Триумфът на Ендимион

15.

Намирам се на пазара Фари заедно с А. Бетик, Джигме Норбу и Джордж Тсаронг, когато чувам новината, че на Тян Шан, „Райската планина“, най-после са пристигнали мирски кораби и войски.

— Трябва да съобщим на Енея — казвам аз. Около, над и под нас хиляди тонове скеле се клати и скърца под тежестта на тълпите, които купуват, продават, разменят, спорят и се смеят. Малцина са чули за появата на Мира. Малцина ще разберат смисъла на това, когато чуят. Вестта ни съобщава монах на име Чим Дин, който току-що се е завърнал от столицата Потала, където работи като учител в Зимния дворец на Далай лама. За щастие всяка втора седмица Чим Дин също работи на Хсуан-кунг Ссу, „Храмът, висящ във въздуха“, проект на Енея, и ни спира на пазара Фари на път за Храма. Така ние сме сред първите извън двора в Потала, които чуваме за пристигането на Мира.

— Пет кораба — беше казал Чим Дин. — Няколко десетки християни. Около половината от тях воини в червено и черно. Около половината от останалите са мисионери, всички в черно. Наеха старата гомпа на сектата на Червената шапка край Ран Цо, Езерото на видрите, близо до Фалоса на Шива. Осветиха част от гомпата като параклис на техния триединен Бог. Далай лама няма да им позволи да използват летящите си машини или да минават отвъд южния хребет на Средното царство, но им разреши свободно да се придвижват в този район.

— Трябва да съобщим на Енея — повтарям на А. Бетик аз, като се навеждам към него, за да ме чуе над шума на пазара.

— Трябва да съобщим на всички в Йо-кунг — отговаря андроидът. Той се обръща и казва на Джордж и Джигме да свършват с пазаруването и да не забравят да се уговорят с носачите да доставят поръчаните въжета и още бамбук бонзай за постройката, после надига голямата си ра. ница, пристяга катераческото си снаряжение на ремъците си и ми кима.

Взимам собствената си тежка раница и повеждам групата надолу по стълбите към кабелното равнище.

— Струва ми се, че по Горния път ще е по-бързо, отколкото по Долния, нали?

Синьокожият мъж кимва. Бях се колебал дали да предложа да се върнем по Горния път, тъй като за А. Бетик щеше да е трудно да се справя с кабелите и пързалките само с една ръка. Когато отново се срещнахме, аз се бях изненадал, че не си е направил метална кука — лявата му ръка все още завършваше с гладко чуканче по средата между китката и лакътя му, — но скоро видях, че използва кожен ремък и различни кожени приспособления, компенсиращи липсващата му длан.

— Да, г. Ендимион — отвръща той. — По Горния път. Той е много по-бърз. Съгласен съм. Освен ако не искате да използвате някой от летците за куриер.

Поглеждам го, като си мисля, че се шегува. Летците са безумна порода. Те се хвърлят с парапланерите си от високите сгради и скали, прекосяват огромните пространства между хребетите и върховете, които не са свързани с кабели или мостове, наблюдават птиците, търсят топли въздушни течения, сякаш от това зависи живота им… защото животът им наистина зависи от това. Няма равни участъци, на които летецът да може да се приземи, ако коварните ветрове променят посоката си или ако парапланерът му се повреди. Принудителното кацане върху хребет почти винаги означава смърт. Спускането към облаците долу винаги означава смърт. И най-малката грешка в преценката на вятъра, въздушните течения, реактивната струя… всяка грешка означава за летеца смърт. Ето защо те живеят сами, изповядват таен култ и печелят цели състояния като изпълняват поръчките на Далай лама и разнасят съобщения от столицата Потала, развяват във въздуха молитвени знамена по време на будистките празници, пренасят спешни писма от търговци до главните им офиси, за да изпреварят конкурентите си или — поне така казва легендата — посещават източния връх на Тян Шан, изолиран за месеци всяка местна година от повече от сто клика въздух и смъртоносен облак.

— Мисля, че не би трябвало да доверяваме тази новина на летец — отвръщам аз.

А. Бетик кимва.

— Да, г. Ендимион, но парапланерите могат да се купят тук на пазара. На сергията на гилдията на летците. Можем да купим два и да се върнем обратно по най-късия път. Много са скъпи, но бихме могли да продадем част от зигокозите.

Никога не съм в състояние да разбера кога моят приятел андроид се шегува. Спомням си последния път, когато бях под покрива на параплатното и трябваше да се боря с треперенето си.

— Някога летял ли си на този свят с парапланер? — питам аз.

— Не, г. Ендимион.

— А на който и да е друг свят?

— Не, г. Ендимион.

— Какви са според теб шансовете ни в случай, че опитаме?

— Едно на десет — без никакво колебание отговаря той.

— А какви са шансовете ни по кабелите и пързалките в толкова късен час?

— Около девет на десет преди мръкване — отвръща А. Бетик. — Освен ако залезът не ни свари на пързалката.

— Да тръгваме по Горния път — отсичам аз.

Изчакваме късата опашка от купувачи, които си тръгват по кабела, и после идва нашият ред да се качим на бамбуковата платформа. Тя се намира на около двайсет метра под най-долното скеле на пазара и стърчи на около пет метра навън над бездната. Хиляди метри под нас няма нищо друго, освен въздух и дъното на тази пропаст представлява вездесъщото море от облаци, които се стелят край хребетите на извисяващите се скали като бели вълни край каменни кейове. Зная, че на километри под тези облаци има отровни газове и бурен киселинен океан, покриващ Целия свят, освен планините му.

Пазачът на кабела посочва напред и ние с А. Бетик заедно се качваме на трамплинната платформа. Над бездната са опънати десетки кабели, които образуват черна паяжина, простираща се докъдето ни стигат очите. Най-близката кабелна станция е на повече от километър и половина на север — върху малък скален зъбер, изпъкващ на фона на бялата прелест на Чомо Лори, „Снежната царица“, — но ние пътуваме на изток над огромната пропаст между хребетите. Нашата станция е на повече от двайсет километра и кабелът продължава в тази посока, за да свърши сякаш във въздуха, сливайки се с привечерния блясък на далечната скална стена. А крайната ни цел е на повече от трийсет и пет клика на север и изток оттам. Пеш биха ни трябвали около шест часа, за да изминем дългия път на север по хребета Фари и после на изток през хребети и тесни первази. Пътуването по кабела и пързалката би трябвали да ни отнеме по-малко от половината от това време, но вече е късен следобед и пързалката е особено опасна. Отново хвърлям поглед към ниското слънце и се запитвам дали идеята ми е била разумна.

— Готови — изръмжава пазачът на кабела, кафяв дребен мъж в обичайна кърпена чуба. Той дъвче корен от бесил и се обръща, за да се изплюе над пропастта.

— Готови — едновременно казваме двамата с А. Бетик.

— Поддържайте дистанция — предупреждава ни пазачът и ми посочва да тръгна пръв.

Освобождавам пътните си въжета от обхващащите цялото ми тяло ремъци, прокарвам ръце и опипом откривам двойната макара, закопчавам карабината на въжето, вкарвам мюнтеров възел във втора карабина, намирам най-добрата си разклонителна карабина и закопчавам фланците на макарата около кабела, после прокарвам осигурителното си въже през първите две карабини. Всичко това отнема по-малко от минута. Вдигам двете си ръце, хващам контролния пръстен на макарата и подскачам нагоре-надолу, за да проверя и макарата, и карабините. Всичко е наред.

Пазачът на кабела се навежда, за да изпробва двойната пръстенна свръзка и макарата ми. Той прокарва макарата около метър назад-напред, за да е сигурен, че лагерите се плъзгат гладко. Накрая се хваща за раменете ми и увисва върху мен като втора раница, след което ме пуска и проверява дали пръстените и въжетата ще издържат. Убеден съм, че изобщо не го интересува дали ще падна и ще загина, но ако макарата заседне някъде на около двайсет клика по оплетения моновлакнест кабел, той ще трябва да оправя кашата. Мъжът изглежда доволен от екипировката ми.

— Давай — казва пазачът и ме шляпва по рамото.

Скачам в бездната, като повдигам голямата раница високо на гърба си. Ремъците ми се опъват, кабелът увисва, лагерите на макарата едва доловимо забръмчават и аз започвам да се плъзгам по-бързо, когато освобождавам запънката, натискайки с палци контролния пръстен. Секунди по-късно се нося по кабела. Вдигам крака и сядам в ремъчната седалка по начин, който през последните три месеца ми е станал втора природа. Нашата цел — хребетът Кун Лун — ярко блести, докато сенките на залеза изпълват бездната и сумракът пълзи надолу по стената на хребета Фари зад мен.

Когато А. Бетик започва спускането си, усещам слаба промяна в обтягането на кабела и чувам жужене. Хвърлям поглед назад и го виждам да се отдалечава от трамплинната платформа, протегнал крака пред себе си. Едва различавам въжето, което свързва кожения ремък на лявата му ръка със запънката на макарата. Андроидът ми маха и аз му отвръщам, като се завъртам на ремъците си, за да погледна към кабела. Понякога върху него кацат да си починат птици. Друг път се събира лед или се получават преплитания. Много рядко се случва макарата да се откачи от ремъците. Още по-рядко, но достатъчно, за да се има предвид, хора с леки психопатични наклонности спират, за да разлюлеят кабела, изненадвайки онзи след тях. Наказанието за такова престъпление е смърт чрез хвърляне от най-високата платформа в Потала или Ио-кунг, но това едва ли е утешение за жертвата.

Докато се плъзгам над бездната под свръхлекия кабел, не се случва нищо подобно. Единственият звук е тихото жужене на запънката на макарата, когато намалявам скоростта си. Слънцето все още ни огрява и на този свят е късна пролет, но въздухът над осем хиляди метра винаги е леден. Дишането не е проблем. Всеки ден от пристигането си на Тян Шан благодаря на боговете на планетната еволюция, че въпреки малко по-слабата гравитация тук — 0,954 от стандартната, — кислородът на тази височина е по-богат. Като гледам надолу към облаците няколко клика под краката ми, аз си мисля за кипящия океан при това ужасно налягане, вълнуван от ветрове от фосген и наситен въглероден диоксид. На Тян Шан няма истинска суша, само този гъст бульон от планетарен океан и безчет остри върхове и хребети, извисяващи се на хиляди метри към диоксидния пласт и към яркото слънце, което напомняше на хиперионското.

В главата ми нахлува спомен. Спомен за друг облачен свят, който съм посетил няколко месеца по-рано. Мисля си за първия ден на кораба, преди да достигнем точката на прехвърляне, докато автохирургът лекуваше треската и счупения ми крак. Тогава разсеяно бях казал на кораба:

— Чудя се как съм минал през телепортатора на този свят. Последният ми спомен е за гигантска…

Корабът ми отговори, като включи холос, заснет от една от наблюдателните му камери на повърхността на реката, докато той беше лежал на дъното, където го бяхме оставили. Качеството на образа бе подобрено и показваше заобиколената със зеленикаво сияние арка на телепортатора и люлеещите се върхари на дърветата. Внезапно през отвора му влезе пипало, по-дълго от кораба, носещо нещо, което приличаше на играчка каяк, увит в изпокъсано параплатно. Пипалото изящно и бавно се изви и параплатното, каякът и отпуснатата фигура в седалката се плъзнаха — всъщност, прелетяха — стотина метра, за да изчезнат в джунглата.

— Защо не дойде да ме вземеш веднага? — без да крия раздразнението си попитах аз. Кракът все още ме наболяваше. — Защо чака цяла нощ, докато висях там на дъжда? Можех да загина.

— Нямах нареждания да ви взимам, когато се върнете — отговори арогантният глас на кораба. — Можехте да имате още някаква важна работа, на която да попреча. Ако не бяхте се свързали с мен няколко дни, щях да пратя в джунглата робот, за да провери как сте.

Обясних на кораба мнението си за логиката му.

— Това е странно определение — отвърна той. — Макар че в субструктурата ми са включени някои органични компоненти и че имам децентрализирана компютърна ДНК, аз не съм — в най-строгия смисъл на термина — биологичен организъм. Нямам храносмилателна система. Не се нуждая от отделяне, освен случайно изхвърляне на отработен газ и пари. Нямам анус нито в буквалния, нито в преносния смисъл на думата. Ето защо не смятам, че мога да бъда наречен…

— Млъквай — прекъснах го аз.

Плъзгането отнема по-малко от петнайсет минути. Внимателно спирам, когато приближавам до огромната стена на хребета Кун Лун. През последните неколкостотин метра сянките ни, моята и на А. Бетик, падат пред нас на фона на оранжевата скала и ние сякаш участваме в театър на сенките — две странни фигури с развяващи се придатъци, — докато забавяме спускането си с пръстените и размахваме крака, за да се приготвим за кацане. После звукът на запънката на макарата се усилва от тихо жужене до висок стон, докато намалявам скоростта при приближаването си до площадката — шестметрова каменна плоча със задна стена, тапицирана с козина на зигокози, кафява и прогнила от времето.

Плъзгам се и скачам, за да спра на три метра от стената, възстановявам равновесието си и откопчавам макарата и осигурителното си въже с бързина, дължаща се на продължителна практика. А. Бетик пристига секунда по-късно. Макар и с една ръка, андроидът е безкрайно по-ловък от мен и му трябва по-малко от метър, за да спре.

Оставаме там минута, за да погледаме слънцето, балансиращо на ръба на хребета Фари. Косата светлина обагря покрития с лед конус на върха на юг от него. Когато поправяме ремъците и екипировката си, аз казвам:

— Като навлезем в Средното царство, вече ще се е мръкнало. А. Бетик кимва.

— Бих предпочел да сме оставили пързалката зад гърба си преди пълен мрак, г. Ендимион, но ми се струва, че няма да успеем.

Дори самата мисъл да се спускаме по пързалката на тъмно кара скротума ми да се свие. Разсеяно се чудя дали мъжкият андроид има подобна физиологична реакция.

— Да тръгваме — казвам и се затичвам по ръба на каменната плоча.

По кабела сме загубили неколкостотин метра височина и сега ще трябва да ги наваксаме. Плочата скоро свършва — по върховете на Райската планина има съвсем малко равни участъци — и обувките ни затракват, докато тичаме по скелето от бамбук бонзай, увиснало над бездната от скалната стена. Тук няма парапет. Надигат се привечерните ветрове и аз затварям термоякето и чубата от козина на зигокоза. Тежката раница подскача на гърба ми.

Джумарният пункт е на по-малко от клик на север от площадката. По пътя не срещаме никого, но далеч по покритата с облаци долина можем да видим факлите, пламтящи по Долния път между Фари и Йо-кунг. Скелето и лабиринтът от висящи мостове от тази страна на Великата бездна оживяват от хора, поели на север — някои несъмнено насочили се към Храма, висящ във въздуха, за да чуят вечерната дискусия на Енея. Искам да стигна там преди тях.

Джумарният пункт се състои от четири закрепени въжета, минаващи по вертикалната скална стена почти седемстотин метра над нас. Тези червени въжета са за изкачване. На няколко метра от тях висят сини кабели за спускане от върха. Привечерните сенки вече ни покриват и надигащите се ветрове носят хлад.

— Един до друг ли? — питам А. Бетик и посочвам към едно от средните въжета.

Андроидът кимва. Синьото му лице изглежда точно така както си го спомням от пътуването ни от Хиперион почти десет негови години по-рано. А какво друго бях очаквал от един андроид — да остарява ли?

Изваждаме от раниците електрическите си елеватори и ги закопчаваме за две съседни въжета, като разклащаме увисналите микровлакнести кабели, сякаш ще ни кажат дали все още са стабилно закрепени. Пазачите на кабелите проверяват въжетата тук само от време на време и може да са скъсани от нечии джумарни ключалки, разплетени от скални издатини или покрити с лед. Скоро ще разберем.

И двамата закачваме за електрическите си елеватори маргаритни вериги и въжени стремена. А. Бетик развива осем метра катераческо въже и ние го закачваме с карабини за ремъците си. Сега ако въжето на някой от нас се скъса, другият ще може да го спаси. Или поне на теория е така.

Електрическите елеватори са най-разпространените устройства, притежавани от повечето обитатели на Тян Шан. Задвижват се с херметични слънчеви батерии, малко по-големи от длан. Андроидът проверява екипировката си и кимва. Аз натискам с палци двата си елеватора и ги включвам. Датчиците светват в зелено. Издигам десния елеватор един метър нагоре, застопорявам го, стъпвам във въженото стреме, проверявам дали положението ми е стабилно, плъзгам левия елеватор малко по-нависоко, здраво го застопорявам и така нататък седемстотин метра нагоре. От време на време двамата спираме, увисваме на стремената си и поглеждаме към долината. Долният път е осветен от безброй факли. Слънцето вече е залязло и небето потъва в лилаво и мораво. Най-ярките звезди вече започват да изгряват. Пресмятам, че имаме двайсетина минути здрач. Ще се наложи да се спускаме по пързалката в мрак.

Потрепервам, когато вятърът започва да вие наоколо ни.

Последните двеста метра въжетата висят върху вертикален лед. Двамата носим в раниците си сгъваеми котки, но не се нуждаем от тях, докато продължаваме уморителния ритуал — издигане — застопоряване — стъпка — освобождаване на стремената — миг на отдих — изкачване — застопоряване — стъпка — освобождаване — почивка — издигане. Изкачването на седемстотинте метра ни отнема почти четирийсет минути. Когато стъпваме на ледената платформа, вече е почти съвсем тъмно.

Тян Шан има пет луни: четири от тях са уловени астероиди, но в достатъчно ниска орбита, за да отразяват силно светлината, а петата е почти толкова голяма, колкото луната на Старата Земя, но е напукана в горната си дясна четвъртина от един-единствен огромен метеоритен кратер, чиито лъчи се разпространяват като сияйна паяжина до всяко видимо кътче на сферата. Тази голяма луна — Оракул — се издига на североизток, докато двамата с А. Бетик бавно вървим на север по тесния леден перваз, застопорявайки предпазните си въжета за фиксирани кабели, за да не ни отнесат студените ветрове.

Сложил съм си термокачулката и съм спуснал маската над лицето си, но смразяващият вихър продължава да пари очите ми. Не можем да си губим времето тук, но изпитвам силно желание да спра и да вдигна очи, както винаги, щом застана на кабелната станция на хребета Кун Лун и отправя поглед над Средното царство и Райската планина.

Спирам при равното, открито ледено пространство в началото на пързалката, обръщам се във всички посоки и се наслаждавам на гледката. На юг и запад отвъд сгрените от луната кипящи облаци далеч надолу хребетът Фари сияе на светлината на Оракул. Високо по хребета на север от Фари пламтят факли, ясно бележещи Долния път и аз мога да видя осветените висящи мостове много по-далеч на север. В небето зад пазара Фари зървам блясък и си представям, че това е факелната светлина на Потала, Зимният дворец на Негово светейшество Далай лама, най-великолепната каменна архитектура на планетата. Зная, че само няколко клика на север оттам Мирът е получил парче земя в Ран Цо под сянката на Шивлинг — „Фалосът на Шива“. Представям си християнските мисионери, размишляващи за тази езическа скверност и се усмихвам под термомаската си.

Стотици километри на запад отвъд Потала се намира планинското царство на Коко Нор с безбройните му висящи села и опасни мостове. Далеч на юг по огромния хребет, наречен Лоб-санг Гятсо, се намира земята на сектата на Жълтата шапка, свършваща при върха Нанда Деви, където се говори, че живеела хиндуистката богиня на блаженството. На югозапад от тях, толкова далеч оттук, че слънцето там все още продължава да залязва, се намира Музтаг Алта с десетките й хиляди мюсюлмани, пазещи гробниците на Али и другите ислямски светци. На север от Музтаг Алта хребетите преминават в земи, които никога не съм виждал — дори от орбита по време на приближаването ми към планетата, — подслоняващи високите жилища на скитниците евреи, разположени в подножието на върховете Цион и Морая. Там са двата града Авраам и Исаак, в които се намират най-добрите библиотеки на Тян Шан. На север и запад от тях се издигат върховете Сумеру — центърът на вселената — и Харни, колкото и да е странно, също център на вселената. И двата са около шестстотин клика на югозапад от четирите върха Сан Франциско, обитавани от племето на хопи-ескимосите, също убедени че техните върхове са център на вселената.

Когато се обръщам и поглеждам на север, мога да видя най-голямата планина в нашето полукълбо и северна граница на света ни, тъй като няколко клика на север оттам хребетът изчезва под фосгенови облаци — Чомо Лори, „Снежната царица“. Колкото и да е невероятно, залезът все още осветява замръзналия връх на Чомо Лори, докато Оракул окъпва източните й хребети с меката си светлина.

Хребетите Кун Лун и Фари минават на юг от Чомо Лори и пропастта помежду им постепенно се разширява дотолкова, че на юг от току-що прекосения от нас кабелен път над нея не могат да се прехвърлят мостове. Обръщам се с гръб към северния вятър и поглеждам на юг и изток, проследявам с очи извиващия се хребет Кун Лун и си представям, че мога да видя факлите двестатина клика на юг, където градът Хей уанг-му, „Царицата майка на Запада“ (като този „запад“ е югозапад от гледна точка на Средното царство), подслонява около трийсет и пет хиляди души.

Южно от Хей уанг-му се издига огромният връх Коя. В момента над облаците се вижда само неговата най-висока точка. Според вярващите, живеещи в градове от ледени тунели в подножието му, там е затворен в херметичната си ледена гробница Кобо Дайши, основателят на шингонския будизъм, който очаква подходящите условия, за да излезе от транса на медитацията си.

Отвъд хоризонта на изток от връх Коя е връх Калаис, дом на Кубера, хиндуисткият бог на богатството, и на Шива, който очевидно няма нищо против да е на повече от хиляда километра облачно пространство от фалоса си. Твърди се, че жената на Шива, Парвати, също живее на Калаис, макар че никои не е чувал мнението и за отдалечеността на фалоса на съпруга й.

През първата си година на планетата А. Бетик е пътувал до Калаис и ми е казвал, че върхът е красив, един от най-високите на този свят — повече от деветнайсет хиляди метра над морското равнище. Андроидът го обрисува като напомнящ на мраморна скулптура, издигаща се над пиедестал от набраздена скала. Той каза също, че на самия връх на Калаис, високо сред леда, където въздухът е прекалено рядък, за да е годен за дишане, е построен храм от въглеродна сплав, посветен на будисткото божество на планината Демчог, „Върховно блажения“, танцуващ гигант, висок поне десет метра, син като небето, увит в гирлянди от черепи и доволно прегърнал съпругата си. А. Бетик каза, че синьокожото божество малко приличало на него. Самият дворец се намира в абсолютния център на кръглия връх, лежащ по средата на мандала12, съставена от по-ниски снежни върхове, всички свързани в свещения кръг — физическата мандала — на божественото пространство на Демчог, където медитиращият ще открие мъдростта, за да се освободи от цикъла на страдание.

От връх Калаис, каза ми А. Бетик, се виждал Хелгафел — „Залата за медовина на мъртвите“, — покрит с дебели цял километър ледници, където неколкостотин трансплантирани по време на Хеджира исландци се върнали към викингския начин на живот.

Погледнах на югозапад. Зная, че ако някой ден имам възможност да пътувам по арката на Антарктическия кръг там, ще видя такива върхове като Гунунг Агунг, пъпа на света (един от десетките на Тян Шан), където фестивалът Ека Даса Рудра е в двайсет и седмата година от шестстотингодишния си цикъл и където се говори, че балийските жени танцували с несравнима красота и грация. Повече от хиляда клика на северозапад от Гунунг Агунг се намира Килимачаго. След съответен период от време обитателите на терасите в подножията му ексхумират мъртвите си от глинестите цепнатини и отнасят костите им високо над годната за дишане атмосфера — изкачвайки се в ушити на ръка пластокостюми и маски, — за да погребат отново роднините си в твърдия като камък лед на височина близо осемнайсет хиляди метра, като обръщат черепите им с очи към върха в знак на вечна надежда.

Единственият връх отвъд Килимачаго, който ми е известен по име, е Кроуг Патрик, където се говори, че нямало змии. Но доколкото зная, змии няма и никъде другаде на Райската планина.

Отново се обръщам на североизток. Студът и вятърът ме връхлитат и ме карат да бързам, но аз използвам тази последна минута, за да погледна напред към нашата цел. А. Бетик също като че ли не припира, макар че това може да се дължи на тревогата му от предстоящото спускане по пързалката.

На север и изток отвъд отвесната стена на Кун Лун се намира Средното царство с неговите пет върха, сияещи под меката светлина на Оракул.

На север от нас Долният път и десетина висящи мостове прекосяват пространството до град Йо-кунг и централния връх Сунг Шан. Наречен е „Възвишения“, макар че е най-ниският от петте върха на Средното царство.

Пред нас, свързана откъм югозапад само с остър леден хребет, пресечен от лъкатушещия маршрут на пързалката, се издига Хуа Шан, „Цветната планина“, най-западният и според някои най-красив връх в Средното царство. От Хуа Шан последните километри кабелен път свързват Цветната планина с хребетите на север от Йо-кунг, където Енея строи своя Хсуан-кунг Ссу, Храмът, висящ във въздуха, разположен върху отвесна скала, гледаща на север над бездната към Хенг Шан, Свещената планина на Севера.

Около двеста клика на юг има втора Хенг Шан, която бележи границата на Средното царство там, но тя е малка могилка в сравнение с високите стени, огромни хребети и стръмни очертания на северната си посестрима. Докато гледам на север през бушуващите ветрове и навяващия сняг, аз си спомням онзи първи час на планетата, когато летях с кораба на Консула между величествената Хенг Шан и Храма.

Отново обръщам очи на изток и север и отвъд Хуа Шан и ниския централен връх Сунг Шан лесно мога да видя невероятния връх Тай Шан, очертал се на фона на изгряващия Оракул на повече от триста клика оттук. Това е Великият връх на Средното царство, висок осемнайсет хиляди и двеста метра. На височина девет хиляди метра в подножието му е разположен Тай’ан — градът на Мира — с неговото легендарно стълбище с двайсет и седем хиляди стъпала, издигащо се от Тай Шан през снежни полета и скални стени чак до митичния храм на Нефритения император на върха.

Зная, че отвъд Свещената планина на Севера се издигат Четирите планини на поклонничество за набожните будисти — О-меи Шан на запад, Чиу-хуа Шан, „Планината на деветте цветя“, на юг, Уу-тай Шан, „Планината на петте тераси“, със своя гостоприемен Лилав дворец на север и ниската, но изящно красива Пу-то Шан далеч на изток.

Използвам тези няколко последни секунди върху бруления от вятъра леден хребет, за да погледна към Йо-кунг с надеждата да видя факлите от двете страни на прохода до Хсуан-кунг Ссу, но високите облаци или навяващият сняг замъгляват гледката и се вижда единствено сиянието на Оракул.

Обръщам се към А. Бетик. посочвам към пързалката и му давам знак с палци нагоре. Вятърът вие прекалено силно, за да се опитвам да го надвикам.

Андроидът кимва и протяга ръка назад, за да извади от външния джоб на раницата си фолиошейната. Осъзнавам, че сърцето ми тупти бързо не само от напрежение, докато вадя собственото си фолио и го отнасям до платформата в началото на пързалката.

Пързалката е бърза. Това винаги е било нейният чар. И нейната най-голяма опасност.

Сигурен съм, че в Мира все още има места, където се е запазил обичаят на пързаляне с шейни. При този спорт човек сяда на шейна с плоско дъно и се носи по предварително подготвено ледено трасе. Същото се отнася и за пързалката, само че вместо шейни, двамата с А. Бетик имаме фолио, дълго по-малко от метър и извито нагоре като лъжица около нас. С помощта на елеваторите си ние пращаме пиезоелектрически сигнали до втвърдителите в структурата му. Само няколко секунди по-късно малките шейни се издуват и оформят.

Веднъж Енея ми каза, че преди по пързалката имало фиксирани въглеродно-въглеродни кабели и пътниците закрепвали за тях осигурителните си въжета. По този начин човек можел да спре при желание или, ако шейната му излети от трасето, да използва осигурителното въже, за Да се задържи. Това би довело до натъртвания и счупени кости, но поне тялото му нямало да отлети заедно с шейната в бездната.

Но с кабелите не се получило, обясни ми Енея. Изисквали прекалено много поддръжка. Неочаквани бури ги заледявали за стените на пързалката и пръстенът на човек, летящ със сто и петдесет клика в час, внезапно се натъквал на твърд лед. В последно време е трудно да се поддържа чист дори само кабелният път.

Така че пързалките били изоставени. Поне докато младежи, търсещи вълнуващи преживявания, и възрастни с бърза работа открили, че в деветдесет процента от случаите човек може да задържи фолиошейната си в канала и без въжета — тоест, като използва една или повече брадвички за лед като спирачки и поддържа достатъчно ниска скорост. „Достатъчно ниска“ означаваше под сто и петдесет клика в час. В деветдесет процента от случаите всичко беше наред. Ако човек бе много сръчен. И ако условията бяха отлични. И ако беше светло.

До този момент двамата с А. Бетик бяхме пътували три пъти по пързалката, веднъж на връщане от Фари с лекарство, необходимо за спасяването на живота на малко момиченце, и два пъти просто, за да научим завоите по трасето. Пътуването беше ободряващо и ужасяващо, но бяхме оставали невредими. Тогава обаче бе ден… нямаше вятър… и други пътници пред нас ни показваха пътя.

Сега е тъмно. Дългият канал пред нас злокобно блести под лунната светлина. Повърхността му изглежда заледена и твърда като камък. Нямам представа дали някой друг е минавал оттук днес… или тази седмица… дали някой е проверявал за пукнатини, ледени бабуни, хлътвания, дълбоки цепнатини, ледени шипове или други препятствия. Не зная колко дълги са били древните трасета за състезания с шейни, но тази пързалка е повече от двайсет клика и минава отстрани на хребета Абрузи, за да свърже Кун Лун със склоновете на Хуа Шан. Краят й е откъм западната страна на Цветната планина, километри на юг от по-безопасния и по-бавен Долен път, лъкатушещ от север. От Хуа Шан до скелето на Йо-кунг са само девет клика и три спокойни кабелни спускания, следвани от ободрителното минаване през прохода и спускането надолу по стръмните пътеки към Хсуан-кунг Ссу.

Двамата с А. Бетик сядаме един до друг като деца на шейни, очакващи мама или татко да ги побутне отзад. Навеждам се напред, стискам приятеля си за рамото и го приближавам към себе си така, че да може да ме чуе през термокачулката и лицевата си маска. Вятърът пари лицето ми с ледени снежинки.

— Нещо против да съм пръв? — извиквам.

Андроидът обръща лице и покритите ни с плат бузи се докосват.

— Струва ми се, че аз би трябвало да съм пръв, г. Ендимион. Спускал съм се по тази пързалка два пъти повече от вас, сър.

— По тъмно ли? — изкрещявам аз. А. Бетик поклаща глава.

— Напоследък малцина опитват по тъмно, г. Ендимион. Но отлично си спомням всеки завой. Смятам, че мога да съм ви от полза, за да ви показвам къде да намалите скоростта.

Поколебавам се само за миг.

— Добре — отвръщам и стискам ръката му. С очилата за нощно виждане би било също толкова лесно, колкото спускане през деня — което от моя гледна точка изобщо не е лесно. Но бях загубил очилата, които носех по време на пътуването си през телепортаторите, и макар че на кораба имаше други, аз ги бях оставил там.

— Вземи два пластокостюма и дихателни маски — беше ми предала от името на Енея Рахил. Можеше да спомене и за очила за нощно виждане.

Предполагаше се, че днес спокойно ще пътуваме до пазара Фари, ще прекараме нощта в странноприемницата и после ще се върнем обратно заедно с Джордж Тсаронг, Джигме Норбу и дълга върволица от носачи с тежките строителни материали.

Струва ми се, че съм прекалено напрегнат заради новината за пристигането на Мира. Даже да бяхме тръгнали по обиколния път, спускането по фиксираните въжета на хребета Кун Лун щеше да е също толкова трудно, колкото и по тази пързалка. Или поне така се успокоявам.

Следя с поглед А. Бетик, който закачва късото си, трийсет и осем сантиметрово чукче за катерене по лед за халката на лявата си китка и после приготвя стандартната си седемдесет и пет сантиметрова брадвичка. Седнал по турски на шейната си, аз хващам в лявата си ръка собственото си чукче и по-дългата си брадва в дясната. Отново правя знак на андроида с палци нагоре и той се оттласква под лунната светлина. Завърта се веднъж, после опитно задържа шейната с късото си чукче и се понася напред. Изчаквам да се отдалечи на десетина метра — достатъчно далеч, за да избягна леда, пръскащ зад него и достатъчно близо, за да го виждам на оранжевата светлина на Оракул — и също потеглям напред.

Двайсет километра. Със средна скорост сто и двайсет клика в час би трябвало да изминем това разстояние за десет минути. Десет вледеняващи, напомпващи ме с адреналин, изпълващи ме с ужас минути.

А. Бетик е блестящ. Той съвършено взима всеки завой ниско се привежда за издигането си — както и моето миг по-късно — по ръба на ледения канал, за да постигне точно необходимата скорост за следващия прав участък, после се понася по дългата ледена рампа толкова бързо, че очите ми се замъгляват, вибрациите пронизват гръбнака ми и главата ми започва да пулсира от болка, след това ме обсипва дъжд от ледени частички, образуващи ореол на ярката светлина, хвърляна от немигащите звезди над нас — сияйните звезди съперничат дори на блясъка на Оракул и астероидните луни, — а после намаляваме скоростта и отново се издигаме високо по стената на канала, завивайки наляво толкова рязко, че дъхът ми секва, после се плъзгаме още по-рязко надясно, после отскачаме и политаме направо по толкова стръмен участък, че шейната и аз с нея сякаш падаме свободно в пространството. За миг гледам право към осветените от луните зелени фосгенови облаци, после двамата преминаваме поредица от спирали, шейните ни се клатят по ръба на едната или другата стена на канала така, че на два пъти острието на брадвата ми се врязва само в празния леден въздух, но и двата пъти се спускаме обратно — сякаш изплюти от завоите като два куршума, изстреляни точно над самия лед — и после отново се издигаме за следващ завой, ускоряваме по права линия и профучаваме, за да изминем осемкилометровата ледена стена на хребета Абрузи, като сега се движим не по дъното, а по дясната стена на пързалката и брадвата ми праща парченца лед във вертикалното пространство, докато увеличаваме скоростта си, после политаме още по-бързо, после вече сякаш нямаме скорост и студеният, рядък въздух пронизва маската, термодрехите, ръкавиците и нагревателните ми обувки, за да вледени плътта и вцепени мускулите ми. Усещам, че замръзналата кожа на бузите ми се опъва под термомаската в идиотска усмивка, гримаса на ужас и радост от безумната скорост, и ръцете ми постоянно и автоматично движат брадвата кормило и спирачката чук.

Внезапно А. Бетик завива наляво и във въздуха политат ледени частички, когато дълбоко забива остриетата на брадвата и чука — това е лудост, такова действие ще отхвърли него (и двама ни!) отвъд вътрешната преграда, отвъд вертикалната стена от лед и след това в бездънното черно пространство, — но аз му се доверявам, взимам решение за по-малко от секунда и забивам острието на брадвата си, силно удрям с чукчето и усещам, че сърцето ми скача в гърлото, докато се плъзгам настрани и се уплашвам, че вместо наляво, ще завия надясно по тесния леден перваз със сто и четирийсет километра в час… — но шейната ми се изправя, стабилизира и прелита покрай дупка в леда, по който щяхме да минем, ако не беше този безумен завой, шест-седемметрова цепнатина, врата към смъртта. После А. Бетик се понася по вътрешната стена, намалява скоростта си с проблясък на острие под лунната светлина и продължава да лети надолу по хребета Абрузи към последната поредица от завои по ледените склонове на Хуа Шан.

И аз го следвам.

На Цветната планина и двамата сме прекалено премръзнали и потресени, за да се надигнем от шейните си в продължение на няколко ледени минути. Накрая едновременно се изправяме на крака, сгъваме фолиошейните и ги прибираме обратно в раниците си. И закрачваме по ледената пътека на Хуа Шан в тишина — аз от страхопочитание пред реакциите и смелостта на А. Бетик, а той потънал в мълчание, което не съм в състояние да обясня, но отчаяно се надявам да не е от гняв заради необмисленото ми решение да се върнем по този път.

Последните три кабелни спускания минават спокойно, разнообразени единствено от красотата на лунната светлина, огряваща върховете и хребетите наоколо, и от мъката, с която движа премръзналите си пръсти.

Йо-кунг пламти в светлината на факли, но ние избягваме главните скелета и минаваме през прохода по стълбите. После сме заобиколени от сенчестия мрак на северната скална стена, нарушаван от пращящите факли по високата пътека до Хсуан-кунг Ссу. Последния километър изминаваме тичешком.

Пристигаме точно, когато Енея започва ранната си вечерна дискусия. В малката пагода са се събрали стотина души. Тя поглежда над главите на очакващите хора, вижда лицето ми, моли Рахил да открие дискусията и незабавно идва при нас с А. Бетик на ветровития праг.

16.

Признавам, че бях объркан и малко потиснат, когато пристигнах на Райската планина.

Спах в криогенна сомния три месеца и две седмици. Бях смятал, че няма да сънувам, но грешах. През по-голямата част от пътя ме измъчваха кошмари и се събудих дезориентиран и неспокоен.

До точката на прехвърляне в системата, към която пътувахме, оставаха само седемнайсет часа, но трябваше да се прехвърлим от С-плюс в системата на Тян Шан отвъд последната ледена планета и да намаляваме скоростта си още три дни. Тичах по палубите, нагоре-надолу по спиралното стълбище и дори излизах на малкия балкон. Казвах си, че се опитвам да раздвижа крака си — все още ме наболяваше, въпреки твърдението на кораба, че автохирургът го е излекувал и не би трябвало да изпитвам болка, — но всъщност знаех, че се опитвам да изразходвам неспокойната си енергия. Не съм сигурен, че си спомнях по-рано да съм бил толкова нервен.

Корабът искаше да ми разкаже всичко за тази звездна система в мъчителни подробности — жълта звезда тип О и така нататък, — е, и сам можех да видя това… единайсет планети, три газови гиганта, два астероидни пояса, многобройни комети във вътрешната система и прочее. Интересуваше ме единствено Тян Шан и аз седях на килима в холоямката, като наблюдавах постепенното му приближаване. Светът беше удивително ярък. Ослепително ярък. Блестяща перла на черния фон на космоса.

— В момента виждате по-долния, постоянен облачен слой — нареждаше корабът. — И по-високо има облаци — виждате ли онези бурни въртопи в долната дясна част на осветеното полукълбо? Онези високи облаци, хвърлящи сенки над северния полюс? Те носят бури на обитателите на планетата.

— Къде са планините? — попитах.

— Ето там — отвърна корабът и огради с кръг сива сянка в северното полукълбо. — Според старите ми карти, това е висок връх в северните части на източното полукълбо — Чомо Лори, „Снежната царица“ — и виждате ли онези бразди, които минават на юг от него? Виждате ли колко са близо една до друга до преминаването си през екватора и как се отдалечават, преди да се скрият в облачните маси над южния полюс? Това са два огромни хребета, Фари и Кун Лун. Те са били заселени първи и представляват отличен пример за аналог на бурното издигане на земни пластове в Дакота в началото на креда, довело до…

И така нататък, и така нататък. А аз бях в състояние да мисля единствено и само за Енея.

Навлизането в системата ми се стори странно — не ни спряха кораби на мирския флот, нямаше орбитална отбрана, нито лунни бази… база нямаше дори на огромната луна, която изглеждаше така, сякаш някой е изстрелял куршум в гладка оранжева сфера, не се регистрираха опашки на хокингови двигатели, неутринови емисии, гравитационни камери или роботи с бусардови реактивни двигатели — никакъв признак за модерна технология. Корабът каза, че от някои райони на планетата засича микровълнови предавания, но когато се включих в тях, се оказа, че са на дохеджирски китайски. Това ме удиви. Никога не бях посещавал свят, мнозинството от населението на който говори език, различен от някакъв вариант на английския на Мрежата на световете.

Корабът влезе в геосинхронна орбита над източното полукълбо.

— Наредихте ми да открия върха, наречен Хенг Шан, който би трябвало да е приблизително шестстотин и петдесет километра на югоизток от Чомо Лори… ето там! — Телескопичният образ в холоямката се уголеми и превърна в прекрасен зъбер, покрит със сняг и лед, който пронизваше поне три пласта облаци. Върхът му ясно блестеше над по-голямата част от атмосферата.

— Господи — промълвих аз. — А къде е Хсуан-кунг Ссу? Храмът, висящ във въздуха?

— Би трябвало да е… ето там — триумфално отвърна корабът.

Гледахме право надолу към вертикален хребет от лед, сняг и сива скала. В основата на тази невероятна грамада вряха облаци. Дори самата гледка по холовизора ме накара да се вкопча във възглавниците на креслото. Зави ми се свят.

— Къде? — попитах аз. Не се виждаха постройки.

— Тъмният триъгълник — каза корабът и заобиколи в кръгче нещо, което преди бях помислил за сянка. — И тази линия… тук.

— Какво е увеличението? — попитах.

— Триъгълникът по най-дългия ръб е приблизително метър и двайсет — разнесе се гласът, който познавах толкова добре от инфотерма си.

— Доста ниска сграда, за да може да се живее вътре — отбелязах аз.

— Не, не — възрази корабът. — Това е само малката част от постройката, стърчаща изпод нещо, което трябва да е надвиснала скала. Предполагам, че целият така наречен Храм, висящ във въздуха е под скалата. В тази си част тя е съвсем вертикална… и е висока от шейсет до осемдесет метра.

— Можеш ли да дадеш страничен изглед? За да видя Храма.

— Бих могъл — отвърна корабът. — Но ще се наложи да се изместим в по-северна орбита, за да съм в състояние да използвам телескопа така, че да го насоча на юг над върха Хенг Шан, а после да превключа на инфрачервено виждане заради облачната маса на осем хиляди метра височина, която минава между върха и хребета, на който е построен Храмът, и освен това ще трябва също…

— Остави — прекъснах го аз. — Просто прати теснолъчево съобщение към района на Храма… по дяволите, към целия хребет… и провери дали Енея ни очаква.

— С каква честота? — попита корабът.

Енея не бе споменала за каквато и да е честота. Просто беше казала, че няма да съм в състояние да се приземя в буквалния смисъл на думата, но че така или иначе ще трябва да се спусна до Хсуан-кунг Ссу. Като гледах към тази вертикална стена от сняг и лед, започвах да разбирам какво е имала предвид.

— Предай съобщението по обичайната честота, която бихме използвали, за да се свържем с инфотерм — отвърнах аз. — Ако не получиш отговор, премини през всичките си налични честоти. Можеш да опиташ с онези, които засече по-рано.

— Те идваха от най-южната четвъртина на западното полукълбо — търпеливо поясни корабът. — В това полукълбо не засякох микровълнови излъчвания.

— Просто го направи, моля те — настоях.

Висяхме там в продължение на половин час и пращахме теснолъчеви съобщения към хребета, после започнахме да излъчваме общи радиосигнали към всички върхове в района и накрая обсипахме полукълбото с кратки въпроси. Отговор нямаше.

— Възможно ли е да съществува обитаем свят, на който никой да не използва радиостанция? — попитах аз.

— Разбира се — каза корабът. — На Иксион местните закони и обичаи забраняват използването на каквито и да е микровълнови комуникации. На Старата Земя имаше група, която…

— Добре, добре — прекъснах го аз и за хиляден път се зачудих дали има начин да препрограмирам този самостоятелен интелект така, че да не е толкова досаден. — Спусни ни надолу.

— Къде? — попита корабът. — На високия връх на изток — върху картата ми е отбелязан като Тай Шан — има гъсто заселени райони, а на юг от хребета Кун Лун има друг град, наречен Хей уанг-му, струва ми се. По хребета Фари и на запад оттук, в район, обозначен като Коко Нор, също има обитаеми зони. Освен това…

— Спусни ни към Храма, висящ във въздуха — отсякох аз.

За щастие магнитното поле на планетата бе напълно достатъчно за ЕМ тласкачите на кораба, така че ние се понесохме надолу, без да ни се налага да се спускаме върху опашка от ядрен пламък. Излязох да гледам на балкона, макар че холоямката или екраните в горната спалня щяха да са по-практични. Стори ми се, че се минават цели часове, но всъщност след минути ние леко се носехме на около осем хиляди метра между фантастичния връх на север — Хенг Шан — и хребета, на който беше построен Хсуан-кунг Ссу. Докато се спускахме, бях забелязал, че границата между деня и нощта наближава откъм изток и според кораба тук бе късен следобед. Взех със себе си на балкона бинокъл и погледнах през него. Можех ясно да видя Храма. Да го видя, но не и да повярвам.

Онова, което ми се бе струвало просто игра на светлина и сенки под надвисналите набраздени плочи от сив гранит, представляваше поредица от сгради, простиращи се на изток и запад в продължение на много стотици метри. Незабавно можех да забележа азиатското влияние: оформени като пагоди постройки с островърхи керемидени покриви и извити стрехи, със стени, покрити с орнаментирани, позлатени плочки, сияещи под ярките слънчеви лъчи; кръгли прозорци и врати в долните тухлени части на сградите, въздушни дървени тераси със сложно резбовани парапети; изящни дървени колони, боядисани в цвят на засъхнала кръв; червени и жълти знамена, висящи на стрехите, вратите и перилата; сложни фигури по гредите и върховете на покривите; висящи мостове и стълби, украсени с — както по-късно щях да науча — молитвени колела и флагове, които отправяха молитви към Буда всеки път, щом ги завъртеше човешка ръка или ги разлюлееше вятър.

Строежът на Храма все още продължаваше. Можех да видя пренасяния към високите платформи дървен материал, работниците, изсичащи скалата, скелето, грубите стълби и мостове, направени от някаква тъкана растителна материя с въжени парапети. Изправени фигури изкачваха празни кошници по тези стълби и мостове, други прегърбени фигури спускаха пълни с камъни кошници долу на широката плоча, където ги изпразваха в бездната. Бяхме достатъчно близо, за да забележа, че много от тези човешки фигури носят пъстри роби, увиснали почти до глезените им — някои развяващи се на ледения вятър — и че тези роби изглеждат дебели и подплатени заради студа. По-късно щях да науча, че това са вездесъщите чуби и че могат да са от плътна, водонепроницаема вълна от зигокози, от церемониална коприна или дори от памук, макар че последният материал се срещаше рядко и високо се ценеше.

Чувствах се неспокоен, защото очаквах местните да видят кораба ни — страхувах се, че може да ги хвърли в паника и да ни нападнат с лазерни копия или нещо подобно, — но не можех да направя нищо. Все още бяхме на няколко километра, така че докато се носехме на белия фон на северния връх, можехме да сме най-много необичаен проблясък слънчева светлина по тъмен метал. Бях се надявал да ни помислят за птица — с кораба бяхме видели достатъчно птици, много от които с размах на крилете, достигащ няколко метра, — но бързо загубих тази надежда, когато видях неколцина от работниците да спират и да вдигат очи към нас, после други и накрая всички. Никой не изпадна в паника. Не се втурнаха да се крият или да взимат оръжията си — не видях каквито и да е оръжия, — но очевидно ни наблюдаваха. Забелязах, че две жени в роби изтичват нагоре през изкачващите се храмови сгради, висящи мостове, стръмни стълби и по скелето на предпоследната сграда, за да стигнат до най-източната платформа, където работниците като че ли изсичаха дупки в скалната стена. Там имаше някаква временна барака, в която една от жените изчезна. Миг по-късно отново се появи навън, заедно с няколко по-високи фигури в роби.

Превключих бинокъла на по-голямо увеличение. Сърцето ми учестено туптеше, но от строежа се издигаше дим и не можех да съм сигурен дали най-високата фигура е на Енея Но през булото на пушека зърнах руса коса — достигаща точно над раменете — и за миг отпуснах бинокъла, загледан към далечната скала и ухилен като идиот.

— Сигнализират ни — обади се корабът. Отново погледнах през бинокъла. Друг човек — жена, струва ми се, но с много по-тъмна коса — размахваше две сигнални флагчета.

— Това е древен сигнален код — поясни корабът. — Нарича се морз. Първите думи са…

— Тихо — прекъснах го аз. В планетарната гвардия бяхме учили морзовата азбука и аз я бях използвал веднъж с два окървавени бинта, за да повикам медицински евакуационни плъзгачи на Ледения шелф.

— Разбра ли това, Кораб? — попитах аз.

— Да. — Гласът на кораба винаги звучеше студено, когато проявявах грубост към него.

— Да тръгваме — казах. — Струва ми се, че виждам цепнатина десет клика на североизток. Ще се приближим към нея откъм изток. Мисля, че няма да са в състояние да ни виждат от Храма, а по скалата в тази посока не забелязвам други постройки.

Без повече коментари корабът се издигна, заобиколи и полетя край отвесната скална стена, докато не стигнахме до цепнатината — вертикален прорез, спускащ се няколко хиляди метра под леда и снега до около четиристотин метра над равнището на Храма, който вече не се виждаше, скрит зад скалата на запад.

Корабът се понесе вертикално, докато не стигнахме до петдесет метра над дъното на цепнатината. С изненада видях, че по стръмните чукари от двете й страни се стичат потоци, изсипващи се в редкия въздух като водопад. Целият проход беше обрасъл в дървета, мъхове, лишеи и цъфтящи цветя. Отначало бях сигурен, че тук никога не е стъпвал човешки крак, но после забелязах изсечените по северната стена первази — широки колкото върху тях да застане човек, — а след това и пътеките сред яркозеления мъх, изкусно поставените камъни за преминаване през потока, а накрая и ниската сграда — прекалено малка, за да бъде наречена колиба, по-скоро беседка с прозорци, — Разположена под изваяните от вятъра вечнозелени дървета край потока и близо до най-високата точка на цепнатината.

Посочих с ръка и корабът се понесе натам, увисвайки близо до беседката. Разбрах защо ще е трудно, ако не и невъзможно, да се приземим тук. Корабът на Консула не бе чак толкова голям — векове наред го бяха крили в каменната кула на стария поет, — но даже да кацнеше вертикално върху перките си, щеше да унищожи дървета, трева, мъх и цветя. Растенията изглеждаха прекалено редки за да бъдат смачкани по този начин.

Затова продължихме да висим във въздуха. И да чакаме. Трийсетина минути след пристигането ни откъм скалните первази по пътеката се появи млада жена и енергично започна да ни маха с ръце.

Не беше Енея.

Признавам, че бях разочарован. Копнежът ми да видя младата си приятелка отново бе достигнал точката на вманиачаване и предполагам, че си бях представял абсурдни сцени на среща — двамата с Енея се втурваме един към друг по покрито с цветя поле, тя отново единайсетгодишно дете, а аз неин пазител, двамата се смеем от радост, че отново сме заедно, аз я вдигам на ръце, завъртам я, подхвърлям я нагоре…

Е, тук поне имаше трева. Корабът продължаваше да виси във въздуха и спусна стълба до покритата с цветя морава край беседката. Младата жена прекоси потока, като подскачаше от камък на камък със съвършено равновесие, после усмихнато се приближи към мен.

Беше на двайсетина години и притежаваше физическата грация и присъствие на младата ми приятелка. Но никога през живота си не я бях виждал.

„Възможно ли е Енея толкова много да се е променила за пет години? Възможно ли е да се е преобразила, за да се скрие от Мира? Дали просто не съм забравил как изглежда?“ Последното не ми се струваше вероятно. Не, невъзможно. Корабът ме бе уверил, че ако Енея ме чака на тази планета, за нея ще са минали пет години и няколко месеца, но цялото ми пътуване — включително криогенната сомния — ми беше отнело около четири месеца. Бях остарял само с няколко седмици. Не бих могъл да я забравя. Никога нямаше да я забравя.

— Здравей, Рол — каза младата жена с тъмна коса.

— Здравей? — отвърнах аз.

Тя пристъпи към мен и протегна ръка. Ръкостискането й бе силно.

— Аз съм Рахил. Енея отлично те описа. — Жената се засмя. — Разбира се, ние не очаквахме когото и да е друг ла пристигне с космически кораб и да търси така. — Тя махна по посока на кораба, увиснал като вертикален балон, леко подскачащ на вятъра.

— Как е Енея? — попитах аз. Гласът ми прозвуча странно. — Къде е?

— А, в Храма е. Работи. Сега е най-натоварената работна смяна. Не можеше да се откъсне. Помоли ме да дойда и да ти помогна да се освободиш от кораба си.

„Не можеше да се откъсне.“ Какво означаваше това, по дяволите? Бях преминал буквално през ада — бях преживял бъбречни инфекции, счупени крака, преследваха ме мирски войници, попаднах в свят без земя, бях изяден и повърнат от извънземно същество, — а тя не можела да се откъсне? Прехапах устни и сподавих желанието си да изрека мислите си.

— Какво искаш да кажеш с това „да се освободя от кораба си?“ — попитах и се огледах наоколо. — Трябва да има място, на което да кацне.

— Всъщност, няма — поклати глава младата жена на име Рахил. Загледах я под ярката слънчева светлина и разбрах, че навярно е малко по-голяма от Енея — може би на около двайсет и пет години. Очите й бяха кафяви и интелигентни, кестенявата й коса беше нехайно подстригана като на Енея, кожата й бе загоряла от дълги часове на открито, ръцете й бяха покрити с мазоли от работа и в ъгълчетата на очите й имаше бръчици от смях. — Защо не направим така — продължи тя. — Защо не вземеш каквото ти трябва от кораба, както и инфотерм или някакъв комуникатор, за да можеш да го повикаш, когато ти потрябва, а също два пластокостюма и две дихателни маски от склада, и после да му кажеш да отлети на третата луна — на втория и най-малък астероид. Там има дълбок кратер, в който може да се скрие, но тази луна е почти в геосинхронна орбита и винаги е обърната към това полукълбо. Можеш да се свържеш с кораба си и той да пристигне само за няколко минути.

Подозрително я погледнах.

— Защо са ми пластокостюми и дихателни маски? — Те бяха предназначени за спокойна вакуумна среда, в която не се налага използването на истинска космическа броня. — Въздухът тук ми изглежда достатъчно плътен.

— Така е — потвърди Рахил. — На тази височина има изненадващо богата кислородна атмосфера. Но Енея ми каза да ти предам да вземеш пластокостюми и дихателни маски.

— Защо? — повторих аз.

— Не зная, Рол — каза Рахил. Очите й бяха спокойни и като че ли не криеха измамност или коварство.

— Защо трябва да крия кораба? — попитах. — Мирът тук ли е?

— Още не — отвърна Рахил. — Но ги очакваме вече от около шест месеца. В момента на и около Тян Шан няма космически кораби… освен твоя. Нито пък въздушни средства. Няма плъзгачи, ЕМПС-та, топтери или коптери… само парапланери… летците… а те никога не отиват толкова надалеч.

Кимнах, но се колебаех.

— Днес дугпите видяха нещо, което не можаха да обяснят — продължи Рахил. — Точицата на твоя кораб на фона на Чомо Лори, искам да кажа. Но в крайна сметка те обясняват всичко от гледна точка на тендрел, така че това няма да е проблем.

— Какво е „тендрел“? — поинтересувах се. — И кои са тези дугпи?

— Тендрел са знаци — отвърна Рахил. — Предзнаменования в будистката шаманистична традиция, която господства в този район на Райската планина. Дугпите са… е, думата „дугпа“ буквално означава „най-висок“. Това са хора, които живеят на по-голяма височина. Има също друкпи, хора от долината… тоест, от по-ниските цепнатини… и друнгпи, хората от гористата долина… повечето от тях живеят в големите папратови гори и сред бамбука бонзай в западните части на хребета Фари и отвъд него.

— Значи Енея е в Храма? — упорито попитах аз, като отказвах да последвам „предложението“ на младата жена да скрия кораба.

— Да.

— Кога мога да я видя?

— Веднага, щом отидем там — усмихна се Рахил.

— Откога познаваш Енея?

— От около четири години, Рол.

— От тази планета ли си?

Тя отново се усмихна, търпеливо понасяйки разпита ми.

— Не. Когато се срещнеш с дугпите и другите, ще видиш, че не съм местна. Повечето от хората в този район са китайци, тибетци и други потомци на народите от средна Азия.

— Откъде си? — настоях безизразно. Гласът ми прозвуча грубо дори.в собствените ми уши.

— Родена съм на Света на Бърнард — отговори Рахил. — Затънтена селскостопанска планета. Ниви, гори, дълги вечери и няколко добри университета, но само това.

— Чувал съм за него — кимнах. Това ме направи още по-подозрителен. „Добрите университети“, които бяха разнасяли славата на Света на Бърнард по време на Хегемонията, отдавна се бяха превърнали в духовни академии и семинарии. Внезапно изпитах желание да видя плътта на гърдите на тази млада жена — да проверя дали носи кръстоид, искам да кажа. Спокойно можех да отпратя кораба и да попадна в мирски капан. — Къде се запозна с Енея? — продължих. — Тук ли?

— Не, не тук. На Амритсар.

— На Амритсар ли? — повторих аз. — Никога не съм чувал за него.

— Това не е необичайно. Според скалата на Солмев Амритсар е граничен свят и се намира далеч в Периферията. Бил е заселен само преди около век — от бегълци от гражданската война на Парвати. Там живеят няколко хиляди сикхи и още толкова суфи13. Енея беше назначена да построи на планетата пустинен център, а аз трябваше да проуча терена и да ръководя строителните работници. Оттогава съм с нея.

Кимнах, но продължавах да се колебая. Изпитвах нещо, не точно разочарование, нещо, прииждащо като гняв, но не съвсем избистрено, нещо, граничещо с ревност. Но това беше абсурдно.

— А. Бетик? — попитах, изпълнен с внезапното предчувствие, че през последните пет години андроидът е умрял. — Той…

— Вчера замина за пазара Фари, където ходим за провизии на всеки две седмици — отвърна жената на име Рахил и ме докосна по ръката. — А. Бетик е добре. До довечера би трябвало да се върне. Хайде. Вземи си нещата. Кажи на кораба да се скрие на третата луна. По-добре да чуеш всичко това от Енея.

В крайна сметка взех от кораба само още един чифт дрехи, здрави обувки, малкия си бинокъл, малък нож, пластокостюмите, дихателните маски и голям колкото длан комуникатор/дневник. Напъхах всичко това в раница, спуснах се по стъпалата и казах на кораба какво трябва да направи. Дотолкова бях започнал да го възприемам като човешко същество, че очаквах да се нацупи при заповедта отново да остане в пасивно състояние — този път на безвъздушна луна, — но корабът я прие и предложи да се свързваме по теснолъчевия канал веднъж дневно, за да сме сигурни, че комуникаторът функционира. После се отдалечи, превърна се в точица и накрая изчезна като откъснал се от връвта си балон.

Рахил ми даде да облека върху термоякето си вълнена чуба. Забелязах, че носи найлонови ремъци и метална катераческа екипировка и я попитах за какво й са.

— Енея е приготвила в храма ремъци и за теб — отвърна тя. — Това е най-модерната техника на този свят. Леярите в Потала взимат огромни пари за тези неща — котки, кабелни макари, брадви и чукчета за лед, клинове, карабини и какво ли не още.

— Ще ми трябват ли? — със съмнение попитах аз. В планетарната гвардия ни бяха научили на някои основни техники за катерене по лед и когато работех в Аврол Хюм на Клюна се бях изкачвал по въжета, но не бях сигурен дали ставам за истински катерач. Не обичах височините.

— Ще ти трябват, но бързо ще свикнеш — увери ме Рахил и заподскача по камъните, а после леко се затича по пътеката към края на скалата.

Екипировката й тихо подрънкваше като стоманени звънци или камбанки на шията на планинска коза.

Десеткликовият преход на юг по скалата бе съвсем лесен, щом свикнах с тесния перваз, шеметната бездна от дясната ни страна, яркия блясък на невероятната планина на север и на кипящите облаци далеч надолу, както и с опияняващия прилив на енергия от богатата атмосфера.

— Да — каза Рахил, когато споменах за въздуха. — Богатата на кислород атмосфера тук щеше да е проблем, ако имаше гори или савани, в които лесно да избухват пожари. Трябва да видиш мусонните гръмотевични бури. Но гората бонзай при цепнатината и папратовите гори откъм дъждовната страна на Фари са едва ли не единствените лесно запалими неща тук. А дървото бонзай, което използваме в строителството, е прекалено плътно, за да гори.

Известно време вървяхме в мълчание един зад друг.

Вниманието ми бе съсредоточено върху перваза. Когато завихме зад остра скална издатина, пътеката се разшири, откри се отлична гледка и пред нас видях Хсуан-кунг Ссу, „Храмът, висящ във въздуха“.

Отблизо, малко по-ниско и на изток от него, той все още изглеждаше магически увиснал във въздуха. Някои от по-ниските, по-стари сгради имаха каменни или тухлени основи, но повечето бяха построени над бездната. Пагодите бяха заслонени от огромната скала, извисяваща се около седемдесет и пет метра над тях, но почти до върха й пълзяха стълби и платформи.

Навлязохме сред хората. Пъстрите чуби и вездесъщите катерачески стремена не бяха единствените общи показатели тук: повечето от лицата, които с учтиво любопитство се взираха в мен, изглежда водеха произхода си от континента Азия на Старата Земя. Хората бяха сравнително ниски за свят с приблизително стандартна гравитация. Те кимаха и почтително се отдръпваха встрани, докато Рахил ме водеше сред тълпата, нагоре по стълбите, през ухаещите на тамян и сандалово дърво зали на някои от сградите, през веранди, висящи мостове и изящни стълбища. Скоро стигнахме до горните равнища на Храма, където строителството продължаваше с бързи темпове. Дребните фигури, които бях видял през бинокъла, сега бяха живи човешки същества, пъшкащи под тежките си кошници с камъни, хора, миришещи на пот и честен труд. Безшумната работа, която бях наблюдавал от корабния балкон, се превърна в глъчка от удари на чук, звън на длета, кънтеж на брадви и викове на работници сред контролирания хаос, типичен за всеки строителен обект.

След няколко стълбища и три дълги стълби, издигащи се до най-високата платформа, аз спрях да си поема дъх, преди да се изкатеря по последната стълба. Богата на кислород атмосфера или не, изкачването си бе трудна работа. Забелязах, че Рахил ме наблюдава със спокойствие, което лесно бих могъл да взема за безразличие.

Вдигнах поглед и видях млада жена, която се приближи до ръба на високата платформа и грациозно заслиза надолу. За миг усетих, че сърцето ми нервно затуптява — Енея! — но после забелязах как се движи жената, зърнах късо подстриганата й черна коса и разбрах, че не е младата ми приятелка.

Двамата с Рахил отстъпихме назад от основата на стълбата, когато жената прескочи последните няколко стъпала. Изглеждаше на четирийсетина или може би почти петдесет стандартни години, беше силно загоряла и в отлична форма. Белите бръчки в ъгълчетата на очите и устата й показваха, че също обича да се смее.

— Рол Ендимион — заговори тя и ми подаде ръка. — АЗ съм Тео Бърнард. Помагам при различни строежи. Кимнах. Ръкостискането й бе твърдо като на Рахил.

— Енея тъкмо привършва — посочи към стълбата Тео Бърнард.

Погледнах към Рахил.

— Ти се качвай — каза тя. — Ние си имаме работа.

Заизкачвах се нагоре. Стъпалата на бамбуковата стълба бяха към шейсетина и докато се катерех, си мислех, че платформата под мен е съвсем тясна и че ако човек падне, полетът му надолу ще е безкраен.

Когато се изправих на платформата, видях груби строителни бараки, участъци изсечен камък и безброй тонове скала, започваща само десетина метра над мен, където като гранитен таван се извисяваше надвисналият зъбер. Във въздуха летяха малки птички с раздвоени опашки и кацаха в пукнатините на скалата.

После вниманието ми се насочи към фигурата, излязла от по-голямата от двете бараки.

Това беше Енея. Дръзките тъмни очи, предизвикателната усмивка, острите скули и деликатни ръце, русо-кестенявите коси, нехайно подстригани и развяващи се на силния вятър. Не бе много по-висока от последния път, когато я бях видял — все още можех да я целуна по челото, без да се навеждам, — но беше променена.

Рязко си поех дъх. Бях виждал хора да растат и остаряват, разбира се, но повечето бяха мои приятели, а и самият аз бях расъл и остарявал заедно с тях. Никога не бях имал деца и внимателно бях наблюдавал съзряването на човек единствено през четирите години и няколко месеца на приятелство с това хлапе. В общи линии, съзнавах аз, Енея изглеждаше почти същата като на шестнайсетия си рожден ден пет нейни години по-рано. Нямаше я само бебешката й пълнота, скулите й бяха станали по-остри, лицето й по-твърдо, хълбоците й се бяха разширили и гърдите и изпъкваха малко по-осезаемо. Носеше конопени панталони, високи ботуши, зелена риза, която си спомнях още от Талиезин-запад, и яке в цвят каки, което плющеше на вятъра. Можех да видя, че ръцете и краката й са заякнали и са станали по-мускулести отпреди… но не само това се бе променило в нея.

Всичко в нея се бе променило. Детето, което бях познавал, вече го нямаше. На негово място стоеше жена — странна жена, която бързо се приближаваше към мен по грубата платформа. Промяната не се дължеше само на силно изразените черти на лицето и може би на малко повечето плът по все още стройното й тяло. Дължеше се на… твърдост. На присъствие. Енея и преди беше най-жизнерадостната, одухотворена и завършена личност, която познавах, дори като дете. Сега, когато онова дете го нямаше или поне се криеше под външността на възрастен човек, можех да видя твърдостта в онова одухотворено излъчване.

— Рол! — Тя измина последните няколко крачки до мен и стисна ръцете ми със силните си пръсти.

За миг си помислих, че ще ме целуне по устата, както беше направила… както шестнайсетгодишното хлапе бе направило в последните минути преди да се разделим на Старата Земя. Вместо това тя повдигна длан и я притисна до лицето ми, прокарвайки дългите си пръсти по очертанията на бузата до брадичката ми. Тъмните й очи блестяха с… с какво? Не с радост. С жизненост, може би. С щастие, надявах се.

Усетих, че езикът ми се преплита. Понечих да заговоря, замълчах, повдигнах дясната си ръка, сякаш за да я докосна по бузата, после я отпуснах.

— Рол… по дяволите… ужасно се радвам да те видя! — Тя отдръпна длан от лицето ми и ме прегърна със смазваща сила.

— И аз се радвам да те видя, хлапе. — Потупах я по гърба и усетих под ръката си грубата тъкан на якето й.

Вече широко усмихната, Енея отстъпи назад и ме хвана за горната част на ръцете.

— Ужасно ли беше пътуването ти до кораба? Разказвай.

— Пет години! — възкликнах аз. — Защо не ми каза…

— Казах ти. Дори ти извиках.

— Кога? В Ханибал ли? Когато бях…

— Да. После извиках „Обичам те“. Спомняш ли си?

— Спомням си, но… щом си знаела… пет години, искамда кажа…

Двамата говорехме едновременно, почти заеквахме. Открих, че се опитвам да й разкажа за всички телепортатори, за бъбречния камък на Витъс-Грей-Балианъс Б, за народа на Спиралния спектър на Амойет, за облачния свят, за напомнящото на сепия създание — като през цялото време й задавах въпроси и отново продължавах да бъбря, преди да успее да ми отговори.

Енея не преставаше да се усмихва.

— Изглеждаш ми същият, Рол. Изглеждаш ми същият Но пък, по дяволите, предполагам, че така и трябва. За теб са изминали… колко… седмица-две пътуване и студен сън на кораба.

Усетих прилив на гняв насред обзелия ме радостен шемет.

— По дяволите, Енея. Трябваше да ми кажеш за време-дълга. И навярно за телепортирането на свят без река или твърда земя. Можех да загина.

Енея кимаше.

— Но аз не бях сигурна, Рол. Това не беше сигурно, а както винаги само… възможно. Тъкмо затова двамата с А. Бетик вградихме параплатното в каяка. — Тя отново се усмихна. — Предполагам, че ти е помогнало.

— Но си знаела, че се разделяме задълго. За години. — Не изрекох последните думи като въпрос.

— Да.

Понечих да заговоря, усетих, че гневът ми изчезва също толкова бързо, колкото се бе появил, и я хванах за ръцете.

— Радвам се да те видя, хлапе. — Енея отново ме прегърна и този път ме целуна по бузата по познатия ми начин от времето, когато беше дете и й бях доставил удоволствие с някаква шега или забележка.

— Хайде — каза тя. — Следобедната смяна свърши. Ще ти покажа нашата платформа и ще те запозная с някои хора.

„Нашата платформа?“ Последвах я надолу по стълби и мостове, които не бях забелязал на идване.

— Добре ли си, Енея? Искам да кажа… всичко наред ли е?

— Да. — Тя хвърли поглед през рамо и отново ми се усмихна. — Всичко е наред, Рол. — Пресякохме тераса, разположена отстрани на най-горната от три пагоди, построени една върху друга. Усетих, че повърхността леко се люлее и когато излязохме на тясната платформа между пагодите, цялата постройка завибрира. Забелязах, че хората напускат най-западната пагода по тясна пътека покрай скалната стена.

— Тази част малко се клати, но е достатъчно устойчива — усетила страха ми, каза Енея. — В дупки, пробити в скалата, са вкарани греди от по-здрав бор бонзай. Това поддържа цялата инфраструктура.

— Гредите гният — отвърнах аз, докато я следвах по къс висящ мост, който се люлееше на вятъра.

— Така е — съгласи се тя. — Затова са подменяни на няколко пъти през осемстотинте и няколко години, откакто Храмът е тук. Никой не знае точно колко пъти. Архивите им са по-несигурни от платформите.

— И са те наели да продължиш строежа на това място, така ли? — попитах аз. Бяхме излезли на тераса от виненочервено дърво. В края й се издигаше стълба, водеща към друга платформа, от която излизаше още по-тесен мост.

— Да — потвърди Енея. — Аз съм нещо като архитект и строителен инженер. Когато пристигнах, ръководих строежа на таоистки храм край Потала и Далай лама реши, че може би ще успея да довърша изграждането на Храма, висящ във въздуха.

— Когато си пристигнала — повторих аз. Намирахме се на висока платформа по средата на сградата. Заобикаляха я красиво резбовани парапети и върху нея се издигаха две малки пагоди. Енея спря пред вратата на първата. — Храм? — попитах.

— Моят дом. — Тя се усмихна и посочи към вътрешността. Надникнах. Квадратната стая бе само три метра широка. Подът й беше от полирано дърво, покрито с две малки рогозки татами14. Най-удивителна бе отсрещната стена — такава просто нямаше. Параваните шоджи15 бяха отворени и стаята гледаше към откритото пространство. Вятърът, който вееше покрай скалната стена, шумолеше в листата на три подобни на върбови клонки в красива жълта ваза, поставена върху ниска дървена платформа до западната стена. Това бе единствената украса.

— Тук се събуваме, преди да влезем в някоя сграда — освен в преходните коридори — каза Енея и ме поведе към другата пагода. Беше почти като първата, само че параваните бяха затворени и на пода до тях имаше дюшек. — Вещите на А. Бетик — продължи тя, като посочи към малко, червено шкафче до дюшека. — Тук сме ти приготвили място. Хайде, влизай. — Енея изу ботушите си, тръгна по татамито, дръпна параваните и седна по турски на рогозката.

Събух се, оставих раницата до южната стена и отидох да седна до нея.

— Е — каза тя и отново ме хвана за горната част на ръцете. — Божичко.

За миг не бях в състояние да говоря. Зачудих се дали височината или богатата атмосфера не ме правят толкова емоционален. Съсредоточих се върху върволиците от хора в ярки чуби, които напускаха Храма по тесните первази и мостове на запад по скалната стена. Точно срещу отворената врата сияеше масивът на Хенг Шан, чиито ледници блестяха под късното следобедно слънце.

— Господи — тихо казах аз. — Тук е прекрасно, хлапе.

— Да. И опасно, ако човек не внимава. Утре с А. Бетик ще те заведем горе на скалата и ще ти изнесем освежителна лекция по катераческа екипировка и обичаи.

— По-скоро основен курс — отвърнах аз. Не можех да откъсна поглед от лицето й, от очите й. Страхувах се, че ако отново докосна голата й кожа, помежду ни ще прескочи електрически ток. Спомнях си как беше, когато я докосвах като дете. Поех си дъх. — Добре. Когато си пристигнала тук, Далай лама — който и да е той — е казал, че можеш да работиш на Храма. И кога пристигна тук? Как пристигна тук? Кога срещна Рахил и Тео? Кого друг познаваш добре тук? Какво се случи, след като се сбогувахме в Ханибал? Какво се случи с всички останали в Талиезин? Преследваха ли те мирски войски? Къде научи всички тези архитектурни неща? Все още ли разговаряш с Лъвовете, Тигрите и Мечките? Как…

Енея вдигна ръка. Тя се смееше.

— Едно по едно, Рол. И аз трябва да чуя всичко за твоето пътуване, нали знаеш. Вгледах се в очите й.

— Сънувах, че разговаряме — промълвих аз. — Ти ми разказа за четирите стъпки… за научаването на езика на мъртвите… за научаването…

— На езика на живите — довърши вместо мен тя. — Да. И аз го сънувах.

Трябва да бях повдигнал вежди.

Енея се усмихна и сложи ръцете си върху моите. Сега дланите й бяха по-големи и покриваха огромния ми юмрук. Спомнях си времето, когато и двете й ръце биха потънали в една от дланите ми.

— Спомням си съня, Рол. Сънувах също и че страдаш… че те боли кръстът…

— Бъбречен камък — обясних аз, като потръпнах от спомена.

— Да. Е, предполагам, това показва, че щом можем да имаме общи сънища, докато сме на светлинни години един от друг, все още сме приятели.

— На светлинни години — повторих аз. — Добре, как преодоля тези светлинни години, Енея? Как стигна тук? Къде другаде си била?

Тя кимна и започна да разказва. Вятърът развяваше косите й през отворените паравани. Докато говореше, привечерната светлина ставаше по-наситена и се издигаше по планината на север и по скалната стена на изток и запад.

Енея последна напуснала Талиезин-запад, но това станало само четири дни, след като бях поел надолу по течението на Мисисипи. Другите чираци заминали през различни телепортатори, каза тя, и спускателният кораб използвал остатъка от енергията си, за да ги отнесе до порталите — при моста „Голдън гейт“, накрая на Големия каньон, на връх Ръшмор под ръждивите подпорни греди на ракетните площадки в историческия парк „Летище Кенеди“ — очевидно навсякъде из западното полукълбо на Старата Земя. Телепортаторът на Енея бил вграден в кирпичен дом в пуебло на север от пустия град Санта Фе. А, Бетик се телепортирал заедно с нея. Това ме накара ревниво да премигна, но не казах нищо.

Първото й телепортиране я отвело на свят с висока гравитация, наречен Иксион. Мирът бил установил присъствието си там, но то се съсредоточавало главно в другото полукълбо. Иксион не успял да се възстанови след Падането и високото, покрито с джунгла плато, на което пристигнали Енея и А. Бетик, представлявало лабиринт от обрасли развалини, обитавани предимно от воюващи помежду си племена неомарксисти и индиански възродители. Тази летлива смес била дестабилизирана още повече от банди отстъпници и скитащи АРНисти, опитващи се да възстановят всички регистрирани видове динозаври от Старата Земя.

Енея представяше историята от смешната й страна. Разказа ми как криела синята кожа на андроида с огромни количества от декоративната боя за лице, използвана от местните. Проявила нечувана дързост за шестнайсетгодишно момиче, като искала пари — или в този случай храна и кожи, — за да оглави възстановяването на старите иксионски градове Канбар, Илиумут и Маовил. Но успяла. Не само че помогнала за реконструкцията на три от старите градски центрове и на безброй малки къщи, но и започнала поредица от „дискусионни кръгове“, на които се събирали слушатели от десетки воюващи помежду си племена.

Тук Енея проявяваше сдържаност, разбирах го, но исках да науча какви са тези „дискусионни кръгове“.

— Съвсем обикновени — отвърна тя. — Хората отварят някаква тема, аз им предлагам въпроси, върху които да помислят, и те разговарят.

— Учи ли ги? — попитах аз, като се сетих за предсказанието, че детето на киборга на Джон Кийтс ще е Онази която учи.

— По начина, по който е учил Сократ, струва ми се — каза Енея.

— Кой е… А, да. — Спомних си онзи Платон, към когото хлапето ме бе насочило в талиезинската библиотека. Платоновият учител Сократ беше учил чрез задаване на въпроси и извличане на истини, които хората вече бяха криели в себе си. Бях решил, че този метод в най-добрия случай е изключително съмнителен.

Тя продължи нататък. Някои от членовете на дискусионната й група станали нейни верни слушатели и се връщали всяка вечер, а после я следвали, когато се местела в поредния разрушен град на Иксион.

— Искаш да кажеш, че са ти били ученици — отбелязах аз.

Енея се намръщи.

— Тази дума не ми харесва много, Рол.

Скръстих ръце и погледнах навън към червеното сияние на облаците много километри надолу и ярката вечерна светлина, огряваща северния връх.

— Може и да не ти харесва, но на мен ми се струва, че това е точната дума, хлапе. Учениците следват своя учител, където и да иде, опитвайки се да попият от него всяка частица познание.

— Студентите следват учителя си — възрази Енея.

— Добре — кимнах аз. Не исках да прекъсвам разказа й със спорове. — Продължавай.

Нямало какво толкова да разказва за Иксион, продължи тя. Двамата с андроида останали там около една местна година, пет стандартни месеца. Повечето сгради строяла с каменни блокове и проектите й били класически, почти древногръцки.

— Ами Мирът — попитах аз. — Не дойдоха ли да душат наоколо?

— Някои мисионери участваха в дискусиите — отвърна Енея. — Един от тях… отец Клифърд… се сприятели с А. Бетик.

— Той… те… не те ли предадоха? Трябва все още да са ни преследвали.

— Сигурна съм, че отец Клифърд не ме е предал — каза Енея. — Но накрая мирски войници започнаха да ни търсят в западното полукълбо, където работехме. Племената ни криха около месец. Отец Клифърд идваше на вечерните дискусии, въпреки че плъзгачите летяха напред-назад над джунглата и ни търсеха.

— И какво стана? — Чувствах се като двегодишно дете, което задава въпроси, за да накара другите да продължат да говорят. Раздялата ни беше продължила само няколко месеца — включително изпълнения с кошмари студен сън, — но бях забравил колко много обичам гласа на младата си приятелка.

— Всъщност, нищо — отвърна тя. — Довърших последния си проект — стар амфитеатър за пиеси и срещи на гражданите — и двамата с А. Бетик заминахме. Неколцина от… студентите… също.

Премиганх.

— Заедно с теб ли? — Рахил ми бе казала, че се е запознала с Енея на свят, наречен Амритсар и че е пътувала заедно с нея. Навярно Тео идваше от Иксион.

— Не, никой не е дошъл с мен от Иксион — тихо каза Енея. — Трябваше да идат на други места. За да учат други.

Погледах я за миг.

— Искаш да кажеш, че Лъвовете, Тигрите и Мечките вече позволяват и на други да се телепортират, така ли? Или се отварят всички стари портали?

— Не — отвърна тя, макар че не бях сигурен на кой от въпросите ми. — Не, телепортаторите са също толкова мъртви, колкото и преди. Просто… хм… само в някои особени случаи.

Отново оставих въпроса открит. Енея продължи да разказва.

След Иксион се телепортирала на Мауи-обетована.

— Светът на Сайри! — възкликнах аз и си спомних гласа на Баба, която ме учеше на хиперионските „Песни“. Разказът на един от поклонниците се развиваше на тази планета.

Енея кимна и продължи. Мауи-обетована била поразена от революция и от хегемонийските нападения от епохата на Мрежата, възстановила се по време на междуцарствието след Падането, била повторно колонизирана по време на експанзията на Мира, без помощта на местните, които — следвайки традицията на Сайри — се съпротивлявали от плаващите си острови, заедно със своите делфини, докато мирският флот и швейцарската гвардия здраво стъпили на планетата. Сега Мауи-обетована била подложена на насилствено покръстване и обитателите на единствения голям континент, екваториалния архипелаг, и хилядите мигриращи плаващи острови били пращани на обучение в „християнски духовни академии“.

Но Енея и А. Бетик се телепортирали на плаващ остров, принадлежащ на бунтовниците — групи от неоезичници, наречени „сайристи“, които вдигали платна нощем, а денем се носели сред архипелазите от пустеещи острови и при всяка възможност се сражавали с Мира.

— Какво построи там? — попитах. От „Песните“ си спомнях, че на плаващите острови е имало само дървесни домове.

— Дървесни домове — усмихна се Енея. — Много дървесни домове. А също и няколко подводни купола. През повечето време езичниците живееха в тях.

— Значи си проектирала дървесни домове. Тя поклати глава.

— Шегуваш ли се? След изчезналите храмери от Божия горичка те са най-добрите строители на дървесни домове в цялото човечество. Аз се учех да строя дървесни домове. Бяха достатъчно любезни да ни позволят с А. Бетик да им помагаме.

— Робски труд — казах аз.

— Точно така.

Енея прекарала на Мауи-обетована само около три стандартни месеца. И тъкмо там срещнала Тео Бърнард.

— Бунтовна езичница? — попитах аз.

— Избягала християнка — поправи ме Енея. — Беше дошла на Мауи-обетована като колонистка. После избягала от колониите и се присъединила към сайристите.

Намръщих се, без да разбирам.

— Носи ли кръстоид? — попитах. Преродените християни все още ме правеха неспокоен.

— Вече не — отвърна Енея.

— Но как… — Не ми бе известен начин, по който християнин с кръста можеше да се избави от кръстоид, освен чрез тайния ритуал на отлъчването, достояние единствено на Църквата.

— По-късно ще ти обясня — каза Енея. Преди да свърши разказа щеше да използва този израз още няколко пъти.

След Мауи-обетована тримата с А. Бетик и Тео Бърнард се телепортирали на Ренесанс Вектор.

— На Ренесанс Вектор! — почти извиках аз. Това бе една от твърдините на Мира. Едва не ни бяха убили на тази планета. Тя беше свръхиндустриализиран свят, целият в градове, роботизирани фабрики и мирски центрове.

— На Ренесанс Вектор — усмихна се Енея. Не било лесно. Били принудени да маскират андроида с маска от синплът като жертва на изгаряне. Наложило му се да се примирява с това неудобство през шестте месеца, които прекарали там.

— С какво се занимава на Ренесанс Вектор? — попитах аз. Открих, че ми е трудно да си представя как приятелката ми и нейните приятели са се крили на този гъсто заселен свят-град.

— Само с едно нещо — отвърна тя. — Работихме на строежа на новата катедрала в Да Винчи — „Св. Матей“.

Трябваше ми цяла минута да престана да я зяпам и да успея да я попитам:

— Работила си на катедрала? Мирска катедрала? Християнска черква?

— Разбира се — спокойно кимна Енея. — Работих заедно с някои от най-добрите каменоделци, стъклолеяри, строители и занаятчии в този бранш. Отначало като чирак, но преди да замина стигнах до заместник главен архитект.

Можех само да поклатя глава.

— И имаше ли… дискусионни кръгове?

— Да — отвърна Енея. — На Ренесанс Вектор се събираха повече хора, отколкото на който и да е от другите светове. Хиляди студенти.

— Удивен съм, че не са те предали.

— Предадоха ме — каза тя. — Но не някой от студентите. Един от стъклолеярите ни предаде на местния мирски гарнизон. С А. Бетик и Тео едва успяхме да избягаме.

— През телепортатор ли?

— С… телепортиране, да — отвърна Енея. Едва много по-късно осъзнах, че тогава гласът й леко се бе поколебал.

— Някой друг тръгна ли заедно с теб?

— Не с мен — отново каза тя. — Но стотици се телепортираха другаде.

— Къде? — озадачено попитах аз.

Енея въздъхна.

— Спомняш ли си нашия разговор, Рол, когато ти казах, че Мирът ме смята за вирус? И че са прави?

— Да.

— Е, тези мои студенти също пренасят вируса — поясни тя. — Трябва да обикалят на различни места. И да заразяват хората.

После продължи да изрежда светове и събития. Останала три месеца на Патауфа, където приложила опита си с дървесните домове, за да строи къщи по преплетените клони и дънери, растящи из безкрайните блата на планетата.

Четири стандартни месеца строила палатки и обществени сгради за номадските племена на сикхите и суфите на Амритсар.

— И там си срещнала Рахил — вметнах аз.

— Точно така.

— Какво е фамилното й име? — попитах. — Тя не ми го спомена.

— Не го е споменавала и пред мен — отвърна Енея и продължи да разказва.

От Амритсар заедно с А. Бетик и двете си приятелки се телепортирала на Грумбридж Дайсън Д. Усилията на Хегемонията да тераформира тази планета били пълен провал и тя я изоставила на метаново-амонячните й ледници и урагани. Малкото колонисти се скрили в своите биокуполи и орбитални колиби. Но народът на Грумбридж Дайсън Д — предимно сунитски мюсюлмански инженери от провалилия се Проект за трансафриканско генетично преобразяване — упорито отказали да загинат по време на Падането и успели да превърнат света в лапландска тундра с годен за дишане въздух и адаптирана флора и фауна от Старата Земя, включително дългокосмести мамути, бродещи из екваториалните планини. Милионите хектари тревисти земи били съвършена среда за конете — коне от Старата Земя, произхождащи от вида, изчезнал по време на Премеждията — така че гениите инженери използвали материал от първия си семенен кораб и развъдили конете с хиляди, а после с десетки хиляди. Из тундрата на южния континент се скитали номадски племена, живеещи в симбиоза с огромните стада, докато фермерите и градските жители се преместили във високите подножия на планините по екватора. Там имало ужасни хищници, еволюирали през вековете на ускорено и самонасочващо се АРНиране: глутници мутирали, хранещи се с мърша зверове, трийсетметрови тревисти змии, произхождащи от хиперионското Тревно море, скални тигри от Фуджи, интелигентни вълци и гризлита.

Хората притежавали техническите средства, необходими за изтребването на усъвършенстваните убийци за по-малко от година, но обитателите на света избрали друг път: номадите поели риска да се сражават с хищниците, пазейки огромните конски стада, а гражданите започнали да издигат стена — една-единствена стена, дълга повече от пет хиляди километра, отделяща по-дивите райони от саваните и еволюиращите цикладови гори на юг. И постепенно тази стена се превръщала в нещо повече, в огромния линеен град Грумбридж Дайсън Д, висок трийсет метра и изобилстващ на джамии и минарета. Отгоре му минавал път, достатъчно широк, за да се разминат свободно три колесници.

Колонистите били прекалено малко и прекалено заети с други проекти, за да отделят цялото си време на стената, но за тази цел програмирали роботи и извадили андроиди от резервоарите в трюмовете на семенния си кораб. Енея и приятелите й се включили в проекта и работили шест стандартни месеца, докато стената придобивала форма и започвала неуморния си марш в основата на планините и по края на тундрата.

— А. Бетик откри там единия си брат и сестра си — тихо каза Енея.

— Боже мой — промълвих аз. Почти бях забравил. Когато няколко години преди това бяхме на Сол Дракони Септем, седнали край отоплителния куб в покрития с книги кабинет на отец Главк, намиращ се в небостъргач, който на свой ред бе замръзнал във вечния ледник на атмосферата на този свят… А. Бетик ни бе разказал за една от причините за идването си на това пътуване, заедно с детето Енея и мен: въпреки всякаква логика, той се надяваше да открие тримата си братя и сестра си. Разделили ги малко след края на обучението им като деца… ако ускорените първи години на андроидите могат да се нарекат „детство“.

— Значи ги е открил? — удивено попитах аз.

— Двама от тях — повтори Енея. — Брат си А. Антиб и сестра си А. Дария.

— Приличаха ли на него? — попитах. — Старият поет използваше андроиди в пустия си град Ендимион, но не бях обърнал внимание на който е да е друг от тях, освен на А. Бетик. Прекалено много ми се бе случило прекалено бързо.

— Много — отвърна тя. — Но и бяха много различни. Навярно той ще ти разкаже повече.

Енея приближаваше края на разказа си. След шест стандартни месеца работа на стената-град се наложило да напуснат Грумбридж Дайсън Д.

— Наложи ли ви се? Заради Мира ли?

— Заради Комисията за мир и справедливост, ако трябва да сме съвсем точни — кимна тя. — Не искахме да си тръгваме, но нямахме друг избор.

— Каква е тази Комисия за мир и справедливост? — повдигнах вежди. Нещо в начина, по който бе произнесла думите, накара космите по ръцете ми да настръхнат.

— По-късно ще ти обясня — каза Енея.

— Добре, но сега ми обясни нещо друго. Енея кимна и зачака.

— Казваш, че си останала на Иксион пет стандартни месеца — заговорих. — Три месеца на Мауи-обетована, шест месеца на Ренесанс Вектор, три месеца на Патауфа, четири стандартни месеца на Амритсар, около шест стандартни месеца на… как беше?… Грумбридж Дайсън Д?

Тя кимна.

— И твърдиш, че си тук от около една стандартна година?

— Да.

— Това са само трийсет и девет стандартни месеца — продължих аз. — Три стандартни години и три месеца.

Енея чакаше. Ъгълчетата на устата й леко потрепваха. но разбирах, че няма да се усмихне… по-скоро ми се струваше, че сякаш се опитва да не заплаче. Накрая тя отвърна:

— Винаги си бил силен по математика, Рол.

— Пътуването ми дотук отне пет години време-дълг — тихо казах аз. — За теб това са били около шейсет стандартни месеца, но ти ми разказа само за трийсет и девет от тях. Къде са другите двайсет и един стандартни месеца, хлапе?

Видях в очите й сълзи. Устните й леко трепереха, но тя се опита да отговори спокойно.

— За мен това бяха шейсет и два стандартни месеца, една седмица и шест дни — каза Енея. — Пет години, два месеца и един ден време-дълг на кораба, около четири дни ускоряване и намаляване на скоростта и осем дни път. Забрави времето си за път.

— Добре, хлапе — съгласих се аз, като виждах емоционалния кладенец в нея. Ръцете й трепереха. — Искаш ли да ми разкажеш за другите… колко бяха?

— Двайсет и три месеца, една седмица и шест часа — каза тя.

„Почти две стандартни години — помислих си аз. — И не иска да ми разкаже какво й се е случило през това време.“ Никога преди не я бях виждал да проявява такова самообладание — сякаш се мъчеше да се задържи физически цяла, съпротивлявайки се на някаква ужасна центробежна сила.

— По-късно ще поговорим за това — обеща тя и посочи през отворената врата към скалната стена на запад от Храма. — Виж.

Едва можех да различа фигурите — двукраки и четирикраки — по тесния перваз. Все още бяха на няколко клика. Отидох при раницата си, извадих бинокъла и погледнах през него.

— Животните са зигокози — поясни Енея. — Носачите са наети на пазара Фари и на сутринта ще се върнат обратно. Виждаш ли някой познат?

Виждах. Синьото лице под качулката на чубата изглеждаше непроменено. Обърнах се към Енея, но тя очевидно нямаше да ми каже нищо повече за липсващите две години. Отново я оставих да промени темата.

Тогава тя започна да ме разпитва и когато А. Бетик се върна, двамата все още разговаряхме. Жените — Рахил и Тео — влязоха няколко минути по-късно. Вдигнаха едно от татамитата и в пода до паравана видях мангал. Енея и андроидът започнаха да готвят за всички. Дойдоха и други, с които ме запознаха — надзирателите Джордж Тсаронг и Джигме Норбу, две сестри, които ръководеха резбоването на парапетите — Куку и Кей Се, Гяло Тондъп в официалната му копринена роба и Джигме Таринг във войнишка униформа, монахът-учител Чим Дин и Нга Уанг Таши, игумен на гомпата при Храма, висящ във въздуха, монахиня на име Донка Няпсо, пътуващ търговец на име Тромо Трочи от Дому, Тсипон Шакабра, който надзираваше строителството на Храма от името на Далай лама, и прославеният катерач и летец Ломо Дондруб, навярно най-удивителният мъж, който бях виждал, и — както по-късно разбрах — един от малцината летци, пиещи бира или делящи хляб с дугпите, друкпите или друнгпите.

Храната бе тсампа и момо — печен ечемик, разбъркан в чай с масло от зигокоза, каша, която човек омесваше на топка и ядеше с други топки от задушено тесто с гъби, студен език от зигокоза, захаросан бекон и парчета чушки, които според думите на А. Бетик идваха от прословутите градини на Хей уанг-му. Докато раздаваха купичките с храна, дойдоха още хора — Лабсанг Самтен — който, прошепна ми андроидът, бе по-голям брат на сегашния Далай лама и караше третата си година като монах в Храма, както и различни друнгпи от гористите цепнатини — включително майсторът дърводелец Чангчи Кенчунг с неговите дълги, засукани мустаци, Пери Самдуп, преводач, и Римси Кипуп, замислен и тъжен млад работник. Не всички монаси, които наминаха онази вечер, произхождаха от китайско-тибетски колонисти от Старата Земя. Заедно с нас се смееха и надигаха грубите си халби с бира безстрашните катерачи Харуюки Отаки и Кенширо Ендо, майсторите Войтек Майер и Януш Куртика и тухларите Ким Байунг-Сун и Вики Гросели. Тук беше кметът на Йо-кунг най-близкия скален град — Чарлз Чи-кяп Кемпо, — който също служеше като велик шамбелан на всички свещеници от Храма и бе член на Тсонгду, регионалния съвет на старейшините, и съветник в Ик-Тшанг, буквално „Гнездото на буквите“, тайният четиричленен орган, който следеше напредването на монасите и назначаваше всички свещеници. Чарлз Чи-кяп Кемпо беше първият сред нас, който изпи достатъчно, за да заспи. Чим Дин и неколцина други отнесоха хъркащия мъж от платформата и го оставиха да спи в ъгъла.

Имаше и други — поне четирийсет души трябва да изпълваха малката пагода, докато последните слънчеви лъчи изчезваха и светлината на Оракул и другите луни огряваше облаците под нас, — но тази нощ аз забравих броя им, докато ядяхме тсампа и момо и пиехме огромни количества бира на ярката светлина на факлите в Хсуан-кунг Ссу.

Няколко часа по-късно същата вечер излязох да се облекча. А. Бетик ми показа пътя до тоалетните. Бях предположил, че просто използват края на платформите, но той ме увери, че на свят, на който жилищните сгради са многоетажни, това се смята за неподходящо. Тоалетните бяха вградени в скалата и заобиколени с бамбукови паравани. Санитарните инсталации се състояха от хитро проектирани тръби и шлюзове, водещи в дълбоките цепнатини на скалата, както и от умивалници, вдълбани в каменни плотове. Имаше дори душове и затопляна от слънцето вода за миене.

Когато си измих ръцете и лицето и се върнах навън на платформата — леденият вятър малко ме отрезви, — застанах до андроида на лунната светлина и се загледах към сияещата пагода, в която хората се бяха наредили в концентрични кръгове около младата ми приятелка. Смехът и хаосът отслабваха. Един по един монасите, свещениците, работниците, дърводелците, каменоделците, игумените на гомпите, кметовете и зидарите задаваха тихи въпроси на младата жена и тя им отговаряше.

Сцената ми напомняше за нещо — някакъв неотдавнашен образ — и ми трябваше само минута, за да се сетя: намаляването на скоростта в продължение на четирийсет АЕ в тази звездна система, когато корабът ми показваше холоси на слънцето тип О с неговите единайсет орбитиращи планети, два астероидни пояса и безчет комети. Енея определено беше слънцето в тази система и всички мъже и жени в стаята орбитираха около нея като световете, астероидите и кометите в корабните холоси.

Облегнах се на бамбуков стълб и погледнах към А. Бетик на лунната светлина.

— Тя трябва да внимава — тихо казах на андроида, — иначе ще започнат да се отнасят с нея като с божество. А. Бетик съвсем леко кимна.

— Те не смятат г. Енея за божество, г. Ендимион — промълви той.

— Добре. — Прегърнах андроида през рамо. — Добре.

— Обаче — прибави синьокожият мъж, — въпреки усилията й да ги убеди в противното, мнозина от тях започват да вярват, че е Бог.

17.

Вечерта, в която двамата с А. Бетик донасяме новината за пристигането на Мира, Енея оставя дискусионната си група, идва на прага при нас и напрегнато слуша.

— Според Чим Дин Далай лама им е позволил да останат в старата гомпа при Езерото на видрите — казвам аз, — в сянката на Шивлинг.

Енея не отвръща нищо.

— Не им е позволено да използват летящите си машини — продължавам аз, — но имат право да обикалят навсякъде из провинцията. Навсякъде.

Енея кимва.

Иска ми се да я хвана и разтърся.

— Това означава, че скоро ще чуят за теб, хлапе — рязко добавям аз. — След седмици — навярно дори след дни тук Ще се появят мисионери, които ще започнат да шпионират и ще пратят съобщение в анклава на Мира. — Въздъхвам. — Мамка му, ще имаме късмет, ако са само мисионери, а не войници.

Енея мълчи още цяла минута. После казва:

— Вече имаме късмет, че това не е Комисията за спразедливост и мир.

— Какво е това? — питам аз. Тя е споменавала за тази комисия и преди. Енея поклаща глава.

— В момента няма значение, Рол. Трябва да имат някаква друга работа тук, освен да… освен да прочистват друговерците.

През първия ми ден тук Енея ми е разказала за борбата в и около космоса на Мира — палестинско въстание на Марс, в резултат на което Мирът се е евакуирал от тази планета и я обстрелва с ядрени бомби от орбита; бунтове на свободни търговци в Териториите на Ламбъртовия пръстен и на Mare Infinitum; постоянни стълкновения на Иксион и на десетки други светове. С огромните си бази на мирския флот и безбройни барове и бордеи Ренесанс Вектор гъмжал от слухове. И тъй като повечето от корабите на мирския флот сега били архангели с гидеонови двигатели, новините обикновено закъснявали само с няколко дни.

Един от най-интригуващите слухове, които Енея чула преди да пристигне на Тян Шан, бил, че поне един от тези кораби клас „архангел“ се разбунтувал, избягал в космоса на прокудените и сега извършвал набези в космоса на Мира, за да напада конвои на Търговския мир — обездвижвайки товарните кораби, без да ги унищожава — и да пречи на спецчастите на мирския флот, готвещи се да атакуват прокудените отвъд Великата стена. През последните седмици от престоя на Енея и А. Бетик на Ренесанс Вектор се разпространил слух, че флотските бази били в опасност. Други слухове предполагали, че в системата Пацем се съсредоточават големи флотски подразделения за защитата на Ватикана. Каквото и да беше вярно в разказите за разбунтувалия се кораб „Рафаил“, неоспорим факт бе, че набезите му с години са задържали кръстоносния поход на Негово светейшество срещу прокудените.

Но в момента това не ми се струва от значение, докато чакам реакцията на Енея към новината за пристигането на Мира на Тян Шан. „Какво ще правим сега? — чудя се аз. — На друг свят ли ще се телепортираме?“ Вместо да постави въпроса за бягство, тя казва:

— Далай лама ще приветства мирските представители на официална церемония.

— И какво от това? — питам след миг.

— Трябва да се погрижим да получим покана — отвръща Енея.

Съмнявам се, че челюстта ми буквално увисва, но поне усещането ми е такова.

Енея ме докосва по рамото.

— Аз ще се погрижа за това — продължава тя. — Ще разговарям с Чарлз Чи-кяп Кемпо и Кемпо Нга Уанг Таши Да ни включат сред поканените на церемонията.

Действително загубвам дар слово, докато тя се връща обратно при дискусионната си група, която тихо я очаква под меката светлина на фенерите.

Чета тези думи на микропергамента и си спомням, че ги написах през последните си дни в шрьодингеровата котешка кутия, орбитираща около Армагаст, спомням си, че ги написах припряно, убеден, че законите на вероятността и квантовата механика скоро ще изпуснат цианида в моята малка вселена и се удивлявам на сегашното време на разказа. После си спомням причината за това.

Когато ме осъдиха на смърт в шрьодингерова кутия — всъщност, с яйцевидна форма, — ми позволиха да взема със себе си съвсем малко лични вещи. Носех собствените си дрехи. Кой знае защо ми бяха дали малко килимче за пода на шрьодингеровата ми килия — беше древно, малко по-късо от два метра и метър широко, разнищено и с откъснат ъгъл. Пълно копие на хокинговото килимче на Консула. Бях загубил оригинала на Mare Infinitum много години по-рано и подробностите за повторното му откриване все още предстоят да бъдат разказани. Бях дал истинското хокингово килимче на А. Бетик, но мъчителите ми трябва да се бяха забавлявали, постилайки пода на предсмъртната ми килия с това безполезно негово копие.

И така, позволиха ми да донеса тук дрехите си, фалшивото хокингово килимче и големия колкото длан дисков дневник, който бях взел от кораба на Тян Шан. Комуникационният елемент на дневника бе обезвреден — не че лъчите му щяха да са в състояние да пробият енергийната обвивка на шрьодингеровата кутия или че би имало кого да повикам на помощ, — но след като внимателно проучиха паметта на дневника по време на процеса ми, те я оставиха непокътната. Именно на Тян Шан бях започнал да си водя дневник.

Тъкмо тези бележки бях повикал на екрана в шрьодингеровата котешка кутия, преглеждайки ги преди да напиша тази най-лична част, и струва ми се, именно непосредствеността им ме накара да използвам в разказа сегашно време. Всичките ми спомени за Енея са живи, но някои от образите, повикани пред очите ми от тези припрени бележки, нахвърляни в края на дълъг ден работа или приключения на Тян Шан, са толкова жизнени, че ме карат да плача от чувство за загуба. Докато пиша тези думи, отново преживявам същите мигове.

А някои от дискусионните й групи дословно бяха записани в дисковия дневник. През последните дни ги слушах просто, за да чуя отново мекия глас на Енея.

— Разкажи ни за Техноцентъра — моли един от монасите по време на дискусионния час в нощта на пристигането на Мира. — Моля те, разкажи ни за Техноцентъра.

Енея се поколебава само за миг и леко свежда глава сякаш подрежда мислите си.

— Имало едно време — започва тя. Винаги започва така дългите си обяснения. — Имало едно време — продължава Енея, — преди повече от хиляда стандартни години, преди Хеджира… преди Голямата грешка от ’08-а… самостоятелни интелекти. Единствените самостоятелни интелекти, известни на нас, хората, и това сме били самите ние. Тогава сме смятали, че ако човечеството някога създаде друг интелект, това ще е резултат на мащабен проект… огромна маса от силикон, древни устройства за усилване, превключване и регистриране, наречени транзистори, чипове и вериги… машина с много вериги, с други думи, имитираща по форма и функция човешкия мозък.

Разбира се, ИИ не еволюирали по този начин. Те образно казано започнали съществуването си, когато ние хората сме гледали в друга посока.

Сега трябва да си представите Старата Земя преди човечеството да основе извънземни колонии. Хокинговият двигател не съществува. Да не говорим за междупланетни полети. Хора живеели единствено на прекрасния синьобял свят на Старата Земя.

Към края на двайсети век, християнската епоха, този малък свят имал примитивна инфосфера. Основните планетарни телекомуникации еволюирали в децентрализирана система от стари, основани на силикон компютри, не изискващи организация или йерархия, не изискващи нищо друго, освен общи принципи на комуникация. Създаването на кошерен ум с разпределена памет било неизбежно.

Първите линейни предшественици на днешните личности от Техноцентъра не били резултат от проекти за създаване на изкуствен интелект, а на случайни усилия за симулиране на изкуствен живот. През четирийсетте години на двайсети век прапрадядото на Техноцентъра — математик на име Джон фон Нойман — провел изпитанията за изкуствено самовъзпроизводство. Веднага щом първите основани на силикон компютри станали достатъчно малки за да си играят с тях отделни хора, любопитни аматьори започнали да се занимават със синтетична биология в самките на микропроцесорните цикли на тези машини. В началото на шейсетте години възникнал свръхживот — самовъзпроизвеждащ се, съхраняващ информацията, интерактивен, метаболизиращ и еволюиращ. През последното десетилетие на века той избягал от границите на отделните машини в зараждащата се планетарна инфосфера, която наричали „Интернет“ или „Мрежата“.

Първите ИИ били абсолютни идиоти. Някои от първите свръхсъздания, носещи се в топлата среда на инфосферата — която също еволюирала, — били осемдесетбайтови организми, вкарани в блок от оперативна памет на виртуален компютър — компютър, симулиран от компютър. Един от първите хора, пуснал такива същества в инфосферния океан, се наричал Том Рей и не бил специалист по ИИ, компютърен програмист или киберманиак — тогава ги наричали „хакери“, — а биолог, колекционер на насекоми, ботаник и човек, прекарал години в събиране на мравки в джунглата за дохеджирски учен на име Е. О. Уилсън. Докато наблюдавал живота на мравките, Том Рей започнал да се интересува от еволюцията и се запитал дали не би могъл не просто да симулира еволюция в някой от първите компютри, а да създаде там истинска еволюция. Тази идея не заинтригувала нито един от киберманиаците, с които разговарял, затова трябвало да се научи на компютърно програмиране. Киберманиаците му казали, че в компютрите постоянно еволюират и мутират кодови серии — наричали ги „буболечки“ и „прецакани програми“. Казали му също, че подобно на повечето мутации, ако еволюират в нещо друго, кодовите му серии почти сигурно няма да са функциониращи и жизнени и че просто ще объркат действието на компютърния софтуер. Затова Том Рей създал за кодово-серийните си творения виртуален компютър — симулиран компютър в истинския си компютър. И после създал действително осемдесетбайтово кодово-серийно създание, което можело да се възпроизвежда, умира и еволюира в неговия компютър в компютъра.

Осемдесетбайтовото създание се копирало в други. Тези осемдесетбайтови прото ИИ клетъчни същества бързо изпълнили виртуалната си вселена, но Том Рей обозначил всяко от тях с дата на поява, с други думи им дал възраст, и програмирал палач, който нарекъл Косача. Косача обикалял тази виртуална вселена и жънел остарелите осемдесетбайтови създания, а също и нежизнеспособните мутации.

Но тъкмо както се очаква от нея, еволюцията се опитала да надхитри Косача. Един от мутантите, седемдесет и деветбайтово създание, не само се оказал жизнеспособен но скоро се размножил и изместил осемдесетбайтовите! Свръхживотите, предци на нашите ИИ от Техноцентъра, току-що били родени, но вече били оптимизирали генома си. Скоро еволюирал четирийсет и петбайтов организъм, който унищожил всички по-ранни форми на изкуствен живот. Като техен създател, Том Рей решил, че това е странно. Четирийсет и петбайтовите нямали достатъчен код, който да им позволява да се възпроизвеждат. Нещо повече, когато осемдесетбайтовите започнали да изчезват, те също ги последвали. Той направил аутопсия на едно от четирийсет и петбайтовите създания.

Оказало се, че всички те са паразити, извличащи необходимия им код за възпроизводство от осемдесетбайтовите, за да се копират. Седемдесет и деветбайтовите имали имунитет към паразитите. Но докато осемдесет и четирийсет и петбайтовите постепенно измирали в съвместната си еволюционна спирала, се появил мутант на четирийсет и петбайтовите. Той бил петдесет и единбайтов паразит и можел да поразява жизнените седемдесет и деветбайтови. И така нататък.

Споменавам всичко това, защото е важно да разберете, че още от първата поява на създаден от човека изкуствен живот и интелект, той бил паразитен. Нещо повече от паразитен — той бил свръхпаразитен. Всяка нова мутация водела до възникване на паразити, способни да унищожават по-ранните си събратя. След няколко милиарда поколения — с други думи, микропроцесорни цикли — този изкуствен живот станал свръхсвръхпаразитен. Няколко стандартни месеца след като създал свръхживот. Том Рей открил, че в неговата виртуална среда процъфтяват двайсет и двабайтови създания… създания, толкова алгоритмично ефикасни, че помолените от него програмисти не успели да постигнат нищо повече от трийсет и еднабайтова тяхна версия. Само месеци след появата си свръхсъзданията придобили ефикасност, за каквато собствените им създатели не можели дори да мечтаят!

В началото на двайсет и първи век на Старата Земя процъфтявала биосфера от изкуствен живот и в бързо еволюиращата инфосфера, и в метасферата на човешкия живот.

Макар че ДНК-калкулирането, мехурената памет, успоредното обработване на постоянен вълнов фронт и свръхмрежите все още били в началото си, хората създали основани на силикон същности със забележителна изобретателност. При това ги създавали с милиарди. Микрочиповете били във всичко: от столове до консервни кутии в магазините, от наземни коли до изкуствени части за човешкото тяло. Машините ставали все по-малки, докато средният човешки дом или офис се изпълвал с десетки хиляди от тях. Столът на работника го познавал веднага, щом седнел, извиквал файла, по който човекът работел с грубия си силиконов компютър, свързвал се с друг чип в кафемашината и му съобщавал да му направи кафе, позволявал на телекомуникационната мрежа да се справя с обаждания, факсове и примитивна електронна поща така, че човекът да не бъде смущаван, осъществявал контакт с главния домашен или офисен компютър, за да приведе температурата в оптимални стойности и така нататък. В магазините микрочиповете в консервните кутии по лавиците сами отбелязвали цените си и промените, настъпили в тях, поръчвали още количества от вида си, когато започвали да се изчерпват, и следели потребителските навици на купувачите. Тази интерактивна мрежа ставала все по-сложна и натоварена, напомняйки за органичния кипеж в първите океани на Старата Земя.

Четирийсет години след осемдесетбайтовата а-клетка на Том Рей хората свикнали да разговарят и взаимодействат по други начини с безбройните изкуствени форми на живот в автомобилите, офисите, асансьорите им… дори в телата им, докато медицинските монитори и протошунтове се приближавали към истинската нанотехнология.

Някъде през този период започнало самостоятелното съществуване на Техноцентъра. Човечеството било проумяло — както се оказало, съвсем правилно, — че за да е ефикасен, изкуственият живот и интелект трябва да е самостоятелен. Че трябва да еволюира и варира също като органичния живот на планетата. Така и станало. По същия начин, по който биосферата обграждала планетата, свръхживотът обгърнал света в жива инфосфера. Техноцентърът еволюирал не само като абстрактна същност в информационния поток на мрежовата инфосфера, но и сред бръзките между милиарди малки, самостоятелни, управлявани от чипове микромашини, изпълняващи тривиалните си задачи в човешкия макросвят.

Човечеството и многоликата еволюираща същност на Техноцентъра скоро заживели в симбиоза, също като акациите и мравките-мародери, които пазят, почистват и разпространяват това дърво, представляващо техен единствен източник на храна. Този процес е известен като „коеволюция“ и хората възприемат концепцията на клетъчно равнище, тъй като огромна част от органичния живот на Старата Земя се появил и оптимизирал в резултат на взаимна коеволюционна игра. Но там, където човешките същества виждали удобна за тях симбиоза, първите ИИ същности виждали — били в състояние да виждат — само нови възможности за паразитиране.

Компютрите можели да се изключват, софтуерните програми можели да се трият, но кошерният ум на прото Техноцентъра вече бил проникнал във възникващата инфосфера и тя можела да се изключи единствено от планетна катастрофа.

Накрая Техноцентърът предизвикал тази катастрофа с Голямата грешка от ’08-а, но не и преди да разнообрази собствената си среда и да се разпространи извън планетата.

Извършвани и разбирани единствено от усъвършенствани елементи на Техноцентъра, първите експерименти в областта на хокинговия двигател разкрили съществуването на реалността на пространството на Планк или Празнотата, Която Обвързва. Тогавашните ИИ от Техноцентъра — с основана на ДНК вълнова форма в структурно отношение, задвижвани от генни алгоритми — построили първите кораби с хокингови двигатели и започнали разработването на телепортаторната мрежа.

Човешките същества винаги са смятали хокинговия двигател за пряк път през времето и пространството — осъществяване на старите им мечти за свръхдвигател. Те възприемали телепорталите като удобни дупки през пространство/времето. Тази човешка представа била породена от собствените им математически модели и потвърдена от най-мощните компютърни ИИ на Техноцентъра. И била пълна лъжа.

Пространството на Планк, Празнотата, Която Обвързва, е многоизмерна среда със своя собствена реалност и — както скоро щял да научи Техноцентърът — топография. Хокинговият двигател не бил и не е никакъв двигател в класическия смисъл на думата, а входно устройство, което докосва топографията на пространството на Планк, само колкото да промени координатите в четириизмерния пространствено/времеви континуум. От друга страна телепорталите позволяват действително навлизане в Празнотата, Която Обвързва.

За хората тази реалност била очевидна — влизане през дупката в пространство/времето на едно място и мигновено излизане през втора телепортаторна дупка на друго. Моят чичо Мартин имаше телепортален дом със стаи на десетки различни светове. Телепорталите създали хегемонийската Мрежа на световете. Друго изобретение, векторното предаване — по-бърза от светлината комуникативна среда, — позволявало мигновена връзка между звездните системи. Били изпълнени всички условия, необходими за появата на междузвездно общество.

Но Техноцентърът не бил усъвършенствал хокинговия двигател, телепортатора и векторното предаване за благото на човечеството. Всъщност, Техноцентърът не бил усъвършенствал каквото и да е, свързано с Празнотата, Която Обвързва.

Още от самото начало той знаел, че хокинговият двигател е само неуспешен опит за проникване в пространството на Планк. Разбирал, че преминаването на космически кораб през него може да се сравни с плаване на кораб в океан чрез взривяване на поредица от експлозии под кърмата му и предизвикване на вълни. Примитивно и резултатно, но изключително неефикасно. Техноцентърът знаел, че въпреки всички външни признаци за противното и въпреки твърденията му, че ги е създал, в Мрежата на световете нямало милиони телепортали… а само един. Всички телепортатори всъщност представлявали един-единствен вход в пространството на Планк, манипулиран в пространство/времето така, че да осигури действена илюзия за много врати. Ако се опитал да обясни истината на човечеството, Техноцентърът можел да използва аналогията с бързо местене на лъч на лазерно фенерче в затворено помещение, при което източникът на светлина е един-единствен. Но ИИ никога не си направили труда да обяснят това… всъщност, те до ден днешен го пазят в тайна.

Техноцентърът знаел и че топографията на Празнотата, Която Обвързва може да се модулира така, че мигновено да предава информация — чрез векторното предаване, — но и че това е тромава и унищожителна форма на използване на пространството на Планк, много напомняща на осъщестаяване на контакт с други континенти чрез изкуствено предизвикани земетресения. Но ИИ предоставили векторното предаване на човечеството, без изобщо да обясняват това, защото отговаряло на целите им. Те имали свои собствени планове за пространството на Планк.

Още с първите си експерименти Техноцентърът разбрал че Празнотата, Която Обвързва е съвършена среда за собственото му съществуване. ИИ инфосферните мрежи вече нямало да зависят от електромагнитните и теснолъчевите комуникации или дори от модулираното неутриново предаване. Те вече нямало да се нуждаят от пътуване на човешки същества или роботизирани сонди до звездите, за да разширяват физическите параметри на тази мрежа. Навлизането на основните елементи на Техноцентъра в Празнотата, Която Обвързва щяло да осигури на ИИ скривалище от техните органични съперници… скривалище, което едновременно не било никъде и се намирало навсякъде.

По време на това мигриране на ИИ личности от човешките инфосфери в мегасферата на Празнотата, Която Обвързва Техноцентърът открил, че пространството на Планк не е пустееща вселена. Отвъд неговите метаизмерни хълмове и дълбоко в лъкатушещите му квантовопространствени дерета се криело… нещо друго. Някой друг. Там имало интелекти. Техноцентърът ги проучил и после се отдръпнал в страхопочитание и ужас от потенциалната мощ на тези Други. Това били Лъвовете, Тигрите и Мечките от думите на Ъмон, ИИ личност, която твърдяла, че е създала и убила баща ми.

Отстъплението на Техноцентъра било толкова припряно, разузнаването им във вселената на пространството на Планк прекъснало толкова внезапно, че ИИ нямали представа къде в действителното пространство/време живеят тези Лъвове, Тигри и Мечки… и дали изобщо съществуват в реалното време. Техноцентърът също не бил в състояние да определи дали Другите са еволюирали от органичен живот, подобно на човечеството, или от изкуствен живот като самите ИИ. Но знаели, че тези Други могат да манипулират времето и пространството със същата лекота, с каквато някога човешките същества манипулирали стоманата и желязото. Такава способност надхвърляла тяхното разбиране. Реакцията на Техноцентъра била паника и незабавно отстъпление.

Това откритие и паниката съвпаднали с първите действия на Техноцентъра за унищожаването на Старата Земя. Поемата на чичо ми Мартин разказва как ИИ инсценирали Голямата грешка от ’08-а, как киевската група „случайно“ изпуснала черна дупка във вътрешността на Старата Земя, но в неговите „Песни“ не се споменава — защото не го е знаел — за паниката на Техноцентъра след откриването на Лъвовете, Тигрите и Мечките, нито пък как ИИ рязко прекратили изпълнението на плана си за унищожаване на Старата Земя. Не било толкова лесно да извадят уголемяващата се черна дупка от ядрото на колабиращата планета, но Техноцентърът разработил средства и припряно се заел да го направи.

После родната планета изчезнала… не била унищожена, както смятали хората, нито пък спасена, както се надявал Техноцентърът… а просто изчезнала. ИИ знаели, че Земята сигурно е отвлечена от Лъвовете, Тигрите и Мечките, но нямали представа как… къде… и поради каква причина. Те изчислили количеството енергия, необходимо за телепортирането на цяла планета и отново се разтреперили. Такива интелекти били в състояние да взривят ядрото на цяла галактика, за да го използват като източник на енергия със същата лекота, с каквато хората можели да запалят лагерен огън в студена нощ. Същностите от Техноцентъра направо се посрали от страх.

Тук трябва да се върна назад, за да обясня причините за решението на Техноцентъра да унищожи Земята и за последвалия му опит да я спаси. Те са свързани с осемдесетбайтовите създания на Том Рей. Както казах, животът и интелектът, еволюирал в средата на инфосферата, не познавал друга форма на еволюция, освен паразитирането, свръхпаразитирането и свръхсвръхпаразитирането. Но Техноцентърът съзнавал последиците от абсолютното паразитиране и разбирал, че единственият начин да надрасне паразитното си състояние и психология е да еволюира в съответствие с физическата вселена — тоест, да има физически тела, освен абстрактни личности. Той получавал огромно количество сетивна информация и можел да създаде неврални мрежи, но за непаразитна еволюция се изисквала постоянна и координирана система от неврални вериги с обратна връзка — с други думи очи, уши, езици, крайници, пръсти… тела.

За тази цел Техноцентърът създал киборги — тела, развити от човешка ДНК, но свързани със своите основани на ИИ личности чрез векторно предаване — обаче те трудно се поддавали на наблюдение и в човешка среда били възприемани като чужди. Киборгите никога нямало да станат свои на светове, обитавани от милиарди органично еволюирали човешки същества. Затова Техноцентърът разработил първите си планове за унищожаване на Земята и за съкращаване на човешкото население с деветдесет процента.

Техноцентърът наистина имал намерение да включи оцелялата част от човешката раса в своята населена с киборги вселена след гибелта на Старата Земя — да ги използва като резервни запаси на ДНК и за робски труд, както ние използваме андроидите, — но откриването на Лъвовете, Тигрите и Мечките, а после и паническото отстъпление от пространството на Планк усложнило плановете им. Докато не бъдела анализирана и елиминирана опасността от тези Други, Техноцентърът щял да продължи паразитната си връзка с човечеството. Тъкмо с тази цел той разработил телепортаторите в старата Мрежа на световете. За хората пътуването през телепортаторната среда било мигновено. Но в безвременната топография на пространството на Планк субективното време на живот можело да има такава продължителност, каквато поискал Техноцентърът. През този период той се включвал в милиарди човешки мозъци и милиони пъти всеки стандартен ден използвал човешките умове, за да създаде огромна неврална мрежа за собствените си ИИ цели. Всеки път, когато човек минавал през телепортал, Техноцентърът сякаш отварял черепа му, изваждал навън сивото вещество, поставял мозъка на работната маса и го свързвал заедно с милиарди други мозъци в гигантския си органичен компютър. Хората излизали от пространството на Планк в субективен миг от своето време й не забелязвали каквото и да е.

Ъмон е казал на баща ми, киборга на Джон Кийтс, че Техноцентърът се състои от три воюващи помежду си лагера — Абсолютните, вманиачени от създаването на свой собствен бог, Абсолютният интелект, Променливите, които искали да унищожат човечеството и да продължат с постигането на собствените си цели, и Стабилните, които се стремели да поддържат статуквото в отношенията си с хората. Това обяснение е пълна лъжа.

В Техноцентъра не е имало и няма три лагера… а милиарди. Той е абсолютен пример за анархия — свръхпаразитизъм, доведен до крайност. Елементите на Техноцентъра се борят за власт в съюзи, които могат да съществуват векове наред или микросекунди. Милиарди от тези паразитни личности се отдръпват и обединяват в коварни съюзи, създадени, за да овладеят или предвидят събитията. Разбирате ли, личностите от Техноцентъра умират само от насилствена смърт — с бомбардирането на телепортаторната среда Мейна Гладстоун предизвика не само Падането на телепорталите, но и уби милиарди от тези иначе безсмъртни личности. Те отказват да направят място за други без съпротива. И в същото време свръхживотът на Техноцентъра се нуждае от смърт заради собствената си еволюция. Но във вселената на ИИ смъртта има свои собствени цели.

Програмата „Косач“, създадена преди повече от хиляда години от Том Рей, продължава да съществува в средата на Техноцентъра, мутирала в милиони различни форми. Ъмон изобщо не е споменал за Косачите като фракция в Техноцентъра, но те представляват далеч по-голям блок от Абсолютните. Именно Косачите са авторите и отначало господарите на физическото създание, известно като Шрайка.

Интересно е да се отбележи, че онези личности от Техноцентъра, които оцеляват въпреки Косачите, не го постигат чрез обикновено, а чрез некрофилско паразитиране. Това е методът, с помощта на който първите двайсет и двабайтови изкуствени форми на живот успели да еволюират и оцелеят във виртуалната еволюционна машина на Том Рей преди толкова много векове — като крадат разпръснатия код за копиране на други байтови създания, „ожънати“ в момент на възпроизводство. Паразитите от Техноцентъра не само че правят секс, но и го правят с мъртвите! Ето как милиони мутирали ИИ личности оцеляват днес… чрез некрофилски свръхпаразитизъм.

Какво иска Техноцентърът от човечеството в наше време? Защо съживи Католическата църква и позволи появата на Мира? Как работят кръстоидите и как служат на Техноцентъра? Как всъщност функционират така наречените архангелски кораби с гидеонов двигател и какво е тяхното въздействие върху Празнотата, Която Обвързва? И как Техноцентърът се справя с опасността от Лъвовете, Тигрите и Мечките?

Тези въпроси ще обсъдим някой друг път.

В деня, след като научаваме за появата на Мира, аз дялам камък на най-високото скеле.

През първия ден след пристигането си ми се струва, че Рахил, Тео, Джигме Норбу, Джордж Тсаронг и другите се съмняват дали ще успея да заслужа оставането си на строежа на Хсуан-кунг Ссу. Признавам, че самият аз хранех подобни колебания, докато наблюдавах тежкия труд, който кипеше тук. Но след няколко дни обучение по катерене, проявявам желание да работя и ми се дава възможност Да се проваля. Не се провалям.

Енея знаеше за чиракуването ми при Аврол Хюм, когато не само оформяхме терените в огромните имения на Клюна, но и дялахме камък и дърво за екстравагантните сгради и мостове, беседки и кули. Това ми беше от полза тук и две седмици по-късно се издигнах от общ работник до избраната група от каменоделци на най-високите платформи. Проектът на Енея предвиждаше най-високите постройки да се издигнат до огромната надвиснала скала и различните проходи и парапети да се вградят в нея. Ето защо сега работим тук, дяламе камък и зидаме тухли за пътя по ръба на нищото. Скелето ни опасно виси над бездната. През последните три месеца тялото ми е станало по-стройно и яко, реакциите ми са по-бързи и преценката ми е по-точна, докато работя на отвесните скални стени върху хлъзгавия бамбук бонзай.

Опитният летец и катерач Ломо Дондруб се е съгласил да се изкачи на върха на надвисналата скала, за да закрепи основите на най-горните метри скеле и през последния час ние с Вики Гросели, Ким Байунг-Сун, Харуюки Отаки, Кенширо Ендо, Чангчи Кенчунг, Лабсанг Самтен и още неколцина тухлари и зидари наблюдаваме как Ломо се движи без осигурителни въжета по скалата. Той прилича на легендарната муха от Старата Земя — яките му ръце и крака се сгъват под тънката материя на катераческото му облекло, през цялото време имат три опорни точки по хлъзгавата вертикална стена и свободната му длан или стъпало опипом търси и най-малката неравност, върху която да се задържи, и най-тънката цепнатина, в която да забие винт за скелето. Гледката е ужасяваща, но това е привилегия — сякаш сме в състояние да се върнем назад с машина на времето, за да наблюдаваме как Пикасо рисува, как Джордж Уу чете стихове или как Мейна Гладстоун държи реч. Десетина пъти съм сигурен, че Ломо ще се олюлее назад и ще падне — ще му трябват цели минути, за да достигне отровните облаци долу, — но всеки път той чудотворно се задържа, намира точка на триене или открива пукнатина, в която да пъхне ръка или пръст и да закрепи цялото си тяло.

Накрая Ломо свършва, въжетата са закрепени и увиснали надолу, кабелните точки са фиксирани и той се спуска в стремената си, за да скочи на работната ни платформа като легендарен супергерой. Лабсанг Самтен му подава чаша ледена оризова бира. Кенширо и Вики го потупват по гърба. Нашият майстор дърводелец със засукани мустаци Чангчи Кенчунг запява мръсна възхваляваща го песен. Поклащам глава и се ухилвам като идиот. Денят е чудесен — купол от синьо небе, Свещената планина на Севера — Хенг Шан — ярко блести отвъд облачната бездна и вятърът е умерен. Енея ми е казала, че дъждовният сезон ще настъпи след няколко дни — мусон от юг, носещ месеци дъжд, хлъзгава скала и вероятно сняг, — но в такъв прекрасен ден това ми се струва невероятно и далечно.

Усещам докосване по лакътя и Енея е до мен. През по-голямата част от сутринта тя бе на скелето или висеше на ремъците си на скалната стена, за да контролира каменоделците и зидарите, изграждащи пътя и парапетите.

Продължавам да се хиля от адреналиновия прилив, резултат от наблюдаването на Ломо.

— Кабелите са готови за свързване — казвам аз. — Още три-четири дни и дървеният път тук ще е готов. А след това и последната ти платформа там… — посочвам към ръба на надвисналата скала, — …и voila! Като се изключи боядисването и полирането, проектът ти ще е завършен, хлапе.

Енея кимва, но е очевидно, че мислите й не се въртят около Ломо или предстоящото завършване на труда й.

— Можеш ли да дойдеш за малко с мен, Рол?

Следвам я надолу по стълбите на скелето, стигаме на едно от постоянните равнища и излизаме на каменен перваз. Подплашваме малки зелени птички, които излитат от скална цепнатина.

Оттук Храмът, висящ във въздуха е истинско произведение на изкуството. Боядисаното дърво сякаш блести със собствена, тъмночервена светлина. Стълбищата, парапетите и ажурите са изящни и сложни. Параваните на много от пагодите са отворени и молитвени флагчета, наред със спално бельо, се развяват на топлия вятър. В Храма има осем прекрасни светилища, наредени едно над друго по издигащите се свързващи галерии. Всяка пагода представлява стъпка по Великия осемстепенен път, определен от Буда. Светилищата са подредени по три оси, свързани с трите части на Пътя: Мъдрост, Морал и Медитация. По издигащата се ос от стълбища и платформи на Мъдростта са медитативните светилища за „Правилно разбиране“ и „Правилно мислене“.

По оста на Морала са „Правилната реч“, „Правилното поведение“, „Правилният поминък“ и „Правилното усилие“. До тези последни медитативни светилища може да се стигне само с тежко изкачване по стълба, защото — както ми обясниха през една от първите вечери след пристигането ми Енея и Кемпо Нга Уанг Таши — Буда искал пътят му да е изнурителен и всеотдаен.

Най-високите медитативни пагоди са посветени на съзерцанието на последните две стъпки по Великия осемстепенен път — „Правилното внимание“ и „Правилната меди. тация“. Тази последна пагода, веднага бях забелязал аз гледа само към каменната стена на скалата.

Бях забелязал също, че в Храма няма статуи на Буда. Като дете срещнах думата „будизъм“ в стара книга, взета от библиотеката на мочурищата, и попитах Баба. Тя ми каза само, че будистите почитали и се молели на статуи изобразяващи Буда. Къде бяха те? Бях попитал Енея.

Тя ми обясни, че будистите на Старата Земя се разделяли на две основни групи — хинаяна, „Малката кола“, постара религиозна школа, наречена така от по-разпространените школи махаяна, обявили себе си за „Голямата кола“. Хинаяна изповядвали осемнайсет школи — те смятали Буда за учител и се стремели към съзерцание и изучаване на учението му, вместо да го боготворят, — но по времето на Голямата грешка била оцеляла само една от тях, теравада, при това единствено в отдалечени райони на опустошаваните от болести и глад Шри Ланка и Тайланд, две политически провинции на Старата Земя. Всички други будистки школи, отнесени от Хеджира, принадлежали на махаяна и се съсредоточавали върху почитане на статуи на Буда, медитация, целяща постигане на спасение, носели шафранови роби и други украшения, за които ми бе разказала Баба.

Но на Тян Шан, обясни ми Енея, най-повлияния от будизма свят в Периферията или старата Хегемония, будизмът се върнал към рационалността, съзерцанието, изучаването и внимателния, непредубеден анализ на учението на Буда. Затова в Хсуан-кунг Ссу нямало негови статуи.

Ние спираме в края на този каменен перваз. Под нас се носят и кръжат птици в очакване да си тръгнем, за да могат да се върнат в гнездата си.

— Какво има, хлапе?

— Приемът в Зимния дворец в Потала е утре вечер — отвръща тя. Лицето й е зачервено и прашно от утринната и работа на високото скеле. Забелязвам, че над веждата й има голяма драскотина с малки, тъмночервени капчици кръв. — Чарлз Чи-кяп Кемпо събира официална делегация от не повече от десет души — продължава Енея. — В нея ще участва Кемпо Нга Уанг Таши, разбира се, както и надзирателят Тсипон Шакабра, братовчедът на Далай лама Гяло, брат му Лабсанг, Ломо Дондруб, тъй като Далай лама е чул за успехите му и иска да се запознае с него, Тромо Трочи от Дому като пътуващ търговец и един надзирател като представител на работниците… или Джордж, или Джигме…

— Не мога да си ги представя поотделно — подхвърлям.

— И аз — съгласява се Енея. — Но мисля, че ще трябва да е Джордж. Той може да разговаря. Джигме навярно ще дойде там заедно с нас и ще чака пред двореца.

— Станаха осем — казвам аз.

Енея ме хваща за ръката. Пръстите й са загрубели от работа, но въпреки това, струва ми се, са най-нежните и изящни в познатата вселена.

— Аз съм деветата — отвръща тя. — Там ще се събере огромна навалица — делегации от всички градове и провинции в това полукълбо. Има вероятност да не успеем да се приближим на повече от двайсет метра от когото и да е от Мира.

— Или пък да сме първите, които ще им представят — прибавям аз. — Законът на Мърфи и така нататък.

— Да — потвърждава Енея и усмивката, която виждам, е същата като на моята единайсетгодишна приятелка, замислила нещо дяволито и навярно малко опасно. — Искаш ли да ми бъдеш кавалер?

Въздъхвам.

— За нищо на света не бих го пропуснал.

18.

Вечерта преди приема на Далай лама аз съм уморен, но не мога да заспя. А. Бетик го няма — останал е в Йо-кунг, заедно с Джордж, Джигме и трийсетте товара строителен материал, които трябваше да са тук вчера, но бяха задържани в града заради стачка на носачите. На сутринта андроидът ще наеме нови носачи и ще поведе групата през последните няколко километра до Храма.

Неспокойно се надигам от дюшека си и обличам конопените панталони, избелялата риза, обувките и лекото си термояке. Когато излизам навън, забелязвам светлина на фенер, струяща през матовите прозорци и хартиената врата на пагодата на Енея. Отново работи до късно. Тръгвам внимателно, за да не я обезпокоя като разклатя платформата, и се спускам до главното равнище на Храма, висящ във въздуха.

Винаги се удивлявам колко е пусто нощем това място. отначало си мислех, че е заради тръгналите си строителни работници — повечето от които живеят в скалните кратери около Йо-кунг, — но постепенно разбрах колко малко хора прекарват нощта в храмовия комплекс. Джордж и Джигме обикновено спят в колибата си, но тази вечер са в Йо-кунг, заедно с А. Бетик. Понякога игуменът Кемпо Нга Уанг Таши остава при монасите, но сега се е върнал в официалния си дом в Йо-кунг. Неколцина монаси — сред които Чим Дин, Лабсанг Самтен и монахинята Донка Няпсо — предпочитат аскетичния си дом тук пред официалния манастир в Йо-кунг. От време на време при тях или в празното светилище остава летецът Ломо, но не и тази нощ. Той отдавна е заминал за Зимния дворец, след като ни спомена за идеята си да се изкатери по Нанда Деви на юг от Потала.

Така че докато гледам към меката светлина на фенери, идваща откъм жилищата на монасите на най-долното равнище в източния край на комплекса — сияние, което угасва пред очите ми, — останалата част от Храма е тъмна и тиха под звездната светлина. Не е изгрял нито Оракул, нито другите ярки луни, макар че хоризонтът на изток започва да изсветлява. Звездите са невероятно ярки, почти колкото от космоса. Тази нощ се виждат хиляди — повече, отколкото в нощното небе на Хиперион или на Старата Земя — и аз надигам глава, за да видя бавно движещата се малка луна, на която би трябвало да се крие корабът. Нося комуникационния дисков дневник със себе си и трябва само да прошепна в него, но двамата с Енея бяхме решили, че заради близостта на Мира трябва да оставим дори теснолъчевите предавания с и от кораба само за крайно наложителни ситуации.

Искрено се надявам в скоро време да не възникват крайно наложителни ситуации.

По стълбите, стълбищата и късите мостове надолу по западната страна на храмовия комплекс прекосявам тухлено-каменния перваз под най-долните сгради. Нощният вятър се надига и мога да чуя скърцането на всички платформени равнища. Над мен плющят молитвени флагчета и виждам сгрените от звездна светлина облаци, вихрещи се на фона на скалата далеч надолу. Вятърът не е чак толкова силен, че да издава характерния вълчи вой, който ме будеше през първите ми няколко нощи тук, но преминаването му през цепнатините и дървените греди кара света около мен да шумоли.

Достигам стълбището на Мъдростта и се изкачвам през медитативния павилион на Правилното разбиране, после заставам за миг на балкона, за да погледна към мрака и стихналите жилища на монасите, кацнали на скалата на изток. В сложните резби под пръстите й разпознавам безкрайното умение и търпение на сестрите Куку и Кей Се. Увит в якето си заради усилващия се вятър, аз се изкачвам по спиралното стълбище до платформената пагода за Правилно мислене. На източната й стена Енея е проектирала голям, съвършено кръгъл прозорец, обърнат към хлътването на хребета, над което се появява Оракул. Ярките лъчи на луната първо осветяват покрива на пагодата, после и задната стена, в мазилката на която са врязани следните думи от „Сута Нипата“:

Зная, че този откъс се отнася за загадъчната смърт на Буда, но го чета на лунната светлина с мисълта дали може да се свърже с Енея, самия мен или и с двама ни. Като че ли не може. За разлика от монасите, които се стремят тук към просветление, аз не изпитвам каквото и да е желание да се извисявам над индивидуалността си. Онова, което ме очарова и изпълва с наслада, е самият свят — всички безбройни светове, които съм имал привилегията да видя. Не искам да оставям зад себе си света и сетивните си възприятия от него. И зная, че Енея изпитва същото към живота — че връзката й с него е като католическото причастие, само че в този случай светът е нафората и трябва да се погълне.

И все пак мисълта, че същността на нещата, на хората, на живота е над всички образи и над силата на думите, отеква в мен. В последно време се опитвах — и не успявах — да изразя с думи дори същността на това място, само за Да открия безплодността на тези усилия.

Аз излизам от оста на Мъдростта, пресичам дългата платформа за готвене и хранене и поемам нагоре по стълбищата, мостовете и платформите на Морала. Оракул вече се е издигнал над хребета и светлината му, наред с блясъка на Двете по-малки луни, обагря скалата и червеното дърво около мен.

Минавам през павилионите за Правилна реч и Правилно поведение и спирам да си поема дъх в кръглата пагода за Правилен поминък. Точно пред пагодата за Правилни усилия има бамбукова бъчва с вода за пиене и аз утолявам жаждата си. По терасите и стрехите се веят молитвени флагчета, докато тихо минавам по дългата свързваща платформа до най-високите сгради.

Медитативният павилион за Правилно внимание е едно от последните изпълнения на Енея и все още мирише на новоотсечен кедър бонзай. Изкачвам се десет метра по стръмната стълба и стигам до павилиона за Правилна медитация, увиснал над грамадата на Храма. Прозорецът му гледа към скалната стена. Няколко минути оставам тук, за пръв път осъзнал, че когато луната изгрее, върху тази каменна плоча пада сянката на самата пагода и че Енея е проектирала покрива на павилиона така, че сянката му да се свързва с естествените процепи и багри на скалата, образувайки друга сянка, в която разпознавам китайския йероглиф за Буда.

В този момент ме пронизва студ, макар че вятърът не духа по-силно отпреди. По ръцете и тила ми пробягват тръпки. Разбирам — не, виждам, — че каквато и да е, мисията на Енея е обречена на провал. Че двамата с нея ще бъдем заловени, разпитани, навярно измъчвани и екзекутирани. Обещанията, които бях дал на стария поет на Хиперион, щяха да отидат на вятъра. Да унищожа Мира, бях казал аз. Мира, с неговите милиарди вярващи, милиони въоръжени мъже и жени, хиляди бойни кораби… Да върна обратно Старата Земя, бях се съгласил с него. Е, поне я бях посетил.

Поглеждам през прозореца, за да видя небето, но под лунната светлина има само скална стена и бавно оформяща се сянка с името на Буда, три вертикални черти като мастило по пергамент с цвят на камък, три хоризонтални черти, които се заоблят и сливат, образувайки три бели лица в негативните пространства, три лица, които ме наблюдават в мрака.

Бях обещал да пазя Енея. Заклевам се, че ще дам живота си за нея.

Отърсвам се от студа и предчувствието, излизам на платформата за Медитация, прикрепвам осигурителното си въже за един от кабелите и прелитам трийсетте метра над бездната до платформата под най-горната тераса, на която са двете спални пагоди. Докато се изкачвам по последната стълба до най-високото равнище, аз си мисля: „Сега навярно ще мога да заспя“.

Не съм оставил бележки за това в дисковия дневник. Спомням си го сега, докато го пиша.

Светлината в пагодата на Енея беше угасена. Това ме зарадва — тя стоеше до късно и работеше прекалено много. Високите скелета и кабелните преходи не бяха за уморена архитектка.

Влязох в собствената си пагода, затворих плъзгащата се врата и си събух обувките. Всичко бе така, както го бях оставил — външният параван беше открехнат, лунната светлина огряваше дюшека ми, вятърът тракаше в стените и тихо разговаряше с планината. Фенерите ми не бяха запалени, но луната и споменът ми осигуряваха достатъчно светлина. Освен спалния ми дюшек, на пода бяха само татамито и раклата, в която държах раницата си, малко храна, халба за бира, дихателните маски от кораба и катераческата ми екипировка: нищо не можеше да ме спъне.

Окачих якето си на кукичката до вратата, наплисках си лицето с вода от легена върху раклата и свалих ризата, чорапите, панталоните и бельото си, после ги напъхах в платнена торба, която прибрах в раклата. Утре беше ден за пране. Въздъхнах, усетил, че предчувствието за обреченост от медитативния павилион сега се превръща в обикновена умора, и се приближих до спалния си дюшек. Винаги спях гол, освен в планетарната гвардия и по време на пътуването ми с кораба на Консула, заедно с двамата ми приятели.

В мрака зад ярката ивица лунна светлина долових съвсем леко движение и сепнат, заех бойна поза. Голотата ми ме караше да се чувствам по-уязвим от обикновено. После си помислих: „А. Бетик трябва да се е върнал по-рано“. Отпуснах десния си юмрук.

— Рол? — каза Енея и се наведе напред под лунната светлина. Беше увила долната половина на тялото си с одеялото ми, но раменете, гърдите и коремът й бяха голи. Оракул докосваше с меките си лъчи косата и скулите й.

Отворих уста да отговоря, понечих да се обърна към Дрехите или якето си, отказах се и се отпуснах на едно коляно до дюшека, за да издърпам завивката и да се покрия. Не бях срамежлив, но това бе Енея. А тя беше…

— Рол — повтори Енея и този път гласът й не бе въпросителен. Тя се приближи към мен на колене. Одеялото се свлече от нея.

— Енея — глупаво запелтечих аз. — Енея, аз… ти… аз не… ти всъщност не…

Тя допря показалец до устните ми и миг по-късно го отдръпна, но преди да успея да заговоря, Енея се наведе още по-близо към мен и притисна устните си към мястото до което се бе докоснал пръстът й.

Всеки път, когато се бях допирал до младата си приятелка, усещах електрически ток. Описвал съм това и по-рано и винаги съм се чувствал глупаво да дискутирам въпроса, но приписвах явлението на нейната… аура… на електрическия заряд на личността й. Той бе действителен, не метафоричен. Но в този момент не усетих помежду ни да прескача каквато и да е искра.

За миг останах неподвижен. Но после топлотата и настойчивостта на целувката надделяха над мислите ми, над съмненията и над всичките ми сетива във всеки смисъл на думата и аз също започнах да я целувам, прегърнах я и я притеглих към себе си, докато тя плъзгаше ръце под моите и прокарваше силните си пръсти по гърба ми. Повече от пет нейни години преди това, когато ме бе целунала на прощаване край реката на Старата Земя, целувката й беше пламенна, електрическа, изпълнена с въпроси и послания… но все пак целувка на шестнайсетгодишно момиче. Тази целувка беше топло, влажно, открито докосване на жена и аз й отвърнах мигновено.

Целувахме се цяла вечност. Смътно съзнавах голотата и възбудата си като нещо, за което би трябвало да се тревожа, от което би трябвало да се срамувам, но това усещане бе далечно и незначително пред усилващата се топлина и пламенност на целувките. Когато накрая устните ни се разделиха, копнеещи отново да се докоснат, ние започнахме да се целуваме по бузите, клепачите, челото, ушите. Сведох лице и целунах вдлъбнатината на шията и, като усещах пулса й и вдишвах аромата на кожата й.

Тя се придвижи напред на колене и леко изви назад гръб така, че едната й гърда докосна бузата ми. Хванах я в шепата си и едва ли не почтително целунах зърното й. Енея стисна с ръка тила ми. Чувствах ускоряващия й се дъх, когато сведе лице към мен.

— Почакай, почакай — казах аз, вдигнах глава и се отдръпнах назад. — Не, Енея, ти си… искам да кажа… мисля, че не…

— Шшт — прекъсна ме тя, отново се наведе, целуна ме и се притисна към мен така, че тъмните й очи сякаш изпълниха света. — Шшт, Рол. Да. — Енея пак ме целуна, наклони се надясно и двамата се отпуснахме върху дюшека, без да преставаме да се целуваме. Надигналият се вятър тракаше в стените от оризова хартия и цялата платформа се люлееше от силата на целувката ни и от движението на нашите тела.

Трудно ми е. Да разказвам за такива неща. Да споделям най-личните и съкровени мигове. Струва ми се светотатство да изразявам такива неща с думи. И лъжа — да не го сторя.

Да видиш и почувстваш за пръв път любимата си гола е най-чистото житейско просветление. Ако във вселената съществува истинска религия, тя трябва да включва тази истина или завинаги ще остане куха. Да правиш любов с жена, която заслужава тази любов, е една от малкото абсолютни награди да си човешко същество, да уравновесяваш всички болки, загуби, неловкост, самота, безумие и компромиси на човешкия живот. Да правиш любов с такава жена компенсира много грешки.

Никога преди не бях правил любов с такава жена. Знаех го още докато се целувахме и лежахме един до друг, още преди да започнем да се движим бавно, после бързо, после отново бавно. Разбирах, че никога не съм се любил истински — че сексът на младия войник в отпуска с приятелки или на моряка с жените на шлеповете, когато си бях мислил, че зная всичко възможно по въпроса, всъщност не е било дори само началото.

Това беше началото. Спомням си, че по едно време Енея се надигна над мен, силно притиснала ръка в гърдите ми, докато собствените й гърди бяха хлъзгави от пот, но тя продължаваше да ме гледа — с такава напрегнатост и топлота, че сякаш двамата бяхме завинаги свързани от погледа си също толкова здраво, колкото и от бедрата и гениталиите си. Щях да си спомням този миг всеки следващ път, щом правехме любов, а през тези първи мигове на близост като че ли си спомнях всички онези пъти от бъдещето.

Лежахме един до друг под лунната светлина. Чаршафите и одеялата бяха усукани около нас, студеният вятър от север изсушаваше потта по телата ни, бузата й беше притисната до гърдите ми и бедрото ми бе прехвърлено над нейния хълбок. Продължавахме да се докосваме. Пръстите и си играеха с космите на гърдите ми, моите пръсти проследяваха очертанията на лицето й, стъпалото ми се ллъзгаше нагоре-надолу по прасеца й.

— Грешка ли беше това? — прошепнах.

— Не — отвърна тя. — Освен ако…

Сърцето ми се разтуптя.

— Освен ако?

— Освен ако си пропуснал онези ваксини в планетарната гвардия, които съм сигурна, че са ти направили — поясни Енея.

Бях толкова обезпокоен, че не долових преднамерено дразнещите нотки в гласа й.

— Какво? Ваксини ли? Какви ваксини? — попитах аз и се претърколих, за да се повдигна на лакът. — А… ваксини… по дяволите. Знаеш, че са ми ги направили. Господи.

— Зная — промълви Енея и сега видях, че се усмихва. Когато ние, хиперионските момчета, постъпихме в планетарната гвардия, властите ни направиха обичайните одобрени от Мира инжекции — против малария, рак, грип и за контрол на раждаемостта. Във вселената на Мира, в която огромното мнозинство от хора избираха кръстоида — избираха да се опитат да постигнат безсмъртие, — контролът на раждаемостта бе факт. След сключване на брак човек можеше да се обърне към властите за антидот или просто да си го купи от черния пазар, когато настанеше време да създаде семейство. Или пък, ако не избереше нито пътя на кръста, нито на семейството, ваксината щеше да действа до старостта и смъртта му. От години не се бях сещал за това. Всъщност, струва ми се, че десет години по-рано А. Бетик ме бе попитал за тези ваксини на кораба на Консула, когато разговаряхме за превантивната медицина, и аз бях споменал за инжекциите в планетарната гвардия. Нашата млада, единайсет-дванайсетгодишна приятелка бе седяла свита на кушетката в холоямката, зачетена в книга от корабната библиотека и като че ли не бе обръщала каквото и да е внимание…

— Не — все още изправен на лакът, казах аз. — Имам предвид истинска грешка. Ти си…

— Аз съм си аз — промълви тя.

— …на двайсет и една стандартни години — довърших.

— Аз съм…

— Ти си си ти — прекъсна ме Енея.

— …единайсет стандартни години по-възрастен от теб.

— Невероятно — каза тя. Когато вдигна поглед към мен, лунната светлина огря цялото й лице. — Можеш да правиш изчисления. В такъв момент.

Въздъхнах и се претърколих по корем. Завивките миришеха на нас. Вятърът продължаваше да се усилва и сега тракаше в стените.

— Студено ми е — прошепна Енея.

През следващите дни и месеци при тези думи щях да я притискам в обятията си, но тази нощ реагирах буквално и се изправих, за да затворя паравана. Вятърът беше по-студен от обикновено.

— Не — поклати глава тя.

— Какво?

— Не го затваряй съвсем. — Енея скочи на крака, вдигнала завивката само до кръста си.

— Но…

— Лунната светлина по теб — промълви Енея. Може би гласът й предизвика физическата ми реакция. Или видът й, докато ме чакаше на дюшека. Освен на нас, стаята миришеше на прясна слама заради новите татами и рьокана в тавана. И на свежия, студен планински въздух. Но леденият вятър не забави реакцията ми.

— Ела тук — прошепна тя и разтвори одеялото като пелерина, за да ме скрие в него.

Следващата утрин е, отново работя на строежа и се движа като замаян. Част от проблема е недоспиването — Оракул беше залязъл и небето на изток изсветляваше, когато Енея се върна в собствения си павилион, — но основната причина е удивлението ми. Животът беше предприел обрат, какъвто изобщо не бях очаквал, какъвто никога не си бях представял.

Поставям в скалата подпори за галерията. Майсторите Харуюки, Кенширо и Войтек Майер са пред мен и пробиват дупки в камъка, докато Ким Байунг-Сун и Вики Гро-сели зидат тухли зад и под нас, а дърводелецът Чангчи Кенчунг започва да реди дървения под на самата тераса. Ако вчера Ломо не беше направил показното си изпълнение по свободно катерене и не бе закрепил въжета и кабели, с майсторите спокойно бихме могли да паднем от дървените греди. Сега, докато скачаме от греда на греда, ние просто закрепваме някоя от карабините на ремъците си за следващото въже. Веднъж вече бях паднал и осигурителното въже ме бе спасило: всяко от тях можеше да издържи тежест, пет пъти по-голяма от моята.

Скачам от греда на греда и закрепям следващата, която биси на един от кабелите. Вятърът се усилва и заплашва Да ме отнесе в пространството, но аз се задържам с една Ръка за увисналата над мен греда и с три пръста на другата за самата скала. Стигам до края на третото фиксирано въже, откачвам карабината си и се приготвям да я закача за четвъртото от седемте въжета, поставени от Ломо.

Не зная какво да мисля за предишната вечер. Тоест, зная как се чувствам — ободрен, объркан, възвисен, влюбен — но не и какво да мисля по въпроса. Опитвам се да пресрещна Енея преди закуска в общата трапезария до жилищата на монасите, но тя вече се е нахранила и е отишла на новата източна галерия, за да помогне на изпадналите в затруднение резбари. После пристигнаха А. Бетик, Джордж Тсаронг и Джигме Норбу с носачите и час-два бях зает да сортирам греди, длета и други строителни материали и да ги пренасям до новите високи скелета. Преди да започне поставянето на гредите бях отишъл до източната галерия но А. Бетик и Тсипон Шакабра разговаряха с Енея, така че тичешком се върнах обратно на скелетата и потънах в работа.

Сега скачах на последната греда, поставена тази сутрин, готов да закрепя следващата в дупката, издълбана от Харуюки и Кенширо с длета и малки, насочени взривове. После Войтик и Вики ще я циментират. След трийсет минути ще е достатъчно здрава и Чангчи ще може да монтира отгоре й работна платформа. Свикнал съм да скачам от греда на греда, да пазя равновесие и да приклякам, за да поставя следващата и сега го правя, като балансирам с лявата си ръка. Внезапно гредата се залюлява далеч напред и аз губя равновесие, надвесвайки се над нищото. Зная, че осигурителното въже ще ме задържи, но не ми е приятна мисълта да падна и да увисна между последната греда и новопробитата дупка. Ако нямам достатъчно инерция, за да се отблъсна с крак от гредата, ще трябва да чакам Кенширо или някой от другите майстори да дойде и да ме измъкне.

За част от секундата взимам решение и скачам, хващам люлеещата се греда и силно се отблъсквам. Тъй като осигурителното въже е дълго няколко метра, цялата ми тежест увисва на пръстите ми. Гредата е прекалено дебела, за да я хвана здраво и усещам, че се изплъзвам от твърдото като желязо дърво. Но вместо да се отпусна и увисна на въжето, продължавам да се мъча да се задържа, успявам да залюлея тежкия трегер назад и скачам, за да прелетя последните два метра, приземявам се на хлъзгавата греда и размахвам ръце, за да запазя равновесие. Като се смея на собствената си глупост, заставам задъхан за миг, загледан в облаците, врящи на няколко хиляди метра под краката ми.

Чангчи Кенчунг скача от греда на греда към мен, като бързо се закрепва за фиксираните въжета. В очите му блести ужас и за миг съм сигурен, че нещо се е случило с Енея. Сърцето ми се разтуптява толкова силно и тревогата ме изпълва толкова бързо, че едва отново не загубвам равновесие. Но се задържам и заставам, балансирайки на последния трегер, докато със страх очаквам Чангчи.

Когато стига при мен, той е прекалено задъхан, за да говори. Прави ми настойчиви жестове, но аз не мога да го разбера. Навярно е видял комичното ми премеждие с гредата и се е обезпокоил. За да се увери, че съм добре, аз протягам ръка към карабината на ремъците ми и му показвам, че е стабилно закрепена за осигурителното въже.

Там няма карабина. Изобщо не съм я закачил за последния фиксиран кабел. Бях скочил към люлеещата се греда без осигурително въже над бездната…

Внезапно ме връхлита пристъп на шемет, залитам три стъпки към скалата и се облягам на студения камък. Надвисналият зъбер се опитва да ме отблъсне и сякаш цялата планина се накланя навън.

Чангчи хваща фиксирания кабел, дърпа една от карабините на ремъците ми и я закача за него. Кимвам в знак на благодарност и се опитвам да не избълвам закуската си, докато той е при мен.

Застанали десет метра зад завоя на скалата, Харуюки и Кенширо жестикулират. Току-що са пробили поредната съвършена дупка. Искат да ги настигна и да поставя следващия трегер.

Делегацията за вечерния прием на Далай лама в чест на Мира заминава точно след обеда в общата трапезария. Там виждам Енея, но освен многозначителната размяна на погледи и усмивката й, от която коленете ми се разтреперват, не можем да разговаряме.

Събираме се на най-долното равнище. От горните платформи ни махат стотици работници, монаси, готвачи, учени и носачи. Между ниските прорези в източния хребет започват да се трупат и вихрят дъждовни облаци, но небето над Хсуан-кунг Ссу все още е синьо и развяващите се на високите тераси червени молитвени флагчета изпъкват с почти удивителна яснота.

Всички сме облечени в пътни дрехи и другите носят официалното си облекло във водонепроницаеми чанти за рамо, а аз в раницата си. По традиция приемите на Далай лама се провеждат късно вечер и имаме повече от десет часа, но пътуването по Горния път ще отнеме шест часа, а по-рано същия ден в Йо-кунг бяха пристигнали куриери и един летец, които съобщиха, че времето отвъд хребета Кун Лун е лошо, затова оживено поемаме напред.

Редът, в който се движим, е установен по протокол. Кметът на Ио-кунг и велик шамбелан на Храма, висящ във въздуха Чарлз Чи-кяп Кемпо върви няколко крачки пред игумена на гомпата Кемпо Нга Уанг Таши, който му е почти връстник. Техните „пътни дрехи“ са по-блестящи от моите официални и двамата мъже са заобиколени от малки рояци помощници, монаси и охрана.

Зад свещениците-политици са Гяло Тондуп и Лабсанг Самтен, съответно братовчед и брат на сегашния Далай лама. Те крачат спокойно и се смеят като младежи на върха на физическото си здраве и умствена яснота. Белите им зъби лъщят на фона на кафеникавите им лица. Лабсанг носи яркочервена катераческа чуба, която сякаш го прави молитвеното флагче на нашата процесия, насочила се на запад по тесния път към цепнатината Йо-кунг.

Тромо Трочи от Дому, блестящият пътуващ търговец от юг, върви с единствения си спътник от толкова много месеци насам — огромна зигокоза, натоварена със стока. На рунтавата й шия висят три звънеца, чийто звук ми напомня за молитвените камбанки в Храма. Ломо Дондруб ще ни пресрещне в Потала, но присъствието му в делегацията символично е представено върху най-горната торба на гърба на зигокозата от парче нова тъкан за неговия парапланер.

Двамата с Енея крачим последни в процесията. Няколко пъти се опитвам да заговоря за предишната нощ, но тя ме кара да замълча, като притиска показалец до устните си и кима по посока на търговеца и другите ни спътници. Отварям общ разговор за строителството на Храма през последните дни, но умът ми продължава да кипи от въпроси.

Скоро сме в Йо-кунг, покрай рампите и галериите в който са се събрали тълпи, размахващи знаменца и молитвени флагчета. Застанали по терасите и пред скалните колиби, гражданите ръкопляскат на своя кмет и на останалите от нас.

Точно зад разположения в цепнатината град, близо до трамплинните платформи на единствения кабелен път, който ще използваме, за да стигнем до Потала, ние срещаме друга делегация, отправила се за приема на Далай лама: Дорье Фамо и нейните девет духовнички. Дорье Фамо пътува в паланкин, носен от четирима мускулести мъже, защото е игуменка на гомпата „Самден“, мъжки манастир на трийсетина клика по южната стена на същия хребет, към който е долепена северната страна на Храма, висящ във въздуха. Дорье Фамо е на деветдесет и четири стандартни години и когато била тригодишна открили, че е превъплъщение на първата Дорье Фамо, Мълниеносната свиня Тя е жена с огромно влияние и в продължение на повече от седемдесет стандартни години е била префект и аватар на отделен женски манастир — гомпата „Оракул“ в Ямдрок Тсо на шейсетина клика по опасния склон на хребета. Сега Мълниеносната свиня, заедно с деветте си спътнички и трийсетината носачи и стражи чака при кабелния път да закачат огромните карабини на паланкина й.

Дорье Фамо надниква през завесите, разглежда групата ни и вика Енея да се приближи. От нехайните забележки на приятелката ми зная, че няколко пъти е ходила в гомпата „Оракул“ в Ямдрок Тсо, за да се среща със Свинята и че двете бързо са се сприятелили. От онова, което А. Бетик поверително сподели с мен, зная също, че неотдавна Дорье Фамо е казала на духовничките и монахините в гомпата „Оракул“ и на монасите в гомпата „Самден“, че именно Енея, а не Негово светейшество сегашният Далай лама, е въплъщение на живия Буда на Милостта. Според андроида мълвата за тази ерес бързо се разпространила, но заради популярността на Мълниеносната свиня по целия Тян Шан Далай лама още не бил реагирал на тази обида.

Сега виждам, че двете жени — моята млада Енея и старицата в паланкина — спокойно бъбрят и се смеят, докато двете делегации чакат да пресекат кабелния път над бездната Лангма. Дорье Фамо сигурно бе настояла да минем преди нейната група, защото носачите отдръпнаха паланкина й настрани и деветте духовнички дълбоко се поклониха, когато Енея даде знак на процесията ни да се приближи до платформата. Чарлз Чи-кяп Кемпо и Кемпо Нга Уанг Таши изглеждат смутени, когато позволяват на помощниците си да закрепят макарите им за кабела — не от безпокойство за безопасността си, зная го, а от някакво нарушение на протокола, което ми е убягнало и което не ме интересува особено. В този момент ме интересува да остана насаме с Енея и да разговарям с нея. Или навярно просто пак да я целувам.

По време на пътуването ни до Потала вали проливен дъжд. През трите ми месеца тук се бяха изсипали много летни дъждове, но сега капките са ледени и придружени от стелещи се валма мъгла, които ни заобикалят отвсякъде. Изминаваме единия кабелен преход преди облаците окончателно да се сгъстят, но когато наближаваме източната страна на хребета Кун Лун, Горният път е хлъзгав от лед.

Горният път се състои от скални первази, тухлени галерии върху отвесна скала, високи дървени платформи по северния хребет на Хуа Шан, Цветната планина, и дълги поредици от висящи мостове, свързващи ледените скали с Кун Лун. После идва вторият по дължина висящ мост на планетата, съединяващ Кун Лун с Фари, последван от друга поредица галерии, мостове и первази, водещи на югозапад по източния склон на хребета Фари и достигащи до пазара. Там преминаваме през цепнатината и тръгваме по перваза почти право на запад към Потала.

Обикновено денем пътят отнема шест часа, но този следобед е мрачно, опасно тътрене през стелещата се мъгла и ледения дъжд. Помощниците, които пътуват заедно с кмета/велик шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо и игумена Кемпо Нга Уанг Таши, се опитват да скрият господарите си под яркочервени и жълти чадъри, но леденият перваз често се стеснява и се налага знатните мъже да се измокрят, докато вървят в колона по един. Минаването по висящите мостове е кошмар — „подът“ на всеки от тях е просто единичен, изплетен от коноп кабел с вертикални конопени въжета, хоризонтални странични кабели за парапет и друг дебел кабел отгоре — и макар че обикновено е детска игра да запазиш равновесие по долния, докато се държиш за страничните въжета, в този проливен дъжд това усилие изисква пълна съсредоточеност. Но местните са го правили през десетки мусони и бързо преминават. Само ние с Енея колебливо спираме, когато мостовете се огъват и подскачат под тежестта на групата ни, а заледените въжета заплашват да се изплъзнат от ръцете ни.

Въпреки бурята — или навярно тъкмо заради нея — някой е запалил факлите по целия източен склон на хребета Фари и пламъците, пронизващи гъстата мъгла, ни помагат да следваме пътя си, когато дървените галерии завиват, издигат се и се спускат по заледени стълбища и достигат до нови мостове. Пристигаме на пазара Фари точно по здрачаване, макар че заради времето изглежда много по-късно. Там към нас се присъединяват други групи, насочили се към Зимния дворец, а покрай цепнатината на запад се движат поне седемдесет души. Паланкинът на Дорье Фамо все още подскача заедно с нас и подозирам, че всички, включително самият аз, малко и завиждаме, че е вътре.

Признавам, че съм разочарован: бяхме планирали да пристигнем в Потала по светло, докато червеникавото сияние все още огрява хребетите и високите върхове на север и запад от двореца. Никога преди не го бях виждал и с нетърпение очаквах да разгледам този район. Но сега широкият Горен път между Фари и Потала е просто поредица от осветени с факли первази и галерии. Нося в раницата си лазерното фенерче, макар че не съм сигурен дали това е безполезен опит за самозащита в случай, че нещата в двореца тръгнат на зле, или за да осветявам пътя си в мрака. Лед покрива скалите, платформите и конопените парапети по този най-използван път на планетата Не мога да си представя да се спускам по кабелния път в такава нощ, но се носят слухове, че неколцина от най-дръзките гости пристигат тъкмо така.

Влизаме в Забранения град около два часа преди началото на приема. Облаците малко са се разнесли, дъждът стихва и първият поглед, който хвърлям към Зимния дворец, ме кара да стая дъх и да забравя за разочарованието си, че не съм дошъл по светло.

Зимният дворец е построен върху огромен връх, извисяващ се от хребета на Жълтата шапка. Зад него са по-високите върхове на Коко Нор и през облаците първо се показва „Дрепунг“, манастирът, който подслонява трийсет и пет хиляди монаси, ред след ред високи каменни сгради, издигащи се по отвесните склонове. Хилядите му прозорци блестят със светлината на фенерите, на балконите, терасите и входовете са закачени факли, а зад и над „Дрепунг“ се извисяват златните, докосващи небето покриви на Потала — Зимният дворец на Далай лама, — грейнали от блясъци и осветени отзад (въпреки мрака на бурята) от мълниите по върховете на Коко Нор.

Тук помощниците и обикновените пътници завиват обратно и в Забранения град влизаме само ние, поканените поклонници.

Горният път се изравнява и разширява, за да достигне петдесет метра. Настлан е със златни камъни, от двете му страни са запалени факли и го заобикалят безброй храмове, малки гомпи, външни манастирски сгради и военни постове. Дъждът е спрял, но пътят хвърля златисти отблясъци, докато стотиците ярко облечени поклонници и обитатели на Забранения град изпълват пространствата пред огромните стени и порти на „Дрепунг“ и Потала. Монаси в шафранени роби се движат на малки, мълчаливи групи. Дворцови служители в яркочервени и тъмнолилави одежди и жълти шапки, напомнящи на обърнати наопаки чинийки, бързо минават покрай войници в сини униформи с копия на черно-бели райета. Официални куриери тичат в плътно прилепнали по тялото им оранжево-червени или златисто-сини костюми. Жени от двора се плъзгат по златните камъни в дълги копринени, небесно– или тъмносини рокли и полите им тихо шумолят по мократа настилка. Свещеници от сектата на Червената шапка изпъкват с извитите си навътре шапки от тъмночервена коприна, докато друнгпите — хората от гористата долина — носят шапки от вълна на зигокоза и костюмите им са украсени с блестящи бели, червени, тъмнокафяви и златни пера, а дългите им, златни церемониални саби са пъхнати в ножници. Обикновеният народ в Забранения град е почти също толкова колоритен, колкото и висшите служители: готвачи, градинари, слуги, възпитатели, зидари и камериери, облечени в зелени, сини, златни или оранжеви копринени чуби, с копринени шапки с твърда, широка петдесетина сантиметра периферия, предназначена да пази лицата им от изгаряне в слънчеви дни и от дъжд по време на мусоните.

Нашата измокрена група изглежда сива и дрипава, но аз изобщо не мисля за външния ни вид, докато минаваме през високата шейсет метра порта на една от външните стени на манастира „Дрепунг“ и. пресичаме моста Ки Чу.

Този мост е широк двайсет и дълъг сто и петнайсет метра и е построен от най-модерна въглеродна пластостомана. Материалът блести като черен хром. Под него… няма нищо. Той свързва последната цепнатина в хребета, спускаща се на хиляди метри до фосгеновите облаци долу. Откъм източната му страна — посоката, от която идваме — сградите на „Дрепунг“ се издигат два-три километра над нас, плоски стени, грейнали прозорци и паяжини от официални кабелни пътища между манастира и двореца. Откъм западната му страна — пред нас — Потала се издига върху скалния склон на повече от шест километра и хилядите и каменни лица и стотици златни покриви отразяват проблясващите в ниските облаци светкавици. В случай на нападение мостът Ки Чу за по-малко от трийсет секунди може да се вдигне откъм западната скала.

Той не се вдига и ние го пресичаме. Покрай двете му страни са строени войници в церемониална униформа, всички въоръжени със смъртоносно сериозно копие или енергомет. В отсрещния край на Ки Чу ниеспираме при Парго Калинг, Западната порта — орнаментирана арка, висока осемдесет и пет метра. Отвътре блестят светлини, пречупвани през хиляди сложни мотиви. Най-яркото сияние идва от двете огромни очи — всякое диаметър повече от десет метра, — които гледат на изток над Ки Чу и „Дрепунг“.

Когато минаваме под Парго Калинг, всички спираме. Предстои ни да стъпим на територията на самия Зимен дворец, макар че до истинската му порта остават още трийсетина крачки. Пред нас се изкачват хилядата стъпала, които ще ни отведат до двореца. Енея ми е разказвала, че тук идват поклонници от целия Тян Шан, като вървят на колене, а в някои случаи и като се просват по очи на всяка крачка — буквално измервайки стотиците или хиляди километри с телата си, — само за да минат под Западната порта и да докоснат с чела тази последна част от моста Ки Чу в знак на почит към Далай лама.

Двамата с Енея минаваме под арката заедно и се споглеждаме.

След като показваме поканите си на пазачите и служителите на главния портал, ние се изкачваме по хилядата стъпала. С удивление откривам, че стълбището е ескалатор, макар Тромо Трочи от Дому да ми прошепва, че често го оставят изключено, за да позволят на вярващите последно усилие, преди да ги допуснат в горните части на двореца.

На първите обществени равнища отново проверяват поканите ни, слуги ни освобождават от горните ни дрехи и други слуги ни придружават до стаи, в които можем да се изкъпем и преоблечем. Великият шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо получава малък апартамент на седемдесет и осмото равнище на двореца и след безкрайни обиколки из външните коридори — прозорците от дясната ни страна гледат към червените покриви на манастира „Дрепунг“, които блестят под светлината на мълниите — ни посрещат други прислужници, определени за личните ни нужди. Всеки от групата ни има поне затворена със завеси ниша, в която ще спи след официалния прием, а съседните бани предлагат гореща вода, вани и съвременни звукови душове. Последвам Енея и й се усмихвам, когато ми намига на излизане от топлото помещение.

Нямам истинско официално облекло в Храма, висящ във въздуха — нито на кораба, който в момента се крие на третата луна, — но Ломо Дондруб и някои от другите с приблизително моите размери ми дадоха дрехи за приема: черни панталони и лъснати, високи, черни ботуши, бяла копринена риза под златна жилетка, червено-черно сако, завързано на кръста с тъмночервен копринен пояс. Официалната вечерна пелерина е направена от най-фина коприна, донесена от западните части на Музтаг Алта и е черна, но със сложни червени, златни, сребърни и жълти мотиви по краищата. Това е втората най-хубава пелерина на Ломо и той ясно ми даде да разбера, че ако я изцапам, скъсам или загубя, ще ме хвърли от най-високата платформа. Ломо е приятен, разбран човек — нещо почти нечувано за летец самотник, както са ми казвали, — но ми се струва, че не се шегуваше.

А. Бетик ми зае необходимите за приема сребърни гривни, купени от красивите пазари на Хей уанг-му. На раменете си поставям червената качулка от пух и вълна от зигокоза, заета ми от Джигме Норбу, който цял живот напразно бе чакал да получи покана за Зимния дворец. На шията ми виси верижка от сребро и нефрит, официален талисман на майстора дърводелец и мой приятел Чангчи Кенчунг, който тази сутрин ми каза, че е бил на три приема в двореца и че всеки път ужасно се е отегчавал.

В стаите ни се появяват слуги в златна коприна, за да ни съобщят, че е време да се съберем в главната приемна до тронната зала. Външните коридори са пълни със стотици гости, шумоли коприна, тракат накити, във въздуха се носи аромат на парфюм, одеколон, сапун и кожа. Пред нас зървам старата Дорье Фамо — Мълниеносната свиня, — поддържана от две от деветте й духовнички, всички в елегантни шафранови рокли. Свинята не носи накити, но бялата й коса е нагласена в сложни кокове и красиви плитки.

Роклята на Енея е проста, но поразителна — тъмносиня коприна с кобалтова качулка, покриваща иначе голите й рамене. Над деколтето й виси талисман от сребро и нефрит, в косата й е забоден сребърен гребен, държащ тънък полувоал. Много от жените наоколо носят воали в знак на свенливост и аз разбирам колко хитро е скрила лицето си приятелката ми.

Тя ме хваща за ръка и ние вървим по безкрайните коридори, завиваме надясно и се изкачваме по спиралните ескалатори към равнищата на Далай лама.

Навеждам се към нея и прошепвам в скритото й под воала ухо:

— Нервна ли си?

Зървам проблясък на усмивка под воала и тя стисва ръката ми.

Продължавам да упорствам.

— Хлапе, ти понякога виждаш бъдещето. Зная го. Та така… дали ще останем живи след тази вечер? Навеждам се към нея и тя ми прошепва в отговор:

— Малко неща в бъдещето са установени, Рол. Повечето са течни като… — Енея посочва към фонтана, покрай който минаваме. — Но не виждам причина за безпокойство, а ти? Тук има хиляди гости. Далай лама може да поздрави лично само неколцина. Неговите гости… представителите на Мира… които и да са те, нямат основание да смятат, че сме тук.

Кимвам, но не съм убеден.

Внезапно братът на Далай лама Лабсанг Самтен бързо се спуска обратно по издигащия се ескалатор в нарушение на всякакъв протокол. Монахът се усмихва и ентусиазирано бъбри. Той се обръща към нашата група, но стотиците по автоматичното стълбище се навеждат към него, за да го чуят.

— Гостите от космоса са много важни! — възторжено казва Лабсанг. — Разговарях с нашия възпитател, който е помощник на заместник министъра на протокола. Тази вечер ще се срещнем не само с мисионери!

— Нима? — пита великият шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо, блестящ в многобройните си пластове червена и златна коприна.

— Да! — широко се усмихва Лабсанг Самтен. — Пристигнал е кардинал на мирската Църква! Много важен кардинал. С неколцина от първите си помощници.

Усещам, че стомахът ми кипва й после рязко се свива.

— Кой кардинал? — пита Енея. Гласът й звучи спокойно и заинтригувано. Приближаваме се до края на спиралното стълбище и въздухът се изпълва с шума на стотици или хиляди тихо разговарящи гости.

Лабсанг Самтен се изпъва в официалната си монашеска роба.

— Кардинал Мустафа — енергично съобщава той. — Много приближен на мирския папа, струва ми се. Мирът изразява почитта си към брат ми, като го праща тук за посланик.

Усещам, че Енея стисва ръката ми, но не мога ясно да видя изражението й през воала.

— И още неколцина важни мирски гости — продължава монахът и се обръща, когато приближаваме до приемната. — Включително някакви странни мирски жени. Военни, предполагам.

— Научи ли имената им? — пита Енея.

— Едно от тях — отвръща Лабсанг. — Генерал Немес. Тя е много бледа. — Братът на Далай лама обръща широката си, искрена усмивка към Енея. — Кардиналът е помолил специално да се запознае с вас, г. Енея. С вас и с вашия придружител г. Ендимион. Министърът на протокола много се изненадал, но е уредил частен прием за вас, мирските хора, разбира се, регента и брат ми, Негово светейшество Далай лама.

Изкачването ни завършва. Стълбището потъва в мраморния под. Енея ме е хванала подръка и двамата се сливаме с шума и строго овладения хаос на главната приемна.

19.

Далай лама е само на осем стандартни години. Знаех това — Енея, А. Бетик, Тео и Рахил неведнъж го бяха споменавали, — но все пак съм изненадан, когато виждам детето, седнало на високия си, покрит с възглавници трон. В огромната приемна зала трябва да има три-четири хиляди души. Гостите едновременно прииждат по няколко широки ескалатора в преддверие, голямо колкото хангар за космически кораби — златни колони се издигат към покрит с фрески, висок двайсет метра таван, подът е настлан със синьо-бели плочки със сложни изображения от „Бардо Тодрол“, тибетската „Книга на мъртвите“, както и с илюстрации на огромния семенен кораб, докарал будистките емигранти от Старата Земя. Приемната зала е още по-огромна. Таванът й е гигантски прозорец, през който ясно се виждат кипящите облаци, проблясващите мълнии и осветения от фенери планински склон. Гостите блестят във фините си дрехи — коприна, скулптиран лен, надиплена и боядисана вълна, изобилие на червени, черни и бели пера, сложни прически, фини, красиво оформени гривни, огърлици, обеци, диадеми и колани от сребро, аметист, злато, нефрит, лазурит и десетки скъпоценни метали. Сред цялото това изящество са пръснати десетки монаси и игумени в простите им оранжеви, златни, жълти, шафранени и червени роби. Бръснатите им глави лъщят на светлината от стотици трикраки мангали. Но помещението е толкова грамадно, че тези няколко хиляди души изобщо не могат да го изпълнят — паркетът блести и между тълпата и златния трон остава двайсетметрово празно пространство.

Разнася се звукът на малки рогове, когато гостите стъпват от ескалатора на плочките в преддверието. Инструментите са от месинг и кост и колоната от монаси, които ги надуват, се простира от стълбищата до входните арки — повече от шейсет метра постоянен шум. Стотиците рогове поддържат един тон в продължение на минути и после преминават на друг, без никой да им дава знак. Ние влизаме в главната приемна зала и ниските тонове са подети и усилени от двайсет четириметрови рогове от двете страни на процесията ни. Монасите, които надуват тези чудовищни инструменти, стоят в малки ниши в стените и подпират роговете на стойки, поставени на паркета. Краищата им се разширяват като еднометрови лотосови цветове. Към тази постоянна поредица от ниски тонове — напомнящи на сирената на океански кораб, отекваща в заобикалящите го ледници — се присъединяват вибрациите на огромен гонг с диаметър поне пет метра, удрян на равни интервали. От мангалите се носи аромат на тамян. Едва забележимото було благоуханен дим се движи над покритите с накити и шапки глави на гостите и като че ли искри и вибрира в съответствие с издигащите се и спадащи тонове на тръбите, роговете и гонга.

Всички лица са обърнати към Далай лама, непосредственото му обкръжение и гостите му. Хващам Енея за ръка и ние минаваме надясно, за да останем надалеч от трона. Съзвездия важни личности нервно се движат между нас и далечното дете.

Внезапно дълбоките тонове стихват. Последният удар на гонга отеква и замира. Всички гости са тук. Огромните врати зад нас са затворени. Чувам пропукването на пламъци в безбройните мангали из гигантското, кънтящо пространство. По кристалния таван високо над нас неочаквано започват да падат капки дъжд.

Далай лама леко се усмихва, седнал по турски върху многобройни копринени възглавници. Платформата го издига на равнището на очите с изправените му гости. Главата на момчето е обръсната и то носи проста червена роба на лама. На друг трон от дясната му страна седи регентът, който ще управлява — като се съветва с други висши свещеници, — докато Негово светейшество Далай лама не стане на осемнайсет стандартни години. Енея ми е разказвала за този регент, мъж на име Ретинг Токра, за когото се говорело, че бил въплъщение на коварството, но единственото, което мога да видя в момента, е обикновената червена роба и тясно, кафеникаво лице с бадемовидни очи и тънки мустаци.

Отляво на Негово светейшество Далай лама е великият шамбелан, игуменът на игумените. Този мъж е много стар и широко се усмихва на колоните от гости. Вляво от него е държавният оракул, слаба млада жена със строго подстригана коса и жълта ленена риза под червената й роба. Енея ми е обяснила, че работата на държавния оракул е да предсказва бъдещето в състояние на дълбок транс. Вляво от жената са застанали петима пратеници на Мира, чиито лица са почти изцяло скрити от позлатените стълбове на трона на Далай лама — мога да различа нисък мъж в кардиналско червено, три фигури в черни раса и поне една военна униформа.

Вдясно от трона на регента стои главният глашатай и шеф на охраната на Негово светейшество, легендарният Карл Линга Уилям Ейхеджи, дзен стрелец, художник, учител по карате, философ, бивш летец и аранжьор на цветя. Тялото на Ейхеджи сякаш е от стомана, увита с мускули. Той прави няколко крачки напред и изпълва огромната зала с гласа си:

— Уважаеми гости, посетители от други светове, дугпи, друкпи, друнгпи — хора от най-високите хребети, от великите цепнатини и гористите склонове на долините — дзаси, уважаеми представители, червени шапки и жълти шапки, монаси, игумени, послушници гетсел, ко-си от Четвърти ранг и още по-висши, вие блажени, които носите суги, техни съпруги и съпрузи, търсачи на просветление, за мен е удоволствие да ви приветствам тук от страна на Негово светейшество, Гетсуанг Нгуанг Лобсанг Тенгин Гяпсо Сисунуангюр Тшунгпа Мапай Депал Сангпо — Светия, Нежната слава, Мощния в речта, Чистия ум, Надарения с божествена мъдрост, Вместителя на вярата, Широкия като океан!

Малките тръби от месинг и кост изсвирват високи, ясни тонове. Огромните рогове заревават като динозаври. Гонгът праща вибрации по костите и зъбите ни.

Главният глашатай Ейхеджи отстъпва назад. Заговорва Негово светейшество Далай лама и детският му глас е тих, но ясен и твърд в грамадното пространство.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте тук тази вечер. Ние ще приветстваме нашите приятели от Мира при по-лична среща. Мнозина от вас помолиха да се срещнат с мен… вие ще получите моята благословия на частни аудиенции тази вечер. Поисках да разговарям с някои от вас. Вие ще се срещнете с мен на частна аудиенция тази вечер. Нашите приятели от Мира ще разговарят с мнозина от вас тази вечер и в следващите дни. От тяхно име ви моля да не забравяте, че те са наши братя и сестри в дхармата, в търсенето на просветление. Моля ви да не забравяте, че нашият дъх е техен дъх и че дъхът на всички ни е дъхът на Буда. Благодаря ви. Приятно прекарване на нашия празник.

И тогава платформата, тронът и всички наоколо безшумно се плъзват назад през отварящата се стена, скрива ги подвижна завеса, после още една и накрая самата стена, а хилядите в главната приемна зала едновременно въздъхват.

Доколкото си спомням, вечерта беше почти сюрреалистично съчетание от тържествен бал, вихрещ се около официален папски прием. Никога не бях присъствал на папски прием, разбира се — тайнственият кардинал на вече скритата зад завеси платформа бе най-висшият представител на Църквата, който бях виждал, — но възбудата на онези, които Далай лама приемаше, трябва да беше същата като на християни при срещата им с папата. Монасивойници в червени роби и с червени или жълти шапки придружаваха неколцината щастливци през завесите и вратата в стената при Далай лама, докато останалите от нас обикаляхме по осветения от факлите паркет, хранехме се край дългите маси с превъзходни ястия или дори танцувахме под музиката на малък оркестър. Признавам, че поканих Енея на танц, но тя се усмихна, поклати глава и поведе групата ни към най-близката банкетна маса. Скоро поведохме разговор с Дорье Фамо и някои от деветте й духовнички.

Макар да знаех, че може да наруша етикета, аз попитах красивата старица защо е наречена Мълниеносната свиня. Докато ядяхме пържени топки тсампа и пиехме чай, Дорье Фамо се засмя и ни разказа историята си.

На Старата Земя първата такава игуменка на тибетски мъжки будистки манастир се смятала за превъплъщение на истинската Мълниеносна свиня, полубогиня с ужасяваща сила. Твърдяло се, че онази първа Дорье Фамо е превърнала не само себе си, но и всички лами в манастира в прасета, за да подплаши вражески войници.

Когато попитах това последно превъплъщение на Мълниеносната свиня дали е запазила способността си да се преобразява в свиня, елегантната старица вдигна глава и твърдо отвърна:

— Ако това ще подплаши тези сегашни нашественици бих го направила на мига.

През около трите часа, по време на които ние с Енея разговаряхме, слушахме музика и гледахме светкавиците през кристалния таван, това бе единственото изречено гласно отрицателно отношение към мирските представители макар че под копринените одежди и веселбата като че ли се носеше подводно течение от безпокойство. Това изглеждаше естествено, тъй като освен спускателните кораби на свободни търговци, Тян Шан беше изолиран от Мира и останалата част от постхегемонийското човечество почти три века наред.

Вече ставаше късно и започвах да се убеждавам, че Лабсанг Самтен е получил грешна информация за желанието на Далай лама и неговите мирски гости да ни видят, когато неочаквано няколко придворни служители с огромни червени и жълти шапки — напомнящи на илюстрациите на древногръцки шлемове, които бях виждал — ни откриха и помолиха да ги придружим за аудиенция при Далай лама.

Погледнах към приятелката си, готов да избягам заедно с нея и да прикривам отстъплението ни, ако тя прояви дори само намек за страх или колебание, но Енея просто кимна и ме хвана за ръка. Морето от гости ни направи път, докато прекосявахме грамадното пространство след придворните. Двамата вървяхме бавно, ръка за ръка, сякаш аз й бях баща и я водех към олтара на традиционна църковна венчавка… или сякаш самите ние винаги сме били брачна двойка. В джоба ми бяха лазерното фенерче и дисковият дневник. Лазерът нямаше да ми помогне много, ако Мирът искаше да ни залови, но бях решил, случи ли се най-лошото, да повикам кораба. Нямаше да им позволя да пленят Енея и щях да спусна машината на пламтящите й реактивни тласкачи право през този прекрасен кристален таван.

Минахме през външната завеса и се озовахме в покрито пространство, в което все още ясно се чуваше музиката на оркестъра и глъчката на празненството. Тук неколцина придворни с червени шапки ни помолиха да протегнем ръце с длани нагоре. Когато се подчинихме, те поставиха в шепите ни бели копринени шалчета, чиито краища свободно висяха надолу. Посочиха ни да минем през втората завеса. Зад нея с поклон ни посрещна великият шамбелан — Енея му отвърна с изящен реверанс, а аз с тромаво навеждане — и ни поведе през вратата в малката стая, в която заедно с гостите си ни очакваше Далай лама.

Тази частна стая приличаше на продължение на трона на малкия първосвещеник — злато, позлата, копринен брокат и прекрасни гоблени с обърнати свастики, избродирани насред образи на разтварящи се цветя, гърчещи се дракони и въртяща се мандала. Вратите зад нас се затвориха и звуците на приема бяха напълно заглушени, освен аудиосигнала на трите видеомонитора, вградени в лявата стена. Образът се предаваше от различни места в главната приемна зала и момчето на трона и неговите гости унесено наблюдаваха.

Спряхме, докато великият шамбелан не ни даде знак отново да тръгнем напред. Когато приближихме до трона и Далай лама се обърна към нас, шамбеланът ни прошепна:

— Не е нужно да се покланяте, докато Негово светейшество не вдигне ръка. Тогава се наведете напред, за да ви докосне.

Застанахме на три крачки от повдигнатата платформа на трона с нейните искрящи позлати и драпирани възглавници. Главният глашатай Карл Линга Уилям Ейхеджи каза с тих, но еклив глас:

— Ваше светейшество, архитектката, отговаряща за строителството на Хсуан-кунг Ссу, и нейният помощник.

„Нейният помощник ли?“ Смутено пристъпих зад Енея, но бях благодарен, че глашатаят не спомена имената ни. С периферното си зрение забелязвах петте фигури на представителите на Мира. Протоколът обаче изискваше погледът ми да е насочен към Далай лама, но сведен надолу.

Енея спря до високия трон, все още протегнала ръце пред себе си. Шалчето бе опънато между дланите й. Великият шамбелан постави върху него няколко предмета и момчето протегна ръка, бързо ги взе и ги остави на платформата вдясно от себе си. После напред пристъпи един от прислужниците и отнесе бялото шалче. Енея сключи ръце, сякаш за молитва и се поклони. С нежна усмивка малкият Далай лама се наведе напред и докосна приятелката ми — моята любима — по главата, поставяйки пръстите си като корона върху кестенявата й коса. Разбрах, че това е благослов. Когато отдръпна ръка, момчето взе от купчината до себе си червен шал и го постави в лявата длан на Енея. После с още по-широка усмивка стисна дясната й ръка. Великият шамбелан даде знак на Енея да застане пред по-ниския трон на регента и аз пристъпих напред, за да повторя същата кратка церемония с Далай лама.

Имах съвсем малко време, но все пак успях да забележа, че предметите, поставени от великия шамбелан върху белия шал и бързо взети от момчето, са малък златен релеф на три планини, представящ Тян Шан, както по-късно ми обясни Енея, изображение на човешко тяло, стилизирана книга, символизираща речта, и чортен, храм, символизиращ ума. Поставянето и взимането на тези предмети свърши преди да успея да им обърна повече внимание и после червеният шал бе в едната ми ръка, а малката длан на момчето бе в моята. Ръкостискането му беше изненадващо силно. Макар и със сведен поглед, можех да видя широката му усмивка. Отстъпих назад и застанах до Енея.

Същата церемония бързо се повтори с регента — бял шал, символични предмети, червен шал. Но регентът не се ръкува с нас. Когато получихме благословията му, великият шамбелан ни даде знак да вдигнем главите и погледите си.

Едва не посегнах да извадя лазерното си фенерче и бясно да започна да стрелям. До Далай лама, неговите прислужници монаси, великия шамбелан, регента, държавния оракул, глашатая, ниския кардинал, тримата мъже в черни раса, стоеше жена в черно-червена униформа на мирския флот. Тъкмо беше заобиколила висок свещеник, така че за първи път можехме да видим лицето й. Тъмните й очи се впиваха в Енея. Косата й бе къса и висеше на кичури над бледото й чело. Кожата й беше светла. Погледът й бе змийски — едновременно далечен и унесен.

Това беше създанието, опитало се да убие трима ни с Енея и А. Бетик на Божия горичка пет мои години по-рано — и повече от десет за Енея. Това бе нечовешката машина за убиване, която беше победила Шрайка и щеше да отнесе главата на приятелката ми в торбата си, ако от орбита не се бе намесил отец-капитан де Соя и не бе използвал цялата ядрена енергия на кораба си, за да запрати чудовището в котел от кипяща стопена скала.

И ето че създанието отново беше тук и пронизваше лицето на Енея с нечовешките си очи. Очевидно я бе търсило през годините и светлинните разстояния и сега я беше открило. Бе открило нас.

Сърцето ми се разтуптя и краката ми внезапно омекнаха, но въпреки шока, умът ми работеше като ИИ. Държах лазерното фенерче в десния джоб на пелерината си. Комуникаторът беше в левия джоб на панталоните ми. С дясната си ръка можех да прострелям очите на жената, после да превключа селектора на широко излъчване и да ослепя мирските свещеници. С лявата си ръка щях да пратя по теснолъчевия канал предварително записаното съобщение до кораба.

Но дори незабавно да реагираше и да не го пресрещнеше мирски боен кораб, той щеше да се спусне през прозрачния таван на двореца едва след няколко минути. Дотогава вече щяхме да сме мъртви.

Знаех колко е бързо това чудовище — когато се биеше с Шрайка, то просто беше изчезнало, бе се превърнало в мъгла от хром. Изобщо нямаше да успея да извадя от джоба си лазера или комуникатора. Щяхме да сме мъртви преди ръката ми да изминеше и половината разстояние до оръжието.

Замръзнах, осъзнал, че макар навярно незабавно да беше познала жената, Енея не реагира с шока, който изпитвах аз. Външно тя не прояви каквато и да е емоция. Продължаваше да се усмихва. Погледът й обходи гостите от Мира — включително чудовището — и отново се върна към момчето на трона.

Пръв заговори регентът Ретинг Токра.

— Нашите гости помолиха за тази аудиенция. Те чуха от Негово светейшество за реконструкцията на Храма, висящ във въздуха и пожелаха да се запознаят с младата жена, ръководеща строежа.

Гласът на регента бе също толкова безизразен, колкото и лицето му.

После заговори Далай лама:

— Приятели мои — тихо каза той и посочи към нас с Енея, — представям ви нашите знатни гости от Мира. Джон Доменико кардинал Мустафа от Светата служба на Католическата църква, архиепископ Жан Даниел Брек от папския дипломатически корпус, отец Мартин Фарел, отец Жерар Льобланк и командир Радамант Немес от знатната гвардия.

Кимнахме. Мирските представители — включително чудовището — ни отговориха. Дори Негово светейшество Далай лама да беше нарушил протокола на представянето, очевидно никой не забеляза това.

— Благодаря ви, Ваше светейшество — с кадифен глас каза Джон Доменико кардинал Мустафа. — Но вие представихте тези изключителни хора само с професиите им. — кардиналът ни се усмихна, показвайки ситни, остри зъби. Навярно имате имена?

Пулсът ми се ускори. Пръстите на дясната ми ръка потръпнаха при мисълта за лазерното фенерче. Енея продължаваше да се усмихва, но не понечи да отговори на кардинала. Мислите ми препускаха в търсене на псевдоними Но защо? Те със сигурност знаеха кои сме. Всичко това бе клопка. Немес никога нямаше да ни позволи да напуснем тази тронна зала… или пък щеше да ни причака навън. За моя изненада момчето Далай лама отново заговори:

— Приятно ми е да довърша представянето, Ваше високопреосвещенство. Името на нашата високоуважаема архитектка е Ананда, а нейният помощник — един от многобройните й опитни помощници, както ме увериха — се нарича Субхада.

Признавам, че тези думи ме накараха да премигна. Дали някой беше подшушнал тези имена на Далай лама? Енея ми бе обяснила, че Ананда е била първата ученичка на Буда и също учителка, а Субхада бил скитащ аскет, който станал последния пряк ученик на Буда, след като го срещнал само часове преди смъртта му. Тя също ми каза, че Далай лама е измислил тези имена за представянето ни, очевидно влагайки в тях ироничен смисъл. Не бях в състояние да открия нищо смешно.

— Г. Ананда — леко се поклони кардинал Мустафа. — Г. Субхада. — Той погледна към нас. — Извинете откровеността и невежеството ми, г. Ананда, но вие изглеждате от различен расов материал от повечето хора, които видяхме в Потала.

Енея кимна.

— Хубаво е човек да внимава с обобщенията, Ваше високопреосвещенство. Тази планета е била заселена с колонисти от много райони на Старата Земя.

— Разбира се — измърка кардинал Мустафа. — Трябва да отбележа, че вашият английски е безупречен. Мога ли да попитам кой район от Тян Шан наричате свой дом?

— Естествено — отвърна Енея с глас, също толкова гладък, колкото и на кардинала. — Появих се на бял свят в район от хребети отвъд върховете Морая и Цион, на северозапад от Музтаг Алта.

Кардиналът замислено кимна. Забелязах, че яката му — по-късно Енея ми каза, че в църковната терминология тя се наричала „рабат“ или „рави“ — е от алена водна коприна със същия цвят като расото и шапчицата му.

— Може би изповядвате — гладко продължи той, — юдейската или мюсюлманската вяра, които нашите домакини казаха, че преобладават в тези райони?

— Аз не изповядвам никаква вяра — отвърна Енея. — Ако става дума за вяра в свръхестественото.

Кардиналът леко повдигна вежди. Мъжът, наречен отец Фарел, хвърли поглед към господаря си. Ужасните очи на радамант Немес не трепваха.

— И все пак строите будистки храм — любезно отбеляза кардинал Мустафа.

— Наеха ме да реконструирам красив комплекс — каза Енея. — Горда съм, че ме избраха за тази задача.

— Въпреки липсата си на… хм… вяра в свръхестественото? — попита Мустафа. Можех да доловя в гласа му присъствието на Инквизицията. Бяхме чували за Светата служба дори в мочурищата на Хиперион.

— Навярно тъкмо заради това, Ваше високопреосвещенство — отговори Енея. — И заради убедеността ми в собствените ми човешки способности, както и в тези на сътрудниците ми.

— Значи изпълнявате задачата заради самата нея — настояваше кардиналът. — Даже да няма по-дълбок смисъл?

— Навярно по-дълбокият смисъл е отличното изпълнение на задачата — парира Енея.

Кардинал Мустафа се подсмихна. Звукът изобщо не беше приятен.

— Добре казано, млада госпожо. Добре казано. Отец Фарел прочисти гърлото си.

— Районът отвъд връх Цион — замислено рече той. — По време на орбиталното си проучване забелязахме, че на един хребет там има телепортал. Смятахме, че Тян Шан никога не е бил част от Мрежата, но архивите ни показаха, че порталът е бил завършен точно преди Падането.

— Но никога не е бил използван! — възкликна малкият Далай лама и повдигна тънкия си пръст. — Никой не е пътувал до и от Райската планина през хегемонийския телепортатор.

— Наистина — меко се съгласи кардинал Мустафа. — Е, и ние решихме така, но трябва да ви поднесем извиненията си, Ваше светейшество. По време на опитите си да сондира структурата на стария телепортал от орбита корабът ни случайно стопи заобикалящите го скали. Страхувам се, че завинаги е погребан под камъка.

Хвърлих поглед към Радамант Немес. Тя не мигаше. Никога не я бях виждал да премигва. Очите й бяха прикокани към Енея.

Далай лама махна с ръка.

— Няма значение, Ваше високопреосвещенство. Не се нуждаем от телепортал, който никога не е бил използван… освен ако вашият Мир не е открил начин отново да активира телепортаторите? — Тази мисъл го накара да се засмее. Приятен момчешки смях, но в същото време говорещ и за остър интелект.

— Не, Ваше светейшество — усмихна се кардинал Мустафа. — Дори Църквата не е открила начин да съживи Мрежата. И е почти сигурно, че е най-добре изобщо да не го правим.

Напрежението ми бързо се превърна в нещо като виене на свят. Грозният нисък мъж в червени кардиналски одежди показваше на Енея, че знае как е пристигнала на Тян Шан и че не може да избяга по същия път. Погледнах към приятелката си, но тя изглеждаше спокойна и леко заинтригувана от разговора. Възможно ли бе да има втори телепортал, за който Мирът да не подозира? Това поне обясняваше защо все още сме живи: Мирът беше запушил мишата дупка на Енея и бе пуснал да я чака котка или по-скоро няколко котки — под формата на дипломатическия кораб в орбита и несъмнено на други бойни кораби, скрити в системата. Ако бях пристигнал няколко месеца по-късно, щяха да заловят или унищожат нашия кораб и пак да отведат Енея.

Но защо им трябваше да чакат? И защо беше тази игра?

— …ще ни е много приятно да видим вашия… как се нарича… Храм, висящ във въздуха? Звучи очарователно — казваше архиепископ Брек.

Регентът Токра се намръщи.

— Това може да се окаже сложно, Ваше високопреосвещенство — отвърна той. — Наближават мусоните, кабелните пътища ще са много несигурни и през зимните бури Горният път е опасен.

— Глупости! — извика Далай лама, без да обръща внимание на намръщеното тясно лице на регента, обърнало се в неговата посока. — С радост ще уредим такава експедиция — продължи момчето. — На всяка цена трябва да видите Хсуан-кунг Ссу. И цялото Средно царство… дори Тай Шан, Великият връх, където двайсетте и седем хиляди стъпала се издигат към Храма на Нефритения император и Принцесата на лазурните облаци.

— Ваше светейшество — прошепна великият шамбелан, свел глава, но едва след като размени с регента родителски поглед, — трябва да ви напомня, че заради издигането на отровните облаци, до Великия връх на Средното царство може да се стигне само през пролетните месеци. През следващите седем месеца Тай Шан е недостъпен за останалата част на Средното царство и целия свят.

Момчешката усмивка на Далай лама изчезна… не от сприхавост, помислих си аз, а от недоволство, което се дължеше на покровителственото отношение на шамбелана. Когато отново заговори, в гласа му се долавяха резки, заповедни нотки. Не познавах много деца, но бях виждал достатъчно военни офицери и ако можех да се осланям на опита си, това момче щеше да стане страшен мъж и властник.

— Велики шамбелане — каза Далай лама, — известно ми е, разбира се, че кабелният път е затворен. Всеки знае това. Но зная също, че всяка зима неколцина безстрашни летци извършват полети от Сунг Шан до Великия връх. Как иначе бихме споделяли официалните си укази с нашите приятели сред вярващите на Тай Шан? А някои от парапланерите могат да носят повече от един летец… дори пътници, нали?

Великият шамбелан се поклони толкова ниско, че челото му сякаш щеше да опре в плочките на пода. Гласът му трепереше.

— Да, да, разбира се, Ваше светейшество, разбира се. Знаех, че го знаете, Господари, Ваше светейшество. Исках само… Исках само да кажа…

Регентът Токра рязко го прекъсна:

— Сигурен съм, Ваше светейшество, че великият шамбелан искаше да каже, че макар неколцина летци всяка година да извършват това пътуване, още повече намират смъртта си. Не бихме искали да излагаме уважаемите си гости на каквато и да е опасност.

Далай лама отново се усмихна, но сега изражението му изглеждаше по-лукаво, почти подигравателно, като на възрастен човек. Той се обърна към кардинал Мустафа.

— Вие не се страхувате от смъртта, нали. Ваше високопреосвещенство? Тъкмо това е целта на посещението ви тук, нали? Да ни покажете чудесата на християнското си възкресение?

— Това не е единствената ни цел, Ваше светейшество — измърмори кардиналът. — Дойдохме главно, за да споделим радостната вест за Христа с онези, които биха желали Да я чуят, и също да обсъдим възможни търговски връзки с вашия красив свят. — Мустафа отвърна на усмивката на момчето. — И макар кръстът и тайнството на възкресението да са преки дарове от Господ, Ваше светейшество, за да се извърши това тайнство, трябва да бъде открита част от тялото или кръстоида. Разбрах, че от вашето облачно море не се завръща никой, нали?

— Никой — потвърди момчето и усмивката му стана още по-широка.

Кардинал Мустафа разпери ръце.

— Тогава навярно ще ограничим посещението си до Храма, висящ във въздуха и други достъпни места.

Последва мълчание и аз отново погледнах към Енея, като си мислех, че ще получим разрешение да се оттеглим. Чудех се какъв ли знак ще ни дадат и предполагах, че ще ни изведе великият шамбелан. Тръпки лазеха по ръцете ми от напрегнатостта на алчния поглед на Немес, насочен към Енея. Неочаквано архиепископ Брек наруши тишината.

— Разговарях с Негово височество регента Токра — каза ни той, сякаш можехме да решим някакъв техен спор, — за това колко удивително сходно е нашето чудо на възкресението с вековната будистка вяра в превъплъщаването.

— Аххх — възкликна момчето на златния трон. Лицето му просия, сякаш някой бе засегнал интересна за него тема. — Но не всички будисти вярват в превъплъщаването. Още преди мигрирането на Тян Шан и настъпилите тук огромни промени във философията, не всички будистки секти приемали концепцията за прераждането. Със сигурност знаем, че Буда е отказал да разговаря с учениците си дали съществува живот след смъртта. „Такива въпроси — казал той, — не са от значение за упражняването на Пътя и не могат да получат отговор, докато сме обвързани от ограниченията на човешкото съществувание.“ Разбирате ли, господа, по-голямата част от будизма може да се проучва, анализира и използва като средство за просветление, без да се занимаваме със свръхестественото.

Архиепископът изглеждаше слисан, но кардинал Мустафа бързо отвърна:

— И все пак вашият Буда не казва ли — и струва ми се, че едно от вашите писания му приписва тези думи, Ваше светейшество, но незабавно ме поправете, ако греша: — „Съществува неродено, непроизхождащо, несъздадено, несъставено — ако не съществуваше, нямаше да има път за бягство от света на раждането, произхождането, създаването и съставянето.“

Усмивката на момчето не трепна.

— Наистина го е казал, Ваше високопреосвещенство.

Много добре. Но в нашата физическа вселена не съществуват ли елементи — които все още не се разбират напълно, — обвързани от законите на нашата физическа вселена, които могат да се характеризират като неродени, непроизхождащи, несъздадени и несъставени?

— Поне на мен не са ми известни, Ваше светейшество — любезно отвърна кардинал Мустафа. — Но и аз не съм учен, а само беден духовник.

Въпреки тази дипломатическа тънкост, момчето на трона изглежда имаше намерение да довърши разговора докрай.

— Както споменах по-рано, кардинал Мустафа, нашата форма на будизъм се е развила след пристигането ни на този планински свят. Сега тя е изпълнена до голяма степен с духа на дзен. А един от великите дзен учители от Старата Земя, поетът Уилям Блейк16, е казал: „Вечността е влюбена в творенията на времето“.

Насилената усмивка на кардинал Мустафа ясно говореше за объркването му.

Далай лама вече не се усмихваше. Изражението на момчето беше любезно, но сериозно.

— Как смятате, дали г. Блейк не е искал да каже, че времето без край няма стойност, кардинал Мустафа? Че всяко същество, освободено от смъртността си — дори Бог, — може да завиди на децата на бавното време?

Кардиналът кимна, но не се съгласи.

— Ваше светейшество, не виждам как Господ може да завиди на бедното смъртно човечество. Бог със сигурност не е способен на завист.

Момчето едва доловимо вдигна вежди.

— И все пак нима вашият християнски Бог не е всесилен? Той със сигурност трябва да е способен на завист.

— О, парадокс, предназначен за деца, Ваше светейшество. Признавам, че не съм опитен нито в логическата апологетика, нито в метафизиката. Но като принц на Христовата Църква, зная от обучението си по катехизис и чувствам в душата си, че Господ не е способен на завист… особено към’ собствените му порочни творения.

— Порочни ли? — попита момчето. Кардинал Мустафа снизходително се усмихна и отвърна с глас на учен свещеник, който говори на дете:

— Човечеството е порочно заради склонността си към грях — меко каза той. — Нашият Господ не би могъл да завижда на тази склонност.

Далай лама бавно кимна.

— Един от нашите дзен учители, мъж на име Иккю, някога е написал стихотворение по този въпрос.

„Всички грехове, извършени в Трите свята, ще се изгубят и изчезнат заедно с мен.“

Кардинал Мустафа изчака за миг, но след като момчето очевидно нямаше намерение да продължи, попита:

— Какви три свята е имал предвид, Ваше светейшество?

— Това е било преди космическите полети — отвърна Да. лай лама и леко се завъртя на покрития си с възглавници трон. — Трите свята са миналото, настоящето и бъдещето.

— Чудесно — каза кардиналът от Светата служба. Застанал зад него, секретарят му отец Фарел гледаше към момчето с нещо като ледено презрение. — Но ние, християните, не вярваме, че грехът — както и последиците или отговорността за греха — завършват с края на човешкия живот, Ваше светейшество.

— Точно така — усмихна се Далай лама. — Тъкмо поради тази причина съм любопитен защо изкуствено продължавате живота чрез вашето кръстоидно създание. Ние вярваме, че смъртта разчиства всички сметки. Според вас тя носи съд. Защо отлагате този съд?

— Ние приемаме кръстоида за тайнство, дарено ни от нашия Господ Иисус Христос — меко отвърна кардинал Мустафа. — Този съд първо е бил отложен от саможертвата на нашия Спасител на кръста. По този начин Самият Бог е приел наказанието за нашите грехове и ни е дал възможност за вечен живот в рая, ако я приемем. Кръстоидът е още един дар от нашия Спасител, който навярно ни дава време да се приготвим, преди този окончателен съд.

— Ахх, да — въздъхна момчето. — Но може би Иккю е искал да каже, че грешници няма. Че не съществува грях. Че „нашият“ живот не принадлежи на нас…

— Точно така, Ваше светейшество — прекъсна го кардинал Мустафа, сякаш хвалеше изоставащ ученик. Видях, че регентът, великият шамбелан и другите около трона потръпват от това нарушение на протокола. — Нашият живот не принадлежи на нас, а на нашия Господ и Спасител… и на Светата майка Църквата.

— …не принадлежи на нас, а на вселената — продължи момчето. — И че нашите дела — добри и лоши — също принадлежат на нея.

Кардинал Мустафа се намръщи.

— Чудесни думи, Ваше светейшество, но навярно прекалено абстрактни. Без Господ вселената може да е само машина… която не мисли, не се интересува и не чувства.

— Защо? — попита Далай лама.

— Моля, Ваше светейшество?

— Защо вселената да не мисли, да не се интересува и да де чувства без вашето определение за Господ? — тихо поясни момчето и затвори очи.

Кардинал Мустафа вдигна ръка и докосна устните си, сякаш за молитва или от леко раздразнение.

— Чудесно, Ваше светейшество. Пак ли е на Иккю?

Далай лама широко се усмихна.

— Не. Мое. Когато не мога да заспя, пописвам дзен поезия.

Свещениците се подсмихнаха. Създанието Немес гледаше към Енея.

Кардинал Мустафа се обърна към приятелката ми.

— Г. Ананда — каза той, — имате ли мнение по тези важни въпроси?

За миг не разбрах кого пита, но после си спомних, че Далай лама бе представил Енея като Ананда, първата ученичка на Буда.

— Зная друг кратък стих от Иккю, който изразява мнението ми — отвърна тя.

Архиепископ Брек прочисти гърлото си и се включи в Разговора.

— Това ми се струва съвсем ясно, млада госпожо. Вие не смятате, че Господ ще изпълни молитвите ни.

Енея поклати глава.

— Смятам, че Иккю е искал да каже две неща, Ваше високопреосвещенство. Първо, че Буда няма да ни помогне. Че това не е негова работа, така да се каже. Второ, че мислите за отвъдния свят са глупост, защото по природа ние сме безвременни, вечни, неродени, неумиращи и всесилни.

Лицето и шията над яката на архиепископа почервеняха.

— Тези прилагателни могат да се отнесат само за Господ, г. Ананда. — Той забеляза, че кардинал Мустафа яростно го поглежда и си спомни мястото си на дипломат. — Или поне така смятаме ние — неубедително прибави архиепископът.

— За толкова млада жена и при това архитектка, вие изглежда добре познавате вашата дзен поезия, г. Ананда — подсмихна се кардиналът, очевидно в опит да заглади нещата. — Иккю писал ли е още стихотворения, които според вас се отнасят до въпроса?

Енея кимна.

— Това би бил страхотен фокус — с пресилена веселост отбеляза кардинал Мустафа. Далай лама се наведе напред.

— Иккю ни учи, че е възможно да изживеем поне част от живота си в безвременен, безпространствен свят, в който няма раждане и смърт, няма идване и заминаване — тихо каза той. — Място, където няма разделяне във времето, няма разстояние в пространството, няма преграда, отделяща ни от любимите, няма стъклена стена между опита и сърцата ни.

Кардинал Мустафа зяпна, сякаш загубил дар слово.

— Моята приятелка… г. Ананда… ме научи и на това прибави момчето.

За миг лицето на кардинала се сгърчи в презрителна гримаса. Той се обърна към Енея.

— Ще ми бъде много приятно, ако младата дама ме научи… научи всички ни… на този хитър, магически фокус — рязко каза той.

— Надявам се — отвърна Енея.

Радамант Немес направи половин крачка към приятелката ми. Пъхнах ръка в пелерината и леко докоснах бутона за стрелба на лазерното ми фенерче.

Регентът удари по гонг с увита в плат палка. Великият шамбелан забърза напред, за да ни придружи навън. Енея се поклони на Далай лама и аз несръчно я последвах.

Аудиенцията свърши.

Танцувам с Енея в огромната, кънтяща приемна зала под музиката на оркестър, състоящ се от седемдесет и двама музиканти. Господата и дамите, свещениците и делегатите от Тян Шан, Райската планина, наблюдават, застанали покрай дансинга, или се въртят около нас в синхронно движение с музиката. Спомням си, че танцувахме с Енея, преди полунощ отново похапнахме до дългата, постоянно зареждана с ястия маса, после пак танцувахме. Спомням си, че силно я притисках, докато заедно се движехме по дансинга. Не си спомням по-рано да съм танцувал — поне като трезвен, — но тази вечер го правя и държа Енея в прегръдките си, докато светлината на пращящите мангали отслабва и Оракул хвърля сенки по паркета на пода.

Вече отдавна е минало полунощ. По-възрастните гости са се оттеглили, всички монаси, кметове и висши държавници — освен Мълниеносната свиня, която се смееше, пееше и пляскаше заедно с оркестъра при всеки кадрил, и тропаше с пантофките си по полирания под — и в огромното сенчесто пространство сме останали само четири-петстотин души. Музикантите свирят все по-бавно, сякаш музикалната им пружина се развива.

Признавам, че ако не беше Енея, щях да съм в леглото още преди часове, но тя иска да танцува. Движи се бавно, пъхнала малката си ръка в голямата ми длан, докато другата ми ръка е на гърба й — през тънката коприна на роклята й усещам гръбначния й стълб и силните й мускули под дланта си, — косата й гали бузата ми, гърдите й се притискат към мен, главата й е опряна до шията и брадичката ми. Струва ми се малко тъжна, но въпреки това енергична.

Частните аудиенции отдавна бяха свършили и научихме, че Далай лама си е легнал още преди полунощ, но ние продължавахме да празнуваме — Ломо Дондруб, нашият приятел летец, който се смееше и наливаше на всички шампанско и оризова бира, Лабсанг Самтен, братът на Далай лама, който по някое време започна да прескача пълните с въглени мангали, сериозният Тромо Трочи от Дому, който внезапно се е преобразил в магьосник и прави фокуси с огън и обръчи, Дорье Фамо, която пее с ясен, бавен глас, толкова сладък, че до ден днешен ме преследва насън, и още десетки други, поели Песента на Оракул, когато оркестърът се готви да сложи край на празника преди зазоряване.

Неочаквано музиката замлъква по средата на песента. Танцуващите замръзват по местата си. Двамата с Енея спираме и се оглеждаме.

Часове наред от мирските гости нямаше и следа, но изведнъж от сенките на скритата зад завеси ниша на Далай лама се появява Радамант Немес. Тя е оставила униформата си и сега е облечена изцяло в червено. С нея са още двама души и за миг си мисля, че са свещениците, но после виждам, че двете облечени в черно фигури са почти копия на чудовището: още една жена и един мъж, и двамата в черни бойни униформи, с увиснали над бледите им чела черни кичури и с очи от смъртоносен кехлибар.

Тримата минават сред замръзналите на място танцуващи и се насочват към нас с Енея. Инстинктивно заставам пред приятелката си, но мъжът с Немес и неговата близначка ни заобикалят от двете страни. Притискам Енея плътно зад гърба си, но тя се отдръпва настрани.

Замръзналите танцуващи пазят пълно мълчание. Оркестърът също. Дори сноповете лунна светлина като че ли са неподвижни в прашния въздух.

Изваждам от джоба си лазерното фенерче. Първата Немес ми показва ситните си зъби. От сенките изплува кардинал Мустафа и застава зад нея. И четирите мирски същества впиват поглед в Енея. За миг ми се струва, че вселената е замряла, че танцуващите буквално са замръзнали във времето и пространството, че музиката виси над нас като ледени сталактити, готови да се пръснат и паднат, но после чувам шепот в тълпата — уплашено мърморене, тревожно шумолене.

Видима заплаха няма — само четирима гости от Мира се движат из балната зала и от всички страни обграждат Енея, — но усещането за приближаване на хищници към жертва е прекалено силно, за да не му обръщам внимание, както и мирисът на страх сред парфюма, пудрата и одеколона.

— Защо да чакаме? — казва Радамант Немес и гледа към Енея, но говори на някой друг — навярно на близнаците си или на кардинала.

— Мисля… — отвръща кардинал Мустафа и замръзва. Всички замръзват. Огромните рогове до входната арка екват с басовия тътен на разместване на континентални пластове. В нишите няма никой, който да ги надува. Тръбите от месинг и кост подемат безкрайния монотон на роговете. Огромният гонг вибрира по костите ни. На дансинга се разнася шумолене и задавени викове. Всички гледат по посока на ескалаторите, преддверието и скритата зад завеса входна арка. Оределите тълпи сега образуват широк проход и се отдръпват встрани като разорана почва пред стоманен плуг.

Нещо зад завесите на преддверието се раздвижва. После вече е преминало през тях, без да ги разтваря, а просто ги пронизва. Сега нещо отразява светлината на Оракул, блести по паркета, плъзга се така, сякаш лети на сантиметри над пода, лъщи на отслабващите лунни лъчи. Парчета от червената завеса висят от невероятно високата фигура — поне три метра — и от гънките на онази тъмночервена роба излизат прекалено много ръце, сякаш стискащи стоманени остриета. Танцуващите още по-бързо се отдръпват и всички ясно доловимо си поемат дъх. Светкавица безшумно засенчва лунната светлина и се отразява в полирания под. Когато се разнася няколко дълги секунди по-късно, гърмът е неразличим от ниския, разтърсващ костите тътен на все още вибриращите в преддверието рогове.

Шрайка спира на пет крачки пред нас с Енея, на пет крачки от създанието Немес, на десет крачки от всички близнаци на Немес, замръзнали в процеса на обкръжаването ни, и на осем крачки от кардинала. Идва ми наум, че увит в дрипите на червената завеса, Шрайка много напомня на хромирана и покрита с шипове карикатура на кардинал Мустафа. В черните си униформи, изпъкващи на фона на стените, клонингите наподобяват сенки на ками.

Някъде в един от тъмните ъгли на огромната приемна зала висок часовник бавно отмерва часа… един… два… три… четири. Разбира се, това е броят на нечовешките машини за убиване, застанали пред и зад нас. Минали са повече от четири години, откакто бях виждал Шрайка, но присъствието му не е по-малко ужасно, въпреки намесата му тук. Червените очи сияят като лазери под тънък слой вода. Хромово-стоманените челюсти са отворени и показват ред след ред остри като бръснач зъби. Остриетата, шиповете и режещите ръбове на създанието стърчат от червените дипли на завесата на десетки места. То не мига. Като че ли не диша. Сега, когато плъзгането му е спряло, то е неподвижно като кошмарна скулптура.

Радамант Немес му се усмихва.

Все още стиснал глупавото лазерно фенерче, аз си спомням за сблъсъка на Божия горичка. Създанието Немес се бе превърнало в сребърна мъгла и просто бе изчезнало, появявайки се отново без каквото и да е предупреждение до дванайсетгодишната Енея. Имаше намерение да отреже главата й и да я отнесе в торба от зебло и щеше да го направи, ако тогава не се беше явил Шрайка. Сега Немес можеше да стори същото, без да съм в състояние да реагирам навреме. Тези създания се движеха извън времето. Изпитвам страданието на родител, виждащ как детето му се изпречва пред летяща наземна кола, неспособен да го спаси. Този ужас е придружен от мъката на любим, който не е в състояние да защити любимата си. Бих умрял на мига, за да предпазя Енея от което и да е от тези чудовища — включително Шрайка — и наистина можех да умра след миг, след по-малко от миг, но смъртта ми нямаше да й помогне.

Безсилно скърцам със зъби.

Местя само очите си, защото се страхувам, че ако помръдна ръка, глава или мускул само ще влоша положението и виждам, че Шрайка не гледа към Енея или към първото създание Немес — той гледа право към Джон Доменико кардинал Мустафа. Свещеникът с лице на жаба трябва да усеща тежестта на този кървавочервен поглед, защото е пребледнял като смъртник над червената си роба.

Енея се раздвижва. Тя застава от лявата ми страна, пъха дясната си длан в моята и стиска пръстите ми. Това не е детска молба за помощ: сега самата тя се опитва да ме успокои.

— Знаеш какъв ще е краят — тихо казва на кардинала Енея, без да обръща внимание на Немесите, които се свиват като котки, готови за скок.

Великият инквизитор облизва дебелите си устни.

— Не, не зная. Те са трима…

— Знаеш какъв ще е краят — с все същия тих глас го прекъсва Енея. — Бил си на Марс.

„На Марс ли? — мисля си аз. — Какво общо има Марс, по дяволите?“ През кристалния таван отново блясва мълния и хвърля безумни сенки. Лицата на стотици вцепенени от ужас гости са като бели овали, нарисувани на черно кадифе. Във внезапен като светкавица миг на просветление съзнавам, че метафизическата биосфера на този свят — развил се от дзен или не — е изпълнена с тибетски митични демони и зловредни духове: ракообразни земни духове нйени, „господарите на душата“ садаги, които преследват строителите, безпокоящи царствата им, червени духове тсени, които живеят в скалите, духовете на неуспелите да изпълнят клетвите си мъртви царе гйелпо, мъртви, смъртоносни, облечени в светла броня духове дуди, които се хранят само с човешка плът и носят черни обвивки на бръмбари, женски божества мамо, свирепи като невидими подводни въртопи, планетарни божества грахи, които причиняват епилепсия и други ужасни припадъци, пазители на богатството на душата ноджини — смърт за миньорите в диамантените рудници — и още десетки нощни създания, зъбати създания, ноктести създания, убийствени създания. Ломо и другите са ми разказвали безброй истории за тях. Вдигам очи към бледите лица, впили шокирани погледи в Шрайка и Немесите и си мисля: „В разказите на тези хора тази нощ няма да е толкова странна“.

— Демонът не е в състояние да унищожи и трима им — отвръща кардинал Мустафа и изрича думата „демон“ в същия миг, в който аз си я помислям. Разбирам, че говори за Шрайка.

Енея не му обръща внимание.

— Той първо ще изтръгне кръстоида ти — тихо казва тя. — Аз не мога да му попреча да го направи.

Главата на кардинал Мустафа рязко отскача назад, сякаш са го зашлевили. Бледото му лице още повече пребледнява. По примера на Радамант Немес, клонингите се свиват още повече, сякаш набират енергия за някакво ужасно преобразяване. Немес отново е насочила черния си поглед към Енея и се усмихва толкова широко, че се виждат и най-задните й зъби.

— Спрете! — извиква кардинал Мустафа и крясъкът му отеква в залата. Огромните рогове замлъкват. Гостите се вкопчват един в друг с шумолене на нокти по коприна. Немес стрелва кардинала с поглед на злобна омраза и почти непокорство. — Спрете! — отново извиква свещеникът от Мира и аз разбирам, че говори на Немесите. — Като се позовавам на нареждането на Албедо и Техноцентъра, овластен от Трите елемента, аз ви заповядвам! — Последният отчаян крясък напомня на заклинание, на някакъв таен ритуал, но мога да кажа, че не е католически или изобщо християнски. Кардиналът не призовава Шрайка да се подчини на желязната хватка на магьосническата му власт — той призовава собствените си демони.

Немес и близнаците й се плъзгат назад по паркета, сякаш теглени от невидими конци. Мъжът и жената ни заобикалят, докато застават до Немес пред Мустафа.

Кардиналът се усмихва, но лицето му потреперва.

— Моите галеници няма да сторят нищо, докато пак не разговаряме. Давам ти думата си на принц на Църквата нечестиво дете. Имам ли и твоята дума… — той посочва към покрития с шипове и с дрипи от завесата Шрайк, — …че този демон няма да ме преследва дотогава?

По време на всичко това Енея изглежда спокойна.

— Аз не го управлявам — отвръща тя. — Ще си в безопасност единствено, ако напуснеш тази планета в мир.

Кардиналът поглежда към Шрайка. Мъжът сякаш е готов да отскочи, когато високият призрак свива острието на един от пръстите си. Немес и близнаците й продължават да стоят между свещеника и Шрайка.

— Каква гаранция имам — пита той, — че създанието няма да ме последва в космоса… или обратно на Пацем?

— Никаква — отговаря Енея.

Великият инквизитор посочва с дългия си показалец към приятелката ми.

— Ние си имаме работа тук, която няма нищо общо с теб — рязко казва той, — но ти никога няма да напуснеш тази планета. Кълна се в червата на Христос.

Енея отвръща на погледа му и не отговаря.

Мустафа се завърта и се отдалечава с шумолене на червената си роба и със стържене на пантофките си по полирания под. Немесите отстъпват заднешком, докато го следват. Безименните мъж и жена наблюдават Шрайка, а Немес пронизва с поглед Енея. Те минават през завесата на личния портал на Далай лама и изчезват.

Шрайка неподвижно остава на мястото си. Четирите му ръце са замръзнали пред него, остриетата на пръстите му улавят последните капчици светлина на Оракул, преди луната да се скрие зад планината.

Гостите започват да се придвижват към изходите с вълна от шепот и възклицания. Оркестърът тропа, дрънчи и подсвирва, докато припряно прибира инструментите си. Енея продължава да стиска ръката ми. Около нас остава малък кръг от хора.

— Кълна се в гъза на Буда! — извиква Ломо Дондруб и закрачва към Шрайка, докосва с показалец металния шип, който стърчи на гърдите му. На слабата светлина виждам по пръста му кръв. — Фантастично! — възкликва Ломо и надига халба оризова бира.

Дорье Фамо се приближава до Енея. Тя хваща лявата ръка на приятелката ми, пада на едно коляно и притиска дланта й до набръчканото си чело. Енея освобождава ръката си от моята и нежно помага на Мълниеносната свиня да се изправи.

— Не — прошепва Енея.

— О, Благословена — мълви Дорье Фамо. — Амата, Безсмъртна, Архат, Съвършена, Саммасамбуда, Напълно разбудена, заповядвай ни и ни учи на дхамма.

— Не — отсича Енея, като все още внимателно се опитва да изправи старицата на крака, но лицето й е строго. — Ще ви науча на каквото зная и ще споделя, каквото имам, когато настъпи моментът. Повече не мога да направя. Часът за митове е отминал.

Приятелката ми се обръща, хваща ръката ми и ме повежда по дансинга покрай неподвижния Шрайк към разкъсаните завеси и спрелия ескалатор. Гостите бързо отстъпват пред нас, както по-рано пред Шрайка.

Спираме до стоманените стъпала. В коридора, водещ към стаите ни далеч надолу, светят фенери.

— Благодаря ти — казва Енея и вдига поглед към мен. Кафявите й очи са влажни.

— За какво? — глупаво питам аз. — Защо… Не разбирам.

— Благодаря ти за танците — отвръща тя и нежно ме целува по устните.

Електрическият удар на допира й ме кара да премигна. Посочвам назад към тълпата, към дансинга, на който само допреди миг е стоял Шрайка, към пазачите, прииждащи в кънтящата зала и към покритата със завеси ниша, през която са изчезнали Мустафа и неговите създания.

— Тази нощ не можем да спим тук, хлапе. Немес и другите двама ще…

— Не — прекъсва ме Енея, — няма. Довери ми се. Няма да се промъкнат по външната стена, за да проникнат в стаята ни. Всъщност, всички те ще заминат за гомпата си и после ще излетят право към орбитиращия си кораб. Ще се върнат, но не тази нощ.

Въздъхвам.

Тя поема ръката ми.

— Спи ли ти се? — тихо пита Енея.

Разбира се, че ми се спи. Не мога да й обясня колко съм изтощен. Предишната нощ ми се струва сякаш преди дни и седмици и съм спал само два-три часа заради… защото бяхме… заради…

— Ни най-малко — отвръщам аз. Енея се усмихва и ме повежда към стаята.

20.

Вместо да се върне в апостолическите си апартаменти папата отведе своя кардинал в малка стая до Сикстинската капела.

— Стаята на сълзите — каза кардинал Лурдъсами. — От години не съм идвал тук.

Помещението беше малко, постлано с почернели от старост кафяви плочки, с червени тапети, ниски сводести тавани, няколко златни стенни свещника, без прозорци, но с тежки и неуместни бели завеси на алената стена. Стаята бе оскъдно мебелирана — странна червена кушетка в единия ъгъл, малък черен подвижен олтар, покрит с бял лен, и закачалка по средата, на която висяха стари, пожълтели и малко обезпокояващи стихар и филон. До тях бяха оставени бели и абсурдно украсени обувки, чиито върхове бяха извити нагоре от старост.

— Одеждите на папа Пий XII — каза Негово светейшество. — След избирането му през 1939-а се е облякъл тук. Наредихме да ги вземат от Ватиканския музей и да ги поставят в тази стая. От време на време ги посещаваме.

— Папа Пий XII — замислено повтори кардинал Лурдъсами. Външният министър се опита да си спомни някакво събитие с особено значение в понтификата на този отдавна починал папа. Единственото, за което успя да се сети, беше смущаващата статуя на Пий XII, създадена почти две хилядолетия по-рано — през 1964-а — от Франческо Месина, сега скрита в подземен коридор под Ватикана. Скулптурата е изваяна с груби черти, кръглите очила на папата са пусти като очните орбити, вдълбани в черепа, дясната му ръка е вдигната отбранително — възлестите пръсти са разперени, — сякаш се опитва да отблъсне злото на времето си.

— Папа-воин? — предположи Лурдъсами. Папа Урбан XVI уморено поклати глава. На челото му имаше червена ивица, оставена от тежката тиара по време на продължителната церемония.

— Не ни интересува управлението му по време на световната война на Старата Земя — каза Светият отец, — а сложните сделки, които бил принуден да сключи със сърцето на мрака, за да съхрани Църквата и Ватикана.

Лурдъсами бавно кимна.

— С нацистите и фашистите — промълви той. — Разбира се — Сравнението с Техноцентъра бе подходящо.

Папските прислужници бяха оставили чай върху единствената маса и външният министър сега изигра ролята на личен камериер на Негово светейшество. Той напълни крехката порцеланова чаша и я отнесе на другия мъж. Папа Урбан XVI изтощено кимна в знак на благодарност и отпи от димящата течност. Лурдъсами се върна на мястото си по средата на стаята близо до древните одежди и критично погледна към своя понтифик. „Сърцето отново му създава проблеми. Пак ли ще трябва да преживяваме поредното възкресяване и изборния конклав?“

— Забелязахте ли кой беше избран да представлява рицарите? — вече с укрепнал глас попита папата. Той вдигна напрегнатите си, тъжни очи.

Хванат неподготвен, Лурдъсами трябваше да се замисли за миг.

— А, да… бившият шеф на Търговския мир Исозаки. Той ще е номиналният ръководител на кръстоносния поход до Касиопея 4614.

— Усъвършенства се — усмихна се Негово светейшество. Лурдъсами поглади брадичката си.

— Това може да се окаже по-сериозно изкупление, отколкото е предполагал г. Исозаки, Ваше светейшество. Папата вдигна поглед.

— Предвиждат ли се големи загуби?

— Около четирийсет процента смъртни случаи — изтътна Лурдъсами. — Половината от тях без възможност за възкресяване. Сраженията в този сектор бяха много, много тежки.

— А другаде? — попита Урбан XVI. Кардиналът въздъхна.

— Смутът обхвана около шейсет мирски свята, Ваше светейшество. Около три милиона души са станали жертви на Заразата и са отхвърлили кръстоида. Водят се битки, но мирските власти могат да овладеят положението. Най-зле е на Ренесанс Вектор… около седемстотин и петдесет хиляди заразени и Заразата много бързо продължава да се Разпространява.

Папата уморено кимна и отпи от чая си. — Кажете ми нещо радостно, Саймън Аугустино. — Роботът-куриер се прехвърли от системата на Тян Шан точно преди церемонията — отвърна кардиналът. — Незабавно дешифрирахме холосъобщението от кардинал Мустафа.

Папата държеше чашата и чинийката си и чакаше.

— Натъкнали са се на детето на дявола — продължи Лурдъсами. — Срещнали са момичето в двореца на Далай лама.

— И… — подтикна го Негово светейшество.

— Не са били предприети каквито и да е действия заради присъствието на демона Шрайк — отвърна Лурдъсами, като хвърли поглед към бележките на дисплея на инфотерма му. — Но идентифицирането е сигурно. Детето на име Енея… сега вече е на двайсет стандартни години, разбира се… нейният телохранител Рол Ендимион, когото бяхме заловили и изпуснахме на Mare Infinitum преди повече от девет години… и другите.

Папата докосна тънките си устни с тънките си пръсти.

— А Шрайка?

— Появил се едва, когато момичето било заплашено от знатната гвардия на Албедо — каза кардинал Лурдъсами. — И после изчезнал. Не се стигнало до сблъсък.

— Но кардинал Мустафа не е успял да използва момента, така ли? — попита папата. Лурдъсами кимна.

— И вие все още смятате, че Мустафа е подходящ за тази работа? — измърмори папа Урбан XVI.

— Да, Свети отче. Всичко върви според плана. Бяхме се надявали да установим контакт, преди самото залавяне.

— А „Рафаил“? — попита папата.

— От него все още няма следа — отвърна външният министър, — но Мустафа и адмирал Уу са сигурни, че де Соя ще се появи в системата Тян Шан, за да вземе момичето преди определеното време.

— Ще се молим за това — каза Негово светейшество. — Знаете ли, Саймън Аугустино, какви поражения нанесе на кръстоносния ни поход този бунтовен кораб?

Лурдъсами разбираше, че въпросът е риторичен. Двамата с Негово светейшество и адмиралите от мирския флот обмисляха бойните действия, доклади, изчисления на вероятните загуби на хора и кораби вече пет години. „Рафаил“ и предателят капитан де Соя едва не бяха залавяни или унищожавани десетки пъти, но винаги бяха успявали да избягат в космоса на прокудените, оставяйки зад себе си разпръснати конвои, премятащи се корпуси и разбити мирски бойни кораби. Неспособността на мирския флот да залови един-единствен бунтовен архангел се бе превърнала в позор и най-добре пазената тайна в Мира.

А сега всичко щеше да свърши.

— Елементите на Албедо дават деветдесет и четири процента вероятност, че де Соя ще захапе примамката ни — каза кардиналът.

— Колко време мина, откакто мирският флот и Светата служба разпространяват информацията? — попита папата, довърши чая си и внимателно остави чашата и чинийката в края на кушетката.

— Пет стандартни седмици — отвърна Лурдъсами. — Уу нареди да я шифроват в ИИ на борда на един от ескортните фотонни кораби, които „Рафаил“ нападна в края на системата Офиучи. Но кодът не беше чак толкова сложен, че усъвършенстваните от прокудените системи на борда на „Рафаил“ да не са в състояние да го дешифрират. — Де Соя и хората му няма ли да усетят капана? — замислено попита мъжът, който някога бе отец Ленар Хойт.

— Не е много вероятно, Ваше светейшество — отговори кардиналът. — Използвали сме този номер с кодирането и преди, за да подхвърляме сигурна информация на де Соя и…

Папата рязко вдигна глава.

— Кардинал Лурдъсами — остро го прекъсна той, — да не би да искате да ни кажете, че сте жертвали невинни мирски кораби и животи… и сте ги лишавали от възкресяване… само, за да сте сигурни, че отстъпниците ще приемат информацията за сигурна?

— Да, Свети отче — кимна външният министър. Папата въздъхна.

— Жалко, но разбираемо… като се има предвид какво е заложено.

— Освен това — продължи кардиналът, — някои офицери на борда на корабите, определени да бъдат заловени от „Рафаил“, бяха… хм… хипнотизирани… от Светата служба, за да разполагат със същата информация, когато решим да се отправим към момичето Енея и света Тян Шан.

— И всичко това е подготвяно месеци по-рано? — рече папата.

— Да, Ваше светейшество. Съветник Албедо и Техноцентърът ни осигуриха това преимущество, когато преди няколко месеца регистрираха активирането на тяншанския телепортатор.

Урбан XVI отпусна ръце върху бедрата си. Пръстите му бяха синкави.

— И детето на дявола е било лишено от тази възможност за бягство?

— Напълно — потвърди кардиналът. — „Ибрил“ стопи Цялата планина около телепортала. Самият телепортатор е непокътнат, Ваше светейшество, но в момента е под двайсет метра скала.

— И Техноцентърът е убеден, че това е единственият телепортатор на Тян Шан?

— Напълно убеден, Свети отче.

— А подготовката за сблъсъка с де Соя и неговия бунтовен архангел?

— Е, тук трябваше да е адмирал Уу, за да ви обясни тактическите подробности, Ваше светейшество…

— Доверяваме се на способността ви да ни представите общите очертания, Саймън Аугустино.

— Благодаря ви, Свети отче. Мирският флот е дислоцирал в системата на Тян Шан петдесет и осем архангелски крайцера от планетен клас. През последните шест стандартни седмици те са били скрити…

— Извинете ни, Саймън Аугустино — прекъсна го папата. — Но как могат да се скрият петдесет и осем бойни крайцера от архангелски клас? Кардиналът леко се усмихна.

— Енергийните им системи бяха изключени и корабите се носят в стратегически позиции в астероидния пояс и външния Куйперов пояс, Ваше светейшество. Абсолютно неоткриваеми са. Готови за незабавно прехвърляне.

— „Рафаил“ няма ли да успее да избяга този път?

— Не, Ваше светейшество — отвърна кардинал Лурдъсами. — От успеха на тази засада зависят главите на единайсет командири от мирския флот.

— Като оставяте една пета от нашия архангелски флот седмици наред в тази периферийна система, вие сериозно понижавате резултатността на нашия кръстоносен поход срещу прокудените, кардинал Лурдъсами.

— Да, Ваше светейшество. — Външният министър допря длани до робата си и с изненада установи, че са влажни. Знаеше, че освен главите на единайсетте командира, от успеха на тази мисия зависи и собственото му бъдеще.

— Усилията ще си струват, когато унищожим този бунтовник — промълви папата.

Лурдъсами си пое дъх.

— Предполагаме, че корабът и капитан де Соя наистина ще бъдат унищожени, а не взети в плен — каза Негово светейшество.

— Да, Свети отче. Заповедта е да превърнат кораба в атоми.

— Но няма да навредим на детето, нали?

— Не, Свети отче. Взети са всички предпазни мерки преносителят на заразата на име Енея да бъде заловен жив.

— Това е много важно, Саймън Аугустино — като че ли на себе си прошепна папата. Стотици пъти бяха обсъждали тези подробности. — Трябва да хванем момичето живо. Лоугите с нея… те могат да бъдат унищожени… но момичето трябва да бъде заловено. Разкажи ни пак процедурата.

Кардинал Лурдъсами затвори очи.

— Веднага щом „Рафаил“ бъде пресрещнат и унищожен, корабите на Техноцентъра ще влязат в орбита около Тян Шан и ще обезвредят населението на планетата.

— С лъчи на смъртта — въздъхна Негово светейшество.

— Не… технически — поправи го кардиналът. — Както знаете, Техноцентърът ни увери, че резултатите от тази техника са обратими. По-скоро напомнят на предизвикване на постоянна кома.

— Милионите тела ще бъдат ли транспортирани и този път, Саймън Аугустино?

— Не веднага, Ваше светейшество. Специалните ни екипи ще се спуснат на планетата, ще открият момичето и ще го отнесат на архангелски конвой, който ще го докара тук на Пацем, където ще бъде съживено, изолирано, разпитано и…

— Екзекутирано — въздъхна пак папата. — За да покажем на онези милиони бунтовници на шейсетте свята, че техният лъжемесия вече го няма.

— Да, Ваше светейшество.

— С нетърпение очакваме да разговаряме с тази личност, Саймън Аугустино. Била тя дете на дявола или не.

— Да, Ваше светейшество.

— И кога смятате, че капитан де Соя ще захапе примамката и ще се появи, за да бъде унищожен? Кардинал Лурдъсами погледна инфотерма си.

— След часове, Ваше светейшество. След часове. — Да се помолим за успешен завършек — прошепна папата. — Да се помолим за спасението на нашата Църква и нашата раса. Двамата мъже в Стаята на сълзите сведоха глави.

През дните, непосредствено следващи завръщането ни от двореца на Далай лама в Потала, долавям първите загатвания за истинския мащаб на плановете и способностите на Енея.

Удивен съм от приема след завръщането ни. Рахил и Тео плачат, когато прегръщат Енея. А. Бетик ме потупва по гърба със здравата си ръка и ме притиска в обятията си. Обикновено лаконичният Джигме Норбу прегръща първо Джордж Тсаронг, после минава по върволицата от поклонници и прегръща всички ни, докато по слабото му лице се стичат сълзи. Целият Храм е изпълнен с възклицания, пляскане с ръце и плач. Тогава разбирам, че мнозина не са ни очаквали — или поне Енея — да се върнем от приема с Мира. Тогава разбирам колко близо сме били до тази възможност.

Захващаме се на работа, за да довършим реконструкцията на Хсуан-кунг Ссу. Заедно с Ломо, А. Бетик и майсторите добавяме последните щрихи на най-високата галерия докато Енея, Рахил и Тео контролират цялото строителство.

Тази вечер единственото, за което съм в състояние да мисля, е да се приберем рано заедно с любимата ми и от припрените, но страстни целувки през първите ни минути насаме след общата вечеря, аз предполагам, че Енея споделя копнежа ми за незабавна интимност. Но това е вечерта, определена за една от „дискусионните й групи“ — последната, както се оказва — и след мръкване на платформата на главната гомпа се събират повече от сто души. За щастие след първия пристъп на сивия им дъжд мусоните са отстъпили и вечерта е прекрасна. Слънцето залязва на запад от хребета Кун Лун. По централната стълбищна ос пращят факли и плющят молитвени флагчета.

Удивен съм от присъствието на някои хора: Тромо Трочи от Дому се е върнал от Петала, въпреки че ни беше казал за необходимостта да замине на запад със стоките си. Тук е Дорье Фамо с деветте си любими духовнички. Тук са многобройни знатни гости от приема в двореца — предимно млади хора — и най-младият и знатен от тях, който се опитва да дойде инкогнито в обикновена червена роба и качулка, е самият Далай лама, без своя регент и велик шамбелан, придружен единствено от личния си телохранител и главен глашатай Карл Линга Уилям Ейхеджи.

Заставам в дъното на претъпканото помещение. В продължение на около час дискусионната група си е дискусионна група, понякога водена, но никога доминирана от Енея. Но постепенно въпросите й насочват разговора натам, накъдето иска тя. Разбирам, че е овладяла тантрическия и дзен будизъм от отговорите й на монаси, прекарали десетилетия в усъвършенстване на тези дисциплини в коани и дхарма. На един от тях, който пита защо да не приемат предложението на Мира за безсмъртие като форма на прераждане, тя цитира Буда, учещ, че никой човек не се преражда, че всички неща са обект на аника — законът на променливостта — и после потъва в доктрината за аната, в буквален превод „не-аз“, учението на Буда, че не съществува каквато и да е личностна същност, известна като „душа“.

В отговор на друг въпрос за смъртта, Енея цитира дзен коан:

— Един монах казал на Тозан: „Един монах умря, къде е отишъл?“ Тозан отговорил: „Новопоникнала трева след пожара“.

— Г. Енея — с изчервено лице пита Куку Се, — това му ли означава?

Енея ме е научила, че му е изящна дзен концепция, която може да се преведе като „Върни си въпроса назад“.

Приятелката ми се усмихва. Тя седи далеч от вратата, на открито пространство близо до отворената стена на стаята и ярките звезди над Свещената планина на Севера ясно се виждат. Оракул още не е изгрял.

— До известна степен да — тихо казва Енея. Стаята се е смълчала. — Освен това означава, че монахът е мъртъв като камък. Че не е отишъл където и да е — нещо повече, че е отишъл в нищото. Но животът също отива там. Той продължава в друга форма. Сърцата са натъжени от смъртта на монаха, но животът не е накърнен. Равновесието на живота във вселената не е загубило нищо. И все пак е умряла цялата вселена — както е била възпроизведена в ума и сърцето на монаха. Сепо веднъж казал на Генша:

„Монахът Шинсо ме попита къде е отишъл някакъв умрял монах и аз му отговорих, че това е като ледът да се превърне във вода“. Генша казал: „Това е добре, но самият аз не бих отговорил така“. „А какво би казал?“ — попитал Сепо. Генша отвърнал: „Това е все едно водата да се превърне във вода“.

След кратко мълчание някой в предната част на стаята помоли:

— Разкажи ни за Празнотата, Която Обвързва.

— Имало едно време — започна Енея, както винаги започваше такива неща, — Празнота. И Празнотата била извън времето. Всъщност, Празнотата била сирак на времето… сирак на пространството.

Но Празнотата не принадлежала на времето, не принадлежала на пространството и определено не принадлежала на Бог. Нито пък Празнотата, Която Обвързва е Бог. В действителност Празнотата се е развила дълго след като времето и пространството определили границите на вселената, но необвързана от времето и пространството, Празнотата, Която Обвързва се движела напред-назад из континуума чак до началото на Големия взрив и до края на Тихото хленчене.

Тук Енея млъква и вдига ръце към слепоочията си с движение, което не съм виждал откакто беше дете. Тази вечер не ми прилича на дете. Очите й са уморени, но жизнени. Около тези очи се виждат бръчици на изтощение или тревога. Обичам тези очи.

— Празнотата, Която Обвързва е мислещо нещо — твърдо казва тя. — Произхожда от мислещи неща — много от които на свой ред са създадени от мислещи неща.

Празнотата, Която Обвързва е съшита от квантова материя, изтъкана от пространство на Планк, лежи под и около пространство/времето като спален калъф, пълен с вата. Празнотата, Която Обвързва не е нито мистична, нито метафизична, тя произтича от и реагира на физическите закони на вселената, но е продукт на тази развиваща се вселена. Празнотата е изградена от мисъл и чувство. Тя е резултат на самоосъзнаването на вселената. И не само от човешка мисъл и чувство — Празнотата, Която Обвързва е съставена от стотици хиляди разумни раси в милиарди години от времето. Тя е единствената константа в еволюцията на вселената — единствената обща особеност за расите, които ще еволюират, процъфтят, изтлеят и загинат, разделени с милиони години и стотици милиони светлинни години една от друга. И за Празнотата, Която Обвързва има само един ключ…

Енея отново млъква. Младата й приятелка Рахил седи по турски близо до нея и внимателно слуша. Сега за първи път забелязвам, че Рахил — жената, от която глупаво съм ревнувал заради онези няколко изминали месеца — наистина е красива: меднокестенява коса, къса и къдрава, румени страни, големи зелени очи, изпъстрени с малки кафяви точици. Тя е приблизително на възрастта на Енея, в началото на двайсетте си стандартни години, и кожата й е станала златистокафява от месеците на работа по високите тераси под жълтото слънце на Тян Шан.

Енея докосва Рахил по рамото.

— Моята приятелка тук била бебе, когато баща й открил интересен факт за вселената — продължи тя. — Баща й, учен на име Сол, десетилетия наред бил обсебен от историческата връзка между Господ и човека. Един ден при изключително екстремни обстоятелства, изправил се пред възможността за втори път да загуби дъщеря си, Сол получил сатори — ясно и интуитивно разбрал онова, което само малцина други през милионите години на размисли имали привилегията да видят… Сол разбрал, че любовта е реална и равностойна сила във вселената… също толкова реална, колкото електромагнетизма или слабата ядрена сила. Също толкова реална, колкото гравитацията, и подчиняваща се на много от същите закони. Законът за площта, например, често действа върху любовта също толкова сигурно, колкото и върху гравитацията.

Сол разбрал, че любовта е обвъзваща сила на Празнотата Която Обвързва, конецът и тъканта на дрехата. И в този миг на сатори Сол осъзнал, че човечеството не е единственият майстор на този великолепен гоблен. Сол зърнал Празнотата, Която Обвързва и силата на любовта зад нея, но не успял да получи достъп до тази среда. Толкова скоро еволюирали от своите братовчеди приматите, човешките същества все още не са придобили сетивната способност ясно да виждат или влизат в Празнотата, Която Обвързва.

Казвам „ясно да виждат“, защото всички хора с открито сърце и ум са зървали редки, но невероятни пейзажи от Празнотата, Която Обвързва. Също както дзен не е религия, а е религия, Празнотата, Която Обвързва не е състояние на ума, а е състояние на ума. Празнотата е също толкова вероятностна, колкото постоянни вълни, взаимодействащи с постоянен вълнов фронт, какъвто е човешкият ум и личност. До Празнотата, Която Обвързва се докосваме всички ние, които сме плакали от щастие, сбогували сме се с любимия, били сме възвисявани от оргазъм, стояли сме до гроба на любим човек или сме виждали как бебето ни за първи път отваря очи.

Докато говори, Енея гледа към мен и аз усещам, че по ръцете ми полазват тръпки.

— Празнотата, Която Обвързва винаги е под и над повърхността на нашите мисли и чувства — продължава тя, — невидима, но постоянна като диханието на нашия любим до нас през нощта. Нейното действително, но недостъпно присъствие в нашата вселена, е една от основните причини за сложните митологии и религии на човечеството, за нашата упорита, сляпа вяра в свръхсетивни сили, в телепатия и пророкуване, в демони, полубожества, възкресяване, прераждане, призраци, месии и толкова много други видове почти, но не съвсем задоволителни глупости.

Тези думи карат стотината монаси, работници, учени, политици и свещеници леко да се размърдат. Вятърът навън се усилва и платформата леко се разклаща. Някъде на юг от Ио-кунг изтътва гръмотевица.

— Така наречените „Четири твърдения на сектата дзен“, приписвани на Бодидхарма, живял през шести век след Христа, са почти съвършен указателен знак за откриване на Празнотата, Която Обвързва, поне на очертанията й като отсъствие на фантастична врява — продължава Енея. — Първо, независимост от думи и букви. Думите са светлината и звукът на нашето съществуване, светкавицата, която ос. ветява нощта. Празнотата, Която Обвързва трябва да се търси в най-дълбоките тайни и тишини на нещата… мястото, което обитава детството.

Второ, специално излъчване извън писанията. Художниците познават другите художници, веднага щом моливът започне да се движи. Музикантът може да различи друг музикант сред милионите, които свирят, веднага щом започне музиката. Поетите откриват други поети само по няколко срички, особено ако е изоставен обичайният смисъл и форми на поезия. Чора е написал…

— …и във все още топлия калъп на изгорели думи и образи остава златото на по-дълбоки неща, на онова, което някога Р. Х. Блайт и Фредерик Франк нарекли „тъмният пламък на живота, който гори във всички неща“… и „гледане с корема, не с очите, с «червата на състраданието»“.

Библията лъже. Коранът лъже. Талмудът и Тората лъжат. Новият завет лъже. Сута-питака, никаята, Итивутака и Дхамапада лъжат. Бодисатва и Амитабха лъжат. Книгата на мъртвите лъже. Всички писания лъжат… също както лъжа и аз, докато ви говоря сега.

Всички тези свещени книги лъжат не преднамерено или заради неправилно изразяване, а заради самия си характер, заради самото свеждане на нещата до думи. Всички образи, възприятия, закони, канони, цитати, параболи, заповеди, коани, зазени и проповеди в тези красиви книги в крайна сметка само прибавят нови думи между човешкото същество, което търси, и възприемането на Празнотата, Която Обвързва.

Трето, пряко насочване на човешката душа. Дзен, които най-добре е разбрал Празнотата като открива отсъствието й, се мъчи с проблема за насочването без показалец, за създаване на това изкуство без среда, за чуване на този силен звук във вакуум без звуци. Шики е написал…

— Това — и нямам предвид стиховете — е същността на търсенето на ключа за портала на Празнотата, Която Обвързва. Сто хиляди раси на милион светове в безкрайно дълги дни са имали своите селца без домове, своите танци под луната на светове без луни, мириса на прясна риба в океани без риба. Това може да се споделя извън времето, извън думите, извън съществуването на расата.

Четвърто, вглеждане в човешката природа и постигане на Буда. За тази цел не са нужни десетилетия на зазен, покръстване в Църквата или размисли над Корана. В края на краищата природата на Буда е същността на това да си човек. Всички цветя стават цветя. Дивото куче или сляпата зигокоза стават куче или зигокоза. Само човечеството се мъчи и се проваля в опитите си да стане такова, каквото е. Причините са многобройни и сложни, но всички произлизат от факта, че сме еволюирали като един от виждащите себе си органи на еволюиращата вселена. Може ли окото да види себе си?

Енея млъква за миг и в тишината всички чуваме тътена на гръмотевиците някъде отвъд хребета. Мусонът е на няколко дни разстояние, но пристигането му предстои. Опитвам се да си представя тези сгради, планини, хребети, кабели, мостове, галерии и скелета, покрити с лед и мъгла. Мисълта ме кара да потръпна.

— Буда е разбрал, че можем да усетим Празнотата, Която Обвързва, като заглушим глъчката на ежедневието — накрая казва Енея. — В този смисъл сатори е велика и задоволителна тишина, след като дни или месеци наред си слушал кънтящата аудиосистема на съседа си. Но Празнотата, Която Обвързва е повече от тишина… тя е началото па чуването. Научаването на езика на мъртвите е първата задача на онези, които влизат в средата на Празнотата.

Иисус от Назарет е влязъл в Празнотата, Която Обвързва. Знаем това. Гласът му е сред най-ясните от онези, които говорят езика на мъртвите. Той е останал достатъчно Дълго, за да стигне до второто равнище на отговорност и усилие — научаването на езика на мъртвите. Научил се е да чува музиката на сферите. Бил е способен да яхва прииждащите вероятностни вълни достатъчно надалеч, за да види собствената си смърт и е бил достатъчно смел, за да не я избегне, когато е можел. И ние знаем, че той се е научил да прави тази първа крачка — да минава през и да пресича пространствено/времевата паяжина на Празнотата, Която Обвързва, появявайки се пред приятелите и учениците си на няколко крачки в бъдещето, докато умирал на кръста.

И като се освободил от ограниченията на времето си, зървайки безвременността на Празнотата, Която Обвързва, Иисус разбрал, че той е ключът — не учението му, не писанията, основани на неговите идеи, не унизителното му боготворене или внезапната еволюция на старозаветния Бог, в който той твърдо вярвал, — а самият той, Иисус, човек, чиито клетки носели кода за отключване на портала. Иисус знаел, че способността му да отвори тази врата се криела не в ума или душата му, а в кожата, костите и клетките му… буквално в неговата ДНК.

Когато по време на Тайната вечеря помолил учениците си да пият от неговата кръв и да ядат от тялото му, Иисус от Назарет не говорел с алегории и не искал магическо преобразявало, не поставял началото на вековна символична драматизация. Иисус искал те да пият от кръвта му… няколко капки в огромна чаша вино… и да ядат от тялото му… няколко частици от кожата му в хляба. Той им дал себе си в най-буквалния смисъл, като знаел, че онези, които пият от кръвта му, ще споделят неговата ДНК и ще са в състояние да усетят силата на Празнотата, Която Обвързва вселената.

При някои от учениците му се получило. Но сблъскали се с възприятия, далеч надхвърлящи способността им да ги разберат или да ги поставят в контекста им — полудели от непрестанните гласове на мъртвите и собствените си реакции на езика на живите — и неспособни да излъчат музиката на собствената си кръв към други, тези ученици се обърнали към догмите, свели неизразимото до груби думи и надути проповеди, строги правила и яростна риторика. И видението избледняло, после изчезнало. Порталът се затворил.

Енея отново млъква и отпива вода от дървена чаша. За първи път забелязвам, че Рахил, Тео и неколцина други плачат. Седнал на новото татами, аз се завъртам и поглеждам зад себе си. А. Бетик стои на прага. Безвременното му синьо лице е сериозно и съсредоточено в думите на младата ми приятелка. Андроидът придържа обезобразената си ръка със здравата си дясна длан. „Дали го боли?“ — питам се аз.

Енея отново заговаря.

— Странно е, че първите деца на Старата Земя, преоткрили ключа към Празнотата, Която Обвързва, били елементите от Техноцентъра. Независимите интелекти, опитващи се да насочат собствената си съдба през насилена еволюция милион пъти по-бърза от човешката, открили ДНК-кода за виждането на Празнотата… въпреки че „виждане“ не е точната дума, разбира се. Навярно „резониране“ по-добре изразява смисъла.

Но макар че Техноцентърът можел да усеща и проучва очертанията на Празнотата, да праща сондите си в многоизмерната й постхокингова действителност, той не можел да я разбере. Празнотата, Която Обвързва изисква равнище на разумно състрадание, което Техноцентърът изобщо не си направил труда да развие. Първата крачка към истинско сатори в Празнотата е научаването на езика на любимите мъртви… а Техноцентърът нямал любими мъртви. Празнотата, Която Обвързва била като красива картина за слепеца, който предпочита да я изгори в печката, или като симфония на Бетовен за глухия, който усеща вибрациите и подсилва пода, за да ги заглуши.

Вместо да използва Празнотата, Която Обвързва като средата, каквато е, Техноцентърът откъсвал парченца от нея и ги предлагал на човечеството като модерни технологии. Така нареченият хокингов двигател всъщност не е усъвършенстван от трудовете на древния учител Стивън Хокинг, както твърдял Техноцентърът, а представлявал извращаване на откритията му. Корабите с хокингов двигател, които изтъкали Мрежата на световете и позволили на Хегемонията да съществува, функционирали, като разкъсвали малки дупки в нетъканта по края на Празнотата — дребен вандализъм, но все пак вандализъм. Телепортаторите били нещо друго. Тук моите сравнения ще ни провалят, приятели… защото да се научиш да крачиш в средата на Празнотата, Която Обвързва е все едно да ходиш по вода, докато телепортаторните дупки на Техноцентъра били по-скоро като да пресушаваш океани, за да строиш магистрали по дъното. Телепортаторните им тунели в границите на Празнотата оказвали вредно въздействие върху няколкото милиарда години органично развитие там. Това било все едно да павират огромни участъци в жизнена зелена гора — макар че и това сравнение не е точно, защото гората ще трябва да е съставена от спомените и гласовете на милионите, които сме обичали и загубили, а павираните магистрали широки хиляди километри — за да разберете дори само частица от причинените щети.

Така нареченото векторно предаване, което позволявало мигновена връзка в Хегемонията, също било извращаване на Празнотата, Която Обвързва. Моите сравнения пак са тромави и неподходящи, но си представете някакви аборигени, които откриват функционираща електромагнитна телекомуникационна мрежа — студия, холокамери, аудиоапаратура, генератори, предаватели, сателити, приемници и проектори — и после правят на пух и прах всичко, което успеят да докопат, за да го използват за сигнални флагчета. Това е още по-ужасно. Още по-ужасно е от дохеджирските дни на Старата Земя, когато гигантските танкери на човечеството и океанските кораби оглушили китовете, като напълнили моретата с механичен шум и така заглушили техните Песни на живота — унищожили милион години развиваща се песенна история, още преди човешките същества дори да разберат, че това са песни. След това всички китове решили да умрат. Не ги убило само избиването им заради месото и маста им, а унищожаването на техните песни.

Енея си поема дъх. Тя свива пръсти, сякаш ръцете й са изтръпнали. Когато се оглежда наоколо в стаята, погледът й докосва всеки един от нас.

— Извинете ме — продължава Енея. — Отклонявам се. Достатъчно е да кажа, че с Падането на телепортаторите другите раси, използващи Празнотата, решили да спрат вандализма на векторното предаване. Тези други раси отдавна били пратили сред нас да живеят наблюдатели…

В стаята внезапно се разнася шепот. Енея се усмихва и го изчаква да стихне.

— Зная — казва тя. — Тази идея изненада и мен, макар да я научих още преди да се родя. Тези наблюдатели имат важна функция… да решат дали на човечеството може да се има доверие да се присъедини към тях в средата на Празнотата, Която Обвързва или все още сме само вандали. Тъкмо един от тези наблюдатели сред нас препоръчал Старата Земя да бъде прехвърлена, преди Техноцентърът да успее да я унищожи. И тъкмо един от тези наблюдатели проектирал изпитанията и симулациите, проведени на Старата Земя през последните три века на нейното заточение в По-малкия Магеланов облак, целящи по-добре да разберат нашия вид и да преценят състраданието, на което сме способни.

Тези други раси пратили свои наблюдатели — шпиони, ако щете — и сред елементите на Техноцентъра. Те знаели, че той е виновен за пробиването на границите на Празнотата, но също знаели, че сме го създали ние. Мнозина от… резиденти не е съвсем точната дума — сътрудници? съсъздатели? — в Празнотата, Която Обвързва са някогашни силиконови създания, неорганични независими интелекти. Но не от онзи вид, който властва днес в Техноцентъра. Никоя разумна раса не може да оцени Празнотата, без да е развила състрадание.

Енея леко повдига колене и опира лакти на тях, като се навежда напред.

— Моят баща — киборгът на Джон Кийтс — бил създаден с тази цел — казва тя и макар гласът й да е равен, мога да доловя нотките на вълнение в него. — Както вече ви обясних, Техноцентърът е в постоянно състояние на гражданска война и почти всички същности там се бият само за себе си и за никой друг. Това е случай на свръхсвръхпаразитизъм на десета степен. Те не убиват жертвите си — други елементи от Техноцентъра, — а поглъщат техните кодирани генетични материали, спомени, софтуери и възпроизводствени серии. Погълнатият елемент продължава да „живее“, но като съставна част на елемента победител. Съюзите са временни. Не съществуват философии, вери или крайни цели — само случайно подреждане за оптимизиране на стратегиите за оцеляване. Всеки акт на Техноцентъра е резултат на игра с нулев резултат, играна още откакто елементите му станали разумни. Повечето от тях са в състояние да общуват с човечеството само от гледна точка на този нулев резултат… да оптимизират паразитната си стратегия чрез връзките си с нас. Тяхната печалба е загуба за нас. И обратното.

През вековете, обаче, някои от елементите на Техноцентъра започнали да разбират истинския потенциал на Празнотата, Която Обвързва. Те проумели, че непритежаващият им състрадание разумен вид никога няма да стане част от тази амалгама от живи и някогашни раси. Започнали Да разбират, че Празнотата, Която Обвързва е не толкова създадена, колкото еволюирала като коралов риф и че никога няма да намерят там подслон, ако не променят някои от параметрите на собственото си съществуване.

Тези елементи на Техноцентъра не били алтруисти, а отчаяно се стремели да оцелеят и разбирали, че единственият начин в крайна сметка да спечелят безкрайната си игра е да й сложат край. А за тази цел трябвало да еволюират във вид, способен на състрадание.

Техноцентърът разбира онова, което Тейлхард де Шарден отказвал да признае: че еволюцията не е прогрес, че няма „цел“ или посока. Еволюцията е промяна. Еволюцията „успява“, ако тази промяна е в състояние да адаптира някой лист или клон на дървото на живота към условията на вселената. За да постигнат „успех“ в еволюцията си, тези елементи на Техноцентъра трябвало да изоставят безкрайния си паразитизъм и да открият истинска симбиоза. Трябвало да влязат в честна коеволюция с нашата човешка раса.

Отначало бунтовните елементи на Техноцентъра продължили канибализма си, за да разпространят склонността към съчувствие. Доколкото можели, те пренаписали собствения си код. После създали киборга на Джон Кийтс — цялостен опит за симулиране на съчувстващ организъм с тяло и ДНК на човешко същество, и в същото време със съхраняваната в Техноцентъра памет и личност на киборг. Противникови елементи унищожили първия киборг на Кийтс. Вторият бил създаден по подобие на първия. Той наел майка ми — частен детектив — да му помогне да разкрие загадката на смъртта на предшественика си.

Енея се усмихва и за миг като че ли забравя за нас или дори за собствения си разказ. Сякаш отново преживява стари спомени. Тогава се сещам за нещо, което веднъж между другото беше споменала по време на пътуването ни от Хиперион със стария кораб на Консула. „Рол, спомените на майка ми и баща ми са се излели в мен, още преди да се родя… дори преди да стана истински зародиш. Можеш ли да си представиш нещо по-унищожително за личността на едно дете от това да прелива от чужди животи, още преди да е започнало собствения си? Не е за чудене, че съм такъв изрод.“

В този момент тя не ми прилича на изрод. Но пък аз я обичам повече от живота.

— Той наел майка ми да разкрие загадката на смъртта на собствената си личност — тихо продължи Енея, — но всъщност знаел какво се е случило с предишната му същност. Действителната причина да наеме майка ми била да се запознае с нея, да е с нея, да стане неин любовник. — Енея млъква за миг и се усмихва. Очите й виждат нещо далечно, — Чичо ми Мартин изобщо не е изяснил тази част както трябва в обърканите си „Песни“. Родителите ми били женени и ми се струва, че чичо Мартин никога не е научил за това… венчал ги епископът в Храма на Шрайка на Лусус. Това бил култ, но законен, и бракът на родителите ми имал законна сила на двеста свята от Хегемонията. — Тя отново се усмихва и поглежда над тълпата право към мен. — Може да съм копеле, нали знаете, но не съм незаконородена.

Така че те се оженили, заченали ме — навярно още преди тази церемония — и после поддържани от Техноцентъра елементи убили баща ми, преди майка ми да започне поклонението си на Шрайка. И това щял да е краят на каквато и да е връзка между баща ми и мен, ако не били две неща — неговата ИИ личност била уловена в шрьонова верига, имплантирана зад ухото на майка ми. Няколко месеца тя носила и двама ни — мен в утробата си и баща ми, втората личност на Джон Кийтс, в шрьоновата верига. Неговата личност не била в състояние да общува пряко с майка ми, но спокойно можеше да общува с мен. Най-трудното беше да определя какво съм „аз“ в този момент. Баща ми ми помогна, като влезе в Празнотата, Която Обвързва и взе заедно със себе си зародишното „аз“. Видях какво ще съм — коя ще съм, дори как ще умра, — още преди напълно да са се оформили пръстите ми.

Има още една подробност, която чичо Мартин е пропуснал в „Песните“ си. В деня, в който застреляли баща ми на стъпалата на Храма на Шрайка на Главния булевард на Лусус, майка ми била покрита с кръвта му — реконструираната ДНК на Джон Кийтс. По онова време тя не разбирала напълно, че в този момент неговата кръв буквално е най-ценният източник в човешката вселена. Неговата ДНК била предназначена да заразява други с единствения му дар — достъпът до Празнотата. Смесена правилно със съвсем човешка ДНК, тя щяла да предложи кръвния дар, който можел да отвори портала на Празнотата, Която Обвързва за цялата човешка раса.

Аз съм тази смес. Аз нося генетичната способност да влизам в Празнотата от Техноцентъра и прекалено рядко използваната човешка способност да възприемам вселената чрез състрадание. За добро или зло, онези, които пият от кръвта ми, никога повече няма да видят света или вселената по същия начин.

С тези думи Енея застава на колене върху татамито. Тео носи бяла ленена кърпа. Рахил налива червено вино в седем големи бокала. Енея изважда от пуловера си малък пакет — виждам, че това е медицински пакет от кораба — и взима стерилен скалпел и антисептичен тампон. Не се чува нито звук — сякаш повече от стотината души са стаили дъх.

— Няма гаранция, че ако тази вечер пиете от кръвта ми ще постигнете щастие, мъдрост или дълъг живот — много тихо казва тя. — Няма нирвана. Няма спасение. Няма отвъден живот. Няма прераждане. Има само огромно познание — на сърцето и на ума — и възможност за велики открития, велики приключения. Има само гаранция за още от болката и ужаса, които изпълват толкова голяма част от краткия ни живот.

Енея мести поглед от лице на лице и се усмихва, когато среща очите на осемгодишния Далай лама.

— През последната стандартна година някои от вас — продължава тя, — присъстваха на всичките ни дискусии. Казах ви всичко, което зная, за това как да научите езика на мъртвите и езика на живите, как да чувате музиката на сферите. И за това как да направите първата крачка.

Тя поглежда към мен.

— Някои от вас чуха само част от тези дискусии. Вие не бяхте тук, когато обсъждахме действителната функция на кръстоида на Църквата или истинската самоличност на Шрайка. Не чухте подробностите за това как да научите езика на мъртвите или другите изисквания за влизане в Празнотата, Която Обвързва. Съветвам онези от вас, които изпитват съмнения или колебания, да изчакат. За останалите отново ще кажа — аз не съм месия… а учител. Ако онова, на което съм ви научила през тези месеци, ви звучи като истина и ако сте готови да използвате тази възможност, пийте от кръвта ми тази вечер. Предупреждавам ви, че ДНК, която ни позволява да възприемаме средата на Празнотата, Която Обвързва, не може да съществува заедно с кръстоида. Този паразит ще увехне и ще умре двайсет и четири часа след като сте пили от кръвта ми. И никога повече няма да израсне във вас. Ако се стремите към възкресяване чрез кръстоидния кръст, не пийте от кръвта на тялото ми в това вино.

Предупреждавам ви и че също като мен, вие ще станете омразни и преследвани врагове на Мира. Вашата кръв ще бъде заразна. Онези, с които я споделите — онези, които изберете да открият Празнотата, Която Обвързва чрез споделената ви ДНК — на свой ред ще станат като вас.

И накрая, предупреждавам ви, че щом пиете от това вино, децата ви ще се раждат със способността да влизат в Празнотата, Която Обвързва. За добро или зло, вашите деца и техните деца ще се раждат разбиращи езика на мъртвите и езика на живите, чуващи музиката на сферите и знаещи, че могат да направят първата крачка през Празнотата, Която Обвързва.

Енея докосва острието на скалпела до пръста си. На светлината на фенерите се вижда малка капчица кръв. Рахил повдига един от бокалите и капката пада в голямото количество вино. После в следващия бокал и така, докато и седемте чаши са… заразени? Преобразени? Мислите ми блуждаят. Сърцето ми бързо тупти от нещо като тревога. Всичко това ми прилича на някаква безумна пародия на светото причастие в Католическата църква. Дали моята млада приятелка, моята скъпа любовница, моята любима… не е полудяла? Дали наистина вярва, че е месия? Не, тя каза, че не е. Дали самият аз вярвам, че завинаги ще се преобразя, като пия от вино, една милионна част от което е кръвта на любимата ми? Не зная. Не разбирам.

Около половината от присъстващите пристъпват напред, за да се наредят на опашка и да отпият от един от големите бокали. „Потири? Това е светотатство. Не е правилно. А може би е?“ Всеки отпива по глътка, после се връща на мястото си на татамитата. Никой не изглежда особено оживен или просветлен. От челото на никого не израстват рога от светлина. Никой не се издига във въздуха, нито пък започва да говори на непознати езици. Всеки отпива по глътка и отново сяда.

Разбирам, че съм изостанал назад и се опитвам да срещна погледа на Енея. Имам толкова много въпроси… Закъснял, чувствайки се като предател на човек, на когото би трябвало да се доверя без колебание, аз заставам накрая на скъсяващата се опашка.

Енея ме вижда. Тя вдига за миг ръка към мен. Знакът е ясен — „Не сега, Рол. Не още“. Известно време се колебая, изпълнен със съмнения, влуден от мисълта, че тези други — тези чужди — влизат в такава връзка със скъпата ми, а аз не мога. После с разтуптяно сърце и изчервено лице сядам обратно на рогозката си.

Дискусията приключва без официален край. Хората започват да се разотиват по двойки и тройки. Двама влюбени — тя е пила от виното, той не — прегърнати си тръгват заедно, сякаш нищо не се е променило. Навярно наистина нищо не се е променило. Навярно ритуалът на причастяване, който току-що съм наблюдавал, е само метафора и символика или самовнушение и самохипноза. Навярно онези, които силно копнеят да усетят нещото, наречено Празнотата, Която Обвързва, са имали някакво душевно преживяване, което ги убеждава, че това се е случило. Навярно всичко са само глупости.

Разтривам челото си. Имам толкова силно главоболие. Добре, че не съм пил от виното, мисля си. Понякога пиенето ми причинява мигрена. Подсмихвам се и за миг се чувствам болен, празен и изоставен.

Рахил казва:

— Не забравяй, че последният камък в галерията ще бъде поставен утре по пладне. На най-горната медитативна платформа ще има празненство! Донеси си освежителни напитки.

И вечерта завършва така. Изкачвам се по стълбите до общата ни спална платформа със смесица от възвисеност, очакване, съжаление, срам, възбуда и пулсиращо главоболие. Признавам пред самия себе си, че не съм разбрал и половината от обясненията на Енея, но си тръгвам със смътното усещане за разочарование и неуместност… сигурен съм, например, че Тайната вечеря на Иисус Христос не е свършила с напомнянето всички да си носят бутилки за купона на горната платформа.

Подсмихвам се и после преглъщам смеха си. Тайната вечеря. Тези думи ужасно отекват в ума ми. Сърцето ми отново се разтуптява и главата ме заболява още по-силно. Това едва ли е подходящ начин да вляза в спалнята на любовницата си.

Студеният въздух на горната платформа малко прояснява мислите ми. Оракул тъкмо е посребрил високите облаци на изток. Звездите тази нощ изглеждат студени.

Готвя се да вляза в общата ни стая и да запаля фенера. когато внезапно небесата избухват.

21.

От по-ниските равнища се изкачиха всички — всички онези, които бяха останали в Храма, висящ във въздуха след завършването на по-голямата част от работата — Енея и А. Бетик, Рахил и Тео, Джордж и Джигме, Куку и Кей, Чим Дин и Гяло Тондуп, Ломо и Лабсанг, Ким Байунг-Сун и Вики Гросели, Кенширо и Харуюки, игуменът Кемпо Нга Уанг Таши и неговият господар малкият Далай лама, Войтек Майер и Януш Куртика, замисленият Римси Кипуп и ухиленият Чангчи Кенчунг, Дорье Фамо, Мълниеносната свиня, и Карл Линга Уилям Ейхеджи. Енея застана до мен, пъхна ръката си в моята и двамата в благоговейно мълчание се загледахме в небето.

Изненадах се, че всички не сме ослепени от светлините, танцуващи там, където само допреди миг бяха звездите: огромни цветя от бяла светлина, серножълти мълнии, огненочервени нишки — далеч по-ярки от опашка на комета или метеор, — разкъсвани от сини, зелени, бели и жълти мечове — ясни и прави като драскотина от диамант по стъкло, после ненадейни оранжеви експлозии, които сякаш безшумно се вгъваха в себе си, последвани от нови бели мълнии и червени мечове. Не се чуваше нито звук, но дори само от мощната светлина ни се искаше да запушим уши и да се скрием някъде.

— Какво е това, мътните го взели? — попита Ломо Дондруб.

— Космическа битка — отвърна Енея. Гласът й звучеше ужасно уморено.

— Не разбирам — каза Далай лама. Не изглеждаше уплашен, а само любопитен. — Мирските представители ни увериха, че имат в орбита само един кораб — струва ми се, че се казваше „Ибрил“ — и че това е дипломатическа мисия, а не военна. Регентът Ретинг Токра ме увери в същото.

Мълниеносната свиня издаде груб звук.

— Ваше светейшество, мирските копелета са подкупили регента. Момчето я погледна.

— Сигурен съм, че е така, Ваше светейшество — потвърди телохранителят му Ейхеджи. — Чух някои неща в двореца.

Небето беше станало почти напълно черно, но сега отново избухна на десетки места. Скалата зад нас отразяваше червени, зелени и жълти проблясъци.

— Как виждаме лазерните им копия, щом не ги осветява прах или други колоидални частици? — попита Далай лама. Тъмните му очи блестяха. Очевидно новината за измяната на регента му не го изненадваше… или поне не го вълнуваше толкова, колкото битката хиляди километри над нас. С изненада разбрах, че първосвещеникът на будисткия свят е усвоил основните научни познания.

Отново му отговори телохранителят.

— Няколко кораба вече трябва да са били улучени или унищожени, Ваше светейшество — поясни Ейхеджи. — Кохерентните лъчи и СПБ са станали видими в разширяващите се полета от останки, замръзнал кислород, молекулярен прах и други газове.

За известно време това накара групата ни да потъне в мълчание.

— Веднъж баща ми наблюдавал такава битка на Хиперион — прошепна Рахил. Тя разтърка голите си ръце, сякаш изведнъж й бе станало студено.

Премигнах и погледнах към младата жена. Не бях пропуснал забележката на Енея за бащата на приятелката й Сол… Достатъчно добре знаех „Песните“, за да разпозная в Рахил бебето от легендарното хиперионско поклонение дъщерята на Сол Уайнтрауб… но признавам, че не бях повярвал напълно в това. В „Песните“ бебето Рахил се беше превърнало в почти митичната жена Монита — жена, върнала се назад във времето в Гробниците заедно с Шрайка. Как можеше същата Рахил да е тук сега?

Енея прегърна Рахил през рамо.

— И майка ми — тихо каза тя. — Само че тогава се е смятало, че това са хегемонийските сили срещу прокудените.

— Ами сега? — попита Далай лама. — Прокудените срещу Мира ли? И защо мирските бойни кораби са пристигнали неканени в нашата система?

Няколко бели сфери светлина запулсираха, уголемиха се, избледняха и изчезнаха. Всички запремигвахме, за да проясним погледите си.

— Предполагам, че мирските бойни кораби са били тук още откакто се появи първият им кораб, Ваше светейшество — отвърна Енея. — Но не мисля, че се бият с прокудени.

— С кого тогава? — попита момчето. Енея отново вдигна лице към небето.

— С един от своите — каза тя.

Внезапно проблесна поредица от експлозии, съвсем различни от другите… по-близки и по-ярки, последвани от три ослепителни метеоритни опашки. Една от тях веднага експлодира в горните слоеве на атмосферата, оставяйки зад себе си опашки от останки, които бързо изгоряха. Втората се стрелна на запад, обагри се от жълто до червено и чисто бяло и се пръсна на стотици по-малки опашки двайсет градуса над облачния западен хоризонт. Третата с пронизителен писък разкъса небето от запад на изток — наистина можехме да чуем звука, отначало като свистене на чайник, после като вой и накрая като ужасен рев на торнадо, заглъхнал със същата бързина, с каквато се бе разнесъл, — за да се раздели на три-четири големи пламтящи маси, които изгоряха, преди да достигнат хоризонта. Остана само една и тази последна горяща част от кораба сякаш до последния момент се гърчеше насред полета си в жълти проблясъци, преди да изчезне от поглед.

Изчакахме на горната платформа още половин час, но освен десетки ядрени проблясъци през първите няколко минути — космически кораби, ускоряващи за прехвърляне от системата на Тян Шан, разбрах аз, — нямаше какво друго да видим. Постепенно звездите отново станаха най-ярките светлини в небето и всички се разотидоха — Далай лама се върна в леглото си в монашеските жилища, другите в постоянните или временните си стаи на по-долните равнища.

Енея помоли неколцина от нас да останем — Рахил и Тео, А. Бетик, Ломо Дондруб и мен.

— Това е знакът, който очаквах — съвсем тихо каза тя, когато останахме сами на платформата. — Утре трябва да заминем.

— Да заминем ли? — повторих аз. — Къде? Защо?

Енея ме докосна по ръката. Разтълкувах жеста й като:

„По-късно ще ти обясня“. Замълчах, докато говореха другите.

— Крилете са готови, Учителю — обади се Ломо.

— Позволих си волността да проверя пластокостюмите и дихателните маски в жилището на г. Ендимион, докато ви нямаше — каза А. Бетик. — Всички са в добро състояние.

— Утре ще довършим работата и ще организираме церемонията — рече Тео.

— Иска ми се и аз да можех да дойда — въздъхна Рахил.

— Къде? — повторих аз, въпреки всичките си усилия да се сдържа.

— И ти си поканен — отвърна Енея, като продължаваше да докосва ръката ми. Това всъщност не отговаряше на въпроса ми. — Ломо и А. Бетик… ако двамата все още сте готови.

Ломо Дондруб широко се усмихна. Андроидът кимна. Започнах да си мисля, че съм единственият на територията на храма, който не разбира какво става.

— Лека нощ на всички ви — каза Енея. — Ще станем при първи зори. Няма нужда да ни изпращате.

— По дяволите — отвърна Рахил. Тео кимна в знак на съгласие. — Ще сме там, за да се сбогуваме — прибави Рахил.

Енея кимна и докосна ръцете им. Всички се заспускаха по стълбите или се плъзнаха по кабелите.

Двамата с Енея останахме сами на най-горната платформа. След битката небето изглеждаше мрачно. Разбрах, че облаците са се издигнали над хребета и скриват звездите като мокра хавлия, хвърлена върху черна дъска. Енея отвори вратата на стаята си, влезе вътре, запали фенера и се върна на прага.

— Идваш ли, Рол?

Разговаряхме. Но не веднага.

Сексът ми се струва прекалено абсурден, когато го описвам — абсурден ми се струва дори моментът, когато небето буквално се стоварваше отгоре ни и след като любовницата ми току-що беше провела нещо като Тайна вечеря, — но сексът никога не е абсурден, щом правиш любов с жената, която истински обичаш. С мен бе така. Дори да не го бях разбирал преди Тайната вечеря, тогава го осъзнах — изцяло, напълно и безусловно.

Може би два часа по-късно Енея облече кимоно, аз нахлузих юката18 и ние застанахме до отворения шоджи. Тя запари чай, двамата взехме чашите си и седнахме един срещу друг, опрели гръб на рамките на паравана. Босите ни ходила се докосваха. Моят десен и нейният ляв крак висяха над бездънната бездна. Въздухът беше студен и миришеше на дъжд, но бурята бе преминала на север от нас. Върхът на Хенг Шан се криеше в облаци, ала постоянните проблясъци на мълниите осветяваха всички по-ниски хребети.

— Рахил наистина ли е онази Рахил от „Песните“? — попитах аз. Това не бе въпросът, който исках, но се страхувах да задам.

— Да — отвърна Енея. — Тя е дъщерята на Сол Уайнтрауб — жената, която се разболяла от болестта на Мерлин на Хиперион и след двайсет и седем години отново станала бебе, което Сол взел със себе си на поклонението.

— И жената, която също е известна като Монита — прибавих аз. — И като Мемносина…

— Припомняща — промълви Енея. — И Памет. Подходящи имена за ролята й по онова време.

— Та това е било преди двеста и осемдесет години! — възкликнах аз. — И на десетки светлинни години… на Хиперион. Как е стигнала тук?

Енея се усмихна. От топлия чай към разрошената й коса се надигаше пара.

— Моят живот започна преди повече от двеста и осемдесет години — напомни ми тя. — И на десетки светлинни години… на Хиперион.

— Значи е стигнала тук също като теб, така ли? През Гробниците на времето?

— И да, и не — отвърна Енея. Тя повдигна ръка, за да не ми позволи да възразя. — Зная, че искаш да ти го кажа направо, Рол… без алегории, сравнения или евфемизми. Съгласна съм. Моментът за откровен разговор настъпи. Но истината е, че Сфинксовите гробници на времето са само част от пътуването на Рахил.

Зачаках.

— Спомняш си „Песните“ — каза тя.

— Спомням си, че поклонникът на име Сол е взел дъщеря си… след като личността на Кийтс някак си я спасила от Шрайка и след като започнала да остарява нормално… че я е отвел през Сфинкса в бъдещето… — Замълчах. — В това бъдеще ли?

— Не — отвърна Енея. — Бебето Рахил отново станало дете, а после и млада жена в бъдеще, различно от това. Баща й повторно я отгледал. Тяхната история е… чудесна, Рол. Буквално изпълнена с чудеса.

Разтрих челото си. Главоболието ми бе преминало, но сега заплашваше отново да се завърне.

— И е стигнала тук пак през Гробниците на времето, така ли? — попитах аз. — Които са се връщали във времето заедно с тях?

— Отчасти през Гробниците на времето — каза Енея. — Освен това самата тя е способна да се движи през времето.

Зяпнах. Това граничеше с лудост.

Енея се усмихна, сякаш прочела мислите ми или просто разчела изражението на лицето ми.

— Зная, че ти се струва безумно, Рол. Голяма част от онова, което все още ни предстои да преживеем, е много странна.

— Слабо казано — отвърнах аз. Още една мисловна ключалка поддаде. — Тео Бърнард! — възкликнах аз.

— Да?

— В „Песните“ има Тео, нали? Мъж… — Съществуваха много варианти на устното предание, поемата понякога се пееше и в съкратените, популярни версии се пропускаха много от по-дребните подробности. Баба ме беше накарала да науча по-голямата част от цялата поема, но скучните моменти никога не бяха задържали интереса ми.

— Тео Лейн — кимна Енея. — По едно време секретар на Консула на Хиперион, по-късно първи хегемонийски генерал-губернатор на нашата планета. Като момиче веднъж се срещнах с него. Достоен мъж. Скромен. Носеше архаични очила…

— Този Тео — прекъснах я аз, като се мъчех да си обясня нещата. „Някаква промяна на пола?“ Тя поклати глава.

— Почти улучи, но няма да получиш пура, както би казал Фройд.

— Кой?

— Тео Бърнард е пра-пра-пра и така нататък внучка на Тео Лейн — продължи Енея. — Нейната история сама по себе си е цяло приключение. Но е родена в тази епоха… избягала от мирските колонии на Мауи-обетована и се присъединила към бунтовниците… но го направила заради нещо, което аз казах на първия Тео преди близо триста години. То се предавало от поколение на поколение. Тео знаеше, че ще съм на Мауи-обетована, когато бях…

— Откъде? — прекъснах я аз.

— Точно това бях казала на Тео Лейн — отвърна приятелката ми. — Кога ще съм там. Информацията се пазела в рода му… също както поклонението на Шрайка се пази в „Песните“.

— Значи все пак можеш да виждаш бъдещето — безизразно отбелязах аз.

— Бъдеща — поправи ме Енея. — Вече съм ти казвала, че мога. Чу ме и тази вечер.

— Че си видяла собствената си смърт ли?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли какво си видяла?

— Не сега, Рол. Моля те. Когато настъпи моментът.

— Но щом има различни бъдеща — казах аз и долових ръмженето на болка в собствения си глас, — защо си видяла само една своя смърт? И щом можеш да я видиш, защо не можеш да я избегнеш?

— Бих могла да избягна точно тази смърт — тихо отвърна тя, — но това няма да е правилното решение.

— Как изобщо е възможно изборът на живота пред смъртта да е неправилно решение? — попитах. И разбрах, че съм извикал. Ръцете ми бяха свити в юмруци.

Енея докосна тези юмруци с топлите си длани, скри ги в дългите си пръсти.

— Точно това е въпросът — толкова тихо каза тя, че трябваше да се наведа напред, за да я чуя. Светлината на светкавиците играеше по склоновете на Хенг Шан. — Смъртта никога не е за предпочитане пред живота, Рол, но понякога се налага.

Поклатих глава. Съзнавах, че в този момент трябва да изглеждам нацупен, но не ме интересуваше.

— Ще ми кажеш ли кога ще умра аз?

Тя срещна погледа ми. Тъмните й очи бяха бездънни.

— Не зная — просто каза Енея.

Премигнах. Почувствах се смътно наранен. Нима бе толкова безразлична, че да не погледне в моето бъдеще?

— Разбира се, че не съм безразлична — промълви тя. — Просто реших да не поглеждам към онези вероятностни вълни. Беше ми достатъчно… трудно… да видя собствената си смърт. А да видя твоята, щеше да е… — Енея издаде странен звук и разбрах, че плаче. Приближих се към нея и я прегърнах. Тя се отпусна на гърдите ми.

— Извинявай, хлапе — казах с устни до косите й аз, макар че не можех да обясня точно за какво се извинявам. Бе странно да се чувствам едновременно толкова щастлив и толкова нещастен. При мисълта да я загубя ми се искаше да крещя, да хвърлям камъни към планината. Сякаш отразявайки чувствата ми, от върха на север изтътна гръм.

Зацелувах сълзите й. После просто продължихме да се целуваме. Солта на сълзите й се смесваше с топлината на устните й. После отново се любихме и този път движенията ни бяха бавни, внимателни и безвременни.

Когато се отпуснахме под студения вятър, все още притиснати един към друг, Енея постави ръка на гърдите ми и каза:

— Искаш да ме попиташ нещо. Усещам го. Какво е то? Помислих си за всички онези въпроси, които ме изпълваха по време на „дискусията“ й — за всичките й разкази, които бях пропуснал и които трябваше да наваксам, за да разбера защо е необходима церемонията на причестяването: „Какво всъщност е кръстоидът? Какво готви Мирът на онези опустели светове? Какво всъщност се надява да постигне Техноцентърът с всичко това? Какво, по дяволите, е Шрайка… чудовище ли е или закрилник? Откъде е дошъл? Какво ще стане с нас? Какво от онова, което вижда в бъдещето Енея, трябва да науча, за да оцелеем… за да избегне участта, за която е разбрала, още преди да се роди? Каква огромна тайна се крие зад Празнотата, Която Обвързва и защо е толкова важно да се свърже с нас? Как ще избягаме от тази планета, ако Мирът наистина е погребал единствения телепортал под стопена скала и между кораба на Консула и нас има мирски бойни кораби? Кои са тези «наблюдатели», за които говореше, че шпионирали човечеството векове наред? Какво означава всичко това за научаването на езика на мъртвите и така нататък? Защо създанието Немес и неговите близнаци все още не са ни убили?“

— Била ли си с някой друг? — попитах аз. — Любила ли си се с някой друг преди мен?

Това беше безумие. Не ми влизаше в работата. Тя бе на почти двайсет и две стандартни години. Аз бях спал с жени — не можех да си спомня фамилиите им, но в планетарната гвардия, а после, докато работех в казиното на Деветте опашки… какво ме интересуваше… какво значение имаше… трябваше да зная.

Тя се поколеба само за миг.

— Първият ни път заедно не ми беше… за пръв път — отвърна Енея.

Кимнах. Чувствах се като свиня и воайор. Гърдите ми пронизваше истинска болка. Не можех да се сдържа.

— Обичаше ли… го? — „Откъде знаеш, че е бил «той»? Тео… Рахил… тя се заобикаля с жени.“ Гадеше ми се от собствените ми мисли.

— Обичам те, Рол — прошепна Енея.

Казваше го едва за втори път след сбогуването ни на Старата Земя повече от пет и половина години по-рано. Тези думи би трябвало да възвисят душата ми. Но ме болеше прекалено силно. Тук имаше нещо важно, което не разбирах.

— Но е имало друг мъж — казах аз. Усещах думите като камъни в устата си. — Ти си го обичала… — „Само един ли? Колко?“ Исках да изкрещя на мислите си да млъкнат. Енея притисна показалец до устните ми.

— Обичам те, Рол, не го забравяй, докато ти разказвам тези неща. Всичко е… сложно. Заради това коя съм аз. Заради онова, което трябва да направя. Но те обичам… Обичам те още, откакто за пръв път те видях в сънищата си от бъдещето. Обичах те, когато се срещнахме в прашната буря на Хиперион, сред хаоса, стрелбата, Шрайка и хокинговото килимче. Спомняш ли си как те прегърнах. когато полетяхме с него и се опитахме да избягаме? Още тогава те обичах…

Мълчаливо зачаках. Показалецът на Енея се плъзна от устните към бузата ми. Тя въздъхна, сякаш на раменете й тегнеше тежестта на светове.

— Добре — тихо каза любимата ми. — Имаше мъж. Любила съм се и преди. Ние…

— Сериозно ли беше? — прекъснах я аз. Гласът ми прозвуча странно, като изкуствените нотки на кораба.

— Бяхме женени — продължи Енея.

Веднъж на река Канс на Хиперион се сбих с по-възрастен моряк, който бе двойно по-тежък от мен и имаше безкрайно по-голям опит в юмручния бой. Без да ме предупреждава, той ме удари по брадичката така, че пред очите ми причерня, коленете ми се подкосиха и се прекатурих през перилата в реката. Мъжът лично се хвърли във водата да ме измъкне. Дойдох в съзнание след една-две минути, но минаха часове преди кънтенето в главата ми да утихне и погледът ми да се фокусира.

Сега беше още по-ужасно оттогава. Можех само да лежа и да я гледам, да гледам към любимата ми Енея и да чувствам пръстите й по бузата си като странно студено и чуждо докосване на непозната. Тя отдръпна ръка.

Имаше нещо още по-лошо.

— Двайсетте и три месеца, една седмица и шест часа, които липсваха — поясни Енея.

— С него ли? — Не можех да си спомня, че съм произнесъл тези три думи, но ги чух, изречени със собствения ми глас.

— Да.

— Женени… — започнах аз и не бях в състояние да продължа.

Енея се усмихна, но това бе най-тъжната усмивка, която някога бях виждал.

— От свещеник — отвърна тя. — Бракът ни ще бъде законен в очите на Мира и Църквата.

— „Ще бъде“ ли? — Тогава ми се прииска да се изправя и да повърна от края на платформата, но не можех да помръдна.

За миг Енея изглеждаше объркана, неспособна да отговори.

— Да… — промълви тя и в очите й заблестяха сълзи. — Искам да кажа, не… сега не съм омъжена… ти… по дяволите, само да можех…

— Но мъжът е все още жив, така ли? — прекъснах я аз с Равен и безизразен глас като на инквизитор от Светата служба.

— Да. — Тя притисна длан до собствената си буза. Пръстите й трепереха. — Обичаш ли го, хлапе?

— Обичам теб, Рол.

Леко се отдръпнах, несъзнателно, непреднамерено, но не можех да остана във физически контакт с нея, докато водехме този разговор.

— Има още нещо… — каза тя. Зачаках.

— Ние имахме… аз ще… аз имах дете, бебе. — Тя ме погледна така, сякаш се опитваше да ме накара да проумея всичко само с погледа си. Не се получи.

— Дете — глупаво повторих аз. Скъпата ми приятелка… моята малка приятелка, превърнала се в жена, превърнала се в моя любовница… моята любима имаше дете. — Колко е голямо? — попитах аз и чух баналните си думи като гърма, изтътнал наблизо.

Тя отново ми се стори объркана, сякаш неуверена за фактите. Накрая каза:

— Детето е… не е на място, на което да мога да го открия.

— О, хлапе — промълвих аз и забравих за всичко друго, освен мъката й. Притиснах я до себе си, докато плачеше. — Толкова съжалявам, хлапе… толкова съжалявам.

Тя се освободи от мен и избърса сълзите си.

— Не, Рол, ти не разбираш. Всичко е наред… това не е… това е наред…

Отдръпнах се от нея и я погледнах. Беше обезумяла от скръб и хълцаше.

— Разбирам — излъгах аз.

— Рол… — Ръката й затърси моята. Потупах дланта й, но се изправих, навлякох дрехите си и взех катераческите си ремъци и раницата.

— Рол…

— Ще се върна преди зазоряване — казах аз, като гледах в нейната посока, но избягвах очите й. — Просто ще ида да се поразходя.

— Нека дойда с теб — помоли тя и скочи на крака, увита със завивката. Зад нея блясна светкавица. Задаваше се нова буря.

— Ще се върна преди зазоряване — повторих аз и излязох, преди Енея да успее да се облече и да дойде с мен.

Валеше студена лапавица. Платформите бързо станаха хлъзгави. Спуснах се надолу по стълбите и се затичах по вибриращите стълбища, като виждах пътя си на светлината на случайните светкавици. Не намалих скоростта, докато не стигнах неколкостотин метра надолу по източния перваз, водещ към цепнатината, където за първи път бях приземил кораба. Не исках да ходя там.

На половин клик от Храма бяха фиксираните въжета, издигащи се към върха на хребета. Лапавицата шибаше скалния склон. Червените и черни кабели бяха покрити с пласт лед. Закачих карабините си за въжето и ремъците си извадих от раницата електрическите елеватори и ги свързах, после започнах изкачването по ледените въжета.

Вятърът се надигна, започна да развява якето ми и да ме оттласква от скалата. Лапавица шибаше лицето и ръцете ми. Не обръщах внимание и се изкачвах, понякога се изплъзвах надолу три-четири метра, но после отново подновявах катеренето. Десет метра под острия като бръснач връх на хребета изплувах от облаците като гмуркач от вода. Тук горе звездите продължаваха студено да светят, но облачните маси се трупаха до северния склон на хребета и се издигаха като бели вълни около мен.

Плъзнах елеваторите нагоре и накрая достигнах сравнително равния участък, където бяха закрепени фиксираните въжета. Едва тогава забелязах, че не съм закрепил осигурителното си въже.

— По дяволите — изругах и закрачих на североизток по широкия петнайсет сантиметра хребет. Бурята се усилваше. Бездната откъм юг представляваше километри пуст, черен въздух. Лед покриваше на места скалата и започваше да вали сняг.

Затичах се на изток, като прескачах ледените участъци и цепнатините, без да давам пукната пара за каквото и да е.

Докато бях погълнат от собственото си нещастие, в човешката вселена се случваха други неща. Когато бях момче, на Хиперион новините бавно се просмукваха от междузвездния Мир до нашите номадски кервани в мочурищата. Важните събития на Пацем, Ренесанс Вектор или който и да е друг свят остаряваха с много седмици или месеци време-дълг и още седмици, докато стигнат от Порт Романс или друг голям град до нашия провинциален район. Бях свикнал да не обръщам внимание на събитията където и да е другаде. Това положение се промени, разбира се, когато водех ловци от други планети в Блатата, но новините въпреки това бяха достатъчно стари и загубили значението си. Мирът не ме привличаше, макар че проявявах интерес към междузвездното пътуване. Последваха почти десетте години на Старата Земя и моите пет години време-дълг. Не бях свикнал да мисля за събитията където и да е другаде, освен ако лично не ме засягаха, като, например, маниакалното желание на Мира да ни открие.

Но това скоро щеше да се промени.

Онази нощ на Тян Шан, Райската планина, докато аз глупаво тичах в лапавицата и мъглата надолу по тесния хребет, другаде се случваха някои от следните събития:

На прекрасния свят Мауи-обетована дългата поредица от събития, която беше достигнала върха си с нашето присъствие с Енея и бе започнала с любовта на Сайри и Мерин, бушуваше бунт. Бунтовниците на подвижните острови отдавна бяха станали последователи на философията на Енея, бяха пили от нейното причастие, завинаги бяха отхвърлили Мира и кръстоида и водеха война на саботажи и съпротива, като се опитваха да не нараняват и убиват мирски войници. Мауи-обетована представляваше специален проблем за Мира, тъй като по начало беше ваканционен свят — всяка стандартна година там отиваха стотици хиляди богати преродени християни, за да се наслаждават на топлите морета, на красивите плажове на Екваториалния архипелаг и на миграциите на делфините и подвижните острови. Мирът също получаваше приходи от стотиците нефтени платформи, осеяли тази предимно океанска планета и скрити от погледа на туристите, но уязвими за нападение от подвижни острови или подводници на бунтовниците. Сега мнозина от самите мирски туристи — необяснимо защо — отхвърляха кръстоида и ставаха последователи на учението на Енея. Отхвърляха безсмъртието. Губернаторът на планетата, местният архиепископ и ватиканските представители, повикани заради кризата, не бяха в състояние да си я обяснят.

На студения Сол Дракони Септем, по-голямата част от атмосферата на който беше замръзнала в един гигантски ледник, нямаше туристи, но опитът на Мира да го колонизира през последните десет години се бе превърнал в кошмар.

Благородните читчатуки, с които около девет и половина години по-рано ние с Енея и А. Бетик се бяхме сприятелили, се бяха превърнали в непримирими врагове на Мира. Небостъргачът, замръзнал в атмосферния лед, в който отец Главк посрещаше всички пътници, все още светеше, въпреки убийството на онзи мил човек от ръката на Радамант Немес. Читчатуките пазеха светлината в сградата като в светилище. Някак си знаеха кой е убил безобидния слепец и племето на Кучиат — Кучиат, Чиаку, Айчакут, Кучту, Читиция, Чатчия — всички онези, които ние с Енея и А. Бетик познавахме по име. Другите читчатуки обвиняваха Мира, правещ опити да колонизира умерените пояси по екватора, където въздухът беше газообразен и големият ледник се топеше.

Но без да са чували за причастието на Енея и да са опитвали неговото състрадание, читчатуките се нахвърлиха на Мира като библейска чума. Ловували — и ловувани от — ужасните снежни духове хилядолетия наред, сега читчатуките изтласкаха пробиващите тунели бели зверове на юг към екваториалните райони, насочвайки ги срещу мирските колонисти и мисионери. Жертвите бяха огромни. Докараните да избият примитивните читчатуки мирски бойни части пращаха в планетния ледник патрули, които никога повече не се завръщаха.

На града-планета Ренесанс Вектор думите на Енея за Празнотата, Която Обвързва бяха привлекли милиони нейни последователи. Хиляди мирски вярващи всеки ден приемаха причастието от променените, кръстоидите им умираха и падаха от тялото им двайсет и четири часа по-късно и те жертваха безсмъртието си заради… какво? Мирът и Ватиканът не разбираха и по това време аз също не можех да си го обясня.

Но Мирът знаеше, че трябва да попречи на разпространението на вируса. Войници денонощно разбиваха вратите и прозорците, обикновено в по-бедните, индустриални райони на покриващия цялата планета град. Онези, които бяха отхвърлили кръстоида, не оказваха сериозна съпротива — те биха се сражавали яростно, но отказваха да убиват, ако имаше възможност да го избягнат. Мирските войници обаче нямаха нищо против да убиват, за да изпълняват заповедите си. Хиляди последователи на Енея умираха от истинската смърт — някогашни безсмъртни, които никога нямаше да бъдат възкресени — и десетки хиляди бяха отвеждани и пращани в затворнически центрове, където ги заключваха в камери за криогенна сомния, така че кръвта и философията им да не заразяват други. Но на мястото на всеки убит или арестуван последовател на Енея десетки — стотици — други се криеха в безопасност, разпространяваха учението й, предлагаха причастието на собствената си променена кръв и при всяка възможност оказваха предимно пасивна съпротива. Огромната индустриална машина, която представляваше Ренесанс Вектор, все още не се бе повредила, но се олюляваше и скърцаше по начин, невиждан през вековете, след като Хегемонията бе превърнала планетата в промишлен център на Мрежата.

Ватиканът пращаше все повече войски и обмисляше как да реагира.

На Тау Сети Сентър, някога политически център на Мрежата на световете, но сега просто гъсто населена и известна паркова планета, бунтът придоби друга форма. Макар че посетители от други светове бяха донесли и тук антикръстоидната зараза на Енея, основният проблем за Ватикана се съсредоточаваше в архиепископ Ахила Силваски пресметлива жена, възприела ролята на губернатор и самодържец на ТС2 повече от два века по-рано. Именно архиепископ Силваски се бе опитала да отхвърли преизбирането на вечния папа чрез всяване на интриги сред кардиналите и след провала си просто изпълняваше на планетата вариант на дохеджирската Реформация, започнала със заявлението, че от този момент Католическата църква на Тау Сети Сентър смята за свой първосвещеник нея и завинаги се отделя от „покварената“ междузвездна Църква на Мира. Тъй като предвидливо бе сключила съюз с местните епископи, отговарящи за възкресителните церемонии и техника, тя можеше да контролира тайнството на възкресяването — и следователно местната Църква. Нещо повече, архиепископ Силваски беше съблазнила местните мирски военни власти със земя, богатство и власт, в резултат на което последва безпрецедентно събитие — бунт в мирския флот, който свали повечето старши офицери в системата на Тау Сети и ги замени с привърженици на Новата църква. Не бе заловен нито един от архангелските космически кораби, но осемнайсет крайцера и четирийсет и един фотонни кораба положиха клетва да защитават Новата църква на ТС2 и нейния нов първосвещеник.

Протестираха десетки хиляди вярващи на планетата. Те бяха арестувани, заплашени с отлъчване — тоест, с незабавно отнемане на кръстоидите им — и условно освободени под зоркото око на архиепископските сили за сигурност на Новата църква. Няколко свещенически ордена, на първо място йезуитите на Тау Сети Сентър, отказаха да се подчинят. Повечето бяха тайно арестувани, отлъчени и екзекутирани. Неколкостотин обаче избягаха и използваха мрежата си, за да окажат съпротива на новия ред — отначало пасивна, после набираща все по-голяма сила. Мнозина от йезуитите бяха служили като свещеници-офицери в мирската армия, преди да се върнат към цивилен свещенически живот и сега използваха военните си умения, за да причиняват щети на и около планетата.

Папа Урбан XVI и неговите съветници от мирския флот анализираха възможностите си. Започналият велик кръстоносен поход срещу прокудените бе отложен и изваден от релси от постоянните опустошителни нападения на капитан де Соя, от необходимостта да пращат флотски части на десетки светове, за да потушават бунтовете, резултат от заразата на Енея, от организирането на засадата в системата Тян Шан, а сега и от този и други отделни бунтове. Въпреки съвета на адмирал Маръсин да остави ереста на архиепископа без последствия до постигането на други политически и военни цели, папа Урбан XVI и неговият външен министър Лурдъсами решиха да отклонят двайсет архангела, трийсет и два стари крайцера, осем транспортни и сто фотонни кораба към системата на Тау Сети — макар че щяха да минат много седмици време-дълг, преди корабите с техните стари хокингови двигатели да успеят да стигнат до там. Когато се дислоцираше в тази система, спецчастта имаше заповед да преодолее съпротивата на бунтовните космически сили, да влезе в орбита около ТС2, да поиска незабавното предаване на архиепископа и на всички онези, които я подкрепяха, а ако това не бъде изпълнено, да превърне в пустош толкова голяма част от планетата, колкото се налага, за да унищожат инфраструктурата на Новата църква. След това десетки хиляди морски пехотинци щяха да се спуснат на планетата, за да окупират оцелелите градски центрове и отново да установят властта на Мира и Светата майка Църквата.

На Марс в системата на Старата Земя бунтът се бе разгорял още повече, въпреки годините на мирски бомбардировки от космоса и постоянните военни набези от орбита. Два стандартни месеца по-рано губернатор Клеър Пало и архиепископ Робсън бяха загинали от истинската смърт по време на самоубийствена ядрена атака срещу техния дворец в изгнание на Фобос. Реакцията на Мира беше ужасяваща — астероиди, отклонени от съседния пояс и спуснати на планетата, килим от плазмени бомби и нощни нападения с лазерни копия, които пронизваха надигнатата от астероидната бомбардировка нова планетна прашна буря като безброй прожектори, кръстосващи замръзналата пустиня. Лъчите на смъртта щяха да са по-резултатни, но командирите на мирския флот искаха да превърнат Марс в назидателен пример.

Резултатите не бяха точно такива, каквито очакваше Мирът. Марсианската тераформирана среда, вече опасна поради годините на лоша поддръжка, бе унищожена. Годната за дишане атмосфера се ограничаваше до долината Елада и още няколко ниски района. Океаните изчезнаха, изкипели от падането на налягането или отново замръзнали на полюсите. Последните големи растения и дървета загинаха и в почти вакуумната среда останаха да вегетират само кактуси и тръни. Прашните бури щяха да продължат с години и да направят абсолютно невъзможни патрулите на мирската морска пехота на Червената планета.

Но марсианците, особено войнствените палестински марсианци, бяха адаптирани за такъв живот. Те се криеха убиваха мирските войници още при кацането им и чакаха. Храмерските мисионери из другите марсиански колонии настояваха за окончателно нанотехнологично адаптиране към съществуващите условия на планетата. Хиляди-рискуваха и позволиха на молекулярните машини да променят техните тела и ДНК.

По-смущаващ за Ватикана обаче беше фактът, че някога принадлежалите на — както се смяташе — мъртвата Марсианска бойна машина кораби излязоха от скривалищата си в далечния Куйперов пояс и започнаха да извършват поредици от набези срещу конвои на мирския флот в системата на Старата Земя. Съотношението на жертвите бе пет към едно в полза на мирския флот, но загубите бяха недопустими и стойността на поддържането на марсианските операции беше невероятно висока.

Адмирал Маръсин и Съветът на началник щабовете посъветваха Негово светейшество да сложи край на тези загуби и засега да се изтегли от системата на Старата Земя. Адмиралът увери папата, че няма да позволят нищо да излезе навън от системата. Той отбеляза, че там вече нямало нищо ценно. Светият отец го изслуша, но отказа да се съгласи с изтеглянето. По време на всяко заседание кардинал Лурдъсами подчертаваше символичното значение на запазването на системата на Старата Земя в границите на Мира. Негово светейшество реши да изчака с решението си. Разсипването на кораби, хора, пари и оборудване продължи.

На Mare Infinitum бунтът тлееше отдавна — съсредоточен около подводни контрабандисти, бракониери и стотиците хиляди упорити местни, които винаги бяха отхвърляли кръста, — но отново се разгоря с появата на заразата на Енея. Огромните рибарски зони сега бяха недостъпни за неохранявани от военни части мирски рибарски флотилии. Автоматичните рибарски кораби и изолираните платформи бяха атакувани и потопявани. В по-плитките води виждаха все повече светлоусти чудовища и архиепископ Джейн Кели беше бясна на мирските власти заради неспособността им да се справят с проблеми. Когато епископ Меландриано я посъветва да се държи, по-умерено, Кели го отлъчи. Меландриано на свой ред обяви Южните морета за изключени от властта на Мира и Църквата и хиляди вярващи последваха обаятелния лидер. Ватиканът прати още кораби от мирския флот, но те нямаше какво да направят, за да преустановят четиристранните морски и подводни сражения между бунтовниците, силите на архиепископа, привържениците на епископа и светлоустите.

И насред целия този хаос посланието на Енея пътуваше със скоростта на речта и тайното причастие.

Бунтът — и физически, и духовен — пламтеше навсякъде: на световете, които бе посетила Енея — Иксион, Патауфа, Амритсар и Грумбридж Дайсън Д; на Тсинтао-Хсишуанг Панна, където вестта за обединяването на нехристияните отначало предизвика паника, а после мрачна съпротива срещу всичко мирско; на Денеб Драй, където републиката Ямну обяви носенето на кръстоид за престъпление, наказвано със смърт чрез обезглавяване; на Фуджи, където посланието на Енея донесоха отстъпници от Търговския мир и където се разпространи като пожар; на пустинния свят Витъс-Грей-Балианъс Б, където учението на Енея беше пренесено от бегълци от Горчивината на Сибиату и се съчета с разбирането, че мирският начин на живот завинаги ще разруши културата им — и народът на Спиралния спектър на Амойет се надигна на бунт. Градът Кероа Тамбат беше освободен през първия месец на сражения и мирската база в Бомбасино скоро се превърна в обсадена крепост. Командирът на базата Солзников надигна вой до небето за помощ от мирския флот, но Ватиканът и командирите на флота — заети другаде — му наредиха да запази търпение и го заплашиха с отлъчване, ако със собствени сили не потуши бунта.

Солзников го направи, но не по начина, по който биха желали мирският флот или Негово светейшество: той сключи мирен договор с армията на Спиралния спектър на Амойет, според който неговите мирски сили щяха да излизат извън базата си само с разрешението на местните. В замяна те нямаше да унищожат Бомбасино.

Солзников, полковник Винара и другите верни християни зачакаха отплатата на Ватикана и мирския флот, но сред народа на Спиралния спектър имаше променени от Енея цивилни, които ходеха на пазар в Бомбасино, които се срещаха, ядяха и пиеха заедно с войниците, които обикаляха сред обезкуражените мирски мъже и жени, разказваха им своята история и им предлагаха своето причастие. Мнозина го приемаха.

Това, разбира се, беше съвсем малка част от събитията на стотиците светове в Мира през онази последна, тъжна нощ, която щях да прекарам на Тян Шан. Естествено, аз нямах представа за тях, но даже да не бе така — даже вече да бях усъвършенствал умението да разбирам тези неща с помощта на Празнотата, Която Обвързва — пак не би ме интересувало.

Енея беше обичала друг мъж. Бяха се оженили. Тя все още трябва да бе омъжена… не ми спомена за развод или смърт. Имаше дете.

Не зная защо разсеяността ми не доведе до падане в бездната през тези безумни часове по ледения хребет на изток от Йо-кунг и Хсуан-кунг Ссу. Но не паднах. Накрая дойдох на себе си и се върнах обратно, за да стигна при Енея по разсъмване.

Обичах я. Тя беше скъпата ми приятелка. Щях да дам живота си, за да я защитя.

Само един ден по-късно щях да имам възможност да го докажа заради събитията, развили се малко след завръщането ми в Храма, висящ във въздуха и нашето заминаване на изток.

Малко след първи зори Джон Доменико кардинал Мустафа, адмирал Марджит Уу, отец Фарел, архиепископ Брек, отец Льобланк, Радамант Немее и двамата й близнаци се събраха на заседание в старата гомпа под Фалоса на Шива, сега превърнат в твърдина на християнството. Всъщност, заседаваха хората, докато Немее мълчаливо седеше заедно с брат си и сестра си до прозореца с изглед над облаците около Езерото на видрите под върха Шивлинг.

— И вие сте сигурна, че с бунтовния кораб „Рафаил“ е свършено? — питаше великият инквизитор.

— Категорично — отвърна адмирал Уу. — Макар че преди това успя да унищожи седем от архангелските ни кораби. — Тя поклати глава. — Де Соя беше блестящ тактик. Дяволът постигна огромен успех, като го направи изменник.

Отец Фарел се облегна на полираната маса от дърво бонзай.

— И няма вероятност де Соя или който и да е от другите да са оцелели? Адмирал Уу сви рамене.

— Битката се водеше почти в орбита — отвърна тя. — Оставихме „Рафаил“ да се приближи на вътрешно-лунарно разстояние, преди да затворим капана си. Хиляди парчета останки — предимно от нашите нещастни кораби — навлязоха в атмосферата. Изглежда не е оцелял нито един от хората ни — поне не бяха засечени сигнали за помощ. Ако някой от хората на де Соя е избягал, най-вероятно спасителната му капсула е потънала в отровните океани.

— И все пак… — започна архиепископ Брек. Той бе тих човек, затворен и предпазлив. Уу изглеждаше уморена и раздразнена.

— Ваше високопреосвещенство — енергично заговори тя, като се обръщаше към Брек, но гледаше към Мустафа, — можем да решим въпроса по един или друг начин, ако ни позволите да пратим спускателни кораби, плъзгачи и ЕМПС-та в атмосферата.

Брек премигна. Кардинал Мустафа поклати глава.

— Не — отвърна той, — имаме заповед да не проявяваме военното си присъствие, докато Ватиканът не даде нареждане за последната стъпка в залавянето на момичето.

Уу се усмихна с очевидна горчивина.

— След снощната битка точно над атмосферата тази заповед вече трябва да не е актуална — тихо каза тя. — Военното ни присъствие беше доста внушително.

— Така е — потвърди отец Льобланк. — Никога не съм виждал нещо подобно. Адмирал Уу се обърна към Мустафа.

— Ваше високопреосвещенство, хората на този свят нямат енергийни оръжия, нито детектори за хокингови двигатели, нито орбитална отбрана, нито гравитонични детектори… по дяволите, доколкото можем да кажем, те нямат даже радари или комуникационна система. Можем да пратим спускателни кораби или изтребители в атмосферата, за да потърсят оцелели, без местните дори да разберат. Това ще е много по-незабележимо, отколкото снощната битка и…

— Не — отсече кардинал Мустафа и това не остави съмнения за окончателността на решението му. Великият инквизитор вдигна ръкава на робата си, за да погледне към хронометъра си. — Ватиканският куриерски робот би трябвало да пристигне всеки момент с последната заповед за арестуването на преносителя на зараза на име Енея. Нищо не трябва да усложнява изпълнението й. Отец Фарел поглади слабите си бузи.

— Тази сутрин регентът Токра се свърза с мен по комуникационния канал, който определихме за него. Изглежда техният скъпоценен и преждевременно развит мъничък Далай лама е изчезнал…

Брек и Льобланк изненадано го погледнаха.

— Няма значение — отвърна кардинал Мустафа, очевидно вече информиран. — В момента нищо няма значение освен да получим разрешение за приключване на тази мисия и да арестуваме Енея. — Той погледна към адмирал Уу. — И вие трябва да кажете на своите офицери от швейцарската гвардия и морската пехота, че от главата на младата жена не трябва да падне нито косъм.

Уу уморено кимна. Месеци наред й бяха обяснявали мисията.

— Кога според вас ще пристигне заповедта? — попита кардинала тя.

Радамант Немес и двамата й близнаци се изправиха и се насочиха към вратата.

— Времето за чакане свърши — каза Немес, разтеглила в усмивка тънките си устни. — Ние ще ви донесем главата на Енея.

Кардинал Мустафа и другите мигновено скочиха на крака.

— Сядайте! — изрева великият инквизитор. — Никой не ви е нареждал да действате.

Немес се усмихна и се обърна към вратата. Всички духовници в стаята викаха. Архиепископ Жан Даниел Брек се кръстеше. Адмирал Уу посегна за игления пистолет в кобура си.

Събитията се развиха прекалено бързо. Въздухът се превърна в мъгла. В един миг Немес, Сцила и Бриарей бяха на прага на осем метра от другите, а в следващия ги нямаше и сред облечените в черно и червено хора около масата стояха три искрящи хромирани фигури.

Сцила пресрещна адмирал Марджит Уу преди жената да успее да вдигне игления си пистолет. Проблясна хромирана ръка. Главата на Уу се претърколи по полираната маса. Обезглавеното тяло остана изправено няколко секунди, няколко случайни нервни импулса наредиха на пръстите на дясната ръка да се затворят и игленият пистолет стреля, зарядът откъсна краката на тежката маса и разцепи каменния под на десет хиляди места.

Отец Льоблан скочи между Бриарей и архиепископ Брек. Замъглената сребърна фигура изкорми свещеника. Брек изпусна очилата си и изтича в съседната стая. Внезапно Бриарей изчезна — оставяйки зад себе си само тихо запълващ вакуума въздух. От другото помещение се разнесе кратък вик, който почти незабавно секна.

Кардинал Мустафа заотстъпва от Радамант Немес. За всяка негова стъпка назад тя правеше по крачка напред. Замъгленото поле около нея изчезна, но създанието не изглеждаше по-човешко или по-малко заплашително.

— Проклета да си, каквото и адско изчадие да си ти — тихо каза кардиналът. — Хайде, не се страхувам да умра. Немес повдигна едната си вежда.

— Разбира се, че не, Ваше високопреосвещенство. Но дали няма да мислите по друг начин, ако ви кажа, че ще изхвърлим тези тела… и онази глава… — тя посочи към мястото, където очите на Марджит Уу току-що бяха престанали да мигат и гледаха кухо, — …далеч в киселинния океан и че възкресяването няма да е възможно?

Кардинал Мустафа стигна до стената и спря. Немес бе само на две крачки пред него.

— Защо правите това? — твърдо попита той. Създанието сви рамене.

— В момента основните ни задачи се различават — отвърна Немес. — Готов ли сте, велики инквизиторе?

Кардинал Мустафа се прекръсти и бързо се помоли.

Немес отново се усмихна, десните й ръка и крак се превърнаха в искряща сребърна мъгла и тя пристъпи напред.

Мустафа удивено я наблюдаваше. Тя не го уби. С движения, прекалено бързи, за да ги проследи, създанието счупи лявата му ръка, разби на парчета дясната му ръка, изрита краката му изпод него — като счупи и двата — и го ослепи с два пръста, които спряха точно преди да проникнат в мозъка му.

Ревът от болка беше безпрецедентен за великия инквизитор. В същото време можеше да чуе гласа й, все още равен и безжизнен.

— Зная, че вашият автохирург на спускателния кораб или на „Ибрил“ ще ви излекува — каза тя. — Сигнализирахме им. Ще пристигнат тук след няколко минути. Когато видите папата и неговите паразити, кажете им, че онези, пред които трябва да докладвам, не искаха момичето живо. Нашите извинения, но неговата смърт е необходимост. Кажете им също в бъдеще да внимават и да не действат без съгласието на всички елементи на Техноцентъра. Сбогом, Ваше високопреосвещенство. Надявам се, че автохирургът на „Ибрил“ може да ви развие нови очи. Онова което се готвим да направим, си струва да се види.

Мустафа чу стъпки, плъзгане на врата и после тишина, освен вика на човек, страдащ от ужасни болки. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае, че вика самият той.

Когато се върнах в Храма, висящ във въздуха, първите лъчи вече се процеждаха през мъглата, но утрото оставаше мрачно, студено и дъждовно. Най-после бях достатъчно отрезвял, за да внимавам много, докато се спускам по фиксираните въжета и добре, че беше така — на няколко пъти запънките на спускателния механизъм се плъзваха по покрития с лед кабел и щях да падна, ако не ме бяха задържали осигурителните въжета.

Когато се върнах, Енея бе будна, облечена и готова за път. Носеше термоанорака, катераческите си ремъци и ботуши. А. Бетик и Ломо Дондруб бяха облечени по подобен начин и бяха прехвърлили през рамо продълговати, тежки найлонови чували. Те щяха да дойдат с нас. Други се бяха събрали, за да се сбогуват — Тео, Рахил, Дорье Фамо, Далай лама, Джордж Тсаронг, Джигме Норбу — и изглеждаха тъжни и разтревожени. Енея имаше уморен вид: бях сигурен, че и тя не е спала. Двамата образувахме тъжна наглед двойка. Ломо се приближи до мен и ми подаде един от дългите, увити в найлон вързопи. Беше тежък, но аз го нарамих, без да се оплаквам или възразявам. Взех останалите си вещи, отговорих на въпросите на Ломо за състоянието на въжетата на хребета — очевидно всички си мислеха, че самоотвержено съм проверил пътя — и отидох да погледна моята приятелка и любима. Когато ми отправи въпросителен поглед, аз й отговорих с кимване. „Всичко е наред. И аз съм наред. Готов съм за път. По-късно ще поговорим за това.“

Тео плачеше. Съзнавах, че това е важна раздяла — че може никога повече да не се видим, въпреки уверенията на Енея към другите две жени, че преди падането на нощта отново ще сме заедно, — но бях прекалено емоционално вцепенен и изтощен, за да реагирам. Отстъпих настрани от групата за миг да си поема дъх и да фокусирам вниманието си. За оцеляването ни през следващите няколко часа навярно щях да се нуждая от всичките си умения и предпазливост. „Когато си страстно влюбен — помислих си аз, — не можеш да си позволиш много сън.“ Тръгнахме по източната платформа. Изтичахме надолу по ледения перваз, минахме покрай въжетата, по които току-що се бях спуснал, и стигнахме до цепнатината без произшествия. Дърветата бонзай изглеждаха стари и нереални сред стелещата се ледена мъгла, тъмните им клони висяха над главите ни, внезапно натежали от влага. Ручеите и водопадите издаваха по-силен шум, отколкото си спомнях. Водата се плъзгаше по последната скала към бездната от лявата ни страна.

На най-източните и високи гънки на цепнатината имаше стари, не толкова сигурни фиксирани въжета и Ломо тръгна по тях пръв, последван от Енея, А. Бетик и накрая мен. Забелязах, че андроидът се изкачва бързо и опитно, както винаги, въпреки липсващата му лява ръка. Когато стигнахме на хребета, ние вече бяхме отвъд най-далечната точка от среднощната ми разходка — цепнатината играеше ролята на преграда към хребета, по който бях минал тогава. Сега придвижването наистина бе трудно и ние вървяхме по възможно най-тесни пътеки — изтъркани первази, скални издатини, покрити с лед участъци, сипеи — по южния склон на хребета. Самият хребет се извисяваше над нас, покрит с влажен, тежък сняг и лед. Напредвахме мълчаливо, дори не шепнехме, тъй като разбирахме, че и най-тихият звук може да предизвика лавина, която за миг да ни отнесе от десетсантиметровите первази. Накрая, когато придвижването стана още по-трудно, ние се изкачихме нагоре по въжета — като закопчахме карабините си за кабела и свързахме ремъците си с двойно въже, — така че ако сега някой паднеше, или щеше да се задържи, или всички щяхме да полетим в бездната. Ломо уверено ни водеше напред, крачеше над мъгливи пропасти и ледени цепнатини, които аз бих се поколебал да прескоча, и ми се струваше, че всички се чувстваме по-добре, след като се завързахме с въжето.

Все още не знаех къде отиваме. Не знаех, че огромният хребет, който минаваше на изток от Кун Лун покрай Йо-кунг, след няколко километра ще свърши, че внезапно и стръмно ще се спусне към отровните облаци няколко клика надолу. За няколко седмици през пролетта облаците потъваха достатъчно, че хребетът отново да се покаже и да позволи на снабдителни кервани, поклонници, монаси, търговци и обикновени любопитни да преминат на изток от Средното царство до Великия връх Тай Шан и да стигнат до най-недостъпната обитаема точка на планетата. Говореше се, че монасите, които живеели на Тай Шан, никога не се връщали в Средното царство или където и да е другаде на Райската планина — безброй поколения наред те посвещавали живота си на тайнствените гробници, гомпи, церемонии и храмове на този най-свещен от всички върхове. Сега, когато времето се влошаваше, аз съзнавах че ако започнем да се спускаме, няма да разберем кога сме излезли от стелещите се облаци на мусоните и сме навлезли в стелещите се пари, докато отровният въздух не ни убиеше.

Но ние не се спуснахме. Няколко часа по-късно стигнахме до пропастта, която бележеше източната граница на Средното царство. Планината Тай Шан не се виждаше разбира се — макар че облаците малко се бяха разкъсали, не се виждаше почти нищо друго, освен мократа скала пред нас, мъглата и облаците.

Тук имаше широк перваз и ние поседнахме на него, извадихме закуски от раниците си и утолихме жаждата си с вода от бутилките си. Ниските растения, които покриваха стръмните урви, започваха да се издуват, поглъщайки първата влага на мусонните месеци.

След като се нахранихме, Ломо и А. Бетик започнаха да разопаковат трите ни тежки вързопа. Енея отвори собствената си раница, която изглеждаше по-тежка от нашите. Не се изненадах, когато видях какво е завито във вързопите — найлон, метални подпори и рамки. В раницата на Енея бяха двата пластокостюма и дихателните маски, които бях взел със себе си от кораба и за които съвсем бях забравил.

Въздъхнах и погледнах на изток.

— Значи ще се опитаме да стигнем до Тай Шан — казах аз.

— Да — потвърди Енея. Тя започна да съблича дрехите си. А. Бетик и Ломо се извърнаха, но усетих, че сърцето ми се разтуптява от гняв при мисълта, че другите мъже могат да видят любимата ми гола. Овладях се, извадих другия пластокостюм, започнах да смъквам собственото си облекло и пласт по пласт да го прибирам в тежката си раница. Въздухът беше студен и мъглата лепнеше по кожата ми.

Ломо и А. Бетик сглобяваха парапланерите, докато ние с Енея се обличахме. Пластокостюмите прилепваха по тялото почти като втора кожа. Качулката на главата бе по-тясна от маска на акваланг и силно притискаше ушите ми. Единствено филтрите позволяваха преминаването на звук: когато бъдехме херметично откъснати от външния въздух, те щяха да улавят сигналите на комуникационните влакна.

Ломо и андроидът бяха сглобили четирите парапланера. Сякаш в отговор на незададения ми въпрос, Ломо каза:

— Аз само ще ви покажа топлите течения. Не бих могъл да оцелея на тази височина. А и не искам да летя до Тай Шан, когато няма голям шанс да се върна.

Енея докосна яката му ръка.

— Не можеш да си представиш колко сме ти благодарни, че ни доведе до топлото течение. Смелият летец се изчерви.

— Ами А. Бетик? — попитах аз и после, осъзнал, че говоря за нашия приятел сякаш го няма, се обърнах към андроида и казах: — Ами ти? За теб няма пластокостюм и дихателна маска.

А. Бетик се усмихна. Винаги бях смятал, че редките му усмивки са най-мъдрото нещо, което някога съм виждал на човешко лице — въпреки че от техническа гледна точка синьокожият мъж не бе човек.

— Вие забравяте, г. Ендимион — отвърна той, — че съм създаден малко по-издръжлив от средния човек.

— Но разстоянието… — започнах. Тай Шан бе на повече от сто километра на изток и даже да достигнехме топлото течение, това щеше да означава почти час разреден въздух… прекалено рядък за дишане.

А. Бетик закачи последните ремъци на парапланера си — прекрасно устройство с голям син найлонов триъгълник, широк почти десет метра — и каза:

— Ако имаме късмет да изминем разстоянието, аз ще оцелея.

Кимнах и се заех да закачам ремъците на собствения си парапланер, без да задавам повече въпроси, без да гледам към Енея, без да я питам защо четиримата рискуваме живота си. После неочаквано осъзнах, че приятелката ми е застанала до мен.

— Благодаря ти, Рол — каза тя, достатъчно високо, че да я чуят всички. — Правиш всичко това от любов и приятелство към мен. Благодаря ти от дъното на душата си.

Направих някакъв жест, внезапно загубил дар слово, засрамен, че ми благодари, когато другите двама също са готови да скочат в бездната. Но Енея продължи:

— Обичам те, Рол — каза тя и се надигна на пръсти, за да ме целуне по устните. После се олюля назад и ме погледна. Тъмните й очи бяха бездънни. — Обичам те, Рол Ендимион. Винаги съм те обичала. И винаги ще те обичам.

Стоях объркан и поразен, докато всички бяхме готови за полет. Ломо последен се присъедини към нас и провери ремъците на всички ни, всяка гайка, всеки винт и скоба на парапланерите ни. Останал доволен, той почтително кимна на А. Бетик и се приближи до ръба на скалата. На тази височина не растяха дори влаголюбивите растения сякаш ужасени от бездната. Усещах, че аз наистина съм ужасен. Мъглата отново се беше сгъстила.

— В тази мъгла ще е трудно да се виждаме един друг — каза Ломо. — Кръжете наляво. Дръжте се на пет метра от онзи, който е пред вас. Тръгваме в същия ред, в който дойдохме дотук — Енея след мен с жълтото крило, после синият мъж със синьото и накрая ти, Рол, със зеленото. Най-опасното е да не се загубим в облаците.

Енея напрегнато кимна.

— Няма да се отдалечавам от крилото ти.

Ломо погледна към мен.

— Двамата с Енея можете да разговаряте по комуникационните влакна на пластокостюмите си, но това няма да ви помогне да се откриете. Ние с А. Бетик ще си разменяме знаци с ръце. Внимавай. Не губи от поглед крилото на синия мъж. Ако случайно го загубиш, продължавай да кръжиш по посока обратна на часовниковата стрелка, докато не излезеш над облаците. После се опитай да се върнеш на мястото си в групата. Докато си в облаците, помъчи се кръговете ти да са тесни. Ако ги разшириш — което не е трудно при парапланерите, — ще се блъснеш в скалата. Кимнах. Устата ми бе пресъхнала.

— Добре — каза Ломо. — Ще се видим над облаците. После ще ви отведа до топлото течение. Ще ви сигнализирам ето така… — той сви юмрук и два пъти поред го повдигна нагоре, — когато дойде време да ви оставя. Продължавайте да се издигате и кръжите. Влезте колкото можете по-навътре в течението. Издигайте се към горните атмосферни ветрове, докато решите, че вече ще разкъсат крилото ви. Навярно ще се случи точно така. Но ако не навлезете по средата на течението, няма да успеете да стигнете до Тай Шан. До склона на Великия връх са сто и единайсет клика.

Всички кимнахме.

— Нека Буда се усмихне на днешното ни безумие — каза Ломо. Изглеждаше много радостен.

— Амин — отвърна Енея.

Без повече думи, Ломо се обърна и скочи от ръба на скалата. Енея го последва миг по-късно. А. Бетик се наведе напред, отблъсна се от перваза и след секунди потъна в облаците. Внезапно под краката ми нямаше скала и аз увиснах на ремъците си. Вече бях загубил от поглед синьото крило на А. Бетик. Стелещите се облаци ме объркваха и дезориентираха. Дръпнах лоста за управление и завих както ме бяха учили, напрегнато взирайки се в мъглата, за да зърна някое от другите крила. Нищо. Със закъснение осъзнах, че прекалено дълго съм се задържал на скалата. Или бях скочил твърде рано? Изравних крилото и усетих, че вятърът тегли найлона над мен, но не можех да определя дали наистина набирам височина, защото не виждах нищо. Мъглата бе като някаква ужасна слепота. Без да се замислям, извиках, като се надявах, че някой от другите ще ми отговори и ще ме ориентира. Само няколко метра пред мен се разнесе човешки вик.

Беше собственият ми глас, отекнал от вертикалната скала, в която щях да се блъсна.

Немес, Сцила и Бриарей се движат на юг от мирската гомпа под Фалоса на Шива. Слънцето е високо и на изток се трупат плътни облаци. За пътуването на мирските гости до Зимния дворец в Потала старият Горен път на югозапад по хребета Коко Нор е бил поправен и разширен. На югозапад от двореца, където минава десеткликовият кабелен път, е построена специална платформа, на която сега виси паланкин, предназначен за мирските дипломати. Немес влиза в него, без да обръща внимание на погледите на малкото хора в дебели чуби, които се мотаят на стълбището и платформата. Когато близнаците й се присъединяват към нея, тя освобождава двете спирачки и паланкинът се понася над пропастта. Тъмни облаци се издигат над планината.

Двайсетчленен взвод от дворцовата гвардия, въоръжен с алебарди и примитивни енергийни копия, ги посреща на стъпалата на Голямата тераса откъм западната страна на хребета на Жълтата шапка, където дворецът се спуска няколко вертикални километра надолу. Капитанът на гвардията се държи почтително.

— Трябва да изчакате тук, докато доведем почетна стража, която да ви ескортира в двореца, почитаеми гости — покланя се той.

— Предпочитаме да влезем вътре сами — отвръща Немес. Двайсетте гвардейци приклякат, вдигнали копията си, и образуват плътна стена от желязо, вълна от зигокоза, коприна и орнаментирани шлемове. Капитанът се покланя още по-ниско.

— Извинете ме, почитаеми гости, но в Зимния дворец не може да се влезе без покана и почетна стража. Няма да се наложи да чакате повече от минута. Ако благоволите да останете под покрива на пагодата тук, почитаеми гости, съвсем скоро ще пристигне ескорт със съответния ранг.

Немес кимва.

— Убийте ги — казва на Сцила и Бриарей тя и влиза в двореца, докато близнаците й се фазоизместват.

Двамата се връщат обратно в бавно време, за да изминат дългия преход през многоетажния дворец, като се фазоизместват само, за да убиват стражите и прислугата. Когато излизат по главните стъпала и се приближават до Праго Калинг, голямата Западна порта от тази страна на моста Ки Чу, те откриват регента Ретинг Токра, застанал на пътя им с петстотин от най-добрите си войници от дворцовата гвардия. Неколцина от тези елитни воини носят мечове и копия, но повечето стискат арбалети, пушки и примитивни енергийни оръжия.

— Командир Немес — казва регентът и леко свежда глава, но не толкова за поклон, колкото за да срещне погледа на жената пред него. — Чухме какво сте направили при Шивлинг. По-нататък не можете да отидете. — Токра кимва към някого високо в блестящите очи на кулата на Парго Калинг и черният хромиран мост Ки Чу безшумно се прибира обратно в планината. Остават да висят само дебелите кабели.

Немес се усмихва.

— Какво правиш, Токра?

— Негово светейшество отиде в Хсуан-кунг Ссу — отвръща регентът. — Зная защо сте дошли. Няма да можете да навредите на Негово светейшество Далай лама.

Радамант Немес показва повече от ситните си зъби.

— Какво говориш, Токра? Ти предаде своето скъпо момченце-бог на мирските тайни служби за по-малко от трийсет сребърника. Да не би да ме изнудваш за още от тъпите ти шестостранни монети?

Регентът поклаща глава.

— Договорът с Мира предвиждаше Негово светейшество да остане невредим. Но вие…

— Ние искаме главата на момичето — прекъсва го Немес.

— А не на твоя лама. Разкарай хората си от пътя ни, иначе ще ги загубиш.

Регентът Токра се обръща и излайва заповед към войниците си. Лицата на мъжете са мрачни, когато вдигат оръжията и ги притискат към раменете си. Повечето от тях препречват пътя към моста, въпреки че него вече го няма. Тъмни облаци врят в бездната. — Убийте ги всичките — казва Немес и се фазоизмества.

Ломо ни беше показал всички средства за управление, но до този момент не бях имал възможността да летя. Сега, докато скалата изплуваше от мъглата пред мен, трябваше незабавно да реагирам, иначе щях да загина.

Парапланерът се контролираше с лост, който висеше пред мен, също както аз висях на ремъците си. Наведох се наляво и го натиснах колкото сила имах. Започнах да завивам, но не достатъчно рязко. Нямаше да ми достигнат един-два метра, за да довърша дъгата си. Имаше още няколко ръкохватки, но те бяха опасни и само за извънредни случаи.

Можех да видя лишеите по приближаващата се скала. Това бе извънреден случай.

Силно дръпнах лявата ръкохватка и найлонът отляво се разтвори. Дясното крило рязко зави и парапланерът се обърна почти наопаки. Краката ми увиснаха отстрани, ботушите ми наистина докоснаха камъка и после започнах да пропадам почти право надолу. Освободих лявата ръчка, запаметяващата тъкан на лявата водеща повърхност за миг се изправи и аз отново летях — макар и почти вертикално.

Силният вятър покрай скалата подхвана парапланера като асансьор и аз полетях нагоре. Лостът за управление подскочи назад и силно ме блъсна в гърдите. Открих, че отново съм почти с главата надолу и се нося към скалата.

Това не беше добре. Дръпнах дясната ръчка, завих настрани и пак пропаднах надолу, изравних парапланера и натиснах контролния лост, докато отчаяно местех тежестта си, за да си възстановя равновесието. Облаците се бяха разкъсали достатъчно, за да видя, че скалата е на двайсет-трийсет метра от дясната ми страна.

Отново започнах да завивам наляво, но този път внимателно, благодарен на всеки пробив в облаците, който ми позволяваше да преценя разстоянието от хребета. Силно натисках контролния лост. Внезапно в ухото ми се разнесе шепот:

— Леле! Какво представление само. Направи го пак! Стреснах се и после погледнах нагоре зад себе си. Ярко-жълтият триъгълник на парапланера на Енея кръжеше високо над мен. Облаците висяха над него като сив таван.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Изобщо не ми се иска да се перча. — Отново вдигнах поглед към нея. — Защо си тук? Къде е А. Бетик?

— Срещнахме се над облаците, не те видяхме и аз се спуснах да те открия — просто каза Енея.

Усетих пристъп на гадене — по-скоро от мисълта, че е рискувала всичко, за да ме намери, отколкото от невероятната ми акробатика.

— Добре съм — грубо рекох аз. — Само трябваше да свикна с летенето.

— Да — съгласи се Енея. — Хайде, издигни се към мен.

Направих го без да позволявам на гордостта ми да застане на пътя ми към оцеляването. В мъглата ми бе трудно да не изпускам жълтото й крило от поглед, но все пак по-лесно, отколкото да летя слепешком до скалата. Изглежда, че Енея усещаше къде точно е хребетът и кръгът ни минаваше само на пет метра от него, но никога не се приближавахме повече.

Минути по-късно изплувахме над облаците. Признавам, че дъхът ми секна — първо бавно изсветляване, после прилив на слънчева светлина, издигане над равнището на облаците като плувец на повърхността на бяло море, примижаване под ярките лъчи сред ослепителната свобода на синьото небе и безкрайните простори.

Над океана от облаци се виждаха само най-високите върхове и хребети: Тай Шан, който студено блестеше далеч на изток, Хенг Шан, приблизително също толкова далеч на север, нашият хребет от Йо-кунг, издигащ се като острие на бръснач точно над облачните вълни и връщащ се обратно на запад, далечният склон на Кун Лун, минаващ от северозапад на югоизток, и далеч към края на света — искрящите върхове на Чомо Лори, Парнас, Кангченгджунга. Коя, Калаис и други, които не можех да разпозная оттук. Отвъд хребета Фари слънцето се отразяваше в нещо високо и си помислих, че може да е Потала или по-ниският Шивлинг. Престанах да зяпам и отново насочих вниманието си към опита ни да наберем височина.

А. Бетик кръжеше наблизо и ми даде знак с палци нагоре. Отвърнах му и погледнах нагоре, за да видя, че Ломо жестикулира петдесетина метра над нас: „Приближете се. Не разширявайте кръговете. Следвайте ме.“

Направихме го. Енея спокойно се издигаше зад Ломо, синьото крило на А. Бетик кръжеше след нея и накрая аз, петнайсет метра под него и петдесет метра извън обсега на кръговете на андроида.

Изглежда Ломо знаеше точно къде са теченията — понякога кръжахме далеч обратно на запад, издигахме се и разширявахме кръговете си, за да се понесем отново на изток. Понякога като че ли кръжахме без да набираме височина, но после поглеждах на север към Хенг Шан и усещах, че сме се издигнали още неколкостотин метра нагоре. Бавно се издигахме и кръжахме на изток, макар че Тай Шан все още трябва да беше на осемдесет-деветдесет клика.

Ставаше по-студено и по-трудно за дишане. Затворих напълно осмозната маска и вдишах чист кислороден диоксид. Пластокостюмът се стегна около тялото ми. Можех да видя, че Ломо трепери в чубата си от вълна на зигокоза и дебели ръкавици. По голата ръка на А. Бетик имаше лед. А ние продължавахме да кръжим и да се издигаме. Небето помрачня и гледката стана още по-невероятна — далечната Нанда Деви на югозапад, Хелгафел още по-далеч на югоизток и връх Харни отвъд Шивлинг на хоризонта.

Накрая Ломо не можеше да издържа повече. Миг по-рано бях отворил прозрачната осмозна маска, за да видя колко плътен е въздухът, бях се опитал да вдишам нещо, твърдо като вакуум и бързо затворих мембраната. Не можех да си представя как успява да диша, мисли и действа Ломо на тази височина. Сега той ни даде знак да продължим да кръжим нагоре, показа ни древния сигнал за късмет, като оформи кръг с палец и показалец и изпусна редкия въздух от триъгълното си крило, за да се понесе надолу като ястреб. Секунди по-късно червеният му парапланер бе няколко хиляди метра под нас и се насочваше към хребета на запад.

Продължихме да кръжим и да се издигаме. От време на време губехме инерция, но после отново се изкачвахме. По-долните пластове на топлото течение ни отвяваха на изток, но ние следвахме последния съвет на Ломо и устоявахме на изкушението да завием към целта си — все още не бяхме набрали достатъчно височина, за да изминем осемдесеткилометровото разстояние.

Сблъсъкът с топлото течение беше като внезапно навлизане в бързеи с каяк. Крилото на Енея първо попадна в него и аз видях жълтата тъкан да се разтърсва, сякаш от яростен вятър, после алуминиевата рамка силно се огъна. В този момент двамата с А. Бетик навлязохме в него и единственото, което можехме да направим, бе да се задържим в хоризонтално положение на ремъците си зад контролния лост и да продължим да кръжим, за да набираме височина.

— Трудно е — разнесе се в ухото ми гласът на Енея. — Иска ми се да се откъснем и да полетим на изток.

— Не можем — задъхано отвърнах аз, като отново насочих парапланера към течението и се издигнах вертикално от внезапен порив на вятъра.

— Зная — напрегнато каза Енея. Бях на сто метра от нея, но можех да видя малката й фигура, натиснала контролния лост и изпънатите й назад крака.

Огледах се наоколо. Яркото слънце беше заобиколено с ореол от ледени кристали. Хребетите почти не се виждаха, най-високите върхове вече бяха на кликове под нас.

— Как е А. Бетик? — попита Енея.

Извих се и се помъчих да го видя. Андроидът кръжеше над мен. Очите му изглеждаха затворени, но можех да забележа, че мести контролния лост. Синята му кожа блестеше от скреж.

— Добре е, струва ми се — отвърнах аз. — Енея?

— Да?

— Има ли вероятност Мирът да засече разговора ни? — Комуникационният дисков дневник бе в джоба ми, но бяхме решили да не го използваме, докато не дойде време да повикаме кораба. Щеше да е глупаво, ако ни заловяха или убиеха, защото бяхме използвали комуникаторите на пластокостюмите.

— Не — задъхано отвърна Енея. Въпреки осмозните маски и дихателните матрици, втъкани в пластокостюмите, въздухът беше рядък и студен. — Комуникационните влакна имат много малък обсег. Най-много половин клик.

— Тогава не се отдалечавай — казах аз и се съсредоточих върху набирането на още неколкостотин метра, преди почти безшумният вятър, който ме шибаше, силно да изтласка крилото ми на изток.

Още няколко минути и ние вече не можехме да се съпротивляваме на мощното течение в тази река от въздух.

— Да тръгваме! — извика Енея, забравила, че чувам и най-тихия й шепот.

Можех да видя, че А. Бетик отваря очи и ми дава знак с палци нагоре. В същия миг течението отнесе собствения ми парапланер на изток. Въпреки че звуците тук бяха приглушени, ние сякаш с рев се носехме във въздуха с невероятна скорост. Жълтото крило на Енея летеше на изток като стрела на арбалет. Андроидът я следваше. Аз се мъчех с контролния лост, осъзнал, че нямам сили да променя курса дори само с един градус и просто го държах, докато течението ни носеше надолу в кипящата река от въздух. Тай Шан сияеше пред нас, но сега ние бързо губехме височина, а планината все още беше далеч. Километри под нас, под мусоновото море от бели облаци, кипяха невидими, но очакващи ни зеленикавите фосгенови пари на киселинния океан.

Мирските власти в системата Тян Шан бяха объркани.

Когато получи на „Ибрил“ странния пулсов алармен сигнал от мирския анклав при Шивлинг, капитан Уолмак се опита да се свърже с кардинал Мустафа и другите, но не успя. Минути по-късно той беше пратил боен спускателен кораб с двайсетина морски пехотинци, включително трима медици.

Докладът по теснолъчевия канал бе смущаващ. Заседателната зала в гомпата била превърната в кървава каша. Навсякъде имало човешка кръв и вътрешности, но единственото оцеляло тяло принадлежало на великия инквизитор, който бил осакатен и ослепен. Те анализирали най-голямото количество артериална кръв и открили, че е на отец Фарел. Другите кървави локви били от архиепископ Брек и неговия секретар Льоблан. Но труповете ги нямало. Нито кръстоидите. Медиците докладваха, че кардинал Мустафа е в кома, дълбок шок и има опасност от смъртен изход. Те стабилизирали състоянието му, доколкото можели и питаха дали да го оставят да умре, за да го възкресят по-късно, или да го вкарат в автохирурга на спускателния кораб и да се помъчат да го спасят, макар че щяха да минат няколко дни, докато дойдеше в съзнание и можеше да опише нападението. Имало и трета възможност: да го включат на животоподдържащи системи, с помощта на лекарства да го изкарат от комата и да го разпитат за минути — като през това време пациентът щял да страда от ужасни болки и да е на ръба на смъртта.

Уолмак им нареди да изчакат и прати теснолъчево съобщение на адмирал Лемприе, командирът на спецчастта. Отдалечени на много АЕ извън системата Тян Шан, четирийсетината кораби, участвали в сражението с „Рафаил“, спасяваха оцелелите от унищожените архангели и очакваха пристигането на папския автоматичен куриер, както и на роботизирания кораб на Техноцентъра, който временно щеше да прекрати жизнените функции на населението на планетата. Лемприе бе по-близо — на четири светлинни минути разстояние — и Уолмак знаеше, че няма друг избор, освен да изчака отговора му.

На борда на флагманския кораб „Рагил“ Лемприе се оказа в сложно положение. Разполагаше само с минути, за да вземе решение за кардинал Мустафа. Ако оставеше великия инквизитор да умре, най-вероятно двудневното възкресяване щеше да е успешно. Кардиналът нямаше да страда много. Но дотогава причината за атаката — Шрайка, местните, учениците на чудовището Енея, прокудените — можеше да остане загадка. Лемприе взе решение за десет секунди, но теснолъчевата връзка отне четири минути.

„Наредете на медиците да го стабилизират — заповяда на Уолмак той. — Отнесете го на спускателния кораб и го включете на животоподдържащи системи. Изкарайте го от кома. Разпитайте го. Когато научим достатъчно, нека автохирургът го диагностицира. Ако възкресяването ще отнеме по-малко време, оставете го да умре.“

— Слушам, сър — четири минути по-късно каза Уолмак и предаде заповедта на морските пехотинци.

Междувременно те разширяваха кръга на претърсването си с помощта на ЕМПС реактивни раници, за да проверят вертикалните склонове около Фалоса на Шива. Сондираха с дълбочинен радар Ран Тсо, така нареченото Езеро на видрите, но не намериха нито видри, нито труповете на изчезналите свещеници. Почетна стража от дванайсет морски пехотинци беше придружавала групата на великия инквизитор — плюс пилота на спускателния кораб, — но тези мъже и жени също ги нямаше. Откритите кръв и вътрешности бяха подложени на ДНК-анализ — оказа се, че са на повечето от липсващите, — но от труповете им нямаше и следа.

— Да разширим ли търсенето до Зимния дворец? — попита лейтенантът, командващ пехотинците. Всички командоси имаха строга заповед да не безпокоят местните — особено Далай лама и неговите хора, — преди да пристигне корабът на Техноцентъра, за да приспи населението.

— Почакайте малко — отвърна Уолмак. Той видя, че се включва мониторният датчик на адмирал Лемприе. Комуникационният диск на командната му мрежа също премигваше. Офицерът от разузнаването го викаше от сензорния балон. — Да?

— Капитане, извършихме визуално наблюдение на района на двореца. Там се е случило нещо ужасно.

— Какво? — изръмжа Уолмак. Обикновено никой от хората му не се изразяваше толкова неясно.

— Пропуснали сме го, сър — отвърна разузнавачът. Това бе млада, но умна жена. — Използвахме оптика, за да проверим района около гомпата. Но вижте това…

Уолмак леко обърна глава, за да види образа, изпълващ холоямката. Знаеше, че са го пратили по теснолъчевия канал и на адмирала. Източната страна на Зимния дворец в Потала, сякаш гледан от неколкостотин метра над моста Ки Чу.

Самият мост го нямаше. Но на стъпалата и терасите между двореца и Ки Чу, както и по някои от тесните первази над пропастта между двореца и манастира „Дрепунг“ откъм изток, имаше десетки трупове — стотици трупове, — окървавени и разкъсани на части.

— Мили Боже — промълви капитан Уолмак и се прекръсти.

— Идентифицирахме главата на регента Токра Ретинг — разнесе се спокойният глас на разузнавателният офицер.

— Главата? — възкликна Уолмак, осъзнавайки, че ненужното му повторение се предава до адмирала, както и целият разговор. Четири минути по-късно адмирал Лемприе щеше да разбере, че капитанът е направил глупава забележка. Нямаше значение. — Нещо друго важно там? — попита той.

— Не, сър — отвърна жената. — Но в момента те излъчват по различни радиочестоти.

Уолмак повдигна вежди. До този момент Зимният дворец не беше предавал нито по радиото, нито по теснолъчевия канал.

— Какво казват?

— Съобщението е на китайски следхеджирски тибетски, сър — отвърна офицерът. Но после бързо прибави: — В паника са, капитане. Далай лама е изчезнал. Също и шефът на силите му за сигурност. Генерал Сурканг Сеуон Чемпо, командващ дворцовата гвардия, е мъртъв, сър… те потвърдиха, че са открили обезглавеното му тяло.

Уолмак си погледна часовника. Теснолъчевото съобщение още не бе стигнало до кораба на адмирала.

— Кой го е извършил, офицер? Шрайка ли? — Не зная, сър. Както казах, обективите и камерите бяха Другаде. Ще проверим дисковете.

— Действайте — отвърна Уолмак. Повече не можеше да чака. Той нареди по теснолъчевия канал на лейтенанта от морската пехота: — Идете в двореца, лейтенант. Вижте какво става там. Пращам още пет спускателни кораба, бойни ЕМПС и топтер. Проверете за някакви следи от архиепископ Брек, отец Фарел или отец Льоблан. Както и от пилота и почетната стража, разбира се.

— Слушам, сър.

Датчикът на теснолъчевия предавател премигна в зелено. Адмиралът получаваше последното предаване. Беше прекалено късно да чака заповедта му. Уолмак се свърза с двата най-близки мирски кораба — фотонни кораби точно зад външната луна — и им нареди да обявят състояние на бойна готовност, после да се спуснат в синхронна орбита с „Ибрил“. Можеше да му потрябва огневата им мощ. Капитанът и по-рано бе виждал последствията от появата на Шрайка и мисълта, че това създание неочаквано може да се появи на кораба му, го караше да настръхва. Той се свърза с капитан Самюълс на борда на фотонния кораб НСК „Св. Бонавентура“.

— Каръл — каза Уолмак на сепнатия капитан, — включи се в тактическото пространство, моля те.

Уолмак също се включи и застана в двореца на сияещата облачна планета Тян Шан. Самюълс внезапно се появи до него сред звездния мрак.

— Каръл — заговори Уолмак, — там долу става нещо. Мисля, че пак е Шрайка. Ако връзката с „Ибрил“ прекъсне или започнем да надаваме нечленоразделни крясъци…

— Ще пратя три лодки с морски пехотинци — отвърна Самюълс.

— Не — възрази Уолмак. — Унищожи „Ибрил“. Незабавно.

Капитан Самюълс премигна. Също и носещият се в пространството датчик, който показваше, че се получава сигнал от флагманския кораб на адмирал Лемприе. Уолмак се изключи от тактическия канал.

Съобщението беше кратко.

— „Рагил“ се готви за скок в системата, точно извън критичния гравитационен кладенец около Тян Шан — заяви адмирал Лемприе. Слабото му лице бе мрачно.

Уолмак отвори уста да възрази на началника си, осъзна, че теснолъчевият му протест ще стигне почти три минути след извършването на хокинговия скок и затвори уста. Подобно прехвърляне в системата беше невероятно опасно — имаше огромна вероятност от катастрофа, при която да загине целият екипаж, — но той разбираше, че адмиралът трябва да бъде на мястото на събитията и заповедите му да се изпълняват незабавно.

„Мили Боже — помисли си Уолмак, — великият инквизитор е осакатен, архиепископът и другите са изчезнали, дворецът на Далай лама прилича на съборен мравуняк. дяволите да го вземат онзи Шрайк. Къде се бави папската сонда-куриер? Къде е корабът на Техноцентъра, който ни обещаха? Как можахме да изпаднем в толкова ужасно положение?“

— Капитане? — От лазарета на спускателния кораб го викаше старшият медик от морската пехота, придружаващ експедиционната част.

— Докладвайте.

— Кардинал Мустафа е в съзнание, сър… все още сляп, разбира се… Страда от ужасни болки, но…

— Свържете ме с него — изръмжа Уолмак.

Ужасяващ образ изпълни холосферата. Капитан Уолмак усети, че другите на мостика се отдръпват назад.

Лицето на великия инквизитор все още бе окървавено. Зъбите му бяха яркочервени и той крещеше. Очните му орбити бяха кухи, освен пипалата от разкъсана тъкан и ручейчетата кръв.

Отначало капитан Уолмак не можеше да разбере нищо от писъците му. После осъзна какво вика кардиналът.

— Немес! Немес! Немес!

Създанията, наречени Немес, Сцила и Бриарей, продължават на изток.

Тримата остават фазоизместени, без да обръщат внимание на шеметните количества енергия, които поглъща това. Енергията си получават отдругаде. Това не е техен проблем. Цялото им съществуване ги е насочвало към този момент.

След мигновеното премеждие под Западната порта Парго Калинг Немес повежда близнаците си нагоре в кулата и през огромните метални кабели, държащи висящия мост. Тримата тичат през пазара Дрепунг, три фигури, плъзгащи се през сгъстения кехлибарен въздух покрай замръзнали на място човешки фигури. Хилядите пазаруващи, дъвчещи, смеещи се, спорещи, бутащи се човешки статуи на пазара Фари карат Немес да разтегне тънките си устни в усмивка. Тя може да обезглави всички им, без дори да разберат какво става. Но целта й е друга.

На кабелната станция на хребета Фари тримата се връщат в бавно време — иначе триенето на кабела ще представлява проблем.

„Сцила по северния Горен път — излъчва по общия канал Немес. — Бриарей по средния мост. Аз тръгвам по кабела.“

Близнаците й кимват, заискряват и изчезват. Надзирателят на кабела пристъпва напред, за да възрази на Немес, която разблъсква опашката и застава пред десетките пътници. Това е наи-натовареното време през деня.

Радамант Немес го повдига и го хвърля от платформата. Десетина разгневени мъже и жени се блъскат към нея викат и искат отмъщение.

Немес скача от платформата и се хваща за кабела. Няма макара, запънки, катерачески ремъци. Фазоизмества само дланите на нечовешките си ръце и се носи към хребета Кун Лун. Разярените хора зад нея се закачват за кабела и се впускат в преследване — десет, двайсет, дори повече. Мнозина са харесвали надзирателя.

Немес минава над огромната бездна между хребетите Фари и Кун Лун за половината от обичайното време. Когато приближава, тя почти не намалява скоростта си и се блъска в скалата, фазоизместила се в последния момент. После се изправя от вдлъбнатината в камъка и се връща при кабела.

Макарите вият, когато първите й преследвачи изминават последните неколкостотин метра. На хоризонта се нижат още като черни мъниста на тънък конец. Немес се усмихва, фазоизмества двете си ръце, протяга се нагоре и отсича кабела.

Тя се изненадва, че само неколцина от десетките обречени мъже и жени изкрещяват, когато се изплъзват в бездната.

Немес изтичва до фиксираните въжета, изкатерва се с голи ръце и после отсича всичките — въжета за изкачване и спускане, осигурителни въжета, всичко. Пет въоръжени бойци от кунлунската полиция от Хей уанг-му се изправят на пътя й по хребета, точно на юг от пързалката. Тя фазоизмества само лявата си подлакътница и ги запокитва в пропастта.

Немес поглежда на северозапад, фокусира инфрачервения си и телескопичен визьор и се съсредоточава върху огромния висящ мост от бамбук бонзай, който свързва скалните пунктове по Горния път между хребетите Фари и Кун Лун. Мостът пада пред очите й, летвите, въжетата и поддържащите кабели се гърчат, докато летят назад към западния склон. По-долните части на моста потъват във фосгеновите облаци.

„Готово“ — излъчва Бриарей.

„Колко души имаше на моста по време на падането?“ — пита Немес.

„Много.“ — Бриарей изключва връзката.

Миг по-късно се обажда Сцила.

„Северният мост е унищожен. В момента разрушавам Горния път.“

„Добре — отговаря Немес. — Ще се видим в Ио-кунг.“

Когато минават през града цепнатина Ио-кунг, тримата се връщат в бавно време. Ръми, облаците са гъсти като лятна мъгла. Рядката коса на Немес прилепва към челото й и тя забелязва, че Сцила и Бриарей изглеждат по същия начин. Тълпата отстъпва пред тях. Пътят по перваза до Храма, висящ във въздуха е пуст.

Немес води групата, когато наближават последния висящ мост преди терасата под стълбището към Храма. Това е първото нещо, реконструирано от Енея — обикновен, двайсетметров люлеещ се мост над тясна цепнатина между доломитните зъбери хиляда метра над останалите скали и облаците. Сега мусонните облаци го обгръщат отвсякъде.

Невидимо в гъстите облаци, нещо стои на скалния перваз от отсрещната страна на моста. Немес превключва на термоизображение и се усмихва, когато вижда, че високата фигура не излъчва каквато и да е топлина. Тя я сондира с генерирания в челото й радар и разглежда образа: височина три метра, тръни, остри пръсти на четирите си огромни ръце, съвършено отразяваща радарните лъчи коруба, остриета по гърдите, никакво дишане, бодлива тел по раменете и шипове на челото.

„Отлично“ — излъчва Немес.

„Отлично“ — съгласяват се Сцила и Бриарей.

Фигурата от отсрещния край на моста не отговаря.

Едва успяхме да стигнем до планината. Когато излязохме от долните пластове на топлото течение, започнахме да се спускаме, без да сме в състояние да наберем каквато и да е височина. Ветровете над облачния океан ни отнасяха предимно надолу. Първата половина от стокликовата бездна ни отне само няколко минути, но втората накара дъха ни да секне — отначало сигурни, че ще успеем, после убедени, че ще потънем в облаците и изобщо няма да усетим смъртта си, когато крилете ни докоснат киселинното море.

Наистина потънахме в облаците, но те бяха мусонни, състоящи се от водни пари, и въздухът беше годен за дишане. Тримата летяхме колкото можем по-близо един до друг — синьо, жълто и зелено крило — и металът и найлонът почти се докосваха, защото повече се страхувахме да не се изгубим и умрем сами, отколкото да се сблъскаме и заедно да паднем в пропастта.

Двамата с Енея можехме да разговаряме по комуникационните влакна, но по време на цялото ни спускане на изток го направихме само веднъж. Мъглата се сгъстяваше, аз едва различавах жълтото й крило и си мислех: „Тя има дете… омъжила се е за някой друг… обичала е някой друг“, когато чух гласа й в ухото си:

— Рол?

— Да, хлапе.

— Обичам те, Рол.

Поколебах се в продължение на няколко удара на сърцето, но емоционалният вакуум, изпълнил ме миг по-рано. беше пометен от прилива на нежност към моята млада приятелка и любовница.

— Обичам те, Енея. — Носехме се все по-ниско в сумрака. Стори ми се, че усещам кисел мирис… краищата на фосгеновите облаци?

— Хлапе?

— Да, Рол. — Гласът й бе шепот в ушите ми. Двамата бяхме свалили осмозните си маски… макар че биха ни предпазили от фосгена. Не знаехме дали А. Бетик може да диша тази отрова. Ако не можеше, с Енея безмълвно се бяхме разбрали да затворим маските си и да се надяваме, че ще успеем да стигнем до планината, преди да потънем в киселинното море, после да изтеглим андроида нагоре по склона на чист въздух. И двамата знаехме, че планът ни е тромав — по време на приближаването ми към планетата радарът на борда на кораба беше показал, че повечето върхове и хребети рязко се спускат надолу под фосгеновия облачен слой и щеше да е въпрос на минути да потънем в морето, — но бе по-добре да имаш план, отколкото да се оставиш на съдбата. Междувременно ние затворихме маските си и дишахме свеж въздух, докато все още можехме.

— Хлапе — казах аз, — ако си знаела, че няма да успеем… ако си видяла онова, което смяташ за…

— Собствената си смърт ли? — довърши изречението вместо мен Енея. Не бях в състояние да го изрека гласно.

Глупаво кимнах. Тя не можеше да ме види през облаците помежду ни.

— Това са само вероятности, Рол — тихо отвърна Енея. — Макар че онази, която зная с най-голяма сигурност, не се отнася за сега. Не се тревожи, нямаше да помоля двама ви да дойдете с мен, ако смятах, че ще е… сега.

— Зная — отвърнах аз, радостен, че А. Бетик не може да чуе разговора ни. — Не си мислех за това. — Бях си помислил, че навярно знае, че ние с андроида ще стигнем до планината, но не и тя. Сега вече не го вярвах. Стига съдбата ми да бе преплетена с нейната, можех да приема почти всичко. — Просто се чудех защо отново бягаме, хлапе — продължих аз. — Гади ми се от постоянното криене от Мира.

— И на мен — съгласи се Енея. — И повярвай ми, Рол, ние не сме тук заради това. О, по дяволите!

Това възклицание едва ли подхождаше на месия, но след миг видях причината за вика й. На двайсет метра пред нас се беше появил скалист склон. Между сипеи и стръмни урви стърчаха огромни зъбери.

А. Бетик пръв се насочи към него, като в последния момент натисна контролния лост и спусна крака от стремената, използвайки парапланера като парашут. Той отскочи два пъти и бързо се приземи, после откачи ремъците си. Ломо многократно ни бе обяснявал, че при опасно и ветровито кацане е важно незабавно да се освободиш от парапланера, за да не те повлече в бездната. А тук определено имаше такава вероятност.

След него се приземи Енея, няколко мига по-късно последвана от мен. Моето кацане беше най-тромаво. Отскочих високо, спуснах се почти право надолу, изкълчих глезена си и паднах на колене, а парапланерът силно се блъсна в скалата над мен. Той се опита да се прекатури назад и да ме повлече в пропастта, точно както ни бе предупредил Ломо, но андроидът улови щръкналите метални пръчки, секунда по-късно Енея хвана дясната рейка и те го задържаха достатъчно време, за да успея да се измъкна от ремъците си и да се отдръпна на няколко крачки от останките, влачейки раницата със себе си.

Енея коленичи на студената, мокра скала до мен, издърпа ботуша ми и разгледа изкълчения ми глезен.

— Струва ми се, че не е много навехнат — каза тя. — Може малко да се подуе, но ще си в състояние да вървиш.

— Добре — глупаво отвърнах аз, като осъзнавах единствено голите й ръце върху голия си глезен. После рязко се дръпнах, когато Енея напръска подпухналата плът с нещо студено от аптечката си.

Двамата ми помогнаха да се изправя на крака, събрахме багажа си и поехме ръка за ръка нагоре по хлъзгавия склон натам, където облаците блестяха по-ярко.

Излязохме под слънчевите лъчи високо на свещените склонове на Тай Шан. Бях свалил качулката на пластокостюма и маската, но Енея предложи да не събличаме самите костюми. Облякох термоякето си отгоре, за да не се чувствам съвсем гол и забелязах, че приятелката ми прави същото. А. Бетик търкаше ръце и видях, че кожата му е станала почти съвсем бяла от студ.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Да, г. Ендимион — отвърна андроидът. — Макар че още няколко минути на тази височина…

Погледнах надолу към облаците, където бяхме оставили изпотрошените хвърчила.

— Предполагам, че няма да напуснем тази скала с парапланерите.

— Точно така — потвърди Енея. — Вижте. Бяхме излезли от скалистите чукари и сипеи сред тревист район между огомните зъбери. Пътеки на зигокози и тесни, настлани с камъни пътища пресичаха зелените поляни. По скалите се стичаха ручеи от топящи се ледници, но над тях бяха вдигнати мостове от каменни плочи. Виждаха се сгради, които можеха да са само храмове от бял камък и сиви насипи. Блестящите постройки — ярко огрени под синьо-белите, покрити с лед и сняг склонове — приличаха на олтари. Енея сочеше към огромен бял камък, поставен до пътеката, на чиято гладка стена бяха изсечени следните стихове:

И така, ние влязохме в Гаиан, Градът на покоя. По склоновете имаше десетки храмове, стотици магазини, гостилници и домове, безброй малки светилища и оживени улици, пълни със сергии, всяка покрита с ярък брезентов навес. Хората тук бяха прекрасни — това е слабо казано, но не намирам по-подходяща дума, — всички с тъма коса, ярки очи, лъщящи зъби, здрава кожа, изпълнени с гордост и сила. Дрехите им бяха от коприна и боядисан памук, ярки, но изящно семпли. Имаше изключително много монаси в оранжеви и червени роби. Щяхме да простим на тълпите, ако ни бяха зяпнали — никой не посещава Тай Шан през мусонните месеци, — но всички погледи, които видях, бяха приветливи и спокойни. Наистина, много от хората по улицата започнаха да се събират наоколо, като поздравяваха Енея по име и я докосваха по ръката или ръкава. Тогава си спомних, че веднъж вече е идвала на Великия връх.

Енея посочи към огромната плоча от бяла скала, покриваща склона над Града на покоя. Върху полираната стена на плочата бяха изсечени огромни китайски йероглифи, които според думите й представляваха „Диамантената сутра“: един от основните трудове на будистката философия, обясни Енея, който напомнял на минаващия монах и пътник за абсолютната природа на действителността, символизирана от сините небесни простори над главите ни. Енея също ни показа Първата райска порта в края на града — гигантска каменна арка под червена пагода. Там бяха първите от двайсетте и седем хиляди стъпала, водещи нагоре към Нефритения връх.

Не бе за вярване, но ни очакваха. В огромната гомпа по средата на Града на-покоя на пода търпеливо седяха повече от хиляда и двеста облечени в червени роби монаси и очакваха Енея. Местният лама я поздрави с нисък поклон — тя му помогна да се изправи и прегърна стареца — и после ние с А. Бетик седяхме отстрани на ниската, покрита с възглавници платформа, докато Енея кратко се обръщаше към очакващото я множество.

— Миналата пролет казах, че ще се върна по това време — тихо започна тя. Гласът й съвършено ясно се носеше из огромното мраморно пространство. — Сърцето ми се изпълва с радост, че отново ви виждам. Зная, че онези от вас, които приеха причастието по време на предишното ми идване, са открили истината за научаването на езика на мъртвите, езика на живите и — някои от вас — за чуването на музиката на сферите. Обещавам ви, че скоро ще направите онази първа крачка.

Днес в много отношения е тъжен ден, но бъдещето ни сияе от оптимизъм и промяна. За мен е чест, че ми позволихте да съм ваш учител. За мен е чест, че споделихме навлизането си в една невъобразимо богата вселена. — Тя замълча и погледна към нас с А. Бетик. — Това са моите спътници… моят приятел А. Бетик и моят любим Рол Ендимион. Те споделиха с мен всички трудности на най-дългото ми пътуване и ще участват в днешното поклонение. Когато ви напуснем, ние ще минем през трите Райски порти, ще влезем в Устата на дракона и — ако Буда и съдбите на хаоса го желаят — ще посетим принцесата на лазурните облаци и ще видим храма на Нефритения император.

Енея отново замълча и погледна към бръснатите глави и ярките, тъмни очи. Това не бяха религиозни фанатици, видях аз, не бяха безмозъчни слуги или самобичуващи се аскети, а хиляда интелигентни, любознателни, будни млади мъже и жени. Казвам „млади“, но сред свежите и младежки лица имаше мнозина със сиви бради и фини бръчици.

— Моят скъп приятел ламата ми каза, че днес има мнозина, които желаят да споделят причастието с Празнотата, Която Обвързва — продължи Енея.

Стотина от монасите на предните редове се изправиха на колене.

Енея кимна.

— Така и ще стане — тихо рече тя. Ламата донесе бутилки вино и много обикновени бронзови чаши. Преди да ги напълни и да изцеди капки кръв от пръста си във виното, Енея каза: — Но преди да приемете причастието, трябва да ви напомня, че това е физическа промяна, а не духовна. Личното ви търсене на Бог или просветление трябва да остане просто това… ваше лично търсене. Този миг на промяна няма да ви донесе сатори или спасение. Ще ви донесе само… промяна.

Младата ми приятелка вдигна показалеца, който щеше да разреже, за да им даде от кръвта си.

— В клетките на моята кръв има уникални ДНК и РНК, наред с определени вируси, които ще проникнат в тялото ви първо през лигавицата на стюмаха ви и ще достигнат до всяка клетка на тялото ви. Тези вируси са соматични… тоест, ще се предадат на децата ви.

Обясних на вашите учители и те на свой ред са ви казали, че тези физически промени ще ви позволят — след известно обучение — по-пряко да се докосвате до Празнотата, Която Обвързва, да научите езика на мъртвите и езика на живите. Накрая, когато натрупате много повече опит, може би ще сте в състояние да чуете музиката на сферите и да направите истинска крачка другаде. — Тя вдигна пръста си още по-високо. — Това не е метафизика, скъпи мои приятели. Това е мутирал вирус. Предупреждавам ви, че повече никога няма да можете да носите кръстоида на Мира, нито вашите деца или децата на техните деца. Основната промяна в душата на вашите гени и хромозоми завинаги ще ви лиши от тази форма на физическа дълговечност.

Това причастие няма да ви предложи безсмъртие, скъпи мои приятели. То гарантира, че смъртта ще е нашият общ край. Пак повтарям — не ви предлагам вечен живот или мигновено сатори. Ако вашите стремления са насочени към тези неща, вие трябва да ги откриете със собствените си религиозни търсения. Предлагам ви само задълбочаване на човешкото изживяване на живота и връзка с други — хора или не, — които са споделили тази ангажираност с живите. Не е срамно да промените решението си. Но онези, които приемат причастието, се нагърбват с дълг, неудобства и огромна опасност и по този начин се превръщат в учители за Празнотата, Която Обвързва, както и в преносители на този нов вирус на човешкия избор.

Енея изчака, но никой от стотината монаси не помръдна. Всички останаха коленичили, леко свели глави, сякаш в размисъл.

— Така да бъде — завърши тя. — Желая ви успех. — После разряза пръста си и изстиска по капка кръв във всяка чаша вино, която й подаваше възрастният лама.

Стоте монаси предадоха чашите по редиците си и изпиха по глътка само за няколко минути. Аз се надигнах от възглавницата си, решен да отида на края на редицата, която беше най-близо до мен, и да приема това причастие, но Енея ме повика при себе си.

— Не още, скъпи мой — промълви в ухото ми тя и ме докосна по рамото.

Изкушавах се да възразя — защо ме изключваше така? — но просто се върнах на мястото си при А. Бетик. Наведох се към него и му прошепнах:

— Ти не си взимал от това така наречено причастие, нали? Андроидът се усмихна.

— Не, г. Ендимион. И никога няма да го направя. Канех се да попитам защо, но в този момент церемонията свърши, монасите се изправиха на крака, Енея мина сред тях — като бъбреше и докосваше ръцете им — и от насочения й към мен поглед разбрах, че е време да тръгваме.

Немес, Сцила и Бриарей гледат Шрайка, за миг не се фазоизместват и преценяват реалновремевия вид на врага си.

„Абсурдно е — излъчва Бриарей. — Детско плашило. Цялото в шипове, тръни и зъби. Колко тъпо.“

„Кажи го на Гиес — отвръща Немес. — Готови?“

„Готова“ — излъчва Сцила.

„Готов“ — излъчва Бриарей.

Тримата едновременно се фазоизместват. Немес вижда, че въздухът около тях става плътен и тежък, а светлината се превръща в тъмносин сироп. Тя знае, че даже Шрайка да направи очевидното — да пререже въжетата на висящия мост, — това няма да има никакво значение: в бързото време на моста биха му трябвали векове, за да започне да пада… достатъчно време, за да го пресекат хиляди пъти.

Тръгват в колона по един, с Немес начело.

Шрайка не променя позата си. Главата му не помръдва, за да ги проследи. Червените му очи мътно блестят като тъмночервено стъкло, отразяващо последните лъчи на залеза.

„Тук нещо не е наред“ — излъчва Бриарей.

„Тихо — заповядва Немес. — Не използвайте общия канал, без да съм ви повикала.“

Тя е на по-малко от десет метра от Шрайка и създанието все още не реагира. Немес продължава напред през гъстия въздух и стъпва на твърдата скала. Близначката й я следва и заема позиция от лявата й страна. Бриарей слиза от моста и застава отдясно. Стоят на три метра пред хиперионската легенда. Тя остава неподвижна.

— Махни се от пътя ми, иначе ще те унищожа. — Немес се връща в бавно време достатъчно дълго, за да говори на хромираната статуя. — Твоето време отдавна изтече. Момичето вече е наше. — Шрайка не отвръща.

„Унищожете го“ — заповядва на другите клонинги Немес и се фазоизмества.

Шрайка изчезва, движейки се във времето.

Немес премигва от времевите ударни вълни, които се надигат и минават през нея. После проверява замръзналата околност с всички възможности на визьора си. В Храма, висящ във въздуха все още има няколко човешки същества, но не и Шрайка.

„Преминете в бавно време“ — нарежда тя и близнаците й незабавно се подчиняват. Светът изсветлява, въздухът се раздвижва и звуците се връщат.

— Открийте я — казва Немес.

Сцила се затичва към оста на Мъдростта от Великия осемстепенен път и прескача стъпалата до платформата на Правилното разбиране. Бриарей бързо поема по оста на Морала и стига до пагодата на Правилната реч. Немес тръгва по третото, най-високо стълбище към павилионите на Правилното внимание и Правилната медитация. Радарът й показва хора в най-високата сграда. Тя пристига за няколко секунди, сканира постройките и скалния склон за тайни помещения или скривалища. Нищо. В павилиона за Правилна медитация има млада жена и за миг Немес си мисли, че търсенето е свършило, но макар приблизително да е на същата възраст като Енея, момичето е друго. В изящната пагода има още неколцина души — старица (Немес разпознава в нея Мълниеносната свиня от приема на Далай лама); — главният глашатай на Далай лама и шеф на силите за сигурност Карл Линга Уилям Ейхеджи и самото момче — Далай лама.

— Къде е тя? — пита Немес. — Къде е онази, която нарича себе си Енея?

Преди който и да е от другите да успее да отговори, воинът Ейхеджи с мълниеносна скорост вади от наметалото си кама и я хвърля.

Немес лесно я избягва. Дори без да се фазоизмества реакциите й са по-бързи от тези на повечето хора. Но когато Ейхеджи изважда иглен пистолет, Немес се фазоизмества, приближава се до застиналия мъж, поглъща го във фазоизместващото си поле и го хвърля през отворения прозорец в бездната. Разбира се, веднага щом напуска полето й, Ейхеджи сякаш замръзва във въздуха като някаква тромава птица, паднала от гнездото си, неспособна да лети, но нежелаеща да падне.

Немес се обръща към момчето и се прехвърля в бавно време. Зад нея Ейхеджи изкрещява и изчезва от поглед.

Далай лама зяпва. За него и двете присъстващи жени Ейхеджи просто е изчезнал и после се е оказал във въздуха, сякаш е решил да се телепортира и да се самоубие.

— Ти не можеш… — започва старата Мълниеносна свиня.

— На теб ти е забранено… — започва Далай лама.

— Ти не… — започва жената, която според Немес е или Рахил, или Тео, съратнички на Енея.

Немес не казва нищо. Тя се фазоизмества, пристъпва към момчето, обгръща го в полето си, вдига го и го отнася До отворената врата.

„Немес!“ — вика я от павилиона на Правилното усилие Бриарей.

„Какво?“

Вместо да излъчва по общия канал, Бриарей изразходва повече енергия, за да прати пълна визуална картина. Сякаш замръзнал в тъмносиния въздух километри над тях, с ядрена опашка, напомняща на плътна синя колона, надолу се спуска космически кораб.

„Върнете се в бавно време“ — заповядва Немес.

Монасите и старият лама ни приготвиха обяд в кафява торба. Те също дадоха на А. Бетик един от старомодните космически костюми, каквито бях виждал само в музея на древните космически полети в Порт Романс. Предложиха да дадат и на нас с Енея, но ние им показахме пластокостюмите под термоякетата си. Хиляда и двестате монаси излязоха да ни изпратят до Първата райска порта и трябва да се бяха събрали още две-три хиляди, които се притискаха един до друг и изпъваха шии да ни видят.

Бяхме сами на огромното стълбище. Сега вече спокойно се изкачвахме, А. Бетик с прозрачния си шлем, вдигнат нагоре като качулка, и ние с Енея с отворени осмозни маски. Всяко от стъпалата беше широко седем метра, но ниско и на всеки сто стъпала имаше широки тераси. Стъпалата се подгряваха отвътре, така че докато навлизахме в царството на вечния лед и сняг по средата на пътя до Тай Шан, камъкът беше чист.

Около час по-късно стигнахме до Втората райска порта — огромна червена пагода с петнайсетметрова арка — и се заизкачвахме по стръмни стъпала нагоре към почти вертикалния разсед, известен като Устата на дракона. Тук се надигна вятър, температурата рязко се понижи и въздухът стана опасно рядък. При Втората райска порта си бяхме сложили ремъците и сега закачихме осигурителните си въжета за един от въглеродните кабели, които минаваха от двете страни на стълбището. Нагласихме макарата така, че да играе ролята на запънка, ако паднем или вятърът ни отнесе от все по-коварните стъпала. Минути по-късно А. Бетик наду прозрачния си шлем и ни даде знак с палци нагоре, докато ние с Енея затворихме осмозните си маски.

Продължавахме да се изкачваме към Южната райска порта, която все още беше на километър над нас. Отвсякъде ни заобикаляше бездна. За втори път в продължение на няколко часа ни се разкриваше такава гледка, но сега спирахме на всеки триста стъпала да си починем, заставахме и гледахме ранната следобедна светлина, огряваща високите върхове. Таян, Градът на покоя, вече можеше да се види на петнайсетина хиляди стъпала и няколко клика под ледените полета и скални склонове, по които току-що бяхме минали. Сетих се, че комуникационните влакна на пдастокостюмите отново ни дават възможност да останем насаме и попитах:

— Как е, хлапе?

— Уморена съм — отвърна Енея, но придружи думите си с усмивка иззад прозрачната си маска.

— Можеш ли да ми кажеш накъде сме се запътили? — попитах аз.

— Към храма на Нефритения император — рече приятелката ми. — Той е на върха.

— Така и предполагах — казах аз, като стъпих на широкото стъпало и вдигнах другия си крак, за да стъпя на следващото. На това място стълбището се изкачваше през покрита с лед надвиснала скала. Знаех, че ако се обърна, за да погледна надолу, може да ми се завие свят. Това бе безкрайно по-лошо, отколкото полета с парапланера. — Можеш ли да ми кажеш защо отиваме в Храма на Нефритения император, когато всичко зад нас отива по дяволите?

— Какво искаш да кажеш с това, че всичко отива по дяволите?

— Искам да кажа, че Немес и близнаците й навярно ни преследват. Мирът определено ще направи своя ход. Всичко се разпада. А ние отиваме на поклонение.

Енея кимна. Вятърът продължаваше да се усилва и ние отново навлязохме във въздушното течение. Изкачвахме се прегърбени и със сведени глави, сякаш понесли тежък товар. Чудех се за какво си мисли А. Бетик.

— Защо просто не повикаме кораба и не се разкараме оттук? — попитах аз. — Ако ще се чупим, давай направо да свършваме с това.

Можех да видя тъмните очи на Енея зад маската, които отразяваха все по-тъмносиньото небе.

— Когато повикаме кораба, отгоре ни като гарвани ще се нахвърлят двайсетина мирски бойни кораба — отвърна Енея. — Не можем да го направим, преди да сме готови.

Посочих нагоре към стръмното стълбище.

— И това изкачване ли ще ни помогне да се приготвим?

— Надявам се — тихо каза тя. Чувах в ушите си тежкото и дишане.

— Какво има там горе, хлапе?

Изкачихме следващите триста стъпала и спряхме за почивка. И тримата бяхме задъхани, прекалено уморени, за да се любуваме на гледката. Небето беше почти черно. Виждаха се няколко от по-ярките звезди и можех да различа една от по-малките луни, която се издигаше към зенита си. „Или това е мирски кораб?“

— Не зная какво ще открием, Рол — уморено отговори Енея. — Зървам разни неща… сънувам ги отново и отново… но всеки следващ път сънувам същото по различен начин. Не обичам да говоря за това, докато не видя каква действителност ще се разкрие.

Кимнах в знак, че разбирам, но лъжех. Пак продължихме да се изкачваме.

— Енея? — повиках я аз.

— Да, Рол?

— Защо не ми позволиш да приема… нали разбираш… причастието?

Тя сбърчи лице зад осмозната маска.

— Тази дума не ми харесва.

— Зная, но така го наричат всички. Добре де, кажи ми поне… защо не ми позволиш да пия от виното?

— За теб още не е дошло време, Рол.

— Защо? — Отново усещах, че точно под повърхността в душата ми се надигат гняв и раздразнение, примесени с кипящия въртоп на любовта, която изпитвах към тази жена.

— Знаеш за четирите крачки, за които говорих… — започна тя.

— Научаването на езика на мъртвите, езика на живите… да, да, зная за четирите крачки — почти пренебрежително отвърнах аз, стъпих със съвсем реалния си крак на съвсем физическо стъпало и направих още една уморена крачка нагоре по безкрайното стълбище.

Можех да видя, че Енея се усмихва на тона ми.

— Тези неща обикновено… поглъщат човека, когато за първи път се сблъска с тях — тихо каза тя. — В момента се нуждая от цялото ти внимание. Нуждая се от помощта ти.

Това ми прозвуча логично. Протегнах ръка и я докоснах по гърба през термоякето и пластокостюма. А. Бетик погледна към нас и кимна, сякаш одобряваше допира ни. Напомних си, че не може да е чул разговора ни.

— Енея — прошепнах аз, — ти ли си новият месия? Чух я да въздъхва.

— Не, Рол. Никога не съм казвала, че съм месия. Никога не съм искала да съм месия. В момента съм само уморена млада жена… Имам ужасно главоболие… и съм изтръпнала… днес е първият ден от мензиса ми…

Трябва да ме беше видяла изненадано да премигвам. „Хм, по дяволите — помислих си аз, — не всеки ден можеш да срещнеш месия, само за да чуеш, че страда от нещо, което древните са наричали «предменструален синдром»“. Енея се подсмихна.

— Аз не съм месия, Рол. Просто бях избрана да съм Онази, която учи. И се опитвам да го правя, докато… докато мога.

Нещо в последното и изречение накара стомаха ми да се свие на топка от тревога.

— Добре — въздъхнах. Стигнахме до следващото място за почивка и заедно спряхме. Сега дишахме много по-тежко. Вдигнах поглед. Все още не се виждаше никаква Южна райска порта. Въпреки че бе ден, небето беше черно като в космоса. Сияеха хиляди звезди. Осъзнах, че свистенето и рева на въздушното течение са стихнали. Тай Шан бе най-високият връх на Тян Шан и стигаше до най-горните атмосферни пластове. Ако не бяха пластокостюмите, очите, тъпанчетата и белите ни дробове щяха да експлодират като балони. Кръвта ни щеше да кипне…

Опитах се да насоча мислите си към нещо друго.

— Добре — повторих аз, — но ако все пак беше месията, какво щеше да е посланието ти към човечеството?

Енея отново се подсмихна, но забелязах, че смехът й е замислен, а не подигравателен.

— Ако ти беше месия — задъхано отвърна тя, — какво щеше да е твоето послание?

Засмях се гласно. А. Бетик не можеше да ме чуе през почти вакуумното пространство, което ни разделяше, но трябва да ме бе видял да отмятам глава, защото насмешливо погледна към мен. Махнах му с ръка и отговорих на Енея:

— Нямам представа, дявол да го вземе.

— Точно така — каза тя. — Когато бях хлапе… искам да кажа, малко хлапе, още преди да те срещна… и знаех, че ще трябва да преживея всичко това… винаги съм се чудила какво послание да дам на човечеството. Освен нещата, на които трябваше да го науча, разбира се. Нещо сериозно. Нещо като Проповед на планината.

Огледах се. На тази ужасна височина нямаше нито лед, нито сняг. Чистите, бели стъпала се издигаха през первази от стръмна, черна скала.

— Е — отвърнах аз, — ето ти я планината.

— Да — съгласи се Енея и отново усетих умората в гласа й.

— Та какво послание успя да измислиш? — попитах аз, по-скоро за да я накарам да продължи да говори и да я разсейвам, отколкото за да чуя отговора. Бе минало доста време, откакто бяхме имали възможност просто да разговаряме.

Видях, че се усмихва.

— Продължавах да работя по него — накрая отвърна тя — и се опитвам да го направя кратко и значимо като Проповедта на планината. После разбрах, че няма полза — като чичо Мартин с неговия маниакален опит да надмине Шекспир, — затова реших, че посланието ми просто ще е по-кратко.

— Колко кратко?

— Сведох го до трийсет и пет думи. Твърде дълго. После до двайсет и седем. Пак не беше малко. След няколко години го сведох до десет думи. Накрая останаха само две.

— Две думи? — повторих аз. — Какви?

Стигнахме до следващото място за почивка… вече седемнайсетото или осемнайсетото. Спряхме задъхани. Наведох се да отпусна покритите ми с ръкавиците на пластокостюма ръце върху покритите ми с крачолите на пластокостюма колене и се съсредоточих върху опитите си да не повърна. Не бе добре да повръщам в осмозната маска.

— Какви? — отново попитах аз, когато дишането ми се поуспокои и можех да чуя отговора, без да го заглушат разтуптяното ми сърце и хриптящите ми бели дробове.

— Избери отново — каза Енея. Замислих се.

— „Избери отново“? — накрая повторих аз. Енея се усмихна. Тя си беше поела дъх и гледаше надолу към вертикалната пропаст, към която се страхувах да хвърля дори бегъл поглед. Изглежда й се наслаждаваше. В този момент изпитвах приятелското желание да я хвърля от планината. Младост. Понякога е непоносима.

— Избери отново — твърдо заяви тя.

— Нещо против да ми обясниш?

— Да — отвърна Енея. — Тъкмо това е идеята. Да е просто. Но само избери някоя област и веднага ще разбереш.

— Религия — казах аз.

— Избери отново — рече Енея. Засмях се.

— Това не е само шега, Рол — поклати глава тя. Отново започнахме да се изкачваме. А. Бетик изглеждаше потънал в размисъл.

— Зная, хлапе — кимнах аз, макар че не бях съвсем сигурен. — Области като… хм… политически системи.

— Избери отново.

— Ти не смяташ, че Мирът е крайната точка на еволюция на човешкото общество, така ли? Той донесе на гражданите си междузвезден мир, сравнително добро управление и… а, да… безсмъртие.

— Време е да опитаме пак — каза Енея. — И като говорим за възгледите ни за еволюцията…

— Какво?

— Избери отново.

— Какво да опитам пак? — попитах аз. — Да променя посоката на еволюцията ли?

— Не — каза тя, — говоря за нашите идеи за това дали еволюцията изобщо има посока. За повечето от теориите ни за еволюцията.

— Добре тогава, съгласна ли си с папа Тейлхард… с хиперионския поклонник отец Дюре… когато преди три века е казал, че Тейлхард дьо Шарден е прав да твърди, че вселената еволюира към осъзнаване и сливане с Божественото? С онова, което е наричал „Точката Омега“?

Енея ме погледна.

— Доста си чел в талиезинската библиотека, а?

— Да.

— Не, не съм съгласна с Тейлхард… нито с първия йезуит, нито с живелия толкова кратко папа. Майка ми е познавала и отец Дюре, и сегашния претендент отец Хойт.

Премигнах. Предполагам, че го знаех, но напомнянето за това, че… за връзките на приятелката ми през последните три века… малко ме обърка.

— Така или иначе — продължи Енея, — през последното хилядолетие науката за еволюцията наистина получила ритник отзад. Първо Техноцентърът активно се противопоставял на нови проучвания заради страха си от бързо развиващо се генно инженерство — от бум на нови видове във вариращи форми, върху които не би могъл да паразитира. После под негово влияние Хегемонията за векове забравила за еволюцията и бионауките, а сега Мирът се ужасява от тях.

— Защо? — попитах аз.

— Защо Мирът се ужасява от биологичните и генетичните проучвания ли?

— Не, струва ми се, че това ми е ясно. Техноцентърът иска да запази човешките същества във вида и формата, които са му удобни. Църквата също. Те определят човека като броят ръце, крака и така нататък. Но искам да кажа защо да търсим ново определение за еволюцията? Защо пак да започваме спора за посоката или липсата на посока и прочее? Древната теория не го ли излага достатъчно добре?

— Не — отвърна Енея. Няколко минути се изкачвахме в мълчание. После тя продължи: — Освен мистици като първия Тейлхард, повечето ранни учени, занимаващи се с еволюцията, много внимавали да не я възприемат от гледна точка на „целите“ й. Това е било религия, не наука. За дохеджирските учени табу била дори идеята за посока. Те можели да говорят само за „тенденции“ в еволюцията, нещо като статистически случайности, които постоянно се случвали.

— И?

— И това била тяхната късогледа предубеденост, също както вярата за Тейлхард дьо Шарден.

— Откъде знаеш? — тихо попитах аз, като се чудех дали ще ми отговори. Тя бързо отвърна:

— Още преди да се родя, видях част от данните с помощта на връзката на баща ми с Техноцентъра. Самостоятелните интелекти там от векове бяха разбрали човешката еволюция, докато самите хора оставаха в пълно неведение. Като свръхсвръхпаразити, ИИ еволюират единствено към още по-голям паразитизъм. Те могат само да гледат към живите същества и тяхната еволюционна крива и да я наблюдават… или да се опитат да я прекратят.

— И какви са посоките в еволюцията? — поинтересувах се аз. — Към по-висш интелект ли? Или към някакъв богоподобен кошерен разум? — Бях любопитен какво е нейното разбиране за Лъвовете, Тигрите и Мечките.

— Кошерен разум — повтори Енея. — Пфу. Не успя ли да измислиш нещо още по-досадно и отвратително?

Не казах нищо. Бях предполагал, че тъкмо натам клони учението й за езика на мъртвите и всичко останало. Отбелязах.си следващия път, когато учи, да я слушам по-внимателно.

— Почти всичко интересно в човешкия опит е резултат на индивидуално преживяване, експериментиране, обясняване и споделяне — продължи приятелката ми. — Кошерен разум биха били древните телевизионни предавания или живот на равнището на инфосферата… всеобщо видиотяване.

— Добре — все още объркан, съгласих се аз. — Каква посока все пак има еволюцията?

— Към още живот — отвърна Енея. — Животът обича живота. Съвсем просто е. Но което е още по-удивително, неживотът също обича живота… и иска да го постигне.

— Не разбирам — признах. Енея кимна.

— На Старата Земя преди Хеджира… през двайсетте години на двайсети век… в националната държава на име русия живял геолог, който разбирал тези неща. Казвал се Владимир Вернадски и той измислил думата „биосфера“, която — ако нещата се развият така, както смятам аз — скоро би трябвало да придобие ново значение и за двама ни.

— Защо?

— Ще видиш, приятелю — отвърна тя и ме докосна по ръката. — Така или иначе, през 1926-а Вернадски написал: „Когато бъдат привлечени в потока на живата материя, атомите не я напускат доброволно“.

За миг се замислих. Не разбирах много от наука — познанията ми произхождаха от Баба и талиезинската библиотека, — но това ми се струваше логично.

— Този принцип бил изразен по-научно преди хиляда и двеста години и е известен като „Закон на Доло“ — продължи Енея. — Според него еволюцията не се връща назад… случаи като с китовете от Старата Земя, които се опитали отново да се превърнат в риби, след като били живели като сухоземни бозайници, са просто редки изключения. Животът се движи напред… и постоянно открива нови ниши, които да заеме.

— Да — казах аз. — Като, например, когато човечеството напуснало Старата Земя на семенните си кораби и съдове с хокингови двигатели.

— Не точно — възрази тя. — На първо място, ние сме го направили най-вече под влияние на Техноцентъра и заради факта, че Старата Земя загивала с онази черна дупка в ядрото й… също дело на Техноцентъра. Второ, заради хокинговия двигател ние сме можели да скочим през нашия ръкав на галактиката и да открием нови подобни на Земята светове, намиращи се високо по скалата на Солмев… повечето от които все пак сме тераформирали и засели с форми на живот от Старата Земя, започвайки с бактериите и червеите в почвата, за да стигнем до патиците, които ти някога си ловувал в хиперионските блата.

Кимнах. Но си мислех: „А как иначе е трябвало да постъпим като вид, пътуващ в космоса? Какво лошо има в това да идеш на място, което прилича и мирише на собствения ти дом… особено когато домът ти вече го няма, за да се върнеш?“

— В наблюденията на Вернадски и закона на Доло има нещо по-интересно — каза Енея.

— Какво, хлапе? — попитах, като все още си мислех за патиците.

— Животът никога не отстъпва.

— Какво означава това? — Разбрах го веднага, щом зададох въпроса си.

— Да — кимна приятелката ми, видяла, че съм се досетил. — Когато стъпи някъде, животът остава там. Където и да е… сред арктическия студ, в замръзналата пустиня на Стария Марс, в кипящи горещи извори, на вертикална скала като тук на Тян Шан, дори в програми със самостоятелен интелект… Когато пристъпи през прага, животът завинаги остава вътре.

— И какво означава това?

— Просто, че оставен на собствените си механизми… които са изключителни… животът някой ден ще изпълни вселената — отвърна Енея. — Отначало ще покрие със зеленина галактиката, после ще се прехвърли в съседните купове и галактики.

— Това е смущаваща мисъл — отбелязах аз. Тя спря, за да ме погледне.

— Защо, Рол? Аз мисля, че е прекрасна.

— Зелени планети съм виждал — отвърнах аз. — Мога да си представя и зелена атмосфера, но все пак е странно. Енея се усмихна.

— Не е задължително да са само растения. Животът се адаптира… птици, мъже и жени с летящи машини, ние с теб с парапланерите, хора, адаптирали се към полет…

— Това все още не се е случило — прекъснах я аз. — Но всъщност исках да кажа, хм, да съществува зелена галактика, с хора, животни и…

— И живи машини — допълни Енея. — И с андроиди… изкуствен живот в хиляди форми…

— Да, хора, животни, машини, андроиди, каквото и да е… за тази цел ще трябва да се адаптираме към космоса… Не виждам как…

— Но ние вече сме се адаптирали — заяви тя. — И не след дълго ще се адаптират още.

Стигнахме до следващата почивка и спряхме задъхани.

— Какви други посоки има в еволюцията, на които ние не сме обръщали внимание? — попитах, когато отново започнахме да се изкачваме.

— Постоянно увеличаващо се многообразие и сложност — отговори Енея. — Учените векове наред спорят за тези посоки, но няма съмнение, че еволюцията благоприятства — като цяло — и двете особености. От които по-важно е многообразието.

— Защо? — пак попитах. Енея вече трябва да се бе уморила от този въпрос. Бях като тригодишно дете.

— Някога учените смятали, че основните еволюционни схеми постоянно се умножават — каза тя. — Това се нарича „несъответствие“. Но се оказало, че не е така. Разнообразието в принципния строеж проявява склонност да намалява, докато антиентропичният потенциал на живота — еволюцията — се увеличава. Вземи, например, всички сираци от Старата Земя — еднаква принципна ДНК, разбира се, но освен това и еднакъв принципен строеж: еволюирал от форми с тръбообразни черва, радиална симетрия, очи, уста, два пола… един и същ калъп.

— Но нали каза, че е важно многообразието — отбелязах.

— Така е — потвърди Енея. — Но многообразието е нещо различно от това несъответствие на принципния строеж. Когато открие добра принципна схема, еволюцията обикновено отхвърля вариантите и се съсредоточава върху почти безкрайното многообразие в рамките на тази схема… хиляди свързани помежду си видове… десетки хиляди.

— Трилобити — казах аз, започнал да проумявам идеята.

— Да — отвърна Енея, — и когато…

— Бръмбари — прекъснах я аз. — Всички онези проклети видове бръмбари. Енея ми се ухили през маската.

— Точно така. И когато…

— Буболечки — не преставах аз. — На всеки свят, на който съм бил, има едни и същи гадни рояци буболечки. Комари. Безкрай разновидности…

— Така е — каза Енея. — Животът преминава на по-висока предавка, когато установи принципната схема на даден организъм и се отварят нови ниши. Животът се установява в тях, като увеличава многообразието в основната форма на тези организми. Нови видове. Има хиляди нови видове растения и животни, които са се появили едва през последното хилядолетие, след началото на междузведните полети… и не всички те са създадени чрез биоинженерство, някои просто с бясна скорост са се адаптирали към новите светове, на които са попаднали.

— Тритрепетликите — казах аз, спомняйки си само за Хиперион. — Вечносините растения. Тесловите дървета?

— Те са местни — рече Енея.

— Значи многообразието е нещо добро — заключих аз, като се опитвах да отьфия причините за този разговор.

— Разнообразието е нещо добро — потвърди тя. — Както казах, то позволява на живота да преминава на по-висока предавка и да продължава с озеленяването на вселената. Но съществува поне един вид от Старата Земя, който изобщо не е проявил многообразие… поне не на световете с гостоприемна среда, които е колонизирал.

— Ние — досетих се аз. — Хората. Енея мрачно кимна.

— Ние сме се вкопчили във вида си още откакто нашите кроманьонски предци спомогнали за изчезването на по-умните неандерталци. Сега имаме шанс за бързо разнообразяване и институции като Хегемонията, Мира и Техноцентъра му пречат.

— Необходимостта от многообразие отнася ли се за човешките институции? — попитах аз. — За религиите? За обществените системи? — Мислех си за хората, които ми бяха помогнали на Витъс-Грей-Балианъс Б, за Дем Риа, Дем Лоа и техните семейства. Мислех си за Спиралния спектър на Амойет и неговите сложни вярвания.

— Категорично — каза Енея. — Погледни нататък. А. Бетик бе спрял до мраморна плоча, на която бяха изсечени думи на китайски и английски от дните на ранната Мрежа на световете.

Продължихме да се изкачваме. Стори ми се, че виждам нещо червено на върха на следващата площадка. Южната райска порта и вход към върха? Вече беше крайно време.

— Не е ли красиво? — попитах аз, като говорех за стиховете. — Такава приемственост не е ли също толкова или дори още по-важна за човешките институции от многообразието?

— Важна е — съгласи се Енея. — Но през последното хилядолетие почти цялото човечество се занимава само с това, Рол… да пресъздава на нови светове институциите и идеите, донесени от Старата Земя. Вземи Хегемонията. Вземи Църквата и Мира. Вземи този свят…

— Тян Шан ли? — прекъснах я аз. — Мисля, че е прекрасен.

— И аз — каза тя. — Но е изцяло копиран. Будизмът малко е еволюирал… поне се е върнал от идолопоклонничеството и ритуализма назад към непредубедеността, която е била първата му особеност… но всичко друго е само опит да се пресъздадат неща, загубени заедно със Старата Земя.

— Като например? — попитах аз.

— Като например езика, облеклото, имената на планините, местните обичаи… по дяволите, Рол, дори този поклоннически път и храмът на Нефритения император, ако изобщо успеем да стигнем дотам.

— Искаш да кажеш, че на Старата Земя е имало планина на име Тян Шан ли? — удивих се аз.

— Разбира се — отвърна Енея. — С местен Град на покоя, Райски порти и Уста на дракона. Конфуций се изкачил на нея преди повече от три хиляди години. Но стълбището на Старата Земя било само със седем хиляди стъпала.

— Иска ми се да се изкачвахме по него — казах аз, като се чудех дали съм в състояние да продължа нагоре. Макар и вече по-къси, стъпалата бяха адски много. — Все пак разбирам какво искаш да кажеш.

Енея кимна.

— Чудесно е да пазиш традицията, но здравият организъм еволюира… и в културно, и във физическо отношение.

— Което ни връща на въпроса за еволюцията — казах аз. — Какви са другите посоки, тенденции, цели или там каквото каза, че било забравено през последните няколко века?

— Има само още няколко — отвърна тя. — Едното е постоянно увеличаващият се брой индивиди. Животът обича многообразието на видовете, но е влюбен в свръхмногообразието на индивидите. В известен смисъл вселената е предназначена за индивиди. В талиезинската библиотека имаше една книга, „Еволюиращите йерархични системи“, написана от човек от Старата Земя на име Станли Солти. Виждал ли си я?

— Не, трябва да съм я пропуснал, когато четях онези холопорно романи от началото на двайсет и първи век.

— Ъ-хъ — каза Енея. — Е, Солти го е изразил съвсем кратко: „Неопределен брой уникални индивиди може да съществува в ограничен материален свят, ако те се намират един в друг и този свят се уголемява“.

— Ако се намират един в друг — замислено повторих аз. — Да, разбирам. Нямам нищо против бактериите от Старата Земя в червата ни, парамециите, които сме взели със себе си в космоса, и другите клетки в телата ни… повече светове, повече хора… да.

— Номерът е в повечето хора — поясни Енея. — Ние сме стотици милиарди, но от Падането до Мира действителното човешко население в галактиката — без да включваме прокудените — не се е променяло през последните неколкостотин години.

— Е, контролът на раждаемостта е важен — повторих аз онова, на което учеха всички на Хиперион. — Искам да кажа, особено, когато кръстоидът удължава човешкия живот до векове…

— Точно така — рече Енея. — Изкуственото безсмъртие води със себе си ново вегетиране… физическо и културно.

Това е факт. Намръщих се.

— Но това не е причина да отказваме на хората възможността за по-дълъг живот, нали?

Гласът на Енея ми се стори далечен, сякаш, мислеше за нещо много по-голямо.

— Само по себе си не — най-после отвърна тя.

— Какви са посоките в еволюцията? — попитах аз. Видях, че червената пагода е по-близо над нас и се молех разговорът да не ми позволи да загубя съзнание и да се изтърколя обратно надолу по двайсетте и няколко хиляди стъпала.

— Струва си да спомена само още три — отговори Енея. — Увеличаването на специализацията, взаимозависимостта и еволюираемостта. Всичко това е много важно, но особено последното.

— Какво искаш да кажеш, хлапе?

— Искам да кажа, че еволюира самата еволюция. Налага се. Еволюираемостта сама по себе си е унаследено средство за оцеляване. Системите — живи и неживи — трябва да се научат да еволюират и до известна степен да овладяват посоката и скоростта на собствената си еволюция. Преди хиляда години ние… искам да кажа човешкият вид… сме били на ръба да го постигнем и Техноцентърът ни е отклонил. Поне повечето от нас.

— Какво искаш да кажеш с това „повечето от нас“?

— Обещавам ти, че след няколко дни сам ще видиш, Рол.

Стигнахме до Южната райска порта и минахме през червената арка под златен покрив на пагода. Отвъд нея бе Райският път, плавен склон, който стигаше до едва видимия връх. Райският път беше обикновена пътека по гола, черна скала. Спокойно можехме да вървим и по безвъздушна луна като тази на Старата Земя — условията тук бяха приблизително също толкова благоприятни за живот. Започнах да говоря на Енея нещо за тази ниша, в която животът все още не е стъпил, когато тя се отклони от пътеката към малък каменен храм, разположен сред скалистите зъбери и цепнатини на неколкостотин метра под върха. Видях херметичен шлюз, който изглеждаше толкова древен, че сякаш произхождаше от първите семенни кораби. Още по-удивително бе това, че работеше, когато тя активира бутона и тримата влязохме в него. После вътрешната врата се отвори и ние пристъпихме в храма.

Озовахме се в малко помещение, почти голо, освен украсена бронзова ваза със свежи цветя, няколко зелени клонки върху ниска платформа и красива статуя — златна — на жена в роби, сякаш направени от злато. Жената имаше плоски скули, приятно лице — нещо като женски Буда, — като че ли носеше позлатена корона от листа и имаше странно християнски нимб от ковано злато зад главата си.

А. Бетик свали шлема си и каза:

— Въздухът е годен за дишане. Въздушното налягане е повече от нормално.

В краката на статуята имаше ароматични свещи и кутия кибрит. Енея застана на едно коляно и запали една от свещите. Разнесе се много силен мирис на тамян.

— Това е Принцесата на лазурните облаци — каза тя и се усмихна към усмихващото се златно лице. — Богинята на зората. Като запалих тази свещ, аз току-що направих жертвоприношение, за да ми се родят внуци.

Понечих да се усмихна и замръзнах на място. „Тя има дете. Моята любима вече има дете.“ Гърлото ми се сви и аз се извърнах, но Енея се приближи до мен и ме хвана за ръка.

— Ще обядваме ли? — попита тя.

Бях забравил за кафявата ни торба. Щеше да е трудно да ядем през шлемовете и осмозните си маски.

Седнахме на слабата светлина в тази стая без прозорци сред стелещия се дим и аромат на тамян и изядохме сандвичите, пакетирани от монасите.

— Сега накъде? — попитах аз, когато Енея започна да отваря вътрешната врата.

— Чувал съм, че на източния край на върха имало пропаст, наречена „Скалата на самоубийците“ — каза А. Бетик. — Някога била място за сериозни жертвоприношения. Говори се, че скачането от нея дарявало мигновено сливане с Нефритения император и гарантирало, че молбата ти е почетена. Ако наистина искате да имате внуци, можете да скочите оттам.

Зяпнах към андроида. Никога не бях сигурен дали има чувство за хумор, или просто извратена личност.

Енея се засмя.

— Хайде първо да идем в храма на Нефритения император — предложи тя. — Да видим дали има някой.

Навън бях посрещнат от изолираността на пластокостюма и от безвъздушната прозрачност на всичко. Осмозната маска бе станала почти черна заради нефилтрираното слънце на тази височина.

Бяхме на петдесетина метра от върха и храма, когато от чернотата на сянката зад една от скалите се появи фигура и застана на пътя ни. Помислих си „Шрайка“ и глупаво свих ръце в юмруци, преди да разбера какво е това.

Пред нас стоеше много висок мъж, облечен в разкъсана вакуумна бойна броня. Стандартна за морската пехота и швейцарската гвардия. Можех да видя лицето му през визьора — кожата му бе черна, имаше силно изразени черти и късо подстриганата му коса беше бяла. По тъмното му лице имаше съвсем скорошни белези. Очите му не гледаха приятелски. Носеше многоцелева автоматична пушка и сега я вдигна срещу нас. После предаде по канала на пластокостюмите.

— Стой!

Ние спряхме.

Гигантът като че ли не знаеше какво да прави. „Мирът най-после ни откри“, беше първата ми мисъл. Енея пристъпи напред.

— Сержант Грегориъс — разнесе се в ухото ми гласът й. Мъжът рязко повдигна глава, но не отпусна оръжието си. Не се съмнявах, че пушката ще работи отлично във вакуум — иглен облак, енергийно копие, лъч със заредени частици, куршум или хиперкинетичен заряд. Дулото сочеше към главата на любимата ми.

— Откъде знаете име… — започна гигантът и после сякаш се олюля назад. — Ти си. Онази. Момичето, което търсихме толкова време, в толкова много системи. Енея.

— Да — потвърди тя. — Има ли още оцелели?

— Трима — отвърна мъжът, когото Енея нарече Грегориъс. Той посочи надясно и аз успях да видя само черен белег по черна скала с почернели останки от нещо, което можеше да е спасителна капсула на космически кораб.

— Сред тях ли е отец-капитан де Соя? — попита Енея. Спомних си името. Спомних си гласа на де Соя по радиостанцията на спускателния кораб, когато ни беше открил и спасил от Немес и после ни остави да си тръгнем от Божия горичка, почти десет негови години по-рано.

— Да — кимна сержант Грегориъс, — капитанът е жив, но получи тежки обгаряния на бедния стар „Рафаил“. Щеше да се превърне на атоми заедно с него, ако не беше припаднал и не ми беше дал възможност да го издърпам в спасителна лодка. Другите двама са ранени, но отец-капитанът умира. — Той отпусна пушката и уморено се облегна на нея. — Умира от истинската смърт… нямаме възкресителна ясла и скъпият отец-капитан ме накара да му обещая, че ще го стопя на атоми, когато умре, за да не го възкресят и превърнат в безмозъчен идиот.

Енея кимна.

— Можете ли да ме отведете при него? Трябва да поговорим.

Грегориъс нарами тежкото оръжие и подозрително погледна към А. Бетик и мен.

— А тези двамата…

— Това е моят мил приятел — каза Енея и докосна андроида по ръката. После хвана дланта ми. — А това е любимият ми.

Гигантът само кимна, обърна се и ни поведе по склона към върха и към храма на Нефритения император.