Тръпката

34. Cut, clip and remove

За няколко секунди той си втълпи, че някой го наблюдава.

Огледа се неспокойно наоколо, но с изключение на мъжа със слушалките малко встрани вагоните бяха празни.

Всичко беше спокойно.

Той притвори очи, пое дълбоко въздух през носа, след което го издиша бавно през устата. Потокът от мисли в главата му започна бавно да се забавя.

Анна, Венсан, Филип, Моника, Рилке и всичко друга. И накрая самият той. Ама че история…

Влакът спря при АГА97, но никой не слезе.

Прикритието му бе издържало чак до вечерта след погребението, така че всичко, което беше научил дотогава, трябваше да е вярно. После нещо се беше случило. Беше се появило някакво външно обстоятелство, което бе променило игралното поле. Стофе, нямаше друго разумно обяснение. Това, че Рилке го беше изпържила, или че той сам беше направил грешка, вече не му звучеше особено правдоподобно сега, след като се беше успокоил.

Не, Стофе беше единственият нов фактор, появил се в уравнението, единственото отклонение от по-ранния сценарий. Може би с изключение на сестра му… Точно тази мисъл го притесняваше повече, отколкото му се искаше да признае.

— Добър вечер, Хенрик! — каза изведнъж мек глас зад гърба му и HP замръзна.

Беше Филип Аргос.

— Петер — блог фантом? Сигурно се шегуваш…

Пиер избухна в кудкудякащ смях, който в обикновени случаи сигурно беше доста заразителен. Но тя определено не беше в настроение за смях. А и Глад също не изглеждаше толкова развеселен, колкото партньора си.

— Той има право, аз в най-добрия случай мога да преглеждам мейла си и да разцъквам из новинарските сайтове.

— Но… — започна тя. — Тобе каза, че…

Тя направи пауза, докато търсеше някаква пролука.

— Окей, сега разбирам малко по-добре. Значи Тобе Лунд те е насъскал срещу мен…

Той погледна към Пиер, който незабавно спря да се смее.

— Ето как стоят нещата, Нормѐн — въздъхна Глад. — Винаги съм прикривал ориентацията си. Действително настроението в полицията много се е подобрило, но ако служиш в спецчастите и се състезаваш в ТСА, не се вписваш в картинката, ако освен това си и…

— Педал! — намеси се Пиер светкавично. — Петер и аз не сме изцяло на едно мнение, но макар и да не съм съгласен с него, уважавам решението му…

Глад погледна Пиер с благодарност.

— Допреди няколко месеца всичко работеше безпроблемно — продължи той. — Доста от колегите сигурно са знаели или поне са подозирали, но изглежда никой не се интересуваше.

— Но после се е случило нещо? — Ребека продължаваше да се опитва да внесе ред в мислите си. — Нещо с Тобе Лунд? — добави тя.

Глад кимна.

— Той се натъкна на мен и Пиер на едно частно парти. Дъщеря му работеше допълнително като сервитьорка и какъвто е кърлинг татко98, дойде да я вземе точно преди края на работното време…

— Гей парти — вметна Пиер. — Съвсем обикновено, без пера, цветни шалове или шлагери. Сигурно можеш да си представиш останалото…

Наистина можеше. Тобе беше хроничен хомофоб, което беше само едно от многото му качества, на които бе започнала да се дразни, след като физическото привличане отслабна.

— Значи е започнал да говори глупости?

— Не — промърмори Глад. — Може би е твърде умен за това, все пак е командващ офицер, пък и по-рано бяхме добри приятели. Ако беше започнал да приказва лайна за мен, щеше да се разсмърди самият той, така че той си замълча… Вместо това започна да ме дискриминира на работа, което си беше същото. В тесен колектив като нашия всички веднага разбират, когато нещо не е наред, и изведнъж той започна да се възползва от всяка възможност да ме разкара от буса. Слагаше ме в отделен автомобил или ме пращаше в други екипи, когато им трябваха хора. На останалите от групата не им отне дълго време, за да последват примера. Разбрах намека и веднага помолих за преместване, преди глупостите да почнат на сериозно. От три седмици работя в младежкия отдел в Руслаген.

— А Сикстен?

Тя почти се беше досетила за отговора. Коментарът му за неморалната полиция изведнъж бе придобил съвсем друг смисъл.

— Чичо Сикстен? Той е също толкова голям хомофоб, колкото е и Тобе Лунд, ако не и по-голям. Не сме говорили от няколко години… Той какво общо има?

Първият му инстинкт беше да се спасява, да си плюе на петите. Но в мига, в който се опита да се надигне, усети тежка ръка на раменете си.

— Само спокойно, момчето ми — каза Елрой в ухото му, докато го връщаше обратно на седалката.

— Наистина доста се постара тази вечер, Хенрик.

Филип се тръшна на срещуположното място. Коленете им бяха толкова близо, че почти се удариха.

— И какви вълнуващи истории ти разказа бившата ми балдъза? Нека позная? Измъчвал съм малката ѝ сестричка, прогонил съм я от собствената ѝ компания и сега мисля да продам всичко на дявола. Познах ли дотук?

HP кимна мълчаливо. Изведнъж му се доповръща. Беше сигурен, че никой не го е проследил, а освен това се беше измъкнал от вилата през вратата към задния двор, след което беше минал през живия плет и бе продължил към гората.

Така че как, по дяволите, го бяха намерили?

Някой се беше раздрънкал.

Но кой?

Той погледна за кратко към предната част на вагона. Мъжът със слушалките си седеше там. Докато във влака имаше външен човек, вероятно нямаше да посмеят да го наранят.

Или поне така се надяваше…

Филип се усмихна приятелски.

— Страхувам се, че предната ни среща завърши малко злощастно, Хенрик, поемам върху себе си цялата вина за това.

Той зарови в единия джоб на палтото си и HP се вцепени.

— „Лекерол“?

Филип протегна към него малка червена кутийка и по някаква причина HP взе послушно една таблетка за гърло.

— Makes people talk — засмя се Филип и HP забеляза, че Елрой се присъедини зад гърба му. Той не можа да не се ухили нервно. Коремът му направи нов пирует и той преглътна няколко пъти, за да го овладее.

— Както може би си забелязал, балдъзата ми е доста специален човек — продължи Филип. — Моника е съсредоточена повече към метафизичния свят, поради което понякога ѝ е трудно да приеме реалността такава, каквото всъщност е. За жалост, трагичната смърт на Анна като че ли далеч не е подобрила представата ѝ за действителността…

Той направи натъжена гримаса.

— Както при всички развалени връзки, отговорността е и в двете страни… Но що се отнася до ArgosEye, действията ми са стриктно според правилата, мога да те уверя в това. Но достатъчно за това…

Той погледна бегло Елрой, след което се огледа през рамо по посока на мъжа, който седеше на няколко места от тях.

— Мислех си да продължим дискусията си в малко по-лична форма, Хенрик. Все още се интересуваме кой те е изпратил при нас и какви инструкции си получил. Освен това имаме и много други неща за разискване… — той вдигна ръка, за да покаже на HP да замълчи.

— Не, не, няма нужда да отговаряш сега. Ще обсъдим всичко, когато можем да говорим необезпокоявани… Софи ни чака с колата при „Ропстен“, така че съветът ми е да си помислиш каква посока искаш да поеме предстоящият ни разговор.

— Просто или сложно, Хенке, малкият, ти решаваш — прошепна Елрой в ухото му. — За мен е все едно!

Влакът спря на последната спирка преди моста, но преди HP да успее дори да си помисли да опита да офейка, Елрой отново сложи ръка на рамото му. Младият мъж със слушалките се изправи и мина покрай тях. HP пробва да срещне погледа му, но момчето дори не погледна към него. После влакът потегли със скърцане и започна дългото изкачване нагоре по „Лидингьобрун“.

Филип извади мобилния си телефон от калъфа на колана и го доближи до ухото си.

— Ало?

HP дори не беше чул, че звъни.

— Да, здрасти, да, положението е под контрол… Продължаваме според плана.

HP надникна през прозореца. Бяха горе на моста, далеч долу от двете им страни се простираше черна вода.

— Добре — Филип все още разговаряше. — Имаш зелена светлина да продължиш. Задействаме трета фаза в полунощ…

Може би щеше да успее. Ако се хвърлеше нагоре, стъпеше върху Филип и прескочеше…

Но не, дори и ако against all odds успееше да премине с вдървеното си тяло покрай Филип и Елрой, той нямаше никакво желание да направи двайсетметрово гмуркане в ледената вода. Сушата беше далеч, твърде далеч и нямаше никакъв шанс да преодолее такава дистанция с плуване, още повече в състоянието, в което се намираше…

Филип беше приключил с разговора. Той остана с телефона в ръка за няколко секунди, преди да го вдигне към устата си и да натисне едно странично копче.

— Софи? — той пусна бутона.

— Слушам! — изпращя гласът ѝ от малкия говорител.

— На моста сме, пристигаме след две минути. Можеш да тръгнеш насам, край.

— Разбрано!

Приближаваха сушата все повече и HP усети, че влакът намалява скоростта.

— И така, Хенрик, стигнахме до последната спирка…

В главата ѝ още беше бъркотия, докато тя бавно се разхождаше обратно към паркираната кола под наем.

Петер Глад не беше MayBey, освен ако той и партньорът му не бяха изключително добри актьори. Но тя се съмняваше в това. И двамата изглеждаха искрени, а цялата история с Тобе изглеждаше чистосърдечна.

А като стана дума за Тобе…

Той очевидно я беше подвел.

Вероятно не знаеше и грам за MayBey и просто беше подхвърлил името на Глад, за да я разкара от тенискорта, преди малкият Йонатан да беше доловил напрежението.

Но въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че по един или друг начин Тобе беше замесен.

Не само защото MayBey изглежда знаеше, че са използвали апартамента на Хенке, или защото много от случките, описани от него, съвпадаха с истории, разказвани от Тобе. Освен това всичко беше ескалирало приблизително по същото време, когато тя сложи край на връзката им. Но Тобе не беше MayBey, беше се убедила в това още отрано. Той чисто и просто не можеше да се изказва толкова добре, не беше дори близо. Освен това му липсваха IT-уменията, които се искаха за поддържането на анонимността на MayBey.

И все пак имаше нещо в самата интонация на темите. Бяха толкова лични. Като че ли MayBey знаеше точно коя е тя и наистина я ненавиждаше, а може би дори мразеше.

Беше ужасѐн.

По някакъв начин го бяха наблюдавали, бяха отпуснали малко каишката, за да видят какво ще направи. Някой по-умен пич щеше, естествено, да се чупи. Да натъпче с багаж една раница and get the hell out of Dodge, да ги накара да повярват, че е вън от играта и вече не представлява опасност.

Но не и той, не… Вместо това просто им беше доказал, че не мисли да се предава. Че все още беше заплаха. Въпросът, който си беше задал в апартамента, все още очакваше своя отговор. Бяха ли успели да надникнат отвъд Хенрик Петершон и да разберат, че той също така беше Играч 128? Знаеха ли изобщо, че той беше човекът, когото Венсан натопи за смъртта на Анна?

Влакът забави със скърцане, докато приближаваше перона, разтърси се леко на няколко пъти и накрая рязко спря.

— Време е да слизаме — промърмори Елрой в ухото на HP и го хвана за ръката. — Просто да знаеш…

Със свободната си ръка той разтвори малко сакото си и показа черен метален предмет на едното си бедро.

— Модел 88, деветмилиметров с деветнайсет патрона в пълнителя — ухили се той.

HP преглътна два пъти, след което кимна бавно. Пулсът биеше в тъпанчетата му.

Тръгнаха покрай почти празния перон към билетната зала. Филип вървеше на две крачки пред него, а Елрой беше залепен за лявата му ръка. Вече знаеше накъде отиваха.

Същото стръмно стълбище, което слизаше до нивото на улиците и нагоре по което той се бе пробвал да спринтира само преди няколко часа. Щяха да го откарат до някое закътано място, чакълена яма или задънен път в гората. Този път беше значително по-изплашен. Точно както и Анна той беше заплаха, рисков фактор, който трябваше да се отстрани. Качеше ли се в онази кола, нямаше да се върне, преди някой тайландски берач на плодове да открие надъвкания му от лисици череп след има-няма трийсет-четирийсет години, в това беше сигурен.

Трябваше да направи нещо!

Тя излезе на „Лидингьобрун“, докато бърникаше радиото на колата. Малко музика, от това имаше нужда. Нещо, което да заглуши вихъра в главата ѝ.

Но вместо това попадна на новините.

От службата за сигурност все още нямат коментар във връзка с мотивите за неуспешния бомбен атентат в стокхолмското Сити. 28-годишният извършител няма криминално досие и преди това е бил непознат на полицията, но ако се съди no Facebook съобщението, което мъжът е оставил след себе си, изглежда постъпката му е свързана с международен тероризъм…

Тя смени няколко станции подред, докато не намери една песен на „Бейбишембълс“, която харесваше.

До билетната зала оставаха само десет метра, после още няколко до стълбището. Ръката на Елрой го държеше като менгеме и той усещаше погледа на мъжа във врата си.

Но му беше хрумнала идея. Забави малко крачка само колкото бившият му шеф да се окаже с още някой и друг метър пред тях.

Плъзгащите се врати се отвориха и пропуснаха Филип в залата и в същия миг HP спря.

— Не спирай… — измърмори Елрой.

HP се подчини и направи крачка напред, така че те се оказаха по средата на отворената врата. Елрой стисна по-здраво горната част на ръката му и занарежда раздразнено.

— Хайдехайдехайде!

Вратите се затвориха обратно без предупреждение.

Лявото крило удари Елрой в ръката и го накара инстинктивно да направи половин крачка назад. Едновременно с това HP пристъпи бързо вътре в залата и се извъртя настрани. Дясното крило се размина с гърба му само за да се тресне половин секунда по-късно във вече притиснатата ръка на Елрой.

Той чу Елрой да изкрещяна, усети хватката да се разхлабва и дръпна силно с тяло.

Беше свободен!

Време беше да направи това, в което бе най-добър: да се спасява с бягане!

Филип явно бе чул предупредителния вик. Той се завъртя и разпери ръце. Но HP беше успял да набере скорост. Финтира наляво, след което заобиколи Филип отдясно.

Насочи се към ескалатора, който водеше към спирката на метрото, и тръгна по него, вземайки две стъпала наведнъж както обикновено, но веднага усети как тялото му протестира. Щом стигна до върха, погледна бързо назад само за да открие, че Филип и Елрой вече бяха по петите му.

Проклятие!

Той се втурна по платформата и избра дясната част на перона, която беше съвсем празна.

Чувстваше тялото си сковано и трябваше да се напрегне до крайност, за да не се препъне в собствените си крака.

В лявата част на перона се бяха свили шепа пътници, но разбира се, никой от тях нямаше да му помогне. Вместо това се отправи към далечния край на платформата и дългия тунел, който водеше към „Хьортхаген“.

Още един бърз поглед през рамо накара ритъма на сърцето му да прерасне в паника. Преследвачите го настигаха, вече бяха толкова близо, че можеше да види решителните изражения на лицата им. От носовете и устите им излизаше пара.

Мамка му!

Обикновено можеше да надбяга почти всички хора, но отчасти беше ранен, отчасти тези момчета изглежда бяха някакви шибани феномени в бягането.

Можеше да забрави за тунела, щяха да го настигнат, преди да се добере до изхода, но и ако по някакъв чудодеен начин успееше да стигне до другия край, двеста метра по нанагорнище бяха последното, от което се нуждаеше сега.

За секунда обмисли да прекоси празната линия и да прескочи преградата към Вертавеген, но виадуктът, на който се намираше платформата, беше сигурно петнайсет метра висок и той гарантирано нямаше да оцелее след такова падане.

Имаше нужда от нов план, и то скоро!

Нов поглед назад, сега преследвачите бяха още по-близо.

Мускулите го боляха, дробовете и гърлото му горяха и той ясно забелязваше как движенията му стават все по-тромави. Щяха да го хванат, вече го осъзнаваше. И тогава видя табелата за пристигащи влакове да светва от лявата страна на перона и усети познатия въздушен порив.

Възможност.

Миниатюрна и с шибана опасност за живота. Но нямаше избор!

Зави рязко наляво, смени перона и лавира между двама сънливи пътници.

Чу ядосаните им викове, когато преследвачите му налетяха на тях и ги събориха.

Сви надясно и продължи покрай новия перон. И тогава видя светлината от влака, който излизаше от тунела право срещу него. Филип и Елрой почти го бяха настигнали. Ръце докоснаха гърба на якето му и той хвърли последните си сили в див щурм.

Спирачките на влака изскърцаха, той го видя да идва все по-близо. Отново усети ръце по гърба си.

Дробовете му щяха да се пръснат, краката му бяха на път да се предадат, но той успя да ги принуди да скочат от ръба на перона. Последва милисекунда безтегловност, докато той се носеше във въздуха пред влака.

После чу някой да вика, остър проточен вик, който се смеси със свистенето на спирачките.

После земя, чакъл, метал и накрая: мрак…