Туристът

1

Терънс Албърт Фицхю стоеше в кабинета на двадесет и втория етаж, който навремето принадлежеше на Том Грейнджър. През високите до тавана прозорци зад бюрото се виждаха небостъргачите на градската джунгла. Зад щорите на отсрещната стена лежеше и лабиринт от ниско преградени офиси и кипеше оживена дейност, където млади бледи туристически агенти анализираха посланията на туристите и изготвяха туристически пътеводители, които впоследствие потегляха към Лангли, а други анализатори изготвяха доклади за политиците.

Знаеше, че всеки от туристическите агенти го мразеше.

Не точно самия него, но идеята, която въплъщаваше. Беше виждал това в офисите на Управлението по целия свят. Между началниците на отдели и служителите им имаше обич. И когато началникът бе уволнен или убит, емоциите в отдела ставаха взривоопасни. А когато отделът е невидим за външния свят, като Туризма, персоналът разчита на шефа си още повече.

Щеше да се справи с омразата им по-късно. Сега спусна щорите и отиде до компютъра на Грейнджър. Дори седмица след смъртта му бъркотията бе пълна. Грейнджър бе един от старите бойци от Студената война, които разчитаха прекалено много на хубавите си секретарки да поддържат ред. А когато им се налагаше да работят със собствените си компютри, върху бюрата им настъпваше пълен хаос. Е, Грейнджър бе сътворил хаос и във всичко друго, не само на бюрото си.

Oтначало, разбира се, Фицхю мислеше, че е разчистил бъркотията на Грейнджър. Трипълхорн бе получил заповеди, а когато Фицхю му се обади, туристът потвърди със странно равнодушен глас, че работата е свършена. Чудесно.

После обаче, Фицхю забеляза кръвта в къщата. Защо Трипълхорн бе отнесъл трупа на Уийвър? Не бе имало нужда да го прави. На следващия ден криминолозите му съобщиха новина, която едва не му причини инфаркт — кръвта във вилата не принадлежеше на Уийвър. Не знаеха чия е, но Фицхю знаеше.

Не Трипълхорн бе вдигнал телефона. Майло Уийвър го бе направил.

След една седмица, прекарана в трескаво издирване из страната, се случи чудо.

Фицхю проникна в сървъра, вкара паролата си и изгледа видеозаписа от сутринта. Специалист по наблюдението бе приготвил кратък монтаж от различните камери. Започваше пред сградата, сред тълпите хора, които се носеха забързано към службите си. Часовникът показваше 9.38. Сред тълпата имаше глава, която техникът бе отбелязал със стрелка. Човекът се намираше на отсрещната страна на Авеню на Америките и стоеше неподвижно, но след миг прекоси улицата към тяхната страна.

Втората камера показваше тротоара пред сградата. Дотогава, човекът вече бе идентифициран, а във фоайето портиерите заемаха позиции. На улицата обаче, Уийвър спря и се замисли. Минувачите се заблъскаха в него за миг, после той продължи към предната врата.

Следваше кадър от камерата във фоайето. Фицхю видя къде се бяха разположили портиерите. Едрият чернокож Лорънс бе до вратата, а другият чакаше до палмата. Още двама се криеха в коридора с асансьорите.

Лорънс изчака Майло да влезе и пристъпи към него. За момент всичко изглеждаше наред. Двамата си бъбреха кротко докато тримата други портиери се приближаваха към тях. Уийвър ги забеляза и се паникьоса. Това бе единственото обяснение за Фицхю, тъй като Майло се завъртя бързо. Лорънс бе готов за това и го сграбчи за рамото. Уийвър го халоса в лицето, но тримата други портиери се хвърлиха върху него.

Забележително тиха сцена. Чу се само ахването на красивата рецепционистка, Глория Мартинес. Когато всички се изправиха, ръцете на Уийвър бяха оковани с белезници зад гърба му, а тримата портиери го водеха към асансьорите.

За изненада на Фицхю, Майло се усмихна, когато мина покрай рецепцията, и дори намигна на Глория. Каза нещо, което камерата не улови. Портиерите обаче го чуха, също и Глория: „Мисля, че си загубих екскурзовода.“ Ама че палячо.

Уийвър загуби чувството си за хумор, когато стигна до килията си на деветнадесетия етаж.

— Защо го уби? — запита Фицхю.

Отговорът на Уийвър щеше да му подскаже как да действа нататък.

Майло примигна тъпо.

— Кого?

— Том, за бога! Том Грейнджър!

Кратка пауза, в която Фицхю нямаше представа какво щяха да са следващите думи на Уийвър. Накрая, Майло сви рамене.

— Том поръча убийството на Анджела Йейтс. Накисна я, за да я изкара предател, после я уби. Излъга и мен, и теб. Излъга Управлението. Обичах го, а той ме използва и ме предаде.

Дали Майло бе убил Трипълхорн, а после и Том Грейнджър? Ако бе така, за Фицхю щеше да е чудесно.

— Не ми пука какво мислиш за него — грубо отвърна той. — Том беше ветеран от ЦРУ и твой началник. А ти го уби, Уийвър. Какво да мисля? Сега аз съм ти началник. Дали трябва да се тревожа, че ако нещо не ти хареса, аз ще съм следващия труп?

Все още обаче не бе време за въпроси, затова Фицхю се престори на много зает.

— Реорганизация. Преструктуриране. Трябва да разчистя бъркотията, която сътвори.

На път навън, той прошепна на Лорънс:

— Съблечи го чисто гол и го зарадвай с черната дупка.

Лорънс го изгледа отвратено със зачервените си очи.

— Да, господине.

Черната дупка беше проста работа. Събличаш човек гол, даваш му известно време да свикне с голотата си, а след около час гасиш лампите. Сама по себе си, тъмнината е объркваща, но не оказва кой знае какво влияние. „Дупката“ идваше по-късно, часове или минути, когато портиерите, сложили очила за нощно виждане, влизаха при теб и те пребиваха от бой. Никаква светлина, само невидими юмруци.

Отнеми времето, светлината и физическата сигурност на човека и той бързо пожелава да седи в осветена стая и да ти разкаже всичко, което знае. Уийвър щеше да остане в дупката до утре сутрин, когато щеше да приеме с радост присъствието дори на Фицхю.

Обратно в кабинета, Фицхю прочете доклада на Айнър, написан след пътуването им до Париж и Женева. Въпреки нападението на Майло върху него, Айнър настояваше, че Уийвър не е виновен за смъртта на Анджела. „Имаше възможност да подмени приспивателните й, но нямаше мотив. Бе очевидно, че искаше да намери убиеца й, дори повече от мен.“

В полето на първата страница, Фицхю написа собствената си преценка за доклада на Айнър: „Необоснована теория“, после се подписа и добави датата.

След около час някой почука на вратата.

— Да? Влез.

Специален агент Джанет Симънс отвори вратата.

Фицхю се опита да прикрие раздразнението си и си помисли, че Симънс щеше да е много привлекателна жена, ако не полагаше толкова усилия да бъде противна. Тъмна коса, изпъната строго назад, тъмносин костюм с прекалено широк панталон. Лесбийски панталон, ухили се Фицхю наум.

— Мислех, че си във Вашингтон — каза той.

— Пипнал си Уийвър — отвърна тя спокойно.

Фицхю се облегна на стола и се зачуди как ли бе научила за това.

— Той дойде при нас. Просто влезе в сградата.

— Къде е сега?

— Два етажа по-долу. Засега го обработваме с мълчание, но той вече си призна, че е убил Том.

— Сподели ли причината?

— Силен гняв. Мисли, че Грейнджър го е използвал и предал.

Симънс докосна близкия стол, но не седна.

— Искам да поговоря с него.

— Разбира се.

— Скоро.

Фицхю поклати глава, за да покаже, че е разбрал.

— Колкото се може по-скоро. Но не днес. Днес няма разговори. А утре ще имам нужда от цял ден насаме с него. Наясно си с мерките за сигурност.

Агентката най-после се настани на стола.

— Ще ти взема случая, ако се наложи. Знаеш го, нали? Той е убил Том Грейнджър на американска земя.

Грейнджър беше един от нашите служители, а не от вашите.

— Това е без значение.

Фицхю се облегна назад.

— Държиш се, сякаш Уийвър е твой личен враг, Джанет. А той е просто корумпиран служител на Управлението.

— Три убийства за един месец. Тигъра, Йейтс и Грейнджър. Това е прекалено много, дори за човек на Управлението.

— Не мислиш сериозно, че е убил всички тях, нали?

— Ще знам повече, когато говоря с него.

Фицхю облиза устните си.

— Добре, Джанет. Остави ми още един ден насаме с него. А вдругиден, петък, ще ти позволя да присъстваш на разговора ни — каза той и вдигна ръка. — Честна дума.

Симънс се замисли, сякаш имаше избор.

— Вдругиден. Но искам нещо сега.

— Какво?

— Досието на Майло. Не общодостъпното, то е безполезно. Искам твоето.

— Това ще отнеме…

— Веднага, Терънс. Няма да ти оставя време да го загубиш или да извадиш всичко интересно от него. Ако ще чакам да говоря с него, тогава трябва да имам интересно четиво.

Фицхю стисна устни.

— Няма нужда да си толкова агресивна. И двамата искаме едно и също. Някой убива един от хората ми и аз искам този човек да прекара остатъка от живота си в килия.

— Радвам се, че се споразумяхме — каза тя, макар по лицето й да не бе изписана никаква радост. — Но все още настоявам за досието.

— Можеш ли да изчакаш десет минути?

— Да.

— Почакай във фоайето. Ще ти изпратя досието там.

— Ами жена му? — попита тя, като се надигна от стола. — Тина. Говори ли с нея?

— За кратко в Остин, но тя не знае нищо. Няма да я притесняваме повече — преживя достатъчно.

— Разбирам.

Симънс излезе от кабинета без да се ръкува с него. Фицхю я загледа как измарширува сред лабиринта от кабинки в лесбийския си панталон.

Той вдигна слушалката на телефона и набра 49. Портиерът каза делово:

— Да, господине.

— Име — рязко каза Фицхю.

— Стивън Норис, господине.

— Слушай внимателно, Стивън Норис. Слушаш ли ме?

— Да, господине.

— Ако някога отново изпратиш шибан кретен от министерството горе без първо да ме попиташ, ще те изритам оттук. Ще охраняваш оградата на американското посолство в Багдад, облечен в тениска с образа на Джордж Буш вместо бронирана жилетка. Ясно ли е?

2

Беше си резервирала стая на двадесет и третия етаж на „Гранд Хаят“, над гара „Гранд Сентрал“. Като всяка стая, в която Джанет Симънс работеше, в тази също бързо настъпи пълна бъркотия. Тя мразеше хотелските одеяла и незабавно ги изрита в края на леглото. Към тях добави допълнителните възглавници, тъй като една й бе повече от достатъчна, менютата за рум-сървис, указателя с услуги за гостите на хотела и всички други дреболии, които засипваха нощното шкафче. Едва тогава седна на леглото, включи лаптопа си и отвори нов документ, за да запише мислите си.

Не харесваше Терънс Фицхю. Да, оглеждаше безсрамно бюста й, но не това бе причината. Мразеше съчувствените му гримаси, сякаш всичко, което тя казваше, бе разочароващо. Когато нахлу в кабинета му след убийството на Анджела Йейтс, той се държа по същия лицемерен начин: „Да, Джанет, веднага ще се заема с това. Не се тревожи.“

Симънс не очакваше нищо от него, затова се шокира, когато на следващия следобед в кабинета й на „Мъри Лейн“ 245 пристигна дебел плик, който съдържаше цензуриран доклад от наблюдението над Анджела Йейтс. А там откри нещо интересно. В 11.38 вечерта, Майло Уийвър бе влязъл в апартамента й. Наблюдението бе прекратено (причините за това не бяха отбелязани). В мига, когато камерите бяха заработили отново, Уийвър бе изчезнал. Около половин час по-късно Анджела Йейтс бе умряла от погълнатите барбитурати. Времето без наблюдение очевидно бе предоставило желаната възможност на Уийвър.

По-късно, в Дисниуърлд, тя откри уплашена, но упорита жена и сладко сънливо хлапе, и двете озадачени от появата на Симънс, Орбах и двамата други агенти с пистолети в ръка. Но Майло Уийвър не бе там. Оказа се, че Грейнджър го е предупредил.

После, преди седмица, Том Грейнджър загина в Ню Джърси. Местопрестъплението изглеждаше странно. Очертанието на трупа на Грейнджър в предния двор бе достатъчно ясно, но не можеше да се каже същото за трите разбити отвън прозореца. Ами неидентифицираната кръв в подножието на стъпалата? Ами седемте куршума, забили се в стълбите? Никой не даде обяснение, макар да е очевидно, че на мястото бе имало трети човек. Фицхю се престори на озадачен от цялата история.

В Остин Тина Уийвър изчезна за три часа. Когато Роджър Самсън я разпита, тя призна, че Майло е поискал тя и Стефани да напуснат страната заедно с него. Но му бе отказала. Уийвър изчезна отново и Джанет вярваше, че никога вече няма да го види. Но тази сутрин й се обади Матю, агентът на министерството в това, което ЦРУ считаше свръхсекретния си отдел по Туризъм.

Защо Майло се бе предал?

Тя отвори кафявия плик, който Глория Мартинес й бе дала, и се зачете.

Роден на 21 юни 1970 г. в Рали, Северна Каролина. Родители: Уилма и Тиодор Уийвър. През октомври 1985 г., съобщаваше изрезка от „Рали Обзървър“, станала зловеща катастрофа на магистрала 40 близо до изхода за Морисвил, когато пиян шофьор се забил челно в друга кола. Пияният, Дейвид Полсън, загинал, както и пътниците в другата кола, Уилма и Тиодор Уийвър. Синът им Майло Уийвър оживял.

Симънс записа фактите в документа си.

Макар да не прилагаше документални доказателства, досието съобщаваше, че петнадесетгодишният Майло Уийвър бил настанен в сиропиталище за момчета „Сейнт Кристофър“ в Оксфорд, Северна Каролина. Липсата на документи бе обяснена с друга изрезка от вестник от 1989 г., която съобщаваше, че пожар унищожил „Сейнт Кристофър“ и цялата му документация, година след като Майло напуснал Северна Каролина.

Тогава той вече учел с пълна стипендия в университета „Лок Хейвън“ в заспало планинско градче в Пенсилвания. Няколко страници описваха странния студент, който, макар и никога да не бе арестуван, бе подозиран от местната полиция във връзки с наркомани, както и че прекарвал доста време в старата къща на ъгъла на, Дърч“ и Четвърта улица, където често се устройвали купони с марихуана. В началото на обучението си Майло не знаел с какво точно ще се занимава, но в края на първата година се спрял на международни отношения.

Въпреки скромния си размер, „Лок Хейвън“ имал най-мащабната програма за обмен на студенти на Източното крайбрежие. По време на третата си година, през есента на 1990 г., Майло пристигнал в Плимут, Англия, за да учи в Марджън, колеж „Сейнт Марк и Сейнт Джон“. Според тези ранни доклади на ЦРУ, Майло Уийвър бързо си създал кръг приятели, повечето от Брайтън, които били намесени в социалистическата политика. Макар да се наричали „лейбъристи“, истинските им разбирания водели повече към „екоанархизма“, термин, станал популярен едва десетина години по-късно. Подставено лице на МИ5 в групата, което работело в сътрудничество с ЦРУ, докладвало, че Уийвър бил идеален за сондиране. „Не е съгласен с идеалите на групата, но желанието му да участва в нещо голямо мотивира повечето му действия. Говори перфектен руски и френски.“

Връзката с него била осъществена по време на уикенд в Лондон в края на декември, месец преди планираното завръщане на Уийвър в Пенсилвания. Човекът на МИ5, Абигейл, го завел в клуб „Маркиза“, където, в наета задна стая, бил представен на шефа на лондонското бюро, наречен в доклада само „Стен“.

Разговорът очевидно минал успешно, тъй като уредили втора среща три дни по-късно в Плимут. Тогава Майло се отказал от университета и, поради липсата на английска виза, заживял нелегално заедно с приятелите си екоанархисти.

Вербуването бе протекло изумително бързо, но за първата му задача нямаше нищо, а досието отпращаше към документ УТ-2569-А91. Симънс знаеше обаче, че ролята на Майло в операцията бе продължила само до март, защото тогава бе включен във ведомостта на ЦРУ и изпратен в област Перкуиманс, Северна Каролина, където се бе обучавал четири месеца в Пойнт, училище на Управлението, по-малко известно от Фермата, но не по-малко реномирано.

Майло бе изпратен в Лондон, където бе работил (два пъти, ако можеше да се вярва на досието) с Анджела Йейтс, друга скитница, приета в семейството на Управлението. Един доклад твърдеше, че двамата били любовници, друг обаче настояваше, че Анджела била лесбийка.

Майло Уийвър се установил в руското имигрантско общество и, макар в досието да нямаше нищо съществено за случаите му, Симънс видя умелото му проникване. Той другарувал с хора от всички нива на имигрантската общност, от дипломати до дребни мошеници. Задачата му имала две цели: да хвърли светлина върху процъфтяващата мафия, която заемала все по-сериозно място в лондонския подземен свят, и да разкрива шпиони, изпратени от Москва докато Съветската империя агонизираше. Макар да се бе справил добре с престъпниците — през първата година информацията му довела до два важни ареста — Майло бил ненадминат в залавянето на шпиони. Имал на разположение три главни източника в руския разузнавателен апарат: ДЕНИС, ФРАНКА и ТАДЕУС. За две години, разкрил петнадесет агенти под прикритие и убедил единадесет да работят като двойни агенти.

После, през януари 1994 година, тонът на докладите се променяше и отбелязваше бавния упадък на Уийвър поради алкохолизъм, бурното му женкарство (очевидно не с Анджела Йейтс) и подозрението, че той самият бе превърнат в двоен агент от един от източниците му, ТАДЕУС. След шест месеца, Майло бе уволнен и бе изпратен у дома.

Това приключваше първия етап от кариерата му. Вторият документиран етап започваше седем години по-късно, през 2001 г., месец след взривяването на кулите-близнаци, когато бе назначен отново, сега като „началник“ в отдела на Том Грейнджър, подробностите за което бяха неясни. Досието не казваше нищо за годините между 1994 и 2001 г.

Симънс знаеше какво означава това, разбира се. Провалът на Уийвър през 1994 г. бе просто роля и през следващите седем години той се бе посветил на черни операции. А тъй като бе част от свръхсекретния отдел на Грейнджър, това означаваше, че бе турист.

Впечатляваща кариера. От действащ агент до агент-призрак и до администрацията. Пропуснатите седем години вероятно криеха отговорите, които тя търсеше, но щяха да си останат загадка. Ако признаеше на Фицхю какво знае за Туризма, Симънс щеше да компрометира Матю.

Тя се сети нещо. Прелисти страниците назад и се върна към докладите за детството на Майло. Рали, Северна Каролина. Сиропиталище в Оксфорд. После две години в малък либерален университет преди да замине за Англия. Симънс сравни тези факти с доклада на, Дбигейл“: „Той говори перфектен руски и френски.“

Симънс грабна мобифона си и след секунда чу сънливия глас на Орбах.

— Какво има? — попита той изморено.

Едва тогава тя осъзна, че бе почти единадесет.

— У дома ли си?

Шумна прозявка.

— В офиса. Предполагам, че съм задрямал.

— Имам нещо за теб.

— Различно от съня?

— Запиши това — тя му издиктува подробностите за детството на Майло Уийвър. — Разбери дали някой от семейство Уийвър е още жив. Досието твърди, че всички са починали, но ако успееш да намериш дори далечен братовчед, искам да поговоря с него.

— Знам, че се ровим надълбоко, но това не е ли прекалено?

— Минават пет години след смъртта на родителите му и той вече владее руски перфектно. Кажи ми, Джордж, как едно сираче от Северна Каролина успява да постигне това?

— Ходи на училище. Учи усърдно.

— Просто проучи го, моля те. И открий някого от сиропиталище „Сейнт Кристофър“.

— Ще го направя.

— Благодаря — каза Симънс и затвори, после набра друг номер.

Въпреки късния час Тина Уийвър звучеше будна. Някъде зад нея се чуваше смях от телевизионна комедия.

— Какво?

— Здравейте, госпожо Уийвър. Обажда се Джанет Симънс.

Кратка пауза.

— Специален агент — каза Тина.

— Слушайте, знам, че не се разбрахме добре преди.

— Така ли мислите?

— Знам, че Роджър ви е разпитвал в Остин. Създаде ли ви проблеми? Наредих му да не ви притиска прекалено много.

— Роджър беше истински сладур.

— Бих искала да поговоря с вас за някои неща. Възможно ли е да го направим утре?

Друга пауза.

— Искате да ви помогна да проследите съпруга ми?

Тя не знае, помисли си Симънс.

— Искам да ми помогнете да се добера до истината, Тина. Това е всичко.

— Какви въпроси?

— Ами… запознати сте с миналото на Майло, нали?

Последва колебливо:

— Да.

— Живи роднини?

— Той поне не знае за такива — отговори Тина, после издаде странен звук, сякаш се давеше.

— Тина? Добре ли сте?

— Просто започвам да хълцам понякога.

— Пийнете вода. Ще говорим утре. Удобно ли е сутринта? Към десет, десет и половина?

— Да — съгласи се Тина, после линията прекъсна.

3

На сутринта шофьор на Управлението взе Фицхю от хотел „Мансфилд“ на Четиридесет и четвърта улица и го остави пред сградата на Авеню на Америките в девет и половина. След като се настани зад бюрото, той вдигна телефона и набра номер.

— Джон?

— Да, господине.

— Можеш ли да отидеш в пета стая и да обработиш човека преди да сляза там? Не повече от час.

— Лицето?

— Не, не в лицето.

— Да, господине.

Фицхю затвори, провери имейла си, после се свърза с Нексел, използвайки името и паролата на Том Грейнджър. Имаше едно съобщение от Сал, човека им в Министерството на вътрешната сигурност.

„Дж. Симънс отиде неочаквано в щаба на Управлението. “

— Благодаря — каза Фицхю на компютъра.

Съобщението можеше да свърши работа, ако бе дошло преди Симънс да нахлуе вчера в кабинета му. Той се зачуди дали Сал наистина заслужава премиите си.

На бюрото го очакваше купчина писма. Сред вътрешната поща намери дебел плик с пощенско клеймо от Денвър, адресиран до Грейнджър. Охраната бе ударила печат „ЧИСТО“, затова той го отвори бързо. Вътре имаше ръждивочервен паспорт, издаден от Руската федерация.

Фицхю го отвори и видя скорошна снимка на Майло Уийвър с тежките му, обвиняващи очи и дългата челюст, които го караха да прилича на оцелял в Гулаг. Но името до снимката беше Михаил Евгениевич Властов.

— Ох, мамка му — прошепна Фицхю.

Той отиде до вратата и махна на един от туристическите агенти. След като вратата се затвори отново, Фицхю щракна с пръсти, сякаш името на човека бе на езика му.

— Харълд Линч — напомни му анализаторът.

Надали беше на повече от двадесет и пет години.

Кичур руса коса падаше на гладкото му високо чело.

— Точно така. Слушай, Хари. Имаме нова следа. Майло Уийвър като руски агент.

По лицето на Линч се изписа недоверие, но Фицхю продължи:

— Възможности. Открий кога е имал достъп до информация и, скоро след това или по същото време, достъп до ФСБ. Сравни това с известните руски данни — каза той, като му подаде паспорта и плика. — Накарай някого да проучи всичко. Искам да знам кой го е изпратил, колко е бил висок и каква е любимата му храна.

Линч се вторачи в паспорта, зашеметен от изненада.

— Хайде, действай.

Независимо кой бе изпратил паспорта, той се оказа неочакван подарък. Преди разпитът дори да бе започнал, Фицхю получи сериозно оръжие. Убийство и предателство. Уийвър можеше да се измъкне от едно обвинение, но не и от две.

Фицхю реши да сподели добрата новина с Джанет Симънс. Секретарката му, дебела жена в розова рокля, набра номера й. На второто позвъняване, Фицхю чу гласа й.

— Симънс.

— Някога няма да познаеш какво се случи днес.

— Вероятно няма.

— Руски паспорт на Майло Уийвър.

Симънс замълча. Фицхю чу шум от двигател. Очевидно тя пътуваше на някъде.

— И какво го прави това? — попита тя. — Човек с двойно поданство?

Фицхю очакваше повече радост от нейна страна.

— Може просто да го прави двоен агент, Джанет. А не един от нашите.

— Паспортът носи ли неговото име?

— Не. Михаил Евгениевич Властов.

Кратка пауза.

— Откъде се появи?

— Анонимно писмо. Проучваме в момента.

— Благодаря, че ми каза, Терънс. Прати много поздрави на Майло от мен.

В десет и половина Фицхю взе асансьора до деветнадесетия етаж, където вместо кабинки имаше коридори без прозорци с многобройни врати. Една от тях водеше към килия, а втора — към контролно помещение, пълно с монитори и оборудване за записи. Той влезе в контролната стая за пета килия, хванал сива папка в ръка.

Нейт, пропил се бивш агент със стомаха на козел, седеше и ядеше чипс пред мониторите, където Майло Уийвър, проснат гол на пода, пищеше от електрошоковете върху голото му тяло. Звукът отекваше гадно в малката стаичка.

Дребен слаб мъж в опръскана с кръв бяла престилка вършеше работата си безмълвно. Това беше Джон. Един от портиерите държеше рамената на Уийвър притиснати към пода, докато друг, едрият чернокож, стоеше до стената, бършеше устата си и гледаше измъчено.

— Какво, по дяволите, прави той?

Нейт лапна парче чипс и отговори спокойно:

— Тъкмо повърна закуската си. Ето я там, до краката му.

— Господи. Разкарай го оттам.

— Сега ли?

— Да. Веднага!

Нейт сложи слушалките си, затрака по клавиатурата и каза:

— Лорънс.

Чернокожият се скова и вдигна пръст към ухото си.

— Излез оттам. Веднага.

Докато Уийвър пищеше, Лорънс тръгна бавно към вратата. Фицхю го пресрещна в коридора и, въпреки факта, че портиерът бе цяла глава по-висок от него, той забучи пръст в гърдите му.

— Ако видя това отново, ще те изритам оттук. Ясно ли е?

Лорънс кимна. Очите му бяха овлажнели.

— Връщай се във фоайето и изпрати някой, който има топки, за разлика от теб.

Ново кимване и гигантът тръгна към асансьора.

Нейт бе казал на Джон да се подготви за влизането му, така че когато Фицхю отвори вратата, Майло Уийвър клечеше, облегнат на стената, а от гърдите, краката и слабините му се стичаше кръв. Другият портиер застана до отсрещната стена, а Джон започна да прибира инструментите си. Уийвър заплака.

— Срамна работа — каза Фицхю, като кръстоса ръце пред гърдите си. — Цяла кариера, пратена по дяволите, заради желание за отмъщение. Не виждам логиката.

Той клекна, за да е на едно ниво със зачервените очи на Майло.

— Това ли се случва, когато Майло Уийвър реши да защити достойнството си? — попита той и отвори папката.

Вътре имаше цветни снимки, които показваха трупа на Том Грейнджър пред вилата му на езеро Хопатконг. Фицхю ги поднесе една по една към Майло. Панорамни снимки, показващи разположението на трупа. Кадри в близък план: дупката в рамото му и онази в челото. Два меки куршума дум-дум, които се взривяваха след проникване и оставяха огромни дупки.

Плачът на Майло се усили и той загуби равновесие и падна на пода.

— Имаме си хленчо — отбеляза Фицхю и се изправи.

Всички в малката стаичка зачакаха. Майло си пое дълбоко дъх и овладя сълзите си, избърса мокрите си очи и нос, после се надигна.

— Ще ми разкажеш всичко — каза Фицхю.

— Знам — потвърди Майло.

4

От другата страна на реката специален агент Джанет Симънс шофираше бавно в претовареното бруклинско движение, като спираше рязко, за да направи път на пешеходци и хлапета, които се втурваха смело да пресекат Седмо авеню. Проклинаше всяко едно от тях. Хората бяха идиоти — мотаеха се безгрижно наоколо, сякаш никога нищо нямаше да застане на пътя им. Нищо, нито коли, престрелки, убийци, дори неясните машинации на световните разузнавателни служби, които лесно можеха да те объркат с някой друг, да те завлекат в мрачна килия или просто да ти пръснат черепа.

Тя паркира на Седмо авеню, близо до кръстовището с „Гарфилд“, за да не я видят през прозореца.

Беше вдигнала много шум с Терънс Фицхю, но истината бе, че нямаше право да изземе случая Майло Уийвър. Да, беше убил Том Грейнджър на американска земя, но и двамата бяха служители на ЦРУ, което налагаше проблема да бъде решен от Управлението.

Защо тогава проявяваше такова упорство? Дори самата тя не знаеше. Убийството на Анджела Йейтс, вероятно това бе причината. Преуспяваща жена, справила се чудесно в най-мъжката професия, бе убита от човека, когото Симънс бе изпуснала в Тенеси. Дали това я правеше отговорна за смъртта на Йейтс? Може би не. Но все пак се чувстваше виновна.

Старомодното чувство за отговорност не спираше да тормози живота й, макар че психоаналитичката й от министерството, кльощаво бледо момиче с нервните несръчни маниери на девственица, да бе на друго мнение. Според нея, Джанет Симънс не бе отговорна за всички хора в живота си, а просто вярваше, че трябва да носи отговорност за тях.

— Контрол — казваше девственицата. — Мислиш, че можеш да контролираш всичко. Това е сериозна грешка.

— Твърдиш, че имам проблеми с контрола? — подкачи я Симънс, но девственицата бе по-корава отколкото изглеждаше.

— Не, Джанет. Твърдя, че страдаш от мегаломания. Добрата новина е, че си избрала подходящата професия.

Следователно, желанието й да оправи безумията на Уийвър нямаше нищо общо със справедливостта, съчувствието, филантропията и дори равните права за жените. Но пък това не означаваше, че действията й не са полезни. Дори девственицата би го признала.

В продължение на седмици липсата на солидни доказателства спъваше действията й. Можеше да докаже, че Майло Уийвър е бил на местопрестъпленията, но искаше нещо повече. Искаше мотиви.

Къщата на семейство Уийвър се намираше на тиха улица. Предната врата бе отключена и тя изкачи стълбите без да звъни по домофона. На третия етаж звънна на звънеца.

След миг чу шляпане на боси крака по дървения под и шпионката потъмня.

— Тина? — каза тя, като извади картата си и я поднесе към шпионката. — Аз съм, Джанет. Ще ти отнема само няколко минути.

Вратата се отвори и Тина Уийвър застана пред нея боса, облечена в долнище на пижама и тениска. Не носеше сутиен. Изглеждаше същата като при последната им среща в Дисниуърлд, но по-изморена.

— В неподходящ момент ли дойдох?

Тина се сви леко.

— Не съм сигурна, че трябва да говоря с теб. Ти го преследваш.

— Мисля, че Майло е убил двама души. Може би трима. Да не очакваш да забравя за това?

Тина сви рамене.

— Знаеш ли, че той се върна?

Тина не попита къде и кога, само примигна.

— Предаде се и сега е в офиса в Манхатън.

— Добре ли е?

— Има си неприятности, но е добре. Мога ли да вляза?

Съпругата на Майло Уийвър вече не я слушаше, вървеше по коридора към всекидневната. Симънс я последва в стая с нисък таван, огромен телевизор и стари евтини мебели. Тина се отпусна на канапето, сви крака към брадичката си и зачака агентката да седне.

— Стефани на училище ли е?

— Сега е лятната ваканция, специален агент. Тя е с бавачката.

— Не трябва ли да си на работа?

— Е, библиотеката не създава проблеми на директорката си.

— Библиотека по архитектура и изящни изкуства „Ейвъри“ в Колумбийския университет. Много впечатляващо.

Лицето на Тина изрази съмнението й, че някой би се впечатлил от това.

— Ще задаваш ли въпроси или не? Много ме бива в отговорите. Имам сериозен опит.

— Наскоро ли?

— Управлението изпрати тук няколко главорези. Преди два дни.

— Не знаех.

— Май комуникацията ви не е много добра.

Симънс поклати глава.

— Различните агенции си сътрудничат като брачна двойка с проблеми. Но посещаваме брачни консултанти — усмихна се тя, за да прикрие раздразнението си от поредната лъжа на Фицхю.

— Факт е, че в момента разследваме мъжа ти на различни нива с надеждата да разберем как тези нива са свързани.

Тина отново примигна.

— Какви нива?

— Ами както казах, убийство. Две убийства, за които само подозираме и едно потвърдено.

— Потвърдено? Как беше потвърдено?

— Майло призна, че е убил Том Грейнджър.

Симънс се подготви за избухване, но не последва такова. Само влажни зачервени очи и сълзи. После тихо хлипане, което разтърси цялото тяло на Тина.

— Слушай, съжалявам, но…

— Том? — извика Тина. — Проклетият Том Грейнджър? Не… — поклати глава тя. — Защо би убил Том? Той е кръстник на Стефани!

Тина плака още няколко секунди, после вдигна глава.

— Какво каза той?

— Какво?

— Майло. Каза, че бил признал. Какво е проклетото му оправдание?

Симънс се зачуди как да се изрази.

— Майло твърди, че Том го е използвал, а той го убил в прилив на гняв.

Тина избърса очите си и каза спокойно:

— Прилив на гняв?

— Да.

— Не. Майло няма приливи на гняв. Не е такъв човек.

— Трудно е да определиш какви са хората наистина.

Лека усмивка озари лицето на Тина, но не и гласа й.

— Не се дръж снизходително, специален агент. След шест години съвместен живот и отглеждане на дете, получаваш доста добра представа какъв е човекът.

— Добре — кимна Симънс. — Взимам си думите назад. Тогава ти ми кажи защо Майло би убил Том Грейнджър.

Тина стигна до извода за секунди.

— Само по две причини. Или му е било наредено от Управлението да го извърши.

— А втората?

— Ако се е налагало да предпази семейството си.

— Склонен ли е да предпазва семейството си?

— Не е вманиачен на тази тема, но да. Ако мисли, че сме в сериозна опасност, би предприел нужните стъпки да премахне опасността.

— Разбирам — отвърна Симънс замислено. — Преди седмица той те посети в Тексас. Ти беше в дома на родителите си, нали?

— Той искаше да говори с мен.

— За какво точно?

Тина задъвка долната си устна.

— Вече знаеш. Роджър ти е казал.

— Опитвам се да не разчитам прекалено много на докладите. За какво искаше Майло да говори с теб?

— Да напуснем.

— Да напуснете Тексас?

— Не, да напуснем живота си.

— Не знам какво означава това — излъга Симънс.

— Означава, специален агент, че Майло си имаше неприятности. Ти например, го преследваш за убийства, които не е извършил. Той ми каза, че Том е мъртъв, но ми обясни, че друг човек го е убил, а той е застрелял убиеца.

— Кой е този друг човек?

Тина поклати глава.

— Майло не ми обясни подробностите. За съжаление, той е човек… — тя замълча за момент. — Винаги избягва подробности, които може да ме разстроят. Просто ми каза, че единственият начин да остане жив е да изчезне. Управлението иска да го убие, защото смятат, че той е убил Грейнджър. И искаше аз и Стефани да изчезнем заедно с него.

Тина преглътна затруднено.

— Паспортите ни бяха готови — продължи тя. — За всеки от нас. С различни имена. Долан. Това беше фамилното име. Искаше да избягаме, може би в Европа, и да започнем нов живот като семейство Долан.

— И ти какво отговори?

— Не сме в Европа, нали?

— Отказала си. По каква причина?

Тина се вторачи мрачно в Джанет Симънс, сякаш шокирана от липсата й на интуиция.

— По всички причини в света, специален агент. Как, по дяволите, откъсваш шестгодишно хлапе от живота му, даваш му ново име и не го травмираш? Как би трябвало да си изкарвам прехраната в Европа, като дори не говоря чужди езици? И какъв живот е този, в който всеки ден се оглеждаш през рамо?

От начина, по който избухнаха сериите реторични въпроси, Симънс разбра, че това бе реч, която Тина бе упражнявала непрестанно от момента, когато бе отказала да изпълни последната молба на мъжа си. Това бяха причини след факта. Причини, които използваше, за да оправдае това, че го бе зарязала. И нямаха нищо общо с първоначалния й отказ.

— Майло не е биологичния баща на Стефани, нали?

Тина поклати глава изморено.

— Това е… — Симънс се престори, че се опитваше да си припомни. — Патрик, нали? Патрик Хардеман.

— Да.

— И колко време от детството на Стефани Патрик бе с вас? Имам предвид, преди Майло.

— Нямаше такова време. Разделихме се докато бях бременна.

— И се запозна с Майло…

— В деня, когато родих.

Симънс повдигна вежди. Изненадата й беше искрена.

— Е, това вече е способност да откриеш нещо ценно случайно.

— Така е.

— Запознахте се в…

— Това наистина ли е необходимо?

— Да, Тина. Страхувам се, че е.

— Венеция.

— Венеция?

— Там се запознахме. Бях на почивка. Бременна в осмия месец и сама. И прекарах известно време с погрешния човек. Или подходящия човек. Зависи от гледната точка.

— Подходящия човек — помогна й Симънс. — Защото си се запознала с Майло.

— Да.

— Можеш ли да ми разкажеш за това? Всичко наистина ми помага.

— Помага ти да набуташ съпруга ми зад решетките?

— Казах ти и преди. Искам да ми помогнеш да стигна до истината.

Тина спусна крака на пода и прикова поглед в Симънс.

— Добре. Ако наистина искаш да знаеш.

— Искам.

5

Тина не можеше да се съвземе от жегата. Дори тук, в откритото кафене до Канал Гранде, близо до грозноватия каменен мост Риалто, бе непоносимо.

Венеция, потънала във вода, би трябвало да се охлади малко, но водата само засилваше влагата, както правеше реката в Остин. Но в Остин тя не носеше осеммесечна печка в издутия си корем, който съсипваше кръста й.

Ако не бяха тълпите, може би щеше да е по-добре. Струваше й се, че всички потни туристи по света са се изсипали в Италия по едно и също време. Те правеха почти невъзможно придвижването на бременна жена из тесните улички и я караха да се блъска в африканските търговци, които продаваха ментета на „Луи Вюитон“.

Тина отпи от портокаловия сок и положи усилие да разгледа и да се възхити на минаващата моторница, претъпкана с туристи с фотоапарати. После се върна към книгата, която бе отворила на масата — „Какво да очакваш, когато очакваш“. Беше стигнала до страница в дванадесета глава, която обясняваше как да се справиш със стреса на бременността. Страхотно.

Престани, Тина.

Беше прекалено неблагодарна. Какво щяха да си помислят Маргарет, Джаки и Тревър? Те бяха събрали мизерните си спестявания, за да й подарят тази последна петдневна ваканция във Венеция преди раждането на бебето и края на светския й живот. „И за да ти напомним, че оня кретен не е единствения мъж в света“ — бе добавил Тревър.

Не, неверният Патрик определено не бе единствения мъж на света, но и тези, които виждаше, не я окуражаваха. Италианци с лениви погледи подсвиркваха и подхвърляха покани на всяка жена, която минаваше покрай тях. Не и на нея обаче. Бременните жени им напомняха прекалено много за собствените им благословени майки, жени, които не бяха шамаросвали синовете си достатъчно.

Коремът й не само я предпазваше от мъжете, но и ги караше да се държат кавалерски с нея. Отваряха й вратите, усмихваха й се, а няколко пъти възрастни мъже й посочиха интересни фасади и й изнесоха лекции по история, които тя не можеше да разбере. Започваше да си мисли, че нещата ще се оправят. Поне до снощи. До пристигането на имейла.

Оказа се, че Патрик е в Париж с Пола. Всичките тези „П“ я объркваха. Кретенът искаше да знае дали Тина би мота да мине през града, за да се запознае с Пола.

Тина бе прекосила океана, за да се отърве от проблемите си, а сега…

— Извинете.

До масата й стоеше американец на около петдесет години с плешиво теме и й се усмихваше. Той посочи празния стол и попита:

— Може ли?

Когато келнерът дойде, американецът си поръча водка с тоник и се загледа в минаващата моторница. Вероятно отегчен от водата, той впери очи в лицето й и накрая попита:

— Мога ли да ви черпя едно питие?

— Не, благодаря — отговори Тина, като му се усмихна любезно и свали слънчевите си очила.

— Съжалявам — заекна той. — Просто съм тук сам, а изглежда и с вас е така. Мога ли да ви почерпя едно питие?

Може пък и да беше прав.

— Защо не? Благодаря… — отвърна тя, като повдигна вежди.

— Франк.

— Благодаря, Франк. Аз съм Тина.

Тя протегна ръка и се ръкуваха официално.

— Шампанско?

— Не сте забелязали — разбра Тина, после бутна стола си назад и докосна огромния си корем. — Вече съм в осмия месец.

Франк ахна.

— Никога ли не сте виждали бременна? — усмихна се тя.

— Не, просто… — той почеса плешивото си теме. — Това обяснява лъчезарността ви.

А стига бе, искаше да каже тя, но се сдържа. Можеше поне да се държи учтиво.

Когато келнерът пристигна с водката му, Франк й поръча поредния портокалов сок, а тя му обясни, че дори обикновеният портокалов сок е възмутително скъп тук.

— И вижте колко ви сипват — каза тя, като посочи миниатюрната си чаша. — Възмутително.

Зачуди се дали отново се проявяваше като прекалено черногледа, но Франк се съгласи с нея и се оплака от ментетата, които продаваха по улиците. Накрая и двамата замърмориха с удоволствие за абсурдите на туризма.

В отговор на въпросите му, Тина обясни, че работи като библиотекарка в МИТ в Бостън и подметна няколко хапливи забележки, които му показаха, че бащата на бебето й я бе напуснал по особено гаден начин.

— Е, вече сте наясно с целия ми живот — каза тя. — Да не сте репортер?

— Не, недвижими имоти. Работя във Виена, но се занимавам с имоти из цяла Европа. Всъщност, сега приключвам сделка за едно палацо недалеч оттук.

— Наистина ли?

— Продадох го на руски богаташ. Направо няма да повярваш колко пари има този тип.

— Вероятно не.

— Документите трябва да бъдат подписани през следващите четиридесет и осем часа, но междувременно съм напълно свободен — каза Франк и обмисли грижливо следващите си думи. — Мога ли да те заведа на театър?

Тина сложи слънчевите си очила отново. Припомни си съвета на Маргарет преди пет месеца, когато Патрик я заряза: „Патрик е хлапе, Тина. Имаш нужда от по-възрастен мъж. От отговорен човек.“ Тина не обмисляше сериозно нищо такова, но в мъдростите на Маргарет винаги имаше определена логика.

Франк се оказа приятна изненада. Остави я сама до пет часа, когато се появи в елегантен костюм с два билета за „Театро Малибран“ и оранжева лилия, която ухаеше силно.

Тина не знаеше много за операта и никога не се бе смятала за почитателка. Франк, макар да се престори на невеж, се оказа нещо като експерт. Беше успял да се снабди по някакъв начин с места в ложите и имаха чудесна гледка към принца, краля-спатия и Труфалдино в „Любовта към трите портокала“. Франк често се навеждаше към нея, за да й прошепне част от историята, която можеше да е пропуснала — изпълнението беше на френски — но сюжетът нямаше голямо значение. Беше странна опера за прокълнат принц, принуден да търси три портокала, във всеки от които спеше принцеса. Публиката се смееше по-често от Тина, но и тя се наслаждаваше на шегите, които разбираше.

След представлението Франк я заведе на вечеря в изискан ресторант и й разказа за живота си в Европа. Тя намери описанието му на имигрантския живот изключително интересно. После той настоя да закусят заедно, което тя прие погрешно за нагъл намек. Но той просто я изпрати до хотела, целуна я по бузите по европейски маниер и й пожела лека нощ. Истински джентълмен, за разлика от нахалните италианци на всеки ъгъл.

Във вторник Тина се събуди рано и започна да събира багажа си за полета си към къщи на следващия ден. Жалко, че тъкмо сега, когато се бе съвзела от умората от пътуването и се бе запознала с интересен и културен мъж, вече бе време да си тръгва. Помисли си, че последният ден щеше да мине чудесно, ако направеха пътешествие с лодка до Мурано, за да видят изработката на прочутите стъклени изделия.

Заговори за това на Франк, когато стигнаха до огромния, пренаселен с гълъби площад „Сан Марко“.

— Този път аз черпя — каза тя. — Корабчето тръгва след час.

— Ужасно ми се иска — отвърна Франк, като я поведе към открито кафене. — Но не мога заради проклетата работа. Руснакът може да ми се обади всеки момент и, ако не съм на разположение, сделката ще пропадне.

По време на закуската им, Франк замълча и се загледа напрегнато над рамото й.

— Какво има? — попита тя, като проследи погледа му и видя плешив тип с дебел врат и черен костюм, който си пробиваше път в тълпата към тях.

— Палацото — отвърна той, като прехапа долната си устна. — Надявам се, че не искат да се срещаме сега.

— Няма проблеми. Ще се видим отново по-късно.

Плешивият здравеняк стигна до масата им. Темето му лъщеше от пот.

— Ти — каза той със силен руски акцент. — Готово е.

Франк избърса устата си със салфетка.

— Не може ли да почака докато довършим закуската си?

— Не.

Франк погледна Тина притеснено и остави салфетката на масата с треперещи ръце. Дали това бе страх? Или просто възбуда от голямата комисионна? После той й се усмихна.

— Искаш ли да видиш сградата? Наистина е великолепна.

Тя погледна остатъците от закуската си, после руснака.

— Може би не трябва…

— Глупости — прекъсна я Франк, после се обърна към руснака. — Разбира се, това не е проблем, нали?

Мъжът го изгледа объркано.

— Точно така — усмихна се Франк и й помогна да се надигне. — Не бързай толкова — нареди той на руснака. — Тя не е яка като теб.

Веднага след като стигнаха до предната врата на палацото и се изправиха срещу стръмните тесни стъпала, които водеха нагоре към мрачината, Тина съжали, че е дошла. Плешивият руснак приличаше на славянските бандити, които населяваха криминалните филми напоследък, а разходката от площада до тук бе измъчила краката й. А сега трябваше да изкатери кошмарните стълби.

— Може би трябва да почакам тук — каза тя.

Франк я изгледа ужасено.

— Знам, че изглежда трудно, но няма да съжаляваш. Довери ми се.

— Но моите…

— Хайде — обади се руснакът, който вече бе стигнал до първата площадка.

Франк й протегна ръка.

— Позволи ми да ти помогна.

И тя му позволи. Все пак, досега той се бе държал като идеален джентълмен. Тина се замисли за предишната вечер — операта и ресторанта — за да не мисли за болката в петите си докато Франк й помагаше да се изкачи до дъбовата врата на върха на стълбището. Тя погледна назад, но видя само мрак, който изчезна, когато руснакът отвори вратата.

След като влезе вътре, осъзна, че Фрак е прав. Наистина си струваше.

Той я поведе по паркета към модернистично дървено канапе. Руснакът влезе в друга стая.

— Не се шегуваше — каза тя, като се завъртя, за да огледа всичко.

— Какво ти казах? — попита Франк и се вторачи във вратата, която бе леко открехната. — Слушай, позволи ми да приключа документацията насаме с купувача, а после ще се погрижим за малкото ни пътешествие.

— Наистина ли? — изненада се Тина и се изчерви от удоволствие. — Това ще е чудесно.

— Няма да се бавя — обеща той, като я докосна по рамото и последва руснака в другата стая.

В МИТ Тина бе научила много за мебелите, проектирани от прочути дизайнери, но никога не ги бе виждала в действителност. В ъгъла стоеше шезлонг „Килин“, изработен от черна кожа и имбуя[8], проектиран от Серджо Родригес. Точно срещу него бе разположено кресло от „Щрасле“, датирано от 1972 г. Самата Тина седеше на канапе от палисандрово дърво, проектирано от Жоаким Тенрейро. Тя се зачуди колко ли струва обзавеждането на стаята.

Чу звук и вдигна очи. Красиво момиче влезе откъм терасата. Девойката имаше дълга до кръста права кестенява коса, кристалночиста кожа и бляскави очи. Беше облечена в розова лятна рокля, която подчертаваше хубавата й фигура.

— Здрасти — усмихна й се Тина.

Момичето прикова очи в корема й, каза няколко възбудени немски думи и седна до нея. Протегна колебливо ръка към корема и попита:

— Мога ли?

Тина кимна и момичето погали корема й. Изчерви се и потупа собствения си корем.

— Аз имам. Също.

Усмивката на Тина се изпари.

— Бременна си?

Момичето се намръщи несигурно, после кимна въодушевено.

— Да. Имам бебе. Ще имам бебе.

— Аха…

Тина се зачуди как ли реагираха родителите на момичето.

— Ингрид — представи се то.

Тина пое малката суха ръка.

— Аз съм Тина. Тук ли живееш?

Ингрид очевидно не я разбра, но в този момент вътрешната врата се отвори и висок мъж с посивяла вълниста коса и безукорен костюм влезе при тях, последван от Франк, който имаше учудващо смирен вид.

Ингрид плясна с ръце над корема на Тина.

— Чудесна демонстрация, Роман!

Роман се приближи към тях и Тина му позволи да й целуне ръка.

— Няма нищо по-красиво от бременна жена — каза той. — Приятно ми е да се запознаем, госпожице…

— Кроу. Тина Кроу. Вие бащата на Ингрид ли сте?

— Горд чичо. Роман Угримов.

— Е, господин Угримов, домът ви е великолепен. Наистина впечатляващ.

Угримов кимна с благодарност, после каза:

— Ингрид, запознай се с господин Франк Доудъл.

Девойката стана и се ръкува любезно с Франк.

Угримов, застанал зад нея, сложи ръце на рамената й, прикова очи във Франк и каза:

— Ингрид е всичко за мен, разбираш ли? Тя е целия ми свят.

Ингрид се усмихна свенливо. Угримов бе изрекъл думите си прекалено убедено.

— Тина, мисля, че трябва да тръгваме — каза Франк.

Тя се разочарова, тъй като искаше да разгледа останалата част от палата, но в гласа на Франк се долавяше притеснение, което я накара да си помисли, че вероятно бе най-разумно да си тръгнат. А и противоречието между бременността на Ингрид и вниманието на чичо й я бяха накарали да се почувства неловко.

Тя стана и се олюля леко и Ингрид се втурна да й помогне. После Тина хвана ръката на Франк, който й прошепна, че съжалява.

Плешивият главорез ги поведе обратно надолу, което бе много по-лесно от изкачването. На половината път чуха шумния смях на Ингрид.

Когато слязоха долу и руснакът отвори вратата към площада, Тина осъзна, че нещо тук не е наред. Спряха в сянката на палата, а бандитът затвори вратата.

— Не разбирам, Франк — каза тя. — Ако той подписва документите сега, как така вече се е нанесъл?

Франк не я слушаше. Стоеше с ръце на кръста и гледаше наляво. Жена на възрастта на Тина излезе от близкия вход и се затича към тях.

— Франк! — извика жената с изненадващо заплашителен глас.

Първата мисъл на Тина бе, че това е съпругата на Франк.

Отдясно, някакъв мъж също се затича към тях, стиснал пистолет в ръка. Той пък какъв беше? Но Тина нямаше време да изрече въпроса си, тъй като в същия миг чу гласа на Угримов, който им крещеше отгоре:

— Обичам я, копеле!

Тина пристъпи напред, после назад, тъй като Франк гледаше нагоре към небето. Остър писък изпълни въздуха, после се превърна във вой.

Тогава Тина видя какво падаше. Розов плат, кестенява коса. Момичето. Ингрид. А после…

В десет и двадесет и седем Ингрид Кол падна на метър от Тина. Силен удар и хрущене, размазани кости и плът. Кръв. Тишина.

Тина не можеше да си поеме дъх. Тялото й се скова. Дори не можеше да изпищи. Франк извади пистолет и стреля три пъти, после побягна. Жената — съпруга? любовница? нападателка? — се втурна след него. Тина се спъна и падна на паветата. Едва сега успя да изпищи.

Другият мъж, онзи с пистолета, застана до нея. Изглеждаше объркан, вторачен в кървавата пихтия до нея. После забеляза Тина и, за миг, писъците й заглъхнаха, тъй като се страхуваше от него и пистолета му. Но след секунда виковете й избухнаха отново.

— Раждам! Имам нужда от лекар!

— Аз… — каза мъжът, като погледна към улицата, където бяха изчезнали Франк и жената, после се отпусна на земята до нея.

— Доведи лекар! — изкрещя Тина, после и двамата чуха три резки изстрела.

Мъжът я погледна отново, сякаш виждаше призрак, и извади мобифона си.

— Всичко ще е наред — каза той докато набираше.

Заговори с някого на италиански. Тина разбра думата „линейка“. Когато мъжът затвори, тя осъзна, че е прострелян в гърдите. Ризата му беше почервеняла от кръвта.

Заля я вълна от прагматизъм. Нямаше значение, че мъжът е прострелян — вече бе повикал линейка. Бебето й беше в безопасност, доколкото това бе възможно при тези обстоятелства. Тя се успокои и контракциите й се забавиха. Мъжът, вторачен в нея, я хвана за ръката и я стисна силно, сякаш не осъзнаваше какво правеше. Жената, чието име Тина научи по-късно, се приближи към тях разплакана. Мъжът загледа съучастницата си тъжно.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Тина.

— Какво?

Тя си пое дъх.

— Имаш пистолет.

Това май прозвуча като шокираща новина за мъжа, който пусна оръжието си. Пистолетът изтрака на паветата.

— Какво… — каза Тина измъчена от контракциите. — Какво, по дяволите, си ти?

— Аз… — той стисна ръката й още по-силно. — Аз съм турист.

6

Джанет Симънс забеляза, че шест години по-късно споменът все още кара Тина да се вълнува. Съпругата на Уийвър отмести очи от нея, сякаш не искаше да гледа жената, която й задаваше толкова много въпроси.

— Значи това беше Майло? — попита Симънс.

Тина кимна.

Агентката я подтикна колебливо.

— Какво мислиш, че е имал предвид? В подобно положение, последното, което някой би казал, е, че е турист.

Тина избърса очи и вдигна глава.

— Положението беше, че той имаше два куршума в десния си дроб и кървеше. В подобни положения, правдоподобността отива на кино.

Симънс се замисли. Думата й казваше две неща. Първо, че през 2001 г. Майло наистина е бил развалина, при това до такава степен, че бе готов да спомене пред абсолютно непознат човек за свръхсекретната си работа. Второ: Майло се бе съвзел достатъчно бързо, за да не позволи на Тина да узнае какво бе наистина неговата професия.

— Какво правеше той във Венеция? Предполагам, че ти е казал. Носил е оръжие, имало е престрелка, а мъжът, с когото си прекарала деня, изчезнал.

— Беше убит — поправи я Тина. — По онова време Майло бе действащ агент, а Франк Доудъл бе откраднал три милиона долара от правителството.

— Нашето правителство?

— Нашето. В онази нощ Майло подаде оставката си. Не заради мен, нито заради Франк. Не беше дори заради кулите-близнаци, за които научихме по-късно. Животът му просто бе станал непоносим.

— И ти беше там.

— Да.

— Да се върнем назад за секунда. И двамата бяхте отведени в италианска болница и ти роди Стефани. Кога Майло се появи отново?

— Той никога не си тръгна.

— Какво имаш предвид?

— След като лекарите го оперираха, го настаниха в стая на горния етаж. Веднага щом се събуди, той се шмугна в стаята на сестрите и откри къде съм настанена.

— Не е знаел името ти.

— Пристигнахме в болницата по едно и също време. Той проверил по часа. Бях припаднала след раждането, а когато се събудих, той спеше в стола до леглото ми. Телевизорът работеше и предаваше италианските новини. Не разбирах какво говорят, но видях как изглежда Световния търговски център.

— Разбирам.

— Не, не разбираш — развълнувано възрази Тина. — Когато разбрах какво е станало, заплаках и събудих Майло. Показах му телевизора и му обясних защо плача, а когато схвана положението, той също се разплака. И двамата седяхме в болничната стая и плачехме. И оттогава станахме неразделни.

Докато Симънс размишляваше върху любовната история, Тина погледна часовника.

— Мамка му — изруга тя и се надигна. — Трябва да отида да взема Стефани. Ще обядваме заедно.

— Но аз имам още въпроси.

— По-късно — отговори Тина. — Освен ако не възнамеряваш да ме арестуваш. Планираш ли да го направиш?

— Можем ли да поговорим по-късно?

— Обади ми се.

Симънс изчака Тина да се приготви. Нужни й бяха само пет минути. Тя се появи, облечена в лятна рокля, и каза:

— Какво е другото ниво?

— Какво?

— По-рано, спомена, че разследваш Майло на две нива. Едното ниво беше убийство. Какво беше другото?

Симънс съжали, че се е изпуснала. Нуждаеше се от време, за да се сдобие с отговори преди Тина Уийвър да измисли някаква история.

— Можем да поговорим за това утре — отговори тя.

— Обясни ми накратко — настоя Тина.

Симънс й разказа за паспорта.

— Майло е руски поданик, Тина. Това е новина за всички нас.

Тина се изчерви.

— Не, това е легенда. Шпионите го правят непрекъснато. Легенда за нещо, което е трябвало да направи в Русия.

— Той ли ти каза за това?

Тина поклати глава.

— Някога споменавал ли е името Михаил Властов?

Тина отново поклати глава.

— Може и да си права и да е просто недоразумение — каза благородно Симънс.

Излязоха на улицата, но, преди да се разделят, Симънс колебливо подхвана най-важната тема на разговора им.

— Слушай, Тина. Изслушах причините, поради които не си избягала с Майло, но трябва да призная, че не ти вярвам. Това са прекалено практични. Отказала си му по друга причина.

— Знаеш защо, специален агент.

— Вече не му вярваш.

Странна гримаса изкриви лицето на Тина и тя тръгна към колата си.

Телефонът на Симънс звънна, тъкмо когато стигна до Седмо авеню.

— Дръж се здраво — каза Орбах.

— Какво? — обърка се тя.

— Уилям Т. Пъркинс.

— Кой? — учуди се тя и насочи дистанционното към колата си.

— Баща на Уилма Уийвър. Дядото на Майло. Живее в Мъртъл Бийч, Южна Каролина. В старчески дом „Обетована земя“. Роден през 1926 г. Осемдесет и една годишен.

— Благодаря за аритметиката — отвърна Симънс без да издава вълнението си. — Поради каква причина не знаехме това преди?

— Никога не сме питали.

Да, очевидно некомпетентността бе неотделима част от разузнаването. Никой не се интересуваше дали някакъв си дядо все още диша.

— Можеш ли да ми изпратиш адреса и да предупредиш старческия дом, че отивам там?

— Кога?

Тя се замисли за миг.

— Довечера.

— Да ти резервирам ли полет?

— Да — отговори Симънс, после си погледна часовника и взе решение. — Около шест часа. Запази три места.

— Три?

Тя излезе от колата и тръгна обратно към дома на Уийвър.

— Да. Тина и Стефани ще дойдат с мен.

7

Истината, три лъжи и няколко пропуска. Това бе всичко, което Майло знаеше. Примаков му обеща да се погрижи за останалото. Старецът сподели твърде малко по време на прекалено дългата седмица в Албъкърки. Вместо това му задаваше въпроси, също както правеше сега Терънс Фицхю. Историята, от самото й начало в Тенеси до кървавия й край в Ню Джърси. Разказа я толкова много пъти в Ню Мексико, че я знаеше по-добре от историята на живота си.

— Дай ми подробности — настояваше Примаков.

Но руснакът го разпитваше не само за историята.

Беше поискал да узнае неща, които Майло нямаше право да отговори — бяха предателство.

— Искаш помощта ми, нали?

Йерархията на отдела по Туризма, броя туристи, съществуването на Сал и метода му на връзка, отношенията между Управлението и Министерството на вътрешната сигурност и какво Управлението знаеше и не знаеше за самия Евгени Примаков, което бе съвсем малко.

Едва след пет дни разпити, старецът най-после каза:

— Вече загрях. Не се тревожи за нищо. Отиди и им кажи истината. Ще излъжеш три пъти и ще пропуснеш някои неща. Аз ще се погрижа за останалото.

Какво точно бе това „останало“ бе загадка.

Дали вярата му се разколеба? Да, определено. Разколеба се, когато осъзна, че го набутват в черната дупка, и едва не умря сутринта, когато Джон влезе в пета стая с куфарчето си с ужасяващи инструменти.

— Здрасти, Джон — поздрави го Майло, но Джон не бе аматьор и не можеше да бъде подлъган да проговори.

Той остави куфарчето си на пода, отвори го и накара двамата пазачи да притиснат голото тяло на Майло към пода.

Вярата му изчезна напълно, когато го разтресоха електрошоковете. Те разбъркаха нервите и мозъка му, така че вече не вярваше в нищо извън тази стая. Не чуваше нищо, когато тялото му се гърчеше на студения под. В паузите между зловещите сеанси искаше да им изкрещи истината, че не бе убил Том Грейнджър — това бе лъжа номер едно. Но те изобщо не го попитаха, не му зададоха нито един въпрос. Почивките бяха само за Джон, който проверяваше кръвното на Майло и зареждаше машината си.

Единственото, което заплашваше да съживи вярата му, не изглеждаше логично. Беше Лорънс, който държеше глезените му. Докато шоковете разтърсваха тялото му, Лорънс пусна краката му, извърна се настрани и повърна. Джон спря работата си.

— Добре ли си?

— Аз… — започна Лорънс, като се надигна и избърса овлажнелите си очи, после се преви, облегна се на стената и изпразни стомаха си.

Джон, без никакво притеснение, сложи електродите на зърната на Майло. Въпреки болката, той изпита облекчение, сякаш отвращението на Лорънс можеше скоро да бъде споделено от всички тях. Грешеше. После се появи Фицхю и му показа снимките.

— Ти уби Грейнджър.

— Да.

— Кого още уби?

— Турист. Трипълхорн.

— Кога уби Грейнджър? Преди да убиеш туриста?

— Преди. Не, след това.

— Какво направи после?

Майло се закашля.

— Разходих се в гората.

— После?

— Повърнах. След това излетях за Тексас.

— Под името Долан?

Той кимна. Вече бе на сигурното място на кошмарната истина.

— Опитах се да накарам жена ми и дъщеря ми да изчезнат с мен — каза той, съобщавайки неща, които Фицхю вече знаеше. — Но Тина отказа.

Той се изправи с усилие и погледна Фицхю.

— Нямах семейство, нито работа. Управлението и Министерството на вътрешната сигурност ме издирваха.

— Измина цяла седмица — каза Фицхю. — И ти изчезна.

— Албъкърки.

— Какво правеше в Албъкърки?

— Пих. Много. Пиянствах докато осъзнах, че не мога да продължа.

— Много хора преживяват целия си живот пияни. Какво те прави толкова специален?

— Не искам да живея в бягство. Някой ден… — каза той, замълча за миг, после продължи. — Някой ден искам да се върна при семейството си. Ако ме приемат. А единственият начин това да стане е да се предам. Да се оставя на милостта на съда и т. н.

— Доста пресилено.

Майло не възрази.

— Седмицата в Албъкърки. Къде отседна.

— В хотел „Ред руф“.

— С кого?

— Сам.

Лъжа номер две.

— С кого говори? Една седмица е дълго време.

— Келнерки от Зилис“ и „Апълби“. Барман. Но не говорихме за нищо важно — обясни Майло и пак замълча за момент. — Мисля, че ги уплаших.

Вторачиха се един в друг и накрая Фицхю каза:

— Ще проверим всичко, Майло. Понякога ще ти се струва, че това е изпробване на паметта ти, но не е. Това е проба на искреността ти. Схващаш ли?

Майло кимна. Движението му причини болка.

— Два стола — нареди Фицхю без да се обръща назад. Останалият портиер отиде да изпълни заповедта му.

— Джон, остани на разположение — нареди Фицхю. Джон кимна, вдигна куфарчето си и излезе от стаята. Портиерът се завърна с алуминиеви столове и помогна на Майло да се настани на единия. Фицхю седна срещу него, а когато Майло се плъзна и падна, поръча да им донесат и маса. Това помогна, тъй като Майло можеше да се просне на гладката бяла повърхност, омазвайки я с кръв.

— Разкажи ми как започна — заповяда Фицхю.

Разпитът през първия ден продължи почти пет часа, описвайки събитията от четвърти юли през злощастното пътуване до Париж до неделя, осми юли, когато Майло се завърна. Можеше да разкаже историята за по-кратко време, но Фицхю го прекъсваше често с въпроси. След самоубийството на Тигъра в Блекдейл, Фицхю потропа по масата, раздразнен, че Уийвър отново се бе плъзнал върху омазаната с кръв повърхност.

— И това беше изненада, нали?

— Какво?

— Сам Рот, Ал Абари. Фактът, че е бил турист.

Майло облегна ръка на масата и подпря брадичката си.

— Разбира се, че беше изненада.

— Позволи ми да си изясня. Тигъра, професионалист с едно от най-тъпите имена в света, пристига в страната ни само за да си побъбри с теб, а после да се самоубие.

Майло кимна.

— Въпросът ми е следния: как твоето туристическо досие, което би трябвало да е строго секретно, се озова в ръцете му?

— Грейнджър му го дал.

— Уха! — възкликна Фицхю и бутна стола си назад. — Чакай да се уверя, че съм чул правилно. Твърдиш, че Том е работил заедно с Тигъра? Това е сериозно обвинение.

— Страхувам се, че е така.

— А после си позволил на Самюъл Рот да се самоубие пред очите ти, когато си знаел, че разполага с безценна информация.

— Нямах възможност да го спася. Беше прекалено бърз.

— Може би не си искал да получиш възможност. Може би си искал да умре. Може би си знаел, че има отрова в короната и си бръкнал в устата му и си му помогнал. Все пак, той е бил слаб, а отпечатъците ти бяха по цялото му лице. Може би дори си го направил по заповед на Грейнджър. Защо не? Обвиняваш горкия човек за всичко друго.

Майло отговори с мълчание.

Когато стигнаха до разговора с Грейнджър, проведен сутринта преди да излети за Париж, за да се срещне с Анджела Йейтс, Фицхю го прекъсна отново.

— Значи най-после си го попитал за Тигъра?

— Но той ме отряза — отговори Майло. — Какво му пречеше да ми покаже досието? Не разбирах. Не и тогава. Мина доста време преди да го получа. Прекалено много.

— Какво да получиш?

Майло не отговори, затова Фицхю се облегна назад, кръстоса крака и каза:

— Знам, че ти е показал досието, Майло. Когато се върна от Париж. Надявам се, няма да предположиш, че след като аз съм вербувал Бенджамин Майкъл Харис, съм свързан с тази история по някакъв начин. В нашата страна грешка, допусната при вербуване грешка все още не се смята за престъпление.

Майло се вторачи в него и се зачуди дали да нарече следващата част „лъжа“ или „пропуск“. Понякога разликата бе недоловима.

— Не. Знаех, че участието ти не може да обясни цялата тази потайност. Том не играеше в един отбор с теб.

— Точно така. Беше комбина с Тигъра.

— И затова ми бе нужно толкова време да го открия — обясни Майло. — Грейнджър ми даде досието, за да ме насочи по погрешна следа. Искаше да започна да душа около теб.

Фицхю изглеждаше доволен от отговора.

Разпитът продължи. Фицхю го прекъсваше често, за да си изясни нещо или да се престори на объркан. Когато Майло каза, че е останал в Париж, защото е изпитвал подозрения, Фицхю каза:

— Но си видял снимките на Айнър и доказателствата.

— Да, но какво доказваха те? Дали Анджела предаваше информация на Хърбърт Уилямс или той на нея? Или тя бе забъркана в нечия игра без да има представа? Дали Уилямс я шпионираше, за да научи нещо за разследването й? Или дали тя бе наистина виновна и човекът с червената брада просто ръководеше и Тигъра и Анджела и продаваше информация на китайците? Ако бе така, кого представляваше? Може би китайците ръководеха самия Хърбърт Уилямс.

— Това е шибана китайска загадка.

Фицхю отвори вибриращия си телефон. Кимна, изсумтя няколко пъти, после затвори.

— Слушай, прекарахме дълъг ден, а ти се справи чудесно. Можем да се задълбочим в конспирацията утре — каза той и потупа масата. — Чудесна работа.

— Значи мога да получа храна? — попита Майло.

— Разбира се. Ще ти намерим и дрехи — обеща му Фицхю, като се надигна усмихнато. — Наистина съм доволен. А подробностите ще придадат човешки вид на всички тия гадории. Можем да обсъдим и как се разбираш с жена си. И как са нещата с доведената ти дъщеря.

— Дъщеря — поправи го Майло.

— Какво?

— Дъщеря. А не доведена дъщеря.

— Добре — предаде се Фицхю с вдигнати ръце. — Както кажеш, Майло.

Докато мъчителят му излизаше от стаята, Майло си припомни указанията на Примаков: „Три смотани лъжи, Майло. Прекарал си цял живот в лъжа. Защо да се променяш сега?“

8

— Не искам да се плашиш — прошепна Джанет Симънс, когато Тина се прибра у дома. — Открихме дядото на Майло. Мисля, че би трябвало да дойдеш с мен.

— Това е невъзможно. Всичките му роднини са мъртви.

— Е, има само един начин да се уверим в това.

По време на полета от „Ла Гуардия“ до Мъртъл Бийч Тина се притискаше към Стефани, която бе настояла да седне до прозореца.

За дъщеря й внезапната промяна бе вълнуваща. Бяха й обяснили, че отиват за един ден до плажа. Господи, малката госпожица беше страхотна! Колко бе изтърпяла през последните две седмици, откакто се събуди и откри в спалнята си главорезите от Министерството на вътрешната сигурност, които издирваха внезапно изчезналия й баща? Защо въобще трябваше да преживее всичко това?

— Как си, сладурче?

Стефани се прозя и се вторачи в сивите облаци.

— Малко съм уморена.

— Аз също.

— Наистина ли отиваме на почивка?

— Нещо такова. Кратка. Просто трябва да поговоря с един човек. След това можем да се позабавляваме на плажа. Добре ли звучи?

Стефани сви рамене и попита:

— А тя защо идва?

— Не харесваш ли госпожица Симънс? — усмихна се Тина, като погледна агентката, която се занимаваше с мобилния си телефон.

— Мисля, че тя не харесва татко.

Да, страхотно хлапе. И умно. Вероятно доста по-умно от майка си.

Тина отново се зачуди защо се бе съгласила на това внезапно пътуване. Наистина ли се доверяваше на специален агент Симънс? Не съвсем, но примамката бе сериозна: най-после да се запознае с член от семейството на Майло. Да, виновно бе любопитството.

Приземиха се малко след осем и Тина събуди Стефани, докато самолетът подхождаше към пистата. На летището не ги очакваше никой и Симънс трябваше да се погрижи да наеме кола.

Беше четвъртък вечер, но също така бе и разгарът на лятото. Минаха покрай открити джипове, пълни с похотливи полуголи студенти, които размахваха бирени бутилки. Изрусени красавици се кикотеха, доволни от вниманието към тях. От клубовете гърмеше музика.

Старческият дом се намираше в горист район в северната част на града, недалеч от плажа. Състоеше се от две пететажни кули, разделени от тревни площи и дървета.

— Красиво — отбеляза Стефани.

Според Дийдри Шеймъс, енергичната червенобуза директорка на дома, останала след смяната си, за да разбере защо точно Министерството на вътрешната сигурност се интересува от един от обитателите. „Обетована земя“ не бе точно старчески дом, а място за живот на възрастни хора.

— Окуражаваме независимостта тук — обясни тя.

Уилям Т. Пъркинс живееше на първия етаж на кула номер две. Шеймъс ги заведе до вратата му, поздравявайки с пресилен ентусиазъм всеки жител, покрай когото минеха. Най-после, спряха пред номер четиринадесет. Шеймъс почука и извика:

— Господин Пъркинс! Гостите ти пристигнаха!

— Задръж шибаните си коне! — изрева груб ядосан глас.

Изведнъж Тина се притесни за Стефани. Какво се криеше зад тази врата? Може би прадядо й. Все още не можеше да повярва, че Майло не знае за него. Но пък ако знаеше, със сигурност щеше да й каже, нали? И какъв човек беше този прадядо? Тя дръпна госпожица Шеймъс настрани.

— Има ли място, където Стефани може да почака? Не съм сигурна, че искам да влиза с нас.

— О, господин Пъркинс е избухлив, но…

— Наистина — настоя Тина. — Нямате ли помещение с телевизор?

— Има една стая надолу по коридора.

— Благодаря — каза тя, после се обърна към Симънс. — Ще се върна веднага.

Заведе Стефани до стая с три канапета, голямо кресло и седем старци, които гледаха криминале.

— Скъпа, имаш ли нещо против да изчакаш тук за малко?

Стефани й махна да се приближи.

— Тук мирише — прошепна тя.

— Можеш ли да изтърпиш за малко? Заради мен.

Стефани направи гримаса, за да покаже колко лошо мирише в стаята, но кимна.

— Не за дълго.

— Ако има някакви проблеми, ще бъдем в стая номер четиринадесет. Ясно ли е?

На път към отворената врата на стаята на дядото, Тина внезапно бе обзета от параноя. Бе същата параноя, с която живееше откак Майло избяга от Дисниуърлд, а нейният свят се пренасели с инквизитори и агенти.

Параноята й заговори с гласа на Майло: „Така става, Тина. Слушай. Карат те да изпратиш детето някъде. А когато приключите разговора си, детето е изчезнало. Старците ще бъдат упоени и няма да знаят какво става. Симънс няма да ти каже, че е взела Стефани. Не. Просто ще ти намекне. Ще те накара да разбереш, че има един документ за теб и иска да го прочетеш пред камера. Документът ще твърди, че съпругът ти е крадец, предател и убиец и ти искаш да го заключат в затвор до края на живота му. А Симънс ще ти обещае, че ако го направиш, те ще намерят Стефани.“

Но това беше само параноя, каза си Тина. Нищо повече.

Поспря пред отворената врата и надникна вътре. Шеймъс се усмихваше широко и се приготвяше да си тръгне. Симънс седеше на стол до плешив, сбръчкан старец в инвалидна количка. Лицето на мъжа бе изкривено от старост, а очите му — увеличени от огромни очила с черни рамки. Агентката й кимна, а старецът се усмихна, разкривайки пожълтялото си чене.

— Запознай се с Уилям Пъркинс, Тина. Уилям, това е снаха ти, Тина Уийвър.

Ръката на Пъркинс, протегната да се здрависа с нея, увисна във въздуха. Той впери очи в Симънс.

— За какво, по дяволите, говориш, жено?

— Чао! — весело извика Шеймъс и ги остави насаме.

9

Уилям Пъркинс не прие новината лесно. Отначало твърдеше, че въобще няма внук, после, че нямал внук на име Майло Уийвър. Възраженията му бяха изпъстрени с ругатни и Тина остана с впечатлението, че през всичките си осемдесет и една години господин Пъркинс е бил доста проклето копеле. Да, беше имал две дъщери, но те го напуснали още в тийнейджърските си години без дори да се сбогуват с него.

— Дъщеря ви, Уилма, господине. Тя и съпругът и, Тиодор, са имали син на име Майло. Вашият внук — настоя Симънс.

Накрая, сякаш тези думи представляваха неоспоримо доказателство, Пъркинс се отпусна назад и призна, че имал внук.

— Майло — изсумтя той и поклати глава. — С такова име кръщаваш куче, а не човек. Винаги си мислех така. Но Елън, въобще не й пукаше какво мисля. Никоя от тях не се интересуваше.

— Елън? — попита Тина.

— Проблеми още от самото начало. Знаете ли, че през 1967 г., едва седемнадесетгодишна, тя взимаше ЛСД? На седемнадесет години! А на осемнадесет спеше с някакъв кубински комунист. Хосе някой си. Спря да си бръсне краката и напълно откачи.

— Извинете, господин Пъркинс — прекъсна го Симънс. — Не знаем коя я Елън.

Пъркинс примигна объркано за момент.

— Елън е шибаната ми дъщеря, разбира се! Питате за майката на Майло, нали?

Тина въздъхна тежко.

— Мислехме, че Уилма е майката на Мало — каза Симънс.

— Не — поправи я той раздразнено. — Уилма взе бебето — предполагам, че той беше на четири или пет годинки тогава. Тя и Тио не можеха да имат деца, а Елън… Господ знае с какво се занимаваше тогава. Мотаеше се из целия свят. Уилма също не говореше с мен, но научих от Джед Финкълстейн — Уилма все още се съгласяваше да говори с Джед — че това било идея на Елън. Тогава се занимавала с някакви немци. В средата на седемдесетте години. И дори полицията я издирваше. Вероятно е решила, че хлапето само ще й пречи. Затова помолила Уилма да го прибере — той сви рамене и плесна по колената. — Можете ли да си представите? Просто изоставяш бебето и си измиваш ръцете!

— Знаете ли къде е господин Финкълстейн сега? — попита Симънс.

— Два метра под земята. Умря през 1988 година.

— И с какво точно се занимаваше Елън?

— Четеше Карл Маркс. И Мао Цзедун. Йозеф Гьобелс дори. На немски.

— На немски?

Той кимна.

— Тя беше в Западна Германия, когато се отказа от майчинството. Това момиче винаги се предаваше, когато положението станеше напечено. Веднъж й казах, че не е лесно да си родител.

— Но не сте говорили с нея през цялото това време?

— Не. Изборът беше неин. Пълно мълчание за собствената й плът и кръв, когато се захвана с швабските си другарчета.

— С изключение на сестра й, Уилма.

— Какво? — отново се обърка старецът.

— С изключение на Уилма. Продължила е да поддържа връзка със сестра си.

— Да — отговори старецът с разочарован глас, после се усмихна, озарен от някакъв спомен. — Знаете ли какво ми каза Финкълстейн? Той беше немец и четеше всички онези вестници. Каза, че Елън била арестувана и набутана в затвора. Знаете ли за какво?

Двете жени се вторачиха в него с очакване.

— Въоръжен грабеж. Тя и веселата й банда от комуняги започнали да обират банки! Кажете ми, как това помага за спасяването на работниците по света?

— С нейното име ли? — рязко попита Симънс.

— Нейното име?

— Нейното име ли беше във вестника?

Той се замисли и сви рамене.

— Снимката й беше. Финкълстейн не каза… чакайте! Да! Беше някакво немско име. Елза? Да, точно така, Елза.

— Коя година?

— Седемдесет и осма. Или девета. Да, седемдесет и девета.

— Свързахте ли се с някого, когато научихте това? С нашето посолство? Опитахте ли се да я изкарате от затвора?

Мълчанието се завърна като неканен гостенин при Уилям Пъркинс. Той поклати глава.

— Дори не казах на Мини. Елън не би искала това. Беше ни отрязала напълно. Не искаше да тичаме да я спасяваме.

Тина се зачуди колко ли пъти през последните двадесет и осем години старецът си бе повтарял това. Единственото му оправдание задето бе зарязал дъщеря си бе лицемерно, но той се бе вкопчил в него. Също като оправданията на Тина, с които изостави съпруга си.

Симънс се поизправи и заприлича на Тина на върховния професионалист. Лицето и тонът й бяха твърди, но любезни. Беше тук по определена причина и щеше да остане докато получеше каквото искаше.

— Позволете ми да се уверя, че съм разбрала правилно. Елън напуска дома си и се забърква с лоши приятели. Наркомани, политически бунтари. Комунисти, анархисти, каквито ще да са. Пътува много. Живее в Германия. През 1970 г. ражда Майло. Около седемдесет и четвърта или пета връчва бебето на сестра си, Уилма. Тя и съпругът й Тиодор, отглеждат детето като свое. Последното, което сте чули за Елън, е през 1979 г., когато била арестувана за банков грабеж. Беше ли освободена?

Уилям Пъркинс доби шокиран вид, когато чу така ясно изложените факти. Историята звучеше трагична или направо невероятна и зашемети дори Тина.

— Не знам дали е била освободена — прошепна Пъркинс. — Никога не проверих. И тя не се свърза с мен.

Тина се разплака. Засрами се, но не можеше да се контролира повече.

Пъркинс се вторачи в нея, после се завъртя въпросително към Симънс, която поклати глава. Тя погали Тина по гърба и прошепна:

— Не го съди още, Тина. Може би той дори не знае всичко. И не забравяй, че се опитваме да се доберем до истината.

Тина кимна, сякаш думите на агентката й се сториха логични, после се стегна. Подсмръкна, избърса носа и очите си и си пое дъх.

— Съжалявам — извини се тя на Пъркинс.

— Не се тревожи, скъпа — успокои я той и се наведе да я потупа по коляното. — Всички имаме нужда да поплачем от време на време.

— Благодаря — отвърна Тина, макар да не знаеше за какво му благодари.

— Да се върнем на Майло, ако може — каза Симънс.

Пъркинс седна по-изправено, за да покаже, че е пълен с енергия.

— Давай.

— Елън изчезва през седемдесет и девета. После, шест години по-късно, Уилма и Тио загиват при автомобилна катастрофа. Така ли е?

— Да.

— А Майло е изпратен в сиропиталище в Оксфорд, Северна Каролина. Така ли?

Отначало, Пъркинс не отговори. Намръщи се, после поклати глава.

— Не. Баща му го взе.

— Баща му?

— Точно така.

Тина едва успя да потисне желанието си да заплаче. Всичко, което знаеше за живота на Майло, бе лъжа. А това превръщаше една голяма част от собствения й живот в лъжа. Всички факти вече можеха да бъдат оспорени.

— Бащата — каза Симънс, сякаш знаеше всичко по въпроса, — той се е появил веднага след погребението, предполагам? Или на самото погребение?

— Не знам точно.

— Защо?

— Защото не отидох на погребението.

— Добре. Какво се случи?

— Не исках да отида — отговори старецът. — Мини не спираше да ме тормози и да ми повтаря, че това е дъщеря ми. Да, дъщеря ми, която отказваше да говори с мен докато бе жива. Защо тогава да говоря с нея, когато вече е мъртва? Също и за Майло. „Той е наш внук. Кой ще се грижи за него сега?“ — упорстваше Мини. Аз й казах: „Мини, не сме били част от живота му петнадесет години. Защо ще ни иска сега?“ Но тя гледаше на нещата по друг начин. И може би беше права. Може би — вдигна ръце той. — Е, сега вече го признавам, но тогава не можех. Навремето бях упорит — добави той с намигване, от което на Тина й прилоша. — И тя отиде. Аз си останах у дома, а тя отиде. Готвих си сам почти цяла седмица преди Мини да се прибере. Но не носеше дете, а и не изглеждаше разстроена от това. Казах й, че не искам да чувам нищо, но тя все пак ми разказа. Такава си беше.

— Какво ви разказа? — попита Тина сковано.

— Ще стигна до това — каза той и подсмръкна. — Оказа се, че бащата на Майло гледал новините и пристигнал да поиска сина си. Мини ми го каза. И познайте какво! Не само бил някакъв си липсващ баща, ами и бил руснак на всичкото отгоре. Можете ли да повярвате?

— Не — прошепна Тина. — Не мога да повярвам.

Симънс беше оставила съмненията си пред вратата.

— Как се казваше руснакът? — попита тя.

Уилям Пъркинс присви очи и стисна глава, за да раздвижи заспалите си спомени.

— Еви? Не. Гени? Да. Евгени. Мини го наричаше така. Евгени.

— Фамилно име?

Старецът въздъхна.

— Това вече не помня.

Тина изпита нужда от чист въздух. Изправи се, но й се зави свят и се отпусна отново. Двамата се вторачиха в нея, когато прошепна:

— Евгени Примаков?

Симънс я изгледа шокирано.

Пъркинс задъвка долната си устна.

— Възможно е. Но мисълта ми е… този комуняга се появява неочаквано и убеждава Мини да му позволи да вземе момчето.

— Майло нямаше ли думата? — прекъсна го Симънс.

— Откъде да знам? Според мен момчето не познаваше и Мини, нали така? Появява се някаква баба и го кара да дойде с нея у дома. От друга страна, вижда руснак, който твърди, че е истинският му баща. Знаете какви са руснаците. Могат да те убедят, че небето е червено. Вероятно е напълнил главата на хлапето с разкази колко прекрасна е Русия. Ако бях на петнадесет години и аз щях да замина на изток с баща си. А не да последвам някаква старица, вманиачена на тема чистене и готвене.

— Ами социалните служби? Те не биха позволили на чужденец да отведе петнадесетгодишно момче, нали?

Пъркинс вдигна ръце.

— Откъде да знам? Не ме слушайте. Дори не бях там. Но… — сбърчи вежди той, — тези типове имат пари, нали? А парите осигуряват всичко.

— Не всичко — настоя Симънс. — Единственият начин господин Примаков да получи момчето е, ако дъщеря ви го е включила в завещанието си, давайки му родителски права.

Пъркинс поклати глава.

— Невъзможно. Уилма може да не ни е харесвала. Може дори да ме е мразила. Но не би дала момчето на някакъв руснак. Не съм отгледал глупаво момиче.

Симънс погледна Тина и й намигна. Изглеждаше доволна от разговора, макар Тина да не можеше да разбере какво точно бе получила. Нищо от чутото не помагаше на Майло.

— Бих искала да ви задам последен въпрос — каза Симънс.

— Ще отговоря, ако мога.

— Защо Уилма и Елън ви мразеха толкова много?

Пъркинс примигна.

— Имам предвид — продължи Симънс делово, сякаш провеждаше интервю за работа, — какво точно им бяхте направили?

Мълчание, после тежка въздишка, която може би означаваше, че старецът се подготвяше да разкрие душата и греховете си. Но не беше така. Гласът му внезапно прогърмя, изпълнен с омраза.

— Разкарайте се от шибания ми дом!

Докато излизаха, Тина си помисли, че ще разкаже всичко на Симънс. Майло беше лъжец и в този миг тя го мразеше.

Чак след като взеха Стефани от стаята с телевизора, тя осъзна още нещо.

— О, господи! — изстена Тина.

— Какво? — попита Симънс.

Тина прикова очи в нейните.

— Когато се върнахме от Венеция, Майло дойде с мен в Бостън да вземем кръщелното на Стефани. Помоли ме да му позволя той да й даде второто име. Не бях мислила за такова и не ми пукаше, а очевидно означаваше много за него.

— Какво е второто й име?

— Елън.

10

Около половин час преди идването им двамата портиери разчистиха кутиите от китайския ресторант, смениха му шишето му с вода и почистиха кръвта от масата, стола и пода. Майло изпита известно облекчение, тъй като през нощта бе започнало да му прилошава от вонята на прокисната храна и пот.

После Фицхю влезе в стаята, последван от Симънс. Майло не я беше виждал от Дисниуърлд и не бе говорил с нея от Блекдейл. Тя също изглеждаше изморена, сякаш бе прекарала безсънна нощ.

„Нe забравяй“ — беше казал Евгени, — „Симънс е спасението ти, но не се дръж с нея по този начин. “

Майло кръстоса ръце пред гърдите си.

— Няма да говоря с нея.

Симънс му се усмихна.

— И аз се радвам да те видя.

Фицхю не си направи труда да се усмихва.

— Майло, не зависи от мен. Нито от теб.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Симънс.

Лявото око на Майло бе подуто и лилаво, долната му устна — сцепена, а една от ноздрите му бе омазана с кръв. Най-лошите синини обаче бяха под оранжевия му гащеризон.

— Все се блъскам в някоя стена — отговори той.

— Разбирам.

Преди Фицхю да успее да се протегне към стола, Симънс вече се бе настанила на него. Той помоли портиера да донесе друг и зачака. През тази минута и половина мълчание Симънс оглеждаше Майло внимателно, а той отвръщаше на погледа й без да мигне.

Най-после столът пристигна, Фицхю седна и каза:

— Не забравяй какво си говорихме преди, Майло. За поверителните теми.

Симънс се намръщи.

— Помня — увери го Майло.

— Добре — кимна Фицхю. — Първо искам да обсъдим нещо — каза той, като бръкна в джоба си, но Симънс сложи ръка на ревера му.

— Не още, Терънс — каза тя, после го пусна. — Първо искам да чуя историята.

— Какво е това? — попита Майло. — Какво има в джоба му?

Фицхю извади празната си ръка.

— Не се тревожи, Майло. Първо историята. Оттам докъдето стигнахме.

Майло го погледна.

— Тъкмо се канеше да потеглиш към Дисниуърлд — напомни му Симънс, демонстрирайки, че е получила поне резюме от разпита вчера. — Трябва да призная, че бягството ти в последната минута беше идеално изпълнено. Добра работа.

— Тя така ли ще говори през цялото време? — обърна се Майло към Фицхю, който сви рамене.

— Просто говори — каза Симънс. — Ако реша, че сарказмът е подходящ, ще го използвам.

— Да — съгласи се Фицхю. — Започвай.

После се завъртя към Симънс.

— Опитай се да сдържаш сарказма си.

Майло разказа историята за Дисниуърлд така както се бе случила. Пропусна само появата на Евгени Примаков в „Космическата планина“. Макар да бе излъгал Тина за много неща, не я бе излъгал за целта на посещението на стареца — той искаше да знае какво бе станало с Анджела Йейтс.

Лесно му беше да пропусне срещата, тъй като не бе свързана с темата на разпита. Това му позволи да наблюдава как реагират двамата срещу него.

Фицхю седеше по-изправен отколкото предния ден. Вчера изглеждаше, сякаш времето, с което разполага е безкрайно, а днес бързаше, като че ли разпитът вече беше без значение. От време на време казваше:

— Да, да. Това вече го знаем.

Всеки път обаче, Симънс го прекъсваше:

— Може би аз не го знам, Терънс. Наясно си, че Министерството на вътрешната сигурност страда от липса от информация.

После се обръщаше към Майло.

— Моля те, продължавай.

Симънс искаше да узнае всичко.

И Майло се подчини. Разказа историята бавно, като описа подробно всичко. Дори спомена цвета на реното на Айнър.

— Хубава кола е, нали? — попита Симънс.

— Да, агентът има добър вкус.

По-късно, когато Уийвър най-после стигна до срещата си с Угримов, Симънс го прекъсна отново и каза на Фицхю:

— Този Угримов. Включен ли е в списъците ни за арестуване?

Фицхю сви рамене.

— Не знам нищо за него. Майло?

— Не — отговори Майло. — Никога не е нарушавал закона в Съединените щати. Може да дойде тук, когато си поиска, но мисля, че никога няма да го направи.

Симънс кимна и сложи ръце на масата.

— Както и да е, ще стигнем до това след малко, но едно нещо продължава да ме тормози. След като направи всички връзки, ти отиде и уби Том Грейнджър, нали така?

— Да.

— В изблик на гняв.

— Нещо такова.

— Не го вярвам.

Майло се вторачи в нея.

— Преживях ужасно много, Джанет. Човек никога не знае как точно ще реагира.

— И като уби шефа си, унищожи единственото доказателство, което можеше да докаже поне малка част от историята ти.

— Никога не съм твърдял, че съм гений.

Тишината бе нарушена от телефона на Джанет

Симънс. Тя погледна екрана, отиде в ъгъла, притисна пръст към свободното си ухо и отговори. Двамата мъже се загледаха в нея.

— Да. Чакай малко. По-бавно. Какво? Да. Имам предвид, не. Не, не съм го правила. Повярвай ми, нямам нищо общо с това. Не, не го прави. Не докосвай нищо преди да стигна там. Ясно ли е? Ще дойда след… — тя погледна към тях, — … след половин час или четиридесет и пет минути. Просто чакай, ясно ли е?

Тя затвори телефона.

— Трябва да тръгвам.

Двамата мъже примигнаха тъпо.

— Можем ли да продължим утре?

Майло не си направи труда да отговори, но Фицхю промърмори:

— Предполагам, да.

Симънс огледа стаята за разпити.

— Искам го вън оттук.

— Какво? — изненада се Фицхю.

— Разчистих единична килия в ЦЗ. Искам той да е преместен там до сутринта.

ЦЗ беше градския център за задържане, където държаха арестуваните преди делата им. Намираше се в долната част на Манхатън до площад „Фоули“.

— Защо? — попита Майло.

— Да — Фицхю се присъедини към него раздразнено. — Защо?

Симънс погледна към Фицхю и заговори заплашително:

— Защото искам да мога да говоря с него на място, което не контролираш напълно.

Тя прикова очи и в двамата за момент, после излезе.

— Струва ми се, че госпожица Симънс няма доверие на ЦРУ — отбеляза Майло.

— Майната й — отвърна Фицхю. — Тя не може да ми нарежда кога и как да приключа разпитите си. Знаеш защо е толкова въодушевена, нали?

Майло поклати глава отрицателно.

— Имаме руски паспорт с твоето лице. Името е Михаил Евгениевич Властов.

Майло се стресна. Какъвто и да беше планът на Евгени, разкриването на тайната му не можеше да е част от него.

— Откъде го взехте? — попита той.

— Това не те интересува.

— Фалшификат е.

— Страхувам се, че не е, Майло. Дори Управлението не прави толкова добри фалшификати.

— И какво означава това?

Фицхю бръкна в джоба си и извади няколко сгънати листа. Изглади ги на масата. Майло не си направи труда да ги погледне, а прикова очи в тези на по-възрастния мъж.

— Какво е това? — попита той безизразно.

— Информация. Компрометирана информация, озовала се в руски ръце. Информация, до която си имал достъп точно преди да бъде компрометирана.

Майло бавно насочи поглед към листата.

„Москва, Руска федерация

случай: С09-2034-2Б (Туризъм)

Информ. 1: (спр. Александър) сдобих се със записи от българското посолство (отн. Операция „Ангел") от Денистов (аташе) и ще ги изпратя чрез посолството на САЩ.

11/9/99

Информ. 2: (спр. Хендел) прибрани вещи от агент на ФСБ (Сергей Аренски), мъртъв, включват… копие от записите от българското посолство (отн. Операция „Ангел").

11/13/99.

По сбития стил Майло разбра, че документът е изготвен от Хари Линч. Наистина беше чудесен туристически агент. През 1999 г., действайки под името Чарлз Александър, Майло се бе сдобил с поверителни записи от българското посолство в Москва. Осигуряването им бе наречено операция, Ангел“. Четири дни по-късно друг турист — Хендел — се бе натъкнал на мъртъв агент на ФСБ, или го беше убил, и у трупа му намери копие от записите. Майло не знаеше как копието се бе озовало у руснака.

Той прелисти и останалите, като се спря малко по-дълго на третия лист.

Венеция, Италия

Случай: C09-9283-3A (Туризъм)

Информ. 1: (спр. Александър) открих Франклин Доудъл, заподозрян във финансова измама на стойност 3 милиона долара.

9/10/01.

Информ. 2: (спр. Елиът) източникът от ФСБ (ВИКТОР) потвърждава, че руснаците знаят за изчезналите 3 милиона долара, откраднати от Доудъл, Франк, и провалената операция по изземането им във Венеция.

10/8/01.

Фицхю също се бе зачел в листата.

— Да, последната ти операция се прочу дори в Москва.

Майло остави документите.

— Наистина ли си толкова отчаян, Терънс? Можеш да сглобиш подобна информация за всеки действащ агент. Винаги има изтичане на информация. Провери ли какво количество се е озовало във френски, испански или английски ръце? Готов съм да се обзаложа, че не е по-малко.

— Да, но нямаме френски, испански или английски паспорт с твоята физиономия.

Тогава Майло осъзна, че Фицхю въобще не се интересува вече от признанието му. Убийството беше дреболия в сравнение с това да си двоен агент. Подобен арест щеше да доведе до златна звезда за Фицхю и да прибере Майло в единична килия до края на живота му или да го набута бързо в гроба.

— Кой ти го даде?

Фицхю поклати глава.

— Не казваме.

Не, Фицхю нямаше представа кой му бе изпратил паспорта. Майло обаче имаше и тя заплашваше да унищожи малкото вяра, която му бе останала.

11

Сутринта Тина се събуди в Мъртъл Бийч и заведе Стефани на плажа. Чувстваше се по-добре и едва ли не бе забравила за сълзите от предишната нощ. Настани се на шезлонг и се загледа в дъщеря си, която се плискаше в океана. Осъзна, че се чувства като съпруга, на която бяха изневерили, но другата жена не можеше да бъде проследена или нападната, защото беше цяла история. Припомни си годините в гимназията, когато започна да изучава историята на собствената си страна и откри, че Покахонтас се бе превърнала в пешка в колониалните борби за надмощие и след пътешествието до Лондон с Джон Ролф бе умряла или от пневмония, или от туберкулоза по обратния път.

Но докато разбитите национални митове я бяха изпълнили с младежко негодувание, мистерията около миналото на съпруга й я унижаваше и я караше да се чувства глупава. Единственото умно, което бе направила, бе да откаже на Майло последната му молба да изчезнат с него.

Чувствата й се засилиха, когато се приземиха на „Ла Гуардия“ и взеха автобуса до Бруклин. Улиците й се сториха клаустрофобично тесни, а всяка позната витрина и напомняше за предишния й живот. Вече виждаше живота си разделен по този начин: стар и нов. Старият беше чудесен благодарение на невежеството й. Новият бе ужасен поради новопридобитото познание.

Стефани се втурна нагоре по стълбите, а тя я последва натоварена със саковете. Дъщеря й отвори вратата нетърпеливо, но след миг изскочи навън и притисна нос към парапета.

— Мамо?

— Какво, скъпа? — попита тя изморено.

— Някой е направил голяма бъркотия. Татко у дома ли си е?

Отначало, когато пусна саковете на стъпалата и се затича нагоре, тя бе обзета от неочаквана надежда. Лъжи или не, Майло се бе прибрал у дома. После обаче видя, че чекмеджетата на масата до вратата бяха издърпани и преобърнати, разпилявайки по пода монети, стари билети, менюта от ресторанти и ключове. Огледалото над масата бе свалено и обърнато с лице към стената, а хартията на гърба му бе разкъсана.

Тя нареди на Стефани да изчака в коридора докато провери всички стаи. Пълна разруха, сякаш бяха пуснали слон да вилнее из апартамента. Стига, Тина, слон не може да изкачи стълбите, помисли си тя и осъзна, че я обзема истерия.

Набра номера, който Симънс й бе оставила. Агентката я увери със спокоен глас, че не е виновна за случилото се, после обеща да пристигне веднага и я помоли да не докосва нищо.

— Не пипай нищо — извика Тина, когато затвори телефона, но Стефани не беше в коридора. — Къде си, госпожице?

— В банята — раздразнено отговори Стефани.

Колко още можеше да понесе Стефани? А и самата тя? Не бе разказала на дъщеря си за внезапно увеличеното им семейство — прадядо и дядо, с когото се бе запознала в Дисниуърлд, но Стефани не беше глупава. Сутринта в хотела я бе попитала:

— С кого говори в старческия дом?

Тина, която не можеше да продължи да лъже детето, отговори:

— С човек, който може да знае нещо за баща ти.

— Нещо, което може да му помогне?

Макар да не й бяха обяснили нищо, тя знаеше, че Майло има неприятности.

— Нещо такова.

Тина я заведе да пият кола в пицарията на Серджо и се обади на Патрик. Той звучеше трезв и буден и тя го помоли да дойде при тях.

Патрик пристигна преди Симънс и тримата заедно се върнаха в апартамента. Най-незасегнатата стая бе тази на Стефани, затова я оставиха да оправи вещите си на спокойствие, а Тина разказа всичко на Патрик. Абсолютно всичко. По времето, когато Симънс се появи, той направо бе откачил. Дори в най-ужасните си пристъпи на ревност, той не бе подозирал нищо подобно. А сега му се налагаше да успокоява Тина, която не спираше да плаче. Когато Симънс влезе вътре, той се нахвърли върху нея.

— Не ни залъгвайте, че не сте извършили това. Защото знаем, че сте виновни. Кой друг би го направил?

Симънс не му обърна внимание, а започна да оглежда апартамента, като спря за миг да се усмихне и поздрави Стефани, а после направи снимки на всяка стая с малък фотоапарат. Засне разглобения телевизор, разбитите вази, подарък от родителите на Тина, разпорените възглавници на канапето, малкия отворен сейф, който съдържаше само семейни бижута, макар нищо да не бе взето от него.

— Липсва ли нещо? — попита Симънс отново.

— Не — отговори Тина.

Това също й се стори потискащо — след цялата бъркотия, натрапникът бе решил, че вещите й не заслужават да бъдат откраднати.

— Добре — кимна Симънс. — Документирах всичко. Сега е време да почистим.

Захванаха се за работа с метла, лопата и найлонови чували за боклук. Клекнала до разбитото огледало и събираща парченцата стъкло, Симънс каза дружелюбно:

— Тина?

Тина стоеше зад телевизора и се опитваше да завинти гърба му.

— Да?

— Спомена ми, че преди няколко дни тук идвали хора от Управлението. Два дни преди аз да те посетя. Помниш ли?

— Да.

Симънс отиде до телевизора, пренебрегвайки обвинителния поглед на Патрик, който метеше съвестно.

— Откъде знаеше, че са от Управлението?

Тина остави отвертката на пода и избърса челото си.

— Какво имаш предвид?

— Те ли ти казаха, че са от Управлението или ти предположи така?

— Те ми казаха.

— Показаха ли ти документите си?

Тина се замисли и кимна.

— Да, на вратата. Единият беше Джим Пиърсън, а другият — Макс някой си. Не помня фамилията му. Мисля, че беше полска.

— И за какво те питаха?

— Знаеш за какво, агент Симънс.

— Не, всъщност не знам.

Тина излезе иззад телевизора и седна на канапето, а Патрик застана зад нея с вид на покровител и сложи ръце на раменете й.

— Наистина ли трябва да я разпитвате отново? — възмутено попита той.

— Може би — спокойно отговори Симънс, като се настани на стола срещу канапето. — Тина, може да не е важно, но наистина искам да знам какви въпроси ти зададоха.

— Мислиш, че те са извършили това?

— Може би.

Тина се замисли.

— Ами… започнаха с обичайното. Къде е Майло? После искаха да узнаят какво Майло ми бе казал в Остин.

— Когато те помоли да избягаш заедно с него — каза Симънс окуражаващо.

Тина кимна.

— Обясних им, че други хора от Управлението вече са ме разпитвали, но те отговориха, че може да съм забравила нещо, което би могло да им помогне. Всъщност, държаха се доста любезно. Като училищни съветници. Единият, Джим Пиърсън, ми изчете списък с имена, за да провери дали знам някое.

— Имаше списък?

— В малък бележник. Най-вече с имена. Имена на хора, които не познавам. С изключение на един.

— Кой?

— Угримов. Роман Угримов. Руснакът от Венеция, за когото ти разказах. Нямах представа защо говореха за него, затова им казах, че съм го виждала само веднъж, когато уби едно момиче. Добавих, че не го харесвах. Попитаха ме кога е станало това и отговорих, че през 2001 г. После казаха, че нямали нужда да чуят повече.

— Какви бяха другите имена?

— Повечето бяха на чужденци. Ролф Винтер или нещо такова.

— Винтерберг?

— Да. И някакво шотландско име. Фицхю.

— Терънс Фицхю?

Тина кимна отново. Погледът на Симънс я окуражи.

— Когато казах, че не зная нищо за него, нито дори кой е, те не ми повярваха. Не знам защо. Нямаше проблем, че не бях чувала за Винтерберг, но не ми повярваха за Фицхю — поклати глава тя. — Зададоха ми следния въпрос: „Майло не ти ли каза нищо за Фицхю и някакви пари?“ Отговорих им, че не ми е казал нищо. Но те продължиха да настояват. По едно време, Джим Пиърсън каза: „Ами нещо за Фицхю в Женева с министъра…“. Но Макс го удари по ръката и той не повтори въпроса. Накрая, след като видяха, че се ядосах, си тръгнаха.

Докато Тина говореше, Симънс отново бе извадила телефона си и пишеше енергично.

— Джим Пиърсън и Макс…

— Не знам.

— Но са представили служебни карти от Управлението?

— Да. Изглеждаха истински. Виждала съм картата на Майло безброй пъти — вечно се озовава в пералнята.

— И не ти споменаха защо те разпитват за Фицхю?

Тина поклати глава.

— Останах с впечатлението, че според Макс са казали прекалено много. Наистина ли мислиш, че те са причинили този хаос? Да, раздразниха ме, но не очаквах подобно нещо от тях.

— Както вече ти казах, Тина, това не е дело на Министерството. В противен случай щях да знам.

— Ами Управлението?

— Може би, но не съм чула нищо и от тях.

Тина се ухили.

— Още си на тъмно, а?

— Точно така — потвърди Симънс, като се надигна. — Добре, да довършим работата. Ако се натъкнете на нещо, чието място не е тук, веднага ме уведомете.

Прекараха следващите три часа в сглобяване на електрониката, разчистване на изпочупените мебели и оправяне на възглавниците. Работата беше изморителна и Патрик отвори бутилка водка. Симънс отказа, но Тина си наля във висока чаша и я изпи на екс. Стефани наблюдаваше всичко това мрачно. Тя прекара повечето време в стаята си, където подреждаше куклите, извадени от местата им. Около седем, когато вече привършваха, тя излезе от спалнята си, хванала запалка с реклама на бар във Вашингтон. „Раунд Робин“ на Пенсилвания авеню, номер 1401.

— Я виж ти — изсумтя Симънс, като нахлузи гумени ръкавици и завъртя запалката в ръка.

— Какво е това? — попита Тина, въодушевена от вида на уликата.

— Странна работа — отвърна Симънс. — Познавам мястото. Свърталище на големи политици. Но може да не се окаже важно.

— Струва ми се голяма тъпотия и некадърност да оставиш нещо зад себе си — отбеляза Тина.

Симънс прибра запалката в найлонов плик и го запечата.

— Ще се изненадаш, ако узнаеш колко смотани са повечето агенти.

— Аз няма да се изненадам — увери ги Патрик.

Тина едва не се засмя. Очевидно бившият й приятел се чувстваше пренебрегнат.

Докато Симънс се приготвяше да си ходи, телефонът й звънна. Тя влезе в кухнята. Тина дочу нетипичен за агентката радостен тон:

— Шегуваш се? Тук? Идеално!

Когато излезе от кухнята обаче, тя отново имаше делови и спокоен вид. Благодари на Патрик за помощта му и дръпна в коридора, където й съобщи, че на следващата сутрин ще се види с Евгени Примаков. Тина изтръпна.

— Той е в Ню Йорк?

— Ще бъде в щаб-квартирата на ООН. Имаме среща в девет часа. Искаш ли да се видиш с него?

Тина се замисли, после поклати глава.

— Трябва да отида в библиотеката и да се погрижа за някои неща.

Тя замълча за миг. Знаеше, че Симънс бе прозряла лъжата й. А истината бе, че се чувстваше ужасена.

— Но може би по-късно… не знам.

— Ще ти дам пълен отчет. Добре ли е?

— Не съвсем — отговори Тина. — Но ще трябва да свърши работа.

12

Фицхю обядва в същия китайски ресторант на Тридесет и трета улица, откъдето бяха поръчали храната на Уийвър. Избра си маса в задната част на заведението, за да не го притесняват и за да обмисли съобщението, получено от Сал.

,Дж. Симънс изпрати молба в 6.15 до директора. Настоява да получи достъп до банковите сметки и телефонни разговори на Терънс А. Фицхю. В момента разглеждат молбата й. “

Фицхю потъна в размисъл. Новината доказваше това, което вече бе усетил. Симънс изобщо не му се доверяваше. Личеше си и по тона й, и по начина, по който се държеше с него. Съперничеството между агенциите беше едно, но подобно напрежение… тя се отнасяше с него, сякаш той бе враг. А сега искаше достъп до документите му.

Той пресече начинанието й с едно телефонно обаждане. Увериха го, че молбата й няма да бъде изпълнена.

Но все пак се чувстваше готов за отбрана, а в момента не се нуждаеше от това. Трябваше да предвожда нападението, което да контролира възможните последствия като тикне Майло Уийвър зад решетките и приключи разследването.

Паспортът. Това беше козът му. Все още не знаеше кой го бе изпратил. Криминолозите намериха само един бял косъм: бял мъж, на възраст от петдесет до осемдесет години, богата на белтъчини диета. Но това бе валидно поне за половината от разузнавачите по света. Фицхю вече не се интересуваше кой е благодетеля му. Единствената му грижа бе да приключи случая преди Симънс да намери начин да съсипе усърдната му работа.

Мислите му бяха прекъснати от непознат, който се приближи до масата и каза на френски:

— Не сме се виждали толкова отдавна.

После му протегна ръка.

Фицхю се стресна. Вторачи се в хубавото лице на шестдесет и няколкогодишен мъж с вълниста бяла коса и пое ръката му. Откъде го познаваше?

— Извинете ме — каза Фицхю докато се ръкуваха.

В лицето имаше нещо познато, но не бе съвсем сигурен.

— Познавам ли ви? — попита той.

Усмивката на мъжа се изпари и той заговори на английски.

— Бърнард, нали?

Фицхю поклати глава.

— Припознали сте се. Съжалявам.

Мъжът вдигна ръце.

— Не, аз съжалявам. Не исках да ви притеснявам.

Мъжът си тръгна и, макар Фицхю да очакваше да го види как се връща на масата си, той излезе от ресторанта. Бе толкова убеден, че Фицхю е приятелят му, Бърнард, че бе влязъл от улицата. Французин? Не. В акцента му се долавяше следа от славянски език. Чех?

На единадесет пресечки от ресторанта на двадесет и третия етаж на „Гранд Хаят“, Симънс седеше на леглото си и проверяваше базата данни на Министерството на вътрешната сигурност. Търсеше досието на човек от Управлението, Джим Пиърсън. Издирването не даде резултат. Опита с различни варианти на името, после изпрати съобщение до Матю, човека й в Туризма, и го помоли да провери в компютрите на Лангли, в случай че досието на Джим Пиърсън не бе стигнало до министерството.

Докато чакаше отговора му, тя потърси информация за Евгени Примаков. На сутринта, щеше да се срещне с него във фоайето на сградата на ООН, което, както се изрази Джордж, бе: „адски невероятно“.

Наистина бе невероятно. От това, което прочете в страницата на ООН, научи, че Евгени Примаков работи във финансовия отдел на военния щаб на Съвета по сигурност. Офисът му бе в Брюксел. Счетоводител? Едва ли. Дали присъствието му в Ню Йорк бе удобно съвпадение? Или бе пожелал да е тук в случай че Щатите го призоват да отговаря на въпроси, свързани със сина му?

Симънс влезе в поверителна страница в сайта на Министерството на вътрешната сигурност и издирването й показа биографията на Евгени Александрович Примаков, бивш полковник. Постъпил в КГБ през 1959 г., а в средата на шестдесетте започнал да пътува. Египет, Йордания, Западна и Източна Германия, Франция и Англия. Когато след разпадането на Съветския съюз КГБ се превърнало във ФСБ, Примаков останал там и оглавил отдела по военно контраразузнаване до 2000 г., когато се пенсионирал и започнал нова кариера в ООН.

Разполагаха с много малко друга информация за него, макар че през 2002 г. американският представител в ООН бе изискал Примаков да бъде проверен. Причината не бе обяснена, а последвалият доклад липсваше. През последните години Министерството на вътрешната сигурност бе иззело досиетата на ФБР, свързани с тероризма. В този раздел, Симънс намери кратко досие на Елън Пъркинс, осъдена задочно като съучастница в две престъпления: въоръжен обир на клон на банка „Харис“ в Чикаго през 1968 г. и, опит за подпалване на полицейски участък в началото на 1969 г., в Милуоки. Забелязана за последен път в Оукланд, Калифорния, преди да изчезне безследно.

Като се имаше предвид онова, което Уилям Пъркинс й бе разказал за Елън — как бе обирала банки в Германия, Симънс се изненада, когато не откри нищо друго под собственото й име или под името Елза Пъркинс. Зарови се из „Гугъл“ и откри сайт, посветен на историята на немските терористични групи от седемдесетте години. „Баадер-Майнхоф“, Фракция Червена армия и Движение Втори юни, в което един от членовете бе американката Елза Пъркинс.

„Пъркинс се присъединила към Движение Втори юни през октомври 1972 г. Според повечето свидетелства, тя била привлечена в Движението от чаровния Фриц Тойфел. Издържала по-дълго от повечето членове, но била арестувана през 1979 г. и изпратена в затвора „Щамхайм-Щутгарт“. През декември същата година се самоубила в килията си.“

Вратата на Майло се отвори. Трима портиери влязоха вътре и той забеляза, че подутините около очите на Лорънс бяха започнали да изчезват. Лорънс държеше оковите, които окачи на китките и глезените на Майло. После тримата, придружени от затворника си, тръгнаха по коридора към асансьорите. Използваха специална карта-ключ за асансьора, който ги отведе до паркинга на третото подземно ниво.

Отведоха Майло в бял ван, който приличаше на бронираните полицейски микробуси от филмите. В задната му част имаше две стоманени пейки с пробити в тях дупки, към които Лорънс закачи оковите му. След като излязоха на улицата и потеглиха на юг, Майло видя през затъмнения заден прозорец, че бе нощ и попита дали бе петък или събота. Седнал срещу него, Лорънс погледна часовника си.

— Все още е петък, но вече свършва.

— Как е окото ти? Изглежда по-добре.

Лорънс го докосна предпазливо.

— Ще оцелея.

Ванът пристигна на площад „Фоули“, отби към Центъра за задържане и влезе в обезопасения подземен паркинг. Шофьорът показа картата си и заповедта за прехвърляне на затворника на пазачите, които вдигнаха бариерата. Паркираха до стоманен асансьор и изчакаха вратата да се отвори преди да свалят оковите на Майло и да го набутат вътре.

— Тук има ли рум-сървис? — невинно попита Майло.

Другите двама портиери се вторачиха тъпо в него, но Лорънс се ухили.

— Е, поне има единични килии.

— Да бе, като че ли преди не разполагах с такава.

— Хайде, човече.

Имейлът на Симънс бипна и тя прочете отговора на Матю. Последното досие на агент на Управлението на име Джим Пиърсън бе закрито през 1998 г., когато четиридесетгодишният агент умрял от инфаркт.

Значи Джим Пиърсън не беше агент на Управлението. Е, това не бе кой знае каква изненада. Просто бе показал фалшива карта. В Министерството на вътрешната сигурност също нямаше Джим Пиърсън. С какво въобще разполагаше? Разбира се: запалката, която Стефани намери в стаята си. Бар „Раунд Робин“. Свърталище на вашингтонски политици.

Симънс отвори две прозорчета, едното за Камарата на представителите, другото — за щатския сенат. Във всяко от тях намери указателите за персонала и написа „Джим Пиърсън“. В Камарата нямаше такъв, но в сената имаше Джим Пиърсън, който работеше като „помощник по изготвяне на графици“ за републиканеца от Минесота, Нейтън Ървин. Нямаше снимка, само името му. Тя влезе в страницата на Нейтън Ървин и проучи списъка с двадесетте му служители. Джим Пиърсън се появяваше отново, а няколко реда над него бе Максимилиян Гржибовски. Едно от онези сложни полски имена, които измъчена жена лесно би забравила.

В десет, когато телефонът му звънна, Фицхю се бе прибрал в хотел „Мансфилд“. Беше си донесъл бутилка скоч в стаята, но се опитваше да не пие прекалено много.

— Карлос? — каза сенаторът с напрегнат глас.

Фицхю се прокашля.

— Уреди ли работата?

Кратка пауза.

— Никой никога не е подавал подобно искане.

— Чакай малко. Я повтори.

— Казвам, Карлос, че ти ме накара да приличам на глупак. Говорих с главния и той ми се обади по-късно и ми каза, че никой никога не е разпитвал за теб. Абсолютно нищо. Може и да не разбираш това, но тези хора рядко правят услуги. И аз току-що пропилях една от моите възможности.

— Ако не е имало нищо… — започна Фицхю, но сенаторът вече бе затворил.

Прилоша му. Не заради гнева на Нейтън Ървин — беше работил във Вашингтон достатъчно дълго и знаеше, че гневът на един сенатор продължава само до следващата услуга, която му направиш. Притесняваше го съобщението на Сал, което се оказа невярно. През последните шест години Сал бе най-добрия източник на Туризма в Министерството на вътрешната сигурност. Информацията му винаги бе вярна и точна. Но този път бе допуснал грешка.

Или, разтревожи се Фицхю, като допълни чашата си, Министерството бе разкрило Сал и сега го използваше, за да предава дезинформация на Туризма. Възможно ли бе това?

Той остави скоча настрани и извади лаптопа си. Отвори имейла си и написа бързо съобщение до Сал:

„Информацията се оказа погрешна. Грешка ши плановете се промениха? Да не си компрометиран? “

Изпрати писмото и едва тогава осъзна грешката си. Ако Сал беше компрометиран, тогава Министерството сигурно наблюдаваше имейла му. Как ли щяха да постъпят? Да му отговорят? Вероятно. А в такъв случай, какъв отговор щеше да докаже, че Сал е компрометиран? И какво ли точно Министерството искаше да го накара да вярва?

13

Таксито си проправи път през натовареното движение по Първо авеню и я остави до парк „Раул Валенберг“. Тя забърза по тревата, минавайки покрай нюйоркски полицаи и цивилни охранители. Пререди дългата опашка туристи, които чакаха пред металдетекторите, и показа служебната си карта от министерството на пазача. Той я предаде на две униформени жени, които я претърсиха и прокараха детектор за бомби по цялото й тяло.

Сградата на ООН има дълго фоайе в стила на шестдесетте години, обсипано с портрети на бившите генерални секретари, ниски кожени канапета, плакати и списъци с предстоящи събития. Симънс застана под окаченото на една от стените махало на Фуко, знаейки, че Евгени Примаков ще да я намери, защото тя не разполагаше със снимката му. Той очевидно имаше нейната — мястото за срещата бе негова идея според Орбах.

Докато стоеше и чакаше, тя разглеждаше лицата на хората от различни националности, които работеха за ООН. Припомни си последното си посещение тук, малко след развода й, когато си помисли, че в това място има нещо специално. Топлината на интернационализма я бе изпълнила за момент и тя дори се бе зачудила дали да не започне работа тук. Но като повечето американци, през следващите години бе чула повече за провалите на ООН отколкото за успехите му и, когато й се обадиха от Министерството на вътрешната сигурност и й обясниха как новото министерство няма да е обременено с тежката бюрокрация, която тормозеше толкова много институции, тя се поддаде на патриотизма си.

— Погледнете нагоре — каза усмихнат възрастен мъж с руски акцент.

Симънс вдигна очи към позлатеното кълбо над нея.

— Хубаво е да виждаш подобно нещо наоколо — каза Примаков, като сключи ръце зад гърба си и се загледа нагоре заедно с нея. — Физическо доказателство, че планетата се върти, независимо как стоят нещата там, където сме ние. Напомня ни, че това, което виждаме или чувстваме, невинаги е истина.

Тя се загледа в кълбото още за секунда, просто от любезност, после протегна ръка.

— Аз съм Джанет Симънс, Министерство на вътрешната сигурност.

Вместо да се ръкува с нея, Примаков поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Евгени Александрович Примаков, ООН, на вашите услуги.

Когато пусна ръката й, тя я прибра в джоба на сакото си.

— Исках да ви разпитам за сина ви, Майло Уийвър.

— Майло Уийвър? — попита той и замълча за миг. — Имам две прекрасни дъщери. Мисля, че са на вашата възраст. Едната е педиатър в Берлин, а другата — адвокат в Лондон. Но син? — той поклати глава усмихнато. — Нямам син.

— Говоря за сина, който сте създали заедно с Елън Пъркинс през 1970 г.

Широката му усмивка не изчезна.

— Гладна ли сте? — попита той. — Пропуснах закуската си, което в Америка е престъпление. А закуските в малките квартални ресторантчета са най-значимият принос на Америка към световната кухня.

Симънс едва сдържа усмивката си.

— Разбира се. Да отидем да закусим.

Двамата прекосиха моравата, като Примаков кимаше понякога на хора, които вървяха в противоположната посока с куфарчета в ръка. Беше в стихията си, човек, който се чувства чудесно и удобно в света, въпреки заплахата, че агентка от Министерството на вътрешната сигурност щеше да се зарови в старите му тайни. Примаков имаше един нервен тик обаче: от време на време вдигаше пръст към бузата си и го размахваше, сякаш пропъждаше муха. Но иначе бе въплъщение на изискаността от Стария свят в елегантния си сив костюм, синя вратовръзка и безукорнобели и равни зъби.

Кварталното ресторантче, което й бе обещал, се оказа модерно парвенюшко заведение със специално меню за закуска. Когато келнерката им предложи маса до витрината, Примаков облиза устни, махна към бузата си и предложи сепаре в задната част на ресторанта.

Поръча си порция „Гладен мъж“, която се състоеше от бъркани яйца, препечени филийки, наденица, шунка и пържени картофи, а Симънс — само кафе. Той я обвини игриво, че се опитва да отслабне.

— А това е озадачаващо, агент Симънс, тъй като имате идеална фигура. Дори бихте могли да качите няколко килограма.

Тя се зачуди кога ли за последен път някой мъж й бе говорил по този начин. Не, определено не беше скоро. Тя повика келнерката и си поръча английска кифла.

Преди храната да пристигне, те обсъдиха някои подробности за Примаков. Той си призна открито, че се бе издигнал до полковник в КГБ и бе останал след промяната във ФСБ, макар да бе загубил илюзиите си.

— Убиваме собствените си журналисти, знаете ли това? — попита той.

— Чувала съм.

Той поклати глава.

— Жалка работа. Но, когато си в системата, не можеш да направиш абсолютно нищо. Затова обмислих възможностите си и през 2000 г., реших да заработя за света, а не за дребнавите интереси на собствената ми страна.

— Звучи похвално — каза тя, като си припомни собствените си идеи в това отношение. — Но работата в ООН трябва да е доста разочароваща на моменти.

Той повдигна гъстите си вежди и кимна утвърдително.

— Провалите са това, което достига до вестниците. А успехите звучат досадно, нали?

Келнерката се върна с две топли чинии. След като Примаков започна да се храни, Симънс каза:

— Искам да ми разкажете цялата история. Не възнамерявам да разчоплям стари рани. Просто искам да знам кой наистина е Майло Уийвър.

Примаков се вторачи в нея.

— Точно така. Онзи Майло, когото споменахте.

Тя му се усмихна мило.

— Моля ви, Евгени. Да започнем с Елън Пъркинс.

Примаков я изгледа внимателно, после погледна храната си и накрая сви рамене пресилено и остави приборите си на масата.

— Елън Пъркинс?

— Да. Разкажете ми за нея.

Старецът почисти нещо от ревера си — приличаше на женски косъм — после махна към бузата си.

— Тъй като сте толкова чаровна и красива, нямам избор. Руснаците са такива. Прекалено романтични сме за свое собствено добро.

Още една мила усмивка.

— Благодаря ви, Евгени.

И той започна.

— Елън беше специална. Трябва да знаете това. Майката на Майло не беше просто обикновена красавица, както казвате в Америка. Всъщност, дори не беше чак толкова красива. През шестдесетте революционните групи в света бяха пълни с дългокоси ангелчета. Хипита, които спряха да вярват в мира, макар все още да вярваха в любовта. Повечето нямаха представа какво въобще правят. Подобно на Елън те бяха от проблемни семейства. И просто искаха да се сдобият с ново семейство. Ако се налагаше да умрат заради това, нямаха нищо против. Поне щяха да имат кауза, за разлика от горките момчета във Виетнам. Елън обаче прозря истината, скрита отвъд романтиката. Тя беше интелектуалка, преминала на другата страна.

— Къде се запознахте?

— В Йордания. Един от тренировъчните лагери на Арафат. Елън беше прекарала последните няколко години в радикални среди в Щатите, а когато се запознахме, бе вдъхновена от Черните пантери и Организацията за освобождение на Палестина. Беше изпреварила времето си. В онези години — шестдесет и седма — в Америка нямаше човек, с когото можеше да говори. И така, заедно с няколко разочаровани приятели като нея, тя се появи в Йордания. Запозна се със самия Арафат, както и с мен. Но беше много по-силно впечатлена от Арафат.

Той замълча за миг и Симънс осъзна, че тя би трябвало да запълни мълчанието.

— Какво правехте там?

— Разпространявах международния мир, разбира се — сухо се усмихна той. — КГБ искаше да знае колко пари да харчи за тези борци и кого да вербува. Не ни пукаше особено за палестинците, просто искахме да забучим трън в съюзника на САЩ в Близкия Изток, Израел.

— И Елън Пъркинс се превърна в човек на КГБ?

Той махна към бузата си.

— Това беше планът. Но Елън схвана истината веднага. Разбра, че не се интересувам от световната революция толкова, колкото от запазването на работата си. Колкото повече имена добавях към списъка с приятелски настроени към нас бойци, толкова по-сигурна ставаше пенсията ми. Елън го разбра и ме нарече „лицемер“. Не се шегувам. Започна да ми изброява зловещите дела, извършени от Съветския съюз. Глада в Украйна, опитите за блокада на Западен Берлин, Унгария през 1956 г. Какво можех да отговоря? Оправдах се, че Украйна бе грешка на луд човек — Сталин. За Берлин и Унгария, дадох за пример контрареволюционерите от Запада, но Елън не искаше да слуша оправданията ми.

— И не искаше да работи с вас — разбра Симънс.

— Точно обратното! Както казах, Елън беше умна. Йордания бе само началото за нея. Малката й група щеше да се научи да стреля и да взривява, но после щяха да имат нужда от подкрепа. А по онова време, Москва беше щедра. Елън искаше да ме използва. А аз вече се провалях в работата. Нали разбирате, бях се влюбил в нея.

Симънс кимна, сякаш цялата история й звучеше съвсем логична, макар да не бе така. Беше прекалено млада, за да познава подробностите на Студената война, а историите на родителите й за революционните години — шестдесетте — звучаха банално. За нея влюбването в революционер означаваше влюбване в бомбаджия-самоубиец, който крещи несвързани цитати от Корана.

— Баща й Уилям — каза тя. — Елън не говореше с него, нали?

Усмивката напусна лицето на Примаков.

— Не. И никога не бих я окуражил да го направи. Този човек е истинско лайно. Знаете ли какво бе направил на Елън? И на сестра й, Уилма?

Симънс поклати глава отрицателно.

— Дефлорирал ги. На тринадесетгодишна възраст. Като подарък за рождените им дни.

Въпреки десетките изминали години, гневът не бе напуснал Примаков.

— Когато си помисля за всички добри хора, които загинаха, убити от моите и вашите хора през последните шестдесет години, намирам за крайно несправедливо и унизително, че подобен човек продължава да диша.

— Е, не живее добре.

— Самият живот е прекалено добър за него.

14

Симънс нямаше да успее да стигне до Центъра за задържане за разпита на Уийвър в десет часа, затова се извини и се обади по телефона. Фицхю вдигна след второто позвъняване.

— Да?

— Слушай, ще закъснея малко. Може би около половин час.

— Какво става?

Тя едва не му отговори, но си промени решението.

— Моля те, просто ме изчакай във фоайето на центъра.

Докато Симънс се върна до масата, Примаков бе изял половината си закуска. Тя се извини за прекъсването на разговора им, после го подтикна да продължи.

— И вие станахте любовник на Елън.

— Да — потвърди той, като избърса устата си със салфетка. — През есента на 1968 г., в продължение на около два месеца, бяхме любовници, за моя бурна радост. После, един ден Елън изчезна. Тя и приятелите й просто се изпариха. Изпаднах в шок.

— Какво се случи?

— Самият Арафат ми разказа. Опитали да се измъкнат потайно през нощта и били заловени, разбира се, и задържани в малка стаичка в покрайнините на лагера. Извикали Арафат, за да вземе решение. Елън му обяснила, че тя и приятелите й се канели да изнесат битката от Близкия Изток и да я внесат в Америка. Щели да накажат онези, които помагали на Израел.

— Имаш предвид, канели се да убиват евреи?

— Да — кимна Примаков. — Арафат й повярвал и ги пуснал, но Елън… — той вдигна ръце, сякаш в благословия. — Каква жена! Измами един от най-големите лъжци в света. Тя не се интересуваше от избиването на евреи — не беше антисемитка.

След година в терористичен лагер, ежедневно надъхване и карти на Израел с отбелязани мишени? Симънс не беше убедена.

— Откъде знаете? — попита тя.

— Самата Елън ми каза. Шест месеца по-късно, през май 1969 г.

— И вие й повярвахте?

— Да, повярвах й — отговори Примаков и искреността му накара и Симънс да повярва. — Тогава бях изпратен в Западна Германия, за да проверя радикалните студентски групи, които тъкмо започваха да разбиват банки и универсални магазини. Един ден в Бон чух, че някаква американка ме търси. Сърцето ми подскочи. Наистина. Надявах се да е Елън и беше тя. Но сега вече бе сама и бягаше. Тя и приятелите й обрали банка и подпалили полицейски участък. Избягала в Калифорния и потърсила помощ от любимите си Черни пантери, но те й казали, че е луда. После си спомнила взривяването на магазин „Шнайдер“, извършено от Андреас Баадер и Гудрун Енслин предишната година. Помислила, че те ще споделят чувствата и възгледите й — той въздъхна и облиза устни. — И така стана. После, няколко седмици след пристигането й, чула за пълничък руснак, който задавал въпроси.

— Пълничък? — учуди се Симънс.

Примаков сведе очи към слабото си тяло.

— В онези дни не се тревожех достатъчно.

— Как мина срещата?

Руснакът поклати глава и се усмихна.

— Отначало беше делова работа. Както Елън казваше: „Сексуалните връзки, които пречат на революционния процес, са унищожителна буржоазна сантименталност“. Може и да беше права, не знам. Знам само, че бях лудо влюбен в нея и, когато ми поиска доклад за революционната дейност в Западна Германия, аз незабавно изпълних молбата й. Запознах я с някои другари, които я сметнаха за откачена. Мислеха, че някои от по-радикалните й идеи показват признаци на неуравновесеност. Нали разбирате, немските бойци действаха като семейство, а тогава Елън отхвърляше дори идеята за семейство като буржоазна. Както и да е, отново станахме любовници, а после тя забременя. В края на шестдесет и девета. Взимаше противозачатъчни, но предполагам, че понякога е забравяла. Все пак, беше прекалено заета да планира световната революция.

Примаков поглади бузата си отново и Симънс зачака.

— Искаше да направи аборт. Възпротивих се. Ставах все по-буржоазен и исках дете, което да ни обвърже. Но с баща като нейния, как въобще тя можеше да види семейството в положителна светлина? Попитах я кой ще продължи революцията, ако революционерите нямат деца. Мисля, че това я убеди. Името Майло беше нейна идея. По-късно научих, че Майло било името на любимото й куче, когато била малка. Странна работа. Тогава промени и собственото си име и стана Елза. Отчасти заради безопасността — аз я снабдих с нови документи, но имаше и психологически момент. Бебето беше новото й навлизане в революционния свят. Елън смяташе, че и тя трябва да бъде преродена като освободена жена.

— Останахте ли заедно? — попита Симънс.

Примаков поклати глава отрицателно.

— Каква ирония, нали? Исках Майло, защото смятах, че ще обвърже Елън по-силно с мен. Но сега тя вече се чувстваше сто процента свободна жена. А аз бях дребен буржоа. „Случаен пенис“ — така ме наричаше. Имаше и други случайни пениси на разположение. Аз станах един от многото.

— Сигурно ви е наранило.

— Много, агент Симънс. Наистина. В най-добрия случай бях детегледач от време на време, когато Елън изчезваше някъде с другарчетата си, за да започнат прочутите си бойни акции. Сдобих се със син, но изгубих любимата си. Накрая, обзет от чувство за безпомощност, настоях да се оженим. Какво въобще си мислех? Бях направил последния буржоазен компромис и тя не искаше синът й да бъде отровен от тъпите ми идеи. Вече беше 1972 г. и Фракция Червена армия се вихреше с пълна сила. Москва ми дишаше във врата и настояваше да установя контрол над проклетите хлапета. Когато им съобщих, че положението е неконтролируемо, ме отзоваха обратно. Бях напълно отчаян. Дори се опитах да отвлека Майло — засмя се той тъжно. — Наистина се опитах. Възложих задачата на двама от най-добрите ми хора, но тъкмо тогава бе пристигнал нов агент от Москва, който душеше наоколо. Той уведоми шефовете и те незабавно промениха заповедите на агентите ми. Собствените ми хора бяха принудени да ме отведат в Москва.

Примаков си пое дъх и издиша шумно, загледан в оживения ресторант.

— И така, скъпа, напуснах Западна Германия опозорен.

— Знаете ли нещо за това, което се случи по-късно?

— Много — призна той. — Все още разполагах с достъп до докладите. Следвах кариерата на Елън по начина, по който тийнейджърките следят любимите си певци. Делата на Фракция Червена армия бяха по всички вестници из Европа. Но не бяха успели да арестуват Елън. Чух, че избягала в Източна Германия с бебето, а после се върнала и се присъединила към Движение Втори юни. През 1974 г. полицията откри трупа на Улрих Шмукер в Грюнвалд. Беше убит от другарите си от Движение Втори юни. Дали Елън е била там? Дали е участвала в екзекуцията му? Не знам. Но след три месеца се появила в Северна Каролина в дома на сестра си. Помолила Уилма да отгледа Майло като свое дете. Елън сигурно е знаела, че няма да свърши добре и е решила, че това е единственият начин да предпази детето. Не настояла за радикално образование, само помолила никога да не го водят при дядо и баба. И те изпълнили молбата й.

— А после била арестувана.

Примаков кимна.

— През 1979 г. А по-късно същата година се обеси на собствения си панталон.

Джанет Симънс се облегна назад. Стори й се, че тъкмо бе изслушала историята на цял един живот. Загадъчен живот, пълен с неясности и празнини, но все пак живот. В момента, желанието й бе да седне с Елън Пъркинс и да я разпита за всяко решение, което някога бе взела. Не можеше да разбере любовта на Примаков към подобна неуравновесена жена, но вълнението… Тя пропъди мислите от главата си.

— И така, Майло заживя в Северна Каролина с леля си и чичо си. Знаеше ли кои са те и коя е майка му?

— Да, разбира се. Уилма и Тио бяха честни хора, а Майло бе на четири години, когато заживя с тях.

Помнеше майка си добре. Но това бе тайна. Елън вярваше, че ако властите узнаят за съществуването на Майло, ще го използват, за да се доберат до нея. Затова Уилма и Тио казаха на всички, че го взели от агенция за осиновяване. Уилма ми съобщи, че Елън понякога пристигала под фалшиво име, за да види Майло. Обикновено научавали за посещението й по-късно. Чукала на прозореца на Майло, той излизал навън и двамата се разхождали през нощта. Това ужасявало Уилма. Тревожеше се, че Майло би тръгнал с всеки, който потропа на прозореца му. А после, когато Майло бе на девет годинки, посещенията спрели.

— Казали ли му какво е станало?

— Да, след известно време. Той вече знаеше за мен. Аз го посещавах веднъж годишно. Не се опитах да го отведа с мен. Той си беше американец. Нямаше нужда от друг баща — Тио беше добър човек. Едва на погребението им научих, че съм наследил детето. А ако имах някакви съмнения, те изчезнаха, когато се запознах с Мини, бабата на Майло, която измисли какви ли не оправдания задето съпругът й, Бил, не дойде на погребението на дъщеря си. Никога не бих оставил сина в ръцете на тези хора.

— И той потегли към Русия.

— Да — кимна Примаков и присви очи. — Не е вписал това в молбата си за постъпване в Управлението, нали? Нито в документите за кандидатстване в университет. Това беше моя идея. В онези времена, все още смятахме, че светът е разделен между Запада и Изтока. Различен свят от сега. Не исках това да му попречи в бъдеще. Затова измислихме следната история. Три години в сиропиталище след смъртта на Уилма и Тио. Нямаше нужда никой да знае, че те не бяха истинските му родители. А и те все пак бяха негови родители.

— Не е лесно да накараш хлапе да лъже за три години от живота си — отбеляза Симънс.

— Да, с повечето деца. Но не и с Майло. Не забравяйте, че той бе посещаван от майка, която бе издирвана от закона. И при всяка среща Елън му напомняла, че отношенията им трябва да бъдат пазени в тайна. Майло вече имаше специална нагласа, бе предразположен към подобен потаен живот.

— Но Студената война приключи — настоя Симънс. — Можехте да кажете истината.

— Кажете го на Майло — отвърна Примаков. — Аз го направих. Но Майло ме попита как ще реагират работодателите му, ако научеха, че двадесетгодишно хлапе ги е излъгало. Майло знае как работят институциите. Покажи им грешките им и те ще те съсипят за отплата.

Симънс бе съгласна с мнението му.

— Майло мразеше Русия. Всеки ден се опитвах да му покажа красотата на Москва и руската култура, но той бе прекарал прекалено дълго в Америка. Виждаше само корупцията и мръсотията. Всъщност, той ми каза, при това пред дъщерите ми и на безукорен руски, което още повече влоши положението, че работя за потисниците на народа. Но това, което ме нарани наистина, бе, когато ми каза, че дори не съм наясно с престъпленията си, тъй като съм затворен в дребнобуржоазен пашкул.

Примаков замълча и повдигна вежди.

— Разбирате ли какво имам предвид? Внезапно изпитах чувството, че Елън стои пред мен и ми крещи.

Иронията накара дори Симънс да се усмихне.

— Но не го оставихте сам, нали? Преди две седмици го посетихте в Дисниуърлд. Защо?

Примаков задъвка вътрешността на бузата си, сякаш оправяше ченето си.

— Госпожице Симънс, очевидно целите нещо с всичко това. Бях откровен с вас, защото знам, че сте арестували Майло и не вярвам, че това може да го нарани. Както казахте, Студената война приключи. Но ако искате да продължа, аз трябва да чуя нещо от вас. Искам да ми кажете какво става с Майло. Видях го в Дисниуърлд, но оттогава не съм го виждал и чувал.

— Задържан е за убийство.

— Убийство? На кого?

— Няколко души, сред които и Том Грейнджър, шефа му от ЦРУ.

— Том Грейнджър? — повтори Примаков и поклати глава. — Не го вярвам. Том беше като баща на Майло. Много повече от самия мен.

— Той призна, че го е убил.

— Каза ли защо?

— Нямам право да отговоря на този въпрос.

Старецът кимна и вдигна пръст към бузата си.

— Разбира се, научих за смъртта на Том. Не го казвам, защото Майло е мой син. Достатъчно буржоазен съм, за да вярвам в справедливото наказание на престъпление.

— Не се съмнявам в това.

— Просто не мисля… — каза той и замълча, загледан в студените очи на Симънс. — Забравете. Аз съм стар човек и дрънкам прекалено много. Дисниуърлд. Искахте да научите за посещението ми.

— Да.

— Съвсем просто. Исках да узная какво се бе случило с Анджела Йейтс. Тя беше превъзходен агент, гордост за народа ви.

— Познавахте ли я?

— Разбира се — отговори той. — Дори й бях предложил работа.

— Каква работа?

— Разузнаване. Тя беше интелигентна жена.

— Чакайте малко — извика Джанет, после спря. — Искате да ми кажете, че сте се опитали да превърнете Йейтс в двоен агент?

Примаков кимна, но бавно, сякаш преценяваше колко можеше да каже.

— Министерството на вътрешната сигурност, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност се опитват да вербуват членове на ООН всеки ден. Толкова непростимо ли е за ООН да се опита да направи същото?

— Аз… — Симънс отново замълча. — Говорите така, сякаш ООН има разузнавателна агенция.

— Моля ви! — възкликна Примаков. — ООН няма нищо подобно. Вашата страна не би позволила подобно нещо. Разбира се, ако някой иска да сподели определена информация с нас, бихме били глупави да не я приемем.

— Какво каза Анджела?

— Категорично не. Беше голяма патриотка. Дори се опитах да подсладя офертата. Казах й, че ООН се интересува от залавянето на Тигъра. Но тя все пак отказа.

— Кога стана това?

— Миналата година. През октомври.

— Знаете ли колко работа е свършила Йейтс след това по издирването на Тигъра?

— Имам известна представа.

— Откъде научихте?

— Винаги, когато разполагах с нещо, я захранвах с информация.

Двамата приковаха очи един в друг за момент, после Примаков продължи:

— Слушайте, ние не искахме славата за залавянето на Тигъра. Искахме само да го спрем. Убийствата му разстройваха европейската икономика и причиняваха размирици в Африка. Обикновено Анджела не знаеше, че информацията идваше от нас. Просто се смяташе за голяма късметлийка. И може да се каже, че беше.

— Ами Майло?

— Какво за него?

— Защо не го захранвахте с информация? Той също издирваше Тигъра.

Примаков се замисли преди да отговори.

— Майло Уийвър е мой син. Обичам го, да. Направих всичко възможно, за да не проваля кариерата му заради това, че съм негов баща. Но също така знам, че като мой син, той има моите собствени слабости.

— Какви например?

— Не е толкова умен колкото Анджела Йейтс. Той залови Тигъра, да, но само защото Тигъра искаше да бъде заловен. Не ме разбирайте погрешно, госпожице Симънс. Майло е много умен. Просто не е толкова умен колкото старата си приятелка.

Примаков лапна парче от изстиналата си закуска, а Симънс каза:

— Наистина сте добре информиран, Евгени.

Той наклони глава.

— Благодаря ви.

— Какво знаете за Роман Угримов?

Примаков изпусна вилицата си, която изтрака върху чинията.

— Извинете ме, госпожице Симънс, но Роман Угримов е същото лайно като дядото на Майло. Поредният педофил. Знаете ли това? Преди години уби малолетната си бременна приятелка във Венеция, само за да подсили тезата си.

Той бутна чинията си настрани, напълно изгубил апетита си.

— Познавате ли го лично?

— Не толкова добре като вас.

Симънс се изненада.

— Като мен?

— Или поне като ЦРУ. Управлението създава странни приятелства.

— Чакайте — спря го Симънс. — Угримов може да се е срещал с някои от служителите на Управлението, но ЦРУ не работи с него.

— Моля ви, не се преструвайте — каза старецът. — Разполагам със снимки на Угримов, който вечеря приятелски с един от служителите ви.

— Кой по-точно?

— Има ли значение?

— Да, наистина има. Кой се е срещал с него?

Примаков стисна устни, помисли и поклати глава.

— Не помня, но мога да ви изпратя копие от снимките, ако искате. Направени преди година в Женева.

— Женева — прошепна Симънс, после се поизправи. — Можете ли да ми изпратите копието днес?

— Да, където поискате.

Симънс извади бележник и химикалка и започна да пише.

— Ще бъда в Центъра за задържане. Ето адреса. Вашите хора могат да предадат плика на охраната, с моето име на него.

— Тя откъсна страницата и му я подаде.

Примаков я прочете и я сгъна.

— Ще отнеме няколко часа да свърша работата. Един часът добре ли е?

— Идеално — кимна тя, като погледна часовника си — десет и петнадесет. — Благодаря ви, Евгени.

Надигнаха се и той протегна ръка. Симънс му подаде своята и той отново я поднесе към устните си и я целуна.

— Удоволствието беше мое — каза той сериозно. — Не забравяйте махалото на Фуко, госпожице Симънс. Синът може да твърди, че е виновен в убийство, но въпреки годините раздяла, го познавам по-добре от вас. Никога не би убил баща си.

15

Стаята за разпити в Центъра за задържане приличаше на онази в Управлението, но с една съществена разлика — прозорец. Малък, вграден нависоко и обезопасен с решетки, но Майло все пак видя слънчева светлина за първи път от три дни. Не беше осъзнавал колко му липсваше.

Все още окован, той бе настанен на стол от учтив надзирател на име Грег. Те влязоха след пет минути. Симънс си оставаше върховният професионалист, но Фицхю изглеждаше нервен. Под очите му имаше торбички и държеше ръцете си скръстени пред гърдите. Нещо ставаше.

Майло продължи историята си. Кацането на летище „Кенеди“, наемането на кола, пътуването до езеро Хопатконг, паркирането на около километър оттам и разходката през гората. Както и преди, Симънс често го прекъсваше и разпитваше за подробностите.

Разговорът с Грейнджър бе предаден набързо:

— Той беше уплашен. Усетих го веднага. Отначало твърдеше, че нямал нищо общо с връзката между Трипълхорн, Угримов и Тигъра. После призна, че знаел нещо по въпроса, но заповедите не били издадени от него. Някой над него ги издавал.

— Кой?

Майло поклати глава и погледна Фицхю, който дъвчеше вътрешността на бузата си.

— Не ми каза — отговори той. — Опита се да превърне цялата история в заговор на най-високите нива на властта и т. н. Обясни ми, че това било част от плана да се прекъсне доставката на петрол за Китай.

— Повярва ли му?

Майло се поколеба, после кимна.

— Да, повярвах. Но мисля, че историята приключи с него. Всъщност, дори го знам. Вече ви споменах колко разстроен бе той от факта, че Аскът сега е начело на Управлението.

— Да — кимна Симънс. — Прочетох записите от разпитите.

— Том беше ужасен. По онова време си мислех, че просто се тревожи за отдела си и дали някои от хората му ще бъдат съкратени. Но това не бе достатъчно да го разстрои толкова много. Страхуваше се, че страничният му проект ще бъде провален. Кой не ми показа досието на Тигъра? Кой се постара да не даде възможност на мен и Анджела да работим заедно, за да го заловим? Том.

— Да — призна Симънс. — А кой даде на Тигъра досието ти и се увери, че той ще те потърси в даден момент?

Майло не отговори веднага и Симънс го направи вместо него.

— Том.

Майло поклати глава.

— Това обаче се обърна срещу него. Том предаде досието ми на Тигъра, като се надяваше, че той ще ме намери и ще се погрижи за мен.

— Том е смятал, че Тигъра ще те убие.

— Да.

— Продължавай.

Майло обясни, че Грейнджър искал отчаяно да се отърве от проблемите.

— И какъв е най-добрият начин да го направиш? Хвърляш вината върху тези над теб.

— Хора като господин Фицхю? — предположи Симънс усмихнато.

Отначало, Фицхю не се усмихна, но после се насили да го направи и се наведе напред.

— Да, Майло. Грейнджър опита ли се да опетни доброто ми име?

— Разбира се. Но какво друго можеше да каже? Обвини всеки, за когото можа да се сети. Всеки освен себе си.

— И ти го уби — подтикна го Фицхю.

— Да, убих го.

Симънс кръстоса ръце пред гърдите си и се вторачи в Майло, после каза:

— В къщата, точно до предната врата, е умрял още някой. Навсякъде имаше кръв. А и три прозореца бяха разбити. На стълбите към втория етаж намерихме седем гилзи.

— Да. Това беше Трипълхорн.

— Ти ли го уби?

— Понеделник вечерта разпитвах Том няколко часа. Не знам как го е направил, но някак си осъществи връзка. Може би вече ме бе очаквал и се бе подготвил. Но на сутринта пристигна Трипълхорн. Заклещи ме на стълбите и извадих късмет да го прострелям първи.

— Къде беше Том, когато това се случи?

— В кухнята. Предполагам, че е разбил прозорците, търсейки начин да избяга.

— Да избяга? — прекъсна го Симънс. — Но прозорците бяха разбити отвън.

Майло замълча и се размърда неудобно. Радваше се, че Симънс помни подробностите ясно.

— Както вече казах, не знам. Знам само, че Том се измъкна. Стоях до трупа на Трипълхорн, когато го видях да тича покрай къщата. Дори не се замислих. Бях бесен. Взех пушката на Трипълхорн, прицелих се и стрелях два пъти.

— Веднъж в челото и веднъж в рамото.

Майло кимна.

— А Том бягаше?

— Да.

— И все пак бе прострелян отпред.

Майло примигна и се опита да прикрие удоволствието си. Примаков се оказа прав за всичко.

— Извиках името му. Той спря и се завъртя назад.

Изражението на Симънс показваше, че тя вече знаеше това.

— Но има нещо странно — каза тя.

Майло, вторачен в масата, не си направи труда да попита какво беше странното.

— Отървал си се от трупа на Трипълхорн, но не и от този на Грейнджър. Защо, Майло?

Той поклати глава и отказа да срещне погледа й.

— Мислех, че ако се отърва от Трипълхорн, балистиката ще види, че куршумите отговарят на тези от пушката му. И тогава щяха да започнат да издирват него вместо мен. Забравих обаче, че той не съществува. Трипълхорн беше специалист по черните операции.

— Имаш предвид, турист?

Майло вдигна очи към нея, а Фицхю се размърда на стола си и попита:

— За какво говориш, Джанет?

— Хайде да спрем да се преструваме, а? Знаем за специалните ви агенти от години. Просто отговори на въпроса.

Майло погледна по-възрастния мъж за съвет и Фицхю най-после кимна.

— Да — потвърди Майло. — Той беше турист.

— Благодаря. Е, след като изяснихме това, може ли да продължим?

Майло им разказа как бе изхвърлил трупа на Трипълхорн в планината близо до езеро Хопатконг, но твърдеше, че не помни точно къде. После изпратил шифриран имейл до Тина от интернет кафене.

— Барбекюто — ухили се Симънс. — Добра идея. Загряхме чак след като Тина ни каза.

— Е, значи знаете, че се провалих. Тина отказа да избяга с мен.

— Не го приемай лично — посъветва го Симънс. — Малцина биха зарязали всичко и биха изчезнали.

— Както и да е, бях в капан. Не исках да изчезна без семейството си, а семейството ми не искаше да избяга с мен.

— И ти потегли към Албъкърки — намеси се Фицхю. — И отседна в хотел „Ред руф“.

— Да.

— Това потвърдено ли е? — попита Симънс.

Фицхю кимна, после вдигна очи, когато някой почука на вратата. Той я открехна леко. Чу се гласът на пазача.

— Това е за специален агент Джанет Симънс.

— От кого е? — попита Фицхю, но Симънс скочи, отвори вратата и взе кафявия плик от пазача.

— Само секунда, момчета — каза тя и излезе в коридора.

Фицхю погледна Майло и въздъхна тежко.

— Дяволска работа.

— Кое?

— Всичко това. Том Грейнджър. Имаше ли представа, че той може да е такъв манипулатор?

— Дори сега едва го вярвам.

Симънс се върна с плика под мишница. Бузите й бяха силно зачервени.

— Какви са новините? — попита Фицхю, но тя не му обърна внимание и се върна на стола си.

Вторачи се в Майло замислено, после остави плика на масата.

— Майло, искам да ми обясниш руския паспорт.

Той пък искаше да знае какво имаше в плика, но отговори:

— Терънс го спомена. Фалшификат или някакъв номер. Не съм руски поданик.

— Но баща ти е.

— Баща ми е мъртъв.

— Как тогава се появи в Дисниуърлд преди две седмици, за да се срещне с теб?

— Какво? — обърка се Фицхю.

Симънс отново го пренебрегна.

— Отговори ми, Майло. Жена ти може да не е от типа хора, които биха изчезнали с теб някъде по света, но е човек като всички останали. Представил си я на Евгени Примаков без да й кажеш, че се запознава със свекър си. А преди два дни ходихме да се видим с дядо ти по майчина линия. Уилям Пъркинс. Говори ли ти нещо?

Майло изтръпна. Как беше успяла? Баща му бе поискал от него да му се довери, но не бе възможно разкриването на всичко това да е било част от плана. Той се извъртя към Фицхю.

— Нямам какво да кажа. Посветил съм се на тази страна и Управлението. Не я слушай.

— Говори с мен — настоя Симънс.

— Не — отговори Майло.

— Майло — започна Фицхю, — мисля, че ще е по-разу…

— Не! — изкрещя Майло и заподскача на стола си, а шумът от тракащите вериги изпълни малкото помещение. — Не! Разкарай я оттук! Разговорът е приключен!

Пазачите се втурнаха вътре, сграбчиха го за рамената и го натиснаха надолу.

— Да го разкараме ли? — обърна се единият към Фицхю.

— Не — отговори Симънс и се изправи. — Задръжте го тук. Терънс, ела с мен.

Излязоха от стаята, а Майло се успокои. Това не бе част от плана — избухването му бе неочаквано за самия него. Беше нервна реакция на това, че бяха разкрили тайната му. Вече знаеха. И не само те, но и Тина.

Той се отпусна и облегна чело на масата. Тина знаеше. Знаеше, че съпругът й е лъжец.

Дали нещо от цялата история въобще имаше значение вече? Майло просто бе искал да се прибере у дома, а вероятно вече не бе желан там.

Той затананика несъзнателно „Кукла от восък“, но спря преди да се скапе напълно.

През затворената врата, чу как Фицхю крещеше нещо неразбираемо, после стъпки надолу по коридора. Симънс влезе в стаята сама, стиснала плика под мишница. Червенината по бузите й бе избеляла. Тя заговори на пазачите:

— Искам да изключите камерите и микрофоните. Ясно ли е? Всичките. След като го направите, почукайте три пъти на вратата, но не влизайте. Разбрано?

Двамата мъже кимнаха, погледнаха затворника и излязоха.

Агентката се настани срещу Майло, остави плика на масата и зачака. Не проговори. Майло също не проговори. Просто се размърда и седна по-удобно, а веригите изтракаха. Той реши да не размишлява върху това, което ставаше. Най-после чуха трите почуквания по вратата и Симънс се усмихна леко. Заговори с дружелюбния глас, който бе използвала за първи път в Блекдейл, Тенеси, и се наведе напред, за да скъси психологическата дистанция.

Извади снимките една по една. Накрая и трите лежаха на масата, обърнати към Майло.

— Познаваш ли тези хора, Майло?

Китайски ресторант. Двама мъже се ръкуваха. Той стисна зъби и най-после разбра.

„Ще разбереш. Ще разбереш кога е време за третата лъжа. “

Когато заговори, гласът му бе отслабнал от виковете.

— Светлината не е много добра.

— Е, този прилича на Терънс, нали?

Майло кимна.

— А другият мъж, приятелят му… лицето не ти ли е познато?

Майло се престори, че го разглежда внимателно, после поклати глава.

— Трудно ми е да кажа. Мисля, че не го познавам.

— Това е Роман Угримов, Майло. Трябва да си спомняш лицето му.

Майло не бе готов да признае нищо. Стисна устни и поклати глава.

Симънс събра снимките и ги прибра в плика. После сключи ръце, сякаш се готвеше за молитва. Гласът й бе нежен и мил.

— Вече сме сами, Майло. Терънс е вън от сградата. И вън от картинката. Можеш да спреш да го защитаваш.

— Не знам за какво говориш — отвърна той шепнешком.

— Престани — меко го сгълча тя. — Нищо няма да ти се случи, ако просто ми кажеш истината. Обещавам.

Майло се замисли, накани се да каже нещо, но си промени решението.

— Джанет, въпреки личните ни проблеми, вярвам, че ще спазиш обещанието си. Но това може да не е достатъчно добро.

— За теб?

— И за други.

Джанет се облегна на стола и присви очи.

— Кои? Семейството ти?

Майло не отговори.

— Аз ще се погрижа за семейството ти, Майло. Никой няма да ги докосне.

Той потръпна, сякаш агентката бе докоснала оголен нерв.

— Престани да го предпазваш. Той не може да направи нищо. Дори не може да ни чуе. Съвсем сами сме. Разкажи ми истинската история.

Майло се замисли, после поклати глава.

— Джанет, никой от нас никога не е съвсем сам.

Той въздъхна, погледна вратата и се наведе по-близо, за да й даде възможност да чуе добре третата му лъжа.

— Сключих сделка с него.

— С Терънс?

Майло кимна.

Тя се вторачи в него за момент, а той зачака да види дали щеше да сглоби мозайката сама.

— Поемаш вината за убийството на Грейнджър — каза тя.

— Да — потвърди Майло.

— И обвиняваш Грейнджър за всичко друго? Майло не си направи труда да потвърждава, а само каза:

— Обещаха ми кратко пребиваване в затвора, а той… — Майло преглътна затруднено. — Той ще остави семейството ми на мира. Така че, ако планираш да направиш нещо по въпроса, трябва да си готова да защитиш семейството ми с живота си.

16

Още преди да влезе в стаята за разпити до площад „Фоули“, той знаеше, че нещата вървят зле. Бележката от Сал го притесняваше.

„Не съм компрометиран. Последното ми съобщение беше за пътуването на ДЖ. С. до Вашингтон. Какво не е наред?"

Отговорът беше трагичен, независимо как го разглеждаше. Имаше три възможности:

Сал не беше на линия. Беше компрометиран, а някой от Министерството на вътрешната сигурност изпращаше подвеждащи имейли, използвайки името му.

Сал си беше там, но бе компрометиран и новите му господари му нареждаха какво да пише.

Сал беше там, но не знаеше, че е компрометиран. Някой бе решил да изпрати съобщението на Фицхю и да го наблюдава как се поти.

И трите варианта бяха лоша новина.

Но Фицхю се стегна преди разпита. Истината беше, че нищо не го свързваше с Тигъра, смъртта на Анджела Йейтс и на Грейнджър. Цялата операция беше проведена чрез Грейнджър, който вече бе мъртъв. А това означаваше, че не бе останал никой освен Майло Уийвър, който да го заплашва. Случаят беше приключен. Трябваше да е приключен.

Но самонадеяността му се изчерпи в даден момент. Първо Симънс го втрещи с новината за бащата на Уийвър — как така не бяха открили този факт преди? После тя го извика навън в коридора.

— Кажи ми защо двама от помощниците на сенатор Нейтън Ървин са разпитвали Тина Уийвър за теб. Можеш ли да го направиш?

— Какво? — учуди се той, тъй като не бе чул нищо подобно. — Не знам за какво говориш.

Бузите на Джанет Симънс се зачервиха силно, сякаш я бяха шамаросали.

— Преди ми каза, че не знаеш нищо за Роман Угримов. Така ли е?

Фицхю кимна.

— Предполагам, това означава, че никога не си го срещал?

— Точно това означава. За какво става дума?

— Какво тогава е това?

Симънс го остави да отвори плика и той измъкна три снимки. Китайски ресторант, сниман от скрита камера, насочена към малка задна маса.

— Чакай малко — започна той.

— Ти и Угримов изглеждате доста близки приятели — отбеляза Симънс.

Зрението му се замъгли, когато си припомни предишната вечер. Просто грешка, човек, който се бе припознал в него. Фицхю се опита да фокусира Джанет Симънс.

— Кой ти ги даде?

— Няма значение.

— Разбира се, че има! — изкрещя той. — Това е капан, не виждаш ли? Снимката беше направена снощи. Мъжът мислеше, че аз съм някой друг… Така ми каза. Ръкува се с мен, после се извини, защото мислеше, че съм някой на име… — той се опита да си спомни. — Бърнард! Точно така! Каза Бърнард!

— Снимките са направени миналата година в Женева — възрази Симънс, а спокойният й глас контрастираше с истерията му.

Накрая, Фицхю разбра. Тя беше. През цялото време е била тя. Джанет Симънс и Министерството на вътрешната сигурност се бяха втурнали по петите му. Не знаеше защо. Може би искаха да си отмъстят заради Сал. Всичко това — преструвката й, че иска да види Майло Уийвър зад решетките, или гнева й към Том Грейнджър — бяха просто уловки, целящи да отвлекат вниманието му от истинската й цел, която бе да съсипе Терънс Албърт Фицхю. Господи, помисли си той. Те дори не се интересуваха от Тигъра или от Роман Угримов. Всичко бе заради самия него.

Най-после успя да проговори.

— Каквото и да си мислиш, че знаеш, е само фантазия. Не познавам Роман Угримов. Не съм виновен — каза той и посочи вратата. — Той е виновният, Джанет, а ти можеш да фалшифицираш колкото си искаш доказателства. Това няма да промени нищо.

Фицхю изфуча навън и влезе в пълен с туристи бар, недалеч от хотела му. Скочът винаги бе любимото му питие, защото и баща му, и дядо му се кълняха в него, но около него идиоти от Южните щати се наливаха с бира докато простоватите им жени пиеха вино с газирана вода и се смееха на историите на съпрузите си.

Как всичко се обърка толкова бързо? Къде беше сгрешил?

Опита се да огледа положението безстрастно, но не беше лесно. Знаеше, че няколко добре изиграни действия могат да бъдат тълкувани по безброй различни начини. Дали ги тълкуваше правилно? Дали осъзнаваше истината на доказателствата пред него?

Шест часа по-късно, някой пусна джубокса, което го накара да избяга от бара. Смеси се с туристите, които отиваха към театрите по Бродуей. Ужасно му се искаше да е част от анонимните групи, но на следващия ъгъл забеляза обществен телефон и осъзна, че това не бе възможно. Имаше нужда от помощ.

Той пусна монетите в телефона и набра номера, който се опитваше да не използва често. Сенатор Ървин отговори на петото позвъняване.

— Ало? — каза той изморено.

— Аз съм — каза Фицхю, после си спомни, че трябваше да се представи като Карлос. — Карлос е.

— Как си, Карлос?

— Не добре. Мисля, че жена ми ме разкри. Знае за момичето.

— Казах ти да приключиш с това, Карлос. Не помага на никого.

— И е чула за теб.

Настъпи мълчание.

— Всичко ще е наред — увери го Фицхю. — Но може да се нуждая от помощ. От човек, който да ме покрие.

— Искаш да изпратя някого?

— Да. Това ще е чудесно.

— Все още ли възнамеряваш да се срещнеш с нея в хотела?

— Да — отговори Фицхю, зарадван от търпението на сенатора. — Ще се срещна с нея… — той погледна часовника си на светлината на залязващото слънце. — Тя ще е там довечера в десет.

— По-добре го направи единадесет — посъветва го сенаторът.

— Разбира се. Единадесет.

Сенаторът затвори първи. Фицхю остави мърлявата слушалка и избърса ръце в панталона си. Портиерът на хотела го поздрави усмихнато и той отвърна на поздрава му. Разполагаше с около пет часа, за да изтрезнее, затова влезе в бара на хотела и си поръча кафе. Но след половин час и няколко думи с двадесетгодишната барманка, красива начинаеща актриса, той си промени решението. Леко замайване нямаше да му навреди. Още три скоча и той се завлече в стаята си.

Какво да прави относно Симънс? Сенаторът имаше достатъчно власт, за да я изпрати в някой забутан провинциален офис на Министерството на вътрешната сигурност. Може би някъде в Южна Дакота. Просто да я задържи настрани, докато разследването приключи, а Уийвър бъде изпратен в затвора за убийството на Грейнджър. Фицхю вече не залагаше на това, че Майло е руски шпионин. Умряла работа. Важното бе убийството и признанието му. Уийвър можеше да промени историята си в последната минута, разбира се, но ако Симънс бе вън от играта, Фицхю можеше да се измъкне чист. Наистина, повтори си той, като намери останалия скоч до леглото и си наля поредната чаша, просто трябваше да разкара Симънс и всички, дори раздразнителният сенатор, щяха да са доволни.

Точно в единадесет го събуди почукване по вратата. Фицхю бе задрямал неволно. През шпионката видя мъж на своята възраст, с посивяла коса. Един от помощниците на сенатора. Той отвори вратата и му протегна ръка, но мъжът не каза името си. Тези специални типове бяха такива — не използваха имена. Фицхю заключи вратата, пусна телевизора и предложи на мъжа питие, но той му отказа любезно.

— Да се заловим за работа — предложи мъжът. — Разкажи ми всичко.

17

Специален агент Джанет Симънс пристигна в понеделник, 30 юли, на сутринта след третата нощ на Майло в Центъра за задържане. Нещата започнаха да се разплитат предишната сутрин, в неделя, когато телефонът й я събуди в пет часа. Обаждаха се от местния офис на Министерството на вътрешната сигурност. Съобщиха, че чули интересни новини по полицейските канали. Симънс благодари и взе такси до хотел „Мансфилд“.

Прекара три часа в оглеждане на стаята и всички лични вещи на Фицхю. Използва фотоапарата си, за да заснеме бележката, която бе оставил. Поговори си надълго с инспектора от отдел „Убийства“, ветеран на повече от двадесет години служба, който бе виждал всичко. Представител на Управлението пристигна на местопрестъплението в девет часа и й благодари за бързата поява, но настоя, че вече не се нуждаят от помощта й.

Тя се върна в „Гранд Хаят“ изморена, но гладна, изяде огромна закуска и се замисли над информацията, която бе събрала през последните четири дни. В стаята си разгледа снимката на Терънс Фицхю и Роман Угримов в Женева, после позвъни във Вашингтон. Съобщиха й, че имиграционните служби разполагали с данни за самолета на Роман Угримов, който пристигнал на летище „Кенеди“ в четвъртък, 26 юли, и отлетял отново в събота през нощта, 28 юли. Вчера.

Тя се обади на Джордж и изиска снимки на Джим Пиърсън и Максимилиян Гржибовски, помощници на сенатор Нейтън Ървин от Минесота. Час по-късно, снимките бяха в пощенската й кутия.

В четири часа Симънс стигна до Бруклин, но този път не си направи труда да паркира далеч от кооперацията. Намери си място на „Гарфилд“ близо до входната врата и звънна, за да предупреди Тина, че имаше посетител. Благодарение на изпочупените мебели, които трябваше да бъдат изхвърлени, сега апартаментът изглеждаше по-просторен и светъл. Приятно място, където да прекараш неделя следобед. Симънс купи кутия бисквити на път натам, за да награди Стефани за намирането на запалката. Момиченцето изглеждаше доволно, че агентката си спомняше заслугата й. Седнаха на канапето, Симънс отвори лаптопа си и показа на Тина снимките на Джим Пиърсън и Максимилиян Гржибовски. Макар да го бе очаквала, изпита силно разочарование, когато Тина поклати глава и настоя, че тези хора са й абсолютно непознати.

След това Тина пожела да чуе всичко за Евгени Примаков. Симънс не виждаше смисъл да крие произхода на Майло от нея, затова й разказа цялата история. Докато приключи, и трите бяха изпълнени с благоговение към онази странна жена, Елън, и живота й.

— Господи — възкликна Тина. — Това е толкова рокендрол.

Симънс се засмя.

— Рокендрол? — попита Стефани.

Агентката се прибра в хотела си и прекара по-голямата част от нощта в пристъп на див гняв. Когато изненадата избледня, гневът бе единственото, което й остана. Девственицата щеше да заговори отново за мегаломанията й. Мегаломаниаците не могат да понесат мисълта, че не контролират лично абсолютно всичко. А положението се влошава, когато осъзнаят, че не само не контролират нещата, но някой друг ги контролира. Човек, който е направлявал всичките им действия.

Тя звънна в ООН и настоя да й дадат нюйоркския номер на Евгени Примаков. Телефонистката й каза, че господин Примаков напуснал Ню Йорк тази сутрин. Заминал на почивка, но можел да бъде открит чрез офиса му в Брюксел след 17 септември. Симънс затръшна слушалката с такава сила, че едва не я счупи.

Постепенно яростта й намаля, но само благодарение на умората й. Спомни си енергията, която я бе изпълвала в Блекдейл, Тенеси. Двигателят й бе заработил там за първи път и запазил напрежението през целия изминал месец. И вече горивото му се изчерпваше.

На сутринта тя взе метрото до площад „Фоули“, влезе в Центъра за задържане, изтърпя проверката и поиска да говори с Майло Уийвър.

Доведоха го отново окован. Имаше изморен, но здрав вид. Синините от побоя, който му бяха нанесли на Авеню на Америките, бяха избледнели и дори изглеждаше, че бе качил един-два килограма. Очите му вече не бяха кръвясали.

— Здрасти, Майло — поздрави го тя, докато пазачът закачаше веригите му към масата. — Изглеждаш в добра форма.

— Дължи се на прекрасната храна — ухили се той на надзирателя, който отвърна на усмивката му и се изправи. — Солидна храна, нали, Грег?

— Така си е, Майло.

— Чудесно.

Грег ги остави насаме и заключи вратата зад себе си, но остана до прозорчето отвън, за да ги държи под око. Симънс седна и сключи ръце на масата.

— Научаваш ли някакви новини тук?

— Грег вкарва контрабандно неделния „Таймс“ — отговори Майло и сниши глас. — Но не казвай на никого.

Симънс поднесе въображаем ключ към устните си, заключи ги и го хвърли настрани.

— Фицхю е мъртъв. Трупът му бе открит в хотелската му стая вчера сутринта.

Майло примигна изненадано. Дали наистина беше изненадан? Симънс нямаше представа. Беше чела досието му и разкрила тайните на миналото му, но Майло Уийвър си оставаше загадка за нея.

— Интересно — каза той.

— Така е.

— Кой го е извършил?

— Съдебният лекар твърди, че е самоубийство. Пистолетът беше неговият, а и имаше бележка.

Майло демонстрира още по-силна изненада и Симънс отново се зачуди. После той попита сериозно:

— Какво пишеше в бележката?

— Много неща. Дрънканици. Вероятно написани докато е бил пиян. В стомаха му имаше почти цяла бутилка скоч. Голяма част от дрънканиците бяха предназначени за жена му. Извиняваше й се, че бил лош съпруг и разни такива. Но бе посветил няколко изречения и на случая. Обясняваше, че той е отговорен за смъртта на Грейнджър. Ръководел Том още от самото начало. Всъщност, беше написал всички неща, които Грейнджър ти е разказал. Нещата, на които ти не вярваше.

— Сигурна ли си, че е било самоубийство?

— Нищо не навежда на друга мисъл. Освен ако знаеш нещо, което не ми казваш.

Майло се вторачи в бялата повърхност на масата и задиша равномерно. За какво ли мислеше?

— Осъзнах нещо в събота през нощта — каза Симънс. — Горе-долу по времето, когато Фицхю е умрял. И то поставя всичко под въпрос. Планирах да те разпитам днес.

— За какво става дума?

— В деня, когато ти се върна на Авеню на Америките, Фицхю получи анонимен плик — руския ти паспорт. Беше истински, но Фицхю никога не ми отговори на въпроса кой го бе изпратил.

— И аз бих искал да знам това.

Симънс се усмихна.

— Но ти вече знаеш, нали? Баща ти, Евгени Примаков. Направи го, за да ме подтикне да проуча миналото ти, да намеря дядо ти и така да стигна до самия Примаков.

Майло не отговори, а зачака.

— Умно беше, признавам. Можеше да изпрати паспорта директно до мен, но знаеше, че не бих се доверила на анонимен подател. Вместо това го изпрати на Терънс, убеден, че той с радост ще ми съобщи новината. Терънс смяташе, че това ще те съсипе, но се получи точно обратното. Отведе ме до Примаков, който пък случайно разполагаше със снимка на Терънс с Роман Угримов. Роман, който също така случайно беше в града. Страхотно съвпадение, нали?

— Мисля, че ти се привиждат конспирации, Джанет.

— Може и да е така — съгласи се тя, защото част от нея искаше да вярва, че наистина въображението й бе виновно.

Също като Майло преди седмици, тя не харесваше чувството, че я водят за носа. И все пак знаеше, че е така.

— Има определена красота в това — продължи тя. — Баща ти изпраща нещо, което има потенциала да те злепостави като руски шпионин, но вместо това води до улики, които заклеймяват Фицхю. Баща ти сигурно те обича адски много, за да рискува по този начин.

— Абсурд — възрази Майло. — Откъде той би могъл да знае, че ще тръгнеш точно по тази пътека?

— Защото — отговори тя бързо, — баща ти знаеше — аз му казах, че отношенията между Управлението и Министерството на вътрешната сигурност са лоши. Знаеше, че ако подушех двоен агент, щях да се заровя надълбоко, за да притисна Управлението. И се оказа, че те никога не са имали двоен агент, а просто агент с тайно детство.

Майло се замисли, вторачен в окованите си ръце.

— Може това да е възможно в параноичния ти свят, Джанет, но ти никога не събра достатъчно доказателства, за да разобличиш Фицхю, нали? Всичко, с което разполагаше, бяха косвени улики. И все пак, Фицхю се самоуби. Никой не би могъл да предвиди това.

— Ако наистина се е самоубил.

— Мислех, че вярваш в това.

— Фицхю беше стара лисица и не би постъпил по този начин — каза тя. — Щеше да се бори до края.

— Е, кой го уби?

— Кой знае? Може би баща ти се е погрижил за това. Или пък разследването ми изнервя човек, който стои над Фицхю. Той обяснява ясно в бележката си, че всичко приключва с него. Вярваш ли го? Вярваш ли, че Фицхю е бил просто корумпиран администратор, решил да дестабилизира африканските страни, за да затрудни доставките на петрол за Китай?

Майло отпусна рамене изморено.

— Не знам какво да мисля, Джанет.

— Тогава може би ще ми отговориш на един въпрос.

— Познаваш ме, Джанет. Винаги се радвам да помогна.

— Какво прави през онази седмица в Албъкърки?

— Както ти казах, пиянствах. Пиях, ядох и спах. И мислих. После взех самолета за Ню Йорк.

— Да — каза тя и се изправи, тъй като вече й бе писнало. — И аз смятах, че ще кажеш това.