Триумфът на Ендимион

22.

На Хиперион, на сто светлинни години към центъра на галактиката от събитията и хората на Тян Шан, забравен старец се надигна от сън в продължителна криогенна сомния и бавно осъзна къде се намира. Намираше се на гравитолегло, заобиколено от животоподдържащи модули, забили човки в него като хищни птици, и безброй тръби и кабели, които го хранеха, подлагаха кръвта му на детоксикация, стимулираха бъбреците му, вкарваха му антибиотици, за да предотвратят инфекции, наблюдаваха жизнените му показатели и изобщо унижаваха тялото и достойнството му, за да го съживят и задържат жив.

— О, мамка му — изхриптя старецът. — За безкрайно старите събуждането е шибана, проклета, лайняна, педерастка буря от кошмари. Бих платил милион марки, ако можех просто да се изправя от леглото и да отида да се изпикая.

— Добро утро и на вас, г. Силенъс — каза жената-андроид, която следеше жизнените признаци на стария поет на носещ се във въздуха биомонитор. — Днес изглеждате в добро настроение.

— Проклети да са всички синьокожи брантии — измърмори Мартин Силенъс. — Къде са ми зъбите?

— Още не са ви пораснали, г. Силенъс — отвърна андроидът. Казваше се А. Радик и беше на малко повече от три века… по-малко от една трета от възрастта на древната човешка мумия на гравитолеглото.

— Няма и нужда — каза старецът. — Няма да остана буден достатъчно време. Колко дълго бях в сомния?

— Две години, три месеца и осем дни — отвърна А. Радик.

Мартин Силенъс погледна към синьото небе над кулата му. Брезентовият покрив на този последен етаж от каменната кула бе свален. Тъмно, лазурно синьо. Косата светлина на ранна утрин или късен следобед. Искрене и прелитане на сияйни паяжини, които все още не са осветили крехките си половинметрови криле на пеперуда.

— Какъв сезон сме? — успя да попита Силенъс.

— Късна пролет — каза женският андроид. В кръглата стая влизаха и излизаха други синьокожи слуги на стария поет, заети с неясни задачи. Само А. Радик наблюдаваше последните етапи на съживяването на поета от сомнията.

— Колко време мина от тръгването им? — Нямаше нужда да конкретизира кои са тези „те“. А. Радик знаеше, че старият поет има предвид не само Рол Ендимион, последният посетител в техния изоставен университетски град, но и момичето Енея — което Силенъс бе познавал три века по-рано и което все още се надяваше някой ден отново да види.

— Девет години, осем месеца, една седмица и един ден — отвърна А. Радик. — Стандартни, разбира се.

— Хггрхх — изсумтя старецът и продължи да гледа към небето.

Слънчевите лъчи се процеждаха през брезента, навит на изток, осветяваха южната стена на каменната кула и не падаха директно върху него, но светлината все пак беше достатъчно силна, за да предизвика сълзи в древните му очи. — Превърнал съм се в създание на мрака — измърмори той. — Като Дракула. Надигам се от шибания си гроб на всеки няколко години, за да проверя света на живите.

— Да, г. Силенъс — съгласи се А. Радик и направи няколко промени на контролното табло.

— Млъквай, брантийо — изръмжа поетът.

— Да, г. Силенъс.

Старецът изпъшка.

— Колко време остава, докато мога да седна в гравитостола си, Радик?

Андроидът прехапа устни.

— Още два дни, г. Силенъс. Може би два и половина.

— О, дяволите да го вземат — измърмори Мартин Силенъс. — С всеки следващ път възстановяването става все по-бавно. Някой ден изобщо няма да се събудя… машинарията няма да успее да ме върне обратно.

— Да, г. Силенъс — съгласи се андроидът. — Всеки следващ студен сън оказва все по-силно въздействие на системите ви. Съживявяващата и животоподдържаща апаратура е доста стара. Истината е, че няма да преживеете още много събуждания.

— О, я млъквай — изръмжа поетът. — Ти си песимистична, мрачна дърта кучка.

— Да, г. Силенъс.

— От колко време си с мен, Радик?

— От двеста четирийсет и една години, единайсет месеца и деветнайсет дни — каза андроидът. — Стандартни.

— И още не си се научила да правиш хубаво кафе.

— Да, г. Силенъс.

— Но все пак си включила кафеника, нали така?

— Да, г. Силенъс. Според обичайните ви инструкции.

— Добре, мамицата му — рече старият поет.

— Но вие няма да сте в състояние да поемате течности през устата поне още дванайсет часа, г. Силенъс — съобщи А. Радик.

— Арррггххх! — изхриптя старецът.

— Да, г. Силенъс.

Няколко минути по-късно, по време на които старецът като че ли отново се беше унесъл в сън, Мартин Силенъс каза:

— Някаква вест от момчето или детето?

— Не, сър — отвърна А. Радик. — Но пък, разбира се, в последно време ние имаме достъп само до вътрешносистемната мирска комуникационна мрежа. А като цяло новите им кодове са доста добри.

— Не се ли носи мълва за тях?

— Поне на нас не ни е известно, г. Силенъс — каза андроидът. — В момента Мирът е в хаос… в много системи е избухнала революция, имат проблеми със своя кръстоносен поход срещу прокудените в Периферията, в границите на Мира постоянно се придвижват бойни и транспортни кораби… говори се и за вирусната зараза, макар и само в изключително предпазливи кодирани съобщения.

— Заразата — повтори Мартин Силенъс и се усмихна с беззъбата си уста. — Детето, предполагам.

— Напълно възможно, г. Силенъс — отвърна А. Радик, — макар че е напълно възможно да се разпространява и действителна вирусна зараза на онези светове, които…

— Не — прекъсна я поетът, като поклати глава прекалено силно за състоянието си. — Енея е. И нейното учение. Разпространява се като пекинската треска. Ти не си спомняш пекинската треска, нали, Радик?

— Не, сър — потвърди жената, като свърши с проверката си на жизнените му признаци и превключи модула на автоматично управление. — Това е било преди моето време. И преди времето на който и да е друг. Освен вас, сър.

При други обстоятелства поетът би избълвал някоя мръсотия, но сега само кимна.

— Зная. Аз съм природна аномалия. Дайте своите два гроша и влезте в шатрата… за да видите най-стария човек в галактиката… да видите мумията, която ходи и говори… нещо като… да видите отвратителното създание, което отказва да умре. Странен съм, нали, А. Радик?

— Да, г. Силенъс. Поетът изсумтя.

— Е, недей да храниш излишни надежди, синя жено. Няма да се гътна, докато не получа вест от Рол и Енея. Трябва да довърша „Песните“, а няма да науча края им, докато те не ми го предоставят. Как мога да измисля нещо, преди да съм видял какво ще направят?

— Точно така, г. Силенъс.

— Не ме иронизирай, синьо създание.

— Да, г. Силенъс.

— Почти преди десет години момчето… Рол… ме попита какви са заповедите му. Казах му… да спаси детето Енея… да събори Мира… да унищожи властта на Църквата… и да върне Земята обратно оттам, където е отишла, мамицата й. Обеща, че ще го направи. Разбира се, тогава двамата се бяхме напили като тараби.

— Да, г. Силенъс.

— Е? — рече поетът.

— Какво „е“, сър? — попита А. Радик.

— Е, има ли някакъв признак да е направил нещо от нещата, които обеща, Радик?

— От мирските предавания отпреди девет години и осем месеца ни е известно, че е избягал от Хиперион с кораба на Консула — отвърна андроидът. — Можем да се надяваме, че детето Енея все още е в безопасност.

— Да, да — измърмори Силенъс и немощно махна с ръка, — но Мирът съборен ли е?

— Поне ние не сме забелязали такова нещо, г. Силенъс — каза Радик. — Вече ви споменах за някои проблеми, освен това чуждопланетните преродени туристи на Хиперион понамаляха, но…

— И педерастката Църква все още е в бизнеса със зомбита, така ли? — вече с по-силен глас попита поетът.

— Църквата продължава възхода си — потвърди А. Радик. — С всяка следваща година все повече хора от мочурищата и планините приемат кръстоида.

— Да вървят по дяволите — изпъшка старецът. — Предполагам, че и Земята не се е върнала на мястото си.

— Не сме чували за такова невероятно събитие — отвърна андроидът. — Разбира се, както споменах, в последно време електронната ни подслушвателна апаратура се ограничава само до вътрешносистемните комуникации и тъй като корабът на Консула замина с г. Ендимион и г. Енея почти преди десет години, възможностите ни за дешифриране не са…

— Добре, добре — прекъсна я поетът. Гласът му отново звучеше ужасно уморено. — Сложи ме да седна на гравитостола.

— Страхувам се, че това ще стане най-малко след два дни — внимателно каза андроидът.

— Скапана работа — въздъхна древната фигура, носеща се сред тръби и сензорни кабели. — Можеш ли да ме приближиш до прозореца, Радик? Моля те. Искам да видя пролетните чалмови дървета и руините на този стар град.

— Да, г. Силенъс — каза жената-андроид, искрено зарадвана, че е в състояние да направи още нещо за стареца, освен да поддържа функциите на тялото му.

Мартин Силенъс гледа през прозореца в продължение на цял час, като се бореше с пристъпите на болка и ужасната сънливост, която го теглеше обратно към състояние на сомния. Светлината беше утринна. По аудиоимплантите си чу птича песен. Старият поет си мислеше за малката си осиновена племенница, за детето, което бе решило да се нарече Енея… мислеше си за скъпата си приятелка Брон Ламиа, майката на Енея… за това колко дълго бяха врагове, колко се бяха мразили по време на последното велико поклонение на Шрайка преди толкова време… за историите, които си бяха разказали и за нещата, които бяха видели… за Шрайка в Долината на Гробниците на времето, за червените му, пламтящи очи… за учения… как ли се казваше? Сол… Сол и малкото му повито в пелени изчадие, което се връщаше назад във времето… и за войника… Касад… така беше… полковник Касад. Старият поет никога не беше давал и пукната пара за военните… всички бяха идиоти… но Касад бе разказал интересна история, беше водил интересен живот… другият свещеник, Ленар Хойт, педант и задник, но първият… онзи с тъжните очи и кожения дневник… Пол Дюре… за този човек си струваше да се пише…

Мартин Силенъс постепенно отново потъна в сън. Светлината на утрото го огряваше, очертаваше безбройните бръчки и прозрачната, пергаментова плът, под която се виждаха сините му, слабо пулсиращи вени. Не сънува… но част от ума му вече нахвърляше следващите части на безкрайните му „Песни“.

Сержант Грегориъс не преувеличаваше. По време на последната битка на своя кораб „Рафаил“ отец-капитан де Соя бе получил ужасни обгаряния и умираше.

Сержантът ни беше отвел в храма. Постройката бе странна, също както и тази среща: отвън имаше голяма, гола каменна плоча, гладък монолит — Енея спомена, че е донесен от първия храм на Нефритения император на Старата Земя, — докато в херметично затворения двор на самия кънтящ храм каменен парапет заобикаляше скала, която представляваше действителния връх на Тай Шан, свещения Велик връх на Средното царство. В задната част на огромния храм имаше малки стаи за сън и хранене на поклонниците и в една от тях открихме отец-капитан де Соя и другите двама оцелели. Освен Грегориъс и умиращия де Соя, имаше още двама мъже — Карел Шан, офицер по оръжейните системи, сега ужасно обгорен и в безсъзнание, и Хоуган Либлър, представен от сержанта като „бивш“ заместник командир на „Рафаил“. Либлър беше в най-добро състояние от четиримата — лявата му подлакътница бе счупена и сега носеше шина, но нямаше обгаряния или натъртвания, — ала слабият мъж беше мълчалив и затворен, сякаш бе в шок или размишляваше за нещо.

Енея незабавно насочи вниманието си към капитан Федерико де Соя.

Свещеникът-капитан лежеше на един от неудобните поклоннически нарове, или съблечен до кръста от Грегориъс, или загубил горната част на униформата си по време на битката. Панталоните му бяха в дрипи. Ходилата му бяха боси. Единственото място на тялото, където не бе получил ужасно обгаряне, беше паразитният кръстоид на гърдите му — здрав и отвратително розов. Косата на де Соя беше изгоряла и лицето му бе покрито с рани от пръски разтопен метал и радиация, но можех да видя, че е поразителен човек, най-вече заради влажните му, тъжни кафяви очи, непомътени въпреки болката, която трябва да го измъчваше в този момент. Някой беше намазал с крем против изгаряне, временно болкоуспокоително и течен дезинфектант всички видими части от тялото на умиращия отец-капитан — и бе започнал стандартно интравенозно вливане с помощта на средствата от аптечката на спасителната лодка, — но това нямаше да промени крайния изход. И преди бях виждал такива изгаряния, не всички от сражения с космически кораби. По време на битките на Ледения шелф трима мои приятели бяха умрели за часове, тъй като не успяхме да ги евакуираме. Крясъците им бяха ужасни, дори непоносими.

Отец-капитан де Соя не крещеше. Можех да видя, че се напряга да не извика от болка, но мълчеше и очите му бяха съсредоточени единствено към ужасното усилие да запази мълчание, докато Енея коленичи до него.

Отначало не я позна.

— Бетц? — промълви той. — Командир Арджайл? Не… ти загина на поста си. Другите също… Пол Дениш… Илайджа се опитваше да освободи задната лодка… младите войници, когато десният борд беше пробит… но изглеждаш… позната.

Енея понечи да хване ръката му, видя, че три от пръстите на де Соя липсват и отпусна длан на окървавеното одеяло до него.

— Отец-капитан — съвсем тихо каза тя.

— Енея — каза де Соя. Тъмните му очи за първи път наистина погледнаха към нея. — Ти си детето… преследвах те толкова много месеци… видях те, когато излезе от Сфинкса. Невероятно дете. Толкова се радвам, че си оцеляла. — Погледът му се премести към мен. — Ти си Рол Ендимион. Чел съм досието ти от планетарната гвардия. Едва не те заловихме на Mare Infinitum. — Погълна го пристъп на болка и свещеникът-капитан затвори очи, като прехапа обгорената си и окървавена долна устна. След миг вдигна клепачи и ми каза: — Пазя нещо твое. Лична вещ на „Рафаил“. Светата служба ми позволи да го запазя, след като приключи разследването си. Сержант Грегориъс ще ти го даде, когато умра.

Кимнах, без да имам представа за какво говори.

— Отец-капитан де Соя — промълви Енея. — Федерико… можеш ли да ме чуваш и разбираш?

— Да — прошепна той. — Болкоуспокоителните… отказах на сержант Грегориъс… не исках завинаги да потъна в съня си. Няма лесно да се предам. — Болката се завърна. Виждах, че големи участъци по шията и гърдите на де Соя са напукани като обгорели люспи. По одеялата под него се стичаха гной и телесни течности. Мъжът затвори очи, докато пристъпът на болка отмине — този път му отне повече време. Спомних си как се бях присвивал от незначителната в сравнение с неговите болка от бъбречния камък и се опитах да си представя мъките му. Не успях.

— Отец-капитан — каза Енея, — има начин да оцелеете… Де Соя силно поклати глава, въпреки болката, която трябва да му причиняваше движението. Забелязах, че лявото му ухо се е превърнало във въглен. Част от него се отчупи върху възглавницата пред очите ми.

— Не! — извика той. — Казах на Грегориъс… никакво частично възкресение… идиот, безполов идиот… — Иззад овъглените му зъби се разнесе кашлица, която можеше да е смях. — Преживях достатъчно като свещеник. И без това… уморен… уморен от… — Почернелите остатъци от пръстите на дясната му ръка се повдигнаха към розовия двоен кръст на гърдите му. — Нека това нещо умре заедно с мен.

Енея кимна.

— Нямах предвид да се преродите, отец-капитан. Имам предвид да живеете. Да бъдете излекуван.

Де Соя се опита да премигне, но клепачите му бяха разкъсани.

— Не и като затворник на Мира… — успя да изрече той. Въздухът му стигаше само толкова, колкото да говори всеки път, щом издишаше. — Ще… ме… екзекутират. Аз… дезертирах. Убих много невинни… мъже… жени… в защита на… приятелите си.

Енея се наведе по-близо към него, за да срещне погледа му.

— Отец-капитан, Мирът продължава да преследва и нас. Но ние имаме кораб. На него има автохирург.

Сержант Грегориъс пристъпи напред от стената, на която изтощено се облягаше. Мъжът на име Карел Шан все още бе в безсъзнание. Хоуг Либлър, очевидно потънал в някакво свое страдание, не реагира.

Енея трябваше да повтори, за да може де Соя да я разбере.

— Кораб? — рече той. — Древният хегемонийски кораб, с който избягахте ли? Не е въоръжен, нали?

— Не — потвърди тя. — И никога не е бил. Де Соя отново поклати глава.

— Трябва да ни… се нахвърлиха петдесет… кораба от архангелски клас. Няколко… още… са там. Няма начин… да стигнете… до каквато и да е… точка на прехвърляне… преди… — Отец-капитанът затвори разкъсаните си клепачи, докато болката го поглъщаше. Този път очевидно едва не го отнесе. Той се върна сякаш от някакво далечно място.

— Всичко е наред — прошепна Енея. — Аз ще се погрижа за това. Вие ще сте в автохирурга. Но ще трябва да направите нещо.

Отец-капитан де Соя изглеждаше прекалено изтощен, за да говори, но помръдна глава, за да я изслуша.

— Трябва да се откажете от кръстоида — каза Енея. — Трябва да отхвърлите този вид безсмъртие.

Почернелите устни на капитана се отдръпнаха от зъбите.

— С радост… — изхриптя той. — Но съжалявам… не може… щом веднъж го приемеш… не можеш… да се откажеш… от кръстоида.

— Да — промълви Енея, — може. Ако решите да го направите, аз мога да го сваля. Нашият автохирург е стар. Той няма да е в състояние да ви излекува, докато кръстоидният паразит е в тялото ви. На борда на кораба нямаме възкресителна ясла…

Де Соя протегна длан към нея. Покритата му с люспи двупръста ръка силно стисна ръкава на термоякето й.

— Няма значение… няма значение дали ще умра… махни го. Махни го. Ще умра като истински… католик… отново… ако ти… можеш да ми помогнеш… да се избавя… от него. — Той почти извика последните думи.

Енея се обърна към сержанта.

— Имате ли някаква чаша?

— В аптечката има чаша — изтътна гигантът и се пресегна. — Но нямаме вода…

— Аз нося — каза приятелката ми и свали херметично затворената бутилка от колана си.

Очаквах вино, но когато напуснахме Храма, висящ във въздуха безброй часове по-рано, взехме със себе си само вода. Енея не си направи труда да търси тампон със спирт или стерилен скалпел. Тя ме повика да се приближа, свали ловджийския нож от колана ми и прокара острието по три от пръстите си с бързо движение, което ме накара да потръпна. Потече кръв. Енея потопи пръстите си в прозрачната пластмасова чаша само за миг и във водата започнаха да се вихрят тъмночервени течения.

— Изпийте това — каза на отец-капитан де Соя тя, като помогна на умиращия мъж да повдигне глава.

Той отпи, закашля се, после отново отпи. Очите му бяха затворени, когато Енея го отпусна обратно на окървавената възглавница.

— Кръстоидът ще изчезне след двайсет и четири часа — промълви приятелката ми.

Отец-капитан де Соя издаде същия хриптящ звук.

— Но аз ще съм мъртъв до един час.

— След петнайсет минути ще бъдете в автохирурга — отвърна Енея и докосна оцелялата му ръка. — Сега спете… но не умирайте в ръцете ми, Федерико де Соя… не умирайте в ръцете ми. Имаме да си говорим за много неща. И трябва да ми… да ни… направите една огромна услуга.

Сержант Грегориъс се приближи до нея.

— Г. Енея… — каза той, замълча, потътри крака, после пак започна: — Г. Енея, мога ли и аз да пия от тази… вода?

Енея го погледна.

— Да, сержант… но ако веднъж пиете, никога повече няма да можете да носите кръстоид. Никога. Няма да има възкресяване. Има и други… странични ефекти.

Грегориъс махна с ръка.

— Вече десет години следвам своя капитан. Ще го последвам и сега. — Гигантът дълбоко отпи от възрозовата вода.

Очите на де Соя бяха затворени и аз бях решил, че е заспал или е изпаднал в безсъзнание от болката, но той отново ги отвори и каза на Грегориъс:

— Сержант, моля ви, донесете на г. Ендимион вързопа, който взехме от спасителната лодка.

— Да, капитане — отвърна гигантът и започна да рови из купчината останки в ъгъла на стаята. После ми подаде запечатана тръба, малко по-дълга от метър.

Погледнах към отец-капитана. Де Соя сякаш се носеше между делириум и шок.

— Ще го отворя, когато той се възстанови — казах на сержанта аз.

Грегориъс кимна, отнесе чашата на Карел Шан и изсипа малко вода в зейналата уста на изпадналия в безсъзнание мъж.

— Карел може да умре преди да пристигне корабът ви — рече сержантът и вдигна поглед. — Или корабът има два автохирурга?

— Не — отвърна Енея, — но автохирургът ни има три отделения. Вие също можете да излекувате раните си.

Грегориъс сви рамене. Той се приближи до мъжа на име Либлър и му подаде чашата. Слабият офицер само погледна към нея.

— Навярно по-късно — обади се Енея.

Грегориъс кимна и и върна чашата.

— Заместник командирът беше затворник на кораба ни — съобщи той. — Шпионин. Враг на капитана. Въпреки това отец-капитанът рискува живота си, за да измъкне Либлър от карцера… тогава получи изгарянията си. Мисля че Хоуг не разбира какво точно се е случило.

Либлър вдигна поглед към него.

— Разбирам — тихо каза той. — Просто не мога да разбера. Енея се изправи.

— Рол, надявам се, че не си загубил комуникатора си. Потърсих в джобовете си и няколко секунди по-късно извадих комуникационния дисков дневник.

— Ще изляза навън и ще пратя визуално теснолъчево съобщение — обявих аз. — Ще използвам жака на пластокостюма. Някакви инструкции за кораба?

— Кажи му да побърза — отвърна Енея.

Беше сложно да пренесем на кораба де Соя, който бе в полусъзнание, и Карел Шан, който беше в безсъзнание. Те нямаха космически костюми, а навън почти нямаше въздух. Сержант Грегориъс ни каза, че е използвал надуваем балон, за да ги довлече от спасителната лодка в храма на Нефритения император, но самият балон се бе спукал. Имах петнайсетина минути, за да помисля върху проблема, преди корабът да се спусне на електромагнитните си тласкачи и на синята си ядрена опашка, затова когато пристигна, му наредих да се приземи точно пред херметичния шлюз на храма, да спусне ескалаторна рампа до вратата и да затвори пространството наоколо в сдържащото си поле. После само трябваше да донесем гравитоносилките от автохирурга и да прехвърлим мъжете върху тях, без да ги нараняваме прекалено много. Шан остана в безсъзнание, но кожата на де Соя се лющеше, докато го премествахме върху носилката. Отец-капитанът се размърда и отвори очи, но не извика.

След месеците, прекарани на Тян Шан, вътрешността на кораба на Консула все още ми беше позната, но като често сънуван сън за къща, в която много отдавна съм живял. След като вкарахме в автохирурга де Соя и Шан, ми се струваше странно да стоя както някога на килима в холоямката до древното пиано „Стенуей“, заедно с А. Бетик и Енея, но и заедно с обгорения гигант, който продължаваше да стиска автоматичната си пушка, и с бившия заместник командир, безмълвно замислен на стълбите.

— Автохирургът приключи диагностиката — съобщи корабът. — Наличието на кръстообразните паразитни възли засега прави лечението невъзможно. Да прекратя ли процедурата или да започна криогенна сомния?

— Криогенна сомния — отвърна Енея. — Автохирургът би трябвало да е в състояние да започне лечението след двайсет и четири часа. Моля те дотогава да поддържащ живота им в студен сън.

— Ясно — рече корабът. И после: — Г. Енея? Г. Ендимион?

— Да — откликнах аз.

— Известно ли ви е, че съм следен от широкообхватни сензори още от мига, в който напуснах третата луна? В момента насам пътуват поне трийсет и седем мирски бойни кораба. Един вече е в орбита около планетата, друг току-що възприе изключително необичайната тактика да се прехвърли в гравитационния кладенец на системата.

— Добре — отвърна Енея. — Не се тревожи за това.

— Струва ми се, че възнамеряват да ни пресрещнат и унищожат — каза корабът. — И могат да го направят преди да напуснем атмосферата.

— Знаем — въздъхна тя. — Повтарям ти, недей да се тревожиш за това.

— Ясно — отсече корабът с най-деловия тон, с който някога го бях чувал да говори. — Цел?

— Цепнатината шест километра на изток от Хсуан-кунг Ссу — отвърна Енея. — На изток от Храма, висящ във въздуха. Бързо. — Тя погледна към хронометъра на китката си. — Но лети ниско, Кораб. В облачните пластове.

— Във фосгеновите облаци или в облаците от водни частици? — попита корабът.

— Колкото е възможно по-ниско — каза приятелката ми. — Освен ако фосгеновите облаци не представляват проблем за теб.

— Разбира се, че не — заяви корабът. — Бихте ли желали да поема курс през киселинното море? За мирския дълбочинен радар това няма да е от значение, но може да се направи само с малко повече време и…

— Не — прекъсна го Енея, — просто през облаците. По сфероекрана в холоямката видяхме, че корабът се издига от Скалата на самоубийците и се спуска десет километра надолу през сивите, а после и в зелените облаци. Щеше да стигне до цепнатината за минути.

После всички седнахме на стъпалата в холоямката. Осъзнах, че продължавам да стискам запечатаната тръба, която ми беше дал де Соя. Започнах да я въртя в ръцете си.

— Хайде, отворете я — каза сержант Грегориъс. Огромният мъж бавно сваляше външните пластове на обезобразената си бойна броня. Вътрешните бяха стопени с лазерно копие. Страхувах се от гледката на гърдите и лявата му ръка.

Колебаех се. Бях казал, че ще изчакам отец-капитанът да се възстанови.

— Хайде — повтори Грегориъс. — Капитанът от девет години чака да ви върне това.

Нямах представа какво може да е. Откъде би могъл този човек да знае, че някой ден ще се срещнем? Нямах никакви вещи… как можеше да е запазил нещо мое, за да ми го върне?

Счупих печата и погледнах вътре. Някаква плътно навита материя. Постепенно започнал да се досещам, аз я извадих навън и я разгънах на пода.

Енея радостно се засмя.

— Боже мой — каза тя. — Не съм виждала това нито в един от сънищата си за сегашното време. Прекрасно!

Беше хокинговото килимче… летящия килим, отнесъл ни с Енея от Долината на Гробниците на времето почти десет години по-рано. Бях го загубил… трябваха ми една-две секунди, за да си спомня. Бях го загубил на Mare Infinitum девет години преди това, когато мирският лейтенант, с когото се биех, извади нож, намушка ме и ме изхвърли от килимчето в морето. Какво се бе случило после? Хората на лейтенанта на морската платформа по погрешка го бяха убили с облак иглички, мъртвецът беше паднал в лилавото море и хокинговото килимче бе продължило да лети… не, спомних си, че някой на платформата го беше хванал.

— Как се е озовало в отец-капитана? — попитах аз и разбрах отговора веднага, щом произнесох въпроса. По онова време де Соя бе наш неуморен преследвач.

Грегориъс кимна.

— Отец-капитанът го използва, за да установи вашата кръв и ДНК. Ето как получихме досието ви от Хиперион. Ако имахме космически костюми, щях да използвам проклетото нещо, за да се измъкнем от тази безвъздушна планина.

— Искате да кажете, че работи ли? — Набрах нишките за полет. Хокинговото килимче — по-одрипавяло, отколкото си го спомнях — се издигна десет сантиметра над пода. — Проклет да съм!

— Приближаваме се към цепнатината с координатите, които ми дадохте — разнесе се гласът на кораба.

Сфероекранът в холоямката се проясни и показа хребета Ио-кунг, покрай който летяхме. Ние намалихме скоростта и увиснахме на сто метра от него. Бяхме се върнали до същата гориста долина, в която корабът ме беше спуснал преди повече от три месеца. Само че сега зелената цепнатина бе пълна с хора. Видях Тео, Ломо, мнозина други от Храма, висящ във въздуха. Корабът се снижи, увисна и зачака нарежданията ни.

— Спусни ескалатора — каза Енея. — Остави ги да се качат на борда.

— Мога ли да ви напомня — обади се корабът, — че имам кабини за сомния и животоподдържащи системи най-много за шестима души при продължително междузвездно прехвърляне? Там има поне петдесет души и…

— Спусни ескалатора и остави всички да се качат на борда — заповяда Енея. — Незабавно.

Корабът безмълвно се подчини. Тео поведе групата нагоре по рампата и по спиралните стълби, където ги очаквахме ние.

Тук бяха повечето от онези, които бяха останали в Храма, висящ във въздуха: мнозина от монасите, Тромо Трочи от Дому, бившият войник Гяло Тондуп, Ломо Дондруп — с радост видяхме, че парапланерът му го е върнал обратно жив и здрав, а от усмивките и прегръдките му разбрахме, че радостта е взаимна — игуменът Кемпо Нга Уанг Таши, Чим Дин, Джигме Таринг, Куку и Кей, Джордж и Джит-ме, братът на Далай лама Лабсанг, зидарите Вики и Ким, надзирателят Тсипон Шакабра, Римси Кипуп — не толкова кисел, колкото винаги — и майсторите Харуюки и Кенширо, както и специалистите по бамбука Войтек и Януш, дори кметът на Ио-кунг Чарлз Чи-кяп Кемпо. Но Далай лама го нямаше. Липсваше и Дорье Фамо.

— Рахил се върна да ги доведе — каза Тео, последната, качила се на борда. — Далай лама настоя да е последен, а Свинята остана да му прави компания, докато дойде време за заминаване. Но трябваше вече да са тук. Тъкмо се канех да се върна по перваза и да проверя…

Енея поклати глава.

— Всички ще отидем.

Нямаше как всички да седнат. Хора се качваха и слизаха по стълбите, стояха на библиотечното равнище, качваха се до спалнята в носа на кораба, за да погледнат навън през прозрачните стени, докато други бяха на равнището за сомния и долу в двигателното отделение.

— Да вървим, Кораб — нареди Енея. — Към Храма, висящ във въздуха. Приближи се директно.

За кораба директното приближаване представляваше само изхвърляне на пламък от тласкачите, издигане на петнайсет клика в атмосферата и после вертикално спускане. Целият процес отне трийсетина секунди, но докато вътрешното сдържащо поле не позволяваше да се превърнем на каша, гледката през прозрачните стени на върха трябва да беше дезориентираща за онези горе. Ние с Енея, А. Бетик и Тео наблюдавахме от холоямката и дори малкото, което видяхме, ме накара да се вкопча в парапета. Спуснахме се по-ниско и увиснахме петдесет метра над храмовия комплекс.

— О, господи — възкликна Тео.

Бяхме видели, че в облаците под нас потъва мъж. Нямаше възможност да го спасим.

— Кой беше това? — попита Тео.

— Кораб — обади се Енея. — Пусни повторението и увеличи образа.

Карл Линга Уилям Ейхеджи, телохранителят на Далай лама.

Секунди по-късно от павилиона за Правилна медитация на най-високата платформа се появиха няколко фигури.

— По дяволите — гласно казах аз. Създанието Немес носеше Далай лама в едната си ръка и го издигаше над ръба на платформата. Зад нея бяха двамата й близнаци. После от сенките излязоха Рахил и Дорье Фамо.

Енея стисна ръката ми.

— Рол, искаш ли да излезеш навън заедно с мен? Тя беше активирала балкона зад „Стенуея“, но знаех, че няма предвид само това.

— Разбира се — отвърнах аз, като си мислех: „Това ли е смъртта й? Това ли е видяла, още преди да се роди? Това ли е и моята смърт?“ — Разбира се, че ще дойда.

А. Бетик и Тео понечиха да излязат на балкона заедно с нас.

— Не — спря ги Енея. — Моля ви. — Тя хвана за миг ръката на андроида. — Можеш да гледаш всичко отвътре, приятелю.

— Предпочитам да съм с вас, г. Енея — настоя А. Бетик. Енея кимна.

— Но това се отнася само до нас с Рол. Андроидът сведе глава и се върна пред сфероекрана в хлоямката. Никой от останалите десетки хора в библиотеката и на спиралните стълби не каза нито дума. Корабът мълчеше. Излязох на балкона с приятелката си.

Немес продължаваше да държи момчето над бездната. Бяхме двайсет метра над нея и близнаците й. Разсеяно се зачудих колко нависоко могат да скачат.

— Хей! — извика Енея.

Немес вдигна поглед. Спомних си, че погледът й ми действаше така, все едно, че ме зяпат кухи очни орбити. В очите й нямаше нищо човешко.

— Пусни го — каза Енея.

Немес се усмихна и пусна Далай лама, като в последния момент го хвана с лявата си ръка.

— Внимавай какво искаш, дете — рече бледото създание.

— Пусни него и жените и аз ще сляза долу — каза Енея.

Немес сви рамене.

— И без това няма да избягаш оттук — отвърна тя. Не повишаваше глас, но отлично се чуваше над пропастта.

— Пусни ги и аз ще сляза долу — повтори Енея. Немес сви рамене, но запрати Далай лама в отсрещната част на платформата като нежелан вързоп хартия.

Рахил изтича при момчето, видя, че е наранено и окървавено, но живо, взе го на ръце и разярено се обърна към Немес и близнаците й.

— НЕ! — извика Енея. Никога не я бях чувал да крещи така. И аз, и Рахил замръзнахме на място.

— Рахил — отново спокойно каза Енея, — моля те, доведи Негово светейшество и Дорье Фамо на кораба. — Тонът й бе любезен, но повелителен и аз не бих могъл да му устоя.

Рахил също.

Енея даде заповед и корабът се спусна по-ниско, после опъна стълба от балкона. Приятелката ми тръгна надолу. Побързах да я последвам. Стъпихме на платформата от кедър бонзай… бях помагал за реденето на всички дъски… и Рахил поведе детето и старицата нагоре по стълбата покрай нас. Енея докосна Рахил по главата. Стълбището се изтегли обратно и отново се превърна в балкон. Тео и А. Бетик излязоха, за да застанат до Рахил и Дорье Фамо. Някой беше внесъл окървавеното дете в кораба.

Стояхме на два метра от Радамант Немес. Близнаците й се приближиха и застанаха от двете страни на създанието.

— Така не сме всички — каза Немес. — Къде е твоят… а, ето го.

Шрайка изплува от сенките на павилиона. Казвам „изплува“, защото макар че се движеше, не го виждах да върви.

Свивах и разпусках юмруци. Не бях подготвен за този сблъсък. На кораба бях съблякъл термоякето си, но все оше носех глупавия пластокостюм и катераческите ремъци макар че по-голямата част от екипировката ми остана горе. Ремъците и многобройните пластове на костюма щяха да забавят движенията ми.

„Да забавят движенията ми ли?“ — помислих си аз. Бях виждал как се бие Немес. Или по-скоро, не я бях виждал. Когато се бяха сражавали с Шрайка на Божия горичка, бях зърнал замъгленост, после експлозии и накрая нищо. Тя можеше да обезглави Енея и да изкорми мен, още преди да успея да свия юмруци.

„Юмруци.“ Корабът не беше въоръжен, но автоматичната пушка на сержант Грегориъс все още бе на библиотечното равнище. Първото нещо, на което ни бяха научили в планетарната гвардия, беше никога да не се бием с юмруци, щом можем да отмъкнем отнякъде оръжие.

Огледах се. Платформата бе гола, нямаше дори парапет, който да разбия, за да си осигуря тояга. Тази сграда беше прекалено здраво построена, за да разбия каквото и да е.

Погледнах към склона от лявата ни страна. Не се виждаха отронени камъни. В цепнатините все още имаше няколко пикела, знаех го — бяхме ги използвали, когато строяхме това равнище и павилиона, а после не успяхме да намерим време да ги свалим, — но те бяха забити прекалено дълбоко, за да ги изтегля и използвам като оръжие, макар че Немес навярно щеше да е в състояние да го направи с един пръст. А и каква полза от пикел срещу това чудовище?

Тук не можех да открия каквото и да е оръжие. Щях да умра с голи ръце. Надявах се, че ще успея да нанеса един удар, преди тя да ме повали… или поне да успея да замахна.

Енея и Немес се гледаха. Немес хвърли само бегъл поглед към Шрайка от дясната й страна. Тя каза:

— Знаеш, че няма да те предам на Мира, нали, кучко?

— Да — отвърна Енея. Тя отвръщаше на погледа на чудовището с твърда напрегнатост. Немес се усмихна.

— Но вярваш, че онова твое бодливо създание пак ще те спаси.

— Не — каза Енея.

— Добре — рече Немес. — Защото няма да успее. — Тя кимна към близнаците си.

Сега вече зная имената им — Сцила и Бриарей. Зная и какво видях после.

Не би трябвало да съм в състояние да го видя, защото и трите създания Немес едновременно се фазоизместиха. Трябваше да зърна само хромирана замъгленост, после хаос и накрая нищо… но Енея протегна ръка и ме докосна по тила, усетих електрическото пропукване, както винаги, щом кожата й докоснеше моята, и внезапно светлината се промени — по-дълбока, по-тъмна — и въздухът наоколо стана гъст като вода. Осъзнах, че сърцето ми сякаш е престанало да тупти и че не мигам, нито пък си поемам въздух. Но тогава това ми се стори маловажно.

Гласът на Енея се разнесе по комуникационните влакна на пластокостюма ми… или навярно говореше направо чрез докосването си до тила ми. Не знаех. „Ние не можем да се фазоизместим заедно с тях, за да се бием — каза тя. — Това е злоупотреба с енергията на Празнотата, Която Обвързва. Но аз мога да направя така, че да ги виждаме.“

А онова, което видяхме, беше невероятно.

По заповед на Немес Сцила и Бриарей се хвърлиха към Шрайка, докато хиперионският демон вдигна четирите си ръце и се метна по посока на Немес — само, за да бъде пресрещнат от близнаците й. Въпреки ускореното ни виждане — корабът висеше замръзнал във въздуха, нашите приятели на балкона бяха вкаменени като немигащи статуи, някаква птичка над скалния склон бе замръзнала в плътния въздух като насекомо в кехлибар, — внезапното движение на Шрайка и двата клонинга беше прекалено бързо, за да успявам да го следя.

Зърнах страхотен сблъсък само на метър от Немес, която се беше превърнала в сребърно изображение на самата себе си и дори не трепваше. Бриарей нанесе удар, който би разцепил кораба ни надве. Той завибрира по покритата с шипове шия на Шрайка със звука на земетресение и после Сцила изрита краката му изпод него. Шрайка падна, но не и преди две от ръцете му да сграбчат Сцила и острите като бръсначи пръсти на другите две да потънат дълбоко в Бриарей.

Близнаците на Немес като че ли с радост посрещнаха прегръдката му и с тракащи зъби и размахани ръце се хвърлиха върху политналия към пода Шрайк. Можех да видя изпънатите ръбове на дланите им и напомнящите им на гилотини подлакътници, още по-остри от шиповете и остриетата на Шрайка.

Тримата яростно се удряха и хапеха, като се затъркаляха по платформата, вдигнаха трески от кедър бонзай на три метра във въздуха и се блъснаха в скалния склон. След миг и тримата бяха на крака. Огромните челюсти на Шрайка се стегнаха около шията на Бриарей. В същото време Сцила замахна към една от четирите му ръце, огъна я назад и като че ли я счупи в ставата. Все още захапал близнака й в челюстите си — огромните зъби мелеха и се мъчеха да се придвижат към главата на сребърната фигура, — Шрайка се завъртя, за да се обърне към Сцила, но в този момент и двамата клонинги стиснаха в ръце покрития му с шипове и тръни череп и започнаха да го огъват назад. Очаквах да чуя шията му да изхрущява и да видя как главата му се отделя от тялото.

Вместо това Немес някак си им нареди „Сега! Направете го!“ и без каквото и да е колебание, двете създания се метнаха към ръба на платформата. Видях какво искат да направят — да хвърлят Шрайка в бездната, също както бяха сторили с телохранителя на Далай лама.

Навярно Шрайка също го разбра, защото блъсна двете хромирани тела към себе си и шиповете на гърдите и тръните на китките му дълбоко потънаха в силовите полета около съпротивляващите се клонинги. Тримата се въртяха, падаха и скачаха на крака като някаква обезумяла, трисъставна износена играчка берсерк, включена на свръх-бързо движение, докато накрая Шрайка, заедно с ритащите и дращещи с ръце набучени на шиповете му фигури, се блъсна в якия кедров парапет, разкъса го, сякаш бе от мокър картон и полетя в бездната, без да престава да се бие.

Двамата с Енея наблюдавахме как високата сребриста фигура с проблясващи шипове и по-дребните сребърни фигури с размахващи се крайници падат ли падат, стават все по-малки, потъват в облаците и изчезват в тях. Знаех, че онези, които гледат от кораба, няма да видят нищо друго, освен внезапното изчезване на трите създания и после счупения парапет и опустялата платформа, на която бяхме останали само Немес и ние с Енея. Сребърната статуя, която беше Радамант Немес, обърна безликата си глава към нас.

Светлината се промени. Вятърът отново задуха. Въздухът стана по-рядък. Усетих, че сърцето ми изведнъж започва да бие… силно да тупти… и бързо запремигвах.

Немес отново бе в човешкото си тяло.

— И така — каза на Енея тя, — ще довършим ли този малък фарс?

— Да — отвърна приятелката ми. Немес се усмихна и се опита да се фазоизмести. Не се случи нищо. Създанието се намръщи и като че ли се съсредоточи. Пак нищо.

— Не мога да ти попреча да се фазоизместиш — обади се Енея. — Но други могат… и го направиха.

Немес изглеждаше раздразнена за миг, но после се засмя.

— Онези, които ме създадоха, след малко ще се погрижат за това, но не искам да чакам толкова дълго и няма нужда да се фазоизмествам, за да те убия, кучко.

— Вярно е — съгласи се Енея. Беше запазила самообладание по време на ужасната битка и твърдо стоеше с леко раздалечени крака и със спокойно отпуснати отстрани ръце.

Немес показа ситните си зъби, но виждах, че те се удължават и стават по-остри, сякаш израстваха от венците и челюстта й. Бяха поне три реда.

Тя вдигна ръцете си и дългите й нокти пораснаха с още десет сантиметра, за да се превърнат в блестящи шипове.

Създанието протегна надолу тези остри нокти и свали кожата и плътта на дясната си подлакътница, разкривайки някакъв метален ендоскелет, който имаше цвят на стомана, но изглеждаше безкрайно по-остър.

— Сега — каза тя и пристъпи към Енея. Застанах помежду им.

— Не — отсякох аз и вдигнах юмруци като боксьор, готов за бой.

Немес показа всичките си безброй зъби.

23.

Времето и движението като че ли отново се забавят, сякаш пак мога да виждам във фазоизместено състояние, но този път това е само заради въздействието на адреналина и пълната ми съсредоточеност. Мислите ми препускат. Сетивата ми необикновено се изострят. Виждам, чувствам и пресмятам всяка микросекунда със свръхестествена яснота.

Немес прави още една крачка… по-скоро към Енея, която стои от лявата ми страна, отколкото към мен.

Това повече прилича на шахмат, отколкото на бой. Печеля, ако убия безчувствената кучка или я съборя от платформата, за да избягаме. Тя не трябва да ме убие, за да печели… а само да ме неутрализира за достатъчно време, за да убие Енея. Енея е нейната цел. Енея винаги е била нейна цел. Това чудовище е създадено, за да убие Енея. Шахмат. Немес току-що е пожертвала двете си най-силфигури — своите чудовищни близнаци, — за да неутрализира нашия кон Шрайка. Сега и трите пионки са извън дъската. Само Немес — черната царица, Енея — царицата на човечеството и обикновената пешка на Енея — аз.

Немес се усмихва. Зъбите й са остри и многобройни. Ръцете й все още са отстрани, дългите й нокти блестят, дясната й подлакътница е оголена като някакъв отвратителен хирургически модел… нечовешката вътрешност… не, абсолютно нечовешка. Острият ръб на ендоскелета й отразява следобедните лъчи.

— Енея — тихо казвам аз, — моля те, дръпни се назад. — Тази най-висока платформа свързва каменната галерия и стълбището. Искам приятелката ми да напусне платформата.

— Рол, аз…

— Направи го веднага — прекъсвам я без да повишавам тон, но влагам в думите цялата властност, на която съм се научил и която съм придобил през трийсет и двете стандартни години на живота си.

Енея прави четири крачки назад и стъпва на каменния перваз. Корабът продължава да виси на петдесет метра от нас. От балкона ни наблюдават много лица. Опитвам се със силата на волята си да накарам сержант Грегориъс да излезе навън и да унищожи тази кучка Немес, но не виждам тъмното му лице. Навярно е прекалено отслабнал заради раните си. Навярно смята, че битката трябва да е честна.

„Мамицата му“, мисля си аз. Не искам честна битка. Искам да убия това създание Немес по всякакъв начин. В момента с радост бих приел помощ от където и да е. Наистина ли е мъртъв Шрайка? Възможно ли е това? В „Песните“ на Мартин Силенъс като че ли се казваше, че Шрайка е бил победен от полковник Федман Касад в някаква битка в далечното бъдеще. Но откъде го е знаел Силенъс? И какво означава бъдещето за чудовище, способно да пътува във времето? Ако Шрайка не е мъртъв, сега бих се зарадвал на завръщането му.

Немес прави още една крачка надясно, всъщност мое ляво. Аз пристъпвам наляво, за да препреча пътя й към Енея. Фазоизместено, това създание притежава свръхчовешка мощ и е в състояние да се движи толкова бързо, че буквално става невидимо. Сега тя не може да се фазоизмести. Уповавам се в Господ. Но пак е по-бърза и по-силна от мен… от който и да е човек. Трябва да приема, че е така. И има всички тези зъби, нокти и остра ръка.

— Готов ли си да умреш, Рол Ендимион? — пита Немес и устните й се отдръпват назад, за да разкрият онези редове от зъби.

Нейните преимущества: бързина, сила и нечовешки строеж. По-скоро е робот или андроид, отколкото човек. Почти сигурно е, че не изпитва болка. Възможно е да има и други вградени оръжия, които още да не е показала. Нямам представа как да я убия или обезвредя… скелетът й е от метал, не от кост… мускулите, които се виждат в подлакътницата й, изглеждат съвсем истински, но могат да са от фибропластмаса или розова стоманена мрежа. Обичайните бойни техники едва ли ще са в състояние да я спрат.

Нейните недостатъци: неизвестни. Навярно прекалената самоувереност. Навярно прекалено е свикнала с фазоизместването — да убива враговете си, докато не могат да се съпротивляват. Но девет и половина години по-рано тя победи Шрайка, за да освободи пътя си към Енея. И само намесата на отец-капитан де Соя, който изстреля срещу нея лазерни копия, изразходвайки и последния гигаволт в енергийните системи на кораба си, й попречи да убие всички ни.

Немес вдига ръце и прикляка, изпънала ноктестите си пръсти. На какво разстояние може да скача това създание? В състояние ли е да ме прескочи и да стигне до Енея?

Моите преимущества: две години боксиране като представител на полка по време на турнирите в планетарната гвардия — мразех ги, загубих около една трета от срещите. Другите от полка ми обаче не се отказваха да залагат на мен. Болката никога не ме спираше. Усещах я, естествено, но не ме спираше. От ударите в лицето виждах всичко в червено — в началото, щом някой ме удареше по лицето, забравях всичко, което знаех, и когато червената мъгла от ярост се разчистеше, ако все още стоях на крака, вече бях спечелил мача. Но зная, че сега сляпата ярост няма да ми помогне. Ако дори само за миг загубя съсредоточеността си, това създание ще ме убие.

Бях бърз в бокса… но това беше преди повече от десет години. Бях силен… но отдавна не бях тренирал. На ринга можех да понасям силни удари и не се поддавах на болката… никога не ме бяха събаряли извън ринга, дори когато по-добрите боксьори ме поваляха десетина пъти, преди да обявят края на мача.

Освен бокса, бях работил като бодигард в едно от големите казина на Деветте опашки във Филикс. Но това бе предимно психологическа работа, просто трябваше да зная как да избягвам сблъсъците, докато изхвърлях някой развилнял се пияница през вратата. И правех така, че няколкото случая на истински бой да приключват само за секунди.

В планетарната гвардия ме бяха учили на юмручен бой, знаех как да убивам отблизо, но това се случваше също толкова рядко, колкото и атаката с щикове.

Най-сериозните сбивания, в които бях участвал, бяха на шлеповете — веднъж се изправих пред мъж, готов да ме изкорми с дълъг нож. И бях оцелял. Но онзи друг моряк ме бе изхвърлил през борда. Като ловен водач бях победил нападател с иглено оръжие. Случайно го бях убил и след като го възкресиха, той свидетелства срещу мен. Всъщност, тъкмо тогава започна всичко това.

Най-сериозната от всичките ми слабости е, че въщност не искам да убивам когото и да е. Във всичките си сбивания — може би освен с моряка с ножа и християнския ловец с иглената пушка — се бях сдържал и не удрях с всичка сила, не исках да наранявам никого.

Трябва незабавно да променя този начин на мислене. Това не е човек… това е машина за убиване и ако бързо не я обезвредя или унищожа, тя ще ме убие още по-бързо.

Протегнала нокти, Немес скача към мен, вдига назад дясната си ръка и замахва като с коса.

Отскачам назад, привеждам се под косата, избягвам почти всичките й нокти, виждам, че левият ми ръкав е разкъсан, виждам кървави пръски във въздуха и после бързо пристъпвам напред и я удрям — светкавично, силно — три пъти по лицето.

Немес отскача назад също толкова мълниеносно, колкото се е приближила. По дългите нокти на лявата й ръка има кръв. Моята кръв. Носът й е сплескан и се е изкривил настрани на слабото й лице. Счупил съм нещо — кост, хрущял, метални влакна — на мястото на лявата й вежда. По лицето й няма кръв. Тя като че ли не забелязва нищо. Продължава да се усмихва.

Хвърлям поглед към лявата си ръка. Пари яростно. Отрова. Възможно е — логично е, — но ако тя използва отрова, аз би трябвало да съм мъртъв след секунди. Безсмислено е да използва бавнодействащи отрови.

Още съм тук. Усещам само парене от раните. Четири, мисля си… дълбоки, но не чак до мускула. Няма значение. Съсредоточи се върху очите й. Предвиди какво ще направи сега.

Никога не използвай голите си ръце. Основен урок от планетарната гвардия. Винаги намирай оръжие за близък бой. Ако личното ти оръжие е унищожено или загубено, намери нещо друго, импровизирай — камък, тежък клон, парче метал. Дори камъкът, стиснат в юмрук, или ключове, щръкнали между пръстите, са за предпочитане пред голите ръце. Кокалчетата на пръстите се чупят по-бързо от челюстите, постоянно ни напомняше инструкторът по ръкопашен бой. Ако безусловно се налага да използващ голи ръце, удряй с ръба на дланта си. Промушвай с изпънати пръсти. Изтръгвай с нокти очите и адамовата ябълка.

Тук няма камъни, клони, ключове… няма каквито и да е оръжия. Това създание няма адамова ябълка. Подозирам, че очите му са студени и твърди като скала.

Немес отново тръгва наляво и гледа към Енея.

— Идвам, миличка — изсъсква на приятелката ми чудовището.

С периферното си зрение зървам Енея. Тя е застанала на перваза точно до платформата. Не помръдва. Лицето й е безстрастно. Това не е типично за моята любима… при други обстоятелства би хвърляла камъни, би се метнала на гърба на врага… всичко друго, но не й да ме остави сам да се бия с това изчадие.

„Това е твоят миг, Рол, скъпи мой.“ Гласът й е ясен като шепот в ума ми.

Това наистина е шепот. Идващ от слуховите сензори в качулката на пластокостюма ми. Все още нося проклетото нещо, както и безполезните си катерачески ремъци. Понечвам да й отвърна, но си спомням, че се бях включил в комуникатора, когато виках кораба от върха на Тян Шан и че ако сега го използвам, ще ме чуе и той.

Придвижвам се наляво и отново блокирам пътя на създанието. Сега мястото за маневриране е по-малко.

Немес този път е по-бърза, прави подвеждащо движение наляво и замахва към мен отдясно, насочвайки дясната си ръка към ребрата ми.

Отскачам назад, но острието разсича плътта точно под най-долното ми ребро. Привеждам се, но ноктите й проблясват — лявата й ръка се насочва към очите ми, — аз отново се привеждам, но пръстите й откъсват парче от скалпа ми. За миг въздухът отново е изпълнен с пръски кръв.

Правя крачка напред и замахвам с дясната си ръка, сякаш удрям с чук. Юмрукът ми влиза в контакт с шията й точно под дясната страна на челюстта й. Синтетичната плът се разкъсва. Металът и тръбите отдолу не поддават.

Немес пак замахва с косата си и протяга ноктите на лявата си ръка. Отскачам. Тя не успява да ме докосне.

Бързо пристъпвам напред и я ритам отзад в коленете, като се надявам да я подкося. Разстоянието до счупения парапет е осем метра. Ако успея да я прекатуря… даже да паднем заедно…

Все едно, че съм ритнал стоманен стълб. Кракът ми се вцепенява от силата на собствения ми ритник, но тя не помръдва. По ендоскелета й се стичат течности и разкъсана плът, но чудовището не загубва равновесие. Трябва да тежи два пъти повече от мен.

Тя ме изритва в отговор и ми счупва едно-две ребра. Чувам ги да пропукват. Дъхът ми секва внезапно и експлозивно.

Олюлявам се назад и почти очаквам да намеря осигурително въже, за което да се хвана, но зад мен има само твърда, хлъзгава, вертикална скала. В гърба ми се забива пикел и за миг ме зашеметява.

Сега зная какво ще направя.

Следващото ми поемане на дъх е все едно, че вдишвам огън, затова бързо правя още няколко болезнени вдишвания, само за да се уверя, че все още мога да го правя. Чувствам се късметлия — струва ми се, че счупените ми ребра не са пронизали левия ми бял дроб.

Немес разперва ръце, за да ми попречи да избягам и се приближава.

Пристъпвам в зловещите й обятия, влизам в убийствения обхват на гилотинната й ръка и с всичка сила забивам юмруци от двете страни на главата й, Ушите й стават на каша — този път въздуха изпълва жълта течност, — но усещам пластостоманената твърдост на черепа й под разкъсаната плът. Ръцете ми отскачат. Залитвам назад.

Немес скача.

Облягам гръб на скалата, вдигам и двата си крака, стъпвам на приближаващите й се към мен гърди и я отблъсквам с цялата сила на тялото си.

Докато отлита назад, тя замахва и разсича част от ремъците, якето, пластокостюма и мускулите над гърдите ми. Отдясно на гърдите ми. Не е прекъснала комуникационната връзка. Добре.

Немес прави задно салто и пада на краката си, все още на пет метра от ръба. Невъзможно е да стигна до нея и да я бутна от платформата. Тя няма да играе играта по моите правила.

Втурвам се към нея с вдигнати юмруци.

Немес вдига лявата си ръка с бързо, изкормящо движение. Плъзгам се, спирам на милиметри от този смъртоносен удар и сега, докато тя се готви да ме разсече надве с дясната си ръка, аз се завъртам на един крак и с всички сили я изритвам в гърдите.

Чудовището изсумтява и се опитва да захапе крака ми. Зъбите й пронизват подметката на ботуша ми.

Възстановил равновесие, аз отново се хвърлям напред, стисвам дясната й китка с лявата си длан, за да не позволя на гилотинната й подлакътница да свали плътта от гърба ми и я сграбчвам за косата. Тя се опитва да ме захапе за лицето. Безбройните й зъби са точно пред очите ми, въздухът помежду ни се изпълва с жълтата й слюнка или заместител на кръв. Огъвам главата й назад, докато двамата се завъртаме като двама обезумели танцьори, но късата й коса е хлъзгава от моята кръв и нейната смазка и пръстите ми започват да се изхлузват.

Отново се хвърлям към нея, за да я съборя, насочвам пръстите си към очните й орбити и дръпвам назад с цялата тежест на ръцете и горната част на тялото ми.

Главата и се накланя назад под трийсет градуса… петдесет… шейсет… би трябвало да чуя изхрущяването на гръбначния й стълб… осемдесет градуса… деветдесет. Шията й е огъната под прав ъгъл, каменните й очи леденеят под напрегнатите ми пръсти, широките й устни се разтягат, докато зъбите й се приближават към ръката ми.

Пускам я.

Тя полита напред, сякаш изстреляна от гигантска пружина. Ноктите й потъват в гърба ми, застъргват по костта на дясното ми рамо и лявата ми лопатка.

Приклякам и нанасям къси, силни удари, отскачащи от ребрата и корема й. Два… четири… шест светкавични удара, завъртам се навътре, темето ми се притиска до разкъсаната й, мазна гръд, кръвта от скалпа ми се стича по двама ни. Нещо в гърдите или диафрагмата й изщраква с металически звук и Немес повръща жълта течност върху шията и раменете ми.

Залитвам назад и тя ми се ухилва. Острите й зъби блестят през мехурчетата от жълта жлъч, която капе от брадичката й по вече хлъзгавите дъски на платформата.

Немес изкрещява — съскаща пара от развален бойлер — и отново се хвърля напред. Острата й ръка разсича въздуха по невидима дъга.

Отскачам назад. Три метра до скалата или до перваза, на който стои Енея.

Чудовището размахва ръка като перка, като фучащо стоманено махало. Сега може да ме накара да отстъпя накъдето поиска.

Тя ме иска мъртъв или обезвреден. Тя иска Енея.

Отново отскачам назад и този път острието разсича материята точно над колана ми. Отскочил съм наляво, повече към скалата, отколкото към перваза.

Енея остава незащитена. Вече не съм между нея и създанието.

Недостатъците на Немес. Залагам на това всичко… дори Енея: тя е хищник по природа. Остава й още толкова малко, за да ме убие и не може да устои на желанието да ме довърши.

Немес замахва надясно, като ми оставя възможност да отскоча към Енея, но в същото време ме насочва към скалата. Косата замахва, за да ме обезглави.

Спъвам се и се претъркулвам още по-наляво, надалеч от Енея. Сега съм върху дъските.

Немес сяда отгоре ми. По лицето и гърдите ми се стича жълта течност. Тя вдига острата си ръка, изкрещява и замахва.

— Кораб! Приземи се на тази платформа. Незабавно. Без коментари!

Изхриптявам заповедта в комуникационното влакно, докато се претъркулвам към краката на Немес. Ръката й потъва в твърдия кедър бонзай, където само допреди миг е била главата ми.

Под нея съм. Острието на ръката й е забито дълбоко в здравото дърво. Само за секунди тя е наведена над мен и няма опора, за да се измъкне. Над двама ни пада сянка.

Ноктите на лявата й ръка се забиват отдясно на главата ми — почти откъсват ухото ми, пронизват челюстта ми и минават на милиметри от вратната ми вена. Дясната ми ръка е под брадичката й и се опитва да не позволи на зъбите й да се разтворят и захапят шията или лицето ми. Тя е по-силна от мен.

Животът ми зависи от това да се измъкна изпод нея.

Острието на ръката й все още е забито в пода на платформата, но това е в нейна полза и я държи над мен.

Сянката се сгъстява. Десет секунди. Не повече.

Немес се отскубва от ръцете ми и измъква острието от дървото, като се изправя на крака. Очите й се плъзват наляво към мястото, където съвсем беззащитна стои Енея.

Претъркалям се настрани от Немес… и от Енея… и оставям приятелката си сама срещу създанието. Дращя с нокти по студения камък, за да се изправя. Дясната ми ръка е безполезна — в тези последни секунди е прекъснато някакво сухожилие, — затова вдигам лявата си ръка, свалям осигурителното въже от ремъците си — мога само да се надявам, че все още е невредимо — и с металическо изщракване като от белезници закачвам карабината за клина в скалата.

Немес се завърта наляво и престава да ми обръща внимание, впила черните си, ледени очи в Енея. Приятелката ми запазва самообладание.

Корабът каца на платформата и изключва електромагнитните си тласкачи, както му е наредено, като отпуска цялата си тежест върху дървото и с ужасяващо пращене разбива павилиона за Правилна медитация. Архаичните му перки изпълват повечето пространство и минават само на сантиметри от нас с Немес.

Създанието хвърля поглед през рамо към извисилия се над него огромен черен кораб, очевидно не открива заплаха в него и прикляка, за да се хвърли към Енея.

За миг си мисля, че кедърът бонзай ще издържи… че платформата е по-здрава отколкото предполагат изчисленията на Енея и моят опит… но после се разнася чудовищен звук и цялата горна платформа за Правилна медитация, заедно с голяма част от стълбището към павилиона за Правилно внимание, се свлича по планинския склон.

— Кораб! — изхриптявам аз по комуникационното влакно. — Задръж се във въздуха! — После връщам вниманието си обратно към Немес.

Платформата пада изпод краката й. Тя скача към Енея.

Приятелката ми не отстъпва назад.

Само че падането на платформата не й позволява да довърши скока. Тя не успява да стигне до целта си, но ноктите й се забиват в камъка, вдигат искри във въздуха и намират опора.

Платформата се откъсва, трупите се премятат към бездната, части от нея се стоварват върху главната платформа долу и я разбиват на отделни места.

Немес виси на скалата, дращи с нокти и крака, само на метър под мястото, където стои Енея.

Имам осем метра осигурително въже. С помощта на здравата си лява ръка, кръвта от която прави въжето опасно хлъзгаво, аз отпускам няколко метра и се отблъсквам от скалата, където вися.

Немес се изтегля нагоре и се хваща за перваза. Тя открива ръб или пукнатина и продължава да се изкачва, опитен катерач, преодоляващ скала. Тялото й е извито като лък, докато краката й дращят по камъка, издигат я все по-нависоко така, че да може да прескочи перваза и да се добере до Енея, която не помръдва.

Залюлявам се в посока обратна на Немес, отскачам от скалата — усещам хлъзгавия камък до разкъсаното си босо ходило, — като виждам, че въжето, от което зависи животът ми, се е разнищило по време на битката и не зная дали ще издържи още няколко секунди.

Обтягам го още повече и се залюлявам като махало на часовник.

Немес се издърпва върху перваза на Енея, застава на колене, после се изправя на крака само на метър от любимата ми.

Достигам най-високата точка на дъгата на махалото и скалата одрасква дясното ми рамо. В продължение на цяла влудяваща секунда си мисля, че не съм набрал достатъчно скорост и че въжето няма да достигне, но после усещам, че ще успея…

Немес се завърта точно в момента, в който летя към нея с разтворени крака и ги обвивам около тялото й.

Тя изкрещява и замахва с острата си ръка. Слабините и коремът ми са незащитени.

Без да обръщам внимание на това — без да обръщам внимание на разнищеното въже и болката, — здраво се вкопчвам в нея, докато гравитацията и инерцията ни теглят назад. Тя е по-тежка от мен — за още една ужасна секунда увисвам на нея, а тя не поддава, — извивам се назад, като се опитвам да преместя центъра на тежестта си към окървавените си рамене… и Немес полита от перваза.

Незабавно разтварям крака и я пускам.

Тя замахва с острата си ръка, само с милиметри не успява да ме изкорми, но аз продължавам да летя назад извън обсега й и инерцията я понася напред, надалеч от перваза и склона, над дупката, където преди бе стояла платформата.

Отново достигам скалата и се опитвам да спра люлеенето си. Осигурителното въже се скъсва.

Разпервам ръце и крака и започвам да се спускам по скалния склон. Дясната ми ръка е безполезна. С пръстите на лявата откривам тясна опора… загубвам я… плъзгам се все по-бързо… левият ми крак стъпва върху издатина, широка един сантиметър. Това, както и триенето, ме задържа до скалата достатъчно дълго, за да погледна през лявото си рамо.

Немес се гърчи, докато пада, опитва се да промени траекторията си, за да забие ноктите или подобната си на коса ръка в останките на най-долната платформа.

Не й достигат четири-пет сантиметра. Сто метра по-надолу тя се удря в скална издатина и полита към облаците. Километър под нея се сипе дъжд от стъпала, подпори, греди и платформени колони.

Немес изкрещява — нечленоразделен вик на чиста ярост и разочарование — и ехото отеква от скала на скала около мен.

Повече не мога да се държа. Загубил съм прекалено много кръв и прекалено много от мускулите ми са разкъсани. Усещам, че скалата под гърдите, бузата, дланта и напрягащия ми се ляв крак се хлъзга.

Поглеждам наляво, за да кажа сбогом на Енея, макар и само с очи.

Ръката й ме хваща, когато започвам да се изплъзвам. Тя се е спуснала над мен по отвесната скала, докато съм проследявал падането на Немес.

Сърцето ми се разтуптява от ужас, че тежестта ми ще повлече и двама ни. Усещам, че се хлъзгам… усещам, че силните ръце на Енея се хлъзгат… целият съм в кръв. Тя не ме пуска.

— Рол — казва Енея и гласът й трепери, но от вълнение, не от изтощение или страх.

Стъпила само с един крак на тясната издатина, тя се пуска с лявата си ръка, вдига я нагоре и закачва осигурителното си въже за увисналата ми карабина, все още закрепена за клина.

Изплъзваме се от скалата. Енея мигновено ме прегръща с двете си ръце и обвива крака около мен. Това е повторение на прегръдката ми с Немес, но този път изпълнена с любов и инстинкт за оцеляване, а не с омраза и стремеж за унищожение.

Пропадаме осем метра до края на осигурителното й въже. Мисля си, че клинът или въжето няма да издържат тежестта ни.

Отскачаме три пъти и увисваме над бездната. Клинът издържа. Осигурителното въже издържа. Прегръдката на Енея издържа.

— Рол — повтаря тя. — Боже мой, Боже мой. — Помислям си, че ме потупва по главата, но разбирам, че се мъчи да намести разкъсания ми скалп и отрязаното ми ухо.

— Всичко е наред — опитвам се да изрека аз, но откривам, че устните ми кървят и са подути. Не мога да произнеса думите, които трябва да кажа на кораба.

Енея разбира. Тя се навежда напред и прошепва в комуникационното влакно в качулката ми:

— Кораб, приближи се и ни вземи. Бързо.

Сянката се спуска надолу и сякаш ще ни смаже. Балконът отново е пълен с хора с разширени очи, когато гигантският кораб стига на три метра от нас — сега и от двете страни сме заобиколени от сива скала — и протяга рампата. Приятелски ръце ни издърпват горе.

Енея не ме пуска от прегръдките си, докато не ни внасят вътре, надалеч от бездната.

Смътно чувам гласа на кораба.

— Към нас се насочват бойни кораби. Друг е точно над атмосферата на десет хиляди километра на запад и се приближава…

— Измъкни ни оттук — нарежда Енея. — Право нагоре. След минути ще ти дам системните координати. Действай!

Завива ми се свят и затварям очи. Чувам рева на ядрените двигатели. Далечно усещам, че Енея ме целува, прегръща ме, целува клепачите, кървавото ми чело и лице. Приятелката ми плаче.

— Рахил — разнася се от далечината гласът й, — можеш ли да го диагностицираш?

За миг ме докосват други пръсти. Усещам пронизителна болка, но тя все повече се отдалечава. Обгръща ме хлад. Опитвам се да отворя очи, но откривам, че са залепнали от кръв или са подути. Или и двете.

— Онова, което на пръв поглед е най-ужасно, не представлява сериозна опасност — чувам да казва Рахил с мекия си, но делови глас. — Раната на скалпа, ухото, счупеният крак и така нататък. Но ми се струва, че има вътрешни увреждания… не само ребрата, но и вътрешен кръвоизлив. И раните от нокти по гърба му достигат до гръбначния стълб.

Енея продължава да плаче, но все още владее гласа си. — Някой от вас… Ломо… А. Бетик… помогнете ми да го отнеса в автохирурга.

— Съжалявам — разнася се гласът на кораба точно в мига, в който започвам да губя съзнание, — но са заети и трите кабини на автохирурга. Сержант Грегориъс припадна от вътрешните си наранявания и беше вкаран в третото отделение. В момента и тримата пациенти са изцяло на животоподдържащи системи.

— По дяволите — чувам да прошепва Енея. — Рол? Скъпи мой, чуваш ли ме?

Понечвам да отговоря, да отвърна, че съм добре, да не се безпокои за мен, но от подутите ми устни и извадената ми челюст се разнася само мъчителен стон.

— Рол — продължава тя, — трябва да се измъкнем от тези мирски кораби. Ще те вкараме в кабина за криогенна сомния, скъпи. Ще те оставим да поспиш, докато не се освободи място в автохирурга. Чуваш ли ме, Рол?

Отказвам се от усилията да отговоря и успявам да кимна. Усещам нещо да виси от челото ми като мокра шапка.

Скалпът ми.

— Добре — казва Енея. Тя се навежда към мен и прошепва в здравото ми ухо: — Обичам те, скъпи мой приятелю. Ще се оправиш. Зная го.

Вдигат ме на ръце, носят ме, накрая ме полагат върху нещо твърдо и студено. Болката ме разкъсва, но е далечна и не ме интересува.

Преди да затворят капака на кабината за криогенна сомния ясно чувам спокойния глас на кораба:

— Викат ни четири мирски бойни кораба. Казват, че ще ни унищожат, ако до десет минути не изключим двигателите. Мога ли да отбележа, че сме поне на единайсет часа от каквато и да е точка на прехвърляне? А и сме в обсега на стрелба и на четирите мирски кораба.

До мен се донася умореният глас на Енея:

— Продължавай към координатите, които ти дадох, Кораб. Не отговаряй на мирските кораби.

Мъча се да се усмихна. Правили сме го и преди — опитвали сме се да избягаме от мирски кораби, въпреки всички шансове. Но разбирам, че с удоволствие бих обяснил нещо на Енея, ако устата ми се подчиняваше и умът ми малко се прояснеше — само това, че колкото и време да се измъкваш, накрая винаги те хващат. Струва ми се, че това е почти откровение, някакво закъсняло сатори.

Но сега студът пълзи по тялото ми, прониква в мен и ме обгръща — смразява сърцето, ума, костите и корема ми. Мога само да се надявам, че веригите на криогенната сомния действат по-бързо, отколкото си спомням от последното си пътуване. Ако това обаче е смъртта… е, смъртта си е смърт. Но искам пак да видя Енея.

Това е последната ми мисъл.

24.

Падам! Събудих се с бясно разтуптяно сърце, като че ли попаднал в друга вселена.

Не падах, а висях във въздуха. Отначало си помислих, че съм в океан, солен океан с положителна плаваемост, че плувам като зародиш в тъмносиньо солено море, но после разбрах, че няма абсолютно никаква гравитация, няма вълни и течения и че средата не е вода, а плътна, мастиленосиня светлина. „Корабът?“ Не, бях в огромно, празно, тъмно, но заобиколено от светлина пространство — празен овоид, широк петнайсетина или повече метра с пергаментови стени, през които можех да видя и филтрираната светлина на изгарящо слънце, и нещо по-сложно, огромна органична структура със заоблени стени. Немощно вдигнах ръце, за да докосна лицето, главата, тялото си…

Наистина висях на съвсем леки ремъци, закачени за някаква издатина на заоблената стена. Бях бос, облечен само в мека памучна туника, която не ми беше позната. Пижама? Болнична нощница?

Кожата на лицето ми бе чувствителна и усещах нови грапавини, които можеха да са белези. Косата ми я нямаше, плътта над черепа ми ме болеше и определено беше покрита с белези. Ухото ми също си бе на мястото. По ръцете ми имаше няколко драскотини, които можех да видя на слабата светлина. Дръпнах нагоре крачола си и погледнах към счупения си крак. Излекуван и здрав. Попипах ребрата си — чувствителни, но непокътнати. В края на краищата бях стигнал до автохирурга.

Трябва да бях проговорил на глас, защото тъмната фигура, която се носеше във въздуха наблизо, каза:

— В крайна сметка успя, Рол Ендимион. Но лечението частично беше проведено по стария начин… и от мен.

Сепнах се. Това не бе гласът на Енея.

Тъмната фигура доплува до мен и познах очертанията, косата и — накрая — гласа.

— Рахил — възкликнах. Езикът ми беше сух, устните ми напукани. По-скоро изграчих думата, вместо да я изговоря.

Рахил се приближи и ми подаде впръсквателна бутилка за нулева гравитация. Първите капки излетяха като въртящи се сфери — повечето от които се разплискаха по лицето ми, — но скоро успях да усвоя техниката и изстисках няколко струи в устата си. Водата бе студена и имаше прекрасен вкус.

— От две седмици си на течности и интравенозно вливане — поясни Рахил, — но е по-добре да пиеш направо.

— От две седмици! — повторих аз. Огледах се. — Енея? Тя… те…

— Всички са добре — отвърна Рахил. — Енея е заета. Последните две седмици прекара много време тук… гледаше те… но когато се наложи да излезе заедно с Минмън и другите, ме накара да остана при теб.

— Минмън? — изненадах се аз. Вгледах се през прозрачната стена. Една ярка звезда — по-малка от хиперионското слънце. Невероятните геометрии на структурата се развиваха навън от тази овоидна стая. — Къде съм? — попитах.

— Как стигнахме дотук? Рахил се подсмихна.

— Първо ще отговоря на втория ти въпрос и ще те оставя сам да видиш отговора на първия след няколко минути. Енея нареди на кораба да се прехвърли тук. Отец-капитан де Соя, неговият сержант Грегориъс и офицерът Карел Шан знаеха координатите на тази звездна система. Бяха в безсъзнание, но другият оцелял — техният бивш затворник Хоуг Либлър — знаеше къде се крие това място.

Отново погледнах през стената. Структурата изглеждаше огромна — дантела от светлина и сянка, заобикаляща ме от всички страни. Как можеха да скрият нещо толкова голямо? И кой го беше скрил?

— Как успяхме да стигнем навреме до точката на прехвърляне? — изхриптях аз и всмуках още няколко капки вода. — Мислех си, че към нас се приближават мирски бойни кораби.

— Така е — потвърди Рахил. — Приближаваха се. Не бихме могли да стигнем до точката на прехвърляне преди да ни унищожат. Ето — вече няма нужда да си завързан за стената. — Тя освободи ремъците ми и аз заплувах във въздуха. Чувствах се много слаб, въпреки нулевата гравитация.

Завъртях се така, че да мога да виждам Рахил на бледата тъмносиня светлина и попитах:

— Тогава как успяхме да избягаме?

— Изобщо не сме се прехвърляли — отвърна младата жена.

— Енея насочи кораба към точка в космоса, от която направо се телепортирахме в тази система.

— Телепортирали сме се? Имало е действащ космически телепортал? Като онези, които са използвали корабите на хегемонийските ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ? Мислех, че не са оцелели след Падането. Рахил поклати глава.

— Нямаше телепортал. Нищо. Само произволна точка на неколкостотин хиляди клика от втората луна. Беше страхотно преследване… мирските кораби постоянно ни викаха и заплашваха, че ще стрелят. Накрая го направиха… насочиха срещу нас лазерни копия от десетина източника — нямаше да сме дори поле от останки, а само газ, движещ се по разширяваща се траектория, — но достигнахме точката, която ни посочи Енея, и внезапно се озовахме… тук.

Не повторих „Къде е това «тук»?“, а доплувах до заоблената стена и се опитах да погледна през нея. Тя бе топла, пореста, органична и филтрираше слънчевите лъчи. В резултат светлината вътре беше мека и красива, но трудно се виждаше навън — единствено самотната пламтяща звезда и загатване за онази невероятна геометрична структура около нашата капсула.

— Готов ли си да видиш къде си? — попита Рахил.

— Да.

— Капсула — каза тя, — прозрачна повърхност, моля.

Изведнъж от външния свят вече не ни отделяше нищо. Едва не извиках от ужас. Размахах ръце и крака в опит да намеря твърда опора, в която да се вкопча, докато Рахил не доплува до мен, за да ме подкрепи със силната си ръка.

Бяхме в космоса. Капсулата просто бе изчезнала. Носехме се в пространството — като че ли се носехме в пространството, само че имаше въздух — и бяхме на края на клон на…

Дърво не е точната дума. Бях виждал дървета. Това не беше дърво.

Бях чувал много за храмерските световни дървета, на Божия горичка бях видял пъна на Световното дърво… и бях слушал за дългите цели километри дърволети, пътували между звездните системи в поклонническите дни на Мартин Силенъс.

Това не бе нито световно дърво, нито дърволет.

Бях чувал безумни легенди — всъщност, от Енея, така че навярно не бяха легенди — за дървесен пръстен около звезда, фантастично оплетен пръстен от жива материя, простиращ се около слънце като онова в системата на Старата Земя. Веднъж се бях опитал да изчисля колко жива материя ще е нужна и реших, че историята трябва да е небивалица.

Това не беше дървесен пръстен.

Онова, което се простираше навсякъде около мен, обхващайки пространства, прекалено огромни, за да ги възприеме моят оформен на планета ум, представляваше разклонена и преплетена сфера от жив растителен материал — дънери с дебелина десетки или стотици километри, клони с дължина цели кликове, листа с ширина стотици метри, коренови системи, влачещи се като Божии синапен на стотици, не… хиляди километри в космоса, преплетени и усукани клони, протягащи се във всички посоки, стволове с дължината на река Мисисипи от Старата Земя, напомнящи на мънички вейки в далечината, дървесни очертания, големи колкото родния ми континент Аквила на Хиперион, сливащи се в хиляди други маси зеленина, всички извиващи се навътре от всички страни, във всички посоки… Имаше много черни пролуки, дупки в космоса, някои по големи от дънерите и зеленината, минаващи през тях… но никъде нямаше истински празноти. Дънерите, клоните и корените навсякъде се преплитаха, разперили безброй милиарди зелени листа към звездата, която пламтеше във вакуума по средата на…

Затворих очи.

— Това не може да е истина — отсякох аз.

— Истина е — отвърна Рахил.

— Прокудените?

— Да — потвърди приятелката на Енея, детето от „Песните“. — И храмерите. И ерговете. И… други. Живо е, но е създадено… мислещо нещо.

— Невъзможно — настоях. — Трябват милиони години, за да отгледаш такава… сфера.

— Биосфера — усмихна се Рахил. Отново поклатих глава.

— „Биосфера“ е стар термин. Означава само затворена жива система на и около планета.

— Това е биосфера — повтори Рахил. — Само че тук няма планети. Комети да, но не и планети. — Тя посочи с ръка.

В далечината, навярно на стотици хиляди километри, където, вътрешността на тази жива сфера започваше да избледнява в зелена замъгленост дори и в немигащия вакуум, сред черната пролука между стволовете бавно се движеше дълга бяла нишка.

— Комета — тъпо повторих аз.

— За напояване — поясни Рахил. — Трябва да използват милиони такива комети. За щастие, в Ойортния облак има много милиарди. А още повече в Куйперовия пояс.

Вгледах се. Там имаше и други бели точици, всяка с дълга, сияеща опашка. Някои се движеха сред дънерите и клоните пред погледа ми и ми дадоха известна представа за, размерите на тази биосфера. „Траекториите на кометите използват пролуките в растителния материал. Ако това наистина е сфера, по пътя си навън от системата те трябва да минават през живия глобус. Що за увереност е нужна, за да направиш такова нещо?“

— В какво се намираме? — попитах.

— В екокапсула — отвърна Рахил. — Тази е създадена за медицински цели. Не само че следеше интравенозното ти вливане, жизнените ти показатели и възстановяването на тъканите ти, но и отглеждаше и приготвяше много от лекарствата и другите химически вещества.

Протегнах ръка и докоснах почти прозрачната материя.

— Колко е дебела?

— Около милиметър — каза тя. — Но е много здрава. Може да ни защити от повечето микрометеоритни удари.

— Откъде взимат такъв материал прокудените?

— Биопроизвеждат гените и той сам се развива — отвърна Рахил. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да излезеш да видиш Енея и да се запознаеш с някои хора? Всички с нетърпение очакват да се събудиш.

— Да — кимнах и бързо прибавих: — Не! Рахил?

Тя се носеше в пространството и чакаше. Виждах колко блестящи са тъмните й очи на удивителната светлина. Почти като на любимата ми.

— Рахил… — неловко започнах аз.

Тя продължаваше да чака и протегна ръка да докосне прозрачната стена на капсулата, за да се завърти с главата нагоре спрямо мен.

— Рахил, ние всъщност не сме разговаряли много…

— Ти не ме харесваше — с лека усмивка отбеляза младата жена.

— Това не е вярно… искам да кажа, че в известен смисъл беше вярно… но отначало просто не разбирах нещата. За Енея бяха минали пет години, откакто се разделихме… беше трудно… предполагам, че съм ревнувал. Тя вдигна тъмните си вежди.

— От какво си ревнувал, Рол? Да не би да си мислил, че през всички онези стандартни години, докато те нямаше, с Енея сме били любовници? — Ами, не… искам да кажа, не знаех… Рахил вдигна ръка и ми спести смущението. — Не сме били — каза тя. — Никога не сме били. Енея никога не би си помислила за такова нещо. Тео може и да се е забавлявала с тази мисъл, но още отначало знаеше, че с Енея сме предопределени да обичаме определени мъже.

Зяпнах. „Предопределени?“

Рахил отново се усмихна. Можех да си представя онази усмивка на малкото момиче, за което Сол Уайнтрауб бе разказвал в неговата хиперионска „Песен“.

— Не се безпокой, Рол. Случайно със сигурност ми е известно, че Енея никога не е обичала никой друг, освен теб. Даже като малка. Даже преди да те срещне. Ти винаги си бил нейният избранник. — Усмивката на младата жена стана мрачна. — Всички ние би трябвало да сме толкова щастливи.

Понечих да заговоря, но се поколебах.

Усмивката на Рахил изчезна.

— О. Тя ти е разказала за онази една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа?

— Да — потвърдих аз. — И за това, че има… — Замълчах. Щеше да е глупаво да се задавя в сълзи пред тази силна жена. Тя никога повече нямаше да разговаря с мен.

— Дете ли? — бързо довърши Рахил.

Погледнах я така, сякаш се опитвах да открия някакъв отговор на красивото й лице.

— Енея разказвала ли ти е за това? — Чувствах се така, като че ли предавах скъпата си приятелка, опитвайки се да получа тази информация от друг. Но не можех да се сдържа. — Тогава знаеше ли…

— Къде е била ли? — попита Рахил, като отвърна на напрегнатия ми поглед. — Какво се е случило с нея? Че се е омъжила?

Можех само да кимна.

— Да — отвърна Рахил. — Знаехме.

— С нея ли бяхте?

Рахил като че ли се поколеба, сякаш преценяваше отговора си.

— Не — най-после каза тя. — С А. Бетик и Тео я чакахме да се върне почти цели две години. Продължавахме нейната… служба? Мисия?… Няма значение, ние продължавахме, докато я нямаше… споделяхме някои от уроците й, търсехме хора, които искаха да приемат причастието, казвахме им кога ще се върне Енея.

— Значи сте знаели кога ще се върне, така ли?

— Да — потвърди Рахил. — Точната дата.

— Откъде?

— Това беше времето, когато трябваше да се върне — поясни тъмнокосата жена. — Тя използва и последната минута, която можеше, без да излага на опасност мисията си. Мирът ни откри на следващия ден… щяха да хванат всички ни, ако Енея не се беше върнала и не ни телепортира.

Кимнах, но не мислех за бягствата от Мира.

— Ти срещна ли се с… него? — попитах аз, като безуспешно се опитвах да говоря безизразно. Лицето на Рахил остана сериозно.

— Бащата на детето им ли имаш предвид? Съпругът на Енея?

Разбирах, че се мъчи да не бъде жестока, но думите ме пронизаха много по-ужасно, отколкото ноктите на Немес.

— Да — отвърнах аз. — Него. Рахил поклати глава.

— Никой от нас не го беше виждал, когато тя замина.

— Но си знаела защо е избрала него за баща на детето си? — настоях аз, чувствайки се като великия инквизитор, който бяхме оставили на Тян Шан.

— Да — само каза Рахил и отвърна на погледа ми.

— Това свързано ли е с нейната… мисия? — попитах аз. Гърлото ми все повече се свиваше и гласът ми звучеше все по-напрегнато. — Налагало ли се е да го направи… имало ли е някаква причина, поради която е трябвало да им се роди дете? Можеш ли да ми кажеш нещо, Рахил?

Тя ме хвана за китката и силно ме стисна.

— Рол, знаеш, че Енея ще ти го обясни, когато дойде време. Отскубнах се и издадох груб звук.

— Когато дойде време — изръмжах аз. — Иисусе Христе, писна ми да слушам тези думи. Писна ми да чакам. Рахил сви рамене.

— Тогава й възрази. Заплаши я, че ще я набиеш, ако не ти каже. Ти пречука онова чудовище Немес… Енея не би трябвало да е проблем за теб.

Изръмжах.

— Сериозно, Рол, това си е нещо между вас двамата. Мога само да ти кажа, че си единственият мъж, за когото изобщо е приказвала и — доколкото мога да преценя — когото е обичала.

— Откъде, по дяволите, можеш да… — разярено започнах и после се насилих да млъкна. Несръчно я потупах и движението ме завъртя около оста ми. Трудно е да стоиш До някого при нулева гравитация и да не го докосваш. — Благодаря ти, Рахил.

— Готов ли си да се срещнеш с всички?

Поех си дъх.

— Почти — отвърнах аз. — Повърхността на капсулата може ли да стане огледална?

— Капсула — каза тя, — деветдесет процента прозрачност. Висока вътрешна огледалност. — После се обърна към мен: — Искаш да се огледаш преди да отидеш на голямата си среща ли?

Повърхността бе станала приблизително също толкова огледална, колкото неподвижна локва — не съвършено огледало, но достатъчно ясна, за да ми покаже Рол Ендимион с белези по лицето и гол, бебешки розов скалп, със следи от контузии и подутини около очите и отслабнал… много отслабнал. Костите и мускулите на лицето и горната половина на тялото ми бяха като скицирани с дръзки щрихи. Очите ми изглеждаха променени.

— Иисусе Христе — повторих аз. Рахил махна с ръка.

— Автохирургът искаше да останеш в него още седмица, но Енея не можеше да чака. Белезите не са постоянни… поне повечето. Лекарствата на капсулата се грижат за възстановяването на тъканите ти. Косата ти ще започне да расте след две-три стандартни седмици.

Вдигнах ръка към скалпа си. Беше все едно да докосваш сбръчканото и особено нежно дупе на грозно новородено.

— Две-три седмици — повторих аз. — Страхотно. Мамицата му.

— Недей да се връзваш — засмя се Рахил. — Мисля, че всъщност изглеждаш много геройски. Ако бях на твое място, щях да си запазя този вид, Рол. Освен това чух, че Енея си пада по по-възрастни мъже. А в момента ти определено изглеждаш по-възрастен.

— Благодаря — кисело казах аз.

— Моля — отвърна тя. — Капсула. Отвори ирис. Достъп до главната херметична стъблена връзка.

Тя ме поведе напред, като се отблъсна с крака и се понесе пред мен през ирисовата стена.

Когато влязох в стаята… в капсулата… Енея ме прегърна толкова силно, че се зачудих дали счупените ми ребра няма отново да поддадат. Притиснах я към себе си със същата сила.

Пътуването по херметичната стъблена връзка беше съвсем лесно, щом човек се изстреляше надолу по гъвкавата, прозрачна, широка два метра тръба със скорост, която определих като шейсет клика в час — използваха кислородни течения в различни посоки, за да дадат ускорение на онзи, който се отблъснеше с крака и заплуваше във въздуха, — като през цялото време само на сантиметри от мен прелитаха със сто и двайсет клика в час други хора, предимно много слаби, без коса и изключително високи. После идваха главинните капсули, в които двамата с Рахил навлязохме с висока скорост, като кръвни телца, проникнали в камерите и сърдечните уши на огромно сърце, през които се премятахме, отблъсквахме и избягвахме други хора и от които излязохме през един от десетината други отвори на стъблената връзка. След минути се обърках, но Рахил изглежда знаеше пътя — тя ми показа, че растителната тъкан над всеки изход е отбелязана с различни цветове — и скоро стигнахме в капсула, не много по-голяма от моята, но пълна с кабини, седалки и хора. Добре познавах някои от тях — като Енея, А. Бетик, Тео, Дорье Фамо и Ломо Дондруб, — други — отец-капитан де Соя, очевидно възстановен от ужасните си рани и облечен в свещенически черни панталони, туника и римска якичка, сержант Грегориъс в бойната си униформа на швейцарски гвардеец — неотдавна бях срещнал и познавах по лице. Трети, като високите, слаби, неземни прокудени и загърнатите в наметала с качулки храмери бяха чудни и странни, но не противоречаха на нормалните ми разбирания. Имаше обаче и други — бързо представени ми от Енея като храмерският Истински глас на Дървото Хет Мастийн и бившият полковник от хегемонийските ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ Федман Касад, — за които бях чувал, но не вярвах, че наистина ги виждам пред себе си. Това не бе Рахил или фактът, че майка на Енея е Брон Ламиа — това бяха личности, които не само идваха от „Песните“ на стария поет, но и бяха архетипи от древните митове. Най-малкото отдавна бяха мъртви или навярно никога не бяха съществували в установения, ежедневен порядък на нещата.

И накрая в тази капсула с нулева гравитация имаше хора, които изобщо не бяха хора, поне от моя гледна точка: като стройните зелени същества, които Енея представи като Ллииоонн и Ооееаалл, двама от няколкото оцелели сенешайски емпати от Хеброн — извънземни и разумни същества. Погледнах към тези странни създания — имаха най-бледата кипарисово-зелена кожа и очи, телата им бяха толкова тънки, че бих могъл да обхвана торсовете им с пръсти, бяха симетрични като нас с две ръце, два крака и глава, но разбира се, всъщност изобщо не бяха като нас.

Крайниците им по-скоро напомняха на плавни линии, а не се крепяха на кост и хрущяли, ръцете им се разширяваха като на жаба, а главите им бяха като на човешки зародиши, а не на възрастни. Очите им представляваха само тъмни места върху зелената плът на лицата им.

Твърдеше се, че сенешаите са измрели още в началото на Хеджира… те бяха само легенда, не по-реални от приказките за войника Касад или храмера Хет Мастийн.

Една от тези зелени легенди прокара трипръстата си ръка по дланта ми, докато се запознавахме.

В капсулата имаше и други нечовешки, непрокудени, неандроидни същества.

До прозрачната стена се носеха някакви големи, зеленикаво-бели дискове — меки, потръпващи чинии, — всеки от които широк почти два метра. Бях виждал и преди тези форми на живот… на облачния свят, на който бях изяден от небесната сепия.

„Не изяден, г. Ендимион — разнесоха се езикови вълни, отекнали в главата ми, — а само пренесен.“

„Телепатия?“ — помислих си аз, като почти насочих въпроса към дисковете. Спомних си вълните на езика-мисъл от облачния свят и как се бях чудил откъде идват.

Отговори ми Енея.

— Прилича на телепатия — тихо каза тя, — но в това няма нищо мистично. Акератаелите научили нашия език по стария начин — техните зеплинови симбионти слушали звуковите вибрации, а акератаелите дешифрирали и анализирали. Те контролират зеплините с форма на далекообхватни, много точно фокусирани микровълнови импулси…

— Зеплин ли е било онова нещо, което ме погълна на облачния свят? — попитах аз.

— Да — потвърди Енея.

— Като зеплините на Вихрушка ли?

— Да, и в атмосферата на Юпитер.

— Мислех, че са били изтребени още през първите години на Хеджира.

— Били са унищожени на Вихрушка — поясни тя. — А на Юпитер още преди Хеджира. Но ти не си летял с каяка си на Юпитер, нито на Вихрушка… а на друг богат на кислород газов гигант на шестстотин светлинни години в Периферията.

Кимнах.

— Извинявай, че те прекъснах. Говореше за… микровълнови импулси…

Енея направи онзи грациозен пренебрежителен жест, известен ми още от детските й години.

— Казвах само, че контролират действията на своите симбионти-партньори зеплини с прецизно микровълново стимулиране на определени нервни и мозъчни центрове. Акератаелите ни разрешиха да стимулираме собствените си речеви центрове така, че да „чуваме“ техните съобщения. Струва ми се, че за тях това е по-скоро като свирене на сложно пиано…

Кимнах, без да разбирам.

— Акератаелите също са раса, която пътува в космоса — каза отец-капитан де Соя. — През еоните те са колонизирали повече от десет хиляди богати на кислород газови гиганти.

— Десет хиляди! — възкликнах аз. Мисля, че за миг долната ми челюст буквално увисна. За повече от хиляда и двеста години космически пътешествия човечеството бе проучило и заселило планети, равняващи се на по-малко от десет процента от това число.

— Акератаелите са започнали много преди нас — меко поясни де Соя.

Погледнах към леко вибриращите дискове. Те нямаха очи, поне аз не виждах, и определено нямаха уши. Дали ни чуваха? Трябваше… един от тях беше отговорил на мислите ми. Можеха ли да четат умове, освен да стимулират езикови мисли?

Докато ги зяпах, разговорът между хората и прокудените в стаята се възобнови.

— Разузнавателната информация е сигурна — каза бледият прокуден, за когото по-късно научих, че се нарича Навсън Хамним. — В системата Ласайл 9352 са се събрали поне триста кораба от архангелски клас. На всеки от тях има представител на Ордена на йерусалимските или малтийските рицари. Това определено е мащабен кръстоносен поход.

— Ласайл 9352 — замислено повтори де Соя. — Горчивината на Сибиату. Познавам това място. Откога е информацията?

— От двайсет часа — отвърна Навсън Хамним. — Данните бяха пратени по единствения куриерен робот с гидеонов двигател, който ни е останал… бяха унищожени два от трите робота, заловени по време на набезите ви. Съвсем сигурни сме, че разузнавателният кораб, пратил този куриер, е бил засечен и унищожен секунди след изстрелването му.

— Триста архангела — каза де Соя. Той разтърка бузите си. — Ако им е известно, че знаем за тях, могат да извършат гидеоново прехвърляне в тази посока след дни… часове. Да речем два дни възкресително време. Може би ни остават по-малко от три дни за подготовка. Отбранителни. те системи подобрявани ли са, откакто заминах?

Друг прокуден на име Систендж Коридуел разпери ръце в жест, който означаваше — както по-късно щях да науча — „в никакъв случай“. Забелязах, че между дългите му пръсти има ципа.

— Повечето от бойните кораби трябваше да се прехвърлят при Великата стена, за да отблъснат тяхната спецчаст КОНСКА ГЛАВА. Сраженията там са тежки. Не очакваме да се върнат много от корабите.

— Разузнаването ви разбрало ли е дали Мирът знае какво имате тук? — попита Енея.

Навсън Хамним разпери ръце във вариант на жеста на Коридуел.

— Според нас, не. Но вече знаят, че това е важен плацдарм за последните ни отбранителни битки. Предполагам, смятат, че е просто поредната база — навярно с частичен орбитален горски пръстен.

— Можем ли да направим нещо, за да предотвратим кръстоносния поход, преди да са се прехвърлили тук? — попита Енея, като се обръщаше към всички в стаята.

— Не. — Тази безизразна сричка изрече високият мъж, представен ми като полковник Федман Касад. Неговият хегемонийски английски имаше странен акцент. Беше изключително слаб, но мускулест и носеше къса брада. В „Песните“ на стария поет Касад бе описан като сравнително млад човек, но този воин бе поне на шейсет стандартни години, с дълбоки бръчки около тънките устни и малките му очи. Тъмната му кожа беше още по-черна от продължително стоене на открито под пустинно слънце или космически ултравиолетови лъчи. Острата коса на темето му стърчеше като къси сребърни нокти.

Всички погледнаха към Касад и зачакаха. — След унищожаването на кораба на де Соя — продължи полковникът, — загубихме единствения си шанс за успешни набези. Няколкото бойни кораба с хокингови двигатели, които са ни останали, ще се прехвърлят до Ласаил 9352 и обратно поне за два месеца време-дълг. Дотогава архангелите от кръстоносния поход почти сигурно вече ще са дошли и ще са си заминали… и ние ще сме беззащитни.

Навсън Хамним се отблъсна от стената на капсулата и се завъртя надясно спрямо Касад.

— Тези няколко бойни кораба и без това не са никаква защита — тихо каза той. Собственият му хегемонийски английски по-скоро беше мелодичен, отколкото с акцент. — Не е ли по-добре да загинем в битка?

Енея се вмъкна между двамата мъже.

— Според мен изобщо не трябва да говорим за умиране — заяви тя. — Нито пък трябва да позволяваме биосферата да бъде унищожена.

„Позитивна идея — разнесе се в главата ми глас. — Но не всички позитивни идеи могат да се подкрепят с течения на позитивни действия.“

— Наистина — отвърна Енея и погледна към дисковете, — но може би в този случай ще случим на течения.

„Попътен вятър на всички ви“ — каза гласът в главата ми. Дисковете се насочиха към стената на капсулата и пред тях се отвори ирисов изход. После изчезнаха.

Енея си пое дъх.

— Защо не се срещнем в седем часа на „Игдразил“, за да вечеряме заедно и да продължим този разговор? На някого може да му дойде някаква идея.

Нямаше възражения. Хора, прокудени и сенешаи излязоха през десетки отвори, които само допреди миг не бяха съществували.

Енея долетя при мен и отново ме прегърна. Потупах я по главата.

— Приятелю — тихо каза тя. — Ела с мен.

Това беше личната й капсула — нашата лична капсула, информира ме тя — и много приличаше на онази, в която се бях събудил, само че имаше органични лавици, ниши, писалищни повърхности, складови помещения и средства за инфотермен интерфейс. В едно от отделенията спретнато бяха подредени част от дрехите ми от кораба и във фибропластмасово чекмедже открих втория си чифт обувки.

Енея извади храна от хладилен шкаф и започна да прави сандвичи.

— Трябва да си гладен, мили — каза тя, докато отчупваше парчета хляб. Видях сирене от зигокоза, парчета печено телешко, които сигурно бяха донесени от кораба, бурканчета горчица и няколко впръсквателни халби тяншанска оризова бира. Внезапно осъзнах, че умирам от глад.

Сандвичите бяха големи и обилни. Тя ги постави върху магнитни чинии от някакво здраво влакно, взе своята заедно с халба бира и се отблъсна към външната стена. Появи си ирисов портал.

— Хм… — предпазливо казах аз, което означаваше: „Извинявай, Енея, но това там е космосът. Няма ли и двамата да умрем от ужасна декомпресия?“

Енея излетя през органичния портал. Свих рамене и я последвах.

Навън имаше скелета, висящи мостове, стълбища, балкони и тераси — направени от твърди като стомана растителни влакна и извиващи се като бръшлян около капсули, стъбла, клони и дънери. Имаше и въздух. Усетих мирис на гора след дъжд.

— Сдържащо поле — сетих се аз, като си мислех, че е трябвало да го очаквам. В края на краищата, щом древният космически кораб на Консула можеше да има балкон…

Огледах се.

— С каква енергия действа? — попитах. — Със слънчеви рецептори ли?

— Непряко — отвърна Енея. Тя намери пейка с рогозка. На малкия, сложно изтъкан балкон нямаше перила. Огромният клон — дебел поне трийсет метра — свършваше с безброй листа над нас и дантелената паяжина от стволове и клони „под“ нас убеди вътрешното ми ухо, че сме на много километри височина по стена, изградена от сплетени зелени греди. Сподавих желанието да се хвърля върху рогозката и да се вкопча в нея, за да отърва кожата. Покрай нас прелетя сияйна паяжина, последвана от някаква малка птичка с раздвоена опашка.

— Непряко ли? — попитах аз с пълна уста.

— Слънчевата светлина — в по-голямата си част — се преобразува в сдържащи полета от ергове — продължи приятелката ми, като отпи от бирата си и погледна към сякаш безкрайното пространство от листа над, под и около нас, обърнали зелените си лица към ярката звезда. Нямаше достатъчно въздух, за да направи небето синьо, но сдържащото поле поляризираше гледката към слънцето достатъчно, за да не бъдем ослепени, щом погледнем към него.

Едва не се задавих, но успях да преглътна и попитах:

— Ергове ли? Като в алдебаранските енерговезници ли? Сериозно ли говориш? Ергове като онзи, взет на последното хиперионско поклонение?

— Да — потвърди Енея. Сега тъмните й очи бяха насочени към мен.

— Мислех, че са изчезнали.

— Не — отвърна тя.

Продължително отпих от бирата си и поклатих глава.

— Объркан съм.

— При това основателно, скъпи ми приятелю — тихо каза Енея.

— Това място — безсилно посочих към стената от клони и листа, към безкрайно далечната заобленост от зеленина и чернота над нас. — Не е възможно — прибавих аз.

— Не съвсем — възрази тя. — Храмерите и прокудените работят по него — и по други като него — от хиляда години.

Продължих да се храня. Сиренето и печеното телешко бяха прекрасни.

— Значи тук са дошли хилядите и милиони дървета, напуснали Божия горичка по време на Падането.

— Някои от тях — отвърна Енея. — Но храмерите и прокудените са работили заедно върху създаването на орбитални горски пръстени и биосфери много преди това.

Погледнах нагоре. От разстоянията ми се завиваше свят. Усещането от това, че съм на тази малка платформа на толкова километри над нищото ме караше да се олюлявам. Между преплетените клони далеч надолу и надясно бавно се движеше нещо, което приличаше на малка зелена вейка. Видях тънкото енергийно поле около нея и разбрах, че това е един от легендарните храмерски дърволети, почти сигурно дълъг цели километри.

— Значи това е завършено? — попитах аз. — Истинска Дайсънова сфера. Глобус около звезда? Енея поклати глава.

— Още далеч не е завършена, макар че преди двайсетина стандартни години са установили контакт с всички първични стволови филизи. Технически това е сфера, но в момента основната й част се състои от дупки — някои широки много милиони клика.

— Фантастично, дявол да го вземе — възкликнах и осъзнах, че бих могъл да се изразя много по-прилично. Разтърках бузи и усетих високото стърнище на наболата си брада. — Две седмици ли съм бил в безсъзнание?

— Петнайсет стандартни дни — уточни Енея.

— Обикновено автохирургът работи по-бързо — отбелязах аз. Довърших сандвича, залепих чинията за масата и се съсредоточих върху бирата.

— Обикновено, да — съгласи се Енея. — Рахил трябва да ти е казала, че си прекарал сравнително кратко време в автохирурга. Тя лично извърши повечето от първите хирургически операции.

— Защо? — попитах.

— Корабният лекар беше зает — отвърна тя. — Размразихме те от сомнията веднага, щом стигнахме тук, но в автохирурга имаше трима преди теб. Бяха много зле. Де Соя цяла седмица беше полумъртъв. Сержантът… Грегориъс… беше много по-сериозно ранен, отколкото показваше, когато се срещнахме на Великия връх. А третият офицер — Карел Шан — умря, въпреки усилията на автохирурга и лекарите на прокудените.

— По дяволите — изругах и оставих бирата. — Съжалявам. — Човек свикваше с мисълта, че автохирургът може да излекува почти всичко.

Енея ме погледна толкова напрегнато, че усетих погледа й да затопля кожата ми като силна слънчева светлина.

— А ти как си, Рол?

— Страхотно — отвърнах аз. — Малко ме наболява. Усещам ребрата си. Белезите ме сърбят. Освен това се чувствам като човек, който прекалено много е спал цели две седмици… но иначе съм добре.

Тя хвана ръката ми. Осъзнах, че очите й са влажни.

— Наистина щях да се ядосам, ако ми беше умрял в ръцете — след миг каза Енея с дрезгав глас.

— И аз. — Стиснах дланта й, вдигнах поглед и рязко скочих на крака. Халбата описа спирала във въздуха. Самият аз едва не излетях. Спасиха ме единствено самозалепващите се подметки на обувките ми. — Дявол да го вземе! — възкликнах аз и посочих с ръка.

— Един от зеплините — поясни Енея. — Акератаелите имат десетки хиляди от тях — работят по Биосферата. Летят в обвивки от въглероден и кислороден диоксид.

— Няма да ме изяде пак, нали?

Енея се усмихна.

— Съмнявам се. Онзи, който те опита, навярно вече е разпространил мълвата.

Потърсих с поглед бирата си, видях халбата да се премята на сто метра под нас, помислих си дали да не скоча след нея, отказах се и седнах на пейката.

Енея ми подаде своята халба.

— Давай. Никога не мога да допивам тези неща. — Тя ме гледаше, докато пиех. — Някакви други въпроси, докато разговаряме?

Преглътнах и махнах с ръка.

— Ами, наоколо случайно се разхождат изчезнали, митични и умрели хора. Нещо против да ми обясниш това?

— Под „изчезнали“ имаш предвид зеплините, сенешаите и храмерите, така ли? — попита тя.

— Да. И ерговете… макар че още не съм ги видял.

— Храмерите и прокудените са се постарали да запазят тези преследвани разумни видове по същия начин, по който колонистите на Мауи-обетована са се опитали да спасят делфините от Старата Земя — отвърна тя. — От първите хеджирски колонисти, после от Хегемонията и сега от Мира.

— А митичните и умрелите? — настоях аз.

— Искаш да кажеш полковник Касад, нали?

— И Хет Мастийн — прибавих. — А и Рахил. Тук като че ли са се събрали всички от проклетите хиперионски „Песни“.

— Не съвсем — тихо и малко тъжно отвърна тя. — Консулът е мъртъв. На отец Дюре не му позволяват да живее. Няма я и майка ми.

— Извинявай, хлапе…

Тя отново ме докосна по ръката.

— Няма нищо. Зная какво искаше да кажеш… всичко е адски объркващо.

— Отпреди ли познаваш полковник Касад и Хет Мастийн? — попитах аз. Енея поклати глава.

— Майка ми ми е разказвала за тях, разбира се… и чичо Мартин имаше какво да добави в поемата си. Но тях ги е нямало още преди да се родя.

— Нямало ги е — повторих аз. — Искаш да кажеш, че са умрели ли? — Опитах се да си спомня строфите от „Песните“. Според разказа на стария поет Хет Мастийн, високият храмер, Истинският глас на Дървото, бе изчезнал по време на пътуването с вятърната гемия през хиперионското Тревно море, малко след като неговият дърволет „Игдразил“ изгорял в орбита. Кръвта в каютата на храмера загатвала за Шрайка. Той оставил на гемията ерг в куб на Мьобиус. По-късно открили Мастийн в Долината на Гробниците на времето. Не можел да обясни отсъствието си — казал само, че кръвта на вятърната гемия не била негова, — извикал, че неговата работа е да е Глас на Дървото на болката… и умрял.

Полковник Касад изчезнал приблизително по същото време — малко след влизането им в Долината на Гробниците на времето, — но според „Песните“ на Мартин Силенъс полковникът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ последвал своята призрачна любовница Монита в далечното бъдеще, където щял да загине в битка с Шрайка. Затворих очи и изрецитирах на глас:

— Впечатляваща памет — отбеляза Енея.

— Баба често ме шамаросваше, когато се обърквах — отвърнах. — Недей да променяш темата. Струва ми се, че храмерът и полковникът би трябвало да са мъртви.

— И ще бъдат — каза тя. — Както и всички ние. Изчаках я да излезе от оракулската си фаза.

— В „Песните“ се казва, че Хет Мастийн е бил отнесен някъде… по някое време от Шрайка — продължи Енея. — По-късно умрял в Долината на Гробниците на времето, след като се върнал. От поемата не става ясно дали го е нямало за час или за трийсет години. Чичо Мартин просто не е знаел. Погледнах я с присвити очи.

— Ами Касад, хлапе? „Песните“ съвсем ясно казват… че полковникът е последвал Монита в бъдещето, влязъл е в битка с Шрайка…

— Всъщност, с легиони Шраикове — поправи ме приятелката ми.

— Да — съгласих се аз. Никога не бях разбирал този момент. — Но разказът изглежда съвсем последователен… той тръгва с нея, сражава се, умира, тялото му е положено в Кристалния монолит и заедно с Монита, монолитът започва дългото завръщане в миналото.

Енея кимна и се усмихна.

— Заедно с Шрайка — отвърна тя.

Замълчах. Шрайка се бе появил от Гробниците… Монита някак беше пътувала заедно с него… така че макар в „Песните“ ясно да се казваше, че Касад е убил Шрайща в онази велика, последна битка, чудовището по някакъв начин бе оживяло и се беше върнало заедно с Монита и трупа на Касад…

„По дяволите. В поемата изобщо казва ли се, че Касад наистина е бил мъртъв?“

— Чичо Мартин е трябвало да си измисля отделни части, нали разбираш — каза Енея. — Рахил му е разказала някои неща, но на местата, които не е разбирал, той си е позволявал поетични волности.

— Ъ-хъ — отвърнах аз. „Монита. «Песните» ясно показваха, че момичето-дете Рахил, отправило се в бъдещето заедно с баща си Сол, ще се върне ката жената Монита. Призрачната любовница на полковник Касад. Жената, която щял да последва в бъдещето, за да намери гибелта си…“ А какво ми беше казала Рахил няколко часа по-рано, когато подозирах, че двете с Енея са били любовници „Случайно имам връзка с един войник… с мъж… с когото днес ще се запознаеш. Е, по-точно някой ден ще имам връзка с него. Искам да кажа… дявол да го вземе, адски е сложно.“

Наистина. Болеше ме главата. Оставих халбата и стиснах главата си в ръце.

— Дори е още по-сложно — заяви Енея.

Погледнах към нея през пръстите си.

— Нещо против да ми обясниш?

— Да, но…

— Зная — прекъснах я аз. — Някой друг път.

— Да — потвърди тя и постави ръката си върху моята.

— Някаква причина да не поговорим за това сега? — попитах аз. Енея кимна.

— Сега трябва да влезем в капсулата си и да затъмним стените — каза тя.

— Нима?

— Да.

— И после?

— После — отвърна Енея, като се отблъсна от рогозката и ме дръпна със себе си, — ще се любим до изнемога.

25.

Нулева гравитация. Безтегловност.

Никога преди не съм обичал тези понятия и условия.

Стените на личната ни капсула бяха затъмнени дотолкова, че богатата вечерна светлина проникваше сякаш през плътен пергамент. Отново имах впечатлението, че съм в топло сърце. Отново съзнавах, че собственото ми сърце изцяло принадлежи на Енея.

Отначало всичко започна почти като в болница. Енея внимателно ми сваляше дрехите и разглеждаше оздравяващите ми белези, нежно докосваше ребрата ми и прокарваше длан по гърба ми.

— Трябва да се обръсна — казах аз, — и да взема душ.

— Глупости — прошепна приятелката ми. — Всеки ден те миех с гъба и със звукова баня… включително тази сутрин. Съвършено чист си, скъпи. Пък и си падам по мустаците ти. — Тя поглади страната ми.

Носехме се над меките и заоблени лавици. Помогнах на Енея да се освободи от ризата, панталоните и бельото си. Когато съблечеше отделна дреха, тя я изритваше към шкафчето и накрая затвори фиброплоскостта с босия си крак. Двамата се подсмихнахме. Собствените ми дрехи продължаваха да летят във въздуха и ръкавите на ризата ми описваха бавни жестове.

— Ще ида да донеса… — започнах аз.

— Няма — прекъсна ме Енея и ме притегли към себе си.

При нулева гравитация дори целувките изискват нови умения. Косата на любимата ми се виеше около главата й в огрян от слънцето ореол, докато държах лицето й в ръце и го обсипвах с целувки — устните, очите, бузите, челото и пак устните. Бавно започнахме да се въртим, като се докосвахме до гладката, сияеща стена. Беше топла като плътта на скъпата ми приятелка. Един от нас се отблъскваше с крака и отново се завъртахме заедно по средата на овалната капсула.

Целувките ни ставаха все по-настоичиви. Всеки път, щом някой от нас посегнеше по-силно да притисне към себе си другия, започвахме да се премятаме около невидим център на маса, преплели крака и ръце. Без да се откъсвам или да прекъсвам целувката, аз протегнах ръка, изчаках да приближим до топлите като плът стени и спрях премятането. Допирът отново ни отблъсна към средата в бавно въртене.

Енея отлепи устни от моите и отдръпна главата си назад за миг, все още стиснала ръцете ми. През последните десет години от нейния живот бях виждал усмивката й десет хиляди пъти — бях си мислил, че познавам всичките й усмивки, — но тази бе по-дълбока, по-стара, по-загадъчна и по-дяволита от която и да е друга.

— Не мърдай — прошепна тя и леко се оттласна от ръката ми, за да се завърти във въздуха.

— Енея… — успях само да промълвя аз и после вече не можех да говоря. Затворих очи, забравил всичко друго на света, освен това усещане. Почувствах, че ръцете на любимата ми обхващат задната част на краката ми и ме притеглят към нея.

После коленете й се отпуснаха върху раменете ми и бедрата й леко се опряха на гърдите ми. Долепих длани до вдлъбнатината на гърба й и я притиснах към себе си, плъзгайки буза по мускулестата вътрешна страна на бедрото й. Една от готвачките в Талиезин-запад имаше котка. Често вечер, когато седях сам на западната тераса, гледах залеза и усещах как камъните постепенно губят поетата през деня топлина, в очакване на часа, в който двамата с Енея ще можем да поговорим в заслона й за всичко и за нищо, аз наблюдавах котката, която бавно лочеше мляко от купичката си. Сега си представях тази котка, но след минути не можех да си представям нищо друго, освен непосредственото и поразително усещане на милата ми приятелка, която се отваряше за мен, на лекия вкус на море, на движенията ни, напомнящи на надигащ се прилив, на насочването на всичките ми сетива към бавното, но постепенно усилващо се чувство в основата на самата ми същност.

Нямам представа колко време сме плували във въздуха. Такова непреодолимо вълнение е като пожар, който поглъща времето. Пълната близост е освобождаване от пространствено/времевите закони на вселената. Минутите на любовната ни игра бяха белязани единствено с желанията на страстта ни и с неумолимата потребност да сме още по. близо един до друг.

Енея разтвори по-широко крака, отдели се от мен и откъсна устни от моите, но продължи да ме държи с ръка. Отново се завъртяхме в тъмносинята светлина. Силните й пръсти и моята възбуда бяха център на бавното ни въртене. Целунахме се с влажни устни и прегръдката на Енея се стегна около мен.

— Сега — промълви тя. Подчиних се.

Ако във вселената съществува истинска тайна, това са… тъкмо тези няколко първи секунди на топлота, проникване и пълно приемане от любимата. Отново се целувахме, забравили за бавното си премятане. Богатата светлина разливаше топлината си около нас. Отворих очи, за да видя косата на Енея, която се носеше като плаща на Офелия в тъмното море от въздух. Наистина беше все едно, че прегръщам любимата си в дълбока, солена вода — бях безтегловен и лек, обгърнат от топлината й като от вълна. Движенията ни бяха постоянни като прибой, обливащ топлия пясък.

— Хопа… — прошепна Енея само след миг от това блаженство.

Престанах да я целувам, за да разбера какво ни разделя.

— Законът на Нютон — промълвих аз, притиснал устни до лицето й.

— Всяко действие… — отвърна Енея и тихо се подсмихна, стиснала раменете ми като плувец, поспрял да отдъхне.

— …има равно по сила и противоположно по посока противодействие… — довърших и се усмихнах, докато тя отново започваше да ме целува.

— Решение — прошепна Енея. Краката й здраво обгърнаха хълбоците ми. Гърдите й плуваха помежду ни и зърната дразнеха кожата ми.

После се отпусна назад и заплува, разперила ръце, но все още сплела пръсти с моите. Продължихме бавно да се въртим около общия си гравитационен център. Главата ми се надигаше и потъваше все едно, че яздех делфин, но вече не се интересувах, нито съзнавах изящната балистика на любенето ни, а единствено самото любене. Движехме се все по-бързо в топлото море от въздух.

Няколко минути по-късно Енея пусна ръцете ми, завъртя се нагоре и напред, заби късите си нокти в гърба ми, докато ме целуваше с яростна настойчивост и после откъсна устни от моите, за да простене и извика. В същия миг усетих топлата й вселена да се затваря около мен с онова късо пулсиране, с онзи интимен, споделен пулс. Секунда след това бе мой ред да простена, да се вкопча и да запулсирам в нея, да шептя в солената й шия и плуващата й коса:

— Енея… Енея. — Молитва. Единствената ми молитва тогава. Единствената ми молитва сега.

Дълго плувахме заедно, след като отново се превърнахме в две отделни личности. Краката ни все още бяха сплетени, пръстите ни галеха и стискаха пръстите на другия. Целунах я по шията и усетих пулса й като ехо на спомен до устните си. Тя прокара пръсти по потното ми лице.

Осъзнах, че този миг прави маловажно всичко останало в миналото. Нямаше значение нищо ужасно в бъдещето. Значение имаше единствено притиснатото й до мен тяло, ръката, която стискаше моята, ароматът на косите и кожата й, топлотата на дъха й до гърдите ми. Това беше сатори. Това бе истината.

Енея се отблъсна до кабината на капсулата и се върна с малка, топла и влажна хавлия. Двамата по ред започнахме да бършем потта си. Ризата ми прелетя покрай нас. Празните ръкави се опитваха да плуват по леките въздушни течения. Енея се засмя, отпусна хавлията и това просто движение бързо се превърна в нещо друго.

— Хопа — каза тя и ми се усмихна. — Как се случи това?

— Законът на Нютон ли? — попитах.

— Логично е — прошепна Енея. — Какво тогава ще е противодействието, ако направя… ето така?

Струва ми се, че мигновеният резултат от експеримента изненада и двама ни.

— Остават ни часове до срещата на дърволета — тихо промърмори тя. После нареди нещо на капсулата и заоблените стени станаха абсолютно прозрачни. Сякаш плувахме сред тези безбройни клони и големи колкото платна листа. В един миг ни огряваше слънчевата топлина, в следващия поглеждахме от другата страна на прозрачната капсула потъвахме в нощ и звезди.

— Не се тревожи — каза Енея, — ние можем да виждаме навън, но външната повърхност не е прозрачна. Огледална е.

— Откъде си сигурна? — прошепнах и отново я целунах по шията, търсейки пулса й.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че няма как да сме сигурни, освен ако не излезем да проверим отвън. Нещо като проблем на Дейвид Хюм19.

Опитах се да си спомня философските си занимания в Талиезин, разговорите за Бъркли, Хюм и Кант. Подсмихнах се.

— Има и друг начин да проверим — казах аз, като прокарах босото си стъпало по прасците и задната страна на бедрата й.

— Как? — със затворени очи измърмори приятелката ми.

— Ако някой можеше да ни види — отвърнах, като се плъзнах зад нея и започнах да разтривам гърба й, без да й позволявам да се отдалечи, — след трийсет минути навън ще се събере огромна тълпа от прокудени ангели, храмери и кометни фермери.

— Наистина — без да отваря очи отвърна Енея. — И защо?

Залових се да й покажа. Тя отвори очи.

— О, Господи — тихо възкликна Енея. Страхувах се, че я шокирам.

— Рол? — прошепна тя.

— Хммм? — без да спирам измърморих аз. Затворих очи.

— Може да си прав за това, че външната повърхност на капсулата е огледална — промълви тя и после отново въздъхна, този път по-дълбоко.

— Мммхмм?

Енея ме хвана за ушите и ни завъртя, притисна се към мен и прошепна:

— Защо не оставим външната повърхност прозрачна и не направим огледална вътрешната?

Рязко отворих очи.

— Майтап бе — прошепна тя и ни оттласна от стената на капсулата. Звездите сияеха навсякъде около нас.

На вечерята-заседание на „Игдразил“ бяхме облечени в официални черни костюми. Вълнувах се от мисълта, че съм на борда на един от легендарните дърволети и останах малко разочарован, когато разбрах, че не съм забелязал преминаването ни от клоните на биосферата в дънера. Едва когато се събрахме — бяхме стотици — на поредица от платформи и открити капсули и дърволетът наистина се отдели от заобикалящите го листа, големи колкото градове, клони, колкото провинции и стволове, колкото континенти разбрах, че сме на борда и се движим.

От стесняващата се корона на дървото до блестящата коренова система от кипяща ядрена енергия в основата му „Игдразил“ трябва да беше дълъг малко повече от километър. Ускорението донякъде ни върна гравитацията — навярно само няколко стотни от процента микрогравитация, — но въпреки това след безтегловността усещането бе объркващо. Все пак беше по-добре, че можем да седим на масите и да се гледаме в очите, вместо да плуваме във въздуха… Помислих си за Енея и за последните ни часове, прекарани заедно, и това ме накара да се изчервя. На многобройните платформи бяха подредени маси и столове. Мнозина висяха на крехките въздушни мостове, свързващи платформите, на спиралните стълбища, виещи се из клоните и листата на централния ствол като лиани или седяха в сенчести беседки.

Двамата с Енея бяхме настанени на кръглата централна маса, заедно с Истинския глас на Дървото Хет Мастийн, водачите на прокудените, още двайсетина храмери, бежанците от Тян Щан и други. Аз седях отляво на приятелката си. От дясната й страна бяха представителите на храмерите. Дори сега мога да си спомня имената на повечето присъстващи.

Освен капитана на дърволета Хет Мастийн, имаше още шестима храмери, сред които Кет Ростийн — представен ми като Истинския глас на Звездното дърво, първосвещеник на Муир и говорител на Храмерското братство. Сред дванайсетимата прокудени бяха Систендж Коридуел и Навсън Хамним, но имаше и други, които не приличаха на тези високи и слаби архетипи на прокудените: Ам Чипета и Кент Кинкент, двама по-ниски, по-тъмни прокудени — семейна двойка, помислих си аз, — с живи очи и без ципи между пръстите си; Сиан Кинтана Каан, жена, която или носеше блестяща роба от ярки пера, или си ги имаше по рождение, както и нейните синьопери партньори Пол Юри и Морган Ботъмс. Други двама повече подхождаха на представата ми за прокудените — Драйвендж Никаагат и Палу Корор, — защото бяха адаптирани към вакуумна среда и по време на целия банкет носеха сребърните си пластокостюми.

Присъстваха четирима хебронски сенешай алуити — Ллииоонн и Ооееаалл, с които се бях запознал по-рано, както и още две стройни зелени фигури, представени ми от Енея като Ааллооее и Ннииллоо. Можех само да предполагам, че четиримата са роднини или брачни партньори в някаква сложна връзка.

Извънземните акератаели като че ли отсъстваха, докато Енея не ми посочи към отдалечено място сред клоните, където микрогравитацията бе по-слаба. Там — между сияйните паяжини и светлоптиците — се носеха дисковидните създания. Дори ерговете, които контролираха сдържащото поле на дърволета, имаха свои представители под формата на Мьобиусови кубове с дискови преводачи в черните им матрици.

Отец-капитан Федерико де Соя седеше от лявата ми страна, придружен от своя помощник сержант Грегориъс. До сержанта беше полковник Федман Касад в официалната си черна униформа от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който приличаше на холос от дълбокото хегемонийско минало. До него седеше Мълниеносната свиня, изправена и горда като стария воин от дясната й страна, а до нея — с бляснал и съсредоточен поглед — бе Гетсуанг Нгуанг Лобсанг Тенгин Гяпсо Сисунуангюр Тшунгпа Мапай Депал Сангпо, момчето Далай лама.

Всички други бежанци от Тян Шан бяха някъде на платформата. На централната маса видях Ломо Дондруб, Лабсанг Самтен, Джордж и Джигме, Харуюки, Кенширо, Войтек, Вики, Куку, Кей и други. След храмерите седяха А. Бетик, Рахил и Тео Бърнард. Рахил не откъсваше очи от полковник Касад, освен за да погледне към Енея, когато приятелката ми говореше. Сякаш останалите от нас не съществувахме.

Дребни храмерски прислужници, които Енея с шепот ми представи като клонинги от екипажа, поднасяха вода и по-силни напитки. Известно време се носеше обичайното мърморене и се водеха любезни разговори. После се спусна тишина, тежка като молитва. Когато Истинският глас на Звездното дърво Кет Ростийн се изправи, за да говори, всички други също станаха на крака.

— Приятели мои — каза дребният храмер, — братя во Муира, уважаеми прокудени съюзници, разумни сестри и братя от първичното Дърво на живота, хора бежанци от Мира и… — Истинският глас на Звездното дърво се поклони към Енея, — …дълбокоуважаема Онази, която учи.

Както знаят повечето от нас, онова, което някога Църквата на Шраика наричаше „дни на изкуплението“ — в които живеем вече близо три века — почти свършиха. В очакване на събитията Истинските гласове на Братството на Муира последваха пътя и на пророчество, и на разговор, посявайки семена в плодородната почва на откровението.

През тези предстоящи месеци и години ще се определи бъдещето на много раси — не само на човешката. Макар че сред нас има такива, които са получили дара да съзират мигове от бъдещето, вероятности, хвърляни като зар по неравната повърхност на пространството и времето, дори тези благословени не познават едно-единствено бъдеще, предопределено за нас или нашите потомци. Събитията са непостоянни. Бъдещето е като дим от горски пожар, очакващ вятъра или конкретни явления и лична смелост да раздухат искрите и въглените на действителността в една или друга посока.

Днес на този кораб… на преродения и преосветен „Игдразил“… ние ще определим собствените си пътища към бъдещето. Аз се моля на зърнатото от Муира Дърво на живота не само да оцелее нашето Братство, не само да оцелеят нашите прокудени братя, не само да оцелеят нашите преследвани и изтребвани разумни братовчеди от сенешаите и акератаелите, ерговете и зеплините, не само да оцелеят видовете, известни като човечество, но и днес да започнем да разбираме пророчествата си и всички видове на любимия живот — мекочерупчестата костенурка и светлоустите от Mare Infinitum, скачащият паяк и тесловото дърво, миещата се мечка от Старата Земя и томасовият ястреб от Мауи-обетована, — всички видове на любимия живот да се обединят във възродена почит като самостоятелни партньори в постоянния цикъл на живота във вселената.

Истинският глас на Звездното дърво се обърна към Енея и се поклони.

— Уважаема Онази, която учи, днес сме се събрали тук заради теб. От пророчествата си знаем — пророчествата на членовете на нашето Братство и на всички други, докоснали се до връзката, известна като Празнотата, Която Обвързва, — че ти си най-голямата, единствената надежда за помирение между човечеството и Техноцентъра, между човечеството и всички други. Знаем също, че времето е малко и че непосредственото бъдеще съдържа потенциал и за начало на това помирение и наше избавление… и за почти абсолютна гибел. Преди да можем да вземем каквито и да е решения, сред нас има такива, които трябва да зададат последните си въпроси. Ще участваш ли в нашия разговор? Сега ли е времето да разговаряме за онези неща, за които трябва да разговаряме и които трябва да разберем, преди всички светове и обиталища на прокудените, храмерите, Мира и различните видове хора да се срещнат в последната битка за душата на човечеството?

— Да — каза Енея.

Истинският глас на Звездното дърво седна. Енея се изправи и зачака. Извадих дневника от джоба на жилетката си.

По-късно същата вечер, под топлата светлина на личната ни капсула, двамата с Енея се любихме, разговаряхме за интимни неща и вечеряхме за втори път с вино, сирене от зигокоза и пресен хляб.

Енея беше отишла до кухненското отделение и се върна с две кристални чаши вино. Тя ми подаде едната и каза:

— Ето, Рол, любими мой… вземи това и пий.

— Благодаря — отвърнах аз, без да мисля и надигнах чашата към устните си. После замръзнах. — Това… ти…

— Да — кимна Енея. — Това е причастието, което отлагах толкова време. Сега е твое, ако искаш да го приемеш. Но не си длъжен да го правиш, обич моя. Дори да откажеш, чувствата ми към теб няма да се променят.

Без да откъсвам поглед от очите й, аз пресуших виното. Имаше вкус само на вино.

Енея плачеше. Тя извърна глава, но вече бях видял сълзите в прелестните й, тъмни очи. Взех я в ръцете си и ние заедно се понесохме под топлата светлина.

— Хлапе? — прошепнах аз. — Какво има? — Сърцето ми се късаше, докато се чудех дали не мисли за друг мъж в миналото си, за брака си, за детето… Виното ме замая и малко ми се догади. Или може би не бе от виното. — Тя поклати глава.

— Обичам те, Рол.

— Обичам те, Енея.

Тя ме целуна по шията и се вкопчи в мен.

— За това, което току-що направи за мен, в мое име, ще бъдеш преследван и гонен… Насилих се да се подсмихна.

— Хей, хлапе, та нас ни преследват и гонят от деня, в който се качихме на хокинговото килимче в Долината на Гробниците на времето. В това няма нищо ново. Ще ми липсва, ако Мирът престане да ни преследва.

Тя не се усмихна. Усетих сълзите й до гърлото и гърдите си, когато ме притисна към себе си още по-силно.

— Ти ще си първият от всички онези, които ме следват, Рол. Ти ще си водачът в предстоящите десетилетия на битка. Ти ще си уважаваният и мразеният, слушаният и презираният… те ще искат да те превърнат в бог, скъпи.

— Глупости — прошепнах, притиснал устни към косата на приятелката си. — Зная, че не съм водач, хлапе. Не съм направил нищо друго, освен да те следвам през всички тези години, откакто се познаваме. По дяволите… прекарах повечето време просто в опити да те настигна.

Енея повдигна лице към моето.

— Ти беше моят Избраник още преди да се родя, Рол Ендимион. Когато падна, ти ще продължиш. И двамата трябва да останем живи чрез теб…

Допрях тежкия си показалец към устните й. Целунах сълзите по страните и миглите й.

— Недей да говориш за падане или за живот без теб — наредих й аз. — Планът ми е прост… завинаги да остана с теб… във всичко… да споделяме всичко. Каквото и да се случи с теб, ще се случи и с мен, хлапе. Обичам те, Енея. — Ние плувахме в топлия въздух и аз я притисках в ръцете си.

— Да — прошепна приятелката ми и яростно ме прегърна. — Обичам те, Рол. Заедно. Време. Да.

После престанахме да говорим. Целувките ни имаха вкус на вино и сол от сълзите й. Правихме любов още много часове, после заедно се унесохме в сън, носейки се сплетени в прегръдките си като морски създания, като едно-единствено чудно морско създание, отпуснато под топлите и приятелски вълни.

26.

На следващия ден се отправихме с кораба на Консула към слънцето.

Бях се събудил с очакването да усетя някакво просветление, сатори от виното на причастието, най-малкото по-дълбоко разбиране за вселената, в най-добрия случай всезнание и всесилие. Вместо това се събудих с пълен мехур, слабо главоболие, но приятни спомени от предишната нощ.

Енея се беше събудила преди мен и когато излязох от тоалетната, бе приготвила кафе, плодове и пресни, топли кифлички.

— Недей да очакваш същото всяка сутрин — усмихнато ми каза тя.

— Ясно, хлапе. Утре аз ще приготвя закуската.

— Омлет? — попита тя и ми подаде чаша с кафе. Счупих херметичния печат, вдишах аромата и изстисках капка в устата си, без да ме е грижа, че ще се изгоря или че мога да изпусна малката сфера горещо кафе във въздуха.

— Естествено — отвърнах аз. — Каквото пожелаеш.

— Желая ти късмет в търсенето на яйца — рече Енея и довърши кифличката си на две хапки. — Това Звездно дърво е хубаво, но няма кокошки.

— Жалко — казах и погледнах през прозрачната стена на капсулата. — А има толкова много места, на които да кацат. — После продължих сериозно: — Хлапе, за виното… искам да кажа, вече минаха около осем стандартни часа и…

— И ти не се чувстваш променен — довърши Енея. — Хмм, предполагам, че си един от тези редки индивиди, върху които вълшебството не действа.

— Наистина ли?

Гласът ми трябва да е прозвучал притеснено или облекчено, а може би и двете, защото тя поклати глава.

— Не, само се пошегувах. Около двайсет и четири стандартни часа. Ще усетиш нещо. Гарантирам ти го.

— Ами ако сме… хм… заети, когато дойде моментът? — попитах аз и вдигнах вежди, за да подчертая въпроса си. Рязкото движение малко ме повдигна от магнитната маса.

Енея въздъхна.

— Долу, момче, преди да съм зашила тези твои вежди на мястото им.

— Ммм — ухилих й се над чашата с кафе. — Обичам, когато говориш така.

— Побързай — каза тя, пъхна чашата си в звуковия миялен автомат и рециклира салфетката си.

С удоволствие дъвчех кифличката си и се наслаждавах на невероятната гледка през стената.

— Да побързам ли? Защо? Ще ходим ли някъде?

— Имаме среща на кораба — отвърна Енея. — На нашия кораб. После трябва да се върнем и да проверим последните приготовления на „Игдразил“ за заминаването утре вечер.

— Защо на нашия кораб? — попитах. — Няма ли да е направо претъпкан в сравнение с всички тези други места?

— Ще видиш — обеща тя. Беше обула меки, сини, стегнати на глезена панталони за нулева гравитация и тясна бяла риза с няколко самозалепващи се джоба. Носеше сиви пантофи. Бях свикнал да ходя бос в капсулата и по различните стъбла.

— Побързай — повтори тя. — Корабът заминава след десет минути и пътуването дотам е дълго.

Наистина бе претъпкан. И макар че вътрешното сдържащо поле поддържаше една шеста g, след нулевата гравитация се чувствах като на Юпитеров свят. Струваше ми се странно да съм в едноизмерна плоскост с всички останали и всичкото това свободно пространство да отива на вятъра. Седнали до пианото, по пейки, на столове и по первазите на холоямката на равнището на библиотеката в кораба на Консула, заедно с нас бяха прокудените Навсън Хамним, Систендж Коридуел, Сиан Кинтана Каан, блестяща в своите пера, двамата сребристи, адаптирани за вакуумни условия прокудени Палу Корор и Дайвендж Никаагат, както и Пол Юри с Ам Чипета. Тук бяха Хет Мастийн и Кет Ростийн. Присъстваше полковник Касад — висок, колкото самите прокудени, — а също Дорье Фамо, която изглеждаше стара и царствена в леденосивата си рокля, прелестно диплеща се при ниската гравитация, Ломо, Рахил, Тео, А. Бетик и Далай лама. Нямаше нито едно от другите разумни същества.

Неколцина от нас излязоха на балкона, за да погледат как вътрешната повърхност на Звездното дърво остава зад кораба, който се издигаше към централната звезда върху стълб от син ядрен пламък.

— Добре дошъл отново, полковник Касад — каза корабът, когато се събрахме на библиотечното равнище.

Вдигнах вежди към Енея, изненадан, че корабът е успял да си спомни своя пътник от някогашните дни.

— Благодаря ти, Кораб — отвърна полковникът. Високият тъмен мъж изглеждаше разсеян и замислен.

Отдалечаването от вътрешната повърхност на Биосферното звездно дърво ме замая по съвсем различен начин, отколкото обикновеното смаляване на планетна сфера. Тук се намирахме във вътрешността на орбиталната структура и макар че виждах пролуки между листата и стволовете, звездните полета от другата страна на слънцето и огромните космически пространства, стотиците хиляди километри и отделянето от привидно твърда повърхност, огромните листа, смалили се в искрящи точици — гледката на този свят, напомнящ на огромен зелен, вдлъбнат океан — и усещането, че съм в някаква невероятно голяма купа и не мога да избягам… всичко това беше почти непреодолимо.

Клоните сияеха със синя светлина от атмосферата в сдържащите полета, придавайки на хилядите кликове преплетени стволове и блещукащи листа някакъв син, електрически блясък, сякаш цялата вътрешна повърхност бе заредена с електрически ток. И навсякъде имаше живот и движение: прокудени ангели с широки сто клика криле не само прелитаха сред клоните, но и плуваха по-надалеч в космоса — навътре към слънцето, отвъд дългите десет хиляди клика коренови системи; безброй по-малки форми на живот искряха в синята атмосферна обвивка — сияйни паяжини, вълшебни вериги, папагали, сини растения, маймуни от Старата Земя, огромни ята тропически риби, плуващи в нулевата гравитация в търсене на овлажнени от комети райони, сини чапли, ята гъски и марсиански кокошки, делфини — отдалечихме се преди да успея да изброя дори само малка част от онова, което виждах.

Още по-нататък започнах да различавам размерите на най-големите форми на живот и рояци форми на живот. От „височина“ няколко хиляди клика можех да видя сияещите множества сини дискове, разумните акератаели, които летяха заедно. След първата ми среща тук със съществата от моята облачна планета бях попитал Енея дали на Биосферното звездно дърво има още, освен двете на съвещанието. „Още няколко — каза приятелката ми. — Още около шестстотин милиона.“ Сега можех да видя безцелното прелитане на акератаелите по въздушните течения от дънер на дънер — отдалечени на стотици километри — на рояци от хиляди, може би дори десетки хиляди. А С ТЯХ летяха покорните им слуги: небесните сепии, зеплините, прозрачни медузи и огромни газови чували с пипала, подобни на онзи, който ме бе изял на облачния свят. Но по-големи. Бях пресметнал, че онова чудовище навярно е дълго десет клика — тези зеплинови чудовища тоябва да бяха дълги неколкостотин клика, а може би много повече, ако се смятаха безбройните пипала, камшичета, опашки и хоботи, които имаха тези същества. Докато ги наблюдавах, осъзнах, че всички тези гигантски зверове на акератаелите изпълняват различни задачи — преплитат клони, стъбла и капсули в сложни биомотиви, кастрят мъртвите клони и големите колкото градове листа на Звездното дърво, закрепват проектирани от прокудените структури или носят материали от една част на Биосферата до друга.

— Колко зеплини контролират акератаелите на Звездното дърво? — попитах Енея, когато се освободи за секунда.

— Не зная — отвърна тя. — Питай Навсън.

— Нямам представа — каза прокуденият. — Те отглеждат колкото са им нужни. Самите акератаели са отличен пример за групов организъм, за кошерен ум… никой от тези дискове поотделно не е разумен… но заедно, те са блестящи. Небесните сепии и други създания от Юпитерови светове се възпроизвеждат според нуждите тук вече повече от седемстотин стандартни години. Предполагам, че около Биосферата работят неколкостотин милиона… а на онова място навярно милиард.

Погледнах надолу към малките фигури по смаляващата се повърхност на Биосферата. Милиард създания, всяко голямо колкото Платото на зъбера на родния ми свят.

Още по-нататък през пролуките между клоните се виждаха много други неща. Онази част, от която идвахме ние, беше най-старата и най-плътната, но по огромната вътрешна извивка на Биосферата имаше дупки — някои съзнателно оставени, други все още незапълнени с жив материал. Но дори тук пространството кипеше от движение — по прецизни траектории между корени, клони, листа и стволове летяха комети, чийто воден дар се изпаряваше от повърхността с помощта на насочени от прокудените и заредени от ерговете топлинни лъчи, изстрелвани от дънерите и от генетично адаптирани огледални листа, широки стотици кликове. Когато се превърнеха във водна пара огромните облаци се понасяха из влачещите се корени и напояваха милиарди квадратни километри листна повърхност.

Още по-големи от кометите бяха десетките внимателно насочени астероиди и пастирски луни, движещи се на няколко хиляди или десетки хиляди километри над вътрешната и външната повърхност на живата сфера — коригираха орбиталната траектория, осигуряваха привличане, за да помогнат на клоните да растат в правилна посока, хвърляха сянка над вътрешната повърхност на Биосферата там, където имаше нужда, и служеха като наблюдателни бази и работни общежития за безбройните прокудени и храмерски градинари, които се грижеха за проекта от десетилетия и векове.

А сега, когато корабът вече се беше отдалечил на половин светлинна минута разстояние и ускоряваше към слънцето, сякаш търсеше точка на прехвърляне, в огромната кухина на зелената сфера като че ли имаше още повече движение: прокудени бойни кораби, всички остарели според стандартите на Мира, с балони на хокингови двигатели или гигантски таранови сдържащи полета, древни унищожители и кораби К-3 от отдавна изчезнала епоха, изящни товарни кораби с огромни заоблени платна от сияеща монотъкан… и навсякъде прокудените ангели, размахващи криле и блестящи, докато се носеха към слънцето или летяха назад към Биосферата.

Енея и другите се отдръпнаха навътре, за да продължат обсъждането си. Темата бе важна — отново опит да открият начин да попречат на Мира да атакува, някаква маневра или отвличане на вниманието, което да не позволи на трупащия се флот да се прехвърли тук, — но аз си мислех за по-важни неща.

Когато А. Бетик се обърна да напусне балкона, докоснах десния ръкав на андроида.

— Можеш ли да останеш, за да поговорим за минута?

— Разбира се, г. ЕНДИМИОН. — Гласът на синьокожия мъж беше внимателен, както винаги.

Изчаках да останем сами на балкона. Монотонният разговор отвътре ни позволяваше известно уединение и аз се облегнах на перилата.

— Съжалявам, че нямахме възможност да си поприказваме, откакто пристигнах на Звездното дърво — започнах аз.

Голият скалп на А. Бетик блестеше под силната слънчева светлина. Сините му очи бяха спокойни и приятелски.

— Няма нищо, г. Ендимион. Събитията след пристигането ни бяха изключително вълнуващи. Съгласен съм, обаче че тази конструкция кара човек да търси възможности да говори за нея. — Той махна със здравата си ръка към огромната заобленост на Звездното дърво, която сякаш започваше да избледнява близо до пламтящото слънце.

— Не искам да разговаряме за Звездното дърво или за прокудените — тихо отвърнах аз и се наведох малко по-близо към него.

А. Бетик кимна и зачака.

— Беше ли с Енея на всички светове между Старата Земя и Тян Шан — продължих. — На Иксион, Мауи-обетована, Ренесанс Вектор и другите?

— Да, г. ЕНДИМИОН. Имах честта да пътувам с нея през цялото време, докато позволяваше на други да я придружават.

Прехапах устната си, осъзнал, че се каня да се направя на глупак, но нямах друг избор.

— Ами времето, през което не ти е позволила да пътуваш с нея? — попитах.

— Докато г. Рахил, г. Тео и другите останаха заедно с мен на Грумбридж Дайсън Д ли? — рече А. Бетик. — Ние продължихме с работата на г. Енея, г. ЕНДИМИОН. Аз конкретно се занимавах със строежа на…

— Не, не — прекъснах го аз, — искам да кажа какво знаеш за отсъствието й? А. Бетик замълча за миг.

— На практика нищо, г. Ендимион. Тя ни каза, че известно време няма да я има. Уреди да ни назначат и да продължим работата с нейните… студенти. Един ден замина и я нямаше почти две стандартни години…

— Една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа — уточних аз.

— Да, г. Ендимион. Точно толкова.

— А след като се върна не ти ли каза къде е била?

— Не, г. Ендимион. Доколкото ми е известно, не го е споменавала на когото и да е от нас.

Искаше ми се да сграбча А. Бетик за раменете, да го накарам да разбере, да му обясня защо този въпрос е на живот и смърт за мен. Дали щеше да разбере? Не знаех.

Вместо това, като се опитвах да говоря спокойно, почти разсеяно — и безуспешно — казах:

— Забеляза ли някаква разлика в Енея след завръщането й, А. Бетик?

Моят приятел андроид замълча, не, като че ли се поколеба дали да отговори, но сякаш се мъчеше да си спомни нюансите в човешката емоция.

— Заминахме за Тян Шан почти веднага след това, г. Ендимион, но си спомням, че в продължение на няколко месеца г. Енея беше много емоционална — в един момент въодушевена, в следващия напълно отчаяна. Когато пристигнахте на Тян Шан, тези емоционални поврати като че ли стихнаха.

— И не ти е споменавала каква е причината за тях, така ли? — Чувствах се като свиня заради това, че правех това зад гърба на любимата си, но знаех, че тя няма да разговаря с мен за тези неща.

— Не, г. Ендимион — отвърна андроидът. — Г. Енея не ми е казвала нищо за причината. Предположих, че е някакво събитие или събития, които е преживяла по време на отсъствието си.

Дълбоко си поех дъх.

— Преди да замине… на другите светове… Амритсар, Патауфа… на който и да е от световете преди да напусне Грумбридж Дайсън Д… тя имала ли е… била ли е… имала ли е някого?

— Не ви разбирам, г. Ендимион.

— Имало ли е мъж в живота й, А. Бетик? Някой, към когото да е проявявала привързаност? Някой, който да е изглеждал особено близък с нея?

— А — кимна андроидът. — Не, г. Ендимион, като че ли нямаше никакъв мъж, който да е проявявал особен интерес към г. Енея… освен като към учителка и вероятен месия, разбира се.

— Да — казах аз. — И никой не се е върнал заедно с нея след онази една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа?

— Не, г. Ендимион.

Стиснах рамото на А. Бетик.

— Благодаря ти, приятелю. Съжалявам, че ти зададох тези тъпи въпроси. Просто… не разбирам… някъде има… по дяволите, няма значение. Просто тъпи човешки чувства. — Обърнах се да се присъединя вътре към другите.

А. Бетик ме хвана за китката и ме спря.

— Г. Ендимион — тихо заговори той, — ако любовта е човешкото чувство, което имате предвид, смятам, че съм наблюдавал хората достатъчно дълго по време на съществуването си, за да зная, че любовта никога не е тъпо чувство. Смятам, че г. Енея е права, когато учи, че любовта може да е основният източник на енергия за вселената. Останах замръзнал и със зяпнала уста, докато андроидът напусна балкона и влезе в претъпканото библиотечно равнище.

Скоро щяха да вземат решение.

— Мисля, че трябва да пратим робота-куриер с гидеонов двигател със съобщение — казваше Енея, когато влязох вътре. — Да го пратим направо и след един час.

— Те ще го конфискуват — отвърна Сиан Кинтана Каан с мелодичния си контраалт. — А това е единственият кораб с мигновен двигател, който ни остана.

— Добре — вдигна рамене Енея. — Те са мерзост. Всеки път, когато ги използват, се унищожава част от Празнотата.

— Въпреки това — обади се Пол Юри, чийто силен диалект звучеше като радиосмущения, — остава възможността да използваме робота като носител.

— Да изстреляме ядрени бойни глави или плазмени оръжия срещу армадата ли? — попита Енея. — Мислех си, че сме се отказали от тази възможност.

— Това е единственият начин да ги ударим, преди те да ударят нас — заяви полковник Касад.

— Няма да има никаква полза — поклати глава храмерският Истински глас на Звездното дърво Кет Ростийн. — Роботите не са предназначени за точно насочване. Архангелският боен кораб ще го унищожи на светлинни минути от целта му. Съгласен съм с Онази, която учи. Да пратим съобщение.

— Но дали то ще спре атаката им? — попита Систендж Коридуел.

Енея направи добре познатия ми жест.

— Няма никаква гаранция… но ако ги накара да загубят равновесие, тогава ще те използват мигновените си роботи, за да отложат атаката. Предполагам, че си струва да опитаме.

— И какво ще гласи съобщението? — попита Рахил.

— Моля те, подай ми онзи пергамент и перото — каза Енея.

Тео й донесе нещата и ги остави върху „Стенуея“. Всички — включително аз — се стълпихме наоколо, докато Енея пишеше:

До папа Урбан XVI и кардинал Лурдъсами:

Идвам на Пацем във Ватикана. Енея:

— Ето. — Младата ми приятелка подаде пергамента на Навсън Хамним. — Моля те, постави това в куриера, когато се приземим, включи радиопредавателя на „съобщение“ и го изстреляй към системата Пацем.

Прокуденият пое пергамента. Още не бях придобил способността да чета изражението на лицата на прокудените но ми беше ясно, че нещо го кара да се колебае. Навярно блед вариант на паниката и объркването, които изпълваха гърдите ми в момента.

„Идвам на Пацем.“ Какво означаваше това, по дяволите? Как би могла да отиде на Пацем и да оцелее? Не можеше. И където и да отиваше, бях сигурен в едно… че ще бъда до нея. Което означаваше, че тя ще убие и мен, ако изпълнеше обещанието си. А Енея винаги спазваше дадената дума. „Идвам на Пацем.“ Може би това бе просто хитър ход, за да спре флота им? Празна заплаха… начин да ги обърка? Искаше ми се да разтърся любимата си, докато не изпаднеха зъбите й или докато не ми обяснеше всичко.

— Рол — повика ме тя и ми даде знак да се приближа. Помислих си, че навярно това е обяснението, което исках, че е прочела изражението на лицето ми от другата страна на стаята и че е забелязала бушуващия в мен смут, но Енея просто каза:

— Палу Корор и Драйвендж Никаагат ще ми покажат какво е да летиш като ангел, искаш ли да дойдеш с мен? Ще дойде и Ломо.

„Да летя като ангел?“ За миг бях сигурен, че говори глупости.

— Ако искаш да дойдеш, имат един резервен пластокостюм — продължаваше Енея. — Но вече трябва да тръгваме. Почти стигаме до Звездното дърво и корабът ще кацне след няколко минути. Хет Мастийн трябва да продължи с товаренето на „Игдразил“, а аз имам да правя още сто неща.

— Да — отвърнах аз, без да зная с какво се съгласявам. — Ще дойда. — В момента бях достатъчно кисел, за да си помисля, че този отговор е чудесна метафора за цялата ми десетгодишна одисея: „да, не зная какво правя или в какво се замесвам, но можеш да разчиташ на мен.“ Един от адаптираните за космоса прокудени, жената на Палу Корор, ни подаде пластокостюмите. Бях използвал пластокостюми, разбира се — последният път бе само няколко седмици преди това, когато двамата с Енея се бяхме изкачили на Великия връх на Средното царство на Тян Шан, — макар че ми се струваше преди месеци или години. Но никога не бях виждал или пипал такъв костюм.

Пластокостюмите датират от много векове. Идеята беше, че най-добрият начин да не експлодираш във вакуума не е огромният скафандър като в първите дни на космическите полети, а толкова тънко покритие, че да позволява на потта да излиза навън, като в същото време предпазва кожата от ужасната горещина, студ и вакуум в космоса. Пластокостюмите не се бяха променили много през всички тези векове, освен въвеждането на дихателните влакна и осмозните плоскости. Разбира се, последният ми пластокостюм беше произведен в Хегемонията и функционираше отлично, докато Радамант Немес не го раздра на парчета.

Но това не бе обикновен пластокостюм. Палу Корор пусна в ръцете ми сребърна материя, течна като живак и топла като протоплазма. Наистина се движеше като живак. Не, движеше се като живо създание. Едва не го изпуснах от удивление и го хванах с другата си ръка, само за да видя, че потича няколко сантиметра нагоре по китката и ръката ми като някакво месоядно извънземно.

Трябва да бях казал нещо на глас, защото Енея рече:

— Наистина е жив, Рол. Пластокостюмът е организъм… генетично оформен и нанотехнологизиран… но дебелината му е само три молекули.

— Как да го облека? — попитах, докато го гледах да тече по ръката ми към ръкава на туниката ми, а после да се връща обратно. Имах впечатлението, че това по-скоро е хищник, а не дреха. А проблемът с всеки пластокостюм беше, че трябваше да се носи върху кожата: човек не носеше дрехи под пластокостюм. Където и да е.

— Ами — каза Енея, — лесно е… Няма нужда да го навличаш като старите пластокостюми. Просто се съблечи, застани неподвижно и го пусни върху главата си. Той ще потече отгоре ти. И трябва да побързаш.

Това не ме ентусиазира особено.

Двамата с Енея се извинихме и изтичахме нагоре по спиралната стълба към спалнята в носа на кораба. Там бързо се съблякохме. Погледнах към любимата ми — застанала гола до древното (и много удобно, както си спомнях) легло на Консула — и ми се прииска да й предложа да използваме по-добре времето до приземяването на кораба. Но Енея само размаха пръст към мен, вдигна топката сребърна протоплазма над главата си и я пусна върху косата си.

Не бе приятно да гледам как сребърният организъм я поглъща — той се стече върху кестеняво-русата й коса като течен метал, покри очите, устата и брадичката й, обгърна шията й като огледална лава, после раменете, гърдите корема, хълбоците, пубиса, бедрата, коленете… накрая тя повдигна единия си крак, после другия и поглъщането завърши.

— Добре ли си? — тихо попитах аз. Собствената ми сребърна топка пулсираше в дланта ми, готова да ме погълне.

Енея — или хромираната статуя, която беше Енея — ми даде знак с палци нагоре и посочи към гърлото си. Разбрах: както и с хегемонийските пластокостюми, отсега нататък щяхме да разговаряме с помощта на комуникационни влакна.

Повдигнах пулсиращата маса в двете си ръце, затаих дъх, затворих очи и я пуснах върху главата си.

Стана за по-малко от пет секунди. За един ужасен миг бях сигурен, че не мога да дишам, усетих, че хлъзгавата маса покрива носа и устата ми, но после си спомних да вдишам и в гърлото ми нахлу студен, свеж кислород.

«Чуваш ли ме, Рол?» Гласът й беше много по-отчетлив, отколкото в стария ми костюм.

Кимнах, после отвърнах: «Да. Странно усещане.»

«Готови ли сте, г. Енея, г. Ендимион?» Трябваше ми секунда, за да разбера, че това е другият адаптиран прокуден Драйвендж Никаагат. Бях чувал гласа му и преди, но преведен през речеви синтезатор. По директния канал той звучеше по-ясно и мелодично от птичата песен на Сиан Кинтана Каан.

«Готови сме» — потвърди Енея и ние се спуснахме по спиралната стълба, минахме през тълпата и излязохме на балкона.

«Успех, г. Енея, г. Ендимион.» Това бе А. Бетик, който ни говореше по комуникационния канал на кораба. Андроидът ни докосна по сребърните рамене, когато спряхме до Корор и Никаагат пред перилата на балкона.

Ломо също ни очакваше. Сребърният му пластокостюм очертаваше всеки мускул на ръцете, бедрата и плоския му корем. За миг се почувствах неловко. Искаше ми се или да нося нещо над този толкова тънък пласт сребърна течност, или да бях полагал повече усилия, за да поддържам формата си. Изваяното от хром тяло на Енея изглеждаше прекрасно. Радвах се, че никой друг, освен андроидът не ни е последвал навън.

Корабът се намираше на две хиляди клика от Звездното дъовои бързо намаляваше скоростта. Палу Корор даде знак и леко скочи върху тънкия парапет на балкона, като балансираше при ниската гравитация. Драйвендж Никаагат я последва, след него Ломо, Енея и накрая — много по-тромаво — и аз. Усещането за тежест и голота беше непреодолимо — огромната зелена вдлъбнатина на Звездното дърво под нас, покритите с листа стени в далечината от всички страни, грамадата на кораба, който завиваше под нас, балансирайки върху стройна колона от ядрен пламък. Със замайване осъзнах, че се готвим да скочим.

«Не се тревожете, ще отворя сдържащото поле в момента, в който преминете, и ще бъда на ЕМ тласкачи, докато не се отдалечите от ядрената опашка.» Разбрах, че говори корабът. Нямах представа какво правим.

«Костюмите ще ви дадат груба представа за нашето адаптиране — казваше Палу Корор. — Разбира се, онези от нас, които са избрали пълната интеграция, не живеят и пътуват в космоса с помощта на полуразумните костюми и техните молекулярни микропроцесори, а на адаптираните вериги в кожата, кръвта, зрителните органи и мозъците ни.»

«Как ще…» — започнах аз. Бе ми трудно да говоря, сякаш пресъхналата ми уста можеше да се отрази по някакъв начин на мускулите на гърлото ми.

«Не се безпокойте — каза Никаагат. — Няма да разперим крилете си, докато не се отдалечим на достатъчно разстояние. Няма да се сблъскат… полетата няма да. ни позволят, Управлението е чисто интуитивно. Оптичните системи на костюма ви би трябвало да влязат в интерфейс с нервната ви система и с невросензорите ви и ще извикват информация, когато се налага.»

«Информация ли? Каква информация?» — Исках само да си го помисля, но комуникационната система на костюма ми излъчи думите.

Енея хвана сребърната ми ръка в своите.

«Ще бъде забавно, Рол. Единствените свободни минути, които ще имаме днес, струва ми се. Или за известно време напред.»

В този момент, изправен върху парапета, готов за ужасяващото вертикално падане през ядрения пламък и вакуума, не се замислих за значението на думите й. «Хайде» — каза Палу Корор и скочи.

Хванали се за ръце, двамата с Енея скочихме едновременно.

Тя пусна ръката ми и ние с въртене се отдалечихме един от друг. Сдържащото поле се разтвори и ни изтласка на безопасно разстояние. Ядреният двигател спря, докато петимата се отдалечавахме от кораба, после отново се запали — корабът като че ли се понесе напред по-бързо от нас — и ние продължихме да падаме надолу. Усещането беше непреодолимо — пет сребърни фигури с разперени ръце, все повече отделящи се една от друга, всичките полетели към дантелата на Звездното дърво на няколко хиляди клика под нас. После се отвориха крилете ни.

«За нашите цели днес леките криле трябва да са широки само около километър — разнесе се в ушите ми гласът на Палу Корор. — Ако пътувахме по-надалеч или по-бързо, щяха да са много по-големи… навярно неколкостотин километра.»

Когато повдигнах ръце, от пластокостюма ми изскочиха енергийни плоскости, напомнящи на криле на пеперуда. Усетих внезапен прилив на слънчева светлина.

«В момента усещаме течението на първичното магнитно поле, което следваме — поясни Палу Корор. — Ако ми позволите да овладея костюмите ви за момент… ето.»

Гледката се промени. Погледнах наляво, където падаше Енея, вече на няколко клика разстояние — блестяща сребърна пеперуда с разширяващи се златни криле. Другите сияеха зад нея. Можех да видя слънчевия вятър, натоварените частици и течения от плазма, виещи се по безкрайно сложната геометрия на хелиосферата — червени линии спирално магнитно поле, усукващо се така, сякаш нарисувано на вътрешните повърхности на постоянно движещ се наутилус. Всички тези извити, многопластови, пъстри гърчещи се плазмени нишки се стичаха към слънцето, което вече не изглеждаше като бледа звезда, а бе център на милиони сливащи се полета, цели пластове плазма, изтласквани със скорост от четиристотин километра в секунда и привличани в тези фигури от пулсиращи магнитни полета. Можех да видя лилавите ленти на носещите се навътре магнитни линии, преплитащи се с тъмночервените избухващи навън течения, виждах сините въртопи на хелиосферична ударна вълна около външните краища на Звездното дърво, луните и кометите, които се врязваха в плазмената среда като кораби, плаващи във фосфоресциращи нощни морета, виждах нашите златни криле, които взаимодействаха с тази плазмена и магнитна среда, улавяйки фотоните като милиарди светулки в мрежите си, повърхностите им се носеха към плазмените течения, сребърните ни тела ускоряваха по огромните сияещи гънки и по спиралните магнитни геометрии на хелиосферичната матрица.

Освен това подсилено зрение, оптиката на костюмите представяше информация за траекторията и данни, които не означаваха нищо за мен, но трябва да бяха въпрос на живот и смърт за тези адаптирани към космоса прокудени. Премигваха уравнения и функции и сякаш се носеха някъде в далечината. Спомням си само един пример:

???

и

???

и

???

и

???

и

???

Макар да не разбирах нито едно от тези уравнения, знаех, че приближаваме към Звездното дърво с прекалено висока скорост. Освен ускорението от кораба, бяхме набрали собствена инерция от слънчевия вятър и плазменото течение. Започвах да виждам как тези енергийни криле могат да отдалечат човек от звезда — при това с внушителна скорост, — но нямах представа как можеше да се спре на разстояние, което ми се струваше по-малко от хиляда километра.

«Фантастично е — разнесе се гласът на Ломо. — Удивително.»

Завъртях глава, за да погледна към нашия приятел летец от Тян Шан далеч наляво и на много километри под нас. Вече беше влязъл в зоната на листата и пикираше точно над синята замъгленост на сдържащото поле, което заобикаляше клоните и пространствата помежду им като осмозна мембрана.

«Как го е направил, по дяволите?» — зачудих се аз. Отново трябва да бях предал мисълта на гласните си струни, защото чух дълбокия, характерен смях на Ломо. «ИЗПОЛЗВАЙ крилете, Рол. И оказвай съдействие на дървото и ерговете!»

Да оказвам съдействие на дървото и ерговете ли? Приятелят ми трябва да бе загубил разсъдъка си.

Тогава видях, че Енея е разперила криле и манипулира с тях едновременно с мисъл и движение на ръцете, погледнах зад нея към света от клони, който с ужасяваща скорост се приближаваше към нас, и започнах да проумявам номера.

«Така е добре — чух гласа на Драйвендж Никаагат. — Уловете вятъра. Добре.»

Видях двамата адаптирани прокудени да трепкат с криле като пеперуди. Издигащото се от Звездното дърво течение от плазмена енергия ги заобиколи и внезапно мина покрай тях, сякаш бяха разтворили парашути, докато аз продължавах да пропадам в пространството.

Задъхан в полето на пластокостюма и с разтуптяно сърце, разперих ръце и крака и поисках крилете ми да станат по-широки. Енергийните гънки засияха и се разшириха поне до два клика. Грамадата от листа под мен се раздвижи, бавно и решително се завъртя, сякаш в безвременен холос на цветя, стремящи се към светлината, сгъна се, за да образува гладък параболичен диск, широк поне пет клика и после стана съвършено огледална.

Внезапно блясна слънчева светлина. Ако гледах с незащитени очи, мигновено щях да ослепея. Оптиката на костюма обаче се поляризира. Чух лъчите да удрят по тялото и крилете ми като силен дъжд по метален покрив. Разперих криле по-широко, за да уловя блестящото течение от светлина в същия момент, в който ерговете от Звездното дърво под мен нагънаха хелиосферната матрица, пречупиха плазмения поток назад към нас с Енея и рязко, но не й болезнено, намалиха скоростта ни. Размахали криле, ние навлязохме в извитите външни клони на Звездното дърво, докато оптиката на костюма продължаваше да показва данни в зрителното ми поле.

???

Това кой знае защо ме изпълни с увереност, че дървото ни дава съответното количество слънчева светлина на основата на масата и яркостта си, докато ерговете ни осигуряват достатъчно хелиосферна плазма и магнитна връзка, за да намалят скоростта ни почти до нулева, преди да се блъснем в някой от огромните клони или да се врежем в сдържащото поле.

Двамата с Енея следвахме прокудените и използвахме крилете си по същия начин, по който те използваха своите реехме се и после ги размахвахме, свивахме ги и след това ги разпервахме, за да уловим светлината на истинското слънце и отново да увеличим скоростта си, пикирахме сред външните клони, изплувахме над външния пласт от листа на Звездното дърво, после пак се гмурвахме дълбоко сред клоните, свили криле, за да минем между капсули или покрити мостове извън вътрешното сдържащо поле, носехме се около потъналите в работа космически сепии, чиито пипала бяха десет пъти по-дълги от кораба на Консула, в момента внимателно напредващ сред листата, отново разпервахме криле, за да прелетим край плуващите ята от хиляди пулсиращи със синя светлина акератаелитски дискове, които сякаш ни махаха с ръце.

Точно под сиянието на сдържащото поле имаше огромен платформен клон. Не знаех дали крилете могат да се използват в полето, но Палу Корор мина през него само с кратък проблясък — като грациозен гмурец, разцепил неподвижна водна повърхност, — последвана от Драйвендж Никаагат, после от Ломо, Енея и накрая от мен. Свих криле до десетина метра, преминах през енергийната бариера и отново се оказах във въздух, звук, мирис и студени ветрове.

Кацнахме на платформата.

— Много добре за първи полет — отбеляза Палу Корор със специално синтезиран за атмосферата глас. — Искахме да споделим с вас само един миг от нашия живот.

Енея деактивира пластокостюма около лицето си и го остави да изтече в яка от течен живак. Очите й блестяха.

Прекрасната й кожа бе поруменяла и косата и лепнеше от пот.

— Чудесно! — извика тя и се обърна да ми стисне ръката. — Чудесно… много ви благодаря. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви, свободен Никаагат, свободна Корор.

— Удоволствието беше наше, почитаема Онази, която учи — с поклон отвърна Никаагат.

Вдигнах поглед и разбрах, че «Игдразил» е кацнал на Звездното дърво точно над нас. Дългите километър клони и ствол на дърволета съвършено се сливаха с Биосферата. Успях да го забележа само благодарение на факта, че корабът на Консула бавно се бе приземил и една от сепиите-работници го вкара в хангарна капсула. Клонингите от екипажа трескаво работеха и товареха провизии и Мьобиусови кубове. Видях, че дърволетът е свързан със Звездното дърво с десетки животоподдържащи стъбла.

Енея продължаваше да стиска ръката ми. Когато извърнах очи от увисналия над нас дърволет и погледнах към приятелката ми, тя се наведе към мен и ме целуна по устните.

— Можеш ли да си представиш, Рол? Там живеят милиони адаптирани към космоса прокудени… през цялото време виждат онази енергия… летят със седмици и месеци в пустите пространства… носят се в бързеите на магнитосферите и въртопите около планетите… яхат плазмените ударни вълни на слънчевия вятър на десет или дори повече АЕ, после продължават още по-нататък… към границата на хелиопаузата на седемдесет и пет до сто и петдесет АЕ от звездата до мястото, където свършва слънчевият вятър и започна междузвездната среда. И слушат свистенето, шепота и прибоя на вселенския океан. Можеш ли да си го представиш?

— Не — признах аз. Не можех. Не знаех за какво говори. Поне тогава.

От една от стъблените връзки се появиха А. Бетик, Рахил, Тео, Касад и други. Рахил носеше дрехите на Енея. Андроидът носеше моите.

Прокудени и хора отново наобиколиха приятелката ми, искаха отговори на неотложни въпроси, молеха я да поясни заповеди, съобщаваха й за предстоящото изстрелване на робота с гидеонов двигател. Бяхме разделени от натиска на други хора.

Енея погледна към мен и ми махна. Вдигнах ръка — все още сребърна от пластокостюма, — за да й отвърна, но вече я нямаше.

Същата вечер неколкостотин души се събрахме в транспортна капсула и една от сепиите ни изтегли до място много хиляди клика на северозапад над равнината на еклиптиката по вътрешната обвивка на Биосферното звездно дърво, но пътуването отне по-малко от трийсет минути, защото създанието мина напряко, като описа дъга през космоса от нашата част на сферата до новата.

Макар че излючителната география на огромната структура караше този район да прилича на нашия, архитектурата на личните капсули и общи платформи, клонови кули и свързващи мостове в този участък на дървото изглеждаше различна — по-голяма, по-пищна, извънземна, — а прокудените и храмерите тук говореха на малко по-различен диалект, докато адаптираните към космоса прокудени се украсяваха с блестящи пъстри ленти, каквито до този момент не бях виждал. В атмосферните зони имаше други птици и животни — във влажния въздух плуваха екзотични рибки и огромни стада от нещо като косатки от Старата Земя с къси ръце и изящни длани. А това беше само на няколко хиляди клика от познатия ми район. Не можех дори да си представя разнообразието от култури и форми на живот из тази Биосфера. За първи път осъзнавах онова, което постоянно ми повтаряха Енея и другите… вътрешната повърхност на завършената Биосфера щеше да е по-голяма от съвкупността на всички планетни повърхности, открити от човечеството през последните хиляда години междузвездни полети. Когато завършеха Звездното дърво, обитаемото пространство щеше да надхвърля всички обитаеми светове в галактиката на Млечния път.

Посрещнаха ни официални представители, няколко минути ни приветстваха на пълни със стотици прокудени и храмери платформи с една шеста g, после ни отведоха в капсула, голяма колкото малка луна.

Там ни очакваха още неколкостотин хиляди прокудени и храмери, наред с неколкостотин сенешай алуити и акератаели, кръжащи около централната платформа. Премигнах и осъзнах, че ерговете са настроили сдържащото поле на приятната една шеста g, която притегляше всички към повърхността на сферата, но после забелязах, че седалките обхващат цялата й вътрешност. Коригирах преценката си за броя на присъстващите — бяха над един милион.

Прокуденият свободен Навсън Хамним и храмерският Истински глас на Звездното дърво представиха Енея и казаха, че тя носи посланието, което техният народ очаква от векове.

Младата ми приятелка се приближи до подиума и се огледа, сякаш срещаше погледа на всеки присъстващ в огромното пространство. Аудиосистемата бе толкова съвършена, че можехме да чуем как преглъща и диша. Любимата ми изглеждаше спокойна.

— Изберете отново — каза Енея. После се обърна, отдалечи се от подиума и се насочи към дългите маси с наредени отгоре чаши.

Стотици от нас дадоха по няколко капки кръв, докато поднасяха чашите с вино на очакващите множества. Мислех си, че няма да стигне за всички тези прокудени и храмери, но след час онези, които искаха да приемат причастието на Енея, вече го бяха получили. Огромната сфера започна да се изпразва.

През цялата вечер не беше казано нищо друго, освен двете думи на Енея. Наслаждавах се на тишината за първи път през този дълъг — безкраен — ден в транспортната капсула, която се връщаше вкъщи… вкъщи, обратно към нашата част от Звездното дърво под сянката на «Игдразил», който трябваше да потегли след двайсет часа.

Чувствах се измамник. Бях изпил виното почти двайсет и четири часа по-рано, но не усещах нищо… нищо друго, освен обичайната си любов към Енея, с други думи абсолютно необичайната си, уникална, несравнима любов към Енея.

Множествата, които искаха да пият, бяха пили. Огромната сфера бе опустяла, отидоха си дори онези, които не бяха приели причастието — може би разочаровани от двете думи на любимата ми или замислени за смисъла им.

Почти не разговаряхме в транспортната капсула, освен най-неизбежната размяна на думи. Мълчанието не беше неловко или разочаровано, а по-скоро благоговейно, дори граничещо със страх от края на един период в човешкия живот и началото… надеждата за начало… на нов.

«Избери отново.» Двамата с Енея се любихме в тъмната ни капсула, въпреки умората и късния час. Любихме се бавно, нежно и почти непоносимо блажено.

«Избери отново.» Това бяха последните думи в ума ми, когато накрая се унесох в сън. «Избери отново.» Разбирах. Бях избрал Енея и живота с Енея. И вярвам, че тя бе избрала мен.

И на другия ден отново щях да избера нея, и тя щеше да избере мен, и в други ден, и във всеки час през тези предстоящи дни. «Избери отново.»

Да. Да.

27.

Казвам се Яков Шулман. Пиша това писмо до приятелите си в Лодз20:

„Скъпи мои приятели, забавих се да ви пиша, за да потвърдя онова, което чух. Уви, за наша най-дълбока скръб, вече знаем всичко. Разговарях със свидетел, който е избягал. Той ми разказа всичко. Избити са в Хелмно край Домбие и са погребани в Жушовската гора. Евреите са убити по два начина: с куршуми и газ. Хиляди евреи от Лодз. Не мислете, че съм полудял. Уви, това е трагичната, ужасна истина.

«Ужас, ужас! Човече, съблечи си дрехите, посипи главата си с пепел, тичай по улиците и танцувай в безумието си.» Толкова съм уморен, че писалката ми вече не може да пише. Помогни ни, Създателю на вселената!“

Пиша писмото на 19 януари сл. Хр., 1942 г. Няколко седмици по-късно, когато по време на февруарското затопляне измамният мирис на пролет се носи към гората около нашия град Грабов, ние — мъжете в лагера — сме натоварени на камиони. Някои от тях са покрити с пъстри картини на тропични дървета и животни по тях. Това са детските камиони от миналото лято, когато отведоха децата от лагера. През предишната зима боята е избеляла и немците не са си направили труда да я подновят, така че веселите рисунки сякаш избледняват като миналогодишни мечти.

Откарват ни на петнайсет километра в Хелмно, което немците наричат Кулмхоф. Тук ни заповядват да слезем от камионите и искат да се облекчим в гората. Не мога да го направя… не и пред пазачите и другите мъже, които ме гледат, но се преструвам, че съм уринирал и отново закопчавам панталоните си.

Връщат ни в големите камиони и ни откарват до стар замък. Тук пак ни нареждат да слезем и ние маршируваме из двор, покрит с дрехи и обувки. Спускаме се в избата.

На стената е написано на идиш: „Никой не си тръгва жив оттук“. Ние сме стотици, всички мъже, всички поляци повечето от нас от съседните села като Градов и Коло, но и мнозина от Лодз. Въздухът мирише на влага, гнилоч, студен камък и плесен.

Няколко часа по-късно, когато светлината избледнява ние все пак напускаме избата живи. Пристигнали са още камиони, по-големи, с двойни врати. Те са зелени. По страните им не са нарисувани картини. Пазачите отварят вратите и виждам, че повечето са почти съвсем пълни. Във всеки от тях са наблъскани по седемдесет-осемдесет мъже. Не познавам никой от тях.

Немците ни блъскат и удрят, за да ни натикат в големите камиони. Чувам, че мнозина от мъжете, които познавам, викат да ги поведа в молитва, докато ни тикат в зловонните машини — „Шема Исраел“21, молим се ние. И продължаваме да се молим, когато затръшват вратите.

Навън немците крещят на полския шофьор и на неговите полски помощници. Чувам, че един от тях извиква на полски „Газ!“ и се разнася шум от свързване на тръба или маркуч някъде под камиона ни. Двигателят отново започва да реве.

Някои от хората наоколо се молят заедно с мен, но повечето започват да плачат. Камионът съвсем бавно потегля. Зная, че ни карат по тесния асфалтиран път, който немците построиха от Хелмно до гората. Всички селяни се удивиха на това, защото пътят не води доникъде… свършва сред гората, където се разширява, за да има място камионите да обръщат. Но там няма нищо друго, освен дърветата, пещите, които немците наредиха да построят, и рововете, които немците наредиха да изкопаят. Евреите от лагера, които работиха на този път, които изкопаха рововете и които построиха пещите в гората, ни разказаха за това. Тогава не им повярвахме и после те изчезнаха… откараха ги.

Въздухът се сгъстява. Надигат се писъци. Боли ме главата. Трудно ми е да дишам. Сърцето ми бясно тупти. Стискам ръцете на млад мъж — момче — от лявата ми страна и на старец от дясната. Двамата се молят заедно с мен.

Някъде в камиона ни някой пее, пее на идиш, пее с баритон, който е предназначен за опера:

„Боже мой. Боже мой, защо ни остави?

Хвърляли са ни в огъня и преди, но никога Закона Твой свещен не сме забравяли.

Енея! Боже мой! Какво?

Шшт. Всичко е наред, мила. Тук съм.

Аз не… какво?“

Казвам се Калтрин Катейен Ендимион и съм вдовица на Трорб Ендимион, който загина няколко местни месеца по-рано в ловен инцидент. Освен това съм майка на детето Рол, сега на три хиперионски години, което си играе край огъня в кръга на кервана под зоркия поглед на лелите си.

Изкачвам се по тревистия склон над долината, в която са се събрали за пренощуване колите от кервана. Край потока в долината има няколко тритрепетлики, но иначе мочурищата са съвсем голи, освен ниска трева, изтравниче, острица, скали, камъни и лишеи. И овце. По хълмовете на изток се виждат и чуват стотиците овце на кервана, които преживят и тичат, подгонени от овчарските кучета.

Баба кърпи дрехи на скала, от която се разкрива величествена гледка към долината на запад. Западният хоризонт е покрит в мъгла, което означава открита вода, морето, но непосредственият свят наоколо е ограничен от мочурищата, помръкващия лазур на привечерното небе, метеоритните жилки, които кръстосват това небе, и шумоленето на вятъра в тревата.

Сядам на един от камъните до Баба. Тя е майка на моята покойна майка и лицето й е нашето лице, но по-старо, с набръчкана кожа, къса бяла коса, изпъкнали кости на волево лице, остър нос и кафяви очи с бръчици от смях в ъгълчетата.

— Най-после се върна — казва старицата. — Гладко ли мина пътуването?

— Да — отвръщам аз. — Том ни взе край брега от Порт Романс и после продължихме нагоре по магистралата на Клюна, вместо да плащаме за ферибот през блатата. Първата нощ останахме в хана на Бенброук, втората лагерувахме край Суис.

Баба кимва. Пръстите й сръчно шият. На скалата до нея е оставен кош с дрехи. — Ами лекарите?

— Клиниката беше голяма — разказвам аз. — Християните са пристроили нови сгради от последното ни ходене в Порт Романс. Сестрите бяха много мили по време на изследванията.

Баба чака.

Поглеждам надолу към слънцето, което се откъсва от мрачните облаци. Лъчи огряват долината, хвърлят фини сенки зад ниските скали и хълмове и карат изтравничето да запламти.

— Рак е — добавям. — От новия вид.

— Знаем това от лекаря в Мурс Едж — кимва Баба. — Какво казаха за прогнозите?

Взимам една от ризите — тази е на Трорб, но сега е на брат му, чичото на Рол, Лей. Изваждам от престилката си собствената си игла и конец и започвам да пришивам копчето, което Трорб бе загубил точно преди последното си ловно пътуване на север. Страните ми пламват при мисъл. та, че съм дала тази риза на Лей без едно копче.

— Препоръчват да приема кръста — отговарям аз.

— Няма ли цяр? — пита Баба. — При всичките им лекарства и серуми?

— Преди имало. Но очевидно го правели с молекулярната технология…

— Нанотехнология — поправя ме Баба.

— Да. И преди известно време Църквата го забранила. На по-напредналите светове има други лекарства.

— Но не на Хиперион — прибавя Баба и оставя настрани дрехите от скута си.

— Точно така. — Докато говоря, се чувствам много уморена, все още малко ми е зле от изследванията и пътуването, но съм съвсем спокойна. И много тъжна. Вятърът донася смеха на Рол и другите момчета.

— И препоръчват да приемеш техния кръст — повтаря Баба. Последната дума прозвучава остро.

— Да. Вчера един много мил млад свещеник разговаря с мен часове наред.

Баба ме поглежда право в очите.

— А ти ще го направиш ли, Калтрин? Отвръщам на погледа й.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Ако беше приел кръстоида миналата пролет, когато го молеше мисионерът, сега Трорб щеше да е жив.

— Но нямаше да е моят Трорб — казвам аз и извръщам очи. Плача за първи път, откакто преди седем седмици започнаха болките. Не за себе си, зная го, а от спомена за Трорб, които се усмихва и ми маха в онова последно утро, преди да се отправи към крайбрежието заедно с братята си на лов за солен ибсон. Баба ме хваща за ръка.

— За Рол ли си мислиш? Поклащам глава.

— Още не. След няколко седмици няма да мисля за нищо друго.

— Излишно е да се тревожиш за това, знаеш — тихо казва Баба. — Още не съм забравила да гледам деца. Помня приказки и зная как да го уча. И ще запазя спомена за теб в душата му.

— Той ще е толкова малък, когато… — Прошепвам аз и млъквам. Баба стисва ръката ми.

— Малките помнят най-много — тихо отвръща тя. — Когато остареем и започнем да изнемощяваме, най-ясно си спомняме тъкмо детството.

Залезът е прекрасен, но сълзите ми го замъгляват. Лицето ми е полуизвърнато от погледа на Баба.

— Не искам да си ме спомня само, когато остарее. Искам да го виждам… всеки ден… да го гледам как играе и расте.

— Спомняш ли си стиховете от Рьокан, на които те научих? Тогава беше съвсем малко по-голяма от Рол. Не мога да не се засмея.

— Ти си ме учила на много стихове от Рьокан, Бабо.

— Първият — уточнява старицата.

Трябва ми само секунда да си спомня. Казвам стиховете, като внимавам да не говоря напевно, тъкмо както ме научи Баба, когато бях съвсем малко по-голяма от Рол:

Баба е затворила очи. Мога да видя колко тънка е пергаментовата кожа на клепачите й. — Тези стихове ти харесваха, Калтрин. — И още ми харесват.

— А в тях казва ли се нещо за нуждата да береш свежи цветя следващата седмица, следващата година или след десет години, за да си щастлива сега?

Усмихвам се.

— Лесно ти е да говориш така, стара жено — отвръщам аз с тих, нежен глас, за да смекча неуважението на думите си. — Ти си брала цветя седемдесет и четири пролети и се каниш да продължиш в същия дух още седемдесет.

— Не чак толкова, струва ми се. — Тя за последен път стисва ръката ми и я пуска. — Важното е сега да идещ с децата и под привечерната пролетна светлина бързо да набереш цветя за вечерята. Готвя ти любимото ядене.

Тези думи ме карат да плесна с ръце.

— Супата на северния вятър ли? Но лукът още не е поникнал.

— На южните ливади е поникнал. Пратих Лий и момчетата му да потърсят там. И те напълниха тенджерата. Сега върви да набереш пролетните цветя, за да е всичко както трябва. Вземи детето и се върнете преди смрачаване.

— Обичам те, Бабо.

— Зная. И Рол те обича, малката ми. Ще се погрижа кръгът да остане цял. Сега тичай.

Събуждам се, падайки. Бил съм буден. Листата на Звездното дърво бяха хвърлили сянка над капсулите за през нощта и звездите от външната страна на Биосферата сияят. Гласовете не отслабват. Образите не избледняват. Това не е сън. Това е вихър от образи и гласове… хиляди гласове в хор, всички умоляващи да бъдат чути. До този момент не си бях спомнял гласа на майка ми. Когато равинът Шулман викаше на полски от Старата Земя и се молеше на идиш, разбирах не само гласа, но и мислите му.

Полудявам.

— Не, скъпи, не полудяващ — прошепва Енея. Тя се носи до топлата стена на капсулата и ме прегръща. Хронометърът на инфотерма ми показва, че периодът за сън в този район на Биосферното звездно дърво почти изтича, че листата ще се разтворят, за да пропуснат слънчевите лъчи след час.

Гласовете шепнат, мърморят, спорят и ридаят. Образите прелитат в дъното на мозъка ми като цветове след ужасен удар по главата. Съзнавам, че съм се сковал, че съм стиснал юмруци и зъби и съм напрегнал вените на шията си като в ужасен вятър или пристъп на болка.

— Не, не — казва Енея. Нежните й ръце галят бузата и слепоочията ми. Капки пот се носят около мен като кисел ореол. — Не, Рол, отпусни се. Ти си толкова чувствителен към това, скъпи мой, точно както си мислех. Отпусни се и остави гласовете да стихнат. Можеш да го контролираш, мили. Можеш да ги слушаш, когато искаш, и да ги караш да млъкват, когато трябва.

— Но никога ли няма да изчезнат? — питам аз.

— Могат само да се отдалечат — прошепва Енея. Прокудени ангели летят под слънчевите лъчи отвъд бариерата от листа.

— И ти си слушала всичко това още като бебе? — възкликвам аз.

— Още отпреди да се родя — отвръща любимата ми.

— Боже мой, Боже мой — изпъшквам и притисвам юмруци към очите си. — Боже мой.

Казвам се Амнье Махен Ал Ата и съм на единайсет стандартни години, когато в моето село на Ком-Рияд пристига Мирът. Селото ни е отдалечено от градовете, от няколкото наземни и небесни магистрали, дори от керванските пътища, които кръстосват скалистата пустиня и Пламтящите равнини.

От два дни във вечерните небеса като въгленчета блестят мирски кораби. Те пресичат от изток на запад нещо, което баща ми нарича пространство извън въздуха. Вчера по селското радио предадоха заповедта на имама в Ал-Газали, който чул по телефона от Омар, че всички във Високите краища и в оазисните лагери в Пламтящите равнини трябвало да се съберат пред юртите си и да чакат. Татко отиде да се срещне с мъжете в кирпичената джамия на нашето село.

Останалите от семейството ми застават пред юртата. Другите трийсет семейства също чакат. Селският ни поет Харид уд-Дин Атар минава сред нас и се опитва да успокои нервността ни със стихове, но дори възрастните са уплашени.

Баща ми се връща. Той казва на мама, че моллата е решил да не чакаме неверниците да ни избият. Селското радио не може да хваща джамията в Ал-Газали или Омар. Татко мисли, че радиото пак се е повредило, но моллата смята, че неверниците са избили всички на запад от Пламтящите равнини.

Чуваме изстрели пред другите юрти. Мама и най-голямата ми сестра искат да избягат, но татко им нарежда да останат. Носят се писъци. Поглеждам към небето в очакване да се появят неверните кораби на Мира. Когато отново свеждам очи, хората на моллата се появяват иззад юртата ни и зареждат нови пълнители в автоматите си. Лицата им са мрачни.

Татко кара всички ни да се хванем за ръце.

— Бог е велик — казва той и ние отговаряме:

— Бог е велик. — Даже аз зная, че „ислям“ означава покорство пред милостивата воля на Аллах.

В последния момент виждам въгленчетата в небето — мирските кораби летят от изток на запад.

— Бог е велик! — извиква татко. Чувам изстрелите.

— Енея, не зная какво означават тези неща.

— Рол, те не означават нищо, те са онова, което са.

— Истина ли са?

— Също колкото спомените, обич моя.

— Но как? Мога да чувам гласовете… толкова много гласове… веднага щом… докосна някой от тях с ума си… те са по-силни от собствените ми спомени, по-ясни.

— И въпреки това са спомени, обич моя.

— На мъртвите…

— Тези, да.

— Научаването на езика им…

— Ние трябва да учим езика им, Рол, по много начини. Не само техните говорими езици… английски, идиш, полски, фарси, тамилски, гръцки, китайски… но и сърцата им. Душата на техния спомен.

— Тези, които говорят, призраци ли са, Енея?

— Призраци не съществуват, обич моя. Смъртта е окончателна. Душата е онова необяснимо съчетание от спомен и личност, което носим през живота си… когато животът свърши, душата също умира. Освен онова, което оставяме в спомените на любимите си.

— И тези спомени…

— Отекват в Празнотата, Която Обвързва.

— Как? Всички тези милиарди животи…

— И хиляди раси, и милиарди години, обич моя. Там са някои от спомените на майка ти… и на моята майка… но също и спомените на същества, ужасно отдалечени във времето и пространството от нас.

— Мога ли да докосвам и тях, Енея?

— Навярно. С времето и с опита. Трябваха ми години, за да ги разбера. Трудно е да се проумеят дори сетивните възприятия на форми на живот, еволюирали толкова различно от нас, а още по-малко мислите, спомените и чувствата им.

— Но си успяла?

— Опитвах се.

— Извънземни форми на живот като сенешай алуитите или акератаелите ли?

— Много по-извънземни, Рол. Сенешаите поколения наред са живели скрити на Хеброн, близо до човешките заселници. И са емпати — техният основен език са чувствата Акератаелите са съвсем различни от нас, но не чак толкова различни от същностите на Техноцентъра, които е посетил баща ми.

— Боли ме главата, хлапе. Можеш ли да ми помогнеш и ла спреш тези гласове и образи?

— Мога да ти помогна да утихнат, обич моя. Докато сме живи, те никога няма да замълчат. Това е благодатта и бремето на причастието на моята кръв. Но преди да ти покажа как да ги накараш да утихнат, послушай още няколко минути. Вече е почти изгрев слънце.

Казвам се Ленар Хойт, свещеник, но сега съм папа Урбан XVI и отслужвам възкресителната меса за Джон Доменико кардинал Мустафа в базиликата „Св. Петър“ в присъствието на повече от петстотин ватикански величия.

Изправен на олтара с протегнати ръце, аз чета от „Молитвата на вярващия“:

„Нека уверено призовем Господа, всемогъщия наш Отец, Който вдигна Христа, Своя Син от мъртвите, да спаси всички ни.“

Кардинал Лурдъсами, който служи като дякон в тази меса, напевно продължава:

Сега, когато хорът пее молитвата и множеството коленичи в екотна тишина в очакване на светото причастие, аз се обръщам с гръб към олтара и казвам:

— Приеми, о, Господи, тези дарове, които Ти предлагаме от страна на Твоя раб Джон Доменико Мустафа, кардинала. Ти му въздаде дара на висшия свещенически сан в този свят и нека за кратко иде при Твоите светци в Царството небесно, и се върне при нас чрез Твоето тайнство на възкресението. В името на Христа, нашият Господ.

Множеството отвръща в хор:

— Амин.

Приближавам се до ковчега и възкресителната ясла на кардинал Мустафа до олтара и го поръсвам със светена вода, докато се моля:

„Отче наш, всемогъщи и вечни Господи, ние винаги и навсякъде Ти благодарим чрез Иисуса Христа, нашия Бог.

В Него, който стана от мъртвите, е надеждата ни за възкресение. Скръбта от смъртта отстъпва на светлото обещание за безсмъртие.

Господи, за Твоя набожен народ животът се е подновил, а не е свършил.

Когато тялото на нашето земно съществуване легне в смъртта, ние вярваме в Твоята милост и в Твоето чудо да ни го върнеш.

И затова, заедно с хора на всички райски ангели, ние възнасяме Твоята слава и пеем безкраен химн на възхвала“

Огромният орган в базиликата кънти, докато хорът незабавно започва да пее химна:

„Свети, свети, свети Господи Боже всемогъщи, паят и земята преливат от Твоята слава. Осанна.

Благословен е Той, който идва в името на Господ. Осанна.“

След причастието, след края на месата и разотиването на множеството бавно отивам в ризницата. Тъжен съм и сърцето ме боли — буквално. Сърдечното ми заболяване отново е в напреднал стадий, задръства артериите ми и прави всяка моя стъпка и дума болезнена. Мисля си: „Не трябва да казвам на Лурдъсами“.

Кардиналът се появява, докато дяконите ми помагат да сваля одеждите си.

— Получихме робот-куриер, Ваше светейшество.

— От кой фронт? — питам.

— Не от флота, Свети отче — отвръща кардиналът и се намръщва към лист хартия, който стиска в тлъстите си пръсти.

— Откъде тогава? — Нетърпеливо протягам ръка. Съобщението е написано на дебел пергамент.

„Идвам на Пацем във Ватикана. Енея“

Вдигам поглед към моя външен министър.

— Можете ли да спрете флота, Саймън Аугустино? Челюстта му като че ли потръпва.

— Не, Ваше светейшество. Прехвърлиха се преди повече от двайсет и четири часа. Би трябвало почти да са приклю-чили с ускореното си възкресяване и да пристъпват към осъществяване на атаката. Не можем навреме да пратим робот, за да ги спрем.

Осъзнавам, че ръката ми трепери. Връщам съобщението на кардинал Лурдъсами.

— Повикайте Маръсин и другите командващи флота — казвам аз. — Наредете им да върнат всеки останал боен кораб обратно в системата Пацем. Незабавно.

— Но, Ваше светейшество — настоятелно възразява Лурдъсами, — в момента текат толкова много важни бойни мисии…

— Незабавно! — отсичам. Лурдъсами се покланя.

— Незабавно, Ваше светейшество.

Когато се извръщам, болката в гърдите ми и секването на дъха ми са като Божие предупреждение, че времето ми е кратко.

— Енея! Папата…

— Спокойно, обич моя. Тук съм.

— Бях с папата… Ленар Хойт… но той не е мъртъв, нали?

— Ти научаваш и езика на живите, Рол. Невероятно е, че първият ти контакт със спомените на друг жив човек е с него. Мисля…

— Няма време, Енея! Няма време. Неговият кардинал… Лурдъсами… му даде твоето съобщение. Папата се опита да върне флота, но Лурдъсами каза, че било прекалено късно… че се били прехвърлили преди двайсет и четири часа и всеки момент ще ни атакуват. Това може да е тук, Енея. Може да е флотът, който се събира в Ласайл 9352…

— Не! — Викът на Енея ме откъсва от какофонията от образи и гласове, спомени и възприятия. Те не изчезват съвсем, но се отдалечават като висока музика в съседна стая.

Енея е извикала инфотерм от лавицата в кабината и едновременно се свързва с нашия кораб и Навсън Хамним.

Опитвам се да се съсредоточа върху приятелката си и настоящия момент и навличам дрехите си, но като човек, събудил се от изключително жив сън. Шепотът на гласове и други спомени все още е с мен.

Отец-капитан Федерико де Соя коленичи за молитва в личната си капсула на дърволета „Игдразил“, само че вече не мисли за себе си като за „отец-капитан“, а просто като за „отец“. И не е уверен дори в това обръщение, докато се моли коленичил, както е правил часове наред тази нощ и още по-дълги часове през дните и нощите след свалянето на кръстоида от гърдите и тялото му от причастието на кръвта на Енея.

Отец де Соя се моли за прошка, за каквато — той е сигурен — не е достоен. Моли се за прошка за годините си като капитан от мирския флот, за многобройните си битки, за отнетите животи, за прекрасните човешки и Божии творения които е унищожил. Отец Федерико де Соя коленичи в тишината на ниската гравитация в каютата си и моли своя Господ и Спасител… Бога на милостта, в който е бил научен да вярва и в който сега се съмнява… да му прости, не заради самия него, а за да може с мисли и действия да служи на своя Бог през бъдните месеци и години или часове, ако животът му ще е толкова кратък…

Откъсвам се от този контакт с внезапното отвращение човек, осъзнал, че е станал воайор. Незабавно разбирам, че ако е знаела за този „език на живите“ от години, през целия си живот, Енея със сигурност е изхабила повече енергия да го избягва — всички тези неканени натрапения в чуждия живот, — вместо да го усъвършенства.

Енея е отворила ирисов портал в стената на капсулата и е изнесла инфотерма на органичния балкон. Излитам навън и се присъединявам към нея на повърхността на балкона под лекото една шеста g на сдържащото поле. Над диска на инфотерма плуват няколко лица — на Хет Мастийн, Кет Ростийн и Навсън Хамним, — но всички гледат настрани от фотоклетките, както и самата Енея.

Трябва ми секунда, за да проследя погледа й.

Пламтящи жилки се врязват в Звездното дърво покрай красиви розети от оранжево-червен огън. За миг си мисля, че това е просто изгревът по вътрешната заобленост на Биосферата, че сепии, ангели и напоителни комети улавят светлината така, както бяхме правили ние с Енея, когато се носехме по хелиосферната матрица, но после разбирам какво виждам.

Мирски кораби се врязват в Звездното дърво на стотици места и ядрените им опашки разсичат клони и дънери като студени, блестящи ножове.

Експлозии от листа и останки на стотици хиляди километри разстояние разтърсват клона, капсулата и балкона, на който стоим.

Огнен хаос. В космоса се носят енергийни копия, които е виждат заради милионите атмосферни частици, пулверизирана органична материя, горящи листа и кръв на прокудени и храмери. Копия, разсичащи и изгарящи всичко, до което се докоснат. На няколко километра от нас разцъфтяват нови експлозии. Сдържащото поле все още устоява и звуковата вълна ни отхвърля назад към стената на капсулата, която се вълнува като плът на ранено животно. Инфотермът на Енея изключва в същия момент, в който заоблеността на Звездното дърво над нас избухва в пламъци и експлодира в безмълвния космос. Чуват се викове, крясъци и ревове, но зная, че след секунди сдържащото поле трябва да поддаде и че ние с Енея ще бъдем всмукани в космоса заедно с тонове други останки.

Опитвам се да я издърпам обратно в капсулата, която се самозатваря в напразен опит да оцелее.

— Не, Рол, виж!

Поглеждам натам, накъдето сочи. Над нас, после под нас, навсякъде около нас Звездното дърво гори и експлодира, късат се лиани и клони, прокудени ангели се обгръщат в пламъци, десеткликови работни сепии се всмукват в самите себе си, дърволети горят, докато се опитват да избягат.

— Убиват ерговете! — надвиква рева на вятъра и експлозиите Енея.

Удрям с ръка по стената на капсулата и викам команди. Ирисовият портал се отваря само за миг, но достатъчно, за да издърпам любимата си вътре.

Това няма да ни спаси. Плазмените взривове се виждат през поляризираните стени.

Енея изважда раницата си от шкафа и я нарамва. Аз грабвам моята и пъхам канията с ножа в колана си, сякаш може да ми помогне срещу тези убийци.

— Трябва да стигнем до „Игдразил“! — извиква тя. Отблъскваме се към стената на стъбления тунел, но капсулата не ни пуска навън. Оттам се разнася рев.

— Стъблената връзка е прекъсната — ахва Енея. Тя все още носи инфотерма — виждам, че е древното устройство от кораба на Консула — и вика данни от мрежата на Звездното дърво. — Мостовете са взривени. Трябва да стигнем до дърволета.

Поглеждам през стената. Оранжеви цветя от пламък. „Игдразил“ е на десет клика нагоре и на изток от нас. След унищожаването на люлеещите се мостове и стъблената връзка, все едно, че е на хиляда светлинни години.

— Повикай кораба — казвам аз. — Кораба на Консула. Енея поклаща глава.

— В момента Хет Мастийн потегля с „Игдразил“… няма време да взимаме нашия кораб. Трябва да сме там след три-четири минути, иначе… Ами пластокостюмите на прокудените? Можем да прелетим дотам.

Мой ред е да поклатя глава.

— Не са тук. Когато ги съблякохме на платформата, казах на А. Бетик да ги отнесе на дърволета.

Капсулата диво се разтърсва и Енея се обръща да погледне. Стената е светлочервена и се топи.

Отварям моето шкафче, разбутвам дрехи и снаряжение, откривам единствената си лична вещ и я изваждам от кожения й калъф. Подаръкът на отец-капитан де Соя.

Набирам активиращите нишки. Хокинговото килимче се втвърдява и се издига. ЕМ полето около тази част на Звездното дърво все още е невредимо.

— Хайде — извиквам аз, докато стената се топи. Издърпвам любимата си върху килимчето.

Ние излитаме през цепнатината сред вакуума и настаналото безумие.

28.

Нагъваните от ерговете магнитни полета все още действаха, но бяха странно объркани. Вместо да лети над широкия като булевард клон към „Игдразил“, хокинговото килимче се опитваше да се извърти под прав ъгъл спрямо него, така че лицата ни сякаш бяха обърнати надолу, когато килимчето се понесе сред разтърсващи се клони, увиснали мостове, разкъсани стъблени връзки, огнени сфери и ята прокудени, носещи се в пространството, за да загинат в битка. Стига да напредвахме към дърволета, килимчето можеше да прави каквото си иска.

Бяха останали балони от атмосферата на сдържащите полета, но повечето ергови полета бяха унищожени заедно със самите ергове, които ги бяха поддържали. Въпреки достатъчното количество, въздухът или изтичаше, или експлозивно се декомпресираше. Нямахме пластокостюми. В последния момент в капсулата си бях спомнил, че древното хокингово килимче образува около пътниците собствено поле от ниско равнище. То не беше предназначено за лродължително използване, но девет години по-рано го бяхме изпитали на безименната планета-джунгла, когато се бяхме издигнали почти до края на атмосферата, и сега се надявах, че системите все още работят.

Работеха… поне до известна степен. Веднага щом напускахме капсулата и се заиздигахме като парапланер сред хаса на битката, слабото поле на килимчето се включи.

Почти усетих, че редкият въздух изтича, но си казах, че би трябвало да ни стигне до „Игдразил“.

Още малко и нямаше да стигнем до „Игдразил“.

Това не бе първата космическа битка, която виждах — не толкова много стандартни дни, всъщност цели еони по-рано двамата с Енея бяхме седели на високата платформа в Храма, висящ във въздуха и бяхме наблюдавали играта на светлините във вътрешно-лунарното пространство, докато мирската спецчаст унищожаваше кораба на отец де Соя, — но бе първата битка, в която някой се опитваше да убие самия мен.

Там, където имаше въздух, шумът беше оглушителен: експлозии, имплозии, разбити стволове и стъблени връзки, пречупени клони и умиращи сепии, вой на сирени, брътвеж и писъци на инфотерми и други комуникатори. Там, където имаше вакуум, тишината бе още по-оглушителна: прокудени и храмерски тела, безшумно взривявани в пространството — жени и деца, воини, неспособни да достигнат оръжията или бойните си позиции, облечени в роби жреци на Муира, които се премятаха към слънцето, — пламъци без пращене, писъци без звук, циклони без вой на вятър.

Енея се бе надвесила над древния инфотерм на Сайри, докато се издигахме през вихъра. Видях Систендж Коридуел, който викаше от малкия холодисплей над диска, а после Кент Кинкент и Сиан Кинтана Каан, които сериозно обясняваха нещо. Бях прекалено зает да управлявам хокинговото килимче, за да слушам отчаяните им разговори.

Вече не виждах ядрените опашки на архангелите от мирския флот, само техните копия, които раздираха газовите облаци и полетата от останки, разсичайки Звездното дърво като скалпели жива плът. От огромните стволове и виещи се клони наистина течеше кръв — сокът и другите им жизнени течности се смесваха с километрите фиброоптични лиани и с кръвта на прокудените, докато избухваха в пространството или кипяха във вакуума. Десеткликова работна сепия бе разсечена на две и после на четири пред очите ми. Докато умираше, изящните й пипала се гърчеха в убийствен танц. Прокудени ангели летяха с хиляди и загиваха с хиляди. Дърволет се опита да избяга и беше разсечен за секунди, а богатата му кислородна атмосфера се възпламени в сдържащото му поле и екипажът му загина навреме, за да изпълни енергийния глобус с къдрав дим.

— Не е „Игдразил“ — извика Енея.

Кимнах. Унищоженият дърволет идваше от север, но „Игдразил“ вече трябваше да е наблизо, на клик или по-малко над нас по вибриращия клон.

Освен ако не бях поел в погрешна посока. Или ако вече де го бяха унищожили. Или ако не бе излетял без нас.

— Разговарях с Хет Мастийн — извика Енея. В момента се намирахме в сфера от изтичащ въздух и шумът беше ужасен. — На борда са само триста от хилядата.

— Добре — отвърнах аз. Нямах представа за какво говори. Какви хиляда? Нямаше време да разпитвам. Зърнах по-тъмния зелен цвят на дърволет на клик или повече над нас и наляво — на съвсем друг спирален клон — и насочих хокинговото килимче към него. Ако не бе „Игдразил“, така или иначе щеше да ни се наложи да потърсим убежище в него. ЕМ полетата на Звездното дърво отслабваха и хокинговото килимче губеше енергия и инерция.

В следващия миг вече нямаше ЕМ поле. Килимчето измина последните си метри напред и после започна да пропада в чернотата между изпочупените клони на километър или повече от най-близките горящи стъблени връзки. Далеч под и зад нас можех да видя групата от капсули, от които бяхме дошли: всички бяха разбити, от тях излитаха въздух и трупове, стъблата и свързващите клони се гърчеха в сляпо нютоново противодействие.

— Това беше — тихо казах аз, защото извън нашия смаляващ се балон от енергия вече нямаше въздух и шум. Хокинговото килимче бе създадено седем века по-рано, за да прелъсти млада племенница да се влюби в старец, а не да запази живота на пътниците си в космоса. — Поне се опитахме, хлапе. — Обърнах се и прегърнах Енея.

— Не — отвърна тя, отхвърляйки не прегръдката ми, а смъртната присъда. После се вкопчи в ръката ми толкова яростно, че пръстите й потънаха в плътта на бицепса ми. — Не, не — каза сама на себе си Енея и включи диска на инфотерма.

На фона на въртящото се звездно поле се появи скритото под качулка лице на Хет Мастийн. — Да — обади се той. — Виждам ви.

Огромният дърволет висеше на хиляда метра над нас — гигантски таван от зелени листа зад блещукащото лилаво сдържащо поле — и бавно се отдалечаваше от горящото Звездно дърво. Последва внезапно, силно разтърсване и за миг бях сигурен, че някое от архангелските копия ни е пронизало.

— Ерговете ни притеглят — поясни Енея, без да пуска ръката ми.

— Ерговете ли? — попитах. — Мислех си, че дърволетите имат само по един ерг на борда.

— Обикновено е така — отвърна тя. — Понякога имат по два, ако пътуването е необичайно… например, във външната обвивка на звезда или през ударната вълна на двойна хелиосфера.

— Значи на борда на „Игдразил“ има два ерга? — запитах аз, като наблюдавах уголемяващото се и изпълващо небето дърво. Зад нас безшумно се разпространяваха плазмени експлозии.

— Не — каза Енея, — двайсет и седем.

Разширеното поле ни притегли към себе си. Издигна се нагоре и после се спусна надолу. Приземихме се върху висока платформа точно под мостика, близо до короната на дърволета. Още преди да почукам по контролните нишки, за да сваля слабото ни сдържащо поле, Енея вече бе грабнала инфотерма и раницата си и тичаше към стълбата.

Внимателно навих хокинговото килимче, прибрах го в кожения калъф, преметнах го през рамо и се втурнах да я догоня.

На мостика бяха само храмерският капитан на дърволета Хет Мастийн и неколцина от лейтенантите му, но платформите и стълбищата надолу бяха пълни с познати и непознати хора: Рахил, Тео, А. Бетик, отец де Соя, сержант Грегориъс, Ломо Дондруб и десетките други бежанци от Тян Шан, но имаше и много други непрокудени, нехрамери, мъже, жени и деца, които не бях виждал до този момент.

— Бежанци от сто мирски свята, прибрани през последните няколко години от отец-капитан де Соя с „Рафаил“ — поясни Енея. — Преди да заминем очаквахме да пристигнат още стотици, но вече е прекалено късно.

Последвах я нагоре на мостика. Хет Мастийн стоеше по средата на кръг от органични контролни дискове — дисплеи от фиброоптични нерви, които минаваха през целия кораб, холодисплеи от борда, кърмата и носа на дърволета, комуникационен център за връзка с храмерите, които дежуряха при ерговете, в ексцентричното сдържащо ядро, в двигателните корени и навсякъде другаде. Там беше и централното холоизображение на целия кораб, което Истинският глас на Дървото можеше да докосва с дългите си пръсти, за да подава команди и да променя посоката. Храмерът вдигна поглед, когато Енея бързо пресече свещения мостик и се приближи към него. Лицето му — оформено от азиятски генетичен материал от Старата Земя — бе спокойно.

— Радвам се, че не закъсняхте, Онази, която учи — сухо каза той. — Къде бихте желали да идем?

— Извън системата — без колебание отвърна Енея.

Хет Мастийн кимна.

— Ще ни обстрелват, разбира се. Огневата мощ на мирския флот е ужасна.

Енея само кимна. Видях изображението на дърволета бавно да се завърта и погледнах нагоре, за да открия, че звездното небе над нас също се върти. Бяхме навлезли само на неколкостотин километра навътре в системата и сега обръщахме назад към опустошената вътрешна повърхност на Биосферното звездно дърво. Сред оплетените клони, където преди бяха нашите капсули, сега имаше дупка. Хилядите квадратни кликове на този район зееха в рани и оголени клони. „Игдразил“ бавно си пробиваше път сред милиарди премятащи се в пространството листа — онези, които все още бяха в атмосферно сдържащо поле, ярко горяха и обагряха пепеляво-сивото поле, — докато се връщаше към стената на сферата и внимателно минаваше през нея.

Когато изплувахме от другата страна и набрахме скорост с управлявания от ерговете ядрен двигател, ние много по-ясно можехме да видим битката. Космосът се бе превърнал в безброй мъждукащи светли точици, проблясващи огнени искри от задействането на отбранителни сдържащи полета под обстрела на лазерни копия, безброй термоядрени и плазмени експлозии, двигателни опашки на ракети, хиперкинетични оръжия, малки нападателни кораби и архангели. Заоблената външна повърхност на Звездното дърво приличаше на влакнест вулканичен свят, изригващ пламъци и гейзери от останки. Напоителни комети и пастирски астероиди, които мирските оръжия бяха извели от съвършената им орбита, се забиваха като гюлета в Звездното дърво. Хет Мастийн включи тактически холос и ние ахнахме от гледката на цялата Биосфера, вече надупчена от десет хиляди пожара — много от тях големи, колкото родния ми свят Хиперион — и сто хиляди ясно забележими пролуки в тъканта на сферата, създавана в продължение на почти хиляда години. Радарът и сензорите показваха хиляди движещи се обекти, които с всяка секунда ставаха все по-малко, докато мощните архангели от разстояние няколко АЕ унищожаваха с копията си разузнавателни тарани, фотонни кораби, унищожители и дърволети на прокудените. Милиони адаптирани към космоса прокудени се хвърляха срещу нападателите, но загиваха като пеперуди в пламък.

На мостика се появи Ломо Дондруб. Носеше пластокостюм на прокудените и дълго автоматично оръжие клас четири в ръка.

— Енея, къде отиваме, по дяволите?

— Надалеч — отвърна любимата ми. — Трябва да се махнем, Ломо.

Летецът поклати глава.

— Не. Трябва да останем и да се бием. Не можем просто така да изоставим приятелите си на тези мирски лешояди.

— Ломо — рече Енея, — не можем да помогнем на Звездното дърво. Аз трябва да се махна оттук, за да се боря с Мира.

— Щом трябва, бягай — каза Ломо. Красивото му лице бе разкривено от ярост. Той пусна сребърния пластокостюм над главата си. — Аз, обаче, ще остана и ще се бия.

— Те ще те убият, приятелю — отвърна Енея. — Не можеш да се сражаваш с архангелски космически кораби.

— Само гледай — изръмжа Ломо. Сребърният костюм вече беше оставил открито единствено лицето му. Ръкувахме се. — Успех, Рол.

— И на теб — пожелах му аз. Докато се сбогувах с този храбър мъж, гърлото ми се свиваше и се изчервих от срам, че бягам.

Енея го докосна по сребърната ръка.

— Ломо, повече ще помогнеш на борбата, ако дойдеш с нас…

Той поклати глава и спусна течната си качулка. Когато заговори, аудиоустройството предаде гласа му с металическо звучене.

— Успех, Енея. Нека Бог и Буда ти помагат. Нека Бог и Буда помагат на всички ни. — Той пристъпи до ръба на платформата и погледна назад към Хет Мастийн. Храмерът кимна, докосна контролното изображение близо до короната на дървото и прошепна нещо в едно от фибровлакната.

Усетих, че гравитацията отслабва. Външното поле засия и се измести. Ломо беше издигнат, завъртян и катапултиран в космоса отвъд клоните, въздуха и светлините на дърволета. Видях сребърните му криле да се разперват, видях, че светлината ги изпълва и го проследих как се присъединява към десетки други прокудени ангели, яхнали слънчевите вихри и понесли слабите си оръжия към най-близкия архангел.

Сега на мостика се качиха и други — Рахил, Тео, Дорье Фамо, отец де Соя и неговият сержант, А. Бетик, Далай Лама, — но всички те останаха на почетно разстояние от заетия храмерски капитан.

— Откриха ни — съобщи Хет Мастийн. — Стрелят.

Сдържащото поле избухна в червено. Можех да чуя цвъртенето. Сякаш бяхме попаднали в сърцето на звезда. Запроблясваха дисплеи.

— Издържат — каза Истинският глас на Дървото Хет Мастийн. — Издържат.

Имаше предвид отбранителните полета, но мирските кораби не отстъпваха и поддържаха огъня с енергийни копия, докато ние се отдалечавахме от центъра на системата. Освен холосите, на мостнка нямаше никакво друго движение — не се виждаха звезди, — само пращящия, съскащ, кипящ овоид от унищожителна енергия, плъзгащ се на няколко десетки метра над и около нас.

— Какъв е курсът ни, моля? — попита Енея храмерът. Приятелката ми за миг докосна челото си, сякаш уморена или потънала в размисъл.

— Просто някъде навън, така че да можем да виждаме звездите.

— Никога няма да стигнем до точка на прехвърляне, докато сме под такъв обстрел — отвърна Хет Мастийн.

— Зная — каза Енея. — Просто… навън… за да мога да виждам звездите.

Истинският глас на Дървото вдигна поглед към ада над нас.

— Възможно е никога повече да не видим звездите.

— Трябва — просто отвърна Енея.

Внезапно се разнесоха високи викове. Погледнах към центъра на вълнението.

Над мостика имаше само няколко малки платформи — надвиснали отгоре структури като наблюдателници на мачти на пиратски кораб от холодрамите или като дървесна къща, каквато веднъж бях видял в хиперионските блата — и на една от тях стоеше фигурата. Клонингите от екипажа викаха и сочеха с ръце. Хет Мастийн вдигна очи към малката платформа на петнайсет метра над главите ни и се обърна към Енея.

— Господарят на болката пътува заедно с нас.

Можех да видя пъстрите отблясъци на ада извън сдържащото поле по челото и гърдите на Шрайка.

— Мислех си, че е загинал на. Тян Шан — казах аз. Енея изглеждаше по-изтощена, отколкото някога я бях виждал.

— Създанието се движи във времето по-лесно, отколкото ние в пространството, Рол. Може да е загинало на Тян Шан… може да е загинало след хиляда години в битка с полковник Касад… може да не е способно да умира… никога няма да разберем.

Сякаш повикан от споменаването на името му, полковник Федман Касад се изкачи по стълбите на мостика. Носеше архаичната си бойна униформа от епохата на Хегемонията и стискаше в ръка автоматичната пушка, която бях видял в оръжейната на кораба на Консула. Той гледаше към Шрайка като обладан от свръхестествена сила.

— Мога ли да се кача там горе? — попита храмерския капитан полковникът.

Все още погълнат от издаване на команди и наблюдение на дисплеите, Хет Мастийн посочи към въжените стълби, издигащи се към най-високата платформа.

— Никаква стрелба на този дърволет — извика след полковника той. Касад кимна и започна да се изкачва.

Останалите от нас насочихме вниманието си обратно към дисплеите. От по-малко от милион клика ни обстрелваха поне три архангелски кораба. Те се редуваха да ни обсипват с лазерните си копия, като междувременно насочваха огъня си и към други мишени. Но нашият странен отказ да бъдем унищожени като че ли само още повече разпалваше яростта им. Копията изминаваха разстоянията от четири до десет светлинни секунди и експлодираха, стигнали до сдържащото поле над нас. Един от корабите се готвеше да изчезне зад хоризонта на пламтящото Звездно дърво, но другите два продължаваха да се приближават към нас, без да престават да ни обстрелват.

— Срещу нас са изстреляни ракети — съобщи един от лейтенантите на храмерския капитан с глас, не по-развълнуван, отколкото ако аз трябваше да обявя, че е време за вечеря. — Две… четири… девет. Скорост под светлинната. Вероятно плазмени бойни глави.

— Ще издържим ли? — попита Тео. Рахил бе отишла да проследи изкачването на полковника към Шрайка.

Хет Мастийн беше прекалено зает, за да й отговори, затова Енея отвърна:

— Не знаем. Зависи от ерговете.

— Шейсет секунди до удара на ракетите — обяви същият храмерски лейтенант със същия безизразен глас.

Хет Мастийн се включи в комуникационния канал. Гласът му звучеше нормално, но разбирах, че е усилен и се носи из целия, дълъг един клик дърволет.

— Моля всички да скрият очите си и да не гледат към полето Ерговете ще поляризират проблясъка доколкото е възможно, но моля, не гледайте нагоре. Нека покоят на Муира е с нас. Погледнах към Енея.

— Хлапе, този дърволет има ли оръжия?

— Не — отвърна тя. Очите й изглеждаха също толкова уморени, колкото звучеше гласът й.

— Значи няма да се бием… а само ще бягаме?

— Да, Рол.

Изскърцах със зъби.

— Тогава съм съгласен с Ломо — казах аз. — Бягахме прекалено много. Време е да помогнем на нашите приятели тук. Време е…

Избухнаха поне три от ракетите. По-късно си спомнях толкова силна светлина, че можех да видя черепа и гръбначния стълб на Енея през кожата и плътта й, но това едва ли е възможно. Изпитах усещане за пропадане… за разпадане на всичко… и после полето от една шеста g се възстанови. Недоловим за човешкия слух тътен прати вълна от болка по зъбите и костите ми.

Премигнах, за да проясня зрението си. Лицето на Енея все още бе пред мен — страните й пламтяха и по тях се стичаше пот, косата й беше припряно завързана назад, очите й бяха уморени, но безкрайно живи, ръцете й бяха голи и почернели от слънце — и в миг на сантименталност си помислих, че бих приел да умра така, с отпечатано в душата и паметта ми лице на Енея.

Още две плазмени бойни глави накараха дърволета да се разтърси. После още четири.

— Издържат — съобщи лейтенантът. — Всички полета издържат.

— Ломо и Рол са прави, Енея — каза Дорье Фамо и с Царствена грация пристъпи напред с простата си памучна роба. — Бягала си от Мира години наред. Време е да се биеш с тях… време е всички ние да се бием с тях.

Гледах към старицата с нещо, напомнящо на безцеремонна напрегнатост. Бях осъзнал, че около нея има ореол… не, това не е точната дума, прекалено мистична е… но от нея се излъчваше усещане за ярък цвят, тъмночервено, богато като душевността на Мълниеносната свиня. Осъзнах също, че съм забелязал същото у всички на платформата тази вечер — яркосинята смелост на Ломо, златистата увереност на командите на Хет Мастийн, искрящо лилавото удивление на полковник Касад, видял Шрайка — и се зачудих дали не е резултат от научаването на езика на живите. А може би се дължеше на светлината от плазмените експлозии. Каквото и да беше, знаех, че багрите не са действителни — не халюцинирах и зрението ми бе ясно, — но също си помислих, че умът ми осъществява тези асоциации, тези изчистени и опростени погледи в истинската душа на човека на известно равнище под и над виждането.

Знаех и че багрите, заобикалящи Енея, покриват и надхвърлят целия спектър — толкова пронизващо сияние че изпълваше дърволета, както плазмените експлозии изпълваха света извън него.

— Не, госпожо — тихо и почтително каза на Дорье Фамо отец де Соя. — Ломо и Рол не са прави. Въпреки гнева и желанието ни да отвърнем на удара, Енея е права. Ако оцелее, Ломо може да разбере онова, което ще разберем всички ние, ако оцелеем. А именно, че след причастието на Енея, ние споделяме болката на онези, които атакуваме. Наистина я споделяме. Буквално я споделяме. Физически я споделяме. Споделяме я като част от научаването на езика на живите.

Дорье Фамо погледна надолу към по-ниския от нея свещеник.

— Зная го, християнино. Но това не означава, че не можем да отвърнем, когато други нападат нас. — Тя махна с ръка нагоре, за да посочи към бавно проясняващото се сдържащо поле и към блясъците на ядрени опашки и пламтящи въгленчета отвъд него. — Тези мирски… чудовища… унищожават едно от най-великите постижения на човешката раса. Трябва да ги спрем!

— Не сега — отвърна отец де Соя. — Не като се бием с тях тук. Доверете се на Енея.

В кръга пристъпи гигантът на име сержант Грегориъс.

— Всяка нишка от моето същество, всеки миг от моето обучение, всеки белег от годините ми на битки… всичко ме тласка да се бия сега — изръмжа той. — Но аз вярвам на своя капитан. Сега му вярвам като на свой свещеник, и щом той казва, че трябва да се доверим на младата жена… ние трябва да й се доверим.

Хет Мастийн вдигна ръка. Групата потъна в мълчание.

— Този спор е само губене на време. Както ви каза Онази, която учи, „Игдразил“ няма оръжия и ерговете са единствената ни защита. Но те не могат да фазоизместят ядрения двигател, докато поддържат сдържащите полета. На практика ние само се носим по стария си курс на не повече от няколко светлинни минути от първоначалното си положение. А пет от архангелите промениха курса си, за да ни пресрещнат. — Храмерът се обърна към нас. — Моля всички останали, освен почитаемата Онази, която учи и нейният доблестен приятел Рол, да напуснат платформата на мостика и да чакат долу.

Другите ни оставиха, без да кажат нито дума. Забелязах посоката на погледа на Рахил, преди да се извърне. Вдигнах очи. Полковник Касад стоеше до Шрайка на най-високата платформа. Снажният мъж изглеждаше дребен в сравнение с триметровата скулптура от хром, остриета и шипове. Не помръдваше нито полковникът, нито машината за убиване. Двамата се гледаха от по-малко от метър един от друг.

Насочих вниманието си обратно към дисплея. Въгленчетата на мирските кораби бързо се приближаваха. Сдържащото поле над нас се проясни.

— Хвани ме за ръка, Рол — каза Енея.

Подчиних се и си спомних за всички други случаи през последните десет стандартни години, в които я бях докосвал.

— Звездите — промълви тя. — Погледни към звездите. И се вслушай в тях.

Дърволетът „Игдразил“ се носеше в ниска орбита около оранжево-червен свят с бели полярни шапки, древни вулкани, по-големи от хиперионското Плато на зъбера, и речна долина, дълга повече от пет хиляди километра и напомняща на белег от апендектомия по корема на планетата.

— Това е Марс — каза Енея. — Полковник Касад ще ни напусне тук.

След квантоизместващия скок полковникът беше слязъл от най-високата платформа. Не бе изречена нито дума за онова, което направихме: в един миг дърволетът се намираше в системата на Биосферата и дрейфаше с ниска скорост и с угаснали двигатели под атаката на рояк от архангели, а в следващия бяхме в ниска и постоянна орбита около този мъртъв свят в системата на Старата Земя. — Как успя? — бях попитал Енея, секунда след като го направи. Изобщо не се съмнявах, че тя ни е… фазоизместила… там.

— Научих се да чувам музиката на сферите — отвърна приятелката ми. — И после да правя стъпката.

Продължих да я гледам. Стисках ръката й. Нямах намерение да я пусна, докато не ми го обяснеше с прости думи.

— Човек може да разбере дадено място, Рол — каза тя. Знаеше, че в момента несъмнено я слушат и много други. — И когато го направиш, то е все едно да чуеш музиката му. Всеки свят е различен акорд. Всяка звездна система е различна соната. Всяко отделно място е ясна и самостоятелна нота.

Не пуснах ръката й.

— А телепортирането без телепортатор? — попитах аз. Енея кимна.

— Свободно телепортиране. Квантов скок в действителния смисъл на термина — отвърна тя. — Движение в макровселената по същия начин, по който електронът се движи в безкрайно микроскопичната вселена. Стъпка напред с помощта на Празнотата, Която Обвързва.

Клатех глава.

— Енергия. Откъде идва енергията, хлапе? Нищо не идва от нищо.

— Но всичко идва от всичко.

— Какво означава това, Енея?

Тя издърпа пръстите си от моите, но ме докосна по лицето.

— Спомняш ли си нашия разговор за нютоновата физика на любовта?

— Любовта е чувство, хлапе. А не форма на енергия.

— Тя е и двете, Рол. Наистина. И е единственият ключ за най-големия източник на енергия във вселената.

— За религията ли говориш? — попитах, раздразнен или от неяснотата на думите й, или от собствената си тъпота, а може би и от двете.

— Не — отвърна Енея. — Говоря за съзнателно възпламенявани квазари, за опитомявани пулсари, за екплодиращите ядра на галактики, използвани като парни турбини. Говоря за инженерен проект, започнал преди два и половина милиарда години и намиращ се едва в началото си.

Можех само да я зяпна.

Тя поклати глава.

— По-късно, обич моя. Засега разбери, че телепортирането без телепортатор наистина действа. Всъщност, никога не е имало истински телепортатори… никога не са отваряли каквито и да е вълшебни врати на други светове… Техноцентърът само е извращавал тази форма на втория най-чуден дар на Празнотата.

Трябваше да я попитам: „А какъв е първият най-чуден дар на Празнотата?“, но предположих, че това са записаните спомени на разумните раси… и по-точно на майчиния ми глас. Вместо това казах:

— Значи така трите с Рахил и Тео сте пътували от свят на свят без време-дълг.

— Да.

— И си прехвърлила кораба на Консула от Тян Шан до Биосферата без хокингов двигател.

— Да.

Искаше ми се да прибавя: „И си отишла на планетата, на която си срещнала любовника си, оженили сте се и сте имали дете“, но просто не можех да произнеса думите.

— Това е Марс — прекъсна мълчанието тя. — Полковник Касад ще ни напусне тук.

Снажният воин застана до Енея. Рахил се приближи, изправи се на пръсти и го целуна.

— Някой ден ще се наричаш Монита — тихо каза той. — И ще бъдем любовници.

— Да — отвърна Рахил и отстъпи назад.

Енея хвана ръката на високия мъж. Той все още носеше архаичната си бойна униформа, спокойно притиснал автоматичната пушка в извивката на ръката си. С лека усмивка полковникът вдигна поглед към най-високата платформа, на която продължаваше да стои Шрайка. Кървавата светлина на Марс се отразяваше в черупката му.

— Рол — обади се Енея, — ще дойдеш ли с нас? Хванах другата й ръка.

Вятърът навяваше пясък в очите ми и не можех да дишам. Енея ми подаде осмозна маска и двамата скрихме лицата си под прозрачната материя.

Пясъкът беше червен, скалите бяха червени, небето бе буреносно розово. Намирахме се в пресъхнало речно корито, заобиколено от зъбери. Долината беше покрита със скали — някои големи, колкото кораба на Консула. Полковник Касад си сложи шлема на бойната си броня и в комуникационните ни влакна изпращя статично електричество.

— Оттук започнах — каза той. — От бежанските бордеи на Тарсис на неколкостотин клика в онази посока. — Полковникът махна към ниското слънце над скалите. Зловещата с големината си фигура с пушка, която изглеждаше всичко друго, но не и остаряла тук, на Марс, се обърна към Енея. — Какво желаете да направя, жено?

Енея отвърна с енергичен, бърз и уверен глас:

— Мирът временно се е оттеглил от Марс и от системата на Старата Земя заради палестинското въстание на планетата и съживяването на Марсианската бойна машина в космоса. Тук няма нищо от достатъчно стратегическо значение, за да ги задържи, докато имат нужда от ресурсите си другаде.

Касад кимна.

— Но ще се върнат — продължи Енея. — И отново със сила. Не само, за да омиротворят Марс, но и за да окупират цялата система. — Тя замълча, за да се огледа наоколо. Проследих погледа й и видях тъмните човешки фигури, които се движеха из скалистото поле. Носеха оръжия.

— Трябва да ги задържите извън системата, полковник — заяви приятелката ми. — Направете всичко, каквото трябва… жертвайте всички, които трябва… но през следващите пет стандартни години ги задръжте извън системата на Старата Земя.

Никога не бях чувал Енея да говори толкова твърдо и жестоко.

— Пет стандартни години — повтори полковник Касад. Можех да видя усмивката на тънките му устни зад визьора на шлема му. — Няма проблем. Ако ставаше дума за пет марсиански години, може би щеше да ми се наложи да се понапъна.

Енея се усмихна. Фигурите се приближаваха сред навяващия пясък.

— Ще трябва да поемете ръководството на марсианското съпротивително движение — с убийствено сериозен глас каза тя. — По какъвто и да е начин.

— Ще го направя — не по-малко твърдо отвърна Касад.

— Обединете отделните племена и бойни фракции — поръча Енея.

— Ще го направя.

— Сключете по-здрав съюз с воините от Бойната машина.

Касад кимна. Фигурите вече бяха на по-малко от сто метра. Можех да видя насочените им към нас оръжия.

— Защитавайте Старата Земя — каза Енея. — На всяка цена задръжте Мира на разстояние.

Бях шокиран. Полковник Касад също трябва да бе изненадан.

— Искате да кажете системата на Старата Земя — поправи я той.

Енея поклати глава.

— Старата Земя, Федман. Дръжте Мира на разстояние. Разполагате приблизително с една година, за да овладеете цялата система. Успех.

Двамата се ръкуваха.

— Майка ви беше прекрасна, смела жена — каза полковникът. — Ценях дружбата й.

— И тя ценеше вашата.

Тъмните фигури се приближаваха, като продължаваха да се крият зад скали и дюни. Полковник Касад закрачи към тях, високо вдигнал дясната си ръка, все още спокойно отпуснал автоматичното си оръжие.

Енея застана до мен и отново стисна ръката ми.

— Студено е, нали, Рол?

Наистина беше. Последва проблясък като безболезнен удар по тила и ние бяхме на мостика на „Игдразил“. Приятелите ни отстъпиха назад при внезапното ни появяване — страхът на човека от магията трудно умира. Марс се въртеше червен и студен отвъд клоните и сдържащото поле на кораба.

— Какъв е курсът, почитаема Онази, която учи? — попита Хет Мастийн.

— Просто обърнете натам, накъдето можем ясно да виждаме звездите — отвърна Енея.

29.

„Игдразил“ продължаваше напред. „Дървото на болката“, така го наричаше неговият капитан, храмерският Истински глас на Дървото Хет Мастийн. Не можех да споря. Всеки скок изтискваше все повече енергия от Енея, моята любима, моята бедна, уморена Енея, и всяко отдалечаване изпълваше изчерпващия се източник на енергия с все по-дълбока тъга. И през цялото време Шрайка стоеше безполезен и сам на високата си платформа като ужасен бушприт на обречен кораб или като мрачен ангел на смъртта, увенчал върха на тъжна коледна елха.

След като оставихме полковник Касад на Марс, дърволетът се прехвърли в орбита около Мауи-обетована. Светът се бунтуваше, но се намираше дълбоко в космоса на Мира и аз очаквах безброй мирски бойни кораби да се нахвърлят отгоре ни. Но през няколкото часа, докато останахме там, никой не ни нападна.

— Една от ползите от нападението на армадата срещу Биосферното звездно дърво — с тъжна ирония каза Енея. — Вътрешните системи са останали почти без бойни кораби.

Сега беше ред на Тео да бъде изпратена от Енея на Мауи-обетована. Аз отново придружих приятелката си и нейната приятелка.

Премигнах, за да проясня очите си от бялата светлина, и се озовах на подвижен остров. Дървесните му платна се изпълваха с топъл тропичен вятър, небето и морето бяха поразително сини. Наоколо плаваха и други острови и от двете ни страни се виждаше бялата пяна зад опашките на делфините.

На високата платформа имаше хора и макар да бяха озадачени от появяването ни, те не се уплашиха. Тео прегърна високия рус мъж и неговата тъмнокоса съпруга, които дойдоха да ни посрещнат.

— Енея, Рол — каза тя, — приятно ми е да ви запозная с Мерин и Денеб Аспик-Коро.

— Мерин? — повторих аз и усетих силното ръкостискане на мъжа.

— Десет поколения след първия Мерин Аспик — усмихна се той. — Но съм негов пряк потомък. Както Денеб е потомка на нашата известна дама Сайри. — Той прегърна Енея през рамо. — Ти се върна точно, както обеща. И доведе със себе си нашия най-яростен боец.

— Върнах се — кимна Енея. — И трябва да я закриляте. През следващите дни и месеци стойте надалеч от Мира.

Денеб Аспик-Коро се засмя. Без каквато и да е следа от желание отбелязах, че може би е най-здравата, най-красива жена, която съм виждал.

— Всъщност, ние бягаме, за да се спасим, Онази, която учи. На три пъти се опитвахме да унищожим нефтената платформа при Трите течения и на три пъти ни връхлитаха като Томасови ястреби. Сега просто се надяваме да стигнем до Екваториалния архипелаг, да се скрием сред мигриращите острови и накрая да се прегрупираме в подводната база Лат Нула.

— Пазете я на всяка цена — повтори Енея. После се обърна към Тео. — Ще ми липсваш, приятелко.

Тео Бърнард видимо се опитваше да не заплаче, но не успя и яростно прегърна Енея.

— Цялото това време… беше прекрасно — задавено пророни тя и се отдръпна назад. — Моля се да успееш. Моля се и да се провалиш… за твое добро.

Енея поклати глава.

— Моли се всички ние да успеем. — Тя протегна ръка за сбогом и се върна на долната платформа при мен.

Усещах опияняващия морски дъх на сол и риба. Слънцето блестеше толкова силно, че ме караше да присвивам очи но температурата бе съвършена. Водата по кожата на делфините беше толкова чиста, колкото и собствената ми пот. Представих си как завинаги оставам на това място.

— Трябва да вървим — каза Енея и ме хвана за ръка. В мига, в който излизахме от гравитационния кладенец на Мауи-обетована, на радара се появи фотонен кораб, но ние не му обърнахме внимание. Енея стоеше сама на мостика и гледаше към звездите. Приближих се и застанах до нея.

— Можеш ли да ги чуеш? — промълви тя.

— Звездите ли? — попитах.

— Световете — отвърна Енея. — Хората на тях. Техните тайни и мълчания. Толкова много туптящи сърца.

Поклатих глава.

— Когато не съм съсредоточен върху нищо друго, все още ме преследват гласове и образи отвсякъде. Други времена. Баща ми, който ловува из мочурищата с братята си. Отец Главк, когото Радамант Немес убива.

Тя ме погледна.

— Видял си това?

— Да. Беше ужасно. Той не можеше да види кой го е нападнал. Падането… мракът… студът… миговете на болка преди да умре. Беше отказал да приеме кръстоида. Затова Църквата го бе пратила на Сол Дракони Септем… в изгнание сред ледовете.

— Да — рече Енея. — През последните десет години много пъти съм докосвала тези негови последни спомени. Но той има и други, Рол. Топли и красиви спомени… пълни със светлина. Надявам се да ги откриеш.

— Искам само гласовете да млъкнат — искрено отвърнах аз. — Това… — посочих към дърволета наоколо, към хората, които познавахме, към Хет Мастийн, застанал на мостика си. — Всичко това е прекалено важно.

Енея се усмихна.

— Наистина е прекалено важно. Тъкмо това е проклетият проблем, нали? — Тя отново обърна лице към звездите.

— Не, Рол, онова, което трябва да чуеш преди да направиш стъпката, не е езикът на мъртвите… нито дори на живите. А… същността на нещата.

Поколебах се. Не исках да се правя на глупак, но все пак казах:

… Милиони приливи и отливи ще минат във непосилен гнет. Но той не ще умре, дорде не се изпълни всичко. Ако докрай…

Енея ме прекъсна:

… проникне в глъбините на магията и обясни смисъла на всички движения, форми и звуци, ако изследва всички материи и видове чак до техните символни същности, то той не ще умре…

Тя отново се усмихна.

— Чудя се как е чичо Мартин. Дали прекарва годините в студен сън? Дали се дърли с бедните си андроидни слуги? Все още ли работи над недовършените си „Песни“? Във всичките си сънища никога не съм успявала да видя чичо Мартин.

— Той умира — казах аз. Енея удивено премигна.

— Сънувах го… видях го… тази сутрин — поясних. — Размразил се е за последен път, така каза на верните си слуги. Машините поддържат живота му. Пулсеновите процедури най-после са го изхабили. Той… — Замълчах.

— Кажи ми — настоя Енея.

— Той ще остане жив, докато не те види отново — продължих аз. — Но е много слаб. Енея извърна очи.

— Странно е — каза тя. — Майка ми се е карала с чичо Мартин през цялото време на поклонението. Понякога едва не са се хващали за гушата. Преди смъртта й той беше най-близкият й приятел. Сега… — Гласът и секна.

— Просто трябва да останеш жива, хлапе — отвърнах аз и открих, че собственият ми глас звучи странно. — Остани жива и здрава и се върни, за да видиш стареца. Дължиш му го.

— Хвани ме за ръка, Рол.

Корабът се телепортира с ослепителен проблясък.

Около Тау Сети Сентър незабавно ни атакуваха, не само мирски кораби, но и фотонни кораби на бунтовниците, борещи се за независимост на планетата под ръководството на амбициозната жена архиепископ Ахила Силваски. Сдържащото поле заблестя като свръх-нова.

— Определено не можеш да се телепортираш през това — казах аз на Енея, когато тя подаде ръце на Тромо Трочи от ДОМУ и мен.

— Човек не може да се телепортира през каквото и да е — твърна приятелката ми, стисна ръцете ни и ние бяхме на Повърхността на някогашната столица на рухналата Хегемония.

Тромо Трочи никога не беше стъпвал на ТС2, всъщност изобщо не бе напускал Тян Шан, но търговските му интереси бяха възбудени от разказите за този бивш капиталистически център на човешката вселена.

— Жалко, че нямам с какво да търгувам — каза хитрият търговец. — За около шест месеца на толкова продуктивен свят бих могъл да изградя търговска империя.

Енея бръкна в раницата си и извади тежък златен слитък.

— Това би трябвало да ти стигне за начало — каза тя. — Но не забравяй истинските си задължения тук. Стиснал слитъка, дребният мъж се поклони.

— Никога няма да ги забравя, Онази, която учи. Не съм изтърпял напразно мъките на научаването на езика на мъртвите.

— Просто остани жив през следващите няколко стандартни месеца — отвърна Енея. — Сигурна съм, че после ще успееш да си осигуриш транспорт до който си поискаш свят.

— Ще дойда, където и да сте, г. Енея — каза търговецът и за първи път го виждах изобщо да проявява някъв признак на вълнение. — И ще дам цялото си богатство — минало, бъдещо и фантазирано, — за да го направя.

Тези думи ме накараха да премигна. Дойде ми наум, че мнозина от учениците на Енея може би бяха — навярно бяха — малко влюбени в нея и в същото време изпитваха към приятелката ми огромно благоговение. Но да го чуя от устата на този мислещ единствено за пари търговец — това ми идваше прекалено много.

Енея го докосна по ръката.

— Пази се.

„Игдразил“ все още беше под атака, когато се върнахме. И продължаваше да е, когато Енея ни телепортира от системата.

Вътрешността на града-свят Лусус бе същата, каквато си я спомнях от краткото си пребиваване: поредица от кошерни кули над вертикалните каньони от сив метал Тук се сбогувахме с Джордж Тсаронг и Джигме Норбу. На слаба светлина набитият, мускулест Джордж — разплакан, докато прегръщаше Енея — можеше да мине за среден лусусианец, но мършавият като скелет Джигме щеше да изпъква сред кошерните тълпи. Но Лусус беше свикнал с чуждоземци и нашите двама надзиратели щяха да са добре, докато имаха пари. Лусус обаче бе един от малкото мирски светове, върнали се към универсалните кредитни карти, а Енея нямаше такива в раницата си.

Няколко минути след като излязохме от пустите коридори на кошера Дрег, към нас се приближиха седем души в тъмночервени наметала. Застанах между Енея и тези зловещи фигури, но вместо да ни атакуват, седмината мъже паднаха на колене на хлъзгавия под, сведоха глави и напевно произнесоха:

— Култът към Шрайка — тъпо отбелязах аз. — Мислех си, че са изчезнали — че са били очистени по време на Падането.

— Предпочитаме да бъдем наричани Църквата на Последното изкупление — каза първият мъж, като се изправи на крака, но все още свел глава към Енея. — И не… не сме били „очистени“, както се изразихте… а само се скрихме под земята. Добре дошла, Дъще на светлината. Добре дошла, Невесто на Аватара.

Енея с видимо нетърпение поклати глава.

— Не съм невеста на никого, епископ Дюруйен. Това са двамата мъже, които доведох да поверя под ваша закрила за следващите десет месеца.

Облеченият в червено епископ сведе плешивата си глава.

— Точно както казват твоите пророчества, Дъще на светлината.

— Не са пророчества — отново възрази Енея. — Обещания. — Тя се обърна и за последен път прегърна Джордж и Джигме. — Ще се видим ли отново, Архитекте? — попита Джигме.

— Не мога да ви го обещая — каза Енея. — Но ви обещавам че ако е по силите ми, пак ще бъдем заедно. Последвах я обратно по пустия, влажен коридор на кошера на Дрег, където нашето заминаване нямаше да изглежда толкова чудотворно, че да подхрани допълнително и без това достатъчно богатата митология на култа към Шрайка.

На Тсинтао-Хсишуанг Панна се сбогувахме с Далай лама и неговия брат Лабсанг Самтен. Лабсанг заплака. Момчето лама не.

— Китайският диалект на местното население е ужасен — заяви Далай лама.

— Ала ще го разбирате, Ваше светейшество — отвърна Енея. — И те ще ви слушат.

— Но вие сте моята учителка — полуядосано рече момчето. — Как мога да ги уча без ваша помощ?

— Ще ви помагам — обеща Енея. — Ще се опитам да ви помагам. И после зависи от вас. И от тях.

— Ще можем да споделяме причастието с тях, нали? — попита Лабсанг.

— Ако те го пожелаят — каза тя. После се обърна към момчето. — Ще ми дадете ли благословията си, Ваше светейшество?

Детето се усмихна.

— Аз съм този, който трябва да моли за благословия, Учителко.

— Моля ви — настоя Енея и отново долових немощта в гласа й. Далай лама се поклони и каза със затворени очи:

— Това е от „Молитвата на Кунту Сангпо“, както ми беше разкрита чрез видението на моя тертон в един от предишните ми животи:

Енея се поклони на момчето.

— Дворецът на Първичното празно пространство — промълви тя. — Колко по-изящно определение от моето тромаво „Празнота, Която Обвързва“. Благодаря ви. Ваше светейшество.

Детето се поклони.

— Аз ви благодаря, почитаема Учителко. Нека смъртта ви е по-бърза и безболезнена, отколкото и двамата очакваме.

Двамата с Енея се върнахме на дърволета.

— Какво искаше да каже той? — попитах аз, поставил ръце на раменете й. — „По-бърза и безболезнена смърт“. Какво искаше да каже, по дяволите? Да не би да имаш намерение да бъдеш разпната? Това твое проклето месианско превъплъщение до същия странен край ли трябва да доведе? Отговори ми, Енея! — Осъзнах, че я разтърсвам… че разтърсвам своята скъпа приятелка, своето любимо момиче. Отпуснах ръце.

Енея ме прегърна.

— Просто остани с мен, Рол. Остани с мен, докато можеш.

— Ще остана — казах аз и я потупах по гърба. — Кълна се, че ще остана.

На Фуджи се сбогувахме с Кенширо Ендо и Харуюки Отаки. На Денеб Драй това беше дете, което никога не бях виждал — десетгодишно момиче на име Катерин, — което остана само и привидно без да се страхува. На Сол Дракони Септем, онзи свят със замръзнал въздух и смъртоносни духове, на който коварно бяха убити отец Главк и нашите читчатукски приятели, почти с радост пожела да остане тъжният и замислен работник Римси Кипуп. На Невърмор това бе друг мъж, когото нямах честта да познавам — тих възрастен господин, който приличаше на по-любезен и по-млад брат на Мартин Силенъс. На Божия горичка, където десет стандартни години по-рано А. Бетик беше загубил част от ръката си, двамата храмерски лейтенанти на Хет Мастийн се телепортираха заедно с Енея и мен и не се завърнаха. На Хеброн, на който вече почти не бяха останали еврейски заселници, но за сметка на това имаше хиляди добри християнски колонисти, пратени от Мира, двамата сенешай алуитски емпати Ллииоонн и Ооееаалл се телепортираха, за да се сбогуват с нас в една пустинна вечер, докато скалите все още отразяваха слънчевите лъчи.

На Парвати иначе веселите сестри Куку Се и Кей Се се разплакаха и прегърнаха и двама ни на сбогуване. На Аскуит остана семейство от двама родители и пет златокоси деца. Над белите облаци и синия океански свят на Mare Infinitum — свят, само от името на който ме побиваха тръпки при спомените за болката и приятелството — Енея помоли сержант Грегориъс да се телепортира заедно с нея, за да се срещне с бунтовниците и да подкрепи тяхната кауза.

— И да оставя капитана? — попита гигантът, очевидно шокиран от предложението. Де Соя пристъпи напред.

— Вече няма капитан, сержант. Мой скъпи приятелю. А само този свещеник без Църква. И подозирам, че ще сме по-полезни, ако се разделим, отколкото ако останем заедно. Прав ли съм, г. Енея?

Приятелката ми кимна.

— Надявах се, че Ломо ще е мой представител на Mare Infinitum — отвърна тя. — Контрабандистите, бунтовниците и ловците на светлоусти на този свят биха уважавали толкова силен мъж. Но това ще е трудно и опасно… бунтът продължава да гори тук и Мирът не взима затворници.

— Не ме плаши опасността! — извика Грегориъс. — Готов съм сто пъти да умра от истинската смърт заради справедлива кауза.

— Зная, сержант — каза Енея.

Гигантът погледна към бившия си капитан и после обратно към нея.

— Момиче, зная, че не обичаш да говориш за бъдещето, макар да знаем, че от време на време му хвърляш по едно око. Но я ми кажи… има ли някакъв шанс пак да се срещна с моя капитан?

— Да — отвърна Енея. — И с хора, които си смятал за мъртви… като капрал Кий.

— Тогава ще ида. Ще направя както искаш. Може вече да не съм от Corpus Helvetica, но дисциплината, на която ме научиха там, е дълбоко вкоренена.

— Ние не искаме от теб дисциплина — каза отец де Соя. — Става дума за нещо по-трудно и по-дълбоко. Сержант Грегориъс се замисли.

— Да — накрая отвърна той и за миг се обърна с гръб към всички. — Да вървим, момиче — после каза сержантът и подаде ръка на Енея.

Оставихме го на изоставена платформа някъде край Южното крайбрежие, но Енея му каза, че подводниците ще пристигнат един ден по-късно.

Над Мадредедиос отец де Соя пристъпи напред, но Енея вдигна ръка и го спря.

— Това е моят свят — каза свещеникът. — Роден съм тук. Енорията ми беше тук. Представям си, че ще умра тук.

— Възможно е — отвърна Енея, — но вие сте ми нужен за по-сложно място и по-опасна работа, Федерико.

— Къде? — попита свещеникът с тъжния поглед.

— Пацем — заяви тя. — Последната ни цел. Приближих се.

— Почакай малко, хлапе — намесих се аз. — Аз ще дойда с теб на Пацем, ако все още настояваш да идем там. Ти ми каза да остана с теб. — Гласът ми звучеше войнствено и отчаяно дори за самия мен.

— Да — потвърди Енея и ме докосна по китката със студените си пръсти. — Но бих искала отец де Соя да дойде заедно с нас, когато настъпи моментът.

Йезуитът изглеждаше смутен и малко разочарован, но сведе глава. Очевидно дисциплината в Ордена на Иисус беше вкоренена по-дълбоко, отколкото в Corpus Helvetica.

Накрая тяншанският майстор Войтек Майер и неговата годеница зидарката Вики Гросели проявиха желание да останат на Мадредедиос.

На Фрийхолм се сбогувахме с Януш Куртика. На Кастроп-Роксел, неотдавна тераформиран и колонизиран от Мира, това бе войникът Джигме Паринг, който се съгласи да открие бунтовниците. Над Пестеливост, докато мирските бойни кораби превръщаха сдържащото ни поле във вихър от шум и светлина, напред пристъпи жена на име Хелън Дийн 0’Брайън и пое ръката на Енея. На Надежда двамата с приятелката ми се сбогувахме с бившия кмет на Йо-кунг Чарлз Чи-кяп Кемпо. На Трева, потънали до раменете в жълтата прерия, покриваща света, се простихме с Ишър Перпет, един от смелите въстаници, когото отец де Соя беше спасил от мирска затворническа галера. На Кум-Рияд, на който джамиите бързо бяха сривани с булдозери или превръщани в катедрали от новите мирски заселници, ние се телепортирахме посред нощ и шепнешком се сбогувахме с бежанец от този свят на име Меруин Мухамед Али и с нашия някогашен преводач на Тян Шан, умния Пери Самдуп.

Над Ренесанс Минор, докато към нас с очевидни унищожителни намерения се носеше ято от бойни кораби, напред пристъпи мълчаливият бивш затворник Хоуган Либлър.

— Бях шпионин — каза бледият мъж. Говореше на Енея, но гледаше право към отец де Соя. — Продавах верността си за пари, за да мога отново да дойда на този свят и да си върна загубените семейни земи и богатство. Продадох своя капитан и душата си.

— Сине мой — каза отец де Соя, — тези грехове отдавна са ти опростени, ако изобщо са били грехове… и от твоя капитан, и, което е по-важно, от Господ. Всичко е наред.

Либлър бавно кимна.

— Гласовете, които чувам, откакто отпих от виното с г. Енея… — Гласът му секна. — Познавам много хора на този свят — вече с по-укрепнал глас продължи той. — Иска ми се да се върна вкъщи и да започна този нов живот.

— Добре — каза Енея и му подаде ръката си.

На Витъс-Грей-Балианъс Б тримата с Енея и Дорье Фамо се телепортирахме сред пустошта далеч от реката с нейните ферми и пъстри къщи, където милият народ на Спиралния спектър на Амойет ме бе излекувал и ми беше помогнал да избягам от Мира. Тук имаше само купчини камъни и сухи дерета, лабиринти от тунелни входове в скалата и прашни бури, навявани откъм кървавия залез на скрития в черни облаци хоризонт. Напомняше ми за Марс, само че тук въздухът бе по-топъл, по-плътен и с по-силен мирис на смърт и кордит.

Забулените фигури ни заобиколиха почти незабавно, насочили иглени пушки и адски бичове. Отново се опитах да застана между Енея и опасността, но те ни обкръжиха под навяващия червен вятър и вдигнаха оръжията си.

— Почакайте! — извика познат глас и един от забулените воини се спусна по червената дюна, за да застане пред нас.

— Почакайте! — отново извика женският глас на онези, които бяха готови да стрелят, и жената свали качулката си.

— Дем Лоа! — възкликнах аз и пристъпих напред, за да прегърна ниската жена в обемисти бойни дрехи. Видях, че по бузите й се стичат сълзи и оставят кални бразди.

— Ти доведе твоята Избрана — каза жената, която ме бе спасила. — Точно, както обеща.

Представих й Енея и Дорье Фамо. Чувствах се едновременно глупаво и радостно. Дем Лоа и Енея се погледнаха за миг и после се прегърнаха.

Озърнах се наоколо към другите фигури, все още останали назад в червения сумрак.

— Къде е Дем Риа? — попитах аз. — Алем Микаил Дем Алем? И децата ви — Бин и Сее Амбре?

— Мъртви са — отвърна Дем Лоа. — Всички са мъртви, освен Сес Амбре, която изчезна след последното нападение от Бомбасино.

Останах зашеметен, онемял.

— Бин Риа Дем Лоа Алем умря от болестта си — продължи Дем Лоа, — но останалите загинаха във войната с Мира.

— Войната с Мира — повторих аз. — Моля се на Господ да не съм я започнал аз… Дем Лоа вдигна ръка.

— Не, Рол Ендимион. Не си я започнал ти. Онези от Спиралния спектър на Амойет, които ценяхме собствения си начин на живот, отхвърлихме кръста… това е причината за войната. Когато дойде при нас, бунтът вече беше започнал. След като си отиде, мислехме, че сме спечелили. Страхливите войски в мирската база Бомбасино помолиха за мир, пренебрегнаха заповедите на командирите си в космоса и сключиха договор с нас. Но пристигнаха още мирски кораби. Бомбардираха собствената си база… после дойдоха в нашите села. Оттогава водим война. Когато се приземиха и се опитаха да окупират земите ни, ние убихме много от тях. Те пратиха още повече.

— Дем Лоа — казах аз, — толкова, толкова съжалявам. Тя опря ръка на гърдите ми и кимна. Видях усмивката, която си спомнях от часовете, прекарани заедно. Тя отново погледна към Енея.

— Ти си онази, за която той говореше в делириума и болката си. Ти си онази, която обича. Ти обичаш ли го, дете?

— Обичам го — отвърна Енея.

— Добре — кимна Дем Лоа. — Би било тъжно, ако човек, който си мисли, че умира, изразява такава любов към някого, а той не му отвръща със същите чувства. — Тя погледна към Мълниеносната свиня, безмълвна и царствена. — Ти жрица ли си?

— Не съм жрица — отвърна Дорье Фамо, — а игуменка на манастира Самден Гомпа. Дем Лоа й показа зъбите си.

— И управляваш монаси? Мъже?

— Аз… ги напътствам — поправи я Мълниеносната свиня. Вятърът развяваше стоманеносивата й коса.

— Все същото — засмя се Дем Лоа. — Добре дошла тогава, Дорье Фамо. — После се обърна към Енея. — Ти ще останеш ли с нас, дете? Или само ни докосваш и продължаваш нататък, както предсказват нашите пророчества?

— Трябва да продължа — каза Енея. — Но бих искала да оставя тук Дорье Фамо като ваш съюзник и… връзка между нас.

Дем Лоа кимна.

— Сега тук е опасно — обърна се към Мълниеносната свиня тя.

Дорье Фамо се усмихна. Силата на двете изпълваше въздуха наоколо като почти осезаема енергия.

— Добре — рече Дем Лоа и ме прегърна. — Бъди нежен с любимата си, Рол Ендимион. Бъди нежен с нея в часовете, дарени ви от циклите на живот и хаос.

— Ще бъда — обещах аз.

Дем Лоа погледна към Енея.

— Благодаря ти, че дойде, дете. Такава беше нашата воля. Такава беше надеждата ни. — Двете жени отново се прегърнаха. Внезапно изпитах срам, сякаш бях довел Енея у дома си, за да я запозная с майка ми или с Баба.

Дорье Фамо докосна и двама ни за благословия.

— Кале пе а — рече на Енея тя.

Отдалечихме се в здрача на прашната буря и се телепортирахме с блясък на бяла светлина. На спокойния мостик на „Игдразил“ попитах приятелката си:

— Какво ти каза?

— Кале пе а — повтори тя. — Това е древно тибетско сбогукане, когато керванът се готви за изкачване по високите върхове. Означава „върви бавно, ако искаш да се завърнеш“.

И така продължи на още сто свята, всеки от които посещавахме съвсем за кратко, но всяко сбогуване бе трогателно по различен начин. Трудно ми е да кажа колко дни и нощи прекарахме в това последно пътуване с Енея, защото беше изпълнено само с телепортиране, с проблясък на светлина, когато дърволетът изчезваше на едно място и се появяваше на друго, а когато всички бяха прекалено уморени, за да продължат, „Игдразил“ оставаше да се носи из пустия космос няколко часа, докато ерговете почиваха и останалите от нас се опитвахме да спим.

Спомням си поне три от тези периоди на сън, така че навярно сме пътували само три дни и нощи. А може би сме пътували седмица или повече и сме спали само три пъти. Но си спомням, че двамата с Енея почти не спяхме и нежно се любехме, сякаш всеки път, когато се прегръщахме, можеше да е последен.

През едно от тези кратки уединения аз й прошепнах:

— Защо правиш това, хлапе? Просто всички не можем да станем като прокудените и да улавяме слънчевата светлина в крилете си. Искам да кажа… беше прекрасно… но аз обичам планетите. Обичам пръстта под краката си. Харесва ми просто да съм… човек. Да съм мъж.

Енея се подсмихна и докосна лицето ми. Спомням си, че светлината бе слаба, но че можех да видя капчиците пот между гърдите й.

— И на мен ми харесва да си мъж, Рол, обич моя.

— Искам да кажа… — тромаво започнах аз.

— Зная какво искаш да кажеш — промълви Енея. — И аз обичам планетите. И на мен ми харесва да съм човек… просто да съм жена. Не правя всичко това заради някаква утопична еволюция на човечеството, заради превръщането ни в прокудени ангели или в сенешайски емпати.

— Тогава защо? — прошепнах в косата й аз.

— Просто заради възможността за избор — тихо отвърна тя. — Заради възможността да продължим да сме хора, каквото и да означава това за онзи, който избира.

— Да изберем отново ли? — попитах.

— Да — кимна Енея. — Даже това да означава да изберем нещо, което вече е било избрано. Даже това да означава да изберем Мира, кръстоида и съюза с Техноцентъра.

Не я разбрах, но в този момент повече се интересувах от това да я прегръщам.

След секунди мълчание Енея каза:

— Рол… аз също обичам пръстта под краката си, шумоленето на вятъра в тревата. Би ли направил нещо за мен?

— Всичко — отвърнах аз.

— Ако умра преди теб — прошепна тя, — искам да върнеш праха ми на Старата Земя и да го разпръснеш там, кълето двамата сме били най-щастливи заедно. Ако ме бе пронизала в сърцето, нямаше да ме заболи толкова силно.

— Ти ми каза, че мога да остана с теб — накрая дрезгаво, ядосано и смутено промълвих аз. — Че мога да дойда с теб навсякъде.

— И наистина е така, обич моя — прошепна Енея. — Но ако аз умра преди теб, ще направиш ли това за мен? Почакай няколко години и после разпръсни праха ми там, където сме били най-щастливи на Старата Земя.

Искаше ми се да я стисна в ръцете си, докато не извика. Докато не се откаже от молбата си. Вместо това попитах:

— Как, по дяволите, ще се върна на Старата Земя? Тя е в По-малкия Магеланов облак, нали? На около сто и шейсет хиляди светлинни години оттук, нали?

— Да — потвърди Енея.

— Е, нима отново ще отвориш телепортаторните врати, за да мога да се върна там?

— Не — каза тя. — Тези врати завинаги са затворени.

— Тогава как, по дяволите, очакваш да… — Затворих очи. — Не искай това от мен, Енея.

— Вече го поисках, обич моя.

— Вместо това поискай да умра с теб.

— Не — поклати глава тя. — Искам да живееш заради мен. Да направиш това за мен.

— Дявол да го вземе — измърморих.

— Това „да“ ли означава, Рол?

— Това означава „дявол да го вземе“ — казах аз. — Мразя мъчениците. Мразя предопределението. Мразя любовните истории с тъжен край.

— И аз — прошепна Енея. — Ще направиш ли това за мен?

Изсумтях.

— Къде сме били най-щастливи на Старата Земя? — накрая попитах аз. — Сигурно имаш предвид Талиезин-запад, защото не сме ходили заедно на много други места.

— Ще разбереш — прошепна тя. — Хайде да спим.

— Не искам да спя — грубо отвърнах аз.

Тя ме прегърна. Беше истинска наслада да спим заедно при нулевата гравитация на Звездното дърво. Още по-възхитително бе да спим заедно на малкото си легло в личната си каюта при слабата гравитация на „Игдразил“. Не можех да си помисля, че някога ще съм в състояние да спя без нея.

— Да разпръсна праха ти, а? — накрая прошепнах аз.

— Да — измърмори тя, по-скоро насън, отколкото будна.

— Хлапе, скъпа моя, обич моя — казах аз, — ти си луда малка кучка.

— Да — измърмори моята Енея. — Но съм твоята луда малка кучка. Скоро заспахме.

През последния ни ден Енея ни телепортира в звездна система с червено джудже клас МЗ и прекрасен земеподобен свят, въртящ се в близка орбита около него.

— Не — каза Рахил, когато малката ни група застана на мостика на Хет Мастийн. Онези триста ученика на Енея, тръгнали от Звездното дърво, ни бяха оставяли един по един на мирските светове като бутилки, хвърляни в огромен океан, но без послания. Сега бяхме останали отец де Соя, Рахил, Енея, капитанът Хет Мастийн, А. Бетик, неколцина клонинги.от екипажа, ерговете долу и аз. И Шрайка, безмълвен и неподвижен на високата си платформа.

— Не — повтори Рахил. — Промених решението си. Искам да дойда с теб.

Енея стоеше със скръстени ръце. През цялата тази дълга сутрин на телепортиране и сбогуване с учениците си тя беше особено мълчалива.

— Както искаш — тихо отвърна приятелката ми. — Знаеш, че няма да ти заповядам каквото и да е, Рахил.

— Върви по дяволите — промълви Рахил.

— Да — каза Енея. Рахил сви юмруци.

— Това някога ще има ли край, дявол да го вземе?

— Какво искаш да кажеш? — попита Енея.

— Знаеш какво искам да кажа. Баща ми… майка ми… твоята майка… техният живот е бил изпълнен с всичко това. Моят живот… сега изживяван за втори път… винаги в борба с този невидим враг. Постоянно бягство, постоянно очакване. Назад-напред във времето като някакъв прокълнат, излязъл от контрол пумпал… о, по дяволите.

Енея чакаше.

— Имам една молба — въздъхна Рахил и погледна към мен. — Не се обиждай, Рол. Постепенно започнах да те харесвам. Но може ли Енея сама да ме отведе на Света на Бърнард?

Погледнах към Енея.

— Нямам нищо против — отвърнах. Рахил изпъшка.

— Отново на този затънтен свят… ниви, залези, малки градчета с големи бели къщи и широки веранди. Отегчаваше ме още, когато бях осемгодишна.

— Ти си го обичала, когато си била осемгодишна — възрази Енея.

— Да — съгласи се Рахил. — Обичах го. — Тя се ръкува със свещеника, после с Хет Мастийн и накрая с мен.

Внезапно си спомних най-неясните стихове от „Песните“ на стария поет, спомних си как им се смеех на светлината на лагерния огън, когато Баба ме караше да ги рецитирам, зачуден дали хората изобщо си говорят такива неща, и без да се замислям, казах на Рахил:

— Алигаторе, доскоро.

Младата жена странно ме изгледа. Зелените й очи отразяваха светлината на света, който висеше над нас.

— Крокодиле, жив и здрав.

Тя стисна ръката на Енея и двете изчезнаха. Нямаше проблясък, когато човек не се телепортираше с приятелката ми. Само внезапно… изчезване.

Енея се върна пет минути по-късно. Хет Мастийн се отдръпна от контролния кръг и пъхна ръце в ръкавите на робата си.

— Онази, която учи?

— В системата на Пацем, моля, Истински глас на Дървото Хет Мастийн. Храмерът не помръдна.

— Вие знаете, скъпа приятелко и учителко, че Мирът вече със сигурност е свикал половината от бойните си кораби в системата на Ватикана.

Енея вдигна поглед към тихо шумолящите листа на красивото дърво, с което пътувахме. На километър зад нас сиянието на ядрената опашка бавно ни отдалечаваше от гравитационния кладенец на Света на Бърнард. Тук не ни атакуваха мирски кораби.

— Ерговете ще могат ли да задържат полетата, докато се приближим до Пацем? — попита тя.

Капитанът измъкна малките си длани от ръкавите на робата си и разпери ръце.

— Съмнително е. Изтощени са. Тези атаки ги пренатовариха…

— Зная — кимна Енея. — И много съжалявам. Трябва да останете в системата само една-две минути. Навярно ако сега ускорите и се приготвите за маневриране с пълна скорост, когато се появим в системата на Пацем, дърволетът ще може да се телепортира обратно преди полетата да поддадат.

— Ще опитаме — отвърна Хет Мастийн. — Но бъдете готови за незабавно телепортиране. Животът на дърволета може да продължи само секунди след пристигането ни там.

— Първо трябва да отпратим кораба на Консула — каза Енея. — По-добре да го направим сега. Само няколко минути, Хет Мастийн.

Храмерът кимна и се върна при дисплеите си.

— О, не — заявих аз, когато тя се обърна към мен. — Няма да замина за Хиперион с кораба. Енея изглеждаше изненадана.

— Мислиш си, че те отпращам, след като ти казах, че можеш да дойдеш с мен ли? Скръстих ръце.

— Посетихме повечето планети в Мира и Периферията… освен Хиперион. Каквото и да замисляш, не мога да повярвам, че няма да включиш в него родния ни свят.

— Прав си — отвърна тя. — Но няма да се телепортираме там.

Не разбирах нищо.

— А. Бетик — каза Енея, — корабът би трябвало да е почти готов за заминаване. Взе ли писмото, което написах на чичо Мартин?

— Да, г. Енея — потвърди андроидът. Синьокожият човек не изглеждаше щастлив, но не изглеждаше и тъжен.

— Моля те, предай му, че го обичам — поръча Енея.

— Почакай, почакай — намесих се аз. — А. Бетик ли е… твоят пратеник… на Хиперион?

Енея потърка бузата си. Усещах, че е по-изтощена, отколкото можех да си представя, но пази силите си за нещо важно, което все още предстоеше.

— Моят пратеник ли? — попита тя. — Искаш да кажеш като Рахил, Тео, Дорье Фамо, Джордж и Джигме?

— Да — казах аз. — И останалите триста.

— Не — отвърна Енея. — А. Бетик няма да е мой пратеник на Хиперион. Не и в този смисъл. И с хокинговия си двигател корабът на Консула ще има огромен време-дълг. Той… и А. Бетик… ще пристигнат там едва след месеци наше време.

— Тогава кой е пратеникът… свръзката на Хиперион? — попитах аз, сигурен, че този свят не може да бъде пропуснат.

— Не се ли сещаш? — усмихна се приятелката ми. — Скъпият чичо Мартин. Поетът и критикът отново става участник в тази безкрайна игра на шах с Техноцентъра.

— Но всички други приеха причастието и… — Замълчах.

— Да — потвърди Енея. — Още когато бях дете. Чичо Мартин разбираше. Той пи от виното. Не му беше трудно да се приспособи… той векове наред бе чувал езика на мъртвите и на живите по собствения си поетичен начин. Това е основната причина да напише „Песните“. И затова смяташе Шрайка за своя муза.

— Защо тогава А. Бетик се връща с кораба там? — попитах аз. — Само за да предаде писмото ти ли?

— Нещо повече — каза Енея. — Ако всичко тръгне добре, ще видим. — Тя прегърна андроида и той несръчно я потупа по гърба с единствената си ръка.

Миг по-късно, преизпълнен с повече вълнение, отколкото си бях представял, че е възможно, стиснах синята му ръка.

— Ще ми липсваш — глупаво измърморих аз. Той продължително ме изгледа, кимна и се обърна към очакващия го кораб.

— А. Бетик! — извиках аз тъкмо, когато се готвеше да влезе в кораба.

Андроидът се обърна и изчака, докато изтичах до малката си купчина лични вещи на по-долната платформа и после се върнах, като прескачах стъпалата.

— Ще вземеш ли и това? — Подадох му кожения калъф.

— Хокинговото килимче — каза А. Бетик. — Да, разбира се, г. Ендимион. С удоволствие ще го запазя, докато се видим отново.

— А ако не се видим отново… — започнах аз и замълчах. Канех се да кажа „Моля те, дай го на Мартин Силенъс“, но от виденията си знаех, че старият поет е почти мъртъв. — Ако не се видим отново, А. Бетик — продължих аз, — моля те, запази килимчето като спомен за нашето пътуване. И за нашето приятелство.

А. Бетик мълчаливо ме погледна, отново кимна и влезе в кораба на Консула. Почти очаквах и корабът да се сбогува, но той просто се посъветва с ерговете, безшумно се издигна на тласкачите си, излезе от сдържащото поле и се понесе на безопасно разстояние от нас. Ядрената му опашка заблестя толкова ярко, че очите ми се навлажниха, докато наблюдавах как се отдалечава от Света на Бърнард и „Игдразил“. Тогава с цялото си сърце и воля си пожелах Двамата с Енея да се върнем на Хиперион при А. Бетик, отови да спим дни наред на голямото легло в носа на кораба, после да слушаме музика на „Стенуея“ и да плуваме при нулева гравитация над балкона…

— Трябва да тръгваме — обърна се към Хет Мастийн Енея. — Можете ли да подготвите ерговете за онова, с което ще се сблъскаме?

— Както желаете, почитаема Онази, която учи — отвърна Истинският глас на Дървото.

— Хет Мастийн… — повика го тя.

Храмерът се обърна и зачака нова заповед.

— Благодаря ви, Хет Мастийн — рече Енея. — От името на всички, които пътуваха с вас и на онези, които ще разказват за вашето пътуване през поколенията, благодаря ви, Хет Мастийн.

Храмерът се поклони и се върна в контролния кръг.

— Пълен напред при нула цяло деветдесет и две. Готови за маневриране. Готови за системата Пацем — нареди той на любимите си ергове, увити около невидимата ексцентричност на седемстотин и петдесет метра под нас. — Готови за системата Пацем.

Отец де Соя мълчаливо стоеше наблизо, но сега стисна дясната ръка на Енея в лявата си длан. С другата отправи безмълвен благослов към храмера и клонингите от екипажа.

— In nomine Patris et Filii et Spiritu Sancti.

— Амин — казах аз и хванах лявата ръка на Енея. — Амин — каза Енея.

30.

Нападнаха ни по-малко от две секунди след като се телепортирахме в системата. Фотонните кораби и архангелите обединиха огъня си срещу нас като дъговите акули, които някога ми се бяха нахвърлили в моретата на Mare Infinitum.

— Тръгвайте! — извика Истинският глас на Дървото Хет Мастийн сред бурята от пращене. на полето около нас. — Ерговете умират? Сдържащото поле ще поддаде след секунди. Тръгвайте! Нека Муира насочва мислите ви. Тръгвайте!

Енея имаше само две секунди, за да погледне към жълтото слънце в центъра на системата и по-малката звезда на Пацем, но това беше достатъчно. Тримата стискахме ръцете си, докато се телепортирахме сред светлина и шум, сякаш се издигахме сред котел от лазерен огън, стопяващ полетата на кораба, сред изпарения на пламтящи адски езера.

Блясъкът избледня и после се превърна в слънчева светлина Над Ватикана бе облачно, студено, почти зимно време, и по каменните улици валеше лек, леден дъжд. Енея носеше мека жълтокафява риза, кафява кожена жилетка и по-официални от обикновено черни панталони. Косата й беше вдигната назад и прихваната с две шноли от коруба на костенурка. Кожата й изглеждаше свежа, чиста и млада а очите й — толкова уморени в последните дни — бяха ясни и спокойни. Все още стискаше ръката ми, докато тримата се обърнахме да погледнем към улиците и хората наоколо.

Намирахме се на края на уличка, излизаща на широк булевард. Малки групи хора — мъже и жени в официални черни дрехи, свещеници, ята от монахини, редици от деца, строили се зад две монахини, навсякъде черни и червени чадъри — вървяха по тротоарите, а по улиците безшумно се плъзгаха ниски, черни наземни коли. На задните им седалки виждах епископи и архиепископи. Като че ли никой не забелязваше появяването ни.

Енея гледаше към ниските облаци.

— „Игдразил“ току-що се телепортира от системата. Някой от вас усети ли го?

Затворих очи и се съсредоточих върху потока от гласове и образи. Чувствах… отсъствие. Зърнах пламък, обгърнал външните клони на дървото.

— Полето е поддало точно след като сме се телепортирали — отвърнах аз. — Как са се телепортирали без теб, Енея? — Разбрах отговора още щом зададох въпроса. — Шрайка.

— Да. — Енея продължаваше да стиска ръката ми. Дъждът бе студен и можех да чуя клокоченето му в канавките и каналите зад нас. Тя говореше съвсем тихо. — Шрайка ще пренесе „Игдразил“ и Истинския глас на Дървото през времето и пространството. Към неговата… съдба.

Спомних си откъси от „Песните“. Дърволетът, изгарящ пред погледа на поклонниците малко преди тайнственото изчезване на Хет Мастийн заедно с Шрайка от вятърната гемия. Няколко дни по-късно Храмерът отново се беше появил в присъствието на чудовището близо до Долината на Гробниците на времето и скоро бе умрял от раните си. Той единствен от седмината поклонници не беше разказал историята си. Хиперионските поклонници: полковник Касад, хегемонийският Консул, бащата на Рахил Сол, майката на Енея Брон Ламиа, храмерът Хет Мастийн, Мартин Силенъс, сегашният папа отец Хойт — на времето никой от тях не беше успял да си обясни събитията. Като дете за мен това бяха само древни думи от мит. Стихове за непознати. Как трябва да бяха премисляли усилията и приключенията си, само за да се наложи отново да поемат бремето си. Колко често, съзнавах сега, като трийсетгодишен, колко често в живота на всички ни се случваше същото.

— Виждате ли онази черква оттатък улицата? — попита отец де Соя.

Трябваше да разтърся глава, за да се съсредоточа върху настоящето и да оставя настрани мислите и гласовете, които ми шепнеха.

— Да — отвърнах аз и избърсах дъждовните капки от челото си. — Това базиликата „Св. Петър“ ли е?

— Не — отвърна свещеникът. — Това е енорийската черква „Св. Анна“. Входът към Ватикана до нея е портата на св. Анна. Главният вход за площад „Св. Петър“ е нататък по булеварда и зад онези колонади.

— Там ли отиваме? — попитах Енея. — Във Ватикана?

— Чакай да видим дали ще успеем — отвърна тя. Тръгнахме по тротоара — просто мъж и млада жена, които вървяха заедно със свещеник в студен, дъждовен ден. Оттатък улицата имаше знак, показващ, че внушителната сграда без прозорци е казарма на швейцарската гвардия. Пред портата на „Св. Анна“ и на пресечките стояха войници от тази казарма в официални, датиращи от епохата на Възраждането черни плащове, бели дантелени яки и жълто-черни панталони, докато по улиците патрулираха мирски полицаи в делова черна бойна броня и летяха над нас в черни плъзгачи.

Площад „Св. Петър“ бе затворен за пешеходци, освен няколкото охранявани портала, на които войници внимателно проверяваха пропуски и чипови идентификационни карти.

— Няма да можем да минем — каза отец де Соя. Беше достатъчно мрачно и лампите по колонадата на Бернини бяха включени, за да осветяват статуите и каменните папски гербове. Свещеникът посочи към два светещи прозореца над колонадата вдясно от фасадата на „Св. Петър“, увенчана със статуи на Христос, Йоан Кръстител и апостолите.

— Това са частните кабинети на папата.

— Само на един изстрел разстояние — отбелязах аз, макар че дори не си и помислях да нападам папата.

Отец де Соя поклати глава.

— Сдържащо поле клас десет. — Той се огледа. Повечето пешеходци бяха влезли на площада през охраняемите портали и ние започвахме да изпъкваме на улицата. — Ако не направим нещо, ще ни поискат идентификационните карти каза свещеникът.

— Тази охрана обичайна ли е? — попита Енея.

— Не — отговори отец де Соя. — Възможно е да се дължи вашето писмо, но е по-вероятно това да са нормални предохранителни мерки, когато Негово светейшество отслужва папска меса. Камбаните, които чуваме, призовават за следобедна меса, водена от него.

— Откъде знаете? — попитах аз, удивен, че може да разбере толкова много неща само от няколко камбанни удара. Отец де Соя изненадано ме погледна.

— Зная го, защото днес е Възнесение — отвърна той. Изглеждаше шокиран или защото ние не знаехме такъв елементарен факт, или защото до този момент самият той бе забравил за него. — Това е Страстната седмица — продължи свещеникът, като говореше тихо, сякаш на себе си. — През цялата седмица Негово светейшество трябва да изпълнява и папските си, и енорийските си задължения. Днес… този следобед… със сигурност на тази меса той изпълнява церемонията на измиването на краката на дванайсет свещеници, символизиращи дванайсетте апостоли, чиито крака Иисус е измил на Тайната вечеря. Церемонията винаги се е провеждала в енорийската черква на папата, базиликата „Св. Йоан Латерански“, която някога е била извън ватиканските стени, но след преместването на Ватикана на Пацем се изпълнява в базиликата „Св. Петър“. Оставили са базиликата „Св. Йоан Латерански“ на Старата Земя, защото е била унищожена по време на войната на седемте държави през двайсет и първи век и… — Де Соя замълча. Лицето му бе станало абсолютно празно като на епилептик или дълбоко замислен човек.

Двамата с Енея чакахме. Признавам, че с известно безпокойство поглеждах към патрула от мирски полицаи в черни брони, който се приближаваше към нас по дългия булевард.

— Зная как можем да влезем във Ватикана — заяви отец де Соя и тръгна към уличката срещу ватиканския булевард.

— Добре — отвърна Енея и бързо го последва. Йезуитът рязко спря.

— Мисля, че можем да влезем вътре — каза той. — Но нямам представа как ще излезем.

— Само ни отведете вътре, моля ви — рече Енея.

Стоманената порта се намираше зад разрушен каменен параклис без прозорци на три пресечки от Ватикана. Беше заключена с малък катинар и голяма верига. Надписът на вратата гласеше: „ТУРИСТИЧЕСКИ ОБИКОЛКИ ВСЯКА ВТОРА СЪБОТА: Затворено през Страстната седмица-СВЪРЖЕТЕ СЕ С ВАТИКАНСКАТА ТУРИСТИЧЕСКА СЛУЖБА: «ПЛОЩАД НА ПЪРВИТЕ ХРИСТИЯНСКИ МЪЧЕНИЦИ» №3888.“

— Можете ли да разбиете тази верига? — попита ме отец де Соя.

Попипах тежката верига и здравия катинар. Единственият ми инструмент бе малкият ловджийски нож на колана ми.

— Не — отвърнах аз. — Но навярно ще успея да отворя катинара. Потърсете някаква тел в онова кошче за боклук хей там.

Останахме под дъжда поне десет минути. Светлината избледняваше и шумът на уличното движение по съседните булеварди като че ли се усилваше. Очаквах всеки момент швейцарската гвардия или полицията да ни се нахвърли. Всичко, което знаех за разбиването на ключалки, бях научил от стар комарджия на гемията по р. Канс, прибягнал към хазарта, след като властите в Порт Романс му отрязали два пръста за кражби. Докато работех, си мислех за десетгодишната одисея с Енея, за дългото пътуване на отец де Соя дотук, за пропътуваните стотици светлинни години и за десетките хиляди часове на напрежение, болка, саможертва и ужас.

А проклетият катинар не поддаваше.

Накрая върхът на ножа ми се счупи. Изругах, хвърлих го настрани и блъснах гадния, въшлив, кретенски, лайнян катинар в мръсната каменна стена. Той изщрака и се отвори.

Вътре беше тъмно. Дори да имаше ключ за осветлението, никой от нас не успя да го открие. Дори някъде да имаше идиотски ИИ, който контролираше осветлението, той не реагира на командите ни. Никой от нас не носеше фенер. След като години наред бях носил със себе си лазерното фенерче, този ден го бях оставил в раницата си. Когато бе дошло време да напуснем „Игдразил“, аз пристъпих напред и стиснах ръката на Енея, без да си помисля за оръжия или други вещи от първа необходимост. — Това ли е базиликата „Св. Йоан Латерански“? — прошепна Енея. В потискащия мрак просто не можехме да говорим високо.

— Не, не — отвърна отец де Соя. — Само малък мемориален параклис, построен близо до мястото, на което през двайсет и първи век истинската базилика… — Той замълча и аз можех да си представя как лицето му отново-придобива онова замислено изражение. — Това е действащ параклис струва ми се — прибави свещеникът. — Почакайте тук.

Двамата с Енея застанахме, притиснали рамене един до друг, заслушани в движенията на отец де Соя, който обикаляше из малката сграда. По едно време нещо тежко падна на земята и отекна със звука на желязо по камък. Ние затаихме дъх. Минута по-късно чухме, че ръцете му отново започват да се плъзгат по стените и расото му зашумоля. Разнесе се приглушено „Аххх…“ и секунда след това блясна светлина.

Йезуитът стоеше на по-малко от десет метра от нас и държеше кибритена клечка. В лявата си ръка стискаше кутия кибрит.

— Параклис — поясни той. — Запазили са свещника. — Можех да видя остатъците от свещи, които не бяха заменени с други, но кутията кибрит Бог знае как се беше запазила на това мрачно, изоставено място. Приближихме се до него в малкия кръг светлина, изчакахме да запали втора клечка и го последвахме към тежка дървена врата зад изгнили завеси.

— Преди няколко години, когато бях под домашен арест, моят възкресителен капелан отец Баджо ми разказа за тези туристически обиколки — прошепна отец де Соя. Тази врата не бе заключена и със скърцане се отвори на древните си, ръждясали панти. — Предполагам, е смятал, че обичам страшни истории — продължи той и ни поведе по тесен, лъкатушещ каменен коридор, не много по-широк от раменете ми. Енея последва свещеника. Аз не изостанах.

Стълбището продължаваше надолу, после отново надолу и после пак. Пресметнах, че сме поне на двайсет метра под улицата, когато стъпалата свършиха и ние минахме през поредица от тесни проходи, за да попаднем в по-широк, кънтящ коридор. Йезуитът вече беше изхабил пет-шест клечки, пускайки всяка едва, когато започнеше да пари пръстите му. Не го попитах колко клечки са останали в малката кутия.

Когато по време на Хеджира Църквата решила да премести „Св. Петър“ и Ватикана — вече високо каза де Соя и гласът му изпълни черното пространство, — докарали на Пацем всичко това. Тъй като масата не била проблем, взели със себе си половината Рим, включително огромния замък Сант Анджело и всичко под стария град на дълбочина до шейсет метра. Това е било метрото на двайсети век.

Отец де Соя пое по изоставена железопътна платформа. На места плочките на тавана бяха опадали и навсякъде, освен по тесния перон, имаше многовековен прах, паднали камъни, счупена пластмаса, потънали в мръсотия нечетивни надписи и строшени пейки. Спуснахме се по няколко ръждясали стоманени стълбища — ескалатори, спрели повече от хилядолетие по-рано, разбрах аз, — минахме през тесен коридор, който излизаше на кънтяща рампа и стигнахме до друга платформа. В края й можех да видя фибропластмасова стълба, водеща надолу към нови пластове прах, боклуци и ръжда.

Тъкмо се бяхме спуснали по стълбата и излязохме в тунела, когато угасна следващата клечка кибрит. Но не и преди двамата с Енея да видим гледката, която се разкриваше пред нас.

Кости. Човешки кости. Кости и черепи, внимателно подредени и достигащи почти два метра височина от двете страни на тесен проход помежду им. Огромни купчини кости, стърчащи стави, грижливо поставени на еднометрови интервали черепи или образуващи геометрични мотиви в стените от човешки кости.

Отец де Соя драсна следващата клечка и закрачи между скелетните останки. Раздвижването на въздуха от движението му накара малкото пламъче да премигне.

— След войната на седемте държави в началото на двайсет и първи век — с нормален глас каза той, — гробищата в Рим били задръстени. Навсякъде около предградията и в големите паркове копаели масови гробове. Глобалното затопляне и постоянните наводнения превърнали това в сериозен здравен проблем. И при всички биологични и химични бойни глави, нали знаете. Метрото и без това било затворено, затова властите наредили останките да бъдат препогребани там.

Този път се случи клечката да изгори в участък, в който костите бяха наредени на пет пласта, всеки отбелязан с ред черепи. Белите им над очни дъги отразяваха светлината, но безоките орбити бяха безразлични към нас. Грижливо оформените стени от кости бяха дебели поне шест метра от двете страни и се издигаха към сводестия таван на десет метра над нас. На отделни места имаше малки свличания и трябваше внимателно да си пробиваме път през тях. В мрака между отделните клечки оставахме на място, но мълчахме. Не се чуваше друг звук… нито пробягване на плъхове, нито капки вода. Тишината нарушаваха само приглушените ни думи и дишането ни.

— Странно — каза отец де Соя, след като изминахме още двеста метра, — те не взели идеята от древните римски катакомби, които са навсякъде около нас тук, а от така наречените парижки катакомби… стари каменни кариери, изкопани дълбоко под града. Парижаните трябвало да прехвърлят в тях костите от задръстените си гробища в края на осемнайсети до средата на деветнайсети век. Те открили, че спокойно могат да съберат шест милиона мъртъвци само в няколко километра коридори. Ахх… ето че пристигнахме…

В праха на пода на още по-тесен коридор от кости от лявата ни страна се виждаха стъпки, водещи към друга стоманена врата, също незаключена. Трябваше и тримата да я напънем, за да я отворим. Свещеникът ни поведе надолу по ръждиво спирално стълбище. Според изчисленията ми трябваше да сме на дълбочина поне трийсет и пет метра под равнището на улицата. Кибритената клечка угасна точно в момента, в който влизахме в друг тунел — много по-стар от метрото. Таванът и стените му бяха неравни и порутени. Бях зърнал странични отклонения, кости, безредно пръснати навсякъде, съборени черепи, парчета гнили дрехи.

— Според отец Баджо — прошепна свещеникът, — тук започват истинските катакомби. Християнските катакомби датират от първи век след Христа. — Блясна нова клечка. Чух кибритената кутия да трака така, сякаш наистина беше почти празна. — Насам, предполагам — каза отец де Соя и ни поведе надясно.

— Сега под Ватикана ли сме? — няколко минути по-късно прошепна Енея. Долових нетърпението в гласа й. Кибритената клечка замъждука и угасна.

— Скоро, скоро — отвърна в мрака де Соя и запали нова. Не чух кибрита да трака.

След още сто и петдесетина метра коридорът просто свърши. Тук нямаше разхвърляни кости, нямаше черепи, само груби каменни стени и едва видима мазилка. Клечката изгоря. Енея ме докосна по ръката, докато чакахме в мрака.

— Съжалявам — каза свещеникът. — Няма повече клечки.

Сподавих надигналата се в гърдите ми паника. Бях сигурен, че сега чувам шумове… в най-добрия случай далечен тропот на плъхове, а в най-лошия човешки стъпки по стъпалата.

— Връщаме ли се? — попитах и шепотът ми прозвуча прекалено високо в пълния мрак.

— Отец Баджо ми каза, че на север тези тунели някога се свързвали с древните катакомби под Ватикана — промълви отец де Соя. — По-точно под базиликата „Св. Петър“.

— Е, не ми изглежда да… — започнах аз и замълчах. През няколкото секунди светлина преди клечката да угасне бях зърнал сравнително нови тухли в каменната стена… само на няколко века в сравнение с хилядолетията, изминали от издялването на каменните блокове. Промъкнах се напред като опипвах с ръце, докато пръстите ми не докоснаха камък, тухли, ронлива мазилка.

— Направено е набързо — отбелязах, като се основавах на опита си от именията на Клюна толкова много години по-рано. — Мазилката е напукана и някои от тухлите са строшени. — Продължих бързо да опипвам с пръсти стената. — Дайте ми нещо остро. По дяволите, иска ми се да не бях изхвърлил ножа си…

Енея ми подаде заострена пръчка или клон в мрака и в продължение на няколко минути дълбах, докато осъзная, че държа в ръцете си счупена в единия край бедрена кост. Приятелката ми и свещеникът се присъединиха към мен и тримата започнахме да копаем с кости и нокти студените тухли, докато пръстите ни не се разкървавиха. Малко по-късно спряхме да си поемем дъх. Очите ни не се бяха приспособили към мрака. Тук не проникваше каквато и да е светлина.

— Месата вече е свършила — прошепна Енея. Каза го така, като че ли беше някакво трагично събитие.

— Това е Голямата меса — отвърна отец де Соя. — Продължителна церемония.

— Почакайте! — казах. Пръстите ми бяха запомнили леко размърдване на тухлите — не на една-две, а на цялата стена. — Отстъпете назад — високо наредих аз. — Пропълзете отстрани на тунела. — После се отдръпнах назад, но изправен, повдигнах лявото си рамо, наведох глава и се хвърлих леко приведен напред. Почти очаквах да си разбия главата в камъка.

Блъснах се в тухлите със силно изпъшкване и дъжд от прах и мазилка. Тухлите не се срутиха. Но усетих, че хлътват навътре.

Енея и де Соя се присъединиха към мен. След минута бяхме направили отвор по средата на стената и съборихме навътре цялата останала маса.

От другата страна на прохода мъждукаше съвсем бледа светлина, но достатъчно, за да видим рампа от останки, водеща към още по-дълбок тунел. Запълзяхме надолу на четири крака, стигнахме до място, на което можехме да се изправим, и продължихме през миришещия на пръст коридор. След още два завоя се озовахме в грубо изсечени катакомби като предишните горе, но осветени от тясна светлинна ивица, минаваща на височината на пояса по дясната стена. Тунелът постоянно се разклоняваше, но ние следвахме светлинната ивица и петдесет метра по-нататък стигнахме до по-широк проход със съвременни осветителни глобуси, разположени на всеки пет метра. Те не светеха, но древната светлинна ивица продължаваше.

— Сега сме под „Св. Петър“ — прошепна отец де Соя. — Тези катакомби са били открити през 1939-а, след като погребали папа Пий XI в недалечна ниша. Разкопките продължили двайсетина години, след което ги преустановили. Археолози повече не били допускани тук.

Навлязохме в още по-просторен коридор — достатъчно широк, за да вървим за първи път един до друг. Древната скала и тухлените стени, тук-там с вградени мраморни блокове, бяха покрити с фрески, раннохристиянски мозайки н счупени статуи, поставени над ниши, пълни с кости и черепи. Много от тези ниши бяха затворени с прозрачна, пожълтяла от вековете пластмаса, която почти скриваше останките вътре, но като се навеждахме и се вглеждахме внимателно, можехме да видим празни очни орбити и овали на тазове.

Фреските представяха християнски изображения — гълъби, носещи маслинови клонки, жени, вадещи вода, вездесъщата риба, — но се намираха до по-стари ниши, урни и гробове с предхристиянски сцени на Изида и Аполон, Бакхус, посрещащ мъртвите в отвъдния свят с огромни, преливащи кани вино, сцени на лудуващи волове и овни, танцуващи сатири — незабавно забелязах приликата с Мартин Силенъс и се обърнах точно навреме, за да уловя разбиращия поглед на Енея — и същества, които отец де Соя нарече менади, някакви пасторални изображения, ята яребици, паун с пера от парченца лазурит, които все още отразяваха светлината с яркосин блясък.

Вглеждането през древната, покрита с мръсотия пластмаса и пластостъкло ме караше да мисля, че минаваме през някакъв земен аквариум на смъртта. Накрая стигнахме до червена стена, разположена под прав ъгъл спрямо по-ниска, избледняла синя преграда със следи от надписи на латински. Тук пластмасата бе по-нова и малкият контейнер с кости вътре все още ясно се виждаше. Черепът беше поставен върху грижливо подредената купчина кости и като че ли любопитно ни наблюдаваше.

Отец де Соя падна на колене в праха, прекръсти се и сведе глава в молитва. Двамата с Енея останахме назад и го гледахме с безмълвния срам, присъщ на неверника в присъствието на каквато и да е истинска вяра.

Когато свещеникът се изправи, очите му бяха влажни.

— Според църковната история и отец Баджо, работниците открили тези окаяни кости през 1949 година след Христа. По-късните анализи показали, че принадлежат на як мъж, починал на шейсетина години. Ние сме точно под олтара на базиликата „Св. Петър“, построен тук заради легендата, че на това място тайно е погребан свети Петър. През 1968 година след Христа папа Павел VI публично заявил убедеността на Ватикана, че това наистина са костите на рибаря, на същия онзи Петър, който придружавал Иисус и бил Камъкът, върху който Христос построил своята Църква.

Погледнахме към купчината кости и после отново към свещеника.

— Федерико, знаете, че аз не се опитвам да разруша Църквата — каза Енея. — А само сегашното й извращение.

— Да — отвърна отец де Соя. Той грубо избърса очи и остави кални следи по лицето си. — Зная, Енея. — Йезуитът се огледа наоколо, отиде до недалечна врата и я отвори. Нагоре водеше метално стълбище.

— Сигурно има охрана — прошепнах аз.

— Мисля, че няма — поклати глава Енея. — В продължение на осемстотин години Ватиканът се е страхувал от нападение от космоса… от горе. Не вярвам да са обърнали сериозно внимание на катакомбите си.

Тя мина пред свещеника и енергично, но тихо се заизкачва по металните стъпала. Побързах да я последвам. Видях, че отец де Соя поглежда назад към мрачната ниша, прекръства се за последен път и тръгва след нас към базиликата „Св. Петър“.

Макар и смекчена от свечеряването, витражите и свещите след катакомбите светлината в базиликата беше почти ослепителна.

Бяхме се изкачили през подземното светилище, минахме покрай базилика с надпис, изсечен в камък и гласящ „Мемориал на Гай“, продължихме през странични коридори и сервизни входове, през преддверието към ризницата, покрай свещеници и дякони, и излязохме в огромното пространство в дъното на кораба на базиликата „Св. Петър“. Тук бяха десетките официални лица, недостатъчно високопоставени, за да ги възнаградят с място на пейките, но все пак почетени с присъствие на тази важна служба. Трябваше ми само един поглед, за да видя, че на всички входове на базиликата стоят швейцарски гвардейци и хора от охраната. Тук в дъното на черквата за момента не будехме подозрения, просто още един свещеник и двама малко неофициално облечени енориаши, допуснати да зърнат Светия отец на Възнесение.

Месата продължаваше. Миришеше на тамян и восък от свещи. Стотици епископи и високопоставени личности в ярки роби седяха на блестящите редици от пейки. До парапета на мраморния олтар пред бароковия свод на трона на св. Петър бе коленичил самият Свети отец, за да довърши измиването на краката на дванайсет седнали свещеници — осем мъже и четири жени. Невидим, но голям хор пееше:

Тогава изпитах съмнение, зачудих се какво правим тук, защо тази безкрайна битка на Енея ни е довела при извора на вярата на тези хора. Вярвах във всичко, на което ни беше научила, ценях всичко, което бе споделила с нас, но тази прекрасна песен и стените на тази величествена катедрала имаха трихилядолетна традиция. Не можех да не си спомня простите дървени платформи, яките, но обикновени мостове и стълбища, които Енея беше възстановила в Храма, висящ във въздуха. Какво бяха те… какво бяхме ние в сравнение с това величие и смиреност? Енея бе архитектка, но почти самоука, освен годините с киборга на господин Райт, строеше каменни стени от пустинна скала и бъркаше бетон на ръка. А тази базилика беше проектирана с участието на Микеланджело.

Месата почти свършваше. Някои от правостоящите в дъното на кораба започваха да се разотиват, като се движеха съвсем леко, за да не смутят края на службата със стъпките си и си позволяваха тихо да разговарят помежду си едва, когато стигнеха до стълбите към площада навън. Видях, че Енея шепне нещо в ухото на отец де Соя и се наведох към тях, за да чуя, уплашен, че мога да пропусна някакво жизненоважно напътствие.

— Ще ми направите ли една последна, огромна услуга, отче? — попита тя.

— Каквото пожелаете — прошепна свещеникът.

— Моля ви, напуснете базиликата още сега — каза в ухото му Енея. — Моля ви, вървете заедно с другите. Вървете сега и се скрийте в Рим, докато не дойде денят да престанете да се криете.

Отец де Соя удивено отдръпна глава и погледна към Енея от половин метър с изражението на човек, когото изоставят. После се наведе към ухото й.

— Поискайте всичко друго, само това не, Учителко.

— Не искам нищо друго, отче. И ви моля с цялата си обич и уважение.

Хорът запя нов химн. Над главите пред себе си можех да видя, че Светият отец привършва церемонията с измиването на краката на свещениците и се оттегля под позлатения свод на олтара. Всички на пейките се изправиха в очакване на заключителните молитви и последната благословия.

Отец де Соя благослови приятелката ми, обърна се и напусна базиликата заедно с група монаси с тракащи броеници.

Погледнах към Енея с напрегнатост, достатъчна да възпламени дърво, като се опитвах мислено да й пратя съобщението: „НЕ ИСКАЙ И АЗ ДА СИ ТРЪГНА“.

Тя ме повика да се приближа и прошепна в ухото ми:

— Направи още нещо за мен, Рол, обич моя.

Едва не извиках с всичка сила „Не, по дяволите!“ в кънтящия кораб на „Св. Петър“ по време на най-свещените мигове от Голямата меса на Възнесение. Но се сдържах и зачаках.

Енея започна да рови в джобовете на жилетката си и извади малка стъкленица. Течността вътре бе прозрачна, но някак ми изглеждаше по-тежка от вода.

— Ще изпиеш ли това? — прошепна тя и ми подаде стъкленицата.

Помислих си за Ромео и Жулиета, Цезар и Клеопатра, Абелард и Елоиза, Джордж Уу и Хауард Сънг. Всички злощастни любовници. Самоубийство и отрова. Пресуших течността на един дъх, пъхнах празната стъкленица в джоба на ризата си и зачаках Енея да ме последва. Тя не го направи.

— Какво беше това? — прошепнах, без да се страхувам от какъвто и да е отговор.

Енея наблюдаваше последните свещенодействия от месата. Тя се наведе съвсем близо към мен и отвърна:

— Антидот за мирската ваксина за контрол на раждаемостта, която са ти сложили при постъпването в планетарната гвардия.

„Какво, по дяволите!!??!! — едва не надвиках заключителните думи на Светия отец аз. — Вълнуват те проблемите на семейното планиране в ТАКЪВ МОМЕНТ?? Да не си си загубила проклетия УМ???“

Тя отново се наведе към мен и усетих топлия й дъх по кожата на шията си.

— Слава Богу, нося го вече два дни и почти бях забравила за него. Не се безпокой, след около три седмици ще подейства. После никога няма да можеш да стреляш напразно.

Премигнах. Това светотатство ли беше — точно в базиликата „Св. Петър“ — или просто проява на невероятно лош вкус? После мислите ми заработиха на висока предавка:

„Това е чудесна новина… каквото и да се случи сега, Енея вижда бъдеще за нас… за себе си… иска да има дете от мен. Ами първото й дете? И защо ми се струва, че го прави, за да можем… защо тя… навярно това е представата й за прощален подарък… защо тя… защо…“

— Целуни ме, Рол — прошепна Енея, достатъчно високо, за да накара възрастната монахиня пред нас да се обърне със строго изражение.

Не я попитах нищо. Целунах я. Устните й бяха меки и леко влажни, точно като първия път, когато се бяхме целунали на брега на Мисисипи в град, наречен Ханибал. Целувката като че ли продължи дълго. Преди устните ни да се разделят, тя докосна тила ми със студените си пръсти.

Папата излезе пред апсидата, обърна се към всяка от двете части на трансепта, после към напречния кораб и накрая към надлъжния кораб, за да даде последната си благословия.

Енея излезе на централната пътека, като внимателно си проправяше път сред хората, докато застана на открито и закрачи към далечния олтар.

— Ленар Хойт! — извика тя. Гласът й отекна в стотиците метри до купола. От мястото, на което стояхме, до папата имаше повече от сто и петдесет метра и знаех, че Енея няма да успее да измине това разстояние, преди да я пресрещнат, но побързах да я настигна.

— Ленар Хойт! — повторно извика тя и към нея се обърнаха стотици глави. Видях раздвижване в сенките на арките от двете страни на кораба и разбрах, че швейцарските гвардейци светкавично реагират. — Ленар Хойт, аз съм Енея, дъщеря на Брон Ламиа, която е пътувала на Хиперион заедно с теб, за да се срещне с Шрайка. Аз съм дъщеря на киборга на Джон Кийтс, когото твоите господари от Техноцентъра убиха два пъти.

Папата стоеше неподвижно, сякаш парализиран, вдигнал костеливия си пръст за благословия. Пръстите на другата му ръка бяха вкопчени в дрехите над гърдите му.

Тиарата му трепереше.

— Ти! — с висок, тънък и немощен глас извика той. — Мерзостта!

— Ти си мерзост — отвърна Енея. Сега тя тичаше и разблъскваше фигурите в тъмни роби, които се изправяха от пейките, за да я хванат. Откопчих двама мъже от гърба й и приятелката ми продължи да тича напред. Прескочих паднал човек и се затичах отстрани на Енея, като наблюдавах швейцарските гвар дейци, пробиващи си път сред тълпата, вдигнали енергийните си пики, но колебаещи се дали да стрелят при толкова много влиятелни личности от Ватикана и Търговския мир. Знаех, че няма да се поколебаят, ако Енея стигне на десет метра от папата. — Ти си мерзостта — отново извика тя.-Вече тичаше с всички сили и отблъскваше протягащите се към нея ръце. — Ти си Юдата на Католическата църква, Ленар Хойт, ти продаваш свещената й история на…

Едър мъж в униформа на адмирал от мирския флот извади церемониална сабя от ножницата си и замахна към главата на любимата ми. Тя се приведе. Блокирах ръката му, счупих я, изритах сабята настрани и го блъснах по средата на пейката сред подчинените му.

Полковник Касад беше казал, че след като научил езика на живите, усещал болката, причинявана на други. В този момент и аз изпитах същото, усетих разкъсаните нерви, мускули, строшената кост на подлакътницата ми и сблъсъка на тялото ми, когато адмиралът се стовари върху хората си. Но после погледнах надолу — ръката ми бе здрава и единственото наказание беше болката. А болката не ме интересуваше.

Между Енея и папата се образува кордон от свещеници, монаси и епископи. Видях, че понтификът още по-силно впива пръсти в гърдите си и пада, но неколцина от дяконите, които стояха до него, го подхванаха и го отнесоха под свода на трона на Бернини. В края на пътеката застанаха швейцарски гвардейци и преградиха пътя на Енея с пиките и телата си. Други запълниха пространството зад нас, грубо разблъсквайки присъстващите с яростно размахване на оръжията си. Мирски полицаи в черни брони и ЕМ летящи пояси увиснаха на десет метра над главите на множеството. По лицето и гърдите на приятелката ми затанцуваха лазерни лъчи.

Хвърлих се, за да я защитя от неминуемите енергийни мълнии и облаци иглички. Лазерен лъч ослепи дясното ми око. Широко разперих ръце и изревах нещо… може би предизвикателство… със сигурност обидно.

— Не! Заловете ги живи! — Викаше огромният кардинал. Басовият му тътен бе като глас Божи.

Един от швейцарските гвардейци се хвърли към Енея с вдигната пика, за да я зашемети с удар по главата. Тя се хвърли на пода, плъзна се по плочките, вкопчи се в коленете му и го събори към мен. Изритах го в главата и се обърнах да изтръгна пиката от ръцете на друг гвардеец, който ни нападаше изотзад. Те поддадоха.

Летящ полицай изстреля две иглички в лявото ми рамо. Предположих, че са приспивателни, но ги извадих, хвърлих ги по летящата фигура и не усетих нищо. Двама гвардейци — едър мъж и още по-едра жена — хванаха ръцете ми. Блъснах ги един към друг и черепите им изкънтяха. Двамата се строполиха на плочките.

— Енея!

Тя отново бе скочила на крака, изтръгнала се от един гвардеец, само за да се изправи пред двама полицаи в черни брони. Множеството крещеше. Огромният орган на катедралата внезапно запищя като раждаща жена. Войник от охраната стреля по Енея от пет метра разстояние. Тя се завъртя. Жена в черна броня повали любимата ми по корем на земята, възседна я и изви ръцете й отзад.

С подлакътницата си ударих мирската кучка и я отхвърлих пет метра назад. Друг гвардеец заби дръжката на пиката си в корема ми. Летящ полицай ме улучи с невро-зашеметител. Зашеметителите би трябвало да действат мигновено, но имах време да стегна пръсти около гърлото на най-близкия гвардеец, преди да ме зашеметят повторно, после и за трети път. Тялото ми се сгърчи, аз се строполих и намокрих панталоните си. Последното нещо, което усетих, бе топлата урина, струяща през крачола ми по съвършените плочки на базиликата „Св. Петър“.

Не съзнавах десетината тежки гвардейци, стоварили се върху гърба ми, които приковаха ръцете ми отзад и ме извлякоха настрани. Не чувах, нито усещах как челото ми се удря по плочките.

В последните три-четири секунди на полусъзнание виждах черни крака, бойни ботуши, стъпкани шапки на швейцарски гвардейци, още крака. Знаех, че Енея е паднала от лявата ми страна, но не можех да обърна глава, за да я видя за последен път.

Те ме извлякоха, оставяйки следа от кръв, урина и слюнки. Вече абсолютно нищо не ме интересуваше.

Така завършва моят разказ.

Бях в съзнание, но закопчан с невробелезници по време на „процеса“ — десетминутно явяване пред облечените в черни роби съдии от Светата инквизиция. Осъдиха ме на смърт. Нито едно човешко същество не би осквернило душата си, като ме екзекутира — щяха да ме затворят в шрьодингерова котешка кутия в орбита около поставения под карантина лабиринтен свят Армагаст. Присъдата щяха да изпълнят неизменните закони на физиката и квантовата случайност.

Веднага след края на процеса ме отведоха в системата Армагаст с автоматичен фотонен кораб с хокингов двигател — два месеца време-дълг. Където и да беше Енея, каквото и да се бе случило с нея, аз вече бях закъснял с два месеца да й помогна. Когато се събудих, тъкмо привършваха запечатването на ядреноенергийната обвивка на моя затвор.

И бавно полудявах в продължение на незнайно колко дни… може би месеци. И после още незнайно колко дни — навярно още месеци — разказвах всичко това с помощта на перото, което ми бяха оставили. Трябва да знаеха, че така наказанието ще е още по-голямо — докато очаквам смъртта и описвам историята си на няколкото страници рециклиран микропергамент, както змията изяжда собствената си опашка, да знам, че никой никога няма да има достъп до чипа с разказа ми.

В началото казах, мой въображаеми читателю, че не четеш това, което трябва. В началото казах, че ако го четеш, за да научиш съдбата й, или дори моята, ти не четеш верния документ. Аз не бях с нея, когато се решаваше нейната съдба, а собствената ми е по-близо до развръзката си, отколкото в началото на разказа ми.

Аз не бях с нея.

Аз не бях с нея.

О, Боже, Господи на Мойсей, Аллах, мили Буда, Зевс, Муир, Елвис, Иисусе Христе… ако някой от вас съществува или е съществувал, или пък е запазил късче власт в смъртно сивите си ръце… моля ви, нека умра сега. Нека частицата бъде засечена и газът изтече. Сега.

Аз не бях с нея.

31.

Излъгах ви.

В началото казах, че не съм бил с Енея, когато се решаваше съдбата й — като загатвах, че не зная каква е тя — и го повторих няколко периода за сън по-рано, пишейки редовете, които тогава със сигурност смятах за последни.

Но излъгах, като не казах цялата истина, както би могъл да се изрази някой свещеник.

Излъгах, защото не исках да пиша за това, да го преживявам отново, да го вярвам. Но сега зная, че трябва Да направя всички тези неща. Преживявал съм го през всеки час от затворничеството си тук в тази шрьодингерова котешка кутия. Вярвам го от мига, в който споделих преживяването със скъпата ми приятелка, с моята мила Енея.

Преди да ме откарат от системата на Пацем аз знаех каква е съдбата на любимото ми момиче. И след като го повярвах и отново го преживях, в името на истината и на нашата любов съм длъжен да го разкажа.

Всичко това достигна до мен, докато бях упоен и покорен, затворен в резервоар с висока гравитация на борда на совалка-робот, един час след моя десетминутен процес пред Инквизицията, на мирска астероидна база, отдалечена на десет светлинни минути от Пацем. Веднага щом чух, усетих и видях тези неща, разбрах, че са действителни, че се случват в момента и че единствено близостта ми с Енея и бавното ми научаване на езика на живите ми позволяват толкова мощно съпреживяване. Когато всичко свърши, започнах да крещя в резервоара си, вкопчих се в животоподдържащите системи и заблъсках по стената с глава и юмруци, докато пълният с вода контейнер не закипя от кръвта ми. Опитах се да откъсна осмозната маска, която покриваше лицето ми като някакъв паразит, изсмукващ дъха ми. Но не успях. Цели три часа крещях, протестирах и почти успях да изпадна в безсъзнание, докато хиляди пъти преживявах миговете с Енея и хиляди пъти виках в агония. После автоматичният кораб ми впръсна приспивателни през напомнящите на пиявици системи, резервоарът се пресуши и аз потънах в криогенна сомния, когато фотонният кораб достигна точката си на прехвърляне към недалечната система Армагаст.

Събудих се в шрьодингеровата котешка кутия. Автоматичният кораб ме натовари на ядреноенергийния сателит и го изстреля без човешка намеса. В продължение на няколко мига останах дезориентиран, струваше ми се, че съпреживените с Енея мигове са били кошмар. После осъзнах действителността им и отново започнах да крещя. Мисля, че от няколко месеца пак не съм с всичкия си.

Ето какво ме тласна към тази лудост.

Енея също беше отведена, окървавена и в безсъзнание, от базиликата „Св. Петър“, но за разлика от мен на следващия ден се събуди нито упоена, нито зашеметена. Тя се свести — и аз съпреживях това свестяване по-ясно, отколкото си спомням собственото си, живо и реално като втора система от сетивни възприятия — в огромна каменна зала, кръгла, широка трийсетина метра, с висок петдесет метра таван. В него бе вградено блестящо заскрежено стъкло, което оставяше впечатление за дневна светлина, макар Енея да предположи, че това е илюзия и че помещението се намира дълбоко в някаква още по-голяма сграда.

Лекарите ме бяха почистили за десетминутния ми процес, още докато бях в безсъзнание, но никой не беше до-косвал раните на Енея: лявата страна на лицето й бе възпалена и покрита със синини, бяха й разкъсали и свалили дрехите, оставяйки я съвсем гола, устните й бяха подути, лявото й око почти беше затворено — можеше да вижда с него с огромно усилие, а дясното й око бе замъглено от мозъчно сътресение, — а по гърдите, бедрата, ръцете и корема й имаше натъртвания и рани. Някои от тях бяха засъхнали, но други бяха достатъчно дълбоки, за да се нуждаят от зашиване, за което никой не се беше погрижил. Те продължаваха да кървят.

Тя бе завързана за нещо като ръждясало желязно скеле, което висеше на вериги от високия таван и й позволяваше да се облегне и отпусне тежестта си, но в същото време я държеше почти изправена, с опънати надолу ръце — почти вертикална звезда от студен метал, на която приятелката ми висеше във въздуха с жестоко заключени със скоби за рамката китки и глезени. Пръстите на краката й стигаха на десетина сантиметра над излъскания под. Можеше да мърда главата си. Кръглото помещение беше почти празно, освен скелето и още два предмета. От дясната страна на стола бе поставен голям кош за смет. В него имаше пластмасов калъф. До десния лъч на звездата се виждаше ръждива метална табла с различни инструменти: древни зъболекарски клещи, обли остриета, скалпели, триони за кости, дълъг форцепс, парчета тел с бодли на трисантиметрови интервали, огромни ножици, по-къси, назъбени ножици, шишета с тъмна течност, туби с паста, игли, дебел конец и чук. Още по-обезпокоителна беше кръглата решетка с големина около два и половина метра под Енея, през която се виждаха десетки малки сини пламъчета. Носеше се слаб мирис на природен газ.

Енея опита скобите — те изобщо не помръднаха, — почувства пулсирането на натъртените си китки и глезени, отпусна глава назад и зачака. Косата й беше сплъстена и можеше да усети огромна подутина на скалпа си, а също още една в основата на черепа си. Гадеше й се и тя се опита да не повърне върху собственото си тяло.

Няколко минути по-късно в каменната стена се отвори тайна врата. Вътре влезе Радамант Немес и застана точно оттатък решетката от дясната страна на Енея. Появи се втора Радамант Немес и зае мястото от дясната страна на приятелката ми. Последваха я още две Немеси, които застнаха в дъното на залата. Те не пророниха нито дума. Енея също не им каза нищо.

Няколко минути след това с искрене се появи Джон Доменико кардинал Мустафа — холографското му изображение в нормален ръст се материализира точно пред Енея. Илюзията за физическо присъствие бе почти съвършена, като се изключеше факта, че кардиналът седеше на стол, който не се виждаше на холограмата и оставяше впечатлението, че се носи във въздуха. Мустафа изглеждаше по-млад и здрав, отколкото на Тян Шан. Няколко секунди по-късно към него се присъедини холосът на по-едър кардинал в червена роба, последван от слаб, туберкулозен на вид свещеник. Миг след това през реалната врата в стената на реалната тъмница влезе висок, красив мъж, изцяло облечен в сиво, и застана при холосите. Мустафа и другият кардинал продължиха да седят на невидимите си столове, докато холосът на монсиньора и реално присъстващият мъж в сиво стояха зад столовете като прислужници.

— Г. Енея — каза великият инквизитор, — позволете ми да ви представя ватиканския външен министър Негово високопреосвещенство кардинал Лурдъсами, неговия секретар монсиньор Лукас Оди и нашия високоуважаван съветник Албедо.

— Къде съм? — попита Енея. Трябваше повторно да произнесе въпроса си заради подутите си устни и натъртена челюст.

Великият инквизитор се усмихна.

— Засега ще отговаряме на всичките ви въпроси, мила моя. А после вие ще отговаряте на нашите. Гарантирам ви го. И за да отговоря на първия ви въпрос, вие сте в най-дълбоката… хм… стая за разпит… в замъка Сант Анджело на десния бряг на новия Тибър близо до моста Сант Анджело, съвсем близо до Ватикана и все още на света Пацем.

— Къде е Рол?

— Рол ли? — попита великият инквизитор. — А, говорите за вашия съвсем безполезен телохранител. В момента, струва ми се, е приключил собствената си среща със Светата служба и е на борда на кораб, готвещ се да напусне системата ни. Толкова ли е важен за вас, мила моя? Бихме могли да уредим връщането му в замъка Сант Анджело.

— Не е важен — промълви Енея и след първия миг на болка и мъка от думите й, аз усетих мислите и… загриженост за мен, ужас за мен, надежда, че няма да ме използват като средство за нейна принуда.

— Както желаете — каза кардинал Мустафа. — Днес искаме да разпитаме вас. Как се чувствате?

Енея ги погледна през здравото си око.

— Е — рече великият инквизитор, — човек не може да нападне Светия отец в базиликата „Св. Петър“ и да се надява, че ще се измъкне безнаказано.

Енея промълви нещо.

— Какво казвате, мила моя? Не можахме да разберем. — Мустафа леко се усмихваше — самодоволно хилене на крастава жаба.

— Аз… не… съм… нападнала… папата.

Кардиналът разпери ръце.

— Щом настоявате, г. Енея… но намеренията ви не изглеждаха приятелски. Какво бяхте замислили, когато се затичахте по централната пътека към Светия отец?

— Да го предупредя — отвърна Енея. С част от ума си тя преценяваше нараняванията си, докато слушаше брътвежа на великия инквизитор: сериозни натъртвания, но нищо счупено, раната от сабя на бедрото й се нуждаеше от зашиване, както и онази на гърдите й. Но нещо в системата й не беше наред — вътрешен кръвоизлив? Малко вероятно. Бяха й инжектирали чуждо вещество.

— За какво да го предупредите? — мазно попита кардинал Мустафа.

Енея помръдна глава, за да погледне със здравото си око към кардинал Лурдъсами и после към съветник Албедо. Но не каза нищо.

— За какво да го предупредите? — повтори кардинал Мустафа. След като Енея не отговори, великият инквизитор кимна към най-близкия клонинг. Бледата жена бавно се приближи до стола на Енея, взе по-малката от двете ножици, като че ли се отказа, остави инструмента обратно върху таблата, приближи се още повече, застана на едно коляно на решетката до дясната ръка на приятелката ми, изви назад кутрето й и го отхапа. Немес се усмихна, изправи се и изплю кървавия пръст в коша за отпадъци. Енея изкрещя от удивление и болка и едва не припадна. Създанието Немес изстиска турникетна паста от тубата и намаза остатъка от кутрето й.

Холосът на кардинал Мустафа изглеждаше натъжен. — Не искаме да ви причиняваме болка, мила моя, но и няма да се колебаем да го направим. Ще отговаряте на въпросите ни бързо и честно, иначе и други ваши части ще свършат в коша. Последен ще е езикът ви.

Енея сподави пристъпа на гадене. Болката от осакатената й ръка бе невероятна — макар и отдалечен на десет светлинни минути, тя ме накара да изкрещя от вторичния шок.

— Исках да предупредя папата… за… вашия преврат — изхриптя Енея, без да откъсва поглед от Лурдъсами и Албедо. — Инфаркт.

Кардинал Мустафа премигна от изненада.

— Ти наистина си вещица — тихо каза той.

— А ти си мръсен предател — високо и ясно отвърна Енея. — Всички вие. Вие продадохте собствената си Църква. Сега продавате своя марионетен Ленар Хойт.

— О? — обади се кардинал Лурдъсами. Изглеждаше леко развеселен. — И как го правим, дете?

Енея рязко завъртя глава към съветник Албедо.

— Техноцентърът контролира живота и смъртта на всички чрез кръстоидите. Хората умират, когато Техноцентърът пожелае да умрат… невралните мрежи в процес на умиране са много по-продуктивни от живите. Вие пак ще убиете папата, но този път възкресяването му няма да е успешно, нали?

— Много проницателно, мила моя — изтътна кардинал Лурдъсами и сви рамене. — Може би наистина е време за нов понтифик. — Той вдигна ръка във въздуха и зад тях в залата се появи пета холограма: папа Урбан XVI в кома на болнично легло, заобиколен от монахини, истински лекари и медицински машини, носещи се около него. Лурдъсами отново махна с топчестата си ръка и образът изчезна.

— Ваш ред ли е да станете папа? — попита Енея и затвори очи. Под клепачите й затанцуваха червени петна. Когато отново погледна, външният министър скромно свиваше рамене.

— Достатъчно — каза съветник Албедо. Той мина направо през холосите на седналите кардинали и застана на края на решетката пред Енея. — Как манипулираше телепортаторната среда? Как се телепортираше без портали?

Енея погледна към представителя на Техноцентъра.

— Това ви плаши, нали, съветник? По същия начин, по който кардиналите се страхуват лично да застанат пред мен.

Сивият мъж показа съвършените си зъби.

— В никакъв случай, Енея. Но ти притежаваш способността да се телепортираш — заедно с онези до теб — без портали. Техни високопреосвещенства кардинал Лурдъсами и кардинал Мустафа, както и монсиньор Оди, не желаят внезапно да изчезнат от Пацем заедно с теб. Що се отнася до мен… би ми било приятно да ни телепортираш някъде. — Той зачака. Енея не отговаряше и не помръдваше. Съветник Албедо пак се усмихна. — Ние знаем, че ти си единствената, която се е научила да извършва този вид телепортиране — тихо продължи той. — Нито един от твоите така наречени ученици не е в състояние да усвои тази техника. Но каква всъщност е техниката? Единственият начин, по който успяхме да използваме Празнотата за телепортиране, е като отваряме постоянни цепнатини в средата… а това изисква прекалено много енергия.

— И те вече не ви позволяват да го правите — промълви Енея и премигна, за да проясни червените петна и да срещне погледа на сивия мъж. Болката от ръката й се надигаше и утихваше в и около нея като вълни в неспокойно море.

Съветник Албедо леко повдигна вежди.

— Те ли не ни позволяват? Кои са те, дете? Разкажи ни за своите господари.

— Не са ми господари — промълви Енея. Трябваше да се съсредоточи, за да се справи с виенето на свят. — Лъвовете, Тигрите и Мечките — прошепна тя.

— Стига шикалкавене — изтътна Лурдъсами. Дебелият мъж кимна на втория клонинг, който се приближи до таблата, взе ръждиви клещи, застана до лявата ръка на Енея, хвана китката й и изтръгна един от ноктите на любимата ми.

Тя изкрещя, припадна за миг, свести се, опита се да извърне глава навреме, но не успя, повърна върху себе си и тихо простена.

— В болката няма достойнство, дете мое — рече кардинал Мустафа. — Кажи ни онова, което те пита съветникът, и ние ще сложим край на това тъжно представление. Ще те отведат оттук, ще се погрижат за раните ти, ще ти развият нов пръст, ще те почистят и облекат, а после ще те върнат при твоя телохранител, ученик или там каквото е. Този грозен епизод ще приключи.

В този момент, макар и зашеметена от страдание, Енея продължаваше да осъзнава с тялото си чуждото вещество, инжектирано в кръвта й. Клетките й го разпознаха. Отрова. Сигурна, бавнодействаща, убийствена отрова без антидот — щеше да се активира двайсет и четири часа по-късно, независимо от всичко друго. Тогава любимата ми разбра какво искат да направи и защо.

Енея винаги беше поддържала контакт с Техноцентъра, още отпреди да се роди, чрез шрьоновата верига в черепа на майка й, свързана с личността на баща й. Това й позволяваше пряко да докосва примитивните инфосфери и сега тя го направи — и усети твърдата повърхност на странните машини на Техноцентъра, които покриваха вътрешността на тази килия: уреди в уредите, сензори, неподдаващи се на човешко разбиране или описание, устройства, работещи в четири и повече измерения, очакващи, слухтящи, очакващи.

Кардиналите, съветник Албедо и Техноцентърът искаха да избяга. Бе предвидено всичко за телепортирането й от тази непоносима ситуация: холодрамната жестокост на мъченията, мелодраматичната абсурдност на затворническата килия в замъка Сант Анджело и тежката ръка на Инквизицията. Щяха да я мъчат, докато вече не можеше да издържа повече и когато се телепортираше, уредите на Техноцентъра щяха да измерят всичко до милиардна от наносекундата, да анализират начина й на използване на Празнотата и да получат възможност да го копират. Техноцентърът най-после щеше да си върне телепортаторите — не в примитивния им вид чрез пробиване на дупки или с гидеонов двигател, а мигновени, изящни и завинаги техни.

Енея не обърна внимание на великия инквизитор, облиза сухите си, напукани устни и отчетливо каза на съветник Албедо:

— Зная къде живеете.

Устните на красивия сив мъж потръпнаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Зная къде е Техноцентърът — къде са физическите му елементи — отвърна Енея.

Албедо се усмихна, но тя видя краткия му поглед към двамата кардинали и високия свещеник.

— Глупости — отсече той. — Нито едно човешко същество не знае местоположението на Техноцентъра.

— Отначало — с леко провлачен от болка и шок глас каза Енея, — Техноцентърът е бил подвижна общност, носеща се в примитивната инфосфера на Старата Земя, известна като Интернет. После, още преди Хеджира, сте преместили мехурчестите си памети, сървърите и основния си инфоцентър в куп астероиди, намиращи се в дълга орбита около слънцето, далеч от Старата Земя, която сте се готвели да унищожите…

— Накарайте я да млъкне — изръмжа Албедо, обърнат с гръб към Лурдъсами, Мустафа и Оди. — Опитва се да ни отвлече от разпита. Всичко това няма значение.

Израженията на холосите на Мустафа, Лурдъсами и Оди показваха точно обратното.

— В дните на Хегемонията — продължи Енея, като премигваше със здравото си око от усилие да съсредоточи вниманието си и да успокои гласа си по време на продължителните, бавни вълни от болка, — Техноцентърът решил, че е благоразумно да разнообрази физическите си компоненти — матрици на мехурчеста памет, скрити дълбоко под земята на деветте лабиринтни свята, векторни сървъри в орбиталните индустриални комплекси около Тау Сети Сентър, личности от Техноцентъра, пътуващи по телепортаторните комуникационни канали, и мегасферата, свързваща всичко това чрез телепортаторните цепнатини в Празнотата, Която Обвързва. Албедо скръсти ръце.

— Ти бълнуваш.

— Но след Падането — каза Енея, като държеше здравото си око отворено и предизвикателно гледаше към сивия мъж, — Техноцентърът се обезпокоил. Атаката на Мейна Гладстоун срещу телепортаторната среда ви накарала да спрете, макар че щетите, нанесени на мегасферата ви, били поправими. Решили сте да продължите с разнообразяването. Увеличили сте броя на личностите си, миниатюризирали сте същностната памет на Техноцентъра и още по-директно сте започнали да паразитирате върху човешките неврални мрежи…

Албедо й обърна гръб и посочи към най-близкото създание Немес.

— Тя бълнува. Заший й устните.

— Не! — заповяда кардинал Лурдъсами. Очите на дебелия мъж блестяха. — Не я докосвайте, докато не ви наредя.

Клонингът от дясната страна на Енея вече беше взел игла и кълбо дебел конец. Сега бледоликата жена спря и въпросително погледна към Албедо.

— Почакай — съгласи се съветникът.

— Искали сте невралният ви паразитизъм да е по-пряк — каза Енея. — Затова всяка една от милиардите същности на Техноцентъра преобразувала заобикалящата я матрица в кръстоидна форма и се свързала директно с човешкия си приемник. Сега всеки от индивидите на Техноцентъра има свой собствен човешки приемник, в който живее и когото може да унищожи при желание. Останали сте свързани чрез старите инфосфери и новите гидеонови мегасферни възли, но сте толкова близо до хранителния си източник…

Албедо отметна глава и се изсмя, показвайки съвършените си зъби. После разпери ръце и се обърна към трите човещки холоса.

— Това е невероятно представление — заяви той, без да престава да се смее. — Вие инсценирахте всичко това за разпита й… — съветникът махна с ръка, за да посочи килията, стъклото на тавана, желязната звезда, на която висеше Енея, — …а в крайна сметка момичето си играе със собствените ви умове. Пълни глупости. Но чудесно представление.

Кардинал Мустафа, кардинал Лурдъсами и монсиньор Оди изключително внимателно гледаха към съветник Албедо, но холографските им пръсти докосваха холографските им гърди.

Холосът на Лурдъсами се изправи от невидимия си стол и се приближи до ръба на решетката. Холографската илюзия бе толкова съвършена, че Енея можеше да чуе тихото шумолене на кръста, който се люлееше на гърдите му, окачен на червен копринен шнур. В него беше преплетена златна нишка и шнурът завършваше с голям червен и златен кичур. Тя се съсредоточи върху люлеещия се кръст, за да не обръща внимание на болката в осакатените си ръце. Можеше да усети отровата, която бавно се разпространяваше в крайниците и тялото й като тумори и нематоди на растящ кръстоид. Енея се усмихна. Каквото й да й стореха, клетките на тялото и кръвта й никога нямаше да приемат кръстоида.

— Това е интересно, но не е важно, дете мое — измърмори кардинал Лурдъсами. — А това — той посочи с късите си, тлъсти пръсти към раните и голотата й, сякаш отвратен, — е изключително неприятно. — Холосът се наведе към нея и интелигентните му, малки свински очички се впиха в лицето й. — И съвсем излишно. Кажи на съветника каквото те пита.

Енея вдигна глава, за да срещне погледа на огромния мъж.

— Как става телепортирането без телепортатор ли?

Кардинал Лурдъсами облиза тънките си устни.

— Да, да.

Тя се усмихна.

— Просто е, Ваше високопреосвещенство. Единственото, което трябва да направите, е да минете няколко курса, да научите за научаването… на езика на мъртвите и на живите, как да чувате музиката на сферите… и после да приемете причастието на кръвта ми или кръвта на някой от последователите ми, който е пил от виното.

Лурдъсами отстъпи назад, сякаш зашлевен. Той вдигна кръста си и го протегна пред себе си като щит.

— Богохулство! — изрева кардиналът. — Jesus Christus est primogenitus mortuorum; ipsi gloria et imperioum in saecula saeculorum!

— Иисус Христос наистина е бил първият, роден от мъртвите — тихо отвърна Енея. Отразената светлина от кръста блестеше в здравото й око. — И вие би трябвало да го славите И да му се подчинявате, ако желаете. Но той никога не е искал човешките същества да се възкресяват от смъртта като лабораторни мишки по волята на мислещи машини…

— Немес — изръмжа съветник Албедо и този път никой не му възрази. Създанието Немес, което стоеше до стената, мина над решетката, протегна петсантиметровите си нокти и ги заби в лицето на Енея точно под очите й, като разкъса мускулите и оголи скулите на скъпата ми приятелка под силната светлина. Енея издаде дълъг, ужасен стон и се отпусна на звездата. Немес приближи лицето си и оголи малките си, остри зъби в широка усмивка. Дъхът й смърдеше на леш.

— Отхапи й носа и клепачите — нареди Албедо. — Бавно.

— Не! — извика Мустафа, скочи на крака, забърза напред и протегна ръце, за да спре клонинга. Холографските му длани минаха през съвсем реалната плът на Немес.

— Един момент — каза съветник Албедо и вдигна показалец. Създанието замръзна с отворена уста над очите на Енея.

— Това е чудовищно — възкликна великият инквизитор. — Каквото беше и отношението ви към мен. Албедо сви рамене.

— Беше решено, че се нуждаете от урок, Ваше високопреосвещенство.

Мустафа се тресеше от ярост.

— Наистина ли вярвате, че сте наши господари? Съветник Албедо въздъхна.

— Винаги сме били ваши господари. Вие сте тленна плът, заобикаляща мозъци на шимпанзе… бърборещи примати, разлагащи се още от момента на раждането си. Единствената ви роля във вселената е на акушери на по-висша форма на самосъзнание. На истински важна форма на живот.

— Техноцентърът… — с ужасно презрение каза кардинал Мустафа.

— Отдръпнете се — нареди съветник Албедо. — Иначе…

— Иначе какво? — засмя се великият инквизитор. — Ина-че ще ме измъчвате, както измъчвате тази заблудена жена ли? Или ще накарате чудовището си пак да ме убие? — Той размаха холографската си ръка през напрегнатото тяло на Немес, после през Албедо. Кардиналът продължи да се смее и се обърна към Енея. — Ти така или иначе си мъртва, дете. Кажи на това бездушно създание каквото иска и ние ще сложим край на страданията ти след секунди, без никаква…

— Тишина! — извика Албедо и вдигна ръка като сгърчена лапа.

Холосът на кардинал Мустафа изкрещя, заби пръсти в гърдите си, претърколи се по решетката през окървавените крака на Енея и желязната звезда, през краката на един от клонингите, отново изкрещя и изчезна.

Кардинал Лурдъсами и монсиньор Оди погледнаха към Албедо. Лицата им бяха безизразни.

— Съветник — тихо и почтително заговори външният министър, — мога ли аз да я разпитам за момент? Ако не успеем, правете с нея каквото поискате.

Албедо студено го изгледа, но след миг бутна Немес по рамото. Чудовището се отдалечи на три крачки и затвори огромната си уста.

Лурдъсами се пресегна към осакатената дясна ръка на Енея, сякаш за да я стисне. Холографските му пръсти като че ли потънаха в окървавената плът на любимата ми.

— Quod petis? — прошепна кардиналът и отдалечен на десет светлинни минути, крещящ и сгърчен в своя резервоар с висока гравитация, аз го разбрах чрез Енея: „Какво искаш?“

— Virtutes — промълви Енея. — Concede mihi virtutes, quibis indigeo, valeum impere.

И потънал в ярост и мъка, разплисквайки течности от резервоара си, с всяка секунда все повече отдалечаващ се от Енея, аз разбрах: „Сила. Да ми бъде дадена силата, която ми трябва, за да изпълня решението си.“

— Desiderium tuum grave est — прошепна кардинал Лурдъсами. „Желанието ти е сериозно.“ — Quod ultra quaeris? — „Какво още искаш?“

Енея премигна, за да изтръска с мигли кръвта от здравото си око и да може да вижда лицето на кардинала.

— Quaero togam pacem — с тих, но твърд глас отвърна тя.

„Искам мир.“

Съветник Албедо отново се засмя.

— Ваше високопреосвещенство — саркастично каза той. — мислите ли, че не зная латински? Лурдъсами погледна към сивия мъж.

— Точно обратното, съветник. Бях сигурен, че знаете. Тя почти се е пречупила, нали разбирате. Виждам го на лицето й. Но най-много се страхува от пламъците… а не от звяра, който насъсквате срещу й. Албедо му отправи скептичен поглед. — Дайте ми пет минути с пламъците, съветник — каза кардиналът. — Ако това не успее, пуснете звяра си. — Три минути — отсече съветникът и отстъпи назад до клонинга, който беше забил нокти в лицето на Енея. Лурдъсами също отстъпи няколко крачки.

— Дете — отново на хегемонийски английски произнесе той — страхувам се, че ще те боли много. — Външният министър махна с холографските си ръце и изпод решетката изригна огнен стълб, който опърли босите крака на Енея. Кожата й се запали, почерня и започна да се сбръчква. Стаята се изпълни със зловонието на изгоряла плът.

Енея изкрещя и се опита да се отскубне от скобите. Те не помръднаха. Основата на желязната греда, на която висеше, започна да се нажежава и прониза с болка голите й прасци и бедра. Усетих, че по кожата й плъзват мехури. Тя отново изкрещя.

Кардинал Лурдъсами махна с ръка и пламъците потънаха под решетката, блещукайки като синьо око на гладен хищник.

— Това е само, за да разбереш каква болка ще изпиташ — измърмори кардиналът. — А за нещастие, когато човек е сериозно обгорен, болката продължава дори след като плътта и нервите са безвъзвратно изгорели. Твърдят, че това е най-болезнената смърт.

Енея изскърца със зъби, за да не изкрещи. По бледите й гърди капеше кръв от разкъсаните й бузи… същите гърди, които бях милвал и целувал и до които бях заспивал. Затворен в резервоара си на милиони километри и готов да потъна в забравата на сомнията, аз крещях и беснеех.

Албедо стъпи върху решетката и каза на скъпата ми приятелка:

— Телепортирай се, за да избегнеш всичко това. Телепортирай се на кораба, който откарва Рол на сигурна смърт, и го освободи. Телепортирай се на кораба на Консула. Автохирургът ще те излекува. И дълго ще живееш с мъжа, когото обичаш. Иначе тук те очаква бавна и мъчителна смърт, също както Рол го очаква бавна и мъчителна смърт далеч от теб. Никога повече няма да го видиш. Никога няма да чуеш гласа му. Телепортирай се, Енея. Спаси се, Докато още имаш време. След минута този човек ще изгоРИ плътта на краката и ръцете ти, докато костите ти не почернеят. Но няма да те оставим да умреш. Ще пусна Немес да се нахрани с теб. Телепортирай се, Енея. Телепортирай се още сега.

— Енея — обади се кардинал Лурдъсами, — es igitur rarata? — „Готова ли си?“

— In nomine Humanitus, ego parata sum — отвърна тя впила здравото си око в очите на кардинала. „В името на човечеството — готова съм.“

Външният министър махна с ръка. Всички струи газ едновременно лумнаха. Пламъци обгърнаха любимата ми и киборга на Албедо.

Енея се изпъна от болка, когато огънят я погълна.

— Не! — изкрещя Албедо и отскочи от решетката. Синтетичната му плът гореше и оголваше изкуствените му кости. Скъпите му сиви дрехи се издигнаха към високия таван и красивото му стопено лице се стичаше по гърдите му. — Не, проклет да си! — отново изкрещя той и протегна пламтящите си пръсти към гърлото на Лурдъсами.

Дланите му преминаха през холограмата. Кардиналът гледаше към лицето на Енея през пламъците. Той вдигна дясната си ръка.

— Misericordiam Dei… in nomine Partis, et Filii, et Spiritu Sancti.

Това бяха последните думи, които Енея чу, докато огънят обгръщаше ушите, шията и лицето й. Косата й избухна в пламъци.

Но през няколкото секунди живот, които й бяха останали, аз усещах болката й. И чувах мислите й като вик — не, като шепот в ума си.

„Рол, обичам те.“

После жегата стана огромна, болката стана огромна, усещането й за живота, любовта и мисията й стана огромно и се издигна сред пламъците като дим към невидимия таван. И моята скъпа Енея умря.

Усетих мига на смъртта й като експлозия на гледка, звук и символна същност. В този момент изчезна всичко във вселената, което си струваше да обичам и заради което си струваше да живея.

Не изкрещях. Престанах да удрям по стените на резервоара. Носех се в безтегловност, усещах, че резервоарът се изпразва, че приспивателните и системите за криогенна сомния се вливат като червеи в плътта ми. Не се съпротивлявах. Не ме интересуваше.

Енея беше мъртва. Фотонният кораб се прехвърли в квантово състояние.

Когато се събудих, бях в тази шрьодингерова котешка кутия.

Нямаше значение. Енея бе мъртва.

32.

В килията ми нямаше нито часовник, нито календар. Не зная за колко стандартни дни, седмици или месеци съм загубил разсъдъка си. Може да съм будувал дни наред или да съм спал цели седмици. Трудно ми е, невъзможно ми е да кажа.

Но накрая, когато цианидът и законите на квантовата случайност продължаваха да запазват живота ми ден след ден, час след час, минута след минута, аз започнах този разказ. Не зная защо са ми оставили текстовата плоча, перото и възможността да отпечатвам по няколко страници на рециклиран микропергамент. Навярно са виждали в това правото на осъдения да напише изповедта си или да излее безсилната си ярост срещу съдиите си. А може би да опише греховете си и понесените несправедливости, радостите и скърбите като още по-тежко наказание. И навярно в известен смисъл наистина беше така.

Но това бе и моето спасение. Отначало ме спасяваше от безумието и самоунищожението на непоносимата мъка и угризения. После ме спасяваше от спомените за Енея — изваждаше ме от тресавището на ужаса от ужасната й смърт и ме отнасяше на твърдата земя на прекараните заедно дни, на радостта й от живота, на мисията й, на нашите пътувания и сложното, но невероятно директно послание към мен и към цялото човечество. Накрая просто ми спасяваше живота.

Скоро след като започнах този разказ, открих, че мога да съпреживявам мислите и действията на всеки от участниците в дългата ни одисея и неуспешната ни битка. Знаех, че това се дължи на наученото от Енея по време на нашите разговори и на причастието — на научаването на езика на мъртвите и живите. Все още се срещах с мъртвите в съня си и в сънищата си наяве: майка ми често ми говореше и усещах страданието и мъдростта на безброй други, отдавна живели и починали, но сега не ме поглъщаха тези загубени души — а онези, преживели същото като мен, но по свой собствен начин, през всичките ми години с Енея.

Докато очаквах смъртта си в шрьодингеровата котешка кутия, никога не съм вярвал, че мога да чувам настоящите мисли на живите извън моя затвор — смятах, че ядрено-енергийната обвивка на орбиталното яйце по някакъв начин не допуска това, — но скоро се научих да слагам край на глъчката на всички онези безброй по-стари гласове, отекващи в Празнотата, Която Обвързва, и да се съсредоточавам върху спомените на другите — и мъртви, и навярно все още живи, — които участваха в историята на Енея. Така навлязох поне в част от мислите и мотивите на човешки същества, толкова различни от собствения ми начин на мислене, че буквално бяха извънземни създания: кардиналите Саймън Аугустино Лурдъсами и Джон Доменико Мустафа, Ленар Хойт в превъплъщенията му на папа Юлий и папа Урбан XVI, лидерите на Търговския мир като Кензо Исозаки и Анна Пели Коняни, свещеници и воини като отец де Соя, сержант Грегориъс, капитан Марджит Уу и заместник командир Хоуган Либлър. Някои от героите в разказа ми присъстват в Празнотата, Която Обвързва най-вече като белези, дупки, празноти — такива вакууми са създанията Немес, а също съветник Албедо и другите същности от Техноцентъра, — но можех да проследя някои от движенията и действията на тези същества просто като движение на вакуума през матрицата от разумна емоция, каквато беше Празнотата, все едно, че гледах очертанията на невидим човек в силен дъжд. И като се вслушвах в тихите шепоти на умрелите хора, можех да възстановя убийството на невинните на Сол Дракони Септем от Радамант Немес, да чуя съскането и да видя смъртоносните действия на Сцила, Гиес, Бриарей и Немес на Витъс-Грей-Балианъс Б. Но колкото и отвратителни и дезориентира-щи да бяха, тези спускания в моралния вакуум и мисловен кошмар се компенсираха от топлотата на приятели като Дем Лоа, Дем Риа, отец Главк, Хет Мастийн, А. Бетик и всички останали. Много от тези участници в повествованието бях открил единствено чрез собствената си памет — прекрасни хора като Ломо Дондруб, когото за последен път видях да отлита с криле от чиста светлина на смелата си, но безнадеждна битка срещу бойните кораби на Мира, и Рахил, живееща втори от няколко животи, които бе предопределена да изпълни с приключения, и царствената Дорье Фамо, и мъдрия малък Далай лама. Използвах Празнотата, Която Обвързва, за да чувам и собствения си глас, да прояснявам паметта си по начин, невъзможен за паметта, и в този смисъл често се виждах като второстепенен герой от собствения си разказ, не особено интелигентен ученик, обикновено по-скоро реагиращ, отколкото водещ, често неспособен да задава въпроси при нужда или доверяващ се на прекалено неадекватни отговори. Но виждах тромавия Рол Ендимион от разказа и като мъж, открил любовта си в жена, която е очаквал през целия си живот, и в този смисъл неговата готовност безусловно да следва често се компенсираше от готовността му да даде живота за скъпата си приятелка. Макар със сигурност да знаех, че Енея е мъртва, никога не потърсих гласа й сред хора на онези, които говореха езика на мъртвите. По-скоро усещах присъствието й в Празнотата, Която Обвързва, усещах докосването й в умовете и сърцата на всички добри хора, които се бяха скитали заедно с нас или завинаги бяха променили живота си по време на дългата ни битка с Мира. Докато се учех да се дистанцирам от неразбираемата глъчка и да различавам конкретни гласове от хора на мъртвите, осъзнах, че често си представям тези човешки екоти в Празнотата като звезди — някои мъгляви, но видими, когато знаеш къде да гледаш, други ярки като свръхнови, трети съществуващи в бинарни съчетания с други, някога живи души или завинаги останали в съзвездия от обич и свързаност с конкретни личности, четвърти — като Мустафа, Лурдъсами и Хойт, — изгорели докрай и избухнали от ужасната гравитация на амбицията, алчността или ламтежа им за власт, загубили човешкото си сияние и превърнали се в черни дупки на духа.

Но Енея не беше сред тези звезди. Тя пламтеше като слънчева светлина, заобикаляща ни по време на разходка в топъл пролетен ден по моравите над Талиезин-запад — постоянна, разсеяна, изтичаща от един-единствен източник, но стопляща всичко и всеки наоколо, извор на живот и енергия. И както с идването на зимата или със спускането на нощта, отсъствието на тази слънчева светлина носи студ и мрак и ние очакваме следващата пролет и утрин.

Но знаех, че за Енея вече няма да настъпи утро, че за нея и нашата любов няма да има възкресение. Огромната сила на посланието й е, че мирският вариант на възкресението е лъжа — стерилизиращ като задължителните в Мира инжекции за контрол на раждаемостта. В ограничената вселена на „безсмъртните“ почти няма място за деца. Мирската вселена бе подредена и статична, неизменна и стерилна. Децата носят хаос, врява и безкраен потенциал за бъдещето, което беше анатема за Мира.

Докато си мислех за това и за последния подарък на Енея — антидотът за мирския имплантант за контрол на раждаемостта в мен, — аз се чудех дали това е чисто метафоричен жест. Надявах се, че Енея не ми е предлагала да го използвам буквално, да си намеря друга любов, жена да имам деца от някоя друга. По време на един от многобройните ни разговори двамата бяхме обсъждали този въпрос — спомням си, че стояхме във вестибюла на заслона й край Талиезин и привечерният вятър донасяше аромат на юка и иглика, — онази странна разтегливост на човешкото сърце, способността му да открива нови връзки, нови хора с които да споделя живота си, нови възможности. Но се надявам, че подаръкът на Енея през онези последни няколко минути, докато бяхме заедно в базиликата „Св. Петър“, наистина е метафора, означаваща по-големия дар, който вече бе дала на човечеството, възможността за хаос, глъч и чуден, невидим потенциал. Ако подаръкът беше буквален, предложение да открия нова любов, да имам деца от друга жена, Енея изобщо не ме бе познавала. Докато пишех този разказ, бях разбрал през очите на толкова много други хора, че Рол Ендимион е достатъчно симпатичен човек, заслужаващ доверие, тромаво храбър от време на време, но че не блести с проницателност или интелигентност. Бях достатъчно умен и проницателен обаче — поне в душата си, — за да съм сигурен, че тази любов ми стига за цял живот и постепенно осъзнах — с изтичането на дните, седмиците и месеците в смъртната ми килия в очакване на неидващата смърт, — че ако по някакво чудо се върна във вселената на живите, отново ще потърся радостта, смеха и приятелството, но не бледа сянка на любовта, която бях изпитал. Не деца. Не.

В продължение на няколко прекрасни дни докато пишех, аз бях убеден, че Енея се е върнала от мъртвите… че наистина е възможно някакво чудо. Тъкмо бях стигнал до онзи момент в разказа, в който се бяхме телепортирали на Старата Земя след ужасната среща с чудовището Немес на Божия горичка — и бях завършил тази част с описанието на пристигането ни в Талиезин-запад.

Нощта след завършването на този първи период от нашата история сънувах, че Енея е дошла при мен — в шрьодингеровата килия, — че вика името ми в мрака, докосва ме по бузата и ми прошепва: „Тръгваме си оттук, Рол скъпи мой. Не скоро, но веднага щом свършиш историята ни. Веднага щом си я спомниш цялата и я разбереш.“ Когато се събудих, открих, че перото се е активирало и на страниците, с почерка на Енея, е написано дълго писмо от нея с цитати от стиховете на баща й.

Дни… седмици наред бях убеден, че тя наистина е идвала при мен, някакво чудо като явлението на Иисус пред учениците му след разпването — и работех по разказа с всички сили, отчаяно копнеещ да го видя завършен, да запиша всичко и да го разбера. Но това ми отне още месеци и постепенно започнах да осъзнавам, че посещението на Енея трябва да е било нещо друго — моето първо чуване на шепота й сред гласовете на мъртвите в Празнотата, а вероятно и истинско послание от нея, някак съхранено в паметта на перото и настроено да се задейства, когато напиша тези страници. Това не бе невероятно. Бях сигурен обаче в способността на скъпата ми приятелка да вижда мигове от бъдещето — „от бъдещата“, винаги казваше тя и подчертаваше множественото число. Може би бе успяла да запише онова прекрасно писмо в перото и да се погрижи устройството да бъде поставено в шрьодингеровата котешка кутия.

Или… и това е обяснението, което в крайна сметка приех… съм написал писмото сам, изцяло потънал, макар че може би по-правилно е да кажа „обсебен“, в личността на Енея, докато търсех същността й из Празнотата и собствените си спомени. Тази теория ми е най-малко приятна, но съответства на единственото някога изразявано от приятелката ми мнение за отвъдния живот, повече или по-малко основаващо се на юдейската традиция, че след смъртта си хората живеят само в сърцата и спомените на онези, които са обичали, на които са служили и които са спасили.

Във всеки случай писах още няколко месеца, започнах да разбирам действителните невероятни мащаби — и безполезност — на храбрия подвиг и безпомощната саможертва на Енея и после свърших с отчаяното писане, намерих смелост да опиша ужасната смърт на Енея и собствената си безпомощност, докато тя умираше, плаках, докато отпечатвах последните няколко страници върху микропергамента, прочетох ги, рециклирах ги, наредих на перото Да вкара пълния разказ в паметта си и изключих плочата — както си мислех — за последен път.

Енея не се появи. Не ме изведе от плен. Беше мъртва. Усещах отсъствието й от вселената също толкова ясно, колкото усещах всяко отекване от Празнотата, Която Обвързваше.

После легнах в шрьодингеровата си котешка кутия опитах се да заспя, да забравя да ям и зачаках смъртта.

Някои от търсенията ми сред гласовете на мъртвите бяха довели до разкрития, които нямаха пряка връзка с разказа ми. Някои бяха лични — например, сънища наяве за отдавна мъртвия ми баща, излязъл на лов заедно с братята си, вникване в благородната душа на този тих човек когото никога не бях познавал, или хроники на човешката жестокост, които, също като спомените на Яков Шулман от забравения двайсети век, бяха само подтекст на по-дълбокото ми разбиране за варварството на съвремието.

Но други гласове…

Бях свършил с разказа си за живота ми с Енея и очаквах смъртта, спях все повече и повече с надеждата, че решителното квантово събитие ще се случи, докато спя, като съзнавах текста в паметта на перото и смътно се чудех дали някой някога ще открие начин да отвори шрьодингеровата ми котешка кутия — направена така, че да се самоунищожи при външна намеса — и ще намери повествованието ми, навярно след векове, когато отново заспах и сънувах този сън. Незабавно разбрах, че не е обикновен — онзи вероятностен танц на вълновия фронт, — а е зов на един от гласовете на мъртвите.

В съня ми Консула на Хегемонията свиреше на „Стенуея“ на балкона на абаносовия си космически кораб — онзи космически кораб, който толкова добре познавах, — докато в недалечните блата скачаха и ревяха огромни зелени гущероподобни твари. Свиреше Шуберт. Не познавах света отвъд балкона, но той бе покрит с могъщи примитивни растения, буреносни облаци и страшни животински ревове.

Консула беше по-дребен, отколкото винаги си го бях представял. Когато свърши, той тихо поседя за миг в здрача, докато корабът не проговори с непознат за мен глас — по-умен и по-човешки.

— Чудесно — каза корабът. — Наистина чудесно. — Благодаря ти, Джон — отвърна Консула, изправи се от пейката и прибра балкона вътре. Започваше да вали.

— Все още ли настояваш да отидеш на лов сутринта? — попита безплътният глас, който не принадлежеше на познатия ми кораб.

— Да — рече Консула. — Обикновено го правя, когато идвам тук.

— Обичаш ли вкуса на динозавърско месо? — попита корабният ИИ.

— Никак — отвърна Консула. — Почти не става за ядене. Обичам самия лов.

— Искаш да кажеш риска — поправи го корабът.

— И него. — Консула се подсмихна. — Макар че внимавам.

— Ами ако утре не се върнеш от лов? — попита корабът. Говореше с гласа на млад мъж с британски акцент от Старата Земя. Консула сви рамене.

— Прекарахме… колко?… повече от шест години в проучване на световете от старата Хегемония. Познаваме системата… хаос, гражданска война, глад, разпокъсване. Видяхме резултата от Падането на телепортаторната система.

— Мислиш ли, че Гладстоун допусна грешка, като даде заповед за атаката? — тихо попита корабът.

Консула си бе налял бренди на бара и сега донесе чашата си на масичката за шах до библиотеката. После седна и погледна към фигурите, вече започнали битка на дъската пред него.

— В никакъв случай — отвърна той. — Тя постъпи правилно. Но резултатът е тъжен. Ще минат десетилетия, навярно и векове, преди Мрежата да започне да се сплита в нова форма. — Докато говореше, Консула затопляше брендито си и внимателно го бъркаше в чашата. Сега вдиша аромата му и отпи. После вдигна поглед и попита: — Би ли искал да довършим играта, Джон?

На стола срещу него се появи холосът на млад мъж. Той бе поразителен човек с ясни кафяви очи, ниско чело, вдлъбнати скули, къс нос, упорита челюст и широка уста, която говореше едновременно за спокойна мъжественост и загатване за войнственост. Носеше широка блуза и високи бричове. Косата му беше кестенява, гъста и много къдрава. Консула знаеше, че някога са описвали лицето на госта му като „… живо и очарователно“ и отдаваше това на спокойната подвижност на изражението му, което се дължеше на огромния интелект и енергията на младежа.

— Ти си на ход — каза Джон.

Няколко минути Консула обмисляше възможностите си и после премести един от офицерите си.

Джон реагира веднага и посочи към пешка, която Консула покорно премести едно квадратче напред вместо него.

Младият мъж го погледна с искрено любопитство.

— Ами ако утре не се върнеш от лова? — тихо попита той.

Сепнат от замислеността си, Консула се усмихна.

— Тогава корабът е твой, което така или иначе е очевидно. — Той върна офицера си назад. — Какво ще правиш Джон, ако нашето съвместно пътуване наистина завърши така?

Джон му посочи да премести топа му напред и със същата светлинна скорост отвърна:

— Ще го върна на Хиперион. Ако всичко е наред, ще го програмирам да се върне при Брон. Или при Мартин Силенъс, ако старецът все още е жив и работи върху „Песните“ си.

— Ще го програмираш ли? — намръщен към дъската, попита Консула. — Искаш да кажеш, че ще напуснеш корабния ИИ? — Той премести офицера си с още едно квадратче.

— Да — потвърди Джон и посочи на противника си отново да премести напред една от пешките му. — Във всеки случай, през следващите няколко дни ще го направя.

Още по-силно намръщен, Консула погледна към дъската, после към холограмата срещу него и накрая отново към дъската.

— Къде ще идеш? — попита той и премести царицата си, за да защити царя.

— Обратно в Техноцентъра — отвърна Джон и премести топа си с две квадратчета.

— За да се изправиш отново пред създателя си ли? — рече Консула и пак атакува с офицера.

Младият мъж поклати глава. Позата му бе изправена и имаше навик да отмята къдриците от челото си с изящно движение с глава.

— Не — тихо каза той, — за да всея хаос сред същностите на Техноцентъра. Да ускоря безкрайните им граждански войни и вътрешни вражди. Да съм онова, което е бил за поетичната общност моят първообраз — дразнител. — Джон посочи към мястото, където искаше да бъде преместен останалият му кон.

Консула обмисли този ход, не откри в него заплаха и се намръщи към собствения си офицер.

— И защо? — накрая попита той. Джон отново се усмихна и посочи към квадратчето, където трябваше да отиде топът му.

— След няколко години дъщеря ми ще се нуждае от помощ — отвърна младежът и се подсмихна. — Е, всъщност, след двеста седемдесет и няколко години. Шах и мат.

— Какво? — сепнат възкликна Консула и проучи дъската. — Не може да бъде… Джон зачака.

— По дяволите — накрая каза Консула на Хегемонията и събори царя си. — По дяволите, майната му и проклятие.

— Да — протегна ръката си Джон. — Благодаря ти за приятната игра. И се надявам, че утрешният лов ще е по-успешен за теб.

— По дяволите — повтори Консула и без да се замисля се опита да стисне фината длан на холограмата. За стотен път реалните му пръсти минаха през нематериалната десница на другия. — По дяволите — отново изруга той.

Същата нощ аз се събудих в шрьодингеровата котешка кутия и осъзнах, че в ума ми отеква една дума: „Детето!“.

Мисълта, че Енея е била омъжена, преди връзката ни да се превърне в истинска любов, че е родила дете, беше дълбоко заровена в душата ми като болезнен въглен, но освен почти маниакалното ми любопитство — любопитство, останало незадоволено от разговорите ми с А. Бетик, Рахил и другите, които я бяха видели да тръгва по време на пътуването й с тях, но които нямаха представа къде и с кого е била — не бях се замислял за това, че детето живее някъде в същата вселена, която обитавах и аз. Нейното дете. Плачеше ми се.

— Детето не е на място, на което да мога да го открия — бе казала тя.

Къде можеше да е сега това дете? Колко беше голямо? Седях на леглото си в шрьодингеровата котешка кутия и си задавах тези въпроси. Енея тъкмо бе навършила двайсет и три стандартни години, когато беше умряла… поправка: когато бе брутално убита от Техноцентъра и неговите мирски марионетки. Беше изчезнала за една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа, когато едва бе навършила двайсет години. Това означаваше, че бебето е на около три стандартни години… плюс времето, което бях прекарал тук, в шрьодингеровото яйце… осем месеца? Десет? Просто не знаех, но ако детето все още бе живо… Боже мой, изобщо не бях попитал Енея дали е момче или момиче и тя не спомена нищо единствения път, когато бе Разговаряла с мен по този въпрос. Толкова бях погълнат от собствената си болка и детинско чувство за онеправданост, че не се сетих да я питам. Какъв идиот съм бил. Детето — синът или дъщерята на Енея — сега беше на около четири стандартни години. Ходеше… със сигурност. Говореше… да. Боже мой, осъзнах аз, детето й вече беше разумно човешко същество, приказваше, задаваше въпроси… много въпроси, както показваше скромният ми опит с малки деца… учеше се да кара колело, да лови риба и да обича природата…

Изобщо не бях попитал Енея за името на детето й. Очите ми пареха и гърлото ми се свиваше от болезненото осъзнаване на този факт. Тя отново не беше проявила склонност да разговаря за този период от живота си и аз не я бях попитал, казвайки си през седмиците ни след това, че не искам да я безпокоя с въпроси, които могат да я накарат да се почувства виновна и да накарат мен да се изпълня с ярост. Но когато накратко ми разказваше за брака и детето си, Енея не бе проявила чувство на вина. За да съм искрен, това е една от причините, поради която се чувствах толкова бесен и безпомощен. Но невероятно, някак това не ни беше попречило да станем любовници… какво пишеше в писмото, което открих на плочата си месеци по-рано, писмото, за което бях сигурен, че е от Енея? „Любовници, за които ще пеят поетите“. Това беше. Мисълта за краткия й брак и детето не ни бяха попречили да се обичаме така, както никога не сме обичали никой друг.

И тя навярно не беше, осъзнавах аз. Винаги бях смятал, че бракът й е бил краткотраен каприз, почти импулсивен, но сега го виждах по друг начин. Кой всъщност бе бащата? В писмото на Енея се казваше, че ме обича назад и напред във времето, същото, каквото изпитвах към нея и аз — сякаш винаги я бях обичал, бях очаквал цял живот да открия действителността на тази любов. Ами ако бракът й не е бил импулсивен, а… изгоден? Не, това не беше точната дума. Наложителен?

Храмерите, прокудените, култът към Шрайка или Църквата на последното Изкупление и други бяха предсказали, че майката на Енея Брон Ламиа ще роди дете — Онази, която учи. Според „Песните“ на стария поет, в деня, в който умрял от физическа смърт вторият киборг на Джон Кийтс, и Брон Ламиа намерила убежище в Храма на Щрайка, култистите на Шрайка изпели: „Блажена Майката на нашето спасение — Блажен инструментът на нашето изкупление“, като спасението било самата Енея.

„Ами ако Енея е предопределена да има дете, което да продължи този род на пророци… на месии?“ Не бях чувал каквото и да е пророчество за друг от рода на Енея, но по време на месеците, докато описвах живота й, бях открил, че Рол Ендимион е муден и тъп, обикновено последният, който разбира нещо. Навярно имаше също толкова пророчества за Друга, Която учи, колкото и за самата Енея. А може би това дете щеше да притежава съвсем други сили и проникновения, очаквани от вселената и човечеството.

Очевидно аз нямаше да съм баща на такъв втори месия. Според разказите на Енея, връзката на втория киборг на Джон Кийтс и Брон Ламиа представляваше великото помирение между Техноцентъра и самото човечество. Бяха необходими способностите и възприятията и на ИИ, и на човешките същества, за да създадат хибридната способност за директно виждане в Празнотата, Която Обвързва… и човечеството най-после да научи езика на мъртвите и на живите. Другата дума за тази способност беше „състрадание“ и Енея бе Детето на състраданието, ако изобщо й подхождаше каквото и да е определение.

Кой можеше да е баща на детето й?

Отговорът ме порази като мълния. За миг в шрьодингеровата котешка кутия аз бях толкова потресен от логичността му, че бях сигурен, че детекторът за частици, периодично тиктакащ в стената от замръзнала енергия на затвора ми, е регистрирал излъчената частица в същия миг и че цианидът е бил изпуснат вътре. Каква ирония да разбереш всичко и в същия момент да умреш.

Но не отровата изпълваше въздуха, а само растящата сила на увереността ми и още по-силният импулс за някакво действие.

В космическата партия шах, която Енея и другите играеха вече триста стандартни години, имаше още само един участник: онзи почти митичен Наблюдател от извънземните разумни раси, за когото приятелката ми бе споменавала в няколко различни контекста. През последните няколко века Лъвовете, Тигрите и Мечките, същества толкова силни, че успели да отвлекат Старата Земя в По-малкия Магеланов облак, за да не бъде унищожена пред очите им, бяха — според Енея — пратили сред нас един или повече наблюдатели, същности, които според моята интерпретация на думите й, бяха приели човешка форма и през цялото време се движеха сред нас. Това щеше да е сравнително просто през епохата на Мира с масово разпространеното безсмъртие на кръстоида. И със сигурност имаше други, които — също като древния поет Мартин Силенъс — бяха оцелели чрез съчетание от медицина от ерата на Мрежата, пулсенови процедури и твърда решителност.

Мартин Силенъс беше стар, това бе сигурно, навярно най-старото човешко същество в галактиката — но също толкова сигурно беше, че не е Наблюдателят. Авторът на „Песните“ бе прекалено самоуверен, прекалено активен прекалено общителен, прекалено неприличен и изобщо прекалено опак, за да е безпристрастен наблюдател, представляващ извънземни раси, толкова мощни, че биха могли да ни унищожат с едно мигване на окото. Или поне така се надявах.

Но някъде — навярно място, където никога не бях ходил и което не можех да си представя — този Наблюдател чакаше и следеше в човешка форма. Беше логично Енея да е била принудена — и от пророчествата, и от необходимостта от безпрепятствена човешка еволюция, за която учеше и в която вярваше — да се телепортира на онзи далечен свят на който чакаше Наблюдателят, да се срещне с него, да се омъжи за него и да дари това дете на вселената. Това щеше да е помирението на Техноцентъра, човечеството и далечните Други.

Идеята бе обезпокоителна, определено тревожна за мен, но в известен смисъл и вълнуваща като нищо друго след смъртта на Енея.

Познавах Енея. Детето й щеше да е човешко дете — пълно с живот, смях и любов към всичко, от природата до старите холодрами. Никога не бях разбирал как Енея е могла да остави детето си, но сега осъзнавах, че не е имала друг избор. Тя беше знаела ужасната си съдба, очакваща я в дълбините на замъка Сант Анджело. Тя бе знаела, че ще умре от огън и мъки, заобиколена от нечовешки врагове и чудовищата Немес. Тя беше знаела това още отпреди да се роди.

Този факт накара коленете ми да омекнат. Как скъпата ми приятелка бе могла толкова често да се смее с мен, да започва всеки нов ден с оптимизъм, да се наслаждава на живота толкова цялостно, когато е знаела, че всеки изминал миг я приближава към толкова ужасна смърт? Поклатих глава. Що за сила на волята изискваше това? Аз не я притежавах — знаех го. За разлика от Енея.

Но тя не бе можела да вземе детето със себе си, след като е знаела кога и как ще свърши животът й. Следователно детето бе останало при бащата. При Другия в човешка форма. При Наблюдателя.

Това ми се стори още по-тревожно, отколкото предишните ми открития. Порази ме убеждението, че Енея щеше да поиска от мен да играя някаква роля в живота на детето й ако е смятала, че е възможно. Собствените й видения от възможните бъдещи събития навярно свършваха с нейната смърт. Навярно не е знаела, че няма да бъда екзекутиран заедно с нея. Но пък ме беше помолила да разпръсва пепелта й на Старата Земя… което предполагаше, че трябва да оцелея. Навярно бе решила, че това ще е неизпълнима молба — да открия детето й и да му помагам по какъвто и да е начин, да го закрилям във вселена, осеяна с остри ръбове.

Осъзнах, че плача — не тихо, а със силни, накъсани ридания. Плачех за първи път след смъртта на Енея и — странно — това не беше толкова от скръб заради отсъствието й, а от мисълта за тази втора възможност да стисна детска ръчица, както някога бях стискал дланта на двайсетгодишната Енея, да закрилям това дете на любимата ми, както се бях опитвал да закрилям самата нея.

И се бях провалил. Сам поставих присъдата си.

Да, не бях успял да защитя Енея, но тя знаеше, че ще се проваля, че самата тя ще се провали в опита си да унищожи Мира. Беше ме обичала и обичаше живота, и в същото време знаеше, че ще се провалим.

Нямаше причина да се проваля с това дете. Навярно Наблюдателят с радост щеше да посрещне помощта ми, споделения човешки опит с това момченце или момиченце, което почти със сигурност бе нещо повече от човек. Спокойно можех да кажа, че никой не е познавал Енея по-добре от мен. Това щеше да е важно за отглеждането на детето — на новия месия. Щях да му отнеса този разказ, който сега стоеше безполезен в паметта на перото, и да споделям откъси от него с детето, когато пораснеше, а някой ден да му го дам целия.

Взех плочата и перото и се заразхождах из шрьодингеровата си килия. Все още стоеше въпросът с неизбежната ми екзекуция. Никой нямаше да дойде и да ме освободи. Беше го решила експлозивната обвивка на яйцето и ако имаше начин да заобиколи проблема, вече някой щеше да го е направил. По някаква невероятна случайност и късмет бях оцелял толкова дълго, когато на всеки няколко часа имаше ново надиграване със смъртта, докато детекторът душеше за излъчването на частицата. До този момент бях побеждавал законите на квантовата случайност, но късметът ми нямаше да продължава безкрайно.

Спрях на място. Спомних си за четирите стъпки от учението на Енея за новата връзка на нашата раса с Празнотата, Която Обвързва. Още преди да дойда в килията си бях изпитал, дори да не бях усъвършенствал, езика на мъртвите и живите. С написването на разказа бях показал, че мога да прониквам в Празнотата поне за старите спомени на онези, които все още бяха живи, дори ядреноенергийната обвивка да пречеше на способността ми да усещам какво става в момента с приятели като отец де Соя, Рахил, Ломо или Мартин Силенъс.

А изобщо имаше ли такава пречка? Може би подсъзнателно отказвах да се опитам да се свържа със света на живите — поне за нещо друго, освен спомените за Енея, — тъй като знаех, че сега обитавам света на мъртвите. Вече не. Исках да се махна оттук. Енея споменаваше за още две стъпки, но никога не ми ги беше обяснила изцяло — чуването на музиката на сферите и извършването на първата стъпка.

Сега разбирах и двете идеи. Без да видя телепортирането й и без огромния прилив на гещалтово разбиране, дошло заедно с ужасното съпреживяване на смъртта й, никога нямаше да ги проумея. Но сега ги разбирах.

Бях смятал, че слушането на музиката на сферите е някакъв паранормален радиотелескопичен номер — всъщност чуване на прашенето и пропукването на звездите, както вече от единайсет или повече столетия правеха радиотелескопите. Но Енея изобщо не бе имала предвид това, съзнавах аз. Тя слушаше не звездите, а резонанса на хората — човеци и други, — обитаващи тези звезди. И беше използвала Празнотата като насочващ фар, преди да се телепортира.

Личното й телепортиране бе почти необяснимо за мен, Контролираните от Техноцентъра телепортаторни врати представляваха груби дупки, пробити в Празнотата — и следователно в пространство/времето, — които бяха поддържани отворени от порталите, също както в старите дни на скалпелната хирургия разрезите в човешката плът се бяха разтваряли с груби скоби. Телепортирането на Енея, разбирах сега аз, беше безкрайно по-изящно.

Докато двамата с приятелката ми постоянно се бяхме телепортирали на планетните повърхности и от една звездна система на друга с „Игдразил“, аз се бях чудил как прави така, че не се появяваме под някой хълм, на петдесет метра над земята или в ядрото на звезда. Струваше ми се, че подобно на неподготвените скокове с хокингов двигател, онова сляпо свободно телепортиране е случайно и опасно. Но ние винаги се бяхме появявали точно там, където искаше Енея. И сега разбирах защо.

Енея чуваше музиката на сферите. Тя резонираше заедно с Празнотата, Която Обвързва, която на свой ред резонираше с разумен живот и мисъл, а после приятелката ми използваше почти неограничената енергия на Празнотата, за да… за да направи първата стъпка. Да мине през Празнотата до мястото, където я очакваха тези гласове. Веднъж тя ми беше казала, че Празнотата улавя енергията на квазари, на екплодиращите ядра на галактики, на черни дупки и черна материя. Навярно достатъчно, за да придвижи няколко органични форми на живот през пространство/времето и да ги отведе на съответното място.

Любовта бе първичният двигател във вселената, веднъж ми каза Енея. Беше се пошегувала, че някой ден ще обясни физиката на този почти неизползван енергиен източник. Но не доживя, за да го направи.

Но сега разбирах какво е искала да каже и какъв е принципът. До голяма степен музиката на сферите се пораждаше от изящната хармония и акордни вариации на любовта. Свободно телепортиране до мястото, където чака нечий любим. Запомняне на определено място, на което си бил с онзи или онези, които обичаш. Копнежа да виждаш нови места.

Внезапно осъзнах защо през първите ни месеци заедно безцелно — както ми се струваше на времето — се бяхме телепортирали от свят на свят: Mare Infinitum, Ком-Рияд, Хеброн, Сол Дракони Септем, безименният свят, на който оставихме кораба, всички други, дори Старата Земя. Телепорталите не работеха. Енея ни бе отвеждала заедно с А. Бетик на тези места — като ги докосваше, усещаше дъха им, чувстваше слънчевата им светлина по кожата си, виждаше ги пълни с приятели, с хора, които обичаше, — научавайки музиката на сферите, за да може по-късно да бъде изпълнявана.

А и собствената ми самотна одисея, помислих си аз: телепортирането с каяка от Старата Земя на Лусус, облачната планета и всички други. Енергията зад това телепортиране беше Енея. Тя ме пращаше там, за да мога да вкуся от тези места и някой ден отново да ги открия сам.

Бях смятал — дори докато записвах разказа в перото, което стисках подмишница в шрьодингеровата си смъртна килия, — че едва ли съм бил нещо повече от обикновен спътник в поредица от случайни авантюри. Но всичко това бе имало цел. Бях любим, пътуващ заедно с любимата си — или към любовта си — през музикални петолиния от светове. Петолиния, които е трябвало да науча наизуст, за да мога някой ден отново да ги свиря.

Затворих очи в шрьодингеровата си котешка кутия и се съсредоточих, после съсредоточеността ми преля в онова изпразнено умствено състояние, което бях усвоил чрез медитация на Тян Шан. Всеки свят е имал своята цел.

Всяка минута е имала своята цел.

В тази съзнателна пустота се отворих за Празнотата, Която Обвързва и вселената, с която резонираше тя. Нямаше да мога да го направя, съзнавах аз, без причастието на кръвта на Енея, без нанотехнологично създадените организми, които сега обитаваха клетките ми и щяха да обитават клетките на моите деца. „Не — мигновено си помислих аз, — не на моите деца. А клетките на онези от човешката раса, които отхвърлеха кръстоида. Клетките на техните деца.“ Нямаше да мога да направя това, ако не го бях научил от Енея. Нямаше да мога да чуя гласовете, които чувах тогава — още по-големи хорове, отколкото преди, — без да усъвършенствам граматиката и синтаксиса на езика на мъртвите и живите през месеците, докато работех по разказа и очаквах смъртта си.

Нямаше да мога да направя това, съзнавах аз, ако бях безсмъртен. Това равнище на любов към живота и към другите е дар, веднъж завинаги разбрах аз, не за безсмъртните, а за онези, които живеят кратко и винаги са под сянката на смъртта.

Докато стоях там и се вслушвах в усилващите се акорди на музиката на сферите, сега способен да различавам в хора отделни звездни гласове — на Мартин Силенъс, все още жив, но умиращ на родния ми свят Хиперион, на Тео на красивата Мауи-обетована, на Рахил на Света на Бърнард, на полковник Касад на червения Марс, на отец де Соя на Пацем — и дори прекрасните акорди на мъртвите, на Дем Риа на Витъс-Грей-Балианъс Б, на скъпия отец Главк на студения Сол Дракони Септем, гласа на майка ми отново на далечния Хиперион — аз чух и думите на Джон Кийтс, произнесени със собствения му глас и с гласа на Мартин Силенъс, и с гласа на Енея:

Но сега за мен бе вярно тъкмо обратното — имаше повече от достатъчно глъбини, в които да потъна. В този момент вселената стана безкрайно дълбока, музиката на сферите се превърна от хор в симфония, триумфална като Бетховеновата „Девета“, и аз разбрах, че винаги ще съм в състояние да я чувам, когато поисках или се наложеше, че винаги ще мога да я използвам, за да направя стъпката, която трябваше, за да видя онази, която обичах, или ако не успеех, да открия място, което да обичам заради собствената му красота.

Енергията на квазарите и експлодиращите звездни ядра ме изпълни. Носех се по вълни от енергия, по-прекрасни и по-лирични дори от крилете на прокудените ангели, плъзгащи се по слънчевите лъчи. Сега обвивката от смъртоносна енергия на моя затвор ми се струваше смехотворна като самата шега на Шрьодингер, детско въже за скачане, поставено в кръг на земята около мен като затворнически стени.

Излязох от шрьодингеровата котешка кутия и от системата на Армагаст.

За миг усетих, че ограниченията на шрьодингеровия затвор изчезват и завинаги остават зад мен, че съществувам никъде и навсякъде в пространството, но оставам физически цял в тялото, перото и плочата си, и изпитах радост, силна, колкото зашеметяващия ефект от самото свободно телепортиране. Свободен! Бях свободен! Вълната от Щастие бе толкова мощна, че ми се прииска да заплача, да извикам сред заобикалящата ме светлина на непространството, да присъединя гласа си към хора от гласове на живите и мъртвите, да запея с кристално чистите симфонии на сферите, издигащи се и потъващи като истински акустичен прибой навсякъде около мен. Най-после свободен!

И тогава си спомних, че единствената причина да съм свободен, единственият човек, който можеше да придаде смисъл на тази свобода, е мъртъв. Енея беше мъртва. Радостта от освобождението ми внезапно изтля и на нейно място изпитах просто, но дълбоко задоволство от избавлението си след толкова много месеци затвор. Вселената вече можеше да е сива за мен, но сега поне бях свободен да ида където поискам в това еднообразно царство.

Но къде отивах? Летях сред светлина, телепортирах се във вселената с перото и плочата подмишница и все още не бях решил.

На Хиперион ли? Бях обещал на Мартин Силенъс да се върна. Можех да чуя силно отекващия му в Празнотата глас, минал и настоящ, но той нямаше още дълго да участва в хора. Оставаха му само дни живот или дори още по-малко. Но не на Хиперион. Още не.

На Биосферното звездно дърво? С удивление чух, че продължава да съществува в някаква форма, макар че гласът на Ломо отсъстваше от симфонията там. Това място бе важно за нас с Енея и някой ден трябваше да се върна. Но още не.

На Старата Земя? Удивително, съвсем ясно чух музиката на тази сфера — чух някогашния глас на Енея, собствения си глас, песента на приятелите от Талиезин. В Празнотата, Която Обвързва разстоянията не означаваха нищо. Времето там закалява, но не унищожава. Но не на Старата Земя. Още не.

Чувах десетки възможности, още десетки гласове, които лично исках да чуя, хора, които исках да прегърна и с които да плача. Но сега най-силно реагирах на музиката от света, на който бяха измъчвали и убили Енея. Пацем. Родина на Църквата и гнездо на нашите врагове — не, сега го виждах, все същото. Пацем. На Пацем за мен не беше останало нищо друго от Енея, знаех го, освен пепелта на миналото.

Но тя ме бе помолила да взема праха й и да го разпръсна на Старата Земя. Да го разпръсна там, където най-много се бяхме смели и обичали.

Пацем. Във въртопа от енергия на Празнотата, вече излязъл от шрьодингеровата килия, но съществуващ единствено като чиста квантова вероятност, аз взех решение и се телепортирах на Пацем.

33.

Ватиканът е смазан, сякаш юмрукът Божий се е стоварил от небето с ярост, надхвърляща каквото и да е човешко разбиране. Огромният бюрократичен град наоколо е разрушен. Космодрумът е унищожен. Широките булеварди са превърнати в шлака и са в развалини. Египетският обелиск, който преди се извисяваше по средата на площад „Св. Петър“, е отсечен в основата си и десетките колонади около овалното пространство са съборени като вкаменени дървета. Куполът на базиликата „Св. Петър“ е разбит и е пропаднал през централната галерия и величествената фасада, за да се пръсне на парчета по строшените стъпала. Ватиканската стена е съборена на стотици места и изцяло липсва в продължение на големи участъци. Сградите, някога защитени зад средновековните зидове — Апостолическият дворец, Тайните архиви, казармите на швейцарската гвардия, приютът „Св. майка Тереза“, папските покои, Сикстинската капела — всичко е разбито, изгорено, съборено и унищожено.

Замъкът Сант Анджело от тази страна на реката е стопен. Извисяващият се цилиндър — двайсетметрова каменна кула, издигаща се от огромната си квадратна основа — се е превърнал в грамада от изстинала лава.

Виждам всичко това, докато вървя по булеварда от строшени плочи откъм източната страна на реката. Мостът Сант Анджело пред мен е разкъсан на три части и е потънал във водата. Трябва да кажа, че Нови Тибър е изврял, оставяйки стъкло на мястото на пясъчното речно дъно. Някой е опънал въжен висящ мост над пълното с останки дере между бреговете.

Това е Пацем — няма никакво съмнение. Рядката, студена атмосфера не се е променила от времето, когато тримата с отец де Соя и Енея пристигнахме тук в деня преди смъртта на скъпото ми момиче, макар че тогава валеше и беше сиво, а сега небето сияе от залеза, който превръща Дори разбития купол на „Св. Петър“ в прелестна гледка.

Почти е замайващо да вървя свободен под открито небе след месеците, прекарани в тесния ми затвор. Притискам плочата към себе си като щит, като някакъв талисман, като Библия, и крача по някога гордите булеварди с омекнали колене. Месеци наред умът ми бе съпреживявал спомени от много места и на много хора, но собствените ми очи, дробове, крака и кожа бяха забравили усещането за истинска свобода. Въпреки скръбта, душата ми ликува.

Външно телепортирането беше същото като преди с Енея но на по-дълбоко равнище разликата бе огромна. Същият беше проблясъкът бяла светлина, лекотата на внезапния преход, слабият шок от различното въздушно налягане и гравитация. Но този път чух светлината, не само я видях Бях пренесен от музиката на звездите и техните безбройни светове и избрах онзи, на който исках да стъпя. От моя страна нямаше никакво усилие, нямаше голям разход на енергия, освен необходимостта да се съсредоточа и внимателно да избера. И музиката не беше стихнала съвсем — предполагам, че никога няма да стихне, — но сега се носеше в далечината, сякаш музиканти репетираха точно зад хълма за летен вечерен концерт.

Сред руините на града виждам следи от оцелели. На златистия хоризонт се движат две волски каруци и зад тях се очертават човешки силуети. От тази страна на реката има колиби, прости тухлени къщи сред старите каменни развалини, черква, още една малка черква. Някъде иззад мен се носи миризмата на месо, печено на открит огън, и характерният смях на деца.

Тъкмо се насочвам натам, когато иззад останките, които някога може да са били стражеви пост на входа на замъка Сант Анджело, се появява мъж. Той е дребен и енергичен, лицето му е полускрито под брада и косата му е сресана на опашка отзад, но очите му са нащрек. Носи пушка с куршуми от онези, които преди швейцарската гвардия използваше в церемониални случаи.

За миг двамата се споглеждаме — невъоръженият, отслабнал мъж, който няма нищо друго, освен перото и плочата, и загорелият от слънцето ловец, стиснал пушката си — и после се познаваме. Никога не съм го срещал, нито той мен, но съм го виждал в спомените на други чрез Празнотата, Която Обвързва, макар че когато го видях за първи път, носеше униформа и броня и лицето му бе гладко обръснато — а последния път беше гол и подложен на мъчения. Не зная как ме е познал, но го разбирам по очите му в мига, преди да остави пушката настрани и да се приближи, за да стисне дланта ми в двете си ръце.

— Рол Ендимион! — извиква той. — Денят настъпи! Слава Богу! Добре дошъл. — Брадатият призрак ме прегръща и отстъпва назад. После отново ме поглежда и широко се усмихва.

— Ти си капрал Кий! — глупаво казвам аз. Спомням си очите му, виждани най-често през погледа на отец де Соя, докато заедно с Кий, сержант Грегориъс и копиеносец Ретик години наред ни преследваха из този ръкав на галактиката.

— Бившият капрал Кий — отвръща усмихнатият мъж. — Сега просто Басин Кий, гражданин на Нови Рим, енориаш от енорията „Св. Анна“, ловуващ храната за утрешния ден. — Той поклаща глава и ме поглежда. — Рол Ендимион. Боже мой. Някои смятаха, че никога няма да успееш да избягаш от онова проклето шрьодингерово котешко нещо.

— Знаели сте за шрьодингеровото яйце?

— Разбира се — казва Кий. — Това е част от Съпреживения миг. Енея знаеше къде те отвеждат. Затова знаехме и всички ние. И усещахме присъствието ти чрез Празнотата, разбира се.

Внезапно ми се зави свят и ми се пригади. Светлината, въздухът, огромното разстояние до хоризонта… Хоризонтът се разлюля, сякаш го гледахме от борда на малък кораб в бурно море. Затворих очи. Когато ги отворих, Кий ме държеше за ръка и ми помагаше да седна на голям бял камък, сякаш отскубнат от катедралата далеч оттатък стъклената река.

— Боже мой, Рол — казва той, — оттам ли се телепортира? Никъде другаде ли не си бил?

— Да — отвръщам аз. — Не. — Два пъти бавно си поемам дъх и питам: — Какво е Съпреживеният миг? — Бях чул главната буква в гласа му.

Дребният мъж ме проучва с ясния си, интелигентен поглед. Гласът му е тих.

— Съпреживеният миг на Енея — казва той. — Всички го наричаме така, макар че, разбира се, е нещо повече от един миг. Всички мигове на мъченията и смъртта й.

— И вие ли ги изпитахте? — питам аз. Внезапно усещам, че около сърцето ми се стяга юмрук, въпреки че не зная дали е от радост или от ужасна скръб.

— Всички ги изпитаха — казва Кий. — Всички ги съпреживяха. Всички, разбира се, освен мъчителите.

— Всички на Пацем? — питам аз.

— На Пацем — отвръща той. — На Лусус и на Ренесанс Вектор. На Марс, Ком-Рияд, Ренесанс Минор и Тау Сети Сентър. На Фуджи, Иксион, Денеб Драй и Горчивината на Сибиату. На Света на Бърнард, Божия горичка и Mare Infinitum. На Тсинтао Хсишуанг Панна, Патауфа и Грумбридж Дайсън Д. — Кий прави пауза и се усмихва на молитвено напевния си глас. — Почти на всички светове, Рол. И помежду им. Ние знаем, че Звездното дърво е изпитало Съпреживения миг… всички биосфери го изпитаха.

Премигвам.

— И други звездни дървета ли има?

Кий кимва.

— Как е възможно всички тези светове… да са съпреживели този миг? — питам аз и откривам отговора, още докато произнасям въпроса.

— Да — промълвява бившият капрал Кий. — Всички места, на които Енея е ходила, често заедно с теб. Всички светове, на които е оставила ученици, приели причастието и отхвърлили кръстоида. Нейният Съпреживян миг… часът на смъртта й… беше като сигнал, предаван и препредаван на всички тези светове.

Разтърквам лицето си. Чувствам го изтръпнало.

— Значи само онези, които вече са били приели причастието или са учили при Енея, са съпреживели този момент? — казвам аз.

Кий поклаща глава.

— Не… те бяха предавателните станции. Те изтеглиха Съпреживения миг от Празнотата, Която Обвързва и го препредадоха на всички.

— На всички? — тъпо повтарям аз. — Дори на онези десетки и стотици милиарди в Мира, които носят кръста ли?

— Които носеха кръста — поправя ме Басин Кий. — Тогава мнозина от тези вярващи решиха да не носят повече паразита на Техноцентъра в телата си.

Започвам да разбирам. Последните съпреживени мигове на Енея бяха нещо повече от думи, мъчения, болка и ужас — бях усетил мислите й, бях съпреживял разбирането й за мотивите на Техноцентъра, за действителния паразитизъм на кръстоида, за циничното използване на човешката смърт, за да изсмукват своите неврални мрежи, за ламтежа на Лурдъсами за власт, за объркването на Мустафа и абсолютната нечовечност на Албедо… Щом всички бяха съпреживели същия Съпреживян миг, в който бях крещял и се бях мятал из резервоара си на автоматичния фотонен кораб-затвор, това беше ярък и ужасен миг за човешката раса. И всяко живо човешко същество трябва да бе чуло последното й „Обичам те, Рол“, докато пламъците я поглъщаха.

Слънцето залязва. Златни лъчи сияят сред руините на западния бряг на реката и хвърлят лабиринт от сенки по източния бряг. Стопената маса на замъка Сант Анджело се стича надолу към нас като планина от течно стъкло. „Тя ме помоли да разпръсна праха й на Старата Земя. А аз не мога да направя за нея дори това. Провалих я даже в смъртта й.“

Вдигам поглед към Басин Кий.

— А на Пацем? — питам аз. — Тя нямаше ученици на Пацем, когато… О. — Енея бе отпратила отец де Соя точно преди обреченото ни на гибел появяване на пътеката в базиликата „Св. Петър“ и го помоли да си тръгне с монасите, а после да се скрие в града, който познаваше толкова добре, да избягва Мира, каквото и друго да се случи. Когато той беше възразил, Енея му каза: „Не искам нищо друго, отче. И ви моля с цялата си обич и уважение“. И отец де Соя бе излязъл в дъжда. И после беше станал предавателната станция, за да разпространи последните страдания и проникновения на любимото ми момиче сред няколко милиарда души на Пацем.

— О — казвам аз, без да свалям очи от Кий. — Но последния път, когато те видях… чрез Празнотата… ти беше в криогенна сомния в онази… — С отвращение махнах с ръка към стопената грамада на замъка Сант Анджело.

Кий отново кимва.

— Наистина бях в криогенна сомния, Рол. Бях поставен като парче месо в хладилна камера в подземна тъмница недалеч от мястото, където убиха Енея. Но изпитах Съпреживения миг. Всеки жив човек го изпита — заспал, пиян, умиращ или луд.

Мога само да гледам към мъжа. Сърцето ми отново се къса от разбиране. Накрая казвам:

— Как се измъкна? Оттам? — Сега и двамата гледаме към развалините на Светата служба. Кий въздъхва.

— Съвсем скоро след Съпреживения миг избухна революция. Много хора — мнозинството тук на Пацем — вече не искаха да имат нищо общо с кръстоидите и предателската Църква, която ги беше имплантирала. Някои все още бяха достатъчно цинични, за да сключват тази сделка с Дявола в замяна на физическото си възкресяване, но още през първата седмица милиони… стотици милиони потърсиха причастието и освобождение от кръста на Техноцентъра. Привържениците на Мира се опитаха да ги спрат. Започна битка… революция… гражданска война.

— Пак — казвам аз. — Също като Падането на телепортаторите преди три века.

— Не — възразява Кий. — В никакъв случай толкова ужасно. Не забравяй, щом научи езика на мъртвите и живите, човек изпитва болка, когато наранява друг. Привържениците на Мира нямаха такива задръжки, но пък навсякъде бяха малцинство.

Посочвам към света от руини.

— И наричаш това „задръжки“? Наричаш това „не толкова ужасно“?

— Това не е резултат от революцията срещу Ватикана Мира и Светата служба — мрачно отвръща Кий. — Тя беше сравнително безкръвна. Лоялистите избягаха с архангелски космически кораби. Техният Нови Ватикан е на свят наречен Мадя… истинска клоака, в момента охранявана от половината от стария флот и от няколко милиона лоялисти.

— Тогава кой? — питам и продължавам да гледам към опустошенията наоколо.

— Техноцентърът — въздъхва Кий. — Създанията Немес разрушиха града и после завзеха четири архангелски кораба. Обстреляха ни от космоса, след като си тръгнаха лоялистите. Техноцентърът побесня. Навярно още беснее. Но това не ни интересува.

Внимателно оставям плочата на белия камък и се оглеждам наоколо. От развалините се появяват още мъже и жени и остават на почтително разстояние от нас, но ни наблюдават с огромен интерес. Облечени са в работни дрехи и ловно облекло, а не в мечи кожи и дрипи. Очевидно са хора, живеещи на сурово място в тежко време, но не са диваци. Русо момче срамежливо ми махва с ръка. Отвръщам му.

— Всъщност, не отговорих на въпроса ти — казва Кий. — Стражите ме освободиха… освободиха всички затворници… по време на хаоса след Съпреживения миг. През онази седмица много затворници из този ръкав на галактиката откриха вратите отворени. След причастието… е, трудно е да държиш затворен или да мъчиш някой друг, когато наполовина съпреживяваш болката му чрез Празнотата, Която Обвързва. А след Съпреживения миг прокудените съживиха и милиардите евреи, мюсюлмани и други, отвлечени от Техноцентъра… и ги върнаха от лабиринтните планети на родните им светове.

За минута мисля над думите му. После питам:

— Отец де Соя жив ли е?

Кий още по-широко се усмихва.

— Предполагам, може да се каже, че е жив. Той е нашият енорийски свещеник в „Св. Анна“. Ела, ще те заведа при него. Вече знае, че си тук. Дотам са само пет минути път.

Де Соя ме прегръща толкова яростно, че ребрата ме боят цял час след това. Свещеникът носи обикновено черно расо и римска якичка. „Св. Анна“ не е голямата черква, която бяхме видели във Ватикана, а малък параклис от тухли и кирпич, разположен в разчистен район на източния бряг. Изглежда енорията се състои от стотина семейства които си изкарват прехраната с лов и земеделие в някогашен голям парк от тази страна на космодрума. Докато се храним в осветеното пространство пред преддверието на черквата, аз се запознавам с повечето от тези сто семейства и всички изглеждат искрено благодарни, че съм останал жив и съм се върнал в света на живите.

Когато нощта окончателно се спуска, тримата с Кий и де Соя се оттегляме в жилището на свещеника: спартанска стая зад черквата. Отец де Соя изважда бутилка вино и ни налива по чаша.

— Една от малкото положителни страни на падането на цивилизацията, такава, каквато я познаваме — казва той, — е, че навсякъде, където решиш да копаеш, откриваш частни изби с отлично вино. Това не е кражба. Това е археология.

Кий вдига чашата си, сякаш за наздравица, после се поколебава.

— За Енея? — предлага той.

— За Енея — кимваме ние с отец де Соя. Пресушаваме чашите си и свещеникът отново ги напълва.

— Колко време ме нямаше? — питам аз. Както винаги, лицето ми се зачервява от виното. Енея често ме поднасяше за това.

— От Съпреживения миг изминаха тринайсет стандартни месеца — отвръща де Соя.

Поклащам глава. Трябва да съм прекарал времето в писане на разказа и в очакване да умра, работейки по трийсет или повече часа, прекъсвани от кратки периоди на сън, после още трийсет-четирийсет часа. Учените наричаха това „свободен пробег“: загубване на всякаква връзка с цикличния ритъм.

— Поддържате ли някакъв контакт с другите светове? — Поглеждам към Кий и отговарям на собствения си въпрос: — Трябва да поддържате. Басин ми разказа за реакцията към Съпреживения миг на други светове и за завръщането на отвлечените милиарди.

— Малко кораби пристигат тук — отвръща де Соя, — но след изчезването на архангелите, пътуването отнема време. Храмерите и прокудените използват дърволетите си, за да връщат бежанците, но останалите от нас мразим да пътуваме с хокингов двигател, след като разбираме колко вреден е за средата на Празнотата. А колкото и усилия да полагат всички, малцина успяха да се научат да чуват музиката на сферите достатъчно, за да правят онази първа стъпка.

— Не е толкова трудно — казвам аз и се подсмихвам, докато отпивам от пивкото вино. — Адски е трудно — прибавям после. — Извинявайте, отче. Де Соя снизходително кимва.

— Наистина е адски трудно. Стотици пъти съм усещал, че съм близо, но в последния момент винаги губя съсредоточеността си.

Поглеждам към дребния свещеник.

— Вие сте останали католик — накрая казвам аз. Отец де Соя отпива от старата чаша.

— Не само, че останах католик, Рол. Аз преоткрих какво означава да си католик. Да си християнин. Да си вярващ.

— Дори след Съпреживения миг на Енея ли? — питам. Съзнавам, че капрал Кий ни наблюдава от края на масата. Сенките от газените лампи танцуват по топлите кирпичени стени.

Де Соя кимва.

— Вече бях разбрал поквареността на Църквата в нейния съюз с Техноцентъра — съвсем тихо отвръща той. — Съпреживените проникновения на Енея само подчертаха какво означава за мен да съм човек… и дете на Христа.

Мисля за това минута по-късно, когато отец де Соя прибавя:

— Носят се приказки, че искали да ме направят епископ, но аз отклонявам предложенията. Тъкмо затова останах в този район на Пацем, въпреки че повечето от жизнеспособните общности са далеч от старите градски центрове. Дори само един поглед към руините на нашата прекрасна традиция оттатък реката ми напомня за глупостта да залагаш твърде много на йерархията.

— Значи няма папа? — питам аз. — Няма свети отец? Де Соя свива рамене и налива на трима ни още вино. След тринайсет стандартни месеца на рециклирана храна без алкохол виното отива право в главата ми.

— Монсиньор Лукас Оди избяга и от революцията, и от нападението на Техноцентъра и установи папство в изгнание на Мадя — с остри нотки в гласа си казва свещеникът.

— Не вярвам, че някой от предишния Мир, освен непосредствените му защитници и последователи в тази система, го почитат като истински папа. — Той отпива от виното си — Не за първи път Майката Църква е имала антипапа.

— Ами папа Урбан XVI? Умря ли от инфаркта си?

— Да — потвърждава Кий, като се навежда напред и отпуска силните си пръсти върху масата. — Беше ли възкресен? — интересувам се.

— Не точно — отвръща той.

Поглеждам към бившия капрал в очакване на обяснение, но не получавам.

— Пратих съобщение оттатък реката — обажда се отец де Соя. — Забележката на Басин би трябвало да се изясни всеки момент.

Наистина, минута по-късно завесите на входа на удобната малка ниша на де Соя се разтварят и вътре влиза висок мъж с черно расо. Това не е Ленар Хойт. Това е човек, когото никога не съм срещал, но когото усещам, че познавам добре — изящните му ръце, издълженото му лице, големи, тъжни очи, широко чело и оредяваща сребриста коса. Изправям се, за да се ръкувам с него, да се поклоня, да целуна пръстена му… каквото и да е.

— Рол, момчето ми, момчето ми — казва отец Пол Дюре. — Какво удоволствие да се запозная с теб. Колко се развълнувахме всички, че се завърна.

Възрастният свещеник силно стисва ръката ми, здраво ме прегръща и после отива при шкафа на де Соя, сякаш си е у дома, намира чаша, напълва умивалника с вода, измива чашата, налива си вино и сяда на стола срещу Кий в края на масата.

— Разказваме на Рол случилото се през тази година и един месец на отсъствието му — пояснява отец де Соя.

— Струва ми се сякаш е минал цял век — казвам аз. Очите ми са насочени към нещо далеч извън тази стая.

— За мен наистина беше цял век — отвръща по-възрастният йезуит. Акцентът му е архаичен и някак очарователен — може би от френски говорящ свят в Периферията? — Всъщност, почти три века.

— Разбрах какво са направили с вас, когато сте бил възкресен — заговорвам аз с дързостта на изпитото вино. — Лурдъсами и Албедо са ви убивали така, че от общите ви кръстоиди да се преражда Хойт.

Отец Дюре не е отпил от виното, а гледа надолу към чашата си, сякаш очаква да се транссубстанциализира.

— Многократно — дълбоко замислен казва той. — Това е странен живот, да се раждаш само, за да те убият.

— Енея щеше да се съгласи с вас — отвръщам аз. Зная че тези мъже са приятели и добри хора, но не изпитвам особено приятелски чувства към Църквата като цяло.

— Да — казва Пол Дюре и вдига чашата си в безмълвна наздравица. После отпива.

Басин Кий запълва вакуума на мълчанието.

— Повечето вярващи, останали на Пацем, искат отец Дюре да стане нашият истински папа.

Поглеждам към възрастния йезуит. Преживял съм достатъчно, за да не се вълнувам от присъствието на жива легенда, на човек, който играе главна роля в „Песните“. Както винаги, когато си с действителното човешко същество, стоящо зад звездата или легендата, в него има нещо човешко, което сваля митологичното му було. В този случай това са меките кичури сиви косми, които стърчат от големите уши на свещеника.

— Тейлхард Втори? — питам аз и си спомням, че двеста седемдесет и девет години по-рано този човек е бил прекрасен папа под името Тейлхард Първи — за кратък период, преди да го убият за първи път.

Дюре взима отново напълнената си от другия йезуит чаша и поклаща глава. Мога да видя, че тъгата в големите му очи е същата като на де Соя — преживяна и дълбока, а не само външна поза.

— Повече няма да стана папа — отвръща той. — Ще прекарам остатъка от живота си в опит да взема нещо от учението на Енея — ще се вслушвам в гласовете на мъртвите и на живите, — докато отново усвоявам уроците на нашия Господ по смирение. Години наред се правих на археолог и интелектуалец. Време е да се преоткрия като обикновен енорийски свещеник.

— Амин — казва де Соя и започва да рови в шкафа си за още вино. Гласът на някогашния капитан на мирски космически кораб звучи малко пиянски.

— Вече не носите кръстоида, така ли? — питам аз, като се обръщам и към тримата мъже, но продължавам да гледам към Дюре.

Те изглеждат шокирани. Възрастният свещеник отвръща:

— Само глупците и крайно циничните все още носят паразита, Рол. На Пацем са само неколцина. Същото се отнася за който и да е от световете, на които е бил чут Съпреживеният миг на Енея. — Той докосва слабите си гърди, сякаш си спомня. — Всъщност, аз нямах възможност за избор. Преродих се в една от ватиканските възкресителни асли в кулминацията на битката. Чаках Лурдъсами и Албедо да дойдат при мен, както винаги… да ме убият, както винаги. Вместо това, този човек… — Йезуитът протяга дългите си пръсти към Кий, който леко се покланя и си налива още малко вино. — Този човек — продължава някогашният папа Тейлхард, — се втурна вътре със своите бунтовници всички в бойни брони и с древни пушки. Той ми даде чаша вино. Знаех какво е това. Бях съпреживял Съпреживения миг.

Зяпвам възрастния свещеник. „Макар и спящ в матрицата на мехурчестата памет на втория кръстоид, макар и в процес на възкресяване?“ — помислям си аз. Сякаш разбрал погледа ми, отец Дюре кимва.

— Въпреки всичко това — казва той. После поглежда право в очите ми и пита: — Какво ще правиш сега, Рол Ендимион?

Поколебавам се само за миг.

— Дойдох на Пацем, за да намеря праха на Енея… тя ме помоли… веднъж тя ме помоли…

— Знаем, синко — тихо казва отец де Соя.

— Както и да е — когато съм в състояние, продължавам аз, — в онова, което е останало от замъка Сант Анджело, няма никакъв шанс да намеря праха й, така че ще продължа с друга задача.

— Каква? — с безкрайна нежност пита отец Дюре. Внезапно в тази сумрачна стая с груба маса, старо вино и мъжки мирис на чиста пот, аз виждам в стария йезуит могъщата действителност зад митичните „Песни“ на чичо Мартин. Без съмнение разбирам, че това наистина е мъжът на вярата, който неведнъж, а много пъти се е разпвал сам на огненото теслово дърво, за да не се предаде на измамния кръстоиден кръст. Той беше истински защитник на вярата. Това бе мъжът, с когото Енея би искала да се срещне и Да разговаря. В този момент изпитах загубата й с такава оолка, че трябваше да погледна надолу към виното си, за да скрия очи от Дюре и другите.

— Веднъж Енея ми каза, че е родила дете — успявам да промълвя и после млъквам. Не мога да си спомня дали този факт е от гещалта на спомените и мислите, които са били предадени в Съпреживения миг на Енея. Ако е така, те знаят всичко. Поглеждам към тях, но двамата свещеници и капралът любезно чакат. Не са знаели за това. — Ще открия това дете — продължавам аз. — Ще го открия и ще помогна за отглеждането му, ако ми позволят.

Свещениците се споглеждат с нещо като почуда. Кий гледа към мен.

— Не знаехме за това — казва Федерико де Соя. — Удивен съм. Бих заложил всичко, което зная за човешката природа, че ти си единственият мъж в живота й… единствената й любов. Никога не съм виждал двама млади да са толкова щастливи.

— Имало е друг — отвръщам аз и рязко вдигам чашата си, за да пресуша остатъка от виното, само за да я открия вече празна. Внимателно я оставям на масата. — Имало е друг — повтарям, вече не толкова мъчително. — Но това не е важно. Важно е бебето… детето. Искам да го открия, ако мога.

— Имаш ли някаква представа къде е? — пита Кий.

Въздъхвам и поклащам глава.

— Не. Но ще се телепортирам на всеки свят в стария Мир и Периферията, на всеки свят в галакатиката, ако се наложи. Извън галактиката… — Млъквам. Пиян съм, а това е прекалено важно, за да говоря за него в това състояние. — Във всеки случай, след няколко минути заминавам.

Отец де Соя поклаща глава.

— Ти си изтощен, Рол. Остани тук през нощта. Басин има свободно легло в къщата си, която е наблизо. Тази нощ всички ще се наспим и ще се видим на сутринта.

— Трябва да тръгна още сега — настоявам аз и понечвам да се изправя, за да им докажа способността си да мисля и действам целенасочено. Стаята са накланя, сякаш земята откъм южната страна на къщичката на де Соя внезапно се е срутила. Вкопчвам се в масата, едва успявам да се хвана и увисвам на нея.

— Навярно утре сутрин ще е по-добре — казва отец Дюре, който се изправя и поставя силната си ръка на рамото ми.

— Да — съгласявам се аз, отново се изправям и откривам, че люлеенето на земята е поотслабнало. — Утре. — Отново се отърсвам от ръцете им. Два пъти. Отчаяно ми се плаче, този път не от скръб, макар че изпитвам скръб. постоянна като музиката на сферите, а от облекчение, че съм заедно с тях. Бях останал сам толкова дълго.

— Хайде, приятелю — казва бившият капрал Кий от мирската морска пехота и Corpus Helvetica, поставя ръка на другото ми рамо и тръгва заедно с бившия папа Тейлхард и мен към малката си стая, в която се стоварвам на едно от двете легла. Унасям се, когато усещам, че някой, ми събува обувките. Мисля, че е бившият папа.

Бях забравил, че денят на Пацем е само деветнайсет стандартни часа. Нощите са твърде кратки. На сутринта все още съм преизпълнен с възторг от свободата си, но сърцето ме боли, боли ме гърбът, боли ме стомахът, болят ме зъбите, боли ме косата и съм сигурен, че в устата ми се е настанила глутница малки, космати създания.

Селото зад параклиса кипи от ранна утринна дейност. При това прекалено шумна. Пращят огньове. Жени и деца сноват по задачите си, а мъжете излизат от простите си къщи със същите обрасли лица и зачервени очи, с каквито зная, че съм и аз.

Свещениците, обаче, са в добра форма. Наблюдавам десетина енориаши, които излизат от параклиса, и разбирам, че докато още съм хъркал, де Соя и Дюре са отслужили заедно ранна меса. Басин Кий идва при мен, поздравява ме с прекалено висок глас и ми показва малка постройка, която е мъжката баня. Вътре има студена вода, изпомпвана във висок резервоар, от който човек може да си хвърли бърз, вледеняващ костите душ. Утрото, както обикновено на Пацем, е студено, също като утрините на височина осем хиляди метра на Тян Шан и душът бързо ме разсънва. Кий ми е донесъл нови дрехи — меки кадифени работни панталони, риза от фино изпредена вълна, дебел пояс и здрави обувки, които са безкрайно по-удобни от онези, които упорито носех в шрьодингеровата си котешка кутия. Избръснат, чист, с нови дрехи, с чаша димящо кафе, която ми подаде младата булка на Кий, провесил през рамо плочата си, аз се чувствам нов човек. Първата ми мисъл обаче е: „Енея щеше да хареса тази свежа утрин“ и облаците отново скриват слънчевите лъчи за мен.

Отец Дюре и отец де Соя идват при мен на голяма скала, надвиснала над изпарената река. Останките от Ватикана приличат на руини от древността. Виждам предните стъкла на движещи се наземни коли, които блестят под острата утринна светлина, зървам случайно ЕМПС, извисило се над опустошения град и отново съзнавам, че това не е ново Падане — дори Пацем не се е върнал към варварство. Кий ми бе обяснил, че кафето се доставя от почти незасегнатите селскостопански градове на запад. Ватиканът и развалините на административните центрове тук обхващат ограничен район: все едно, че оцелелите от регионално земетресение или ураган са решили да възстановят щетите.

Кий отново идва при нас с няколко топли кифлички и четиримата закусваме в приятно мълчание, от време на време отърсваме трохите от дрехите си и отпиваме от кафето, докато слънцето зад нас се издига нависоко и огрява могобройните стълбове дим от огньове и печки.

— Опитвам се да разбера този нов начин на виждане на нещата — най-после казвам аз. — Вие сте изолирани тук на Пацем в сравнение с дните на Мирската империя, но въпреки това знаете какво става другаде… на други светове.

Отец де Соя кимва.

— Също както ти можеш да докосваш Празнотата и да слушаш езика на живите, така и ние можем да се свързваме с онези, които познаваме и обичаме. Например, тази сутрин докоснах мислите на сержант Грегориъс на Mare Infinitum.

И аз бях чул характерните мисли на Грегориъс, докато се вслушвах в музиката на сферите преди да се телепортирам, но питам:

— Как е той?

— Добре е — отвръща де Соя. — Бракониерите, контрабандистите и подводните бунтовници на този свят бързо са изолирали малкото мирски привърженици, макар че сраженията между отделните мирски аванпостове са нанесли големи щети на много от цивилните платформи. Грегориъс е станал нещо като местен кмет или губернатор на крайбрежния район. Тъкмо обратното на неговото желание, трябва да прибавя. Сержантът никога не се е стремил към власт… ако беше така, отдавна щеше да стане офицер.

— Като говорим за власт — казвам аз, — кой ръководи… всичко това? — Посочвам към развалините, към далечната магистрала, към ЕМПС-тата, пътуващи към източния бряг.

— Всъщност цялата система на Пацем е под временното губернаторство на бивш ръководител на Търговския мир на име Кензо Исозаки — отвръща отец де Соя. — Седалището му е сред руините на някогашната орбитална търговска централа, но често посещава планетата.

Показвам изненадата си.

— Исозаки ли? Последния път, когато го видях докато пишех, разказа си, той участваше в нападението на Биосферното звездно дърво.

— Така е — потвърждава де Соя. — Но нападението още е продължавало, когато започна Съпреживеният миг. Последвал пълен хаос. Части от мирския флот се обединили около Лурдъсами и хората му, докато други — някои предвеждани от Кензо Исозаки, който получил титлата комендант на Ордена на йерусалимските рицари — искали да сложат край на зверството. Лоялистите си запазили повечето архангелски кораби, тъй като не можели да се използват без възкресяване. Исозаки върна в системата на Пацем над сто от старите кораби с хокингови двигатели и отблъсна последните нападатели от Техноцентъра.

— Той диктатор ли е? — питам, макар че много не ме е грижа. Това не е мой проблем.

— В никакъв случай — отвръща Кий. — Исозаки временно ръководи нещата с помощта на съвети, избирани от всеки кантон на Пацем. Блестящо се справя с уреждането на доставките… от които се нуждаем. Междувременно местните райони отлично се справят с положението. За първи път в тази система има истинска демокрация. Може да е малко мудна, но действа. Мисля, че Исозаки помага за изграждането на някаква капиталистическа, но съвестна търговска система за дните, когато ще започнем свободно да пътуваме из космоса на стария Мир.

— Чрез свободно телепортиране ли?

И тримата мъже кимват.

Отново поклащам глава. Трудно ми е да си представя близкото бъдеще: милиарди… стотици милиарди… хора, свободни да пътуват от свят на свят без космически кораби или телепортатори. Стотици милиарди, способни да се свързват помежду си, като докосват Празнотата със сърца и ум. Ще е като в зенита на хегемонийската Мрежа на световете, без фасадата на Техноцентъра от телепортали и векторни предаватели. Не, веднага разбирам аз, изобщо няма да е като в дните на Хегемонията. Ще е нещо съвсем различно. Нещо безпрецедентно в човешкия опит. Енея завинаги промени всичко.

— Тръгваш ли днес, Рол? — пита отец Дюре с мекия си френски акцент.

— Веднага щом си допия това чудесно кафе. — Слънцето сгрява голите ми ръце и шия.

— Къде ще идеш? — пита отец де Соя.

Понечвам да отговоря и после затварям уста. Съзнавам, че нямам никаква представа. Къде да търся детето на Енея? Ами ако Наблюдателят го е отвел в някоя далечна система, която не мога да достигна със свободно телепортиране? Ами ако са се върнали на Старата Земя… наистина ли съм способен да се телепортирам на сто и шейсет хиляди светлинни години разстояние? Енея го правеше. Но може би с помощта на Лъвовете, Тигрите и Мечките. Дали някой ден щях да съм в състояние да чувам тези гласове в сложния хор на Празнотата? Всичко ми се струваше прекалено огромно, мъгляво и маловажно.

— Не зная къде ще отида — чувам се да казвам с гласа на изгубило се момче. — Исках да ида на Старата Земя заради желанието на Енея, което… праха й… но… — Засрамен, че отново проявявам чувствата си, аз махвам с ръка към планината от стопен камък, която някога е била замъкът Сант Анджело. — Може би ще се върна на Хиперион. За да видя Мартин Силенъс. — „Преди да умре“, мислено прибавям аз.

Всички стоим на скалата, допиваме последните капки от студеното кафе и изтръскваме последните трохи от вкусните кифлички. Внезапно ме поразява очевидна мисъл.

— Искате ли да дойдете с мен? — питам ги. — Или да идете някъде другаде? Струва ми се, че ще си спомня как да телепортирам… и Енея ни взимаше със себе си, просто като ни хващаше за ръка. Не, тя телепортира целия „Игдразил“, само като го пожела.

— Ако отиваш на Хиперион — казва отец де Соя, — бих желал да те придружа. Но първо трябва да ти покажа нещо. Извинете ни, отец Дюре, Басин.

Следвам ниския свещеник обратно до селото и неговата малка черква. В ризницата — голяма колкото да побере дървен шкаф за одежди и втори олтар за нафората и виното — де Соя разтваря завесата на малка ниша и изважда къс метален цилиндър, колкото термос за кафе. Той ми го подава и аз протягам ръка, пръстите ми достигат само на сантиметри и тогава внезапно замръзвам, неспособен да го докосна.

— Да — казва свещеникът. — Прахът на Енея. Каквото успяхме да съберем. Не е много, страхувам се.

Пръстите ми треперят, все още неспособни да докоснат матовия метален цилиндър.

— Как? Кога? — със заекване питам аз.

— Преди последната атака на Техноцентъра — тихо казва де Соя. — Неколцина от нас, които освободихме затворниците, решихме, че е разумно да вземем кремираните останки на младата ти приятелка. Всъщност, имаше хора, които искаха да ги открием и да ги запазим като свещена реликва… началото на нов култ. Но аз чувствах, че Енея не би желала това. Прав ли съм бил, Рол?

— Да — отвръщам и ръката ми вече видимо трепери. Все още не мога да докосна цилиндъра и почти не съм в състояние да говоря. — Да, абсолютно, напълно — яростно изричам аз. — Тя нямаше да го понесе. Щеше да ругае само при мисълта за това. Не мога да ви кажа колко пъти сме разговаряли за трагедията на последователите на Буда, които го почитали като бог, а останките му като реликви. Буда също е искал да кремират тялото му и да разпръснат праха му, за да… — Тук трябва да замълча.

— Да — кимва де Соя. Той изважда от шкафа черна брезентова чанта и поставя вътре цилиндъра. После прехвърля чантата през рамо. — Ако искаш, аз мога да го нося, докато пътуваме заедно.

— Благодаря — мога само да отвърна аз. Не съм в състояние да свържа живота, енергията, кожата, блестящите очи, чистия женски аромат на Енея, нейния допир, смях, глас, коса и изключително физическо присъствие с този малък метален цилиндър. Навеждам глава, преди свещеникът да успее да види колко силно трепери.

— Готов ли сте да тръгваме? — най-после питам аз. Де Соя кимва.

— Моля те, нека само да кажа на приятелите ми в селото, че ще отсъствам няколко дни. Ще можеш ли да ме върнеш тук по пътя си… където и да отиваш?

Премигвам. Разбира се, че ще мога. Бях смятал, че заминаването днес ми ще е окончателно. Но докато съм жив, Пацем… както и всяко друго място в познатата вселена… никога няма да е по-далеч за мен от една стъпка. „Ако отново си спомня как да чувам музиката на сферите. Ако успея да взема със себе си друг човек. Ако това не е бил еднократен подарък, който съм загубил, без да го съзнавам.“ Вече треперя целият. Казвам си, че просто е от голямото количество кафе и хрипливо отвръщам:

— Да, няма проблем. Ще ида да побъбря с отец Дюре и Басин, докато се приготвите.

Възрастният йезуит и младият войник са в края на малка нива и спорят дали сега е най-подходящото време да приберат реколтата. Чувам Дюре да признава, че мнението му за незабавно прибиране до голяма степен е повлияно от любовта му към царевичните кочани. Когато приближавам, двамата ми се усмихват.

— Отец де Соя ще замине ли с теб? — пита Дюре.

Кимвам.

— Моля те, предай най-горещите ми добри пожелания на Мартин Силенъс — казва йезуитът. — Преди много години и на много светове оттук двамата преживяхме заедно интересни неща. Чувал съм за така наречените му „Песни“, но признавам, че нямам желание да ги прочета. — Дюре се усмихва. — Разбрах, че хегемонийските закони за клевета вече не действали.

— Според мен той се бори да остане жив толкова време само, за да довърши „Песните“ си — тихо отвръщам аз. — Сега вече никога няма да го направи.

Отец Дюре въздъхва.

— Никой живот не е достатъчно дълъг за онзи, който иска да твори, Рол. Или за онзи, който просто иска да разбере себе си и живота си. Това навярно е проклятието да си човек, но е също и блаженство.

— Как така? — питам аз, но преди Дюре да успее да отговори, към нас се присъединяват отец де Соя и неколцина селяни. Оживено разговаряме, сбогуваме се и те ме канят да се върна отново. Поглеждам към черната чанта и виждам, че свещеникът я е напълнил с други неща, освен кутията с праха на Енея.

— Чисто расо — забелязал погледа ми казва де Соя. — Малко чисто бельо. Чорапи. Няколко праскови. Библията ми, требникът и необходимото за отслужване на месата, Не съм сигурен кога ще се върна. — Той посочва към другите наоколо. — Забравил съм как точно се прави. Трябва ли ни повече пространство?

— Мисля, че не — отвръщам аз. — Може би двамата с вас трябва да сме във физически контакт. Поне за първия опит. — Обръщам се и се ръкувам с Кий и Дюре. — Благодаря ви.

Кий се усмихва и отстъпва назад, сякаш ще се издигна върху стълб от пламъци и той не иска да бъде изгорен. Отец Дюре за последен път ме потупва по рамото.

— Струва ми се, че пак ще се видим, Рол Ендимион — казва той. — Макар че навярно няма да е в близките две години.

Не разбирам. Току-що бях обещал няколко дни по-късно да върна отец де Соя. Но кимвам, сякаш всичко ми е ясно, повторно се ръкувам с него и се отдръпвам.

— Да си стиснем ли ръцете? — пита де Соя. Поставям дланта си върху рамото на дребния свещеник, точно както Дюре ме бе потупал секунда по-рано, и проверявам дали плочата ми е здраво завързана с ремъка.

— Така би трябвало да стане — решавам аз.

— Хомофобия — с дяволита момчешка усмивка отбелязва де Соя.

— Нежелание да изглеждам глупаво по-често от необходимото — пояснявам аз и затварям очи, съвсем сигурен, че този път няма да чуя музиката на сферите, че ще съм забравил как да направя стъпката през Празнотата. „Е — мисля си аз, — поне кафето и събеседниците тук са приятни, яко се наложи да остана завинаги.“

Бялата светлина ни заобикаля и обгръща.

34.

Бях смятал, че двамата със свещеника ще се появим през деня в изоставения град Ендимион, навярно точно до кулата на стария поет, но когато премигнахме, за да проясним очи от блясъка на Празнотата, се озовахме сред мрак в хълмиста равнина. Вятърът свиреше из тревата, която достигаше до коленете ми и до бедрата на отец де Соя.

— Успяхме ли? — възбудено попита йезуитът. — На Хиперион ли сме? Не ми изглежда познато, но пък аз съм виждал само части от северния континент, при това преди повече от единайсет стандартни години. Всичко наред ли е? Гравитацията ми се струва такава, каквато си я спомням. Въздухът е… по-сладък.

За миг оставих очите ми да се адаптират към нощта. После отвърнах:

— Всичко е наред. — Посочих към небето. — Онези съзвездия? Това там е Лебед. Онова хей там са Стрелците-близнаци. Онова всъщност се нарича Водоносец, но Баба винаги се шегуваше, че се казвало Керванът на Рол заради малката каруца, която теглех. — Поех си дъх и отново погледнах към равнината. — Това беше едно от любимите ни места за лагеруване — продължих аз. — На нашия номадски керван. Когато бях дете. — Застанах на едно коляно, за да разгледам земята на звездната светлина. — Все още има следи от гумени колела. Отпреди няколко седмици. Керваните продължават да минават оттук, предполагам.

Расото на де Соя шумолеше в тревата, докато крачеше насам-натам, неспокоен като нощен ловец.

— Близо ли сме? — попита той. — Можем ли да отидем пеш при Мартин Силенъс оттук?

— На около четиристотин клика сме — поясних аз. — Намираме се в източната част на мочурищата, южно от Клюна. Чичо Мартин живее в подножието на Платото на зъбера. — Вътрешно потръпнах, когато осъзнах, че съм нарекъл стария поет с гальовното обръщение на Енея.

— Няма значение — нетърпеливо отвърна свещеникът. — Накъде ще вървим?

Йезуитът наистина беше готов да тръгне, но аз отново поставих ръка на рамото му, за да го спра.

— Мисля, че няма да ни се наложи да вървим пещ — казах тихо. Нещо бе скрило звездите на югоизток и сред свиренето на вятъра долавях високото бръмчене на турбоперки. Минута по-късно видяхме премигващите червени и зелени навигационни светлини на плъзгач, който се носеше на север през равнината и скриваше Лебед.

— Това става ли? — попита де Соя. Рамото му леко се напрегна под дланта ми. Свих рамене.

— Когато живеех тук, не — отвърнах аз. — Повечето плъзгачи бяха на Мира. По-точно на мирските сили за сигурност.

Изчакахме още малко. Плъзгачът се приземи, перките забавиха въртенето си и спряха. Левият преден заоблен капак се отвори. Включиха се вътрешните светлини. Видях синята кожа, сините очи, липсващата лява длан, синята дясна ръка, вдигната за поздрав.

— Става — заявих.

— Как е той? — попитах А. Бетик, докато летяхме на югоизток на три хиляди метра височина. От изсветляването над Зъберите на хоризонта предполагах, че е около час преди разсъмване.

— Умира — отвърна андроидът. За миг летяхме в мълчание.

А. Бетик изглеждаше радостен отново да ме види, макар че неловко стоеше, докато го прегръщах. Андроидите никога не се чувстват добре при проява на такива чувства между слуги и хора, на които са били биопроизведени да служат. По време на краткия ни полет му зададох колкото можех повече въпроси.

Той незабавно изрази съжалението си за смъртта на Енея, което ми даде възможност да му задам най-важния си въпрос.

— Изпита ли Съпреживения миг?

— Не точно, г. Ендимион — отвърна андроидът, което не ми говореше нищо. Но после А. Бетик ни разказа онова, което се беше случило на Хиперион през последната стандартна година и един месец след Мига.

Точно както бе предвидила Енея, Мартин Силенъс бил предавателна станция за Съпреживения миг. Всички на родния ми свят го изпитали. Мнозинството преродени християни и мирски военни веднага дезертирали, потърсили причастието, за да се избавят от кръстоидните паразити и отблъснали мирските привърженици. Чичо Мартин лично осигурил виното и кръвта. Пазел виното десетилетия наред и давал кръв още от причастието си, прието от десетгодишната Енея двеста и петдесет години по-рано.

Малкото останали мирски лоялисти избягали с трите оцелели космически кораба и последният окупиран от тях град — Порт Романс — бил освободен четири месеца след Мига. От уединението си в стария университетски град Ендимион чичо Мартин започнал да излъчва стари холоси на Енея — като дете, — в които тя обяснявала как да използват новия си достъп до Празнотата, Която Обвързва и ги молела за ненасилие. Милионите местни и бивши мирски вярващи, които тъкмо откривали гласовете на своите мъртви и езика на живите, не се противопоставили на желанията й.

А. Бетик също ми съобщи, че в момента в орбита имало гигантски храмерски дърволет — „Sequoia Sempervivens“ — и че негов капитан бил Истинският глас на Звездното дърво Кет Ростийн. На кораба пътували неколцина от старите ни приятели, сред които Рахил, Тео, Дорье Фамо, Далай лама и прокудените Навсън Хамним и Сиан Кинтана Каан. Джордж Тсаронг и Джигме Норбу също били на борда. Ростийн поискал по радиостанцията разрешение от стария поет да се приземи за два дни, каза А. Бетик, но Силенъс отказал — заявил, че не искал да ги вижда, нито пък когото и да е другиго, докато не съм пристигнел аз.

— Аз ли? Мартин Силенъс е знаел, че идвам?

— Разбира се — отвърна андроидът и остави въпроса отворен.

— Как са се озовали на дърволета Рахил, Дорье Фамо и Другите? — попитах. — „Sequoia Sempervivens“ е минал през Света на Бърнард, Витъс-Грей-Балианъс Б и другите системи, за да ги вземе, така ли?

— Доколкото ми е известно, г. Ендимион, прокудените са тръгнали с дърволета от останките на Биосферното звездно Дърво, което имахме щастието да посетим. Както разбрах от все по-ядосаните радиосъобщения на г. Ростийн до г. Силенъс, другите са се телепортирали на кораба по същия начин, по който вие се телепортирахте тук.

Напрегнах се на седалката си. Това бе шокираща вест. Кой знае защо бях решил, че съм единственият достатъчно умен, благословен или каквото и да е, за да усвоя номера със свободното телепортиране. Сега научавах, че Рахил, Тео и старата игуменка са направили същото, малкият Далай лама и… е, Далай лама може би, Рахил и Тео бяха първите ученички на Енея… но Джордж и Джигме? Признавам, че се чувствах малко потиснат и в същото време развълнуван от новината. Хиляди други — навярно отначало онези, които Енея лично беше познавала, докосвала и учила — трябва да бяха на ръба на първите си стъпки. И после… отново ми се завиваше свят при мисълта за всички онези милиарди, които щяха да пътуват свободно където поискат.

Приземихме се в изоставения планински град тъкмо, когато небето на изток от върховете изсветляваше. Изскочих от плъзгача, като притисках плочата до себе си, затичах се нагоре по стъпалата на кулата и оставих назад андроида и свещеника в нетърпението си да видя Мартин Силенъс. Старецът трябваше да е радостен и благодарен, че съм направил всичко възможно, за да изпълня неизпълнимите му молби — бях спасил Енея от първата засада на Мира в Долината на Гробниците на времето, сега Мирът беше унищожен, покварената Църква бе победена, Шрайка очевидно не можеше да навреди на човечеството, — точно както бе поискал старият поет онази последна пиянска вечер, която бяхме прекарали заедно тук повече от едно стандартно десетилетие по-рано. Просто трябваше да е щастлив и благодарен.

— Трябваше ти адски много шибано време, за да си домъкнеш тук мързеливия задник — каза мумията сред паяжината от животоподдържащи системи и тръби. — Мислех си, че ще се наложи да дойда и да те довлека оттам, където се разтакаваше като някоя шибана финансова царица от двайсети век.

Изтощеното същество на гравитолеглото по средата на всички апарати, монитори, респиратори и андроидни сестри не приличаше на подмладения с пулсенови процедури старец, с когото се бях сбогувал по-малко от едно мое десетилетие и само две негови прекарани в будно състояние години по-рано. Това беше труп, който бяха забравили да погребат. Дори гласът му представляваше електронна възстановка на неговите хрипове.

— Свърши ли с шибаното си зяпане или искаш да си купиш още един билет за изродското представление? — попита речевият синтезатор над главата на мумията.

— Извинявайте — измърморих аз. Чувствах се като невъзпитано хлапе, което са хванали да зяпа.

— С едно извинявай няма да минеш — отвърна старият поет. — Ще докладваш ли или просто ще си висиш там като туземен селяндур, какъвто си всъщност?

— Да ви докладвам? — повторих аз, разперих ръце и оставих плочата на една от таблите до леглото. — Мисля, че знаете същността на нещата.

— Същността на нещата ли? — изрева синтезаторът, превеждайки урагана от хрипове и гракове. — Какво, мамицата му, знаеш ти за същността на нещата, момче? — И последната андроидна сестра побърза да се скрие от поглед.

Изпитах прилив на гняв. Навярно старостта бе прояла мозъка на дъртия копелдак заедно с обноските му, ако изобщо някога е имал каквито и да е обноски. След минута мълчание, нарушавана единствено от хриптенето на апаратите под леглото, които вкарваха и изкарваха въздух от безполезните дробове на умиращия, аз казах:

— Да докладвам. Добре. Повечето от нещата, които поискахте, са изпълнени, г. Силенъс. Енея сложи, край на властта на Мира и Църквата. Шрайка като че ли е изчезнал. Човешката вселена завинаги е променена.

— Човешката вселена завинаги е променена — имитира ме старият поет в синтезирания си опит за саркастичен фалцет. — Да не би да съм те молил… теб или момичето… да променяте шибаната вселена за някакво си шибано завинаги?

Замислих се за разговорите ни тук отпреди едно стандартно десетилетие.

— Не — накрая признах аз.

— Виждаш ли — изръмжа старецът. — Мозъчните ти клетки отново започват да се раздвижват. Иисусе Христе, хлапо, мисля, че шрьодингеровата кофа за боклук те е направила по-тъп, отколкото беше.

Стоях и чаках. Навярно, ако чаках достатъчно време, той просто щеше тихо да си умре.

— Какво всъщност те помолих да направиш преди да заминеш, дете чудо? — попита той с глас на бесен учител.

Опитах се да си спомня други подробности, освен искането му двамата с Енея да унищожим желязната власт на Мира и да победим Църквата, управляваща стотици светове. Шрайка… е, той нямаше предвид това. Като докосвах Празнотата, Която Обвързва, вместо собствената си къса памет, аз най-после си открих последните му думи, преди да отлетя с хокинговото килимче, за да се срещна с момичето.

„Тръгвай — беше казал старият поет. — Предай на Енея че я обичам. Кажи й, че чичо Мартин иска да види Старата Земя преди да умре. Кажи й, че старият досадник копнее да я чуе да обяснява значението на всички движения, форми и звуци.“ Същността на нещата.

— О — гласно казах аз. — Съжалявам, че Енея не е тук, за да разговаря с вас.

— Аз също, момче — промълви старецът със собствения си глас. — Аз също. И недей да ми носиш онзи термос с прах, който влачи свещеникът. Не това имах предвид, когато казах, че искам отново да видя племенницата си преди да умра.

Можех само да кимна. Гърлото и гърдите ми се свиваха от болка.

— Ами останалото? — попита той. — Ще изпълниш ли последната ми молба или просто ще ме оставиш да умра, докато стърчиш тук, заврял палец в тъпия си гъз?

— Последната ви молба? — повторих аз. Изглежда, че в присъствието на Мартин Силенъс коефициентът ми на интелигентност спадаше с петдесет точки.

Гласовият синтезатор въздъхна.

— Дай ми перото и плочата си, щом искаш да ти го напиша с главни букви, момче. Искам да видя Старата Земя преди да се гътна. Искам да ида там. Искам да се върна у дома.

Накрая се реши, че не трябва да го местим от кулата му. Лекарите андроиди се консултираха с прокудените си колеги, които най-после получиха разрешение да се приземят. Те от своя страна се консултираха с автохирурга на борда на кораба на Консула… паркиран точно до кулата, където А. Бетик го беше оставил около два месеца по-рано, плащайки време-дълга си за прехвърлянето от системата на Пацем. Автохирургът по електронен път се консултира с медицинските монитори, заобикалящи стария поет, и присъдата остана непроменена. Ако го вземехме на борда на кораба на Консула или на дърволета и го подложехме дори на най-незначителна промяна в гравитацията или налягането, той вероятно щеше да умре. Затова взехме със себе си кулата и голяма част от Ендимион.

Кет Ростиин и прокудените се справиха с подробностите като спуснаха долу шест ерга от леговището им на гигантския дърволет. По-късно пресметнах, че по време на онзи прелестен хиперионски изгрев във въздуха са се издигнали около десет хектара, включително кулата, космическия кораб на Консула, пулсиращите Мьобиусови кубове, които бяха пренесли ерговете, плъзгача, кухнята и пералнята до кулата, част от старата сграда на химическия факултет, няколко каменни постройки, точно половината от моста над реката на Зъбера и няколко милиона метрични тона скала и почва. Издигането изобщо не се усети — сдържащите и повдигащите полета бяха управлявани толкова съвършено от ерговете и техните прокудени и храмерски господари, че нямаше каквото и да е загатване за движение… освен утринното небе, което се превърна в немигащо звездно поле в кръглия отвор в кулата на чичо Мартин, и холосите в болничната стая, които показваха издигането ни. Застанали при стария поет под пламтящите и въртящи се над главите ни звезди, ние с А. Бетик, отец де Соя и няколко андроидни сестри наблюдавахме тези директни холоси, докато аз държах ръката на стареца.

ЕНДИМИОН, най-старият град на нашата планета и първоизточник на фамилното ми име, безшумно се плъзгаше през изгрева и атмосферата, за да бъде обгърнат от десетте километра на съвършения дърволет, който ни очакваше във висока орбита. „Sequoia Sempervivens“ бе разтворила клоните си, за да ни направи място, така че можехме да се прехвърлим от хиперионската пръст върху огромните мостове и галерии на кораба, без да усетим каквато и да е промяна. После дърволетът се насочи към звездите.

— Ще трябва да изпълниш следващата част, Рол — каза Дорье Фамо. — Г. Силенъс няма да издържи на хокинговия скок, на сомнията или на време-дълга.

— Това е ужасно голям дърволет — отвърнах аз. — На борда има много хора и машини. Надявам се, че ще ми помогнете, нали?

— Разбира се — каза високата жена с буйна сива коса.

— Да — казаха Далай лама, Джордж и Джигме.

— Ще ти помогнем — каза Рахил, застанала до Тео. Двете жени изглеждаха по-възрастни.

— И ние ще се опитаме — каза отец де Соя от името на Кет Ростийн и другите наоколо.

А. Бетик се грижеше за някогашния си господар неколкостотин метра под нас. Застанали високо на мостика на кораба, Дорье Фамо, Рахил, Тео, Далай лама, Джордж, Джигме, отец де Соя, храмерският капитан и другите се хванаха за ръце. Аз довърших кръга. Ние затворихме очи и се вслушахме в звездите.

Бях очаквал, че когато изплуваме от светлината, над дърволета ще увисне небесната река от звезди на По-малкия Магеланов облак, но беше очевидно, че все още сме в Млечния път, все още в нашия ръкав на Млечния път, на не чак толкова много светлинни години от системата на Хиперион, ако можеше да се вярва на познатите съзвездия. Бяхме стигнали някъде. Но светът, който сияеше над клоните, не бе морско синята и облачно бяла Стара Земя, нито дори земеподобна планета, а червен и безводен пустинен свят, покрит с вулканични или метеоритни кратери и с блестящо бяла полярна шапка.

— Марс — каза А. Бетик. — Върнали сме се в системата на Старата Земя до звездата на име Слънце.

Всички чувахме на този свят резонанса на гласена Федман Касад. Телепортирахме се на повърхността, открихме го, обяснихме му целта на това пътуване — той не се нуждаеше от обяснението, защото вече ни беше чул да идваме чрез Празнотата — и го взехме на „Sequoia Sempervivens“ заедно с нас. Мартин Силенъс прати да ни предадат, че иска да разговаря със стария си спътник от поклонението и аз придружих войника по стълбищата и мостовете до кулата.

— Системата на Старата Земя е в безопасност, точно както ми нареди Онази, която учи — докладва Касад, когато стъпихме на хиперионска почва. — От десет месеца мирски кораби не са проверявали отбраната ни. Никой, дори собствените ни бойни кораби нямат право да се приближават на повече от двайсет милиона километра от Старата Земя.

— От Старата Земя ли? — повторих аз. Замръзнах на място. Касад спря и обърна към мен слабото си тъмно лице.

— Не знаехте ли? — попита той. Войникът посочи към небето, право нагоре към мястото, към което с пълна скорост се носеше дърволетът.

Приличаше на двойна звезда, както изглеждат всички планети с голяма луна. Но можех да видя бледото сияние д Луната, по-слабо и по-студено. И топлия синьо-бял пулс на живота — Старата Земя. А. Бетик се присъедини към нас на входа на кулата.

— Кога е била… кога са я… как… кога се е върнала? — попитах аз, без да откъсвам очи от Старата Земя, която вече се беше уголемила в истинска сфера.

— По време на Съпреживения миг — отвърна Касад. Той изтръска червен прах от черната си униформа и се приготви за срещата със стария поет.

— Всички ли знаят? — попитах. Клетият тъп Рол Ендимион. Винаги научаваше последен.

— Вече всички — каза полковник Федман Касад. Тримата се качихме горе, за да се срещнем с умиращия поет.

Мартин Силенъс бе в добро настроение, когато след почти двеста и осемдесет годишна раздяла се срещна със стария си приятел.

— Значи черната ти душа на убиец ще стане семенният кристал, когато създадат Шрайка след хиляда години, а? — изкряка старецът през синтезатора. — Е, много ти благодаря, Касад.

Войникът се намръщи към ухилената мумия.

— Защо не си мъртъв, Мартин? — накрая попита полковникът.

— Ами, мъртъв съм — закашля се Силенъс. — Престанах да дишам преди цели еони. Просто нямаха достатъчно здрав разум да ме изключат и погребат. — Синтезаторът дори не се опита да артикулира последвалите хрипове и крякания.

— Довърши ли глупавата си поема в проза? — попита войникът, докато старецът продължаваше да кашля и караше мрежата от тръби и жици да се тресе.

— Не — отвърнах аз от името на кашлящата фигура на леглото. — Не можа.

— Да — ясно каза през микрофона на гърлото си Мартин Силенъс.

Останах неподвижен.

— Всъщност — изграчи поетът, — той я довърши вместо мен. — Костеливата ръка, покрита с пергаментова плът, бавно се надигна от леглото. Изкривен, от артрит палец посочи към мен.

Полковник Касад ми хвърли поглед. Поклатих глава.

— Не бъди толкова шибано тъп — скастри ме Мартин Силенъс с тон, който синтезаторът преведе като нежен. — Да виждаш някъде плочата си?

Завъртях се и погледнах към таблата на леглото, на която по-рано я бях оставил. Нямаше я.

— Всичко е отпечатано. Около един милиард копия. Пратих я по инфосферата, преди да се телепортираме тук — изхриптя Силенъс.

— Инфосфера не съществува — възразих аз. Старият поет се засмя и после се закашля. Накрая синтезаторът преведе част от нечленоразделните звуци като:

— Не само, че си тъп, момче. Ти си безпомощен. Какво си мислиш, че е Празнотата? Това е проклетата инфосфера на проклетата вселена, момче. Слушал съм я векове преди хлапето да ми даде причастието, за да вкара в мен нанотехнологичните буболечки. Тъкмо това правят писателите, художниците и творците, момче. Слушат Празнотата и се опитват да чуят мислите на мъртвите. Да усетят болката им. А и болката на живите. Откриването на муза просто е начин за артиста или светия човек да стъпи пред входната врата на Празнотата, Която Обвързва. Енея го знаеше. И ти би трябвало да го знаеш.

— Не сте имали право да излъчвате моя разказ — отвърнах аз. — Той си е мой. Аз го написах. Не е част от вашите „Песни“. — Ако със сигурност знаех коя тръба му подаваше кислород, щях да стъпя върху й, докато хриптенето не утихнеше.

— Глупости, момче — рече Мартин Силенъс. — Защо си мислиш, че те пратих на тази единайсетгодишна ваканция?

— За да спася Енея — отвърнах.

Поетът изкряка и се закашля.

— Тя нямаше нужда от спасяване, Рол. По дяволите, така, както го виждах, докато се случваше, тя по-често издърпваше твоя долен задник от огъня. Дори когато я спасяваше Шрайка, това се дължеше на факта, че момичето-дете го беше поопитомило. — Белите очи на мумията с техните видеообективи се насочиха към полковник Касад.

— Опитоми теб, искам да кажа, ти, някогашна и бъдеща машина за убиване.

Отстъпих от леглото и се облегнах на един от биомониторите. Старата Земя в широкия отворен таван на кулата ставаше голяма и кръгла. Гласът на Мартин Силенъс почти подигравателно ме повика.

— Но ти още не си ги довършил, момче. „Песните“ не са завършени.

Зяпнах го от няколко студени метра разстояние.

— Какво искаш да кажеш, старче?

— Трябва да ме отведеш долу, за да можем да свършим, Рол. Двамата с теб.

Не можехме да се телепортираме на Старата Земя, защото там нямаше никой, който да ми послужи като сигнален фар. Затова решихме да използваме ерговете, които да приземят цялата плоча с Ендимион. Това можеше да е фатално за стария поет, но старият поет ни беше извикал, за Бога, да си затваряме шибаните усти и да действаме, така че се подчинихме. От няколко часа „Sequoia Sempervivens“ се намираше в ниска орбита около Старата Земя — или просто „Земята“, както искаше да я наричаме Мартин Силенъс. Оптиката, радарът и другите сензори на дърволета бяха показали свят без човешки живот, но пълен с животни, птици, риба, растения и чиста атмосфера. Искаше ми се да се приземим в Талиезин-запад, но телескопите показаха, че сградите са изчезнали. Оставаше само високата пустиня, навярно същата като в последните дни преди Земята да попадне в „черната дупка“ по време на Голямата грешка от ’08-а. Нямаше го онзи Рим, в който вторият киборг на Джон Кийтс се бе върнал. Нямаше ги всички градове и сгради, които смятах за експериментални реконструкции на Лъвовете, Тигрите и Мечките. Земята беше изчистена от градове, пътища и каквито и да е следи от човечеството. Тя пулсираше от живот и здраве, сякаш очакваше нашето завръщане.

Стоях до основата на кораба на Консула в града в дърволета, заобиколен от старите приятели на Енея, и разговарях за пътуването до Земята, питах кой иска да дойде и кой трябва да ни придружи, като през цялото време си мислех единствено за малкия метален цилиндър в чантата на отец де Соя, когато А. Бетик пристъпи напред и прочисти гърлото си.

— Извинете ме, г. Ендимион, не искам да ви прекъсвам. — Синьото лице на стария ми приятел почти бе изчервено, както винаги, когато противоречеше на някого от нас. — Но г. Енея ми остави специални инструкции в случай, че се върнете на Старата Земя.

Всички зачакахме. На „Игдразил“ не я бях чувал да дава на андроида инструкции. Но пък към края всичко беше много объркано.

А. Бетик отново се изкашля.

— Г. Енея ми каза, че Кет Ростийн трябва да ръководи приземяването, ако има такова, след което заедно с още четирима да слезе от кораба. Тя ме помоли да се извиня на всички ви, които желаете незабавно да се спуснете на Старата Земя — продължи той. — Извини се специално, каза ми тя, на скъпите приятели като г. Рахил, г. Тео и другите, които ще са особено нетърпеливи да видят планетата. Г. Енея ме помоли да ви уверя, че две седмици след приземяването ще сте добре дошли долу — в последния ден преди дърволета да напусне орбита. И ме помоли да ви кажа, че след две стандартни години… тоест две земни години, разбира се… всеки, който може да се телепортира сам тук, ще е добре дошъл да посети Старата Земя.

— Две години? — повторих аз. — Защо е тази двугодишна карантина?

А. Бетик поклати голата си глава.

— Г. Енея не ми каза, г. Ендимион. Съжалявам.

Разперих ръце.

— Е, а кой трябвала се спусне долу сега? — попитах. Ако името ми не беше в списъка, щях въпреки всичко да сляза долу, независимо от последното желание на Енея. Ако се наложеше, щях да използвам юмруците си, за да се кача на борда. Или да отвлека кораба на Консула и да се приземя с него. Или да се телепортирам сам.

— Вие, сър — отвърна А. Бетик. — Тя специално спомена вас, г. Ендимион. И г. Силенъс, разбира се. Отец де Соя. И… — Андроидът се поколеба, сякаш отново засрамен.

— Продължавай — подканих го по-рязко, отколкото бях възнамерявал.

— Аз — добави А. Бетик.

— Ти — повторих аз. След миг всичко ми се стори логично. Андроидът ни бе придружавал по време на дългото ни пътуване… всъщност, беше прекарал повече време с Енея, отколкото аз през годините заради време-дълга на самостоятелната ми одисея. Нещо повече, А. Бетик бе рискувал живота си заради нея, заради нас и загуби ръката си по време на засадата на Немее на Божия горичка толкова много години по-рано. Беше слушал учението на Енея още преди Рахил и Тео… или мен… бе неин ученик. Разбира се, че би искала нейният приятел А. Бетик да е там, когато вятърът на Старата Земя разпръсва праха й. Засрамих се от изненадата си. — Извинявай. Разбира се, че трябва да дойдеш.

А. Бетик съвсем леко кимна.

— Две седмици — обърнах се към другите, повечето от които ясно даваха израз на разочарованието си. — След две седмици всички ще се съберем долу, за да поразгледаме, да видим какви изненади са ни оставили Лъвовете, Тигрите и Мечките.

Сбогувахме се като стари приятели, после храмерите, прокудените и други напуснаха град ендимион, за да наблюдават от стълбищата и платформите на дърволета. Рахил си тръгна последна. За моя изненада тя яростно ме прегърна.

— Надявам се, че го заслужаваш — прошепна в ухото ми Рахил. Нямах представа за какво говори енергичната брюнетка. Тя — и повечето жени — винаги бяха оставали загадка за мен.

— Добре — казах аз, след като се изкачихме по стъпалата до леглото на Мартин Силенъс. Можех да видя Старата Земя… Земята… над нас. Гледката стана мъглява и после изчезна, когато сдържащите полета се сляха, удебелиха и после се разделиха, двигателните полета се задействаха и градът се отдели от дърволета. Членовете на храмерския екипаж и прокудените бяха приспособили временни средства за управление на кулата, която — заедно с всички носещи се наоколо медицински апарати на Мартин Силенъс — изведнъж беше станала много тясна. Струваше ми се, че това е също толкова добро място, колкото и всяко друго, да изчакам опита на ерговете да приземят маса от скала и трева, град. с кула и паркиран космически кораб, както и половин неводещ доникъде мост на свят, който представляваше три пети вода и на който нямаше космодруми или трафик контрол. Ако трябваше да се разбием и умрем, мислех си аз, най-малкото щях да предусетя задаващата се катастрофа в секундите преди сблъсъка, като гледах безстрастното лице на Кет Ростийн под храмерската му качулка.

Не усетихме навлизането в земната атмосфера. Само постепенната промяна на кръга небе. над главите ни — синевата, появила се на мястото на звездното поле — ни показа, че навлизането ни е успешно. Не усетихме приземяването. В един миг стояхме в мълчание и чакахме, в следващия Кет Ростийн вдигна поглед от дисплеите и мониторите си, прошепна нещо по комуникационните канали на любимите си ергове и заяви:

— Долу сме.

— Забравих да ви кажа къде трябва да се приземим. — Мислех си за пустинята, където преди се намираше Талиезин. Това трябва да беше мястото, където Енея е била най-щастлива, където би искала топлите аризонски ветрове да разпръснат праха й. Онзи прах, който знаех, но все още не можех да повярвам, че е неин.

Кет Ростийн погледна към носещото се във въздуха смъртно ложе.

— Казах му къде да се приземи, мамицата му — изхриптя гласовият синтезатор на стария поет. — Където съм роден. Където искам да умра. А сега, ако обичате, си измъкнете палците от задниците и ме изтъркаляйте оттук, за да мога да видя небето.

А. Бетик изключи всички монитори на Силенъс — всичко, освен най-важната животоподдържаща апаратура — и отново ги свърза в същото ЕМ тласкателно поле. Докато бяхме на дърволета, андроидите, клонингите на прокудените и храмерите бяха построили дълга рампа от стаята на върха на кулата до земята, после бяха направили изходен тротоар до края на града. Докато придружавахме леглото под слънчевите лъчи навън, забелязах, че всичко това се е приземило невредимо. Когато минавахме покрай абаносовия кораб на Консула, един от високоговорителите на корпуса каза:

— Сбогом, Мартин Силенъс. За мен беше чест да ви познавам.

Древната фигура на леглото успя доста енергично да повдигне костеливата си ръка.

— Ще се видим в ада, Кораб.

Напуснахме плочата на града, спуснахме се по рампата и погледнахме към тревата и далечните скали, не чак толкова по-различни от мочурищата на детството ми, освен гората от дясната ни страна. Гравитацията и въздушното налягане бяха същите, каквито си ги спомнях от четиригодишното ни пребиваване на Земята, макар че въздухът тук бе много по-влажен, отколкото в пустинята.

— Къде сме? — попитах, без да се обръщам конкретно към никого. Кет Ростийн беше останал в кулата и сега само четиримата с андроида, умиращия поет и отец де Соя стояхме под утринните лъчи в ранен пролетен ден в северното полукълбо.

— Където беше имението на майка ми — промълви синтезаторът на Мартин Силенъс. — В сърцето на сърцето на Северноамериканския резерват.

А. Бетик вдигна поглед от медицинските монитори.

— Струва ми се, че в дните преди Голямата грешка това място се е наричало Илинойс — каза той. — Центърът на този щат, струва ми се. Виждам, че прериите са се върнали. Онези дървета са брястове и кестени… изчезнали през двайсет и първи век, ако не греша. Онази река оттатък скалите тече на юг-югозапад и се влива в Мисисипи. Мисля, че вие сте… хм… прекосили част от тази река, г. Ендимион.

— Да — отвърнах аз. Спомних си малкия ми каяк, сбогуването в Ханибал и първата целувка на Енея.

Зачакахме. Слънцето се издигаше все по-нависоко. Вятърът шумолеше в тревата. Някъде отвъд дърветата птица възрази срещу нещо, както могат само птиците. Погледнах към Мартин Силенъс.

— Момче — каза синтезаторът на стария поет, — ако очакваш да умра, само за да ти спестя слънчевия загар, можеш да го забравиш, мамицата му. Вкопчил съм се в живота само с ноктите си, но те са стари, здрави и дълги.

Усмихнах се и докоснах костеливото му рамо.

— Момче? — прошепна поетът.

— Да, сър — отвърнах аз.

— Преди години ми каза, че старото ти бабе — наричаше я Баба — те карало да учиш моите „Песни“ наизуст, докато не започвали да ти текат от ушите. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Можеш ли да си спомниш стиховете, които написах за това място… каквото беше по мое време?

— Мога да се опитам — отвърнах аз. Затворих очи. Изкушавах се да докосна Празнотата, да потърся звуците на онези уроци с гласа на Баба, вместо да се мъча да си ги спомня сам, но го направих по трудния начин с помощта на мнемоничните средства, на които тя ме беше научила, за да си спомням конкретни откъси. Застанал там, все още със затворени очи, започнах да рецитирам стиховете, както си ги спомнях:

Замълчах. Следващата част ми се губеше. Никога не бях обичал тези фалшиво лирични моменти от „Песните“, предпочитах баталните сцени.

Докато рецитирах, бях докосвал рамото на стария поет и бях усетил, че се отпуска под дланта ми. Отворих очи в очакване да видя на леглото мъртвец.

Мартин Силенъс ми се ухили като сатир.

— Не е зле, не е зле — изхриптя той. — Не е зле за стар наемник като теб. — Видеообективите му се обърнаха към андроида и свещеника. — Виждате ли защо избрах това момче да довърши „Песните“ вместо мен? Той не може да напише и един шибан стих, но има памет като на слон.

Канех се да попитам „Какво е слон?“, когато без конкретна причина хвърлих поглед към А. Бетик. За миг, след всички години, през които бях познавал любезния андроид, аз наистина го видях. Долната ми челюст увисна.

— Какво има? — тревожно попита отец де Соя. Навярно си беше помислил, че получавам инфаркт.

— Ти — казах на А. Бетик аз. — Ти си Наблюдателят.

— Да — потвърди андроидът.

— Ти си един от тях… от тях… от Лъвовете, Тигрите и Мечките.

Свещеникът премести поглед от мен към А. Бетик, после към все още ухиления мъж на леглото и накрая обратно към андроида.

— Никога не съм харесвал този израз на г. Енея — съвсем тихо произнесе А. Бетик. — Никога не съм виждал на живо лъв, тигър или мечка, но разбирам, че ги обединява известна свирепост, чужда на… хм… на извънземната раса, към която принадлежа.

— Ти си приел формата на андроид преди векове — казах аз, все още зяпнал с все по-пълно разбиране, остро и болезнено като удар в главата. — Присъствал си на всички основни събития… на възхода на Хегемонията, на откриването на хиперионските Гробници на времето, на Падането на телепортаторите… мили Боже, ти си участвал в последното поклонение на Шрайка.

А. Бетик леко сведе голата си глава.

— Ако работата ти е да наблюдаваш, г. Ендимион, винаги трябва да си на подходящото място.

Наведох се над леглото на Мартин Силенъс, готов да го разтърся и съживя, ако вече е мъртъв, за да ми отговори.

— Ти знаеше ли това, старче?

— Не и преди да тръгне с теб, Рол — отвърна поетът. — Не и докато не прочетох разказа ти чрез Празнотата и осъзнах…

Отстъпих две крачки назад в меката, висока трева.

— Какъв идиот съм бил — промълвих. — Не виждах нищо. Нищо не разбирах. Бил съм глупак.

— Не — отвърна отец де Соя. — Бил си влюбен. Приближих се до А. Бетик, сякаш се готвех да го удуша, ако незабавно не ми отговореше честно. Навярно щях да го направя.

— Ти си бащата — казах аз. — Ти ме излъга, че не знаеш къде е изчезнала Енея. Ти си бащата на детето… на следващия месия.

— Не — спокойно отвърна андроидът. Наблюдателят. Едноръкият Наблюдател, приятелят, който десетки пъти едва не загина заедно с нас. — Не — повтори той. — Аз не съм съпругът на Енея. Не съм бащата.

— Моля те — с разтреперани ръце казах аз, — недей да ме лъжеш. — Но знаех, че няма да ме излъже. Че никога не ме е лъгал.

А. Бетик ме погледна право в очите.

— Аз не съм бащата — повтори той. — Сега няма баща. И никога не е имало нов месия. Няма дете.

„Мъртво е. И двамата са мъртви… детето й, съпругът й, — който и да е бил, каквото и да е бил — като самата Енея. Моето скъпо момиче. Моето любимо момиче. Нищо не е останало. Само прах.“ Макар твърдо да бях решил да открия детето, да помоля бащата Наблюдател да ми позволи да съм приятел на това дете, негов телохранител и ученик, какъвто бях на Енея, дълбоко в сърцето си бях разбирал, че във вселената на живите няма дете на любимата ми… щях да чуя музиката на тази душа, отекваща в Празнотата като фуга на Бах… нямаше дете. Всичко беше прах.

Обърнах се към отец де Соя, готов да докосна цилиндъра с останките на Енея, готов да приема факта, че завинаги я няма с първия допир до студената стомана. Щях да отида сам и да намеря място, на което да разпръсна праха й. Ако се наложеше, щях да отида до Аризона. Или само дотам, където преди бе Ханибал… където за първи път се целунахме. Навярно това беше мястото, където е била най-щастлива.

— Къде е цилиндърът? — с предрезгавял глас попитах аз.

— Не го нося — отвърна свещеникът.

— Къде е? — Не бях ядосан, само много, много уморен. — Ще се върна в кулата да го взема.

Отец Федерико де Соя си пое дъх и поклати глава.

— Оставих го на дърволета, Рол. Не го забравих. Нарочно го оставих там.

Зяпнах го, по-скоро озадачен, отколкото гневен. После разбрах, че той — и А. Бетик, дори и старият поет на леглото — са обърнали глави към скалите над реката.

Сякаш бе преминал облак, но после особено ярък лъч светлина беше огрял тревата за миг. Двете фигури дълго останаха неподвижни, но след това по-ниската енергично закрачи към нас и накрая се затича.

По-високата фигура по-лесно можеше да се разпознае от това разстояние, разбира се — слънчеви отблясъци по хромираната й коруба, червените очи, пламтящи дори от толкова далеч, блясъкът на тръните, шиповете и острите пръсти, — но нямах време да гледам към неподвижния Шрайк. Той си бе свършил работата. Беше телепортирал себе си и човека с него напред във времето със същата лекота, с каквато аз се бях научил да се телепортирам в пространството.

Енея тичешком изминаваше последните трийсет метра. Изглеждаше по-млада — не толкова изтощена от тревогите и събитията, — косата й лъщеше почти съвсем руса на слънцето, припряно завързана отзад. Наистина бе по-млала разбрах аз, замръзнал на място, докато тя тичаше към малката ни група на хълма. Беше на двайсет, четири години по-възрастна, отколкото я бях оставил в Ханибал но почти три години по-млада, отколкото я бях видял за последен път.

Енея целуна А. Бетик, прегърна отец де Соя, наведе се над леглото, за да целуне с огромна нежност стария поет и после се обърна към мен.

Все още бях замръзнал на място.

Тя се приближи и се повдигна на пръсти, както винаги, когато искаше да ме целуне по бузата.

Нежно ме целуна по устните.

— Съжалявам, Рол — промълви Енея. — Съжалявам, че трябваше да ти е толкова тежко. За всички.

Толкова тежко за мен. Тя стоеше пред мен с пълното съзнание за предстоящите мъчения в замъка Сант Анджело, за чудовищата Немес, обикалящи като лешояди около голото й тяло, за издигащите се пламъци…

Енея отново докосна лицето ми.

— Рол, скъпи мой. Аз съм тук. Това съм аз. През следващата една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа ще съм с теб. И никога повече няма да споменавам за времето. Имаме безкрайно много време. Винаги ще бъдем заедно. И нашето дете също ще е с теб.

„Нашето дете. Не месия, роден от необходимост. Не от брак с Наблюдател. Нашето дете. Нашето човешко, крехко, падащо и плачещо дете.“

— Рол? — прошепна Енея и ме докосна по лицето със загрубелите си от работа пръсти.

— Здравей, хлапе — казах аз. И я грабнах в обятията си.

35.

Мартин Силенъс почина късно на следващия ден, няколко часа след като ние с Енея се венчахме. Разбира се, венчалната служба отслужи отец де Соя, също както по-късно, точно преди залез слънце отслужи и погребалната служба. Свещеникът изрази радостта си, че е взел със себе си одеждите и требника.

Погребахме стария поет на една от обраслите с трева скали над реката, откъдето се разкриваше чудесна гледка към прерията и далечните гори. Доколкото знаехме, къщата на майка му трябваше да се е намирала някъде наблизо. Тримата с А. Бетик и Енея бяхме изкопали дълбок гроб, тъй като наоколо имаше диви зверове — предишната нощ бяхме чули вълчи вой — и после отнесохме до мястото тежки камъни, за да покрием пръстта. На простия надгробен камък Енея отбеляза датите на раждане и смърт на стария поет — цяло хилядолетие без четири месеца — дълбоко изчука името му и отдолу прибави само: „НАШИЯТ ПОЕТ“.

Шрайка стоеше на тревистата скала, на която се бе появил заедно с Енея, и не помръдна по време на сватбата ни, нито в прекрасната вечер на смъртта на поета, нито по време на службата по залез, когато погребахме Мартин Силенъс на няма и двайсет метра от създанието, изправено като покрит със сребърни шипове и тръни страж, но когато започнахме да се отдалечаваме, бавно се приближи и застана над гроба със сведена глава и отпуснати надолу ръце. Последните отблясъци на небето се отразяваха в гладката му коруба и червените скъпоценни камъни на очите му. Повече не помръдна.

Отец де Соя и Кет Ростийн настояха да прекараме още една нощ в някоя от стаите в кулата, но двамата с Енея имахме други планове. Бяхме донесли от кораба на Консула екипировка за лагеруване — надуваем сал, ловна пушка и много замразено-сушена храна, ако нямахме късмет в лова — и успяхме да съберем всичко това в две много тежки раници. Сега стояхме на края на Ендимион и гледахме към здрачния свят от трева, гори и тъмнеещо небе. Надгробната пирамида на стария поет ясно се виждаше на фона на залеза.

— Скоро ще се мръкне — засуети се отец де Соя.

— Имаме фенер — усмихна се Енея.

— Наоколо има диви зверове — каза свещеникът. — Онзи вой, който чухме снощи… Бог знае какви хищници се събуждат в момента.

— Това е Земята — отвърнах аз. — Мога да се справя с пушката с всичко по-малко от гризли.

— Ами ако наистина има гризлита? — настояваше йезуитът. — Освен това, ще се загубите там. Няма нито пътища, нито градове. Няма мостове. Как ще пресичате реките…

— Федерико — прекъсна го Енея и твърдо, но нежно хвана ръката на свещеника. — Това е нашата първа брачна нощ.

— О — рече той. После бързо я прегърна, ръкува се с мен и отстъпи назад.

— Мога ли да направя едно предложение, г. Енея, г. Ендимион? — неуверено каза А. Бетик. Пъхнах канията с ножа в колана си и вдигнах поглед.

— Да не би да искаш да ни кажеш, че вие, момчета, от другата страна на Празнотата, Която Обвързва, имате планове за Земята през идните години? — попитах аз. — Или че най-после искате лично да поздравите човешката раса?

Андроидът изглеждаше засрамен.

— О… не — отвърна той. — Всъщност, предложението ми по-скоро е свързано със скромен сватбен подарък. — А. Бетик подаде на двама ни кожен калъф.

Познах го мигновено. Енея също. Застанахме на четири крака, за да извадим и развием върху тревата хокинговото килимче.

То се активира още при първото докосване и се издигна на метър над земята. Натоварихме и пристегнахме раниците си отзад, поставихме отгоре пушката и имаше достатъчно място за двама ни — ако седнех по турски и Енея се гушнеше в скута ми, притиснала гръб към гърдите ми.

— С това би трябвало да можем да минаваме над реки и зверове — каза тя. — Тази вечер няма да търсим място за лагеруване надалеч. Точно оттатък реката, колкото да не ни чувате.

— Колкото да не ви чуваме? — повтори йезуитът. — Но защо да оставате толкова близо, щом няма да можем да ви чуваме? Ами ако извикате за помощ и… О! — Той се изчерви.

Енея го прегърна. Тя стисна ръката на Кет Ростийн и каза:

— Ще ви бъда много задължена, ако след две седмици позволите на Рахил и другите да се телепортират тук или да приземите кораба на Консула, ако искат да поразгледат наоколо. Ще ги чакаме по пладне при гроба на чичо Мартин. Добре дошли са да останат до залез. След две години всеки, който е в състояние да се телепортира тук сам, ще е добре дошъл да обикаля колкото му душа иска. Но могат да остават само месец, не повече. И не се позволяват никакви трайни постройки. Никакви сгради. Никакви градове. Никакви огради. След две години. — Енея ми се усмихна. — С Лъвовете, Тигрите и Мечките имаме някои интересни планове за този свят за след няколко години. Но засега той е наш… наш с Рол. Затова ви моля, Истински глас на Дървото, моля ви, на път за вашия дърволет поставете голям знак „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Ще го направите, нали?

— Ще го направя — отвърна храмерът. Той се върна обратно в кулата, за да приготви ерговете си за отлитане.

Настанихме се върху килимчето. Прегърнах Енея. Нямах намерение да я пусна много дълго време. Една земна година, единайсет месеца, една седмица и шест часа може да е цяла вечност, ако го искаш. Дори само един ден. Дори само час.

Отец де Соя ни даде благословията си и попита:

— Мога ли да направя нещо за вас през идващите месеци? Искате ли да пратя на Старата Земя някакви провизии?

Поклатих глава.

— Не, благодаря, отче. Екипировката за лагеруване, аптечката на кораба, надуваемият сал и тази пушка би трябвало да са ни достатъчни. Не напразно съм бил ловен водач на Хиперион.

— Има едно нещо — обади се Енея и аз зърнах лекото потрепване на мускул в ъгълчето на устата й, което винаги ме беше предупреждавало, че готви някаква дяволия.

— Каквото поискате — отвърна отец де Соя.

— Ако можете да се върнете тук след около година — каза тя, — може би ще имам нужда от добра акушерка. Това би трябвало да ви даде достатъчно време да попрочетете нещо по въпроса.

Отец де Соя побледня, понечи да каже нещо, отказа се и сериозно кимна.

Енея се засмя и го докосна по ръката.

— Просто се пошегувах. Дорье Фамо и Дем Лоа вече се съгласиха да се телепортират тук, ако се наложи. — Енея погледна към мен. — А определено ще се наложи.

Отец де Соя въздъхна, постави силната си десница върху главата на Енея за последна благословия, бавно закрачи към плочата на града и се изкачи по рампата до кулата. Проследихме го с поглед, докато не изчезна в сенките.

— Какво ще стане с неговата Църква? — тихо попитах Енея. Тя поклати глава.

— Каквото и да се. случи, тя има шанс за ново начало… да преоткрие душата си. — Любимата ми се усмихна през рамо. — Ние също.

Усетих, че сърцето ми нервно затуптява, но все пак я повиках:

— Хлапе?

Енея обърна бузата си до гърдите ми и вдигна поглед към мен.

— Момче или момиче? — казах аз. — Изобщо не се сетих да те попитам.

— Какво? — объркано ме погледна тя.

— Причината, поради която ще се нуждаеш от Мълниеносната свиня и Дем Лоа след около година — дрезгаво поясних аз. — Момче ли ще е или момиче?

— Аххх — вече разбрала, рече Енея. Тя отново извърна лице, отпусна се в ръцете ми и намести глава под брадичката ми. Докато говореше, можех да усетя думите, вибриращи в костите ми. — Не зная, Рол. Наистина не зная. Това е единствената част от живота ми, към която винаги съм избягвала да поглеждам. Всичко, което ще се случи сега, ще е ново. О… от отделни погледи към други неща зная, че ще имаме здраво дете и че да оставя бебето… и теб… ще е най-трудното за мен… много по-трудно, отколкото, когато ще трябва да позволя да ме хванат в базиликата „Св. Петър“ и да се оставя в ръцете на мирските инквизитори. Но от погледите към себе си след този период — когато отново съм с теб на Тян Шан, в моето бъдеще и твоето минало, и страдам, защото не мога да ти кажа за всичко това — зная още нещо: тогава ще ме утешава фактът, че в това бъдеще нашето бебе е добре и че расте при теб. Зная и че никога няма да му позволиш да забрави коя съм била и колко много съм обичала и двама ви.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Но дали ще е момче, или момиче, или пък как ще го наречем… нямам представа, скъпи. Реших да не поглеждам в това време, в нашето време, а просто да го изживея заедно с теб ден за ден. Аз съм също толкова сляпа за това бъдеще, колкото и ти.

Обгърнах я с ръце през гърдите и силно я притиснах към себе си.

Разнесе се смутено изкашляне и ние вдигнахме погледи, за да осъзнаем, че А. Бетик все още стои до хокинговото килимче.

— Стари приятелю — каза Енея и стисна ръката му, докато аз продължавах да я прегръщам. — Какво повече можем да изразим с думи?

Андроидът поклати глава, но после попита:

— Някога чели ли сте сонета на баща ви „На Омир“, г. Енея?

Скъпото ми момиче се замисли, намръщи се и отвърна:

— Струва ми се, че съм го чела, но не си го спомням.

— Навярно част от него се отнася до въпроса на г. Ендимион за бъдещето на Църквата на отец де Соя — обясни синьокожият човек. — А и до други неща. Бихте ли желали да го чуете?

— Моля те — рече Енея. По обтегнатите силни мускули на притиснатия й към мен гръб и по напрегнатите й пръсти върху дясното ми бедро можех да усетя, че е също толкова нетърпелива, колкото мен, да потеглим и да намерим място за лагеруване. Надявах се, че рециталът на А. Бетик ще е кратък. Андроидът започна:

— Благодаря ти — каза Енея. — Благодаря ти, скъпи приятелю. — Тя се освободи от мен достатъчно, за да целуне андроида за последен път.

— Хей — намесих се аз и се опитах да изхленча като забравено дете.

Тя ме целуна по-продължително. Много по-продължително. Страхотно по-продължително.

Махнахме с ръце за последно сбогом, аз докоснах полетните влакна и вековното килимче се издигна на петдесет метра, за последен път прелетя над странстващия град и каменната кула, направи кръг над абаносовия космически кораб на Консула и ни понесе на запад. Вече доверили се на Северната звезда, тихо обсъждащи подходящо наглед място за лагеруване, разположено на височина няколко километра на запад, ние прелетяхме над гроба на стария поет, където продължаваше да стои на пост Шрайка, минахме над реката, чиито вълни и бързеи улавяха последните отблясъци на залеза, и се извисихме, за да обгърнем с поглед тучните ливади и мамещи гори на новата ни игрална площадка, на нашия древен свят, на нашия нов свят… на нашия пръв, бъдещ и най-чуден свят.