Тръпката

5. Bad things

Когато излезе от тоалетната, едва не налетя на Анна Аргос.

Беше обърната с гръб към него и той предположи, че чака някого.

Вероятно жабарят Густен23 драйфаше кроасани, преди двамата да се промъкнат между колите за малко sexytime.

Шибани идиоти!

После вадя лъскавия телефон до ухото ѝ и стомахът му направи малко салто, разпознавайки го. Яростният огън, който почти бе изгаснал, внезапно пак се разгоря и той направи няколко гневни крачки напред.

— Не, никой не ме е проследил, всичко е окей. Аз съм на другата страна на земното кълбо — чу я той да мърмори на английски точно преди да я сграбчи за ръката.

Погледът ѝ беше почти толкова ужасѐн, колкото си го беше представял горе в хотелския салон и точно както във фантазиите му гневът се изпари от него на мига. Минаха само няколко секунди, докато тя си възвърна самообладанието и ядосано се отърси от хватката му — но все пак беше схванал.

Която и да беше Анна Аргос, колкото и cool и savvy да го раздаваше, все пак имаше нещо — или по-вероятно някой — който наистина я бе изплашил до смърт, при това от другата страна на света.

— Пусни ме, нещастник гнусен!

— Сори — смотолеви той и направи няколко несигурни крачки назад, вдигнал ръце пред себе си. — Май ми дойде малко в повече… Peace!

Тя му хвърли яден поглед и отново му обърна гръб.

— You know, сестра ми ходеше с един такъв… насилник на жени.

Тя завъртя глава и го изгледа изпитателно. Когато няколко секунди по-късно отвори уста, гласът ѝ не беше чак толкова недружелюбен.

— И?

— Убих копелето — ухили се той и се заклатушка обратно към лагера.

Бяха свалили радиоапаратите и бронираните жилетки, заключили оръжията в специалните им кутии и се бяха преоблекли в цивилни дрехи. Андерберг беше заел една конферентна зала за задължителния дебрифинг и сега всички чакаха нетърпеливо той да започне.

Щеше да им отнеме поне час да прегледат цялата случка и още един, преди да могат да се приберат у дома при семействата си.

Но макар че беше не по-малко уморена от останалите, тя не бързаше да се прибира.

— Чакаме Рунеберг — каза Андерберг, който явно забелязваше нетърпението на групата.

— А, ето го и него.

Рунеберг влезе в стаята.

— Ще има малко промени — каза той лаконично. — Нормѐн, ти ще караш дебрифинга си сама, след като другите приключат. През това време можеш да напишеш доклада си за случилото се.

Тя потръпна и отвори уста, за да възрази. Това не беше обичайната практика и нямаше никакво желание да я изхвърлят току пред екипа ѝ.

Но преди да успее да каже нещо, Рунеберг я отряза.

— Тръгвай, Нормѐн, колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще се приберем…

Секунди по-късно вратата на конферентната зала се затвори зад нея.

Най-накрая!

Лежеше сред възглавниците в наргиле павилиона и поемаше дълбоки отпускащи дръпки. Наргилето пред него бълбукаше приятно, докато хладният влажен дим се разпростираше в гърлото му и се плъзгаше надолу по трахеята към закопнелите му дробове.

Sweet!

Някой от французите — не си спомняше кой — беше забъркал сместа. Малко трева на дъното и после умерено количество тютюн отгоре, преди фолиото с въглена. Който и да беше пичът, очевидно си знаеше работата. Изживяването беше почти перфектно балансирано.

Compliments to the chef.

Сега се чувстваше по-спокоен, значително по-отпуснат.

Не можа да не погледне надолу към туристическата си тениска и внезапно го напуши смях.

Деба, колко нелепа беше и колко ли нелепо изглеждаше самият той, който я носеше и който на всичкото отгоре си беше купил шибана покривка и си я беше увил около главата.

Той кудкудякаше от смях и веселието му изглежда се разпространяваше сред останалите в павилиона.

— Hey Thomäss. Какво е толкова забавно?

— Нищо конкретно, пич, нищо конкретно — каза сподавено той, без да може да спре да се смее. — Просто тая проклета страна. Толкова fucking фейк е, схващаш ли?

Той направи още една дълбока бълбукаща дръпка, задържа дима няколко секунди, след което се отпусна обратно между възглавниците.

— Разбира се, схващаме, Томи — отговори един от французите. — Всичко е фейк, не е наистина, d’accord?

Той каза нещо на френски и всички се засмяха.

— Именно… — промълви HP към тавана, докато Щази агент 007 Блунд най-накрая се появи, отпусна мускулите около клепачите му и бавно пусна щорите.

— Нищо не е наистина. Всичко е просто…

— Една Игра?

Той отвори очи. Шепотът дойде отдясно, някъде в близост до входа, но на слабата светлина той успя да различи единствено тъмни силуети.

— К’во? К-кой каза нещо за…

Никакъв отговор, просто още смях. Беше му се причуло, може би бе оставил момчешкия хор на абстиненцията пак да нададе глас?

Той премигна няколко пъти и се опита да проясни погледа си, но пелените в мозъка му бяха тежки. Може би сместа в наргилето все пак беше малко по-силна…

— Някога правил ли си нещо наистина истинско, Thomäss?

Този път говореше французинът до него.

— Какво имаш предвид? — каза той неясно и прочисти гърло.

— Нещо, което да те накара целия, тяло и душа, да се почувстваш съвършено присъстващ в настоящето. Сякаш целият свят е спрял, за да гледа само теб?

Още смях, включително и от него самия, макар и да не знаеше защо всъщност се смее.

Постепенно започна да подозира, че французите се хилеха на него — че се бъзикаха с него, но изпушеният му мозък не можеше съвсем да зацепи по какъв начин.

— Не можеш и да си представиш, пич — промърмори той и установи, че внезапно е заговорил на шведски.

Повтори изречението на английски. Тия пичове трябваше да знаят с кого делят наргилето… Шибана, fucking легенда, това беше той!

Тънките бели щори на входа на павилиона се люлееха напред и назад на хладния пустинен бриз.

Напред…

… ииии…

… назад.

— И какво си направил, Том, разказвай?

Този път беше едно от момичетата, може би онази хубавата, с която беше танцувал?

Той поклати бавно глава и му трябваше известно време, докато се досети, че никой от тях не виждаше движенията му в сумрака.

— Мне — никога не говоря за това. Придържам се към правило номер…

— Едно!

Този път не си беше въобразил, беше сигурен. Чу същия тих шепот някъде отдясно и се изправи несигурно. Светът се клатеше и на него му бе трудно да фокусира.

— Какво ти е, Томи, стари приятелю, не ти ли е добре?

Този глас му беше познат — беше Венсан. Но какво правеше той тук? Защо не беше навън при колите да тренира успоредно паркиране с Анна Аргос?

Французинът се стовари между възглавниците и го прегърна.

— Ето, приятел, дръпни си и ще се почувстваш много по-добре.

Той подаде чибука на наргилето на HP, който след известно колебание го взе.

Бълбукащият звук го успокои и той изпусна бавно дима през носа.

Чу Венсан да казва нещо, последвано от още смях, но когато ръцете на мъжа внимателно го положиха между възглавниците, HP вече спеше дълбоко.

Сянката се приближи бързо и тя почти веднага разбра кой беше.

Заопипва с ръце покрай колана, но в съня нямаше оръжие и тя усети как паниката се надига. После мъжът се подаде иззад облака прах.

Ръката му беше протегната напред и лъскавият револвер сочеше право към нея.

Сега оръжието беше още по-голямо, отколкото си го спомняше — цевта беше като непрогледен дълбок кладенец.

Тя стисна очи, стегна тялото си и зачака гърмежа.

Но не се случи нищо.

Защо той не стреля?

Щом отвори очи, всичко се беше променило.

Сякаш облакът прах, мъжът и неговият револвер никога не ги бе имало.

Сън в съня…

Вместо това тя стоеше насред някаква пустиня.

Накъдето и да погледнеше, пред нея се разпростираха идентични пясъчни дюни чак до хоризонта.

В далечината бавно кръжаха няколко черни птици. Кръг след кръг над същата точка в пустинята.

Когато се събуди, чаршафът лепнеше по тялото ѝ, а образът на черните птици бе все още запечатан върху ретината ѝ.

— Гарвани, които носят нещастие — смотолеви тя на себе си, без да знае защо всъщност.

Павилионът беше празен, той лежеше сам сред възглавниците, а наргилето беше изгаснало.

Навън целият лагер се къпеше в бяла светлина.

Големите прожектори бяха включени и той виждаше как хора тичат напред-назад по площада. Музиката беше затихнала, чуваше викове на различни езици, но мислите му се движеха тегаво и не можеше да разбере какво казват.

После чу приближаващ шум от двигател — глухи пулсиращи тонове. Звучеше като хеликоптер или може би няколко? Главата му беше буца бетон, езикът лепнеше за небцето и щом се опита да се надигне, забеляза, че тялото не го слуша съвсем.

Шумът се засилваше все повече и внезапен въздушен порив разлюля диво пердетата около него. Той ги бутна настрани и направи няколко несигурни крачки към изхода.

В същия миг учуден осъзна, че туристическите му дрехи ги нямаше и вместо това отново бе облечен с подгизналата си риза от тайландска коприна.

За няколко секунди започна да подозира, че всичко, което се беше случило в лагера, е било просто фантазия.

Че танците, птиците, които носят нещастие, шепнещият глас и всичко останало са били просто детайли от напушен сън, от който току-що се бе събудил.

Едва когато, залитайки, излезе на светло и хората започнаха да го сочат, той откри, че ризата му беше напоена с кръв.