Удоволствието на краля

Глава 1

Замъкът Авил

Есента на 1336 година

— Знам как да направя пробив в стената — каза Ейдриън Маклаклън.

Никой обаче не го чу. Едуард беснееше. Прибрал пищната мантия зад гърба си, високият крал от династията на Плантагенетите крещеше неистово.

— За Бога! Що за нелепост! Аз, Едуард, кралят-воин, не мога да проникна зад стените на крепост, управлявана от една жена!

Събраните край лагерния огън най-прочути кралски рицари мълчаха, смазани както от неговия гняв, така и от собственото си безсилие. Те бяха кални, уморени, окървавени и премръзнали. Превземането на Авил първо им се струваше проста работа. Крепостта се управляваше от Леноре, дъщеря на покойния граф Джон д’Авил, втори братовчед на краля.

Говореше се, че зад стените се крие френският крал, което и обясняваше упоритостта на Едуард, въпреки безспорния талант на графинята да борави с врящото олио, горящите стрели и другите методи за защита.

— Никой ли не може да ми даде съвет?

— Ваше величество! — провикна се отново Ейдриън. — Аз знам как да направим пробив в стената!

Най-сетне Едуард го чу и се завъртя на пети. Неговият повереник, шотландчето, стоеше на входа на палатката.

Момчето беше само на десет години, но вече доста високо, а широчината на раменете му обещаваше голяма сила. Златистият му поглед беше проницателен и мъдър. Майсторски боравеше с оръжие и изпитваше неутолимо желание за знания, което го приковаваше часове наред над някоя книга. Едуард беше на мнение, че проявява и завиден кураж, особено впечатляващ на тази крехка възраст.

— А, шотландчето ще ни дава съвет! — изръмжа гневно Брайън Пърт, който беше в лошо настроение, тъй като през деня го бяха изгорили по рамото. — Махай се оттук, момче!

— Чакай! — нареди кралят и студеният му син поглед постави Брайън на мястото му. — От шотландците сме се научили на доста неща! Влез, момче. В този момент съм готов да изслушам всеки тактически съвет!

Ейдриън застана в центъра на кръга, по-близо до огъня. С високо вдигната глава и изправени рамене, той си даваше сметка, че може да създаде впечатление за мъдрост и сила. Баща му го беше научил на това.

„Бедният човек, дори във вените му да тече благородническа кръв, трябва да бъде силен, момче. Ако надживееш тези смутни времена, синко, ще направя от теб велик воин. Разорените като нас трябва да се усъвършенстват и така в крайна сметка да победят. Никога не приемай поражението, момчето ми. Не и когато се страхуваш от по-силен противник. Не, и когато ти нанесат първия удар. Никога не се предавай! Единствената капитулация може да бъде смъртта. Бий се здраво, синко, бий се не само с мускули, а и с ум. Никога не преставай да учиш. Бий се за чест, бий се да си извоюваш място в този суров свят. Така ще побеждаваш дори и крале!“

Не беше минало кой знае колко време, откакто Карлин, вожд на клана Маклаклън, му беше казал тези думи. Внук на шотландски граф, кръвен роднина на покойния Робърт I Шотландски, той изтърпяваше последствията от разгрома на войските на сина на Робърт, Дейвид II, тъй като Едуард Английски бе поставил Бейлиол на трона на Шотландия. Всички тези неуредици създаваха у Ейдриън чувството, че воюва от самото си раждане. Бяха останали без реколта и добитък заради непрекъснатите битки с англичаните. И въпреки че на трона седеше Бейлиол, кланът Маклаклън се биеше за Дейвид II.

Но един ден, в разгара на битката, момчето бе зърнало баща си насред група добре въоръжени рицари. Един ездач бе свел поглед към Карлин и Ейдриън разпозна в него Едуард III, най-големия им враг. Беше сигурен, че английският крал е дошъл да убие баща му. Тогава всичко изгуби значение за него, дори самият живот.

Спусна се натам, стиснал в ръце малката си кама. С гневен крясък се хвърли върху Едуард и за малко не го събори от коня. Камата вече бе до гърлото, готова да нанесе смъртоносния удар, когато баща му го бе издърпал.

— Не, момче! Не!

— Обеси го! — извика един от рицарите. — Ваше Величество, то за малко не ви преряза гърлото!

Но кралят слезе от коня и повдигна шлема си. Ейдриън видя яркосини очи, красиво лице и златисто-руси коси.

— Да го обеся ли? Синът на един толкова храбър и доблестен воин, дошъл да се споразумее с мен? Не! Момчето току-що показа, че е по-смело и от най-добрите мои рицари!

От гърлата на неколцина мъже се разнесе нещо средно между мучене и рев, което трябваше да мине за смях.

— Владетелю Маклаклън! — продължи кралят. — Бяхме посрещнати подобаващо, което запази честта ти. Ако такава е волята ти, чудесният ти син може да дойде да живее в моя двор и да расте заедно с моя наследник. Аз ще се погрижа за безопасността му, а ти няма да опустошаваш повече северната ми граница.

— Съгласен съм, Едуард, кралю на Англия!

— Не, татко, няма да те оставя… — започна Ейдриън, но Карлин му запуши устата с длан, а по-късно, сред развалините на семейната крепост, му разкри истината.

— Момчето ми, ние се бихме храбро, а Едуард е враг, когото уважавам. Един ден, гарантирам ти, Дейвид Брус ще се върне. Тук обаче умираме от глад. Искам да отидеш в кралския двор. Искам да знам какво става сред англичаните, искам те да поемат разноските за твоето обучение. Моля те да тръгнеш и да засвидетелстваш на краля на Англия същата вярност и послушание като на мен. Обичам те, синко. И се гордея с теб.

Не след дълго, когато вече се бяха придвижили на юг, Едуард призова отново момчето. И заяви със сериозен вид, сложил ръце на гърба си:

— Баща ти беше един от най-добрите бойци, които съм познавал, момче. И ти винаги ще се гордееш с него, тъй като всички ще тачат паметта му — и англичани, и шотландци.

— Паметта му?

— Той те изпрати при мен и сключи мир, тъй като знаеше, че умира. А сред непокорните членове на вашия клан има мнозина, които са готови да те убият заради семейните ви владения! Момко, твоята майка беше лейди Маргарет Мийдънлей. Нейният брат загина неотдавна в бой, а синът му умря от треска миналата седмица. Сега, момчето ми, ти си граф Мийдънлей и владетел на Регар. По волята на баща ти аз ще ти бъда настойник.

Затова сега Ейдриън беше при Едуард и се осмеляваше да говори на присъстващите рицари. Вече беше участвал в някои от атаките. Хората на краля признаваха неохотно способностите му — едни придобити в Шотландия, други — от същия майстор на меча, който обучаваше и кралските синове. До момента обаче усилията им бяха напразни. Красивата Леноре д’Авил ръководеше блестящо огнената защита. Наричаха я вещица и изкусителка, която прелъстява мъжете по пътя към унищожението. Много велики рицари щом погледнеха нагоре към нея, пленени от разветите й абаносови коси, намираха смъртта си. Дори Едуард беснееше и твърдеше, че хората му са омагьосани.

— Говори, шотландецо!

— Трябва да прокопаем тунел.

— Тунел?

— Нима ще продължите да принасяте мъжете в жертва на врящото олио и овесената каша, които графинята хвърля от стените всеки ден? Бихме могли много лесно да прокопаем тунел отдолу, през който да мине човек, за да отвори портите, и тогава вече да се бием честно.

— А! Трябва ни само един жертвен овен! — изрева Уилям от Челси.

— Помислете отново! — не се предаваше Ейдриън. — Чуйте ме! Какво повече можем да загубим, Ваше Величество? Ами ако портата е с двойни решетки? Толкова мъже ще умрат, хванати като в капан, докато графинята сипе отгоре им олио и стрели.

Робърт Оксфордски, един от по-възрастните рицари, служил дълго на краля, се обади в защита на момчето.

— Ейдриън познава архитектурата на тези замъци, Ваше Величество!

Едуард погледна своя повереник.

— Искам да видя плана. Начертай ми го, Робърт! Покажи ми, момче, какво имаш предвид.

Подкрепен от Робърт, Ейдриън се подчини и обясни как подобни стратегии са вършили работа в миналото.

— Ваше Величество, предлагам — намеси се Уилям от Челси, — нашето младо шотландче с всичките му книжни познания да влезе в замъка и така да допринесе за неговото превземане.

— То живее едва от едно десетилетие на тази земя! — озъби се Едуард.

— Но е готово да го направи, Ваше Величество! — възкликна възбудено момчето.

Трепереше от страх. Страхът обаче не беше нещо лошо. Лошо бе, ако му позволи да победи смелостта. Копнееше да се превърне във воина, за когото бе говорил баща му. Нямаше търпение да се докаже пред краля… и пред самия себе си.

В крайна сметка се реши да отиде.

Започна подготовката. Хората се прокрадваха до стените под прикритието на нощта и дъжда и копаеха. Ако ги откриеха, щяха със сигурност да загинат, тъй като защитниците на замъка можеха да наводнят тунела и да ги удавят.

Но успяха. Ейдриън се промъкна незабелязано зад стените. Под прикритието на мрака той сряза въжетата, които държаха портите, и английската войска нахлу.

Хванат като в капан между стените, през този ден той самият се би срещу десетина французи, решили да набучат главата му на копие и да я поставят на някой от крепостните зъбери. Би се отчаяно, едновременно срещу смъртта и срещу страха.

Същата нощ английските рицари и благородници вдигнаха тост за него, макар че не преставаха да го дразнят.

Едуард III, крал на Англия, наблюдаваше танца на пламъците. Най-сетне се беше озовал зад стените на замъка. Толкова беше уморен! Никога не бе предполагал, че ще се наложи да се бие до пълно изтощение. И то само за да открие, че френският крал не е в Авил!

Застанал пред огнището, той надигна сребърната си чаша и я пресуши. Прекрасното бордо понамали напрежението. В този момент влезе Робърт Оксфордски.

— Доведох графинята.

„Графинята!“ — помисли с гняв Едуард. Въпреки многобройните си положителни качества, той бе типичен представител на династията на Плантагенетите, а всички знаеха, че те имат невероятно буен характер.

Дядо му бе великият крал Едуард I. Баща му, злочестият Едуард II, беше изгубил Шотландия заради Робърт Брус. Той беше слаб владетел и се беше обградил със зли и коварни хора. Стана жертва на съпругата си и нейния любовник. Така бе пленен, принуден да абдикира в полза на своя син, а по-късно — жестоко убит.

Коронясан за крал на Англия на петнайсет години, Едуард III си даваше сметка както за своето положение, така и за своето минало и за греховете и на двамата си родители. Наричаха майка му „френската вълчица“. Любовникът й, Роджър Мортимър, граф Марч, властваше с нея, а баща му фактически не бе изобщо крал. Мортимър в крайна сметка възнамеряваше да се възкачи на трона. Но хората, и благородници, и простолюдие, вдигнаха оръжие срещу него.

Когато Едуард стана на осемнайсет години, Мортимър бе обесен в Тайбърн. А младият крал бе научил, че трябва да бъде силен. Първият му син, Едуард Удстокски, се бе родил същата година. Той се закле пред себе си да изгради могъща монархия, да възстанови уважението към кралската фамилия и да управлява със здрава, но нелишена от съчувствие ръка. Бе благословен с добра кралица — Филипа Хейнолт. Не беше красавица, но беше топла, интелигентна и плодовита. Поданиците й бързо я бяха обикнали.

Но дори най-добрите намерения и съпружеската обич не бяха в състояние да променят природата на Плантагенетската кръв, затова тази нощ Едуард крачеше с енергията и напрежението, характерни за леопардите, изобразени на герба му.

Бяха изминали почти триста години от завладяването на Англия и почти двеста, откакто Хенри II и Елинор бяха донесли титлите от собствените си френски владения в английската монархия. Наистина Джон Английски бе изгубил много кралски богатства и престиж през първите години на тринайсетото столетие. Английските крале обаче години наред се бяха наричали „крале на Франция“, а Едуард имаше още по-основателна причина да го прави, тъй като майка му Изабела беше дъщеря на Филип Хубави. Трима от братята й си бяха предавали френската корона. И тримата обаче бяха умрели, без да оставят наследници. Претенциите по женска линия бяха пресечени от корен и короната бе наследена от Филип дьо Валоа, а след това и от самия Едуард, който бе оспорил решението с думите, че дори тронът да е забранен за жените, той самият е по-пряк наследник на Филип Хубави от Филип дьо Валоа.

Едуард съзнаваше, че не притежава достатъчно сила, за да се възкачи на френския трон, но сега Филип се бе полакомил за Акитенското херцогство, може би най-значимото английско владение на френска земя. Освен това заплашваше, че акитенският проблем няма да бъде разрешен, докато Едуард не гарантира на шотландците права. Той обаче по-скоро щеше да гори в ада, отколкото да позволи на французите да му диктуват политиката.

Затова английският крал бе дошъл тук — да воюва с френския си братовчед. А какво се оказа?

— Нека влезе — изкомандва той.

Когато я въведоха, Едуард зачака вик за пощада, но тя стоеше с високо вдигната глава. Косата й беше по-черна от нощта. Лилавата й рокля беше обшита с кожа. Зелените й очи светеха като изумруди. Срещна погледа му без капчица извинение и молба за милост. Беше слаба и стройна, с изящни извивки. Обгръщаше я нежното чисто ухание на розови листенца. Олицетворяваше самото съвършенство. Едуард не знаеше кое точно — дали сладкият аромат, или единственият признак за вълнението й — повдигането на гърдите й под корсажа — прибави най-неочаквано нова емоция към гнева му. Желание! Силно, бясно, непреодолимо!

Лицето й бе безупречно изваяно. „Ако го докосна — помисли си той, — ще усетя коприна.“ Дългите й мастилено-черни коси възбуждаха всичките му сетива.

Тя го съзерцаваше със спокойно и предизвикателно презрение. Може би мислеше, че благородническата й кръв ще я предпази. Мили Боже, как само се заблуждаваше!

Направи крачка към нея, вбесен от плътското си желание. За Бога, та той притежаваше властта да я екзекутира!

— Вещица! — Удари я с дланта си през лицето, толкова силно, че скърши величествената й осанка, тъй като тя загуби равновесие и падна на колене. Впери поглед в нея и за момент го обзеха угризения. Но тогава тя отново вдигна лице. Очите й блестяха. След миг се изправи с пламнала буза и извика:

— Ти не си крал тук! Великият Едуард, великият воин, който води битки с децата, гори реколтата, съсича добитъка! Можеш да правиш каквото си щеш, но никой няма да се предаде и да те помоли за пощада!

С тези думи се нахвърли, за да забие нокти в лицето му. Стъписан, че някой, било то мъж или жена, бе посмял да направи подобно нещо, Едуард вдигна ръце точно навреме. Устремът й обаче събори и двамата върху дървения под пред огнището. Тя отчаяно се заопитва да се измъкне изпод тежестта му. Пламъците се отразиха в острието на малкия нож, който бе измъкнала от джоба си. Това предопредели съдбата й…

Едуард я стисна за китката, взе оръжието и го захвърли. После хвана краищата на роклята й. Звукът от съдирането на плата отекна невероятно силно. Искрящият зелен бяс в очите й го покори отново, този път заедно с гледката на гърдите, които бе оголил.

Тя извика. Демоничните светлинни в неговите очи й дадоха да разбере, че е изгубила битката. Юмруците й забарабаниха по раменете му.

Бори се дотогава, докато вече не бе в състояние да го прави. А Едуард не даваше и пет пари. Той беше победителят. Облада я с истински бяс, без да подозира, че е девствена. В крайна сметка гневът му се уталожи и той започна да се държи нежно, пленен от нейното съвършенство, приятен аромат и копринена плът.

Когато всичко свърши, тя се сви на топка с гръб към него, твърдо решена да не му позволи да чуе риданията или да види сълзите й. Едуард почувства срам. Това отново го ядоса.

— Помоли за пощада сега и аз ще се погрижа да запазиш поне живота си, макар да изгуби невинността си.

Тя не отговори веднага. После прошепна, ридаейки:

— Никой тук няма да се предаде, нито да помоли за пощада!

Макар почти да не я познаваше, Едуард беше смаян, очарован и обсебен от нея.

Помисли си за Филипа, за чудесното семейство, с което го бе дарила, за любовта, с която се грижеше за него и децата. На всичкото отгоре беше отново бременна. Беше му дала синове, дом и силно управление, бе подсигурила множество наследници за кралството. Придружаваше го често в походите, за да бъде наблизо, докато той се бие.

Но тази нощ тя не беше тук. А той беше от хората, които винаги получават каквото поискат.

— Може би — промълви внезапно Едуард, — след време все пак ще помолиш за милост.

Вдигна я от земята — тя бе останала без сили след съпротивата, която му бе оказала — и я отведе до господарската спалня. Не я пусна през цялата нощ. Люби я вече по-нежно.

Но тя така и не се предаде. Нито помоли за пощада.

На зазоряване я остави заедно със замъка под сигурното ръководство на Робърт Оксфордски.

Филип VI, крал на Франция, бе дал дума, че ще се срещне с Едуард на бойното поле. Досега кралят на Англия чакаше, готов и нетърпелив, да влезе в битка.

Но тогава се разчу, че Филип ненадейно се оттеглил в Париж. Съветниците предупредиха Едуард, че е по-добре да върне войските си в Хеннолт и да прекара там зимата.

Той реши да постъпи точно така, но никак не му се оставяше част от това, което бе завоювал. Затова, докато се подготвяше за пътуването, изпрати Робърт да доведе отново Леноре.

Беше прекарвал всяка нощ с нея, откакто бе дошъл в замъка. Бе я прегръщал и се бе наслаждавал на нейната младост, красота и гордост. Тя може би наистина беше магьосница, тъй като дори и сега той беше силно привързан към нея.

Реши да не среща погледа й, затова впери очи в документа, който трябваше да прочете и подпише.

— Леноре д’Авил, имам намерение да те отведа в Англия. Оттам могат да започнат преговори с твоя роднина, краля на Франция, за освобождаването ти.

— Това е моят замък! Ти не можеш да ме отведеш в Англия!

Тръгна ядосана към него, но той я хвана здраво, за да й напомни за силата си. Усмихна й се.

— Ще помолиш ли за милост?

— А ще я получа ли?

Едуард поклати глава.

— Миледи, идваш в Лондон! Ще бъдеш настанена в Голямата кула.

Оставаше му още една нощ в замъка Авил. Дълго се занимава с делата си, след което отиде в господарската спалня. Беше късно, но тя стоеше все още пред огъня, изкъпана и гола, увита само в мека кожа, със свободно пусната на гърба коса. Едното й рамо бе придобило бронзов оттенък от пламъците.

Не каза нищо, когато я вдигна, нито когато желанието му достигна върха си. Просто лежеше до него и той дори помисли, че е заспала. Тогава обаче му проговори:

— Пусни ме!

Едуард поклати глава.

— Не мога.

На зазоряване тя заспа. Съзерцава я дълго и разбра, че наистина е омагьосан. Но все пак беше крал. И трябваше да тръгне същия ден.

Зимата Едуард III се съюзи с фламандците, които бяха готови да се съобразяват с него, ако той седнеше на френския трон. Лилията на Франция бе изобразена на знамето му до лъвовете и това не се нравеше на крал Филип. Дори изпрати посланици, за да обяснят причината за недоволството си. Не виждаше нищо лошо в това Едуард, който му беше братовчед, да използва френския герб, но не и наравно с лъвовете, сякаш английският остров можеше да бъде така велик, както френската нация.

Едуард се върна в Англия. Кралица Филипа му роди още едно дете, което кръстиха Джон. Докато празнуваше щастливото събитие, той получи съобщение, че Робърт Оксфордски иска спешна среща с него. Сърцето му се сви, тъй като бе изпратил своя рицар в Лондон заедно с Леноре.

Добрият Робърт, верният Робърт! Беше почти толкова висок, колкото и Едуард. Силен и храбър. Вече минаваше шейсетте, но все още имаше прав като стрела гръбнак и нежна душа, въпреки бойното си майсторство.

Робърт първо поздрави краля по случай раждането на сина му, а след това рече:

— Макар аз със сигурност да съм единственият, разбрал за състоянието на графиня д’Авил, мнозина са наясно за специалния ви интерес към нея. Тъй като кралицата ви дари съвсем наскоро с такова чудесно момченце, тя няма да приеме радушно вестта за появата на кралско копеле. Освен това е добре да помислим за самата дама. Трябва да ви кажа, че аз се привързах силно към нея.

Едуард съзерцава безмълвно верния си служител в продължение на няколко дълги мига. Дори мисълта за момичето раздвижваше кръвта му. Почувства се и смешно щастлив, че то щеше да му роди дете. Каза си, че така щеше да си плати за предизвикателното поведение, което първоначално бе имала към него, защото детето щеше да й напомня всеки ден до края на живота й за английския крал.

Облегна се на стола си.

— Ще се погрижа графиня д’Авил да се омъжи веднага за някой благородник.

— За някой колкото дискретен и мил човек, умолявам ви! — настоя Робърт.

Едуард се усмихна.

— Най-милият и най-дискретният. Сега се готвя да тръгна отново да се бия със скъпия си братовчед Филип. Морска битка, при която ще имам отново нужда от теб, стари приятелю. Но първо ще уредим проблема с Леноре.

— Но за кого…

— За теб, стари приятелю. Ти ще се ожениш за дамата. Неотдавна почина граф Гаристон. Тъй като не остави наследници, дарявам на теб земята и титлите му. Замъкът Гаристон е един от най-древните в нашата страна, а старият граф беше хитър и богат и успя да го направи уютно място за живеене.

Робърт кимна.

— Ваше Величество, безкрайно съм ви благодарен. Но съм прекалено стар за такава млада булка.

— И по-стари са се женили за млади жени!

В действителност беше доволен от напредналата възраст на Робърт. Не му се искаше да си представи хубавицата с гарвановочерните коси с друг мъж и затова изборът му се стори много добър. Нямаше как да им попречи да бъдат заедно, но Леноре със сигурност щеше да си спомня за него, докато лежи в обятията на своя съпруг.

Три дни по-късно графиня д’Авил бе омъжена без нейното знание или съгласие.

В кулата й бе съобщено само, че е съпруга на някакъв английски барон. Тя зачака, докато Робърт Оксфордски се завърна при нея, смълчан и очевидно чувстващ се неловко.

— Боже мой, какво направи той с мен пък сега?

Робърт се изкашля.

— Омъжи ви за мен.

Поразиха го сълзите, които се появиха в очите й. Коленичи пред нея, взе дланта й в двете си ръце и се заизвинява.

— Скъпа миледи, от цялото си сърце съжалявам, че трябваше да изпитате мъката да бъдете свързана с един стар воин. Обичам ви неописуемо и ще бъда щастлив да съм ваш съпруг. Или баща… Както желаете вие.

Леноре постави свободната си ръка върху сребреещите му коси.

— Робърт, плача за земята, която няма да видя никога повече, за хората, които обичах, за стария замък, който бе мой дом толкова дълго време. С цялото си сърце ви уверявам, че не бих се омъжила с такава радост за никой друг в цялото кралство.

Рицарят се изправи.

— Ще ви отведа оттук преди раждането на детето. Кълна се, Леноре, ще обичам и ще браня бебето. От този момент то е мое. Ще се погрижа да ви оставя в безопасност, а после ще трябва да побързам да се присъединя отново към краля, защото той е готов за бой.

— Той ще прекара целия си живот в готовност за бой — промълви младата жена.

— Не го мразете толкова. Аз ще посветя живота си на усилието да компенсирам това, което стори той.

— Не го мразя! — прошепна тя.

Не каза нищо друго, но като я погледна в красивите очи, Робърт си даде сметка, че всъщност Леноре приличаше в голяма степен на краля. Беше също така готова да се бори до последно. И макар да се съпротивляваше непрекъснато на Едуард, тя милееше за него по свой начин, така както той самият се бе влюбил до уши в нея.

— Ще направя всичко, което мога…

— Скъпи Робърт! Аз съм тази, която ще направи всичко, за да сте щастлив! Защото моето единствено желание вие не можете да изпълните.

— И то е?

— Да се върна у дома! — прошепна тя със страст и копнеж. — В Авил. Аз не мразя краля, но… — Докосна подутия си корем. — Бих искала тримата да имаме шанса да бъдем семейство.

— Ах, миледи! Аз служа на краля! — отвърна тъжно верният рицар. — Но все пак, ако кампанията му се увенчае с успех, той може би ще ми разреши да ви отведа у дома.

— Може би… — съгласи се Леноре и се усмихна с нежност.

Едуард се готвеше за бой с френската флота. Когато неприятелските кораби се раздвижиха, той реши, че е настъпил моментът за атака.

Англичаните влязоха в битката с търговски плавателни съдове, докато французите бяха екипирани с военни галери.

Макар сражението да се водеше по море, използваха се и стрели, и мечове, дори камъни.

Робърт Оксфордски се би храбро.

Същата нощ, докато войските на английския крал празнуваха победата си от първия ден, пристигна пратеник. Робърт беше станал баща на момиченце, здраво и прекрасно. Графиня Леноре го молеше да се пази и да се върне у дома, за да се грижи за нея и за детето.

Възрастният мъж бе обзет от щастие. Години наред бе живял сам. Сега най-после си имаше семейство.

Следобед на следващия ден един опитващ се да се измъкне френски кораб изпрати дъжд от стрели.

Робърт беше пронизан. Хората му подгониха неприятеля. Едва когато плениха вражеската галера, Робърт позволи на лекаря да огледа стрелата в гръдта му, но вече знаеше истината.

Раната беше смъртоносна.

— Повикайте краля!

Не усещаше болка, само вцепенение, предвещаващо смърт.

— И свещеник, човече, повикай свещеник! — провикна се помощникът му. — И, за Бога, някой да намери по-бързо краля!

Мъжете се суетяха около верния рицар с насълзени очи. Пристигна свещеникът и му даде последно причастие.

— Мили Боже, но как ще я карам без теб, стари приятелю! — възкликна Едуард.

Умиращият прошепна нещо. Кралят се приведе по-близко, за да чуе.

— Обещай ми това на смъртното ми ложе! — молеше Робърт. — Дай на Леноре свободата да заведе… да заведе бебето у дома в Авил. Пред Бога, Едуард, те моля! — Гласът му се извиси. Намери дори сила да стисне ръката на краля. — Пази бебето… Стани му кръстник… изпрати го у дома с майка му…

Отпусна се в леглото, изтощен.

— Робърт, пази си силите…

— Едуард, обещай ми!

— Добре, човече, имаш обещанието ми! — извика почти грубо кралят. — А сега, бий се със сенките на смъртта така, както се би с моите врагове. Мили Боже, добрият ми стар приятел! Бори се…

Но очите на верния рицар се затвориха. Тялото му се отпусна. Смелият воин бе изгубил последната битка. Робърт Оксфордски беше мъртъв.

— Ваше Величество, да изпратим ли тялото му в Лондон на неговата вдовица?

Кралят вдигна стреснато поглед. Този, който бе задал така тържествено и тъжно въпроса, бе Ейдриън. Момчето често се бе сражавало рамо до рамо с Робърт и се бе възхищавало на неговото търпение, мъдрост и вярност.

— Да — промълви с тъга Едуард.

— Ваше Величество, да предам ли да се уреди ескорт за лейди Леноре д’Авил? — попита отново Ейдриън.

Кралят го погледна. На единайсет години, той бе висок и слаб. Очите му светеха златисто. Явно очакваше от него да изпълни обещанието си и Едуард бе наясно, че трябва да го направи дори само за да си запази верността на забележителния юноша.

— Да! — „Ех, Робърт, остана си благороден до последния дъх.“ Беше успял да го принуди да дари свободата на съпругата му. — Не! — заяви миг по-късно той. — Първо искам да видя детето! Изпратете да доведат графинята. Ще стана кръстник на бебето, както се заклех. И тогава… тогава Леноре може да се върне в Авил — додаде уморено Едуард. — Обградена от съветници от собствения ми двор, тя сигурно ще поддържа замъка добре.

Леноре пристигна, когато дъщеричката й беше само на няколко месеца. Церемонията се състоя в една стара катедрала. Графинята, цялата в траур, държеше бебето на ръце, а кралят, студен и скован, не я изпускаше от очи. Кръстница беше французойката Жанет д’Есте, вдовица на английски рицар, която след това щеше да отпътува за Авил заедно с Леноре.

Ритуалът бе подобаващо пищен. През цялото време кралят държа малката си дъщеря на ръце. Тя имаше гарвановочерни коси, бузките й бяха закръглени и леко розови, а чертите деликатни. Имаше малка розова устичка, право носленце, фини високи скули, мека като коприна кожа.

А очите й бяха изумрудени.

Детенцето лежеше неподвижно в ръцете му и го съзерцаваше така, сякаш го предизвикваше и искаше да му каже, че ако беше малко по-голямо, щеше да се съпротивлява и да настоява да я остави.

Леноре не го погледна нито веднъж по време на церемонията. Беше ясно, че жалее искрено за Робърт. Беше бледа, слаба и все още красива.

Тази нощ трябваше да отседне в имението Дувър на лорд Хънтингтън. Едуард бе възнамерявал да не се доближава до нея, но мрачните размисли през цялата вечер го убедиха, че няма да издържи.

Същата нощ един слуга покани младата жена да отиде сама в крилото за гости. Въведоха я в спалня с голяма камина и маса, край която с изопнати, мрачни черти седеше кралят.

Сърцето й се изпълни със страх.

— Кралю на Англия! Знам, че сте обещали на съпруга ми да ми позволите да се върна у дома. Вие не бихте нарушили дадения обет.

Кралят въздъхна дълбоко и се изправи, като прокара пръсти през косите си.

— Да, миледи, ще удържа думата си.

— Тогава…

— Повиках ви, защото трябваше да ви видя. Да чуя гласа ви.

— Разбирам — промълви Леноре, тъй като в този момент той тръгна към нея и тя усети, че коленете й омекват. — Може би така стана по-добре, защото все още не съм имала възможност да ви поздравя с раждането на последния ви син.

— Ти си наистина вещица, която ме омайва нежно.

— Едуард, ще ми позволиш ли да замина?

— При едно условие!

— И то е?

Отдалечи се от нея, сплел пръсти зад гърба си.

— Ако някога с теб се случи нещо, грижите по детето да поема аз.

Леноре помълча, преди да попита:

— Защо?

— Тя е моя по право.

— Тя е твоя, но не по право.

— Може и да не ми повярваш, но по свой начин аз обичах майка й.

— Ще си тръгна ли оттук, ако не дам подобно обещание? — В очите й заблестяха сълзи.

— Ще си тръгнеш сутринта, ако вятърът го позволява.

Леноре въздъхна.

— Ще се подчиня на волята ви, милорд.

— Ще го направиш ли, Леноре? — попита я тихо той.

Беше се приближил отново. Толкова близко…

— Когато настъпи утрото, ще те освободя, кълна се! Но, за Бога, миледи, може никога вече да не се срещнем! — извика Едуард напрегнато и страстно.

Младата жена затвори за момент очи, опитвайки с усилие да си поеме въздух. А като ги отвори, срещна отново молещия поглед.

— Така да бъде тогава! — отвърна буйно тя.

И отново усети докосването му, дланите му върху ръцете си, устните му съвсем близко до своите.

— Ах, миледи, да можеше да не ме мразите толкова!

— Боже мили! Да можех да не ви мразя повече!

При тези думи се озова във въздуха, затворница на обятията му.

На сутринта задуха подходящ вятър.

И тя беше свободна. С детето на ръце, Леноре застана на една скала и се загледа към английските земи.

„Никога няма да се върна“ — помисли си тя и потръпна. Студът прониза тялото й. „И няма да го видя повече!“

Ръцете й затрепериха. Внезапно усети с абсолютна сигурност, че бебето, което държеше в обятията си, един ден ще се върне, защото, така както кралят бе удържал думата си, тя също щеше да изпълни даденото обещание.

— Миледи, мога ли да ви помогна?

Обърна се. Беше Ейдриън, шотландчето със златистите очи, което бе жалило така дълбоко за Робърт. Стоеше до нея, високо, силно и сериозно, несмущавано от студения вятър.

— Корабът ви е готов да отплава, миледи — рече тихо то.

— Добре, Ейдриън. Ще вземеш ли бебето? — попита тя, тъй като пътят надолу беше стръмен, а юношата бе много по-стабилен от нея.

Подаде му дъщеря си. Той я пое несръчно. Детенцето се разплака. Леноре се усмихна несъзнателно на старанието на Ейдриън.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се! — отговори възмутен той.

Долу й подаде обратно бебето.

— Доста е темпераментна!

— Страхувам се, че е така.

— Не прилича на баща си.

Леноре сведе очи. Опасяваше се, че дъщеря й с всеки следващ ден заприличва все повече и повече на истинския си баща.

— Времето ще покаже.

— Вие го обичахте много… — промълви Ейдриън и тя видя колко му е мъчно за Робърт, — … бащата на бебето…

Младата жена се усмихна.

— Наистина много.

И не лъжеше. Беше обичала Робърт с цялото си сърце. А, макар този факт да не й беше никак приятен, обичаше и краля. Това бе и една от причините да иска така отчаяно да си замине.

— Ейдриън!

Целуна го припряно по бузата. Знаеше, че падането на Авил се дължи до голяма степен на неговата стратегия, но беше сигурна също така, че Едуард никога нямаше да се откаже, затова не винеше Ейдриън; а една обсада със сигурност щеше да вземе повече жертви.

Юношата се изчерви леко.

— Господ да ви праща попътен вятър, миледи.

— И на вас, владетелю Маклаклън! До нови срещи!

И отново почувства странен трепет. Те нямаше да се видят повече. Но Леноре имаше невероятно усещане за красивия млад Маклаклън. Струваше й се, че животът им се е преплел в деня, в който бе паднал Авил.

Но… времето щеше да покаже.

Глава 2

Даниел обожаваше майка си. Тя имаше своя малък двор в Авил и с усмивка, с кимване или с високомерни думи държеше всичко под контрол.

Дори като дете Даниел разбираше, че домът на майка й приютява както англичани, така и французи, а Леноре се разстройваше всеки път, когато се разчуеше дори за незначителни спречквания между двете страни. Слава Богу, Авил не беше въвличан в тях.

Сред многото посетители бяха и мъжете, както англичани, така и французи, които искаха ръката на майка й. Един от тях, Роджър, граф Лаклупин, беше особено очарователен и момиченцето го обичаше много. Той й носеше подаръци при всяко свое идване. Беше сигурна и че Леноре не е безразлична към него. Една нощ, при поредната визита на Роджър, тя отиде в спалнята на майка си, пропълзя в леглото й и попита:

— Майко, защо не се омъжиш за Роджър?

Младата жена се усмихна.

— Още не ми е поискал ръката.

— А ако го направи, ще се омъжиш ли за него?

Леноре мълча дълго, преди да отговори:

— Не знам…

— Защо?

— Не мисля, че желая да се омъжвам отново. Поради много причини. Ще ти е трудно да ги разбереш.

Доктор Кутен, който бе учил в прекрасния Болонски университет, имаше голяма къща в Авил и й беше учител. Той твърдеше, че имала невероятен ум. Следователно щеше да разбере.

— Трябва да се подчиняваш на краля на Франция, нали?

— Любов моя, този, на когото най-напред би трябвало да се подчиня, е кралят на Англия. Той завзе замъка и аз се върнах единствено благодарение на неговото разрешение. По право за тези земи дължим верността си на Филип, моя братовчед, но Едуард Английски твърди също, че е крал и на Франция. Той всъщност държи бъдещето на всички ни в свои ръце. Освен това ти е кръстник. Баща ти му служи вярно и дълго. Той може да нареди каквото реши.

— Кралят на Англия може да те накара да направиш нещо, което не искаш?

Светът на Даниел се ограничаваше с имението на Леноре, където нейната дума бе закон.

Младата жена се засмя, но смехът й прозвуча странно. Разроши косите на дъщеря си.

— Сладка моя, повярвай ми, кралете имат властта да карат хората да правят каквото те поискат.

— Но ти не трябва да позволяваш на краля да те кара да правиш нещо, което не желаеш!

— Ах… Никога не се предавай! — заяви Леноре все така странно. — Не моли за пощада!

— Никога не се предавай! — съгласи се момичето. — Не моли за пощада!

— Ех, Дани, обична моя! Уви, понякога дори да не се предадем, пак можем да загубим, а понякога пощадата идва, без да е молено за нея. Мъжете правят каквото са решили и често умът е единственото, което имаме срещу тях, но не винаги е достатъчен.

— Моля?

— Нещо се разбъбрих! — разсмя се младата жена.

— Баща ми карал ли те е да вършиш неща, които не си искала?

Леноре се поколеба, след това хвана брадичката и в дланите си.

— Робърт Оксфордски беше един от най-фините рицари, живели някога на Земята.

— Обичали сте баща ми много, така ли, миледи?

Младата жена се поколеба няколко секунди. Когато заговори, гласът й прозвуча дрезгаво, подобно на задушен шепот:

— Да, аз се влюбих в… баща ти. Край на въпросите! Лягай си, скъпа!

Пусна дъщеря си на пода и я целуна по челото.

— Върви! Стана късно. Повикай Монтейн, тя ще те сложи в леглото.

Монтейн бе най-малката дъщеря на един рицар, убит в битка с англичаните. Леноре бе казала на Даниел, че армията на Едуард е опустошила всеки френски град, до който се е добрала. Тя мразеше англичаните, а детето нямаше как да не се съгласи, че те наистина бяха извършили невероятни жестокости спрямо французите.

Сега както изглеждаше английският крал — който мислеше, че Авил му дължи вярност — пречеше на майка й да се омъжи за Роджър. Значи кралят беше чудовище. Момиченцето осъзна, че го ненавижда. Е, мразеше и историята на своите родители. Едуард III се бил разгневил на майка й, задето не му предала крепостта, и я похитил и отвел в Англия, но всичко завършило добре, тъй като нейният ескорт, Робърт Оксфордски, се бил влюбил лудо в нея и тя — в него. Той бил добър англичанин, така че Даниел трябваше да допусне, макар и неохотно, съществуването и на още двама-трима като него. По трагично стечение на обстоятелствата баща й бил убит непосредствено след нейното раждане. Беше убедена, че майка й все още жали за него, защото непрекъснато поръчваха меси за успокоение на душата му. Момиченцето бе гордо с убеждението си, че той е бил най-храбрият и умел рицар, макар и англичанин. Беше й оставил обширни владения в Англия, където тя беше графиня, така както майка й бе графиня на Авил. Робърт Оксфордски е бил велик човек. Беше й приятно при мисълта, че очевидно всички в имението споделяха това мнение — както французите, така и англичаните.

Когато беше на път да избухне, а това се случваше, даже според нея самата, доста често, опитваше да мисли за Робърт Оксфордски, който винаги е давал пример със своето спокойствие. Подражавайки му — бе чула, че той обичал да учи — Даниел работеше здраво със своите учители. Дните й бяха изпълнени с уроци. Пееше, яздеше, свиреше на лютня. Учеше се и да чете. Леноре вярваше, че мъжете благоденстват много повече от жените, тъй като имат възможност да тренират ума си. „Никога няма да съжаляваш, че знаеш да четеш!“ — увери веднъж тя дъщеря си. И така, момичето започна да учи още по-настойчиво, за да достави удоволствие на майка си. Искаше да усвои латински, испански, френски, фламандски и английски, но никой не смяташе, че едно дете трябва да се обучава наведнъж на всички езици. Доктор Кутен я запознаваше с философията и медицината на древния свят. Майка й пък притежаваше огромен опит с билките и различните лекове.

Даниел се научи да язди майсторски. Когато навърши десет години, настоя, че вече е прекалено голяма за пони и има нужда от хубав кон. Дадоха й една много специална кобила, дар от далечния братовчед на майка й — Филип, крал на Франция.

Той пристигна в Авил с големи церемонии. Оказа се поразителен човек, въпреки че й се стори стар. Появи се заобиколен от всевъзможни васали и всички в замъка, включително и англичаните, се впуснаха лудо в подготовка за посрещането.

Монтейн помагаше на Даниел да си сложи фината копринена долна риза и обрамчената с кожа туника с цвят на слонова кост. Дори чорапите й бяха копринени през този ден, а косата й беше украсена с цветя. Преди да влезе в голямата зала, където я бяха повикали, тя поспря за момент, а щом прекрачи прага, се усмихна до уши в отговор на елегантната усмивка на краля от династията Валоа.

— О, братовчедке! Това дете може да надмине дори вашата несравнима хубост — заяви той.

— Благодаря ви, милорд — отвърна тихо Леноре.

Филип се приближи до момичето и обхвана главата му между дланите си. После се наведе.

— Ако някога имаш нужда от мен, малка братовчедке, помни, че е достатъчно само да ме призовеш!

Даниел кимна, без да знае какво да отговори за първи път в живота си, щастлива от вниманието на великия човек.

— Донесъл съм ти нещо — продължи той. — Една кобила. Достатъчно голяма за момичето, което бърза да порасне и да се превърне в жена. Отиди да я видиш.

Леноре се спусна стремително към краля, прегърна го и го целуна по бузата, която проява на привързаност му достави видимо удоволствие.

— Хайде! Името й е Звезда. Двете ще се разбирате много добре, сигурен съм.

Даниел изхвърча към конюшнята. Кобилата беше едра и красива, със звезда на челото. До нея веднага застана един коняр. Момичето потупа животното по носа. Щом се появи Монтейн, за да й каже, че вече е късно, Даниел настоя да отиде да благодари на краля.

Когато понечи да влезе в залата, си даде сметка, че майка й и Филип обсъждат нещо сериозно. Говореше кралят, а Леноре крачеше нервно.

— Той нарушава всички споразумения, тръгва отново срещу мен и е твърдо решен да бъде признат за крал на Франция! — казваше Филип, силно развълнуван. — В момента се готвим за война. Той никога няма да превземе Париж, кълна се! Ще го победя и ще го принудя да се оттегли в най-далечните краища на собствените си имения! Само ако се беше съгласила да се омъжиш за Роджър! Или да ми беше позволила да сгодя детето с някой френски благородник! Някой, който ще ми стане силен съюзник срещу проклетия ми братовчед!

— Филип! Веднъж вече опитах да се боря срещу него. Тогава ти осигурих доста време!

— Аз съм крал на Франция! — изрева гостът. — И твой роднина. Аз ще наредя за кого да се омъжиш! Както и на момичето!

— Можеш да нареждаш каквото си искаш, но ако не снижиш гласа си, войната ще избухне още тук и сега. Това място е пълно с верни на Едуард мъже, гасконци и англичани! Ще изгубиш, ако се наложи да се биеш. Трябва да бъдеш предпазлив!

— Не съм убеден, че това има значение! — заяви ядосано Филип. — Зад гърба ми стои цяла армия!

Леноре въздъхна дълбоко.

— Филип, моля те! Поставяш ме в опасност. Дай ми възможност да го обмисля!

— Трябва да вървя, но ще се върна, преди да ме е атакувал! Леноре, досега дъщеря ти трябваше да е сгодена! Защо се колебаеш?

— Не съм намерила подходящия мъж, който да задоволи мен самата, Господ и двама враждуващи крале!

— Единият от нас в най-скоро време ще поеме тази работа в свои ръце!

— Филип! Моля те…

— Леноре, тази нощ те напускам! — Даниел все още се криеше зад вратата, когато кралят целуна майка й по бузите. — Задължен съм ти за тогава. Ти ми купи време срещу онова зло копеле! Но не забравяй — аз съм кралят на Франция!

Обърна се, за да излезе. Хората от свитата скочиха, готови да го последват. За малко не се блъсна в момичето, застанало пред вратата. Докосна нежно бузката му.

— Благодаря ви за коня!

— Грижи се много за нея! — Направи пауза, докато я оглеждаше. — Боже мой, ама ти си истинска малка красавица!

И отмина. После потегли сред голяма глъчка.

Даниел не искаше майка й да види, че все още не си е легнала, затова побърза да се пъхне под завивките и зачака. Леноре винаги идваше, за да се увери, че всичко е наред. Но тази вечер не се появи. Извън замъка върлуваше някаква треска — от нея вече бяха умрели един ковач, едно момченце и една старица. През тази нощ болестта се прокрадна и в замъка. Детето задряма, но по някое време се събуди от забързани стъпки и викове.

Измъкна се от леглото. Монтейн не беше в съседната стая. Даниел излезе в коридора и видя, че слугите се щурат напред-назад из покоите на майка й. Хукна натам и спря на вратата. Беше стояла на същото място само преди няколко часа, докато Леноре разговаряше с френския крал пред камината. Сега младата жена лежеше в масивното си легло, с разпилени по възглавницата черни коси и пепеляво лице.

Момичето изпищя и се втурна към нея.

— Детето! — извика някой.

Но тя изблъска всички ръце, които опитаха да й препречат пътя, приближи се до леглото и се покатери на него.

— Даниел, дръпни се оттам! — изкомандва някой. Даде си сметка, че е отец Джайлс, приятел и изповедник на майка й.

Доктор Кутен също беше там и стоеше замислен на няколко крачки от леглото.

— Майко!

Красивите очи на Леноре се отвориха. Опита да достигне ръката й, но не успя. Даниел я хвана.

— Майко!

— Обич моя! — успя да прошепне с мъка Леноре.

Очите й започнаха да се затварят отново.

— Леноре, пази си силите! — промълви умолително Жанет.

Даниел впери поглед в доктор Кутен.

— Нищо повече не може да се направи — рече той.

Детето погледна свещеника.

— Леноре умира! — промълви той. — Оставете детето да поговори с нея. Това е всичко, което им е останало.

Умира? Нейната майка? Не! Не! Не можеше да е истина!

— Майко! — Легна и я прегърна с всички сили, сякаш със слабото си телце можеше да я задържи сред живите.

Леноре зашепна.

— Да, майко, да! — промълви Даниел и се приближи още повече до устните й. — Моли ме за всичко, за каквото и да е…

— Кралят… Трябва да почиташ краля… Отнасяй се добре с него… Ти не знаеш… Той ще се погрижи за теб. Даниел, чуваш ли ме?

— Да, майко! Да, но…

— Почитай го. Пази го.

— Майко, кълна се, че ще го направя. Но не говори повече! Почивай си. Ти няма да умреш…

Не довърши мисълта си. Леноре мълчеше. Тялото, което бе горяло само допреди миг, сега като че ли бе изгаснало.

— Трябва да излезеш оттук, Даниел — обади се отец Джайлс. — Монтейн, отведи младата си господарка. Тя не бива да стои повече на това пълно със зараза място!

Монтейн се приближи към хълцащото момиче.

— Не, не мога да я оставя! — извика Даниел.

— Дете, тя вече ни напусна! — рече мило свещеникът.

Очите й се напълниха със сълзи. Опита да се вкопчи в тялото на майка си, но Монтейн и Жанет я издърпаха. В това време отец Джайлс започна да дава нареждания на прислугата.

Даниел си мислеше, че няма да надживее болката и мъката. Плака до пълно изтощение, после се унесе.

На сутринта вече не бе в състояние да жалее, тъй като треската повали и нея.

Чумата върлуваше и хората в Авил капеха като мухи — бедни и богати, селяни и благородници. Половината от обитателите на замъка се разболяха.

И половина от тези, които се разболяха, умряха.

Даниел изплуваше от мрака и потъваше отново в него дни наред, понякога със съзнанието, че е изгубила майка си, друг път — че тя самата е близо до смъртта, което изобщо не я вълнуваше. На шестия ден гнойните мехури по тялото й се спукаха. Температурата започна да спада. Очевидно щеше да живее.

Когато една сутрин най-после дойде в съзнание, научи, че въпреки вилнеещата наоколо чума, красивата и обичана Леноре д’Авил е била погребана с нужните грижи и церемонии.

Отец Джайлс бе изчакал края на службата с последни сили. И той бе умрял от треската.

Загубата на майка й бе истинска трагедия. Дни наред Даниел, все още твърде слаба, лежа в леглото с единственото желание да отиде на небето при двамата си родители.

Жанет й обясни, че е грях да искаш да умреш. Говореше й, че тя е графиня и трябва да се научи да приема твърдо Божията воля, че винаги е била толкова мъдра и зряла и сега се налага отново да бъде именно такава.

Даниел обаче не искаше да бъде нито мъдра, нито зряла, и не разбираше защо да приема всичко от Господ, но беше прекалено безутешна, за да спори с Жанет.

Минаха няколко седмици. Детето започна да възвръща силите си. Мъртвите бяха погребани. Чумата бе свършила зловещата си работа и бе отминала нататък.

Даниел започна да си дава сметка, че обитателите на замъка заговарят отново за битки — изглежда англичаните за кой ли път бяха готови да водят война. Тя обаче все още не се бе възстановила достатъчно, за да се вълнува от тези неща.

Но една сутрин се събуди и видя до леглото си Монтейн с обляно от сълзи лице да нарежда вещите й в сандъци. Надигна се и поиска да разбере какво става.

— Графиньо, отиваме при краля!

— Краля?

Прехапа устна, защото си спомни даденото на Леноре обещание да го почита.

— Както изглежда във връзка с това съществуват всевъзможни правни документи — въздъхна Монтейн. — Майка ви явно се е договорила той да се грижи за вас в случай на… нейната смърт!

— Защо трябва да ходим при него? Филип може да се грижи за мен и тук…

— Не е Филип този, който ще се грижи за вас! Майка ви е определила за ваш настойник кръстника ви, краля на Англия. Дани, баща ви е английски лорд, знаете го много добре. Чували сте безброй пъти историите за него и сама сте ги преразказвали. И кралят се е възхищавал от сърце на Робърт Оксфордски. Но, Боже мой, как се стече така животът ми! Двете с лейди Жанет оставаме ваши придворни. Кралят на Англия ни кани в своя двор, като в същото време подготвя атака срещу французите!

Най-сетне Даниел се пробуди напълно от апатията и мъката. Плъзна се от леглото, спусна се към Монтейн и я прегърна.

— Няма да се подчиним на тази оскърбителна покана! Няма да отидем при него! Няма…

— О, Даниел! — промълви вярната компаньонка и се отпусна на един стол, притискайки я към гърдите си. — Как така няма да се подчиним! Предстои ужасна война и ако опитаме да избягаме, ще стане още по-лошо. Едуард разполага с големи сили в Гаскония. Ще има жестоки битки. И смърт. Простете, но той ви е настойник и има право върху живота ви. Кралят държи бъдещето ви в свои ръце. Не трябва да го гневите! Допуснах грешка, като ви внуших собствените си чувства.

Монтейн не бъркаше — Едуард беше истинско чудовище, което си въобразяваше, че има правото да претендира за френския престол. Всички, даже малките деца, го знаеха.

— Трябва да го почиташ!

— Никога!

— Шшшт! — Девойката притисна пръст до устните й. — Тук, в замъка, има негови хора. Ще навлечеш големи неприятности и на двете ни!

— Но кралят на Франция съвсем неотдавна беше тук!

— Само за да посети своята братовчедка.

— Той никога няма да ме види капитулирала! — увери я Даниел. — И съм убедена, че можем да избягаме…

— И какво ще правим после? — попита ужасена Монтейн. — Ще умрем от глад по пътищата. Вие не разбирате! Едуард за пореден път е събрал внушителни сили срещу Филип. Отново е на френския бряг и плячкосва.

— Ако се бие с Филип, ние би трябвало да отидем при него!

— Повярвайте ми, миледи, Филип не може да ви помогне сега. Той няма войска тук, а и ще бъде зает с подготовката на предстоящия си сблъсък с Едуард.

Малката графиня мълчеше упорито и наблюдаваше как Монтейн събира дрехите й с усещането, че не е в състояние да помръдне. Плачеше й се, но толкова беше плакала заради майка си, че не й бяха останали сълзи.

„Никога няма да почитам англичанина!“ — закле се в себе си тя.

И си спомни за дадения обет на смъртното ложе на Леноре да почита друг крал.

Някой ден щеше да го направи. Сега можеше и да я принудят да отиде при Едуард, но никога нямаше да забрави обещанието, което бе дала на майка си. Свещен обет. Щеше да остане вярна на династията Валоа, въпреки че сега я отвличаше чудовището с мания за величие.

Едуард не бе виждал дъщеря си от деня, в който графинята бе отплавала. Оттогава не бе виждал и самата Леноре д’Авил.

Въпреки това смъртта й го бе покрусила, макар че не бе готов да го признае дори пред самия себе си. Беше съвсем естествено да поръча множество меси за успокоението на душата й — в крайна сметка тя бе вдовицата на Робърт Оксфордски, най-скъпия му приятел и васал. Нямаше обаче на кого да признае, че с Леноре бе загинала и част от самия него. Макар с годините Филипа да бе продължавала да се доказва като най-добрата кралица, той не бе успял да забрави жената, която го бе омагьосвала и предизвиквала до самия си край.

Мислите му обаче по необходимост бяха заети най-вече с войските, които бе докарал на тези брегове, и с планове и стратегии за битки.

Затова почти бе забравил, че е изпратил да доведат Даниел, когато дочу стъпки в залата на имението, което бе завзел, а след това и покашлянето на иконома.

Тутакси вдигна поглед и думите замръзнаха на устните му.

Потрепери целия. Някога си бе мислил, че това дете ще принуди Леноре д’Авил да се сеща всеки ден за краля на Англия, да се разкайва за своето предизвикателство и да си спомня за нощите, които бяха прекарали заедно. Гордостта му бе искала да стане така.

Уви! Сега самият той щеше да се разкайва за невъздържаността си.

Той щеше да бъде този, който никога нямаше да забрави.

Изумруденозелените очи блестяха на деликатното, безупречно оформено лице на красавицата, която гледаше своя кръстник. Пуснатите свободно на гърба коси бяха лъскави и черни, по-черни от гарваново крило. Усмивката, с която дари лейди Жанет, приближила се до нея, за да я подсети да пристъпи и да се поклони на краля, приличаше на слънчев лъч, толкова сладка и изкусителна.

— Ела при мен, дете!

Даниел вирна високо брадичка, а зелените й очи го огледаха предизвикателно.

— Хайде, дете — повтори той, започвайки да губи търпение. За момент беше забравил войната, но не и че е крал. — Приближи се!

— Вече съм тук, милорд! — отговори спокойно тя.

— Ела по-близо.

Даниел д’Авил направи малка стъпчица към него. „Истинско копие на майка си“ — помисли си Едуард.

Изправи се и се обърна към двете дами, които я придружаваха.

— На вас бе поверена тази млада наследница и вие сте се справили плачевно, лейди Жанет. За Бога, това е нетърпимо! Ще трябва да ви сменя…

— Не! — извика внезапно момичето, втурна се към него и се свлече на колене. — Ваше Величество, смирено ви приветствам! — додаде тя точно както я бяха научили.

В изумрудения й поглед обаче нямаше и сянка на смирение. После се изправи.

— Не винете моите дами. Те се постараха много. Но никой, кралю на Англия, не е в състояние да командва човешкото сърце и душа.

Едуард я изгледа невярващо. Значи на момиченцето не му липсваше воля. То обаче притежаваше и съчувствие.

Но нито едно от неговите деца — признати или не — нямаше да си позволи да го предизвиква дълго.

— Ти — заяви предупредително той, като насочи показалеца си към гърдите й, — си моя повереница, млада миледи. И ще се научиш да правиш това, което ти заповядвам аз като твой настойник и крал. Предполагам, че ме разбираш добре.

— Дори много добре.

Изгледа го обвинително и Едуард си помисли: „Боже мой, тя е като Леноре, все едно че е слязла от небето, за да си отмъсти.“

— Ще те накарам да ме почиташ, момиче!

Даниел не отговори, но Монтейн пристъпи напред.

— Трябва да помолиш краля за милост… заради всички ни!

Даниел се усмихна, без да отделя очи от Едуард.

— Ако той е толкова велик крал, няма как да не е и милостив. Аз не моля за милост, миледи.

Едуард се разгневи.

— Вече обитавате моя двор, млада миледи. И ако ми създавате прекалено много затруднения, ще бъдете бита.

Тя го съзерцаваше със зле прикрит гняв, когато в залата внезапно влезе Филипа. Съпругата отново по собствена воля бе последвала краля в поредната битка. Погледна го и вдигна вежди, щом видя, че е ядосан. После се усмихна на момичето.

— А, ето я значи дъщерята на Робърт? Най-сетне!

И с майчинска нежност направи това, което Едуард не се бе осмелил да стори — прегърна я.

— О, колко си красива! Майка ти трябва да е била голяма хубавица. Не се тревожи — ще бъдеш в безопасност с нас, докато пораснеш и се омъжиш.

Когато двете излязоха, кралят си помисли, че в крайна сметка Леноре е имала последната дума, защото тяхното дете бе предопределено да не му дава мира до края на дните му.

— Навън! — изкомандва той дамите на Даниел и двете побързаха да се подчинят.

После крачи напред-назад няколко минути. Усещаше как гневът обгръща раменете му като пелерина. Не обичаше да губи… особено от собствените си деца.

— Ти! Малка вещице! — прошепна той към празното пространство. — Ти ще се научиш да ми се подчиняваш!

Почувства нова тръпка по гръбнака. А ако след време това момиченце с изумрудени очи, негово собствено творение, го застави него, краля, да моли за милост? Не! Нямаше да го допусне. След време сигурно щеше да има друг мъж, който да се справи с нея. Всъщност…

Осъзна, че сега разполага с важна пионка в политическата игра.

Щеше да има нужда от рицар с несравнима смелост и несломима воля. Мъж, на когото можеше да повери обширни земи както в Англия, така и във Франция.

Започна да мисли като крал. Даниел беше невероятно богата с имението Гаристън и с прекрасния замък в Авил, които се намираха на стратегически във военно отношение места. Полята само на Гаристън можеха да изхранят цяла армия; от именията на малката графиня можеха да се мобилизират хиляди мъже.

Наистина беше едва на десет години, но колко често сгодяваха дори бебета. Само след няколко години, които щяха да изминат неусетно, щеше да става за женитба, а съпругът й несъмнено щеше да се нуждае от всичката сила и мъжество на света. Беше длъжен да внимава. Даниел не трябваше да бъде омъжена като негово дете, а като кралска повереница. Трябваше му достатъчно силен сам по себе си човек.

Човек със стоманена воля.

Човек, който не познава значението на думата „предавам се“.

Глава 3

25 август, 1346

Креси

— Принцът е повален! Мили Боже, Едуард! Уелският принц е повален!

Ейдриън се биеше само на няколко крачки от своя господар и приятел Едуард, най-големия син на Едуард III. Извъртя се и се стрелна по окървавеното бойно поле.

Битката бе продължила дълго.

Англичаните бяха слезли от корабите на югоизток от Шербург при Сейнт Вааст ла Хог след устремно пресичане на Ламанша. Бяха им необходими обаче шест дни, за да се прегрупират и да потеглят към Париж през Шербург. Щом стъпи на суша, кралската армия се раздели на три. Едуард, Уелският принц — който бе посветен в рицарство от баща си при стъпването на твърда земя — застана начело на авангарда, кралят оглави централната линия, а командването на ариергарда бе поверено на граф Нортхамптън.

Англичаните безмислостно рушаха, грабеха, плячкосваха и пленяваха благородници, за да ги пускат след това срещу откуп. Филип бе взел величествения боен флаг на Франция от почетното му място в абатството Сен Дьони и бе призовал своите рицари и васали да изпълнят дълга си, като защитят страната от наглите нашественици.

В един момент френските и английски войски се движеха успоредно; единственото, което ги делеше, бе Сена. После Филип се измъкна и замина за Париж. Англичаните продължиха на север, тъй като Едуард бе решил твърдо да се срещне с фламандските си съюзници.

Преходът бе изнурителен — изминаваха по шестнайсет мили дневно, въпреки стремителните атаки на френските патриоти. Когато наближиха съвсем фламандските си съюзници, непрекъснато нарастващата френска армия започна да оказва още по-силен натиск.

Английският крал търсеше упорито брод и най-сетне откри по-плитко място. Щом прекосиха реката, последва нов сблъсък с неприятеля, в който французите понесоха тежки загуби и се оттеглиха.

В продължение на изпълнени с напрежение часове англичаните очакваха подновена атака. Филип обаче поведе войските си обратно към Абвил и прекара там нощта срещу 25 август.

Още от зазоряване англичаните не изпускаха от поглед околностите. Без да се отделя от принц Едуард, Ейдриън слушаше стратегическия план. Гората на Креси щеше да подсигури задната им линия. Трите дивизии трябваше да се строят по хълма. Село Вадикур щеше да пази левия фланг.

Французите и техните съюзници ги превъзхождаха значително по брой, но англичаните имаха много добри пълководци, бяха изключително дисциплинирани и използваха някои тактики, които бяха научили при своите поражения. Най-отпред изкопаха дълбоки дупки, които да хванат в капан невнимателните. Шотландският крал Робърт Брус ги беше използвал при победата си при Банокбърн. Огромни очаквания възлагаха и на стрелците; според плана атакуващите неприятели трябваше да бъдат засипани със стрели и в объркването си да изпопадат в траповете, преди да се стигне до ръкопашен бой.

Първи по плана на французите се включваха високоуважаваните генуезки арбалети. Точно в този момент обаче заваля. Те наистина бяха опитни бойци, но редиците им се разклатиха, когато англичаните ги засипаха със смъртоносна градушка от стрели. Подкрепления се втурнаха напред, докато генуезците опитваха да се оттеглят или да заредят, отново тежкото си оръжие.

Стана така, че френските коне разбиваха черепите на собствените си съюзници в настъпилото объркване и хаос.

Все пак част от войската успя да си пробие път напред и да тръгне нагоре по възвишението. Ейдриън се биеше здраво и неукротимо, впрегнал всичките си умения и сили. Ризницата му тежеше, но бе свикнал с нея. Тя беше дело на един от най-добрите майстори на брони — лично кралят се беше погрижил да бъде предпазван от най-сигурното. Металните брънки и плочки отбиваха ударите от жизнено важните части на тялото. Стоманените върхове на металните ръкавици осигуряваха допълнително оръжие, в случай че мечът бъде избит от ръцете му. Шлемът пазеше черепа, забралото — лицето… и понякога му пречеше да вижда добре. Днес обаче тренировките му свършиха много хубава работа дори срещу по-зрелите мъже с по-яки гърди и рамене.

Битката беше ожесточена и младежът се молеше силите да не му изневерят. Противниците се изправяха един след друг срещу него, а той вдигаше оръжието и разсичаше здраво въздуха, търсейки слабите им места. Тъкмо насочваше меча срещу един французин със забрало във формата на мечешка глава, когато се чу вик, че принц Едуард е повален. Маклаклън се спусна натам.

Рицарите от вражеския лагер, разбрали, че принцът е в опасност, също се втурнаха с намерението да се възползват от ситуацията. Знаменосците на Едуард му помогнаха да се изправи на крака, а Ейдриън побърза да покрие празното място край него, справяйки се с френските рицари, които се трупаха като мухи на мед.

Познаваше собствената си сила. Беше по-висок може би с един-два сантиметра от принца и макар постоянните тренировки да бяха развили мускулите му и да бяха направили раменете му масивни, беше научен да се движи пъргаво и леко. Вдигаше меча отново и отново, но от погледа му не убягваше, че прииждат все нови и нови. Падна на едно коляно, повален от удара, който му нанесе някакъв конник, но пъргаво се изправи и се извъртя с такава скорост, че противникът му не успя да се отдръпне. Ударът попадна на незащитено място. Французинът рухна, конят му изцвили и се понесе през покритото с кървава кал бойно поле.

Погълнат от разгорещената битка, Маклаклън си даде твърде късно сметка, че се е отдалечил от своите. Очевидно бе осъществил прекалено успешно намерението си да отблъсне схватката от принца. Неприятелите обаче прииждаха. Силите му се изчерпваха и ставаше ясно, че трябва да използва ума си, да наблюдава всеки един от противниците си и да го преценява. Не можеше да си позволи напразни удари, защото съвсем скоро щеше да се изтощи напълно. Свали нападащия го конник с кама, приведе се, за да избегне удара на друг и видя как ездачът се сгромоляса на земята. Справи се с още двама — единия забеляза с периферното си зрение и завъртя ръката с меча, за да го събори, след което улучи другия право в слабините.

И двамата се строполиха.

Но на мястото на повалените незабавно изникваха нови. И когато този път вдигна поглед, видя пред себе си десетина тежковъоръжени французи, готови за атака.

— Предай се, човече!

— Хвърли меча!

— Направи го с чест сега и ще те отведем цял оттук!

— Продължиш ли да се биеш, ще те разсечем от гърлото до чатала!

— Предай се, в името на Бога или Сатаната!

В името на Бога или Сатаната, никога нямаше да направи такова нещо.

Помнеше думите на баща си: „Никога не се предавай!“

Само смъртта би била капитулация.

Усмихна се под забралото на шлема. Поклати бавно глава. Това може би беше лудост, но бе убеден, че независимо дали щеше да се бие, или да се предаде, те щяха да го разсекат — от гърлото до чатала. Беше свалил прекалено много от техните хора, за да се надява на милост.

— Господа, аз не се предавам! — отвърна той и с див шотландски боен вик се втурна напред. Изненада ги, тъй като вместо да заеме отбранителна позиция, бе предпочел да нападне.

Смъртта наистина щеше да го накара в крайна сметка да се предаде, след като трябваше да се бие с толкова воини наведнъж, но ненадейно се появи помощ. Двайсетина английски рицари, предвождани от краля, се включиха в схватката. Десетината французи побягнаха.

Така битката приключи. Армията на Филип беше атакувала поне петнайсет пъти и неизменно беше отблъсквана с огромни загуби.

Крал Едуард слезе от белия кон, с който бе повел хората си тази сутрин, и се отправи с бърза крачка към Ейдриън. Рязко свали забралото си и златистите му коси блеснаха на слънцето. Спря и огледа труповете.

— Шотландецо, свършил си добра работа. Изключително добра!

Младежът се сепна, когато Едуард внезапно измъкна меча си.

— Коленичи! — изкомандва той.

— Ваше Величество…

Но в този момент принц Едуард се озова до баща си и се провикна с дълбокия си глас:

— Ейдриън, добри ми приятелю, баща ми възнамерява да те посвети в рицарско звание тук и сега!

Все още смаян, младият мъж се отпусна на колене. Осъзнаваше смътно думите на краля и докосването на меча върху раменете си.

После се изправи, поразен повече от този неочакван обрат на събитията, отколкото от което и да било преживяване по време на битката.

Думите на баща му се бяха оказали верни. Беше получил рицарско звание на бойното поле. Обзе го старата мъка, потискана дълго време. Искаше му се Карлин, владетелят Маклаклън, да бе доживял този ден.

„Татко, не ме оставяй да ти изменя никога!“

Последваха приветствени викове. Понесоха го на ръце. Кралят обяви, че битката е приключила за деня, но французите не са се отказали. Кръвопролитията щяха да продължат и на следващия ден.

На сутринта неприятелят атакува отново, но следобед Филип бе окончателно разгромен. Повече от четири хиляди френски рицари и благородници лежаха мъртви на бойното поле в Креси.

Рицари и благородници…

Никой не си правеше труда да брои труповете на по-обикновените воини, селяните и свободните граждани с техните пики и тояги.

Последваха грандиозни тържества. На следващия ден бе отслужена заупокойна меса, след което Едуард, твърдо решил да превземе Кале, се приготви за поход.

Но преди армията да потегли, той призова Ейдриън.

Беше го призовавал неведнъж през годините.

Когато Дейвид II се бе върнал на престола на Шотландия, кралят, който подкрепяше Бейлиол, бе съобщил безстрастно вестта на Маклаклън.

— Ти се оказа безценна придобивка, млади владетелю. Висок си като представител на Плантагенетите, придоби достойни за уважение умения и знания. Спечели толкова победи.

— Ваше Величество, както добре знаете, нямах друг избор, освен да ги спечеля. И ризницата, и въоръжението ми струват скъпо.

— Така е. А именията ти не носят достатъчно. Разбирам. Турнирите са подходящи за младите мъже. Трябва да продължаваш да ги печелиш. Това, което искам да кажа, е, че нямам право да ти преча да служиш на Дейвид. Но бих предпочел да останеш и да служиш на мен. Усилията ти ще бъдат възнаградени скоро.

Ейдриън, който се бе сприятелил с Едуард, се престори, че размишлява задълбочено.

— Ще остана, ако ми бъдат обещани две неща.

— Искаш обещания от един крал?

— Да, Ваше Величество.

— И какви са те?

— Първо — никога да не искате от мен да се бия срещу шотландците.

— Добре, момче, няма да искам това от теб.

— И второ — да не взимате десятък от моите имения, когато се биете в пограничните райони!

Развеселен, Едуард бе обещал да изпълни и двете му желания. Сега, когато щеше да се изправи отново срещу него, Ейдриън се запита какво ли бе намерението на краля този път. Беше го посветил в рицарство на бойното поле. Беше му дал скъпи коне.

Какво смяташе още да прави?

Едуард тъкмо се съвещаваше с графа на Оксфорд, но тутакси го освободи. На излизане, графът кимна на Маклаклън. И двамата се бяха били рамо до рамо с Уелския принц. Затова младият мъж се бе изненадал, че според английските благородници той сам бил спасил живота на принца.

— А, Ейдриън! Бях истински впечатлен! Истински впечатлен! Хитрият ти стар баща ми обеща, че предава в ръцете ми добро тесто. През онзи ден двамата направихме много хубаво, че се съюзихме. Днес той щеше да бъде горд, така както съм горд и аз. Исках да ти кажа пак колко съм доволен от това, което направи в боя… и колко се радвам, че не отиде да служиш на Дейвид II, а предпочете да останеш с мен.

Ейдриън се изкашля.

— Благодаря, Ваше Величество. Но принцът също надмина себе си.

Едуард махна с ръка.

— Много се гордея и със сина си. Но в момента обсъждаме теб.

— Вие пратихте да ме повикат, Ваше Величество.

— А, да! Станах свидетел на неповторим миг. Докато навсякъде около теб се валяха трупове, а десетимата се готвеха да те нападнат отново, но първо поискаха да се предадеш, ти какво им отговори?

Маклаклън, озадачен от доброто настроение на краля, се намръщи.

— Какво отговорих ли, Ваше Величество?

— Да, момко, повтори пред мен това, което извика на врага! Беше великолепно!

Младият мъж не се сещаше точно какво бе извикал насред схватката. Затова сви рамене. Внезапно обаче си спомни. Беше извикал думите, на които го бе научил баща му.

— Отказвам да се предам… Може би постъпих глупаво, но нямах намерение да моля за милост онези нещастници, след като се бях бил толкова дълго и здраво срещу тях.

Кралят се отпусна на стола си, усмихнат до уши, а сините му очи блестяха така, сякаш току-що му бяха казали най-забавното нещо на света.

— Нека да го чуя още веднъж. Заповядвам!

— Ваше величество…

— Кажи го отново, Ейдриън! Тези думи днес звучат като прекрасна музика за ушите ми. Повтори ги! Настоявам!

— Отказах да се предам или да моля за пощада…

— Ха! Никога да не молиш за пощада!

— Милорд, трябва да призная, бях погълнат напълно от битката и…

— Няма значение, няма значение! — Кралят махна снизходително с ръка, след което се обърна отново към полевата маса с разгънатите върху нея пергаменти. Но вдигна пак поглед към младия мъж и се усмихна с безкрайно задоволство. — А сега можеш да вървиш.

Все така озадачен, Маклаклън се обърна, за да излезе.

— Ейдриън!

— Да, Ваше Величество?

— Бъди внимателен, добри ми човече, много внимателен! Бъдещето ти е осигурено от този ден нататък и всички награди, които си в състояние да си представиш, ще бъдат твои. Трябва само да си ги вземеш.

Едуард се усмихна за пореден път, странна усмивка, сякаш криеше нещо, което му беше особено по сърце. После махна отново с ръка във въздуха. Младият мъж явно можеше да излезе.

Ейдриън обаче усети студена тревожна тръпка.

Какво ли беше намислил Едуард?

Не му остана много време за догадки, тъй като почти веднага се натъкна на принца, който го удари силно по гърба и тръгна с него.

— И каква е голямата награда за вярност? Днес дори старите рицари, които все още предпочитат да те нарича „шотландеца“, говориха за теб, приятелю, и превъзнасяха добродетелите ти до небесата. Какво ти даде баща ми? Ако аз бях крал, щях да създам графство специално за теб! Ти ми спаси живота.

Маклаклън го погледна и вдигна вежди.

— Включих се просто там, където имаха нужда от мен и бях посветен в рицарство на бойното поле. Само по себе си това…

— О, хайде де!

Ейдриън сви рамене.

— Баща ти се държа малко странно. Не ми даде нищо. Стори ми се… Не знам. Беше наистина странен. Развълнуван и развеселен. А в края на разговора ни ме увери, че бъдещето ми е осигурено.

— Явно е замислил нещо особено хубаво за теб. Но засега — ние сме млади, ние сме страхотни воини… победители! А плячката, приятелю, е за победителите!

— Тоест?

— Тоест, разполагаме със сандък бутилки с едно от най-хубавите френски вина… и с няколко френски красавици, които с най-голямо желание биха ни позабавлявали.

— Френски красавици?

— Ех, приятелю! Млади французойки. Женствени! Изключителна класа!

— Аха… Курви! — отвърна кисело младият мъж.

— Най-добрите, най-умните, най-хубавите. И лейди Джоана никога няма да научи — пошегува се Едуард.

Маклаклън спря и погледна приятеля си, изненадан, че той знае за дружбата му с Джоана, дъщерята на граф Уорик. Ейдриън обаче очевидно не си даваше сметка, че това, което ги свързва, не е дълбока и пламенна страст, а чудесно приятелство. Ако се замислеше, трябваше да признае, че обича Джоана, но само защото се разбираха прекрасно, можеха да се посмеят от сърце заедно и да се скрият, за да почетат — дейност, която не се почиташе особено в царството на Плантагенетите, където процъфтяваха физическата активност и силата. Джоана му съчувстваше за преживените страдания; той й помагаше да понесе по-леко желязната ръка на баща си. Говореха понякога и за брак, тъй като от приятелството им можеше да се получи много добро семейство. Девойката имаше две сестри, така че не беше изключено Ейдриън, един от кралските фаворити, да се стори на баща й подходящ за зет. Но все още не бяха поискали разрешение да се оженят и засега бъдещето им оставаше неясно.

— Все още дори не сме сгодени — отвърна Маклаклън. — Джоана е дама, а, както предполагам, твоите прекрасни французойки не са. Води ме, принце, към развлечението, което е нужно на воините!

Едуард се засмя.

— Наградата на баща ми е за после. А сега виж какво ще ти дам аз, затова че ме спаси.

По-късно принцът и неговите приятели напуснаха лагера и отидоха в някаква къща, която се намираше навътре в гората. Там ги очакваха музика, танци, печен глиган и прекрасно вино. Една от жените имаше нежен глас и свиреше добре на лютня. Лицето й беше ангелско, гласът — кадифен, думите — неприлични, а очите — дяволити като на самия Сатана. Щом изпя и последната си песен, Ейдриън се усамоти с нея в гората. През тази нощ той се почувства истински млад победител.

Когато пожела „лека нощ“ на красивата проститутка, той откри, че не желае да се върне в компанията на своите другари, за да гуляе до зазоряване. Все още размишляваше върху изминалия ден — не толкова върху битката, която за малко не му бе отнела живота, колкото за разговора си с краля.

Откри Мат, един от обучените си бойни жребци. Пришпори го и се понесе из мрака.

Въпросът отново не му даваше мира. Какво ли бе намислил Едуард?

Глава 4

Настойничеството на Едуард не означаваше, че Даниел щеше да стъпи скоро на английска земя. Месеците минаваха, а вниманието на краля бе все така погълнато от намерението му да влезе в непревземаемия град Кале.

Момичето прекарваше по-голямата част от времето с кралицата, която, въпреки поредната си бременност и свързаното с нея натежаване и наедряване, като че ли не забелязваше трудностите на ежедневието в лагера. В импровизираната престолна зала всичко си вървеше съвсем обичайно. Едуард бе започнал обсадата през септември, непосредствено след победата при Креси, и бе твърдо решен да остане толкова дълго, колкото е нужно. Бе изградил цял град от дървени постройки край Кале, за да приюти армията си през зимата, и докато обсадените вече гладуваха, в лагера животът си течеше почти нормално. Английската база бе издигната около малко пазарче, където предприемчиви фламандски търговци идваха два пъти седмично да предлагат стоката си. Имаше и ковачници, бръснарници и лечебници. Тъй като обсадата бе дълга и мудна работа, рицарите се забавляваха, като плячкосваха околностите. А когато не правеха това, се развличаха по един по-рицарски начин — предизвикваха се един друг на двубои и дори отправяха покани към вътрешността на крепостните стени. Според рицарския кодекс французите можеха да приемат предизвикателството и после да се върнат в обсадената територия.

Даниел присъстваше на турнирите като придворна дама на кралицата. Те бяха далеч по-поносими от действителността в един свят, който непрекъснато я изумяваше и изпълваше с мъка, защото бе принудена да наблюдава ден след ден как мачкат французите. Турнирите бяха нещо друго; на тях често побеждаваха френски рицари и никой не намираше нищо нередно в овациите и аплодисментите, с които тя поздравяваше смелите млади мъже.

Именно по време на един такъв двубой Даниел видя за първи път Ейдриън Маклаклън. И от този ден нататък той щеше да бъде като трън и очите й.

Следобедът бе започнал с гръмки звуци на тромпет. Нямаше сняг, но денят беше студен. Даниел, седнала до Филипа и кралските наследници, очакваше с жив интерес предстоящия двубой. Жан д’Елетант, прочут като един от най-добрите рицари в християнския свят, беше готов да премери сили с някакъв млад английски рицар. Не знаеше името му.

Но скоро щеше да го научи… и да го запомни завинаги.

Сър Жан д’Елетант се появи, съпроводен от тържествена музика, след което бяха изброени всичките му подвизи и победи. Яздеше грамаден кон със сребрист косъм и украсени крака, опашка и грива, носеше туника над ризницата, а забралото, напомнящо ревяща мечка, скриваше очите му. Държеше високо копието си, но го вдигна още по-високо, когато драматично се спусна към своя съперник и спря рязко току пред него, в резултат на което наоколо се разхвърчаха кал и камъчета. Беше приветстван по-гръмко откъм Кале, но рицарският кодекс бе стриктен и дори англичаните нададоха възгласи.

— Символичен отличителен белег за френския рицар, моля! — извика сър Теръл Хенли, председател на турнира.

Никой не стана веднага — все пак цялата насядала наоколо публика бе английска. Но все пак някой щеше да го направи, ако се наложеше дори самата кралица, тъй като трябваше да се прояви известна любезност.

Тогава Даниел скочи, смъкна копринения шал от главата си и тръгна напред.

Посрещнаха я приветствени възгласи, нея, учтивата и възпитана повереница на крал Едуард. Тя обаче почти не ги чуваше, докато завързваше знамето на приведеното към нея копие. Френският рицар го вдигна високо, намигна й и тя се усмихна. Последваха нови викове, а момичето се върна на мястото си.

След това бе представен съперникът на д’Елетант, но Даниел не обърна почти никакво внимание на името му.

— Сър Ейдриън Маклаклън, владетел на Регар, граф Мийдънлей!

Прозвучаха отново тромпети и на арената се появи рицарят на Едуард.

Кобалтовосиня туника покриваше ризницата му. Седлото бе оцветено в същия цвят, а краищата му бяха в сребърно и златно. На щита бе изрисуван гербът му — три ревящи лъва и три бягащи леопарда. Шлемът и забралото бяха семпли, без да се търси прилика с какъвто и да било звяр. Виждаха се само очите му, и макар Даниел да не успя да определи цвета им, й се стори, че те блестят на слънчевата светлина също така ярко, както и стоманата на ризницата. Изглеждаше изключително висок, дори бе готова да повярва, че е по-висок от самия крал на Англия.

Реши, че рицарят просто е избрал много голям жребец.

— Символичен отличителен белег за английския рицар, моля! — провикна се председателят на турнира.

Кралицата се изправи моментално. Кралят, който седеше до нея, се усмихна, докато тя завързваше копринения си шал за копието на англичанина, който наклони скритата си под стоманата глава в знак на благодарност.

— Господ да е с теб, Ейдриън!

— Господ е с мен по право, миледи!

„Надут глупак!“ — реши Даниел.

Приканиха съперниците да заемат местата си. Отново проехтяха тромпети. Двамата пришпориха конете си към кралската ложа, а изпод копитата на животните се разхвърчаха парченца суха пръст. Председателят на турнира нареди да се подготвят за двубоя.

Настъпи очакваният миг. Като че ли самата земя проехтя, когато огромните бойни жребци се спуснаха устремно един към друг.

И двамата рицари бяха вдигнали копията си с притъпен връх, готови да ударят противника. Разстоянието помежду им се топеше, летеше пръст, земята трепереше…

Когато се сблъскаха, звукът бе разтърсващ.

Но никой не падна от седлото.

Върнаха се на изходна позиция, а оръженосците побързаха да им подадат нови копия и да поемат счупените.

Конете се устремиха отново един към друг.

Препускаха все по-силно и по-силно…

Нов сблъсък. Почти оглушителен трясък. Едно от животните изцвили. И единият мъж се строполи на земята.

Даниел скочи на крака заедно с останалата публика.

Бе паднал великият французин!

Но не беше победен. Оръженосецът се спусна към него, за да му подаде меча, докато Маклаклън остана на гърба на жребеца си. Той препусна към своя край на арената, слезе от животното, пое меча от своя оръженосец и побърза да се върне в центъра, за да премери отново сили с противника.

Тълпата изрева, когато двата меча се срещнаха с огромна сила. За удоволствие на Даниел англичанинът като че ли започна да отстъпва пред мощта на французина. „Може и да е висок, но това няма да му помогне!“ Вече беше наблюдавала достатъчно подобни турнири и бе уверена, че зрелостта на французина ще му свърши добра работа, тъй като го прави по-тежък.

В следващия миг д’Елетант атакува агресивно, но Маклаклън отстъпи встрани така плавно, че мечът на французина се заби дълбоко в земята. Изгубил равновесие, той падна по лице. Тъй като беше опитен боец, пъргаво се превъртя, с намерение да се изправи на крака, но закъсня.

Англичанинът вече стоеше над него, а притъпеният връх на меча беше само на един-два сантиметра от гърлото му. Всички наскачаха отново.

Виковете и възгласите бяха оглушителни и станаха още по-гръмки, когато Ейдриън прибра оръжието, приведе се в знак на уважение към своя противник и подаде скритата си под металната ръкавица ръка, за да му помогне да стане. Французинът прие също така кавалерски предложената помощ и двамата се поклониха дълбоко. След това д’Елетант се върна при своя кон и оръженосец, докато Маклаклън тръгна напред, прибра меча си в ножницата, вдигна забралото, а накрая и целия шлем.

Даниел веднага разбра защо й се бе сторило, че очите му блестят — те наистина бяха златни. Не кафяви. Нито зелени. А някакъв междинен цвят, ярък като слънчев лъч, Имаше гъста червеникаво-златиста коса и мъжествено лице. Приближи се до кралицата и се поклони първо на нея, а след това — и на краля. Едуард продължаваше да стои прав.

— Забележително, милорд Маклаклън! Забележително! Назови наградата, която би искал от своя крал!

Ейдриън се поколеба за миг.

— Ваше Величество, чух, че Дейвид Шотландски събрал армия, както му наредил Филип Френски, и тръгнал срещу вашите барони в Северна Англия.

— Така е. — Кралят присви очи. — Битката с моите барони се е състояла при Невил’с Крос, недалеч от Дърам, и сега Дейвид е мой затворник. Ако ще искаш освобождаването му… — Гласът му придоби гневни нотки.

— Не, милорд, няма да искам нещо, което не можете да ми дадете. Моля ви само да бъдете милостив към него и да не забравяте, че е съпруг на вашата сестра, а шотландците го обичат.

— Дава ти се. Нищо ли няма да поискаш за себе си?

Младият мъж се усмихна. Красива усмивка. Дяволска.

— Ще дойде време и за това, кралю.

— Винаги ли ще побеждаваш?

— Такива са намеренията ми, Ваше Величество.

Избухна смях.

— Надявам се, млади ми милорд, че твоето време наистина ще дойде!

— Моите благодарности, Ваше Величество! — Ейдриън приведе отново глава пред своя господар, преди да напусне арената, изпратен от нови възгласи.

Даниел, дълбоко разочарована заради очарователният талантлив французин, не проследи с поглед победителя. В началото почти не обръщаше внимание на разговорите наоколо, в които и мъже, и жени обсъждаха храбрия млад Маклаклън.

— Той защитава като дива котка принца в Креси! — рече някой.

— Толкова млад! — въздъхна нежен женски глас.

— Имайте предвид, че е блестящ от малък — обади се кралицата. — Едуард ми каза, че още като дете надминал военния стратег при обсадата на Авил и крепостта паднала благодарение на него.

Авил!

Нейният замък!

Историята й бе добре позната. Крал Филип трябвало да избяга от Едуард. Майка й защитавала Авил и накарала английския крал да помисли, че Филип се намира зад крепостните стени, като по този начин му дала време да се измъкне. Но въпреки героичните усилия на Леноре, крепостта накрая паднала и тя била взета като пленница.

„А сега аз съм тук, повереница на краля. Или по-скоро негова затворница, също като майка ми.“

Вече знаеше защо. Маклаклън! Стисна юмруци. Това значи беше великият рицар. Който винаги побеждава. Каква дързост!

От тази нощ Даниел започна да сънува сладки сънища, в които рицарят попадаше в ръчичките й и тя го накълцваше на парченца. Отчаяно й се искаше да може да го призове на двубой, но той беше воин, а тя самата още не беше навършила дори единайсет години.

Една вечер, няколко дни по-късно, Даниел видя на масата черен пипер. Взря се в него и тогава й дойде наум една идея. Тъй като нямаше нито силата, нито нужната позиция, за да предизвика Маклаклън на двубой, се налагаше да води своите битки с оръжията, до които имаше достъп.

Черният пипер беше ценна и скъпа подправка, но прекалено големите количества от него можеха да причинят неприятни усещания. Погледна към Маклаклън. Красивото му лице се смееше, докато разговаряше с кралицата. Животът явно му се струваше много весел. Може би малко повечко пипер щеше да му отнеме чувството за забава.

Даниел се измъкна от мястото си, заобиколи високата маса и се престори, че заговаря кралицата, а междувременно сипа щедро от подправката в чашата му с вино. После се поклони смирено на своя кръстник, който присви подозрително очи. Седналият от едната му страна благородник го попита нещо и тя дочу, че ставаше дума за блясъка на косите й. След това се намести до Джон, един от кралските синове. Той бе само с няколко месеца по-голям от нея и определено й харесваше. Знаеше, че се чувства по-висшестоящ, но затова пък беше винаги в добро настроение, имаше прекрасно чувство за достойнство и бе неизменно готов да й помогне. Усети проницателния му светлосин поглед върху себе си.

— Ядосана ли си, Даниел?

— Ядосана?

Той се приведе по-близко.

— Наблюдавах те миналата седмица, по време на турнира, когато майка ми спомена за обсадата на Авил. Лицето ти побеля като платно. Помислих, че ще забиеш нокти в собствената си плът. Авил е бил превзет още преди твоето раждане. Не позволявай случилото се тогава да те разстройва.

— Не съм ядосана — заяви Даниел и набоде парче месо от чинията помежду им.

В този момент се разнесоха задавени звуци, последвани от мощна кашлица. Тя не вдигна поглед.

— Я, ама това е Ейдриън Маклаклън! — извика Джон.

Едва тогава вдигна очи. Лицето на младия мъж бе станало кървавочервено. В следващия миг посегна към чашата на своя съсед и я пресуши, което явно изгаси огъня в гърлото му.

— Боже мой, Ейдриън, какво стана? — възкликна кралят.

Маклаклън не успя да отговори веднага.

— Нищо, Ваше Величество. Нищо, струва ми се. Просто чаша с… лошо вино. И подправки. Нищо повече.

Даниел се вторачи в чинията си и задъвка припряно. Усети погледа на Джон върху себе си, но той не каза нищо повече. След известно време се осмели отново да вдигне очи към високата маса. Лицето на Маклаклън бе възвърнало нормалния си цвят. Той обходи с поглед стаята.

Очевидно беше озадачен.

В този момент златистите очи се спряха върху нея и тя замръзна.

„Той иска да всява страх у хората! Смелият рицар, който превзема френски крепости и громи френски рицари!“

Опита да откъсне очите си от него, но това се оказа невъзможно. После Ейдриън отмести поглед и тя си даде сметка, с огромно облекчение, че той нямаше причина да подозира една кралска повереница.

Обсадата на Кале продължи безкрайно, поне на Ейдриън му се струваше така. Стратегията на краля бе да остави гладът да накара хората да се предадат.

Кале, който се намираше на мястото, където Ламанш е най-тесен, бе труден за превземане, тъй като се пазеше от двойна стена с кули и ровове.

В крайна сметка крепостта падна. Измъчените жители бяха изяли и последния плъх. Едуард изпрати свои хора, за да преговарят с губернатора, които се върнаха с настояване от страна на обитателите да бъдат пощадени. Маклаклън беше при краля, когато главният посланик, Уолтър Мани, предаде искането.

— В него няма и капчица молба! — изрева Едуард.

Никое друго място не го нервираше както Кале. Пиратите от този град бяха погубили много от хората му. И на всичкото отгоре бе издържал толкова дълго на обсадата. Маклаклън обаче се опасяваше от неразумния гняв на Едуард, защото можеше да донесе още страдания.

— Ваше Величество! Вие сте благороден крал. Не би трябвало, когато един ден се върнете в спомените си към тази велика битка, да се сещате за нея като за клане!

— Клане? — Едуард присви очи.

Уолтър Мани побърза да се намеси.

— Милорд! Ако вие на свой ред ни изпратите да защитаваме някоя крепост! Колко по-добре бихме се чувствали да знаем, че някога сте проявили милост, та ако всичките ни усилия се провалят, също да се надяваме на пощада!

Спорът продължи. Най-накрая кралят отстъпи и вдигна ръка.

— Чуйте! Шестима от най-важните мъже в града трябва да дойдат при мен. Гологлави и боси, с въже около врата и ключовете от крепостта в ръце! Към останалите жители ще проява милост. Тези шестимата обаче ще бъдат мои и аз ще правя с тях каквото намеря за добре!

Посланието бе предадено в Кале. Ейдриън крачеше пред стените на града и сърцето му се сви от воя, който се понесе оттам.

Но не след дълго се появиха шестимата най-влиятелни граждани.

Дойде и Едуард, заобиколен от своите барони. Семейството му също беше там. После се събра цяла тълпа.

Ейдриън си проправи път. Молеше се в крайна сметка кралят да прояви милост към шестимата. Бедните голи до кръста мъже приличаха на живи трупове, тъй като ребрата им се брояха под тънката кожа.

Те паднаха на колене пред Едуард. Един заговори от името на всички и обясни убедително, че са дошли, за да бъде пощадено населението на Кале, което и без това вече е изстрадало много. Поставяха живота си в ръцете на краля и молеха за милостта му.

Настана гробна тишина. И тогава прозвучаха женски ридания. Изглежда смелчаците от Кале бяха трогнали не едно сърце.

Но не и краля.

— Аз вече проявих милост! — изрева той. — За Бога, казах ви, че няма да променя мнението си по този въпрос!

Ейдриън, Уолтър Мани, Ралф Басет и мнозина други пристъпиха напред.

— Кралю… — започна младият мъж, но Едуард побърза да го прекъсне.

— Владетелю Маклаклън — заяви той с подигравателна нотка в гласа, като имитираше шотландския акцент, — много неща съм готов да ти дам, но те предупреждавам да ме оставиш на мира сега! Същото се отнася и за теб, Уолтър. Тези шестимата са мои. Повикайте палача! Искам главите им да хвръкнат на минутата!

В този момент тълпата внезапно се раздели. Кралицата, силно наедряла от поредната си бременност, застана пред своя съпруг. Падна пред него на колене в знак на смирение и всички притихнаха.

Филипа вдигна очи. Лицето й бе обляно в сълзи. На Ейдриън никога не му бе изглеждала толкова красива.

— Милорд! Съпруже! Следвала съм те в много кампании с риск за моя живот и за живота на децата ти. Пътувала съм из бурни морета и по неравни пътища. Никога за нищо не съм те молила. Но сега те моля! Умолявам те, в името на Христовата кръв, пощади тези мъже!

— Боже мили, миледи, бих желал сега да си си у дома. Не бих ти отказал…

Кралят прекъсна за момент мисълта си. Ейдриън видя, че се е загледал някъде над главата на Филипа, зад приведените обречени мъже от Кале. Намръщи се и опита да си представи точно накъде се взира Едуард.

Гледаше към децата. Към Джон, който се бе превърнал в красиво момче, и към дъщерята на Робърт Оксфордски.

Маклаклън изпита странно усещане. Толкова приличаше на майка си. Беше висока за възрастта си и изключително красива с гарвановочерните си коси и зелени очи. Винаги нещо го жегваше в сърцето, когато си спомняше за Леноре; бяха я победили, но всеки мъж от техните редици, дори най-младите като него самия, се бе влюбил мъничко в нея.

Въпреки това му се стори странно, че кралят се взира в нейната дъщеря тъкмо сега.

След миг Едуард насочи отново вниманието си към кралицата и взе дланите й в своите.

— Миледи, признавам, че ти дължа извънредно много и че не си ме молила за нищо. Никой друг не би могъл да ми повлияе, но на теб не мога да откажа, колкото и да е справедлив гневът ми!

И се обърна. Веднага се надигнаха радостни възгласи и хората започнаха да скандират името на кралицата и да я благославят.

Филипа се изправи разтреперана и изумена, че все пак бе успяла да промени намеренията на краля.

Двамата палачи, все така с качулки на главите, се отдалечиха.

— Станете, станете! — обърна се тя към шестимата граждани на Кале.

Те обаче не бяха в състояние да го направят.

— Помогнете ми… — промълви Филипа. Погледът й падна върху Маклаклън. — Ейдриън, моля те…

Едва сега той осъзна, че до този момент бе стоял като вкаменен на мястото си, вторачен в дъщерята на Робърт Оксфордски.

Отърси се и се спусна към кралицата. Пощадените вече я благославяха през сълзи и опитваха да й целуват ръцете.

Тогава се приближиха и други. След като свалиха въжетата от вратовете им, Филипа ги увери, че могат да отидат в покоите й, за да бъдат нахранени и облечени.

После тълпата започна да се разпръсква. Ейдриън остана на поляната. Взря се в Кале, а след това обърна очи към кралското жилище.

И внезапно тя се появи. Изумрудените й очи бяха като две ками, готови да пронижат сърцето му.

— Миледи? — прошепна той и се поклони донякъде на шега.

Даниел не отговори, само се завъртя на пети, сякаш беше най-царственото създание на света.

Ейдриън се позасмя тихичко и се обърна да си върви. Беше доволен от изминалия ден. Най-сетне бяха измолили милост от краля; Кале бе паднал. Той беше млад и светът лежеше в краката му.

През тази нощ не мисли за момичето с изумрудените очи. Тогава още не знаеше, че щеше да дойде време, когато нямаше да може да я забрави.

Никога повече.

Глава 5

Когато най-сетне се прибраха в Англия, Даниел разбра, че за нея са отделени няколко стаи в кралските покои. Лейди Жанет и Монтейн продължиха да й служат. Пристигна също така и д-р Кутен, поканен от краля за неин личен учител и наставник. Чувстваше се щастлива отново да е сред своите хора от Авил и въпреки решението си да остане поданица на френския крал, неусетно започна да си създава приятели и в английския двор. Доста от придворните дами се държаха мило с нея, заинтригувани от историята й и готови да я вземат под майчинското си крило. Компанията на кралския син Джон определено й доставяше удоволствие, а той очевидно си даваше сметка колко й е мъчно за Авил, затова й позволяваше да учи заедно с него в полето и да се възползва максимално от знанията и уменията на неговите учители по езда и бой с меч, като аплодираше от сърце успехите й.

Шотландският крал все още беше затворник на английския монарх. Примирието между французи и англичани не носеше спокойствие.

Дните се превръщаха в седмици, седмиците — в месеци. Минаха години. Даниел вече бе почти на четиринайсет, когато смъртта надвисна и над най-смелите английски воини. Черната смърт. Тя бе опустошила Ориента, бе съсипала Европа. Сега бе дошъл редът на Англия и нямаше човек, който да не се страхува от нея.

Единствената защита за кралските особи и аристокрацията бе да избягат в дълбоката провинция. Може би именно това бе причината кралят да реши, че най-после е настъпил моментът Даниел да види английските си имения, земите на баща си и Гаристън.

Макар за нея домът да си оставаше Авил и да смяташе, че един ден ще се върне там, тя нямаше нищо против да ги види. Освен това си даваше сметка, че когато се е омъжвала, кралицата е била по-млада от нея, затова с радост се измъкваше от двореца, тъй като знаеше, че Едуард — който засега твърдо отказваше всички предложения за ръката й — можеше всеки момент да я използва като брачна пионка. А ако не я виждаше, може би по-рядко щеше да се сеща за нея.

Беше неприятно изненадана обаче, че за неин придружител е избран владетелят Маклаклън. Откри този досаден факт, когато го срещна в коридора в Уинчестър заедно с лейди Джоана, една от особено милите, прекрасни и приятни придворни дами на Филипа. Двамата се смееха и се шегуваха като най-близки приятели. Даниел спря зад една колона, изумена, че тази чудесна и нежна жена може да бъде привлечена от Маклаклън.

— Няма да отнеме много — Гаристън е само на ден езда оттук. Представяш ли си, Джоана! Аз се бия като лъв на бойното поле, нямам равен в турнирите, и за всичко това съм възнаграден да бъда бавачка на някаква си арогантна млада графиня!

— Ейдриън, тя вече не е дете. А възпитана и интелигентна млада дама. При това красива!

— Да, истинска дъщеря на майка си! С тези очи на магьосница! Според мен се мисли за кралица.

— Ейдриън! Тя живее сред вражда. Изгубила е и двамата си родители.

— Миледи, това се случва доста често.

— Съжалявам, за момент забравих твоето минало, тъй като ми се струва, че сме заедно откакто се помним. Колкото до графиня д’Авил…

— Моята млада повереница, магьосницата?

— Според мен тя е очарователна.

— Защото ти си най-милото същество в целия християнски свят.

— Трябва и ти да бъдеш мил с нея!

— Ще я заведа в Гаристън, както ми е наредено, и ще се върна колкото се може по-скоро. А след това ще представим молбата си пред краля.

Младата жена със светлосини очи и черни коси прокара деликатния си пръст по бузата на воина. Това красиво движение, кой знае защо, развълнува Даниел… или по-скоро щеше да я развълнува, ако обектът не беше Маклаклън.

— Скъпи мой шотландски владетелю! Наистина бих искала да се омъжа за теб. Но…

— Но?

— Знаеш ли, благородни ми земевладелецо, че ти всъщност не ме обичаш истински?

Думите й го изумиха, дори стреснаха. Взе дланите й в ръцете си и се смръщи.

— Джоана, обичам те от толкова време…

— Има разлика между това да обичаш и да бъдеш влюбен.

— Джоана, много мъже и жени биват венчавани, без изобщо да се познават! Помисли само колко несравнимо повече имаме ние с теб!

— Знам. И съм благодарна. Просто ми се иска да…

Не довърши мисълта си и сви рамене.

— Ще се оженим — и двамата си дадохме дума и това ни изпълва с щастие! — заяви Маклаклън.

Младата жена се засмя.

— Ех, Ейдриън. Наистина ще се оженим, тъй като ти си моят велик и неукротим воин, а аз предизвиквам баща си — или, да пази Господ, самия крал — да опита да ни спре!

Явно щеше да я целуне. Даниел се разстрои дълбоко, като разбра, че Маклаклън ще я придружава. И определено не желаеше да става свидетелка на размяната на нежности между шотландеца и Джоана. Затова се завъртя пъргаво на пети, твърдо решена да се измъкне.

Чу обаче въздишка, последвана от нещо като стенание, което я спря. Притеснена, че нещо е причинило болка на младата придворна дама, тя се обърна. Но Джоана съвсем не страдаше. Беше се притиснала в Маклаклън, който се издигаше като висока стоманена кула над нея.

„Този мизерник бе победил на турнир прекрасния френския рицар единствено благодарение на невероятния си късмет, а сега изглежда бе омаял и Джоана.“

Даниел прехапа долната си устна, изнервена от странната топлина, която я изпълни. Сети се отново, че в най-скоро време можеше да се озове в ролята на брачна пионка. Обширните богати имения я правеха изключително изгодна партия и сега, докато наблюдаваше онези двамата, пак я обзе страх. Джоана искаше да бъде със своя воин. А какво ли би представлявал бракът, ако жената презираше своя партньор?

Колко ли още кралят щеше да отказва всички молби за ръката й и защо изобщо чакаше?

Смутена, задето бе останала да наблюдава влюбените, с пламнало лице Даниел се втурна по коридора и спря едва когато вече едвам си поемаше въздух.

И тогава замръзна на място, тъй като чу нечии стъпки непосредствено зад себе си.

Вмъкна се припряно в една стенна ниша и зачака. Миг по-късно Ейдриън Маклаклън прелетя покрай нея. Затаи дъх, докато го наблюдаваше как отваря една от вратите и изчезва зад нея.

Този коридор водеше към апартаменти. Те се даваха само на най-ценените от Едуард хора. Останалите рицари спяха почти един върху друг в претъпкани стаи.

Как можеше Джоана да обича Маклаклън? Та той не я заслужаваше. Беше спечелил всичко благодарение на предателството си спрямо Леноре и Авил. А сега щеше да я съпровожда до Гаристън. Откъде такава жестокост у краля? Възможно ли бе да мисли, че тя не си дава сметка колко дълбока рана е нанесъл той на семейството й?

Отдръпна се, когато вратата на стаята се отвори отново. Появи се оръженосецът с ботушите на своя господар в ръка. Даниел забърза по коридора с намерението да се измъкне, но откри, че се движат в една посока, към внушителните кухни.

Престори се, че отива да вземе някаква билка, с която да облекчи главоболието на кралицата. Докато чакаше, видя как оръженосецът на Маклаклън присяда на пейката, за да лъсне ботушите. Момъкът приключи бързо и веднага си тръгна.

Обзета от любопитство да види къде отива, тя се завъртя на пети и събори някаква пръстена кана, която падна право върху ботушите. Дъхът й секна. Наведе се пъргаво и откри, че каната е пълна, или по-скоро — е била пълна с мед. Голяма част от лепкавата течност се бе изляла. Взря се объркана, а след това прехапа долната си устна, за да прикрие усмивката си. Не беше го направила нарочно, но така или иначе Маклаклън си бе получил заслуженото. Определено Господ беше на нейна страна. А ботушът — целият в мед.

Като се събуди на другата сутрин, Ейдриън се поизлежава в леглото. Беше рано, а това, което му предстоеше, определено не му допадаше.

Загледа се в тавана. Питаше се кога ли, ще може да разговаря с краля във връзка с Джоана.

Сега щеше да му бъде трудно да се срещне на четири очи с него, тъй като го изпращаха на тази глупава мисия с момичето. А Едуард също бързаше да замине някъде. Изобщо всички тръгваха днес.

Ейдриън досега не се бе сблъсквал с чумата, но бе слушал достатъчно за нея, за да знае, че тя не прави разлика между богат и беден, силен и слаб. Единственото хубаво при нея бе, че тя често връхлиташе и си свършваше работата със зашеметяваща скорост. В противен случай цялото тяло се покриваше с гнойни мехури. Ако те се пукнеха, човек можеше и да оцелее…

Много обаче умираха в големи мъки.

Маклаклън не се страхуваше от смъртта. Толкова пъти вече се бе изправял лице в лице срещу нея. Но се боеше от собствените си слабости, затова се молеше болестта да не го покоси.

Страхът от чумата още повече усилваше неохотата му да се раздели с Джоана, макар тя да го бе уверила, че ще бъде изключително предпазлива.

— Благородни лорде, с позволението на кралицата мога да отида или до мочурливите имения на баща си близо до границата с Уелс, или… да посетя приятелката си, графинята на Гаристън и Авил — бе казала тя.

Мисълта Джоана да пристигне в Гаристън беше наистина много приятна. Надяваше се само баща й да й разреши да го направи. Смъмри се отново, че е чакал толкова дълго и не е поискал ръката й, но нещата се бяха развивали изключително гладко и не виждаше какво би могло да им попречи. Баща й го харесваше, той харесваше баща й. Откакто се бе прибрал от Франция, приятелството им се бе задълбочило — тя се бе промъквала в стаите му посред нощ и макар да му бе минавало през ума да се държи рицарски и да я отпрати, желанието и огънят на младостта бяха прогонили всякаква мисъл за въздържание. Беше му приятно да я люби. Както впрочем и всичко останало, свързано с нея. Ако понякога му се случваше да се събуди нощем с усещането, че нещо му липсва, това само му припомняше колко бурно я обича и колко сериозно възнамерява да се ожени за нея. Тя щеше да бъде прекрасна и любяща майка на синовете и дъщерите, които възнамеряваше да създаде — много деца, силни и несломими.

Нежеланието да придружава Даниел нямаше да промени нищо. Едуард го бе уверил, че се нуждае много от неговите услуги. Това бе важно пътуване, тъй като графинята не бе стъпвала в английските си владения и бе крайно време да осъзнае, че баща й е англичанин. Очевидно Едуард искаше да й покаже какви богатства има и че за тях трябва да се полагат разумни грижи.

Беше сигурен, че кралят се дразни от пристрастието й към Франция. Но тъй като тя бе израснала в Авил и несъмнено познаваше доста от роднините си от династията Валоа, Ейдриън не виждаше къде другаде можеха да бъдат насочени симпатиите й. Поведението на Едуард към нея обаче му се струваше странно. Понякога го бе виждал как я съзерцава замислено по време на вечеря в голямата зала. Беше го чувал да говори с радост за красотата й и след това изведнъж да заявява гневно, че трябва да я държи изкъсо, тъй като имала опасни наклонности, които му били добре познати. Маклаклън можеше само да предполага, че има предвид майка й — магьосницата.

А дъщерята действително беше опасна. Ейдриън не знаеше какво е сторил, за да предизвика неприязънта й, но подозираше, че в Кале именно тя бе сипала черния пипер във виното му. Понякога бе улавял върху себе си погледа й и в него бе съзирал диви зелени огънчета. А беше същински ангел в присъствието на Филипа и изглежда милееше искрено за нея, защото неизменно свеждаше очи към земята.

Но я бе виждал и на двора, докато се учеше да борави с меча заедно с кралския син Джон и неговите учители. Тогава тя никога не отстъпваше. Внезапно се запита дали Даниел имаше представа, че той е участвал в превземането на Авил. Но това се бе случило преди нейното раждане. Нямаше как да го знае. Не, просто си бе навила на пръста, че не го харесва. Щеше обаче да се научи да го понася и да бъде любезна.

С тази мисъл Ейдриън се изправи. Спеше гол и при ставане с радост си обливаше гърдите и ръцете със студена вода, за да се разсъни.

Избърса се и остана за известно време неподвижен. Да, добре се бе подредил и нямаше мърдане. Ако си спомняше колко мил наставник е бил Робърт Оксфордски и колко възхитителна — Леноре, вероятно щеше да издържи на пътуването, в памет на двамата.

Облече ризата, панталоните и туниката, като си повтаряше, че въпросната задача щеше да приключи скоро — все пак всичко си имаше край.

Беше успял да постигне сравнително по-добро разположение на духа, когато приседна на края на леглото, за да си обуе ботушите. Пъхна решително крак в левия ботуш и трепна, усетил нещо лепкаво през чорапа си.

— Какво, за Бога…

Измъкна стъпало. Беше покрито с… Мед!

Изруга цветисто, пусна ботуша на пода и го загледа изумен.

— Кой?

Кой наистина! Присви очи. Малката французойка. С големите си блестящи изумрудени очи, гарвановочерни коси и измамна хубост.

Запрати ботуша в стената, закуцука с омазан крак към вратата, отвори я широко и се показа в коридора. По някаква случайност Монтейн точно в този момент бързаше нанякъде. Ейдриън я сграбчи за ръката и я извъртя така, че да застане с лице към него.

— Милорд!

— Къде е малката вещица?

— Милорд, не съм сигурна за кого…

— Миледи Даниел д’Авил. Къде е тя?

— Приготвя се за път, естествено. Кълна се…

— Къде е? — изрева той.

Младата жена подскочи от притеснение и посочи:

— Ето там, втората врата. Но, милорд…

Вече не я слушаше. Без да усеща лепкавия чорап, се втурна натам. Вратата бе открехната. Той я блъсна с крак.

Даниел беше сама в стаята си и сгъваше някаква дреха. Стресна се от рязкото отваряне на вратата, но не подскочи и не спря да си гледа работата. Тъмните й вежди се повдигнаха с царствено презрение.

Изглеждаше много голяма за тринайсетте си години. За първи път Ейдриън си даде сметка, че тялото й се е закръглило. Деликатните й черти й придаваха достолепен и зрял вид, особено в съчетание със зелените пламъчета на очите и вирнатата брадичка.

— Милорд?

Младият мъж се усмихна. Влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си.

— Миледи, вие сте повереница на краля. Бедно френско сираче, което трябва да се приспособява към всички тези английски неща! Е, аз познавах баща ви. И той не би искал дъщеря му да се превърне в непоносимо същество! Не ви съветвам да си правите шегички с мен, графиньо, тъй като ще се наложи да си платите цената!

Тя не помръдна, нито издаде по някакъв начин страха си. Даже имаше дързостта да се направи на ядосана.

— Да не сте посмели да ме докоснете, милорд — изсъска тихо и невъзмутимо. — Все пак аз съм повереница на краля!

— Не отричате, че…

— Милорд, бихте ли освободили покоите ми?

— Да освободя! Да освободя! О, миледи…

Нямаше представа какво трябваше да направи… може би просто да я удуши на място. Но тъкмо прекоси стаята до средата, когато чу името си, при това изречено с известна тревога.

От устата на краля.

— Ейдриън!

Спря, събра сили и погледна Едуард в лицето.

— Затруднения ли имаш?

Монтейн стоеше смутено край него. Маклаклън си представяше как бе хукнала по коридора, викайки, че един от кралските рицари се готви да нападне господарката й.

— Страхувам се, че имам, Ваше Величество — отвърна спокойно той, стиснал челюсти. — Когато се събудих тази сутрин, открих, че освен крака ми, в ботуша ми има и нещо друго. Странно, но смятам, че за това е отговорна милата малка графиня!

Погледът на Едуард незабавно политна към Даниел.

— Миледи?

— Кралю?

— Отговорна ли сте за това, както смята владетелят Маклаклън?

— Нали е воин? Защо ще трепери заради нещо такова? А и защо ли аз бих се занимавала с мръсните му ботуши, Ваше Величество? — отговори развеселено тя.

— Ваше Величество — намеси се без повече церемонии Ейдриън, — както изглежда миледи се нуждае от известно дисциплиниране! И вие, и кралицата имате слабост към нея, това съм го разбрал. Но, Ваше Величество, вие наредихте да отговарям за нея и аз няма да търпя подобно поведение!

— За нея сега съм отговорен аз — отвърна с въздишка кралят. — И следователно не е в твоите ръце. Но ела с мен, Ейдриън, искам да ти кажа няколко думи.

Едуард тръгна към вратата. Монтейн се спусна към своята господарка и хвърли виновен поглед към младия мъж.

След миг Маклаклън пристъпи заплашително. Даниел не трепна, но този път, както установи с известен триумф той, все пак леко пребледня.

— Миледи, опитайте отново нещо от този род и кралят няма да бъде наблизо, за да ви защити. Имайте ми доверие!

— Уви! И какво ще направиш? Ще причиниш отново падането на Авил? Но той вече падна! Или ще използваш разни номера, за да сломиш по-силни и умели от теб рицари? — За негово изумление сега тя направи крачка напред, стиснала здраво длани пред себе си. — Какъв прекрасен живот си си създал, земевладелецо Маклаклън, върху нещастието на другите! Ти не заслужаваш това, което спечели със съсипването на Авил! Със сигурност не заслужаваш и Джоана!

— Какво?

— Кралят те повика! — напомни му внезапно тя.

— Какво каза? — повтори Ейдриън.

Монтейн, ококорила хубавите си кафяви очи, се спусна зад Даниел и я хвана за раменете.

— Нищо не е казвала, владетелю Ейдриън!

— Казах, че не заслужаваш Джоана. Тя е мила, добра и нежна. А ти си също като загубения лъв на щита си — само ревеш, дереш, отваряш паст и грабиш!

Младият мъж направи още една крачка към нея и вдигна показалеца си под носа й.

— А вие, миледи, в най-скоро време ще получите един хубав пердах, със или без съгласието на краля!

Тъй като го сърбяха ръцете да приложи заканата си незабавно, реши с тази реплика да напусне сцената. Затова се завъртя на пети и си наложи да излезе от стаята колкото се може по-бързо. Когато се озова в коридора, изненадан откри, че Едуард го чака.

— Прекалено дълго е живяла сред французи — въздъхна той. — Трябваше да моля Леноре да ми я изпраща от време на време, но тогава битките следваха една след друга, а и докато майка й беше жива… — Гласът му секна и той извърна поглед. После изгледа строго Маклаклън. — Не можеш ли да се отнасяш малко по-мило с нея?

— По-мило? — повтори невярващо младият мъж. — Това значи да я подканя да влезе в стаята ми, докато спя, за да ми пререже гърлото!

— Хайде, хайде, положението не е чак толкова лошо.

— Тя има нужда от строга дисциплина, Ваше Величество!

— Ти беше много по-малък от нея, когато допринесе за падането на Авил. По онова време доста от моите хора — както и от защитниците на крепостта — смятаха, че имаш нужда от строга дисциплина.

— Дисциплината е възпитана у мен от подбраните от вас учители, милорд.

— Както и да е, момичето си е моя грижа. Не мога да те оставя да я дисциплинираш. Все пак… — Кралят спря за момент и се изкашля, след което продължи: — Иска ми се да променя тази ситуация.

— Не ви разбирам, Ваше Величество — вметна предпазливо Ейдриън.

— Ах, момче! — Едуард го плесна с длан по рамото. — Вие с девойчето много си приличате, давал ли си си сметка за това? Колкото и понякога да ми се иска и на мен самия да бъда строг с нея, не мога да не се впечатля от темперамента и силния й дух. И верността! Все пак да не забравяме, Ейдриън, тя е прекарала много по-голяма част от живота си отвъд Ламанша. Спомни си как се чувстваше ти самият, когато напусна семейството си в Шотландия. За да служиш на чужд крал.

Маклаклън мълча известно време.

— Аз си оставам верен на Дейвид Шотландски. Въпреки че служа на вас, а той е ваш затворник.

— Аз се отнесох справедливо с него.

— Знам. И затова продължавам да ви служа вярно, Едуард!

— Да ми служиш. Точно това бих искал да обсъдя с теб.

— Така ли?

Маклаклън застана нащрек.

— Искам да ти подаря земя, на която имат право само най-достойните мъже! И съпруга с несравнима красота!

Сърцето на Ейдриън спря за момент.

— От известно време възнамерявам да говоря с вас по повод моята женитба, милорд. Аз…

— От доста време размишлявам върху това — прекъсна го решително Едуард. — Искам да те свържа с лейди Даниел д’Авил. Отговорността за нея предавам в твоите ръце, за да я възпитаваш както намериш за добре. Ако още не си готов да се жениш, можеш да изчакаш. Но крепостта в Гаристън е прекрасна, а земите са сред най-богатите в страната — овцете не могат да се преброят, житото избуява като плевел!

„Да се оженя? За малката зеленоока вещица, която с радост би ми прегризала гърлото?“

— Едуард — промълви задъхано Маклаклън, — имах намерение да ви помоля за ръката на лейди Джоана…

— А, Джоана! Сладка, мила и прекрасна. Но не е за теб, момчето ми! Прекалено е хрисима. Ти имаш нужда от огън.

— И затова ми давате… една млада опърничава жена?

— Момко, не си сляп. Даниел е още дете, но обещава да надмине хубостта дори на майка си. Наистина е избухлива и буйна, обаче така ще поддържа вечно интереса ти. Даниел може и да е млада, но колко момичета се омъжват и по-млади от нея. Тя е вече почти на четиринайсет, а Филипа беше само на дванайсет, когато се венчахме. Не е нужно да се жените веднага, може да изчакаш още няколко години, ако желаеш, но годежът ще ти даде право да управляваш и дамата, и земите й. Което не е всичко, естествено. Граф Гленуд неотдавна почина от чума заедно със съпругата и малкото си дете. Титлата и владенията му остават свободни и аз възнамерявам да ти ги дам като сватбен подарък.

Ейдриън усети как изстива. Повечето мъже биха пълзели по изпочупени стъкла и биха целували кралските нозе само за да чуят подобни слова. Мнозина бяха умолявали за ръката на френската повереница. А какво остава за едно окъсано момченце, чийто баща навремето бе положил такива усилия да обучи и изучи! Това бе предложение за богатство и власт, за каквито дори не бе мечтал. Графска титла! Какво невероятно наследство би могъл да дари на внуците на Карлин Маклаклън…

Но се бе заклел да се ожени за друга…

— Втори път няма да ми бъде направено подобно предложение, Ваше Величество — отвърна тихо той, — но трябва да откажа. Аз обичам Джоана.

— О, синко! Тя ти е просто скъпа приятелка! Съветник, повереник, но не е за теб. Ейдриън, струва ми се, че забравяш нещо?

— Ваше Величество?

— Аз съм кралят. И не съм съгласен да се ожениш за Джоана.

— Ваше Величество, служих ви добре и вярно…

— И точно поради това сега ще мълчиш! Помисли върху моето предложение. Заведи дамата до замъка Гаристън. Като се видим отново, ще поговорим пак. А сега напускайте по-бързо това място! Известията за смъртни случаи зачестяват! Чумата се развихря!

С тези думи Едуард си тръгна.

— Проклет да съм, ако го направя! — обеща на въздуха Маклаклън. — Аз обичам Джоана!

По свой начин той й бе верен с цялото си сърце. Тя беше най-добрият му приятел. Беше мила, любезна, красива. Притежаваше всички желани за една съпруга качества.

А на него му предлагаха една свадливка, която копнееше да му избоде очите. Дивата щерка на Леноре. При това прекалено малка за женитба. Наистина красива. Младата изкусителка явно вече започваше да осъзнава силата си и когато решеше, можеше да омайва, да флиртува, да манипулира и да кара благородниците да я следват с изплезени езици. Беше арогантна и се мислеше за нещо повече от останалите. Единственото привлекателно нещо в предложението на краля бе възможността да я постави на място.

Как ли щеше да се ужаси, като научи, че отсега нататък ще зависи от него?

Но тя щеше да посвети времето си на заниманието да го презира и нервира.

Докато Джоана го обичаше.

И беше дал обет да се ожени за Джоана.

Преглътна мъчително. Да бъде граф…

Глава 6

Най-сетне потеглиха. Времето беше прекрасно, но пътуването обещаваше да бъде отегчително за Ейдриън. Беше свикнал с дългите преходи из неприятелски територии, където все ги бавеха пешеходци и каруци. Сега обаче случаят беше различен. Яздеше със своя оръженосец Дейлин — луничаво петнайсетгодишно момче, което изгаряше от нетърпение да служи и да се докаже. Придружаваха го десет тежковъоръжени конници и още толкова войници, дошли специално от имението в Гаристън за своята господарка. С тях пътуваха лейди Жанет и Монтейн, една шивачка, няколко слугини, някой си доктор Кутен, „внесен“ от Авил, за да продължи да обучава миледи и да управлява домакинството й, и френският готвач, грижил се още за майка й и известен с вълшебствата си. Следваха ги всевъзможни коли и каруци с вещите на миледи и нейните дами. Въпреки че пътуването не трябваше да отнеме повече от един ден, при тези утежнени обстоятелства очевидно щяха да им бъдат нужни два.

Младата графиня изглежда изпитваше не по-малко нетърпение от своя придружител да пристигне, но това също нямаше да ускори нещата. Тя яздеше прекрасна дореста кобила с бяло петно на челото, по-стройна и елегантна от бойните коне, с които бе свикнал Ейдриън. Той отново беше яхнал Матю, а Марк ги следваше с багажа; Люк и Джон бяха останали в Уестминстърския дворец.

Добре, че поне старите римски пътища бяха хубави и лесно проходими, въпреки скорошните проливни дъждове. Ейдриън водеше, но мислите му го погълнаха дотолкова, че скоро Даниел д’Авил се озова пред него. Той се намръщи и пришпори Мат.

— Миледи, задачата на придружителя ви е да ви предпазва!

— В провинцията няма опасности — увери го тя, без да забавя темпото и почти без да обърне глава към него.

Ейдриън заби токовете на ботушите си в Мат и се изравни с кобилата.

— Главорези, крадци и недобронамерени хора се намират навсякъде, миледи.

— Аз не съм виждала такива. Освен тези, на които бе наредено да ме придружават.

— Миледи, не можете да си представите какви зли хора има, затова ви придружава отряд въоръжени мъже!

— В такъв случай моят ескорт от въоръжени мъже може да ме предпази еднакво добре, независимо дали яздя метър и половина по-напред или по-назад.

Ох, само веднъж! Само веднъж да му паднеше в ръцете и да я метне на коляното си! Един-единствен път!

Бореше се с нокти и зъби да запази спокойствие и самоконтрол.

— Движете се зад мен, миледи. И ако възнамерявате да причинявате дори най-незначителни неприятности, бих искал да ви припомня, че тук командвам аз, а не кралят.

— Не говорете абсурди — отговори невъзмутимо тя. — Никога не бих се скрила зад английския крал.

— Имате късмет, че тогава той дойде да ви спаси, в противен случай щяхте да усетите силата на гнева ми.

Двамата яздеха почти успоредно. Даниел обърна леко глава към него. Изумрудените й очи се присвиха с презрение.

— Нямаше да ме докоснете, милорд.

— И защо?

— Защото съм графиня.

— А аз съм граф.

— Но аз съм повереница на краля.

— А! Значи все пак опитвате да се скриете зад него!

— Никога не се крия зад никого, милорд!

— Тогава ми кажете истината. Вие ли ми напълнихте ботушите с мед?

Даниел не отговори веднага.

— Да, в известен смисъл. Всъщност стана непреднамерено.

— Медът се озова по случайност в ботушите ми?

— Да.

— Също като черния пипер във виното ми?

Това я стресна малко, но тя се окопити бързо.

— Историята с пипера стана доста отдавна. Тя не беше случайност. Не крия обаче, че гледам на вас като на неприятел. Затова би трябвало да проявите здрав разум и да стоите по-далеч от мен!

— Защо? Просто ще сипя черен пипер в чашата с мед и мляко, която пиете преди лягане, и ще насиня здраво благородния ви derriere2, ако продължавате да ми създавате трудности.

— О, ще продължа да ви ги създавам!

— Защо?

— Защото сега съм тук по ваша вина!

— Не разбирам…

— Авил е прекрасна и непревземаема крепост. Майка ми щеше да издържи, докато Филип й дойде на помощ, ако не бяхте вие!

— Вие не бяхте там по това време, миледи.

— Не, но знам, че вие сте причина за падането на Авил и сте станал и любимец на краля благодарение на разрушението на моя дом.

— Домът ви никога не е бил разрушаван и вие несъмнено сте наясно с този факт. Кралят навремето забрани всякакви издевателства както срещу вашата майка, така и срещу града.

— Той я направи своя затворничка и я принуди да дойде в Англия!

— Където тя се омъжи за баща ви и й бе разрешено да се прибере в Авил и да го управлява дори след смъртта на Робърт!

Думите му не я усмириха. Гледаше право пред себе си, а изумрудените й очи пускаха искри.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бяхте помогнали за падането на крепостта…

— Боже милостиви, престанете! — извика внезапно Маклаклън. — Нали видяхте сама обсадата на Кале? Много по-добре за обсадените е крепостта да се предаде колкото може по-скоро. Ако обсадата на Авил беше продължила по-дълго, колко щяха да умрат от глад? И, скъпо ми опърничаво момиче — вече едвам удържаше гнева си, — може би е време да помислите върху следното — вашият дом в действителност е тук! Вие сте родена в Лондон. Баща ви беше любим поданик на английския крал…

— А майка ми беше братовчедка на френския крал.

— Далечна.

Даниел махна с ръка. Това очевидно нямаше значение за нея.

— Аз съм от рода Валоа. И Авил трябваше да остане владение на династията. Но вие сам причинихте падането на крепостта.

— Сам? Кралят и мнозина смели мъже биха се засегнали сериозно от подобно твърдение. Аз бях момче…

— Вие избрахте да си проправите път чрез поражението на моята майка и моя народ. Заради вас тя стана затворница на краля, който я измъчва достатъчно, а после я домъкна тук…

— Боже милостиви, дай ми търпение! Леноре никога не е била измъчвана и не вярвам, че изобщо ви е казвала подобно нещо! И би било добре да си спомните поне за да изтрезнеете малко, че лично баща ви помоли в предсмъртния си час крал Едуард да ви стане кръстник!

— Сър, няма да успеете да промените позицията ми по този въпрос. Когато умираше, майка ми ми напомни, че трябва да почитам моя крал. Нямам желание да яздя с вас.

— Ако се върнете назад и ми позволите да водя колоната, няма да яздите с мен. И имайте предвид, че са ме изпратили по работа. Аз просто изпълнявам дълга си.

В отговор Даниел измърмори нещо във връзка с това къде да отиде и какво да направи със себе си — шокиращ език за една графиня. Очевидно го бе усвоила от младите принцове и техните учители.

Когато Даниел понечи да се отдалечи, Ейдриън хвана юздата на кобилата й, спря я и внезапно се усмихна.

— Помислете върху следното! Ако не бях аз, може би въобще нямаше да съществувате! Вие сте смес от английска и френска кръв, независимо дали го признавате.

— Поне нямаше да бъда принудена да се съобразявам с вас! — изсъска тя.

— Не се съобразявайте тогава, графиньо. Връщайте се назад веднага!

— Точно това опитвам да направя!

Ейдриън пусна юздата на кобилата. Девойката направи рязък завой и препусна. Спря едва в средата на колоната, до доктор Кутен.

Маклаклън вдигна очи към небето и констатира с изненада, че е все още ясно и денят си е все така хубав. Имаше чувството, че сякаш цялото му тяло е кълбо от нерви. Ох, поне Джоана да беше с него!

Започна да се смрачава. Красивият залез подобри настроението му. Пристигнаха в Хендън, където щяха да пренощуват. Сър Ричард Рейслинг, назначеният от краля управител, се спусна разтревожено да ги посрещне.

Слабият сериозен старец ги приветства ентусиазирано, а след това попита притеснено:

— Никой ли не е поразен сред вас? — Прекръсти се. — Слава на Бога, засега сме се отървали от Черната смърт и макар да не отказвам на краля и да не желая нищо лошо на бедната малка графиня… — Не довърши мисълта си. Маклаклън проследи погледа му и разбра, че го е вперил в Даниел. — О, станала е истинска дама, нали?

Раздразнен, той скочи от коня си. Помогна и на девойката да слезе, без нейното съгласие. После се обърна към сър Ричард.

— Никой от нас не е с треска и аз самият имам задачата да опазя графинята жива и здрава.

Сър Ричард въздъхна и успя да се усмихне.

— В такъв случай влизайте, влизайте! Доведете дамата и нейните придружителки в къщата. Мъжете могат да се нахранят и да намерят подслон в конюшните и в къщурките от другата страна. Дабри! — Младият коняр се приближи незабавно. — Погрижи се за тези добри хора и за конете, момче! Нека си починат добре през нощта. Милорд Маклаклън, графиньо Даниел, последвайте ме, ако обичате.

Вътре вече ги очакваше сервирана маса.

Бе приятно и чисто. Огънят в огнището пукаше, а във въздуха се носеше апетитният аромат на печено. Ейдриън установи със задоволство, че повереницата му се държи все пак любезно с домакина. По време на почти интимната вечеря той се улови многократно, че наблюдава Даниел, и установи, че повечето мъже наистина биха погледнали на нея като на завидна награда. Тя се хранеше деликатно. Ръцете й бяха малки, с дълги елегантни пръсти и хубави нокти. Очите й блестяха, докато говореше, смехът й беше мелодичен. Явно беше решила да очарова сър Ричард. В края на вечерята той бе убеден, че крал Филип е нещастен, несправедливо очернян човек и би трябвало да се прекратят всякакви действия срещу французите.

Маклаклън се изправи импулсивно.

— Мисля, че е време младата графиня да си ляга, сър Ричард. Искам утре да станем рано. Не ми се ще да заспи на седлото, нито пък да я нося по пътя.

Даниел, разбира се, тутакси скочи.

— Няма защо да се притеснявате, земевладелецо Маклаклън. Сър Ричард, благодаря ви за гостоприемството. Желая ви лека нощ.

И излезе величествено.

— Аз също трябва да поспя, сър Ричард. Нямам търпение да стигнем Гаристън, тъй като още повече ми се иска да се върна оттам и да се погрижа за един човек в тези несигурни времена.

— Несигурни, наистина! — Домакинът отново се прекръсти. — Страшно е — броят на жертвите нараства с всеки изминал ден… Ако чумата продължи да настъпва така безмилостно, ще покоси всеки десети в Англия!

Мислеше, че ще спи добре. Беше се насладил на вкусната вечеря и беше достатъчно уморен, но се мята и въртя цяла нощ, а на сутринта се събуди с усещането, че изобщо не е мигвал.

Стана, изми се и се облече, след което повика Дейлин и му нареди да провери дали Даниел и дамите са се събудили и са готови за път.

— Графинята вече е на двора, милорд. А аз съм оседлал Марк — докладва оръженосецът, докато намяташе пелерината на раменете му. — Всички чакат само вашата заповед, за да се качат на конете си и да потеглят.

— Добре. Да си вземем довиждане със сър Ричард и да тръгваме!

Както го бе уверил Дейлин, целият му антураж се бе събрал. Даниел спокойно седеше върху гърба на кобилата си. Маклаклън благодари на сър Ричард и погледна към нея.

— Готова ли сте, миледи?

— Определено, милорд.

Очевидно вече губеше търпение, макар че бе в добро настроение. Маклаклън вдигна ръка за последен поздрав към сър Ричард и групата потегли; проточи се като змия и бавно остави имението зад гърба си.

Ейдриън яздеше отпред с притворени очи.

Може би след час изведнъж си даде сметка, че Даниел язди успоредно с него и дори е на път да го изпревари. Тъкмо преминаваха през някакво богато поле. Девойката извика тихичко от възхита и пришпори кобилата с токовете на обувките си.

Животното направи скок и се стрелна напред, плавно и елегантно като вятъра.

Младият мъж изруга под носа си и я последва. Почти я бе догонил, когато внезапно осъзна, че нещо не е наред. Коланът под седлото се бе разхлабил — толкова много, че то вече започваше да се изхлузва. Само след секунди щеше да се озове на земята под копитата на тежкия боен кон. Изпсува и се притисна към врата на Марк. Тъкмо навреме. Седлото се отдели.

И бе стъпкано.

Опъна юздите. В този момент разтревоженият му оръженосец го догони.

— Милорд…

— Добре съм! Кажи на другите да изчакат тук. Отивам за графинята.

Пришпори коня си страшно ядосан. Струваше му се, че вижда кървавочервена мъгла пред очите си. Хвана я при някаква млада горичка. Тя се обърна стреснато.

— Какво…

Притеснена, не довърши мисълта си, защото той яздеше право насреща й. Тя дръпна юздите, но не достатъчно бързо. Младият мъж скочи от жребеца си и спря кобилата.

— Какво е това! — изрева той. — Черният пипер е нищо, миледи. Той причинява само кашлица. Медът в ботуша е неприятно неудобство. Но този път, проклета вещице, за малко не ме уби!

— Не знам за какво говорите!

— Напротив, знаеш, и то много добре.

— Казвам ви…

— Седлото ми! — изсъска вбесено той.

Протегна ръце, хвана я през кръста и я смъкна долу.

— Не съм ви докосвала седлото — заяви презрително Даниел и изскърца със зъби, тъй като бе принудена да стои неподвижно.

— Дейлин знае как да прикрепя седла, миледи. И тъй като вие с готовност си признавате…

— Признавам само когато съм виновна! Махнете си ръцете от мен!

— Не и този път, миледи!

— Пуснете ме на секундата! Или ще се погрижа кралят…

— Дори кралят да ме обеси на най-високото дърво за това, което възнамерявам да сторя сега, миледи, пак няма да се откажа!

Сърцето му все още препускаше след току-що преживяното, при което за малко не се бе простил с живота си под конските копита, и Ейдриън бе твърдо решен. На няколко крачки от тях имаше пън. Помъкна я натам. Седна и я преметна върху коляното си, въпреки отчаяните й опити да се измъкне. Само след секунди вече стоварваше тежки плесници върху френския й derriere. Почти не чуваше гневните й викове и заплахи. Изведнъж усети захапката на съвършените й зъби в бедрото си. Тогава й удари още по-силен шамар, който я накара да извика и да се откаже от по-нататъшни опити да хапе. В този миг я усети истински. Пищните изкусителни извивки на тялото й и приятния аромат. Изненадан, Ейдриън я изправи на крака и също стана. Приближи се заплашително и тя отстъпи, но след това застана предизвикателно. Насочи показалеца си право към нея и заяви с прегракнал от ярост глас:

— Край на мръсните номерца. Да не си посмяла да предприемеш каквото и да било повече срещу мен, ясно ли е?

Разтреперана, Даниел се бореше със сълзите и с изкушението да се нахвърли отгоре му и да го издере. Очите й хвърляха зелени пламъци. Разрошените тъмни коси й придаваха изненадващо чувствен вид. Маклаклън трябваше да си напомни, че винаги е предпочитал жени, а не момиченца. Джоана вече беше почти на двайсет и една.

— Копеле! Нищо не съм направила!

— Само дето едва не ме уби!

Даниел бе все така възмутена. Никога не бе виждал очите й да блестят с такава страст и отмъстителност.

— Лъжете се! Не съм виновна! След като сте такъв глупак, жалко, че не загинахте! О, сър! Ще се разкайвате дълбоко за този ден. И това не са празни заплахи. Ще кажа на краля как сте се осмелили да ме обидите…

— Може да му кажете каквото си искате, миледи. Дори, че са ми поникнали дяволски рога и опашка. Той обаче лично ми позволи да постъпвам както намеря за добре с вас, миледи. Дори предложи да поема пълна отговорност за поведението ви.

Думите му я стъписаха. Очите й се разшириха, а лицето й пребледня.

— Лъжете! Знам, че лъжете. Аз съм кралска повереница. Не виждам с какво право…

— А, такава била работата! Казахте, че не съм заслужавал и Джоана. Защото била мила и нежна. Е, както изглежда, графиньо, кралят е съгласен с вас.

— Чудесно! Значи Джоана ще се омъжи за някой добър и мил рицар.

— Ако стане така, както иска кралят. А аз ще имам едно опърничаво, необуздано, диво същество…

— Каквото заслужавате!

— Точно така. И уви, вие, госпожице, също ще получите каквото заслужавате. Ревящ лъв, грабещ и дерящ!

— За какво говорите! Не разбирам…

— О, опитвам се да ви разясня! Слушайте внимателно! Кралят предложи да се оженя за вас, миледи.

— Не! — промълви задавено тя.

— Да! — Ейдриън се усмихна криво. — Кралят смята, че най-добре би било церемонията да се извърши веднага. Аз обаче по принцип съм против брак с момиче на вашата възраст и Едуард го знае. Но според него нищо не пречи да се сгодим още сега, което ще ме натовари законно с управлението на вашите имения… както и на безценната ви особа! Ще ви бъда господар, миледи!

— Вие! — едва не се задави.

— Точно така, аз! Грабещият, дерящият, ревящият, заядлив и ужасен лъв!

Изпита пълно задоволство. Очевидно думите му я сразиха в много по-голяма степен от пердаха. Не устоя на изкушението да продължи в същия дух, затова додаде замислено:

— Привлекателно предложение. Изключително привлекателно. Както ми обясниха, Гаристън е богато графство. Но… засега отхвърлих този изключително щедър дар, защото ще се оженя за лейди Джоана.

Намръщи се, тъй като чу някакво тупване зад гърба си. Обърна се.

Какво обаче видя. Хладнокръвната графиня лежеше сред коприна и абаносови коси на меката трева. Само намекът за евентуален брак помежду им бе успял да постигне това, за което бяха безсилни всякакви заплахи.

Да я накара да замълчи.

Даниел беше в несвяст.

Глава 7

Докато я съзерцаваше, не можа да не си признае, че тя се превръщаше в истинска — и при това опасна — красавица. Обзе го чувство за вина, тъй като бе още съвсем млада, а изобщо не се страхуваше. Въздъхна тихичко и си каза, че е хубаво да бъде по-търпелив.

Но дали трябваше? Тя си го бе заслужила. А изглежда дори мисълта да се омъжи за него й се струваше толкова ужасна, че я накара да изгуби съзнание. Младият мъж сви рамене, усмихна се едва забележимо, наведе се и я вдигна на ръце. Прокара леко пръсти по бузата й.

— Даниел?

След миг тя се размърда. Отвори широко очи. Гледаше невинно и уязвимо. Замаяно. Когато погледите им се срещнаха, чак се ококори.

— Никога няма да се омъжа за вас!

Маклаклън се усмихна. Очевидно вече се бе възстановила и подновяваше борбата.

— И аз никога няма да се оженя за вас.

— Но нали казахте…

— Предадох предложението на краля. Обаче не съм казвал, че съм се съгласил.

— Тогава…

— Аз обичам Джоана! И възнамерявам да се оженя за нея.

— О! — прошепна Даниел, без да отделя очите си от него. После преглътна с усилие. — Аз съм добре. Ще ме пуснете ли… ако обичате.

Той така и направи, но продължи да я поддържа с една ръка, докато се увери, че тя действително може да стои сама.

Даниел тутакси се отдръпна. Вирна брадичка, вдигна глава и изрече съвсем тихо и с достойнство:

— Не съм докосвала седлото ви.

След това се извъртя на пети и забърза към останалите.

Ейдриън я последва. Дейлин светкавично слезе от коня си, за да предложи помощта си на момичето.

Тя обаче не се нуждаеше от помощ. Яздеше голямата дореста кобила откакто се помнеше и никога не се бе нуждала от помощ да скочи върху гърба й. Въпреки това се усмихна на оръженосеца и прие подкрепата му. А после сведе поглед и благодари с нежен глас.

Дейлин се изчерви толкова силно, че луничките му изчезнаха.

От каруцата с припаси донесоха друго седло. Маклаклън затегна собственоръчно каишката му и даде знак с ръка, че пътуването продължава.

Колко странно! Тя бе признала доброволно толкова много неща. И изведнъж днес…

Днес се бе отнесъл с нея като с дете и въпреки това бе отрекла да има нещо общо с инцидента. Е, така или иначе отдавна му се искаше да постъпи точно по този начин. Така че нямаше намерение да се чувства виновен.

Даниел вече гледаше да стои по-далеч. След известно време го настигна Дейлин и започна да язди непосредствено след него, но Ейдриън предпочиташе да бъде сам и го изпрати напред, за да провери дали пътят е чист.

Скоро оръженосецът извика:

— Милорд! — Бе пребледнял и червените му коси бяха разрошени от вятъра. — Милорд, трябва да се връщаме! Насам са тръгнали монаси, натоварили цяла каруца с умрели от чума!

Маклаклън се надигна на седлото и погледна назад към хората си. Каква ирония. Рицарите и благородниците рядко отстъпваха път някому, но чумата можеше да ги накара да се разбягат като отчаяни гризачи.

— Изтеглете каруците далеч от пътя и влезте дълбоко в гората! — нареди той.

След това обърна Матю и тръгна назад покрай виещата се като змия колона, за да се увери, че всички са го чули и ще се подчинят. Точно бяха освободили стария римски път, когато зърна първите монаси. Те се появиха иззад завоя и размахваха гърненца, от които се носеше дим от тамян, както за да предупреждава хората отдалеч, така и за да неутрализира донякъде ужасната воня на смъртта.

— Мили Боже! — прошепна младият мъж и се прекръсти.

Мъртвите тела бяха натрупани едно върху друго — някои полуголи, други напълно облечени, сякаш бяха поразени по време на работа. Дребни благородници бяха преплели крайници със селяни, работници и фермери. Маклаклън гледаше, обзет от безкрайно състрадание. И тогава се сети, че е отговорен за една своенравна млада дама. Затова побърза да обърне коня си и да я последва сред дърветата.

Не се наложи да търси дълго. Даниел се намираше съвсем наблизо. Бе слязла от кобилата и се взираше в същата посока, в която бе гледал само допреди миг и той самият. Очите й изглеждаха по-смайващо зелени от обикновено, тъй като лицето й беше пребледняло като платно и създаваше още по-ярък контраст с абаносовите й коси.

Младият мъж скочи пъргаво от Мат, хвана я за раменете и я привлече към себе си.

Изненадващо тя не се възпротиви. Но не се и обърна, за да се скрие от ужасната гледка. Усети, че трепери.

— Не гледайте!

В този момент му се стори невероятно уязвима.

Очевидно бе забравила за миг, че двамата са непримирими врагове. Усети колко я боли и му се прииска да я предпази.

— Не гледайте!

Даниел поклати глава.

— Това не е първата ми среща с чумата. — Продължаваше да трепери. Без да се съпротивлява срещу опората на ръцете му, тя му напомни: — Видях как умира майка ми…

Тогава се изплъзна от обятията му, отпусна се на колене, прекръсти се и се моли, докато монасите отминаха с тежкия си мъртвешки товар.

Настана тишина. Слънцето грееше, прохладният ветрец се шмугваше игриво между листата на дърветата. Местността отново се огласи от песента на птиците.

И тогава като че ли всички заговориха наведнъж.

— Не би трябвало да дишаме! — извика един от въоръжената охрана от Гаристън.

— Как да не дишаме, човече! Ти да не си се побъркал, а? — отвърна друг.

— Да тръгваме бързо, милорд! — обърна се Дейлин към Ейдриън.

— Да, милорд — съгласи се доктор Кутен. — Черната смърт не може да бъде спряна нито от рицарски доспехи, нито от благородническа коприна, атакува където й скимне. Единствената защита, за която знам, е да стоиш по-далеч от нея. Може да прозвучи жестоко, но нека побързаме, а щом пристигнем в Гаристън, ще се погрижим да не пускат други вътре!

— В такъв случай да вървим! — извика Маклаклън. — И да пристигаме по-скоро в Гаристън.

Мъжете наскачаха по конете си. Ейдриън се обърна към своята повереница, но тя вече бе яхнала кобилата си.

Яздиха в мълчание. Времето измина неусетно.

След като излязоха от поредната гориста местност, се озоваха в обширна долина. Тогава пред тях изникна Гаристън, кацнал на един хълм. Приличаше на приказния Камелот на светлината на залязващото слънце. Богати земи, осеяни с къщи, обори и плевници, ограждаха заобиколената от ров крепост, която като че ли блестеше на фона на яркозелените и златни цветове на полята. Самата река беше включена в плановете на замъка, благодарение на което водата в рововете не беше застояла, а течаща. Кралят бе изпратил вестител още преди няколко дена, затова вече ги очакваха, а големият подвижен мост бе спуснат.

Ейдриън се улови, че оглежда преценяващо мястото. Кралят го бе уверил, че това е завидно наследство и сега младият мъж имаше възможността да се убеди лично в правотата на думите му. По полегатите хълмове в далечината пасяха стада овце, пред смаяния му поглед се разстилаха стотици акри плодородни земи. Крепостта изглеждаше в прекрасно състояние. Нямаше търпение да влезе вътре. Несъмнено Гаристън осигуряваше на Едуард множество тежковъоръжени конници и богати доходи. Феодалната система беше проста. Крепостните селяни обработваха земите на своя господар. Част от продукцията отиваше за него, част — за краля. В замяна господарят защитаваше своите крепостни, а кралят управляваше страната и очакваше от своите рицари-земевладелци и благородници да му служат. Екипировката беше скъпа, конете — също, добрите доспехи можеха да разорят човек. Така че владение като Гаристън наистина беше богато възнаграждение.

Графинята се оказваше добра партия.

Едва сега си даде сметка, че тя яздеше до него и също като него се взираше, силно заинтригувана, в това, което ги заобикаляше.

— Английският ви баща ви е оставил наистина впечатляващо наследство!

Даниел се обърна към него, вдигнала високо брадичка.

— Представям си колко ви изкушава. Вечно ще съм благодарна, че сте толкова влюбен в лейди Джоана!

С тези думи пришпори кобилата си и препусна напред.

Ейдриън изруга наум и я последва. Конят й беше действително бърз. Тя се понесе из полята, мина през няколко стада овце и стигна моста, където забави съвсем леко. Вече в обширния двор на крепостта Ейдриън скочи от жребеца си и се приближи до нея, за да я свали от седлото, независимо дали искаше помощта му.

През източната порта в този миг към тях се спусна висок слаб мъж с набраздено от бръчки лице и гъста сребриста коса.

— Милорд, миледи, добре дошли!

Това бе сър Такъри Милтън, дългогодишен иконом на Гаристън. Маклаклън го познаваше. Той беше лоялен, интелигентен и проницателен, съвършеният управител за едно такова богато владение.

Видя, че Даниел се усмихва на стария иконом и го поздравява с радост — очевидно го бе харесала инстинктивно. Докато я наблюдаваше, се почувства неловко, тъй като установи колко опасна е усмивката й. Един ден тази усмивка щеше да кара мъжете да правят неща… които иначе не биха правили.

— Добре дошли, добре дошли! — повтаряше сър Такъри. — Дълго пътуване, нали, миледи?

— Не чак толкова! — отвърна бодро тя. — На краля му беше нужно много повече време, докато реши да ме изпрати тук!

— В такъв случай елате, огледайте и разучете това прекрасно място. Милорд Маклаклън, ако вашият оръженосец се погрижи за мъжете, младият Джейкъб ще може да обърне внимание на дамите. А аз ще ви разведа из замъка.

Ейдриън кимна, нареди на Дейлин да се погрижи за настаняването на хората, след което последва сър Такъри и Даниел. Голямата зала, която заемаше целия приземен етаж на източната кула, беше наистина достолепно място, По стените висяха тежки гоблени, мечове, пики, алебарди, боздугани и ножове. Край входа бяха поставени две бойни ризници, а в другия край, от двете страни на голямото каменно огнище, две ризници за турнир. Пред огъня се издигаше тежка, богато украсена с дърворезба маса, заобиколена със столове от златен дъб. Пред нея бе застлан скъп килим от кожи. На масата имаше поднос с вино. Сър Такъри наля чаша на младия мъж, който стоеше усмихнат и очевидно доволен от обстановката.

— Прекрасна зала!

— Така е — съгласи се старецът. — Елате да видите и господарските покои.

Тръгнаха по широкото стълбище. Икономът театрално отвори някаква врата.

Огнището тук също беше огромно и зидано от камък. Огънят придаваше необикновен уют и топлина на помещението, тъй като в замъците от този тип обикновено беше студено и ветровито. Срещу огнището се издигаше гигантско легло с балдахин, пред което бе застлан дебел кожен килим, заобиколен от тапицирани столове. Отсреща имаше маса и още столове. Тя беше поставена до тесните прозорци, където бе най-светло. Специална врата водеше към малко помещение с мраморен умивалник, върху който стоеше голяма кана с вода.

— Чудесно е, милорд Маклаклън! — възкликна сър Такъри.

— И богато!

— Елате горе, милорд. Там има спалня за гости и се говори, че от време на време Уилям Завоевателя подслонявал в нея семейството си. Сигурен съм, че тя ще ви се стори много удобна.

Икономът тръгна и Ейдриън го последва, но се спря, за да огледа майсторски изработената полица на огнището.

— Извинете, сър, но това е моята стая — заяви Даниел. — Сър Такъри чака, за да ви отведе до вашата.

Младият мъж повдигна вежди и се обърна, за да я погледне. Може би беше забравила как се бе отнесъл към нея, когато покрай тях минаха жертвите на чумата. Очите й бяха истински зелени пламъци — явно нямаше търпение да се отърве от него. Явно беше очарована от богатствата наоколо и щастлива, че всичко това е нейно… а не негово.

Устоя на изкушението да протегне ръка и да я придърпа отново върху коляното си. Вместо това се поклони дълбоко.

— Графиньо, с огромно удоволствие ви оставям в собствената ви компания.

С тези думи последва стареца. Изненада се, когато тя се обади отново.

— Не съм докосвала седлото ви, Маклаклън!

Ейдриън се обърна и повдигна вежди.

— Не съм го направила! — В гласа й усети едновременно раздразнение и обида. Очите й блестяха. Стори му се царствена и женствена. Беше красива и също като Леноре — прелъстителна. — Казвам ви, че не съм виновна! Вие ми дължите извинение.

Маклаклън не отговори веднага, впечатлен от пламенния й тон.

Нямаше обаче да й позволи да го омае с приказки, затова кръстоса ръце на гърдите си, без да отделя поглед от лицето й.

— Аз самият все още не съм получил извинение за онова, което сторихте с виното и с ботушите ми!

— Но аз не съм ви докосвала!

— Сър Такъри ме очаква.

Спалнята за гости бе почти толкова удобна, колкото и господарската. Тази нощ Маклаклън спа дълго и дълбоко. На сутринта научи повече за разположението на замъка.

Дамите и учителите на Даниел бяха настанени в южната кула, а северната бе оставена за рицарите и тежковъоръжените конници.

Младият мъж прекара часове в голямата зала заедно с иконома пред счетоводните книги на Гаристън и откри, че това наистина е всичко друго, но не и Камелот. Сър Такъри обучаваше лично войниците, реколтата никога не беше поразявана от болести, а местността бе населена от множество занаятчии и чифликчии. Имаше двама ковачи, трима бъчвари, трима зидари, поне десетина добри дърводелци, шивачи, мелничари и какви ли не още. Овцете бяха сред най-хубавите в цяла Англия и доходите от продажбата на вълна бяха внушителни.

Маклаклън направи комплимент на стареца за успешното управление на имението и го увери, че кралят е много доволен от усилията му.

— Радвам се, че дъщерята на добрия Робърт най-после дойде. Той наистина беше прекрасен човек и ми е много приятно да видя как неговата плът и кръв наследява всичко тук!

Младият мъж се съгласи, че Робърт наистина е бил прекрасен човек.

Сър Такъри предложи на следващия ден да отидат на лов, тъй като в горите имало много дивеч.

— Колкото щеш елени и глигани. Ами какви птици само! Разполагаме с прекрасни ловни ястреби и соколи. Ще прекараме чудесно деня, владетелю Маклаклън.

Ейдриън се запита защо толкова хора започваха да говорят с шотландски акцент в негово присъствие, след като той бе напуснал земите на своите прадеди много отдавна. Но нямаше нищо против. Времето не бе в състояние да заличи корените на човек и макар да бе рицар на Едуард, никога нямаше да забрави, че бе проговорил на келтски и бе син на Карлин Маклаклън.

— Денят, прекаран в лов, наистина би ми доставил удоволствие — съгласи се той, а след това се извини пред своя домакин и излезе да разгледа крепостта.

В обширния двор мъже и жени бяха струпали стоката си. Босоного момиче гонеше стадо гъски, бъчвар стоеше в покритата си със слама работилница и майстореше каца. Докато вървеше покрай редицата на занаятчиите, младият мъж видя как един златар вае диадема. Спря и се загледа в деликатното му занимание.

— Красиво украшение, милорд — рече брадатият занаятчия. — Достойно за дама, която мъж като вас би могъл да нарече своя.

— Наистина е красиво. Кога ще го завършиш?

— Кога бихте желали да го завърша?

Маклаклън се засмя.

— Колкото се може по-скоро. Възнамерявам веднага след като се убедя, че графинята се е настанила добре, да побързам да се върна при дамата на моето сърце. Нямам търпение да я доведа тук с мен, докато жестоката чума реши да ни остави на мира.

— Диадемата ще бъде готова още тази вечер — обеща златарят.

Маклаклън плати, без да се пазари за цената. В Лондон или Уинчестър щеше да струва доста повече. Смяташе, че диадемата ще се хареса много на Джоана и внезапно го обзе почти болезненото желание да я види. Тя би оценила Гаристън с неговите високи здрави стени, красив интериор и топлина.

Беше довел графинята жива и здрава тук, както му бе наредено. Тъй като на връщане щеше да пътува сам, възнамеряваше да мине по най-кратките пътища и да пристигне в Уинчестър, преди Джоана да е тръгнала. Мислеше да я убеди да дойде с него и да изчака тук отминаването на чумата. Баща й щеше да им прости, тъй като времето е от огромно значение, когато въпросът е на живот и смърт. Безпокойството му нарастваше все повече, откакто бяха срещнали монасите с мъртъвците, и нямаше търпение да се погрижи да заведе Джоана по-далеч от заразата в Уинчестър. Може би тя вече бе тръгнала за бащиното си имение? По предварителния план трябваше да потегли няколко дни след него, защото задачата й бе първо да изпрати всички кралски наследници и да се погрижи за опаковането на багажа на Филипа.

Възнамеряваше да участва в утрешния лов на иконома и да се увери, че Даниел е в добри ръце, както и че замъкът е хубаво запасен, а на следващия ден призори да потегли.

След като взе това решение, младият мъж усети, че настроението му се подобри. Продължи да се разхожда из двора и откри с изненада, че Даниел вече си е създала свое придворно обкръжение от млади оръженосци и тежковъоръжени войници. В момента се смееше доволно, докато балансираше копието, възседнала кобилата си.

— Изключителна сте, миледи, но това нещо е толкова тежко, че ще ви свали на земята само след минути! — извика предупредително някой. — Откажете се, Дани!

Това бе Дейлин, собственият му оръженосец, който се спусна напред, за да поеме копието, преди да й е натежало прекалено. Девойката се усмихна отново, а после заговори нещо на наобиколилите я младежи, които нададоха викове в нейна чест. В следващия миг вдигна внезапно поглед, сякаш усетила присъствието на Ейдриън, и незабавно вирна предизвикателно брадичка. Плъзна се от коня, подаде юздите на Дейлин и напусна припряно групата. Тръгна към източната кула, без да обърне внимание на Маклаклън, сякаш изобщо не го беше видяла.

Боже мили, това момиче успяваше да му лази по нервите както никой друг!

Тръгна след нея, като си подсвиркваше.

Щом влезе в залата, Даниел спря и се завъртя рязко на пети.

— Какво има, милорд? Да не би да се опасявате, че опитвам неуспешно да си спечеля верността на военните в Гаристън?

— Напротив, справяте се отлично. Съвършената лейди!

Думите му като че ли не я изненадаха, само я накараха да застане нащрек.

— А, значи мога да бъда съвършената лейди. Това вашият начин да се извините ли е?

Той поклати глава.

— Не, миледи. Вие си го заслужихте. Винаги ще получавате точно каквото заслужавате.

— Нима? Е, може би ще бъдете така добър да ми кажете, милорд, кога напускате Гаристън?

— Тръгвам вдругиден призори. — На лицето й се появи силна изненада, примесена с удоволствие, затова Ейдриън побърза да добави: — Реших, че не мога да оставя това на други — връщам се за Джоана. Ще я доведа, за да живее тук, докато кралят ме освободи от задължението да наглеждам френската му повереница. Миледи, само не казвайте, че ще трябва да спорим и по този въпрос!

— Аз обожавам Джоана — отвърна сериозно Даниел. — Тя винаги ще бъде добре дошла.

С тези думи се обърна и заизкачва стълбите към своите покои.

Държаха се учтиво един към друг по време на вечерята в компанията на сър Такъри, лейди Жанет и Монтейн. Даниел беше очарователна, когато увери стария иконом с какво нетърпение очаква да се запознае с ловните птици на замъка и да се включи в лова.

Но тъй като беше уморена, се оттегли рано. Изумрудените й очи дадоха на Ейдриън да разбере, че онова, което я изтощаваше най-много, бе всъщност неговата компания.

На път към своята спалня, младият мъж срещна Монтейн, която излизаше от стаята на графинята. Момичето беше хубаво, с черни коси и също толкова тъмни очи, дребно, стройно и някак си притеснено.

— Милорд!

— Монтейн?

Тя продължи да препречва пътя му.

— Аз…

— Да?

— Моля ви! Не се ядосвайте толкова на графинята. Тя е млада и деликатна. Изгуби много със смъртта на своята майка. Израсна във Франция и стана свидетелка на разрухата, причинена от англичаните. Умолявам ви, тя няма предвид…

— Тя мисли сериозно всяка дума, която ми казва, и е почти толкова деликатна, колкото глиганите, които ще хванем утре. Знае обаче чудесно какво може да очаква от мен всеки път, когато ми се възпротиви. А сега, ако обичате, наистина съм много уморен.

Понечи да мине.

— Милорд!

Спря. Гърдите й се повдигаха. Бе стиснала нервно длани пред себе си. Облиза устни. Ейдриън дори се запита дали не опитваше да му предложи вниманието си в замяна на неговото снизхождение към простъпките на младата й господарка.

— Да?

— Иска ми се… да не се ядосвате толкова. Ако има някакъв начин да успокоя духа ви…

— Налага се да се научим да се разбираме с графинята, Монтейн, и ще се справим сами. Лека нощ.

Усещаше погледа й в гърба си. Беше сигурен, че бе искала да му каже повече от това, което успя да изрече.

Когато на другата сутрин Ейдриън слезе долу, Даниел вече бе на коня си. Нейните дами, сър Такъри, Дейлин и един от младите пазачи на замъка също бяха готови. Марк бе оседлан и го очакваше заедно с предназначения за него млад сокол. Забеляза, че графинята носеше ръкавици и поглаждаше коремчето на кацналата на ръката й птица, като тихичко й говореше нещо. Тя поздрави учтиво и щом групата потегли към гората, тръгна успоредно с жребеца на Дейлин.

Денят беше хубав. Не след дълго се озоваха пред някакво езеро. Внезапно излетя фазан и Даниел пусна ловната си птица. Всички проследиха с поглед прекрасното създание, което се извиси и свали целта.

След това запрепускаха в откритото поле. Маклаклън разбра, че Даниел всъщност се наслаждава много повече на бързата езда, отколкото на лова. Когато изчезна в горичката, внезапно проехтя вик и Ейдриън бе обзет от паника. Препусна в посоката, в която се бе изгубила Даниел, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

Девойката бе просната на земята. Красивата й кобила лежеше до нея. Младият мъж скочи от коня си, коленичи и протегна ръце с опасението, че се е натрошила цялата. В същия момент тя се надигна и дори не забеляза, че я е докоснал. Бе вперила поглед в Звезда.

— Тя ли те хвърли?

Даниел заклати буйно глава.

— Ейдриън… Някой я изплаши! О, Боже, Ейдриън, виж!

Погледна натам, накъдето му сочеше. От дървото, непосредствено пред падналото животно, висеше труп. Беше подут и ужасен. Гарваните бяха изкълвали очите му. Както изглежда някакъв стар отшелник, в агонията, причинена от чумата, си бе завързал колана около врата, бе скочил от дървото и се бе обесил.

— Божичко! — прошепна младият мъж, прекръсти се и стана. — Той е мъртъв, Даниел!

— Виждам. — Лицето й бе пепеляво.

Позволи му да й помогне да се изправи.

— Боли ли те някъде?

Тя поклати глава. Ейдриън обхвана брадичката й в дланта си и я принуди да откъсне поглед от трупа.

— Сигурна ли си?

— Да.

В този момент се появи сър Такъри, видя мъртвия и се прекръсти.

— Ще свалим нещастника. Миледи… вие поне изглеждате добре. Но ще трябва да довършим кобилата.

— Какво? Не! О, не! — прошепна тя.

Отскубна се от ръцете на Маклаклън и коленичи край главата на Звезда. Ейдриън също коленичи до нея и откри, че някакъв остър клон бе разкъсал вътрешната страна на десния заден крак на животното.

Пристигна и Дейлин.

— Ах, миледи! Тя няма да може да ходи повече — рече той.

В очите й запариха сълзи. Запримига бързо, за да не им позволи да покапят, и погледна към Ейдриън. За първи път в тези изумрудени очи той съзря само молба.

— Моля те! Нима не си в състояние да направиш нищо?

— Даниел…

— Не, не може да я убиете! — извика тогава тя, посегна към него и впи пръсти в туниката му. — Моля те! Моля те! Не може да го направите! Помогни ми, Ейдриън, не им позволявай да я убият!

Без съмнение обичаше коня си, но младият мъж виждаше също така усилията й да не поглежда към мъртвеца. Вече бе научила горчивата истина за чумата и явно борбата за животното сега бе за нея средство да се съпротивлява срещу ужаса, който никой не можеше да контролира.

Маклаклън въздъхна дълбоко, погледна отново към кобилата, а после към нея. Всички се гледаха безмълвно.

— Ще стъкмя нещо като носилка. Наоколо има корени, от които би могла да направиш лечебни лапи за раните й, но ще трябва да ги сменяш няколко пъти дневно, ден след ден. Няма гаранция, че ще оцелее.

— Но можем да опитаме! — прошепна Даниел. Устните й затрепериха. — Моля те!

Той кимна и вдигна очи към наобиколилите ги мъже. В погледите на всички прочете безмълвно обвинение. Явно го смятаха за побъркан.

— Не ме зяпай, Дейлин! Чака ни работа. Ще направим сламена носилка.

— За един кон милорд?

— За един кон!

— Даниел, не искам да се приближаваш до онзи нещастник на дървото. Дръпни се оттам, докато свалят тялото — настоя Маклаклън.

— Вече съм била болна от чума и оцелях — промълви графинята.

Но тогава срещна погледа му и очевидно реши, че е най-добре да му се подчини, затова направи каквото й бе казал. Мартин Несмит от Гаристън обясни на Ейдриън, че е боледувал от чума като дете и ще свали тялото.

След като приключиха с този въпрос, Маклаклън насочи вниманието си към животното.

Неговото преместване, за което бяха повикани още войници, отне целия следобед. Всички бяха мокри от пот, но в крайна сметка кобилата бе върната в конюшнята. Даниел бе слушала внимателно всяка негова дума, докато й обясняваше как да приготви лапа за раната и изпълни стриктно инструкциите му.

— Ще трябва да го правите три-четири пъти на ден, миледи! — предупреди я той. — Достатъчно е да забравите веднъж и раната може да загнои, разбрахте ли?

Тя кимна, бледа и с широко отворени очи.

Неусетно се стъмни, а Маклаклън бе все още целият в кал и слама и смъртно уморен. Но все още възнамеряваше да тръгне рано на следващата сутрин. Остави графинята в конюшнята, помоли иконома да се погрижи да му донесат вана и гореща вода и докато чакаше прислугата да изпълни желанието му, изпи чаша хубав английски ейл.

— Това е невероятно, владетелю Маклаклън — поклати глава сър Такъри. — Бедното момиче се е нагледало на смърт, но, страхувам се, че ще види още, както впрочем и всички ние. Моля се поне кобилата му да оживее!

Ейдриън вдигна ръка.

— Конят има късмет. А аз самият пък никога досега не съм виждал Даниел да… да иска толкова силно нещо.

— Очевидно обича това създание! То й е подарено от френския крал.

На младия мъж му се стори, че ейлът загорчава. Изправи се, остави чашата и си напомни строго, че на сутринта тръгва за Джоана и няма да носи още дълго отговорност за Даниел.

— Връщам се в Уинчестър по личен въпрос, сър Такъри. Потеглям призори. Ще се върна възможно най-скоро.

— Ще пазя дамата във ваше отсъствие, милорд.

— О, благодаря ви! Сър Такъри, бихте ли били така добър да приготвите една от стаите за гости за лейди Джоана? Ще дойда с нея.

— Лейди Джоана ли? — попита, очевидно изненадан, икономът.

— Нещо не е ли наред?

— Просто аз…

— Какво?

Старецът се изкашля.

— Ами, кралят ми изпрати послание преди вашето пристигането с графинята, милорд. То беше предназначено единствено за моите очи, разбира се. Там пишеше, че…

— Какво?

Сега вече сър Такъри изглеждаше наистина смутен.

— Че с графинята ще се сгодите, преди да си тръгнете оттук.

Ейдриън помълча за момент.

— Понякога дори кралете грешат!

— Аз трябваше да ви покажа чудесата на имението, милорд. Ако се проваля…

— Вие в нищо не сте се провалили! — долетя силен глас откъм вратата. И двамата се обърнаха стреснати. Даниел стоеше на прага, висока и с изправен гръб. После влезе, като местеше поглед ту към единия, ту към другия. — Сър Такъри, не трябва да оказвате натиск върху земевладелеца Маклаклън, тъй като той има свои планове за живота си.

— Но заповедта на краля… — заекна икономът.

— Старая се да се подчинявам на краля във всичко — отвърна спокойно младият мъж, — но, както побърза да ви обясни графинята, вече имам други планове. Пожелавам лека нощ и на двама ви.

Поклони се дълбоко и забърза нагоре по стълбите. Когато по-късно се потопи във ваната, затвори очи и се отдаде на приятното усещане.

След миг ги отвори рязко. Не беше сам. Обзе го напрежение. Погледна към вратата. Даниел го беше последвала.

— Какво има? — изпъшка младият мъж, посегна към хавлията и се покри с нея.

Затвори отново очи и потърка чело. Внезапно бе получил силно главоболие. Само това му липсваше — да се озове в една и съща вана с Даниел. Но най-вече го притесни бурната реакция на тялото му, предизвикана от нейното присъствие.

— Дойдох да ти благодаря — промълви тя.

Очите му се отвориха от изненада. Облегна се отново назад, грижливо прикрит, и впери поглед в лицето на своята посетителка.

— За?

— За коня.

Маклаклън махна с ръка.

— Нагледахме се на грозни картини. Ще се радвам, ако кобилата оцелее. Не мога обаче да го гарантирам.

— Но все пак й се дава шанс.

— Да.

Даниел облиза устни.

— Благодарна съм и съм ти задължена.

— Щом смяташ така, постарай се поне от време на време да ме слушаш. — Тази вечер обаче думите му не бяха хапливи. Неговата графиня притежаваше свое, макар и особено, чувство за чест. Това му харесваше и той усети как гневът му отстъпва. — Грижи се добре за нея!

— Все още ли смяташ да тръгнеш утре сутринта?

— Да.

Даниел се усмихна. Същата красива усмивка, която досега бе виждал да отправя само към други.

— Господ да ти помага тогава да стигнеш по-бързо, Ейдриън. Ще очаквам с нетърпение да видя твоята дама на сърцето.

Той кимна.

— Тя също е много привързана към теб.

Графинята пристъпи смутено от крак на крак.

— Лека нощ и приятно пътуване, Ейдриън. Благодаря ти!

Обърна се и излезе. Миг по-късно той също се усмихна. Очевидно в крайна сметка малката прелъстителка започваше да му допада.

Може би все пак положението не бе чак толкова безнадеждно и имаше шанс да се помирят.

По-късно същата нощ започна да се мята под влиянието на ужасен кошмар. Знаеше, че сънува, но не можеше да се събуди. Участваше в ожесточена битка. Ечаха тромпети, стомана срещаше стомана, цвилеха коне, кънтяха тревожни гласове. И тя беше там. В разгара на битката. Ходеше боса по бойното поле, с пусната по гърба абаносова коса. Като че ли действието се развиваше във Франция. А тя вървеше решително насред кървавите локви.

Събуди се рязко, мокър от пот и ядосан на себе си, задето се бе отдал до такава степен на кошмара. Стана, прекоси стаята, преполови бутилката с вино на масата и легна отново. Но не можа да заспи. Лежа буден до първи петли.

Чудеше се какво го бе смутило така, че да сънува подобни неща. Тогава си даде сметка, че всъщност е разтревожен. Конят, за чието спасяване се бе борил като лъв, Звезда, която Даниел обичаше толкова, беше подарена от французин, и то не от кой да е французин, а от самия френски крал.

Глава 8

Не можеше да не признае, че животът в Гаристън й харесва. Сър Такъри бе прекрасен старец, сбръчкан и мил, и се стараеше да й достави удоволствие във всичко. Крепостта очевидно бе по вкуса и на Монтейн, и на лейди Жанет, и на доктор Кутен, според когото за малко места извън Франция можеше да се каже, че не са варварски. И макар главната му грижа да бе неговата графиня, той се стараеше да помага на всички болни и ранени в имението.

Два дена след заминаването на Ейдриън Даниел влезе в конюшнята и завари там Монтейн, която клатеше глава, смаяна от бързото възстановяване на кобилата.

— Милорд Маклаклън е наистина изумителен! Би трябвало да се помириш с него.

Даниел сви рамене. Просто беше спасил коня й и тя му бе благодарна.

— Той е рицар с голямо влияние и няма да е добре, ако му се противиш. Много е силен, защото е любимец на краля.

— Монтейн — започна недоволно графинята, като погали носа на Звезда, — точно ти винаги си ми напомняла, че англичаните — какъвто е Ейдриън — са ни врагове.

Вярната компаньонка кимна.

— Да, но…

— Нямаш представа и за половината неща, които Маклаклън е направил! — Спомни си тревогата и унижението, които бе изпитала върху коляното му. — Благодарна съм му за Звезда, но се страхувам, че си остава наш враг. — Прободе я чувство за вина. Като се изключеше гневът му към нея, той във всяко отношение беше почтен и интересен. Но не трябваше да му прощава, защото не можеше да си позволи да забрави смъртта на майка си. Леноре бе всичко за нея, а именно тя я бе накарала да се закълне да не забравя Филип. — Вечно ще споря с него!

— Чуй ме, Даниел, моля те! Някога се вслушваше в думите ми.

— Монтейн…

— Целият двор говори за предстоящата ви венчавка.

— Няма да има венчавка!

— Даниел, това не е най-лошото нещо на света. Той е млад, пълен с живот и много красив.

Графинята се усмихна, постави длани на хълбоците си и се вгледа в своята компаньонка.

— Няма да има венчавка. Той самият ме увери.

— Тогава значи и двамата сте глупаци! — възкликна уморено Монтейн.

— Един ден ще се върна в Авил и тогава, ако реша, ще се омъжа за някой френски благородник.

— Даниел, твоят настойник е английският крал! А кралете винаги получават това, което искат. Трябва да бъдеш по-предпазлива и да се държиш по-учтиво със земевладелеца Маклаклън.

— Да бъда по-предпазлива ли? — Внезапно я обхвана гняв. — Той обвини мен за собствената си безотговорност, довела до онзи епизод с проклетото седло!

— Даниел, не е виновен той, че за малко не бе убит заради разхлабената каишка.

— Повтарям — извика ядосано Даниел, — не съм направила нищо…

— Но аз направих — прекъсна я Монтейн и бузите й пламнаха. — Аз разхлабих каишката. Изгарях от желание да нараня някой английски рицар!

Графинята се втренчи в нея, като ударена от гръм. Прехапа устна. Очевидно Ейдриън не бе далеч от истината. Беше разбрал, че някой е пипал седлото му и, разбира се, бе заподозрял нея.

— Монтейн…

— Много съжалявам. Трябва да му го кажеш, разбира се. — Преглътна с усилие. — О, Дани, толкова съжалявам. Знаеш колко те обичам. Не искам да обвинява теб. Аз…

— Монтейн! Желанието ти да навредиш на който и да е англичанин е напълно основателно! Англичаните съсипаха семейството ти, така че всеки би разбрал твоите чувства заяви Даниел и додаде колебливо: — Това, което не разбирам, е… коя е причината за промяната в тях? Какво породи тази изповед?

— Той не е англичанинът, на когото трябва да отмъщаваме — заяви сериозно Монтейн. — Наблюдавах го внимателно още от самото начало на пътуването. Той има влияние над краля, което е заслужил сам, благодарение на своите сила и мъдрост. Той е истински рицар по дух…

— Ха! — Графинята не вдигна поглед от превръзката, която сменяше.

„Рицар по дух! Как не!“ Да я напляска така на коляното си! Разбира се никой не го знаеше. Бе прекалено унизително да го разказва. Въпреки това реши да обясни на Монтейн, че земевладелецът Маклаклън е способен на изключителна грубост. В този момент обаче я стресна мъжки глас.

— Миледи!

Двете млади жени вдигнаха глави. Беше Дейлин.

— Пристигна лейди Джоана, съпроводена от малка група!

Даниел потупа чистата превръзка и погледна към оръженосеца, смръщила озадачено чело.

— Но Ейдриън току-що тръгна за нея…

— Джоана е дошла по стария римски път, също като нас. Ейдриън замина сам и затова сигурно е минал напряко през гората. Затова не са се засекли. Но лейди Джоана така или иначе е тук и сър Такъри я покани в голямата зала. Тя очаква с нетърпение да ви види.

Даниел се втурна натам. Джоана, която седеше край огъня с иконома, стана, усмихна се и тръгна към домакинята. Тя от своя страна се спусна към нея, прегърна я, а след това отстъпи крачка назад. Новодошлата й се стори много топла.

— Добре ли сте, миледи? — попита разтревожена тя.

Джоана сви рамене.

— Боли ме гърлото. И, струва ми се, съм уморена. Кралицата има толкова много деца! Не беше лесно да й помогна за багажа. Но сега вече съм тук. Кажи ми честно, Даниел, всичко наред ли е? Имаш ли нещо против моето идване?

— Щастлива съм, че сме заедно!

Сър Такъри се изкашля.

— Аз ви оставям да си бъбрите и отивам да си върша моите дела — заяви той, поклони се и излезе.

— Какъв мил и приятен старец — възкликна Джоана.

— Аз вече го обикнах. Да знаеш само колко се радвам да те видя!

— Е, наистина се постарах да не те оставям дълго сама с моя необуздан рицар!

— Той се държи като човешко същество само когато ти си наблизо! — отбеляза графинята и набърчи нос.

Гостенката й придоби сериозно изражение.

— Кралят настоява да ви бракосъчетае. Не бих искала да ти причиня болка, Даниел. Нали нямаш нищо против, че с Ейдриън сме така твърдо решени да се оженим?

— О, мили Боже! Не! Аз ще бъда първата, която ще ви поздрави! Твоят любим ми създава само неприятности!

— О, Дани, той съвсем не е чак толкова лош!

— Ти го обичаш, следователно си сляпа! — отвърна Даниел шеговито, тъй като мнението й за него вече не беше чак толкова лошо. Все пак той бе спасил коня й. — И, разбира се, той също те обича.

Приятелката й не отговори нищо.

— Джоана, той е допринесъл за падането на Авил, така че ми е трудно да имам добро мнение за него. И се радвам, че ще бъда по-далеч от този змей, макар че не ми се иска и ти да се свързваш с едно чудовище.

Джоана се засмя.

— Не е чак такъв змей! Ех, Дани, ако можеше само да разбереш как се чувствам като ме погледне или ме докосне… Извинявай, няма значение, нещо се разбъбрих. Иска ми се и той да беше тук! Копнея да го видя. Но така или иначе… Даниел! Изглеждаш щастлива! Очевидно Гаристън ти допада.

— Наистина. Почти толкова хубаво е, колкото в…

— Авил?

— Авил е моят дом.

— Това също е твой дом.

— Домът на баща ми. Чувала съм толкова хубави неща за него! Гаристън е топъл и приветлив, точно какъвто казват, че е бил баща ми. На теб също ще ти хареса тук, убедена съм.

— О, разбира се, че ще ми хареса. Съжалявам само, че с Ейдриън се разминахме и сега напразно се излага на опасност. Дани, всички бягат от градовете! Смъртта броди навсякъде.

— Знам! — Спомни си за монасите и каруцата с трупове, както и за нещастния отшелник в гората. — Но в Гаристън няма болни.

— Дани, може ли да ме заведеш в стаята ми? Последните дни бяха изтощителни. Чувствам се много изморена и ако ме извиниш, бих поспала до вечерята.

— Разбира се! — Повика Ейми. — Другата кула готова ли е?

— Да, миледи. Ще кажа на някоя от камериерките да придружи лейди Джоана…

— Не, Ейми. Аз лично ще я придружа.

Тръгнаха, но още не бяха излезли от залата, когато Джоана внезапно залитна и се подпря на Даниел.

— О, Дани! Очевидно съм по-изморена, отколкото си мислех! Едва се държа на крака!

Даниел я подхвана и извика за помощ. Симс, здравенякът, който обработваше животните за кухнята, се притече на зова й.

— Симс, моля те, отведи я в моите покои… Струва ми се, че така ще бъде най-добре!

След като настаниха Джоана в леглото, Даниел каза на момчето да донесе кърпа и хладка вода и да изпрати да повикат доктор Кутен. То тутакси излезе да изпълни задачите, а графинята седна до своята приятелка и докосна челото й.

Гореше!

Прислужникът се върна с водата и застана на прага. Бе ококорил тревожно тъмните си очи.

— Донеси водата, ако обичаш!

— Аз я докоснах! — простена той.

— Добре. А сега донеси водата!

Той обаче продължаваше да стои като закован, затова Даниел се спусна и грабна от ръцете му купата. После седна отново край приятелката си и обтри с влажната кърпа челото и ръцете й, обзета от мрачни предчувствия.

Разбираше ужаса на Симс.

Мислеха, че са в безопасност. Но сега явно чумата бе дошла и при тях.

Влезе доктор Кутен и се вгледа в пациентката.

— Черната смърт?

— Да, миледи. Съжалявам. Ще направя каквото мога, но както знаете, то не е кой знае колко… — Поколеба се, после се изкашля. — Не я донесе лейди Джоана. Вашият готвач от Авил умря преди минути.

— О, мили Боже! — Графинята се прекръсти.

— Хората в крепостта изпадат в паника, защото чумата атакува невероятно бързо и безмилостно! Даниел, всеки момент се разболява нов човек и аз трябва да се грижа за всичките. Умолявам те, помогни на лейди Джоана.

— Да, няма да се отделям от нея!

Състоянието на Джоана се влошаваше бързо. Докато се грижеше за нея, Даниел с ужас научаваше за събитията в замъка. Един от конярите се строполил на земята както ходел из двора; час по-късно вече бил мъртъв. Фермери и занаятчии рухваха един след друг.

На здрачаване броят на мъртвите се увеличи с още трима.

Доктор Кутен я предупреди, че следващите няколко дни ще бъдат най-тежки. Знаеше го от собствен опит, тъй като той, също като Даниел, бе преболедувал и бе станал свидетел на случилото се в Авил по време на тогавашната епидемия.

— Понякога смъртта настъпва мигновено. Понякога агонията продължава от два до пет дни. Да се молим на Господ нашите хора да имат достатъчно воля, вяра и сили, за да се справят с чумата.

На следващата сутрин се разболяха сър Такъри и Монтейн.

Прислугата като че ли полудя. Когато Даниел отиде да потърси помощ в кухнята, завари жените да танцуват с конярите. Загледа ги шокирана. Младият Суен я видя и спря, но само за миг.

— Смъртта идва, миледи. Вземете каквото можете от живота, тъй като тя не чака.

— Смъртта ще отмине! Виждала съм я да идва и преди и знам, че някои ще оцелеят! Сега имам нужда от помощ за тези, които вече са болни…

Моли, едно от момичетата в кухнята, с паднал корсаж и напълно разголени гърди, се изкиска:

— Някои ще умрат, някои ще живеят, миледи. — А след това изхлипа: — Циреите! Вече се образуват по мен! О, Боже! О, Боже!

— Доктор Кутен ще ги резне, ако престанеш да се държиш като побъркана! — възкликна младата графиня.

Помнеше какво бе казал докторът — хората трябва да имат вяра и сила, за да оцелеят. А тя беше господарката тук и някак си трябваше да съумее да ги вразуми.

Моли продължаваше да се смее и да плаче. Всеобщата истерия нарастваше. Беше още сутрин, а цялата кухня вонеше на разлят ейл. Някои се бяха напили до несвяст и се бяха катурнали тук и там. Други очевидно бяха готови да продължат лудия си, лишен от музикален съпровод танц до пълна изнемога.

Суен награби полуголата Моли и тя записка отново, този път от смях. Тогава графинята скочи върху огромната кухненска маса сред недомесено тесто, завехнало месо и изсъхнали зеленчуци. Очите й се напълниха със сълзи на безсилие. Ако сега Маклаклън беше тук, никой от тях нямаше да си позволи да се държи така, дори смъртта да шепнеше в ушите им.

Случайно зърна някакво чугунено гърне, вдигна го и удари Суен здраво по главата. Той се свлече на пода, като я зяпаше замаян. Звукът от удара отекна в помещението и, за нейно изумление, пощръклелите слуги внезапно притихнаха.

— Вие може да се държите като глупаци и да се откажете от всякаква надежда да живеете, но аз няма да позволя приятелите ми да умрат! Моли, върви в леглото! Суен, след като си готов да се натискаш с нея, помогни й да си легне! Намокри някакви дрехи и се погрижи да я поохладиш! Част от вас да се захванат с чистенето. Колкото до болните, дано Дева Мария е с тях! Тези, които не са засегнати, трябва да помагат. А не да ми се пречкат!

С тези думи скочи на пода и излезе. Отиде на кладенеца за студена вода. Когато се върна в кухнята установи, че някои от слугите внезапно бяха решили да я послушат.

— Доктор Кутен ще дойде веднага щом може, за да се погрижи за вас.

— Докторите са безсилни пред Черната смърт! — отвърна тъжно Суен.

Даниел се завъртя на пети.

— В такъв случай ще дойде свещеникът, за да ускори пътя ти към рая или ада! За Бога! Няма ли най-после да започнете да се борите за живота си?

Побърза да излезе, последвана от мрачни погледи.

После с лейди Жанет и доктор Кутен тръгнаха от болен на болен. Даниел призова всички бръснари в града, по-точно тези, които все още се държаха на краката си, за да се погрижат за разрязването на циреите на жертвите. Самата тя, следвайки нарежданията на лекаря, работеше до изнемога, за да охлажда засегнатите, като миеше челата, дланите, гърдите, гърбовете и шиите им.

Покрай стените на крепостта изникнаха черни кръстове.

На петата нощ броят на жертвите стигна петдесет. Но някои започнаха да се възстановяват.

Джоана все още дишаше и се бореше за живота си и приятелката й се надяваше, че щом бе оцеляла досега, ще се измъкне от лапите на неумолимата Черна гостенка. Престоя край леглото й още един безкраен ден, за да поддържа тялото й колкото се може по-хладно.

На шестата сутрин след появата на чумата в Гаристън Даниел вече почти не беше в състояние да помръдне. Изобщо не беше спала. Затова коленичи край леглото на Джоана, сплете пръстите на една си ръка с нейните, затвори очи и задряма.

Когато вдигна клепачи, видя, че вече не е сама с приятелката си.

Ейдриън Маклаклън се беше завърнал.

Глава 9

Стори й се невероятно висок и силен, както стоеше край леглото и се взираше в Джоана, която изглеждаше толкова крехка и уязвима с отпуснатите върху пепелявите бузи ресници. Младият мъж пък беше олицетворение на живота и здравето. На бледата утринна светлина дори гъстите му златисто-руси коси тъмнееха. Лицето му беше изопнато и изпито, в очите му като че ли се отразяваше самата смърт.

И тогава, все така сплела пръсти с пръстите на Джоана, графинята изведнъж осъзна защо погледът на Ейдриън е изпълнен с такава агония.

Приятелката й вече се бе предала. Нямаше нужда да охлажда повече тялото й срещу треската. Джоана бе ледена.

Преди да успее да реагира, Маклаклън извика от мъка и се отпусна на колене. Протегна ръце, прегърна безжизненото тяло и сведе глава.

Даниел се изправи с усилие, за да отстъпи. Нейното сърце също кървеше за Джоана, но мъката на Ейдриън бе така ужасна и интимна. Много й се искаше да се измъкне незабелязано, но не можеше да помръдне. Секундите минаваха, последвани от минути, а Ейдриън все не пускаше мъртвата си любов. Накрая по бузите на Даниел закапаха безмълвни сълзи, които я извадиха от вцепенението. Тогава понечи да се измъкне тихо, но Ейдриън протегна внезапно ръка и я хвана за китката. Блесналият му трескав поглед срещна очите й.

— Стояла си при нея през цялото това време?

Гласът му беше дрезгав, съсипан, различен.

— При нея… и при другите…

— Сама?

— Много са поразените. Не останаха кой знае колко, които да помагат. А и обичах Джоана. Постарах се с всички сили да я спася… Кълна ти се…

Изненада се, тъй като той внезапно я придърпа към себе си и седна на един стол край леглото. Прегърна я внимателно и започна да се полюлява леко напред-назад, без да отделя очи от мъртвата, като едновременно даваше и получаваше утеха.

— Бедното момиче! Прислугата избяга, а ти остана и се справи с всичко това.

Не искаше симпатията му. Беше се борила много здраво, за да прояви слабост тъкмо сега.

— Доктор Кутен не ме е изоставил и за миг. Нито миледи Жанет.

Очите й се напълниха със сълзи. Изглежда не можеше да ги спре, но това не й се стори чак толкова лошо. Никога не бе искала да плаче пред него, никога, но сега и неговите бузи бяха мокри. Мъката му беше ужасяваща. Даниел бе уморена до смърт, замаяна и вцепенена. За момента й беше приятно да я прегръщат. И да си почива, и да знае, че е свалила бремето от своите рамене и го е предала другиму.

Ейдриън я подържа така още малко, след това се изправи и я сложи на пода.

— Нещата са се поуталожили. Разбрах, че си била един от конярите по главата.

— Не съм го била, само го ударих веднъж хубавичко.

Изненада се, когато на устните му се появи лека усмивка.

— Въпреки това тук има да се върши още доста работа, миледи, и аз няма да гледам как тези хора бездействат и чакат смъртта. А ти се скапваш от работа.

Излезе ядосан и тръгна надолу по стълбата. В залата завари няколко слуги, натръшкани по пода, и други — заети с игра на зарове.

Втурна се сред тях с такава ярост и енергия, че сякаш разпръсна искри. Суен почувства пръв гнева му. Той се бе излегнал пред огъня, а Маклаклън го стисна за раменете и го изправи на крака.

— Наоколо се разиграва такава трагедия, а ти се въргаляш като бито куче!

— Смъртта дойде да ни прибере, милорд! Какво значение има всичко?

Ейдриън измъкна меча си. Всички затаиха дъх, когато смъртоносното острие се допря до гърлото на Суен. Налягалите наскачаха.

— Какво значение има ли? Ти ми се струваш здрав, момко. Веднага се захвани за работа и се включи в борбата с треската, или ще те изпратя на минутата в гроба!

— Добре, милорд, добре!

Маклаклън се огледа наоколо.

— Боже милостиви, лежите тук заедно с мъртвите! Донесете носилки! Веднага! Вие, изкопайте яма пред портите и се погрижете тези нещастници да бъдат изгорени и погребани. Мъртвите незабавно трябва да се изнасят. Те сеят зараза! Изпълнявайте на минутата! Ти! — извика ненадейно той и спря каменоделеца Робин Сентел. — Започвай да работиш върху надгробния камък на… на лейди Джоана. Ще я положите в криптата на параклиса, чу ли ме?

— Да, милорд, веднага се захващам!

— Сто удара с камшик за онзи, който се страхува от чумата толкова, че не помага на ближния си. Нека някой само опита да танцува отново с дявола и, кълна се, още преди мръкване ще се озове пред него!

Заплахата, която блестеше в очите на Ейдриън, изпразни начаса стаята. Мъже и жени се запрепъваха да се заемат с възложените им задачи.

Даниел стоеше на стълбищната площадка и наблюдаваше как прислугата се пръска виновно, за да изпълни нарежданията на младия мъж. Зад нея се появи лейди Жанет и постави длани върху раменете й.

Маклаклън изкачи отново стълбите и спря при тях.

— Сър Такъри?

— Все още е жив, милорд. Бори се.

Погледът на Ейдриън политна към графинята. Гневът бе изчезнал. Затова пък се беше завърнала болката.

— Монтейн?

— И тя се бори.

Ейдриън кимна.

— В такъв случай ме оставете с моята Джоана.

Лейди Жанет постоя с господарката си още няколко секунди, след което въздъхна тихичко:

— Дисциплината е възстановена, миледи. Сега вече Господ ще се разпорежда. Трябва да поспите.

— Няма къде да…

— Стаята на владетеля Маклаклън ще свърши работа засега. Починете и може би като се събудите…

Спалнята за гости бе великолепна почти толкова, колкото и нейната собствена. Жанет я отведе до огромното легло, дръпна завивките и й помогна да се настани. След това й даде вино. Даниел изпи цяла чаша, наслаждавайки се на парещото усещане в гърлото. Алкохолът я упои. Въпреки бурята в сърцето и душата, изтощението бе толкова голямо, че заспа още щом главата й докосна възглавницата.

Събуди я някакво дрънчене. Примигна. Явно беше нощ, тъй като наблизо гореше свещ. Стомахът й изкъркори. Сети се, че не е яла отдавна. И тогава ужасът, който сънят бе изтрил за известно време, се върна с пълна сила в съзнанието й. Джоана и още много други бяха мъртви! Седна бавно в леглото и се намръщи. На един стол пред огнището се бе отпуснал Ейдриън. Дрънкането, което бе чула, идваше от чашата в ръката му и почти празната бутилка вино. Кой знае защо бе сигурна, че е била пълна, когато младият мъж се е захванал с нея. На масата лежеше и красиво изработена златна диадема за коса. Ейдриън въртеше несъзнателно показалеца си по нея, вперил поглед в огъня.

Графинята се измъкна от леглото с чувството, че е неканен неволен свидетел на интимните му преживявания. Искаше й се да излезе незабелязано, но щом помръдна, Ейдриън вдигна глава и мрачният му замислен поглед падна върху нея.

— Трябваше да се махнеш оттук — заяви строго той.

— Напротив, трябваше да остана.

— Ако бях тук, щях да те отпратя.

— Не е нужно. Вече съм боледувала от чума. Така че не мога да се разболея отново.

— Слава Богу — прошепна той, но гласът му прозвуча някак си кухо и неясно. Заваляше думите.

Зае се отново с деликатното златно бижу.

— Представи си само, аз възнамерявах да предизвикам краля!

— Тя те обичаше много — чу се да произнася Даниел.

— Трябваше да бъда с нея…

— Ти точно това се опита да направиш.

Ненадейно Маклаклън рече:

— Ела тук!

Тя поклати глава. Беше изплашена. Никога досега не бе виждала човек в подобно състояние. Той като че ли винеше себе си за смъртта на Джоана и мъката му беше огромна.

Тогава Ейдриън се изправи нетърпеливо и тръгна към нея. После просто прокара показалеца си по бузата й и се взря замислено в очите й.

— Ти наистина не си такава проклетница и заядливка, за каквато те помислих в началото.

— Нима! — прошепна тя, изненадана, че дори в този момент гласът й прозвучава хапливо. — Милорд, подобен комплимент от вашата уста ще ме накара да падна в несвяст, след като вече изтърпях толкова много.

— И се справи сама с толкова много. Благодаря ти. За това, което направи за нея.

— Не е нужно да ми благодариш! Аз също я обичах!

— В такъв случай, благодаря ти за думите, които ми каза. За уверенията в нейната любов. Каква ирония! Да чуя такова нещо от теб сега.

— Какво имаш предвид?

Отдръпна се нервно от него. Кръстоса ръце пред гърдите си, усетила внезапно силата на неговата мъжественост.

Маклаклън сви рамене и се приближи към огъня. Движенията му бяха нестабилни. Никога досега не го беше виждала пиян.

— Трябваше да се върна по-скоро. Причака ме кралският пратеник. Явно докато смъртта е вилнеела наоколо, той е продължавал да ни манипулира всички! Съобщи ми, че Едуард е забранил категорично брака ми с Джоана. Решението било взето. Колко странно. Той като че ли е обсебен от теб, малката. Не иска да бъдеш повече сама. Ту говори за твоите красота и богатство, ту беснее срещу теб. — Обърна се и я загледа. — Знаеш ли, струва ми се, че не е бил равнодушен към майка ти и не е трудно да си обясниш защо.

— За краля ли говориш?

— Да, за краля. Леноре беше много красива. Никога не съм виждал по-красива жена. Освен… — Не довърши мисълта си, взря се отново в нея, а след това сви рамене. Отиде да си налее още вино и пресуши чашата на един дъх. — Така или иначе, информираха ме, че до един месец ще те омъжат за някакъв стар датчанин, лорд Андерсън, ако ние — ти и аз — не се сгодим.

— Лорд Андерсън!

Той беше на не по-малко от шейсет години, сух като вейка, прегърбен и болен от подагра. Беше прекарал по-голямата част от живота си в Дания и имаше роднини сред датската аристокрация. Беше ужасен — зъл, дребнав, свадлив и похотлив.

— Дания е красива страна — размишляваше на глас Ейдриън. — Ходил съм там на доста турнири. Но е влажно и студено.

— Какво значение има дали ще бъда принудена да се омъжа за датски или за английски рицар? Аз съм, французойка, милорд.

— Миледи… според мен отговорът е очевиден.

— О? Защото си малко по-млад ли? И от теб би излязъл по-поносим съпруг и баща?

Думите й накараха Маклаклън да повдигне вежди.

— Андерсън няма деца и гори от желание да има. За да те получи, той е готов да даде на краля земи, които са в датски ръце още от времето на викингите. Но възнамерява да живее в Дания и да отведе и теб там, тъй като ти си толкова млада и изкусителна. Възможно е никога повече да не видиш любимия си Авил. И освен това… на мен поне не ми текат лигите.

Даниел не обърна внимание на думите му.

— Но аз съм графиня! Авил е мой по право!

Маклаклън обаче като че ли изобщо не я чу и продължи безрадостно:

— И, признавам, до съвсем неотдавна подобна заплаха би ми се сторила забавна. Тя щеше със сигурност да ме отърве от теб.

— О, върви по дяволите, Ейдриън. Бих била далеч и ако се върна в Авил! Кралят обаче не може да ме принуди да се омъжа в Дания!

Въпреки привидното си самообладание Даниел се страхуваше. Едуард гледаше на себе си като на закона особено когато ставаше дума за неговите деца и повереници. Разбира се, свещениците можеха да се подкупят, а и бе чувала за благороднички, отнесени със завързани ръце и запушена уста пред олтара и хвърлени в обятията на жадни за земи рицари. Ако подобни неща се случваха, за да задоволят прищевките на обикновени хора, то какво ли можеше да се случи, когато един крал бе решил да постигне нещо?

— Трябва да му се противопоставим! Няма да позволя да ме заплашват! И никога няма да се съглася на проклетите планове на Едуард! Имам роднини от другата страна на Ламанша. Ще избягам от Англия и ще потърся помощта на френските си братовчеди.

— Сигурен съм, миледи, че точно това е причината кралят да те държи изкъсо — промълви младият мъж, загледан в огъня. — Джоана я няма, така че това вече просто е без значение. Вече нищо няма значение. Освен, че ти милееше за нея, за което сега съм ти задължен.

— Милеех за нея, защото ми беше приятелка. Но ако смяташ, че си ми задължен, само кажи на краля да ме пусне да се върна в Авил!

Той не отговори, а продължи да се взира в огъня.

— Ейдриън?

За нейно изумление очите му се затвориха. Постоя така малко, олюля се и внезапно се строполи на пода.

„Виното!“ — помисли си Даниел. Глупакът се беше напил. Беше изгълтал цялата бутилка, както седеше и страдаше. С надеждата, че ще удави мъката му…

Приближи се до него и го побутна с крак. Той не помръдна. Даниел се отпусна на колене.

— Ейдриън! — Постави длан върху ръката му.

Гореше! Даниел рязко се отдръпна. Не беше пиян. Беше болен.

— О, Боже!

Скочи на крака. Беше наясно, че не може да го замъкне сама до леглото. Трябваше да потърси помощ.

Спусна се към вратата, отвори я широко и хукна надолу по стълбите към голямата зала.

Помещението бе безупречно. Никъде не се въргаляха тела — нито по земята, нито по столовете и масите. Подът беше пометен, бяха сложени нови свещи. В огнището гореше огън. Дейлин спокойно лъскаше някакъв щит.

— Дейлин, моля те! Имам нужда от теб.

Той се намръщи, остави щита и я последва нагоре по стълбите. На прага поспря за момент, а след това се втурна към своя господар. Планината от мускули на пода се оказа проблем дори за оръженосеца и графинята се спусна да му помогне. Не след дълго Маклаклън бе на леглото. Даниел помоли Дейлин да донесе най-студената вода, която намери, и да доведе доктор Кутен.

Измиха заедно болния. Тя откри с изненада, че Ейдриън потреперва, когато влажната кърпа докосва здравите му мускули.

Лекарят дойде. Графинята го остави при новия му пациент и застана до прозореца с оръженосеца. От него научи, че е спала в продължение на два дена, а през това време са се случили доста неща. Сър Такъри и Монтейн започваха да се възстановяват. Моли също бе оцеляла. Мъртвите обаче бяха много.

Рано сутринта от Уинчестър пристигнали пратеници с вестта, че болестта започвала да отстъпва.

— Миледи — обади се доктор Кутен.

Тя се приближи незабавно.

— Положението е както при другите. Направих каквото можах. Ще чакаме. С високата температура обаче трябва да се борим.

Даниел кимна.

— Аз ще го обслужвам — обади се Дейлин. — Миледи, не е нужно вие да се занимавате.

— Правила съм го вече толкова пъти… — Сама се изненада от себе си. — Аз ще се грижа за него!

— Тогава ще стоя до вас, за да помагам — предложи оръженосецът.

Графинята го погледна и осъзна, че и двамата са твърдо решени да не позволят на Ейдриън Маклаклън да умре. Младежът обичаше господаря си. Какво ли означаваше собствената й решимост? Може би просто не бе в състояние да понесе мисълта, че чумата побеждава за пореден път.

Когато треската на Ейдриън се развихри, Дейлин бе неотстъпно до Даниел. Не след дълго лейди Жанет, част от чиито пациенти започваха да се оправят, се присъедини към усилията им да охлаждат огромното тяло на младия мъж.

Графинята обаче откри, че й е непоносимо да остави други да се грижат за него. Не знаеше защо. Сигурна беше само, че ако останеше жив, отново щеше да й създава проблеми.

Минаха два дни. Маклаклън ту идваше на себе си, ту отново губеше съзнание. Веднъж впери в лицето й златните си очи, когато тя повдигна главата му, за да му даде вода.

— Махай се! Може би ти също си в опасност.

— Няма никаква опасност за мен. Казах ти, вече съм боледувала от чума.

— Нареждам ти…

— И какво ще ми направите сега, милорд? Не можете да ме натупате на коляното си!

— Ако остана жив, ще го направя!

Но заплахата беше вяла, тъй като миг по-късно очите му се затвориха отново. Пак беше изгубил съзнание.

На петия ден започна да бълнува. Говореше на някой си Карлин и се кълнеше, че никога няма да се предаде и че ще пази свещено фамилното име:

— Ако падна, ще стана. Няма да измамя надеждите, които възлагате на мен, Ваше Величество! Кълна се!

След това притихна. По-късно обаче целият като че се смали и започна да зове името на мъртвата дама на сърцето си:

— Джоана, прости ми! Мили Боже, миледи, прости ми!

Тогава се затресе конвулсивно.

Даниел буквално пълзеше върху него, за да спре силното треперене.

— Да не си посмял да умреш в ръцете ми, проклет негодник! — Очите му се отвориха — истински пламък на фона на посивялото лице. — Страхливец! — Сълзите щяха да потекат всеки момент по бузите й. — Я, безстрашният владетел Маклаклън, шотландското момче, допринесло за падането на френската крепост! Достатъчно е болестта само да го докосне и той се предава!

Изведнъж Ейдриън я стисна за раменете с невероятна сила. Едва не извика от болка. Тогава той заговори буйно на някакъв неразбираем език, вероятно родния си келтски.

Миг по-късно я пусна и падна отново на леглото. Очите му се затвориха. Явно заспа. Дишаше дълбоко. Даниел се окопити и седна край него. Дочу някакъв тих звук и се обърна. На прага стоеше Дейлин, почти толкова блед, колкото и поразения му от чумата господар.

— Какво каза той? Знаеш ли? — попита го Даниел.

Оръженосецът кимна.

— Никога не моли за пощада, никога не се предавай, дори пред смъртта.

Цялата нощ младият мъж лежа странно притихнал. Неговата болногледачка изведнъж си помисли, че го е загубила. От гърлото й се откъсна приглушено ридание. В същия момент обаче дъхът й секна, тъй като Маклаклън леко отвори очи. Вече дишаше по-леко. Явно треската си бе отишла. Лежеше изнемощял и изнурен, но жив.

— Ти! — прошепна Ейдриън, като опита да насочи показалеца си към нея. — Казах ти да си вървиш!

Дейлин изникна на часа зад гърба й.

— Милорд! — извика щастливо той. — Вие победихте чумата, сър! Мили Боже, знаех си, че ще я победите!

— Ще се погрижа да ти донесат нещо за ядене — обяви графинята и побърза да излезе.

Върна се, след като нареди на прислугата да приготви бульон за граф Маклаклън. Резето на вратата обаче бе спуснато отвътре. Дейлин я открехна и съобщи, че господарят му се къпе. Даниел се отправи към своята стая.

Тя беше почистена и проветрена, а чаршафите — сменени. Миризмата на смърт бе изчезнала. Но не и мъката.

Отпусна се на леглото си и задряма. Когато се събуди, лейди Жанет стоеше край нея, чакаше я отрупан с храна поднос и вана с гореща вода.

Прекрасно беше да се изкъпеш. Изми си косата и остана във ваната, докато водата изстина. След това се облече и хапна топъл хляб с масло, месо и сирене. Когато приключи, установи, че не може да стои повече далеч от своя пациент и побърза да се качи на горния етаж.

Ейдриън лежеше в леглото изкъпан, освежен, с все още гола гръд и подпряна върху възглавницата глава. Само един ден бе изминал, откакто треската беше в разгара си, но и той му бе достатъчен, за да се проясни съзнанието му. Лицето му бе все още пепеляво, но на фона на белите ленени чаршафи раменете му изглеждаха впечатляващо силни и бронзови. Беше поотслабнал, но искриците на жизнеността му се бяха върнали.

Тъкмо говореше на Дейлин и даваше нареждания с нисък дрезгав глас, като от време на време потрепваше. Даниел осъзна, че за него слабостта е непосилно бреме.

Оръженосецът й намигна и излезе. Тогава тя се приближи предпазливо до леглото.

— Казах ти да не стоиш тук — рече Маклаклън.

Гласът му бе все още слаб. Само очите му блестяха неукротимо както винаги — това бе първото място, където животът вече се беше завърнал с пълна сила.

— Аз обаче предпочетох да остана. Аз съм графинята тук.

— Послушанието очевидно не е сред твоите добродетели.

— Не смятам послушанието за добродетел, милорд, а за изискване, наложено върху жените от мъжете.

Очите му се затвориха, но й се стори, че забелязва усмивчица на устните му.

— В момента нямам сили да водя борба с теб, миледи. Но, добродетел или изискване, в съвсем скоро време ще се наложи да обсъдим този въпрос.

Даниел се намръщи и я обзе тревога. Дори когато се усмихваше, изглеждаше уморен. Нещо в него се бе променило.

Беше останал жив, но Джоана — не. След като треската бе отстъпила и съзнанието му се бе прояснило, Ейдриън си бе припомнил, че трябва да погребе любимата жена. Усещаше се странно вцепенен. Вече не го интересуваше почти нищо и определено нямаше намерение да спори.

— Защо?

Маклаклън трепна и опита да седне, преди да й отговори. В този момент обаче на вратата се почука и през пролуката се подаде главата на Дейлин. Ейдриън го подкани с жест да влезе. Появиха се и младият свещеник на Гаристън, отец Адеър, и някакъв непознат.

— А, сър Джордж! — възкликна изненадано младият мъж и се намръщи. — Какво, за Бога, правите тук! Върлува чумата, човече! Попитайте добрия отец… поставили сме кръстове навсякъде около крепостта, за да предупреждаваме…

— Ейдриън Маклаклън! — произнесе тържествено новодошлият, висок и добре сложен мъж със стоманеносиви коси, топли кафяви очи и приятно лице. — Миледи! — Обърна се и се поклони на Даниел. — Аз съм такъв, какъвто вече сте и вие — оцелял от проклетата напаст. И не се страхувам да се разхождам там, където бушува тя.

Болният повдигна вежда.

— Но защо, сър, дойдохте тук?

— Кралят се притеснява. До слуха му достигна вестта за смъртта на лейди Джоана. Изпраща ви дълбокото си съчувствие.

Ейдриън наклони глава.

— Предайте, че му благодаря за съчувствието.

Пратеникът кимна.

— Мнозина умряха. Цели села се затриха. Кралят ви напомня, че въпреки своята и вашата мъка, трябва да продължава да управлява страната.

— Сър Джордж, какво точно иска от мен нашият всемогъщ владетел?

Посетителят се усмихна до уши.

— Ейдриън! Аз прилагам дипломацията си с голямо внимание и такт, а вие…

— И двамата знаем, че кралят иска нещо. Какво?

Сър Джордж се поколеба.

— Проблемът с графинята трябва да се реши!

Даниел хлъцна и отново премести поглед към Ейдриън.

— Та той едва се отърва от ноктите на Черната смърт! — извика тя. — А вие идвате и…

— Ах, миледи! Каква загриженост! Достойна за подражание! — Кралският пратеник не отделяше очи от Ейдриън.

— Тя не е загрижена, а ужасена — обясни най-безцеремонно той.

После се облегна назад и затвори очи.

Даниел се приближи до леглото и се вгледа в него. Усещаше, че я разтърсват тръпки. Беше стояла тук нощ след нощ, бе се молила горещо, бе направила всичко, което зависеше от нея, за да му помогне. Но в момента той не даваше и пукнат грош за нищо. Беше погребал Джоана. Бъдеще нямаше.

— Ейдриън, ти каза, че си ми задължен! — прошепна тя.

Очите му се отвориха и я погледнаха безстрастно. Очевидно бе изчерпал силите си и бе напълно изтощен.

— Наистина съм ти задължен, малко глупаче! Не правя нищо, с което да те нараня. Нима не разбираш? Усмири сега Едуард, миледи, и ще разполагаш занапред с години свобода.

— И каква ще бъде цената?

— Няма да отидеш в Дания, омъжена за болен и свадлив старец.

Графинята понечи да се обърне, да използва малкото останало й достойнство и просто да напусне стаята, но Ейдриън протегна ръка и пръстите му сграбчиха с изненадваща сила китката й. Сега тя не можеше да помръдне, камо ли да избяга.

— Аз, както винаги, съм верен слуга на краля, сър Джордж. Неговото желание е закон за мен — заяви с лека ирония младият мъж.

— Тогава…

— Съм съгласен с годежа.

— Но аз… — започна Даниел.

— Можем да се погрижим за това в подходящия момент — прекъсна я Маклаклън.

— Моментът е напълно подходящ, милорд — намеси се пратеникът.

— Сега? — възкликна Ейдриън. — Напомням ви, сър Джордж, лежа на нещо, което за малко не се превърна в смъртното ми ложе!

— Няма значение, това е въпрос от законово и духовно естество. Отец Джоузеф ще ви благослови. Аз ще бъда свидетел на краля — и на вас самия, разбира се — а лейди Жанет — на графинята. Позволих си да избера годежния пръстен, следователно можем да започнем веднага щом бъде повикана лейди Жанет, с което ще се заема лично.

С тези думи се поклони и излезе.

Даниел опита да се отскубне от хватката на младия мъж и едва не извика, тъй като той бе принуден да я стисне още по-здраво. Явно все още бе в състояние да й начупи костите.

— Веднъж ми обеща, че няма да се съгласиш на това! — прошепна буйно тя.

— Говорим за годеж, не за брак.

— Каква е разликата!

— Да не би да искаш да те оставя на милостта на краля? Глупачка! Повярвай ми, сър Джордж е дошъл с всички необходими документи. Ще те омъжат за датчанина след броени минути, ако не се съгласиш на този вариант.

Графинята прехапа долната си устна, опитвайки да удържи напиращите сълзи. Този Едуард! Той изглежда си бе поставил за цел да съсипе целия й живот.

— Едуард не може да… не може да…

— Глупаче, може! Дяволите да те вземат, правя го заради теб! Нима не разбираш?

Разбираше, даже много добре. Едуард! Или щеше да изпълни волята му, или да плати ужасна цена. Но не желаеше да бъде задължена на Ейдриън и определено не искаше да се сгодява за него. Той никога нямаше да я обикне, никога нямаше да я пожелае. Враждебността им имаше прекалено дълбоки корени, а сега на всичкото отгоре жалееше за Джоана. Сърцето му бе изпепелено.

— Мразя краля! — прошепна безпомощно тя. — Не мога да победя…

— Но — напомни й тихо младият мъж, затворил уморено очи, — можеш да имаш това, което желаеш най-силно.

— А то е?

— Авил.

— Какво искаш да кажеш?

— След като се сгодиш с мен, кралят няма да се възпротиви, ако ти позволя да се върнеш в Авил.

Даниел си пое рязко въздух.

— Обещаваш ли? Заклеваш ли се в рицарската си чест?

— Да. Миледи, аз изплащам дълговете си.

— Не си ми задължен!

— Положи невероятни усилия, за да ми спасиш живота.

— Сигурна съм, че би оцелял и без моята помощ!

— Подобно обяснение в любов наистина ще ни свърже здраво завинаги — увери я с лека ирония той.

Младият свещеник ги наблюдаваше, смръщил тревожно чело. Дейлин се преструваше, че не забелязва нищо.

— Не ме лъжи, Ейдриън! Наистина ли ще ми позволиш да отида в Авил?

Маклаклън полагаше неимоверни усилия да събере сили, за да се доближи още повече до нея.

— Задължен съм ти и заради Джоана, и заради самия себе си. Кълна се, че ще те изпратя в Авил, но там няма да заговорничиш с местното население срещу Едуард Английски. Удържай думата си и бъди честна с мен и аз ще се отнасям по същия начин с теб. Кълна се! В Бога и в душата на лейди Джоана.

— Кога мога да тръгна?

— Веднага щом бъда в състояние да ти осигуря надежден ескорт.

Отпусна се върху възглавницата изтощен, но продължаваше да стиска китката й като в стоманени клещи, макар че това вече беше излишно, защото тя не възнамеряваше да бяга.

Даниел изправи гръбнак и зачака безмълвно. Сър Джордж се върна. Лейди Жанет и свещеникът започнаха да говорят за светостта на годежа. Даниел не изрече нито една протестна думичка.

Накрая, когато официалните документи бяха подписани и подпечатани, най-сетне успя да се измъкне. Усамоти се в стаята си и дълго стоя неподвижно, замаяна от случилото се. Внезапно усети студенината на семплия златен пръстен, който Ейдриън бе поставил на пръста й. Уж й беше широк, но пак й стягаше. Като подобните му на менгеме пръсти, с които бе стискал китката й. Като въже, увито около врата й.

„Това няма значение“ — повтаряше си Даниел.

Беше се подчинила на желанието на краля и на нареждането на Ейдриън. Беше си продала душата!

Но беше спечелила…

Авил.

През следващите седмици Даниел старателно избягваше Маклаклън.

Той и без друго почти не я забелязваше. Над него като че ли се беше спуснала някаква пелена и предпочиташе да бъде сам. Възстанови се бързо и започна да прекарва часове наред в двора. Упражняваше се с конете, с меча, копията и ризницата. Сър Такъри оздравяваше по-бавно и след известно време Даниел осъзна, че всъщност младият мъж чака само икономът да се почувства достатъчно добре и да поеме управлението на Гаристън, за да си тръгне.

Голяма част от страната бе съсипана от чумата. Почти половината жители на южните графства бяха измрели, а животните от опустелите ферми бродеха подивели из изоставените поля.

Понякога на графинята й се струваше, че Маклаклън се отърсва от мрачната си вцепененост и я наблюдава, но нямаше представа какви мисли се въртят в главата му. Както научи от Дейлин, той самият също копнеел да напусне мястото. Искал да се върне в каменистите погранични земи на бащиния си дом.

Една вечер Маклаклън най-после изпрати оръженосеца си да я повика в голямата зала и Даниел забърза надолу по стълбите, изпълнена с тревога.

Той стоеше пред голямото огнище. После се обърна и дълго я наблюдава.

— Моментът дойде, миледи! Можеш да тръгваш за Авил. Още утре.

Тя облиза устни.

— Утре?

Маклаклън кимна сериозно. Продължаваше да я наблюдава напрегнато.

— Има обаче някои неща, които трябва да знаеш. Кралят на Франция умря.

— Филип?!

Ейдриън кимна. Графинята преглътна с усилие. Толкова съжаляваше — той бе така мил с нея. Не го беше виждала от години.

— Синът му Жан вече е коронясан и когато се върнеш, ще го посетиш и почетеш като негова поданичка, защото Авил е негова, наследена по право собственост.

— Да, милорд! — възкликна Даниел и сведе глава, за да скрие възбудата в очите си.

Толкова време беше минало… Това бе един съвсем различен свят…

Нейният свят! Домът, където бе живяла Леноре. Там тя бе дала обет да пази и почита краля… Сега Филип беше мъртъв.

Но щеше да властва неговият син. Затова обетът, даден пред майка й, да почита и защитава династията Валоа, оставаше.

— Ще се погрижа за френските ни интереси, милорд — заяви безстрастно тя.

— Аз отивам в Шотландия за известно време.

— Господ да ти даде лек път, милорд.

— Господ може и да ме прати по дяволите… стига да ме държи по-далеч от теб, нали?

Графинята занемя, но Маклаклън махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение. Няма значение. Както изглежда, лейди Жанет се е привързала към сър Такъри и ще остане тук, за да му помогне да се възстанови напълно. Доктор Кутен също е решил да остане. Монтейн ще тръгне с теб, заедно с неколцина мъже, които съм подбрал грижливо, за да те съветват и да те наглеждат. Ще пътуваш безпроблемно, сигурен съм, тъй като съм убеден, че сега вече и всички демони от ада да се съберат, пак не могат да те отклонят от пътя.

— Може би си прав, милорд. Лека нощ и довиждане.

Но щом понечи да се отдалечи, той я хвана за китката, така както в деня на годежа им. Даниел вдигна поглед от бронзовата ръка към лицето му, като си налагаше да запази спокойствие, и зачака.

Усети златния му поглед върху себе си.

— Не ме предавай! Вслушвай се в думите ми, Даниел. Бъди честна с мен и удържай дадените обещания, така както аз изпълнявам моите към теб. Не оправдаеш ли доверието ми, миледи, Господ да ти е на помощ. Разбра ли ме?

Тя кимна. Не се осмели да срещне погледа му. В гърлото й заседна буца. За момент й стана трудно дори да диша. Нямаше търпение да избяга от него. И в същото време…

Вече чувстваше непонятна тревога от предстоящата раздяла. Струваше й се, че се задушава. Сърцето й препускаше бясно. Трябваше да се махне по-скоро!

— Господ да ти даде лек път, милорд!

Откъсна се от хватката му и хукна нагоре по стълбите.

Той вече бе тръгнал, когато на другата сутрин Даниел сърдечно си взе довиждане със сър Такъри и напусна Гаристън. Трудно й беше да се раздели с имението, но без Ейдриън то й се струваше празно. Не можеше да си обясни това странно чувство.

Мислеше вече за Франция, изумена от мъката, с която напуска Англия. Уж единственото й желание бе да се върне у дома, но кой знае защо сега й се струваше, че го оставя.

Авил!

Щеше да го направи отново свой.