Тръстика

Сгънатата хартийка и нейното съдържание

Когато влязохме в двора, на масата търпеливо ни чакаше голяма кошница с ябълки, царевично брашно, орехи, мед, дамаджанка с люта ракия, венчета чесън против уроки, стрък босилек — всичко, покрито с кърпа с извезани кръстчета.

Здрачът разпиляваше копите дневна светлина. Вместо тях подреждаше лунните лъчи.

— Защо не пренощувате? — плахо попита баба.

— Други ден сме на работа — отговори мама.

— Вярно, не е удобно — бързо се съгласи баба.

Дядо мълчеше. Докато се диша през куха тръстика, не може да се говори.

— Останете си със здраве — усмихна се баща ми.

— Когато стигнеш завоя при реката, недей да завиваш подир светлината от западна страна — загрижено го съветваше баба. — Това, дето святка, са очите на ламята, разправят, че точно тия дни се мотаела насам…

— Да тръгваме — прошепна мама. — Да тръгваме, че ще ми пораснат сълзи.

С баба се разцелувахме. С дядо само се ръкувахме.

Докато ръката ми беше в неговата, усетих, че ми предава някаква сгъната хартийка. С погледа си сочеше нагоре, там, където над явето, се люлееше сънят. Някакво тайно послание, помислих си и трескаво стиснах пръсти.

Не се мина много време и се осмелих да разгърна хартийката. Но на нея нямаше нито дума. Само в средата на нагърченото листче имаше малко зрънце, шарено зрънце от куха тръстика.

Знаех, че след нас котката отново е заела мястото си на пейката, дядо мълчаливо връзва на кръстци лунни лъчи, а баба с натежало сърце затваря вратницата.