Тълкуване на убийството

11

В сряда се събудих в шест сутринта. Не бях сънувал Нора Актън, в това бях сигурен, но веднага щом отворих очи в облицованата с дървена ламперия бяла хотелска стая, вече мислех за нея. Възможно ли е симптомите да се дължат на сексуално влечение към баща й? Очевидно това беше посоката на мисълта на Фройд. Не исках да го повярвам, отвращаваше ме.

Никога не бях харесвал Едип. Не харесвах пиесата, човека, както и едноименната теория на Фройд. Това бе единственият аспект на психоанализата, който така й не приех. Че имаме подсъзнателен живот, че непрекъснато потискаме забранените сексуални желания и агресията, която това потискане поражда, че това се проявява в сънищата ни, грешките на езика, неврозите ни — в това вярвах. Но че мъжете искат да правят секс с майките си, а момичетата с бащите си — това не можех да приема. Фройд би казал, разбира се, че скептицизмът ми е вид „съпротива“. Би казал, че не искам теорията за едиповия комплекс да е вярна. Без съмнение това беше така. Но съпротивата, или каквото там беше, със сигурност не доказваше състоятелността на отхвърляната идея.

Затова се връщах непрекъснато към Хамлет и неустоимата, но объркваща интерпретация на Фройд. Казано накратко, Фройд бе съсякъл дълго просъществувалото обяснение, че Хамлет, както твърдеше „прадядото на Юнг“ Гьоте, е прекалено интелектуален естет, който е изначално неспособен на решително действие. Фройд отбелязва, че Хамлет непрекъснато взима действени решения. Убива Полоний. Планира и представя своята пиеса. Примамва Клавдий да признае вината си. Изпраща Розенкрац и Гилденстерн на смърт. Очевидно само едно нещо не може да направи: да отмъсти на злодея, който е убил баща му и спи с майка му.

И причината за това, казва Фройд, е проста. Хамлет вижда у чичо си реализирани своите собствени скрити желания: своя едипов комплекс. Клавдий е направил това, което самият Хамлет би искал. „Така омразата, която би трябвало да го отведе към отмъщението — да цитирам точните думи на Фройд, — е заместена с упреци към самия Хамлет и угризения на съвестта.“ Че Хамлет непрекъснато се упреква, това не може да се отрече. През цялото време той се самобичува, и то прекалено строго, почти ирационално. Обмисля дори самоубийство. Или поне така винаги се е тълкувал монологът му „Да бъдеш или да не бъдеш“. Хамлет се пита дали да не отнеме собствения си живот. Защо? Защо Хамлет ще се чувства виновен и ще замисля да се самоубие, ако иска да отмъсти за баща си? Никой за триста години не бе успял да разтълкува най-известния монолог в пиесата — докато не се появи Фройд.

Според него Хамлет знае — подсъзнателно обаче, — че самият той е искал да убие баща си и да го замести в леглото на майка си — точно както е направил Клавдий. Затова Клавдий е въплъщение на тайните копнежи на самия Хамлет. Той е неговият огледален образ. Мислите му се лутат от отмъщението през вината към самоубийството, защото вижда себе си в чичо си. Убийството на Клавдий би било повторно разиграване на собствените му едипови комплекси и някакъв вид самоунищожение. Затова Хамлет е парализиран. Затова не може да отмъсти. Той е хистерик, страдащ от смазваща вина заради едиповите си желания, които не е успял да потисне.

И въпреки това ми се струваше, че може да има и друго обяснение. Монологът „Да бъдеш или да не бъдеш?“ трябва да има и друго значение. Ако можех да го разгадая, щях да оправдая цялата си съпротива срещу теорията за едиповия комплекс. Но така и не успявах.

Като слязох за закуска, намерих Брил и Ференци на същата маса, на която бяха и предния ден. Брил мъжествено се бореше с пържолата и яйцата в чинията си. Ференци се държеше по-кротко: твърдеше, че цял ден няма да хапне и троха. И двамата разговаряха с мене малко пресилено любезно. Стори ми се, че бях прекъснал някакъв личен техен разговор.

— Всички келнери — каза Ференци — са негри. Това обичайно ли е в Америка?

— Само в по-добрите заведения — отвърна Брил. — Не забравяй, че нюйоркчаните бяха против равенството, докато не им светна: запазват черните като прислуга, която ще им струва по-малко.

— Ню Йорк не е бил против расовото равенство — заявих.

— Значи бунтът не е противопоставяне? — попита Брил.

— Не му обръщайте внимание, Янгър — каза Ференци. — Наистина не си струва.

— Да, не ми обръщайте внимание — отвърна Брил. — И без това никой не го прави. Вместо това всички трябва да се грижим за Юнг, защото той е „по-важен от всички нас, взети заедно“.

Осъзнах, че темата на разговора им, преди да вляза, е бил точно Юнг. Попитах ги дали биха могли да ми разяснят отношенията между Фройд и Юнг. И те ме ориентираха.

Наскоро, през последните две години, Фройд привлякъл нова група последователи от Цюрих. Швейцарците били презирани от първите виенски ученици на Фройд, чиято ревност се засилила, когато Фройд направил Юнг главен редактор на „Психоаналитичен годишник“, първото периодично издание в света, посветено на новата психология. На тази позиция Юнг получил властта да оценява достойнствата на работата на всички останали. Виенчаните възразили, че Юнг не е напълно прегърнал идеята за „сексуалната етиология“: сърцевината на откритията на Фройд, че потискането на сексуалните желания е причината за хистерията и за други душевни заболявания. Усетили, че издигането на Юнг показва фаворизирането му от страна на Фройд, и били съвсем на прав път, както се изрази Брил. Фройд не само че фаворизирал Юнг, но вече го бил избрал за „коронован принц“ и „наследник“ — човека, който щял да продължи неговото дело.

Не споменах, че вече бях чувал Фройд да заявява същото на Юнг предната вечер най-вече защото не ми се щеше да описвам конфузията, сполетяла Фройд. Отбелязах, че Юнг изглежда много чувствителен към мнението на Фройд за себе си.

— О, с всички ни е така — отговори Ференци. — Но без съмнение отношенията между Фройд и Юнг са като между баща и син. Видях го с очите си на кораба. Затова Юнг е толкова чувствителен към всеки упрек. Веднага почва да се гневи. Особено относно трансфера. Юнг поддържа — как да се изразя? — различна философия за трансфера.

— Наистина? Публикувал ли я е? — попитах.

Ференци и Брил се спогледаха.

— Не точно. Говоря за подхода му към пациентите. По-точно… ааа… пациентките. Разбираш какво имам предвид.

Започвах да схващам.

— Спи с тях — прошепна Брил. — Прословут е с това.

— Аз лично никога не го правя — каза Ференци. — Но не съм се сблъсквал и с прекалено големи изкушения, така че в моя случай поздравленията биха били прибързани.

— Фройд знае ли?

Този път Ференци зашепна.

— Една от пациентките на Юнг, доста разстроена, писала на Фройд и му разказала всичко. Фройд ми показа писмото на кораба. Има дори писмо от Юнг до майката на момичето — много странно. Фройд се обърна към мене за съвет. — Ференци явно се гордееше с това. — Казах му да не приема думите на момичето за чиста монета. Аз, разбира се, вече знаех. Всички знаят. Красиво момиче, еврейка, студентка. Казват, че Юнг не се отнесъл добре с нея.

— О, не! — намеси се Брил, впил очи във входа на трапезарията.

Тъкмо влизаше Фройд, придружен от човек, с когото се бях запознал на конгреса по психоанализа в Ню Хейвън преди няколко месеца — Ърнест Джоунс, британски последовател на Фройд.

Джоунс бе дошъл в Ню Йорк, за да прекара с нашата групичка една седмица. В събота щеше да пътува с нас за „Кларк“. Д-р Джоунс беше около четиридесетгодишен, нисък като Брил, но по-пълен, с изключително бледо лице, тъмна добре намазана с брилянтин коса, почти без брадичка и пристисната тънкоуста усмивка, която излъчваше повече самодоволство отколкото благоразположение. Имаше странния навик да отклонява поглед от хората, когато се обръща към тях. Фройд, който се шегуваше нещо с него, докато се приближаваха към нас, очевидно се радваше да го види. Но нито Брил, нито Ференци показаха, че споделят това му чувство.

— Шандор Ференци — каза Джоунс. — Каква изненада, стари приятелю. Но ти май не беше поканен, нали? Имам предвид — не си поканен да изнесеш доклад в „Кларк“?

— Не — отвърна Ференци, — но…

— И Ейбрахам Брил — продължи Джоунс, като зарея поглед из стаята, сякаш очакваше да открие още някого, когото познава. — Как сме? Все още само с трима пациенти?

— Четирима — каза Брил.

— Е, смятай се за късметлия, старче — отвърна Джоунс. — Аз така съм затънал в пациенти в Торонто, че нямам и минута да напиша и два реда. Засега съм готов само с ръкописа на „Неврология“, малко нещо от „Лудостта“ и лекцията, която изнесох в Ню Хемпшър и която Принс иска да публикува. Ами ти, Брил, каниш ли се да издадеш нещо?

След подмятанията на Джоунс атмосферата можеше да се нарече всякак, но не и сърдечна. По лицето на Брил се изписа изражение на престорено разочарование.

— Боя се, че само книгата на Фройд за хистерията.

Джоунс раздвижи устни, но не каза нищо.

— Да, само моя превод на Фройд — продължи Брил. — Немският ми се оказа по-скован, отколкото предполагах, но свърши работа.

По лицето на Джоунс грейна облекчение.

— Фройд няма нужда от превод на немски, глупако. Той пише на немски. Има нужда от превод на английски.

— Аз съм неговият преводач на английски — каза Брил.

Джоунс беше като ударен от гръм. Обърна се към Фройд.

— Вие… вие… нали не сте… как сте позволили на Брил да ви превежда на английски? — и към Брил: — Английският ти достатъчно добър ли е за това, старче? Та ти си имигрант в края на краищата.

— Ърнест — каза Фройд, — показваш ревност.

— Аз? — отвърна Джоунс. — Да ревнувам от Брил? Нима е възможно?

В този миг момче със сребърен поднос в ръце извика името на Брил. Върху подноса имаше плик. Брил самодоволно остави на момчето бакшиш от десет цента.

— Винаги съм си мечтал да получа телеграма в хотел — каза той весело. — Замалко да си пратя една сам на себе си вчера просто за да видя какво е.

Когато обаче извади съобщението от плика, изражението му се промени. Лицето му замръзна. Ференци грабна листа от ръцете му и ни го показа. Телеграмата гласеше:

— Ето пак — прошепна Брил.

— Според мене — намеси се Джоунс — няма нужда да се държите все едно сте видели призрак. Очевидно е от някакъв религиозен фанатик. Америка е пълна с такива.

— И откъде ще знае, че съм тук? — отвърна Брил, който никак не изглеждаше успокоен.

Кметът Джордж Макклелън живееше на централна улица в една от внушителните градски къщи в древногръцки стил покрай северната граница на „Уошингтън скуейър“ до Пето авеню. Рано сутринта в сряда на излизане от къщи той се стресна, като видя патоанатома Хугел да се втурва към него откъм парка отсреща. Двамата се срещнаха до коринтските колони пред главния вход на кметската къща.

— Хугел — каза Макклелън, — какво правиш тук? Боже мили, човече, изглеждаш сякаш не си спал с дни.

— Исках да съм сигурен, че ще ви намеря — възкликна превъзбуденият патоанатом. — Бануел го е направил.

— Какво?

— Джордж Бануел е убил Елизабет Ривърфорд — каза Хугел.

— Не ставай глупав — отвърна кметът. — Познавам Бануел от двайсет години.

— От мига, в който влязох в апартамента й — каза Хугел, — той се опитва да пречи на разследването. Заплаши, че ще накара да ме отстранят от случая. Опита се да ми попречи да направя аутопсия.

— Познава бащата на момичето, за бога.

— И защо това ще му дава основание да пречи на аутопсията?

— Повечето бащи, Хугел, не се възторгват от гледката на разпорения труп на дъщеря си.

Ако кметът се опитваше да намекне на Хугел, че неговата чувствителност е притъпена, не се получи.

— Отговаря на описанието на убиеца във всички отношения. Живее в същата сграда, приятел на семейството е, на когото тя би отворила. Освен това е накарал да почистят целия апартамент, преди Литълмор да отиде да го претърси.

— Ти вече го беше претърсил — припомни му кметът.

— Не бях — каза Хугел. — Само разгледах спалнята. Литълмор трябваше да претърси целия апартамент.

— Бануел знаеше ли, че Литълмор ще идва? Ти каза ли му?

— Не — промърмори патоанатомът. — А как ще обясните реакцията му вчера, когато е видял г-ца Актън на улицата? — И той разказа на кмета вчерашните събития, които му бе докладвал Литълмор. — Бануел се е опитвал да избяга, защото си е мислел, че тя ще разпознае в него нападателя си.

— Глупости — отвърна кметът. — Веднага след това човекът се срещна с мене в хотела. Наясно ли си, че семействата Бануел и Актън са най-близки приятели? Харкорт и Милдред Актън са в лятната вила на Джордж в момента.

— Искате да кажете, че познава семейство Актън? — попита Хугел. — Ами това доказва всичко! Той е единственият, който познава и двете жертви.

Кметът го погледна безстрастно.

— Какво е това на сакото ти, Хугел? Прилича на яйце.

— И наистина е яйце. — Хугел изчетка ревера си с пожълтяла носна кърпа. — Замериха ме хулигани от другата страна на парка. Трябва веднага да арестуваме Бануел.

Кметът поклати глава. От южната страна на „Уошингтън скуейър“ никак не беше спокойно. Макклелън не бе успял да отърве югозападния край на парка от банда момчета, за които близостта до кметската къща сигурно представляваше допълнителен стимул да вършат бели. Макклелън мина покрай патоанатома и се отправи към чакащия го файтон.

— Чудя ти се на акъла, Хугел. Това са само предположения.

— Няма да са само предположения, ако ми посочите друг убиец.

— Джордж Бануел не е убил г-ца Ривърфорд — каза кметът.

— Откъде знаете?

— Просто знам — отвърна убедено Макклелън. — И повече да не съм чул тази идиотска клевета. Върви си у дома. Не можеш да се появиш в такъв вид на работа. Почини си. Това е заповед.

Сградата, която Литълмор откри на Осмо авеню № 782 — където се предполагаше, че в апартамент 4С живее Чонг Синг, — беше мръсен и кирлив блок с вонящи свински джолани и обезглавени патки, от които капеше кръв, закачени по прозорците на втория етаж, зад които се намираше китайски ресторант. Отдолу, на приземния етаж, се помещаваше бедняшки магазин за велосипеди, чийто собственик беше бял. Всички останали в сградата — старите жени, сновящи навън-навътре през главния вход, прегърбеният мъж с лулата, обитателите, надничащи от горните прозорци — бяха китайци.

Когато детективът тръгна нагоре към третата площадка на тъмното стълбище, от сенките изскочи дребен мъж в дълга туника и му препречи пътя. Имаше козя брадичка, плитка, която висеше на гърба му, и зъби с цвят на прясна ръжда. Литълмор се спря.

— Сбъркали сте пътя — каза китаецът, без да се представи. — Ресторантът е долу. Втори етаж.

— Не отивам в ресторанта — отвърна детективът. — Търся г-н Чонг Синг. Живее на четвъртия етаж. Познавате ли го?

— Не — китаецът все още не пускаше Литълмор да мине. — Няма Чонг Синг нагоре.

— Искате да кажете, че е излязъл или че не живее тук?

— Няма Чонг Синг нагоре — повтори китаецът и ръгна с пръст Литълмор в гърдите. — Вървете си.

Литълмор се промъкна покрай мъжа и продължи нагоре по тясното стълбище, което скърцаше под стъпките му. Тежката миризма на мазно месо го следваше по петите. Когато пое по задимения коридор на четвъртия етаж — който беше без прозорци и без осветление, напълно тъмен въпреки ранната сутрин — видя през едва открехнатите врати да го следят множество очи. Никой не му отвори в апартамент 4С. На Литълмор му се стори, че чу някой да се спуска по аварийното стълбище. Отначало миризмата на печено месо събуди апетита на детектива, но сега, на душния горен етаж, примесена с кълба дим от опиум, му се догади от нея.

Когато кметът пристигна в общината, г-жа Невил го информира, че го търси г-н Бануел. Макклелън й нареди да го свърже.

— Джордж — каза Джордж Бануел. — Джордж се обажда.

— И тук е Джордж — отговори Джордж Макклелън, за да приключи играта на думи, която бяха започнали преди двайсет години като начинаещи членове на Манхатънския клуб.

— Само исках да ти кажа, че снощи се свързах с Актън — каза Бануел. — Съобщих му ужасната новина. Тази сутрин е тръгнал насам по най-бързия начин. До обед ще е в хотела. Ще се видя там с него.

— Отлично — каза Макклелън. — И аз ще дойда.

— Нора спомни ли си нещо?

— Не — отвърна кметът. — Но пък патоанатомът има заподозрян. Ти.

— Аз? — възкликна Бануел. — Не харесвам тази малка невестулка още от самото начало.

— Очевидно чувствата ви са взаимни.

— Какво му каза?

— Че не си го направил ти — отговори кметът.

— Ами тялото на Елизабет? — попита Бануел. — Ривърфорд ми праща телекси през две минути.

— Загубихме тялото, Джордж — каза кметът.

— Какво? Загубихте го?

— Знаеш какви проблеми имам с моргата. Надявам се да успеем да го върнем. Можеш ли да задържиш Ривърфорд още един ден?

— Да го задържа? — повтори Бануел. — Дъщеря му е убита.

— Можеш ли да опиташ? — попита кметът.

— По дяволите — отговори Бануел. — Ще видя какво мога да направя. Между другото, какви са тези специалисти, които се занимават с Нора?

— Не ти ли казах? — отвърна кметът. — Те са терапевти. Оказва се, че могат да лекуват амнезия само с разговори. Страхотен бизнес всъщност. Карат пациента да им разказва най-различни неща.

— Какви неща? — попита Бануел.

— Всякакви — отговори Макклелън.

Патоанатомът Хугел изпълни нареждането на кмета, прибра се в дома си на последните два етажа на малка дървена сграда на ул. „Уорън“. Легна на неудобното си легло, но не можа да заспи. Светлината бе прекалено ярка, а виковете на файтонджиите прекалено силни дори с възглавница върху главата.

Сградата, в която живееше Хугел, се намираше на края на Пазарния квартал в долен Манхатън. Когато нае квартирата, това бе приятен жилищен район. Но до 1909 година вече беше претъпкан със складове и производствени предприятия. Хугел не се премести. Със заплатата си на патоанатом не можеше да си позволи два цели етажа в по-модерна част на града.

Хугел мразеше квартирата си. Таваните имаха същите отвратителни петна с кафяви краища, каквито му се налагаше да съзерцава в кабинета си. Не можеше да изгони лицето на Джордж Бануел от мислите си. Хугел ругаеше горчиво наум. Беше патоанатомът на Ню Йорк. Защо тогава костюмът му изглеждаше толкова опърпан в сравнение с чистичкото и добре скроено сако на Бануел?

Уликите срещу Бануел бяха напълно достатъчни, за да бъде арестуван. Защо кметът не бе убеден в това? Щеше му се да може да го задържи на своя воля. Но като патоанатом нямаше правомощия да задържа никого, макар че много му се искаше. Хугел премисли отново всичко. Трябваше да има още нещо. Трябваше да има начин да сглоби цялата история. Ако убиецът на Елизабет Ривърфорд е откраднал трупа й, какви улики все пак биха останали? Изведнъж му светна. Беше забравил за снимките, които направи в апартамента на г-ца Ривърфорд. Дали пък някоя от тях нямаше да му разкрие липсващото звено?

Хугел скочи от леглото и се облече набързо. Можеше сам да ги прояви. До моргата имаше собствено фотографско студио, което рядко използваше. Не, щеше да е по-сигурно, ако полицейският фотограф Луи Ривиер свърши тази работа.

В девет отидох в стаята на г-ца Актън. Нямаше никого. Съвсем случайно минах да попитам на рецепцията и намерих там бележка, в която г-ца Актън ми съобщаваше, че ще се прибере в единайсет, да се отбия тогава, ако искам.

От психоаналитична гледна точка това никак не беше наред. Първо, аз не се „отбивах“ при г-ца Актън. Второ, не пациентът, а лекарят трябва да определя часа на сеансите.

Но при така стеклите се обстоятелства наистина се отбих при г-ца Актън в единайсет. Тя бе поседнала удобно на кушетката точно както предната сутрин, пиеше чай на фона на двата френски прозореца към балкона. Покани ме да седна, без да вдига поглед. Това също ме подразни. Чувстваше се прекалено у дома си. Психоанализата трябва да се провежда в кабинет — моя кабинет — и аз трябва да командвам парада.

Тя вдигна очи, което ме свари напълно неподготвен. Цялата трепереше и бе разтревожена.

— На кого сте казали? — попита тя, но не обвинително, а притеснено. — За това… което ми направи г-н Бануел?

— Само на д-р Фройд. Защо? Какво се е случило?

Тя се спогледа с г-жа Бигс, която извади сгънат на две лист хартия и ми го подаде. На него бе написано с мастило: „Дръж си устата затворена.“

— Едно момче — каза г-ца Актън раздразнено — на улицата… пъхна го в ръката ми и побягна. Мислите ли, че г-н Бануел ме е нападнал?

— А вие?

— Не знам, не знам. Защо не мога да си спомня? Накарайте ме да си спомня — умоляваше ме тя. — Ами ако ме наблюдава отстрани? Моля ви, докторе, помогнете ми!

Не бях виждал г-ца Актън в такова състояние. Всъщност тя за първи път ме молеше за помощ. Също така за първи път, откакто бе дошла в хотела, изглеждаше наистина уплашена.

— Мога да опитам — отговорих.

Г-жа Бигс разбра и този път излезе сама. Веднага накарах момичето да легне, въпреки че на нея никак не й харесваше. Беше толкова разстроена, че едва стоеше на едно място.

— Г-це Актън — започнах аз, — върнете се три години назад преди случката на покрива. Вие сте със семейството си на вилата на Бануел.

— Защо ме карате да правя това? — избухна тя. — Искам да си спомня какво се случи преди два дни, не преди три години.

— Не искате ли да си спомните какво се случи преди три години?

— Не това исках да кажа.

— Но това казахте. Д-р Фройд смята, че тогава може да сте видели нещо, което сега сте забравили, но то не ви позволява да си спомните скорошното произшествие.

— Нищо не съм забравила — отвърна тя троснато…

— Значи наистина сте видели нещо.

Тя мълчеше.

— Няма от какво да се срамувате, г-це Актън.

— Престанете да го повтаряте! — извика момичето с напълно неочаквана злоба. — От какво пък трябва да се срамувам аз?

— Не знам.

— Махайте се — каза тя.

— Г-це Актън.

— Махайте се. Не ви харесвам. Вие не сте много умен.

Аз не помръдвах.

— Какво видяхте? — и тъй като тя не отговаряше, а се взираше напрегнато в друга посока, аз се изправих и се възползвах от ситуацията. — Съжалявам, г-це Актън, но не мога да ви помогна. Щеше ми се да мога.

Тя пое дълбоко дъх.

— Видях баща си с Клара Бануел.

— Можете ли да ми опишете какво точно видяхте?

— Ами добре.

Седнах на мястото си.

— На първия етаж има голяма библиотека — каза. — Често не можех да заспя и слизах там. Можех да си чета на лунна светлина, без да паля свещ. Една нощ вратата на библиотеката бе открехната. Бях сигурна, че има някой вътре. Погледнах през цепнатината. Баща ми седеше на стола на г-н Бануел с лице към мене, същия стол, на който аз винаги сядах. Видях го добре на лунната светлина, главата му бе отметната назад по отвратителен начин. Клара бе застанала на колене пред него. Роклята й бе разкопчана и се бе свлякла до кръста. Гърбът й бе напълно гол. Има красив гръб, докторе, съвсем бял, без никакво петънце, същата съвършена бяла кожа, каквато можете да видите в… в… и оформен като пясъчен часовник или като виолончело. Тя… не знам как да го опиша… полюшваше се. Главата й се вдигаше и падаше в бавен ритъм. Не виждах ръцете й. Сигурно са били пред нея.

Веднъж или дваж преметна коса през рамо, но продължаваше да се движи нагоре и надолу. Беше хипнотизираща гледка. Аз, разбира се, тогава не разбрах какво виждам. Движенията й ми се сториха красиви, като на мека вълна, която приижда към брега. Но бях напълно сигурна, че вършат нещо нередно.

— Продължете.

— Тогава баща ми започна да издава някакви отвратителни звуци. Чудех се как Клара ги търпи. А тя не само ги търпеше, ами дори я караха да се полюшва все по-бързо и по-решително. Той стисна облегалките на стола. Тя започна да се издига и спуска още по-бързо. Определено бях очарована, но не исках да гледам повече и се качих на пръсти по стълбите обратно в стаята си.

— А след това?

— Няма повече. Това е краят. — Спогледахме се. — Надявам се, че поне любопитството ви е задоволено, д-р Янгър, защото ми се струва, че амнезията ми не е излекувана.

Опитах се да осмисля като психоаналитик епизода, който г-ца Актън току-що ми разказа. Приличаше на травма, но възникваше един проблем. Г-ца Актън не ми изглеждаше травмирана.

— Имахте ли някакви физически затруднения след това? — попитах. — Загуба на говор?

— Не.

— Парализа на някоя част от тялото? Настинка?

— Не.

— Баща ви разбра ли, че сте ги видели?

— Той е прекалено глупав.

Премислих тази забележка.

— Какво мислите в момента за вашата амнезия?

— Нищо — каза тя.

— Умът ни никога не е напълно празен.

— Казахте ми го и предишния път! — възкликна тя ядосано и аз млъкнах. Тя втренчи в мене сините си очи. — Само едно нещо, което направихте, ме накара да повярвам, че можете да ми помогнете. И то няма нищо общо с въпросите ви.

— Кое?

Сведе поглед.

— Не знам дали трябва да го казвам.

— Защо?

— О, няма значение защо. Беше в полицията.

— Прегледах шията ви.

Тя говореше тихо с извърната глава.

— Да. Когато за първи път докоснахте шията ми, за секунда почти си спомних нещо, някаква картина, идея. Но сега не помня какво беше.

Новината беше неочаквана, но не и лишена от логика. Самият Фройд бе открил, че физическият допир може да освободи потиснати спомени. Приложих същата техника на Присила. Може би и амнезията на г-ца Актън се поддаваше на такова лечение.

— Искате ли пак да опитаме нещо подобно? — попитах я.

— Тогава се уплаших — каза тя.

— Вероятно пак ще стане така.

Тя кимна. Приближих се към нея и протегнах длан. Тя започна да развързва шала си. Казах й, че не е необходимо. Щях да докосна челото й, не шията. Беше изненадана. Обясних й, че докосването по челото е един от стандартните методи на д-р Фройд за освобождаване на спомени. Не изглеждаше много доволна, но ми позволи да го направя. Бавно поставих длан на челото й. Никаква реакция. Попитах я дали в ума й не се е завъртяла някаква мисъл.

— Единствено че ръката ви е много студена, докторе — отвърна.

— Извинете, г-це Актън, но ми се струва, че трябва да продължим да говорим. Докосването не успя да постигне резултат. — Отново си седнах на мястото. Изглеждаше почти сърдита. — Можете ли да ми кажете нещо? — продължих. — Споделихте, че гърбът на г-жа Бануел — голият й гръб — бил бял като нещо, което сте виждали и преди. Но не казахте какво.

— И вие искате да знаете?

— Затова ви питах.

— Махайте се — каза тя, като се изправи до седнало положение.

— Моля?

— Махайте се! — извика и хвърли захарницата по мене. След това се изправи и запрати и чашата с чинийката с всички сили, замахвайки над главата си. За щастие двата предмета се разлетяха в противоположни посоки — чинийката мина вляво от мене, а чашата — високо вдясно, след което се удари в стената и се разби на няколко парчета. Г-ца Актън взе чайника.

— Не го правете — казах.

— Мразя ви.

И аз се изправих.

— Не мразите мене, г-це Актън. Мразите баща си, че ви е продал на Бануел — в замяна на съпругата му.

Ако си мислех, че като реакция на тези думи ще се свлече разплакана на дивана, горчиво се лъжех. Тя скочи като дива котка и замахна с чайника към мене. Удари ме в лявото рамо. Енергията й беше забележителна. Беше много силна за дребния си ръст. Капакът на чайника излетя. По ръката ми се разля вряла вода. Всъщност доста болеше — от горещата вода, не от удара, — но аз нито помръднах, нито й показах какво изпитвам. Предполагам, че това я вбеси. Тя отново замахна с чайника, този път към главата ми.

Бях толкова по-висок от нея, че беше достатъчно само леко да се отместя. Чайникът не улучи целта и аз хванах г-ца Актън за ръката. Инерцията я повлече и тя застана с гръб към мен. Стегнах ръцете й около кръста й и я притиснах към себе си.

— Пуснете ме — каза тя. — Пуснете ме или ще викам.

— И какво от това? Ще кажете, че аз съм ви нападнал ли?

— Броя до три — изсъска тя. — Пуснете ме или ще викам. Едно, две, тр…

Хванах я за шията и я спрях насред думата. Не биваше да го правя, но кръвта ми бе кипнала. Отнех й възможността да вика, но предизвиках и неочакван страничен ефект. Цялото напрежение се свлече от тялото й. Широко отворените й очи излъчваха объркване, сапфирените й ириси се стрелкаха бързо напред-назад. Не можех да определя кое е по-странно — нападението й срещу мене или тази внезапна промяна. Веднага я пуснах.

— Видях го — прошепна тя.

— Можете ли да си спомните още? — попитах.

— Видях го — повтори. — Но видението изчезна. Мисля, че бях вързана. Не можех да помръдна. О, защо не мога да си спомня? — и веднага се обърна с лице към мене. — Направете го пак.

— Кое?

— Това, което направихте преди малко. Ще си спомня, сигурна съм.

Бавно и без да откъсва очи от моите, тя развърза шала си и откри все още насинената шия. Сграбчи дясната ми ръка с нежните си пръсти и я привлече към врата си, както направи първия път, когато я видях. Докоснах меката кожа под брадичката й, като внимавах да избегна грозните синини.

— Случва ли се нещо? — попитах.

— Не — прошепна тя. — Трябва да е същото като преди.

Не отговорих. Не знаех дали има предвид това, което направих в полицейския участък, или стореното преди малко.

— Задушете ме — каза тя.

Стоях, без да правя нищо.

— Моля ви — каза, — задушете ме.

Сложих палец и показалец на шията й, там където се виждаха синините. Тя прехапа устни, сигурно я болеше. След като покрих петната, не останаха видими следи от нападението. Изпъкваше само извивката на шията й. Стиснах я за гърлото. Тя веднага затвори очи.

— По-силно — каза тихо.

С лявата си ръка я държах за тила. С дясната я душех. Гърбът й се изви, а главата й се отметна назад. Сграбчи силно ръката ми, но не се опита да се отдръпне.

— Виждате ли нещо? — попитах.

Тя поклати леко глава, без да отваря очи. Притиснах я по-силно и стиснах още по-здраво шията й. Дъхът й спря в гърлото, след това напълно изчезна. Устните й станаха алени и се разтвориха.

Не ми беше лесно да си призная, че ме споходиха напълно нередни емоции. Никога не бях виждал толкова идеално очертана уста. Устните й бяха леко подути и трепереха. Кожата й бе като мляко. Дългата й коса искреше като позлатен от слънцето водопад. Придърпах я още по-плътно към себе си. Едната й ръка бе опряна на гърдите ми. Не знаех кога и как се бе озовала там.

Изведнъж си дадох сметка, че сините й очи се взират в моите. Кога ги бе отворила? Не бях осъзнал, че се опитваше да произнесе без глас някаква дума. Думата беше: „спрете“.

Пуснах шията й, очаквайки да глътне жадно въздух. Но тя не го направи. Каза толкова тихо, че едвам я чух:

— Целунете ме.

Длъжен съм да призная, че нямам представа какво бих направил при такава покана. Но в същия миг някой затропа шумно по вратата, след което се чу подрънкване на ключ, трескаво натикан в ключалката. Веднага пуснах момичето. Само за секунда тя вдигна чайника от пода и го постави на масата. И двамата се обърнахме с лице към вратата.

— Спомних си — прошепна ми тя набързо. — Знам кой ме нападна.

12

По пладне същия ден, 1 септември, Смит Ели Джелиф — издател, лекар и преподавател по душевни болести в университета „Фордам“ — заведе Карл Юнг на обяд в клуб в горния край на Пето авеню с изглед към парка. Фройд не бе поканен, нито Брил, нито Ференци, нито Янгър. Но пренебрегването им не притесняваше Юнг. Според него това беше още едно доказателство, че международният му авторитет нараства. Не толкова благороден човек би се похвалил, би натрил носовете на останалите с получената покана. Но не и той, Юнг, който премълча от великодушие.

И все пак за него беше мъчително непрекъснато да премълчава. Започна се още първия ден след напускането на Бремен. Юнг, разбира се, никого не заблуждаваше. Смяташе се неспособен на такова нещо. А и не беше негова вината, те го принуждаваха. Например Фройд и Ференци бяха си запазили койки във втора класа на парахода „Джордж Вашингтон“. Каква вина имаше той? Тъй като не искаше да ги засрамва, се наложи да каже, че когато си е купувал билета, са били останали само каюти първа класа. После и онзи сън от първата нощ на борда. Истинското му послание беше очевидно — че надминава Фройд по проницателност и популярност. От деликатност към чувствителността и гордостта на Фройд обаче заяви, че костите, които открил в съня си, били на Емма, съпругата на Юнг, а не на самия Фройд. Всъщност находчиво бе добавил, че костите не били само на съпругата, но и на сестра й. Искаше да види как ще реагира Фройд на това, като се имаше предвид скелетът в собствения му гардероб. Това бяха дреболии, но така се стигна до голямата преструвка, която стана неизбежна след пристигането в Америка.

Обядът в клуба на Джелиф беше много удовлетворителен. Около овалната маса бяха седнали десетина мъже. Авторитетната научна дискусия и отличното бордо създаваха добри предпоставки и за малко груб хумор, какъвто Юнг винаги бе харесвал. Движението за избирателни права на жените предизвика много подигравки. Един от гостите попита дали някой някога е срещал суфражетка, с която би преспал. Всички единодушно отрекоха. Някой трябва да каже на тези дами, обади се друг господин, че дори да получат избирателно право, никой няма и да помисли да си легне с тях. Всички се съгласиха, че най-доброто противодействие срещу жени, искащи равно право за гласуване, е едно добро обслужване в леглото. Но тази мисъл до такава степен не предизвикваше у тях никакъв апетит, че май беше по-добре да им позволят да гласуват.

Юнг беше в стихията си. Не се налагаше да се прави на бедняк. Нямаше нужда да отрича произхода си. След като се нахраниха, компанията се събраха в пушалнята, където разговорът продължи на чаша коняк. Групичката постепенно намаляваше и накрая Юнг остана само с Джелиф и още трима по-възрастни мъже. Един от тези господа даде едва забележим знак и Джелиф веднага скочи да си върви. Юнг също се изправи, като предположи, че трябва да си тръгне с Джелиф. Но Джелиф му каза, че тримата господа искат да си поговорят с него и че когато свършат, отвън ще го чака файтон.

Всъщност Джелиф изобщо не членуваше в този клуб, макар че много му се щеше. Юнг остана с тези, които наистина имаха влияние над обществото и членски карти за клуба. Именно те бяха уредили Джелиф да го доведе при тях в този ден.

— Моля седнете, г-н Юнг — каза мъжът, който отпрати Джелиф, и посочи с добре поддържаната си ръка удобно кресло.

Юнг се опита да си припомни името на господина, но се бе запознал с толкова много хора, а и виното на обяд му дойде в повече, така че не успя.

— Казвам се Дейна — каза услужливо мъжът. Тъмните му вежди изпъкваха на фона на сребристата коса. — Чарлз Дейна. Току-що си говорехме за вас, Юнг, с моя добър приятел Окс от „Таймс“. Той иска да напише статия за вас.

— Статия? — попита Юнг. — Не разбирам.

— Във връзка с лекциите, които сме уредили да изнесете във „Фордам“ следващата седмица. Смята да направи интервю с вас. Предлага да включи и биографията ви — две пълни страници. Ще станете доста известен. Не знаех дали ще се съгласите, затова му казах, че ще ви попитам.

— Защо — отвърна Юнг — аз… не…

— Има само един проблем. Окс — Дейна произнасяше „Оукс“ — се страхува, че сте фройдист. Не иска вестникът му да се свързва с… с… е, знаете какво казват за Фройд.

— Вманиачен по секса дегенерат — допълни набитият мъж отдясно и приглади огромните си бакенбарди.

— Фройд наистина ли вярва в това, което пише? — попита третият оплешивяващ господин. — Че всяко момиче, което лекува, се опитва да го съблазни? Или пък това, което твърди за изпражненията — изпражненията, за бога! Или пък че капризните мъже предпочитали аналния секс?

— Ами това, че момчетата искали да спят със собствените си майки? — присъедини се и набитият мъж и по лицето му се изписа крайно отвращение.

— Ами това, което мисли за Бог? — попита Дейна, изтръсквайки тютюн от лулата си. — Сигурно не ви е лесно, Юнг.

Юнг не беше сигурен какво точно искаха да му кажат. Не отговори.

— Познавам ви, Юнг — каза Дейна. — Знам какъв сте. Швейцарец. Християнин. Човек на науката, също като нас. И човек със силни страсти, който действа както му диктуват желанията. Мъж, който не може да се задоволи с една жена. Няма смисъл да криете тези неща от нас. Тези така наречени мъже, които бездействат, които оставят желанията си да се възпаляват като рани, чиито бащи са били амбулантни търговци и които винаги са се чувствали нещо повече от нас — само те могат да имат такива зловещи животински фантазии, да разнищват човек и Бог, докато ги обезсмислят. Сигурно не ви е лесно да ви свързват с всичко това.

На Юнг му ставаше все по-трудно да асимилира. Изглежда, алкохолът го бе ударил в главата. Тези господа явно го познаваха, но откъде?

— Понякога е така — отвърна бавно Юнг.

— В никакъв случай не съм антисемит. Питайте Сакс. — И той посочи оплешивяващия вляво от него. — Даже напротив, възхищавам се на евреите. Тяхната тайна е в расовата чистота, принцип, който разбират много по-добре от нас. Точно той ги е направил такава велика раса. — Човекът, когото нарекоха Сакс, беше напълно безизразен; набитият мъж само сви месестите си устни. Дейна продължи: — Но миналата неделя, когато вдигнах поглед към нашия кървящ на разпятието спасител и като си представих как този виенски евреин казва, че страстта ни към Исус е сексуална, усетих, че ми е трудно да се моля. Много трудно. Струва ми се, че и вие сте се сблъсквали с подобни проблеми. Или пък от учениците на Фройд се изисква да се откажат от религията?

— Аз ходя на църква — отвърна смутено Юнг.

— За себе си мога да кажа — продължи Дейна, — че не разбирам това пощуряване по психотерапията. Емануеловците, Новото мислене25, хипнозата, д-р Куакънбос26…

— Куакънбос — измърмори онзи с бакенбардите.

— Едиизмът27 — продължи Дейна, — психоанализата — все култове според мене. Половината жени в Америка са луднали по тях, но те пият от погрешния извор. Ще започнат да пият от вашия, повярвайте ми — след като прочетат за вас в „Таймс“. Накратко, можем да ви направим най-известния психиатър в Америка, но Окс няма да се заеме с вас освен ако в лекциите си във „Фордам“ не дадете ясно да се разбере — и то недвусмислено ясно, — че не подкрепяте фройдистките вулгаризми. Хубав ден, г-н Юнг.

Тропането по вратата на хотелската стая на г-ца Актън продължи и докато бравата подскачаше нагоре-надолу. Най-накрая вратата рязко се отвори и в стаята влетяха петима души, трима от които разпознах: кметът Макклелън, детектив Литълмор и Джордж Бануел. Дамата и господинът с тях бяха очевидно заможни.

Мъжът, към петдесетте, със светла кожа, бе почернял от слънцето и се белеше. Имаше заострена брадичка, олисяващо теме и превръзка от бяла марля върху лявото око. Веднага ми стана ясно, че това е бащата на г-ца Актън, макар че дългите крайници, които изглеждаха така грациозни у нея, у него бяха малко хилави, а женствените черти на нейното лице придаваха мекушавост на неговото. Дамата, за която предположих, че е майката на г-ца Актън, беше най-много един и петдесет висока. Беше по-пълна от съпруга си, носеше много бижута и грим, а обувките й бяха с опасно високи токчета — сигурно за да я издължат с няколко сантиметра. Вероятно някога е била привлекателна. Тя заговори първа или по-точно извика:

— Нора, клето дете! Не съм на себе си, откакто разбрах. Пътувахме часове. Харкорт, така ли ще стоиш?

Бащата на Нора се извини на пълничката жена, протегна й ръка и я настани на един стол. Тя се отпусна с изтощена въздишка. Кметът ме представи на Актън и съпругата му Милдред. Оказа се, че току-що били пристигнали във фоайето, когато някой се обадил на рецепцията, за да се оплаче от шум в стаята на г-ца Актън. Уверих ги, че сме били в пълна безопасност, като ми се прииска чашата за чай да не лежи на парчета до стената. Но те бяха с гръб към нея и мисля, че не я видяха.

— Всичко ще бъде наред, Нора — каза г-н Актън. — Кметът ми каза, че нищо не е излязло в пресата, слава богу!

— Защо ли те послушах? — попита дъщеря си Милдред Актън. — Сто пъти ти повторих, че не трябва да те оставяме сама в Ню Йорк. Нали, Харкорт? Видя ли какво стана? Щях да умра, като научих. Бигс! Къде е тази Бигс? Тя ще ти събере багажа. Трябва веднага да те приберем. Сигурна съм, че изнасилвачът е тук, в този хотел. Имам интуиция за такива неща. В мига, в който влязох, усетих погледа му върху себе си.

— Върху тебе ли, скъпа? — попита Актън.

Не бих казал, че видях у г-ца Актън топлата обич или чувство за защитеност, каквито се предполага, че ще възникнат у момиче, което посреща родителите си след дълга и пълна със събития раздяла. Не можех и да я виня за това, след като чух забележките, които бяха отправени към нея. Странното беше, че г-ца Актън не бе произнесла и дума. На няколко пъти се опита да каже нещо, но така и не проговори. Страните й бяха силно зачервени. И тогава осъзнах, че момичето отново е онемяло. Или поне така ми се струваше, докато г-ца Актън не каза тихо и равно:

— Не съм изнасилена, мамо.

— Тихо, Нора — отвърна баща й. — Не бива да произнасяш тази дума.

— Няма как да знаеш, бедничката ми! — възкликна майка й. — Не си спомняш престъплението. Никога няма да разбереш.

Ако имаше намерение да си признае, сега беше моментът да им съобщи, че си е възвърнала паметта. Но тя не го направи, а каза:

— Ще остана в хотела и ще продължа лечението си. Не искам да се прибирам у дома.

— Чу ли това? — извика майката.

— Вкъщи няма да се чувствам на сигурно място — продължи г-ца Актън. — Мъжът, който ме нападна, може да ме чака там. Г-н Макклелън, нали и вие мислите така?

— Момичето има право — отговори кметът. — В хотела е по-безопасно. Убиецът не знае, че е тук.

Знаех, че това не е вярно, доказваше го бележката, която г-ца Актън бе получила на улицата. Тя очевидно също го знаеше. Видях, че докато слушаше кмета, стисна дясната си длан, от която се показваше ъгълчето на бележката. И въпреки това не каза нищо. Премести поглед от Макклелън към родителите си, за да подчертае, че той е защитил позицията й. Стори ми се, че избягва да забележи как я разглежда г-н Бануел.

Джордж Бануел се беше вторачил в нея със странно изражение. Физически той доминираше над останалите. Беше по-висок от всички в стаята, с изключение на мене, и имаше огромен гръден кош. Тъмната му коса бе пригладена назад с брилянтин и красиво посивяла по слепоочията. Погледът му бе впит в Нора. За страничен наблюдател би било нелепо моето усещане и той би го отрекъл, но ми се струваше, че я гледа така, сякаш иска да я нападне. Заговори, но в гласа му не прозираше такова чувство.

— Най-доброто е, разбира се, да махнем Нора от града — каза той малко грубо, но наистина загрижено. — Защо да не я отведем в лятната ми вила? Клара ще се погрижи за нея.

— Предпочитам да остана тук — каза Нора, свела поглед.

— Така ли? — попита Бануел. — Майка ти смята, че убиецът е в хотела. Как може да си сигурна, че не те наблюдава и в момента?

Лицето на г-ца Актън почервеня, когато Бануел й заговори. Стори ми се, че цялото й тяло се напрегна от страх.

Заявих, че си тръгвам. Г-ца Актън вдигна към мене пълни с тревога очи. Добавих сякаш току-що съм си спомнил нещо.

— О, г-це Актън, рецептата ви — за успокоителното, което ви споменах. Ето я.

Извадих рецепта от джоба си, попълних я набързо и й я подадох. На нея пишеше: „Бануел ли беше?“

Тя прочете посланието ми и ми кимна леко, но категорично.

— Защо не я дадете на мене? — каза Бануел и присви очи към мене. — Моят човек, който чака долу, може веднага да изтича до аптеката.

— Много добре — отвърнах. Взех от ръката на г-ца Актън рецептата и анонимната бележка. Подадох последната на Бануел. — Вижте дали вашият човек може да се справи с това.

Бануел я прочете. Очаквах да я скъса и да ме погледне застрашително, като се разкрие пред всички — като злодей от някакъв евтин роман. Но той възкликна:

— Какво, по дяволите, е това? „Дръж си устата затворена“? Надявам се, че имате обяснение, млади човече.

— Това е предупреждението, което г-ца Актън получи на улицата тази сутрин — казах. — Както вие много добре знаете, г-н Бануел, защото вие сте го написали. — Всички се вцепениха в мълчание. — Г-н кмете, г-н Литълмор, този човек е престъпникът, когото търсите. Г-ца Актън си спомни нападението само минути преди да влезете. Съветвам ви веднага да го арестувате.

— Как се осмелявате? — извика Бануел.

— Какъв е този… този човек? — поинтересува се Милдред Актън. — Откъде се появи?

— Д-р Янгър — започна кметът Макклелън, — сигурно не осъзнавате колко е опасно да отправяте неверни обвинения. Оттеглете ги. Ако г-ца Актън ви е казала това, значи паметта й играе номера.

— Г-н кмете… — намеси си детектив Литълмор.

— Не сега, Литълмор — прекъсна го спокойно кметът. — Докторе, оттеглете обвиненията си, извинете се на г-н Бануел и ни кажете какво си е спомнила г-ца Актън.

— Но ваша чест… — опита се пак да се включи детективът.

— Литълмор! — изръмжа кметът толкова разгневено, че Литълмор отстъпи крачка назад. — Не ме ли чу?

— Кмете Макклелън — проговорих аз, — не разбирам. Току-що ви казах, че г-ца Актън си е спомнила нападението. Вашият детектив, изглежда, иска да добави нещо в моя подкрепа. Г-ца Актън със сигурност идентифицира г-н Бануел като своя нападател.

— Единствено вие твърдите това, докторе, ако наистина сте доктор — каза Бануел. Той се взря настойчиво в г-ца Актън и на мене ми се стори, че се бори да потисне някаква силна емоция. — Нора, прекрасно знаеш, че нищо не съм ти направил. Кажи им.

— Нора — намеси се и майката на момичето, — обясни на този млад човек, че се е объркал.

— Нора, скъпа? — проговори и баща й.

— Кажи им, Нора — каза Бануел.

— Нищо няма да кажа — отвърна момичето и това беше всичко, което се откъсна от устата й.

— Г-н кмете — взех отново думата, — не можете да оставите г-ца Актън да бъде подлагана на кръстосан разпит от човека, който я е нападнал и който вече е убил и друго момиче.

— Янгър, убеден съм, че намеренията ти са добри — отвърна кметът — но грешиш. С Джордж Бануел бяхме заедно в неделя вечерта, когато е била убита Елизабет Ривърфорд. Той беше с мене — чуваш ли ме, с мене! — през цялата вечер и през по-голямата част от понеделник сутринта. На триста километра от този град. Няма как да е убил когото и да било.

След като Юнг си тръгна от клуба на Пето авеню, един слуга разчисти чашите, смени пепелниците и тихо излезе.

— Спечелихме ли го? — попита оплешивяващият, към когото се бяха обърнали с името Сакс.

— Без съмнение — отвърна Дейна. — Оказа се дори по-слаб, отколкото го мислех. Разполагаме с повече от достатъчното, за да го унищожим, ако се случи нещо. Окс получи ли бележките ти, Алън?

— О, да — отвърна набитият господин с бакенбардите и месестите устни. — Ще ги публикува в един брой с интервюто с швейцареца.

— Ами Матуан? — попита Сакс.

— Оставете това на мене — отвърна Дейна. — Остава само да блокираме и последната им възможност за изява, което до утре ще сме свършили.

Дори след като чух как кметът му осигури алиби, пак не можех да приема, че Бануел е невинен. Субективно не го приемах. Обективно обаче нямах никакво основание да се съмнявам и да протестирам.

Нора отказа да се прибере у дома. Баща й я умоляваше. Майка й се възмущаваше от, както се изрази, ината на момичето. Накрая кметът разреши спора. След като видя бележката, заяви, че в хотела вече не е безопасно за Нора. Но може да обезопасят дома й. И наистина това би било по-лесна задача, отколкото да контролират такъв голям хотел с толкова много входове. Би могъл да постави денонощна полицейска охрана на предния и задния вход на къщата на семейство Актън. Освен това припомни на г-ца Актън, че все още е непълнолетна и по закон той е длъжен да се съобрази с желанието на баща й дори то да е против нейната воля.

Помислих, че г-ца Актън ще избухне. Тя обаче се предаде, но само при условие, че на следващата сутрин ще й бъде позволено да продължи лечението си.

— Особено сега — добави тя, — след като знам, че не може да се вярва на паметта ми. — Каза го с очевидна откровеност, но ми беше невъзможно да определя дали се съмнява в паметта си, или упреква хората, които отказваха да й повярват.

Не ме погледна нито веднъж. Мълчаливото спускане с асансьора беше много мъчително, но г-ца Актън се държеше с достойнство, за разлика от майка й, която очевидно приемаше всичко, изпречило се на пътя й, като лична обида. Уговорихме се да я посетя в дома й край Грамърси парк рано на следващия ден и семейството пое с автомобила си към къщи. Макклелън също си тръгна. Бануел ми хвърли един последен поглед, който в никакъв случай не беше доброжелателен, и се качи във файтона си. На тротоара останахме само аз и детектив Литълмор.

Той се обърна към мене.

— Тя ви каза, че Бануел го е направил, така ли?

— Да — отвърнах.

— И вие й вярвате?

— Вярвам й.

— Може ли да ви попитам нещо? — поинтересува се Литълмор. — Да кажем, че момиче си загуби паметта. Бяло петно. После тя се възвръща. Бихте ли се обзаложили, че това, което си спомня, е истината? Можете ли да се доверите на спомена?

— Не — отвърнах. — Може да е заблуда — фантазия или грешка.

— Но на нея й вярвате?

— Да.

— И какво искате да кажете с това, докторе?

— Не знам какво искам да кажа — отвърнах. — Може ли сега пък аз да ви попитам нещо, детектив? Какво искахте да кажете на кмета, докато бяхме в стаята на г-ца Актън?

— Само да му припомня, че патоанатомът Хугел, който отговаря за случая, също мислеше, че Бануел е убиецът.

— Мислеше? — попитах. — Значи вече не мисли така?

— Е, вече няма как да мисли така, не и след като кметът каза каквото каза — обоснова се Литълмор.

— Не е ли възможно Бануел да е нападнал г-ца Актън, а някой друг да е убил първото момиче?

— Не — отговори детективът. — Имаме доказателства. И в двата случая е бил един и същи човек.

Влязох в хотела. Бях напълно несигурен в себе си, в пациентката си и в ситуацията, в която се намирах. Възможно ли бе Макклелън да прикрива Бануел? Дали Нора ще е в безопасност у дома? Служителят на рецепцията извика името ми. Току-що някой бе предал писмо за мене. Беше дълго и много обезпокоително писмо от г-н Стенли Хол, ректора на университета „Кларк“.

Като остана сам пред хотел „Манхатън“, детектив Литълмор се отправи към стоянката за таксита.

От стария файтонджия, с когото разговаря предната вечер, Литълмор знаеше, че чернокосият мъж — напуснал „Балморал“ в полунощ в неделя — се е качил в червено-зелено такси пред хотел „Манхатън“. Този на пръв поглед незначителен факт говореше много на детектива. Само преди десетилетие всички коли под наем в Манхатън бяха теглени от коне. До 1900 година из града вече обикаляха стотина моторизирани таксита, но те се задвижваха с електричество. Бяха популярни, но тромави — тежаха им близо четиристотинкилограмовите батерии — и от време на време на пътниците им се налагаше да слизат и да бутат заедно с шофьора по някой наклон. През 1907 година Нюйоркската таксиметрова компания пусна първите коли, задвижвани с бензин, които бяха оборудвани и с брояч, за да виждат пътниците колко ще им струва превозът. Те моментално се превърнаха в хит сред висшата класа, която единствена можеше да си позволи таксата от петдесет цента за миля. Бързо надминаха по брой всички останали коли под наем, както електрически, така и теглени от коне. Нюйоркското такси се разпознаваше веднага, то беше боядисано в червено и зелено.

Няколко превозни средства от този вид бяха паркирани на стоянката пред хотел „Манхатън“. Шофьорите препоръчаха на Литълмор да провери в гаража „Алън“ на Петдесет и седма улица, между Единайсето и Дванайсето авеню, където беше централата на Нюйоркската таксиметрова компания и където лесно можеше да установи кой е работил нощна смяна в неделя. Детективът имаше късмет. Два часа по-късно получи всички отговори. Шофьор на име Лурия бе взел чернокосия мъж пред хотел „Манхатън“ след полунощ в неделя. Лурия го бе запомнил добре, защото клиентът му не излязъл от хотела, а от файтон наблизо. Освен това Литълмор разбра и къде е отишъл чернокосият и тръгна нататък. Ставаше въпрос за публичен дом. Но там късметът му удари на камък.

Къщата се намираше на Четиридесета улица до „Бродуей“. Беше на два етажа с безвкусно и крещящо чукче на вратата и дебели червени завеси на прозорците. Литълмор почука пет-шест пъти и му отвори млада привлекателна жена. Момичето беше доста разсъблечено за ранния следобед. Когато Литълмор й обясни, че е детектив от полицията, тя завъртя отегчено очи и му каза да изчака.

Поканиха го в преддверие с дебели ориенталски килими, ослепително многообразие от огледала по стените и мебели, облицовани в зацапан пурпурен велур. Миризмата на тютюн и алкохол се бе пропила в гънките на пердетата. На горния етаж плачеше бебе. След пет минути по покритите с червен килим стълби слезе друга жена, по-възрастна и доста дебела, облечена в кървавочервена рокля и с огромна шапка.

— Доста си нагъл — каза жената, която се представи като Сюзън Мерил, г-жа Сюзън Мерил.

От сейф в стената, скрит зад огледало, тя извади гравирана метална каса, която отвори с ключе. Отброи петдесет долара.

— Ето. А сега се махай, че и без това закъснях.

— Не ви искам парите, госпожо — каза Литълмор.

— О, не ми ги разправяй тия. Повдига ми се от тебе. Грета, върни се. — Разсъблеченото момиче се довлече с прозявка. Въпреки че беше три и петнайсет следобед, тя всъщност бе спала, докато Литълмор не бе почукал на вратата. — Грета, детективът не ни иска парите. Заведи го в зелената стая. И действайте бързо.

— Не съм дошъл и за това, госпожо — каза Литълмор. — Искам само да ви попитам нещо. Късно вечерта в неделя при вас е идвал един човек. Опитвам се да го намеря.

Г-жа Мерил погледна недоверчиво детектива.

— Аха, значи сега пък ти трябват клиентите ми, така ли? И за какво са ти? Да ги отръскаш и тях?

— Сигурно сте се сблъсквали с лоши полицаи — каза Литълмор.

— Че има ли други?

— В неделя вечерта е било убито момиче — отвърна Литълмор. — Убиецът я е бил с камшик. Вързал я е и я е нарязал хубавичко. След това я е удушил. Искам да хвана този човек. Това е.

Жената придърпа пурпурната дреха около раменете си. Върна парите в касата и я заключи.

— Улична проститутка ли е била?

— Не — каза детективът. — Богато момиче. Наистина богато. Живее в лъскава сграда в хубавата част на града.

— Срамота! И какво общо имам аз с това?

— Мъжът, който е идвал тук — обясни Литълмор. — Мислим, че той може да е убиецът.

— Имате ли представа, детектив, колко много мъже идват тук в неделя вечер?

— Този е бил сам. Висок, чернокос, десничар, носел е черна чанта или куфар.

— Грета, да си спомняш някой такъв?

— Да помисля — съсредоточи се сънената Грета. — Не. Не си спомням.

— Е, какво искате от мене? — попита г-жа Мерил. — Чухте я.

— Но човекът е дошъл тук, госпожо. Таксито го е оставило точно пред вратата ви.

— Което не значи, че е влязъл. Това не е единственият публичен дом в квартала.

Литълмор бавно кимна. Извади визитна картичка от портфейла си.

— Ако се сетите нещо, тук е името ми, а това е телефонът, на който можете да ми се обадите.

13.

Тя ме беше помолила да я целуна.

Вървях по Четиридесет и втора улица. Затворените очи и разтворените устни на Нора Актън не ми излизаха от ума. Ръцете ми още пазеха спомена за меката й шия. Чувах как прошепва онези две думи.

Писмото на ректора Хол с обезпокояващите новини се намираше в джоба на жилетката ми. Трябваше да мисля само за едно: как да предотвратя евентуалния провал не само на конференцията в „Кларк“ следващата седмица, но и на репутацията на д-р Фройд в Америка. Само че не можех да спра да мисля за онези устни и онези очи.

Не се заблуждавах. Сигурен бях какво изпитва към мене. Бях го виждал и преди, и то неведнъж. Една от пациентките ми в Уорчестър, момиче на име Рейчъл, настояваше да се съблича гола до кръста на всеки психоаналитичен сеанс. И всеки път се аргументираше по различен начин: неравномерен пулс, счупено ребро, пулсираща болка в основата на гърба. А Рейчъл беше една от многото. Никога не се бях изкушавал. Напротив, желанието на пациентките ми да пробват върху мене уменията си да съблазняват ми се струваше противно.

Ако пациентките ми бяха по-привлекателни, съмнявам се, че поведението им щеше да предизвиква у мене това усещане. Не съм особено праведен. Но тези жени не бяха привлекателни. Повечето бяха на възрастта на майка ми. Желанията им ме отвращаваха. Рейчъл все пак беше по-различна. Хващаше окото — дълги крака, тъмни очи, малко събрани, ако трябва да съм честен, и тяло, което минаваше за хубаво, даже за повече от хубаво. Но беше агресивно невротична, което никога не ми бе харесало.

Мечтаех си да лекувам по-хубави момичета. Фантазирах си неописуеми, но не и невъзможни събития в кабинета си. И с течение на времето първото нещо, което преценявах в една нова пациентка, беше нейната красота. В резултат на това започнах да изпитвам отвращение към себе си до степен да се чудя дали трябва да продължавам да се занимавам с психоанализа. Не бях поемал нов пациент през цялото лято, докато не се появи г-ца Актън.

И сега тя ме бе помолила да я целуна. Нямаше как да избягам от себе си и от това, което исках да правя с нея. Никога не бях завладяван от такова силно желание да властвам и притежавам. Силно се съмнявах, че съм попаднал в капана на контратрансфера. Ако трябваше да бъда откровен, изпитах същия копнеж още щом зърнах за първи път г-ца Актън. Но при нея случаят беше напълно различен. Тя не само се съвземаше от травмата след нападението. Тя страдаше и от най-тежка форма на трансфер.

Бе показала много ясно, че не ме харесва, до мига, в който усети, че потиснатите й спомени започват да изплуват, освободени от моето докосване до шията й. Тогава за нея аз се превърнах в неин господар. Допреди това най-меката дума, описваща отношението й към мене, беше неприязън. Тя ме мразеше, сама го каза. А след онзи повратен миг искаше да ми се отдаде… Или поне така си мислеше. Защото колкото и да ми бе мъчно да си го призная, беше ясно като бял ден, че любовта, която изпитваше, ако изобщо беше любов, беше фиктивна, измислена, фантазия, породила се от интензивността на терапевтичното общуване.

Не помнех как съм прекосил Пето или Шесто авеню, но изведнъж се озовах насред „Таймс скуейър“. Качих се до градината на покрива на „Хамерстейнс Виктория“, където трябваше да обядвам с Фройд и останалите. Мястото приличаше на театър, имаше издигната сцена, балкони, ложи и покрив на петнайсет метра над главите ни. Когато пристигнах, номерът с ходенето по въже още не бе приключил. Изпълняваше го французойка с боне, облечена в светлосиня рокля и сини чорапи. Всеки път, когато размахваше чадърчето си, за да запази равновесие, добре облечените жени от публиката пищяха в един глас. Не разбирах защо зрителите реагират по този начин: въжеиграчите само се преструваха, че ги грози опасност.

Не можах да открия останалите. Очевидно бях закъснял прекалено много и те си бяха тръгнали. Затова се върнах до жилището на Брил на „Сентрал парк уест“, където знаех, че ще отидат после. Никой не отговори на позвъняването ми. Пресякох улицата и седнах на една пейка съвсем сам. „Сентрал парк“ остана зад гърба ми. Извадих писмото на Хол. Препрочетох го поне пет пъти, прибрах го и извадих друго четиво, няма нужда да уточнявам какво.

— Готови ли са? — попита патоанатомът Хугел шефа на фотографите Луи Ривиер в мазето на полицейската централа късно същата вечер.

— Довършвам ги — извика Ривиер, застанал над мивката в тъмната стаичка.

— Оставих ти плаките тази сутрин — запротестира Хугел. — Трябваше да са готови.

— По-спокойно, ако обичаш — каза Ривиер и светна лампата. — Влез. Можеш да ги видиш.

Хугел влезе в тъмната стаичка и се надвеси над мокрите снимки нервен и развълнуван. Прегледа ги набързо една по една, като отместваше тези, които не го интересуваха. След това се спря и се взря в един едър план на шията на момичето, на която се виждаше много ясно кръгъл белег.

— Какво е това на гърлото на момичето? — попита.

— Не е ли синина? — отвърна Ривиер.

— Обикновена синина не може да бъде толкова идеално кръгла — каза патоанатомът, свали си очилата и приближи снимката на сантиметри до носа си. Зърнестото кръгло петънце се открояваше ясно на фона на бялата шия. — Луи, къде ти е лупата?

Ривиер извади нещо, което приличаше на обърната чашка за твърд алкохол. Патоанатомът го грабна от ръцете му, постави го върху тъмното петънце на снимката и приближи око към него.

— Пипнах го! — извика. — Пипнах го!

В тъмната стаичка долетя гласът на детектив Литълмор.

— Какво има, г-н Хугел?

— Литълмор, ти си тук — каза Хугел. — Отлично.

— Вие ме повикахте, г-н Хугел.

— Да, и сега ще видиш защо — отвърна патоанатомът и даде знак на Литълмор да погледне през лупата на Ривиер.

Детективът се подчини. След увеличението зърнистите линии в черното кръгче приеха по ясна форма.

— Струва ми се, че това са букви — каза Литълмор.

— Така е — отвърна триумфално патоанатомът. — Две букви.

— Има нещо необичайно в тях — продължи Литълмор. — Не ми изглеждат наред. Втората би могла да е J. А първата… не знам.

— Не изглеждат наред, защото са обърнати, г-н Литълмор — каза патоанатомът. — Луи, обясни на детектива защо буквите са обърнати.

Ривиер погледна през лупата.

— Виждам ги — две преплетени букви. Ако са обърнати, то тогава тази вдясно, която мосю Литълмор определи като J, не е J, а G.

— Точно така — потвърди патоанатомът.

— Но защо ще му е на някой да пише наобратно? — попита Ривиер.

— Защото, господа, това е отпечатък, оставен върху шията на момичето от иглата за вратовръзка на убиеца. — Хугел направи пауза за по-драматичен ефект. — Спомнете си, че убиецът е използвал собствената си копринена вратовръзка, за да удуши момичето. Бил е достатъчно хитър, за да прибере вратовръзката от местопрестъплението. Но е допуснал една грешка. Докато е извършвал грозното си деяние, иглата му е останала върху вратовръзката, а на тази игла са собствените му инициали. По една случайност иглата е била в директен допир с меката и чувствителна кожа на шията на момичето. След силното и продължително притискане монограмът се е отпечатал на шията й също както стегнат пръстен се отбелязва върху пръста. Този отпечатък, господа, съдържа инициалите на убиеца и то толкова категорично, колкото, ако ни бе оставил визитната си картичка. Буквата вдясно е обърнато G и това е първият инициал на мъжа, убил Елизабет Ривърфорд. Буквата вляво е обърнато В, защото този мъж е Джордж Бануел. Сега вече знаем защо му се е наложило да краде трупа от моргата. Видял е издайническия отпечатък на шията и е осъзнал, че аз рано или късно ще го разшифровам. Но това, което не е успял да предвиди, е че кражбата на трупа е безполезна, защото имам снимки!

— Г-н Хугел? — намеси се детектив Литълмор.

Патоанатомът въздъхна дълбоко.

— Пак ли да ти го обяснявам, детектив?

— Не го е направил Бануел, г-н Хугел — каза Литълмор. — Има алиби.

— Невъзможно — запротестира Хугел. — Апартаментът му е на същия етаж в същата сграда. Убийството е станало между полунощ и два през нощта в неделя. Какъвто и ангажимент да е имал Бануел, той се е прибрал преди това.

— Има алиби — повтори Литълмор. — И то какво. Бил е извън града с кмета цялата неделна вечер чак до понеделник сутринта.

— Какво? — попита патоанатомът.

— Има още един пропуск в аргументацията ви — намеси се и Ривиер. — Не познавате така добре фотографията като мен. Фотографският образ се различава от реалния. Лявото тук е дясно, а дясното — ляво.

— Какво? — повтори Хугел.

— Обърнато изображение. Ако отпечатъкът на шията на момичето е обърнато отражение на истинския монограм, на снимката трябва да е обратно на обратното изображение.

— Двойно обръщане? — попита Литълмор.

— Двойно отрицание — каза Ривиер. — А двойното отрицание прави положително твърдение. Което значи, че тази снимка показва монограма какъвто е в действителност, а не обърнат.

— Невъзможно! — извика Хугел по-скоро наранен, отколкото невярващ, сякаш Литълмор и Ривиер нарочно се опитваха да го ограбят.

— Но без съмнение е така, мосю Хугел — каза Ривиер.

— Значи това наистина е J — предположи пак детектив Литълмор. — Името на човека може да е Джонсън или нещо такова. Коя е първата буква?

Ривиер доближи отново окото си до лупата.

— Не прилича изобщо на буква. Но е възможно да е Е или не, може би С.

— Чарлз Джонсън — каза детективът.

Патоанатомът стоеше на мястото си, без да помръдва, и само повтаряше:

— Невъзможно!

Най-накрая пред дома на Брил спря такси и от него слязоха четирима мъже — Фройд, Брил, Ференци и Джоунс. Извиках им. Оказа се, че след обяда отишли на кино — някакъв филм за ченгета и обирджии с диви преследвания по улиците. Ференци не можеше да спре да говори за него. Брил ми каза, че направо изскочил от седалката си, когато един парен локомотив се спуснал от екрана към публиката. За пръв път гледал кино.

Фройд ме попита дали не искам да се поразходим за около час в парка, за да му разкажа за г-ца Актън. Казах му, че няма друго, което да искам повече в момента, но е изскочило нещо по-важно — неприятни новини по пощата.

— Не си единствен — каза Брил. — Джоунс получи телеграма тази сутрин от Мортън Принс от Бостън. Вчера е бил арестуван.

— Д-р Принс? — бях шокиран.

— По обвинение в непристойно поведение — продължи Брил. — Става въпрос за две статии, които се канел да публикува и които описвали лечение на хистерия по метода на психоанализата.

— Не бих се тревожил за Принс — каза Джоунс. — Нали знаете, че преди време е бил кмет на Бостън? Ще се оправи.

Мортън Принс никога не е бил кмет на Бостън, баща му беше. Но Джоунс беше толкова уверен, че не исках да го злепоставям. Вместо това попитах:

— Откъде полицията е разбрала какво планира да публикува Принс?

— Точно това се чудехме и ние — каза Ференци.

— Никога не съм имал доверие на Сидис — добави Брил. Имаше предвид един лекар от редколегията на списанието на Принс. — Но да не забравяме, че става въпрос за Бостън. Биха арестували и сандвич с пилешки гърди, ако не е прилично прикрит. Арестували са и онова австрийско момиче Керелман, плувкинята, защото банският й костюм не покривал коленете.

— Боя се, че моите новини са дори по-лоши, господа — казах. — И се отнасят за д-р Фройд. Лекциите му следващата седмица са поставени под съмнение. Д-р Фройд е атакуван лично, искам да кажа, репутацията му е атакувана, в Урочестър. Не мога да ви опиша колко ми е неприятно, че съм приносителят на тази вест.

Преразказах накратко писмото на ректора Хол, без да споменавам в подробности грозните обвинения срещу д-р Фройд. Представител на изключително богато нюйоркско семейство се срещнал предния ден с Хол и предложил дарение на университета „Кларк“, което Хол описваше като „изключително щедро“. Семейството било готово да финансира болница за душевни и нервни болести с петдесет легла, като щяло да плати за нова сграда, модерно оборудване, медицински сестри, персонал и да осигури заплати, способни да привлекат най-добрите невролози от Ню Йорк и Бостън.

— Това би струвало половин милион долара — отбеляза Брил.

— Значително повече — поясних. — Но с един удар би ни направило водеща психиатрична институция в страната. Ще надминем „Маклийн“.

— Кое е това семейство?

— Хол не казва — отвърнах на Брил.

— Но това позволено ли е? — попита Ференци. — Частни дарители да плащат на държавен университет?

— Нарича се филантропия — отвърна Брил. — Затова американските университети са толкова богати. И затова скоро ще надминат най-големите университети в Европа.

— Глупости — изстреля Джоунс. — Това никога няма да стане.

— Продължи, Янгър — подкани ме Фройд. — Дотук не виждам нищо лошо.

— Семейството е поставило две условия — продължих аз. — Очевидно негов член е добре познат лекар с определени виждания за психологията. Първото условие е да не се практикува психоанализа в новата болница, нито да се преподава където й да било в „Кларк“. Второто е лекциите на д-р Фройд следващата седмица да бъдат отменени. Иначе дарението ще отиде за друга болница в Ню Йорк.

Последваха възклицания на възмущение и омерзение. Само Фройд стоически не показваше никаква емоция.

— И какво смята да направи Хол? — попита той.

— Боя се, че това не е всичко — допълних. — И дори не е най-лошото. Ректорът е получил досие на д-р Фройд.

— Продължавай, за бога! — скастри ме Брил. — Не си играй на криеница с нас.

Обясних, че това досие съдържа уж документални доказателства за непристойно, направо престъпно поведение на Фройд. На Хол било съобщено, че осъдителните деяния на Фройд скоро щели да бъдат описани в нюйоркската преса. Семейството било сигурно, че след като се запознае със съдържанието на досието, Хол ще се съгласи, че изявата на Фройд в „Кларк“ трябва да бъде отменена за доброто на университета.

— Хол не е изпратил досието — казах, — но е описал накратко обвиненията. Може ли да ви дам писмото, д-р Фройд? Ректорът Хол ме помоли изрично да ви кажа, че според него имате право да бъдете информиран за всичко, в което ви обвиняват.

— Колко почтено от негова страна — отбеляза Брил.

Не знам защо — сигурно защото бях приносителят на писмото, — но се почувствах отговорен за сполетялата ни беда. Сякаш лично бях поканил Фройд в „Кларк“ само за да го унищожа. Не се тревожех само заради Фройд. Имах и егоистични причини да не искам да видя съсипан човека, на чийто авторитет се крепеше толкова голяма част от моите собствени вярвания, направо голяма част от целия ми живот. Никой не е светец, но през годините някак си бях успял да повярвам, че Фройд е по-различен от другите хора. Представях си, че той (за разлика от мене) има психологическа проницателност, която го издига над ниските изкушения. Надявах се с цялата си душа, че обвиненията в писмото на Хол са фалшиви, но те бяха отправени с толкова подкрепящи ги подробности, че приличаха на истински.

— Няма нужда да чета писмото насаме — каза Фройд. — Кажи ни какво говорят срещу мене. Нямам тайни от никого тук.

Започнах да чета най-меките обвинения.

— Твърди се, че не сте женен за жената, с която живеете, въпреки че я представяте пред света за своя съпруга.

— Не става въпрос за Фройд — извика Брил. — А за Джоунс.

— Моля? — попита възмутено Джоунс.

— О, я стига Джоунс — отвърна му Брил. — Всички знаят, че не си женен за Лое.

— Фройд да не е женен — каза Джоунс, поглеждайки през лявото си рамо. — Какъв абсурд.

— Какво друго?

— Че сте уволнен от уважавана болница — продължих аз неловко, — защото непрекъснато сте обсъждали сексуални фантазии с дванайсет-тринайсетгодишни момиченца, лекуващи се от чисто физически, а не психически страдания.

— Но те говорят за Джоунс! — възкликна Брил.

Джоунс изведнъж се оказа силно заинтригуван от архитектурата на зданието, в което живееше Брил.

— Че сте съден от съпруга на една от пациентките си и прострелян от съпруга на друга — продължих.

— Отново Джоунс! — извика Брил.

— Че в момента имате сексуална връзка с икономката си, която няма двайсет години.

Брил премести последователно поглед от Фройд върху мене, Ференци и Джоунс, който вече бе вдигнал очи към небето и оглеждаше ятата на мигриращите над Манхатън птици.

— Ърнест? — каза Брил. — Вярно ли е? Кажи, че не е вярно!

От гърлото на Джоунс излезе цяла рапсодия от покашляния, но нито една свързана дума.

— Отвратителен си — каза Брил. — Наистина отвратителен.

— Това ли е всичко, Янгър? — попита Фройд.

— Не, господине — отвърнах. Последното обвинение беше най-тежко. — Има още нещо: че в момента имате и друга сексуална връзка, с ваша пациентка, деветнайсетгодишна студентка по медицина. Твърди се, че аферата ви е станала толкова печално известна, че майката на момичето е била принудена да ви пише с молба да не съсипвате живота на дъщеря й. Авторите на досието твърдят, че разполагат с копие на писмото, с което сте отговорили на майката и сте поискали пари от нея, за да… се въздържате от по-нататъшни сексуални отношения с дъщеря й.

След като свърших, всички мълчаха дълго време. Най-накрая Ференци избухна:

— Но тук става въпрос за Юнг, по дяволите!

— Шандор! — скастри го Фройд.

— Юнг е писал такова нещо? — попита Брил. — На майката на пациентка?

Ференци запуши устата си с длан.

— Опа! — извика той. — Фройд, не можеш да ги оставиш да си мислят, че става въпрос за тебе. Ще го съобщят на вестниците. Вече си представям заглавията.

Аз също си ги представих: „Фройд оневинен по всички обвинения“.

— Е — каза мрачно и замислено Брил, — атакуват ни от Бостън, Уорчестър и Ню Йорк едновременно. Не може да е съвпадение.

— Каква е атаката в Ню Йорк? — попита Ференци.

— Онази работа с Еремия и Содом и Гомор — отвърна раздразнено Брил. — Двете послания, за които знаете, не са единствените. Има още много.

Всички бяхме изненадани и помолихме Брил да ни обясни.

— Случи се веднага след като започнах да превеждам книгата на Фройд за хистерията — каза той. — Как са разбрали, за мене е мистерия. Но в седмицата, в която започнах превода, получих първата бележка, а оттогава става все по-зле. Появяват се, когато най-малко ги очаквам. Заплашват ме, сигурен съм. Всеки път ми пращат някакъв апокалиптичен библейски цитат — винаги е нещо за евреи, похот и огън. Кара ме да си мисля, че ми готвят погром.

Този път, когато Литълмор се изкачи по стълбите на сградата на Осмо авеню № 782, никой не се опита да му попречи. Беше късно, време за вечеря в ресторанта, откъдето долитаха писъци на кантонски диалект, примесени с цвърченето на пилешки мръвки в нагорещено олио. Литълмор не бе ял от сутринта и не би имал нищо против малко свинско „чоп сю“. Усещаше, че го гледат на всяка стълбищна площадка, но не видя никого. Чу някой да тича по коридора над него, както и шепот. В апартамент 4С почукването му даде същия резултат като преди: нищо, само звук на бързи стъпки по аварийното стълбище.

Литълмор си погледна часовника. Запали цигара, за да отпъди миризмите в коридора и с надеждата, че ще успее да се добере до дома на Бети навреме, за да я покани на вечеря. След няколко минути полицай Джон Риърдън се заизкачва по стълбите, влачейки след себе си уплашен и примирен китаец.

— Точно както казахте, детектив — каза Риърдън. — Изскочи през задната врата сякаш са му пламнали гащите.

Чонг Синг беше доста по-нисък от Литълмор и Риърдън. Беше набит, с широк сплескан нос и сипаничава кожа. Ръкомахаше безпомощно в опит да покаже, че не говори английски.

— Отвори — нареди Литълмор и почука по заключената врата.

Китаецът извади ключ и отвори. Едностайният му апартамент беше образец на ред и чистота. Нямаше и прашинка и всичко си беше на мястото. Два ниски нара с прости матраци очевидно вършеха тройна работа — като легла, дивани и маси. Стените бяха голи. В единия ъгъл горяха няколко ароматни пръчици и добавяха тръпчива нотка към горещия и неподвижен въздух.

— Изчистил е специално заради нас — каза Литълмор, докато се оглеждаше. — Много предвидливо. Все пак е пропуснал нещо. — Литълмор вдигна рязко брадичка и даде знак на останалите да погледнат нагоре. Чонг Синг и полицай Риърдън вдигнаха очи. На ниския таван имаше черно петно, почти метър дълго, простиращо се над двете легла.

— Какво е това? — попита полицаят.

— Петно от дим — отвърна Литълмор. — Опиум. Джак, да забелязваш нещо необичайно с прозореца?

Риърдън погледна към малкия прозорец на стаята.

— Не. Какво? — попита той.

— Затворен е — отвърна Литълмор. — Тук е сто градуса, а прозорецът е затворен. Виж какво има отвън.

Риърдън отвори прозореца и се наведе през тесния отвор. Върна се с цял куп предмети, които бе намерил под перваза: стъклена маслена лампа, пет-шест дълги лули, купа и игла. Чонг Синг изглеждаше напълно объркан, клатеше глава и местеше поглед от детектива към полицая и обратно към детектива.

— Значи имаш пушалня за опиум, така ли, г-н Чонг? — попита го детективът. — Да си ходил до апартамента на г-ца Ривърфорд в „Балморал“?

— Ха? — каза Чонг Синг и сви безпомощно рамене.

— Откъде е червената глина по обувките ти? — не се отказваше детективът.

— Ха?

— Джак — каза Литълмор, — заведи г-н Чонг в ареста на Четиридесет и седма. Кажи на капитан Поуст, че е наркодилър.

Когато полицай Риърдън го сграбчи за ръката, Чонг най-накрая проговори.

— Чакайте. Ще ви кажа. Живея тук само през деня. Не знам за никакъв опиум. Никога не съм виждал опиум.

— Сигурно — каза Литълмор. — Разкарай го оттук, Джак.

— Добре, добре — каза Чонг. — Ще ви кажа кой продава опиум, става ли?

— Разкарай го оттук — повтори детективът.

При вида на белезниците в ръцете на Риърдън Чонг извика:

— Чакайте! Ще ви кажа нещо друго. Ще ви покажа нещо. Последвайте ме. Ще ви покажа това, което търсите.

Гласът на Чонг се бе променил. Вече звучеше наистина уплашено. Литълмор даде знак на Риърдън да го пусне напред по тъмния тесен коридор. Надолу по стълбището все още се чуваше трополенето от ресторанта и заедно с него до ушите на Литълмор долетяха и писукащите дисонатни тонове на китайска музика. Миризмата на месо бе станала по-силна. Всяка врата по коридора се открехна малко, за да могат обитателите зад нея да видят какво се случва. С изключение на една. Самотната затворена врата се намираше в най-отдалечения край на коридора. Чонг спря пред нея.

— Вътре — каза. — Вътре.

— Кой живее тук? — попита детективът.

— Братовчед ми — отвърна Чонг. — Леон. Преди живееше тук. А сега няма никой.

Вратата беше заключена. Никой не отговори на почукването на Литълмор, но в мига, в който детективът се приближи достатъчно, за да тропне по дървото, разбра, че натрапчивият мирис всъщност не идва от ресторанта. Извади две тънки метални пръчици от джоба си. Беше специалист по заключени врати. Отвори за нула време.

Стаята беше голяма колкото тази на Чонг, но във всичко останало беше нейна пълна противоположност. Крещящи червени орнаменти украсяваха всяка повърхност. Дузина вази във всички размери бяха разхвърляни наоколо, повечето бяха гравирани с дракони и демони. На перваза на прозореца стоеше лакирана червена кутия, а зад нея беше подпряно малко кръгло огледало. На нощното шкафче имаше статуетка на Дева Мария. Почти всеки квадратен сантиметър от стената бе покрит със снимки в рамки. На всичките имаше един и същи китаец, коренно различен от Чонг Синг. Мъжът от фотографиите беше висок и поразително красив, с орлов нос и гладка безупречна кожа. Носеше американско сако, риза и вратовръзка. На почти всички снимки беше с млади жени — различни млади жени.

Вниманието на всички обаче беше привлечено най-вече от един масивен предмет, поставен точно в центъра на стаята: голям затворен куфар от тези, с които пътуват богатите, с кожени стени и лъскави закопчалки. Размерите му бяха шейсет сантиметра височина, шейсет широчина и метър дължина. Твърдо въже го държеше затворен.

В стаята се носеше тежко зловоние. Литълмор едва си поемаше дъх. Китайската музика нахлуваше от стаята точно над тях. Детективът трудно си събираше мислите. Не вярваше на очите си, но куфарът сякаш помръдваше в душната атмосфера. Литълмор отвори джобното си ножче. Полицай Риърдън извади своето. Без да кажат дума, двамата се приближиха до куфара и започнаха да режат дебелото въже. Около вратата се събра тълпа китайци, повечето от които притискаха носни кърпички към носовете си.

— Остави ножа, Джак — каза Литълмор на полицай Риърдън. — Само дръж под око Чонг.

Детективът продължи да реже въжето. Когато преряза и последното влакно, капакът на куфара рязко се отвори. Риърдън се олюля назад или от изненада, или заради изригването на зловонен газ от вътрешността. Литълмор покри уста с ръкав, но не помръдна от мястото си. В куфара имаше три неща: дамска шапка, украсена с препарирана птица, дебел наръч писма и пликове, завързани с канап, и свито на кълбо тяло на млада жена, силно разложено и само по бельо, сребърен медальон на гърдите и бяла копринена вратовръзка, здраво стегната около шията.

Полицай Риърдън вече не наблюдаваше Чонг Синг. Беше близо до припадък. Като видя това, Чонг се шмугна в тълпата мърморещи китайци и изскочи през отворената врата.

Минахме в мълчание четирите стълбищни площадки до апартамента на Брил, като според мене всеки от нас се чудеше как да реагира на дошлите от Уорчестър обезсърчителни новини. Имахме два часа до вечерята, на която ни бе поканил издателят на Брил Смит Джелиф. На площадката на петия етаж Ференци отбеляза, че долавя странна миризма на горяща хартия.

— Да не би някой да кремира труп в кухнята си? — предположих услужливо.

Брил отвори вратата на жилището си. Не очакваше да види това, което се изпречи пред очите му.

В апартамента валеше сняг — или поне така изглеждаше. Из стаята се носеше фин бял прашец, който въздушният поток, нахлул през отворената врата, развъртя навсякъде. Подът бе покрит със същия прах. Всички книги на Брил, както и масите, первазите на прозорците и столовете, бяха побелели. Навсякъде миришеше на изгоряло. В средата на стаята стоеше Роуз Брил с метла и лопата, покрита цялата в бяло, и метеше с всички сили.

— Току-що се прибрах — изплака тя. — Затворете вратата, за бога! Какво става?

Взех малко от веществото в ръка.

— Това е пепел — казах.

— Да не си забравила нещо на печката? — попита Ференци.

— Не — отвърна Роуз и избърса белите прашинки от очите си.

— Някой го е внесъл тук — каза Брил. Разходи се из стаята като в транс, с протегнати напред ръце. От време на време щипваше по малко от праха и после го изтръскваше. Изведнъж се обърна към Роуз: — Погледнете я.

— Какво има? — попита Фройд.

— Тя е стълб от сол.

Когато капитан Поуст пристигна с подкрепление от Западния участък на Четиридесет и седма улица, той нареди, въпреки възраженията на детектив Литълмор, да арестуват пет-шест китайци от Осмо авеню № 782, сред които и управителя на ресторанта и двама старци, които за лош късмет надникнаха да видят какво става. Трупът бе откаран в моргата и тогава започна ловът на хора.

Първата мисъл на Литълмор беше, че е намерил изчезналото тяло на Елизабет Ривърфорд, но разлагането беше много напреднало. Литълмор не беше патолог, но се съмняваше, че убитата в неделя вечерта г-ца Ривърфорд може така да се е разложила до сряда. Хугел ще установи това със сигурност, помисли си детективът.

Междувременно прегледа писмата, които намери в куфара. Бяха любовни писма, над трийсет на брой. Всичките започваха със „Скъпи Леон“ и бяха подписани „Елси“. Съседите не бяха единодушни за името на обитателя на стаята. Някои го наричаха Леон Линг, други твърдяха, че се казва Уилям Леон. Бил управител на ресторант в Китайския квартал, но никой не го бе виждал тук от месец. Говорел отличен английски и се обличал като американец.

Литълмор разгледа висящите по стените снимки. Обитателите на сградата потвърдиха, че мъжът на фотографиите е Леон, но не бяха сигурни или не искаха да кажат кои са жените. Литълмор забеляза, че всичките са бели американки. След това видя и друго.

Свали една от снимките. На нея се виждаше усмихнатият Леон между две много привлекателни жени. Отначало детективът си помисли, че се лъже. Но когато се убеди, че не е така, прибра снимката в джоба на жилетката си, уговори се с капитан Поуст да се видят на другия ден и напусна сградата.

Въпреки че беше късна вечер, навън бе все още досадно горещо и душно, но в сравнение със стаята, от която току-що бе излязъл, на Литълмор му се стори, че върви из райската градина. В девет и половина стигна до апартамента на Бети. Тя не си беше вкъщи. Майка й отчаяно се опитваше да накара детектива да разбере къде е „Бенедета“, но тъй като говореше на италиански, и то доста бързо, той не разбра и дума. Накрая едно от братчетата на Бети излезе на вратата и преведе: Бети била арестувана.

Г-жа Лонгобарди знаеше само това, което едно мило еврейско момиче бе дошло да й каже — че имало проблеми във фабриката на Бети. Някои от момичетата били прибрани, сред тях и Бети.

— Прибрана? — попита Литълмор. — Къде?

Майката не знаеше.

Литълмор побягна към станцията на метрото на Петдесет и девета улица. Стоя прав през целия път до центъра, беше прекалено претъпкано, за да си намери място за сядане. В полицейския участък разбра, че една от големите фабрики за дрехи в Гринидж вилидж била нападната от стачници. Въоръжени с метални колове, започнали да разбиват прозорците и полицията арестувала двайсетина души от най-агресивните, за да прекрати инцидента. Всички хулигани били вече в затвора. Мъжете държали в Тумс, а жените — в Джеферсън маркет.

14

През 80-е години на XIX век от триъгълния терен на ъгъла на Девета улица и Шесто авеню се бе издигнала лъскава викторианска висока постройка, която контрастираше и никак не беше в тон с иначе мизерния квартал. Никоя друга сграда в радиус от километър нямаше повече от два опърпани етажа. Новата многоцветна съдебна палата бе натруфена със стръмни остри покриви и с изскачащи под всякакви ъгли фронтони и кубета с най-различни размери. Часовниковата кула бе увенчана с петдесетметров връх и от четирите й страни имаше по един часовник. До съдебната палата бе долепен пететажният арест в същия стил, а до него имаше друго огромно съоръжение, в което се помещаваше пазарът. Цялото място бе известно под името Джеферсън маркет. Странно съжителство, но институциите на закона й реда не бяха отделени от Меката на ежедневната търговия.

През деня в съдебната палата на Джеферсън маркет се гледаха наказателни дела от голяма важност. Само часове след това тя се превръщаше в градски нощен трибунал, който се занимаваше с престъпления срещу морала. В резултат на това арестът на Джеферсън маркет беше пълен най-вече с проститутки, очакващи преместването и наказанието си. Точно тук в сряда вечерта Литълмор намери съсипаната, но невредима Бети.

Откри я в голяма претъпкана килия на третия етаж. Помещението бе отделено от коридора с решетка. Прозорците гледаха към Десета улица. Вътре имаше около двайсет пет до трийсет жени, които стояха прави на малки групички или седяха на дългите тесни пейки до стените.

Килията споделяха два вида задържани. Имаше около петнайсетина млади жени в работно облекло, също като Бети — прости тъмни едноцветни поли до глезените и бели блузи с дълги ръкави. Това бяха работничките от фабриката за ризи, в която Бети работеше от половин ден. Няколко от тези момичета бяха към тринайсетгодишни.

Останалите около дузина жени на различна възраст бяха гримирани и облечени с много по-ярки дрехи. Повечето бяха шумни и очевидно се чувстваха удобно, тъй като познаваха обстановката. Една обаче беше по-гръмогласна от всички останали, оплакваше се на надзирателите и настояваше да й отговорят как жена в нейното положение може да бъде държана в ареста. Литълмор веднага я позна: беше г-жа Сюзън Мерил. Единствена тя стоеше сама на пейка, която другите почтително й бяха отстъпили. На раменете си носеше яркочервена наметка, а в ръцете си — бебе, която кротко спеше въпреки шумотевицата.

Благодарение на значката си Литълмор успя да влезе в ареста, но тя не му помогна да измъкне Бети оттам. Стояха само на няколко сантиметра един от друг, разделени от пода до тавана с желязна решетка, и си говореха тихо.

— Отиваш за първи ден на работа, Бети — каза Литълмор, — и се включваш в стачка?

Тя не беше стачкувала. Когато пристигнала във фабриката същата сутрин, се качила право на деветия етаж и се присъединила към стотина други шивачки. Но забелязала около петдесет празни стола зад спрени шевни машини. Ето какво се случило: предния ден били уволнени сто и петдесет работнички, защото „симпатизирали на профсъюзите“. Същата вечер в отговор на това Международният съюз на шивачките организирал стачка във фабриката. На следващата сутрин малка група работнички и синдикалисти се събрали на улицата отпред и започнали да викат към трудещите се вътре.

— Наричаха ни стачкоизменници — обясни Бети. — Сега разбирам защо ме наеха така бързо — подменяли са момичетата от профсъюза. Не бих могла да стана стачкоизменничка нали, Джими?

— Предполагам, че не — отвърна Литълмор. — А те за какво искаха да излезете да стачкувате?

— О, няма да повярваш. Първо, горещо е като във фурна. След това — взимат ни такси за всичко — за гардеробчетата, шевните машини, иглите, столовете, на които седим. Не получаваш и половината от парите, които ти обещават в началото. Джими, едно момиче миналата седмица работило седемдесет и два часа и изкарало само три долара. Три долара! Колко прави това?

— По четири цента на час — каза Литълмор. — Лошо.

— И това не е най-лошото. Заключват вратите и ни държат вътре да работим. Не можеш да отидеш дори до тоалетната.

— Господи, Бети, просто трябваше да напуснеш. Защо ти трябваше да ходиш да размахваш прът с хора, които разбиват прозорци?

Бети едвам сдържаше възмущението си.

— Не съм размахвала прът, Джими.

— Ами тогава защо те арестуваха?

— Защото напуснах. Казаха ни, че ще ни пратят в затвора, ако напуснем, но аз не повярвах. И никой не е разбивал прозорци. Полицаите биеха хората.

— Това не са били полицаи.

— О, точно полицаи бяха.

— О, боже — каза Литълмор. — Трябва да те измъкна оттук. — Махна на един от надзирателите и му обясни, че Бети е негова приятелка и не е участвала в стачката. Оказала се в ареста по погрешка. Като чу, че му е приятелка, Бети заби поглед в земята и се усмихна смутено.

Надзирателят, който беше близък на Литълмор, отвърна гузно, че ръцете му са вързани.

— Не мога, Джими. Трябва да говориш с Бекър.

— Бек? — попита Литълмор и очите му светнаха. — Бек тук ли е?

Надзирателят поведе Литълмор по коридора към една стая, в която петима мъже пиеха, пушеха и играеха шумно на карти под мъждукащата светлина на електрическа крушка. Един от тях беше сержант Чарлз Бекър, дългуч с глава на бик и мощен баритон. Бекър беше ветеран в полицията със своите петнайсет години стаж, работеше в най-порочния участък на Манхатън — Тендърлойн, където бяха лъскавите казина и бордеите, включително и този на Сюзън Мерил, движеше се в най-пищните заведения и светски вариетета. Присъствието на Бекър тук беше голям късмет за Литълмор, който имаше шест месеца служба като патрулиращ полицай в неговия отряд.

— Хей, Бек — извика Литълмор.

— Литълмаус28! — изрева Бекър, докато раздаваше картите. — Момчета, запознайте се с братока, детектив от центъра на града. Джими, това са Джип, Уайти, Лефти и Даго — помниш Даго, нали?

— Здрасти, Даго — поздрави детективът.

— Преди няколко години — каза Бекър на приятелчетата си, посочвайки Литълмор — този човек ми разкри обир. Предаде ми престъпника, който и досега си плаща, момчета. Какво правиш тук, Джими, да не оглеждаш пиленцата?

Бекър го изслуша, като през цялото време кимаше, без да сваля очи от масата за покер. С рев на човек, който се наслаждава на своя благороден жест, той нареди на надзирателите да пуснат пиленцето на детектива. Литълмор благодари надълго и нашироко и се забърза към килията да прибере Бети. Като излизаха, Литълмор надникна пак в стаята, където се играеше покер, и отново поблагодари на Бекър.

— Хей, Бек — каза, — още една услуга?

— Само кажи каква, малки братко! — отвърна Бекър.

— Има една жена с бебе. Дали ще можеш да пуснеш и нея?

Бекър смачка цигарата си. Тонът му остана дружески, но приятелчетата му внезапно прекратиха веселбата.

— Каква жена? — попита Бекър.

Литълмор разбра, че нещо не е наред, но не знаеше какво.

— Говори за Сузи, шефе — каза Джип, чието истинско име беше Хоровиц.

— Сузи? Сузи Мерил не е в моя арест нали, Уайти? — отвърна Бекър.

— Тук е, шефе — отвърна Уайти, който пък се казваше Зиденшнер.

— Да нямаш нещо със Сузи, Джими?

— Не, Бек — каза Литълмор. — Просто си помислих, че е с бебе и…

— Аха.

— Забрави — добави Литълмор. — Искам да кажа, че ако тя…

Бекър изрева на надзирателите да пуснат и Сузи. Добави към заповедта и няколко отбрани ругатни, с които искаше да изрази възмущението си, че в ареста му е вкарано бебе, и изкрещя да няма повече „бебчета“ за в бъдеще зад решетките, а да му ги водят право при него. Последната забележка предизвика взрив от смях сред хората му. Литълмор реши, че е най-добре да си ходи. Благодари на Бекър за трети път и отведе Бети.

Шесто авеню беше почти пусто. От запад подухваше. Бети се спря на стъпалата пред ареста в сенките на масивната викторианска сграда.

— Познаваш ли тази жена? — попита. — Онази с бебето?

— Може да се каже.

— Но Джими, тя е… тя е мадам.

— Знам — каза Литълмор и се ухили. — Бях в нейното местенце.

Бети го удари през лицето.

— Е — каза Литълмор. — Ходих там само да ги разпитам за убийството на Ривърфорд. Това е всичко.

— О, Джими, защо не каза веднага? — попита Бети. Сложи длани на лицето си, после ги премести на неговото и се усмихна. — Извинявай.

Прегърнаха се. Минута по-късно все още се прегръщаха, когато тежките дъбови врати на ареста проскърцаха и отвътре ги огря сноп светлина. На входа застана Сюзън Мерил с бебето в ръце и с една от огромните си шапки на главата. Литълмор й помогна да излезе. Бети поиска да подържи бебето, чието име беше Фани. По-възрастната жена с готовност й го подаде.

— Значи ти ме освободи — каза Сузи на Литълмор. — Сигурно си мислиш, че съм ти длъжница?

— Не, госпожо.

Сузи вдигна глава, за да огледа детектива по-добре. Взе си бебето от Бети и заговори шепнешком, но толкова тихо, че Литълмор едвам я чу.

— Просиш си куршума.

Нито Литълмор, нито Бети отговориха.

— Знам кого търсиш — продължи Сузи едва чуто. — Двайсет и шести февруари 1907 година.

— Какво?

— Знам кой и знам какво. Ти не знаеш, но аз знам. Но не правя нищо безплатно.

— Какво за 26 февруари 1907 година?

— Ще разбереш. И го пипни — просъска тя с толкова отрова в гласа, че сложи ръка върху лицето на бебето сякаш за да го предпази от себе си.

— Какво е станало на този ден? — настоя Литълмор.

— Питай на съседната врата — прошепна Сузи Мерил, преди да изчезне в тъмното.

Роуз ни изхвърли от апартамента, което си беше мило от нейна страна. Със сигурност не искаше Фройд да й се пречка, докато чисти. А Брил стоеше вцепенен като войник със синдром на Дакоста29. Каза, че няма да идва на вечеря, и ни помоли да го извиним.

Джоунс пое с метрото към хотела си, който бе по встрани от центъра и не толкова скъп като нашия, а Фройд, Ференци и аз решихме да се поразходим до Манхатън и поехме напряко през парка. Невероятно е колко пуст може да бъде вечер най-големият нюйоркски парк. Отначало разменяхме предположения за сцената в дома на Брил, после Фройд попита Ференци и мене как би трябвало да отговори на писмото на ректора Хол.

Ференци беше категоричен, че веднага трябва да изпратим опровержение, най-добре с телеграма, като обясним, че прегрешенията, в които обвиняват Фройд, всъщност са извършени от Джоунс и Юнг. Единственият проблем според Ференци беше дали Хол ще повярва на думите ни.

— Ти познаваш Хол, Янгър — каза Фройд. — Какво е твоето мнение?

— Ректорът Хол би повярвал на думите ни — отвърнах, като имах предвид, че би повярвал на мене. — Но се чудя, д-р Фройд, дали не искат от вас да направите точно това.

— Кой? — попита Ференци.

— Който стои зад тази постановка — отговорих.

— Не схващам мисълта ти — каза Ференци.

— Разбирам какво иска да каже Янгър — намеси се Фройд. — Този, който е измислил всичко, трябва да знае, че обвиненията всъщност са към Джоунс и Юнг, не към мене. Затова ме принуждават да натопя приятелите си и тогава вече Хол ще е сигурен, че не става въпрос за слухове. Напротив, аз ще съм потвърдил обвиненията и Хол ще е длъжен да вземе съответните мерки. Вероятно ще забрани на Джоунс и Юнг да изнасят лекции следващата седмица. Аз ще запазя правото си на своите, но за сметка на опозоряването на двама от моите последователи — двамата най-подходящи да популяризират идеите ми по света.

— Но не може просто да замълчиш — протестира Ференци — сякаш си виновен.

Фройд се замисли.

— Ще отречем слуховете, но нищо повече няма да правим. Ще изпратя на Хол кратко писмо, в което ще изложа следните факти: женен съм, никога и от никоя болница не съм бил уволняван, никой никога не е стрелял по мене и така нататък. Янгър, това ще те постави ли в неудобно положение?

Разбрах въпроса му. Искаше да знае дали ще се почувствам задължен да информирам Хол, че Фройд е наистина невинен, но Джоунс и Юнг не са. Естествено, че нищо подобно нямаше да направя.

— Никак даже — отвърнах.

— Добре — заключи Фройд. — Оставяме всичко в ръцете на Хол. Ако заради „щедрото дарение“ председателят на Американската асоциация по психология реши да спре преподаването на истината за психоанализата в университета, тогава, да ме прощавате, Янгър, той не е съюзник, който си заслужава да пазим, а Америка да върви по дяволите.

— Хол никога няма да приеме условията им — казах аз и прозвучах малко по-убедено, отколкото се чувствах.

Пред ареста на Джеферсън маркет Бети Лонгобарди имаше да каже на Джими Литълмор само четири думи:

— Да се махаме оттук.

На Литълмор обаче не му се тръгваше. Заведе Бети от другата страна на улицата, където беше още по-тъмно, и не помръдна оттам. Разказа й развълнувано, но шепнешком за пълния с преживявания ден.

— Тя каза, че си просиш куршума, Джими — отвърна му Бети, а на Литълмор му се стори, че не оценява постиженията му така, както се бе надявал.

— Тя каза и да питаме съседите — продължи той. — Сигурно става въпрос за Съдебната палата. Хайде, отворена е.

— Не искам.

— Това е съд, Бети. Нищо не може да ни се случи в съда.

Върнаха се тичешком през улицата, като детективът дърпаше след себе си Бети за ръката. На влизане Литълмор показа значката си на охранителя, който им каза къде е архивът, но изрази съмнение, че там ще намерят някого по това време. След като изкачиха два етажа и тръгнаха по пуст лабиринт от коридори, Литълмор и Бети стигнаха до врата с надпис „Архив“. Беше заключена, а стаята зад нея — тъмна. Влизането с взлом не беше сред обичайните методи на работа на детектива, но при така стеклите се обстоятелства му се стори оправдано. Бети се огледа нервно.

Литълмор отвори вратата с шперц. Затвори я зад тях и светна електрическата лампа. Бяха се озовали в малък кабинет с едно-единствено голямо бюро. Имаше още един изход, който бе отключен. Той водеше към по-просторен склад. В него бяха наредени шкаф до шкаф с чекмеджета с етикети.

— Няма дати — каза Литълмор. — Не може да няма календар. Изчакай да го намеря.

Не му отне много време. Върна се на бюрото, на което имаше две пишещи машини, попивателни и мастилници, както и купчина подвързани с кожа книги, всяка една над половин метър широка. Литълмор отвори първата. Всяка нейна страница представляваше един ден от живота на Нюйоркския върховен съд, Съдебен сезон, Част I до III. Страниците, които Литълмор прелисти, бяха датирани от 1909 година. Отвори втората книга, която се оказа календар за 1908 година, а най-накрая и третата. Запрелиства страниците й и бързо намери 26 февруари 1907 година. Видя десетки редове с имена на дела и цифри, изписани от опитна ръка с мастило, често зачертани или надписани отгоре. Зачете на глас:

— Десет и петнайсет сутринта, дневник, част III. „Уелс срещу Интербъроу P. Т. Ко. Труакс, Дж“. Така, Уелс. Трябва да намерим Уелс. — Втурна се покрай Бети обратно в склада до чекмеджетата с буквата „У“. В едно от тях откри делото на Уелс срещу ИРТ30: папка с три листа. Прегледа ги и каза: — Нищо. Може би е някакъв инцидент в метрото. Така и не са стигнали до съд.

Върна се при книгата.

— „Бърнстейн срещу същите“ — прочете. — „Менсинъб срещу същите“. „Селксас срещу същите“. Боже, има поне двайсет дела срещу ИРТ. Май трябва да ги прегледаме всичките.

— Може би не това търсим, Джими. Няма ли нещо друго?

— Десет и петнайсет, дело „Тарбълс срещу Тарбълс“. Развод?

— Това ли е всичко? — попита Бети.

— Десет и трийсет, част I, наказателно дело (продължение от януари) „Народът срещу Хари К. Тоу“.

Спогледаха се: и Бети, и Литълмор разпознаха името веднага, както би направил всеки нюйоркчанин и почти всеки американец.

— Това е… — каза Бети.

— … човекът, който уби архитекта на Медисън скуейър гардън — довърши Литълмор.

След това си даде сметка защо Бети беше млъкнала — по коридора се чуваха тежки стъпки.

— Кой ли е? — прошепна тя.

— Загаси светлината — нареди Литълмор, който бе застанал до лампата.

Тя се пресегна и започна нервно да опипва копчетата, но резултатът от усилията й беше, че успя да включи още една крушка. Стъпките спряха. След това отново отекнаха и сега вече нямаше съмнение, че приближават към архива.

— О, не — каза Бети. — Да се скрием в склада.

— Не ми се струва разумно — отвърна Литълмор.

Стъпките все повече приближаваха, след това пак спряха. Някой натисна бравата и вратата се отвори. Беше дребен мъж с мека шапка и евтин на вид костюм с жилетка. Вътрешният джоб на сакото му бе издут, като че бе пъхнал там пистолет.

— Къде е мъжката тоалетна?

— Втория етаж — каза Литълмор.

— Благодаря — отвърна мъжът и тресна вратата зад себе си.

— Хайде — каза Литълмор и пое отново към стаята с чекмеджетата.

Делото „Народът срещу Тоу“ заемаше към двайсет и пет чекмеджета. Литълмор намери протоколи от заседанията: хиляди страници, вързани с ластици на по десетсантиметрови купчинки. На места не се четяха, буквите бяха неравни, нямаше препинателни знаци и цели изречения бяха изписани със съкратени думи. За датата 26 февруари 1907 година имаше само петдесет-шейсет страници. Литълмор ги прелисти и бързо стигна до няколко листа, които се отличаваха от останалите: бяха прегледно напечатани, абзаците — отделени.

— Клетвени показания — каза той.

— О, боже — откликна Бети. — Виж! — И посочи към думите „хвана ме за гърлото“ и „камшик“.

Литълмор бързо отгърна на първата страница на клетвените показания. Бяха с дата 27 октомври 1903 година и започваха така: „Евелин Несбит, след като се закле надлежно, заяви…“

— Това е съпругата на Тоу, танцьорката — каза Бети.

Евелин Несбит беше описвана от не един очарован съвременник като най-красивото момиче на света. Омъжи се за Хари Тоу през 1905, само година преди той да убие Станфорд Уайт.

— Все още не му е била съпруга — каза Литълмор.

Продължиха да четат:

— Ама че змия — каза Бети.

— Е, поне се е оженил за нея по-късно — отвърна й Литълмор.

— Ужасно — каза Бети. — Но по-късно тя се е омъжила за него. Защо?

— За пари, предполагам — отвърна Литълмор. Прелисти отново клетвените показания. — Това ли е според тебе? За това ли ни прати Сузи?

— Най-вероятно, Джими. Същото е било причинено и на бедната г-ца Ривърфорд.

— Знам — каза Литълмор. — Но това са клетвени показания. Сузи прилича ли ти на човек, който знае какво са клетвени показания?

— Какво искаш да кажеш? Не може да е съвпадение.

— И защо ще помни точната дата, на която тези клетвени показания са прочетени през съда? Не ми се връзва. Мисля, че има още нещо. — Литълмор седна на пода и зачете протокола. Бети въздъхна нетърпеливо. Изведнъж детективът се провикна:

— Я чакай малко. Ето. Виж този въпрос, Бети. Прокурорът г-н Джероум води разпита. Виж кой е свидетелят, който отговаря.

Детективът сочеше следното място в протокола:

15

— Е — каза Фройд, сменяйки темата, докато вървяхме през парка от дома на Брил към хотела, — да чуем как се справяте с г-ца Нора.

Поколебах се, но Фройд ме увери, че мога да говоря пред Ференци толкова спокойно, колкото и пред него самия, и аз разказах цялата история надълго и нашироко: за тайната среща между г-н Актън и г-жа Бануел, видяна от четиринайсетгодишната Нора, случка, която Фройд по някакъв начин бе предвидил; за нервната криза на момичето в хотелската стая и агресията й срещу мене; за очевидното възстановяване на паметта й; за обвинението срещу Джордж Бануел; за внезапното пристигане на самия Бануел заедно с родителите на момичето и кмета, който му осигури алибито.

След като изрази отвращението си от сексуалната услуга, извършена от г-жа Бануел на Харкорт Актън, реакция, която ми бе трудно да разбера у един психоаналитик, Ференци попита защо да не е възможно Бануел да е нападателят на Нора Актън дори да не е убил другото момиче. Обясних, че и аз съм питал същото детектива и че очевидно имат веществени доказателства, че двете престъпления са извършени от един и същи човек.

— Да оставим уликите на полицията — каза Фройд. — Ако психоанализата помогне на полицията — толкова по-добре. Ако не, ние можем поне да помогнем на пациентката. Имам два въпроса към вас, Янгър. Първо, не намирате ли нещо странно в твърдението на Нора, че когато е видяла г-жа Бануел с баща си, тя не е разбрала на какво точно е станала свидетел?

— Повечето американски момичета на четиринайсет години не са много информирани по този въпрос, д-р Фройд.

— Разбирам — отвърна Фройд. — Но не това имах предвид. Тя е намекнала, че сега знае какво е видяла тогава, нали така?

— Да.

— Нима очаквате една девойка на седемнайсет да е по-добре информирана от четиринайсетгодишно момиче?

Започнах да разбирам накъде бие.

— Защо — попита Фройд — сега знае това, което не е знаела тогава?

— Вчера ми даде да разбера — отвърнах, — че чете книги с такова съдържание.

— А да, точно така, много добре. Трябва да поразсъждаваме повече над това. Но засега — втория ми въпрос: кажи ми, Янгър, защо те нападна тя?

— Искате да знаете защо ме замери с чашата?

— Да — потвърди Фройд.

— И ви удари с врелия чайник — добави Ференци.

Нямах отговор.

— Ференци, би ли осветлил нашия приятел?

— И на мене не ми е много ясно — отвърна Ференци. — Тя е влюбена в него. Това поне е очевидно.

Фройд се обърна към мене.

— Помисли пак. Какво й каза точно преди да стане агресивна към тебе?

— Току-що бях приключил с опита да докосна челото й — спомних си, — който се провали. Помолих я да довърши аналогията, която бе започнала по-рано. Сравняваше белотата на гърба на г-жа Бануел с нещо друго. И тя избухна. Помолих я да си довърши мисълта.

— Защо? — попита Фройд.

— Защото, д-р Фройд, писали сте, че винаги когато пациент започва изречение, но сам се прекъсва и не го довършва, си имаме работа с потиснати желания.

— Добро момче — каза Фройд. — И как реагира Нора?

— Каза ми да изчезвам. Без предупреждение. След това започна да ме замеря с разни предмети.

— Просто ей така? — попита Фройд.

— Да.

Отново нямах обяснение.

— А не ви ли хрумна, че Нора може да ревнува поради интереса, който проявявате към Клара Бануел? Особено към голия й гръб?

— Интерес към г-жа Бануел? — повторих. — Никога не съм я виждал.

— Подсъзнанието не взима под внимание такива подробности — каза Фройд. — Виж фактите. Нора току-що е описала как Клара Бануел прави фелацио на баща й, на което тя е станала свидетел на четиринайсетгодишна възраст. Този акт е, разбира се, противен за всеки почтен човек. Изпълва ни с крайно отвращение. Но Нора не показва такова отвращение, макар да намеква, че напълно разбира за какво става въпрос. Тя дори смята, че движенията на г-жа Бануел са привлекателни. Струва ми се твърде невероятно Нора да е видяла тази сцена, без да е изпитала дълбоко в себе си ревност. На момичето му е достатъчно тежко да понася съперничеството със собствената си майка, та да позволява на друга жена да възбужда баща му, без да изпитва силна омраза към натрапницата. Нора е завиждала на Клара. Искала е тя самата да прави фелацио на баща си. Желанието е потиснато. И оттогава си стои в нея в този вид.

Само преди миг критикувах Ференци, задето изрази отвращението си от този „девиантен“ сексуален акт, отвращение, което аз по някаква причина не споделях въпреки забележката на Фройд какви трябва да са чувствата на всеки почтен човек. Казвах си, че с всеки урок, който психоанализата ни дава, тя подкопава неодобрението на обществото към така наречената сексуална девиантност. Сега пък аз се улових в подобно неодобрение. Желанието което Фройд приписа на г-ца Актън, ме потресе. Отвращението е понякога утвърждаващо, като морална преграда е. Много трудно човек се освобождава от морален предразсъдък, който се корени в отвращението. Това не може да стане, без да разклатим цялостната си ценностна система и понятия за добро и зло — ако махнем една греда, ще рухне цялата сграда.

— В същото време — продължи Фройд — Нора планира да съблазни г-н Бануел, за да отмъсти на Клара. Затова само няколко седмици по-късно тя се съгласява да придружи г-н Бануел на покрива, за да гледа с него фойерверките. Затова се разхожда с него сама по брега на романтичното езеро две години по-късно. Вероятно го е окуражавала с намеци, показващи интерес, както умее всяко хубаво момиче. Колко ли е бил изненадан, когато го е отхвърлила — и то не веднъж, а два пъти.

— И го е направила, защото истинският обект на желанията й е баща й — намеси се Ференци. — И все пак — защо е нападнала Янгър?

— Да, защо, Янгър? — попита Фройд.

— Защото аз съм олицетворявал баща й.

— Точно така. Когато я анализираш, ти заемаш неговото място. Това е предвидима реакция, следствие на трансфер. В резултат подсъзнателното желание на Нора се трансформира в копнеж да задоволи Янгър с устата и гърлото си. И точно тази фантазия я е владеела, когато Янгър се е приближил, за да докосне челото й. Спомнете си, че в този миг тя е започнала да развързва шала си. Този жест е покана към Янгър да се възползва от нея. Точно тук е, бих искал да добавя, обяснението защо докосването до шията й е дало резултат, а докосването по челото — не. Но Янгър е отхвърлил тази покана, като й е казал да остави шала. Тя се е почувствала пренебрегната.

— Наистина изглеждаше обидена — обадих се аз. — И аз не разбирах защо.

— Не забравяйте — продължи Фройд, — че тя е суетна по природа и се притеснява от белезите. Иначе нямаше да сложи шал. Значи тя вече е била чувствителна към мнението ти, в случай че видиш шията или гърба й. Като си й казал да остави шала, ти си я наранил. И когато малко след това си повдигнал отново въпроса за гърба на Клара Бануел, все едно си й казал: „Интересувам се от Клара, не от тебе. Искам да видя гърба на Клара, не твоя.“ Така, без да искаш, си повторил предателството на баща й и си провокирал внезапния й необясним гняв. Оттук и агресията й при нападението, последвана от желание да ти отдаде гърлото и устата си.

— Необорима логика — призна Ференци и поклати глава възхитен.

Нора Актън влезе в гостната на къщата край Грамърси парк и каза на майка си, че тази нощ не иска да спи в стаята си. Щяла да пренощува в малката всекидневна на първия етаж. Оттам виждала патрула пред дома. Иначе нямало да се чувства в безопасност.

Това бяха първите думи, които Нора отправи към родителите си, откакто бяха тръгнали от хотела. Когато се прибраха, тя отиде право в стаята си. Повикаха д-р Хигинсън, но Нора отказа прегледа. Не пожела и да вечеря, тъй като не била гладна. Не беше вярно, всъщност не бе яла от сутринта, когато г-жа Бигс й бе приготвила закуска.

Милдред Актън, която се бе отпуснала в гостната и бе обявила, че е изтощена, каза на дъщеря си, че се държи изключително неразумно. Каква опасност може да ги грози с един полицай пред предната и един пред задната врата? Нощуването във всекидневната изобщо не подлежало на обсъждане. Съседите щели да я видят. Какво щели да си помислят? Семейството трябва да се държи сякаш този позор не го е сполетял.

— Майко — каза Нора, — как можа да кажеш, че съм опозорена?

— Не съм казвала такова нещо. Харкорт, да си ме чул да твърдя нещо подобно?

— Не, скъпа — отвърна й Харкорт Актън, надвесен над масичката за кафе. Четеше насъбраната за пет седмици поща. — Разбира се, че не.

— Изрично подчертах, че трябва да се държим така, все едно не си била опозорена — уточни майка й.

— Но аз не съм — настоя момичето.

— Не ставай глупава, Нора — посъветва я майка й.

Нора въздъхна.

— Какво ти е на окото, татко?

— О, злополука по време на игра на поло — обясни Актън. — Бръкнах си в окото със собствения стик. Много глупаво от моя страна. Помниш ли, че преди време ми се беше отлепила ретината? Е, същото око е. Сега нищо не виждам с него. Ама че лош късмет.

Никой не му отговори.

— Е, разбира се — каза Актън, — не може да се сравнява с твоята неприятност, Нора. Не исках да…

— Не сядай там! — извика г-жа Актън на съпруга си, който се канеше да се отпусне на едно кресло. — И там недей. Поръчах да оправят креслата точно преди да тръгнем.

— Но къде да седна, скъпа? — попита Актън.

Нора затвори очи. Обърна се и понечи да излезе.

— Нора — каза Милдред, — как се казваше твоят колеж?

Момичето се спря, цялото й тяло се напрегна.

— „Барнард“.

— Харкорт, трябва да се свържем с тях още утре сутринта.

— Защо? — попита Нора.

— За да им съобщим, че няма да ходиш, разбира се. Напълно невъзможно е. Д-р Хигинсън смята, че трябва да си почиваш. Пък и никога не съм одобрявала плана да учиш там. Колеж за млади дами! По мое време не бяхме и чували за такова нещо.

Нора почервеня.

— Няма да го направиш.

— Моля? — попита г-жа Актън.

— Аз искам да се образовам.

— Чу ли това? Тя ме нарече необразована — каза Милдред на съпруга си. — Не тези очила, Харкорт, използвай тези горе.

— Татко? — обърна се към него Нора.

— Ами, Нора — започна Актън, — трябва да направим това, което е най-добро за тебе.

Нора погледна родителите си с неприкрит гняв. Изскочи от стаята и затича нагоре по стълбите. Не спря на втория етаж, където беше спалнята й, нито на третия, а продължи към четвъртия с ниските тавани и малките стаички. Влезе право в стаята на г-жа Бигс и се хвърли на леглото на възрастната жена, като зарови лице в твърдата възглавница. Изхлипа към г-жа Бигс, че ако баща й не я пусне в „Барнард“, ще избяга от къщи.

Г-жа Бигс направи всичко възможно да успокои момичето. Каза й, че един здрав сън ще свърши чудеса. Беше почти полунощ, когато Нора най-после се съгласи да си легне в спалнята. За да е сигурна, че ще е в безопасност, г-жа Бигс настани г-н Бигс на един стол пред вратата на стаята й и го инструктира да не мърда оттам до сутринта.

Старият прислужник не напусна нито за миг поста си онази нощ, въпреки че главата му скоро клюмна.

И полицаите дежуреха навън. Затова ужасът на Нора беше огромен, когато посред нощ усети как мъжка носна кърпа се притиска силно към устата й, а студено наточено острие — към шията й.

Никога не бях ходил в дома на Джелиф и се оказах неподготвен за екстравагантността му. Думата „апартамент“ беше неподходяща в случая освен в смисъла на „кралски апартамент“ като във Версай. Именно тази идея се бе опитал да съживи Джелиф. Син китайски порцелан, бели мраморни статуи и невероятни орнаментирани крака на скринове, писалища и шкафове. Ако Джелиф бе имал намерението да внуши на гостите си, че е много богат, без съмнение бе успял.

Вече познавах Фройд достатъчно добре, за да схвана, че е потресен. Аз, като истински бостънец, реагирах по същия начин. Ференци, наопаки, беше искрено впечатлен от великолепието. Дочух го да изразява възхищението си пред две по-възрастни гостенки преди вечеря в дневната на Джелиф, където прислужници предлагаха ордьоври в златни и сребърни подноси. Ференци носеше бял костюм и бе единственият мъж, който не бе облечен в черно. Това обаче ни най-малко не го притесняваше.

— Толкова много злато — говореше той очаровано на дамите. По високите тавани над нас имаше гипсови розетки, обточени със златни листа. — Напомня ми за операта в Будапеща. Били ли сте там?

Нито една от дамите не бе ходила там. И двете излъчваха недоумение. Нима Ференци не им бе споменал преди малко, че е от Унгария?

— Да, да — кимаше той. — О, вижте малките херувимчета в ъгъла с миниатюрните гроздчета в мъничките им устенца. Не са ли великолепни?

Фройд бе потънал в разговор с Джеймс Хислоп, пенсиониран професор по логика в „Калъмбия“, който имаше слухов апарат колкото фуния на викториански грамофон. Джелиф се бе лепнал за Чарлз Лумис Дейна, виден невролог и за разлика от нашия домакин, член на същите кръгове, от които беше и леля ми Мами. В Бостън семейство Дейна бяха като кралски особи. Членове на „Синове на свободата“31, близки на династията Адамс32 и така нататък. Познавах далечна братовчедка на Дейна, госпожица Дрейпър от Нюпорт, която неведнъж бе обирала овациите, като имитираше стара еврейска шивачка. Джелиф ми приличаше на ръкуващ се с избиратели сенатор. Излъчваше високо самочувствие и носеше огромния си корем така, сякаш да си дебел е равносилно на това да си мъжествен.

Джелиф ме привлече към своята групичка, която забавляваше с истории за прочутия си клиент Хари Тоу, който, по всичко личеше, си живеел като крал в болницата, където го затворили. Джелиф чак заяви, че с радост би си разменил мястото с Тоу при първа възможност. От казаното от него разбрах, че се радва на славата, която му носи фактът, че е психиатър на Тоу.

— Можете ли да си представите? — добави той. — Преди година ни накара да го освидетелстваме като луд, за да не отговаря пред правосъдието за убийство. Сега иска да се закълнем, че е нормален, за да го измъкнем от лудницата! И ще го измъкнем!

Джелиф се затресе от смях, прегърнал Дейна през рамото. Няколко от слушателите му споделяха доброто му настроение, Дейна обаче в никакъв случай не бе сред тях. Пристигнаха още дузина гости и след като обявиха имената им и се пръснаха из залата, разбрах, че очакват още някого. Скоро портиерът отвори вратата и въведе една дама.

Клара Бануел — обяви той.

— Можете ли да правите психоанализа, д-р Фройд? — попита г-жа Бануел, когато гостите преминаха в трапезарията на Джелиф. — Например на мене?

През 1909 година гостите на модните вечерни партита в Америка тръгваха в процесия по двойки, когато ги поканеха на масата. Всяка дама бе придружавана подръка от своя кавалер. Г-жа Бануел не беше дамата на Фройд. Тя бе леко отпуснала пръсти върху китката на Янгър, но пак успя да заговори Фройд, като привлече вниманието на всички останали.

Клара Бануел се бе върнала тази сутрин в града от вилата си със същата кола, с която пътуваха г-н и г-жа Актън. Джелиф я бе срещнал случайно във фоайето на сградата, в която живееше със съпруга си. Когато разбра, че г-н Джордж Бануел ще бъде зает, той помоли настойчиво Клара да уважи вечерята му. Увери я, че гостите много ще й харесат. Джелиф смяташе Клара Бануел за напълно неустоима, а съпругът й — за точно толкова непоносим.

На някои светски събития сериозни мъже с достойнство често започваха да се държат като комедианти на сцена и да се превземат, като говорят и жестикулират. Причината за тази промяна винаги е някоя жена. Клара Бануел имаше точно такова въздействие върху гостите на Джелиф. Беше на двайсет и шест години и имаше бяла кожа като на напудрена японска принцеса. Всичко в нея бе идеално изваяно. Тялото й бе невероятно. Косата й — тъмна като непроходим лес, очите й — зелени като морето, а всичко това бе лустросано с приятна и провокативна интелигентност. На двете й уши висеше по една ориенталска перла, проблясваща във всички цветове на дъгата, а на шията й на сребърна верижка бе окачена розова перла, затворена в кошничка от диаманти и платина. Когато на лицето й се появяваше намек за усмивка — а тя никога не си позволяваше нищо повече от намек, — мъжете падаха в краката й.

— Какво искат жените — отвърна й Фройд, докато сядахме на блесналата от кристал маса — е загадка както за психоаналитика, така и за поета. Би било хубаво, ако можехте да ни отговорите на този въпрос, г-жо Бануел, но и вие не можете. Вие сте проблемът, но не сте по-добра в разрешаването му от който и да е нещастен мъж. Какво искат мъжете е почти винаги очевидно. Например нашият домакин по погрешка е взел ножа вместо лъжичката си.

Всички глави се извърнаха към дебелия ухилен Джелиф, който седеше начело на масата. Наистина беше така: в дясната си ръка държеше нож, и то не за хляб, а за месо.

— Какво означава това, д-р Фройд? — попита една възрастна дама.

— Че г-жа Бануел е събудила агресивни импулси в него — отвърна Фройд. — Тази агресия, която се поражда от сексуалната конкуренция, ясна на всички, го е накарала да посегне към погрешния прибор и разкрива нещо, за което той самият не си дава сметка.

Цялата маса зашумя. Янгър, който седеше отдясно на г-жа Бануел, се почуди дали гостите ще възприемат толкова откровен разговор.

— Печелите, признавам — извика Джелиф без грам неудобство и в добро настроение, като размаха ножа по посока на Клара. — Само че не съм съгласен, че не си давам сметка за желанията си. — Цивилизованата му скандалност предизвика взрив от одобрителен смях у всички и успокои притесненията на Янгър.

— За разлика от него — продължи Фройд, — моят добър приятел Ференци педантично намества салфетката в яката си като лигавниче. Той се опитва да събуди майчинските ви инстинкти, г-жо Бануел.

Ференци се огледа малко объркано, но въпреки това добронамерено, и забеляза, че само той използва салфетката по този начин.

— Разговаряхте надълго и нашироко със съпруга ми преди вечеря, д-р Фройд — каза г-жа Хислоп. Възрастната достолепна жена седеше до Джелиф. — Какво разбрахте за него?

— Професор Хислоп — отвърна Фройд, — ще потвърдите ли нещо? Нали не ми казахте първото име на майка си?

— Какво? — попита Хислоп и доближи слуховата си фуния до ухото.

— Не говорихме за майка ви, нали? — попита пак Фройд.

— Да сме говорили за мама? — повтори Хислоп. — Не, не сме.

— Името й е Мери — каза Фройд.

— Как разбрахте? — извика Хислоп и огледа обвинително всички на масата. — Откъде знаете това? Не съм му казвал името на майка си.

— Напротив — отвърна Фройд, — само че без да се усетите. За мене по-интересният ребус е името на съпругата ви. Джелиф ми каза, че то е Алва. Признавам, смятах, че е вариант на Мери. Почти бях сигурен. Затова имам въпрос към вас, г-жо Хислоп, ако ми позволите. Дали случайно съпругът ви не ви нарича с галено име?

— Второто ми име е Мария — каза смаяната г-жа Хислоп — и той винаги ми казва Мари.

След това признание Джелиф изсумтя, а Фройд получи бурни аплодисменти.

— Тази сутрин се събудих с възпаление на лигавиците — намеси се една матрона, седнала до Ференци. — Същото ми се случи и в края на лятото. Това означава ли нещо, д-р Фройд?

— Възпаление казвате, госпожо? — Фройд млъкна, за да размисли. — Боя се, че понякога възпалението си просто възпаление.

— Наистина ли жените са толкова загадъчни? — обобщи Клара Бануел. — Мисля, че сте прекалено благосклонен към нашия пол. Отговорът на въпроса какво искат жените е възможно най-лесният. — Тя се обърна към изключително красивия тъмнокос млад мъж от дясната й страна, чиято бяла папийонка беше леко килната. Досега не бе казал и дума. — Какво мислите, д-р Янгър? Можете ли да ни кажете какво искат жените?

Янгър се затрудняваше да прецени Клара Бануел. Като начало не можеше да я отдели от Джордж Бануел, за когото бе убеден, че е убиец, въпреки оправданието, което му осигури кметът. Освен това не можеше да изхвърли от ума си описанието на Нора Актън на красивия гол гръб на г-жа Бануел, който се поклаща леко под лунната светлина, докато тя отмята косата си през рамо.

Янгър бе убеден, че Нора е най-хубавото момиче, което някога бе виждал. Но Клара Бануел бе равна по привлекателност, ако не я и надминаваше. Желанието у човека, казва Хегел, винаги започва с желание към желанието на друг. Невъзможно беше за който и да е мъж да погледне Клара Бануел, без да поиска тя да го отличи от останалите, да го фаворизира и да поиска нещо от него. Джелиф например с радост би размахал и сабя, ако Клара реши, че е способен на това, и го помоли да го направи. Докато влизаха в трапезарията и ръката на Клара беше върху неговата, Янгър почувства допира й с цялото си същество. Но въпреки това нещо в нея го държеше на дистанция. Може би фактът, че се запозна с Харкорт Актън. Янгър не се смяташе за пуритан, но представата как г-жа Бануел удовлетворява такъв хилав мъж не му действаше възбуждащо.

— Сигурен съм, г-жо Бануел — отговори той — че това, с което вие можете да ни осветлите по проблемите на жените, ще бъде далеч по-интересно от това, което аз бих се опитал да кажа.

— Бих могла да ви разкрия, предполагам, какво изпитват жените към мъжете — каза подканящо Клара. — Или поне към мъжете, които харесват. Би ли ви било интересно? — възгласи на съгласие се чуха от цялата маса, поне със сигурност такива дойдоха от страна на мъжете. — Но няма да го направя или поне не докато вие, мъже, не ни кажете какво изпитвате към нас. — Сделката бе сключена веднага с всеобщо одобрение, макар че Янгър си замълча както и Чарлз Дейна от другата страна на масата.

— Добре, тъй като вие, господа, ме принуждавате — каза Клара, — ще ви призная нашата тайна. Жените стоят по-ниско от мъжете. Знам, че е доста назадничаво да твърдя това, но би било лудост да го отричам. Всички достижения на този свят, материални и духовни, са дело на мъжете. Извисяващите се до небесата градове, науката, изкуството, музиката — всичко е построено, открито, нарисувано и композирано от вас, мъжете. Жените знаят това. В природата ни е да се оставяме да ни покоряват по-силните от нас мъже, но не можем да спрем да ги презираме за това. Женската любов е наполовина животинска страст и наполовина омраза. Колкото повече една жена обича един мъж, толкова повече го мрази. Един мъж си струва само ако превъзхожда жената. Щом е така, част от нея го мрази. Само по красота ви надминаваме и нищо чудно, че затова ценим красотата повече от всичко друго. Затова една жена — заключи тя — е в най-голяма опасност в присъствието на красив мъж.

Слушателите й бяха като хипнотизирани, но Клара Бануел бе свикнала да предизвиква такъв ефект. На Янгър му се стори, че в края на изказването си тя му бе хвърлила един бегъл поглед — и не беше единственият мъж на масата с това впечатление, — но после си каза, че си въобразява. Освен това му хрумна, че г-жа Бануел току-що май бе обяснила жестокия конфликт на крайни чувства, които майка му изпитваше към баща му. Бащата на Янгър се самоуби през 1904 година и майка му не се омъжи повторно. Чудеше се дали тя не обичаше и мразеше едновременно съпруга си по начина, който г-жа Бануел бе описала.

— Завистта със сигурност е най-доминиращата сила в духовния живот на жените, г-жо Бануел — каза Фройд. — Затова жените имат толкова слабо развито чувство за справедливост.

— А мъжете не завиждат ли?

— Мъжете са амбициозни — отвърна той. — И завистта им се поражда именно от това им качество. Женската завист обаче винаги е еротична. Разликата се вижда ясно във фантазиите. Ние всички, разбира се, мечтаем. Мъжете имат два вида фантазии: еротични и амбициозни. Женските са изключително еротични.

— Сигурна съм, че моите не са — каза едрата жена с възпалението на лигавиците.

— Мисля, че д-р Фройд е много прав — каза Клара Бануел — по всички точки, но особено за амбициозността на мъжете. Да вземем съпруга ми Джордж. Той е идеалният мъж. Никак даже не е красив. Но е привлекателен, двайсет години по-възрастен от мене, успял, силен, целенасочен, неподдаващ се на покоряване. Заради всички тези неща аз го обичам. В мига, в който изчезна от полезрението му, той забравя, че изобщо съществувам, толкова е силна амбицията му. Заради това пък го мразя. Природата ми ме заставя. Но щастливият резултат от всичко това е, че съм свободна да правя каквото си искам, например да дойда тук тази вечер на една от прекрасните вечери на Смит, а Джордж дори няма да разбере, че съм излизала от апартамента.

— Клара — отвърна й Джелиф, — обиден съм ти. Никога не си ми казвала, че имаш такава свобода.

— Казах, че имам свободата да правя каквото аз пожелая, Смит — отговори му Клара, — а не каквото ти искаш. — Всички се засмяха. — Е, признах си. Какво ще кажете, мъже? Нима тайно не презирате брачните окови? Не, Смит, моля те, знам какво мислиш ти. Искам по-обективно мнение. Д-р Фройд, бракът добро нещо ли е?

— За обществото или за индивида? — попита Фройд. — За обществото бракът е със сигурност необходим. Но бремето на цивилизования морал за много хора се оказва прекалено тежко. Откога сте омъжена, г-жо Бануел?

— Омъжих се за Джордж, когато бях на деветнайсет години — отговори Клара и някои от гостите, при това не само мъже, си представиха деветнайсетгодишната Клара Бануел в първата й брачна нощ. — Значи от седем години.

— В такъв случай знаете достатъчно — продължи Фройд, — ако не от опит, то от приятели, и няма да се учудите на това, което ще кажа. Удовлетворителният полов живот не продължава дълго при повечето бракове. След четири-пет години бракът започва напълно да се проваля в това отношение и когато се стигне дотам, настъпва и краят на духовното единство. В резултат в по-голямата част от случаите бракът завършва с разочарование — както духовно, така и физическо. В психологически план мъжът и жената се връщат към състоянието, в което са били преди брака, но с една разлика — вече са ограбени, защото са загубили илюзиите си.

Клара Бануел се взираше напрегнато в д-р Фройд, останала за миг без думи.

— Какво каза той? — извика старият професор Хислоп, опитвайки се да приближи фунията си към Фройд.

— Оправдава прелюбодеянието — отвърна Чарлз Дейна, проговаряйки за пръв път. — Знаете ли, д-р Фройд, като изключим светските ви фокуси, другото, което ме изненадва, е, че се фокусирате върху болезнената страна на сексуалността. Проблемът ни не е, че поставяме прекалено много ограничения върху сексуалната си свобода, а че поставяме прекалено малко.

— О? — възкликна Фройд.

— Сега на Земята живеят милиард души. Един милиард. И този брой нараства в геометрична прогресия. И как ще живеят те, д-р Фройд? Какво ще ядат? Всяка година по пристанищата ни прииждат милиони — най-бедните, най-ниско интелигентните и най-податливите на престъпни деяния. Заради тях градът ни е застрашен от анархия. Затворите ни се пръскат по шевовете. Множат се като зайци. И крадат от нас. Не можем да ги виним. Щом човек е толкова беден, че да не може да нахрани децата си, той краде. Но вие, д-р Фройд, ако правилно разбирам идеите ви, изглеждате загрижен само за бедите, които носи потискането на сексуалността. Според мене един учен трябва да е по-загрижен за опасностите, които крие сексуалната свобода.

— Какво предлагаш, Чарлз — да спрем имиграцията ли? — попита Джелиф.

— Стерилизация — отвърна жизнерадостно Дейна и попи със салфетка устата си. — И най-тъпият фермер знае, че не трябва да позволява на нефелната си стока да се размножава. Хората са като добитъка. Ако на добитъка му се позволи да се плоди свободно, ще ядем много лошо месо. Всеки имигрант в тази страна, който няма средства да се издържа, трябва да бъде стерилизиран.

— Но доброволно нали, Чарлз? — попита г-жа Хислоп.

— Никой не ги кара да идват тук, Алва — отвърна той. — Никой не ги принуждава и да остават. Как тогава да не е доброволно? Ако искат да се размножават, да си ходят. Ние обаче нямаме избор и трябва да търпим некачественото им потомство, което пълни редиците на просяците и крадците. Разбира се, бих направил изключение за тези, които издържат тест за интелигентност. Прекрасна супа, Джелиф, истинска костенурка, нали? О, знам, че ще ме обявите за жесток и безсърдечен. Но аз им отнемам само потомството. А д-р Фройд би им отнел нещо далеч по-важно.

— И какво е то? — попита Клара.

— Морала — отговори Дейна. — В какво ще се превърне светът, д-р Фройд, ако всички приемат вашите възгледи? Почти си го представям. Нисшите кръгове ще започнат да презират „цивилизования морал“. Задоволяването се превръща във висш идеал. Всички започват да отричат дисциплината и самоотвержеността, без които животът губи достойнството си. Тълпата ще се разбунтува и защо не? И какво ще иска тази тълпа, когато правилата на цивилизацията са премахнати? Дали ще искат само секс? Ще искат нови правила. Ще искат да се подчинят на някой нов луд месия. Вероятно ще искат кръв, д-р Фройд, ако се допитаме до историята. Ще искат да ни покажат, че са повече от нас, каквото винаги е било желанието на нисшите. И ще убиват, за да го докажат. Представям си кръвопролитие, ужасно кръвопролитие, каквото досега светът не познава. Искате да отречете цивилизования морал, единственото нещо, което държи човешката бруталност под контрол. И какво предлагате в замяна, д-р Фройд? Какво ще сложим на негово място?

— Само истината — каза Фройд.

— Истината за Едип? — попита Дейна.

— И нея също — отвърна му Фройд.

— Тя на него много му е помогнала.

Край леглото на Нора мъждукаше свещ. Уличните лампи в Грамърси парк хвърляха бледи отблясъци по завесите. Осветлението бе недостатъчно дори да очертае силуета на мъжа, чието присъствие в стаята Нора усещаше, но не можеше добре да го види. Искаше да извика, но тялото й не се подчиняваше на мозъка. Съзнанието й сякаш се бе отделило от тялото и блуждаеше самостоятелно. Сякаш се издигна от леглото към тавана и остави малката облечена в нощница фигурка сама.

Сега вече ясно различи нападателя, но отгоре. Като гледаше себе си от тавана, тя го видя да маха кърпичката от устата й и да размазва червило по спящата й безпомощна уста. Защо й червеше устните? Хареса й как изглежда; винаги се бе чудила как ще й стои червило. Какво ли щеше да направи след това? Отгоре Нора го видя да пали цигара от свещта на нощното шкафче, да поставя коляно върху проснатото й по гръб тяло и да гаси цигарата направо в голата й кожа там долу, само на сантиметри от най-интимните й части.

Тялото й трепна под коляното му, което я притискаше, за да не мърда. Видя се отгоре как потрепва. Сякаш я болеше. Но дали бе така? Като наблюдаваше отгоре, не усещаше нищо. А щом докато се гледаше, не я болеше, тогава значи нямаше болка, нямаше кой да я изпитва, нали така?