В събота следобед Ходжис е на кино с Холи. Двамата са във фоайето на Ей Ем Си Сити Сентър 7, разглеждат програмата и разгорещено обсъждат избора на филм. Неговото предложение е за „Чистката: Анархия“, но Холи не го приема, защото според нея този филм е твърде страшен. Обяснява, че обича страшни филми, но ги гледа само на компютъра си, където може да ги спре и да се разходи из стаята за облекчаване на напрежението. Контрапредложението ѝ „Вината в нашите звезди“ е отхвърлено от Ходжис, според когото филмът е прекалено сантиментален. Всъщност има предвид емоционален. Историята за една умираща млада жена ще му навее мисли за Джейни Патерсън, която загуби живота си в експлозия, предвидена да убие него. Накрая с Холи стигат до съгласие да гледат „Внедрени в час“ — комедия с Джона Хил и Чанинг Тейтъм. Филмът е добър. Двамата се смеят много и си поделят голяма кофичка с пуканки, но мислите на Ходжис се въртят около разказа на Тина за парите, с чиято помощ родителите ѝ са преживели кризата. Откъде, за бога, Питър Саубърс се е сдобил с повече от двайсет хиляди долара?
Докато текат финалните надписи, Холи хваща ръката му. Той с тревога вижда, че се е просълзила. Пита я какво ѝ е.
— Нищо. Просто е хубаво да имаш с кого да отидеш на кино. Радвам се, че си ми приятел, Бил.
Ходжис е повече от трогнат:
— И аз се радвам, че си ми приятелка. Как ще прекараш остатъка от съботния ден?
— Довечера ще си поръчам китайска храна и ще гледам „Оранжевото е новото черно“. Но преди това ще вляза в интернет и ще се поровя за други обири. Вече имам доста дълъг списък.
— Смяташ ли, че си попаднала на следа?
Тя поклаща глава:
— Ще продължа да търся, но мисля, че тук има нещо друго, макар да нямам никаква идея какво е. Мислиш ли, че братът на Тина ще ти каже?
Ходжис не отговаря. Двамата си проправят път към изхода. Скоро ще напуснат този оазис на фантазиите и ще се върнат в реалния свят.
— Бил? Земята вика Бил.
— Надявам се, че ще ми каже — най-сетне отговаря той. — За свое собствено добро. Защото пари, дошли от никъде, винаги водят до беди.
Тина, Барбара и майката на Барбара прекарват този съботен следобед в кухнята на семейство Робинсън, където правят сладки от пуканки — операция, свързана с много цапане и с безпорядък, но и с много смях. Истински се забавляват и за първи път, откакто е тук, Тина не изглежда тревожна. Таня Робинсън е доволна. Не знае какво му е на това момиче, но десетки дребни подробности ѝ подсказват, че нещо не е наред — например начинът, по който Тина подскача, когато вятърът затръшне врата на горния етаж, или зачервените очи, издаващи, че е плакала. Не може да прецени доколко е сериозен проблемът, но е сигурна в едно: в този момент Тина Саубърс има нужда от малко смях и лудории.
Почти привършват и размахват заплашително една към друга ръце, лепкави от гъстия сироп, когато чуват весел глас:
— Я виж ти колко много хубави жени се въртят в тази кухня!
Барбара се обръща, вижда на вратата брат си и извиква:
— Джером! — Изтичва и се хвърля на врата му. Той я вдига, завърта я два пъти и я пуска. — Нали щеше да ходиш на котильон?
Джером се усмихва:
— Уви, върнах неизползван фрака, който взех под наем. След откровена размяна на мнения с Присила се споразумяхме да се разделим. Дълга история и не много интересна. Така или иначе в крайна сметка реших да си дойда и да похапна от манджите на мамчето.
— Не ме наричай „мамче“ — скастря го Таня. — Просташко е. — Но и тя сияе от радост.
Той се обръща към Тина и прави лек поклон:
— Приятно ми е да се запознаем, малка госпожице. Всяка приятелка на Барбара е… и така нататък.
— Приятно ми е, Тина.
Успява да произнесе това с почти нормален глас, но не ѝ е лесно. Джером е висок, Джером е снажен, Джером е удивително красив и Тина Саубърс мигновено се влюбва в него. Много скоро ще започне да пресмята колко трябва да порасне, преди Джером да види в нея нещо повече от момиченце с омацани със сироп ръце и с прекалено голяма кухненска престилка. Сега обаче е твърде зашеметена от красивия младеж, за да прави изчисления. По-късно вечерта, без Барбара да я навива, Тина споделя с Джером цялата история. Макар че ѝ е трудно да разказва гладко, докато я гледат тези тъмни, хубави очи.
За Питър този съботен следобед не е толкова приятен. Даже е скапан.
В два часа членовете на ученическия парламент на три гимназии и новоизбраните представители се събират в най-голямата конферентна зала в комплекса „Ривър Бенд Ризорт“, за да чуят дългата и скучна реч на един от двамата сенатори от щата, озаглавена „Ученическото самоуправление: въведение в политиката и в службата на обществото“. Този костюмар (дори с жилетка под сакото) с буйна бяла коса, зализана назад (според Питър, типичен образ на злодей от телевизионна сапунка), изглежда готов да словоблудства, докато не стане време за вечеря. Или по-дълго. Основната му теза е как те са СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ и как работата им в ученическите съвети ще ги подготви да се справят със замърсяването на околната среда, с глобалното затопляне, с намаляващите природни ресурси и може би с първия контакт с извънземни от Проксима Кентавър. Дърдори ли, дърдори и убива бавно и мъчително всяка минута от този безкраен съботен следобед.
Пит не се вълнува от поста вицепрезидент на випуска, който ще заеме през септември. Според него може да е по-добре тогава да е при извънземните на Проксима Кентавър. Единственото бъдеще, което го интересува, е идният понеделник следобед, когато ще се изправи пред Андрю Халидей — човек, когото би желал да не беше срещал.
„Но ще се справя — казва си наум. — Само трябва да запазя самообладание. И да не забравям думите на старата леля на Джими Голд в «Беглецът вдига знамето».“
Питър е решил, че ще започне разговора си с Халидей с репликата ѝ от книгата: „Казваш че половин хляб е по-добре от нищо, Джими, но в този свят на недоимък дори една филия е по-добре от нищо.“
Питър знае какво иска Халидей и ще му предложи повече от една филия, но не и половината от хляба, камо ли целия. След като тетрадките вече са на сигурно място в мазето на Младежкия център на Бърч Стрийт, може да си позволи да преговаря. И ако Халидей иска да получи нещо, ще трябва и той да преговаря.
Край на ултиматумите.
„Ще ти дам четирийсет тетрадки — ще му каже. — Съдържат стихотворения и есета, а в девет от тях има завършени разкази. Даже съм готов да делим петдесет на петдесет само и само да ми се махнеш от главата.“
Трябва да настоява за парите, макар че няма как да разбере действителната сума, която Халидей ще вземе от купувача или от купувачите. Предполага, че ще го измами, и то ще е грозно, но нищо, все едно. Важното е да покаже твърдост пред книжаря. Да му покаже, че не му е „сексиграчка за рождения му ден“, казано с хапливия език на Джими Голд. А още по-важно е да не позволи на Халидей да разбере колко е изплашен.
Сенаторът завършва с няколко помпозни фрази за това как СЪЩЕСТВЕНАТА РАБОТА на СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ започва в АМЕРИКАНСКИТЕ ГИМНАЗИИ и как те, водачите, малцината избрани, трябва да понесат ФАКЕЛА НА ДЕМОКРАЦИЯТА.
Ръкоплясканията са бурни — може би от радост, че лекцията най-сетне е свършила и публиката може да си тръгне. Пит копнее час по-скоро да излезе, да се разходи в парка, още няколко пъти да превърти в главата си плана, да го провери за пукнатини и за възможни спънки.
Оказва се обаче, че публиката не може да си тръгне. Директорката на гимназията, която е организирала тази безкрайна среща с величието, излиза пред учениците и съобщава, че сенаторът се е съгласил да остане още един час, за да отговори на въпросите им.
— Сигурен съм, че изгаряте от желание да го питате за хиляди неща — казва и ръцете на подмазвачите и бележкарите, каквито сред присъстващите явно са много, щръкват моментално.
„Заеби, хич да не ти пука — мисли си Пит. Поглежда към вратата, преценява шанса си да се измъкне незабелязано и пак се отпуска на стола. Казва си: — До седмица всичко ще приключи.“
Тази мисъл донякъде го успокоява.
Докато Ходжис и Холи излизат от киносалона, а Тина се влюбва в брата на Барбара, един бивш затворник, наскоро пуснат на изпитателен срок, се събужда. Морис е спал до късно следобед след тежката безсънна нощ. Задряма чак когато първата бледа светлина на съботното утро пропълзя в стаята му. Сънищата му бяха по-ужасни от кошмари. В последния, който го събуди, видя как отваря сандъка, а вътре пъплят хиляди отровни паяци: хиляди черни вдовици със сплетени едно в друго пипала, пълни с отрова, пулсиращи на лунната светлина, изпълзяват върху ръцете му и продължават нагоре към лицето.
Морис се стряска, диша тежко и се дави, докато се връща в реалния свят. Обгърнал е с ръце гърдите си толкова силно, че почти се задушава.
Стъпва на пода и сяда на ръба на леглото, навеждайки глава също като в мъжката тоалетна в ЦКИ предния следобед след излизането на Макфарлънд. Съмнения и предположенията го убиват. Трябва час по-скоро да изчисти въпросителните.
„Сто на сто е Анди, той ги е взел. Другите версии са неправдоподобни. Моли се да са още в теб, приятелю. Иначе бог да ти е на помощ.“
Обува чисти джинси и взема градския автобус до Саут Сайд, защото е решил, че все пак поне единият инструмент му трябва. И саковете ще си вземе. Човек трябва да мисли позитивно.
Чарли Робърсън е пак пред харлито, което вече е напълно разглобено и не прилича на мотоциклет. Не изглежда зарадван от повторната поява на спасителя си от затвора.
— Как мина снощи? Свърши ли си работата?
— Всичко е на шест — отвръща Морис и разтяга устни в пресилена, неубедителна усмивка.
Робърсън не се усмихва.
— Щом не са те гепили, добре. Но не изглеждаш много весел.
— Е, знаеш как е, не всичко се урежда от раз. Предстои ми още малко работа.
— Ако пак ти трябва пикапът…
— Не, оставих вътре едни неща. Може ли да си ги взема?
— Да не е нещо, за което да си имам после неприятности?
— Не, разбира се. Само два сака.
И брадвичката, но Морис не я споменава. Би могъл да купи нож, но в брадвичката има нещо страховито. Пуска я в единия сак, взема си довиждане с Чарли и тръгва към автобусната спирка. Брадвичката се търкаля в сака в такт с махането на ръцете му.
„Не ме принуждавай да я използвам — ще каже на Анди. — Не искам да те убия“
Но, разбира се, нещо му нашепва да я използва. Нещо го подтиква да убие стария си приятел. Защото има да му връща, и то не само заради тетрадките. И ще му го върне тъпкано.
Улица Лейсмейкър Лейн, която е част от пешеходна зона с магазини, е оживена през този съботен следобед. Накъдето и да се обърне човек, вижда бутици с префърцунени и смешни имена. Един е наречен „Похлупаци за глава“ и там се продават само шапки. Морис влиза и купува бейзболна шапка на „Мармотите“ с по-дълга козирка. Приближавайки книжарницата „Редки издания — Андрю Халидей“, се отбива в магазинче на фирмата „Раят на черните очила“ и си купува едни.
Щом вижда фирмената табела на стария си приятел и надписа със старомоден ръкописен шрифт, се сепва от една тревожна мисъл: ами ако в събота Анди затваря по-рано? Всички магазини са отворени, но някои собственици на антикварни книжарници не си дават толкова зор. Пак ли ще извади лош късмет?
Но когато минава край магазина, размахвайки сака (брадвичката се търкаля: туп, туп, туп), чувствайки се защитен от черните си очила, вижда на входната врата табела „ОТВОРЕНО“. Вижда още нещо: две камери, следящи минувачите в двете посоки на улицата. В магазина сигурно има още, но не е проблем — изкарал е десетилетия следдипломна квалификация при крадци-експерти.
Подминава книжарницата и се шляе по улицата: зяпа витрината на една пекарна, разглежда стоката на продавач на сувенири (и недоумява кой би си купил сувенир от този мърляв, скапан град), наблюдава изпълнението на мим, който жонглира с цветни топки, изкачва невидими стълби. Пуска две монети в шапката на мима. „За късмет“ — си казва. От високоговорителите на кръстовището звучи попмузика. Във въздуха се носи аромат на шоколад.
Тръгва обратно. От книжарницата на Анди излизат двама млади мъже и се отдалечават. Този път Морис спира пред витрината и я разглежда. На поставки, осветени със спот лампи, са отворени три книги: „Да убиеш присмехулник“, „Спасителят в ръжта“ и — това е поличба! — „Беглецът отива на война“. Помещението зад витрината е тясно и дълго, с висок таван. Морис не вижда други клиенти, но вижда стария си приятел Анди Халидей, единственият и неповторимият, който седи зад бюрото си и чете книга.
Морис се преструва, че си завързва обувката, и дръпва ципа на сака, в който е брадвичката. Изправя се и без колебание отваря вратата на „Редки издания — Андрю Халидей“.
Старият му приятел вдига поглед от книгата и оглежда тъмните очила, шапката с дълга козирка и саковете. Намръщва се, обаче леко, защото всички в този квартал носят сакове с покупки, а тъмните очила са необходимост през този слънчев ден. Явно е нащрек, обаче не е разтревожен, което е чудесно.
— Бихте ли оставили чантите под закачалката за дрехи? — пита Анди. — Такова правило сме възприели.
— Разбира се. — Морис оставя саковете, маха очилата, сгъва ги и ги пъхва в джобчето на ризата си. После сваля новата си шапка и прокарва ръка през късо подстриганата си побеляла коса. „Виждаш ли? — казва си. — Някакъв старчок, влязъл да позяпа и да се спаси от палещото слънце. Няма за какво да се тревожиш.“
— Пфу! Голема жега днес — казва и отново нахлупва шапката.
— Да. Утре щяло да е още по-горещо. Нещо специално ли търсите?
— Не, просто ще разгледам. Макар че… да, всъщност търся една рядка книга: „Палачи“ от Джон Д. Макдоналд, автор на кримки. Книгите му са много популярни в библиотеката в затвора.
— Да, знам го! — възторжено възкликва Анди. — Героят му се казва Травис Макги, а в заглавията на книгите му се споменават различни цветове. Повечето му романи са с мека подвързия, нали? По принцип не търгувам с такива. Нямат колекционерска стойност.
„А с тетрадки? — си помисля Морис. — По-конкретно с тетрадки «Молескин»? Търгуваш ли с такива, тлъсто крадливо копеле?“
— „Палачи“ излезе с твърда подвързия — отбелязва, докато се преструва, че разглежда книгите на полицата до вратата. Засега иска да е близо до изхода. И до сака с брадвичката. — По нея е заснет филмът „Нос Страх“. Бих я купил, ако имате добре запазен екземпляр. „В безупречно състояние“, както се казва във вашите среди. Разбира се, ако цената е приемлива.
Анди наостря уши. Естествено — на въдицата му се е закачила риба.
— Нямам я в момента, но ще проверя в „Букфайндър“ — информационна база-данни. Роман на Макдоналд с твърда подвързия най-вероятно ще е регистриран там, особено щом по него е заснет филм. Ако го има… и ако е първо издание, до вторник ще ви го доставя. Най-късно в сряда. Искате ли да го потърся?
— Да — кимва Морис. — Повтарям — само ако цената е приемлива.
— Разбира се, разбира се. — Кикотът на Анди е мазен като шкембето му. Свежда поглед към екрана на лаптопа си. В този момент Морис обръща табелата на вратата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“. Навежда се към отворения сак и изважда брадвичката. Държи я до бедрото си, докато върви по тясната пътека към бюрото. Не бърза — няма за какво да бърза. Старият му приятел натиска клавишите на лаптопа, погълнат от появяващото се на екрана.
— Намерих я! — възкликва. — Джеймс Греъм разполага с копие, безупречно състояние, само за триста дола…
Думите засядат в гърлото му в мига, в който брадвичката се появява в периферното му зрение, после пред очите му. Вдига поглед и ужасено зяпва.
— Ръцете на бюрото! Да ги виждам! — заповядва Морис. — Отдолу сигурно има паникбутон. Да не си посегнал към него, иначе ще останеш без пръсти.
— Какво искаш? Защо ме…
— Не ме позна, нали? — Морис не знае дали поведението на шишкото му е смешно, или го вбесява. — Дори сега, когато съм пред очите ти.
— Не, аз… аз…
— Всъщност не е чудно. Измина доста време от последната ни среща в „Щастливата чаша“. Много вода изтече оттогава.
С удивление и с ужас Халидей се взира в изнуреното, сбръчкано лице на човека пред себе си. „Като птица, хипнотизирана от погледа на змия“ — си казва Морис. Мисълта е забавна и той се усмихва.
— О, боже — прошепва Анди. Пребледнял е като платно. — Не може да бъде! Ти си в затвора!
Все така усмихнат, Морис поклаща глава:
— Освен за редки книги вероятно има база-данни за освободените предсрочно, но явно не си проверявал там. Което е добре за мен и не толкова добре за теб.
Едната ръка на Анди се плъзва встрани от клавиатурата. Морис вдига брадвичката:
— Не го прави! Ръцете на бюрото! С дланите надолу! И не се опитвай да натиснеш бутона с коляно, защото ще разбера и последствията за теб ще са крайно неприятни.
— Какво искаш?
Въпросът го ядосва, но той се усмихва още по-широко.
— Сякаш не знаеш.
— Не знам, Мори, кълна се! — Анди лъже, но погледът му казва истината, само истината и цялата истина.
— Да отидем в кабинета ти. Сигурен съм, че имаш стаичка отзад.
— Не!
Морис пак замахва с брадвичката:
— Можеш да се отървеш цял-целеничък, може и няколко от пръстите ти да останат на бюрото. Не се шегувам. Не съм човекът от едно време, повярвай.
Анди става. Погледът му нито за миг не се отделя от лицето на Морис, обаче не е сигурно дали го вижда. Поклаща се, сякаш в такт с музика, която чува само той, и всеки момент ще припадне. Тогава няма как да отговаря на зададените му въпроси. Освен това Морис ще трябва да го завлече до кабинета, а не знае дали ще може да го помръдне. Ако старият му приятел още не тежи сто и петдесет кила, със сигурност ги гони.
— Поеми си дълбоко въздух — казва му. — Успокой се. Искам само да ми отговориш на няколко въпроса. После си тръгвам.
— Обещаваш ли? — Долната устна на Халидей е издадена напред и лъщи, олигавена от слюнка. Прилича на пълничко момченце, което се цупи на баща си.
— Да. Хайде, дишай.
Анди се подчинява.
— Пак.
Масивните гърди на Анди се повдигат, разпъвайки ризата до скъсване на копчетата, после се отпускат. Лицето му добива малко цвят.
— Марш в кабинета! Веднага!
Анди се обръща и се затътря към дъното на книжарницата. Криволичи сред кашоните и купчините книги със странната грациозност на някои пълни хора. Морис върви след него. Гневът му се разпалва от женственото фръцкане на задника на Анди, опакован в сив габардинен панталон.
До вратата има табло с бутони. Анди набира четири цифри — 9118 — и лампичката светва в зелено. Докато прекрачва прага, Морис сякаш прочита мислите, въртящи се в плешивата му глава.
— Нямаш толкова бърз рефлекс, че да ми затръшнеш вратата под носа. Ако се опиташ, ще загубиш нещо, за което няма протеза. Повтарям — не се шегувам.
Анди, който е напрегнал рамене, за да направи тъкмо това, ги отпуска и влиза в стаята. Морис го последва и затваря вратата.
Кабинетът е малък, от тавана висят лампи със сферични абажури, стените са опасани с рафтове, отрупани с книги, подът е застлан с турски килим. Бюрото тук е много по-изискано, изработено от махагон, тик или друга скъпа дървесина. Върху него стои настолна лампа с абажур от разноцветни стъклени плочки — прилича на оригинален абажур „Тифани“. На ниския шкаф вляво от вратата стоят четири кристални гарафи. Двете са пълни с някаква неизвестна бистра течност, но Морис е сигурен, че в другите има скоч и бърбън — при това скъпи, каквито предпочита старият му приятел. Несъмнено за поливане на големи сделки.
Само два вида алкохол бяха достъпни в „Уейнсвил“ — самогон от сливи и от стафиди — и като вижда скъпите уискита, Морис още повече се вбесява, макар че не е пияч (пиеше само на рождения си ден и на рождения ден на Джон Ротстийн, в чиято чест винаги гаврътваше едно на екс). Ето с какво се е черпел Анди Халидей, докато той, Морис, е боядисвал джинси, вдишвал е изпаренията от лаковете и е живял в килия с размерите на ковчег. Да, вярно е, че го окошариха за изнасилването на онази гадина, но щеше ли да е в тъмната алея, с мозък, замъглен от алкохол и гняв, ако този тип не го беше предал и не го беше зарязал? „Не искам да ме виждат с теб, чу ли?“ — така му каза при последната им среща. И го нарече смахнат.
— Нашироко живееш, приятелю. Луксозно си се обзавел.
Анди се оглежда, сякаш за първи път вижда кабинета си.
— Така изглежда на пръв поглед — измънква, — обаче външният вид лъже, Мори. Истината е, че почти съм фалирал. Кризата съсипа бизнеса ми. Кризата и някои… злонамерени твърдения.
Морис рядко си мисли за пликовете с пари, които Къртис Роджърс намери в сейфа при тетрадките на Ротстийн през онази нощ, но сега изникват в ума му. Освен тях старият му приятел е отмъкнал и мангизите. Ясно е, че с печалбата е купил скъпото бюро, килима, тузарските кристални гарафи със скъпо уиски.
В този момент балонът от гняв, издуващ се в главата му, се спуква, той замахва с брадвичката толкова рязко, че шапката пада от главата му. Острието раздира сивия габардин и се забива в тлъстия задник: храс! Анди изкрещява и полита напред. Удря се в ръба на бюрото и се свлича на колене. От двайсетсантиметровия прорез в панталона му руква кръв. Затиска го с длан, кръвта струи през пръстите му. Пада на единия си хълбок и се претъркулва върху турския килим. „Никога няма да го изчистиш от петната, мой човек“ — със задоволство си казва Морис.
— Обеща да не ме нараниш! — простенва Халидей.
Морис се замисля за момент, после поклаща глава:
— Не помня да съм обещавал, но може да съм намекнал нещо в този смисъл. — Вглежда се в изкривеното лице на Анди с искрена загриженост. — Приеми го за самоделна липосукция. Още можеш да си спасиш жалкия животец. Искам само тетрадките. Къде са?
Този път Анди не се преструва, че не го разбира. Не и когато задникът му гори, а кръвта му изтича.
— Не са у мен!
Морис прикляква и се подпира на коляно, като внимателно избягва разрастващата се локва кръв:
— Не ти вярвам. Някой ги е взел от сандъка, в който бяха, а само ти знаеше за тях. Затова ще те попитам пак и ако не искаш да видиш вътрешностите си и какво си обядвал, внимавай как ще отговориш. Къде са тетрадките?
— Не съм ги взел! Един хлапак ги е намерил, Мори! Момчето, което живее в някогашната ти къща. Сигурно ги е открил случайно в мазето или на тавана.
Морис се взира в лицето на стария си приятел. Иска да разбере дали онзи не лъже, същевременно се мъчи да осмисли внезапната промяна в теорията си. Все едно се опитва да вземе остър ляв завой, докато шофира със сто километра в час.
— Честна дума, Мори! Казва се Питър Саубърс.
Това го убеждава, защото знае фамилията на хората, обитаващи къщата, в която е израснал. Пък и не вярва, че човек с дълбока рана на задника си ще съумее да измисли такава подробност.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото се опитва да ми ги продаде! Мори, повикай лекар! Кървя като заклана свиня.
„Ти си свиня — помисля си Морис. — Не бой се, стари приятелю, скоро мъките ти ще свършат. Много скоро ще те изпратя в голямата книжарница на онзи свят.“ Но все още не, защото е чул нещо обнадеждаващо: Анди каза, че момчето се опитва, а не — опита се.
— Разкажи ми всичко! — заповядва. — После ще си тръгна. Ще трябва сам да си повикаш линейка, но знам, че ще успееш.
— Как да съм сигурен, че няма да ме излъжеш?
— Помисли. Ако тетрадките са у хлапака, ти не ме интересуваш. Разбира се, ще обещаеш да не издаваш кой те е подредил така. Бил е някакъв маскиран, ясно? Най-вероятно наркоман. Искал е пари. Разбра ли?
Анди усърдно кима.
— И нито дума за тетрадките!
— Разбира се, разбира се! Да не мислиш, че искам да се забърквам в такова нещо?
— Предполагам, не. Но ако се опиташ да скалъпиш някаква история и да ме натопиш, ще се наложи да се върна.
— Няма, Мори, няма! — И Халидей добавя нещо, което е детинско колкото издадената му, лъщяща от слюнка устна. — Гаранция — Франция.
— Говори! Разкажи ми всичко.
Халидей му разказва. За първата поява на момчето, което се представи като Джеймс Хокинс, когато донесе фотокопия от тетрадките и „Депеши от Олимп“ за сравнение. За това как той, Анди, го разконспирира по библиотечния стикер на „Депеши от Олимп“. За второто му посещение, когато го притисна здраво. За гласовото съобщение, че заминава на тридневен семинар в комплекса „Ривър Бенд Ризорт“. За обещанието да дойде пак в понеделник следобед — тоест вдругиден.
— В колко часа в понеделник?
— Ами… не уточни. Предполагам, след часовете. Учи в местната гимназия. Мори, ще ми изтече кръвта.
— Да — разсеяно отвръща Морис, — така изглежда. — Умът му работи на пълни обороти. Хлапакът е казал, че разполага с всички тетрадки. Възможно е да лъже, но по-вероятно е бил откровен. Броят, който е споменал на Анди, звучи правдоподобно. „И ги е прочел.“ Тази мисъл е искра, която подпалва отровна завист в главата на Морис Белами, и огънят бързо обхваща и сърцето му. Това келешче Саубърс е прочело онова, което се полагаше само и единствено на него, Морис. Ужасна несправедливост, която трябва да се поправи.
Привежда се над Анди и го пита:
— Гей ли си? Гей си, естествено. Нали?
Халидей мига на парцали:
— Дали съм… Има ли значение? Мори, искам линейка!
— Имаш ли си гадже?
Старият му приятел е ранен, но не е глупав. Прозира накъде бие Морис и отговаря утвърдително:
— Да!
„Нямаш!“ — помисля си Морис и замахва с брадвичката: храс!
Анди изписква и се загърчва като червей върху окървавения килим. Морис замахва втори път и онзи пак изпищява. „Добре че целите стени са в рафтове с книги — казва си Морис. — Книгите са отличен звукоизолатор.“
— Не мърдай, мамка ти! — извиква, обаче Анди продължава да се гърчи. Морис го удря с брадвичката още четири пъти. Последният попада между очите на шишкото, които се разпукват като гроздови зърна, и Халидей престава да се гърчи. Морис издърпва брадвичката (острието скрипти, докато чегърта костта), пуска я и тя тупва на килима до разперените ръце на стария му приятел.
— Така. Приключихме — казва.
Килимът е подгизнал от кръв. Бюрото, едната стена, както и самият Морис, са изпръскани с червени капки. Кабинетът се е превърнал в кланица. На Морис не му пука, дори гневът му е стихнал и сега е съвсем спокоен. „Сигурно е от шока — казва си, — но какво от това?“ Най-важното сега е хладнокръвието. Разтревожените хора винаги забравят по нещо.
Зад бюрото има две врати. Едната води към личната тоалетна на стария му приятел, другата — към дрешник, пълен с костюми, два от които изглеждат доста скъпи. За съжаление не вършат работа на Морис. Ще му стоят като палатки.
Иска му се в тоалетната да имаше и душ, но едно е да искаш, друго е да можеш и така нататък. Ще се задоволи с умивалника. Съблича окървавената си риза и докато се мие, мислено изрежда всичко, до което се е докоснал от влизането си в книжарницата досега. Не е кой знае колко. Табелата „ОТВОРЕНО“ — да не я забрави! И дръжките на дрешника. И на тоалетната, в която се намира.
Избърсва се, връща се в кабинета и хвърля до трупа кърпата и кървавата риза. Джинсите му също са изпръскани с кръв, но за това се намира лесно решение: на един рафт в дрешника има най-малко две дузини тениски — прилежно сгънати, с хартия помежду им. Взема една от най-големите, размер XL, която ще му стигне почти до коленете и ще скрие най-големите петна. Разгъва я: на гърдите има надпис „РЕДКИ ИЗДАНИЯ — АНДРЮ ХАЛИДЕЙ“, телефонен номер, уебсайт адрес и изображение на отворена книга. „Сигурно ги подарява на богатите си клиенти. Те ги вземат, благодарят… и никога не ги обличат.“
Понечва да облече тениската, но си казва, че е глупаво да афишира на гърдите си мястото на последното си убийство, и я слага наобратно. Надписът малко прозира, обаче не се чете, а книгата може да е някакъв правоъгълен предмет.
Обувките му „Докърс“ обаче са проблем. Бомбетата и подметките са изцапани с кръв. Морис разглежда ходилата на стария си приятел, замислено кимва и се връща при дрешника. Талията на Анди е два пъти по-широка от неговата, но номерът на обувките им е почти еднакъв. Той изважда чифт мокасини и ги пробва. Малко го стягат и не е изключено да му направят пришки, но това е незначителна цена за информацията, която получи, и за справедливото, макар и закъсняло отмъщение.
Пък и мокасините са адски елегантни.
Прибавя вехтите си „Докърс“ към гнусната „колекция“ на килима и оглежда шапката си. По нея няма нито петънце. Е, поне в това му провървя. Нахлупва я и обикаля кабинета, за да изтрие повърхността на всичко, което знае (или предполага), че е докоснал.
Накрая за последен път коленичи до Анди и пребърква джобовете му. Да, знае, че ще се изцапа с кръв и че ще трябва да се мие пак, но… така е то.
„Така е то21. Това е от Вонегът, не от Ротстийн“ — си помисля и прихва. Литературните алюзии открай време го забавляват.
Ключовете на Анди са в предния му джоб, а портфейлът — в задния, но не близо до дълбоката рана, причинена от брадвичката. Чудесно — отново късмет! Парите са по-малко от трийсет долара, обаче всяко спестено пени… и така нататък22. Морис пъха банкнотите и ключовете в своя джоб. След това отново се измива и избърсва ръкохватките на крана.
Преди да напусне светата обител на Анди, Морис оглежда брадвичката. По окървавената ѝ метална част са полепнали косми. Върху гумираната дръжка сто на сто е останал отпечатък от дланта му. Понечва я сложи в сака и да я изхвърли с ризата си и с обувките, но някакъв импулс — силен, но неизразим с думи, — му подсказва да я остави.
Вдига я, избърсва острието и дръжката, за да изтрие отпечатъците, и внимателно я поставя на шикозното бюро. Като предупреждение. Или като визитна картичка.
— Е, вълк ли съм или не, господин Макфарлънд? — пита стените. — Вълк ли съм или не, как мислите?
После излиза от кабинета, използвайки изцапаната с кръв кърпа, за да завърти валчестата брава.
Отново е в книжарницата — взема единия сак, пуска вътре кърпата, ризата и обувките си и затваря ципа. После сяда на бюрото, за да разгледа лаптопа.
Компютърът е „Макинтош“, много по-добър от този в библиотеката в затвора, но програмите са същите. Още работи, което спестява на Морис време и усилия да търси паролата. На екрана има иконки, свързани с бизнеса на Анди, в лентата най-долу има някакво приложение „ОХРАНА“. Ще го разгледа най-обстойно, но първо отваря файла, наречен „ДЖЕЙМС ХОКИНС“. Бинго! Всичко е там: адресът на Питър Саубърс (който му е добре познат) и номерът на мобилния му телефон, явно взет от гласовото съобщение, за което старият му приятел спомена. Баща му се казва Томас. Майка му — Линда. Сестра му — Тина. Има даже снимка на младия господин Саубърс, известен още като Джеймс Хокинс, застанал сред служители на библиотеката на Гарнър Стрийт, която също е добре позната на Морис. Под тази полезна информация — знае ли човек, може да му потрябва — следва библиография на Джон Ротстийн. Морис ѝ хвърля само бегъл поглед, защото знае наизуст произведенията на Ротстийн.
Е, да, с изключение на онези, които младият Саубърс държи. Които келешът е откраднал от законния им притежател.
До компютъра има бележник. Морис записва телефонния номер на хлапака на едно листче и го мушва в джоба си. След това отваря приложението „ОХРАНА“ и кликва върху „КАМЕРИ“. Появяват се шест видеоизображения. На две от тях се вижда Лейсмейкър Лейн в целия ѝ консуматорски блясък. Други две показват интериора на книжарницата под различни ъгли, петото — бюрото и самия Морис с новата му тениска, а на шестото е кабинетът с трупа на Анди, проснат на турския килим. Образът е черно-бял и разплисканата кръв прилича на мастило.
Морис кликва на него и то запълва екрана. Най-отдолу се появяват бутони със стрелки. Той натиска двойната за превъртане назад, изчаква малко и цъква на „СТАРТ“. Гледа съсредоточено как убива стария си приятел. Забележително! Не му се иска друг да види това домашно видео, затова ще вземе и лаптопа.
Откачва кабелите, включително един, който води към лъскава кутия с надпис „СИСТЕМИ ЗА ВИДЕОНАБЛЮДЕНИЕ“.
Явно системата записва върху твърдия диск на лаптопа, а няма самостоятелен дигитален видеорекордер. Логично. Системите от втория вид са скъпички за дребни търговци като Анди. Но един от кабелите, които Морис издърпа току-що, беше свързан с външна записвачка, така че старият му приятел вероятно е прехвърлял на дивидита съхранения на диска видеоматериал.
Методично претърсва бюрото, за да ги открие. Чекмеджетата са общо пет. В четирите странични не открива нищо, но средното е заключено. „Аха! — мисли си. — Сигурно има защо.“ Преглежда ключовете на Анди, избира най-малкия, отключва и попада на находка. Няколкото снимки, на които старият му приятел прави свирка на набит младеж с множество татуировки, не го интересуват, но освен тях в чекмеджето има пистолет: червено-бял снобарски „Зиг Зауер Р238“ с цветя, гравирани на цевта. Морис проверява пълнителя — зареден е, дори в цевта има един патрон. Затваря пистолета и го слага до лаптопа, за да го вземе заедно с него. Бръква по-навътре в чекмеджето и най-отзад намира незапечатан бял плик. Отваря го, очаквайки да види още порноснимки, но с радост установява, че вътре има пари — най-малко петстотин долара. Днес явно му върви. Слага и плика до пистолета.
Друго няма и той започва да си мисли, че ако има записи на дискове, Анди сигурно ги е заключил в сейф. Обаче съдбата е подготвила още подаръци за Морис Белами. Изправяйки се, той случайно блъсва с рамо един претъпкан рафт вляво от бюрото. Няколко книги падат на пода и заедно с тях — завързани с ластик дискове в кутийки.
— О, здравейте — прошепва им. — Приятно ми е да се запознаем.
Сяда и бързо ги преглежда като човек, разбъркващ колода карти. Анди е надписал с черен флумастер всеки диск. Само името върху последния му говори нещо и е точно това, което търси. Върху лъскавата повърхност с печатни букви е написано „ХОКИНС“.
Този следобед късметът определено е с Морис (може би като компенсация за ужасното разочарование снощи), но няма защо да го насилва. Взема компютъра, пистолета, плика с парите и диска с надпис ХОКИНС, отива до вратата и ги слага в единия сак. Отвън минават хора, но той дори не ги поглежда. Ако даваш вид, че си в правото си да бъдеш на определено място, никой няма да те заподозре. Преспокойно излиза и заключва магазина. Табелата „ЗАТВОРЕНО“ се поклаща два-три пъти, после престава да се люлее. Морис нахлупва по-ниско бейзболната си шапка и се отдалечава.
Преди да стигне „Резиденция «Дървеница»“, се отбива в интернет кафене, наречено „Байтс енд Байтс“23. Срещу дванайсет от доларите на Анди Халидей получава чаша прекалено скъпо, блудкаво кафе и двайсет минути в кабинка с компютър с дивиди плейър. За по-малко от пет минути разбира с какво се е сдобил: видеозапис на разговора между стария му приятел и малкия разбойник. На първия клип момчето с идиотските мустаци и с бутафорните очила показва книга, вероятно „Депеши от Олимп“, и изважда от плик листове хартия — навярно споменатите от Анди фотокопия. На втория клип разговорът им изглежда по-разгорещен, сякаш се карат. И двата черно-бели минифилма са без звук, но това е добре дошло за Морис Белами. Момчето може да казва какво ли не. Възможно е по време на свадата да се заканва: „Следващия път ще дойда с брадва, шибан дебелако!“
На излизане от интернет кафенето Морис се усмихва. Човекът, който обслужва посетителите с кафе и закуски, също се усмихва:
— Надявам се, че сте прекарали добре.
— Да — отвръща възрастният мъж, прекарал над две трети от живота си в затвора. — Обаче кафето ти, смотаняко, е като пикня. Идваше ми да го излея върху шибаната ти кратуна.
Усмивката на служителя помръква. В кафенето идват какви ли ненормалници — на такива не отговаряй и се надявай, че повече няма да стъпят тук.
Ходжис каза на Холи, че ще прекара поне част от уикенда на любимото си кресло пред телевизора и ще се развлича с бейзбол, и в неделя следобед наистина се настанява да гледа мача между „Индианците“ от Кливланд и „Рейнджърс“, но на третия ининг вече не го свърта вкъщи и решава да навести един човек — не му е приятел, а е стар познайник. След всяко посещение си казва: „Стига, край, безсмислено е.“ И наистина вярва, че е там за последен път, но след четири, осем или десет седмици се качва на колата и пак отива. Нещо го гризе отвътре и го подтиква. Пък и „Индианците“ ядат пердах — „Рейнджърс“ имат пет точки преднина, а е само третият ининг.
Изключва телевизора, облича стара тениска с емблемата на Полицейската спортна лига (когато беше пълен, избягваше да носи тениски, но сега те не се опъват на корема му и му стоят добре) и заключва къщата. В неделя движението не е натоварено и след двайсет минути той оставя своята тойота на третото ниво на многоетажния паркинг в съседство с обширния и разрастващ се комплекс бетонни сгради на болницата „Джон М. Кайнър“. Докато крачи към асансьора, за сетен път благодари на бога, че е тук като посетител, а не като пациент. Същевременно съзнава, че и това е до време: рано или късно повечето хора стават пациенти в някое от петте лечебни заведения в града — някои лъскави, а други доста скромни. Никой не минава метър. И най-устойчивите кораби — бълбук-бълбук — отиват на дъното. Единственият начин донякъде да уравновесиш товара, е да изтръгваш максималното от всеки ден, през който си над водата.
Но ако е така, какво прави тук сега?
Тази мисъл му припомня стих, чут или прочетен някъде отдавна и заседнал в паметта му поради простичката рима: „О, няма смисъл да се пита./ Да направим нашата визита.“24
В голяма болница лесно можеш да се изгубиш, но Ходжис е идвал тук много пъти и по-скоро ще упъти някого, отколкото да помоли за упътвания. Слиза с асансьора до топла връзка, минава по нея и попада във фоайе, голямо колкото железопътна гара; в коридор А взема асансьор до третия етаж, прекосява надлеза над булевард „Кайнър“ и стига до крайната си дестинация, където стените са боядисани в успокояващ розов цвят и цари тишина. Над регистратурата има табела с надпис:
На рецепцията вече са подготвили посетителския бадж за Ходжис. Главната сестра го познава — след четири години са почти стари приятели.
— Как сте вкъщи, Беки?
Тя отговаря, че всичко е наред.
— Как е счупената ръка на сина ти? Оправя ли се?
Сестрата отговаря, че са му свалили гипса, а до седмица-две ще махнат и обездвижващата превръзка.
— Чудесно. Моят човек в стаята си ли е или на физиотерапия?
Тя го информира, че „неговият човек“ е в стаята си.
Ходжис тръгва по коридора към стая 217, където един по-особен пациент прекарва дните си на издръжка на държавата. По пътя среща санитаря, наречен от сестрите Ал Библиотеката — мъж, прехвърлил шейсетте, който както обикновено бута количка с вестници и с книги. От известно време към този арсенал от развлечения е добавена пластмасова кутия с електронни устройства за четене.
— Здрасти, Ал — поздравява го Ходжис. — Как си?
Ал обикновено е словоохотлив, но този следобед изглежда сънен и под очите му има морави кръгове. „Някой е имал тежка нощ“ — с ирония си казва Ходжис. Симптомите му са добре познати — има опит, защото неведнъж е прекарвал бурни нощи. Понечва да щракне с пръсти пред очите на Ал, за да го извади от транса, но решава, че ще е гаднярско. Нека си изстрада махмурлука на спокойствие. Щом сега е в това състояние, кой знае колко зле е бил сутринта.
Ал обаче се съвзема, преди Ходжис да отмине, и му се усмихва.
— Здравейте, детектив Ходжис! Не сте идвали скоро.
— Детективът е в оставка, Ал, сега съм само господин. Добре ли си?
— Напълно. Просто се бях замислил за… — Ал повдига рамене и се засмива. — Абе, и аз не знам за какво се бях замислил. Дърташка работа. Нали знаете, старост — нерадост.
— Ти не си стар — успокоява го Ходжис. — Не следиш ли новините? Казват, че в днешно време шейсет години са като някогашните четирийсет.
Ал изсумтява:
— Глупости на търкалета.
Ходжис напълно споделя мнението му. Посочва количката и пита:
— Моят човек надали взема книги, а?
Ал отново изсумтява:
— Хартсфийлд ли? Не може да прочете дори книжка от поредицата за мечетата Беранстийн. — Ал се намръщва и почуква по челото си. — Няма нищо вътре, само каша. Макар че да ви кажа, той понякога посяга към електронните четци. — Той изважда от кутията един в яркорозов, момичешки цвят. — На тях има и игри.
— Той играе ли? — изумява се Ходжис.
— Ами, играе! Двигателният му контрол е нарушен. Но ако му пусна някое демо, например модно ревю с Барби или риболов на дупка в леда, зяпа с часове. Демоверсиите въртят едно и също до безкрай, ама вдява ли човекът?
— Предполагам, не.
— И аз така си мисля. Радва се на звуците: бийп-бийп, пиук-пиук, клинк-клинк. След два часа, като мина пак, намирам четеца на леглото или на перваза, угаснал, с изтощена батерия. Не е проблем, зареждам го три часа и е като нов. Ама момчето няма презареждане. Не става. И може би е по-добре. — Ал сбърчва нос, все едно е усетил неприятна миризма.
„Може да е по-добре, а може и да не е“ — казва си Ходжис. Докато е в това състояние, ще е тук, в болницата, в комфортна стая. Гледката не е прекрасна, но има климатик, цветен телевизор и яркорозова електронна джаджа с игри, които да зяпа с часове. Ако беше „компос ментис“, тоест вменяем и „способен да помогне за собствената си защита“, както е формулировката в закона, щяха да го изправят пред съда за поредица от престъпления, девет от тях — убийства. Десет, ако областният прокурор прибави случая с майка му, която умря от отравяне. И тогава този изверг щеше да гние до края на дните си в щатския затвор „Уейнсвил“.
Там няма климатик.
— Пази се, Ал. Изглеждаш уморен.
— Нищо ми няма, детектив Хъчинсън. Приятно посещение.
Ал затътря количката по коридора, а Ходжис намръщено го проследява с поглед. Хъчинсън ли? Откъде му хрумна? Ходжис редовно идва тук вече няколко години и Ал му знае името. Най-малкото до скоро го знаеше. Горкият, дано не го е нагазила преждевременна старческа деменция.
През първите четири месеца пред стая 217 стояха двама полицаи. После оставиха един. Сега няма униформени, защото да се охранява Брейди е разхищение на време и на пари. Няма опасност да избяга, след като не може да отиде дори до тоалетната без чужда помощ. Всяка година се говори за прехвърлянето му в по-евтино здравно заведение, но прокурорът винаги напомня, че този джентълмен — мозъчно увреден или не — практически все още чака съдебен процес. Изгодно им е да го държат тук, защото клиниката поема голяма част от сметката. Според неврологичния екип (и най-вече според началника на отделението доктор Феликс Бабино) Брейди Хартсфийлд е крайно интересен случай.
Този следобед Хартсфийлд — с джинси и с карирана риза — седи до прозореца. Косата му плаче за подстригване, но е измита и блести на слънчевата светлина. „Коса, която някое момиче с удоволствие ще милва — помисля си Ходжис. — Ако не знае какво чудовище беше този човек.“
— Брейди?
Хартсфийлд не помръдва. Гледа навън, но дали съзира тухлената стена на гаража — единственото, което се вижда през прозореца? Знае ли, че посетителят в стаята е Ходжис? Знае ли, че в стаята има някой? Въпроси, на които цял екип от невролози би искал да получи отговори. Както и самият Ходжис. Той сяда на ръба на леглото и си мисли: „Беше чудовище? Дали пък още не е?“
— Отдавна не сме се виждали, както казал на морето един матрос, за дълго оставен на брега — подхвърля.
Хартсфийлд не реагира.
— Знам, изтъркан лаф. Само такива ми идват на ума, питай дъщеря ми. Как се чувстваш?
Хартсфийлд не отговаря. Ръцете му с дългите бели пръсти са отпуснати на скута. През април 2009 Брейди Хартсфийлд открадна мерцедеса на лелята на Холи и умишлено се вряза в тълпа от безработни пред Общинския център. Уби осем души и тежко рани дванайсет, сред които беше Томас Саубърс, бащата на Питър и Тина. И успя да се изплъзне. Но след това допусна грешка, като написа предизвикателно писмо на Ходжис, който вече беше излязъл в пенсия.
Следващата година Брейди уби братовчедката на Холи — жената, в която Ходжис започваше да се влюбва. По ирония на съдбата тъкмо Холи отмъсти за братовчедката си — цапардоса Брейди с Бияча, самоделното оръжие на Ходжис, и направи на пихтия мозъка на безумеца секунди преди той да взриви бомба, която щеше да погуби хиляди тийнейджъри, присъстващи на попконцерт.
Първият удар с Бияча счупи черепа на Хартсфийлд, вторият му причини увреждане, което лекарите диагностицираха като нелечимо. Приеха го в клиниката по мозъчна травматология в дълбока кома, от която едва ли щеше да излезе някога. Така каза доктор Бабино. Но през една тъмна, бурна нощ през ноември 2011, докато сестрата сменяла торбата с инфузионния разтвор, Хартсфийлд отворил очи и проговорил. (Когато си представя този момент, Ходжис винаги се сеща за сцената, в която доктор Франкенщайн шепне: „То е живо! То е живо!“) Казал, че има главоболие, и потърсил майка си. Извикали доктор Бабино, който помолил пациента да проследи с поглед движението на пръста му, за да провери очните му мускули. Хартсфийлд го направил.
През изминалите оттогава повече от трийсет месеца Брейди Хартсфийлд е говорил много пъти (обаче никога на Ходжис). Най-често моли да повикат майка му. При отговора, че е мъртва, кима, сякаш че разбира, но след ден или след седмица отправя същата молба. Успява да изпълни някои прости команди във физиотерапевтичния център и вече ходи криво-ляво — или по-точно се тътри с помощта на санитар. През някои дни се храни сам, но не може да се облича. Състоянието му е определено като полукататонично. През повечето време седи в стаята си и през прозореца гледа стената на гаража или се взира в картината с цветя, окачена на стената.
Но от почти година около Брейди Хартсфийлд се наблюдават особени явления и той се е превърнал в нещо като легенда. В клиниката по мозъчна травматология се носят какви ли не слухове, правят се догадки. Доктор Бабино ги отминава с подигравка и отказва да говори по въпроса, обаче някои санитари и сестри са словоохотливи, а един детектив в оставка ги слуша с голям интерес.
Ходжис се привежда, отпуска ръце между коленете си и се усмихва:
— Преструваш ли се, Брейди?
Онзи не отговаря.
— Защо си правиш труд? Така или иначе ще си под ключ до края на живота си.
Брейди не продумва, но бавно вдига едната си ръка. За малко не си бръква в окото, но накрая успява да отметне назад кичура коса, паднал на челото му.
— Ще ме питаш ли за майка си?
Онзи не отговаря.
— Мъртва е. Гние в ковчега. Защото я нагости с отрова за порове. Сигурно е умряла в страшни мъки. Ти беше ли там? Гледаше ли я как се гърчи?
Няма отговор.
— Чуваш ли ме, Брейди? Чук-чук, има ли някой тук? Ало?
Няма отговор.
— Мисля, че ме чуваш. Надявам се, че ме чуваш. Ще ти кажа нещо. Едно време пиех много. И знаеш ли какво си спомням най-добре от този период?
Мълчание.
— Махмурлукът. Още помня как сутрин се мъчех да стана от леглото, а главата ме болеше така, сякаш я удряха с чук. Докато пикаех, се питах какви ли съм ги вършил през нощта. Понякога не помнех как съм се прибрал. Проверявах дали не съм ударил колата. Сякаш бях залостен в собствената си шибана глава и се опитвах да изляза, но не можех да намеря вратата. И така до обед, когато се пооправях.
За момент се сеща за библиотекаря Ал.
— Надявам се, че сега и ти бродиш из полуразмазаната си глава и търсиш изход. Само че за теб няма изход, Брейди. За теб махмурлукът ще продължи вечно. Вярно ли е? Силно се надявам да е така.
Усеща болка в ръцете си. Поглежда ги и вижда, че е свил юмруци толкова силно, че ноктите му са се врязали в плътта. Отпуска пръсти и гледа как белите полумесеци се изпълват с кръв. Отново се усмихва:
— Такива ми ти работи, приятелю. Ще кажеш ли нещо?
Хартсфийлд продължава да мълчи.
Ходжис става:
— Е, добре. Стой си до прозореца и се опитвай да намериш изход. Изход, който не съществува. Докато се луташ, ще изляза да подишам малко въздух. Днес времето е чудесно.
На масата между стола и леглото има снимка в обикновена сребърна рамка — умалена версия на онази, която Ходжис видя за първи път в къщата на Елм Стрийт, където Брейди живееше с майка си. Двамата са снимани на някакъв плаж — прегърнали са се гальовно и повече приличат на гаджета, отколкото на майка и син. В мига, в който Ходжис си тръгва, снимката пада на масата: дрън!
Ходжис я поглежда, поглежда Хартсфийлд и после пак снимката, която лежи с лицевата страна надолу.
— Брейди?
Онзи мълчи. Никога не отговаря. Поне не и на Ходжис.
— Брейди, ти ли го направи?
Тишина. Хартсфийлд гледа ръцете си, отново отпуснати на скута му.
— Някои от сестрите казват… — Ходжис не довършва мисълта си. Изправя снимката на подпората и. — Ако беше ти, направи го пак.
Брейди мълчи, фотографията също е притихнала. Майка и син по времето, когато са били по-щастливи. Дебора Ан Хартсфийлд и нейният „муцинко“.
— Хайде, чао, приятел. Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш грош.
Ходжис излиза и затваря вратата след себе си. Брейди Хартсфийлд вдига поглед. И се усмихва.
Снимката на масата отново пада.
Дрън.
Елън Бран (наричана Бран Стокър25 от учениците, записали курса по фентъзи и хорър като част от програмата си по литература в нортфийлдската гимназия) стои до вратата на училищния автобус, паркиран пред портала на комплекса „Ривър Сайд Ризорт“. Държи мобилния си телефон. Неделя е, часът е пет следобед и тя се готви да набере 911, за да съобщи за изчезнал ученик. В този момент Питър Саубърс се задава иззад сградата — тича толкова бързо, че косата му се е отметнала от челото.
Елън винаги е коректна с учениците си, винаги поддържа необходимата дистанция и не се опитва да фамилиарничи с тях, но сега забравя благоприличието и притиска Пит в обятията си толкова силно, че почти го задушава. От автобуса, в който вече са се настанили другите бъдещи и настоящи активисти от нортфийлдската гимназия, се разнасят подигравателни аплодисменти.
Елън за миг отпуска ръце, после сграбчва Пит за раменете и здраво го разтърсва — още нещо, което не си е позволявала с ученик:
— Къде беше?! Нямаше те и на трите заседания сутринта, нямаше те и на обяд! Тъкмо щях да телефонирам на полицията!
— Извинете ме, госпожо Бран. Сви ме стомахът, повдигна ми се и излязох да подишам чист въздух.
Госпожа Бран — организаторка и ръководителка на това събитие в ролята си на преподавателка по история и американска политика — решава, че му вярва. Не само защото е сред най-добрите ѝ ученици и никога не е създавал неприятности, но и защото наистина изглежда зле.
— Все пак трябваше да се обадиш — казва му. — Изплаших се, че ти е хрумнало да се върнеш в града на стоп или някаква подобна глупост. Ако стане някоя беля, аз ще съм виновна! Не съзнаваш ли, че нося отговорност за всички ви?
— Съжалявам, загубих представа за времето. Гадеше ми се, повръщах и прецених, че е по-добре да стоя навън. Сигурно е от храната. Или съм пипнал някакъв летен вирус.
Не беше от храната и не беше вирус, но за повръщането беше вярно. Повръщаше от нерви. По-точно — от чист и неподправен страх. Утрешната среща с Андрю Халидей го ужасява. Има шанс да доведе нещата до успешен край, но ще бъде трудно като да вдене игла в движение. Ако изпорти работата, ще има неприятности с родителите си и неприятности с полицията. Стипендия ли, било то социална или друга? Забрави! Не само няма да отиде в колеж, ами ще го тикнат в затвора. Цял ден кръстосва из пътеките на курортния комплекс и отново и отново обмисля сценария за утрешната конфронтация. Какво ще каже на книжаря, какво ще отговори онзи, как ще му отвърне той… И да, наистина изгуби представа за времето.
Ще му се никога да не беше виждал проклетия сандък.
„Само исках да помогна — повтаря си. — Само исках да помогна, дявол да го вземе!“
Елън вижда сълзите му и за пръв път забелязва — може би защото хлапакът е избръснал глупавите си мустачки — колко е отслабнал. Заприличал е на призрак. Прибира в чантата си мобилния телефон и изважда пакет хартиени носни кърпички:
— Вземи, избърши си лицето.
От автобуса проехтява глас:
— Хей, Саубърс! Изчука ли нещо?
— Млъквай, Джеръми — скастря го Елън, без да се обърне, после казва на Пит: — Би трябвало да те накажа с отстраняване от училище за седмица, но ще направя компромис.
Ще направи, разбира се, защото за да го накаже, трябва първо да докладва на заместник-директора Уотърс, който е училищният цербер. Той ще проведе разследване и непременно ще я попита защо не е вдигнала тревога по-рано, особено ако бъде принудена да признае, че за последно е видяла Питър Саубърс на вечерята в събота. Което означава, че почти двайсет и четири часа момчето е било извън нейния надзор — непростимо дълго време за училищна екскурзия.
— Благодаря, госпожо Бран.
— Има ли опасност отново да повърнеш?
— Не. Стомахът ми е празен.
— Тогава сядай в автобуса и да потегляме.
Пит изкачва трите стъпалца и минава по пътеката между седалките, при което съучениците му отново го възнаграждават с подигравателни ръкопляскания. Той се опитва да се усмихне, сякаш всичко е наред. Иска час по-скоро да се добере до Сикамор Стрийт и да се затвори в стаята си в очакване на утрешния ден, когато кошмарът най-сетне ще свърши.
Ходжис се прибира от болницата вкъщи и заварва пред входната врата привлекателен чернокож младеж със спортна фланелка на Харвард. Младият човек седи на стълбите и чете дебела книга с войници на корицата — гърци или римляни, — които водят битка. До него седи ирландски сетер, който сякаш безгрижно се усмихва — типично за кучета, гледани от добри стопани. И младежът, и кучето стават, докато Ходжис вкарва колата в пристройката, която използва за гараж.
Младежът го пресреща насред моравата и протяга свита в юмрук ръка. Ходжис чуква кокалчетата си в неговите — поздрав, типичен за чернокожите, после му стиска ръката, както е прието сред англосаксонските протестанти от бялата раса. Джером отстъпва крачка назад и го оглежда от главата до петите.
— Виж ти! — възкликва. — Много си отслабнал!
— Гледам да се движа, ходя повече пеш. А за дъждовните дни съм си купил бягаща пътека.
— Отлично! Ще живееш вечно!
— Да бе, да — промърморва Ходжис. Навежда се към кучето и поема подадената му лапа. — Как си, Одел?
Одел тихо излайва, което вероятно означава, че е добре.
— Влизай, ще те черпя кока-кола, Джером. Освен ако не предпочиташ бира.
— Кока-кола е идеално, почерпи и Одел, обаче с вода. Доста се умори, защото дойдохме пеш дотук. Не ходи бързо като преди.
— Паничката му все още стои под мивката.
Влизат в къщата и вдигат тост с две чаши леденостудена кока-кола. Одел излочва водата от чинийката си, после се изляга на обичайното си място до телевизора. Ходжис беше като залепен за този телевизор през първите месеци след пенсионирането си, но сега почти не го включва, освен да гледа някой бейзболен мач и да чуе коментара на Скот Пели по вечерните новини на Си Би Ес.
— Как е пейсмейкърът, Бил?
— Добре ми е с него, въобще не го усещам. Какво стана с прословутия котильон, на който щеше да ходиш в Питсбърг с онова момиче?
— Не се получи. Версията за пред нашите е, че с „онова момиче“ сме открили, че имаме несъвместимости в академичните и личните интереси.
Ходжис повдига вежди.
— Звучи прекалено адвокатски за студент по философия с втора специалност древни култури.
Джером отпива от безалкохолното, протяга дългите си крака и се усмихва:
— Искаш истината, така ли? Е, оказа се, че „онова момиче“, известно още като Присила, е ходило с мен само за да събуди ревност у бившето си гадже и да си го върне. И тактиката ѝ успя. Обясни ми колко много съжалява, че ме е излъгала за намеренията си, как се надява да си останем добри приятели и прочие, и прочие. Конфузна ситуация, но може би е за добро. — Замълчава, после добавя: — Да си призная, имах колебания за връзката ни още като видях, че държи в стаята си всичките си кукли Брац, и Барби. Но, моля те, не казвай вкъщи, че ме е използвала за пръчка, с която да разбърка любовния си еликсир. Не ми пука, че нашите ще разберат, но Барбстър цял живот ще ми се подиграва.
— Гроб съм! — заявява Ходжис. — И сега какво? Обратно в Масачузетс ли?
— Не, през лятото ще съм тук. Намерих си работа на доковете като кранист, ще товаря контейнери.
— Не е работа за студент в Харвард, Джером.
— Зависи от студента. За този пред теб е супер. Миналата зима завърших курс за оператор на тежкотоварни съоръжения. Заплащането е отлично, а следването в Харвард не е евтино дори за човек с частична стипендия. — Тайрон Зевзека изведнъж се появява — за кратко, слава богу — и прави малък скеч: — Туй негърчи шъ вдига бали и шъ тувари баржи, мастър Ходжис! — После пак се преобразява в Джером: — Кой ти коси моравата? Добре изглежда, браво. Е, не може да се мери с моето косене, но се ядва.
— Едно хлапе от квартала — отговаря Ходжис. — Дошъл си да ме посетиш от куртоазия или…
— Барбара и приятелката ѝ Зина ми разказаха една удивителна история. Отначало Тина не беше склонна да говори, но Барбстър я нави. Бива я в това. Бащата на това момиче е бил тежко ранен в касапницата пред Общинския център, знаеш това, нали?
— Да.
— Мисля си за тези ежемесечни парични пратки, които са ги спасили от мизерия… Ако наистина брат ѝ е изпращал парите, браво на него, но… откъде ги е взел? Блъскам си главата, но нищо не мога да измисля.
— Нито пък аз.
— Тина каза, че смяташ да говориш с него.
— Да, утре след училище.
— Холи ще участва ли?
— Да, може да се каже. Търси информация в интернет.
— Супер! — Джером широко се ухилва. — Става ли и аз да дойда утре? Бандата отново ще се събере и ще забие любимите парчета!
Ходжис се замисля.
— Не знам, Джером. Не искам момчето да се изплаши. Надали ще се стресне от старчок като мен, но ако ме придружава двуметров чернокож юначага…
— И след петнайсетия рунд съм здрав и прав! — прекъсва го Джером и клати триумфално над главата си ръце, сключени една в друга. — Тази мечка Сони Листън26 дори не ме докосна с пръст! Летя като пеперуда, жиля като…27 — Забелязва умоляващия поглед на Ходжис и се спира. — Добре, добре, извинявай, понякога се увличам. Къде смяташ да го чакаш?
— Пред централния вход. Откъдето излизат всички ученици.
— Не всички. Може да излезе и от другаде, особено ако Тина му признае, че е говорила с теб. — Ходжис понечва да го прекъсне, но Джером вдига ръка и продължава: — Обещала е да си мълчи, но познавам отношенията между братя и сестри, повярвай. Ако малкият е предупреден, че някой може да го чака и да го разпитва, ще се измъкне през задния вход. Ще пресече игрището и ще излезе на Уестфийлд Стрийт. Мога да паркирам там и ако го видя, да ти се обадя по мобилния.
— Знаеш ли как изглежда?
— Да, Тина ми показа снимката му, която носи в портмонето си. Хайде, Бил, включи ме в операцията. Барби е привързана към това момиче, а и на мен ми стана симпатично. Проявило е кураж да дойде да говори с теб, макар и по настояване на сестра ми.
— Знам.
— Плюс това ме гони любопитство. Тина каза, че парите започнали да пристигат, когато брат и бил само на тринайсет. Откъде едно тринайсетгодишно момче ще има толкова пари? — Джером поклаща глава. — Нищо чудно, че хлапакът е загазил.
— Да, така е. Е, добре, щом толкова искаш да участваш, приемам.
— Жестоко!
След този изблик възниква необходимост от още един поздрав с допиране на юмруци.
— Учил си в същата гимназия, Джером. Саубърс може ли да мине от друго място, освен през главния вход или през задния откъм Уестфийлд Стрийт?
Чернокожият младеж се замисля и отговаря:
— Да, в мазето има врата към някогашния пушком, а оттам се излиза на Гарнър Стрийт.
— Бих могъл да сложа Холи там… — размишлява Ходжис.
— Отлична идея! Старата банда се събира пак! Точно както казах!
— Но ако видиш Саубърс, няма да го заговаряш. Ще ми се обадиш и аз ще го поема. Ще предупредя и Холи. Не че тя ще заговори непознат човек, но все пак…
— Добре, обаче само при условие, че после ще ни разкажеш всичко.
— Ще разберете всичко, което разбера и аз — отсича Ходжис, надявайки се, че не обещава нещо, което не може да изпълни. — Чакам те в два в кабинета си. До два и четвърт трябва да сме тръгнали, а до три без петнайсет да сме заели позиции.
— Сигурен ли си, че Холи ще издържи напрежението?
— Да. Наблюденията не са проблем за нея. Само конфронтациите я плашат.
— Невинаги.
— Да, невинаги — съгласява се Ходжис.
И двамата си мислят за една конкретна конфронтация — онази с Брейди Хартсфийлд в ЦКИ, при която Холи се справи блестящо.
Джером си поглежда часовника:
— Тръгвам си. Обещах на Барбстър да я заведа в мола. Иска да ѝ купя швейцарски часовник „Суоч“, — Той забелва очи.
Ходжис се ухилва:
— Обичам сестра ти, Джером.
Джером също се ухилва.
— Абе, и аз я обичам! Хайде, Одел. Да се поразходим.
Кучето става и бавно тръгва към вратата. Джером хваща дръжката, но внезапно се обръща. Усмивката му е помръкнала. — Пак си бил там, нали? Сигурен съм.
— Може и да съм ходил.
— Холи знае ли за посещенията ти?
— Не. И не бива да ѝ казваш. Ще се разстрои, ако научи.
— Да, прав си. Как е той?
— Все така. Макар че… — Мисли си за снимката. За това как падна на масата. И чува: дрън!
— Макар че?
— Нищо. Все така е. Ще те помоля нещо — Барбара да ми се обади, ако разбере, че Тина е казала на брат си за разговора с мен.
— Да, добре. Довиждане до утре.
Джером си тръгва. Ходжис включва телевизора и със задоволство установява, че бейзболният мач продължава. Резултатът е равен, играе се допълнителният ининг.
Холи прекарва неделната вечер в апартамента си, опитвайки се да гледа „Кръстникът-II“ на компютъра си. Щеше да е много приятно занимание, защото тя нарежда този филм (заедно с „Гражданинът Кейн“ и „Пътеки на славата“) сред най-великите в историята на киното, но днес често превключва на пауза и нервно кръстосва хола — място има колкото щеш, защото апартаментът е голям. Не е луксозен колкото онзи край езерото, в който живя за кратко, след като се пресели в града, но е просторен и е в престижен квартал. Може да си позволи високия наем, защото наследи от братовчедка си Джейни половин милион долара. Е, по-малко, защото ѝ удържаха данъци, но така или иначе сумата си я бива. Пък и заплатата ѝ в агенцията на Бил Ходжис е добра и ѝ позволява да спести някой и друг долар.
Разхожда се напред-назад и рецитира под нос любимите си реплики от филма:
— „Не е наложително да убивам всички, Том. Само враговете си.“ „Майкъл, как е на испански «бананово дайкири»?“ „Твоята страна не е твоята кръв. Запомни го!“ — И, разбира се, най-култовата: — „Знам, че си бил ти, Фредо. Ти разби сърцето ми.“
Ако си беше пуснала друг филм, щеше да си повтаря реплики от него. Това е нещо като самохипноза, която практикува още от седемгодишна, когато гледа за първи път „Звукът на музиката“. (Любимият ѝ цитат от този филм е: „Питам се какъв ли е вкусът на тревата“).
В действителност обаче мисълта ѝ е заета с друго: с тетрадката „Молескин“, която братът на Тина бързо скрил под възглавницата си. Бил смята, че тетрадката няма общо с парите, които хлапакът е изпращал на родителите си, обаче тя не е толкова сигурна.
Цял живот си води дневници: какви филми е гледала, какви книги е прочела, с кои хора е разговаряла, кога е станала, кога е легнала. Дори кога е ходила до тоалетната, но тази информация е кодирана с абревиатурата ХПГН: „Ходих По Голяма Нужда“ (все пак някой може да прочете дневника след смъртта ѝ). Знае, че поведението ѝ представлява обсесивно-компулсивно разстройство. Психиатърът ѝ твърди, че воденето на такива дневници е обект на психопатологията също като магическото мислене28. Но в крайна сметка си е нейна работа, на никого не пречи. И ако някой предпочита да си води шантавите дневници в тетрадки „Молескин“ също си е негов избор и никой не може да му каже копче. Въпросът е, че тя разбира от тетрадки и знае, че марковите „Молескин“ никак не са евтини. Обикновена тетрадка със спирала се продава за два и петдесет в „Уолгрийнс“, докато същата със същия брой страници, но марка „Молескин“, струва цели десет долара. Защо едно хлапе ще си купи толкова скъпа тетрадка, особено когато семейството е притеснено за пари?
— Нещо не се връзва — промърморва Холи, а веднага след това добавя сякаш в същия ред на мисли: — „Остави оръжието. Вземи канолите.“ Това е реплика от „Кръстникът-I“, но е добра. Една от най-добрите.
„Изпрати парите. Задръж тетрадката.“
Скъпа тетрадка, пъхната набързо под възглавницата, когато малката сестра неочаквано влиза в стаята. Колкото повече разсъждава, все повече ѝ се струва, че тук се крие нещо.
Отново пуска видеото, но продължава да мисли за тетрадката и не може да се съсредоточи върху до болка познатия сюжет на любимия си филм. И прави нещо небивало — или поне небивало толкова рано вечерта: изключва компютъра. После продължава да кръстосва дневната с ръце, сключени на тила.
„Изпрати парите. Задръж тетрадката.“
— Забавянето! — възкликва и гласът ѝ прокънтява в просторното помещение. — Не го забравяй, важно е!
Да. Седемте месеца затишие между изчерпването на парите и първите признаци на безпокойство у момчето. Каква е причината за тази необяснима пауза? Може би чак тогава Саубърс е измислил как да се сдобие с още пари? „Да, така е станало — мисли си Холи. — Хрумнала му е някаква идея, обаче е била лоша и му е причинила куп неприятности.“
— Как си навличаш беля, докато се опитваш да се сдобиеш с пари? — пита Холи празната стая и крачи все по-бързо. — С кражба. С изнудване.
Това ли се е случило? Може би Пит Саубърс е изнудвал някого заради нещо, написано в тетрадката „Молескин“? Нещо, свързано с откраднатите хилядарки? Но не, кого може да е изнудвал, след като най-вероятно самият той ги е откраднал?
Холи отива до телефона, посяга към слушалката, но отдръпва ръка. Почти минута не помръдва и си хапе устните. Не е свикнала да поема инициатива. Може би е по-добре първо да телефонира на Бил и да се посъветва с него.
— Той не вярва, че тетрадката е важна — обяснява на стените. — А аз съм на друго мнение. Имам право на друго мнение.
Грабва от масичката мобилния си телефон и набира номера на Тина Саубърс, преди да е изгубила кураж.
— Ало? — пита почти шепнешком. — Кой се обажда?
— Холи Гибни. Номерът не се изписва на твоя телефон, защото не е регистриран. Много внимавам на кого го давам, но на теб ще го кажа, ако искаш. Можеш да ми звъниш по всяко време, защото съм ти приятелка. А приятелите взаимно си помагат, нали? Брат ти върна ли се от екскурзията?
— Да. Върна се към шест. Тъкмо привършвахме с вечерята. Мама му предложи да му стопли от печеното с картофи, но той каза, че са хапнали по пътя в „Дени“, и се качи в стаята си. Не пожела дори парче от ягодовия пай, а много го обича. Тревожа се за него, госпожице Холи.
— Можеш да ми викаш само Холи. И ми говори на ти — нали сме приятелки? — Мрази обръщението „госпожице“, звучи ѝ адски претенциозно.
— Добре.
— Брат ти каза ли ти нещо?
— Само здрасти — отново прошепва Тина.
— Спомена ли му, че с Барбара сте идвали при нас в петък?
— Не, разбира се!
— А сега къде е?
— В стаята си. Слуша „Блек Кийс“. Не ги понасям.
— Да, и аз. — Холи няма представа кои са тези „Блек Кийс“, но може да изреди поименно целия актьорски състав на филма „Фарго“. (Най-добрата реплика в него е на Стив Бушеми: „Да изпушим проклетата лула на мира.“).
— Тина, Пит има ли близък приятел, с когото да е споделил тревогите си?
Хлапачката се замисля. Холи използва паузата, за да извади дъвка „Никорет“ (уж намаляваща желанието за пушене) от отвореното пакетче до компютъра и да я пъхне в устата си.
— Не мисля — най-сетне казва Тина. — Вероятно има приятели в училището, но беше близък само с Боб Пиърсън от нашата улица. Обаче преди година семейството им се премести в Денвър.
— А приятелка?
— По едно време беше доста гъст с Глория Мур, но скъсаха след Коледа. Той каза, че Глория не четяла и не можел да е с момиче, което не обича книгите — обяснява Тина и добавя с леко съжаление: — Аз пък я харесвах. Научи ме да се гримирам.
— Жената няма нужда от грим преди трийсетата си година — авторитетно отсича Холи, макар че никога не се е гримирала. Майка ѝ твърди, че само уличниците носят грим.
— Наистина ли? — изумява се Тина.
— Ще те питам още нещо — Пит има ли любим учител, на когото може да се е доверил? — Един младеж надали разговаря с по-малката си сестра за любимите си учители, пък и тя едва ли ще му обърне внимание. Холи задава въпроса само защото не може да измисли друго.
Обаче Тина отговаря веднага, без колебание:
— Хипи Рики. — И се засмива.
Холи се заковава на място:
— Моля?
— Господин Рикър. Викат му Хипи Рики, защото носи от онези старомодни хипарски ризи на цветя и смешни вратовръзки. Преподаваше на Пит в девети клас. Или май в десети, не съм сигурна. Пит го хвалеше, че много разбирал от литература. Госпожице… тоест Холи, господин Ходжис наистина ли ще поговори утре с брат ми?
— Да. Не се безпокой.
Но Тина е много обезпокоена. Гласчето ѝ трепери, сякаш тя всеки момент ще се разплаче, и стомахът на Холи се свива на топка.
— Божичко! Дано не ми се разсърди, че съм казала на някого — измънква хлапачката.
— Няма. — Холи задъвква още по-бързо антиникотиновата залъгалка. — Бил ще разбере какво не е наред и ще го оправи. И брат ти ще те заобича още повече.
— Наистина ли?
— Да! Ох!
— Какво стана?
— Нищо. — Холи докосва устата си и по пръстите ѝ остава малко кръв. — Прехапах си устната. Е, това беше засега. Ще ми се обадиш ли, ако се сетиш за човек, с когото брат ти може да е разговарял за парите?
— Няма такъв човек — унило промълвява Тина и се разридава.
— Да… добре… — смотолевя Холи и понеже ѝ се струва, че трябва да добави нещо, изтърсва: — Не се гримирай. Природата те е дарила с прекрасни очи! Хайде, чао.
Затваря, без да чака отговор, и отново започва да се разхожда напред-назад. Изплюва антиникотиновата дъвка в кошчето до бюрото и избърсва устната си с хартиена носна кърпичка, но кървенето е спряло.
Няма близки приятели, няма гадже. Нула информация… освен името на учителя.
Сяда и пак включва компютъра. Отваря „Файърфокс“, влиза в сайта на нортфийлската гимназия, кликва на УЧИТЕЛСКИ СЪСТАВ и веднага разпознава Хауард Рикър.
Той е с риза на цветя с широки ръкави, тъкмо както го описа Тина. И с много смешна вратовръзка. Дали пък Питър Саубърс не е споделил нещо с любимия си учител по литература, особено ако е свързано с онова, което е пишел (или четял) в тетрадката „Молескин“?
Две-три кликвания и на екрана се появява телефонният номер на Хауард Рикър. В този час е удобно да му се обади, но не може да се насили да проведе разговор с напълно непознат човек. Трудно ѝ беше да телефонира дори на Тина, а и накрая момичето се разплака и това я извади от релси.
„Утре ще кажа на Бил какво съм научила — решава. — Той ще се обади на Хипи Рики, ако прецени за необходимо.“
Кликва на обемистата си папка с филми и скоро вниманието ѝ е погълнато от „Кръстникът-II“.
В неделя вечерта Морис отива в друго интернет кафе, за да потърси определена информация. Намира каквото му трябва, изважда от джоба си листчето с телефонния номер на Питър Саубърс и надрасква на него адреса на Андрю Халидей. Колридж Стрийт е в Уест Сайд. През седемдесетте в този квартал живееха предимно бели от средната класа и всеки собственик се стараеше къщата му да изглежда по-скъпа от другите, в резултат всички бяха еднакви.
Морис набързо преглежда сайтовете на местните агенции за недвижими имоти и се убеждава, че оттогава кварталът не се е променил много — нов беше само скъпарският търговски център „Валей Плаза“. Колата на Анди сигурно е паркирана пред къщата му. Разбира се, може да е и в двора зад книжарницата (сега той се упреква, че не е проверил, ама как човек да провери всичко, да му се не види!), но вероятността е малка. Защо му е на някого да шофира всяка сутрин по пет километра до центъра на града и още пет обратно, и то вечер, в най-големия трафик, при положение, че едномесечна карта за градския автобус струва десет долара, а шестмесечната — само петдесет? Морис има ключове от дома на стария си приятел, но и през ум не му минава да ги използва: за разлика от Младежкия център на Бърч Стрийт къщата на Халидей най-вероятно е с алармена система.
Виж, колата може да му потрябва, а той има и ключове от нея.
Запътва се обратно към „Резиденция «Дървеница»“, убеден, че господин Макфарлънд го чака там и че този път гаднярът няма да се задоволи с проба от урина. Не. Този път ще претърси стаята на Морис и ще намери сака с откраднатия лаптоп, в който са и ризата, и изпръсканите с кръв обувки. Плюс пликът с парите, взет от чекмеджето на стария му приятел.
„Ще го убия!“ — казва си Морис, който сега (поне в собственото си съзнание) е Морис Вълка. Но не и с пистолета, мнозина в „Резиденция «Дървеница»“ разпознават пукота от изстрел, дори да е учтиво пук-пук от педерастки пистолет като заубера на Анди, а брадвичката остана в кабинета на стария му приятел. Но дори да я беше взел, можеше да не му свърши работа. Макфарлънд е едър като Анди, но не е разплут като него. Макфарлънд изглежда як.
„Заеби — мисли си. — Хич да не ти пука, вълците са хитри и лукави, обаче аз ще съм по-хитър и по-лукав.“
Макфарлънд не го чака пред входа, но вместо да въздъхне с облекчение, Морис си внушава, че надзорникът го чака горе. Не и в коридора, разбира се. Мръсникът има служебен ключ, с който отваря всяка стая в този коптор, вонящ на пикоч.
„Само се опитай да ме унизиш — предизвиква го наум. — Опитай се и ще видиш какво ще ти се случи!“
Вратата обаче е заключена, в стаята няма никого и не личи да е претърсвана, макар че гаднярът може да е действал внимателно… хитро и лукаво…
„Престани, идиот такъв! — скастря се. — Ако Макфарлънд е извършил обиска, щеше да ме чака с две ченгета, които носят белезници.“
И все пак отваря рязко вратата на гардероба, за да провери дали саковете са си на мястото. Там са. Изважда парите и ги преброява. Шестстотин и четирийсет долара. Не са кой знае колко в сравнение с пачките от сейфа на Ротстийн, но сумата си я бива. Връща банкнотите в сака, дръпва ципа, сяда на леглото и протяга ръце. Те треперят.
„Наложително е да се отърва от тези неща. Още утре сутринта. Но къде да ги скрия?“
Просва се на леглото, взира се в тавана и размишлява. Сънят отказва да го споходи, но накрая все пак заспива.
Утрото в понеделник е безоблачно и топло. Термометърът пред Общинския център показва двайсет и един градуса още преди слънцето да се е изкачило на небето. Лятната ваканция в училищата започва чак след две седмици, но май денят ще е типично летен — жарък ден, през който хората си бършат потта от вратовете, примижават срещу слънцето и говорят за глобалното затопляне.
В осем и половина Ходжис пристига в детективското си бюро и установява, че Холи го е изпреварила. Тя препредава снощния си разговор с Тина и му предлага да се срещне с Хауард Рикър (наричан още Хипи Рики), ако Пит не признае откъде има парите. Ходжис се съгласява и я похвалва за добрата идея (младата жена засиява от комплимента), обаче не вярва да опре до Рикър. Ако не може да пречупи едно седемнайсетгодишно хлапе, което сигурно жадува да сподели с някого тревогите си, по-добре да се откаже от работата и да се пресели във Флорида, където живеят повечето пенсионирани полицаи.
Пита Холи съгласна ли е да стои на Гарнър Стрийт и да следи за Пит, когато учениците започнат да излизат след последния звънец. Тя се съгласява, но само при условие да не разговаря с момчето.
— Няма — уверява я Ходжис. — Ако го видиш, само ще ми позвъниш по мобилния и аз ще го пресрещна. Имаме ли негови снимки?
— Свалила съм шест на компютъра си. Пет от годишника на класа и една от библиотеката на Гарнър Стрийт, където е стажант или нещо подобно. Ела да ги видиш.
Най-хубавата е портретна фотография, на която Пит Саубърс е с вратовръзка и с черно спортно сако. Надписът отдолу го идентифицира като ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ НА ВИПУСК 2015. Тъмнокосо, хубаво момче. Приликата със сестра му не е поразителна, но все пак я има. Интелигентните му сини очи са спокойни и открити.
— Ще ги изпратиш ли на Джером по имейла?
— Вече ги изпратих. — Холи се усмихва и Ходжис за пореден път си казва, че му се иска тя да се усмихва по-често, защото тогава е почти красива. Може би с малко грим ще е истинска красавица. — Радвам се, че ще се видим с Джером.
— Какво ми предстои тази сутрин, Холи?
— Съдебно дело в десет. За побоя.
— А, да. Онзи хубавец, който преби зет си. Плешивеца с голата тиква.
— Не е хубаво да се използват обидни прозвища.
Сигурно е вярно, но посещенията в съда винаги са досадни, а днешното е още по-противно, макар че едва ли ще отнеме повече от час. Освен ако съдия Уигинс не е забавил темпото, откакто Ходжис не е в полицията. Пийт Хънтли наричаше Уигинс „ФедЕкс“, защото винаги беше експедитивен.
Плешивеца с голата тиква е Джеймс Белсън, чиято снимка би трябвало да стои в речника редом с определението „бял боклук“. Живее в района в близост до Еджмънт Авеню, понякога наричан „Рая на простаците“. Съгласно договора си с една от местните автокъщи Ходжис трябваше да конфискува колата на въпросния Белсън, „Акура MDX“, който от месеци не си беше плащал лизинговите вноски. Отиде в съборетината, която Белсън обитаваше, но не го завари там. Нямаше я и колата. Госпожа Белсън — невзрачна, отрудена женица — го информира, че акурата била открадната от брат ѝ Хауи. Даде му адреса — също в „Рая на простаците“.
— Не че Хауи ми е толкоз мил — добави, — ама идете по-бързо, преди моят да му е светил маслото. Щото Джими като се разлюти, няма туй-онуй, млати и не пита.
Ходжис наистина завари Джеймс Белсън да бие зет си Хауи. Налагаше го с дръжка на гребло, плешивата му глава лъщеше под слънцето. Зетят се въргаляше сред бурените до задната броня на акурата, опитваше се да изрита нападателя и да пази с ръце окървавеното си лице и счупения си нос. Ходжис се приближи иззад гърба на Белсън и го „успокои“ с Бияча. До обяд колата беше върната в автокъщата, а сега Плешивеца с голата тиква щяха да го съдят за побой.
— Адвокатът му ще изкара теб побойник — предупреждава Холи. — Ще те пита как точно си го „укротил“.
— О, за бога! Фраснах го само веднъж, за да не убие зет си! Употребих сила в допустими граници и проявих въздържаност.
— Но си използвал оръжие. По-точно — чорап, натъпкан със сачми.
— Така е, но Бенсън не знае. Беше с гръб към мен. А другият май беше в безсъзнание.
— Чуй ме, Бил… — Холи изглежда притеснена и отново хапе устни като при разговора с Тина. — Не искам да пострадаш. Затова ми обещай да не си изпускаш нервите, да не крещиш, да не ръкомахаш и да не…
— Холи — прекъсва я той и хваща раменете ѝ. Нежно. — Излез, изпуши една цигара. Успокой се. Всичко ще мине като по вода. И в съда, и следобед с Питър Саубърс.
— Обещаваш ли?
— Да.
— Добре. Ще изпуша само половин цигара. — И тръгва към вратата, ровейки в чантата си. — Предстои ни много тежък и натоварен ден.
— Предполагам. Само още нещо.
Тя се обръща и го гледа въпросително.
— Усмихвай се по-често. Ставаш още по-красива.
Холи се изчервява до ушите и забързано излиза. Но отново се усмихва и Ходжис е щастлив.
На Морис също му предстои натоварен ден, което е добре. Докато е зает, съмненията и страховете няма да се промъкнат в ума му. Помага и още нещо — събуди се абсолютно сигурен в едно: днес наистина ще стане вълк. Край с тъпия Културен център, вече няма да се бъхти с допотопния електронен каталог, за да може шибаният му шишкав шеф да се докара пред своя шибан шеф. Край с тъпия Макфарлънд, вече няма да блее като агънце пред него: „Да, сър! Слушам, сър! На вашите услуги, сър!“ Край с идиотската пробация. Веднага щом се добере до тетрадките на Ротстийн, ще се изнесе от този лайнян град. Не го влече на север към Канада, но може да избира между четирийсет и осем американски щата. Най-вероятно ще предпочете Нова Англия. Дори Ню Хемпшир, знае ли човек? Ще прочете тетрадките близо до планините, които Ротстийн сигурно е поглеждал, докато е пишел романите си — в това има някаква завършеност, която е най-хубавото в романите: накрая всичко си идва на мястото. Трябваше да се досети, че Ротстийн няма да остави Джими да работи в шибаната рекламна агенция, защото вместо завършеност има само грозота! Може би дълбоко в себе си го знаеше. Може би тъкмо заради това не полудя през изминалите години.
Никога не се е чувствал по-нормален от сега.
Като не се яви на работа, шибаният шишкав шеф може би ще се обади на Макфарлънд, защото е длъжен да докладва, ако човекът в пробация отсъства безпричинно. Морис знае, че трябва да се покрие. Да изчезне от радара. Да се изпари.
Хубаво.
Дори страхотно.
В осем сутринта взема автобуса за Мейн Стрийт, слиза на обръщалото в центъра на града и върви пеш до Лейсмейкър Лейн. Носи единственото си спортно сако и единствената си вратовръзка — и двете достатъчно прилични, за да не се набива на очи и да изглежда като човек, обикалящ скъпите магазини, макар че в този ранен час те още са затворени. Завива по уличката между „Редки издания — Анди Халидей“ и съседния магазин — бутик за детски дрехи „Ла Бела Флора“. Зад сградите има малък двор с три места за паркиране — едно за книжарницата и две за детския магазин. Едното място е заето от волво, другото е празно. Празно е и мястото, запазено за Андрю Халидей.
И това е хубаво.
Морис излиза от дворчето със същата забързана крачка, спира само за секунда, за да се увери, че табелата ЗАТВОРЕНО виси на вратата на книжарницата, връща се пеш до обръщалото на Мейн Стрийт и хваща автобус в обратната посока. След две прекачвания слиза пред търговския център „Валей Плаза“, който е само на две преки от къщата на покойния Андрю Халидей.
Сега крачи енергично като човек, който знае къде се намира и къде отива и който има пълното право да е тук. Колридж Стрийт е почти безлюдна, което не го учудва. Часът е девет и петнайсет (шибаният шишкав шеф вероятно вече гледа празното му работно място и все повече се вбесява). Децата са на училище; мамчетата и татковците са на работа и се бъхтят, за да покриват задълженията си по кредитните карти; повечето пикапи за доставка и за обслужване започват да обикалят квартала чак след десет. Единственото по-удобно време ще е между два и четири следобед, но Морис Белами не може да чака дотогава. Предстои му да отиде на още куп места и да свърши още куп задачи. Днес е решаващият ден. Животът му твърде дълго се движи по заобиколим пътища, но ето че е на крачка да се върне на магистралата.
Приблизително по времето, по което Морис минава край къщата на покойния Дрю Халидей и вижда колата му в гаража, на Тина ѝ прилошава. През нощта почти не мигна от тревога — питаше се как ще реагира брат ѝ, като разбере, че го е издала. Закуската сякаш се превръща в буца в стомаха ѝ и докато госпожа Слоун прочувствено рецитира „Анабел Лий“29 (госпожа Слоун никога не чете, а вика), несмляната храна започва да пълзи нагоре към гърлото ѝ и напира да излезе.
Тина вдига ръка. Струва ѝ се, че ръката ѝ тежи поне пет килограма, по я държи вдигната, докато госпожа Слоун я забелязва:
— Тина, какво има?
Изглежда раздразнена, но на Тина ѝ е все едно. Малко я е грижа дали е разгневила учителката.
— Лошо ми е, искам да отида до тоалетната.
— Добре, върви, но не се бави.
Тина се втурва навън. Няколко нейни съученички се кикотят — когато си на тринайсет, спешно посещение на тоалетната винаги е забавно, — но на нея ѝ е толкова зле, така е съсредоточена в пълзящата нагоре буца, че не им обръща внимание. Щом се озовава в коридора, се затичва към тоалетната, но буцата е по-бърза от нея — Тина се превива и повръща върху маратонките си.
В този момент господин Хагърти, който отговаря за поддръжката, се качва по стълбите; вижда я как отстъпва назад от димящия бълвоч и се затичва да ѝ помогне. Инструментите в чантите на колана му дрънчат.
— Хей, малката, как си?
Тина опипом търси стената, ръката ѝ е като от пластмаса. Всичко пред погледа ѝ е размазано. Очите ѝ са насълзени не само от повръщането. Упреква се, задето послуша Барбара и се довери на господин Ходжис, вместо да остави Пит сам да си оправи кашата. Ами ако той ѝ се разсърди и никога повече не ѝ проговори?
— Добре съм — отговаря. — Съжалявам, че изца… — Пред очите ѝ причернява. Не изпада в безсъзнание, но реалният свят сякаш се отдръпва и тя го наблюдава през замъглен прозорец, а не е в него. Плъзва се надолу по стената и с удивление наблюдава как коленете ѝ в зеления чорапогащник бързат да я пресрещнат. Хагърти я хваща, преди тя да се свлече на пода, взема я на ръце и я понася към лекарския кабинет на долния етаж.
Малкото зелено субару на Анди върши идеална работа на Морис — никой няма да му хвърли даже бегъл поглед, камо ли да го загледа. Такива коли са хиляди. Излиза на заден ход от уличката и потегля към Норт Сайд, като се оглежда за ченгета и стриктно спазва ограниченията на скоростта.
Отначало маршрутът му е почти като в петък вечер. Пак спира пред мола на Белоус Авеню и отново отива в магазин „Всичко за дома и градината“. От отдела за инструменти се снабдява с по-дълга отвертка и едно длето. Качва се в колата, потегля към камарата от тухли на Бърч Стрийт, в която някога се помещаваше Младежкият център, и паркира пак до надписа „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ“.
Идеално местенце за мръсни дела. Отляво и отдясно Морис е прикрит: от едната му страна има товаро-разтоварна площадка, от другата — висок жив плет. Може да бъде забелязан само отзад, откъм занемарения баскетболен корт и бейзболното игрище, но в този сутрешен час, когато хлапетата са на училище, там няма жива душа. Прикляква до прозорчето на мазето и с лекота забива отвертката в прогнилата дървена рамка, после взема длетото и разширява отвора. Стъклото издрънчава, но не се счупва — напуканият маджун лесно поддава. Вероятността старата сграда да е с охранителна система изглежда все по-малка.
Той оставя длетото и пак взема отвертката. Прокарва я през разширения процеп до охранителния райбер и силно натиска. Оглежда се, за да се увери, че още е сам — да, местенцето е скришно, обаче влизането с взлом посред бял ден е опасно занимание, — и вижда само една врана, кацнала на телефонен стълб. Вкарва длетото под дограмата, набива го с длан колкото се може по-навътре и с всички сили го натиска. Отначало прозорецът не помръдва, но след миг се плъзва нагоре сред пукот на дърво и облак прахоляк. Бинго. Морис избърсва потното си лице и оглежда вехториите, натрупани в мазето, за да се увери, че лесно ще се провре през отвора и ще скочи долу.
Но не веднага. Не и докато съществува дори най-малката вероятност някъде да се е включила безшумна алармена система.
Прибира инструментите в малкото зелено субару, качва се и потегля.
Тази сутрин Линда Саубърс ръководи заниманията по интереси в началното училище в Нортфийлд, но работата ѝ е прекъсната от Пеги Морън, която ѝ съобщава, че на дъщеря ѝ Тина, ученичка в прогимназия „Дортън“ на пет километра оттук, ѝ е прилошало.
— Сега е в лекарския кабинет — добавя шепнешком.
— Доколкото разбрах, повърнала и за малко изпаднала в несвяст.
— Божичко! — възкликва Линда. — На закуска беше много бледа, но като я попитах какво ѝ е, отговори, че е добре.
— Такива са децата. — Пеги подбелва очи. — Или правят мелодрами, или ни се сопват да не им се бъркаме в живота. Закарай я вкъщи. Аз ще поема учениците, а за следващите часове господин Яблонски ти е осигурил заместница.
— Ти си ангел! — Линда прибира учебниците в куфарчето си.
— Сигурно е грип — успокоява я Пеги и се настанява на стола ѝ. — Можеш да я заведеш на лекар, но защо да даваш трийсет долара? Пипнала е някой вирус.
— Знам — отговаря Линда… но не е съвсем сигурна.
През последните години с Том бавно, но уверено се измъкват от два дълбоки трапа: финансовите затруднения и брачните проблеми. След тежкото нараняване на съпруга ѝ бяха опасно близо до развод. После — като по чудо — започнаха да идват мистериозните парични пратки и положението започна да се пооправя. Все още не са излезли напълно нито от единия, нито от другия трап, но тя вече вярва, че ще се измъкнат.
Дава си сметка, че докато с Том са се борили да оцелеят (той водеше и допълнителна битка за физическото си оцеляване), са оставили прекалено дълго децата на автопилот. Чак сега, когато най-сетне може да поеме глътка въздух и да се огледа, започва да усеща, че нещо не е наред с Пит и Тина. Добри деца са, умни, не вярва някое от тях да е попаднало в обичайните тийнейджърски капани — алкохол, наркотици, дребни кражби, секс, — но има нещо нередно и тя подозира какво е. Мисли, че и Том таи същите подозрения.
Господ Бог спасил израилтяните от глад, като им пратил манна небесна, но парите не падат от небето, а идват от по-прозаични източници: заем от банка или от приятели, неочаквано наследство, помощ от състоятелни роднини. Мистериозните парични пратки не идваха от нито един от тези източници. Най-малко от роднини. През 2010 всички роднини на Том и Линда бяха закъсали като самите тях. Само че и децата са роднини, нали? Така е, макар че това лесно се забравя, защото са толкова наблизо. Абсурд е да се предположи, че Тина е изпращала парите. Когато пликовете започнаха да пристигат, беше само на девет, а и тя не може да пази тайна.
Пит обаче не прилича на сестра си, той е… сдържан. Линда помни как майка ѝ каза, когато той беше едва на пет годинки: „Това дете има катинар на устата.“
Само че откъде тринайсетгодишно хлапе би могло да се сдобие с толкова пари?
Докато шофира към прогимназия „Дортън“, за да вземе болната си дъщеря, Линда си мисли: „Не задавахме въпроси, никакви въпроси, защото се бояхме. Който не е преминал през трагедия като нашата, последвала нещастието с Томи, няма да ни разбере и нямам намерение да се оправдавам. Може да сме проявили малодушие, но имахме причини. Много причини. Най-важните бяха двете ни деца, които разчитаха на нашата подкрепа за препитанието си. Време е обаче да си зададем въпроса кой кого всъщност е подкрепял. Ако Пит е изпращал парите, а Тина е разбрала и заради това е толкова разтревожена, не бива да си заравям главата в пясъка, а да си отворя очите за истината. И да разбера какво се случва.“
Минава десет часът.
Ходжис е в съда и се държи примерно. Холи ще се гордее с него. Отговаря ясно и кратко на въпросите на адвоката на Плешивеца с голата тиква. Хитрецът иска да го предизвика да стане заядлив и войнствен — капан, в който Ходжис се хващаше, докато беше детектив, но сега успява да избегне.
Линда Саубърс шофира от училището към дома си, където ще накара бледата си, мълчалива дъщеря да изпие чай с джинджифил за успокояване на стомаха и ще я накара да си легне. Вече се е престрашила да я разпита за загадъчните пари, но ще я изчака да се почувства по-добре. Следобед ще си поговорят. Тъкмо и Пит ще се е върнал от училище и също трябва да участва в разговора. Ще са само тримата, което може би е за предпочитане. Том ще е зает с колеги от други агенции за недвижими имущества — ще ги развежда из офис сграда на осемдесетина километра северно от града, освободена неотдавна от Ай Би Ем, — и ще се върне чак след седем. Дори по-късно, ако спрат да хапнат някъде по пътя.
Третият час е и Пит има урок по физика. Очите му са приковани в господин Нортън, който говори въодушевено за бозона на Хигс и за големия адронен ускорител, но умът на момчето не е в Швейцария, а много по-близо. Преговаря за пореден път сценария за срещата следобед и отново си напомня: „Наличието на сценарии не означава, че Халидей ще го следва.“ Антикварят отдавна е в този бизнес и вероятно много пъти се е движил по ръба на закона. А той, Пит, е твърде млад, почти дете — не бива да го забравя! Трябва да е безкрайно предпазлив, за да компенсира липсата на опит. Трябва винаги да мисли, преди да каже нещо.
Най-вече трябва да е смел.
Ще каже на Халидей: „Половин хляб е по-добре от нищо, но в този свят на недоимък дори една филия е по-добре от нищо. Предлагам ти цели четирийсет. Добре си помисли!“
Ще каже на Халидей: „Не съм ти сексиграчка за рождения ти ден. Пак си помисли!“
Ще каже на Халидей: „Ако смяташ, че блъфирам, издай ме. Но тогава и двамата губим.“
„Ако съм съсредоточен и спокоен, ще оправя тази каша. И ще успея. Нямам избор.“
Морис Белами паркира откраднатото субару на две преки от „Резиденция «Дървеница»“ и тръгва пеша към общежитието. Спотайва се за малко във входа на магазин за вещи втора употреба и след като се уверява, че Елис Макфарлънд не е наблизо, се шмугва в скапаната сграда и се изкачва по стълбището до деветия етаж — днес по закона на Мърфи и двата асансьора са излезли от строя. Влиза в мизерното си жилище, напосоки грабва някакви дрехи, хвърля ги в единия сак и завинаги напуска лайняното общежитие. Още на първата пряка усеща болки в гърба, вратът му се схваща. Двата сака сякаш тежат по петдесет кила. Очаква всеки миг Макфарлънд да изникне изпод сянката на някоя тента, да го попита защо не е на работа, накъде се е запътил и какво има в чантите, а накрая да му каже: „Отиват право в затвора. Не минаваш през СТАРТ, не получаваш 200 долара.“30 Успокоява се чак когато „Резиденция «Дървеница»“ завинаги изчезва от погледа му.
Том Саубърс развежда колегите си брокери из празния комплекс, обитаван някога от Ай Би Ем, изтъква преимуществата му и ги подканва да направят снимки. Всички са въодушевени от възможностите, предлагани от този имот. Том също е доволен. В края на деня оперираните му крака и сменени стави ще го болят нечовешки, но засега е добре. Празният административно-производствен комплекс може да се окаже страхотна сделка. Животът най-сетне се преобръща.
Джером се появява на вратата на кабинета на Ходжис и изненадва Холи, която изписква от радост, че го вижда, а след миг — от уплаха, защото той я сграбчва през кръста и я завърта няколко пъти, както прави с малката си сестра. Повече от час двамата си бъбрят и си разменят новини, тя му излага своето виждане за случая Саубърс. Радва се, че Джером приема сериозно разсъжденията ѝ за тетрадката „Молескин“, но още повече се радва, че е гледал „Внедрени в час“. Зарязват темата за Питър Саубърс и обсъждат филма надълго и нашироко, сравнявайки го с другите от филмографията на Джона Хил. След това разговорът се насочва към компютърните приложения.
Само Андрю Халидей не е зает. Вече не го интересуват нито редки издания, пито млади сервитьори с впити черни панталони. Петрол и вода или въздух и вятър — на него му е все едно31. Спи „големия сън“ в локва съсирена кръв и по него кацат мухи.
Часът е единайсет. Температурата е вече двайсет и седем градуса, а по радиото съобщават, че следобед живакът ще удари трийсет и три. Хората обсъждат глобалното затопляне и всички са на мнение, че то е причината за нетипичната жега.
Морис два пъти минава със субаруто по Бърч Стрийт и със задоволство (но не и с изненада) установява, че около Младежкия център е все така пусто и безлюдно — няма полицаи, нито коли на охранителни агенции. Дори враната е отлетяла на по-хладно място. Морис обикаля из квартала и забелязва, че на алеята на бившата му къща е паркиран малък форд „Фокус“. Някой от съпрузите Саубърс се е прибрал по-рано от работа. Може би и двамата. Все му е едно. Връща се обратно при Младежкия център, като този път завива зад сградата и паркира на „своето местенце“, както вече го нарича.
Сигурен е, че наблизо няма никого, но все пак е добре да действа бързо. Занася саковете до отворения прозорец и ги пуска в мазето — те тупват глухо на пода, вдигайки две облачета прах. Той се оглежда за последен път и по корем се плъзва през прозореца.
Вдишва хладния въздух, изпълнен с миризмата на мухъл, и за миг му се завива свят. Залита и разперва ръце, за да запази равновесие. „От горещината е — казва си. — Беше твърде зает, затова не си забелязал, че си плувнал в пот. Пък и не си закусвал.“
Да, вярно е, но главната причина е по-елементарна и по-очевидна: остарял е и е отвикнал от физически труд — минаха години, откакто се бъхтеше в бояджийския цех на затвора. Трябва да забави темпото… До котела за парното зърва няколко обемисти кашона, надписани с печатни букви: „КУХНЕНСКИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ“. Сяда върху един и изчаква световъртежът да премине и пулсът му да се нормализира. Отваря сака, изважда малкия автоматичен пистолет на Халидей, затъква го в колана си, измъква ризата и я спуска над панталона. Взема само сто долара от парите на Анди, в случай че му се наложи неочакван разход. Смята вечерта да се върне тук, даже да преспи в мазето. Донякъде зависи от малкия крадец, по-точно — от мерките, които Морис ще трябва да приложи, за да си върне тетрадките.
„Няма да се спра пред нищо, копеленце — казва си. — Пред нищо!“
Време е да тръгва. Навремето щеше да се повдигне на ръце и да се промъкне през прозореца, но вече не е млад. Примъква до стената един от кашоните с надпис „КУХНЕНСКИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ“ (пита се с какво ли е пълен, та е толкова тежък — навярно вътре има повреден електрически уред), стъпва на него, прекачва се през прозореца и след пет минути пътува към „Редки издания — Андрю Халидей“. Ще остави колата на мястото, запазено за стария му приятел, и ще прекара следобеда в книжарницата, разхлаждана от климатика, в очакване на крадливото хлапе.
„Джеймс Хокинс — друг път!“ — казва си.
Часът е два и четвърт.
Ходжис, Холи и Джером се подготвят да заемат позициите си около нортфийлдската гимназия: Ходжис — пред централния вход, Джером — на ъгъла с Уестфийлд Стрийт, Холи — на Гарнър Стрийт. Когато двамата са по местата си, ще информират Ходжис.
В книжарницата на Лейсмейкър Лейн Морис оправя вратовръзката си, обръща табелата от „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ и отключва вратата, после отново сяда зад бюрото. Ако се появят клиенти, което не е особено вероятно по това време на деня, ще ги обслужи най-любезно. Ако хлапето влезе, докато вътре има хора, Морис ще измисли нещо. Ще импровизира. Сърцето му бие до пръсване, но ръцете му вече не треперят. „Аз съм вълк — казва си. — Ще хапя, ако се наложи.“
Пит е в час по творческо писане. Изучават „Елементи на стила“ от Стрънк и Уайт и днес разискват прочутото правило 13: „Избягвай ненужните думи“. За домашно трябваше да прочетат разказа на Хемингуей „Убийците“ и сега оживено го обсъждат. Изприказват се куп думи за това как Хемингуей избягва ненужните думи. Пит слуша с половин ухо. Често поглежда часовника си и стрелките, които неумолимо се движат към часа на срещата му с Андрю Халидей. И мислено преговаря сценария.
В два и двайсет и пет мобилният в предния джоб на панталона му започва да вибрира. Пит го изважда и вижда съобщение: „От мама: след часовете веднага си ела вкъщи, искам да поговорим.“
Стомахът му се свива, сърцето му превключва на по-висока скорост. Може би просто има нещо, което трябва да се свърши вкъщи. Не, едва ли. На езика на майка му „Искам да поговорим“ е равносилно на „Хюстън, имаме проблем“. Вероятно ще го разпитва за парите. Почти е сигурен, защото неприятностите винаги идват накуп. Явно Тина се е разприказвала.
Е, добре. Така да е. Ще се прибере и ще разговарят, но първо ще приключи с Халидей. Родителите му не са виновни, че се забърка в тази каша, и няма да ги принуди да се чувстват отговорни. Но и няма да се самообвинява. Изпращайки парите, направи необходимото, нищо повече. Ако Халидей се откаже от сделката и ако въпреки доводите, изложени от него, Пит, повика полицията, тогава ще е по-добре Том и Линда да не са запознати с подробностите, за да не ги обвинят в съучастие.
Мисли да си изключи телефона, но се отказва. Ако получи втори есемес от майка си или пък Тина му изпрати съобщение, ще е по-добре да знае. Поглежда си пак часовника и вижда, че е три без двайсет. Скоро последният звънец ще удари и той ще си тръгне от училище.
Пита се дали някога ще се върне.
Ходжис паркира тойотата на петнайсетина метра от главния вход на училището. Спирането тук е забранено, но в жабката той държи жълта табела с надпис „ПОЛИЦАЙ ПО СЛУЖБА“, която пази за такива случаи, и сега я слага на таблото. Щом чува училищния звънец, слиза от колата, обляга се на предния капак, скръства ръце и не откъсва поглед от вратите. Над тях е гравирано мотото на нортфийлдската гимназия: „ОБРАЗОВАНИЕТО Е СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА“ Ходжис държи мобилния си телефон, готов да набере номер или да отговори на обаждане — зависи откъде ще излезе момчето.
Не чака дълго — Пит Саубърс е сред първите, които тичешком слизат по широките гранитни стълби и щурмуват юнския ден. Повечето хлапета се движат на групички, но Саубърс е сам. Разбира се, и други излизат сами, но той изглежда някак отнесен, сякаш е в бъдещето, а не в настоящия момент. Ходжис, който още се радва на отлично зрение, забелязва каменното изражение на момчето и си казва, че е като на войник, влизащ в битка.
А може би хлапакът е притеснен заради предстоящите изпити.
Вместо да се насочи към жълтите автобуси, строени вляво от училището, Саубърс завива вдясно към мястото, на което с паркирал старият ДВО. Ходжис тръгва да го пресрещне, същевременно натиска бутона за бърза връзка с Холи:
— Тук е. Кажи и на Джером. — И без да чака отговор, затваря.
Момчето понечва да го заобиколи, но той му препречва пътя:
— Здрасти, Пит, може ли за момент?
Хлапакът изненадано се взира в него. Лицето му е красиво, но изпито, на челото му са избили младежки пъпки. Толкова силно е стиснал устни, че те сякаш са изчезнали.
— Кой сте вие? — пита. Без баналности като „Да, сър“ или „Какво обичате?“ Само „Кой сте вие“. Гласът му е напрегнат като изражението му.
— Казвам се Бил Ходжис. Искам да поговорим.
Край тях минават групички ученици, бърборят, смеят се, боричкат се, разменят си клюки, наместват раниците си. Някои поглеждат Пит и побелелия, оплешивяващ мъж, но не им обръщат внимание. Прекалено са заети със своите дела.
— За какво?
— Предлагам да седнем в колата. — Ходжис посочва тойотата. — Там ще си поговорим насаме.
— За какво? — повтаря Пит и не помръдва.
— Виж, сестра ти и приятелката ѝ Барбара Робинсън се обърнаха за съвет към мен. Барбара го предложила, защото съм стар приятел на семейството ѝ. Сестра ти много се безпокои за теб.
— Защо?
— Ако питаш защо Барб се е сетила тъкмо за мен, то е защото дълги години бях детектив в полицията.
В очите на момчето проблясва тревога.
— А ако питаш защо Тина се безпокои, ще ти обясня, но предпочитам да не е на улицата.
Изведнъж като по команда безпокойството изчезва от погледа на момчето и лицето му отново става безизразно. Като на покерджия. Ходжис е разпитвал заподозрени, които по същия начин са прикривали емоциите си, и знае, че такива хора най-трудно се пречупват. Ако изобщо се пречупят.
— Не знам какво ви е разправяла сестра ми, но тя няма основание за тревога.
— Ако е вярно всичко, което ми разказа, може и да има. — Ходжис пуска най-подкупващата си усмивка. — Хайде, Пит, няма да те отвлека. Кълна се.
Хлапакът колебливо кимва, но се сепва, като се приближават до тойотата и вижда табелата на таблото:
— Били сте детектив в полицията или все още сте?
— Бях — отвръща Ходжис. — От пет години съм пенсионер. А тази табелка… да речем, че ми е спомен. Понякога ми върши работа. Предлагам да се качим в колата и да поговорим. Дошъл съм като приятел. Не ме карай да стоя под това слънце, че ще се разтопя.
— Ами ако откажа?
Ходжис вдига рамене:
— Няма да те принудя насила.
— Добре, но само за малко. Днес трябва да се прибера пеш, за да купя от аптеката виокс за баща ми. Той тежко пострада преди няколко години.
Ходжис кимва:
— Знам. Пред Общинския център. Аз разследвах този случай.
— Така ли?
— Да.
Пит отваря дясната врата и сяда на мястото до шофьора. Не изглежда притеснен, задето е в колата на непознат човек. Нащрек е, но не и притеснен. Ходжис, който има зад гърба си поне десет хиляди оперативни беседи със свидетели и заподозрени, е убеден, че момчето вече е решило как да се държи, но не е сигурен дали решението му е да говори, или да мълчи. Така или иначе скоро ще се разбере.
Момчето е спокойно, но в момента, в който Ходжис сяда зад волана и включва двигателя, изведнъж се напряга и хваща дръжката на вратата.
— Успокой се, просто искам климатикът да работи. Адски е горещо, ако си забелязал — промърморва Ходжис. — Рано е за такива жеги, сигурно е от глобалното затоп…
— Да свършваме по-бързо, за да купя лекарството и да се прибера у дома. Какво ви е надрънкала сестра ми? Знаете, че е само на тринайсет, нали? Много я обичам, но майка я нарича Тина Мелодраматина. — И след това добавя, сякаш тази подробност обяснява всичко: — С приятелката си Елън не пропускат нито една серия от „Малки сладки лъжкини“.
Ясно, значи Саубърс е решил да не говори. Ходжис не е учуден. Сега задачата му е да го накара да промени решението си.
— Разкажи ми за парите, които идваха по пощата, Пит.
Малкият не трепва, лицето му не изразява тревога. „Очаквал е въпроса. Сетил се е какво ще го попитам още щом е чул името на Тина. А може би тя го е предупредила. Изпитала е угризения и му е изпратила есемес.“
— Имате предвид загадъчните пари ли? — уточнява Пит. — Така им викахме вкъщи.
— Именно.
— Започнаха да пристигат преди около четири години. Бях на възрастта на Тина. Всеки месец получавахме плик, адресиран до баща ми. Вътре бяха само банкнотите, нямаше бележка или писмо.
— Петстотин долара.
— Там някъде. Понякога може да са били малко повече или по-малко. Не бях винаги вкъщи при получаването на плика, а след първите няколко месеца нашите не говореха много по въпроса.
— За да не прогонят късмета ли?
— Да, нещо такова. В един момент на Тийнс ѝ влезе в главата някаква муха, че изпращам парите. Глупости на търкалета! Тогава нямах даже джобни.
— Щом не си бил ти, кой ги е изпращал?
— Не знам. — Млъква, сякаш че ще спре дотук, обаче след малко продължава. Ходжис го слуша мълчаливо, надявайки се Пит да изтърве нещо необмислено. Явно е интелигентен, но понякога дори интелигентните неволно се изпускат. Ако ги оставиш да говорят. — Нали сте чували по новините за разни филантропи, които на Коледа раздават по сто долара в „Уолмарт“ или в друг супермаркет?
— Да.
— Мисля, че и нашият случай е подобен. Някой богаташ е решил да се прави на Дядо Коледа и да помогне на пострадалите пред Общинския център. Взел е списъка с имената им и напосоки е избрал баща ми. — За първи път, откакто са в колата, момчето се обръща с лице към Ходжис и вперва в него поглед — уж искрен, обаче опитният детектив не му вярва.
— Възможно е да праща помощ и на други — продължава. — Сигурно на най-пострадалите, които не могат да работят.
„Добре се справяш, младежо — помисля си Ходжис. — Донякъде версията ти е логична.“
— Да раздадеш на Коледа хиляда долара в супермаркета на десет-двайсет случайни късметлии е едно, но е съвсем различно да изръсиш повече от двайсет хилядарки на едно семейство в рамките на четири години. Това са много пари, особено ако е пращал и на други.
— Може да е някоя финансова акула — подхвърля Пит. — От онези, дето спечелиха милиарди от хедж фондове, докато всички други обедняха. Сигурно е имал угризения.
Вече не гледа човека до себе си, а е вперил поглед в предното стъкло. На Ходжис му се струва, че от момчето идва някаква миризма: не на пот, а на обреченост. Отново прави асоциация с войник, който влиза в битка и знае, че вероятността да го ранят или убият е петдесет на петдесет.
— Чуй ме, Пит. Не ме интересува толкова историята с парите…
— Не съм ги пращал аз!
Ходжис продължава да го притиска. Открай време го бива в това.
— Попаднали са у теб случайно и си ги използвал, за да помогнеш на родителите си в трудни дни. Не е лошо… напротив, достойно е за възхищение.
— За мнозина няма да е така — промърморва Пит. — Тъй де, ако беше вярно.
— Грешиш. Повечето хора ще се съгласят с мен. Ще ти кажа нещо, за което можеш напълно да ми вярваш, защото се основава на четирийсетте ми години работа като полицай. Никой прокурор в този град, а и в цялата страна, не би повдигнал обвинение на дете, което е намерило пари и с тях е помогнало на семейството си. И то след като баща му е останал безработен, а после някакъв психар го е прегазил и го е превърнал в инвалид. Медиите ще разпънат на кръст всеки, който се опита да осъди това дете.
Пит мълчи и преглъща, сякаш се мъчи да сподави сълзите си. Истината напира да излезе, но нещо го възпира да я сподели. Нещо, което е свързано с парите. Ходжис е убеден в правотата на предположението си. Естествено, че му е любопитно да узнае как едно хлапе се е сдобило с такава сума, но много повече го интересува каква беда е сполетяла това хлапе сега.
— Изпращал си парите…
— За последен път ви казвам: не бях аз!
— … и всичко е вървяло гладко, докато си се забъркал в някаква голяма каша. Кажи ми какъв е проблемът, Пит. Позволи ми да ти помогна.
За момент момчето се поколебава дали да признае, после поглежда наляво, към табелата на таблото. Жълта е — цвят, предупреждаващ за опасност. „ПОЛИЦАЙ ПО СЛУЖБА“. Ходжис мислено се наругава, задето не я остави в жабката и не паркира по-надолу. Нищо нямаше да му стане, ако повърви стотина метра! Сто метра са нищо за човек като него, който всеки ден върви пеша за здраве.
— Няма проблем — отвръща Пит. Гласът му е механичен като компютърно генерираните съобщения от джипиеса на колата, но пулсът му тупти в слепоочията, ръцете му са здраво стиснати в скута и лицето му е изпотено въпреки климатика. — Не съм изпращал никакви пари. Извинете, но бързам за аптеката…
— Чуй ме — прекъсва го Ходжис. — Дори още да бях полицай, нашият разговор не е валиден пред съда. Непълнолетните като теб задължително се разпитват в присъствие на придружител. Освен това не съм ти прочел правата…
Изведнъж лицето на Пит се затваря като врата на банков трезор. Две думи в повече — „прочел правата“ — и Ходжис губи играта.
— Благодаря ви за загрижеността — казва хлапакът със същия любезен механичен глас и отваря вратата на колата, — но не съм се забъркал в никаква каша.
— Не е вярно! — Ходжис изважда от горния джоб на сакото си визитка и му я подава. — Вземи я. Обади ми се, ако размислиш. Какъвто и да е проблемът, вярвам, че ще мога да ти помог…
Вратата се хлопва. Докато гледа как Пит Саубърс бързо се отдалечава, Ходжис прибира визитката в джоба си и си помисля: „Издъних се, да му се не види! Преди шест години, дори преди две, щях да го пречупя.“
Лесно е да обвинява възрастта си, но вътрешният му глас — по-аналитичен и не толкова емоционален — му нашепва, че се заблуждава. Не е вярно, че беше на крачка от успеха. Пит обстойно се беше подготвил за предстоящата битка и беше психологически неуязвим.
Момчето стига до аптека „Сити“, изважда от задния си джоб рецептата и влиза в магазина. Ходжис натиска бутона за бързо избиране и се свързва с Джером.
— Бил! Как мина?
— Кофти. Знаеш ли къде е аптека „Сити“?
— Да.
— Хлапето е там, купува лекарство за баща си. Ела веднага. Малкият каза, че се прибира вкъщи, но ако ме е излъгал, искам да знам къде отива. Можеш ли да го проследиш? На мен ми е невъзможно, защото знае с каква кола съм.
— Готово. Тръгвам.
След по-малко от три минути Джером завива откъм съседната улица и вкарва автомобила на мястото, освободено от някаква жена, натоварила току-що двамата си бръмбазъци, твърде дребнички за гимназисти. Ходжис излиза от паркинга, махва на Джером и потегля към Гарнър Стрийт, където Холи е на пост, като пътьом ѝ телефонира. Ще изчакат заедно връщането на Джером.
Том Саубърс наистина е на виокс, откакто най-сетне се отказа от оксиконтина, но има достатъчно вкъщи. Сгънатото листче, което Пит изважда от задния си джоб и преглежда бързо, преди да влезе в аптека „Сити“, е съобщение от заместник-директора, напомнящ на горнокурсниците, че свободният ден в края на годината е мит и че отсъствията ще бъдат внимателно разглеждани от ръководството.
Пит не размахва листчето — Бил Ходжис може да е пенсионер, но няма вид да е изкукал. Не, хвърля му само бегъл поглед уж за да се увери, че е това, което му трябва, влиза в аптеката и забързано се приближава до гишето за рецепти в дъното. Аптекарят, господин Пелки, приятелски го поздравява:
— Здрасти, Пит, какво ти трябва?
— Нищо, господин Пелки, здрави сме вкъщи, но едни момчета ме преследват, искат да им дам отговорите на теста по история. Ще ми помогнете ли да се отърва от тях?
Господин Пелки сбърчва вежди и тръгва към вратата. Пит е толкова добро момче, винаги е усмихнат, въпреки че семейството им преживя трудни дни.
— Само ми ги покажи! Ще им кажа да се пръждосат.
— Не, недейте, аз ще се оправя с тях, но утре. Нека се поуспокоят. Само ми разрешете да изляза през задната врата…
Господин Пелки затворнически му намига, все едно казва, че и той някога е бил хлапе.
— Разбира се. Ела с мен.
Пит върви след него сред рафтове, претъпкани с бурканчета с балсами и кутии с таблетки. Влизат в малък кабинет и се приближават до задната врата, над която с големи букви е написано: „ВНИМАНИЕ, ЗАДЕЙСТВА СЕ АЛАРМА“. Господин Пелки набира кода, прикривайки клавиатурата със свободната си ръка. Разнася се бръмчене.
— Хайде, бягай — казва.
Пит благодари, излиза на товаро-разтоварната платформа и скача на напуканата циментова алея, по която излиза на Фредерик Огрийт. Оглежда се за колата на пенсионирания детектив и като се уверява, че я няма, се затичва. След двайсет минути е на обръщалото на Мейн Стрийт и макар че и там не забелязва синя тойота „Приус“, прави няколко обхода за заблуда. Тъкмо излиза на Лейсмейкър Лейн, телефонът му отново започва да вибрира. Този път е съобщение от сестра му: „Тина: Разговаря ли с господин Ходжис? Дано да сте се видели. Мама знае. НЕ ОТ МЕН, не съм ѝ казала нищо! Моля те, не ми се сърди. “
„Сякаш бих могъл да ѝ се разсърдя“ — казва си Пит. Ако имаха по-малка разлика във възрастта, може би между тях щеше да има ревност, както често става между братя и сестри, но в техния случай не е така. Понякога ѝ се ядосва, но никога не ѝ е бил истински сърдит, дори когато тя се държи като разглезено дете.
Значи истината за парите е излязла наяве. Е, добре, за тях ще си признае, обаче не и за тетрадките. Не е нужно да оповестява, че се е опитал да продаде най-личното притежание на един убит човек, за да може Тина да се запише в училище с индивидуални душкабинки. И да се откъсне от тъпоглавата Елън.
Знае, че шансовете му да излезе чист от тази каша, клонят към нула, но в един момент това стана от второстепенно значение — може би докато следеше как стрелките на часовника неумолимо се приближават към три часа. Сега му се иска само да изпрати тетрадките — и особено двата неиздадени романа от поредицата за Джими Голд — на Нюйоркския университет. Или може би на списание „Ню Йоркър“, където през петдесетте Ротстийн е публикувал разказите си. Андрю Халидей да го духа. Ще му го начука здраво. Няма да му позволи да продаде нито един от ръкописите на Ротстийн на някой смахнат богат колекционер, който да ги държи в тайно хранилище с климатик редом с безценната Библия от петнайсети век и с платна на Реноар и Пикасо.
Като по-малък Пит виждаше в тетрадките само заровено съкровище. Беше негово, защото той го беше намерил. Сега обаче е по-мъдър, и то не само защото се влюби в духовитата, хаплива, понякога безумно вълнуваща проза на Джон Ротстийн. Тетрадките не са негови и никога не са били. Не са принадлежали и само на Ротстийн, каквото и да си е мислел по време на отшелничеството си във фермата в Ню Хемпшир. Тези творби заслужават да бъдат четени от всички. Някой може да твърди, че през онзи зимен ден свлачището е оголило сандъка по една чиста случайност, но Пит е на друго мнение. Убеден е, че като кръвта на Авел тетрадките са викали изпод земята. Може да го нарекат дрислив, лигав идеалист, обаче не му пука. Понякога животът не е гаден.
Наближава книжарницата на Лейсмейкър Лейн. Зърва табелата със старинни ръкописни букви. Същият шрифт може да се види на входа на английски пъб, само че вместо „Редки издания — Андрю Халидей“ ще пише „Морният орач“ или нещо подобно. В този момент и последните съмнения на Пит се разсейват като дим.
„Джон Ротстийн не ти е сексиграчка за рождения ти ден, господин Халидей. Не е бил и няма да бъде. Няма да получиш нито една тетрадка. Ядец, малкия, както би казал Джими Голд. Ако се обадиш на ченгетата, ще им разкажа всичко. Да видим на кого ще повярват след онази твоя далавера с книгата на Джеймс Ейджи.“
Невидим, но много тежък товар пада от плещите му. Нещо в сърцето му си идва на мястото — за първи път от много дълго време. Тръгва към книжарницата с бърза крачка, без да осъзнава, че е свил ръце в юмруци.
Няколко минути след три — приблизително в часа, в който Пит сяда в тойотата на Ходжис — в книжарницата наистина влиза клиент: пухкав шишко, чиито очила с голям диоптър и посивяла козя брадичка не скриват приликата му с Елмър Фъд32.
— Мога ли да ви помогна? — пита Морис, макар че най-напред му идва да го посрещне с „Как си, док?“33
— Не знам — недоверчиво казва Елмър. — Къде е Дрю?
— В Мичиган по някакъв спешен семеен проблем.
— Знае, че Анди е от Мичиган, така че лъжата ще мине, но трябва да внимава със „семейните“ въпроси. Ако Анди някога му е говорил за роднини, Морис е забравил. — Аз съм негов стар приятел. Помоли ме да поема магазина днес следобед.
Онзи се замисля. Лявата ръка на Морис се плъзва към пистолета, затъкнат в колана му. Не иска да застреля този човек и да рискува някой да чуе изстрела, обаче ще го направи, ако се наложи. В кабинета на Анди има място и за Елмър.
— Бях му оставил депозит за една книга. Първото издание на „Уморените коне ги убиват, нали?“ от…
— Хорас Маккой — прекъсва го Морис. Книгите на полицата вляво от бюрото, зад които бяха скрити дисковете със записи от охранителните камери, са маркирани с листчета. Днес ги прегледа и видя, че са поръчки на клиенти. Романът на Маккой е сред тях.
— В добро състояние, с автограф. Само подпис, без посвещение. Гръбчето е леко потъмняло.
Елмър се усмихва:
— Точно.
Морис взема книгата от полицата, същевременно си поглежда часовника: 3:13. Часовете в нортфийлдската гимназия свършват в три, тоест най-късно до 3:30 хлапакът трябва да е тук.
Издърпва листчето и прочита написаното на него: „Ървинг Янковик, $750“ Подава томчето на Елмър и е усмихва:
— Помня вашата поръчка. Анди, или Дрю, както предпочита да го наричам напоследък, каза да ви предам, че ще ви струва само петстотин долара. Успял е да уговори по-добра цена и ви прави отстъпка.
При новината, че ще спести двеста и петдесет долара, подозрителността на Елмър към непознатия човек на мястото на Дрю се изпарява. Той вади чековата си книжка.
— Значи… без депозита… това прави…
Морис махва великодушно с ръка:
— Анди забрави да ми каже колко сте платили като депозит, но просто си го приспаднете. Сигурен съм, че ви има доверие.
— Би трябвало, след толкова години. — Елмър се привежда над щанда и започва да попълва чека. Пише влудяващо бавно. Морис си поглежда часовника. 3:16.
— Чели ли сте „Уморените коне ги убиват“?
— Не — отвръща Морис. — Тази книга я пропуснах.
Какво ще прави, ако Саубърс влезе, докато този претенциозен задник с козята брадичка продължава да се пипка с чека? Как ще каже на хлапака, че Анди е отзад в кабинета си, след като току-що съобщи на Елмър Фъд, че е в Мичиган? По слепоочията му избиват капчици пот и се стичат надолу по бузите му. Усеща ги. По същия начин се потеше в затвора, докато чакаше изнасилвачите си да му го вкарат.
— Великолепна книга! — възкликва Елмър. Ръката му с писалката замира над недописания чек. — Прекрасен черен роман и социален коментар, който съперничи на „Гроздовете на гнева“. — Той прави пауза и вместо да продължи да пише, се замисля. А часът е вече 3:18.
— Е… сравнението с „Гроздовете“ може би е малко пресилено, но определено съперничи на „В съмнителна битка“, който е по-скоро социалистически трактат, отколкото роман, не мислите ли?
Морис се съгласява. Ръцете му са като парализирани. Ако трябва да извади пистолета, като нищо ще го изтърве. Или ще си пусне куршум в цепката на задника. При тази мисъл го напушва смях и се изкисква — странен звук в това тясно помещение, натъпкано с книги.
Елмър смръщено вдига поглед:
— Нещо смешно ли казах? За Стайнбек ли?
— Не, не! — възразява Морис. — Само че… имам някакво заболяване. — Прокарва длан по влажната си страна. — В един момент се изпотявам и започвам да се смея неконтролируемо. — Изражението на Елмър Фъд го кара отново да прихне. Пита се дали двамата с Анди са правили секс. Представя си как телесата им подскачат и шляпат и се засмива още по-истерично. — Извинете, господин Янковик, няма нищо общо с вас. Впрочем… роднина ли сте на прочутия хуморист и автор на поппесни Ал Янковик Чудака?
— Не, не съм. — Онзи набързо подписва чека, откъсва го от кочана и го подава на Морис, като внимава пръстите им да не се докоснат. Морис се хили и си мисли, че тази сцена е достойна за роман на Ротстийн.
— Извинете, че се смея — избърборва и се киска още по-силно. Сеща се, че някои викат на известния певец и хуморист Ал „Ям-кур-ик“ — Но наистина не мога да се контролирам. — Часът с вече 3:21 и дори това му се вижда смешно.
— Разбирам. — Елмър притиска книгата до гърдите си и отстъпва назад. — Благодаря — измънква и се втурва към вратата.
Морис извиква подире му:
— И да кажете на Анди, че съм ви направил отстъпка. Когато го видите де. — Сега буквално заревава от смях, защото вицът е страхотен. „Когато го видите де!“
Когато пристъпът най-сетне преминава, часът е 3:25 и на Морис за първи път му хрумва мисълта, че може би напразно е бързал да изгони господин Ървинг „Елмър Фъд“ Янковик. Може би хлапето се е отказало. Може би няма да дойде, а това изобщо не е смешно.
„Е — казва си Морис, — ако ми погоди този номер, ще му отида на гости. И ще падне як майтап. Нали?“
Часът е четири без двайсет.
Паркирането вече не е проблем; родителите, които преди малко бяха задръстили района около училището, са качили децата си в колите и са потеглили към къщи. И автобусите са заминали. Ходжис, Холи и Джером са в мерцедеса, който някога принадлежеше на Оливия, братовчедката на Холи. Тъкмо с този мерцедес бе извършено ужасното масово убийство пред Общинския център, но в момента тримата не мислят за това. Занимава ги друг случай и говорят предимно за сина на Томас Саубърс.
— Малкият е сгазил лука, но трябва да му се признае, че мозъкът му щрака бързо — отбелязва Джером. Трябваше да го проследи, но след като го чака десет минути пред „Сити“ и накрая влезе в аптеката, установи, че е офейкал. — Професионалист не би се справил толкова ловко.
— Вярно — съгласява се Ходжис. Хлапето се оказа костелив орех, по-костелив от онзи крадец на самолети Мадън. Не си направи труда да разпита аптекаря, защото му беше ясно какво се е случило. Явно господинът познава хлапака, защото той от години купува лекарства за баща си. Пит му е пробутал някаква измислена история, човекът го е пуснал през задната врата и пиленцето е изхвърчало. Не бяха покрили Фредерик Стрийт, защото не предполагаха, че ще е необходимо.
— И сега какво? — пита Джером.
— Мисля да отидем у семейство Саубърс. Имахме шанс да спазим обещанието си към Тина и да не замесваме родителите, но току-що го проиграхме.
— Няма как да не са разбрали, че синът им изпраща парите — отбелязва Джером. — В крайна сметка, родители са му.
Ходжис мисли да отвърне с поговорката „Никой не е по-сляп от онзи, който не иска да прогледне“, но само свива рамене.
До момента Холм не се е включила с някакво предложение. Седи мълчаливо зад волана на огромната кола, скръстила е ръце на гърдите си, а пръстите ѝ барабанят по раменете ѝ. Изведнъж се обръща към задната седалка, където се е разположил Ходжис:
— Пита ли момчето за тетрадката?
— Не остана време. — Холи си е навила на пръста за тази тетрадка и може би трябваше да ѝ угоди и да пита, но истината е, че не му дойде наум. — Хлапето избяга ненадейно. Дори не взе визитката ми.
Тя посочва училището:
— Така и така сме тук, да поговорим с господин Хипи Рики. — И след като не получава отговор от никого, добавя: — Къщата на Саубърс няма да избяга.
— Добре, да се видим с даскала, няма лошо — казва Джером.
Ходжис въздъхва:
— И какво ще му кажем? Че един от учениците му е намерил или може би е откраднал куп пари и е пращал всеки месец на родителите си по няколко стотачки като социална помощ? Мисля, че е редно родителите да научат първи, а не някакъв учител, който, предполагам, въобще не е в час с тази история. Пит трябва да разкаже всичко на майка си и на баща си. Така ще оневини сестра си.
— Но ако се е забъркал в нещо, което не може да сподели с тях? И ако все пак е искал да се посъветва с възрастен човек… — подхваща Джером.
Сега е с четири години по-голям от времето, когато помагаше на Ходжис да се справи с Брейди Хартсфийлд. Достатъчно голям е да гласува и да си купува алкохол, но не е забравил какво е да си седемнайсетгодишен и да си оплел конците. Когато такова нещо ти се случи, искаш съвет от човек с по-голям житейски опит.
— Джером е прав — обажда Холи и пак се обръща към Ходжис. — Да си поприказваме с този учител и да разберем дали Пит не го е молил за съвет. Ако пита защо се интересуваме…
— Разбира се, че ще ни пита — прекъсва я той. — А не мога да се позова на задължение за поверителност. Не съм адвокат.
— Нито пък свещеник — добавя Джером, с което не ги улеснява.
— Ще кажем, че сме приятели на семейството — отсича Холи и отваря вратата на колата. — Което е вярно.
— Имаш шесто чувство, а? — подхвърля Ходжис. — Прав ли съм?
— Да. Имам Холи-чувство. Да вървим.
Докато тримата изкачват широките стъпала под лозунга „ОБРАЗОВАНИЕТО Е СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА“, Питър Саубърс влиза в книжарницата „Редки издания — Халидей“. Тръгва по централната пътека, но се спира и сбърчва вежди. Човекът зад бюрото не е Андрю Халидей. В много отношения той е абсолютен антипод на господин Халидей: не е червендалест, а блед (само устните му са необичайно червени); не е плешив, а белокос; не е дебел, а слаб. Направо мършав. О, боже! Пит очакваше сценарият му да отиде на кино, но не толкова бързо.
— Къде е господин Халидей? Имам уговорена среща с него.
Непознатият се усмихва:
— Да, знам, макар че не спомена името ви. Каза само, че има среща с един младеж. Чака ви в кабинета си. — Което е вярно. В известен смисъл. — Почукайте и влезте.
Пит донякъде се успокоява. Логично е Халидей да иска да разговарят в кабинета му, а не тук отпред, където клиент, търсещ старо копие на „Да убиеш присмехулник“, може да ги прекъсне. Книжарят внимава, мисли с един ход напред. Пит трябва да направи същото, ако не иска да проиграе неголемия си шанс да се измъкне невредим.
— Благодаря — казва и тръгва между високите стелажи с книги към дъното на магазина.
Морис го изчаква да отмине бюрото, става и бързо и безшумно отива до входната врата. Обръща табелата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“.
После пуска резето.
Секретарката в приемната на нортфийлдската гимназия гледа с любопитство тримата посетители, дошли след края на часовете, но не задава въпроси. Вероятно предполага, че са роднини на някой двойкаджия, дошли да молят учителя да се смили над него. Каквито и да са, това не я засяга. Проблемът е на Хауи Рикър.
Тя прави справка с многоцветните магнитни етикети на информационното табло и обявява:
— Би трябвало да е в стаята си. Триста и девета на трети етаж. Но ви моля да надникнете през прозорчето да проверите дали не е зает. Днес има консултации до четири, а в края на учебната година много ученици търсят помощ за изпитите. Или молят за удължаване на срока за предаване на курсовите работи.
Ходжис ѝ благодари и тримата тръгват нагоре по стълбището, стъпките им прокънтяват в коридора. Някъде отдолу се чува музика — училищен квартет изпълнява „Грийнсливс“34, — от горните етажи проехтява плътен мъжки глас, който извиква веселяшки:
— Левак си ти, Малоун!
Стая 309 е към средата на коридора на третия етаж. Господин Рикър, издокаран с крещяща риза с ориенталски мотиви, и с разхлабена вратовръзка над разкопчаната яка, говори с момиче, което драматично жестикулира. Рикър вдига поглед, вижда, че има посетители, и отново се обръща към момичето.
Те чакат до стената, на която са разлепени рекламни плакати за летни курсове, летни семинари, летни екскурзии и танцова забава по случай края на учебната година. Две момичета, екипирани с шапки и с фланелки за софтбол, се задават по коридора. Едното подхвърля бейзболна ръкавица от едната в другата си ръка.
Телефонът на Холи иззвънява със злокобната мелодия от филма „Челюсти“. Без да забавя крачка, едната хлапачка измърморва: „Ще ти трябва по-голяма лодка“35 и двете се ухилват.
Холи поглежда телефона, прибира го и обяснява:
— Есемес от Тина.
Ходжис въпросително повдига вежди.
— Майка ѝ знае за парите. Ще кажат на баща ѝ веднага щом се върне от работа. — Тя кимва към затворената врата на Рикър. — Вече нямаме причина да пазим тайна.
Пит отваря вратата на тъмния кабинет и първото, което му прави впечатление, е нетърпимата воня. Мирише едновременно на вкиснато и на метал, все едно стоманени стружки са смесени с развалено зеле. После чува приглушено жужене. „Мухи“ — помисля си и макар че в тъмнината не вижда нищо, смрадта и звукът се сливат в съзнанието му и се стоварват върху сетивата му като тежка мебел. Обръща се, за да побегне.
Служителят с червените устни стои под един от глобусите, които осветяват задната част на магазина, и държи странно симпатичен пистолет: червено-черен, гравиран със златни заврънкулки. „Не е истински — минава през ума на Пит. — Във филмите винаги изглеждат истински.“
— Бъди разумен, Питър — казва онзи. — Не постъпвай безразсъдно и няма да пострадаш. Само ще си поговорим.
„Лъжеш! Погледът те издава!“ — помисля си момчето.
— Обърни се, направи крачка напред и запали лампата. Ключът е вляво от вратата. После влез, но не се опитвай да затвориш вратата, освен ако не искаш да получиш куршум в тила.
Пит се подчинява. Вътрешните му органи сякаш са се откачили и хаотично се движат. Моли се да не се напишка като бебе. Голямо чудо — няма да е първият, който се подмокря, когато срещу него е насочен пистолет, — но му се струва много важно. Търси пипнешком ключа на стената, намира го и го натиска. Вижда ужаса върху окървавения килим, опитва се да изкрещи, но диафрагмата му е стегната и от гърлото му излиза само немощен стон. Бръмчащите мухи кръжат над трупа и кацат върху това, което е останало от лицето на Андрю Халидей. А то не е много.
— Да, знам — съчувствено кима служителят. — Не е приятна гледка. Но нагледните уроци винаги са такива. Той ме ядоса, Пит. Ти искаш ли да ме ядосаш?
— Не. — Гласът на Пит е изтънял и трепери. Звучи повече като гласа на Тина, отколкото като неговия. — Не искам.
— Значи си разбрал урока. Хайде, влизай. Движи се много бавно. Мини по края, ако искаш да избегнеш гадорията на пода.
Пит пристъпва бавно край една от библиотеките отляво и почти не чувства краката си. Старае се да избягва просмуканите с кръв участъци на килима, обаче те са твърде малко. Първоначалната му паника се заменя от вледеняващ ужас. Червените устни не излизат от ума му. Сеща се за приказката за Червената шапчица и си представя как големият лош вълк ѝ казва: „За да те целувам по-добре, моето дете.“
„Мисли логично! — заповядва си. — Мисли или това ще ти е краят. Шансът ти да оцелееш е малък, но ако не разсъждаваш трезво, със сигурност ще загинеш.“
Продължава по ръба на подгизналия от кръв килим и се спира до нисък шкаф от черешово дърво. За да мине по-нататък, трябва да го заобиколи, което означава да стъпи в черно-моравата локва и обувките му да изджвакат в кръвта. На шкафа стоят кристални гарафи (вероятно с алкохол) и няколко чаши за уиски, а на бюрото — брадвичка. Острието ѝ отразява светлината от запалените лампи. Явно е оръжието, с което човекът с червените устни е убил Халидей. Брадвата би трябвало да смрази от ужас Пит, обаче се случва тъкмо обратното — действа му като шамар и умът му се прояснява.
Вратата зад гърба му хлопва. Служителят, който навярно не е никакъв служител, се обляга на нея и насочва симпатичния пистолет към Пит.
— Така — казва и се усмихва. — Сега да поговорим.
— За… за… — момчето прочиства гърлото си и опитва пак. Този път гласът му прозвучава по-нормално. — За какво? За какво да говорим?
— Не се прави, че не разбираш. За тетрадките. Които открадна.
Този път всичко си идва на мястото и Пит зяпва. Служителят, който не е служител, се изкисква:
— А, виждам, че зацепи. Кажи ми къде са и може да не те убия.
Пит не му вярва.
Знае прекалено много и онзи няма да го пощади.
Консултацията сигурно е минала добре, защото момичето се усмихва на излизане от стаята на господин Рикър и дори помахва на тримата… по-точно на Джером. След това изчезва забързано по коридора.
Учителят, който е изпратил момичето до вратата, се обръща към Ходжис и сътрудниците му:
— Мога ли да ви помогна, господа, и на вас, милейди?
— Едва ли — отговаря Ходжис, — но си струва да опитаме. Удобно ли е да влезем?
— Разбира се.
Сядат на първите чинове като примерни ученици. Рикър се настанява върху бюрото си — нещо, което не си беше позволил преди малко.
— Не ми приличате на родители — подхваща. — Каква е целта на посещението ви?
— Става дума за един от учениците ви — отговаря Ходжис. — Питър Саубърс. Подозираме, че се е забъркал в нещо неприятно.
Рикър се намръщва:
— Пит ли? Надали. Той е един от най-добрите ученици, които някога съм имал. Истински обича литературата, особено американската. Всеки срок е в списъка с отличниците. В какво смятате, че се е забъркал?
— Лошото е, че и ние не знаем. Питах го, но ми отговори с ледено мълчание.
Рикър се намръщва още повече:
— Странно, нетипично е за него.
— Изглежда, преди няколко години е намерил голяма сума пари. Ако не възразявате, ще ви разкажем всичко, което знаем. Няма да отнеме много време.
— Само да не е свързано с наркотици!
— Не е.
— Слава богу — с облекчение въздъхва Рикър. — Напатил съм се от такива случаи. Умните деца са изложени на риск колкото и глупавите. Дори повече. Е, слушам ви. Дано мога да ви помогна.
Ходжис разказва за пликовете с пари, които започват да пристигат в къщата на Саубърс през най-трудните дни за семейството. Описва как в един момент загадъчните пратки спират, а седем месеца по-късно Пит започва да проявява признаци на тревожност и стрес. Завършва с мнението на Тина, че брат ѝ сигурно се е опитал да се сдобие с още пари — може би от същия тайнствен източник — и в резултат се е забъркал в някаква голяма каша.
— Пуснал си е мустаци — замислено промърморва Рикър. — Вече не е при мен, а в класа по творческо писане на госпожа Дейвис, но онзи ден го видях в коридора и го избъзиках за мустака.
— Как го прие? — намесва се Джером.
— Не знам дали ме чу. Сякаш беше на друга планета. Но от мен да го знаете — тийнейджърите са отнесени. Особено когато лятната ваканция наближава.
— Да ви е споменавал за някаква тетрадка? Марка „Молескин“? — пита Холм и го гледа с надежда.
Рикър се замисля.
— Не — отсича най-накрая. — Не ми е споменавал.
Холи посърва.
— Да ви е търсил за някакъв съвет? — обажда се Ходжис. — Да е споделял някаква тревога, колкото и маловажна наглед? Имам дъщеря и знам, че децата понякога говорят за проблемите си закодирано.
Рикър се усмихва:
— Прословутото „Един приятел е закъсал…“
— Моля?
— Ами, например „Един приятел е закъсал — направил е бебе на гаджето си.“ Или „Един приятел е написал със спрей антигей лозунги на стената в мъжката съблекалня.“ Всеки учител с две-три години опит разпознава кода „един приятел“.
— Пит Саубърс разказвал ли ви е нещо за „един приятел“? — пита Джером.
— Не, доколкото си спомням. Съжалявам. Ако можех, щях да ви помогна.
Холи смотолевя тихо и без особена надежда:
— Може би приятел, който е водил таен дневник или е открил ценна информация в тетрадка?
Рикър отрицателно поклаща глава:
— Не. Много съжалявам. Боже мой, ужасно е, ако Пит наистина е в беда. Написа един от най-хубавите реферати, които съм чел от ученик. За трилогията за Джими Голд.
— Джон Ротстийн — усмихва се Джером. — Имах тениска с надпис…
— Сещам се — прекъсва го Рикър. — „Заеби, хич да не ти пука.“
— Не, другото: „Не съм ти сексиграчка за рождения ти ден.“
— А, да — казва Рикър и също се усмихва. — Другата прочута фраза.
Ходжис става.
— Аз си падам повече по Майкъл Конъли. Благодаря ви за отделеното време — казва и подава ръка за довиждане. Джером също става, но Холи не помръдва.
— Джон Ротстийн ли? — промърморва. — Авторът на романа за онова момче, което избягва от родителите си в Ню Йорк?
— Да, това е първата книга от трилогията за Джими Голд. Пит беше луд по този писател. Може би все още е. В университета ще открие нови идоли, но когато беше в моя клас, Ротстийн беше бог за него. Чели ли сте го?
— Не — признава Холи и също става. — Обаче съм киноманка и често посещавам сайта „Дедлайн“, за да вляза в крак с последните холивудски новини. Та там прочетох, че много продуценти са искали да правят филм по романа му „Беглецът“. Предлагали му луди пари, но той им казвал да вървят по дяволите.
— Да, изглежда правдоподобно — отбелязва Рикър. — Ротстийн е бил прочут с чепатия си нрав. Ненавиждал киното. Смятал, че е за идиоти. Присмивал се на думата кинематография. Мисля, че дори има есе на тази тема.
Лицето на Холи се прояснява:
— След убийството му не намират завещание, затова и досега не филмират книгите му. Заради юридически спънки.
— Холи, време е да вървим — подканя я Ходжис. Бърза да отидат у семейство Саубърс. Където и да е Пит сега, все някога ще се прибере вкъщи.
— Да… добре… — въздъхва тя. Въпреки че наближава петдесетте и пие лекарства за стабилизиране на настроението, емоциите ѝ още са като шеметно увеселително влакче, което ту се спуска, ту се изкачва по релсите. Сега пламъкът в очите ѝ угасва и тя видимо унива. Ходжис ѝ съчувства, иска му се да ѝ каже, че шестото чувство невинаги води в правилната посока, обаче все пак трябва да го следваме. Защото ако се окаже вярно, е чисто злато. Може да не е кой знае каква велика мъдрост, но непременно ще я сподели с Холи, когато останат насаме. За да смекчи разочарованието ѝ.
— Още веднъж благодаря, господин Рикър — казва и отваря вратата. Отвън, приглушено като в сън, долита мелодията на „Грийнсливс“.
— Господи! — възкликва Рикър. — Момент!
Те се обръщат.
— Неотдавна Пит поиска да разговаря с мен по един въпрос. Но аз изслушвам толкова много ученици, че…
Ходжис кимва с разбиране.
— А и не беше някаква бурна, драматична тийнейджърска история. Просто проведохме приятен разговор. Беше ми излязло от ума, но се сетих, като споменахте тази книга, госпожице Гибни. „Беглецът“. — Поусмихва се и добавя: — Всъщност и Пит тогава сподели за „един приятел“, само че в неговия случай беше чичо.
У Ходжис изведнъж припламва нещо ярко и горещо — като искра от фитил на бомба.
— С какво чичото на Пит е заслужил такова внимание?
— Притежавал копие от първото издание на „Беглецът“ с автограф от Ротстийн и му го подарил, защото знаел, че племенникът му е фен на този автор. Поне това беше версията му. Пит проучваше възможностите да продаде ценното томче. Учудих се, че е готов да се раздели с книга, подписана от литературния му идол, но обясни, че с парите ще помогне на сестра си да се запише в едно частно училище, забравих кое точно…
— „Чапъл Ридж“! — възкликва Холи. Очите ѝ отново греят.
— Май да.
Ходжис бавно тръгва обратно към бюрото:
— Кажете ми… кажете ни… всичко, което си спомняте от разговора.
— Всъщност това е всичко. А, и една подробност, която според мен е пълна измишльотина на Пит: чичо му спечелил книгата на покер. Как не! Това може да се случи в роман или във филм, но не и в живота. Но, разбира се, понякога животът подражава на изкуството.
Ходжис се готви да зададе очевидния въпрос, обаче Джером го изпреварва:
— Пита ли ви за търговци на редки издания?
— Да, тъкмо затова беше дошъл. Носеше списък с имената на местни книжари, сигурно свален от интернет. Посъветвах го да стои по-далеч от единия. Ползва се е лоша репутация.
Джером поглежда Холи. Холи поглежда Ходжис. Ходжис поглежда Хауард Рикър и задава втория очевиден въпрос. Вниманието му е изострено, фитилът в главата му гори с ярка светлина.
— Как се казва книжарят с лошата репутация?
Пит вижда само една възможност за спасение. Докато човекът с червените устни и с жълтеникавото лице не знае къде са тетрадките на Ротстийн, няма да натисне спусъка на пистолета, който изглежда все по-малко симпатичен.
— С Халидей сте партньори, нали? — Вирва брадичка към трупа, като се старае да не гледа ужаса на килима. — В комбина си с него.
Човекът с червените устни се изкикотва и прави нещо, което потриса Пит, който до този момент е смятал, че вече нищо не може да го шокира. Изхрачва се върху трупа.
— Никога не ми е бил партньор. Имаше възможност, но си изпусна шанса преди много време, когато още не си бил дори сперматозоид в тестисите на баща си. И колкото и да се възхищавам на опита ти да отклониш въпроса, настоявам да се придържаме към темата. Къде са тетрадките? Вкъщи ли си ги занесъл? Между другото, аз живеех някога в същата къща. Не е ли мило съвпадение?
Това също го потриса.
— Живял си…
— Все едно, това е минало. Питам там ли са тетрадките сега?
— Не. Бяха, но ги преместих.
— Дали да ти вярвам? Май послъгваш.
— Преместих ги заради него. — Пит отново посочва с брадичка към трупа. — Опитах се да му продам няколко, но той ме заплаши, че ще ме издаде на полицията. Налагаше се да ги преместя.
Човекът с червените устни се замисля, после кимва:
— Да речем, че е така. Връзва се с неговата версия. Е, къде са сега? Изплюй камъчето, Питър. Хайде, говори. Ще е по-добре за двама ни, особено за теб. „Ако с това се свърши, добре ще е да се извърши бърже.“ „Макбет“, първо действие.
Пит мълчи. Ако си признае, ще умре. Това е явно същият човек, който преди повече от трийсет години е откраднал тетрадките на Ротстийн. Вече всичко му е ясно. Откраднал ги е и го е убил. А сега е убил и книжаря. Дали някакви задръжки ще му попречат да прибави към жертвите си и Питър Саубърс?
Онзи сякаш чете мислите му:
— Не е речено, че ще те убия. Или поне няма да е с първия куршум. Първо ще те гръмна в крака. Ако не проговориш, ще те гръмна в топките. А без топки животът губи смисъл за младок като теб. Нали?
Притиснат в ъгъла, Пит изпитва палещата ярост и безсилието, типични за всеки юноша.
— Ти си го убил! — В очите му бликват сълзи и се стичат по бузите му на топли струи. — Ограбил си го и си го убил! Убил си Джон Ротстийн! Най-великия писател на двайсети век! Заради парите! Само заради парите!
— Не заради парите! — изграква убиецът с червените устни. — Той предаде Джими Голд! — Пристъпва крачка напред и машинално отпуска пистолета. — Изпрати го по дяволите, превърна го в пършив рекламен агент! Впрочем кой ти дава правото да играеш ролята на морален съдник? Щеше да продадеш тетрадките, нали? Аз няма да ги продам! Някога, когато бях млад и глупав, може би щях да го направя, но не и сега. Искам да ги прочета! Те ми принадлежат! Искам да докосна страниците и да почувствам думите, написани от собствената ръка на Ротстийн. Само тази мисъл съхрани разума ми през тези трийсет и шест години! — Прави още една крачка напред. — А парите в сандъка? Сви и тях, нали? Разбира се, че си ги свил. Видя ли кой е крадец? Не аз, а ти! Ти!
При това обвинение — несправедливо, но донякъде вярно — яростта отново се надига в гърдите на Пит. Без да мисли, грабва едната гарафа и с всички сили я запраща към своя инквизитор. Онзи е неподготвен. Стряска се и леко се извърта надясно. Гарафата улучва рамото му, пада на килима, стъклената запушалка изхвърчава. Вонята на кръв се смесва със стипчив, остър мирис на уиски. Мухите се разхвърчават и сърдито бръмчат, задето са им прекъснали храненето.
Забравил за пистолета, Пит грабва другата гарафа и замахва с нея като със сопа, но се спъва в краката на мъртвеца, пада на коляно и когато човекът с червените устни натиска спусъка (изстрелът напомня ръкопляскане), куршумът минава над главата на Пит — зззззз — толкова близко, че почти разделя косата му на път. Той хвърля втората гарафа и уцелва брадичката на мъчителя си. Руква кръв, онзи надава вик, полита назад и се блъсва в стената.
Пит няма време да се обърне и да грабне още една гарафа. Скача на крака и сграбчва от бюрото брадвичката, но не за гумираната дръжка, а за стоманената част. Острието се забива в дланта му, обаче той почти не усеща болка, сякаш раната е на ръката на друг човек, намиращ се на километри разстояние. Инквизиторът с червените устни не е изпуснал пистолета и отново се прицелва. Пит не е в състояние да разсъждава, обаче нещо в съзнанието му — нещо, неизползвано досега — му подсказва, че ако се хвърли към мръсника, ще го надвие — по-млад е от него и по-силен — и ще изтръгне пистолета от ръката му. Обаче бюрото е помежду им, затова мята брадвичката. Тя полита към човека с червените устни и се върти във въздуха като томахавка.
Онзи изкрещява, привежда се и вдига ръката с пистолета, за да предпази лицето си. Тъпата част на брадвичката улучва ръката му. Пистолетът изхвърчава, удря се в една полица с книги и издрънчава на пода. Отново прокънтява изстрел. Пит не знае в какво се е забил вторият куршум, важното е, че не е уцелил него.
Мръсникът запълзява към пистолета, побелялата му коса пада върху очите му, от брадичката му капе кръв. Кошмарно бърз е… като гущер. Пит изчислява — пак на подсъзнателно ниво, — че ако се опита да го изпревари, ще загуби. За малко, но все пак ще загуби. Може да сграбчи ръката на онзи, преди да е натиснал спусъка, но шансът не е голям.
Затова хуква към вратата.
— Върни се, лайнар! — извиква човекът с червените устни. — Не сме приключили!
Способността на Пит да разсъждава трезво за кратко се завръща. „О, не, приключихме“ — казва си.
Отваря вратата, привежда се, изскача от кабинета, трясва вратата зад гърба си и се втурва към изхода и към блажения живот на хората отвън. Зад него отново проехтява изстрел — приглушен — и той отново машинално се привежда, ала не усеща нито удар от куршум, нито болка.
Дръпва предната врата, но тя не се отваря. Трескаво се озърта и вижда, че инквизиторът излиза от кабинета на Халидей, кръвта по долната му челюст е като козя брадичка. Вдига пистолета и се опитва да се прицели. Пит отчаяно се вкопчва в резето — пръстите му са безчувствени, но все пак успява да го завърти. След секунда е на тротоара, напечен от слънцето. Няма кой да го види, наоколо няма жива душа. През този горещ делничен следобед бутиците на Лейсмейкър Лейн са пусти.
Питър се затичва, без да мисли къде отива.
Ходжис е зад волана на мерцедеса на Холи. Спазва всички пътни знаци и не фучи бясно от една в друга лента, но кара максимално бързо. Не се учудва, че този пробег от Норт Сайд до книжарницата на Халидей на Лейсмейкър Лейн му навява спомени за друг, по-бесен пробег със същата кола. Тогава обаче шофираше Джером.
— Сигурна ли си, че братът на Тина е отишъл при онзи книжар? — обажда се Джером. Този път той е на задната седалка.
— Сигурна съм — отговаря Холи, без да откъсва поглед от айпада си, който е извадила от жабката на мерцедеса. — Отишъл е и мисля, че знам защо. Не става дума за книга с автограф. — Тя чука с пръст по екрана и мърмори: — Хайде, хайде, хайде, зареди се, тъпчо!
— Какво търсиш, Холибери? — Джером се привежда между седалките.
Тя го поглежда накриво:
— Не ме наричай така, знаеш, че мразя!
— Извинявай, извинявай. — Той забелва очи.
— Ще ти кажа след минутка — продължава Холи. — Само да се зареди това чудо. Ох, защо нямам уай-фай? Скапаната мобилна връзка е толкова бавна и дрислива.
Ходжис се разсмива. Не може да се сдържи. Холи поглежда на кръв и него, но пръстите ѝ продължават да пробягват по екрана.
Ходжис минава по рампата и излиза на експресния градски виадукт.
— Има логика — обръща се към Джером. — Особено ако допуснем, че „книгата“, която Пит е споменал на Рикър, всъщност е тетрадката, видяна от Тина. Същата, която той е скрил под възглавницата си.
— О, точно тя е! — натъртва Холи, без да вдига очи от айпада. — Вярвайте на Холи Гибни! — Вкарва някакви данни, плъзга пръст през екрана… и надава гневен вик, от който двамата ѝ спътници се сепват. — Проклетите реклами ме побъркват!
— По-спокойно — промърморва Ходжис.
Тя сякаш не го чува, а казва:
— Ще видите. Ще видите, че съм права!
— Парите и тетрадката са били на едно и също място — обобщава Джером. — И малкият Пит Саубърс ги е намерил. Това е хипотезата, така ли?
— Да — отвръща Ходжис.
— А написаното в тетрадката е ценно и може да се продаде — разсъждава на глас Джером. — Само че един почтен търговец на редки издания не би се осмелил да…
— ОТКРИХ ГО! — извиква Холи и двамата мъже подскачат. Мерцедесът поднася. Шофьорът в съседното платно ядосано натиска клаксона и прави недвусмислен жест.
— Какво откри? — пита Джером.
— Не какво, Джером, а кого! Джон Ротстийн! Убит през 1978! Трима обирджии са проникнали с взлом в къщата му в Ню Хемпшир и са го убили. Разбили са и сейфа. Ето какво пише в „Юниън Лидър“, ежедневника на Манчестър, Ню Хемпшир, три дни след убийството.
Докато Холи чете, Ходжис напуска експресния виадукт и продължава по Мейн Стрийт.
— „Налага се предположението, че крадците не са търсели само пари. Източник, близък до разследването, потвърди наличието на данни, че са задигнали известен брой тетрадки с творби на господин Ротстийн, написани след оттеглянето му от обществения живот. Според същия източник тетрадките, за съществуването на които потвърди и икономката на Джон Ротстийн, могат да имат висока цена на черния пазар.“
Очите на Холи блестят. Изживява един от онези божествени моменти на самозабрава.
— Крадците са ги скрили някъде — казва.
— Скрили са парите — уточнява Джером. — Двайсетте хилядарки.
— И тетрадките — допълва тя. — Пит ги е намерил. Или всичките, или няколко. С парите е помогнал на родителите си да преодолеят тежкия период. Всичко е вървяло гладко, докато не се е опитал да продаде тетрадките, за да помогне на сестра си. Халидей знае за ръкописите. Може би вече са у него. Карай по-бързо, Бил! Побързай, побързай!
Морис се втурва към входната врата на магазина. Сърцето му бие до пръсване, слепоочията му пулсират от болка. Пъха в джоба на сакото си пистолета на Анди, грабва една книга от най-близкия стелаж, отваря я и я притиска до брадичката си, за да попие кръвта. Без малко щеше да се избърше с ръкав, но вече е в състояние да разсъждава и не допуска тази грешка. Идиотско е да се движи по улицата, изцапан с кръв. Хлапакът имаше кървави петна по панталона си, което е хубаво. Дори чудесно.
„Главата ми се прояснява. Ако и копеленцето разсъждава трезво като мен, все още мога да спася положението.“
Отваря вратата и поглежда в двете посоки. Няма и следа от Саубърс. Естествено. Тийнейджърите са бързи. Бързи като хлебарки.
Рови в джоба си за листчето с мобилния телефон на Пит. За момент го обзема паника, че го е загубил. Най-сетне го напипва, смачкано на топче, и въздъхва с облекчение. Сърцето му обаче продължава да галопира и той притиска длан до мършавите си гърди.
„Не ме предавай — помисля си. — Да не си посмяло!“
Обажда се на Саубърс от стационарния телефон в книжарницата, защото това също пасва на разказа, който съчинява наум. Според него е превъзходен. Дори Джон Ротстийн не би измислил по-добър.
Когато Пит идва на себе, осъзнава, че се намира на място, добре познато на Морис: Гъвърнмент Скуеър, срещу кафенето „Щастливата чаша“. Сяда на една скамейка, за да си поеме дъх, и тревожно се заглежда в посоката, от която е дошъл. От човека с червените устни няма и следа, което не го изненадва. Той също е възвърнал способността си да разсъждава и знае, че мръсникът, който искаше да го убие, ще привлече вниманието на минувачите, ако излезе на улицата. „Здравата го фраснах — помисля си злорадо. — Червената уста стана кървава брада.“
Дотук добре, но какво следва?
Като че ли в отговор телефонът му започва да вибрира. Пит го изважда от джоба си и поглежда изписания номер. Четирите последни цифри 8877 са му познати — от гласовото съобщение, което остави на телефона на книжарницата, за да съобщи на Халидей, че заминава за уикенда. Явно е онзи гад. Няма начин да е Халидей, нали? Тази мисъл е толкова ужасна, че чак го досмешава, но звукът, който излиза от гърлото му, повече прилича на стон.
Първата му мисъл е да не отговори, обаче се сеща какво му каза човекът с червените устни: „Аз живеех някога в тази къща. Не е ли мило съвпадение?“
Майка му му писа съобщение да се прибере веднага след училище, а след това и Тина му изпрати есемес, че Линда знае за парите. Значи са заедно вкъщи и го чакат. Не иска да ги тревожи напразно — особено след като той самият е причината за тревогата им, — но този психопат може да отиде на Сикамор Стрийт, а Том не е вкъщи да защити жена си и дъщеря си.
„Ще му кажа, че ще се обадя на полицията — решава Пит. — Сто на сто ще се изплаши и ще си плюе на петите.“ Тази мисъл му носи известно успокоение и той натиска бутона за приемане на разговора.
— Здравей, Питър — казва извергът.
— Без разговори! Бягай, защото ей-сега ще се обадя на полицията.
— Радвам се, че се свързах с теб, преди да направиш тази глупост. Надали ще ми повярваш, но ти го казвам като приятел.
— Да, прав си, не ти вярвам. Опита се да ме убиеш!
— Ето още нещо, което няма да повярваш: радвам се, че не го направих. Защото нямаше да разбера къде си скрил тетрадките на Ротстийн.
— Никога няма да разбереш — отсича Питър и добавя: — Казвам ти го като приятел. — Сега е малко по-спокоен. Мръсникът не го преследва, нито е на път за Сикамор Стрийт. Крие се в книжарницата и говори по стационарния телефон.
— Много се лъжеш, защото за разлика от мен не мислиш в перспектива. Ето как стоят нещата: отишъл си при Анди, за да продадеш тетрадките. Опитал се е да те шантажира и си го убил.
Пит не отговаря. Не може. Изгубил е ума и дума.
— Питър? Чуваш ли ме? Най-добре си отвори ушите, ако не искаш да прекараш една година в затвора за малолетни плюс още двайсет в „Уейнсвил“. Бил съм и в двата и те уверявам, че са кофти места за младежи с девствен анус. В колежа ще е много по-приятно, не мислиш ли?
— През уикенда бях извън града — промърморва Пит. — Имахме училищно мероприятие в комплекса „Ривър Бенд Ризорг“. Мога да го докажа.
Онзи обаче е готов с отговора:
— Убил си го, преди да заминеш. Или след като си се върнал в неделя вечерта. Следователите ще намерят съобщението ти в гласовата поща. Аз, разбира се, го съхраних. Имам и запис от охранителната камера как се карате с Анди. Дисковете са у мен, но ако с теб не се споразумеем, ще се погрижа ченгетата да ги получат. Оставил си и пръстови отпечатъци. Ще ги открият върху бравата на кабинета. И още по-прекрасно — върху оръжието на престъплението. Мисля, че ти е спукана работата, ако ще да дадеш отчет за всяка минута от уикенда.
Пит с потрес осъзнава, че дори и това не може да направи. В неделя пропусна всички занимания. Спомня си как само преди двайсет и четири часа госпожа Бран, известна още като Бран Стокър, стоеше до вратата на автобуса и се канеше да набере спешния телефон, за да съобщи за изчезнал ученик.
„Извинете ме, госпожо Бран — беше ѝ казал. — Сви ме стомахът, повдигна ми се и излязох да подишам чист въздух.“
Представя си как тя казва в съда: „Да, наистина изглеждаше зле и му се гадеше.“ При което прокурорът се обръща към заседателите и заключава, че е нормално на един младеж да му се гади, след като е насякъл с брадва възрастен книжар.
„Дами и господа съдебни заседатели, обвинението твърди, че в неделя сутринта Пит Саубърс се е върнал в града на автостоп, защото е имал среща с господин Халидей, който е помислил, че Пит Саубърс най-сетне се е огънал и е решил да приеме условията му. Само че господин Саубърс не е имал намерение да отстъпи.“
„Това е кошмар — мисли си. — Като заплахите на Халидей, само че хиляда пъти по-страшен.“
— Питър? Чуваш ли ме?
— Никой няма да повярва на такава версия. Нито за секунда. Особено като разберат за теб.
— А кой съм аз, господинчо?
„Вълкът — помисля си Питър. — Големият лош вълк.“
Все някой го е видял в неделя, докато се разхождаше из парка на курорта. Видели са го мнозина, защото през повечето време се придържаше към обозначените пътеки. Някои ще си го спомнят и ще свидетелстват в негова защита. Но както каза гаднярът с червените устни, остава времето преди и след пътуването. Особено неделя вечерта, когато се прибра у дома и веднага се затвори в стаята си. В сериали като „От местопрестъплението“ и „Престъпни намерения“ съдебните патолози винаги успяват да определят точния час на смъртта, но дали е така в реалния живот? Пит не е сигурен. Ако полицията има заподозрян, чийто отпечатъци са върху оръжието на убийството, часът на настъпването на смъртта може да бъде съобразен с версията, удобна на ченгетата.
„Нямах избор, трябваше да го замеря с брадвата! Само тя ми беше под ръка.“
Мислейки си, че е стигнал дъното, Пит свежда поглед и вижда петно от кръв на коляното си.
Кръвта на Андрю Халидей.
— Мога да те спася — благо казва извергът. — И ще го направя, ако се споразумеем. Ще залича отпечатъците ти, ще изтрия съобщението на телефонния секретар и ще унищожа дисковете със записите от охранителната камера. Единственото, което искам в замяна, е да ми кажеш къде са тетрадките.
— Да, бе! Да не мислиш, че ти вярвам?
— А трябва. — Тих глас. Разумен, убедителен, омайващ. — Размърдай си мозъка, Питър. Ако си извън играта, убийството на Анди ще изглежда като оплескан опит за грабеж, работа на някой психопат или наркоман. Изгодно е и за двама ни. Ако обаче си в играта, съществуването на тетрадките ще излезе наяве. За какъв дявол ми е да се разбере за тях?
„Няма да ти пука — помисля си Пит. — Ще ти е все едно, защото когато открият трупа на Халидей, ти ще си офейкал. Каза, че си бил в «Уейнсвил», значи си бивш затворник, освен това си се познавал с Халидей. Полицаите ще направят връзката, тогава ще заподозрат и теб. И твоите отпечатъци са там, не само моите. Надали ще заличиш всички. Ако вземеш тетрадките обаче — ако ти позволя, — ще се изпариш. И тогава каква е гаранцията, че няма да изпратиш на ченгетата дисковете със записите? Ей така, от злоба. За да си отмъстиш, задето те халосах с гарафата и ти се изплъзнах? Ако приема твоите условия…“
Довършва мисълта на глас:
— Ще стане по-лошо за мен. Каквото и да казваш.
— Уверявам те, че не е така.
Говори като адвокат — от онези мазници със зализани коси, които късно вечер се рекламират по кабеларките. Яростта отново се надига в Пит и той изпъва гръб, сякаш е поразен от електрически ток.
— Майната ти. Никога няма да видиш тетрадките!
И прекъсва разговора. Почти веднага телефонът отново забръмчава, на екранчето е същият номер. Убиецът с червените устни звъни повторно. Пит натиска бутона за отказ и изключва телефона. Сега трябва да мисли по-логично от когато и да е.
Майка му и Тина — те са най-важни в момента. Спешно трябва да предупреди майка си с Тина моментално да напуснат къщата. Да отидат на мотел или някъде другаде. Трябва да…
Не, първо ще се обади на сестра си, после на Линда.
Не беше взел визитката на Ходжис, но вероятно Тина има начин да се свърже с него. Ако не стане, ще се обади в полицията, пък каквото ще да става. Ще рискува, обаче няма да изложи на опасност близките си — за нищо на света!
Натиска бутона за бързо избиране, за да се свърже със сестра си.
„Ало? Питър? Ало?“
Мълчание. Крадливият лайнар е затворил.
Първият импулс на Морис е да изтръгне телефона от розетката и го запрати в някоя полица с книги, но в последния момент се удържа. Не бива да се поддава на гнева си.
И сега какво? Какво ще стане? Ще посмее ли Саубърс да се обади в полицията въпреки камарата от улики срещу него?
Морис не може да си позволи да допусне това, защото то би означавало да се прости завинаги с тетрадките. Пък и нима момчето ще предприеме такава съдбовна стъпка, без да я обсъди първо с родителите си? Да се посъветва с тях? Да ги предупреди?
„Трябва да действам бързо“ — казва си Морис и допълва гласно, докато изтрива отпечатъците си от телефонния апарат:
— Ако с това се свърши, добре ще е да се извърши бърже.
Добре ще е и да се измие, и да излезе през задната врата. Не вярва някой да е чул изстрелите — кабинетът е като звукоизолиран с тези книги по стените, — обаче не бива да рискува.
Влиза в тоалетната на Халидей, избърсва кръвта от брадичката си с пешкир и го оставя в мивката, където ченгетата ще го намерят, когато все пак се появят. После тръгва по тясното коридорче към вратата с надпис „ИЗХОД“. Пред нея са натрупани кашони с книги. Той ги премества и си мисли колко трябва да е тъп един човек, за да блокира с кашони противопожарен изход. Тъп и недалновиден.
„Идеална епитафия за моя стар приятел — продължава разсъжденията си той. — Тук почива Андрю Халидей — дебел, тъп и недалновиден педал. Няма да липсва на никого.“
Жегата на късния следобед се стоварва като чук върху него и той се олюлява. Главата му бучи от удара с проклетата гарафа, но мозъкът му работи на бързи обороти. Сяда в субаруто, където е още по-горещо, пали двигателя и включва климатика на максималната степен. Наднича в огледалцето за обратно виждане. На брадичката му, около сцепената като полумесец кожа, има грозна морава синина, но раната вече не кърви и в общи линии лицето му не изглежда зле. Добре ще е да изпие един аспирин, обаче това ще почака.
Излиза на заден ход от мястото на Анди и потегля по алеята към Грант Стрийт, която не е лъскава като Лейсмейкър Лейн с шикозните бутици, но е разрешена за автомобили.
Тъкмо когато Морис спира на края на алеята, Ходжис и двамата му партньори спират пред книжарницата „Редки издания — Андрю Халидей“ и виждат табелата „ЗАТВОРЕНО“. В момента, в който в трафика на Грант Стрийт се появява пролука и Ходжис установява, че вратата е отключена, Морис завива наляво и се насочва към експресния виадукт. Следобедният час пик едва сега започва, така че след петнайсет минути ще в Норт Сайд. Може би дори след дванайсет. Трябва да попречи на малкия Саубърс да отиде в полицията (ако не го е направил вече) и има само един сигурен начин.
Трябва да изпревари крадеца на тетрадки и пръв да се добере до сестра му.
В задния двор на семейство Саубърс до оградата откъм пустеещия парцел има ръждясала стара люлка, която Том Саубърс отдавна се кани да демонтира, понеже и двете му деца вече са големи и не я използват. Този следобед обаче Тина е седнала на нея и бавно се люлее. В скута ѝ е отворена книгата „Дивергенти“ от Вероника Рот, но вече пет минути не е отгърнала на нова страница. Майка ѝ обеща, че като свърши романа, ще гледат заедно филма, но днес не ѝ се чете за тийнейджъри в развалините на Чикаго. Днес историята не изглежда романтична, а ужасяваща. Полюшвайки се леко, затваря и книгата, и очите си.
„Моля те, боже — реди наум, — дано Пит не е загазил сериозно. И моля те, направи така, че да не ме намрази. Ако ме намрази, ще умра. Моля те, накарай го да разбере защо съм го издала. Моля те.“
Бог веднага откликва на молитвата ѝ. Уверява я, че Пит няма да я обвини, защото майка им сама е стигнала до истината, но Тина не е напълно убедена. Отваря книгата, обаче пак не може да се съсредоточи. Денят сякаш е замрял в предчувствие на нещо страшно.
Мобилният ѝ телефон — подарък за единайсетия ѝ рожден ден — е в стаята ѝ. От евтините е, а не е айфон с хиляда екстри, за какъвто си мечтаеше, но въпреки това е най-ценната ѝ вещ и тя рядко се разделя с него. Обаче този следобед не го носи. Остави го в стаята си и излезе веднага след като написа есемес на Пит. Трябваше да го предупреди, та той да не се върне вкъщи неподготвен, но изтръпваше от страх, че може да ѝ позвъни и да я нахока. Да, след малко ще не ще, ще се изправи лице в лице с него, но тогава майка ѝ ще е с нея. Тя ще обясни на Пит, че Тина не е виновна, и той ще ѝ повярва.
Може би.
Телефонът ѝ, оставен на бюрото в стаята ѝ, започва да вибрира и да се върти. Рингтонът е едно готино парче на „Сноу Патрол“36, но в момента звукът е изключен според училищния правилник. Заради суматохата с повръщането и тревогите по Пит Тина забрави да го включи след часовете, затова и Линда Саубърс, която е на долния етаж, не го чува. Екранчето светва, на него е снимката на Пит. След малко телефонът престава да вибрира. След около трийсет секунди започва отново. И трети път. После окончателно замлъква. Снимката на Пит изчезва от екрана.
Пит невярващо се взира в мобилния си телефон. За първи път Тина не му вдига, което е учудващо, защото часовете вече са свършили.
Да позвъни на майка си тогава… Или не. Не още. Ще му зададе куп въпроси, а времето му е ограничено.
Освен това (макар и да отказва да си го признае) не иска да говори с нея, докато не стане неизбежно.
Влиза в Гугъл и се опитва да намери телефон за връзка с Ходжис. Намира девет души с име Уилям Ходжис в града. Един от тях — К. Уилям Ходжис — има детективско бюро, наречено „Търсачи“ и е най-вероятно този, който му трябва. Обажда се и попада на телефонен секретар. Струва му се, че съобщението продължава цял час, докато най-сетне чува: „Ако ви е нужна незабавна помощ, обадете се на 555-1890.“
Двоуми дали все пак не е по-добре да се обади на майка си, но решава да пробва първо с продиктувания номер. Подтикват го две думи: незабавна помощ.
— Уф! — възкликва Холи, докато вървят към празното бюро насред тясната книжарница. — Каква е тази воня?
— Кръв — отговаря Ходжис. „И гниеща плът“ — си мисли, но не иска да го каже. — Стойте тук. И двамата.
— Въоръжен ли си? — пита Джером.
— Бияча е у мен.
— Само Бияча ли?
Ходжис вдига рамене.
— Тогава идвам с теб.
— И аз! — Холи грабва дебела книга, озаглавена „Дивоцъфтящи цветя и билки в Северна Америка“. Държи я с две ръце, сякаш се кани да цапардоса с нея насекомо.
— Не — търпеливо повтаря Ходжис. — Вие оставате тук. И двамата. И ще се надпреварвате кой по-бързо да набере 911, ако ви наредя.
— Бил… — подхваща Джером.
— Не ми противоречи, младежо. Да не губим време, защото ми се струва, че не разполагаме с много.
— Шесто чувство ли? — пита Холи.
— Може би нещо повече.
Ходжис изважда Бияча от джоба на сакото си (напоследък най-често носи него вместо стария си служебен пистолет) и го хваща над възела. Пристъпва бързо и безшумно към стаичката в дъното, в която вероятно е кабинетът на Андрю Халидей. Вратата е открехната. Той застава малко встрани, почуква и, казвайки си, че в подобни моменти една малка лъжа е простима, извиква:
— Господин Халидей, полиция!
Тишина. Почуква втори път по-силно, пак не получава отговор и блъсва вратата. Вонята става непоносима: кръв, разлагаща се плът и разлят алкохол. И още нещо. Така добре познатият мирис на барут. Сънено жужат мухи. Лампите са включени, сякаш за да осветят като прожектор трупа на пода.
— Господи, половината му глава я няма! — извиква Джером почти в ухото на Ходжис, който се сепва и понечва да замахне с Бияча, но след миг го сваля и си мисли, че пейсмейкърът му е щял да се пръсне. Обръща се и вижда зад себе си двамата, на които нареди да не го следват. Джером затиска с длан устата си. Очите му сякаш ще изскочат от орбитите.
За разлика от него Холи сякаш е спокойна. Притиска до гърдите си „Дивоцъфтящи цветя и билки в Северна Америка“ и внимателно разглежда кървавата каша на килима.
— Да не вземеш да повърнеш — предупреждава тя Джером. — Ще замърсиш местопрестъплението.
— Няма. — Гласът му е приглушен, защото той продължава да притиска с длан устата си.
— Вие май не разбирате от дума! — сопва им се Ходжис. — Ако ви бях учител, щях да ви изпратя при директора. Аз влизам. Вие оставате тук.
Прекрачва прага. Джером и Холи влизат след него, вървейки един до друг. „Като тъпите близнаци Бобси37“ — си помисля той.
— Братът на Тина ли го е подредил така? — ахва Джером. — Той ли е бил?
— Ако е той, не го е свършил днес. Кръвта е почти засъхнала. И тези мухи… Не виждам още личинки, но…
Джером издава гърлен звук.
— Недей! — заповядва му Холи и се обръща към Ходжис: — Виждам малка брадва. Томахавка или както там ѝ казват. Убийството е извършено с нея.
Ходжис не продумва. Оглежда местопрестъплението. Преценява, че Халидей — ако е Халидей — е мъртъв поне от двайсет и четири часа, а може би и повече. Най-вероятно повече. Но междувременно се е случило и нещо друго, защото мирисът на разляно уиски и барут е силен и съвсем отскоро.
— Бил, това от куршум ли е? — Джером посочва полицата вляво от вратата до нисък шкаф от черешово дърво. В книгата „Параграф 22“ се вижда малка кръгла дупка. Ходжис се приближава, взема книгата, разглежда я отблизо и си мисли: „Този дефект сигурно ще ѝ подбие цената.“ Обръща се към шкафа, на който има две кристални гарафи, може би „Уотърфорд“. Върху прашната повърхност се виждат кръгове — там преди са стояли още две. Ходжис се оглежда и ги вижда на пода зад бюрото.
— Да, дупка от куршум е — казва Холм. — Дори долавям мирис на барут.
— Имало е схватка — заключава Джером и добавя, посочвайки трупа, без да го поглежда. — Но той не е участвал.
— Прав си — съгласява се Ходжис. — Той не е участвал. А участниците са напуснали полесражението.
— Питър Саубърс ли е единият?
Ходжис въздъхва тежко:
— Почти съм сигурен. Дошъл е тук, след като ни се изплъзна, минавайки през задната врата на аптеката.
— Някой е взел компютъра на Халидей — обажда се Холи. — Кабелите към записвачката са там, до касата, има безжична мишка и кутия с няколко флашки, но компютърът го няма. Видях голямо празно място на бюрото отвън. Сигурно е бил лаптоп.
— Какво ще правим? — пита Джером.
— Ще повикаме полицията — казва Ходжис, макар че хич не му се иска. Усеща, че Пит Саубърс е в тежко положение и полицията ще го утежни още повече, поне първоначално, но вече игра ролята на самотния рейнджър в случая с Убиеца с мерцедеса и за малко не предизвика гибелта на няколко хиляди тийнейджъри.
Изважда мобилния си, но преди да го включи, апаратът иззвънява в ръката му.
— Питър е! — извиква Холи. Казва го с абсолютна убеденост, очите ѝ отново блестят. — Обзалагам се на шест хиляди долара! Вече иска да говори. Не зяпай, Бил, натисни тъпата зелена слушалка!
Той се подчинява.
— Помогнете! — изстрелва Пит Саубърс. — Моля ви, господин Ходжис, помогнете!
— Момент да включа на високоговорител, за да чуват и сътрудниците ми.
— Сътрудници? — Тревогата в гласа на Пит нараства. — Какви сътрудници?
— Холи Гибни. Сестра ти я познава. И Джером Робинсън. По-големият брат на Барбара Робинсън.
— Ами… Добре. — И добавя сякаш на себе си: — От това по-зле едва ли може да стане.
— Питър, ние сме в книжарницата на Андрю Халидей. В кабинета има мъртвец. Предполагам, че е Халидей, освен това предполагам, че ти знаеш за него. Верни ли са предположенията ми?
За миг момчето не продумва. Ако не е слабият шум от трафик, който долита от отсрещната страна, Ходжис щеше да си помисли, че връзката е прекъсната. Изведнъж Пит заговаря и думите се леят като водопад:
— Беше там, когато влязох. Човекът с червени устни. Каза, че Халидей ме чака в кабинета си, тръгнах натам, той ме последва, имаше пистолет и се опита да ме убие, като отказах да издам къде са тетрадките. Отказах му защото… защото не заслужава да ги притежава и защото така или иначе щеше да ме убие, виждах по очите му, че ще го направи. Той… аз…
— Замери го с гарафите, нали?
— Да! Кристалните бутилки! Той стреля в мен! Не улучи, обаче на косъм, куршумът изсвистя над мен. Изплъзнах се и избягах, но той ми се обади по мобилния и ме заплаши, че ще обвинят мен за убийството, защото го замерих и с брадвата… Видяхте ли я?
— Да — отговаря Ходжис. — Виждам я.
— По нея има… мои отпечатъци… защото я грабнах и я хвърлих по мъжа. Той има също видеозапис на кавгата ми с Халидей в книжарницата… Той се опитваше да ме изнуди! Имам предвид Халидей, не човекът с червените устни, само че сега и той ме шантажира!
— Записите от охранителните камери са у този мъж, така ли? — навежда се към телефона Холи. — Това ли казваш?
— Да! Заплашва ме, че ще ме арестуват. И ще го направят, защото в неделя не присъствах на нито едно от заниманията в „Ривър Бенд Ризорт“, а има и мое съобщение на телефонния секретар и не знам какво да правя!
— Къде си, Питър? Къде си в момента?
Момчето не отговаря веднага и Ходжис знае какво прави хлапакът: оглежда се за ориентир. Може да е роден в този град, но е толкова изплашен, че не знае кое е ляво и кое — дясно.
— На Гъвърнмент Скуеър — казва накрая. — Точно срещу кафенето „Щастливата чаша“.
— Виждаш ли човека, който стреля по теб?
— Не. Тичах дотук, а той не би могъл да ме догони. Доста възрастен е и…
— Стой там! — прекъсва го Ходжис. — Ще дойдем да те вземем.
— Моля ви, не викайте полиция. Нашите няма да го преживеят след всичко, което им се стовари на главите през последните години. Ще ви дам тетрадките. Не биваше да ги задържам, камо ли да тръгна да продавам някои. Трябваше да сложа точка, когато парите свършиха. — Пит е разстроен и гласът му глъхне: — Родителите ми… имаха големи неприятности. Във всяко отношение. Само исках да им помогна!
— Вярвам ти, но съм длъжен да повикам полиция. Щом не си убил Халидей, веществените доказателства ще го потвърдят. Всичко ще е наред. Ще дойдем да те вземем и ще те закараме у вас. Вашите вкъщи ли са?
— Татко е извън града по работа, но сестра ми и майка ми са там. — Питър си поема въздух и добавя: — Ще ме изпратят в затвора, нали? Няма да ми повярват за човека с червените устни. Ще решат, че си измислям.
— От теб се иска само да кажеш истината — успокоява го Холи. — Бил няма да допусне да ти се случи нещо лошо. — Сграбчва дланта на Ходжис и силно я стисва. — Нали, Бил?
— Щом не си извършил убийството, няма от какво да се боиш — повтаря Ходжис.
— Не съм! Кълна се!
— Другият го уби, нали? Човекът с червените устни.
— Да. Той е убил и Ротстийн. Каза, че Ротстийн се бил продал.
Ходжис иска да зададе куп въпроси, но моментът не е подходящ.
— Пит, слушай внимателно. Не мърдай от площада. След петнайсет минути сме при теб.
— След десет, ако шофирам аз — обажда се Джером.
Ходжис се преструва, че не го е чул, и продължава да говори на момчето:
— Оттам ще отидем у вас. Ще разкажеш всичко пред мен, пред сътрудниците ми и пред майка си. Тя сигурно ще телефонира на баща ти, за да му каже какво се е случило и да го предупреди, че ще ти е необходим адвокат. Чак след това ще се обадим на полицията. Това е максималното, което мога да направя.
„Повече, отколкото е редно да направя“ — добавя наум, поглежда обезобразения труп и си спомня как затворът едва му се размина преди четири години. И то за същото: проклетата му склонност да се прави на самотен рейнджър. Но с какво толкова ще навреди на разследването, ако даде на хлапака трийсет-четирийсет минути? Беше трогнат от изповедта му как се е опитал да помогне родителите си. Самият той беше пред Общинския център през онова кошмарно утро и видя касапницата.
— Добре. Моля ви, побързайте.
— Добре. — Ходжис прекъсва връзката.
— Ами нашите отпечатъци? — пита Холи.
— Те са ми последна грижа. Да тръгваме. Нямам търпение да чуя историята на хлапето. — Ходжис подхвърля на Джером ключа от мерцедеса.
— Благодарску, мастър Ходжис — изкряква Тайрон Зевзека. — Туй негърчи пред теби е чуду шуфьор! Щъ въ закара живи здрави сичкуту народ до…
— Млъкни, Джером! — едновременно извикват Ходжис и Холи.
Пит дълбоко си поема въздух и затваря мобилния си телефон. Всичко в главата му кръжи като въртележка в кошмарен лунапарк и е сигурен, че е бръщолевил като идиот по време на разговора с господин Ходжис. Или като убиец, който се страхува да не го разкрият и пробутва фантасмагории. Забрави да спомене, че човекът с червените устни някога е живял в къщата, която сега обитават семейство Саубърс. А трябваше, защото е важно. Пита се дали да не позвъни отново, но решава, че е излишно, тъй като така или иначе тримата ще го вземат много скоро.
„Извергът няма да отиде у нас — успокоява се мислено. — В този вид не може да се разхожда по улиците. Трябва да се крие.“
„Но все пак е възможно. Ако реши, че съм го излъгал и тетрадките са вкъщи, ще отиде като нищо. Защото е луд. Абсолютен ненормалник.“
Отново се опитва да се свърже с Тина, но чува съобщението ѝ: „Здрасти. Тийнс съм. Съжалявам, че те изпуснах. Казвай какво има.“ Бииип.
Е, добре.
Тогава ще се обади на майка си.
Но преди да набере номера, вижда, че пристига автобус с табела „НОРТ САЙД“, сякаш изпратен от Всевишния. Изведнъж решава да не чака Ходжис. По-бързо ще се прибере с автобуса, а той наистина много бърза. Ще се качи и тогава ще съобщи на Ходжис, че го чака в дома си, но първо ще се обади на майка си и ще я предупреди да заключи всички врати.
Автобусът е почти празен, но все пак Пит сяда най-отзад. Така и не набира номера на майка си, защото телефонът иззвънява в ръката му. На екранчето пише „Мама“. Той дълбоко си поема въздух и натиска бутона за приемане на разговора. Тя заговаря веднага, без да изчака да ѝ каже здрасти.
— Къде си, Питър? — Питър, а не Пит. Лошо начало. — Трябваше да си тук преди час.
— Идвам — казва той. — В автобуса съм.
— Не лъжи, ако обичаш. Автобусът пристигна и замина. Видях го.
— Не съм в училищния, а в градския за Норт Сайд. Трябваше да… — Какво? „Да свърша една работа“? Звучи толкова абсурдно, че го напушва смях. Само че не е никак смешно. Напротив. — Трябваше да свърша нещо. Тина там ли е? Нали не е отишла у Елън или другаде?
— Отзад в двора е, чете.
Автобусът минава през участък, който е в ремонт, и се тътри убийствено бавно.
— Мамо, чуй ме…
— Не, ти ме чуй! Ти ли пращаше пликовете с парите?
Пит стиска клепачи.
— Ти ли беше? Кажи просто да или не. После ще обсъждаме подробностите.
Той отвръща, без да отвори очи:
— Да, аз. Но…
— Откъде ги взе?
— Дълга история. Остави парите, мамо, в момента са без значение. Един човек…
— Как така „без значение“? Бяха над двайсет хиляди долара!
На езика му е да я пита „Чак сега ли го разбра?“ но се възпира.
Автобусът продължава да се тътри през участъка в ремонт. По лицето на Пит се стича пот. Вижда петното кръв на панталона си — вече не е червено, а тъмнокафяво, но пак крещящо като вик: „Виновен си! Виновен си, виновен!“
— Мамо, затвори си устата и слушай внимателно.
Линда онемява, понеже е потресена. Не ѝ е говорил толкова грубо от времето на детинските си изблици на гняв.
— Един човек може да дойде вкъщи. Опасен е. — Не обяснява колко е опасен, защото иска да е бдителна, а не да изпадне в истерия. — Не вярвам да се случи, но е възможно. Затова повикай Тина и се заключете. След няколко минути съм при вас. Ще дойдат и други хора. Хора, които ще помогнат.
„Надявам се — си казва. — Господи, силно се надявам!“
Морис Белами завива по Сикамор Стрийт. Дава си сметка, че животът му бързо се стеснява до една точка. Има само открадната кола, неколкостотин откраднати долара и потребността да се добере до тетрадките на Ротстийн. А, има и още нещо: временно скривалище, в което да се приюти и да прочете тетрадките на Ротстийн. Умира да разбере какво се случва с Джими Голд, след като успешната кампания за идиотския перилен препарат го изтласква на върха на камарата говна, наречена рекламен бизнес, и парите потичат като река към него. Дава си сметка, че тази му цел е налудничава и сигурно означава, че е луд, но това е всичко, което има, и то му е достатъчно.
Ето я старата му къща, в която сега живее крадецът на тетрадки. Малка червена кола е паркирана отпред.
— Заеби, нека да съм луд — мърмори Морис Белами. — Хич да не ми пука. Майната на всичко.
Мъдра философия.
— Бил — казва Джером, — ще те разочаровам, но нашето птиче май е излетяло.
Ходжис се откъсва от мислите си и поглежда през страничното стъкло на мерцедеса, докато Джером шофира през Гъвърнмент Скуеър. На пейките има доста хора — някои четат вестник, други пият кафе, бърборят или хранят гълъбите, — но сред тях няма нито един тийнейджър.
— Не го виждам и на масите пред кафенето от отсрещната страна — докладва Холи. — Може да е влязъл да си купи кафе.
— В момент като този кафето ще е последното, което ще му дойде на ума — отвръща Ходжис и удря с юмрук по бедрото си.
— Автобусите между Саут Сайд и Норт Сайд са през петнайсет минути — обявява Джером. — Ако бях на неговото място, щеше да е истинско мъчение да стоя със скръстени ръце и да чакам някакви хора да дойдат да ме вземат. Ще предпочета да действам сам.
В този момент телефонът на Ходжис иззвънява.
— Мина автобус и реших да не чакам — съобщава Пит. Гласът му сега е по-спокоен. — Ще се видим у нас. Току-що говорих с майка си. Двете с Тина са добре.
Ходжис надушва нещо, което не му харесва.
— Защо го казваш, Питър? Защо да не са добре?
— Защото мъжът с червените устни знае къде живея. Навремето е живял в същата къща. Забравих да ви кажа.
Ходжис се оглежда:
— След колко време ще сме на Сикамор Стрийт, Джером?
— След двайсет минути. Може би по-малко. Ако знаех, че малкият ще вземе автобуса, щях да мина по експресния виадукт.
— Господин Ходжис? — пита хлапакът.
— Да, слушам те.
— Ще е глупаво онзи да отиде у нас. Ако го направи, не може да ме натопи.
„Има логика“ — помисля си Ходжис и пита:
— Предупреди ли двете да се заключат и да не пускат никого?
— Да.
— Описа ли ѝ онзи човек?
— Да.
Ходжис знае, че ако изпрати полицаи, господинът с червените устни ще се изпари като дим и Пит ще трябва да разчита само на криминалистите, за да отърве кожата. Освен това се надява с Холи и с Джером да пристигнат по-бързо от патрулката.
— Да му се обади! — вика Холи. Навежда се към Ходжис и изкрещява в телефона: — Обади му се и му кажи, че си размислил и ще му дадеш тетрадките!
— Пит, чу ли?
— Да, но няма как. Дори не знам дали има мобилен. Обади ми се от книжарницата. Както се досещате, не остана време да обменим информация.
— Не е ли дрислива ситуация? — изсумтява Холи, без да уточнява какво има предвид.
— Добре, позвъни ми се веднага щом се прибереш, за да потвърдиш, че всичко е наред. Ако не се обадиш, ще бъда принуден да алармирам полицията.
— Сигурен съм, че ще ме…
И връзката прекъсва. Ходжис затваря телефона и се привежда:
— Дай газ, Джером.
— Веднага щом мога. — Той посочва шестте платна — по три в двете посоки — и върволицата коли, чиито никелирани части проблясват под слънцето. — Само да минем кръговото и ще полетим като стрела.
„Двайсет минути, а? — мисли си Ходжис. — Каза, че ще стигнем максимум след двайсет минути. Какво ли може да се случи през това време?“
От горчив опит знае отговора: „Прекалено много.“ Понякога е въпрос на живот и смърт. В момента може единствено да се надява, че докато е жив, тези двайсет минути няма да го преследват в кошмарите му.
Линда Саубърс отива в малкия кабинет на съпруга си, защото лаптопът му е на бюрото и тя може да реди пасианс, докато чака сина си. Твърде е разстроена, за да чете.
След разговора с Пит е още по-тревожна отпреди. Страхува се, но не от някакъв зловещ злодей, който се навърта около дома ѝ. Страхува се за сина си, защото той явно вярва в съществуването на такъв злодей. Сега започва да разбира каква е причината за нездравия му тен, отслабването… идиотските мустаци, които си пусна, избиването на младежки пъпки по челото му, дългите периоди на мълчание… синът ѝ е в психически срив или най-малкото е на ръба.
Става и поглежда през прозореца към дъщеря си. Тина е с най-хубавата блуза — жълтата, с широките ръкави. Ще я изцапа на тази ръждясала стара люлка, която отдавна трябваше да е махната. Държи книга, но като че ли не чете. Изглежда посърнала и тъжна.
„Какъв кошмар — мисли си Линда. — Първо Том пострада и ще куца до края на живота си, а сега синът ни вижда чудовища, криещи се в сенките. Тези пари не бяха манна небесна, а киселинен дъжд. Пит трябва да си признае всичко. Да ни разкаже откъде е взел такава голяма сума. Само ако го направи, ще започне оздравителен процес.“
Междувременно ще го послуша: ще накара Тина да се прибере и ще заключи всички врати. От повече предпазливост глава не боли.
Подът зад нея изскърцва. Тя се обръща, очаквайки да види сина си, но пред нея стои човек с бледо лице, оредяла побеляла коса и с червени устни: зловещият злодей, когото Пит описа. Първата ѝ реакция не е на ужас, а на абсурдно облекчение, че в крайна сметка синът ѝ не е на ръба на нервен срив.
После вижда пистолета в ръката на човека с червените устни и ужасът нахлува в нея като гореща лава.
— Ти сигурно си маминка — ухилва се натрапникът. — Със синчето много си приличате.
— Кой си ти? — прошепва Линда Саубърс. — Какво търсиш тук?
Злодеят пред нея — в кабинета на мъжа ѝ, а не във въображението на сина ѝ — поглежда през прозореца и тя едва потиска желанието си да извика: „Не я гледай!“
— Дъщеря ти ли е това? — пита Морис. — Красавица. Много си падам по момичета в жълто.
— Какво искаш? — промълвява Линда.
— Нещо, което си е мое — отговаря Морис и стреля в главата ѝ. Кръв изпръсква прозореца, червеникавите капки ромолят като дъжд.
От къщата се чува гърмеж и Тина разтревожено се втурва към задната врата, водеща към кухнята. „Сигурно е тенджерата под налягане — мисли си. — Мама пак я е забравила на котлона.“ Случвало се е и друг път. Проклетата тенджера е стара и веднъж, когато майка ѝ вареше конфитюр, капакът гръмна. После Пит цял следобед се катери със стълбата и бърса от тавана засъхналото ягодово желе. Добре че в момента на експлозията майка ѝ чистеше с прахосмукачка стаите. Дано и този път да не е била в кухнята.
— Мамо? — вика Тина и влетява в кухнята. На печката няма нищо. — Мам…
Някой я сграбчва през кръста — толкова здраво, че дъхът ѝ спира, — и я повдига. Бакенбарди дращят страната ѝ. Долавя киселата миризма на пот.
— Не викай и няма да пострадаш — изсъсква в ухото ѝ мъжът и тя настръхва. — Разбра ли ме?
Тина кима, но сърцето ѝ бие до пръсване и пред очите ѝ притъмнява.
— Не мога да… диш… — прошепва и хватката малко се отпуска. Краката ѝ стъпват на пода. Обръща се и вижда мъж с бледо лице и с червени устни. На брадичката му има дълбока порезна рана. Кожата около нея е подута и обагрена в черно-синьо.
— Не викай — повтаря той и предупредително размахва пръст. — Да не съм те чул да гъкнеш! — Усмихва се, но ако целта му е да я успокои, ефектът е обратен. Зъбите му са жълти. Приличат повече на вълчи, отколкото на човешки.
— Къде е мама, какво си ѝ направил?
— Майка ти е добре — изръмжава човекът с червените устни. — Къде ти е телефонът? Хубаво момиченце като теб сто на сто има мобилен телефон, за да си бъбри с приятелчета и да си пишат есемеси. В джоба ти ли е?
— Не… Горе е. В стаята ми.
— Да отидем да го вземем. Ще се обадиш на един човек.
Пит трябва да слезе на Елм Стрийт, на две преки от дома си, и автобусът наближава спирката. Той тъкмо тръгва към предната врата, когато телефонът му иззвънява. Вижда на екрана усмихналото лице на сестра си и изпитва такова облекчение, че за миг краката му се подкосяват и е принуден да се хване за кожената дръжка.
— Тина! Идвам след…
— Тук има един човек! — изхлипва тя. Ридае толкова силно, че Пит едва разбира думите ѝ. — Промъкна се вкъщи! Той…
Гласът ѝ изчезва, в телефона се чува друг глас, който Пит познава. Иска му се никога да не го беше чувал.
— Здравей, Питър — казва човекът с червените устни. — На път за вкъщи ли си?
Пит е като онемял. Езикът му е залепнал за небцето. Автобусът спира на ъгъла на „Елм“ и „Брекенридж“. Тук трябва да слезе, обаче не може да помръдне.
— Не е необходимо да ми отговаряш. И не си прави труда да се прибираш вкъщи, защото няма да завариш никого.
— Лъже! — извиква Тина. — Мама е в… — И се разридава.
— Не я наранявай — промълвява Пит. — Нито един от малцината пътници в автобуса не вдига поглед от вестника или от смартфона си, защото от гърлото на Пит излиза само шепот.
— Ако престане да циври, няма да ѝ направя нищо. Само искам да кротува. Ти също трябва да кротуваш и да ме слушаш. Но първо ми отговори на два въпроса. Обади ли се на полицията?
— Не.
— А на другиго?
— Не съм — излъгва Пит без колебание.
— Добре. Отлично. Сега искам да слушаш внимателно. Разбра ли?
Едра жена с пазарска чанта с пъхтене се качва в автобуса и препречва пътя на Пит. Той я изчаква да освободи вратата, слиза и върви по улицата като сомнамбул, притиснал телефона до ухото си.
— Ще заведа сестра ти на сигурно място. Там ще ми донесеш тетрадките.
Пит понечва да му каже да не усложнява нещата и че ще му съобщи къде са тетрадките, но навреме осъзнава, че ще допусне фатална грешка. Ако онзи разбере, че са в мазето на Младежкия център, ще убие Тина, защото повече няма да му е необходима.
— Питър? Чуваш ли ме?
— Да.
— Хубаво. Така те искам. Вземи тетрадките и когато са у теб — но не по-рано, — се обади на мобилния на сестра си. Ако се обадиш по друг повод, момиченцето ще пострада.
— Майка ми добре ли е?
— Добре е, само съм я вързал. Не се тревожи за нея и не си губи времето да ходиш до вас. Приготви тетрадките и се обади.
Човекът с червените устни затваря, преди Пит да му каже, че все пак трябва да мине през къщи, за да вземе триколката на Тина, с която да пренесе кашоните. Освен това му трябват ѝ ключовете от Младежкия център, а връзката виси на дъската в кабинета на баща му.
Морис пуска в джоба си розовия телефон на Тина и изтръгва един кабел от компютъра на бюрото ѝ.
— Обърни се! — заповядва. — Ръцете отзад!
— Застреля ли я? — По лицето ѝ се стичат сълзи. — Чух гърмеж. От пистолет ли беше? По майка ми ли стре…
Морис я удря през лицето. Силно. От носа ѝ и от ъгълчето на устата ѝ руква кръв. Очите ѝ са разширени от шока.
— Затваряй си устата! Обърни се, казах! Ръцете отзад!
Хлипайки, Тина се подчинява. Морис завързва ръцете ѝ отзад, като стяга кабела жестоко.
— Ау! Боли! Много е стегнато!
— Ще търпиш — промърморва той и се пита колко ли патрона са останали в пистолета на стария му приятел. Два ще стигнат: един за крадеца и един за сестрата на крадеца. — Тръгвай. Марш по стълбите надолу и през кухнята — навън. Хайде давай. Леви-десни, леви-десни.
Тя се обръща и го поглежда — очите ѝ са налети с кръв и насълзени:
— Ще ме изнасилиш ли?
— Не — отсича той и след това добавя нещо, което още повече плаши Тина, защото не го разбира. — Няма пак да направя същата грешка.
Линда се свестява и се взира тавана. Знае къде е — в кабинета на Том, но не знае какво се е случило с нея. Дясната страна на главата ѝ изгаря от болка. Докосва лицето си и вижда, че ръката ѝ е в кръв. Последното, което си спомня, е как Пеги Морган я информира, че на Тина ѝ е прилошало в училище, после ѝ каза да вземе дъщеря си и обеща да я замести.
Не, момент, спомня си още нещо. Нещо за загадъчните пари.
„Канех се да говоря с Пит за тях. Исках да науча цялата истина. Докато го чаках да се върне, редях пасианс на компютъра на Том, за да убия времето и…“
После — мрак.
А сега тази убийствена болка в главата, сякаш някаква врата непрекъснато се удря в стена. По-страшна е от мигрените, които понякога я мъчат. По-силна е от родилни болки. Опитва се да се надигне, но светът се променя в такт с ударите на сърцето ѝ — първо се свива, след това се разширява — и всяко трептене ѝ причинява нетърпима болка.
Оглежда се и вижда, че сивата ѝ рокля е станала тъмнолилава. „О, боже, изтекла е много кръв — помисля си. — Инсулт ли съм получила? Мозъчен кръвоизлив ли имам?“
Не, разбира се, мозъчните кръвоизливи са вътрешни, но каквото и да е, трябва ѝ лекарска помощ. Трябва да повика линейка, а не може да телефонира. Опитва се да посегне към телефона, но ръката ѝ се разтреперва и пак се отпуска на пода.
Чува вик на болка някъде наблизо, после плач, който би познала винаги, дори ако умира (което подозира, че се случва в момента). Тина плаче.
Успява да се подпре на едната си обляна в кръв ръка — достатъчно, за да погледне през прозореца. Някакъв мъж бута дъщеря ѝ по стълбите към задния двор. Ръцете на Тина са завързани.
Линда забравя болката. Забравя, че има нужда от линейка. В къщата ѝ се е вмъкнал мъж, който отвлича дъщеря ѝ. Трябва да го спре. Трябва да извика полиция. Опитва се да седне на въртящия се стол зад бюрото, но отначало само докосва седалката. Събира всички сили, оттласква се, в този момент я пронизва толкова силна болка, че светът се превръща в бяло петно, но тя някак си запазва съзнание и се хваща за подлакътниците на стола. Когато зрението ѝ се прояснява, вижда как непознатият отваря портичката в дъното на задния двор и избутва Тина навън. Блъска я като касапин, който кара агнето на заколение.
„Върни ми я! — изкрещява Линда. — Не ѝ причинявай зло!“
Изкрещява, но само в ума си. Докато се мъчи да се изправи на крака, столът се завърта, ръцете ѝ се подхлъзват и тя губи опора. Пред очите ѝ притъмнява. Преди да изпадне в безсъзнание, чува ужасен хъркащ звук. „Аз ли го издавам?“ — запитва се и това е последната ѝ мисъл.
И след кръговото положението не е розово. Вместо движението да се отпуши, тримата в мерцедеса виждат колона от спрели коли и две оранжеви табели: „ПРОПУСКАТЕЛЕН РЕЖИМ“ и „УЧАСТЪК ОТ ПЪТЯ Е В РЕМОНТ“. Автомобилите в тяхната посока чакат, докато регулировчикът с флагчето пропуска трафика към центъра. След три минути, всяка от които му се струва като час, Ходжис моли Джером да мине по страничните улици.
— Да мина, но не мога. Блокирани сме. — Той вирва палец назад към колоната от коли зад мерцедеса, стигаща почти до кръговото.
Холи, която досега е наведена над своя айпад и цъка по екрана, вдига поглед.
— Давай по тротоара — казва и пак забожда поглед във вълшебната машинка.
— Има пощенски кутии, Холибери — отвръща Джером. — Виждам и телена ограда. Няма място.
Тя за миг поглежда напред:
— Има, има. Може би малко ще ожулиш мерцедеса, но няма да му е за първи път. Давай смело.
— Кой ще ми плати глобата за шофиране в чернокожо състояние38? Ти ли?
Холи прави отегчена физиономия. Джером се обръща към Ходжис, който въздиша и кимва:
— Права е. Има достатъчно място. Аз ще ти платя скапаната глоба.
Джером завива надясно. Мерцедесът чуква калника на предната кола и се качва на тротоара. Ето я първата пощенска кутия. Чернокожият младеж завърта волана още по-надясно. Чува се приглушено тупване, когато предницата откъм шофьора събаря пощенската кутия, после — протяжно скърцане — дясната част на мерцедеса се е остъргала в телената ограда. Една жена по фланелка без ръкави и по къс панталон, която коси моравата си, се разкрещява, когато немската подводница отнася табелата „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ЗАБРАНЕНО ЗА АГИТАТОРИ И ПЪТУВАЩИ ТЪРГОВЦИ“. Втурва се към улицата и продължава да крещи, после се спира, с длан засенчва очите си и примижава към мерцедеса. Ходжис забелязва, че устните ѝ се движат.
— Върхът! — възкликва Джером. — Опитва се да запомни регистрационния номер.
— Карай и не говори — сопва му се Холи. — Карай, карай, карай! И мигом добавя: — Човекът с червените устни се казва Морис Белами.
Сега пък регулировчикът с флагчето им крещи. Работниците, които откопават канализационната тръба под улицата, спират работа и се зазяпват. Някои се смеят. Един намига на Джером и надига въображаема бутилка. Мерцедесът ги отминава и слиза на платното. Заради тапата в движението към Норт Сайд пътят напред е благословено празен.
— Влязох в данъчния регистър — съобщава Холи. — През 1978, когато е убит Ротстийн, данъкът на къщата на Сикамор Стрийт 23 е платен от Анита Илейн Белами. Потърсих името в Гугъл и получих над петдесет резултата. Оказва се, че е голяма клечка в академичните среди. Един от резултатите е крайно интересен: в годината на убийството синът ѝ е бил обвинен в жестоко изнасилване. Тук, в Нортфийлд. Дали са му доживотна присъда. В една от публикациите има снимка. Виж. — Тя подава на Ходжис айпада си.
Морис Белами е заснет на стълбите пред съдебната палата, която Ходжис помни много добре, макар че преди петнайсет години преместиха съда в бетонената грозотия на Гъвърнмент Скуеър. Двама детективи придружават подсъдимия. Ходжис познава единия — Пол Емерсън. Добро ченге, отдавна пенсионирано. Пол е костюмиран като колегата си, който е метнал сакото си върху ръцете на Белами, за да не се виждат белезниците. Белами също е с костюм — значи е сниман или по време на процеса, или веднага след произнасянето на присъдата. Снимката е черно-бяла, което подчертава още повече контраста между восъчното лице на арестанта и наситения цвят на устните му. Все едно е с червило.
— Това е нашият човек — обявява Холи. — Да се обзаложим ли на шест хилядарки, че проверка в щатския затвор ще те информира за предсрочното му освобождаване?
— Не, вярвам ти — промърморва Ходжис. — Кога ще сме на Сикамор Стрийт, Джером?
— След десет минути.
— Реално или оптимистично предположение?
Джером неохотно измънква:
— Ами… леко оптимистично.
— Натисни газта и гледай да не прегазиш няко…
Телефонът на Ходжис иззвънява. Пит е. Говори задъхано:
— Обадихте ли се в полицията, господин Ходжис?
— Не. — Полицията вероятно вече е уведомена за каскадата с мерцедеса и за регистрационния му номер, но той не вижда смисъл да го съобщава на Пит. Хлапакът май е още по-разстроен, почти побъркан.
— Моля ви, недейте! Каквото и да става! Отвлякъл е сестра ми! Ако не му дам тетрадките, ще я убие! Ще му ги занеса!
— Пит, недей…
От другата страна на линията вече няма никого. Пит е прекъснал връзката.
Морис блъска Тина по пътеката. Един стърчащ клон разкъсва ефирната ѝ блуза и разкървавява ръката ѝ.
— Не мога по-бързо! Ще падна! — изплаква тя.
Морис я удря по главата:
— Млък, уличнице! Благодари се, че не те карам да тичаш.
Докато прекосяват потока, я държи за раменете, за да не падне във водата, а когато излизат от шубрака и наближават Младежкия център, ѝ заповядва да спре.
Бейзболното игрище е безлюдно, но по напукания асфалт на баскетболния корт тичат няколко момчета, голи до кръста и раменете им блестят под слънцето. Прекалено горещо е за спортуване на открито и Морис се надява наоколо да няма други ентусиасти.
Развързва ръцете на Тина, която облекчено изхленчва и разтрива китките си, набраздени с дълбоки червени резки.
— Ще вървим под дърветата — тихо казва той. — Хлапаците на игрището ще ни видят само когато излезем на открито и приближим сградата. Ако ни поздравят или ако познаваш някого от тях, просто махваш с ръка, усмихваш се и продължаваш. Ясно?
— Да.
— Ако извикаш за помощ, ще ти пръсна черепа. И това ли ти е ясно?
— Да. Майка ми ли застреля? Признай, чух изстрела.
— Не съм, разбира се! Пуснах само един куршум в тавана, за да я усмиря. Жива и здрава е. И ти ще си, ако ми се подчиняваш. Хайде, тръгвай.
Вървят в сянката, високата трева, с която е обраснало бейзболното игрище, свисти в панталоните им. Момчетата са толкова погълнати от играта, че дори не се озъртат — ако бяха погледнали към двамата под дърветата, жълтата блуза на Тина щеше да открои като предупредителен знак на фона на зеленината.
Приближават Младежкия център и Морис превежда пленницата край субаруто на стария си приятел, като държи под око момчетата на баскетболното игрище. Щом заобикалят сградата и се скриват от погледите на хлапаците, той отново завързва ръцете на Тина. Не бива да поема излишен риск. Бърн Стрийт е близо, а там живеят много хора. Забелязва, че тийнейджърката дълбоко си поема въздух, и я сграбчва за раменете:
— Да не си гъкнала, хубавице! Ако си отвориш устата, ще ти я залича от лицето!
— Моля те, не ме наранявай — прошепва тя. — Ще направя всичко, което поискаш.
Морис доволно кимва: мъдро решение.
— Виждаш ли онова прозорче на мазето? Отвореното? Легни по корем и се проври през него.
Тя кляка и надзърта в полумрака, после обръща към Морис окървавеното си, подпухнало лице:
— Високо е! Ще падна!
Морис се вбесява и я рита в рамото. Тина изписква. Той се привежда и притиска до слепоочието ѝ дулото на пистолета:
— Обеща да направиш всичко, което поискам. Е, аз искам това! Проври се през прозореца веднага или ще ти пръсна малкото мозъче, лигла такава!
Пита се дали наистина ще я гръмне и отговорът е положителен. Няма да му мигне окото, защото и малките момиченца са лайна.
Хлипайки, Тина се обръща по гръб, за да се спусне през прозореца, но се спира и умоляващо се взира в инквизитора си. Морис вдига крак, та да я „насърчи“ с ритник в лицето. Тя се плъзва надолу, пада на пода на мазето и неволно изпищява въпреки предупреждението Морис да не гъква:
— Глезена ми! Май го счупих!
На него му е през шлифера за нейния глезен. Оглежда се, за да се увери, че наблизо още няма никого, промъква се през отвора, скача и се приземява се върху кашона, който по-рано използва като стъпало. Сестрата на крадеца сигурно е стъпила накриво и сега лежи на пода. Ходилото ѝ е извъртяно и вече е започнало да се подува. На Морис не му дреме и за това.
Пит знае, че Ходжис иска да му зададе стотици въпроси, но сега няма време да му отговори. Затваря телефона и се втурва по Сикамор Стрийт към дома си. Решил е, че ще се забави прекалено много, ако се захване да извади триколката на Тина — ще измисли друг начин да пренесе тетрадките. Сега му трябва само ключът за Младежкия център.
Втурва се в кабинета на баща си и се спира като ударен от гръм. Майка му лежи на пода до бюрото, лицето ѝ е покрито с кървава маска, през която надничат сините ѝ очи. Кръв има и по отворения лаптоп, и по роклята ѝ, и по стола. Дори прозорецът е изпръскан с кръв. От лаптопа звучи мелодия. Макар и в шок, Пит я разпознава. Майка му е играла на компютъра — редила е пасианс, докато е чакала синът ѝ да се прибере, и не е пречила никому.
— Мамо! — извиква през сълзи и изтичва до нея.
— Главата… — изстенва тя. — Какво е станало с главата ми?
Питър се навежда, внимателно разделя напоените с кръв кичури коса и вижда, че куршумът е издълбал бразда от слепоочието към темето. По средата на браздата мержелее нещо сиво-бяло. „Черепът ѝ — казва си. — Лошо е, но поне не е мозъкът ѝ, моля те, господи, моля те да не е, мозъкът е мек, щеше да изтича. Бялото е черепът ѝ.“
— Един мъж… се появи — шепне тя с голямо усилие. — Отведе… Тина… Чух виковете ѝ. Ти трябва да я… Боже господи, как ми бучи главата…
В продължение на една безкрайна секунда Пит се пита кого да се погрижи по-напред — за майка си или за сестра си. „Ех, защо не беше само кошмар? — помисля си. — Щях да се събудя и ужасът щеше да свърши.“
Първо ще се погрижи за майка си. Незабавно!
Грабва телефона от бюрото на баща си и се опитва да успокои Линда:
— Не говори, мамо. Лежи си спокойно и не се движи.
Тя изнурено затваря очи и прошепва:
— Този човек заради парите ли дойде? Заради парите, които си намерил?
— Не, за нещо друго, което беше заедно с тях — отвръща Пит и набира трицифрения номер, който е научил още в първи клас.
— Деветстотин и единайсет — казва женски глас. — Какъв е спешният случай?
— Майка ми е простреляна. Адресът е Сикамор Стрийт 23. Веднага изпратете линейка. Загубила е много кръв.
— Как е името ѝ, госпо…
Пит затваря и казва на майка си:
— Мамо, линейката ще бъде тук много скоро. Извинявай, че те оставям, но бързам да спася Тина.
— Внимавай… пази се… — Линда говори бавно и заваля думите. Очите ѝ са затворени и Пит изтръпва, като вижда, че дори миглите ѝ са окървавени. Той е виновен! Виновен е за всичко! — Помогни… на Тина… не му позволявай… да я на…
Тя млъква, но още диша. „О, господи, дано продължи да диша, о, господи, спаси я.“
Пит взема от корковата дъска ключа за Младежкия център на Бърч Стрийт и се опитва да успокои майка си:
— Не бой се, ще се оправиш. Линейката ще дойде ей-сега. И едни приятели ще дойдат. — Забързано тръгва към вратата, но му хрумва нещо и се обръща. — Мамо?
— Кааа…
— Татко още ли пуши?
Без да отваря очи, тя избърборва:
— Мисли си, че… че не знам…
Пит изтичва до бюрото на баща си. Бързо — трябва да изпревари Ходжис, преди да му попречи да извърши наложителното — тършува в чекмеджетата.
„За всеки случай“ — казва си.
За всеки случай.
Пит е разтревожен и дори не забелязва, че портичката на задния двор е открехната. Хуква по пътеката и наближавайки потока, префучава край щръкнал клон, на който виси парче тънък жълт плат. Стига до брега и машинално се обръща към мястото, на което е заровен пътническият сандък. Сандъкът, станал причина за този ужас.
Стига до камъните, но които се минава на другия бряг, но изведнъж се спира. Ококорва се, краката му се подкосяват. Тръсва се на земята и се взира в разлепения плитък поток, който много пъти е прекосявал, често заедно със сестричката си, бърбореща за всичко, което я интересува в момента: госпожа Бизли, Спондж Боб, приятелката ѝ Елън. Любимата ѝ кутия за обяд.
Любимите ѝ дрехи.
Например жълтата ефирна блуза с широките ръкави. Мама все ѝ казва да не я облича толкова често, защото трябва да се носи на химическо чистене. Тийнс с нея ли беше тази сутрин, когато тръгна за училище? Оттогава сякаш е изминал век, но на Пит му се струва…
Струва му се, че беше тъкмо с нея.
— Ще заведа сестра ти на сигурно място — каза му човекът с червените устни. — Там ще ми донесеш тетрадките.
Възможно ли е?
Разбира се, че е възможно. Щом мръсникът е израснал в къщата, обитавана сега от семейство Саубърс, сто на сто често е ходил в Младежкия център на Бърч Стрийт. Преди да го затворят, всички деца от квартала прекарваха доста време там. Вероятно е минавал по същата пътека, защото сандъкът беше заровен на има-няма двайсет крачки от мястото, на което тя стигаше до потока.
„Обаче не знае, че тетрадките са там — мисли си Пит. — Още не знае.“
Освен ако не е разбрал след последния им разговор по телефона. Ако ги е намерил в мазето, вече е изчезнал заедно с тях. Няма значение, стига да не е посегнал на Тина. Но защо да ѝ посегне? Защо да я убие, след като се е сдобил с каквото го интересува?
„За отмъщение. За да ми го върне тъпкано. Аз откраднах тетрадките, ударих го с гарафата по главата и му се изплъзнах, затова трябва да си понеса последствията.“
Изправя се, но му се завива свят и се олюлява. Изчаква замайването да премине и прекосява потока. На отсрещния бряг отново се затичва.
Предната врата на Сикамор Стрийт 23 зее. Ходжис изскача от мерцедеса още преди Джером да е спрял напълно. Втурва се в къщата. Едната му ръка е в джоба и стиска Бияча. Чува механична музика, която му е добре позната от дългите часове, прекарани с компютърния пасианс.
Тръгва по посока на звука и намира жена, седнала — не, просната! — на пода до бюро в ниша, преустроена в кабинет. Едната половина от лицето ѝ е подута и обляна в кръв. Тя вижда Ходжис и се мъчи да фокусира погледа си върху него.
— Пит… — прошепва. И след малко: — Той отведе Тина.
Ходжис коленичи и внимателно разделя окървавените кичури коса. Раната е дълбока, но можеше да е и по-лошо. Тази жена е спечелила единствената лотария, която има значение. Куршумът е издълбал петнайсетсантиметрова бразда в скалпа ѝ и дори на едно място е оголил черепа ѝ, но не го е пробил. Раната не е смъртоносна. Обаче жената е загубила много кръв, получила е мозъчно сътресение и е в шок. Знае, че не бива да я разпитва, обаче е принуден. Морис Белами оставя трупове подире си, а опасността да се изплъзне е голяма.
— Холи, повикай линейка.
— Пит… вече… вика — прошепва Линда и в същия момент се чува вой на сирена, сякаш призована от немощния ѝ глас. Още е далеч, но бързо се приближава. — Преди да… излезе — добавя тя.
— Госпожо Саубърс, Пит ли отведе дъщеря ви някъде?
— Не. Той. Онзи човек.
— Устните му бяха ли червени? — намесва се Холи.
— Питам за човека, който е отвел Тина.
— Ирландски… устни — шепне Линда. — Но не е… червенокос. Побелял е… стар… Ще умра ли?
— Не — успокоява я Ходжис. — Линейката идва, лекарите ще ви помогнат. Но и ние искаме помощта ви. Знаете ли къде отиде Питър?
— Излезе… през вратичката в двора. Видях го. Джером поглежда през прозореца, вижда, че портичката е открехната, и пита.
— Накъде води?
— Пътека… една пътека — изнурено отговаря Линда.
— Децата минаваха оттам… за… за Младежкия център. Преди да го затворят. Той взе… взе ключа.
— Пит ли?
— Да… — Погледът ѝ се премества към коркова дъска, на която са окачени ключове. Една кукичка е празна, на етикета под нея пише: „МЛ. ДОМ БЪРЧ СТР.“.
Ходжис нарежда:
— Джером, идваш с мен. Холи, ти оставаш с госпожа Саубърс. Сложѝ ѝ студен компрес на главата — Поема си въздух и добавя: — Но първо се обади в полицията. Поискай да те свържат с бившия ми партньор. Пийт Хънтли.
Очаква Холи да възрази, но тя само кимва и изважда телефона си.
— Взе и запалката на баща си — добавя Линда с малко по-стабилен глас. — Не знам защо… И флакон „Ронсън“.
Джером въпросително поглежда Ходжис, който пояснява:
— Бензин за запалки.
Също като Морис и Тина одеве Пит се старае да върви под сенките на дърветата, макар че момчетата, играещи баскетбол, са си тръгнали, и на игрището са само няколко врани, които кълват разпиляния по асфалта чипс. Малка кола е почти долепена до стената край товаро-разтоварната платформа, сякаш някой се е опитал да я скрие там. Щом вижда регистрационна табела, съмненията му се разсейват. Да, човекът с червените устни е тук. Надали е влязъл през главния вход, защото е откъм улицата, а по това време на деня движението е доста оживено. Освен това няма ключ.
Пит подминава колата, продължава още малко край стената на сградата, прикляква и оглежда прозорците на мазето. Единият е отворен, тревата и плевелите пред него са стъпкани. Отвътре се чува мъжки глас. Ясно, Тина и убиецът са там. При тетрадките. Единственият въпрос е дали човекът с червените устни ги е намерил.
Пит се отдръпва, обляга се на напечената от слънцето тухлена стена и се пита какво да направи. „Мисли! — заповядва си. — Аз забърках Тина в тази каша и аз съм длъжен да я спася! Напъни си мозъка, глупако!“
Само че не може. В главата му е пълна каша.
В едно от малобройните си интервюта чепатият Джон Ротстийн изразяваше негодуванието си от въпроса откъде черпи идеите си и обясняваше: „Те се появяват от нищото, без токсичната намеса на ума на автора.“ Идеята, която осенява Питър, също изплува от нищото. Тя е и ужасяваща, и ужасно привлекателна. Няма да свърши работа, ако извергът вече е намерил тетрадките, но тогава дори най-гениалната идея няма да помогне.
Пит се изправя, заобикаля изоставения тухлен мастодонт и отново подминава зелената кола с издайническата регистрационна табела. Преди да излезе на открито, спира и се заглежда в колите, които фучат по Бърч Стрийт — шофьорите бързат да се приберат у дома. Струва му се, че наднича през прозорец към друг свят, в който всичко е нормално. Мислено изброява с какво разполага: мобилен телефон, запалка, флакон с бензин, който беше до запалката в най-долното чекмедже на баща му. Разклаща го — май е наполовина пълен, — но и това е повече от достатъчно.
Завива и тръгва покрай предната фасада, където всеки минувач по Бърч Стрийт може да го види. Опитва се да върви спокойно и се моли да се не появи някой, например господин Еванс, бившият му треньор от Малката лига, който да го спре и да го заговори.
Никой не го спира. Вече знае кой от двата ключа да използва и този път вратата не заяжда. Отваря я бавно, влиза и тихо я хлопва зад себе си. Във фоайето е нетърпимо горещо, мирише на мухъл. „Дано поне в мазето да е хладно, иначе на Тина ще ѝ прилошее — казва си. — Горката, сигурно е много изплашена.“
„Ако още е жива“ — прошепва му злобно гласче. Може би мръсникът си е говорил сам, застанал до трупа ѝ. Той е психопат, а психопатите се държат точно така.
Вляво е стълбището към втория етаж, зает от просторна зала, простираща се по цялото протежение на сградата. Официалното ѝ название беше „Общинска зала Норт Сайд“, но децата я наричаха другояче — човекът с червените устни може би си спомня как ѝ казваха.
Пит сяда на стълбите, за да си събуе обувките (не бива стъпките му да отекват в тишината), и отново си помисля: „Аз забърках Тина в тази каша и аз съм длъжен да я спася!“
Звъни на мобилния на сестра си. От мазето приглушено прозвучава мелодията на „Сноу Патрол“, рингтонът, избран от Тина.
Човекът с червените устни отговаря незабавно:
— Здрасти, Питър. — Гласът му е спокоен. Владее се. Пит не може да прецени дали това спокойствие улеснява плана му, или ще е спънка. — Приготви ли тетрадките?
— Да. Добре ли е сестра ми?
— О, да. Къде си?
— Много забавно — промърморва Питър… и май наистина е така. — На Джими Голд щеше да му хареса…
— Не съм в настроение за тарикатски гатанки — прекъсва го Морис. — Давай по същество и да приключваме. Къде си?
— Помниш ли съботното царство на филмите?
— Какви ги… — Морис млъква. Явно мисли. — За зала „Норт Сайд“ ли говориш? Където прожектираха разни лигави бози… — Най-сетне вдява. — Ти си тук?!
— Да. А ти си в мазето. Видях колата ти отзад. През цялото време си бил на трийсет метра от тетрадките. — „Дори по-малко“ — си помисля. — Ела да си ги вземеш.
Прекъсва разговора, преди онзи да се опита да се пазари, и хуква към кухнята — бос, с обувките в ръка. Трябва да се скрие, преди извергът да се качи по стълбището. Ако успее, има шанс. Ако ли не, може би ще загине заедно със сестра си.
От мазето се разнася вик, много по-силен от рингтона: Тина крещи от болка.
„Жива е! — радва се Пит, но след миг радостта му помръква. — Мръсникът я удари. Не, не вярно. Аз я го направих. Вината е моя, само моя.“
Морис, който седи на кашон с надпис „КУХНЕНСКИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ“, затваря мобилния телефон на Тина и безмълвно се взира в него. Само един въпрос е важен сега: истината ли казва хлапакът, или лъже?
Изглежда, не лъже. И двамата са израснали на Сикамор Стрийт, и двамата през съботните дни са гледали филми в голямата зала на втория етаж. Седели са на сгъваемите столове и са яли пуканките, продавани от момичетата от местния скаутски отряд. Логично е и двамата да изберат за скривалище тъкмо тази сграда — близо и до къщата, в която са израснали, и до заровения сандък. Показателна е и табелата на фасадата. Морис я забеляза още при първото си разузнавателно посещение: „ПРОДАВА СЕ ОТ АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «ТОМАС САУБЪРС»“. Щом баща му е посредник при продажбата на тази сграда, малкият спокойно би могъл да открадне ключа.
Сграбчва Тина за ръката и я завлича до котела на парното — грамаден прашен динозавър. Тя пак изпищява, опитвайки се премести тежестта на пострадалия си крак. Морис я зашлевява:
— Млъквай, лигло! Престани да цивриш!
Шнурът на компютъра е прекалено къс, за да я завърже с него, но на стената е закачена преносима лампа с намотан около нея оранжев кабел. Лампата не му е нужна, обаче дългият кабел е сякаш дар от бога. Мислеше си, че копеленцето не може да го вбеси повече, но то успя. „На Джими Голд щеше да му хареса.“ Кой му дава право да споменава творбите на Ротстийн?! Те са си само негови, на Морис, защото той ги намери.
— Обърни се.
Хлапачката не се подчинява веднага и той още повече се вбесява на брат ѝ. Сграбчва я за рамене и я завърта. Този път Тина не изпищява — от плътно стиснатите ѝ устни се изтръгва само стон. Любимата ѝ жълта блуза е изцапана от прахоляка в мазето.
Морис съединява двата кабела и омотава получената дълга жица около китките на Тина и хвърля лампата зад една тръба на парния котел. Стяга жицата толкова силно, че лопатките на хлапачката почти се срещат на гърба ѝ. Прави двоен възел и продължава мислено да се заканва на Пит: „Тетрадките са били тук през цялото време — и това му е забавно!? Такава забава ще му спретна, че ще умре от смях!“
Навежда се, подпира длани на коленете си и се привежда така, че да гледа сестрата на крадеца право в очите:
— Отивам горе да си взема своето, приятелко. И да убия досадния ти брат. А след това ще убия ѝ теб. — Целува я по носа. — Животът ти приключи. Мисли за това, докато се върна.
И забързва към стълбището.
Пит е в сервизното помещение. Вратата едва-едва е открехната, но през тесния процеп се вижда как човекът с червените устни минава отвън е червено-черен пистолет в едната ръка и с мобилния телефон на Тина — в другата. Стъпките му отекват в празните помещения на първия етаж. Пит чува как онзи трополи — туп-туп-туп — към залата, известна като „съботното царство на филмите“, и се втурва надолу към мазето. Пътьом хвърля обувките — иска ръцете му да са свободни. Иска гаднярът с червените устни да разбере къде е отишъл. Може би това ще го забави малко.
Тина се ококорва, като вижда брат си:
— Пит! Изведи ме оттук!
Той се приближава до нея и разглежда съединените кабели — бял и оранжев, — с които ръцете ѝ са завързани една за друга и за котела. Обзема го отчаяние. Разхлабва един от оранжевите възли и ръцете ѝ леко се отпускат, напрежението в раменете ѝ намалява. Захваща се с втория и в този момент мобилният му телефон започва да вибрира. Вълкът не е намерил тетрадките в залата на втория етаж и го търси. Вместо да отговори на повикването, Пит се втурва към кашона под прозореца. Отстрани вижда своя надпис с печатни букви „КУХНЕНСКИ ПРИНАДЕЖНОСТИ“, а отгоре — отпечатъци от подметки. Знае чии са.
— Какво правиш? — извиква Тина. — Развържи ме!
Може би ще съумее я развърже, но по-важно е да я изведе навън, а надали ще успее, преди онзи да се върне: глезенът ѝ е подут до неузнаваемост.
Човекът с червените устни се отказва да говори по телефона и изкрещява — по-точно изревава — от горния етаж:
— Къде си, шибано курвенско копеле?!
„Две прасенца в мазето и големият лош вълк над нас — помисля си Пит. — А си нямаме дори къщичка от слама, камо ли от тухли.“
Издърпва в средата на помещението кашона, на който убиецът беше стъпвал, и го отваря, надавайки ухо към трополенето на крака в кухнята над мазето — стъпват толкова тежко, че провисналата изолация между гредите се полюшва. Ужасеното лице на Тина е застинало като маска. Пит обръща кашона и изсипва куп тетрадки „Молескин“.
— Пит! Какво правиш? Онзи идва!
„Сякаш не знам“ — казва си той и отваря втория кашон. Докато изсипва съдържанието му върху купчината на пода, стъпките отгоре секват. Убиецът е видял обувките. Отваря вратата към мазето. Нащрек е. Обмисля ситуацията.
— Питър? На сестра си ли гостуваш?
— Да — отвръща Питър. — Гостувам ѝ с пистолет в ръка.
— Знаеш ли какво? — пита вълкът. — Не ти вярвам.
Пит развива капачката на флакона и излива бензина върху камарата от разкази, стихотворения и гневни пиянски излияния, често свършващи по средата на думата. Там са и двата неиздадени романа — продължения на трилогията за сбъркан американец на име Джими Голд, който през шейсетте години се лута, бунтува се и търси нещо, заради което (според неговите думи) си струва да се избута този гаден живот. Пит бръква в джоба си за запалката, но тя се изплъзва между пръстите му. Божичко, вече вижда на стълбището сянката на убиеца. И на пистолета.
Завързаната Тина се е ококорила от страх, носът ѝ и устните ѝ са разкървавени. „Мръсникът я е бил — казва си Пит. — Защо? Защо ще бие невинно момиче, което още е почти дете?“ Всъщност знае отговора. Тина е временен заместител на онзи, когото човекът с червените устни иска да пребие.
— Съветвам те да ми повярваш — провиква се. — Пистолетът ми е четирийсет и пети калибър, много по-голям от твоя. Взех го от чекмеджето на баща си. И още един съвет — ако имаш поне малко ум в главата, веднага ще си обереш крушите.
„Моля те, боже, моля те, накарай го да се махне…“
Но при последните думи гласът на Пит се разтреперва и се превръща в неуверения фалцет на тринайсетгодишното момче, което преди няколко години намери тетрадките. Убиецът злорадо се изкисва и тръгва надолу по стълбището, Пит хваща запалката — този път здраво — и когато онзи застава на вратата на мазето, с палец отваря капачката. Завърта колелцето и внезапно се сеща, че не провери дали запалката е пълна — пропуск, заради който с Тина може да се простят с живота. Обаче искрата произвежда силен жълт пламък.
Той застава така, че запалката да е над купчината тетрадки:
— Прав си, нямам пистолет. Но намерих ето това в чекмеджето.
Ходжис и Джером тичат през бейзболното игрище. Чернокожият младеж бяга по-бързо, обаче детективът в оставка се старае да не изостава много. На мизерния баскетболен корт Джером се спира и посочва зеленото субару до товаро-разтоварната платформа. Ходжис прочита надписа на регистрационната табелка — „BOOKS4U“39 — и кимва.
Отново тръгват към сградата, в този момент отвътре проехтява почти нечовешки вик:
— Къде си, шибано курвенско копеле?!
Сигурно е Белами, а „курвенското копеле“ несъмнено е Питър Саубърс. Момчето си е отворило с ключа на баща си, което означава, че вратата е отключена. Ходжис посочва себе си, после сградата. Джером кимва, но прошепва:
— Не си въоръжен.
— Вярно, но силата ми е за десетима, защото сърцето ми е чисто.40
— Моля?
— Остани тук, Джером. Настоявам.
— Сигурен ли си?
— Да. Да имаш нож у себе си? Поне джобно ножче?
— Не, съжалявам.
— Тогава потърси бутилка — сигурно ще намериш, вечер хлапаците пият тук бира. Счупи я и разрежи гумите на субаруто, да не може кретенът да избяга с него, ако нещо се обърка.
Изражението на Джером издава тревогата, предизвикана от това нареждане, последствия от тази поръчка. Той хваща Ходжис за рамото:
— Не се прави на камикадзе, чу ли? Нямаш вина, която да изкупваш.
— Имаш право — промърморва, въпреки че си мисли точно обратното. Преди четири години любимата му Джени загина при взривяване на бомба, предназначена за него. Не минава ден, без да си спомни за нея; не минава нощ, без да лежи буден и да се самообвинява: „Ако бях побързал… ако бях съобразил…“
И този път не е достатъчно съобразителен и бърз и колкото и да се оправдава пред себе си, че събитията са се развили прекалено бързо, това няма да помогне на брата и сестрата да избегнат грозящата ги смъртна опасност. Отговорен е за тях и няма да допусне да загинат пред очите му. Ще направи всичко по силите си да ги спаси.
Потупва Джером по страната:
— Довери ми се, хлапе. Знам си работата. Ти разрежи гумите, после изтръгни кабелите на свещите.
Тръгва към сградата. Поглежда назад само веднъж. Джером намръщено го наблюдава, обаче не върви след него. И слава богу. Защото ще е още по-ужасно, ако Белами убие Питър, Тина и Джером.
Ходжис се затичва към главния вход.
Също като на Сикамор Стрийт 23 и тук вратата зее.
Човекът с червените устни като хипнотизиран се взира в купчината тетрадки „Молескин“. След малко вдига поглед към Пит. Вдига и пистолета.
— Давай — подканя го момчето. — Стреляй и ще видиш какво ще стане с тетрадките, като пусна запалката. Поръсих само онези отгоре, обаче бензинът вече се е просмукал надолу. Хартията е стара, ще пламне за секунди и вероятно всички ще изгорят.
— Аха, мексиканска рулетка41 — процежда онзи. — Лошото на това положение — кофти за теб, малкия — е, че моят пистолет ще издържи повече от твоята запалка. Какво ще правиш, като угасне? — Мъчи да говори спокойно и самоуверено, обаче подобно на топче за пинг-понг очите му се стрелкат ту в запалката „Зипо“, ту в тетрадките. Кориците на най-горните лъщят като тюленова кожа.
— Ще разбера, когато бензинът е на свършване. Щом пламъкът отслабне и стане синкав вместо жълт, ще я хвърля и тогава — пууф!
— Няма да го направиш. — Горната устна на изверга се повдига и оголва жълтите му зъби. Вълчи зъби.
— Защо не? В тетрадките има само думи. Сестра ми е милион пъти по-ценна от тях.
— Сериозно? — Морис насочва пистолета си към Тина. — Загаси запалката или ще гръмна пред очите ти безценната ти сестра.
Сякаш ледени пръсти стискат до болка сърцето на Пит, но той не затваря капачето на запалката. Навежда се и много бавно я приближава до купчината тетрадки:
— Тук има още два романа за Джими Голд. Известно ли ти е?
— Лъжеш. — Мръсникът с червените устни още държи на мушка Тина, ала очите му, неподвластни на контрол, се връщат на тетрадките. — Само един е. Разказва се как Джими Голд потегля на запад.
— Два са! „Беглецът поема на запад“ е добър, но „Беглецът вдига знамето“ е най-хубавото произведение на Ротстийн. Дълъг, епичен роман. Колко жалко, че никога няма да го прочетеш.
По бледите страни на убиеца избива червенина:
— Как смееш?! Как смееш да ме подмамваш?! Дадох живота си за тези книги! Убивах, за да ги притежавам!
— О, да, известно ми е. Като награда, че си толкова запален почитател, ще ти издам нещо: в последния роман Джими Голд отново среща Андрея Стоун. Какво ще кажеш, а?
Вълкът се ококорва:
— Андрея? Как? Какво се случва?
При тези обстоятелствата въпросът е повече от нелеп, но Белами наистина изгаря от любопитство и за момент забравя всичко друго. Пит разбира, че Андрея, първата любов на Джими, плод на авторовото въображение, е по-реална за убиеца, отколкото Тина. За него нито едно човешко същество не е по-истинско от Джими Голд, Андрея Стоун, господин Микър, Пиер Ретон (наричан още фаталния продавач на автомобили) и всички останали герои. Безспорно е симптом на задълбочаващо се безумие, но и свидетелство, че Питър също е луд, защото много добре разбира какво чувства безумецът. И той изпита същата възбуда, същото удивление, когато прочете как Джими случайно вижда Андрея в Грант Парк по време на бунтовете в Чикаго през 1968. Спомня си как тогава се просълзи. Дава си сметка — да, дори сега, най-вече сега, когато на карта е заложен животът и на двама им, — че сълзите свидетелстват за невероятната сила на полета на въображението, на художествената измислица. Ето защо хиляди читатели са плакали, научавайки, че Чарлс Дикенс е починал от инсулт. Ето защо всяка година на 19 януари, рождения ден на Едгар Алън По, някой оставя роза на гроба му. Ето защо Пит щеше да ненавижда този човек, дори да не беше насочил пистолет към беззащитната, трепереща Тина. Мръсникът беше отнел живота на велик писател. И защо? Защото не му се беше понравила посоката, в която Ротстийн бе дръзнал да отведе един от своите герои ли? Да, тъкмо затова. Извършил беше убийство заради непоклатимото си убеждение, че произведението е по-важно от самия автор.
Питър Саубърс поклаща глава:
— Няма да ти кажа. Всичко е в тетрадките. „Беглецът вдига знамето“ запълва цели шестнайсет. Прочети романа, но от мен няма да чуеш и дума. — И се усмихва, макар да му струва много. — Не искам да ти развалям удоволствието от четенето.
— Тетрадките са мои, гадино! Мои!
— Ако не освободиш сестра ми, ще станат на пепел.
— Пити, не мога да ходя! — изстенва Тина.
Пит се заставя да не я погледне, очите му са вперени само в човека с червените устни. Само във вълка.
— Как се казваш? Имам право да науча името ти.
Онзи повдига рамене, сякаш вече му е все едно:
— Морис Белами.
— Хвърли оръжието, господин Белами, и го изритай под котела. Ако го направиш, ще загася запалката. Ще развържа сестра си и ще си тръгнем. Ще имаш достатъчно време да събереш тетрадките и да изчезнеш. Искам само да отведа Тина у дома и да помогна на майка си.
— Мислиш, че ще ти повярвам, а? — Червените устни се разтягат в иронична усмивка.
Пит приближава запалката до тетрадките:
— Както решиш — или ми се доверяваш, или гледаш как горят. Решавай бързо. Не знам кога за последно баща ми е пълнил тази джаджа.
Нещо се появява в периферното му зрение. Нещо се движи на стълбището, обаче той не смее да извърне очи, защото и Белами ще погледне натам. „Не бива да се издъня тъкмо сега, когато го надвих“ — казва си.
Изглежда, наистина е така. Белами бавно отпуска пистолета и сега годините му личат, прилича на старец. В следващия миг обаче отново вдига оръжието и се прицелва в Тина.
— Няма да я убия. — Говори решително като генерал на бойното поле, взел току-що съдбоносно решение. — Не и веднага. Първо ще я гръмна в крака. Ще я слушаш как пищи. Ако запалиш тетрадките, ще я гръмна в другия крак. После в корема. Накрая ще умре, обаче ще има достатъчно време да те намрази в червата, ако вече не те…
От лявата страна на Морис се чува глухо тупване, после — второ. Обувките на Пит са паднали до стълбището. Белами, който държи пръст на спусъка, рязко се обръща и стреля по посока на шума. Пистолетът е малък, но изстрелът отеква оглушително в затвореното помещение. Пит неволно трепва и изпуска запалката. Пуф! Най-горните тетрадки се увенчават с огнена корона.
— Не! — изкрещява Морис, отдръпва се от Ходжис (който тича надолу по стълбите толкова бързо, че едва пази равновесие) и се прицелва в Пит. Преди да стреля обаче, вързаната Тина някак си се накланя напред и изритва отзад краката му със здравото си стъпало. Куршумът минава между шията и рамото на Пит.
Огънят се разгаря, пламъците обхващат все повече тетрадки.
Преди Морис да стреля втори път, Ходжис се хвърля върху него и хваща ръката му с оръжието. По-тежък е и в по-добра форма, но Морис Белами притежава силата на безумците. Танцуват из мазето като пияници, Ходжис държи дясната китка на Морис така, че пистолетът да е насочен към тавана, онзи се опитва да издере очите му с лявата си ръка.
Пит тичешком заобикаля кладата — бензинът се е просмукал навътре и целият куп тетрадки е обхванат от пламъците — и се нахвърля на Морис откъм гърба. Белами обръща глава, щрака със зъби и ръмжи. Очите му безумно се въртят в орбитите.
— Ръката му! Хвани я! Ще ме одере жив! — извиква Ходжис. Боричкат се под стълбите, вкопчени един в друг. Лицето на детектива в оставка е покрито с кървави рани, от страните му висят парчета кожа.
Пит хваща лявата ръка на убиеца. Зад тях Тина пищи с цяло гърло. Ходжис започва да удря с юмрук лицето на изверга. Това довършва Морис. Мускулите на лицето му се отпускат, краката му се подкосяват. Тина продължава да пищи, светлината в мазето става все по-ярка.
— Таванът, Пити! Таванът се запали!
Морис е на колене, главата му е клюмнала, кръв струи от устните му, от брадичката му, от счупения му нос. Ходжис грабва дясната му китка и я усуква. Храс! — костиците се счупват и малкият пистолет издрънчава на пода. Но преди Ходжис да въздъхне с облекчение, убиецът замахва със здравата си ръка напред и нагоре, забива юмрук в топките му и в слабините на Ходжис се разлива пареща болка. Детективът машинално притиска с длани болното място, а Морис се промушва между краката му.
— Пити, Пити, таванът!
Пит си мисли, че Белами ще се хвърли към пистолета, но той сякаш го е забравил. Интересуват го само тетрадките. Те горят на кладата, кориците им се огъват, страниците почерняват и от тях изригват искри, които подпалват провисналата между гредите изолационна вата. Пожарът се разпространява, от тавана се сипят горящи отломки. Една пада на главата на Тина и към миризмата на подпалени хартии и изолационна вата се добавя противният мирис на опърлена коса. Момичето върти глава, опитвайки се да махне пламтящите парченца, и пищи от болка.
Пит изтичва до сестра си и пътьом изритва пистолета в другия край на помещението. Бръсва встрани горящите отломки и се опитва да разхлаби възлите и да я освободи.
— Не! — изкрещява Морис, но не на Пит. Пада на колене пред горящите тетрадки като религиозен фанатик пред пламтящ олтар. Протяга ръце и рови в огъня, опитвайки се да спаси най-долните тетрадки. Нов стълб от искри се извива нагоре в спирала. — Не, не, не, не!
Ходжис понечва да изтича до Питър и сестра му, но едва се дотътря до тях, защото се олюлява като пиян. Болката в слабините му се е разпростряла в краката, мускулите му, укрепнали с толкова тренировки, са като пихтия. Навежда се, хваща оранжевия кабел и отново съжалява, че няма нож… но май ще му трябва секира, за да пререже кабела — дебел е, проклетникът.
Наоколо им продължават да се сипят пламтящи отломки от тавана. Ходжис размахва ръце, опитвайки се да предпази Тина — току-виж са подпалили ефирната ѝ блузка. Най-сетне съумява да разхлаби възела, но момичето се мята и…
— Стой мирно, Тийнс! — извиква ѝ Пит. По лицето му струи пот. В мазето става все по-горещо. — Като мърдаш, затягаш възлите. Не се дърпай!
Морис вече не стене, а вие сякаш от непоносима болка. На Ходжис не му е до него. Възелът неочаквано се разхлабва и той издърпва встрани от котела момичето, чиито ръце още са вързани зад гърба.
В капан са, не могат да избягат по стълбището: долните стъпала горят, огънят вече се разпростира нагоре. Масички, столове, кашони с книги и документи — всичко гори. И Морис Белами гори — и спортното му сако, и ризата под него са обхванати от пламъци. Той обаче продължава да рови в кладата в отчаян опит да спаси най-долните тетрадки. Пръстите му са овъглени. Болката сигурно е адска, но той не се отказва. Ни в клин, ни в ръкав Ходжис си спомня приказката за вълка, който влязъл през комина и цопнал в казан с вряща вода. Дъщеря му не искаше да ѝ я чете — била прекалено страш…
— Бил! Бил! Насам! — провиква се Джером — клекнал е пред едното прозорче на мазето.
Ходжис си спомня как се сопна на двама им Холи: „Вие май не разбирате от дума!“ Сега се радва, че не са му се подчинили. Чернокожият младеж ляга по корем и протяга ръце през прозорчето:
— Подайте ми я! Бързо, че ще се изпечете!
Пит успява почти без помощта на Ходжис да пренесе сестра си през мазето под дъжд от искри и падащи парчета горяща изолация. Стигат до прозореца, той повдига Тина, Джером я хваща под мишниците и я издърпва навън. Накрайникът на компютърния кабел, с който Морис е завързал ръцете ѝ, се влачи и подскача зад нея.
— Той ред е — изхриптява Ходжис.
Питър поклаща глава:
— Не, първо ти. — Поглежда Джером. — Ти дърпаш, аз бутам.
— Добре. Вдигни ръце, Бил.
Няма време за спорове. Ходжис се подчинява и чернокожият младеж го хваща за китките. „Сякаш ми щракват белезници“ — казва си Ходжис, след секунда започват да го дърпат нагоре — отначало бавно, защото е по-тежък от Тина, — после две ръце се опират на задника му и започват да бутат. Най-сетне е навън, където въздухът е блажено чист и макар и топъл, не е нагорещен като в мазето. Джером отново се пресяга през прозореца:
— Хайде, малкия! Давай!
Пит вдига ръце, Джером здраво го хваща за китките и го задърпва. Мазето се изпълва със задушлив дим и момчето започва да кашля (толкова силно, че за малко не повръща), докато се оттласква със стъпала от стената. Изпълзява през прозорчето, обръща се и надниква в мазето.
До кладата е коленичило овъглено плашило, заровило огнените си ръце в горящите тетрадки. Лицето на Морис се разтапя. Той надава кански писък и притиска до горящата си гръд разпадащите се останки от романите на Ротстийн.
Ходжис слага ръка на рамото на Пит:
— Не гледай. Недей.
Обаче Пит иска да гледа. Длъжен е.
Мисли си: „Можеше да съм на неговото място.“
Мисли си: „Не. Защото за разлика от него разбирам кое е важното на този свят.“
Мисли си: „Моля те, господи, ако те има… дано е така.“
Пит позволява на Джером да носи Тина до бейзболното игрище, но там му казва:
— Дай на мен, моля те.
Джером го поглежда изпитателно: момчето е в шок, лицето му е бледо, на едното му ухо има мехур от изгаряне, на места ризата му е овъглена.
— Сигурен ли си?
— Да — отсича Пит.
Тина вече протяга ръце. Не е продумала, откакто я измъкнаха от горящото мазе, но Пит я взема на ръце, го прегръща през врата, притиска лице до рамото му и се разридава.
Холи тича по пътеката към тях.
— Слава Богу! — възкликва. — Ето ви най-сетне! Къде е Белами?
— Там, в мазето — отговаря Ходжис. — И ако още е жив, сигурно много съжалява. Телефонът ти у теб ли е? Повикай пожарната.
— Мама добре ли е? — пита Питър.
— Мисля, че ще се възстанови напълно — успокоява го Холи и откачва телефона от колана си. — Закараха я в болница „Кайнър“. Беше в съзнание и говореше. Парамедиците казаха, че жизнените ѝ показатели са стабилни.
— Слава Богу! — Сега и Пит се разплаква, сълзите оставят чисти дири по изцапаните му със сажди страни. — Ако беше умряла, щях да се самоубия. Защото за всичко съм виновен аз!
— Не! — отсича Ходжис. — Пит го поглежда. Тина също се обръща към него, все така обвила ръце около шията на брат си. — Намерил си парите и тетрадките, нали?
— Да. Случайно. Бяха в сандък, заровен до потока.
— Всеки щеше да постъпи като теб — успокоява го Джером. — Нали, Бил?
— Да — кимва Ходжис. — Човек е готов на всичко за семейството си, после продължава да говори на хлапака: — Затова си хукнал да търсиш Белами, като си разбрал, че е отвлякъл сестра ти.
— По-добре да не бях намирал сандъка — промърморва Пит. Обаче премълчава нещо, което няма да сподели с никого: колко му е мъчно, че тетрадките вече ги няма. Мисълта за загубата им го изгаря като огън. Разбира как се е чувствал Морис и това също го изгаря. — По-добре да си беше останал под земята…
— Да беше, ама не е — прекъсва го Ходжис. — Да тръгваме. Ако не си сложа лед, ще се подуят още повече.
— Какво ще се подуе? — повдига вежди Холи. — Като те гледам, нищо ти няма.
Ходжис я прегръща през раменете — жест, от който тя обикновено се вцепенява, но не и днес, затова той се осмелява да я целуне по страната. Холи стеснително се усмихва:
— Да не те е ударил там, където момчетата най-много ги боли?
— Да. Обаче си трай.
Вървят бавно — и заради Ходжис, и заради Пит. Ръцете го болят от носенето, но той не иска да пусне сестра си. Иска да я носи чак до вкъщи.