Тъмната река

— Разбира се, че не. Вземи свещ и иди се увери сам.

Гейбриъл взе една свещ от Мая, заобиколи Блажената майка и слезе по тесните стълби в иззиданото с тухли подземие. Беше настлано с чакъл. Вътре нямаше нищо, освен пластмасови кофи с метални дръжки. Гейбриъл се зачуди дали монахините ги използват, за да напояват зеленчуковата си градина през лятото.

— Ехо? — извика той.

Никой не му отговори.

Посоката беше само една — през още една дъбова врата. Гейбриъл стисна свещта в лявата си ръка, бутна вратата и влезе в една доста по-тясна стая. Почувства се така, сякаш е влязъл в морга, за да разпознае любим човек. На каменна плоча беше проснато тяло, завито с памучен чаршаф. Той постоя над тялото няколко секунди, после се пресегна и дръпна чаршафа. Беше баща му.

Пантите на вратата изскърцаха — Мая и Блажената майка също влязоха. И двете носеха свещи и сенките им се сливаха по стените.

— Какво се е случило? — попита Гейбриъл. — Кога е умрял?

Блажената майка завъртя очи, сякаш не можеше да повярва, че съществува такова невежество.

— Не е мъртъв. Сложи глава на гърдите му. Ще чуеш пулс на всеки десетина минути.

— Гейбриъл никога не е виждал друг странник — защити го Мая.

— Е, сега вижда. Така изглеждаш, когато прекосяваш в друг свят, момче. Баща ти е в това състояние от месеци. Нещо се е случило. Или му е харесало и е останал, или е в капан и не може да се върне в нашия свят.

— Колко време може да остане така?

— Ако загине в друг свят, тялото му ще се разложи. Ако оцелява, но никога не се върне в този свят, тялото му ще умре от старост. Няма да е лошо да умре в някой друг свят. — Тя замълча за миг. — Тогава ще мога да напусна този гаден остров.

Гейбриъл се извърна от баща си и пристъпи към Блажената майка.

— Можеш да напуснеш острова веднага. Махай се от тук, по дяволите!

— Пазя баща ти, Гейбриъл. Бих умряла за него. Но не очаквай да се държа, все едно съм му приятел. Мой дълг е да съм хладнокръвна и абсолютно благоразумна.

Блажената майка погледна Мая и излезе.

Гейбриъл нямаше представа колко дълго е стоял в подземието, взрян в баща си. Това, че беше дошъл чак тук, за да открие една празна черупка, толкова го съкруши, че умът му отказваше да приеме случилото се. Завладя го детският импулс да направи всичко отново — да влезе в склада, да дръпне капака, да слезе по стълбите и да стигне до различна развръзка.

След известно време Мая вдигна края на чаршафа, метна го върху тялото на Матю Кориган и каза тихо:

— Вече се стъмва. По-добре да идем при другите.

— С Майкъл все чакахме момента, когато ще го видим пак — въздъхна Гейбриъл. — Само за това говорехме вечер, преди да заспим.

— Не се тревожи. Той ще се върне. — Мая го хвана за ръка и го изведе от подземието.

Навън беше студено, слънцето почти докосваше хоризонта. Отидоха в готварницата. Вътре беше топло и приятно — уютно като в дом. Една пълничка ирландска монахиня, казваше се Джоун, току-що беше опекла кифлички и ги беше наредила на един поднос с различни видове домашно направени сладка и мармалади. Сестра Рут, възрастна жена е дебели очила, шеташе из кухнята и прибираше провизиите, които бяха донесли от пристана. Торфът в печката проблясваше с тъмнооранжева светлина.

Вики бързо слезе по стълбата от горния етаж и попита:

— Какво стана, Гейбриъл?

— После ще ти кажем — рече Мая. — Пие ми се чай.

Гейбриъл разкопча ципа на якето си и седна на една пейка до стената. Двете монахини го бяха зяпнали.

— Матю Кориган е твой баща? — попита сестра Рут.

— Да.

— Беше чест да се запознаем с него.

— Той е велик човек — добави сестра Джоун. — Велик…

— Искаме чай — отсече Мая и всички млъкнаха. Миг по-късно Гейбриъл държеше чаша горещ чай в студените си ръце. Настъпи напрегнато мълчание. След малко дойдоха две други монахини, носеха още от докараната храна. Сестра Мора беше дребничката монахиня, която се беше молила пред параклиса; сестра Фаустина беше от Полша и говореше със силен акцент. Докато разопаковаха провизиите и преглеждаха пощата, монахините забравиха за Гейбриъл и весело си говореха.

Бедните кларитинки не притежаваха нищо друго, освен кръстовете на врата си. Живееха без модерна канализация, хладилници или електричество, но явно намираха голяма наслада в дребните радости на живота. На връщане от пристана сестра Фаустина беше набрала розов пирен. Сложи стръкче в края на всяка синя порцеланова чиния до бучката масло и горещата кифла — за разкош. Всичко изглеждаше идеално подредено — като в изискан ресторант, — но в жеста нямаше нищо превзето. За бедните кларитинки светът беше прекрасен; да пренебрегнеш този факт означаваше да се отречеш от Господ.

Алис Чен слезе от спалното помещение и изяде три кифлички с огромно количество мармалад от ягоди. Вики и Мая седяха в ъгъла, шепнеха си и от време на време поглеждаха към Гейбриъл. Монахините си изпиха чая и обсъдиха пощата, която им беше донесъл капитан Фоли. Молеха се за десетки хора по целия свят и говореха за тези непознати — за жената с левкемия, за мъжа с откъснати крака — като за близки приятели. Но новините се посрещаха сериозно. Добрите ставаха повод за смях и празнуване, сякаш някой имаше рожден ден.

Гейбриъл продължаваше да мисли за тялото на баща си и за белия памучен чаршаф, който му напомняше на паяжините, които покриваха древните гробници. Защо баща му още беше в друг свят? Нямаше начин да отговори на този въпрос, но си спомни това, което им беше казала Блажената майка за идването на баща му на острова.

— Извинете — обади се Гейбриъл. — Бих искал да разбера защо баща ми е дошъл тук. Блажената майка спомена нещо за ръкопис, написан от свети Кълъмба.

— Ръкописът е в параклиса — отвърна сестра Рут. — Някога е бил в Шотландия, но преди половин век го върнали на острова.

— И за какво пише Кълъмба?

— Това е слово за вярата — изповед. Светецът е описал подробно пътуването си през ада.

— Първото царство.

— Не вярваме във вашата система и със сигурност не вярваме, че Исус е бил странник.

— Той е Божият син — рече сестра Джоун.

Сестра Рут кимна.

— Христос е заченат от Светия дух и роден от Дева Мария, Той е бил разпнат, умрял и погребан — и после е възкръснал от мъртвите. — Погледна останалите сестри. — Това е в основата на християнската ни вяра. Но не смятаме, че това противоречи на идеята, че Господ е позволил на някои хора да станат странници и че тези странници могат да станат ясновидци и пророци — или светци.

— Значи Кълъмба е бил странник?

— Не знам отговора на този въпрос. Но духът му е отишъл на прокълнато място и после той се е върнал и го е описал. През по-голямата част от времето си баща ти превеждаше ръкописа. А когато не беше в параклиса…

— Разхождаше се из острова — рече сестра Фаустина със силен полски акцент. — Катереше се на върха и гледаше към морето.

— Мога ли да отида в параклиса? — попита Гейбриъл. — Бих искал да видя ръкописа.

— Няма електричество — отвърна сестра Рут. — Ще трябва да използваш свещи.

— Само искам да видя какво е чел баща ми.

Четирите монахини се спогледаха и явно стигнаха до единодушно решение. Сестра Мора стана и отиде до един скрин.

— На олтара има достатъчно свещи, но ще ти трябва кибрит. Дръж вратата затворена, иначе вятърът ще ги угаси.

Гейбриъл дръпна ципа на якето си и излезе от готварницата. Единствената светлина идваше от звездите и новата луна. През нощта четирите подобни на кошери сгради и параклисът изглеждаха като огромни могили от камък и пръст, гробници на царе от Бронзовата ера. Като внимаваше да не се препъне по неравната пътека, той заобиколи спалното помещение на монахините и така наречената «килия на светеца», където живееше Блажената майка. Слаба синкава светлина проблясваше от един от горните прозорци и Гейбриъл се зачуди дали ирландката арлекин няма компютър, свързан със сателитен телефон.

Слезе по стълбите на долната тераса и отвори незаключената врата на параклиса. Трудно виждаше, докато не запали три дебели свещи, които засияха с тъмножълт пламък.

Олтарът на параклиса представляваше правоъгълна ниша с размерите на малък скрин с чекмеджета. Отгоре имаше прикачен голям дървен кръст, а останалата част беше украсена с дърворезби на русалки, морски чудовища и мъж, от чиято уста растеше бръшлян. Гейбриъл коленичи пред олтара и намери вдлъбнатината, която очертаваше централното чекмедже, но не можа да открие ключалка или дръжка. Буташе и дърпаше всяка резба, но нито едно от езическите украшения не искаше да отвори чекмеджето. Тъкмо щеше да се откаже и да се върне в готварницата да пита, когато дръпна дървения кръст сантиметър напред. Чу се изщракване и чекмеджето се плъзна напред.

Вътре имаше нещо голямо, увито в черен плат, малка ученическа тетрадка с картонена подвързия и две книги. Гейбриъл разви плата и откри ръкопис с подвързия от телешки бокс и веленови⁴ страници. На първата страница беше нарисувано как свети Кълъмба стои на брега на река. Макар че ръкописът беше много стар, цветовете се бяха запазили ярки. На съседната страница беше началото на изповедта на ирландския светец, написана на латински.

Гейбриъл се наведе отново над чекмеджето и огледа и останалите книги. Едната беше опърпан латинско-английски речник; другата бе оръфан учебник по латински за първокурсници. Отвори тетрадката и откри превода на ръкописа, направен от баща му. Красивият почерк му напомни за списъците за пазар, които баща му забождаше на дъската за съобщения в кухнята на фермата им. Двамата с Майкъл проверяваха списъка всяка сутрин, за да видят дали родителите им са решили да купят от магазина бонбони или други лакомства.

Гейбриъл приближи тетрадката до свещта и започна да чете преживяванията на светеца в Първия свят.

Четири дни след отпразнуването на Възнесение Богородично в небесата душата ми напусна тялото и аз се спуснах в това прокълнато място.

Обърна на следващата страница, четеше колкото се може по-бързо.

Те са демони в човешки образ и живеят на един остров насред тъмна река. Светлина идва от огъня — баща му беше зачеркнал последната дума и беше опитал друг вариант. — Светлина идва от пламъците и слънцето е скрито.

На последната страница на тетрадката Матю беше подчертал няколко реда.

Без вяра. Без надежда. Без разбулена пътека. Но по Божията милост аз открих черния вход и душата ми се върна в параклиса.

Гейбриъл се върна на ръкописа от дванайсети век, започна да разгръща веленовите страници и да разглежда илюстрациите. Кълъмба беше облечен в бяла роба и имаше златен ореол, за да се знае, че е светец. Но в този вариант на ада нямаше нито демони, нито дяволи, само мъже със средновековни одежди, въоръжени с мечове или копия. Светецът наблюдаваше, застанал до една порутена кула, а обитателите на ада се измъчваха и убиваха един друг с необуздана жестокост.

Чу как вратата изскърца и се извърна. Беше Мая. Мина през сенките и влезе в малкия осветен от свещите кръг. Беше се увила с един от шаловете на монахините. По примера на Блажената майка беше махнала черния метален тубус и носеше меча си открито. Презрамката на ножницата препасваше гърдите й и дръжката на меча се подаваше над лявото й рамо.

— Намери ли книгата?

— Да. Но не е само това. Баща ми е направил превод от латински и го е записал в тетрадка. Разказва се за това как свети Кълъмба прекосил в Първия свят. Предполагам, че баща ми е искал да научи нещо повече за това място, преди да иде там.

Болка проблесна върху лицето на Мая. Както обикновено се досещаше какво е намислил.

— Може да е навсякъде, Гейбриъл.

— Не. В Първия свят е.

— Няма нужда да прекосяваш. Тялото на баща ти още е в този свят. Сигурна съм, че ще се върне.

Гейбриъл се усмихна.

— Съмнявам се някой да изгаря от желание да се върне при Блажената майка.

Мая поклати глава.

— Познавам я от дете. Станала е толкова черногледа, не зачита нищо…

— Винаги ли е била толкова ревностна?

— Преди се възхищавах на смелостта и красотата й. Още си спомням как пътувахме с влак до Глазгоу. Тръгнахме набързо — нямаше време да се подготвим — и Блажената майка не носеше нито перука, нито някаква друга дегизировка. Помня как я гледаха мъжете; привличаше ги, но усещаха и нещо опасно в нея.

— И си се възхищавала на това?

— Беше много отдавна, Гейбриъл. Сега се опитвам да намеря собствения си път. Не съм нито гражданка, нито зомби, но не съм и чист арлекин.

— И какъв човек искаш да бъдеш?

Мая спря пред него, мъчеше се да скрие чувствата си.

— Не искам да съм сама Гейбриъл. Арлекините могат да имат деца и семейства, но никога не се привързват истински към тях. Веднъж баща ми ми подаде меча и каза: «Това е семейството ти, приятелят ти и любовникът ти».

— Помниш ли как седяхме на пейката и гледахме океана? — Той сложи ръце на раменете й. — Каза, че ще си до мен, независимо от всичко. Това означава много за мен.

Водеха разговор — думи се носеха през студения въздух, — но изведнъж, почти като по магия, всичко се преобърна. Островът и параклисът изчезнаха и те останаха сами на света. И Гейбриъл не видя нищо прикрито в погледа на Мая, нищо лъжовно. Бяха свързани дълбоко, по начин, който надхвърляше ролите им на странник и арлекин.

Вятърът блъскаше по вратата на параклиса, изпитваше силата й, опитваше се да нахлуе. Гейбриъл се наведе и целуна Мая, дълго. Накрая тя се отдръпна. Извечната традиция беше унищожена като лист хартия, хвърлен в огъня. Желанието, което беше изпитвал толкова месеци, избута всичките му мисли настрани. Погледна я. Имаше чувството, че между тях не съществуват никакви бариери.

Внимателно свали меча от рамото й и го постави върху една дървена пейка. Отметна косата от лицето й и я целуна отново. Мая пак се дръпна, но този път много бавно. Прошепна в ухото му:

— Остани тук, Гейбриъл. Моля те. Остани тук…

21.

След час лежаха на пода един до друг, увити в черния вълнен шал. Помещението беше студено, а те бяха голи. Фланелката на Гейбриъл беше метната върху пейката и Мая усещаше топлата му кожа до гърдите си. Искаше й се да остане тук завинаги. Той я беше прегърнал. За пръв път, откакто се помнеше, Мая имаше чувството, че някой я закриля.

Тя беше жена и лежеше до своя любим, но арлекинската й същност се беше спотаила като призрак в тъмния параклис. Изведнъж се дръпна от Гейбриъл и седна.

— Ставай, Гейбриъл.

— Защо?

— Трябва да се махнеш от тук.

Той се усмихна сънено.

— Стига де…

— Облечи се и иди в складовото помещение. Арлекините не могат да се обвързват със странници.

— Мога да поговоря с Блажената майка.

— Дори не си го помисляй. Нищо не можеш да й кажеш, а и аз не мога да се държа по друг начин. Не ме докосвай, когато тя е наблизо. Не ме гледай в очите. По-късно ще говорим за това. Обещавам. Но сега трябва да се облечеш и да си вървиш.

— Стига глупости, Мая. Ти си голям човек. Блажената майка не може да ти казва как да си живееш живота.

— Не знаеш колко е опасна.

— Знам само, че обикаля из острова, раздава заповеди и обижда всички.

— Направи го заради мен. Моля те.

Гейбриъл въздъхна, но се подчини. Бавно си облече фланелката и якето и си обу обувките. После каза:

— Това пак ще се случи.

— Няма.

— И двамата го искаме. Знаеш, че това е истина…

Целуна я по устните и излезе от параклиса. Щом вратата изскърца и се затвори, Мая си отдъхна. Щеше да го остави да се върне в склада, да изчака няколко минути и тогава да се облече. Уви се с черния шал и отново легна на пода. Ако се свиеше на кълбо, можеше да запази топлината от тялото на странника, притиснато към нея, момент на близост и екстаз. Спомни си какво си беше пожелала на Карловия мост в Прага. «Нека някой ме обича и аз също да го обичам».

Унесе се в сладки мечтания. Вратата изскърца и някой влезе. За миг изпита удоволствие от мисълта, че Гейбриъл се е върнал; после чу как някой стъпва уверено и бързо по дървения под.

Силни пръсти я сграбчиха за косата и я дръпнаха да се изправи. Една ръка й зашлеви плесница, засили се и я удари отново.

Мая отвори очи и видя Блажената майка, надвесена над нея. Беше си свалила монашеската дреха и носеше черни панталони и пуловер.

— Обличай се — рече Блажената майка. Вдигна ризата на Мая и й я метна.

Мая смъкна шала и я облече, копчетата я затрудниха. Още беше боса, обувките и чорапите й бяха някъде на пода.

— Ако ме излъжеш, ще те убия пред олтара. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да.

Мая закопча ризата си и се изправи, залитна. Мечът й беше на цели три метра от нея, на пейката.

— Спиш ли с Гейбриъл?

— Да.

— Кога започна всичко това?

— Тази вечер.

— Казах ти да не ме лъжеш!

— Кълна се, че е истина.

Блажената майка пристъпи напред и сграбчи брадичката на Мая с дясната си ръка. Втренчи се в младата жена, търсеше издайническа следа от измама или колебание. После я блъсна отвратено.

— Имаше неща, за които не бях съгласна с баща ти, но винаги съм го уважавала. Той беше истински арлекин, почиташе традициите ни. Но ти си нищо. Ти ни предаде.

— Не е вярно! — Мая се опита да говори уверено. — Открих Гейбриъл в Лос Анжелис. Пазих го от Табулата…

— Баща ти не те ли е учил? Или ти не си го послушала? Ние пазим странниците, но не се обвързваме с тях. А ти си се поддала на слабостта и чувствата си.

Босите крака на Мая стъпиха на студения под, тя направи три крачки вдясно и взе меча си. Преметна презрамката през главата си и нагласи ножницата на гърба си. После каза:

— Познаваш ме от дете. Помогна на баща ми да ми съсипе живота. Арлекините трябва да вярват в случайността. Е, в детството ми нямаше нищо случайно! Бях удряна, ритана и командвана от теб и всеки друг арлекин, който минаваше през Лондон. Обучена бях да убивам без колебание или угризение. На шестнайсет убих онези мъже в Париж…

Блажената майка тихо се изсмя, подиграваше й се.

— Горкото малко момиченце, толкова съжалявам. Това ли искаш да чуеш? Съжаление ли искаш — от мен? Да не мислиш, че с мен е било по-различно? Убих първия наемник на Табулата с рязана пушка, когато бях на дванайсет! И знаеш ли с какво бях облечена? С бяла рокля за първо причастие. Майка ми ме накара да си я сложа, за да мога да се приближа по-близо до олтара и да дръпна спусъка.

За миг Мая видя следа от болка в очите й. И си представи как едно дете, с бяла рокля, стои насред огромна катедрала, опръскано с кръв. Мигът отлетя и гневът на Блажената майка сякаш нарасна още повече.

— Аз съм арлекин също като теб — рече Мая. — А това означава, че не можеш да ми заповядваш…

Блажената майка изтегли меча си с две ръце, завъртя го над главата си и насочи острието към пода.

— Ще правиш каквото ти наредя. Връзката ти с Гейбриъл приключи. Повече никога няма да го видиш.

Мая бавно вдигна дясната си ръка — за да покаже, че не възнамерява да я нападне веднага. После извади меча от ножницата, вдигна го с върха нагоре и опря плоската страна до гърдите си.

— Обади се утре на капитан Фоли и той ще дойде да ни отведе от острова. Ще продължа да защитавам Гейбриъл, а ти можеш да останеш при баща му.

— Няма какво да обсъждаме. Няма място за компромис. Ще ми се подчиниш.

— Не.

— Спала си със странник и сега си влюбена в него. Подобни чувства го излагат на опасност. — Блажената майка вдигна меча си. — Понеже съм унищожила собствения си страх, мога да будя страх у другите. Понеже не ме е грижа за собствения ми живот, всичките ми врагове умират. Баща ти се опитваше да те научи на това, но ти беше прекалено непокорна. Може пък аз да те накарам да слушаш…

Блажената майка изнесе напред левия си крак. Грациозно, отработено движение — като начало на танц. След което атакува с бързи, резки движения на китката и ръката. Разсичаше и пореше въздуха с необуздана мощ, докато накрая Мая не отстъпи и не започна да се отбранява. Пламъците на свещите потрепваха, дрънченето на мечовете прорязваше тишината.

На няколко крачки от олтара Мая се хвърли през стаята, като плувец, който се гмурка във водата. Направи задно салто, за да се отдалечи от ирландката, стъпи на крака и отново вдигна меча.

Блажената майка поднови атаката си и я притисна към стената. Замахна с меча вдясно и го завъртя в последния момент, като закачи меча на Мая близо до дръжката и го изтръгна от ръцете й. Той се завъртя във въздуха и издрънча в другия край на параклиса.

— Ще ми се подчиниш — рече Блажената майка. — Подчини се или приеми последствията.

Мая отказваше да отговори.

Без предупреждение острието на меча на Блажената майка мина по гърдите на Мая, отдръпна се, поряза лявото й рамо, отдръпна се и после сряза и лявата й ръка. Трите рани изглеждаха като от изгорено. Мая погледна в очите на арлекина и осъзна, че следващото движение на меча ще сложи край на живота й. Стисна зъби, но изведнъж през главата й мина мисъл, която толкова я потресе, че забрави за гордостта си.

— Нека да видя Гейбриъл за последно.

— Не.

— Ще ти се подчиня. Но трябва да се сбогувам.

22.

Фондация «Евъргрийн» се помещаваше в цяла офис сграда на Четирийсет и четвърта и Медисън Авеню в Манхатън. Повечето служители си мислеха, че работят за неправителствена организация, която отпуска средства за изследвания и следи за тяхното изразходване. Малко на брой служители, чиито офиси се намираха на последните осем етажа, се занимаваха с не толкова публичните дейности на Братството.

Нейтан Бун мина през въртящата се врата и влезе в преддверието. Погледна декоративния водопад и малката горичка от изкуствени смърчове, подредена покрай прозорците. Архитектите бяха настоявали за истински дървета, но всички истински залиняваха и умираха, и оставяха след себе си неприятен килим от кафяви иглички. Решението беше в горичката от изкуствени дървета със съвременна климатична система, от която се носеше лек аромат на бор. Всички предпочитаха имитацията: изглеждаше по-истинска от всичко, което расте в гората.

Бун се приближи до охраната, застана в малък жълт квадрат и позволи на служителя да сканира очите му. След като самоличността му беше потвърдена на компютърния екран, охранителят каза:

— Добър ден, господин Бун. Имате достъп до осемнайсети етаж.

— Някаква друга информация?

— Не, сър. Само това пише. Господин Реймънд ще ви придружи до съответния асансьор.

Бун последва втори охранител до последния асансьор в коридора. Охранителят прокара лична карта пред сензора и излезе точно преди вратите да се затворят. Щом асансьорът потегли нагоре, видеокамера засне лицето на Бун и го сравни с биометричната информация в компютъра на фондация «Евъргрийн».

Сутринта Бун беше получил имейл да се яви на среща с членове от борда на директорите на Братството. Нещо крайно необичайно. През последните няколко години Бун се беше срещал с борда само под председателството на Наш. Доколкото знаеше, генералът още беше на Дарк Айланд в река Сейнт Лорънс.

Вратите на асансьора се отвориха и Бун пристъпи в празната чакалня. Столът зад рецепцията също беше празен, но на бюрото имаше малък високоговорител.

— Здравейте, господин Бун. — Гласът, който идваше от високоговорителя, беше генериран компютърно, но звучеше като на истински човек — млада жена, умна и интелигентна.

— Здравейте.

— Моля, изчакайте тук. Ще ви уведомим, когато срещата започне.

Бун седна на едно велурено канапе до стъклена масичка за кафе. Никога не беше идвал на осемнайсетия етаж и нямаше представа какво оборудване оценява реакциите му. Свръхчувствителен микрофон можеше да следи пулса му, а инфрачервена камера да отразява промените на температурата на кожата му — хората, които са ядосани или се страхуват, имат по-топла кожа и по-учестен сърдечен ритъм. Компютърът можеше да анализира данните и да предскаже евентуална проява на насилие.

Чу се тихо изщракване и едно чекмедже на бюрото на рецепцията се отвори.

— Нашите сензори ни информираха, че носите пистолет — рече компютърният глас. — Моля, поставете го в чекмеджето. Ще ви бъде върнат след края на срещата.

Бун отиде до бюрото и се втренчи в отвореното чекмедже. Въпреки че работеше за Братството вече почти осем години, никога не го бяха карали да си предава оръжието. Винаги беше минавал за надежден и изпълнителен служител. Бяха ли започнали да се съмняват в лоялността му?

— За втори път ви молим — обади се гласът. — Неподчинението ще бъде сметнато за нарушение на сигурността.

— Аз отговарям за сигурността — заяви Бун и чак сега осъзна, че разговаря с компютър. Изчака няколко секунди, само за да покаже независимостта си, извади пистолета от кобура си и го сложи в чекмеджето. Три светли линии веднага оградиха оръжието в равностранен триъгълник. Чекмеджето се плъзна и се затвори. Бун се върна на канапето. Нямаше нищо против да го проверява машина, но го ядоса това, че се отнасят с него като с престъпник. Явно програмата не беше настроена да засвидетелства различни степени на уважение.

Загледа се в голямата картина на стената срещу него. Пастелно петно с крака, приличаше на размазан паяк. В дъното на стаята имаше три врати, боядисани в различен цвят. Нямаше друг изход, освен асансьора, а и той се командваше от компютъра.

— Срещата ще започне всеки момент — каза гласът. — Моля, минете през синята врата и отидете до края на коридора.

Бун стана. Мъчеше се да не показва раздразнението си.

— Приятен ден — каза на машината.

Синята врата плавно се прибра в стената в мига, в който сензорите усетиха тялото му. Той тръгна по коридора към металната врата. Не виждаше ключалка или дръжка. Вратата също се плъзна пред него и той влезе в заседателна зала с огромни прозорци, зад които се виждаха върховете на сградите в Манхатън. Двама членове на борда на Братството седяха на дългата черна маса — доктор Андерс Йенсен и госпожа Брюстър, британката, която натискаше за новата програма сянка в Берлин.

— Здрасти, Нейтан. — Госпожа Брюстър се държеше така, сякаш той беше някакъв слуга, който се е отбил в дома й в Южен Кенсингтън. — Познаваш доктор Йенсен от Дания, нали?

Бун кимна на Йенсен.

— Запознахме се миналата година в Европа.

Трети човек стоеше до един прозорец и наблюдаваше града. Майкъл Кориган. Преди няколко месеца Бун беше заловил Майкъл в Лос Анжелис и го беше превозил до Източното крайбрежие. Беше го виждал уплашен и объркан, но сега беше настъпила промяна. Странникът сякаш излъчваше увереност и власт.

— Аз настоях за тази среща — каза Майкъл. — Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

— Майкъл се присъедини към усилията ни — допълни госпожа Брюстър. — Той напълно разбира новите ни цели.

«Но той е странник — помисли си Бун. — От хилядолетия убивате такива като него». Искаше му се да сграбчи госпожа Брюстър и да я удуши. Защо правеше това? Не виждаше ли опасността?

— И какви са новите ни цели? — попита Бун. — Братството прави всичко възможно, за да установи Паноптикона. Целта променила ли се е през последните няколко седмици?

— Целта е същата, но вече е постижима — рече Майкъл. — Ако програмата сянка заработи в Берлин, можем да я наложим в Европа и Северна Америка.

— Това е свързано с компютърния център — отвърна Бун. — Моята работа е да пазя Братството от атаките на враговете му.

— И не я вършите много добре — рече доктор Йенсен. — Проникнаха в изследователския център в Уестчестър и той беше почти унищожен, завършването на квантовия компютър беше отложено и снощи Холис Уилсън нападна няколко от мъжете ми в нощен клуб в Манхатън.

— Очакваме наетият персонал да си върши по-съвестно работата — намеси се госпожа Брюстър. — Това, което ни притеснява, е, че Холис Уилсън е избягал.

— Имам нужда от повече хора.

— Гейбриъл и приятелите му не са най-належащият проблем — заяви Майкъл. — Трябва да съсредоточите усилията си в откриването на баща ми.

Бун се поколеба, после внимателно каза:

— Напоследък получавам различни заповеди от различни източници.

— Брат ми никога не е можел да организира нещо. Беше куриер и разнасяше пратки с мотор в Лос Анжелис, когато хората ви го откриха. Баща ми цял живот е бил странник и знаем, че е вдъхновил създаването на различни комуни. Матю Кориган е опасен и затова той е целта. Получихте заповедите си, господин Бун.

Госпожа Брюстър кимна в знак на съгласие. Бун се почувства така, сякаш огромният прозорец току-що се е пръснал и навсякъде има парчета стъкла. Странник, един от враговете им, говореше от името на Братството.

— Щом така искате…

Майкъл го изгледа втренчено, сякаш беше доловил мислите му.

— Да, господин Бун. Аз ръководя търсенето на баща си и така искам.

23.

Вратата на склада се тресна и обувки с тежки подметки затропаха нагоре по стълбите. Все още увит в тежкия юрган, Гейбриъл се претърколи по гръб и отвори очи. Сестра Фаустина, полската монахиня, влезе с дървен поднос. Постави закуската му на пода, после се изправи и сложи ръце на кръста си.

— Спеше ли?

— Не.

— Приятелите ти са будни. След закуска ела в параклиса.

— Благодаря, сестра Фаустина. Ще дойда.

Едрата жена го гледаше, изучаваше го, сякаш беше непозната морска твар, изхвърлена на брега на острова.

— Ние говори с баща ти. Той вярващ човек. — Сестра Фаустина продължаваше да го гледа; изсумтя. Гейбриъл се почувства така, сякаш не е издържал на проверката. — Молим се за баща ти всяка нощ. Може би е на мрачно място. Не може намери пътя към дома…

— Благодаря ти, сестро.

Сестра Фаустина кимна, после изтрополи надолу по стълбите.

В склада нямаше отопление, затова Гейбриъл се облече бързо. Монахинята му беше донесла пълен чайник, черен хляб, масло, мармалад от кайсии и дебел резен сирене чедар. Гейбриъл беше гладен и почна да се тъпче, спря само да си налее втора чаша чай.

Наистина ли се беше любил с Мая нощес? В студената стая, със слънцето, което проникваше през кръглите прозорци, мигът в параклиса изглеждаше като отдавнашен сън. Спомни си първата дълга целувка, трептенето на свещите, когато телата им се сляха и после се разделиха. За пръв път, откакто се бяха срещнали, усещаше, че всички защитни прегради на Мая са се стопили и че може да я види ясно. Тя го обичаше и държеше на него и той й отвръщаше със същото. И двамата, и арлекинът, и странникът, вече бяха отделени от обикновения свят и сега тези две парченца от пъзъла някак се бяха намерили и се бяха събрали.

Облече си якето, излезе и тръгна по каменната пътека покрай другите постройки. Небето беше ясно, но денят бе суров и студен, северозападният вятър рошеше буренака. Черен дим полягаше над комина на готварницата, но Гейбриъл не се отби да се стопли, а тръгна директно към параклиса.

Мая седеше на една пейка, мечът бе на коленете й. Беше с черни дрехи — панталони и пуловер с поло яка, Блажената майка крачеше напред-назад пред олтара. Разговорът между двете секна в мига, в който Гейбриъл влезе.

— Сестра Фаустина каза да дойда тук.

— Точно така — отвърна Блажената майка. — Мая има да ти каже нещо.

Мая го погледна и Гейбриъл усети, че все едно го пробожда нож. Агресивната самоувереност на младата жена беше изчезнала. Изглеждаше тъжна и сразена и Гейбриъл разбра, че Блажената майка някак си е научила за снощи.

— Опасно е два арлекина да стоят на едно място — каза Мая. Гласът й беше безстрастен. — Свързахме се с капитан Фоли по сателитния телефон. Двамата с Блажената майка се връщате тази сутрин на брега. Тя ще те отведе на безопасно място някъде в Ирландия. Аз ще остана тук и ще пазя баща ти.

— Искам ти да дойдеш с мен.

— Вече взех решение — отвърна Блажената майка. — Нямаш избор. Пазих баща ти половин година. Сега е ред на Мая.

— Не виждам защо с Мая не можем да останем заедно.

— Ние знаем кое е най-добре за оцеляването ти.

Мая стискаше ножницата на меча си, сякаш оръжието можеше да я спаси от разговора. Лицето й беше отчаяно, умоляващо, но тя сведе поглед към пода.

— Това е най-логичното решение, Гейбриъл. И така трябва да постъпват арлекините — да взимат логични решения, свързани със сигурността на странниците. Блажената майка е много по-опитна от мен. Има достъп до оръжия и надеждни наемници.

— А и не забравяй за Вики Фрейзър и момиченцето — намеси се Блажената майка. — Ще бъдат в безопасност тук, на острова. Трудно е да се пътува с дете.

— До тук се справяхме.

— Извадили сте късмет. — Блажената майка отиде зад олтара да избърше прозореца, който гледаше към морето. Гейбриъл понечи да й възрази, но в тази ирландка имаше нещо наистина заплашително. През годините Гейбриъл беше ставал свидетел на всевъзможни сбивания по барове и по улиците, когато пияни мъже се обиждаха и постепенно стигаха до изблик на агресия. Блажената майка беше прекрачила тази черта преди много години. Ако някой я предизвикаше, тя нападаше начаса — без задръжки.

— Кога ще те видя пак? — попита Гейбриъл Мая.

— След около година, вероятно, ще може да напусне острова — отвърна вместо нея Блажената майка. — Може да стане и по-рано, ако баща ти се върне в този свят.

— Година? Това е лудост!

— Лодката ще пристигне след двайсет минути, Гейбриъл. Приготви се за тръгване.

Разговорът беше приключил. Замаян, Гейбриъл излезе от параклиса. Видя Вики и Алис нагоре по склона. Качи се по стълбите на следващата тераса, заобиколи градината и басейните за дъждовна вода и тръгна към най-високата точка на острова.

Седнала на една кръгла скала, Вики гледаше тъмносиния океан, който ги заобикаляше от всички страни. Островът караше Гейбриъл да се чувства така, сякаш не съществува нищо друго — сякаш наистина са сами в центъра на света. На десетина метра от Вики Алис подскачаше по скалите и от време на време спираше, за да сече високите бурени с пръчка.

Вики се усмихна и посочи момиченцето.

— Мисля, че се прави на арлекин.

— Не съм убеден, че това е добре — отвърна Гейбриъл и седна до нея. Небето беше осеяно с буревестници — плуваха в невидимите въздушни течения.

— Заминавам — рече Гейбриъл. Докато й предаваше разговора от параклиса; думите на Блажената майка добиха тежест и съдържание — като далечен град, към който се приближаваш през мъглата. Вятърът се усили и птиците над тях закрещяха пронизително. Гейбриъл се почувства ужасно самотен.

— Не се тревожи за баща си, Гейбриъл. Двете с Мая ще го пазим.

— Ами ако се върне в този свят и аз не съм тук?

Вики стисна ръката му.

— Тогава ще му кажем, че има предан син, който е направил всичко възможно, за да го намери.

Гейбриъл се върна в склада, запали свещ и слезе в подземието. Тялото на баща му все така лежеше на каменната плоча, покрито с памучния чаршаф. Сянката на Гейбриъл потрепна на стената, когато дръпна чаршафа. Косата на Матю Кориган беше дълга и сива, по челото и в двата края на устата му имаше издълбани дълбоки бръчки. Докато Гейбриъл растеше, всички повтаряха, че приличал на баща си, но той успя да види приликата чак сега. Почувства се така, сякаш вижда себе си на стари години — изнурен от цял един живот взиране в сърцата на другите.

Коленичи до тялото и допря ухо до гърдите на баща си. Изчака няколко минути и после чу тихото тупкане на един-единствен удар на сърцето. Почувства се така, сякаш баща му се намира само на няколко крачки от него и го вика от сенките. Целуна го по челото и се качи по стълбите. Тъкмо затваряше капака, когато Мая влезе.

— Баща ти добре ли е?

— Няма промяна. — Гейбриъл я прегърна. За миг тя се поддаде на чувствата си и се притисна до него. Той я погали по косата.

— Фоли току-що пристигна — рече тя. — Блажената майка вече слиза към пристана. Трябва да побързаш.

— Тя знае за снощи, нали?

— Разбира се, че знае. — Вятърът блъсна отворената врата и Мая се дръпна от него и я затвори. — Направихме грешка. Не изпълних дълга си.

— Престани да говориш като арлекин.

— Аз съм арлекин, Гейбриъл. И не мога да те защитавам, ако не бъда като Блажената майка. Хладнокръвна и разумна.

— Не ти вярвам.

— Аз съм арлекин, а ти си странник. Време е да започнем да се държим като такива.

— За какво говориш?

— Баща ти е прекосил и може да не се върне. Брат ти се присъедини към Табулата. Ти си единственият, на когото се надяват всички. Знам, че притежаваш силата, Гейбриъл. Сега трябва да я използваш.

— Не съм го искал.

— И аз не съм искала точно такъв живот, но това ми е дадено. Снощи и двамата се опитахме да избягаме от задълженията си. Блажената майка е права. Любовта те прави глупав и слаб.

Гейбриъл пристъпи напред и се опита да я прегърне.

— Мая…

— Приемам това, което съм. Време е и ти да приемеш дълга си.

— И какво да направя? Да поведа свободните бегачи?

— Можеш да говориш с тях. Това е начало. Те ти се възхищават, Гейбриъл. Когато бяхме в Къщата с лозите, го видях в очите им.

— Добре, ще говоря с тях. Но искам да дойдеш с мен.

Мая се извърна настрани, за да не може Гейбриъл да види лицето й.

— Пази се — каза със задавен глас, после излезе и тръгна нагоре по скалистия склон. Вятърът развяваше косата й.

Гейбриъл слезе на пристана. Капитан Фоли ровичкаше нещо из двигателя. Блажената майка крачеше напред-назад по бетонната плоча.

— Мая ми даде ключовете на колата, която сте оставили в Портмагий — каза тя. — Ще тръгнем на север към една безопасна къща в Каунти Каван. Трябва да се обадя на един от контактите й да видя дали…

Гейбриъл я прекъсна:

— Ти можеш да правиш каквото си искаш, но аз се връщам в Лондон.

Блажената майка хвърли поглед към капитан Фоли, за да се увери, че не ги чува.

— Ти прие закрилата ми, Гейбриъл. Това означава, че аз взимам решенията.

— Имам приятели в Лондон — свободни бегачи. Искам да говоря с тях.

— И ако не се съглася?

— От Табулата ли те е страх, Блажена майко? Това ли ти е проблемът?

Ирландката се намръщи и докосна черния метален тубус, в който беше арлекинският й меч. Приличаше на езическа царица, която току-що е била оскърбена от простосмъртен.

— Повече от ясно е, че те се страхуват от мен.

— Добре. Защото аз се връщам в Лондон. Щом искаш да ме защитаваш, значи трябва да дойдеш с мен.

24.

Гейбриъл седеше до прозореца на горния етаж на Къщата с лозите и гледаше към малкия обществен парк в средата на Бонингтън Скуеър. Наближаваше девет вечерта. След падането на мрака студена мъгла се беше вдигнала от Темза и лазеше към тесните улички на Южен Лондон. Уличните лампи около площада светеха слабо, като малки пламъчета, покорени от студена и завладяваща сила. В парка нямаше никой, но през няколко минути малки групички млади жени и мъже се приближаваха до къщата и тропаха на вратата.

Гейбриъл се беше върнал в Лондон преди три дни и беше отседнал в магазина за барабани на Уинстън Абоса в Камдън Маркет. Потърси помощ от Джагър и приятелите му и те се отзоваха начаса. Мълвата беше плъзнала и свободни бегачи от всички краища на страната пристигаха в Къщата с лозите.

Джагър почука два пъти на вратата, преди да провре глава. Изглеждаше притеснен. Гейбриъл чуваше глъчката, която се носеше от тълпата долу.

— Много хора дойдоха — каза Джагър. — Има отбори от Глазгоу и Ливърпул. Дори старият ти приятел Резачката пристигна от Манчестър с приятелите си. Не знам откъде са разбрали.

— Ще има ли достатъчно място?

— Айс се държи като ръководителка в детски лагер и нарежда кой къде да сяда. Роланд и Себастиан опъват кабели. Ще има високоговорители в цялата къща.

— Благодаря, Джагър.

Свободният бегач оправи плетената си шапка и му се усмихна сконфузено.

— Слушай, пич. Нали сме приятели? Можем да си кажем всичко.

— Защо? Какво има?

— Ирландката, дето ти е бодигард. Предната врата била задръстена от хора и Роланд заобиколил отзад и се прехвърлил през оградата. Правим го непрекъснато, за да влезем през кухнята. Ирландката обаче измъкнала пистолет и…

— Убила ли го е?

— Не. Обаче той за малко да се напикае в гащите. Та имам предвид да я постегнеш малко. Може би трябва да почака пред къщата по време на речта ти. Не искам да убива никого тази вечер.

— Не се тревожи. Изчезваме веднага щом свърша.

— И после какво?

— Ще помоля за малко помощ и ще видим какво ще стане. Искам да играеш ролята на посредник между мен и всички долу.

— Няма проблем. Това го мога.

— Отседнал съм в Камдън Маркет, в един ъндърграунд район, Катакомбите. Там има магазин за барабани, държи го един тип, Уинстън. Той ще знае как да ме открие.

— Това все пак е план, пич. — Джагър кимна сериозно. — Всички искат да те чуят, дай ни само още няколко минути. Трябва да сместя още малко хора.

Свободният бегач слезе долу. Гейбриъл остана да седи и да гледа към малката градина по средата на площада. Според Себастиан на мястото на градинката имало разрушена от бомбардировките през Втората световна война сграда, която после била превърната в бунище. С времето хората се обединили, почистили мястото и посадили обичайните храсти и бръшлян, плюс по-екзотични тропически растения. До розовите храсти растяха палми и бананови дървета. Себастиан беше убеден, че Бонингтън Скуеър е различна екологична зона със собствен климат.

Свободните бегачи бяха насадили зад Къщата с лозите зеленчукова градина, а по покривите на всяка сграда около площада се виждаха храсти и дори малки дървета. Макар че в Лондон имаше хиляди камери за наблюдение, несекващото желание за градинки показваше, че средностатистическият гражданин търси убежище от Голямата машина. С приятели, храна и бутилка вино дори градината в задния двор изглеждаше просторна и скъпа.

След няколко минути Джагър почука два пъти, отвори и попита:

— Готов ли си?

Няколко свободни бегачи седяха на стълбите, други се бутаха по коридора. Блажената майка стоеше във всекидневната до една маса с малък микрофон по средата. Един от ирландските й наемници, здравеняк със стар белег на врата, пазеше пред къщата.

Гейбриъл взе микрофона, включи го, пое си дъх и чу пукането на колоните в коридора.

— В средното училище още първия учебен ден ни раздадоха огромни учебници по история — почна той. — Спомням си колко трудно ми беше да натъпквам моя в раницата всеки следобед. Но имам предвид друго. Всяка историческа епоха беше отбелязана с различен цвят и учителят ни караше да вярваме, че на определена дата всички преставали да се държат средновековно и решавали, че са във Възраждането. — Изгледа събралите се. — Разбира се, истинската история няма нищо общо с това. Различни виждания и различни технологии могат да съществуват рамо до рамо. Когато се появи истинско нововъведение, повечето хора дори не осъзнават въздействието и последиците, които ще има върху живота им. Та значи: един от начините да се гледа на историята е като на непрекъсната битка — конфликт между хора с нови идеи и хора, които искат да контролират обществото. Някои от вас може да са чули слуховете за мощна група хора, наречена Табулата. Табулата е водила крале и правителства към тяхната философия за контрол. Искат да превърнат света в огромен затвор, където затворникът винаги смята, че е наблюдаван. Накрая всички затворници ще приемат положението си като реалност.

— Някои хора не си дават сметка какво става. Други предпочитат да си затварят очите. Но всички тук сте свободни бегачи. Сградите, с които сме заобиколени, не ви плашат. Ние се катерим по стените и скачаме по покривите. — Гейбриъл забеляза, че Резачката, лидерът на свободните бегачи от Манчестър, седи до стената с гипсирана ръка. — Уважавам всички вас, и особено ето този човек, Резачката. Едно такси го блъсна преди няколко седмици, когато се състезавахме, а ето, че вече е сред приятелите си. Истинският бегач не приема традиционните граници и ограничения. Това не е «спорт» или начин да те покажат по телевизията. Това е избор, който правим в живота си. Начин да изразим това, което е в сърцата ни…

— Макар че сред нас има хора, които отказват някои страни на технологиите, всички сме наясно колко много компютрите промениха света — продължи Гейбриъл. — Това наистина е нова историческа епоха: епохата на Голямата машина. Наблюдателните камери и скенерите са навсякъде. Скоро правото на личен живот ще изчезне. Всички тези промени са оправдани от всепроникващата култура на страха. Медиите постоянно гърмят за поредната заплаха за живота ни. Избраните от нас лидери окуражават този страх, когато ни отнемат свободата.

— Но свободните бегачи не се страхуват. Някои от нас се опитват да живеят извън Мрежата. Други се бунтуват чрез дребни жестове. Тази вечер ви моля да направите нещо по-голямо. Смятам, че Табулата възнамерява да предприеме решителна крачка към създаването на електронния си затвор. Не става дума за още няколко камери за наблюдение или нова версия на сканираща програма. Това е последната фаза на плана. И какъв е планът? Това е въпросът. Моля ви да пресеете слуховете и да разберете какво се случва в действителност. Имам нужда от хора, които могат да говорят с приятели, да търсят в интернет, да се вслушват в гласовете, довени от вятъра. — Гейбриъл посочи Себастиан. — Този човек е направил първия от няколкото ъндърграунд уебсайтове. Пращайте информацията си там и ще започнем да организираме съпротива.

Направи пауза, през която огледа всички, и приключи:

— Помнете, че всички вие все още можете да направите своя избор. Няма нужда да приемате тази нова система на контрол и страх. Имаме силата да кажем «не». Имаме правото да бъдем свободни. Благодаря ви.

Никой не изръкопляска, нито извика, но явно всички го подкрепяха. Гейбриъл си тръгна. Няколко души докоснаха ръката му, докато минаваше покрай тях.

Навън беше студено. Блажената майка се обърна към Брайън, ирландския наемник, който чакаше на тротоара, и каза:

— Свърши. Да тръгваме.

Двамата се качиха отзад във вана, а Брайън се пъхна на седалката до шофьора. Ванът потегли бавно през мъглата по Лангли Лейн.

Блажената майка изгледа съсредоточено Гейбриъл. За пръв път, откакто се беше запознал с нея, не се отнасяше към него с пълно пренебрежение.

— Ще изнасяш ли още речи? — попита тя.

«Ще продължа да търся баща си», помисли си Гейбриъл, но запази намеренията за себе си.

— Може би. Не знам.

— Напомняш ми за баща ти — рече Блажената майка. — Преди да отидем в Ирландия, го чух да говори няколко пъти пред различни групи в Португалия и Испания.

— Споменавал ли е някога за семейството си?

— Каза ми, че двамата с брат ти сте се срещали с Тръна като малки.

— Само толкова ли? Пазила си баща ми месеци наред и той не ти е казал нищо друго?

Блажената майка се загледа през прозореца. Тъкмо минаваха по моста през реката.

— Каза и че и арлекините, и странниците са поели по дълъг път и че понякога е трудно да се види светлината в далечината.

Камдън Маркет беше мястото, където Мая, Вики и Алис бяха влезли в Лондон. През викторианската епоха тук бяха товарили шлеповете с въглища и трупи. Складовете и кораборемонтните работилници бяха превърнати в безистени, пълни с магазинчета за дрехи и хранителни стоки. От тук можеше да си купиш порцелан и сладкиши, бижута и военни униформи.

Брайън ги остави на Чок Фарм Роуд и Блажената майка поведе Гейбриъл към покрития пазар. Имигрантите, които продаваха храна на сергиите, вече прибираха столовете и хвърляха пилета с къри в чували за боклук. Цветни крушки, останали от Коледа, се полюшваха тук-там, но иначе пазарът беше тъмен и плъхове пробягваха в сенките.

Блажената майка знаеше местоположението на всяка камера за наблюдение в района, но от време на време спираше и използваше детектор за камери — устройство с размерите на мобилен телефон. Мощни диоди излъчваха инфрачервена светлина, невидима за човешкото око. Обективите на наблюдателните камери я отразяваха и светеха като миниатюрни луни на екрана на устройството. Гейбриъл се впечатли колко бързо ирландката открива скрити камери и избягва обсега им.

В източния край на пазара имаше стари тухлени постройки, използвани някога като конюшни за конете, които теглели каруците и омнибусите по улиците на Лондон. Още стари конюшни имаше в тунелите, така наречените Катакомби, които се намираха под издигнатите железопътни релси. Блажената майка вкара Гейбриъл през една тухлена арка в катакомбите и двамата забързаха покрай заключените магазини и ателиета. На места стените на тунела бяха боядисани в розово, на други бяха покрити с алуминиево фолио. Накрая стигнаха до магазина на Уинстън Абоса — мъжът от Западна Африка седеше на циментовия под и опъваше кожа върху един дървен барабан.

Стана и кимна на гостите си.

— Добре дошли. Надявам се, че речта е имала успех.

— Имаше ли клиенти? — попита Блажената майка.

— Не, мадам. Вечерта беше много спокойна.

Заобиколиха африканските барабани и статуите от слонова кост на племенни богове и бременни жени. Уинстън дръпна един платнен плакат с реклама за фестивал на барабаните в Стоунхендж. В тухлената стена зад него имаше метална врата. Той я отключи и влязоха в апартамент с четири стаи, наредени покрай тесен коридор. Във всекидневната имаше походно легло и два монитора, които показваха магазина и входа към катакомбите. Гейбриъл продължи по коридора, покрай малката кухня и банята, към една спалня без прозорци, в която имаше стол, бюро и железен креват. Това беше домът му през последните три дни.

Блажената майка отвори шкафа в кухнята и извади бутилка ирландско уиски. Уинстън последва Гейбриъл в спалнята.

— Гладен ли сте, господин Гейбриъл?

— В момента не, Уинстън. Ще си направя чай и сандвичи по-късно.

— Всички ресторанти още са отворени. Мога да взема нещо за вкъщи.

— Благодаря. Вземи каквото искаш. Ще си легна малко.

Уинстън затвори вратата и Гейбриъл го чу да говори с Блажената майка. Легна и се загледа в крушката, която висеше насред тавана. Стаята беше студена, от една пукнатина в тавана се процеждаше вода.

Енергията, която Гейбриъл беше усетил по време на речта, се беше изпарила. Осъзна, че в този момент е също като баща си — телата и на двамата лежаха в тайни помещения, охранявани от арлекини. Но един странник не трябваше да приема подобри ограничения. Светлината можеше да търси светлина в паралелен свят. Ако прекосеше, можеше да се опита да открие баща си в Първото царство.

Седна на леглото с ръце в скута и крака на циментовия под. Отпусни се, каза си. През първата фаза прекосяването приличаше на молитва или медитация. Той затвори очи и си представи тяло от светлина вътре във физическото си тяло. Усети енергията му, проследи очертанията му от вътрешната страна на раменете, ръцете и китките.

Вдишвай. Издишвай. И изведнъж лявата му ръка се хлъзна от скута му и падна на дюшека като мъртва. Той отвори очи и видя, че призрачна ръка се е отделила от тялото му. Беше черна, с малки светещи точици като съзвездия в нощното небе. Съсредоточи се върху другата реалност и повдигна призрачната си ръка по-високо, още малко… и изведнъж светлината напусна тялото му като гъсеница, която излиза от пашкул.

25.

От верандата на двуетажната си облицована с дъски къща Розалин Мейгън гледаше как баща й се клатушка по тясната уличка. Капитан Томас Фоли беше пресушил на вечеря пет бутилки гинес, но Розалин не се оплакваше от пиенето му. Капитанът беше отгледал шест деца, излизаше за риба във всякакво време и никога не се биеше в селската кръчма. «Щом иска още една бутилка, нека си пийне — помисли си тя. — Помага му да забрави за артрита».

Влезе в кухнята и включи компютъра в нишата до килера. Мъжът й беше в Лимерик на обучение, а синът й работеше като дърводелец в Америка. През лятото къщата й беше пълна с туристи, но през студените месеци дори и любителите на птици избягваха да идват. Розалин предпочиташе спокойния сезон, нищо че през деня не се случваше почти нищо. По-голямата й сестра работеше в пощата в Дъблин. Непрекъснато се хвалеше на кой нов филм ходила или коя пиеса гледала в театър «Аби». Веднъж даже беше достатъчно груба да нарече Портмагий «заспало малко село».

Тази вечер Розалин имаше достатъчно новини за приличен имейл. Със сигурност на Скелиг Кълъмба ставаше нещо тайнствено и баща й беше единственият източник на информация за острова.

Та Розалин напомни на сестра си, че миналата година един възрастен човек, Матю, отишъл на острова заедно с една червенокоса ирландка, която неизвестно как ненадейно станала игуменка. Преди няколко дни пък още по-странна група пристигнала в Портмагий — малко китайче, чернокожа жена, американец и млада жена с британски акцент. Ден след като баща им ги закарал на острова, му било наредено да върне така наречената игуменка и американеца на сушата. «Това, което става, със сигурност е странно — написа Розалин. — Може и да не е Дъблин, но и ние в Портмагий си имаме тайни».

В компютъра имаше скрит «червей» — шпионин, — който беше заразил милиони компютри по целия свят. Червеят дебнеше подобно на тропическа змия на дъното на тъмна лагуна. Когато се появяха определени думи или имена, програмата намираше новата информация, копираше я и после се плъзваше в интернет да намери господаря си.

Вики Фрейзър обичаше да се буди в спалното помещение над готварницата на манастира. Лицето й беше винаги студено, но всичко останало беше увито в пухения юрган. Алис спеше в ъгъла. Мая беше само на няколко крачки от нея с арлекинския меч подръка.

Сутрин готварницата беше притихнала. Когато слънцето паднеше под определен ъгъл върху постройката, жълтеникавобял лъч влизаше през скосения прозорец и бавно запълзяваше по пода. Вики си мислеше за Холис и си представяше как лежи до нея. Тялото му беше покрито с белези от всевъзможни битки и двубои, но щом надникнеше в очите му, виждаше добротата в тях. Сега, когато бяха в безопасност на острова, Вики имаше време да мисли за него. Холис беше много добър боец, но тя се тревожеше, че самоувереността му може да го вкара в беля.

Към шест сестра Джоун започна да тропа долу, приготвяше чая. Останалите три сестри дойдоха половин час по-късно и всички закусиха заедно. На масата имаше голям буркан мед. Алис го хващаше с две ръце и изливаше върху овесената си каша странни фигури.

Момичето все още отказваше да говори, но явно харесваше да живее на острова. Помагаше на сестрите в ежедневните им задължения, береше цветя и ги слагаше в празни буркани от мармалад и кръстосваше острова с пръчка вместо арлекински меч. Веднъж поведе Вики надолу по една тясна пътека, вдълбана в скалата. Стотина метра по стръмния склон — и човек излизаше право на скалистия бряг, където вълните са разбиваха в камъните.

Пътеката водеше до малка пещера. Вътре имаше покрита с мъх каменна пейка и малък олтар с келтски кръст.

— Прилича на пещера на отшелник — каза Вики и на Алис, изглежда, идеята й хареса. Двете седяха пред входа на пещерата и малкото момиченце хвърляше камъчета към хоризонта.

Алис се отнасяше към Вики като към по-голяма сестра, чиято основна грижа е да реши косата й. Обожаваше монахините, които й четяха приключенски романи и правеха сладки със стафиди. Една вечер дори легна на една пейка в параклиса с глава в скута на сестра Джоун. Мая беше друга категория за малкото момиче: не беше майка, сестра или приятелка. Понякога Вики ги виждаше да си разменят погледи, изпълнени с разбиране. Сякаш се чувстваха еднакво самотни, независимо колко хора имаше около тях.

Два пъти на ден Мая ходеше при тялото на Матю Кориган в подземието под склада. Останалото време прекарваше сама, слизаше по каменната пътека до пристана и гледаше морето. Вики не посмя да попита какво се е случило, но беше ясно, че Мая е направила нещо, което е дало повод на Блажената майка да вземе Гейбриъл и да напусне Скелиг Кълъмба.

На осмия ден Вики се събуди рано и видя арлекина, коленичил до нея.

— Слез долу — прошепна Мая. — Трябва да поговорим.

Увита в черен шал, Вики слезе в трапезарията, където имаше дълга маса с две пейки. Мая вече беше запалила печката. Вики седна на едната пейка и се облегна на стената. По средата на масата гореше голяма свещ и сенки минаваха по лицето на Мая, докато тя обикаляше стаята.

— Спомняш ли си, когато пристигнахме в Портмагий и двамата с Гейбриъл отидохме да намерим капитан Фоли? След като си тръгнахме от къщата му, седнахме на една пейка на брега и аз се заклех, че ще бъда винаги до него — каквото и да стане.

Вики Кимна и каза:

— Сигурно е било трудно. Ти веднъж ми каза, че арлекините не обичат да дават обещания…

— Изобщо не беше трудно. Исках да изрека тези думи повече от всичко на света. — Мая спря пред свещта и се загледа в пламъка. — Дадох обещание на Гейбриъл и възнамерявам да го удържа.

— Какво искаш да кажеш?

— Отивам в Лондон да го намеря. Никой не може да го пази по-добре от мен.

— Ами Блажената майка?

— Тя ме нападна в параклиса, но само за да й обърна внимание. — Очите на Мая се присвиха ядосано. — Ще се бия с нея или с Липата, и с всеки, който се опита да ме отдели от Гейбриъл. Цял куп арлекини от дете ми нареждат какво да правя, но това време отмина.

«Блажената майка ще те убие», помисли Вики. Но не го каза. Лицето на Мая сякаш блестеше от ярост.

— Щом обещанието е важно за теб, тогава върви в Лондон. Не се тревожи за Матю Кориган. Ще съм тук, ако прекоси обратно в този свят.

— Тревожа се за дълга си, Вики. Съгласих се да остана и да го пазя.

— Тук сме в безопасност — каза Вики. — Дори и Блажената майка го каза. Прекарала е тук почти половин година, без да види дори някой любител на птици.

— Ами ако стане нещо?

— Ще се оправя. Аз съм същата като теб, Мая. Вече не съм малко момиченце.

Мая спря да крачи и се усмихна.

— Да, ти също се промени.

— Фоли пристига утре сутрин с провизиите и може да те върне на сушата. Но как ще откриеш Гейбриъл в Лондон?

— Вероятно ще се свърже със свободните бегачи. Била съм в къщата им в Саут Банк. Ще ида там и ще поговоря с приятелите на Гейбриъл.

— Вземи всичките пари от раницата ми. Не ни вършат работа на острова.

— Мая… — промълви едно тъничко гласче и Вики изненадано се обърна. Алис Чен стоеше до стълбите. Детето беше проговорило. Устните се движеха мълчаливо, сякаш не му се вярваше, че от гърлото му може да излезе звук. После отново проговори: — Моля те, не си отивай, Мая. Искам да си тук.

Лицето на Мая се превърна в обичайната арлекинска маска, но после устата й се размекна и тя си позволи да изпита нещо друго, освен гняв. Вики беше наблюдавала Мая да действа смело десетки пъти през последните месеци. Но най-смелият момент беше сега — точно сега, — когато отиде до момиченцето и го прегърна.

Един от британските наемници, които бяха долетели до Ирландия с Бун, отвори страничната врата на багажното отделение на хеликоптера. Бун седеше на металната пейка и работеше на лаптопа си.

— Извинете, сър. Но искахте да ви кажа, когато пристигне господин Харкнес.

— Точно така. Благодаря.

Бун облече якето си и слезе от хеликоптера. Двамата наемници и пилотът стояха на пистата, пушеха и обсъждаха предложения за работа в Москва. През последните три часа всички стояха и чакаха на това малко летище край Киларни. Беше късно следобед и пилотите аматьори, които бяха упражнявали кацане при страничен вятър, си бяха прибрали самолетите и си бяха отишли у дома. Пистата беше насред полето, заобиколена от оградени пасища. От северната страна пасяха овце; на юг — крави. Във въздуха се носеше приятният мирис на окосена трева.

Малък пикап с метална каросерия беше паркиран на двеста метра от тях, до самия вход на летището. Господин Харкнес тъкмо слизаше от него. Бун се беше запознал с пенсионирания гледач на животни в Прага, когато бяха заловили, разпитали и убили бащата на Мая. Харкнес беше вече на години, с бледа кожа и лоши зъби. Носеше спортно сако от туид и лекедосана военна вратовръзка.

Бун беше наемал и ръководил много наемници, но Харкнес го караше да се чувства неловко. На стареца, изглежда, му харесваше да се грижи за снадките. Това му беше работата, разбира се. Но Харкнес се вълнуваше, когато говореше за тези генетични деформации, създадени от учените на Братството. Беше лишен от сила човек, който сега контролираше нещо крайно опасно. Бун винаги се чувстваше край него така, сякаш си има работа с просяк, който си подхвърля граната.

— Добър вечер, господин Бун. За мен е удоволствие да ви видя отново. — Харкнес кимна в знак на уважение.

— Имаше ли проблеми на летището в Дъблин?

— Не, сър. Всички документи бяха надлежно подпечатани и подписани от нашите приятели в зоологическата градина. Митничарите дори не погледнаха в клетките.

— Има ли пострадали от пренасянето?

— Всички екземпляри изглеждат здрави. Искате ли да се уверите лично?

И отвори задната врата на пикапа. Отзад имаше четири пластмасови товарни контейнера с размерите на самолетни клетки за кучета. Дупките за въздух бяха покрити с дебела телена мрежа. Отвътре се носеше ужасна смрад.

— Нахраних ги, когато пристигнахме на летището, и край. Гладът е най-доброто средство за това, което може да им се наложи да правят.

Харкнес шляпна с длан по капака на един от контейнерите. Отвътре се чу дрезгав вой. Останалите три снадки му отговориха. Овцете на близкото пасище ги чуха; и се разбягаха.

— Отвратителни същества — рече Харкнес и показа жълтите си зъби.

— Бият ли се помежду си?

— Рядко. Тези животни по принцип са създадени да нападат, но носят основните белези на вида си. Това в зеления контейнер е капитанът, а останалите трима са сержантите му. Не нападаш командира си, освен ако не можеш да го убиеш.

— И можеш да се оправяш с тях?

— Да, сър. Имам огромни щипци в колата и електрически остен за говеда. Няма да има проблем.

— Какво ще стане, след като ги пуснем?

— Ами, господин Бун… — Харкнес погледна обувките си. — Куршумът е най-доброто средство, след като си свършат работата.

Втори хеликоптер се приближи от изток и двамата млъкнаха. Хеликоптерът закръжи над летището и после кацна. Бун остави Харкнес и тръгна към новопристигналите. Страничната врата се отвори, един наемник спусна къса стълба и на вратата се появи Майкъл Кориган.

— Добър ден! — бодро поздрави той.

Бун все още не беше решил как трябва да се обръща към странника — с «Майкъл» или с «господин Кориган». Кимна любезно.

— Как беше полетът?

— Никакви проблеми. Готови ли сте за тръгване, Бун?

Да, бяха готови. Но го притесняваше, че някой друг, освен генерал Наш може да задава този въпрос.

— Мисля, че трябва да изчакаме да се стъмни — отвърна той. — По-лесно е да открием мишена вътре в сграда.

След леката вечеря от супа от киселец и сухар бедните кларитинки напуснаха топлата готварница и слязоха в параклиса. Алис ги последва. Откакто Мая беше напуснала острова, момиченцето беше продължило с мълчанието, което си беше наложило само, но пък явно й харесваше да слуша песнопенията на латински. Понякога устните й се движеха, сякаш пееше наум заедно със сестрите.

Вики остана да измие съдовете. Малко след като излязоха, видя, че Алис си е забравила якето. Вятърът се беше усилил, духаше от изток и в параклиса щеше да е студено. Тя остави чиниите в мивката, взе якето на детето и излезе.

Островът беше затворен свят. След като го обиколиш няколко пъти, осъзнаваш, че единственият начин да се освободиш от конкретната реалност е да погледнеш нагоре към небесата. В Лос Анжелис дебел пласт смог скриваше повечето звезди, но небето тук, над острова, беше чисто. Вики спря до готварницата и погледна нагоре към сребристата луна и лъскавия прах на Млечния път. Чу далечния крясък на морска птица, отговори й друга.

Четири червени светлини се появиха от изток; носеха се в нощното небе. «Самолети — помисли си тя. — Не, два хеликоптера». За броени секунди осъзна какво ще се случи. Беше в църковния двор на североизток от Лос Анжелис, когато Табулата атакува по същия начин.

Като внимаваше да не се спъне в камъните, тя затича надолу към другата тераса и се втурна в подобния на кораб параклис. Пеенето спря в мига, в който отвори с трясък дъбовата врата.

— Табулата идва с два хеликоптера! Бързо се скрийте!

Сестра Мора изглеждаше ужасена.

— Къде? В склада при Матю ли?

— Заведи ги до пещерата на отшелника, Алис. Можеш ли да я откриеш в тъмното?

Момиченцето кимна, хвана сестра Джоун за ръката и я задърпа към вратата.