нишки на съществото се протегнаха във всички посоки — някои от тях минаха само на метри от параплатното на каяка ми — и аз осъзнах, че няма да успея да убия чудовището или да го накарам да потъне, преди то да унищожи платното ми с едно-единствено замахване с пипало. Зачаках. Почти очаквах всеки момент да бъда погълнат в търбуха на сепията — ако изобщо имаше търбух.

Нищо не се случи. Лодката ми се носеше в посоката, която смятах за запад, топлите въздушни течения издигаха параплатното ми, а по-студените го караха да се спуска надолу, облаците се извисяваха и сепията и нейните спътници — без каквото и да е основание ги смятах за паразити — летяха неколкостотин метра на „север“ и на стотина метра над мен. Чудех се дали съществото ме следва от любопитство, или от глад. Чудех се дали зелените дискове наоколо ми биха могли да ме атакуват всеки момент.

Тъй като нямаше какво друго да правя, оставих безполезния иглен пистолет в скута си, изядох последните бисквити от раницата и отпих от бутилката си. Оставаше ми вода за по-малко от ден. Проклех се за това, че не се бях опитал да я напълня с дъждовни капки по време на ужасната нощна буря, макар да нямах представа дали водата на този свят е годна за пиене.

Дългото утро измина и започна дълъг следобед. Параплатното на няколко пъти ме отнасяше в облачни кули и аз вдигах лице към мъглата, като облизвах водните капчици от устните и брадичката си. Водата имаше вкус на вода. Всеки път, щом изплувах от облака, очаквах сепията да е изчезнала, но тя запазваше позицията си от дясната ми страна. Веднъж, точно след като сиянието, което представляваше слънцето, беше преминало зенита си, каякът попадна в особено бързо издигащ се облак и параплатното едва не се сгъна от силното течение. Но после възстанови стабилността си и когато изплувах навън, вече бях километри по-нависоко. Въздухът бе по-рядък и по-студен. Сепията ме беше последвала.

„Навярно още не е гладна. Навярно се храни нощем.“

Постоянно оглеждах пустото небе между облаците с надеждата да зърна друг телепортаторен пръстен, но напразно. Изглежда от моя страна бе глупаво да очаквам да открия телепортал — въздушните течения ме носеха най-общо на запад и юг. Как бих могъл да вдяна конец в толкова тънка игла след такова безцелно носене из облаците? Не ми се струваше вероятно. Но все пак оглеждах небето.

По средата на следобеда осъзнах, че далеч на юг и надолу се виждат други живи същества. Още сепии, движещи се в основата на огромна облачна кула. Слънчевите лъчи пронизваха глъбините достатъчно надалеч, за да осветят прозрачните им тела на фона на черната бездна под тях. В подножието на облака трябва да имаше десетки — не, стотици — пулсиращи, носещи се във въздуха създания. Бях прекалено далеч, за да различа дисковидните паразити наоколо им, но разсеяната светлина край тях — като прах — предполагаше, че са хиляди или милиони. Зачудих се дали чудовищата обикновено летят в по-ниските атмосферни пластове, а това тук — което продължаваше да ме следва в обсега на пипалата си — се е издигнало от любопитство.

Мускулите ми бяха изтръпнали. Измъкнах се от седалката и се опитах да се протегна върху корпуса на каяка, като се държах за въжетата на параплатното. Беше опасно, но трябваше да се раздвижа. Легнах по гръб и започнах да въртя педалите на въображаем велосипед. После направих лицеви опори, вкопчил пръсти в ръба на лодката. Когато свърших, пропълзях обратно на седалката и задрямах.

Навярно е странно да го призная, но през целия онзи следобед мислите ми блуждаеха, дори докато извънземната сепия плуваше до мен и дисковидните създания танцуваха и кръжаха само на метри от каяка и параплатното. Човешкият ум съвсем бързо свиква със странността, ако в поведението й не се забелязват някакви особености.

Замислих се за последните няколко дни, месеци и години. Мислех си за Енея — за това, че я бях оставил сама — и за всички други хора, с които се бях разделил: А. Бетик и другите в Талиезин-запад, стария поет на Хиперион, Дем Лоа, Дем Риа и тяхното семейство на Витъс-Грей-Балианъс Б, отец Главк в замръзналите въздушни тунели на Сол Дракони Септем, Кучиат, Чиаку, Кучту, Чичтику и другите читчатуки на същия онзи свят — Енея беше сигурна, че отец Главк и нашите читчатукски приятели са били убити, след като напуснахме планетата им, макар че никога не ми обясни откъде го знае — мислех си и за други хора, с които се бях разделил, върнах се чак до мига, в който за последен път зърнах Баба и махащите ми за сбогом членове на Клана, когато заминавах, за да постъпя в планетарната гвардия преди толкова много години. И мислите ми постоянно се връщаха към това, че бях оставил Енея сама.

„Оставил съм прекалено много хора. И съм позволил на прекалено много хора да вършат моята работа и да се сражават заради мен. Отсега нататък сам ще се бия за себе си. Ако някога отново открия момичето, завинаги ще остана с него.“ Тази решимост запламтя в мен като гняв, възпламенена от невъзможността да намеря друг телепортаторен пръстен сред тези безкрайни облаци.

ТИ ПОЗНАВАШ ОНАЗИ, КОЯТО УЧИ ТЯ ТЕ Е ДОКОСНАЛА (!?!?)

Думите не бяха изречени със звук, нито пък ги чух с ушите си. По-скоро бяха като удари във вътрешността на черепа ми. Буквално залитнах и се вкопчих в страните на каяка, за да не изпадна навън.

БИЛ ЛИ СИ ДОКОСНАТ/ПРОМЕНЕН УЧЕЙКИ СЕ ДА ЧУВАШ/ВИЖДАШ/ХОДИШ ОТ ОНАЗИ, КОЯТО УЧИ (????)

Всяка дума беше като пристъп на мигрена. Всяка една от тях ме връхлиташе със силата на мозъчен кръвоизлив. Думите кънтяха в черепа ми със собствения ми глас. Навярно полудявах.

Избърсах сълзите си и погледнах към гигантската сепия и рояка от зелени паразити. По-големият организъм пулсираше, свиваше се, протягаше своите увиващи се нишки и плуваше в ледения въздух. Не можех да повярвам, че думите са дошли от това създание. Беше прекалено биологично. А и не вярвах в телепатията. Погледнах към роя. щите се дискове, но в поведението им не се забелязваха признаци на по-висш интелект от този на прашинки, осветени от сноп слънчеви лъчи — дори по-малко, отколкото в синхронното плуване на ято риби или прилепи. Макар че се чувствах глупаво, аз извиках:

— Кой си ти? Кой говори?

Примижах, готов за експлозията от думи в мозъка ми, но от гигантския организъм и неговите спътници не последва отговор.

— Кой говори? — извиках пак сред надигналия се вятър.

Не се чуваше нищо друго, освен плясъка на въжетата в параплатното.

Каякът зави надясно, изправи се и отново зави. Обърнах се наляво — почти очаквах да открия, че ме напада друго чудовище, но вместо това видях да се приближава нещо много по-зловещо.

Докато бях наблюдавал извънземното същество на север, от юг ме бяха заобиколили развълнувани черни облаци. Откъм тласканите от топъл въздух буреносни маси пълзяха тъмни ленти и се кълбяха под мен като абаносови реки. Можех да видя проблясващите в бездната светкавици и прииждащите сфери на кълбовидните мълнии, откъсващи се от черната буреносна колона. Увиснали от черната облачна река много по-близо до мен се вихреха десетина торнада, чиито фунии се протягаха към лодката ми като опашки на скорпиони. Всяка фуния бе по-голяма от сепията — вертикални километри вихрен хаос — и от тях се отделяха все нови и нови. Тромавото ми параплатно не беше в състояние да издържи на който и да е от тези въртопи — а те нямаше как да не минат през мен.

Изправих се в клатещата се лодка и се хванах за едно от въжетата с лявата си ръка. После разтърсих десния си юмрук към вихрушките, към бурята зад тях и към невидимото небе.

— Мамка ви! — извиках. Думите ми се загубиха във воя на вятъра. Жилетката ми плющеше. Вихърът едва не ме отнесе. Провесих се навън и застанах като ски скачач в мига на безумно равновесие преди неизбежното падане. Отново разтърсих юмрук и изкрещях: — Не ми пука какво ще направите, мамка ви. Предизвиквам ви, богове!

Сякаш в отговор, една от фуниите се приближи и върхът на конуса й се заби надолу, като че ли в търсене на твърда повърхност, която да унищожи. Бе на стотици метри от мен, но вакуумът от преминаването й завъртя каяка и параплатното като хартиена лодка в канала на ваната. Отпуснах се напред върху гладкия корпус на каяка и щях да изпадна в несвяст, ако опипващите ми ръце не бяха открили въже, за което да се хванат.

Фунията на торнадото беше придружена от градушка. Ледени топчета — някои големи колкото юмрука ми — заудряха по параплатното и каяка със звука на облак игли, изстрелян от пистолет. Топчетата ме улучиха по крака, рамото и кръста и от болка едва не се пуснах. Това нямаше значение, осъзнах аз, докато се държах за клатещия се, пропадащ каяк, защото платното бе разкъсано на стотици места. Единствено то ме беше спасило от ледения обстрел, но сега бе станало на решето и лодката стремително се носеше към мрака на много хиляди клика под мен. Фуниите на торнадото изпълниха небето. Стиснах вече безполезното въже и увиснах на него, решен да остана в това положение, докато налягането не ме смажеше или ветровете не ме разкъсаха на парчета.

Бях падал по-малко от километър, набирайки скорост, невъзможна на Хиперион или Старата Земя, когато сепията — забравена някъде зад и над мен — се понесе надолу. Трябва да се бе придвижила с ослепителна скорост. Първото нещо, което си помислих, щом дългите й нишки се обвиха около мен като пипала, беше, че е гладна и е решила в никакъв случай да не губи вечерята си.

Ако съществото ме бе задържало рязко при скоростта, с която падах, и каякът, и аз щяхме да се пръснем на малки парченца. Но сепията започна да се спуска заедно с мен, като обкръжи лодката, платното, въжетата и мен с най-малките си пипалца — всяко от които дебело от два до пет метра — и после постепенно спря, изпускайки смърдящи на амоняк газове като спускателен кораб преди приземяване. След това отново започна да се издига към бурята, която продължаваше да бушува. Макар почти да бях загубил съзнание, забелязах, че сепията потъва във вихрещия се черен облак и в същото време придвижва разбития каяк и мен към отвор в огромното си прозрачно тяло.

„Е — изтощено си помислих аз, — най-после открих къде й е устата.“

Около и върху мен лежаха парчета от въжетата и параплатното. Каякът сякаш беше увит в груб сив плат. Опитах се да се обърна, като си мислех да пропълзя обратно към седалката на лодката и да взема игления пистолет, за да се освободя от създанието.

Пистолетът го нямаше, разбира се — беше изпаднал навън по време на яростното премятане и падането. Нямаше ги и възглавниците, раницата с дрехите ми, храната, водата и лазерното фенерче. Вътре нямаше абсолютно нищо.

Опитах се да се засмея, но не успях, докато пипалата теглеха каяка и вкопчилия се в него пътник през последните петдесет метра до зейналия отвор от долната страна на тялото на сепията. Сега по-ясно можех да видя вътрешните органи — пулсиращи и поглъщащи, движещи се на перисталтични вълни, някои пълни със зелените дисковидни създания. Когато нишките ме привлякоха по-близо, усетих непреодолима смрад на почистваща течност — амоняк, осъзнах аз, — от която очите ми се насълзиха и гърлото ми започна да пари.

Помислих си за Енея. Тази мисъл не бе продължителна или ясно оформена — просто мислен образ на момичето на шестнайсетия му рожден ден, със съвсем къса коса, потно и загоряло от медитации в пустинята — и й пратих едноединствено послание: „Съжалявам, хлапе. Направих всичко възможно, за да стигна до кораба и да ти го докарам. Съжалявам.“

После дългите пипала се увиха и притеглиха лодката и мен в устата, която трябва да беше широка трийсетина-четирийсет метра. Помислих си за фибростъклото, ултранайлоновото параплатно и въглеродните въжета, които влизаха вътре заедно с мен, и имах време за една последна мисъл: „Надявам се от тях да те заболи коремът“.

После потънах в смрад на амоняк и риба, смътно осъзнах, че въздухът във вътрешността на създанието не е годен за дишане и реших да изскоча от каяка, за да не бъда смлян, но загубих съзнание, преди да успея да направя каквото и да е или да помисля за нещо друго.

Когато вече не можех да съзнавам и виждам, сепията продължи да се издига сред облак, по-черен от безлунна нощ. Устата й се затвори и изчезна. Каякът, платното и аз бяхме само сянка в течното съдържание на търбуха й.

13.

Кензо Исозаки не се изненада, когато швейцарските гвардейци дойдоха за него.

Полковникът от Corpus Helvetica11 и осемте войника в пълни оранжево-сини униформи с енергийни копия и жезли на смъртта пристигнаха в кабинета му без предупреждение, поискаха да го видят и му представиха шифрован диск, който му нареждаше да се облече официално и да се яви при Негово светейшество папа Урбан XVI. Незабавно.

Полковникът го последва в частния му апартамент, където Исозаки бързо взе душ и облече най-официалната си бяла риза, сива жилетка, червена вратовръзка, черния си двуреден полукостюм със златни копчета отстрани и черна кадифена пелерина.

— Мога ли да телефонирам на колегите си, за да им дам служебни нареждания в случай, че пропусна съвещанията, определени за днес? — попита полковника той, когато излязоха от асансьора в главната приемна. Гвардейците образуваха нещо като златисто-син коридор между работните места.

— Не — отвърна офицерът от швейцарската гвардия. На обичайното място на личния кораб на Исозаки беше кацнал разузнавателен таран на мирския флот. Членовете на екипажа съвсем леко кимнаха с глава на шефа на Търговския мир, казаха му да пристегне коланите на ускорителното си кресло и после полетяха навътре в системата. На тактическия холодисплей се виждаше, че ги ескортират два фотонни кораба.

„Отнасят се с мен като със затворник, а не като с почетен гост“, помисли си Исозаки. Лицето му не разкриваше нищо, разбира се, но вълна на облекчение последва пулсиращия му страх и ужас. Бе го очаквал още от тайната си среща със съветник Албедо. Почти не беше спал след онова болезнено и травмиращо преживяване. Знаеше, че Албедо няма причина да не разкрие опитите на Търговския мир да установи контакт с Техноцентъра, но се надяваше, че ще го помислят единствено за негово дело. Исозаки мислено благодари на онези богове, които биха могли да го слушат, че неговата приятелка и колежка Анна Пели Коняни бе напуснала системата на Пацем, за да присъства на големия панаир на Ренесанс Вектор.

От креслото си между полковника от швейцарската гвардия и един от гвардейците Исозаки можеше да види тактическия холос пред седалката на пилота. Сферата от движеща се светлина и цвят с твърдия й щрихкод бе чисто техническа, но шефът на Търговския мир беше управлявал космически кораб още преди да се родят тези момчета. Разбираше, че не ускоряват към планетата Пацем, а към цел, намираща се до троянския пункт точно по средата между рояка от астероидни бази на мирския флот и отбранителните укрепления на системата.

„Орбитален затвор на Светата служба“, помисли си Исозаки. По-ужасен от замъка Сант Анджело, за който се говореше, че машините за виртуална болка не спирали да работят нито за миг. В някоя от орбиталните тъмници никой не можеше да чуе крясъците ти. Беше сигурен, че заповедта да се яви на аудиенция при папата е обикновена ирония, начин да го измъкнат без съпротива от Търговския мир. Можеше да се обзаложи на каквото и да е, че след няколко дни — а може би само след няколко часа — официалният му костюм и пелерина ще са окървавени, пропити от пот дрипи.

Грешеше във всяко едно отношение. Разузнавателният таран намали скоростта си над равнината на еклиптиката и Исозаки разбра каква е целта им: замъкът Гандолфо, „лятната резиденция“ на папата.

Дисковото устройство в креслото му работеше и когато таранът се отдели от ескортиращите го фотонни кораби и се спусна към масивния, напомнящ на картоф астероид, той го включи на външен изглед. Дълъг повече от четирийсет клика и широк двайсет и пет, замъкът Гандолфо представляваше малка планета със синьо небе и богата на кислород атмосфера, поддържана в сдържащи полета клас двайсет. Хълмовете и терасираните склонове бяха покрити със зеленина и жита, скулптираните планини бяха залесени и горите изобилстваха на дребни животни. Исозакн видя под кораба древно италианско селце, но знаеше, че мирната гледка е измамна: околните мирски бази можеха да унищожат всеки кораб или флот, а във вътрешността на самия астероид бяха разположени гарнизони с повече от десет хиляди швейцарски гвардейци й елитни мирски войници.

Разузнавателният таран разпери крилете си и прелетя последните десет километра с безшумните си електроимпулсни двигатели. Исозаки видя облечени в пълна бойна униформа швейцарски гвардейци, издигащи се във въздуха, за да ескортират кораба през последните пет клика. Богатата слънчева светлина се отразяваше в динамичнопоточните им брони и прозрачни шлемове, докато кръжаха около тарана и бавно приближаваха към замъка. Неколцина от тях насочиха към кораба сонди, за да потвърдят с дълбочинни радари и инфрачервени сензори онова, което им казваше за броя и самоличността на пътниците и екипажа кодираното съобщение.

В стената на една от каменните кули на замъка се отвори врата и разузнавателният таран влетя вътре. Швейцарските гвардейци насочиха машината със синия блясък на реактивните си раници.

Херметичният шлюз се затвори. Осемте швейцарски гвардееца първи се спуснаха по рампата и образуваха шпалир, докато полковникът придружаваше навън Кензо Исозаки. Шефът на Търговския мир потърси с поглед врата на асансьор или стълбище, но усети, че цялото гаражно равнище на кулата безшумно започва да се спуска надолу. Единствено движещите се каменни стени показваха, че пътуват надолу и после настрани в подземните вътрешности на замъка Гандолфо.

После спряха. В студената каменна стена се появи врата. Лампи осветяваха коридор от лъскава стомана с фибропластмасови камери, монтирани на десетметрови интервали. Полковникът му посочи натам и Исозаки тръгна пръв по кънтящия тунел. Когато стигнаха края му, ги обля синя светлина и бяха проверени от други сонди и сензори. Прозвуча сигнал и внезапно се отвори нов ирисов портал. Исозаки и придружителите му влязоха в официална чакалня. Вътре имаше трима души.

„По дяволите“, помисли си шефът на Търговския мир. Там беше Анна Пели Коняни, облечена в най-фините си копринени дрехи. До нея стояха Хелвиг Арон и Кенет Хей-Модино, също колеги на Исозаки от Изпълнителния съвет на Панкапиталистическия съюз на независимите католически трансзвездни търговски организации.

„По дяволите — отново си помисли Кензо Исозаки. Лицето му остана абсолютно безизразно, докато мълчаливо им кимаше. — Ще държат всички ни отговорни за моите действия. Всички ще бъдем отлъчени и екзекутирани.“

— Насам — каза полковникът от швейцарската гвардия и отвори врата, покрита със сложна резба. Стаята беше по-тъмна. Исозаки усети мирис на свещи, тамян и влажен камък. Той видя, че швейцарските гвардейци няма да влязат заедно с тях. Онова, което ги очакваше вътре, бе предназначено само за тях четиримата.

— Благодаря ви, полковник — с приятен глас каза Исозаки. После с твърда походка поведе колегите си в изпълнения с тамян сумрак.

Това беше малък параклис, осветен единствено от червени свещи, мъждукащи на свещник от ковано желязо до каменната стена и два сводести прозореца с витражи зад простия олтар в отсрещния край. На голия олтар горяха още шест свещи, а пламъците в мангалите от другата страна на прозорците хвърляха в дългото, тясно помещение червеникава светлина. Имаше само един стол, висок, с права облегалка, тапициран с кадифе и поставен вляво от олтара. На облегалката се виждаше нещо, което отначало приличаше на кръстоид, но когато човек се вгледаше по-внимателно, можеше да различи в него тройния кръст на папата. Олтарът и столът бяха върху ниска каменна платформа.

В останалата част от параклиса нямаше нито столове, нито пейки, но на тъмния каменен под бяха поставени червени кадифени възглавници. Бяха четири — по две от двете страни на пътеката, по която вървяха г. г. Исозаки, Коняни, Хей-Модино и Арон. Ръководителите на Търговския мир потопиха пръсти в каменния купел със светена вода, прекръстиха се, поклониха към олтара и застанаха на колене върху възглавниците. Преди да сведе глава в молитва Кензо Исозаки се огледа наоколо.

Най-близо до олтара бе коленичил министърът на външните работи на Ватикана Саймън Аугустино кардинал Лурдъсами — планина от червено и черно на червеникавата светлина, скрил брадичката си във високата си яка и свел глава в молитва, — а зад него се виждаше сухата фигура на неговия секретар монсиньор Лукас Оди. От другата страна на пътечката със затворени очи се молеше великият инквизитор на Светата служба Джон Доменико кардинал Мустафа. До него беше покритият с ужасна слава на агент от разузнаването и мъчител отец Фарел.

Откъм страната на Лурдъсами бяха коленичили трима офицери от мирския флот: адмирал Маръсин — чиято сребписта коса лъщеше на червената светлина, — неговата адютантка адмирал Марджит Уу и друга жена, чието лице Исозаки не успя да разпознае веднага — адмирал Алдикакти. Откъм страната на великия инквизитор беше коленичила кардинал дю Нойе, префект и председател на Cor Unum. Дю Нойе бе на седемдесетина стандартни години, с яка челюст и късо подстригана сива коса. Очите й имаха цвета на кремък. Исозаки не познаваше коленичилия зад нея мъж на средна възраст в монсиньорски одежди.

Последните четири коленичили фигури бяха ръководителите на Търговския мир — Арон и Хей-Модино откъм страната на великия инквизитор, Исозаки и Пели Коняни откъм страната на министъра на външните работи. Исозаки преброи в параклиса общо тринайсет души. Неблагоприятно число, помисли си той.

В този момент в стената отдясно на олтара безшумно се отвори скрита врата и придружен от четирима души, се появи папата. Тринайсетимата в параклиса бързо скочиха на крака и застанаха със сведени глави. Кензо Исозаки имаше достатъчно време да разпознае двама от мъжете с папата като негови секретари и третия като шеф на папските сили за сигурност — безлични служители, — но четвъртият мъж, мъжът в сиво, беше съветник Албедо. Само той остана с папата, когато Негово светейшество влезе навътре в параклиса, като даваше да целуват пръстена му и докосваше главите на събралите се мъже и жени, които отново коленичиха. Накрая папа Урбан XVI зае мястото си на трона и Албедо застана зад него. Тринайсетте високопоставени личности незабавно се изправиха.

Исозаки сведе поглед и лицето му остана образец за спокойствие, но сърцето му силно биеше. „Дали Албедо ще разкрие всички ни? Дали всички тези групи тайно не са се опитали да се свържат с Техноцентъра? Дали ще трябва да се изправим пред Негово светейшество и после ще ни отведат оттук, ще ни свалят кръстоидите и ще ни екзекутират?“ Исозаки смяташе, че. това е много вероятно.

— Братя и сестри во Христе — започна Негово светейшество, — радваме се, че днес се съгласихте да дойдете тук. Онова, което ще кажем на това уединено и тихо място, е било пазено в тайна векове наред и не трябва да напуска този кръг, докато Светият престол не ви даде разрешение Да го споделите с други. Заклеваме ви и ви заповядваме да пазите тази тайна под страх от отлъчване и загуба на душите ви за Христовата светлина.

Тринайсетте мъже и жени промълвиха молитви и се заклеха.

— През последните месеци и години — продължи Негово светейшество, — се случиха едновременно странни и ужасни събития. Ние ги следяхме отдалеч — някои от тях бяхме предрекли с помощта на нашия Бог Иисус Христос — и се молехме много от тях да ни отминат, да пощадят народа ни, нашия Мир и нашата Църква от изпитание на волята, вярата и силата на духа. Но става така, както Господ пожелае. Дори Неговият най-предан слуга не е в състояние да разбира всички събития и поличби, а само да вярва в Неговата милост, когато тези събития изглеждат изключително опасни и объркващи.

Тринайсетте високопоставени личности стояха със сведени очи.

— Вместо да ви предаваме тези събития от нашата гледна точка — тихо каза Негово светейшество, — ние ще помолим някой от онези, които участваха в тях, подробно да ги изложи. После ще се постараем да обясним връзката между такива наглед различни неща. Адмирал Маръсин?

Среброкосият адмирал леко се премести, за да се обърне към другите и в същото време да е с лице към Негово светейшество. Той прочисти гърлото си.

— Съобщенията от свят, наречен Витъс-Грей-Балианъс Б, предполагат, че едва не сме заловили родения на Хиперион мъж на име Рол Ендимион, който избяга от нас — заедно с основната ни цел, момичето на име Енея — преди почти пет стандартни години. Войници от спецчаст на знатната гвардия… — Адмиралът кимна към папа Урбан XVI, който сведе очи в знак на съгласие. — Войници от тази спецчаст — продължи Маръсин, — са информирали нашия командир на Витъс-Грей-Балианъс Б за вероятното присъствие на този човек. Макар че е успял да избяга преди да довършим претърсването на района, нашите части са открили сигурни ДНК и микроследи, показващи, че това е същият Рол Ендимион, за кратко заловен на света Mare Infinitum преди повече от четири години.

Кардинал Лурдъсами прочисти гърлото си.

— Може би няма да е излишно, адмирале, да разкажете как заподозреният Рол Ендимион е избягал от Витъс-Грей-Балианъс Б.

Кензо Исозаки дори не премигна, но отбеляза факта, че Лурдъсами говори от името на Негово светейшество.

— Благодаря ви, Ваше високопреосвещенство — каза адмирал Маръсин. — Да, този Ендимион се е появил и е избягал от планетата през един от древните телепортали.

В помещението не се разнесе шушукане, но Исозаки усети интереса и удивлението на присъстващите. През последните четири години се бяха носили слухове, че сили на мирския флот преследват някакъв еретик, който успял да активира заспалите телепортатори.

— Този телепортал функционирал ли е, когато вашите хора са го проверили? — попита Лурдъсами.

— Не, Ваше високопреосвещенство — отвърна адмирал Маръсин. — Нито един от двата телепортатора не е проявявал признаци за активност… нито онзи, през който беглецът трябва да е пристигнал на Витъс-Грей-Балианъс Б… нито другият, надолу по течението на реката.

— Но сте сигурни, че този… Ендимион… не е дошъл на планетата по някакъв по-обичаен начин? И сте също толкова сигурни, че в момента не се крие там, така ли?

— Да, Ваше високопреосвещенство. Трафикът на този свят от Мира е под пълен контрол и орбиталната му отбрана е отлична. Всеки космически кораб, който приближи до Витъс-Грей-Балианъс Б, се засича още на светлинни часове от планетата. Освен това преобърнахме света наопаки… използвахме наркотика на истината върху десетки хиляди местни жители. Мъжът на име Ендимион не е там. Свидетелите обаче описват проблясък на светлина под втория телепортатор точно в момента, в който нашите сензори в и над това полукълбо са регистрирали силен енергиен приток, отговарящ на телепортаторните изместващи полета от старите архиви.

Негово светейшество повдигна лице и отправи едва доловим знак на кардинал Лурдъсами.

— Струва ми се, че имате още една малко обезпокоителна новина, адмирал Маръсин — изтътна Лурдъсами. Лицето на адмирала стана още по-мрачно и той кимна.

— Да, Ваше високопреосвещенство… Ваше светейшество. Отнася се за първия бунт в историята на мирския флот.

Исозаки отново усети беззвучното удивено шушукане. Той остана безизразен и не реагира, но с периферното си зрение видя, че Анна Пели Коняни поглежда към него.

— По този въпрос ще ни информира адмирал Алдикакти — каза Маръсин. Той отстъпи назад и скръсти ръце пред себе си.

Исозаки забеляза, че Алдикакти е една от онези набити лусусиански жени, които изглеждаха прекалено мъжествени, за да бъдат отнесени към нежния пол. Беше яка и квадратна като тухла в униформа.

Алдикакти не си губи времето да прочиства гърлото си. Тя незабавно започна разказа си за спецчаст „ГИДЕОН“, нейната задача да нападне твърдините на прокудените в седем системи далеч в Периферията, успешното изпълнение на мисията и в седемте системи и накрая изненадата в последната от тях с кодово название „Луцифер“.

— До този момент спецчастта се беше представила по-добре, отколкото очаквахме — излая адмирал Алдикакти. — В резултат, докато довършвахме операциите в системата Луцифер, по робот с гидеонов двигател пратих съобщение до Пацем… до Негово светейшество и адмирал Маръсин… с искане за разрешение да презаредим и ремонтираме корабите в системата Тау Сети и после да разширим мисията на спецчаст „ГИДЕОН“ — да атакуваме други системи на прокудените, преди информацията за нападението ни да се разпространи из Периферията. Получих такова разрешение и заедно с повечето от архангелите се прехвърлих в системата Тау Сети за презареждане, попълване на снаряжението и за среща с още пет архангелски кораба, произведени след като спецчастта ни беше напуснала космоса на Мира.

— Прехвърлили сте се с повечето от архангелите, така ли? — с тихия си тътнещ глас попита кардинал Лурдъсами.

— Да, Ваше високопреосвещенство. — В равния лусусиански глас на Алдикакти не се долавяше извинение. — Пет фотонни кораба на прокудените се бяха скрили от нас и ускоряваха към точката си на прехвърляне, което вероятно щеше да ги отведе в друга тяхна система. Те щяха да разпространят вестта за смъртоносното ни присъствие. Вместо да отклонявам цялата спецчаст „ГИДЕОН“, която наближаваше точка на прехвърляне в системата на Тау Сети, наредих на НСК „Гавриил“ и НСК „Рафаил“ да останат в системата Луцифер, за да пресрещнат и унищожат фотонните кораби на прокудените.

Лурдъсами пъхна топчестите си ръце в робата си. Гласът му звучеше като гърлено мъркане.

— И после сте прехвърлили флагманския си кораб „Уриил“ и още четири архангела в системата на Тау Сети, така ли?

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— И сте оставили „Гавриил“ и „Рафаил“ в системата Луцифер?

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— И сте знаели, адмирале, че „Рафаил“ се командва от отец-капитан де Соя… същият капитан, който преди няколко години получи мъмрене за неуспеха на мисията му да открие и задържи детето Енея?

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— И сте знаели, адмирале, че мирският флот и Светият престол са толкова загрижени за… хм… уравновесеността на отец-капитан де Соя, че са пратили на борда на „Рафаил“ таен агент, за да наблюдава и предава наблюденията си върху поведението и благонадеждността на отец-капитан де Соя?

— Шпионин — отвърна адмирал Алдикакти. — Командир Либлър. Да, Ваше високопреосвещенство. Знаех, че агентите на Светата служба на борда на моя флагмански кораб получават кодирани теснолъчеви съобщения от командир Либлър на борда на „Рафаил“.

— И агентите споделиха ли някаква загриженост или информация от тези съобщения, адмирал Алдикакти?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Не бях информирана за характера на загрижеността на Светата служба по отношение на лоялността или психическото състояние на отец-капитан де Соя.

Кардинал Мустафа прочисти гърлото си и вдигна показалец.

Лурдъсами, който водеше разпита, погледна към папата.

Негово светейшество кимна по посока на великия инквизитор.

— Смятам за необходимо да отбележа пред Негово светейшество и другите присъстващи, че наблюдението на отец-капитан де Соя беше одобрено… насочвано… от Службата на Светия престол с устните заповеди на министъра на външните работи и командването на мирския флот… конкретно от адмирал Маръсин.

Последва кратко мълчание.

Накрая Лурдъсами попита:

— А можете ли да ни кажете, кардинал Мустафа, каква е била причината за тази всеобща загриженост? Великият инквизитор облиза устните си.

— Да, Ваше високопреосвещенство. Нашата… хм… разузнавателна информация показваше, че съществува вероятност отец-капитан де Соя да се е заразил по време на преследването и редките си контакти с обекта на име Енея. — Да се е заразил ли? — попита Лурдъсами. — Да, Ваше високопреосвещенство. Ние смятахме, че момичето, наречено Енея, притежава способността да въздейства и физически, и психически върху онези граждани на Мира, с които влиза в контакт. В този случай бяхме загрижени за абсолютната лоялност и покорство на един от командирите на космически кораб от мирския флот.

— И как е била направена тази разузнавателна преценка, кардинал Мустафа? — продължи Лурдъсами. Великият инквизитор не отговори веднага.

— С помощта на различни разузнавателни източници и методи. Ваше високопреосвещенство.

Лурдъсами веднага изстреля следващия си въпрос.

— И сред тях е фактът, че сте задържали и… хм… раз. питали един от подчинените на отец-капитан де Соя, участвал в гореспоменатото преследване на обекта Енея, така ли е, кардинал Мустафа? Хм… капрал Кий, струва ми се?

Мустафа премигна.

— Точно така, Ваше високопреосвещенство. — Великият инквизитор леко се обърна, за да говори и към другите в параклиса, освен към папата и външния министър. — Такова задържане не е обичайна практика, но беше наложено от ситуация, която изглежда застрашава сигурността на Църквата и Мира.

— Разбира се, Ваше високопреосвещенство — измърмори кардинал Лурдъсами. — Адмирал Алдикакти, можете да продължите с разказа си.

— Няколко часа след като петте ми архангела се прехвърлиха в системата на Тау Сети — каза Алдикакти, — и преди който и да е от нас да е завършил двудневния си възкресителен цикъл, в космоса на Тау Сети се е прехвърлил гидеонов робот. Пратен от майка капитан Стоун…

— Капитан на НСК „Гавриил“ — прекъсна я Лурдъсами.

— Да, Ваше високопреосвещенство. В кодираното съобщение на робота… кодирано само за мен… се казваше, че фотонните кораби на прокудените са били унищожени, но и че „Рафаил“ е извършил измяна, своеволно е ускорил към друга точка на прехвърляне и не се е подчинил на заповедите на майка капитан Стоун да спре.

— С други думи — измърка Лурдъсами, — на един от корабите от мирския флот на Негово светейшество е избухнал бунт.

— Така изглежда, Ваше високопреосвещенство. Макар че в този случай бунтът очевидно е бил предвождан от капитана на кораба.

— Отец-капитан де Соя.

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— И били ли са направени опити за установяване на връзка с агента на Светата служба на борда на „Рафаил“?

— Да, Ваше високопреосвещенство. Отец-капитан де Соя е отговорил, че командир Либлър изпълнява задълженията си. Майка капитан Стоун е решила, че това е малко вероятно.

— А когато го е попитала за променената точка на прехвърляне?

— Отец-капитан де Соя отговорил, че преди прехвърлянето на нашата спецчаст съм му пратила теснолъчево съобщение с нови заповеди за „Рафаил“ — отвърна адмирал Алдикакти.

— Майка капитан Стоун приела ли е това обяснение?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Майка капитан Стоун се приближила и нападнала „Рафаил“.

— Какъв е бил резултатът от този сблъсък, адмирале?

Алдикакти се поколеба само за миг.

— Ваше високопреосвещенство… Ваше светейшество… тъй като майка капитан Стоун беше използвала лично кодиране, адресирано само до мен, в системата на Тау Сети вече беше изминал цял ден — времето, необходимо за възкресяването ми, — докато успея да прочета съобщението и да дам заповед за незабавно завръщане в системата Луцифер.

— Колко кораба взехте със себе си, адмирале?

— Три, Ваше високопреосвещенство. Собствения ми флагмански кораб „Уриил“ с нов екипаж и двата архангела, които се срещнаха с нас в системата на Тау Сети… „Микал“ и „Израил“. Реших, че рискът от ускорено възкресяване на екипажа на спецчаст „ГИДЕОН“ е прекалено голям.

— Въпреки че сте поели този риск за самата себе си, адмирале — каза Лурдъсами. Алдикакти не отговори.

— Какво се случи после, адмирале?

— Незабавно се прехвърлихме в системата Луцифер, Ваше високопреосвещенство. Там се възстановихме с дванайсетчасово автоматично възкресяване. Много от възкресенията не завършиха успешно. Като обединих успешно възкресените членове на екипажите на трите кораба, успях да попълня екипажа на „Уриил“. Оставих другите два кораба Да се движат по пасивни автоматични отбранителни траектории и започнах издирване на „Гавриил“ и „Рафаил“. Не открих нито един от тях. Но от отсрещната страна на жълтото слънце на Луцифер скоро попаднах на още един робот със съобщение.

— И съобщението е било от… — подтикна я Лурдъсами.

— От майка капитан Стоун. В паметта на робота беще качена информацията от записващото устройство за бойни действия на „Гавриил“. От него ставаше ясно, че битката се бе провела по-малко от два дни по-рано. Стоун се опитала да унищожи „Рафаил“ с помощта на плазмени и ядрени оръжия. Опитите завършили неуспешно. После „Гавриил“ атакувал кораба на отец-капитан де Соя с лъч на смъртта.

В малкия параклис се спусна тишина. Исозаки гледаше как червената светлина на мъждукащите свещи обагря измъченото лице на Негово светейшество папа Урбан XVI.

— Резултатът от тази битка? — попита Лурдъсами.

— И двата екипажа загинали — отвърна Алдикакти. — Според уредите на борда на „Гавриил“, „Рафаил“ автоматично завършил прехвърлянето си. Майка капитан Стоун наредила на членовете на екипажа си да заемат бойни позиции във възкресителните си ясли. После програмирала корабните компютри на „Гавриил“ да възкресят нея и неколцина офицери с ускорен осемчасов възкресителен цикъл. Успешно била възкресена само тя и един от офицерите. Майка капитан Стоун кодирала съобщението и ускорила към предишната точка на прехвърляне на „Рафаил“. Била решена да открие и унищожи кораба, за предпочитане преди де Соя и хората му да завършат възкресяването си… ако изобщо са били в яслите си по време на обстрела с лъча на смъртта.

— Майка капитан Стоун знаела ли е в коя система ще я отведе тази точка на прехвърляне, адмирале?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Имало е прекалено много променливи величини.

— И как реагирахте на съобщението, адмирале?

— Изчаках дванайсет часа, докато екипажите на „Микал“ и „Израил“ довършат възкресяването си, Ваше високопреосвещенство. После прехвърлих и трите си кораба през точката, указана от „Рафаил“ и „Гавриил“. Оставих друг робот със съобщение за архангелите, които бях сигурна, че ще ни последват само след часове от системата на Тау Сети.

— И не сте сметнали за необходимо да изчакате тези кораби?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Реших, че трябва да прехвърля и трите кораба веднага, щом бъдат приведени в бойна готовност.

— Но пък сте сметнали за наложително да изчакате екипажите на тези два кораба, адмирале. Защо незабавно не започнахте преследването само с „Уриил“? Алдикакти не се поколеба.

— Това беше решение, взето в бойна обстановка, Ваше високопреосвещенство. Смятах, че има голяма вероятност отец-капитан де Соя да е отвел „Рафаил“ в система на прокудените… навярно по-добре въоръжена от онези, които беше прочистила спецчаст „ГИДЕОН“. Освен това допусчах, че е възможно корабът на майка капитан Стоун „Гавриил“ да е бил унищожен или от „Рафаил“, или от кораби на прокудените в неизвестната система. Реших, че трите налични кораба са минималната сила, която бих могла да отведа в тази неизвестна ситуация.

— И наистина ли се оказа система на прокудените, адмирале?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Или поне през двете седмици на търсене, последвали инцидента, не открихме там следи от прокудени.

— Къде всъщност ви отведе точката на прехвърляне, адмирале?

— Във външната обвивка на звезда тип червен гигант — отвърна адмирал Алдикакти. — Нашите сдържащи полета, разбира се, бяха активирани, но едва не бяхме унищожени.

— И трите ви кораба ли оцеляха, адмирале?

— Не, Ваше високопреосвещенство. „Уриил“ и „Израил“ излязоха от звездата. Но всички членове на екипажа на „Микал“ загинаха.

— Открихте ли „Гавриил“ и „Рафаил“, адмирале?

— Само „Гавриил“, Ваше високопреосвещенство. Открихме го да се носи свободно на около две АЕ от червения гигант. Не действаше нито една от системите му. В резултат на пробив в сдържащото поле вътрешността на кораба се бе сляла в монолитна стопена маса.

— Успяхте ли да откриете и възкресите майка капитан Стоун и другите членове на екипажа, адмирале?

— За съжаление, не, Ваше високопреосвещенство. Не беше останал достатъчно органичен материал за извършване на възкресяване.

— Пробивът в сдържащото поле на прехвърлянето в червения гигант ли се дължеше, на атака от страна на „Рафаил“ или на нападение от неизвестни прокудени, адмирале?

— Нашите специалисти продължават да проучват случая, Ваше високопреосвещенство, но предварителните доклади предполагат пренатоварване в резултат както от естествени причини, така и от обстрел. Използваните оръжия отговарят на снаряжението на „Рафаил“.

— Искате да кажете, че „Гавриил“ е водил автоматично сражение близо до това червено гигантско слънце, така ли, адмирале?

— В самата звезда, Ваше високопреосвещенство. Изглежда „Рафаил“ се е завъртял, проникнал е в звездата и е атакувал „Гавриил“ секунди след появата му от хокинговото пространство.

— Има ли вероятност „Рафаил“ също да е бил унищожен по време на тази втора битка? И корабът да е изгорял дълбоко в звездата?

— Има такава вероятност, Ваше високопреосвещенство, но не смятаме, че е голяма. Според нас отец-капитан де Соя се е прехвърлил от системата до неизвестно местоназначение в Периферията.

Лурдъсами кимна и тежките му челюсти леко потрепнаха.

— Адмирал Маръсин — изтътна той, — можете ли да ни дадете преценката си за предполагаемата опасност, в случай че „Рафаил“ наистина е оцелял?

По-възрастният адмирал пристъпи напред.

— Ваше високопреосвещенство, трябва да допуснем, че отец-капитан де Соя и другите бунтовници се отнасят с враждебност към Мира и че кражбата на мирски архангелски кораб е била предварително подготвена. Освен това трябва да допуснем най-лошата възможност, че тази кражба на най-тайната ни и смъртоносна оръжейна система е била извършена в съдействие с прокудените. — Адмиралът си пое дъх. — Ваши високопреосвещенства… Ваше светейшество… с гидеоновия двигател всяка точка в този ръкав на галактиката е само на един миг разстояние от която и да е друга. „Рафаил“ може да се прехвърли във всяка система в Мира — дори в системата на Пацем, — без опашката на хокинговия двигател на по-старите и на сегашните кораби на прокудените предварително да го издаде. „Рафаил“ може да опустошава транспортните линии на Търговския мир, да напада незащитени светове и колонии и изобщо да всее хаос, преди която и да е мирска спецчаст да успее да реагира.

Папата вдигна пръст.

— Адмирал Маръсин, трябва ли да разбираме, че този извънредно ценен гидеонов двигател може да попадне в ръцете на прокудените… да го копират… и да го монтират на корабите на многобройните ни врагове?

И без това червендалестото лице и шия на Маръсин още повече се зачервиха.

— Ваше светейшество… няма такава вероятност, Ваше светейшество… в никакъв случай. Етапите на производство на гндеонов архангел са толкова сложни, стойността му е толкова висока, секретните елементи са толкова строго охранявани…

— Но е възможно — прекъсна го папата.

— Да, Ваше светейшество. Папата вдигна ръка и разсече въздуха като с острие.

— Струва ни се, че чухме всичко, което трябваше да чуем от нашите приятели от мирския флот. Моля да ни извините адмирал Маръсин, адмирал Алдикакти, адмирал Уу.

Тримата офицери коленичиха, сведоха глави, изправиха се и отстъпиха назад от Негово светейшество. Вратата зад тях тихо се затвори.

Сега в параклиса имаше десет души, освен безмълвните секретари на папата и съветник Албедо.

Папата наклони глава към външния министър кардинал Лурдъсами.

— Мерките, Саймън Аугустино?

— Адмирал Маръсин ще получи порицателно писмо и ще бъде преместен в генералния щаб — тихо отвърна Лурдъсами. — Адмирал Уу ще заеме мястото му на временен главнокомандващ мирския флот, докато не бъде намерен подходящ заместник. Адмирал Алдикакти се препоръчва за отлъчване и екзекуция.

Папата тъжно кимна.

— Сега ще изслушаме кардинал Мустафа, кардинал дю Нойе, г. Исозаки и съветник Албедо, преди да свършим с всичко това.

— …с това завърши официалното разследване на Светата служба, свързано със събитията на мирския свят Марс — приключи разказа си кардинал Мустафа. Той погледна към кардинал Лурдъсами. — Тогава капитан Уолмак сметна за необходимо заедно с антуража си да се върна на архангела „Ибрил“, който продължаваше да орбитира около планетата.

— Моля, продължавайте, Ваше високопреосвещенство — измърмори кардинал Лурдъсами. — Можете ли да ни изясните характера на неотложния проблем, заради който капитан Уолмак е решил, че се налага да се върнете?

— Да — отвърна Мустафа и потърка долната си устна. — Капитан Уолмак беше открил междузвезден товарен кораб, натоварен в неизвестна база край марсианския град Арафат-кафийе. Корабът бил открит да се носи свободно в астероидния пояс в системата на Старата Земя.

— Можете ли да ни съобщите името на този кораб, Ваше високопреосвещенство? — попита Лурдъсами.

— НСТК „Сайгон Мару“.

Устните на Кензо Исозаки потрепнаха, въпреки желязното му самообладание. Спомняше си кораба. Най-големият му син бе служил на него през първите си години на чиракуване. „Сайгон Мару“ беше стар товарен кораб за превозване на руда… с около тримилионен тонаж, доколкото си спомняше.

— Г. Исозаки? — изръмжа Лурдъсами.

— Да, Ваше високопреосвещенство? — Гласът на Исозаки бе равен и безизразен.

— Обозначението на кораба предполага, че принадлежи на Търговския мир. Така ли е, г. Исозаки?

— Да, Ваше високопреосвещенство — отвърна шефът на Търговския мир. — Но доколкото си спомням, НСТК „Сайгон Мару“ беше продаден за скрап заедно с шейсетина други остарели товарни кораби преди… около осем стандартни години, ако не ме лъже паметта.

— Ваши високопреосвещенства? — обади се Анна Пели Коняни. — Ваше светейшество? Може ли да се намеся? — Тя бе прошепнала нещо в тънкия си инфотерм и сега докосна обецата на ухото си, служеща й за приемник.

— Г. Пели Коняни — каза кардинал Лурдъсами.

— Нашите архиви показват, че „Сайгон Мару“ наистина е бил продаден на независима компания за скрап преди осем стандартни години, три месеца и два дни. По-късните съобщения потвърждават, че корабите са били превърнати в скрап и рециклирани в орбиталните автоматични леярни на Армагаст.

— Благодаря ви, г. Пели Коняни — кимна Лурдъсами. — Можете да продължите, кардинал Мустафа.

Великият инквизитор кимна и продължи разказа си, като изясняваше само най-важното. И докато говореше, той си мислеше за картините, които не описваше подробно:

„Ибрил“ и придружаващите го фотонни кораби забавиха до безшумно, синхронно въртене и изравниха скоростта си с товарния кораб. Кардинал Мустафа винаги си бе представял астероидните пояси като плътни групи от сателити, но въпреки многобройните образи по тактическия дисплей, не се виждаха никакви скали: само матовочерният товарен кораб, грозна и функционална ръждива маса от тръби и цилиндри с дължина половин клик. Изравнили скоростта и траекторията си с неговата само на три клика от изкуственото жълто слънце зад кърмите им, „Ибрил“ и „Сайгон Мару“ изглеждаха неподвижни и единствено звездите бавно се въртяха около тях.

Мустафа си спомняше — и съжаляваше — за решението си да се качи заедно с войниците на борда на кораба. Унижението да се облече в бойна броня на швейцарски гвардеец: мономолекулярен пласт, следван от ИИ неврална решетка, после самият космически костюм — по-тромав от цивилните костюми с тяхната полимерна броня — и накрая коланите със снаряжение и преобразуваемата реактивна раница. „Ибрил“ десетина пъти беше сканирал корпуса с дълбочинен радар и бяха сигурни, че на борда не се движи и не диша нищо, но въпреки това архангелът се отдалечи на разстояние за атака от трийсет клика, веднага щом великият инквизитор, шефът на силите за сигурност командир Браунинг, сержантът от морската пехота Нел Каснър, бившият командир на губернаторските наземни сили майор Пайит и десет швейцарски гвардейци и командоси от морската пехота скочиха от изходния порт.

Мустафа си спомняше ускорения си пулс, когато се приближаваха към мъртвия товарен кораб. Двама командоси го пренесоха през бездната, сякаш бе някакъв товар. Спомняше си слънчевата светлина, отразяваща се от златните визьори на войниците, които разговаряха по теснолъчевия канал или си сигнализираха с ръце, заемайки позиции от двете страни на отворения херметичен шлюз. Първо влязоха двама войници с безшумно пулсиращи реактивни раници и вдигнати автоматични оръжия. Последваха ги командир Браунинг и сержант Каснър. Минута по-късно по тактическия канал се получи кодирано съобщение и носачите на Мустафа го насочиха в зейналата черна дупка на херметичния шлюз.

Под лъчите на лазерните фенерчета се носеха трупове. Гледки от хладилни камери за месо. Замръзнали мърши, червени ребра, изкормени стомашни кухини. Челюсти, отворени във вечни, безмълвни викове. Замръзнали струи кръв от зейнали усти и изцъклени очи. Вътрешности, премятащи се в пространството сред пронизващите мрака лъчи.

— Екипажът — каза по теснолъчевия канал командир Браунинг.

— Шрайка? — попита кардинал Мустафа, като се молеше наум не за духовно възкресение, а за да разсейва мислите си от образите, носещи се в адската светлина пред него.

Бяха го предупредили да не повръща в шлема си. Филтрите и четките щяха да почистят кашата преди да го задуши, но имаше вероятност да се повредят.

— Може би Шрайка — отвърна майор Пайит и пъхна облечената си в ръкавица ръка в зейналия гръден кош на един от носещите се в пространството трупове. — Вижте как е изтръгнат кръстоидът. Също като в Арафат-кафийе.

— Командир! — разнесе се по теснолъчевия канал гласът на един от войниците, които бяха влезли последни. — Сержант! Тук! В първия товарен отсек!

Браунинг и Пайит първи влязоха в продълговатото, цилиндрично помещение. Лъчите на лазерните фенерчета се загубиха в огромното пространство.

Тези трупове не бяха насечени и изкормени. Бяха подредени върху въглеродните плочи, стърчащи от двете страни на корпуса, оставяйки по средата коридор от нулева гравитация. Мустафа и двамата му носачи се понесоха в това черно пространство, пронизвано от лазерните им фенерчета. Замръзнала, бледа плът, щрихкодове по стъпалата, косми по пубисите, затворени очи, ръце, светлеещи на фона на черния въглерод до хълбоци, отпуснати пениси, гърди, замръзнали в безтегловност, плътно прилепнала по бледи черепи коса или развяваща се като замръзнал ореол. Деца с гладка, студена кожа, издути кореми и прозрачни клепачи. Бебета с щрихкодове по стъпалата.

В четирите продълговати товарни отсека имаше десетки хиляди тела. Всички бяха човешки. Всички бяха голи. Всички бяха безжизнени.

— И довършихте ли инспекцията си на НСТК „Сайгон Мару“, велики инквизиторе? — попита кардинал Лурдъсами.

Мустафа осъзна, че дълго е мълчал, обсебен от демона на този ужасен спомен.

— Довършихме я, Ваше високопреосвещенство — с гърлен глас отвърна той.

— Заключенията ви?

— На борда на товарния кораб НСТК „Сайгон Мару“ имаше шейсет и седем хиляди осемстотин двайсет и седем човешки същества — каза великият инквизитор. — Членовете на екипажа бяха четирийсет и един. Открихме труповете на всички им. Бяха насечени и разкъсани като жертвите в Арафат-кафийе.

— Нямаше ли оцелели? Никой ли не можеше да бъде възкресен?

— Не.

— Според вас, кардинал Мустафа, демонът на име Шрайка ли е отговорен за смъртта на членовете на екипажа на НСТК „Сайгон Мару“?

— Според мен е така, Ваше високопреосвещенство.

— И според вас, кардинал Мустафа, Шрайка ли е отговорен за смъртта на останалите шейсет и седем хиляди седемстотин седемдесет и шест души, открити на борда на „Сайгон Мару“?

Мустафа се поколеба само за миг.

— Според мен, Ваше високопреосвещенство… — той обърна глава и се поклони към седналия на стола мъж, — …Ваше светейшество… смъртта на останалите хиляди мъже, жени и деца, открити на борда на НСТК „Сайгон Мару“, не е предизвикана от рани като на жертвите на Марс.

Кардинал Лурдъсами пристъпи напред и робите му прошумоляха.

— А според вашите съдебномедицински експерти от Светата служба, кардинал Мустафа, каква всъщност е причината за смъртта на човешките същества, открити на борда на онзи товарен кораб?

Докато отговаряше, великият инквизитор гледаше надолу към пода.

— Ваше високопреосвещенство, нито съдебномедицинските експерти от Светата служба, нито колегите им от мирския флот бяха в състояние да открият каквато и да е причина за смъртта на тези хора. Всъщност… — Мустафа замълча.

— Всъщност — продължи вместо него Лурдъсами, — за смъртта на откритите на борда на „Сайгон Мару“ трупове… освен екипажа… не е имало ясна причина, нито пък са проявявали признаци за смърт, нали така?

— Точно така, Ваше високопреосвещенство. — Очите на Мустафа обходиха лицата на присъстващите в параклиса.

— Те не бяха живи, но… не проявяваха признаци за разлагане, посиняване, мозъчно разпадане… нито един от характерните признаци за физическа смърт.

— И все пак не са били живи, нали? — попита Лурдъсами.

Великият инквизитор поглади бузата си. — Поне ние не успяхме да ги съживим, Ваше високопреосвещенство. Не бяхме в състояние да установим следи от мозъчна или клетъчна активност. Те бяха… спрели. — И какво направихте с товарния кораб НСТК „Сайгон Мару“, кардинал Мустафа?

— Капитан Уолмак остави част от екипажа на „Ибрид“ на борда му — отвърна великият инквизитор. — Незабавно се върнахме на Пацем, за да докладваме. „Сайгон Мару“ се движеше с традиционен хокингов двигател, ескортиран от четири фотонни кораба. Би трябвало да пристигне в най-близката система на Мира с база на мирския флот… системата на Бърнард, струва ми се… след… хм… три стандартни седмици.

Лурдъсами бавно кимна.

— Благодаря ви, велики инквизиторе. — Външният министър се насочи към стола на папата, коленичи към олтара и се прекръсти, докато пресичаше пътеката. — Ваше светейшество, предлагам да изслушаме Нейно високопреосвещенство кардинал Дю Нойе.

Папа Урбан вдигна ръка, сякаш за благословия.

— С удоволствие ще изслушаме кардинал Дю Нойе.

Мислите на Кензо Исозаки блуждаеха. Защо им разказваха всичко това? Каква полза имаха ръководителите на Търговския мир да го чуят? Кръвта му се бе смразила от смъртната присъда на адмирал Алдикакти. Нима съдбата на всички им щеше да е същата?

Не, съзнаваше той. Алдикакти беше осъдена на отлъчване и екзекуция заради обикновена некадърност. Ако се готвеха да обвинят Мустафа, Пели Коняни, самия него и другите в различни видове измяна… бързата, проста екзекуция щеше да е последното нещо, което ги очакваше. Машините за болка в замъка Сант Анджело щяха да бръмчат и скърцат векове наред.

Кардинал Дю Нойе очевидно бе решила да се възкреси като старица. Подобно на повечето по-възрастни хора, тя изглеждаше в отлично здраве — всичките и зъби бяха на мястото си, почти нямаше бръчки, тъмните й очи бяха ясни и блестяха, — но също предпочиташе да я виждат с бялата й коса — подстригана съвсем късо — и с кожа, силно опъната върху острите й скули. Тя започна без встъпителни думи.

— Ваше светейшество, Ваши високопреосвещенства, господа… тук съм като префек.т и председател на Cor Unum, и фактически като говорител на частната институция, известна като Opus Dei. Поради причини, които скоро ще се изяснят, администраторите на Opus Dei не биха могли и не би трябвало да присъстват тук днес.

— Продължавайте, Ваше високопреосвещенство — каза кардинал Лурдъсами.

— Товарният кораб НСТК „Сайгон Мару“ беше купен от Cor Unum за Opus Dei, отклонен от рециклиране и доставен в тази институция преди седем години.

— С каква цел. Ваше високопреосвещенство? — попита Лурдъсами.

Кардинал Дю Нойе плъзна поглед от лице на лице и почтително го сведе надолу, когато стигна до Негово светейшество.

— С цел да бъдат транспортирани безжизнените тела на милиони хора като онези, открити от кардинал Мустафа, Ваши високопреосвещенства, Ваше светейшество.

Четиримата ръководители на Търговския мир сподавиха ахването си.

— Безжизнени тела — повтори кардинал Лурдъсами, но със спокойния глас на прокурор, който предварително знае какви ще са отговорите на всичките му въпроси. — Безжизнени тела, но откъде, кардинал Дю Нойе?

— От световете, определени от Opus Dei, Ваше високопреосвещенство — отвърна Дю Нойе. — През последните пет години това бяха Хеброн, Ком-Рияд, Фуджи, Невърмор, Сол Дракони Септем, Парвати, Цингтао-Хсишуанг Панна, Нова Мека, Мао Четири, Иксион, териториите на Ламбъртовия пръстен, Горчивината на Сибиату, северното крайбрежие на Mare Infinitum, тераформираната луна на Ренесанс Минор, Нова Хармония, Нова Земя и Марс.

„Светове извън Мира — помисли си Кензо Исозаки. — Или планети, на които Мирът още не се е закрепил.“

— И колко тела са транспортирали товарните кораби на Opus Dei и Cor Unum, кардинал Дю Нойе? — с тих, тътнещ глас попита Лурдъсами.

— Приблизително седем милиарда, Ваше високопреосвещенство — отвърна старицата.

Кензо Исозаки с усилие запази равновесие. Седем милиарда тела. Товарен кораб като „Сайгон Мару“ можеше да побере навярно сто хиляди тела, ако ги натъпчеха в трюмовете като сардели. За да превози седем милиарда души между различни звездни системи, щяха да са му необходими около седемдесет хиляди пътувания. Абсурд. Освен ако десетки товарни кораби… много от които от по-нов клас… не извършваха стотици рейсове. През последните четири години всеки от споменатите от Дю Нойе светове беше абсолютно забранен за Търговския мир — поставен под карантина заради търговски или дипломатически спорове с Мира.

— Всички тези планети не са християнски. — Исозаки разбра, че гласно е изрекъл мисълта си. Самообладанието му никога не го бе подвеждало така. Мъжете и жените в параклиса обърнаха глави в неговата посока. — Всички тези планети не са християнски — повтори той, без дори да използва съответните обръщения. — Или са обитавани от огромно нехристиянско население като Марс, Фуджи и Невърмор. Cor Unum и Opus Dei са избивали нехристияните Но защо са транспортирали телата им? Защо просто не са ги оставяли да изгният на родните им планети и после не са докарвали мирски колонисти?

Негово светейшество вдигна ръка. Исозаки замълча, Папата кимна към кардинал Лурдъсами.

— Кардинал Дю Нойе — каза министърът на външните работи, сякаш шефът на Търговския мир изобщо не се беше обаждал, — какво е местоназначението на тези товарни кораби?

— Не зная. Ваше високопреосвещенство. Лурдъсами кимна.

— А кой е наредил изпълнението на този проект, кардинал Дю Нойе?

— Комисията за мир и справедливост, Ваше високопреосвещенство.

Исозаки рязко завъртя глава. Старицата току-що бе обвинила за тази жестокост… за това безпрецедентно масово убийство… един-единствен човек. Комисията за мир и справедливост имаше един и само един префект… папа Урбан XVI, преди това папа Юлий XIX. Исозаки сведе поглед към обувките му и се замисли дали да не се втурне към този демон, да се опита да впие пръсти в мършавата шия на папата. Знаеше, че безмълвните стражи в ъгъла ще го унищожат още преди да го е докоснал. И въпреки това се изкушаваше да опита.

— И знаете ли, кардинал Дю Нойе — продължи Лурдъсами, сякаш не бяха чули нищо ужасно, — как така тези хора… тези нехристияни… са станали… безжизнени?

„Станали безжизнени — помисли си Исозаки, който винаги бе мразил евфемизмите. — Убити, мамицата ти!“

— Не — отвърна кардинал Дю Нойе. — Работата ми като префект на Cor Unum е просто да осигурявам на Opus Dei транспортните средства, необходими за изпълнението на задълженията им. Местоназначението на корабите и случилото се преди да станат необходими корабите ми не е… никога не е било… моя грижа.

Исозаки се отпусна на едно коляно на каменния под, не за да се помоли, а защото просто повече не можеше да стои прав. „От колко векове, о, богове на моите предци, съучастниците в масови убийства са отговаряли по същия начин? от Хорас Гленън-Хайт. От легендарния Хитлер. От… откакто свят светува.“

— Благодаря ви, кардинал Дю Нойе — каза Лурдъсами.

Старицата отстъпи назад.

Невероятно, но папата се изправи и закрачи напред. Бечите му пантофки издаваха тих звук по каменния под. Негово светейшество мина между зяпналите го присъстващи — покрай кардинал Мустафа и отец Фарел, покрай кардинал Лурдъсами и монсиньор Оди, покрай кардинал Дю Нойе и безименния монсиньор зад нея, покрай стълбовете, до които бяха стоели офицерите от мирския флот, покрай ръководителите на Търговския мир Арон, Хей-Модино и Анна Пели Коняни, за да се приближи до Исозаки, който бе коленичил и пред очите му танцуваха черни петна.

Негово светейшество постави ръка върху главата на мъжа, който в този момент обмисляше възможността да го убие.

— Изправете се, синко — нареди убиецът на милиарди хора. — Изправете се и слушайте. Заповядваме ви.

Исозаки се изправи, като се олюляваше. Ръцете му бяха изтръпнали, сякаш някой бе стрелял по него с неврален зашеметител, но знаеше, че му изневерява собственото му тяло. Не можеше да стегне пръсти около чиято и да е шия. Беше му достатъчно трудно дори да стои изправен, Папа Урбан XVI протегна ръка, постави я на рамото му и му помогна да се задържи.

— Слушай, братко во Христе. Слушай.

Негово светейшество обърна глава и наведе тиарата си напред.

Съветник Албедо пристъпи до ниската платформа и започна да говори.

— Ваше светейшество, Ваши високопреосвещенства, почитаеми ръководители на Търговския мир — каза мъжът в сиво. Гласът му бе също толкова гладък, колкото и косата му, като сивия му поглед, като коприната на сивата му пелерина.

Кензо Исозаки потръпна. Той си спомни за агонията и срама, когато Албедо бе превърнал кръстоида му в извор на болка.

— Кажете ни кой сте, моля — с най-приветливия си глас изтътна Лурдъсами.

„Личен съветник на Негово светейшество папа Урбан XVI“ — очакваше да чуе Кензо Исозаки. Десетилетия наред се носеха слухове за сивото присъствие на Албедо. И никога не го бяха определяли по друг начин, освен като „личен съветник на Негово светейшество“.

— Аз съм изкуствено творение, киборг, създаден от елементи на ИИ Техноцентър — отвърна съветник Албедо. — Тук съм като представител на тези елементи на Техноцентъра.

Всички в параклиса, освен Негово светейшество и кардинал Лурдъсами отстъпиха назад от Албедо. Никой не проговори, никой не ахна и не извика, но животинската миризма на страх и отвращение в малкото помещение не би могла да е по-силна, дори Шрайка внезапно да се бе материализирал сред тях. Кензо Исозаки усети, че пръстите на папата се стягат на рамото му и се зачуди дали Негово светейшество е в състояние да почувства ускорения му пулс през плътта и костта.

— Човешките същества, транспортирани от световете, изброени от кардинал Дю Нойе, станаха… безжизнени… с помощта на техника на Техноцентъра и се съхраняват с методи, разработени от него — продължи Албедо. — Както съобщи кардинал Дю Нойе, през последните седем години по този начин бяха обработени приблизително седем милиарда нехристияни. През следващото стандартно десетилетие по подобен начин трябва да бъдат обработени още четирийсет-петдесет милиарда. Време е да обясним причината за този проект и да посочим вашето пряко участие в него.

Кензо Исозаки си мислеше: „Човешката скелетна структура може да се зареди с мощен експлозив на протеинова основа, толкова фин, че дори сензорите на швейцарската гвардия не са в състояние да го засекат. Трябваше да го направя преди да дойда тук.“

Папата пусна рамото на Исозаки и тихо се насочи към платформата, като докосна ръкава на робата на съветник Албедо, когато минаваше покрай него. Негово светейшество седна на стола си. Тънкият му глас звучеше спокойно.

— Бихме искали всички вие внимателно да слушате — каза папата. — Съветник Албедо говори по наше нареждане и с нашето одобрение. Продължете, моля.

Албедо леко наведе глава и се обърна към зяпналите го сановници. Дори войниците от папската охрана бяха отстъпили назад към стената.

— От митовете и легендите, но също и от църковната история знаете — започна Албедо, — че Техноцентърът е бил унищожен по време на Падането на телепортаторите. Това не е вярно.

— Известно ви е — главно от забранените хиперионски „Песни“ — че Техноцентърът се е състоял от три елемента:

Устойчивите, които искали да запазят статуквото между човечеството и Техноцентъра, Променливите, които смятали човечеството за заплаха и се готвели да го унищожат — най-вече чрез унищожаването на Земята по време на Голямата грешка от ’08 година — и Абсолютните, които мислели единствено за създаването на основан на ИИ Абсолютен интелект, нещо като силиконов Бог, който да е в състояние да предвижда и властва над вселената… или поне над тази галактика. Всички тези истини са лъжа.

Исозаки осъзна, че Анна Пели Коняни е вкопчила студените си пръсти в китката му и го стиска много силно.

— Техноцентърът никога не се е групирал в три воюващи помежду си елемента — продължи Албедо и закрачи напред-назад пред олтара и платформата. — Още от еволюирането си преди хиляда години той се състои от хиляди отделни елементи и фракции — често воюващи, още по-често сътрудничещи си, но винаги стремящи се да постигнат съгласие, насочено към създаване на независим интелект и еволюиране на изкуствен живот. Такова съгласие досега не е било постигнато.

Почти по същото време, по което Техноцентърът получи истинската си самостоятелност, докато по-голямата част от човечеството живееше на повърхността и в близка орбита около един-единствен свят — Старата Земя, — хората усъвършенстваха способността си да променят собственото си генетично програмиране… тоест, да определят собствената си еволюция. Този успех отчасти се дължеше на постиженията в областта на генното манипулиране от началото на двайсет и първи век сл. Хр., но пряко стана възможен поради усъвършенстването на нанотехнологията. Отначало под ръководството и контрола, осъществяван от първите ИИ на Техноцентъра, работещи заедно с човешки учени, нанотехнологичните форми на живот… самостоятелни същества, някои разумни, много по-малки от клетка, други с големината на молекула… скоро развиха свои собствени цели на съществуване и принципи на действие. Наномашините, много под формата на вируси, нападнаха и преобразиха човечеството като ужасна чума. За Щастие и за човешката раса, и за расата на независимите интелекти, днес известна като Техноцентъра, основните носители на тази чума бяха в първите семенни кораби и други по-бавни от светлината колонистки кораби, изстреляни през годините точно преди човешкия Хеджир.

По това време първите елементи на онова, което щеше да се превърне в Човешката хегемония, и праелементите на Техноцентъра осъзнаха, че целта на еволюиращите нанотехнологични общности е самото унищожение на човечеството и създаването на нова раса от биологично изменени същества, контролирани от наномашините в хиляди далечни звездни системи. Хегемонията и Техноцентърът реагираха, като забраниха проучванията в областта на усъвършенстваната нанотехнология и обявиха война на нанотехнологичните колонии в семенните кораби — групите познати днес като прокудените.

Но тази война беше засенчена от други събития.

Елементи на възникващия Техноцентър, които се обявяваха за съюз с нанотехнологичните вселени — а те далеч не бяха малобройна фракция, — откриха нещо, което ужаси всички елементи на Техноцентъра.

Както знаете, първите ни проучвания в областта на физиката на хокинговия двигател и комуникациите със скорост, по-висока от тази на светлината, доведоха до откриването на пространството на Планк, което някои нарекоха Празнотата, Която Обвързва. В резултат от трупащите се познания за тази обединяваща субструктура на вселената ние създадохме векторните комуникации, както и усъвършенствания хокингов двигател, телепортаторите, свързващи Мрежата на световете, планетарните инфосфери, превърнали се в мегасфери от. насочвана от Техноцентъра информация, съвременния мигновен гидеонов двигател и дори антиентропийните балони в тази вселена — онова, в което смятаме, че ще се превърнат хиперионските Гробници на времето.

Но тези дарове за човечеството имаха своята цена. Вярно е, че някои крайни фракции в Техноцентъра използваха телепорталите като начин за проникване в човешките мозъци, за да създадат неврални мрежи за собствените си цели. Това беше съвсем безвредно… невралните мрежи бяха създадени в невремето и непространството на телепортаторното планково пространство и хората никога не биха научили за експериментите, ако преди четири века други елементи на Техноцентъра не бяха разкрили този факт на първия киборг на личността на Джон Кийтс — но аз съм съгласен с тези хора и елементи на Техноцентъра, които смятат този акт за неетичен, за нарушение на човешките права.

Ала тези първи експерименти с неврални мрежи разкиха един удивителен факт. Във вселената има и други Центрове… навярно дори в родната ни галактика. Откриването на този факт доведе до гражданска война в нашия Техноцентър, която продължава да бушува. Някои елементи — не само Променливите — решиха, че е време да сложат край на биологичния експеримент, който представляваше човешката раса. Бяха разработени планове за „случайно“ изпускане на киевската черна дупка от ’08 година в центъра на Старата Земя, преди хокинговите двигатели да позволят на човечеството да я напусне. Други елементи на Техноцентъра забавиха осъществяването на тези планове, докато на човешката раса не бяха дадени механизмите за масово емигриране.

Накрая не победи нито една от крайните фракции… Старата Земя не беше унищожена. Тя беше отвлечена — по начин, който нашият Техноцентър до ден днешен не е в състояние да разбере — от един или повече от тези извънземни Абсолютни интелекти.

Ръководителите на Търговския мир зашушукаха помежду си. Кардинал Мустафа коленичи върху възглавницата си и започна да се моли. Кардинал Дю Нойе изглеждаше толкова зле, че секретарят й загрижено зашепна в ухото й. Дори монсиньор Лукас Оди изглеждаше така, като че ли щеше да припадне.

Негово светейшество папа Урбан XVI вдигна ръка. Параклисът се смълча.

— Това, разбира се, е само историята — продължи съветник Албедо. — Днес искаме да споделим с вас неотложната причина за общи действия.

Преди три века крайните фракции на Техноцентъра — общност от независими интелекти, разкъсвани от осемвековни яростни спорове и конфликти — опитаха в нова посока. Те създадоха киборга, известен като Джон Кийтс — човешка личност, въплътена в ИИ същност, носена в човешко тяло, свързано с Техноцентъра чрез пространството на Планк. Личността на Кийтс имаше много цели — нещо като капан за онова, което АИ смяташе за „състрадателен“ елемент на възникващия АИ на човешкия вид, като основен мотив за задвижване на събитията, които в крайна сметка доведоха до последното хиперионско поклонничество и отварянето на Гробниците на времето, като начин за измъкване на Шрайка от скривалището му и като катализатор за Падането на телепортаторите. За тази последна цел определени елементи на Техноцентъра — на които аз дължа съществуването и верността си — позволиха до Мейна Гладстоун и други в Хегемонията да достигне информацията, че някои елементи на Техноцентъра използват телепортаторите, за да изсмукват човешки неврони като неврални вампири.

Под формата на нападение на прокудените, тези елементи на Техноцентъра извършиха окончателна физическа атака срещу Мрежата на световете. Стремящи се да унищожат с един удар пръснатата човешка раса, те се надяваха да разрушат напредналото общество на Мрежата на световете. Като атакува Техноцентъра чрез разрушаването на телепортаторната среда, Гладстоун и другите водачи на Хегемонията сложиха край на експериментите с невралната мрежа и нанесоха огромно поражение на така наречените Променливи и Абсолютни в гражданската война в Техноцентъра.

Нашите елементи — елементите, посветили се на запазването не само на човешката раса, но и на някаква форма на съюз с вашия вид — унищожиха първия киборг на Кийтс, но беше създаден втори и той успя да изпълни основната си задача.

А тази задача беше заедно с конкретна човешка жена да възпроизведе „месия“, свързан и с Техноцентъра, и с човечеството.

Този „месия“ сега живее под формата на детето на име Енея.

Родено на Хиперион преди повече от три века, това дете избяга през Гробниците на времето в нашата епоха. Направи го не от страх — ние не бихме му сторили нищо лошо, — а защото неговата задача е да унищожи Църквата, да унищожи цивилизацията на Мира и да сложи край на човешката раса такава, каквато я познавате вие.

Ние смятаме, че то не съзнава действителното си предназначение и функция.

Преди три века останките от моя елемент от Техноцентъра — група, която може да се нарече „Хуманистите“ — осъществи контакт с хора, оцелели след Падането на телепортаторите и последвалия го хаос. — Албедо кимна по посока на Негово светейшество. Папата наведе глава в знак на съгласие. — Отец Ленар Хойт беше оцелял от последното поклонничество на Шрайка — продължи съветник Албедо и отново започна да се разхожда пред олтара. Пламъчетата на свещите леко потрепваха при преминаването му покрай тях. — Той лично бе видял манипулациите на елементите на Абсолютния интелект и ужасите на пратеното им назад във времето чудовище Шрайка. Когато за първи път установихме връзка — Хуманистите, отец Хойт и други членове на една загиваща Църква, — ние решихме да запазим човешката раса от нови атаки до възстановяването на цивилизацията. Кръстоидът буквално беше нашият инструмент на спасението.

Всички знаете, че отначало кръстоидът не е имал успех. Преди Падането хората, възкресявани от този симбионт, бяха видиотени и безполови. Кръстоидът — нещо като органичен компютър, в който се съхраняват неврологичните и психологични данни за живото човешко същество — възстановяваше тялото, но не и пълния интелект и личност. Той възкресяваше плътта, но открадваше душата.

Произходът на кръстоида тъне в загадъчност, но ние, Хуманистите в Техноцентъра смятаме, че е бил разработен във вашето бъдеще и пратен назад във времето през хиперионските Гробници на времето. В известен смисъл той е бил пратен, за да го открие младият отец Ленар Хойт.

Неуспехът на симбионта се дължеше на обикновените изисквания за съхраняване и възстановяване на информация. В човешкия мозък има неврони. В човешкото тяло има приблизително 1028 атома. За да възстанови мозъка и тялото на човешкото същество, кръстоидът трябва не само да пази информацията за тези атоми и неврони, но и да помни точната конфигурация на постоянния холистичен вълнови фронт, който съставлява човешката памет и личност. Освен това трябва да осигурява енергия за преструктурирането на тези атоми, молекули, клетки, кости, мускули и спомени така, че организмът да се прероди като същия индивид, живял преди в тази телесна обвивка. Сам, кръстоидът не е в състояние да се справи успешно с тази задача. В най-добрия случай биомашината може да възпроизведе грубо копие на оригинала.

Но Техноцентърът притежаваше компютърната способност да съхранява, възстановява и преструктурира тази информация във възкресено човешко същество. И ние го правим вече три века наред.

Тук Кензо Исозаки долови паника в погледите, разменени между кардинал Дю Нойе и кардинал Мустафа, между отец Фарел и монсиньора, който бе секретар на Дю Нойе.

Това беше ерес. Това бе светотатство. Това беше краят на тайнството на възкресяването и ново начало на царството на физическото и механичното. Самият Исозаки усети, че му се гади. Той погледна към Хей-Модино и Пели Коняни и видя, че колегите му се молят. Арон изглеждаше така сякаш бе в шок.

— Възлюбени чеда — каза Негово светейшество. — Не се съмнявайте. Не предавайте вярата си. С мислите си в момента вие предавате нашия Господ Иисус Христос и Неговата Църква. Чудото на възкресението не е по-малко чудо, само защото тези приятели, някога известни като Техноцентъра, са ни помогнали да го разберем. То е дело на Иисус Христос Всемогъщи, който е насочвал тези други Божии чеда — тези творения на нашия Бог чрез Неговите най-достойни инструменти, човешката раса, — за да открият собствените си души и спасение. Продължете, г. Албедо.

Албедо изглеждаше леко развеселен от шокираните изражения на присъстващите. Но когато отново заговори, гладкото му лице се отпусна в спокойна любезност.

— Ние дадохме на човешката раса безсмъртие. В замяна не поискахме нищо друго, освен таен съюз с човечеството. Единственото ни желание е да сме в мир със собствените си създатели.

През последните три века нашият таен съюз беше изгоден и за ИИ, и за човечеството. Както каза Негово светейшество, ние открихме нашите души. Човечеството намери покой и стабилност, с каквито историята му не можеше да се похвали хилядолетия наред… а може би и никога. И признавам, съюзът беше полезен за моя елемент от Техноцентъра, групата, известна като Хуманистите. От малка, презряна фракция ние се превърнахме — не в управляваща партия, защото нито един от елементите не управлява Техноцентъра — в основен елемент, необходим за постигането на съгласие. Нашата философия се приема от почти всички по-рано воюващи помежду си групи.

Но не от всички.

Тук съветник Албедо престана да крачи и се изправи точно пред олтара. Той премести поглед от лице на лице и сивите му очи станаха мрачни.

— Елементът на Техноцентъра, който се надяваше да се избави от човечеството — елементът, съставен от някои бивши Абсолютни и пронанотехнологични еволюционисти, — изигра своя коз с детето на име Енея. Тя буквално е вирус, пуснат в тялото на човечеството.

Кардинал Лурдъсами пристъпи напред. Лицето на огромния мъж бе зачервено и сериозно. Малките му очи блестяха. Гласът му прозвуча остро.

— Кажете ни, съветник Албедо, каква е целта на детето Енея?

— Нейната цел — отвърна мъжът в сиво, — има три страни.

— Каква е първата цел?

— Да унищожи шанса на човечеството за постигане на физическо безсмъртие.

— И как би могло да постигне това едно дете? — попита Лурдъсами.

— Тя не е дете, дори не е човек — отвърна Албедо. — Тя е изчадие на изкуствено създаден киборг. Личността на киборговия й баща е влязла в интерфейс с нея, когато е била в майчината си утроба. Още отпреди самото й раждане мозъкът и тялото й са преплетени с измамни елементи на Техноцентъра.

— Но как би могла да ни открадне дара на безсмъртието? — настоя Лурдъсами.

— С кръвта си — отговори Албедо. — Може да разпространи вирус, който унищожава кръстоида.

— Истински вирус ли?

— Да. Но не естествен. Създали са го измамните елементи на Техноцентъра. Вирусът е форма на нанотехнологична епидемия.

— Но в Мира има стотици милиарди преродени християни — каза Лурдъсами с гласа на прокурор, насочващ своя свидетел. — Как е възможно едно дете да представлява заплаха за толкова много хора? Да не би вирусът да се предава от жертва на жертва?

Албедо въздъхна.

— Доколкото можем да кажем, вирусът става заразен, когато кръстоидът умре. Онези, които са отхвърлили възкресяването чрез установяване на контакт с Енея, ще предадат вируса на други. Освен това, онези, които никога не са носили кръстоид, могат да станат преносители на този вирус.

— Има ли някакво лекарство? Някаква ваксина? — попита Лурдъсами.

— Не — отвърна Албедо. — Хуманистите вече от три века се опитват да открият такова средство. Но тъй като е форма на самостоятелна нанотехнология, вирусът Енея преобразува собствените си оптимални мутирали преносители Нашите възможности за защита изобщо не са в състояние да вървят в крак с него. Навярно, ако разпространим сред човечеството собствените си безбройни нанотехнологични колонии, някой ден бихме могли да настигнем вируса Енея и да го унищожим, но ние, Хуманистите, мразим нанотехнологията. И за съжаление е факт, че целият нанотехнологичен живот е извън нашата власт — извън чиято и да е власт. Същността на еволюцията на нанотехнологичния живот се състои в самостоятелност, упорство и цели, които нямат нищо общо с тези на приемниците му.

— Искате да кажете човечеството — отбеляза Лурдъсами.

— Именно.

— Първата цел на Енея — каза кардинал Лурдъсами, — или, за да сме по-точни — първата цел на нейните създатели от Техноцентъра — е да унищожи всички кръстоиди и по този начин да лиши човечеството от възкресяване.

— Да.

— Споменахте, че тя има три цели. Какви са другите две?

— Втората й цел е да унищожи Църквата и Мира… тоест, цялата съвременна човешка цивилизация — отвърна Албедо. — Когато вирусът Енея се разпространи, когато възкресяването бъде отхвърлено… като се има предвид, че телепортаторите ще продължат да не функционират и че гидеоновият двигател ще стане неизползваем за хора с един-единствен живот… тази втора цел ще бъде постигната. Човечеството ще се върне към племенното разделение, последвало Падането.

— А третата цел? — попита Лурдъсами.

— Последната цел всъщност е основното намерение на този елемент от Техноцентъра — отвърна съветник Албедо. — Унищожаването на човешкия вид.

— Това не е възможно! — извика Анна Пели Коняни. — Дори унищожаването… отвличането на Старата Земя или Падането на телепортаторите не успя да сложи край на човечеството. Нашият вид е прекалено широко разпространен, за да изчезне. Обитава прекалено много светове. Има прекалено много култури.

Албедо тъжно кимаше.

— Това беше вярно. Беше. Но чумата Енея ще се разпространи почти навсякъде. Смъртоносните за кръстоида вируси ще мутират и ще се превърнат в нови видове. Човешката ДНК ще бъде засегната. След падането на Мира прокудените отново ще атакуват… този път успешно. Те отдавна са подложени на нанотехнологично мутиране. Отдавна вече не са хора. Когато Църквата, Мирът или мирският флот не съществуват, за да защитават човечеството, прокудените ще открият тези кътчета на оцеляла човешка ДНК и ще ги заразят с нанотехнологичната чума. Човешкият вид… какъвто го познаваме и какъвто се стреми да го запази Църквата… ще престане да съществува само за няколко стандартни години.

— И какво ще се получи от него? — с притаен глас попита кардинал Лурдъсами.

— Никой не знае — тихо отвърна Албедо. — Дори Енея, прокудените или измамните елементи на Техноцентъра, разпространили тази пагубна чума. Колониите на нанотехнологичен живот ще еволюират в съответствие със собствените си цели, ще преобразят човешкото тяло според собствените си желания и единствено те ще имат власт над съдбата на хората. Но тази съдба вече няма да е човешка.

— Боже мой, Боже мой — възкликна Кензо Исозаки, удивен от собствения си глас. — Какво можем да направим? Какво мога да направя аз?

За негово удивление му отговори папата.

— Ние се страхуваме и се борим с тази чума вече от триста години — тихо каза Негово светейшество. Тъжните му очи изразяваха повече болка от тези на Исозаки. — Първите ни усилия бяха насочени към залавянето на детето Енея, преди да успее да разпространи заразата. Знаехме, че не е избягала от своята епоха в нашата от страх — не искахме да й сторим нищо лошо, — а за да може да разпространи вируса из Мира.

— Всъщност — поправи се Негово светейшество, — ние предполагаме, че детето Енея не знае какво ще е цялостното въздействие на заразата й върху човечеството. В известен смисъл тя е нищо неподозиращата пионка на тези измамни елементи от Техноцентъра.

— Трябвало е да взривим Хиперион с плазмени бомби в Деня, в който е излязла от Гробниците на времето — внезапно се обади Хей-Модино. — Да стерилизираме цялата планета. И да не поемаме никакви рискове.

Негово светейшество не се обиди от недопустимото прекъсване.

— Да, синко, някои настояваха за същото. Но Църквата не можеше да стане причина за отнемането на толкова много невинни животи, както не би могла да убие дори самото момиче. Ние се посъветвахме с предвиждащите елементи на Техноцентъра… те видяха, че йезуит на име отец-капитан де Соя ще стане оръдие за окончателното й залавяне… но нито един от мирните ни опити да хванем детето не постигна успех. Мирският флот можеше да превърне кораба на Енея в пара още преди четири години, но ние му наредихме да го направи единствено в случай, че всичко друго се провали. Затова продължихме да се опитваме да я заловим. Ето какво трябва да направите вие, г. Исозаки, ето какво трябва да направим всички ние: да продължим да подкрепяме удвоените усилия на Църквата. Г. Албедо? Сивият мъж отново заговори:

— Представете си настъпващата чума като горски пожар на богат на кислород свят. Той ще помете всичко пред себе си, ако не го задържим и угасим. Първото ни усилие трябва да бъде насочено към изсичането на сухите дървета и храсти — лесно възпламенимите материали, — които не са жизненоважни за живата гора.

— Нехристияните — промълви Пели Коняни.

— Точно така — потвърди съветник Албедо.

— Ето защо е трябвало да бъдат унищожени — каза великият инквизитор. — Всички онези хиляди на „Сайгон Мару“. Всички онези милиони. Всички онези милиарди.

Папа Урбан XVI вдигна ръка, този път за да даде знак за тишина, а не за благословия.

— Не унищожени! — строго го поправи той. — Не е отнет дори и един-единствен живот, било то на християнин или нехристиянин.

Присъстващите в параклиса объркано се спогледаха.

— Вярно е — каза съветник Албедо.

— Но те бяха безжизнени… — започна великият инквизитор и после внезапно замълча. — Моите най-дълбоки извинения, Ваше светейшество — обърна се той към папата.

Негово светейшество поклати глава.

— Няма нужда от извинения, Джон Доменико. Тук става дума за емоционални въпроси. Моля ви, обяснете, г. Албедо.

— Да, Ваше светейшество — кимна мъжът в сиво. — Хората на борда на „Сайгон Мару“ бяха безжизнени, Ваше високопреосвещенство, но не мъртви. Техноцентърът… хуманистките елементи в Техноцентъра… разработиха метод за привеждане на човешките същества във временно равновесие, стаза между живота и смъртта…

— Нещо като криогенната сомния ли? — попита Арон, който имаше богат опит в пътуването с хокингов двигател. Албедо поклати глава.

— Много по-сложен. И не толкова вреден. През последните седем години ние обработихме седем милиарда човешки същества. През следващото стандартно десетилетие — или още по-скоро — трябва да обработим още около четирийсет и два милиарда. В Периферията има много светове, на които нехристияните са мнозинство. Същото се отнася дори за космоса на Мира.

— Да ги обработите ли? — попита Пели Коняни. Албедо мрачно се усмихна.

— Мирският флот обявява даден свят за поставен под карантина, без да знае действителната причина за действията си. Роботизирани кораби на Техноцентъра пристигат в орбита и помитат с нашата стаза-апаратура обитаемите райони. Cor Unum осигурява корабите, средствата и персонала. Opus Dei използва товарни кораби, за да транспортира телата в стаза…

— Защо ги транспортирате? — попита великият инквизитор. — Защо просто не ги оставяте на родните им светове? Отговори му Негово светейшество.

— Трябва да бъдат скрити на място, на което Енея не е в състояние да ги намери, Джон Доменико. Трябва да бъдат внимателно… нежно… защитени от пагубно въздействие, докато опасността не премине.

Великият инквизитор покорно сведе глава в знак, че разбира.

— Има още нещо — продължи съветник Албедо. — Моят елемент от Техноцентъра създаде… вид войници… чиято единствена работа е да открият и заловят тази Енея, преди да успее да разпространи смъртоносната си зараза. Първият беше активиран преди четири години и се нарича Радамант Немес. Тези ловци/преследвачи са само неколцина, но са оборудвани така, че да се справят с всички пречки, които им поставят измамните елементи на Техноцентъра… Дори с Шрайка.

— Шрайка се контролира от Абсолютните и други измамни елементи на Техноцентъра, така ли? — попита отец Фарел. Мъжът се обаждаше за първи път.

— Така смятаме — отвърна кардинал Лурдъсами. — Демонът очевидно е в съюз с Енея… помага й да разпространява заразата. Освен това Абсолютните явно са открили начин да отварят за нея някои телепортали. Опасявам се, че Дяволът се е сдобил със слава… и съюзници… в нашата епоха.

Албедо вдигна пръст.

— Трябва да подчертая, че дори Немес и другите ни ловци/преследвачи са опасни… както и всички останали толкова ужасно целеустремени създания. Щом детето бъде заловено, тези киборги ще бъдат унищожени. Единствено невероятната опасност, която представлява чумата Енея оправдава съществуването им.

— Свети отче — молитвено сключил ръце, каза Кензо Исозаки, — какво друго можем да направим?

— Да се молим — отвърна Негово светейшество. Тъмните му очи бяха извори на болка и отговорност. — Да се молим и подкрепяме нашата Света майка Църквата в усилията й да спаси човечеството.

— Кръстоносният поход срещу прокудените ще продължи — каза кардинал Лурдъсами. — Ще ги държим на разстояние колкото можем по-дълго.

— За тази цел — прибави съветник Албедо, — Техноцентърът създаде гидеоновия двигател и разработва нови технологии за защита на човечеството.

— Ние ще продължим да търсим момичето… всъщност, вече млада жена, струва ми се — каза Лурдъсами. — И ако я заловим, ще я изолираме.

— Ами ако не я заловим, Ваше високопреосвещенство? — попита великият инквизитор кардинал Мустафа. Лурдъсами не отговори.

— Трябва да се молим — повтори Негово светейшество. — Трябва да молим Христос за помощ в този момент на огромна опасност за нашата Църква и за нашата човешка раса. Всеки от нас трябва да направи всичко възможно и да иска от себе си още повече. Трябва да се молим и за душите на всички наши братя и сестри во Христе — особено за душата на детето Енея, което неволно води собствения си вид към такава опасност.

— Амин — пропя монсиньор Лукас Оди.

После, когато другите в малкия параклис коленичиха и сведоха глави, Негово светейшество папа Урбан XVI се изправи, приближи се до олтара и започна месата на благодарността.

14.

Името и се появи преди каквато и да е друга съзнателна мисъл. Помислих си за нея преди да се сетя да помисля за самия себе си.

„Енея.“

А после дойдоха болката, шумът, ужасната влага и ударите. Но онова, което ме върна в съзнание, беше болката.

Отворих едното си око. Другото сякаш бе залепнало от засъхнала кръв. Преди да си спомня кой съм или къде се намирам, усетих болката от безброй натъртвания и рани, но и от нещо далеч по-ужасно в десния си крак. След това си спомних кой съм. И накрая си спомних къде се намирам.

Засмях се. Или по-точно, опитах се да се засмея. Устните ми бяха напукани и подути и в единия ъгъл на устата ми имаше още кръв. Смехът прозвуча като обезумял стон.

„Бях погълнат от някаква въздушна сепия на свят от атмосфера, облаци и мълнии. В момента звярът ме смила в шумния си корем.“

Наистина беше шумно. Експлозивно. Тътени, взривове и пулсиращ, шляпащ звук. Като дъжд над тропическа гора. Примижах. Мрак… после проблясък бяла светлина… мрак с червени остатъци по ретината ми… отново бели проблясъци.

Спомних си за фуниите на торнадото и ужасната буря, приближаваща се към мен, докато летях с каяка си под параплатното преди чудовището да ме погълне. Но това не бе буря. Беше дъжд, изливащ се над джунгла. Онова, което се блъскаше в лицето и гърдите ми, бе разпокъсан найлон, останките от параплатното, влажни палмови клони и парчета разбито фибростъкло. Примижах, наведох глава и зачаках следващата светкавица. Каякът беше тук, но не ставаше за нищо. Краката ми бяха тук… все още отчасти напъхани в седалката… левият ми крак бе невредим и се Движеше, но десният… извиках от болка. Десният ми крак определено беше счупен. Не можех да видя стърчаща от плътта кост, но бях сигурен, че бедрото ми е счупено в долната си част.

Иначе изглеждах невредим. Бях натъртен и изподран. По лицето и ръцете ми имаше засъхнала кръв. Панталоните ми бяха в дрипи. Ризата и жилетката ми също. Но когато се завъртях и извих гръб, протегнах ръце и свих пръстите на ръцете и на левия си крак, а после се опитах да помръдна тези на десния, реших, че съм повече или по-малко цял… гръбнакът ми не бе счупен, нямах пукнати ребра, нервите ми не бяха пострадали, освен може би на десния ми крак, по вените на който сякаш прокарваха бодлива тел.

Когато избухнаха следващите мълнии, помъчих се да преценя заобикалящата ме среда. Очевидно заедно със строшения каяк бях паднал над джунгла, бях се задържал сред клоните, увит в разпокъсаното параплатно и увиснал на найлоновите въжета, и сега ме шибаха палмови клони в тропична буря, в мрак, нарушаван само от проблясващите светкавици. Висях на неизвестно разстояние над твърдата земя.

„Дървета? Твърда земя?“

Светът, на който бях летял, нямаше твърда земя… или поне такава, която да достигна, без да бъда смазан от налягането. И не ми се струваше много вероятно в ядрото на този Юпитеров свят, на който водородът беше в метално състояние, да има дървета. Значи това не бе същата планета. Нито пък все още бях в търбуха на звяра. Къде се намирах?

Около мен като плазмени гранати избухваха гръмотевици. Вятърът се усили, заподмята каяка и ме накара да изкрещя от болка. Може би за няколко секунди бях загубил съзнание, защото когато отново отворих клепачи, вятърът беше стихнал и дъждът ме удряше като хиляди студени юмруци. Избърсах водата и засъхналата кръв от очите си и разбрах, че ме тресе, че кожата ми гори, въпреки ледения дъжд. „От колко време съм тук? Какви ужасни микроби са проникнали през откритите ми рани? Какви бактерии са преминали в мен от онази въздушна сепия?“

Логиката ми подсказваше, че всички спомени за полета на облачния Юпитеров свят и поглъщането ми от сепията са само трескав сън — че съм се телепортирал тук… където и да се намирах… от Витъс-Грей-Балианъс Б и че всичко останало е било кошмар. Но навсякъде около мен в мократа нощ имаше останки от разгърналото се параплатно. А и спомените ми бяха съвсем живи. Освен това бе логически факт, че при такова пътуване логиката не е безусловна.

Вятърът разклати дървото. Счупеният каяк се плъзна по гнездото от натрошени клони. Счупеният ми крак изпълни цялото ми тяло с непоносима пронизителна болка.

Осъзнах, че е по-добре да се опитам логично да анализирам положението. Лодката всеки момент щеше да се плъзне надолу или клоните щяха да се строшат и цялата маса от разбито фибростъкло, найлонови въжета и мокро запаметяващо платно щеше да полети надолу, увличайки ме със себе си в мрака. Въпреки светкавиците… които сега проблясваха на по-продължителни интервали от време и ме оставяха в плътния, влажен мрак… не виждах под себе си нищо друго, освен клони, дупки чернота и дебели, сиво-зелени стволове на дървета, усукани в стегната спирала. Този вид дървета не ми бяха познати.

„Къде съм? Енея… къде си ме пратила?“

Прекъснах тези си мисли. Това беше едва ли не нещо като молитва и нямах намерение да свиквам да се моля на момичето, което бях пазил, с което бях пътувал, ял и спорил в продължение на четири години. „Все пак — помислих си, — можеше да ме пратиш на не чак толкова опасни места, хлапе. Ако изобщо си имала възможност за избор, разбира се.“

Изтътна гръм, но без светкавица, която да освети мястото. Каякът се хлъзна надолу и счупеният нос внезапно се наклони. Протегнах ръка под себе си и затърсих дебелия клон, който бях видял на светлината на една от светкавиците. Имаше много натрошени клони, остри като бръсначи, и назъбени като триони палмови листа. Хванах се и се дръпнах в опит да измъкна счупения си крак от лодката, но клоните се отделиха от гъсталака и успях да се освободя само наполовина, като едва не повърнах от болка. Представих си, че пред очите ми започват да плуват черни петна, но нощта беше толкова тъмна, че това нямаше значение. Протегнах ръка от другата страна на каяка и отново опитах да открия стабилна опора в хаоса от натрошени клони.

„Как изобщо съм успял да попадна сред тези върхари?“

Нямаше значение. В този момент нямаше значение нищо Друго, освен да се измъкна от тази бъркотия от счупено фибростъкло и оплетени найлонови въжета.

„Вземи ножа и се освободи с него.“

Ножът ми го нямаше. Коланът ми го нямаше. Джобовете на жилетката ми бяха разпрани и самата жилетка висеше на дрипи по мен. От ризата ми бяха останали само няколко парцала. Нямаше го игленият пистолет, който бях стискал като талисман срещу въздушната сепия… смътно си спомнях, че оръжието беше паднало заедно с раницата ми, когато торнадото разкъса параплатното. Дрехите, лазерното фенерче, храната… всичко бе изчезнало.

Блясна светкавица, макар че тътенът се разнесе някъде надалеч. Китката ми просветна сред проливния дъжд. „Инфотермът. Тази проклета лента трябва да е вечна.“ Каква полза бих могъл да имам от инфотерма? Не бях сигурен, но все пак беше по-добре от нищо. Вдигнах лявата си китка към устата си под шибащия дъжд и извиках — Кораб! Инфотерм в оперативен режим… Кораб! Хей! Никакъв отговор. Спомних си, че по време на електрическата буря на Юпитеровия свят върху дисплея на устройството се бяха изписвали предупреждения за пренатоварване. В най-добрия случай корабната памет на инфотерма бе учен-идиот, но отдавна беше навсякъде заедно с мен. Бях свикнал с присъствието й. И ми бе помогнала да управлявам спускателния кораб, отнесъл ни от Фолингуотър до Талиезин-запад. И…

Отърсих се от носталгията и отново заопипвах с ръка. Накрая се хванах за въжетата, които висяха като тънки вени около мен. Това помогна. Трябва стабилно да се бяха закрепили за по-горните клони, защото издържаха тежестта ми, докато се мъчех да намеря опора с левия си крак върху хлъзгавото фибростъкло, за да освободя десния от останките.

От болка отново загубих съзнание за няколко секунди… бе също толкова силна, колкото и от бъбречния камък в най-ужасните ми моменти, само че ме връхлиташе на вълни… но когато отново събрах мислите си, вече се бях вкопчил в увития като спирала дънер на палмата. Няколко минути по-късно вятърът силно разлюля джунглата и каякът падна в мрака долу на парчета. Само някои останаха да висят на все още здравите найлонови въжета.

„А сега какво?“

Навярно трябваше да чакам утрото.

„Ами ако на този свят няма утро?“

Тогава да чакам болката да утихне.

„Защо трябва да утихва? Счупената бедрена кост очевидно дразни нервите и мускулите. Имаш силна треска. Бог знае колко време си лежал тук под дъжда в безсъзнание, с рани, открити за всеки убийствен микроб, който реши да влезе вътре. Може да започне гангрена. Тази смрад на гниеща растителност, която усещаш, може да стане твоя.“

Гангрената не започва чак толкова бързо, нали?

Никакъв отговор.

Опитах се да увисна на дънера с лявата си ръка и да опипам бедрото си с дясната, но и най-лекото докосване ме караше да се олюлявам и стена. Ако отново припаднех, спокойно можех да се пусна от този клон. Заех се да про-веря долната част на десния си крак: беше изтръпнал на повечето места, но изглеждаше невредим. Навярно бе счупена само бедрената кост.

„Обикновено счупване, Рол? На свят, покрит с джунгла, в буря, която може да продължи вечно. Без медицински комплект, без възможност да запалиш огън, без инструменти, без оръжие. Просто счупен крак и силна треска. Е, добре… стига наистина да е обикновено счупване.“

Млъквай, мамка ти.

Докато дъждът продължаваше да ме шиба, претеглих възможностите си. Да остана тук през останалата част от нощта… която можеше да е от десет минути до трийсет часа… или да се опитам да се спусна на земята?

„Къде дебнат хищниците? Отличен план.“

Казах да млъкваш. Долу можех да се скрия от дъжда, да намеря меко място, на което да положа крака си, да събера клони и лиани, за да направя шина.

— Добре — гласно казах аз и заопипвах наоколо в мрака, за да намеря въже, лиана или клон и да започна спускането си.

Предполагам, че това ми отне два-три часа. Възможно е да е било два пъти по-дълго или по-кратко. Светкавиците бяха престанали и в пълния мрак щеше да е почти невъзможно да откривам за какво да се хвана, но над гъстата джунгла се появи някакво странно, слабо, почти недоловимо червеникаво сияние, което позволи на очите ми да се приспособят достатъчно, за да намират тук въже, там лиана или здрав клон.

„Изгревът?“ Едва ли. Сиянието изглеждаше толкова слабо и разсеяно, че почти сякаш имаше химически произход.

Предполагах, че съм на около двайсет и пет метра височина. Гъстите клони затрудняваха спускането ми чак до долу, но острите като бръсначи палмови листа постепенно оредяваха. Земя нямаше. След като си починах между два клона и се възстанових от болката и замаяността си, отново продължих да се спускам, само за да открия под себе си Развълнувана водна повърхност. Бързо изтеглих крака си иагоре. Червеникавото сияние бе достатъчно ярко, за да видя, че водата ме заобикаля отвсякъде, мощни течения, носещи се между усуканите дървесни стволове, въртопи от черна течност, напомняща на нефт.

— Мамка му — изпъшках. Тази нощ повече нямаше да правя каквото и да е. Смътно ми дойде наум мисълта да построя сал. Бях на друг свят, така че в двете посоки на течението трябваше да има телепортатор. Някак щях да се добера до него. Веднъж вече бях строил сал.

„Да, когато беше здрав, сит, с два крака и инструменти… като брадва и лазерно фенерче. Сега дори нямаш два крака.“

Моля те, млъквай. Моля те.

Затворих очи и се помъчих да заспя. Треперех от треска. Не й обръщах внимание и си мислех за историите, които щях да разкажа на Енея, когато отново се срещнехме.

„Ти всъщност не вярваш, че пак ще я видиш, нали?“

— Млъквай, мамка ти — повторих аз. Гласът ми се загуби сред дъжда, изливащ се върху листака на джунглата, и сред шума на бушуващата вода половин метър под мен, Съзнавах, че би трябвало да се покатеря няколко метра нагоре по клоните, по които току-що се бях спуснал с такива болки и усилия. Водата можеше да се издигне. Навярно щеше да се издигне. Каква ирония да преодолея толкова препятствия, само за да направя гибелта си още по-лесна. Щеше да е по-добре да съм три-четири метра по-нависоко. Щях да започна да се катеря след минута. Само да си поема дъх и да поуспокоя малко пристъпите на болка. Най-много две минути.

Събудих се от тънък сноп слънчеви лъчи. Бях се проснал върху няколко провиснали клона само на сантиметри над вихрещата се сива повърхност на водата. Все още беше сумрачно. Предположих, че съм проспал деня и ме очаква поредната безкрайна нощ. Дъждът продължаваше да вали, но вече съвсем слабо. Бе горещо като в тропиците, макар че треската не ми позволяваше да преценя температурата, а влажността беше много висока.

Болеше ме цялото тяло. Трудно можех да разгранича тъпата болка в счупения крак от тази в главата, гърба и корема ми. Чувствах черепа си така, сякаш вътре имаше живачна топка, която силно ме блъскаше дълги секунди след като бях завъртял глава. Гадеше ми се и ми се виеше свят, но вече нямаше какво да повръщам. Провесих се на плетеницата от клони и се замислих за прелестите на приключенията.

„Следващия път, когато искаш някой да изпълни някаква задача, хлапе, прати А. Бетик.“

Светлината не отслабваше, но и не се усилваше. Обърнах се и се загледах във водата под мен: сива, развълнувана от въртопи, носеща останки от палмови листа и мъртва растителност. Не успях да забележа нито следа от каяка или параплатното. Очевидно всичко, което бе паднало във водата през дългата нощ, отдавна беше отнесено.

Приличаше на наводнение, на пролетното прииждане на блатата над залива Тошахи на Хиперион, когато се наслагваха наносите за цялата година. Знаех, обаче, че тази наводнена гора, тази безкрайна мочурлива джунгла спокойно може да е постоянното състояние на нещата тук. „Където и да е това «тук».“

Водата бе тъмна като сивкаво мляко и дъното можеше да е както на няколко сантиметра, така и на десетки метри. Изчезващите в нея дънери ни най-малко не загатваха за дълбочината. Течението беше бързо, но не толкова, че да ме отнесе, ако се хващах здраво за клоните, ниско увиснали над повърхността. С малко късмет, ако нямаше нещо подобно на хиперионските кални мехури или кърлежи-вампири, навярно щях да успея да прегазя до… донякъде.

„За да газиш във водата ти трябват два крака, Рол, мой човек. В твоя случай по-скоро ще ти се наложи да подскачаш на един крак в тинята.“

Добре тогава, щях да подскачам на един крак в тинята. Хванах се с две ръце за клона над мен и спуснах левия си крак в течението, като оставих десния отпуснат върху широкия клон, на който лежах. Това предизвика нови болки, но аз упорствах, спуснах стъпалото си в гъстата вода, после глезена и прасеца си, после коляното, после се обърнах да видя дали ще мога да се изправя… подлакътниците и бицепсите ми се напрягаха, счупеният ми крак се изплъзваше от клона с все по-усилваща се болка, която ме караше да се задъхвам.

Дъното беше на по-малко от метър и половина. Можех да се изправя на здравия си крак, докато вълните се плискаха в кръста и гърдите ми. Водата бе топла и като че ли облекчаваше болките ми.

„Всички онези симпатични, мили микроби в този топъл бульон, много от които мутирали от дните на семенните кораби. Те облизват пържолите си, Рол, старо момче.“

— Млъквай — тъпо казах аз и се огледах наоколо. Лявото ми око беше подуто и покрито с гурели, но можех да виждам с него. Болеше ме главата.

Докъдето ми стигаше погледът, безкрайни дървесни дънери се издигаха от сивата вода към сивия дъждец. Увисналите палмови листа и клони бяха толкова тъмносивозелени, че изглеждаха почти черни. Някъде наляво като че ли бе малко по-светло. А и тинята в тази посока беше малко по-твърда.

Поех нататък, като местех левия си крак, докато прехвърлях ръце от клон на клон. Понякога се привеждах под листата, понякога се извивах настрани като бавно движещ се тореадор, за да не се сблъскам с носещи се по течението клони и други останки. Часовете се нижеха един след друг. Но нямаше какво друго да направя.

Наводнената джунгла завършваше и се превръщаше в река. Увиснах на последния клон, като усещах, че течението се мъчи да отнесе здравия ми крак изпод мен, и се взрях в безкрайните простори сива вода. Бряг не се виждаше — не защото водата беше безбрежна (течението и въртопите, които се движеха отдясно-наляво, показваха, че това е река, а не езеро или океан), а защото мъглата или ниските облаци се стелеха почти над самата повърхност и скриваха всичко на повече от сто метра разстояние. Сива вода, сиво-зелени увиснали дървета, тъмносиви облаци. Като че ли още повече се смрачаваше. Нощта наближаваше.

Повече не можех да вървя на един крак. Треската ми се усилваше. Въпреки горещината на джунглата, зъбите ми тракаха и ръцете ми почти непреодолимо трепереха. Някъде по време на бавното ми напредване из тинята бях усложнил счупването до такава степен, че ми се искаше да крещя. Не, признавам, че наистина бях крещял. Отначало тихо, но с напредването на часовете, усилването на болката и влошаването на положението започнах да викам стихове и стари маршове от планетарната гвардия, после мръсни стихотворения, които бях научил на шлеповете по река Канс, и накрая нечленоразделни крясъци.

„Толкова за плана да построиш сал.“

Започвах да свиквам със саркастичния глас в главата ми. Двамата с него се бяхме помирили, когато осъзнах, че не ме кара да легна и да умра, а просто критикува неадекватните ми усилия да остана жив.

„Това е най-добрата ти възможност за сал, Рол, старо момче.“

Реката влачеше цяло дърво, чийто усукан дънер се въртеше ли въртеше в тъмните води. Вълните стигаха до раменете ми и се намирах на десетина метра от истинското течение.

— Да — гласно отвърнах аз. Пръстите ми се изхлузваха от гладката кора на клона, за който се държах. Преместих се и се хванах малко по-нависоко. Нещо в крака ми застърга и този път бях сигурен, че тъмни петна затъмняват зрението ми. — Да — повторих аз. „Какъв е шансът да остана в съзнание, да остане светло или да остана жив достатъчно дълго, че да хвана някое от тези носещи се по течението дървета?“ Не бях в състояние да плувам, за да го настигна. Десният ми крак бе безполезен и останалите ми три крайника трепереха неконтролируемо. Оставаха ми само толкова сили, колкото да се държа за този клон още няколко минути. — Да — потретих аз. — Мамка му.

— Извинете ме, г. Ендимион. На мен ли говорите? Гласът ме стресна и едва не се изпуснах от клона. Все още вкопчен в него с дясната си ръка, аз вдигнах лявата си китка пред очите си и я загледах на сумрачната светлина. Инфотермът излъчваше слабо сияние.

— Хм, проклет да съм. Мислех, че си повреден, Кораб.

— Този уред е повреден, сър. Паметта му е изтрита. Невралните вериги са съвсем мъртви. Функционират само комуникационните чипове, при това с аварийна енергия.

Намръщих се към лентата.

— Не разбирам. Щом паметта ти е изтрита и невралните ти вериги са…

Реката теглеше счупения ми крак и ме мамеше да се пусна от клона. За миг не бях в състояние да говоря.

— Кораб? — накрая казах аз.

— Да, г. Ендимион?

— Ти си тук.

— Разбира се, г. Ендимион. Точно както ми наредихте с г. Енея. С радост мога да съобщя, че всички необходими ремонти бяха…

— Покажи се — заповядах аз.

Бе почти съвсем тъмно. Около мен се стелеше мъгла.

Космическият кораб изплува хоризонтално на повърхността. Носът му беше само на двайсет метра от мен по средата на течението и го задръстваше като внезапно изникнала скала, като огромен черен кит. който пръскаше водни струи. По носа му премигваха навигационни светлини и мократа му черна опашка плуваше далеч навътре в мъглата.

Засмях се. Или проплаках. А може би само простенах.

— Искате ли да доплувате до мен, сър? Или аз да дойда при вас?

Пръстите ми се изхлузваха.

— Ела при мен — отвърнах и с две ръце се вкопчих за клона.

На палубата за криогенна сомния, където по време на пътуването ни от Хиперион спеше Енея, имаше корабен лекар. Беше древен — по дяволите, целият кораб бе древен, — но авторемонтната му система функционираше, беше добре зареден и — според информацията на словоохотливия кораб отпреди четири години — прокудените си бяха поиграли с него в дните на Консула. Работеше.

Лежах в ултравиолетовата топлина, докато безшумните устройства сондираха кожата ми, мажеха натъртванията ми, шиеха по-дълбоките рани, вкарваха във вените ми болкоуспокоителни и довършваха прегледа ми.

— Фрактурата е сложна, г. Ендимион — съобщи корабът. — Бихте ли желали да погледнете рентгеновите снимки и ултразвуковите графии?

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Как ще я оправим?

— Вече започнахме — каза корабът. — В момента се намества костта. Докато спите, ще извършим ултразвуково присаждане. Заради възстановяването на засегнатите нерви и мускулни тъкани, лекарят препоръчва поне десетчасов сън.

— Чудесно — съгласих се аз.

— Диагностикът най-много се безпокои за треската ви, г. Ендимион.

— Тя е резултат от счупването, нали?

— Не — отвърна корабът. — По-скоро изглежда сте получили вирусна бъбречна инфекция. Ако не бъде лекувана, тя ще ви убие преди страничните ефекти от счупената бедрена кост.

— Ободрителна мисъл — отбелязах аз.

— Как така, сър?

— Няма значение. Спомена, че си се ремонтирал напълно, така ли?

— Напълно, г. Ендимион. В момента съм в по-добро състояние, отколкото преди инцидента, ако не възразявате да се похваля. Знаете ли, страхувах се, че заради загубата на някои материали ще се наложи да синтезирам въглеродно-въглеродни матрици от доста бедните скални субстрати на тази река, но скоро открих, че като рециклирам част от неизползваните компоненти на хидравличните амортисьори, станали излишни след модификациите на прокудените, мога с трийсет и два процента да повиша ефикасността на авторемонта, ако…

— Няма значение, Кораб — прекъснах го аз. Отсъствието на болка ме правеше почти лекомислен. — Колко време ти трябваше, за да свършиш ремонта?

— Пет стандартни месеца — отвърна корабът. — Осем и половина местни месеца. Този свят има странен лунен цикъл с две изключително ексцентрични луни, които според мен са специално докарани астероиди заради…

— Пет месеца — отново го прекъснах аз. — И през останалите три и половина години просто си чакал, така ли?

— Да — каза корабът. — Както ми заповядахте. Надявам се че А. Бетик и г. Енея са добре.

— И аз се надявам, Кораб. Но съвсем скоро ще разберем. Готов ли си да напуснеш това място?

— Функционират всички корабни системи, г. ЕНДИМИОН. Очаквам заповедите ви.

— Заповедта е дадена — отвърнах аз. — Да тръгваме. Корабът включи холодисплея и видях, че се издигаме над реката. Вече беше съвсем тъмно, но обективите за нощно виждане показваха придошлите води и телепортаторната арка, която се намираше само на неколкостотин метра нагоре по течението. В мъглата не я бях забелязал. Издигнахме се над реката, после и над вихрещите се облаци.

— Равнището на реката се е повишило от миналия път, когато бях тук — казах аз.

— Да — потвърди корабът. Започна да се вижда заоблеността на планетата, слънцето отново се издигна над купестите облаци. — Всеки местен орбитален цикъл — който приблизително се равнява на единайсет стандартни месеца — приижда за период от около три стандартни месеца.

— Значи вече знаеш кой е този свят? — попитах аз. — Когато те оставихме тук, не беше сигурен.

— Напълно съм убеден, че тази планета не е сред двете хиляди осемстотин шейсет и седем свята от Общия каталожен указател — отвърна корабът. — Астрономическите ми наблюдения показаха, че не е нито в космоса на Мира, нито в някогашната Мрежа на световете, нито пък в Периферията.

— Не е нито в старата Мрежа на световете, нито пък в Периферията — повторих аз. — Къде е тогава?

— Приблизително двеста и осемдесет светлинни години по посока на галактическия северозапад от периферийната система, известна като ННГС 4645 Делта — информира ме корабът.

Чувствах се леко замаян от болкоуспокоителните.

— Нов свят — казах аз. — Отвъд Периферията. Защо тогава имаше телепортатори? Защо реката беше част от Тетида?

— Не зная, г. Ендимион. Но трябва да отбележа, че докато се ремонтирах на речното дъно, дистанционните ми сензори наблюдаваха множество интересни форми на живот. Освен подобното на речна манта създание, което вие с г. Енея и А. Бетик забелязахте надолу по течението, тук има повече от триста птицеподобни и поне два хуманоидни вида.

— Два хуманоидни вида ли? Искаш да кажеш хора.

— Не — възрази корабът. — Хуманоиди. Определено не са хора от Старата Земя. Представителите на единия вид са съвсем дребни — малко по-високи от метър — и са двустранно симетрични, но имат коренно различна скелетна структура и характерно червеникаво оцветяване.

През ума ми прелетя спомен за червена монолитна скала, която двамата с Енея бяхме разузнали на загубеното хокингово килимче по време на краткия ни престой тук. Малки стъпала, изсечени в гладкия камък. Разтърсих глава, за да проясня мислите си.

— Това е интересно, Кораб. Но хайде да определим посоката си. — Заоблеността на света бе станала ясно изразена и звездите блестяха, без да премигват. Корабът продължаваше да се издига. Минахме покрай картофообразна луна и излязохме от орбита. Безименният свят се превърна в ослепителна сфера от огрени от слънцето облаци. — Известна ли ти е планетата на име Тян Шан или „Райска планина“?

— Тян Шан — повтори корабът. — Да. Ако не ме лъже паметта, никога не съм бил там, но имам координатите. Малък свят в Периферията, обитаван от бегълци от Третата китайска гражданска война в края на Хеджира.

— И няма никакви проблеми да стигнеш там?

— Поне не се очакват такива — отвърна корабът. — Обикновен скок с хокингов двигател. Макар че ви препоръчвам по време на скока да използвате автохирурга като кабина за криогенна сомния.

Отново поклатих глава.

— Ще остана буден, Кораб. Поне след като лекарят ми излекува крака.

— Препоръчвам ви да не го правите, г. Ендимион. Намръщих се.

— Защо? По време на предишните скокове двамата с Енея останахме будни.

— Да, но това бяха сравнително кратки пътувания в старата Мрежа на световете — обясни корабът. — В онова, което сега наричате космос на Мира. Това пътуване ще е малко по-продължително.

— Колко? — попитах аз. Голото ми тяло внезапно се вледени. Най-дългото ни пътуване — до системата на Ренесанс Вектор — бе отнело десет дни корабно време и пет месеца време-дълг за очакващия ни мирски флот. — Колко дълго ще е пътуването? — отново казах аз.

— Три стандартни месеца, осемнайсет дни, шест часа и няколко минути — информира ме корабът.

— Не е прекалено зле за време-дълг — отвърнах аз. За последен път бях видял Енея точно след шестнайсетия й рожден ден. Сега щеше да ме настигне с няколко месеца. Косата й може би щеше да е по-дълга. — По време на скока до системата на Ренесанс имахме по-голям време-дълг.

— Това не е време-дълг, г. Ендимион, а корабно време. Този път студът по цялото ми тяло беше действителен. Езикът ми сякаш надебеля.

— Три месеца корабно време… колко време-дълг е това?

— За онзи, който ни очаква на Тян Шан ли? — попита корабът. Безименният свят се бе превърнал в далечна точица зад нас, докато ускорявахме към точката на прехвърляне. — Пет години, два месеца и един ден — съобщи корабът. — Както ви е известно, време-дълговият алгоритъм не е линейна функция на С-плюс продължителността, а включва фактори като…

— О, Божичко — прекъснах го аз и вдигнах ръка към студеното си, влажно чело в ковчега на автохирурга. — О, по дяволите.

— Боли ли ви, г. Ендимион? Болкомерът показва, че не е така, но пулсът ви започна да прескача. Можем да увеличим дозата болкоуспокоителни…

— Не! — изръмжах. — Не, всичко е наред. Просто… пет години… по дяволите.

„Дали Енея знае това? Дали е знаела, че се разделяме за цели години от нейния живот?“ Навярно трябваше да накарам кораба да мине през телепортатора надолу по течението на реката. Не, Енея бе казала да го взема и да отлетя с него на Тян Шан. Последния път телепорталът ни беше отвел на Mare Infinitum. Кой знае къде щях да се окажа този път.

— Пет години — промълвих аз. — О, по дяволите. Тя ще е… по дяволите, Кораб… тя ще е на двайсет и една години. Зряла жена. Ще пропусна… няма да видя… тя няма да си спомня…

— Сигурен ли сте, че не изпитвате болка, г. Ендимион? Жизнените ви признаци са неравномерни.

— Остави това, Кораб.

— Да приготвя ли автохирурга за криогенна сомния?

— Незабавно, Кораб. Кажи му да ме приспи, докато лекува крака ми и се справя с треската довечера. Искам поне десет часа сън. Колко време остава до точката на прехвърляне?

— Само седемнайсет часа. Тя е доста навътре в тази система.

— Добре — казах аз. — Събуди ме след десет часа. Приготви ми обилна закуска. Като преди, когато празнувахме „неделя“ по време на пътуването ни.

— Ясно. Нещо друго?

— Да, имаш ли някакъв холос на… на Енея… от последното ни пътуване?

— Запазил съм няколко часа такива записи, г. Ендимион. Например, когато плувахте в балона с нулева гравитация на външния балкон. Разговора ви за преимуществата и недостатъците на религията и рационалността. Уроците по летене в централната шахта, когато…

— Добре — прекъснах го аз. — Приготви ми ги. Ще ги прегледам на закуска.

— Ще приготвя автохирурга за три месеца криогенна сомния след седемчасовото прекъсване на съня ви утре — каза корабът. Поех си дъх.

— Добре.

— Хирургът иска незабавно да проведе лечението на увредените нерви и да ви инжектира антибиотици, г. Ендимион. Желаете ли да заспите?

— Да.

— Със или без сънища? Лекарството може да бъде изменено за което и да е от тези две неврологични състояния.

— Никакви сънища — отсякох аз. — Никакви сънища сега. По-късно ще има достатъчно време за това.

— Много добре, г. Ендимион. Лек сън.