Туристът

1

Четири часа след неуспешния опит за самоубийство самолетът му се снижи над летището на Любляна. Чу звук на камбанка и знакът за предпазните колани над главата му светна. Швейцарската бизнесдама до него закопча колана си й се загледа през прозореца към ясното словенско небе. Още в началото на полета се бе убедила, че нервният американец до нея не изгаря от желание да води разговори.

Американецът затвори очи и се замисли за сутрешния си провал в Амстердам — стрелба, разбити прозорци и нацепено дърво, сирени.

Ако самоубийството е грях, помисли си той, какво е тогава за човек, който не вярва в греха? Какво? Ненавист към природата? Вероятно, тъй като единственият неотменим закон на природата е да продължи да съществува. Доказателства за това са хлебарките, плевелите, мравките и гълъбите. Всички същества в природата се стремят само към едно — да останат живи. И това е единственият неоспорим закон, валиден за всичко около нас.

През последните месеци толкова много беше размишлявал върху самоубийството и бе проучвал идеята от толкова ъгли, че бе загубила силата си. Мисълта „Да извършиш самоубийство“ не му се струваше по-трагична отколкото „да закусиш“ или „да седнеш“, а желанието му да сложи край на живота си често бе силно като това „да поспи“.

Понякога беше неосъзнат импулс — да шофира лудо без предпазен колан, да пресече оживена улица със затворени очи, но напоследък смяташе, че трябва да поеме отговорността за собствената си смърт. „Големият глас“, както го наричаше майка му, би казал: „Ето ти ножа, знаеш какво да направиш. Отвори прозореца и се опитай да полетиш.“ В четири и половина тази сутрин, легнал върху жената в Амстердам, която бе притиснал към пода, докато прозорците й се пръскаха на парченца от автоматична стрелба, бе изпитал желание да се изправи гордо и да подложи лицето си на градушката от куршуми като мъж.

Прекара цяла седмица в Холандия. Наблюдаваше шестдесетгодишна политичка, подкрепяна от Съединените щати, чийто коментари върху имиграцията бяха причина за издадената й смъртна присъда. Тази сутрин наемният убиец, познат в определени кръгове като „Тигъра“, направи третия си опит да сложи край на живота й. Ако беше успял, щеше да провали гласуването в парламента на консервативния й проектозакон за имиграцията.

Въобще не му бе ясно как съществуването на един политик, в този случай жена, която бе направила кариера, угаждайки на мрънканията на страхливи фермери и безмилостни расисти, се отразяваше на неговата страна. Грейнджър обичаше да повтаря, че „запазването на империя е десет пъти по-трудно от създаването й“.

В неговия занаят логическите обосновки нямаха значение. Действието беше достатъчно основателна причина. Но покрит с разбити стъкла, закрил с тялото си жената, която пищеше като луда, той си помисли: „Какво правя тук?“ Дори подпря ръка на мокета и понечи да се надигне, за да се изправи срещу наемния убиец. Внезапно, сред суматохата и шума, чу веселия звън на мобифона си. Погледна екрана, видя, че се обажда Грейнджър и извика в слушалката:

— Какво?

— Покрай Ева — каза Том Грейнджър.

— И Адам.

Образованият Грейнджър бе създал шифри, използвайки първите редове на романи. Дешифрирането с помощта на Джеймс Джойс[1] му каза, че се нуждаят от него на ново място. Но нищо вече не бе ново. Безспирният поток от градове, хотелски стаи и подозрителни лица, от които се състоеше животът му от много години, вече го вцепеняваше от скука. Никога ли нямаше да спре?

Той затвори телефона, нареди на пищящата жена да остане на мястото си и се изправи. Но не загина. Куршумите вече не свистяха. Бяха заменени от виещите сирени на амстердамската полиция.

— Словения — нареди му Грейнджър по-късно, докато откарваше политичката към парламента. — Град Порторож, на крайбрежието. Имаме си работа с липсващ куфар с пари на данъкоплатците и изчезнал директор на бюро. Франк Доудъл.

— Имам нужда от почивка, Том.

— Това ще е като ваканция. Връзката ти е Анджела Иейтс. Тя работи с Доудъл. Познато лице. А после, остани там и се порадвай на морето.

Докато Грейнджър му обясняваше задачата подробно, стомахът го бе заболял остро. В момента изпитваше същата болка.

Ако неотменимият закон на природата е да съществува, дали това превръща смъртта в престъпление?

Не. Това би означавало, че природата разпознава добро и лошо. А тя разпознаваше само равновесие и неравновесие.

Може би това е ключът — равновесието. А той бе изгубил своето. Беше абсурдно неуравновесен. Как бе възможно природата да му се усмихне? Тя сигурно също го искаше мъртъв.

— Господине? — каза изрусена усмихната стюардеса. — Коланът ви.

Той примигна объркано.

— Какво за колана ми?

— Трябва да го закопчаете. Приземяваме се. За вашата безопасност е.

Искаше му се да се изкикоти, но се подчини и закопча колана. После бръкна в джоба на сакото си, извади малкото бяло пликче с хапчета, които бе купил в Дюселдорф, и глътна две. Дали да живее или да умре беше едно. Засега обаче, просто искаше да е буден и нащрек.

Швейцарката го изгледа с подозрение, когато прибра хапчетата си.

***

Красивата брюнетка зад издрасканото бронирано стъкло го загледа как се приближава. Той предположи, че знае какво е забелязала. Например колко големи са ръцете му. Ръце на пианист. Кофеинът в таблетките ги караше да треперят леко, но ако жената бе забелязала това, вероятно се чудеше дали той не свиреше неволно някоя соната.

Подаде й овехтял американски паспорт, който бе прекосил повече граници от много дипломати. Пианист на турне, можеше да си помисли брюнетката. Леко пребледнял и изморен от дългия си полет. Зачервени очи. Вероятно подозираше, че има фобия към летенето.

Той успя да се усмихне и прогони изражението на скука и отегчение от лицето на жената. Наистина беше много красива. Искаше му се да й покаже, че лицето й бе идеалният поздрав за добре дошъл в страната.

Паспортът казваше най-важното: метър и седемдесет и осем, роден през юни 1970 г. Тридесет и една годишен. Пианист? Не, американските паспорти не отбелязваха професиите. Тя се вгледа в него и попита със силен акцент:

— Господин Чарлз Александър?

Той осъзна, че се оглежда нервно и й се усмихна.

— Точно така.

— По работа ли сте тук или на почивка?

— Турист съм.

Брюнетката вдигна печата към една от празните страници на паспорта.

— Колко дълго ще останете в Словения?

Зелените очи на господин Чарлз Александър се спряха върху хубавото й лице.

— Четири дни.

— За ваканция? Би трябвало да останете поне една седмица. Има много неща, които да разгледате.

Той се усмихна отново и поклати глава.

— Може и да сте права. Ще видя как ще тръгне.

Тя подпечата страницата и му върна паспорта.

— Приятно прекарване в Словения.

Той премина през залата за багажа, където другите пътници от полета от Амстердам стояха облегнати на празни колички до лентата. Очевидно никой не го забеляза и той се опита да не прилича толкова на обзето от параноя муле за пренасяне на дрога. Двете бели митнически гишета бяха празни и той мина през автоматичните огледални врати. Изпълнени с радостно очакване лица помръкнаха, когато осъзнаха, че той не е този, когото очакваха.

Последният път, преди много години, когато Чарлз Александър посети Словения, той носеше друго име, също така фалшиво като сегашното. Тогава страната бе все още екзалтирана от десетдневната война през 1991 г., която я бе освободила от Югославия. Долепена до Австрия, Словения бе чужда на изкуствено скалъпената федерация, смяташе се за по-близка до германските, отколкото до балканските народи. Останалите членове на Югославия обвиняваха словенците в снобизъм и не без основание.

Забеляза Анджела Йейтс, която стоеше до вратите към тротоара. Носеше панталон със строга кройка и син виенски блейзър. Беше скръстила ръце пред гърдите си и пушеше, загледана в сивата утринна светлина към паркираните пред летището коли. Той не отиде при нея, а намери тоалетна, влезе и се огледа внимателно. Бледността и потта нямаха нищо общо с фобията от летене. Той свали вратовръзката си, изми лицето си и примигна, но все още изглеждаше по същия начин.

— Съжалявам, че се наложи да ставаш толкова рано — каза той, когато излезе навън.

Анджела се завъртя, а в очите й проблясна страх. После се ухили. Изглеждаше изморена, но това не бе учудващо. Беше шофирала четири часа, за да го посрещне, което означаваше, че бе напуснала Виена към пет сутринта. Тя стъпка недопушената си цигара „Давидоф“, после го удари по рамото и го прегърна. Уханието на тютюн му подейства успокояващо.

— Напоследък не ядеш достатъчно, а? — попита тя.

— Хората надценяват яденето.

— Изглеждаш ужасно.

Той сви рамене, а Анджела се прозя сънливо.

— Добре ли си? — попита той.

— Снощи не спах.

— Имаш ли нужда от нещо?

Усмивката на Анджела се стопи.

— Още ли гълташ амфетамини?

— Само в спешни случаи — излъга той.

Беше взел последната си доза само защото изпитваше желание да го направи, а и сега му се искаше да изсипе остатъка от хапчетата в гърлото си.

— Искаш ли хапче? — попита той.

— Моля те, престани.

Пресякоха оживения път, претъпкан с таксита и автобуси, отправили се към града, после слязоха по циментовите стъпала към паркинга.

— Още ли си Чарлз? — прошепна Анджела.

— Вече две години.

— Глупаво име. Прекалено аристократично. Отказвам да го използвам.

— Непрекъснато настоявам за ново. Преди месец пристигнах в Ница и някакъв руснак вече бе чувал за Чарлз Александър.

— Така ли?

— Проклетият руснак едва не ме уби.

Анджела се усмихна, но той не се шегуваше. Внезапно се разтревожи да не би да се бе раздрънкал прекалено много. Анджела не знаеше нищо за работата му и не трябваше да знае.

— Разкажи ми за Доудъл. Откога работиш с него?

— От три години — отговори тя, като извади ключодържателя си и натисна бутона на дистанционното, за да отвори сивото си пежо. — Франк ми е началник, но отношенията ни са почти приятелски. Ние сме скромното присъствие на Управлението в посолството.

Анджела замълча за миг и добави.

— Доудъл си падаше по мен за известно време. Представяш ли си? Не можеше да види какво стои пред очите му.

Тя говореше с леко истеричен глас. Той се уплаши, че може да я разплаче.

— Какво мислиш? — все пак попита той. — Възможно ли е Доудъл да го е извършил?

Анджела отвори багажника на пежото.

— В никакъв случай. Франк Доудъл не беше нечестен. Малко страхлив, да. И се обличаше лошо. Но никога не е бил нечестен. Той не е откраднал парите.

Чарлз метна сака си в багажника.

— Използваш минало време, Анджела.

— Просто се страхувам.

— От какво?

Тя смръщи вежди раздразнено.

— Страхувам се, че Франк е мъртъв. Какво друго?

2

Анджела беше станала внимателен шофьор, което вероятно се дължеше на двете години, прекарани в Австрия. Ако я бяха изпратили в Италия, или дори тук в Словения, щеше да забрави мигачите и досадните ограничения на скоростта.

За да разреди напрежението, той заговори за старите им лондонски приятели от дните, когато двамата бяха работили в посолството като „аташета“. Той бе напуснал набързо, а всичко, което Анджела знаеше, бе, че новата му служба изискваше редовна промяна на името и той отново бе подчинен на стария им шеф, Том Грейнджър. Останалите в Лондон вярваха на онова, което им бяха казали — че той е бил уволнен.

Летя до Лондон за приеми от време на време — каза Анджела. — Винаги ме канят. Но са досадна работа. Всичките тези дипломати. В тях има нещо адски тъжно.

Наистина ли? — попита той, макар да знаеше добре какво Анджела имаше предвид.

Да, сякаш живеят в лагер, ограден с бодлива тел. Преструват се, че не допускат никого вътре, а всъщност те са заключени там.

Определението му прозвуча добре и го накара да се замисли за имперските илюзии на Том Грейнджър — предни постове на римляните, заобиколени от вражеските земи.

Качиха се на магистрала А1 и потеглиха на югозапад. Анджела заговори делово:

— Том обясни ли ти всичко?

— Не много. Ще ми дадеш ли една цигара?

— Не и в колата.

— Аха.

— Разкажи ми какво знаеш, а аз ще допълня останалото.

Пътуваха покрай гъсти гори с високи борове. Той започна да й преразказва разговора си с Грейнджър.

— Шефът каза, че Франк Доудъл бил изпратен тук, за да достави куфар с пари. Но не спомена точната сума.

— Три милиона.

— Долара?

Тя кимна.

Чарлз продължи:

— Хора от словенското разузнаване го видели за последен път в хотел „Метропол“ в Порторож. В стаята му. После изчезнал.

Той зачака Анджела да запълни белите петна в историята, но тя продължи да шофира безмълвно.

— Искаш ли да ми обясниш нещо? — попита Чарлз. — Например, за кого бяха предназначени парите?

Анджела поклати глава, но вместо да отговори пусна радиото. Беше нагласено на станцията, която бе слушала по време на дългия път от Виена. Словенска поп музика. Кошмарна.

— Вероятно можеш да ми кажеш и защо трябваше да научим последното му местонахождение от словенците, а не от нашите собствени хора.

Анджела не обърна внимание на забележката му, а увеличи звука на радиото и колата се изпълни с воя на някаква момчешка група. Накрая, тя заговори, а Чарлз трябваше да се наведе към нея, за да чуе думите й.

— Не съм сигурна кой издаваше заповедите, но достигаха до нас чрез Ню Йорк. От кабинета на Том. Избрал Франк по очевидни причини — ветеран с безукорно досие. Никакви следи от прекалена амбиция. Никакви проблеми с алкохола или нещо друго, което да го компрометира. Човек, на когото можеш да довериш три милиона долара. И най-важното — добре познат тук. Ако словенците го забележат да се мотае из курорта, няма да го заподозрат. Той почиваше в Порторож всяко лято и говореше езика идеално — обясни Анджела и се засмя леко. — Дори спрял да си побъбри със словенците. Том каза ли ти това? В деня, когато Франк пристигнал тук, видял агент от словенското разузнаване в магазин за сувенири и му купил играчка. Франк е такъв.

— Харесвам стила му.

Погледът на Анджела му показа, че иронията му бе неподходяща.

— Работата трябваше да е изключително проста. Франк отнася парите до пристанището в събота — преди два дни — и потвърждава паролата. После предава куфарчето. А в замяна получава адрес. Отива до обществен телефон, обажда ми се във Виена и ми казва адреса. После се връща у дома.

Песента свърши и млад диджей закрещя на словенски за „страхотната“ група, която бяха слушали.

— Защо никой не му е помагал?

— Имаше помощник — отвърна тя, като погледна в огледалото за обратно виждане. — Лио Бърнард. Запознахте се в Мюнхен, помниш ли? Преди около две години.

Чарлз си спомни един едър тип от Пенсилвания. В Мюнхен Лио бе човекът с мускулите, който им помагаше в съвместна операция с немските служби, насочена срещу египетската търговия с хероин. Никога не бяха изпробвали бойните му умения, но Чарлз се чувстваше по-спокоен от присъствието на огромния тип.

— Да. Лио беше забавен.

— Е, той е мъртъв — съобщи му Анджела, като отново погледна огледалото. — Намерили го в хотелската му стая, един етаж над тази на Франк. Деветмилиметров куршум — преглътна тя затруднено. — Смятаме, че е от собствения му пистолет, но не успяхме да намерим оръжието.

— Някой чул ли е изстрела?

Тя поклати глава.

— Лио имаше заглушител.

Чарлз се облегна на седалката си и неволно провери страничното огледало. Намали звука на радиото, после го спря. Анджела все още не му бе разказала всички подробности по случая, нито за какво са били предназначени всички тези пари, но това можеше да почака. Сега искаше да си представи как са протекли събитията.

— Кога пристигнаха тук?

— В петък следобед. На седми.

— Легенди?

— Франк нямаше. Познаваха го прекалено добре, за да използва легенда. Лио бе в ролята на Бенджамин Шнайдер от Австрия.

— Размяната е била насрочена за следващия ден, събота. В коя част на пристанището?

— Записала съм всичко.

— Време?

— Седем вечерта.

— Франк изчезва…?

— Видян е за последно в събота сутрин в четири. Дотогава пил с Богдан Крижан, шефа на местното разузнаване. Стари приятели са. После, около два следобед, чистачките в хотела намерили трупа на Лио.

— Ами пристанището? Някой видял ли е какво е станало в седем часа?

Тя отново погледна огледалото за обратно виждане.

— Закъсняхме прекалено много. Словенците нямаше да ни питат защо Франк им купува играчки. А ние узнахме за трупа на Лио след седем. Документите му бяха достатъчно добре изработени, за да объркат австрийското посолство за над осем часа.

— За три милиона долара не можахте да изпратите още няколко човека?

Анджела стисна зъби.

— Вероятно трябваше да го направим, но умуването върху това не ни върши работа сега.

Чарлз се изуми от некомпетентността им.

— Кой взе решението? — попита той.

Анджела се изчерви и стисна зъби още по-силно. Значи тя е виновна, помисли си той.

— Франк искаше да остана във Виена — каза тя.

— Значи Франк е взел решението да тръгне с три милиона долара и само с един помощник?

— Познавам човека, а ти дори не си го виждал — мрачно процеди Анджела.

Чарлз изпита желание да й каже, че всъщност познава шефа й. Беше работил с него веднъж през 1996 г., когато трябваше да се отърват от пенсиониран комунистически шпионин от източноевропейска страна. Но Анджела не трябваше да знае това. Той я докосна по рамото, за да изрази съчувствието си.

— Няма да говоря с Том преди да научим истината. Става ли?

Тя най-после го погледна и се усмихна уморено.

— Благодаря, Майло.

— Чарлз.

Усмивката й се изкриви.

— Чудя се дали въобще имаш истинско име.

3

Пътят им минаваше край италианската граница, а когато наближиха крайбрежието, магистралата се разшири, а растителността се разреди. Топлото сутрешно слънце блестеше над пътя, когато подминаха Копер и Изола. Чарлз се загледа в ниските храсти, средиземноморската архитектура и рекламите на хотели по всеки завой. Гледката му припомни колко красива бе тази част от крайбрежието. По-малко от петдесет километра, за които Италия, Югославия и Словения бяха воювали през вековете.

Вдясно от тях се виждаше Адриатическо море, а през отворения прозорец нахлуваше мирис на сол. Той се зачуди дали собственото му спасение не се крие в подобно място. Да изчезне и да прекара остатъка от дните си под жаркото слънце край морето. В климат, който пресушава и изгаря неуравновесеността ти. Но Чарлз прогони тези мисли, тъй като вече знаеше истината: географията не решава проблемите.

— Не можем да се справим с този случай, ако не ми разкажеш останалото — каза той.

— Какво останало? — попита Анджела, сякаш нямаше представа.

— Защо Франк бе изпратен тук с три милиона долара?

— Военнопрестъпник. Босненски сърбин. Важна клечка.

Минаха покрай малък розов хотел и пред тях се разкри заливът на Порторож, огрян от слънцето.

— Кой по-точно?

— Наистина ли има значение?

Чарлз предположи, че всъщност няма. Караджич, Младич или някой друг, историята винаги бе една и съща. Те, както и хърватските фанатици от другата страна на бойното поле, бяха участвали в босненския геноцид, който превърна уважаваната навремето мултиетническа страна в международен парий. От 1996 г., с помощта на симпатизанти и подкупни правителствени чиновници, тези типове се криеха от международния съд. Престъпления срещу човечеството, срещу живота и здравето, геноцид, нарушение на Женевската конвенция, убийство, плячкосване и мародерство. Чарлз се вгледа в морето и подуши въздуха.

— ООН предлага пет милиона за тези хора — отбеляза той.

— О, този искаше пет — отвърна Анджела, като намали зад колоната от коли със словенски, немски и италиански номера. — Но разполагаше само с адрес и нищо друго. Настоя да получи парите предварително, за да може да изчезне. От ООН не му повярвали и някакъв хитрец в Лангли решил, че ние трябва да го купим за три милиона. Страхотен удар. Купуваме си слава и отново изтъкваме некомпетентността на ООН. Но пет или три, пак ставаш милионер.

— Какво знаем за него?

— Не ни разказа нищо, но Лангли разкри туй-онуй. Душан Маскович, сараевски сърбин, присъединил се към бойните им отряди в самото начало на войната. Част от антуража, който укрива едрите риби в сръбските планини. Преди две седмици ги напуснал и се свързал с представителството на службата на ООН за правата на човека в Сараево. Очевидно, те виждат хора като него всеки ден. Затова Душан се обадил в нашето посолство във Виена и открил, че там са по-склонни да го изслушат.

— Защо не уредихте работата в Сараево?

— Не искаше да прибере парите в Босна. Дори не искаше да действаме чрез посолството в Сараево. И не искаше никой от агентите им в бившите югославски републики, да участва.

— Не е глупав.

— Доколкото разбрахме, Душан се бе сдобил с лодка в Хърватия и щеше да чака в морето до седем вечерта в събота. После щеше да дойде до брега, да направи размяната и да изчезне отново преди да му се наложи да се регистрира на пристанището.

— Разбирам — кимна Чарлз, който вече бе получил достатъчно информация, за да си представи различните участници и връзките между тях.

— Искаш ли да се погрижа за стаята?

— Хайде първо да проверим кейовете.

Главното пристанище на Порторож лежеше в средата на залива. Зад него се издигаше строеният през шестдесетте хотел „Словения“. Името му бе изписано със светлосиньо на фона на белия цимент. Паркираха и започнаха да се шляят из магазинчетата, които продаваха макети на лодки и тениски с надписи „Обичам Словения“ и „Родителите ми бяха в Словения и ми донесоха само…“ Семейства по сандали, със сладоледи и цигари в ръце, се разхождаха лениво наоколо. Зад магазините имаше кей, където бяха закотвени множество лодки.

— Коя? — попита Чарлз.

— Четиридесет и седем.

Той я поведе напред, пъхнал ръце в джобовете си, сякаш двамата с приятелката му се наслаждаваха на гледката и жаркото слънце. Екипажите и капитаните на яхтите и моторниците не им обърнаха внимание. Беше почти обед, време за питие и сиеста. Немци и словенци дремеха на нагорещените си палуби и единствените гласове принадлежаха на деца, които не можеха да заспят.

Място номер четиридесет и седем бе празно, но на четиридесет и девет бе завързана скромна яхта с италианско знаме. На палубата й, дебела жена се опитваше да обели наденица.

— Буон джорно! — весело я поздрави Чарлз.

Жената кимна любезно.

Италианският на Чарлз бе твърде ограничен, затова той помоли Анджела да открие кога жената е пристигнала в Порторож. Анджела заговори бързо като картечница, говореше с римски акцент и звучеше така сякаш бълва купища обиди, но жената се усмихна, размаха ръце и заговори по същия начин. Накрая, Анджела й благодари сърдечно.

Чарлз й махна, после се наведе към Анджела.

— Е?

— Пристигнала тук в събота вечер. До тяхната яхта била закотвена моторница, доста мръсна, но изчезнала малко след като дошли. Жената предположи, че е отплавала към седем и половина или осем.

След още няколко стъпки, Анджела осъзна, че Чарлз бе спрял някъде зад нея. Той стоеше с ръце на кръста, вторачен в малката табелка, на която пишеше „47“.

— Мислиш ли, че водата е прекалено мръсна? — попита той.

— Виждала съм и по-мръсна.

Чарлз й подаде сакото си, после разкопча ризата и срита обувките си настрани.

— Не, не мислиш да го направиш, нали? — изуми се Анджела.

— Ако размяната въобще е станала, вероятно не е минала добре. Ако е довела до схватка, нещо може да е паднало във водата.

— Или — поправи го Анджела, — ако Душан е хитър, е изнесъл трупа на Франк в открито море и го е изхвърлил през борда.

Чарлз се канеше да й каже, че вече е изключил Душан Маскович като убиец. Сърбинът нямаше да спечели нищо, ако убие човека, който щеше да му даде огромно количество пари в замяна на простичък адрес. Но после промени решението си. Нямаше време за разправии.

Събу панталона си, като пренебрегна болката в стомаха си, когато се наведе. Не носеше фланелка, а гърдите му бяха бледи след седмицата под мрачното сиво небе на Амстердам.

— Ако не се върна…

— Не гледай към мен — прекъсна го Анджела. — Не мога да плувам.

— Тогава помоли синьора Наденица да ми помогне.

Преди Анджела да отговори, Чарлз скочи във водата. Опънатите му от лекарствата нерви потръпнаха и той едва не си пое дъх, но успя да се сдържи. Изскочи обратно на повърхността и избърса лицето си. Анджела, застанала на ръба на кея, му се усмихна весело.

— Свърши ли вече?

— Внимавай да не ми измачкаш ризата — каза той, после се потопи отново и отвори очи.

Благодарение на слънцето, което грееше точно над него, той видя ясно белите корпуси на лодките. Прокара ръце по италианската яхта и последва очертанията й към носа, откъдето се спускаше дебелото въже с котвата. Гмурна се към дъното, използвайки ръцете си вместо очи. Докосна груба мида и люспите на риба, но когато се приготви да се върне на повърхността, напипа още нещо. Тежка работна обувка с твърда подметка. Обувката го отведе до крака, обут в джинси, след което напипа и тялото. Отново си напомни да не си поема дъх. Задърпа силно, но вкочаненият студен труп почти не помръдна.

Изскочи на повърхността, за да си поеме въздух, пренебрегна закачките на Анджела и се гмурна. Най-после успя да издърпа трупа и в светлината до италианската яхта видя защо се бе мъчил толкова. Подутият труп, принадлежащ на мъж с тъмна брада, бе завързан с въже към тежка метална тръба.

Той се издигна и вдъхна дълбоко. Водата, която бе изглеждала чиста преди минути, сега беше ужасно мръсна. Чарлз избърса уста с опакото на ръката си. Над него Анджела каза:

— Аз мога да си сдържа дъха по-дълго. Гледай.

— Помогни ми.

Тя остави дрехите му на кея, коленичи и се протегна към него. След миг, Чарлз седеше на кея, повдигнал колене и разтреперан от вятъра.

— Е? — попита Анджела.

— Как изглежда Франк?

Тя бръкна в джоба на сакото си и извади малка снимка. Франк Доудъл бе идеално осветен и всичките му черти се виждаха ясно. Гладко обръснат тип, с плешиво теме и бяла коса над ушите. Около шестдесетгодишен.

— Не си е пуснал брада след тази снимка, нали?

Анджела поклати глава отрицателно и го погледна притеснено.

— Но последната снимка на Маскович…

— Той се изправи.

— Освен ако в Порторож няма бум на убийствата, долу лежи вашият сърбин.

— Аз…

Чарлз я прекъсна категорично.

— Ще поговорим със словенското разузнаване, но трябва да се обадиш във Виена. Веднага. Да проверят кабинета на Франк. Да видят какво липсва. Да открият какво е имало в компютъра му преди да изчезне.

Чарлз облече ризата си и белият памук потъмня от влагата. Анджела извади мобилния си телефон, но пръстите й затрепериха и не можаха да наберат номера. Чарлз хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Това е сериозна работа. Ясно ли е? Но не избързвай с изводите преди да разберем всичко. И да не съобщаваме на словенците за трупа. Не искаме да ни задържат за разпит.

Анджела кимна послушно.

Чарлз я пусна, грабна сакото, панталона и обувките си и тръгна по кея. От яхтата си дебелата италианка подсвирна весело.

— Хубавец! — извика тя.

4

Час и половина по-късно се подготвиха да потеглят отново. Чарлз искаше да шофира, но Анджела възрази и започна да спори с него. Вероятно шокът й бе дошъл в повече. Чарлз не каза и дума, но тя сглоби мозайката в главата си. Франк Доудъл, любимият й началник, бе убил Лио Бърнард и Душан Маскович и бе изчезнал с три милиона долара правителствени пари.

Най-заклеймяващото доказателство дойде от обаждането й до Виена. Хард дискът на компютъра на Доудъл бе изчезнал. Компютърните експерти смятаха, че е бил свален по някое време в петък сутрин, точно преди Франк и Лио да потеглят към Словения.

Въпреки всичко това, Анджела състави нова, изпълнена с надежда, теория. Словенците бяха виновни. Франк бе взел хард диска си, но го бе направил по принуда. Старите му другарчета от словенското разузнаване го заплашваха.

По-късно се срещнаха с Богдан Крижан, местният шеф на разузнаването, и се настаниха в ресторанта на хотел „Словения“. Анджела се вторачи мрачно във възрастния мъж, който похапваше пържени калмари. Той й обясни, че е прекарал петъчната вечер с Франк Доудъл. Двамата пили в хотелската му стая.

— Какво искащ да кажеш с това, че си го посетил? — попита Анджела. — Не трябваше ли да работиш?

Крижан я изгледа над чинията си. Ъгловатото му лице сякаш се разшири, когато сви рамене в типичен балкански жест.

— Ние сме стари приятели, госпожице Йейтс. Стари шпиони. И това, което правим, е да пием до ранна утрин. Освен това, бях чул за Шарлот. И му поднесох съчувствието си под формата на бутилка.

— Шарлот? — попита Чарлз.

— Жена му — отговори Крижан, после се поправи. — Бившата му жена.

Анджела кимна.

— Тя го заряза преди около шест месеца. Франк го прие адски мъчително.

— Трагично — отбеляза Крижан.

За Чарлз мозайката бе почти сглобена.

— И какво ти спомена той за посещението си тук?

— Нищо. Разбира се, попитах го безброй пъти. Но той само ми намигна. Сега ми се иска да ми се беше доверил.

— На мен също.

— В неприятности ли е затънал? — попита Крижан без да се разтревожи видимо.

Чарлз поклати глава. Телефонът на Анджела звънна и тя напусна масата.

— Изпълнена с горчивина жена — каза Крижан, като кимна към гърба й. — Знаеш ли как я нарича Франк?

Чарлз не знаеше.

— Синеокото ми чудо — ухили се Крижан. — Франк е чудесен човек, но няма да разпознае лесбийка, дори ако го фрасне по носа.

Чарлз се наведе към него, докато Крижан ровичкаше с вилицата в чинията с калмари.

— Сещаш ли се за още нещо?

— Трудно ми е да се сетя, когато не искаш да ми обясниш за какво става дума — отвърна той. — Но наистина нищо не ми хрумва. Не забелязах нищо особено у Франк.

Застанала близо до вратата, Анджела притисна ръка към ухото си, за да чува по-добре. Чарлз се надигна и раздруса ръката на Крижан.

— Благодаря за помощта.

— Ако Франк има неприятности, надявам се да се отнесете справедливо с него — каза Крижан, като задържа ръката му по-дълго от обичайното. — Той служи на страната ви в продължение на много години. Ако е допуснал грешка в края на живота си, кой може да го съди? — попита той, като отново сви рамене и пусна ръката на Чарлз. — Не можем да сме перфектни през цялото време. Никой от нас не е господ.

Чарлз остави Крижан на философските му размисли и тръгна към Анджела. Тя затвори телефона си със зачервено лице.

— Какво има? — попита той.

— Беше Макс.

— Кой?

— Нощният дежурен в посолството във Виена. В четвъртък вечер един от информаторите на Франк изпратил информация за руснак, когото наблюдаваме. Крупен олигарх. Роман Угримов.

Чарлз знаеше доста неща за Угримов — бизнесмен, напуснал Русия, за да спаси кожата си, но запазил влиятелни контакти.

— Каква информация? — попита той.

— За изнудване — отговори Анджела. — Угримов е педофил.

— Може да е съвпадение — отбеляза Чарлз, когато излязоха от ресторанта.

— Възможно е. Но вчера Угримов се нанесъл в новата си къща. Във Венеция.

Чарлз отново спря и Анджела се върна при него. Вторачен в яркоосветените прозорци на хотелското лоби, той най-после сглоби и последните парченца.

— Това е от другата страна на морето. Идеално за лодка.

— Предполагам, но…

— От какво най-вече се нуждае човек, откраднал три милиона долара? — прекъсна я Чарлз. — От ново име. А човек с връзките на Роман Угримов лесно може да му осигури нови документи. Ако бъде убеден.

Анджела не отговори, а се вторачи мрачно в него.

— Още едно обаждане — каза той. — Накарай някого да провери пристанището във Венеция. Да разбере дали е имало изоставени лодки през последните два дни.

Изчакаха обаждането в централно кафене, което тепърва трябваше да се приспособи към чужденците наоколо. Зад поцинкования тезгях стоеше дебела лелка с оплискана с кафе и бира престилка, която сервираше „Лашко пиво“ на изморени работници от доковете. Жената изглеждаше раздразнена от молбата на Анджела за капучино, а когато кафето пристигна, се оказа прекалено сладко нес кафе. Чарлз я убеди да не се разправя, а просто да го изпие, после я попита защо не му беше казала, че съпругата на Франк го е зарязала.

Анджела отпи от кафето и се намръщи.

— Много хора се развеждат.

— Това е едно от най-стресиращите неща — отвърна той. — Разводът променя хората. Често изпитват желание да започнат отначало и да изживеят живота си отново, но по различен и по-добър начин — обясни Чарлз. — Може Франк да е решил, че още от самото начало е трябвало да работи за другата страна.

— Вече няма друга страна.

— Разбира се, че има. Самият той.

Анджела не изглеждаше убедена. Мобилният й телефон звънна и тя се заслуша. После поклати ядосано глава. На Франк, на Чарлз, на самата себе си. Колегите от Рим й съобщиха, че в събота сутрин моторница с дубровнишка регистрация е била намерена изоставена близо до доковете на Лидо. И вътре имало кръв.

След като Анджела затвори, Чарлз предложи да шофира — не искаше австрийските й навици да ги забавят. В отговор, Анджела му показа среден пръст.

Накрая обаче той спечели, тъй като когато потеглиха по гористите хълмове на полуострова, тя се разплака. Чарлз я накара да отбие и зае мястото й. Близо до италианската граница Анджела се опита да му обясни истеричното си поведение.

— Трудно е. В продължение на години се учиш да се доверяваш само на няколко човека. Не много, но достатъчно. А след като им се довериш, вече няма връщане назад. Как иначе ще си вършиш работата?

Чарлз не отговори, а се зачуди дали това бе и неговия собствен проблем. Идеята да се довериш на някого освен на прекия си шеф отдавна бе доказана като непостижима.

След като показаха паспортите си и влязоха в Италия, той извади мобилния си телефон си и набра. Поговори за минута с Грейнджър и повтори информацията, която бе получил:

— Скуола Векия дела Мизерикордия. Третата врата.

Набра втори номер. След няколко позвънявания Богдан Крижан каза изморено:

— Да?

— Отиди на кея срещу хотел „Словения“. Номер четиридесет и седем. Във водата ще намериш босненски сърбин на име Душан Маскович. Разбра ли?

Крижан въздъхна тежко.

— Свързано ли е с Франк?

Чарлз затвори.

5

Бяха им нужни три часа, за да стигнат до Венеция и да наемат водно такси — мотоскафо. В пет и половина бяха на докове на Лидо. Намръщен млад карабинер със засукани мустаци ги чакаше при изоставената моторница. Полицията във Венеция бе предупредена да очаква посетители, но не и да ги посрещне радушно. Ченгето повдигна червената полицейска лента, за да им направи път, но не ги последва на борда. Всичко си беше там — документите за регистрация в Дубровник, мърлявата кабина, натъпкана с резервни части и, в единия ъгъл, кафяво петно от засъхнала кръв.

Не прекараха дълго време на моторницата. Единственото, което Франк Доудъл бе оставил там, бяха отпечатъците му и хронологията на убийството. Застанал в средата на кабината, Чарлз вдигна два пръста в имитация на пистолет.

— Застрелва го тук, после го извлича навън — каза той, като клекна и посочи пода, където се виждаха следи от кръв. — Може би е вързал металната тръба към трупа още тук в лодката, или пък го е направил във водата. Няма значение.

— Не — отвърна Анджела, като го погледна в очите. — Няма.

Не намериха гилзи. Възможно бе да бяха паднали в залива на Порторож, но също така възможно бе Франк да бе спазил процедурите на Управлението и да ги бе събрал, макар да бе оставил отпечатъците си. Може да се бе паникьосал, но и това беше без значение.

Благодариха на карабинера, който промърмори „Няма защо“, вторачен в гърдите на Аджела, после намериха шофьора на водното такси, седнал на кея с незапалена цигара в устата. Зад него слънцето се бе спуснало ниско. Той ги уведоми, че броячът още работи и е навъртял над 150 000 лири. Изглеждаше адски доволен, че нито един от пътниците му не започна да се разправя.

След двадесет минути стигнаха до Канал Гранде и квартал Канареджо, където наскоро се бе нанесъл руският бизнесмен Роман Угримов.

— Той се занимава с всичко — обясни Анджела. — Руски комунални компании, австрийски недвижими имоти, има дори златна мина в Южна Африка.

Чарлз присви очи срещу горещия вятър и проследи с поглед минаващото корабче, претъпкано с туристи.

— Преместил се във Виена преди две години, нали?

— Да. Точно тогава започнахме да го разследваме. Затънал е в мръсотия, но не успяхме да го обвиним в нищо.

— Охраната на Угримов е сериозна, а?

— Невероятна. Франк искаше доказателства за педофилията му. Той пътува с тринадесетгодишната си племенница. Само дето не му е племенница. Абсолютно сигурни сме.

— Как се сдобихте с информацията за него?

Анджела се хвана за ръба на лодката, за да запази равновесие.

— Франк намери източник. Той наистина е много добър в работата си.

— Точно това ме притеснява.

Когато стигнаха до Ка д’Оро Чарлз плати на шофьора, даде му щедър бакшиш и тръгнаха през тълпите туристи към лабиринта от безлюдни задни улички. Най-после, след известно умуване, откриха малкия площад — „Рио Тера Барба Фрутариол“.

Венецианското палацо на Роман Угримов беше висока занемарена, но богато украсена сграда. Анджела прикри очи с ръка и прикова поглед в дългата покрита тераса, която продължаваше в страничната улица.

— Впечатляващо — отбеляза тя.

— Много от бившите служители на КГБ живеят във впечатляващи къщи.

— КГБ? — повтори тя, като се вторачи в него. — Информиран си за този тип. Откъде?

Чарлз опипа плика с хапчета в джоба си.

— Чувам разни неща.

— Аха. Нямам достъп до поверителна информация.

Чарлз не си направи труда да отговори.

— Значи ти искаш да ръководиш операцията? — попита тя.

— Бих предпочел ти да го направиш. Не нося служебна карта на Управлението.

— Все по-любопитно — отбеляза Анджела и натисна звънеца.

Тя показа картата си на плешив телохранител с миниатюрна слушалка в ухото и го помоли да поговори с Роман Угримов. Едрият тип заговори на руски в ревера си, изслуша отговора и ги поведе към слабо осветено каменно стълбище. Качиха се горе и той отключи тежка дървена врата.

Апартаментът на Угримов изглеждаше пренесен направо от Манхатън: блестящ дъсчен под, модерни мебели, плазмен телевизор и френски прозорец, който водеше към дълга тераса с изглед към венецианските покриви и Канал Гранде. Дори Чарлз трябваше да признае, че гледката е зашеметяваща.

Угримов седеше до стоманена маса и четеше нещо на лаптопа си. Усмихна им се, престори се на изненадан и се надигна с протегната ръка.

— Първите гости в новия ми дом — каза той на английски. — Добре дошли.

Беше висок, петдесетинагодишен, с вълниста посивяла коса и широка усмивка.

След като се запознаха, Угримов ги покани любезно на канапето.

— Моля, заповядайте. Кажете какво мога да направя за американските ми приятели.

Анджела му подаде снимката на Франк Доудъл. Угримов сложи очила и я поднесе към светлината.

— Кой е този човек? — попита той.

— Работи за американското правителство — отговори Анджела.

— И за ЦРУ?

— Ние сме служители на посолството. Той изчезна преди три дни.

— Аха — кимна Угримов, като й върна снимката. — Това звучи неприятно.

— Така е — потвърди Анджела. — Сигурен ли сте, че не е идвал при вас?

— Николай — каза Угримов и добави на руски. — Имали ли сме посетители?

Телохранителят издаде напред долната си устна и поклати отрицателно глава.

Угримов сви рамене.

— Страхувам се, че не разполагам с информация за вас. Вероятно ще ми кажете защо смятате, че може да е дошъл тук. Не познавам този човек, нали?

— Той проучваше живота ви точно преди да изчезне — отговори Чарлз.

— Аха — отново каза руснакът и вдигна пръст. — Съобщавате ми, че някой от американското посолство във Виена е проучвал живота и работата ми?

— Щяхте да се обидите, ако не го бяха направили — отбеляза Чарлз.

Угримов се ухили.

— Добре. Позволете ми да ви предложа питие. Или сте на служба?

За раздразнение на Чарлз, Анджела отговори:

— На служба сме.

После стана и подаде на Угримов визитната си картичка.

— Ако господин Доудъл се свърже с вас, моля ви, обадете ми се.

— Разбира се — кимна той и се обърна към Чарлз. — До свидание.

Чарлз повтори руския израз любезно.

След като излязоха на тъмната улица, Анджела се прозя и попита:

— Какво беше това?

— Кое?

— Откъде Угримов знаеше, че говориш руски?

— Казах ти, че имам нужда от ново име — отговори Чарлз, като огледа улицата. — Руската общност не е много голяма.

— Не е и много малка — възрази Анджела. — Какво търсиш?

— Ето там — отговори Чарлз, като кимна към малката табелка на ресторанта на ъгъла. — Да се поразходим до там. Ще ядем и ще наблюдаваме.

— Нямаш му доверие?

— Човек като него няма да признае, че Доудъл го е посещавал.

— Наблюдавай колкото си искаш. Аз имам нужда от сън.

— Какво ще кажеш за едно хапче?

— Първото е безплатно? — намигна му Анджела усмихнато и потисна прозявката си. — В посолството често ни вземат проби за наркотици.

— Добре, дай ми поне една цигара.

— Кога пропуши?

— В момента ги отказвам.

Анджела извади цигарите си, но преди да му ги подаде попита:

— Дрогата ли ти причини това? Или работата?

— Кое?

— Може пък да са всичките тези имена — каза тя и му подаде цигарата. — Може това да те е направило толкова студен. Когато беше Майло, беше различен човек.

Той примигна озадачено, но не можа да отговори.

6

Той прекара първата част от нощната си смяна в ресторанта. Поръча си чикети — малки порции морски деликатеси и зеленчуци на скара — и ароматно кианти. Барманът се опита да го заговори, но Чарлз предпочиташе мълчанието, затова когато човекът задрънка, че Джордж Майкъл бил най-великия певец в света, той не си направи труда да се съгласи или възрази.

Някой беше оставил на масата екземпляр от „Хералд Трибюн“ и той го запрелиства небрежно. Зачете се в статия с изявление на министъра на отбраната. Доналд Ръмсфелд обясняваше, че „според някои преценки, не можем да проследим трансакции на стойност 2,3 трилиона долара“, което бе една четвърт от бюджета на Пентагона. Сенатор Нейтън Ървин от Минесота наричаше това „истински позор“. Но дори това не можа да задържи вниманието му и той сгъна вестника и го остави настрани.

Не мислеше за самоубийство, а за Големия глас, за който майка му му разказваше по време на редките си нощни посещения през седемдесетте години, когато Чарлз бе хлапе в Северна Каролина.

— Погледни всички — казваше майка му. — Виж какво ги ръководи. Малки гласове — телевизия, политици, свещеници, пари. Това са малките гласове и те скриват Големия глас, който всички чуваме. Но тези малки гласове не означават нищо. Те само мамят. Разбираш ли?

Чарлз бе прекалено малък, за да разбере, но прекалено голям, за да признае невежеството си. Посещенията на майка му никога не бяха достатъчно дълги, за да му обясни добре идеите си. Той винаги бе изморен, когато тя пристигаше посред нощ, почукваше на прозореца му и го отвеждаше в близкия парк.

— Аз съм твоята майка, но не можеш да ме наричаш „мамо“. Няма да позволя да бъдеш потискан и няма да те оставя да потискаш мен с тази дума. Няма да ме наричаш дори Елън — това е робското ми име. Свободното ми име е Елза. Можеш ли да го кажеш?

— Елза.

— Чудесно.

Ранното му детство бе изпълнено със спомени за тези сънища. И ги приемаше точно като такива: сънища за посещенията на майката-призрак и кратките й уроци. Тя идваше три-четири пъти годишно. Когато Чарлз стана на осем години, майка му го посещаваше всяка вечер в продължение на седмица и фокусира уроците си върху освобождението. Обясни му, че когато порасне още малко, ще го отведе със себе си, защото тогава той вече ще може да разбере доктрината на тоталната война. Срещу кого? Срещу малките гласове. Чарлз не разбираше нищо, но все пак се вълнуваше от мисълта да изчезне заедно с нея в нощта. Но това никога не стана. След онази напрегната седмица, сънищата не се завърнаха. Много по-късно той научи, че майка му е умряла преди да го въведе в лоното. В немски затвор. Самоубийство.

Кой беше Големия глас? Гласът, който й бе проговорил от каменните стени на затвора в Щутгарт и я бе убедил да събуе затворническия панталон, да завърже единия крачол за решетките на вратата, а другия — за врата си, а после да се тръшне на пода с ентусиазма на фанатик?

Чарлз се зачуди дали майка му би извършила същото, ако бе запазила истинското си име. Или ако все още се смяташе за майка. После се запита дали самият той би оцелял през изминалите години или би предпочел да сложи край на живота си, ако бе запазил истинското си име.

Да, мислите му отново се върнаха към самоубийството.

Ресторантът затвори в десет часа. Той провери предната врата на Угримов, после се затича на запад към задните порти, онези откъм канала, на „Скуола Векия дела Мизерикордия“. Грейнджър му бе казал да търси третата врата. Той преброи до три, после се просна по корем на паветата и се протегна към вонящия канал.

Не виждаше нищо и трябваше да действа по инстинкт, да докосва камъните, докато намери различния от останалите. Тайниците бяха на повече от петдесет години, добавени към архитектурата на следвоенна Европа от агенти на „Езерото“[2], предшественика на ЦРУ. Невероятна предвидливост. Много от тях бяха открити, други — съсипани поради некачествено изпълнение, но оцелелите бяха безценни. Чарлз затвори очи, за да изостри сетивата си. В долния край на камъка имаше лост. Дръпна го и камъкът остана в ръката му. Остави го до себе си и бръкна в дупката, където намери запечатан найлонов плик. Извади го и го разкъса. Вътре лежеше валтер Р99 с два пълнителя.

Остави камъка на мястото му, върна се до „Барба Фрутариол“ и започна да обикаля из тъмните улички около палацото, като държеше под око предната врата и терасата на Угримов. От време на време забелязваше по някоя фигура — Угримов, телохранителите му, младо момиче с дълга кестенява коса. „Племенницата“. Но само бодигардовете минаваха през вратата. Очевидно отиваха на пазар, тъй като се завърнаха с храна, бутилки вино и дървена кутия за пури. След полунощ чу лека музика — опера. Изборът го изненада.

Мяукащите котки из квартала не му обръщаха внимание, но трима пияници се опитаха да се сприятелят с него. Мълчанието му свърши работа освен с третия, който обви ръка около рамената му и заговори на четири езика в опит да получи отговор. Чарлз заби лакът в ребрата му в неочакван изблик на емоция, притисна ръка към устата му и го халоса здраво два пъти в тила. При първия удар мъжът изхърка. При втория, припадна. Изпълнен с омраза към самия себе си, Чарлз го завлече в тъмна уличка.

Равновесие. Думата се върна при него, когато отново прекоси моста разтреперан. Без равновесие животът вече не си струва усилията.

Вършеше тази работа от шест, не, седем години. Прелиташе от град към град и получаваше заповеди по телефона от човек, когото не бе виждал от две години. Телефонът бе неговият господар. Понякога минаваха седмици без да получи задача и през тези периоди спеше и пиеше здраво. Но когато изпълняваше мисия, нямаше начин да спре бруталното движение напред. Налагаше му се да гълта стимуланти, които да го поддържат във форма, защото службата не се интересуваше от доброто му здраве. За нея бе важно да поддържа своята „сфера на влияние“. Чарлз Александър и останалите като него можеха да вървят по дяволите.

Анджела бе споменала, че „вече няма друга страна“, но не беше така. Другата страна имаше безброй лица: руската мафия, китайската индустриализация, ядрените бомби, продавани на черния пазар, гласовитите мюсюлмани в Афганистан, които се опитваха да прогонят Вашингтон от подгизналия от нефт Близък Изток. И както Грейнджър се изразяваше, всеки, който не бе приятел на империята или не бе погълнат от нея, биваше анатемосан, което означаваше, че трябва да се справят с него както римляните с варварите пред портата ми. И тогава телефонът на Чарлз Александър започваше да звъни.

Той се зачуди колко ли трупове се носят из мътните води на каналите. Мисълта да се присъедини към тях му донесе успокоение.

Довърши си работата, заповяда си той. Не приключвай с провал. А после…

Край на самолетите, граничарите и митничарите. Край на озъртането през рамо.

В пет часа вече бе взел решение. Небето се зазори и той глътна още два декседрина. Треперенето му се завърна. Припомни си майка си и мечтите й за утопия с Големи гласове. Какво ли би си помислила за него? Сигурно щеше да й се иска да го пребие, тъй като бе прекарал целия си живот, изпълнявайки заповедите и процедурите на малките гласове.

В девет и половина почитателят на Джордж Майкъл отвори ресторанта отново. Чарлз се изненада, че все още е жив и здрав. Поръча си двойно еспресо и зачака търпеливо до прозореца, докато човекът приготвяше лингуини с бекон, яйца и чесън за навъсения си клиент. Храната беше великолепна, но едва бе изял половината, когато спря и се загледа навън.

Трима души приближаваха към двореца. Телохранителят, когото бе видял вчера — Николай, а зад него, бременна жена и възрастен мъж. Мъжът бе Франк Доудъл.

Чарлз извади телефона си светкавично.

— Да? — каза Анджела.

— Той е тук.

Чарлз прибра телефона и остави на масата пари за сметката. Барманът, който обслужваше възрастна двойка, го погледна ядосано.

— Не харесваш ли закуската?

— Остави я на масата — каза Чарлз. — Ще я довърша след минута.

Докато Анджела пристигне, с още влажна от душа коса, посетителите бяха прекарали дванадесет минути в двореца. На улицата се разхождаха четирима туристи и Чарлз се надяваше да се разкарат скоро.

— Имаш ли пистолет? — попита той, като извади валтера си.

Анджела дръпна назад сакото си и му показа презраменния си кобур.

— Дръж го там. Ако някой трябва да стреля, по-разумно е аз да го направя. Мога да изчезна, а ти — не.

— Значи те е грижа за мен, а?

— Да, Анджела. Грижа ме е за теб.

Тя стисна устни.

— Освен това се страхуваш, че аз няма да имам сили да го застрелям — каза тя, като погледна треперещата му ръка. — Аз обаче не съм сигурна, че ти ще уцелиш.

Чарлз стисна валтера и постепенно треперенето му се успокои.

— Ще се справя чудесно — увери я той. — А ти застани ей там — посочи й той вратата срещу входа на палещото. — Доудъл ще е в капан. Излиза навън, а ние го арестуваме. Проста работа.

— Съвсем проста — изсумтя Анджела, после се отправи към поста си.

След като се отдалечи от него, той огледа ръката си. Анджела беше права, разбира се. Не можеше да продължава по този начин и нямаше да го направи. Работата му беше скапана. Животът му беше скапан.

Предната врата на палещото се отвори.

Плешивият Николай задържа тежката дървена врата, за да направи път на бременната жена. Чарлз забеляза, че тя е изключително красива. Яркозелените й очи блестяха весело. После се появи Доудъл и я докосна по лакътя. Той изглеждаше изморен и по-стар от шестдесет и двете си години.

Телохранителят затвори вратата зад тях. Жената се завъртя и каза нещо на Доудъл, но той не й отговори. Беше приковал очи в Анджела, която бе изскочила от укритието си и тичаше към него.

— Франк! — извика тя.

Анджела го бе изпреварила. Чарлз също се втурна напред, стиснал валтера в ръка.

Някъде от високо долетя мъжки глас.

— Обичам я, копеле! — изкрещя гласът на английски.

После силен вой изпълни въздуха.

За разлика от останалите трима души на улицата, Чарлз не вдигна очи нагоре. Знаеше, че някой иска да отвлече вниманието му. Бременната жена изпищя и отстъпи назад. Франк Доудъл остана закован на мястото си. Анджела спря и отвори уста, но не издаде звук. Нещо розово се удари в земята до бременната жена. Беше 10.27 сутринта.

Чарлз замръзна. Можеше да е бомба. Но бомбите не бяха розови и не падаха по този начин. Експлодираха или се разбиваха в земята с оглушителен шум. А това розово нещо се удари в земята с меко тупване. И тогава той осъзна, че е човешко тяло. Разпиляна сред кръвта по паветата, той видя дълга кестенява коса. Беше красивото момиче, което бе видял на терасата снощи.

Чарлз вдигна очи, но терасата отново бе празна. Бременната жена изпищя, залитна и падна назад.

Франк Доудъл извади пистолет, стреля три пъти, после се завъртя и побягна. Анджела се втурна след него, като викаше:

— Франк! Спри!

Чарлз Александър бе обучен да действа дори когато бе изправен пред непредвидимото, но това, което видя — падналото момиче, изстрелите, тичащия мъж — го обърка още повече.

Каква бе ролята на бременната жена във всичко това?

Изведнъж не успя да се поеме дъх, но той все пак стигна до нея. Тя продължаваше да пищи. Лицето й бе зачервено, очите й се подбелваха. Думите й бяха неразбираеми.

В гърдите му се появи странно усещане и той се отпусна тежко на земята до нея. Тогава забеляза кръвта. Не тази на момичето — то лежеше от другата страна на истеричната жена, а собствената си кръв. Видя увеличаващото се червено петно на ризата си.

Я виж ти! Беше изтощен. Червени вадички запълваха празните места между паветата.

Мъртъв съм.

Вляво Анджела се втурна след изчезващата фигура на Франк Доудъл.

Сред неразбираемите дрънканици на бременната, Чарлз чу ясен израз:

— Раждам!

Той примигна. Искаше му се да й каже, че умира и не може да й помогне. Но после забеляза отчаянието по изпотеното й лице. Жената наистина искаше да оживее. Защо ли?

— Имам нужда от лекар! — изкрещя жената.

— Аз… — започна той и се огледа наоколо.

Анджела и Доудъл бяха изчезнали. Чуваха се само стъпките им някъде зад ъгъла.

— Доведи проклетия лекар! — изрева жената до ухото му.

Далеч зад ъгъла се чуха три резки изстрела от пистолета на Анджела.

Чарлз извади телефона си. Жената беше ужасена, затова той й прошепна успокоително, че всичко ще е наред, после набра 118, номера на италианската служба за спешни случаи. На несръчен, прекалено тих заради ранените му дробове италиански, той обясни, че на „Рио Тера Барба Фрутариол“ ражда жена. Обещаха му да изпратят помощ. Той затвори. Кръвта му вече не образуваше вадички, а се бе стекла в голяма локва.

Бременната вече бе по-спокойна, но все още се мъчеше да си поеме въздух. Изглеждаше отчаяна. Чарлз я хвана за ръката и тя стисна неговата с неочаквана сила. Той погледна над масивния й корем и видя мъртвото, облечено в розово, момиче. В далечината Анджела се появи със странна походка. Беше превита и залиташе като пияна.

— Кой, по дяволите, си ти? — най-после успя да попита бременната.

— Какво?

Тя си пое дъх и стисна зъби.

— Имаш пистолет.

Валтерът все още беше в ръката му. Той го пусна и оръжието изтрака на земята. Очите му се замъглиха.

— Кой… — каза жената измъчено. — Кой, по дяволите, си ти?

Чарлз се задави, затова спря и стисна ръката й по-силно. После опита отново.

— Аз съм турист — каза той, но докато припадаше на паветата осъзна, че вече не е такъв.