Трубадур

Глава XIII Когато прелъстиш Кралицата на тъгата

Използвах следващите часове, за да обиколя целия дворец. Надя непрестанно се влачеше подире ми и вече бях свикнал с присъствието й. Имаше десетки коридори, галерии и стаи, истинска градина с леко посърнали, но все пак изглеждащи като живи, дървета и истинска кухненска част с всички екстри — пещи, дълги маси, големи корита за миене и стотици прибори и съдове. Навсякъде срещахме слугите на Кралицата — белооки мускулести мъжаги, носещи големи късове гола стомана и красиви безмълвни жени, които се разхождаха без свян и без бельо.

Забранените за нас зони бяха ограничени до три: вратата под стълбището, покоите на Кралицата и изходът от двореца. Навсякъде ме пресрещаха добре сложени стражи, които небрежно размахваха боздугани, брадви и ятагани, щом се приближавах към тях. Схванах намека от първия път, когато се бях опитал небрежно да заколя един от стражите — дори моите кинжали не успяха да го наранят. Той не отвърна на удара, но по изражението му бях разбрал, че следващия път може и да не се подчини на заръката на господарката си.

Малко по-късно се бяхме оттеглили в най-голямата от отредените ни стаи. Една от слепите жени ни донесе храна. Открих, че макар и да не съм гладен, храненето се бе превърнало в част от живота ми, която не можех да пренебрегна дори в Долната земя. Бяха ни приготвили поднос, отрупан с печени меса, баница, плодове и какво ли още не. Другите ме гледаха за известно време невярващо как набивам с апетит и накрая се присъединиха към мен. Бяхме четирима — аз, Надя, Грим и Сабрина. Унгарският художник се бе запилял някъде. Вече го бях отписал.

— Какъв е талантът ти, Трубадур? — попита ме Надя, облизвайки парченце сирене, което бе останало в ъгълчето на устата й.

— Да убивам хора — отговорих аз.

Тя май се стресна, защото езикът й бутна сиренцето, вместо да го придърпа и то падна надолу. Закачи се на гърдата й и остана там.

— Освен това умея да свиря — допълних с пълна уста. — Оттам и прякорът ми.

— Макар и опитът ми с убиването на хора да е скромен — започна Гримелор, — не мисля, че това е нещо, с което си струва да се хвалиш.

— Аз не се хваля, а споделям факт.

— Що за хора сте били вие?! — възкликна русокосата певица, която седеше по-настрани от нас. Тя бе изяла само една маслина и въртеше костилката между плътните си устни. Правеше впечатление, че не се радва на компанията ни, но я търпи поради липсата на по-добра. Нито аз, нито менестрелът я задоволихме с отговор, което май я изнерви допълнително. Тя ни огледа намръщено, след това изплю костилката в краката ми, стана и излезе от стаята.

— Кифла — подхвърли Надя подире й. Сабрина я стрелна с поглед, но не каза нищо.

— Какво? — попита Гримелор.

— Няма значение, аз я разбрах — рекох му и натиках в устата си тънък резен сушено месо, навит на руло. На майстора на меча, както се бе представил, му бяха чужди нашите съвременни изрази. Интересно, дали бяха имали аналог на нарицателното „кифла“ през Средновековието? Той изсумтя, избърса дългопръстите си ръце в кърпа и излезе по дирите на певицата.

— Не бива повече да се делим! — чух гласа му, щом вече бе отвън.

Не ми харесваше този тип. Бях разбрал, че за разлика от мен, е бил странстващ музикант, живял през четиринадесети век. Бях планирал как ще утеша Лемет с музикалните си умения, стига да намерех подходящ инструмент, а ето, че отнякъде се бе пръкнал истински старовремски изпълнител, който да ме засенчи. Въпреки, че ми бе предложил подкрепата си, не исках да му се доверя, поне не и докато не узная каква е истинската му мотивация. Надя, от друга страна, ми се струваше доста по-безвредна, но и също толкова безполезна. Непрекъснатият й интерес към мен и новият й навик да ми се навира колкото се може по-близо бяха започнали да ме дразнят. Говорейки за това, тя успешно приключваше с поредното парче баница, позволявайки на нови трохи сирене да се спуснат по брадичката й и да попаднат върху блузата, само на два пръста разстояние от предишното.

— Боже мили, откога не бях яла баница! — възкликна тя, сякаш прочела мислите ми.

— Изтупай се, или всеки, когото срещнеш, ще разбере, че си яла баница със сирене — казах й аз.

Тя огледа гърдите си и като че ли не видя нищо.

— Отпред, по блузата — рекох аз и понечих да й покажа. В същия момент тя се изпъчи напред, питайки:

— Къде бе…

Е, поне, освен зърната й, успях да забърша и белите трошици. Тя се изчерви, после мигновено се усмихна, а аз направих сконфузена физиономия.

— Без да искам… — тръгнах да обяснявам, но Надя сложи пръст на устните ми и се притисна в мен. Тъй като се бях облегнал на кушетката, нямаше накъде да отстъпя и този път опитът й да ми се натрапи завърши успешно.

— И аз, без да искам! — усмихна ми се тя, само на сантиметри от лицето ми. Е, какво пък толкова, тя си е виновна — най-много да я убият не след дълго. Тъкмо се канех да се поддам и да погаля гърба й, когато през вратата влетя Гримелор с думите:

— Трябва да видите това!

Той ни изгледа и поклати глава с възмущение, но после ни махна да го последваме. Аз избутах Надя, която сякаш наистина се засрами от тежкия поглед на музиканта, и тръгнах след него, тъй като, докато се изправя, той отново се бе озовал навън. Поведе ни с бърза крачка по коридора, после по стълбите спря в атриума с фонтана.

Кралицата бе там, седнала на ръба, и си играеше с пръските вода. Носеше къса бяла рокля, която се бе набрала около кръста й. В нозете й седеше Кестейо и тя бе обвила врата му с бедра. Огромният индианец носеше бяла роба, която покриваше повечето от тялото му. Погледът му се бе заковал някъде в стената. Очите му бяха станали млечнобели. Лемет го побутваше с крака, пръскаше лицето му и се кикотеше, а той не помръдваше. Тя ни забеляза и се усмихна. Не на мен, но поне на останалите.

— Привет, мои скъпи гости! — извика тя със звънкия си глас. — Виждате ли вашия приятел? Умира си за мен, не мога да го откъсна от себе си.

— Хей, Кестейо! — подвикна Надя. Той не отреагира.

— Какво му е? — попитах аз.

Тя се намуси за момент и потупа с показалец устните си, ала впоследствие реши, че може да сподели с мен.

— Опита се да ме задоволи и не успя — изрече спокойно Лемет. — Аз не съм като всяка друга жена, тъмна сянко. Сега вашият приятел ще живее с последствията от провала си.

Естествено, с моя късмет, нямаше да е някоя лесна, я. Не ми хареса как изглеждаше индианецът. Ако преди се е чувствал празен, то сега приличаше на куха черупка. По никакъв начин той не показваше, че ни вижда и чува. Каквото и да му бе причинила Кралицата в покоите си, бе нещо гадно.

— Искам да ме развеселите, скъпи мои — рече тя. — Очаквах нещо повече от вашия приятел, а той ме разочарова. Помогнете ми да се отърва от тъгата, която ми навява тази случка.

Може би това бе шансът ми да привлека вниманието й към себе си.

— Нека се опитам аз — рече появилият се изведнъж Герго.

Той пристъпи към Кралицата, поклони се и извади ръце пред тялото си. Не държеше нищо. Лемет се зарадва и запляска като малко дете. Фокуси ли щеше да прави, или какво? След идването му стана безпредметно да се опитам да се домогна до интереса й.

Герго застана само на три крачки от нея и започна да рисува във въздуха. След ръката му оставаха цветни линии, подобни на неонови светлини, които след миг образуваха цели фигури. Стоях и гледах със зяпнала уста как старчето създава образи от нищото — пространството около нас се изпълни с цветя, дървета и птици, треперещи като живи, а ушите ми издайнически започнаха да чуват чуруликане и вятър в листата. Кралицата го гледаше с интерес, бе престанала да си играе с фонтана, пръстите й бяха заровени в косите на Кестейо.

Когато Герго приключи и се поклони, магията се отърси от нас и отново задишахме. Лемет се изправи, прекрачи през главата на индианеца и слезе от раменете му. Тя пристъпи между фигурите и прокара ръка през един трендафилов храст. Образът се разпадна на ситен прах и се стопи във въздуха. Кралицата изсумтя и с няколко резки движения на ръцете си унищожи всичко, създадено от художника. Той я гледаше вцепенен и не смееше да продума.

— Красиво, красиво, но тъжно… — промълви тя. — Всичко това бе фалшиво, скъпи ми артисте. Аз искам да видя истински цветя, но не мога да напусна пределите на този дворец…

Очаквах отнякъде да се появи страж, който да направи Герго на кайма, но това не се случи. Вместо това художникът търти да бяга и за нас остана само звукът от отдалечаващите му се стъпки.

— Този човек твори красиво, ала творенията му са само илюзии — рече ни Кралицата.

— А какво би била една песен, след като е само думи? — попита Сабрина.

— Зависи, зависи… — каза замислено Кралицата и пристъпи към нея. Беше с близо една глава по-ниска от певицата, но всяка нейна стъпка, всеки жест намекваше, че тя държи властта. Лемет погали Сабрина по лицето с опакото на дланта си и прокара ръката си надолу по шията й. Дланта й се спусна по гърдите й и тя сви пръсти около едната, карайки Сабрина да изохка.

— Песента, мила моя, може да стигне дълбоко. В думите има сила! Освен това — Лемет отпусна хватката си и пръстите й тръгнаха надолу по корема на певицата — можеш да извършиш с дела онова, за което пееш.

Когато ръката на Кралицата се спусна под корема на Сабрина, втората отстъпи назад и се блъсна в стоящия зад нея Гримелор. Тя го погледна, очаквайки го да се отмести, но той поклати глава.

— Пей. Бъди себе си.

— Не мога да пея просто така… Трябва ми атмосфера, трябва ми да се подготвя, за да дам най-доброто от мен — отговори Сабрина, възвръщайки си донякъде самообладанието.

Тя дори отново изпъчи гърди и кръстоса ръце отпред.

— Ваше Величество, аз пея най-добре при намалена светлина, с публика, която се е настанила удобно, сервират се изтънчени напитки, а във въздуха ухаят възбуждащи аромати — рече тя на Лемет. — Ако искате да усетите изпълнението ми така както трябва, ще изпълните това мое желание.

Кралицата изпъна нервно ръце до тялото си и я изгледа, леко приведена напред. Чудех се дали в главата й не се въртят остри брадви, докато накрая тя видимо не се успокои и не каза:

— Добре. Подготви гласа си. Ще те извикат, когато пригодят помещение за нуждите ти. Разочароваш ли ме обаче, ще си платиш за наглостта!

Тя махна на Кестейо да я последва и той стана и послушно тръгна подире й. В атриума останахме само ние четиримата. Гримелор потупа нежно певицата по ръката и се обърна към мен. Очаквах да ми каже нещо, не просто да ме зашлеви. Аз се окопитих бързо и инстинктивно посегнах към кинжала си, ала той отстъпи назад, бърз като змия и ми рече:

— Очаквах нещо повече от теб. Защо не се намеси?

— Защо да се намесвам? Тя само й се натискаше — отвърнах аз.

— Глупак! Натискала се е и с Кестейо, а виж го сега — един от тях! — продължи да ми се кара Гримелор. — Всички разбрахме, че си специален, и че само чрез теб можем да напуснем това проклето място, но това не означава, че трябва да ни оставиш да мрем като мухи заради прищевките й!

Все още се изкушавах да му забия един в мутрата или да му тегля ножа. Изненада ме Надя, която застана между нас с помирително вдигнати ръце. Тя бързо въртеше главата си тук към мен, ту към него, а дланите й се опряха в гърдите на всеки от нас.

— Не се карайте, това ще е пагубно за всички ни! — извика тя. — Сабрина ни спечели време. Следващото изпитание ще бъде за нея. Може би по време на нейното изпълнение на Трубадур ще му се отвори възможност да съблазни Кралицата!

Почувствах се засрамен. Тези хора — т.е. души на умрели хора — наистина се бореха, за да оцелеят. Бяха попаднали в непозната и враждебна среда, над която нямаха никаква власт. Аз, за разлика от тях, бях информиран и подготвен, превъзхождах ги във всичко и държах животите им в ръцете си. Наистина ли просто щях да гледам как Кралицата се гаври със Сабрина? Какви ли мисли минаваха през главата ми в онзи момент? Срамувах ли се сега, защото тогава се бях възбудил, вместо да обмислям как да измъкна Сабрина от неудобната ситуация? Пукаше ли ми изобщо за тези хора, или те бяха просто средството ми да спечеля вниманието на властната пикла?

— Ще намеря цветя — рекох аз. — Това със сигурност ще я впечатли.

Не беше извинение. Не беше оправдание. Не им казах, че ме е грижа за тях.

— Откъде ще вземеш цветя? — попита ме Гримелор.

— Ще ги потърся извън двореца.

— Не можеш да напуснеш двореца, забранено е! — рече Надя.

— Той може. Вярвам му — успокои я мрачно менестрелът.

Сабрина най-после се намеси. Дойде при мен и хвана с двете си нежни длани десницата ми. Поднесе я към устните си и попита:

— Нали няма да ни изоставиш?

— Няма — отвърнах аз.

— Няма — потвърди и Грим. — За разлика от нас, той е дошъл тук с цел.

Очевидно нямаше да го накарам да ме хареса, каквото и да кажех. Той самият продължаваше да ме дразни със самата си същност. Трудно щяхме да мелим зърно заедно. Все пак Гримелор най-после каза една добра дума за мен.

— Поне си слушал внимателно. И аз мисля, че истински цветя биха я впечатлили.

Той отстъпи.

— Бъди бърз. Не сме сигурни колко време ще им е нужно, за да приключат с пожеланите от Сабрина приготовления.

Официалният път навън бе невъзможен. Големите врати бяха затворени и не видях никакъв механизъм, който да ми подскаже как да ги отворя. Стражите си бяха едно на ръка. За да се добера до света отвън, трябваше да съм находчив, упорит и изключително внимателен. Предстоеше ми да се въплътя в човека-паяк.

Стоях на една от терасите и оглеждах външните стени на двореца. На пръв поглед изглеждаше, че богатата орнаментация, статуите, прозорците и первазите позволяват използването им за катерене. Достатъчно обаче ми се бе налагало да се катеря по скали, дървета и сгради, за да знам от опит, че придвижването напред-назад не е като изкачването нагоре. Фактът, че силите ми да манипулирам средата около мен бяха изчезнали в рамките на палата, както и желанието ми да остана незабелязан, създаваха допълнителни усложнения пред начинанието ми. Освен това основите на скалата, върху която се издигаше дворецът, се губеха надолу в мрачната пропаст.

Първата част мина сравнително лесно — от дългата тераса се изкатерих по стената и стигнах до покрива на основната сграда. Вляво от мен бе стъкленият купол на тройната зала, а вдясно се издигаше голяма кула, в която, по мои изчисления, трябваше да се помещават покоите на кралицата. До момента бях забелязал трима стражи, успявайки да остана извън тяхното полезрение.

Подминах цветния купол в посока двете кули над входа. На два пъти ми се наложи да приклекна зад водоливници, за да не бъда забелязан от стражите. След покрива с купола ме очакваше спускане с петнадесетина метра, за да изляза на нова тераса. Тръгнах бавно надолу, опипвайки с върховете на ботушите си местата, където да стъпя. Градежът бе изключително изпипан, между камъните нямаше никакви удобни процепи — разчитах само на орнаментацията, която често бе прекалено плитка и не бе достатъчна опора за тежестта ми. Някъде на петия метър от ръба чух стъпки и под мен на терасата се появиха двама стражи. Единият носеше прав меч с широко острие, а другият бе нарамил късо копие. Уви, те застанаха точно под мен и се заприказваха.

— Мислиш ли, че тези ще оцелеят достатъчно дълго? — попита мъжът с копието.

— Единият е опасен. Стига да ми се отдаде възможност, ще му отсека главата. Кханел също му е взел мярката.

— Все още не съм го видял този. Дали може да ни нарани?

— Ако не внимаваме — да. Кралицата е усетила, че той носи оръжие.

— Оръжието не е достатъчно. И ние имаме оръжия! — възкликна мъжът. — Защо господарката не го прокуди?

— Страх я е. Има нещо у този тип, което хем я привлича, хем я плаши. Тя го изчаква да се разкрие.

Дотук добре — разбрах, че имам шансове с Лемет. Щом бе любопитна към моята особа, половината битка вече бе спечелена. Тези двамата обаче се застояваха и това не бе по план. Нямаше как да се върна обратно нагоре, без да вдигна шум, а нямах и сили, да вися разчекнат като паяк, докато решат да си ходят. След като изминаха почти три минути, в които те просто мълчаха, а аз си висях над главите им, прецених, че пределът на силите ми наближава или поне това твърдяха изтръпналите върхове на пръстите ми. Бе дошло време да рискувам. Бе дошло време да си опитам късмета.

Пуснах се. Прибрах ръце до тялото си. Сграбчих дръжките на Близнаците. Обърнах се с лицето надолу. Стоварих се върху двамата, забивайки остриетата в тиловете им. Ударът в телата им обра инерцията и омекоти падането, но въпреки това болката изригна в лявото ми коляно, което се срещна със съвсем не омекотените плочи на терасата.

Вече бях пуснал оръжията си, които стърчаха от вратовете на жертвите им. Не бяха успели да се дематериализират, както и да го правеха. Този с меча бе умрял на място. Другият все още дишаше и ме гледаше невярващо, кръвта бликаше от раната и от устата му — все пак бях засегнал гърлото, макар и да не бях пресякъл гръбнака или артерията. Той залитна назад, аз сграбчих копието и докато все още го стискаше с една ръка, го наклоних и натиснах с все сила върха му към мъжа. Острието се заби над ключицата му и проникна сантиметър навътре. Мъжът се свлече до стената, с една ръка се съпротивляваше и стискаше дръжката на копието, а с другата опипваше към стърчащия от тила му кинжал. Аз натиснах с цяло тяло и сантиметър по сантиметър плътта му пое целия връх на копието. От устата на стража бликна силна вълна кръв и той се предаде.

Аз се отпуснах за миг на земята до него, разтривайки коляното и проклинайки късмета си. Надзърнах навътре, откъдето бяха дошли — не се мяркаше никой. Изправих се на крака, а коляното ми веднага каза, че това е лоша идея и ме принуди отново да седна долу.

Изминаха още няколко мъчителни минути. Спомних си за онези трима несретници, които се готвеха за интимен концерт някъде там под мен. Ако се забавех още, имаше голяма вероятност да се издънят и да умрат, а с тях може би умираха и шансовете ми да разтворя краката на Лемет. По дяволите, наистина мислех за тях като за средство. Искаше ми се да се трогна, да върша сега тези геройства, за да ги спася, да ме е грижа за единствените ми ближни в тази откачена Долна земя, но не можех. Всичките ми ближни в истинския свят бяха мъртви, всички — защото се бях грижил за тях, защото бях давал всичко от себе си, защото бях правил жертви.

Сега от мен се искаше нова жертва — да стана, въпреки болките в коляното и да продължа напред по покривите и стените на проклетия дворец, за да премина някак си моста, без да ме видят и да се върна с цветя за шибаната Кралица на тъгата.

Заради кого го направих? Дали заради Диана, с чиято плът се гавреха демони? Дали заради Сабрина и компания, които разчитаха единствено на мен? Дали заради Лемет, която бе накарала кръвта ми да закипи от пръв поглед?

Краката ми ме отведоха към следващото препятствие, изтеглих се с ръце, после тръгнах, държейки се за перваза и подпирайки се с ходилата на стената, метър по метър, обикаляйки една от кулите над входа. Озовах се над портала. Погледнах надолу — стражите се мотаеха на тридесетина метра под мен. Започнах спускане. Коляното все така ме болеше, но аз геройски го игнорирах. Стигнах до един ланцет тъкмо когато каменоделието, което бях използвал като стълба, свърши. От горния ръб ме деляха около пет стъпки. Изпсувах под нос и се пуснах, след това сграбчих долния перваз на прозореца въпреки режещата болка в мишците ми. Нишата бе достатъчно просторна, за да се настаня за момент и да си взема глътка въздух.

Нямах време за повече.

Спуснах се до терасата между кулите. Двадесет метра до моста и стражите там. Стоях, подпрял ръце на бойниците и преценявах следващия си ход. Около мен бяха поставени грубо издялани гаргойли, приклекнали озъбени, с притихнали над гърбовете им криле. Чудех се дали някога тук вали, за да изпълнят ролята си на водоливници. И така, единият ми вариант щеше да е да се спусна покрай стражите и да тичам, колкото ми държат краката. Така обаче излизането ми от двореца не би останало в тайна и влизането ми повторно тук, щеше да се окаже още по-трудно. Оставаше ми само един вариант — спускане до самите основи на замъка и някак си да прекося моста незабелязан. По-рано бях успял да разсея мъглата по моста, за да огледам фасадата на двореца. Може би сега щях да успея да направя обратното.

С периферното си зрение забелязах движение вдясно — обърнах се мигновено — не, само камънак. Тъкмо бях сложил крак на ръба, за да тръгна надолу, когато усещането за движение се повтори. Обърнах се за пореден път и този път се притесних. Статуята до мен се движеше. Разтърсваше глава, рамене, ръцете, подпрени на перилата потреперваха. От гаргойла започна да се сипе сив прах и да оголва мускули. Той отръска глава и я обърна към мен. Лицето му бе грозна комбинация от зъби, гънки и огнени очи. От чутурата му стърчаха два кози рога и големи ветрилообразни уши. Тялото му бе мускулесто, силно; човекоподобно, но доста по-едро от моето.

Аз отстъпих назад, а гаргойлът, който не бе никаква статуя, се издигна над мен. Размахът на прилепоподобните му криле беше добър — не можеха да се мерят с Кемюеловите, но въпреки това впечатляваха. От гърлото му се носеше неопределено ръмжене, докато очите му ме оглеждаха. Съществото слезе от перилото и тръгна към мен, размахвайки заплашително ръцете си с дълги нокти. Намеренията му ми бяха ясни, затова реших да го изненадам — скочих към него, вместо да отстъпвам, и го пронизах в корема, след което се сниших, за да избегна свистящата му ръка и го ковнах в гърба. Гаргойлът тромаво се завъртя, пръскайки кръв. Така, не беше като белооките — дори и застрашен, оставаше материален.

Съществото размаха криле и се отлепи от земята. Гледайки го как се издига, сигурно за да ме атакува от въздуха, аз родих нова идея в главата си. Захапах единия кинжал, за да освободя ръка, засилих се към перилата, стъпих с крак и се оттласнах с все сила нагоре. Сграбчих чудовището, което все още набираше височина за краката и го придърпах обратно надолу. Макар и длъгнесто и мускулесто, тялото му бе леко.

Гаргойлът се удари в пода, успя да ме одере по бицепса, но само толкова. Шибнах му един здрав юмрук в грозната мутра и го разконцентрирах. Обърнах го по корем, проврях ръце под крилете, сключих ги зад врата и блъснах още веднъж главата му в плочите. Единият рог се отчупи и тупна встрани от нас. Все така придържайки главата отзад, аз обвих кръста му е нозе, стегнах ги и му рекох зад ухото през зъби:

— Лети, че иначе ще ти откъсна тавата! И само да си гъкнал!

Разумно или не, съществото май разбра какво се иска от него и размаха криле. Тромаво се издигнахме нагоре, залитайки ту наляво, ту надясно. Аз стисках здраво и се готвех да му покажа, че не се шегувам, ако опита да ме натресе в някоя стена или да ме остърже по покривите на кулите. Когато прецених, че сме достатъчно високо, му наредих да полети напред, отвъд моста.

Стражите бяха далеч под нас — дори да погледнеха нагоре, нямаше да ме различат на гърба му. За всеки случай аз придърпах мъглите — с удоволствие установих, че това е вече възможно — и те се скриха от погледа ми. Насочих импровизирания си транспорт към земята, щом оставихме моста зад гърба си. Съществото май изнемогваше под тежестта ми, но аз нямах милост към него. Извиках в ума си поляни, отрупани с цветя и не след дълго те изникнаха под нас. Огледах всякакви представители на флората, докато не ми хрумна, че Кралицата на тъгата заслужава нещо символично. Визуализирах ги в ума си и те изникнаха под нас — цели полета с адониси. Накарах гаргойла да се спусне ниско над тях и му наредих:

— Бери!

Той измърмори нещо неодобрително, но аз порязах ухото му с ножа в устата ми. Щеше да бере все пак. И така, грозното чудовище накъса с грубите си ръце десетки алени адонис и полетя обратно с огромен букет, притиснат към жилестите му гърди. Издигнахме се високо, много високо, за да се спуснем над покривите вертикално, далеч от белите очи.

Когато се озовахме над терасата, от която бях тръгнал, гаргойлът пусна цветята на земята и аз скочих от гърба му. Той се оттласна бързо от мен и се спря на безопасно разстояние, биейки с криле на място. Аз най-невъзмутимо започнах да събирам цветята и да се правя, че не може всеки момент да ми се метне на гърба. Когато най-после приключих и държах аления букет в ръце, погледнах към чудовището.

— За господарката ти са — рекох му. — Благодаря ти, че ми помогна да ги набера.

То изфуча яростно и се издигна, след което полетя обратно към парапета си. Огледах се — нямаше никого. Забързах обратно към спътниците си с надеждата, че не съм изпуснал концерта.

Нямаше ги в стаята, в която ги бях оставил. Докато се чудех къде да ги търся, се появи една от мълчаливите жени. Тя протегна ръка към мен и аз я поех. Жената ме поведе по коридорите и когато стигнахме до поредната затворена врата, ме пусна. Почука и вратата се открехна. Аз й кимнах в знак на благодарност и тя ми се усмихна. Извадих едно цвете от букета и й го подадох. Тя го пое с видимо вълнение, после изведнъж повдигна брадичка към мен, затвори очи и издаде устни напред. Бях дошъл за Кралицата, но изпитах симпатия към тази мълчалива жена. Никой не беше казал, че нямам право да целувам слугините й. Допрях устни до нейните и й дадох целувката, която желаеше. Миг по-късно жената се отдалечаваше с бързи крачки, а аз стоях като ударен с чук. Вече ми бе ясно защо мълчи. Нямаше език. И както подозирах, едва ли бе единствената. Отговор на въпроса „защо“ навярно можеше да ми даде само Лемет. Поех си дълбоко въздух и влязох.

Тази зала бе далеч по-малка от тронната. Таванът бе по-нисък и нямаше прозорци. Подът бе с лъскави черни плочи, които отразяваха треперещите пламъчета на свещите като водна повърхност. Покрай стените бяха наредени големи меки дивани с виолетов десен. Пред тях стояха малки кръгли масички, върху които бяха поставени тънки стъклени чаши и малки тумбести свещи с различни цветове, от които се разнасяха тежки аромати. Единствената светлина идваше от двадесетината свещички.

Грим седеше вляво и държеше с дългите си пръсти полупълна чаша. Кимна ми, щом влязох. Надя се бе свила, с крака под дупето си недалеч от него и ме гледаше с почуда. Сабрина стоеше в центъра на стаята. Лъскавата й зелена рокля блестеше като мокра змийска кожа.

Кралицата се бе разположила на отсрещния край. Тя бе полегнала на дивана. В сумрака трудно можех да различа цвета на одеждата й и после разбрах защо — беше прозрачна. Подобна на черна нощница, но неприкриваща нищо от нея. Аз онемял опипвах с очи стройното й тяло, почти забравил за букета в скута ми. Гъстите коси на Лемет покриваха едва едното й рамо и лявата гърда — всичко останало бе на показ. Тя се изправи при влизането ми и ме покани с показалец.

— Закъсняваш, Трубадур, но този път ще ти простя!

Аз се поклоних и пристъпих напред.

— Сабрина тъкмо ни изпя любимата си песен за несподелената любов — продължи Кралицата. — Изпусна я, но ще имаш възможността да чуеш следващата.

— С удоволствие — рекох аз, без изобщо да отделям очи от нея.

— Какво е това в ръцете ти? — попита ме Лемет.

— Цветя, Ваше Величество. Кървавочервени адониси. За Вас, от покорния ви поклонник! — отговорих й аз и продължих напред. Коленичих пред нея, насилих се да склоня поглед от слабините й и поставих пред тях букета. Лемет ахна и зарови ръце в цветята, подхвърли ги във въздуха и те се изсипаха връз нея. С усмивка взе едно и го поднесе под носа си, вдишвайки аромата му.

— Истински са, о, истински са! — възкликна тя невярващо.

— Специално за Ваше Величество — рекох скромно аз.

Тя пусна цвета и хвана с ръце главата ми, обръщайки лицето ми към нейното. По дяволите, защо бе толкова красива! За пръв път обаче я виждах искрено усмихната.

— Странна птица си ти, Трубадур — промълви тя. — Щом те видя, се разтрепервам, но в същото време искам и да узная повече за теб. Кажи ми, Трубадур, защо си тук?

— Само и единствено защото желая Ваше Височество — отвърнах аз.

— Ах ти, ласкател! — тя се засмя и бутна главата ми встрани. — Цветята са прекрасни, мили мой, но това е часът на Сабрина. Не засенчвай блясъка й!

Аз се усмихнах и се изправих. Трябваше да си избера да седна вляво при Грим или вдясно при Надя. Предположих, че гимнастичката няма да ми налети тук, пред очите на Кралицата, затова се настаних до нея. Грим и без това не го харесвах. Взех една чашите — оказа се сладко червено вино.

Сабрина ме изчака, след това отпи глътка от чашата си и я остави отново на масичката пред менестрела. Застана пред нас, поклони се на Кралицата и обяви:

— Следващата песен е за любовта, намерена навреме. Споделената любов, която не е първа, но е последна.

И запя.

Бях чувал тази песен и преди, но не и изпълнена от Сабрина. Не беше нейна — знаех чия е — ала усещането бе съвсем друго. Сабрина пееше за мен, за неуспешните ми опити в любовта, за разочарованията, за болката и за загубата. Докато я слушах, пред взора ми се появи Лаура с грижовния си поглед, Ирина с младежката си усмивка, Диана с нетърпеливите си да ме целунат устни, Ива и канещо пърхащите й клепки, а накрая и Джехане, момичето-очи, чието лице така и не бях видял на светло в миналото. Исках да задържа всяка от тях, но те се стапяха във въздуха една след друга.

Погледнах към Лемет, която сякаш бе изпаднала в транс. Беше ли разбрала, беше ли усетила, че нейният тъмничар е мъртъв? Щеше ли да тъжи за него? Тя имаше всичко и нищо — красота, която никой не може да заобича и власт над кухи черепи. Само аз можех да й дам утеха, аз и никой друг. Дори и Гримелор да се окажеше по-добър от мен, да я прелъсти, да я има, само аз можех да й дам, освен да взема.

В края на песента, привлечен от мамещия й лик, аз пристъпих напред, прошепнах в ухото на Сабрина името на песента, която исках да чуя и подадох ръка на Лемет. Тя се изненада, после разбра и сложи ръчичката си в дланта ми. Аз й помогнах да стане, деликатно я придърпах и сложих другата на кръста й. Сабрина отново запя и ние се понесохме бавно в танц. Едва ли някога Лемет бе танцувала така, но босите й нозе напипаха верния ритъм още с първите стъпки. В началото тя ме гледаше изпитателно от долу нагоре, после се отпусна в ръцете ми, тялото й се притисна в моето, остави само стройните си крака да се движат и облегна глава на гърдите ми.

Когато гласът на Сабрина замлъкна, аз единствен чух тихите думи на Лемет:

— Страх ме е да те имам, Трубадур. Ти си всичко, което съм чакала толкова дълго. Страх ме е, че станеш ли мой, ще те изгубя.

Преди да й отговоря, тя се надигна на пръсти и ме целуна бързо, след което отстъпи назад. Седна на ложето си, събра колене и облегна брадичката си на тях.

— Мила ми Сабрина, гласът ти е ангелски. Няма да те мъча повече — рече Лемет. — Ще ми попееш още някой друг път. Тъгата ми днес бе победена.

— Радвам се, че успях да доставя удоволствие на Ваше Величество! — отвърна певицата и направи реверанс.

— Ела! — рече Лемет и когато Сабрина застана пред нея, Кралицата взе едно цвете с по-къса дръжка и го пъхна в деколтето й, в гънката между гърдите, така че само цветчето да остане да краси бюста й. — Носѝ това с гордост. Заслужи си го!

Певицата отново пламенно благодари и отстъпи към Гримелор. Лемет откъсна един от цветовете и го забоде над ухото си. След това се обърна към нас:

— Имах други планове, но вие сте различни. Сабрина… твоите песни докоснаха нещо в мен. Може би не съм обречена на вечна тъга. Трубадур… не знам, какво да те правя. Оставете ме сама, трябва да взема решение!

Ние вкупом станахме и се поклонихме, после веднага напуснахме стаята. Когато се отдалечихме достатъчно, Надя изведнъж ми се хвърли на врата и ме разцелува.

— Ти си невероятен, още малко и е твоя! — радостно сподели тя.

Поне този път Грим не ни гледаше с отвращение.

— Не знам как успя да набавиш цветята, но те постигнаха целта си — рече той. — Бъди внимателен! Настроението й е тъй променливо, че и най-малкото нещо може да обърне везните.

— Благодарете не на мен, а на Сабрина — казах им аз. — Ако не бе прекрасното й изпълнение, Кралицата никога нямаше да се размекне.

— Благодаря ти за мнението, Трубадур — отвърна тя, леко изчервена. — Ала ако беше закъснял още малко, нямаше да успеем. Щях да се пръсна от напрежение. Твоята поява ми даде увереност.

— Трябва да знаете нещо — рекох аз, сменяйки темата. — Преди да вляза, целунах една от безмълвните жени…

— Какво?! — възкликна Надя. — Нали беше дошъл заради Кралицата? Нали затова не искаше да целунеш мен, а сега налиташ на слугините?

Тя ме удари с юмрук в гърдите, понечи да го направи пак, но аз стиснах ръката й.

— Жената беше без език — казах им аз. — Установих го по възможно най-неочаквания начин, но мога да ви уверя, че по-голямата част от езика й липсваше.

— Значи ли това, че и останалите са с отрязани езици? — попита ме Гримелор.

— Вероятно да. Нито една от тях не обели и дума досега, а срещнахме поне пет различни — отговорих аз.

— Защо са им отрязали езиците? Какво ли не бива да ни кажат? — разсъждаваше на глас менестрелът.

— Стражите са свободни да говорят, но те изпълняват различна функция.

— Но са слепи.

— Какво не трябва да видят?

— Отново ме ужасявате с приказките си! — намеси се Сабрина. — Току-що преминахме заедно през изключително тежко изпитание, искам да си поема дъх!

Вече бяхме в общата ни голяма стая. На масата ни очакваше нов поднос, отрупан с храна, както й няколко гарафи с тъмни и светли течности. Сабрина се зарадва особено при вида на вторите. Бързо грабна една чаша, повдигна запушалката на стъклото с най-тъмночервената течност, помириса я и след това си наля догоре.

— Да пием, приятели, за нашето оцеляване! Да пием за талантите, които притежаваме!

Тя наля едно от същото за Гримелор и му го подаде, като не пропусна да докосне нежно ръката му. Той се усмихна топло и пое чашата. Аз си сипах от по-светла бутилка, поне на мирис ми приличаше на траминер. Надя, естествено, поиска като моето.

Вдигнахме чаши и ги срещнахме със звън, след това пихме до дъно. Наистина бях успял да се реванширам пред тях, макар и вътрешно да се уверявах, че изобщо не ми пука дали ще оцелеят, или не. Надя вдигна нов тост:

— За Трубадур, прелъстителят на Кралицата на тъгата!

Отново пихме. Не знаехме кога Лемет ще ни призове отново, за да я разтушим, но засега се бяхме справили добре — заслужавахме миг за почивка. Храната ми се стори по-вкусна от предния път, а на виното по нищо не му личеше, че е от Долната земя — изливаше се в гърлото ми като божествен нектар. Всички сякаш бяхме забравили за положението ни, за това, че сме затворници и че животите ни зависят от волята на една разглезена и самотна девойка.

Грим се смееше с глас на шегите на Сабрина, двамата пиеха от чашите си с кръстосани ръце и въобще — приличаха на мъж и жена, между които преминава онази особена искра. Той дори й изпя някаква средновековна песен, акомпанирайки си на въображаема китара. Гласът му беше много по-плътен и мелодичен от моя, глас на изпълнител. Може би галех струните по-умело от него, но никога нямаше да ми се отдаде да пея толкова добре. Не можехме да го скрием — надеждата, че сме на прав път, ни бе изпълнила с увереност и ние отново бяхме пълнокръвни и цветни хора, а не просто изгубени в Долната земя скитащи сенки.

Аз самият бях почнал да понасям по-леко присъствието на дребничката гимнастичка и вече дори не я режех, докато ми дърдори разни неща. Смехът й се оказа звънък и приятен за ухото, а аз винаги съм харесвал това у жените, които го имат. Сигурно под влиянието на виното, тя се нае да ни демонстрира сложни йога пози. Някои от тях изглеждаха направо невъзможни, сякаш невидима сила бе разкъсала тялото й на части и после го бе подредила по нов начин. Аз възторжено я аплодирах, а Гримелор дори се опита да пресъздаде едно от движенията и си удари главата в масата, което стана повод за още смях.

Постепенно певицата я налегна умора, тя се отпусна назад в прегръдките на Гримелор и затвори очи. Той погали косите й, след това остави чашата си, кимна ни и вдигна Сабрина на ръце, все едно бе дете.

— Може би е време да поспим — рече той. — Лека нощ.

Високият чернокос мъж излезе от стаята и понесе унасящата се в сън певица към съседното помещение. Ние с Надя останахме седнали на дивана.

Изведнъж само двамата, вече не ни беше смешно. Мълчахме и не знаехме какво да си кажем. Тогава Надя стана, духна свещите една по една и се върна при мен в мрака. Сложи длани на раменете ми и седна в скута ми. Усетих топлия й дъх, а след това и устните, които срещнаха моите. Трябваше и този път да я отблъсна, защото знаех, че всяка целувка през живота ми бе жестоко наказвана. В главата ми се бе загнездила Лемет с нейната прозрачна роба и наистина я желаех. В мен се притискаше обаче истинско и също красиво женско тяло, влажни и топли целувки обсипваха врата ми. Не биваше да си го позволявам, но го сторих — пръстите ми напипаха малките й гърди под потника, издърпаха презрамките и позволиха на зърната й да се вирнат настръхнали срещу мен. За останалото всеки може да се досети.

Тя се бе отпуснала върху мен и като че ли дремеше. Аз все така си седях, с ръце върху голото й дупе. Не съжалявах за нито една секунда — сексът си беше секс отвсякъде. По челото ми се стичаше капка пот, но не исках да вдигам ръцете си, за да я забърша — така си им беше добре.

Изведнъж чух стъпки и вратата се отвори с трясък. В стаята нахлуха Лемет и Кханел, следвани от Герго. Мъжете носеха свещници. Очите на Лемет се разтвориха широко, щом ни видя, а устните й се свиха.

— Ето, Ваше Величество, ето го истинският Трубадур! — извика белобрадият унгарец. — Кълнеше се, че ви желае, немееше пред красотата ви, поднесе ви цветя — и щом остана извън взора ви, се нахвърли на първата срещната!

— Ваше Вели… — започнах аз, но тя ме прекъсна с пронизителен вик:

— Млъкни!

Бе свила юмруци и кокалчетата на пръстите й побеляваха. Дъхът й се учести, ноздрите й започнаха да се разтварят по-широко с всяко вдишване. Тя удари с юмрук по вратата и ударът изкънтя из притихналите коридори.

— Лъжец, всички сте просто лъжци! — изрече Лемет, задъхвайки се. — Бях повярвала, че сте различни!

— Ваше Величество, мога да обясня… — опитах отново аз, но тя вдигна ръка, за да ме скрие от очите си с длан и извърна лице.

— Не биваше да изневерявам на себе си! — рече Лемет, без да се обръща към никого от нас. — Кханел, доведете ми певицата. Със сладкия си глас тя заслужи вниманието ми.

Аз избутах ошашавената Надя на дивана до мен и се изправих, придърпвайки панталоните си. Уви, ако уменията ми да си създавам дрехи не бяха изчезнали в двореца, щеше да стане далеч по-бързо и лесно. Кханел понечи да застане между мен и Кралицата, но аз го изгледах с насмешка.

— Мислиш ли, че имаш някакви шансове? — попитах го и вдигнах един от кинжалите пред очите си.

— Остави го, Кханел — рече Кралицата и сложи ръка на рамото му. — Докато силата ми е с теб, той не ще успее да те нарани. Не си струва риска. Върви за певицата. Искам я сега!

Кханел изръмжа и се отдръпна.

— Стига с тази игра, Лемет — рекох аз.

Тя сякаш потрепери. Погледна ме не толкова с яд, колкото с подозрение.

— Откъде знаеш това име?

— От Кемюел — отвърнах аз. — Каза ми го, преди да го убия. Кемюел, твоят възлюбен серафим, умря от моята ръка. Дай ми това, което искам, и ще си свободна да напуснеш този затвор.

Беше ми писнало от игри. Бях се провалил в ролята си на прелъстител. Свалях картите на масата. Да видим какво щеше да ми отвърне пиклата. Тя обаче се засмя и потупа с пръст слепоочието си.

— Нищо не знаеш ти, Трубадур, нищо. Махни се от очите ми, преди да съм се ядосала.

Аз сграбчих ръцете й и я придърпах към себе си. Тя ахна, но не изгуби самообладание.

— Знам какво търсиш, но няма да го намериш насила! — усмихна ми се победоносно Кралицата. — Онзи глупак не ти ли каза и това? Опитай, ако искаш, обладай ме още тук и сега, на дивана до тази курва! Но вярвай ми, не ще получиш онова, което си очаквал!

— Дай ми го и ще си вървя, ще те оставя на мира! — извиках аз, усещайки, че губя позициите си.

— Ха! Глупак! Можеш с векове да обикаляш залите ми, да се сдушаваш с пленниците ми, да ги чукаш, ако искаш, но няма да получиш онова, докато аз не реша! — отвърна Лемет. — Искам да те видя как се молиш, как пълзиш като гнида, как си готов да изпълниш от отчаяние всяка моя прищявка!

— Никога! — рекох аз твърдо.

— Никога ли? — тя се изсмя злобно. — Хайде, Трубадур, вземи ножа си и разпори корема на тази уличница. Ако го направиш, може и да ти се отдам доброволно и да си вземеш твоето!

Аз извъртях глава към Надя, която изпищя, щом срещна погледа ми. За момент бях наистина готов да го сторя, но после осъзнах, че Лемет си играе с мен. Неее, трябваше да има и друг начин — нямаше да се превърна в шут на проклетата Кралица.

Пуснах я и тя пооправи полите на синята си рокля.

— Пука ти, значи, за нея? — попита ме Лемет. — Скоро ще дойде и нейният ред, Трубадур, да видим тогава на какво ще си готов. Сега ме извинете — очакват ме! Герго, след мен!

Тя мина през прага и излезе. Художникът, без дори да погледне към нас, пристъпи след нея. Той прекрачи с левия си крак и замръзна. Кралицата се извърна, усетила, че нещо не е наред и процеди през зъби:

— Проклет да си…

Вратата се тресна от само себе си и ме принуди да отстъпя. Аз оставих оцъкления Герго да се свлече на пода и избърсах окървавеното острие в белоснежната му брада. Той поне не бе под магическата й закрила.

Побутнах вратата, но тя не помръдваше. Вероятно бе затворена с магия. Надя се бе свила на дивана и вече хлипаше.

— Извинявай, извинявай, ако знаех…

— Млъкни — отсякох аз. Тя ме послуша.

Седнах до нея и зарових пръсти в косите си, доколкото ги имах. Нещата невинаги се развиваха така, както бях планирал. Още от годините при Яред, бях свикнал да предвиждам различни версии на онова, което можеше да се случи. Тук бях заложил всичко на един сценарий и се бях издънил. Пропусках нещо, а не биваше. Баба Яга не бе скрила нищо от мен, значи историята се заплиташе някъде другаде. Кемюел се опита всячески да ме спре, та той вярваше, че е достатъчно само да почукам на вратата на Кралицата, за да падне тя в обятията ми. Това, което бях заварил тук, не съвпадаше с хоризонта на очакване, създаден ми от тях двамата. Каквото и да ми убягваше, трябваше да го открия възможно най-бързо.

Вратата се отвори рязко и на прага застана Гримелор. Бе само по панталони, гол до кръста, разкривайки множество белези по стройното си тяло. Косата му бе разрошена, а погледът — див. Той хвърли бърз поглед към Герго, след това пристъпи към мен.

— Какво се оплеска? Защо отведоха Сабрина?

— Аз съм виновен — рекох.

— Естествено, че ти ще си виновен!!! — изкрещя Гримелор. — Тръгвай веднага, трябва да я открием!

— Да вървим в покоите на Кралицата — съгласих се аз. Нямах желание да споря с него.

— Ами аз? — попита жално Надя.

— Какво ти… — отвърнах аз навъсено. — Идвай с нас.

— Но… клинът ми… — тя погледна надолу към ръцете си, които бе сложила между бедрата си. — Ти го скъса, как да ходя така?!

— По дяволите клина ти! — избухнах аз. — Ще ходиш така, както ходят всички проклети жени тук! Идваш или не?!

— Идвам, идвам…

Тя стана, опитвайки се да скрие голотата си от Гримелор, който я гледаше яростно.

— Знаех си, че не биваше да ви оставям вас двамата! Защо изобщо ви се доверих! — рече повече на себе си менестрелът.

— Като си знаел, да не си си бил лягал със Сабрина! — отвърнах му аз. — Станалото станало! Нека се опитаме да намалим злината!

— Глупак! — рече през зъби Гримелор и ни поведе с бърз ход.

По пътя си не срещнахме никого. Влязохме в притихналата тронна зала и се спряхме на входа. Галериите гъмжаха от наблюдатели — десетки мъже и жени, може би всичките слуги на Лемет бяха тук. Тя самата стоеше изправена в основата на стълбището. Сабрина бе паднала на колене до нея, а Кралицата бе обхванала с пръсти брадичката й и разглеждаше лицето й. Щом се появихме, Лемет се обърна към нас.

— Какво желаете?

— Нея — отвърна Грим и пристъпи напред.

— Тя е моя.

— Смирено ви моля, Ваше Височество! — Гримелор падна на коляно пред нея. — Ще разменя живота си срещу нейния.

— Ха-ха-ха-ха! — изсмя се Кралицата. — Любов ли е това? Виждаш ли, Трубадур, какво е любовта? Не да обещаваш на една и да мърсуваш с друга! Обичаш ли я, менестреле?

— Обикнах я, Ваше Величество — отвърна Грим, без да вдига глава. — Познавам я отскоро, но тя не е чужда на сърцето ми. Имайте милост.

Кралицата отново се извърна към мен. Триумфът струеше от студения й поглед.

— Ще ти дам възможност, менестреле. Този, който стои до теб, също претендира, че е музикант. Твърди още, че покорява женските сърца. Помниш ли? Също като теб. Видях ви колко сте умели с жените, и двамата. За музиката ви не копнея… задръжте си я. Остана само едно, мили мои, в които и двамата да сте добри…

Гримелор се извърна към мен и ме прониза с черните си очи. Не, глупако, не, та тя те манипулира! Ала той бе сляп за истината и глух за думите ми. Любовта му към Сабрина бе разпалила омразата му към мен.

— Дайте ми меч! — изкрещя той.

— Меч! — заповяда Кралицата на тъгата.

Откъм левия балкон блесна стомана и в нозете на Гримелор издрънча дълъг двуостър меч. Той сключи пръсти около ръкохватката му и се изправи. Размаха го около себе си, за да усети тежестта му. Острието описа смъртоносни фигури във въздуха, много по-истински от онези, създадени от Герго. Няколко секунди ми бяха достатъчни, за да преценя, че менестрелът не се е хвалил напразно с уменията си. Пред мен стоеше истински дуелист.

— Убий Трубадур и двамата с изгората ти сте свободни да си вървите — рече Кралицата. Е, това бе наистина подло. Избутах Надя настрана, за да са свободни ръцете ми и извадих своите оръжия.

— Не я слушай, Грим — опитах се да го разубедя, макар че погледът му бе красноречив. — Тя си играе с нас. Затворена е тук от цяла вечност и играта с чужди съдби е единственото й развлечение.

— С какво си по-различен ти? — отвърна ми менестрелът, посочвайки ме с меча. — Имаш сили, с които ние не можем да се похвалим и се държиш с нас, все едно сме просто част от плана ти да я прелъстиш!

Естествено, че имаше основание да смята така — бях му дал повод неведнъж. Как обаче да го убедя, че аз съм по-малкото зло? Не исках да се бия с него, особено на живот и смърт, но ми се налагаше. Моята дума срещу тази на Кралицата — тя му даваше всичко, от което имаше нужда, а аз дори не обещавах.

— Тя не е никаква кралица, Грим, просто един вампир заточен завинаги в този дворец! — опитах нов подход. — Сукуб, който смуче жертвите си без дори да ги докосва. Омаяла е те и е замъглила преценката ти! Прогледни, по дяволите, и престани да правиш глупости!

Той тръсна глава и изръмжа. За миг върхът на меча увисна към пода. В този миг Лемет стисна силно Сабрина и певицата изстена.

— Не ме карай да размисля, менестреле! — извика Кралицата. — Убий го!

Гримелор се огледа, с изопнато лице и подивял поглед, след което вдигна меча и пристъпи към мен. Дотук с приказките. Той замахна към мен, аз посрещнах удара с кинжал и отстъпих встрани от траекторията му, след което отново увеличих дистанцията помежду ни. Грим атакува отново, при това изключително умело — само фактът, че размахвах две оръжия ми помогна да отразя всичките му атаки, без да пострадам. Той зае нова нападателна поза на няколко крачки от мен.

— Последен шанс да размислиш, Гримелор — промълвих аз така тихо, че само той да ме чуе.

— Късно е вече за размисъл — отвърна глухо той и направи крачка напред. Мечът му отклони безупречно полетелия към него Близнак, а шията му пое меко втория. Гримелор ахна и посегна към уцелилото го острие. Аз се стрелнах към него, сграбчих дръжката, изтеглих със завъртане кинжала и застанах зад гърба му. Кръвта бликна със звук на въздишка и пръстите на Гримелор се вцепениха. Мечът издрънча тъжно на плочките. Аз сложих ръка на рамото на високия мъж и със съвсем леко побутване го накарах да падне на колене. С последни сили той извърна глава и погледна към Сабрина.

Певицата изкрещя отчаяно, когато тялото му се стовари по очи на пода. Поиска да се хвърли отгоре му, но ръката на Кралицата я задържа̀ като окови. Лемет ме изгледа студено как прибирам другия си кинжал, след което задърпа Сабрина нагоре по стълбите. Жената крещеше и се дърпаше, но крехката на вид девойка бе увила дългите руси коси около ръката си и я теглеше без никаква милост.

Аз понечих да ги последвам, но отвсякъде се спуснаха стражи и ми дадоха да разбера, че нямам работа в покоите на господарката им. Не бях чак толкова умел, че да надвия в открит бой две дузини здравеняци, които освен това пропускаха попаденията ми, ставайки безплътни. Бях изгубил поредния рунд срещу Кралицата на тъгата.