Туристът

1

Още в самото начало той знаеше как ще свърши, въпреки всички страхове и съмнения, предизвикани от строгия затворнически режим. Беше създаден да окуражава съмнения във всичко, свързано с външния свят, дори в стара руска лисица. Затворът нареждаше: „Будиш се в този час, в онзи час ядеш. По средата на деня е време за физически упражнения в двора.“ А в двора мислите ти прескачаха високите стени и човек започваше да си въобразява какво ли ставаше навън точно в този момент. Скоро обаче започнаха да го безпокоят странните светски отношения в затвора. Банда латиноамериканци ти намеква, че не те бива на баскетбол, банда чернокожи ти казва, че това е тяхното място. Скинхедите ти обясняваха, че трябва да се движиш с тях, тъй като си бял и техен брат. А ако човек отхвърлеше всички тях, както постъпи Майло, мислите му се връщаха обратно в затвора, където се опитваше просто да остане жив.

През първите три седмици от затворничеството му, което продължи месец и половина, три пъти се опитаха да го убият. Първият нападател беше плешив фашист, който смяташе, че ръцете му са достатъчно добро оръжие, докато Майло ги смаза в решетките на съседната килия. В два други случая го нападнаха с ножове, направени от заострени кухненски прибори, докато приятелите им държаха Майло здраво. Тези случаи го отведоха в клиниката с белези по гърдите, бедрата и задника.

Два дни по-късно вторият нападател, вероятно нает от криминалната организация в Нюарк, бе намерен мъртъв, удушен безмълвно и без нито един отпечатък по него, под скамейките на чернокожата банда. Майло бе обграден със стена от мълчание. Беше трън в петите им, но понякога бе по-разумно да оставиш тръна на мястото му, за да не предизвика инфекция.

От време на време го посещаваше специален агент Джанет Симънс. Искаше да потвърди подробности от историята му. Понякога за баща му, друг път за Трипълхорн, чийто труп бе открит в планина Китанини, на запад от езеро Хопатконг. Майло я разпитваше за Тина и Стефани, а Симънс винаги отговаряше, че са добре. Защо тогава не идваха да го видят? Симънс се притесняваше от въпроса.

— Според мен Тина мисли, че за Стефани ще е трудно да приеме това положение.

След три седмици, докато Майло си почиваше в клиниката, Тина най-после дойде. Сестрата го изведе с инвалидна количка до стаята за посещения, където си говориха по телефона, разделени от брониран плексиглас.

Въпреки обстоятелствата или пък точно заради тях, Тина изглеждаше великолепно. Беше свалила няколко килограма и това подчертаваше високите й скули по нов начин. Майло непрестанно докосваше прозореца между тях, но Тина не отвръщаше на закачките му. А когато говореше, звучеше, сякаш четеше специално подготвено изявление.

— Не разбирам нищо, Майло. В един момент заявяваш на всички, че си убил Том, а в следващия Джанет Симънс ми съобщава, че не си го извършил. Кое от двете е лъжа, Майло?

— Не убих Том. Това е истината.

Тина се усмихна широко. Вероятно изпита облекчение от отговора и каза:

— Знаеш ли, странното е, че бих могла да го приема. Ако си убил кръстника на Стефани, наистина бих могла да го приема. Вярвах ти изцяло в продължение на много години и бих могла да повярвам, че си го убил по основателна причина. Да, бих повярвала, че имаш оправдание за убийството. Разбираш ли? Това е вяра. Но другото… Баща ти… Господи!

Каквито и думи да си бе подготвила за случая, вече бяха забравени.

— Колко дълго щеше да чакаш, за да ми разкажеш за всичко това? Колко дълго преди Стефани да открие, че има дядо?

— Съжалявам за това — отговори той. — Просто… лъжех за това откак бях дете. Излъгах Управлението. А след известно време, лъжата се превръща в истина.

В очите на Тина проблясваха сълзи, но не се разплака. Нямаше да си позволи да рухне, не и в стаята за посещения в затвора в Ню Джърси.

— Не е достатъчно добро. Разбираш ли? Просто не е достатъчно добро.

Той се опита да смени темата.

— Как е Стеф? Какво знае?

— Мисли, че си в командировка. Дългосрочна.

— И?

— И какво? Искаш да чуеш, че баща й й липсва? Да, така е. Но знаеш ли какво? Истинският й баща, Пат, се притече на помощ. Взима я от детегледачката, дори готви. Оказа се свестен човек.

— Радвам се — излъга Майло.

Ако Патрик правеше Стефани щастлива, добре, но Майло просто не вярваше, че Патрик щеше да остане наоколо достатъчно дълго. Не беше стабилен и постоянен човек. Въпреки желанието си, той зададе най-идиотския въпрос:

— Вие двамата…

— Ако сме заедно, това вече не е твоя работа, нали?

Майло не можа да понесе повече. Понечи да се изправи, но раната от ножа в гърдите му го отметна назад. Тина забеляза изписаната по лицето му болка.

— Хей, добре ли си?

— Добре съм — отговори той, затвори телефона и повика пазача да го отведе обратно в клиниката.

На десети септември, понеделник, специален агент Джанет Симънс го посети за последен път. Съобщи му, че най-после е събрала всички доказателства. Не му обясни защо бе нужно толкова дълго време. Кръвта в къщата на Грейнджър отговаряла на тази на трупа, намерен в планината. Симънс поискала услуга от французите и намерили следа от ДНК-то на трупа върху шишенцето с приспивателни в апартамента на Анджела Йейтс.

— Не разбирам, Майло. Ти беше невинен. Не си убил нито Грейнджър, нито Анджела. Не знам какво да мисля за Тигъра.

— И него не съм убивал — помогна й Майло.

— Добре. Не си убивал никого. Знам и още нещо — никога не си сключвал сделка с Фицхю, за да предпазиш семейството си. Това беше измислица.

Майло не отговори.

Симънс се наведе към прозореца.

— Защо тогава не ми каза истината в самото начало? Защо бе нужна цялата тази дезинформация? Защо се наложи баща ти да ме манипулира? Адски унизително. Аз съм разумен човек, щях да те изслушам.

Майло се замисли. През всички онези часове на деветнадесетия етаж, бе искал да постъпи точно по този начин. Но после си припомни защо.

— Нямаше да ми повярваш.

— Можеше и да ти повярвам. А и дори и да не ти бях повярвала, щях да проверя историята ти.

— И нямаше да намериш никакви доказателства — каза той, после си спомни какво му бе казал Тигъра преди два месеца. — Налагаше се да говоря уклончиво, тъй като никой добър разузнавач не вярва на нищо, което му кажат. Единственият начин да те накарам да повярваш бе ти сама да откриеш истината, при това без да знаеш, че аз те водех към нея.

Симънс се вторачи в него. Вероятно се чувстваше манипулирана или глупава. Майло не бе сигурен. Напоследък не бе сигурен в нищо. Накрая, тя каза:

— Добре. Ами сенаторът? Баща ти изпрати двама типове, представящи се за помощници на сенатор Нейнън Ървин, които после пък се представиха за хора на Управлението. Защо ме поведе към сенатора?

— Ще трябва лично да го попиташ.

— Не знаеш ли?

Майло поклати глава.

— Предполагам, че сенаторът е свързан с всичко, но баща ми никога не ми каза.

— Какво ти каза?

— Да му се доверя.

Симънс кимна бавно, сякаш доверието бе непозната за нея идея.

— Е, предполагам, че свърши работа. А утре, след като приключим с документацията, ще бъдеш свободен.

— Свободен?

— Името ти бе изчистено, нали?

Тя се облегна на стола, притиснала слушалката до ухото си.

— Ще дам на директора на затвора плик с малко пари. Не много, просто достатъчни да си купиш билет за там, където отиваш. Имаш ли нужда от място, където да отседнеш?

— Имам квартира в Джърси.

— А, да, апартамента на Долан — кимна тя и погледна рамката на прозореца. — Не съм говорила с Тина от известно време. Ще се видиш ли с нея?

— Тя се нуждае от още време.

— Вероятно си прав — съгласи се Симънс и замълча за момент. — Мислиш ли, че си струваше?

— Какво?

— Цялата тайнственост относно родителите ти. Попречи на кариерата ти, а Тина е… ами може да си съсипал брака си.

Майло не се поколеба да отговори, тъй като бе размишлявал безкрайно дълго по въпроса.

— Не, Джанет. Въобще не си струваше.

Разделиха се любезно и Майло се прибра в килията, за да събере вещите си. Четка за зъби, няколко романа и бележник. Малък подвързан бележник, в който бе започнал да превръща мита в действителност. На външната корица бе написал:,Черна книга“.

Ако си бяха направили труда да я проверят, пазачите щяха да бъдат озадачени от петцифрените номера, които я изпълваха. Номерата бяха препратки към страници, редове и думи от пътеводителя на „Лоунли планет“, който бе открил в затворническата библиотека. Жизнерадостният тон на дешифрираната версия би изненадал всеки, който познаваше Майло Уийвър:

„Какво е Туризма? Наясно сме какво твърди рекламата. Лангли ти казва, че Туризма е гръбнака на пирамидата за незабавно реагиране. Обясняват ти, че ти, като турист, си апогеят на съвременното разузнаване. Ти си диамант. Наистина.

Всичко това може да е вярно — ние, туристите, никога не успяваме да се издигнем достатъчно високо над хаоса, за да открием реда в него. Опитваме се и това е част от функцията ни, но всяка частица ред, която намерим, е свързана с други частици, контролирани от свръхред, който пък е контролиран от свръхсвръхред. И така нататък. Това е действителността на политици и академици. Оставете я на тях. Запомнете само едно: основната ви функция като турист е да останете живи. “

2

Сред вещите, които му върнаха, бе любимият му айпод. Един от пазачите го бе използвал от време на време през последните два месеца, така че батерията му бе напълно заредена. В автобуса Майло се опита безуспешно да се утеши с френските си песни. Изслуша няколко секунди от мелодиите на всяко от онези красиви момичета от шестдесетте и накрая стигна до „Кукла от восък“. Но не можа да понесе цялата песен. Не се разплака — вече бе приключил с това, но оптимистичните мелодии нямаха нищо общо с живота му. Той прегледа списъка с групите и се спря на нещо, което не бе слушал от дълго време — „Велвет Ъндърграунд“. Тази музика отразяваше неговия свят.

Не се отправи към апартамента на Долан, а взе метрото към площад „Кълъмбъс“. Купи си кутия „Давидоф“ и се разходи из Сентрал Парк. Настани се на пейка сред семействата и децата и запали цигара. Погледна часовника си, загаси цигарата и метна фаса в кошче за боклук. Може и да страдаше от параноя, но все пак не искаше да го приберат в участъка за замърсяване на обществено място.

Беше забелязал сянката си в автобуса. Млад мъж, около двадесетте, с мустаци, тънък врат и мобифон, от който бе изпратил няколко съобщения. Младежът последва Майло, когато слезе от автобуса, после към метрото, като от време на време се обаждаше да уведоми господарите си за развитието на нещата. Майло не го познаваше, но предположи, че през последния месец отделът по Туризма бе изкормен, а после населен с безброй нови лица. Присъствието на сянката не го притесняваше, защото Управлението просто искаше да се увери, че Майло Уийвър нямаше да създава повече неприятности.

Сега, докато вървеше в южния край на парка, сянката му бе на около половин пресечка от него. Добър агент, помисли си Майло. Не притеснява мишената си. Той излезе от парка и се спусна към станцията на метрото на Петдесет и седма улица, където взе линия „Ф“ към центъра на града.

Разполагаше с време и не му пукаше, че влакът спираше на всяка спирка до Бруклин. Хора слизаха и се качваха, но преследвачът му си оставаше в задната част на вагона. Единственото движение, което направи, бе да се настани на седалка докато Майло не гледаше към него.

Най-после вратите се отвориха на Седмо авеню и Майло се надигна. Погледна назад и изненадано осъзна, че сянката му е изчезнала. Дали бе слязъл по-рано? Майло стъпи на платформата и се блъсна в човек, който бързаше да се качи на влака. Вдигна очи докато вратите се затваряха и преследвачът му се вторачи в него. Всъщност, мъжът му се усмихна и потупа джоба на сакото си. Влакът потегли.

Майло объркан потупа собствения си джоб и извади малък черен телефон, който не бе виждал преди.

Качи се по стълбите и тръгна по „Гарфилд“. Извади късмет и никой не му се обади. Накрая стигна до училище „Бъркли Каръл“.

Беше почти време и улиците около училището бяха претъпкани с коли. Майло не обърна внимание на другите родители, които стояха на тротоара и си бъбреха, и си намери прикрито място до огрян от слънцето бряст.

Училищният звънец зазвъня и тълпата се раздвижи. В същия миг, телефонът му иззвъня.

Майло погледна екранчето, но не видя номер.

— Ало?

— Добре ли си? — попита баща му на руски.

Майло нямаше желание да говори руски.

— Все още дишам — отвърна той на английски.

На отсрещната страна на улицата, хлапета с раници на гърба се втурнаха към родителите си.

— Не трябваше да отнеме толкова дълго — каза Примаков, — но нямах контрол над това.

— Разбира се, че нямаше.

— Споменаха ли ти нещо за работа?

— Не още.

— Ще го направят — увери го баща му. — Разбираш, че ще те понижат обратно в Туризма, нали? Това е единственото, което могат да направят. Не си обвинен в убийство вече, но никоя Управлението не обича хора, които сочат провалите й.

Майло се надигна на пръсти, забелязал Стефани сред децата. Косата й бе пораснала и вече нищо не напомняше за представлението й в Деня на независимостта. Наистина беше красива, много по-хубава отколкото в спомените му. Той се забори с желанието да се втурне към нея и да я вземе в прегръдките си.

— Майло?

— Знам всичко това — отвърна той раздразнено. — И знам, че трябва да приема предложението. Доволен ли си?

Стефани спря, завъртя се и се ухили широко, когато видя някого. И се втурна към… Патрик, който излизаше от сузукито си.

— Слушай — каза Примаков в ухото му. — Майло, слушаш ли ме? Не исках да стане така, но това е единственият начин. Разбираш го, нали? Грейнджър беше дребна риба. Също и Фицхю. Проблемът не е в няколкото корумпирани типове, а е в цялата институция.

Патрик целуна дъщеря си и я поведе към колата. Майло заговори безстрастно:

— Значи искаш да съсипя цялото ЦРУ.

— Не говори глупости, Майло. Това никога няма да стане, а и дори не го искам. Искам само малко международно сътрудничество. А след като ти не желаеш да приемеш службата в ООН…

— Няма да бъда твой служител, Евгени. Само източник. А ти ще получаваш само това, което аз реша, че трябва да знаеш.

— Звучи достатъчно справедливо. А ако мога да ти помогна с нещо… Мога да поговоря с Тина. Да я въведем в кръга. Тя е умна, ще разбере.

— Не искам да разбира.

— Какво? За какво говориш?

— Животът й е прекалено неуравновесен и така. Не искам да я съсипвам с толкова много информация.

— Не я подценявай — строго каза баща му, но Майло вече не слушаше.

В продължение на цяла седмица в Албъкърки бе слушал думите на стареца, плановете и сделките му. И какво му бе останало сега?

Сузукито беше част от колоната коли, които отвеждаха децата у дома. Майло забеляза голяма кутия, опакована за подарък на задната седалка. Рожденият ден на дъщеря му.

— Майло? Там ли си?

Но Майло чу само Големия глас, онзи, който говореше със странния тон на майка му. В онази килия на деветнадесетия етаж, гласът му бе повтарял безкрайно, че всичко, което върши, е нередно, но той не се бе вслушал в него. А сега: „Ето, отива си и последната ти надежда.“

После чу гласа на Айнър: „Обзалагам се, че Книгата казва нещо за надеждите.“

После неговия собствен глас: „Съветва те да не се уповаваш прекалено много на тях.“

После се върна във времето точно преди шест години. Лежеше окървавен на напечените от слънцето павета на улица във Венеция. Бременна жена пищеше, а бебето в нея се опитваше да излезе навън. Майло бе смятал, че това бе края, но бе сгрешил. Всичко тепърва започваше.

Припомни си част от философията на Туризма и заговори на разочарования глас, който живееше в него: „Не се нуждаем от надежда, мамо, защото няма край.“

— Какво беше това? — попита Евгени.

Сузукито зави зад ъгъла. Изчезнаха.