Удоволствието на краля

ПрологЛЮБОВНИЦИ И ДРУГИ ВРАГОВЕ…

Година 1357

Вратата се отвори. На прага стоеше Маклаклън. Едрата му фигура запречваше входа, докато той оглеждаше кръчмата.

Маклаклън се славеше като един от най-смелите рицари на крал Едуард III, но тази вечер не носеше ризница, а семпла кафява туника, мека памучна риза, тесни, опънати по краката панталони и ботуши. Широкото тъмно наметало с качулка скриваше както лицето му, така и великолепния меч от толедска стомана и безупречно наточения нож в прикрепената към прасеца ножница, който се бе научил да използва от своите роднини-шотландци. Те му бяха предали горчивия урок, че на човек във всеки един момент може да му се наложи да се бие и това обикновено става със смайваща бързина.

Младият мъж сега оглеждаше кръчмата, за да се увери, че още не е дошла. После влезе и се запъти право към грубо скованата маса край стената, където можеше да седи със защитен гръб, да наблюдава входа и да държи под око всеки посетител. Поръча си халба ейл. Клиентелата на заведението беше известна със съмнителния си характер. Говореше се, че мястото е свърталище на крадци, убийци и нечисти сделки. От масата вляво уморено го наблюдаваше някакъв моряк с почернели зъби, докато си шепнеше със своя събеседник, който имаше не по-малко подозрителен вид. Ейдриън знаеше много добре, че обсъждат какви богатства евентуално носи със себе си. Можеше да си доведе помощници. Мнозина добри и смели бойци биха се присъединили към него. Работата обаче беше лична и възнамеряваше да направи така, че историята да не достигне до ушите на краля. Защото от това може би зависеше животът й.

Молеше се информаторите му да са прави и тя наистина да дойде тук. В противен случай…

Обзеха го страх и гняв. Кръвта му забушува. Що за глупост? И за риск? Нима се мислеше за толкова силна и благородна, че да може да командва първичните инстинкти на нечестните хора и да ги накара да действат в съгласие със собствените й цели? Мили Боже, само ако му паднеше в ръчичките тази нощ…

Дългът обаче изискваше да бъде тук сега. Малката непокорница наистина заслужаваше хубав пердах. Ейдриън притежаваше достатъчно здрав разум и мъдрост, за да види това, което тя не можеше да прозре: за отсрещната страна тя бе по-ценна като заложница, отколкото като парламентьорка. Младият мъж се страхуваше за нея и знаеше, че душата му ще умре, ако й се случи нещо.

Пулсът му се ускори.

Вратата се отвори. Някаква фигура пристъпи в помещението, одимено от пушека, който се вдигаше от капеща в огнището мазнина. Всичко се виждаше като през мъгла.

Също като него самия, и тази фигура бе увита в тъмно широко наметало.

„Всъщност — помисли си мрачно Ейдриън, — цялата кръчма е пълна със загърнати силуети.“

Но нея щеше да я познае навсякъде. Дори само по походката. Познаваше я от дете. Беше я наблюдавал как расте и придобива тази невероятна грациозност.

Тя бутна леко качулката назад, за да вижда по-добре. Ейдриън побърза да сведе глава. Кръвта му кипна отново от гняв, но все пак успя да се овладее и се опита да я огледа безпристрастно. Не беше обаче в състояние. Тя привличаше глада и завистта и на най-богатите мъже, и на изтънчените благородници. Черните като мастило ресници правеха сянка на изумруденозелените очи. Деликатните черти на лицето й бяха прелестни. Беше висока и стройна, със съвършени извивки. И изкусителни…

Обаче беше дошла тук, за да се срещне с един французин. Враг. А… ето!

От отсрещния ъгъл се изправи някакъв мъж и тръгна към нея. Също бе увит в тъмна пелерина, но качулката бе паднала назад и лицето му се виждаше ясно. Граф Ланглоа. Служеше при френския крал. Маклаклън го бе виждал само отдалеч на бойното поле.

Графът и момичето наведоха глави. После той посочи стълбата, водеща към стаите под наем.

Ейдриън примигна невярващо. Вече скърцаше със зъби, заслепен от бяс. „Нима не си е научила урока от предишните си срещи с него!“

Свиваше и отпускаше юмруци под масата, поемаше дълбоко въздух, само и само да запази самообладание.

Когато двамата тръгнаха нагоре по стълбището, младият мъж ги последва.

Даниел д’Авил не се бе чувствала никога досега толкова изплашена, обаче знаеше, че привидната проява на безстрашие има почти същия ефект като действително чувстваната смелост. Беше разбрала също така, че кралските маниери излъчват огромна сила сами по себе си и никога не се колебаеше да използва тази хитрост.

Измъчваше я не само страх. Разкъсваше я и вътрешна борба. Някога бе дала обет пред смъртното ложе на един човек. Него вече отдавна го нямаше, но заради някогашното обещание сега бе длъжна да предупреди крал Жан. Това бе всичко, което възнамеряваше да направи. Така обаче предаваше крал Едуард. И още по-лошо…

О, Боже, вършеше нещо толкова по-лошо…

А мъжът, който я следваше, я караше да се чувства неловко. Граф Ланглоа бе впечатляващ чаровник, по когото бе полудял целият френски кралски двор. Преди винаги се бе държал любезно и благоприлично, но тази вечер… тази вечер й напомняше на хищник. Прехапа уплашена долната си устна, давайки си сметка, че го е привлякла тук с няколко полуистини, само и само да й помогне да се добере до Жан.

Поведе я по някакъв потънал в мрак коридор. После отвори някаква врата и пред тях се разкри осветена от свещи стая. На масата чакаха кана с вино, парче сирене и самун хляб. Гореше огън. Кувертюрата се бе свлякла от леглото. Всичко като че ли бе приготвено за среща на влюбени.

Младата жена се завъртя на пети и застана в неподвижно очакване, с все така царствена осанка. Французинът влезе след нея и се облегна на вратата. Той беше красив мъж с искрящи тъмни очи, слабо лице, безупречно оформена брада и буйна тъмна коса. Даниел си помисли отново, че й напомня лешояд. Или вълк?

— Нямаше нужда от такава претенциозна обстановка — студено каза тя. — Уредих тази среща, за да мога да ви предам съобщение за краля на Франция. Ще бъдете богато възнаграден.

— Ах, как може да се държите като парче лед, след като аз рискувах живота си, за да дойда тук… и да ви спася?

— Какви ги говорите, сър?

Ланглоа стоеше все така облегнат на вратата. Чу го как плъзва внимателно резето зад гърба си. Сърцето й запрепуска. „Боже мили, какво сторих?“ Тръгна към нея. Даниел положи невероятно усилие да запази самообладание. Беше сигурна, че ще се справи с него благодарение на ума си, каквито и да бяха намеренията му.

Ланглоа я хвана за ръцете и се поклони галантно.

— Уви, миледи, както се говори, плановете на крал Едуард относно вашата особа не се покриват със собствените ви желания. Вие водите открита война с… онзи шотландски дивак…

По гръбнака й полазиха ледени тръпки. Искаше й се да си освободи ръцете.

Отвън, прилепен до вратата в притихналия тъмен коридор, Ейдриън Маклаклън вдигна вежди и усети, че кръвта му отново кипва от гняв.

— Писах ви, защото… — започна Даниел.

Но графът я прекъсна.

— Миледи, ако брачният ви обет не е консумиран, вие сте свободна, а добрият френски крал може да повдигне въпроса пред папата.

Ейдриън стисна юмруци. Брачният обет не бил консумиран, а? Искаше му се да приклещи гърленцето й между пръстите си! Опита вратата. Резето беше пуснато. Но и един удар с рамо щеше да бъде достатъчен. Все пак реши да изчака отговора на Даниел.

А в този момент тя се осъждаше за своята глупост. Как бе повярвала, че този човек ще се интересува на първо място от доброто на своя крал? Граф Ланглоа явно се интересуваше единствено от самия себе си и от това как да се докопа до нея и до Авил. Опита да играе предпазливо.

— Може би по-късно бихме могли да обсъдим и други въпроси… Но първо най-добре ще е да ме придружите до крал Жан, за да му предам лично информацията. — Усети отново ледените тръпки. Събеседникът й присви тъмните си очи и там лумнаха лукави пламъчета. — Графе, не искам да ви обидя. Вие сте достоен благородник, обаче залогът е по-важен от мен и Авил.

Ейдриън стисна зъби толкова силно, че за момент се изплаши да не ги счупи.

— Но помислете само, миледи! Крал Жан ще бъде доволен. Ние ще се появим пред него вече материализирали любовта си и в такъв случай бракът със сигурност може да бъде уреден… а вие да се отървете от онзи див шотландски езичник! Миледи, накарахте ме да повярвам, че ще бъда възнаграден щедро, ако ви помогна. И аз ще се погрижа да получа наградата. И то веднага, мила сладка хубавице! Тъй като между вас и онзи дивак не съществува нищо…

— Графе, имам съобщение за крал Жан! Помислете колко ще се разгневи…

— Помислете колко ще му стане приятно, че за вас ще претендира един французин, а не онова арогантно шотландско копеле!

Изгледа го. Започваше да се чувства оскърбена и да се ядосва все повече на себе си. Беше се постарала да напише бележката си така, че да го накара да се срещне с нея, а той очевидно бе приел посланието й като покана за брак и любов.

Трябваше да измисли нещо! Допуснеше ли да я докосне, животът й щеше да изгуби смисъла си; нещо в нея щеше да загине — сърцето, а може би и душата.

Гневът й даде сили. Успя да освободи ръцете си и да го изгледа с най-убийственото високомерие, на което се бе научила в двора на краля и кралицата на Англия.

— Не!

За момент очевидно успя да го стъписа, защото Ланглоа остана като закован. Но след това внезапно я сграбчи за раменете и я дръпна грубо към себе си. Беше ядосан, а тъмните му очи мятаха искри.

— Имах намерение да бъда нежен. Да ви прелъстя, миледи, и да се насладя на доброволното ви отдаване. Но изпитвам невероятна нужда от богатствата, които носят вашите френски владения. Ах, миледи, а тази ваша красота! Кълна се, ние ще се представим пред краля като любовници, нуждаещи се само от неговата благословия, за да узаконят връзката си!

— Никога! — Срита го здраво точно там, където щеше да го заболи най-много, отскубна се и хукна към вратата. Пръстите му докопаха пелерината й. Даниел се строполи, заплетена в грубата вълнена наметка. Замаяна, опита да поеме въздух. В този момент Ланглоа се озова върху нея.

— Скъпа, възнамерявах да го направим върху легло, но след като предпочиташ пода…

Успя да освободи едната си китка и го зашлеви с всичка сила през лицето. Стори й се, че чува експлозия, но не беше сигурна, тъй като в този момент французинът отвърна на удара й и ушите й писнаха. Мяташе се, отчаяна и изпълнена с решимост. Стовари лакът в гърлото му, заби нокти в бузата му. Но Ланглоа беше рицар, обучен да се бие целият в стомана и яхнал боен кон.

— Боже мили, миледи, за Бога, защо не се усмирите? Няма да ви направя нищо лошо, само ми позволете да ви докосна…

Тогава внезапно замлъкна. Не гледаше към нея, а към нещо… към някого. Към надвисналата над тях огромна фигура в тъмна пелерина.

Даниел разбра откъде бе трясъкът — от разбиването на вратата. А извършителят явно сега се взираше в тях.

Беше много висок и широкоплещест. Стори й се, че направо изпълва стаята. Качулката се плъзна от главата му и откри изсечените черти на лицето. Гъстите огненоруси коси и по-тъмните вежди и мигли с цвят на мед подчертаваха ефекта от убийствения поглед на кехлибарените очи.

Мечът му бе насочен към гърлото на французина.

„Ейдриън!“ Въпреки безкрайната благодарност, която изпитваше към своя спасител, сърцето й се изпълни с ужас и недоверие. „Ейдриън. Мили Боже!“ Беше я хванал на местопрестъплението. А тя бе искала само да предупреди Жан, нищо повече.

„Ейдриън! О, Боже!“

Мислеше, че е далеч по бойните полета. Не предполагаше, че е възможно да я спипа. Бе минало толкова време оттогава! Колко пъти лежеше будна и копнееше да го види…

Но не и в такава ситуация!

Ейдриън обаче заговори спокойно:

— Докосни я още само веднъж, добри ми човече, и ще клъцна онази издатина в долната част на тялото ти, която те кара да се държиш като последен глупак. А после ще отсека и главата ти!

Тонът му бе почти любезен и същевременно — смразяващ. Ланглоа се изправи бавно и предпазливо. Мечът на Маклаклън остана опрян в гърлото му, точно до вената, която бясно пулсираше.

— А сега ти, Даниел — изкомандва Ейдриън, без да я погледне, вперил очи във французина.

Тя се изправи с пламнали от унижение бузи.

— Отколко… време си тук?

— Достатъчно дълго — отново не я погледна.

— И го остави да ме мачка така…

— Ти очевидно се справяше добре и сама! Всъщност аз изобщо не бях сигурен, че желаеш да бъдеш спасявана, след като си уредила тази среща.

— Точно така! — възкликна графът. — Аз съм мъжът, който трябва да се втурне да спасява дамата. Миледи, не се страхувайте! Кой е този тъпанар? Имайте предвид, че къщата е пълна с верни на френския крал хора; те направо ще пометат английския обесник!

— Повикай ги — прошепна Ейдриън.

Очите му горяха. Даниел потрепера. Внезапно чу забързани стъпки в коридора. В следващия миг влетя някакъв дебелак с престилка, очевидно собственикът, последван от мъжаги с ножове.

— Имате ли нужда от помощ, милорд?

— А ти как мислиш! — провикна се Ланглоа, тъй като допреният до гърлото му меч говореше красноречиво.

— Не искам да се разправям с вас, а като се има предвид колко мъртъвци тежат на съвестта ми, предпочитам да не оставям трупове и тук! — намеси се Ейдриън. — Нямам намерение да убивам графа, а само да си тръгна с дамата…

— Тя дойде при мен! — извика французинът. — Няма никъде да ходиш с нея… Аз възнамерявам да я направя моя съпруга!

— Е, сър, това не може да стане, тъй като тя вече си има съпруг — заяви сухо Маклаклън.

— Бракът не е истински…

— Истински е във всякакъв смисъл — отсече Ейдриън, а погледът му се спря върху младата жена. Дишането й се затрудни. После той се вторачи отново в мъжете и се усмихна смразяващо. — С радост бих го доказал, ако дамата не желае да го потвърди. Можем да повикаме акушерка.

— Но… — заекна графът.

— Уви! Наясно съм, че дамата ви е заблудила, милорд, наистина със завидно майсторство! Но аз я познавам много добре. Вие сте измамен, сър, и именно благодарение на този факт все още дишате. — Вторачи се в Даниел и ъгълчетата на устата му се разтеглиха в сурова усмивка. — Очарователна е, нали? Но, както казах, аз я познавам добре, а вие, сър, сте предупреден и би трябвало вече да подхождате по-предпазливо към подобен дяволски чар и красота! Днес ви пощадявам живота… — Откъсна поглед от младата жена и го впери във французина. — Но срещнем ли се пак, сър, сте мъртъв!

Графът зяпна. Току-що си бе дал сметка кой стои срещу него.

— Маклаклън!

— Същият. — Ейдриън наклони глава. — Да! Дивият шотландски езичник. Графе, c’est moi1.

За момент на Ланглоа му прилоша. Ейдриън бе известен в целия християнски свят с майсторството си в турнири и битки. Само едно извиване на китката и…

— Хванете го! — нареди французинът и двамата главорези понечиха да изпълнят заповедта му, като този вдясно от собственика вдигна наточеното острие и разцепи въздуха с все сила.

Маклаклън обаче бе посветил живота си на бойното изкуство и когато стоманите се срещнаха, се отдръпна рязко назад. Нападателят полетя на пода. От устните на Даниел се изтръгна вик.

— Дръж го, глупако! — извика французинът на втория човек, който се спусна напред, вгледа се в оръжието на едрия си съперник и побърза да се оттегли. Ланглоа издаде задавен звук, заглушен от острието на меча на Ейдриън.

— Adieu, милорд. Трябваше да ви убия, но няма да проливам кръв заради това предателство. Все пак тя ви е повикала.

Младата жена едва сдържа вика си, когато стоманените му пръсти я стиснаха безмилостно за ръката и буквално я изхвърлиха през прага. Маклаклън хукна по коридора, като я помъкна със себе си, но спря, щом наближиха стълбището, тъй като насреща им изникнаха нови хора.

— Дай ми оръжие!

— Не и докато дишам, миледи, защото то ще се забие в гърба ми!

— Никога не съм вдигала оръжие срещу теб!

— Позволявам си да имам друго мнение.

— И ще се биеш сам! Значи загиваме и двамата, освен ако твоите хора не чакат долу.

— Дойдох сам.

— Сам!

Струваше й се, че цялата кръчма е настръхнала и всеки от присъстващите е посегнал към оръжието си.

— Старая се да няма свидетели, когато опитвам да възпра една твърдоглава женичка и да не й позволя да се изложи на опасност, докато предава краля на Англия… и мен!

Бузите й пламнаха.

— Застани отзад! И ако дори помислиш да ме предадеш отново, кълна се пред Бога, ще доживея достатъчно дълго, за да те накарам да се каеш за това!

Нямаше друг избор, освен да му се подчини. Очевидно бе невероятно ядосан. Сърцето й се изпълни със страх.

Съперниците му без съмнение бяха многобройни и опитни в незаконните дела, но нито един от тях не му бе равен в ръкопашния бой. Първият удар на меча му свали най-близкия му противник, който полетя надолу по стълбите и повлече и другите. Ейдриън настъпваше пъргаво, мъкнейки я след себе си. Силата му беше чудовищна. Когато един огромен мъжага ги атакува, той дръпна Даниел рязко и отстъпи точно навреме. Нападателят полетя с главата напред.

— Наведи се! — извика Маклаклън и самият той направи същото.

В същия миг мечът на един от главорезите профуча над главите им. След секунда Ейдриън се изправи, мечът му разсече въздуха и противникът се строполи. Тутакси се извъртя и прониза мъжа, който се бе промъкнал зад тях. Светкавично прескочи мъртвия и дръпна Даниел след себе си. С едно движение събори следващия. Останалите започнаха да отстъпват.

Маклаклън побърза да я изведе от кръчмата и скоро се озоваха навън в тъмната нощ.

Там ги чакаше Матю, най-бързият боен жребец. Ейдриън развърза кобилата, която Даниел бе взела от конюшнята на принц Едуард, плесна я по хълбоците и животното хукна. После бутна младата жена пред себе си и я вдигна върху гърба на Матю, след което се настани зад нея. Нямаше нужда да поглежда назад — гневният поток се чуваше достатъчно ясно, докато мъжете се прегрупираха и събираха кураж да го последват. Ейдриън пришпори с колене жребеца, който препусна незабавно. Даниел усещаше величествената му сила под себе си, както и твърдата мускулеста гръд на мъжа зад гърба си, разгорещен и кипящ от живот. Затвори очи и се прислони към шията на Матю, за да се предпази от клоните и листата.

След време Даниел си даде сметка, че вече са избягали от опасността, а Ейдриън пришпорва коня единствено от бяс. Намали скоростта едва когато наближиха реката. И двата моста бяха далеч на запад. Но все пак Маклаклън побутна Матю да продължи напред.

— Водата е ледена!

— Заради теб едва не убиха и двама ни, а сега се страхуваш от малко вода!

— От нищо не се страхувам.

— Дори от мен!

— От намерението ти да ни удавиш!

— Водата може би ще успее да охлади гнева ми.

Навлязоха в реката. Студът сковаваше. Щом стигаха отсрещния бряг, Ейдриън отново пришпори коня. Вятърът заплющя по мокрите й дрехи и Даниел потрепера. Яздиха още дълго. Най-после зърна каменните стени на Авил.

Портата се отвори. След като влязоха, се затвори пак по нечия невидима команда. Ейдриън подкара жребеца право към постройката за прислугата. Тъй като в мрака се размърда някакъв коняр, му извика да хване юздите и да се погрижи за Матю.

Даниел едва ходеше, но спътникът й не бе в настроение да проявява милост и я помъкна към голямата зала. Не й позволи да си поеме и за секунда дъх. Молеше се да види някое познато лице — Рем, Дейлин, Монтейн…

Но залата беше празна.

— Нагоре, миледи!

Нямаше друг избор, освен да се подчини. След миг се озова в стаята си и бе почти захвърлена до голямото легло с четирите колони. Маклаклън закрачи пред буйния огън в огромната камина, а тя погледна с копнеж към вратата. Трепереше цялата, тъй като ясно си даваше сметка какво е сторила. Предателство срещу краля на Англия! И още по-лошо — срещу Ейдриън!

— Никой от слугите няма да ти помага тази вечер, миледи. Когато разбрах за глупавата ти постъпка, се погрижих да те върна обратно, без да ни видят. Стига с тези игрички! Само като се сетя за възмутените ти протести и уверения, че си невинна! Ти си предателка, Даниел! Персоналът е отпратен за през нощта. Не очаквай някой да ти помогне.

— Нищо не очаквам!

— Така ли, миледи?

Затрепери отново. Дрехите я обгръщаха като ледена ръкавица.

Внезапно Ейдриън спря да крачи напред-назад и впи поглед в нея.

— Събличай веднага тези неща! — Тя обаче вирна упорито брадичка, като се бореше със сълзите. — Заради тях трепериш.

— Ще треперя, ако искам!

— Наистина, ще трепериш, но когато аз поискам! И то от страх!

Тръгна към нея. Тя отстъпи крачка назад.

— Както… наредиш!

Ейдриън спря. Блестящите му очи не даваха признак, че гневът му отзвучава. Но когато пелерината й падна на пода, се обърна към леглото, за да издърпа меката вълнена постелка. И зачака. Даниел свали първо обувките и чорапите, после туниката и долната риза. С изпълнен с презрение поглед, Ейдриън й подхвърли одеялото. Самият той свали подгизналото си наметало, пусна го на пода и застана в семплите си, но скъпи дрехи — тесни панталони, риза и туника. И той като прочутия им крал от династията на Плантагенетите беше висок, умел в боя, здрав и солиден, със стоманени мускули, Даниел добре познаваше силата на тези мускули и дори усети особен трепет дълбоко в себе си, но опита с усилие на волята да не му обръща внимание.

Вместо това вдигна брадичка още малко и застана напълно неподвижна, твърдо решена да не плаче. Можеше да му обясни, но той никога нямаше да й повярва.

— Мили Боже! Едуард не заслужава твоята омраза!

— Не съм искала да му вредя. Търсех само начин да предупредя крал Жан…

— На него му е пределно ясно, че ще има битка! А това, което помага на френския крал, вреди на английския! Като помагаш на Жан, миледи, ти правиш голямо зло на Едуард!

Тези думи я пронизаха право в сърцето, тъй като изпитваше към Едуард същото, което и към Ейдриън. Толкова често го бе ненавиждала! Толкова често бе копняла да го предизвика и да го разгроми!

И въпреки това…

Го обичаше!

— Боже мой! — извика внезапно Маклаклън, а гласът му потрепваше от възроден гняв. — Знаеш ли, че глави са се търкаляли и вратове са били пречупвани за много по-малки прегрешения от това, което ти се готвеше да извършиш тази вечер? Боже милостиви, би трябвало да те поваля на земята, малка глупачке!

Отново я заля чувството за вина. Но не можеше да му позволи да го разбере.

— Ти си лакей на Едуард. И така си спечелил всичко.

— Включително и теб самата?

— Включително моите земи и титли!

— Да, миледи! Аз съм негов лакей! И те предупреждавам да не забравяш никога нито този факт, нито факта, че ти си ми съпруга!

— Е, сър, хвана ме натясно. Знам, че сега ще ме съдиш както намериш за добре. Поне този път наистина имам вина! Просто исках да помогна на крал Жан да остане жив! Но ми е напълно ясно, че тъй като тази вечер си в отвратително настроение, няма какво повече да ти кажа. Не бих се извинила за стъпката, която възнамерявах да направя. Никога не съм те лъгала нито за това, към кого съм лоялна, нито… за емоциите си.

Но в действителност не беше точно така, защото не му бе признала, че от ден на ден й костваше все повече да остане вярна на даденото някога обещание и че отдавна го обича със същата сила, с която се и бори срещу него.

Определено не можеше да му го каже и сега. Трябваше да действа изключително внимателно. Беше го ядосвала и преди и си бе платила за това, но никога не го бе виждала така разгневен.

Тръгна към отсрещния край на стаята с високо вдигната глава.

Младият мъж я съзерцава известно време, без да помръдне, стрелнал високо вежди от изумление.

— О, не, миледи! Тази вечер не ти се полага да излезеш! — заяви той, догони я с няколко големи крачки и й препречи пътя към вратата с внушителната стена на тялото си.

Даниел отстъпи. Отново трябваше да намери в себе си остатъците от гордост, достойнство и самоконтрол.

И кураж.

— Би трябвало да те нашибам с камшик, докато останеш без дъх!

Маклаклън избълва тези думи така неочаквано, че съпругата му отскочи назад и прехапа долната си устна.

— Трябваше да…

— А, да, по дяволите английската ти кръв! Ти трябваше да удържиш френския си обет! Е, това обяснява донякъде защо предаваш краля, в чийто двор си отгледана.

— Издай ме! — възкликна тя и се уплаши сама от отчаянието си. — Нека да сложим край…

Ейдриън поклати бавно глава.

— Да сложим край ли? Та ние едва започваме.

— Разбира се! Ти си нужен навсякъде. Ти си кралският любимец. Тази нощ нямаш ли врагове, които да предизвикваш? Или някой змей за съсичане?

Ейдриън се усмихна.

— Няма змейове за мен тази нощ, котенце. А за теб. — Блестящите му златни очи хищно се присвиха. — Кажи, миледи, какво точно написа на дръвника Ланглоа? Че не си давала никому брачен обет? Че бракът ти не е консумиран?

По бузите й избиха яркорозови петна.

— Просто, че се нуждая от помощта му.

— Била си готова да го излъжеш, за да се добереш до френския крал, така ли?

Даниел поклати глава. Лицето й пребледня.

— Ти беше там! Знаеш, че аз не…

— А, да, любов моя, аз, слава Богу, съм наясно, че ти не даваш нищо… безплатно.

— Как смееш…

— Ти как смееш! — Гласът му дрезгавееше от гняв.

Даниел остана неподвижна. Стаята й се струваше смалена, стените сякаш я смазваха.

Някога бе твърдо решена да му отказва. Може би още тогава се бе страхувала от бурята, която щеше да предизвика в сърцето й. Може би беше усещала, че ако я докоснеше дори само веднъж…

— Примамила си го с обещания да се омъжиш за него! Боже мили, миледи, и ти се осмеляваш да ми говориш за обети! Аз обаче помня съвсем ясно обета, който ми даде. Всяка дума!

Тръгна към нея. Трябваше да впрегне цялата си сила, за да не закрещи и да не побегне като обезумяла. Вместо това само отстъпи, докато гърбът й се удари в стената.

— Помня го! — прошепна тя.

Застана на сантиметри от нея. Усещаше огромната му сила и топлина. Очите му я изгаряха със златния си огън, когато подпря длан на стената, приведе се още по-близо към нея и се усмихна.

— А знаеш ли, миледи, кое ме учудва най-много?

Даниел облиза предпазливо устни.

— Кое?

— Твърдението ти, че бракът ни не бил консумиран. Аз помня много добре нашата първа нощ!

— О, да! — извика стреснато тя, тъй като и през онази нощ я бе заподозрял в предателство. Реши, че трябва да мине в настъпление. — Ти поиска да докажеш на онзи грубиян, че бракът ни е истински. И се наричаш рицар! Говориш за кавалерство…

— Рядко говоря за кавалерство. И просто информирах онези глупаци, че могат да извикат акушерка, която да докаже, че не си сладкото невинно момиче, за което се представяш!

Даниел хлъцна.

— И ти щеше да я накараш да ме…

— Всъщност нямах намерение да демонстрирам на твоя влюбчив и тъпоумен французин, че ти си и по закон, и по всякакъв друг начин моя съпруга. Едно нещо обаче възнамерявам най-сериозно да направя!

Младата жена преглътна с усилие, събра смелост и присви очи.

— Какво е то, милорд Тиранин?

— Опресняване на паметта, миледи! Нямах представа, че съм се провалил дотолкова в съпружеските си задължения, та да забравиш консумацията на брака ни.

— О, в нищо не си се провалял! И паметта ми е съвсем добре. Не съм забравила нищо…

Спря насред изречението и хлъцна, тъй като в този момент Ейдриън дръпна одеялото, с което се бе увила, и го захвърли на пода. Разпозна в блясъка на очите му нещо повече от гняв. Дъхът й секна, като си помисли колко бе копняла за него, как го бе желала до болка. И въпреки всичко…

Той нямаше да забрави никога онова, което бе сторила тази нощ, и нямаше да й го прости. В действителност не той я бе избрал за своя съпруга. Паметта й, особено в този момент, беше много по-бистра, отколкото Ейдриън можеше да предположи. За секунди се върна в миналото. Към болката, тревогата, черната гостенка, загубата.

— Не… — прошепна Даниел.

— Дяволите да те вземат!

Опита да се измъкне. Той не й позволи.

— Спомни си коя си!

— И на кого принадлежа!

— Да, миледи!

Устните му се допряха до нейните. Горяха. Истински огън! Също като очите му… Тутакси възпламениха желанието й. Възбудиха я безмилостно. Дланта му обхвана бузата й. Устните и езикът му галеха устата й. Даниел затвори очи. Не усещаше нищо друго освен него…

„Мили Боже, не, този път няма да ми прости!“

Устните му се отделиха от нейните.

Даниел се чувстваше като сред гъста мъгла, но си повтаряше, че го познава добре, че той я презира и ще я накара да си плати.

— Моля…

Чу думата и установи с изненада, че бе излязла от собствената й уста.

За момент Ейдриън също се изненада.

— Миледи? Молим за милост, така ли?

Подигравката в гласа му я накара да отвори очи.

— На ку…

— … ково лято? — изпревари я той, тъй като знаеше много добре, че това е един от любимите й изрази.

— Негодник! Никога няма да те моля за нищо! — заяви тя и го блъсна силно в гърдите, за да се освободи.

Но ръцете му тутакси се озоваха върху китките й, а погледът му отново я изгаряше.

— Миледи, тази нощ ще направиш това, което аз искам! А аз искам всичко! Искам да задоволя глада си! И ти ще ми доставиш удоволствие! Настоявам!

Даниел светкавично се озова в ръцете му, а миг по-късно — върху мекото легло. Тялото му беше примамливо горещо, когато я притисна върху хладните ленени чаршафи. Устните му този път бяха още по-настойчиви и жарки. Опита да се освободи, но без успех. Езикът му преодоля всички бариери и проникна в устата й като течен огън. Дланите му обходиха голите й бедра и хълбоци и накрая обхванаха гърдите й. Тежестта му не й даваше да помръдне. Ръцете му я омагьосваха. Устните му я прелъстяваха неустоимо. Изведнъж се надигна над нея, за да се освободи от дрехите си. Направи го с такова нетърпение, че си скъса ризата, но дори не забеляза. Даниел преглътна отново, усещайки, как я изпълва трепет при вида на голото му тяло. То беше с бронзов цвят, а следите от битките не накърняваха красотата на изваяните му мускули.

Нямаше да го докосва! Нямаше да се поддаде на изкушението! Нямаше да изгори в пламъците…

Но все пак щеше да го направи, тъй като той привлече дланта й към гръдта си и тя усети туптящото сърце и меките червеникаво-руси косъмчета. Срещна погледа му, когато повлече ръката й още по-надолу и затвори тънките й треперещи пръсти около големия си член. Цялото му тяло потрепера от докосването й, докато очите му я приковаваха. После покри дланта й и устните му се разтегнаха в полуусмивка.

— За да не забравиш!

Даниел срещна погледа му. Всичко в нея трепереше и копнееше за него. Той отклони за момент очи. Отпусна се върху нея и й разтвори бедрата. След това я погледна отново. Тя извика и опита да се извие, разбрала намерението му. Но нямаше как да избяга. Устните и дланите му довършиха започнатото и скоро Даниел полетя.

И изгоря.

Ейдриън проникна в нея. Пръстите му се сплетоха с нейните от двете страни на главата й. Затвори очи, но, усетила страстния му поглед върху лицето си, ги отвори отново.

— За да не ме забравиш… — прошепна той.

Никога нямаше да забрави. Никога! Никога!

Не и тази буря, не и този пожар. Не и тези безразсъдни тласъци, мълнии, желания…

Сладкото напрежение се надигаше. Несравнимото удоволствие заля тялото и душата й, когато усети последния му тласък и потокът на семето му я изпълни. Даниел стисна клепачи, объркана от топлите сълзи, които напираха, докато той се отделяше от нея.

Тази нощ бе тяхна.

Но с настъпването на дневната светлина Маклаклън трябваше да се върне на бойното поле, а тя си оставаше предателка.

Водеше се война. Винаги се бе водила. Поне откакто се познаваха. А те се познаваха открай време. Може би и оттогава го обичаше. И му беше враг.

Всъщност не!

Тъй като войната бе започнала още преди да се роди, вероятно ролите им са били предопределени.