Трубадур

Глава XII Когато утешиш Кралицата на тъгата

Окото на Кемюел бе като неуместно ново бижу — усещаш го върху себе си, опипваш го, убива ти, опитваш се да го наместиш, струва ти се, че не стои както трябва и си мислиш, че всички гледат само в него и преценяват дали си струва да ти кажат, че изглеждаш ужасно. Поне за последното не се притеснявах, защото всички, които бях срещнал наскоро, бяха мъртви и си бях спестил неловките им погледи и напиращите коментари.

Оглеждах степта около мен ту с едното, ту с другото око и се опитвах да разбера разликите. Когато гледах едновременно и с двете очи, образите се наслагваха и всеки обект около мен придобиваше нещо като сияние, ореол около цялото тяло. Хората бяха изглеждали все едно сенките им ходят една стъпка зад тях. Стените ми се бяха видели по-плътни от преди това. А сега полюшващите се високи степни треви се сливаха в едно светло море около мен.

Намирах се в обширно поле, а вятърът люлееше високите две стъпки треви с дразнеща монотонност. Бях оставил черното езеро далеч назад. След топенето на ледовете ми се струваше, че плавам безкрайно, затова започнах да прилагам сам метода на сър Оруел за пътуване из Долната земя. Не ми се бе получило да се озова директно на твърда земя, но поне успях да я извикам някъде пред мен. От мъглата бе изплувал бряг, осеян с белезникави скали и водолюбива растителност — тръстика, папур, лилии и за каквото още бях успял да се сетя, че трябва да си има един нормален езерен бряг.

Местността около мен бе равнинна, но видимостта ми, дори с окото на серафима, не се простираше надалеч. Дотук добре, казах си аз и седнах на земята. Само Кемюел може да види двореца, в който е затворил изгората си. Аз, технически погледнато, бях отчасти Кемюел, но представа си нямах къде е проклетият дворец. Дали трябваше да обикалям Долната земя, докато не го видя някъде около мен? Неблагодарникът Кемюел бе умрял два пъти, без дори веднъж да ми даде подсказка, сякаш това щеше да ме спре да търся Лемет. Е, очевидно бе успял, поне засега. Не бях очаквал да е лесно, но обичах трудности, които виждам и мога да преценя как да преодолея. Безцелното седене насред някакво грозно поле не бе от предизвикателствата, с които да се справиш лесно.

Обзе ме ужасяваща мисъл — ами ако се превърна в сър Оруел? Горкият британец скиташе из Долната земя вече повече от сто години. Щеше ли след векове да ме срещне някой млад герой, за да му споделя как търся Лемет? Какво щеше да се случи с Диана? И по-лошо — какво щеше да се случи с мен? Бях вложил толкова кръв и пот в това изкупление, нима щях да остана забравен и наказан в мъглите на Долната земя? Кой щеше да си спомни за мен, да знае за мен? Всички мои близки бяха мъртви, повечето — паднали от моята ръка. Ново хрумване започна да се натиска сред мрачните ми мисли — не беше ли това истинското ми наказание? Да се скитам из тези ничии земи, срещайки само сенките на мъртъвци, избягали от Страшния съд? След това се прокрадна друга мисъл, сладникава и изкушаваща… Бях се появил в Долната земя като фактор. Аз се бях родил тук, нито жив, нито мъртъв, силите ми бяха нараснали неимоверно, а храната на вещицата и кръвта на змея ми бяха дали превъзходство над останалите сенки. Сър Оруел бе обречен да се скита вечно сам, защото не можеше да доближи останалите мъртви, което не важеше за мен. Защо трябваше да гледам на Долната земя като на затвор? Та тук аз можех да направя каквото си искам, и най-важното — проклятието на Ива не можеше да ме застигне — времето бе спряло, Диана никога нямаше да умре, а аз щях да имам вечността и безкрайна земя за себе си. По-добре вечно жив, отколкото мъртъв, нали Камила? Това е общото между нас двамата — просто не искаме да умрем.

Там, във Варна, на кея, увереността ми бе спаднала до нула и бях готов да се простя с живота си, за да не причиня повече страдание на Ирина. Сега се радвах, че тогава жаждата за живот бе надделяла и аз бях продължил борбата. Ирина не си бе струвала умирането за нея. Бях допускал фатална грешка многократно през целия си живот — все действах заради другите. Мотивацията ми бе изцяло външна, не бях правил нищо, защото го бях пожелал, а защото трябваше.

Някои хора вярваха в предначертаната съдба: каквото и да направиш, ще ти се случи едно и също. Дори да бе така, какво ми пречеше да правя нещо, защото го искам? Ето сега, Баба Яга ми бе казала: за да ти се отворят адските порти, трябва да откриеш Лемет. Майната им на адските порти! Щях да открия проклетата Лемет, защото исках да видя какво толкова неустоимо има в нея, че да поквари един сияен серафим; току-виж ми харесала и на мен.

Изправих се и вдишах дълбоко. Не исках да остана в Долната земя. Не исках и да умирам. Следователно, трябваше ми трети вариант. Щях да мина Лемет и между другото да се спусна в Ада, за да извлека Диана за косите оттам, ако ще и хиляда дяволи да застанат на пътя ми. Е, това вече звучеше като план на човек, който знае какво иска и го иска за себе си.

Да се самосъжалявам до умопомрачение насред пусто поле не бе най-добрият начин да намеря двореца, построен от Кемюел. Трябваше ми сега сър Оруел, за да ме изпрати там. Неговият талант да пътува от място на място, и то, където кракът му не бе стъпвал, бе удивителен. Дали и аз можех да го постигна?

— Представѝ си го — рече ми той.

— Как така да си го представя? — недоумявах аз. — Островът едва ли е въображаем. Или е там, или го няма. Не мога да си го измисля.

— Така е, но можеш да настроиш ума си към него — каза сър Оруел.

Двамата вече стояхме извън пределите на гората. Феликс пърхаше някъде високо над нас, виждах го само като сянка зад прострян чаршаф. Земята тук бе суха черна пръст, осеяна с мъртви стръкчета трева, оваляни в бучките, все едно се намирахме насред изоставена нива, простираща се отвъд мъглявия хоризонт.

— Представи си не конкретното място, а идеята за мястото, където искаш да попаднеш — продължи той. — Ако си бил там преди, извикай в паметта си фрагментни моменти, като снимки. Дори вече да са настъпили промени, ти ще се впишеш, ще се намърдаш между пластовете реалност и ще попаднеш на мястото, такова, каквото е сега. Преди време исках да изкача фиорд. Представих си как трябва да изглежда един фиорд по това, което съм чувал или съм виждал нарисувано, и фиордът се появи. Не знам дали някъде в Норвегия съществува точно този фиорд, но той бе като истински.

— Как да съм сигурен, че ще си представя точно острова на Кемюел? — попитах аз.

— Започни от дребните и неоспорими детайли — посъветва ме той. — Първо, щом е остров, значи е заобиколен от вода. Знаеш как изглежда водата, нали?

Аз кимнах. Обясняваше ми като на идиот, но и точно така се чувствах. Заформих в ума си вода, много вода, но ми се привиждаха ту море, ту река, ту течаща чешма. Пътешественикът в Долната земя до мен сякаш прочете мислите ми и поклати глава.

— Така няма да се получи, концентрирай се.

Концентрирах се и отново не се получи. Все още стояхме насред нивата. Сър Оруел се почеса замислено по носа.

— Все още си нов тук и затова приплъзването от място на място (както аз го наричам) не ти се отдава — заяви той. — Ще подходим по друг начин. Хайде да повървим.

Двамата тръгнахме, следвани от кръжащия над главите ни гарван. Нивата не бе особено удобна за прекосяване, но не се оплаквах. Ако ще и тиквено поле да ми се наложеше да прекося, само и само да стигна до острова на Кемюел. Големи оранжеви тикви, подаващи се под мръснозелен покров, с почти никакво място за стъпване покрай тях.

— Интересно решение — сподели сър Оруел, препъвайки се в една тиква. — Не е остров, но е някакво начало.

Погледнах в краката си и що да видя — тиквено поле.

— По-лесно е, когато си в движение — рече сър Оруел. — Вървиш, вървиш и наслагваш какво ще има зад мъглата пред теб. Не след дълго ще се озовеш там, закъдето си тръгнал.

Подходът му бе свършил работа с острова. Къде сам, къде с негова помощ, аз бях създал езерен бряг с остров някъде в далечината, който да бъде именно островът на Кемюел. Сега ми предстоеше да се справя сам със същото предизвикателство.

Закрачих уверено напред.

Първо промених релефа — пътеката ми залъкатуши покрай ниски хълмове, брулени от вятъра. Изкачвам поредния хълм и зад него има долина. Там някъде, сгушен между земните шепи, е дворецът. Ще има мост, но не подвижен, а масивен — красива дъга от камък, която е единствената му връзка със света. Мостът е прехвърлен над ров с вода, не над яма, бездна, чиито дълбини се губят в земните недра. Стените са високи поне тридесет метра и се сливат със земята, толкова изкусен строител е бил Кемюел. Още от основите се издигат нишковидни слепи аркади, които стигат до средата на стените. Следващото ниво е украсено с ланцети. Вратите на входа са високи и тесни, устремени нагоре. Над него, като стражи, се издигат две островърхи кули с тесни бойници. Между тях има тераса, която може да побере десетина души един до друг. Над островърхите арки навсякъде са накацали каменни гаргойли, които сякаш зорко бдят кой влиза и излиза.

Навлизайки в долината, аз затворих очи, казах си: „сега или никога“ и отворих само лявото си око. Затаих дъх и миг по-късно издишах облекчено. Мостът бе там, а краят му се губеше в мъглите, но различавах смътните очертания на сградата. В основата му земята свършваше и се спускаше отвесно надолу. Бях успял — намирах се на прага на двореца, който само очите на Кемюел можеха да видят. Изчаках за момент, след това отворих и другото си око. Първом то отказа да приеме съществуването на двореца, ала мен не ме бе грижа какво си мисли някакво си око. Образът се насложи и ето, че вече го виждах почти ясно. Не знам дали кръвта, която бях погълнал, бе повлияла на въображението ми, но знаех, че отвъд този мост ме чака една много самотна жена.

Лежах близо до каменния парапет в началото на моста и лекичко издухвах мъглата встрани от него. Бях сменил цвета на дрехите си от черно на кафяво-зеленикаво и бях оставил около мен да се плъзнат треви и ниски шубраци. Това бе последното ми изпитание и не исках да рискувам с фронтална атака. Дворецът бе поне пет пъти по-голям от манастира, в който се бе сврял серафимът и не знаех какво може да ме очаква там.

Търпението ми бе възнаградено — вече виждах отлично стените; изглеждаха така, както си ги бях представял. Зад зъберите забелязах движение — имаше стражи. Пред тънкокрилите порти — също, поне половин дузина. Не знам откъде се бяха взели, за тях не се споменаваше нищо в разказа на Баба Яга, а и аз не си ги бях измислил. Здравият разум се опита да ми обясни наличието им с факта, че пред мен се издигаше цял палат и че ако серафимът е искал да остави възлюбената си съвсем сама, е щял да й направи просто една гарсониера, но после се сетих, че се намирам в Долната земя, след като бях намушкан, удавен и изяден, и че здравият разум може да си гледа работата. Единственият път към замъка минаваше по моста. Въздържах се да се приплъзна направо вътре, защото рискувах да попадна на смъртоносен капан. Ако бях на мястото на Кемюел, щях да заложа такива, за всеки случай. Хм, дали това не бе неговата кръв, която говори вътре в мен?

Още търпение, драги, дупето на Лемет няма къде да избяга, казах си аз и продължих бдението си.

На третия час взе да ми писва. Какво толкова, като ме видят да идвам по моста? Щях да дойда като приятел, с открито лице и длани, обърнати напред. Не бе нужно да се промъквам като престъпник. Тъкмо се канех да се изправя и да се разкърша, когато отново здравият разум надделя и си спомних, че проклетият дворец е толкова таен и скрит, че само Кемюел може да го види. Дори и отдалеч едва ли щяха да ме сбъркат с шестокрил змей. Наложи се да се разкърша на място.

Събудиха ме гласове в далечината. Бързо отворих очи и се огледах — камуфлажът ми си бе на място. Бях направил поредното разтърсващо научно откритие за Долната земя — дори и насън можех да поддържам създаденото от мен.

По моста, откъм двореца, идваха двама мъже. Бяха все още далеч от мен и чувах само гласовете им, вятърът разпиляваше думите. Имах достатъчно време да ги огледам — високи здравеняци с мургава кожа, полуголи, обути в черни шалвари и препасани с бели пояси. Единият бе нарамил нещо като боздуган, цяла метална отливка — дълга дръжка, завършваща с ромбоидна глава, голяма колкото моята собствена. По уширението стърчаха малки шипове, дълги колкото зъби на куче. Другият бе заложил на ятаган, с размерите на средностатистическа дъска за гладене. Отсега можех да преценя, че са неприятни хора и избягването на познанство ми се стори адски приоритетно.

Когато ме подминаха, аз се сепнах от очите им — млечнобели, никакъв ирис. Дали не бяха слепи?

— Ниргал каза, че са вече близо — рече единият мъж. — Водят интересни екземпляри.

— Така ли? — попита другият. — Последните ни гости не си струваха обикалянето.

— Този път Кобал се е постарал. Води истински артисти. Хайде, да ги посрещнем.

Интуицията ми подсказа, че е време да се разкърша. Изчаках да се отдалечат и преди мъглата да ги погълне, тръгнах след тях. Синхронизирах стъпките си с десния и накарах земята да поема глухо всяко мое докосване. Следвах ги на двадесетина крачки разстояние, в готовност да призова още мъгла, в случай че ме усетят.

Мъжете изминаха няколкостотин метра и спряха на билото на хълм, а аз вървях тихо покрай тях. Скрих се между сиво-зеленикави камъни и се загледах в посоката, в която се бяха обърнали.

По склона се зададе колона. Един по един се появиха девет силуета. Три от тях бяха огромни, подобни на дворцовите стражи. Те крачеха ритмично, двама в началото на групата и един в края. Останалите шестима подтичваха, догонваха, залитаха и като цяло си приличаха на най-обикновени хора: четирима мъже и две жени. Вгледах се по-внимателно и забелязах нишка, която се опъваше между ръцете им, събрани две по две — тези хорица бяха пленници.

Първият достигна посрещачите. Беше обвит в броня, която сякаш бе изникнала от тялото му — видимо дебела кост, леко вълнообразна, с изпъкнали шипове на раменете, коленете и лактите. Броня покриваше и главата му, като оставяше видима само долната половина на лицето. Устните му липсваха и можех да видя как корените на зъбите му изникват от плътта. На ръст сигурно надхвърляше три метра, а на гърба му бе прикрепено приспособление, което бих нарекъл меч, ако не бяха дългите педя шипове, които стърчаха от всяка страна по няколко, по протежение на острието. Съществото вдигна трипръстата си ръка за поздрав.

— Проклет да си, Тамуз — извика онзи с ятагана.

— Три-и-и-ижди проклет да си ти-и-и-и, Кханел! — отвърна водачът на групата със странен глас, все едно нещо бе заседнало в гърлото му. Когато всички се скупчиха около него, той протегна ръка към тях. — Дя-я-я-яволски добра стока, приятелю! Лорд Кобал ли-и-и-ично ги е подбра-а-а-л! Всеки от тях има тала-а-а-ант, който ще стопли сърцето на твоята господа-а-а-арка.

— Кралицата на тъгата няма сърце, Тамуз — отвърна другият посрещач. Той бръкна в пояса си и извади нещо дребно, което пусна в шепата на Тамуз. Вторият го взе между пръстите си и го вдигна пред очите си — отдалеч приличаше на някакъв скъпоценен камък, но можеше и да греша.

— Лично от Кралицата на тъгата, Тамуз — каза онзи, когото нарекоха Кханел. — Предай го на лорд Кобал заедно с поздравите й.

— Кралицата е ще-е-е-едра, Кхане-е-е-ел! — Тамуз прибра нещото някъде под бронята си. — Ва-а-а-аши са, Кхане-е-е-ел, дано послужат добре-е-е-е!

Тамуз и сподвижниците му тръгнаха обратно и се изгубиха в нищото, а другарят на Кханел отиде зад групата хора. Той размаха боздугана над главата си със свирепо изражение и клетниците тръгнаха напред, водени от самия Кханел. Те се разтеглиха отново в колона, на няколко крачки един от друг и се заклатушкаха към двореца.

Това беше моят шанс, казах си аз и призовах мъглите. Плъзнах се между двамата стражи и застанах зад един от завързаните. Хванах въжето и му заповядах да се разтегли. С всяка крачка предишният и следващият пленник се отдалечаваха от мен. Толкова бях наситил с мъгла около себе си, че не видях кога сме се озовали на белокаменния мост. Щом прецених, че въжето е достатъчно дълго, аз го омотах около собствените си китки и започнах да разсейвам мъглата.

Подтичвахме по моста, водени от Кханел, отправяйки се право срещу разтворените врати на двореца. Кралице моя, идвам!

Стражите на входа ни оглеждаха с белите си като мляко очи и душеха въздуха около нас като кучета. Останалите на въжето стояха безмълвно, забили поглед в земята. Всички, без една от жените, която ту гледаше надолу, ту ме стрелкаше с поглед, който питаше: „Ти пък откъде се взе?“. Кханел бе зает да обяснява на пазачите, че ние сме новите гости на Нейно Величество, а приятелчето му зяпаше назад към началото на моста.

Дадоха ни знак и ние продължихме напред. Дворецът бе построен от сиво-бял камък, без допълнителна облицовка отвътре, поне в първия атриум. Таванът бе изключително висок, с кръстосани островърхи арки. Последва широк коридор с мраморен под и колонада от двете страни, чиито стени се криеха в сенките. Близо триста крачки по-нататък попаднахме в друг квадратен атриум, много по-широк и със стъклен купол на тавана. По вътрешния ръб на купола бяха издялани изрисувани фрески на голи мъже и жени в актови сцени. Имаше колони с издялани по тях любовници. В центъра на атриума се издигаше фонтан със статуи с човешки размери. Впечатление правеше мускулест мъж с възбуден член, от който бликаше вода, стичаше се по приседнала в нозете му гола жена и падаше в кръглото корито около тях. Безвкусица.

В това помещение срещнах и първите обитатели на двореца, освен стражите. Имаше две жени, които вървяха заедно, без да си говорят. Бяха облечени в къси бели туники, които покриваха гърдите им, но свършваха на педя под пъповете и оставяха голите им слабини почти на показ. Те ни огледаха бегло и подминаха.

— Насам! — заповяда Кханел и ни поведе през арка вляво. Изкачихме се по дълго стълбище и попаднахме в нов коридор. От дясно имаше редица арки, всяка от които водеше към отделно малко помещение, а отляво — високи тесни прозорци, които гледаха към пропастта навън.

Кханел махна с ръка и въжето, което ни бе свързвало, стана на прах. Най-после всеки можеше да отпусне ръце покрай тялото или да масажира китките си.

— Отсега нататък сте гости на Кралицата на тъгата! Когато Нейно Величество е благоразположена, ще бъдете извикани, за да се представите в тронната й зала. Дотогава сте свободни да се движите из двореца, но не и да го напускате! — извика той. — Опитате ли се, чака ви нещо по-лошо от смърт!

Двамата с боздуганлията ни оставиха и изчезнаха надолу по стълбите. Така, бях успял да вляза. Чекпойнт.

Най-после имах възможност да обърна повече внимание на хората, към които се бях присъединил така нахално.

Едната жена бе доста ниска и слаба, но се движеше грациозно и стойката й бе като на котка — видимо ленива, но винаги готова да се разгъне като пружина. Бе доста приятна и в лице, с вързана на опашка черна коса, стигаща до под раменете, и зелени очи. Бе обута в черен клин и облечена с лилава тениска, а босите й стъпала се отлепяха от мрамора, без да вдигат шум. Гърдите й бяха малки, но изпъкваха под тясното трико. Не можех да определя с точност възрастта й, но да речем — малко над тридесетте. Именно тя бе единствената, която бе забелязала присъединяването ми към групата им.

Другата жена бе доста по-висока, с широки рамене и голям бюст, видимо много по-млада. Косата й бе тъмноруса и чуплива, спускаща се на гъсти къдрици към раменете й. Няколко кичура все падаха отпред на лицето й и тя или ги отместваше с ръка, или ги издухваше, свивайки плътните си устни. Носеше искрящо зелена вечерна рокля, която оставяше раменете й голи. Ръцете й бяха скрити в дълги до над лактите мрежести ръкавици, а когато ходеше, цепката на роклята й разкриваше красив дълъг крак, обут в прозрачен чорап с жартиер и деликатна златиста обувка с тънък ток. Въжето видимо й бе създало голямо неудобство въпреки ръкавиците, защото тя разтриваше китките си с болезнена гримаса.

Първият мъж ми приличаше на Дядо Коледа от рекламите на „Кока-Кола“: снежнобяла брада обграждаше румените му бузи, а тъмночервеното му вълнено палто се издуваше от кръгъл корем. Погледът му опипваше любопитно всичко около нас, а изражението на лицето му бе спокойно и одухотворено.

Следващият бе висок, около четиридесетгодишен, с мургав тен и гарвановочерни коси, които се спускаха около лицето му. Част от кичурите падаха пред очите му, но за разлика от блондинката, той не ги отстраняваше. Движенията му бяха плавни, лениви и премерени. От него лъхаше високомерие. Носеше дълъг кафяв жакет, панталон и риза със старовремска кройка, богато извезани със златни нишки.

Не знаех какво да кажа за третия. Беше отново по-висок от мен, но за разлика от предишния, тялото му бе отрупано с мускули и приличаше на канара. Кожата му бе смугла, а дългите до под раменете прави коси — черни. Предполагаема възраст — тридесет и няколко години. Носеше кожени панталони, мокасини и кожена риза с ресни. Можех да се закълна, че е северноамерикански индианец. Той стоеше с отпуснати рамене и гледаше в една точка, все едно бе изпаднал в транс.

Погледнах към последната персона в нашата скромна групичка. Да отгатна възрастта му при пръв поглед ми убягна — лицето му ми изглеждаше ту младо, ту натрупало житейски опит. Последно реших, че е по-млад от мен, но животът го е поочукал. Имаше подвижни воднисти сини очи и лунички. Върху русата му коса бе нахлупен каскет. Останалото му облекло се състоеше от развлачени вълнени панталони, бяла риза, разкопчана на гърдите, и тиранти. Обувки — естествено. Този човек оглеждаше всичко; претегляше, оценяваше ситуацията и работеше над промяна в нея — всичко това си личеше само по външния му вид. Безспорно ми изглеждаше като да е най-силният и най-оправният в групата.

— Как попадна сред нас? — попита ме той точно когато слабичката жена отваряше уста, за да направи същото.

— Името ми е Трубадур. Лутах се из мъглите сигурно с години — излъгах аз. — Вие бяхте първите хора, до които успях да се приближа. Тези странни мъже ме уплашиха, но въпреки това реших да рискувам, защото сте хора, а аз копнея за други хора!

Те се спогледаха — явно помежду им вече съществуваше познанство. Не знам дали лъжата ми ги бе убедила, но никой повече не ми зададе въпрос. Вместо това те споделиха историите си.

— Всеки от нас се луташе подобно на теб — рече високата жена, чието име се оказа Сабрина. Просто Сабрина, без фамилия. — Докато ловците не ни откриха.

— Всички сме мъртви, нали? — попитах аз.

Жената се усмихна тъжно и хвърли поглед на Дядо Коледа, който поклати глава. Повече потвърждение не ми трябваше.

— Доколкото успях да разбера от Кестейо, нашия индиански приятел, ние сме нещо като духове — рече старецът. — Души, които са отказали да изчезнат. Обречени сме да бродим из това Никъде…

— Докато не бъдем унищожени! — прекъсна го рязко русокосият младеж.

— Заловиха ме първа — продължи Сабрина. — Гавриха се с мен, после ме взеха с тях. Вървяхме сякаш безкрайно, докато изведнъж не се появи Тинкър — тя посочи с глава към младежа.

— Аз се сбих с тях, но бях бързо надвит. Един по един те заловиха Надя, Герго, Кестейо и Гримелоран, когото накратко наричам Грим — разказа младият Тинкър, поглеждайки последователно към дребничката жена, дядката, индианеца и високия мъж с мрачно изражение.

— Какви бяха тези същества? — попитах аз.

— Демони някакви — отговори ми Сабрина. — Не са хора, със сигурност. Страховити са.

— Защо ли ни доведоха тук? — включи се отново старецът.

— Споменаха някаква кралица… — обади се дребничката Надя.

— Кралицата на тъгата — допълних аз. — Господарката на този странен дворец. Споменаха, че всеки от вас има някакъв талант и че сте нейни гости.

Най-после дългучът с името Гримелоран, накратко Грим, се обади:

— Пфу, гости! Така ли се посрещат гости! Бил съм гост в много замъци, забавлявал съм много господарки!

Разговорът можеше да стане и по-интересен, но аз нямах време за тези хора. Целта ми бе да легна в ложето на Лемет — поне дотолкова бях разбрал от гневните викове на Кемюел, докато се опитваше да ме опече. Наличието на Кханел и компания бе изненада за мен, след като се предполагаше, че сукубата ще е затворена сама в двореца и умираща от скука, чакаща един безстрашен Трубадур да я задоволи. Вместо това бях попаднал в поредния цирк с изроди, в компанията на мъртви, но отказващи да го приемат, чудаци. Знаех как щеше да свърши тази история — щяхме да се подозираме един друг, да заговорничим, да не си помагаме, докато умираме един по един — поне на това ме бе научило холивудското кино. Аз обаче не се виждах в такава роля, затова прецених, че мога да зарежа останалите и да тръгна из огромното здание.

— Ще разгледам, докато измислите какво да правим — казах им аз и ги оставих. Наложи се да се обърна, защото долових стъпки подире си. Оказа се Надежда.

— Идвам с теб. Не бива да оставаме сами на това подозрително място — обясни присъствието си тя.

Първо реших да я изгоня, след това прецених, че едва ли ще успея. Пък и май имах нужда да поговоря с нормална жена, след като последните бяха вещица, пак вещица и нещо като вещица.

— Те май ти се вързаха — подхвърли тя, докато слизахме надолу по стълбите.

— Забелязвам, че се дистанцираш от групата — отвърнах аз.

— Естествено, защото аз не се хванах на глупавите ти обяснения! — усмихна се тя. — От сто крачки ти личи, че си различен. Всички ние се лутахме, преди да попаднем в лапите на ловците, докато ти се движеше целеустремено. Видях те как издебна онези същества и те усетих как се вмъкна в групата. Мога да кажа, Трубадур, че си дошъл тук с някаква цел.

Спрях и я погледнах. Усмихваше се лъчезарно, но очите й ме гледаха, без да трепнат. Беше леко изпъчена, повдигнала гърдите си нагоре към мен. Едната й ръка бе подпряна на кръста, с пръсти, свити в юмрук, а другата висеше свободно до тялото.

— Може и да си права. Ти да не си някакъв медиум? — попитах аз.

— Не. Занимавам се, т.е. занимавах се с танци, гимнастика и йога. Преподавах на уморени от живота служители и не реализирали се домакини. Преди това не бях предполагала колко много можеш да научиш само от изражението на човешкото лице. Докато се упражняват, хората са склонни да разголят живота си. А оставиш ли устата да говори, тотално ти падат в ръцете. Достатъчно е да бъдеш добър слушател и наблюдател, за да узнаеш всичко за тях.

— Щом си толкова добра, разкажи ми за останалите — предложих аз.

Отново бяхме в атриума. Край фонтана се мотаеше един страж — почти гол, само с бяла препаска около слабините. И меч, разбира се — огромен двурък меч, подпрян на рамото му. Сравнявайки Близнаците ми с оръжията на тези типове, започвах да се комплексирам.

— Танто за танто; ти ще ми разкажеш защо си тук.

Аз кимнах. Прекосихме атриума и влязохме в нова зала с висок таван. И от двете страни имаше врати, по четири. Насреща — стълбище нагоре. Тук засякохме още три разголени жени и двама стражи. Никой, освен нас не обелваше и дума. Ставаше еднообразно. Може би все пак Лемет не умираше от тъга, а от скука.

— Сабрина е била певица — започна спътницата ми. — Не от онези с албумите и милионите продажби, а по-скоро изпълнителка на живо.

— Кръчмарска певица — уточних аз.

— Казано така, звучи грубо, но да. Загинала е в автомобилна катастрофа след някакво парти. Изглежда ми повърхностна и не особено интелигентна, но това може и да е предубеждение. Герго, благият старец, е рисувал. Спомена̀, че негови картини били изложени още приживе в Националната галерия в Будапеща. Така и не съм го виждала да рисува, но твърди, че бил адски добър. Отнесла го пневмония, защото отказвал да отиде на лекар. Иначе е голям симпатяга. Така, Кестейо е от племето пекоти, някъде в Северна Америка и е имал няколко деца. Макар и в този свят всички да говорим на един език, с него се разбираме трудно, сякаш в неговата реч отсъстват много от думите и понятията, които ние познаваме. Той е стар, Трубадур, много по-стар от нас! По-стар е от европейските заселници!

Изпробвах вратите вляво. Три от тях водеха до чудесно обзаведени стаи за почивка — дивани, кушетки, възглавнички, малки масички. Четвъртата се отвори със скърцане и ние с Надя продължихме по нов коридор, който след една чупка вдясно ни отведе до малка зала. Стените тук бяха само от сив камък и нямаше украса. Никакви прозорци, само две факли. На стената отсреща имаше масивна дървена врата, обкована с желязо, а пред нея стояха двама стражи с ятагани. Още щом пристъпих напред, те се стегнаха и единият ме посочи с върха на ятагана си.

— Нямате работа тук — хайде обратно!

Не бях в положение да споря, но фактът, че ми забраняват достъп, веднага създаде у мен желание да видя какво толкова крият зад тази врата. Вдигнах длани пред мен и тръгнах заднишком, докато не стигнах ъгъла. Надя ме последва плахо. Осъзнах, че се е притиснала към мен.

— Какво ли ни очаква тук, Трубадур? — попита тя уплашено.

— Мога само да предполагам. Да вървим някъде другаде.

— Нека спрем за момент!

Неохотно се съгласих и се върнахме в една от стаите за почивка. Уцелихме такава, в която имаше само диван и две огромни табуретки. Надя се настани на дивана, полягвайки настрана. Тъй като табуретките не ми изглеждаха никак удобни, се принудих да седна до нея.

— Кой си ти, Трубадур? — попита ме тя.

— Изгубена душа като всички вас, Надя.

— Ние си имаме нашите истории, Трубадур — рече тя. — Но усещам, че сравнени с твоята, са като брошури до роман.

Сигурно си мислеше, че няма да забележа как, докато го казва, бе качила и краката си горе и босите й ходила вече се опираха в бедрото ми. Тя сви ръце в скута си, потрепери, вероятно за да ми покаже, че й е студено, и ме погледна с очакване. Какво си мислеше тази жена? Бях стигнал дотук заради такива като нея; бях разчитал правилно знаците и бях действал. Бях си мислил, че ги правя щастливи. Те сега бяха мъртви, всяка жена, до която се бях докоснал — с изключение на Джехане. Какви бяха шансовете за оцеляване на Надя, било то и като душата на една загинала някъде си Надя?

— Съжалявам, Надя, харесваш ми, но съм дошъл за чужди ласки — рекох аз. Тя се сепна, все едно й бях ударил шамар, и отдръпна нозе. Прегърна коленете си, подпря брадичката си на тях и отвърна обидено:

— Идея си нямам за какво говориш. За такава ли ме вземаш?

— Извинявай, може би съм се объркал — казах аз, макар че никак не се бях объркал.

— И за чии ласки си дошъл, Трубадур? — застреля ме тя със следващ въпрос.

— Сетѝ се сама.

Тя ококори очи и закри зяпналата си уста с длан.

— Искаш Кралицата ли?

Аз кимнах.

Тя се усмихна и настроението й се върна. Побутна ме с крак, все едно се познаваме от сто години, и пак попита:

— Защооо? Познаваш ли я? Какво й е толкова специалното?

Жени.

Аз се изправих, а тя веднага се лепна за мен като малък секси паразит. Можех да усетя как бие сърцето й през гърдите, притиснати в корема ми. Гледаше ме отдолу нагоре с тънка усмивка на устните. Зачудих се кога ли бе по-настоятелна: когато искаше да ме прелъсти или когато копнееше да научи нова клюка. Ако не кажех нищо повече, нямаше да спре да ми досажда. Ако и споделях каквото и да било, щеше да иска още. Бях в безизходица, притиснат в ъгъла от умряла инструкторка по йога.

Вратата се отвори изненадващо и се озовах лице в лице с Кханел.

— Нейно Величество нареди да се явите в тронната зала. Последвайте ме!

Аз леко бутнах Надя встрани от мен и кимнах. Време беше да се срещна очи в очи с Кралицата на тъгата, или както там се наричаше Лемет днес.

Кнахел ни поведе нагоре по стълбището, минахме през нова огромна врата и стигнахме до тронната зала. Попаднах в най-голямото помещение до момента. Таванът бе висок поне сто стъпки. Залата бе кръгла, с диаметър около двеста стъпки. Отляво и отдясно имах стълбища, водещи към тесни галерии покрай стените, отделени от основното помещение със заострени арки и каменни колони с фина резба. Бяха подходящи за наблюдатели, тъй като балконите се издигаха на няколко стъпки над главата ми. Подът бе застлан с разноцветен мрамор в радиални фигури. На отсрещната страна видях друго стълбище — десетина стъпала, изваяни от бял мрамор, които водеха до самотен белокаменен трон, доста семпъл — седалка, подлакътници и висока облегалка, без украси. Стълбището се разделяше надве зад трона и се издигаше още тридесетина стъпала нагоре, завършвайки до площадка, където отново се събираше. На площадката имаше арка без врата, а по-навътре не можех да видя. Таванът бе изцяло от стъкло в различни цветове, преплетени в изумителни фигури. Светлината се спускаше над залата и създаваше фееричен контакт с пъстрия камък на пода. Галериите отстрани тънеха в мрак, но центърът бе прекрасно осветен.

Именно в центъра стояха останалите спътници на Надя. Между тях и подстъпа към трона се бяха наредили в полукръг дузина полуголи стражи с къси копия, чиито широки върхове улавяха падащата отгоре светлина. Галериите над главите ни бяха претъпкани с хора — мярках силуети и проблясващи бели очи. Тронът бе празен.

Кханел посочи напред с боздугана си и ние пристъпихме към останалите. Всички, без мрачния дългуч, се обърнаха да погледнат към нас. Изражението на певицата предполагаше незададени въпроси. Боздуганлията застана на няколко крачки зад нас и се провикна мощно:

— Коленичете пред Нейно Величество Кралицата на Тъгата!

Аз пръв се стоварих на коляно, но не преклоних глава — гледах към площадката високо горе. Останалите последваха примера ми с падането на пода, младежът — най-неохотно. Кханел изсумтя одобрително и удари с дръжката на боздугана си по пода. Звукът отекна в стените.

Кралицата на тъгата най-сетне се яви пред очите ми. Мина под арката, спря се за миг на площадката, за да погледне към нас, сетне тръгна бавно надолу по стълбите, плъзгайки ръка по тънкия парапет. Беше висока, слаба, с дълги кестеняви коси, които се спускаха на вълни по голите й рамене. Облечена бе в бледосиня рокля без презрамки, дълга до земята, но със странична цепка почти до кръста, която на моменти разкриваше бедрото й. Нозете й бяха обути в сандали. Около челото й проблясваше тънка златна тиара, златно бе и колието на шията й. В ръце носеше тънък златен жезъл с глава, оформена като сърце.

Естествено, че беше най-красивата млада жена, която бях виждал. Откакто бях чул историята за Лемет и Кемюел, се чудех как ли ще изглежда прословутата сукуба. Представях си лицето или фигурата на жени, които познавах, на известни модели или дори незнайни хубавици, които бях виждал в интернет или на улицата. Нямаше нищо общо с никоя от тях — Лемет бе уникална. Тя гледаше с леко притворени клепачи, а устните й бяха замръзнали с ъгълчетата нагоре. Запитах се колко ли по-прекрасна щеше да бъде, ако се усмихне? Какво ли се искаше от мен да направя, за да заслужа тази усмивка?

Стоях, затаил дъх, и сърцето ми сякаш биеше в такт с всяка нейна стъпка към трона. Тя най-накрая го достигна, оправи полите на роклята си и седна. Жезълът полегна в скута й, където сега копнеех да се намира моята глава.

— Изправете се! — рече тя, сякаш тихо, ала гласът й стигна до всички нас.

Ние последвахме нареждането й като един. Забелязах, че и другите около мен са приковали поглед в нея като омаяни, дори жените.

— Приближете се! — долетя нова заповед от прекрасните устни.

Сторихме го. Стражите ни направиха път. Щом стигнахме до първото стъпало, Кралицата помръдна показалеца си и ние спряхме.

— Това е дом на скръб и тъга — започна Лемет. — Живея тук сама с моите слуги, обречена никога да не напусна своя златен затвор. Времето сякаш е спряло и нищо не се случва. Ала ето че прага ми прекрачват гости, попаднали случайно тук…

Тя ни огледа един по един. Не знам дали на мен така ми се стори, или очите ми приковаха нейните за по-дълго. Тя дори повдигна клепачите си за миг и като че ли се усмихна. След това премести погледа си върху Надя.

— Разбитото ми сърце ми подсказва, че вие сте различни — продължи тя. — Вие сте интересни, драги мои гости. Иска ми се да вярвам, че вие можете да върнете живеца у мен. Представете ми се, скъпи мои, заинтригувайте ме!

Исках да отворя уста и да заговоря пръв, да й кажа колко е прекрасна, да й призная, че никога не бих вдигнал ръка срещу съвършенството й, но аз бях едва предпоследен в редицата. Противният дъртак Герго направи крачка напред, поклони се дълбоко, въпреки мазното си шкембе, така че мръсната му брада да забърше първите стъпала в нозете на Лемет, и заговори с дълбок и аристократичен глас, какъвто никак не му бе присъщ.

— Очарователна господарке, аз съм просто един скромен артист, оставил своя почерк в прекрасния град Сентендре. Ако Ваше Величество обича красотата и изяществото, изваяни от човешка ръка, то аз навярно ще успея да затрогна душата ви!

Дъртият подмазвач привърши думите си с още един поклон и пристъпи обратно назад. По лицето й прочетох, че „артистът“ бе привлякъл вниманието й и вече изгарях отвътре. Едва се сдържах да не скоча към него, за да му разпоря тумбака. Ала Сабрина осуети намеренията ми. Тя разтърси глава, къдриците й се изсипаха пред лицето й и тя направи най-красивия реверанс, който бях виждал, въпреки тясната вечерна рокля. Когато се изправи, прибра отново косите си назад с елегантен жест и рече:

— Аз съм известна с певческите си умения, Ваше Величество. Казват, че гласът ми е наслада за ушите и нектар за сърцето. Ако ми позволите да изпея нещо, ще усетите как тъгата Ви напуска.

Конкуренцията за вниманието на Лемет ставаше прекалено голяма. Какво ли щяха да измислят другите трима, докато дойде моят ред? Трябваше да ги изколя още там, където стражите ни бяха оставили; де да знаех, колко са били коварни!

Тя се усмихна — видях я само за миг, но се усмихна. Сабрина бе постигнала своето.

— Ще се радвам да чуя този глас, тогава — рече Кралицата и погледна към индианеца. — Кой си ти, страннико?

— Името на този човек е Кестейо — отвърна кротко той.

— Какъв е твоят талант, Кестейо? — попита го отново тя. Не можех да повярвам на очите си — прелестната господарка на този дворец водеше разговор с недодялан дивак.

— Този човек е нищо — отговори Кестейо. — Този човек имаше дом. Този човек имаше жена. Този човек имаше деца. Сега този човек няма нищо.

За разлика от другите двама, индианецът не бе проявил никакъв друг жест на респект. Той просто стоеше пред нея изправен, с ръце, отпуснати край тялото. Сега обърнах внимание колко бе грамаден — поне с една глава над мен, и още толкова широк. Ръцете му бяха два пъти по-дебели от моите. Ако застанеше до Кханел, вторият вече нямаше да изглежда толкова внушително.

Кралицата се наведе напред от трона си, присви очи и се вгледа в Кестейо.

— Ти си повече от това, което казваш, скъпи мой. Пусни ме в душата си и ми позволи да се убедя сама.

Кестейо поклати глава в знак на отрицание.

— Този човек няма душа. Този човек е празен.

Тя рязко стана и бързо слезе надолу към нас. Спря се дотам, докъдето погледът й се изравни с този на индианеца и го изгледа съсредоточено от две педи разстояние. Оттук виждах прелестното й лице отлично, но вече различавах и ново изражение — това не беше отегчение, а гняв — студен и надменен. Кестейо дори не трепна, сякаш нищо не се бе променило. Видях как ноздрите й се разшириха, жилите на врата й се изпънаха и бе на косъм да каже нещо, когато четвъртият гост направи реверанс току в полите й, както не вярвах, че може да го изпълни мъж с неговия ръст. Гарвановочерните му коси се люшнаха пред лицето му и той промълви с тайнствения си глас:

— За нас е безкрайна чест да се представим на прекрасната владетелка на този дом. Нека появата ни носи радост и благоденствие!

Кралицата рязко се обърна към него и затаи дъх, когато той я погледна изотдолу. Връщам си думите назад, художникът и певицата не бяха никакви конкуренти за вниманието й. Този тип беше опасен. Сетих се, че Надя не бе успяла да ми разкаже за него. Останалите бяха позьори, докато Гримелор… с няколко думи и един поклон той бе показал класа. Почти си го представих на дворцов прием, заобиколен от благородници.

— Зова се Гримелор от Палермо, и съм менестрел, виртуоз на мерената реч, владетел на струнните инструменти, майстор на меча и покорител на дамските сърца! — изрече той мелодично и преди някой друг да е реагирал, грабна ръката на Кралицата и поднесе устните си към опакото на дланта й, без да целунат кожата, след което склони глава.

Стражите наоколо бяха настръхнали и готови да му скочат, но един-единствен жест на Лемет бе достатъчен, за да ги усмири. Тя отдръпна ръката си от пръстите на менестрела и застана пред него. Лицето му бе все така надолу, затова Кралицата сложи пръст под брадичката му и нежно го накара да повдигне глава към нея. Нямаше как да го скрие, личеше й, че е заинтригувана. Бях готов да се обзаложа, че устните й почти се бяха извили в усмивка от любопитство.

— Смел, си, Гримелор от Палермо, където и да е това — каза му тя. — И самоуверен. Виртуоз, владетел и майстор — всички тези твърдения ще бъдат подложени на тест. Аз презирам самозванците. Колкото до последното…

Тя го подмина и му обърна гръб. Изкачи се няколко стъпала нагоре и отново ни показа лицето си. Всички емоции се бяха стопили.

— Ще бъда честна с вас, скъпи мои. Онези, които ме впечатлят, ще споделят близостта ми. Останалите…

Тя погледна към Кханел. Ръцете му се извиха като две змии, боздуганът се издигна във въздуха и топката се стовари върху тила на русокосия младеж. Тежкият метал разцепи главата му като пъпеш и се вряза в основата на врата. С рязко движение стражът измъкна оръжието си нагоре, повличайки плът, кожа и жили, а тялото се блъсна в стълбите, опръсквайки полите на светлосинята рокля с кръв. Аз примигнах няколко пъти, за да отърся парченце мозък, залепнало за миглите ми, и погледнах с нови очи към Лемет. Надя трепереше и сякаш коленете й всеки миг щяха да поддадат. Осанката ми я беше предпазила до голяма степен от хвърчащата кръв, но все някакви пръски бяха стигнали, колкото да оцветят лицето й. Аз се проклех вътрешно за слабостта, но все пак й подадох ръка и тя с въздишка се опря на нея.

— Жалко, скъпи мои, жалко. В това момче нямаше нищо, което да ме заинтригува — рече Кралицата. — Не е ли тъжно?

Изведнъж Кестейо, който досега не бе помръднал, се извъртя, плъзна се към Кханел, дори не видях колко бързи бяха нозете му, и нанесе удар в лицето на стража, който може би имаше силата да му отнесе главата. Юмрукът обаче премина през противника, индианецът изгуби равновесие и падна на колене. Кханел повдигна боздугана си за удар, но се чу гласът на Лемет:

— Не!

Стражът обърна към нея белите си очи, след това изсумтя и спусна железния си млат надолу. Кестейо се оглеждаше невярващо. Кралицата се засмя; уви, не беше весел и жизнен смях на щастлива млада жена, а смехът на разглезено и жестоко дете.

— Не си мислете, че е лесно да нараните питомците ми, скъпи мои. Те не са изгубени души като вас. Аз съм ги направила… специални.

Тя се обърна към нас и погледът й падна върху уплашената Надя.

— Какъв е твоят талант, трепетлико?

— Аз… аз… мога да танцувам… Ваше Височество — отговори някак си Надя. — Владея тялото си до съвършенство… Извивам се… сгъвам се… Да ви покажа ли?

— Ще ми покажеш… — Кралицата се обърна с гръб и протегна ръка, посочвайки Кестейо. — Ти ме заинтригува. В теб има нещо първично и мъжествено. Ще се присъединиш към мен в покоите ми.

Двама стражи се спуснаха и го вдигнаха от земята. По дяволите, не забравяше ли нещо?

— Кралице, ами аз?

Май все пак го казах. Тя се спря. Обърна се и този път със сигурност гледаше мен, а не някого другиго. Лицето й бе сковано. Когато заговори, гласът й трепереше.

— Ти ме плашиш. Миришеш на живот. Миришеш на смърт. Миришеш неправилно. Исках да заповядам на стражите си да те унищожат в момента, в който те видях, но се боя, че ако ти посегна, ме чака гибел. Тези тук могат да ме разсеят, но не и ти. Върви си и ме остави сама с мъката ми.

Бях изненадан. Бях очаквал всичко друго, но не и това. След целия този цирк с високомерието и жестокостта, тя открито бе казала, че се страхува от мен. Що за луда бе тази жена?

— Не съм тук, за да те разсея — рекох аз спокойно. — Тук съм, за да ти дам утеха.

— Не търся утеха — отвърна ми Кралицата.

— Един ден ще потърсиш — заявих аз. — И аз ще съм тук, за да ти я дам. Помни ми думите.

От очите й потекоха сълзи, тя се извърна и хукна нагоре по стълбите, подминавайки трона. Нозете й я отведоха на площадката на върха и тя се скри. Стражите, дошли за индианеца, го поведоха подире й. Аз застанах на пътя им, но той ме погледна и рече с благия си глас:

— Този човек не се бои. Може би този човек е търсил онази жена в мъглите.

Аз се отдръпнах под неодобрителния поглед на пазачите и ги оставих да го заведат към незнайната му участ. Гледах гърба на Кестейо, докато не се скри там, горе. Изведнъж всички зрители се разотидоха — десетките бели очи изчезнаха. Кханел си тръгна последен. Измери ме с поглед и процеди през зъби:

— Знаех си, че усетих нещо в онази мъгла.

— Гледай да не усетиш нещо между ребрата си — рекох му аз.

— Внимавай, страннико. Ще те държим под око.

— Каза слепият! — затапих го аз. Кханел изръмжа и тръгна нагоре, към покоите на господарката си. Когато изчезна от поглед, чух да се затваря шумно врата.

Въздъхнах и седнах на стълбите. Надя се свлече до мен и се облегна на рамото ми. Певицата също седна от другата ми страна и заплака. Старият Герго се оглеждаше наоколо, с ръце, сключени зад гърба. Не му личеше да е уплашен. Грим застана срещу мен и започна да бърше кръвта, която се бе плиснала отгоре му.

— Кой си ти, Трубадур? — попита ме той.

— Мъж с мисия — отвърнах аз.

— Знаеш ли как да ни измъкнеш оттук? — продължи менестрелът.

— Не точно.

— Поясни.

— Знам как аз да се измъкна оттук.

Той се намръщи. Сабрина заплака още по-силно. Надя бе затворила очи и сякаш не следеше разговора ни. Герго все така разсеяно разглеждаше фигурите по пода и по стените.

— Името й е Лемет — казах аз. — Била е прелъстена от един серафим и след това затворена тук. Предполагаше се, че никой не може да открие този дворец, но всички ние вече знаем, че това не е вярно. Другото, което знам, е, че ако я прелъстя, тя ще ми отвори адските двери.

— Хм — той потърка брадичката си. — И защо са ти проклетите адски двери?

— Нали ти казах — мисия.

— Добре тогава, ако аз я прелъстя, ще ме освободи ли да си вървя? — попита Гримелор.

— Не вярвам — отговорих му откровено аз. — Виж, Гримелор, очаквах да открия една повехнала и самотна жена, а заварвам капризно девойче, обградено от гиганти с огромни мечове, които явно стават безплътни като духове, щом усетят заплаха.

— Щом се бои от теб, тя няма да те остави да я доближиш — намеси се внезапно Надя.

— Накарай я да се заинтригува, въпреки страха си — рече Гримелор. — Бъди едновременно опасен и желан, влез под кожата й, нека в сърцето й започне борба. Ние ще й доставим забава, за да оцелеем. Ти я накарай да се почувства добре заради самата нея.

— Утехата, която спомена — каза Надя. — Превърни я в неин копнеж!

— Не ми звучи никак лесно — отвърнах аз.

— И няма да е лесно, ала в това виждам единствения ни шанс — каза Гримелор и сложи ръка на рамото ми. — Чуй ме, Трубадур, ти го каза — отегчим ли я, сме мъртви; заинтригуваме ли я, ще останем вечни пленници, докато не й омръзнем. Ти си различен. Имам усещането, че ако успееш да влезеш в леглото й, това би донесло спасение и на нас.

Изведнъж хлипането спря. Певицата се обърна към нас със зачервени и подути очи.

— Изнесете представление! Постановка! Създайте му образ, на който тя да се довери. Аз също ще участвам.

Аз погледнах към художника, който сякаш не беше много в час.

— Герго? С нас ли си?

Той отвърна на погледа ми, но не каза нищо. Просто тръгна с умерена крачка към изхода и повече не се обърна. Подозирах, че вече не е с всичкия си. Представление, значи. За Нейно Величество. Мислех си, че идвам да утеша зряла и самотна жена. Оказа се, че се налага да съблазня капризна и жестока девойка, която изглеждаше на не повече от петнадесет. Тази част я бяха пропуснали и Баба Яга, и Кемюел.