Тълкуване на убийството

Бележка на автора

„Тълкуване на убийството“ е художествено произведение отначало докрай, но голяма част от него отразява истински събития. Криминалната мистерия в центъра на сюжета е напълно измислена, както и зловещите опити да бъдат провалени прочутите лекции на Фройд в университета „Кларк“.

Зигмунд Фройд наистина посещава САЩ през 1909 година. Пристига на борда на парахода „Джордж Вашингтон“ с Карл Юнг и Шандор Ференци вечерта на 29 август (въпреки факта, че в монографията за Фройд от Ърнест Джоунс се споменава датата 27 септември, която в по-късните издания е „поправена“ на също погрешната дата 27 август). Фройд отсяда в хотел „Манхатън“ в Ню Йорк за седмица, преди да отпътува за „Кларк“. Наистина се ужасява от Америка. Наистина след завръщането си в Европа нарича американците „диваци“. Наистина обяснява с това пътуване някои свои физически болести, от които е страдал и преди 1909 година. Всичко това отдавна озадачава биографите му, особено като се има предвид огромният успех на лекциите му в „Кларк“. В Съединените щати Фройд наистина е бил молен да прави бързи психоанализи, въпреки че, доколкото знаем, кметът на Ню Йорк не е отправял такава молба към него.

Описанието на Манхатън от 1909 година в книгата е резултат на много щателно проучване. Архитектурата, улиците, висшето общество — всички подробности до цвета на такситата са напълно точни.

Но не бих се заклел, разбира се, във всеки детайл, който описвам. Главната градска морга например по онова време се е намирала в болницата „Белвю“ на Двайсет и шеста улица, а аз съм поставил патоанатома Хугел, който е художествен герой, и неговата морга в центъра на града в измислена сграда. По подобен начин фантазията ми трябваше да роди и „Балморал“, където е открито тялото на Елизабет Ривърфорд, но по-запознатите читатели веднага ще разпознаят оригинала — „Ансония“, който „Балморал“ наподобява със своите фонтани и играещите в тях тюлени. Още един пример. Кесонът на Манхатънския мост е до голяма степен реален факт, но до септември 1909 година е бил запълнен с бетон и не е имал камери под налягане, описаните в книгата „прозорци“, за изхвърляне на боклуците в реката. Всъщност за отпадъците е имало дълъг улей под налягане, но на мене ми бяха необходими прозорци по причини, които няма нужда да обяснявам на хората, които вече са прочели книгата.

Освен това преместих някои исторически събития назад и напред във времето. Един малък пример е споменаването на Теодор Рузвелт и неговите „американци с тиренца“ от Брил. Историческите маниаци ще ми посочат, че Рузвелт е произнесъл тази своя реплика в прочута реч от 1915 година. (Пренебрежителната фраза обаче вече е била в обръщение през 1909 година, а пресата е отразявала вижданията на Рузвелт и преди 1915 година. Заинтригуваните читатели могат да надникнат в „Ню Йорк таймс“ от 17 февруари 1912 година, страница 3, където се казва, че Рузвелт „критикува безпощадно американците с тиренца“ в статия, която току-що е била публикувана в Германия. Брил, който през целия си живот се е притеснявал за немския си акцент, сигурно е бил доста чувствителен на тази тема.) Трудовете, в които д-р Янгър прави справки, за да открие причината за преживяването на Нора Актън — да наблюдава сама себе си отгоре, докато тялото й е на леглото, — съществуват, но някои от тях са написани след 1909 година. От друга страна, детектив Литълмор може наистина да е чел разказа на Уелс, в който се описва подобно явление. Този разказ, „Под ножа“, е публикуван за първи път през 1896 година.

Друго времево разместване се отнася за стачката в „Трайангъл шъртуейст кампъни“, фабриката, в която работи Бети. Тя се е състояла през ноември 1909 година (а прочутият пожар е избухнал през 1911 година). Балът на г-жа Фиш в „Уолдорф-Астория“ е също измислен. В действителност светският сезон в Манхатън през 1909 година е започнал по-късно. Но повечето от подробностите за бала и за гостите на г-жа Фиш са исторически точни. Между другото споменатият „Уолдорф-Астория“ не е същият хотел, който знаем днес и който се намира на „Парк авеню“ на север от Централната гара. Първият „Уолдорф-Астория“ е бил на ъгъла на Пето авеню и Трийсет и четвърта улица. Разрушен е през 1930 година и на негово място е издигнат Емпайър стейт билдинг.

По-фрапиращ пример за разместване във времето е описанието ми на скъсването между Фройд и Юнг. То настъпва след тригодишен напрегнат период, чиято кулминация е през 1912 година. Сгъстил съм във времето някои събития около техните взаимоотношения, а други съм преместил в Америка, въпреки че са се случили другаде. Все пак сцените между Фройд и Юнг, представени в книгата, колкото и да ви се струват невероятни, всъщност са съвсем реални. Например един разговор между двамата мъже за окултното наистина е бил прекъснат от странен звук. Фройд е изразил скептично мнение, а Юнг наистина е твърдял, че е предизвикал шума по телекинетичен начин чрез метод, наречен от него „каталитична екстериоризация“. Когато Фройд се изказал пренебрежително, Юнг предсказал повторна поява на звука, за да докаже тезата си. Колкото и да е необяснимо, думите му се сбъднали. Епизодът обаче се е състоял не в хотел „Манхатън“ през септември 1909 година, а в дома на Фройд във Виена през март същата година. Освен това Фройд е припадал два пъти в присъствието на Юнг, включително и на 20 август 1909 година, деня, преди да отпътуват за Америка. Произшествието с „енурезията“ на Фройд в Ню Йорк е разказано от самия Юнг през 1951 година — макар че е възможно да си е измислил цялата история, за да дискредитира Фройд.

Читателите могат да се запитат дали Фройд и Юнг наистина са били поддръжници на идеите, които им приписвам. В почти всички случаи отговорът е да, наистина са изразители на такива идеи. Повечето от диалозите между Фройд и Юнг са взети директно от писмата им, от трудовете им и от други публикувани източници. Например в моята книга Фройд казва: „Удоволствието от задоволяването на един първичен инстинкт е несравнимо по-голямо от задоволяването на цивилизовано желание.“ Читателите могат да намерят подобно твърдение в неговия труд „Цивилизацията и недоволните от нея“ от 1930 година.

Както може би страстните последователи на Фройд веднага са забелязали, първообразът на Нора е Дора, млада жена, описана от Фройд в едно от най-противоречивите му изследвания на клиничен случай. Истинското име на Дора е Ида Бауер. Тя не е американка, нито е лекувана от Фройд в Америка, въпреки че умира в Ню Йорк през 1945 година. Нора в никакъв случай не е пълно копие на Дора, но основните факти от заболяването на Дора — сексуалното влечение към нея на най-добрия приятел на баща й, отказа на баща й да вземе нейната страна, когато му признава, аферата на бащата със съпругата на същия този приятел и привличането, което Нора изпитва към съпругата — всичко това го има в случая с Дора. Едиповите интерпретации на хистерията на Нора, които Фройд споделя с Янгър в моята книга, включително и оралният компонент, са реални тълкувания, правени от Фройд за Дора.

Опитът на кмета Джордж Б. Макклелън да изземе контрола на нюйоркската община от Тамани хол е добре известен. Наистина е възможно Макклелън лично да е наблюдавал разследване на убийство през септември 1909 година, защото по това време фактически цялата градска полиция е била поставена под негова опека. От друга страна, приписаното от мене желание на Макклелън да си осигури номинация за още един мандат е чиста спекулация. Той публично неведнъж е заявявал, че няма да се кандидатира повече.

Чарлз Лумис Дейна, Бърнард Сакс и Моузес Алън Стар са реални личности, наистина познати като Триумвирата. Всички те са били врагове на Фройд и на психоанализата. Искам обаче дебело да подчертая, че злодеянията, които са им приписани, са напълно измислени. За повече драматизъм съм преувеличил богатствата на Дейна и неговите кръвни връзки с влиятелното семейство, което носи същата фамилия.

Въпреки че Чарлз Л. Дейна има същия бляскав произход като най-видните хора с името Дейна, той е роден във Върмонт и може би дори не е бил съвсем наясно каква точно е роднинската му връзка с Чарлз А. Дейна, с другите Дейна от Ню Йорк и с бостънските Дейна. Смит Ели Джелиф е също историческа фигура, която аз малко поукрасих. Например Джелиф не е бил богат, нито пък има причина да бъде смятан за женкар. Но наистина е бил както главен лекуващ психиатър на убиеца Хари Тоу, така и издател на направения от Брил английски превод на книгата на Фройд „Избрани трудове върху хистерията и други неврози“. Истина е също така, че Джелиф е присъствал на сбирки на клуба „Чарака“, елитно, но не и тайно общество, основано от Дейна и Сакс.

Описанията на садистичните деяния на Тоу, чиито жертви са били съпругата му и други млади жени, са взети почти дума по дума от документални източници. За по-голяма точност трябва да се знае, че ужасяващите показания на г-жа Мерил не са дадени по време на процеса срещу Тоу, а на едно от изслушванията от комисия от лекари психиатри. Няма доказателства, че Тоу е посещавал дома на г-жа Мерил или някое друго подобно място през времето, в което се предполага, че е бил в затвора или Матуанската психиатрия за опасни душевноболни. Но като се има предвид в какви условия е живеел там, такива неразрешени отсъствия не са съвсем невероятни.

Тялото на г-ца Елси Сигел, внучка на генерал Франц Сигел, който по времето на Гражданската война е служил под командването на бащата на кмета, Джордж Б. Макклелън Старши, наистина е било открито през лятото на 1909 година в куфар в апартамент на Осмо авеню. Жилището се водело на името на Леон Линг. Чонг Синг е също реален човек, но героят със същото име в книгата ми е съчетание от истинския Чонг Синг и още един индивид, също замесен в случая. Тялото на г-ца Сигел обаче е намерено два и половина месеца преди пристигането на Фройд в Ню Йорк и — няма нужда да казвам — не от Джими Литълмор, който е напълно измислен образ.

Също толкова измислени са д-р Стратъм Янгър и любовната му афера с Нора.

Изказвам най-дълбоки благодарности на прекрасната си съпруга Ейми Чуа, на чиято идея е плод тази книга, на обичните си дъщери София и Луиза, които видяха грешки там, където никой друг не виждаше, и започнаха още от първата страница да ме поправят. Много съм задължен на Сюзан Глук и Джон Стърлинг затова, че повярваха в творбата ми, както и на Дженифър Барт и Джордж Ходжмън, задето я направиха по-добра. Интелектът на баща ми ме създаде като личност — ако се придържаме към темата на книгата, а силата на майка ми направи това възможно. Деби Рубенфелд, Джордън Смолър, Алексис Контант, Ани Дейли, Марина Сантили, Сюзън Брайк Фидлър, Лиса Грей, Ан Тофълмайър и Джеймс Бънди бяха толкова мили, че прочетоха романа, преди да излезе, и ми помогнаха със своята неоценима критика. Вик Рубенфелд ме ръководеше. Хедър Холбърстад бе незаменима при уточняването на всички факти.