Тълкуване на убийството

16

Ще трябва да се държа така, все едно не я обичам, сякаш нямам никакви чувства към нея. Така си казах в четвъртък сутринта, докато се бръснех. Трябваше в десет и половина да посетя семейство Актън, за да подновя психоаналитичните сеанси с Нора. Знаех, че мога да я имам. Но това би било експлоатация, манипулация, възползване от нейната уязвимост, престъпване на клетвата, която положих, когато станах лекар.

Невъзможно е да опиша какви мисли нахлуваха в главата ми, когато си представях това момиче, а си го представях почти всеки миг, докато бях буден. Е, не е невъзможно, но е непрепоръчително. Това, което обаче не мога да опиша, е недостигът на въздух в белите ми дробове, когато не бе край мене. Буквално умирах от липсата й.

Чувствах се парализиран като Хамлет: усещах, че ще умра, ако не направя нещо, докато Хамлет е чувствал, че ще умре, ако направи. За него „да бъдеш“ не значи действие. Да действаш, значи да умреш, да „не бъдеш“.

С други думи „да бъдеш“ значи „да изстрадаш“ съдбата си, да не правиш нищо и да си живуркаш, а „да не бъдеш“ значи да „се опълчиш“ и да умреш. Защото предприемането на действие значи смърт за Хамлет и затова той обяснява в края на монолога си защо бездейства: поради страх от смъртта или от „това след смъртта“, което го вцепенява и „отслабва“ волята му.

Така че за Хамлет „да бъдеш“ означава застой, страдание, страх, бездействие, а „да не бъдеш“ — кураж, предприемчивост, активност. Или поне това винаги е било общоприетото обяснение на монолога. Но аз се съмнявах.

И наистина накрая, когато Хамлет най-после предприема нещо срещу чичо си, той умира. Вероятно е прозрял съдбата си. Но „да бъдеш“ не може да се равнява на бездействие. Животът и действието до голяма степен са едно и също. „Да бъдеш“ не може да означава „да не правиш нищо“. Просто не може. Хамлет е парализиран, защото за него действието по някакъв странен начин означава „да не бъдеш“ — и това невярно уравнение, този лъжлив еквивалент досега не е разтълкуван докрай.

Но заради Фройд вече не можех да мисля за Хамлет, без да се сетя за Едип, и се страхувах, че нещо подобно бе започнало да се прокрадва и в чувствата ми към г-ца Актън. Не бих могъл да се примиря с мисълта, че Фройд е прав и че Нора копнее да се съвокупи със собствения си баща. Знаех, че това е напълно ирационално от моя страна. Ако Фройд е прав, всички имаме подобни желания. Те са по-силни от нас и никой не може да бъде винен за тях. Въпреки това всеки път, когато правех тази връзка в случая с г-ца Актън, изгубвах способността си да я обичам. Не можех да контролирам чувствата си — как е възможно да обичаш човешко същество, което таи в себе си такива отвратителни желания?

Сутринта в четвъртък започна бурно в дома на семейство Актън. Нора се събуди на зазоряване, измъкна се от леглото, отвори вратата и се стовари върху г-н Бигс, който спеше на един стол пред стаята й. Новината бързо се разпространи и вдигна всички под тревога: г-ца Актън е била нападната през нощта.

Двамата полицаи, които патрулираха пред къщата, се втурнаха по стълбите, после обратно надолу, щураха се насам-натам, но не свършиха почти никаква работа. Д-р Хигинсън бе повикан незабавно. Добронамереният възрастен лекар, очевидно разстроен, че Нора отново е станала жертва на престъпление, и в същото време сконфузен от местонахождението на изгарянията, й даде успокояващ мехлем, който сама да си намаже, където има нужда. След това си тръгна, като поклащаше глава, но преди това увери семейството, че дъщеря им няма други наранявания. В къщата пристигнаха още полицаи.

Детектив Литълмор, който бе заспал на бюрото си предната вечер, се появи към осем часа и намери Нора и разстроените й родители в стаята на момичето. Униформени полицаи изследваха килима и прозорците. Литълмор предаде оборудването за снемане на отпечатъци на колегите си и им нареди да потърсят годни следи от пръсти по дръжката на вратата, краката на леглото и первазите. Нора бе приседнала в ъгъла на леглото все още по нощница, с разрошена коса и трескави очи, май не разбираше какво става, въпреки че бе в центъра на целия човешки водовъртеж. Разпитваха я отново и отново.

Повтаряше, че нападателят е бил Джордж Бануел. Джордж Бануел посреднощ, с цигара и нож. Няма ли да го арестуват? Този въпрос предизвика енергичен протест у г-н и г-жа Актън. Не е възможно да е Джордж, казваха те, няма начин да е той. Как може Нора да е толкова сигурна, като е било тъмно?

Литълмор имаше проблем. Искаше му се да разполага и с нещо друго срещу Бануел освен показанията на момичето. В края на краищата не можеше много да се разчита на паметта на г-ца Актън още повече след като призна, че не е успяла да види добре похитителя, било прекалено тъмно. „Просто знаела“, че е бил Бануел. Ако Литълмор наредеше да арестуват Бануел, кметът хич нямаше да е доволен. На него нямаше да му хареса дори и само да поканят приятеля му за разпит в участъка.

Детективът реши, че най-добре ще е да изчака заповедите на кмета.

— Г-це Актън, ако нямате нищо против, мога ли да ви задам един въпрос? — попита той.

— Давайте — съгласи се тя.

— Познавате ли Уилям Леон?

— Моля?

— Уилям Леон — повтори Литълмор. — Китаец. Познат е и като Леон Линг.

— Не познавам никакви китайци, детектив.

— Може би това ще освежи паметта ви — каза детективът, като извади от джоба на жилетката си снимка и я подаде на момичето.

Беше същата, която взе от апартамента на Леон, на нея бяха китаецът и две млади жени. Едната от тях бе Нора Актън.

— Откъде я взехте? — попита момичето.

— Само ми кажете кой е — настоя Литълмор. — Наистина е много важно. Вероятно е опасен.

— Не знам. Никога не съм знаела. Той настоя да се снима с Клара и мене.

— Клара?

— Клара Бануел — каза Нора. — Това е тя, а той е един от китайците на Елси Сигел.

И двете имена заинтригуваха детектив Литълмор. Сега вече знаеше, че другата жена на снимката е съпругата на Джордж Бануел. Беше идентифицирал и автора на писмата от куфара, а може би дори и мъртвото момиче, намерено заедно с писмата.

— Елси Сигел — повтори Литълмор, като взе снимката от г-ца Актън и я прибра в джоба на жилетката си. — Може ли да ми кажете нещо повече за тази еврейска госпожица?

— За бога, не е еврейка — възкликна Нора. — Елси се занимаваше с мисионерска дейност. Сигурно сте чували за семейство Сигел. Дядо й е доста известен. Има паметник в Ривърсайд парк.

Литълмор подсвирна наум. Генерал Франц Сигел беше наистина известен, герой от Гражданската война, прочул се по-късно като нюйоркски политик. На погребението му през 1902 година двайсет и пет хиляди нюйоркчани отдадоха последна почит на стареца, положен в парадна униформа в ковчега. Внучките на генералите от Гражданската война не биваше да пишат любовни писма на управители на китайски ресторанти. Изобщо не се очакваше от тях да пишат писма на каквито и да е китайци. Попита какво свързва г-ца Сигел с Уилям Леон.

Нора му разказа малкото, което знаеше. Миналата пролет с Клара работели като доброволки в една от благотворителните мисии на г-н Рийс. Посещавали бедни семейства в Ийст сайд и помагали с каквото могат. Една неделя се натъкнали в Китайския квартал на Елси Сигел, която водела там неделно училище. Един от учениците й имал фотоапарат. Нора си го спомняла добре, защото бил по-различен от останалите — обличал се и говорел много по-добре. Така и не научила името му, но Елси май го познавала добре. Задължени от приятелството си с Елси, двете с Клара отстъпили на настоятелните му молби да се снима с тях.

— Знаете ли къде живее г-ца Сигел, г-це Актън? — попита Литълмор.

— Не, но се съмнявам, че ще я намерите в дома й, детектив — каза Нора. — Елси избяга с някакъв млад мъж през юли. Казват, че е във Вашингтон.

Литълмор кимна. Благодари на Нора и поиска от г-н Актън разрешение да ползва телефона. Свърза се с централата и нареди да намерят родителите на Елси Сигел, внучка на генерал Франц Сигел. Ако семейството потвърди, че не я е виждало от юли, да бъде отведено в моргата.

Литълмор се върна в спалнята на момичето, където намери само него и г-жа Бигс. Последният полицай, който току-що излизаше, каза на Литълмор, че не е намерил никакви отпечатъци по прозорците и леглото, а дръжките на вратите са пипани от прекалено много хора. Г-жа Бигс се опитваше да оправи бъркотията след полицаите. Нора седеше точно както я бе оставил. Литълмор огледа спалнята.

— Г-це Актън — каза, — как според вас мъжът е влязъл снощи тук?

— Ами сигурно… не знам.

И Литълмор си помисли, че това е истинска загадка. Къщата на семейство Актън имаше само две външни врати — предна и задна. И пред двете цяла нощ бяха патрулирали яки полицаи, които се кълняха, че никой не е влизал. Старият Бигс наистина бе заспал на поста си, това потвърждаваха всички. Но Бигс хитро бе поставил стола точно пред вратата на спалнята. Затова Нора бе паднала върху му на сутринта. Щеше да е много трудно някой да го прескочи, без да го събуди.

Възможно ли бе престъпникът да се е качил през прозореца? Спалнята на Нора беше на втория етаж. Нямаше следи от катерене по стената, а и тъй като спалнята гледаше към парка, ако някой се бе опитал да го направи, нямаше как да не бъде забелязан от полицая на предния вход. Дали не се е спуснал през покрива? Не беше изключено. Покривът бе достъпен от съседните сгради. Но съседите се кълняха, че никой не е влизал у тях през нощта. Освен това на Литълмор му се струваше, че едър мъж би се затруднил да се провре през някой от прозорците на Нора.

Докато детектив Литълмор проверяваше отново прозорците, за да се убеди, че по тях няма никакви следи, във версията на Нора започнаха да се появяват пукнатини. Като начало г-жа Бигс откри угарка от цигара в кошчето за боклук на момичето. По цигарата имаше червило. Г-жа Бигс изглеждаше доста изненадана. Детективът — също.

— Ваша ли е, госпожице? — попита той.

— Разбира се, че не — отговори Нора. — Не пуша. И дори не притежавам червило.

— А какво е това по устните ви? — поинтересува се Литълмор.

Нора покри устата си с длан. Чак тогава си спомни как видя Бануел да слага червило по устните й. Беше забравила тази странна подробност. Целият епизод й беше размазан като в мъгла. Каза на детектива какво е направил Бануел. Според нея той е сложил червило и по цигарата и я е изхвърлил, преди да си тръгне. Не спомена най-странното нещо, което си спомняше: че видя Бануел отгоре, а не от непосредствена близост. Но продължи да настоява, че изобщо не притежава грим.

— Имате ли нещо против да огледам стаята ви, г-це Актън? — попита Литълмор.

— През последния час вашите хора преровиха всичко — отвърна тя.

— Възразявате ли все пак?

— Не.

Никой от полицаите не бе претърсил личните вещи на Нора. В най-долното чекмедже на тоалетката й Литълмор намери пудра за лице, флакон с парфюм и червило. Освен това откри и пакет цигари.

— Не са мои — каза Нора. — Не знам как са се появили тук.

Литълмор повика полицаите обратно в стаята, за да продължат щателното претърсване. Няколко минути по-късно на висока полица в гардероба на момичето един от тях се натъкна на нещо неочаквано, скрито под купчина пуловери — къс бич с огъната дръжка. Литълмор не бе запознат със средновековните практики за мъчение, но дори и той си даде сметка, че това е камшик от специален вид, с който могат да се достигат труднодостъпни места като например гърба на този, който го държи.

Добре че не арестувахме Бануел, помисли си Джими Литълмор.

Обаче детективът напълно се обърка, когато друг полицай го изненада с още едно откритие в задния двор. Бе се покатерил на едно дърво, за да види дали е възможно да се достигне до покрива. Не беше възможно, но на слизане забелязал нещо, което му заприличало на монета: малко блестящо метално кръгче, просветващо от дупчица в ствола на около трийсет сантиметра от земята. Предаде го на Литълмор. Беше кръгла мъжка игла за вратовръзка с монограм и влакно бяла коприна, захванато за закопчалката. Инициалите на монограма бяха GB.

За първи път Брил закъсняваше за закуска, а когато се появи, всички забелязахме, че изглежда ужасно: небръснат, уплашен, с размъкната яка. Съобщи ни — на Фройд, Ференци и на мене, че Роуз не е спала цяла нощ. Преди час й дал лауданум. И той самият спал зле. Добави, че иска да говори с нас, но не на публично място. Четиримата се качихме в стаята на Фройд и оставихме на рецепцията бележка за Джоунс и още една за Юнг, макар че никой от нас не бе сигурен дали Юнг изобщо е в хотела.

— Не мога да го направя — избухна Брил, когато влязохме в стаята на Фройд. — Съжалявам, но просто не мога. Вече казах на Джелиф. — Очевидно говореше за превода на книгата на Фройд. — Ако бях сам, нямаше да има никакъв проблем, но не мога да излагам на опасност Роуз. Тя е всичко, което имам. Нали ме разбирате?

Накарахме го да седне. Когато се успокои достатъчно, за да говори свързано, Брил се опита да ни убеди, че дъждът от пепел в дома му е свързан с библейските телеграми, които получаваше напоследък.

— Видяхте я — каза, имайки предвид отново Роуз. — Те я превърнаха в стълб от сол — както пишеше в телеграмата.

— Някой нарочно ти я е пратил — каза Ференци. — Но защо?

— Като предупреждение — отвърна Брил.

— От кого?

— От същите хора, които са наредили да арестуват Принс в Бостън и които се опитват да отменят лекциите на Фройд в „Кларк“.

— И те знаят къде живееш? — попита пак Ференци.

— Откъде знаят, че Джоунс спи с икономката си? — отговори му Брил с въпрос.

— Не бива да си правим прибързани заключения — каза Фройд, — но със сигурност някой е успял да натрупа доста лични сведения за нас.

Брил извади плик от джоба на жилетката си, от който измъкна смачкано парче от лист обгоряла хартия. Там ясно си личеше буквата и. На един-два интервала вдясно пък се намираше друга буква, която можеше да бъде главно Н. Нищо друго не бе запазено.

— Намерих го във всекидневната — каза Брил. — Изгорили са ръкописа ми. Ръкописа на Фройд. И са пръснали пепелта из апартамента. Следващия път ще запалят цялата сграда. Пише в го в телеграмата: „Изсипа огън и жупел“ и „спри, преди да стане твърде късно“. Ако публикувам книгата на Фройд, ще ни убият с Роуз.

Ференци запротестира, че страховете му надхвърлят значимостта на събитията, но тогава се намеси Фройд:

— Каквото и да е обяснението, Ейбрахам — каза той, като постави ръка на рамото на Брил, — нека отложим засега проекта за книгата. Тя може да почака. За мене ти си по-важен от нея.

Брил овеси глава и на свой ред сложи длан на рамото на Фройд. Стори ми се, че всеки миг ще заплаче. Тогава на вратата почука прислужник и внесе кафета и поднос сладкиши, поръчани от Фройд. Брил се изправи. Прие чаша кафе. Изглеждаше изключително облекчен от реакцията на Фройд, сякаш от раменете му бе паднало тежко бреме. Издуха носа си и каза със съвсем различен тон — онзи същия полуироничен тон, който познавахме:

— Не за мене трябва да се тревожиш обаче. Какво става с Юнг? Знаеш ли, Фройд, че с Ференци смятаме, че Юнг е психотичен? Това е компетентното ни лекарско мнение. Кажи му, Шандор.

— Не бих казал чак психотичен — започна Ференци, — но виждам признаци на потенциален нервен срив.

— Глупости. Какви признаци? — попита Фройд.

— Чува гласове — отвърна Ференци. — Оплака се, че краката му потъват в пода у Брил. Говори несвързано. И разправя на всички, че дядо му е несправедливо обвинен в убийство.

— Бих могъл да дам и друго обяснение освен психоза — каза Фройд.

Виждах, че има нещо предвид, но не иска да се впуска в подробности. Чудех се дали да не спомена стряскащото тълкуване на съня на Фройд с граф Тун, но се притеснявах — както се оказа, напразно, — че Фройд не го е разказвал на Брил и Ференци.

— И на всичкото отгоре твърди, че си го сънувал преди десет години — извиси глас Брил. — Човекът се е побъркал.

Фройд пое дълбоко дъх и отговори:

— Господа, знаете не по-зле от мене, че Юнг има определени вярвания, свързани с ясновидството и окултизма. Радвам се, че споделяте моя скептицизъм по тези въпроси, но Юнг изобщо не е сам в своите по-широки схващания.

— По-широки схващания — каза Брил. — Ако аз имах толкова широки схващания, щеше да ми кажеш, че съм шизофреник. Той има по-широки схващания и за едиповия комплекс. Вече не приема сексуалната етиология.

— Ще ви се да е така — отвърна спокойно Фройд, — за да го изхвърля. Юнг приема сексуалната теория безрезервно. Всъщност следващата седмица ще представи в „Кларк“ случай на инфантилна сексуалност.

— Така ли? А пита ли го за какво възнамерява да говори във „Фордам“?

Фройд не отговори, а погледна Брил с присвити очи.

— Джелиф ми каза, че двамата с Юнг ще изнасят лекции във „Фордам“ и че Юнг е много загрижен от прекаленото фокусиране върху ролята на секса за неврозите. Точно това бяха думите: прекаленото фокусиране.

— Със сигурност не иска да прекалява с фокусирането — сопна се Фройд. — И аз не искам да прекалявам с това. Чуйте ме и двамата. Знам, че антисемитизмът на Юнг ви наранява. Мене ме щади и затова си го изкарва двойно на вас. Също така знам много добре, уверявам ви, за проблемите на Юнг с теорията за сексуалността. Но не забравяйте: на него му беше по-трудно да стане мой последовател, отколкото на вас. На Янгър също ще му бъде трудно. Един неевреин трябва да преодолее много по-голяма вътрешна съпротива. А Юнг не само че е християнин, ами е и син на пастор.

Всички замълчаха след тези негови думи, затова аз се осмелих:

— Извинете, д-р Фройд, но какво значение има дали си християнин, или евреин?

— Момчето ми — отвърна рязко Фройд, — напомняш ми за един от романите на брата на Джеймс — как му беше името?

— Хенри?

— Да, Хенри. — Грешах, като си мислех, че Фройд ще каже още нещо в отговор на въпроса ми. Той се върна пак към разговора си с Ференци и Брил. — Може би предпочитате психоанализата да си остане само еврейска теория? Разбира се, че не е справедливо от моя страна да фаворизирам Юнг, когато други хора ме подкрепят от много по-отдавна. Но ние, евреите, трябва да сме готови да понесем известна несправедливост, ако искаме да си проправим път. Нямаме друг избор. Ако се казвах Джоунс, бъдете сигурни, че идеите ми щяха да срещнат много по-малко съпротива, независимо какви са. Вижте Дарвин. Обори „Битие“ и е приветстван като герой. Ако ни е необходим неевреин, за да ни отведе до Обетованата земя, така да бъде. Трябва да пазим Юнг за die Sache. Всичките ни надежди зависят от него.

Думата, която Фройд произнесе на немски, означаваше „каузата“. Не разбрах защо не я каза на английски. Няколко минути всички мълчаха. Заловихме се със закуската. Брил обаче не ядеше, а си гризеше ноктите. Реших, че повече няма да обсъждат Юнг, но пак бях сбъркал.

— Ами изчезванията му? — попита Брил. — Джелиф ми каза, че Юнг си тръгнал от „Балморал“ не по-късно от полунощ в неделя вечерта, а човекът на рецепцията тук се кълне, че се е върнал в хотела към два часа. Това са два часа, за които нищо не се знае. На следващия ден Юнг ни казва, че си е бил в стаята през целия следобед и е спал, а човекът от рецепцията е сигурен, че е бил навън. В понеделник следобед Янгър почука на вратата му. Аз също, дълго и силно. Изобщо не мисля, че е бил там. Къде е бил?

Намесих се и аз:

— Извинете. Не казахте ли току-що, че Юнг е бил в „Балморал“ в неделя вечерта?

— Точно така — отговори Брил. — В сградата, в която живее Джелиф. Ти беше там снощи.

— О — казах. — Не си дадох сметка.

— Сметка за какво? — попита Брил.

— За нищо — отвърнах. — Просто странно съвпадение.

— Какво съвпадение?

— Първото момиче е било убито в „Балморал“. — Наместих се на стола, обхванат от неудобство. — В неделя вечерта. Между полунощ и два часа.

Брил и Ференци се спогледаха.

— Господа — каза Фройд, — не ставайте глупави.

— А Нора е била нападната в понеделник следобед — отбеляза Брил. — Къде?

— Ейбрахам — каза Фройд.

— Никой никого не обвинява — отвърна невинно Брил, но на лицето му се изписа превъзбуда. — Просто питам Янгър къде се намира домът на Нора.

— До Грамърси парк — отговорих.

— Господа, повече не искам да ви слушам — заяви Фройд.

На вратата пак се почука и влезе самият Юнг. Поздравихме се с него малко вдървено, както можеше да се очаква. Юнг като че ли не забеляза, че се чувстваме неловко, спокойно си сложи захар в кафето и ни попита дали ни е харесала вечерята у Джелиф.

— О, Юнг — наруши мълчанието Брил, — засекли са те в понеделник.

— Моля? — попита Юнг.

— Каза ни — продължи Брил, — че следобеда в понеделник си спал в стаята си. Но се оказва, че са те видели в града.

Фройд поклати глава и отиде до прозореца. Отвори го още по-широко.

— Никога не съм казвал, че съм прекарал целия следобед в понеделник в стаята си — отвърна с равен глас Юнг.

— Странно — каза Брил. — Бих се заклел, че точно това каза. Това ми напомня, Юнг, че днес се канехме да посетим Грамърси парк. Не вярвам да искаш да дойдеш с нас?

— Разбирам — отвърна Юнг.

— Какво разбираш? — попита го Брил.

— Защо не го кажеш направо? — сопна му се Юнг.

— И представа нямам за какво говориш — беше отговорът на Брил.

Нарочно се правеше на лош актьор и безуспешно имитираше невежество.

— Значи — забелязан съм край Грамърси парк — отвърна му хладно Юнг. — И какво ще направиш сега — ще ме обадиш в полицията ли? — обърна се към Фройд. — Тъй като виждам, че причината да ме повикаш тук е да ме подложите на разпит, ще ми простиш, че няма да закуся с вас. — Отвори вратата и се взря в Брил. — Нямам от какво да се срамувам.

Заради известността на покойния генерал Сигел полицията изобщо не се затрудни да намери адреса на внучката му Елси. Тя живееше с родителите си на „Уодсуърт авеню“ близо до Сто и осемдесета улица. Полицай от участъка на Уошингтън хайтс, специално изпратен там, придружи г-н и г-жа Сигел и племенницата им Мейбъл до сградата „Ван Хювел“. Там, в чакалнята пред моргата, те се срещнаха с детектив Литълмор.

Той научи от тях, че деветнайсетгодишната Елси наистина е изчезнала преди месец. Не се върнала от гостуване в Бруклин при баба си Ели, на която била кръстена. Ден-два след изчезването Елси им изпратила телеграма от Вашингтон, с която ги уведомявала, че е избягала с млад мъж, за когото се била омъжила. Умолявала родителите си да не се притесняват за нея, уверявала ги, че е добре, и обещавала да се върне през есента. Бяха запазили телеграмата и я показаха на детектива. Тя наистина бе изпратена от столичен хотел и отдолу стоеше името на Елси, но нямаше как да са сигурни, че точно тя я е изпратила. Г-н Сигел все още не се бе свързал с полицията, защото се надявал тя пак да се обади и искал да избегне скандала.

Литълмор им показа писмата от куфара на Уилям Леон. Те разпознаха почерка й. След това им показа сребърния медальон, намерен върху мъртвото момиче, и украсената с птица шапката. И двамата не бяха виждали никога тези предмети и бяха категорични, че не са на Елси, но Мейбъл заяви точно обратното. Медальонът бил неин, тя го била подарила на Елси през юни.

Литълмор отведе г-н Сигел настрани и му каза, че трябва да идентифицира трупа, намерен в апартамента на Леон. Първоначално г-н Сигел не успя да разпознае тялото, защото беше прекалено разложено. Прошепна разстроено, че трябва да види зъбите. Левият кучешки зъб на дъщеря му израснал накриво. Точно това откриха в устата на малкия труп върху мраморния плот.

— Тя е — каза тихо г-н Сигел.

В чакалнята горе г-н Сигел хвърли леден обвинителен поглед към съпругата си. Жената като че ли разбра и се свлече, сгърчена в конвулсии, на земята. Отне им доста време да я успокоят. След това съпругът й разказа цялата история.

Г-жа Сигел проповядвала християнството в Китайския квартал. От години се мъчела да покръсти тези неверници. Миналия декември започнала да води и Елси със себе си. Елси се хвърлила в мисионерството с истинска страст, което зарадвало майката, но разтревожило бащата. Въпреки категоричното неодобрение на г-н Сигел момичето скоро започнало да ходи само в Китайския квартал по няколко пъти в седмицата, за да преподава Библията в неделното училище. Един от най-жадните й за знания ученици, спомни си с горчивина г-н Сигел, дори се осмелил да се отбие у тях преди няколко месеца. Г-н Сигел не знаеше името му. Литълмор му показа снимката на Уилям Леон. Бащата затвори очи и кимна.

След като семейство Сигел си тръгна от моргата, за да понесе страданието си и опетнената си репутация — представителите на пресата вече ги чакаха отвън, — детектив Литълмор се зачуди къде ли е г-н Хугел. Беше сметнал, че патоанатомът ще поиска лично да извърши аутопсията и да чуе показанията на семейство Сигел, но го нямаше никакъв. Един от асистентите му, д-р О’Ханлон, бе огледал трупа и информира Литълмор, че г-ца Сигел е била удушена, че е мъртва от четири седмици и че Хугел демонстрира пълна липса на интерес към случая, затворен горе в кабинета си.

17

Ослепителната Клара Бануел, облечена в зелена рокля, която подхождаше на очите й, разсъбличаше също толкова красивата Нора Актън, успокояваше я и я утешаваше. Двете жени не се бяха виждали от първото нападение. Клара пристигна у семейство Актън малко след като Литълмор си тръгна, и с лекота изведе от стаята на Нора както полицаите, така и родителите й. Когато Нора остана съвсем гола, Клара напълни ваната й с хладка вода. Нежно изми тялото й, после косата и попи заздравяващите рани с мека влажна кърпа. От г-жа Бигс бе взела мехлема на д-р Хигинсън.

Нора помоли Клара да я изслуша, имала толкова много да й казва.

— Те не ми вярват — оплака се тя.

Клара сложи два пръста върху устните на Нора.

— Тихо — каза. — Не говори, още е рано, скъпа. Затвори очи.

Нора се подчини. Изведнъж се почувства сякаш бе вървяла по ръба на пропаст дни наред без почивка и някой току-що й бе позволил да пристъпи към бездната. Да падне. Това и донесе завладяващо и неустоимо облекчение, което обхвана цялото й тяло.

— Клара — каза тя.

— Да.

— Защо не дойде по-рано?

— Шшт — отвърна Нора и сложи мокра кърпа на челото й. — Сега съм тук.

— Клара?

— Да?

По бузите на Нора потекоха сълзи. Двете жени бяха сами. В банята не се чуваше никакъв шум освен тихия плач на Нора.

По-късно, когато водата се оттече в канализацията, Нора, завита в бяла хавлиена кърпа и с все още затворени очи, почувства нещо странно между краката си.

— Какво правиш, Клара? — попита тя.

— Бръсна те. Налага се, за да излекуваме ужасните изгаряния. Освен това така ще изглеждаш по-добре. — И Клара постави ръката на Нора върху най-деликатното място на момичето, сякаш за да го защити. — Ето — каза, — притисни тук, скъпа. — Клара покри със силната си ръка дланта на Нора и натисна здраво, като от време на време сменяше положението си, да може да свърши каквото бе започнала. — Нора, Джордж беше с мене снощи. Полицията ме разпита и аз потвърдих. Трябва да им кажеш. Иначе ще те затворят. Вече ти уреждат санаториум.

— Нямам нищо против да отида в санаториум — каза Нора.

— Не ставай глупава. Не би ли искала вместо това да дойдеш с мене на вилата? Ето това ще направим, скъпа. Ти и аз, съвсем сами, точно както искаме. Там можем да поговорим. — Клара приключи с бръснача и намаза изгарянията на Нора с успокояващия мехлем. — Но трябва да им кажеш.

— Какво трябва да им кажа?

— Че сама си направила всичко. Беше толкова гневна на всички ни: на Джордж, на майка си и баща си, дори на мене. Опитваше се да ни го върнеш.

— Не, никога не мога да ти се ядосам.

— О, скъпа, аз също. — Клара обърна внимание на следите от камшик по бедрата на Нора. Намаза и тях с мехлема, като движеше пръстите си нежно в кръг. — Но трябва да им кажеш веднага. Обясни им, че съжаляваш за всичко. Ще се почувстваш много по-добре. И после ще заминем двете за колкото дълго искаш.

Дори Хугел, който беше човек с бурен темперамент, не бе преминавал толкова бързо от гняв през екстаз до униние, както се случи, докато слушаше доклада на Литълмор за събитията в дома на семейство Актън тази сутрин.

Литълмор се опита да го заинтригува със случая на Елси Сигел, но Хугел само махна с ръка. Патоанатомът бе подочул за шумотевицата у семейство Актън от куриера. Затова и бе гневен: защо бяха уведомили Литълмор, а не него? След като чу версията на Нора, извика „Ха!“, „Сега вече го пипнахме!“ и „Нали ти казах!?“. Накрая, като разбра, че в стаята на момичето са намерени укрити червило, цигари и камшик, се отпусна обратно на стола си.

— Всичко свърши — каза тихо и лицето му потъмня. — Момичето трябва да бъде лекувано.

— Не, почакайте. Чуйте и това. — И Литълмор му разказа за намерената игла за вратовръзка.

Новината бавно стигна до съзнанието на Хугел.

— Прекалено малко и прекалено късно — каза той с горчивина и изпръхтя отвратен. — А аз вярвах на всяка нейна дума. Момичето трябва да бъде прибрано, чуваш ли?

— Мислите я за луда.

Патоанатомът въздъхна дълбоко.

— Поздравявам ви, детектив, за острата ви като бръснач логика. Случаят Ривърфорд-Актън е приключен. Уведомете кмета. Аз не говоря с него.

Детективът примигна неразбиращо.

— Не можете да приключите случая, г-н Хугел.

— Няма случай — каза патоанатомът. — Не мога да разследвам убийство без труп. Не разбираш ли? Няма убийство без труп. И не мога да разследвам нападение, без то да се е състояло наистина. Да не би да искаш да обвиним г-ца Актън за нападение над самата нея?

— Почакайте, г-н Хугел, още не съм ви казал всичко. Помните ли тъмнокосия мъж? Разбрах къде е отишъл. Първо до хотел „Манхатън“. Какво ще кажете за това? И после до публичен дом на Четиринайсета улица. Отидох в публичния дом и мадам ме насочи към Хари Тоу, който…

— Какви ги дрънкаш, Литълмор?

— Хари Тоу, убиеца на Станфорд Уайт.

— Знам кой е Хари Тоу — каза патоанатомът доста сдържано.

— Няма да повярвате, г-н Хугел, но ако китаецът не е нашият човек, то тогава според мене убиецът е Хари Тоу.

— Хари Тоу.

— Той се измъкна, не помните ли? Отърва се от затвора — каза Литълмор. — Е, на процеса бяха прочетени клетвени показания на съпругата му…

— Да не би да се каниш да намесиш и Хари Худини в цялата работа?

— Худини ли? Той е фокусник, г-н Хугел.

— Знам кой е Худини — каза много тихо патоанатомът.

— И защо ще го намесвам? — попита Литълмор.

— Защото Хари Тоу е затворен, детектив. Не се е отървал. Въдворен е в Матуанската държавна болница за опасни душевноболни.

— Така ли? Мислех, че е на свобода. Но тогава той не може да е нашият човек.

— Не.

— Не разбирам. Съдържателката на публичния дом, в който е отишъл чернокосият…

— Забрави за чернокосия! — избухна патоанатомът. — Никой вече не ме слуша. Пиша доклади, никой не ги чете. Решавам, че някой трябва да бъде арестуван, решението ми се пренебрегва. Затварям случая.

— Но влакната — каза Литълмор. — Космите. Нараняванията. Вие сам го казахте, г-н Хугел.

— Какво съм казал?

— Че един и същи човек е убил г-ца Ривърфорд и е нападнал Нора Актън. Казахте, че има доказателства. Това означава, че Нора Актън не си е измислила всичко. Имало е нападение, г-н Хугел. Имаме случай. Някой е нападнал г-ца Актън в понеделник.

— Казах, детектив, че веществените доказателства сочат, че и двете престъпления са извършени от един човек, а не че имам доказателство, че е така. Прочети доклада ми.

— Нали не мислите, че г-ца Актън сама се е удряла с камшика?

Патоанатомът се взираше право пред себе си с мрачни недоспали очи.

— Отвратително — каза той.

— Ами иглата за вратовръзка? Споменахте за игла с инициалите на Бануел. Точно такава търсехте, г-н Хугел.

— Литълмор, ти да не си глух? Чу какво каза Ривиер. Отпечатъкът на шията на Елизабет Ривърфорд не е GB. Направих грешка — промърмори гневно Хугел. — Правя грешка след грешка.

— Тогава какво прави тази игла за вратовръзка на дървото?

— Откъде да знам? — извика Хугел. — Защо не я попиташ? Нямаме нищо. Нищо. Само това дяволско момиче. Никой съдебен състав в страната няма да й повярва. Вероятно сама е подхвърлила иглата. Тя е… психопатка. Трябва да я приберат.

Като се усмихваше и кимаше окуражително, Шандор Ференци излезе заднешком през вратата на хотелската стая на Юнг. Приличаше на царедворец, който си тръгва от аудиенция. С известно притеснение бе предал на Юнг молбата на Фройд да се видят насаме.

— Кажи му, че ще се отбия при него след десет минути — отговори Юнг. — И то с удоволствие.

Ференци бе очаквал да намери един непроницаем дълбоко обиден човек, а не ведрия Юнг, който го посрещна. Ще трябва да каже на Фройд, че промяната на Юнг му се струва обезпокоителна. Нещо повече, ще се наложи да му каже и какво правеше Юнг.

По пода на стаята бяха пръснати стотици камъчета, наръч съчки и оскубана трева. Ференци не можеше да си представи откъде са се появили, вероятно от някоя строителна площадка, каквито имаше навсякъде из Ню Йорк. Юнг бе седнал по турски на земята и си играеше с тях. Беше избутал цялото хотелско обзавеждане — кресла, лампи, маса — настрани и бе разчистил обширно празно пространство в средата. Там бе построил селище от камъчета със стотици малки къщички, заобикалящи замък. Пред всяка къщичка имаше морава и Юнг се мъчеше да закрепи тревата да стои права. Ференци предположи, че ще му трябват още десетина минути. Добави си наум, че цялата работа вероятно няма нищо общо с револвера, който лежеше до леглото на Юнг.

Със сигурност не е възможно една къща да има физиономия, но все пак бих се заклел в обратното, когато видях дома на семейство Актън край Грамърси парк в четвъртък сутринта. Преди да ми отворят вратата, вече знаех, че нещо не е наред.

Г-жа Бигс ме покани вътре. Обичайната й бъбривост се бе изпарила и тя само кършеше ръце. Какво ли бе станало? Попитах я веднага. С болка в гласа тя ми каза тихичко, че всичко е по нейна вина. Току-що разчиствала. Само да знаела, никога не би го показала на никого.

Постепенно г-жа Бигс се успокои и аз научих от нея за ужасните събития, включително и за откриването на издайническия пакет цигари. Поне сега г-жа Бануел е горе, добави г-жа Бигс с облекчение. Беше ясно, че възрастната прислужница имаше предвид, че Клара Бануел може да овладее положението или по-скоро да се погрижи за Нора по-добре от собствените й майка и баща. Г-жа Бигс ме остави във всекидневната. Петнайсет минути по-късно там влезе Клара Бануел.

Носеше семпла шапка с прозрачен воал, а в ръцете си държеше чадър, който сигурно бе доста скъп, ако се съдеше по пъстрата дръжка. Свали си шапката и откри лицето си. Нямаше как да не забележа колко дълги и гъсти са миглите й и как блестят под тях умните й очи. Роклята й бе с висока яка, която стигаше почти до брадичката. Между яката и тъмната й коса се виждаше гладката й като слонова кост кожа, не пропуснах също така яркочервеното на устните й и зеленото на очите й. Не беше от тихите домакини, царстващи само във всекидневните си. По-скоро тривиалните неща я караха да изпъква. Сякаш модата бе създадена специално за да подчертае тялото й, тена й, очите й. Не можех да разчета изражението й. Тя успяваше да изглежда едновременно горда и уязвима.

— Простете ми, д-р Янгър — каза. — Не искам да бавя сеанса ви с Нора. Но може ли да поговоря с вас преди това?

— Разбира се, г-жо Бануел.

— Знам какво ви е казала Нора — започна тя — за мене. Но снощи не знаех.

— Съжалявам — отвърнах. — Това е незавидната съдба на лекаря.

— Винаги ли вярвате, че пациентите ви казват истината?

Не отговорих.

— Е, в този случай е истина — продължи тя. — Нора ме видя с баща си точно както ви го е описала. И тъй като вече знаете това, искам да узнаете и останалото. Не съм го направила без знанието на съпруга си.

— Уверявам ви, г-жо Бануел…

— Моля ви, недейте. Мислите, че се опитвам да се оправдая. — Взе една снимка от полицата над камината. На нея бе Нора на тринайсет или четиринайсет години. — Далеч съм от такова намерение, докторе. Искам да ви кажа някои неща заради Нора, не заради себе си. Спомням си когато семейство Актън се нанесе в тази къща. Джордж им я построи. Нора беше поразително красива дори тогава, само на четиринайсет години. На човек му се струваше, че богините най-накрая са загърбили различията си и са я сътворили като подарък за Зевс. Аз съм бездетна, докторе.

— Разбирам.

— Нима? Бездетна съм, защото съпругът ми не ми позволява да раждам. Казва, че ще си разваля фигурата. Никога не сме правили… нормален секс. Нито веднъж. Той не би го позволил.

— Може би е импотентен.

— Джордж? — изглеждаше развеселена от това предположение.

— Трудно ми е да повярвам, че един мъж би се въздържал доброволно при тези обстоятелства.

— Предполагам, че се опитвате да ми направите комплимент, докторе. Джордж не се въздържа. Кара ме да го задоволявам по… различен начин. За обикновен секс си има други жени. Съпругът ми има нужда от много млади жени и ги получава. Искаше и Нора. Но така стана, че бащата на Нора пък искаше мене. И Джордж видя начин да получи каквото иска. Накара ме да съблазня Харкорт Актън. Разбира се, и с Харкорт не ми бе позволено да правя това, което не правех със собствения си съпруг. И затова Нора стана свидетел на нещо по-необичайно.

— Съпругът ви е искал да накара Актън да продаде собствената си дъщеря?

— Всъщност от Харкорт не се изискваше да продаде Нора, докторе. Съпругът ми искаше само той да усети, че собственото му щастие дотолкова зависи от мене, че да се противопостави с всички сили на всякакви недоразумения, които биха разделили нашите две семейства. Така, когато му дойдеше времето, щеше да си затвори очите и да се прави, че нищо не се е случило.

Разбрах. След като г-жа Бануел е започнала връзка с г-н Актън, Джордж Бануел е направил първата крачка към Нора. Стратегията му очевидно е проработила. Когато Нора се е оплакала на баща си и го е помолила да я отърве от Бануел, г-н Актън е решил да не й повярва и да й се скара — точно както Нора ми бе разказала, все едно е направила нещо нередно. Което си е било така: заплашила е безценните за него отношения с г-жа Бануел. Без съмнение на Актън му се е искало дъщеря му да лъже или просто да се предаде на Бануел, а не да пищи, че я изнасилват, и да го заставя да се откаже от нощните си удоволствия.

— Помислете какво е за един мъж като Харкорт Актън — добави г-жа Бануел — да получи това, за което само е мечтал, по-скоро това, за което дори не се е осмелявал да мечтае. Напълно съм сигурна, че би направил всичко, което бих поискала от него.

Усетих странно напрежение под лъжичката.

— Съпругът ви получи ли каквото искаше?

— От професионален интерес ли питате, докторе?

— Разбира се.

— Разбира се. Отговорът е, че според мене — не. Поне не още. — Върна снимката на Нора на мястото й на полицата до фотографията на родителите й. — Във всеки случай, докторе, Нора е наясно, че не съм щастлива в брака си. Мисля, че сега се опитва да ми помогне.

— Как?

— Нора има много богато въображение. Не забравяйте, че макар във вашите мъжки очи Нора да изглежда като жена, като награда, която подканя да бъде грабната, тя си е още дете. Дете, което родителите никога не са разбирали. Единствено дете. Почти през целия си живот Нора е живяла в свой собствен свят.

— Казахте, че се опитвала да ви помогне. Как?

— Мисли си, че може да съсипе Джордж, като увери полицията, че той я е нападнал. Може дори да вярва, че наистина го е направил. Вероятно сме объркали бедното дете и тя страда от нещо като халюцинации.

— Или пък може би съпругът ви наистина я е нападнал.

— Не казвам, че не е способен. Никак даже. Съпругът ми е способен почти на всичко. Но в този случай не е така. Снощи Джордж се прибра, след като аз се върнах от вечерята у Джелиф. Беше към единайсет и половина. Нора твърди, че си е легнала в дванайсет без петнайсет.

— Възможно е съпругът ви да е излязъл през нощта, г-жо Бануел.

— Да, знам, може да го е правил друг път, но снощи не беше така. Бе прекалено зает с мене. През цялата нощ. — Тя ми хвърли онази нейна пестелива, иронична, съвършена усмивка и потри несъзнателно китките си. Дългите й ръкави ги скриваха, но тя улови погледа ми. Пое дълбоко дъх. — Можете да се уверите, ако желаете.

Дойде толкова близо, че видях диамантите, които блестяха на ушите й, и усетих аромата на косата й. Придърпа леко ръкавите си и откри болезнени пресни наранявания и на двете ръце. Чувал бях, че има мъже, които обичат да връзват жените. Не можех да бъда сигурен, че раните на г-жа Бануел означават точно това, но то бе първото, което ми хрумна.

Тя леко се засмя. Прозвуча сухо, но не огорчено.

— Аз съм паднала жена, докторе, и в същото време девствена. Да сте чували някога подобно нещо?

— Г-жо Бануел, не съм юрист, но според мене имате предостатъчно основания за развод. Възможно е бракът ви да е дори напълно незаконен, след като не е консумиран.

— Развод? Не познавате Джордж. По-скоро би ме убил, отколкото да ме пусне да си тръгна. — Отново се усмихна. Не можех да се удържа да не фантазирам какво ли е да целунеш тези устни и тези очи. — И кой ще ме вземе после, докторе, дори и да успея да се измъкна? Кой мъж ще ме докосне, като знае какво съм правила?

— Всеки мъж — отвърнах.

— Вие сте мил, но лъжете. — Тя вдигна поглед към мен. — И лъжете жестоко. Бихте искали още сега да ме докоснете, но никога не бихте го направили.

Любувах се на безупречните, невероятно чаровни черти на лицето й.

— Не, г-жо Бануел, никога не бих го направил. Но не по причините, за които си мислите.

В този миг на вратата се появи Нора Актън.

След разговора с патоанатома походката на детектив Литърмор загуби обичайната пъргавост. Новината, че Хари Тоу все още е затворен в лудница, му дойде като гръм от ясно небе. Откакто бе прочел протоколите от съдебните заседания, Литълмор си представяше, че случаят е далеч по-важен, отколкото всички предполагат, и че той всеки миг ще успее да го разкрие. А сега не бе убеден, че изобщо има случай. Решението на патоанатома му въздейства по странен начин.

Детективът имаше много високо мнение за г-н Хугел въпреки избухванията и маниите му. Литълмор бе убеден, че Хугел може да разплете тази история. Полицаите не биваше просто така да се отказват. Особено пък Хугел. Беше толкова умен.

Литълмор вярваше в силата на полицията. Работеше в нея от осем години. Постъпи, като излъга за годините си, за да го вземат като младши уличен полицай. Това беше първата истинска работа, която получаваше, и той се вкопчи в нея. Харесваше му да живее в полицейските казарми, да се храни с ченгетата и да слуша историите им. Знаеше, че има и гнили ябълки, но ги смяташе за изключения. Ако например някой му кажеше, че неговият герой сержант Бекър взима рушвет от всеки бордей и казино в Тендърлойн, Литълмор щеше да си помисли, че се шегуват с него. Ако някой му кажеше, че новият комисар иска също да участва в разпределението на тези пари, той щеше да му отвърне, че се е побъркал. Накратко, детективът смяташе началниците си за пример, а Хугел го бе разочаровал.

Но Литълмор никога не се обръщаше срещу хората, които го разочароваха. Реакцията му беше точно обратната. Искаше да върне патоанатома на борда. Трябваше да направи или открие нещо, което би убедило Хугел, че в този случай има още хляб. Хугел бе сигурен от самото начало, че Бануел е извършителят. Може пък да се окаже прав в края на краищата.

Литълмор вярваше на кмета дори повече отколкото на патоанатома, а пък той бе осигурил на Бануел алиби за нощта, в която бе убита г-ца Ривърфорд. Но може Бануел да е имал съучастник — китаец. Нима лично Бануел не бе наел Чонг Синг в пералнята на „Балморал“? А сега се оказваше, че убиецът на г-ца Ривърфорд и нападателят на г-ца Актън може и да не са едно и също лице, нали това му каза току-що г-н Хугел. Значи би могло съучастникът на Бануел да е убил г-ца Ривърфорд, а Бануел да е нападнал г-ца Актън. На Литълмор му хрумна, че на основата и на тази хипотеза Хугел може отново да е сбъркал. Въпреки че ценеше високо способностите на патоанатома, детективът не го смяташе за безгрешен. А според него Хугел не би имал нищо против да признае, че бърка за един детайл, ако се окаже прав за цялостната картина.

Литълмор отново закрачи енергично и си каза, че го чака работа. Първо отиде до централата и намери Луи Ривиер в студиото в мазето. Попита го дали може да направи обърнати изображения на фотографиите, на които се виждаше белегът на шията на Елизабет Ривърфорд. Французинът му каза да дойде в края на деня да ги вземе.

— Можеш ли също така да ми ги увеличиш, Луи? — попита Литълмор.

— Защо не? — отговори Ривиер. — Снимките са правени при добро осветление.

След това детективът тръгна към жилищната част на града. Качи се на метрото до Четиридесет и втора улица и оттам пое пеша съм дома на Сузи Мерил. Никой не му отвори, затова той застана на пост в началото на пресечката от другата страна на улицата. Час по-късно едрата Сузи излезе от сградата с една от огромните си шапки на главата, този път украсена с най-разнообразни плодове. Литълмор я проследи до закусвалнята на Чайлд на „Бродуей“, където седна сама в едно сепаре. Литълмор изчака, докато й сервират, за да види дали няма среща с някого. Когато г-жа Мерил нападна чинията с говежди бифтек, Литълмор се шмугна на седалката срещу нея.

— Здрасти, Сузи. Намерих това, което искаше от мене.

— Какво правиш тук? Махай се. Казах ти да стоиш надалече.

— Не, не си.

— Е, тогава ти го казвам сега — отвърна Сузи. — Да не искаш да ни убият и двамата?

— Кой да ни убие, Сузи? Тоу е в лудница в южната част на щата.

— О, така ли?

— Да.

— Е, тогава предполагам, че не той е вашият убиец — отбеляза тя.

— Май не е.

— Значи няма за какво да говорим, нали така?

— Не ми прави фасони, Сузи.

— Просиш си белята — добре, нямам нищо против, но мене не ме закачай. — Г-жа Мерил стана и остави трийсет цента на масата: пет за кафето и двайсет за бифтека и яйцата на очи, както и още пет за сервитьорката. — Вкъщи имам бебе — каза.

Литълмор я сграбчи за ръката.

— Пак си помисли, Сузи. Искам отговори и ще ги получа.

18

Клара Бануел не изглеждаше притеснена като мене от ледения поглед на Нора. Запълни неловката пауза с непринудени фрази и си взе довиждане. Държеше така, сякаш двамата не бяхме хванати да стоим на няколко сантиметра един от друг. Протегна ми ръка, целуна Нора по бузата и предвидливо добави да не я изпращаме. Не искала да бави лечението на Нора нито миг повече. Секунди по-късно чух пътната врата да се затваря зад нея.

Нора стоеше на същото място, на което бе стояла г-жа Бануел преди минута. Не беше тактично да я оглеждам, като се имат предвид ужасните събития от предната нощ, но не можах да се въздържа. Беше абсурдно. Можеш да вървиш километри из Ню Йорк, като мене тази сутрин, или да киснеш цял месец на Централната гара и пак да не видиш наистина красива жена. А в разстояние на пет минути бях видял две изумителни красавици във всекидневната на семейство Актън. Колко различни обаче бяха те.

Нора не носеше никакви украшения — нито бижута, нито бродерии. Нямаше и воал. Бе облечена в семпла бяла блуза с ръкави до лактите, пъхната в колана на невероятно тясната й талия, от която се спускаше небесносиня плисирана пола. Деколтето на блузата й бе малко по-широко и разкриваше изящните й рамене и дългата й тънка шия. Тя бе вече почти гладка, синините бяха заздравели. Русата й коса бе прибрана както винаги на конска опашка, която стигаше почти до кръста. Както каза г-жа Бануел, тя си беше още момиченце. Младостта й извираше от всяка извивка, особено от румените й бузи и очите, които излъчваха младежка надежда, свежест и — бих казал — гняв.

— Мразя ви най-много от всичко на света — каза тя.

Значи сега повече от всякога бях поставен в положението на баща й. Сякаш водена от някаква непонятна предопределеност на съдбата, тя се бе появила във всекидневната точно както се бе оказала наблизо, когато Клара Бануел е била с баща й преди три години. Очевидната разлика, че между мене и г-жа Бануел не се случваше нищо, й убягваше. Това не ме изненада. Не мене гледаше тя с такова презрение, а баща си, облечен в моите дрехи. Ако бях искал нарочно да заздравя психоаналитичния трансфер, нямаше да мога да измисля по-добър начин. Нямаше и да мога да се надявам на по-щастливо стечение на обстоятелствата, ако исках да доведа анализа й до връхната му точка. Сега имах шанса — а и задължението — да се опитам да покажа на Нора погрешните й умопостроения, за да може тя да разбере, че гневът, който си мислеше, че изпитва към мене, всъщност е погрешно насочен и същинският негов обект е баща й.

С други думи, бях длъжен да погреба собствените си емоции. Трябваше да скрия и последния остатък от чувствата си към нея, без значение колко искрени и силни бяха те.

— Значи съм в немилост, г-це Актън — отвърнах, — защото ви обичам повече от всеки друг на земята.

В разстояние на няколко удара на сърцето ми настъпи пълна тишина.

— Така ли? — попита тя.

— Да.

— Но вие с Клара…

— Не. Кълна ви се.

— Не се ли…

— Не.

Нора задиша тежко. Прекалено тежко. Горните й дрехи бяха свободно скроени, но сякаш носеше нещо отдолу, което я стягаше. Дишането й бе концентрирано в горната част на торса. Притеснен, че може да припадне, я заведох до пътната врата и я отворих. Имаше нужда от въздух. От другата страна на улицата пъстрееше Грамърси парк. Нора пристъпи навън. Подсетих я, че трябва да се обади на родителите си, ако ще излиза.

— Защо? — попита тя. — Ще отидем само до парка.

Пресякохме улицата. Пред една от портите от ковано желязо Нора извади от чантичката си ключ в златно и черно. Стана малко неловко, докато й помагах да мине през вратата: трябваше да реша дали да й подам ръка, но предпочетох да не го правя.

От терапевтична гледна точка много бях загазил. Не се страхувах за себе си въпреки забележителния факт, че чувствата ми към това момиче, изглежда, не се влияеха от това, че може да е нестабилна или направо душевно болна. Ако Нора наистина се бе изгорила сама, съществуваха две възможности: или го бе направила съвсем съзнателно и преднамерено и се опитваше да излъже целия свят, или го бе извършила в състояние на несъзнателен транс, в някакъв вид хипноза или сомнамбулизъм, при което е изключила съзнанието си. Бих казал, че предпочитах първата възможност, но и двете бяха достатъчно обезпокоителни.

Не съжалявах, че й бях признал чувствата си. Обстоятелствата ме принудиха. Но ако споделянето на чувствата ми изглеждаше достойна постъпка, то всички действия в тяхно име бяха точно обратното. И най-изпадналият тип не би се възползвал от момиче в нейното положение. Трябваше да намеря начин да й покажа как разбирам нещата. Трябваше да се разгранича от ролята на влюбен, която току-що бях приел, и да се опитам отново да стана лекар.

— Г-це Актън — казах.

— Няма ли да ме наричате Нора, докторе?

— Не.

— Защо?

— Защото все още съм ваш лекар. За мене не сте Нора. Вие сте ми пациентка. — Не бях сигурен как ще го възприеме, но продължих. — Кажете ми какво се случи снощи. Не, почакайте: вчера в хотела казахте, че споменът ви за нападението в понеделник се е върнал. Първо ми кажете какво си спомняте за тогава.

— Трябва ли?

— Да.

Тя пожела да седнем и така се озовахме на пейка в един закътан ъгъл. Каза, че все още не знаела как е започнало и как се е озовала в това положение. Тази част от спомена не се била възстановила. Но си спомняла, че била вързана в тъмната спалня на родителите си. Стояла права, китките й били хванати над главата. Била само по комбинезон. Всички пердета и щори били спуснати.

Мъжът бил зад нея. Увил мека материя, вероятно коприна, около шията й и дърпал толкова силно, че не можела да диша, да не говорим да извика. Удрял я с кожена лента или камшик. Боляло, но се търпяло, било по-скоро като игриво напляскване. Но коприната около врата й я плашела. Струвало й се, че смята да я удуши с нея. Всеки път, когато стигала до ръба на припадъка, той отпускал леко хватката, колкото да я остави да си поеме дъх.

Започнал да я удря по-силно. Станало толкова болезнено, че едва издържала. След това хвърлил камшика и застанал толкова близо зад нея, че усетила дъха му върху раменете си. Докоснал я. Не каза точно къде, а и аз не попитах. В същото време част от тялото му — „твърда част“, както се изрази — се допряла в хълбока й. Мъжът издал грозен звук и след това допуснал грешка. Коприната около шията й внезапно се разхлабила. Тя поела дълбоко дъх и изпищяла с всички сили. Сигурно след това е припаднала. Следващото, което си спомня, е г-жа Бигс.

Нора запази спокойствие, докато говореше, ръцете й останаха скръстени в скута. Без да променя интонацията си, попита:

— Отвратен ли сте от мене?

— Не — казах. — Г-н Бануел ли присъства в този спомен?

— Така си мислех. Но кметът каза…

— Кметът каза, че Бануел е бил с него в неделя вечерта, когато другото момиче е било убито. Ако си спомняте, че Бануел ви е нападнал в понеделник, трябва да го заявите.

— Не знам — каза жално Нора. — Така си мисля. Не знам. Беше зад мене през цялото време.

— Разкажете ми за снощи — помолих.

И тя изля на един дъх историята за насилника в спалнята си. Този път беше убедена, че това е бил Бануел. Към края обаче пак се извърна от мене. Дали премълчаваше нещо?

— Аз дори не притежавам червило — каза тя разпалено. — И това ужасно нещо в шкафа ми. Откъде смятат, че съм го взела?

Отбелязах очевидното:

— И сега сте гримирана. — По устните й имаше съвсем лек гланц и малко руж по бузите.

— Но всичко е на Клара! — извика тя. — Тя ме гримира. Каза, че ми отива.

Помълчахме известно време. Тя заговори първа.

— Не вярвате нито дума от това, което ви разказах.

— Не вярвам, че бихте ме излъгали.

— Но аз бих го направила — отговори тя. — И съм го правила.

— Кога?

— Когато казах, че ви мразя — отвърна след дълга пауза.

— Кажете ми какво премълчавате.

— Какво имате предвид? — попита тя.

— Има още нещо в снощната случка, което ви кара да се съмнявате в себе си.

— Откъде знаете?

— Просто ми кажете.

И тя неохотно призна, че има нещо в целия епизод, което не може да си обясни. Гледната й точка, докато се развивали събитията, не била на обичайното ниво, а отгоре, над нападателя. Виждала се как лежи върху леглото сякаш била страничен наблюдател, а не жертва.

— Как е възможно това, докторе? — извика тя тихо.

— Не е възможно, нали?

Исках да я утеша, но това, което се канех да й кажа, никак не беше успокоително.

— Описвате начина, по който понякога виждаме нещата насън.

— Но ако съм сънувала, откъде са ми изгарянията? — прошепна тя. — Нали не съм се изгорила сама? Нали?

Не можех да й отговоря. Представях си дори още по-лош сценарий. Възможно ли бе сама да си е причинила и първите наранявания? Опитах се да си я представя как прокарва нож или бръснач по кожата си и руква кръв. Беше ми невъзможно да го повярвам.

В далечината внезапно избухнаха възгласи. Нора попита какво става. Казах й, че вероятно са стачници. Профсъюзните лидери бяха организирали шествие след вчерашните сблъсъци. Прочутият активист Гомпърс се бе заклел, че ще предизвика толкова мощни протести, че индустрията в града ще замре.

— Имат право да стачкуват — каза Нора, която явно искаше да смени темата. — Капиталистите трябва да се засрамят от себе си, експлоатират хората и не им плащат достатъчно, за да си хранят семействата. Виждали ли сте как живеят работниците?

Разказа ми как миналата пролет с Клара Бануел посещавали бедни семейства в Ист енд. Идеята била на Клара. Така се срещнали с Елси Сигел и китаеца, за когото разпитвал детектив Литълмор.

— Елси Сигел? — повторих. Леля Мами ми беше споменала за г-ца Сигел на бала. — Дето избягала във Вашнингтон?

— Да. Смятах, че е глупаво от нейна страна да се заглавиква с мисионерска дейност, когато хората умират без храна и подслон. Елси работеше само с мъже, а жените и децата страдат най-много.

Нора ми обясни, че Клара специално държала да подпомогнат семейства, чиито мъже са избягали или са убити при нещастни случаи. Клара и Нора се запознали с много такива фамилии, прекарвали часове в домовете им. Нора се грижела за най-малките, а Клара се сприятелявала с жените и по-големите деца. Започнали да ги посещават веднъж седмично и да им носят храна и неща от първа необходимост. Два пъти настанявали бебета в болницата, като така ги спасили от сериозни заболявания, дори смърт. Веднъж, добави мрачно Нора, изчезнало момиче. С Клара обиколили всички полицейски участъци и болници, накрая открили момичето в моргата. Патоанатомът казал, че е била изнасилена. Майката на момичето си нямала никого да я утеши и да й помогне, само Клара била до нея. Това лято Нора се сблъскала с невероятна мизерия, но също така — или поне аз предполагах, че е така — видяла семейна топлота и любов, които преди това не й били познати.

Когато завърши, двамата просто седяхме и се гледахме. Изведнъж тя каза:

— Ще ме целунете ли, ако ви помоля?

— Не ме молете, г-це Актън — казах.

Тя взе ръката ми и я придърпа към себе си, като допря пръстите ми до бузата си.

— Не — казах рязко.

Тя ме пусна веднага. За всичко бях виновен аз. Аз й бях дал всички основания да си мисли, че може да си позволи тази свобода. И сега издърпах черджето изпод краката й.

— Трябва да ми повярвате — казах. — За нищо друго не мечтая повече. Но не мога. Това значи да се възползвам от вас.

— Искам да се възползвате от мене — каза.

— Не.

— Защото съм на седемнайсет ли?

— Защото сте ми пациентка. Чуйте ме. Не бива да вярвате на чувствата, които си мислите, че изпитвате към мене. Те не са истински, а продукт на психоанализата. Случва се с всеки пациент, който се подлага на анализ.

Тя ме погледна все едно се шегувах.

— Смятате, че глупавите ви въпроси са ме накарали да ви предпочета?

— Помислите си. Първо бяхте безразлична към мене. След това изпитвахте гняв. След това — ревност. Накрая — нещо друго. Но всичко това не е насочено към мене. Не е причинено от нещо, което аз съм направил. Нито от това, което представлявам. Как тогава се получава? Вие не ме познавате. Нищо не знаете за мене. Всички тези чувства идват от други периоди от живота ви. Те изскачат на повърхността заради глупавите въпроси, които ви задавам. Но те се коренят другаде. Това са чувства, които изпитвате към други хора, не към мене.

— Смятате, че съм влюбена в някой друг? Кой? Не Джордж Бануел, нали?

— Възможно е да сте били.

— Никога. — На лицето й се изписа искрено отвращение. — Ненавиждам го.

Реших да рискувам. Не ми се искаше, защото очаквах оттук нататък да ме намрази, а и не му беше времето, но все пак бях длъжен.

— Д-р Фройд има една теория, г-це Актън. Може да ви потресе.

— Каква теория? — тя ставаше все по-раздразнителна.

— Предупреждавам ви, че е доста шокираща. Според него всички ние от най-ранна възраст таим в себе си тайни желания. Във вашия случай той смята, че когато сте видели г-жа Бануел, коленичила пред баща ви и заета с…

— Няма нужда да го произнасяте — прекъсна ме тя.

— Та той смята, че ревнувате.

Тя се взря в мене с празен поглед. Затруднявах се да се изразя ясно.

— Става дума за директна физическа ревност. Искам да кажа, че според д-р Фройд, когато сте видели какво прави г-жа Бануел с баща ви, вие сте пожелали да сте тази, която… че имате фантазии, в които сте тази, която…

— Спрете! — извика тя и запуши уши.

— Извинете.

— Откъде знаете това? — попита тя, бяла като призрак.

Ръцете й покриваха устата. Отчетох тази реакция. Чух думите. Но се опитвах да повярвам, че си въобразявам. Щеше ми се да й кажа: Причуват ми се разни неща, стори ми се че попитахте откъде Фройд знае.

— На никого не съм го казвала — прошепна тя — и почервеня цялата. — На никого. Как е могъл да разбере?

Взирах се в нея с празен поглед, както тя се бе взирала в мене преди малко.

— О, толкова съм порочна! — извика и избяга обратно у дома.

След като излезе от закусвалнята на Чайлд, Литълмор се отправи към участъка на Четиридесет и седма улица, за да провери дали са заловили Чонг Синг или Уилям Леон. Ако се вярва на случайните свидетели, всеки от двамата вече е трябвало да бъде арестуван стотици пъти, мърмореше раздразнено капитан Поуст. Часове след като разпространили описанията им, се обадили десетки души от целия град, дори от Джърси, за да кажат, че са видели Чонг. С Леон било още по-зле. Всеки, видял китаец с костюм и вратовръзка, се обаждал да посочи Уилям Леон.

— Джак Риърдън обикаля цял ден като гламав града — каза капитан Поуст. Имаше предвид полицая, който заедно с Литълмор намери трупа на г-ца Сигел. Беше единственият от хората на Поуст, който бе видял с очите си неуловимия Чонг Синг. Пращали Риъръдн по всички участъци, в които прибирали по някой „г-н Чонг“. Но навсякъде установявал фалшива тревога. — Няма смисъл. Блокирахме половината Китайски квартал и пак не сме ги хванали. Ще кажа на момчетата да престанат с арестите. Ето. Искаш ли да прегледаш някои от тези?

Поуст хвърли на Литълмор списък с докладвани, но все още неарестувани Чонгсинговци и Уилямлеоновци. Детективът го прочете и прокара пръст по ръкописните записки. Спря показалец по средата на страницата, където един ред му хвана окото. На него пишеше: „Речен канал. Китаец видян да работи на доковете. Твърди се, че отговаря на описанието на Чонг Синг.“

— Имаш ли кола? — попита Литълмор. — Искам да проверя този сигнал.

— Защо?

— Защото около доковете има червена глина — отвърна детективът.

Придружен от униформен полицай, Литълмор отпътува с единствената полицейска кола. Завиха по „Канал стрийт“ и поеха към източния край на града, където отскоро над Ист ривър се издигаха огромните тънки кули на Манхатънския мост. Литълмор се спря в края на строителната площадка и хвърли един поглед на работниците.

— Ето го — каза детективът и посочи с пръст. — Това е той.

Нямаше как да не забележи Чонг Синг: един-единствен открояващ се китаец сред тълпа бели и чернокожи работници. Тикаше ръчна количка, пълна със сгур.

— Тръгни право към него — нареди Литълмор на полицая. — Ако побегне, аз ще го хвана.

Чонг Синг не побягна. Като видя полицая, само наведе глава и продължи да бута количката. Офицерът постави ръка на рамото му и Чонг се предаде без бой. Останалите работници се спряха, за да погледат, но никой не се намеси. Когато полицаят отведе китаеца в колата, в която ги чакаше Литълмор, всички отдавна вече работеха сякаш нищо не се бе случило.

— Защо избягахте вчера, г-н Чонг?

— Не съм бягал. Отидох на работа. Нали виждате, ходя на работа.

— Ще се наложи да ви повдигна обвинение в съучастие в убийство. Разбирате ли какво говоря? Може да ви обесят. — Литълмор направи жест, за да илюстрира последното си твърдение.

— Нищо не знам — започна да го уверява китаецът. — Леон замина. После от стаята му започна да мирише. Това е всичко.

— Разбира се — каза детективът.

Литълмор отпрати полицая да закара Чонг Синг до Тумс, а той остана да поразгледа доковете. Парченцата на пъзела започваха да се разместват в ума на детектива — и да си пасват. Литълмор знаеше, че ще намери червена кал в основата на Манхатънския мост, и имаше предчувствие, че и Джордж Бануел е стъпвал в същата кал.

Всички знаеха, че Джордж Бануел строи кулите на Манхатънския мост. Когато кметът Макклелън възложи поръчката на неговата „Америкън стийл кампъни“, вестниците на Хърст веднага изреваха, че става въпрос за корупция, и заклеймиха кмета, че облагодетелства свой стар приятел. Освен това пророкуваха злорадо, че ще има закъснения, некачествена работа и завишаване на цените. Всъщност Бануел не само вдигна кулите в рамките на бюджета, но и за рекордно време. Лично надзираваше строителството, което наведе Литълмор на съответната идея.

Литълмор се разходи по реката и се смеси с мъжете. Можеше да се слее с всякаква тълпа, стига да поискаше. Отдаваше му се да общува с лекота, защото наистина не натоварваше околните — особено в трудни ситуации. Чонг Синг работеше на две места и все за г-н Джордж Бануел. Ама че интересна работа!

Детективът се добра до пренаселения централен кей точно когато се застъпваха смените. Стотици мръсни мъже с ботуши крачеха навън, а други на дълга върволица чакаха да се качат в асансьора и да слязат в кесона. Непрестанният механичен тътен на турбините изпълваше въздуха с бесен ритъм.

Ако попитаха Литълмор как бе усетил, че нещо не е в ред, че някаква беда се носи във въздуха, той нямаше да може да отговори. Разговори се с хората и бързо научи за трагичния край на Сиймъс Мали. Горкият Мали, казаха мъжете, още една жертва на кесоновата болест. Преди два дни го намерили да лежи мъртъв в асансьора, а по ушите и устата му имало засъхнала кръв.

Работниците сякаш се страхуваха от кесона, който наричаха „сандъка“ и „ковчега“. Някои го смятаха за прокълнат. Почти всички имаха болежки, които приписваха на него. Повечето твърдяха, че се радват, че работата по моста е почти завършена, но по-старите се смееха и отвръщаха, че бързо след като спрат да им плащат, потапянето под водата ще започне да им липсва. „Какво заплащане?“, попита едно от момчетата. „Три долара за дванайсет часа работа пари ли са?“

— Виж Мали — каза още той. — Дори не можеше да си позволи покрив над главата с тази надница. Затова е мъртъв. Те са го убили. Всички ни убиват.

Друг се намеси, за да уточни, че Мали имал дом, но също така имал и жена в него, затова си прекарвал нощите долу в сандъка.

Литълмор забеляза, че по целия кей има следи от червена глина, клекна да си завърже обувките и незабелязано взе проба. Попита дали г-н Бануел някога е идвал тук. Отговориха утвърдително. Казаха му, че г-н Бануел слизал поне веднъж дневно долу с ковчега, за да наблюдава работата. Понякога и негова чест кметът лично го придружавал.

Детективът попита добър работодател ли е Бануел. Ужасен, беше отговорът. Не се интересувал колко души умират долу в кесона, стига работата да вървяла бързо. Вчера за първи път показал някаква загриженост за работниците.

— И как така? — попита Литълмор.

— Каза ни да забравим за Пети прозорец.

„Прозорците“, обясниха мъжете, били отворите, през които се изхвърляли отпадъците от кесона. Всеки от тях си имал номер. Пети прозорец се запушил в началото на седмицата. Обикновено в подобна ситуация шефът незабавно нареждал да се разчисти, а работниците в кесона мразели тази задача, защото била трудна и опасна. Във вътрешността на прозореца трябвало да остане поне един човек, докато кухината се пълнела с вода. Но вчера за първи път Бануел им казал да не се притесняват. Някой предположи, че шефът сигурно се е размекнал. Другите не се съгласиха. Според тях Бануел не виждал смисъл да рискува, след като мостът бил пред приключване.

Литълмор се замисли над тази информация. След това отиде при асансьора.

Операторът на асансьора, сбръчкано старче без нито един косъм по главата, бе поседнал вътре на столче. Детективът го попита кой е заключил вратата преди две нощи, когато е умрял Мали.

— Аз — каза старецът със собственическо изражение.

— А когато заключихте, асансьорът горе до кея ли беше или долу?

— Горе, разбира се. Май не си много с акъла си, а, приятел? Как може асансьорът ми да е долу, щом аз съм горе?

Добър въпрос. Асансьорът се управляваше от човешка ръка. Само някой отвътре можеше да го вдигне и спусне. Затова когато операторът приключеше с последното извозване на хората, той трябваше да е задължително горе на кея. Старчето бе задало добър въпрос, но Литълмор му отвърна с подобен.

— Тогава как е стигнал горе?

— Какво?

— Мъртвият — каза Литълмор. — Мали. Той е останал долу във вторник вечерта, когато всички са се качили.

— Точно така. — Старецът поклати глава. — Горкият глупак. Не му беше за първи път. Казах му да не го прави. Казах му.

— А на следващата сутрин са го намерили в асансьора горе на кея?

— Точно така. Мъртъв като пън. Все още има следи от кръвта му. Опитвах се да я изчистя цели два дни и не успях. Мих я със сапун, със сода. Виждаш ли?

— Как се е качил до кея? — попита отново детективът.

19

Карл Юнг се изправи в целия си ръст в стаята на Фройд. Беше облечен строго официално. Нищо в поведението му не издаваше, че е току-що си е играл с клонки и камъчета на пода в хотелската стая.

Фройд бе по жилетка и риза. Покани госта си да се настани удобно. Инстинктът му, подсказваше, че този разговор ще е решаващ. Юнг със сигурност не изглеждаше добре. Фройд не вярваше на обвиненията на Брил, но започна да се убеждава, че Юнг май се откъсва от фройдистката орбита.

Фройд знаеше, че Юнг е по-интелигентен и креативен от всичките му останали последователи, първият с потенциал да покори нови висоти. Но без съмнение имаше комплекс от бащата. В едно по-ранно писмо бе поискал от Фройд негова снимка, която твърдеше, че ще скъпи особено. Фройд бе поласкан. Но когато бе помолен да разглежда Юнг не като равен на себе си, а като син, Фройд се притесни. Тогава си каза, че трябва да му отдели специално внимание.

Сети се, че, доколкото му бе известно, Юнг няма други приятели. Заобикаляше се с жени, много жени, даже прекалено много. Това беше другият проблем. Предвид съобщението на Хол, Фройд повече не можеше да отлага разговора с Юнг за момичето, което се бе обявило за негова пациентка, но и любовница. Фройд бе видял безскрупулното писмо, което Юнг бе пратил на майката на момичето. На всичкото отгоре бе научил от Ференци какво става в хотелската му стая.

Единственото нещо, за което не се тревожеше, беше вярата на Юнг в постулатите на психоанализата.

В частната им кореспонденция и часовете разговори насаме Фройд го бе проверил, провокирал и му се бе доверил напълно. Нямаше съмнение, че Юнг вярваше изцяло в сексуалната етиология. И бе стигнал до това си убеждение по възможно най-добрия начин — преодолявайки собствения си скептицизъм, след като бе потвърдил многократно хипотезата на Фройд в клиничната си практика.

— Винаги сме били откровени един с друг — каза Фройд. — Така ли е все още?

— Нищо не бих искал повече от това — отвърна Юнг. — Особено сега, след като се освободих от бащинския ти авторитет.

Фройд се опита да не издаде изненадата си.

— Добре, добре. Кафе?

— Не, благодаря. Това се случи вчера, когато предпочете да скриеш истината за съня си с граф Тун, за да запазиш авторитета си. Сигурно виждаш парадокса. Страхуваш се да не изгубиш авторитета си, в резултат на което го губиш. Интересуваше те повече авторитетът ти, отколкото истината. За мене обаче няма друг авторитет освен истината. Но така е по-добре. Твоята кауза може да просперира само чрез моята независимост. И тя наистина вече просперира. Разплетох проблема с инцеста!

От целия този поток от думи Фройд се спря на две.

— Моята кауза?

— Какво?

— Каза „твоята кауза“ — повтори Фройд.

— Не съм.

— Напротив.

— Е, тя си е твоя, нали? Както и моя. Сега ще стане неимоверно по-силна. Не ме ли чуваш? Разплетох проблема с инцеста.

— Какво значи „разплетох“? — попита Фройд. — Какъв проблем?

— Знаем, че порасналият син всъщност не копнее за сексуалността на майка си, за разширените й вени и увиснали гърди. Това е очевидно за всички. Нито пък малкият син, който няма средство за проникване, храни такива желания. Защо тогава неврозите при възрастните се въртят толкова често около едиповия комплекс, както показват моите и твоите случаи? Отговорът ми дойде снощи насън. Конфликтът при възрастните реактивира инфантилния материал. Потиснатото либидо на невротика се вкарва насила в инфантилните канали — точно както винаги си го обяснявал! — където намира майката, която някога е била от специално значение. Либидото се фиксира върху нея, без всъщност тя да е обект на желанието.

Тези думи предизвикаха любопитна физическа реакция у Зигмунд Фройд. Във вените на мозъчната му кора нахлу кръв, в резултат на което той почувства напрежение в черепа. Преглътна и каза:

— Отричаш едиповия комплекс?

— Не изцяло. Как бих могъл? Аз измислих термина.

— Терминът „комплекс“ е твой — съгласи се Фройд. — Запазваш комплекса, но отричаш едиповия му характер.

— Не! — извика Юнг. — Запазвам фундаменталното прозрение. Невротиците наистина имат едипов комплекс. Техните неврози ги карат да вярват, че желаят сексуално майките си.

— Искаш да кажеш, че всъщност няма истински инцестни желания. Не и сред здравите.

— Дори не и сред невротиците! Прекрасно е. Невротиците развиват комплекс към майка си, защото либидото им е вкарано в инфантилните канали. Така невротикът си създава измислена причина да се самобичува. Чувства се виновен за желание, което никога не е имал.

— Разбирам. И тогава какво причинява неврозата? — попита Фройд.

— Настоящият му конфликт. Това желание, което невротикът не признава. Житейската задача, която не може да се застави да посрещне лице в лице.

— А, значи настоящият му конфликт — каза Фройд. В главата му вече нямаше напрежение. На негово място се бе настанила странна лекота. — Значи нямаме причини да се ровим в сексуалното минало на пациента. И направо не бива да пипаме детството му.

— Точно така — потвърди Юнг. — Никога не съм вярвал в тази работа с детството. От чисто клинична гледна точка трябва да се работи и да се рови по настоящия конфликт. Може да се изкопае и реактивираният сексуален материал от детството, но той е измамен, истински капан. Това е опитът на пациента да избяга от неврозата. В момента описвам всичко. Ще видиш колко много нови последователи ще спечели психоанализата, като намалим ролята на сексуалността.

— О, ами тогава направо да я елиминираме и да станем дори още по-популярни — каза Фройд. — Мога ли да те питам нещо? Щом инцестът не е действително желан, тогава защо е табу?

— Табу?

— Да — каза Фройд. — Защо ще има забрана за инцест във всички човешки общества, щом никой не го желае?

— Защото… защото… много неща, които не са действително желани от хората, са табу.

— Посочи ми едно.

— Ами много са. Списъкът е дълъг — каза Юнг.

— Посочи ми едно.

— Ами… например праисторическите култове към животните, тотемите, те… аа… — Юнг не успя да завърши изречението си.

— Може ли да те попитам още нещо? — каза Фройд.

— Каза, че си стигнал до това прозрение чрез тълкуване на сън. Чудя се какъв е бил този сън. Може би е възможно и друго тълкуване?

— Не казах, че е станало с тълкуване на сън — защити се Юнг, — а казах, че е станало насън. Всъщност бях полузаспал.

— Не разбирам.

— Нали знаеш, че нощем човек чува гласове малко преди да заспи. Научил съм се да ги управлявам. Един от тях ми предава древната мъдрост. Виждал съм го. Старец, египтянин, гностик — всъщност явява се като видение, — казва се Филемон. Точно той ми откри тайната.

Фройд не отговори.

— Не се плаша от твоите демонстрации на недоверие — каза Юнг. — Има много повече неща на небето и земята, хер професоре, отколкото вашата психология може да си представи.

— Сигурно. Но, Юнг, да слушаш някакъв глас?

— Може би оставям у тебе погрешно впечатление — отвърна Юнг. — Не приемам думите на Филемон безрезервно. Той изложи хипотезата си посредством тълкуване на примитивните култове към майката. Уверявам те, че отначало не му повярвах. Имах няколко възражения, всяко от които той успя да опровергае.

— Ти си говориш с него?

— Очевидно не си доволен от моите научни открития.

— Притеснен съм от източника им — каза Фройд.

— Не. Ти си притеснен за собствените си теории, за сексуалните си теории — каза Юнг и у него видимо се надигна възмущение. — Затова смени темата и се опита да ме примамиш да си говорим за свръхестественото. Няма да захапя куката. Имам обективни аргументи.

— Чути от едно видение?

— Само защото никога не си преживявал такова нещо, не можеш да твърдиш, че то не съществува.

— Съгласявам се — каза Фройд, — но ти трябват доказателства, Юнг.

— Видях го, казвам ти! — извика Юнг. — Това не е ли доказателство? Той плака, като ми разказваше как фараоните триели имената на бащите си от паметниците им — факт, който дори не знаех, но който по-късно се потвърди. Кой си ти да определяш кое е доказателство и кое не? Ти приемаш своето твърдение за даденост: Филемон не съществува, затова видяното и чутото от мене не се брои за доказателство.

— Чутото от тебе! Когато го е чул само един човек, то не може да бъде доказателство, Карл.

Откъм дивана, на който седеше Фройд, се разнесе странен звук — нещо като скърцане или стенание, сякаш зад стената имаше нещо, което се опитваше да излезе.

— Какво е това? — попита Фройд.

— Не знам — каза Юнг.

Скърцането се усили и накрая изпълни стаята. Когато стигна до кулминацията си, престана и се чу звук, приличен на чупене, тропане или гръмотевица.

— Какво по дяволите става? — попита Фройд.

— Познавам този звук — каза Юнг. Очите му светнаха триумфално. — Чувал съм го и преди. Ето ти твоето доказателство! Това е каталитична екстериоризация.

— Какво?

— Приток на енергия в психиката, която се проявява във външния свят — обясни Юнг. — Аз предизвиках този звук!

— О, я стига, Юнг — каза Фройд. — Според мене беше изстрел.

— Грешиш. И за да ти го докажа, ще го причиня отново — ето сега!

В мига, в който Юнг произнесе тези забележителни думи, скърцането започна отново, издигна се до непоносими висоти и след това избухна в силен гръм.

— Е, какво ще кажеш сега? — попита Юнг.

Фройд мълчеше. Беше припаднал и се свличаше от дивана.

Докато се измъкваше от доковете на „Канал стрийт“, детектив Литълмор успя да си подреди всичко в главата. Това беше първото убийство, което някога бе разкривал. Г-н Хугел щеше да се зарадва много.

Изобщо не беше Хари Тоу, а Джордж Бануел, от началото до края. Бануел е убил госпожица Ривърфорд и е откраднал тялото й от моргата. Литълмор си го представи как отива с колата до речния бряг, измъква мъртвото момиче през кея и слиза с асансьора в кесона. Сигурно има ключ за асансьора. Кесонът е идеално място за изхвърляне на труп.

Но Бануел погрешно е мислел, че е сам в кесона. Колко ли се е стреснал, когато е налетял на Мали. Как да му обясни появата си посреднощ, влачейки след себе си труп? Не е имало как, затова го е убил.

Блокажът в Пети прозорец и внезапното добросърдечие на Бануел към работниците бетонираха доказателствата. Не е искал никой да разбере какво е заседнало в прозореца.

Детективът видя всичко съвсем ясно, докато бягаше, останал без дъх, по „Канал стрийт“ — всичко освен голямата кола „Стенли Стиймър“ в черно и червено, която го следваше бавно на петдесетина метра отзад. Докато пресичаше улицата, вече си представяше как го повишават в лейтенант, как лично кметът го награждава. Видя във фантазиите си и Бети, която се възхищава на новата му униформа. Но не видя как стиймърът внезапно набира скорост и леко кривва, за да го удари смъртоносно, и разбира се, нямаше как да види собственото си салто във въздуха, след като краката му бяха захванати от скарата на автомобила.

Колата профуча по Второ авеню, а тялото остана да лежи проснато на „Канал стрийт“. Някои от ужасените свидетели на инцидента крещяха след бягащата кола. Някой нарече шофьора убиец. На ъгъла случайно се появи патрулиращ полицай. Той се спусна към падналия Литълмор, който едвам успя да прошепне нещо в ухото му. Полицаят се намръщи, след това кимна. След десет минути теглената от коне линейка най-накрая се появи. Не си направиха труда да ходят до болницата, откараха трупа на детектива направо в моргата.

Юнг подхвана Фройд под мишниците и го положи на дивана. Изведнъж му се стори внезапно остарял и слаб, страховитата му проницателност беше оклюмала като безпомощно люлеещите се ръце и крака. Фройд се свести след секунди.

— Колко ли е хубаво — каза той — да умреш.

— Болен ли си? — попита Юнг.

— Как го направи? Този шум?

Юнг сви рамене.

— Ще преразгледам отношението си към парапсихологията, имаш думата ми — каза Фройд. — Вината е на Брил. Наистина съжалявам. Той не говори от мое име.

— Знам.

— През последната година прекалено силно те притисках да ме държиш в течение на всичките си дела — каза Фройд. — Осъзнавам го. Ще оттегля тезата за доминирането на либидото, обещавам ти. Но се тревожа, Карл. Ференци е видял твоето… селце.

— Да, намерих нов начин да събуждам спомените от детството си. Чрез игра. Като момче строях градове.

— Разбирам.

Фройд се изправи до седнало положение с носна кърпа на челото. Прие чаша вода от Юнг.

— Нека те анализирам — каза Юнг. — Мога да ти помогна.

— Ти да ме анализираш? А, заради припадъка. Според тебе е на нервна почва, така ли?

— Разбира се.

— Съгласен съм — каза Фройд. — Но вече знам причината.

— Амбицията ти. Тя те е заслепила ужасно много. Също като мене някога.

Фройд пое дълбоко дъх.

— Имаш предвид, че съм заслепен от страха си да не бъда детрониран, от завистта си към твоя успех и от безкрайните си усилия да те държа по-долу от себе си?

Юнг се стресна.

— Значи си знаел?

— Знаех какво ще кажеш — отвърна Фройд. — С какво предизвиках тези обвинения? Нима не съм те подкрепял на всеки етап от развитието ти, не съм ти пращал собствените си пациенти, не съм те цитирал и не съм те хвалил? Нима не съм направил всичко по силите си, дори с риск да нараня стари приятели, за да укрепя твоите позиции, като можех да правя всичко това за себе си?

— Но ти подценяваш най-важното — моите открития. Аз разплетох проблема с инцеста. Това е революция, а ти я омаловажаваш.

Фройд си потърка очите.

— Уверявам те, нищо такова не правя. Оценявам значимостта на откритието ти. Разказа ни сън, който си сънувал на борда на „Джордж Вашингтон“ — помниш ли, че се намираш затворен в пещера или мазе много дълбоко под земята. Виждаш скелет. Казваш, че тези кости са на съпругата ти Емма и на сестра й.

— Предполагам, че така беше — отвърна Юнг. — Защо?

— Предполагаш?

— Да, точно така. И какво от това?

— Чии бяха тези кости всъщност?

— Какво искаш да кажеш? — попита Юнг.

— Ти ни излъга.

Юнг не отговори.

— Хайде — каза Фройд, — мислиш ли, че след като двайсет години слушам пациентите да увъртат, няма да мога да позная?

Юнг продължаваше да мълчи.

— Това е бил моят скелет, нали? — попита Фройд.

— И какво ако е било така? — проговори най-сетне Юнг. — Сънят ми означава, че те задминавам. Исках да пощадя чувствата ти.

— Искаш да съм мъртъв, Карл. Ти се ме превърнал в свой баща и сега желаеш смъртта ми.

— Разбирам — каза Юнг. — Ясно ми е накъде биеш. Моят теоретичен принос е опит да те сваля от трона. Нали все това повтаряш. Ако някой не се съгласява с тебе, то причината може да бъде само невротичен симптом — съпротива, едипово желание, отцеубийство — всичко друго, но не и обективна истина. Прости ми, но може би съм искал поне веднъж да бъда разбран на ниво интелект, не диагностициран, а просто разбран. Но вероятно при психоанализата това не е възможно. Може би истинската функция на психоанализата е да наранява и осакатява другите чрез фино внушаване на комплекси — сякаш те обясняват всичко. Каква невежа теория!

— Чуй се какви ги говориш, Карл. Моля те само да обмислиш една възможност, просто една възможност, че се е задействал твоят комплекс от бащата — а това е твой термин. Ще бъде ужасно жалко да обявяваш публично свои възгледи, чиито грешки ще осъзнаеш по-късно.

— Попита ме дали мога да говоря откровено с тебе — каза Юнг. — Точно такова намерение имам. Ти си ми ясен. Знам играта ти. Непрекъснато човъркаш чуждите симптоми, ловиш всяка грешка на езика и се целиш в слабите места на хората, принизяваш ги до деца, а ти си оставаш през това време на върха, за да се наслаждаваш на авторитета си на патриарх. Никой не смее да гъкне пред учителя. Е, аз изобщо не съм невротичен. Не аз припаднах. Не аз не мога да се сдържам. Днес каза една истина: припадъкът ти беше невротичен. Да, страдал съм от невроза — но от твоята, не от моята. Според мене ти мразиш невротиците и смятам, че психоанализата е начин да се спасиш от своята невроза. Превръщаш всички ни в свои синове и ни дебнеш и за най-малките прояви на агресивност спрямо тебе, като се грижиш да се появят такива, и след това скачаш и размахваш едиповия комплекс или влечението към смъртта. Е, на мене не ми пука за твоите диагнози.

В стаята настъпи пълна тишина.

— Надявам се, че ще приемеш всичко това като критика — каза Юнг и в гласа му се прокрадна някаква загриженост.

Фройд извади пура.

— За твое добро е — каза Юнг. — Не за мое.

Фройд допи чашата вода. Без да пали цигарата, той се изправи и отиде до вратата на хотелската стая.

— Ние, психоаналитиците, сме се споразумели помежду си — каза той — никой да не се чувства неудобно заради собствените си неврози. Но ако някой се кълне, че е образец за психично здраве, докато се държи ненормално, показва пълна липса на преценка относно собствените си болести. Радвай се на свободата си. Спести ми приятелството си. Сбогом.

Фройд отвори вратата пред Юнг. Докато излизаше, Юнг направи една последна забележка:

— Ще видиш какво ще ти струва това. Останалото е мълчание.

Грамърси парк беше необичайно хладен и спокоен. Дълго време след както Нора избяга, аз останах на пейката и се взирах в дома й, после в старата къща на моя чичо Фиш на ъгъла, където гостувах като момче. Чичо Фиш никога не ни даваше да ползваме ключа му за парка. Отначало ми хрумна, че Нора се е прибрала с ключа и аз няма да мога да изляза. После си помислих, че ключът би трябвало да служи за влизане, а не за излизане.

Въпреки че съзнанието ми се съпротивляваше по всички възможни начини, се налагаше да приема едиповата теория на Фройд. Толкова дълго се бях опъвал. Все пак няколко от пациентите ми бяха правили признания, на които бих могъл да дам едипови тълкувания. Но никога досега пациент не ми бе признавал направо, без да го облича в символи, че има инцестни желания.

Нора бе признала своите. Мисля, че й се възхитих, задето толкова добре се познаваше. Но въпреки това бях безвъзвратно отвратен.

„Върви в манастир!“ Спомних си думите, които казва Хамлет на Офелия точно след монолога „Да бъдеш или да не бъдеш?“. Праща я в манастир. Защо да ражда грешници я пита той. „… и чиста като сняг — но ти няма да избегнеш клеветата“. Дали да си гримира лицето? „Бог ви е дал едно лице, а вий си правите друго“.

Мисля, че емоционалната ми аргументация беше следната: знаех, че вече не можех и да си помисля да докосна Нора. Дори мисълта за нея вече ми бе непоносима след всичко, което каза. Но проклет да съм, ако можех да понеса и мисълта да я докосва някой друг мъж.

Разбирам колко ирационална беше реакцията ми. Нора не бе виновна за това, което изпитва. Инцестните й желания не са се появили, защото така е решила. Знаех го, но това не променяше нищо.

Станах от пейката и прокарах ръце през косата си. Заповядах си да се съсредоточа върху медицинските аспекти на случая. Все още бях лекар. От клинична гледна точка признанието на Нора, че е наблюдавала снощното нападение отвисоко, беше много по-важно от споделянето на едиповите й желания. Бях й казал, че подобни усещания са присъщи на сънуването, но в съчетание със съвсем реалните изгаряния нейната версия звучеше близо до психозата. Вероятно имаше нужда от нещо повече от психоанализа. Твърде беше възможно да се наложи да бъде хоспитализирана. Върви в санаториум!

Въпреки това не можех да се заставя да повярвам, че сама си е нанесла жестоките наранявания, които се бяха появили по тялото й в понеделник. Нито бях готов да призная, че снощното нападение е било халюцинация. Студентски спомени от учебниците ми по медицина нахлуваха в съзнанието ми и пак изчезваха.

Нюйоркският университет беше само на няколко пресечки. Оказа се, че вратата на Грамърси парк все пак е заключена и не мога да изляза. Наложи се да прескоча оградата и без причина се почувствах като престъпник.

Минах през „Уошингтън скуейър“, после през арката на Станфорд Уайт и се замислих над фаталната сила на любовта. Какво ли друго щеше да построи този велик архитект, ако не беше застрелян от ревнив съпруг, същия, когото Джелиф се опитваше да измъкне от лудницата? В края на улицата се намираше богатата библиотека на Нюйоркския университет.

Започнах с трудовете на проф. Джеймс за азотния окис, които познавах добре от „Харвард“, но там не открих нищо, което да отговаря на описанието на Нора. Учебниците по обща анестезиология бяха до един безполезни. Затова се обърнах към психиатричната литература. В каталога имаше вписано заглавие „Астрална проекция“, но това се оказа някакъв теософски брътвеж. После се натъкнах на десетина тома със сигнатура „билокация“. Сред тях, след около два часа ровене, стигнах до това, което ми трябваше.

Имах късмет: Дървил бе дал няколко заглавия в библиографията на току-що публикуваната си книга за привиденията. Бозано бе докладвал за много показателен случай, а Ости разказваше един още по-недвусмислен в броя от май-юни на „Журнал по метафизика“. Но казусът, който открих у Батърсби, разсея всичките ми съмнения. Той цитираше следното.

Нямах телефона на детектив Литълмор, но знаех, че кабинетът му е в новата полицейска централа в центъра. Ако не успеех да го намеря там лично, поне можех да му оставя съобщение.

20

В сградата „Ван ден Хювел“ към кабинета на патоанатома Хугел изтича куриер, който му съобщи, че линейката току-що е доставила още един труп в моргата. Патоанатомът отпрати момчето с пълно безразличие, но то не искаше да си тръгне. Не е просто някакъв си труп, каза, а детектив Литълмор. Заобиколеният от кутии и купчини хвърчащи листове патоанатом отвърна, че това не може да бъде, и побягна към мазето по-бързо дори от куриерчето.

Тялото на Литълмор не беше в моргата, а в лабораторията в преддверието, където Хугел правеше аутопсиите. Детективът бе внесен на количка и поставен върху една от операционните маси. Хората от линейката вече си бяха тръгнали.

Хугел и куриерът се втурнаха в преддверието и замръзнаха при вида на обезобразеното тяло на детектива. Хугел стисна силно рамото на момчето и бавно тръгна към масата за аутопсии.

— О не — каза патоанатомът. — Аз съм виновен.

— Не сте, г-н Хугел — каза трупът и отвори очи.

Момчето изпищя.

— По дяволите! — възкликна Хугел.

Детективът седна на масата и отръска реверите си. По лицето на патоанатома се изписа смесица от горе-долу равни части изчезваща печал и натрупващ се гняв.

— Извинявайте, г-н Хугел — каза Литълмор умолително. — Всичко започва да се подрежда. Имам нещо голямо, наистина голямо.

Патоанатомът си тръгна. Литълмор скочи от масата. В мига, в който стъпи на пода, извика от болка. Десният му крак беше много по-зле, отколкото си мислеше. Последва Хугел по петите и му разказа хипотезата си за смъртта на Сиймъс Мали.

— Абсурд — беше отговорът на Хугел. Продължи нагоре по стълбите, като отказваше дори да се обърне към Литълмор, който куцукаше след него. — Защо му е на Бануел да завлича трупа на Мали в асансьора, след като го е убил? Да му прави компания по пътя нагоре?

— Може би Мали е умрял, докато са се качвали.

— О, разбирам — каза патоанатомът. — Бануел го убива в асансьора, след това го оставя там, за да увеличи шансовете си да бъде арестуван за две убийства. Бануел не е глупак, детектив. Той е много пресметлив. Ако е извършил това, което твърдиш, щеше веднага да се върне обратно с асансьора и да изхвърли тялото на Мали, както е изхвърлил това на Елизабет Ривърфорд.

— Но калта, г-н Хугел, забравих да ви кажа за следите от кал…

— Не искам да знам — отвърна патоанатомът. — Бяха стигнали до кабинета му. — Не искам повече да слушам за това. Върви при кмета, какво правиш тук? Без съмнение в негово лице ще намериш добър слушател. Казах ти, случаят е приключен.

Литълмор примигна и поклати глава. Забеляза купчините документи и кутиите, пръснати по пода на кабинета.

— Да не се местите, г-н Хугел?

— Всъщност да — отвърна патоанатомът. — Напускам работа.

— Напускате?

— Не мога да работя при тези условия. Заключенията ми нямат никаква тежест.

— Но къде ще отидете, г-н Хугел?

— Да не мислиш, че само в този град имат нужда от патоанатом? — и той огледа кашоните с документи по пода на стаята. — Разбрах, че има свободно място в Кливланд, Охайо. Там мнението ми ще се цени. Ще ми плащат по-малко, разбира се, но това не е основният проблем. Имам значителна сума, заделена настрани. Никой няма да може да се оплаче от архива ми, детектив. Наследникът ми ще завари идеално организирана система, създадена от мене. Знаеш ли в какво състояние беше моргата, преди да дойда?

— Но, господин Хугел… — започна детективът.

В този миг в коридора се появиха Луи Ривиер и Стратъм Янгър.

— Мосю Литълмор! — извика Ривиер. — Жив е!

— За нещастие — съгласи се патоанатомът. — Господа, извинете ме, но имам работа.

Клара Бануел се разхлаждаше във ваната, когато чу външната врата да се затваря с трясък. Банята беше в турски стил, с арабски плочки от Андалусия, доставени по изрична поръчка на Клара. Когато гласът на съпруга й извика името й от антрето, тя се уви набързо в две бели хавлиени кърпи, една през раменете и една на главата.

От нея все още се стичаше вода, когато намери съпруга си в просторната им всекидневна с чаша в ръка, взрян в река Хъдзън. Наливаше си бърбън върху кубчета лед.

— Ела тук — каза Бануел от другата страна на стаята, но без да се обръща. — Видя ли я?

— Да. — Клара остана на мястото си.

— И?

— Полицията смята, че сама се е наранила. Мислят, че или е луда, или се опитва да ти отмъсти.

— Ти какво им каза? — попита той.

— Че снощи си си бил вкъщи.

Бануел изсумтя.

— А тя какво казва?

— Нора е много уязвима, Джордж. Според мене…

Прекъсна я трясък от стоварващата се бутилка уиски върху, покритата със стъкло маса. Масата не се счупи, но от гърлото на бутилката плисна алкохол. Джордж Бануел се обърна с лице към съпругата си.

— Ела тук — нареди отново.

— Не искам.

— Ела тук.

Тя се подчини. Когато се приближи до него, той погледна надолу.

— Не — каза тя.

— Да.

Разкопча колана на съпруга си. Докато го изваждаше от гайките на панталона, той си наля още едно питие. Тя му подаде черната кожена лента и вдигна ръцете си със събрани длани. Бануел уви колана около китките й, промуши го през токата и стегна здраво. Тя примигна.

Дръпна я към себе си и я целуна. Тя го остави да я целува само по ъгълчетата на устата, като извърташе към него първо едната си буза, после другата. Той зарови лице в голата й шия и тя пое дълбоко дъх.

— Не — каза.

Той я накара насила да коленичи. Въпреки че бяха вързани с колана, тя можеше да движи ръцете си достатъчно, за да му разкопчае панталоните. Той смъкна рязко бялата хавлиена кърпа от тялото й.

След малко Джолдж Бануел седна на дивана напълно облечен и продължи да си пийва бърбън, а Клара, съвсем гола, коленичи на пода с гръб към съпруга си.

— Разкажи ми какво ти каза тя — нареди й и той и разхлаби вратовръзката си.

— Джордж — Клара вдигна поглед към него. — Хайде да приключим с това. Тя е още малко момиче. Как би могла да ти навреди?

Веднага усети, че думите й по-скоро са разпалили, а не потушили тлеещия гняв на съпруга й. Той се изправи на крака и се закопча.

— Малко момиче — повтори.

Французинът май имаше слабост към Литълмор — разцелува го и по двете бузи.

— Трябва по-често да се правя на умрял — каза детективът. — Никога не си се държал по-мило с мен, Луи.

Ривиер му връчи голяма папка.

— Станаха идеални — каза. — Дори аз се изненадах.

Не очаквах при увеличението да излязат такива подробности. Много необичайно. — След това заявление французинът излезе, като извика едно „оревоар“.

Останах сам с детектива.

— Вие сте се правили на умрял? — попитах.

— Беше шега. Когато се свестих, бях в линейката и реших, че сигурно ще е забавно.

Замислих се.

— И беше ли?

Литълмор се огледа.

— Много забавно — каза. — А вие какво правите тук?

Казах на детектива, че съм открил нещо, което може да се окаже важно за случая с г-ца Актън. Обаче изведнъж се усетих, че не знам как да му представя нещата. Нора бе преживяла вид билокация — състояние, при което на човек му се струва, че е на две места едновременно. От следването си в „Харвард“ смътно си спомнях за това явление във връзка с изучаването на някои експерименти в анестезиологията, която така промени медицинската наука. Моето проучване в библиотеката потвърди предположението. Вече бях убеден, че на Нора е даван хлороформ. До няколко часа от него не остава миризма, нито някакви други следи.

Проблемът ми беше, че Нора бе признала пред мене нещо, което не бе казала на детектив Литълмор, а именно за странния начин, по който е наблюдавала събитията. Страхувала се е, че няма да й повярва. Реших да бъда откровен.

— Има нещо за снощното нападение, което г-ца Актън не ви е казала. Тя е била едновременно и участник в събитията, и техен наблюдател, сякаш е била излязла извън тялото си. — Като чух собствените си объркани думи, осъзнах, че съм избрал възможно най-замъгления и най-неубедителния начин да представя нещата. Изражението на детектива потвърди това. Добавих: — Сякаш се е била издигнала над леглото си.

— Сякаш се е била издигнала над леглото? — повтори Литълмор.

— Точно така.

— Хлороформ! — каза той.

Бях поразен.

— Откъде, по дяволите, знаете това?

— Уелс. Той ми е любимец. Има една история, в която същото се случва на човек, когото оперират под упойка с хлороформ.

— Току-що изгубих цял следобед в библиотеката.

— Не, не сте — каза детективът. — Можете да го потвърдите, имам предвид научно, нали? Значи „летене“ след хлороформ?

— Да. Защо?

— Вижте, задръжте замалко, става ли? Трябва да проверя нещо, докато сме тук. Можете ли да дойдете с мене? — Литълмор побягна по коридора и после надолу по стълбите, като силно накуцваше. Обясни ми през рамо: — Хугел има хубави микроскопи долу.

Влязохме в малката криминална лаборатория в мазето, в която имаше четири маси с мраморни плотове и медицински инструменти с отлично качество. Детективът извади от джобовете си три малки плика, в които имаше засъхнала кал или глина. Едната от пробите, обясни ми той, е от апартамента на Елизабет Ривърфорд, другата е от мазето в Балморал, а третата е от Манхатънския мост — от кея, където се отбива Джордж Бануел. Постави трите вида пръст на отделни стъкълца, които след това сложи под два различни микроскопа. Местеше се от единия на другия много бързо.

— Съвпадат — каза. — И трите. Знаех си.

След това отвори папката на Ривиер. На снимката видях шия на момиче, на която имаше тъмно зърнисто петно. Ако разбирах правилно детектива, което може и да не беше така, това бе обърнато изображение на отпечатък, открит на врата на убитата г-ца Ривърфорд. Литълмор разгледа фотографията внимателно, като я сравняваше с игла за вратовръзка, която извади пак от джоба си. Показа я и на мене — на нея имаше монограм GB — и ме прикани да я сравня с отпечатъка на снимката.

Така и направих. С иглата в ръка вече виждах със сигурност подобни очертания и букви в тъмното петно на шията на момичето.

— Приличат си — казах.

— Да — каза Литълмор — почти еднакви. Единственият проблем е, че според Ривиер не трябва да са еднакви. Трябва да са огледални. Не разбирам. Знаете ли къде намерихме иглата? В задния двор на Актън. За мене тя доказва, че Бануел е бил у семейство Актън и се е катерил по дървото — най-вероятно за да се добере до прозореца на госпожицата. — Седна на един стол, десният крак го болеше и не можеше да стои дълго прав. — Вие също все още мислите, че е Бануел нали, докторе?

— Да.

— Трябва да дойдете с мене в кабинета на кмета — каза детективът.

Смит Ели Джелиф, настанен удобно на първия ред на Хиподрума, най-големия покрит театър в света, тихо плачеше. Повечето зрители също плачеха. Кулминацията на спектакъла, която толкова ги бе развълнувала, бе тържественият марш на шейсет и четири гмуркачки към дълбокия пет метра басейн на гигантската сцена на Хиподрума. (Басейнът си беше съвсем истински. Посредством въздушни резервоари и подземни тунели през него се стигаше зад сцената в случай на авария.) Кой би могъл да сдържи сълзите си, докато прекрасните гордо крачещи момичета по бански изчезваха в развълнуваните води, за да не се върнат повече на земята, обречени да изнасят завинаги представлението си на Марсианския крал в неговия театър, който бе толкова далеч от дома.

Тъгата на Джелиф се поразсея, като се сети, че скоро щеше да се срещне с две от тези красавици. Половин час по-късно с по една гмуркачка на токчета от двете си страни и с блеснали от доволство очи Джелиф влезе в колонната зала на „Римските градини“ на Мърей на Четиридесет и втора улица. Всяко от момичетата влачеше по една розова боа. Пред тях се издигаха масивните гипсови колони на ресторанта, обвити в растителност, които подпираха тавана, извисен на трийсет метра над главите на посетителите. Горе блестяха електрически звезди, а една пълна луна преминаваше през изобразената небесна шир с необичайно висока скорост. В средата на ресторанта бликаше триетажен помпейски фонтан, а в измамната далечина на фреските по стените тичаха голи момичета.

На тегло Джелиф беше колкото двете си придружителки, взети заедно. Той смяташе, че надебеляването на средната възраст го прави по-внушителен и по-привлекателен за жените. Много се радваше на своите дами, защото нямаше търпение тази вечер да смае всички. Щеше да вечеря с Триумвирата — за първи път. Най-голямата близост, която до момента бе постигнал, беше обядът в клуба. Но очевидно акциите му се бяха покачили заради връзките му в психотерапевтичните среди.

Джелиф нямаше нужда от пари. Искаше слава, признание, позиции, престиж — всичко това можеше да му даде Триумвиратът. Точно те например насочиха адвокатите на Хари Тоу към Джелиф и така му позволиха за първи път да опита вкуса на славата. Най-великият ден в живота му беше, когато видя снимката си в неделните вестници и прочете, че го наричат „един от най-изтъкнатите консултанти по психиатрични въпроси в щата“.

Триумвиратът прояви изненадващо голям интерес и към издателството му. Очевидно бяха прогресивни хора. Отначало му забраниха да приема статии, споменаващи каквото и да било за психоанализата, но после отношението им се промени. Преди около година му наредиха да им праща резюмета на всички материали, в които се споменава Фройд, като след това му съобщаваха кои одобряват. Триумвиратът го посъветва да публикува Юнг. Те също така го насърчиха да вземе превода, направен от Брил на книгата на Фройд, когато разбраха, че Мортън Принс от Бостън иска да я публикува. Наеха на Джелиф редактор за превода.

Джелиф доста мисли колко момичета да доведе на вечерята. Момичетата бяха неговата специалност. Укрепваше всичките си социални и професионални връзки с този материал. Знаеше най-добрите домове за мъжки развлечения. Когато му искаха съвет, неизменно препоръчваше „Плейърс клъб“ до Грамърси парк. Мъжете от Триумвирата никога не го бяха питали за такова нещо. Когато обаче го поканиха в „Римските градини“, Джелиф усети, че случаят е подходящ. Както всеки бохем знаеше, над ресторанта имаше двайсет и четири луксозни ергенски апартамента, във всеки от които имаше двойно легло, отделна баня и бутилка шампанско в кофичка с лед. Отначало Джелиф се спря на четири момичета и четири стаи, но след като размисли, това му се стори недостатъчно колегиално. Затова подсигури по две от всичко; смяташе, че редуването ще придаде повече пикантност на изживяването.

Джелиф наистина направи впечатление, но не по начина, по който искаше. Когато ги въведоха в сепарето, където Триумвиратът вече се бе настанил край масата, бонвиванът и дамите му се сблъскаха с неочаквана студенина. Никой от тримата джентълмени дори не стана. Джелиф не успя да се ориентира веднага, сърцато поздрави домакините, повика салонния управител, за да поиска още столове, и обяви, че два апартамента ги очакват след вечеря. С едно махване на елегантната си ръка д-р Чарлз Дейна отмени поръчката за допълнителни столове. Джелиф най-накрая разбра, че са го плеснали през пръстите, и изломоти на момичетата да го чакат горе.

Малко след това Джелиф информира Триумвирата, че ей така, без предупреждение Ейбрахам Брил е отложил за неограничено време издаването на книгата на Фройд. Жалко, каза Дейна. Ами какво ставало с лекциите на д-р Юнг във „Фордам“? Джелиф докладва, че плановете за тях вървели по график и че от „Ню Йорк таймс“ са се свързали с него да им уреди интервю с Юнг.

Дейна се обърна към набития мъж с големите бакенбарди.

— Стар, тебе не те ли бяха интервюирали от „Таймс“?

Изсипвайки една стрида в устата си, Стар отговори, че е точно така, мамка му, а той бил пълен тъпак да им позволи. След това разговорът се насочи към Хари Тоу, по отношение на когото Джелиф бе посъветван да престане веднага с експериментите.

Когато вечерята завърши, Джелиф се уплаши, че с нищо не е успял да повдигне акциите си. Дейна и Сакс дори не му подадоха ръка на тръгване. Но оклюмалото му настроение се подобри, когато поизостаналият Стар го попита дали е чул правилно, че е запазил два апартамента горе. Джелиф потвърди. Двамата пълнички господа се спогледаха, представяйки си танцьорка само по боа, изопната до ледена неотворена бутилка шампанско. Стар изрази мнението, че нещата, за които е вече платено, не трябва да се оставят неизползвани.

— Да не си се побъркал, детектив? — попита кметът Макклелън в кабинета си в четвъртък вечерта.

Литълмор бе поискал екип, който да отиде до кесона на Манхатънския мост и да види защо не работи прозорецът. Двамата бяхме седнали срещу бюрото на кмета. Макклелън бе прав.

— Г-н Литълмор — каза кметът и гласът му хич не бе добронамерен (очевидно се опитваше да имитира тона на военен, усвоен от своя баща) — обещах на този град метро и му го дадох. Обещах му „Таймс скуейър“ и му го дадох. Обещал съм Манхатънския мост и каквото и да стане, ще му го дам, ако ще да е последното нещо, което ще направя през мандата си. Работата там няма да се спира при никакви обстоятелства — нито за една проклета минута. И при никакви обстоятелства няма да се пречи на Джордж Бануел. Чу ли ме?

— Да, сър — каза Литълмор.

— Елизабет Ривърфорд бе убита преди четири дни, а единственото, което сте направили досега, е да загубите проклетия й труп.

— Всъщност аз намерих един труп, ваша чест — каза тихо Литълмор.

— О, да, г-ца Сигел — отвърна Макклелън, — която сега ми създава още повече неприятности от г-ца Ривърфорд. Видяхте ли следобедните вестници? Пълни са със статии за нея. Как може кметът на този град да позволи момиче от добро семейство да се окаже мъртво в куфар на китаец? Сякаш аз лично съм отговорен! Забравете за Джордж Бануел, детектив. Намерете ми този Уилям Леон.

— Ваша чест, с цялото ми уважение — каза Литълмор, — но смятам, че случаите със Сигел и Ривърфорд са свързани. И според мен г-н Бануел е замесен и в двата.

Макклелън скръсти ръце.

— И мислиш, че този Леон не е убил г-ца Сигел?

— Възможно е, сър.

Кметът пое дълбоко дъх.

— Г-н Литълмор, г-н Чонг, когото вие лично арестувахте, е признал всичко преди час. Неговият братовчед Леон е убил г-ца Сигел миналия месец в пристъп на ревност, след като я е хванал с друг китаец. Полицията е ходила в дома на другия мъж, където е намерила още писма от г-ца Сигел. Леон я е удушил. Станало е пред очите на Чонг. Той дори е помогнал да приберат тялото в куфара. Ясно? Сега доволен ли си?

— Не съм убеден, сър — каза Литълмор.

— Ами тогава постарай се, дявол да те вземат, да се убедиш. Искам отговори. Къде е Леон? Била ли е нападната г-ца Актън снощи, или не? Въобще била ли е нападана някога? Аз ли трябва да върша работата на всички? И нека ти кажа още нещо, детектив. Ако още някой ми влети в кабинета, за да ми опява, че Елизабет Ривърфорд е убита от човек, за когото съм сигурен, че не я убил, ще започна да уволнявам. Ясен ли съм?

— Да, сър, ваша чест — беше отговорът.

Милостиво ни пуснаха да си ходим. Когато излязохме в коридора, се обърнах към Литълмор.

— Е, поне кметът твърдо стои зад нас.

— Не аз изгубих трупа на г-ца Ривърфорд — възрази Литълмор и се натъжи — нещо нетипично за него. — Какво им става на всички? Имам игла за вратовръзка, проби от глина, необяснима смърт на строителната площадка, Бануел отговаря на профила, направен от патоанатома, плаши се, когато вижда г-ца Актън, тя казва, че той я е нападнал, а ние дори не можем да слезем долу да видим какво е запушило отвора за изхвърляне на отпадъци.

Отбелязах очевидното, че Бануел не е бил в града в нощта, когато е убита Елизабет Ривърфорд, значи той не може да е извършителят.

— Да, но може би има съучастник — отвърна Литълмор. — Знаете ли нещо за „изгърбването“, докторе?

— Да, защо?

— Защото ми хрумна какво трябва да направя — каза Литълмор, който бе започнал да куца много лошо. — Но не мога да го направя сам. Ще ми помогнете ли?

След като изслушах предложението на детектива, първоначално си помислих, че това е най-безразсъдният план, който някой някога е излагал пред мене. Но като се замислих, промених мнението си.

Нора Актън стоеше на покрива на своя дом. Вятърът развяваше меките кичури над челото й. Виждаше целия Грамърси парк, включително и пейката, на която преди няколко часа бе седяла с д-р Янгър. Съмняваше се, че някога ще седне пак там с него.

Не можеше да понесе мисълта да остане в къщата. Баща й се бе заключил в кабинета си. Нора нямаше представа какво прави там. Не работеше, защото нямаше работа. Преди години бе намерила книгите, които тайно четеше. Бяха отвратителни. Отвън двама полицаи охраняваха предния и задния вход. Сутринта бяха напуснали поста си, но сега отново бяха застъпили.

Нора се чудеше дали ще умре, ако скочи от покрива. Едва ли. Момичето се върна в къщата и слезе в кухнята. Разрови се из чекмеджетата и намери един от острите ножове на г-жа Бигс. Занесе го горе и го скри под възглавницата си.

Какво можеше да направи? На никого не можеше да признае истината, а повече не можеше и да лъже. Никой нямаше да й повярва. Никой не й вярваше.

Нора не възнамеряваше да използва кухненския нож за себе си. Не искаше да умира. Но поне можеше да се опита да се защити, ако той се върнеше.