Удоволствието на краля

Глава 21

Три седмици, след като Ейдриън остави съпругата си в Авил, армиите най-сетне се сблъскаха в отдавна подготвяното кърваво сражение.

Битката при Поатие се състоя на 19 септември 1356 година. По това време крал Едуард беше в Англия. Кампанията се ръководеше от неговия син, принц Едуард, прочул се след това като „Черния принц“ заради цвета на бронята, с която бе повел войските си в атака.

Резултатът бе пълна победа за англичаните и смазващо поражение за французите. Ейдриън, с част от тежката конница, бе последвал стрелците на гърба на Матю и громил неприятелите си с впечатляваща сила и бързина. Би се и с меч, и с боздуган, и с бойна секира. Битката бе толкова жестока, че целият бе оплискан с кървава кал и ако имаше време да разсъждава, сигурно щеше да излети от бойното поле, виейки от ужас. Но време нямаше. Враговете налитаха насреща му, за да го убият, така че не му оставаше нищо друго, освен да се отбранява.

Когато французите започнаха да отстъпват, Маклаклън извика на хората си да ги обкръжат. Именно той и неговите бойци хванаха и френския крал. Така Жан бе пленен от англичаните.

Маклаклън не можеше да не признае възхищението си към него. Той бе млад, смел и доблестен. Беше действително чаровен и с бърз ум. Докато го водеха при принц Едуард, той се провикна:

— Владетелю Маклаклън, след като е трябвало да бъда пленен, поне съм пленен от роднина. Как е прекрасната ми млада братовчедка от Авил?

— Добре е, кралю Жан.

— Въпреки машинациите на хора като Ланглоа — измърмори под носа си кралят, като приглади тъмната си коса с пръсти. После сви рамене и се усмихна на Ейдриън. — Естествено, земевладелецо Маклаклън, аз не съм глупак. Чух за случилото се в хана, Ланглоа не пропусна да ме предупреди за опитите на графинята да се добере до мен, което би могло да се превърне действително в голям семеен спор.

— Откровено казано, аз се страхувах за живота й.

— Значи Едуард няма да научи — заяви проницателният Жан и Ейдриън си помисли отново, че този човек определено му харесва.

Пристигнаха пред палатката, където ги чакаше принцът.

— Братовчеде! Какво удоволствие!

— За вас — със сигурност — отвърна французинът.

— Вие сте много ценен гост!

— И каква е цената ми?

— След като разбере, че сме ви хванали, баща ми ще пресметне сумата — обясни принцът и тупна пленника с длан по гърба. — Не мога да искам да пиете в чест на голямата ми победа, но аз ще пия с вас в знак на съчувствие.

Едуард беше в добро настроение и това бе напълно естествено. Победата му беше блестяща и насядалите край огньовете мъже вече си даваха сметка, че това е било наистина велика битка, за която ще се пее и разказва от поколение на поколение. Военните щяха да изучават тактиките, кралете — да си вземат поуки.

Макар че се бе присъединил към празненството на принца, Маклаклън нямаше търпение да види как са хората му и конете. Въпреки сладката победа, усещаше горчилка. Не можеше да забрави, че съпругата му бе рискувала доброволно живота си, за да отиде в хана „Кривото дърво“. Не му се вярваше, но продължаваше да я обича, противно на здравия разум. Очевидно не можеше да й има доверие. Наистина опасността, която тя бе представлявала за английския кралски двор, вече бе отшумяла, тъй като френската армия бе напълно разгромена, а крал Жан — пленен. Сега Даниел бе в Авил, под стража. Непрекъснато се бе измъчвал от факта, че е постигнала желанията си чрез предателство. А когато научеше за поражението на Жан, един Господ знаеше дали нямаше да започне да крои планове за освобождаването му…

Със сигурност не трябваше да остава в Авил. Той самият бе отсъствал прекалено дълго от Англия и Шотландия. Осъзна, че иска да се върне в пограничните си земи. Там, в своя дом, можеше да си напълни отново душата.

Щеше да заведе и нея в Шотландия и да я остави там, докато гневът му се охлади. Може би щеше да успее да се освободи от манията си по съпругата, която го предаваше на всяка крачка. Ако ли не… Лондон е пълен с развлечения.

Късно същата нощ, когато принц Едуард най-сетне остана сам, Маклаклън поиска позволение да отиде в Авил при своята съпруга.

— Имам още малко нужда от теб. Изпрати някой в Авил и кажи да я заведат до Ламанша. Там ще се срещнем с нея. Става ли така?

— Ако това е желанието ти?

Принцът се усмихна.

— Няма защо да се притесняваш. Тя не ще намери начин да помогне на крал Жан да избяга.

Ейдриън повдигна вежди.

— Радвам се, че си толкова сигурен.

Едуард се разсмя.

— Ти страхуваш ли се?

— Може би…

— Не мисля, че би успяла да го освободи и от кулата.

— Не смятам да я водя в Лондон, а у дома. В Шотландия.

— Далече, много далече. Но аз настоявам да се върнеш в Лондон. Баща ми ще те очаква…

— След като се погрижа за работите си в Шотландия, ще се върна в Лондон.

— С графинята ли?

— Едва ли.

Принцът се усмихна.

— Може би престоят сред варварските пущинаци ще се отрази добре на красивата ти съпруга. Но предполагам, че баща ми рано или късно ще поиска да я види.

— Той винаги е имал слабост към нея, макар да не мога да си обясня защо. Та тя го предава при всяка възможност.

Едуард сви рамене.

— Възможно е това да е чувство за вина. Заради Авил. Или пък в памет на приятелството му с баща й. Или пък угризения, че е взел собствеността на майка й. Понякога баща ми е наистина странен човек.

— Ако нареди да я заведа в Лондон, ще го направя. Но първо искам да отидем в Шотландия.

— Както желаеш.

Вестта за ужасното поражение на французите при Поатие достигна бързо Авил.

Макар да управляваше отново дома си, Даниел знаеше, че няма право да го напуска. Но тъй като се намираше там, където искаше, не правеше и опити да излиза. Сър Джайлс я придружаваше всяка вечер до стаята й. Не можеше да направи и крачка извън главната кула без Дейлин или някой друг от хората на съпруга си. Монтейн беше отново до нея, за което беше наистина благодарна, но очакваше новини от Ейдриън по-нетърпеливо от всякога. Когато обаче вестите пристигнаха, те бяха от мрачни по-мрачни. Донесоха ги осакатени, окървавени и изтощени мъже, които опитваха да се доберат до домовете си. Те бяха от победените, но Ейдриън бе наредил чрез свой пратеник да им дават храна, да се грижат за раните им и да им помагат.

Вестта за поражението на французите не бе предадена първо на графинята, а на сър Джайлс, който я извика в голямата зала и й съобщи тихо, че с Божията помощ принц Едуард е удържал победа, а крал Жан е пленен.

— А Ейдриън?

— Благородният воин Маклаклън се е отървал без драскотина, миледи.

Младата жена затрепери, първо от облекчение за съпруга си, а след това — от мъка за французите и Жан. Избяга от залата и забърза нагоре по стълбите. Пламнала се хвърли на леглото. Гадеше й се от притеснение. Какво ли щеше да стане сега?

След няколко дни Дейлин се появи в стаята й и заяви, че трябвало да се приготви за заминаване.

— Къде?

— Към Ламанша.

— А след това?

— Не знам, миледи. Ще отведат крал Жан в Лондон. Много други френски благородници са пленени. Те също ще бъдат затворени в кулата.

Даниел усети, че кръвта й изстива. Да не би Ейдриън да искаше да се разведе? И тя също да бъде хвърлена в кулата?

Щеше да изкопчи отговорите от Дейлин, ако не беше сигурна, че той също не ги знае. Монтейн го бе разпитвала многократно и той й бе отвърнал ядосано, че няма никаква представа. Вярната компаньонка също се тревожеше, а графинята живееше в истински ад.

В момента френският двор бе съсипан, така че, дори да решеше да избяга, нямаше да има кой да й помогне. Опитваше се обаче да прикрива страховете си и съсредоточи вниманието си върху приготвянето на багажа. Попита само дали ще може да язди Звезда. Разрешиха й. В уречения ден тръгна без никакви протести и с високо вдигната глава.

В Кале ги посрещна някой си сър Тимоти Филд, изискан и възпитан компаньон, който я съпроводи до една нормандска крепост, където за нея бе запазена огромна стая с тежка камина, легло с балдахин, полици, отрупани с книги, и красиви гоблени.

— Надявам се, че ще се чувствате удобно — рече сър Тимоти, вече поостарял, но все още изправен като дъб. — Постарахме се да ви осигурим възможно най-голям комфорт и топлина.

Младата жена се усмихна на своя домакин и хвърли поглед към Дейлин, който стоеше до нея.

— Сигурна съм, че ще се чувствам добре. Дълго ли ще остана тук?

Сър Тимоти също погледна към Дейлин и повдигна вежди. А след това й се поклони.

— Миледи, не мога да го кажа. Ако ме извините, ще ви оставя да се настаните.

Дейлин го последва. Монтейн едва не се спъна в бързината си да излезе. Графинята остана сама.

Скоро откри, че вратата е заключена. Явно не беше гостенка. А затворничка.

Чувстваше се уморена, по-уморена от всякога. Когато се появи някакъв слуга, за да попита дали би искала да се изкъпе, тя прие с радост, защото пътуването бе дълго и кално. Едва бе излязла от пищната месингова вана, и донесоха вечерята. След като се нахрани, умората не намаля. Нямаше дори сили да блъска по вратата и да иска обяснение, затова просто се сви в леглото и заспа.

Събуди се часове по-късно. Не беше запалена нито една свещ, а огънят бе изгаснал. Отметна завивките и се измъкна боса от леглото. Приближи се трепереща до огнището. Седна на килима пред него и протегна напред длани, за да усети топлината.

— Е, Ейдриън? Какво правя тук, заключена в някаква стая в Кале? Какво си планирал… копеле такова! — В очите й напираха сълзи. Бъдещето й се струваше от мрачно по-мрачно. Очевидно той повече не желаеше да бъде с нея. Изоставена! От любимеца на крал Едуард! — Дано да гориш в адските огньове!

— Колко мило!

Добре, че седеше. Така се стресна, когато чу ледения глас на съпруга си, че щеше да падне, ако беше права. Завъртя се. Той седеше на един огромен, тапициран с кожа стол.

— Ейдриън!

— Любов моя — отвърна безстрастно Маклаклън.

Беше се облегнал удобно. Впереният му в нея поглед блестеше като чисто злато. Не носеше ризница, само плътно прилепващи по краката бричове, риза, туника и ботуши. Гербът му бе избродиран с червено върху бялата туника.

Младата жена се изправи, бавно и предпазливо. Искаше да се възползва от възможността да го погледа. Той не помръдна, но не откъсваше сериозните си очи от лицето й. После се усмихна с нехайно безразличие.

— Липсвах ли ти?

Графинята не обърна внимание на подигравката. Само преглътна мъчително, с усещането, че стомахът й се е свил на топка.

— Какво правя в Кале?

— Гостуваш на сър Тимоти.

— Вратата ми е заключена.

— Сигурен съм, че това не те е изненадало.

— Крал Жан е затворник.

— Да, и ще остане такъв.

— Какво лошо бих могла да направя…

— Страхувам се да позволя нещата да стигнат дотам.

Даниел замълча, вперила поглед в дебелата мечешка кожа под краката си. Най-после вдигна очи към него. Стараеше се да запази самообладание.

— Какво ще стане с краля?

— С Едуард? Ще го почетат за голямата победа.

— Имах предвид Жан.

— Ще дойде в Англия и ще бъде затворен в кулата.

— Аз също ли ще бъда затворена там?

— Не. Не е нужно да се тревожиш толкова за твоя крал Жан. Е, наистина ще бъде затворен, докато англичаните получат откуп за него, но ще бъде също така и гост на крал Едуард. Съмнявам се, че ще страда.

— А… какво ще стане с мен?

— Напускаш Франция.

Усети, че пребледнява.

— За да отида в Лондон?

— В Шотландия.

Шотландия! Неговата родина. Далече, много далече от всичко и всички. В пустошта.

— Кога тръгваме?

— Утре. Рано.

Маклаклън се изправи и се надвеси над нея. Косата му беше все още мокра. Ухаеше на боров сапун. Очевидно обаче не се беше къпал в тази стая, защото не виждаше никакви негови вещи. Призля й при мисълта, че е отседнал другаде. Изкушаваше се да се хвърли в краката му и да го увери, че никога не е искала да му причинява болка, че се чувства нещастна, че съжалява за крал Жан и за двама им, тъй като както изглежда бракът им е станал жертва на войната.

Не го направи. Не се и разплака. Стоеше неподвижно, изнервена от начина, по който я гледаше.

— Поспи още малко. Чух, че не си била добре — промълви Ейдриън.

Тя поклати глава.

— Добре съм.

— Монтейн казала на Дейлин, че често ти прилошава.

— Монтейн няма право да ме обсъжда с Дейлин.

— И двамата се притесняват за теб.

— В такъв случай съм им благодарна за загрижеността, но съм добре и не би трябвало да ме обсъждат.

„Ако ще си тръгва, по-добре да тръгва“ — едва удържаше сълзите си. Всичко се бе провалило. Той разговаряше с нея като с непозната. Измъчваше я мисълта за това къде ще отиде.

Ейдриън сви рамене, все така вперил в лицето й златния си поглед.

— Поне не избяга от Авил.

— Защото нямах желание да бягам. Авил е моят дом и аз би трябвало да бъда там.

— И нямаше да отидеш в кръчмата „Кривото дърво“?

— Дала съм обет пред майка си да почитам краля…

— Да, миледи, знам за проклетия ти обет. Но не смяташ ли, че отдавна си го изпълнила? Или поне достатъчно, за да можеш най-после да помислиш и за дадения на мен обет?

Даниел се опитваше да не трепери.

— Обещах на свещеника, че ще спася живота на крал Жан, ако ми се удаде възможност. Това беше всичко. И Господ ми е свидетел — никога не съм предполагала дори, че свещеникът не е свещеник. Ако ме беше оставил у дома в Авил…

— Е, миледи, вече си отиваш у дома.

— Това не е моят дом…

— Тогава ще го направиш твой! — прекъсна я остро той. — Сега спи.

Чу го как пуска резето на вратата.

Най-сетне легна и заспа. Събуди се, усетила топлина от лекото докосване на пръсти по голия си гръб. Пое си дълбоко въздух. Не смееше да помръдне. За момент се изплаши, че може да е някой непознат. Но не беше непознат. Беше Ейдриън. Знаеше, че е способен да гали много леко и изкусително. Беше пъхнал ръка под нощницата й и я милваше по кръста. После дланта му се плъзна по бедрата, за да я придърпа силно към себе си. Едната му ръка я обгърна, другата замилва гърдите й. Устните му се притиснаха в рамото й. Членът му проникна бавно в нея…

В първия момент Даниел извика тихичко и опита да стои неподвижно. Но й се струваше, че е минало толкова много време, откакто… Толкова хубаво беше да го усеща. След минути вече пламтеше цялата, движеше се заедно с него, желаеше го, стремеше се към него. Стигна бързо до върховния момент и потрепера. Ейдриън остана още дълго време в нея, но щом се оттегли, тя му обърна гръб.

— Няма ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Маклаклън.

Искаше й се да лежат безмълвно един до друг в нощта и да забравят за битките на деня.

— Какво според теб трябва да ти кажа?

— Ами… „Ейдриън, изглеждаш добре. Както виждам в главата ти не се е забивала бойна секира.“ Дори само християнското милосърдие би трябвало да те накара да се зарадваш, че не съм си пролял кръвта върху твоята безценна Франция.

— Французите не са те молили да се биеш.

Младият мъж въздъхна и се взря уморено в тавана.

— Знаех, че ще оцелееш… Молех се да оцелееш.

— И защо?

— Християнско милосърдие.

— Аха… И нищо друго ли нямаш да ми кажеш?

Прегърна я и пръстите му я загалиха отново нежно по кръста.

— Не! — прошепна Даниел.

Усети как отпуска глава върху възглавницата. Продължаваше да я прегръща и гали. Не каза нищо повече. Нито пък тя.

Едва се бе зазорило, когато се качиха на кораба. Морето не беше спокойно. Когато вълнението стана прекалено силно, Даниел не можа да го понесе. Спусна се към кърмата и повърна. Монтейн й донесе мокра кърпа, за да си избърше лицето. Когато вдигна очи да й благодари, установи, че е останала насаме с Ейдриън. Изчерви се и отклони поглед.

— Съжалявам. Не исках да те поставям в неудобно положение. Не знам какво беше това. Струва ми се, че продължава вече цяла вечност. Най-вероятно…

— Даниел — рече той, като се облегна на дъбовия корпус на кораба и я загледа развеселено. — Мислех, че опитваш да избегнеш темата. Сега обаче разбирам, че ти просто си наивна.

— Не проумявам за какво говориш…

— Така изглежда. И ако снощи не бях с теб, нямаше да бъда сигурен.

— Все още не…

— Ти не си болна, любов моя. Очакваш бебе.

Младата жена спря да диша за момент от изненада, после се ядоса, тъй като съпругът й се разсмя.

— Не би могъл да знаеш…

— Мога и знам.

— О! И колко деца вече си създал?

Златните му очи блеснаха насреща й.

— Единствено това, миледи — заяви той, при което тя изпита огромно облекчение.

Следобед, благодарение на попътните ветрове, стигнаха в Дувър.

Преспаха в някакъв хан в покрайнините на Уинчестър. Маклаклън прекара част от вечерта в кръчмата заедно с Дейлин и Майкъл. Липсваше само сър Джайлс, който бе останал в Авил. Даниел чуваше гласовете им. Те се смееха, пиеха, залагаха, разказваха си мръсни вицове и закачаха сервитьорките. Опита да зарови глава във възглавницата. Не помогна. Призори съпругът й препъвайки се се качи в стаята и на влизане дори се блъсна във вратата. Чу го как се съблича и след това се пъхва в леглото до нея. Вонеше на ейл. Имаше пълното право да се съпротивлява, когато я прегърна.

— Гаден, пиян шотландец — заяви тя, което очевидно го развесели.

— Твоя пиян шотландец, любов моя.

— О? И колко често ще се случва това?

— Колкото желая.

Даниел разтърси буйно глава.

— Не, сър, не може да искаш близостта на съпругата си, когато си в такова състояние. Как си представяш — пиеш и се веселиш с приятели, и после…

— Сега — заяви Маклаклън, като се надигна над нея, — се държиш като набожна френска предателка. Моята набожна френска предателка! Господ да ми е на помощ!

— Ейдриън… — Опита да се измъкне от леглото, но той я дръпна обратно.

Целуваше я, докато я разсъбличаше. Галеше гърдите, корема и най-интимните й части с непоносими огнени милувки. Даниел вече не си спомняше защо бе протестирала. Всъщност нямаше значение.

На сутринта за първи път се събуди преди него. Ханджията заблъска по вратата и извика, че е време да стават. Ейдриън трепна. Погледна я през притворените си очи.

— Моите извинения, любов моя. Бях ли много груб?

— Не повече от обикновено.

Вече се беше измила и облякла. Маклаклън се изправи в леглото с ръце на главата.

— Боже мой, от години не съм пил толкова много… — Погледна я със зачервените си очи и прокара пръсти през разрошените си коси. После изпъшка и легна отново. — Каква е тази миризма?

— На риба. Ханджията донесе прясна риба и хляб.

Младият мъж изохка и затвори очи.

— Много е вкусна. Опитай!

— Приближи се още малко и ще те натупам.

— А шотландският ти син?

— Вероятно ще родиш момиче.

— Ще го направя нарочно, ако това няма да ти бъде приятно.

За нейна изненада Ейдриън се усмихна, изтегна се и постави длан върху челото си.

— Зла жена! — Разсече с ръка въздуха. — Навън… Излизай оттук с тази риба!

— Навън? Вратата не е ли заключена?

— Умолявам те, слез долу и се наслади на закуската си в компанията на Монтейн.

Графинята се поколеба.

— Не се ли страхуваш, че ще избягам? Все още сме съвсем близо до Дувър.

Съпругът й се надигна на лакът и я изгледа. От веселото му настроение не бе останала и следа.

— Ако избягаш, ще тръгна да те търся. И ще те намеря.

Не я заплаши, но тонът му бе смразяващ. Тогава Даниел си даде сметка, че нежността и страстта на Ейдриън не означаваха, че й е простил. И че й има доверие.

Слезе на долния етаж и се нахрани в компанията на Монтейн. Не след дълго съпругът й се появи. Беше с туника с герб и запасан меч. Очевидно нямаше търпение да тръгнат. Чу го как дава нареждания, преди да влезе в кръчмата, и се изуми от бързото му възстановяване.

Денят беше дълъг и труден. Спряха да нощуват в имението на някакъв приятел и веднага след вечеря Даниел се строполи капнала в леглото. Усещаше как Ейдриън й сваля обувките и й разкопчава роклята. Стори й се, че я наблюдава известно време, но беше прекалено изтощена, за да му обърне внимание. През нощта усещаше топлината му, а когато на сутринта се събуди, вече беше станал.

Вече се движеха с много по-бавно темпо. Маклаклън дори обяви, че ще спрат рано следобед.

— Не смея да рискувам Даниел и бебето — обясни той.

Графинята се изчерви, тъй като всички погледи се насочиха към нея. Въпреки това беше изключително щастлива, че съпругът й е забелязал колко се е изтощила и че се съобразява с нея, пък било то само от любезност.

Пътуваха дълго. Даниел обаче нямаше нищо против продължителността на придвижването.

Маклаклън не й прости. Тя не му поиска прошка. Но бяха заедно. Често яздеха разделени, защото той ту заставаше начело, ту обхождаше върволицата от конници и багаж, после се връщаше отново отпред. Някои нощи преспиваха в страноприемници, други — в замъците на негови познати и приятели. Ейдриън се връщаше неизменно при нея преди зазоряване. А тя дори не опита да отрече, че й е приятно да се любят и да спи в обятията му. „Ние сме наистина мъж и жена“ — помисли си Даниел една нощ.

Най-сетне пристигнаха в Шотландия. Беше го обвинила, че владенията му са варварски. Сега видя очарованието им. Просторната господарска къща от камък и дърво беше топла, удобна и красиво мебелирана. В огромната дневна имаше тежка маса с оформени като лъвски лапи крака и столове с високи облегалки. Покоите бяха още по-топли: леглото бе застлано с губер, огнището — грамадно, стените — отрупани с книги, доспехи, келтски дърворезби и мечове от цял свят. До спалнята имаше детска люлка — на Ейдриън, както й казаха.

Хората се държаха чудесно с нея. Приветстваха я с приятна фамилиарност и непосредственост. Къщата се намираше на крачка от красиво езеро. Чрез канали то се свързваше с Ирландско море. Земята бе леко хълмиста. Някъде — по-зелена от смарагд, другаде — синьо-лилава. Вятърът носеше сладкото чисто ухание на прозрачните езерни води. Не след дълго Даниел се почувства напълно омагьосана от невероятните багри.

През първата нощ в новия си дом тя отиде в детската стая и се взря в люлката. Постави длан върху корема си, който вече се бе закръглил. Въпреки постоянното си неразположение през последните седмици, не бе предположила, че е бременна и е на път да дари нов живот. Дете, което щеше да бъде част от самата нея и Ейдриън. То създаваше вече уникална връзка помежду им.

Сега, докато стоеше на прага на детската стая, усети за първи път движение и извика от изненада и щастие.

— Даниел!

Не беше разбрала кога е влязъл, но той се озова след секунда до нея. Хвана я за раменете и я обърна към себе си.

— Даниел…

— Той помръдна!

Тревогата на лицето му се замени от широка усмивка.

— Той ли? Нали каза, че щяло да бъде момиче?

— Тя помръдна.

Младият мъж се засмя, вдигна я, върна я обратно в спалнята и я сложи върху леглото. После допря длан до корема й и зачака.

— Той… Тя мръдна! Кълна се!

— Търпение, любов моя. Очевидно не си добре запозната.

Графинята се намръщи, готова да спори. Но бебето избра точно този момент, за да се раздвижи отново. Тъкмо се питаше дали само тя усеща движението му в утробата си, когато видя лицето на своя съпруг. Той явно изживяваше чудо.

— Радвам се, че те доведох тук! Радвам се, че синът ми ще се роди тук.

— То е момиче.

— Детето ми — поправи се Маклаклън.

На вратата се почука. Носеха вечерята. Хапнаха в стаята, тъй като беше станало късно. После Ейдриън я разсъблече и я люби изключително нежно и странно трогателно.

През следващите няколко дни той обиколи имението заедно с иконома. Даниел пък си постави за цел да опознае прислугата в къщата, фермерите, зидарите и занаятчиите в селото, които също така знаеха да боравят и с оръжие, за да защитават замъка. Хората й допадаха, харесваше й мелодията на тяхната реч и в крайна сметка установи с изненада, че е истински доволна. Вечер се хранеше заедно със съпруга си, който й разказваше за великите Уилям Уолъс и Робърт Брус и споделяше мъката си, че Дейвид Шотландски, подобно на крал Жан, е затворник на Едуард. Тогава спореха за книги, философия и история. Независимо от характера на спора обаче, Ейдриън неизменно бе при нея нощем. Понякога я любеше много нежно, друг път — с неутолима, почти отчаяна страст.

Беше минала вече седмица, когато един следобед графинята слезе при езерото. Носеше семпла бяла ленена рокля. Събу обувките и чорапите и нагази във водата. Беше студена и приятна. Остана дълго така. Тогава се появи Ейдриън.

Седна на камъка край нея и задъвка замислено стрък трева, като се взираше във водата.

— Струва ми се, че се чувстваш много добре тук — промълви той. — Бузите ти са порозовели, очите ти светят.

— Благодаря — промърмори тя и излезе от водата.

Настани се на дигата и придърпа долната риза върху босите си крака.

— Ще преживееш ли пребиваването на моите варварски земи?

— Те са диви и красиви.

— Но и опасни. — Маклаклън погледна отново към водата. — Утре заминавам за Лондон.

— Толкова скоро? Та ние едва пристигнахме…

— Утре тръгвам.

Даниел настръхна.

— И аз трябва да остана тук?

— Да, любов моя.

Сведе очи. Не искаше да види огромното й разочарование. Лондон. Принц Едуард и войските му сигурно вече бяха пристигнали там. Ами онова селянче, Терез, което така желаеше да служи на съпруга й? Но гордостта не й позволяваше да пита.

— Значи не може да ми се има доверие да дойда с теб в Лондон? Крал Едуард е заобиколен от предостатъчно свои хора, за да представлявам някаква заплаха. Той ли каза да не идвам?

Маклаклън се изправи, без да откъсва поглед от водата.

— Не, миледи. Аз.

Обърна се и се отдалечи.

Глава 22

Настъпваше вечерта, а с нея идваше и северният студ.

Даниел притисна колене към гърдите си. Не мразеше това място. Дори го обичаше. Нещо в цветовете му го правеше особено красиво. Обичаше скалите, меките хълмове и равнини, кристалната хубост на езерото, особено на светлината на залеза. Обичаше дори воя на вълците нощем. Не й харесваше само, че Ейдриън заминаваше. Тя явно си оставаше съпругата-французойка, предала своя мъж и своя крал. Беше му осигурила титла и богатства, а сега щеше да му дари и наследник. Той обаче заминаваше.

Допря длани до бузите си. Горяха. Изправи се. Откъсна поглед от водата. Явно никога вече нямаше да й има доверие, не и докато Франция се управлява от династията Валоа.

Езерото й се струваше изключително привлекателно. Нагази отново в него, доволна от прохладата на водата. Влизаше все по-навътре и когато стана възможно, заплува с отчаяното желание да облекчи гнева, безсилието, ревността и страха… Гмурваше се в дълбините, измръзнала и трепереща, но същевременно обзета от странното усещане за свобода и въодушевление.

— Даниел!

Показа глава на повърхността и едва сега осъзна, че се е отдалечила доста от брега. Ейдриън, захвърлил меча и ботушите, плуваше усилено към нея. Щом я доближи, я хвана за долната риза и я повлече към дигата.

— Какво е станало?

— Да не си се побъркала? Да не си си изгубила ума?

Сега вече трепереше истински.

— Просто си плувах, Ейдриън! Нищо повече. Нима не ми е позволено да плувам?

— Плуваше ли? — присвиха се насреща й златните очи.

— Да, плувах. Нямам право да отида в Лондон. Сега и във водата ли нямам право да влизам? Забрави да ми кажеш, че плуването също е недопустимо!

Стресна се, когато той внезапно я притисна към гърдите си, а пръстите му се заровиха в косите й.

— Плуване… Миледи, студено е. Тази вода е ледена. Ще се поболееш.

Отнесе я в спалнята. Постави я пред огъня, съблече мократа й рокля, уви я в топло вълнено одеяло и седна на един стол, държейки я в обятията си.

— Не може да рискуваш с настинка — промълви Маклаклън, като приглаждаше косите й.

— Заради детето? Не съм опитвала да навредя нито на себе си, нито на него.

Съпругът й не каза нищо. Даниел се бе облегнала на гърдите му и се бореше с желанието да заплаче. Това щеше да й липсва. Познаваше толкова добре тази гръд. Мускулите… Белезите… Прокара пръст по бузата му, като наблюдаваше отражението на огъня в очите му.

— Ейдриън… оттогава измина много време… откакто умря майка ми. Беше толкова настойчива! Молеше ме да призная краля. Беше пострадала сериозно във войната… и може би е смятала, че като е позволила Авил да падне, е предала собствения си народ. Аз й дадох обет. И го изпълних.

Той кимна.

— Ти даде обет и на мен.

— Не съм го нарушавала.

— Това, любов моя, определено е спорен въпрос.

— Но поне има някакъв довод и на моя страна.

Младият мъж се усмихна и я погали по косите.

— Около теб винаги ще има спорове и доводи. — После въздъхна. — Всичко беше много странно… Знаеш ли, аз познавах майка ти.

— Разбира се, че знам. Нали ти си причината за падането на Авил. Имам да ти се сърдя за много неща.

Ейдриън не обърна внимание на закачката.

— Тя може и да беше Валоа и враг на Едуард, но определено го харесваше. Честно казано, не мога да си обясня защо ти е казала да се бориш срещу него.

— Ейдриън?

— Какво?

Даниел погледна любимото лице и го погали по брадичката. Не й се вярваше, че някога го е мразила.

— Обичам те!

В златните му очи блестеше странен огън. Той повдигна пръстите й към устата си и ги целуна.

— Обичаш ли ме? Или си просто толкова изкусна прелъстителка, че си готова да постигаш целите си на всяка цена?

Затвори очи, вбесена от напиращите сълзи. Беше признала истината, а това й бе донесло само още обвинения. Размърда се с намерението да се измъкне от обятията му, но той я притисна още по-силно към себе си.

— Даниел, така ми се иска това, което каза, да е вярно! Но не мога и няма да те взема в двореца сега. Искам детето ми да се роди тук. Страхувам се да пътуваш повече и, Господ ми е свидетел, опитвам да те отдалеча от изкушението.

— И аз искам да бъдеш далеч от изкушението! — извика тя, все още настръхнала и твърдо решена да се измъкне от ръцете му.

Със същия успех обаче можеше да опитва да събори тухлена стена.

— И какво означава това?

— Означава, че не желая да бъдеш с други жени. Заключваш ме в крепостта, а в същото време любовницата ти заминава с теб на война! А сега отиваш в Лондон…

Не довърши мисълта си, тъй като съпругът й се засмя. Стовари длан върху рамото му и той я хвана за китката.

— Извинявай, извинявай, любов моя. Но… би ли имало значение за теб, ако имах любовница?

— Няма да ти отговоря. Казвам ти, че те обичам, а ти ме наричаш лъжкиня. Нима трябва да падна в краката ти и да се унижавам, докато ти се забавляваш, а след това заминеш при…

— При кого? — Очите му мятаха искри.

— При Едуард! — излъга тя.

Маклаклън се облегна назад с усмивка, хвана кичур от изсъхналите й пред огъня коси и започна да го върти между пръстите си. Графинята си прибра кичура и това го накара да се усмихне отново.

— Наистина съм любопитен. С кого според теб съм флиртувал?

— Остави ме на мира, пусни ме да стана…

— О, любов моя, имам намерение да правя много неща с теб тази нощ, но не и да те оставя на мира!

— Върви по дяволите, Ейдриън…

— С кого? — Очите му я пронизваха.

— Не знам! Откъде бих могла да зная? Кралският двор е пълен с жени…

— Аз бях на война.

— В лагерите има всякакви хора.

— Ааа… значи ме обвиняваш в кръшкане с някоя лека жена?

— О! Може ли да не обсъждаме…

— С кого?

— С онова момиче, Терез, което ме информира, че изпълнявала всяко твое желание.

Младият мъж се облегна назад, усмихнат до уши. Съпругата му за пореден път се опита да стане. И той за пореден път не й позволи.

— Съжалявам. Може би целият този разговор не трябваше да ме развеселява толкова, но нямаш представа аз пък колко време съм се измъчвал в ужасни догадки каква ще бъде следващата ти лудория. — Хвана брадичката й в дланта си и я принуди да го погледне в очите. — Никога не съм спал с Терез, макар че тя наистина следваше войските и струва ми се опитваше да ми даде да разбера, че е на мое разположение по всякакъв начин. Освен това е хубавичка.

— Ейдриън…

— Никога не съм предавал брачния си обет, Даниел. Никога. Макар понякога да съм се питал защо.

Изправи се заедно с нея, разви одеялото от раменете й и го остави да падне върху овчата кожа пред огнището. Беше се стъмнило и единствено златистите отблясъци на огъня осветяваха голотата им. Пръстите му се плъзнаха на тила й. Целуна я. След устните й, се насочи към раменете и лопатките. Тя затрепери. Маклаклън се отпусна на колене. Дланите му обхванаха закръгления й корем. Притисна в него устни, сякаш очакваше да усети движението на своето дете. Краката й започнаха да се подкосяват и тя се отпусна до него. Устните им се сляха отново. Постави я да легне край огъня. Пламъците затанцуваха по кожата й. Всяко местенце, което галеше, сякаш оживяваше. Целувките му възбуждаха и мъчеха. Следваше танца на пламъка — докосваше, после спираше, поглъщаше плътта й с поглед, галеше отново, целуваше отново. Даниел започна да се извива от желание и когато не беше в състояние да издържа повече, извика името му. След като задоволиха страстта си, тя изпита странно отчаяние и този път не той, а Даниел поднови любовната игра. Струваше й се, че не го люби достатъчно нежно… достатъчно страстно. Искаше още и още. Искаше някак си да запази нещо от него.

По някое време на вратата се почука. Внесоха вечерята, но и двамата бяха прекалено погълнати един от друг и ако бяха гладни за нещо, то беше за интимност и общи спомени. По някое време преди зазоряване заспаха върху агнешката кожа.

С първите лъчи на утрото Ейдриън отвори очи. Даниел се бе сгушила на гърдите му, поставила деликатните си пръсти върху тях. Затвори отново очи. Наслаждаваше се на усещането за нейната близост. Тогава осъзна, че раздялата ще го убие.

Може би бе решил да постъпи така с надеждата, че това ще я откаже от безкрайната война с него и с англичаните. Но сега разбра, че всичко е било продиктувано от страх. Нямаше представа каква е ситуацията в кралския двор. В момента обаче там се намираха крал Жан, старият й приятел Симон и Пол дьо Валоа. Ако настанеха вълнения…

Господ да им бъде на помощ.

Отвори очи и я съзерцава дълго. Беше истинска дъщеря на своята майка — невероятно красива, дръзка, грижлива и интелигентна. Беше казала, че го обича…

Измъкна се предпазливо, стана, вдигна я и я пренесе върху леглото, като я зави старателно. Тя само се размърда. Приглади косите й. Усети стягане в слабините при спомена за споделената страст и почувства как го залива вълна от нежност и желание да я предпазва от злини. Обичаше я. Но още не й го беше казал. Все още нещо го глождеше мъчително и страхът не му даваше мира. Молеше Господ да им даде повече време да бъдат заедно, далеч от битките на света.

Облече се тихичко. Бе вече готов, когато се приближи отново до нея. Целуна я по челото, а след това — по устните. Тя не се събуди. Най-сетне си наложи да излезе.

Веднага щом пристигна в Лондон, го изпратиха да потушава бунт в Уелс, близо до границата. Тази задача не му беше по сърце, тъй като чувстваше дълбока привързаност към уелсците. Те, също като шотландците, въставаха често, за да защитят своята независимост. Едуард обаче все повече затвърждаваше присъствието си там. Строяха се невиждани замъци, за да се отстояват английските твърдини. Всичко това беше много интересно, но Ейдриън не можеше да си намери място. Надяваше се да изпълни по-скоро дълга си и да се върне у дома. Очакваше се детето му да се роди в края на януари или през февруари и той смяташе на всяка цена дотогава да е там. Месеците обаче минаваха и тревогата му нарастваше, тъй като все повече приятели бяха готови да му разказват мрачни истории за мъртвородени бебета и изгубени при раждане красиви съпруги.

След битките в Уелс трябваше да закара затворниците до кулата в Лондон. Когато се върна в двореца, Коледа вече бе минала и Ейдриън истински се терзаеше, че не си е вкъщи. Всяка минута без Даниел се превръщаше в мъчение, въпреки буйния светски живот в двора на Едуард. Вечер се даваха големи угощения, на които кралят канеше Дейвид Брус Шотландски, Жан Френски, благородници от Шотландия, Франция и Уелс и собствените си придворни. И Дейвид, и Жан бяха интересни млади мъже, и, макар да бяха затворници, правеха срещите много приятни. Обикновено Маклаклън сядаше до Дейвид и двамата обсъждаха със страст шотландските история, религия и население.

Едни от често канените на гуляите френски благородници бяха Симон и Пол дьо Валоа. Присъствието на Симон, граф Монтжоа, беше направо непоносимо за Ейдриън, вероятно поради факта, че някога Даниел смяташе, че е влюбена в него.

Симон беше популярен след англичаните и очароваше дамите в английския двор. Те нямаха представа, че някога е действал съвместно с граф Арманяк, който изнасилваше и грабеше без никакво угризение. Симон според тях беше затворен в кулата просто защото се бил влюбил в чужда годеница. Двамата с Ейдриън се държаха любезно един към друг, както го изискваше положението им и дворцовият етикет. Но Ейдриън знаеше, че французинът го мрази с цялата си душа. И чувствата им бяха взаимни.

Носеха се слухове, че Симон има връзка със съпругата на един стар аристократ, нещо, което се случваше често, когато момичетата биваха женени за мъже, които могат да им бъдат дядовци.

Бедната млада жена беше истински влюбена в него и тази тъжна истина лъсваше всеки път, когато тя заемеше мястото си в голямата зала. Беше дъщеря на приятел на Маклаклън, убит преди години в бой с французите, затова на него сега му беше мъчително да гледа терзанията й. В този случай се радваше, че Даниел не е тук. Не искаше да е близо до Симон, чийто поглед често улавяше върху себе си. Имаше усещането, че той замисля нещо.

Симон живееше в кулата, далеч от апартамента на френския крал, защото Едуард нямаше нищо против да бъде очарователен домакин на своя пленник, но никога нямаше да позволи да се заговорничи срещу него. Колкото до самия английски крал, той беше в превъзходно настроение. Радваше се като малко момче. Ейдриън сподели желанието си да се прибере у дома. Едуард обеща да го пусне, ако уелсците кротуват до края на месеца.

В средата на февруари, по време на поредния гуляй, пристигна пратеник и заговори нещо на краля. Маклаклън, който седеше през няколко стола от него, от „шотландската“ страна на масата, видя как изражението на Едуард се променя и той накланя глава на една страна. След това го посочи на пратеника. Сърцето му направо полудя. Боеше се, че новините не са добри.

Но когато се приближи, пратеникът му се усмихна.

— Идвам от север, сър…

— Даниел? — прекъсна го с тревога младият мъж.

— Е изключително добре, владетелю Маклаклън. Както и синът ви, кръстен Ейдриън Робърт миналата събота.

Графът осъзна, че се е изправил едва когато отново се отпусна върху стола. Очевидно вестоносецът бе говорил достатъчно силно, за да го чуят стоящите наоколо, тъй като на масата се понесоха приветствени възгласи. Рицари, благородници, дами, цялото кралското семейство вдигнаха чаши.

„Вашият син.“ Тя имаше намерение да роди момиче, за да му направи напук. Но точно това изобщо не го вълнуваше. Никога досега не го бе обземала подобна странна паника. Нищо друго не го интересуваше, освен Даниел да е добре.

По-късно същата нощ отиде при краля, който се съгласи да го приеме.

— Ваше Величество, уелсците може да стоят мирни месеци наред или да се надигнат отново всеки момент. Служих дълго и вярно, но нямам търпение да видя сина си…

— Да не мислиш, владетелю Маклаклън, че съм виждал всичките си деца в мига, в който са се появили на бял свят? Не, млади човече, не беше така!

— Но…

— Изпрати да доведат съпругата и детето ти. Аз самият също изгарям от желание да ги видя.

Ейдриън го изгледа с опасение.

— Ваше величество, крал Жан е все още ваш затворник, а има и други…

— Боже мой! Ние сме си в нашата крепост. — Помълча за момент. — Бих искал да видя моята повереница и детето.

— Значи ми нареждате да изпратя за Даниел?

— Моля те!

Което беше едно и също.

— Ще информирам незабавно пратеника — рече графът и излезе.

Тръгна по дългия коридор. Когато зави зад един ъгъл, забеляза внезапно потрепване на завесата пред нишата в стената. Поспря. Вероятно бяха влюбени, притаили се тайно. Поколеба се дали да не мине от другаде, за да не ги смущава. Забеляза обаче, че и от двете страни коридорът беше заграден от въоръжени часови. Погледна отново към нишата и зърна ботуш. В следващия миг дочу женски глас, шепнещ на френски.

Познаваше този глас. Бе на Терез. Любопитно девойче, което продължаваше да му отправя покани при всяка възможност, затова се запита доколко ли е влюбена в мъжа зад завесата.

Изведнъж Ейдриън настръхна.

Симон! Симон дьо Валоа, граф Монтжоа. Очевидно крал Едуард позволяваше на благородните си гости да се забавляват както желаят, защото иначе пазачите нямаше да позволят на французина да си прави срещи в коридора.

Маклаклън продължи. Би трябвало да се радва. Въпреки това…

Нещо в тази среща го изнервяше.

По-късно, легнал в мрака и вперил поглед в тавана, изживяваше за кой ли път липсата на своята съпруга, сега придружена от копнеж да види и новородения си син. Чувстваше се странно нещастен, че вместо той да се върне при тях, те трябва да дойдат при него.

Изведнъж чу леко почукване на вратата, а след това женски шепот:

— Владетелю Маклаклън!

Стана, наметна се с роба и отвори. Повдигна изненадано вежди, тъй като видя Терез.

— Кажи, девойче?

Тя се усмихна неуверено.

— Може ли да вляза?

Младият мъж повдигна вежди още по-високо.

— Няма да стоя тук в коридора, владетелю Маклаклън?

Отстъпи, за да й направи път. После затвори вратата.

— Съпругата ви пристига скоро по нареждане на краля.

— Да?

Девойчето се усмихна и вдигна длани.

— Нощите, които остават… Може би това е последната ни възможност да…

— Да? — Отстъпи назад.

Терез сведе ресници.

— Няма да забравя, че ме спасихте, владетелю Маклаклън. Ще ви служа по всякакъв начин. Бих дала живота си за една нощ с вас. Съпругата ви е далеч. Чух и че ви предава на всяка крачка.

— Откъде го чу?

— Имало някакъв преоблечен като свещеник мъж, който заговорничел срещу Едуард… заради това сте я завели в замъка Рьононкур. Всички го знаят. Тя ви причинява болка. Но аз мога да я облекча. Ще ви даря една нощ на истинско блаженство, ще ви обичам просто и без усложнения, ще дам покой на душата и на тялото ви.

— Нима?

— Вашата съпруга е зла жена, милорд!

При тези думи я хвана за ръцете и я дръпна.

— Ти си прекрасна, Терез, и речта ти е много хубава, но има един проблем.

— Не, милорд, за мен не е проблем… Всичко, което искам, е да прекараме малко време заедно. За да ви доставя удоволствие.

— Чудя се дали тук не се крие нещо повече — прошепна той.

— Владетелю Маклаклън, вие ми спасихте живота…

— Затова го живей добре и внимавай с кого се сприятеляваш. Проблемът обаче остава.

— Не е нещо, което да не мога да разреша…

— Не, проблемът е мой. Аз обичам съпругата си. Хайде, Терез, лека нощ! И се пази от вълци по коридора.

Завъртя я, побутна я леко, след което затвори вратата зад гърба й.

Терез беше вбесена. Изпълваше я нарастваща ревност към графиня Даниел. Тя имаше всичко — владения, титли и обожанието както на французи, така и на англичани. Симон също я бе обичал…

А сега, въпреки всичките си умения, не можеше да прелъсти Ейдриън Маклаклън, пак заради нея.

Докато се взираше безсилно във вратата, мина някакъв мъж. Това бе оръженосецът на графа, красивият Люк, с когото се бе запознала в замъка Рьононкур.

Той се засмя, като я видя.

— О, стига! — прошепна гневно тя.

Люк се облегна на стената, без да я изпуска от поглед.

— Продължаваш да се хвърляш в ръцете му. Кога ще осъзнаеш, че е женен за ангел, когото при това обича.

— Тя е вещица и след време той ще я презре.

Оръженосецът поклати глава.

— Не, тя е красавица. Между тях съществува нещо истинско и дълбоко и ти не можеш да го промениш.

Терез сведе глава. Помисли си за другите богати и властни благородници, които я бяха ласкали… но в замяна все бяха искали нещо от нея. Владетелят Маклаклън обаче не я ласкаеше, само я наблюдаваше с нетрепващ поглед.

— Не се надявай да го имаш — обади се отново Люк. — Не можеш да имаш такъв велик мъж.

— Не мога ли?!

Младежът се усмихна, остави вързопа, който носеше, на пода пред вратата на своя господар, и протегна ръце към нея.

— Но можеш да имаш мен.

За малко не го зашлеви. Как си позволяваше? Усети обаче, че прегръдката му е истинска. Погледът му светеше. Явно говореше искрено, макар и дръзко.

— Да вървим!

— Ти си падаш по него, а аз — по теб. Имам нещо, което мога да ти предложа — промълви Люк.

— И какво е то? — попита Терез, изненадана, че е затаила дъх.

Той беше оръженосец на Маклаклън. Млад, буен, неуморен. Но с такъв господар несъмнено щеше да стане рицар. Можеше да отиде да се бие…

И да се върне с несметни богатства.

А очевидно я желаеше.

— Да се оженя за теб!

— О! — изписка тихичко тя и се хвърли в обятията му.

По-късно, в малката му претъпкана с багаж стая, Терез се взираше в тавана и се чудеше дали да изпълни обещанието, което бе дала на друг човек. Обърна се на една страна и погледна златния пръстен. Заплащане. Заплащане…

Трябваше да си свърши работата.

Не! Не можеше да го направи! И нямаше да го направи…

Въпреки всичко се страхуваше. Много се страхуваше.

Глава 23

Даниел не подозираше, че може да съществува нещо толкова студено като зимата на север, макар всички да я уверяваха, че други години е било още по-ледено.

Струваше й се абсурдно да ражда сега, но Мейви, акушерката, й каза, че бебетата избирали кога да се появят на бял свят.

Ейдриън й липсваше много повече, отколкото бе предполагала. В писмата си й разказваше за кампанията в Уелс, а тя му пожелаваше Бог да бъде с него и му описваше родените неотдавна котенца, Звезда, която се била покрила с по-дълги косми, обясняваше му, че Дейлин възнамерявал да иска благословията му, за да се ожени за Монтейн.

В деня, в който се роди Ейдриън Робърт, вярната приятелка бе с нея. И макар съпругът да й липсваше много, когато болките зачестиха, единственото й желание бе да го удуши, задето я бе поставил в такова ужасно положение. Мъките й продължиха през целия ден и през нощта. Малкият Ейдриън се появи на бял свят едва призори. Дотогава Даниел ту разговаряше с Монтейн и Мейви, ту измисляше нови начини да измъчва Ейдриън. В един от тези моменти Монтейн й заяви, че незаслужено го обвинява.

— Аз, Даниел, предизвиках затрудненията във връзка със свещеника. Разбира се, той не беше свещеник, но…

— За какво говориш?

Обляна в пот, въпреки зимния студ, задъхана и измъчена, графинята я погледна.

— Казах на Дейлин. Притеснявах се. Той пък отиде при Ейдриън. Така че…

Младата жена присви очи.

— Значи първо му разхлабваш седлото, заради което аз изяждам пердаха!

— Даниел! Това беше преди толкова години! Страхувах се…

— После ставаш негова приятелка, готова да даде душата си за него! О, ако трябва, ще увиснете и двамата на бесилото! Оох…

— Да, миледи! Напъни и детенцето най-после ще дойде при нас!

В яда си Даниел напъна така силно, че малката главичка се показа на бял свят. Поиска да разбере какво е, но Мейви отвърна спокойно:

— Шотландче, момиче, като баща си, това мога да ти кажа със сигурност, но нищо повече, докато не му видя дупенцето! Давай сега, още веднъж…

— Момче, миледи! Голямо, чудесно момченце!

Преди да разбере какво става, графинята се разплака, а Монтейн хукна навън, за да съобщи на Дейлин. Акушерката почисти новороденото, сряза пъпната връв и накара родилката да се напъне отново, за да изкара плацентата. Тя се подчини, но вече почти не усещаше какво става с нея, защото гледаше със страхопочитание бебето в ръцете си. Когато започна да суче от гръдта й, беше удивена от откритието, че има по десет пръстчета на ръцете и краката, русите коси на баща си и сини като лятно небе очи. „Цветът на очите се променя“ — напомни си тя. Всички казваха така. Кой знае, може би щяха да придобият зеленикав оттенък? Момченцето беше съвършено във всяко отношение и вече плачеше изненадващо силно…

През следващите дни я измъчваха съмнения и страхове. Обичаше го толкова много, че се ужасяваше да не го изгуби. Позволи на Дейлин да изпрати вестоносец до Лондон с новината за раждането на бебето едва след като го кръсти. Той и Монтейн станаха негови кръстници.

След това започна да чака и да се моли Ейдриън най-сетне да се прибере у дома. Вече обичаше това място, чувстваше се удобно, хората й допадаха, разрешаваше успешно спорове за овце, едър добитък и дори тъкане на платове. Приготвяха невероятно вкусен ейл, а тя на свой ред ги учеше как да съхраняват френските вина. Строгата Катрин Мери ръководеше с твърда ръка прислужниците, Джошуа управляваше домочадието, а Тейлър беше иконом. Графинята пи с тях за здравето на бебето и всички приветстваха раждането на наследника. Животът й беше богат и пълен, само дето…

Беше непоносим без Ейдриън. Мислеше непрестанно за него. Желаеше го. Притесняваше се. Чудеше се.

Дните минаваха. Наближаваше вече краят на зимата. Дойде март и пролетта започна да се усеща, въпреки все още честите студени и бурни дни. Един следобед в началото на април Даниел се бе изтегнала върху одеяло, постлано върху буйната трева край езерото, в компанията на Монтейн и Дейлин. С бебето бяха задрямали. Когато се събуди, видя как приятелката й тича с поруменели бузи и се смее, следвана по петите от младия мъж. После двамата паднаха сред тревата и се зацелуваха. Монтейн обаче забеляза, че Даниел ги наблюдава, изчерви се силно, забърза обратно към нея и се заизвинява.

— Наложително ли е да бъдете непрекъснато толкова щастливи пред мен? — попита графинята.

В първия момент вярната компаньонка се смути, но след това видя, че Даниел й се усмихва.

— Ти самата сигурно си безкрайно с щастлива с мъничкия! — промълви Монтейн, като докосна бебето.

— Наистина съм щастлива! Само дето…

— Идва някой! — извика Дейлин и се приближи до одеялото в ролята на вечния защитник, а дланта му обхвана дръжката на меча. Наобиколиха ги бързо и други мъже, чули тропота на приближаващите коне. Дейлин се успокои едва когато видя знамето на крал Едуард. Графинята пък разпозна сър Джордж и се изправи с бебето в ръце.

— Сър Джордж! — извика тя, изпълнена със задоволство.

Той скочи от коня, отпусна се на коляно и пое дланта й в ръката си, а след това посегна към момченцето.

— Ах, какъв прекрасен момък! Какъв наследник! Дори кралят би завидял на такива златни коси!

— Баща му дали би го одобрил?

— Баща му изпадна в екстаз при новината за неговото раждане и след уверенията, че вие се чувствате добре, в което сега се убеждавам лично. Изглеждате още по-сияйна и красива, скъпа.

— Много сте мил, сър Джордж. Но кажете, след като Ейдриън е толкова щастлив от раждането на сина си… къде е?

Сър Джордж забеляза тревожното й изражение и отвърна топло:

— Кралят изисква любимецът му да бъде до него.

— О! — промълви младата жена.

Значи й предстояха още дълги седмици на очакване и задаване на въпроси…

— Но той изгаря от нетърпение да ви види и струва ми се, е готов да изостави както краля, така и службата си при него. Аз ще ви придружа до Лондон… ако сте в състояние да понесете пътуването.

— Ако съм в състояние да понеса пътуването…

— Да, миледи, тъй като бебето е още малко. Но аз виждам, че е чудесно здраво момченце!

— Сър Джордж, тръгваме на разсъмване, ако вие и вашите хора сте в състояние да понесете пътуването.

Реймон, граф Ланглоа, пристигна в Дувър с фламандски кораб. Капитанът симпатизираше на френската кауза и беше вбесен от разгрома, затова моряците не задаваха въпроси във връзка със семпло облечения, но добре въоръжен мъж, който придружаваше графа.

Самият Реймон носеше тежката роба с качулка на францискански монах. Знаеше, че дегизировката му не е особено оригинална, но вършеше работа. Образованието му позволяваше да общува леко с местното духовенство и да успее да привлече един млад духовник да замине с него за Лондон, където се запозна с изповедника на крал Едуард. Той именно му позволи да се срещне със своя суверен. За огромно съжаление на графа крал Жан не прояви особен ентусиазъм от възможността да го види насаме, нито пък се впечатли от дегизировката му или от факта, че рискува живота си заради него.

— Реймон, скъпи ми графе, това е чиста глупост. Излагате на опасност всички ни. Край крал Едуард има непрекъснато поне стотина човека, които само чакат нарежданията му. Той не би се осмелил да ме убие, но ако загина при опит за бягство, със сигурност ще изрази съжаление пред света.

— Mon Dieu!6 Аз дойдох тук…

— Като Божи служител — прекъсна го нетърпеливо Жан. — Наистина ли си готов да си дадеш живота за мен? Тъй като, осмелявам се да твърдя, англичаните ще ти отсекат главата и ще я окачат на Лондон Бридж, ако те открият тук. Не, не, графе, прекалено ламтиш за богатства и награди! Аз отивам в битка само когато имам някакъв шанс. Не искам англичаните да ме застрелят като куче на улицата!

— Прекарах тайно злато и го предадох на Симон, за да подкупи стражата. Ако някой се окаже предател, Ваше Величество, ще го накълцам на парченца.

— Златото е в Симон. Ако можеш да се измъкнеш бързо през Ламанша, вземай Симон и бягай с него.

Ланглоа имаше чувството, че е паднал от небето. Бе истински нещастен. Така му се искаше да спаси краля и да се превърне в герой за народа.

— Подобни бягства са осъществявани и преди…

— Но не от крале. Симон не го пазят така строго като мен. Той се сприятели с доста стражари и понякога дори го пускат да се разхожда из коридора. Вземи Симон! Той те очакваше и разчиташе на теб да му намериш кораб, чийто екипаж няма да го предаде.

— Разполагам с такъв кораб, Ваше Величество!

— Тогава тръгвайте със Симон и като се върнете у дома, съсредоточете усилията си върху събирането на откупа за мен. Синът ми обикаля из провинцията. Вие би трябвало да правите същото. Тогава, графе, ще те почитам като един от моите най-прекрасни и лоялни благородници.

Ланглоа напусна кралския апартамент, свел глава. Пред вратата срещна свещеника от Дувър и измърмори някаква благословия с уверението, че кралят е добре. Сега трябвало да отидат при граф Монтжоа, за да дадат утеха и на него.

Симон го посрещна радостно.

— Имаш ли коне?

— Дойдох с един свещеник. Със златото, което успях да внеса…

— Да, мога да уредя въпроса с конете. Тази нощ доведи тук свещеника. Ще тръгнем като двама религиозни люде, изпълнили дълга си към Бога и своите сънародници.

После продължиха да обсъждат подробностите около бягството. Симон трябваше само да внимава да не се натъкне на някой познат враг като Ейдриън Маклаклън.

Ланглоа настръхна.

— Маклаклън! Готов съм да платя с живота си, за да го видя мъртъв! — Симон внезапно спря. — Но може би няма да се налага да стигам чак дотам. Крал Едуард изпрати Маклаклън в Дувър, за да подготвя атаката на замъка Кардино. Хората му ще бъдат заети… — Погледна към Ланглоа и се усмихна. — Съпругата му трябва да се срещне там с него.

— Съпругата му ли?

— Голям удар ще направим, ако успеем да отвлечем владетелката на Авил.

Пътят беше дълъг и сър Джордж непрекъснато настояваше да забавят темпото. Даниел пък изобщо не желаеше да спират за нощуване, тъй като нямаше търпение да пристигне в Лондон.

Истински се трогна от посрещането на крал Едуард, кралица Филипа и крал Жан. И тримата я поздравиха изключително мило. Филипа пое веднага Робърт, за да му се порадва. Графинята се вслушваше във всяка нейна дума, тъй като тя бе родила толкова много деца.

— Прилича на баща си, а? — обърна се Едуард към съпругата си, която го изгледа странно.

— Може би. Но тези сини очи…

— Очите на Ейдриън имат лешников цвят, а моите са зелени — намеси се Даниел. — Може би и неговите ще се променят.

— Хммм — измърмори Филипа.

— Къде е Ейдриън? — попита графинята.

— Ами, замина за Дувър, страхувам се.

— Дувър!

— Не се разстройвай, скъпа. Той толкова те чака. Но в замъка Кардино, където оставих граф Жермен да управлява от мое име, избухнаха безредици! Нищо сериозно. Ейдриън ще се справи с положението за броени дни.

— Аз с него ли отивам във Франция?

— Не — отсече Едуард. — Но утре можеш да потеглиш, за да се видите за една нощ и да му покажеш сина. А после ще изчакаш завръщането му заедно с мен и кралицата в Лондон.

Докато гледаше през прозореца от голямата кула, където пребиваваха важните затворници, Симон зърна в двора Даниел и Филипа. Следваха ги Монтейн, Дейлин и няколко придворни дами. Те се смееха и се наслаждаваха на топлия ден. Кралицата носеше бебето. Симон усети болезнена ярост. Прииска му се да вземе детето и да го размаже в стената. Да унищожи малкия плъх, преди да е станал голям.

Симон вече знаеше, че на следващата сутрин графинята тръгва към Ламанша, за да се срещне със съпруга си. Щеше да остане с него около ден. Докато я наблюдаваше как се усмихва на онова, което й казваше в момента кралицата, Симон си помисли колко добре би оползотворил времето си, ако тя му беше съпруга и му дадяха поне една нощ…

Внезапно французинът се усмихна горчиво при спомена за последната си среща с Даниел. Колко щастлива му се струваше сега с бебето си. Бебето на Маклаклън. Явно него беше забравила напълно. Или може би се лъжеше? Трябваше да я види! Това беше последната брънка в плана му.

Тя наистина го посети за кратко. Стоя не повече от пет минути. Хвана го за дланите и го запита тревожно дали се чувства добре, но веднага си дръпна ръцете, когато той опита да я привлече към себе си.

— Остави ме да ти подържа ръцете, Даниел. Забрави ли колко те обичах?

— О, Симон, съвсем скоро ще си тръгнеш оттук! — Усмивката й беше като слънце. От нея подобните й на скъпоценни камъни очи светнаха още по-ярко. Сърцето му се разтуптя. — Чух, че си се забавлявал много добре с английските придворни дами.

— За да забравя онова, което желая най-силно.

— Трябва да вървя, Симон. Разбрах, че си тук… Исках да се уверя, че си добре. Бях и при крал Жан, който изглеждаше щастлив, докато играеше шах с крал Дейвид Шотландски. Двамата предвкусваха радостно падането на крал Едуард, който, както разбрах от разговора им, от време на време се присъединявал към тяхната игра.

— Едуард се мисли за всемогъщ… Както впрочем и съпругът ти, миледи. Но всеки си има своята Ахилесова пета.

— Предполагам, Симон.

Пристъпи към него и го целуна по бузата, а след това излезе предпазливо. Пазачът заключи след нея.

— Точно така, миледи! — промърмори французинът. — Всеки си има своята Ахилесова пета.

Граф Ланглоа, все така облечен в монашеските си одежди, настигна Терез. Тя не го позна, но се ужаси да не бъде съдена от Бог или от Сатаната, когато я помъкна към нишата.

— Ти си Терез. Обещала си да помогнеш на Симон дьо Валоа. Той ти е дал злато и бижута. Сега дойде време да ги заслужиш. Трябва само да изпълниш каквото ти кажа. Тази вечер, на мръкване, заведи два добре отпочинали коня край изхода към пристанището и ме чакай.

Момичето пребледня, зъбите му затракаха.

— Коне? Да взема коне… Исках да помогна, но не мога. Не мога да направя това. Ами ако ме хванат? Ще ме обесят…

Ланглоа я стисна за гърлото. Пръстите му обхващаха шията й и не й даваха възможност да говори. Раздруса я силно. Терез започна да се задъхва.

— Ще го направиш! Или няма да се налага да те бесят, защото сам ще ти клъцна гърлото. Разбра ли, жено?

Тя кимна. Цялата трепереше от страх. Ланглоа се усмихна.

— А, това се казва добро момиче. Господ да те благослови, дете мое!

Ейдриън крачеше напред-назад по доковете, изпълнен с трескаво очакване почти без да забелязва усилената дейност наоколо: на корабите, които трябваше да го прехвърлят заедно с хората му от другата страна на Ламанша, товареха храна, оръжие, доспехи, коне и какво ли още не. Непрекъснато проклинаше краля. Най-после съпругата му пристигаше, а Едуард го изпращаше във Франция. Именно той бе предложил графинята да дойде в Лондон, а сега бе твърдо решен да не й разреши да го последва, макар Филипа доста често да бе придружавала съпруга си в битките.

Имаше само няколко часа, за да се види с Даниел, след което той заминаваше за замъка Кардино, а тя — за Лондон.

Не можеше да си представи как щеше да понесе тази нова раздяла, но очевидно нямаше друг избор. Животът му бе много по-прост, когато бе ръководен от амбиции, а не от любов. Тогава изпълняваше всичко, което му наредеше кралят, без да се замисля. Сега изпитваше силно до болка желание да помоли да изпратят някой друг, а него да оставят да се наслаждава на спокойствие на плодовете на дългите години усилена работа и лоялност.

— Милорд!

Нейният глас! Завъртя се и я видя.

Тя стоеше на дока, облечена в синьо, със свободно пуснати коси. Беше отслабнала отново, само гърдите й бяха натежали. Беше още по-красива. Очите й блестяха. Бузите й бяха поруменели. Цялата сияеше.

— Миледи! — прошепна младият мъж.

Даниел извика и се втурна към него. Ейдриън я посрещна с отворени обятия, притисна я към гърдите си и я завъртя. Не можеше да опише колко е щастлив, че я вижда, че усеща чистото й ухание, че заравя лице в косите й, че я докосва…

Пусна я на земята.

— Имаме само една нощ! — промълви тя.

— Да, но аз няма да се бавя.

— Така каза и кралят.

— Добре ли си?

— Много.

— А детето?

— Зад мен е. Монтейн го държи.

Погледна я в очите. После се спусна към Монтейн, взе бебето от ръцете й и отметна завивките от личицето му. Даниел се приближи. Сърцето й се разтопи, когато видя изпълненото с благоговение изражение съпруга си.

Без да пуска сина си, Ейдриън я прегърна през раменете.

— Ела! Имам стая в старата страноприемница малко по-надолу по улицата.

Оставиха Монтейн и Дейлин и забързаха натам. Непрекъснато го спираха разни мъже, за да го питат нещо я във връзка с оръжието, я с конете, я с припасите. Той отговаряше бързо и кратко.

— Не се бавете! Отплаваме утре призори!

— Жалко, че не можем да тръгнем сега, владетелю Маклаклън — рече един моряк. — Така отливът ще бъде с нас. Но все още не сме приключили с товаренето.

Поклони се и забърза към доковете.

— Хайде, да се махаме по-скоро от погледите на тези любопитни хора, че няма да останем и секунда насаме! — промърмори Ейдриън и поведе съпругата си покрай една стара нормандска сграда.

Минаха през страничния вход към голям вътрешен двор. После влязоха в неговата стая. Ейдриън затвори вратата, облегна се на нея и се взря в Даниел.

— Доста е неугледно, страхувам се. Леглото е счупено. Коминът пуши. Но… е близо до доковете. Сетих се… да поръчам люлка за бебето.

— Добре! — прошепна графинята и се усмихна, като премести погледа си от него към детенцето, сгушено в ръцете му. — Той спи.

Ейдриън сведе очи към сина си.

— Да, наистина. — Погледна отново към нея. — Красив е. Прекрасен! Благодарен съм и съм горд.

Прекоси стаята, постави Робин в люлката и в следващия момент Даниел се озова в обятията му. Изуми се, когато го усети как трепери, докато я прегръща и целува. Трескавото му желание тутакси се предаде и на нея. Не знаеше дали да плаче, или да се смее, когато започнаха да свалят припряно дрехите си.

— Боже… скъсах… нещо! — изпъшка младият мъж.

— Няма… значение. Аз щях да скъсам повече, ако имах твоята сила!

Устните им се бяха слели. Ейдриън я вдигна и я постави на леглото. Зацелува я навсякъде, отново и отново, докато най-сетне тя извика.

Тогава спря и се надигна.

— Не искам да те нараня… Толкова скоро след раждането…

Даниел разтърси глава.

— Мина много време.

Той обхвана едната й гърда в дланта си.

— Може би стана по-добре, че не бяхме заедно.

— Не, о, милорд, не… Нямаш представа колко ми липсваше, колко се нуждаех от теб…

Привлече го към себе си, плъзна пръсти от двете страни на лицето му и след това — бавно надолу по цялата дължина на тялото. Достигна до члена му, сграбчи го в ръце и го притисна към себе си.

Ейдриън изпъшка и зарови лице в гърдите й. Опитваше да бъде по-нежен, но му се стори, че й причини болка, когато проникна в нея. Тя обаче се вкопчи в него с огнена страст. Първия път беше бърз и безразсъден. Втория — по-бавен. На третия успяха истински да се насладят. След това бебето се събуди и заплака от глад. Ейдриън го галеше по гръбчето, докато Даниел го кърмеше. И двамата съзерцаваха с благоговение чудото, което бяха създали заедно. После Ейдриън върна сина си в люлката и легна до съпругата си. Мислеше, че е задоволен. Беше достатъчно обаче Даниел само да му се усмихне, за да усети отново пъпленето на възбудата. По дяволите тези французи! Целуна я. Тя обви ръце около него.

— Ейдриън…

В този момент вратата се отвори с трясък. Маклаклън се надигна, изумен от нахлулите в стаята мъже. Знаеше, че само смъртни врагове биха връхлетели така, и се проклинаше, задето не можеше да се сети къде е захвърлил меча си.

Гневът и объркването му се увеличиха, когато разбра кои са нападателите — Симон дьо Валоа и граф Ланглоа, придружени от неколцина едри мъжаги.

— О, господа, имах удоволствието да прекарам известно време в компанията на крал Жан и не мога да си представя, че той ви е научил на подобни просташки маниери — рече Ейдриън.

— Симон — обади се Ланглоа, — явно би трябвало да бъдем по-сърдечни, докато го съсичаме.

В този миг Маклаклън зърна меча си, на по-малко от метър под захвърленото наметало. Спусна се към него и се метна обратно на леглото. Графинята се бе надигнала и притискаше завивките към гърдите си. Беше пребледняла като мъртвец и като че ли не можеше да откъсне очи от Симон.

— Може и да умра — промълви Маклаклън, — но непременно ще се срещнем в ада.

Трябваше да убие Симон още навремето. Сега французинът се усмихна, обърна се и избута напред Монтейн. После допря острието на дългия касапски нож в гърлото й така стремително, че по шията й потече тънка струйка кръв.

— Пусни я! — изпищя Даниел и се спусна към него.

— Даниел! — изрева Маклаклън и скочи.

— Ела при мен, Даниел, ела! — призова я Симон. — Ела! Откажи се от игричките и аз ще пусна Монтейн. Не се тревожи за Маклаклън. Той вече съвсем скоро ще научи, че ти успя да подкупиш пазача, за да мога да избягам!

— Какво? — извика задавено младата жена.

Въпреки гласа на разума, Ейдриън изпита неистовата нужда да види очите й. Усети обаче, че някой минава зад него. Завъртя се като светкавица и го мушна в гърдите. А когато се обърна отново, почувствал пак опасност, съпругата му изпищя.

Но прекалено късно.

Ланглоа бе успял да се намеси, умело и решително. Той удари с всичка сила Маклаклън по слепоочието с дръжката на меча. Болката беше нечовешка. Младият мъж неистово се съпротивляваше на мъглата, която го обгръщаше. Тя обаче избледняваше все повече и повече. Не беше в състояние да стори нищо…

Препъна се… И падна.

Стори му се, че вятърът донесе до ушите му оплаквателни вопли.

— Хайде, Даниел, да тръгваме! — рече Симон.

Графинята погледна към Монтейн. После към падналия на пода Ейдриън. Не беше сигурна дали е жив, или мъртъв. Отчаяно й се искаше да се доближи до него. Изпълваше я ужас и за приятелката й. Погледна отново към Симон. Трепереше и се бореше със сълзите.

— Да дойда с теб ли? Пусни я, скапано копеле! Какво се опитваш да направиш? Да вкараш французи и англичани в нови кървави войни? Да обгориш земите? Да умориш хората от глад?

— Млъкни, Даниел! — извика Симон.

— Никъде няма да ходя с теб! Пусни Монтейн и ме остави на мира. Мили Боже, бебето ми…

— Бебето, точно така, бебето. Би трябвало да го вземем. И да го хвърлим в Ламанша! — посъветва Ланглоа.

— Не! Ще ти избода очите! — извика графинята.

Монтейн хлъцна под острието на ножа и Даниел разбра, че сега не е моментът да се противи.

— Добре. Пусни Монтейн, дай й бебето и идвам с вас.

— Бебето е от семето на шотландеца. То трябва да умре в Ламанша. Ти си млада. Можеш да имаш още много бебета.

— Ако направиш нещо на детето ми или на Монтейн, ще крещя.

Симон погледна към Ланглоа, който сви рамене.

— Ще бъде по-лесно, ако тръгне мирно и тихо.

Симон блъсна Монтейн. Тя се приближи с препъване до люлката, без да откъсва ужасения си поглед от своята приятелка.

— Всичко ще бъде наред — заяви графинята. — Погрижи се за Ейдриън. — Изгледа безстрастно Симон, след това — Ланглоа, и отново — Симон. — Ейдриън те остави жив навремето. Ами вие, граф Ланглоа! Той можеше да ви отреже главата, а не го направи!

Симон се обърна към един от своите хора.

— Бързо! Увий владетеля Маклаклън в един килим — ще го хвърлим в Ламанша.

— Не! — извика вбесена Даниел.

Понечи да изтича до съпруга си, но Симон я хвана. Очите му мятаха мълнии.

— Той си отиде, миледи. Отиде си така, както си бях отишъл аз. Сега ще трябва да свикнеш отново с мен!

Даниел го зашлеви. Достатъчно силно, за да се зачерви бузата му. Дори ноктите й го одраха. Разярен, Симон отвърна на шамара, при което тя се блъсна в колоната на леглото. Пред очите й блеснаха звезди…

И тогава я обзе милостив мрак.

Глава 24

Студената вода го съживи заедно с изгарящото дробовете усещане за море.

Къде беше? Дойде на себе си сред черна бездна, в която потъваше…

Потъваше! Дяволите да го вземат, наистина потъваше! Ритна яростно и изплува. Ритна отново, като си налагаше да не си поема въздух, да не се поддава на изкушението…

Да умре.

Главата му се показа на повърхността. Беше се стъмнило. Някакъв фламандски кораб се отдалечаваше. Явно бяха го захвърлили в буйните води на Ламанша.

Първоначално се почувства напълно объркан и не успя да види брега. На всичкото отгоре имаше чувството, че удрят с чукове в главата му.

Щом откри брега, заплува към него. От сушата го деляха вероятно мили. Нямаше представа точно колко. Вълните го заливаха, издигаха, подхвърляха.

Тогава видя огньовете. Заплува с подновена сила. Възвръщаше си самоконтрола. Придвижваше се с бавни и плавни движения. Сигурни. Ритмични. С минимално усилие. Главата спря да го боли, но затова пък ръцете му горяха от умора. Бореше се с вълните, които шибаха лицето му, със соления им вкус, с естествения страх от черната бездна. Трябваше непременно да се добере до брега. На всяка цена.

Продължаваше да плува…

Но дори цялата му решимост вероятно нямаше да стигне, ако не беше зърнал лодките.

Затвори очи и се замоли. Трябваше да остане жив. За да убие Симон. За да върне Даниел у дома. Да й каже, че й вярва. Че я обича. Симон искаше той да умре с мисълта, че съпругата му го е предала. Той обаче отказваше да умре и да повярва, че Даниел е способна на подобно нещо. Запита се какво ли е станало със сина му и рязко отвори очи. Внезапният прилив на отчаяние възвърна донякъде силите му.

На светлината на огньовете видя скалите. Белееха като ангелски криле. Заплува отново, като проклинаше, тъй като му се струваше, че всеки път, когато наближеше брега, се надигаше вълна и го отдалечаваше.

— Ейдриън!

В началото помисли, че си въобразява или от дълбините го зове някоя сирена.

— Маклаклън, дяволите да те вземат, човече, не може да си мъртъв!

Познаваше този глас. Беше го чувал да бумти безкрайно много пъти в битките, за да се превърне в част от живота му. Едуард! Черния принц! Той беше в малката лодка, която се насочваше към него.

Малко по-късно към изтощения плувец се протегнаха ръце, които го издърпаха на борда, гол и треперещ. Увиха го с одеяло и пъхнаха между дланите му пълен с топъл ейл мях.

— Пий, приятелю, сгрей се. Мили Боже, колко време престоя в тази вода?

Ейдриън откри изумен, че одеялото и гъстата бира сложиха край на неконтролируемото треперене. Пое си дълбоко въздух, облегна се назад и погледна към принца.

— Не знам. Едуард, за Бога, кажи ми ти какво знаеш.

— Компаньонката на твоята жена изтичала в истерия при мъжете, които подготвяли корабите за отплаване, и им обяснила, че теб ще те изхвърлят в морето, а Даниел е отвлечена. Междувременно онова френско момиче, което ти спаси, когато Арманяк нападна с хората си селото му, отишло и се проснало в краката на майка ми, молейки за милост. То разправило някаква несвързана история за това как граф Ланглоа заплашил да я убие, ако не му осигури коне да избяга със… Симон дьо Валоа. Не се притеснявай, нищо лошо не се е случило с французойчето. Тя всъщност иска да се омъжи за твоя оръженосец, който пък се застъпва за нея дори с риск за живота си. Така или иначе, аз се втурнах на минутата насам, за да открия как твоите хора палят огньове по бреговата линия заради теб. Ако не те бяхме намерили до час-два, щях да отплавам. Граф Ланглоа е пристигнал очевидно от Франция, за да помогне на Симон дьо Валоа да избяга. Предполагам, че ще се насочат към френския бряг и ще потърсят закрилата на своя съюзник граф Жермен дьо Кардино, с когото ще се бием.

Ейдриън се усмихна бавно.

— Как човек да не ти служи с радост. Ти ми спаси живота, а сега си готов да се биеш заради моята съпруга.

Едуард сви рамене.

— Е, приятелю, ти също си ми спасявал кожата неведнъж. Колкото до твоята съпруга, ами…

— Да?

Младият мъж поклати глава и се приближи, за да не го чуят гребците.

— Какво умно шотландско момче си! Трябва да вървя. Баща ми иска граф Жермен да бъде изхвърлен от крепостта, а аз да намеря Даниел. Тя ми е сестра.

— Като повереница на краля.

Принцът въздъхна и очите му блеснаха.

— Още ли не си разбрал за какво става дума? Тя наистина ми е сестра. — Облегна се назад и изрева на моряците: — Гребете, момчета! Трябва да стигнем колкото се може по-скоро, за да преплаваме Ламанша. Бързо!

Все така увит в одеялото, Ейдриън успя да се види с Монтейн за малко, преди корабът да вдигне платна. Посрещнаха го приветствени възгласи, когато стъпи на брега. Хората му твърдяха, че това е истинско чудо и че е благословен от небето.

— Светците ви пазят, владетелю Маклаклън! — Миг по-късно Монтейн се спусна отгоре му. — Владетелю Маклаклън, кълна ви се, Даниел няма нищо общо! Онзи мръсник я удари, тя изгуби съзнание…

— Всичко е наред, Монтейн, отиваме за нея!

Тогава се появи и Дейлин. Стисна раменете на Маклаклън и го прегърна.

— Слава на Бога…

— Синът ми… — започна графът.

— Бебето е в добри ръце — увери го принцът и го тупна толкова силно в гърба, че той политна напред. — При майка ми.

Морето кипеше и се пенеше. На Даниел й се струваше, че корабът се мята вече безкрайно дълго. Тя лежеше в някаква тясна кабина, болна от отчаяние и мъка и почти гола. Ейдриън беше мъртъв. Искаше й се тя също да умре.

Симон влезе. Макар да бе красиво облечен, младата жена се учуди, че някога й се е струвал очарователен. Тази вечер чертите му не й изглеждаха така класически съвършени. Бяха прекалено остри. Той сведе поглед към нея.

— В началото може би ще ти бъде трудно. Но ние сме французи. Ти ще го забравиш…

— Ще забравя, че ти го уби?

— Ланглоа го удари.

— А ти му нареди да го изхвърли през борда.

— Той беше като забит в слабините на Франция нож. Даниел…

Понечи да седне до нея.

— Само да си ме докоснал и ще повърна.

— О, хайде, ще свикнеш отново с мен. Ще си спомниш колко близки бяхме, как се смеехме…

— Ще повърна!

Тогава я докосна. Тя изпълни обещанието си. Симон скокна на крака, като псуваше вбесен, и изхвръкна от кабината?

Графинята пристигна във Франция все още увита в чаршафи. Замъкът Кардино я порази. Стените бяха високи и дебели, защитниците — многобройни. Не знаеше дали някой ще дойде за нея, дали изобщо някой ще се поинтересува от съдбата й. А ако по някакво чудо Ейдриън бе оцелял и опиташе да я освободи, щеше да се стигне до дълга обсада.

Заведоха я в най-високата кула в североизточната част. Нямаше балкон. Единствената връзка със земята бе спираловидното стълбище.

В стаята й вече я чакаха вана с топла вода, пълен с дрехи скрин, парфюми, вино, хляб и голямо дървено легло. Даниел седна на пода и се сви в чаршафите, с които бе дошла. Отказваше дори да погледне Симон.

— Даниел, или сама ще се погрижиш за себе си, или ще го направя аз.

Тъй като тя не помръдна, той пристъпи към нея. Младата жена обаче се надигна и рече:

— Махни се, Симон! Аз ще стана и ще се облека.

— Направи го тогава!

Графинята стана и се приближи, залитайки, до елегантната медна вана. Симон не я изпускаше от очи.

— Симон — промълви тя, без да се обръща, — ако някога съм те накарала да повярваш, че те обичам, съжалявам. Аз съм омъжена за Ейдриън Маклаклън. Него обичам, така че не можеш да ме накараш насила…

— Маклаклън е мъртъв!

— Няма да го повярвам, докато не го видя с очите си!

— Той е в Ламанша. Храна за рибите, Даниел.

В очите й запариха сълзи.

— В такъв случай никога няма да повярвам, че съм вдовица.

— Може би останките му ще бъдат изхвърлени някога на английския бряг! Но това е без значение, Даниел. Животът ти с англичаните приключи.

Тя се обърна към него.

— Аз съм французойка, Симон, но те мразя. Вече те виждам такъв, какъвто си в действителност. Един от хората на граф Арманяк, които грабеха, изнасилваха и колеха в опитите си да изтръгнат властта от Едуард. Никога не бих живяла с теб. За проявеното милосърдие ти заплати единствено с жестокост.

— Влизай във ваната, Даниел, и измий мръсотията му от тялото си!

Графинята опита водата. Чудеше се дали ще има сила да го убие. След това щяха и нея да убият, разбира се, но не беше сигурна, че това вече е от значение. Симон твърдеше, че съпругът й е мъртъв. Не знаеше дали и детето й е оцеляло. Предпочиташе да умре, но не и да бъде докосната от убиеца на своя съпруг и на своя син.

Водата вече бе изстинала, но от големия чайник в огнището се вдигаше пара. Даниел заобиколи ваната, приближи се до огъня и посегна към чайника.

— Симон, ти си се побъркал! Нима не разбираш? Та ти уби мъжа, когото обичам.

— Любовта е невярна, Даниел!

Тя ахна и се завъртя на пети, тъй като Симон се бе приближил и протягаше ръце с намерението да я разсъблече.

Не беше планирала атаката си, просто я осъществи. Вдигна ръка, за да го отблъсне, и при този жест врящата вода се разля по гърдите и слабините му.

Той изкрещя от болка. Осъзнала какво е сторила, Даниел отстъпи назад ужасена. Симон започна да къса дрехите си и да вика за помощ. Нахлуха пазачи.

Графинята отстъпваше заднишком. Не й обръщаха внимание, тъй като виковете на изгорения бяха потресаващи. Изнесоха го, някой изтича да доведе лекар. После заключиха вратата. Графинята се плъзна бавно по стената, докато се озова на пода. Изведнъж се разрида, а след това, също така внезапно — спря. Отказваше да повярва, че съпругът й е мъртъв. Изправи се, приближи се до ваната, изми се в хладката вода, намери някакви дрехи и се облече. И след това зачака. И се замоли.

Никой не се появи.

На сутринта вратата се отвори с трясък и Симон нахлу разярен. Движеше се бавно и вдървено. Беше целият превързан и очевидно все още го болеше много.

Макар че се ядоса от безцеремонното му влизане, Даниел си наложи да не помръдне. Изгледа го и зачака, без да показва страха си.

— Англичаните, миледи, винаги са били по-добри в изкуството на мъчението, но ние, французите, също знаем някои неща.

— Ако сега те боли, то сам си си виновен. Казах ти да не ме докосваш.

— Менгемето за мачкане на пръсти може да причини ужасна болка. Или да те оковат в някоя килия дълбоко под земята и да те увесят от тавана, докато раменете ти се измъкнат от ставите. Очите ти могат да бъдат избодени с нажежен шиш, толкова врял, че да се пръснат в главата ти… и въпреки всичко да останеш жива. А може би си мислиш, че тук няма тъмница? Има, миледи, има! Под замъка е цял лабиринт, който води до морето и, уверявам те, по време на двувековното му съществуване много врагове са били осакатявани, измъчвани, изгаряни… и отстранявани без никой да разбере. Не мога да ти опиша какви ужаси очакват долу невнимателните. Аз ще оздравея. Може би за по-малко от седмица. Но размишлявах сериозно дали да не наредя да те шибат с камшик до прималяване. Но, Даниел, тъй като съпругът ти е мъртъв, ще бъдеш свързана с мен в свещен брак. А аз не искам обезобразена от белези съпруга. Следователно ще изчакаш справедливото си наказание. Зависи кога аз ще бъда готов. А щом това време дойде, ще си платиш, тъй като ще те подлагам на всички възможни унижения и ще те принуждавам да задоволяваш всичките ми нужди.

Графинята се обърна с гръб. Погледна към прозореца. Щеше да се хвърли от него, ако Симон оздравееше.

— Даниел! Та това е бойница и дори твоята слаба фигура не би могла да мине през нея!

„Но пък мога да не ям нищо, докато умра“ — помисли си тя, обзета от решимостта на отчаяния.

В този момент в стаята се втурнаха граф Ланглоа и някакъв висок посивял мъж, когото виждаше за първи път. Той спря, впери поглед в нея, поклони се дълбоко и заговори с горчивина:

— Графиньо! Значи вие сте тази, която кара мъжете да действат така неразумно! Голямата награда, която хвърля воин срещу воин! Е, мадам, аз, граф Жермен, господар на този замък, не ви приемам с добре дошла! — След това се обърна към Симон и го изгледа ядосано. — Та Маклаклън бил мъртъв?

— Мъртъв е. Хвърлихме го в морето.

— Е, англичаните пристигнаха и…

— Предвождани от принц Едуард — побърза да се намеси граф Ланглоа.

— Погледнете през прозореца! Зад портата ще видите един мъж върху гигантски дорест жребец.

Даниел извика и се втурна към прозореца.

Англичаните бяха наистина тук, и то внушителна сила. Виждаше ги да заемат позиции отвъд дебелите стени на крепостта. Имаше и конници, и пехотинци. Вече инсталираха около крепостните стени нужното за една обсада бойно снаряжение.

Най-отпред видя ездач. На гърба на Матю, големия боен кон на Ейдриън. В доспехите на Ейдриън, с туника с герба на Ейдриън.

Симон я дръпна грубо от прозореца и я блъсна навътре, за да заеме нейното място.

— Това е номер. Някой самозванец е сложил бронята му и язди коня му. Я виж, ето го и Черния принц…

— Точно така — обади се Жермен. — Черния принц, който обсъжда нещо с конника с доспехите на Маклаклън! Това е самият той, казвам ви. Бил съм се рамо до рамо с него и знам как язди. Знам всяко негово движение. Вие двамата съсипахте замъка ми!

Гневът му не трогна ни най-малко Симон.

— Сам признахте, графе, че познавате Маклаклън, защото сте яздили заедно, но сте предпочели да обсебите неговия замък. Маклаклън бе повел армия срещу вас, преди да се появим ние. Сега просто е дошъл Черния принц. Бъдете благодарен за хората и оръжието, които ви докарах, за да удържите крепостта!

Докато тримата се караха, Даниел усети как в нея се надига безумно сладка надежда, граничеща с екстаз. Изгаряше от желание да се спусне към прозореца и да огледа добре човека, яхнал коня на съпруга й, но не можеше да го направи, докато не остане сама.

— Към портите се приближава пратеник! — съобщи Ланглоа.

— Чувате ли какво вика? — попита Симон.

— Да, чувам! — възкликна Жермен. — Казва, че крал Едуард ми обещава благородна смърт чрез обезглавяване, ако върна графинята невредима! По дяволите, Симон, трябва да предадеш тази жена!

Симон погледна Даниел и очевидно видя възбудата в очите й.

— Ами, сър…

След това пристъпи към граф Кардино и постави длан върху рамото му. Той отвори уста да каже нещо, но издаде само тих стон. По туниката му бликна кръв. Симон бе забил пъргаво и безшумно малка кама в гърдите му. Кардино се строполи.

— Ами неговите хора? — разбесня се Ланглоа.

— Неговите хора… нали са все французи. Те ще се бият за нас. Трябва да престанем да подсмърчаме и да отвърнем на пратеника с дъжд от стрели.

— А Жермен?

Симон погледна към Даниел.

— Засега ще оставим трупа при нея. Нека вонята достигне до ноздрите й.

Щом тръгнаха към вратата, графинята се втурна към прозореца. Наблюдаваше конника, който стоеше с принц Едуард пред английската войска. Изучаваше го, изследваше всяко негово движение, всеки жест. После той вдигна забралото на шлема си. Сърцето й спря да бие за момент. Беше Ейдриън!

Обърна се. Радостта й беше прекалено голяма, за да бъде предпазлива.

— Ейдриън е. И този път ще те убие, Симон. Предай се — ти може и да не знаеш какво е милост, но той знае.

— Остави я! Имаме по-важна работа! — озъби се Ланглоа.

Но Симон се спусна срещу Даниел, сграбчи я за косите и я дръпна към себе си.

— Аз ще остана жив и ти ще бъдеш моя. И тогава ще се наслаждавам на всеки агонизиращ вик на устните ти…

Блъсна я, но тя успя да запази равновесие, изправи рамене и рече предизвикателно:

— Не, Симон, аз ще остана жива! Ейдриън също ще остане жив!

Младият мъж пристъпи заплашително към нея.

— Крепостта трябва да се защитава! — изрева Ланглоа и най-сетне Симон отклони яростния си поглед от графинята и напусна стаята.

Вратата се затръшна, резето падна. Даниел се взираше след мъжете, изпълнена с безумно щастие… и ужас. Стените тук бяха високи и дебели. Замъкът беше във великолепно състояние. Обсадата можеше да продължи седмици…

Ейдриън не бе имал причина да изучава замъка Кардино досега, тъй като не му се бе налагало да потушава бунтове тук. Без съмнение наваксваше този пропуск със стиснати челюсти, защото в строителството не се забелязваха никакви слабости. Освен това бе обграден от високи девет метра стени, а подвижният мост бе вдигнат.

Глашатаят от другата стена преди малко бе предал отговора на французите. Според него граф Жермен бил мъртъв, а крепостта била завзета в името на краля на Франция. Графиня д’Авил пък планирала да избяга от Англия и да се върне в родината си.

Ейдриън помнеше онези ужасни няколко секунди, през които се бе усъмнил в съпругата си. Но сега вече й вярваше, каквито и лъжи да говореха Симон и Ланглоа. Сърцето го болеше. Молеше се тя да не се съпротивлява прекалено, за да не пострада. А той щеше да намери начин да убие мръсното копеле. Дори с риск за собствения си живот.

— Не се притеснявай, приятелю — обади се Едуард. — Атакуваме веднага!

— Стрелите не могат да проникнат през камъка — отвърна Маклаклън и свали забралото. — Не виждам никакви пукнатини.

— В замъка има верни на баща ми слуги, които са успели да се измъкнат. С тях ще начертаем плана.

— И все ще намерим някое слабо място! — съгласи се графът.

— Стрелци! — изрева принцът.

Това даде началото на атаката.

Ейдриън се беше бил години наред с принца и с мнозина от неговите хора. Заедно се бяха справяли винаги много добре. Сега над стените запрелитаха пламтящи стрели. От време на време чуваха виковете на улучени защитници. След първоначалния залп пехотинците закараха стенобойна машина до подвижния мост. Тъй като видя, че враговете се готвят да залеят хората му с врящо олио, Ейдриън ги призова да се оттеглят. В мига, в който англичаните се дръпнаха на безопасно разстояние, стрелците заеха отново местата си и заляха крепостта с нов дъжд от стрели.

Това продължи през целия ден. Атака, оттегляне, атака, оттегляне. Изгубиха съвсем малко хора.

Но бяха далеч от пробив в защитата.

През нощта Ейдриън крачеше край стените и се взираше в замъка. Мускулите му бяха сплетени на възли от напрежение, умът му препускаше тревожно. Къде ли беше Даниел сега? Гневът и страхът му ставаха неконтролируеми. Как щеше да изтърпи времето, необходимо за осъществяване на пробив в стените, след като всеки миг щеше да се пита какво ли прави в тоя миг с нея Симон.

— Владетелю Маклаклън! — Насреща му бързаше Сър Джордж.

— Да, сър Джордж, някаква вест ли носиш?

Той се усмихна.

— Не за пробив в стените, Ейдриън, но пак е хубава. Твоята съпруга е добре.

— Слава на Бога! — промълви с облекчение младият мъж. — Как разбра?

— Едно от момчетата в кухнята, което носело водата за къпане, се измъкнало от замъка преди спускането на подвижния мост. И това не е всичко.

— Да?

Сър Джордж се усмихна още по-широко.

— Тя е добре, и ъъъ… сексуално защитена… поне засега.

Маклаклън се намръщи, сърцето му се сви мъчително.

— Откъде знаеш? Първата работа на Симон вероятно е била да я изнасили.

— Да, но очевидно решил да го направи точно когато наблизо имало вряща вода и… Ами, засега функциите му в тази област са прекратени.

— Ами Ланглоа? Той нямаше търпение да анулира брака ни, за да се ожени за Даниел.

— Симон е от рода Валоа и очевидно има по-висок ранг от неговия.

Въпреки страха и мъката си, графът погледна към замъка, изпълнен със задоволство.

— Значи му е обгорила…

— Да, казано без заобикалки, Ейдриън, случаят е точно такъв.

Младият мъж понечи да се разсмее, но се сепна и се извъртя рязко.

— А Симон не й ли е направил нещо за отмъщение?

— Възнамерява да го направи, когато му дойде времето.

Маклаклън настръхна, макар че си повтаряше непрекъснато да запази самообладание и да не се хвърли да разбива с глава каменната стена.

— Трябва да съборим тези стени!

— Да, владетелю Маклаклън, трябва!

Оставиха трупа на граф Жермен при нея през цялата нощ. Даниел го покри с ленения чаршаф от леглото, но въпреки това не можеше да откъсне поглед от него.

Мухите прииждаха. Бръмченето им започваше да я подлудява.

Призори чу викове. Англичаните бяха започнали да обстрелват крепостта с катапулт и навън се носеха агонизиращите крясъци на ранените. Загледа се, и това погълна вниманието й до такава степен, че не чу отварянето на вратата. Разбра, че Симон е зад нея едва когато я дръпна грубо, за да я завърти с лице към себе си.

— Ела, миледи, отиваме на крепостната стена. Да видим какво ще направи принц Едуард, като те види там, и дали ще продължи да обстрелва! Ако ти е останала капка здрав разум, ще кажеш, че си тук по собствена воля и възнамеряваш да се омъжиш за мен.

— Никога няма да кажа подобно нещо!

— Вече се убеди колко съм сръчен с ножа. Или ще говориш каквото ти наредих, или ще умреш.

Вплете пръсти в косите й и я помъкна със себе си. Даниел смяташе, че ще може да се съпротивлява, но болката беше ужасна. Задърпа я надолу по стълбите, след това през двора към бойниците. Чу викове сред англичаните и пороят от стрели изведнъж секна. От мястото си виждаше строената английска войска и застаналите отпред принц Едуард и Ейдриън.

Симон я стисна болезнено за ръката и я придърпа още напред.

— Гледайте, англичани! Лейди Даниел д’Авил! Стои тук по собствен избор! А аз твърдя, че ти, който си в доспехите на Маклаклън, си само едно чучело. Ако съпругът на дамата беше жив, той трябваше да се приближи, за да му каже тя, че е дошла тук по своя воля, че е моя любовница и ще ми стане съпруга. — После вече тихо, рече на стрелците по стената: — Бъдете готови!

Графинята видя как Ейдриън подкарва коня си към стената. След това вдигна забралото. Чу как Симон си пое рязко въздух, тъй като се убеди, че Ейдриън наистина е оцелял.

— Говори му! — прошепна яростно той. — Накарай го да се приближи още повече, кажи му, че си го предала и искаш да бъдеш с мен… Отдалечи ли се, ще умреш!

— Ейдриън! Не се приближавай…

— Кучка! — изрева Симон и тя усети как острието на ножа се приближава към хълбока й.

Сега вече искаше да живее, защото Ейдриън беше жив. И може би имаше начин…

— Ейдриън! Остави този замък! Как можа да забравиш? Мислиш ли, че аз мога да забравя?

Гледаше очите му и видя в тях, че той й вярва.

— Ейдриън Маклаклън! Не си ли спомняш? Ти си отговорен за падането на Авил! Ти!

— Сега! — извика Симон.

Блъсна Даниел назад и стрелците се прицелиха в Маклаклън.

Но Матю беше достатъчно бърз.

Симон я помъкна обратно към стаята в кулата, като псуваше вбесено.

— Казах му каквото искаше! — заяви тя.

Той я изгледа, а след това я зашлеви през лицето така, че я запрати върху леглото. После се изправи над нея.

— Моли се да си тръгне. Твоето време идва.

Вратата се затръшна. Резето падна.

Ейдриън се изправи пред принца.

— Тунели!

— Какво? — не разбра Едуард.

— Прокопахме тунели под Авил. Тя се опита да ми каже, че към крепостта водят някакви подземни проходи и за да я превземем, трябва да минем през тях. Доведете момчето от кухнята!

Момчето дойде.

Докато стрелите продължаваха да летят и в двете посоки, а стенобойната машина — да атакува подвижния мост, започнаха да чертаят план. Момчето беше чувало нещичко за лабиринта под замъка.

— Там са мъчили много нещастници. Говори се, че са изнасяли трупове — понякога на благородници — право към морето, за да се отърват от тях без никакви доказателства. Така просто са изчезвали.

— Ще намеря входа. Ще взема двайсетина човека без оръжие. Ще се вмъкнем вътре и ще свалим моста — обяви Маклаклън.

— Може би не трябва да го правиш. Прекалено прибързано е, Ейдриън! Прекалено си заслепен…

— Правил съм го и преди! В Авил. Поддържай впечатлението, че атаката ни е фронтална.

— Да, бъди спокоен в това отношение. Завземи замъка в името на баща ми, Ейдриън.

— Слушам!

— И изведи съпругата си жива и здрава!

Младият мъж кимна, обърна се и каза на сър Джордж да събере мъжете, които щяха да го придружават. Дейлин и Майкъл се озоваха почти веднага до него. Скоро към тях се присъединиха и други.

Тръгнаха по права линия от замъка към морето. Там се разделиха и започнаха да изследват скалите и пещерите. Входа откри Дейлин.

— Насам, Ейдриън, насам!

Графът се втурна нататък. След като огледа отвора, каза на хората си:

— При прилив сигурно отива под водата. Ще трябва да се движим колкото се може по-бързо.

Влязоха и тръгнаха по тъмния каменен тунел. Осветяваха пътя си с факли.

Водата започна да се покачва.

Все по-високо и по-високо.

Вече стигаше до кръста им…

До гърдите…

Нито един от мъжете обаче не даде израз на страха си. И тогава, след един остър завой, започнаха да се изкачват. В нещо като пещера видяха десетина скелета, оковани с вериги за стените. Явно бяха оставени да умрат от глад или да се удавят.

Мъжете се спогледаха безмълвно.

— Там има тунел — обади се Маклаклън и всички тръгнаха към него.

Вървяха още трийсетина минути, преди да се озоват пред няколко разклонения.

— Разпръснете се — нареди шепнешком графът и те се подчиниха.

Той самият действаше пъргаво, тръгваше ту по един, ту по друг коридор, които все се оказваха без изход. Натъкнаха се на различни уреди за мъчение… и на още трупове. Воините гледаха мрачно, но без да трепнат. После се връщаха отново в централната точка, за да докладват какво са открили.

— Мисля, че намерих верния път — каза Майкъл.

— И защо си така сигурен?

Мокър до кости и покрит с кал, той се усмихна и зъбите му се бялнаха на мръсното лице.

— Усетих мириса на храна. Ако намерим кухните…

— Добре, Майкъл, води ни!

Даниел стоеше край прозореца и наблюдаваше битката с нарастващо отчаяние. Крал Едуард беше упорит, синът му — още повече. Но крепостта беше здрава. Обсадата можеше да се проточи дни, седмици, месеци…

Вратата се отвори внезапно с трясък. На прага застана Симон, пребледнял като платно, и застина неподвижно.

Тогава чу откъм двора звънтене на оръжие. Погледна надолу и видя, че мъже се биеха срещу мъже с мечове, боздугани, чукове, с всичко, до което успееха да се доберат.

Портата към замъка се отвори. Мостът беше спуснат. Сърцето й подскочи — Ейдриън бе разбрал посланието й.

— Би трябвало да слезеш долу и да поведеш хората си в битка, Симон!

Той поклати глава.

— Ти няма да се върнеш при него.

— Може би е най-добре да избягаш. Тичай, по-бързо и по-далеч.

Симон поклати отново глава, без да сваля погледа си от нея.

— Съжалявам, Даниел. А всичко можеше да бъде съвсем различно. Ако се беше омъжила за мен…

Не довърши мисълта си. Само я съзерцаваше безмълвно. И тогава видя, че държи в ръцете си нож. Палецът му се плъзгаше по дръжката.

Тръгна към нея.

— Не! — Осъзна, че има намерение да я прониже в сърцето.

Симон се приближаваше все повече. Графинята скочи на леглото, грабна легена за миене и го запрати по главата му, но не улучи. Симон заобиколи леглото. Тя извика отново, тъй като се спъна в трупа на Жермен. Хвърли чаршафа върху Симон, после една възглавница, после — обувка. Даваше си сметка, че „снарядите“ й са на привършване и оставаше напълно беззащитна. А той беше много, много добър с ножа.

Опита да се плъзне покрай него, но Симон я хвана за ръката. Даниел се дърпаше, плюеше, дереше.

Симон я просна върху леглото. Затисна я под тежестта си. Вдигна ножа.

— Даниел… — прошепна той.

Младата жена протегна длани и изпищя.

Но точно когато ножът трябваше да се забие, внезапно някой издърпа Симон и го запрати към другия край на стаята. Той се блъсна в стената и се строполи.

Насреща й стоеше Ейдриън — кален, разчорлен, с разкъсана туника. Очите му мятаха мълнии. Протегна ръце към нея, помогна й да стане.

— Ейдриън… — промълви тя и изпищя отново, тъй като в последния момент зърна спусналия се зад гърба му Симон, насочил ножа си право към сърцето на съпруга й.

Бърз като светкавица, Маклаклън извади меча.

И Симон сам се набоде на него.

Свлече се бавно. Очите му се оцъклиха.

Графинята се хвърли към съпруга си, ридаейки от облекчение. Той я притисна в обятията си.

— Ела, любов моя, нека те отведа от това място. У дома… А, миледи, исках да кажа…

— У дома, владетелю Маклаклън — във Франция, Англия или Шотландия — там, където си ти! — Вкопчи се още по-здраво в него. — В твоите обятия, сър! Там съм у дома.

Глава 25

Принц Едуард, който също беше млад и романтичен, а освен това доволен, че крепостта е паднала така бързо, разреши веднага на Ейдриън и Даниел да си вървят. Предложи им да отидат в Авил, но тя настоя да се върнат в Лондон.

— Не мога да понеса раздялата с бебето, Ейдриън, дори то да е при кралицата, която е родена да бъде майка. Искам да продължа да го кърмя. Това е много важно за мен.

— Разбирам — отвърна той.

Гърдите й бяха болезнено подути. Ейдриън се радваше, че тя предпочита сама да кърми детето им, вместо да го остави на грижите на дойка, както правеха обикновено съпругите на аристократите. Някога Авил беше всичко за нея. За него пък най-важно беше да служи на английския крал. И двамата явно се бяха променили, но тъй като светът около тях си беше същият, без съмнение ги чакаха много каменисти пътища.

Веднага потеглиха с един от корабите на принц Едуард. Отстъпиха им дори кабината на капитана. И там, когато младият мъж опита да я привлече в прегръдките си, Даниел се отдръпна. Най-голямото й желание бе да го гледа и докосва.

— Какво има, любов моя?

— Изпълнена съм с благоговение и безкрайна благодарност. Все още не мога да повярвам, че си жив. Исках да умра. Видях, че те хвърлиха в морето…

— Но знаеш, че мога да плувам. Водата беше студена и ме върна в съзнание. Освен това имаме много добри приятели. Монтейн изскочила от стаята ни, крещейки за помощ, и хората ми бързо запалили огньове и организирали издирване. А Терез… да, същото момиче, с което ти така невъздържано реши, че се забавлявам, отишла при кралицата, в истерия, тъй като била принудена да осигури коне на Симон и граф Ланглоа.

— Ако е помогнала за спасяването на живота ти, ще й бъда вечно благодарна.

Маклаклън се усмихна.

— Тя и оръженосецът ми Люк искат да се оженят.

— И Монтейн и Дейлин чакат само първа възможност, за да се венчаят! Но все пак, как успя да…

— Принц Едуард тръгнал от Лондон в мига, в който чул историята на Терез, и се качил на една от малките лодки, с които хората ми кръстосвали брега, за да ме търсят. Той ме видя, когато вече наближавах скалите.

— Плантагенетите са наистина част от живота ни, а?

Ейдриън понечи да отговори, но в последния момент реши, че обсъждането на участието на Плантагенетите в живота им може да почака.

— Да, миледи.

Това бе всичко, което каза.

— Не мога да си обясня какво се е случило със Симон — промълви със съжаление младата жена. — Кълна се, той не беше такова чудовище преди. Но понякога хората се вманиачват. Той изглежда смяташе, че като Валоа има право на по-големи богатства. Може би тази мисъл не му е давала мира. Наистина, Ейдриън, той се оказа лош човек, но народът ни не е такъв. Французите са добри, талантливи, работливи, чаровни…

— Даниел, любов моя, спорът между крал Едуард и крал Жан няма да приключи, защото Едуард може би също се вманиачва! Аз имам много прекрасни съюзници-французи. Майка ти беше едно от най-красивите, интелигентни и мили създания, които съм виждал, а тъй като ти самата си французойка, любов моя, никой не може да ме убеди, че французите не са сред най-прекрасните хора.

Графинята се усмихна.

— Толкова се страхувах, че Симон…

— Изобщо не ме е докоснал! И аз никога не съм те предавала.

Ейдриън поклати глава.

— Изобщо не съм се притеснявал за това. Но ти наистина ли си го попарила?

— Да.

— След като съм се спречквал с теб толкова пъти, би трябвало да знам колко си добра. Държала си се умно… и глупаво. Той можеше да ти отмъсти по ужасен начин и аз да бъда напълно безсилен.

— Не го направих нарочно. По една случайност точно в този момент чайникът с врялата вода се оказа в ръката ми. Той беше убеден, че ти си мъртъв и че ще се ожени за мен. Тогава щеше да има възможност да ми отмъщава на воля. Но не желаеше съпругата му да бъде цялата в белези.

— Слава Богу, всичко свърши! И няма защо да тъгуваш. Повярвай ми, Даниел, Симон заговорничеше с Арманяк срещу Едуард. Изобщо не му пукаше какво причинява на собствения си народ.

— Трябва да ме разбереш, Ейдриън. Някога дадох обет на майка си и той е свещен за мен. Но вярвам, че съм го изпълнила, като предупредих крал Жан за планираното убийство.

— Едуард никога не е давал заповед на когото и да било да убива крал Жан.

Младата жена кимна.

— Страхувах се, че дори да можеш, не би дошъл да ме спасиш.

— Винаги ще те спасявам! Но изобщо не се бях сетил за възможността под крепостта да има тунели. Ако не беше казала онези думи за Авил, може би никога нямаше да науча за тях. Бях почти полудял от тревога и безсилие, тъй като не можех да се добера до теб.

— Разбрах, че отдолу има нещо, тъй като Симон все ми обясняваше как съм могла да бъда измъчвана там. Представяш ли си! Толкова години те мразих за случилото се в Авил. Но ако не беше Авил, майка ми никога нямаше да срещне Робърт, баща ми.

Сега беше подходящият момент да й каже, но не можа. Не още. Прекалено хубаво беше просто да бъдат заедно, облъхнати от една толкова дълбока и прекрасна любов. Не му даваше сърце да развали изпълнения с нежност момент.

Притисна я към гърдите си. Може би някой друг път. През някоя студена зимна вечер у дома в Шотландия или в Гаристън, седнали пред огнището…

Тогава щеше да й каже истината. Не сега. Сега искаше само да се наслаждава на присъствието й и да я обича.

— Всичко приключи, Даниел. Ланглоа вероятно ще си изгуби главата. Принц Едуард обаче ще бъде милостив към тези, които само са следвали заповеди. Симон вече е мъртъв.

Графинята потрепери.

— Не желая да говоря повече за него. Искам само да ме прегръщаш.

Любиха се по-интимно от когато и да било досега, тъй като този път си шепнеха и любовни слова.

Не отседнаха за през нощта, след като слязоха на английския бряг, а препуснаха веднага към кулата, в която живееше кралицата. Завариха я сама, с бебето на ръце.

Тя допря устните си с показалец и вдигна ръка.

— Вестта за поредната ти голяма победа, пристигна преди теб, владетелю Маклаклън. Ние, разбира се, сме благодарни, че ни служиш.

— Нямаше да го направя без моята съпруга — отвърна младият мъж.

Кралицата вдигна поглед и изви вежди, след това сведе очи към Робърт, който вече се унасяше. Заговори му, като продължаваше да го люлее.

— Баща ти мисли, че русите ти косички са от него! — възкликна Филипа, като се усмихна на момченцето, което изгука в отговор. — Тогава значи не е видял малкия белег на дупенцето? Разбира се, и двамата ти родители вероятно не са имали възможност да огледат задника на краля и следователно няма откъде да знаят, че този белег е наследствен. Не може да се каже, че майка ти прилича на Плантагенетите! Слава на Бога за дребните милости, които в някои случаи спасяваха гордостта ми!

Маклаклън погледна тревожно съпругата си. Вече се проклинаше, че не й беше казал истината. Последното, което бе предполагал обаче, беше, че кралицата ще заговори така прозаично по този въпрос веднага след завръщането им! Даниел обожаваше майка си и легендата за английския рицар, Робърт, когото смяташе за свой баща.

Графинята съзерцаваше кралицата с широко отворени очи и съвсем пребледняла.

Филипа й намигна, изправи се пъргаво с бебето в ръце, приближи се и го подаде на майка му.

— И двамата трябва да се научите да бъдете по-внимателни с подобни скъпоценности! — смъмри ги тя и целуна младата жена по бузата. — Бедничката, изглеждаш толкова шокирана! Мислех, че светът отдавна знае истината за твоето раждане. Кралят е много добър съпруг и ме обича. Но има своите слабости. Не познавах майка ти, а когато ти дойде да живееш при нас, тя вече беше мъртва, затова не беше възможно да я намразя. Ти израсна в семейството ми и си ми като дъщеря. Ейдриън, помогни на съпругата си. Долната й челюст почти падна. Настани я да седне и вземи бебето. Не й позволявай да го изпусне.

Графът пое Робърт. Кралицата го погали по бузката и се изнесе от стаята.

Даниел го изгледа. Започна да отстъпва. Цялата трепереше. Ейдриън побърза да остави сина си в люлката и я последва. Постави дланите си върху раменете й.

— Ти си знаел!

— Принц Едуард ми каза, когато преплавахме Ламанша на отиване към замъка Кардино. Той те обича. Имаше намерение да направи на пух и прах крепостта. Даниел! — Завъртя я, за да вижда очите й. — Даниел, знам колко те боли! Знам как си се съпротивлявала срещу Едуард през всичките тези години, как си го мразила, задето те е принудил да дойдеш в Англия и задето те даде на мен… Ти тачеше паметта на човека, когото смяташе за свой баща, беше лоялна на крал, когото смяташе за свой. Моля те, няма причина да страдаш толкова! Едуард е велик владетел, мъдър, смел и милосърден.

— Аз не мразя Едуард! — успя да промълви младата жена.

— Какво има тогава?

Тогава тя избухна в смях, което го разтревожи още повече. Притисна я към гърдите си, като опитваше да я успокои.

— Даниел, Даниел…

— О, Ейдриън! Аз съм добре! Добре съм! Само дето… Майка ми… Проклетият обет да почитам краля! Ейдриън, тя трябва да е имала предвид Едуард. Преди да умре, сигурно е искала да ми каже да отдам верността си на Едуард, моя баща! Ейдриън, просто толкова, толкова съжалявам! През всичките тези години… Всичко, в което вярвах… Всичко, което правих… Войната, която водих и с теб! А Едуард ми е бил баща! Ейдриън, като си помисля само за плановете и заговорите в името на крал Жан! Ами болката, която си причинявахме един на друг…

— Заслужаваше си! — промълви Маклаклън. — А на всичко това може да се гледа и по друг начин. Английските крале от векове имат земи и във Франция. Кралските семейства са вече така смесени, че е трудно да се каже кой какво има право да наследи!

— Не го вярваш! — възкликна Даниел, като се усмихна и разтърси глава. — Ти винаги ще се биеш за Едуард.

— Винаги ще се бия за теб!

В усмихнатите й очи блеснаха сълзи.

— В такъв случай, струва ми се, най-сетне можем да обявим примирие.

— Да, можем. Но трябва да знаеш, че сега повече от всякога съм благодарен на Авил. Че на времето падна и че те има теб.

Бебето се разплака, а младата жена се засмя.

— Ами аз колко съм благодарна! Без усилията на твоя военен ум Робин нямаше да съществува!

Сложи бебето в леглото при тях. То остана помежду им, докато заспа. Тогава Ейдриън го вдигна и рече:

— Струва ми се, че косата може и да е на Плантагенет.

— Очите със сигурност са на Плантагенет.

— Според мен в тях има и малко ярко френско зелено — произнесе се Маклаклън, докато поставяше внимателно спящото си дете в люлката.

След това легна отново при своята съпруга и я прегърна.

— О, Ейдриън! Колко пъти съм се разкъсвала между любовта си към теб и желанието да ти бъда вярна и дълга си към крал Жан. Не съм искала да предавам Едуард, но чувствах, че трябва да защитавам корена си. Представяш ли си! И през цялото това време всъщност съм… — Въздъхна тихичко. — Не можех да рискувам да убият Жан.

— Крал Едуард никога не би простил подобно хладнокръвно убийство. И ти го знаеш. А твоят Жан също е добър човек, благороден, мъдър и горд дори в пленничеството. Много му се възхищавам.

— И въпреки това… — Красивите й очи се втренчиха напрегнато в неговите. — Толкова често ти причинявах болка!

— Аз също. Но те обичам. С цялото си сърце. Разбира се, сега ми е приятно да знам, че всъщност си дала обет да пазиш крал Едуард. Би трябвало вече да се държиш много по-добре.

— Да се държа по-добре!

Очите й мятаха светкавици и Ейдриън се засмя. Изуми се, като усети, че трепери. Толкова беше благодарен, че я има, че е с нея и че тя го обича така, както той нея.

— Всъщност ти винаги ще защитаваш страстно това, в което вярваш!

— И лошо ли е?

— Не, това е едно от нещата, които обичам в теб. Наистина те обичам, Даниел. Толкова много.

— О, Ейдриън! Да знаеш само на колко неща у теб се възхищавах аз, за колко неща те уважавах дори когато опитвах да те мразя! Често те ревнувах, без да си давам сметка, желаех те, но не знаех как да те имам.

— Любов моя, имаш ме за цял живот.

Младата жена се усмихна подканящо. Той сведе глава, за да я целуне, и щом устните им се докоснаха, огънят лумна…

— Край на разговорите за крале! — рече Маклаклън.

— Миналото беше тяхно…

— А бъдещето е наше!

— Кралят си получи своето. След като се погрижихме за неговото удоволствие, сега ще помислим за нашето.

Даниел кимна. Усмивката й бе все така подканяща и изкусителна. Обви ръце около врата му.

И бъдещето им започна през тази нощ.