Убийства в Манхам

28

Преди сто и петдесет години старата мелница е била гордостта на Манхам. Беше по-скоро помпа, задвижвана от силата на вятъра, отколкото мелница за жито. Бе една от стотиците, с които се отводняваха мочурищата в този край на Англия. Сега бе празна, полуразрушена и напълно загубила предишната си слава. От огромните й крила не бе останало нищо. Само дупката в ронещата се зидария показваше къде са се намирали някога те, а природата си бе възвърнала това, което хората й бяха отнели. През годините подгизналата блатиста земя бе завзета от храсти и шубраци и порутената сграда едва се виждаше сред тях.

Но все още служеше за нещо.

Успях да си изградя представа за случилото се от това, което Макензи ми разказа по-късно. Планът им е бил да атакуват едновременно мелницата, къщата на Бренер и дома на Дейл Бренер. Възнамерявали са да заловят двамата мъже, без да дадат възможност на тях и на семейството им да се предупредят един друг. Въпреки че щеше да отнеме повече време, бяха преценили, че така имат по-голям шанс да открият Джени жива. Разбира се, ако всичко вървеше според плана.

Ако ме бяха попитали, щях да им кажа, че това никога не се случва.

Макензи тръгнал с екипа, който щял да атакува мелницата. Вече падал мрак, когато колите и микробусите, в които пътували полицаите в защитно облекло, стигнали до целта. Сред тях имало въоръжени полицаи, готови да използват оръжие, ако се наложи, както и парамедици и линейка, която да откара Джени или друг пострадал в болницата. До мелницата можеше да се стигне само по един тесен и обрасъл черен път. Ето защо решили да оставят колите в края на гората и да се придвижат пеша.

Когато достигнали до мелницата, останали край дърветата, докато се разположат силите, които трябвало да атакуват задните врати и прозорци. Докато ги изчаквал да заемат позиция, Макензи внимателно разгледал порутената сграда. Имала вид на напълно запустяла, а в сумрака сякаш привличала върху себе си настъпващата тъмнина. Тогава радиостанцията изпищяла и един глас му съобщил, че всички са по местата си. Макензи погледнал към командира на групата и кимнал с глава.

— Започвайте.

По онова време нямах представа какво се случва там. Измъчвах се силно от това, че не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Знаех, че Макензи има право. Бях видял достатъчно провалени полицейски акции и ми беше съвсем ясно, че те трябва да се планират правилно. От което не ми ставаше по-леко.

Беше очевидно, че присъствието ми в полицейската каравана не е желано, дори и да исках да остана там. Но ми бе непоносимо да стоя да чакам и да се опитвам да разгадая по навъсените им лица какво се случва край мелницата. Върнах се при ленд роувъра и позвъних на Бен. Ръцете ми трепереха, докато набирах номера.

— Защо не дойдеш при мен да чакаме заедно? — предложи ми той. — Тъкмо ще ми помогнеш да довършим бутилката уиски. Не трябва да оставаш сам точно сега.

Благодарих му за загрижеността, но отхвърлих предложението му. Последното нещо, от което имах нужда сега, беше алкохол. А като си помисля, нямах нужда и от компания. Небето над Манхам бе станало тъмночервено, задаваха се черни облаци. Във въздуха се усещаше наближаващата буря. Периодът на жегите най-после свършваше. Както и много други неща.

Рязко изскочих от колата. Искаше ми се да помоля Макензи още веднъж. Исках да се опитам да го убедя да ми позволи да отида с тях. Спрях се, преди да стигна до караваната. Знаех какъв ще е отговорът. Нямаше да помогна на Джени, ако им се пречках.

Тогава изведнъж се сетих какво е решението на проблема. Не ми разрешаваха да отида с тях до мелницата, но не можеха да ми забранят да чакам наблизо. Нямаше защо да искам разрешението на Макензи за това. Щях да взема инсулин със себе си и да бъда готов, когато открият Джени. Не беше кой знае какъв план, но бе по-добре, отколкото просто да седя и да чакам. Вече бях загубил Кара и Алис. Не можех да стоя бездейно, докато се решаваше съдбата на Джени.

Нямах инсулин в аптечката си, но държахме известно количество в хладилника в кабинета. Изтичах до колата и подкарах към Банк Хаус. Когато стигнах, оставих мотора да работи и се втурнах вътре. Следобедният прием на пациенти беше приключил, но Джанис все още бе там. Изгледа ме учудено, когато влетях в стаята.

— Доктор Хънтър, не очаквах… Искам да кажа, има ли някакви новини?

Поклатих глава. Толкова бързах, че не можех да й отговоря. Втурнах се в кабинета на Хенри и отворих вратата на хладилника. Не се обърнах, когато Хенри, седнал на инвалидния си стол, влезе в стаята.

— Дейвид, за Бога, какво правиш?

— Търся инсулина. — Ровех между шишенцата и кутийките. — Хайде! Къде е, по дяволите?

— Успокой се и ми кажи какво се случи.

— Карл Бренер е. Той и братовчед му. Държат Джени затворена в старата мелница. Полицията ще ги нападне всеки момент.

— Карл Бренер? — Трябваше му малко време, за да възприеме новината. — А за какво ти е инсулинът?

— Отивам там.

Инсулинът беше точно пред очите ми. Грабнах го и отключих металния шкаф, за да взема спринцовка.

— Няма ли да има линейка там?

Не отговорих. Упорито продължих да търся по рафтовете спринцовките за еднократна употреба.

— Дейвид, помисли малко. Сигурно ще има цял екип за спешни случаи, снабден с инсулин и всичко необходимо. Ти с какво ще им помогнеш, като се мотаеш там?

Въпросът прониза обезумялото ми съзнание. Цялата ми маниакална енергия, която ме караше да бързам, изчезна. Загледах глупаво инсулина и спринцовките, които още държах в ръка.

— Не знам — гласът ми беше дрезгав.

Хенри въздъхна.

— Остави ги на местата им — каза кротко.

Задържах ги за миг, след това го послушах.

— Ела, седни. — Хвана ме за ръката. — Изглеждаш ужасно.

Оставих го да ме заведе до стола, но не седнах.

— Не мога да седя, трябва да върша нещо.

Гледаше ме загрижено.

— Знам, че ти е трудно. Но просто има моменти, в които човек нищо не може да направи, колкото и да му се иска да не е така.

Гърлото ми беше свито. Сълзите напираха в очите ми.

— Искам да съм там, когато я намерят.

За момент Хенри замълча.

— Дейвид… — започна той неохотно. — Знам, че не искаш да чуеш това, но… не смяташ ли, че трябва да се подготвиш?

Почувствах се като че ли някой ме удари в корема. Не можех да дишам.

— Знам колко много я харесваш, но…

— Не го казвай.

— Добре — кимна уморено. — Ще ти налея нещо за пиене.

— Не искам нищо за пиене! — спрях се. — Не мога да стоя и да чакам. Просто не мога.

Хенри изглеждаше безпомощен.

— Бих искал да мога да ти кажа нещо. Съжалявам.

— Дай ми нещо да върша. Каквото и да е.

— Няма нищо. Има записано само едно домашно посещение и…

— Кой е записан?

— Айрини Уилямс, но не е спешно. По-добре остани тук.

Вече се бях отправил към вратата. Тръгнах, без да взема картона на пациентката. Почти не забелязах Джанис, която ме изгледа разтревожено. Трябваше да върша нещо, трябваше да се движа, за да не се тревожа непрекъснато за Джени и за това, че не можех да й помогна. Опитвах се да не мисля за нищо, докато карах към малката къща, разположена на една тераса в края на селото, където живееше Айрини Уилямс. Беше приказлива жена около седемдесетте и стоически чакаше операция за подмяна на бедрена става. Винаги беше в добро настроение. Обикновено я посещавах с удоволствие, но тази вечер никак не ми се бъбреше.

— Мълчалив си. Да не си си глътнал езика!? — попита ме, докато пишех рецептата.

— Просто съм изморен.

Забелязах, че съм написал рецепта за инсулин вместо за обезболяващи. Смачках я и написах нова.

— Не си мисли, че не знам какво ти е — подсмихна се тя.

Изгледах я. Усмихна се. Изкуствените й зъби бяха единственото нещо, което не беше съсухрено от старостта.

— Трябва ти едно хубаво младо момиче. Това ще те разведри.

Едва се сдържах да не избягам.

Върнах се обратно в защитеното пространство на ленд роувъра и сложих главата си на волана. Погледнах часовника. Стрелките се движеха толкова бавно, сякаш ми се подиграваха. Беше твърде рано да има новини. Имах достатъчно опит и знаех как работи полицията. Сигурно все още разговаряха, даваха последни нареждания на екипите и уговаряха подробностите по плана.

За всеки случай погледнах телефона си. Сигналът не беше много стабилен, но достатъчен, за да получа обаждания или съобщения. Засега нямаше нищо. Загледах се към селото. Изведнъж осъзнах колко много мразех Манхам. Мразех сградите, изградени от кремък, мразех равния, потънал във вода пейзаж. Мразех подозрението и възмущението, с което жителите му се отнасяха един към друг. Мразех факта, че един извратен убиец беше живял незабелязано тук толкова дълго, докато най-накрая престъпните му наклонности бяха излезли на бял свят. Но най-много го мразех за това, че ми даде Джени и после ми я отне. Виждаш ли? Ето такъв можеше да бъде животът ти.

Силното чувство, което ме бе обзело изведнъж, си отиде. Прилоша ми и ме тресеше. Запалих мотора и забелязах, че черните облаци се разпростират по небето, както синина от удар се разпростира по кожата. Нямаше какво повече да свърша, освен да се върна, да седна и да чакам звъна на телефона, от който се ужасявах. При тази мисъл усетих, че се задушавам.

И тогава се сетих, че има още нещо, което бих могъл да направя. Сутринта, когато бях отишъл да видя Скарсдейл в черквата, Том Мейсън ми беше казал, че дядо му има проблеми с гърба. Болките на стария човек се появяваха периодично. През целия си живот бе стоял наведен над чуждите цветни лехи. Ако се отбиех да го видя, щях да убия още няколко минути. Щях да се разсея, докато чаках Макензи да ми се обади. Бях толкова отчаян, че тази мисъл ми донесе известно облекчение. Обърнах колата и се отправих към къщата на Мейсън.

Джордж и внукът му живееха в края на гората, до езерото, в къщата, която някога е била на пазача на Манхам Хол. Семейството от поколения са били градинари и самият Джордж като млад е работил в имението, докато било разрушено след войната. Сега къщата на пазача беше единствената останала сграда с няколко акра култивирана земя сред настъпващата дива природа.

Паркирах в двора и отидох да почукам на вратата. През дърветата се виждаше езерото, което сега блестеше в сиви окраски. Във входната врата беше вградено голямо непрозрачно стъкло, което леко издрънча под ударите ми. Никой не отвори, затова почуках още веднъж. Почаках. Дочух далечния тътен на гръмотевица. Погледнах към небето и с изненада забелязах, че се е смрачило. Буреносните облаци, които се скупчваха над главата ми, предвещаваха края на деня. Скоро щеше да стане съвсем тъмно.

Със закъснение установих и още нещо. В къщата не светеше нито една лампа, което беше странно, ако имаше някой вътре. Родителите на Том бяха починали, когато е бил още дете, и сега там живееха само той и дядо му. Вероятно Джордж се беше възстановил достатъчно, за да отиде на работа. Тръгнах обратно към колата, но след няколко крачки спрях. Нещо ме притесняваше. Имах чувството, че пропускам нещо важно. Беше настъпила зловеща тишина. Като затишие пред буря. Огледах двора. Обхвана ме тревожно усещане за заплаха. Чувствах, че нещо ще се случи, но въпреки това не виждах нищо.

Стреснах се, когато нещо тежко удари ръката ми. Една голяма дъждовна капка се пръсна в нея. След секунда светкавица раздра небето. За миг всичко стана искрящо бяло. В последвалата напрегната тишина долових един звук, по-скоро го усетих, отколкото го чух. В следващия момент бях потопен в тътена на гръмотевицата. Знам, че не беше плод на въображението ми. Ниско бръмчене, което възприемах почти подсъзнателно. Беше ми до болка познато.

Мухи.

Докато осмислях случващото се наоколо, на няколко километра от мен Макензи стоеше и гледаше мрачно. Беше заобиколен от клетки, пълни с ужасени птици и животни, а един задъхан сержант потвърждаваше това, което вече му бе известно:

— Проверихме навсякъде. Няма никого.