Трубадур

Глава IX Когато вече трябва да умреш

Събудих се върху кожите. Двете момичета, дъщерите-послушнички-сърца на Камила, седяха до мен и сякаш ме чакаха да отворя очи.

— Хайде, Трубадур, страшното свърши — рече едната от тях и ме погали по косата.

— Започва ужасяващото! — каза сестра й и двете се засмяха.

В помещението влезе Камила. Отново не носеше никакви дрехи, а вече май споменах колко разконцентриращо беше това, когато имах сериозен разговор с нея. Тя седна до мен, така че да я виждам цялата, от горе до долу.

— Ти просто я уби — промълвих аз.

— Тя отказа да изпълни предназначението си — рече вещицата. — Избяга от мен. Мислеше си, че ще намери по-добър живот. И вместо да живее до осемнадесет, агонизира до двадесет и четири. Ти кой живот би избрал, Трубадур? Този при мен или този при разбойниците?

— Нито един. Бих ви теглил куршум на всички — отговорих аз.

— Всеки от нас се ражда с предопределение. Твоето например е да слезеш в Долната земя, както в приказките.

— Така ли наричате вие ада? — попитах аз.

— Не, това са две различни неща. В ада, или поне мястото, което ти възприемаш като ад вследствие на християнската догма, не можеш да влезеш жив. Няма вещер, шаман или магьосник на земята, който да успее да те прати там просто така. Аз обаче имам познанието как да те изпратя в Долната земя.

— Какво е тогава Долната земя?

— Ничия земя, Трубадур. Свят с размити реалности. Свят, в който всичко е възможно. Свят, който ще ти даде ключа към адските двери. В своя транс шаманите попадат за момент в Долната земя, но те са туристи в сравнение с теб. Ти ще влезеш там от плът и кръв — по-истински, отколкото всяко едно същество в онова селение. Аз ще те напътствам, ще те преведа и ще те посрещна, но дотам. Ритуалът, който се каня да изпълня, е изключително комплексен и рискован. Трябва да ми се довериш напълно. Когато шаманът слезе в Долната земя, той е там само духом, тялото му е сред нас. Духом той е слаб — прост наблюдател — може да задава въпроси, но не може да застави никого да му отговори, няма силата да повлияе на каквото и да било в Долната земя. Възнамерявам теб да те изпратя целия. С тези ножове в ръце… ти ще си явление, Трубадур.

— Окей. Отивам в Долната земя. Там съм. Коля, ако се наложи. И какво?

— Търси познание — рече ми тя.

— От кого?

— От мъдрите.

— Много ми помагаш — казах аз.

— Дори идея си нямаш колко! — тя се изправи и ме погледна отново изотгоре. Имаше някакъв талант да го прави, сигурно нещо вещерско. — Ти ще си явление. Всички ще те забележат. Може дори да не се наложи да си мръднеш пръста.

— Времето ми изтича, Камила. Всеки момент демоните може да разкъсат Диана на парчета и тогава край с всичко! Не мога да си позволя да се лутам в Долната земя и да търся мъдрост!

— Спокойно — каза тя. — В Долната земя понятието време не съществува. Няма риск да закъснееш за твоята Диана. Тя ще те чака цяла-целеничка.

Дано да беше права. Цялата работа ми се струваше доста мъглява и нямах ни най-малка представа защо все още се намирах при тази луда жена.

— Готов ли си? — попита ме Камила.

— Да — отвърнах сухо аз. А всъщност не бях. Нямах ни най-малката идея в какво ще се състои ритуалът и как, по дяволите, ще се озова в Долната земя. Последните разумни клетки в мозъка ми пищяха, че случващото се е лудост, но аз упорито игнорирах тази отчаяна аларма и се молех на всички възможни богове Камила да знае какво върши.

Послушничките застанаха от двете ми страни и започнаха бързо да ме събличат — чевръсти и точни движения, никаква припряност. Якето, ризата, обувките и панталонът ми преминаха у тях, преди да се осъзная, и в следващия момент вече изувах чорапите си. Когато момичето отляво посегна и дръпна надолу бельото ми, се изчервих. При други обстоятелства цялата сцена би изглеждала като обещаващо начало, но да се възбудя от мисълта, че след миг ще ме пратят в отвъдното, бе повече от смущаващо. Камила се подсмихна, но запази коментара за себе си.

Единственото, което остана у мен, бяха кинжалите. Стисках дръжките им здраво, по една във всяка длан, и си внушавах, че студенината им ми действа успокоително. Моментът бе настъпил, предчувствах го. Последните два дни бяха най-невероятните в живота ми, а ето че ми предстояха още чудеса. Повтарях си наум, че само така ще успея да спася Диана и да се отърва от проклятието на мъртвата нимфа. Каквото и да ми кажеше сега Камила, щях да го изпълня. Бях готов на всичко…

… Освен да реагирам на мълниеносния й удар в гърдите ми. Широкото острие на кремъчния й нож се заби до дръжката под сърцето ми и накара дъха ми да секне. Дали и дъщеря й Анита бе почувствала същото? С лявата си ръка тя ме тласна безмилостно назад, ножът се отдели от тялото ми и от раната бликна тъмна кръв. Аз все още стисках собствените си оръжия, но всяка сила, с която бих могъл да отвърна на подлата атака, ме бе напуснала. Коленете ми се подкосиха и се свлякох надолу — погледът ми се изравни с пъпа й.

Усетих тънките ръце на двете послушнички под мишниците си — прихванаха ме здраво и ме завлякоха без никакво усилие. Не виждах накъде отивам, гледах само алената диря, която оставях по неравния под на пещерата. Камила ни следваше, босите й стъпала джапаха в кръвта ми — лека стъпка, плавно повдигане на пръстите нагоре, разкъсан вакуум под възглавничките и няколко капки моя кръв политат нагоре, за да цопнат отново в червената пътека крачка по-нататък. Гривните от костиците на предишните й дъщери потракваха жизнерадостно при всяка нейна стъпка. Дали и моите фаланги щяха да се превърнат в украшения?

Внезапно спряхме. Камила застана отново пред мен, а момичетата ме пуснаха. Седях на собствените си колене, с извит гръб и клюмнала глава, като самурай, извършил току-що сепуку.

— Съжалявам, Трубадур, но ти сам го пожела! — рече Камила. След гласа й прокънтя като ехо и онези все още функциониращи клетки в главата ми услужливо ми подсказаха, че се намираме в по-голяма пещера. Вероятно онази, в която се бях събудил миналия път.

След това Камила отстъпи крачка назад и рязко ме изрита в гърдите. Полетях гърбом и я видях надвесена над мен, на грозен зъбер, осветен от десетки факли, а аз падах все по-далеч от нея. Не бях сигурен кое бе по-болезнено след това — сблъсъкът на гърба ми с водната повърхност или шумът, който се заби в ушите ми. Водата ме погълна жадно, обви ме само за секунди, нахлу през гърлото и носа ми и аз вече се давех. Потъвах надолу и протягах ръцете, стискащи кинжалите към жълтата повърхност, която отразяваше пламъците на факлите. Чудех се кое ли щеше да ме убие първо — раната в гърдите или удавянето — когато отговорът се появи ненадейно. Усетих силно трептение на водата около себе си, от дълбините към мен се придвижи колосална сянка и в танца на последните мигове светлина отгоре до мен се разтвори чудовищна паст. Последното, което усетих, бе смазващият контакт със стотици зъби.

Събуди ме пулсиране от всички страни. Отворих очи в непрогледен мрак — лепкав, влажен и без въздух. Стените ме притискаха отвсякъде — бяха меки, но изключително плътни. С ръце, притиснати до тялото, се чувствах като в пашкул на насекомо. Пулсирането бе навсякъде около мен; а после — други шумове, сякаш шуртяха десетки чешми. Гърдите ми се свиха панически и в мрака пред очите ми пламна една-единствена дума: „Въздух!“.

Започнах да се боря с непривичната среда, да се извивам, да търся изход — и в този миг осъзнах, че стискам два ножа. С едно премерено усилие успях да придвижа ръцете си напред покрай главата и усетих как пред мен сякаш се появи пролука. Започнах да се мятам, да пълзя напред, забивах кинжалите и се издърпвах. След първия удар стените около мен се свиха рязко в спазъм и аз усетих болка — не моята, а болката на мястото, в което бях затворник. Продължих по същия начин и о, да, движех се!

Тънка и остра като игла се появи светлината. Очите ми я понесоха трудно, но именно светлината бе целта ми. Лявата ми ръка посече и изведнъж я усетих свободна от китката надолу. Пашкулът ми започна да трепти неравномерно и в този момент чух нещо друго, освен тътена — чух писък. Висок, пронизителен женски писък. Дясната ми ръка също излезе навън. Рискувах и пуснах кинжалите; хванах с две ръце ръбовете на отвора и се изтеглих напред.

Не бях в пашкул. В момента, в който главата ми се показа и поех дъх с вик, видях гледка, която никога няма да забравя — окъпани в кръв дълги и гладки бедра. Измъкнах и раменете си между срамните устни и сред кървав поток се стоварих надолу. Стиснах треперещите глезени и се изтеглих изцяло. В този миг изгубих опора, усетих, че пропадам и се свлякох надолу, подминавайки краката на жената. Удрях се в множество ръбове, но не можах да сграбча нито един. Кървавото течение се оказа по-силно, отколкото предполагах, повлече ме надолу и вече нямаше за какво да се хвана. Опипом стигнах до дръжката на единия кинжал и видях другия да потъва на няколко метра от мен. Хвърлих се, гмурнах се в кръвта и успях да притисна лезвието между средния и безименния си пръст. Кървавият поток се превърна в река, обля ме и ме затегли надолу по пътя си, но аз успях да се извъртя и да погледна назад.

Камила лежеше по гръб на върха на черно стълбище. Все така надаваше пронизителни писъци. Краката й бяха широко разтворени и от жестоко разкъсаните й слабини се лееше кървавият поток. Казах си, че това не е възможно, казах си, че не може да е истина, но го виждах — гротескния процеп, който бях направил с излизането си.

Тя ме погледна, видях лицето й между големите й гърди, долната му половина бе скрита от разкъсаната плът на срамните й устни, но познах, че се усмихва. Писъците престанаха, а усмивката бе замръзнала завинаги. В този миг една червена вълна заля лицето ми. Когато отново изплувах, Камила и стълбището бяха изчезнали, виждах само кървавата река. Цветът й около мен започна да се променя, кръвта потъмня, стана по-лепкава, по-гъста, а биещите ми пети далеч не стигаха дъно. Преди да успея да огледам пейзажа, аз за пореден път потънах и чернилката ме погълна.

Изплувах, стискайки двата кинжала, и се измъкнах от черната вода. Кашлях, плюех и се давех, но бях вече навън. Постоях на четири крака, докато спазмите във вътрешностите ми отминат, след това седнах на земята и се огледах. Реката течеше устремено пред мен, но отсрещният бряг се губеше в лепкава сива мъгла. Погледнах нагоре — нямаше небе, просто сивота. Нямаше слънце, но виждах всичко. Зад мен брегът свършваше на около двадесет метра и оттам нататък се издигаше гъста зелено-сива гора.

Няма майтап, намирах се в Долната земя.

Как да опиша мястото, на което бях попаднал? Първо, бях гол. Не точно, но не и с дрехи. Водата, от която бях излязъл, все още покриваше тялото ми, ту се разливаше, ту се събираше. В момента, в който осъзнах, че съм гол, черната вода покри слабините ми като бельо. Погледнах голото си бедро и мигом водата го обгърна като ефирен панталон. Засмях се като малко дете и започнах да оглеждам тялото си, а водата като по команда създаваше ту ръкав, ту шал, ту ръкавица. Стигнах до заключението, че течността някак си реагира на моите мисли. Затворих очи и си се представих изцяло облечен; когато погледнах, бях покрит от главата до петите в черна коприна. Докато се изумя на успеха си, концентрацията ми се разпадна и мигом останах гол. След още няколко опита научих първия си урок в Долната земя: контролирай мислите си или ще поздравиш първия срещнат с развяваща се патка.

Вторият ми урок беше тясно свързан с първия: животът е суета. Незнайно колко дълго след като си бях играл с облеклото, се замислих жив ли съм, или не съм. Проверката установи, че: а) дишам, б) сърцето ми бие и в) съм гладен. Сетивата ми работеха както обикновено, което беше прекрасно. За миг разкарах облеклото от гърдите си и проверих дали имам белег от пронизването с ножа — имах. Не знаех още това за добро ли бе, или за лошо. Раната изглеждаше като зараснала преди години, но аз все още потръпвах от усещането на студения камък вътре в мен.

Третото нещо, което ме занима, бе какво всъщност да правя. Бях постигнал немислимото — намирах се в Долната земя, приказен свят на път за Ада. Можех да седна и три-четири седмици само да анализирам присъствието си тук. Имах обаче мисия. Някъде, отвъд Долната земя, ме чакаше една Диана, която трябваше да спася. Не мога да кажа, че я обичах. Не ме движеше и героичен подтик. Не се страхувах да умра заедно с нея. Просто не исках да се проваля. От онази съдбовна нощ в Тополово нататък, аз се дънех по всевъзможни начини и всяка моя грешка струваше човешки живот. Мразех да се провалям, мразех и да оставям нещата недовършени. Оттук, в Долната земя, изпълнението на задачата ми вече не изглеждаше толкова фантасмагорично. Имах уменията си, Близнаците и дрехи, които можех да променям само с мисълта си — какво можеше да ме спре?

Като начало, гората. Тръгнах покрай брега, с надеждата да открия път или нещо такова. Вървях незнайно колко дълго, преди да се сетя да броя крачките си и оттам — разстоянието, което изминавах. След шестия километър се отказах. Доста демотивиращ беше и фактът, че видимостта ми се губеше петдесетина метра напред и не знаех приближавам ли се изобщо към нещо, отдалечавам ли се…

Пристъпих към гората и реших да опитам с нея. Отдалече приличаше на нормална широколистна гора. Отблизо беше адски непроходима широколистна гора. Ако можеше да съществува огромен организъм, съставен от дънери, клони, шумак и големи, обрасли с мъх камъни, то това бе същата тази гора. Колкото и пъти да се опитвах да навляза в нея, толкова пъти се оказваше мисия невъзможна. Всяка потенциална пролука отблизо беше жива преграда.

Стигнах дотам отново да седна на брега и да се чудя какво да правя. Можех да се пробвам да преплувам реката, но не знаех колко далеч е другият бряг, боях се от гадини, живеещи в черната вода, а и идея си нямах какво бих могъл да заваря отвъд водната бразда. Докато се опитвах да покажа на гората среден пръст без пръст в ръкавицата, ме осени гениална идея. Станах, събрах си багажа и застанах пред гората. След това си представих пътека — с утъпкана пръст, камъчета тук-там, стърчащ корен, туфи трева — как се вие между грамадните дървета. Затворих очи и пристъпих напред.

Нужно ли е да казвам, че чух шум, все едно старият гардероб на баба ви се мести сам от едната стая в другата с приплъзване? Продължих смело напред и нагазих в мека трева, а над главата ми изведнъж стана по-сенчесто. Рискувах и лекичко отворих очи — бях вътре в дъбравата.

Над главата ми клоните на дърветата се бяха сплели в таван, който не пропускаше слънчевите лъчи. Краката ми бяха потънали в папрати, мъх и горска земя, омекотена от поколенията шума, изгнили необезпокоявано върху нея. Отвътре лесът изглеждаше много по-жив, отколкото отвън. Зеленото бе по-зелено, кафявото — сещате се, по-кафяво. Забелязах няколко пеперуди, както и други насекоми. В листака се промъкваха катерици, а отвсякъде долитаха птичи гласове. Краката ми ме поведоха напред и след стотина метра вече вървях по пътека — стара и криволичеща, но без съмнение пътека, проправена от човешки (добре де, някакъв) крак.

Не знам колко дълго бях вървял, но не чувствах нито умора, нито жажда, нито глад. Гората се простираше навсякъде около мен, зървах ту заек, ту елен, но нито един поток. Тя запълваше слуха, зрението и обонянието ми, красива и обаятелна, но все пак плашеща.

Краката ми ме отведоха до поляна. Дотук добре, поляна като поляна — зелена трева, цветенца, тук-таме камъчета, само да не беше къщичката.

Едва забележимата ми пътечка се превръщаше в хубав отъпкан път, който водеше към къщичката. Първо ще обърна внимание на оградата — тя беше от грубо забити в земята колове с различна дължина и под различен ъгъл. Нямаше напречна греда, но коловете бяха достатъчно нагъсто, за да съм сигурен, че това е именно ограда, а не, да речем… колове, набити по средата на поляната. Самите дебели и заострени пръти, т.е. колове, нямаше да ме смутят толкова, ако не бяха набитите по тях глави и останалите парчетии, за които само можех да предполагам къде точно са се намирали в човешкото тяло.

Приближих се и ги огледах с ръце на дръжките на Близнаците. Всичките парчета човек бяха сухи и сбръчкани. По лицата беше трудно да се познае дали са били мъжки, или женски, защото допълнително бяха накълвани от птици. Който и да обитаваше къщичката, правеше натрапчиво неприятно първо впечатление.

Къщичката, да, къщичката. Познайте колко крака имаше тя? Естествено, че един; кокоши. Откъм фасадата изглеждаше квадратна, със страна, дълга около четири метра, съградена от цилиндрични трупи. Имаше си малка вратичка срещу мен и още по-малко прозорче до нея. Опитах се да я заобиколя покрай оградата и да погледна как изглежда отстрани, но за моя изненада — и почти подмокряне — къщичката изведнъж се надигна и кокошият крак се завъртя така, че да виждам отново само фасадата. Тръгнах в обратната посока, но къщурката направи същата маневра. Имах усещането, че тъмното прозорче ме гледа като окото на уродлив циклоп.

Обърнах се назад и установих, че гората се е затворила плътно след мен. Дали това бе намек, че трябва да вляза в къщурката? Погледнах отново към нея — изглеждаше ми поне с няколко крачки по-наблизо отпреди.

Каквото и да ме очакваше, то бе в тази къщурка. Опипах отново ръкохватките на ножовете и пристъпих в двора.

Когато застанах пред самата къщичка, тя подви крак и се сниши, така че прагът да е на нивото на коленете ми. Надникнах през прозорчето, но не видях абсолютно нищо. Въздъхнах тежко и бутнах вратичката навътре. Прекрачих прага, стъпих върху дъсчения под, а вратата рязко се тресна зад гърба ми.

Отне ми няколко секунди, докато свикна с полумрака. Първото, което установих, бе, че отвътре къщичката изглежда много по-тясна. Бях застанал разкрачен, леко приведен и готов за скок встрани или да намушкам някой канибал. Най-мъдрото от тези се оказа навеждането — ударих си главата във висящ от тавана тиган, одрах си лицето в окачена връзка сухи билки и едва не си извадих окото на дръжката на леко поклащаща се метла, която висеше хоризонтално от подпокривната греда. Огледах се — наоколо имаше шкафове и стелажи, отрупани с посуда, кръгла маса с издрани ръбове и две ниски трикраки столчета, а ъгълът насреща ми тънеше в мрак.

— Има ли някого? — подвикнах аз към мрака.

— Не, ела насам! — беше отговорът. Гласът беше стар и женски, но не можех да видя нищо. Пристъпих, опипвайки с върха на обувката си и мъчейки се да видя нещо напред. Който и да се криеше там, не помръдваше.

Внезапен шум откъм тавана ме стресна и аз се присвих надолу — беше гарван, затворен в клетка, който заблъска ядно с криле, щом се приближих. Клетката му се разклати и се заудря в подпорите на покрива. Свалих поглед от глупавата птица и настръхнах. В тъмното пред мен различих фигура, която се беше прегърбила в ъгъла. Беше облечена в тъмни дрехи и с качулка на главата.

— Коя си ти? — попитах аз и лекичко се опитах да увелича разстоянието помежду ни, след като вече я виждах малко по-добре. Уви, гърбът ми се опираше в затворената врата.

— Аз ли, аз ли коя съм… Аз съм пазителката на гората, повелителката на зверовете, най-мъдрата из мъдрите и най-красивата сред красивите! — отвърна тъмната фигура. За последното искрено се съмнявах. — А кой си ти?

— Аз съм Трубадур.

— Аха, свирач?

— Не; ножът в сянката — рекох.

— Аааах, нож носиш ти… — засмя се тя. — Не ще ме уплашиш с нож, сянко. Ала чакай…

Тя изведнъж надигна глава и започна да души, смъркайки силно. Лицето й в тъмното изглеждаше безформено, отличавах само дълъг и крив нос с космата брадавица. За бога, всяко дете можеше да ми каже къде съм!

— Ти приличаш на Баба Яга! — възкликнах аз.

— А ти вониш на човек! — извика тя и мълниеносно посегна към мен с ръка. Аз се отдръпнах, пристъпих встрани, кракът ми се опря в нещо меко и изгубих равновесие. Стоварих се на пода и изпуснах единия от Близнаците, но бързо вдигнах другия, за да се предпазя.

— Нож ще ми вади! — извика старицата. — Дръж въженце!

Изведнъж усетих движение около себе си, нещо да ме допира, и осъзнах, че беше грубо дебело въже. Започнах да се въртя и да сека с ножа по него, но въжето бе прекалено пъргаво. Изправих се и понечих да отскоча встрани, но то вече се бе увило около нозете ми и след последвалото рязко дръпване, се стоварих на пода. Изпуснах и втория нож. Стиснах въжето и продължих борбата с него, но в следващия миг бях атакуван от нещо меко, косместо и с нокти. Животното се хвърли върху лицето ми и успя да ме одере няколко пъти, докато го отблъсна от себе си. Когато преместих ръка встрани, за да се подпра на нея и да направя нов опит за изправяне, въжето ме превъртя и аз отново се ударих в пода, а проклетото нещо пристегна ръцете ми към тялото. И ето че бях заловен, почти без бой.

— Браво на въженцето! — чух противния глас на бабичката.

Моят нападател се показа отново — тъмносив зеленоок котарак, който ме обиколи, отърка се в тялото ми и след това седна пред мен да си ближе лапите.

— Човек, човек, жив човек! — изпя бабичката в сенките. — На крака ми дойде истински човек! Ах, откога не съм смукала кокалите на истински човек! Хайде, дръвца, скачайте в огнището! Хайде, котле, претърколи се върху огъня! Хайде, вода, прелей се в котлето! Тра-ла-ла-ла-ла, всичко по реда си!

Докато тя пееше, аз невярващо гледах как изпод един рафт се подаде голям чугунен котел, достатъчно обемен, за да ме побере ако се свия, прекатури се и наистина се затъркаля към огнището. Отнякъде се появиха цепеници, които плавно се понесоха във въздуха към същото това огнище. От нищото лумна пламък и прегърна натрупалите се парчета дърво.

Използвах момента, за да огледам чудовищната си домакиня, щом пламъците я озариха. Тя седеше на пода, с крака, прострени напред. Там, където трябваше да има стъпала, видях само чуканчета. Самите й крака, подаващи се под полите й, бяха тънки и сухи, с жълта кожа на петна, плът сякаш липсваше. Над полата жената бе наметната с къса наметка от нещавена кожа, която обаче не покриваше голите й гърди. Те висяха отпуснати в скута й, плоски и дълги, стигайки почти до коленете й. Главата й бе скрита под качулката на пелерината, но аз видях лицето — грубо, остро, покрито с циреи и струпеи, най-грозното, което бях виждал през живота си. Очите й бяха още по-отблъскващи — липсваха напълно. На мястото им зееха две дупки в черепа. Когато отвори устата си, видях, че повечето зъби са опадали. Ръцете й бяха уродливи и криви, със сковани от артрит пръсти и дълги кафяви нокти.

— Млад ли си, човеко? Крехък ли си? — попита ме тя, докато водата от няколко ведра се преливаше в големия котел, който вече бе заел мястото си над огъня.

— Млад съм, силен съм и съм коварен — отговорих аз. Тя се обърна по посока на гласа ми.

— Някога един такъв като теб ме лиши от очите ми — рече тя. — Друг ми отсече нозете. И двамата свършиха в котела. Колко да си коварен, човеко?

Не бях стигнал дотук, за да се превърна в обяд на бабичката, за която бях слушал приказки като дете. Омръзнало ми бе да се възползват от мен. Писнало ми беше да давам на хората възможност да бъдат добри с мен. С нож в сърцето, давещ се и дъвкан от проклета праисторическа риба-гигант, аз бях оставил нещо от мен да умре. И друго се беше родило измежду бедрата на Камила, за да изпълни празнината. Прегазил бях през труповете на мафиоти, психопати и фанатични убийци. Затрил бях безсмъртна водна нимфа и хилядолетна вещица. Изтръгнал бях живота на баща си, господарят на убийците. Нямаше да ме надвие една безкрака и безока бабичка. Изтърсаците Хензел и Гретел се бяха справили, та аз ли нямаше?!

Времето в Долната земя не бе реално, нали? Дали не бях прекарал там, на брега, а после в гората години, а защо не и векове? Дали не бях упражнявал до откат играта с черната вода и гората? Мястото, на което бях попаднал, бе нереално, не съществуваше, не беше нито живот, нито смърт. Усещах, но не чувствах. Виждах това, което очаквах да видя. Можех да видя това, което исках да видя. Можех да променя това, което виждам.

Котелът се разклати, водата се плисна и от огъня се издигна пушек. Котаракът изсъска и изви гръбнак. Вече не му беше забавно. Баба Яга, както бях решил да я наричам, се вцепени и изръмжа.

— Какви ги вършиш, драги?

— Спомена, че мириша на човек — рекох аз. — По това ли само позна какво съм?

— Да, човеко, по това. Само миризмата ти те различава от сенките, които бродят по тази земя — отвърна тя. — Различава те и те издава. Всеки, който те подуши, ще разбере, че не си сянка на мъртвец, а истински жив човек! Сега престани, ще те ям!

— Не мисля — отново рекох аз и с едно движение се освободих. Въжето се спусна покрай мен безжизнено на пода. Тя хлъцна и размаха ръце.

— Мили мои, пазете баба!

Към мен полетяха всякакви вещи — ножове, вилици, чинии, лопатка, купички, цепеници и неща, които дори не успях да различа в сумрака. Никое от тях обаче не успя да ме удари — волята ми бе създала щит около мен, който ги отклоняваше встрани. Потърсих Близнаците около себе си — разтворих пръсти и двата ножа прилепнаха в дланите ми. Аз се изправих, пристъпих мрачно към свитата в ъгъла вещица и се надвесих над нея.

— Милост! Милост! Надви ме! Обещавам да не те ям! — изписка тя и закри лицето си с ръце. Котката скочи в скута й и ме загледа втренчено.

Атаката от предмети престана. Дори гарванът бе спрял лудешкото си блъскане и ме гледаше очаквателно със стъкленото си око.

— Има в теб нещо, човеко — промърмори Баба Яга. — Не си пътешественик като останалите. Не те води любопитство или алчност… Води те цел.

— Така е — отвърнах аз. — Аз не съм шаман, не съм магьосник или медиум. Аз съм убиец. Пътят ми само минава оттук и води най-долу, в Ада. Похвали се по-рано, че си най-мъдра сред мъдрите. Изтъргувай сега живота си срещу мъдрост. Кажи ми как да стигна в света на мъртвите.

— Ти ме заинтригува, Трубадур, човеко-сянка — рече Баба Яга. — Никой като теб не е стигал дотам. Наистина ли искаш да го направиш?

— Да — отсякох аз.

— Добре, човеко-сянка, ще ти разкажа тогава една история! — каза ми тя. — Но първо седни и хапни от храната ми; тя донякъде ще убие противната ти миризма на живец!

Тя плесна с длани и след миг на масата се озоваха чиния с бледа каша, плодове, половин питка, бучка сирене и дървена лъжица. Вещицата посочи към тях и ме покани с уродливата си ръка. Все така с приведена глава, аз се настаних на масата и оставих кинжалите върху нея. Храната ми изглеждаше напълно нормална, но знаех ли дали не е отровна?

— Яж! — кресна вещицата. — Окъпал си се в черната вода, но това не е било достатъчно! Вонята на жив човек е обида за всички сенки в това селение, напомня им, че са мъртви и изгубени! Никоя сянка няма да те остави да я доближиш и ще скиташ сам-самин през вечността! Яж от храната ми и скрий същността си! Нали търсеше мъдрост, Трубадур? Яж, яж, яж!

Не ми оставаше друго, освен да й се доверя. Вероятно имаше истина в думите й. Макар и ясно да си спомнях как Камила бе забила ножа в мен, едва ли бях просто умрял. Острието не бе разкъсало сърцето ми. Водата бе нахлула в дробовете ми, но не се удавих. Пастта на гигантската риба ме погълна, но не ме разкъса надве. В Долната земя се бях „родил“ от утробата на красивата и жестока вещица. Бях жив, но не съвсем; мъртъв, но почти. Сега разбирах защо бях успял да изненадам Баба Яга; надали някой като мен бе попадал в Долната земя по този начин.

Храната имаше вкус на… ами, храна. Сирене като сирене, малко престояло. Ябълки, на път да се спаружат. Корав хляб. Стипчиви круши. Кашата бе гадна, както и изглеждаше. Храната на мъртвите не се различаваше от храната на живите. Седях и очаквах да се случи нещо с корема или сърцето ми, но нищо.

— Интересно — сподели съществото след минута. — Жив човек яде от храната на мъртвите и все още диша. Миризмата ти обаче се разсея. Има нещо в теб, има. Ти си специален!

— Щеше да ми разказваш история — рекох аз.

— О да, историята! Това е моят дар за теб, Трубадур! В тази история се крие начинът да стигнеш невредим до Ада!