Тъмната река

— Нагоре по канала към Камдън Таун. — Брадатият имаше силен източнолондонски акцент.

— В каютата ли да влезем?

— Ако искате да сте на топло. Няма защо да се тревожите за камерите. Там, където отиваме, няма камери.

Вики влезе в каютата, където в метално кюмбе горяха въглища. Алис ту влизаше, ту излизаше, проверяваше камбуза, люка и ореховата облицовка на стените.

Мая остана до румпела. Мистър Мушама обърна лодката и се отправиха нагоре по Темза. Проливният дъжд беше напълнил отводнителната система и водата беше станала тъмнозелена. От гъстата мъгла не се виждаше на повече от три метра, но брадатият се ориентираше и без видими крайпътни знаци. Заобиколиха една дрънчаща шамандура по средата на реката и Мистър Мушама кимна и каза:

— Точно като стара църковна камбана в студен ден.

Мъглата около тях се движеше и влажният студ накара Мая да потрепери. Минаха покрай един док с яхти. Мая чу клаксон на кола в далечината.

— Сега сме в Маймхаус Бейзън — обясни брадатият. — Преди караха всичко тук и го стоварваха на шлеповете. Лед и трупи, въглища от Нортъмбърланд. Това беше устата на Лондон, гълташе всичко, за да може да стигне по каналите нагоре до останалите части на тялото.

Мъглата леко се разсея. Влязоха в бетонния канал, който водеше до първия шлюз. Мистър Мушама се качи по една стълба на брега, затвори две дървени врати зад лодката, после натисна един бял лост. Водата изпълни шлюза и лодката се издигна. От лявата страна на канала имаше треволяк и храсталаци; от дясната се виждаше каменна пътека и тухлена сграда с пречки по прозорците. Сякаш бяха влезли в някогашен Лондон, в който имаше карети и сажди от комините. Минаха под един железопътен мост и продължиха нагоре по канала. Водата беше плитка и на няколко пъти дъното на лодката задираше в пясък и чакъл. Трябваше да спират на всеки двайсет минути, за да минават през шлюзовете и да се издигат на следващото ниво. Покрай тях се носеха водорасли.

Към шест минаха по последния канал и се приближиха до Камдън Таун. Този някога пропаднал квартал сега беше пълен с малки ресторанти, арт галерии и сергии. Мистър Мушама отби до едната страна на канала и разтовари брезентовите сакове, в които се намираха вещите на трите му пътнички. В Ню Йорк Вики беше купила дрехи, на Алис и беше натъпкала всичко в една розова раница с еднорог отгоре.

— Вървете ей натам и търсете един африканец, казва се Уинстън — изсумтя брадатият. — Той ще ви отведе където пожелаете.

Мая поведе Алис и Вики към улицата, която прорязваше Камдън. На тротоара имаше нарисувана арлекинска лютня и една малка стрелка сочеше на север.

Вървяха стотина метра по тротоара и стигнаха до бял ван с преплитащ се диамантен мотив отстрани. Млад нигериец с кръгло бузесто лице излезе и отвори страничната врата.

— Добър вечер. Аз съм Уинстън Абоса, вашият водач и шофьор. За мен е удоволствие да ви приветствам с добре дошли във Великобритания.

Качиха се отзад и седнаха на заварените за стените метални пейки. Метална решетка отделяше товарната част от двете седалки отпред. Уинстън направи няколко завоя по тесните улици на Камдън, после ванът изведнъж спря и страничната врата се отвори. Огромен мъж с бръсната глава и сплескан нос навря глава вътре.

Липата.

Френският арлекин носеше дълго черно палто и тъмни дрехи. Ножницата на меча висеше на рамото му. Мая винаги оприличаваше Липата на член на Чуждестранния легион, който остава верен само на другарите си и на битката.

— Бонсоар, Мая. Все още си жива. — Той се усмихна, сякаш оцеляването й беше някаква шега. — Радвам се да те видя.

— Откри ли Гейбриъл?

— Дотук нищо. Но и Табулата едва ли го е открила.

Липата седна на най-близката до шофьора пейка и му промуши през решетката някакъв лист.

— Добър вечер, господин Абоса! Закарайте ни на този адрес, ако обичате.

Уинстън отново се вля в потока коли и се отправи на север. Липата сложи огромните си длани върху коленете си и огледа внимателно спътничките си.

— Предполагам, че вие сте мадмоазел Фрейзър, нали?

— Да. — Вики изглеждаше уплашена.

Липата погледна Алис Чен, сякаш беше чувал с боклук, свален от лодката и неизхвърлен в кофите.

— А това е детето от Нова хармония?

— Къде отиваме? — попита Мая.

— Както казваше баща ти: «Първо реши първия проблем». В днешно време има много малко сиропиталища, но един от приятелите ни сикхи откри едно в Клаптън: там една жена взема деца за отглеждане.

— Алис ще получи ли нови документи за самоличност? — попита Мая.

— Снабдил съм се с акт за раждане и паспорт. Ще бъде прекръстена на Джесика Моа. Родителите й са загинали при самолетна катастрофа.

Уинстън караше бавно през задръстванията. След четирийсет минути отби до тротоара и каза:

— Пристигнахме, сър.

Липата отвори страничната врата и всички слязоха. Намираха се в Клаптън, близо до Хакни. Улицата беше оградена с два реда тухлени къщи, строени вероятно в началото на XX век. Години наред кварталът се беше държал на ниво, но сега само си придаваше важност. Локви мръсна дъждовна вода изпълваха дупките по тротоара и паважа. Моравите пред всяка къща бяха буренясали и натъпкани с пластмасови кофи, пълни с боклук. Плакати за изгубено куче бяха закачени с кабарчета по дърветата, дъждът беше превърнал буквите в криволичещи черни струйки.

Липата огледа улицата. Нямаше видима опасност. Обърна се към Вики.

— Хвани момичето за ръка.

— Тя си има име. Алис. — Изражението й беше твърдо. — Трябва да я наричате по име, господин… господин Липа.

— Името й не е от значение, мадмоазел. След пет минути ще има друго.

Вики хвана Алис за ръка. Очите на момичето бяха уплашени, питащи. «Какво става? Какво ще правите с мен?»

Отидоха до номер седемнайсет и Липата почука на вратата.

Касата на вратата се беше подула от дъждовете. Вратата заяде и чуха женски глас да ругае, докато топката се въртеше наляво-надясно. Най-сетне вратата се отвори и Мая видя шейсетинагодишна жена. Имаше яки крака, широки рамене и боядисана руса коса със сиви корени. Не е глупава, помисли си Мая. Престорена усмивка върху хитро лице.

— Добре дошли, пиленца. Аз съм Джанис Стилуел. — Тя се обърна към Липата. — А вие сигурно сте господин Кар. Очаквах ви. Нашият общ приятел господин Сингх ми каза, че търсите приемно семейство.

— Точно така. — Липата я изгледа като детектив, който току-що се е натъкнал на нов заподозрян. — Може ли да влезем?

— Разбира се. Къде са ми обноските? Какъв ужасен ден, нали? Време е за чаша чай.

Къщата миришеше на цигарен дим и урина. Кльощаво малко червенокосо момченце, само по мъжка тениска, седеше по средата на стълбите. Качи се на втория етаж, докато те последваха госпожа Стилуел към гостната, която гледаше към улицата. В единия край на стаята имаше огромен телевизор, на който вървеше рисувано филмче за роботи: Звукът беше изключен, но едно момче пакистанче и едно малко чернокожо момиченце седяха на канапето и зяпаха ярките образи.

— Това са някои от децата — обясни госпожа Стилуел. — В момента се грижим за шест. Вашето ще бъде щастливото число седем. Глория ни я дадоха от съда. Ахмед е частна уговорка. — Плесна раздразнено с ръце. — Хей, вие двамата. Не виждате ли, че имаме гости?

Двете деца се спогледаха и напуснаха стаята. Госпожа Стилуел поведе Вики и Алис към канапето, но Мая и Липата останаха прави.

— Някой да желае чай? — попита госпожа Стилуел. Някаква животинска част в нея долавяше, че двамата арлекини са опасни. Лицето й почервеня. Тя непрекъснато гледаше Липата в ръцете — сплесканите пръсти и ожулените кокалчета.

На вратата се появи сянка и влезе възрастен мъж с цигара в уста. Изпито лице на алкохолик. Оръфани панталони и лекедосан пуловер.

— Това ли е новото? — попита той и погледна Алис.

— Моят съпруг, господин Стилуей…

— Значи имаме две черни, две бели, плюс Ахмед и Джералд, които са мелези. Тя ще ни е първото китайче. — Господин Стилуел дрезгаво се разсмя. — Превърнахме се в проклето ООН!

— Как се казваш? — попита госпожа Стилуел Алис.

Алис седеше на ръба на канапето, здраво стъпила на килима. Мая се премести към вратата, в случай че детето понечи да побегне.

— Глуха ли е, или бавноразвиваща се? — попита господин Стилуел.

— Сигурно знае само китайски. — Госпожа Стилуел се наведе над детето. — Говориш ли английски? Това е новият ти дом.

— Алис изобщо не говори — отвърна Вики. — Има нужда от специализирана помощ.

— Не оказваме специализирана помощ, пиленца. Само ги храним и поим.

— Предложили са ви петстотин лири на месец — намеси се Липата. — Ще ги направя хиляда, ако я вземете веднага. След три месеца господин Сингх ще провери какво е положението. Ако има проблем, ще я вземе обратно.

Двамата съпрузи се спогледаха и кимнаха.

— Хиляда лири са добре — рече госпожа Стилуел. — Вече не мога да работя заради гърба си…

Алис скочи от канапето и се спусна към вратата. Но не се опита да избяга, а прегърна здраво Мая.

Вики се разплака.

Мая усети тялото на детето да се притиска към нея, малките ръце я стискаха с все сила. Никой не я беше докосвал по такъв начин досега. Спаси ме!

— Пусни ме, Алис. — Тонът на Мая нарочно беше груб. — Пусни ме веднага.

Момиченцето въздъхна и отстъпи встрани. Поради някаква причина подчинението още повече влоши нещата. Ако Алис се беше помъчила да избяга, Мая щеше да й извие ръцете и да я повали на земята. Но Алис се подчини, както Мая се беше подчинявала на Тръна толкова години. Спомени нахлуха в съзнанието й, завладяха я почти напълно — жестоките плесници и крясъци, предателството в метрото, когато баща й я беше принудил да се бие с трима големи мъже. Може би арлекините защитаваха странниците, но защитаваха и собствената си арогантна гордост.

Без да обръща внимание на останалите, Мая се извърна към Липата.

— Алис няма да остане тук. Идва с мен.

— Невъзможно е, Мая. Вече съм взел решение.

Дясната ръка на Липата докосна ножницата на меча, но после се отпусна. Мая беше единственият човек в стаята, който разбра какво означава жестът. Арлекините никога не отправяха празни заплахи. Ако се стигнеше до бой, щеше да се опита да я убие.

— Мислиш ли, че можеш да ме уплашиш? — попита Мая. — Аз съм дъщеря на Тръна. Прокълната от плътта. Спасена от кръвта.

— Какви ги дрънкате, по дяволите? — попита господин Стилуел.

— Млъкни — сряза го Липата.

— Няма да млъкна! Току-що се споразумяхме за хиляда лири на месец. Може да не сме подписали договор, но аз знам правата си като англичанин!

Без предупреждение Липата го сграбчи за гърлото с една ръка и стисна. Госпожа Стилуел не се втурна да спасява съпруга си. Устата й се отваряше и затваряше като на риба.

— Вижте, пиленца — промърмори тя. — Пиленца… пиленца…

— Само в определени случаи позволявам на отрепки като теб да ми говорят — рече Липата. — Вече ти е забранено. Разбра ли? Покажи ми, че си ме разбрал!

Лицето на Стилуел беше мораво. Той успя да кимне, очите му се бяха подбелили. Липата го пусна и той се строполи на земята.

— Знаеш какъв е дългът ни — каза Липата на Мая. — Няма начин да изпълниш обещанието си и да задържиш детето.

— Алис ме спаси, когато бях в Ню Йорк. Рискува живота си, за да ми донесе очила за нощно виждане. Имам дълг и към нея.

Лицето на Липата замръзна, цялото му тяло се напрегна. Пръстите му докоснаха ножницата за втори път. Точно зад гърба на арлекина пуснатият без звук телевизор показваше кадри с щастливи деца, които си ядат овесените ядки за закуска.

— Аз ще гледам Алис — рече Вики. — Обещавам. Ще правя всичко…

Липата извади портфейл от вътрешния джоб на палтото си, извади няколко банкноти по петдесет лири и ги хвърли на пода, сякаш бяха някакви боклуци.

— Нямате представа какво е болка — истинска болка — каза на семейство Стилуел. — Гъкнете ли пред някого, ще разберете.

— Да, сър — запелтечи госпожа Стилуел. — Разбираме, сър.

Липата излезе от гостната. Двамата старци вече бяха на четири крака и се боричкаха за парите.

17.

Стиснал здраво бръснача, Джагър се пенявеше и пореше въздуха близо до главата на Гейбриъл.

— Лондонският изкормвач отново е тук и е жаден за кръв!

Себастиан седеше на един шезлонг до преносима електрическа печка. Вдигна поглед от «Ад» на Данте с меки корици и се намръщи.

— Стига си се правил на глупак, Джагър. Вземи си свърши работата.

— Върша я. Даже май става една от най-хубавите ми работи.

Джагър изстиска малко пяна за бръснене на върха на пръстите си, размаза я покрай ушите на Гейбриъл и с бръснача обръсна американските му бакенбарди. Когато свърши, избърса остатъка с ръкава на фланелката си.

— Готово, пич. Вече си друг човек.

Гейбриъл стана и се приближи до потъмнялото огледало, закачено до вратата. Напуканото стъкло прокара назъбена линия през тялото му, но успя да види, че Джагър го е подстригал много късо, като войник. Новият му външен вид не беше на нивото на специалните контактни лещи на Мая и «напръстниците» за прикриване на отпечатъци, но все пак беше по-добре от нищо.

— Роланд не трябваше ли да се е върнал вече? — попита Гейбриъл.

Джагър погледна колко е часът на мобилния си.

— Негов ред е да се погрижи за вечерята днеска, така че той купува храната. Ще му помогнеш ли да сготви?

— Едва ли. Не и след като загорих соса за спагети снощи. Помолих го да ми провери нещо. Затова питам.

— Ще ти свърши работа, пич. Роланд се справя с прости задачи.

— Невероятно! Данте пак припадна. — Отвратен, Себастиан запрати книгата на пода. — Вергилий трябваше да преведе през ада някой свободен бегач.

Гейбриъл излезе от помещението, което някога бе служило за салон, и се качи по дървените стълби към стаята си. Беше толкова студено, че можеше да види дъха си. Вече десет дни живееше с Джагър, Себастиан и Роланд в една къща на южния бряг на Темза — Къщата с лозите, — в която се бяха настанили незаконно. В този район някога бе имало лозя и зеленчукови градини — оттам и името.

Гейбриъл вече беше научил едно за англичаните от осемнайсети век — че са били по-дребни от днешните обитатели на Лондон. Когато стигна до най-горния етаж, наведе глава, за да мине през вратата, и влезе в мансардата. Беше малка, гола, със скосен таван и измазана с вар. Дъските на пода заскърцаха под краката му. Той надникна през кръглите прозорци.

Леглото му бе дюшек, поставен на четири талашитени палети, взети от доковете. Малкото му дрехи бяха натъпкани в един кашон. Единствената украса на стаята беше снимка в рамка на млада жена от Нова Зеландия — Нашата Труди. С колан за инструменти на кръста и чук в ръка, тя позираше пред камерата с наперена усмивка. Преди едно поколение Труди и малка армия австралийци бяха завладели изоставените къщи около Бонингтън Скуеър. Беше минало време и сега общината в Ламбет беше разрешила настаняването в повечето сгради, но Труди още се усмихваше на снимката и Къщата с лозите си стоеше — обитавана незаконно, рушаща се и свободна.

След състезанието над Смитфийлд Маркет Джагър и хората му начаса предложиха на Гейбриъл храна, приятелство — и ново име.

— Как го направи? — попита Джагър, докато вървяха на юг към реката.

— Рискувах и скочих от улука.

— Правил ли си го някога? — попита Джагър. — Подобно действие изисква увереност.

Гейбриъл сломена за скоковете с парашут в Калифорния. При скоковете от голяма височина, с ниско отваряне, се хвърляш от самолета и летиш свободно надолу повече от минута, без да си отваряш парашута.

Джагър кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Чуйте ме — рече той на останалите. — Имаме нов член на отбора — Парашутиста. Шути, добре дошъл при свободните бегачи.

На следващата сутрин Гейбриъл излезе от Къщата с лозите и отново тръгна към манастира Тайбърн. Това беше единственият начин, по който можеше да намери баща си: трябваше да слезе по железните стълби в криптата и да отгатне какъв е знакът, който баща му е оставил сред костите и почернелите кръстове.

Три часа седя на една пейка срещу манастира и наблюдава кой отваря вратата на малкото на брой посетители. Тази сутрин туристите бяха посрещани или от сестра Ан, възрастната жена, която беше отказала да отговори на въпросите му, или от сестра Бриджит, по-младата, която явно се уплаши, когато той спомена баща си. Гейбриъл още два пъти се върна до манастира, но същите две жени продължаваха да отварят и затварят вратата. Единствената му възможност беше да чака, докато сестра Бриджит не бъде заместена от някоя друга монахиня, която не го познаваше.

Когато не наблюдаваше манастира, по цял следобед безцелно търсеше баща си в предградията на Лондон. В града имаше хиляди наблюдателни камери, но той свеждаше риска до минимум, като избягваше обществения транспорт и оживените улици северно от реката.

Това, че беше станал странник, постепенно преобърна начина, по който гледаше на света. Можеше да погледне даден човек и да усети и най-неуловимите промени в чувствата му. Сякаш умът му се преинсталираше и той не контролираше напълно процеса. Един следобед, докато прекосяваше Чапман Сомън, зрението му се разшири и стана панорамно. Виждаше целия свят пред себе си в един и същи миг; красотата на жълтите глухарчета, гладката извивка на черните метални перила. Имаше и лица — толкова много лица. Хората излизаха от магазини и се разминаваха по улицата с очи, изпълнени с тревога и болка, а понякога и с искрици на радост. Този нов поглед към света беше завладяващ, но след около час панорамата постепенно избледня.

Дните си минаваха и Гейбриъл се оказа въвлечен в подготовката на гигантско парти в Къщата на лозите. Не обичаше събиранията, но беше друго да си «Шути» — американският свободен бегач без минало или бъдеще. Беше по-лесно да загърби силата си и да излезе с Джагър да купят бира.

Денят за купона беше студен, но слънчев. Първите гости започнаха да пристигат към един на обяд и после стана върволица. Малките стаи на Къщата с лозите бяха пълни с хора, които си разменяха храна и алкохол. Деца се гонеха в коридора. Бебе спеше в кенгуру на гърдите на баща си. В градината опитни бегачи си показваха различни грациозни начини за прескачане на боклукчийска кофа.

Гейбриъл остана изненадан колко много хора знаят за състезанието на Смитфийлд Маркет. Свободните бегачи на купона представляваха лежерно организирана група приятели, които се опитваха да живеят извън Мрежата. Те бяха движение, което бръщолевещите лица по телевизията никога нямаше да забележат — защото самото движение не желаеше да бъде виждано. В днешно време бунтът в индустриалните страни не се вдъхновяваше от отживели политически философии. Истинският бунт беше определен от връзката ти с Голямата машина.

Себастиан ходеше чат-пат на училище, а пък Айс още живееше при родителите си, но повечето свободни бегачи работеха в подземната икономика. Някои се бяха хванали по нощните дене клубове, други сервираха бира по кръчмите по време на футболни мачове. Оправяха мотоциклети, местеха мебели и продаваха сувенири на туристите. Джагър имаше приятел, който събираше умрелите кучета в Ламбет.

Свободните бегачи си купуваха дрехите от улични разпродажби, а храната — от селски пазари. Вървяха през града пеша или използваха странни наглед колела, сглобени от всевъзможни части. Всички имаха мобилни телефони, но използваха предплатени телефонни номера, които трудно можеха да бъдат проследени. Прекарваха часове в интернет, но никога не използваха услугите на интернет доставчик. Роланд беше направил импровизирана антена от празни кутии за кафе, която позволяваше достъп до различни безжични мрежи. Наричаха това «риболов» и свободните бегачи си разменяха списъци с кафенета, офис сгради и фоайета на хотели, където имаше лесен достъп до интернет.

До девет вечерта всички, които възнамеряваха да се напият, бяха постигнали целта си. Малой, барманът на половин работен ден, който бе участвал в състезанието, изнасяше реч за плановете на правителството да взима отпечатъци на деца под шестнайсетгодишна възраст, които кандидатстват за паспорт. Отпечатъците, заедно с останалата биометрична информация, щели да се съхраняват в тайна база данни.

— Министерството на вътрешните работи твърди, че пръстовите отпечатъци на някое единайсетгодишно момиче ще помогнат в борбата с тероризма — заяви Малой. — Хората не виждат ли, че става въпрос за контрол?

— Ти по-добре си контролирай пиенето — обади се Джагър.

— Вече сме затворници! — извика Малой. — А сега ще изхвърлят ключа. Къде тогава е странникът? Това искам да знам. Хората постоянно ми повтарят, че има надежда за странник, но аз не съм видял и следа от него.

Гейбриъл се почувства така, сякаш изведнъж всички на купона разбраха кой всъщност е в действителност. Огледа претъпкания салон, като очакваше Роланд или Себастиан да го посочат с пръст. «Това е странникът. Ето го там. Безполезно копеле. Седи пред очите ви.»

Повечето свободни бегачи нямаха представа за какво говори Малой, но няколко души побързаха да го накарат да млъкне. Двама съотборници го издърпаха към задната врата. Никой не обърна голямо внимание на случката и купонът си продължи. Още бира. Дай чипса. Гейбриъл спря Джагър в коридора на първия етаж.

— За какво говореше той?

— Това е тайна, пич.

— Хайде, Джагър, можеш да ми имаш доверие.

Джагър се поколеба за миг, после бавно кимна.

— Да, така е. — Поведе Гейбриъл към празната кухня и започна да тъпче боклуци в една найлонова торба за пазаруване. — Спомняш ли си, когато се запознахме в кръчмата и ти казах за Голямата машина? Някои свободни бегачи твърдят, че група, наречена Табулата, седи зад цялото това следене и контролиране. Опитват се да превърнат Британия в затвор без стени.

— Но Малой говореше за някакъв странник.

Джагър хвърли торбата с боклука в ъгъла и отвори една кутия бира.

— Е, тук вече историята става малко налудничава. Носят се слухове, че хора, наречени странници, могат да ни спасят от това да се превърнем в затворници. Затова хората пишат «Надежда за странник» по стените на Лондон. И аз съм го правил няколко пъти.

Гейбриъл се опита да говори спокойно и небрежно.

— И как странникът ще промени нещата, Джагър?

— Де да знам, по дяволите! Понякога си мисля, че всички тези приказки за странници са чисти измислици. Истината е, че се разхождам из Лондон и виждам, че са поставили още камери за наблюдение, и започвам да се отчайвам. Свободата се стопява по хиляди малки начини и на никой не му пука.

Купонът беше свършил към един след полунощ и Гейбриъл беше помогнал да измият пода и да съберат боклуците. Вече беше понеделник и той чакаше Роланд да се върне от манастира Тайбърн. Час след новата си подстрижка чу тропане на обувки по стълбите и Роланд влезе в мансардата. Свободният бегач от Йоркшир винаги изглеждаше сериозен и малко тъжен. Себастиан веднъж каза, че Роланд бил пастир, който бил изгубил всичките си овце.

— Направих каквото искаше, Шути. Отидох до манастира. — Роланд бавно поклати глава. — Никога не бях влизал в манастир. Семейството ми са презвитерианци.

— И какво стана, Роланд?

— Двете сестри, за които ми каза — сестра Ан и сестра Бриджит, — ги нямаше. Беше някаква нова. Сестра Тереза. Каза, че тя била «общодостъпната монахиня» тази седмица. Прозвуча доста тъпо…

— Общодостъпна означава, че й позволено да разговаря с непознати.

— Да, тя наистина говори с мен. Хубаво момиче. За малко да я попитам дали иска да дойде в кръчмата да пийнем по бира. Ама монахините май не правят такива неща.

— Май не.

Застанал на вратата, Роланд гледаше как Гейбриъл си облича коженото яке.

— Добре ли си, Шути? Искаш ли да дойда до манастира с теб?

— Това е нещо, което трябва да направя сам. Не се тревожи. Ще се върна. Какво има за вечеря?

— Праз — рече бавно Роланд. — Наденица. Пюре. Праз.

Всички колела в Къщата с лозите си имаха прякори и се държаха в бараката в градината. Гейбриъл взе едно, наречено Синьото чудовище, и се отправи на север към реката. Синьото чудовище имаше дръжки от мотоциклет, огледало за обратно виждане от камион за доставки и ръждясала рамка, намацана с яркосиня боя. Задното колело непрекъснато скърцаше. Гейбриъл мина по моста Уестминстър и се провря покрай колоната коли към манастира Тайбърн. Отвори му млада монахиня с кафяви очи и тъмна кожа.

— Дошъл съм да видя реликвите — рече й Гейбриъл.

— Не може — отвърна монахинята. — Тъкмо затваряме.

— За съжаление утре сутринта летя за Америка. Дали не мога все пак да разгледам набързо? От години искам да дойда тук.

— О, разбирам. В такъв случай… — Монахинята отвори вратата и му позволи да влезе в клетката, която служеше вместо фоайе. — Съжалявам, но можете да прекарате в криптата само няколко минути.

Извади връзката ключове от джоба си и отключи. Гейбриъл зададе няколко въпроса и научи, че монахинята е родена в Испания и се е присъединила — към ордена на четиринайсет. За втори път се спусна по металните стълби към криптата. Монахинята светна лампите и той заоглежда костите, окървавените дрехи и останалите реликви на английските мъченици. Знаеше, че е опасно да идва втори път тук. Имаше само един шанс да открие следата, която да го отведе при баща му.

Сестра Тереза му разказа набързо за испанския посланик и ешафодите в Тайбърн. Като кимаше, сякаш слушаше внимателно всяка дума, Гейбриъл обикаляше стъклените витрини. Парчета кости. Окървавен къс дантела. Още кости. Започна да си дава сметка, че знае много малко както за католическата църква, така и за английската история. Почувства се така, сякаш е влязъл на изпит, без да си е прочел учебниците.

— По време на Реставрацията някои общи гробове в Тайбърн били отворени и…

С годините дървените витрини в криптата бяха потъмнели от времето и ръцете на вярващите. Ако тук бяха оставени знаци, свързани с баща му, щяха да са скрити в нещо по-ново. Докато обикаляше стаята, забеляза на стената снимка в чиста чамова рамка. Отдолу имаше месингова плочка, която отразяваше светлината.

Гейбриъл се приближи и се вгледа в черно-бялото изображение. Беше фотография на малък скалист остров с два назъбени върха. На склона на по-високия бяха скупчени сиви каменни сгради, построени във формата на обърнати конуси. Отдалече приличаха на огромни кошери. Върху месинговата плочка с готически букви бяха изписани няколко думи:

«СКЕЛИГ КЪЛЪМБА. ИРЛАНДИЯ.»

— Каква е тази фотография?

Сестра Тереза се сепна и спря наизустената си реч.

— Това е Скелиг Кълъмба, остров на западното крайбрежие на Ирландия. Има манастир, ръководен от Бедните кларитинки.

— Това вашият орден ли е?

— Не, ние сме бенедиктинки.

— Но аз си мислех, че всичко в тази крипта е или за вашия орден, или за английските мъченици.

Сестра Тереза сведе поглед и стисна устни.

— Господ не го е грижа за държави. Само за души.

— Няма спор за това, сестро. Но е странно човек да открие снимка на ирландски манастир в това светилище.

— Предполагам, че сте прав. Не си подхожда.

— Някой външен човек ли я е оставил тук? — попита Гейбриъл.

Монахинята бръкна в джоба си и извади тежката връзка ключове.

— Съжалявам, сър, но е време да си вървите.

Докато следваше сестра Тереза нагоре по стълбите, Гейбриъл се опита да скрие вълнението си. Миг по-късно стоеше на тротоара. Слънцето беше паднало ниско зад дърветата на Хайд Парк й ставаше студено. Той отключи Синьото чудовище и подкара към кръговото на Бейзуотър Роуд.

Погледна в огледалото за обратно виждане и видя на стотина метра зад себе си мотоциклетист с кожено яке. Мотоциклетистът можеше да даде газ нагоре по улицата и да изчезне в града, но караше бавно и не се отделяше от бордюра. Матов шлем скриваше лицето му. Външният му вид напомни на Гейбриъл за наемниците на Табулата, които го бяха преследвали в Лос Анжелис преди три месеца.

Гейбриъл бързо зави по Еджуеър Роуд и отново погледна в огледалото. Мотоциклетистът го следваше. На улицата имаше задръстване в пиковия час. Автобуси и таксита пъплеха на сантиметри един от друг. Той зави по Блумфийлд Роуд, качи се на тротоара и започна да кара на зигзаг през навалицата, която напускаше офис сградите и бързаше към метрото. Една възрастна жена му се скара:

— На улицата, моля!

Без да обръща внимание на сърдитите погледи, той зави по Уоруик Авеню.

Месарница. Аптека. Ресторант, рекламиращ кюрдска кухня. Гейбриъл спря рязко и навря Синьото чудовище зад няколко празни кашона. С бърза крачка се върна на тротоара и мина през автоматичната врата на един супермаркет.

Мъжът, който подреждаше стоките по полиците, го изгледа, когато грабна една кошница и се втурна покрай щанда. Гейбриъл изтръпна. Щяха да убият новите му приятели със същата безсърдечна безпощадност, с която се бяха отнесли към семействата в Нова хармония.

Стигна до края на щанда, зави… и се озова право пред мотоциклетиста. Изглеждаше свиреп, с широки рамене и яки ръце, бръсната глава и бръчки на пушач по лицето. Държеше каската в лявата си ръка, а в дясната — сателитен телефон.

— Не бягайте, мосю Кориган. Ето. Вземете.

Протегна ръка и му подаде телефона.

— Говорете с приятелите си. Но използвайте завоалиран език. Без имена.

Гейбриъл взе телефона и чу леко изпукване.

— Кой се обажда? — попита той.

— В Лондон с един от приятелите ни съм — отвърна Мая. — Мъжът, който ти даде телефона, е мой съдружник.

Мотоциклетистът се усмихна и Гейбриъл разбра, че е бил проследен от Липата, френския арлекин.

— Чуваш ли ме? — попита Мая. — Добре ли си?

— Добре съм — каза Гейбриъл. — Радвам се да чуя гласа ти. Току-що открих къде живее баща ми. Трябва да го намерим…

18.

Холис закуси в едно кафене, после се отправи по Кълъмбъс Авеню към Южен Уестсайд. Четири дни бяха минали, откакто Вики и останалите бяха напуснали Ню Йорк. През това време Холис се беше преместил в един долнопробен хотел с единични стаи и си беше намерил работа като разпоредител в един клуб в центъра. Когато не работеше, захранваше с откъслечна информация сканиращите програми, които зареждаха Голямата машина. Всяка следа трябваше да убеди Табулата, че Гейбриъл продължава да се крие в града. Мая му беше казала думата на жаргона на арлекините за това, което правеше. Наричаше се «захранка» рибарски термин за хвърляне на стръв във водата.

Южен Уестсайд беше пълен с ресторанти, салони за маникюр и кафенета от веригата «Старбъкс». Холис така и не можеше да разбере защо толкова много мъже и жени прекарват деня си в «Старбъкс», като пият кафе, зазяпани в компютрите си. Повечето изглеждаха прекалено възрастни за студенти и прекалено млади за пенсионери. От време на време надничаше през нечие рамо, за да види над какво се труди толкова много човекът. Започна да се убеждава, че всеки в Манхатън пише един и същ сценарий за романтичните проблеми на урбанистичната средна класа.

В «Старбъкс» на Осемдесет и шеста улица и Кълъмбъс откри Кевин Рибаря с вечния му лаптоп. Кевин беше строен младеж, много блед, ядеше, спеше и от време на време си миеше мишниците в някое кафе «Старбъкс». Нямаше друг дом, освен «Старбъкс» и никаква друга реалност освен безжичния интернет достъп по кафенетата.

Холис седна. Рибаря вдигна лявата си ръка и размаха пръстите си в знак, че е забелязал присъствието на друго човешко същество. Очите му гледаха съсредоточено компютърния екран, дясната му ръка продължаваше да пише. Беше хакнал файловете на някаква агенция за кастинг и сваляше снимките на хубави — но неизвестни — нюйоркски актьори. Използваше снимките им и създаваше профили на уебсайтове за запознанство. Актьорите се превръщаха в лекари, адвокати или инвестиционни банкери, които искаха да правят дълги разходки по плажа и да се оженят. Стотици жени по целия свят се скъсваха да пишат, като отчаяно се мъчеха да привлекат вниманието на Кевин.

— Какво става, Кевин?

— Богата дама от Далас. — Кевин имаше пронизителен, но и някак носов глас. — Иска да отида със самолет в Париж и да се срещна с нея за пръв път под Айфеловата кула.

— Звучи романтично.

— Всъщност това е осмата, която иска да се срещнем или в Париж, или в Тоскана. Явно всичките гледат едни и същи филми. — Кевин вдигна поглед от екрана. — Помогни ми, моля ти се. Кажи един хубав зодиакален знак.

— Стрелец.

— Добре. Чудесно. — Кевин написа съобщението и го изпрати. — Имаш ли друга работа за мен?

Голямата машина беше създала потребност за невъзможен за проследяване начин за изпращане и получаване на съобщения по интернет. Когато някой използваше компютър, за да изпрати имейл или за достъп до информация, сигналът се удостоверяваше чрез адрес на интернет протокол, уникален за всяка машина. Всеки IP адрес, получен от правителството или от голяма корпорация, се запазваше завинаги. Сдобиеше ли се Табулата с IP номер, получаваше в ръцете си мощно средство за следене на дейността в интернет.

За да запазят анонимността си, арлекините използваха интернет кафенета или обществени библиотеки, но спец като Кевин беше в състояние да си осигури друго ниво на сигурност. Всеки от трите компютъра на Кевин беше купен втора ръка, което означаваше, че трудно може да бъде проследен. Рибаря използваше специални програми, които разпращаха имейли от рутери по целия свят. От време на време го наемаха руски гангстери, които живееха на Стейтън Айланд, но повечето му клиенти бяха женени мъже, които имаха любовници или искаха да си свалят специализирана порнография.

— Искаш ли да изкараш двеста долара?

— Двеста долара са добра пара. Искаш да разпратя още информация за Гейбриъл ли?

— Влез по чатовете и пусни коментари в блоговете. Кажи на всички, че си чул Гейбриъл да изнася реч срещу Братството.

— Кои са Братството?

— Няма нужда да знаеш. — Холис извади химикалка и написа няколко думи на една книжна салфетка. — Кажи, че Гейбриъл ще се срещне с последователите си в денс клуб «Маската» в центъра. Горе има частен салон и в него той ще изнесе реч в един след полунощ.

— Няма проблем. Ще го направя веднага.

Холис даде на Кевин двестате долара и стана.

— Ако се справиш както трябва, ще ти дам бонус. Може пък да изкараш достатъчно да идеш до Париж.

— Защо да го правя?

— Ами да се срещнеш с жената Под Айфеловата кула.

— Няма да е забавно. — Кевин се върна към компютъра. — Истинска плът, истински грижи…

Холис излезе от «Старбъкс» и махна на едно такси. На път към Саут Фери се зачете в «Пътят на меча». Книгата за медитация на Врабеца беше разделена на три части: Подготовка, Битка и След битката. В Шеста глава японският арлекин анализираше два факта, които сякаш си противоречаха. Опитният воин винаги разработваше стратегия преди атаката и въпреки това в суматохата на битката обикновено правеше нещо друго. Врабеца вярваше, че плановете помагат, но според него истинската им сила се състоеше в това, че успокояват духа и подготвят за битка. Към края на главата Врабеца пишеше: «Планирай да скочиш наляво, макар че вероятно ще скочиш надясно».

Холис имаше чувството, че привлича внимание по време на пътуването си с ферибота до едно от най-добре охраняваните места в Америка — Статуята на свободата. Корабът беше пълен с ученици, възрастни туристи и семейства на почивка. Той беше единственият чернокож с раница на гърба. Когато стигнаха, се помъчи да се смеси с тълпата по пътя към огромното временно съоръжение, издигнато в основата на Статуята.

Чака на опашка двайсетина минути. Когато дойде редът му, го накараха да влезе в някаква машина, която приличаше на огромен омограф. Механичен глас му каза да застане върху двете зелени стъпки и изведнъж го удари силна въздушна струя. Беше «душачка» — машина, долавяща химически емисии, които се излъчваха от експлозиви.

Светна зелена светлина и го упътиха към огромна зала, пълна с шкафчета. Близо до Статуята раниците бяха забранени. Холис пусна един долар в процепа за плащане и механичен глас го накара да постави десния си палец върху скенера. Надписът над шкафчетата гласеше:

«ВАШИЯТ ОТПЕЧАТЪК Е ВАШИЯТ КЛЮЧ. ИЗПОЛЗВАЙТЕ ОТПЕЧАТЪКА СИ, ЗА ДА ОТВОРИТЕ ШКАФЧЕТО СИ НА ВРЪЩАНЕ.»

В раницата му беше скрит калъп на дясната ръка на Гейбриъл. Преди няколко седмици Мая беше стопила моделин в една тенджера и Гейбриъл беше потопил ръката си в кафявата каша. Калъпът беше биодуплика — материална репродукция на биометрична информация — и можеше да се използва като примамка, за да се отвлече вниманието на Табулата. Холис скри фалшивата ръка в ръкава на якето си и притисна гумения палец към прозорчето на скенера. За по-малко от секунда отпечатъкът на Гейбриъл беше преобразуван в пакет цифрови данни и предаден на компютрите на Голямата машина.

— Насам за Свободата. Насам за Свободата — нареждаше отегчено един пазач. Холис остави раницата си в шкафчето и заедно с другите граждани влезе в каменната основа на огромната статуя. Всички изглеждаха доволни. Бяха в страната на свободните хора.

Холис се прибра в хотела късно следобед и успя да поспи няколко часа. Щом отвори очи, се загледа в четирите поредни черно-бели фотографии, които си бяха направили с Вики в една будка за автоматични снимки. Огромна хлебарка се приближаваше до този личен олтар и Холис я чукна с пръст и тя падна на пода.

Той взе снимките, вдигна ги към светлината на лампата и се загледа в последната. Вики се беше извърнала да го погледне и лицето й изразяваше едновременно любов и разбиране. Наистина го познаваше — беше наясно с насилието и егоизма му в миналото, — но въпреки всичко го приемаше. Любовта й го подтикваше да облече доспехите и да се бие с чудовища; беше готов на всичко, за да оправдае доверието й.

Към осем вечерта се облече и взе такси към месарския квартал в центъра — район от двайсет пресечки с индустриални сгради, източно от Гринич Вилидж. Денс клуб «Маската» се намираше в бивш птицекомбинат на Западна тринайсета. Работеше от три години, доста дълго време конкретно в този бранш. Огромното централно помещение беше разделено на две. По-голямата част беше заета от дансинг, два бара и място за пиене на коктейли. В дъното една стълба водеше към ВИП зоната над главния дансинг. Само готините и тузарите — тези, които бяха или красиви, или богати — можеха да се качват горе. Долният етаж беше за тълпата от моста или тунела, за клиентите, които бяха дошли до Манхатън или с кола, или с влак. Собствениците на клуба бяха обсебени от разделението на двете групи. Макар че тъкмо тълпата от моста и тунела превръщаше «Маската» в доходоносен бизнес, тя идваше в клуба заради актьорите и моделите, които пиеха на горния етаж.

Без проблясващите светлини и бумтящата дене музика «Маската» изглеждаше така, сякаш лесно може отново да се превърне във фабрика за скубане на мъртви пилета. Холис влезе в малката съблекалня за служителите и се преоблече в черна фланелка и спортно сако. Написана на ръка бележка над огледалото предупреждаваше, че всеки служител, който продава наркотици, ще бъде незабавно уволнен. Холис вече беше открил, че управата няма нищо против служителите да си продават наркотици един на друг — обикновено разни баровци държаха охраната нащрек цяла вечер.

Холис си сложи слушалките, които го свързваха с останалите разпоредители, излезе от съблекалнята и се качи горе. Служителите в «Маската» гледаха на клуба като на сложно средство за изстискване на пари от клиентите. Една от най-доходоносните работи беше да пазиш ВИП зоната и този пост в момента се заемаше от Буда. Буда беше с баща афроамериканец и майка китайка. Прякорът му идваше от огромния му тумбак, който явно го предпазваше от всичката лудост на Ню Йорк.

Буда — тъкмо подреждаше столовете и масите за коктейли в царството си — попита:

— К'во ста'а? Изглеждаш уморен.

— Добре съм.

— Действай. Ако някой иска да мине през въжето, трябва да дойде при мен.

— Няма проблем. Знам правилата.

Буда пазеше главния вход на ВИП зоната, а Холис стоеше на изхода от отсрещната страна. Този изход се използваше само от готините хора, които искаха да отидат до тоалетната на долния етаж или бяха решили да отъркат рамене в потната тълпа на дансинга. Работата на Холис беше да не пуска никой друг. Да си разпоредител означаваше цяла нощ да казваш «не» — освен ако не ти платят, за да кажеш «да».

Холис вършеше работата си като послушно зомби, но усещаше, че днес ще се случи нещо различно. Мост с перила водеше от ВИП зоната до частната стая. Вътре имаше кожени канапета, маси за коктейли и интерком за поръчки от бара. Огледален прозорец гледаше към дансинга на долния етаж. Тази вечер частната стая щеше да бъде заета от някакви бандюги от Бруклин, които обичаха да взимат наркотици по нощните клубове. Ако Табулата дойдеше да търси Гейбриъл, щеше да остане неприятно изненадана.

Холис се облегна на перилата и раздвижи мускулите на краката си. Върна се на поста си, когато Рики Толсън, помощник-управителят, се качи по задната стълба. Рики беше далечен роднина на собствениците. Грижеше се да има тоалетна хартия в тоалетните и през останалата част от времето си се мъчеше да сваля пияни жени.

— Как си, брато? — попита Рики.

Холис стоеше прекалено ниско в йерархията на клуба, за да си има име. «Не съм ти брат», сряза го Холис наум. Но се усмихна мило.

— Частната стая е запазена, нали? Чух, че щели да идват Марио и приятелите му.

Рики изглеждаше ядосан.

— Не, обадиха се и отмениха резервацията. Но ще дойде някой друг. Винаги се намира кой…

След половин час клубният диджей откри вечерта със суфистко религиозно песнопение и постепенно го смеси с разтърсващия ритъм на хауса. Тълпата от моста и тунела пристигна първа и зае масите до бара. От наблюдателницата си над дансинга Холис гледаше как млади жени с къси поли и евтини обувки тичат до тоалетните, за да си проверят грима и да си оправят косата. Партньорите им се мотаеха наоколо и размахваха двайсетачки като флагчета на бармана.

Гласовете на останалите разпоредители шепнеха в дясното му ухо по радиостанцията. Момчетата от охраната водеха непрекъснат диалог за това кой мъж можел да им създаде неприятности и коя жена е с най-разголената рокля. Часовете минаваха. Холис не изпускаше от око частната стая. Още беше празна — но може би днес нямаше да се случи нищо.

Към полунощ придружи два модела до специалната тоалетна, за която трябваше пропуск. Когато се върна на мястото си, видя Рики и едно момиче с впита зелена дреха да вървят по коридора към частната стая. Приближи се до Буда и се опита да надвика шума:

— Какво ще прави Рики пък там?

Огромният мъж присви рамене, сякаш въпросът не заслужаваше внимание.

— Поредната бройка. Ще й даде малко кока, а тя на него — обичайното.

Холис погледна към дансинга и видя в клуба да влизат двама мъже със спортни якета. Вместо да огледат жените или да си купят питие на бара, двамата погледнаха към частната стая. Единият беше нисък и много мускулест. Панталоните му изглеждаха прекалено дълги за подобното му на пожарникарски кран тяло. Другият беше висок, черната му коса беше вързана отзад на опашка.

Двамата се качиха по стълбите към ВИП зоната и ниският пъхна в ръката на Буда няколко банкноти. Бяха достатъчни, за да му купят мигновено уважение и пропуск през червеното кадифено въже. След секунди мъжете седяха на една маса и гледаха към тесния коридор, който водеше към частната стая. Рики още беше вътре с приятелката си. Холис изруга тихо и си спомни съвета на Врабеца: «Планирай да скочиш наляво, макар че вероятно ще скочиш надясно».

Една пияна жена започна да крещи на приятеля си и Буда слезе по стълбите, за да реши проблема. В мига, в който напусна зоната, двамата наемници станаха. Високият тръгна бавно към частната стая, а ниският остана на пост. Светлините над дансинга станаха по-ярки и започнаха да присветват в такт с музиката. Високият наемник се извърна и сребърна светлина проблесна по острието на ножа в ръката му…

Холис се съмняваше, че имат снимка на Гейбриъл. Заповедта им беше да убият човека в стаята. До този момент Холис беше вярвал, че може да действа като Мая и останалите арлекини. Но той не беше като тях. Никой от арлекините нямаше да се разтревожи за Рики и момичето… но Холис не можеше да стои със скръстени ръце и да остави нещата така. «По дяволите — помисли си. — Ако тези двама глупаци умрат, кръвта им ще изцапа моите ръце».

С любезна усмивка се приближи до ниския.

— Извинете, сър. Но частната стая е заета.

— Да, от наш приятел. Така че се разкарай.

Холис разпери ръце, сякаш се канеше да се извини. След което ръцете му се свиха в юмруци и юмруците се насочиха един към друг, забиха се едновременно от двете страни на главата на мъжа. От силния удар мъжът загуби равновесие и падна по гръб. Светлините и думкането на музиката бяха толкова гръмовни, че никой не забеляза какво се е случило. Холис прекрачи ниския и продължи напред.

Високият вече беше сложил ръка на дръжката, но реагира мигновено, щом го видя. Холис знаеше, че когато човек държи нож, се съсредоточава прекалено много върху оръжието: всяка частица смърт и злонамереност се събираше върху върха на острието.

Той посегна, сякаш иска да хване ръката на наемника, и веднага отскочи назад, когато мъжът замахна, и го изрита с пета в корема. Наемникът се сви на две, а Холис го удари с всичка сила и го преметна през перилата.

Хората долу се разкрещяха, но музиката продължи да дъни. Холис се затича надолу. Когато стигна до задната стълба, видя, че още трима наемници си проправят път през тълпата. Единият беше по-възрастен, с очила с метални рамки. Това ли беше Нейтан Бун — мъжът, убил бащата на Мая? Мая щеше да го нападне незабавно, но Холис изобщо не спря.

Тълпата се буташе като стадо животни, ужасени, от мириса на смъртта. Холис стъпи на дансинга и си запробива път напред, блъскаше всички, които се изпречваха на пътя му. Стигна до задния коридор, който водеше до кухнята и съблекалните. Няколко млади жени се смееха на нещо, светлината проблясваше в огледалцата на пудриерите им. Холис мина през тях и излезе през аварийния вход.

В уличката стояха двама наемници със слушалки на ушите. Някой ги беше уведомил за Холис и го чакаха. По-възрастният вдигна един флакон и напръска Холис с някакъв химикал в очите.

Болката беше невероятна. Очите му пламнаха. Холис не виждаше — и не можеше да се защити. Юмрук се заби в носа му. Като удавник той сграбчи нападателя пред себе си и като се засили, го цапардоса с глава в лицето.

Онзи падна на паважа, но вторият вече беше стиснал Холис за гърлото и го душеше. Холис го ухапа. Чу писък, сграбчи ръката на наемника, натисна я надолу и я изви, докато не изпука.

Сляп. Беше сляп. Като опипваше грубата тухлена стена, побягна през собствения си мрак.

19.

Към десет сутринта минаха през град Лимерик. Гейбриъл караше бавно през централната търговска част, внимаваше да не наруши някой закон за движението по пътищата. Предпазливостта му изчезна в мига, в който излязоха от града, той натисна педала на газта и малката синя кола зарева по шосето с две платна, право към западния бряг и остров Скелиг Кълъмба.

При нормални обстоятелства Мая щеше да седне до Гейбриъл, за да следи пътя и да предотвратява евентуални проблеми. Но не искаше Гейбриъл да я наблюдава и да тълкува различните изражения, които се сменяха по лицето й. По време на краткия опит да води нормален живот в Лондон колежките й от офиса вечно се оплакваха, че гаджетата им явно не забелязвали смяната в настроенията им. Сега тя си имаше работа с мъж, който умееше тъкмо това — и се боеше от силата му.

Вики седеше на предната седалка до шофьора. Алис и Мая бяха на задната, разделени от пазарски чанти, пълни със солени бисквити и бутилки вода. Чантата беше необходима преграда. Откакто бяха пристигнали в Ирландия, Алис все искаше да сяда близо до Мая. Веднъж протегна пръсти и докосна очертанията на ножа за мятане, който Мая криеше под ръкава си. Беше прекалено лично, прекалено близко и Мая предпочиташе да я държи на разстояние.

Липата беше взел колата на лизинг с кредитна карта от една от измислените си корпорации, регистрирани в Люксембург. Беше купил евтина цифрова камера и пластмасови пътнически куфари с надпис «МОНАРХ ТУРС — ВИЖДАМЕ СВЕТА». Всичко това беше бутафория, за да изглеждат като туристи, но Вики искрено се зарадва на камерата. Непрекъснато повтаряше: «На Холис това ще му хареса», докато сваляше стъклото на прозореца и правеше поредната снимка.

След като спряха да заредят бензин в Адеър, напуснаха зелените пасища и тръгнаха по един тесен път през планината. Лишеният от дървета пейзаж напомняше на Мая за планините в Шотландия; минаваха покрай скали, храсталаци и пирен, тук-там и покрай засадени до канавките цветя.

Накрая превалиха билото и видяха Атлантическия океан в далечината.

— Той е там — прошепна Гейбриъл. — Знам, че е там.

Никой не дръзна да му противоречи.

Мая пазеше пак Гейбриъл вече от няколко дни, но и двамата избягваха разговорите насаме. Тя се изненада колко късо се е подстригал: бръснатата глава го правеше да изглежда напрегнат — почти свиреп — и тя се зачуди дали силата му на странник не е започнала да нараства. Гейбриъл изглеждаше обсебен от фотографията в рамка, която беше видял в манастира Тайбърн. Беше настоял да идат до Скелиг Кълъмба колкото се може по-скоро и Липата не можа да прикрие раздразнението си. Френският арлекин непрекъснато поглеждаше Мая, все едно беше майка, отгледала вироглаво дете.

Гейбриъл имаше и второ искане, когато започнаха да организират пътуването до Ирландия. През последните две седмици беше живял със свободни бегачи на южния бряг на Темза и пожела да се сбогува с новите си приятели.

— Мая може да дойде с мен — каза на Липата, — но ти ще стоиш настрани. Изглеждаш така, сякаш се каниш да убиеш някого.

— Ако се налага — отвърна Липата. Но остана във вана, когато стигнаха до Бонингтън Скуеър.

Старата къща миришеше на пържен бекон и варени картофи. Трима млади мъже и едно кораво на вид момиче с къса коса вечеряха в салона. Гейбриъл представи на Мая свободните бегачи и тя кимна на Джагър, Себастиан, Роланд и Айс. Гейбриъл каза, че Мая е негова приятелка и че двамата ще напуснат града вечерта.

— Проблем ли имаш? — попита Джагър. — Можем ли да ти помогнем с нещо?

— Може да дойдат едни хора да питат за мен. Кажете им, че съм се запознал с едно момиче и сме заминали за Южна Франция.

— Добре. Ясно. Помни, че винаги имаш приятели тук.

Гейбриъл взе кашона с вещите си и тръгна с Мая обратно към вана. Прекараха два дни на безопасно място близо до Стратфорд, докато Липата се опитваше да събере информация за Скелиг Кълъмба. Всичко, което успя да научи от интернет, беше, че на острова има манастир от шести век, основан от свети Кълъмба. Ирландският светец, известен още като Калъм Кил, беше закрилник на езическите племена в Шотландия. В началото на XX век разрушените постройки били възстановени от монашеския орден на Бедните кларитинки. До острова нямаше ферибот и монахините не приемаха посетители.

Излязоха от планината и се спуснаха по крайбрежно шосе; от едната страна имаше варовикови скали, от другата беше океанът. Постепенно пейзажът се разшири и се появиха мочурища. Копачи на торф се трудеха в далечината, вадеха огромни парчета сбита трева, расла още през ледниковата епоха.

Навсякъде имаше езера и потоци. Пътят следваше извивките на една река, която се вливаше в малък залив. На север от залива се простираха хълмове, но те завиха на юг към Портмагий, рибарско селище с кей и нисък вълнолом. Двеста къщи се изредиха от едната страна на тесния път и всяка заприлича на Мая на детска рисунка на лице: сива коса от каменни плочи, два прозореца горе за очи, по средата червена врата вместо нос и два по-ниски прозореца със саксии с цветя, които приличаха на зъбата усмивка.

Отбиха се в селската странноприемница и собственикът каза, че до Скелиг Кълъмба ходел единствено Томас Фоли. Рядко си вдигал телефона, но вечер обикновено си бил у дома. Вики остана да уреди стаите в странноприемницата, а Гейбриъл и Мая тръгнаха по пътя. За пръв път, откакто се бяха срещнали в Лондон, оставаха сами. За Мая бе съвсем естествено да е отново с него и тя се хвана, че мисли за запознанството им в Лос Анжелис. И двамата се притесняваха един от друг и не знаеха със сигурност какви са новите им отговорности като странник и арлекин.

В края на селото видяха грубо изписана табела, която гласеше: «КАПИТАН Т. ФОЛИ — РАЗХОДКА С ЛОДКА». Тръгнаха по калната отбивка към избелялата къща и Мая почука на вратата.

— Влизай или спри да чукаш! — извика мъжки глас.

Влязоха в антре, пълно с шамандури от стиропор, изпочупени градински мебели и алуминиева лодка с гребла, качена върху магаре за рязане на дърва. Тук очевидно бяха събрани всички боклуци от цяла Западна Ирландия. Гейбриъл последва Мая по къс коридор, затрупан с купища стари вестници и торби с алуминиеви кутийки. Стените сякаш се стесняваха все повече. Стигнаха до втора врата.

— Ако си ти, Джеймс Кели, направо изчезвай! — извика гласът.

Мая бутна вратата и влязоха в кухнята. Имаше електрическа готварска печка и мивка, пълна с мръсни чинии. Един старец седеше по средата на стаята и кърпеше рибарска мрежа. Усмихна се и оголи кривите си зъби, пожълтели от цял живот пушене и силен чай.

— Е, кои сте вие?

— Аз съм Джудит Странд, а това е приятелят ми Ричард. Търсим капитан Фоли.

— Е, намерихте го. За какво ви е притрябвал?

— Бихме искали да наемем лодка за четирима.

— Лесна работа. — Капитан Фоли погледна Мая преценяващо, явно се чудеше колко пари да поиска. — Обиколка за половин ден струва триста евро. Цял ден — петстотин. И ще трябва да си носите обяда сами.

— Видях снимки на остров Скелиг Кълъмба — каза Гейбриъл. — Можем ли да отидем до него?

— Нося доставки на монахините на всеки два месеца. — Фоли затършува сред безпорядъка върху кухненската маса, докато не откри една лула от изтравниче. — Но на този остров не можете да слизате.

— Защо? — попита Гейбриъл.

— Просто не се допускат посетители. — Капитан Фоли отвори една смачкана кутия за захар, извади щипка черен тютюн и я натъпка в лулата си. — Островът е собственост на Републиката, даден е под наем на Светата Църква и се управлява от ордена на Бедните сестри. Единственото, за което са единодушни всички — правителство, църква и монахини, — е, че не желаят посетители да се мотаят из Скелиг Кълъмба. Това е защитена територия за морски птици. Бедните кларитинки не ги закачат, защото прекарват времето си в молитви.

— Е, може би, ако поговоря с тях и им поискам разрешение…

— Никой не се допуска на острова без писмо от епископа, а не виждам да размахвате такова. — Фоли запали лулата си и издуха към Гейбриъл сладникав дим. — Край на приказките.

— Измислих нова — каза Мая. — Ще ти платя хиляда евро, за да ни закараш до острова и да уредиш да говорим с монахините.

Капитанът обмисли предложението.

— Може и да стане… Обаче…

Мая хвана Гейбриъл за ръката и го дръпна към вратата.

— Мисля, че ще трябва да потърсим друга лодка.

— Добре де, ще стане — бързо каза Фоли. — Ще се видим на кея утре в десет сутринта.

Излязоха от къщата и закрачиха по пътя. Мая се чувстваше като заклещен в дупката си язовец. Свечеряваше се и се бяха появили тъмни сенки — заплетени в храстите и по-рехави под дърветата.

Селяните се бяха прибрали, гледаха телевизия и си приготвяха вечеря. Лампите светеха през дантелените пердета, над повечето комини се виеше дим. Гейбриъл поведе Мая към една ръждясала пейка над залива. Отливът беше оставил тъмна ивица пясък, покрита с дървени отломки и мъртви водорасли. Мая седна на пейката, а Гейбриъл слезе до водата и се загледа на запад към хоризонта. Залязващото слънце докосваше океана и се превръщаше в размазано светло петно, което се стопяваше във водата.

— Баща ми е на острова — рече Гейбриъл. — Знам, че е там. Почти чувам как ми говори.

— Може да е вярно. Но все още не знаем защо е дошъл в Ирландия. Трябва да има някаква причина.

Гейбриъл седна до нея. Бяха сами в здрача, толкова близко, че го усещаше как диша.

— Стъмва се — рече той. — Защо още си със слънчевите очила?

— Навик.

— Веднъж ми каза, че арлекините са противници на навиците и предсказуемите действия.

Пресегна се и свали слънчевите й очила. Сгъна ги и ги остави до крака и. Сега я гледаше право в очите. Мая се почувства оголена и уязвима, сякаш й бяха отнели всички оръжия.

— Не искам да ме гледаш, Гейбриъл. Чувствам се неловко.

— Но ние се харесваме. Приятели сме.

— Не е вярно. Никога не можем да сме приятели. Тук съм, за да те пазя — да умра заради теб, ако се наложи.

Гейбриъл вдигна поглед към океана.

— Не искам никой повече да умира заради мен.

— Всички разбираме риска.

— Може би. Но аз съм свързан със случилото се. Когато се запознахме и ти ми каза, че може да съм странник, не разбрах как това ще промени живота на хора, с които се срещам. Имам толкова много въпроси, които искам да задам на баща си… — Гейбриъл поклати глава. — Никога не съм вярвал, че е умрял. Понякога, когато бях дете, лежах през нощта в леглото си и водех въображаеми разговори с него. Мислех, че ще го надрасна, но сега е дори още по-осезаемо.

— Гейбриъл, баща ти може и да не е на острова.

— Тогава ще продължа да го търся.

— Ако Табулата знае, че търсиш баща си, ще имат власт над теб. Ще пуснат фалшиви следи — като стръв. И ще влезеш в капана им.

— Ще рискувам. Но това не означава, че ти трябва да идващ с мен. С мен е свършено, ако нещо се случи с теб, Мая. Не бих могъл да го преживея.

Почувства се така, сякаш Тръна стои зад пейката и й шепне предупреждения и заплахи. «Никога не се доверявай. Никога не се влюбвай». Баща й винаги беше толкова силен, толкова уверен в себе си — най-важният човек в живота й. «Но, дявол да го вземе — помисли тя. — Той ми открадна гласа. Не мога да говоря».

— Гейбриъл — прошепна тя. — Гейбриъл… — Гласът й беше тих като на загубено дете, изгубило надежда, че някога ще го открият.

— Успокой се. — Той хвана ръката й. Само сребристото от слънцето остана на хоризонта. Кожата на Гейбриъл беше топла и Мая се почувства така, сякаш ще остане студена — арлекински студена — до края на живота си.

— Ще остана до теб, независимо какво ще стане — каза тя. — Кълна ти се.

Той се наведе и я целуна. Когато устните им се разделиха, Мая видя към тях да се приближават тъмни фигури.

— Мая! — провикна се Вики. — Тук ли сте? Алис се притесни.

Валя цяла нощ. На сутринта над океана извън залива бе паднала гъста мъгла. Мая си облече някои от дрехите, които беше купила в Лондон — вълнени панталони, тъмнозелен кашмирен пуловер и кожено яке със зимна подплата. След като закусиха в странноприемницата, отидоха на кея и видяха капитан Фоли да товари чували торф и някакви пластмасови контейнери на десетметровата си рибарска лодка. Каза им, че торфът бил за печките в манастира, а в контейнерите имало храна и чисти дрехи. Единствената питейна вода на Скелиг Кълъмба била дъждовната — събирала се в каменни езерца по скалите. Монахините имали достатъчно за пиене и къпане, но не и за пране.

Лодката беше открита, за да могат да се теглят рибарските мрежи, с покрит кокпит близо до носа, който осигуряваше завет от вятъра. Алис явно се радваше, че отново ще се качи на лодка. Влизаше и излизаше, и инспектираше всичко, докато напускаха залива. Капитан Фоли запали лулата си и издуха дима към тях.

— Познатият свят — рече той и вдигна палец към зелените хълмове на изток. — А това… — Махна на запад.

— Краят на света — отвърна Гейбриъл.

— Точно така, момко. Когато свети Кълъмба и монасите му дошли на острова, били стигнали до най-отдалеченото място на запад на картата на Европа. Последната спирка на трамвая.

Влязоха в мъглата в мига, в който напуснаха заслона на залива. Сякаш се намираха насред огромен облак. Палубата лъщеше, капчици висяха по стоманените въжета, които крепяха антената на радиопредавателя. Лодката се спускаше плавно по всяка вълна, после се издигаше отново и разпенваше гребена на следващата. Алис — държеше се за перилата на кърмата — дотича до Мая и развълнувана посочи един тюлен. Беше лъскав и гладък и ги гледаше като куче, заварило непознати в задния двор.

Постепенно мъглата започна да се вдига и започнаха да се виждат късчета синьо небе. Пълно беше с птици: буревестници, пеликани и някакви други, с черни ръбове на крилата. След час минаха покрай остров Литъл Скелиг. Голите скали бяха целите бели от курешки, хиляди птици кръжаха из въздуха.

Мина още час, преди Скелиг Кълъмба да се появи от вълните. Изглеждаше точно като на снимката в манастира Тайбърн: два назъбени върха, храсталаци и пирен. Мая обаче не видя нито манастира, нито някаква друга сграда и попита:

— Къде ще пристанем?

— Търпение, госпожице. Идваме от изток. От южната страна има заливче.

Фоли заобиколи отдалече скалите и се приближи до седемметров док на метални стълбове. Докът водеше до бетонна плоча с телена ограда. Огромна табела с червени и черни букви гласеше, че островът е защитена територия и достъпът до него е позволен само с изричното разрешение на Керийската епархия. В единия край на плочата имаше заключена метална порта — пазеше каменна стълба, която водеше нагоре по склона.

Капитан Фоли изключи двигателя. Вълните приближиха лодката до дока и Фоли ловко метна въже на един кнехт. Мая, Вики и Алис слязоха, а Гейбриъл помогна на Фоли да разтовари контейнерите с провизии и чувалите с торф. Вики се приближи до вратата и докосна месинговия катинар.

— Сега какво?

— Няма никой — каза Мая. — Според мен трябва да прескочим оградата и да се качим до манастира.

— На капитан Фоли няма да му хареса.

— Той ни докара до тук. Дала съм му само половината от парите. Гейбриъл няма да си тръгне, докато не разбере за баща си.

Алис дотича до тях и посочи нагоре. Мая отстъпи назад и видя четири сестри да слизат по стълбите. Бедните кларитинки носеха черни дрехи, черни покривала за глава над бели касинки и бели яки. Възлите на белите въжета, с които бяха препасани през кръста, бяха вдъхновени от францисканската история на ордена им. И четирите бяха загърнати с черни шалове. Спряха: първите три се скупчиха на стълбите, а най-високата остана няколко стъпала по-нагоре.

Капитан Фоли тръшна два чувала пред портата и изсумтя:

— Не върви на добре. Високата е игуменката. Тя командва парада.

Една от кларитинките се качи по стълбите до игуменката, получи някаква заповед и после бързо слезе към портата.

— Какво става? — попита Гейбриъл.

— Всичко свърши, момко. Не ви щат.

Фоли свали плетената шапка от плешивата си глава и се приближи до портата. Поклони се на монахинята и й каза нещо с приглушен глас, после се запъти към Мая. Изглеждаше изненадан.

— Извинете, госпожице. Извинявам се за казаното преди малко. Игуменката държи да се явите в параклиса.

Игуменката тръгна, а трите монахини нарамиха по един чувал торф и се заизкачваха нагоре по стълбите. Мая, Гейбриъл, Вики и Алис ги последваха. Капитан Фоли остана при лодката си.

През шести век монасите начело със свети Кълъмба бяха иззидали стълба, която водеше от океана до върха на острова. Сивият варовик беше осеян с бели нишки и покрит тук-там с лишеи. Докато следваха монахините нагоре по склона, приспивният плясък на прибоя изчезна и беше заместен от воя на вятъра, който свиреше между конусовидните каменни блокове и шумолеше в пореча, костреца и киселеца. Скелиг Кълъмба приличаше на руини на огромен замък с паднали кули и порутени арки. Всички морски птици бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили гарвани, виеха се над главите им и грачеха.

Стигнаха до върха и се спуснаха към северната страна на острова. Точно под тях имаше три тераси, разположени една под друга, всяка широка двайсетина метра. Върху първата тераса имаше малка градина и два каменни басейна за събиране на дъждовна вода. На втората тераса имаше четири каменни сгради, построен без хоросан; приличаха на кошери с дървени врати и кръгли прозорци. Параклисът се намираше на третата тераса. Беше дълъг двайсетина метра и имаше формата на обърната наопаки лодка.

Алис и Вики останаха при монахините, а Мая и Гейбриъл слязоха по стъпалата й влязоха в параклиса. Дъбов под водеше до олтара в дъното: три прозореца зад семпъл златен кръст. Загърната в пелерината си, игуменката стоеше пред олтара — с гръб към посетителите и прибрани за молитва ръце. Вратата се затвори със скърцане и чуха как вятърът свири през дупките в каменните стени.

Гейбриъл направи няколко крачки напред.

— Извинете, госпожо. Току-що пристигнахме на острова и бихме желали да разговаряме с вас.

Игуменката разтвори длани и бавно отпусна ръце. В жеста имаше нещо едновременно и грациозно, и заплашително. Мая мигновено посегна към скрития в ръкава й нож. «Не — искаше й се да изкрещи. — Не!»

Игуменката се извърна към тях и метна черен стоманен нож. Острието се заби в дървото на педя от главата на Гейбриъл.

Мая застана пред Гейбриъл и собственият й нож за мятане почти изхвърча от ръката й… но в същия миг тя видя познатото ирландско лице. Зелените й очи бяха диви, почти луди. Кичур червена коса се беше измъкнал изпод колосания бял плат. Игуменката се озъби пренебрежително и каза:

— Явно е, че нито си нащрек, нито си подготвена. Ако исках, приятелят ти щеше да е мъртъв.

— Това е Гейбриъл Кориган — отвърна Мая. — Той е странник като баща си, а ти за малко да го убиеш.

— Никога не убивам без нужда.

Гейбриъл погледна ножа и попита:

— И коя, по дяволите, си ти?

— Това е Блажената майка. Една от последните живи арлекини.

— Да бе, как не се сетих. Арлекини… — Гейбриъл произнесе думата с презрение.

— Познавам Мая от дете — рече Блажената майка. — Аз я научих как да прониква в сгради. Винаги е искала да е точно като мен, но явно има още много да учи.

— Какво правиш тук? — попита Мая. — Липата мислеше, че си мъртва.

— Така исках да мислят. — Блажената майка свали черния си шал и го сгъна. — След като Тръна беше нападнат от засада в Пакистан, разбрах, че сред нас има предател. Баща ти не ми вярваше. Кой беше, Мая? Знаеш ли?

— Пастира. Убих го.

— Добре. Надявам се, че доста е страдал. Дойдох на този остров преди година и два месеца. Когато игуменката почина, монахините ме избраха… временно. — Отново се ухили. — Ние, бедните кларитинки, водим скромен, но праведен живот.

— Значи си се уплашила — обади се Гейбриъл. — И си дошла да се скриеш.

— Какъв глупав младеж. Не ме впечатли. Може би ще се наложи да минеш през преградите още един-два пъти. — Блажената майка пристъпи към него, извади ножа от дървото и го прибра в скритата под расото й ножница. — Виждате ли олтара до прозореца? В него има свещен ръкопис, вероятно написан от свети Кълъмба. Моят странник искаше да прочете тази книга, затова се наложи да го последвам по тези студени чукари.

Гейбриъл ахна и направи крачка към нея.

— Странникът…

— Е баща ти, разбира се. Тук е. Аз го пазя.

20.

— Къде е? — възкликна Гейбриъл.

— Спокойно. Ще те заведа при него. — Блажената майка махна няколко фиби и тръсна глава, за да освободи заплетената си червена грива.

— Защо не си казала на Мая, че баща ми е на този остров?

— Нямах връзка с нито един арлекин.

— Баща ми сигурно те е помолил да ме откриеш.

— Всъщност не. — Блажената майка взе един меч в кожена ножница и го преметна през рамо. — Мая не ти ли е обяснила? Ние, арлекините, само пазим странниците. Не се опитваме да ги разберем.

И без повече обяснения изведе Гейбриъл и Мая от параклиса. Една от монахините, дребна ирландка, чакаше на каменна пейка, стиснала дървената си броеница. Сигурно се молеше наум.

— Капитан Фоли още ли е на пристана? — попита Блажената майка.

— Да, госпожо.

— Кажи му, че гостите ни ще останат на острова, докато не се свържа с него. Двете жени и момичето ще спят в общата стая. Младежът ще спи в склада. Сестра Джоун да удвои храната за обяд.

Дребничката монахиня кимна и бързо се отдалечи, все така стиснала здраво броеницата.

— Тези жени могат да изпълняват заповеди доста добре — рече Блажената майка. Но всичките тези молитви и песнопения са ужасно досадни. Говорят прекалено за отдаден на размишления орден.

Мая и Гейбриъл последваха Блажената майка обратно нагоре по една къса стълба, която водеше към средната тераса на манастира, където средновековните монаси бяха построили от варовик четири подобни на кошери сгради. Заради неспирния вятър, сградите бяха с тежки дъбови врати и малки кръгли прозорци. Бяха колкото двуетажни лондонски автобуси.

Вики и Алис ги нямаше. Блажената майка каза, че са в готварницата. Тънка струя дим излизаше от комина и вятърът я отнасяше на юг. Тръгнаха по пътеката и минаха през спалното помещение на монахините и една постройка, която Блажената майка нарече килията на светеца. За склад служеше последната постройка в края на терасата. Ирландката арлекин спря и внимателно огледа Гейбриъл, сякаш беше животно в зоопарк.

— Той е вътре.

— Благодаря ти, че си пазила баща ми.

Блажената майка отметна кичур коса от очите си.

— Благодарността ти е ненужна проява на чувства. Направила съм избор и съм поела този дълг.

Отвори тежката врата и ги поведе в склада. Подът беше дъбов, тясна стълба водеше до друг етаж. Единствената светлина идваше от три кръгли прозореца, приличаха на криви люкове в стените. Навсякъде имаше сандъци и консерви с храна. Плюс един електрически генератор. Върху една червена аптечка бяха закрепени свещи. Ирландката извади кибрит и го метна на Мая.

— Запали ги.

После коленичи на пода, полите й се разпериха около нея. Прокара ръка по гладките дъбови дъски и натисна една. Тя се отмести, и отдолу се показа въжена дръжка.

— Готово. Отстъпете.

И както беше коленичила, дръпна дръжката и в пода зейна дупка. Каменни стълби слизаха надолу в мрака.

— Какво става? — попита Гейбриъл. — Той затворник ли е?