В петъка преди Деня на труда един джип „Ранглер“ — поостарял, но обичан от собственика си — влиза в паркинга зад игрището на Малката лига в парк Макгинис и спира до син мерцедес, също старичък. Джером Робинсън се спуска по затревения хълм към масата за пикник, на която вече са наредени кутии с храна. В ръката му се полюшва хартиена торбичка.
— Ехо, Холибери!
Холм се обръща и го сгълчава:
— Колко пъти съм ти казвала да не ме наричаш така? Сто? Хиляда? — Обаче се усмихва и не се отдръпва, когато той я прегръща. Джером решава да не насилва късмета, затова бързо се отдръпва и пита какво има за обяд.
— Салата с пиле, салата с риба тон и зелева салата. Донесла съм и сандвич с печено говеждо. За тебе съм го взела. Аз се въздържам от червено месо. Нарушава циркадните ми ритми.
— Ще се погрижа да не бъдеш изкушена.
Сядат. Тя налива в картонени чаши студен чай „Снапъл“. Вдигат тост за края на лятото, после похапнат и си бърборят за филми и за телевизионни сериали. Отначало избягват да говорят за причината за тази среща — а тя е, за да се сбогуват, поне за известно време.
— Жалко, че Бил не можа да дойде — подхвърля Джером, когато тя му подава парче пай с шоколадов крем. — Спомняш ли си как се събрахме тук на пикник след явяването му в съда? Празнувахме, че съдията не го изпрати в затвора.
— Как ще го забравя? — казва Холи. — Ти искаше да вземем автобуса.
— Щот се возим гратис, како! — отговаря Тайрон Зевзека. — Ний квото можим да измуфтим, муфтим.
— Ставаш банален, Джером.
Той въздиша:
— Да, май прекалявам.
— Бил има среща с Питър Саубърс — добавя Холи. — Затова не дойде. Поръча ми да ти предам много поздрави и да ти кажа, че ще мине да те види, преди да се върнеш в университета. Избърши се, носът ти е изцапан с шоколад.
На езика му е да отвърне: „Шоколатувуту много убав цвят“, но се въздържа и я пита:
— Пит добре ли е?
— Да. Пожела да се види с Бил, за да сподели с него някаква забележителна новина. Ох, не мога да довърша пая. Искаш ли го? Освен ако не те е гнус, че съм нахапала парчето. Не съм болна, няма да те заразя.
— Бих използвал даже четката ти за зъби, но преядох.
— Пфу — намръщва се тя. — Аз пък никога не бих си измила зъбите с чужда четка. — Събира картонените чаши и чинии и отива да ги хвърли в контейнера за смет.
— В колко тръгваш утре? — пита я Джером.
— Слънцето изгрява в шест и петдесет и пет. Най-късно в седем и половина трябва да съм на път.
Ще шофира до Синсинати да види майка си. Сама, без придружител! Джером не вярва на ушите си. Радва се, същевременно се притеснява за нея. Ами ако се случи нещо, което ще я извади от релси? Тя се връща, сяда до масата и добавя, сякаш е прочела мислите му:
— Не се тревожи за мен, всичко ще е наред. Тръгвам по светло, ще пътувам само по магистрали, метеоролозите обещават хубаво време. Взела съм дискове с любимата си филмова музика: „Път към отмъщение“, „Изкуплението Шоушенк“ и „Кръстникът-II“. Най ми харесва от „Кръстникът“, въпреки че в общи линии Томас Нюман42 е много по-добър от Нино Рота43. Музиката на Нюман е загадъчна.
— Най-добър е Джон Уилямс44 в „Списъкът на Шиндлер“ — казва Джером. — Нищо не може да го бие.
— Джером, не искам да те обиждам, обаче… по отношение на музиката си абсолютен мазол. — Намръщва се, като вижда доволната му усмивка, и продължава: — Имам мобилен телефон и айпад, които са заредени. Мерцедесът мина на технически преглед преди няколко дни. Освен това до Синсинати са само около седемстотин километра.
— Добре, добре. Но ако изникне нещо непредвидено, телефонирай на мен или на Бил.
— Разбира се. Кога се връщаш в университета?
— Идната седмица.
— Приключи ли с работата на доковете?
— Да, и слава богу. Физическият труд може би е полезен за тялото, но според мен не облагородява душата.
Холи още се чувства неловко, когато ѝ се наложи да гледа в очите хората, дори най-близките си, но този път се насилва да срещне погледа на Джером, и казва:
— Пит е добре, Тина — също, майка им вече е на крака. Със семейство Саубърс всичко е наред, но как е Бил? Бъди откровен.
— Не знам за какво говориш — измънква той — сега на него му е трудно да я гледа в очите.
— Първо, много е отслабнал. Прекалява с физическите упражнения и със салатената диета. Друго обаче ме притеснява.
— Така ли? — пита той, но всъщност знае и не се учудва, как Холи е разбрала, макар Бил да си въобразява, че го е скрил от нея. Холи е надарена с шесто чувство.
Тя снижава глас, сякаш се страхува някой да не чуе, макар че в радиус от сто метра няма жива душа.
— Често ли го посещава?
Излишно е да я пита за кого говори.
— Не знам, честна дума.
— Повече от веднъж на месец ли?
— Май да.
— Всяка седмица?
— Може би не чак толкова често — отговаря Джером и наум добавя: „Макар че казва ли ти някой?“
— Защо? Той е… — Устните ѝ затреперват. — Брейди Хартсфийлд е почти зеленчук!
— Глупаво е да изпитваш угризения, Холи. Удари го с Бияча, защото психопатът щеше да прати на онзи свят няколко хиляди хлапета.
Посяга към ръката ѝ, но тя рязко я отдръпва:
— Нямам угризения! Бих го направила отново! И отново, и отново! Но се притеснявам, че Бил е обсебен от този тип. Опасно е, повярвай, знам го от опит. — Скръства ръце на гърдите си — жест, с който се успокоява и от който напоследък се беше отказала.
— Не мисля, че е обсебен… — Джером подбира думите си, опипва почвата. — Нито че е свързано с миналото…
— А с какво тогава? За това чудовище няма бъдеще!
„Бил не е сигурен“ — си помисля Джером, обаче никога не би го изрекъл. Холи вече е по-добре, но още е много уязвима. И знае какво е да си обсебен — сама го каза. Да не говорим, че самият той не проумява защо Бил толкова се интересува от Брейди. Има само някакво смътно чувство. Интуиция.
— Искаш ли да сменим темата? — Хваща ръката на Холи и този път тя не я отдръпва. Известно време разговарят за други неща, после той си поглежда часовника. — Много ми е приятно да си бърборим, обаче е време да тръгваме. Обещах да взема Барбара и Тина от пързалката за ролери.
— Тина е влюбена в теб — отбелязва Холи, докато вървят нагоре по хълма към колите си.
— Ако е вярно, ще ѝ мине. Заминавам надалеч и много скоро в живота ѝ ще се появи някое симпатично момче. Ще пише името му по кориците на учебниците си.
— Предполагам — съгласява се Холи. — Така става обикновено, нали? Моля те само да не ѝ се присмиваш. Ще те помисли за гадняр и ще ѝ стане криво.
— Няма, бъди спокойна — усмихва се Джером.
Вече са до колите и Холи отново се насилва да го погледне право в очите:
— Аз не съм влюбена в теб, не и като Тина, но много те обичам. Затова те моля да се пазиш, Джером. Някои колежани вършат щуротии. Не ставай като тях. — И го прегръща.
— Хей, без малко да забравя — сепва се Джером. — Нося ти подарък. Тениска. Надали обаче ще я облечеш, докато си при майка си.
Подава ѝ торбичката. Тя изважда от нея яркочервена тениска и я разгъва. На гърдите с големи, черни печатни букви, е написано:
— Продават ги в книжарницата на „Сити Колидж“ Взех ти най-големия размер, за да я носиш вместо нощница, ако предпочиташ. — Наблюдава изражението ѝ, докато тя замислено се взира в надписа. — Разбира се, можеш да я замениш за нещо друго, ако не ти харесва.
— Напротив, много ми харесва, — Лицето ѝ се озарява от усмивката, която Ходжис обича, защото я разкрасява. — Непременно ще я облека, докато съм при мама. Ей-така, за да я подразня. — Засмива се, като вижда колко е учуден Джером. — Никога ли не се изкушаваш да подразниш майка си?
— Чат-пат се случва. И… аз също те обичам. Знаеш го, нали?
— Да. — Тя притиска тениската до гърдите си. — И много се радвам. Означава много за мен. „Придава смисъл на гадния живот“, както би се изразил Джими Голд.
Ходжис минава по пътеката през празния парцел откъм Бърн Стрийт и заварва Пит до потока. Момчето седи на брега, притиснало е колене до гърдите си и ги е обхванало с ръце. Наблизо ниско чепато дърво се привежда над ручея, който след дългото, горещо лято се е превърнал във вадичка. Под дървото зее отново разкопаната дупка, а сандъкът, който беше скрит в нея, е наблизо, полегнал на брега. Изглежда стар, уморен и някак си зловещ — като пътник, пристигнал от времето, когато диското още беше модерно. Недалеч от него стоят фотографски статив и два големи сака като онези, с които пътуват професионалните фотографи.
— Прочутият сандък — подхвърля Ходжис и сяда до Пит.
Пит кимва:
— Да. Прочутият сандък. Фотографът и асистентът му отидоха да обядват, но май скоро ще се върнат. Стори ми се, че не са във възторг от местните ресторанти. От Ню Йорк са! — Свива рамене, сякаш това обяснява всичко. — Първо ме караха да седна на сандъка и да подпра с юмрук брадичката си. Сещате се, като известната скулптура на Роден. Доста зор видях, докато ги разубедя.
— За местния вестник ли работят?
Пит поклаща глава и се поусмихва:
— Това е моята хубава новина, господин Ходжис. От „Ню Йоркър“ са поръчали материал за случилото се. Обаче не кратка дописка, а обширна статия, която ще бъде поместена в „кладенеца“ — така се наричали средните страници на списанието и всеки журналист на свободна практика давал мило и драго името му да се появи там.
— Страхотно!
— Да, стига да не се издъня.
Ходжис изпитателно го поглежда:
— Ама чакай. Ти ли ще я пишеш?
— Да. Първо искаха да пратят един от своите автори — Джордж Пакър45, много е добър. Трябваше да ме интервюира и да напише репортаж. Важно им е, защото навремето Джон Ротстийн е бил сред звездите им, редом с Джон Ъпдайк, Шърли Джаксън… Знаете ги, нали?
Ходжис не ги знае, но кимва.
— Ротстийн е бил като нещо спасително убежище за тревожните сърдити млади хора, а по-късно за тревожните хора от средната класа. Като Джон Чийвър. Напоследък съм се запалил по него. Чели ли сте разказа му „Плувецът“?
Ходжис поклаща глава.
— Прочетете го. Велик е. Та така, от „Ню Йоркър“ искат статия за тетрадките. Цялата история от игла до конец. Първо обаче възложиха на трима-четирима специалисти да изготвят графологична експертиза на ксерокопията, които бях направил. И на останките.
Ходжис знае за останките. В опожареното мазе имаше достатъчно овъглени късчета хартия, които да потвърдят, че написаното в тетрадките е от ръката на самия Ротстийн. От полицията проучиха миналото на Морис Белами и заключението подкрепи изложените от Питър факти. В които Ходжис нито за миг не се беше усъмнил.
— И какво? Отказал си да диктуваш на Пакър?
— Не само на него. Само аз мога да напиша статията. Не само защото съм пряк участник в събитията, но и защото романите на Джон Ротстийн промениха целия ми… — Млъква и поклаща глава. — Щях да кажа „целия ми живот“, но няма да е точно. Колко е живял един тийнейджър, та да променят целия му живот? Та аз само преди месец навърших осемнайсет! Мисля, че романите му промениха душата ми.
Ходжис се усмихва:
— Разбрах.
— Отговорният редактор заяви, че съм прекалено млад — за да не каже некадърен, нали? — но аз им изпратих написани от мен текстове. Помогна. Както и това, че му се изрепчих. Не беше трудно. След общуването с Морис Белами преговорите с човек от „Ню Йоркър“ са фасулска работа. Виж, с Белами се озорих. — Вдига рамене и добавя: — Разбира се, редакторите ще го променят по своя вкус. Чел съм как се прави и не възразявам. Обаче държа моята история да излезе с моето име.
— Твърда позиция, Пит.
Питър Саубърс вперва поглед в сандъка и за миг изглежда много по-възрастен от своите осемнайсет години.
— Животът е суров и човек трябва да е твърд. Разбрах го, след като баща ми беше прегазен пред Общинския център.
Ходжис не знае какво да отговори, затова не продумва.
— Знаете какво най-много интересува големите клечки в „Ню Йоркър“, нали?
Ходжис ненапразно е работил трийсет години в полицията.
— Предполагам, сбит преразказ на последните два романа. Какво се случва с Джими Голд, със сестра му, с приятелите им. Кой какво е забъркал, как, кога и как всичко накрая се оправя.
— Да. Аз съм единственият, който знае тези подробности. Което води до извинението — казва сериозно и се взира в Ходжис.
— Я стига! Не са ти повдигнати обвинения, а пък аз не те коря за нищо. Холи и Джером — също. Радваме се, че майка ти и сестра ти са добре.
— Да, обаче за малко не загинаха. Ако не бях мълчал като риба във вашата кола и не бях избягал после през задната врата на аптеката, Белами нямаше да дойде у нас. Тина още сънува кошмари.
— Обвинява ли те за тях?
— Всъщност… не.
— Виждаш ли? Тогава беше притиснат до стената. Отначало в преносния смисъл, а по-късно и в буквалния. Халидей ти беше изкарал ангелите със заплахите си. Когато си отишъл в книжарницата онзи понеделник, не си подозирал, че лежи мъртъв в кабинета си. А за Белами… дори не знаеше, че е жив, камо ли че е излязъл от затвора.
— Така е, но заплахите на Халидей не бяха единствената причина да мълча. Тогава още се надявах да задържа тетрадките. Разбирате ли? Затова не исках да говоря с вас. Затова избягах. Исках да ги притежавам. Това желание не беше на първо място в ума ми, но се спотайваше в дълбините му. Тези тетрадки… непременно ще напиша това в статията си за „Ню Йоркър“… сякаш ме бяха омагьосали. Дължа ви извинение, защото не бях много по-различен от Морис Белами.
Ходжис го хваща за раменете и го поглежда в очите:
— Ако е било така, нямаше да отидеш в Младежкия център с намерението да изгориш тетрадките.
— Неволно изпуснах запалката — спокойно казва Пит. — Стреснах се от изстрела и я изпуснах. Мисля, че щях да ги подпаля, ако Белами беше стрелял в Тина, обаче… никога няма да знам със сигурност.
— Аз знам — натъртва Ходжис. — Знам със сигурност, достатъчна за двама ни.
— Наистина ли?
— Да. Колко ще ти платят за статията?
— Петнайсет хиляди долара.
Ходжис подсвирква.
— Ако я одобрят — добавя Пит. — Но ще я одобрят, къде ще ходят. Господин Рикър ми помага и се получава доста добре. Нахвърлял съм на чернова половината. Не ме бива твърде в художествените измислици, но в документалистиката съм добър. Може някой ден да си изкарвам хляба с това, кой знае.
— Какво ще правиш с парите? Ще ги запазиш за таксата в колежа ли?
Пит поклаща глава:
— Колежът няма да ми избяга. Парите са за „Чапъл Ридж“. Тина ще учи там тази година. Не мога да ви опиша колко е щастлива.
— Чудесно. Много се радвам.
Известно време безмълвно се взират в сандъка. Откъм пътеката се чуват стъпки и мъжки гласове. Появяват се двама души с почти еднакви карирани ризи и с джинси, явно купени наскоро, защото се виждат гънките от опаковането. Сигурно си въобразяват, че така се обличат всички в глухата провинция. Единият е провесил на шията си фотоапарат, другият мъкне втора лампа.
— Как беше обедът? — извиква им Пит, докато прекосяват потока, стъпвайки от камък на камък.
— Идеален — отговаря онзи с фотоапарата. — Бяхме в „Дени“ и хапнахме по един от специалитетите им — сандвич с шунка и с бъркани яйца, плюс настъргани картофи на тиган, които сами по себе си бяха кулинарен шедьовър. Хайде, Пит, ела. Ще те снимам първо коленичил до сандъка, а после как надничаш вътре.
— Той е празен! — възразява Пит.
Фотографът почуква с пръст по челото си:
— Читателите ще задействат въображението и ще се питат: „Как ли се е почувствал, когато е видял това литературно съкровище?“ Нали така?
Пит става и изтупва праха от джинсите си, които са избелели и не изглеждат нелепо като тези на пришълците.
— Останете да погледате, господин Ходжис. Не всеки осемнайсетгодишен ученик има шанса да види своя снимка на цяла страница в „Ню Йоркър“ редом със статия, написана от него.
— С удоволствие, Пит, обаче имам още една задача.
— Жалко. Е, благодаря, че ме изслушахте.
— Хрумна ми нещо. Ще го вмъкнеш ли в статията?
— Какво?
— Че тази история не започва с теб и с твоята находка — Ходжис поглежда вехтия сандък: черен, протрит, с издраскан обков и с олющен капак. — Започва с човека, който го е заровил. И когато ти хрумне да се обвиняваш за погубените ръкописи, помисли какво би казал Джими Голд в подобен случай.
Пит се засмива и му подава ръка:
— Готин човек сте, господин детектив в оставка.
Ходжис стиска дланта му:
— За теб вече съм Бил. Хайде, бягай да се усмихваш пред обектива. — Прекосява потока и се обръща към отсрещния бряг. Следвайки указанията на фотографа, Пит е коленичил до сандъка и е сложил ръка върху олющения капак — класическата поза на собственик. Напомня на Ходжис една снимка на Ърнест Хемингуей, който клечи до застрелян от него лъв. Но в изражението на Пит няма и помен от самодоволната, ухилена, еснафска самоувереност на Хемингуей. Изражението на Пит сякаш казва: „Това никога не ми е принадлежало.“
„Запомни тази мисъл, хлапе — мисли си Ходжис и продължава към колата. — Запомни я.“
Ходжис каза на Пит, че има още една задача, обаче не беше точно така. Ако беше обяснил, че го чака работа по един случай, пак нямаше да е точно, но щеше да е по-близо до истината.
Малко преди да тръгне за срещата с момчето, му телефонира Беки Хелмингтън, сестра в клиниката по мозъчна травматология. Ежемесечно ѝ дава скромна сума, за да го държи в течение за състоянието на Брейди Хартсфийлд — пациента, когото той нарича „моя човек“. Тя го информира и за всичко необичайно, случващо се в отделението, разказва му какви слухове се разпространяват сред персонала. Рационалният му ум настоява, че тези слухове са безпочвени и че всяко странно явление има своето логично обяснение, но в дълбините на съзнанието му се простира океан (той смята, че с всеки човек е така), в който плуват странни същества.
— Как е синът ти, Беки? — попита той сестрата. — Надявам се, че скоро не е падал от дървета.
— Не, не, Роби е добре. За друго ви търся. Четохте ли днешния вестник, господин Ходжис?
— Още не съм го извадил от найлоновата опаковка. — В тази нова ера, когато можеш да прочетеш в интернет всичко, което те интересува, вестникът често остава в найлоновия плик и стои до креслото като изоставено дете.
— Прегледайте местните новини на втора страница. И ми се обадете.
След пет минути той ѝ позвъни:
— Господи!
— И аз реагирах така. Беше добро момиче.
— На работа ли си?
— Не, гостувам на сестра си в другия край на щата. Ще прекараме заедно уикенда. — Замълча за миг и изтърси: — Откровено казано, мисля да се преместя в интензивното в главния корпус. Освободи се място, а и ми писна от доктор Бабино. Понякога невролозите са по-луди от пациентите си. — Беки отново замълча, после добави: — Щях да кажа, че ми е писнало и от Хартсфийлд, но няма да е съвсем вярно. Всъщност ме е страх от него. По същия начин като малка се страхувах от къщата, за която се говореше, че е обитавана от духове.
— Сериозно?
— Да. Знаех, че там няма привидения, обаче си казвах: „Ами ако има?“
Ходжис пристига в болницата малко след два часа. В този предпразничен следобед клиниката по мозъчна травматология е необичайно пуста — най-малкото необичайно за през деня.
Дежурната сестра — на баджа ѝ пише „Норма Уилмър“ — му дава пропуск за посетител. Докато го закачва на ризата си, Ходжис подхвърля:
— Чух, че вчера в отделението се е разиграла трагедия.
— Нямам право да коментирам! — сопва се сестра Уилмър.
— Бяхте ли на работа по това време?
— Не! — Тя се обръща към мониторите.
Няма значение — Ходжис ще научи повече от Беки, след като тя разпита информаторите си. Ако наистина се премести (според него това е най-ясният знак, че нещо необичано се случва в отделението), той ще си намери друга помощничка. Някои медицински сестри са страстни пушачки, макар да знаят колко вреден е този навик, и ще се зарадват на възможността да припечелят допълнително.
Той бавно върви към стая 217, давайки си сметка, че сърцето му бие по-силно и по-бързо от обичайното. Поредният признак, че започва да приема насериозно клюките и слуховете. А и съобщението в сутрешния вестник го извади от равновесие.
По коридора среща Ал Библиотеката, който бута количката с книги, и го поздравява:
— Здрасти, Ал. Как си?
Отначало онзи не отговаря, сякаш не го и забелязва. Сенките под очите му сякаш са още по-тъмни, а косата му, обикновено сресана прилежно, е разрошена. Баджът му е обърнат наопаки. Ходжис за пореден път се пита дали Ал не започва да губи разума си.
— Всичко наред ли е? — пита го.
— Да — равнодушно промърморва Ал. — Всичко е по-лошо от невидимото за очите, нали?
Докато Бил Ходжис се чуди как да отговори на тази несвързана реплика, онзи го подминава. Бил озадачено го проследява с поглед и продължава към стая 217.
Брейди седи на обичайното си място до прозореца и е с обичайните си дрехи — джинси и карирана риза. Някой го е подстригал, но си е оставил ръцете. Хартсфийлд едва ли го е грижа за лошата подстрижка. Скоро не му се очертава да сваля мацки в дискотека.
— Брейди? Отдавна не сме се виждали, както казал на морето един матрос, оставен задълго на брега.
Хартсфийлд безмълвно гледа през прозореца, а в главата на Ходжис обичайните мъчителни въпроси се хващат за ръце и подхващат танц. Вижда ли Брейди нещо в далечината? Знае ли, че има посетител, и ако знае, разбира ли, че е Ходжис? Способен ли е да разсъждава? Понякога мозъкът му работи колкото той да произнесе няколко елементарни изречения и в залата за физиотерапия да извърви двайсетина метра по „Булеварда на мъченията“, както го наричат пациентите, но дали е свидетелство за умственото му състояние? И рибите плуват в аквариума, обаче това не означава, че са способни да мислят.
„Всичко е по-лошо от невидимото за очите“ — му минава през ума.
Каквото и да означава.
Взема рамкираната снимка, на която Брейди и майка му са прегърнати и широко усмихнати. Този изверг е обичал само милата си маминка — ако изобщо е способен да обича. Ходжис следи дали Брейди ще реагира, като види, че посетителят държи снимката на Дебора Ан. Няма реакция.
— Маминка изглежда секси, Брейди. Секси беше, нали? Беше ли палава мръсница?
Няма отговор.
— Питам, защото като преглеждахме компютъра ти, попаднахме на нейни снимки по бельо. Сещаш се, корсети, сутиени, бикини, еротични халатчета… Тогава ми се стори доста секси. И колегите бяха на същото мнение, като им показах снимките — излъгва, стараейки се да говори с типичната мъжкарска арогантност, но Брейди пак не реагира.
— Чукаше ли я, драги? Сто на сто ти се е искало, признай си.
Трепване на веждата ли забеляза? И леко мръдване на устната? Може би, а може би си е въобразил заради желанието си Брейди да го чуе. Този извратен убиец повече от всеки друг заслужава да му се натрие сол в раните.
— А може би си я убил и след това си я изчукал. Тогава няма нужда от досадни нежности, нали?
Никаква реакция.
Ходжис сяда на посетителския стол и оставя снимката обратно на масата до един от електронните четци, които Ал раздава на пациентите. Скръства ръце и се втренчва в Брейди, за когото лекарите бяха казали, че ще остане в кома до смъртта си, но като чудо беше излязъл от нея.
С известни поражения, разбира се.
— Преструваш ли се, Брейди? — Винаги задава този въпрос и нито веднъж не чува отговор. Същото се случва и днес. — Снощи една сестра от отделението се е самоубила. В една от баните на етажа. Познаваше ли я? Засега не съобщават името ѝ, обаче във вестника пише, че е починала от загуба на кръв. Предполагам, че си е прерязала вените, но не съм сигурен. Ако си научил за нея, сигурно ти е станало много приятно. Открай време самоубийствата те радват, нали? — Изчаква малко, привежда се, взира се в безизразното лице на Брейди и продължава: — Само че не разбирам как го е направила. Огледалата в тези помещения не са от стъкло, а от полиран метал. Да речем, че е използвала огледалцето от пудриерата си, но то е твърде малко, за да си пререже вените с него. Все едно да участваш в престрелка, въоръжен само с нож. — Обляга се на стола. — Хм, може да е имала нож в чантата си. От онези швейцарски ножчета, нали се сещаш? Ти имал ли си такова?
Брейди не реагира.
Или пък…? Ходжис е завладян от натрапчивото усещане, че въпреки празния си поглед Хартсфийлд го наблюдава.
— Брейди, някои от сестрите смятат, че можеш да спираш и да пускаш водата в банята, без да помръднеш от стола. Смятат, че го правиш, за да ги плашиш. Вярно ли е?
Няма реакция, обаче чувството, че е наблюдаван, се засилва. Брейди наистина си падаше по самоубийствата. Те бяха неговият специалитет. Опитваше се да подтикне Ходжис към самоубийство, преди Холи да му пръсне бушоните с Бияча. Не успя със стария детектив, но с Оливия Трилони се получи. Оливия беше собственицата на мерцедеса, с който утре племенницата ѝ Холи Гибни възнамерява да пътува до Синсинати.
— Ако можеш, направи го. Хайде, покажи уменията си. Изфукай се.
Нищо.
Някои от сестрите мислят, че от ударите по главата в зала „Минго“, която Хартсфийлд се опита да взриви, жичките в мозъка му са се преплели и че той е получил някакви… свръхестествени способности. Доктор Бабино отхвърля твърденията им като абсурдна измишльотина от типа на градските легенди. Ходжис е съгласен с него, но обаче усещането, че е наблюдаван, не го напуска.
Както и чувството, че дълбоко в себе си Брейди Хартсфийлд му се надсмива.
Взема електронния четец, който този път е яркосин. При предишното му посещение в клиниката Ал му каза, че Брейди обича да гледа демоверсиите на компютърните игри „Зяпа ги с часове“ — така му каза.
— Тези машинки ти харесват, а?
Нищо.
— Въпреки че не можеш да ги използваш.
Нищо. Нула.
Ходжис връща четеца до снимката и става:
— Да видим какво ще изровя за самоубилата се сестра. Ако не открия достатъчно, асистентката ми ще потърси още информация. Използваме различни източници. Доволен ли си, че сестрата е мъртва? Зле ли се държеше с теб? Щипеше те за носа, така ли? Или ти дърпаше малкото, безполезно пишле, за да ти отмъсти, задето си прегазил пред Общинския център неин приятел или роднина?
Никаква реакция.
Нищо.
Ни…
Очите на Брейди се завъртат в орбитите. Той поглежда Ходжис, който за миг се вцепенява от безумен и безпричинен ужас. Тези очи са мъртви, но под тях наднича нещо нечовешко. Напомнят му за филма „Екзорсистът“, в който едно момиченце е обладано от демона на злия дух Пазузу. След миг Брейди отново се заглежда в прозореца и Ходжис си заповядва да не се държи като идиот. Според доктор Бабино Хартсфийлд е постигнал максимално за състоянието му подобрение, а то не е голямо. Съзнанието му е класически пример за „чиста дъска“: на нея е написано само онова, което Ходжис изпитва към най-ненавистното същество, изпречило се на пътя му през дългия му стаж в полицията.
„Въобразявам си — казва си. — Искам да е вменяем, за да му причиня болка. Сигурно ще се окаже, че съпругът на тази сестра я е изоставил или пък са щели да я уволнят, задето се друса, или пък и едното, и другото.“
— Не ми отговаряй, щом не си в настроение — казва. — Ще си вдигна чукалата. Ще си бия камшика. Ама на раздяла ще ти кажа като на приятел: подстрижката ти е ужасна.
Никаква реакция.
— Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш грош.
Излиза и внимателно затваря вратата. Ако я тресне и ако Брейди е вменяем, ще се зарадва, че е ядосал омразния ДВО.
Няма да му достави това удоволствие, въпреки че наистина е вбесен.
Брейди изчаква стъпките му да се отдалечат по коридора, и вдига поглед. Синият електронен четец до снимката на майка му внезапно оживява. Зазвучава ведра, закачлива музика, на екрана се стрелкат рибки. След това се появява демо на „Сърдити пилета“, следва „Модно ревю с Барби“, после — „Галактически войни“. Накрая екранът угасва.
В банята водата бликва от крана, после спира.
Брейди се взира снимката, на която с майка му са с допрени страни и широко се усмихват. Взира се в нея. Взира се в нея.
Снимката пада.
Дрън!
Юли 2014