Убийства в Манхам

30

Бавното тиктакане на часовника изпълваше стаята, все едно прашинки танцуваха в светлината. Всеки удар отзвучаваше мудно, сякаш минаваше цяло столетие, преди да се чуе следващият. Не можех да видя часовника, но ясно си го представях — стар и тежък, а полираната му дървена част миришеше на пчелен восък и старост. Имах чувството, че добре го познавам. Позната ми беше извивката на месинговия ключ, когато се доближих до него, за да го навия.

Можех да стоя и да слушам тържествените му удари цяла вечност.

Дървата в камината се бяха разгорели и наоколо се разнасяше силният сладък мирис на бор. Едната стена бе запълнена от рафтове с книги. Лампите меко осветяваха ъглите на стаята. В центъра на масата, направена от черешово дърво, стоеше бяла купа с портокали. Познавах добре уюта на тази стая, както и цялата къща, въпреки че знаех, че никога не съм стъпвал в нея. В сънищата ми Кара и Алис живееха тук. Тук се чувствах у дома.

Усещах, че съм щастлив. Кара седеше на дивана срещу мен, Алис се беше свила в скута й като кученце. Когато ме погледнаха, видях, че лицата им са тъжни. Исках да ги успокоя и да им кажа, че няма защо да страдат. Сега всичко беше наред. Отново бях при тях.

Завинаги.

Кара свали Алис от дивана.

— Иди си поиграй навън, бъди добро момиченце.

— Не мога ли да остана при татко?

— Не сега. С татко трябва да поговорим.

Алис се нацупи, беше разочарована. Дойде при мен и ме прегърна. Почувствах топлината й и когато я притиснах до себе си, усетих колко е крехка.

— Хайде, върви — целунах я по главата, косата й беше като коприна. — Ще бъда тук, когато се върнеш.

Изгледа ме сериозно.

— Чао, тати.

Проследих я с поглед, докато излезе от стаята. Когато стигна до вратата, се обърна и ми махна с ръка. След това изчезна. Сърцето ми преливаше от чувства. За момент не можех да говоря. Кара седеше от другата страна на масата и ме наблюдаваше.

— Какво има? — попитах аз. — Не си ли щастлива?

— Това не е правилно, Дейвид.

Засмях се. Не можах да се сдържа.

— Напротив. Не го ли усещаш?

Въпреки че аз самият бях щастлив, не можех да не забележа тъгата на Кара.

— Това е от наркотика, Дейвид. Той те кара да се чувстваш така. Но чувството е измамно. Трябва да се пребориш с него.

Не можех да разбера защо е толкова загрижена.

— Отново сме заедно. Нали това искаше?

— Не по този начин.

— Защо не? Тук съм, при теб. Само това има значение.

— Това не се отнася само до нас. Или до теб. Вече не.

Сякаш някакъв студен порив охлади еуфорията, в която бях изпаднал.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя има нужда от теб.

— Кой? Алис? Разбира се, че има нужда.

Но знаех, че не говори за дъщеря ни. Думите й нанесоха удар върху щастието, което изпитвах. Твърдо решен да не го оставя да ми се изплъзне, станах, отидох до масата и взех един портокал от купата.

— Искаш ли?

Кара поклати глава. Гледаше ме мълчаливо. Задържах плода в ръката си. Усещах тежестта му, виждах дупчиците по кората му. Можех да си представя как сокът ще потече, когато започна да го беля. Почти усещах острата миризма на портокалова кора. Знаех, че ще бъде сладък, и също така знаех, че ако го изям, това ще бъде акт на приемане. И връщане назад нямаше да има.

Неохотно оставих портокала в купата. Върнах се и седнах. Усещах тежест в гърдите си. Очите на Кара бяха пълни със сълзи. Усмихна ми се.

— Това ли имаше предвид преди, когато ми каза да внимавам? — попитах аз.

Не ми отговори.

— Не е ли прекалено късно? — настоях аз.

През лицето й премина сянка.

— Може би. Всичко виси на косъм.

Гърлото ми се стегна.

— Ами ти и Алис?

Усмихна ми се топло.

— Добре сме. Не се тревожи за нас.

— Повече няма да ви видя, така ли?

Плачеше мълчаливо, все още се усмихваше.

— Няма да изпитваш нужда да ни виждаш. Вече не.

Сълзи се стичаха и по моето лице.

— Обичам те — казах й аз.

— Знам.

Дойде до мен и ме прегърна. За последен път зарових лице в косата й, вдишвах мириса й, не исках да я пусна, но знаех, че трябва.

— Грижи се за себе си, Дейвид — каза тя.

Усетих соления вкус на сълзите върху устните си и установих, че вече не чувам часовника…

… и се озовах на тъмно. Не можех да се движа, задушавах се.

Опитах се да поема въздух и не можах. Сякаш гръдният ми кош бе стегнат в метални обръчи. Започнах да изпадам в паника. С всички сили се стремях да си поема въздух. Успях с мъка да го направя веднъж, после още веднъж. Имах чувството, че съм обвит в памук. Шумът от околния свят бе приглушен. Толкова лесно беше да се откажа и да потъна още веднъж…

Бори се. Думите на Кара ме разтърсиха и ме върнаха към действителността. Еуфорията, която изпитвах преди, се бе превърнала в пепел. Усетих, че диафрагмата ми се свива, сякаш протестираше, когато си поемах дъх. Но с всяка изминала секунда дишането ми ставаше все по-лесно.

Отворих очи. Светът се беше наклонил под странен ъгъл. Опитах се да фокусирам погледа си, а всичко около мен се въртеше. Чух гласа на Хенри, който се носеше над главата ми.

— … не исках да се случи така, Дейвид, моля те, повярвай ми. Но след като я отвлече, вече нищо не можех да направя.

Забелязах, че се движа. Една стена се плъзгаше покрай мен. Установих, че съм в инвалидния стол на Хенри и някой ме бута към вестибюла. Опитах се да се поизправя, но успях само да се отпусна тежко на стола. Стаята се въртеше около мен, но постепенно започнах да си припомням.

Хенри. Иглата.

Джени.

Опитах се да изкрещя името й, но от устата ми излезе само стон.

— Тихо, Дейвид.

Завъртях се, за да погледна Хенри, и отново силно започна да ми се вие свят. Беше се облегнал тежко на стола и с мъка ме буташе през хола.

Вървеше.

Нищо не можех да разбера. Подпрях се и се опитах да се повдигна. Нямах никакви сили. Отново се отпуснах назад.

— Джени… линейката… — мърморех, думите ми едва се разбираха.

— Няма никаква линейка, Дейвид.

— Аз… не разбирам…

Обаче разбрах. Или поне започвах. Спомних си как Джени дойде на себе си, когато стигнахме до къщата, колко изплашена изглеждаше. Не го оставяй да ме хване! Помислих си, че бълнува, че има предвид Мейсън.

Не е било така.

Опитах се отново да се изправя. Крайниците ми бяха отпуснати, все едно бяха направени от желе.

— Хайде, Дейвид, стига толкова — гласът на Хенри издаваше, че е ядосан.

Отпуснах се назад, но когато минавахме покрай стълбището, се опитах да се хвана за перилата. Столът се завъртя и за малко да изпадна от него. Хенри се олюля и се опита да се хване, за да не падне.

— По дяволите, Дейвид!

Столът беше застанал настрани и препречи вестибюла. Държах се за перилата. Затворих очи. Отново всичко започваше да се върти около мен. Гласът на Хенри, задъхан и яростен, стигна до мен:

— Пусни ги, Дейвид. Знаеш, че това няма да ти помогне.

Когато отворих очи, видях, че той се е облегнал на стената пред мен. Беше разрошен и потен.

— Моля те, Дейвид — говореше, сякаш наистина му причинявах болка. — Така само усложняваш нещата и за двама ни.

Държах се за перилата и твърдо бях решил да не отстъпвам. Той въздъхна, бръкна в джоба си и извади оттам спринцовка. Показа ми я, за да видя, че е пълна.

— Тук има достатъчно диаморфин, за да убие кон. Не бих искал да ти инжектирам още, ако не се налага. Знаеш не по-зле от мен какво ще се стане в такъв случай. Но ако ме принудиш, ще го направя.

Мозъкът ми бавно обработи информацията. Диаморфинът беше обезболяващо средство, производно на хероина. Предизвикваше халюцинации и можеше да доведе до кома. Това бе лекарството, което Харолд Шипман беше използвал, за да приспи стотици свои пациенти така, че никога повече да не се събудят.

И Хенри ме беше наблъскал с него.

Парченцата от пъзела започваха да се подреждат и да оформят ясна картина.

— Ти и той… бяхте… ти и Мейсън…

Дори в този момент очаквах, че ще го отрече, че ще ми даде някакво разумно обяснение. Вместо това той ме изгледа достатъчно дълго време, сякаш обмисляше нещо и накрая прибра спринцовката.

— Съжалявам, Дейвид. Никога не си представях, че ще стигнем дотук.

Отказвах да възприема истината.

— Защо, Хенри?

Усмихна ми се накриво.

— Струва ми се, че въобще не ме познаваш. Трябваше да продължиш да се занимаваш с трупове. Те съвсем не са така сложни като живите хора.

— Какво… за какво говориш…

Хенри се намръщи и на лицето му се изписа презрение.

— Мислиш ли, че ми беше приятно да бъда сакат? Да стоя в тази дупка и никъде да не мога да мръдна? Да ме гледат отвисоко тези… тези говеда? Трийсет години се правя на благороден лекар и за какво? Да са проявили някаква благодарност? Въобще не знаят значението на тази дума!

Намръщи се, като че нещо го заболя. Подпирайки се на стената, сковано се придвижи до стария бамбуков стол, който стоеше до масичката с телефона. Отпусна се в него с облекчение и забеляза, че го наблюдавам внимателно.

— Нали не си помисли, че съм се отказал? Винаги съм ти казвал, че ще докажа, че специалистите грешат. — Беше се задъхал от физическото напрежение и попи потта от челото си. — Никак не е весело да си безпомощен, повярвай ми. Всички да виждат колко си безсилен. Имаш ли някаква представа колко унизително е? Как разрушава душата ти? Може ли да си представиш — през цялото време да се чувстваш както сега? И изведнъж пред теб да се появи възможност. Буквално, абсолютно буквално, да имаш власт над живота и смъртта? Да бъдеш Господ! — Усмихна ми се съучастнически. — Хайде, Дейвид, признай си. Ти си лекар, сигурно си го усещал понякога. Шепотът, който те изкушава.

— Ти… ти си ги убил!…

Изглеждаше малко разочарован.

— И с пръст не съм ги пипнал. Мейсън свърши всичко, не аз. Просто го оставих да прави каквото иска.

Щеше ми се да си затворя очите и да се изолирам от всичко. Само мисълта за Джени и това, което вероятно й беше сторил, ме възпираше. Но колкото и да ми се искаше да го узная, в момента не можех да помогна нито на нея, нито на себе си. Колкото по-дълго говореше, толкова повече отминаваше действието на наркотика.

— От… откога?…

— Откога знам за него, това ли искаш да попиташ? — Хенри сви рамене. — Дядо му го доведе при мен, когато беше още момче. Обичаше да наранява животните. Измисляше си някакви ритуали и ги убиваше. Тогава, разбира се, бяха все още само животни. Нямаше никаква представа, че прави нещо лошо, абсолютно никаква. Всъщност беше доста заинтригуващо. Обещах на дядо му да си замълча и да снабдявам внука му с успокоителни, които да притъпят… наклонностите му. Условието беше да продължа да наблюдавам състоянието му. Това беше моята неофициална дисертация, ако мога така да се изразя.

Вдигна ръце, все едно че се предаваше.

— Знам, знам, че не е много етично. Но както съм ти казвал, винаги съм искал да бъда психоаналитик. И при това щях да бъда дяволски добър, но дойдох тук и това беше краят на всичко. Поне случаят на Мейсън беше по-интересен от артрита и шапа. И всъщност мисля, че добре си свърших работата. Ако не бях аз, още преди години той щеше да излезе съвсем извън контрол.

Страхът за Джени ме измъчваше, но и при най-малкото движение започваше да ми се вие свят и да ми се гади. Опитвах се да напрегна мускулите на краката и ръцете си, да ги накарам да ми се подчиняват.

— Той ли е… той ли е убил и дядо си…

Тези думи истински потресоха Хенри.

— Боже мой, не! Той боготвореше възрастния човек! Не, дядо му почина от естествена смърт. Предполагам, че от сърце. Но когато Джордж умря, никой не следеше дали Мейсън си взема лекарствата. Още преди години престанах като лекар да следя състоянието му. Ако щеш вярвай, но веднага след това хората започнаха да говорят за намерени осакатени животни. През цялото време гледах Джордж да има достатъчно успокоителни, за да му ги дава. Но иначе загубих интерес към случая. Докато една вечер Мейсън не се появи на вратата ми и не ми заяви, че държи Сали Палмър заключена в старата работилница на баща си.

Той дори се подсмихна.

— Оказа се, че й е хвърлил око, когато преди година-две наела него и дядо му да й свършат някаква работа. Нямало никакъв проблем, докато успокоителните му свършили. И тогава той се върнал към старите си навици. Започнал да я дебне. Вероятно сам не е знаел какво иска да направи, докато една вечер кучето й го усетило и вдигнало шум. Тогава Мейсън му прерязал гърлото, ударил я, за да я накара да замълчи и я откарал.

Поклати глава, сякаш му се възхищаваше. Не можех да повярвам, че това е същият човек, когото познавах от години и приемах за свой приятел. Разликата между човека, за когото го смятах, и извратеното същество, което стоеше пред мен, беше безкрайна.

— За Бога, Хенри!

— О, не ме гледай така. Онази надута крава си го заслужаваше! „Знаменитостта“ на Манхам се търкаляше тук със селяндурите, когато не се правеше на принцеса в Лондон или някъде другаде. Самодоволна кучка! Господи, само като я погледнех, и се сещах за Даяна.

Изненадах се, че спомена името на бившата си жена. Хенри видя, че съм объркан.

— Не, физически никак не си приличаха — каза той раздразнено. — В Даяна имаше много повече стил, това трябва да й се признае. Но, повярвай ми, в друго отношение бяха съвсем еднакви. И двете бяха арогантни. Смятаха се за нещо повече от всички останали. Жени! Всички са еднакви! Използват те докрай и после ти се присмиват!

— Но ти си обичал Даяна…

— Даяна беше курва! — изкрещя той. — Долна курва!

Лицето му се изкриви, не можех да го позная. Чудех се как не съм усетил колко горчивина таи в себе си. Джанис беше намеквала многократно, че бракът им не е бил щастлив, но аз не й обръщах внимание. Мислех, че говори така от ревност.

Но не съм бил прав.

— Отказах се от всичко заради нея! — в гласа му имаше злоба. — Искаш ли да знаеш защо станах общопрактикуващ лекар вместо психоаналитик? Защото тя забременя и трябваше да си намеря работа. И да ти кажа ли кое беше най-смешното? Толкова бързах, че даже не се дипломирах.

Това признание сякаш му достави някакво перверзно удоволствие.

— Точно така. Дори нямам диплома за лекар. Мислиш ли, че останах в това загубено село, в тази дупка, по собствено желание? Единствената причина, поради която от самото начало дойдох тук, беше, че мозъкът на онзи стар пияница, предишния лекар, беше прекалено размътен, за да провери дипломата ми — засмя се горчиво. — Не мисли, че не схванах иронията, когато разбрах, че и ти не си бил съвсем честен с мен. Но разликата между мен и теб беше, че тук аз бях като в капан. Не можех да напусна, не можех да си намеря друга работа, без да рискувам да открият, че съм излъгал. Чудиш ли се защо мразя това място? Манхам е моят проклет затвор!

Вдигна вежда и ме погледна. Приличаше на изкривена версия на онзи Хенри, когото си мислех, че познавам.

— И как мислиш, дали милата Даяна ме подкрепяше? О, не! Всичко беше по моя вина! Аз бях виновен, че пометна! Че не можа да има други деца! Че започна да ми изневерява!

Може би сетивата ми бяха изострени от наркотика, но изведнъж разбрах накъде бие.

— Гробът в гората… Убитият студент…

Думите ми го накараха да замълчи. Изведнъж ми се видя уморен.

— Господи, когато го откриха, след всичките тези години… — Отметна глава, сякаш за да се отърве от спомена. — Да, беше един от любовниците на Даяна. Тогава си мислех, че съм привикнал на всичко. Но той беше по-различен от останалите простаци. Интелигентен, добре изглеждащ. И толкова ужасно млад. Пред него беше целият му живот, цялата му кариера, а какво имаше пред мен?

— И затова го уби…

— Не го направих нарочно. Отидох при палатката му, предложих му пари, за да си тръгне. Отказа да ги вземе. Пълен глупак. Мислеше, че е срещнал истинската любов. Аз, разбира се, му разказах някои неща, обясних му каква долна кучка е Даяна в действителност. Скарахме се. И постепенно нещата излязоха извън контрол.

Сви рамене, сякаш се освобождаваше от греховете си.

— Всички си помислиха, че просто си е събрал нещата и си е тръгнал. Дори Даяна. Има много като него. Където е текло, пак ще тече — това беше нейната философия. Нищо не се промени. Аз все така си бях рогоносецът на селото. Отдавна бях станал за посмешище. И най-после, една вечер, когато се прибирахме с колата от вечеря с приятели, ми писна. Трябваше да минем по един каменен мост и вместо да завия и да тръгна по него, натиснах газта докрай.

Цялата енергия, която допреди малко проявяваше, го беше напуснала. Седеше отпуснат на стола, изглеждаше стар и изтощен.

— Обаче не издържах на напрежението. Опитах се да завия в последния момент. Разбира се, беше твърде късно. Това беше катастрофата, за която толкова много се говори. Поредната каша, в която се забърках. И дори в онзи момент Даяна ми се присмя. Тя поне умря веднага, а виж какво стана с мен.

Удари крака си с ръка.

— Напълно безполезен! И преди животът в Манхам беше ужасен, но сега, като погледнех всички тези хорица тук, събратята ми, как нещастният им дребнав живот си тече както винаги и как продължават да се подиграват зад гърба ми, почувствах такава… такава омраза! И да ти кажа, Дейвид, понякога ми се искаше да ги убия всичките. Всички до един! Но не ми стискаше. Както в крайна сметка не ми стискаше и да се самоубия. Тогава Мейсън дойде на прага ми, като котка, която носи птичка на стопанина си. Изчадие, което сам бях създал!

По лицето му се изписа нещо подобно на изненада. Загледа се в мен, отново бе станал жизнен и енергичен.

— Глина, Дейвид, точно това беше той. Нямаше нито грам съвест, никаква мисъл за последствията от действията си. Просто очакваше да го моделирам, да му кажа какво да прави. Можеш ли да си представиш как се чувствах? Колко ужасно вълнуващо беше! Когато отидох в мазето и видях Сали Палмър, се почувствах могъщ! За първи път от години не бях нещастният инвалид. Гледах онази жена, която винаги е била толкова високомерна и арогантна. Тя плачеше. Беше цялата в кръв и сополи и тогава се почувствах силен!

Очите му светеха с мрачна светлина. Но въпреки безумните му постъпки погледът му бе ужасяващо разумен.

— Усетих, че е дошъл моят миг. Не просто да си върна на Манхам, а да го унижа, да прогоня спомените за Даяна. Винаги се бе гордяла, че танцува много добре, затова дадох на Мейсън сватбената й рокля и музикалната кутия, която й бях купил по време на медения ни месец. Господи, как я мразех! Слушах я как свири „Лунна светлина“ отново и отново, докато тя се приготвяше да отиде при поредния си любовник. Така че казах на Мейсън да накара онази Палмър да облече роклята и после той да изчака навън. Тогава слязох долу и я гледах как танцува. Беше толкова уплашена, че едва се движеше. Гледах колко е унижена! Това беше всичко, но не можеш да си представиш колко пречистващо ми подейства! Все едно, че наблюдавах самата Даяна!

— Хенри, ти си болен… Имаш нужда от помощ…

— Я не ми се прави на светец! — изруга той. — Мейсън и без това щеше да я убие. И след като веднъж беше окървавил ръцете си, мислиш ли, че щеше да спре? Ако това те утешава, поне не ги изнасилваше. Обичаше да ги гледа, но не смееше да ги докосне. Не казвам, че в края на краищата нямаше да стигне и до това, но по някакъв особен начин се страхуваше от жените. — Изглежда тази мисъл го забавляваше. — Странно, нали?

— Той ги е измъчвал! — изкрещях аз.

Хенри сви рамене, но отказа да срещне погледа ми.

— Най-лошото ставаше, след като вече бяха мъртви. Лебедовите пера, малките зайчета… — направи гримаса на отвращение. — Част от ритуалите, които сам си измисляше. Дори булчинската рокля стана част от тях. След като направеше нещо веднъж, категорично отказваше да го промени. Знаеш ли каква беше единствената причина да ги държи живи три дни? Просто случайно на третия ден уби първата от тях. Ядосал се е, когато се опитала да избяга. Иначе можеше да ги държи четири дни или дори пет.

Ето защо Сали Палмър беше пребита, а Лин Меткаф не. Не се е опитвал да прикрие самоличността й. Било е изблик на гняв на един луд човек.

Стиснах дръжките на стола, когато се сетих какво ме беше посъветвал Хенри, преди полицията да нападне мелницата. Не мислиш ли, че трябва да се подготвиш? Знаел е, че полицията отива не там, където трябва, знаел е какво ще се случи с Джени. Ако знаех, щях да го убия на място още в онзи момент.

— Защо Джени? — говорех дрезгаво. — Защо тя?

Опита се гласът му да прозвучи нехайно, но не успя.

— По същата причина, по която е отвлякъл и Лин Меткаф. Просто му е хванала окото.

— Лъжеш!

— Добре, чувствах се предаден! — изкрещя той. — Приемах те като свой син! Ти беше единственото хубаво нещо в цялото това проклето скапано място. И тогава ти я срещна. Знаех, че е само въпрос на време да напуснеш и да започнеш нов живот. Това ме караше да се чувствам толкова ужасно стар! И тогава ми разказа, че помагаш на полицията, дебнеш зад гърба ми и аз просто… просто…

Спря се. Бавно, за да не привлека вниманието му, се опитах да се размърдам в стола. Мъчех се да не обръщам внимание на световъртежа, който веднага ме обхвана.

— Въпреки всичко никога не съм искал да те нараня, Дейвид — настоя той. — Помниш ли нощта, когато Мейсън дойде за още хлороформ? „Кражбата“? Бях вътре в кабинета, когато ти за малко щеше да влезеш, но кълна се, не знаех, че се е опитал да те намушка. Поне не до момента, в който после те видях, когато ти реши, че току-що влизам в хола. А на следващата сутрин, когато ме откри в момента, в който се опитвах да вляза в лодката?

В погледа му имаше и извинение, и гордост.

— Не се опитвах да вляза в лодката. Излизах от нея.

Сега, като си помислих, всичко ми стана съвсем ясно. Къщите и на Хенри, и на Мейсън граничеха с езерото и ако някой не наблюдаваше специално, никога нямаше да забележи през нощта малката лодка, която безшумно се движи по водата.

— Отидох, за да го накарам да се откаже — продължи Хенри. — Да му кажа, че съм променил решението си. Отне ми няколко часа дотам, но тъй като няма телефон, нямах друг избор. Но само си загубих времето. Щом Мейсън си науми нещо, не можеш да го разколебаеш. Като това да оставя труповете в мочурището. Опитвах се да го накарам да се отърве от тях както трябва, но отказваше да ме слуша. Гледа те с онзи празен поглед и си прави каквото си знае.

— Значи го остави да отвлече Джени… И след това отиде… и я гледа…

Вдигна ръце, след това безпомощно ги остави да паднат.

— Никога не предполагах, че ще стане така. Моля те, Дейвид, повярвай ми, никога не исках да те нараня.

Взираше се в лицето ми настойчиво, търсеше знак, че го разбирам. Но забелязах, че само след миг надеждата го напусна. Усмихна ми се накриво.

— Е, в живота нещата никога не стават както си поискаме, нали така?

Изведнъж удари с ръка по масата.

— По дяволите, Дейвид, не можеш ли със сигурност да потвърдиш, че Мейсън е мъртъв? Тогава може би щях да рискувам, независимо от присъствието на момичето! Но сега просто нямам избор!

Отчаяните му думи отекнаха във вестибюла. Прокара ръка през лицето си и остана неподвижен, загледан нанякъде. След малко като че ли се събуди.

— Хайде, да приключваме с това — каза безизразно.

Понечи да се изправи на краката си. Събрах цялата си сила, надигнах се от стола и се хвърлих върху него.