Тръстика

Оттук хубаво можеш да видиш положението на нещата

Докато баба разпитваше мама и татко дали тази метафора е някаква опасна болест, двамата с дядо тръгнахме да се поразходим. Разбира се, дъвчехме сламките следобедна светлина.

Пътеката към хълма лениво лъкатушеше. Въздухът се разреждаше. Тежестта, която чувствах около врата си, падна до нивото на кръста, а когато се изкачихме на една полянка, тежестта се спусна до прасците.

— Оттук хубаво можеш да огледаш положението на нещата — замахвайки с ръка, дядо посочи към долината. — Явето приижда най-вече по пътя.

Наистина от това място, от полянката, главният селски път, прекаран през полето и орните ниви, изглеждаше като пороище, през което неудържимо препуска огромният талвег на явето, способен да преобърне всичко пред себе си. На безопасно място беше само онова, което се намираше достатъчно високо, извън обхвата на побеснелия порой.

По средата на средния хълм съзирах границата. Буковата гора беше разредена, някак си оклюмана в долния край. В горния се зеленееше, бих се заклел, че не й липсваше нито едно листенце. Изобщо всичко над линията, където се докосваха сънят и явето, беше по-пълно. Небето беше по-ясно. Планините — като брегове в синьо. Птичите ята — като пяна, която се събира ту тук, ту там.

Всичко под чертата, където се докосваха сънят и явето обаче, беше в голямо безредие. Нямаше никакво съмнение, че в някога красивата долина пороят на явето беше докарал купища излишни неща. Къртичините на къщите загрозяваха полята. Металните мостове грубо стесняваха потоците и реката. Синурите размътваха повърхността на земята. Едва сега разбрах напълно загрижеността на дядо.

Крачка по крачка, без желание, се запътихме назад.

Дядо каза:

— Преди да се върнем долу, вземи колкото се може повече сън, ще ти стигне поне за известно време.

Спрях се и дълбоко поех дъх. После замижах, престанах да дишам и се гмурнах.