Убийства в Манхам

7

Когато Лин достигна дигата през тръстиките, беше по-късно от обикновено, но сутринта бе още по-мъглива от предишната. Сякаш бяла пелена беше паднала и всичко наоколо, загубило форма, се криеше в нея. По-късно мъглата щеше да се вдигне и до обяд това вече щеше да е един от най-горещите дни на годината. Но сега беше хладно и влажно и дори идеята за слънце и горещина изглеждаше далечна.

Беше схваната и без настроение. Предишната вечер с Маркъс бяха стояли до късно да гледат филм и сега цялото й тяло се бунтуваше. Тази сутрин стана от леглото необичайно трудно, оплака се на Маркъс, той изсумтя, вместо да прояви съчувствие, и се затвори в банята. Сега, вече излязла навън, усещаше, че мускулите й са схванати и не й се бягаше. Тичай, ще ти мине. Ще се почувстваш по-добре. Направи гримаса. Да, добре.

За да се разсее и да не мисли за тичането, насочи вниманието си към пакета, който беше скрила в чекмеджето под сутиените и бикините си, където Маркъс със сигурност нямаше да го намери. Забелязваше бельото й само когато го беше облякла.

Нямаше намерение да купува тест за бременност, когато влезе в аптеката. Но като го видя на рафта, без много да се замисли, го взе заедно с пакета тампони, които се надяваше да не й потрябват. Дори и тогава имаше едно наум. В селото трудно можеше да се опази тайна. До вечерта всички наоколо щяха да я поглеждат многозначително заради тази покупка.

Но аптеката беше празна и на касата седеше само едно отегчено момиче. Беше нова, не обръщаше внимание на никого по-стар от осемнайсет и сигурно покупката въобще нямаше да й направи впечатление, камо ли да започне да клюкарства. Лин беше подала теста със зачервено от вълнение лице и после бе започнала да рови усилено в чантата си за пари, докато младото момиче разсеяно го маркира.

Усмихваше се сама на себе си като дете, докато забързано излизаше от магазина, и изведнъж се сблъска с един от лекарите. Не беше доктор Хенри, а по-младият. Доктор Хънтър. Не бе разговорлив, но изглеждаше добре. Пристигането му в селото предизвика доста вълнения сред по-младите жени. Той обаче не ги забелязваше. Господи, колко неудобно се бе почувствала, едва се бе въздържала да не се разсмее. Сигурно си е помислил, че е луда и че сияе от щастие като ненормална. Или е решил, че го харесва. При тази мисъл тя отново се усмихна.

Започна да усеща ефекта от тичането. Най-после мускулите й полека-лека се отпуснаха, кръвта навлизаше в тях, а болките и схващанията отшумяваха. Гората беше точно пред нея, погледна я и в подсъзнанието й се породи някаква мрачна асоциация. В началото все още разсеяна от спомена за случилото се в аптеката, не можа да разбере какво точно я тревожи. Изведнъж й се изясни. До момента не се бе сещала за умрелия заек, който вчера намери на пътеката. И за усещането, че някой я наблюдава, когато навлезе в гората.

Сега перспективата отново да влезе навътре, особено в мъглата, й се строи странно отблъскваща. Глупачка! Опита се да прогони мисълта. Все пак понамали темпото. Подразни се, когато осъзна какво прави, и отново увеличи скоростта си. Едва когато стигна до дърветата, се сети за убитата жена, която бяха намерили. Но си каза, че това се е случило далече от тук. След това с ирония помисли, че убиецът трябва да е абсолютен мазохист, за да стане толкова рано. В този момент вече беше навлязла в гората.

С облекчение забеляза, че тягостното чувство от вчера го няма. Гората си беше чисто и просто гора. Пътеката беше пуста, а умрелият заек без съмнение бе станал част от хранителната верига. Какво да се прави, така е в природата. Хвърли бегъл поглед към хронометъра на китката си и видя, че изостава с минута-две от обичайния си график. Тя ускори темпо докато наближаваше към поляната. Изправеният камък вече се виждаше — тъмно петно, точно срещу нея в мъглата. Почти се сблъска с него, когато осъзна, че нещо не е наред. Тогава светлината и сенките се разпръснаха и тя напълно забрави за бягането.

За камъка беше завързана умряла птица. Зеленоглава патица, шията и краката й бяха вързани с тел. Лин се съвзе от изненадата и бързо се огледа наоколо. Нямаше нищо. Само дървета и мъртвата патица. Обърса потта от челото си и разгледа птицата внимателно. По перата, там, където телта я беше стегнала, имаше кървави петна. Наведе се над нея, за да я види по-добре, колебаеше се дали да я развърже.

Патицата отвори очи.

Лин извика и се отдръпна назад. Птицата се замята, извивайки глава, а телта притискаше врата й. Движенията само влошаваха състоянието й, но Лин не можеше да се реши да се приближи до пляскащите крила. Започна трескаво да разсъждава, направи връзка между птицата и умрелия заек, който бе сложен на пътеката нарочно, сякаш за да го види. После всичко това изчезна от главата й и тя осъзна нещо много по-важно.

Щом патицата все още беше жива, значи беше тук отскоро. Някой току-що я беше завързал.

Някой искаше Лин да я намери.

Нещо в нея й казваше, че това са измишльотини, но тя вече тичаше обратно по пътеката. Клоните я блъскаха докато бягаше като луда, изобщо не мислеше да спазва правилното темпо, а в главата й имаше само една мисъл: „Бягай надалече, далече, далече…“ Никак не я интересуваше дали изглежда смешна или не, искаше само да избяга от гората и да излезе на открито. Още един завой на пътеката и краят на гората щеше да се види. Дишаше шумно, погледът й пробягваше по дърветата наоколо, очакваше всеки момент някой да се появи от там. Нямаше никого. Когато доближи до последния завой, почти простена. Още малко и вече усещаше първите признаци на облекчение, когато нещо дръпна крака й и тя падна на земята.

Нямаше време да реагира. Стовари се тежко и за миг остана без въздух. Не можеше нито да диша, нито да мръдне. Зашеметена, с мъка успя да си поеме дъх, после още един, мирисът на влажна глинеста почва проникваше в гърлото й. Все още замаяна, тя се обърна да види в какво се е спънала. В началото не осъзна точно какво вижда. Единият й крак бе неудобно изпънат напред, а глезенът изкривен настрани. Омотана около него проблясваше риболовна корда. Вгледа се и видя, че всъщност не е корда.

Тел.

Когато разбра какво се е случило, вече беше твърде късно. Докато се мъчеше да се изправи на крака, една сянка падна върху нея. Нещо притисна лицето й и я задуши. Опита се да се дръпне назад и да избяга от лепкавата миризма на химикал, краката и ръцете й се бореха с всичка сила. Не беше достатъчно. Силите я напускаха. Съпротивата й отслабна и постепенно я обгърна тъмнина. Не! Опитваше се да се съпротивлява, но потъваше все по-дълбоко в мрака, като камъче хвърлено в кладенец.

Дали е изпитала последно чувство на почуда преди да загуби съзнание? Възможно е, но то е било за кратко.

Съвсем за кратко, наистина.

За останалите жители на селото денят започна както обикновено. Може би хората бяха малко по-неспокойни и развълнувани от непрекъснатото присъствие на полицията и неизвестната самоличност на убитата жена. Бяха станали част от истинска сапунена опера, мелодрама с център Манхам. Наистина една жена беше мъртва, но за повечето хора тази трагедия беше някак далечна и поради това не толкова ужасяваща. Макар и да не го казваха на глас, всички предполагаха, че става въпрос за чужд човек. Нали ако беше местен, щеше да се разбере? Нали някой щеше да съобщи, че жертвата е изчезнала, и престъпникът щеше да бъде заловен. Не, много по-вероятно беше да е някой непознат, някой скитник от града, качил се на погрешната кола и озовал се тук. Затова повечето гледаха на случващото се като на забавление, рядко удоволствие, на което можеха да се насладят без ужас и мъка.

Дори фактът, че полицията разпитваше за Сали Палмър, не бе достатъчен да промени усещането. Всички знаеха, че е писателка и често пътува до Лондон. Хората добре помнеха лицето й и не можеха да го свържат с останките, намерени в мочурището. Манхам не приемаше нещата сериозно и много бавно осъзнаваше факта, че съвсем не е страничен наблюдател, а център на събитията.

Това щеше да се промени преди настъпването на вечерта.

За мен нещата се промениха в единайсет сутринта, когато Макензи ми се обади по телефона. Спах лошо и отидох в кабинета си рано, за да се опитам да прогоня от съзнанието си призраците, които ме преследваха нощем. Когато телефонът на бюрото ми иззвъня и Джанис каза кой ме търси, отново усетих, че стомахът ми се свива.

— Свържи ме.

Паузата, която настъпи, беше безкрайна, но на мен ми се искаше да продължи още.

— Разбрахме чии са пръстовите отпечатъци — започна Макензи без предисловие. — На Сали Палмър са.

— Сигурни ли сте? — запитах глупаво.

— Няма никакво съмнение. Отпечатъците съответстват на тези от къщата й. А и тя е била регистрирана. Като студентка са я арестували по време на някакъв протест.

Не ми бе направила впечатление на войнствен човек, но всъщност не успях да я опозная добре. И никога нямаше да успея.

Макензи не беше приключил:

— Сега, когато със сигурност знаем коя е, вече можем да придвижим нещата. Но може би ще ви е интересно да чуете, че все още не сме открили човек, който да я е виждал след празненството в кръчмата.

Той изчака. Може би този факт трябваше да ми говори нещо. Имах нужда от малко време да събера мислите си.

— Искате да кажете, че сметките не излизат?

— Не и ако е мъртва от девет-десет дни. Изглежда твърде вероятно да е изчезнала преди почти две седмици. Остават няколко дни, за които не знаем нищо.

— Това беше само предположение. Може да греша. Какво казва патологът?

— Все още не е привършил работа — отвърна той сухо. — Но до този момент е съгласен с вас.

Това не ме учуди. Веднъж имах случай, когато жертвата е била държана във фризер няколко седмици, преди убиецът да изхвърли тялото, но обикновено физиологичните процеси на разлагане следваха точна последователност във времето. Можеше да има различия в зависимост от заобикалящата среда, процесът можеше да бъде забавен или ускорен от температурата и влажността. Но когато се отчетяха тези два фактора, промените бяха предвидими. А това, което видях в мочурището предния ден — все още в емоциите си не правех връзка с жената, която познавах — беше безспорно като време, засечено от хронометър. Просто фактите трябваше да се разтълкуват правилно.

Малко патолози се справяха добре с това. Има много общо между патологията и съдебномедицинската антропология, но след като процесът на разлагане напредне, повечето патолози вдигат ръце. Те са специалистите, които определят причината за смъртта, и колкото повече напредват биологичните промени, толкова по-трудно се справят със задачата си. От тук нататък започва моята работа.

Вече не, трябваше да си напомня.

— Чувате ли ме, доктор Хънтър? — попита Макензи.

— Да.

— Добре, защото това ни поставя в затруднено положение. По някакъв начин трябва да намерим обяснение какво е станало в онези няколко дни.

— Може би се е затворила в къщи и е писала. Или просто е отишла някъде. Може някой да я е извикал и не е имала време да съобщи на никого.

— И е била убита веднага щом се е върнала, преди някой от селото да я види?

— Възможно е — настоявах упорито. — Може да е заварила крадец в къщата си.

— Възможно е — отстъпи Макензи. — Във всеки случай трябва да разберем какво е станало.

— Не виждам какво общо имам аз с това.

— Ами кучето?

— Кучето? — повторих, но вече ми беше ясно накъде бие.

— Логично е да предположим, че този, който е убил Сали Палмър, е убил и кучето. Така че въпросът е кога е умряло кучето.

Бях впечатлен от съобразителността на Макензи и едновременно с това се ядосвах, че не съм се сетил пръв. Разбира се, направих всичко възможно изобщо да не мисля за случая. Но преди време нямах нужда някой да ме подсеща.

— Ако кучето е умряло приблизително по същото време — продължи Макензи, — тогава вашата теория за крадеца е твърде вероятна. Тя или е тук през цялото време и пише, или се връща отнякъде, кучето напада неканения гост, той убива и двамата и изхвърля трупа в мочурището. Нещо такова. Но ако кучето е убито по-рано, събитията придобиват по-друг вид. Това означава, че който и да я е убил, не го е направил веднага. Държал я е като затворник няколко дни, след това му е омръзнало и я е разфасовал.

Макензи замълча, за да осъзная напълно смисъла на думите му.

— Бих казал, че това е нещо, което трябва да разберем, нали така, доктор Хънтър?

Къщата на Сали Палмър изглеждаше съвсем различна от последния път, когато я посетих. Тогава бе тиха и празна, сега беше изпълнена с неканени мрачни посетители. В двора бяха паркирани полицейски коли, а униформени полицаи и облечени в бели гащеризони съдебни лекари вършеха работата си. Дейността им само подсилваше усещането за празнота. Това, което някога е било дом, се бе превърнало в жалка капсула на близкото минало, която трябваше да бъде добре проучена и преценена.

Докато прекосявахме двора с Макензи, установих, че от личността на Сали Палмър не е останало нищо.

— Ветеринарят дойде за козите — информира ме той. — Половината бяха вече умрели. Наложи се още няколко да бъдат унищожени. Каза, че е странно, че изобщо има оцелели. Още ден-два и те щяха да свършат. Козите са яки животни. Той смята, че за да стигнат до това състояние, не са били хранени и поени поне две седмици.

Единствената промяна в двора зад къщата, където бях открил кучето, бе полицейската лента. Никой не бързаше да изнесе трупа на кучето и хората от съдебна медицина или вече го бяха огледали, или имаха друга по-важна работа. Клекнах до мъртвото куче, а Макензи застана зад мен и лапна един ментов бонбон. В спомена ми от онзи ден трупът беше значително по-голям, не, паметта не ме лъжеше. В този момент процесът на разлагане видимо бе почти приключил.

Козината създаваше погрешно впечатление и скриваше факта, че от трупа беше останал само скелетът. Сухожилията и хрущялът се бяха запазили и се виждаха през раната на гърлото. Почти нямаше меки тъкани. Поразрових с клечка земята около трупа, огледах празните орбити на очите и се изправих.

— Е, какво? — попита Макензи.

— Трудно е да се каже. Трябва де се има предвид по-малката телесна маса. Козината също влияе на скоростта на разлагане. Единственото сравнително изследване, което съм правил, беше с прасета, но те имат кожа, а не козина. Предполагам, че в нея насекомите по-трудно снасят яйца, освен ако няма открити рани. Сигурно това ще забави развитието на процесите.

Говорех повече на себе си, отколкото на него. Ровех в паметта си за забравени факти, търсех знания, които отдавна не бях използвал.

— Животните са ръфали оголените меки тъкани. Погледнете тук, около окото. Костта е била оглозгана. Следите са прекалено малки, за да са на лисица, сигурно са били гризачи и птици. Това вероятно е станало доста отдавна, защото когато плътта започне да се разлага, те вече не я ядат. А това означава по-малко мека тъкан и по-малко насекоми. А и тук е много по-сухо, отколкото в тресавището, където намерихме жената — не можех да произнеса името на Сали Палмър. — Затова трупът на кучето изглежда изсушен. При тази горещина и липса на влага, ще се мумифицира. Това променя процеса на разлагане на тялото.

— Значи не знаете кога е настъпила смъртта?

— Нищо не знам със сигурност. Искам само да ви покажа, че има много фактори, които трябва да вземем предвид. Мога да ви кажа какво мисля, но не забравяйте, че не е нищо повече от предварителна преценка. Хвърлих един поглед, но не мога да дам твърд отговор.

— Но?…

— Все още няма празни обвивки от какавиди, но някои изглежда са готови да се излюпят всеки момент. По-тъмни са от онези, които открихме около тялото, очевидно са по-стари.

Посочих откритата рана на гърлото на кучето. Около нея, в тревата, се движеха няколко насекоми с черни лъскави черупки.

— Тук има и бръмбари. Не са много, но те по принцип идват по-късно. Мухите и ларвите са първата вълна, ако мога така да се изразя. С напредването на процеса на разлагане обаче нещата се променят. По-малко ларви и повече бръмбари.

Макензи се намръщи.

— Там, където намерихме Сали Палмър, имаше ли бръмбари?

— Не видях. Но бръмбарите не са толкова надежден показател като ларвите. А както казах, има много други променливи величини, които трябва да бъдат отчетени.

— Вижте, не ви карам да давате показания под клетва. Просто искам да получа някаква представа откога този отвратителен труп стои тук.

— Приблизително — отново погледнах остатъка от козина и кости — дванайсет до четиринайсет дни.

Той прехапа устни и се намръщи.

— Значи кучето е било убито преди жената.

— Така изглежда. В сравнение с това, което видях вчера, степента на разлагане е по-напреднала с поне три-четири дни. Ако не смятаме последното денонощие, в което трупът на кучето е бил навън, все пак имаме три дни повече. Но както казах и преди, на този етап това са само предположения.

Погледна ме замислено.

— Възможно ли е да грешите?

Поколебах се. Очакваше от мен съвет, а не фалшива скромност.

— Не.

— По дяволите! — изруга той.

Мобилният му телефон иззвъня. Откачи го от колана си, отдръпна се настрана и отговори. Останах до трупа на кучето, оглеждах го внимателно да видя дали няма да открия нещо, което да ме накара да променя мнението си. Не видях. Наведох се, за да изследвам по-внимателно гърлото. Хрущялът е по-устойчив от меките тъкани, но очевидно са идвали животни и са оглозгали краищата му. Въпреки това беше ясно, че раната е причинена от нож, а не от разкъсване. Извадих фенерчето си от джоба, казах си, че не трябва да забравя да го дезинфекцирам, преди да прегледам сливиците на следващия си пациент, и осветих раната. Разрезът стигаше чак до шийните прешлени. Задържах лъча върху бледа резка, издълбана в костта. Нито едно животно не може да причини това. Острието бе навлязло толкова дълбоко, че бе засегнало гръбнака.

Използван бе голям нож. И при това остър.

— Видяхте ли нещо интересно?

Бях толкова погълнат от работата си, че не усетих кога Макензи се е приближил. Казах му какво съм открил.

— След като следата от ножа върху костта е толкова ясна, ще можете да определите дали острието е било назъбено или не. Във всеки случай е необходима голяма сила, за да се направи такъв разрез. Човекът, когото търсите, е едър и силен.

Макензи кимна някак разсеяно.

— Трябва да тръгвам. Останете тук колкото искате. Ще кажа на колегите да не ви безпокоят.

— Няма нужда. Приключих.

— Няма ли да промените мнението си?

— Казах ви всичко, което мога.

— Можете да ни кажете още много неща, стига да искате.

Начинът, по който се опитваше да ме манипулира, започна да ме ядосва.

— Вече разговаряхме на тази тема. Направих това, за което ме помолихте.

Макензи очевидно преценяваше нещо. Присви очи към слънцето.

— Ситуацията се промени — започна той, явно взел решение. — Още една жена е изчезнала. Може би я познавате. Лин Меткаф.

Името й ми подейства като удар. Спомних си, че предишната вечер я видях пред аптеката. Спомних си, че изглеждаше щастлива.

— Сутринта е излязла да потича и не се е прибрала — безмилостно продължи Макензи. — Може де е фалшива тревога, но засега мисля, че не е. И ако се окаже, че наистина е така и извършителят е същият, то работата ще стане дебела. Защото или Лин Меткаф вече е мъртва, или е отвлечена някъде. И като знам какво се е случило със Сали Палмър, не бих пожелал на никого да го изпита.

За малко да го попитам защо ми разказва всичко това, но още преди да съм задал въпроса, вече знаех какво ще ми отговори. От една страна, ме притискаше, за да им сътруднича, а, от друга, Макензи просто се държеше като истински полицай. Поради факта, че бях съобщил за изчезването на Сали Палмър, не бях сред основните заподозрени, но сега, когато имаше втора жертва, вече никой не бе извън подозрение. Никой не можеше да остане настрана.

Включително и аз.

Макензи ме наблюдаваше, за да види как ще реагирам. Лицето му бе каменно.

— Ще ви се обадя. И сигурен съм, доктор Хънтър, не е необходимо да ви напомням да не споделяте с никого. Знам, че добре умеете да пазите тайни.

С тези думи той се обърна и си тръгна. Черната му сянка го следваше по петите като куче.

Ако Макензи сериозно е искал да ме предупреди да не говоря за изчезването на Лин Меткаф, то не си е струвало да го прави. В малко селце като Манхам такива събития не могат да останат в тайна за дълго. Когато се върнах от фермата, мълвата вече се беше разнесла. Хората бяха чули новината почти по същото време, когато бе станало ясно, че убитата жена е Сали Палмър, и бяха разтърсени от случващото се. В следващите няколко часа трескавото вълнение бе заменено с ужас. Повечето таяха надежда, че в крайна сметка ще се окаже, че двете събития нямат връзка помежду си и че втората „жертва“ ще се появи отнякъде жива и здрава.

Тази надежда отмираше с всеки изминал час.

Съпругът на Лин, Маркъс, тръгнал да я търси, тъй като тя не се прибрала след сутрешното си бягане. По-късно признал, че в началото не е бил особено разтревожен. В онзи момент, когато все още не е знаел за Сали Палмър, се безпокоял, че жена му е тръгнала по непозната пътека и се е изгубила. Това се било случвало и преди и доста ядосан, тръгнал към езерото да я търси, като я викал по име. Лин знаела, че му предстои тежък ден, и сега поради глупавата й идея да бяга рано сутрин щял да закъснее.

Все още не бил истински обезпокоен, когато преминал през тръстиките и навлязъл в гората. Ядосал се на проявената безсмислена жестокост, когато намерил умрялата патица, вързана за камъка. Целият му живот бил преминал на село и не изпитвал особена жал към животните, но и не одобрявал безпричинната жестокост. В онзи момент за първи път го побили тръпки от страх. Казал си, че убитата птица не може да има връзка със закъснението на Лин. Но страхът вече го бил обзел и нямало спасение от него.

Напротив, продължавал да нараства, докато Маркъс викал жена си по име, а му отговаряло само ехото. Опитал се да си наложи спокойно да излезе от гората. Бързал към езерото и си повтарял, че тя вече го чака вкъщи. И тогава видял нещо, което разбило надеждите му на пух и прах.

До корена на едно дърво, далеч от погледа му, бил хронометърът на Лин.

Вдигнал го и разгледал счупената закопчалка и напуканото стъкло. Огледал се да открие други следи от нея, а страхът му се превърнал в паника. Нямало нищо. Или поне нищо не привлякло вниманието му. Видял голям дървен кол, забит в земята наблизо, но не разбрал предназначението му. Щяха да минат няколко часа, преди полицаите да потвърдят, че това е част от капан, а след още няколко щяха да открият следи от кръвта на Лин по пътеката.

Но от Лин нямаше следа.