Удоволствието на краля

Глава 10

Ейдриън стоеше на каменистия хълм край стария си дом и наблюдаваше разсеяно как две малки момичета и две лаещи кучета водят голямо стадо овце. След като отминаха, погледна към слънцето. Студен ветрец облъхна лицето му.

Не беше дошъл тук веднага след смъртта на Джоана, както бе възнамерявал. Бе го обхванало безпокойство, което не му даваше мира, затова бе попътувал из Европа — Ено, Брюж, Гент. Стигна дори до Бавария. Включваше се във всеки турнир по пътя си. Не изгуби нито един двубой.

Но сър Джордж го откри по време на една победна вечеря във Фландрия, когато здраво се бе напил. Там го бе информирал за нареждането на краля да остане жив и да намери начин да опази крайниците си невредими. Маклаклън бе заявил, че желае да отиде в Шотландия.

На сутринта, вече изтрезнял, бе потеглил към брулените от вятъра каменисти поля, които баща му бе наричал свои.

Бе се завърнал с радост у дома и това се бе оказало странно преживяване. Нямаше друго място по света, което да обича повече от тези скали и камънаци, където все пак упорито растеше толкова много трева, в толкова много цветове, а вятърът за минути ставаше ту студен, ту топъл. Обичаше суровата красота. Беше отсъствал дълго и нямаше представа колко му е липсвало всичко това. Беше тръгнал оттук като малко момче, а се връщаше вече като мъж. Колко много неща му се искаше да направи! Къщата на рода Маклаклън, която някога му се бе струвала голяма и хубава, вече се рушеше. Доведе зидари, за да я разширят и ремонтират, купи още овце, привлече още занаятчии в селото. Зае се с всичко това със страст, като опитваше да забрави чумата, кралския двор, смъртта на Джоана, годежа си с Даниел. Уреждаше спорове в клана, обучаваше младежи да боравят с оръжие, работеше здраво върху собствената си сила и умения, тъй като знаеше, че няма да остане завинаги тук. Това просто бе период на изчакване, макар да нямаше представа какво точно очаква.

Известно време тъна в мъка по Джоана, но в крайна сметка си призна, че част от мъката се дължи на чувството му за вина. Многократно бе вземал решение, че е дошъл моментът да се оженят, но все бе отлагал. С радост бе станал неин любовник, но не бе бързал да се обвърже. Беше я обичал, но не достатъчно.

Времето му помогна да си прости. Тя самата би му простила, беше убеден в това. Всъщност Джоана явно го бе разбирала по-добре, отколкото се бе разбирал той самият. Месеци наред я оплаква сред пълно въздържание. Но даже след като се помири със себе си и започна да се среща с любовници, откри, че никой не може да уталожи безпокойството му. И една нощ в топлата уютна къща на овдовялата дъщеря на златаря си даде сметка, че се взира в пламъците и се пита какво му липсва. Огънят играеше и сменяше цветовете си — синьо, червено, зелено. Намръщи се. Защото за свое изумление откри, че зелените пламъчета му напомнят за Даниел, за необикновените й очи.

Не че досега не се бе сещал за нея. Често си мислеше за своята годеница. Беше приел заповедта на краля да се свърже с нея поради две причини. Първо, тогава за него действително нямаше никакво значение дали ще се сгоди за вещица, или за глиган, след като не можеше да се ожени за Джоана. И второ, Даниел не му беше безразлична. Не разбираше съвсем чувствата си към нея, но през цялото време бе копнял да я натупа и същевременно й се бе възхищавал. Сред ужаса на чумата тя се бе държала мъдро и състрадателно. Не можеше да забрави как, докато изгаряше от треска, бе стояла неотлъчно до него. Беше се съгласил с годежа, за да й даде нещо в замяна — да й подари възможността да се върне в родното си място. Той самият изгаряше от желание да види своя дом. Така че я разбираше.

Независимо обаче къде се намираше, Ейдриън държеше здраво юздите на Авил, или поне така си мислеше. Главната му грижа бе да не й позволи да създава неприятности на Едуард. Информацията, която достигаше до него, я представяше като истински ангел — без да предизвиква английското владичество в Гаскония, тя се отнасяше към династията Валоа с такт и дипломатичност. Беше й писал няколко пъти, за да изрази надеждата си, че е добре и е щастлива. В отговорите си тя пък му пожелаваше да се наслаждава на престоя си на север. И, разбира се, се надяваше да остане там, където е.

Странно, но именно в притъмнялата стая в дома на овдовялата щерка на златаря някакви зелени отблясъци му напомняха за очите на Даниел. Сети се и за деня, в който й бе говорил за Леноре и й бе признал, че никога не е виждал друга толкова хубава жена…

Освен може би жената, в която щеше да се превърне Даниел. Не беше й го казал, разбира се. Тя и без това прекрасно си даваше сметка за властта, която упражнява над мъжете с красивата си усмивка. Всъщност той самият също не бе избягал от нейното обаяние. Тя го бе ядосвала и го бе карала да се смее. Гордостта й нямаше граници, твърдоглавието й бе пословично. В някои неща обаче великодушието й беше почти също толкова голямо.

Изведнъж, докато се намираше в леглото на младата вдовица, Маклаклън бе обхванат от копнеж да види Даниел.

— Ейдриън, прекрасни мой владетелю…

Щом чу шепота й, той се обърна, усети докосването й и се освободи от напрежението. Тя беше опитна любовница и изпълнена с желание да му достави удоволствие, но въпреки това Ейдриън изпита отново разочарование и неудовлетвореност. Нещо липсваше. Нещо, до което вече почти се бе докоснал.

Нещо, което копнееше да открие отново.

Мислеше си за това сега на хълма, докато и овцете, и козите, и животът отминаваха. Беше тук вече от доста време. Чумата, която му бе отнела Джоана, беше отминала преди пет години. Самият той си бе възвърнал силата и пъргавостта, бе говорил на родния си език, беше се сближил с краля и се бе превърнал в Маклаклън, главата на своя клан. И макар Шотландия и пограничните райони да бяха непрестанно нащрек, сега в тях царуваха мир и благоденствие. Не можеше да пренебрегва факта, че бе любимец на Едуард, който го бе направил един от двайсет и шестте учредители на Ордена на жартиерата3.

След годежа си с Даниел бе получил и всички обещани титли и богатства. Бе станал граф Гленуд и вече се нареждаше сред най-богатите мъже на Англия и Шотландия.

За всичко това беше задължен на краля и можеше да му се отплати само с вярна служба.

В този момент пред него изникна сър Джордж. Маклаклън дори примигна невярващо. Все така висок и с гордо изправен гръбнак, той седеше, гологлав и посивял, на гърба на едрия си дорест кон и се взираше надолу към него. Ейдриън скочи на крака и се усмихна. Наистина се радваше да види стария рицар.

— Нима англичаните воюват отново с шотландците? Или очите ме лъжат? Какво ви води толкова далеч на север?

— Вие, буйни ми момко! Нима се погребахте толкова дълбоко сред камънаците и овцете, та забравихте света?

— Това е светът, който харесвам! Но заповядайте у дома, за да опитате моя ейл… и да ми разкажете за вашия свят!

Сър Джордж беше придружаван от група воини. Маклаклън каза на хората си да се погрижат за тях и да им осигурят храна и подслон за през нощта, после заведе госта в голямата зала. В началото разговорът се точеше мудно. След като приключиха с вечерята, се настаниха пред огъня с чаша питие в ръка. Джордж се огледа и въздъхна дълбоко.

— Чудесно местенце, Ейдриън. Изглеждаш добре. Отпочинал. Силен и здрав. Дори по-силен отпреди. Тези диваци тук те поддържат в добра форма.

— Не забравяй, аз съм един от тези диваци, както ги наричаш, и именно от тях съм научил всичко за добрата форма.

Сър Джордж се усмихна и кимна, след което придоби сериозно изражение.

— Кралят има нужда от теб, Ейдриън! Срещу Нормандия и срещу французите. Иска Авил да бъде в сигурни ръце.

Маклаклън трепна и се приведе напред със смръщено чело.

— Авил е в сигурни ръце. Да не би да е възникнал някакъв нов проблем?

Гостът вдигна ръце.

— В Авил? Ти имаш хора там, нали така?

— Да. Дейлин, Ричард Хънтингтън, Джайлс Рийвс и други. Не са ми докладвали за нищо лошо.

— И няма нищо лошо. Авил е център на рицарството. Гъмжи от музиканти, поети и художници. Едно от най-големите желания на английските — както и на френските — рицари е да бъдат поканени в приемната на графинята. Сред тях има и роднини на династията Валоа.

— Каква опасност може да представлява момичето?

— Момичето? — Пратеникът се усмихна. — Прекалено дълго се криеш тук, драги ми млади земевладелецо! Лейди Даниел вече е истинска жена, при това вече минала подходящата за женитба възраст. Цяла Европа говори за нейната красота. Рицари и благородници от цяла Франция чукат на вратата й.

Ейдриън се изненада от гнева, който го заслепи.

— Какво искаш да кажеш? Че заговорничи с французите?

— Не, общува с рода си, както си й позволил и както е възпитано и благоприлично. Но тъй като крал Жан и нашият Едуард се готвят да кръстосат мечове, положението става опасно. Време е да влезеш в моя свят, Ейдриън.

Младият мъж се облегна назад, объркан от огъня, който го бе обзел. Нямаше търпение да отиде в Авил.

— Тръгваме на зазоряване!

— Добре. Уелският принц събира войски, за да отплава за Бордо и да потуши някакво въстание там. Той ще се зарадва като разбере, че си се върнал да служиш на краля. Но има още нещо…

— Какво е то?

— Носят се слухове, че…

— Да?

— Един млад благородник от двора на Валоа е особено чест гост на вашата дама. Някои смятат, че двамата усилено търсят начин да отхвърлят годежа й, за да се оженят.

Все едно че нещо избухна в главата му. Боже мили, какъв слепец, какъв глупак беше само! Може би преди пет години беше справедливо да възнагради Даниел със свобода. Но да позволи да мине толкова време, докато той самият тъне в самосъжаление, беше повече от глупаво. Едуард му се бе доверил, а той бе дал на графинята правото да бъде ухажвана от един французин и да се превърне в опасност за самия Едуард.

— Годежът няма да бъде отхвърлен!

Стана, приближи се ядосано до огъня и се вгледа в пламъците. Те бяха червеникави, златисти и… зеленикави. Не беше в състояние да проумее напълно яростта си. Какво всъщност бе очаквал от Даниел? Тя отчаяно бе искала да е свободна и винаги бе твърдяла, че е французойка. Някога той самият бе допринесъл за падането на Авил и тя не бе забравила и простила този факт. Напълно логично беше сега да е решила, че е влюбена в аристократ от династията Валоа.

Напълно логично!

Но той й беше подарил свободата и Авил с едно-единствено предупреждение — да не предава нито него, нито Едуард.

По дяволите, щеше да убие всеки мъж, който посмее да я докосне!

— И така? — сър Джордж беше видимо доволен. — Ако си решил, че е време за венчавката, бихме могли да изпратим…

— Не, сър Джордж, не. Аз не съм от хората, които си падат по церемониите, нито пък ми се иска да предупредя дамата — или нейния благородник — за предстоящото си посещение. Достатъчно дълго бяхме сгодени. Брачният обряд в нощта след моето пристигане би бил достатъчен. И тъй като имам намерение да ставам рано, сега ти пожелавам лека нощ.

Обърна се и остави госта. Кръвта му кипеше, когато заизкачва стълбите към покоите си на втория етаж. Щом влезе в стаята си, тръгна към прозореца, отвори го широко и почувства хладния нощен вятър върху лицето си. Дяволите да я вземат! Наистина много време беше минало. И въпреки това! Беше я предупредил да не го предава! За Бога, беше я предупредил!

Вече трябваше да вземе това, което си е негово.

Беше невероятно красив есенен ден. Слънцето грееше ярко и сипеше ярки отблясъци по повърхността на градинското езеро. Даниел седеше на каменния стол, забавляваше се с причудливите отражения и се смееше щастливо, докато Симон дьо Валоа, граф Монтжоа, подрънкваше по струните на своята лютня и правеше храбри опити да изпее любовна балада. Гласът му беше прекалено дълбок и прекалено дрезгав за нежната мелодия, така че след малко той също се разсмя и запя някаква по-пиперлива песен.

Днес й беше наистина хубаво. Беше сигурна, че английските и гасконските рицари на Едуард, които обитаваха дома й, са някъде наблизо и вероятно наблюдават от кулата. Въпреки това обаче имаше усещането, че си е подсигурила известно усамотение, а подобни моменти й бяха много мили.

Всъщност никога не се бе свивала от страх под зорките им погледи и винаги правеше това, което е решила, честно и дръзко.

А нито едно от нещата, които бе извършила, не я караше да се чувства виновна.

Светът наоколо я принуждаваше да действа така.

На север обстановката бе неспокойна. Граф Арманяк подклаждаше бунт в земите, за които Едуард претендираше. Графът действаше с благословията на крал Жан, решил категорично да прогони английското владичество от Франция. Даниел си даваше сметка, че настъпва краят на спокойните й години в имението. Мъжете, които сега се намираха в нейния замък, скоро щяха да се разпръснат към двата противоположни лагера.

А тя самата щеше да се озове по средата.

Но нали беше дала обещание на майка си, а обетът пред умиращ човек е свещено нещо.

Отдавна се беше върнала в Авил. Беше израснала и съзряла на това място. Сега го управляваше, и то доста добре. С гордост си припомняше как бе действала Леноре и се стараеше да бъде справедлива като нея. Животът си течеше обичайно. Понеделниците бяха посветени на счетоводството, вторниците — за контролиране на тренировките на мъжете в крепостта, средите — за организиране на правенето на сапун, свещи и други необходими неща. В четвъртъците разрешаваше спорове, в петъците посрещаше посетители — свещеници и поклонници, жонгльори, танцьори, музиканти и всякакви занаятчии. В съботите й докладваха за състоянието на припасите в крепостта и графството, а в неделя ходеше на литургия в параклиса и нареждаше на хората си да съблюдават Божия ден за почивка. Делникът се разнообразяваше от празниците. Понякога хората дори забравяха, че са християни, и издигаха майски дървета4 или танцуваха около огньове на открито.

През първите месеци след завръщането си у дома бе живяла в страх, че Ейдриън може да пристигне всеки момент и да започне да й диктува какво да прави. Но времето минаваше и тя си даде сметка, със странно натежало сърце, че като се изключеха редките му троснати послания, той съвсем бе забравил за нея. Тя, разбира се, се бе погрижила да не го притеснява за Авил. Тримата мъже, които бе изпратил да я държат под око, бяха очарователни. Дейлин й бе изключително верен. При тази мисъл на лицето й се появи усмивка. Ричард Хънтингтън бе само с около година по-голям от него, със светлосини очи, тяло на бик и готов да бъде запленен. Джайлс Рийвс бе строг стар шотландец, прав като стрела, плешив като мишелов и винаги нащрек. От самото начало си бе поставила за цел да пита за всичко. Просто се стараеше да получи желаните отговори. Тъй като доктор Кутен бе до нея, а на земята, която лесно можеше да бъде оспорвана от английския и френския крал, не бе трудно да възникне напрежение, Даниел се стараеше да обяснява нещата така, че в крайна сметка да стане нейното. Все пак графинята беше тя, затова не приемеше заповеди, но позволяваше да бъде съветвана. Жителите на Авил я слушаха и търсеха начин да й се харесат, а Даниел си мислеше, че винаги трябва да ги предпазва да не пострадат в проклетата игра на двамата крале. Защото тя беше отговорна за добруването на своите хора.

Наред с това Авил постепенно се прочу в Европа като средище на изкуствата. Графинята приемаше всякакви художници, музиканти, занаятчии и благородници, включително от рода Валоа. Беше правила компания на крал Жан и на престолонаследника Шарл. Симон, граф Монтжоа и неин далечен братовчед, беше дошъл веднъж да я посети заедно с Жан и скоро двамата се бяха сближили. Симон беше с шест години по-голям от нея и изключително красив: със светлосини очи, кестенява коса, слабо лице и лъчезарна усмивка. Беше трениран за боец, висок и слаб, но с изваяни мускули. Обичаше да се забавлява. Смееше се заедно с Даниел на клоуни и жонгльори, на кукловоди и певци, а в същото време я съветваше по въпросите на отбраната на крепостта. Тя самата бе изчела много за обсадата и защитата, твърдо решила да не позволи Авил някога да падне отново. Въпреки чумата, убила почти половината население на Европа, плодородните поля тук бяха давали богата реколта, а грижливото управление и работа подсигуряваха щедри дялове, така че имението бе забогатяло. Бе повикала зидари, които да построят втора стена около крепостта, за да предотвратят евентуалното изкопаване на тунел, довело до падането й преди почти двайсет години.

Понякога се питаше защо точно строи: за да пази Авил от френския или от английския крал? В някои случаи дори се чудеше, изпълнена с тревога, какво ли би казал Ейдриън за всичките й проекти и разходи. По закон той си оставаше неин настойник. Едуард очевидно е очаквал да предприемат следващата стъпка и да се оженят. Ейдриън обаче бе изгубил Джоана и, макар да бе чувала унизителни слухове за многобройните му любовни връзки, изглежда нямаше желание за брак. Или поне с нея. Сърцето му бе разбито. Очевидно бе говорил съвсем сериозно, когато каза, че се съгласява на този годеж единствено заради нейната свобода.

Но годежът бе факт и тъй като Ейдриън не се бе появил в продължение на пет години, графинята бе започнала да се пита как би могла да го разтури. Той явно не изпитваше никакъв интерес към нея. Беше сигурна, че я е забравил напълно, макар да не е забравил доходите, които му носи тяхната обвързаност.

Искаше й се и тя да може да го заличи от съзнанието си. Славата му обаче гърмеше в цяла Европа. Той се бе превърнал в страшилище за участниците в турнири и според мълвата не бе загубил нито един двубой. Джайлс му пишеше редовно и го осведомяваше за случилото се в Авил. Очевидно той получаваше повече писма от него, отколкото тя, тъй като от време на време казваше:

— Графът не би го одобрил. Поне така ми се струва.

В такъв случай тя трябваше да се усмихне и да обясни защо това, което е сторила, е било най-правилното, като в същото време вътрешно се бунтуваше, че графът изобщо нямаше да бъде граф, ако не бе сложил ръка върху нея самата и нейната собственост! Но всъщност всичко това не беше от значение, тъй като Ейдриън изобщо не се появяваше тук и тя живееше точно така както иска.

— Миледи, изглежда вниманието ви отлетя нанякъде. Пея най-упадъчните стихове, които може да си представи човек, а на вас дори не ви мигва окото! — обяви Симон.

Младата жена се усмихна и се облегна на каменната ограда.

— Упадъчни стихове? Колко жалко, Симон!

Той беше очарователен и й доставяше истинско удоволствие да флиртува с него. Непрекъснато се питаше какво ли е човек да бъде свободен… и влюбен. Истински влюбен.

Монтжоа остави лютнята и се отпусна до нея.

— Оплаквам факта — прошепна той, — че стиховете са единственото упадъчно нещо в мен!

— Симон…

— Обичам те, Даниел, — заяви той, вдигна ръката й и целуна леко опакото на дланта й.

„Започва се“ — помисли си графинята, но за случилото се можеше да вини само себе си, тъй като компанията на братовчед й й бе доставяла голямо удоволствие. Беше се привързала дълбоко към него — Симон пробуждаше както смеха, така и емоциите й. Но той искаше повече. Включително и Авил. Понякога й се струваше, че всъщност е доволна, задето е сгодена. Този факт я предпазваше от друго обвързване и това бе чудесно, защото й харесваше да управлява самостоятелно, а съпрузите обичаха да господстват над своите имения и съпруги.

— Даниел — продължи шепнешком младият мъж и се огледа, макар че бяха сами в градината, — с граф Арманяк предизвикахме бунтове чак до Лангедок дълбоко в Гаскония.

Младата жена притисна показалец към устните му.

— Не ми говори такива работи!

Той хвана отново ръката й.

— Даниел! Знаеш, че любовта и лоялността ми принадлежат на крал Жан и на французите.

— Знам също, че Едуард е силен и ти трябва да мълчиш.

— Наблизо няма никой. А аз ти имам пълно доверие. Не бих се поколебал да поверя дори живота си в твои ръце.

— Симон…

— Чуй ме! Обичам те, и то още от деня, в който се запознахме. Годежът ти е пълна подигравка. Крал Жан може да получи подкрепата на църквата и да го анулира.

— На какво основание?

— Аз не знам, но, повярвай ми, адвокатите и духовниците ще намерят нужното основание.

— Симон, това е опасно!

— Кажи само, че няма да ме предадеш!

— Никога няма да те предам!

В същия момент дочу стъпки.

— Даниел, моля те! Трябва да поговорим.

— Опасно е. Прекалено много рискуваш…

— Бих рискувал и живота си! Моля те! Умолявам те! Нека утре отидем на лов. Тогава ще можем да пришпорим конете напред и да останем малко насаме.

— Симон… — започна графинята, но Джайлс Рийвс избра точно този момент, за да се появи, както винаги със строг поглед и блестящо на слънцето голо теме.

— А, миледи! Ето ви.

„Сякаш не е знаел!“ — помисли си донякъде развеселено тя.

— О, Джайлс, трябвам ли ти за нещо?

— Да, миледи. Счетоводителят не е сигурен какво възнаграждение сме обещали на мечкаря, който снощи ни забавлява. Според него той иска да ни ограби и затова се налага вие да разрешите въпроса.

— Добре!

Даниел тутакси се изправи. Симон също стана, пое дланта й в ръката си, поклони се и я целуна. Рийвс като че ли щеше да се пръсне всеки момент, макар че в кавалерското отношение на Симон нямаше нищо нередно. Той беше член на Ордена на звездата на крал Жан, френския еквивалент на английския Орден на жартиерата.

— Отивам да пояздя днес следобед, миледи — обяви Монтжоа. — Но очаквам с нетърпение да приема поканата ви за утре сутрин.

— Покана ли, сър? — осведоми се подозрително Джайлс.

— За лов — чу се да обяснява припряно графинята. — В гората отвъд реката има много дивеч. Симон тъкмо ми казваше, че било пълно с елени.

Рийвс се намръщи.

— Уловът наистина е богат, миледи! Но вие сте наясно, че проклетият граф Арманяк нахлува все по-навътре и по-навътре! Хората вече изпадат в ужас. Така че малката ловна група може да се стори някому лесна плячка.

— Ех, Джайлс! Кой би се осмелил да ми създава неприятности? Никой не би ми навредил, нито англичанин, нито французин, тъй като съм роднина на династията Валоа. — Докосна с усмивка бузата му. — Симон, до утре.

Монтжоа се поклони и я остави в компанията на Джайлс.

— Този човек ще създаде неприятности — обяви шотландецът.

— Джайлс! Той е истински рицар, член на Ордена на звездата!

— Французите имитират всячески негово английско величество Едуард — заяви с презрение възрастният мъж.

Даниел се усмихна.

— Джайлс, французите пък отвръщат, че Орденът на жартиерата носи това име само защото любовницата на Едуард, графиня Солсбъри, си губи жартиерите, докато танцува. Е? Явно злото спохожда онзи, който мисли за него!

— Граф Гленуд е член на този изключително благороден орден, миледи! Той поставя честта на първо място и се грижи за обеднели рицари, които вече не могат да се издържат сами!

— Колко благородно наистина! — съгласи се младата жена, опитвайки да скрие усмивката си.

Сам крал Едуард бе член на създадения от него орден. И тя не можеше да си обясни какво чувство за благородство го бе накарало да основе Ордена на жартиерата, след като си имаше толкова мила, вярна и благородна кралица!

— Прекалено дълго вече отсъствате от дома си, миледи — промълви тъжно шотландецът.

Даниел понечи да отвърне, че тук е нейният дом, но се разколеба. Понякога животът беше безкрайно странен. Случваше й се да копнее да се върне в Гаристън, да види отново сър Такъри, да стисне старите му ръце, да поседи с него край огъня.

— Може би понякога Англия ми липсва — изрече тя и се усмихна. — Но животът ни тук е хубав, нали?

— Миледи, струва ми се, че не разбирате какво точно става. Граф Арманяк се бунтува открито. Крал Жан твърди, че той действал на своя глава, но всички знаем, че всъщност го прави в името на френския владетел!

— Претендент?

Рийвс изсумтя.

— Мъжете, предвождани от него, се държат като езичници!

— Всички мъже се държат като езичници, когато са на война.

— Те палят къщите, колят мъжете, присвояват си жените.

— Джайлс, отивам на лов с неколцина от най-добре обучените воини в страната. Авил е по-силен от когато и да било и със сигурност би удържал на напора на Арманяк… ако изобщо се осмели да се изпречи насреща ми! Нищо лошо няма да ми се случи, Джайлс, обещавам ти!

Целуна го по бузата и се отдалечи забързано.

Усмихна се на себе си, докато вървеше към голямата зала. Винаги намираше дипломатичния начин да постигне това, което си е наумила. Не желаеше да нарани сър Джайлс.

Но тя беше графинята тук.

И възнамеряваше достойно да управлява имението.

Странен трепет обаче премина по гръбнака й за миг. Интересно каква ли бе причината за този внезапен страх? Рийвс явно я бе притеснил. Никой обаче не би се осмелил да й устройва засади. Утре трябваше да отиде на лов, за да разбере с какво точно се е захванал Симон, и след това да се постарае да го убеди да не се излага на опасност. Не знаеше какви точно са чувствата й към него, но най-малкото й беше приятел и тя не искаше той да пострада.

Вятърът промени посоката си и гората зашумя. Даниел се огледа. Стори й се, че светът отново се променя, че трябва да се пази от…

От? Нещо.

Изсмя се нервно на глас, вдигна брадичка и се опита да се наслади на ветреца.

Времето беше чудесно. Домът й беше прекрасен.

Усмихна се и забърза отново към голямата зала.

Глава 11

В действителност нямаше никакъв проблем със счетоводителя. Джайлс просто бе решил, че Даниел прекарва прекалено много време с красивия млад французин. Графинята прекоси голямата зала и се запъти към господарските покои. Влезе в стаята си и затвори вратата зад себе си. Това някога бе стаята на Леноре. Почти нищо не бе променено след смъртта й. Огромното легло с балдахин и гоблените по стените си бяха същите. Мебелировката се допълваше от столовете и килимите пред огъня, шкафа със сервизи и работната маса. Когато се бе върнала от Гаристън, Даниел бе поискала да й направят и малка тоалетка, чието изключително скъпо огледало бе в красива рамка с богата дърворезба. На масичката край леглото бяха наредени книги, странна смесица от различни жанрове. Графинята обичаше романтичните разкази за велики дела, прехласваше се от историята, строителството, оръжейното дело, конете и животновъдството.

Сега обаче Даниел прекоси стаята, настани се върху леглото си и си избра книга със стихове, посветени на нещастната любов.

Тогава на вратата се почука леко и тя чу името си. Беше Монтейн. Отвори й с усмивка, която обаче тутакси изчезна при вида на тревожно смръщеното лице на вярната й приятелка.

— Какво има?

— Джайлс ми каза, че утре ще ходиш на езда.

Графинята повдигна вежда.

— Монтейн, аз съм превъзходна ездачка.

— Наистина се притеснявам. Тези чести нападения в Гаскония… така наречените благородни рицари под знамето на графа най-жестоко изнасилват жени, пребиват и колят мъже.

— Слухове! Не мога да повярвам, че се държат така брутално. Във всеки случай не биха посмели да атакуват Авил, а ако все пак го направят, крепостта сега е в състояние да издържи напора на огромна сила.

— Даниел, точно за това става дума. Крепостта е защитена. Затова и трябва да останеш вътре в нея!

— Аз ще бъда в компанията на обучени рицари…

— И на Симон! — изсъска Монтейн.

— Дълбоко съм покрусена, че ми имаш толкова малко вяра!

— Ти си милосърдна, справедлива и мъдра. Родителите ти щяха да бъдат горди…

— Благодаря!

— Но просто не си даваш сметка…

— За какво?

— Че Авил е невероятна плячка.

— Монтейн, нали не…

— Моля те, изслушай ме! Знаеш какво движи света. Дори да беше полуизгнила свадлива осемдесетгодишна старица, мъжете пак щяха да искат ръката ти заради твоите богатства.

— Аз съм сгодена, не забравяй!

Вярната компаньонка изсумтя презрително.

— Не съм забравила. Въпросът е ти дали си го спомняш? А домогващите се към земите ти мъже могат да намерят начин да сложат край на годежа. Трябва да бъдеш много внимателна.

— Просто отивам на лов с един добър приятел, с когото ще съм в безопасност.

Монтейн се обърна тъжно. Тялото й потрепери.

— Костите чак ме болят от страшни предчувствия!

В отговор графинята се усмихна до уши. Но когато остана сама, осъзна, че също трепери, затова наметна топла дреха, приближи се до огъня и сложи няколко цепеници. Пламъците лумнаха, Треперенето обаче остана.

Не взеха ловни птици със себе си, тъй като бяха въоръжени с лъкове и стрели и възнамеряваха да преследват елен или мечка. Денят беше хубав като предишния и яркото слънце препускаше по ведрото синьо небе. Групата се състоеше от десет човека, тъй като Джайлс предупреди, че може да попаднат в опасна ситуация.

Докато препускаше из полята, Даниел не усети никаква заплаха. Звезда, която вече беше почти двайсетгодишна, си оставаше прекрасен кон, все така пъргав и подвижен. Тежкият боен жребец на Симон беше по-бавен, а графинята винаги бе обичала надбягванията… и победите. Скоро двамата се отделиха и спряха при една закътана поляна, от която целият свят изглеждаше зелен.

— Прекрасно е, нали?

Симон обаче не беше особено щастлив, че му е било необходимо толкова време, за да я настигне, и не споделяше ведрото й настроение.

— Даниел, трябва да поговорим!

— Да, Симон, нека поговорим. Тревожа се! Знаеш, че съм много привързана към теб. Но…

— Чуй ме, миледи. Жан е добър крал и добър човек. Тук го обичат много. Едуард е предателско копеле, което все протяга ръце към Франция!

— Към собствените си земи! — промълви младата жена и сама се изненада, че защитава англичанина.

— Жан ще се погрижи Едуард да бъде прогонен. Ах, миледи! Не се полъгвай. Френският крал те обича така, както неговият баща обичаше майка ти. Той ти е роднина. Разкъсай веригите, които те привързват към недостойния неприятел! — Гласът му дрезгавееше и потрепваше. — Имай предвид, миледи, че никой мъж не те обича повече от мен!

Сърцето й като че ли заседна в гърлото — толкова буйно и страстно бе изрекъл тези думи. Симон наистина беше очарователен, искрен, любезен.

Даниел затвори очи. Страхуваше се, но не за себе си. Страхуваше се, че отново идва война и че ще умрат още хора.

— Симон! Аз познавам крал Едуард. Не подценявай нито силата му, нито решимостта му.

— Даваш ли си сметка, че си част от неговата сила? Авил обаче е твой, тези хора са твои! Накъдето те поведе сърцето, Авил ще те последва!

— Симон…

— Даниел, аз не търся нищо от теб. Аз съм богат човек, с титли. Ще те обичам през целия си живот.

— Симон, ти си ми скъп. Възхищавам ти се, приятно ми е в твоята компания, ти си ми най-добрият приятел. Но трябва да мисля…

— Мисли със сърцето си! И запомни следното — никога не бих ти сторил нищо лошо, но времето намалява…

— Даниел!

Стресната, тя изви Звезда навреме, за да види препускащия към нея Дейлин.

— Приближават въоръжени конници и се насочват право към нас. Миледи, веднага препуснете към Авил с всичка сила, сякаш от това зависи животът ви!

— Ездачи? Откъде? — Графинята побърза да насочи кобилата към края на горичката.

И тогава видя какво имаше предвид Дейлин.

От хълма се спускаха десетина конници. Земята като че ли потреперваше под тях. Носеха обикновени туники и мантии върху доспехите си. Нямаха гербове, нито знамена.

— Даниел, умолявам те! — извика Дейлин. — Ти непременно трябва да се спасиш!

— Аз ще яздя с миледи и ще я защитавам с живота си! — възкликна Симон. — Даниел, хайде!

Младата жена се колебаеше. Ако тръгнеше сега, щеше да остави хората си, които не бяха и наполовина така добре въоръжени, да се изправят пред странните конници.

— Върви! — изкрещя Симон и удари рязко Звезда по хълбока, с което я накара да се вдигне на задните си крака и да се спусне диво напред.

Даниел се прилепи към шията й, защото тя буквално полетя из полето. Конниците я видяха и се насочиха към нея. В последния момент обаче забеляза, че от хълма се спуска втора група воини, която следва първата по петите.

Сръга здраво Звезда. Земята трепереше и трещеше под копитата й. Зад гърба си чуваше викове и оглушителен трясък от стомана — очевидно нейните хора бяха побързали да препречат пътя на нападателите. Тогава се огледа, но не видя никъде Симон.

Сърцето й като че ли спря. Дръпна юздите и обърна кобилата, за да го потърси. Страхуваше се, че е ранен и сега лежи някъде, а може би умира. Рицарите и тежковъоръжените конници се биеха на около триста метра зад нея.

„Някой го е настигнал!“ — помисли си Даниел и сърцето й се сви от страх. Напомни си, че е смел и добре трениран рицар и най-вероятно би се справил с когото и да било.

Тогава установи, че част от ездачите са забелязали спирането й. Ставаше наистина опасно. Спусна се отново към гората, но видя, че трима се отделят от битката, за да я последват.

Реши, че няма да позволи да бъде хваната от тези отрепки особено когато толкова добри хора се биеха, за да й спасят живота. Носеше се по горската пътека, без да обръща внимание на шибащите я клони. Пътеката обаче се стесняваше. Забави темпо. Почти не смееше да диша.

Вече я настигаха. Остана неподвижна. Сърцето й биеше лудо.

Ослуша се.

Някой се приближаваше отляво, друг — отдясно. Ако не мърдаше и не вдигаше шум, щяха да я отминат, без да я забележат в полумрака.

И тогава Звезда кихна. Звукът й се стори като експлозия.

Отчаяна, младата жена се плъзна от гърба на животното и се втурна към гъсталака. Бяга, докато остана без дъх. Тогава спря с усещането, че дробовете й горят.

Двамата конници се бяха срещнали, но очевидно не я преследваха заедно. Изуми се, когато чу викове, сумтене и трясък на стомана. Някой явно я защитаваше и й даваше време да се шмугне по-дълбоко в гората.

Тръгна отново по пътеката със съзнанието, че няма да може да бяга още дълго. Внезапно се озова на някаква полянка, сред която се издигаше къщичка. Сърцето й думкаше в гърдите. Постройката бе порутена, тъмна и празна. Вратата се полюляваше на пантите.

Погледна назад. Чу шумолене. Ослуша се. Шумоленето продължаваше.

Хукна към къщичката.

Вътре бе тъмно като в рог. Облегна се на стената и примигна, за да привикне към тъмнината. Огнището отдавна беше изстинало, а леглото — прогнило. Направи предпазливо една стъпка и спря. Сърцето й се разтупка отново, когато чу изцъркване на мишка. Преглътна с усилие. В този момент дъхът й секна и тя се хвърли на земята.

Вътре имаше някой. Някой, който бе влязъл предпазливо и безшумно.

Колко ли щеше да мине, преди да я открие?

Носеше малък ловджийски нож в тънка ножница на прасеца. Напипа го. Не беше кой знае каква защита срещу въоръжен рицар, защото трябваше да бъде съвсем близо, за да го използва.

А и можеха да й го отнемат много лесно.

Както лежеше на пода, забеляза земеделските сечива, подредени край стената. Имаше лопата, брадва, коса. С последната нямаше да успее да направи нищо, тъй като беше прекалено дълга за това тясно пространство, но брадвата беше обещаваща. От доста време вече не бе хващала оръжие, обаче сега наистина се намираше в опасност.

Чуваше дишане. И бавните тежки удари на нечие сърце. Преследвачът съвсем се беше приближил.

Само след секунди щеше да се натъкне на нея.

Даниел се пресегна към брадвата, обви пръсти около дръжката. И зачака. Стъпките се чуха иззад ъгъла. Имаше само един шанс.

Скочи, извика и се хвърли напред.

В мрака успя да види само някаква висока фигура. Той беше пъргав и ловък, тъй като светкавично избегна смъртоносния удар. Блесна острието на меч и се стовари върху брадвата със сила, която я изби от ръцете й. В първия миг, изумена, младата жена не успя да помръдне, но след това, без да губи повече време, скочи на леглото, приземи се отсреща и буквално полетя към вратата. Озова се отново сред зелената прохлада на горичката. И тогава го усети зад гърба си. Пръстите му се вкопчиха в рамото й.

Тя изпищя и побягна, но пръстите здраво държаха туниката й. Даниел изгуби равновесие и падна. Заровила лице в гъстата трева, измъкна пъргаво малкия нож от калъфа. Беше готова.

Извика и насочи ножа към гърлото на мъжа, като се молеше да улучи където трябва. Но така и не го достигна — ръката в ръкавица пресрещна удара, а хватката на пръстите заплашваше да строши китката й.

Ножът се изплъзна от дланта й. Чак тогава двамата се взряха един в друг.

Носеше ризница, а върху нея туника с избродиран герб.

Лъв и три леопарда.

Нападателят носеше и шлем, но успя да види очите му. Златни! Никога нямаше да ги забрави! Сега те я съзерцаваха с предупредителен блясък. Излъчваха невероятна мощ. И страст.

В следващия миг китката й бе освободена. Мъжът вдигна ръка, за да си свали шлема. Гъстите червеникави коси, мокри от пот, се разпиляха около лицето. Лице с бронзов загар, сурово и красиво. Около очите вече се забелязваха дребни бръчици. Пълните устни бяха стиснати и образуваха мрачна линия. Даниел усети, че започва да трепери — от погледа, от докосването.

— Маклаклън!

— Точно така, миледи! — Гласът му бе дълбок и груб. — Кога се сети за името ми — преди или след като опита да ми прережеш гърлото?

Дланта й политна инстинктивно към бузата му, но той я хвана, преди да успее да го удари, и сплете пръстите си с нейните.

— Как смееш? — извика графинята с треперещ глас. — Можеше да се обадиш, да изречеш името ми… или своето име…

Не довърши мисълта си. Опитваше се да си поеме въздух. Боже мили, сърцето й продължаваше бясно да препуска.

— Аз извиках името ти — увери я Ейдриън.

Тя поклати глава. Не беше чула нищо. Боже милостиви, от колко време само не го беше виждала! Някога го бе чувствала като свой неприятел. Той обаче вече не беше противника, с когото бе готова да се бие, а някакъв силен непознат. И знаеше, че не може да очаква от него милост, ако я смята за виновна.

Присви очи.

— Ако си извикал името ми, то аз не съм го чула. Бях уплашена до смърт. Не съм очаквала да те видя. Как се озова тук? Атакуваха ни бунтовници. Знам, че…

— Ние яздехме след тях, миледи! — Все така не отделяше очите си от лицето й.

Те излъчваха топлина. Изучаваше я, сякаш бе някакво ново оръжие, или картина, или гоблен.

И тогава Даниел си даде сметка, че макар лицето му сега да бе по-слабо и изопнато, той не се бе променил много от последната им среща. За разлика от нея самата.

Усети, че затреперва отново.

— Но в гората имаше някой друг…

— Един мъж те причакваше. Аз го разубедих.

— Дейлин? Симон? Останалите?

— Един е със счупена ръка, има няколко дребни наранявания, но всички са живи. Петима от бунтовниците са убити, останалите се разбягаха.

Графинята си отдъхна.

— Значи си пристигнал в най-подходящия момент, милорд.

— Не, миледи, пристигнах заради опасността, която заплашва английските владения тук. И която ти също би трябвало да си забелязала!

Обзе я гняв. Дори забрави, че лежи под него.

— Да не мислиш, че можеш да дойдеш тук и да започнеш да даваш нареждания! През всичките тези години бе напълно забравил за Авил и аз се справях изключително добре.

— До днес.

— Не беше чак толкова зле!

— Ти си проснатата по гръб, миледи.

— В такъв случай може би ще бъдеш така добър да ме пуснеш да стана?

Ейдриън замълча и тя чу как скръцна със зъби. Но все пак се изправи и й подаде ръка. Едва сега видя, че косата й е разчорлена и в нея са заплетени трески и трева. Богатите й обрамчени с кожа дрехи бяха разкъсани. Успя само да ги приглади с длани, за да възвърне цялото си достолепие.

— Все още съм смаяна, милорд. След всичкото това време да дойдеш точно днес! Не е възможно да си знаел, че ще се нуждая от помощ именно в този момент!

— Миледи, това наистина бе проява на Божията промисъл — отвърна той, все така без да отделя погледа си от нея.

Усети огъня на тези очи и внимателната преценка, на която я подлагаха. Почувства как въпреки волята й бузите й пламват. Топлина заля цялото й тяло.

— В такъв случай…

— Уви, миледи, дойдох да поема в свои ръце ръководството.

— На какво? — осведоми се предпазливо Даниел и присви очи.

Беше управлявала имението си много добре. Или поне така си бе мислила!

— На теб. И на Авил, разбира се.

— Но кралят трябва да е видял, че аз…

— Кралят ме изпрати.

Вбесена и обидена, тя отговори, без да помисли:

— Може би друг крал ще те върне!

Груби и глупави слова! Веднага й се прииска да си ги вземе обратно. Запита се къде й бе отишъл умът и как така този мъж бе успял да я лиши от него само за секунди.

Той повдигна вежди и изви леко устни.

— Не исках да кажа това — заяви тя, без да отделя погледа си от неговия.

— Може би — промълви Маклаклън. — А може би е дошло време да започнеш да се държиш по-внимателно, миледи. И може би аз самият сгреших, като ти разреших да дойдеш тук.

— Не съм направила нищо лошо!

Младият рицар продължи, сякаш не я е чул.

— Може би наистина пристигнах точно навреме.

— Може би… Може би не си желан тук!

— Да, но може би, миледи, ще промениш мнението си след тази нощ.

— Какво трябва да стане тази нощ? — попита предпазливо Даниел.

Той обаче не я чу и затова не отговори. Вече вървеше към големия боен кон, който го чакаше. Графинята се обърна и се загледа след него.

— Какво трябва да стане тази нощ?

Без да спре, Маклаклън отговори припряно, все така с гръб към нея.

— Да се оженим.

Светът сякаш се завъртя около нея. Но тя никога не припадаше, никога не губеше съзнание! Само веднъж в живота си се бе чувствала така. Отдавна. Когато…

Бе споменал за годежа им.

Но тогава Джоана бе умряла и неговото сърце бе разбито. А сега…

Той се бе върнал.

— Какво?

Този път Маклаклън се обърна.

— Даниел, сгодени сме вече от много години. Не може да си забравила. За годежа ни имаше причина, важна за Англия. Не може да отречеш, че ти дадох предостатъчно време за съзряване. Изглежда дори прекалено много. Нали не си очаквала да останем вечно сгодени?

Занемяла, графинята го съзерцаваше, бледа като платно.

Маклаклън изруга нетърпеливо под нос.

— Даниел, моментът настъпи. Тази нощ ще се венчаем.

— Да се венчаем! Тази нощ! Защото кралят го е заповядал! Заради удоволствието на краля…

— И моето — прекъсна я Ейдриън с леко закачлив тон и развеселена усмивчица на устните.

Тя се изненада, че той може да бъде развеселен при такава ситуация… и да не се противопоставя на идеята за истински брак. Стоеше с ръце на кръста, истински вбесена. Дошъл да поеме в свои ръце ръководството. Та тя не означаваше нищо за него. Нищо повече от една хубава играчка.

А се бе справила наистина добре! Ценеше своята независимост и власт. Да поеме управлението на Авил и на неговата графиня! Както изглежда кралят бе заповядал и съвестният граф бе скочил да изпълни нареждането!

Тръгна припряно и ядосано успоредно с Маклаклън и бойния му кон, сигурна, че ще открие Звезда някъде из гората.

— Казваш да се венчаем тази нощ! На куково лято!

Внезапно усети тежката му ръка върху рамото си и преди да разбере какво става, той я обърна с лице към себе си. После я вдигна от земята, сякаш беше перце, и я постави върху жребеца.

Златните очи блеснаха насреща й.

— Ще се венчаем, миледи, заради кралското и моето удоволствие. Тази нощ ще има женитба, кълна се!

— Не ме заплашвай, Ейдриън! — процеди през зъби тя.

Младият мъж поклати глава. Веселите искрици бяха изчезнали от погледа му. Слабото, сурово и красиво лице имаше напълно сериозно изражение.

— Не е заплаха, Даниел. А обет. И, уверявам те, графиньо, аз съм верен на обетите си.

Преди да успее да се възпротиви, той скочи зад нея и ръцете му я обгърнаха.

И изведнъж сякаш в тялото й избухна огън.

Глава 12

Ейдриън беше дошъл с дванайсет човека — шестима рицари и техните оръженосци. На Даниел й направи впечатление, че всички те бяха добре въоръжени и с хубави коне.

Явно бяха опитни мъже, готови за бой.

Едни носеха семпли туники, а други, в това число и Маклаклън, имаха изобразен герб върху тях. Този път Ейдриън бе дошъл на гърба на Джон, огромен дорест кон, с украсени с пера букаи и дълга грива. Животното, подобно на ездача, също беше готово за война — метална ризница покриваше широките му гърди и хълбоци, а върху муцуната му бе поставена тясна пластина с дупки за очите. Гербът на Ейдриън, лъвът с леопардите, бе изобразен от двете страни на екипировката — яркочервено върху златен фон.

Отправиха се към Авил. Другите вече се бяха прибрали. Часовите извикаха, че графинята и владетелят Маклаклън се връщат. Последваха радостни възгласи и младата жена се изчерви при мисълта, че всичко това сега ставаше само защото бе пренебрегнала законите на безопасността.

Щом влязоха в двора, Ейдриън скочи на земята, протегна ръце и я свали от седлото. След това се обърна и прегърна Дейлин, който го приветства ентусиазирано. Сър Джайлс бе следващият. В това време Даниел стоеше неподвижно, а ветрецът рошеше косите й. Приветствията продължаваха — последваха доктор Кутен, лейди Жанет и дори Монтейн, която се изчерви, щастлива от пристигането на шотландеца. Нейните хора от Авил с радост аплодираха и него, и неговите спътници, оказали светкавична и неоценима помощ при нападението.

Изведнъж й се стори, че някой я наблюдава, затова се обърна. Симон стоеше на известно разстояние от нея, до коня си, и я съзерцаваше с пълен с болка и тревога поглед, от който я заболя сърцето. Опита да му се усмихне окуражаващо, но усмивката се стопи и остана без дъх отново, когато откри, че Ейдриън също се е вторачил в нея. Той слушаше един от своите хора, но тъй като бе доста по-висок от него, не му беше трудно да я наблюдава над главата му.

— Дейлин, Джайлс… доктор Кутен, ако обичате — имам нужда от вас. Да се срещнем в голямата зала — обяви младият мъж, все така без да я изпуска от очи. — Миледи! Ще бъдеш ли така добра да се погрижиш за настаняването и прехраната на моите хора и техните коне? Пътували сме дълго.

След това се обърна с гръб към нея, като остави жребеца си на един от конярите, и се отправи към вратите на голямата зала. Дейлин, Джайлс и доктор Кутен го последваха. „Откъде е толкова сигурен къде отива?“ — помисли си изумена графинята.

И тогава се сети, че вече бе идвал тук. И познаваше Авил. Беше влязъл през онзи тунел под стените на крепостта и така бе помогнал на крал Едуард да я превземе въпреки яростната защита на Леноре.

Макар да кипеше вътрешно, младата жена се обърна и се усмихна на мъжете, които, свалили шлемовете си, чакаха търпеливо в двора.

— Добре дошли в Авил — приветства ги с привидно безгрижие тя и погледна към сър Рагнър. — Бихте ли ги настанили по стаите в северното крило? А аз ще се погрижа за голямата зала.

Още щом влезе, някой изникна от потъналата в мрак ниша и застана насреща й. Това бе Симон, с посивяло и изопнато лице.

— Какво става тук? Как така Маклаклън се озова точно днес в Авил?

— И аз самата все още не знам. — Тъй като той самият в момента също бе в залата и можеше да я чуе, Даниел зашепна: — Дошъл е с принц Едуард заради вълненията тук.

— Любов моя, трябва да поговорим!

— Не сега!

Все още бе силно изнервена от пристигането на Ейдриън и се страхуваше за Симон особено ако той имаше нещо общо с бунтовниците, причинили толкова неприятности и щети във владенията на английския крал.

— Кога?

— По-късно.

— Тази нощ! — обяви той и потъна отново в мрака, от който бе изплувал.

Даниел влезе в голямата зала и видя Маклаклън край огнището. Беше свалил горната туника и ризницата. Отдолу носеше семпла ленена риза, прилепващи по тялото панталони и високи до коленете меки кожени ботуши. Погледът му на мига падна върху нея, което я накара да мисли, че я е чул да си шепне със Симон в коридора. Рем бе донесъл вино и подноси с хляб, сирене и сушено месо. Без да сваля очи от нея, Ейдриън вдигна чашата в ръката си и заговори непринудено.

— Господа, а сега ако обичате да се погрижим за нещата така, както се договорихме…

Джайлс скочи от мястото си край масата. Дейлин, който също съзерцаваше Даниел, го последва. Доктор Кутен се поклони на Маклаклън, а след това и на графинята.

— Отивам да видя ранените — обяви той и излезе заедно с другите двама.

Почувства се неловко, когато се озова сама с Ейдриън. Огромната зала изведнъж й се стори тясна.

Погледът му отново се впи в лицето й. Цветът на очите му наподобяваше пламъците в огнището и това я изнерви още повече.

— Измина много време… — промълви най-сетне той.

— Наистина. Много време.

— Все още ли си решена да водиш война с мен?

Тръгна към нея и тя заобиколи голямата маса, така че да се озове помежду им.

— Както изглежда французи и англичани са непрекъснато във война.

— Тук е английска територия.

— Това твърдение май също винаги е било предмет на спор.

— Точно по този въпрос спор няма. Но съм съгласен, че французи и англичани воюват непрекъснато. Ти обаче, миледи, водиш битка срещу мен. Я да видим дали си спомням. Черен пипер във виното. Мед в ботушите. Разхлабено седло, което едва не ме уби.

— Не съм разхлабвала седлото.

Очевидно той все още не й вярваше.

— И стоях до теб, когато едва не умря от чума.

— Не съм забравил. Аз плащам…

— Да, ти плащаш дълговете си.

— Точно това направих и в този случай. Но, едва пристигнах и както изглежда вече си готова за бой.

— Наистина, милорд, едва пристигна. Ходи къде ли не. А през това време аз стоях тук. Грижих се за тези хора, работих за доброто на крепостта и цял Авил. А ти изведнъж се появяваш и влизаш така, сякаш си управлявал имението през целия си живот. И раздаваш заповеди и нареждания!

Маклаклън спря край масата и напълни отново чашата си с вино.

— Изпускаш нещо. Появих се, спасих те от банда негодници и едва тогава започнах да командвам, миледи.

— Едва ли щеше да ми се случи кой знае какво!

— Бъди сигурна, тези главорези щяха да убият всичките ти придружители, за да си подсигурят желаната награда. Това не те ли смущава?

— Това е моят дом! А ти го познаваш само защото някога си причинил падането на крепостта.

Маклаклън помълча малко. Наблюдаваше я. Когато заговори, тонът му бе убийствен.

— Аз съм господарят тук, миледи!

— Аз имам правото…

— А аз — кралската заповед.

— О, да! Кралят ти даде богатства и титли, а ти все още не си се оженил за мен, защото беше ангажиран другаде, но сега Едуард заповядва! Аз обаче може и да откажа да дам брачен обет.

— Но няма да откажеш.

— И защо?

— Тъй като имаме благословията на църквата, сгодени сме от години и не си направила нищо, за да разрушиш годежа.

— Но…

— Ще замъкна пред олтара завързана, ако се налага!

— Няма да го направиш!

— Ще го направя.

— Защото кралят така е наредил?

— Защото аз така реших, миледи.

— Разбира се, налага се. Ако искаш да останеш граф.

Усмихна се много бавно и извивката на устните му определено не издаваше нищо добро.

— Даниел, прекалено много неща не можеш да забравиш или простиш! Но, миледи, аз също имам памет! Номерцата ти навремето минаваха. Направи обаче нещо подобно сега и наистина ще има война.

Кръвта й кипна отново и тя опита да убеди сама себе си, че това се дължи на предизвикателството — как смееше да мисли, че може да се разпорежда с нея така леко? Огньовете обаче не се дължаха нито на предизвикателството, нито на възмущението. А на възможността да го наблюдава. Беше все така изумителен и неустоим. Даниел беше като омагьосана, копнееше да протегне длан и да докосне мускулестата ръка с бронзов загар и волевото лице. Ноктите му бяха дълбоко изрязани и чисти, пръстите — силни и дълги. Опита да си представи какво ли би било да усети тези ръце върху себе си и какво ли означава бракът. Светът се завъртя отново.

Нещо в нея обаче копнееше и за това, което Ейдриън не можеше да й даде. Това, което бе дал на Джоана и бе погребал с нея. Не желаеше силата, спокойствието и душата й да бъдат взети от мъж, който след това ще замине да служи отново на вечно воюващия си крал, за да се върне пак с претенции. Особено ако този мъж е Ейдриън. Не искаше да изпита ускоряването на пулса и мъките на ревността. Тя не беше притежание, което той можеше да използва, когато му скимне, а след това да я забрави, сякаш не е нищо повече от поставена върху полица скъпа вещ.

— Не желая да се омъжвам… за когото и да било!

— Колко странно! Из цяла Европа се носи слух, че се интересуваш от Симон, граф Монтжоа.

— Симон ми е далечен братовчед и добър приятел. Казах ти, не искам да се омъжвам.

— В такъв случай, миледи, страхувам се — тонът му й се стори уморен, — че ти — и съответно Авил и Гаристън — сте прекалено богата плячка за две воюващи нации.

— Ако двамата с краля просто ме оставите да…

— Политиците няма да те оставят на мира, Даниел. А иначе имаш право. Аз получих графската титла и бях направен господар на Гленуд въз основа на уверението, че в крайна сметка двамата с теб ще се оженим. Аз съм син на горд и благороден, но обеднял шотландски земевладелец и той ме научи да се боря за това, което е мое. Затова никога не отстъпвам.

— Аз не съм твоя.

— Моя си вече от няколко години.

— Когато се сгодихме, ти каза, че си се съгласил единствено защото си ми задължен. Тъй като Едуард заплаши в противен случай да ме омъжи за сър Андерсън. Каза още, че нашият годеж ще ме защити и от други неща, които кралят вероятно има наум. Ти сам ми даде свободата. Ако сега възнамеряваш да…

Маклаклън се разсмя.

— Ех, миледи! Виждам защо не си направила опит да сложиш край на годежа. Сметнала си, че смъртта на Джоана ме е лишила от разсъдък и аз ще позволя това положение да продължи безкрайно!

— Ти не постави времеви ограничения!

— Предложих ти години свобода. И ти ги получи. Свободата ти сега обаче притеснява много добри и верни на Едуард англичани и гасконци, тъй като се носят непрестанно смущаващи слухове за предстоящ брак между теб и твоя благороден французин.

Горещината, която усети на бузите си, я смути. Беше се привързала към Симон, но не беше извършила нищо нередно. Ядоса се още повече, защото червенината щеше да го убеди в несъществуващата й вина.

Бавно пое въздух, за да се въоръжи с търпение и да бъде в състояние да говори с достойнство.

— Ейдриън, ти сам няма да пожелаеш да се ожениш за мен, тъй като не мога да ти дам всички обещания, които би искал от една съпруга.

— Даниел, човек може да направи невероятно много неща, когато се налага.

— Непосредствено преди да умре майка ми, владетелю Маклаклън, ме помоли да обичам и почитам нейния крал. Аз й го обещах.

— Филип е мъртъв — заяви безцеремонно младият мъж, — а майка ти беше с английския крал, когато той ти стана кръстник. Тя се съгласи един ден Едуард да ти е настойник, следователно повери на него бъдещето ти. А сега той го поверява на мен.

— Майка ми вероятно не е имала избор. Както и да е, сър, аз дадох обет. Не желая да вредя на Едуард и не съм направила нищо лошо нито за него, нито за каузата му, кълна се. Но знай, че съм дала обет и няма да воювам срещу династията Валоа. Не мисли, че ще го наруша заради теб.

Маклаклън въздъхна, почти изчерпал търпението си.

— Крал Едуард беше първи братовчед на Филип, значи е по-близък роднина на сина му.

— В такъв случай би трябвало да уважава позицията на крал Жан.

— А ти би трябвало да си спомниш, че тези земи не принадлежат на крал Едуард в резултат на завоевания, а на наследство, което му е донесено преди почти две столетия чрез Елинор от Аквитания. Освен това, Даниел, ти даде още един обет. Пред мен. Да се оженим. Може ли изобщо да се вярва на думата ти? Или правиш всичко възможно, за да удържиш едно обещание и да нарушиш друго?

— Не опитвам да наруша никакво обещание!

— Значи ще се оженим тази нощ.

— Не съм готова да го направя!

— Тогава се подготви.

— Ейдриън, дяволите да те вземат! Станал си още по-арогантен, ако това изобщо е възможно!

— Само по-категоричен.

Графинята извика ядно, изумена и смутена от сълзите в очите си. Обърна се с гръб и се стресна така, че чак дъхът й секна, когато усети дланите му върху раменете си, тъй като не го бе чула да изминава разстоянието помежду им. Притесни се още повече, тъй като чу гласа му, дрезгав и дълбок, а топлият му дъх докосна ухото й.

— Даниел, съжалявам, че вестта те свари така неподготвена. Но ти със сигурност си знаела в сърцето си, че този ден ще дойде и че не мога да стоя вечно надалеч.

— Колко добре си се преструвал!

Трепереше и опитваше да си наложи да спре. Последните пет години сякаш се бяха заличили. Спомни си вечните им словесни битки, угасналия му поглед при вида на Джоана, нежността, която й бе предложил тогава, и как го бе докосвала, когато самият той бе на косъм от смъртта.

Не искаше да си припомня тези неща. Не искаше вълнението, което й причиняваше близостта му, не искаше да усеща плашещия огън, който той палеше с такава лекота у нея.

— По дяволите, Даниел! Не съм дошъл с намерението да ти причинявам болка…

— Тогава отложи венчавката! — извика умолително тя и се извъртя, за да застане с лице към него. — Дай ми време!

Ейдриън се взря продължително в очите й. Младата жена не смееше да диша. Все пак се надяваше, че той ще се съгласи. И тогава Маклаклън поклати бавно глава.

— Не мога да я отложа, Даниел.

Усети, че се смразява, тъй като въпросът очевидно бе приключен.

— Тогава…

— Какво? — Ейдриън присви очи.

— Ще ти дам обета си. Ще го направя ангелски, сър, без никакъв протест. Ако ми дадеш време… след това.

— Време след това ли? — повдигна вежди младият мъж.

Тя кимна, вбесена, че й е толкова трудно да говори, а той продължава да я измъчва. Караше я да изрече точните думи, след като със сигурност вече я бе разбрал.

— Никога… — започна Даниел и отново спря. Искаше да се държи достойно, но не можеше да откъсне очите си от неговите, затова сведе ресници. — Идеята за брак… — Пое си дълбоко въздух и опита отново. — За интимност… не ми е особено близка… Разбра ли… ме?

— О, определено.

Прииска й се да го срита. Смущението й очевидно го забавляваше. Явно нямаше да отстъпи.

— Дяволите да те… — извика яростно графинята, но натискът върху раменете й се увеличи.

Маклаклън вдигна брадичката й, за да я принуди да срещне погледа му.

— Добре, Даниел. Венчавката ще се състои тази нощ. Но ще ти дам време. Не обещавам колко, тъй като не съм сигурен колко мога да издържа.

В гласа му усети предупреждение. Но нямаше значение. Беше извоювала отстъпка и сега вече всяка минута й се струваше безценна.

Ейдриън действително познаваше Авил добре, въпреки че междувременно Даниел бе направила някои промени в нея.

Рем го заведе в една просторна стая, близо до господарските покои в края на коридора. Информираха го, че някога била детска. Младият мъж обаче беше сигурен, че оттогава в нея са отсядали множество гости. Беше интересно мебелирана, но нямаше почти никакви вещи на графинята, с изключение на колекцията от книги върху малката, украсена с дърворезба полица край леглото. Засега това щеше да бъде неговата стая. Сандъците с багажа бяха наредени покрай стената, пелерината му бе окачена, ризницата, рицарските ръкавици и шлемът лежаха на масата.

Ейдриън се настани пред буйния огън, доволен, че има възможност да пийне вино и да си отпочине. Беше яздил като луд насам и още го побиваха тръпки само при мисълта какво щеше да стане, ако бе пристигнал малко по-късно. Загубата на Авил щеше да бъде стратегическа и политическа катастрофа.

А загубата на Даниел…

Сви пръсти в юмрук и ги отпусна, опитвайки да освободи напрежението. Красивото момиче се бе превърнало в изкусителна и изумителна жена. Беше по-независима от всякога и бодлива като дива роза, но и страстна, горда и смела.

Вдигна чашата с виното и заговори тихо и откровено с огъня.

— Признавам, от всичко най-силно ме изкушава възможността да разсъблека дамата и да вкуся всеки сантиметър от пищното й тяло…

Без съмнение се бе превърнала в необикновена красавица. Беше усетил силата й да възбужда. Беше я виждал как флиртува с други мъже и ги докарва до готовност да скочат в огъня само при едно помръдване на малкия й пръст. Но не бе предполагал, че е възможно да се превърне в това невероятно създание, едновременно невинно в хубостта си и неустоимо чувствено. Очите й бяха като скъпоценни камъни, косата — пригладена и лъскава като гарваново крило. В живота си не бе виждал по-прелъстителна жена. Никога. Приличаше на майка си. Макар да бе още малък, когато бе призован да придружава Леноре до Лондон, той бе много впечатлен от нейната красота и елегантност. Даниел беше по-висока от нея, също така стройна, но с по-пищни форми. И далеч по-необуздана. У нея се усещаше някаква дискретна чувственост — нещо в очите, в гласа, в движенията… Нещо невероятно възбуждащо.

Облегна се назад. Беше пълен глупак. Спомни си за Джоана. Той й беше първият любовник, а тя на него — първата девица. Затова и беше още по-нежен и внимателен. Тя го желаеше и бе решена да се изправи срещу небето и ада, баща си и краля, за да бъде с него. Беше се заклела, че не е усетила почти никаква болка, защото е била изместена от трескавия копнеж да го има. Постепенно се бе помирил със смъртта й — бяха останали само хубавите спомени. Онова, което му причиняваше мъка, бе чувството за вина. Ако я беше обичал със същата страст и решителност, която му бе дарила тя, двамата можеха да се намират далеч от опустошенията на чумата. Макар че бяха на служба при краля и може би пак нямаше да имат възможност да променят хода на съдбата.

А сега Даниел искаше от него да чака. Никога!

Даде си сметка, че беше дошъл тук воден на първо място от чисто възмущение — да не позволи на никого да вземе това, което е негово. Сега, след като вече бе дошъл, щеше да се погрижи за сигурността на своите владения. Авил… и Даниел. Почти се плашеше от страстното си желание към нея.

Каква ирония! Жените винаги го бяха привличали и бе открил, че той също ги привлича. Затова бе истински шамар за гордостта му да разбере, че макар той самият да е полудял по графинята, тя не го иска.

А този Симон…

На вратата се почука. Бяха Дейлин, Джайлс и Ричард Хънтингтън. Сериозните им изражения показваха, че искат да говорят с него. Пусна ги, без да каже нищо.

— Открих човека, когото рани и остави в гората, Ейдриън — започна Ричард. — Доведох го тук.

— Дискретно ли?

— Да, дискретно. Сложих го в килията под далечната кула.

— Тежко ли е ранен? Ще оцелее ли?

— Доктор Кутен се занимава с раните му. Обещахме му за спасяването на живота му да се погрижи един от най-добрите лекари, ако ни разкаже честно всичко.

— Обещахте ли му също така и убежище в Англия?

Дейлин кимна.

— Да, Ейдриън, точно както ни инструктира, въпреки че това надали беше необходимо, тъй като той беше достатъчно уплашен след днешния си двубой с теб и мислеше, че имаме намерение да го довършим с всевъзможни мъчения.

— Прав ли бях?

Оръженосецът кимна.

— Така поне твърди. Били група от разбунтувалите се срещу Едуард войски и им било наредено да не посягат срещу Симон, граф Монтжоа. Казали им още да изпълняват неговите заповеди веднага щом хванат графиня д’Авил. Не трябвало да вземат други пленници.

— Да, милорд! — поклати тъжно глава старият Джайлс. — Имах лоши предчувствия. Но не съм предполагал, че младият Симон може да бъде замесен в заговор срещу графинята!

— Да го задържим ли?

Господарят му поклати глава.

— Той смята, че участниците в неуспелия заговор са или мъртви, или избягали. Не предполага, че го подозираме и може да опита отново да се добере до Даниел. Искам да знам дали крал Жан стои зад него, а бихме могли да го разберем само ако изчакаме. Нека стои тук като гост… и свидетел на церемонията тази нощ. Нужни са ни колкото се може повече свидетели!

— Да, владетелю Ейдриън! — извика оръженосецът му с внезапна страст. — Приятно ми е, сър, да ви служа отново!

— Възвърнал доброто си здраве. Отново устремен и хитър! — добави Ричард.

Маклаклън изви нагоре вежди и Хънтингтън отстъпи крачка назад.

— Простете! Понякога тук беше наистина дяволски трудно. Сред толкова много врагове да внимаваме за всяка дума и да не изпускаме от очи графинята…

— Да, нуждаехме се от вас — обади се Джайлс. — И от вашата добра кондиция.

Ейдриън се усмихна.

— Благодаря. Е, вече съм тук, и, приятели, ако страстта и гневът укрепват духа, значи със сигурност съм се възстановил. Благодаря ви за службата и за лоялността. А сега си почивайте и се забавлявайте. Тази вечер само ще се наслаждавате на храната и на празненството.

— Не трябва ли да наблюдаваме графинята, сър? Симон… — започна притеснен Дейлин.

— Не! Не и тази нощ, момчета.

— Но… — обади се Ричард.

— Ще наблюдавам лично аз — заяви Маклаклън.

Късно следобед вече бе изкъпан и облечен за вечерта. От цялото си военно снаряжение сложи само меча. Отиде да види лично затворника и да изслуша изповедта му. Увери отново ужасения човек, че няма да му се случи нищо лошо, ако е казал истината. Сега вече бе стопроцентово убеден, че Симон е участвал в планирането на нападението и е замислял да отвлече Даниел. Почти бе успял. При тази мисъл кръвта се смрази във вените му. Нямаше представа дали графинята е напълно невинна, или има своя дял в случилото се. Но днес следобед бе тичала като обсебена от бяс към къщичката и докато не знаеше кой е насреща й, се бе борила така отчаяно, сякаш се бе изправила срещу смъртен враг. Не беше изключено обаче, да е разбрала, че е той. Все пак винаги го бе смятала за свой неприятел…

Но откъде е могла да знае? Беше отсъствал прекалено дълго, в резултат на което тя бе разполагала много време със свободата си.

Беше уредил церемонията да се извърши в параклиса при залез слънце. Пухкавият отец Джоузеф бе гасконец и бе доведен тук от Едуард още когато Даниел бе заминала за Англия. Той бил все така верен до смърт на английския крал, поне според уверенията на Джайлс. Сред неговите хора имаше и един млад учен. Ейдриън беше сигурен, че той ще го предупреди, ако нещо в церемонията не е както трябва.

С тази мисъл в главата Маклаклън стигна до централната кула. Бе оставил голямата зала на суетнята на прислугата, която подготвяше нощния пир. Тръгна нагоре по стълбите. Поспря за момент пред стаята си заради пакета, изпратен от Джоан, съпругата на принц Едуард. Беше дар за булката — прозрачна бяла нощница от най-фина коприна. Надали щеше да се използва при дадените обстоятелства, но…

Прекоси разстоянието до нейната врата. Потънал в размисли, забрави да почука, а направо натисна дръжката и едва тогава я повика:

— Даниел…

Спря обаче рязко. Тя седеше в елегантната вана и очевидно се чувстваше много добре. Косата й вече бе измита, сресана и преметната през стената на ваната, така че почти достигаше бялата кожа, постлана на пода.

Появата му явно я скандализира, защото тя притисна припряно колене към гърдите си, а зелените й очи блеснаха като скъпоценни камъни насреща му.

— Никога не съм мислила, че Шотландия може да се мери с Гаскония по възпитание и добри маниери, но вярвах, че мъжете в целия християнски свят са достатъчно любезни да чукат, преди да влязат в нечия стая.

— Стаята е моя!

— Твоя?

— Моя! Позволявам ти обаче да я ползваш… засега.

Макар да бе обгърнала с ръце коленете си, Даниел не можеше да скрие дългите си елегантни крака и пълната гръд.

Маклаклън вече също съжаляваше, че не е почукал, защото усещаше болезнено напрежение в слабините и не можеше да се пребори с възбудата си.

На всичкото отгоре й бе обещал време…

— Ейдриън, моля те! Какво всъщност правиш тук? — При тези думи изпита перверзно удоволствие от факта, че тя е не по-малко изнервена от него.

Приближи се до леглото с богатия балдахин. Отвори кожената торба и извади красивата прозрачна дреха. Очите й светнаха при вида й, а дъхът й секна.

— Дар от Уелската принцеса Джоан, съпругата на Едуард, красивата девица от Кент — обясни лаконично младият мъж. След това хвърли върху леглото малко стъклено шишенце, пълно с някаква тъмна течност. — А това е подарък от мен.

— Какъв е той? — попита предпазливо тя.

— Кокоша кръв.

Даниел го изгледа неразбиращо.

— С която да изцапаш леглото, преди да се зазори.

Заля я ярка червенина. Изумрудените й очи и синьочерната красота на косата й изпъкнаха още по-ясно.

— Благодаря! — Успя все пак да го изрече почти безстрастно. — А сега, ако обичаш, милорд! Водата ми изстива.

Възнамеряваше да излезе. Но не успя. Вместо това се приближи до ваната и се отпусна на едно коляно край нея. Болезнената нужда да протегне ръка и да погали гладката й като слонова кост плът бе непоносима.

Болката в слабините го изгаряше. В името на Бога, ако не излезеше по-скоро…

— Ейдриън, излез! — Напрегнатото му изражение очевидно бе достатъчно явно предупреждение. — Моля те, излез!

Но той не го направи. Протегна длан, погали капчицата вода върху ръката й и усети, че тя трепери като заек.

— Обещах да ти дам време. Не съм обещавал обаче да не се появявам в господарската спалня. Ти, миледи, се омъжваш за английски граф.

Даниел го изгледа дръзко.

— Граф си само защото се съгласих да се сгодя за теб.

— Графиньо, всичко, което спечелих от теб, съм си го заслужил!

Внезапно младата жена преглътна мъчително и затвори за момент клепачи. Маклаклън остана поразен от мъката й.

— Ейдриън, аз не съм от камък. Ти преобърна с главата надолу моя свят само за няколко часа, а сега идваш и да ме дразниш. Е, сър, може да прозвучи малко грубичко, но както разбрах, докато жалеше Джоана, ти преспа с половината жени в Англия, Шотландия и на континента. Прости ми, ако аз — след като не съм правила нищо повече от това да слушам поети и музиканти — те посрещам с известна сдържаност!

Маклаклън в този момент бе готов да замени всичките си титли и земи само срещу възможността да я притежава. Но макар да потрепваше под погледа му, тя не бе изгубила силата си. Затова изви вежди, без да откъсва погледа си от лицето й, и рече:

— Половината жени в Англия, Шотландия и континента ли? О, не! — Изправи се и тръгна към вратата. След това се обърна намръщен. — Определено не повече от… една трета! — Побърза да излезе и да затвори вратата след себе си, защото както бе очаквал, в следващия миг нещо се удари в нея. Вероятно сапунът. Отвори отново и надникна. — Не се бави, графиньо. След по-малко от час ще се стъмни. Чакам те в голямата зала, за да отидем заедно в параклиса.

Даниел изруга и запрати по него обувката си. Докато се протягаше за нея разкри стегнатите си закръглени гърди. Зърната бяха примамливо големи, червени и настръхнали. „Дали от изстиналата вода?“ — запита се Ейдриън.

Затръшна вратата отново, преди обувката да го е ударила, и се облегна на нея, като слушаше ругатните, които се носеха отвътре.

Изгаряше го неустоимо желание.

Втурна се надолу по стълбите. Седна пред огъня и се вторачи в него. Приближи се Рем и му предложи още една чаша най-хубаво вино. Поблагодари му и отпи голяма глътка.

Най-после тя се появи. Беше много елегантна. Меките й ръкави падаха на богати гънки; наситеносинята туника с пищно бродиран корсаж обгръщаше гърдите и се спускаше на дипли. Подобен на синя мъгла воал покриваше косите й, хванати с изящна златна диадема. Ефектът бе поразяващо красив.

Без да погледне към него, Даниел си наля чаша вино, пресуши я на един дъх и си сипа втора. След като приключи и с нея, започна да пълни трета. Маклаклън скочи, спусна се към нея, взе й гарафата и чашата и ги трясна върху масата.

— Колко трябва да изпиеш, миледи, за да дадеш този обет?

— Много — увери го тържествено младата жена и посегна отново към виното.

— Уви! Не мога да позволя да се строполиш насред церемонията.

— Още една! — прошепна тя и обясни едновременно с достойнство и презрение: — Цял живот пия вино. Страхувам се, че трудно бих се строполила.

— Нека не рискуваме, а?

Хвана я за ръката, завъртя я и двамата излязоха от залата.

— Повечето булки искат рокля, бижута, цветя.

— Повечето булки възнамеряват да спят със съпрузите си — напомни й учтиво той.

— Кой ще поеме ролята на мой настойник и ще ме отведе пред олтара? — побърза да попита графинята, за да отклони разговора от опасната пътека, по която го бе повела.

— Доктор Кутен.

В двора ги чакаха обитателите на имението — дърводелци, зидари, фермери, слугини, войници и техните дами. Понесоха се приветствени възгласи и заваляха цветя.

Даниел отвърна инстинктивно на хората, които засвидетелстваха своята вярност, като поемаше китките от босоногите момиченца и благодареше любезно за отправените пожелания. Доктор Кутен седеше пред параклиса. Хвана я за ръката и я поведе към олтара, където чакаше отец Джоузеф. Очевидно виното й бе помогнало, тъй като очите й блестяха. Когато минаха покрай братовчед й Симон, който стоеше вдървено на една от страничните пейки заедно с лейди Жанет, Монтейн и други от близкото обкръжение, ресниците й се сведоха.

Но Ейдриън успя да зърне нещастния й поглед. Прониза го изгаряща ревност. Симон скоро щеше да се примири. Колкото до Даниел… Ако тя го предадеше…

Отец Джоузеф мърмореше монотонно. Доктор Кутен изрече нужните слова от името на краля. Ейдриън даде обет.

Графинята обаче като че ли се давеше във всяка дума. Но това нямаше значение. Накрая и тя произнесе брачните клетви. Церемонията приключи. Отец Джоузеф прикани младоженеца да целуне булката.

Това бе всичко, което щеше да получи. И като за капак — Симон гледаше. Искаше да му даде да разбере, затова я привлече в обятията си и постави длан зад тила й. С натиск на устните си я накара да разтвори своите устни. Езикът му проникна навътре и той усети вкуса на сладък джоджен. Пръстите й се впиха в знак на протест в широките му ръкави, което не отслаби устрема му и той продължи да се наслаждава на несподелената целувка. Графинята беше като огън в ръцете му — гневна, но мъчително сладка на вкус и докосване. Изгаряше от желание да я притисне с всичка сила към тялото си. Косата й се спускаше като черна коприна между пръстите му…

Когато я пусна, младата жена залитна и за малко не падна. Впери бляскавите си зелени очи, пълни с упрек, в лицето му, докато той й помагаше да запази равновесие. Бореше се да си поеме въздух. Устните й бяха влажни и подути.

Сега я желаеше дори още по-силно…

Но внезапно бяха разделени от тълпата, която се спусна да ги поздравява. Монтейн и лейди Жанет го целунаха, неговите хора дойдоха да го потупат по гърба или да разтърсят ръката му. С крайчеца на окото си виждаше, че младата му съпруга е сполетяна от подобна съдба — неговите рицари, нейните войници. Прииждаха все нови и нови, всички ги целуваха по бузите, а някои и по устата.

Тогава се появи Симон. Блъсканицата бе отдалечила младоженците един от друг, но все пак Ейдриън бе достатъчно близо, за да види как граф Монтжоа я прегърна. После я целуна…

Не толкова дълга, колкото бе собствената му първа целувка, може би не толкова драматична или страстна, но затова пък прекалено интимна ласка. На Маклаклън му се стори, че го парна адски огън. Искаше му се да убие проклетия французин.

Преди да успее да се добере отново до Даниел, двамата се разделиха. Но ги видя да си казват нещо, което очевидно не желаеха да бъде дочуто от другите.

Какво ли планираха?

После Симон изчезна сред тълпата. Ейдриън отиде да отведе булката си. Беше бледа, когато прие ръката му. Докато вървяха към залата, не го погледна нито веднъж.

Настаниха се начело на масата, а неговите воини и нейните дами насядаха в зависимост от своя ранг и положение. Един музикант вече свиреше на лютня. Храната бе в изобилие и елегантно подредена — пауни с разперени опашки, фазани, огромен, свирепо озъбен глиган, какви ли не риби, елени.

Графинята седеше бледа и притихнала. Не се докосна до блюдата, само отпиваше от виното си. Изглеждаше доволна, че не трябва да разговаря със съпруга си, тъй като непрекъснато се появяваше някой, за да им пожелае любов и плодовитост.

Ставаше късно. Най-после младоженката скочи на крака, завъртя се и прошепна:

— Милорд, този конкурс, както всички останали, е твой. Аз агонизирам. Главата ми се цепи. Трябва да си легна. Да… да поспя.

Той също се изправи.

— Не аз съм го избрал, миледи. Лотария.

Обърна се с намерението да си тръгне. Очевидно не бе ходила на много сватби, защото се изуми, като откри, че нейните дами тутакси наставаха. Хванаха я за ръцете и я поведоха нагоре по стълбите сред смях и глъчка. Минути по-късно Ейдриън се озова по същия начин в ръцете на своите хора, които го качиха до неговата стая, където го съблякоха и му сложиха обшита с кожа роба, за да го отведат до господарската спалня при младата му съпруга.

Нощницата беше елегантна сама по себе си, но на нея заживяваше свой собствен живот. Обгръщаше меко гърдите й, прилепваше по ханша и бедрата, прозираше червеникавите очертания на зърната и гарвановочерния триъгълник в долната част на корема. Пуснатите черни коси, сресани до блясък, бяха разпилени по снежнобялата материя.

Несъмнено беше причинила тежест в слабините на всички присъстващи в стаята мъже.

Включително и на Симон. Негодникът стоеше сред тълпата с изкуствена усмивка на устните и гняв в очите.

Последваха бурни овации, когато побутнаха Ейдриън и Даниел един към друг. Той уви тежката си роба около двамата. Неистово се бореше срещу огъня от усещането на меката й плът и пълната гръд.

— Достатъчно, приятели! А сега ни оставете!

— В леглото, в леглото! — провикна се един пиян рицар.

— Навън! — извика отново Маклаклън и рицарят се обърна добродушно, за да излезе.

Останалите го последваха един по един. Вратата се затвори.

Даниел се измъкна незабавно от прегръдката му и побърза да отиде в другия край на стаята, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

— Моля те, Ейдриън! Изпълни си обещанието. Върви си!

За момент не бе способен да помръдне.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ейдриън, ти ми обеща!

Вопълът й му напомни детето, което някога бе защитавал. Повярва в невинността й.

Поклони й се дълбоко, като полагаше усилия да не разбере, че е разбудила до крайност желанието му.

— Лека нощ, съпруго!

Приближи се до вратата, огледа се, за да се увери, че коридорът е празен, излезе и побърза да се шмугне в своята спалня. Там стисна слепоочията си.

Ако само Даниел не беше толкова наивна, толкова уплашена и толкова невинна! Ако не беше видял влагата в очите й…

Изруга отново, грабна гарафата с вино и седна пред огъня, без да си направи труда да взима чаша.

Копнееше за сън, но знаеше, че той няма да дойде. Оставаше му само да се напие до забрава.

Все пак очевидно бе задрямал, тъй като по едно време се разбуди от скърцането на пода в коридора, последвано от приглушен шепот. Изправи се и се ослуша. Шепотът бе замлъкнал. Врата се бе отворила и затворила…

— Даниел! Дани, бързо!

Вече заспиваше, когато го чу. Разбра, че е Симон, затова веднага скочи. Сърцето й заблъска уплашено.

Той бе толкова нещастен по време на венчавката. Когато се приближи да я целуне и да й пожелае късмет, се възползва от възможността отново да я увери в любовта си. Неспособна да понесе мъката му, преди да разбере какво прави, графинята бе признала, че макар да се е съгласила да се омъжи, няма да бъде съпруга в истинския смисъл на думата.

Сега си даваше сметка, че не трябваше да му го казва.

Младата жена скочи и побърза да отвори. Изгаряше от нетърпение да го накара да млъкне и се молеше отчаяно Ейдриън да не се е събудил. Граф Монтжоа стоеше в коридора със закачен на колана меч, вперил очи във вратата на спалнята за гости. Влезе в стаята на братовчедка си, преди да успее да го спре.

— Симон!

Той само вдигна показалец до устните си, огледа се, приближи се до леглото и отметна завивките. Отдъхна облекчено, когато се увери, че наистина са сами.

— Симон, трябва да излезеш оттук!

— Даниел, не можем да позволим това да се случи — възкликна настойчиво граф Монтжоа. — Ако бракът ти още не е консумиран, имаме възможност да го анулираме. Ще те заведа при крал Жан. Той ще измисли нещо. Ще си получим обратно Авил, ще…

— Симон, замълчи! За Бога, замълчи! Винаги съм почитала семейството на майка си, но Авил е част от владенията на Едуард! Нима не разбираш? Повечето хора тук са му абсолютно верни. Те се нуждаят от англичаните, от търговията и от доходите, които носи този съюз. Симон…

— О, Боже, Даниел, но аз те обичам!

Гласът му прозвуча внезапно така, сякаш се задушаваше. И пак така ненадейно младата жена се озова в обятията му. Устните му бяха топли и настойчиви, а дланите… дланите му се плъзгаха по ръцете, раменете, гърдите, по прозрачната материя на бялата булчинска нощница. Опита да се изплъзне от целувките му, едновременно изумена и уплашена.

— Симон…

В същия миг вратата се отвори с трясък. Братовчед й светкавично се завъртя и на мига измъкна меча си.

Очите на Маклаклън сипеха огън и жупел, а лицето му бе сурово и студено като лед.

— Ако докоснеш още веднъж съпругата ми, графе, ще отрежа глупавата ти глава — предупреди спокойно той.

— Дамата беше предназначена за мен! — извика французинът и се спусна към него.

— Не! — изпищя Даниел и се спусна да застане помежду им.

Ейдриън я хвана за ръката и я блъсна, при което тя се строполи на пода. Замаяна, започна да се изправя с отчаяното желание да спре някак си мъжете.

Но битката беше ужасяващо кратка. След един-единствен сблъсък мечът на Симон излетя от ръката му и се приземи край вратата.

В коридора отекнаха тежки стъпки. Двама от хората на Ейдриън се спуснаха да видят какво става. Маклаклън сграбчи Симон за ръкава и го помъкна навън.

Даниел възвърна способността си да се движи и хукна след него, ужасена за своя братовчед и изпълнена с непреодолимото желание да обясни на младия си съпруг, че нищо не се е случило. Едва когато го настигна, си даде сметка за силата на гнева му. От всяко мускулче и от разтопеното злато на очите му струеше напрежение. Въпреки всичко се осмели да го докосне по рамото, но той като че ли не я усети. Тогава се вкопчи в ръката му и го задърпа, докато най-сетне той се обърна.

— Ейдриън, моля те, трябва да ме чуеш…

— Ще се разправя с вас, мадам, след като приключа с любовника ви!

— Почакай, Ейдриън…

Той обаче я сграбчи безмилостно за раменете и я блъсна обратно в стаята.

Даниел облиза устни. Съзнаваше, че се налага да го моли, и то красноречиво, ако иска да спаси Симон. Но преди да успее да помръдне или да проговори, вратата се затръшна в лицето й.

Глава 13

Не беше с всичкия си, щом се надяваше да измоли милост от него. Обърна се към огъня и се загледа невиждащо в пламъците, усещайки ледените тръпки на страха. Нуждаеше се от време, за да размисли и да се справи с ужаса.

Не! Не! Онова, от което имаше нужда, бе да се моли тази врата да остане затворена завинаги или внезапно да й се предостави възможност за бягство.

Ами Симон? Трябваше да му помогне.

В този момент обаче вратата се отвори с трясък. Дланта политна към гърдите й, сякаш опитваше да успокои сърцето си.

С ръце на хълбоците, Маклаклън запълни рамката. Даниел го съзерцава цяла вечност. Най-после той влезе и затръшна с всичка сила вратата зад себе си.

— Какво… какво направи? — попита графинята, полагайки усилия да стои неподвижно и с изправен гръбнак, за да изглежда силна и смела. — Какво смяташ… да правиш?

Гласът обаче й изневери.

— Би трябвало да те убия! Да обвия врата ти с пръсти и да те удуша. Но в такъв случай ще изгубя съпругата си. Най-малкото би трябвало да те налагам, докато започнеш да викаш за милост!

— Аз не се страхувам от теб! — В действителност се страхуваше. Сърцето й биеше неистово и трудно си поемаше въздух. — Престани да ме заплашваш и ми отговори! Какво направи със Симон? Ако си му сторил нещо…

Не довърши мисълта си, тъй като Ейдриън се отправи към нея с толкова заплашителен вид, че тя се вкамени. Пръстите му се заплетоха в косите й. После я стисна за раменете. Главата й политна назад. Когато срещна погледа му, й се прииска да се изпари. Никога не го беше виждала така вбесен, дори през онзи ден в гората.

Не знаеше дали да плаче, или да крещи. Пръстите му бяха безмилостни.

— Пусни ме! — Опита с всичка сила да се измъкне. — Арогантен, деспотичен, проклет англичанин!

— Шотландец.

Вдигна я и я хвърли на леглото. Прозрачната нощница се набра и я разголи от кръста надолу. Деликатните връзки на корсажа се разкъсаха и разкриха гърдите й. Опитваше да си поеме въздух. Успя да се надигне на лакът, но падна отново и срещна мрачната ярост в потъмнелия му поглед. Обзе я дива паника. Той самият бе полугол, тъй като подплатената с кожа роба се бе разтворила и извадила на показ бронзовата сила на ръцете и раменете му, широкия гръден кош, твърдите мускулести контури на корема. Даниел видя дори възбудения му член. Отмести поглед към очите му. Ейдриън се надвеси над нея. Направи отчаян опит да го отблъсне, но той беше толкова ядосан, че изглежда изобщо не я усети. Почувства дланта му върху краката си. Хвана коленете й, разтвори ги и се намести с цялата си тежест. С лявата ръка хвана китките й, за да ги притисне над главата й. Пръстите му докоснаха леко бузата й, после шията, после оголените гърди. Даниел дишаше пресекливо, едновременно уплашена и омагьосана от допира. Невероятните усещания, които предизвикваше в нея, увеличиха решимостта й да се бори.

Разтопеното злато в погледа му се впи в очите й.

— Бедно, проклето, сладко, невинно момиче! Време! Да й дам време! За да посрещаш френския си любовник на две крачки от моята стая!

— Лъжеш се! Не разбираш…

— Много добре разбрах. Ръцете му бяха на гърдите ти, устните му — върху твоята уста. Господи, способен съм да те убия! Май не ти беше зле, докато те мачкаше, а?

— Не го наранявай! Кълна се, ти не разбираш…

— Не! Ти си тази, която не разбира!

Даниел забрави какво смяташе да каже, само извика, изумена. Свободната му ръка се плъзгаше все по-надолу и по-надолу, стигна до корема, но не спря. Озова се между бедрата й. Докосваше. Галеше. Изучаваше… Потрепери цялата, когато усети невероятната интимност на допира му.

— Почакай! — Напрегна се цялата, за да се освободи, но Ейдриън стискаше безмилостно китките й, а тялото му беше прекалено тежко и твърдо, за да го отмести.

Лицето му внезапно се бе озовало съвсем близо до нейното, очите му я изгаряха. Дъхът му галеше възбуждащо устните й.

— Да почакам ли? За да може онзи французин да дойде пак?

— Не…

Членът му в цялата си дължина се заби в нея като нож. Болката прониза тялото й. Даниел потрепери и се блъсна с всичка сила в него в желанието си да се освободи от нашествието, но в резултат само се притисна по-плътно, за да му даде възможност да проникне още по-навътре и вероятно да я разцепи на две. Осъзна, че след поривистото начало Ейдриън замря. Усети ръцете си свободни. Кога ли ги беше поставила върху раменете му и бе впила нокти в плътта?

Младият мъж я съзерцаваше изумено.

— Мили Боже! — промълви сподавено той.

Изглежда изненадата бе изместила гнева му.

— Ейдриън! — Едва се сдържаше да не заридае и да започне да го моли.

— Не мога да върна стореното — заяви съкрушено той.

Даниел отвори уста да каже нещо, но Маклаклън я запуши с целувка, която я погълна цялата. Езикът му обсеби с неистова страст цялата й уста и сякаш достигна до гърлото й. По крайниците й се разля разтопена лава, която идваше някъде от слабините. Чуваше ударите на сърцето му. Не беше в състояние да се отдръпне. Усещанията бяха едновременно брутални и странно приятни, хипнотизиращи, толкова поглъщащи, че така и не разбра кога Маклаклън започна да се движи отново. Болката беше отзвучала. Устните му се отделиха за миг от устата й, после я докоснаха отново. Дланта му галеше бузата и гърдите й. Изгарящото чувство бе неустоимо. Не беше в състояние да се съпротивлява срещу Ейдриън, а само да се вкопчи в него, да се носи из бурята и червената мъгла, в която допреди малко агонизираше, да чува странен шепот, обещаващ удоволствие. Усещаше все по-ясно присъствието му, напрегнатите мускули на тялото му, плавните му движения, силни, грациозни, неуморни, неспирни… бързи… Той проникваше отново и отново в нея, докато тя изпадна в нещо като вцепенение. Беше се вкопчила в раменете му така, сякаш от това зависеше животът й, и бе завряла лице във врата му. Изведнъж цялото му тяло потрепери. После той застина върху й, а след това отново се раздвижи. Едновременно със стенанието, откъснало се от устните му, от неговото тяло в нейното потече огнена струя.

Даниел усети някакъв трепет дълбоко в себе си. С цялото си сърце желаеше да го отхвърли, да се освободи от нашествието, и в същото време й се искаше да докосне потръпващата му плът, да усети отново целувката му. Щеше й се да избяга колкото се може по-надалеч. Но си даваше сметка, че никога нямаше да може да избяга от копнежа си да го усети отново, да го докосне…

Младият мъж лежеше абсолютно неподвижно, но беше все така интимно свързан с нея. Даниел затвори очи. Опитваше да задържи напиращите сълзи.

— Погледни ме!

Беше готова да стори всичко, само не и това.

Но тъй като го познаваше, се опасяваше, че ще опита да отвори насила клепачите й. Затова се подчини, за да открие, че Ейдриън се взира напрегнато в лицето й.

— Ти ме убиваш!

За нейно изумление той се усмихна.

— Можех наистина да те убия, ако бях влязъл в тази стая минутка по-късно!

— Продължаваш да се заблуждаваш, англий… шотландско копеле! — опитваше се да си наложи да не заплаче. — Трябва най-сетне да си разбрал, че със Симон не сме били любовници…

— Трудно ми е да чувствам вина, че съм отнел буйно невинността на съпругата си, когато тя ме моли да пощадя друг мъж! Слава Богу, миледи, че не сте станали любовници. Поне сега не се изкушавам толкова да те удуша.

— Или да ме пребиеш?

— Според френските закони е разрешено да биеш съпругата си.

Даниел изскърца със зъби и опита да го блъсне. Той обаче й хвана ръцете. Бе произнесъл с привидна лекота последните думи, но сега присви предупредително очи.

— Както казах, графиньо, ако бях дошъл малко по-късно…

— Щеше да ме намериш сама! Нямаше да позволя нещата да стигнат по-далеч.

— Заради вчерашното ми неочаквано пристигане?

— Заради нашия годеж, който никога не съм възнамерявала да предавам. Нещо, което ти обаче си правил безброй пъти!

Маклаклън се усмихна.

— Аз съм с цели десет години по-голям от теб, миледи. И, страхувам се, не съм създаден да живея като монах.

— Може би пък аз не съм създадена да живея като монахиня!

Усмивката му тутакси изчезна и тя съжали моментално за думите си.

— В такъв случай благодари на Бога, че си избрала да живееш по този начин досега!

Усети как кръвта се оттегля от лицето й и се изпълни за пореден път с неустоим копнеж да го отблъсне. Непоносимо й беше да стои като в капан след интимния акт. Той явно не си даваше сметка за своята голота. Тя обаче усещаше горещина навсякъде, където тялото му се докосваше до нея. В очите й запариха сълзи. Сети се за любовните рицарски романи, които бе изчела. Симон я беше обичал. Други мъже също бяха влюбени в нея. А тя се бе омъжила за Ейдриън и брачната й нощ бе само гневна експлозия на един чужд мъж, който в момента се бе проснал отгоре й. Какво от това че имаше тяло на воин, закалено и красиво?

Даниел преглътна мъчително и примигна, за да задържи сълзите.

— Ти ми обеща време. Ти… нямаше право!

Маклаклън най-сетне се търкулна на една страна и стана. Робата все още висеше на раменете му. Приближи се до огъня, коленичи и започна да рови из жарта с железния ръжен. Младата жена опита да се увие с останките от нощницата и се облегна върху възглавниците. В това време съпругът й се изправи, все така без да отделя поглед от огъня.

— Имах пълното право.

— Но ти ми обеща…

— Време, което изтече, тъй като те заварих с любовника ти… Добре де! С особено близкия ти приятел, почти любовник. Ти ме предаде по няколко начина. А аз те предупредих, Даниел, предупредих те още отдавна да не очакваш нищо от мен, ако не удържиш на думата си.

— Но…

— Даниел! Не ти ли се стори странно, че твоят приятел е така твърдо решен да отидете на лов същия ден, в който те нападнаха бунтовниците?

Графинята ахна, надигна се и го изгледа, съвсем забравила голотата си.

— Грешиш! Симон не би ми изиграл такъв номер…

— Симон вече ти го изигра.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Изпратих Дейлин и твоя Рагнър в гората да намерят човека, с когото се бих. Той беше полумъртъв и агонизираше. Срещу грижите на доктор Кутен и шанса да остане жив, той сподели охотно с нас всичко, което ни интересуваше.

— Ако си изтръгнал признанието с мъчения…

— Мадам, кълна се, че никога никого не съм мъчил на тази земя.

Тя прехапа долната си устна.

— Освен мен!

Маклаклън повдигна вежди и се подсмихна едва забележимо.

— Какво направи със Симон?

Той мълча толкова дълго, че започнаха да се надигат най-големите й страхове. Скочи от леглото, изпълнена с ужас, че може да е убил братовчед й в яростта си. Пръстите й се свиха в юмруци и се стовариха върху гърдите му.

— Дяволите да те вземат, Ейдриън…

Маклаклън я хвана за китките и очите й се разшириха, когато я придърпа грубо към себе си. Беше го атакувала като полудяла. А сега зае отбранителна позиция, тъй като го почувства отново. Гъстите къдрави кестеняви косъмчета на гръдта му дразнеха гърдите й. Коремът и бедрата му притискаха тялото й. Бузите й пламнаха.

— Ейдриън… — започна тя, но спря, за да оближе устни.

Погледът му я пронизваше.

— Симон е жив.

— Но възнамеряваш да го убиеш…

— Възможно е да бъде екзекутиран.

— Защото ми е приятел…

— Защото възнамеряваше да те отвлече, да ти се наслади, да те изнасили, ако не се хвърлиш доброволно в обятията му, и да се погрижи заедно с Авил да се озовеш под властта на крал Жан. Е, не е чак толкова ужасно!

— Ейдриън, престани! Съдиш без доказателства…

— За глупак ли ме смяташ?

— Може би ме е обичал и желал! Не трябва да го съдиш така сурово…

— Върви по дяволите! — изрева така яростно той, че тя притихна. Гласът му трепереше, докато изричаше: — Миледи, здравият разум трябваше да ти пошепне, че както заради себе си, така и заради него, не биваше да го допускаш в спалнята си.

— Кажи…

— Имаш думата ми, че не съм го насякъл с меча си. Мили Боже, не настоявай повече или ще ме изкушиш да изскоча навън и да направя точно това!

Даниел замълча. Страхуваше се да не изпълни заканата си. Все пак бяха женени, а той бе хванал Симон да я натиска в семейната спалня. Всеки мъж щеше да оправдае беса му.

Маклаклън не я пускаше. А тя съзнаваше, че няма да се осмели да спомене отново името на братовчед си. Вдигна очи. Беше й трудно да диша и искаше да бъде сама, за да събере онова, което бе останало от достойнството й. Вирна брадичка.

— Ти се справи със Си… противника си. Отмъсти си и на мен. Моля те, умолявам те, сега си върви…

— Отмъстил ли съм си? Всяка младоженка прекарва подобна нощ!

— Не, сър! Знаеш добре, че ми дължиш извинение…

— Никога, миледи, няма да се извиня, че съм любил собствената си съпруга!

Тя сведе ресници.

— Ти не… не ме люби. Твоето беше бяс.

— Ето затова, Даниел, наистина съжалявам. Но стореното — сторено, а може би така стана по-добре, тъй като изобщо не бях щастлив от начина, по който бе наредила нещата.

— Аз пък не бях щастлива нито от твоите, нито от кралските изисквания!

— Аз пък съм особено щастлив, че това, което доставя удоволствие на краля, доставя удоволствие и на мен.

След тези думи ненадейно я грабна в обятията си. Даниел ахна и допря длани до гърдите му, докато той я отнасяше към леглото. Сложи я да легне и тя видя познатите пламъчета в златните очи.

— Ейдриън, моля те… Това е… агония.

— Не, миледи, вече няма да бъде така. Не прави опити да ме разубедиш. Сега, Даниел, ще те любя нежно и внимателно, страстно и съвършено. — Сръчно разкъса онова, което бе останало от копринената нощница, и тя усети хладен полъх по тялото си. Изви глава на една страна. Искаше й се да се свие на топка с гръб към мъжа, който се бе подпрял на лакът. — Лежи мирно!

— Аз… не мога…

— Ах, Даниел! Ти, която не се предаваш! Да не би да ме молиш за милост сега?

„Да!“ Но Маклаклън явно само я дразнеше и се шегуваше. Тази нощ нямаше да я пусне. Беше убедена. Затова отметна назад глава. И срещна погледа му.

— Никога! Върви по дяволите!

Младият мъж се усмихна. Обхвана с длан бузата й, устните му отново намериха нейните. Реши да не позволи тази целувка. И да не се поддаде на изискванията му.

Но тази целувка не изискваше. Устните му я докоснаха леко като перце, почти не усети езика му. Вече се бореше да си поеме въздух, а сърцето й биеше гневно. Едва тогава устата му се сля с нейната, а езикът му продължи да я милва.

Дланта му се движеше по едната й гърда. Обхвана я, сякаш опита да я претегли. Кой знае защо тя почувства това докосване като профучаване на светкавица из цялото си тяло, вътре и надолу… надолу… топлината плъзна странно, екзотично и настойчиво между бедрата й. Опита да се размърда, за да се обърне с гръб към него. Тогава устните му се отделиха от нейните. Тежестта му се премести. Устата му обхвана зърното на едната й гърда. Даниел преглътна вика, който напираше в гърлото й. Пръстите й се озоваха в косите му и задърпаха. Това обаче не го спря и усещането й за нещо горещо и сладко като мед се усили. Боже мили, не трябваше да става плячка на този рицар, който бе нахлул в живота й само за да й отнеме всичко…

Дори сърцето.

— Не!

Ейдриън обаче се смъкна още по-надолу. Опита да му се отскубне, но златисто-червеникавата глава вече беше между бедрата й, разтворени от тялото и тежестта му, и тя нямаше как да го спре. Целувката му беше бавна, неумолима, мъчителна. Докосваше, галеше, вкусваше, изучаваше.

От устните й се изтръгна вик. Даниел се извиваше, гърчеше, псуваше, заплашваше и оставаше без дъх. Блъскаше раменете му, дърпаше косите му. И тогава, след поредното изхълцване, престана да се бори, изумена от обсебващите я усещания. Започна да диша неравномерно и да се извива, а пръстите й се впиха в чаршафите. В нея забушува сладък глад, който затъмни всичко останало, освен болезненото желание да задоволи еротичното обещание. Изпъна се, напрегна се и най-сетне усети експлозията на мъчително удоволствие, вълна след вълна, докато й се стори, че умира.

И тогава Ейдриън се озова отново върху нея. Помисли си, че не е в състояние да понесе нищо повече. В очите й запариха сълзи. Стегна се цялата, сериозно притеснена от изблика на екстаза.

— Прегърни ме, Даниел. За Бога, престани да се съпротивляваш, престани да се бориш с мен!

Ръцете му я бяха обгърнали и той се движеше отново в нея. Бавно и внимателно. Изчакващо. Този път не усети никаква болка. Гладът, който бе помислила, че вече е задоволен, се събуди пак и започна да нараства. Не желаеше да му го позволи. Изви се, за да избегне следващия тласък, но не можеше да се бори със собствения си копнеж. В следващия миг невярващо установи, че се надига, за да го посрещне и да го усети по-дълбоко в себе си…

Това бе началото на вълшебството. После се вкопчи в Ейдриън, както й бе наредил. Бореше се за всяка глътка въздух. Постепенно ритъмът му се ускори, тласъците станаха по-дълбоки. Даниел беше като мека глина в ръцете му. Накрая дори извика, желаейки отчаяно да изпита още веднъж неустоимото опиянение.

Експлозията разтърси цялото й тяло. Потрепери. Отново и отново. Почти не си даваше сметка за Ейдриън, тъй като светът като че ли се бе превърнал в кадифен мрак и ярки звезди. Миниатюрните конвулсии постепенно преминаваха. Притискаше лице в мускулестата му гръд и впиваше пръсти в ръцете му.

Удоволствието бе непоносимо. Беше я разтърсило из основи.

Уплашило. Смутило.

— Даниел?

Маклаклън протегна ръка и я привлече към себе си. Тя отново се вцепени, щом я докосна. Остана със сведени ресници. Нежността, с която приглади косите й, я изненада и нервира.

— Агония ли беше?

— Не.

— А беше ли… толкова прекрасно, че не може да се опише, с думи?

— Не! — Трябваше да излъже, за да си спести поне малко от унижението.

Но дрезгавият му смях беше достатъчно красноречив. Той знаеше, че не бе изпитала болка.

— Уви, страхувам се, че не се представих както трябва пред теб. Но не се измъчвай. Просто ще продължа да опитвам, докато се получи… съвършено.

Даниел отвори притеснено очи.

— Не е вярно, че не си се представил както трябва. Ти беше… изумителен!

Ейдриън се усмихна отново и сведе глава към нея.

— Много си мила, а аз съм истински щастлив. Следователно вече няма да имаш нищо против консумацията на брака!

Даниел изпъшка тихо, прекалено замаяна, за да търси начин да го победи тази нощ. Притесняваше се от бързината, с която бе станала негова плячка. И от способността му да прелъстява и убеждава. Никога не бе предполагала, че може да изпита подобна… подобна страст, подобен отчаян копнеж.

— Ако само можеше да ме оставиш! Не съм в състояние да помръдна, нито да чувствам. Не мога… Не мога да направя отново това нещо!

Маклаклън не се засмя. Беше напълно сериозен, когато кокалчетата на пръстите му погалиха бузите й. Устните му се извиха почти незабележимо.

— А аз ти казвам, миледи, че можеш и ще го направиш. Все още съм твърдо решен да се стремя към съвършенство.

— Беше достатъчно съвършен.

— Уви, ти се съпротивляваш толкова, че ми е трудно да разбера.

— Със сигурност никой рицар не е бил по-съвършен.

— Какво сладко ласкателство! Ако само зад него се криеше частица истина!

— Ейдриън, кълна се…

— Не, миледи, аз се кълна. Ти си ми съпруга, затова ще правиш любов с мен и занапред. След тази нощ никога няма да забравиш, че сме мъж и жена във всеки смисъл. Няма да те оставя да спориш…

Призори Даниел най-сетне заспа. И в крайна сметка той отново бе постигнал своето.

Не бе успяла да се противопостави.

Нито пък някога щеше да забрави първата си брачна нощ със земевладелеца Маклаклън.

Глава 14

Събуди се с усещането, че изплува от дълбока мъгла.

Цветовете наоколо й се струваха размътени. Успя да поотвори очи и да си даде неясно сметка за това, което е около нея — за чаршафите, на които лежеше, за възглавницата под главата си и за бързо избледняващата светла диря над леглото, в която се носеха миниатюрни прашинки.

Когато се размърда, откри, че дори и най-лекото движение й причинява болка. Спомените от изминалата нощ нахлуха внезапно и я разбудиха напълно. Без да обръща внимание на физическия си дискомфорт, скочи от леглото и прекоси забързано стаята, за да обтрие с вода лицето, а след това и тялото си. Изля почти цялото съдържание на каната и легена. Потрепери, тъй като огънят вече мъждукаше едвам-едвам. Миг по-късно се посъживи и се запита колко ли е часът. А къде ли беше Ейдриън и какво ли бе направил с бедния Симон?

Измъкна трескаво някакви дрехи от скрина, а след това започна да се реши, но се отказа, тъй като ръцете й трепереха из безнадеждно заплетената коса. Захвърли гребена и се обърна с намерението да излезе, но се поколеба и погледна към леглото. Чаршафите и завивките бяха изпомачкани и почти свлечени на пода. Те носеха доказателството за консумацията на брака, и то не със следи от пилешка кръв. Сви пръсти и затрепери отново. Така й се искаше да раздруса хубавичко Ейдриън, докато започне да я моли за милост. Някога бе позволил на Едуард да влезе в Авил. Сега сам той имаше претенции към крепостта. И към нея самата.

А Симон? Също зависеше от неговата милост.

Излезе от стаята и забърза надолу по стълбите към голямата зала. Рем подреждаше чаши и чинии по масата. Те бяха много по-малко от предишната нощ, тъй като сега тук щяха да се хранят само определен брой приближени.

— Миледи! — произнесе икономът и засия от удоволствие.

Беше наистина мил човек, висок и много слаб. Познаваше го откакто се помнеше. Струваше й се неизменна част на Авил като камъните в крепостните стени.

— Казано ни бе да не ви безпокоим. Графът няма да се върне преди смрачаване, но, миледи, вие сигурно сте гладна. Да ви донеса ли да хапнете нещо?

— Не, благодаря, не съм гладна. Рем, можеш ли да ми кажеш къде отиде земевладелецът Маклаклън?

— На полето. Заедно с хората си се упражнява в стрелба с лък.

Портата беше отворена, подвижният мост — спуснат. Всеки беше погълнат от своето ежедневие — занаятчиите майсторяха, малките момиченца гонеха гъските, слугините носеха пълни ведра, бъчварите правеха каци. Откъдето минеше, я посрещаха с „Миледи!“, поклони и закачливи усмивки, тъй като изглежда всеки започваше да се хили дори само при мисълта за първата брачна нощ. Даниел скърцаше със зъби и отвръщаше с любезно кимване.

Влезе в конюшнята и уведоми младия коняр, който изостави работата си, за да й предложи своите услуги, че ще се справи сама. Не взе седло. Сложи юзда на Звезда, поприхвана роклята си, за да не й пречи, скочи на гърба й и препусна. Един от разположените високо върху кулата часови й извика, но тя не му обърна внимание и се понесе по полето, където бяха разположени мишените.

Дейлин стоеше до Рагнър в единия край на групата, докато Ейдриън яздеше и поспираше ту при един, ту при друг, за да го напъти, поучи или направи коментар на нещо. Накрая се приближи до младежа, чиято стрела бе отлетяла далеч от центъра. Той се заизвинява многословно, но Маклаклън го тупна по гърба.

— Тук са нужни здрави нерви, момко. Не обръщай внимание на това, което става наоколо и дръж под око целта.

Пое дългия лък от ръцете му, измъкна сръчно стрела, замря за част от секундата и я пусна.

За огромно раздразнение на Даниел стрелата намери съвсем точно центъра. Графът върна лъка на младежа и му нареди да опита отново, като не забравя да се концентрира.

Този път успя. Разнесоха се одобрителни възгласи.

И тогава, насред глъчката, Маклаклън се обърна и я видя. Чертите му бяха непроницаеми, златният поглед — безстрастен, но тя бе сигурна, че не е очарован от появата й тук. Извика на Дейлин, кимна и каза на следващия да опъне тетивата. После пришпори коня си към нея, в движение протегна ръце и я свали от гърба на Звезда.

— Не е благоприлично да яздиш без седло.

— Често яздя така.

— Но не и в бъдеще, миледи.

Започваше да съжалява, че дойде. Усещаше, че температурата й се покачва от близостта му. Направи крачка встрани, погали носа на коня, и, без да го погледне, заяви решително:

— Не си мисли, сър, че след такова дълго отсъствие ще се появиш в живота ми и ще ме учиш как да правя това или онова!

— Не, Тиболд! — извика на един от младежите Дейлин. — Концентрация, момко, това му е майката, както каза графът!

Без да помисли, водена единствено от импулса да увеличи разстоянието между себе си и своя съпруг, Даниел тръгна към линията с мишените.

— Даниел! — извика Ейдриън. — Върни се, може да пострадаш!

Тя обаче не му обърна внимание. Приближи се до Тиболд и взе от него лъка и стрелите, така както бе постъпил само преди малко самият Маклаклън.

— Съгласна съм, че основното е концентрацията. В битката не трябва да обръщаш внимание на бъркотията наоколо.

Молеше се да не се провали, докато изучаваше мишената и се прицелваше. Господ беше с нея! Стрелата полетя и изписа красива дъга. Все пак беше учила с кралски син и бе имала най-добрите учители. На устните й се появи самодоволна усмивка, когато порази изключително точно целта. Мъжете я аплодираха. Тя се усмихна и им благодари, като се завъртя, за да кимне на всеки един. Направи й впечатление, че съпругът й я наблюдава със скръстени пред гърдите ръце и без никаква изненада. Явно бе очаквал от нея абсолютната точност в стрелбата и сега просто я изчакваше нетърпеливо да се покаже пред хората му.

— Съревнование! — извика внезапно някой. — Между господаря и господарката!

„Е, това вече не го очакваше!“ — помисли си със задоволство Даниел. Но за нейно изумление той сви рамене, отпусна ръце и се приближи, за да вземе лъка и колчана със стрелите от своя оръженосец. В същото време на нея й дадоха друг лък и колчан. Неколцина изтичаха до мишената, за да начертаят по-дребни цели, както се полагаше при съревнование между такива опитни противници. След това младоженците застанаха един до друг, а останалите се оттеглиха.

— Започни! — извика бодро Ричард Хънтингтън, който бе решил, че е ръководителят на играта.

Даниел погледна към Ейдриън. Той кимна едва забележимо.

— Първо дамите. Въпреки че при дадените обстоятелства давам доста щедро това определение.

Графинята се усмихна и, без да обръща внимание на закачката, се прицели. Стрелата попадна съвсем близо до центъра. Последваха приветствия в нейна чест.

— Страхотно постижение за една съпруга! — Маклаклън опъна лъка и се прицели. — Представи си, че си бедно селско момиче. Какво ли щеше да стане, ако мъжът ти се прибере след прекарания в тежък труд ден на полето и поиска да вечеря, а вместо това те завари с лък в ръка.

— Но, сър, аз не съм родена бедна, а управлявам замък. Което, както изглежда, правя добре, тъй като мога да се сравнявам дори с теб.

Стрелата му полетя. И също като нейната се заби почти в самия център. Мъжете нададоха отново весели възгласи.

— Миледи! — окуражи я Ричард.

Даниел извади нова стрела и опъна лъка.

— Уви, миледи — заразсъждава Ейдриън, — без съмнение си богата графиня, но не за да управляваш крепост, а да служиш на господаря, който е роден да управлява!

Младата жена пусна стрелата. За нейно изумление тя се заби точно между другите две. Присъстващите ахнаха. Беше изненадала дори самата себе си. Това бе наистина невероятно попадение. Последвалите приветствия този път бяха примесени с предупреждения към Маклаклън.

— Милорд! Това е невъзможно!

Даниел се усмихна мило.

— Уви, милорд. Каквато и да съм, все още не се е родил господарят, който ще ме управлява.

Съпругът й се усмихна. Златните му очи пламтяха.

— Това тепърва ще се разбере, любов моя. — После извиси глас и извика уверено към своите хора: — Няма нищо невъзможно, добри ми люде!

Опъна лъка, без да отделя очи от лицето й. Чак след това насочи поглед към мишената. Секундите се точеха като вечност. Стрелата излетя…

И разцепи нейната. Сър Ричард извика възторжено, неколцина хукнаха и се взряха невярващо в попадението.

Даниел също не вярваше на очите си. Усети обаче самодоволния поглед на своя съпруг.

— Е?

— Ами, милорд, ако това беше битка, а ти — моята цел, нямаше да имаш възможност да отвърнеш на удара, тъй като щеше да бъде без значение дали ще пронижа сърцето ти малко по-встрани от центъра!

Той се усмихваше, насмешливо, както й се стори.

— Нямах предвид двубоя. Чудех се защо дойде тук. Да не би да ти липсвах? Може би отсъствах прекалено дълго от брачното ни ложе?

Лицето й пребледня.

— Дори вечността не би била прекалено дълга за това, милорд.

— О, миледи! Не би било кавалерско да те изоблича в лъжа…

— Кое изобщо е било кавалерско в отношението ти към мен?

— В такъв случай, миледи, ти действително си лъжкиня.

— Ейдриън, в името на Бога, изисквам да ми кажеш какво стори със Симон!

— Виж ти! — Маклаклън повдигна вежди, като я изучаваше, а ъгълчетата на устата му се разтегнаха отново в лека усмивчица. — Симон… О, да! Симон, участвал в заговор срещу крал Едуард и натискал полуголата ми съпруга?

— Дяволите да те вземат, Ейдриън, той не е англичанин, така че заговорниченето му срещу английския крал не е предателство.

— Значи наистина е заговорничел да отнеме владенията на Едуард?

— Не съм казвала такова нещо! Ейдриън, кажи ми веднага!

Усмивката му изчезна. Погледна я остро.

— Може би, миледи, е време да се откажете да изисквате. Не съм забравил как ви заварих. По-добре моли за прошката ми. Уверявам те, Симон започна да ме моли на мига.

Даниел пребледня още повече.

— Какво… какво си му сторил?

— Нищо, миледи. Абсолютно нищо. Не се наложи да му направя нищо, за да започне да ме моли да пощадя живота му.

Обърна й гръб и тръгна към Звезда. Преметна юздите й и я тупна по задницата. Кобилата хукна. Даниел, която го следваше по петите, попита:

— Защо го направи? Пеш ли трябва да се прибирам сега? Не е ли малко странно това наказание?

Ейдриън се завъртя към нея.

— Наказание ли? Не, миледи. Липсваше ми през няколкото часа, през които не бяхме заедно, и ми се иска да яздиш с мен. Това е всичко.

— Не се подигравай, Ейдриън. Изобщо не съм ти липсвала, докато си играеше на война. Просто не искаш да яздя Звезда. Това е всичко.

Той не отговори, а извика на хората си:

— Момчета, приключихме за днес. Вече се стъмва.

Изсвири и добре тренираният Матю затича покорно към него. В следващия миг вдигна съпругата си, постави я на гърба на коня и скочи зад нея. Тя стоеше вдървена и скърцаше със зъби, когато ръцете му я обгърнаха. Маклаклън сръга жребеца с пети и тримата се понесоха по склона. Нощта наистина настъпваше бързо. Последните розови лъчи на слънцето обагряха каменните стени и замъкът Авил блестеше като мраморен.

Младият мъж дръпна юздите и Матю забави ход. Даниел се изненада, когато й заговори с дрезгав и тих глас.

— Винаги ли ще трябва да има съревнование, миледи? Ако е така, нека те предупредя. Внимавай, защото аз не губя нито в битка, нито в игра.

— Но аз за малко не те победих. И ти също трябва да внимаваш, милорд, тъй като никога не се предавам.

— Независимо дали признаваш поражението си, Даниел, победителят съм аз.

Тя въздъхна тихичко.

— За състезанието с лък ли говориш… или за Авил? Не съществува ли такова нещо като компромис?

— Компромис! — Маклаклън се изсмя. — С теб, любов моя? Съмнявам се. Но поне спря да ми досаждаш с твоя… приятел. Битките ти доставят удоволствие, тъй като обичаш да побеждаваш.

Осъзна, че се е облегнала на гърдите на съпруга си едва когато настръхна разгневена. Тогава опита да изправи гръбнак, но той се засмя и я дръпна назад.

— Ейдриън, край на игричките…

— Добре, край на игричките. Твоят Симон е богат човек. Изпратих го с охрана при крал Едуард, който ще се погрижи да го отведат в Англия и после да бъде освободен срещу откуп.

— Но…

— Цял и невредим е, ако това е следващият ти въпрос.

— Ейдриън…

— Достатъчно!

Даниел прехапа долната си устна и замълча. Щом пристигнаха, побърза да се отдалечи още в мига, в който я свали на земята. Изнервена и неспокойна се озова в залата и изпи на един дъх виното, което й подаде Рем.

След минути влезе и Маклаклън, последван от най-близките си хора. И за капак — от лейди Жанет и Монтейн, които разговаряха с тях и се смееха.

Младата жена не беше хапнала и виното бързо я замая. Всички по време на вечерята изразяваха възхищението си от майсторската й стрелба. Тя се стараеше да отвръща на комплиментите и да се храни, като забрави близостта на Ейдриън, но така и не успя. Това бе нейната зала, а той незнайно как я превръщаше в своя. Веднага след края на вечерята изтича по стълбите в стаята си.

Тя беше почистена. Огънят гореше буйно, леглото бе застлано с нови ленени чаршафи. Закрачи напред-назад. От време на време поглеждаше към вратата. Съпругът й не се появи.

Най-сетне се съблече. Дълго рови из нещата си, докато намери най-непривлекателната нощница, която се закопчаваше плътно край врата, чудесна за студените нощи. Навлече я припряно, тъй като се страхуваше Ейдриън да не влезе точно в този момент.

Най-накрая изтощена пропълзя в леглото. Мислеше, че няма да може да мигне.

Заспа обаче почти веднага.

Събуди се рязко и първото, което видя, бяха отправените към нея златни очи. Широките му голи рамене блеснаха на светлината на огъня, докато се надвесваше над нея.

— Не ми се противи! Нямам желание да ти причинявам болка, но ще го направя, ако ме принудиш.

Горещи сълзи запариха в очите й. Беше уморена и виждаше света като през мъгла. Струваше й се, че стаята трепти.

— Може би, милорд, аз ще ти причиня болка.

— Не се съпротивлявай — повтори Маклаклън.

— Какво да направя. Такава съм.

— Спри да ме мразиш.

— Не те мразя — промълви задавено тя.

Изненада се, когато на устните му се появи нежна усмивка.

— Е, с такива мили окуражаващи слова, миледи, мога да попадна завинаги под вашата магия!

— Ейдриън…

Но усмивката му стана още по-широка. Явно беше приключил с шегите.

— Никакви двубои тази нощ! — Не беше сигурна дали го изискваше, или я молеше.

Но нямаше значение. Тя самата не беше в настроение за битки. А когато устните му докоснаха нейните, усети как топлината им се разпространява из цялото й тяло. Обзе я копнеж да го усети по-пълно. Нищо нямаше да се промени, дори да бе облякла ризница. Нощницата бе съблечена прекалено бързо…

И без съпротива.

През следващите дни Ейдриън прекарваше повечето време на полето.

Тя наблюдаваше често от някоя кула тренировките с различни оръжия — меч, копие, боздуган, бойна секира и дори арбалет. Арбалетите бяха усъвършенствани, въпреки това изискваха значителна сила. Мъжете, които се обучаваха да ги използват, съзнаваха че те криеха и опасност — с тях се стреляше много по-бавно, отколкото с лък. Затова всеки стрелец с арбалет се придружаваше от втори човек, чиято функция беше да носи голям щит, с който да предпазва и двамата, докато оръжието се презарежда. Бе разбрала колко държеше Ейдриън неговите воини да бъдат, наясно с важната функция на носачите на щитове. Стратезите из цяла Европа смятаха, че прочутите генуезки стрелци с арбалет бяха паднали така безславно от англичаните при Креси именно защото бяха оставили щитовете си.

Мъжете тренираха всекидневно. Във феодалното общество хората имаха определени задължения към своя господар, а господарят пък трябваше да ги защитава. Младите мъже, които искаха да постигнат нещо в живота, често работеха здраво, но рядко с такава страст както сега. В началото, след случката на тренировката по стребла с лък и поради разногласията помежду им във връзка със Симон, Даниел реши да стои по-далеч от своя съпруг. Затова наблюдаваше заниманията от разстояние. Но с времето и любопитството, и неудобството й нарастваха.

Маклаклън също бе решил да спазва дистанция от нея… през деня. Сутрин, когато графинята се събуждаше, той вече бе станал. Прекарваше времето си с воините, с ковачите, със зидарите. Когато се стъмнеше, идваше в голямата зала за вечеря и макар да беше безупречно любезен с нея, успяваше да избягва въпросите й. След хранене обикновено го викаха пак по работа — я да види някой окуцял кон, я да оцени майсторлъка на ковача. Даниел опита на няколко пъти да го изчака, но когато Ейдриън се появеше при нея, нямаше търпение за въпроси й, независимо дали съпругата му беше будна, или заспала, вечерта приключваше все по един и същи начин. Често полагаше усилия да поговори с него, но златните му очи имаха гладния поглед на вълк и той съумяваше да я накара много бързо да замълчи. Ако пък вече беше заспала, нямаше никакъв шанс да пита каквото и да било, тъй като Маклаклън я събуждаше с най-нежни и възбуждащи докосвания и докато си дадеше сметка, че е в прегръдките му, вече беше напълно прелъстена. Единственият път, когато успя да остане будна, за да узнае истинските му намерения относно Авил, той въздъхна и отвърна нетърпеливо:

— Какви намерения, Даниел? Просто дойде време да се оженим и да предявя претенциите си.

— Не беше необходимо да проявяваш претенции към Авил. Не съм създавала неприятности на Едуард.

— Забавляваше враговете му.

— Неговите врагове са мои роднини.

— В такъв случай е дошло време да предявя претенции към теб.

— Авил си остава мой и семейството ми е добре дошло тук.

Младият мъж се озова на секундата отгоре й и очите му блеснаха ядосано на светлината на огъня.

— И тях ли ще забавляваш така, както Симон?

Само споменаването на името беше достатъчно да разпали гнева му, а това на свой ред вбесяваше нея, тъй като Ейдриън бе правил каквото си иска по време на отсъствието си.

— Ейдриън, много млади жени могат да забравят обета, който са били насилени да дадат, и да предпочетат прегръдките на някой френски лорд. Ако погледнеш ситуацията през моите очи, ще се убедиш, че не дължа нищо на човека, когото не съм виждала години наред.

— Но сега го виждаш.

— И ако Симон беше свободен, щеше да ни посети!

— Хайде да приключим с тази тема!

— Ти я започна, милорд.

Маклаклън се отдели от нея, стана от леглото и се приближи до прозореца. Внезапно почувства студ, придърпа завивките върху себе си и загледа играта на светлината по мускулите му. Като че ли беше медно-бронзов. Даниел прилепи колене към гърдите си вбесено, тъй като сърцето й заплашваше да изхвръкне. Беше принудена да признае, разбира се, само пред себе си, че той наистина е изключителен, а тялото му е съвършено изваяно. Ако откажеше ласките й, това несъмнено щеше да я сломи. И сега, докато стоеше там и в главата му се въртяха мисли, които явно не желаеше да сподели с нея, тя се запита дали не се чудеше какъв би бил бракът му, ако Джоана бе останала жива — сладка, красива, мила и неизменно на негова страна. Беше я обичал истински. Нея нямаше да я изоставя призори всеки ден и да се връща чак посред нощ. И щяха да разговарят…

Маклаклън се обърна внезапно и улови вперения й в него поглед. Изражението му беше мрачно, сурово и замислено.

— Даниел, вече е късно. Заспивай.

— Да заспивам? Ти си въобразяваш, че можеш да ми нареждаш всичко? Смяташ се за крал. Просто влизаш и грабваш каквото ти се прииска! Е, сър, към мен няма да предявяваш права! Аз не съм…

Ахна и се вкамени, тъй като той прекоси стаята пъргаво като котка, пропълзя до нея на леглото и я притисна в обятията си.

— Чудесно, миледи, както желаеш. Лежи будна. Недей да спиш. Но след като не си толкова уморена, може би…

— Аз съм направо изтощена!

Ейдриън се засмя и без да я пуска от обятията си, я насърчи да се сгуши в тях.

— Заспивай тогава. Уморих се от препирни.

— Колко странно! Та ти все ги търсиш.

— Аз ли ги търся? Ти, любов моя, си готова да се биеш до смърт с мен!

— Аз съм откровена! Докато ти…

— Започваш да се изтощаваш. Може да продължим да се препираме до безкрайност, ако се налага, миледи, но някой друг път.

Не отговори. Едва дишаше и си даваше ясно сметка за топлината на тялото му, притиснато в нейното.

Бе едновременно изумена и разтревожена от удоволствието, което усещаше, когато ръцете му я прегръщаха така леко и естествено. Затвори очи. Вдиша мъжката му миризма и се почувства защитена.

Глава 15

На другия ден реши да подслуша мъжете по време на заниманията им. Те се упражняваха с мечове в двора на замъка и тя си намираше безброй причини да минава покрай тях. На безопасно разстояние, разбира се. Но Маклаклън си даваше много добре сметка, че го наблюдава. Когато прекоси плочника с книга с поеми на латински, която смяташе да върне в библиотеката на параклиса — това бе може би шестото й появяване — Ейдриън й препречи пътя. Върхът на прекрасния му меч, изработен в Толедо, бе насочен към гърлото й. За момент я изпълни тревога, после я измести гняв и тя вирна буйно брадичка.

— Каква е тази нова игра, милорд?

Графът не отговори, а се обърна към хората си.

— Добри ми люде, сигурен съм, че моята съпруга мълча от уважение към мен, господаря на крепостта, неин наставник във всяко отношение, но тъй като тя наблюдава нашите тренировки така задълбочено, очевидно нещо не е както трябва.

Усмихна се, златните му очи блеснаха. Върхът на меча му се придвижи с невероятна точност и сряза едно от миниатюрните телени копченца на корсажа й.

Даниел се отдръпна.

— Така е, господа! Граф Гленуд допуска груба грешка, като ви учи да заплашвате невъоръжена дама!

— Да, миледи! — дочу се вик.

— Той е негодник! — обади се шеговито Дейлин. — Свалете го, миледи!

И й хвърли меча си. Хвана го сръчно и се извъртя към Ейдриън. Беше благодарна, че оръжието е с изключително добро качество и щеше да й свърши работа. При това бе изработено за по-дребен и лек човек.

Забеляза светлинките в очите на Маклаклън и разбра, че всъщност той е предизвикал този двубой. Пак бе станала плячка на предизвикателството му точно както го бе планирал. Това обаче нямаше значение. Беше готова. Стоеше абсолютно неподвижна и спокойна, за да го принуди да нападне пръв. Знаеше добре, че няма да използва всичката си сила, а тя се бе учила заедно с принца и беше добра с меча.

— Не се плашете от грамадния и тромав противник! — извика графинята към мъжете. После се приведе, извъртя се и прескочи пъргаво коритото с вода за животните, за да избегне удара на съпруга си.

— Тромав ли?

Той се спря, възмутен.

— Лишен от всякаква грация! — Тя набърчи нос. — А!

За беда Маклаклън се озова прекалено бързо от нейната страна на коритото. Тя го прескочи отново, като парираше ударите. Успя да мине зад него, но той се обърна светкавично. С ослепително бързо движение на меча си графинята достигна бузата му и върху нея се появи капчица кръв. Понесе се добродушен смях. Блестящият поглед на Ейдриън я погали. Той също се усмихваше.

— Браво!

Даниел наклони грациозно глава.

— Скоростта може да повали и най-силния мъж!

— Но силата може да повали и най-бързата жена!

Следващият му удар разсече въздуха и изби меча от ръцете й.

Тогава тя разбра. Той си бе играл с нея през цялото време досега.

Но и тя не се бе посрамила и се беше била здраво.

— Бих могла да победя повечето мъже.

— Но не и мен.

— Това на бузата ти не е ли кръв?

— Само защото ти го позволих.

— Кръвта обаче е толкова малко само защото не исках да пролея повече!

Ейдриън повдигна вежди. Даниел се завъртя и взе книгата си от човека, на който я бе дала преди малко.

— Ползотворен ден!

Мъжете отвърнаха в хор:

— Миледи!

В следващия миг се отправи с високо вдигната глава към параклиса.

На другата сутрин се събуди от експлозии. Скочи, уви се в чаршафа и притича до тесния прозорец. В двора се бе събрала тълпа, но не се случваше нищо особено. Червено-златната глава на Ейдриън се открояваше. Беше облечен с риза, къса туника и тесни бричове. Явно още не беше готов за изморителните тренировки по езда, предвидени за деня. В момента мъжете изглежда играеха на нещо. Ейдриън бе насочил някаква дълга пръчка към мишената на стената. После приближи към нея нещо като запален фитил, ако се съдеше по блясъка. Отново всичко наоколо се разтресе от експлозия. Даниел отскочи, останала без дъх. В този момент съпругът й вдигна поглед и щом я видя, се усмихна до уши.

— Ела тук! Или по-добре аз да се кача горе.

Даниел отстъпи от прозореца и се втурна към скрина, но още не бе избрала какво да облече, когато Маклаклън влетя. Пушещата пръчка от метал и дърво беше в ръката му.

— Това е пушка! — Усмивката му бе все така дяволска. — Приближи се. Ела да я видиш.

Беше чувала за подобни неща. Дори беше виждала метални оръдия, но не и нещо такова. Приближи се, изпълнена с любопитство.

— Дело на един от твоите ковачи.

— Тимоти? Той е страшно изобретателен. Работеше върху оръдия, които да се поставят на брустверите около подвижния мост.

— Работи здраво и с барута.

— Четири части селитра, една част въглен и една част сяра — изрецитира младата жена.

— Ммм! — прошепна съпругът й. — Трябваше да се досетя, че ще бъдеш на ти с оръжейното изкуство. Един ден подобни дребни творения ще надвият железните ни доспехи. Засега обаче всяко оръжие, което използва барут, е избухливо и опасно.

— Да не би да мислеше да вземеш… тези неща в бой?

— Интересуваш се от стратегията ми, така ли?

Оръжието вече не димеше и Ейдриън го остави на масата.

— Изумителен коментар от човека, успял да избегне всичките ми въпроси.

— Нищо не избягвам. Но не съм готов да обсъждам точно това.

— След като ми показваш оръжието, напълно естествено е да те попитам.

— Ммм! То наистина е избухливо и опасно, но не по-опасно от теб, любов моя.

— И какво означава това?

Ейдриън седна на леглото и тя усети, че придърпва несъзнателно чаршафа към раменете си. Съпругът й се разсмя, излегна се на една страна, подпря се на лакът и потупа празното място до себе си.

— Ела и ще ти покажа.

— Сутрин е! И много… светло…

— Светлината е нещо, което ще ми достави удоволствие. Ела! — усмихна се широко Маклаклън. — Господарят ти нарежда, съпруго моя. Уви! Някои негови части желаят най-пламенно твоето присъствие!

В очите му бляскаха дяволити светлинки, защото знаеше, че подобни изявления са й непоносими.

— Скъпи господарю! Внимавай какво ще правиш с гореспоменатите части!

Обърна се с царствен вид и тръгна към вратата, като се питаше дали ще се осмели да излезе в коридора само по чаршаф.

Беше уверена обаче, че няма да стигне дотам. Точно така и стана. Само след секунди се озова в ръцете му. Дивото усещане за напрежението и огъня в очите и докосванията му бяха достатъчни, за да разпалят жарта и в нея. Постави я по гръб на леглото. Даниел потрепера, когато започна да развива чаршафа от тялото й. Внезапно се почувства неудобно, тъй като сега по кожата й играеха ярките слънчеви лъчи. Погледна го, но затвори очи, щом усети неустоимото съвсем леко докосване на пръстите му. Лежеше абсолютно неподвижно. И тогава допирът изчезна. След малко отново отвори очи. Маклаклън се усмихна:

— Даниел, дойде ми наум, че теб всъщност не те смущава самото любене, а просто се ужасяваш да си признаеш, че то ти доставя удоволствие.

— О! — Стовари юмруците си в гърдите му, вбесена, че той лежи отгоре й напълно облечен, а тя се чувства толкова уязвима под ласките му.

Блъсна го отново, но в отговор усмивката му стана още по-широка. Опита да го удари за трети път. Този път я хвана за китките и се намести още по-плътно отгоре й.

— Избухлива и опасна?

— Много!

— Е, в такъв случай нека посрещнем опасността! Готов съм да рискувам в името на огъня и красотата.

Отново бе успял с няколко нежни слова да усмири гнева й. Сега вече не я държеше така здраво. Зацелува я по челото, по врата и най-накрая — по устните. Справи се бързо с бричовете си. Прониза я изгаряща топлина, когато езикът му проникна дълбоко в устата й. Дневната светлина ги обгръщаше отвсякъде. Тогава си помисли, че той има право: в никакъв случай не го смяташе за чудовище, нито презираше ласките му… а само собствената си реакция на тях. Но тази сутрин, след като страстта им бе задоволена и тя остана да лежи будна край него, както се случваше понякога и нощем, Даниел си даде сметка, че чувствата й към нейния съпруг стават все по-силни. Прекалено много се радваше на присъствието му в леглото. Чувстваше се като омагьосана, когато поставяше глава на гърдите му и усещаше силните удари на сърцето му. Обичаше неговата топлина, обичаше да чувства голата му плът, прегръдката му, проснатите небрежно крайници, докато спяха. Не помнеше някога да е била безразлична към него. Преди бе успявала да убеждава сама себе си, че го мрази. Сега го желаеше с не по-малка страст.

Той се беше оженил за нея по заповед на краля. Благодарение на това си бе подсигурил по-голяма власт и по-висока титла. Затова тя не трябваше да се привързва прекалено към него. Той не след дълго щеше отново да замине, за да изпълни задълженията си към господаря, който му бе дарил такива богатства… чрез нея.

Усети погледа му върху себе си. Едната му ръка я стисна собственически през кръста. Надигна се на лакът. В очите му блеснаха любопитни искрици.

— Ех, Даниел, какво не бих дал да мога да разчитам мислите в пресметливото ти мозъче!

Опита се да се извърти и да се отдели от него, но я държеше здраво. После се помъчи да избута ръката му, но той нямаше намерение да помръдне. Щом чу тихия му смях, разбра, че е безсмислено да продължава, и застина в негодувание.

— Какво би дал? Злато? Графство? Кон?

— Кон? Матю, Марк, Люк или Джон? О, никога, миледи, те ми служат толкова добре!

— И всеки един от тях е по-важен от една съпруга, която не е така добре обучена?

— Напротив, миледи, един лорд не би могъл и да мечтае да язди по-хубаво нещо от теб.

Графинята се изчерви от глава до пети. Изобщо не бе имала това предвид. Опита отново да му се изплъзне, но и този път безуспешно. Само го развесели. Тогава наведе глава и захапа силно възпиращата я ръка. Изпита истинско удовлетворение от изненадания му вик. Усмивката й обаче изчезна и долната й челюст увисна, когато дланта му се приземи звучно върху голия й задник. Блъсна го с такава ярост и сила, че Ейдриън я изпусна и падна по гръб, а тя се възползва от това, за да пропълзи отгоре му.

— Как смееш? Как смееш?

В отговор той се засмя и протегна отново ръце към нея. Едва сега Даниел откри грешката си, тъй като Ейдриън се надигна пъргаво и тя се озова върху слабините му, пленница на прекрасен нов изблик на страст. Обзеха я тръпки. Затвори очи, опитвайки да се пребори с глада, който се надигаше в нея с всяко следващо надигане и спускане, но след малко се озова по гръб под него. Обзеха я безкрайно разочарование и изумление, когато излезе от нея. Желанието й обаче пламна още по-силно, тъй като Ейдриън обсеби устата, шията и гърдите й със своите устни, език и зъби. Слизащите все по-надолу ласки създаваха истински водовъртеж в тялото й. Докосването му ставаше болезнено интимно, докато накрая я принуди да извика. Ейдриън се надигна и в мига, в който проникна отново в нея, й се стори, че светът се възпламенява и експлодира.

Усещанията започнаха да отзвучават. Той се отдели от нея. Щом усети хладния въздух в стаята, графинята си даде сметка колко лесно можеше да бъде прелъстена и колко силно го желае, затова провеси крака от леглото, готова да стане. Но дланта му се озова отново върху ръката й и я привлече към себе си. Изражението му беше истински озадачено, когато се надвеси над нея и попита:

— Какво, за Бога, направих пък сега?

— Освен че се държа като тиранин ли?

— Освен!

Ресниците й се спуснаха.

— Ейдриън, ще ме оставиш ли просто на мира? Моля те, злорадствай си сам. Ти спечели отново. Ти никога не губиш.

Отказваше да отвори очи. Усети погледа му, който се задържа дълго върху нея, а след това го чу как се облича, взема пушката и тръгва към вратата. Кой знае защо спря там.

— Ех, миледи, колко се лъжеш. Толкова пъти вече за малко не ме побеждават в схватките, че се чувствам направо безпомощен!

Даниел отвори изненадано очи. Но беше късно. Той вече беше излязъл. Не й оставаше нищо друго, освен да лежи и да размишлява.

Същия следобед воините отново тренираха на полето. Този път бяха на коне. Целеха се с копия с тъпи върхове срещу quintains — лост, на единия край на който се поставяше мишена, а на другия — тежест. Ездачите се приближаваха и, след като удареха мишената с копието, трябваше светкавично да се снишат, в противен случай биваха поваляни от тежестта. От крепостната стена Даниел наблюдаваше как съпругът й дава заповеди, как мъжете се смеят, когато някой не успее, как Ейдриън се грижи да му даде втора възможност. Изведнъж забеляза четирима въоръжени рицари, които препускаха по южния път. Водачът им носеше знамето на Едуард, принц на Уелс. Конниците се приближиха към Маклаклън и му подадоха подпечатан документ.

В този момент той вдигна поглед, сякаш инстинктът му го предупреди, че тя го наблюдава. Въпреки разстоянието графинята бе готова да се закълне, че усеща огъня в очите му. Най-после се обърна. Дъхът й секна, когато си даде сметка, че всъщност за тези усилени тренировки сигурно имаше основателна причина. Това послание вероятно беше зов. Маклаклън беше дошъл не само за да предяви правата си над нея, а и за да създаде по-голяма бойна сила в Авил, защото възнамеряваше да поведе хората й в битка за английския принц.

Младата жена се втурна към главната кула. Пътьом уведоми Рем, че внезапно й е станало много зле и тази вечер няма да слезе за вечеря. После буквално изчезна.

Нямаше да сподели компанията на пратениците на Едуард и не я интересуваше дали Ейдриън ще се почувства унизен от отсъствието й. Предпочиташе тази вечер да не предизвиква съдбата.

Монтейн изглежда повярва на версията й, че се чувства зле, толкова бе пребледняла. Разтри челото й с благовонни масла, нареди да донесат гореща вода, за да си направи топла вана, и изми косата й с розова отвара. Даниел й благодари и я помоли да я остави да поспи, като уведоми Маклаклън, че я измъчва ужасно главоболие.

Стъмни се. Младата жена седеше пред огнището, наблюдаваше пламъците и се изпълваше с все по-голяма омраза към него, задето щеше да поведе хората й да се бият за Едуард, краля на Англия. Нямаше право да прави подобно нещо! Но явно беше дошъл само за да си тръгне, след като се увери, че оставя зад себе си достатъчно силна английска част и повече няма опасност от вълнения срещу английското владичество тук в Гаскония.

Гневът й гореше със силата на огъня в огнището. След малко се изправи и закрачи напред-назад. Точно тогава вратата се отвори и затвори толкова тихо, че изобщо не я чу. Разбра, че е влязъл, едва когато се изправи пред нея и я загледа.

Най-после се обърна и замръзна, като го видя. Изражението му беше напрегнато и сурово, а очите — присвити и ядосани.

— Не изглеждаш болна, любов моя?

— О, лъжеш се. Кълна се, че не ми е добре. Повдига ми се от шотландци-предатели!

— Никога не съм имал нещо общо с предателите, Даниел. Заклел съм се пред Едуард III и служа на Уелския принц.

— И като нищо би разкъсал Франция на парченца!

— Не става дума за Франция. Воюваме срещу бунтовниците.

— През цялото време си знаел, че ще дойдеш, ще вземеш каквото искаш и ще си тръгнеш! Принуди мъжете да ти служат, без изобщо да се интересуваш кому са верни всъщност!

— Аз съм техният граф и техният господар, така че те ми дължат лоялността си.

— Те са мои хора!

— А ти си ми съпруга и, дяволите да те вземат, миледи, също трябва да ми бъдеш вярна!

— Нямаш право…

— Кампанията ще е кратка.

— Моли се на Бога да не свърши никога!

Маклаклън присви очи.

— Моли се на Бога, миледи, да не падна в боя, тъй като принцът, макар да те обича като брат, не ти вярва. Лично го сподели с мен. Ако останеш вдовица, последствията за теб може да не бъдат никак приятни.

— Така ли? Но поне няма да бъда повече пионка в твоите ръце! Съдбата ми ще зависи от мен самата. Може би ти, сър, би трябвало да се молиш Богу, тъй като ти грешиш. Авил е мой и може и да не ме намериш тук, когато се върнеш!

Моментално съжали за думите и безразсъдния си гняв, тъй като той я изгледа така ледено, че дъхът й секна, а след това се отправи заплашително към нея. Извика още, преди да я бе достигнал. Пръстите му се впиха грубо в ръката й; разтърси я с такава сила, че главата й се отметна назад и тя срещна погледа му.

— Даниел! — Очевидно водеше борба със себе си да не я удуши. — Току-що определи съдбата си!

После се извъртя, вдигна я и я хвърли върху леглото. Опита да се изправи. Задъхваше се. Очите й се напълниха със сълзи. Нямаше да му се даде! Господи, тази нощ нямаше да позволи да бъде прелъстена! Щеше да го мрази с всяка глътка въздух.

Но Маклаклън явно нямаше намерение да я докосне, защото прекоси ядосано стаята.

Току-що беше определила съдбата си…

Скочи и хукна след него. Вратата се затръшна в лицето й.

— Ейдриън! Ейдриън! Ейдриън, моля ти се…

Не я чу.

Заблъска с юмруци. Зовеше го. Думкаше отново и отново.

Кой беше господарят тук! Беше управлявала добре. И изведнъж се появява той! И онези, които я обичаха, сега почитаха и се подчиняваха на него.

Срита бясно вратата. Тя се разтресе, а пръстите на краката й загоряха от болка.

Закрачи напред-назад. Времето минаваше. Струваше й се, че ходи така цяла вечност. Представяше си какво ще му каже, ако се върне. После я обземаха отново ужас и отчаяние. Ако остане заключена между тези четири стени дни, седмици, месеци? Ако я изпрати в Англия, завързана и със запушена уста?

Въпросите я измъчваха безмилостно. Най-накрая се строполи върху проснатата пред огъня кожа, опитвайки да се стопли. Беше й много студено. Не можеше да си позволи да заплаче, тъй като нямаше да успее да спре. Не можеше и да признае, че се бе привързала към Ейдриън.

Взираше се в пламъците и очите й постепенно започнаха да се затварят.

Когато Маклаклън се върна, сърцето му замря, тъй като Даниел я нямаше — нито в леглото, нито на някой стол, нито край някой от тесните прозорци, нито крачеше из помещението. Изведнъж погледът му попадна върху проснатата пред огнището кожа. Свещите бяха изгорели и единствената светлина идваше от огъня. Кожата беше бяла, нощницата й беше бяла и разпиляната й коса създаваше силен контраст. Стори му се, че времето спира. Остана само пращенето на огъня, който мамеше с топлината си. И Даниел…

Затвори вратата, приближи се и застана над нея. Тревогата разкъсваше и крайниците, и слабините, и сърцето му. Достигаше чак до душата. Мили Боже! Когато бе дошъл тук, не си бе представял, че ще изпита подобни вълнения. Как е възможно да се чувства така силно обвързан и запленен от нея! Не предполагаше, че страстта, гнева и дори нежността, които предизвикваше тя у него, можеха да бъдат толкова силни. Беше обичал Джоана, но никога не бе изпитвал тази трескавост, тази изпепеляваща болка и, дяволите да я вземат, този страх! Никога досега не бе стоял в голямата зала на своя дом, докато всички заспят, докато дори вълците в гората замлъкнат, и, вперил поглед в пламъците, да се пита: „Какво, за Бога, да правя?“. Никога.

Клекна до нея. Почувства как всичко в него се свива, усети болката от напрегналите се мускули, долови оглушителните удари на сърцето си. Дори ако бе опитала да го прелъсти с някоя екзотична приумица, пак нямаше да събуди по-буен глад, жажда и терзания, отколкото като просто лежеше и спеше. Примигващата светлина на пламъците проникваше предпазливо през белия лен на нощницата й, очертаваше гърдите и ханша, потъваше в контурите на талията. Дясното й рамо се бе оголило и безупречната кожа подканваше да бъде докосвана от мъж. Единственото, което покриваше голотата на това място, бяха абаносовите кичури. Бе свила коленете си, така че се очертаваше дълъг, добре оформен, непоносимо изкусителен крак.

Гарвановочерните ресници хвърляха сянка над бузите й — алабастър със златен блясък, придаван от пламъците. Маклаклън не се тревожеше от силното си желание. Съдбата му я бе дала за законна съпруга, а горещината на страстта я бе направила негова любовница. Откакто бе погребал Джоана, не бе познал друго чувство, освен вина. Бе пристигнал, смятайки, че сега в живота за него имаха значение само силата, властта и притежанията. Предвиждаше да я има просто защото бе предназначена да бъде негова. Не бе предполагал, че всъщност тя ще го притежава.

Беше го нарекла тиранин и той наистина управляваше много неща. Докосваше я. Отново и отново… но изглежда никога не успяваше да достигне до съкровената й същност. Тя си оставаше негов враг, вярна на обета, който бе дала като съвсем малко дете, без да съзнава или разбира…

Но това нямаше да го бъде!

Най-сетне протегна ръка, за да отмести един кичур от лицето й. Графинята се събуди. Тъмните ресници се вдигнаха и разкриха изумрудените очи. Съзерцава го известно време, след това се изправи припряно на колене и седна.

— Ейдриън!

Тогава младият мъж осъзна, че тя се радва да го види и че го е чакала. Вероятно имаше намерение да го прелъсти, за да потуши гнева му, защото знаеше какво е в негова власт и как може да я накаже за прибързано отправените заплахи. Със сигурност беше наясно, че е в състояние да я изпрати в Англия като затворничка.

Наложи си да обгради сърцето си със стени и да не позволи да го съблазнят.

— Ела! — Гласът му прозвуча така рязко, че в очите й се появи паника.

Хвана я за ръцете, помогна й да се изправи и я задърпа. Спря само колкото да вземе една от окачените й край вратата мантии и да й я наметне.

— Ейдриън, какво правиш?

Не отвърна.

— Това е лудост! — рече тя, когато я помъкна надолу по стълбите. Все така не й отговаряше. Поведе я решително през голямата зала. После на двора. Младата жена потръпна от студения нощен въздух. — Ейдриън! Дяволите да те вземат!

Беше се задъхала. Извика. Едва сега Маклаклън осъзна, че е боса. Незабавно го прободоха угризения. Но не спря. Не можеше да си позволи да й се извинява сега. Вдигна я на ръце. Щом стигнаха пред параклиса, взе една факла.

— Ейдриън, пред Бога…

— Точно така, миледи, пред Бога! — Постави я на земята. На призрачната играеща светлина статуите на светците и девите като че ли се движеха. Графинята отстъпи назад, но той я стисна по-здраво за китката и я поведе към олтара, а след това вляво от него, където широката стълба водеше към криптата.

— Ейдриън! — Яростно се съпротивляваше.

В гласа й долови дори нотка на отчаяна молба. Не й обърна обаче внимание. Факлата осветяваше пътя им в студената, черна като катран крипта.

От едната страна, върху легла от мрамор и камък, благородниците на Авил се разлагаха бавно в своите савани. Имаше и елегантни гробове, направени за онези, които можеха да си ги позволят.

— Ейдриън! — Даниел продължаваше да опитва отчаяно да се освободи.

Накрая я пусна. За негово изумление тя се втурна към стълбата с очевидното намерение да избяга. Настигна я, прихвана я с една ръка през кръста и я върна. Срещна погледа й. Беше подивял. Тогава осъзна, че случайно е открил ахилесовата пета на своята съпруга: тя се страхуваше от криптата и от телата в плащаниците. Нямаше намерение да я сплашва, но може би така бе станало по-добре.

— Страхуваш ли се?

— Не.

— Лъжкиня!

— Защо сме тук?

— Защо се страхуваш?

— Не се страхувам!

— Защо, дяволите да те вземат!

— Дойдох след смъртта на майка си… и вратите се затвориха… — Замълча. Облиза устни. — Стоях заключена тук в мрака часове наред…

Маклаклън тръгна замислено.

— Ейдриън, не ме оставяй, не ме заключвай тук!

Обърна се към нея. Беше пребледняла като платно, красивите й черти изглеждаха деликатни и уязвими. Не посмя да покаже, че никога не му е минавало през ум да я оставя. Приближи се припряно към нея, прегърна я през кръста и тя се разплака. Тогава я придърпа към гроба на Леноре в центъра на криптата. Даниел пак започна да се съпротивлява и да го налага с юмруци по гърдите.

— Ти няма да ме оставиш тук…

Обзеха го нови угризения. Тя както винаги опитваше отчаяно да скрие страха и емоциите си от него.

Разтърси я, твърдо решен да я измъкне от лапите на ужаса.

— Няма да те оставя! За такова чудовище ли ме смяташ? Дойдохме, защото си падаш много по обетите. — Хвана я отново за ръката. Без да обръща внимание на съпротивата й, постави дланта й върху гроба на майка й. — Тук лежи Леноре. Сега ще ми дадеш обет. Закълни се, че няма да избягаш от Авил, докато отсъствам, че ще ме чакаш като твой съпруг. Закълни се, че няма да приемаш враговете ми и че ще управляваш тази крепост вместо мен в името на нейния законен върховен господар Едуард Английски.

— Ейдриън…

— Закълни се!

— О, дяволите да те вземат! Кълна се!

Тогава изведнъж я разтресоха ридания и тя свря лице в гърдите му, за да се скрие от смъртта.

Боже мили, какви неща правеше с него тази жена! В момента бе готов да й прости всичко, дори да бе допряла нож в гърлото му. Вдигна я отново на ръце, грабна факлата и заизкачва стълбите. Прекоси бързо параклиса и щом излязоха, върна факлата на мястото й. Насочиха се към главната кула. Даниел продължаваше да се притиска безмълвно в обятията му. Щом влезе в стаята им, Маклаклън я постави в един от огромните тапицирани столове пред огъня. Наля й вино. Тя стисна чашата.

— Изпий го!

С тези думи коленичи пред нея, взе малкото й студено стъпало между дланите си и го заразтрива, докато топлината на живота започна да се връща в него.

— Откъде знаеше? — промълви внезапно тя. — Откъде е възможно да знаеш?

Вдигна очи към нея и смръщи чело.

— Какво да знам? — Съпругата му безмълвно отпи от виното си. Той въздъхна тихичко. — А, че се страхуваш от криптата?

Ресниците й трепнаха.

„Страхувам се“ не е сред любимите й думи — помисли си Маклаклън и се усмихна.

— Нямах представа. Ако знаех, нямаше да те заведа там.

— Наистина ли? — Очите й блестяха. Устните й бяха с цвят на роза на фона на подобното й на бял мрамор лице. Те потрепераха едва забележимо, когато проговори отново. — Но какво друго би могъл да направиш, за да…

— Не знам. Не знаех, че ще те принудя да ми дадеш този обет, преди да вляза в стаята ни — призна унило той.

Даниел го изгледа, отпи отново от виното, а след това му подаде чашата. Той също отпи и това му достави радост, прогонвайки мраза от нощта.

— Ти ми даде дума — напомни й тихо младият мъж. — Обет.

Съпругата му се изправи и прекоси стаята. Окачи пелерината си. След това се върна отново при огъня и известно време съзерцава пламъците, преди да се обърне към него.

— Дадох ти думата си — съгласи се тя. — Не съм сигурна обаче, че имаше нужда от нея. Заплаших те, защото бях ядосана. Но къде можех да отида? Да не би да съм подклаждала някакви бунтове преди твоето идване? Какво би се променило тук след заминаването ти?

— Даниел, ти ме заплаши. Нека не забравяме Симон. А и би могла да избягаш при френския крал.

— Обичам Авил. И не съм участвала в плановете на Симон, независимо дали ми вярваш.

— Даниел, ти заплаши да си отидеш.

— Никога не съм те лъгала през всичките тези години. Знаеш, че не мога да не бъда поне донякъде вярна на династията Валоа! Заклех ти се, че няма да замина и ще управлявам Авил от твое име и за твоя крал. Никога не съм имала намерението да те заплашвам. Просто се уморих от тази игра на война, не само между теб и мен, а и между Едуард и френския крал, моите сънародници и твоите сънародници. Толкова много мъже остават на бойното поле, толкова много рани, осакатявания, смърт. А ти трябва да заминеш…

Не довърши мисълта си. Вдигна рамене и му обърна гръб.

Маклаклън прекоси стаята, приближи се до нея и я завъртя отново с лице към себе си.

— Възможно ли е да се страхуваш за мен, миледи?

Не успя да отстрани подигравателната нотка от гласа си, за което се проклинаше.

Тя продължи да стои с наведена глава.

— Може би се страхувам от онова, което ще стане с мен, ако ти паднеш в бой и бъда оставена отново на прищевките на кралете. Един Господ знае какво би измислил Едуард. Ти вече ме предупреди, че е нещо ужасно.

— Но аз никога не падам, миледи!

— Никой не е неуязвим — ти сам го каза, когато ми демонстрира пушката.

— Казах, че един ден пушките могат да направят безполезни ризниците ни. Но това е далеч в бъдещето, миледи. А и засега само отбиваме атаките на онези, които нападат жестоко територията на Едуард. Не поемам особен риск… освен риска тук.

— Как мога да те заплашвам аз?

— Като не ме допускаш до себе си и до Авил.

— Но дори да ни загубиш, какво би променило това? Ти си граф на Гленуд, земевладелец в родната си северна страна. Дойде тук по нареждане на краля…

— Дойдох, защото ти и Авил сте мои и защото никога не отстъпвам нищо, което е мое.

— В такъв случай го имаш, за добро или зло. Успя да изтръгнеш от мен обещание.

„Спорът може да продължи безкрайно“ — помисли си Ейдриън. Наближаваше утрото. Въпреки напрежението, което усещаше в тялото й, я привлече към себе си, прегърна я и, като постави брадичка върху главата й, прошепна:

— Отново, графиньо, спечели свободата си. Крепостта е пак твоя. Единствено твоя. От дебелите стени, които я ограждат, до тази стая и това легло.

— За да ги управлявам от твое име!

Гласът й прозвуча приглушено, тъй като бе завряла лице в гърдите му, и затова младият мъж така и не разбра дали има горчивина в думите й.

— За да го управляваш от мое име! — съгласи се той и потръпна. — Но, за Бога, миледи, все още не съм тръгнал!

Отпусна се на колене върху кожата пред огъня и я повлече със себе си. Обсеби сладките й устни и я постави нежно върху меката постелка, в която потънаха и двамата. Лъскавите й абаносови коси се разпиляха. Ейдриън беше страстен и агресивен. Фините й пръсти докоснаха бузите му, впиха се в раменете, загалиха гърба. Устните и езикът като течен огън изгаряха плътта му. Чувстваше, че ще свърши всеки момент. Затова се отдели от нея и започна отново. Заслиза с устни надолу по тялото й. Разтвори бедрата й и продължи с все така бавни и безмилостни ласки. Чу шепота й, чу я как изрича името му, усети докосването й и разбра, че сърцето му бе обсебено. Най-сетне проникна в нея. Светът експлодира и лумнаха ослепителни пламъци. Когато напрежението се уталожи, се търкулна на меката кожа. Опиваше се от красотата на своята любима. Погледите им се срещнаха и той я прегърна.

— Управлявай всичко от мое име! — заяви буйно Маклаклън.

Даниел не отговори, но се сгуши в него. Заспаха прегърнати, осветявани от огъня.

Когато графинята се събуди, огънят бе почти загаснал. Потръпна, но видя, че завивката от леглото е метната върху нея.

Въпреки това стаята й се стори вледеняваща. Празна. И тогава разбра — Ейдриън беше заминал.

Глава 16

Дните в Авил се редуваха мирно и тихо. Колелото на живота се въртеше. Селяните обработваха полята и се грижеха за добитъка и птиците, а зидарите укрепваха стените. Жените раждаха деца. Старите боледуваха и умираха. Слънцето изгряваше сутрин и залязваше вечер.

Но всеки път, когато край замъка минеше пътник, всеки път, когато се появеше поклонник, жонгльор, поет, духовник или който и да било друг, Даниел се вълнуваше силно. Новините бяха обезпокояващи. Ейдриън бе казал, че войските на принц Едуард смятат да потушат въстанието. Положението изглежда се влошаваше, защото френският крал не възнамеряваше да отстъпи.

Младата жена знаеше, че войната убива не само с оръжие. Тя унищожаваше реколтата и животните. Всяка армия трябваше да се храни. Войниците често опустошаваха земите със стратегическа цел — за да докарат глад на враговете си. Понякога победителите постъпваха по-почтено и само разграбваха завзетите села. Но друг път измъчваха мъжете, изнасилваха жените и оставяха децата сираци. Такъв беше светът, когато кралете ламтяха за повече.

И сякаш тревогите й за имението и хората не бяха достатъчни, ами се измъчваше и за своя съпруг, колкото и да не й се искаше да го признае. В негово отсъствие животът привидно си течеше по нормалния начин, тъй като Авил бе като добре смазано колело вече от години наред. Още майка й се бе погрижила за това. После и Ейдриън. Авил бе погранична територия и английските крале отдавна предявяваха претенции за него, затова се молеше всяка сутрин да стане чудо и крал Жан и крал Едуард да достигнат до споразумение.

И съпругът й, когото не преставаше да обвинява, да се завърне.

Не можеше да се примири с факта, че страда за него. Усещаше отсъствието му през студените нощи. Лежеше будна и си припомняше хапливите му коментари, усмивката му и изражението, което придобиваха понякога очите му, докато я гледаше. Лежеше будна до късно в мрака, изпълнена с желание да почувства неговата топлина и докосване. Въпреки това ден след ден си налагаше да изглежда спокойна. Авил беше неин. И винаги щеше да бъде. Със или без него.

От тръгването му вече бяха изминали няколко седмици. Даниел седеше в голямата зала и слушаше обясненията на един от зидарите за укрепителните работи по бойниците, когато се появи Дейлин с новината, че се задава група под знамето на граф Ланглоа, един от поддръжниците на крал Жан. Веднага отидоха там, откъдето сър Джайлс наблюдаваше със сериозен вид приближаването на французите. Графът яздеше с още петима конници. По всичко изглеждаше, че идват като мирна делегация.

— Ще ги приемем ли? — попита Дейлин.

— Какво друго можем да сторим? — отвърна Даниел. — Очевидно идват да разговарят мен.

— Плантагенетите водят тези спорове с френските крале вече от десетилетия.

— Крал Едуард определено има известно право.

Графинята с горчивина се взира известно време в малката групичка. Защо Едуард не можеше да се задоволи с Англия? И защо и се струваше, че френските крале само търсеха повод да дразнят английските и да твърдят, че Франция е много по-велика и по-важна от „задния двор“, както наречаха Англия? Имаше усещането, че я разкъсват на две. И внезапно й се прииска Господ да порази с гръм и двамата крале.

— Не мога да откажа да приема пратеник на крал Жан — обясни простичко тя. И изгледа строго двамата мъже. — Вие го знаете не по-зле от мен!

Отвориха вратите. Даниел стоеше на входа на голямата зала, заобиколена от своите хора и от хората на Ейдриън, когато французите влязоха в двора на крепостта. Беше чувала за Ланглоа от Симон и от крал Жан, но не го беше виждала. Той беше висок и добре сложен, с тъмни пламенни очи, тъмна коса и безупречно оформен мустак. Слезе от коня си, приближи се и й се поклони дълбоко.

— Миледи! Признавам, чувал съм невероятни приказки за вашата красота, но те не могат да се сравняват с действителността. За мен е огромно удоволствие да бъда тук като пратеник на нашия суверен, крал Жан Френски. Той ви дарява топче коприна, пристигнало неотдавна от Персия, а на съпруга ви — меч от толедска стомана.

— Колко мило! Надявам се, че далечният ми братовчед Жан Френски е добре.

— Точно така, миледи.

— Граф Ланглоа, сигурно ви е известно, че в момента съпругът ми изпълнява дълга си към принц Едуард, но той би ви приветствал също като мен. Ще се присъедините ли към нас за вечеря?

— С най-голямо удоволствие.

— Заповядайте в голямата зала и се насладете на виното от нашите лозя. То е наистина изключително.

— Така съм чувал — отвърна любезно гостът.

Даниел ги поведе. Даде си сметка, че Дейлин стои плътно до нея, а сър Джайлс не се отделя от французина.

— Ще ни причини неприятности — прошепна Дейлин.

Ланглоа го чу, но очевидно не се обиди.

— Не, няма да ви причини неприятности! — промълви също така тихо той. Дейлин се изчерви, а Даниел не се въздържа и се усмихна. — Идвам с мир, за да напомня на графинята…

— А какво ще кажете за графа? — прекъсна го сърдито сър Джайлс.

Гостът се усмихна.

— Да напомня на графа и графинята, че Авил винаги е бил в приятелски отношения с Франция.

Сервираха виното, а Ланглоа извади прекрасната сребриста коприна и красивия меч, изпратени от крал Жан. Даниел седеше край огнището. Французинът се настани недалеч от нея. Докато графинята докосваше бляскавата материя и изказваше възхищението си, сър Джайлс се доближи, приведе се към огъня и прошепна:

— Не трябва да я приемате!

— Съветваш ме да откажа подарък от френския крал?

— Това е подкуп! Едуард също претендира, че е крал на Франция.

— Джайлс, не мога да проява такова неуважение. Трябва да приема подаръците. И надали някой може да бъде подкупен с топче коприна или меч.

Младата жена се изправи и пое красиво изработеното оръжие от ръцете на френския войник.

— Моят братовчед е мил и великодушен. Благодаря му, че се е сетил за нас. Но, граф Ланглоа, трябва да ви напомня, че съпругът ми е шотландец и…

— Служи на принц Едуард, въпреки че толкова шотландци от векове се отнасят с любов към французите! Но той е любимец на крал Едуард и благодарение на това бе уреден бракът му с вас. Непременно обаче, рано или късно, ще оцени всичко френско.

Даниел се усмихна благосклонно.

— Графе, вярно е наистина, че през годините шотландци и французи често са се съюзявали… срещу англичаните. Но моят съпруг притежава земи както в Шотландия, така и в Англия, затова разбира изпитанията, на които са подложени и шотландците, и англичаните, и французите.

— Едуард Английски се стреми към френския трон.

— Не знам какво става в кралските умове, граф Ланглоа. Моля се Едуард и братовчед ми Жан, които също са братовчеди, да намерят мирно разрешение на проблема.

Гостът я изгледа, след това обходи с поглед сър Джайлс и Дейлин и се усмихна дръзко.

— Господа, обещавам ви, че не съм дошъл да сея вражда, а да предложа приятелството на крал Жан. Мога ли да му кажа, че вие, миледи, оставате в сърцето си негова поданица?

— Можете да му кажете, че го обичам, както обичах баща му, и се моля за доброто му здраве. Аз управлявам това имение, всъщност управляваме го заедно с владетеля Маклаклън, сър, и двамата се молим за мир и благоденствие на целия френски народ.

— Ако земевладелецът Маклаклън е заминал да служи на английския принц, значи е изложен на опасност. Моля се, миледи, да остане жив, за да се наслаждава на големия си късмет.

— Всеки ден се моля за неговото здраве, сър.

Думите й като че ли се понравиха на французина, но тя не можа да си обясни защо. Стараеше се да му даде да разбере, че споделя във всяко отношение волята на своя съпруг, както и да не прави изказвания за вярност към когото и да било от двамата суверени. Както изглежда словата й не бяха подразнили дори сър Джайлс.

Вечерята беше сервирана. Ланглоа продължи да се държи все така очарователно. Но към края се приведе леко към нея.

— Ако някога се нуждаете от моите услуги, миледи, изпратете послание в кръчмата „Кривото дърво“. Кръчмата „Кривото дърво“, не забравяйте. Не мога да идвам повече тук. Заради крал Жан съм готов да ви служа по всякакъв начин, защото знам, че вие бихте рискували всичко, ако неговият живот бъде изложен на опасност.

После се отдръпна, така че Даниел се запита дали не си бе въобразила тези думи, защото гостът вече приказваше със седналия вдясно от него сър Джайлс.

Сърцето й затупка с всичка сила. Отчупи парче хляб, но не успя да го преглътне.

Въпреки късния час, французите си тръгнаха след приключването на вечерята.

След като се сбогуваха, графинята остана край портата на крепостта заедно със сър Джайлс и Дейлин.

— По-добре, че си заминаха! — заяви сър Джайлс.

— Е, сър Джайлс, трябва да се научим да живеем заедно, тъй като положението изглежда няма да се промени — промълви уморено младата жена.

— Той дойде с някаква цел — обади се Дейлин.

— Дойде да разбере дали Даниел би предала съпруга си и крал Едуард, ако френският крал поиска от нея да отвори тези порти — рече сър Джайлс и се обърна към графинята. Светлосините му очи я гледаха със задоволство и топлина. — Но миледи го постави на мястото му!

— Иска ми се да са се навоювали. Но… той явно дойде да види накъде духа вятърът тук.

— Може би трябваше да се държим по-студено. Все пак да не забравяме, че граф Арманяк плячкосва, граби, насилва, убива. А най-вероятно крал Жан стои зад него.

— Не вярвам крал Жан да насърчава безсмислените разрушения и хладнокръвните убийства! — възпротиви се графинята. — Всичко това са само предположения. Нямаме вести от Ейдриън… — започна тя, но не довърши мисълта си, тъй като бузите на Дейлин почервеняха.

Той вече се бе превърнал в красив млад мъж, но все още пламваше бързо и се издаваше лесно.

— Ти знаеш нещо за Ейдриън! — извика Даниел, като полагаше неимоверни усилия да контролира гнева и обидата.

— Преди няколко дни от фронта пристигна пратеник, но каза съвсем малко — побърза да се намеси сър Джайлс.

— Толкова малко, че никой не ме уведоми?

— Вестите нямаше да те направят щастлива, миледи.

— И затова Ейдриън е наредил да не ми се казва истината! Е, сега аз я изисквам! Каква е тя?

Дейлин сви смутено рамене.

— Ако не се постигне споразумение, ще се води страшна битка. Принц Едуард струпва войски на бреговете на Нормандия. Жан също подсилва армията си.

— Каквито и вести да пристигат в замъка, аз трябва да ги научавам!

Дейлин мълчеше и младата жена осъзна, че съпругът й е изпратил съобщение да не й казват нищо.

Даниел крачеше из стаята си и местеше поглед от кожата, просната пред огнището, към пламъците в него. Накрая седна върху кожата и обгърна с ръце колене. Припомни си как Ейдриън я бе заварил да спи тук и как я бе помъкнал към криптата, за да изтръгне тържественото обещание. Макар сега да кипеше от гняв, задето не й бе поверил никаква информация, искаше с цялата си душа да удържи дадения обет. Дори Едуард да не беше прав, както чувстваше със сърцето си.

Щеше ли някога да настъпи мир между Англия и Франция? А между нея и съпруга й?

Затвори очи. Проклинаше и двамата крале. Искаше й се да може да мрази Ейдриън. Много по-лесно щеше да бъде да го мрази, отколкото да го желае.

Накрая се изтегна пред огъня и заспа.

През следващите дни беше непрекъснато нащрек, в случай че се появи друг пратеник на Ейдриън или на принц Едуард. Но бденията й бяха напразни.

Беше изминала почти седмица, когато един ден, докато проверяваше в голямата зала сметките, влезе Монтейн. Съпровождаше я висок и красив свещеник. Искал да говори с нея. Тя освободи счетоводителя, тъй като гостът желаел да останат насаме. Монтейн понечи да протестира, но Даниел настоя.

— А, благодаря ви! — промълви младият свещеник и отпи голяма глътка от виното, което му бе поднесла. Двамата седнаха пред огъня и той се наклони напред. — Аз, миледи, съм далечен роднина на добрия ни крал Жан, също като вас. И съм разтревожен от цялата си душа и сърце.

— Войната вилнее и опустошава всичко.

— Алчността на англичаните няма край.

— Отче, майката на крал Едуард беше французойка — напомни му тя, — и той изглежда смята, че има права върху трона.

Младият мъж махна с ръка. Очевидно не приемаше становището й.

— Всъщност, отче — продължи тя, смутена, че й идват наум думите на Ейдриън, — кралете са по-близки роднини един с друг, отколкото вие и аз — с Жан.

— Майка ви бе разгромена от войските на Едуард. Тя прие да се омъжи за англичанин, но остана вярна през целия си живот на династията Валоа. За Бога, миледи, вие сте нейна дъщеря! Нима ще я предадете?

Даниел отпи от виното си и се усмихна, вперила поглед в лицето му.

— Отче, а нима бихте искали да предам мъжа, за когото съм законно венчана пред Божиите очи?

Той въздъхна.

— Никога, миледи. Но вие няма да предадете съпруга си, ако предупредите крал Жан за евентуалните намерения на англичаните спрямо него, като разберете за кога е предвидена битката и така спасите неговия живот. Ние не можем да контролираме огромната сила на армиите — мъже ще се бият срещу мъже и единият предводител ще победи, а другият ще усети вкуса на поражението. Но ако крал Жан бъде предупреден за най-големите опасности, той може да се надява да остане жив и свободен, за да спаси цяла Франция.

— Какво точно искате от мен?

— Да ни предупредите, ако животът му е в опасност. Ще намерите начин да се свържете с нас, сигурен съм в това.

— Не знам кой знае колко, отче. Аз съм тук, армиите — далеч.

— Съпругът ви несъмнено ще ви предупреди за опасността.

Младата жена сведе глава. Внезапно пожела с цялото си сърце да не е в подобна позиция. Но тя беше дала на майка си дума да почита френския крал. И Франция.

— Естествено, ако животът на крал Жан е заплашен… — промълви неуверено тя. А след това погледна свещеника. — Аз съм между чука и наковалнята, отче. Кълна се да направя всичко, което мога, за да предупредя крал Жан, ако науча, че англичаните замислят нещо срещу него. Но само веднъж.

— Веднъж ще бъде достатъчно.

Гостът се изправи.

— Този обет е даден пред Бога, дете мое. Бог да ви благослови! Един ден с майка си ще се наредите сред светците, миледи.

Даниел се изправи заедно с него. Как щеше да се нареди сред светците, след като съпругът й и Едуард щяха да имат основателна причина да й вземат главата за предателство?

Монтейн внесе поднос с агнешко и пресен хляб. Отец Пол й благодари, похвали храната, а после заговори непринудено за книги, музиканти и звезди. Щом се нахрани, понечи да си тръгне, но графинята го покани за през нощта. Божият служител й благодари с думите, че все още е рано и има намерение да поязди няколко часа, преди да преспи под открито небе.

След като си тръгна, Монтейн се загледа подозрително подире му. Даниел не разбираше защо — свещеникът се бе държал любезно и непринудено.

— Много е красив за свещеник.

— Свещеничеството е призвание.

Вярната компаньонка изпръхтя.

— Свещеници стават по-малките синове, докато големите си вземат съпруги, които им раждат много наследници.

Даниел сви рамене.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш. Отец Пол е наистина красив мъж и може би си права, че е малък син на някой богат благородник и не е имал кой знае какъв избор.

— Не мисля, че наистина е свещеник.

— О, Монтейн!

— Гледаше те някак си… странно.

Графинята въздъхна.

— Свещеник е. Не ставай смешна. Искам да кажа…

— Какво?

— Ами, свещениците дават обет за целомъдрие, но…

— Но е всеизвестно, че дори високопоставените служители на папата имат любовници и копелета. Какво променя това? Ако божиите хора кривват от пътя, кои пък сме ние, че да ги съдим? Освен това, красотата на отец Пол не го прави…

— Развратен — опита да й помогне Монтейн. — Е, ако не е…

— Да?

Внезапно вярната компаньонка се усмихна.

— Жалко, тъй като в противен случай би било истинска загуба, ако някое хубаво момиче не се наслади на такъв мъж.

Даниел вдигна раздразнено ръце във въздуха.

— Монтейн, хем го подозираш, хем го мислиш за неустоимо чаровен. Започвам да се тревожа за теб. Мисля, че чакахме прекалено дълго. Вече трябваше да сме ти намерили съпруг.

Монтейн се усмихна.

— Ох, Даниел, аз не съм богата наследница! Сама ще се погрижа за семейното си положение. Да повикам ли счетоводителя?

— Да, ако обичаш.

Монтейн се усмихна отново и излезе.

Същата нощ Монтейн крачи часове наред из стаята си. Искаше й се да е чула повече от онова, което свещеникът бе казал на Даниел.

Преди време графинята споделяше с готовност всичко с нея. Но вече не беше така. И това смущаваше вярната компаньонка.

Изпитваше дълбок страх, който не й даваше мира. Крал Едуард беше силен, а хората му — целеустремени. Ейдриън Маклаклън пък притежаваше особена смелост, чувство за справедливост и милост. Младият шотландец не бе пробол с меча си Симон, когато можеше да го направи на решето, без никой да го обвини. Беше се отнасял толерантно и с Даниел. Страхуваше се само от едно — да не го предадат отново. Тъй като в такъв случай…

Потрепера. Чудеше се какво да направи.

Никога не бе изпитвала такова безпокойство. Свещеникът беше… не беше истински свещеник!

Най-сетне спря да крачи напред-назад, излезе от стаята си и заслиза тихо по стълбите. Беше много късно, но знаеше, че някой от хората на Ейдриън дежури през цялата нощ в голямата зала. Не беше сигурна дали Даниел беше наясно.

Тази нощ на пост се оказа Дейлин.

Той се бе отпуснал на един стол пред огнището. Монтейн помисли, че е заспал. Ами ако грешеше? Ако се лъжеше. Чувстваше се глупаво, застанала насред залата но нощница и боса, докато дори пазачът спеше!

Обърна се, готова да изтича обратно нагоре по стълбите.

— Монтейн? Какво има?

Замръзна на място. Миг по-късно го усети зад гърба си. Постави длани върху раменете й и я обърна бавно с лице към себе си.

— Нищо. Аз…

— Не е нищо. Какво е станало? — Усмихна се и прибра падналия върху бузата й кичур коса. — Колко странно! Никога не съм те виждал такава. Толкова години се познаваме, а никога не съм те виждал с пуснати коси, толкова хубави и… необуздани.

Почувства топлина, напълно омагьосана от погледа му. Изгуби ума и дума. Трябваше да се измъкне! Да изрече някакво извинение! Да се върне в стаята си!

— Свещеникът беше толкова странен! — чу се сякаш отстрани да измънква. После събра мислите си. — О, Дейлин, притеснявам се. Днес следобед дойде някакъв свещеник…

— Насам често минават свещеници, монаси и поклонници — отвърна безгрижно той.

— Знам. Но този настоя да разговаря на четири очи с Даниел. Когато влязох да поднеса храната, видях, че е смутена. Свещеникът беше самоуверен, красив и говореше с лекота за какво ли не, но мисля, че докато ме е нямало, я е помолил за нещо. Според мен е имал някакво искане.

— А тя възнамерява ли да го изпълни?

— Беше определено нещастна. — Монтейн въздъхна и отвърна на погледа му. — Той каза, че бил роднина на династията Валоа. Не трябваше да идвам при теб. Но наистина съм много притеснена.

Дейлин кимна бавно.

— Времената са опасни.

— Какво ще правиш?

Той повдигна вежди.

— Още не съм сигурен… Ще говоря със сър Джайлс. А ти няма защо да се тревожиш. Ейдриън не е чак толкова далеч. Ако наистина има някакъв проблем…

Сви рамене.

— Какво? — прошепна Монтейн.

— Ще се върне.

Къщите горяха. Навсякъде се валяха мъртви и ранени. Хората на Арманяк опустошаваха селата, ограбваха малкото ценни неща, които успяваха да открият, и бързаха да изчезнат. Днес обаче воините на Ейдриън бяха предупредени за атаката и успяха да стигнат до селото навреме, за да предотвратят масовото клане.

От билото на хълма той изкрещя смразяващия кръвта военен призив и се спусна надолу към нападателите с изваден меч. Биха се безмилостно. Яростта му пламна още повече, когато видя сред убитите и деца.

От една горяща къща изскочи човек на Арманяк с намерението да се хвърли на коня си и да избяга. Забеляза обаче спусналия се насреща му Ейдриън и се спря, за да го съсече с бойната си секира. Маклаклън пришпори Люк, избягна удара и преряза гърлото на противника. В този момент проехтяха писъци. Обърна се и видя конника, препуснал към гората с някаква млада жена. Ейдриън се стрелна след похитителя, който се обърна и го видя. Спря за момент, пусна момичето на пътеката и продължи. Графът дръпна юздите. Искаше му се и някой друг да е забелязал французина, за да го последва, но очевидно беше сам. Надяваше се костите на девойката да не са се изпочупили при падането.

Слезе от коня си и й помогна да се изправи. Беше млада и хубава. Жива и здрава. Погледна го с тъмните си пълни с обожание очи.

— Благодаря ви, благодаря ви, милорд.

— Ранена ли си?

— Не.

— Значи всичко е наред.

— Вие ми спасихте живота.

— Може би само честта.

— Тя е ваша, милорд — обяви тържествено момичето.

— Е, аз не искам подобна цена. Хайде, ела да те върна при майка ти.

Тя обви ръце около врата му и той я отнесе до жребеца си. Щом се върнаха в селото, я пусна на земята, съпроводен от бурните приветствия и сълзливата благодарност на майката.

— Терез е най-скъпото, което имам, милорд! Готова съм да направя за вас каквото пожелаете. Искайте само!

— Моля ви, да сте верни поданици на Едуард. А като ваш херцог, мой дълг е да ви защитавам.

Усмихна се. Стараеше се думите му да не прозвучат назидателно. Мнозина от хората му го наобиколиха. Нареди да помогнат на ранените. Самият той слезе от гърба на Люк и в този момент видя с изненада препускащия насреща му сър Джордж, придружаван от Майкъл, един от младежите, които бе обучил и оставил да пазят Авил.

Когато се приближиха, забеляза, че туниката на Майкъл е изкаляна и изцапана с кръв. Пулсът му се ускори от страх. Авил беше безценна плячка и можеше да промени изхода на войната. Да не би хитрият французин Жан да бе намерил начин да го завладее? Авил обаче можеше да устои на всяка атака. Единственият начин да падне бе предателството.

Закрачи припряно.

— Случило ли се е нещо? — Посегна да помогне на Майкъл да слезе от коня си. — Къде си ранен, момче? Лошо ли е? Жено! — извика Маклаклън, като се обърна към майката на Терез. — Помогни ми за този човек! По-бързо.

Младежът трепна.

— Не е смъртоносно, милорд, но кървя като заклано прасе!

— Авил…

— Всичко е наред в Авил… Имам да разкажа само една странна история.

Жената се бе приближила заедно с дъщеря си. Двете действаха пъргаво. Момичето донесе вода, а майката свали туниката и ризата на ранения. След това измиха дългия прорез на гърдите му.

— Нямам търпение да я чуя — заяви графът и вдигна ръка. — Заведете го в къщата. Сега идвам.

Помоли сър Джордж да се погрижи за гасенето на пожарите, за превързването на ранените и погребването на мъртвите. След това се запъти към къщурката със сламен покрив, където бяха отнесли Майкъл.

Той лежеше на тежък дюшек, а прорезът беше наложен с билкова лапа и превързан. Ейдриън благодари на жените и ги отпрати.

— Кажи ми какво се е случило.

— Първо, милорд, пристигна граф Ланглоа с малка групичка и донесе дарове.

— За Даниел?

— Коприна за нея, меч за вас. Сър Джайлс ви уверява, че не са оставали насаме и за секунда. Графинята се държала учтиво и твърдо и заявила, че управлявате Авил заедно, но в момента вие сте с принц Едуард и тя желае от цялото си сърце да дойде краят на битката.

Маклаклън повдигна вежди, объркан от удоволствието, което изпита само при мисълта, че Даниел не е забравила обета си.

— После?

— После дойде свещеникът.

— Свещеник?

— Представи се като отец Пол дьо Валоа. Графинята се съгласи да говори насаме с него. Той не стоя дълго, но нейната компаньонка се притеснила от това посещение и отишла при Дейлин, който ми нареди да проследя отчето. Така и направих и го открих в колибата на един стар отшелник дълбоко сред гората. Имаше среща с други хора. Не разбрах каква точно е целта им. Изглежда трябваше да се пръснат из страната, да наблюдават силите на крал Едуард и да открият слабите им места. Забелязаха ме и ме атакуваха. Отвърнах на удара им, милорд, и не им останах длъжен, кълна се. Но се престорих на мъртъв, като паднах върху коня си и накарах доброто животно да бяга като вятър. За късмет бързо се натъкнах на хора на принц Едуард. Знаех, че раната ми не е толкова тежка, колкото изглежда, затова настоях да ме изпратят право при вас.

Ейдриън затвори очи и стисна зъби. Имаше чувство, че буйни пламъци обгарят крайниците му. Страшна горещина бе обхванала цялото му тяло. Тя се бе заклела да управлява Авил от негово име, а бе разговаряла тайно с един от шпионите на крал Жан.

Обърна се и се отдалечи на няколко крачки от леглото на Майкъл. Спомни си ужаса й в криптата. Колко нощи бе лежал буден, разкъсван от желание.

Какъв глупак! Беше се влюбил в Даниел!

Стегна рамене. Битката наближаваше, неумолима и неизбежна. Не смееше да я остави в Авил.

— Ще можеш ли да намериш къщата сред гората?

— Да, милорд.

— Веднага щом бъдеш в състояние…

— В състояние съм, милорд…

— Днес си почини. Потегляме вечерта.

— За свещеника ли?

— Да. — И с убийствено спокойствие, каквото не чувстваше, прибави: — И за съпругата ми.

Три нощи по-късно Даниел се събуди в паника от бясното отваряне на вратата на стаята си. Дървото се удари в камъка, потрепера, сякаш щеше да се разбие на хиляди парченца.

Младата жена скочи. Застана край леглото, все още сънена и ужасена. Опитваше да си спомни къде може да има оръжие. Какво ли бе станало? Да не би всички мъже да бяха хванати и избити? Как бе успял да нахлуе при нея този човек?

Мечът! Подаръкът от крал Жан за Ейдриън стоеше край леглото. Беше доста тъмно, тъй като огънят почти беше изгаснал, но тя коленичи пъргаво и заопипва пода. Изправи се отново, този път с оръжието пред себе си, както я бяха научили.

Примигна, тъй като рамката на вратата бе запълнена от едра заплашителна фигура. На фона на идващата откъм коридора светлина тя представляваше внушителен силует — поставил ръце на хълбоци, приличаше на гневен Зевс, готов да разтърси земята с гръм.

— Ейдриън? — Моментално я изпълни облекчение.

— Точно така. Ейдриън.

Тонът му върна напрежението в мускулите й. Тъкмо се готвеше да пусне меча. Сега го стисна по-здраво.

Ейдриън влезе в стаята и вратата се затръшна зад гърба му.

Глава 17

Приближи се до огнището, взе ръжена и разбърка огъня, за да го върне към живота. Разхвърчаха се искри. Маклаклън сложи една цепеница и пламъците лумнаха, осветявайки лицето му. Изражението му беше сериозно и непроницаемо. Обърна се. Тя не беше помръднала.

— И какво — промълви младият мъж и тръгна към нея, — сега вече и оръжие ли вдигаш срещу мен?

Беше само с плетена ризница под туниката с герба на клана Маклаклън. Толедският му меч бе прибран в закачената на колана му ножница.

Туниката му беше разкъсана — или насечена — на едно място на рамото. Ботушите му бяха кални. Целият бе опръскан с кал… и кръв.

Спря на около три метра от Даниел. Оглеждаше я без никаква емоция, което я изнервяше още повече. Свали ръкавиците си и ги постави върху скрина край леглото, без да отделя от лицето й студения си поглед.

— Няма ли да оставиш този меч?

Най-после младата жена възвърна способността си да говори.

— А ти ще ми обясниш ли защо нахлу тук като някой екзекутор?

— Може би ще бъдеш екзекутирана.

Сърцето й спря да бие за момент. Нима говореше сериозно?

— В такъв случай няма да оставя меча, владетелю Маклаклън!

— Остави го, любов моя, преди да си ме принудила да те пребия до посиняване.

— И да се лиша от последната си защита, за да се разправиш безпрепятствено с мен!

— Чудесно. Значи ще трябва да го отнема насила и да се ядосам още повече!

Графинята се стресна, тъй като той ненадейно измъкна своето оръжие. Отстъпи назад, изпълнена с ужас, ярост и объркване. Какво, за Бога, бе причинило това?

Държеше меча си в отбранителна позиция. Даваше си много добре сметка за силата му, но чувстваше, че няма избор. Отби първите му гневни удари. После скочи на леглото. Спусна се из стаята. Следваше я неотстъпно и тя разбра, че скоро ще се изтощи.

В един миг гърбът й се долепи до стената. Нямаше къде да отстъпи; неговият меч се стовари с неимоверна сила върху нейния. Помисли, че костите й ще се натрошат. Не можа да удържи оръжието и то иззвъня пред огъня.

Ейдриън беше само на две крачки. Приближи острието до гърлото и. Тя го гледаше и се питаше дали не е полудял.

Гневът му обаче бе напълно контролиран. В следващия миг прибра меча си, хвана я за ръката и я дръпна.

— Приготвяй си багажа!

— Да си приготвям багажа? Това ли било? Да си приготвям багажа? Идваш тук като ангел на отмъщението, нареждаш и заплашваш…

— След минутка няма само да заплашвам. Приготвяй си багажа, без да губиш повече време! Малко дрехи, тъй като нямам намерение да пътувам с тежък товар.

Графинята поклати глава. Очите й започваха да се пълнят с гневни сълзи.

— Къде отиваме? Какво съм сторила, че да се отнасяш така грубо с мен?

— Какво си сторила ли?

Ейдриън повдигна вежди и се подпря на полицата над огнището.

— Да не си се побъркал? Да не би да са те ударили с тежък меч по шлема?

Видя пулсиращата вена на слепоочието му и прехапа леко долната си устна. Страхуваше се от още по-бурна реакция. Но той заговори съвсем тихо.

— Така ли мислиш, любов моя? Че съм оглупял?

— В името на Бога, не разбирам за какво говориш!

— Ще опресня паметта ти. Първо се появява пратеник на крал Жан.

— И трябваше да не го допусна в Авил ли? Той донесе подарък и за теб.

— Оръжие, което да използваш срещу мен. Но аз смятам, че това посещение е имало съвсем друга цел… Твоят граф Ланглоа е дошъл да се увери доколко силен и защитен е Авил. А свещеникът…

— И свещеници ли не трябва да допускам?

Маклаклън направи стъпка към нея.

— Не, миледи, не трябва. Не и когато свещеникът е просто бунтовник в расо, вълк в овча кожа.

Стори й се, че дъхът й секна. Поклати леко глава.

— Но аз не…

— О, много добре си знаела. Всъщност той беше достоен за възхищение. Не пожела да издаде нищо. Но когато допрях върха на меча си в гърлото му, призна, че си се заклела да помогнеш на крал Жан.

Стори й се, че сърцето й замря. Поклати глава. Това бе и вярно, и невярно. Взря се в огъня.

— Не знаех, че човекът не е свещеник… Казах му само, че ще направя каквото мога, за да защитя живота на крал Жан! — Погледна съпруга си и изцапаните му с кал и кръв дрехи. — Значи все пак е бил достоен за възхищение човек, който се е борил за своя крал така, както и ти се бориш за твоя. Мъртъв ли е?

Маклаклън отвърна на погледа й.

— Нима животът му има такова значение за теб?

— Както сам каза, бил е достоен за възхищение.

— Красив и дързък.

— Уби ли го?

— Приготвяй си багажа.

— Няма да помръдна, докато не ми отговориш.

— Ще правиш каквото ти казвам!

— Не! Искам да остана тук. А ти си води твоите битки, разорявай селата и обричай на глад хорицата.

— Миледи, облечи се и приготви багажа или ще те отведа оттук гола. Аз лично не давам и пет пари, но тъй като твоят „свещеник“ е участвал в бунтовническа групировка, решила да завземе това имение отвътре, на теб повече не може да ти се има доверие. Говоря напълно сериозно.

— Ейдриън, невинна съм!

Но той вече се бе обърнал с гръб и крачеше към вратата.

— Ейдриън!

Маклаклън спря и погледна назад. Съпругата му скърцаше със зъби и явно си налагаше да запази спокойствие.

— Нямаш право да постъпваш така! Винаги съм била честна с теб. Познаваш в подробности живота ми. Да, бих направила всичко, зависещо от мен, за да не бъде убит крал Жан. Но нищо повече от това не съм казвала на никого. Невинна съм! Не съм участвала в никакво предателство или заговор!

— Твърдиш, че си невинна, а същевременно признаваш вината си. Няма значение. Даниел, вече не можеш да стоиш тук. Прекалено голямо изкушение си за династията Валоа.

— Къде мислиш да ме водиш?

— С мен.

— При…

— Силите на принц Едуард се събират край замъка Рьононкур. Засега ще дойдеш с мен там.

— Няма! Преценил си ме несправедливо.

— Тръгваш, миледи.

— За да бъда с теб? При положение, че се държиш като зъл глупак? Никога!

— Скъпа ми съпруго, идваш с мен!

— Ако ме докоснеш, Господ да ми прости, ще се развикам така, че всички в замъка ще ме чуят.

Младият мъж се надвеси насмешливо над нея.

— В такъв случай всички в замъка ще ми завидят. Викай достатъчно силно и, като се има предвид настроението на някои от хората, принц Едуард ще може да им вземе пари за забавлението. Нямаш много време, Даниел, така че, ако искаш да си вземеш някакви вещи, трябва да ги опаковаш.

— Никъде не тръгвам!

— Тръгваш!

Обърна му гръб и седна на ръба на леглото, скръстила решително ръце. Ейдриън затръшна вратата след себе си.

Умът й препускаше. Как бе разбрал за свещеника? Дали беше убил нещастния човек? Монтейн се бе оказала права — посетителят нямаше духовно призвание. Но тя самата беше невинна. Защо я заклеймяваха?

Всичко това нямаше никакъв смисъл. За съпруга й не би било трудно да научи за визитата на граф Ланглоа — вероятно получаваше всеки ден отчет от своите хора. Това обаче не я притесняваше, тъй като бе убедена в правотата на всяко свое действие. Значи го бяха известили и за идването на свещеника, но…

В замъка се отбиваха толкова свещеници. Кое бе възбудило подозренията на всички точно към този?

Взираше се в пламъците. Усещаше топлината им, но въпреки това й беше студено. Времето минаваше. Но тя нямаше да се съгласи да тръгне. Нямаше да бездейства сред английската армия, докато разкъсват страната й.

Най-после се изправи, преливаща от гняв, и закрачи. Проклети да са всички! Проклет да е Ейдриън!

На вратата се почука. Явно не беше съпругът й, защото той не чукаше.

Чукането се повтори. Вратата се открехна.

— Даниел? — попита тихо Монтейн. Младата жена не помръдна, но вярната й приятелка пристъпи колебливо. — Владетелят Маклаклън е почти готов за тръгване, така каза Дейлин. Помислих си, че бих могла да ти помогна за това-онова… Както разбрах, Ейдриън е решил твърдо да бъдеш близо до него, тъй като ще отсъства дълго.

Графинята се завъртя на пети и повдигна вежди.

— Той ли каза така?

— Да.

— И ти му вярваш?

— Ами… — Монтейн сви нещастно рамене. — Честно казано, със сър Джайлс и Дейлин чухме… чухме шума от битката с мечове. Освен ако това не е нов любовен поздрав…

Даниел отново скръсти ръце пред гърдите си и седна на ръба на леглото.

— Никъде няма да ходя.

— Даниел, той ще те принуди!

— Нека го направи.

Вярната компаньонка изглеждаше извънредно нещастна.

— Е, аз ще приготвя един вързоп… за всеки случай. Даниел, трябва да бъдеш разумна. Времената са опасни. И Авил, и ти сте ценна плячка. Видях как те гледаше онзи мъж. Разбрах, че не е свещеник. Той възнамеряваше да се върне тук и да доведе други, за да проучат как се отварят портите…

— Откъде знаеш всичко това?

— Аз… чух мъжете, като говореха…

Отклони поглед от Даниел и започна да кръстосва из стаята и да събира дрехи, четки за коса и други вещи.

— И ме смяташ за толкова глупава, че да не усетя, ако се подготвя заговор?

— Не… Разбира се, че щеше да го разбереш… след време. Но аз предчувствах още от самото начало, че Пол дьо Валоа не е свещеник! Имаше вид на прекалено чувствен мъж.

— Имаше! Значи Ейдриън го е убил — промълви с горчивина графинята.

— Не… не го е убил. Имало е схватка в някаква къща сред гората, където са се срещали конспираторите. Мнозина са били убити, но нашият Майкъл ме увери, че всеки, сложил оръжието и приел да остане затворник в Англия, е оживял. Даниел, само по една тънка ленена нощница си. Наистина се страхувам, че Ейдриън няма да отстъпи.

— Никъде няма да ходя… — започна младата жена, но не довърши мисълта си, тъй като в този момент леко открехнатата врата се отвори с гръм и трясък.

Съпругът й се бе върнал, изкъпан и в чисти дрехи. Беше без ризница, с нова туника и топла вълнена пелерина. Ботушите му бяха излъскани. Косата му бе все още влажна, а бузите — прясно избръснати. Побърза да отмести поглед от него, като се питаше как е възможно сърцето и тялото й да я предават така лесно. Но той изглеждаше наистина великолепно. Въпреки силното си желание да го презира, най-страстният й копнеж беше да легне до него.

— Монтейн, готови ли са нещата на графинята? — Беше вперил суров поглед в съпругата си.

— Да, владетелю Маклаклън.

Зад него стоеше Дейлин. Той пристъпи в стаята и — с пламнали бузи и без да посмее да погледне към Даниел — пое чантата от Монтейн и излезе.

Монтейн изтича като уплашен заек след него.

Даниел отстъпи заднишком към огъня.

— Ейдриън, няма да тръгна доброволно.

— В такъв случай, миледи, можеш да започваш да крещиш.

С няколко големи крачки се приближи до нея и преди да е успяла да го удари дори веднъж по гърдите, я преметна като чувал на рамото си.

Беше си мислила, че ще се развика, но не го направи. Почувства се много по-унизена, отколкото бе предполагала. Огледа се, докато я сваляше по стълбите. Наоколо нямаше никой…

Но Ейдриън не беше дошъл сам. Когато стигнаха в двора, видя, че сър Джордж и още неколцина от неговите воини ги чакат на конете си. Бяха осмина. Нощта беше студена. Дългите й коси се бяха оплели и й пречеха да вижда. Беше боса и само с една тънка нощница.

Ейдриън я постави върху коня си.

— Миледи — поздрави я тържествено сър Джордж.

— Сър Джордж — отвърна любезно тя.

Милият старец изглеждаше истински покрусен.

— Сигурно ви е студено. Нека ви предложа наметалото си…

Точно в този момент Маклаклън скочи на гърба на жребеца зад нея.

— Благодаря, сър Джордж, галантен жест, но не е необходим. Съпругата ми предпочете да язди така.

— Всъщност нямах представа, че тръгваме преди зазоряване, докато земевладелецът Маклаклън не ме грабна.

— Наистина. Тя вдъхновява романтичното у мъжа — измърмори раздразнено Ейдриън. — Дейлин! Отвори портите! Тръгваме!

Пътуването беше дълго и трудно. Студът режеше. Ейдриън явно имаше намерението да изминат за един ден петдесетината мили, които ги деляха от лагера на принц Едуард.

Даниел започна да проклина твърдоглавието си. Въпреки прилепените към гърба й гърди и обгърналите я ръце на съпруга й, тя се вледеняваше. Дългите треви и клони драскаха стъпалата й. Очевидно Ейдриън бе прекалено ядосан, за да я остави да страда толкова дълго.

Когато най-сетне спряха да напоят конете, Даниел се опасяваше, че няма да може да стои права. Но това нямаше значение. Маклаклън я вдигна на ръце и я занесе до един камък край потока и от дълбокия джоб на пелерината си измъкна чифт нейни обувки. Обу й ги и тя не се възпротиви, нито пък каза нещо, когато свали наметката от раменете си, за да я загърне.

След това я остави.

Сър Джордж й донесе вода и й предложи да сподели закуската му — хляб, пушена риба и сирене. Не беше гладна. Той обаче остана край нея, като хвалеше учтиво красотата на деня. Тя отговаряше любезно, а накрая попита:

— Монтейн не трябваше ли да дойде с нас?

— Очевидно не. Засега, миледи.

— Сър Джайлс и Дейлин също ли останаха?

— Те познават Авил много добре.

— И вярно ще пазят моята собственост… от името на своя господар!

— Миледи…

— Моите извинения, сър Джордж. Вие нямате вина.

Стана и тръгна към потока. След няколко минути усети Ейдриън зад гърба си.

— Можеше да ми разрешиш да взема Звезда. Конят ти ще се изтощи, ако продължаваме да го яздим двамата.

Изненада се, като видя колебанието му.

— Не бих ти позволил да доведеш Звезда при никакви обстоятелства.

— Защото ми е подарък от Филип Френски? Той е вече мъртъв.

— Не бих ти позволил да я вземеш, защото тя означава много за теб и не бих искал да се възползват от нея, ако конете започнат да не достигат.

Извъртя се, за да го погледне, но той вече се беше обърнал.

— Ела, Даниел!

Изскърца със зъби. Мразеше този тон. Глупаво беше да води война с него за всяко нещо. Но пък не можеше да понася властните му маниери, и затова отказа да помръдне. След миг той се обърна, тръгна към нея с овладян гняв и я вдигна.

Даниел яде едва късно следобед. Когато тръгнаха отново на път, установи, че й се повдига. Прошепна името на Ейдриън. Страхуваше се, че няма да намери нужните думи, за да го предупреди навреме, но той видя лицето й и побърза да дръпне юздите. Помогна й да слезе от коня и тя се спусна към храсталака. После се отправи към някакъв близък поток, за да се наплиска със студена вода. Маклаклън я откри там. За момент се уплаши да не я обвини, че е искала да избяга, но той не го направи. Приближи се, вдигна брадичката й и я заоглежда намръщено.

— Аз… добре съм. Трябва да е от храната… Може би рибата…

— Да си починем малко?

— Не, добре съм. Честна дума.

Кокалчетата на ръката му докоснаха бузата й и очите му я опариха с огъня си. Коленете й омекнаха и тя се уплаши да не се строполи пред него, затова побърза да сведе ресници. Внушаваше си с всичка сила, че не го обича.

Маклаклън отпусна длан. И отстъпи.

— Тогава да тръгваме.

Вече беше по-добре. До края на деня повече не й стана лошо. Няколко часа след залез слънце зърна голямото село на хълма, което принц Едуард бе избрал за своя база. Замъкът Рьононкур беше великолепна постройка, от която се разкриваше гледка към живописни местности.

Самото селище не беше оградено с крепостни стени, а с пълни с вода ровове. Минаха по спуснатия мост. Даниел се изненада при вида на идващия да ги поздрави принц Едуард.

Със син и наследник като принц Едуард би се гордял всеки баща. Той беше впечатляващо висок, нещо, с което бяха прочути всички Плантагенети, с гъсти меденоруси коси и бляскави сини очи, мускулест и силен. И като всички Плантагенети можеше да стане известен с избухливостта и невъздържанието си, но се бе оженил за Джоан, популярна като Девата от Кент, една от най-красивите жени на своето време. Понякога проявяваше и милост.

Даниел осъзна, че е дошъл както за да поздрави Ейдриън със завръщането, така и да я види. Даде си сметка също така, че се страхува, но все пак принцът я изнервяше много по-малко от собствения й съпруг.

— Ейдриън, имаше ли някакви неприятности по пътя? — попита Едуард.

— Не, милорд, никакви.

Точно се готвеше да слезе от Матю, когато принцът се приближи до Даниел, протегна ръце и я свали от гърба на коня.

— Добре дошла, сестричке — промълви той, целуна я по бузата и я прегърна. След това се отдръпна, за да я огледа. — Боже мой, наистина не съм те виждал отдавна, Даниел. Специално за вас приготвихме топло вино и прясна храна.

— Принц Едуард, страхувам се, че не съм облечена подходящо…

— Скромна вечеря — прекъсна я той и погледна над главата й към Маклаклън. — Само тримата.

— Както желаеш — отговори Ейдриън.

Принцът я прегърна през кръста и я поведе нагоре по масивните каменни стъпала, които водеха към главната кула. Усещаше, че съпругът й ги следва в непосредствена близост.

Минаха през дълъг сводест коридор, по който бяха разположени няколко часови.

Беше й казал „добре дошла“, но бе сигурна, че е дочула в думите му предупреждение.

Влязоха в голямата зала. Тя беше празна. Принцът не я пусна, а я поведе към масата и й наля вино. Младата жена го прие и усети с радост как по пръстите й, обхванали чашата, се разлива топлина.

— Ще ти сваля пелерината! — предложи домакинът.

— Не! — възпротиви се тя, но вече беше късно.

Само след секунда вече стоеше пред огъня по тънката си бяла нощница. Едуард повдигна вежди и погледна към съпруга й, който тъкмо си наливаше вино.

Той сви рамене.

— Бързахме много.

— Взе ме направо от леглото, милорд. Нямаше търпение да се върне, за да ви служи. — Даниел вдигна чашата си. — Голям пакостник е — прибави с възможно най-приятен тон.

Без да отделя проницателния си поглед от нея, Маклаклън вдигна също чашата си в нейна чест и рече не по-малко любезно:

— Тя е вещица, милорд, която със сигурност заслужава пакостник.

— А, небесен брак — позасмя се принцът. После се обърна към графинята. — Не очаквахте ли с нетърпение да ме видите, миледи?

— Истинско удоволствие е за мен — отвърна тя, отпуснала ресници.

И говореше съвсем сериозно. Когато бе отишла да живее с Плантагенетите като повереница на краля, Едуард, като най-голям син и наследник, беше вече воин и съпровождаше баща си.

Той винаги се бе държал мило с нея. Все рошеше косите й и я уверяваше, че ще стане страхотна жена. И сега наистина се радваше да го види, защото го харесваше и му се възхищаваше. Щеше да го харесва още повече, ако си стоеше в Англия.

— За мен също е удоволствие да те видя. Ти си се превърнала в несравнима красавица. Знам, че почиташ баща ми, защото беше отгледана в неговия дом и обичана като член на семейството. Но, от друга страна, имаш опасни френски връзки, затова би било по-добре временно да обитаваш замъка Рьононкур, където ще бъдеш в безопасност, докато съпругът ти е на война. Много мъже биха се изкушили да рискуват за удоволствието да бъдат в твоята компания. Наясно си с това, нали?

Графинята вдигна очи и срещна погледа му.

— Иска ми се, принце, някой да разбере, че съм способна жена…

— Прекалено способна — промърмори под носа си Ейдриън.

— И мога да защитавам Авил.

— Ако решиш да го направиш — намекна Едуард и тя си даде сметка, че той също не й вярва.

— И ако, любов моя, не си също толкова безценна плячка, колкото самата крепост — допълни Маклаклън.

Принцът се усмихна и отново й наля чашата с вино.

— Страхувам се, че проблемът е именно в това. Твоите роднини от династията Валоа изгарят от желание да подкупят папата да анулира брака ти, за да могат да те омъжат за някой французин, който да измъкне Авил от англичаните! Ние обаче няма да позволим това да се случи. Баща ми планира връзката ти с Ейдриън, тъй като познава добре силата му — необходима за удържането както на Авил, така и на неговата графиня. Знам, че си привързана към нас. Баща ми те прие като своя дъщеря. Аз самият те чувствам като моя по-малка сестра и се моля да прекараш добре времето си тук.

„Говори искрено, но предпазливо“ — помисли си Даниел. И изведнъж затрепери и се почувства смъртно уморена. Пътуването беше дълго. Струваше й се, че я боли всяко мускулче.

— Благодаря ви. Винаги сте били много мил с мен. Моля ви да бъдете така любезен и сега и да ми позволите да поискам вечеря. Едвам стоя на краката си.

Раздразни я това, че Едуард погледна през главата й към Ейдриън. Очевидно той кимна, тъй като принцът отвърна:

— Ще наредя да те придружат до стаята на владетеля Маклаклън. Ще поговорим по-късно. Виждам, че си наясно и със своето, и с моето положение.

— Аз ще заведа съпругата си до нашите стаи, милорд, ако ми позволите? Връщам се незабавно — обади се Ейдриън.

— Добре, земевладелецо Маклаклън, непременно придружи съпругата си и й покажи чудесата на замъка. Ще те чакам.

Графът наметна пелерината си върху раменете на Даниел и я изведе в коридора.

— Новият ти дом, любов моя! — прошепна той. — Прекрасен и с много удобства.

— И пазачи?

— И тъмници! Нищо чудно някъде да има дори стая за мъчения.

— Сега ме отвеждаш някъде, където ще стоя като осъдена.

Ейдриън не се засмя. Не му беше весело. От думите му я побиха ледени тръпки.

— Да, миледи. Като осъдена.

Глава 18

Движеха се по дълъг коридор. В далечния му край имаше стълби. Той я хвана за ръката и я помъкна нагоре към втория етаж. Тръгнаха по друг дълъг коридор и най-сетне спряха. Озоваха се в голям приятен апартамент. В първата стая имаше маса и столове. Край огъня стоеше някакъв младеж и лъскаше ризницата на Маклаклън.

— Скъпа, запознай се с Люк, най-малкия син на един майстор на доспехи, който сега служи при мен като оръженосец. Люк, моята графиня, лейди Даниел.

Младежът, висок и слаб, със сламеноруса коса и зелени очи, скочи на крака и й се поклони дълбоко.

— Чухме, че се връщате тази нощ, милорд. В спалнята ви е приготвена гореща вана.

— Уви, Люк, всичко изглежда прекрасно, но трябва да се върна при принца. Миледи — очите му блеснаха, когато я погледна, — чувствайте се у дома си.

Поведе я към спалнята, в която имаше украсено с дърворезба легло, красиви столове, скринове, гардероби и голямо дървено корито, от което се вдигаше пара.

— Направи си удоволствието. Дано парата ти прочисти гърлото, за да можеш да викаш по-силно и ясно, като се върна.

С тези думи се обърна и затвори вратата след себе си. Искаше й се да го замери с нещо, но не го направи. Приближи се до ваната, разсъблече се и стъпи в приятната вода. Потопи се и забрави всичко друго.

След малко чу вратата да се открехва колебливо. Настръхна. Нима вече се връщаше?

Показа се обаче някакво момиче — младо, русо, хубаво и щедро надарено. То заяви с усмивка:

— Аз съм Терез, миледи. Идвам, за да ви служа.

— Благодаря, Терез. Но съм много уморена и ще се справя сама.

Непознатата обаче влезе и се запъти към огнището.

— Тук съм приготвила още вода, миледи. — Хвана краищата на полите си, за да си предпази ръцете, и пое поставеното върху огъня ведро с бълбукаща вода, която тутакси изля във ваната. Графинята успя да се отдръпне точно навреме, за да не я изгори. — О! Света Дево! Толкова съжалявам! — извика разстроена Терез.

— Аз съм… добре. Всичко е наред. Моля те, защо просто не…

— Много се извинявам. Ако се върнете на мястото си, ще мога да ви измия косата.

— Мога и сама…

— Толкова е дълга!

— Терез…

— Ако не служа добре, миледи, ще ме изгонят. А проклетият граф Арманяк изгори селото ми. Няма къде да отида.

С тези думи коленичи край ваната и започна да мие косите й. Докосването й беше леко, уверено и успокояващо. Даниел се отпусна назад. Почти беше задрямала, когато усети рязко дръпване.

— Миледи! Щяхте да потънете! Да се удавите!

Със сигурност нямаше да се удави, но започваше да губи търпение.

— Добре съм, благодаря ти! — Посегна към снежнобялата ленена кърпа край ваната и се изправи, като се уви в нея. — Терез…

— Седнете до огъня, ако обичате, миледи! Аз ще ви избърша косата. Толкова е черна и гладка. Като самур.

— Терез, ти сигурно си изморена…

— Не, миледи. Аз обичам нощта.

Нещо в думите й накара младата жена да се почувства неудобно, но все пак й позволи да й избърше и среши косата. Отново остана изненадана от опита й. Докато огънят я сушеше, сръчните пръсти на Терез я решеха, за да се получи блясък.

— Оттук ли си?

— От едно близко село. Унищожиха го неотдавна.

— Е, слава Богу, ти си жива и здрава.

— Да, графът ме спаси.

— Така ли?

— Не можете да си представите, миледи, какви жестокости изтърпява народът! Мъжете ги съсичат! Дори малките деца не са пощадени.

— Чух. И много, много съжалявам.

— Съжалявате ли? — Изведнъж докосването на девойката стана като че ли по-грубо. — Носят се слухове, миледи, че сте поддържали хората на Арманяк.

Даниел се изправи и се завъртя.

— Слуховете не са верни! Никога не бих подкрепила подобна жестокост. Можеш да излезеш, Терез.

Девойката сведе очи и на устните й се появи усмивчица.

— Добре, миледи. Ще бъда в съседната стая. Моля, повикайте ме, ако имате нужда от мен. Аз съм на служба при милорд Маклаклън.

Графинята се изненада от мъката, която я обзе, когато си даде сметка, че Терез й намекваше, че е станала любовница на Ейдриън.

— Така ли? Добре тогава. Ако той има нужда от твоите услуги, ще те повика.

Терез се обърна и отвори вратата. И видя Ейдриън.

— Милорд! Мога ли да ви донеса нещо? Има ли нещо…

Той се взираше в съпругата си.

— Това е всичко, Терез.

Момичето излезе с нещастен вид, както се стори на Даниел. Младият мъж затвори вратата и, все така без да отделя очите си от нея, прекоси бавно стаята, свали меча, туниката и ризата си. Панталоните му плътно прилепваха по краката. Остана само по тях и ботушите. Даниел отмести поглед. Искаше й се да не копнее така силно да го докосне и да не изгаря от ревност.

— Терез свикнала ли е да стои тук? — Опитваше се да говори нехайно, сякаш това всъщност изобщо не я интересуваше.

— Има ли значение?

— Не. Как може да има значение? Ти вече си се погрижил. Каквото и да правиш, то няма никакво значение за мен. Упорито отказваш да чуеш това, което имам да ти кажа, и вярваш повече на непознатите, отколкото на мен. Естествено, ако предпочиташ да си правиш компания с Терез, бих оценила жеста ти да ме оставиш…

— Нима? Значи така — сега ме и обвиняваш. А всеки път, когато се появя, в живота ти има някакъв мъж. А, любов моя, това, което правиш, има значение за мен. И то невероятно голямо.

— За свещеника ли говориш?

— Този човек не беше свещеник.

— Аз не го знаех.

— А трябваше.

— Държиш се рязко и жестоко.

Загърна се по-плътно в ленената кърпа. Божичко, поне сърцето й да не подскачаше така! На светлината на огъня гърдите му изглеждаха като излети от бронз. И гладки като сатен.

— Ти си предателка — обяви безцеремонно Ейдриън и тръгна към нея.

— Не и за Франция.

— Но за мен! За Бога, за мен!

Помисли си, че ще я удари. Вместо това съпругът й протегна ръце и я привлече буйно в обятията си. Пръстите му обхванаха брадичката й и повдигнаха главата й. Искаше й се да се съпротивлява. Усети силата и течния огън на докосването му. Устните й се разтвориха сами и горещината му проникна в нея. Прокара пръсти в косите му и се вкопчи в него. Той отдели за момент устните си от нейните и изрече гневно:

— Не съм глупак — може и да те желая, което обаче не означава, че ти вярвам!

Но веднага след това я зацелува отново и отново, сякаш не можеше да и се насити.

Гордостта я накара да го отблъсне.

— Не! Не може да не зачиташ това, което казвам, мисля и чувствам, а после да очакваш да те желая! Кълна се, не искам нищо от теб!

— Аз пък се кълна, че ще го получиш! Миледи, дни наред се бих само за да чуя, че ще трябва да продължавам да се бия и да убивам още мъже, тъй като ти ги насърчаваш към предателство!

Даниел изпищя, когато съпругът й я вдигна стремително и я хвърли на леглото. Кърпата й остана в ръцете му. Той изруга, сграбчи я, смачка я и я захвърли ожесточено насред стаята, за да не му се пречка. После постави ръце на кръста си. Вената на врата му пулсираше бясно.

— Няма да ти позволя да си играеш с мен, миледи. Особено след като вече предизвика истинска буря!

— Защо не ми вярваш?

— Разговарях с проклетия свещеник!

— Не съм насърчавала никого да става предател. И ти нямаш право да ме измъкваш насила от Авил. Аз удържах дадената дума! — Трепереше, но беше изпълнена с решимост.

— Ааа… Значи те откъснах от безценния ти дом!

— Съдиш ме несправедливо. Обвиняваш ме, без да съм виновна. Ти…

— Достатъчно, Даниел, достатъчно!

Обърна й гръб и се приближи до огнището. Дълго стоя подпрян там.

После тръгна из стаята. Гасеше свещите една по една. Като приключи и с последната, застана отново край огъня с гръб към нея. Прегърнала свитите си към гърдите колене и стиснала зъби, младата жена не отделяше поглед от него. Не искаше да водят тази война. Единственото й желание беше да бъде с него. Ако само се обърнеше и я грабнеше в обятията си…

Той обаче не го направи. Чу го как се съблича в тъмното. След това се мушна в леглото до нея.

Не я докосна. Обърна й гръб.

Стори й се, че измина много време. Вече беше почти сигурна, че е заспал, когато той се размърда.

— Значи съм сгрешил, така ли, Даниел? И ти би трябвало да се върнеш в Авил?

— Да.

— А аз да повярвам, че действително възнамеряваш да удържиш обета, който те принудих да ми дадеш?

— Да.

— Кралят определено има слабост към теб, макар доста често да си го предизвиквала. Но не ти вярва, както впрочем и синът му.

— Но вярва на всяка твоя дума. Винаги ти е вярвал, един Господ знае защо.

— Може би защото съм почтен и абсолютно лоялен?

— Аз също бях лоялна — прошепна графинята. — В Авил. Това е моят дом. Там искам да бъда.

— Ако само… — промълви Ейдриън.

Не виждаше лицето му в мрака, но й се стори, че долавя някакво доверие. Струваше й се, че не е в състояние да понася повече разстоянието помежду им и дрезгавия му шепот. Но и не можеше да приеме обвиненията му.

— Ако само?

— Ако само можех да ти имам доверие. Ако само можеше да управляваш Авил от мое име… и от името на крал Едуард — изрече едва чуто Маклаклън и тя потръпна в очакване да я докосне.

Но той й обърна отново гръб.

Беше задрямал. Изтощението надви дори бушуващата в сърцето и душата му буря и въпреки неутолимото си желание, беше заспал само на една ръка разстояние от нея. Невиждано чудо!

И тогава…

Първата му мисъл беше, че си въобразява или сънува. Върховете на пръстите й като крилца на пеперуда погалиха раменете му. После гръбнака… Устните й докоснаха тила му — трескави и горещи, деликатни, еротични. След това се предвижиха надолу, още по-надолу…

Замря в очакване. Беше толкова ядосан, колкото и изпълнен с желание. Намекна й, че би могла да се върне в Авил, ако го убеди да й се довери.

Сега явно опитваше точно това.

Връхчето на езика й пробяга по голата му плът.

Можеше да не й обърне внимание.

Само дето…

Устните и езикът й продължаваха да се движат и да възбуждат неустоимо. Пръстите й милваха нагоре-надолу. Целувките й превръщаха кръвта му в течен огън, който изгаряше плътта му и се насочваше право към слабините. Тогава усети гъвкавото й тяло — топло като пролетен бриз и знойно като греха. Примъкваше се по-близо към него и обсипваше с нежните си екзотични целувки раменете му.

Нямаше да й обръща внимание. Можеше да го направи…

Сега дланите й се озоваха върху лопатките му. После върху гърдите. Спуснаха се надолу по корема. Галеха и слизаха все по-надолу и по-надолу. Младият мъж усети как се възбужда до болка. По дяволите!

Обърна се и я привлече в обятията си. Прокара пръсти в копринените й коси. Тя го пое в устата си, загали го инстинктивно с език. Ейдриън извика дрезгаво, надигна се, грабна я през кръста и я затисна с тялото си. За Бога, тя наистина си плащаше цената и ако не го измъчваше тази мисъл, щеше да й каже, че за него никога няма да има друга жена.

Облада я с изгаряща бурна страст. Едва успя да се сдържи, докато я усети да потреперва под него, преди да се отдаде на върховия момент. Почувства се изтощен, задоволен и удовлетворен. Придърпа я към себе си. Не си бе и представял, че е възможно да изпита подобно щастие само защото тя е дошла при него с такава нежна страст.

Но тогава се сети, че всъщност я бе предизвикал с едно обещание.

Лежеше неподвижно, а Даниел се бе сгушила в него. Гласът й прозвуча в мрака меко и невинно.

— Ейдриън?

— Миледи?

— Аз… не съм направила нищо. Кълна се. Моля те, върни ме в Авил!

Въпреки тъмнината му се стори, че различава красивото й лице и блясъкът на изумрудените й очи.

Остави думите й да увиснат във въздуха, сякаш размишляваше над тях.

След това се завъртя към нея, надигна се на лакът и устреми поглед към неясните очертания на гъвкавото й стройно тяло и разкошната коса.

— Никога — заяви най-сетне той.

— Но… но ти каза…

— Оставаш тук, Даниел. И точка.

Тя се извърна и прехапа устна, а в очите й запариха сълзи.

— Да ме прелъстиш не е същото като да спечелиш доверието ми. Не можеш да се прибереш у дома, Даниел, от което съм истински щастлив.

— О, върви по дяволите!

— Бих могъл да върна благоволението.

— Не ме докосвай! Говоря сериозно, Ейдриън, махни се… недей… недей… Няма да ти го простя!

Заболя го, тъй като в гласа й прозвуча студенина, която не бе чувал досега.

— Само ако можех да ти повярвам! — промълви той.

— Вярвай ми! Моля те! Причиняваш ми болка!

Маклаклън помисли, че я смазва под тежестта си и се отмести на една страна. Тя тутакси скочи, намери голямата ленена кърпа и се уви.

Ейдриън въздъхна, стана и се приближи до нея.

— Даниел, не можеш да се върнеш в Авил. Не веднага. — Отпусна се на коляно и протегна ръка към брадичката й.

— Даниел — прошепна нежно той, като установи изумено, че гласът му пресипва все повече и повече и че я желае отново.

И то болезнено. Прекалено дълга беше раздялата им. Даниел освободи с рязко движение брадичката си и се отдалечи.

— Да не си ме докоснал! — изсъска яростно тя.

Как само му се искаше да не се изкушава да я вдигне в обятията си и да я има още веднъж. Но слънцето вече изгряваше…

— Говоря сериозно, Ейдриън, не ме докосвай. Не те желая… не мога да понасям… не мога…

— Накарай ме да ти повярвам.

— Никога повече да не си ме докоснал!

Сви рамене.

— Щом това е желанието ви, миледи.

Обърна се с гръб и започна да се облича.

Все едно че не страдаше като прокълнат. И че не агонизираше.

Усещаше, че тя го наблюдава. Изобщо не я погледна. Облече панталоните, ризата, туниката и ботушите. Накрая се загърна с широкото наметало.

Отправи се към вратата, отвори я, излезе и я затвори.

Без да погледне назад.

Глава 19

Принц Едуард и хората му бяха заминали. Даниел реши, че се готвят да атакуват френския крал. Дразнеше се, че е затворница, макар замъкът Рьононкур да бе прекрасен и да разполагаше с всички удобства. Позволяваха й дори да язди, съпровождана от двама по-възрастни рицари, Жерве дьо Леон и Хенри Латимиър. Непрекъснато размишлявате върху ситуацията, в която се бе озовала. Един от двамата рицари оставаше все край нея, на пост пред апартамента. Терез изглежда не беше в Рьононкур. Фактът, че девойката бе тръгнала с войските на принца, й причиняваше голяма мъка, която обаче тя опитваше да скрие дори от самата себе си. Люк също бе заминал, за да се грижи за конете и снаряжението на съпруга й.

Едни слуги й носеха храната, други се грижеха за стаята й, трети приготвяха банята и идваха да вземат дрехите й за пране. Един ден случайно дочу за нареждането на принца да не бъде обслужвана винаги от един човек, тъй като можела да се сприятели с него и да го използва за напускане на замъка.

Дните й се струваха безкрайно дълги. Монотонността я влудяваше. Никога не си бе падала по ръкоделията. Четеше, яздеше и чакаше. Храната явно не й понасяше. Понякога се чувстваше изтощена и болна. С всеки следващ ден безпокойството и гневът й нарастваха. Наистина не бе сторила нищо лошо на принц Едуард… и на Ейдриън. Нямаха право да се държат така с нея. Авил беше нейният дом и мястото й беше там.

Нощем, докато се мъчеше да заспи, я измъчваха картини, в които виждаше съпруга си и Терез. Лежеше будна и проклинаше ролята, която имаха жените в политиката и в обществото. Не беше справедливо! Нищо от това, което ставаше, не беше справедливо. Когато не беше ядосана, се страхуваше — за Ейдриън и за французите.

Една нощ, докато крачеше напред-назад като затворен в клетка звяр, се сети за малкия балкон. Хареса й да стои на него. Наблюдаваше тъмното звездно небе и се молеше да не полудее от чакане, а Господ да й изпрати решение.

И Господ го направи. Веднъж, като се подпря на стената, усети, че тя се отмества, за да разкрие тясно спираловидно стълбище. Беше тъмно и оплетено с паяжини. В началото й бе противно да слезе по него. Но все пак взе лампа и огледа старите каменни стъпала. Те водеха към това място на двора, където се намираха конюшните.

Само за да се убеди, че е възможно, наметна дълга пелерина с качулка и се измъкна в двора.

На следващата нощ отиде до селото. Децата носеха вода от извора, в малките къщички горяха огньове, а фермерите и занаятчиите си почиваха след дългия работен ден. Даниел се чувстваше на седмото небе от щастие, че никой не е разбрал за излизането й от замъка.

Започна редовно да си прави подобни нощни разходки. Ставаше все по-дръзка и по-дръзка. Веднъж излезе по-рано и си купи сребърни бижута от бижутера, който работеше близо до крепостните стени. И тъкмо се канеше да си тръгне с новата брошка, когато чу:

— Графиньо?

Стресната от факта, че знае коя е, тя се закова на място и го изгледа внимателно. Беше около петдесетгодишен, сериозен, слаб мъж с дълги деликатни пръсти. Помоли се да не е някой фанатичен последовател на Ейдриън или на принца, който ще се почувства длъжен да отиде и да съобщи на пазачите за среднощните й разходки. Но човекът се приведе напред.

— Ако някога пожелаете да стигнете по-далеч от селото, само поискайте помощта ми.

Младата жена замръзна за момент. Очевидно бе намерила привърженик на крал Жан. Известно време и двамата се гледаха един друг. Със странна болка в сърцето се запита дали не би трябвало просто да приеме предложението му да избяга от това място и от съпруга, който я бе забравил напълно, и да потърси подслон при френския крал — той поне признаваше правото на собствен дом. Но колкото и да беше вбесена на Ейдриън, не искаше да бяга. Искаше той да разбере, че не е опитала да го предаде. Дори си представяше очарователната картина, в която съпругът й, паднал на колене пред нея, се извинява смирено за някогашните си съмнения.

Без да отделя очи от бижутера, тя поклати бавно глава, но въпреки това му се усмихна, за да го успокои.

— Трябва да остана гостенка на принц Едуард. Но е добре да знам, приятелю, че си тук.

Той посочи към сребърната брошка, която току-що бе купила.

— Ако имате нужда от помощ, изпратете ми я по Ив. Той работи в кухнята.

— Благодаря — промълви Даниел.

— Да ви служа би било най-голямо удоволствие за мен.

Поблагодари му отново и побърза да се отдалечи. След три нощи отново се промъкна надолу по стълбите.

Струваше й се, че Ейдриън и войската на принца си бяха заминали завинаги. Чувстваше се зле и не можеше да си намери място. Нямаше да е лошо, ако се прибереше у дома. Монтейн, сър Джайлс и Дейлин й пишеха и тя им отговаряше. Но копнееше да бъде в Авил заедно с тях.

Щом излезе през тайната врата, се закова уплашено на място и се залепи за стената. Трима въоръжени конници току-що бяха влезли в двора. Понечи да се върне по стълбата, но разговорът им я спря. Заслуша се. Те не я забелязаха и продължиха с грубоватия безцеремонен език.

— Добър начин за приключване на войната, а? Да хванем френския крал и да го накараме да си плати.

— Но как ще го открием насред битката?

— Не е невъзможно — обади се трети, по чиято туника се разбираше, че е от обкръжението на английския аристократичен род Пърси. — Носят се упорити слухове, че след три нощи щял да язди като бесен напред-назад, за да обединява силите си. Ще го придружава малка група, така че, ако го нападнат неколцина…

— Като нас ли?

— Да. И ако при схватката го убием, още по-добре за добрия ни крал Едуард. А колко хубаво би било пък за нас самите! Изпратиха ни тук да се грижим за безопасността на графиня д’Авил. А ние ще изпълним не само този си дълг, ами и, ще пленим или убием френския крал! Принцът ще ни възнагради добре!

— Стига да не умрем преди това!

— Какво е животът без рискове?

През смях и закачки, те оставиха конете си на един коняр и се отправиха към главната кула.

Даниел не можеше да диша спокойно. Остана дълго на мястото си, залепила гръб за стената. Беше се заклела, че ще направи каквото може, за да спаси крал Жан. „Предателство“, би казал съпругът й. Но ако успееше да предупреди Жан, щеше да изиграе добре ролята си в този маскарад. Беше обещала да помогне веднъж, само веднъж. Щеше да изпълни едновременно обета, който бе дала на майка си, и обещанието пред мнимия свещеник и може би най-сетне щеше да бъде желаната от съпруга си графиня.

Нейният съпруг. Човекът, който се бе отървал от нея.

Следван вероятно от любовницата.

Младата жена се обърна и се изкачи бързо обратно в стаята си. Страхуваше се да не би някой да я потърси точно тази нощ, за да види как се чувства. Едва стигна балкона и чу чукане на вратата и гласа на Хенри. Прекоси припряно стаята и отвори. Зад него стоеше един от новодошлите рицари, който се поклони.

— Дойдохме просто да видим дали не се нуждаете от нещо, миледи.

Тя поклати глава.

— Сър Рагуолд, миледи.

Даниел продължаваше да го оглежда.

— Съпругът ми ли ви изпраща?

— Не, миледи.

— О-о?

— Принц Едуард, миледи.

— Да, разбирам.

Младият мъж се отпусна на коляно пред нея, свел глава.

— Ако мога да ви служа, миледи, по какъвто и да е начин…

— Благодаря ви. Нямам нужда от нищо. Лека нощ.

Затвори вратата и закрачи напред-назад. След известно време свали сребърната брошка от пелерината си и излезе в коридора. Пазеше я само Хенри.

— Започнах да огладнявам. Искам и вино. Можеш ли да изпратиш някой да повика момчето от кухнята?

— Разбира се, миледи.

Хенри се поклони и я остави. Зави зад ъгъла и се върна почти веднага.

— Изпратих една камериерка, миледи.

— Много си мил.

Усмихна се и се върна в стаята си. Намери мастило, перо и хартия и набързо написа писмо до граф Ланглоа. Тъй като се опасяваше, че писмото може да попадне не където трябва, не го адресира, не обясни за каква опасност става дума и не го подписа. Представи се като вярна на френския крал жена, чийто съпруг служи на английския крал.

На вратата се почука и тя побърза да сгъне посланието си, преди да отвори. Бяха Хенри и Ив, който носеше поднос. Момчето я погледна крадешком. Младата жена пусна сребърната брошка в дланта му. Хенри стоеше на прага. Даниел го наблюдаваше внимателно, докато шепнеше:

— Кажи на баща си, че това трябва да достигне до граф Ланглоа. Може да бъде намерен в хана „Кривото дърво“. Той дали знае това място?

— Да, миледи. То е на не повече от един час път оттук, ако се препуска здраво.

— Моите благодарности.

— Миледи, ние благодарим! — прошепна припряно Ив.

Прибра в джоба си брошката и писмото и побърза да излезе.

Същата нощ графинята прекара будна. Ами ако хванеха Ив? Можеха да го измъчват и да го убият. А ако бащата не оправдаеше доверието й? Но всъщност какво бе написала в писмото? Дали бе достатъчно да подтикне граф Ланглоа да й дойде на помощ? Беше намекнала, че се чувства нещастна и се нуждае отчаяно да се види с него. Беше ли му обещала нещо? Не, със сигурност не…

През целия следващ ден стомахът й бе свит на топка. Крачеше неспирно напред-назад, притеснена до полуда. Но същата вечер Ив се появи в нейната стая, за да й донесе вино. И на тръгване й остави писмо.

Счупи нервно печата.

Даниел въздъхна и легна, внезапно останала без капчица сила. Утре вечер щеше да се наложи да се промъкне надолу по стълбата, да се добере до хана, да говори с графа, а след това да се промъкне отново в замъка!

Дали щеше да успее?

Същата нощ излезе и се отправи към дюкяна на бижутера. Въпреки късния час, той все още работеше на светлината на огъня.

— Не е трудно да се стигне до хана „Кривото дърво“, миледи.

— Пеш ли?

Мъжът се усмихна.

— В горичката край двора ще ви чака кон. Там ще бъде и Ив. Той ще ви придружава донякъде.

Графинята само кимна. Устата й беше прекалено пресъхнала, за да може да говори.

— Земевладелецо Маклаклън!

Преследваха по петите френската армия. Ейдриън беше уморен и кален. Денят беше наистина изтощителен, защото имаха схватка с група излезли на разузнаване французи.

Вдигна поглед към Дейвид Чесни, който го викаше иззад мускулестия си сив кон. Той беше слаб младеж и полагаше усилия да бъде посветен в рицарство, като служеше на принц Едуард.

— Да, Дейвид?

Чесни заобиколи пъргаво животното и застана пред него.

— Земевладелецо Маклаклън — повтори той и внезапно като че ли го обзе безпокойство.

Огледа се, за да се увери, че никой не ги гледа.

— Дейвид, какво има?

Младежът се приближи.

— Слухове, милорд.

— Слухове ли?

Тъй като той бе ходил с него в Авил, Маклаклън наостри веднага уши. На Даниел не й трябваше много време, за да плени някое сърце.

— Неколцина мъже се похвалиха, като се върнаха от замъка Рьононкур. Принц Едуард ги изпратил да се уверят, че всичко върви добре с…

— Моята графиня. И?

— Хвалеха се, че планирали да пленят или убият крал Жан.

— Да?

Чесни понижи още повече глас.

— Една от перачките, които пътуват с нас, получила информация от брат си, че в замъка имало много предатели. Те са се свързали с вашата графиня. Не знам дали е замесена, но ще има среща, за да бъде предупреден кралят…

— Къде?

— В хана „Кривото дърво“, земевладелецо Маклаклън. Мога да ви заведа там.

— Не, не, приятелю.

— Не мисля, че е способна да ни предаде, милорд. Следят я грижливо. Хенри е добър човек и не би позволил да му избяга. Двамата с Жерве са изключително предпазливи и един от тях е непрестанно пред вратата й. Тя не може да се измъкне от замъка.

— Де да беше така!

— Как би могла…

— Не знам. Но ако има начин, моята съпруга несъмнено го е открила.

— Идвам с вас, милорд.

— Не, Дейвид. Не искам никого със себе си.

Младежът се изкашля.

— Земевладелецо Маклаклън, аз не я обвинявам. Тя е красива, лоялна…

Ейдриън повдигна вежди.

— Тя е французойка, милорд.

— Но е отгледана от Едуард.

— Обаче е вярна на…

— Разбирам, че могат да я обесят или обезглавят — прекъсна го Маклаклън. — Някой знае ли?

— Само брат ми и перачката, която спи с мен и е много дискретна.

— Ако Бог е с мен, ще я открия и ще я изпратя в Англия, далеч от Франция… и изкушението.

— Дано Бог да бъде с вас, милорд, тъй като този хан е свърталище на крадци.

— Дейвид, погрижи се никой да не ме последва. Ако се окаже, че съпругата ми наистина е извършила предателство, моли се на Господ да я хвана на местопрестъплението съвсем сам.

— Милорд, не я съдете прекалено сурово…

— Изобщо не я съдя. Смразен съм от ужас до мозъка на костите си и в момента нямам други планове, освен да опитам да й спася живота! Ако сега принц Едуард открие, че тя предава баща му…

Наистина бе смразен от ужас. Въпреки гнева.

Дяволите да я вземат. Ако нещо се случеше с нея…

Не смееше да мисли. По-добре беше да се вкопчи в гнева. Това бе единственият начин да я спаси. От самата нея.

Даниел стигна до хана и слезе незабавно от коня си. Заоглежда мястото. Потръпна. Вече се чувстваше изнервена. Днес следобед беше видяла неколцина мъже около стената в основата на главната кула. Да не би да търсеха тайната врата? Дали някой не бе научил, че нощем влиза и излиза като дух?

От вратата на кръчмата се носеха мъжки смехове. Прихлупи качулката още по-ниско. Струваше й се, че е на път да си изгуби ума от притеснение. Веднъж да предупреди крал Жан! След това щеше да се отърве от обещанието, което бе дала на майка си преди толкова години. И да се върне в замъка Рьононкур. И да чака търпеливо. Мили Боже, кралете не можеха да воюват вечно!

„Влез, предай съобщението и излез!“ — рече си тя, отвори вратата и огледа помещението с надеждата, че Ланглоа е вече там.

Млада тъмнокоса жена със загрубели бузи и огромни гърди се смееше и си проправяше път между масите с халбите бира.

А клиентелата!

Можеше да накара и дявола да потрепери. По-долнопробна сган не беше виждала. Почти всички бяха увити в тъмни наметала с качулки. Малкото физиономии, които успя да види, говореха красноречиво, че мястото е свърталище на престъпници. Къде ли беше Ланглоа?

Точно когато се готвеше да се обърне и да се махне, го видя да става от една от най-задните маси и да се насочва пъргаво към нея. И той носеше тъмна пелерина, но щом наближи, подръпна назад качулката, за да й даде възможност да го познае.

— Миледи, нямате представа колко се тревожих, докато пристигнете. Не трябваше да ви карам да идвате тук в този час, но едно по-представително място би било и по-опасно, тъй като хората на Едуард кръстосват навсякъде. Елате да се качим на горния етаж, там ще можем да поговорим на спокойствие.

Младата жена се почувства моментално неловко. Ами ако я хванеха?

„Никога няма да ме хванат тук“ — опита да се успокои тя. Единствено Ейдриън би могъл да предположи, че е способна да напусне замъка нощем и да се завре в подобен коптор, за да предупреди френския крал.

А един Господ знаеше къде е сега Ейдриън.

Повдигаше й се от притеснение. Беше му се заклела, че не го е предавала, и това бе самата истина, но сега…

Сега изпълняваше обета, който бе дала на майка си. Въпреки това… ако Ейдриън я откриеше, ако някога научеше за това, което правеше…

По-добре беше да не мисли.

По-добре беше да се тревожи за Ланглоа. Тази вечер й се стори много по-различен от мъжа, с когото се бе запознала в Авил. Поведе я нагоре по стълбите. После по тъмния коридор. Там отвори вратата към някаква стая, осветена с една свещ. На масата чакаха гарафа вино, парче сирене и самун хляб. Гореше огън; кувертюрата се бе свлякла от леглото. Всичко като че ли бе приготвено за среща на влюбени.

Даниел стоеше в очакване, с царствена осанка и изправен гръбнак. Французинът влезе след нея и се облегна на вратата.

— Нямаше нужда от такава претенциозна обстановка. Уредих тази среща, за да мога да ви предам съобщение за краля на Франция.

— Ах, как може да се държите като парче лед, след което аз рискувах живота си, за да дойда тук… и да ви спася?

— Какви ги говорите, сър?

Тогава Ланглоа плъзна резето на вратата, приближи се до нея, хвана я за ръцете и се поклони като най-галантния рицар.

— Уви, миледи, както се говори, вие водите открита война с онзи шотландски дивак, който ви е избрал крал Едуард.

По гръбнака й полазиха ледени тръпки. Страшно й се искаше да си освободи ръцете.

— Писах ви, защото…

— О, миледи, ако бракът ви не е консумиран, вие сте свободна и добрият френски крал може да повдигне този въпрос пред папата.

— По-късно сигурно бихме могли да го обсъдим. Може би обаче сега ще бъде най-добре да ме придружите до крал Жан, за да му предам лично информацията — заяви графинята. Усети отново ледените тръпки. Ланглоа присви тъмните си очи и младата жена зърна в тях решителност и лукави пламъчета. — Графе, не искам да ви обидя. Вие сте достоен благородник, но залогът е по-важен от мен и Авил.

— Помислете само, миледи — прекъсна я гърлено французинът. — Крал Жан ще бъде доволен. Ние ще се появим пред него вече материализирали любовта си. В такъв случай бракът ни със сигурност може да бъде уреден… а вие да се отървете от онзи див и прост шотландски езичник! Миледи, накарахте ме да повярвам, че ще бъда щедро възнаграден, ако ви помогна. Аз ще се погрижа да получа наградата. И то веднага, мила сладка хубавице! Тъй като между вас и онзи дивак не съществува нищо…

— Графе, имам съобщение за крал Жан! Помислете колко ще се разгневи…

— Помислете колко ще му стане приятно, че за вас ще претендира един французин, а не онова арогантно шотландско копеле!

Започваше да се чувства оскърбена и да се ядосва все повече на себе си.

— Не!

Тръгна величествено към вратата. За момент очевидно успя да го стъписа, защото Ланглоа остана като закован на място. Но след това внезапно я стисна за раменете и я дръпна грубо. Беше ядосан, а тъмните му очи мятаха искри.

— Имах намерение да бъда нежен, да ви прелъстя! — Даниел го гледа невярващо, докато той продължи да разправя, че бил верен слуга на краля, но страшно се нуждаел от богатствата на Авил.

При тези думи младата жена изруга нещо, сама не знаеше точно какво, и го срита здраво в слабините.

Ланглоа извика. Тя се отскубна и хукна към вратата, но пръстите му се вкопчиха в пелерината й. Даниел се строполи, заплетена в грубата вълнена наметка. В този момент Ланглоа се озова върху нея.

— Скъпа, възнамерявах да го направим върху легло, но след като предпочиташ пода…

Глава 20

Гневът на Ейдриън, който стоеше в коридора, избухна. Блъсна с рамо вратата и я събори, за да види боричкането на пода. Ако беше дошъл малко по-късно, злото щеше да бъде извършено. Инстинктите му крещяха да откъсне главата на французина. Но си наложи ледено спокойствие.

Графинята се съпротивляваше, а Ланглоа беше дотолкова обсебен от желанието да осъществи намеренията си, че изобщо не чу нахлуването на Ейдриън.

— Миледи, за Бога, защо не се усмирите? Няма да ви направя нищо лошо, само ми позволете да ви докосна…

Тогава го видя и не довърши мисълта си. Изумена от внезапното прекратяване на атаката, младата жена също погледна нагоре и лицето й придоби пепеляв оттенък.

Маклаклън не бе изпитвал никога нещо подобно. Никога. Струваше му се, че кръвта му ври и всеки момент ще експлодира. Само при мисълта, че Ланглоа я докосваше…

Как бе успяла да го омагьоса така, че да усеща едновременно изпепеляващ огън, любов, страст и желание да я удуши. Като последен глупак го болеше за нея, макар очевидно тя самата да бе организирала всичко това и да бе наговорила на французина всички тези лъжи, за да уреди срещата…

Наложи си да се овладее.

— Докосни я само още веднъж, добри ми човече, и ще клъцна онази издутина в долната част на тялото ти, която те кара да се държиш като последен глупак, преди да ти отсека главата! — Опря меча си в гърлото му. Ланглоа се изправи бавно. Стани и ти, Даниел — изкомандва Ейдриън, вперил внимателно поглед във французина.

— От колко… време си тук? — промълви тя.

Не я погледна. Не искаше да вижда изумрудените й очи.

— Достатъчно дълго.

— И го остави да ме мачка така…

— Ти очевидно се справяше добре и сама. Всъщност аз изобщо не бях сигурен, че желаеш да бъдеш спасявана, след като си си уредила тази среща.

— Точно така! — възкликна графът. — Аз съм мъжът, който трябва да се втурне да спасява дамата. Миледи, не се страхувайте! Кой е този тъпанар? Имайте предвид, че къщата е пълна с верни на френския крал хора, които ще пометат този английски обесник!

— Повикай ги — предложи Ейдриън почти шепнешком.

Помощта на Ланглоа обаче явно вече пристигаше, за щото в стаята влетя някакъв дебелак, последван от двама, въоръжени с ножове.

— Имате ли нужда от подкрепа, милорд?

— А ти как мислиш!

Маклаклън не можеше да му отрече дързостта, тъй като допреният до гърлото му меч говореше по-красноречиво от всякакви думи. Въпреки това все още се надяваше да не пролива излишна кръв.

— Не искам да се разправям с вас и, като се има предвид колко мъртъвци вече ми тежат на съвестта, не ми се ще да ръся трупове и тук! Нямам намерение да убивам графа, а само да си тръгна с дамата…

— Тя дойде при мен, за да избяга от англичаните! — извика французинът. — Няма никъде да тръгваш с нея! Аз възнамерявам да се венчаем.

— Е, сър, това не може да стане, тъй като тя вече си има съпруг.

— Бракът не е истински…

— Истински е във всякакъв смисъл — заяви Ейдриън и впери вбесено поглед в Даниел. Тя беше започнала всичко. И заслужаваше това, което щеше да й се случи. Докато дишаше, нямаше да позволи на никого да я докосне, но не искаше да й го показва. Почти се усмихна на Ланглоа. — С радост бих го демонстрирал, ако дамата не желае да го потвърди. Можем да повикаме акушерка.

— Но… — заекна графът.

— Уви! — възкликна Ейдриън. Бедният Ланглоа бе наистина зашеметен. Явно беше изключително алчен и глупав, за да си помисли, че ще може да изтръгне Авил от ръцете му. — Наясно съм, че дамата ви е заблудила, милорд, а тя го прави наистина със завидно майсторство! Освен ако човек не я познава, разбира се. А аз я познавам много добре. Вие сте измамен, сър, и именно благодарение на този факт все още дишате. Тя е очарователна, нали? Но, както казах, аз я познавам добре, а вие, сър, вече сте предупреден и би трябвало да подхождате по-предпазливо към такъв дяволски чар! Днес ви подарявам живота. Но срещнем ли се пак, сър, сте мъртъв!

Графът го изгледа и изведнъж зяпна. Двамата не се бяха срещали никога, затова нямаше нищо чудно, че французинът в началото не го беше познал.

— Маклаклън!

— Същият. — Ейдриън наклони глава. — Дивият и прост шотландски езичник. Compte, c’est moi5.

Графът изглежда претегли шансовете си за момент, след което извика:

— Хванете го!

Единият от въоръжените се спусна към Маклаклън, но той само изви меча си към него и го събори. Чу как Даниел изпищя.

— Дръж го, глупако! — извика Ланглоа на втория мъжага, който се спусна напред, вгледа се в оръжието на едрия си съперник и побърза да се оттегли. Французинът издаде задавен звук, който бе заглушен, когато острието се озова отново до гърлото му.

— Adieu, милорд. Трябваше да ви убия, но няма да проливам повече кръв, отколкото е нужно, заради това предателство. Все пак тя сама ви е повикала.

След това посегна към Даниел, стисна я безмилостно за ръката и буквално я изтика навън. Трябваше да се измъкнат незабавно. Като светкавица. Насреща им изникнаха нови хора.

— Дай ми оръжие!

— Не и докато дишам, миледи. Защото ще се озове в гърба ми!

— Никога не съм вдигала оръжие срещу теб!

— Позволявам си да имам друго мнение.

— И с толкова мъже ще се биеш сам? Загиваме и двамата, освен ако твоите хора не чакат долу.

— Дойдох сам.

— Сам!

— Старая се да не каня свидетели, когато опитвам да възпра една твърдоглава женичка и да не й позволя да се изложи на опасност, докато предава края на Англия… да не говорим за мен! — Бузите й пламнаха. Очите й заблестяха. — Застани зад мен — нареди Маклаклън. — Плътно! И ако помислиш да ме предадеш отново, кълна се пред Бога, ще доживея достатъчно дълго, за да те накарам да се каеш за това!

„Дали Даниел би ме предала пак?“

Не посмя дори да я погледне. Вече пет-шест човека бяха готови да се бият с него. Тъй като бързината бе от решаващо значение, започна пъргаво да си проправя път надолу по стълбите, следван по петите от съпругата си. Забеляза блясък на острие и я предупреди да се наведе, за да довърши собственика му. В един момент Даниел изпищя. „Предупреждение ли е това — почуди се Ейдриън, — или първична реакция?“

Матю ги чакаше. Тъй като Маклаклън нямаше намерение да й даде възможност да избяга, развърза кобилата й и я пусна, сигурен, че сама ще намери пътя. След това качи съпругата си на гърба на Матю и го пришпори.

Почти не усети пътя, толкова беше вбесен. Даниел се възпротиви срещу прекосяването на реката, но той пък беше доволен, че се поохладиха, докато стигнат в Авил.

Така може би кръвта му щеше да се смрази и най-после щеше да престане да желае жената, която го предаваше на всяка крачка.

Портата на крепостта се отвори, когато я наближиха. Профучаха през нея и Маклаклън подкара жребеца право към главната кула. В мрака се размърда някакъв коняр — младият мъж му извика да хване юздите на Матю и да се погрижи за него.

После скочи пъргаво на земята и повлече Даниел със себе си. Тя опита да се отскубне от ръцете му, но той нямаше намерение да й го позволи.

Не и тази вечер.

Помъкна я към голямата зала. Тя се опита да открие с поглед някои от своите приближени, но Маклаклън я дръпна.

— Нагоре, миледи!

Когато се озоваха пред стаята си, най-сетне я пусна и я блъсна вътре. Тя застана неподвижна и трепереща, но пак готова да го предизвиква.

— Никой от слугите няма да ти прислужва тази вечер, миледи. — Явно се мъчеше да се овладее. — Когато разбрах за глупавото ти предателство, се погрижих да те върна обратно, без да ни видят. Това вече не са безобидни игрички. А само като се сетя за възмутените ти протести и уверения, че си невинна! Ти си предателка, Даниел! Прислугата е отпратена навън за през нощта. Не очаквай някой да ти помогне.

— Нищо не очаквам!

— Така ли, миледи?

Треперенето й се засили.

— Събличай веднага тези неща! — Тя обаче вирна упорито брадичка и го погледна, готова за битка. — Заради тях трепериш — сопна се Ейдриън.

— Ще треперя, ако искам.

Сам не знаеше как успя да запази спокойствие.

— Точно така, ще трепериш, но когато аз поискам… И то от страх!

Тръгна към нея. Тя изглежда беше по-изнервена, отколкото изглеждаше, тъй като отстъпи крачка назад и извика, вперила в лицето му изумрудените си очи.

— Както… заповядаш!

Скърцайки със зъби, Даниел пусна на земята пелерината и започна да съблича подгизналите си дрехи. Ейдриън грабна одеялото от леглото и зачака. Стиснал челюсти, той се питаше защо ли ледената вода не бе успяла да охлади желанието му за тази жена. Гърдите й му се сториха по-големи, закръглени, възбуждащи, а настръхналите им розови връхчета можеха да изкусят и светец.

Хвърли й одеялото. Тя побърза да се увие в него. Ейдриън също свали подгизналото наметало от раменете си, пусна го на пода и застана пред огъня. Все още се бореше с гнева и желанието си.

Графинята стоеше и не помръдваше.

— Мили Боже! — възкликна накрая той. — Едуард не заслужава подобна омраза от твоя страна.

— Не съм искала да вредя на Едуард. Търсех само начин да предупредя крал Жан…

— На крал Жан му е пределно ясно, че ще има битка. А това, което помага на френския крал, вреди на английския! Като спасяваш Жан, миледи, ти правиш голямо зло на Едуард! — Спря за момент, осъзнавайки с каква опасна игра се бяха захванали. — Боже мой! Знаеш ли, че глави са се търкаляли за много по-малки прегрешения от това, което ти се готвеше да извършиш тази вечер? Боже милостиви, би трябвало да те поваля на земята, малка глупачке!

Но тя го изгледа предизвикателно.

— Ти си лакей на Едуард. И си спечелил всичко чрез него.

— Включително и теб самата?

— Включително моите земи и титли!

— Да, миледи! Аз съм негов лакей и негов човек, не забравяй никога този факт, нито факта, че си ми съпруга!

Даниел вирна още по-високо брадичка.

— Е, сър, ти ме хвана. И сложи край на усилията ми. Знам, че сега ще ме съдиш както намериш за добре. Поне този път наистина имам вина, тъй като се надявах да помогна на крал Жан да остане жив! Но тази вечер си в отвратително настроение, затова няма какво повече да ти кажа. Не мога да се извиня за постъпката си. Никога не съм те лъгала към кого съм лоялна.

Маклаклън я гледаше невярващо. Нима след всичко тя се надяваше да й се размине. Нима мислеше, че може да го командва да не я докосне?

Младият мъж я проследи с поглед как се приближава към вратата.

Позволи й почти да стигне до нея.

— О, не, миледи! Тази вечер никакво излизане! — След миг и препречи пътя.

Тя отстъпи, все така безмълвна и със сведени ресници. Не помръдна, нито потрепна. Гневът му се отприщи.

— Би трябвало да те налагам с камшик, докато останеш без дъх!

Даниел отскочи назад и прехапа долната си устна.

— Налагаше се да…

— А, да спазиш френския си обет! Е, това обяснява донякъде защо предаваш краля, в чийто двор си отгледана.

— Тогава му извести. И да сложим край на това…

— Да сложим край ли? Та ние едва започваме.

От устата й се посипаха гневни слова.

— Разбира се, ти си нужен навсякъде. Ти си кралският любимец. Тази нощ няма ли да предизвикаш някой враг? А да съсечеш някой змей?

— Няма змейове за мен тази нощ, котенце. Само за теб. — Блестящите му златни очи се присвиха опасно. — Кажи, миледи, какво точно написа на онзи дръвник? Че не си давала никому брачен обет? Че бракът ти не е консумиран?

Тя се изчерви.

— Просто, че се нуждая от помощта му.

„Овладей се“ — помисли си Ейдриън. Докоснеше ли я в този момент, сигурно щеше да я счупи.

— Била си готова да го излъжеш, за да се добереш до френския крал, така ли?

Даниел поклати глава. Лицето й бе пепеляво.

— Беше там! Знаеш, че аз не…

— А, да, любов моя, аз, слава Богу, съм наясно, че ти не даваш нищо… безплатно.

— Как смееш…

— Примамила си го с обещания да се омъжиш за него. Боже мили, и се осмеляваш да ми говориш за обети и обещания! Аз обаче помня съвсем ясно обета, който ми даде. Всяка дума.

Тръгна към нея.

Сега.

Сега щеше да я докосне.

— И аз го помня!

Погледите им се сляха. Бе отворила широко красивите си очи. Косата й блестеше. Тя отстъпи. Младият мъж я последва, докато гърбът й се долепи до стената.

„Овладей се.“ О, Боже! Мускулите му я желаеха, тялото му пулсираше, изпитваше тежест и болка в слабините. Нека сега му откаже.

— Ах, миледи, знаеш ли кое ме учудва най-много?

— Кое? — попита предпазливо Даниел, която се притискаше така в стената, сякаш се надяваше да премине през нея.

— Твърдението ти, че бракът ни не бил консумиран — отвърна подигравателно той, представяйки си как я бе заварил в стаята им със Симон. — А аз помня много добре първата ни брачна нощ!

— О, да! — отново вирна брадичка. — Ти заплаши да докажеш на онзи грубиян, че бракът ни е истински. И се наричаш рицар! Говориш за кавалерство…

— Рядко говоря за кавалерство. И просто предложих да извикат акушерка, която да докаже, че не си сладкото и невинно момиче, за което се представяш!

Даниел ахна ужасено.

— И ти щеше да накараш да ме…

— Нямаше да дам нищо на онези проклети глупаци, миледи, нито да демонстрирам на твоя влюбчив и тъпоумен французин, че ти си и по закон, и по всякакъв друг начин съпруга. Моя съпруга. Но едно нещо възнамерявам най-сериозно.

Младата жена присви бляскавите си очи. Сърцето й спря да бие за момент.

— И какво е то, тиранино?

Маклаклън се усмихна.

— Да опресня паметта ти, миледи. Нямах представа, че съм се провалил дотолкова в съпружеските си задължения, та да забравиш консумацията на брака ни.

— О, в нищо не си се провалял! Не съм забравила!

Не! Повече не! Нямаше да издържи. Дръпна одеялото, с което се бе увила, и го захвърли бясно на пода. Желанието го изгаряше. Сети се как Ланглоа за малко не я бе изнасилил, и то при положение че тя самата бе уредила срещата.

— Не… — прошепна Даниел.

При последната им среща му бе отказала, защото не й вярваше. А сега…

А сега бяха истински врагове. И въпреки всичко, той продължаваше да я желае. Копнееше да я докосва и целува, да я има, да я милва, да се удави в нея. Одеялото бе паднало, но косите обвиваха безупречната й кожа, гърдите, дори извивката на ханша и тъмното триъгълниче в основата на бедрата. Обзе го вълчи глад.

— Дяволите да те вземат!

Опита да се измъкне. Но той не й позволи.

— Ти ще си спомниш коя си! — извика Маклаклън.

— И на кого принадлежа! — отвърна негодуващо тя.

— Да, миледи, точно така!

Наведе се към нея и я целуна. Езикът му обсеби устата й. Но това не му стигаше. Само за миг устните му се отделиха от нейните.

— Моля…

Замръзна, изпълнен с напрежение.

— Молим за милост, така ли?

Графинята отвори широко очи и го изгледа вбесено.

— На ку…

— … ково лято? — изпревари я той, тъй като знаеше много добре, че това е един от любимите й изрази.

— Негодник! Никога няма да те моля за нищо!

Заблъска го по гърдите.

Но ръцете му се озоваха само след миг върху китките й и ги стиснаха като стоманени клещи. Гледаше го мълчаливо, а гърдите й се повдигаха и спускаха на светлината на огъня. Маклаклън бе едновременно разярен и възбуден както никога досега. Боже мили, наистина агонизираше и само тя можеше да го излекува!

— Миледи, тази нощ ще направиш това, което аз искам! А аз искам всичко! Достави ми удоволствие! Настоявам.

Вдигна я на ръце и прекоси на един дъх разстоянието до леглото. Строполиха се заедно върху хладните ленени чаршафи. Дори да бе опитала да се измъкне, поне той не го усети. Устните му отново се озоваха върху нея. Този път с по-голяма настойчивост и жар. Дланите му обходиха голите й бедра и хълбоци и накрая обхванаха гърдите й. Докосваше я. Галеше я.

Надигна се и съблече нетърпеливо дрехите си. Огромните й очи бяха вперени в него. Изглеждаха толкова зелени на светлината на огъня. Не проронваше дума, но и не протягаше ръце да го прегърне.

Хвана дланта й и я постави върху горящата си плът. Мускулите му потрепваха в очакване, докато придърпваше пръстите й надолу по гърдите си и най-накрая ги притисна във възбудения си член.

Цялото му тяло потрепери от докосването й.

— За да не забравиш! — прошепна той.

После я притисна към леглото. Тя извика тихичко, но, без да й обръща внимание, той я хвана за коленете и ги разтвори широко. Започна да целува и да гали вътрешната страна на бедрата й. Милувките му бяха пламък и течен огън, а намерението да възбужда — безжалостно.

Но този, който се измъчваше истински, всъщност беше той самият. Нейният вкус и мирис взривяваха кръвта му. Графинята се извиваше, за да се измъкне, а след това се извиваше отново, за да се притисне по-плътно в него…

Ейдриън се надигна и проникна в нея. Очите й го съзерцаваха и той се изуми отново, че е възможно една жена да има такава власт над него, да изпълва непрестанно мислите му, да го измъчва и същевременно да заема такова място в сърцето му, че да е готов с радост да умре или да убие за нея…

Ако някой мъж я докоснеше отново някога…

Срещна погледа й.

— За да не ме забравиш…

Даниел изхлипа, затвори очи и протегна ръце. Той я прегърна буйно, докато проникваше отново и отново в нея.

Усети я как се притисна в него и през следващите секунди изгуби всякаква мисъл, тъй като потрепваше на гребена на собственото си удоволствие.

После се нарече глупак, макар че още потокът на семето му я изпълваше и той я притискаше в обятията си. Да, наистина бе доказал, че е негова, негова съпруга и любовница, която може да съблазнява и възбужда. Беше я предизвикал да откликне на страстта му.

И отново й бе продал проклетата си душа. Защото нямаше друга като нея. Тя беше в кръвта и живота му. Никога явно нямаше да му даде мира.

Но пък щеше да го предава. Отново и отново. В крайна сметка си оставаше французойка. До мозъка на костите.

И истинската битка тепърва предстоеше. Даниел беше опасна. И за двамата, тъй като тя рискуваше живота си, а той щеше да я защитава до последно.

Мускулите му се свиваха болезнено.

Но въпреки това се изправи.

Искаше му се да остане. Да я притиска в обятията си цяла нощ. Но не смееше. Дяволите да я вземат, не смееше!

Намери дрехи в скрина си и се облече набързо. Макар че не желаеше да поглежда към нея, все я наблюдаваше, въпреки преструвките си, че е отдал цялото си внимание на обличането. Тя беше кръстосала ръце пред гърдите си и свила колене. Тъмната й коса бе разпиляна върху белите чаршафи, ресниците — сведени към бузите. Лицето й беше като от мрамор, кожата — от съвършена слонова кост. Обзе го болезненото желание поне да я докосне още веднъж…

Запаса меча.

И затръшна вратата след себе си.

При този звук Даниел подскочи. Горещите сълзи, които досега бяха парили под клепачите й, внезапно закапаха.

Какво можеше да направи? Как можеше да промени съдбата си?

Какво щяха да правят сега?

Накъде щяха да тръгнат?

Така отчаяно го беше желала. И най-сетне го бе имала, беше го докосвала, беше усетила неговата неутолимост, нежност, глад и страст.

Обичаше го. Беше й липсвал. Беше го желала. До болка…

Е, тази нощ го бе имала.

И отново го бе изгубила. Само ако се върнеше! И какво щеше да стане тогава? Тя щеше да прошепне самата истина. Че го обича. Ейдриън нямаше да й повярва, но това беше без значение. Поне тази нощ.

Не, не и тази нощ…

Позволи си да си поплаче.