Търси се

1978

— Събуди се, гений.

Ротстийн не искаше да се събуди. Сънуваше нещо прекрасно: първата си жена, каквато беше няколко месеца преди да му стане съпруга — седемнайсетгодишна и съвършена от главата до петите. Голото ѝ тяло блестеше пред очите му. И двамата бяха голи. Той беше на деветнайсет, под ноктите му имаше грес, но на нея не ѝ пукаше (поне тогава), защото бъдещият ѝ съпруг имаше мечти и тъкмо затова го харесваше. Вярваше в мечтите дори повече от него, и то с основание. В този сън тя се смееше и посягаше към онази част от анатомията му, която беше най-лесна за хващане. Ротстийн се опита да потъне още по-дълбоко в дебрите на подсъзнателното, обаче някой го хвана за лакътя, разтърси го и сънят се спука като сапунен мехур. Той вече не беше на деветнайсет и не обитаваше двустаен апартамент в Ню Джърси; след шест месеца щеше да стане на осемдесет и живееше във ферма в Ню Хемпшир, където според завещанието му щяха да го погребат. В спалнята имаше трима мъже със скиорски маски — червена, синя и канареножълта. Ротстийн се помъчи да си внуши, че продължава да сънува (само дето романтичният сън беше заменен от кошмар, както се случваше понякога), обаче онзи пусна ръката му, хвана го за рамото и го просна на пода. Ротстийн си удари главата и изкрещя.

— Престани! — процеди човекът с жълтата маска. — Да не искаш да загуби съзнание?

— Леле, вижте! — възкликна онзи с червената маска. — Дъртакът се е надървил. Сигурно е сънувал, че се чука.

Човекът със синята маска, който беше разтърсвал стареца, промърмори:

— Чукане — дръжки. Пикае му се, затуй му е щръкнал. На тая възраст нищо не може да ги възбуди. Моят дядо…

— Затваряй си устата — сряза го Жълтата маска. — На никого не му дреме за дядо ти!

Въпреки че беше замаян от удара и още обвит от изтъняващата завеса на съня, Ротстийн разбра, че е загазил. Една дума изникна в ума му: крадци. Погледна тримата, появили се като по чудо в спалнята му; главата го болеше (вземаше лекарства за разреждане на кръвта и на дясното му слепоочие щеше да се появи голяма синина), сърцето му с опасно изтънели стени биеше до пръсване. Тримата мъже, които освен страховитите маски носеха ръкавици и тънки якета, се наведоха над него. „Втасах я — каза си той. — Нападнаха ме крадци, а градът е на осем километра оттук.“

Криво-ляво прогони останките от съня и се помъчи да разсъждава трезво, стигайки до извода, че все пак положението не е толкова тревожно: щом криеха лицата си, значи нямаше да го убият.

Може би.

— Господа… — промърмори.

Онзи с жълтата маска се засмя и вдигна палец:

— Добро начало, гений.

Ротстийн кимна, сякаш му бяха направили комплимент. Погледна часовника на нощното шкафче (беше два и петнайсет), после отново се втренчи в човека с жълтата маска, който май беше тарторът на апашите.

— Вижте какво, имам малко пари и ще ви дам всичките. Стига после да си тръгнете по живо, по здраво.

Нов порив на вятъра запрати в къщата пожълтелите листа от двора. Ротстийн забеляза, че централното отопление е включено за първи път през тази година, и си помисли: „А довчера беше лято…“

— Едно пиленце ни каза, че имаш много пари — обади се Червената маска.

— Млък! — сряза го Жълтия и подаде ръка на Ротстийн. — Ставай, гений.

Ротстийн хвана дланта му, някак си се изправи, въпреки че краката му трепереха, и седна на леглото. Едва дишаше, обаче си даваше сметка (през целия му живот способността за трезва преценка беше и недостатък, и предимство) каква картинка представлява: старец с прекалено широка синя пижама и с плешива глава — от косата му бяха останали само две туфи над ушите. Ето в какво се беше превърнал писателят, сниман на корицата на списание „Тайм“ („ДЖОН РОТСТИЙН, АМЕРИКАНСКИЯТ ГЕНИЙ — ОТШЕЛНИК“) през годината, когато Джон Кенеди стана президент.

Събуди се, гений.

— Поседи, докато ти размине — любезно каза Жълтия. (Загрижеността му не успокои Ротстийн.) — После ще отидем в дневната да поговорим като нормалните хора. Не бързай. Дишай дълбоко.

Ротстийн се подчини и сърцето му се поуспокои. Насили се да мисли за Пеги, за гърдите ѝ (малки, но съвършени), за дългите ѝ, гладки бедра, обаче сънят вече го нямаше, нямаше я и някогашната Пеги — сега сбабичосана и живееща в Париж. На негов гръб. Поне Йоланда, неговият втори опит за семейно блаженство, беше покойница и не му се налагаше да ѝ плаща издръжка.

Човекът с червената маска отиде в кабинета и започна да рови навсякъде. Нещо падна на пода. Чуваше се как онзи отваря и затваря чекмеджетата.

— По-добре ли си? — попита Жълтия и щом Ротстийн кимна, добави: — Чудесно. Да вървим.

Застана от едната му страна, Синия — от другата, и го поведоха към малката дневна. Третият продължаваше да тършува в кабинета. Скоро щеше да отвори дрешника, да избута встрани двата сака и трите пуловера и да види сейфа. Беше неизбежно.

„Няма значение, важното е да не вземат тетрадките. Пък и защо са им? Крадците се интересуват само от пари. Надали четат друго освен «Пентхаус».“

Само дето човекът с жълтата маска изглеждаше замесен от друго тесто — по говора му личеше, че е образован.

Всички лампи в дневната светеха, щорите не бяха спуснати. Бдителните съседи биха се запитали какво се случва в къщата на възрастния писател… ако той имаше съседи. Най-близката къща беше край магистралата, на повече от три километра. Ротстийн нямаше приятели, никой не го посещаваше — той на бърза ръка отпращаше всеки случайно отбил се търговски пътник. Да, несъмнено беше стар особняк този „пенсиониран“ писател. Този саможив отшелник. Плащаше си данъците и светът вече не се интересуваше от него.

Синия и Жълтия го заведоха до креслото, обърнато към рядко включвания телевизор, и понеже той не седна веднага, Синия го блъсна на стола.

— По-кротко! — сряза го другият и онзи промърмори нещо, но отстъпи крачка назад. Да, несъмнено човекът с жълтата маска беше шефът. Тарторът на апашите.

Той сложи длани на коленете си и се приведе към Ротстийн:

— Искаш ли една глътка за успокояване на нервите?

— Ако говориш за алкохол, отказах пиенето преди двайсет години. Така ми нареди лекарят.

— Браво на теб. Ходеше ли на сбирките?

— Не бях алкохолик — промърмори Ротстийн — подмятането го беше жегнало. Колко нелепо беше да се обижда от думите на някакъв крадец, когато животът му висеше на косъм, но… наистина ли беше нелепо? Как трябва да се чувства човек, когато хора с маски за ски са го измъкнали от леглото посред нощ? Запита се как би пресъздал подобна сцена и не можа да си отговори — не пишеше за такива неща. — Хората си мислят, че всеки съвременен писател от бялата раса задължително е алкохолик.

— Добре, добре, не се горещи толкова. — Жълтия сякаш се опитваше да успокои капризно дете. — Искаш ли вода?

— Не, благодаря. Искам тримата да са разкарате, затова ще бъда откровен с теб — промърмори и се запита дали този тип знае основното правило при общуването между хората: ако някой каже, че ще е откровен с теб, в повечето случаи е готов да те излъже право в очите. — В портфейла ми на нощното шкафче има около осемдесет долара. В порцелановия чайник на полицата над камината ето там…

Синия се обърна да погледне, но Жълтия продължи да се взира в Ротстийн. Очите му зад маската насмешливо проблясваха.

„Не се хвана“ — помисли си Ротстийн, обаче не се предаде. Вече се беше събудил напълно и беше и вбесен, и изплашен, но си даваше сметка, че не бива да се издаде.

— В чайника са парите за домакинството. Петдесет — шейсет долара. Само толкова държа вкъщи. Вземете ги и си вървете по живо, по здраво.

— Шибан лъжец! — процеди Синия. — Имаш много повече, дядка. Знаем със сигурност, хич не ни баламосвай.

В този момент Червения се провикна от кабинета, все едно беше актьор, очаквал тъкмо тази реплика:

— Бинго! Намерих сейф! И то какъв — грамадански!

Ротстийн знаеше, че рано или късно човекът с червената маска ще открие сейфа, въпреки това го обзе отчаяние. Глупаво беше да държи пари вкъщи — единствената причина беше омразата му към кредитни карти, чекове, акции и други финансови инструменти… всички съблазнителни вериги, оковаващи хората към могъщата и всепогубваща американска машина, работеща на принципа „Задлъжней, за да харчиш“. Обаче сега можеха да го спасят. Щеше да преживее загубата на парите, но не и на тетрадките.

— А сега комбинацията. — Синия щракна с пръсти, обаче звук не се чу, защото той беше с ръкавици. — Казвай, дърто!

Ротстийн беше набрал достатъчно гняв, за да откаже (според Йоланда гневът открай време беше най-вярното му оръжие. „Вероятно още като бебе си беснеел в кошчето, за да стане твоето“ — сопна му се веднъж), само че сега беше и уморен, и изплашен. Ако се заинатеше, щяха да го бият, докато го пречупят. Като нищо можеше да получи още един сърдечен удар, който със сигурност щеше да го довърши.

— Ако ви кажа комбинацията, ще си тръгнете ли, след като вземете парите?

— Господин Ротстийн — любезно каза Жълтия — любезността му изглеждаше искрена (и тъкмо затова — гротескна), — не си в положение да поставяш условия. Фреди, донеси чувалите.

В кухнята нахлу студен въздух, когато Синия, наричан още Фреди, отвори вратата и излезе. Човекът с жълтата маска отново се усмихваше. Ротстийн вече ненавиждаше тази усмивка. Тези червени устни.

— Хайде, гений, изплюй… камъчето. Давай по-бързо, че да свършим по-бързо.

Ротстийн въздъхна и изрецитира комбинацията за отваряне на сейфа „Гардал“ в дрешника:

— Три, две завъртания наляво, трийсет и едно, две завъртания надясно, деветдесет и девет, завъртане надясно и обратно на нула.

Червените устни зад маската се разтегнаха в усмивка, оголваща зъбите:

— Ама, разбира се, трябваше да се досетя: шифърът е рождената ти дата. — Той задиктува комбинацията на съучастника си в дрешника.

Ротстийн, който още разсъждаваше сравнително хладнокръвно, стигна до нерадостно заключение. Синия и Червения се интересуваха само от парите; Жълтия може би щеше да вземе своя дял, обаче надали това беше главната цел на човека, който продължаваше да нарича жертвата си гений. Сякаш в потвърждение на разсъжденията му Синия се върна, придружен от поредния студен полъх откъм улицата. На раменете си беше преметнал по два големи сака.

— Виж… — старецът погледна в очите човека с жълтата маска. — Ценни в сейфа са само парите. Има и тетрадки със записки, които надали ви интересуват, но за мен са важни.

Червения се провикна от кабинета:

— Баси майката, Мори! Ударихме джакпота! Леле-мале, в сейфа има купища мангизи! Стоят си в пликовете от банката, които са… не мога да ги преброя.

„Най-малко шейсет, може би дори осемдесет — би казал Ротстийн. — С по четиристотин долара във всеки. Изпратени от Арнолд Абел, моя счетоводител от Ню Йорк. Джени урежда сметките за домакинството (които са много скромни, защото Абел плаща големите разходи) и ми носи пликовете с останалите пари, които прибирам в сейфа. От време на време ѝ отпускам малка премия, на Коледа давам бакшиш на пощальона, но иначе почти нямам за какво да харча. Арнолд никога не ме пита какво правя с парите. Може би си мисли, че използвам услугите на едно-две момичета на повикване. Или пък че залагам на конните надбягвания в Рокингам. — Тук би се обърнал към Жълтия, известен още като Мори: — Знаеш ли какво е най-смешното? Никога не съм си задавал този въпрос. Както никога не съм се питал защо продължавам да изписвам тетрадка след тетрадка. Правя го и туйто.“

Можеше да го каже, но не обели нито дума. Не защото онзи нямаше да го разбере: лукавата усмивка, разтягаща червените устни, подсказваше точно обратното. Щеше да го разбере и нямаше да му пука.

— Какво още има? — провикна се Жълтия, продължавайки да гледа Ротстийн в очите. — Кутии? Кутии за ръкописи? От онези, за които ти споменах?

— Кутии няма. Само тетрадки. Фрашкано е с тия тъпотии.

Жълтия се усмихна, все така вперил поглед в очите на Ротстийн:

— Пишеш на ръка, а? Значи така работиш, а, гений?

— Моля ви, оставете ги — измънка Ротстийн. — Не бива да се четат от никого. Това е суров материал, романите още не са довършени…

— И никога няма да ги довършиш — прекъсна го онзи. — Сигурен съм. — Закачливото пламъче в очите му, което Ротстийн мислено наричаше „ирландска насмешка“, беше помръкнало. — Пък и защо да се бъхтиш, нали така? Финансово си напълно задоволен. Получаваш достатъчно от авторските права за „Беглецът“. И за „Беглецът отива на война“. И за „Беглецът уляга“. Прочутата трилогия за Джими Голд. Непрекъснато преиздават и трите романа. Изучават се в колежите в цялата наша велика страна. Благодарение на шайката даскали по литература, които си мислят, че вие двамата със Сол Белоу сте окачили на небето Луната, винаги ще има колежани, които да си купуват книгите ти. Уреден си за цял живот, нали? Защо да рискуваш и да издадеш роман, който ще накърни репутацията ти от чисто злато, след като можеш да се криеш тук и да се преструваш, че си сам на света? — Жълтия поклати глава. — Приятелю мой, ти придаваш съвършено ново значение на думата „педант“.

Синия още висеше на вратата:

— Какво да правя, Мори?

— Искам с Къртис да приберете всичко в саковете. Ако не остане място за тетрадките, претършувайте къщата. Даже в такава миша дупка ще се намери поне един куфар. Не си губете времето да броите парите. Искам да се ометем час по-скоро!

— Ясно. Синия… Фреди… наляво.

— Недейте — измънка Ротстийн и се ужаси от треперливия си глас. Понякога забравяше колко е стар… но не и тази вечер.

Онзи, когото наричаха Мори, се приведе към него, зеленикавите му очи надничаха през дупките в жълтата маска:

— Ще те питам нещо. Ако отговориш честно, може би ще оставим тетрадките. Ще бъдеш ли откровен с мен, гений?

— Ще се постарая. И да знаеш, че никога не съм се смятал за гений. Така ме нарекоха в „Тайм“.

— Бас държа, че не си им изпратил протестно писмо.

Ротстийн не отговори. „Гад такъв — помисли си. — Опитваш се да ме измамиш. Нищичко няма да оставиш, нали? Каквото и да кажа.“

— Ето и въпроса — да му се не види, защо не пощади Джими Голд? Защо го омърси?

Въпросът беше толкова неочакван, че макар Джими Голд да беше най-известният му герой, онзи, с когото щяха да го запомнят (ако изобщо го запомнеха с нещо), в първия момент Ротстийн не го разбра за какво говори този Мори. Авторът на статията в „Тайм“, в която беше нарекъл писателя „гений“, беше определил Джими Голд като „американска икона на отчаянието в страната на изобилието“. Твърде много хвалби… които обаче бяха помогнали за продажбите на книгата.

— Ако имаш предвид, че съм сгрешил, като написах продължения на „Беглецът“, и аз съм на същото мнение — промърмори, но не беше съвсем откровен. Втората книга от трилогията беше затвърдила репутацията му на значим американски писател, а третата беше венецът на кариерата му — критиците го хвалеха до небесата, романът остана цели шейсет и две седмици в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Присъдиха му „Националната награда за литература“… не че той отиде да я получи. В почетния диплом пишеше, че това е „Илиадата на следвоенна Америка“, имайки предвид не само последния роман, а цялата трилогия.

— Не казвам, че трябваше да спреш след „Беглецът“ — заяви Мори. — Втората книга също я бива, може би дори е още по-добра. Защото са правдоподобни. Говоря за последната — пълен боклук! Реклама? За реклама ли я написа? — После направи нещо, от което дъхът на Ротстийн спря и коремът му сякаш се напълни с олово. Бавно, почти замислено, свали жълтата маска и старецът видя младеж с характерната външност на бостънски ирландец: рижава коса, зеленикави очи и бяла кожа, която почервенява от слънцето и никога не хваща загар. Плюс противните червени устни. — Къща в предградията? Форд седан на алеята отпред? Съпруга и две ситни дечица? Всичко е за продан, това ли ти е идеята? Всеки се продава, така ли? В тетрадките…

— В тетрадките…

Искаше да каже: „В тетрадките са още два романа, завършващи поредицата за Джими Голд. В първия Джими осъзнава колко е безсмислен еснафският му живот и зарязва семейството си, работата и уютната къща в Кънектикът. Напуска дома си пеш, само с раница и с дрехите на гърба си. Превръща се в по-възрастна версия на младежа, който напуска училище, отказва се от сребролюбивите си родители и след двудневен запой в Ню Йорк решава да се запише в армията.“

— Какво има в тетрадките? — нетърпеливо попита Мори. — Продължавай, гений. Защо ти трябваше да омърсиш Джими, да го натикаш в калта?

Ротстийн искаше да каже, че в „Беглецът поема на запад“ Джими се връща към предишното, истинското си аз. Само че Жълтия беше показал лицето си, а сега извади пистолет от предния джоб на якето си. Изглеждаше огорчен.

— Създаде един от най-великите герои в американската литература, после се изсра върху него — каза. — Човек, който постъпва така, не заслужава да живее.

Джон Ротстийн отново беше обзет от гняв и дори му стана приятно.

— Ако наистина го мислиш — процеди, — значи не си разбрал нито думичка от романите ми.

Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.

Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.

— Не ми се прави на литературен критик, момченце! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет и две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?

— Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. — В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. — И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!

До болка познатата критика — как смееш да се отказваш от славата? — разпали искрицата яд в пламенна ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.

— Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!

— Млъкни! Говориш като майка ми.

— Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама никога не ще можеш да продадеш!

— Млъкни, гений! Предупреждавам те да си държиш езика зад зъбите!

„И какво като натисне спусъка? — помисли си Ротстийн. — Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от смазани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пътека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер — кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страници, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в «Тайм»… и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолевения“

— Да, наистина си кръгъл глупак — заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. — Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разбират, че парите могат да бъдат похарчени. — Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. — Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.

— Последно предупреждение! — процеди Мори.

— Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!

Морис Белами го застреля.

2009

Първият скандал за пари в дома на семейство Саубърс (първият, който децата неволно чуха) избухна през една априлска вечер. Всъщност не беше скандал, а спор, но даже най-силните бури започват с лек полъх на вятъра. Питър и Тина Саубърс бяха в дневната, той си пишеше домашното, сестра му си беше пуснала на дивиди „Спондж Боб“. Гледала го беше безброй пъти, но все не ѝ омръзваше. Което си беше чист късмет, защото от два месеца вече нямаха кабелна телевизия — баща ѝ се беше отказал от абонамента.

Том и Линда бяха в кухнята; той тъкмо беше затворил вехтата си раница, след като беше сложил в нея няколко енергийни десертчета с мюсли, пластмасова кутия с нарязани зеленчуци, две бутилки вода и кутийка кока-кола.

— Съвсем си превъртял — ядно промърмори Линда. — Открай време си нервак, но това вече минава всички граници. Какво ти пречи да нагласиш часовника да те събуди в пет? Ще имаш достатъчно време да вземеш Тод и в шест да сте пред Общинския център — обзалагам се, че ще сте първите.

— Де да беше така — въздъхна Том. — Той разправя, че миналия месец в Брук Парк пак имало временна борса за безработни и хората се наредили на опашка още предишния ден. Предишният ден, Лин!

— Тод бръщолеви какво ли не, а ти му вярваш. Помниш ли как каза, че Пит и Тина „адски“ ще харесат автошоуто „Монстър Джам“…

— Не става дума за автошоу, нито за концерт в парка, нито за зрелищни фойерверки, а за живота ни!

Пит вдигна очи от тетрадката и се спогледа със сестра си, коя сви рамене, все едно казваше: „Родители, какво да ги правиш?“ Той пак се захвана с решаването на задачите по алгебра. Още четири и после можеше да отиде у Хауи и да провери дали приятелят му си е купил нови комикси. Самият той нямаше книжки за размяна — баща му беше спрял джобните му едновременно с кабелната телевизия.

Том нервно закрачи напред-назад в кухнята. Линда се приближи до него и го хвана под ръка, опитвайки се да го успокои:

— Знам, че става дума за живота ни.

Говореше тихо, за да не я чуят децата и да се разстроят (знаеше, че Пит и без това е доста изнервен), но най-вече за да намали напрежението. Знаеше и какво изпитва Том и му съчувстваше с цялото си сърце. Страхът беше ужасно чувство, обаче още по-ужасно беше унижението да не можеш да издържаш семейството си. Всъщност „унижение“ не беше точната дума. Той се срамуваше. През десетте си години в „Недвижими имоти «Лейкфронт»“ беше най-способният брокер и снимката, на която широко се усмихваше, често грееше на рекламното табло на фирмата. Парите, които Линда получаваше като начална учителка, бяха само допълнителен бонус. През есента на 2008 обаче настъпи икономическата криза и семейство Саубърс останаха само на учителската заплата.

Най-обезнадеждаващото беше, че не уволниха Том с обещанието да го назначат отново, когато рецесията приключи. „Недвижими имоти «Лейкфронт»“ фалира и сградата, в която се помещаваше, сега беше празна, изрисувана отвън с графити и с надпис „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ на витрината. Братя Риърдън, които бяха наследили фирмата от баща си (а той — от своя баща), бяха инвестирали големи суми в акции и загубиха почти всичко при сриването на пазара. Линда не я грееше, че Тод Пейн, най-добрият приятел на Том, също е останал без работа. Смяташе го за празноглав дърдорко.

— Май не си видял по телевизията прогнозата за времето, но аз я гледах. Нощта ще е мразовита, призори от езерото ще се вдигне мъгла, очаква се и леденостуден дъжд. Леденостуден дъжд, Том.

— Чудесно. Дано са познали. Сума хора ще се откажат и шансовете ни ще са по-големи. — Хвана я за раменете, но не я разтърси, не ѝ се развика. Скандалът избухна по-късно. — Наложително е да си намеря някаква работа и тази пролет няма да имам друга възможност. Скъсах се да трамбовам по улиците и да разпитвам за…

— Знам…

— Обаче никъде не търсят хора като мен. Никъде! Предлагат се няколко места за докери или на строежа на новия търговски център до аерогарата, но как ме виждаш като строителен работник? Тежа с петнайсет килограма над нормата и още преди двайсет години излязох от форма. Предполагам, че през лятото — ако положението малко се стабилизира, разбира се, — ще си намеря чиновническа работа, само че вероятно ще е временна и нископлатена. Затова с Тод ще отидем пред Общинския център още в полунощ и ще стоим на опашката до сутринта, когато ще започнат да пускат кандидатите. Убеден съм, че ще получа назначение, и то с прилична заплата.

— Ще получиш и някой вирус, който ще лепнеш на всички ни. После ще пестим от храната, за да платим на лекаря.

Чашата на търпението му преля и той кресна:

— Вместо да ме окуражиш, непрекъснато ми опяваш!

— Не се сърди, Том, опитвам се да…

— Да беше казала: „Браво на теб, Том! Хубаво си го измислил да отидете по-рано, сигурно ще е от полза! Трогната съм, че правиш такива жертви за нас, Том.“ Или нещо подобно. Прекалено много ли искам, да му се не види?

— Казвам само, че… — Кухненската врата се отвори и затвори с трясък. Том беше отишъл да пуши в задния двор. Пит отново вдигна глава и видя колко е разстроена и разтревожена Тина. Все пак беше само на осем. Усмихна ѝ се и ѝ намигна. Тя също се усмихна, макар и колебливо, после се върна към случващото се в подводното кралство Бикини Ботъм, където бащите не остават без работа, не повишават тон и не лишават децата си от джобни. Освен ако са непослушни, разбира се.

Същата вечер, преди да тръгне за борсата, Том занесе дъщеря си в леглото, целуна я за лека нощ, целуна и любимата ѝ кукла госпожа Бизли — ей така, за късмет.

— Татко? Ще се оправят ли нещата?

— Разбира се, миличко. — Тина запомни обещанието му. И уверения му тон. — Всичко ще се подреди. А сега заспивай. — И излезе от стаята с нормалната си походка. Тя запомни и това, защото никога повече не го видя да ходи така.

Щом колата изпъпли по стръмното възвишение между Марлборо Стрийт и паркинга на Общинския център, Том се провикна:

— Ей, спри!

— Абе, ти луд ли си? Зад нас идват коли!

— Само за секунда. — Том вдигна телефона си и засне хората, наредени на опашката. Сигурно бяха стотина. Най-малко. Над вратите на сградата беше опънат банер, на който пишеше: „ГАРАНТИРАНИ 1000 РАБОТНИ МЕСТА!“ Отдолу имаше още един надпис: „Ние се грижим за нашите съграждани! — КМЕТ РАЛФ КИНСЛЪР.“

Шофьорът на колата зад раздрънканото субару на Тод Пейн гневно натисна клаксона.

— Томи, не искам да ти преча да увековечиш това паметно събитие, обаче…

— Добре де, добре — промърмори Том и добави, докато приятелят му вкарваше колата в паркинга, където местата в близост до зданието вече бяха заети. — Нямам търпение да покажа на тази снимка на Линда. Знаеш ли какво ми каза? Че ако дойдем в шест, ще сме първи на опашката!

— Предупредих те, братле. Старият Тод не лъже. — Старият Тод паркира. Субаруто изпусна облак задушливи газове, изхриптя и спря. — До сутринта тук ще има повече от две хиляди души. И репортери от всички сутрешни предавания: „Градът в шест“ „Утринен репортаж“, „Сутрешен обзор“… Може да ни интервюират.

— Притрябвало ми е. Искам само да си намеря работа, друго не ме интересува — разсеяно промълви Том, мислейки си за друго. Линда се оказа права — наистина беше много влажно. Въздухът беше напоен с мириса на езерото, напомнящ миризмата на канализация. Беше и студено — дотолкова, че от устата му да излиза пара. Жълта лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ беше опъната на метални колчета така, че се получаваше сложен лабиринт, нагънат като хармоника, а хората в него бяха като в кошара. Том и Тод застанаха между последните колчета. Зад тях веднага се наредиха други кандидати за работа, предимно мъже — някои бяха с дебели работнически якета, други — със скъпи палта и със скъпи подстрижки, които вече започваха да губят формата си. Том предполагаше, че до зазоряване — цели четири часа преди отварянето на трудовата борса — опашката ще стигне до края на паркинга.

Погледът му попадна на млада жена с бебе в кенгуру. Разделяха ги няколко зигзага на жълтата лента. Запита се колко ли е отчаяна, че да дойде тук с детенцето си посред такава студена и влажна нощ. Тя разговаряше с някакъв едър мъж, преметнал през рамо спален чувал, а мъничето в кенгуруто поглеждаше ту нея, ту него, сякаш беше най-малкият в света любител на тениса. Гледката беше доста комична.

— Искаш ли да се стоплиш, Томи? — Тод извади от раницата си малка бутилка с уиски „Бел“ и му я подаде.

Том се канеше да откаже, спомняйки си предупреждението на Линда на сбогуване: „И да не си посмял да ми се прибереш, лъхащ на алкохол, господинчо“, но взе бутилката. На този кучешки студ една глътчица щеше да му дойде добре. Отпи и почувства как уискито сгрява гърлото и стомаха му.

„Нажабуркай се с вода, преди да стигнеш до гишетата на работодателите — напомни си. — Никой не назначава хора, вонящи на алкохол.“

Някъде към два Тод отново му подаде бутилката, но той отказа да пие. Обаче след час охотно прие предложението. Ако се съди по останалото в бутилката, старият Тод доста успешно се беше предпазил от студа.

„Какво пък“ — помисли си и този път отпи голяма глътка.

— Така те искам! — похвали го приятелят му, леко заваляйки думите. — Поне веднъж бъди лошо момче.

Кандидатите за работа продължаваха да пристигат, колите им, идващи от Марлборо Стрийт, една подир друга се появяваха сред сгъстяващата се мъгла. Опашката беше излязла от пространството, оградено с жълта лента, и краят ѝ вече не се виеше зигзагообразно. Досега Том смяташе, че е наясно с икономическата криза, засегнала цялата страна (та нали самият той беше загубил работата си, престижната си работа?), но докато автомобилите продължаваха да прииждат и опашката ставаше все по-дълга (краят ѝ вече не се виждаше), той започна да осъзнава нещо, от което още повече го втресе. Може би точната дума не беше криза, а катастрофа.

Вдясно от него сред лабиринта от метални колчета и жълта лента заплака бебе. Том се огледа и видя как човекът със спалния чувал разтваря кенгуруто, за да улесни жената („Мили боже, та самата тя е почти дете!“ — помисли си) да извади бебето.

— Туй пък кфо е? — изфъфли Тод.

— Бебе — отвърна Том. — Жена с бебе. Момиче с бебе.

Приятелят му присви очи и се вгледа по-внимателно:

— Мили божке! Според мен е адски безот… безот… така де… липсва ѝ отговорност.

— Пиян ли си? — Линда не харесваше Тод, не виждаше добрите му страни и в този момент Том май също не ги виждаше.

— Съвсем мъничко. Ша са опрая, докат отворят. Ноша си ментови бонбони.

Том мислеше да го попита дали си носи и визин — очите му се бяха зачервили като на електроженист, — но реши, че моментът не е подходящ за спорове. Обърна се към мястото, на което стоеше жената с ревящото бебе. В първия момент си помисли, че ги няма. После погледна надолу и видя как тя, прегърнала детенцето си, се пъха в спалния чувал, придържан от едрия мъжага. Бебето продължаваше да се дере с цяло гърло.

— Що не умирите това врескало? — провикна се някакъв мъж.

Една жена се обади:

— Повикайте някой от „Социални грижи“!

Том си спомни за Тина като бебе, представи си я как трепери от студ и влага през часовете, предшестващи утрото, и едва се сдържа да не извика на мъжа и на жената да млъкнат… или по някакъв начин да помогнат на младата майка. Та нали всички тук — цялата сбирщина прецакани от съдбата неудачници — бяха на един хал?

Плачът на бебето постихна, накрая престана.

— Сигурно тя го кърми — дълбокомислено отбеляза Тод и стисна гърдата си, за да онагледи думите си.

— Да, сигурно.

— Томи?

— Какво?

— Знаеш, че и Ейлин остана без работа, нали? — попита Тод — вече говореше почти нормално и не заваляше думите.

— Не думай! Не знаех! — възкликна той, преструвайки се, че не забелязва страха, изписан на лицето на приятеля си. Нито сълзите му. Може би се беше насълзил от алкохола или от студа. Може би не.

— Обещаха да ѝ се обадят, когато излезем от кризата, но и на мен казаха същото, а вече от половин година съм без работа. Изтеглих си парите от застраховката и вече свършиха. Знаеш ли колко имаме в банката? Петстотин долара. Можеш ли да пресметнеш до кога ще ни стигнат, след като в „Крогер“ един хляб струва цял долар?

— Няма да е за дълго.

— Браво, пиша ти пълно шест! Дано ми излезе късметът тук. Трябва да си намеря работа. На всяка цена.

— Ще си намериш. И двамата ще си намерим.

Тод кимна към едрия мъжага, който сякаш стоеше на пост до спалния чувал, да не би някой случайно да настъпи майката и бебето вътре:

— Мислиш ли, че са женени?

До този момент Том не си беше задавал този въпрос.

— Може би — промърмори.

— В такъв случай и двамата са безработни. Иначе единият щеше да остане вкъщи с детето.

— Може да си мислят, че с него шансовете им за работа са по-големи.

Тод се ухили:

— Аха, тънката струна на състраданието! Идеята си я бива. — Той отново извади бутилката: — Искаш ли?

Том си каза „Ако откажа, той ще довърши уискито“, отпи малка глътка… и задряма.

Събуди го радостен възглас, посрещнат със смях и с ръкопляскания:

— Открили са живот на други планети!

Той се огледа — вече се развиделяваше. Светлината едва си пробиваше път през гъстата мъгла, но денят беше настъпил. През остъклените врати на залата чакащите зърнаха как чистач със сива униформа (късметлия, който имаше работа), тътри из фоайето кофа с бърсалка.

— Кво става? — попита Тод.

— Нищо. Цъфна някакъв чистач.

Тод погледна към Марлборо Стрийт:

— Мили божке, идват още хора!

— Да — кимна Том и си каза: „Ако бях послушал Линда, щяхме да сме най-отзад на опашка, стигаща почти до Кливланд.“ Стана му хубаво (приятно е да мислиш за предстоящото отмъщение), само дето съжаляваше, че се съблазни от уискито на Тод. Вкусът в устата му беше на котешка тоалетна. Не че беше опитвал котешка пикня, обаче…

Някой, намиращ, се няколко зигзага напред, недалеч от спалния чувал, се провикна:

— Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.

Том зърна на алеята откъм Марлборо Стрийт голям автомобил с включени жълти фарове. Беше спрял и не помръдваше.

— Този пък какво чака? — зачуди се Тод.

Шофьорът на колата, последвала мерцедеса, навярно си зададе същия въпрос, защото гневно занатиска клаксона — протяжен, писклив звук, от който безработните на опашката се стреснаха, ядно замърмориха и се огледаха. Колата с жълтите фарове не помръдна още секунда, после се стрелна напред. Не наляво към вече претъпкания паркинг, а право към безработните, натъпкани като сардели зад жълтите ленти.

— Хей! — провикна се някой.

Океанът от хора се развълнува и се полюшна назад. Том се блъсна в Тод, който тупна по задник. Том се опита да се задържи на крака, почти успя, но човекът пред него изкрещя, не, изпищя, и размаха ръце; задните му части улучиха чатала на Том, лакътят — гърдите му. Той падна върху приятеля си, чу счупването на малката бутилка и усети острата миризма на уискито, изтичащо на тротоара.

„Това вече е върхът! — помисли си. — Сега воня като бар в съботна вечер.“

Криво-ляво се изправи — тъкмо навреме, за да види как автомобилът — наистина беше мерцедес, голям седан, сив като мъгливото утро — се вряза в чакащите и закриволичи като пияница, разпръсквайки човешки тела. От решетката на радиатора капеше кръв. Някаква жена (обувките ѝ се бяха изхлузили) се подхлъзна и с разперени ръце се просна върху предния капак. Опита се да се хване за чистачките, не успя и се изтъркаля обратно на асфалта. Жълтите ленти с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ се скъсаха. Метално колче се удари в големия седан, който не намали скоростта. Том видя как мерцедесът прегази спалния чувал и едрия мъжага, вдигнал ръка, сякаш да предпази жената и бебето.

Идваше право към него!

— Тод! — изкрещя! — Тод, ставай! — Напипа едната му ръка и го задърпа. Блъснаха го и той отново падна на колене. Чу как садистът форсира двигателя на мерцедеса. Седанът неумолимо се приближаваше. Том се опита да изпълзи встрани, но го ритнаха в слепоочието. Свитки му излязоха от очите.

— Том? — Някак си Тод се беше озовал зад него. Кога и как се беше случило? — Том, какво става?

Някой се стовари върху него, после още някой, непосилна тежест, под която щеше да стане на пихтия. Бедрата му се прекършиха като крехки пилешки кости. Тежестта изчезна, но мигом я замести силна болка.

С усилие вдигна глава и видя как задните светлини на мерцедеса изчезват сред мъглата. Видя парчетата от счупената бутилка с уиски. Видя, че Тод лежи по гръб и около главата му се е събрала локва кръв. Под колебливия светлик на зората видя алени следи от автомобилни гуми, губещи се в далечината.

Помисли си: „Линда имаше право. Трябваше да си остана вкъщи.“

Помисли си: „Ще умра и може би ще е по-добре. Защото, за разлика от Тод Пейн не си изтеглих парите от застраховката.“

Помисли си: „Въпреки че вероятно ще ми се наложи… след време.“

После го обгърна непрогледен мрак.

Том Саубърс дойде в съзнание след четирийсет и осем часа. Намираше се в болницата, Линда седеше до него и държеше ръката му. Попита я дали ще остане жив. Тя стисна дланта му и го увери, че няма да умре.

— Парализиран ли съм? Отговори ми честно.

— Не, скъпи, но имаш много счупени кости.

— Как е Тод?

Линда обърна глава и прехапа устни.

— В кома е — отговори след малко, — обаче лекарите смятат, че след време ще излезе от нея. Познавало се по мозъчната му дейност… или нещо подобно.

— Блъсна ме кола. Не успях да избягам навреме.

— Знам, скъпи. Още много хора са пострадали. Шофьорът очевидно е луд. Още не са го заловили.

На Том не му дремеше за шофьора на мерцедеса. Важното сега беше, че не е парализиран. Добра новина, обаче…

— Тежко ли ми е положението? Без лъжи, ако обичаш.

Тя го погледна, но след миг извърна очи към картичките с пожелания за бързо оздравяване, наредени на нощното шкафче, и смотолеви:

— Амииии… да речем, че ще мине известно време, докато отново проходиш.

— Колко време?

Линда целуна ранената му ръка:

— Лекарите не знаят.

Том Саубърс затвори очи и зарида. Жена му послуша известно време, после не издържа, наведе се и занатиска бутона за инжектирането на морфин, докато апаратът прекрати подаването. Дотогава Том вече спеше.

1978

Морис взе одеяло от най-горната полица на дрешника в спалнята и покри Ротстийн, който се беше килнал на креслото. Мозъкът, измислил Джими Голд, сестра му Ема и неговите родители — себични хора на крачка от алкохолизма, приличащи си като две капки вода с родителите на Морис, засъхваше върху тапетите. Вместо потрес Морис изпита изумление. Очакваше малко кръв и дупка между очите, не и противна каша от смазани хрущяли и кости. Очевидно му липсваше въображение, затова беше обречен да чете и да цени творбите на колосите в съвременната американска литература, но никога да не стане велик писател.

Фреди Доу излезе от кабинета, преметнал през раменете си по един претъпкан сак. Къртис го последва — беше навел глава, ръцете му бяха празни. Изведнъж се затича, шмугна се край Фреди и се втурна в кухнята. Вятърът подхвана вратата към задния двор и я блъсна в стената на къщата. Чуха се звуци от повръщане.

— Прилоша му — отбеляза Фреди, който притежаваше дарбата да констатира очевидното.

— Ти добре ли си? — попита Морис.

— Да. — Онзи излезе през парадния вход, без да погледне назад, само се спря за миг, за да вземе металния лост, облегнат на люлката на верандата. Бяха се подготвили да влязат с взлом, обаче входната врата беше отключена. Вратата на кухнята — също. Изглежда, Ротстийн изцяло беше разчитал на сейфа. Е, на кого липсваше въображение?

Морис отиде в кабинета и разгледа подреденото бюро и пишещата машина, покрита с калъф. После — снимките на стените. На всички бяха двете бивши съпруги на писателя — с рокли и с прически по модата на петдесетте, засмени, млади и красиви. „Колко странно, че Ротстийн е оставил в кабинета си отхвърлените от него жени, за да го гледат, докато пише“ — каза си той, само че нямаше време нито да размишлява по въпроса, нито да прерови чекмеджетата на бюрото, което щеше да му достави голямо удоволствие. Обаче струваше ли си да тършува? Та нали тетрадките вече бяха в ръцете му? Притежаваше плодовете на ума на Ротстийн — всичко, което беше написал, откакто преди осемнайсет престана да издава романи.

При първия курс Фреди беше натъпкал в саковете пликовете с банкноти (естествено, двамата с Къртис се интересуваха само от парите), но в сейфа имаше още много тетрадки. Тетрадки „Молескин“, на каквито е писал Хемингуей и за каквито мечтаеше Морис в изправителното (там мечтаеше и да стане писател). Само че в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“ му отпускаха седмично по пет листа вестникарска хартия „Блу Хорс“ — крайно недостатъчна дори само за започването на най-великия роман в историята на американската литература. Безсмислено беше да моли за още. Веднъж предложи на интенданта Елкинс да му направи свирка срещу още дванайсет листа хартия, но онзи го удари с юмрук в лицето. Доста забавно, като се има предвид, че през деветмесечния си престой в изправителния дом Морис беше изнасилван многократно, при това често запушваха устата му с мръсните му гащи.

Не обвиняваше изцяло майка си за изнасилванията, но донякъде и тя беше отговорна. Анита Белами, прочутата историчка, чиято книга за известния индустриалец Хенри Клей Фрик беше номинирана за „Пулицър“. Дотолкова прочута, че да има претенциите и за специалистка по съвременна американска литература. Една вечер след безплоден спор с нея относно трилогията за Джими Голд той се вбеси и излезе с намерението да се напие. Така и направи, въпреки че беше и изглеждаше непълнолетен.

Алкохолът не му понасяше. Като се напиеше, често вършеше щуротии, които после не си спомняше. През онази нощ щуротиите бяха влизане с взлом, вандализъм и сбиване с частния охранител, който се опита да го задържи до пристигането на официалните представители на закона.

Случи се преди шест години, но все едно беше вчера — толкова ярки бяха спомените му. Беше глупава издънка. Едно е да откраднеш кола, да се повозиш с нея из града и да я зарежеш някъде (вероятно след като се изпикаеш върху таблото). Адски е тъпо, но с малко късмет може да ти се размине. Обаче да влезеш с взлом в къща в Шугар Хайтс? Двойна тъпотия. В тази къща нямаше нещо, което да иска да притежава (най-малкото нещо, за което да си спомня после). А когато наистина искаше нещо и предложи да го чукат в устата в замяна на няколко листа евтина хартия, получи юмрук в лицето. Той се засмя, защото тъкмо това би направил Джими Голд (разбира се, преди да улегне и да си продаде душата на Златния телец), и какво последва? Последва още един удар в лицето, този път по-силен. Чу приглушеното хрущене от счупването на носа си и се разплака.

Джими Голд никога нямаше да се разплаче.

С трепет се загледа в тетрадките и почти не забеляза Фреди Доу, който се върна с още два сака. Носеше и протрита кожена пътническа чанта.

— Намерих я в килера — обясни. — Заедно с милиард консерви с боб и с риба тон. За какво ли са му притрябвали? Шантав тип. Може да е чакал края на света. Хайде, Мори, стига си зяпал. Да тръгваме. Някой може да е чул изстрела.

— Няма такава опасност. Най-близката къща е на три километра оттук. Не се притеснявай.

— Пандизите са фрашкани с хора, дето не са се притеснявали. Искам веднага да се разкараме.

Морис засъбира тетрадките, но не издържа и прелисти една. Ротстийн наистина беше шантав и като нищо можеше да е натъпкал сейфа с празни тетрадки, надявайки се след време да ги използва за писане на романите си.

Страховете му се оказаха безпочвени.

Най-малкото тази тетрадка беше изписана с дребния акуратен почерк на Ротстийн; всяка страница беше запълнена от горе до долу и от край до край, полетата бяха тънки като конец.

„… не знаеше защо му пука и защо не може да заспи в празния вагон, докато нощният товарен влак препускаше през провинциалното небитие към Канзас Сити и задрямалата страна отвъд; преситената Америка спеше под обичайната завивка на нощта, но мислите на Джими Голд непрестанно се връщаха към…“

Фреди го удари по рамото, и то доста силно:

— Вдигни глава от тая тъпотия, събери си ума и тетрадките. Стига ни един безполезен женчо, дето се опитва да си изповръща червата.

Морис пусна тетрадката в единия сак и без да продума, отново грабна цял наръч — вече тръпнеше от радостно предчувствие. Забрави гадорията под одеялото, забрави Къртис Роджърс, който повръщаше в лехите с рози, или с цинии, или с петунии… или в каквото беше засадено в задния двор. Джими Голд! Пътува на запад с товарен влак! Значи Ротстийн не е приключил с него!

— Саковете вече са пълни — каза на Фреди. — Изнеси ги. Ще сложа останалото в пътната чанта.

— Така ли ѝ викат? Пътна чанта?

— Май да. — Знаеше, че е така. — Тръгвай. Почти приключихме.

Фреди преметна саковете през раменете си, но не излезе веднага, а попита:

— Сигурен ли си за тия неща? Щото Ротстийн каза…

— Ротстийн беше скъперник, трупащ съкровища, и за да ги спаси, беше готов да каже каквото му скимне. Тръгвай.

Фреди се подчини. Морис напъха в пътната чанта последните тетрадки и заднишком излезе от дрешника. Къртис стоеше до бюрото. И той като другите двама беше свалил скиорската маска. Беше блед като платно, йод очите му имаше почти черни сенки.

— Не се налагаше да го убиеш. Не трябваше. Не го бяхме планирали. Защо го гръмна?

„Защото ме накара да се почувствам като глупак. Защото наруга майка ми, а това е само моя работа. Защото ме нарече глупак и трябваше да бъде наказан, задето превърна Джими Голд в рекламен агент. Най-вече защото никой, притежаващ такъв забележителен талант, няма право да го крие от ближните си.“ Само че Къртис нямаше да го разбере.

— Защото сега тетрадките са много по-ценни и ще им вземем повече пари, като ги продадем. — Което щеше да се случи чак след като ги изчетеше от край до край, обаче Къртис нямаше да разбере и тази негова неистова потребност. Фреди — също. Морис заобяснява, опитвайки се да говори спокойно и разумно:

— Натъкнахме се на съкровище — последните работи на Ротстийн. Както се досещаш, той няма да пише повече. Тъкмо затова неиздадените му творби са още по-ценни. Сега вдяна ли?

Къртис (все още блед като платно) се почеса по страната:

— Ами… май… да.

— Най-хубавото е, че не може да ги обяви за фалшификати. Ако беше жив, като нищо щеше да го направи — ей-така, напук. Изучил съм му житието и битието, Къртис, и знам, че е бил злобен гадняр.

— Ами…

Мори се изкушаваше да каже: „Темата е прекалено сложна за малоумник като теб“, обаче се въздържа и му подаде пътната чанта:

— Вземи я. И не сваляй ръкавиците, докато не се качим в колата.

— Да беше ни попитал, Мори. Ние сме ти партньори. — Къртис понечи да излезе, но спря и се обърна: — Ще те питам нещо.

— Казвай.

— Знаеш ли дали в Ню Хемпшир дават смъртни присъди?

Пътувайки по второстепенни шосета, прекосиха напомнящия тесен комин щат Ню Хемпшир и влязоха във Върмонт. Фреди шофираше стария шевролет „Бискейн“, който не се набиваше на очи. Морис седеше до него, разгърнал беше на скута си пътния атлас „Ранд Макнали“ и от време на време включваше лампичката в купето, за да се увери, че не са се отклонили от предварително набелязания маршрут. Не се налагаше да напомня на съучастника си да не превишава разрешената скорост. Това не беше първото родео на Фреди Доу.

Къртис се беше проснал на задната седалка и скоро захърка. „Щастливец — помисли си Морис. — Изглежда, заедно с храната е повърнал и отвращението си.“ Самият той още дълго нямаше да спи спокойно нощем. Пред очите му непрекъснато изникваше една и съща картина: мозъкът, стичащ се по тапетите. В съзнанието му не се беше запечатало убийството, а разплисканият по стената талант. Един живот, посветен на усъвършенстване на този талант, беше приключил за по-малко от секунда. Мозъкът, в който бяха възникнали толкова много сюжети и образи, се беше превърнал в пихтия, напомняща овесена каша. Колко нелепо!

— Сигурен ли си, че ще можем да продадем тетрадките на дядката? — Фреди, отново подхвана темата, която го вълнуваше. — За много мангизи, нали така каза?

— Да.

— Без да ни спипат, нали?

— Точно така.

Фреди Доу се умълча и Морис реши, че повече няма да го разпитва. Лъжеше се. Онзи отново заговори. Изрече само три думи, и то с равен, безучастен глас:

— Много се съмнявам.

След време, когато отново попадне зад решетките (този път в истински затвор, а не в институция за малолетни престъпници), Морис често ще си мисли: „Тъкмо тогава реших да ги убия.“

Обаче през някои нощи, когато не може да заспи и когато анусът му е хлъзгав и пари след поредното от десетките изнасилвания с помощта на сапун в общата баня, той ще признае пред себе си, че се залъгва. Двамата бяха глупаци и закоравели престъпници. От първия миг знаеше, че ще ги очисти. Скоро или след време (вероятно скоро) щяха да арестуват един от тях за друго нарушение и той надали щеше да устои на изкушението да разкаже на полицията за случилото се през онази нощ в замяна на по-лека присъда или на снемане на обвинението.

„Знаех, че ще се отърва от тях — ще си мисли през нощите в килията, когато преситената Америка спи под обичайната завивка на нощта. — Беше неизбежно.“

В северната част на щата Ню Йорк още не се беше съмнало, но първият утринен светлик очертаваше тъмния хоризонт зад тях; завиха на запад по шосе 92, прокарано почти успоредно на магистрала I-90 до Илинойс, откъдето тръгваше на юг и стигаше до индустриалния град Рокфорд. В този ранен час шосето беше пусто, въпреки че от магистралата вляво долиташе грохотът на преминаващите тежкотоварни камиони.

Подминаха табела с надпис „ЗОНА ЗА ПОЧИВКА 3 КМ“ и Морис си спомни нещо от „Макбет“: „Ако нещо трябва да се свърши, добре ще е да се извърши бърже.“ Може да не беше точният цитат, но много подхождаше за сегашното положение.

— Спри на паркинга — каза на Фреди. — Искам да пусна една вода.

— Сигурно има и автомати със закуски — обади се Къртис от задната седалка. Още беше пребледнял от повръщането, косата му беше щръкнала. — Умирам за соленки с фъстъчено масло.

Морис си даваше сметка, че ще се наложи да се откаже от плана си, ако на паркинга има други коли. След изграждането на магистралата транзитният трафик се беше изнесъл на нея, но с настъпването на деня по шосето щяха да се движат доста превозни средства, пътуващи от едно смотано селище към друго.

Засега зоната за отдих беше празна — навярно заради табелата с надпис „НОЩНИЯТ ПРЕСТОЙ НА КЕМПЕРИ ЗАБРАНЕН“. Фреди паркира и тримата слязоха от колата. На клоните чуруликаха птички — навярно обсъждаха изминалата нощ и плановете си за деня. Няколко листа (в тази част на земното кълбо дърветата тъкмо бяха започнали да се обагрят с есенни краски), полетяха надолу и се разпиляха из паркинга.

Къртис отиде да разгледа асортимента на автоматите за храни и напитки, двамата му спътници тръгнаха към мъжката тоалетна. Морис не беше нервен. Може би имаше някаква истина в поговорката, че след първия път вече е по-лесно.

Задържа вратата отворена, пропусна пред себе си Фреди и със свободната си ръка извади пистолета от джоба на якето си. Онзи му благодари, без да се обърне. Морис изчака вратата да се затвори, вдигна оръжието, приближи дулото до тила на съучастника си и дръпна спусъка. Звукът от изстрела глухо отекна в облицованото с фаянсови плочки помещение, но той знаеше, че който и да го чуе отдалеч, ще си помисли, че на магистралата гърми ауспухът на мотоциклет. Къртис обаче беше наблизо и…

Напразно се тревожеше. Онзи още стоеше в нишата с автоматите под дървен навес с нескопосан надпис „КРАЙПЪТЕН ОАЗИС“ и държеше пакет соленки с фъстъчено масло.

— Чу ли някакъв гърмеж? — обърна се към Морис. Видя пистолета и с искрено учудване добави: — Това пък за какво ти е?

— За да те гръмна. — Морис го простреля в гърдите.

Къртис падна, но — какъв ужас! — не умря, дори не изглеждаше тежко ранен. Загърчи се на асфалта, а едно падащо листо се завъртя пред лицето му. Около него бавно се образува локва кръв. Без да изпуска пакета със соленките, той вдигна глава и кичури мазна черна коса увиснаха пред очите му. Зад дърветата край шосе 92 избръмча камион, пътуващ на изток.

Морис не искаше да стреля втори път — тук, на открито, нямаше начин да се сбърка звукът с гърмеж от ауспуха на мотоциклет, пък и всеки момент някоя кола можеше да влезе в паркинга.

— Ако нещо трябва да се свърши, добре ще е да се извърши бърже — каза и се отпусна на коляно.

— Гръмна ме — избърбори Къртис. Едва дишаше и изглеждаше изумен. — Мамка му, ти ме гръмна, Мори.

Морис се вбеси (открай време ненавиждаше да му казват Мори, но дори учителите, които би трябвало да са наясно с този факт, използваха омразния му прякор), хвана оръжието за цевта и с ръкохватката заналага Къртис по главата. Нанесе му три силни удара, но почти без резултат. В края на краищата това беше само трийсет и осемкалибров пистолет — прекалено лек, за да предизвика фатално счупване на черепа. От главата на Къртис закапа кръв и се стече по брадясалите му страни. Той изпъшка, впери в Морис сините си очи, изпълнени с отчаяние, и се помъчи да вдигне ръка, за да се защити:

— Недей, Мори! Престани, боли ме!

Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

Морис пъхна пистолета обратно в джоба си. Ръкохватката беше хлъзгава от кръвта и от полепналите косми. Той тръгна към шевролета и машинално избърса в якето дланта си. Отвори предната лява врата, видя, че ключът не е на таблото, и отново изпсува. Тихичко, сякаш казваше молитва.

По шосе 92 минаха няколко коли, после — кафяв ван на куриерската компания „Ю Пи ЕС“.

Морис изтича обратно до мъжката тоалетна, отвори вратата, коленичи и затършува из джобовете на Фреди. Ключовете бяха в левия преден джоб на панталона. Той се изправи и забърза обратно към нишата с автоматите; беше сигурен, че на паркинга вече е спряла кола, движението ставаше все по-натоварено, някой мъж или жена щеше да се отбие, за да използва тоалетната, подтикван от пълния си пикочен мехур след сутрешното кафе, и щеше да му се наложи да убие и него (или и нея), както и следващия. В съзнанието му изплува образ — свързани помежду си хартиени фигурки.

Обаче още нямаше никого.

Седна зад волана на шевролета, купен законно, но с откраднати мейнски регистрационни номера. Къртис Роджърс бавно пълзеше по циментираната алея към тоалетната — помагаше си с ръце и с крака, оставяйки подпре си диря от кръв, напомняща криволичещата диря от слуз, оставяна от охлюв. Морис не можеше да прочете мислите му, но беше убеден, че онзи се мъчи да стигне до телефонния автомат на стената между мъжката и дамската тоалетна.

„Другояче го бях намислил“ — каза си и включи двигателя. Импулсивната му постъпка беше адски глупава и навярно щеше да му струва скъпо. Спомни си какво му беше казал Ротстийн малко преди да умре: „Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота?“

— Знам, че не съм се продал — промълви. — Ето какво знам.

Включи на скорост и бавно потегли към човека, който пълзеше като змиорка по циментираната алея. Искаше да се махне оттук, мозъкът му заповядваше да се махне, само че трябваше да действа предпазливо и без излишни рискове.

Къртис се огледа, очите му, надничащи иззад гъсталака от мръсни кичури, бяха ококорени от страх. С усилие вдигна ръка — спри! — след секунда Морис виждаше само предния капак на шевролета. Шофираше внимателно и бавно. Колата премина през бордюра и предницата подскочи, освежителят за въздух с боров аромат, закачен на огледалцето за обратно виждане, се залюля.

Не се случи нищо… пак нищо… после шевролетът отново подскочи. Чу се приглушен пукот, все едно малка тиква беше експлодирала в микровълнова фурна.

Морис завъртя волана наляво и колата подскочи за трети път, връщайки се на паркинга. Той погледна в огледалцето и видя, че главата на Къртис я няма.

Не, всъщност си беше на мястото, но беше размазана на цимента. „В тази каша никога не е имало талант, който сега е погубен“ — помисли си Морис.

Потегли към изхода и като се увери, че на шосето няма други превозни средства, натисна газта. Наложително беше да спре някъде и да огледа предницата на автомобила и най-вече гумата, премазала главата на Къртис, но първо искаше да се отдалечи с трийсетина километра от паркинга. Минимум с трийсетина.

— Виждам в бъдещето си автомивка — каза. Стори му се забавно, прекомерно забавно (ето още една дума която нито Фреди, нито Къртис щяха да разберат) и той гръмко се засмя. Шофираше, стриктно спазвайки ограничението за скоростта. Често поглеждаше километража и макар да се движеше с деветдесет километра в час, му се струваше, че всяко превъртане на брояча отнема минимум пет минути. Беше сигурен, че на излизане от паркинга след шевролета е оставала червена диря, но кръвта отдавна беше престанала да се стича от колата. Въпреки това беше време отново да завие и да пътува по второкласни, дори по третокласни шосета. Ако следваше гласа на разума, трябваше да спре и да изхвърли в гората тетрадките и парите. Само че нямаше да го направи. За нищо на света.

„Шансовете ми са петдесет на петдесет — казваше си. — Може би дори по-добри. В крайна сметка никой не видя колата. Нито в Ню Хемпшир, нито на зоната за отдих.“

Отдалеч видя някакъв изоставен ресторант, спря на паркинга встрани от сградата и огледа предницата и предната дясна гума на шевролета. В общи линии нямаше поражения, само на бронята имаше малко кръв. Отскубна малко плевели и я избърса. Отново седна зад волана и потегли на запад. Очакванията му да се натъкне на блокади на шосето не се оправдаха.

Прекоси границата с Пенсилвания и в Гаунда намери автомивка, работеща с монети. Четките се завъртяха, мощните водни струи обляха колата и тя излезе от мивката блестяща от чистота — отгоре и отдолу.

Морис продължи на запад към мръсно градче, наричано от жителите си „Бисерът на Големите езера“. Известно време щеше да се крие в миша дупка, освен това искаше да се види със стар приятел. „Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят“ — така пишеше в евангелието от Робърт Фрост и беше съвсем вярно, особено когато в този дом нямаше кой да се заяжда със завърналия се блуден син. Скъпото татенце беше духнало преди години, скъпата маминка беше поканена в Принстън за есенния семестър, за да чете лекции за крупните капиталисти от Позлатената ера, наричани барони крадци, и къщата на Сикамор Стрийт щеше да е само на негово разположение. Въпросната къща беше доста скромна за прочута университетска преподавателка (камо ли за писателка, номинирана за „Пулицър“), но вината изцяло беше на скъпото татенце. На Морис му харесваше да живее там; не той, а скъпата му маминка негодуваше.

По радиото не съобщаваха за убийството на писателя, който според водещата статия в „Тайм“ „подканваше децата от петдесетте (наричани «немите години») да се събудят и да надигнат глас“. Радиомълчанието беше добра новина, но не и неочаквана; според източника на Морис в изправителния дом жената, грижеща се за домакинството на Ротстийн, идвала само един път седмично, а общият работник посещавал уединената къща само когато го повикали. Със съучастниците му се бяха съобразили с тази информация, когато избираха времето за нападението, следователно можеше да се надява, че ще открият трупа чак след шест дни.

Следобед, докато пътуваше по третокласните шосета в Охайо, той подмина крайпътен вехтошарски магазин и направи обратен завой. Поогледа изложените стоки и купи пътнически сандък. Беше вехт, но добре запазен. Морис реши, че струва много повече от двайсетте долара, които плати за него.

2010

Сега родителите на Пит Саубърс се караха много често. Сестра му наричаше скандалите ав-ав джаф. Според него названието беше доста находчиво, защото гласовете на родителите им наистина приличаха на лая на джафкащи се кучета. Понякога се изкушаваше да излезе на горната площадка на стълбището и да им кресне да престанат, да престанат веднъж завинаги. „Плашите децата — искаше да извика. — Забравихте ли, че в тази къща живеят деца, деца, глупаци такива?“

Беше си у дома, защото след следобедните извънкласни занимания за подготовка разрешаваха на отличниците да си тръгват по-рано от съучениците си. Вратата на стаята му беше отворена и той чу как тупкайки с патериците си, баща му прекоси кухнята, щом зърна жена си да паркира на алеята пред къщата. Знаеше, че днешното празненство ще започне с подмятането на Том „Я виж ти, днес сме подранили.“ Линда ще го упрекне, задето той все забравя, че сега всяка сряда тя се прибира по-рано. Том ще заяви, че още не е свикнал да живее тук, говорейки с горчивина, сякаш са били принудени да се преместят в най-мизерното кътче на Лоутаун, вместо в покрайнините на Нортфийлд. След тази загрявка двамата щяха да преминат към същинското ав-ав джаф.

И Пит не харесваше квартала, но и не можеше да си криви душата — все пак тук не беше отвратително, а и макар да беше само на тринайсет, сякаш по-добре от баща си осъзнаваше истинското материално положение на семейството си. Може би защото, за разлика от него не гълташе по четири таблетки оксиконтин дневно.

Преместиха се тук, понеже прогимназията „Грей Джонсън“, в която майка му преподаваше, беше закрита от общинския съвет като част от програмата за съкращаване на разходите. Повечето учители останаха без работа. Линда извади късмет — назначиха я в общинското начално училище, където едновременно отговаряше за библиотеката и за дисциплината по време на извънкласните занимания. В сряда си тръгваше по-рано, защото през този ден библиотеката (като всички други училищни библиотеки) работеше само до обяд — поредната мярка за намаляване на разходите. Мярка, която вбесяваше Том Саубърс — той изтъкваше, че общинарите не са намалили своите заплати, и ги наричаше гадни лицемери от Чаената партия.

Пит не знаеше тези подробности. Знаеше само, че напоследък баща му се вбесява от всичко.

Фордът „Фокус“ — само този автомобил им беше останал — спря пред къщата, Линда слезе и взе от предната седалка охлузеното си дипломатическо куфарче. Тръгна към къщата, заобикаляйки участъка, който все се заледяваше заради водата от капчука до верандата. Беше ред на Тина да го посипе със сол, но както обикновено беше забравила. Линда бавно се изкачи по стъпалата, отново се беше прегърбила. На Пит му ставаше гадно, като я гледаше да върви така, сякаш носи на гърба си чувал с тухли. В дневната патериците на Том затупкаха два пъти по-бързо.

Външната врата се отвори. Пит наостри уши. Надяваше се баща му да каже нещо мило, например „Здрасти, скъпа, как мина в работата?“

Надаваше се, макар да знаеше, че е невъзможно.

Не искаше да подслушва джафканията, само че къщата беше малка и той неволно чуваше всичко… освен ако не излезеше — стратегическо отстъпление, което тази зима предприемаше все по-често. Понякога си казваше, че като по-голямото дете в семейството носи отговорността да слуша. Господин Джейкъби, учителят по история, казваше, че знанието е сила, може би затова Пит се чувстваше длъжен да следи задълбочаващата се словесна битка между родителите си. Защото след всяко ав-ав джаф тъканта на брака им излиняваше и много скоро щеше да се прокъса. Трябваше да е подготвен.

Да е подготвен, но за какво? За развод? Най-вероятно. Мисълта още не беше изкристализирала в ума му, обаче той интуитивно усещаше, че ще е по-добре родителите му да се разделят, но какво означаваше развод в контекста на реалността (още една любима фраза на господин Джейкъби). Кой ще остане в къщата и кой ще се изнесе? Ако баща му напусне, как ще се справя без кола, след като се придвижва толкова трудно? Всъщност нито единият, нито другия можеха да си позволят да живеят отделно. И без това вече бяха много закъсали.

Поне на Тина беше спестена днешната размяна на любезности между родителите им; още беше в училище, а след часовете навярно нямаше да се прибере право у дома. Може би щеше да се върне чак за вечеря. Най-после си беше намерила приятелка — момиче с щръкнали предни зъби на име Елън Бригс, което живееше на ъгъла на „Сикамор“ и „Елм“. Според Пит тази Елън имаше мозък на врабче, но пък Тина вече не стоеше само вкъщи, тъгувайки и ронейки сълзи за приятелките си от предишния квартал. Ставаше му криво, когато тя плачеше.

Междувременно следва предупреждение:

„Изключете мобилните си телефони и пейджърите си, приятели. Лампите угасват, започва следобедната прожекция на филма «Затънали сме до шията».“

ТОМ: Здрасти, рано се прибираш.

ЛИНДА: (въздиша уморено) Том, днес е…

ТОМ: Сряда, знам. Библиотеката работи само до обяд.

ЛИНДА: Пак си пушил вкъщи. Вони на цигари.

ТОМ: (прави кисела физиономия): Изпуших само една. В кухнята, на отворен прозорец. Стъпалата към задния двор са заледени, страхувах се да не падна. Пит пак е забравил да ги поръси със сол.

ПИТ: (обръща се към публиката): След като самият той изготви графика, би трябвало да знае, че тази седмица е ред на Тина да изпълнява това задължение. Явно таблетките оксиконтин не са обикновени обезболяващи, а причиняват оглупяване.

ЛИНДА: Така или иначе мирише на цигарен дим; много добре знаеш, че според договора пушенето е строго заб…

ТОМ: Добре, добре, разбрах. Следващия път ще се опитам да изляза — голямо чудо, че може да се пребия с тези патерици.

ЛИНДА: Не е само договорът, Том. Превръщаш децата в пасивни пушачи. Говорили сме по този въпрос.

ТОМ: О, да, говорили сме най-малко сто пъти…

ЛИНДА (нагазвайки в още по-дълбоки води): Освен това колко струва един пакет цигари? Четири долара и петдесет цента? Или пет?

ТОМ: Един пакет ми стига за цяла седмица, да му се не види!

ЛИНДА: (прегазва защитата му като танк, прилагайки просто аритметично действие): При цена пет долара за пакет харчиш двайсетачка на месец. И тези двайсет долара са от моята заплата, понеже само тя…

ТОМ: Леле, започна се…

ЛИНДА: … ни остана.

ТОМ: Непрекъснато ли ще ми го натякваш? Сигурно си мислиш, че нарочно се оставих да ме прегазят, за да се излежавам вкъщи.

ЛИНДА: (след дълго мълчание): Остана ли малко вино? Половин чаша ще ми успокои нервите.

ПИТ: (настрани): Кажи, че има, татко. Кажи, че има.

ТОМ: Изпих го. Може би ще пожелаеш да изкуцукам с патериците до супермаркета и да купя още една бутилка. Но първо ще ми дадеш аванс, който ще приспаднеш от полагаемите ми се джобни.

ЛИНДА: (гласът ѝ трепери, тя сякаш всеки миг ще се разридае): Държиш се така, сякаш съм виновна за осакатяването ти.

ТОМ: (изкрещява): Няма виновни и тъкмо това ме подлудява! Не разбираш ли? Мръсникът, който ни прегази, до ден-днешен е на свобода!

В този момент Пит реши, че не му се слуша повече. Може би родителите му не разбираха колко тъпа е пиесата, но той беше наясно. Затвори учебника по литература. Довечера щеше да прочете текста от някой си Джон Ротстийн, даден им за домашно. Сега жадуваше да се махне от тази къща и да подиша въздух, незамърсен от размяната на отровни реплики.

ЛИНДА: (почти шепнешком): Поне остана жив.

ТОМ: (започва да се държи като герой от сапунен сериал): Понякога си мисля, че щеше да е по-добре да не бях оцелял. Погледни ме — тъпча се с оксиконтин, който вече не ми действа, освен ако не взема конска доза, дето може да ме погуби. Жена ми ме издържа със заплатата си, която ебаните републиканци орязаха с хиляда долара…

ЛИНДА: Не псу…

ТОМ: Къщата ни? Няма я вече. Електрическата инвалидна количка? И нея я няма. Спестяванията ни? Почти свършиха. И като капак не ми е позволено да изпуша една шибана цигара!

ЛИНДА: Ако си мислиш, че с хленчене ще оправиш положението, мрънкай колкото си искаш, обаче…

ТОМ: (крясва): Хленчене ли е според теб? Аз го наричам реалност! Искаш ли да си сваля панталона, та хубавичко да разгледаш жалките останки от краката ми?

Пит слезе по чорапи на долния етаж. Дневната беше до стълбището, обаче родителите му не го видяха; бяха се изтъпанили един срещу друг и бяха твърде заети с ролите си в скапаната пиеса, която никой не би пожелал да гледа. Баща му — брадясал и със зачервени очи, се облягаше на патериците, майка му държеше като щит чантата пред гърдите си и си хапеше устните. Беше ужасно, но още по-ужасното беше, че той ги обичаше.

Том не беше споменал фонда за извънредни ситуации, основан един месец след кръвопролитието пред Общинския център от собственика на единствения останал градски вестник със съдействието на трите местни телевизионни станции. Дори Брайън Уилямс беше направил репортаж по „Вечерни новини“ на Ен Би Си за жителите на градчето, които не оставят на произвола съгражданите си, изпаднали в беда: „Толкова много добри сърца, толкова много протегнати ръце, толкова много… ала-бала-ала-бала… а сега няколко думи от нашия спонсор.“ Създаването на фонда приспа гузната съвест на оцелелите за около шест дни. Обаче медиите не споменаха колко малко пари са постъпили в сметката въпреки организираните благотворителни маратони и велосипедни състезания, въпреки концерта на участник в телевизионното шоу „Американски идол“. Постъпленията бяха нищожни, защото времената бяха тежки за всички. Пък и събраната сума трябваше да се подели сред толкова много пострадали. Първият чек, получен от семейство Саубърс, беше за хиляда и двеста долара, вторият — за петстотин, третият — за двеста. Последният, пристигнал преди месец и с печат „ПОСЛЕДНА ВНОСКА“, беше само за петдесет долара.

Какъв майтап!

Пит на пръсти отиде в кухнята, взе си обувките и якето и тихо излезе. Първото, което забеляза, беше, че стълбите към задния двор не са заледени — баща му беше измислил опашата лъжа. Беше доста топло, особено на слънце, и нямаше как ледът да се задържи. До официалното настъпване на пролетта оставаше месец и половина, но затоплянето беше започнало преди седмица и от снега в задния двор бяха останали само няколко купчинки под дърветата. Пит прекоси двора и излезе през вратичката в оградата.

Единственото хубаво на живота в този квартал беше празният парцел отвъд Сикамор Стрийт, разпростиращ се на цели пет акра земя, обрасла с храсталаци и с ниски дръвчета, и спускащ се към замръзнал поток. Бащата на Пит обясни, че мястото пустее отпреди много време и сигурно ще остане така още дълги години заради безкрайните съдебни дела за определяне на собствеността и за правото на строеж.

— В крайна сметка печелят само адвокатите — завърши поучително. — Запомни го, момчето ми.

„Не само те — помисли си Пит. — Печелят и хлапета, които искат поне за малко да се отърват от родителите си, за да не превъртят напълно.“

Между дърветата с голи клони криволичеше пътека, която стигаше до Младежкия център на Бърн Стрийт, чиито дни вече бяха преброени. При хубаво време много младежи се навъртаха наоколо — пушеха цигари или марихуана, пиеха бира, може би чукаха гаджетата си, — но през зимата не се вясваха тук. Отсъствието им означаваше, че по-малките хлапета са в безопасност.

Понякога Пит взимаше със себе си сестра си, най-вече когато между родителите им се разгаряше ожесточена свада (което напоследък се случваше все по-често). В Младежкия център гледаха видео и играеха шах или баскетбол. Той се питаше къде ще я води, когато затворят тази институция. Нямаше избор, оставаше им само минимаркетът „Зоуни“. Когато беше сам, отиваше до потока и хвърляше камъни в него, а зиме, когато водата замръзнеше, замеряше леда. Наблюдаваше дали камъкът ще пробие дупка и се радваше на тишината и спокойствието.

Джафканията бяха ужасни, но повече от скандалите го плашеше мисълта, че баща му, невинаги надрусан с оксиконтин, някой ден ще посегне на майка му. Тогава почти сигурно излинялата тъкан на брака им щеше да се прокъса. Ами ако не се случеше? Ако майка му се примиреше с побоите? Щеше да е още по-лошо.

„Няма да се случи — каза си. — Татко никога няма да я удари.“

Ами ако го стореше?

През този следобед поточето още беше заледено, но ледът беше като прогнил, тук-там се виждаха големи жълтеникави петна, сякаш великан се беше спрял да се облекчи. Пит не смееше да прекоси поточето. Нямаше да се удави, ако ледът се пропукаше — водата му стигаше само до глезените, — обаче не искаше да се прибере вкъщи и да обяснява защо панталонът и чорапите му са мокри. Седна на едно повалено дърво, хвърли няколко камъка (малките отскочиха и се изтъркаляха, големите пропаднаха през жълтеникавите участъци), после се загледа в небето. По безкрайната му шир се носеха големи пухкави облаци — от онези, които подсказват наближаването на пролетта, — движещи се на запад. Един приличаше на старица с гърбица (или с раница на гърба), друг — на заек, трети на дракон, следващият на…

Вляво нещо изшумоля и го изтръгна от съзерцанието. Обърна се и видя, че под напора на топящия се вече цяла седмица сняг почвата от брега се е свлякла, откривайки корените на дърво, което и без това се беше наклонило. На мястото на откъсналото се парче земя се беше образувала голяма кухина и освен ако не го лъжеха очите (може да беше само сянка), вътре имаше нещо.

Пит се приближи до дървото, хвана се за един гол клон и се наведе да огледа по-добре кухината. Да, вътре наистина имаше нещо, при това доста голямо. Какво ли беше?

Той предпазливо слезе по насипа, като забиваше токовете на обувките си в разкаляната пръст, издълбавайки плитки стъпала. Клекна, щом се озова под мястото, от което се беше откъснало парчето земя. Видя напукана черна кожа и метални ленти с нитове. В единия край имаше дръжка с големината на стреме. Беше сандък. Някой го беше заровил под дървото.

Пит се развълнува, загриза го любопитство — хвана дръжката и задърпа. Сандъкът не помръдна. Беше здраво заклещен в кухината. Момчето отново се опита да го извади, но без да си дава много зор. Знаеше, че няма да успее. Не и без инструменти.

Отново клекна и отпусна ръце между бедрата си, както правеше баща му, когато още можеше да клечи, и се втренчи в сандъка, подаващ се от черната пръст, захапана от корените. Сигурно беше налудничаво тъкмо сега да се сети за „Островът на съкровищата“ (както и за „Златният бръмбар“ — разказ, който миналата година бяха чели в часа по литература), обаче си мислеше тъкмо за тези две произведения. Налудничаво ли? Наистина ли беше налудничаво? Освен че все повтаряше „Знанието е сила“, господин Джейкъби често подчертаваше важността на логическото мислене. Не беше ли логично да си мислиш, че ако някой зарови сандък в гората, сигурно вътре има нещо ценно?

Личеше си, че сандъкът е тук отдавна. Черната кожа беше напукана и на места посивяла. Пит подозираше, че ако задърпа с все сила, дръжката ще се счупи. Металният обков беше потъмнял и прояден от ръжда.

Той се поколеба, намисли нещо и хукна обратно към къщи. Мина през портичката, приближи се до вратата на кухнята и се ослуша. Не се чуваха гласове, телевизорът не работеше. Баща му сигурно беше отишъл да подремне в спалнята (онази на първия етаж — Том и Линда бяха принудени да я използват, макар да беше твърде малка, защото на него му беше трудно да се изкачва по стълбището). Може би Линда го беше последвала — понякога се сдобряваха в леглото, — но най-вероятно беше в перилното помещение, което ѝ служеше и за кабинет, и си търсеше работа по обявите в интернет. Том май се беше отказал (и то с основание според Пит), но тя упорстваше. Искаше отново да преподава на пълен работен ден и не само заради парите.

Недалеч от къщата имаше малък гараж, където тя вкарваше форда си само ако синоптиците предвещаваха снежна буря. Там бяха складирани вещите от предишния им дом, за които нямаше място в по-малката къщичка, в която живееха под наем. Том държеше в бараката и инструментите си (беше ги обявил за продан в сайта „Крейглист“, но се отказа, защото никой не му предложи посочената от него цена), там бяха повечето играчки на Тина и на самия Пит, както и малкият варел със сол за поръсване на леда, на стената в дъното бяха облегнати няколко градински инструмента. Пит взе лопата и се затича обратно по пътеката — държеше инструмента пред гърдите си, както атакуващият войник държи пушка.

Слезе почти до потока по стъпалцата, издълбани от токовете му, и с лопатата започна да хвърля свлечената пръст обратно в дупката под дървото. Не можа да я запълни цялата, но поне скри сандъка — повече не искаше.

Засега.

По време на вечерята имаше ав-ав джаф, но не ожесточено, и Тина сякаш не се разтревожи, обаче по-късно отиде в стаята на Пит, който тъкмо довършваше домашното си. Тя беше по пижама и влачеше след себе си госпожа Бизли, последната си и най-важна за нея „кукла-утешителка“, както я наричаха психолозите. Все едно отново беше станала на пет.

— Може ли за малко да полежа в твоя креват, Пити? Сънувах кошмар.

Той смяташе да я отпрати, после си каза (мисълта за заровения сандък не му даваше покой), че ако ѝ откаже, няма да му върви. Освен това щеше да е жестоко — сестричката му и без това беше изтормозена и под красивите ѝ очи се бяха вдълбали сенки.

— Добре, обаче само за малко — кимна и добави една от любимите фрази на майка им: — Гледай да не ти стане навик.

Тина се претърколи на леглото, докато се озова до стената, където предпочиташе да спи, сякаш се канеше да остане през цялата нощ. Пит затвори учебника по естествознание, седна до сестра си и се намръщи:

— Няма място и за куклата, Тийнс. Главата на госпожа Бизли почти ми е влязла в задника.

— Ще я преместя при краката си. Ето. Така по-добре ли е?

— Ами ако се задуши?

— Тя не диша, глупчо. Обикновена кукла е и Елън казва, че много скоро щяла да ми омръзне.

— Елън е тъпачка.

— Тя ми е приятелка — промълви Тина и Пит развеселено забеляза, че сестра му не оспорва твърдението му. — Знаеш ли, може да е права. Хората порастват.

— Не и ти. Завинаги ще си останеш малката ми сестричка. И не заспивай. Връщаш се в стаята си след… пет минути.

— Десет.

— Шест.

Тя се замисли, после кимна:

— Добре.

От долния етаж се чу приглушен стон, последван от топуркане на патерици. Пит знаеше, че баща му е отишъл в кухнята, където щеше седне, да запали цигара и да издухва дима през задната врата. Отоплителната система щеше да се включи, а според майка му пещта не гълташе нафта, а купища долари.

— Според теб ще се разведат ли?

Пит беше потресен — първо от въпроса, после от равнодушието, с което беше зададен и което повече подхождаше на зрял човек с богат житейски опит. Понечи да отговори „Разбира се, че няма“, после се сети колко мрази филмите за възрастни, които лъжат децата… всъщност това се случваше почти във всички филми.

— Не знам, Тийнс. Във всеки случай няма да е тази вечер. Съдилищата вече не работят.

Тя се изкиска. Може би беше добър признак. Пит я изчака да каже нещо, но Тина не продума. Мислите му се върнаха към сандъка, закопан под наклоненото дърво на брега на потока. Беше съумял да ги прогони, докато си пишеше домашното, но…

„Не е вярно! Бяха си в ума ми през цялото време.“

— Тийнс? Не заспивай!

— Няма… — смотолеви тя — въпреки обещанието си вече се унасяше.

— Какво ще направиш, ако намериш съкровище? Закопан сандък, пълен със скъпоценни камъни и със златни дублони.

— Дублони? Какво е това?

— Старинни монети.

— Ще дам всичко на мама и на татко, за да не се карат повече. А ти няма ли да направиш същото?

— Разбира се — кимна Пит. — Сега се връщай в леглото си, преди да се наложи да те нося.

Застраховката на Том Саубърс покриваше само две терапевтични процедури седмично. Всеки понеделник и петък точно в девет го взимаше специален ван и го връщаше в четири следобед след хидротерапия и след сбирка на хора с отдавнашни тежки травми и с хронични болки, които сядаха в кръг и споделяха проблемите си. Което означаваше, че през тези два дни в къщата нямаше да има никого цели седем часа.

В четвъртък вечерта Пит си легна по-рано под предлог, че го боли гърлото. На сутринта каза, че още има болки и че май е вдигнал температура.

— Да, наистина целият гориш — отбеляза Линда, след като допря до челото му опакото на дланта си. Той се надяваше да е така, защото преди да слезе в кухнята, беше държал лицето си на сантиметри от включената нощна лампа. — Ако не ти размине до утре, ще се наложи да повикаме лекар.

— Ама, разбира се! — възкликна Том, който седеше до масата и неохотно ровеше с вилицата бърканите яйца в чинията си. Изглеждаше така, сякаш не е мигнал през цялата нощ. — Вероятно ще повикаш специалист. Само изчакай да се обадя на шофьора Шорти. Тина си е заплюла ролс-ройса за утрешния урок по тенис в кънтриклуба, но мисля, че лимузината е свободна.

Тина се изкиска. Линда намръщено изгледа съпруга си, но преди да се заяде с него, Пит побърза да каже, че не му е толкова зле и че вероятно ще му размине, ако през този ден си остане вкъщи. А пък ако не се оправи до петък, със сигурност ще оздравее през уикенда.

— Дано — въздъхна майка му. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Беше гладен, но не биваше да се храни — нали уж гърлото го болеше. Притисна длан до устните си и се престори, че кашля, после измънка:

— Ще пийна само малко плодов сок. После ще се върна в леглото и ще се опитам да поспя още малко.

Тина излезе първа и се затича към кръстовището, където докато с Елън чакаха училищния автобус, щяха да си бърборят за всички шантави неща, вълнуващи деветгодишните момиченца. После Линда се качи във форда и потегли към училището. Накрая излезе и Том, който, помагайки си с патериците, докуцука до чакащия го ван. Пит гледаше баща си от прозореца на стаята си и си мислеше, че сякаш се е смалил. Косата му, стърчаща изпод бейзболната шапка, беше започнала да се прошарва.

Пит изчака ванът да потегли, навлече някакви дрехи, взе от килера здрава торба за пазаруване и отиде в гаража. Извади от сандъчето с инструменти чук и длето и ги пусна в торбата. Нарами лопатата, понечи да излезе, но се върна за железния лост. Не беше членувал в организацията на младите скаути, обаче обичаше да е подготвен.

Отначало от устата му излизаше пара, но докато разкопа дупката под дървото дотолкова, че да се опита да измъкне сандъка, температурата се повиши и той се изпоти, затова си свали палтото. Преметна го на един нисък клон и за пореден път се озърна, за да се увери, че е сам край потока. После натърка с пръстта дланите си като батър, готвещ се за удар. Хвана дръжката на сандъка, като си напомни да внимава, защото ръждясалият метал може да се счупи. Не му се искаше да се изтърколи презглава във водата. Тогава наистина щеше да се разболее.

Хрумна му, че напразно се мъчи — вероятно ще намери само плесенясали вехти дрехи, — само че защо му е притрябвало на някого да заравя сандък със стари дрехи, вместо да ги изгори или да ги предаде на Армията на спасението?

Имаше само един начин да разбере.

Дълбоко си пое въздух, задържа го в белите си дробове и дръпна с всички сили. Сандъкът не помръдна, ръждясалата дръжка предупредително изскърца, но Пит се окуражи — вече можеше да поразмърда сандъка. Спомни си как баща му връзваше с конец някой от млечните зъби на Тина, който не падаше от само себе си, и рязко го дръпваше.

Коленичи (напомняйки си, че трябва или да изпере панталона си, или да го забута в гардероба) и надникна в дупката. Един корен се беше увил като змия около задната част на сандъка. Пит взе лопатата и го заудря с нея. Наложи му се да спира няколко пъти, за да си почине, защото коренът беше дебел, но накрая го преряза. Захвърли лопатата, отново задърпа дръжката и усети помръдването на сандъка — изглежда, вече щеше да излезе много по-лесно. Погледна си часовника — беше десет и петнайсет. Сега в училището имаше междучасие и майка му можеше да го потърси по телефона, за да провери как е, а той не можеше да вдигне. Не беше фатално — Линда щеше да си помисли, че той спи, — но като се върнеше вкъщи, непременно трябваше да провери телефонния секретар. Взе лопатата и започна да копае около сандъка, като преряза няколко по-малки корена. После отново хвана дръжката:

— Този път ще излезеш — промърмори. — Вече няма да ми се опъваш.

Дръпна. Сандъкът се плъзна напред толкова леко и внезапно, че Пит щеше да падне, ако не стоеше разкрачен. Сега находката му, покрита с вейки и с буци пръст, се подаваше от дупката. Той виждаше ключалките отпред — старомодни и прилични на закопчалките на кутиите за храна, в които работниците си носят обяда. Имаше и катинар. Отново хвана дръжката и тя се счупи.

— И таз добра. — Той си погледна дланите. Бяха зачервени и пулсираха.

Какво пък — риск печели, риск губи (още една от любимите мъдрости на майка му). Прегърна здраво находката си и отстъпи назад. Този път целият сандък излезе от скривалището, в което вероятно беше стоял дълги години — влажна и изцапана с пръст реликва с ръждясал обков. Беше дълъг приблизително осемдесет сантиметра, височината му беше около петдесет. Може би повече. Пит повдигна единия му край — вероятно тежеше трийсетина килограма, два пъти по-малко от самия него, — обаче нямаше как да прецени какво е теглото на съдържанието и какво — на сандъка. Едно беше сигурно — вътре нямаше златни монети, иначе нямаше да успее да го извади, камо ли да го повдигне.

Щракна ключалките, при което изригнаха фонтанчета от пръст, после се наведе да разгледа катинара — готов беше да го разбие с чука и с длетото, а ако се заинатеше (което беше много вероятно), щеше да използва железния лост. Но първо щеше… „Не знаеш какво ще се случи, докато не се опиташ.“

Хвана капака и го вдигна, отварянето беше придружено със скърцане на ръждясалите панти. По-късно Пит щеше да предположи, че някой е купил сандъка на старо и може би на безценица, защото ключът за катинара е липсвал, но в момента само се взираше в находката си. Не виждаше пришката на дланта си, не усещаше болката в гърба и в краката си, не осъзнаваше, че потта се стича на вадички по изцапаното му лице. Не мислеше за баща си, за майка си или за сестра си. Не мислеше и за ав-ав джафканията — не и в този момент.

Отвътре сандъкът беше облицован с прозрачен найлон, за да го предпази от влагата. Под полиетилена се виждаха множество правоъгълници, приличащи на тетрадки. Пит избърса с ръба на дланта си ситните капчици от влага и върху найлона се оформи дъгообразно пространство, сякаш оставено от автомобилна чистачка. Да, онези правоъгълници наистина бяха тетрадки, и то с кожени подвързии (поне така изглеждаха на пръв поглед). Бяха най-малко сто, но имаше и още нещо — пликове като онези, които Линда носеше вкъщи, след като осребреше чек. Пит повдигна найлона и се втренчи в наполовина пълния сандък. На пликовете беше написано „БАНКА «ЩАТ НА ГРАНИТА»“1 и „Твоята вярна приятелка“. По-късно щеше да му направи впечатление, че пликовете не са точно като онези, които майка му получаваше от банка „Корн Белт енд Тръст“ — липсваха имейл и надпис, препоръчваш, използването на банкомати на „Ей Ти Ем“, — но сега само се взираше в находката. Сърцето му биеше толкова силно, че започна да му причернява и той се изплаши да не загуби съзнание.

„Я се стегни, само момичетата припадат!“

Може би наистина му се виеше свят и той си даде сметка, че отчасти замайването му е причинено от нещо нелепо: откакто отвори сандъка, беше забравил да диша. Дълбоко си пое въздух, издиша го, отново вдиша с пълни гърди. Стори му се, че живителната струя стигна чак до петите му. Главата му се проясни, обаче сърцето му все така биеше до пръсване и ръцете му трепереха.

„Не се залъгвай, пликовете от банката сигурно са празни. Само в книгите и във филмите се разказва за хора, които намират заровени пари, но в истинския живот това не се случва.“

Само че пликовете не изглеждаха празни, а претъпкани.

Пит посегна към един, но изплашено ахна, защото нещо изшумоля на отсрещния бряг на потока. Рязко се обърна и видя как сред сухите листа си играят две катерички, навярно решили, че щом снегът се топи цяла седмица, пролетта вече е дошла. След миг животинчетата, размахвайки опашки, ловко се изкатериха по едно дърво. Пликът не беше запечатан. Пит повдигна капачето с пръст, който сякаш се беше вцепенил от студ, въпреки че сега температурата навярно беше над пет градуса, отвори плика и погледна вътре.

Банкноти!

По двайсет и по петдесет долара.

— Мили боже! — прошепна Пит Саубърс.

Извади парите и се опита да ги преброи, само че отначало ръцете му трепереха толкова силно, че изпусна няколко банкноти, които отлетяха в тревата. Преди да ги събере, прегрелият му мозък го увери, че от една му намига Юлисис Грант2.

Преброи ги. Четиристотин долара. Четиристотин долара само в този плик, а в сандъка имаше дузини!

Напъха обратно банкнотите, което доста го затрудни, защото ръцете му трепереха като на дядо му Фред една-две години преди смъртта му. Хвърли плика в сандъка и се огледа — от вълнение се беше ококорил така, че очите му сякаш щяха да изскочат. Шумът от трафика, който преди сякаш не достигаше до буренясалия парцел, сега му се струваше оглушителен и заплашителен. Той, Пит Саубърс, не беше герой от „Острова на съкровищата“; намираше се в град с над милион жители, повечето безработни, които биха дали мило и драго да се докопат до съкровището в сандъка.

„Не се панирай, а мисли — каза си той. — Мисли, да му се не види. Досега не си изваждал такъв късмет и не се знае дали отново ще те споходи, затова си напрегни мозъка и измисли нещо умно.“

Първо се сети какво попита Тина, когато тя лежеше в кревата му:

— Какво ще направиш, ако намериш съкровище?

— Ще го дам на мама и на татко.

Ами ако мама поиска да върне парите?

Важен въпрос. На Том нямаше да му хрумне, но Линда се различаваше от съпруга си. Имаше си принципи и собствено мнение за това кое е добро и кое — лошо. Ако Пит им покажеше какво има в сандъка, вероятно щеше да се разрази най-ожесточеното досега ав-ав джафкане за пари.

— Пък и на кого да ги върне? — прошепна Пит. — На банката ли?

Беше нелепо.

Нима? Ами ако парите наистина са откраднато съкровище, само че са заровени тук от банкови обирджии, а не от корсари? Тогава защо са в пликове, означаващи, че са били изтеглени законно? И какви са тези черни тетрадки?

По-късно щеше да разсъждава по тези въпроси, сега трябваше да действа. Погледна си часовника — вече беше единайсет без петнайсет. Още имаше време, обаче не биваше да се мотае.

— Използвай го или ще го пропилееш — прошепна и започна да прехвърля пликовете с парите в платнената пазарска торба, в която бяха чукът и длетото. Като свърши, я сложи върху насипа и я покри с якето си. Натъпка вътре найлона, затвори капака и изтика обратно сандъка. Спря за миг, за да избърше потта от изцапаното си чело, после хвана лопатата и като обезумял започна да хвърля пръст в дупката. Прикри доколкото можа сандъка, грабна чантата и якето си и хукна по пътеката към дома си. Първо щеше да скрие торбата в дъното на дрешника си и чак тогава да провери телефонния секретар за съобщение от майка си. Ако не го беше търсила (и ако баща му не се беше върнал по-рано от терапевтичния сеанс, което щеше да е ужасно), щеше да изтича обратно до потока и да нахвърли още пръст върху сандъка, за да го скрие целия. След време щеше да разгледа тетрадките, но докато бързаше към къщи през това слънчево февруарско утро, те не го интересуваха — питаше се само дали помежду им или под тях не са останали още пликове с пари.

„Щом скрия торбата, ще се изкъпя — помисли си. — А след това ще изчистя ваната, та мама да не ме разпитва защо съм излизал, когато съм тежко болен. Трябва много да внимавам и да не казвам на никого. На никого без изключение.“

Докато стоеше под душа, му хрумна нещо.

1978

Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят, само че когато Морис застана пред къщата на Сикамор Стрийт, от прозорците не струеше светлина, разсейваща вечерния мрак, и на прага не го посрещна никой. Не беше очаквал друго. Майка му беше в Ню Джърси, за да чете лекции за това как през деветнайсети век шайка бандити са се опитали да оберат Америка. Лекциите бяха предназначени за младежи, учещи за магистратура, които докато преследваха всемогъщия долар, вероятно щяха да откраднат всичко, попаднало им в ръцете. Някои хора несъмнено биха казали, че и Морис е преследвал всемогъщия долар в Ню Хемпшир, обаче нямаше да са прави. Той не беше отишъл там заради парите.

Искаше час по-скоро да вкара в гаража шевролета „Бискейн“, за да е далеч от любопитни очи. Да му се не види, искаше шевролетът да го няма, но това щеше да почака. Първата му работа беше Полин Мълър. Повечето хора, живеещи на Сикамор Стрийт, след започването на праймтайма така засядаха пред телевизорите, че нямаше да забележат дори ако НЛО кацнеше пред дома им, но не и госпожа Мълър; съседката на семейство Белами беше превърнала шпионирането в изкуство.

— Виж ти кой ми е дошъл на гости! — възкликна тя, след като отвори вратата, сякаш не гледаше през прозореца на кухнята, когато той спря на алеята. — Мори Белами! Самият той от плът и кръв и много по-красив от преди!

Морис пусна най-чаровната си усмивка и се престори, че е смутен от комплимента.

— Благодаря, госпожо Мълър. Как сте? Как я карате?

Клюкарката го прегърна (Морис спокойно можеше да мине без тази любезност, но от немай-къде отвърна със същия жест), после тя обърна глава, при което тройната ѝ гуша се разтресе, и се провикна:

— Бърт! Бърти! Морис Белами се върна!

От дневната се чу ръмжене, което би могло да означава „Здрасти“.

— Заповядай, Мори, влез. Ей-сегичка ще сложа кафето! И ще ти издам една тайна. — Тя кокетно повдигна неестествено черните си вежди. — Имам и кейк „Сара Лий“.

— Ох, много ме съблазнявате, но току-що пристигам от Бостън. Карах дотук, без да спра, и съм капнал от умора. Отбих се да ви кажа, че съм се върнал, иначе сигурно щяхте да повикате полицията, като видехте, че в къщата свети.

Тя се изкиска, смехът ѝ приличаше на кикотене на маймуна:

— Открай време си много съобразителен! Как е майка ти, Мори?

— Благодаря, добре е. — Всъщност Морис нямаше представа как е родителката му. След като на седемнайсет той попадна в изправителното, а на двайсет и една го изхвърлиха за слаб успех от „Сити Колидж“, взаимоотношенията му с Анита Белами бяха сведени до епизодични разговори по телефона — студени, но вежливи. След големия скандал в нощта, когато го арестуваха за влизане с взлом и за още куп дребни престъпления, двамата вдигнаха ръце един от друг.

— Ммм, какви мускули! — възхити се госпожа Мълър. — Момичетата сигурно лудеят по теб. Преди беше прекалено кльощав.

— Ами, работих здраво, строях къщи…

— Строял си къщи? Ти? Мили боже! Бърти! Морис е строил къщи!

От дневната отново се чу ръмжене.

— После обаче започна рецесията, работата замря и… Мама ми разреши да живея тук, освен ако не успее да даде под наем къщата, но и аз надали ще остана задълго.

Колко пророчески се оказаха думите му!

— Ела да се видиш с Бърт, Мори.

— Да го отложим за друг път, а? — И за да прекрати увещанията ѝ, се провикна: — Здрасти, Бърт.

Поредното изръмжавате почти беше заглушено от монтирания смях, придружаваш „Добре дошъл отново, Котър“.3

— Тогава ще те чакам утре. — Госпожа Мълър отново кокетно повдигна вежди. Изглеждаше така, сякаш имитира комика Граучо. — Ще ти запазя от кейка. Дори може да разбия сметана.

— Чудесно — усмихна се Морис. Не му се вярваше до утре дебеланата да пукне от инфаркт, но пък беше възможно; както е казал друг поет „Надеждата ни съпровожда цял живот и не ни напуска дори в смъртния ни час.“4

Ключовете за къщата и за гаража бяха на обичайното си място — окачени под стряхата вляво от малката веранда. Морис вкара шевролета в гаража и остави на циментовия под пътническия сандък, който беше купил от вехтошарския магазин. Ръцете го сърбяха веднага да започне четвъртия роман за Джими Голд, обаче тетрадките бяха разбъркани, пък и очите му щяха да се затворят, преди да прочете дори една страница, изписана със ситния почерк на Ротстийн — наистина беше капнал от умора.

„Утре — обеща си. — Ще разговарям с Анди, за да разбера какво смята да предприеме, после ще подредя тетрадките и ще започна да чета.“

Избута под работния тезгях на баща си сандъка и го покри с парче найлон, което намери захвърлено наблизо. После влезе в къщата и я обиколи. Беше почти същата като преди, тоест отблъскваща. В хладилника се мъдреха само бурканче с туршия и кутия със сода бикарбонат, но във фризера имаше няколко опаковки на известната фирма за замразени храни „Хънгри Мен“. Морис пъхна една във фурната, включи я на триста и петдесет градуса и се качи в някогашната си стая.

„Направих го — каза си. — Успях. Притежавам всичко, написано от Джон Ротстийн през осемнайсетте години, откакто престана да публикува нови романи.“

Беше твърде уморен, за да ликува или поне да изпита задоволство. За малко не заспа под душа, после се улови, че е задрямал над чинията с гадно месно руло и с още по-гадно инстантно картофено пюре. Насили се да ги довърши и бавно се заизкачва обратно към стаята си. Заспа само секунди след като главата му се отпусна на възглавницата, и се събуди чак в девет и двайсет сутринта.

Беше отпочинал, слънцето надничаше през прозореца и осветяваше леглото, на което беше спал като малък — едва сега той изпита въодушевление и вече не го сдържаше да сподели с някого радостта си. „С някого“ означаваше „с Анди Халидей“.

Извади от дрешника спортен панталон и карирана риза, приглади назад косата си и надникна в гаража да провери дали всичко е наред. Преди да тръгне към автобусната спирка, махна наперено (надяваше се жестът да изглежда наперен) на госпожа Мълър, която както обикновено надничаше през завесите. Малко преди десет слезе на спирката в центъра на града, измина една пресечка и като стигна до Елис Авеню, се загледа в масите пред кафене „Щастливата чаша“, наредени под кокетни розови чадъри. Чудесно — Анди не беше изневерил на навика си тъкмо в този час да затваря книжарницата, за да пие кафе. А най-хубавото беше, че седеше с гръб към улицата и не видя как Морис се приближи до него.

— Бау! — извика и го хвана за рамото.

Старият му приятел — единственият му приятел в това смотано населено място, в тази пародия на град — се стресна и рязко се обърна. Блъсна чашата си и кафето се изплиска върху кадифеното му спортно сако. Морис отстъпи назад. Да, искаше да стресне Анди, но не дотолкова.

— Извиня…

— Какво си направил? — дрезгаво прошепна Халидей. Очите му проблясваха зад очилата, чиито рогови рамки открай време се струваха на Морис твърде претенциозни. — Какво си направил, мамка му?

Морис удивено го зяпна — друго посрещане очакваше.

— Какво ли? Каквото двамата с теб намислихме. — Седна, изгледа стария си приятел и забеляза, че за първи път изражението му не е на човек, осъзнаващ интелектуалното си превъзходство над другите. Анди беше изплашен. От какво се страхуваше? От Морис? Може би. Боеше се за живота си? Да, почти сигурно.

— Не искам да ме виждат с теб, чу…

От кафявия хартиен плик, който беше намерил в кухнята, Морис извади една от тетрадките на Ротстийн и я сложи на масата, внимавайки да не я изцапа с разляното кафе.

— Ето ти мостра. Общо са около сто и петдесет. Още не съм ги преброил, но това е целият джакпот.

— Прибери я! — Анди отново шепнеше като герой от долнопробен шпионски филм. Очите му се стрелкаха насам-натам, но винаги се връщаха на тетрадката. — Кретен такъв! Сензационната новина за убийството на Ротстийн е на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, по всички телевизии говорят само за него.

Информацията потресе Морис. Предполагаше, че ще открият трупа на писателя най-малко след три дни, може би дори след шест. Поведението на Анди беше още по-шокиращо — държеше се като плъх в капан.

Усмихна му се, опитвайки се да подражава на обичайното му насмешливо изражение от типа „толкова съм умен, че чак си доскучавам“:

— Успокой се, ако обичаш. В този квартал е обичайно да видиш хлапета с тетрадки под мишница. — Посочи отсрещния тротоар. — Ето, погледни.

— Да, ама не са тетрадки „Молескин“! Господи! Жената, която се е грижила за домакинството на Ротстийн, е знаела какви тетрадки е използвал, а във вестника пише, че сейфът в спалнята му е бил отворен и изпразнен. Скрий… я… веднага!

Морис обаче побутна тетрадката към него, все така внимавайки да не я изцапа с разлятото кафе. Анди все повече го дразнеше — от него му „кипваха лайната“, както би казал Джими Голд, същевременно изпитваше извратено удоволствие, като го гледаше как се гърчи на стола, сякаш тетрадката е стъкленица с чумни бактерии.

— Хайде де, разгледай я. Съдържа най-вече стихове. Прелистих я в автобуса…

— В автобуса ли? Ти ненормален ли си?

— … и не ми се сториха интересни — продължи Морис, сякаш не го беше чул, — обаче няма спор кой е авторът. Почеркът е същият като в другите тетрадки. Безценни са. С теб няколко пъти разговаряхме за тях. Измислихме как…

— Прибери я веднага!

Морис неохотно призна пред себе си, че параноята на Анди започва да се предава и на него. Върна тетрадката в хартиения плик и намръщено изгледа стария си приятел (единствения си приятел):

— Стига де! Държиш се така, сякаш предложих да организираме гаражна разпродажба…

— Къде са другите? — прекъсна го Халидей и без да изчака отговора му, добави: — Няма значение. Не искам да знам. Не разбираш ли колко опасни са тетрадките? И колко опасен е контактът с теб?

— Не съм заразен — промърмори Морис, въпреки че в момента се чувстваше като връхлетян от тежък грип — лицето и шията му внезапно пламнаха. Анди се държеше с него като с хлапе, напълнило гащите, а не като с герой, извършил обира на века. — И да, знам за какво говориш, обаче никой не може да направи връзка между мен и убийството на Ротстийн. Знам, че се налага да изчакаме, преди да предложим ръкописите на частен колекционер. Не съм глупак.

— Да ги продадем на колек… Мори, чуваш ли се какво говориш?

Морис скръсти ръце и се втренчи в приятеля си… в човека, който навремето беше негов приятел:

— Държиш се така, сякаш не сме го обсъждали. Сякаш не го планирахме.

— Нищо не сме планирали! Само си фантазирахме — мислех, че си наясно!

Тъкмо това щеше да каже Анди на полицията, ако заловяха Морис. И той очакваше това да се случи. За първи път Морис си даде сметка, че Халидей не е исполин на мисълта, изгарящ от желание да бъде негов съучастник в екзистенциално престъпление, а страхлив неудачник. Продавач в книжарница, който беше само с няколко години по-голям от него.

„Не ми се прави на литературен критик, момченце! — просъска му Ротстийн две минути преди да умре. — Ти си само най-обикновен апаш, драги.“

Слепоочията му запулсираха.

— Наистина съм глупак! Големите ти приказки за частни колекционери, филмови звезди, саудитски принцове и бог знае още какви персони са били бълнувания на един неудачник. Ти си нафукан празноглавец, драги.

Думите му попаднаха право в целта и подействаха като силен удар. Морис се зарадва както когато успя на два пъти да затапи майка си по време на „прощалния“ им скандал.

Анди почервеня като домат, приведе се, но преди да заговори, до масата изникна сервитьорка с пакет хартиени салфетки.

— Чакайте да почистя — каза и се наведе да избърше разляното кафе. Беше млада, русокоса и привлекателна, дори красива, но красотата ѝ не се набиваше на очи. Усмихна се на Халидей, а той направи кисела гримаса и се отдръпна като опарен, както се беше отдръпнал от тетрадката.

„Обратен е! — удивено си помисли Морис. — Тлъст, мазен педал. Да му се не види, как не съм забелязал досега? Все едно му е написано на челото.“

Всъщност не беше забелязал доста подробности, свързани с Анди. Спомни си любимата фраза на един тип от строителната бригада: „Тоя е въздух под налягане.“

Анди изчака сервитьорката да се отдалечи и след като се освободи от отровната атмосфера на жена, отново се приведе:

— Колекционери бол — с лопата да ги ринеш. Купуват картини, скулптури, първи издания… един нефтен магнат в Тексас притежава колекция от звукозаписи върху восъчни цилиндри, която струва един милион, друг е събрал всички списания с уестърни, фантастика и с ужаси, излизали между 1910 и 1955. Мислиш ли, че всичко това е купено и продадено законно? Как ли пък не! Колекционерите са безумци, най-запалените не се интересуват дали жадуваните от тях вещи са откраднати, или са притежавани законно, и нямат намерение да ги излагат на показ.

Морис беше чувал и преди същата тирада и явно не успя да прикрие отегчението си, защото Анди се приведе още повече към него. Сега носовете им почти се допираха. От Халидей лъхаше на „Инглиш Ледър“ и Морис се запита дали това е любимият афтършейв на всички хомосексуалисти. Таен знак или нещо подобно.

— Мислиш ли обаче, че някой от тях ще се заинтересува от моето предложение? — процеди Анди.

Морис Белами, който сега го гледаше с други очи, отговори отрицателно.

Онзи издаде долната си устна:

— Някой ден ще проявят интерес. Бъди сигурен! След като притежавам собствен магазин, ще си създам голяма клиентела. Обаче дотогава ще минат години.

— Говорихме да изчакаме пет.

— Пет ли? — Анди дрезгаво се изсмя, все едно излая, и се облегна назад. — Може би до пет години ще отворя собствена книжарница — хвърлил съм око на едно магазинче за фабрични стоки на Лейсмейкър Лейн, което скоро ще фалира, — но ще ми е необходимо много повече време да намеря богати клиенти и да спечеля доверието им.

„Много «но» и «обаче» — помисли си Морис. — Преди не правеше такива уговорки.“

— Колко време? — попита.

— Ами, донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб. Дори вече да имах списък на частните колекционери, даже най-запаленият от тях не би докоснал толкова опасна стока.

Морис изумено се втренчи в него и в първия момент си глътна езика, после промърмори:

— Защо не ми го каза, когато замисляхме…

Шишкото запуши с длани ушите си:

— Нищо не сме замисляли! И не се опитвай да ме натопиш! Да не си посмял, ясно? Познавам те, драги. Не си ги откраднал, за да ги продадеш… не и докато не ги прочетеш. Едва след това може би ще склониш да извадиш някои на бял свят, стига да ти предложат добра цена. Истината обаче е, че си смахнат на тема Джон Ротстийн.

— Я не ме наричай смахнат! — озъби се Морис. Болката в слепоочията му беше по-силна от всякога.

— Ще те наричам, защото е вярно. Смахнат си и по Джими Голд. Заради него попадна зад решетките.

— Тикнаха ме в пандиза заради майка ми. Все едно ме заключи там със собствените си ръце.

— Няма значение. Вече е в миналото. Да се върнем към настоящето. Ако не извадиш късмет, полицаите много скоро ще те потърсят и вероятно ще носят заповед за обиск. И като намерят тетрадките… работата ти ще е спукана.

— Защо да ме търсят? Никой не ме видя, а съучастниците ми… — Той намигна. — Ще се изразя така: „Мъртвите не говорят.“

— Ти… сериозно ли? Убил си ги, така ли? Убил си и тях ли? — повтори Анди и лицето му се изкриви от ужас.

Морис съжали, че се е изпуснал, но (странно как това но непрекъснато му се натрапваше) онзи го предизвика с идиотското си високопарно бръщолевене.

— Как се нарича градчето, в което живееше Ротстийн? — Очите на Анди шареха неспокойно, все едно очакваше всеки момент да приближат полицаи с извадени оръжия. — Талбот Корнърс, нали така?

— Всъщност в района има предимно ферми, доста отдалечени една от друга. Местните наричат Корнърс мястото, на което се пресичат две шосета и където има само закусвалня, бакалница и бензиностанция.

— Колко пъти си ходил там?

— Мисля, че бяха пет — излъга Морис. В периода между 1976 и 1978 навести Корнърс почти дузина пъти. Отначало сам, после с Еди или с Къртис, или и с двамата.

— Разпита ли местните за най-известния им съгражданин?

— Разбира се. Разговарях с един-двама души. Голямо чудо. Сигурно всеки, който се отбива в онази закусвалня, се интересува от…

— Грешиш. Повечето приходящи пет пари не дават за Джон Ротстийн. Разпитват само кога започва ловният сезон и каква риба може да се улови в тамошното езеро. Въобразяваш си, че местните няма да си спомнят за теб, когато полицаите ги попитат дали са ги навестявали непознати, интересуващи се от автора на „Беглецът“, така ли? Любопитни непознати, които няколко пъти са идвали в градчето. Освен това ти имаш досие, Мори!

— За провинение като непълнолетен. Засекретено е.

— Заради престъпление от такъв мащаб ще го разсекретят. Ами съучастниците ти? Имат ли досиета в полицията?

Морис не отговори.

— Не знаеш кой те е видял, не знаеш дали „партньорите“ ти не са се изфукали пред някого за големия обир, който ще извършат. Даваш ли си сметка, че полицаите могат да те спипат още днес, кретен такъв? Ако те арестуват и споменеш името ми, ще отрека, че сме се виждали. Един съвет в името на старото ни приятелство: отърви се от това. — Той посочи хартиения плик. — И от другите тетрадки. Скрий ги някъде. Закопай ги! Само така може би ще отървеш кожата. Стига с онези юнаци да не сте оставили пръстови отпечатъци или други улики.

„Не сме — помисли си Морис. — Не съм тъпак. Не съм и страхливец, лъжлив педал такъв!“

— Може би някога отново ще поговорим по този въпрос — продължи Анди, — но след време, и то ако не те арестуват. — Той се изправи. — Дотогава не припарвай до мен, или ще повикам полицията. — Обърна се и си тръгна; вървеше с наведена глава и нито веднъж не погледна назад.

Морис не помръдна. Хубавичката сервитьорка отново се появи и го попита желае ли още нещо. Той поклати глава. Изчака я да се отдалечи, взе плика с тетрадката и също си тръгна. В обратната посока.

Знаеше какво означава метафора — приписване на неодушевен предмет качествата на човек — и смяташе, че е трик, използван от второкласни писатели за създаване на определено настроение, но днес определението за тази фигура на речта изглеждаше вярно. Яркото утринно слънце беше като отражение на еуфорията му и я подсилваше, но към обяд то вече представляваше мъжделива окръжност, надничаща между застрашителните облаци, а в три следобед, сякаш в синхрон с неприятностите, трупащи се на главата на Морис, небето притъмня и запръска дъжд.

С шевролета отиде до търговския център край аерогарата, като непрекъснато се оглеждаше за полицейски коли. На булевард „Еърлайн“ го застигна патрулка с включени сини лампи и с ревящ мотор; стомахът му се сви на топка, сърцето му за малко не изскочи от гърдите. Колата го задмина, без да намали скоростта, но той не изпита облекчение.

По радио БАМ-100 предаваха новини. Водещата беше за мирните преговори между Садат и Бегин в Кемп Дейвид („Ще се споразумеят на куково лято“ — разсеяно си помисли той), но веднага след това съобщиха за убийството на известния американски писател Джон Ротстийн. Според полицията престъплението било извършено от „шайка апаши“, следователите вече разполагали с улики и работели по няколко версии. Морис си каза, че може би изявлението на полицейския шеф е само евтин рекламен трик за заблуда на населението.

А може и да не беше.

Не вярваше в твърдението на Анди, че куките ще попаднат на следите му, след като разпитат почти глухите дъртаци в закусвалнята „Вкусничко“ в Талбот Корнърс, но имаше нещо, което наистина го тревожеше. Заедно с Фреди и Къртис бяха работили за компанията „Донахю Констракшънс“, строяща къщи в Данвърс и в Норт Бевърли. Работниците бяха разделени на две бригади и през шестнайсетте месеца, през които Морис влачеше дъски и забиваше гвоздеи в Данвърс, Къртис и Фреди се трудеха на другия обект на осем километра от неговия. Само че известно време тримата бяха в една и съща бригада и дори след като ги разделиха, обикновено обядваха заедно.

Този факт беше известен на мнозина.

Спря шевролета сред около хилядата подобни автомобила на паркинга откъм мола, където се намираше магазинът на „Джей Си Пени“, старателно избърса с кърпа всички повърхности, които беше докосвал, и остави ключа на таблото. Вдигна си яката, нахлупи по-ниско бейзболната си шапка и забързано се отдалечи. Седна на скамейка пред главния вход на търговския център, изчака пристигането на автобуса за Нортфийлд и пусна петдесет цента в апарата за самотаксуване. Дъждът се беше усилил, затова автобусът пъплеше като костенурка, но Морис не се подразни. Тъкмо щеше да има повече време за размисъл.

Анди беше себичен страхливец, обаче беше прав за едно: той, Морис, трябваше час по-скоро да скрие тетрадките въпреки непреодолимото си желание да започне да ги чете, започвайки с романа за Джими Голд, за чието съществуване никой не подозираше. Дори ченгетата да го издиреха, щяха да останат с пръст в устата… нали? Можеха да го подозират, но нямаше да намерят доказателства.

Нали?

Като никога госпожа Мълър не надничаше през завесите, което спести на Морис необходимостта да разговаря с нея и може би да ѝ обясни, че си е продал колата. Дъждът вече се лееше като из ведро — сякаш като по поръчка. Нямаше опасност някой да се разхожда из незастроения парцел между „Сикамор“ и „Бърч“. Особено след залез-слънце.

Извади всичко от пътническия сандък, едва устоявайки на порива да прелисти тетрадките. Не биваше да го прави, колкото и да му се искаше, защото започнеше ли да чете, нямаше да спре. „По-късно — помисли си. — Отлагай удоволствията, Мори.“ Чудесен съвет, но произнесен с гласа на майка му, от който той отново получи силно главоболие. Единствената му утеха беше, че няма дълго да отлага удоволствието; ако от полицията не го потърсеха до три седмици или най-много до месец, можеше да се смята в безопасност и да започне да търси подходящ клиент.

Постла полиетилен в сандъка, за да предпази от влага съдържанието му, и отново сложи вътре тетрадките, включително онази, която беше показал на Анди. Отгоре нахвърли пликовете с парите. Затвори сандъка, позамисли се и пак го отвори. Отметна полиетилена, взе един от пликовете и извади няколко стотачки. Сумата не беше голяма и дори да се стигнеше до обиск, надали щеше да се стори подозрителна на ченгетата. Спокойно можеше да каже, че парите са обезщетение при съкращаването му от работа или нещо подобно.

Шумът на дъжда го изнервяше. Струваше му се, че скелет барабани с пръсти по покрива на гаража, и от звука главоболието му се усили. Вцепеняваше се при всяко преминаване на кола по улицата, очаквайки ярки фарове и въртящи се сини лампи да осветят алеята към къщата. „Майната му на Анди Халидей — наговори ми куп тъпотии и сега се тревожа напразно. Майната му на тлъстия педерунгел!“

Дали обаче тревогите му бяха безпочвени? Към края на деня възможността полицаите да направят връзка между него и съучастниците му Къртис и Фреди започна да му се струва по-реална. Проклетата зона за почивка! Защо поне не беше скрил труповете в гората? Не че това щеше да забави ченгетата — първият шофьор, който спреше на паркинга и видеше кръвта, щеше да се обади на 911. Полицаите щяха да доведат кучета…

— Освен това — каза на сандъка — много бързах. Нали?

Багажната количка на баща му още стоеше в единия ъгъл на гаража заедно с ръждясала кирка и с две ръждясали лопати. Морис изправи сандъка, натовари го на количката, пристегна ремъците и надникна през прозорчето на гаража. Още беше много светло. Сега, когато беше на крачка да се раздели с тетрадките и с парите („Временно — казваше си, — само временно“) — увереността му, че полицаите ще довтасат всеки момент, нарастваше. Ами ако госпожа Мълър го беше наклеветила, че се държи подозрително? Надали, тя беше тъпа като галош, но пък знае ли човек?

Насили се да изяде още една замразена порция храна, мислейки, че после главоболието му ще премине, само че болката стана още по-нетърпима. Надникна в аптечката на майка си за аспирин или за адвил и… вътре нямаше нищо. „Майната ти, майко! — помисли си. — Проклета да си!“

Видя ехидната усмивка, разтягаща тънките ѝ устни.

В седем вечерта още беше светло — проклетото лятно часово време, кой идиот го беше измислил? — но прозорците на, съседната къща бяха тъмни. Чудесно, само че съпрузите Мълър можеха да се приберат всеки момент. Освен това той беше толкова изнервен, че ме можеше да чака повече.

Изкара количката през задната врата на гаража и я забута, прекосявайки поляната зад къщата. Беше му трудно, защото почвата под мократа трева също беше подгизнала. Заради надвисналите дървета пътеката, по която като малък беше минавал толкова често на път за Младежкия център на Бърч Стрийт, беше суха и той можеше да се движи по-бързо. Докато стигна до потока, прекосяващ по диагонал големия празен парцел, вече беше паднал мрак. Той носеше фенерче, но не смееше да го държи включено за дълго — осветявайки брега през няколко секунди, намери подходящо място по-далеч от пътеката и започна да копае. Почвата беше размекната и му беше лесно, докато не се натъкна на преплетените корени на надвиснало дърво. Хрумна му да потърси друго място, обаче дупката вече беше достатъчно голяма да побере сандъка, пък и беше адски тъпо да започне отново да копае, след като съкровището му щеше да остане тук само временно. Сложи вътре фенерчето, подпря го на голям камък, насочвайки лъча към корените, и ги преряза с кирката.

Избута сандъка в дупката, после бързо нахвърли отгоре и около него изкопаната пръст, накрая я отъпка с лопатата. Реши, че се е справил добре. Брегът не беше затревен и голото парче земя нямаше да се набива на очи. Важното беше, че сандъкът вече не е в дома му, нали така?

Нали?

Затътри количката обратно по пътеката, обаче не изпита облекчение. Нищо не вървеше според предвижданията. Абсолютно нищо. Сякаш злонамерената съдба се опитваше да го раздели с тетрадките, както беше разделила Ромео и Жулиета. Сравнението изглеждаше едновременно нелепо и много уместно. Той беше влюбен. Проклетият Ротстийн му беше изневерил с „Беглецът уляга“, ала това не променяше нищо.

Любовта му беше истинска.

Щом се върна вкъщи, веднага отиде да се изкъпе, както момче на име Пит Саубърс щеше да стори след много години в същата баня, връщайки се от същото място на брега, запомнящо се заради надвисналото над водата дърво. Остана под душа, докато кожата на пръстите му се набръчка и горещата вода свърши, после се избърса с голяма хавлиена кърпа и извади чисти дрехи от гардероба в спалнята си. Бяха прекалено младежки и старомодни, обаче още му ставаха, макар че не му стояха идеално. Пъхна в пералнята изцапаните с пръст джинси и тениската — след години Пит Саубърс щеше да направи същото.

Включи телевизора, настани се на любимото кресло на баща си (майка му твърдеше, че не го е изхвърлила, за да ѝ е като обица на ухото, ако се изкуши да направи някоя глупост) и изгледа поредната порция идиотски реклами. Представи си, че някои от тях — танцуващи шишенца с очистително, накипрени мамчета, пеещи хамбургери — биха могли да са измислени от Джими Голд, и главоболието му стана още по-нетърпимо. Налагаше се да отскочи до „Зоуни“ за анацин. И за една-две бири. От бирата нямаше да му стане нищо. Твърдият алкохол го подтикваше да върши щуротии, а той вече си беше взел поука и не посягаше към нищо по-силно от бира.

Купи си анацин, но настроението му още повече се развали, като си представи как пие бира сред книги, които не желае да прочете, седнал пред телевизор, който не иска да гледа. Особено след като онова, което копнееше да прочете, беше толкова влудяващо близо. Рядко пиеше в барове, обаче изведнъж почувства, че ще превърти напълно, ако не си намери компания и не послуша игрива музика. Знаеше, че в тази дъждовна вечер все някъде ще намери млада хубавица, на която ѝ се танцува.

Плати лекарството и престорено нехайно попита младежа на касата дали с автобуса може да отиде до бар с жива музика.

Младежът отговори утвърдително.

2010

Като се прибра у дома в този петъчен следобед, Линда Саубърс завари сина си да седи в кухнята и да пие какао. Очевидно се беше къпал и косата му още беше влажна. Тя окачи палтото си на закачалката до задната врата, приближи се до Пит и отново притисна до челото му опакото на дланта си:

— Вече не гориш. По-добре ли си?

— Да. Тина се върна от училище и беше гладна, затова ѝ дадох крекери, намазани с фъстъчено масло.

— Чудесен брат си, моето момче. Къде е сестра ти?

— У Елън, къде другаде?

Линда забели очи и той се засмя.

— Света Богородице, сушилнята ли бръмчи?

— Да. Намерих дрехи в коша и ги изпрах. Не се безпокой, прочетох указанията на вратичката и не съм скапал нищо.

Тя се наведе и го целуна по слепоочието:

— Какъв си ми работлив — същинска пчеличка.

— Старая се. — Пит стисна в юмрук дясната си ръка, за да скрие мехура на дланта си.

Първият плик пристигна след по-малко от седмица през един четвъртък, когато валеше силен сняг. Адресът „До господин Томас Саубърс, Сикамор Стрийт № 23“ беше напечатан на пишеща машина. В горния десен ъгъл беше залепена марка от четирийсет цента, посветена на годината на Тигъра. Нямаше адрес на подателя. Том, единственият от семейство Саубърс, който си беше у дома по това време, отвори плика още в коридора, очаквайки да види рекламна листовка или поредното предупреждение за просрочена сметка. Уви, напоследък все по-често получаваха такива уведомления. Само че в плика нямаше нито рекламна листовка, нито „честитка“ за дължими суми.

Вътре имаше пари.

Всичко друго, извадено от пощенската кутия — каталози за скъпи стоки, които Саубърс не можеха да си позволят, и рекламни проспекти, изпратени до „живущия на този адрес“, — изпадна от ръката му и се разпиля на пода, но той дори не забеляза.

— Мамка му, това пък какво е? — промърмори — гласът му беше толкова предрезгавял, че приличаше на ръмжене.

Линда се върна от работа и първото, което видя, бяха парите по средата на кухненската маса. Том, подпрял брадичка на скръстените си ръце, се взираше в малката купчинка. Приличаше на генерал, обмислящ плана за поредната битка.

— Какво е това? — попита тя.

— Петстотин долара — отговори Том, без да откъсне поглед от банкнотите — осем по петдесет долара и пет по двайсет. — Пристигнаха по пощата.

— Кой ги изпраща?

— Не знам.

Линда остави чантата си, приближи се до масата и взе парите. Преброи ги, ококори се и възкликна:

— Господи, Томи! Какво се казва в писмото?

— В плика нямаше писмо. Само банкнотите.

— Кой би…

— Нямам представа, Лин. Обаче за едно съм сигурен.

— Така ли? И какво е то?

— Че парите са ни добре дошли.

— Баси! — възкликна Пит, когато му казаха. Беше останал след часовете, за да играе волейбол в училищната зала, и се прибра вкъщи малко преди вечерята.

— Не бъди вулгарен — смъмри го майка му, но машинално, сякаш мислеше за друго. Парите още бяха на масата в кухнята.

— Каква е сумата? — попита Пит и след като Том му отговори, продължи да разпитва: — Кой е изпратил парите?

— Чудесен въпрос. Преминаваш във втори кръг на нашето телевизионно състезание и имаш шанс да спечелиш крупна сума — пошегува се Том… за пръв път от много, много време.

Тина влезе в кухнята и веднага се включи в разговора:

— Според мен татко има кръстница вълшебница. Ей, хора, вижте ми ноктите! Елън ми позволи да използвам нейния лак с блясък.

— Стои ти много шик, мъничката ми — отбеляза Том.

Първо се беше пошегувал, после направи комплимент на дъщеричката си — две събития, които доказаха на Пит, че е постъпил правилно. Абсолютно правилно. Не можеха да върнат парите, нали? Не, не можеха, защото липсваше адресът на подателя. Между другото, кога за последно баща им беше нарекъл Тина „мъничката ми“?

Линда подозрително изгледа сина си:

— Знаеш ли нещо повече по този въпрос?

— Не, но ще ми отпуснете ли скромна сума?

— Ще има да чакаш… — Линда сложи ръце на кръста си и се обърна към съпруга си: — Том, очевидно е станала грешка.

Той се позамисли, после отговори, но спокойно, без ав-ав джаф:

— Надали. — Побутна към нея плика и посочи с пръст името си и адреса.

— Да, но…

— Без „но“, Лин. Не сме платили на фирмата за доставка на гориво, а и спешно трябва да внесем дължимото по кредитната ти карта, иначе ще ти я отнемат.

— Да, но…

— Тогава ще загубиш и кредитния си рейтинг — прекъсна я той. Продължаваше да говори спокойно, разумно и убедително. Пит си помисли, че баща му се държи така, сякаш много дълго е изгарял от висока температура, която чак сега е поспаднала. Том дори се усмихна и докосна ръката на съпругата си. — Засега този рейтинг е единственото, което имаме, затова трябва да го пазим. Пък и Тина може би позна. Може да имам кръстница вълшебница.

„Не — помисли си Пит. — Имаш син вълшебник.“

— Момент! Знам кой е изпратил парите! — възкликна Тина.

Тримата се втренчиха в нея. Пит пламна. Нямаше как да знае, нали така? Беше невъзможно. Само дето се беше изпуснал пред нея за заровеното съкровище и…

— Кой, съкровище? — попита Линда.

— Онзи фонд… как беше… за извънредни ситуации. Сигурно са получили още пари и сега ги раздават.

Пит облекчено въздъхна и едва тогава осъзна, че за секунди е престанал да диша.

Том разроши косата на дъщеричката си:

— Те „раздават“ само чекове и никога пари в брой, миличко. Освен това изпращат куп формуляри за подпис.

Пит се приближи до печката:

— Ще сваря какао. Иска ли някой?

Оказа се, че всички искат.

Пликовете продължиха да пристигат.

Цената на пощенските марки се повиши, но не и изпращаната сума. Саубърс получаваха около шест хиляди долара годишно — не много крупна сума, но достатъчна, за да не затънат в заеми.

Съпрузите накараха децата да обещаят, че няма да кажат на никого за тайнствените пратки.

Една вечер Линда промърмори:

— Тина няма да удържи обещанието си, Том, и ти го знаеш. Ще сподели с приятелката си, онази глупачка Елън, която ще го разгласи на куцо и сакато.

Обаче Тина запази тайната отчасти защото брат ѝ, когото обожаваше, я предупреди, че ако се изпусне пред някого, повече няма да стъпи в стаята му, но най-вече защото не беше забравила скандалите между родителите им.

Пит беше скрил пликовете в обвита с паяжини дупка зад разхлабения перваз в дрешника си. Веднъж в месеца изваждаше петстотин долара и ги пъхаше в ученическата си раница заедно с адресиран плик — един от няколкото дузини, които беше подготвил на компютъра в кабинета по теория и практика на бизнеса, издебвайки вечерта след училищното спортно състезание, когато в стаята нямаше никого.

Пускаше писмата, адресирани до господин Томас Саубърс, живущ на Сикамор Стрийт 23, в различни пощенски кутии, извършвайки животоспасяващото за семейството му благотворително дело с вещината на закоравял престъпник. Непрекъснато го измъчваше страх, че майка му ще разбере откъде идват парите, ще запротестира (вероятно ожесточено) и фамилия Саубърс ще се върнат към предишния си живот, белязан от оскъдицата. И сега положението не беше съвсем розово и от време на време родителите му пак се караха, обаче той предполагаше, че съвършени семейства има само в старомодните ситкоми по „Ник ет Найт“.

Сега можеха да гледат „Ник ет Найт“, „Картуун Нетуърк“, Ем Ти Ви и всички други канали, защото, дами и господа, кабелната телевизия се беше върнала.

През месец май настъпи още една положителна промяна: от новосъздадена агенция за недвижими имущества назначиха Том на непълен работен ден като „предпродажбен проучвател“. Пит не знаеше какво означава това, но изобщо не му дремеше. Важното беше, че баща му може да упражнява тази дейност вкъщи — по телефона и чрез компютъра — и че получаваше някаква заплата.

През месеците, последвали първия „транш“ от петстотин долара, се случиха още две важни събития. Първо, здравословното състояние на Том се подобри. През юни 2010 (когато виновникът за кръвопролитието пред Общинския център най-сетне беше заловен) той започна да изминава кратки разстояния без патериците и да пие по-малко розови хапчета. Второто събитие не беше така очевидно, обаче Пит знаеше, че се е случило. Тина също го знаеше. Родителите им се чувстваха… благословени и когато се спречкваха, изглеждаха гузни, сякаш се страхуваха, че се подиграват с неочаквания и мистериозен дар от съдбата. Понякога прекъсваха спора и заговаряха за друго, преди размяната на горчиви думи да причини непоправими последствия. Често обсъждаха парите и кой би могъл да ги изпраща, но винаги стигаха до задънена улица и това беше хубаво.

„Няма да разберат, че аз съм незнайният благодетел — казваше си Пит. — Не бива и няма да разберат.“

През един августовски ден същата година родителите му заведоха Тина и Елън в зоопарка за домашни животни „Хепидейл Фарм“. Той отдавна чакаше тази възможност и щом заминаха, взе куфара и се върна край потока.

Огледа се и след като се увери, че наоколо няма никого, откопа сандъка и прехвърли тетрадките в куфарите. Изтика обратно сандъка, зарови го отново, после се върна вкъщи със съкровището си. Качи се на втория етаж, издърпа подвижната стълба и занесе куфарите на тавана — малко, ниско помещение, в което зиме беше адски студено, а лете — нетърпимо задушно. Използваха го рядко, защото повечето им вещи, донесени от предишната къща, още бяха складирани в гаража. Няколкото „реликви“ — мърлява бебешка количка с липсващо колело, лампа с абажур, изрисуван с тропически птици, стари броеве на списания за домакинята, завързани с канап, куп одеяла, вонящи на мухъл — навярно бяха оставени тук от предишни обитатели на Сикамор Стрийт 23.

Пит натрупа тетрадките в дъното на помещението, но преди да ги покрие с одеялата, взе една напосоки, седна под слабата крушка, висяща на кабел от тавана, и отвори на първата страница. Текстът беше написан на ръка, а почеркът — много дребен, но четлив. Нямаше задраскани думи или изречения, което само по себе си беше забележително. Въпреки че момчето гледаше първата страница, най-горе се виждаше числото 482, което наведе Пит на мисълта, че написаното тук е продължение на текста, съдържащ се не само в една от другите тетрадки, ами най-малко в половин дузина.

На улицата някой натисна клаксон. Пит подскочи и гузно се озърна, все едно не четеше, а мастурбираше. Ами ако родителите му се бяха върнали по-рано, понеже на тъпачката Елън ѝ е прилошало в колата, или поради друга причина? Ами ако го завареха тук с тетрадките? Тогава планът му отиваше по дяволите.

Пъхна тетрадката при другите под одеялата (уф, че смърдяха тези плесенясали одеяла!) и пропълзя обратно до вратата в пода, без да погледне куфарите. Сега не му беше до тях. Докато слизаше по стълбата, го втресе, защото на тавана беше горещо като в пещ, а температурата в къщата беше нормална за месец август. Сгъна стълбата, избута я нагоре и потрепери от скърцането на ръждясалия ѝ механизъм.

Отиде в стаята си и надникна през прозореца.

Колата на родителите му не беше на алеята. Фалшива тревога.

Слава богу.

Качи се обратно на тавана, взе куфарите, върна ги в килера на долния етаж, изкъпа се (отново си напомни старателно да измие ваната), облече чисти дрехи и се просна на леглото си.

„Роман е — помисли си. — Иначе страниците нямаше да са толкова много. И не е един, а няколко, понеже няма толкова дълъг роман, че да запълни толкова много тетрадки. Дори Библията няма да ги запълни.“

Освен това… му беше любопитно. Как му се искаше да прерови тетрадките и да намери онази с началото на романа, за да разбере дали наистина е интересен. Защото не можеш да прецениш стойността на литературно произведение само от една страница, нали така?

Пит затвори очи и почувства, че се унася. По принцип не спеше през деня, обаче тази сутрин се беше преуморил, вкъщи беше тихо и спокойно, можеше да подремне. Защо не? Положението на семейство Саубърс се беше подобрило, и то благодарение на него. Заслужил беше този лукс.

Нещо обаче го човъркаше. Джими Голд… откъде му беше познато това име? Готов беше да се закълне, че вече го е чувал. Може би го е споменала учителката по литература госпожа Суидровски — често им разказваше за авторите, чиито произведения изучаваха.

„Може после да погледна в Гугъл — каза си. — Да, така ще направя. Може да наме…“

Той заспа.

1978

Морис, облечен с оранжев затворнически гащеризон, седеше с наведена глава (която се пръскаше от болка) на металния нар, провесил беше ръце между бедрата си и се опитваше да не вдишва отровния въздух, вонящ на урина, на повръщано и на дезинфектант. Стомахът му беше като оловна топка, която продължи да се уголемява, докато го изпълни от чатала до адамовата ябълка. Очите му пулсираха в кухините си. В устата си усещаше такъв вкус, сякаш беше погълнал съдържанието на контейнер смет. Коремът го болеше, лицето го смъдеше. Синусите му бяха запушени. Отнякъде се чуваше как хриплив и отчаян глас монотонно напява:

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква, искам гадже, ама да не ме побъъърква, искам гадже, ама да не ме побъъърква5…

— Трай, бе! — извика някой. — Ти ме побъркваш, кретен такъв!

Другият замълча, после отново подхвана:

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!

Оловото в стомаха на Морис се втечни и забълбука. Той се свлече от нара, падна на колене (при което силната болка отново прониза главата му) и се надвеси над металната тоалетна чиния. Отначало не се случи нищо. После сякаш някой сграбчи в юмрук вътрешностите му и той повърна десетина литра гъста каша, наподобяваща жълта паста за зъби. За миг главоболието му стана толкова силно, че той си представи как главата му експлодира, и пожела наистина да се случи. Да става каквото ще, стига болката да престане.

Само че не умря, а отново повърна, този път много по-малко, обаче гадната каша опари небцето и устата му. Третия път само повърна, но от устата му като паяжини се проточиха лиги и той ги избърса с опакото на дланта си.

— Май тоя е махмурлия! — провикна се някой.

„Остроумието“ беше възнаградено с истерично кикотене. Морис си помисли: „Все едно съм затворен в зоопарк“ и не беше далеч от истината, само дето тези клетки не бяха за животни, а за хора. Оранжевият гащеризон — „костюмът“ на американските затворници — доказваше уместността на сравнението му.

Как беше попаднал тук?

Нямаше представа. Нямаше представа и как е влязъл в къщата в Шугър Хайтс, която разпердушини. Помнеше само своята къща на Сикамор Стрийт. И сандъка, разбира се. Как го закопа… но преди това пъхна в джоба си двеста долара от парите на Ротстийн. После отиде да си купи бира от „Зоуни“, понеже имаше главоболие и се чувстваше самотен. Беше сигурен, че е разменил няколко думи с младежа на касата, обаче хабер си нямаше за какво са разговаряли. За бейзбол? Надали. Той притежаваше бейзболна шапка, но всъщност не се интересуваше от този спорт. После… останалото му се губеше. Знаеше само едно — че нещо адски се е изкофтило. Всеки, който се е събудил в оранжев затворнически гащеризон, би стигнал до това гениално умозаключение.

Пропълзя обратно на нара, седна със свити колене и ги обгърна с ръце. В килията беше студено. Втресе го.

„Май попитах касиера кой му е любимият бар и дали мога да стигна дотам с автобус. После отидох, нали? Отидох и се напих. Макар да съм наясно как ми действа алкохолът, не обърнах едно-две питиета, а се натрясках до козирката.“

Да, май тъкмо това беше направил, макар да знаеше, че не носи на пиене. Беше кофти, но още по-кофти беше, че не помнеше буйстването си после. След третото питие (понякога се случваше след второто) пропадаше в черна дупка и излизаше от нея чак когато се събудеше — с тежък махмурлук, но изтрезнял. Хората бяха измислили название за това състояние — напиване до безпаметност. И докато беше в това състояние на безпаметност, почти винаги се отдаваше на… да го наречем „щур купон“. Така се озова в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“, несъмнено така се беше озовал и тук. Където и да се намираше тук.

Проклети щури купони!

Надяваше се да е участвал в най-обикновено кръчмарско сбиване, а не да е повторил влизането с взлом. С други думи, да не се е повторило приключението в Шугър Хайтс. Защото вече не беше малолетен и нямаше да го изпратят в изправителното, не, сър. Така или иначе щеше да си излежи присъдата, ако беше нарушил закона. Стига да не го изправеха пред съда за убийството на един гениален американски писател. „Моля те, господи, не и за това, моля те.“ Защото в този случай щеше да остане зад решетките за дълго. Може би завинаги. Понеже не беше очистил само Ротстийн, нали? Сега в замъглената му памет изплува спомен — как Къртис Роджърс го беше попитал дали в Ню Хемпшир дават смъртни присъди.

Просна се на тясното метално легло, треперейки като лист. „Невъзможно е да съм тук заради това. Няма начин.“

Няма ли?

Беше напълно възможно, и то не само защото ченгетата биха могли да направят връзката между него и двамата мъртъвци в зоната за отдих. Представи си как той, Морис Белами, зарязал следването и провъзгласил се за изследовател на американската литература, седи в стриптийз бар, налива се с бърбън и преживява поредното излизане от тялото си. Някой заговаря за убийството на прочутия писател Джон Ротстийн — гений, живеещ в отшелничество, — и Морис Белами, пиян до козирката и раздиран от гнева, който обикновено държи в клетка — този зъл черен, жълтоок звяр — се обръща към говорещия и изтърсва: „Не приличаше на гений, след като му пръснах мозъка.“

— Не, не съм го направил — прошепна. Главоболието му беше по-силно от всякога, лявата половина на лицето му гореше. — Невъзможно е!

Нима? Напиеше ли се, всичко ставаше възможно. Черният звяр излизаше на свобода. В юношеството му този звяр беше вилнял в къщата в Шугър Хайтс и когато ченгетата пристигнаха, предупредени от безшумната аларма, Морис отчаяно се съпротивлява, докато единият не го удари по главата с палката; при последвалия обиск полицаите откриха, че джобовете му са натъпкани с бижута — повечето фалшиви, но някои, безгрижно неприбрани в сейфа от господарката на дома, много ценни, в резултат младият Белами беше изпратен в „Ривървю“, където щяха да му пръснат нежния задник и щеше да завърже интересни приятелства.

„Даваш си сметка, че олигофрен, способен на такава грандиозна тъпотия, спокойно може да се натряска и да се изфука, че е убил създателя на Джими Голд, нали така?“

От друга страна, имаше вероятност ченгетата да са го идентифицирали и да са го включили в списъка на издирваните престъпници.

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!

— Млък! — опита се да извика той, обаче от възпаленото му от повръщането гърло излезе само немощен хрип. Ох, колко го болеше главата! И лицето. Прокара длан по лявата си страна и озадачено се втренчи в люспите от засъхнала кръв, полепнали по дланта му. Отново докосна болното място, този път напипа най-малко три дълбоки драскотини. Следи от нечии нокти. До какво заключение стигаме, ученици? По принцип — въпреки че всяко правило си има изключение — мъжете удрят, а жените драскат. Вместо с юмруци дамите действат с нокти, понеже обикновено имат дълъг маникюр, идеален за причиняване на дълбоки рани по нечие лице.

„Дали съм се опитал да ѝ погаля котенцето и тя ме е издраскала?“

Опита се да си спомни, но удари на камък. Помнеше дъжда и фенерчето, осветяващо корените. Помнеше кирката. Бегло си спомняше как му се прииска да послуша игрива музика и как поговори с касиера в „Зоуни“. А останалото? Останалото тънеше в мрак.

„Може да е колата. Проклетият шевролет. Може би някой го е видял, когато излизах от зоната за отдих, и е забелязал окървавената предница, може би съм забравил нещо в жабката. Нещо, на което е написано името ми.“

Не, този вариант изглеждаше неправдоподобен. Фреди купи колата от полупияна бардама в някаква кръчма в Лин и я плати с парите, които тримата събраха помежду си. Договорът за продажбата беше на името на Харолд Финеман, най-добрия приятел на Джими Голд в „Беглецът“. Жената не видя Морис Белами, който благоразумно не се появи, докато вървяха преговорите по сделката. Освен това на излизане от търговския център той нарочно остави шевролета на видно място, малко оставаше да напише на предното стъкло „МОЛЯ, ОТКРАДНИ МЕ.“ Не, този автомобил — вече разглобен на части — сигурно гниеше на празен парцел или в Лоутаун, или край езерото.

„Добре де, как съм се озовал тук? — Отново се връщаше на този въпрос като хамстер на бягащо колело. — Ако някаква жена ме е издраскала с нокти, дали съм я нападнал? Дали не съм ѝ счупил челюстта?“

Нещо сякаш се провидя иззад черната завеса на забравата. Ако предположението му беше вярно, вероятно щяха да го обвинят в насилие, да го качат на големия зелен автобус с телена мрежа на стъклата и да го върнат в „Уейнсвил“. Доста нерадостна перспектива, но ако се наложеше, щеше да излежи няколко години за нападение. Нападението не беше убийство.

„Господи, дано не са ме прибрали заради Ротстийн — помисли си — Изгарям от нетърпение да изчета тетрадките, които са на сигурно място и ме чакат. А най-хубавото е, че мога да си позволя да не работя, защото имам повече от двайсет хиляди долара в небелязани двайсет и петдесетдоларови банкноти. Ще ми стигнат за доста време, ако живея скромно. Затова те моля, Боже, нека да не е обвинение в убийство.“

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!

— Изпей го още веднъж, шибаняко! — провикна се някой. — Само пробвай и ще ти изкарам задника през устата!

Морис затвори очи.

До обяд гаденето му попремина, обаче той отказа помията, която му пробутваха за храна: макарони, плаващи в нещо, напомнящо кървав сос. След около два часа в коридора между килиите се появиха четирима надзиратели; единият гледаше в бележника си и извикваше различни имена:

— Белами! Халоуей! Макгайвър! Райли! Рузвелт! Титгардън! Крачка напред!

— Името ми е Тийгардън, сър — поправи го чернокожият в килията, съседна на килията на Морис.

— Не ми дреме, даже да се казваш Джон Кенеди, шибаняко. Ако искаш да разговаряш със служебния си адвокат, мърдай по-живо. Ако ли не, гний си в пандиза.

Шестимата затворници излязоха напред. Само те бяха останали, поне в този коридор; другите, доведени предишната вечер (за щастие сред тях беше нещастникът, съсипващ песента на Джон Меленкамп), бяха освободени или закарани в съда за сутрешното заседание. Бяха дребни риби. От опит Морис знаеше, че следобед се разглеждат по-сериозните обвинения. След невинното му приключение в Шугър Хайтс го изправиха пред съда следобед. И то пред онази гадина, съдия Буковски.

Той продължи мислено да се моли на Бог, в чието съществуване не вярваше. Вратата на килията се отвори. „Нека е нападение, Боже, става ли? Всичко друго, но не и да ме обвинят в убийство. Господи, дано не са разбрали какво се случи в Ню Хемпшир или на една зона за отдих в северната част на щата Ню Йорк! Ще ми помогнеш ли, Боже?“

— Излезте от килиите, момчета — нареди надзирателят с бележника. — Излезте и се обърнете надясно. Тръгнете по коридора, всеки да върви на една ръка разстояние от достойния американец пред себе си, без да се опитва да го опипа. Не се ебавайте с нас и ние няма да ви преебем.

Слязоха с асансьор, който беше толкова обширен, че можеше да побере малко стадо крави, тръгнаха по друг коридор, минаха през детектор за метали (бог знае защо — нали бяха по сандали, а затворническите гащеризони нямаха джобове) и влязоха в стаята за посетители — помещение с осем кабинки, напомнящи онези в обществените библиотеки. Надзирателят с бележника нареди на Морис да влезе в номер три. Морис седна и се загледа в служебния си адвокат през плексигласовото стъкло — често зацапвано и рядко почиствано. Човекът от другата страна — страната на свободните хора, беше галфон с грозна подстрижка и с пърхот. Под едната му ноздра имаше херпес, на скута си държеше очукано куфарче. Изглеждаше на не повече от деветнайсет.

„Какъв кретен ми се е паднал! — помисли си Морис. — Господи, какъв кретен!“

Адвокатът посочи телефона в кабинката, отвори куфарчето и извади един лист хартия и задължителния бележник. Остави ги на плота пред себе си, сложи куфарчето на пода и вдигна слушалката на своя телефон. Гласът му не беше колебливият тенор на юноша, а самоуверен баритон, твърде мощен за хилавите му гърди под лилавата вратовръзка.

— Много сте загазили, господин… — погледна листа хартия върху бележника си. — Господин Белами. Мисля, че ви очаква дълъг престой в затвора. Освен ако не предложите нещо в замяна.

„Намеква за тетрадките“ — помисли си Морис. Побиха го студени тръпки, сякаш по гърба му тичаха зли феи с ледени стъпала. Ако го бяха арестували за убийството на Ротстийн, значи знаеха, че е очистил и Къртис, и Фреди. Което означаваше доживотен затвор без право на помилване. Никога нямаше да откопае сандъка с тетрадките, никога нямаше да разбере каква е била съдбата на Джими Голд.

— Казвайте! — тросна се адвокатът, сякаш говореше на куче.

— Първо ми кажете с кого разговарям.

— Елмър Кафърти, временно на вашите услуги. Ще ви повдигнат обвинение след… — погледна си часовника „Таймекс“, по-евтин дори от костюма му — … след петнайсет минути. Съдия Буковски е прочута с точността си.

Силна болка, непредизвикана от махмурлука, проряза главата на Морис.

— Не! Не може да бъде! Тази гадина е пристигнала в Америка с Ноевия ковчег!

Кафърти се усмихна:

— Репликата ви подсказва, че и преди сте имали вземане-даване с великата Буковски.

— Проверете си документацията — промърмори Морис, макар да се съмняваше, че олигофренът ще намери нещо. Информацията за „купона“ в Шугър Хайтс беше засекретена, както беше казал на Анди.

„Скапаният Анди Халидей! Той е виновен за всичко, а не аз!“

— Педал.

Адвокатчето свъси вежди:

— Какво казахте?

— Нищо. Карайте нататък.

— Моята документация съдържа информация за снощния ви арест. Имате късмет, че на процеса съдбата ви ще се решава от друг съдия. А пък добрата новина за мен е, че тогава ще ви представлява друг адвокат. Със съпругата ми се преселваме в Денвър и вие, господин Белами, ще останете само бегъл спомен.

На Морис не му пукаше дали олигофренът се преселва в Денвър или в ада.

— В какво ме обвиняват?

— Не помните ли какво сте направили?

— Бил съм в състояние на безпаметност.

— Така ли?

— Точно така — заяви Морис. Умът му заработи на по-бързи обороти. Може би щеше да изврънка по-лека присъда в замяна на тетрадките, въпреки че само от мисълта да се раздели с тях му призляваше. Но дори да предложеше този вариант (или убедеше Кафърти да го предложи), дали прокурорът щеше да си даде сметка какво съкровище представляват въпросните тетрадки? Надали. Адвокатите не са литератори. Навярно за прокурорите най-великият романист е Ърл Стенли Гарднър. Пък и дори прокурорът да осъзнаеше ценността на тетрадките, на прекрасните тетрадки „Молескин“, какво щеше да спечели той, Морис? Една доживотна присъда вместо три ли? Ура за светлото бъдеще!

„Каквото и да стане, не мога да се разделя с тях. Няма да им ги дам!“

Да, Анди Халидей беше педал, вонящ на „Инглиш Ледър“, обаче много точно беше преценил мотивацията на стария си приятел. Къртис и Фреди участваха в обира заради парите и повярваха на Морис, когато ги увери, че старецът вероятно държи вкъщи най-малко сто хиляди долара. А ръкописите? За двамата тъпаци осребряването на написаното от Ротстийн след 1960 беше мираж като намирането на изоставена златна мина. Ръкописите имаха стойност само за Морис. Ако събитията се бяха развили другояче, щеше да предложи на съучастниците си своя дял от парите срещу правото да запази тетрадките и те щяха да се съгласят. Ако сега предложеше на прокурора безценните ръкописи — безценни, защото бяха продължение на сагата за Джими Голд, — щеше да остане с пръст в устата.

Кафърти почука с телефонната слушалка по плексигласа и отново я притисна до ухото си:

— Кафърти вика Белами, Кафърти вика Белами, обади се, Белами.

— Извинете, бях се замислил.

— Малко късничко е за мислене, нали така? Бъдете така добър да не се разсейвате. Ще ви обвинят по три параграфа. Моят съвет — ако го приемете, разбира се, — е да твърдите, че сте невинен и по трите обвинения. В съда можете да се признаете за виновен, ако се окаже, че е във ваша полза. Не си и помисляйте да ви пуснат под гаранция, защото съдия Буковски не се смее, а се киска като вещицата Хейзъл — нали се сещате за анимацията за Бъгс Бъни?

На Морис не му беше до анимационни филмчета; онова, от което най-много се страхуваше, щеше да го сполети. Ротстийн, Доу и Роджърс. Три предумишлени убийства.

— Господин Белами? Времето лети и започвам да губя търпение.

Ръката на Морис затрепери, но той се насили отново да притисне слушалката до ухото си. Всичко беше загубено, обаче адвокатът с детинската физиономия на Ричи Кънингам от ситкома „Щастливи дни“ и с шантавия баритон на зрял мъж продължаваше да бръщолеви в ухото му и постепенно думите му започнаха да добиват смисъл.

— Ще степенуват обвиненията, господин Белами — от най-лекото към най-тежкото. Номер едно — съпротива при арест. Ще твърдите, че сте невинен. Номер две — причиняване на тежка телесна повреда не само на жената, но и на полицая, който пръв е пристигнал на местопроизшествието и се е опитал да ви сложи белезници. Отново няма да се признаете за виновен. Номер три — изнасилване, придружено с тежка телесна повреда. По-късно могат да ви лепнат и убийство, но засега сте обвинен само в изнасилване… ако приемем, че изнасилването е леко престъпление. Няма да се признаете…

— Момент — прекъсна го Морис. Докосна дълбоките драскотини по лицето си и се почувства… обнадежден. — Изнасилил съм някого, така ли?

— О, да — потвърди Кафърти. Изглеждаше доволен, може би защото май клиентът му най-сетне го слушаше внимателно. — След като госпожица Кора Ан Хупър… — Извади от куфарчето си лист хартия, прочете нещо и продължи: — Случило се е малко след като тя излязла от закусвалнята, където работи като сервитьорка. Госпожицата твърди, че тръгнала към автобусната спирка на Лоуър Марлборо, но вие сте я издебнали, хванали сте я и сте я завлекли зад бар „Шутърс“, където преди това сте се наливали с „Джак Даниелс“, после сте ритнали джубокса и са ви помолили да напуснете. Кора Ан носела в чантата си електронно устройство за свързване с полицията и успяла да натисне бутона. Освен това издраскала страната ви. Вие сте ѝ счупили носа, повалили сте я на земята и сте вкарали вашия Джон Хопкинс в нейната Сара Лорънс6 При пристигането на полицай Филип Елентън вие още сте работили върху взаимното опознаване с колежката.

— Изнасилване. Защо да я из…

Тъп въпрос. Защо цели три часа беше вилнял в къщата на Шугър Хайтс, спирайки само колкото да се изпикае на скъпия килим?

— Нямам представа — каза Кафърти. — Изнасилването ми е чуждо.

„И на мен — помисли си Морис. — По принцип. Само че се напих с бърбън и пак съм превъртял.“

— Колко ще ми дадат?

— Прокурорът ще поиска до живот. Ако на делото признаете вината си, може би съдът ще прояви снизхождение и ще се отървете само с двайсет и пет години.

Морис се призна за виновен. Заяви, че съжалява за стореното, че е бил под въздействие на алкохола и че моли за снизхождението на съда.

Дадоха му доживотна присъда.

2013-2014

През втората си година в гимназията Питър Саубърс вече знаеше каква ще е следващата му стъпка — престижен колеж в Нова Англия, където не чистотата, а литературата е пътят към светостта. Започна да търси информация в интернет и да събира рекламни брошури. Предпочиташе да учи в „Емерсън“ или в Бостънския колеж, но можеше да опита и в „Браун“. Родителите му се опитваха да укротят амбициите му, съветваха го да не храни големи надежди, обаче той не ги слушаше. Смяташе, че ако в юношеските си години нямаш надежди и не си амбициозен, по-късно със сигурност те чакат провал и съдбата на неудачник.

Нито за миг не се съмняваше, че специалността му ще е английска литература. До известна степен убедеността му беше свързана с Джон Ротстийн и с романите за Джими Голд; доколкото му беше известно, беше единственият човек в света, който е прочел последните два, и те бяха преобърнали живота му.

Хауард Рикър, който му преподаваше литература в десети клас, също допринесе за промяната в живота му, въпреки че повечето ученици му се подиграваха и му викаха Хипи Рики заради ризите му на цветя и клош панталоните му. (Гаджето на Пит, Глория Мур, го беше кръстила пастор Рики заради навика му да вдига ръце и да ги размахва, когато се разпали на някаква тема.) Никой обаче не бягаше от часовете му. Беше забавен, ентусиазмът му увличаше всички и за разлика от повечето си колеги той обичаше учениците и ги наричаше „мои млади дами и господа“. Младите дами и господа подигравателно забелваха очи, като видеха ретроодеждите му и чуеха пискливия му смях, но… странното му облекло беше оригинално, а странният му писклив смях — толкова непринуден и сърдечен, че действаше заразително.

На първия си час при десетокласниците той влетя в стаята като полъх на прохладен вятър, поздрави ги и написа на черната дъска нещо, което Пит Саубърс запомни завинаги:

— Е, дами и господа, според вас какво означава тази фраза? — попита.

Учениците мълчаха.

— Тогава ще ви я разтълкувам. Така най-често се изразяват младите дами и господа като вас, принудени да изкарат курс по литература, започващ с откъси от „Беоулф“ и завършващ с Реймънд Карвър, и влизащи в ролята на критици. Ние, преподавателите, понякога наричаме тези обзорни курсове ГПС — Галопиране по Пътя на Славата.

Жизнерадостно се изкиска и разпери ръце, сякаш казваше: „Хитро, нали?“ Повечето ученици се засмяха, Пит също се усмихна.

— Мнението на класа за „Скромно предложение“ от Джонатан Суифт? Абсолютна тъпотия! „Младият Гудман Браун“ от Натаниел Хоторн? Абсолютна тъпотия! „Издигане на стена“ от Робърт Фрост? Тъпотия! Задължителният откъс от „Моби Дик“? Тъпотия на куб!

Учениците отново се засмяха. Никой не беше чел „Моби Дик“, но всички знаеха, че книгата е трудна и скучна. Казано с други думи — абсолютна тъпотия.

— Внимание! — възкликна господин Рикър, вдигна пръст и с драматичен жест посочи думите на черната дъска. — Понякога, мои млади дами и господа, отрицателното мнение за дадено произведение е напълно заслужено. Ето, сега с ръка на сърцето ще ви призная нещо. Принуден съм да преподавам архаични произведения, които според мен не си струва да се четат. Виждам как въодушевлението в погледите ви помръква и душата ми стене. Точно така! Стене! Обаче стисвам зъби и продължавам, защото знам, че повечето от онова, което преподавам, не е абсолютна тъпотия! Дори безнадеждно остарелите четива, които не разбирате и никога няма да разберете напълно, всъщност са свързани с настоящето и вие рано или късно ще проумеете този факт. Да ви осветля ли как да различавате не-тъпотията от тъпотията? Да споделя ли с вас тази велика тайна? Смятам да го направя, тъй като до края на часа остават четирийсет минути, а още не сме дали храна на нашите умове.

Приведе се, опря длани на бюрото и вратовръзката му се залюля като махало. На Пит му се стори, че господин Рикър гледа само него, сякаш знаеше (или най-малкото интуитивно усещаше) каква поразяваща тайна се крие под одеялата на тавана в дома на този ученик. Тайна с неоценима стойност.

— По време на този курс — може би още довечера — ще прочетете труден пасаж, който няма напълно да разберете, и веднага ще отсечете: „Абсолютна тъпотия!“ Ще се опитам ли да ви оборя на следващия ден, когато изразите мнението си в клас? Защо да се впускам в безсмислени спорове? И без това разполагаме с твърде малко време, само с трийсет и четири седмици, и аз няма да го пропилея в спорове за достойнствата на даден разказ или на дадено стихотворение. Не виждам смисъл, след като всяко мнение е субективно и няма да стигнем до категоричен извод, до единомислие.

Повечето ученици, включително Глория, изглеждаха объркани, обаче Пит отлично разбра за какво говори господин Рикър, наричан още Хипи Рики, защото откакто се беше захванал с тетрадките, беше изчел доста анализи на произведенията на Джон Ротстийн. Някои критици го нареждаха сред най-великите американски писатели през XX век заедно с Фицджералд, Хемингуей, Фокнър и Рот. Други (които бяха малцинство, но пък доста напористи) твърдяха, че романите му са второразредни и безсмислени. Авторът на статия в списание „Салон“ наричаше Ротстийн „цар на шегичките и светец покровител на глупците“.

— Времето е най-справедливият съдник — заяви господин Рикър по време на първото занятие с класа на Пит. Крачеше напред-назад, крачолите на старомодните му клош панталони се развяваха и плющяха, от време на време размахваше ръце. — Да! Времето безмилостно отсява тъпотията от не-тъпотията. Нещо като естествения подбор, описан от Дарвин. Ето защо във всички големи книжарници се предлагат творбите на Греъм Грийн, но не и на Съмърсет Моъм — разбира се, романите на Моъм още са в продажба, обаче трябва да си ги поръчате, което ще направите само ако са ви известни. Повечето съвременни читатели не познават този автор. Вдигнете ръка, ако сте чували за него — ще ви улесня, като произнеса името му буква по буква.

Никой не вдигна ръка.

Господин Рикър кимна. Доста безрадостно, както се стори на Пит.

— Времето е отсъдило, че романите на Греъм Грийн не са тъпи, докато произведенията на Съмърсет Моъм са… е, не са тъпи, но лесно се забравят. Не отричам, че е написал няколко великолепни романа — „Луна и грош“ е забележително произведение, млади дами и господа, забележително, — както и много чудесни разкази, но нито един не е включен в учебника ви. Да се разплача ли? Да размахвам ли гневно юмруци и да крещя, че е несправедливо? Не, няма да го направя. Защото това пресяване е естествен процес. И вие ще стигнете до същото заключение, мои млади дами и господа, въпреки че когато се случи, аз ще съм във вашето огледалце за обратно виждане. Да ви кажа ли как ще се случи? Ще прочетете нещо, да речем „Dulce et Decorum est“ от Уилфред Оуен7. Да го вземем ли за пример? Защо не? — После с по-гърлен глас (Пит почувства как го побиват тръпки и буца засяда в гърлото му), зарецитира: — „Като просяци, превити под тежестта на торбите,/ плетяхме крака, кашляхме до изнемога,/ проклинахме съдбата и газехме в калта, забравени от Бога…“ И тъй нататък, и тъй нататък. Някои от вас ще кажат „Това е абсолютна тъпотия!“ Ще наруша ли обещанието си да не споря, макар да смятам, че стиховете на господин Оуен са най-реалистичното и потресаващо описание на Първата световна война? Не! Защото това е само мое мнение, а мнението е като задника — всеки го има.

Всички прихнаха — и младите дами, и младите господа.

Господин Рикър изпъна рамене:

— Мога да накажа когото си пожелая с оставане след часовете, ако ми пречи да проведа урока — окото няма да ми мигне, защото държа на дисциплината, — но никога няма да оспоря мнението ви. Обаче! Обаче! — Той отново вдигна пръст. — Времето лети. Темпус фугит! Стихотворението на Оуен може да се заличи от паметта ви, което ще означава, че основателно сте го нарекли „абсолютна тъпотия“. Обаче някои няма да го забравят. Вие, млади дами и господа, ще си го припомняте отново и отново и съчетано с равномерното темпо на съзряването, то ще ви въздейства все по-силно. Всеки път, когато стихотворението за пореден път се прокрадне в ума ви, то ще ви се струва все по-малко „тъпо“ и все по-значимо. Докато не засияе, млади дами и господа. Докато не засияе. С това завършвам встъпителната си реч и ви моля да отворите на шестнайсета страница превъзходния учебник „Език и литература“.

Един от разказите, които господин Рикър възложи за четене през този срок, беше „Печелившият с дървеното конче“ от Д. Х. Лорънс и повечето „негови“ млади дами и господа (включително Глория Мур, която започваше да омръзва на Пит въпреки разкошните ѝ едри гърди) го обявиха за абсолютна тъпотия. Само Пит беше на обратното мнение отчасти защото животът го беше принудил да съзрее по-бързо от връстниците си. В началото на 2014, годината на прословутото полярно застудяване, когато отоплителните инсталации в северния участък на Средния Запад преминаха на максимален режим, поглъщайки купища долари, Пит често мислеше за този разказ, който все по-силно отекваше в сърцето му.

Описаното от автора семейство наглед притежаваше всичко, каквото може да се желае, но всъщност не беше така — все нещо не достигаше на тези хора и главният герой, момче на име Пол, често чуваше как къщата шепне: „Трябват още пари! Трябват още пари!“ Пит Саубърс разбираше защо разказът се е сторил глупав на мнозина негови съученици. Те бяха късметлии, които никога не са били принудени да слушат нощните ав-ав джафканици за неплатените сметки. Или за цената на цигарите.

Младият главен герой в разказа на Лорънс открива свръхестествен начин за печелене на пари. Докато с дървеното си конче препуска към въображаемата страна на късмета, Пол разбира кои ще са победителите на конните надбягвания в действителния свят. Спечелва хиляди долари, но къщата продължава да шепне: „Трябват още пари! Трябват още пари.“

След поредната изнурителна езда и прибирането на поредната печалба Пол умира от кръвоизлив в мозъка или от нещо подобно.

След намирането на сандъка Пит не страдаше дори от главоболие, но все пак скритото съкровище беше неговото дървено конче, нали? Точно така. Собственото му дървено конче. Обаче през 2013, когато в живота му се появи господин Рикър, кончето вече препускаше много по-бавно. Парите от пътническия сандък привършваха.

Беше помогнал на родителите си да превъзмогнат най-тежкия и опасен период, когато бракът им заплашваше да се разпадне; той го осъзнаваше и нито веднъж не съжали, задето е изиграл ролята на ангел-хранител. Както се казваше в онази стара песен, намерените пари бяха изградили мост над придошла река8, а на отсрещния бряг положението беше много по-стабилно. Рецесията беше към края си. Линда отново преподаваше на пълен работен ден, сега заплатата ѝ беше с три хиляди долара по-висока от предишната. Том вече имаше малка фирма — не за продажба на недвижимо имущество, а за издирване на евентуални продавачи на имоти, и няколко агенции в града му бяха клиенти. Пит не беше съвсем наясно каква е системата, обаче знаеше, че баща му вече е на печалба и че ще печели още повече, ако пазарът на имоти продължи да се разраства. Освен това неколцина собственици бяха възложили на Том да уреди продажбата на къщите им и той щеше да получи процент от цената. А най-хубавото беше, че вече не се тъпчеше с лекарства и че ходеше нормално. Патериците му бяха прибрани в килера преди повече от година и той се подпираше на бастуна само през дъждовните дни и при силен снеговалеж, когато имаше силни болки в костите и в ставите. Нещата се бяха подредили добре. Даже чудесно.

Обаче… както господин Рикър казваше най-малко веднъж по време на всеки учебен час. Обаче!

Едно голямо обаче, защото трябваше да мисли и за Тина. Повечето ѝ приятелки от предишния квартал, включително Барбара Робинсън, която тя обожаваше, посещаваха „Чапъл Ридж“ — престижно частно училище, за чиито възпитаници бяха отворени вратите на всички добри колежи. Линда обясни на дъщеря си, че няма да имат възможност да я изпратят да учи там веднага след прогимназията, и я обнадежди, че може би ще я запишат през втората година, ако финансовото положение на семейството продължи да се подобрява.

— Ама тогава няма да познавам нито едно момиче! — разплака се Тина.

— Не е вярно, познаваш Барбара Робинсън — опита се да я успокои Линда и Пит (който беше в съседната стая) позна по гласа ѝ, че и тя всеки момент ще заридае. — Хилда и Бетси — също.

Само че Тийнс беше по-малка от другите момичета и Пит знаеше, че сестра му беше близка само с Барбс през онези далечни дни в Уест Сайд. Хилда Карвър и Бетси Деуит вероятно дори не я помнеха. Барбара също щеше да я забрави след година-две. Линда май не помнеше, че гимназистките се имат за голяма работа и че не им е до момиченцата, с които са дружили в прогимназията.

Тина каза нещо, което със забележителна точност обобщи мислите му:

— Да, обаче те не ме познават!

— Тина…

— Имате пари! — възкликна момичето. — Онези, дето някой ви праща всеки месец! Защо да не платите таксата ми в „Чапъл Ридж“?

— Защото още не можем да си стъпим на краката след лошия период, слънчице.

Тина не възрази, защото беше вярно.

На Пит също предстоеше постъпване в колеж — поредното обаче. Знаеше, че за някои негови приятели, може би за повечето от тях, колежът изглежда далечен като другите планети от Слънчевата система. Обаче ако искаше са го приемат в престижно учебно заведение (В „Браун“ — нашепваше вътрешният му глас, — английска литература в „Браун“), беше наложително да кандидатства още преди да е завършил гимназията. Подаването на документи беше свързано с разходи, пари трябваха и за летния курс, който трябваше да посещава, за да изкара на теста САТ поне 679 точки по математика. Работеше почасово в обществената библиотека на Гарнър Стрийт, обаче трийсет и пет долара седмично бяха доста мизерна сума.

Фирмата на баща му се беше разраснала дотолкова, че да му е необходим офис в центъра на града и това беше третото обаче. Да, ако Том си осигуреше помещение срещу минимален наем, па макар и на последния етаж, работата му щеше да потръгне още повече, но пак щяха да трябват пари, а Пит си даваше сметка (въпреки че вкъщи не се говореше на тази тема), че баща му разчита на загадъчните парични преводи, за да издържа семейството през критичния период. Свикнали бяха да разчитат на тези пари и само той, Пит, знаеше, че те ще свършат до края на 2014.

Вярно, че отдели малко за себе си. Неголяма сума (в противен случай щяха да възникнат въпроси откъде има пари), но си позволи да похарчи стотина-двеста долара; купи си блейзер и мокасини за училищната екскурзия до Вашингтон, няколко компактдиска… и книги! Беше се запалил по книгите, след като изчете тетрадките и обикна Джон Ротстийн. Започна със съвременниците на Ротстийн, които бяха от еврейски произход — Филип Рот, Сол Белоу и Ъруин Шоу (според него „Младите лъвове“ беше страхотна книга — странно защо не беше обявена за класика), после разшири обсега на литературните си интереси. Купуваше само издания с меки корици, обаче и те струваха по дванайсет-петнайсет долара, освен ако не ги намереше на старо.

Да, „Печелившият с дървеното конче“ наистина беше оказал въздействие върху него, оставил беше незаличим отпечатък в душата му и той чуваше как неговото дървено конче нашепва: „Трябват още пари“… а парите скоро щяха да свършат. Обаче в сандъка имаше още нещо, нали?

Поредното обаче. Напоследък Пит Саубърс все по-често мислеше за него.

В края на учебната година всеки трябваше да предаде доклад за курса на господин Рикър „Галопиране по Пътя на Славата“; Пит анализира (изписвайки шестнайсет страници) трилогията за Джими Голд, цитирайки отзивите на различни литературни критици и добавяйки фрази от малкото интервюта, които Ротстийн беше дал, преди да заживее като отшелник във фермата в Ню Хемпшир. Завърши доклада с описание на обиколката на Ротстийн на германските лагери на смъртта в качеството си на репортер на „Ню Йорк Хералд“, която беше предприел четири години преди публикуването на първия роман за Джими Голд:

„Според мен това е най-значимото събитие в живота на господин Ротстийн. Със сигурност е най-значимото в писателската му кариера. Джими търси смисъла на живота и диренето му неизменно го връща към видяното от Джон Ротстийн в концентрационните лагери, тъкмо затова когато Голд се опитва да заживее като обикновен американски гражданин, непрекъснато се чувства опустошен. Мисля, че най-силният момент, отразяващ душевното му състояние, е в «Беглецът уляга», когато той замеря с пепелник телевизора, докато тече филм на Си Би Ес за Холокоста.“

След няколко дни господин Рикър им върна докладите; на тетрадката на Пит, редом със сканираната снимка на младия Ротстийн, седнал в „Сарди“ с Хемингуей, беше оценката — шест плюс. Отдолу учителят беше написал още нещо: „Остани след часовете.“

След като другите ученици си тръгнаха, господин Рикър загледа толкова втренчено Пит, че момчето се изплаши да не би любимият му учител да го обвини в плагиатство. После Рикър се усмихна:

— Твоят доклад, млади ми господине, е най-добрата ученическа работа, която съм чел през двайсет и осемте си години като преподавател. Защото е написан уверено и изразява силни чувства.

Пит се изчерви от удоволствие:

— Благодаря. Вашата оценка означава много за мен.

— Само че не съм съгласен със заключението. — Господин Рикър се облегна назад и сключи пръсти на тила си. — Наричаш Джими „благороден американски герой като Хък Фин“, което противоречи на случващото се в последната книга от трилогията. Да, той замеря с пепелник телевизора, обаче постъпката му не е героична. Както знаеш, логото на Си Би Ес представлява око и поведението на Джими е равнозначно на ритуално ослепяване на вътрешното му око, онова, което вижда истината. Тълкуванието не е мое, а почти дословен цитат от есето на Джон Кроу Рансъм „Беглецът се огъва“. Лесли Фийлдър казва почти същото в „Любов и смърт в американския роман“.

— Но…

— Не се опитвам да омаловажа труда и съжденията ти, Пит, казвам само, че трябва да следваш сюжета на всяка книга, независимо накъде води, а това означава да не пропускаш най-важните моменти, които в случая противоречат на твоята теза. Какво прави Джими, след като счупва с пепелник екрана на телевизора и жена му произнася култовата реплика „Боклук такъв, как сега децата ще гледат Мики Маус?“

— Купува нов приемник, обаче…

— Не какъв да е приемник, а първия цветен телевизор в квартала. А след това?

— Измисля безумно успешната реклама за домакински препарат „Чисти с лекота “. Обаче…

Господин Рикър повдигна вежди в знак, че е любопитен да чуе аргументирано опровержение. Само че Пит не можеше да каже, че след една година Джими Голд се вмъква посред нощ в рекламната агенция с туба нафта и с кибрит. Че Ротстийн предсказва избухването на протестите срещу войната във Виетнам и в защита на гражданските права, като принуждава героя си да причини пожар, който почти изпепелява сградата, наричана „Храм на рекламата“. Че Джими зарязва семейството си, напуска на автостоп Ню Йорк, без да се обърне назад, става скитник като Хък и Джим. Не можеше да спомене тези събития, защото бяха описани в „Беглецът поема на запад“ — в роман, съществуващ само в седемнайсет гъсто изписани тетрадки, престояли повече от трийсет години в пътнически сандък, закопан под едно дърво.

— Хайде, изложи възраженията си — любезно каза учителят. — Умирам да разисквам книга с човек, който е в състояние да се аргументира. Предполагам, че вече си изпуснал училищния автобус, но на драго сърце ще те закарам до вас. — Потупа с длан корицата на тетрадката, на която Джони Р. и Ърни Х. — двама титани на американската литература — бяха вдигнали за наздравица големи чаши с мартини. — Ако оставим настрана неубедителното заключение, което отдавам на трогателното ти желание да видиш надежда в края на безкрайно потискащия последен роман от трилогията, работата ти е отлична. Изключителна! Затова говори, аргументирай своите но и обаче.

— Всъщност май имате право — смотолеви Пит.

Само че господин Рикър грешеше. Всяко съмнение в намерението на Джими да се върне към истинското си аз, предизвикано от края на „Беглецът поема на запад“, се разсейваше от последния и най-дълъг роман от поредицата „Беглецът вдига знамето“. Пит не беше чел по-хубава книга. И по-тъжна.

— Не си написал нито дума за трагичната смърт на Ротстийн.

— Да.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Може би защото не пасваше на темата, а и докладът щеше да стане твърде дълъг. Пък и… колко нелепо е да умре по този начин, да стане жертва на някакви си крадци.

— Трябвало е да остави парите си в банката — възрази учителят, без да се горещи, — обаче ги е държал вкъщи и това е било известно на много хора. Не го съди прекалено строго. Мнозина писатели са боравили глупаво или безразсъдно с парите. Чарлс Дикенс издържал цял куп роднини лентяи, сред които бил и баща му. Самюъл Клемънс едва не се разорил заради неуспешни сделки с недвижимо имущество. Артър Конан Дойл пръснал хиляди долари за мошеници, представящи се за медиуми, и още толкова — за фалшиви снимки на феи. Ротстийн поне е завършил трилогията, донесла му толкова пари и слава. Освен ако и ти като някои хора не мислиш, че той…

Пит си погледна часовника:

— Ъъъъ, господин Рикър… ако побързам, ще успея да хвана автобуса.

Учителят разпери ръце:

— Разбира се, тръгвай, няма да те задържам повече. Само исках да ти благодаря за великолепното есе… и да ти дам приятелски съвет: когато в единайсети клас и в колежа ти възложат написването на подобен материал, не позволявай на доброто си сърце да замъгли критичния ти поглед, който трябва да е ясен и безпристрастен.

— Да… добре — измънка Пит и побърза да излезе от класната стая.

Не му се искаше да обсъжда с господин Рикър възможността злодеите, отнели живота на Джон Ротстийн, да са откраднали заедно с парите куп неиздадени ръкописи и може би да са ги унищожили, решавайки, че нямат никаква стойност. Един-два пъти му хрумна да предаде на полицията тетрадките, макар че така родителите му щяха да разберат кой е загадъчният благодетел. Да, ръкописите бяха литературна съкровищница, но и доказателство за престъпление. От друга страна, престъплението беше извършено преди много години, безсмислено беше да се разравя тази престара история.

Нали?

Разбира се, беше изпуснал автобуса и му предстоеше да измине пеш трите километра до дома си. Нямаше нищо против. Още беше в чудесно настроение от похвалите на господин Рикър, а и тъкмо щеше да има време да подреди разбърканите си мисли. Всъщност умът му беше зает най-вече с неиздадените творби на Ротстийн. Разказите бяха неравностойни — само няколко си струваха да бъдат прочетени, — а стиховете (според скромното му мнение) бяха доста нескопосани. Обаче двете книги за Джими Голд бяха… бяха истинско съкровище. Съдейки по събитията в тях, Пит предполагаше, че последният роман, в който по време на антивоенния протест във Вашингтон Джими вдига запалено знаме, вероятно е бил написан през 1973, защото завършваше по времето, когато Никсън още е президент. Умът му не го побираше — защо Ротстийн не е издал продълженията на поредицата за Джими Голд (плюс още един роман, но за Гражданската война)? Бяха гениални!

Вземаше от тавана само по една тетрадка „Молескин“, затваряше се в стаята си и четеше написаното, като се ослушваше, особено когато вкъщи бяха и родителите му, и сестра му. За всеки случай държеше под ръка някаква книга и ако чуеше приближаващи се стъпки, пъхаше тетрадката под възглавницата си и грабваше книгата. Само веднъж Тина, която имаше противния навик да ходи по чорапи вкъщи, го завари неподготвен.

— Какво е това? — попита от вратата.

— Не е твоя работа. — Той пъхна тетрадката под възглавницата. — Лошо ти се пише, ако ме изпортиш на нашите.

— Ей, какво четеше? Порносписание ли?

— Не! — възмутено възкликна Пит, въпреки че в романа на Ротстийн имаше доста пикантни сцени (чак да не повярваш, че са съчинени от толкова възрастен човек) — например епизода с Джими и двете хипарки.

— Тогава защо го скри?

— Защото е нещо лично!

Очите ѝ заблестяха:

— Ей, ти ли си го писал? Книга ли пишеш?

— Може би. И какво, ако е така?

— Жестоко! За какво се разказва?

— За буболечки, които правя секс на Луната.

Тина се изкиска:

— Нали каза, че не е порно? Ще ми дадеш ли да я прочета, като я довършиш?

— Ще си помисля. А ти си дръж езика зад зъбите, ясно?

Тя кимна и удържа обещанието си. Оттогава бяха минали две години и Пит смяташе, че е забравила тайнствената тетрадка.

От мислите му го изтръгна Били Уебър, яхнал нов-новеничък велосипед с десет скорости.

— Здрасти, Собърс! — Като всички други (с изключение на господин Рикърс) Били го наричаше Собърс вместо Саубърс, обаче на Пит не му пукаше. Така или иначе името беше скапано. — Какво ще правиш през лятото?

— Ще работя в библиотеката на Гарнър Стрийт.

— Ще продължиш да бачкаш там, така ли?

— Разрешиха ми да работя двайсет часа седмично.

— Срамота — да те експлоатират така!

— Не ми тежи — отговори Пит и това беше самата истина. Работата в библиотеката имаше ред предимства, сред които бяха безплатният достъп до компютър и луксът никой да не ти наднича през рамото, когато сърфираш в интернет. — А ти какво ще правиш?

— С нашите заминаваме за вилата ни в Мейн. Да знаеш само какъв плаж има край езерото Чайна! И страхотни гаджета по оскъдни бански. Тия мацки от Масачузетс са много отворени.

„Ами, дано отворят и теб“ — подигравателно си помисли Пит, но когато Били вдигна ръка за поздрав, плесна длан в неговата и докато го гледаше как се отдалечава, изпита лека завист. Велосипед с десет скорости, скъпи маратонки „Найк“, вила в Мейн… Изглежда, някои хора напълно бяха преодолели последствията от кризата. Или рецесията ги беше подминала. За разлика от семейство Саубърс, които сега се бяха пооправили финансово, обаче… „Трябват още пари“ — нашепва къщата в разказа на Д. Х. Лорънс. Пит вече разбираше какво е имал предвид господин Рикър, когато говореше за въздействието на литературата.

Възможно ли беше да получи пари срещу тетрадките? Имаше ли начин да ги продаде? Дори не искаше да си представи, че ще се раздели с тях, същевременно си даваше сметка колко несправедливо е да ги крие на тавана. Творбите на Ротстийн, особено двата романа, завършващи поредицата за Джими Голд, трябваше да станат достояние на читателите по целия свят. Щяха да възстановят репутацията на автора (която всъщност не беше помрачена), но по-важно беше друго: хората щяха да ги харесат. Дори да ги обикнат, ако като Пит бяха запалени по сагата за Джими.

Само че ръкописите не бяха като небелязани банкноти от двайсет и петдесет долара, които не могат да бъдат проследени. Пит беше наясно, че има опасност да го арестуват и да го изпратят в затвора. Не знаеше в какво могат да го обвинят (във всеки случай не и в укриване на откраднато имущество, защото никой не му беше дал тетрадките, беше ги намерил), обаче беше сигурен, че е престъпление да се опиташ да продадеш нещо, което не ти принадлежи. Можеше да дари тетрадките на университета, чийто възпитаник е бил Ротстийн, но анонимно, иначе истината щеше да излезе наяве и родителите му щяха да научат, че синът им ги е подкрепял с откраднатите парите на убит човек. А и анонимните дарители не получаваха пукната пара.

Пит не беше написал в курсовата си работа нито дума за убийството на Ротстийн, но на компютъра в библиотеката беше изчел цялата информация за престъплението. Знаеше, че писателят е бил прострелян в главата, сякаш са го екзекутирали. Знаеше, че полицаите са открили на двора достатъчно отпечатъци от подметки, за да смятат, че нападателите са били двама, трима, дори четирима, и то най-вероятно мъже. Смятаха и че малко след това двама са били убити на паркинга на зона за отдих близо до Ню Йорк.

Малко след убийството на писателя първата му съпруга Маргарет Бренан, живееща в Париж, беше дала интервю за пресата.

„Хората в онова забутано градче говореха само за него. Че и какво друго да обсъждат? Крави? Новата тороразпръсквачка на някой фермер? За местните Джон беше важна персона. Въобразяваха си, че писателите изкарват колкото директорите на финансови корпорации, и бяха убедени в едно: че в онази съборетина той държи стотици хиляди долари. Кой го е убил ли? Някой, който на минаване през градчето се е отбил в задръстения магазин и е чул бръщолевенията за несметното богатство на отшелника. Янките били затворени и необщителни, а? Дръжки! Според мен местните селяндури са виновни колкото бандитите, извършили престъплението.“

Запитана дали е възможно Ротстийн да е криел в къщата не само пари, а и свои ръкописи, Пеги Бренан се изсмяла — от цигарите смехът ѝ стържел като гласпапир, както се изразяваше интервюиращият.

„Поредният слух, миличък. Джони се скри от всички само и единствено поради една причина. Талантът му беше изчерпан, а той беше твърде горд, за да си признае.“

„Много ти разбира главата! — ядно си помисли Пит. — Сигурно се е развел с теб, защото му е призлявало от гадния ти смях.“

Във вестниците и в списанията бяха публикувани различни версии и предположения за извършителите, но той предпочете да се довери на „бръснача на Окам“, за който беше научил от господин Рикър и според който в повечето случаи верен се оказваше най-елементарният и най-очевидният отговор. Крадците са били трима, единият е убил съучастниците си, за да не подели с тях ограбеното. Пит не знаеше защо после убиецът е дошъл в Нортфийлд, нито защо е закопал сандъка, но в едно беше напълно сигурен — че онзи тип никога няма да се върне.

Не го биваше по математика (тъкмо затова се налагаше да изкара летен курс, за да се подготви за приемния изпит в колежа), обаче не е задължително да си Айнщайн, за да извършваш елементарни математически действия и да анализираш възможностите. Ако бандитът, убил съучастниците си, е бил на трийсет и пет през 1978 (беше доста вероятно), значи е бил на шейсет и седем през 2010, когато Пит намери сандъка, а сега наближаваше седемдесетте и навярно беше грохнал старец. Дори да се появеше да търси закопаното си съкровище, най-вероятно щеше да се придвижва с проходилка.

Пит се усмихна и зави по Сикамор Стрийт.

Беше измислил три версии, обясняващи защо крадецът не се е върнал за плячката си, и трите му изглеждаха правдоподобни. Номер едно — бандитът лежи в затвора за друго престъпление. Номер две — мъртъв е. Номер три — умрял е в затвора. Пит не се вълнуваше от съдбата му — важното беше, че повече няма да стъпи в Нортфийлд. Тетрадките обаче го вълнуваха… по-точно не му даваха покой. Притежанието им беше като да имаш няколко прекрасни крадени картини, които никога не можеш да продадеш.

Или като да седиш на сандък с динамит.

През септември 2013 — почти трийсет и пет години след убийството на Джон Ротстийн — Пит пъхна в плик, адресиран до баща му, последните пари от сандъка — триста и четирийсет долара. И понеже знаеше, че няма нищо по-жестоко от измамените надежди, добави и кратка бележка: „Последните са. Съжалявам, няма повече.“ Отиде с автобуса до търговския център „Бърч Хил“ и се приближи до пощенската кутия между магазина „Дискаунт Електроникс“ и павилиона за замразен йогурт. Огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, целуна плика, пусна го в процепа и си тръгна. Също като Джими Голд — без да погледне назад.

Една-две седмици след Нова година, докато беше в кухнята и си приготвяше сандвич с фъстъчено масло и с конфитюр, Пит чу как родителите му разговарят с Тина в дневната.

— Смятах, че ще можем да си го позволим — каза баща му. — Безкрайно съжалявам, че измамих очакванията ти, Тийнс.

— Не можете да си го позволите, понеже вече не получавате загадъчните пликове с пари, нали? — попита тя.

Линда се намеси:

— Права си, но не съвсем. Баща ти се опита да вземе заем от банката, обаче му отказаха. Прегледаха финансовите отчети на фирмата му и изготвиха… как го нарекоха…

— Проекция на ръста на печалбата през следващите две години — промърмори Том и едновремешната горчивина отново се прокрадна в гласа му. — Обсипаха ме с комплименти, понеже са безплатни, после ме уведомиха, че ще ми отпуснат заема през 2016, ако приходите на фирмата се увеличат с пет процента. Всичко бях предвидил, но не и проклетия полярен студ — разорихме се със сметките за отопление. Също като всички хора от Мейн до Минесота, макар че това надали ти е утеха, Тина.

— Много, много съжаляваме, миличка — тихо каза Линда.

Пит очакваше сестра му да изпадне в истерия, както правеше доста често с наближаването на „фаталната“ ѝ тринайсетгодишнина, — обаче това не се случи. Каза само, че разбира всичко и че не съжалява много, защото вероятно „Чапъл Ридж“ е снобско училище. После влезе в кухнята и помоли Пит за един сандвич, понеже неговият изглежда много апетитен. Той ѝ направи, отидоха в дневната, заедно с родителите си гледаха „Теория за големия взрив“ и доста се посмяха.

Обаче по-късно чу как сестра му плаче в стаята си и много му домъчня за нея. Затвори се в своята стая, извади изпод дюшека една от тетрадките „Молескин“ и се захвана да препрочете „Беглецът поема на запад“.

През този срок се беше записал за курса по творческо писане, воден от госпожа Дейвис, и макар да получаваше отлични оценки, до февруари разбра, че никога няма да стане писател. И без госпожа Дейвис да му каже (въпреки че тя често му го повтаряше), знаеше, че умело борави с думите, обаче знаеше и друго — че не притежава онази творческа искра, която отличава твореца от обикновения драскач. Най му допадаше да чете, после да анализира прочетеното, вписвайки го в по-широк контекст. Беше развил вкус към тази „детективска“ работа, докато пишеше есето за Ротстийн. Намери в библиотеката на Гарнър Стрийт една от книгите, спомената от господин Рикър — „Любов и смърт в американския роман“ от Фидлър — и тя толкова му допадна, че си я купи от книжарница, за да си подчертава отделни пасажи и да си води бележки в белите полета. Повече от всякога му се искаше да стане специалист по литература, да преподава като господин Рикър (само че в университет вместо в гимназия) и да напише книга като Лесли Фидлър, с която да плюе на фасона на „традиционните“ критици и да обори закостенелите им схващания.

Обаче!

Трябваха още пари. Господин Фелдман, училищният консултант, му каза, че е „малко вероятно“ да получи пълна стипендия за университет от Бръшляновата лига, и Пит знаеше, че с този евфемизъм Фелдман се опитва да го предупреди да не храни големи надежди. Но той и така си знаеше, че шансовете му са почти нищожни — беше момче, което не се отличава с изключителни способности, учи в посредствена провинциална гимназия, работи почасово в градската библиотека и участва в няколко непрестижни занимания като списването на училищния вестник и съставянето на годишника. А дори и да се случеше чудо и да го приемеха, Тина му беше голяма грижа. Тя живееше като по инерция, ходеше неохотно на училище, получаваше предимно петици и четворки и напоследък май повече се интересуваше от гримове, обувки и попмузика. Необходима ѝ беше промяна, ново начало. Макар и още ненавършил седемнайсет, Пит разбираше, че дори ако сестра му бъде приета в „Чапъл Ридж“, надали проблемите ѝ ще се разрешат, но… можеше да се случи и обратното. Най-вече защото не беше отчаяна и обезнадеждена. Засега.

„Трябва да измисля нещо, някакъв план“ — казваше си, но всъщност му беше необходимо друго — да измисли правдоподобна история; въпреки че никога нямаше да стане гениален писател като Джон Ротстийн или като Д. Х. Лорънс, умееше да измисля сюжети. Само че всеки сюжет се основава на някаква идея, обаче колкото и да си блъскаше главата, нищо не му хрумваше.

Започна да виси с часове в книжарницата на Уотър Стрийт, където кафето беше евтино и даже книгите с меки корици се продаваха с трийсет процента отстъпка. Един мартенски следобед отново се отби там на път за библиотеката, където работеше след училище — намислил беше да си купи книга от Джоузеф Конрад. В едно от малкото си интервюта Ротстийн наричаше Конрад „първия велик писател на двайсети век, макар и създал най-добрите си творби преди хиляда и двестотната година“.

Под тентата на книжарницата беше изнесена дълга маса. Надписът на табелата гласеше: „ГОЛЯМО ПРОЛЕТНО ПОЧИСТВАНЕ. ВСИЧКО НА ТАЗИ МАСА — СЪС 70 % ОТСТЪПКА!“ Отдолу имаше още едно изречение: „Може пък да се натъкнете на скрито съкровище“, а под него бяха нарисувани жълти усмихнати емотикончета, изписващи, че това е шега, обаче на Питър не му се стори смешно.

Най-после му беше хрумнало нещо.

Една седмица по-късно остана след часовете, за да поговори с господин Рикър.

— Радвам се, че намина да се видим. — Днес учителят носеше шарена риза с широки ръкави и психеделична вратовръзка. Пит си каза, че това съчетание обяснява защо хипарското движение се е провалило. — Госпожа Дейвис не може да се нахвали от теб.

— И аз я харесвам. Научих много нови неща — излъга Пит, който се съмняваше, че и друг от курса е научил нещо от уроците. Госпожа Дейвис беше симпатична, разказваше увлекателно и често на интересни теми, но той все повече се убеждаваше, че творческото писане не може да се преподава, а само да се изучава.

— Какво те води при мен?

— Помните ли как ни обяснихте че в наши дни ръкопис на Шекспир би струвал милиони?

Рикър се усмихна:

— Винаги давам този пример в средата на седмицата, когато учениците ги наляга умора и им доскучава. Споменаването на несметно богатство е най-сигурното средство за привличане на вниманието. Да не си открил Първото фолио9, Малволио10?

Пит вежливо се усмихна и подхвана обяснението, което си беше намислил:

— Не, обаче през зимната ваканция гостувах на чичо Фил в Кливланд и в гаража му намерих цял куп вехти книги. Повечето бяха за Том Суифт, един малък изобретател…

— Известен ми е — прекъсна го учителят. — И аз навремето съм чел романите за Том и за приятеля му Нед Нютън. „Том Суиф и мотоциклета“, „Том Суифт и вълшебния фотоапарат“… като бях малък, често се майтапехме с „Том Суифт и електрическата баба“.

Пит вежливо се усмихна и добави:

— Имаше и романи за момичета детективи — главната героиня в едната поредица се казваше Трикси Белден, а другата — Нанси Дрю.

— Разбирам накъде биеш, но за съжаление ще те разочаровам. Книгите за Том Суиф, Нанси Дрю, братя Харди и Трикси Белден са интересни реликви от отминала епоха и прекрасен еталон за това какво се е променило през последните осемдесет години в юношеската литература, обаче нямат антикварна стойност дори да са в идеално състояние.

— Да, знам. По-късно проверих в блога „Хубави книги“. Обаче докато разглеждах романчетата, чичо Фил влезе в гаража и ми каза, че притежава нещо, което ще ми е още по-интересно (вече бях споделил с него колко харесвам книгите на Джон Ротстийн). Знаете ли какво ми подаде? „Беглецът“ с твърди корици и с автограф. Без посвещение, само с подпис. Обясни, че преди петдесетина години я спечелил на покер от някой си Ал, който му дължал десет долара. Прегледах карето на втората страница и се уверих, че това е първо издание.

Господин Рикър престана да се люлее и краката на стола му издумкаха на пода:

— Стига, бе! Вероятно знаеш, че Ротстийн е мразел да дава автографи.

— Знам. Казвал, че така се съсипва хубавата книга.

— Да, в това отношение е приличал на Реймънд Чандлър. Навярно ти е известно още нещо — че книгите са по-ценни, ако са само с подпис на автора, без посвещение.

— Известно ми е. Научих го от онзи блог.

— Първо издание на най-прочутата книга на Ротстийн, и то с автограф, може би струва куп пари. — Рикър се позамисли и добави: — Не „може би“, а „сигурно“. В какво състояние е?

— Има няколко петна на форзаца и на титулната страница, но иначе е добре запазена.

— Ооо, много професионален отговор. Явно си чел по въпроса.

— И преди се интересувах, обаче ми стана още по-любопитно, след като чичо Фил ми показа романа на Ротстийн.

— Доколкото разбирам, още не притежаваш книгата. Така ли е?

„Притежавам нещо много по-ценно — помисли си Пит. — Само ако знаехте!“ Понякога това знание му тежеше, а днес бремето беше още по-непосилно заради необходимостта да лъже симпатичния Хипи Рики.

„Тази лъжа е невинна — каза си. — Освен това е за благородна кауза.“

— Още не е у мен — отговори, — обаче чичо предложи да ми я подари, стига да я искам. Казах му, че ще си помисля, понеже той не… — сещате се.

— Не знае истинската ѝ стойност ли?

— Да. После започнах да се питам…

— Какво?

Пит извади от задния си джоб сгънат лист хартия и го подаде на господин Рикър:

— Потърсих в интернет антиквари, които купуват и продават редки издания, и намерих тези трима души. Знам, че и вие сте колекционер, затова…

— Е, чак пък колекционер… с тази моя заплата не мога да си позволя подобен лукс, обаче притежавам стихосбирка на Теодор Рьотке с негов автограф, която ще завещая на децата си. Нарича се „Пробуждане“, а стиховете са невероятни. Имам и книга с подписа на Вонегът, обаче не е толкова ценна — за разлика от Ротстийн татко Кърт е умирал да дава автографи.

— Да, ясно. Все пак ще ми помогнете ли? Интересувам се дали познавате някой от тези трима книжари и кого ще ми препоръчате. В случай, че взема от чичо онази книга и после… после реша да я продам.

Рикър разгъна листа, прочете написаното, после отново вдигна очи. Пит се почувства неловко от погледа му — едновременно изпитателен и изразяващ съчувствие. Май се беше издънил… знаеше си, че не го бива в съчиняването на истории… но вече беше късно за отстъпление, трябваше да измисли как да се измъкне от капана, в който се беше вкарал сам.

— По една случайност познавам и тримата. Обаче ми се струва, че действаш прибързано. Знам какво означава за теб Ротстийн — разбрах го не само от миналогодишното ти есе. Ани Дейвис каза, че много често цитираш творбите му в курса по творческо писане. И че трилогията за Джими Голд е твоята Библия.

Сигурно беше вярно, но… Пит за първи път си даде сметка, че е бил прекалено разговорлив. „Престани да дърдориш за Ротстийн! — заповяда си. — Опасно е. Някой може да си спомни какво си говорил, ако…“

Ако.

— Няма лошо да издигнеш на пиедестал някой автор, да имаш кумири сред писателите, особено след като възнамеряваш да изучаваш литература в колежа. Ротстийн е твоят кумир — засега — и онази книга може да постави началото на твоя букинистична колекция. Наистина ли искаш да я продадеш?

На този въпрос Пит можеше да отговори съвсем честно, макар че не ставаше въпрос за роман с автограф от автора.

— Да, искам. Напоследък нашите са притеснени за пари и…

— Знам колко тежко е пострадал баща ти в мелето пред общинския център и искрено му съчувствам. Слава богу, че заловиха ненормалника, преди да убие още хора.

— Татко вече е по-добре и с мама отново работят, обаче ще ми трябват пари за колежа и…

— Разбирам.

— Засега колежът ще почака. Сестра ми иска да учи в „Чапъл Ридж“, а нашите не могат да ѝ платят таксата. И тя ще се размине с частното училище. Както казват собствениците на стрелбища, „почти улучи, но не печели пура“. А пък аз знам, че е много, много важно за нея. Защото в момента… как да се изразя? Сега ходи неохотно на училище, развали си успеха, интересуват я други неща… Накратко, безнадеждно изостава.

Господин Рикър, който несъмнено имаше опит с изоставащи ученици, се намръщи и кимна.

— Обаче ако е сред амбициозни момичета — като например Барбара Робинсън, с която се познават от стария ни квартал — може би ентусиазмът им ще ѝ подейства заразително.

— Похвално е, че милееш за сестра си. Дори благородно.

Пит примигна — не му беше хрумвало, че подбудите му са благородни.

Рикър забеляза смущението му и за да не го притеснява, отново погледна хартийката с имената на букинистите:

— Щях да те посъветвам да отидеш в „Книгите на Грисъм“, ако Теди Грисъм още беше жив, обаче сега книжарницата се управлява от сина му, а той, честно казано, е стиснат. Почтен е, но е голям дзифтар. Оправдава се с трудните времена, но според мен си е такъв по характер.

— Да, добре…

— Предполагам, че си проверил в интернет колко може да струва първото издание на „Беглецът“ с автограф и в добро състояние.

— Да. Две-три хиляди долара. Няма да стигнат дори за едногодишното обучение в „Чапъл Ридж“, но все пак е някакво начало. И парите ще са „честни“, както се изразява татко.

Рикър кимна:

— Струва ми се, че оценката е правилна. Синът на Теди ще ти предложи осемстотин. Може да се спазариш за хиляда, обаче ако настояваш за повече, той ще те отреже и ще те изгони. Номер две в твоя списък — „Хубава книга за теб“ — е книжарницата на Бъди Франклин. Той също е готин — имам предвид почтен, — но не се интересува от книги, написани през двайсети век. Има си по-доходен бизнес — продава стари географски карти и географски атласи от седемнайсети век на богаташите от Брансън Парк и от „Шугър Хайтс“. Ако го склониш да оцени твоята книга, може би синът на Теди ще развърже кесията и ще вдигне до хиляда и двеста. Не казвам, че ще ги даде, а че е възможно.

— Ами „Редки издания — Адрю Халидей“?

Учителят се намръщи:

— На твое място не бих стъпил при него. Книжарницата му е в търговския център на Лейсмейкър Лейн — помещението е тясно като железопътен вагон, обаче на дължина заема почти една пресечка. Наглед нещата му вървят добре, обаче ми се струва, че има нещо гнило. Чувал съм, че не е много придирчив относно произхода на предлаганите му книги. Знаеш ли какво означава това?

— Не се интересува дали са крадени.

— Точно така. Не иска документ, доказващ, че продавачът е законен собственик. Единственото, което знам със сигурност, е, че преди петнайсетина години пробутал на клиент работно копие на романа „Да прославим известните“ от Джеймс Ейджи, а впоследствие се оказало, че книгата е открадната от къщата на Брук Астор — богата дърта клюкарка от Ню Йорк, чийто управител се оказал мошеник. Халидей показал разписка от продавача, а версията му за начина, по който се е сдобил с книгата, изглеждала правдоподобна, затова не му повдигнали обвинение. Само че разписката може да е била фалшифицирана. Повтарям — на твое място не бих се обърнал към него.

— Благодаря, господин Рикър — каза Питър и си каза, че ако реши да продаде тетрадките, първо ще отиде при този Халидей. Само че много ще внимава и ще се откаже, ако антикварят откаже да му плати в брой. Още по-важно е Халидей да не установи самоличността му. Няма да е зле да се дегизира, но без да се увлича.

— Няма за какво, Питър. Честно казано, тази история не ми харесва.

Пит го разбираше. И той изпитваше същото.

След месец още не беше решил как да постъпи и вече започваше да си мисли, че опитът да продаде дори само една тетрадка, ще означава да рискува много, за да получи твърде малко. Нямаше да има угризения, ако ръкописите на Ротстийн попаднеха в ръцете на частен колекционер (беше чел за хора, които купуват ценни картини и ги окачват в тайна стая, където само те ще им се любуват). Само че как да е сигурен, че ще се случи тъкмо това? Везните все повече натежаваха в полза на идеята да направи анонимно дарение, например да изпрати тетрадките на библиотеката в Нюйоркския университет. Несъмнено директорът ще разбере колко са ценни. Не, невъзможно е. Не е като да пускаш пликове с пари в улични пощенски кутии, нали? Ами ако служителят в пощенската станция го запомни?

През една дъждовна вечер през април 2014 Тина отново надникна в стаята му. Отдавна се беше разделила с госпожа Бизли и вместо пижама носеше развлечена фланела с емблемата на любимия си футболен отбор, но за Пит беше същото разтревожено момиченце, което в епохата на ав-ав джаф го беше попитало дали родителите им ще се разведат. Косата ѝ беше сплетена, беше махнала лекия грим, разрешен ѝ от Линда (той подозираше, че в училище Тина слага още един слой фон дьо тен и повечко руж), и изглеждаше на не повече от десет, а не като тринайсетгодишна тийнейджърка. „Тийнс е почти госпожица“ — удивено си помисли той.

— Може ли да вляза за малко?

— Разбира се.

Той лежеше на кревата и четеше „А беше толкова добра“ от Филип Рот. Тина седна на въртящия се стол до бюрото, придърпа фланелката върху коленете си и духна кичура коса, паднал на челото ѝ, по което бяха избили младежки пъпки.

— Нещо май те тревожи, а? — подхвърли Пит.

— Амииии… да — промърмори тя и млъкна.

— Давай, изплюй камъчето. Да не би някой, в когото си влюбена, да ти е отрязал квитанцията?

— Ти си изпращал парите — изтърси Тина. — Нали?

Той втрещено я зяпна. Опита се да каже нещо и не можа. Опита се да си внуши, че не я е разбрал, но и това не можа.

Сестра му кимна, сякаш си беше признал:

— Да, ти си бил. Написано ти е на лицето.

— Грешиш, Тийнс. И ти ще изглеждаш така, ако ти хвърлят такава бомба. Я си размърдай мозъка — откъде бих могъл да взема толкова много пари?

— Не знам, обаче помня как една вечер ме попита какво ще направя, ако намеря заровено съкровище.

— Така ли? — промърмори той и си помисли: „Тогава беше полузаспала. Невъзможно е да помниш разговора ни.“

— Попита ме, да. Дори помня, че говореше за старинни монети, наречени дублони. Казах, че ще дам всичко на нашите, за да престанат да се карат, и ти тъкмо това направи. Само че не си намерил пиратско съкровище, а пари.

Пит остави книгата:

— Не споделяй с нашите конспиративната си теория. Току-виж ти повярвали.

Тя не се усмихна:

— Никога няма да те издам. Имам само един въпрос — наистина ли няма повече пари?

— Така пишеше в бележката, придружаваща последната пратка — отвърна той, внимателно подбирайки думите си. — И тъй като пликовете престанаха да пристигат, вероятно парите наистина са свършили.

— Да, и аз така си помислих — въздъхна Тина. — Обаче бях длъжна да попитам. — Стана и тръгна към вратата.

— Тина?

— Какво?

— Много съжалявам за „Чапъл Ридж“. И че няма повече пари.

Тя отново седна:

— Да се договорим: няма да издам тайната ти, ако ти си мълчиш за нещо, което сега ще ти доверя.

— Дадено.

— През ноември мама ме заведе в „Чан“ — така го наричат момичетата, — когато имаха ден на отворените врати. Не каза на татко, за да не го ядоса, обаче ме заведе, защото се надяваше да съберат пари за таксата, особено ако получа стипендия като крайно нуждаеща се. Знаеш ли какво означава това?

— Да.

— Тогава обаче пликовете с пари пристигаха всеки месец и още не беше настъпило необичайното застудяване през декември и януари… С мама разгледахме класните стаи и лабораториите. Имат поне един милион компютри. Разгледахме и физкултурния салон, който е грамаден, и банята. Представяш ли си, там всяко момиче разполага с кабинка за преобличане — не е като съблекалнята в нашето училище, която прилича на конюшня. Имахме си и нещо като екскурзоводка. Познай коя беше.

— Барбара Робинсън ли?

Тина се усмихна:

— Много се зарадвах, като я видях. — Усмивката ѝ помръкна. — Поздрави ме, прегърна ме и попита как съм, но разбрах, че почти ме е забравила. Което си е съвсем нормално, нали? Знаеш ли, че тя заедно с Хилда, Бетси и с още две момичета от стария квартал са били на концерта на „Раунд Хиър“? Когато онзи тип, дето прегази татко, се е опитал да взриви залата.

— Да. — Пит знаеше и още нещо — че братът на Барбара Робинсън има голям принос за спасяването на момичетата и вероятно на още хиляди зрители. Бяха му дали медал за храброст и май му бяха връчили символичен ключ за града. Да, постъпката му беше геройска. А той, Пит Саубърс, не беше герой, а най-обикновено момче, което тайно изпраща откраднати пари на родителите си.

— Знаеш ли, че и аз щях да съм в онази зала?

— Какво? Не!!!

— Да. Момичетата ме поканиха да отида с тях, обаче аз отказах под предлог, че съм болна. Всъщност мама ми каза, че не може да ми даде пари за билет. След няколко месеца напуснахме онзи квартал и се преместихме тук.

— Леле, какъв късмет!

— Да, пропуснах големия купон.

— Разкажи още нещо за „Чапъл Ридж“.

— Ами, всъщност не е нещо особено. Нортфийлдската гимназия е чудесна. А щом учителите разберат, че съм сестра на отличника Питър Саубърс, ще ми пишат шестици по милост.

Внезапно Пит се натъжи, малко оставаше да заплаче. Колко трогателна беше вродената доброта на сестра му, съчетана с грозните пъпки на челото ѝ. Дали в училище ѝ се подиграваха за акнето? Рано или късно щеше да се случи.

Разпери ръце, а когато тя се приближи, я прегърна. После я хвана за раменете и я погледна в очите:

— А за онези пари… не ги пращах аз.

— Да, бе, да. Последен въпрос — тетрадката, която онази вечер пъхна под възглавницата си, при парите ли беше? — Изкиска се и добави: — Изглеждаше толкова гузен!

Той завъртя очи:

— Бягай в леглото, малката.

— Добре. — На вратата тя се обърна. — Обаче отделните кабинки за преобличане ми харесаха. И още нещо… Да го споделя ли? Сигурно ще ме помислиш за откачена.

— Казвай.

— В „Чапъл Ридж“ униформите са задължителни. Момичетата носят сиви поли, бели блузи и три четвърти чорапи. Също и пуловери — сиви като полите и тъмночервени. Барбара каза, че този цвят се наричал ловджийско червено.

— Униформи! Искаш да носиш униформа, така ли?

— Знаех си, че ще ме помислиш за откачена. Защото вие, момчетата, не разбирате момичетата. Момичетата ще те скъсат от подигравки заради лошо съчетани дрехи и аксесоари, а пък ако се обличаш с вкус, но прекалено често носиш едни и същи дрехи, подигравките пак са ти в кърпа вързани. Можеш да носиш различни блузки, да си сменяш прическите, но скоро те — гадните момичета — ще разберат, че притежаваш само три жилетки и шест свестни поли. Нямаш представа какво се случва тогава. Обаче ако всички са с униформи… — Тя отново духна от челото си немирния кичур. — Надали ще ме разбереш, момчетата нямат тези грижи…

— Разбирам те.

— Мама обеща да ме научи да си шия дрехи по кройки от модни списания — „Симплисити“, „Батърик“ — и тогава ще имам по-богат гардероб. А и в сегашното училище имам много приятелки.

— Например Елън.

— Елън е свястна.

„И след гимназията ще стане сервитьорка — помисли си Пит, но си премълча. — Разбира се, ако не забременее на шестнайсет.“

— Всъщност дойдох да ти кажа да не ме мислиш. Така де, ако се тревожиш за мен.

— Не се безпокоя. Знам, че нещата ще се подредят. И не аз изпращах парите. Честна дума.

Тина се усмихна — едновременно печално и затворнически — и внезапно се състари:

— Ясно. Разбрах. — Излезе от стаята и тихо затвори вратата.

Тази нощ Пит дълго не можа да заспи. Не след дълго направи най-голямата грешка в живота си.

1979-2014

На 11 януари 1979 Морис Белами беше осъден на доживотен затвор; отначало събитията се развиваха бързо, после — бавно, все по-бавно. Въдворяването му в щатския затвор „Уейнсвил“ приключи до шест вечерта в деня на прочитане на присъдата. Съкилийникът му Рой Олгуд, тикнат зад решетките за убийство, го изнасили за първи път след изключване на осветлението. Изнасилва го в продължение на четирийсет и пет минути.

— Не шавай и гледай да не ме насереш, малкия — прошепна му в началото. — Иначе ще ти отхапя носа. Ще замязаш на свиня, гризана от алигатор.

Морис, когото бяха изнасилвали и друг път, не помръдна, само захапа ръката си, за да не закрещи. Мислеше си за Джими Голд, но не за онзи, дето „уляга“, а за Джими, какъвто беше, преди да си продаде душата за еснафско благополучие. Мислеше си за Харолд Файнман, приятелят на Джими от гимназията (самият Морис нямаше приятели сред съучениците си), и за думите му, че всичко хубаво рано или късно свършва, намекващи за обратното — на всичко лошо рано или късно му идва краят.

Тъкмо това „лошо“ продължи твърде дълго, междувременно Морис непрекъснато си повтаряше мантрата на Джими Голд от „Беглецът“: „Заеби, хич да не ти пука, заеби, хич да не ти пука, заеби, хич да не ти пука…“ Мантрата помогна.

Донякъде.

През следващите седмици Олгуд го изнасилваше всяка нощ ту отзад, ту в устата. Морис предпочиташе да го чукат в задника, защото там няма вкусови рецептори. Така или иначе ако Кора Ан Хупър, жената, която беше нападнал в състояние на безпаметност, знаеше какво му се случва, щеше да си каже, че си е получил заслуженото. Не беше честно — тя беше изнасилена само веднъж, да му се не види!

Към затвора имаше фабрика за джинси и работни облекла. Морис беше изпратен в бояджийския цех. На петия ден един приятел на Олгуд го хвана за китката, заведе го зад казана със синята боя и му заповяда да си свали панталона.

— Стой мирно — каза му, — другото е моя работа. — А като свърши, добави: — Не съм педал, ама и на мен ми се чука. Само да си гъкнал, че съм обратен, и ще ти светя маслото.

— Няма — изпъшка Морис. „Заеби, хич да не ти пука — помисли си. — Хич да не ти пука.“

Едни ден в средата на март 1979, когато затворниците бяха на спортната площадка, до Морис се приближи един як, татуиран мъжага, приличащ на рокер от „Ангелите от ада“.

— Моеш ли да пишеш? — попита, говорейки провлечено като южняк. — Чух, че моеш.

— Да. — С крайчеца на окото си Морис зърна Олгуд, който видя кой върви до него и на бърза ръка се отклони към коша за баскетбол в другия край на площадката.

— Аз съм Уорън Дъкуърт, ама ми викат Дък.

— Казвам се Морис Бе…

— Знам кой си. Разпаaят, че пишеш хуаво.

— Вярно е — отсече Морис без престорено скромничене. Беше впечатлен от това как Рой Олгуд побърза да се изпари.

— Моеш ли да драанеш едно писъмце на жената, ако ти светна кво да напишеш? Ама да е… някак… тъй, по-засукано.

— Мога и ще го напиша, обаче си имам ядове.

— Знам кви са ти ядовете. Ти драани едно готино писмо на жената, че да спре да мрънка за развод, и не бери грижа за кльощавия ебалник в твоя кафез.

„Аз съм кльощавият ебалник“ — помисли си Морис, обаче мъничко се обнадежди.

— Господине, жена ти ще получи най-прекрасното писмо, което е чела досега — каза.

Втренчи се в мощните бицепси на Дъкуърт и си спомни нещо, което беше гледал по канал за природонаучни филми: птичка, която живее в устата на крокодил и преживява, като кълве от зъбите му останките от храната. Като се замисли човек, тая тарикатка добре си беше уредила живота.

— Ще ми трябва хартия — добави и се сети за изправителния дом, където му отпускаха само по пет мижави листа долнокачествена хартия, осеяна с черни точки, напомнящи предракови бенки.

— Ше я имаш. Коолкото ти душа иска. Ти само напиши онуй писмо, накрая речи, че сяка дума съм я рекъл аз, а ти само си я записал.

— Добре. Според теб какво най-много ще я разчувства?

Дък се замисли и лицето му грейна:

— Че се шиба страхотно?

— Тя си го знае. — Сега пък Морис се замисли. — Споменавала ли е какво би променила, ако може да си направи пластична операция?

Онзи сбърчи вежди:

— Де да знам, да я ебеш… все разпрая, че задникът ѝ е мноо голям. Ама ти да не земеш да го напишеш, че съвсем ще пощурее.

— Ще напиша, че обожаваш да стискаш сочното ѝ дупе.

Дък доволно се ухили:

— Ей, внимаай, че току-виж съм ти скочил.

— Има ли си любима рокля?

— Ъхъ, една такава, зелена, от коприна. Майка ѝ ѝ я подари миналата година, малко преди да ме окошарят. Слага си я, кат ходим на танци. — Огледа се и добави: — Мамка ѝ, ако пак ходи да танцува… обаче сигур ходи. Да, ходи. Не моа даже името да си напиша, ама не съм глупак.

— Искаш ли да напиша колко обичаш да докосваш дупето ѝ, когато тя е със зелената рокля? И че пламваш от страст?

Дък се втренчи в него — погледът му изразяваше нещо, което Морис виждаше за първи път в „Уейнсвил“ — уважение.

— Мааму стара. Харесва ми.

Морис продължаваше да разсъждава: жените не мислят само за секс, в секса няма романтика.

— Какъв цвят ѝ е косата?

— Абе, знам ли къв е сеа? Тя брьонетка, когат не се вапцва.

„Брюнетка! Нищо романтично — каза си Морис, — но може да минем и без цвета на косата.“ Внезапно му хрумна, че разсъждава като рекламен агент, опитващ се да си пробута стоката, и побърза да прогони тази мисъл. Оцеляването преди всичко!

— Ще напиша, че мед ти капе на душата, като видиш как слънцето блести в косата ѝ, особено сутрин.

Дък не продума. Отново беше свъсил бухлатите си вежди и се взираше в Морис.

— Какво? Не ти ли харесва?

Онзи хвана ръката му и Морис ужасено си помисли: „Ей-сега ще я счупи като съчка.“ Макар да беше скован от страх, забеляза, че на кокалчетата на здравеняка е татуирана думата „ГНЯВ“.

— Туй е цяла пуема! — благоговейно прошепна Дък. — Утре ше я имаш хартията. Има сума ти листя в библютеката.

Вечерта, когато Морис се върна в своя блок, след като шест часа беше боядисвал джинси във фабриката, килията му беше празна. Ролф Венциано от съседната килия го осведоми, че закарали Рой Олгуд в лазарета. На другия ден насилникът се върна — очите му бяха насинени, носът му беше гипсиран. Легна на нара, изгледа съкилийника си, после се обърна с лице към стената.

Уорън Дъкуърт беше първият клиент на Морис. През следващите трийсет и шест години броят им се увеличи многократно.

Понякога през безсънните нощи, докато лежеше по гръб в килията си (в началото на деветдесетте вече беше в единична, с полица с често препрочитани книги на стената), Морис се утешаваше със спомена как беше открил Джими Голд. Беше като ярка слънчева светлина, проникнала в обърканата, гневна тъма на юношеството му.

През този период родителите му непрекъснато се караха и макар че той вече ги мразеше в червата, майка му беше най-надеждният шит срещу заобикалящия го свят, затова започна да ѝ подражава — възприе ироничната ѝ усмивка, задължително придружавана от надменен, пренебрежителен поглед. В училище му пишеха предимно четворки, получаваше шестици (когато пожелаеше) само по английски език и литература. В резултат в края на всеки срок Анита Белами изпадаше в бяс и гневно размахваше бележника му. Той нямаше приятели, но пък имаше много врагове. Три пъти го спукаха от бой. Двата пъти побойниците бяха негови съученици, които не го дишаха — ей-така, просто им беше антипатичен, — третият бой изяде от якия дванайсетокласник и звезда на футболния отбор Пит Уомак, задето бил оглеждал гаджето му в ученическия стол.

— Какво зяпаш, бе, плъх такъв? — озъби му се Уомак и всички на околните маси притихнаха (както обикновено Морис седеше сам, никой не искаше да му прави компания).

— Нея — посочи Морис. Беше изплашен, но когато умът му беше бистър, страхът донякъде го обуздаваше, само че той открай време не можеше да устои на съблазънта да е център на вниманието.

— Съветвам те да гледаш другаде — спокойно каза Уомак, давайки му възможност да се измъкне. Беше як исполин с тегло, надвишаващо сто и двайсет килограма, а кльощавият сополанко с червените устни сигурно тежеше седемдесет кила с мокри дрехи, и той може би осъзна, че „зрителите“, включително снофузената му приятелка, ще забележат колко неравностойни противници са двамата.

— Ако не иска да я зяпат, защо се облича така? — Морис смяташе, че ѝ прави комплимент (макар и дебелашки), обаче футболистът беше на друго мнение. Стисна юмруци и се втурна към дребния нахал. Морис успя да го удари само веднъж, но силно, и му насини окото. Разбира се, после Уомак го смля от бой (съвсем заслужено), обаче този удар отвори очите на Морис за нещо много важно: ако се наложи, ще се съпротивлява.

Наказаха ги с временно отстраняване от училище, вечерта майката на Морис му изнесе двайсетминутна лекция за пасивната съпротива, накрая ехидно добави, че „бой в училищната столова“ не е сред извънкласните дейности, които правят добро впечатление на приемните комисии в престижните колежи.

Зад гърба ѝ баща му вдигна за тост чашата си с мартини и му намигна: намек, че макар Джордж Белами да е под чехъл, при определени обстоятелства ще се съпротивлява. Само че бягството си остана любимата резервна тактика на милия татко и когато Морис започна втория си срок като деветокласник в нортфийлдската гимназия, Джорджи Порджи избяга от брака си, отбивайки се пътьом в банката, за да изпразни сметките на семейство Белами. Инвестициите, с които непрекъснато се фукаше, или не съществуваха, или се бяха провалили. За Анита Белами останаха купчината неплатени сметки и непокорният четиринайсетгодишен син.

Всъщност не — след отпътуването на съпруга ѝ в неизвестна посока за госпожа Белами останаха две ценности: поставеният в рамка документ за номинирането ѝ за наградата „Пулицър“ и къщата в най-престижния район на Норт Сайд, в която беше израснал Морис. За щастие имотът не беше ипотекиран, защото Анита твърдо отказа да подпише банковите документи, поднесени от съпруга ѝ, за първи път устоявайки на възторженото му описание на невероятно изгодната сделка. След бягството му продаде къщата и със сина ѝ заживяха на Сикамор Стрийт.

— Несъмнено е падение — призна на Морис през лятото, предшестващо втората му година в гимназията, — но финансовият извор отново ще бликне. Е, поне тук живеят само бели. — Позамисли се и добави: — Не че съм расистка.

— Ама разбира се, че не си, майко — иронично подхвърли той. — Извън всяко съмнение е.

Мразеше да ѝ казва „майко“, но този път не му се сопна, затова през целия ден той беше в отлично настроение. Винаги беше в добро разположение на духа, когато съумееше да я уязви. За съжаление се случваше доста рядко.

В началото на седемдесетте писмените анализи на литературни произведения влизаха в задължителната програма на десетокласниците от нортфийлдската гимназия. Всеки получаваше разпечатан на циклостил списък на одобрените заглавия, за да си избере книга. Според Морис повечето творби бяха глупави и както обикновено той безцеремонно изрази мнението си.

— Еха! — провикна се от най-задния чин, на който винаги седеше. — Четирийсет вкуса американска овесена каша!

Няколко души от класа се изкискаха. Той умееше да ги разсмива и не му пукаше, че не го харесват. Всички без изключение бяха неудачници, обречени на задръстени бракове и на задръстени професии. Щяха да отглеждат задръстени деца и да дундуркат задръстени внуци, после да угаснат в задръстени болници и старчески приюти, отправяйки се в отвъдното с убеждението, че са постигнали американската мечта и че Исус ще ги посрещне пред райските порти заедно с представителка на „Уелкъм Уегън“11 За разлика от тях той, Морис, беше обречен на успех, чакаха го велики дела. Само дето не знаеше къде го чакат.

Госпожица Тод — тогава на същата възраст като Морис, когато със съучастниците му проникнаха в къщата на Джон Ротстийн — го помоли да остане след часовете. Съучениците му се изнизаха, а той се разкрачи и се облегна назад, очаквайки учителката да му връчи бележка до родителите, информираща ги за лошото му поведение в клас. Нямаше да му е за първи път, но досега не му се беше случвало в часа по английски и му беше малко кофти. Мярна му се мисъл, сякаш изречена с гласа на баща му: „Твърде много мостове изгаряш след себе си, Мори“, и след миг се изпари.

Вместо да му напише забележка, госпожица Тод (която не беше красавица, но имаше страхотно тяло) извади от голямата си чанта книга с меки червени корици. Отпред беше нарисувано момче, което се обляга на тухлена стена и пуши цигара, над него беше заглавието — „Беглецът“.

— Не пропускаш възможност да покажеш колко си умен, а? — Тя седна до него. Полата ѝ беше къса, бедрата — дълги, чорапогащникът ѝ — прозрачен.

Морис не продума.

— Подозирах какво ще се случи, затова днес донесох тази книга. Ще ти съобщя една добра и една лоша новина, многознайко. Няма да ти пиша забележка, но ще те лиша от правото да си избереш роман. Ще прочетеш този и никой друг. Не е в списъка на книгите, одобрени от учителския съвет, и може да загазя, задето съм ти го дала, обаче разчитам на доброто у теб, което, убедена съм, съществува, колкото и да е минимално.

Морис погледна книгата, после се загледа в бедрата на госпожицата, без да прикрива интереса си.

Тя забеляза, че я зяпа, и се усмихна. За миг Морис си представи съвместното им бъдеще, прекарвано предимно в леглото. Беше чувал, че се е случвало. „Привлекателна учителка търси тийнейджър за извънкласни занимания по сексуално образование.“

Балонът на фантазиите му просъществува около две секунди. Госпожицата го спука, продължавайки да се усмихва:

— С Джими Голд ще си паснете. Той е саркастичен, изпълнен с омраза към себе си келеш. Също като теб. — Стана от чина и полата ѝ се смъкна до обичайното ниво — пет сантиметра над коленете. — Успех с домашното. И следващия път, когато зяпаш под полата на някоя жена, спомни си думите на Марк Твен: „Всеки сиромах безделник може да гледа, гледането е без пари.“

Морис наведе глава и се измъкна от класната стая; беше се изчервил като домат, защото за първи път го бяха сложили на мястото му… не, не го бяха сложили, а го бяха забили като с чук. Щом слезе от автобуса на ъгъла на „Сикамор“ и „Елм“, му се прииска да запрати в канавката червената книга, но все пак не я хвърли. Не защото се страхуваше от забележка или от временно отстраняване от занятията — нахаканата Тод не можеше да му направи мръсно, понеже романчето не беше в списъка на одобрените. Задържа книгата заради момчето на корицата. То гледаше през облак от цигарен дим, изражението му беше едновременно отегчено и безочливо.

„Той е саркастичен, изпълнен с омраза към себе си келеш. Също като теб.“

Майка му не беше у дома, щеше да се прибере чак в десет. Преподаваше на курс за възрастни в „Сити Колидж“, за да припечели допълнително. Морис знаеше, че тя ненавижда тази работа — смяташе, че е под достойнството ѝ, — и това го радваше. „Да го духаш, майко“ — помисли си.

Фризерът беше претъпкан със замразени храни; той взе първата опаковка, която му попадна под ръка, пъхна я в микровълновата фурна и си каза, че ще почете, докато вечерята се стопли. После щеше да отиде в стаята си, да измъкне изпод леглото някой от оставените от баща му броеве на „Плейбой“ („Моето наследство от дъртия“ — казваше си понякога) и да полъска бастуна.

Забрави да нагласи таймера на фурната и вдигна глава от книгата чак след час и половина, когато усети противната миризма на изгоряло говеждо. Беше прочел първите сто страници и вече не се намираше в гадния, евтин апартамент в квартала с улици, наречени на дървета, а заедно с Джими Голд бродеше из Ню Йорк. Като насън отиде в кухнята, сложи си специални ръкавици, извади от фурната овъгленото парче месо, хвърли го в коша за смет и пак грабна „Беглецът“. „Непременно ще я прочета отново — каза си. Лицето му гореше, сякаш беше вдигнал температура. — Следващия път обаче ще подчертавам с маркер. Толкова много неща си струва да запомня. Толкова много.“

Сред най-вълнуващите открития в живота на читателите е фактът, че са читатели, което означава не само да умееш да четеш, но и да обичаш книгите. Да си влюбен в тях страстно и безнадеждно. Никога не забравяш първата, вдъхнала това чувство, а всяка следваща страница е ново откровение, което разпалва въодушевлението и те предизвиква да възкликнеш: „Да! Вярно е! Да! И аз го видях! — И, разбира се, още нещо: — И аз мисля така! И АЗ ЧУВСТВАМ същото!“

Морис написа цели десет страници върху „Беглецът“. След ден-два госпожица Тод му върна домашното — оценката ѝ беше 6+, добавила беше и лаконичното „Знаех, че ще ти хареса.“

Искаше му се да ѝ каже, че не е харесване, а любов. Искрена. А искрената любов е вечно жива.

„Беглецът отива на война“ по нищо не отстъпваше на „Беглецът“, само дето Джими вече не беше чужденец в Ню Йорк, а в Европа: сражаваше се на фронта в Германия, виждаше как умират приятелите му, накрая, вцепенен от ужас, нямо се взираше през бодливата тел, ограждаща един концлагер. „Скелетоподобните същества отвъд оградата бяха доказателство за онова, което Джими подозираше от доста време — пишеше Ротстийн. — Че тази война е една голяма грешка.“

Използвайки шаблони, Морис преписа с готически шрифт този цитат и с кабарчета прикрепи листа хартия на вратата на стаята си — същата стая, която след много години щеше да е обитавана от момче на име Пит Саубърс.

Анита Белами видя надписа, иронично се подсмихна, но не го коментира. Не и веднага. Спорът им за трилогията за Джими Голд се разрази две години по-късно, след като и тя изчете романите. Скараха се жестоко, Морис се напи, проникна с взлом в една къща и оказа съпротива на полицията, в резултат го изпратиха за девет месеца в изправителния дом за малолетни „Ривървю“.

Само че тези събития бяха предшествани от „Беглецът уляга“ — книга, която го потресе от дън-душа. Джими се ожени за симпатично момиче. Джими започна работа в рекламна агенция. Джими започна да напълнява. Жена му забременя с първото от трите им деца и семейството се премести в предградията. Джими се сприятели със съседите и със съпругата му започнаха да ги канят на барбекю. Той печеше пържоли и наденици, препасал престилка с надпис „ГОТВАЧЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО“. Започна да изневерява на жена си и тя му изневеряваше. Пиеше алка зелцер против киселини и някакви таблетки „Милтаун“ против махмурлук. И най-важното — Джими се продаде за пари!

Марис четеше и се чувстваше все по-объркан и гневен. Навярно така се почувствала майка му, откривайки, че съпругът, когото уж държи под чехъл, е източвал семейните банкови сметки, докато покорно е изпълнявал нарежданията ѝ, без нито веднъж да я зашлеви, та да заличи от лицето ѝ — самодоволното лице на твърде „културна“ жена — проклетата иронична усмивка.

Беше се надявал Джими да се осъзнае. Да си спомни кой е — най-малкото кой е бил — и да зареже безсмисления, празен живот. Само че „Беглецът уляга“ завършваше с празненството на Голд по случай най-успешната му рекламна кампания — за някакъв тъп перилен препарат, представете си! — на финала на което той възкликваше: „Ще паднете, като разберете каква ще е следващата!“

В изправителния дом два пъти седмично Морис се срещаше с психотерапевт, чисто име беше Къртис Ларсън, но всички му викаха Кърт Смърт. Кърт Смърт неизменно завършваше сеанса с въпроса: „По чия вина си тук?“

Повечето младежи, дори най-тъпите, знаеха какво трябва да отговорят. Морис също знаеше, обаче всеки път казваше:

— По вина на майка ми!

По време на последния сеанс малко преди освобождаването на Морис Кърт Смърт скръсти ръце на бюрото си и безмълвно се втренчи в младежа. Морис знаеше, че онзи го чака да сведе поглед. Не го направи.

— В психиатрията съществува термин за твоето поведение — избягване на вината — накрая каза Къртис Ларсън. — Ще се върнеш ли тук, ако продължиш да прехвърляш вината другиму? Надали. След няколко месеца ще навършиш осемнайсет, затова при следващото ти развихряне — а следващо безспорно ще има, — ще те съдят като пълнолетен. Питам те за последен път: кой е виновен, че си тук?

— Майка ми — без колебание отговори Морис. Не защото избягваше да си признае вината, а понеже това беше самата истина.

В периода между петнайсетата и седемнайсетата си годишнина той прочете още безброй пъти първите два романа от трилогията за Джими Голд — подчертаваше цели пасажи и пишеше в белите полета бележки, изразяващи мнението му. Само веднъж препрочете „Беглецът уляга“ и почти се насили да я довърши. Щом вземеше книгата, сякаш в корема му натежаваше оловна топка, защото знаеше какво ще се случи. Омразата му към създателя на Джими Голд все повече се усилваше. Кой е дал право на Ротстийн да съсипе главния си герой? Защо поне не му позволи да загине, обгърнат от ореола на славата, а го остави жив, за да прави компромиси, да мошеничества на дребно и да си въобразява, че е бунтар, защото чука шавливата съседка, продаваща козметичните продукти на „Амуей“?

Мислеше да пише на Ротстийн и да го помоли — не, да го принуди да даде обяснение, обаче в статията в „Тайм“ се споменаваше, че мръсникът не чете писмата от почитателите си, камо ли да им отговаря.

След много години Хипи Рики щеше да каже на Пит Саубърс, че повечето младежи и девойки, запалили се по книгите на определен автор — Вонегът, Хесе, Бротиган, Толкин, — рано или късно си намират нови кумири. Вероятно същото щеше да се случи и с Морис, ако не беше скандалът с гадината, решена да му съсипе живота, понеже вече не можеше да си го върне на онзи, който беше съсипал нейния живот. Анита Белами с тъпата номинация за „Пулицър“, поставена в рамка, с тъпата изрусена, тупирана и обилно напръскана с лак коса и с проклетата иронична усмивка!

През 1973, по време на февруарската ваканция, тя прочете за един ден трите романа за Джими Голд. А те принадлежаха само на него, на Морис, и тя без разрешение ги беше взела от полицата в неговата стая. Прибирайки се у дома, той влезе в дневната и първото, което видя, бяха книгите на масичката; върху „Беглецът отива на война“ имаше кръгла влажна следа — явно там беше стояла чаша с вино. Той не можа да продума — нещо, което му се беше случвало само няколко пъти през краткия му живот.

За разлика от него Анита беше много словоохотлива:

— Повече от година говориш за тези книги и ми стана интересно защо толкова ги хвалиш. — Отпи от виното и добави: — Тази седмица съм в отпуска, та реших да ги прегледам. Смятах, че ще ми е необходимо повече време, обаче ги прочетох за един ден. Не са кой знае колко големи, нали?

— Ти… — Той се задави. — Влизала си ми в стаята!

— Не възразяваш, когато влизам да ти сменя спалното бельо или да ти подредя изпраните и изгладени дрехи. О, да, сетих се — сигурно си си мислил, че за теб се грижи вълшебна фея!

— Книгите са мои! Бяха на моята специална полица! Не биваше да ги вземаш!

— С удоволствие ще ги върна на мястото им. Не бой се, не съм пипала списанията под леглото ти. Наясно съм, че момчетата трябва да… се развличат.

Морис тръгна към масичката, пристъпвайки на вдървените си крака, сякаш изведнъж превърнали се в кокили, и протегна към книгите ръцете си, внезапно превърнали се в куки. Погледна влажното петно на задната корица на „Беглецът отива на война“ и си помисли: „Поне да беше съсипала с тъпата си чаша «Беглецът уляга».“

— Признавам, че тези книжки представляват любопитно четиво — отново подхвана Анита Белами, говорейки поучително, сякаш четеше лекция. — Най-малкото защото показват израстването на неособено талантлив писател. Разбира се, първите две са доста скучни, както например романът „Том Сойер“ е по-скучен от „Хъкълбери Фин“, но последната — макар да не е равностойна на „Хъкълбери Фин“ — говори за творческа зрялост.

— Последната е пълен боклук! — кресна Морис.

— Не повишавай тон, ако обичаш. Можеш да се аргументираш и без истерични крясъци. — Устните ѝ се разтегнаха в ироничната усмивка, която той ненавиждаше. — С теб обсъждаме литературните качества на…

— Нищо не обсъждаме! — прекъсна я той.

— Обаче се налага. — Анита отново се усмихна. — Все пак прекарах един ден — няма да кажа, че загубих един ден, — опитвайки се да проумея какво се случва с моя егоистичен син, който се смята за интелектуалец, а в училище му пишат само четворки.

Зачака отговора му, но Морис не продума. Навсякъде го дебнеха капани. Стига да пожелаеше (както в момента), Анита Белами можеше да го обори по всички параграфи.

— Направи ми впечатление, че първите две книги почти се разпадат — явно са препрочитани много пъти, — а подчертаните абзаци и бележките в полетата свидетелстват за наченки — не казвам на „разцвет“, защото засега това определение ще е неуместно — на гъвкав аналитичен ум. Третата книга обаче е почти нова и няма нито един подчертан пасаж. Не ти се нрави съдбата на Джими, нали? Престанал си да го харесваш, след като успоредно със самия автор се е превърнал в зрял човек.

— Той се продаде! — Морис сви юмруци. Лицето му гореше, слепоочията му пулсираха както в деня, когато Уомак му се нахвърли в училищния стол пред очите на всички. Тогава обаче успя да нанесе силен удар на противника — ех, как му се искаше да стори същото и сега! Изпитваше необходимост да го направи. — Ротстийн допусна Джими да се продаде. Ако не го проумяваш, значи си кръгла глупачка!

— Грешиш, драги. — Анита вече не се усмихваше. Приведе се и без да откъсва поглед от сина си, остави чашата на масичката. — Тъкмо в това се корени заблудата ти. Опитният романист не води героите си, а ги следва. Опитният романист не измисля събитията, а наблюдава случващото се и после го записва. Той си дава сметка, че е само секретар, а не Господ Бог.

— Джими не беше такъв! Проклетият Ротстийн го промени. Превърна го в посмешище. Превърна го в… обикновен човек! — кресна Морис; ядоса се, че не съумява да обори майка си и задето се хвана на въдицата ѝ, и се хвърли да защитава нещо, което беше очевидно за всеки, надарен с капка разум и с чувства.

— Морис — кротко промълви тя. — Навремето мечтаех да съм като Джими Голд (само че „женската“ му версия), както сега ти мечтаеш да си като него. Да се превъплътиш в Джими или в човек, подобен на него, защото той е обитаемият остров, на който повечето тийнейджъри изчакват настъпването на зрелостта. Сега най-важното е да разбереш — както е разбрал Ротстийн, макар и едва след написването на третата книга, — че повечето от нас се превръщат в най-обикновени хора. Както се случи и с мен. — Тя се огледа. — Иначе защо щяхме да живеем на Сикамор Стрийт?

— Защото си тъпа и позволи на баща ми да ни обере до шушка!

Анита потрепери (Морис със задоволство отбеляза, че ударът му е бил доста силен и е попаднал право в целта), но след миг устните ѝ се извиха — като късче хартия, горящо в пепелник — в познатата и противна иронична усмивка.

— Не отричам, че до известна степен си прав, въпреки че е доста нелюбезно да прехвърляш върху мен цялата вина. Обаче задавал ли си си въпроса защо баща ти ни обра до шушка?

Той не отговори.

— Защото не пожела да порасне. Скъпият ти татко беше шишкав Питър Пан, който намери някаква госпожица, наполовина по-млада от него, да му се прави на Тинкър Бел в леглото.

— Върни книгите ми на полицата или ги изхвърли — процеди Морис и се ужаси — гласът не беше неговият, а на баща му. — Все ми е едно. Махам се от тук и повече няма да се върна.

— О, ще се върнеш — възрази майка му и беше права, само че това се случи почти след година и тогава тя не го позна. Сякаш някога го беше познавала… — Съветвам те още няколко пъти да прочетеш третата книга. — Наложи ѝ се да повиши глас, защото той вече тичаше към външната врата, почти заслепен от гняв. — Бъди по-милостив! Джон Ротстийн е проявил съчувствие и тъкмо заради това последната книга е най-добрата от поредицата!

Вратата се тресна.

Морис наведе глава, забърза по алеята и щом излезе на улицата, се затича. През три пресечки имаше малък търговски център и в един от магазините се продаваше алкохол. Той седна на стойката за велосипеди пред „Всичко за вашето хоби“ и зачака. Първите двама му отказаха (единият — с толкова гадна усмивка, че на Морис го засърбяха ръцете да му я изтрие от лицето), но третият — накуцваш тип с вехти дрехи — се съгласи да му купи малка бутилка уиски от два долара или голяма — за пет. Морис избра голямата и я надигна, щом стигна до потока, течащ през незастроения парцел между „Сикамор“ и „Бърч“. Слънцето вече залязваше. После… той не помнеше какво се е случило после: как е откраднал кола и как е шофирал до Шугар Хайтс, обаче наистина се беше „вихрил“ там, както се изрази Кърт Смърт.

„По чия вина си тук?“

До известна степен вина имаше и куцият бродяга, който купи на непълнолетен бутилка уиски, но главната виновница беше Анита Белами и в цялата гадна история имаше нещо положително: когато му прочетоха присъдата, от противната усмивка на майка му не остана и следа. Най-после я беше изтрил от лицето ѝ.

В затворническия карцер, където попадаше минимум един път в месеца, Морис се просваше на нара, слагаше ръце на тила си и си мислеше за четвъртия роман за Джими Голд, питайки се дали в него се случва нещо, което да заличи гадното впечатление от „Беглецът уляга“. Възможно ли е Джими да си е възвърнал мечтите и надеждите, предишния си плам? Ех, ако тетрадките бяха останали у него още два дни… даже само един, щеше да разбере. Само дето се съмняваше, че дори Джон Ротстийн може да придаде правдоподобност на ситуация, при която героят му си възвръща идеалите. От собствените си наблюдения (най-показателният пример бяха родителите му) знаеше, че угасне ли огънят, повече не се разпалва. От друга страна, някои хора се променяха. Спомни си как навремето подхвърли тази възможност на Анди Халидей, докато разговаряха по време на обедната почивка в „Щастливата чаша“ срещу книжарницата на Грисъм, където работеше Анди; малко преди това Морис беше напуснал „Сити Колидж“, решавайки, че онова, което му пробутват там като виеше образование, е абсолютно безсмислено.

— Никсън се промени — каза тогава на Халидей. — Дъртакът, който мрази комунистите, сложи началото на търговските връзки с Китай. А Линдън Джонсън прокара в Конгреса законопроекта за гражданските права. Щом стара расистка хиена като него се „пребоядиса“, значи всичко е възможно.

— Политици! — Анди подсмръкна, сякаш беше усетил неприятна миризма. Беше кльощав, късо подстриган младеж само с няколко години по-голям от Морис. — Те се променят само заради авантата, а не в името на някакви идеали. Обикновените хора са лишени от тази възможност. Ако се бунтуват срещу системата, ги наказват, после те стават големи послушковци: да, сър, слушам, сър, тъй вярно, сър. Виж какво се случи с протестиращите срещу войната във Виетнам: сега повечето принадлежат към средната класа — затлъстели, доволни от живота, гласуващи за републиканците. Онези, които не се огънаха, са зад решетките. Или в нелегалност като Катрин Ан Пауър.

— Как смееш да твърдиш, че Джими е обикновен? — възкликна Морис.

Анди снизходително го изгледа:

— Я се стегни. Цялата му история е епично бягство от изключителността. Целта на американската култура е да създава норми, драги, което означава необикновените хора да бъдат мачкани и поставяни под един знаменател с другите, както се случва с Джими. Накрая той постъпва в рекламна агенция, представяш ли си? А има ли по-обикновена професия от тази в нашата преебана страна? Тъкмо това е главната идея на Ротстийн. — Той поклати глава. — Ако търсиш оптимизъм, купи си любовно романче от поредиците на „Арлекин“.

Морис си помисли, че Халидей спори само защото му доставя удоволствие. Зад грозните му очила с рогови рамки проблясваше погледът на фанатик, но още тогава младият Белами разбра, че приятелят му е страстен любител на книгите, обаче като предмети за продан, а не заради историите, описани в тях.

Веднъж-два пъти седмично обядваха заедно, обикновено в „Щастливата чаша“, понякога на скамейките на Гъвърнмент Скуеър срещу книжарницата на Грисъм. Веднъж Анди цитира упорития слух, че Джон Ротстийн е продължил да пише, но според завещанието му всички ръкописи трябвало да бъдат изгорени след смъртта му.

— Не! — възкликна Морис, все едно го бяха проболи с нож. — Невъзможно е, нали?

Халидей сви рамене:

— Ако дъртият е пожелал така, всичко, написано от него, ще се превърне в пепел.

— Измисляш си.

— Признавам, че историята със завещанието може да е измислена, обаче книжарите твърдят, че Ротстийн не е преставал да пише.

— Книжарите… — Морис недоверчиво свъси вежди.

— Не ни подценявай, драги. Имаме си собствени източници. Онзи може да се прави на отшелник, обаче жената, която се грижи за домакинството му, трябва да пазарува, нали? И не само продукти. През месец или през месец и половина тя отива в книжарница „Уайт Ривър“ в Берлин — най-близкия до фермата град — за да вземе книгите, които Ротстийн е поръчал по телефона. Та тя казала на хората от персонала, че той пише всеки ден от шест сутринта до два следобед. По време на бостънския панаир на книгата собственикът на книжарницата споделил с колеги и слухът се разпространил.

— Егати! — благоговейно възкликна Морис. Разговорът се проведе през юни 1976. Последният разказ на Ротстийн „Съвършеният бананов пай“ беше публикуван през 1960. Ако казаното от Халидей отговаряше на истината, излизаше, че цели шестнайсет години Джон Ротстийн не е преставал да твори. Дори да е писал по осемстотин думи на ден, това правеше… не можеше да го пресметне на ум, но беше много.

— Да, егати — кимна Анди.

— Онзи сигурно е смахнат, ако наистина е пожелал след смъртта му да изгорят всичките му ръкописи.

— На повечето писатели им хлопа дъската — ухили се Халидей, сякаш беше казал нещо духовито. Може би беше вярно. Най-малкото според него. — Ето какво мисля — някой трябва да организира спасителна операция. Например ти, приятелю. Все пак си най-верният му почитател, нали така?

— Вече не съм. Не и след като съсипа Джими Голд.

— Споко, бе. Не можеш да обвиниш твореца, че е последвал музата си.

— Мога, разбира се.

— Тогава открадни ръкописите — предложи Анди, без да престава да се усмихва. — Всъщност няма да е кражба, а протест от името на всички книгомани. Донеси ми ги, аз ще ги задържа за малко, после ще ги продам. Може и за един милион, стига да не представляват малоумни старчески бръщолевения. Ще делим поравно, петдесет на петдесет.

— Ще ни пипнат.

— Надали — отговори Халидей. — Има начини да го избегнем.

— Колко ще чакаме, преди да ги предложиш за продан?

— Няколко години. — Анди махна с ръка, сякаш говореше за няколко часа. — Може би пет.

След един месец Морис реши, че повече не издържа в къщата на Сикамор Стрийт, пък и мисълта за ръкописите на Ротстийн не му даваше покой. Сложи най-необходимото в багажника на раздрънканото си волво и отпраши за Бостън, където се хвана на работа в строителна фирма, изграждаща жилищни блокове в предградията. Отначало тежкият физически труд едва не го уби, после обаче позаякна (разбира се, никога нямаше да е мускулест като Дък Дъкуърт) и нещата потръгнаха, дори се сприятели с двама души — Фреди Доу и Къртис Роджърс.

Веднъж телефонира на Анди:

— Наистина ли можеш да продадеш неиздаван ръкопис на Ротстийн?

— Разбира се. Не веднага, както ти споменах, но какво от това? Ние сме млади, а той не е. Времето работи за нас.

„Да, тъкмо ще имам време да прочета всичко, написано от Ротстийн след «Съвършеният бананов пай». — Печалбата от половин милион не беше толкова важна. — Не съм продажник — казваше си Морис. — Парите не ме интересуват, не ми пука за тях. Стига ми да имам достатъчно, за да преживявам — нещо като рента, — и ще съм щастлив и доволен. Аз съм учен“.

През уикендите започна да пътува с колата до Талбот Корнърс в Ню Хемпшир. През 1977 вече вземаше със себе си Къртис и Фреди. Постепенно в главата му започна да се оформя план, който сигурно щеше да успее, защото беше елементарен, класическото „удряй и граби“.

Векове наред философите спорят за смисъла на живота, но рядко стигат до един и същ извод. В затвора Морис посвети доста време за проучване на този въпрос, обаче неговите изследвания бяха с практическа цел. Интересуваше го мнението на юристите и по-точно — какво разбират под до живот. Онова, което установи, беше шизофренно. В някои щати значението беше буквално. Осъденият нямаше право на предсрочно освобождаване и оставаше в затвора до края на живота си. В други имаше право да подаде молба за пробация след две години, а в някои — след пет, седем, десет или петнайсет. В Невада разрешаваха (или не разрешаваха) предсрочно освобождаване въз основа на сложна точкова система.

През 2001 американските престъпници с доживотни присъди прекарваха в затвора средно трийсет години и четири месеца.

В щата, в който се намираше „Уейнсвил“, законодателите бяха създали своя тайна система, основаваща се на демографските данни. През 1979, когато присъдата на Морис влезе в сила, средната продължителност на живота при мъжете в Америка беше седемдесет години. По това време Морис беше на двайсет и три, следователно щеше да заплати изцяло дълга си към обществото след четирийсет и седем години.

Освен ако не го освободяха предсрочно.

За първи път получи това право през 1990. Кора Ан Хупър се яви на изслушването. Носеше елегантен син костюм, прошарената ѝ коса беше прибрана на стегнат кок. Влезе в залата, седна и сложи на коленете си голямата си черна чанта. Разказа на петчленната комисия как Морис Белами я сграбчил, когато минавала край бара на „Шутър“, и ѝ просъскал, че иска да я изчука. Как я удрял и ѝ счупил носа, щом успяла да натисне бутона на специалното устройство за сигнализиране на полицията, което носела в чантата си. Разказа още, че вонял на алкохол и че като ѝ свалял бельото, издраскал с нокти корема ѝ.

— Продължаваше да ме души и да ми причинява болка с члена си, когато инспектор Елентън пристигна и ме спаси — каза, после допълни, че през 1980 направила опит за самоубийство и още редовно посещавала психиатър. Състоянието ѝ леко се подобрило, когато приела Исус Христос за свой спасител, обаче още сънувала кошмари.

— Не, така и не се омъжих — обясни на комисията, — защото при мисълта за секс ме обзема панически страх.

Отказаха на Морис да го освободят предсрочно. Вечерта надзирателят му подаде през решетките лист зелена хартия, на който бяха изложени аргументите за отказа. Списъкът беше дълъг, но причината, поставена на първо място, очевидно се беше оказала решаваща за комисията: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

Гадина!

Хупър се яви пред комисията и през 1995, и пет години по-късно. През деветдесет и пета беше със същия син костюм, а през две хилядната (дотогава беше наддала минимум двайсет килограма) костюмът ѝ беше кафяв. През 2005 беше в сиво, на мощните ѝ гърди висеше голямо бяло разпятие. При всяко явяване слагаше на скута си черна чанта, която или беше същата, или копие на предишните. Най-вероятно държеше вътре устройството за сигнализиране на полицията, може би и лютив спрей за самозащита. Не я задължаваха да свидетелства пред комисията, явяваше се по собствено желание.

Винаги разказваше версията си.

Комисията винаги отхвърляше молбата на Морис за предсрочно освобождаване. На зеления лист хартия винаги пишеше: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

„Заеби, хич да не ти пука — повтаряше си Морис. — Хич да не ти пука.“

Хубава мантра, но… ах, колко съжаляваше, че не е пречукал тлъстата мръсница!

Приблизително по времето на третия отказ Морис вече си беше създал голяма клиентела сред желаещите да използват уменията му; в малкия свят на „Уейнсвил“ той беше автор на бестселъри. Пишеше любовни послания до съпруги и приятелки. Пишеше писма до децата на осъдените: трогателни шедьоври, които потвърждаваха съществуването на Дядо Коледа. По молба на затворници с изтичащи присъди пишеше заявления за постъпване на работа. Съчиняваше теми за други осъдени, каращи онлайн курсове, или явяващи се на тест за получаване на гимназиална диплома. Нямаше юридическо образование, но от време пишеше от името на затворници, излагайки пред адвокати фактите по всеки случай и основанията за обжалване. Мнозина юристи бяха впечатлени от писмата му и (имайки предвид тлъстите хонорари, които се печелят при успешно обжалване на несправедлива присъда) идваха на изслушванията. След като ДНК започна да играе важна роля при вземане на решенията, той често пишеше на Бари Шек и на Питър Нюфелд, създателите на „Проект «Невинност»“. Едно от писмата доведе до освобождаването на автомеханик на име Чарлс Робърсън — крадец на дребно, — който беше в „Уейнсвил“ вече двайсет и седем години. Робърсън спечели свободата си, Морис спечели само вечната му признателност… не, всъщност не беше капо — стана още по-популярен сред „колегите“ си, което хич не беше малко. Отдавна бяха престанали да го изнасилват. През 2004 съчини писмо, което (след четири чернови) се превърна в истински шедьовър, адресиран до Кора Ан Хупър. Той признаваше, че се разкайва и че мисълта за онова, което ѝ е причинил, тегне като непосилно бреме върху плещите му; обещаваше ако го освободят предсрочно, до края на земните си дни да изкупва единствената си жестока постъпка, която е извършил в състояние на безпаметност, причинено от изпития алкохол.

„Тук, в затвора, четири пъти седмично посещавам сбирките на Анонимните алкохолици и вече съм настойник на половин дузина алкохолици и наркомани, които са на път да се отърват от вредния навик. След като изляза от затвора, ще продължа да помагам на горките изгубени души в приюта «Сейнт Патрик» в Норт Сайд. Претърпях духовно пробуждане, госпожице Хупър, и прегърнах Исус. Ще разберете колко е важно, защото знам, че вие също сте приели Христос за ваш спасител. «И прости нам дълговете ни — казал е Той, — както и ние прощаваме на нашите длъжници» Ще ми простите ли прегрешението спрямо вас? Вече не съм човекът, който през онази нощ ви причини толкова страдания. Душата ми се прероди. Моля ви, моля ви, отговорете на писмото ми.“

След десет дни получи отговора ѝ. Нямаше обратен адрес, но отзад с печатни букви беше написано „К. А. Хупър“. Не му се наложи да отваря плика: кретен от администрацията, назначен да проверява пощата на затворниците, вече го беше скъсал. Вътре имаше само един лист хартия. В горния десен ъгъл и в долния ляв бяха нарисувани пухкави котенца, играещи със сиви кълбета прежда. Нямаше обръщение. В средата на листа (отново с печатни букви) беше написано: „Дано изгниеш там!“

Мръсницата се яви на изслушването му и следващата година; сега носеше медицински чорапогащник, подутите ѝ глезени преливаха като превтасало тесто върху обувките ѝ с нисък ток. Приличаше на затлъстяла, отмъстителна лястовичка, която се завръща в затворническата версия на Сан Хуан Капистрано.12 Отново разказа версията си и комисията отново отказа предсрочното освобождаване. Тъй като Морис беше образцов затворник, на зеления лист хартия беше написана само една причина за отказа: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

Морис си каза: „Заеби, хич да не ти пука“ и се върна в килията си. Е, не беше разкошен апартамент, а малка клетка, но пък беше пълна с книги. Книгите бяха спасение, бягство от действителността. Книгите бяха свобода. Той се просна на леглото (сега имаше легло, а не нар) и си представи колко хубаво ще е да прекара петнайсет минути насаме с Кора Ан Хупър и с електрическа бормашина.

Вече работеше в библиотеката — забележителна промяна с положителен знак. Надзирателите не се интересуваха за какво харчи мизерната си заплата и не му попречиха да се абонира за информационния бюлетин на американските библиографи, който му осигури много безплатни каталози на антиквари, търгуващи с редки издания. Книгите на Ротстийн често се предлагаха за продажба и цената им непрекъснато се увеличаваше. Морис започна да им стиска палци, както другите затворници стискаха палци на любимите си отбори. След смъртта на повечето писатели творбите им поевтиняваха, но романите на неколцина щастливци започваха да се продават по-скъпо. Ротстийн беше сред късметлиите. От време на време някой антиквар предлагаше книга на прочутия отшелник с автограф. В коледния каталог на Бауман за 2007 екземпляр от „Беглецът“ с посвещение за Харпър Ли се продаваше за 17 000 долара.

Морис следеше и новините в местния вестник, а с напредъка на технологиите през двайсет и първи век започна да следи и градските информационни сайтове. Парцелът между „Сикамор“ и „Бърч“ още пустееше заради безкрайните съдебни спорове, което беше чудесно. Рано или късно той щеше да излезе от затвора и сандъкът, обвит от дебелите корени на дървото, надвиснало над потока, щеше да е там. Чакаше го. Фактът, че цената на ръкописите сигурно беше станала астрономическа, все по-малко го вълнуваше.

На младини сигурно щеше да се блазни от всичко, за което мечтаят мъжете, когато краката им са здрави, а пишките — твърди: пътешествия и жени, коли и жени, разкошни къщи като онези в Шугър Хайтс и жени. Сега дори не сънуваше подобни глупости, а последната жена, с която беше правил секс, беше причината за оставането му зад решетките. Съдбата се беше изгаврила с него, обаче не му пукаше. Желанието за материални придобивки и похотта умират, ставаш муден, зрението ти отслабва, вече не можеш да вдигаш самолета, обаче литературата е вечна — предстоеше му пътуване в непознат свят, видян само от създателя му. Ако не го зърне преди седемдесетата си годишна, значи такава е била волята на съдбата… В сандъка имаше и пликове с пари. Не представляваха несметно богатство, обаче бяха достатъчни за охолен живот — бели пари за черни дни.

„Има за какво да живея — мислеше си. — Колко мъже могат да кажат същото, особено когато кожата им се сбръчка и увисне, а оная им работа се надървя само като им се пикае?“

Няколко пъти писа на Анди Халидей, който беше осъществил амбицията си да притежава собствена книжарница — Морис беше научил този факт от бюлетина на американските библиографи. Научил беше и че старият му приятел най-малко веднъж е сгазил лука, опитвайки се да продаде откраднат екземпляр от най-прочутата книга на Джеймс Ейджи, обаче се беше измъкнал сух от водата. За съжаление. С безкрайно удоволствие щеше да посрещне в „Уейнсвил“ този вонящ на одеколон педал! Много от тукашните обитатели охотно щяха да му причинят болка заради Мори Белами. Ех, мечти… Дори да докажеха вината на дебелия Халидей, той най-вероятно щеше да се отърве само с глоба. В най-лошия случай щяха да го експедират в кънтриклуба на западната граница на щата, където изпращаха мошениците с бели якички.

Анди не отговори на нито едно писмо.

През 2010 „личната“ му лястовичка отново се върна в Канистрано — този път беше с черен костюм, все едно се беше облякла за собственото си погребение. „Което ще е в скоро време — ехидно си помисли Морис, — ако свинята не отслабне.“ Сега бузите ѝ бяха провиснали като месести торби, очичките ѝ бяха като стафиди, боднати в бухнало тесто, кожата ѝ беше жълтеникава. Беше заменила черната чанта със синя, но показанията ѝ пред комисията бяха същите. Кошмарни сънища! Безкрайни посещения при психотерапевт! Живот, съсипан от звяра, който я беше насилил през онази нощ! И тъй нататък, и тъй нататък. На Морис му идваше да ѝ кресне: „Не го ли забрави вече това изнасилване? Все на него ли ще циклиш? Не искаш ли да започнеш нов живот?“

Докато вървеше обратно към килията, непрекъснато си повтаряше: „Заеби, хич да не ти пука! Заеби, хич да не ти пука!“

През тази година навърши петдесет и пет.

През един мартенски ден на 2014 служител от охраната дойде в библиотеката, където Морис седеше зад голямото бюро и за трети път четеше „Американски пасторал“ (според него най-хубавата книга на Филип Рот). Надзирателят му съобщи, че го викат в дирекцията.

— Защо? — попита Морис и стана. Обикновено посещенията в дирекцията не вещаеха нищо добро. Най-често там чакаха ченгета, които искаха да изпортиш някого и ти отправяха грозни заплахи, ако откажеш.

— Комисията по пробациите — лаконично отговори онзи.

— Не може да бъде. Има някаква грешка. Следващото ми изслушване е догодина.

— Правя каквото ми наредят — намръщи се надзирателят. — Ако не искаш да береш ядове с мен, намери някой да те замести и бъди така добър да си вдигнеш задника.

Комисията за предсрочните освобождавания (сега състояща се от трима мъже и три жени), се беше събрала в залата за конференции. Юрисконсулът Филип Даунс, който допълваше бройката за щастлива седмица, прочете писмо от Кора Ан Хупър. Морис беше поразен. Мръсницата беше болна от рак. Новината беше чудесна, но следващата беше изумителна. Гадината съобщаваше, че оттегля възраженията си за предсрочното освобождаване на Морис Белами, и добавяше, че съжалява, задето не го е направила по-рано. Следващото писмо, което Даунс прочете, беше от Центъра за култура и изкуства, наричан от местните ЦКИ. Години наред там приемаха мнозина бивши затворници и бяха готови да назначат и Морис Белами на половин работен ден като компютърен оператор, ако през месец май той бъде освободен предсрочно от „Уейнсвил“.

— Предвид примерното ви поведение през изминалите трийсет и пет години и писмото на госпожица Хупър — каза Даунс — прецених, че е редно вашият случай да бъде разгледан с една година по-рано от определената дата. Госпожицата ни съобщава, че не ѝ остава много време, и съм уверен, че иска да приключи тази история. — Обърна се към комисията и попита: — Какво решавате, дами и господа?

Морис вече знаеше какво ще е решението на дамите и господата, иначе нямаше да го повикат тук. Шестимата единодушно гласуваха за предсрочното му освобождаване.

— Доволен ли сте, господин Белами? — попита Даунс.

Морис, който обикновено не взимаше уста на заем, сякаш си беше глътнал езика, но и не се налагаше да отговори. Той се разрида.

Два месеца по-късно след консултациите, задължителни за всички затворници, подлежащи на освобождаване, и малко преди деня, в който трябваше да започне работа в ЦКИ, той излезе от „Уейнсвил“ и се върна в света на свободните хора. В джоба му бяха парите, спечелени за трийсет и пет години работа в бояджийския цех, цеха за мебели и в библиотеката — общо две хиляди и седемстотин долара, плюс няколко цента.

Още малко търпение и тетрадките на Ротстийн щяха да са негови.