Тъмната река

Вики спря да брои парите. Изглеждаше смутена и объркана.

— Имам проблем, Мая. Реших, че мога да го обсъдя с теб.

— Казвай.

— С Холис ставаме все по-близки. И не знам какво да правя. Той е имал много приятелки, а аз не съм много опитна. — Поклати глава. — Всъщност нямам никакъв опит.

Мая беше наблюдавала нарастващото привличане между Холис и Вики. За пръв път забелязваше развитието на отношенията между двама души, които се влюбват. Двамата се следяха с поглед, когато някой станеше от масата. Или леко се навеждаха напред, когато някой от тях заговореше. Когато бяха разделени, говореха един за друг приповдигнато и глуповато. Всичко това я накара да осъзнае, че майка й и баща й никога не са се обичали. Уважаваха се и зачитаха всеотдайно скрепения с брак съюз. Но това не беше любов. Арлекините не се интересуваха от това чувство.

Мая пъхна револвера в кобура на глезена си. Увери се, че е здраво затегнат, и смъкна крачола на панталона си; маншетът докосна върха на ботата.

— Не говориш с когото трябва — каза на Вики. — Не мога да ти дам никакъв съвет.

Взе девет хиляди долара от походното легло и тръгна към вратата. Чувстваше се силна — готова за бой, — но познатата обстановка й напомни, че Вики й беше помогнала по време на възстановяването й. Беше я хранила, беше сменяла превръзките й и беше седяла на леглото до нея, когато я болеше. Тя беше приятел.

«Проклети приятели», помисли Мая. Арлекините признаваха задълженията помежду си, но на приятелството с граждани се гледаше като на изгубено време. По време на краткия си опит да заживее нормален живот в Лондон Мая се беше срещала с мъже и беше общувала с жените, които работеха заедно с нея в едно дизайнерско студио. Но тези хора не й бяха приятели. Не биха могли да разберат особения начин, по който гледаше на света: че вечно я преследват и че винаги е готова за атака.

Ръката й докосна резето, но тя не отвори вратата. «Погледни фактите — каза си. — Разрежи сърцето си и направи дисекция на чувствата си. Завиждаш на Вики. Това е. Завиждаш на чуждото щастие».

Върна се.

— Извинявай, Вики. Но в момента се случват доста неща.

— Знам. Сбърках, че повдигнах този въпрос.

— Уважавам и теб, и Холис. Искам и двамата да сте щастливи. Дай да поговорим за това, когато се върна.

— Добре. — Вики се отпусна и се усмихна. — Става.

Когато най-сетне се измъкна от сградата, Мая се почувства по-добре. Наближаваше любимият й час: смяната на деня с нощта. Преди да светнат уличните лампи, въздухът сякаш беше изпълнен с малки черни петънца мрак. Сенките изгубваха острите си ръбове и границите избледняваха. Тя минаваше през пролуките в тълпата и прорязваше града също като нож, остър и чист.

6.

Вървеше на север от уличките на Чайнатаун към широките авенюта на централната част на Манхатън. Това беше видимият град, Голямата машина беше установила контрол тук. Но Мая знаеше, че под паважа има друг заплетен свят: цял лабиринт от линии на метрото, железопътни релси, забравени коридори и тунели за поддръжка, опасани с електрически кабели. Половината Ню Йорк беше скрит от поглед, заровен дълбоко в скалите, които поддържаха сградите в Спениш Харлем, както и стъклените кули по Парк Авеню. Имаше паралелен човешки свят, скрит също толкова добре: различни групи на еретици и вярващи, нелегални имигранти с фалшиви паспорти и уважавани граждани с таен живот.

След час стоеше на мраморните стъпала, които водеха към концертния център «Линкълн». Театърът и концертните зали бяха разположени около огромен площад с осветен фонтан по средата. Повечето представления още не бяха започнали, но музикантите, облечени в черни дрехи и с куфари и калъфи с инструменти в ръка, бързаха към различните концертни зали. Мая премести парите във вътрешния джоб с цип на палтото си и хвърли поглед през рамо. Виждаха се две наблюдателни камери, но бяха насочени към тълпата около фонтана.

Едно такси спря отпред. Аронов седеше на задната седалка. Кимна й, Мая слезе по стълбите и се настани до него.

— Добър вечер, госпожице Странд. Много ми е приятно да ви видя отново.

— Пистолетът трябва да е в изправност, иначе няма сделка.

— Разбира се. — Аронов каза на шофьора — млад мъж със стърчаща коса — накъде да кара и колата потегли. След няколко пресечки излязоха на Девето авеню и се отправиха на юг.

— Носите ли парите? — попита Аронов.

— Точно колкото се споразумяхме.

— Много сте подозрителна, госпожице Странд. Може би трябва да ви наема за помощничка.

Когато прекосиха Четирийсет и втора, Аронов извади химикалка и подвързан с кожа тефтер, сякаш се канеше да пише бележка. Започна да разправя за любимия си нощен клуб на Стейтън Айланд и за стриптийзьорката, която някога била балерина в Московския балет. Общи приказки, каквито би разправял някой търговец на коли, докато развежда клиент из паркинга. Мая се запита дали керамичният пистолет е менте и дали Аронов възнамерява да открадне парите. Можеше и нищо да не значи. «Знае, че нося пистолет — помисли си. — Той ми го продаде».

Шофьорът зави надясно по Трийсет и осма улица и следваше знаците към тунела «Линкълн». На входа имаше задръстване, но после колите се разпределяха в различните платна. Три отделни тунела — всеки с по две платна — водеха под реката към Ню Джърси. Движението беше натоварено, но колите се движеха с шейсет километра в час. Тя погледна през страничния прозорец. По облицованата с бели плочки стена на тунела минаваше захранващ кабел.

Извърна се, защото руснакът до нея се размърда. Натисна химикалката и от нея се показа игла. В същия миг Мая видя отчетливо всяка подробност. Ръката й сграбчи китката на Аронов. Вместо да се съпротивлява на нападението му, тя използва засилката му, блъсна го надолу и изви силно лявата му ръка.

Аронов се набоде в крака. Изкрещя от болка и Мая с всичка сила го удари в лицето и заби иглата още по-дълбоко. Руснакът се мъчеше да си поеме въздух като удавник, после се отпусна и се стовари върху вратата. Мая докосна врата му — беше жив. Явно веществото във фалшивата химикалка беше само успокоително. Претърси външните джобове на шлифера му, откри керамичния пистолет и го прибра в чантата на рамото си.

Предните седалки бяха отделени от задните с прозрачна преграда от плексиглас и тя видя как шофьорът говори нещо в микрофона си. И двете врати бяха заключени. Опита се да свали страничните прозорци, но и те бяха блокирани. Погледна през рамо и видя, че ги следва тъмна кола. Отпред имаше двама души. Човекът до шофьора също говореше нещо по микрофона си.

Мая извади револвера, допря дулото до плексигласовата преграда и изкрещя:

— Отключи вратите! Веднага!

Шофьорът видя пистолета, но не се подчини. В съзнанието й имаше център на спокойствието, като тебеширен кръг, нарисуван на паважа, и Мая стоеше в него. Преградата между седалките сигурно беше бронирана. Можеше да разбие страничния прозорец, но трудно щеше да се измъкне през малкия отвор. Най-сигурният изход беше през вратата. Заключената врата.

Затъкна револвера в колана си, извади ножа за мятане и заби острието между рамката на вратата и гуменото уплътнение. Уплътнението не искаше да помръдне повече от сантиметър, затова тя извади другия нож и го навря в малкия отвор. Натисна надолу с двете остриета, успя да откърти пластмасата и отдолу се видя стоманеният лист. Беше достатъчно дебел, за да устои на куршум, но с нитовете май щеше да се справи.

Мая коленичи на пода на таксито, насочи револвера към горния нит и стреля. Изстрелът беше болезнено силен. Ушите й звъняха, докато дърпаше стоманения лист да открие ключалката. Сега вече беше лесно. Напъха ножа под езика, натисна и вратата се отвори.

Беше преодоляла първото препятствие, но още не беше свободна. Таксито караше прекалено бързо, за да скочи в движение. Пое си дълбоко въздух и се опита да изкара страха от дробовете си. Бяха на петнайсетина метра от изхода на тунела. Когато колоната излезеше, колите щяха да забавят за миг, за да се престроят. Мая пресметна, че има две или три секунди да се измъкне, преди таксито да набере скорост.

Шофьорът вече знаеше, че вратата е отворена. Погледна в огледалото за обратно виждане и каза нещо в слушалките си. В мига, в който таксито излезе от тунела, Мая сграбчи вратата и се изтласка навън. Вратата увисна отворена. Мая се държеше здраво. Коли извиваха и спирачки скърцаха, шофьорът на таксито започна да минава в другите платна. Погледна назад към нея за миг и таксито се удари странично в един син общински автобус. Мая отхвръкна от вратата и падна на платното.

Скочи и се огледа. Изходът от тунела откъм Ню Джърси приличаше на каньон, направен от човешка ръка: Отдясно имаше висока бетонна стена с накацали по стръмния склон къщи. От лявата й страна бяха будките, които събираха таксите на влизащите в тунела превозни средства. Преследващата ги кола беше спряла на двайсетина крачки от таксито и един мъж с костюм и вратовръзка тъкмо слизаше от нея. Не извади пистолет — имаше прекалено много свидетели, а и до будките бяха паркирани три полицейски коли. Мая се затича към един авариен изход.

След пет минути беше в Уихоукън, бедняшко кварталче с мръсни улички и триетажни облицовани с дъски къщи. Когато се увери, че никой не я вижда, прескочи каменния зид, който ограждаше задния двор на една изоставена католическа църква, и извади мобилния си телефон. Телефонът на Холис иззвъня пет или шест пъти, преди той да вдигне.

— Изход отгоре! Най-чистите деца! — През последните три месеца беше съставила три плана за бягство. «Изход отгоре» означаваше, че който е на тавана, трябва да използва пожарната стълба и да избяга през покрива. «Най-чистите деца» означаваше, че трябва да се срещнат в парка на Томпкинс Скуеър в Ист Сайд.

— Какво стана? — попита Холис.

— Прави каквото ти казвам. Махайте се от там!

— Не можем, Мая.

— Какво искаш да…

— Имаме гости. Прибери се веднага.

Мая намери такси, сниши се на задната седалка и каза на шофьора да кара към Кетрин Стрийт.

Група тийнейджъри играеха баскетбол на игрището, но явно никой не наблюдаваше тавана. Тя изскочи от таксито, бързо пресече улицата и отключи зелената врата.

Извади револвера още на партера. Чуваше бръмченето на преминаващите по улицата коли и тихото скърцане, докато се качваше по дървената стълба. Стигна до вратата, почука веднъж и вдигна оръжието.

Отвори й Вики. Изглеждаше уплашена. Мая се промъкна в помещението. Холис стоеше на няколко крачки също с пистолет в ръка.

— Какво стана? — попита я.

— Беше капан — каза Мая. — Табулата знае, че сме в Ню Йорк. Защо сте още тук?

— Както ти казах, имаме си гости.

Холис посочи вдясно. Някой беше дръпнал платнищата на мъжката спалня. Оскар Ернандес, проповедникът на джоунситата, който беше наел тавана, седеше на походното легло с един млад латиноамериканец, облечен с червен суичър.

— Мая! Слава богу, че си добре! — Ернандес се изправи и й се усмихна широко. Беше автобусен шофьор, но винаги носеше бялата си якичка, когато се занимаваше с божиите дела. — Добре дошла! Вече започнахме да се тревожим за теб.

От женската спалня се чу глас на възрастна жена. Мая бързо тръгна натам и дръпна платнището. София Бригс, пътевиждащата, която живееше в изоставен ракетен силоз близо до Нова хармония, седеше на походното легло и разговаряше с Гейбриъл. София беше учителката, която беше научила Гейбриъл как да използва възможностите си да прекосява в различни светове.

— А, арлекинът се завърна. — София изучаваше Мая, сякаш тя беше рядък вид влечуго. — Добър вечер, скъпа. Не мислех, че ще те видя отново.

Нещо се размърда в сянката на радиатора. Куче ли беше? София куче ли беше довела? Не, едно малко момиченце седеше на пода със свити колене. Когато Мая направи крачка напред, се появи лице, малко лице, върху което не се четеше абсолютно нищо. Беше малкото азиатско момиче от Нова хармония. Беше оцеляло.

7.

— Мислех, че всички са убити…

— Всички, с изключение на Алис Чен, дъщерята на Джоун. Открих я в силоза, защитена от чудните ми кралски змии. Наемниците на Табулата дойдоха да ни търсят, но огледаха само горното ниво.

— Как стигнахте до Ню Йорк?

— Доктор Бригс отишла с колата си до Остин, Тексас, и се свързала с член на нашата църква — обясни Ернандес. — Малцина от нас още вярват в «Дългът не е платен». Ще браним странниците, арлекините и техните приятели.

— Но защо са тук?

— Двете с Алис сме свидетелки — отвърна София. — Предаваха ни от църква на църква, докато някой не се свързал с преподобния Ернандес.

— Ами, сбъркали сте мястото. Няма да поема отговорност нито за вас, нито за детето. — Мая се обърна към Алис Чен. — Имаш ли баба или дядо? Леля, чичо?

— Тя не говори — каза София. — Явно е преживяла голяма травма.

— Чух я да говори в Нова хармония. — Мая се изправи над Алис и бавно каза: — Кажи ми име. Трябва ми името на някой, който може да се грижи за теб.

— Остави я на мира, Мая. — Гейбриъл стана от походното легло и клекна до момиченцето. — Алис… — прошепна и усети мъката, която я обграждаше. Чувството беше толкова силно и толкова мрачно, че той за малко не падна на колене. За миг му се дощя никога да не беше ставал странник. Как баща му бе понасял страданието на другите?

Изправи се и погледна Мая.

— Детето остава с нас.

— Двете ще ни забавят. Трябва да се махнем от тук веднага.

— Остава с нас — повтори Гейбриъл. — Или няма да напусна тавана.

— Няма да се наложи дълго да се грижим за тях — рече Вики. — Преподобният Ернандес има приятели, които живеят във ферма във Върмонт.

— Живеят изцяло извън Мрежата — никакви кредитни карти, никакви телефони, никакви връзки — намеси се Ернандес. — Можете да останете колкото искате.

— И как ще стигнем до там? — попита Мая.

— Вземете метрото до Централна гара. Влакът тръгва от Харлемския коловоз в единайсет и двайсет и две. Ще слезете на гара Тен Майл Ривър и ще чакате на перона. Член на църквата, с кола, ще дойде да ви вземе и ще ви откара на север.

Мая поклати глава.

— Сега, когато Табулата знае, че сме в Ню Йорк, ситуацията е изцяло променена. Ще следят навсякъде. Има камери за наблюдение по улиците и във всяка станция на метрото, компютрите ще търсят изображенията ни и ще засекат точното ни местонахождение.

— Знам за камерите — отвърна Ернандес. — Затова ви водя водач.

Ернандес леко вдигна ръка и латиноамериканецът застана в средата на стаята. Носеше бейзболна шапка и широки спортни дрехи, които рекламираха различни отбори. Макар че се опитваше да се перчи, изглеждаше нервен и готов да угодничи.

— Това е племенникът ми Назарин Ромеро. Работи в поддръжката на Нюйоркската транзитна служба.

Назарин оправи провисналите си панталони, сякаш бяха част от представянето му.

— Повечето хора ми викат Наз.

— Приятно ми е, Наз. Аз съм Холис. И как точно ще ни заведеш до Централна гара?

— Всяко нещо по реда си — отвърна Наз. — Не съм от църквата на вуйчо ми. Ясно? Ще ви измъкна от града, но искам да ми се плати. Хилядарка за мен и още една за приятеля ми Девън.

— Само за да ни закараш до Централна гара?

— Няма да ви засекат. — Наз вдигна дясната си ръка, сякаш се кълнеше в съда. — Гарантирам ви.

— Невъзможно е — отвърна Мая.

— Ще идем на спирка без камери и ще пътуваме с влак без пътници. Трябва само да следвате указанията ми и да ми платите, когато всичко свърши.

Холис се изправи и се приближи до Наз. Държеше пистолет, но и без оръжие изглеждаше заплашително.

— И аз вече не съм от църквата, но още помня доста молитви. В Третото писмо от Мисисипи Айзак Джоунс казва, че всеки, който поеме по грешния път, ще прекоси тъмната река към град на безкрайна нощ. Не ми звучи като място, на което би желал да прекараш цяла вечност…

— Никого не продавам, човече. Просто ще ви бъда водач.

Всички погледнаха Мая. Чакаха тя да вземе решение.

— Ще ви заведем с детето до фермата във Върмонт — каза тя на София. — След това се оправяйте сами.

— Както кажеш.

— Тръгваме след пет минути — каза Мая. — Всеки може да вземе по една раница или по една чанта с багаж. Вики, раздели парите, така че да не са всичките у теб.

Алис мълчеше, но наблюдаваше внимателно как четиримата бързо събират багажа си. Гейбриъл натъпка две тениски и малко бельо в една брезентова торба, заедно с новия си паспорт и пачка стодоларови банкноти. Не знаеше какво да прави с японския меч, който Тръна беше дал на баща му. Мая го взе от ръцете му и го прибра в черния метален тубус, в който носеше арлекинския си меч.

Докато останалите се приготвяха, Гейбриъл донесе чай на София Бригс. Пътевиждащата беше корава възрастна дама, прекарала по-голямата част от живота си сама, и изглеждаше изтощена от прекосяването на цялата страна до Ню Йорк.

— Благодаря. — София го потупа по ръката и Гейбриъл се почувства така, сякаш се бяха върнали в изоставения силоз в Аризона и тя го учеше как да освободи светлината от тялото си.

— Доста си мислех за теб през последните няколко месеца, Гейбриъл. Какво става тук, в Ню Йорк?

— Добре съм. — Гейбриъл сниши глас. — Ти ме научи как да преминавам преградите, но все още не знам как да бъда странник. Виждам света по различен начин, но не знам как би трябвало да променя нещата.

— Продължи ли с търсенията? Стигна ли до другите светове?

— Срещнах брат си в царството на гладните призраци.

— Опасно ли беше?

— После ще ти разкажа. Сега искам да разбера за баща си. Изпратил е писмо в Нова хармония.

— Да. Мартин ми го показа, когато ходих на вечеря у тях. Баща ти искаше да разбере как върви комуната.

— Имаше ли обратен адрес? Как е очаквал Мартин да се свърже с него?

— Имаше адрес на плика, но Мартин каза, че ще го унищожи. Пишеше само: «Манастирът «Тайбърн», Лондон».

Гейбриъл се почувства така, сякаш мрачният таван бе изпълнен със светлина. Манастирът «Тайбърн», Лондон. Вероятно баща му живееше там. Трябваше просто да отидат до Великобритания и да го открият.

— Чухте ли? — попита той останалите. — Баща ми е в Лондон. Написал е писмо от манастира «Тайбърн».

Мая връчи автоматичния пистолет четирийсет и пети калибър на Холис и си взе шепа патрони за револвера. Погледна Гейбриъл и леко поклати глава.

— Първо да идем на някое сигурно място, после ще говорим за бъдещето. Всички готови ли са?

Преподобният Ернандес се съгласи да остане на тавана още един час и да пусне лампите и печката, сякаш има хора. Останалите се провряха през прозореца към противопожарната стълба и се качиха на покрива. Все едно бяха застанали върху платформа над града. Облаци се събираха над Манхатън и луната изглеждаше като размазано тебеширено петно.

Прескочиха няколко ниски прегради и стигнаха до покрива на една сграда по-нататък по Кетрин Стрийт. Вратата беше с топка, но това не беше проблем за Мая — тя извади тънка стоманена тел, вкара я в ключалката, завъртя я и отвори вратата. Слязоха в мазето и излязоха на малка уличка, която водеше към Оливър Стрийт.

Наближаваше десет. Уличките бяха пълни с млади жени и мъже, които искаха да хапнат патица по пекински и по някое яйчено руло, преди да идат да танцуват в нощните клубове. Хората слизаха от таксита или стояха на тротоара и разглеждаха менютата, изложени по витрините на ресторантите. Макар че уж се бяха слели с тълпата, Гейбриъл имаше усещането, че всяка камера за наблюдение в града ги следи.

Чувството се засили, когато тръгнаха по Уърт Стрийт към Бродуей. Наз водеше, Холис беше след него, после Вики, следвана от София и Алис. Гейбриъл чуваше обясненията на Наз как метрото се превръща в система, при която се използват компютърно насочвани влакове. По някои линии машинистът цял живот само се прехвърлял от предната мотриса на задната и пускал копчетата, които работели без него.

— Влакът в Бруклин се задвижва и спира от компютър — обясни Наз. — Трябва само да натискаш по едно копче на няколко спирки, за да покажеш, че не си заспал.

Гейбриъл погледна през рамо. Мая вървеше на два метра зад тях. Презрамките на чантата й и ножницата се кръстосваха на гърдите й. Очите й се движеха като камери, непрекъснато претърсващи опасна зона.

Завиха наляво по Бродуей и се приближиха до един триъгълен парк. Кметството беше само на няколко пресечки — огромна бяла сграда, проектирана с широко стълбище, което водеше към коринтски колони. Този фалшив гръцки храм се намираше само на стотина метра от Улуърт Билдинг, готическата катедрала на търговията, чиято кула се извисяваше в нощта.

— Може би камерите ни следят — рече Наз. — Но няма никакво значение. Следващата камера е надолу по улицата. Виждаш ли я? На лампата до светофара. Виждат ни как вървим по Бродуей, но сега ще им изчезнем.

Кривна от тротоара и ги поведе през изоставения парк. По асфалтираните алеи имаше няколко мъждиви лампи, но малката им групичка се движеше в сенките.

— Къде отиваме? — попита Гейбриъл.

— Има изоставена метростанция точно под нас. Строена е преди сто години и е затворена веднага след Втората световна война. Няма камери. Няма ченгета.

— Как ще стигнем до Централна гара?

— Не се тревожете за това. Приятелят ми ще се появи след петнайсетина минути.

Минаха през горичка олисели борчета и се приближиха до тухлена служебна сграда. Вентилационната решетка се намираше от западната страна на сградата и Мая усети прашния мирис на подземието. Наз заобиколи и ги поведе към една стоманена врата. Без да обръща внимание на предупредителните табели — «ОПАСНО! СЛУЖЕБЕН ВХОД!» — извади връзка с ключове от раницата си.

— Откъде ги имаш? — попита Холис.

— От шкафчето на шефа ми. Да кажем, че ги взех назаем преди няколко седмици и им направих дубликати.

Наз отвори вратата и ги вкара в сградата. Стояха върху метален под, заобиколени от електрически табла и проводници; отвор в ъгъла водеше към стълба. Вратата зад тях се затвори и силният трясък отекна в тясното пространство. Алис направи бързо две стъпки напред, преди да овладее страха си. Приличаше на полудиво животинче, което току-що е било върнато в клетката.

Спираловидната стълба се спускаше като огромен тирбушон надолу към втора площадка, една-единствена крушка светеше над втора блиндирана врата. Наз ровеше из откраднатите ключове и си мърмореше нещо, докато се опитваше да отключи. Накрая откри правилния ключ, но вратата така и не помръдна.

— Дай аз да опитам. — Холис вдигна левия си крак и изрита ключалката. Вратата се отвори с трясък.

Един по един влязоха в изоставената станция при Кметството. Оригиналните полилеи нямаха крушки, но някой беше прокарал електрически кабел по стената и беше закачил десетина на него. Будката за билети се намираше в средата на входното фоайе; беше с малък куполообразен меден покрив и сякаш беше извадена от някой старовремски киносалон с разпоредители и червени плюшени завеси. До нея имаше дървени турникети и бетонна платформа покрай релсите.

Пласт сивкавобял прах покриваше пода; въздухът беше застоял и миришеше на машинно масло. Гейбриъл се чувстваше като затворен в гробница, докато не вдигна поглед нагоре към тавана. Напомни му на средновековна църква — високи арки се издигаха от земята и се събираха в точки в центъра. Самият тунел също беше изпълнен с арки, осветени от почернели месингови полилеи с глобуси от матирано стъкло. Нямаше реклами. Нямаше камери за наблюдение. Стените и таваните бяха украсени с бели, червени и тъмнозелени керамични плочки, които образуваха заплетени геометрични фигури. Това правеше подземието да изглежда като светилище, място, в което да се спасят от хаоса над главите им.

Гейбриъл усети топъл полъх и чу в далечината бръмчене, което постепенно се усили. След няколко секунди иззад завоя се появи влак и прелетя през станцията, без да спре.

— Това е местният номер шест — обясни Наз. — Върти оттук и се връща към центъра.

— Така ли ще стигнем до Централна гара? — попита София.

— Няма да се качим на номер шест. Прекалено много хора има. — Наз си погледна часовника. — Ще хванем частен влак, където никой няма да ви види. Само почакайте. Девън трябва да пристигне до няколко минути.

Наз крачеше нервно пред будката, но явно се успокои, когато в тунела се появиха два фара.

— Ето го. Дайте първата хилядарка.

Вики му подаде пачка стодоларови банкноти и Наз се провря през дървения турникет и застана на платформата. Размаха ръце, когато мотрисата влезе в станцията: караше вагон, пълен с чували боклук. Висок чернокож стоеше зад контролното табло отпред. Спря мотрисата и отвори двойните врати. Наз се здрависа с него, каза му няколко думи и после му подаде парите.

— Побързайте! След минути идва друг влак.

Мая поведе групата към мотрисата и им каза да седнат от двата края, далеч от прозорците. Всички й се подчиниха, дори и Алис. Малкото момиченце явно разбираше всичко, което се случваше, макар че оставаше напълно безпристрастно.

Девън застана на прага на кабината с размерите на килер и каза:

— Добре дошли на борда на боклукчийския влак. Трябва да сменим коловозите няколко пъти, но след петнайсетина минути ще сме на Централна гара. Ще спрем на една служебна платформа, защото на нея няма телевизионни камери.

Наз се ухили, все едно току-що беше направил магически фокус.

— Виждате ли? Какво ви казах?

Девън натисна лоста за управление и влакът се разтресе, набра скорост и напусна изоставената метростанция. Насочиха се на север под улиците на Манхатън. На метростанцията на Спринг Стрийт Девън спря, но не отвори вратите. Изчака светлините на тунела да светнат зелено и отново натисна лоста.

Гейбриъл стана от мястото си и седна до Мая. Прозорецът на вратата беше отворен няколко сантиметра и в мотрисата влизаше топъл въздух. Щом влакът смени коловоза, все едно че пътуваха през тайна част на града. В далечината се появи светлина, отрази се върху релсите; чу се тракане и после бавно се плъзнаха през станцията на Блийкър Стрийт. Гейбриъл беше пътувал по източната линия няколко пъти, но сега беше различно. Движеха се откъм сенчестата страна, в безопасност, на крачка от зоркото око на Голямата машина.

Астор Плейс. Юниън Скуеър. И после вратата на кабината се отвори. Влакът продължи да се движи, без Девън да натиска копчетата.

— Нещо става…

— Какъв е проблемът? — попита Мая.

— Това е служебен влак — отвърна Девън. — Трябва аз да го карам. Но компютърът го пое, когато напуснахме последната станция. Опитах се да се свържа с командния център, но радиото не работи.

Наз скочи и вдигна ръце, сякаш се опитваше да прекрати спор.

— Голяма работа. Вероятно има друг влак на линията.

— Ако беше така, щяха да ни спрат на Блийкър. — Девън се върна в кабината и отново раздвижи лоста. Мотрисата не реагира на усилията му и мина през станцията на Двайсет и трета със същата умерена скорост.

Мая извади керамичния пистолет, който беше взела от Аронов. Държеше оръжието насочено към пода.

— Искам влакът да спре на следващата станция.

— Няма начин — отвърна Наз. — Управлява го компютър.

Всички скочиха — дори София Бригс и момичето. Държаха се за стълбовете по средата на мотрисата; светлините проблясваха през прозорците, колелата тракаха като часовник.

— Има ли аварийна спирачка? — попита Мая.

— Да, но не знам дали работи — отвърна Девън. — Компютърът нарежда на влака да продължава да се движи.

— Можеш ли да отвориш вратите?

— Само ако влакът е спрял. Мога да отблокирам заключването и вие да ги отворите с ръце.

— Добре. Направи го веднага.

Всички погледнаха през прозореца: минавала през станцията на Двайсет и осма улица. Няколкото нюйоркчани, които чакаха на перона, им се сториха за частица от секундата като замръзнали.

Мая се извърна към Холис.

— Напъни и отвори вратата. Когато стигнем станцията на Четирийсет и втора, скачаме.

— Аз оставам във влака — отвърна Наз.

— Ти идваш с нас.

— Забрави. Не ви искам парите.

— Не бих се тревожила за парите точно сега. — Мая бавно вдигна пистолета и го насочи към капачката на коляното на Наз. — Искам да избегнем камерите и да се качим на влака от Централна гара.

Когато напуснаха станцията на Трийсет и втора, Девън отблокира вратите. Холис напъна две от страничните и ги задържа отворени. През няколко метра изтрополяваха покрай стоманените стълбове, които крепяха тавана. Сякаш пътуваха в безкраен тунел, който нямаше изход.

— Добре! — извика Девън. — Пригответе се! — На стената в кабината беше монтирана ръчка с Т-образна дръжка. Девън я сграбчи и я дръпна силно надолу, чу се стържене на стомана в стомана. Мотрисата се разтресе, но колелата продължиха да се въртят. Когато наближиха перона на Четирийсет и втора, нюйоркчаните, които чакаха на станцията, се отдръпнаха от ръба.

Алис и София скочиха първи, последвани от Вики, Холис и Гейбриъл. Влакът се движеше достатъчно бавно и Гейбриъл успя да се задържи на крака. Вдигна поглед от бетона на перона и видя как Мая избутва Наз през вратата. Колелата на влака продължиха да стържат, докато изчезваше в тунела. Хората на перона се бяха сащисали, един мъж набра някакъв номер по мобилния си телефон.

— Хайде! — извика Мая и хукнаха напред.

8.

Ванът заобиколи бетонната преграда и спря при входа на Централна гара откъм Вандербилт Авеню. Войник от националната гвардия, който стоеше пред гарата, се приближи към тях, но Нейтан Бун махна към един от наемниците си, нюйоркския детектив Рей Мичъл. Рей свали стъклото на предната седалка, показа значката си на войника и каза:

— Имам сигнал за наркопласьори, които продават дрога на гарата. Водели и малко момиченце, китайче. Не е за вярване. Като си тръгнал да продаваш крек, поне си намери бавачка.

Войникът се ухили и свали пушката.

— От шест дни съм в града. Тук всички са малко луди.

Шофьорът, наемник от Южна Африка, казваше се Вандерпул, остана зад кормилото, а Бун слезе заедно с Мичъл и партньора му детектив Краус. Рей Мичъл беше дребен, бързорек и си падаше по дизайнерски дрехи. Краус беше негова пълна противоположност: едро чепато ченге с червено лице, което сякаш беше вечно сърдито. Бун плащаше месечна премия на двамата полицаи и им даваше и по някой бонус за допълнителна работа.

— Сега какво? — попита Краус. — Къде са се дянали, след като са скочили?

— Чакайте — прекъсна го Бун. В слушалките му непрекъснато идваше информация от два отряда наемници, както и от компютърния център в Берлин. Техниците бяха проникнали в мрежата за наблюдение на транспортната система на Ню Йорк и използваха сканиращите си програми, за да търсят бегълците.

— Още са долу, в метростанцията — каза Бун. — Камерите са ги хванали как се качват на мотрисата.

— При совалката ли отиваме? — попита Мичъл.

— Не още. Мая знае, че я следим, и това ще повлияе на поведението й. Първото, което ще направи, ще е да се скрие от камерите.

Мичъл се усмихна и погледна партньора си.

— И именно заради това ще я хванем.

Бун бръкна във вана и извади алуминиевото куфарче, в което имаше проследяващо оборудване и три комплекта инфрачервени очила.

— Да влизаме. Ще се свържа с отряда, паркиран на Пето авеню.

Влязоха в гарата и се спуснаха по широката мраморна стълба, построена така, че да прилича на част от някогашната Парижка опера. Когато стигнаха до централната чакалня, Мичъл се обърна към Бун:

— Искам да се изясним. Ще те разведем из Ню Йорк и ще ти осигурим полицейска закрила, но няма да очистваме никого.

— Не ви карам да убивате никого. Само се оправете с властите.

— Няма проблем. Ще се обадя на транспортна полиция и ще им кажа, че сме на гарата.

Мичъл си извади значката, закачи я на якето си и забърза по коридора. Краус остана при Бун като огромен бодигард. Размерите на централната чакалня, арките на прозорците, белите мраморни подове и каменни стени потвърждаваха убеждението на Бун, че страната, на която се бие той, ще спечели тайната война. Милиони хора минаваха през гарата всяка година, но малцина знаеха, че самата сграда е скрита демонстрация на силата на Братството.

Един от най-големите поддръжници на Братството в началото на двайсети век беше Уилям К. Вандербилт, железопътният магнат, поръчал изграждането на Централната гара в Ню Йорк. Пожелал арките на тавана на централното фоайе да бъдат изрисувани със съзвездията на зодиака, пет етажа над мраморния под на гарата. Звездите трябвало да бъдат подредени така, сякаш светят върху небето над Средиземно море по времето, когато е живял Христос. Но никой — дори и египетските астролози от първи век — никога не бе виждал подобно подреждане: зодиакът на тавана беше нарисуван точно наопаки.

Бун се забавляваше, докато четеше различни теории за това защо звездите са показани по този начин. Най-разпространената идея беше, че художникът прекопирал рисунка, открита в средновековен ръкопис, и че звездите били показани от гледна точка на същество, което се намира извън нашата слънчева система. Никой така и не обясняваше защо архитектите на Вандербилт са позволили тази необичайна идея да се появи върху една толкова важна сграда.

Братството знаеше, че стенописът на тавана няма нищо общо с някаква средновековна представа за небесата. Съзвездията бяха разположени на точното място, така че някой, скрит вътре в кухия таван, да може да наблюдава пътниците, които бързаха да хванат влаковете си. На мястото на повечето звезди върху светлосиньото небе проблясваха крушки, но имаше и отвори за наблюдение. В миналото полицаи и служители на железопътната служба за сигурност използвали бинокли, за да следят действията на подозрителни на вид граждани. Сега цялото население се следеше със скенери и други електронни уреди. Обърнатият наопаки зодиак означаваше, че само този, който наблюдава отгоре, вижда вселената правилно. Всички останали смятаха, че звездите са си на мястото.

Дойде обаждане по сателитния телефон и един бивш британски войник, Съмърфийлд, прошепна нещо в ухото на Бун. Отрядът за бързо реагиране беше пристигнал на входа откъм Вандербилт и бяха паркирали зад вана. За тази операция отрядът се състоеше основно от същите хора, които бяха работили и в Аризона. Операцията в Нова хармония се беше отразила добре на бойния дух: неизбежното насилие беше обединило групата наемници от различни националности и произход.

— Сега какво? — попита Съмърфийлд.

— Разпръснете се на малки групи и влезте от различни входове. — Бун погледна таблото с разписанието. — Ще се срещнем на трийсети коловоз — влакът за Стамфорд.

— Мислех, че ще вземат совалката.

— Единственото, което иска Мая, е да спаси странника. Ще се скрие колкото е възможно по-бързо. Това означава, че ще влезе в някой тунел или ще търси служебно помещение.

— Целите същите ли са?

— Всички, освен Гейбриъл влизат в категорията за незабавно унищожение.

Съмърфийлд изключи телефона си и Бун прие ново обаждане от интернет екипа. Мая и останалите бегълци бяха стигнали до станцията на совалката и стояха на перона. Бун беше убил бащата на Мая, Тръна, в Прага миналата година и се усещаше свързан по странен начин с младата жена. Не беше толкова корава, колкото баща си, може би защото се беше възпротивила на това да стане арлекин. И беше допуснала, една грешка — следващият избор, който направеше, щеше да я унищожи.

9.

Наз беше превел Мая и останалите от групата през лабиринт от стълби и коридори до перона на Таймс Скуеър, откъдето трябваше да вземат совалката за Централна гара. Перонът беше ярко осветен и совалката тръгваше от един от трите успоредни коловоза. Сивият бетонен под беше осеян с почернели парчета дъвка, които оформяха странна мозайка. На стотина метра група мъже от Карибите с метални барабани огласяваха пространството с популярни ритми.

До тук бяха избегнали наемниците, но Мая беше сигурна, че ги наблюдават чрез системата за надземен контрол. След като бяха разбрали, че се намират в Ню Йорк, щяха да използват всички средства, с които разполагаше Табулата, за да ги открият. Според Наз трябвало само да минат през подземния тунел и да се качат по една стълба до подземното ниво на Централна гара. За жалост мястото се охраняваше от транспортен полицай, а и дори да го нямаше, някой можеше да е съобщил на властите, че група хора са скочили от влака.

Единственият безопасен маршрут към тунела минаваше през заключена врата, върху която с почернели златни букви беше написано НИКЪРБОКЪР. В по-весели времена тук бе имало тунел, който водел директно от перона на метрото до бара на някогашния хотел «Никърбокър». Макар че хотелът сега беше жилищна сграда, вратата си беше останала — с нищо незабележима за десетките хиляди граждани, които минаваха всеки ден покрай нея.

Мая беше изпълнена с подозрения. Гледаше как хората бързат да се качат на совалката. Когато влакът изтрака от гарата, Холис се приближи към нея и тихо каза:

— Още ли искаш да се качим на влака до Тен Майл Ривър?

— Ще преценим ситуацията, когато стигнем до перона. Наз казва, че там нямало камери.

Холис кимна.

— Скенерите на Табулата вероятно са ни засекли, когато напуснахме тавана и прекосихме Чайнатаун. После явно някой се е досетил, че използваме старата метростанция, и е проникнал в транспортния компютър.

— Има и друго обяснение. — Мая погледна към Наз.

— Да, и аз си помислих същото. Но наблюдавах лицето му в мотрисата. Наистина се беше изплашил.

— Стой близо до него, Холис. Ако тръгне да бяга, спри го.

Пристигна следващата совалка, пое поредната тълпа пътници и изтрака към Осмо авеню. Изглеждаше така, сякаш ще чакат вечно. Накрая някой се обади на транспортния полицай и той бързо се отдалечи. Наз бързо се озова до вратата към «Никърбокър» и започна да рови из връзката с ключове. Накрая ключалката изщрака, той се усмихна и отвори вратата.

— Специалната туристическа обиколка на метрото минава от тук — заяви той високо и няколко граждани видяха как групата изчезва през вратата. Щом Наз затвори вратата, всички се скупчиха в късия тъмен коридор. Наз ги поведе надолу по четирите бетонни стъпала към подземния тунел.

Застанаха между две от релсите и Наз ги предупреди за третата, по която течеше ток.

— Внимавайте с дървената изолация отгоре. Ако се счупи и тялото ви докосне релсата, с вас е свършено.

Тунелът беше почернял от сажди и миришеше на канализация. Вода се стичаше през дренажния канал, просмукваше се в бетонната стена и караше повърхността да блести като намазана с масло. Метростанцията при Кметството беше прашна, но доста чиста; тунелът към Таймс Скуеър беше пълен с боклуци. Навсякъде имаше плъхове — тъмносиви, дълги почти цяла стъпка. Това беше техният свят и те не се страхуваха от хората: продължаваха да се ровят из боклука, да цвърчат и да тичат по стените.

— Не са опасни — успокои ги Наз. — Просто си гледайте в краката. Паднете ли, ще плъзнат по вас.

Холис — стоеше близо до него — попита сухо:

— Къде е вратата, за която говореше?

— Точно зад ъгъла. Кълна се в Господ. Почни да се оглеждаш за жълта светлина.

Чуха нисък трясък, като от далечна гръмотевица, и видяха фаровете на приближаващата се совалка.

— На другия коловоз! На другия коловоз! — провикна се Наз. И без да чака останалите, прескочи третата релса и се озова на съседния коловоз.

Всички, освен София Бригс го последваха. Старата жена изглеждаше изтощена и леко смутена. Когато фаровете на совалката се приближиха, тя рискува и стъпи направо върху дървения капак на третата релса. Той издържа тежестта й. След миг тя се показа от мрака и се присъедини към останалите.

Наз се затича по релсите и след малко се върна развълнуван.

— Мисля, че открих вратата към стълбите. Последвайте ме и…

Совалката на съседния коловоз заглуши останалите думи. Мая видя как зад прозорците пътниците преминават набързо пред очите й — възрастен мъж с плетена шапка, млада жена с плитки — и влакът изчезна. Обвивка от бонбон се понесе във въздуха и падна на земята като изсъхнало листо.

Стигнаха до тройно разклонение. Наз зави надясно и ги поведе към вход, осветен от една-единствена крушка. Изкачи трите метални стъпала и влезе в ремонтен тунел. Алис и Вики го последваха. Холис се качи по стълбите и поклати глава.

— Трябва да спрем. София се умори.

— Намерете безопасно място и ни изчакайте — каза Мая. — С Гейбриъл ще я доведем.

Мая знаеше, че баща й щеше да изостави останалата част от групата, за да спаси странника, но тя не можеше да заложи на подобна стратегия. Гейбриъл нямаше да изостави никого в тунела — най-малкото жената, която му беше показала пътя. Погледна назад към тунела и видя как Гейбриъл взима раницата на София и я мята на рамо. Когато подаде ръка на София, старата дама тръсна решително глава, все едно искаше да каже: «Не се нуждая от ничия помощ». После направи няколко крачки напред… и изведнъж червен лазерен лъч прониза мрака.

— Залегни! — извика Мая.

Чу се пронизително изщракване и един куршум улучи София в гърба. Пътевиждащата падна по очи, опита да се изправи и после се стовари на земята. Мая извади револвера си и започна да стреля в тунела, Гейбриъл вдигна София и побягна към стълбите. Мая го последва, застана на входа и стреля отново. Лазерният лъч изчезна.

Мая отвори револвера и извади празните гилзи. Презареди, влезе в ремонтния тунел и видя Гейбриъл, коленичил до безжизненото тяло на София. Кафявото му кожено яке беше покрито с кръв.

— Диша ли?

— Мъртва е — отвърна Гейбриъл. — Държах я, докато умираше, и оставих Светлината да напусне тялото и.

— Гейбриъл…

— Усетих как умира — повтори Гейбриъл. — Сякаш вода изтича между пръстите ти. Не можах да я задържа… не можах да я спра. — Целият се разтресе.

— Табулата е по петите ни — каза Мая. — Не можем да останем тук. Ще се наложи да я оставим.

Докосна Гейбриъл по рамото. Той внимателно остави тялото на София на земята. Спуснаха се през тунела към площадката, където ги чакаха останалите. Вики ахна, когато видя кръвта по якето на Гейбриъл, а Алис изглеждаше така, като че ли всеки момент ще побегне. Мая усети, че детето си мисли: «Кой ще ме защити сега?»

— Какво стана? — попита Вики. — Къде е София?

— Табулата я уби. По петите ни са.

Вики притисна устата си с ръка, а Наз заяви:

— Край. Аз се махам. Няма да се забърквам в това.

— Нямаш избор. За Табулата ти си поредната мишена. В момента се намираме точно под гарата. Трябва да ни измъкнеш оттук и да ни върнеш на улицата.

— Извърна се към останалите. — Няма да е лесно, но трябва да останем заедно. Ако се разделим, ще се чакаме при най-чистите деца в седем утре сутринта.

Изплашеният Наз ги поведе надолу по стълбите към един тунел с електрически проводници по тавана. Тежестта на гарата сякаш ги притискаше все по-навътре в земята. Появи се още една стълба — съвсем тясна — и Наз тръгна по нея. Въздухът в новия тунел беше топъл и влажен. Две дебели бели тръби се точеха покрай стените.

— Тръби с пара — прошепна Наз. — Не ги пипайте.

Като следваха тръбите, минаха през две метални врати и влязоха в ремонтно помещение с десетметров таван. Вътре се събираха четири големи паропровода; налягането се следеше с датчици от неръждаема стомана и се регулираше с вентили. Застояла вода се процеждаше от една пукнатина на тавана и капеше на пода. Миришеше неприятно на плесен, като в оранжерия за тропически растения.

Мая затвори бронираната врата и се огледа. Баща й би го нарекъл «затворен каньон» — място без вход и без изход.

— Сега какво? — попита тя.

— Не знам — отвърна Наз. — Опитвам се да се измъкна.

— Не е вярно — рече Мая. — Ти ни доведе тук.

Извади кинжала и стисна Т-образната му дръжка в юмрука си. Преди Наз да успее да реагира, го хвана за якето, притисна го към стената и опря ножа между ключиците му.

— Колко ти платиха?

— Нищо! Никой нищо не ми е плащал!

— В тези тунели няма наблюдателни камери. Но въпреки това Табулата е по петите ни. А сега ни вкара в нов капан.

Гейбриъл пристъпи към нея.

— Пусни го, Мая.

— Всичко е било планирано предварително. Табулата не е искала да напада сграда в Чайнатаун. Има прекалено много хора и прекалено много полиция. Но тук, долу, могат да правят каквото си поискат.

Капка вода падна върху една от тръбите и се чу тихо съскане. Гейбриъл се наведе напред и се вгледа съсредоточено в лицето на Наз.

— За Табулата ли работиш, Наз?

— Не, кълна се в бога. Просто исках да изкарам малко пари.

— Може да са ни проследили по друг начин — каза Вики. — Помните ли Лос Анжелис? Бяха сложили следач в една от обувките ми.

Следачът бе малък радиопредавател, който издаваше местоположението на мишената. През последните няколко месеца Мая внимаваше много какво внасят на тавана. Като подозрителен митничар проверяваше всяка мебел, всяка дреха. Изведнъж я обзе съмнение и колебание; сякаш някакъв призрак се всели в тялото й. Имаше един-единствен предмет, който не беше проверила, златна ябълка, подхвърлена на пътя й, толкова изкусителна и толкова неустоима, че от Табулата знаеха, че ще я грабне.

Пусна Наз, прибра ножа в ножницата и извади керамичния пистолет от чантата на рамото си. Спомни си схватката с Аронов и анализира всеки момент поотделно. Защо не я бяха убили, когато се качи в таксито? Защото е било планирано, помисли си. Защото бяха знаели, че тя ще ги отведе до Гейбриъл.

Никой не обели нито дума, докато Мая проверяваше керамичния пистолет. Цевта и рамката не бяха достатъчно плътни, за да скрият следача, но пластмасовата дръжка беше идеална. Мая я пъхна в тесния процеп между две тръби и използва цевта като лост. Натисна силно надолу и дръжката се счупи с трясък. Перленосив следач се търкулна на пода. Беше топъл, когато го вдигна, просветваше в ръката й като огнена искрица.

— Какво е това, по дяволите? — попита Наз. — Какво става?

— Ето как са ни проследили в тунела — обади се Холис. — Следват радиопредавателя.

Мая постави следача върху една тясна бетонна издатина и го разби с револвера си. Имаше чувството, че баща й е в помещението и я гледа с презрение. Щеше да й каже нещо на немски, нещо обидно и грубо. Когато беше малка, се беше опитал да я научи да гледа на света като арлекин — винаги с подозрение, винаги нащрек, — а тя се беше опъвала. И сега, заради безразсъдния си импулс да вземе оръжието, беше погубила София и беше вкарала Гейбриъл в капан.

Огледа се за изход. Единственият възможен начин за бягство беше ремонтната стълба, закачена на стената успоредно на един вертикален паропровод. Тръбата минаваше през една дупка в тавана. Беше тясна, но можеше и да успеят да се промушат.

— Качвайте се на горния етаж — нареди Мая на останалите. — Все ще намерим как да се измъкнем от гарата.

Наз бързо се покатери по стълбата и се провря през дупката. Гейбриъл беше следващият, после Холис и Вики. Откакто бяха напуснали тавана в Чайнатаун, Алис Чен винаги беше в началото на групата, мъчеше се да избяга от Табулата. Този път обаче се покатери по стълбата и спря. Мая я видя как се мъчи да измисли кой е най-добрият начин да се защити.

— Побързай! — подвикна Мая. — Върви след тях.

Чу как една от стоманените врати се затръшна. Мъжете, убили София, се приближаваха. Алис се плъзна обратно по стълбата и се скри под една от тръбите. Мая знаеше, че е безпредметно да я търси, тя щеше да остане скрита, докато Табулата не напуснеше района.

Застанала по средата на ремонтната зала, Мая анализира възможностите с безпощадната яснота на арлекин. Хората на Табулата се движеха бързо и вероятно не очакваха контраатака. До тук не беше успяла да защити Гейбриъл, но имаше начин да поправи грешките си. Арлекините бяха прокълнати заради действията си, но пък изкупваха греха си със саможертвата.

Свали торбата от рамото си и я хвърли на пода. Като използваше вентилите и датчиците за ръкохватки, се покатери върху една от тръбите и после се прехвърли на следващата отгоре. Сега беше на четири метра над пода, точно над входа на помещението. Въздухът беше горещ и беше трудно да се диша. От тунела се чу слаб шум. Тя извади револвера и зачака. Краката й трепереха от напрежението. Лицето й беше покрито с пот.

Вратата се отвори с трясък и влезе огромен брадат мъж. Държеше пушка с лазарен мерник, монтиран под цевта. Бързо огледа помещението и направи няколко крачки навътре. Мая полетя надолу и започна да стреля. Един куршум улучи наемника в основата на гърлото и той се срина.

Мая падна на пода, претърколи се и се изправи. Тялото на мъжа пречеше на вратата да се затвори. Червени лазерни лъчи проблясваха в тъмния коридор и тя се затича да се скрие. Куршум рикошира в стената и улучи един от вентилите. Пара изсвистя във въздуха. Мая залегна, чудеше се къде да се скрие. Зърна ръката на Алис да се подава зад една от тръбите.

Още един куршум удари стената. Мая залегна и пропълзя под тръбата. Сега лежеше директно зад Алис. Малкото момиченце извъртя глава и я погледна право в очите. Не изглеждаше нито уплашено, нито сърдито — по-скоро приличаше на животно от зоологическата, градина, което оглежда новото попълнение в клетката си. Стрелбата спря и лазерният лъч изчезна. Тишина. Мая държеше револвера с две ръце, лявата стиснала дясната. Беше готова да се изправи, да вдигне ръце и да стреля.

— Мая? — Гласът идваше някъде от тъмното в тунела. Спокоен; без страх. — Говори Нейтан Бун. Аз съм шеф на сигурността на фондация «Евъргрийн».

Знаеше кой е Бун — наемник на Табулата, който беше убил баща й в Прага. Зачуди се защо говори. Вероятно се мъчеше да я разгневи, за да я накара да атакува.

— Сигурен съм, че си тук — каза Бун. — Току-що уби един от най-добрите ми служители.

Правилото на арлекина беше никога да не говориш с врага, освен ако това не ти дава някакво преимущество. Тя искаше да замълчи, но после си спомни за Гейбриъл: ако размотаеше Бун, странникът щеше да има повече време да избяга.

— Какво искаш? — попита тя.

— Гейбриъл ще бъде убит, ако не го пуснеш да излезе от помещението. Обещавам, че няма да нараня нито Гейбриъл, нито Вики, нито водача ви.

Мая се почуди дали Бун знае за Алис. Щеше да убие и нея, ако знаеше, че детето е оцеляло след клането в Нова хармония.

— Ами Холис? — попита тя.

— Вие двамата решихте да се опълчите срещу Братството. Трябва да си понесете последствията.

— Защо да ти вярвам? Ти уби баща ми.

— Изборът беше негов. — Бун явно се ядоса. — Дадох му и друга възможност, но той се заинати и отказа да я приеме.

— Трябва да го обсъдим. Дай ни малко време.

— Нямаш никакво време. Нямаш друга възможност. Няма да преговаряме. Ако си истински арлекин, трябва да спасиш странника. Накарай останалите да излязат през тунела, иначе всички в помещението ще умрат. Имаме техническо преимущество.

За какво говореше? Какво техническо преимущество? Малкото момиченце докосна топлия тръбопровод над тях с длан и протегна ръката си — опитваше се да й каже нещо.

— Какво искаш да ми кажеш? — прошепна Мая.

— Взе ли решение? — извика Бун.

Тишина.

Куршум улучи едната от двете флуоресцентни лампи, които висяха от тавана. Втора канонада и лампата се пръсна в дъжд от искри; стъклата издрънчаха на пода.

Помещението потъна в мрак и Мая разбра какво се опитва да й каже детето. Бун и наемниците му имаха очила за нощно виждане. Когато пръснеха и втората лампа, тя нямаше да може да вижда, за разлика от Бун и хората му. Единственият начин да се скриеш от инфрачервените очила беше да се изстудиш максимално или да се допреш до топъл предмет. Алис го знаеше — точно затова беше останала и се беше скрила под паропровода.

Стрелбата започна отново; два лазерни лъча се целеха във втората лампа. Алис се претърколи изпод тръбата и се загледа в мъртвото тяло, проснато на входа.

— Стой тук! — извика Мая. Но момичето скочи и се затича към входа. Сви се, когато стигна до мъртвия наемник, сниши се колкото е възможно повече, после сграбчи нещо, което висеше на колана му. Когато се претърколи обратно, Мая видя, че момичето държи очила за нощно виждане с каишка за главата и голямо колкото длан зарядно. Алис хвърли очилата на Мая и се промуши обратно в скривалището си зад тръбата.

Куршум улучи втората лампа и помещението потъна в мрак. Сякаш се бяха продънили в дълбока пропаст. Мая си сложи очилата, включи ги и стаята мигновено се изпълни с различни нюанси на зелено. Всичко топло — тръбите с пара, вентилите, кожата на лявата й ръка — блестеше с яркоизумруден цвят. Бетонните стени и подът бяха светлозелени като пролетни листа.

Мая надникна над тръбата и видя зелената светлина да става все по-ярка: някой бавно влезе в коридора и започна да се приближава към отворената врата. Светлината леко потрепваше. Наемникът с очила за нощно виждане се появи на прага. Носеше пушка с рязано дуло. Внимателно прекрачи трупа на първия мъж.

Тя се скри зад тръбата и опря гърба си до топлия метал. Невъзможно беше да предскаже позицията на наемника, докато се движеше из помещението; можеше да планира само основната посока на нападението си. Усети как цялата й енергия се стича от раменете, надолу по ръцете към револвера. Пое си въздух, задържа го и заобиколи тръбата.

На прага се появи трети наемник — с автомат. Арлекинът го простреля в гърдите. Проблесна светкавица, когато куршумът го запрати назад. Още преди мъртвият наемник да падне на пода, Мая се извъртя и уби мъжа с рязаната пушка. Тишина. Лек мирис на барут, примесен с миризмата на гнилоч в помещението. Тръбите около нея светеха в зелено.

Мая навря очилата за нощно виждане в торбата на рамото си, намери Алис и я сграби за ръката.

— Качвай се — прошепна й. — Просто се качвай.

Тръгнаха бързо нагоре по металната стълба, провряха се през дупката и стигнаха до някакво място под отворен люк. Мая спря за миг и реши, че е прекалено опасно да излязат на някой перон. И повлече момиченцето по един тунел, който водеше далече от гарата.

10.

Стиснал една от стъпенките на стълбата с лявата си ръка, с дясната Наз буташе стоманения капак над главата си. След доста ругатни най-сетне успя да го повдигне и да го избута встрани. Гейбриъл последва Наз през отвора към подземното ниво на Нюйоркската централна гара. Стояха между покрита със сажди бетонна стена и релсите на железопътната линия.

Наз изглеждаше така, сякаш е готов да хукне накъдето му видят очите.

— Какво става? — попита. — Къде са Вики и Холис?

Гейбриъл надникна надолу през люка и видя темето на Вики. Беше на пет метра под него и се качваше внимателно по стълбата.

— Идват. Една минутка.

— Нямаме минутка. — Наз чу тракане в далечината, извърна се и видя примигващите светлини на приближаващ влак. — Трябва да се махнем от тук!

— Да ги изчакаме.

— Ще ни настигнат на гарата. Ако машинистът ни види на релсите, ще се обади по радиото на транспортната полиция.

Претичаха през релсите, качиха се на бетонната рампа и тръгнаха към светлините. Гейбриъл бързо свали окървавеното си яке и го обърна наопаки.

Стигнаха в чакалнята, до няколко щанда за бързи закуски. Сега беше отворено само кафето. Шепа граждани дремеха по пейките, докато чакаха късните нощни влакове. Двамата седнаха на една маса и зачакаха появата на останалите.

— Защо се бавят? — попита Наз. — Видя ги, нали?

— Вики се качваше по стълбата, Холис беше веднага след нея.

Наз скочи и закрачи нервно.

— Не можем да останем тук.

— Седни. Става дума за няколко минути. Ще почакаме още малко.

— Късмет, човече. Аз изчезвам.

Наз се забърза към ескалатора и изчезна на горния етаж на гарата. Гейбриъл се опита да си представи какво се е случило с другите. Дали бяха останали заклещени под земята? Дали Табулата ги беше хванала? Фактът, че в керамичния пистолет беше скрит следач, бе променил всичко. Зачуди се дали Мая ще поеме ненужния риск да се накаже за станалото.

Отдалечи се от кафето и застана на входа, който водеше към линиите. Наблюдателна камера следеше перона. Гейбриъл вече беше забелязал още четири, монтирани на тавана на чакалнята. От Табулата вероятно бяха проникнали в системата за сигурност на гарата и компютрите им сканираха образа му от предаванията на живо. «Да останем заедно». Това им беше казала Мая, но беше измислила и резервен план: ако има проблем, щяха да се срещнат утре сутринта в Южен Ист Сайд в Манхатън.

Гейбриъл се върна при закусвалните и се скри зад една бетонна колона. След няколко секунди четири яки момчета със слушалки на ушите се спуснаха по ескалатора и се затичаха към перона. В мига, в който изчезнаха, Гейбриъл пое в обратната посока, качи се по стълбите в централното фоайе и излезе през един от входовете на улицата. Студеният зимен вятър накара очите му да се просълзят, лицето започна да го щипе. Странникът наведе глава и пристъпи в нощта.

Мая беше настояла всички да запомнят безопасни маршрути и списък с хотели с единични стаи извън Мрежата. Едно такова място беше хотел «Ефишънси» на Десето авеню в Манхатън. За двайсет долара в брой получаваш дванайсет часа в кабина от фибростъкло, три метра на дължина и метър и половина на височина. Четирийсет и осемте кабини бяха подредени от двете страни на един коридор и придаваха на хотела вид на мавзолей.

Преди да влезе, Гейбриъл свали коженото си яке и го сгъна така, че кръвта да не се вижда. Мъжът на регистрацията, възрастен китаец, стоеше зад бронирано стъкло и чакаше клиентите да пъхнат парите в тесния процеп. Гейбриъл му плати двайсет долара за кабината и още пет за дунапренов дюшек и памучно одеяло.

Получи ключ и тръгна по коридора към общата баня. Двама латиноамериканци, вероятно работници в ресторант, стояха голи до кръста пред мивките и си говореха на испански, докато миеха мазнината от манджите от лицата и ръцете си. Гейбриъл се скри в една тоалетна кабина, докато двамата се махнат, после излезе и изпра якето си на мивката. Когато свърши, се покатери по една стълба до наетата кабина и се вмъкна вътре. Във всяка кабина имаше луминесцентно осветление и малък вентилатор, който да раздвижва въздуха. Имаше една-единствена закачалка, на която увеси якето си. Мократа кожа започна тихо да капе, сякаш още беше омазана с кръв.

Лежеше на дунапреновия дюшек и не можеше да спре да мисли за София Бригс. Беше усетил Светлината в нея да се надига и разлива като огромна вълна… и после беше изтекла през пръстите му. Чуваше приглушени гласове през тънките прегради на кабината и имаше чувството, че потъва в сенките, заобиколен от призраци.

Мая беше научила Гейбриъл, че Мрежата не е абсолютна; все още имаше пролуки и потайни кътчета, където можеше да се движиш безопасно из града. На следващата сутрин му трябваше повече от час, за да избегне камерите за наблюдение и да отиде до парка на Томпкинс Скуеър. Във финансовата и централната част сивите скали на Манхатън бяха близо до повърхността и осигуряваха здрава основа на небостъргачите. В южната част на Ист Сайд скалите бяха на стотина метра под земята и сградите от двете страни на улиците бяха само на по четири-пет етажа.

Паркът на Томпкинс Скуеър беше традиционно място за политически протести повече от сто години. Преди едно поколение група бездомници си устроила лагер там, но полицията затворила парка, разпердушинила импровизираните бараки и пребила всички, които отказвали да се махнат. Днес в парка имаше само две наблюдателни камери; и двете бяха насочени към детската площадка и лесно можеха да бъдат избегнати.

Гейбриъл предпазливо тръгна към малката тухлена постройка, използвана от градинарите. Спря пред бяла мраморна стела с чучур във формата на лъвска глава по средата. Върху мрамора едва си личаха очертанията на детски лица и надпис: «ТЕ БЯХА НАЙ-ЧИСТИТЕ ДЕЦА НА ЗЕМЯТА, МЛАДИ И НЕВИННИ». Паметник на трагедия, станала през 1904 година, когато фериботът «Генерал Слокъм» напуснал пристанището на Ню Йорк с група немски емигранти, за да ги заведе на пикник от Неделното училище. Фериботът се запалил и потънал и, понеже нямал спасителни лодки, повече от хиляда жени и деца загинали.

Мая използваше мемориала като едно от трите табла за съобщения в Манхатън. Таблата осигуряваха на групата им средство за връзка, различно от лесните за проследяване мобилни телефони. На гърба на стелата, малко над основата, Гейбриъл откри надписа, оставен от Мая преди няколко седмици. Беше оставила знака на арлекините: овал с три черти, който символизираше лютня. Огледа съседното баскетболно игрище и малката градина. Всички трагични възможности, които беше изтласкал от съзнанието си сутринта, се върнаха със страшна сила. И тримата бяха мъртви. И донякъде той беше причината за смъртта им.

Гейбриъл коленичи като за молитва. Извади от якето си маркер и написа върху паметника: «Г. тук. Къде сте?»

Тръгна си незабавно, пресече Авеню Ей и влезе в едно кафене, пълно със стари маси, разнебитени столове и два училищни чина, които изглеждаха така, сякаш са намерени на улицата. Купи си кафе и седна в дъното на помещението, с лице към вратата. Чувството на безнадеждност беше почти непоносимо. София и семействата в Нова хармония бяха убити. А сега имаше голяма вероятност Табулата да е ликвидирала и Мая и приятелите му.

Загледа се в надраскания плот на масата и се опита да заглуши сърдития глас в ума си. Защо беше странник? И защо беше причинил толкова страдания? Единствено баща му можеше да отговори на тези въпроси — а Матю Кориган явно живееше в Лондон. Гейбриъл знаеше, че в Лондон има повече камери за наблюдение, отколкото в който и да е друг град на света. Беше опасно място, но баща му сигурно имаше важна причина да е там.

Никой не обърна внимание на Гейбриъл, когато отвори чантата на рамото си и преброи парите, които Вики му беше дала снощи. Имаше достатъчно да си купи самолетен билет до Великобритания. Тъй като беше прекарал целия си живот извън Мрежата, биометричните данни от чипа в паспорта му не можеха да бъдат сравнени с предишни данни за самоличност. Мая беше сигурна, че няма да има проблем да иде в друга страна. Що се отнася до властите, той беше Тим Бентли и работеше като брокер на недвижимо имущество в Тусон, Аризона.

Допи кафето и се върна до паметника в парка. С парче от вестник избърса предишното си съобщение и написа: «ГВЛОНДОН». Чувстваше се като оцелял след корабокрушение, който току-що е издялкал няколко думи на парче дърво. Ако приятелите му бяха още живи, щяха да разберат къде е. Щяха да го последват в Лондон и да го открият в манастира «Тайбърн». Ако всички бяха мъртви, тогава съобщението беше напразно.

Тръгна си, без да се обръща, и се насочи на юг по Авеню Би. Утринният въздух все още беше студен, но небето бе ясно — почти болезнено синьо.

11.

Майкъл довърши втората си чаша кафе, стана от дъбовата маса и се приближи до готическите прозорци в единия край на всекидневната. Бронираните стъкла хвърляха черна мрежа върху външния свят. Намираше се на изток от Монреал, на един остров по средата на река Сейнт Лорънс. През нощта беше валяло и дебел слой облаци още покриваше небето.

Срещата на борда на директорите на Братството трябваше да започне в единайсет, но лодката, с която трябваше да пристигнат членовете, още не беше дошла. Пътуването от Чипюа Бей до Дарк Айланд отнемаше около четирийсет минути. Ако имаше силно вълнение, хората слизаха на дока доста пребледнели. Много по-лесно беше да се дойде с хеликоптер от който и да е град в щата Ню Йорк, но Кенард Наш беше отхвърлил предложението да се построи хеликоптерна площадка близо до навеса за лодки.

— Плаването по реката ще се отрази добре на Братството — бе обяснил Наш. — Ще ги накара да се почувстват така, сякаш се отделят от обикновения свят. Мисля, че ще им вдъхне известно уважение към уникалната същност на нашата организация.

Майкъл беше съгласен с Наш: Дарк Айланд беше специално място. Богат американски индустриалец, производител на шевни машини, беше построил замъка на острова в началото на двайсети век. Блокове гранит бяха плъзгани по ледовете през зимата, за да бъде построена четириетажната часовникова кула, навесът за лодки и замъкът. Замъкът имаше кули, бойници и камини, в които можеше да се опече цял вол.

Днес Дарк Айланд беше собственост на група богати германци. Беше отворен за посещения за няколко месеца през есента, а през останалата част от годината го използваше Братството. Майкъл и генерал Наш бяха пристигнали преди три дни с техническия екип от фондация «Евъргрийн». Техниците инсталираха микрофони и телевизионни камери, така че членовете по целия свят да могат да участват в срещата на борда на директорите.

През първия ден на острова позволиха на Майкъл да излезе от замъка и да се разходи сам по скалите. Дарк Айланд, или Тъмния остров, беше получил името си от огромните борове, които простираха клони над пътеките, прочистваха въздуха й образуваха сенчести зелени тунели. Майкъл откри на ръба на скалата една мраморна пейка и седя няколко часа на нея; вдъхваше острия мирис на бор и гледаше реката.

По-късно с генерал Наш вечеряха и след това пиха уиски в облицования с дъбова ламперия салон и Майкъл имаше чувството, че мъртвият лос го наблюдава.

Наш и останалите от Братството гледаха на Майкъл като на източник на информация за различните светове. Майкъл знаеше, че положението му още е несигурно. Но Братството обикновено убиваше странниците, а той беше оцелял. Опитваше се да стане колкото се може по-необходим, без да разкрива изцяло амбициите си. Щом като светът щеше да стане невидим затвор, това означаваше, че някой трябва да контролира както пазачите, така и затворниците. И защо този някой да не е странник?

Братството беше прикачило Майкъл към квантовия си компютър и беше опитало да се свърже с по-развита цивилизация от другите светове. Макар че компютърът беше унищожен, Майкъл беше уверил генерал Наш, че в крайна сметка той може да им достави всяка информация, която поискат. Реши, че е по-разумно да не споменава за целите си. Ако откриеше баща си и се сдобиеше със специални познания, възнамеряваше да ги използва в своя изгода. Чувстваше се като човек, избегнал разстрел.

През последния месец беше напускал тялото си два пъти. Всеки път ставаше едно и също — първо от тялото му се появяваха няколко искрици светлина, а после цялата му енергия сякаш се изливаше в студен мрак. За да намери пътя към който и да било от световете, трябваше да премине през четири прегради: синьо небе, пустиня, горящ град и безкрайно море. В началото преградите му се струваха като непреодолими препятствия, но вече ги преминаваше почти мигновено — откриваше малките черни канали, които го водеха отвъд.

Сега отвори очи и се озова на градски площад с дървета, пейки и лятна естрада. Свечеряваше се и мъже и жени с тъмни дрехи се разхождаха по тротоара, като непрекъснато влизаха в ярко осветените магазини и след малко излизаха от тях с празни ръце.

Беше идвал и преди тук: това беше Вторият свят, светът на гладните призраци. Изглеждаше като истински, но всичко тук беше празно обещание за онези, които никога не можеха да бъдат задоволени. Всички пакети в бакалията бяха празни. Ябълките на сергията на ъгъла и пържолите в месарницата бяха направени от дърво или глина и после боядисани. Дори и книгите с кожена подвързия в градската библиотека изглеждаха истински, но когато Майкъл се опита да ги прочете, откри, че по страниците няма думи.

Тук беше опасно; чувстваше се като единственото живо същество в град на призраци. Хората, обитаващи този свят, изглежда, разбираха, че е различен, искаха да говорят с него, да го докосват, да усетят мускулите му и топлата кръв, която течеше под кожата му. Майкъл се беше опитал да се скрие в сенките, докато надничаше през прозорците и претърсваше задните улички, за да открие баща си. Накрая откри тунел, който водеше обратно към неговия свят. Когато няколко дни по-късно прекоси отново, се озова на същия градски площад, сякаш светлината отказваше да отиде на друго място.

Старият стенен часовник във всекидневната започна да бие и Майкъл пак отиде до прозореца. Моторницата току-що беше пристигнала от Чипюа Бей и членовете на борда на директорите на Братството слизаха на кея. Беше студено и ветровито, но генерал Наш стоеше на кея като политик, поздравяваше и се здрависваше.

— Лодката пристигна ли? — попита женски глас.

Майкъл се извърна и видя госпожа Брюстър, също член на борда. Беше пристигнала снощи.

— Да, преброих осем души.

— Добре, това означава, че полетът на доктор Йенсен не е бил отложен.

Госпожа Брюстър отиде до бюфета и си наля чай. Беше около петдесетте — енергична англичанка с пола от туид, пуловер и от онези практични обувки с дебела подметка, които ти трябват, за да вървиш из кални пасища. Макар че явно нямаше звание, останалите членове на борда бяха респектирани от силата на характера й и никой не я наричаше по име. Държеше се така, сякаш светът е потънало в хаос училище, а тя е новата директорка. Всичко трябваше да се организира. Работа през пръсти и лоши навици не се допускаха. Независимо от последствията тя щеше да сложи ред.

Госпожа Брюстър си сложи и сметана и се усмихна доволно.

— Очакваш ли с нетърпение срещата на борда, Майкъл?

— Да, госпожо. Сигурен съм, че ще е много интересна.

— Съвсем прав си. Генерал Наш каза ли какво ще стане?

— Не.

— Човекът, който оглавява компютърния ни център в Берлин, ще представи важно техническо нововъведение, което ще ни помогне да наложим Паноптикона. Трябва ни единодушното съгласие на борда, за да продължим.

— Сигурен съм, че ще го получите.

Госпожа Брюстър отпи от чая и сложи беззвучно порцелановата чаша в чинийката.

— Бордът на директорите си има някои особености. Членовете обикновено гласуват «за» на срещата и после слагат прът в колелата. Затова си тук, Майкъл. Казаха ли ти, че идеята да участваш беше моя?

— Реших, че е заради генерал Наш.

— Изчела съм всичко за странниците — отвърна госпожа Брюстър. — Явно някои от тях могат да погледнат човек в лицето и да кажат какво си мисли. Притежаваш ли това умение?

Майкъл повдигна рамене. Не искаше да разкрива прекалено много от способностите си.

— Усещам кога някой лъже.

— Добре. Точно това искам от теб по време на срещата. Ще ни е от голяма полза, ако можеш да разбереш кой гласува «за», а вътрешно е «против».

Майкъл последва госпожа Брюстър към банкетната зала, където генерал Наш произнесе кратко приветствено слово към всички, дошли на Дарк Айланд. В трите края на залата имаше три плоски видео екрана, обърнати към подредени в полукръг кожени кресла. Средният екран беше бял, но на другите два се появи мрежа от квадратчета. Членове на Братството от целия свят се бяха присъединили към срещата, седнали пред компютрите си. Някои имаха видеокамери, така че лицата им се появиха на екрана, но повечето квадратчета отбелязваха само географското положение на всеки от членовете: Барселона, Мексико Сити, Дубай.

— А, ето го и него — каза Наш, когато Майкъл влезе. — Дами и господа, това е Майкъл Кориган.

Сложил ръка върху дясното му рамо, Наш го представи на всеки поотделно. Майкъл се чувстваше като непокорен пубертет, на когото най-накрая са разрешили да присъства на празненство за възрастни.

След като всички заеха местата си, Ларс Райнхард, директорът на Берлинския компютърен център, се качи на подиума. Беше едър мъж с червена коса, червендалести бузи и кънтящ смях, който изпълваше залата.

— Време е да се обърна към всички вас — каза Райнхард. — Както знаете, нашият квантов компютър пострада по време на нападението на изследователския ни център в Ню Йорк миналата година. Все още не е пуснат отново в действие. Новият ни компютърен център в Берлин използва традиционна технология, но въпреки това е доста мощен. Създали сме също така бот мрежи от компютри по целия свят, които се подчиняват на командите ни без знанието на собствениците си…

На монитора в средата, зад подиума, се появиха редове с компютърен код. Докато Райнхард говореше, компютърният код се смаляваше все повече и повече, докато не се превърна в черен квадрат.

— Разширяваме и използването на компютърната имунология. Създали сме самодостатъчни и самовъзпроизвеждащи се компютърни програми, които се движат из интернет както белите кръвни телца в човешкото тяло. Вместо да търсят вируси и зарази, тези програми търсят вредни идеи, които биха забавили въвеждането на Паноптикона.

На екрана малкото квадратче с компютърен код проникна в компютър. Започна да се самовъзпроизвежда и после се прехвърли на втори компютър. Бързо започна да овладява цяла система.

— Първоначално използвахме компютърната имунология, за да разкриваме враговете си. Заради проблемите с квантовия компютър превърнахме кибер левкоцитите си в активни вируси, които увреждат компютри, пълни с информация, определена като антисоциална. Пусне ли се в системата, програмата не изисква поддръжка.

— Но сега ще се обърна към Hauptgericht — «основното блюдо» на нашия банкет — продължи той. — Наричаме го програмата сянка…

Мониторът потъмня и после показа компютърно изображение на всекидневна. Фигура, подобна на манекените, които се използват за тестване на коли, седеше на стол с висока облегалка. Лицето и тялото се състояха от геометрични форми, но се разбираше, че е човек, и то мъж.

— Използването на електронно наблюдение и следене достигна до решителен повратен момент. Като използваме едновременно правителствени и корпоративни източници, разполагаме с цялата информация, която ни е необходима, за да следим един индивид през целия ден. Просто сме ги съчетали в една система — програма сянка. Тя създава паралелна кибер реалност, която непрекъснато се променя, за да отразява действията на всеки индивид. За онези членове от Братството, които желаят повече информация след този разговор, предупреждавам ви — сянката е… — Райнхард направи пауза, като търсеше точната дума. — Бих я нарекла verfuhrereisch.

— Което означава «привлекателна» — поясни госпожа Брюстър. — «Изкусителна».

— Изкусителна. Чудесна дума. За да ви покажа на какво е способна сянката, избрах член от Братството за обект на наблюдение. Без знанието му поставих негов дубликат в системата ни. Паспортни снимки и данни от шофьорската книжка са превърнати в триизмерен образ. Като използваме медицинския картон и други лични данни, можем да определим теглото и височината.

Майкъл се беше видял за кратко с доктор Андерс Йенсен преди началото на срещата. Беше слаб, с оредяваща руса коса, заемаше някакъв пост в правителството на Дания. Сега изглеждаше изненадан, когато лицето му се появи върху компютърно генерирания мъж. Медицинските данни просветнаха на екрана и тялото се оформи съобразно тях. Информацията, извлечена от магазина за дрехи, се превърна в сив делови костюм и синя вратовръзка. Веднага щом беше облечена, фигурата се изправи от компютърния стол и им помаха.

— Готово! — заяви Райнхард. — Доктор Йенсен, запознайте се с вашето сенчесто аз!

Майкъл и останалите от групата аплодираха достижението, но самият Йенсен се усмихна насила. Явно не беше доволен, че образът му вече е вкаран в системата.

— От имотния регистър можем да възстановим апартамента на професор Йенсен. От информацията от кредитната карта, особено от компаниите, изпълняващи поръчки по пощата, можем дори да наредим избрани мебели в различните стаи.

Докато генерираният по компютърен начин професор крачеше напред-назад, в стаята се появиха канапе, стол и масичка за кафе. Майкъл огледа останалите присъстващи. Госпожа Брюстър му кимна и се усмихна заговорнически.

— Не е съвсем точно — обади се Йенсен. — Канапето е опряно до стената, близо до вратата.

— Моля за извинение, професоре. — Райнхард бързо каза нещо в микрофона, прикрепен към слушалките на главата му. Канапето сянка се стопи и се появи на точното място.

— Сега искам да ви покажа монтирания запис на няколко часа от живота на професор Йенсен. Програмата сянка го наблюдава преди девет дни по време на успешното тестване на системата. Понеже професорът има охранителна система в дома си, знаем точно кога напуска апартамента си. Мобилният телефон на професор Йенсен и джипиесът в колата му ни позволяват да проследим пътуването му до местния търговски център. На паркинга има две камери за наблюдение. Професорът е заснет и алгоритъмът на лицето му потвърждава самоличността му. Картата за пазаруване с намаление в портфейла му е с вградено радиочестотно разпознаване, РЧР. То информира компютъра, когато господин професорът влиза в даден магазин. Тук продават бизнес литература, филми и компютърни игри…

На екрана сянката на Андерс Йенсен тръгна към един рафт в магазина, разминаваше се с други сенчести индивиди.

— Моля ви да разберете, че това, което виждате на екрана, не е хипотетично. То отговаря на реалните действия на професор Йенсен. Знаем как изглежда магазинът, защото модерните магазини разполагат с камери, с които наблюдават клиентите си. Знаем как изглеждат останалите купувачи, защото сме сканирали личните им карти и сме открили лицата им в различни бази данни. Повечето стоки имат РЧР чипове против кражби. Това позволява на магазините да следят и за доставките си. Магазините в Дания, Франция и Германия имат поставени чип сензори на полиците, за да следят дали клиентите са привлечени от промоции или опаковки. След няколко години това ще се превърне в стандарт по отношение на всичко. Сега гледайте. Професор Йенсен отива до един конкретен щанд и…

— Стига толкова — измърмори Йенсен.

— Избира си стока, оставя я обратно на стойката. Колебае се, после решава да си купи дивиди със заглавие «Тропически грях III».

Генерал Наш се разсмя, останалите се присъединиха към смеха му. Някои от членовете на Братството на компютърните екрани също се смееха. Сконфузеният Йенсен гледаше в пода и клатеше глава. После измърмори:

— Купих го… за един приятел…

— Моля за извинение, професоре, ако сме ви накарали да се почувствате неловко.

— Но знаете правилата — отсече госпожа Брюстър. — В Паноптикона всички сме равни.

— Точно така — отвърна Райнхард. — Заради ограничените ни ресурси за момента имаме възможност да въведем програмата сянка само в един град — Берлин. Програмата ще се активира напълно след петнайсет дни. Подкараме ли обаче системата, властите ще бъдат изправени…

— Пред терористична заплаха — допълни Наш.

— Или нещо подобно. И тогава фондация «Евъргрийн» ще предложи програмата сянка на нашите приятели от германското правителство. В момента, в който тя бъде вкарана, политическите ни съюзници ще се погрижат да се превърне в световна система. Това не е само средство срещу престъпността и тероризма. На много компании ще им хареса идеята, че система може да определя точно местоположението и действията на служителите й. Дали някой служител не пие по време на обяд? Дали ходи в библиотеката вечер и си взима неподходящи книги? Програмата сянка ще позволи съществуването на определен брой спорни книги и филми на пазара. Обществената реакция на тези стоки ще ни даде повече информация, за да създадем нашето копие на реалността.

Настъпи кратко мълчание и Майкъл се възползва от възможността.

— Бих искал да кажа нещо.