Убиецът живее на 21

Глава 11 „Елегия“ от Масне

Въпреки вълненията през нощта пансионерите на мисиз Хобсън станаха тази събота — 29 януари 193… г. — по-рано от обикновено.

Млекарят вече се задаваше от Бедфорд Плейс, когато майор Феърчайлд скочи от леглото си и се залови да изпълнява пред отворения си прозорец дванайсетте дихателни упражнения, препоръчвани по методата Хънтли. Този шум събуди мис Холанд, която се надигна и седна, надавайки вик. Тя сънуваше, че статуята на Нелсън, слязла от своята колона, я преследва по целия площад Трафалгар. Мис Поутър почука, както обикновено, по стената и ѝ пожела добър ден. Макар и още да нямаше седем и четвърт, тя облече роклята си, рокличка на цветя, купена на разпродажба преди два дена от магазина „Робъртс енд Робъртс“. С два пръста по-къса, но чудесна.

— Добър ден! — отвърна мис Холанд. — Добре ли спахте?

— Ужасно! Но затова пък измислих рекламата, която ми искат моите фабриканти на електрически кухненски уреди. „Жалете ръцете на жените.“ Не е ли очарователно?

В седем и половина мистър Андреев по халат в синьо и бяло и майор Феърчайлд по халат в оранжево и зелено, и двамата с кърпа в ръка, излязоха едновременно от стаите си.

— Добър ден, драги приятелю! — каза сърдечно руснакът. — Вече сте на крак, а?

— Както виждате! — промърмори другият. — Къде отивате?

— Ами… в банята…

— Я гледай! И аз!

— В такъв случай направете ми удоволствието да минете пръв.

Омекнал, старият офицер реши да продължи разговора.

— Та по въпроса за тоя мистър Смит… — Но се поправи: — Искам да кажа, Колинс. Ако щете ми вярвайте, ала никак не се учудих, когато разбрах колко жалък човек е той всъщност.

— Наистина ли? Но той не призна нищо.

— Ще си признае! На тия хора от Скотланд Ярд им липсват само малко добри обноски, но иначе си знаят работата. Точно сега сигурно са подложили Колинс на предварителен разпит.

— Хм! Аз си ги представям по-скоро в задимен кабинет, на безкрайно pow-wow.

— Какво подразбирате под pow-wow? — запита майорът подозрително. — На руски ли е това?

— Съвсем не. Думата е от речника на индианците. Значи: обсъждане, тайно съвещание.

— Искате да кажете, че сте ходили при червенокожите?

— Бога ми, да. Дори бях свързан чрез законен брак с една дъщеря на вожд, Бял облак.

Вълна кръв заля бузите на майора:

— Да се ожениш за индианка ми се струва, меко казано, странна идея!… Тя не би хрумнала на един англичанин!

— Признавам — заяви мистър Андреев. — Аз съм странен човек.

— Е, какво? — запита помощник-комисарят Прайър. — Призна ли си вашият човек?

Стрикланд седна тежко. Разпитът бе продължил цяла нощ и краят му не се виждаше.

— Напротив! Брани се като дявол.

— Успя ли да ви разколебае?

— И да, и не. Говори затрогващо. Но, от друга страна, явно не е в състояние да ни представи никакво алиби.

— Възможно е да е невинен!

— А може и да не е. Той има слаба памет.

— Разпитайте другите пансионери.

— Направихме го. Денем си вършат работата, а вечерите прекарват еднообразно. Не можах да накарам никого да си спомни нещо конкретно.

— На каква възраст е Колинс?

— На трийсет и три години.

— С какво се е занимавал, преди да започне да продава радиоапарати?

— Продавал посребрени прибори за ядене. Баща му бил пастор в Нортъмбърланд не искал синът да следва теология. Но тъй като младият Колинс бил неспособен да произнесе едно свястно слово, накрая се разбунтувал. Избягал от бащината къща и опитал към двайсетина занаята.

— Живи ли са родителите му?

— Не. И двамата умрели миналата година за шест месеца един след друг, като му оставили триста и двайсет лири стерлинги.

— Съвсем обикновен живот.

— Да, дотам, че буди подозрение.

Робърт Прайър, наричан още Робин, дълго стоя замислен, втренчил сините си очи в едно късче небе, без да го вижда. В съзнанието му се яви образът на Айрини Фелпс, която бе гледал предишната вечер в ролята на Джейн Еър. Той го пропъди.

— Не мога да разбера едно: защо мистър Смит е нападнал безобидния мосю Жюли? Нали последният отказа да ни помогне.

— Може би Колинс е мислел обратното? — предположи Стрикланд неуверено.

Откакто бе открито престъплението, самият той напразно се мъчеше да разбере подбудата.

— Не може да бъде, приятелю! В такъв случай би трябвало да знае всяка стъпка на професора. А Биърд се кълне, че никой не ги е следил от Британския музей дотук.

— Колинс може да е минавал покрай Скотланд Ярд, когато мосю Жюли е излизал…

— Шегувате ли се? Впрочем професорът се е върнал в пансиона „Виктория“ само за да съобщи urbi et orbi45, че заминава.

— Остава кражбата.

— Да, но тя не изяснява нищо. Тук аз виждам следствие, а не причина за престъплението.

— Искате да кажете, че след престъплението мистър Смит не е могъл да се въздържи да не ограби жертвата си?

— Именно. Но не я е убил с тази цел. Ако е искал просто да краде, достатъчно е било да дочака мъглив ден и да удари отново някой минувач.

— Ами ако се е налагало да си набави незабавно пари?

— Едва ли. Спомнете си какво са му донесли предишните престъпления. Виж, ако мосю Жюли се е похвалил, че е тъпкан с пари, ако е показал своя внушителен портфейл, разбирам! Но този нещастник е имал само четиридесет лири стерлинги.

— За някого това е малко състояние, предполагам… Но не и за мистър Смит!

— Може би се е надявал, че професорът е по-богат?

— Като се има предвид ненаситността му, сигурно се е надявал, че е по-богат! Но, повтарям, само користта не може да го е подтиквала към тази лудост.

Робин се оживи:

— Защото от двете неща трябва да приемем едното, Стрикланд! Мистър Смит или е забелязал, че пансионът „Виктория“ е под наблюдение и убивайки мосю Жюли, умишлено е потвърдил нашите подозрения. Или пък не е знаел, че е разкрит, и не по-малко умишлено ги е предизвикал!

Стрикланд вече бе премислил това.

— Вие произнесохте думата лудост. Това според вас е единственото възможно обяснение. Мистър Смит, подобно на всички параноици, се е поддал на една истинска потребност: да ни предизвика.

— Има си хас да е параноик! — каза Робин.

С мокро от пот чело и мигащи клепки мистър Колинс хвърли тъп поглед към бдителните палачи, които го измъчваха от часове.

— Аз… н-не зная! — заекна той.

— Какво направихте с пясъчната торбичка?

— Аз… н-не зная!

— Значи наистина сте имали пясъчна торбичка?

— Не… Не… Естествено не!…

— Колко печелите на месец?

— 3… зависи!

— Много ли?

— Не, не… не много!

— Значи сте затруднен парично?

— Д… доста.

Всеки задаваше своя въпрос, дори той явно да нямаше никаква връзка с престъплението. Целта беше арестантът да се задръсти, да го накарат да се обърка. Но все едно че го запитваха умее ли да се пързаля с кънки, обича ли силен чай.

— От колко време живеете у мисиз Хобсън?

— От… от пет месеца.

— Къде живеехте преди това?

— В един хотел на… на Одеса Роуд.

— Кой?

— „Гил… Гилкрист“.

— Защо го напуснахте?

— Беше… беше много скъпо.

— И какво? — запита Стрикланд, който влизаше отново.

Инспектор Стори показа своята безпомощност. „Нищо не може да се направи!“ — прочете Стрикланд на устните му. Въпреки това заповяда:

— Продължавайте, момчета! Няма защо да бързаме!

— Имате ли дългове? — подзе отново Стори.

— Из… известни.

— Към кого? — попита Биърд на свой ред.

— Към… към моя шивач.

— Само към него ли? — осведоми се Фулър.

— Да, м… мисля.

— Тогава защо ни казахте „известни“?

— С… сбърках!

— Кой лекар ви лекува?

— Д… доктор Ко-Коулман.

— Нищо ли не му дълЖите?

— Д-дължа му…

— Колко?

— Три… трийсет лири.

— Отде ще ги вземете?

— Н… не зная!

Внезапно станаха свидетели на нещо като чудо. Мистър Колинс престана да отговаря на въпросите и притисна челото си с две ръце. Накрая запита с глас, който от вълнение затрепери още повече:

— На… на 4 ян… януари беше… беше вт… вторник, нали?

— Да — каза Стрикланд. — И после?

На 4 януари към девет часа и двайсет минути на Голдсмит Стрийт бе убит мистър Лейтън.

— В такъв случай з… зная! Оная вечер б… бях през цялото време с… с другите пансионери.

— Как можете да докажете това?

— Мисиз Хоб… Хобсън ни изсвири на пианото „Елегия“ от… от Масне. А мис Хол… Холанд ѝ отгръщаше нотите.

Стори, Биърд и Фулър изглеждаха еднакво смаяни.

— Продължавайте да го разпитвате за каквото и да било! — нареди Стрикланд, сочейки им арестанта. — Аз ще прескоча до пансиона.

Той се върна след четиридесет минути и отиде право при Колинс:

— Изглежда, че никой не е в състояние да свидетелствува във ваша полза. Доктор Хайд твърди обаче, че сте напуснали салона, когато мисиз Хобсън седнала на пианото. Чул да се затваря входната врата и ви видял към десет без десет да окачвате отново шапката и пардесюто си на закачалката.

Мистър Колинс нададе слаб вик:

— Той.., той лъже!

— Кой?

— Д… доктор Хайд!

Стрикланд придръпна един стол към себе си и го възседна:

— Естествено. Всички лъжат! Какво ви привличаше навън оная вечер, Колинс?

— Ама… ама нищо!

— Мъглата ли?

— Може би не обичахте „Елегия“ от Масне?

— Или искахте да си купите портокали?

Три дена по-късно, проявявайки необикновена устойчивост, мистър Колинс все още не бе признал нищо.